Глава 1

Южна Калифорния

Единадесет месеца по-късно

Ели въздъхна и намести слушалките по-удобно. Хевиметълът звучеше от МР3 плеъра, който бе сложила в предния джоб на памучните си панталони. Високата температура я караше да се изпотява, въпреки че бе единадесет часа вечерта и подухваше лек бриз, който галеше кожата й. Погледна към отворения прозорец. Климатичната инсталация на общежитието се бе развалила отново. Екипът, който поддържаше жилищата, все още извършваше довършителни работи по новата сграда.

Отиде до вратите на балкона, които възнамеряваше да остави отворени, и излезе навън, за да се наслади на прохладния въздух и да освежи загрятото си тяло. Отпи студена вода от малката бутилка, която бе взела от хладилника, когато влезе в апартамента. Току-що бе приключила с нощния си маратон. Лекият полъх обгърна кожата й. Очите й се спряха на охранителните зидове, само на петстотин метра по-надолу.

Прекалено тихата сграда я притесняваше, но бе предупредена да го очаква. Повечето от жените все още не бяха настанени в общежитието, но веднага щом го стореха се надяваше, че нещата ще потръгнат гладко. Искаше да бъде сигурна, че в Хоумленд всичко върви както трябва. Тук щяха да се приютят оцелелите от опитите на Мерикъл Индъстрис, едно място далеч от останалия свят, където можеха да живеят и да се приспособят, като едно свободно общество. Имаха нужда да се чувстват в безопасност.

До онзи момент знаеше само за една нелегална лаборатория, тази на компанията. Но веднага, след като я разкриха, се появиха още три други. Затвори очи, ужасена от броя на жертвите, които бяха показани по телевизията през последните месеци. Тези лаборатории бяха открити от правителството и полицията, а жертвите освободени, но не всички бяха оцелели достатъчно дълго, за да бъдат спасени. Броят на жертвите беше огромен, което съкруши сърцето й.

Принуди се да отвори очи. Преди две години, когато работеше в административната сграда на Мерикъл, офицер Виктор Хелио бе дошъл при нея. Беше й обяснил, че се носят слухове за секретни изследователски лаборатории, в които принуждават хора да станат обекти за тестване на нелегални наркотици. Полицията опитвала да внедри агенти под прикритие в компанията, но те отказвали да наемат персонал отвън. Като техен служител тя нямало да събуди подозрения, ако поиска да я прехвърлят в някоя от изследователските лаборатории за тестване на лекарства. Ели се бе съгласила веднага, ужасена от мисълта, че хората страдат. Отне повече от шест месеца, докато молбата й бъде одобрена и още един, да получи достъп до долните етажи на лабораторията, където срещна 416 и останалите затворници. Бе горда, че стана част от екипа, разкрил първата лаборатория за тестване. Бе рискувала живота си, за да измъкне тези файлове — достатъчни, за да се издейства заповед за обиск, който завърши с повдигнати обвинения към Мерикъл.

Въздъхна. Всеки път, когато попиташе за него, й отговаряха едно и също — поверителна информация или програма за защита на жертвите. Знаеше, че някои от тях не дочакаха да бъдат освободени от лабораторията, в която работеше. Бяха убити преди полицията да успее да стигне до най-охраняваната подземна зона, където държаха много от тях. Всичко, което успя да научи, бе, че 416 е умрял под земята, заключен в килията си, без да разбере, че те са на път да го спасят. Сърцето й се късаше заради това.

Ели свали слушалките, изключи плеъра и го остави на бюрото, докато се бореше със силната болка, която изпитваше всеки път, щом започнеше да мисли за 416. Искаше да бъде там, докато заповедта за обиск се изпълняваше, да застане пред вратата му и да го пази. Дължеше му толкова много. Бе молила офицер Хелио да й позволи, но той й отказа. Отговориха й, че тя не е служител в полицията и не могат да рискуват живота на информатор, който по-късно ще трябва да свидетелства по делото срещу Мерикъл.

— По дяволите — прокле тихо.

Не можеше да забрави тъмните очи на 416, израза на лицето му, когато го изостави през онзи ден в килията, нито начина, по който й ръмжеше. Бе искала просто да спаси живота му, но той нямаше как да узнае защо го остави да поеме вината за смъртта на техника. Сигурно я мислеше за чудовище. Горещи сълзи напираха в очите й и тя примигна, за да ги спре. Бе плакала прекалено много от деня, в който го изостави безпомощен на пода в килията му.

Телефонът в общежитието на Хоумленд звънна и тя се стресна. Мобилният беше единствената й връзка с останалия свят, но никой не се обаждаше по него. Беше се отдалечила от всичките си приятели и семейството си. Целият й живот се бе променил, след като започна да работи за компанията. Не можеше повече да толерира разделените й родители да я използват като оръжие един срещу друг или постоянно да й напомнят за нейния собствен развод. На този свят съществуваха истински проблеми и тя искаше да прекара времето си да помогне за решаването им. Сега вниманието й бе насочено към Новите видове и това я изпълваше с чувство на задоволство. Придаваше значение на живота й. Вдигна телефона:

— Ели Брауер.

— Госпожо Брауер, обажда се Коуди Паркс от охраната. Звъня, за да ви кажа, че тази вечер пристигнаха още четири жени. Току-що ни съобщиха новината. Засега са настанени в мотела.

— Тръгвам.

По дяволите. По някакъв начин медиите са разбрали, че са спасени още четири жени и са ескортирани тук. По протокол, ако хеликоптер кацнеше, след като се стъмни, жертвите трябваше да се настанят в мотела с охрана и да се транспортират до Хоумленд през деня. Охраната смяташе, че ще е по-лесно да се защитят, ако преместването им станеше по светло, но явно настаняването им в мотела също не бе много добра идея, както си мислеха. Можеше само да се надява, че жените не бяха много травматизирани от това, което им се бе случило. За бедните жертви истинският свят беше достатъчно плашещ, за да бъдат оставени и на медийните лешояди, които ги заобикаляха и крещяха въпроси.

Отне й само няколко секунди, за да надене обувките си и да грабне картата за пропуск. Излезе от стаята и целенасочено пренебрегна асансьора. Това нещо се движеше прекалено бавно и бе изпитание за търпението й. Спусна се по стълбите до входа. Прозорците бяха прозрачни, но направени от стъкло, което можеше да издържи на продължителен обстрел с куршуми. Забеляза четирите жени, приближаващи с двама бодигардове, помъкнали куфарите им. Увеличи темпото. Коуди Паркс, от охраната, я посрещна с усмивка:

— Добър вечер, госпожо Брауер. Съжалявам за късното пристигане на новите ни приятели.

Ели му върна усмивката и насочи вниманието си към четирите, приличащи на амазонки жени. Най-ниската от всички бе висока почти метър и деветдесет. В общежитието живееха вече десет жени, също толкова едри и мускулести. До тях Ели се чувстваше дребна и крехка. Усмивката й се разшири, докато ги оглеждаше една по една, но никоя от тях не отвърна на жеста й. Изглеждаха изморени и леко ядосани. Обхвана я симпатия.

— Добре дошли в новия ви дом — меко започна Ели. — Знам, че сте преживели доста, но тук сте в безопасност. Аз съм Ели, вашата отговорничка.

Две от тях се намръщиха. Третата, най-високата и най-недружелюбната, само я погледна. Но блондинката, четвъртата от тях, попита:

— Нашата какво?

— Отговорничка. Това е просто термин — бързо обясни Ели. — Не се опитвам да ви стана майка. Ако имате проблеми, въпроси или се нуждаете от нещо, аз съм тази, към която трябва да се обърнете. Тук съм, за да ви помагам по всякакъв начин. Може да говорите с мен за всичко, винаги ще ви изслушам.

— Доктор за главата. — По-ниската, чернокоса жена изсъска и оголи зъбите си към Ели.

— Не — поправи я Ели. — Имам основни познания като медицинска сестра, но не съм доктор. Знам, че всяка от вас вече се е срещала с психолози. Самата аз не ги харесвам, след като ми се наложи да мина през кабинетите им. — Лицето й излъчваше симпатия. — Ще ви разведа и покажа стаите, за да може да се настаните. Ще…

— Госпожо Брауер — прекъсна я Коуди.

Ели се обърна към него, докато жените влизаха през вратата и започнаха да оглеждат огромното пространство, водещо към общежитията. Знаеше, че се нуждаят от време, за да могат да свикнат.

— Да?

— Съобщиха ни, че ще има събрание след двадесет минути. След като вие отговаряте за тази сграда, където се настаняват жени, присъствието ви е наложително. Един от новите членове на съвета държи да се запознае подробно с организацията в Хоумленд. Иска да бъде сигурен, че към хората му се отнасят правилно. Току-що бил заел поста и иска да се увери със собствените си очи за предприетите действия.

Обхвана я ужас.

— Но защо толкова късно. Бих искала да настаня жените, а това може да отнеме известно време.

— Разбирам, но той пристигна с тях и твърди, че това е важно. — Погледът му задържа този на Ели. — За тях е от съществено значение да знаят, че ги подкрепяме в начинанието, което са предприели. Затова се притеснява.

Ели се поколеба. След като бяха освободени, Новите видове се пръснаха по различни местонахождения, докато Хоумленд станеше готов да приеме огромните групи. В недалечно бъдеще това щеше да бъде постоянният им дом. Мъжът имаше основателна причина да се притеснява за безопасността и благополучието на хората си.

— Разбира се. Само да възложа на някой да се погрижи за тях и ще дойда. Събранието ще се проведе в конферентната зала в главния офис, нали?

Той кимна. Ели затвори вратата между тях. Алармата се включи веднага, за да потвърди заключването. Въпреки че мястото се охраняваше, нищо не можеше да спре медиите да се приближат до оцелелите от експерименталните лаборатории. Те постоянно опитваха да нахлуят в периметъра и да направят снимки на жертвите, след като вече имаха установено място за живеене.

Правителството започна процес за създаването на закон, забраняващ разпространяването на снимките и защитаващ Новите видове. Те бяха жертви, с право да се скрият от пресата. Съществуваха също и групи, които ги мразеха и смятаха, че Новите видове не трябва да се считат за хора с еднакви права като техните. Протестираха, че им бе даден Хоумленд и се събираха пред портите.

Ели тръгна напред, като показваше долния етаж на сградата, който се състоеше от конферентна зала за срещи; две огромни всекидневни; просторна кухня за готвене; трапезария, която можеше да побере над петдесет човека; огромна баня с четири душа и голяма библиотека. На втория и третия етаж се намираха малки апартаменти, които включваха — една спалня, малка всекидневна, баня и миниатюрна кухня.

Тя заведе жените до техните стаи, които се намираха на втория етаж, близо една до друга. Беше се научила да прави това още в първите дни, след като започна да ги посреща. Те бяха изплашени, не че щяха да си го признаят, но искаха да стоят близо една до друга. Знаеше, че жените са преминали през невъобразим ужас и сега трябваше да се доверят на някой, който им бе напълно непознат. Свободата можеше да бъде плашеща, след като си прекарал почти цял живот лишен от нея.

— Ако огладнеете, има храна и студени напитки в металната кутия, близо до мивката. — Не го беше нарекла хладилник. Знаеше от опит, че значението на тази дума им бе неизвестно. — Ако чуете някакви шумове, не се паникьосвайте, на втория етаж живеят още десет жени, които идват от различни места. — По точно лаборатории за тестване, поправи се тя на ум. — Но и те са като вас. Сградата се охранява, така че никой не може да влезе. В безопасност сте.

Жените, които стояха в коридора, я изучаваха сякаш бе някоя буболечка. Ели въздъхна, вече бе свикнала. Те трудно се доверяваха на външни хора.

— Ще бъда на третия етаж, когато се върна от събранието, на което трябва да присъствам. Номерът на стаята ми е закрепен на стената до асансьора. Искате ли да ме питате нещо, преди да тръгна?

Четирите жени мълчаха. Най-високата се обърна и влезе в стаята, която й бе показала. Останалите я последваха и Ели остана сама в коридора. Никоя не искаше да има нищо общо с нея, но тя се надяваше с времето нещата да се променят.

Погледна надолу към маратонките си за тичане, черните памучни панталони и светлосинята си тениска. Косата й беше вързана на опашка. Знаеше, че трябва да се преоблече в нещо по-представително, но един поглед към часовника на китката й я увери, че няма да успее. Трябваше да тича, за да стигне навреме. Спусна се по стълбите.

Главният офис бе разположен почти в началото на Хоумленд. За всяко общежитие и сграда бяха определени по няколко колички за голф. Ели паркира своята на паркинга пред сградата и изключи двигателя. Погледна часовника, тихо проклинайки, беше сигурна, че ще закъснее. Коуди не й бе съобщил точното време, но двадесет минути вече бяха минали. Втурна се към двойните врати на входа. Намали, когато видя въоръжения охранител. Не го познаваше още.

— Здравейте. Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Коуди Паркс ми каза, че има събрание, на което трябва да присъствам.

Мъжът се напрегна и посегна към оръжието си, докато я гледаше. Ели бавно бръкна в предния джоб на панталоните си и извади картата за достъп, която не само отваряше вратите, но и имаше снимка, за да я идентифицира като служител. Пристъпи по-близо и я вдигна.

Охраната я взе, проучи я внимателно, след което я върна обратно.

— Влезте вътре, конферентната зала е наляво. Позната ли ви е обстановката, госпожо Брауер?

— Да, благодаря.

Ели заобиколи мъжа и влезе в сградата. Забърза надолу по коридора и се насочи към двойните врати, пред които нямаше поставена охрана. Сграбчи бравата, отвори вратата и влезе вътре.

Тъмнината в залата я изненада. Осветлението на тавана беше изгасено и само слаба светлина се процеждаше от лампите по стените. Не виждаше много добре, но шепотът, който се чуваше от приглушените гласове, я увери, че помещението беше пълно с хора.

В същия миг двама от бодигардовете се обърнаха и посегнаха към оръжията си. Тя посрещна стреснатите им лица с усмивка. Ръцете й се вдигнаха във въздуха, за да покаже, че не държи нищо, с което да ги заплашва. В залата настъпи тишина. Не смееше да се огледа.

— Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Идвам с мир.

Никой не се засмя на опита й да се пошегува. Единият от мъжете задържа дланта си върху оръжието, докато другият се приближи и взе картата от ръката й. Ели не смееше да мръдне, докато я проверяваха.

— Седнете. Закъснявате — каза мъжът, кимна и върна пропуска й.

Ели го взе и го прибра обратно в джоба си. Трябваше да заобиколи мъжа, след като беше решил да блокира пътя й. Подмина го и погледна към хората в залата.

Дарън Артино, шеф на охраната в Хоумленд и директор Борис също присъстваха. Директорът се намръщи, докато тя скъсяваше разстоянието между тях. Трепна, когато го видя да оглежда дрехите й, явно не одобряваше видяното.

— Нямах време да се преоблека — обясни Ели. — Пристигнаха още четири жени и ми бяха необходими двадесет минути, за да ги настаня и да стигна до тук. Никой не ме предупреди предварително, че ще дойдат.

Напрегнатите линии около устата на директора се поотпуснаха.

— Добре, Ели. Но следващия път се облечи подходящо. Изглеждаш така, сякаш си излязла от фитнеса.

— Почти — призна тя. — Може ли да включим осветлението? В залата е доста мрачно.

— Не — въздъхна директор Борис. — Някои от членовете на съвета предпочитат да е тъмно.

Ели разбра веднага. Казаха й, че някои от оцелелите са били държани в продължение на години в тъмни килии и сега са чувствителни към светлината. Беше обзавела някои от апартаментите в общежитието, специално за такива случаи, дори бе купила слънчеви очила, за да могат да се движат свободно в сградата и бе поставила кибрити във всяка стая. За да бъде добра в работата си, прекарваше много време в разсъждения от какво биха имали нужда Новите видове — нещо, което се бе превърнало за нея в натрапчива идея.

Докато се оглеждаше, разпозна още някои от лицата наблизо. Усмихна се на Майк Торес от общежитието на мъжете, който й намигна. Той бе приятен мъж в начало на тридесетте и флиртуваше с нея по време на първата им среща — ден, след като Ели пристигна. Служителят, който я бе запознал със задълженията й на отговорничка на женското общежитието, седеше до него. Доминик Зорт й кимна рязко. Основно работата му бе да поддържа комуникацията между отделите и наемането на персонал.

Движение в края на залата привлече вниманието й. Обърна се. Някой се приближаваше от далечния ъгъл, но тъй като бе по-ниска от заобикалящите я гиганти, не успя да види кой е.

— Ели — директор Борис привлече погледа й към себе си. — Ще седнем, ето там.

— Добре — обърна се, за да го последва.

— Ти! — грубо изръмжа мъжки глас зад нея.

Ели понечи да се обърне, за да разбере на кого принадлежи този ужасяващ глас, но някой я сграбчи. Ахна от изненада, защото мъжът я вдигна от пода. Силни ръце я завъртяха във въздуха. Болка прониза гърба й, а въздухът излезе от дробовете й. Очите й се разшириха, когато се озова лице в лице с вбесения… 416.

Загрузка...