Жена без лъжи

Глава 25

Минутите и часовете, дните и седмиците с Хоук минаваха. Ейнджъл не си позволяваше да брои дните, да ги събира и да разбере, че краят на лятото наближава с всеки залез. Загубата на Грант я беше научила да не живее с миналото.

Любовта й към Хоук и съзнанието, че ще го загуби, я бяха научили да не живее в бъдещето. Вместо това тя живееше за мига и все повече заобичваше Хоук с всяко докосване, с всяка усмивка, с всеки споделен спомен.

— Енджи?

Ейнджъл вдигна изненадано глава и видя Дери. Малките сребърни звънчета на обиците й зазвъняха сладко от внезапното движение.

— В ателието съм — каза в отговор тя.

Дери влезе в стаята. Отдавна вече бе преодолял неудобството на патериците. Бе приел съвсем нормално промяната в отношенията между Ейнджъл и Хоук. Тя знаеше, че Хоук бе говорил с Дери, но не знаеше какво си бяха казали двамата.

Ако бе имала някакви страхове, че на Дери може да не му хареса, че тя обича друг мъж, освен Грант, те бяха заличени в мига, в който я бе прегърнал и й бе казал, че никога не е изглеждала толкова красива.

— Къде е Хоук? — попита Дери. — На…

— Телефона — довърши вместо нея Дери и направи гримаса. — С кого говори този път?

Ейнджъл сви рамене и се усмихна тъжно.

— С Токио, предполагам. Вече говори с Лондон, Ню Йорк, Хюстън, Лос Анджелис и с някой, който бил на почивка в Мауи.

През последната седмица Хоук бе прекарвал все повече и повече време на телефона. Въпреки че беше решила да не брои дните, Ейнджъл знаеше, че Хоук беше останал след края на определения от самия него срок. Сложните, взаимно свързани сделки, за които й бе споменал, когато се бе появил ни острова, бяха започнали да дават резултати.

— Доколкото разбрах — каза Ейнджъл, — нещата са достигнали кризисната фаза.

— Двамата с Хоук вероятно ще отлетим с един и същ самолет — каза Дери.

На следващия ден щяха да свалят гипса на Дери и той щеше да замине за Харвард. Мечтата му да стане лекар щеше да се осъществи благодарение на Хоук, който бе купил Ийгъл Хед за повече, отколкото Дери бе смятал, че струва.

Но въпреки че беше доволен от развоя на събитията, Дери забеляза как, когато спомена за отпътуване, Ейнджъл изпита болка, която не успя да прикрие напълно.

— Хей — каза той. — Ще идвам да те виждам в Сиатъл.

Той не каза нищо за посещения от страна на Хоук, защото нито за миг не му бе хрумнало, че Хоук няма да бъде в Сиатъл.

Ейнджъл се усмихна и го целуна по бузата.

— През лятото и по празниците — съгласи бе тя.

Когато обаче Дери вече не можеше да види лицето й, устните й се извиха в тъжна усмивка.

„Да, Дери ще се върне при мен. Хоук няма да се върне.“

— Мисля, че ще взема скицника си и ще отида до Ийгъл Хед — каза тя. — Ако Хоук успее да се отдалечи от телефона преди пет, кажи му как да стигне до мястото на стария Смит. Малините са узрели, а той никога не е брал малини.

— Обаче успя да улови сьомга.

Ейнджъл се усмихна. Да, Хоук беше успял да хване сьомга и бе познал възбуждащата, първична сила на рибата, докато тя бе подскачала над повърхността на океана. Страхопочитанието и радостта, които се бяха изписали тогава на лицето му, бяха нещо, което Ейнджъл щеше да помни дълго след като бе отминала болката от неговото заминаване. Ако тази болка изобщо някога отминеше.

Тя никога не бе срещала човек като Хоук. Можеше само да предполага какъв щеше да бъде животът й, когато той си тръгнеше.

— Все още не знам защо е пуснал сьомгата — каза Дери.

— Беше твърде красива, за да я убие.

— Такива са били и другите риби, които е уловил, но тях ги изядохме и дори се скарахме за последната.

— Те не бяха първата утринна сьомга — каза Ейнджъл.

Дери се поколеба, когато долови чувствата, променили изражението на Ейнджъл.

— Аз те извадих от онази горяща кола — каза тихо той, — но Хоук е този, който ти върна живота. Толкова се радвам, Енджи. Понякога се страхувах, че съм те обрекъл на живот в нещастие.

Ейнджъл прегърна силно Дери, сграбчи скицника си и изтича навън.

Докато се катереше по склона към върха на Ийгъл Хед, тя не спираше да мисли за думите на Дери. Малките звънчета около китката и глезена й звъняха на всяка крачка. Все още мислеше за думите на Дери, когато седна на върха, забравила за скицника в скута си.

Пред нея се откриваше проливът, неспокойният океан и разпръснатите във водата острови, покрити с вечнозелени растения и дървета. На изток се издигаха връх след връх, които се губеха в далечината, обвити в синьо, което бе толкова тъмно, че изглеждаше почти черно.

Гледката беше едновременно сурова и спокойна и влияеше върху сетивата й както нищо друго… преди Хоук. Той беше като самата земя — парадокс от камък и топлина, полунощ и пладне, загадъчната отдалеченост на хоризонта и интимната милувка на въздуха, солта на морето и сладостта на малините.

— Ти обичаш тази земя, нали?

Тихият въпрос на Хоук не изненада Ейнджъл. Въпреки че се беше концентрирала върху гледката пред себе си, тя бе доловила присъствието му.

— Повече от всичко, освен теб — отвърна просто тя.

След това осъзна, че бе направила онова, което с толкова много усилия се беше опитвала да избегне. Беше заговорила за любовта си към Хоук. Не искаше да го нарани със същите думи, които бяха предназначени да му доставят удоволствие.

— Колко е часът? — попита Ейнджъл.

Не й се искаше да настъпи мълчание, което Хоук може да изтълкува като настояване да й говори за любов. Не очакваше това от него.

Никога не го беше очаквала, след като бе разбрала какъв е бил животът му.

— Почти пет.

— Имаш ли време да отидем за малини?

— Направих си време.

Ейнджъл погледна тъмните му очи и видя бъдещето да се спуска безмълвно върху нея.

„Той ще си тръгне. Скоро.“

Това личеше от погледа на Хоук, от гласа му, от факта, че се беше освободил, за да бъде с нея.

— Ейнджъл… — каза Хоук с напрегнат глас, когато забеляза сенките да помрачават погледа й и разбра на какво се дължаха.

Над тях се чу крясъкът на орел. Звукът се разля надалеч, след което отново настъпи тишина.

— По-добре да побързаме — каза Ейнджъл. — Нямаме много време.

Тя се изправи грациозно. При движението сребърните звънчета запяха.

Звуците се забиха в Хоук като хиляди остри ножове. Ръцете му обгърнаха Ейнджъл и я вдигнаха на крака. Той я прегърна с всичка сила и я целуна, сякаш светът пропадаше под краката им.

Времето спря, докато Хоук най-накрая не я пусна. Той я остави да го поведе надолу по скалистата пътека. И двамата мълчаха, доволни от това, че бяха заедно и се наслаждаваха на обикновено докосване, нежна усмивка и бърз поглед, сякаш всеки се страхуваше, че другият щеше да изчезне в следващия миг.

Мълчанието продължи и когато тръгнаха покрай редицата малинови храсти. Тя се намираше в края на един стар, изоставен коларски път. Преди много време тук бе имало ферма, ниви и подредена градина. Сега нивите бяха почти погълнати от завърналата се гора. Бяха останали само каменни огради, високи до кръста, по които се увиваха малинови храсти.

Една стара, великолепна пълзяща роза се издигаше над срутения каменен комин, който бе единственото останало нещо от къщата. От този храст бе кървавочервената роза, която цъфтеше в съзнанието на Ейнджъл. За първи път бе видяла стария имот на Смит и розата още като дете. Оттогава не можеше да я заличи от ума си.

Ейнджъл чу как багажникът на колата се затваря. Хоук беше застанал до розовия храст и я чакаше. В едната си ръка държеше кошница за пикник, в другата носеше две кофи, а на рамото си беше метнал одеяло.

Ейнджъл си пое дълбоко дъх и остави бъдещето да изчезне заедно с всички сенки. Сега съществуваше само този миг, в който Хоук я чакаше и й се усмихваше с прекрасната си усмивка.

Тя тръгна към него под съпровода на звънчетата. Погледна кошницата и се усмихна радостно на Хоук.

— Пикник — каза тихо Ейнджъл. — Каква прекрасна идея.

— Имам задни мисли — каза Хоук с плътния си глас. — Колкото и да харесвам Дери, искам да прекарам малко време само с теб.

Усмивката щеше да напусне лицето й, но Ейнджъл успя да я задържи. Тя разбираше как се чувстваше Хоук. Двамата бяха сами само когато се намираха на яхтата или късно през нощта, когато цялата къща бе потънала в мрак. Не бяха имали достатъчно време просто да бъдат заедно, да споделят тишината и леките докосвания, които толкова красноречиво говореха за удоволствието, което изпитваха, когато бяха заедно.

Недостатъчно време.

„Колко още ни остава? — запита се мислено Ейнджъл. — Недостатъчно.“

Тя наклони глава към розовия храст. Беше останало само едно цветче, което събираше с трептящите си листенца светлината на следобедното слънце.

Тя затвори очи и се запита дали крехката роза знаеше, че зимата приближаваше с всеки изминал ден.

Хоук се наведе и целуна нежно устните на Ейнджъл. Той долови мъката й, но беше безпомощен да я успокои.

Мисълта за това, колко силно щеше да нарани Ейнджъл, разкъсваше Хоук. Той знаеше, че колкото повече време прекараше с нея, толкова по-силна щеше да бъде болката всеки път, когато тя се изправеше срещу неговата неспособност да я обича така, както тя заслужаваше да бъде обичана.

Всеки ден Хоук си обещаваше, че ще напусне Ейнджъл, ще й върне свободата и ще престане да я наранява.

И всеки ден се събуждаше и виждаше един ангел, сгушен в извивката на ръката му. Тя вдигаше очи към него, усмихваше се и той разбираше, че не може да я напусне.

Все още не.

Трябваше да вкуси чудото на любовта й поне още няколко часа.

— Откъде да започнем? — попита Хоук.

— От средата — измърмори тя и отърка устни в неговите. — Знам една пътека през храстите. Там са най-хубавите малини. И са заобиколени от тръни.

— И от комари?

— И това го има — призна Ейнджъл. — Ако случайно си забравил, няма такова нещо като безплатен обяд.

Хоук се усмихна.

— Не съм забравил. Точно затова донесох препарат против комари. Не исках нищо друго, освен мен, да хапе гладката ти кожа.

Ейнджъл усети вълна на възбуда да преминава по тялото й. Колкото повече я докосваше Хоук, толкова повече й се искаше да бъде докосвана от него. Никога не й омръзваше да се люби с него, да го чувства като част от себе си.

— В джоба ми е — каза Хоук. — Ще го извадиш ли?

Той протегна ръце към нея, за да й покаже, че са заети с кофи и кошница за пикник и не може да се очаква от него да извади шишенцето с препарат против комари от тесния си джоб.

Ейнджъл пребърка първо задните джобове на дънките. Бяха празни. Опита след това предните, като напъха ръце в тесния плат.

— Няма нищо!

— Продължавай да търсиш — каза Хоук и ъгълчетата на устата му се извиха в тайна усмивка под мустаците. — Ще го намериш.

В продължение на няколко секунди Ейнджъл прие думите му на доверие и продължи да търси. След това почувства топлината и твърдостта му да издуват дънките му.

— Шегуваш се с мен — каза тя, като се опита да прозвучи ядосана, и се провали.

— Бях готов да се закълна, че ти се шегуваш с мен — каза насмешливо Хоук. Тогава ръката на Ейнджъл се плъзна по-навътре в джоба му и той млъкна със затаен дъх.

— В джоба на ризата ми, Ейнджъл.

Тя се усмихна с невинност, която противоречеше на веселите пламъчета в очите й. После бавно, много бавно, измъкна ръце от джобовете му.

Шишенцето наистина се намираше в джоба на ризата. Ейнджъл намаза с препарата откритата част от кожата си и направи същото с Хоук. След това върна шишенцето — в предния джоб на дънките му.

— Препаратът действа само против насекоми — отбеляза Хоук.

— Това ме успокоява — каза Ейнджъл и се усмихва подканващо с блеснали очи.

Миг по-късно тя му обърна гръб и се затича към малиновите храсти, придружена от звъна на звънчетата.

Няколко секунди Хоук остана загледан в грациозния й бяг. След това се затича след нея.

Ейнджъл скоро се изгуби сред храстите, но сладкият звън показваше на Хоук, че бе наблизо.

Настигна я на една полянка, където малините все още не бяха узрели. Въздухът ухаеше на плодове. Листата трептяха под напора на ветреца. Клони, обсипани с плодове, се издигаха към кобалтовото небе, а зеленината блестеше под слънчевите лъчи.

— Дери беше прав — каза Хоук. — Ти знаеш всички красиви кътчета на този остров. Или е така, или ти просто носиш красота на всяко място, на което отидеш.

— Ти си виновен — каза тихо Ейнджъл с дрезгав глас. — Не си спомням това място да е изглеждало така някога.

Взе кофите от ръката му и зачака, докато той постилаше одеялото и слагаше кошницата на сянка. Когато се върна при нея, тя му подаде безмълвно една кофа. След това го хвана за ръка и го поведе към натежалите от плодове храсти.

— Брането на малини е нещо средно между събирането на миди и ловенето на омари — каза Ейнджъл. — Ако не внимаваш, храстите ще те наранят, също като омарите.

— Няма безплатен обяд, нали? — подхвърли сухо Хоук.

— Точно така — съгласи се Ейнджъл. — Първото правило при брането на малини е, че ако се беряха лесно, някой вече щеше да ги е обрал.

Хоук се усмихна едва забележимо.

— Има ли други правила?

— Не яж повече от една малина на всяка, която сложиш в кофата. Иначе ще ти стане лошо.

— Това си го научила по трудния начин, нали? — предположи Хоук.

— Че има ли друг начин да научиш нещо?

Ейнджъл показа на Хоук как да избира най-хубавите плодове и двамата започнаха да берат, застанали един до друг.

— Тази зряла ли е? — попита след известно време Хоук и показа на Ейнджъл една малина.

— Има само един начин да разберем.

Ейнджъл отвори уста в очакване. Хоук поднесе усмихнато малината към устните й. Ейнджъл млясна с език.

— Малко е горчива.

Погледна един грозд плодове наблизо, избра най-хубавия плод и се обърна към Хоук.

— Опитай тази — каза тя.

Хоук изсмука сока от пръстите на Ейнджъл, като при това ги облиза. Затвори очи и издаде звук на доволство.

— Има твоя вкус — измърмори. — Невероятно.

Хоук отвори уста в безмълвна молба. Ейнджъл пъхна в устата му още една малина. Той продължи да отваря уста отново и отново, докато тя не се разсмя, надигна се на пръсти и го целуна.

Ейнджъл усети вкуса на Хоук, примесен с аромата на малини. Тя се вкопчи в него и започна да го целува диво. Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, и двамата дишаха тежко.

— Още колко малини й трябват на госпожа Кери? — попита Хоук с пламтящ поглед.

— Много кофи.

Хоук изруга тихо.

— В такъв случай по-добре да се захващаме за работа — каза той и отстъпи неохотно от Ейнджъл.

Започнаха отново да берат плодовете, като се наблюдаваха с тайни погледи. Напълниха кофите си, изпразниха ги в един голям контейнер и отново се заеха да ги пълнят.

— Ядеш повече, отколкото слагаш в кофата — каза след известно време Ейнджъл.

Хоук се обърна към нея. Устата му беше изцапана със сока на плода, който беше хапнал скришом като хлапе.

— Но ако на мен ми стане лошо — каза той, — поне ще мога да се сгуша в нещо по-добро от буркан с вряла вода.

Двамата се усмихнаха и продължиха работата си. Тогава Ейнджъл намери една изключителна малина. Едра, с прекрасен цвят, изпълнена със сладост, малината блестеше като перла в дланта й. Тя остави кофата си и изтича при Хоук.

— Това е най-съвършената малина, която някога съм виждала — каза Ейнджъл, като държеше плода между палеца и показалеца си. — Отвори уста.

Хоук не гледаше плода, а червения сок по устните на Ейнджъл.

— Ти я намери — каза той. — Твоя е.

— Името ти е написано върху нея.

Ъгълчетата на устата му се извиха нежно. Той погледна прекрасния плод.

— Аз не виждам такова нещо — каза Хоук.

— Сигурно гледаш под неподходящ ъгъл — каза Ейнджъл и остави малината да се плъзне в дланта й. — Ето, виждаш ли го? Това е твоето име.

Хоук гледаше, но виждаше само любовта, израз, на която беше подаръкът на Ейнджъл. Той наведе бавно глава, взе с устни малината от ръката й и целуна мястото, на което се беше намирал плодът.

Болката, която Хоук усети, нямаше нищо общо с възбуда; тя се дължеше на един ангел, който го наблюдаваше с обич.

Хоук искаше да попита Ейнджъл откъде идват добротата и силата й, да се докосне до всяка тайна в миналото и бъдещето й, да разбере дали можеше някога да обича, както обичаше тя. Но докато отваряше уста осъзна, че не можеше да иска това от нея.

Затова й зададе единствения въпрос, който можеше да си позволи да й зададе, но Ейнджъл разбра подтекста.

— Това диви малини ли са? — попита Хоук, като гледаше храстите около себе си.

— Не. Те са като домашна котка, която се е превърнала в хищник. Отгледана и създадена от хората и за хората, а след това изоставена да живее сама. Повечето неща, към които се отнасят по този начин, започват да вехнат и умират. Някои оцеляват… и в подходящия сезон дават сладки диви плодове, които са най-прекрасното нещо на света. Като теб.

Хоук остави кофата с малини да се изплъзне от ръката му. С едно бързо, плавно движение вдигна Ейнджъл на ръце и впи устни в нейните в целувка, която остави и двамата разтреперани.

Отнесе Ейнджъл до одеялото и я съблече сякаш го правеше за първи път. Ръцете му бяха невероятно нежни, а устните му я поглъщаха със сладък огън. Когато тя вече не издържаше, той се сля с нея, изпълни тялото й, давайки й любов по единствения начин, по който можеше да го направи.

Същото се повтори и по-късно през нощта — красота, която унищожаваше и създаваше Ейнджъл, смърт и прераждане в ръцете на мъжа, когото обичаше. Тя докосваше Хоук по същия начин, с плам и възбуда, радваше се на тялото му, докато той не я дръпна около себе си и не бе обгорен до дъното на душата си от ангелския й огън.

Дълго след като Ейнджъл беше заспала в прегръдките му, Хоук остана да лежи буден и да наблюдава лунната светлина и тъмнината през прозорците. След това бавно се отдръпна от Ейнджъл, затаил дъх от страх, че тя може да се събуди.

Ако се събудеше, Хоук нямаше да има сили да я напусне. Щеше да остава и пак да остава, да пие от кладенеца на любовта й, без да й дава нищо в замяна.

„Ако остана, ще я унищожа.“

Дълго време остана до леглото, загледан в своя спящ ангел. Наведе се с желанието да я докосне, но не го направи. Ръката му се поколеба над възглавницата до главата й.

Хоук се обърна и излезе безшумно от къщата.

Слънцето събуди Ейнджъл. Тя измърмори нещо в просъница и протегна ръка към Хоук. Мястото до нея беше празно. Младата жена седна бързо в леглото и се огледа. След това застина.

На възглавницата на Хоук беше оставена малка близалка, увита в блестяща зелена лентичка.

Ейнджъл зари лице в ръцете си и се разплака. Хоук си бе тръгнал.