Жена без лъжи

Глава 1

Анджелина Ланг стоеше безмълвно сред творенията си от рисувано стъкло, искрящи с всички цветове на дъгата. Тя едва забелязваше хората, които обикаляха бавно художествената й галерия, като обсъждаха тихо красивите творби от остри парчета стъкло.

Някои от стъклените панели блестяха в оттенъци на зелено и синьо — гора, океан и небе, планински хребети, изчезващи в далечината. Други излъчваха прозрачната красота на стъкло Тифани, докоснато от златисти лъчи, предизвикващо спомени за мрачното лято в Британска Колумбия.

Няколко панела представляваха импресионистична комбинация от цветове и движение и излъчваха чувственост, притежаваща притегателната сила на прошепната между любовници покана.

Рисуваните стъкла имаха най-различни форми и размери. Повечето бяха поставени в дървени рамки и окачени на огромната стена на галерията, чиито прозорци гледаха към океана. Няколко творби висяха закачени на тавана.

Естествена и изкуствена светлина караше парчетата стъкло да хвърлят различни цветови отблясъци из цялото помещение.

В небето се появи един летен облак, който закри за малко слънцето, след което изчезна. Посетителите се разшумяха одобрително, когато слънцето над Ванкувър обля галерията с лъчите си. Рисуваните стъкла заблестяха с ярки цветове.

Ейнджъл несъзнателно повдигна лице към светлината и се стави да бъде обляна от нея. Русата й, къдрава коса заблестя като разтопено злато. В продължение на няколко секунди тя остана да стои така, като се изпълваше със светлина и караше сенките да стоят надалеч.

— Анджелина?

Ейнджъл отвори очи и се обърна към човека, който я беше заговорил.

Бил Нортруп, собственикът на галерията, стоеше наблизо и я изчакваше да му обърне внимание. В определен етап от взаимоотношенията им той бе искал от нея значително повече от вниманието й. Сега се задоволяваше с онова, което тя можеше да му даде — приятелството и творбите си.

Ейнджъл се усмихна на Бил, но в погледа й все още се долавяше онази тъга, която бе част от нея също толкова колкото и дългите й крака и стройното й тяло.

— Все си мисля, че трябва да подписвам творбите си „Анджелина и Слънцето“ — каза тя, — защото без тази невероятна светлина моето рисувано стъкло не представлява нищо.

Бил поклати недоволно глава.

— Твърде си скромна. Огледай се. Творбите ти се продават добре, като се има предвид, че това е първата ти изложба.

Ейнджъл се огледа, но очите й виждаха само изкуството. Ярките ивици на светлина и сенки, както и променящата се игра на цветовете, създаваха у нея чувството, че се намира по средата на някакъв фантастичен, бавно въртящ се, скъпоценен камък.

Беше доволна, че творбите й най-сетне се продаваха, защото така си изкарваше прехраната. Парите сами по себе си не й даваха радост. Радост й даваха цветовете и съзнанието, че и други хора се наслаждаваха на представите й за дъгата.

— Радвам се — каза Ейнджъл. — Красотата трябва да се споделя.

Бил въздъхна.

— Ти не си достатъчно твърда за този живот.

— Неспасяем ангел, така ли? — попита весело тя и се разсмя. Този спор между тях не беше от вчера. — Не е твърде вероятно, не мислиш ли?

— Тогава аз ще бъда неспасяем, а ти ще бъдеш ангел — отвърна Бил.

— Така се бяхме споразумели — устните й се свиха в лека, предизвикателна усмивка. — Ти спази много добре своята част от споразумението.

— Мъжът, който те чака, може да ми дава уроци.

Ейнджъл повдигна въпросително вежди.

— На телефона — обясни Бил. — Майлс Хоукинс.

Ейнджъл поклати глава в жест на объркване, който накара дългата й коса да заблести.

— Не го познавам — каза тя.

— Той те познава.

— Сигурен ли си?

— Каза, че ставало дума за Дери и трябвало да се види с теб незабавно.

Усмивката на Ейнджъл се изпари.

— Обясних му, че изложбата ще свърши след един час — каза Бил, — но той сякаш не ме чу. Ще му кажа да…

— Не — прекъсна го Ейнджъл. — Щом се отнася за Дери, ще говоря с него.

— И аз така си помислих. Дери е единственият мъж, който те интересува.

Ейнджъл усети накъде щеше да тръгне разговорът им, и хвърли един синьо-зелен поглед на Бил.

— Дери ми е като брат — каза тихо тя. — Нищо повече. И определено нищо по-малко.

Бил въздъхна и измърмори зад гърба на отдалечаващата се Ейнджъл:

— Да, и освен това е едно красиво хлапе, с което нямате родствени връзки.

Ейнджъл го чу, но думите му не я изненадаха. Тя не мислеше за Дери като физически красив мъж, въпреки че той си беше точно такъв. Русата коса и мускулестото тяло на Дери бяха завъртели, главата на не една жена.

Само че когато Ейнджъл мислеше за Дери, тя мислеше за упоритостта, с която той се опитваше да стане лекар, за невероятната самодисциплина, с която той си налагаше да учи дори през лятото, за тревогата и яростта му в нощта, когато я беше измъкнал от катастрофиралия автомобил.

Ако някой, пък бил той, и съвсем непознат, искаше да говори с нея за Дери, Ейнджъл щеше да го изслуша.

Тя влезе в кабинета на Бил, натисна светещия бутон на телефонния апарат и вдигна слушалката.

— Господин Хоукинс? — каза тихо тя, без да успее да прикрие колебанието си. — Страхувам се, че не ви помня.

— Предполагам, че Дери ви е говорил за мен като за Хоук — каза плътният мъжки глас от другата страна на линията.

— О… този господин Хоукинс. Писмата на Дери са пълни с „Хоук това“ и „Хоук онова“. Не ви познах по името.

Настъпи пауза.

Ейнджъл се зачуди дали не го беше обидила. Надяваше се да не бе така. Хоук заемаше централно място в надеждите на Дери за кариера като лекар.

— Дери каза, че сигурно ще сте заобиколена от почитатели — каза нетърпеливо Хоук, — но че сигурно ще се съгласите да се срещнете с мен в „Голдън Стайн“, ако той ви помоли да го направите.

Ейнджъл се усмихна на себе си, когато си представи Дери да казва това с мекия си, шеговит глас.

— Дери е шегаджия, господин Хоукинс. Хората тук са почитатели на рисуваното стъкло, а не на мен. За останалото обаче е бил прав. Щом той иска да се срещна с вас, ще го направя.

— Просто така ли? — попита саркастично Хоук. — Ще се срещнете с един непознат?

Думите му я накараха да почувства тръпка на несигурност. Хоук не се шегуваше, нито пък я разпитваше. Тонът му беше груб и презрителен, мрачен и студен.

— Просто така — съгласи се тихо Ейнджъл. — Ще бъда в „Голдън Стайн“ след час и половина.

— Не. Веднага.

— Какво? — попита Ейнджъл, която не беше сигурна, че го бе чула правилно.

— Веднага, Ейнджъл — след това добави хладно: — Вашият Дери има нужда от вас.

— Но…

Мъжът от другата страна затвори.

Ейнджъл се втренчи в телефона. Беше объркана и малко раздразнена. Хоук се беше държал грубо и рязко. Освен това никой, дори Дери, не я наричаше Ейнджъл.

Анджелина — да. Енджи — да. Ейнджъл — никога. Единствено в собствения си ум тя изричаше името, с което беше започнала да се нарича, когато се беше събудила в болницата след катастрофата, която не бе имала правото да преживее.

Катастрофа, която всъщност не бе искала да преживее. Поне отначало. Не и сама.

— Проблеми ли имаш? — попита Бил, който се бе появил до нея.

Тя вдигна глава и остави слушалката.

— Не знам — каза замислено.

След това обърна гръб на телефона и Бил, наведе се и извади чантата си и един лек шал от чекмеджето на бюрото.

— Извини ме пред гостите, Бил.

— Анджелина, не можеш просто така да си тръгнеш от собствената си изложба — започна Бил, опитвайки се да я вразуми.

— Дери има нужда от мен.

— Кариерата ти има още по-голяма нужда от теб!

Ейнджъл погледна към препълнената галерия.

— Те купуват моите рисувани стъкла, а не мен — каза тя.

Бил изруга и понечи да продължи спора, но се отказа. Имаше две неща, за които Ейнджъл никога не можеше да бъде разубедена. Първото бяха творбите й.

Второто беше Дери Рамзи.

Ейнджъл наметна копринения шал върху черната си рокля и излезе през задната врата на галерията. Дори по средата на лятото във Ванкувър можеше да е доста хладно, особено когато слънцето и облаците си играеха на гоненица в следобедното небе.

Когато пристигна в „Голдън Стайн“, Ейнджъл се изненада, че заведението не беше пълно. Това място беше любима спирка на туристите и местните жители. При други обстоятелства тя щеше да се държи настрани от този шумен, задимен, препълнен бар.

Днешният следобед не беше нормален. Днес Дери беше поискал от нея да се срещне с един груб мъж на име Хоук, въпреки че Дери прекрасно бе знаел, че в момента Ейнджъл е заета с първата си самостоятелна изложба на рисувано стъкло в галерия Нортруп.

Беше донякъде доволна от грубостта, която бе проявил Хоук, защото отвличаше вниманието й от мислите за всички неприятни причини, поради които Дери имаше нужда от нея.

Ейнджъл застана нетърпеливо от вътрешната страна на вратата на бара и изчака очите й да свикнат със слабата червеникава светлина в заведението.

Мъжът, който се казваше Хоук, я наблюдаваше напрегнато от една маса наблизо. Тъмните му очи огледаха внимателно черната й копринена рокля, метнатия небрежно върху раменете черен шал с ресни, светлорусата й коса, която сякаш привличаше светлината и блестеше.

Входната врата на бара се отвори и окъпа Ейнджъл в светлина, при което дългата й коса потрепна леко от течението. Описанието на Дери — „висока, руса и слаба“ — беше доста далеч от истинския вид на тази стройна, уверена жена, която стоеше до вратата.

Хоук обаче беше сигурен, че това бе същата Енджи, за която му бе говорил Дери. Никоя друга не можеше да има такива очи, твърде големи за лицето й и твърде измъчени за жена на нейната възраст.

Устните на Хоук се извиха в цинична гримаса, когато осъзна колко млада беше Енджи — не, Ейнджъл.

„Жена, която изглежда така, не може да бъде Енджи — каза си саркастично той. — Тя несъмнено не е и Ейнджъл, независимо колко неземна изглежда.“

Хоук стисна устни, когато си спомни последната блондинка с невинно изражение, с която бе излизал известно време — актриса, под чиято красива външност се бяха крили единствено празнота и лъжи.

Актрисата беше като всички останали жени, които Хоук познаваше. Като Ейнджъл, която стоеше неподвижно и го гледаше втренчено.

„Ангел.“

Хоук си каза, че това беше една триизмерна лъжа. Лъжа, но красива. Дяволски красива.

„Най-лошите винаги са красиви. Затова ще я наричам Ейнджъл и всеки път, когато произнасям това име, то ще ми напомня, че е всичко друго, но не и ангел.“

Ейнджъл погледна мъжа, който я наблюдаваше от мястото си. Нещо я накара да разбере, че това беше Хоук.

Сред веселието на бара Хоук изглеждаше като скалист остров при залез-слънце, с прикрита между цветовете тъмнина, закотвен неподвижно в едно движещо се без цел море.

Тогава входната врата се отвори отново и мъжът бе облян от светлина. Ейнджъл веднага разбра защо го наричаха Хоук. Не беше заради заоблените черти на лицето му, нито пък заради гъстата му черна коса и вежди. Не беше и заради здравото му, стройно тяло. Не беше дори и заради грациозността на хищник, с която се движеше към нея.

Беше заради очите му — очи на ястреб с кристално кафяв цвят, ясни и дълбоки, самотни и диви.

— Хоук — каза тя.

— Ейнджъл.

Гласът му беше плътен, дрезгав и също толкова див колкото очите му.

— Хората ме наричат Енджи.

В продължение на няколко секунди Хоук я оглеждаше безмълвно.

— Хората ме наричат господин Хоукинс в лицето. Дори приятелски настроените палета като Дери Рамзи.

Ейнджъл се поколеба, като се чудеше на какво се дължеше пренебрежителното описание на Дери. Тя знаеше, че според Дери, Хоук едва ли не можеше да ходи по вода. Внезапно й се прииска да разбере всичко за мъжа, който бе успял да спечели абсолютната почит на Дери.

— А как ви наричат зад гърба? — попита го тя.

Хоук присви очи. Ясните му, сурови очи я изгледаха внимателно, като се спряха върху ореола от светлина, който представляваше косата й.

— Ейнджъл. Името подхожда на вида ви.

Тонът му й показа, че за него името й беше Ейнджъл и той нямаше намерение да я нарича другояче.

Арогантността му я вбеси, но тя си наложи да се отпусне. Дери имаше нужда от Хоук. И без това Хоук едва ли имаше представа, какво означаваше името Ейнджъл за нея.

„Нещо живо, което някога бе умряло.“

— В такъв случай ще ви наричам Хоук — каза тихо Ейнджъл — и двамата ще бъдем недоволни от имената си.