Жена без лъжи

Глава 10

Ейнджъл паркира пред малката къща, строена преди четирийсет години. Останалите къщи на улицата бяха по-нови, тъй като бяха строени след смъртта на господин Кери, когато вдовицата му се беше принудила да продаде малката ферма, за да плати посмъртните данъци.

Ейнджъл извади двете чанти с покупки от багажника на БМВ-то и тръгна предпазливо по напукания тротоар към предната веранда. От двете страни на отбивката вехнеха някога елегантни рози.

„Следващия път, когато дойда тук, ще трябва да се погрижа за розите“.

От кутията до копчето на звънеца се подаваха някакви писма. Ейнджъл натисна бутона с лакът, след което подпря едната чанта на стената, за да извади писмата.

— Госпожо Кери? — извика тя. — Аз съм, Енджи.

— Идвам — отвърна й слаб глас от вътрешността на къщата.

Ейнджъл зачака търпеливо, като се опитваше да балансира чантите с покупки и писмата в ръцете си.

След няколко минути вратата се отвори и една дребна женица с посивяла коса се усмихна на Ейнджъл и отстъпи няколко крачки назад, за да й даде път.

— Влизай, Енджи. Божичко, днес изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — отвърна усмихната Ейнджъл.

Морскозеленият й пуловер подхождаше идеално на очите й. Останалата част от облеклото й беше преди всичко функционална — избелели черни дънки и маратонки, измачкана черна рибарска шапка, която пречеше на слънцето и косата да влизат в очите й. Тя обаче беше забравила да си сложи шапката, която сега се подаваше от джоба й.

— И ти изглеждаш много добре — каза Ейнджъл.

— Как се справяш с бастуна?

Госпожа Кери направи гримаса. Откакто й бяха свалили гипса, можеше да се движи само с бастун. Твърде възрастна беше за патерици.

Очевидно беше обаче, че госпожа Кери не беше много радостна от факта, че й се налагаше да използва бастун.

— Проклетото нещо още не ме е хвърлило — каза тя, едновременно гордо и предизвикателно.

Ейнджъл прикри усмивката си. Госпожа Кери беше една от любимките й. Подходът на старицата към трудностите беше окуражаващ.

— Ти върви напред — продължи госпожа Кери. — Ще те настигна в кухнята.

— Благодаря. Тази сутрин малко закъснявам.

Ейнджъл отиде в кухнята и започна да вади продуктите от чантите. Тя забеляза сервиза за чай и бисквитите на масата и разбра, че старицата се беше надявала да прекара известно време с нея на чаша чай.

Ейнджъл погледна часовника в кухнята, поколеба се и сви рамене. Няколко минути повече или по-малко не бяха от значение. Ако с Хоук тръгнеха в десет и половина, щяха да хвърлят котва в Нийдъл Бей, преди да се стъмни.

Госпожа Кери се появи, като вървеше бавно.

— Аз ще прибера останалото, скъпа — каза тя. — Вече и без това направи достатъчно за мен.

Ейнджъл погледна продуктите, които трябваше да бъдат извадени от чантите и прибрани. Тя самата щеше да се справи по-бързо, но знаеше колко много госпожа Кери се притесняваше от зависимостта си от други хора. Ейнджъл бързо сложи на масата няколко неща, които знаеше, че се съхраняват в леснодостъпни шкафове.

— Ако се погрижиш за тези — каза Ейнджъл и посочи към продуктите, — ще се справим за нула време.

Ейнджъл приключи с втората чанта тъкмо когато госпожа Кери постави последната кутия с бисквити в шкафа.

— Работа в екип — измърмори Ейнджъл, докато сгъваше победоносно празната чанта. — Друго не ни трябва.

— Имаш ли време за чаша чай? — попита я колебливо госпожа Кери. — Не искам да те задържам, ако…

— Ти си истински ангел — прекъсна я Ейнджъл. — Тази сутрин толкова бързах, че нямах време за чай.

Госпожа Кери отиде до масата, като клатеше глава.

— Няма нищо по-важно от чаша чай, млада госпожице.

Докато сядаше на масата, Ейнджъл погледна дискретно часовника в кухнята. Нетърпението й обаче се изпари, когато седна и отпи от чая и се заслуша в думите на госпожа Кери, която говореше за деца и внуци, за ябълките, които били готови да се превърнат в конфитюр, и за боровинките, които щели да се появят по-късно през годината.

Ейнджъл отклони тактично предложението за още една чаша чай. Тя стана и занесе чашата си до мивката.

— Ще ти се обадя след няколко дни да видя какво ти трябва — каза Ейнджъл, докато миеше чашата си.

— О, не се притеснявай. Аз не ям много.

— Ако имаш нужда от нещо, преди да съм се върнала, обади се на госпожа Шмидт — Ейнджъл се наведе и прегърна нежно госпожа Кери. — Ще се видим след една седмица.

— Не искам да те притеснявам… — започна госпожа Кери.

— Не ме притесняваш — прекъсна я Ейнджъл. — И без това трябва да пазарувам за Дери и за себе си.

— Чувствам се като несръчна глупачка.

Ейнджъл се усмихна.

— Просто лош късмет — каза тя и се наведе да прегърне отново старицата. — След няколко седмици ще можеш отново да пазаруваш сама.

— Проклета котка.

Въпросната котка избра точно този момент, за да измяучи на задната врата. Госпожа Кери отиде бавно до там, за да пусне стария котарак в къщата, като не преставаше да мърмори за глупостта на котката, в която се беше спънала и при падането си беше счупила бедрото.

Ейнджъл я наблюдаваше, като с усилие сдържаше усмивката си. Тя знаеше, че за госпожа Кери тази котка беше най-ценното нещо в живота.

Ейнджъл хвърли още един поглед на часовника и излезе навън.

Тя се отби в магазина, за да купи всичко онова, което беше пропуснала тази сутрин в бързината си да посрещне пратката със стъкло. Неочакваната доставка беше объркала целия й график.

Пратката обаче си струваше неприятностите. Стъклото беше първокласно и Ейнджъл вече си представяше най-различни творби, които щеше да изработи от него.

Пътят от магазина до къщата не беше дълъг, но Ейнджъл бързаше от нетърпение да излезе в открито море. Въпреки че двамата с Хоук бяха излизали няколко пъти с яхтата му, това щеше да бъде първата им истинска риболовна експедиция. До днес техните излети бяха повече туристически обиколки, отколкото нещо друго.

Днес Ейнджъл възнамеряваше най-сетне да покаже на Хоук какво означава да се лови сребърна сьомга. Тя беше уверена, че Хоук щеше да отстъпи пред примамливия вид на красивата, силна риба.

А може би и пред нея самата.

Ейнджъл сграбчи три торби с продукти от багажника и се втурна към входната врата. Тя намести торбите в ръцете си, подпря се на стената и се опита да хване дръжката.

Вратата се отвори внезапно и Ейнджъл загуби равновесие. Тя се вкопчи отчаяно в торбите, но преди да падне, две силни ръце уловиха нейните и я изправиха.

Ейнджъл разбра, че пред нея стоеше Хоук, преди още да го беше видяла. Ако не беше разбрала това по силата му, щеше да го разбере по аромата му.

„Дали вкусът му е наполовина толкова приятен колкото ароматът му?“

Силата на любопитството й я изненада. След смъртта на Грант тя не бе искала да докосва или да бъде докосвана от мъже. Не по този начин, който я караше да изпитва невероятен копнеж и горещина.

Хоук беше преминал през защитата й с лекотата, с която слънчевата светлина проникваше през стъкло.

Само че Хоук или не знаеше за това, или не го интересуваше.

— Аз… благодаря — каза Ейнджъл, докато се опитваше да събере мислите си.

— Няма да ми бъдеш полезна в гипс — каза Хоук и я пусна.

Въпреки че тонът му показваше безразличие, пръстите му се плъзнаха по ръката й чак до ноктите, преди да я пуснат.

Ейнджъл отново затаи дъх, разкъсвана между непроницаемото изражение на Хоук и копнежа, който долавяше под него — копнеж, също толкова силен, колкото нейния. Тя беше усетила същото чувство и у Грант: сладки мигове на страст, преди той да се отдръпне и да седне, без да я докосва, защото искал да изчака, докато се оженят.

Грант беше загинал преди сватбата им.

Ейнджъл насочи мислите си към настоящето. Хоук пое торбите от ръцете й и тя го последва в кухнята, като се възхищаваше на изящността и силата в движенията му.

— Къде е Дери? — попита тя, когато Хоук сложи торбите на масата и започна да вади съдържанието им.

— Учи.

— Органична химия ли?

Хоук сви рамене.

— Видях само някаква формула, дълга колкото крака ми.

— Органична химия — заяви уверено Ейнджъл. Тя започна да прибира продуктите, които Хоук вадеше от торбите.

— Това е дисциплината, при която се вижда кой ще издържи до края и кой ще отпадне — каза Ейнджъл.

— Дери е интелигентен и дисциплиниран. Ако много иска да стане лекар, значи ще стане.

„Само ако ти купиш Ийгъл Хед.“ Ейнджъл не можеше да си позволи да каже това на глас.

Тя погледна часовника в кухнята и се зачуди дали нямаше да пропуснат вечерния прилив при Индиън Хед, малко под Нийдъл Бей. Дори когато се изправи на пръсти, раменете на Хоук закриваха часовника от погледа й.

Без да мисли, Ейнджъл улови китката му и погледна часовника му.

— Ако не се разтичаме, ще изпуснем прилива — каза тя.

Хоук не отговори.

Когато тя вдигна поглед, за да провери дали я беше чул, забеляза, че очите му я гледаха необичайно напрегнато.

Внезапно усети топлината му да прониква през дрехите му, после през нейните и да се разпръсва по тялото й на вълни, от които й се зави свят. Сърцето й заби учестено.

Тя усещаше допира на гръдта си в предмишницата му толкова силно, че зърното й се втвърди до болка. Очите й потъмняха, орбитите им се разшириха и почти закриха синьо-зеления ирис.

Ейнджъл беше твърде неопитна, за да осъзнае признаците на внезапната страстна възбуда. Хоук обаче бе твърде опитен, за да не ги забележи. Сетивата му бяха напрегнати и трептяха от сигналите, които излъчваше Ейнджъл.

Искаше му се да опознае с ръце цялото й тяло, след което да я обладае напълно и да довърши онова, което беше започнато с докосването му. Дери обаче можеше да се върне всеки момент в кухнята или пък в следващата секунда Ейнджъл можеше да си спомни къде се намираше и да се отдръпне.

Хоук бе чакал толкова дълго подходящия момент за последния внезапен завой, вика и залавянето. Можеше да почака, докато Ейнджъл излезеше на открито и всички преструвки за отстъпление и невинност изчезнеха.

Той се обърна бавно към масата. При движението ръката му се отърка бавно в гръдта на Ейнджъл.

Дишането й стана учестено. Тя се загледа в него за миг, питайки се дали той чувстваше дори малка част от онова, което изпитваше тя.

Изражението му беше напълно непроницаемо. За Ейнджъл Хоук не бе забелязал реакцията й на близостта му, нито пък бе реагирал на нейната близост.

Тази мисъл трябваше да я успокои, но това не стана. Тя се почувства изгубена, самотна, почти уплашена. Изпълниха я тъга и страст.

„Възможно ли е Хоук да е свикнал дотолкова със самотата, че не може да реагира? Дали пък аз не съм преживяла смъртта на Грант само за да пожелая мъж, който не ме иска?“

Ейнджъл стоеше неподвижно в кухнята, без да забелязва нищо, нито дори Хоук. Мислите й я бяха погълнали изцяло.

Тя осъзна, че когато тази сутрин се беше събудила, не беше изпитала вълнение само от риболовна страст. Вълнението й се беше дължало на това, че щеше да остане насаме с Хоук.

Без Дери. Без телефонни обаждания от Ню Йорк, Тексас и Токио. Само Хоук и Ейнджъл и океанът с множеството островчета, пръснати из неспокойните му води. Пет дни сами. Може би повече.

За това време можеше да се случи всичко.

Дори да се влюби.

За миг тази мисъл шокира Ейнджъл, но след това тя я прие по същия начин, по който най-накрая бе приела автомобилната катастрофа, която толкова брутално бе променила живота й.

„Бягството от истината не променя нищо, най-малкото реалността — напомни си Ейнджъл. — То само изсмуква силите на човека. А аз имам нужда от сили заради Хоук.“

Докато стоеше на една ръка разстояние от Хоук, Ейнджъл си призна мислено, че ако прекарваше повече време с него, рискуваше да го хареса твърде много. Тя изпитваше силно привличане към тайните на съзнанието му, интелекта и силата му, редките прояви на нежност, които издаваха емоциите, криещи се под грубостта му.

Хоук беше като прозорец от рисувано стъкло през безлунна нощ. Толкова много мрак, толкова малко живот. Но когато бъдеше окъпан от слънчевата светлина, красотата на стъклото щеше да се съживи внезапно и всички цветове на любовта щяха да се появят там, където допреди бе царял мрак.

Ейнджъл не знаеше дали беше достатъчно силна да бъде светлината в прозореца на Хоук.

Знаеше само, че трябваше да опита.