Градина на желанията

Първа глава

Грейнеше ли усмихнатата луна, Клеър неизменно сънуваше детството си. Опитваше се да не заспи през нощите, когато звездите намигаха и високо в небето сребристият лунен сърп предизвикателно се усмихваше на света, както се усмихват красавиците от билбордовете за реклама на цигари и лимонада. През тези летни вечери Клеър работеше в градината, осветявана от соларните лампи от двете страни на пътеката — плевеше и подрязваше растенията, цъфтящи нощем — бяло грамофонче, жасмин и декоративен тютюн. Не бяха от „полезните“, които наследи от Уейвърли; насади ги, за да се занимава с нещо при безсъние, когато бе толкова напрегната, че усещането за безполезност прогаряше глезените й, а пръстите й подпалваха огънчета.

Винаги сънуваше едно и също. Дълги пътища като безопашати змии. Спи в колата, докато майка й се среща с разни мъже в долнопробни заведения и барове за кънтри музика. Стои на пост, готова да предупреди майка си, която краде я дезодорант, я червило (понякога и шоколадче за нея — Клеър) от смесения магазин в предградията на Мидуест. Миг преди да се събуди, зърваше сестра си Сидни, неизменно обкръжена от светъл ореол. Лорълай държи Сидни и побягва към къщата на Уейвърли в Баскъм, а Клеър може да ги последва само защото се е вкопчила в крака на майка си.

Тази сутрин се събуди в градината зад къщата и усети вкуса на съжалението. Свъси вежди и го изплю. Съжаляваше, задето като малка се беше държала така зле със сестра си. Само че шестте години от живота й преди появата на Сидни бяха изпълнени с постоянен страх, че ще я заловят и ще я пратят в приют, че през зимата няма да има достатъчно храна или топли дрехи. Майка й винаги спасяваше положението, но винаги в последния момент. Така и не ги заловиха при кражбите, Клеър не отде в приют, а когато настъпеха хладните утрини, първи предвестници на есента и зимата, майка й като по магия изнамираше сини ръкавички, избродирани с бели снежинки, розово термобельо, което се носи под джинсите, и шапка с пискюл. Лорълай не се притесняваше, че Клеър живее като скитница, но очевидно смяташе, че Сидни заслужава по-добра участ, заслужава да има „корени“. И малката изплашена Клеър не можа да прости на сестра си.

Взе от земята ножицата и лопатката, с усилие се изправи и сред кълбата утринна мъгла тръгна към бараката. Изведнъж спря. Обърна се и се огледа. Покритата с роса градина бе притихнала, опърничавото ябълково дърво в дъното леко потрепваше, като че ли сънуваше. Поколение след поколение хората от фамилията Уейвърли бяха обработвали тази земя. Миналото им бе заровено в пръстта, но също и тяхното бъдеще. Нещо щеше да се случи, нещо, което градината още не желаеше да сподели. Трябваше да е нащрек.

Влезе в бараката, грижливо избърса влагата от инструментите и ги окачи по местата им на стената. Затвори и заключи тежката порта към градината, прекоси алеята зад разкошната къща в стил кралица Ан, която беше наследила от баба си.

Отвори задната врата и спря сред някогашния солариум, където сега сушеше билки и цветя. Лъхна я натрапчивата миризма на лавандула и мента, сякаш бе прекрачила в нечий спомен за Коледа. Тя съблече изцапаната бяла нощница, смачка я на топка и гола влезе в къщата. Очакваше я напрегнат ден. Трябваше да осигури храната за едно вечерно празненство и както всеки последен четвъртък от месец май да достави бурканчетата с желе от люляк и рози и шишенцата с оцет от латинка и от див лук на фермерския пазар и на деликатесния магазин на площада, където студентите от колежа „Ориън“ се събираха след лекциите.

Тъкмо си прикрепваше косата с гребени, на вратата се почука. Тя слезе по стълбите — беше облякла бяла бродирана рокля, но още беше боса. Отвори и се усмихна, като видя на верандата жилавата дребничка старица.

Иванел Франклин беше на седемдесет и девет, изглеждаше на сто и двайсет, но все още пет пъти седмично изминаваше по два километра по спортната писта на колежа.

Беше далечна родственица — втора, трета или четиринайсета братовчедка, единствената Уейвърли, останала да живее в Баскъм. Клеър се държеше за нея като удавник за сламка. Изпитваше необходимост да е с близък човек, след като Сидни навърши осемнайсет и замина нанякъде, а баба им почина същата година.

Иванел купуваше лейкопласт на Клеър много преди малката да си нарани коляното, даваше петачета на двете със Сидни много преди да се появи фургонът на сладоледаджията, връчи на Клеър фенерче и й каза да го държи под възглавницата си цели две седмици, преди мълния да удари едно дърво на улицата и кварталът да остане без електричество през цялата нощ. Подареше ли нещо Иванел, рано или късно щеше да потрябва, въпреки че котешката тоалетна, която даде на Клеър преди пет години, още не беше влязла в употреба. Повечето местни хора бяха любезни с нея, но я гледаха с лека насмешка, пък и самата тя не се приемаше много насериозно. Клеър обаче знаеше, че всеки подарък от старицата съдържа някакво скрито послание.

— Ей, ама ти си същинска италианка с тая тъмна коса и рокля като на София Лорен. Снимката ти трябва да е на шишетата със зехтин! — заяви Иванел. Носеше зеления си анцуг, през рамо беше преметнала чанта, пълна с дребни монети, пощенски марки, сапуни… всичко, което би й хрумнало в даден момент да подари на някого.

— Тъкмо се канех да сваря кафе. — Клеър отстъпи назад. — Ще ми правиш компания.

— На драго сърце. — Старицата я последва в кухнята и седна до масата, докато Клеър приготви кафеварката. Не след дълго помещението се изпълни с миризмата на ароматната течност. — Знаеш ли какво мразя?

Клеър се обърна:

— Какво?

— Мразя лятото.

Младата жена се засмя. Приятно й беше с Иванел. От години я молеше да заживеят заедно, за да се грижи за нея — може би така нямаше да й се струва, че при приближаването й стените се отдръпват, че стаите и коридорите стават по-големи.

— Да му се не види, защо мразиш лятото? Няма по-прекрасен сезон. Чист въздух, отворени прозорци, береш домати и си ги хапваш, докато са още топли от слънцето.

— Мразя го, понеже колежанчетата си заминават, и докато се разхождам край пистата, окото ми не се радва на стегнати мъжки задници.

— Ти си дърта развратница, Иванел.

— Абе, просто отбелязвам.

— Заповядай. — Клеър й поднесе кафето.

Старицата недоверчиво надникна в чашата:

— Нали не си сложила нещо вътре?

— Знаеш, че не съм.

— Защото твоите роднини Уейвърли умираха да добавят разни щуротии към всичко. Слагаха дафинов лист в хляба, канела в кафето. Аз харесвам простичките неща. Което ме подсеща, че ти нося подарък. — Иванел извади от чантата си жълта запалка „Бик“.

— Благодаря ти. — Клеър пъхна запалката в джоба си. — Сто на сто ще ми потрябва…

— Може би няма. Усетих, че трябва да ти я дам, нищо повече. — Старицата, която имаше само три собствени зъба, но умираше за сладко, взе чашата с кафето и многозначително изгледа подноса с капак върху плота от алпака: — Какво си приготвила?

— Торта с бяла глазура. Забърках в тестото листенца от теменужка. Захаросах и няколко цветчета за украсата. Тортата е за едно празненство довечера. — Клеър посочи съда от огнеупорно стъкло. — А тази е за теб. Не съм добавила нищо щураво, кълна се.

— Ти си прекрасна. Кога ще се омъжиш? Кой ще се грижи за теб, като си отида?

— Не говори глупости. Освен това тази къща е идеална за стара мома. Ще остарея тук, съседските деца ще ме вбесяват с опитите си да оберат ябълката в задния двор и аз ще ги прогонвам с метлата. Ще имам много котки. Сигурно затова ти ми подари котешката тоалетна.

Иванел поклати глава:

— Бедата ти е, че си затънала в ежедневието. Не се отклоняваш от установения ред. Явно си се метнала на баба си. И ти като нея обичаш тази къща.

Клеър се усмихна — харесваше й да я сравняват с баба й. Не познаваше щастието да притежава име, докато майка й не я доведе тук, в дома на баба й. Бяха пристигнали в Баскъм преди около три седмици, Сидни беше родена наскоро и Клеър седеше под дървото на двора, докато хората от градчето идваха да видят Лорълай и новороденото. Клеър не беше новородена, затова предполагаше, че никой няма да се интересува от нея. Мъж и жена излязоха от къщата и загледаха момиченцето, което правеше къщички от съчки.

— Типична Уейвърли — отбеляза непознатата. — Посвоему, разбира се.

Малката не вдигна поглед, не продума, но се вкопчи в тревата, за да не полети. Беше Уейвърли! Не сподели с никого, абсолютно с никого от страх да не й отнемат щастието, само че от този ден нататък всяка сутрин отиваше с баба си в градината; наблюдаваше я, с цялото си сърце искаше да е като нея, да прави всичко, което прави една Уейвърли, за да докаже, че макар да не е родена тук, тя принадлежи към този род.

— Ще опаковам няколко кашончета с желе и оцет за пазара — обърна се към Иванел. — Ако изчакаш, ще те закарам вкъщи.

— Имаш ли нещо за магазина на Фред?

— Да.

— Тогава идвам с теб. Ще си купя кока-кола. Може да си взема и домати. Като ги спомена одеве, изведнъж ми се приядоха.

Старицата се впусна в описание на предимствата на жълтите домати спрямо червените. Клеър извади от килера четири кашона и опакова бурканчетата и шишенцата. Щом свърши, Иванел я последва навън до бялото комби с надпис „Уреждане на празненства Уейвърли“ и се настани на предната седалка. Клеър остави кашончетата в багажника, подаде на старицата кутията с „нейната“ торта и голям хартиен плик и седна зад волана.

— Какво има в плика? — поинтересува се Иванел.

— Специална доставка.

— За Фред — многозначително подхвърли старицата.

— Не съм го казала.

— За Фред е.

— Май не те чух. За кого е?

Иванел изсумтя:

— Правиш ми се на хитруша, а?

Клеър се засмя и натисна газта.

Бизнесът й процъфтяваше, защото местните хора знаеха, че ястията, приготвени от цветята, растящи около ябълковото дърво в градината на Уейвърли, въздействат по странен начин на онзи, който ги консумира. Бисквитите с желе от люляк, сладките с чай от лавандула и чаените кексчета с крем от латинка, които дамите от Женското дружество поръчваха веднъж месечно, помагаха на въпросните дами да пазят тайна. Пържените глухарчета, сервирани върху ориз с невен, пълнените цветове от тиква и супата от розови пъпки гарантираха, че гостите ще забележат само красотата на дома, не и недостатъците. Децата, на които даваха мед от анасон и исоп, бонбони с ангелика и кексчета с карамелизирани теменужки, ставаха сериозни и ученолюбиви. Който на Четвърти юли пиеше вино от орлови нокти, придобиваше способността да вижда в тъмното. Особеният аромат на соса от луковици на зюмбюл пораждаше раздразнение и мисли за миналото, салатите с цикория и мента вдъхваха вяра, че ще се случи нещо хубаво.

Домакиня на тазвечерното празненство беше Ана Чапъл, декан на факултета по изкуство в колежа „Ориън“, която в края на всеки пролетен семестър даваше вечеря за колегите си. От пет години насам Клеър осигуряваше храната за тържеството. За нея беше от полза да стане известна сред членовете на академичната общност, очакващи само оригинално меню, докато местните хора, които никога не бяха напускали градчето, се обръщаха към нея за задоволяване на съвсем други потребности — да доверят нещо и да са сигурни, че тайната им ще остане скрита, да получат служебно повишение или да възкресят приятелство.

Първо Клеър спря на фермерския пазар, където държеше под наем няколко полици в една будка, после продължи към града и паркира пред магазин „Деликатесите на Фред“, който две поколения бяха наричали „Бакалията на Фред“, преди клиенти да му станат богатите колежанчета и заможните туристи.

Двете с Иванел влязоха в магазина, дъсченият под заскърца под краката им. Старицата тръгна към щанда с доматите, Клеър — към канцеларията на собственика. Потропа веднъж и отвори вратата:

— Здравей, Фред.

Той седеше по риза с къси ръкави зад старото бюро на баща си, пред него имаше куп фактури, но явно мислеше за друго, защото стреснато подскочи. Изправи се и промърмори:

— Клеър. Много ми е приятно.

— Донесох двата кашона, които поръча.

— Добре, добре. — Той грабна бялото сако, окачено на облегалката на стола, и го облече. Придружи я до комбито, за да й помогне да пренесе кашончетата. — Донесе ли… ъъъ… другото, за което те помолих? — попита, като влязоха в склада.

Тя се поусмихна, върна се до колата, след малко се появи отново и му подаде хартиената торба, в която имаше бутилка вино от рози и здравец.

Фред я взе (личеше, че се чувства неловко) и й връчи плик с чека. Не беше необичайно — винаги й плащаше с чек за желето и оцета, само дето този път сумата беше десеторно по-голяма. А пликът бе по-ярък, сякаш бе пълен със светулки и озарен от надеждата на Фред.

— Благодаря, Фред. Ще се видим другия месец.

— Да. Довиждане, Клеър.

Фред наблюдаваше как Клеър изчака до вратата, докато Иванел плати на касата. Красавица беше тази Клеър, тъмноока и тъмнокоса, със смугло лице. Изобщо не приличаше на майка си, която бе негова съученичка, но пък и Сидни нямаше прилика с нея. Очевидно момичетата се бяха метнали на бащите си, които и да бяха те. Местните бяха любезни с Клеър, обаче я смятаха за надменна и не я спираха да си побъбрят за времето, за новия мост над магистралата или за чудесната реколта от ягоди през тази година. Беше от рода Уейвърли, а те бяха странни птици. Майката на Клеър беше пройдоха, която си заряза децата и след няколко години загина при автомобилна катастрофа, баба й почти не излизаше от къщи, далечната й братовчедка Иванел вечно раздаваше на хората странни подаръци. Всички Уейвърли бяха такива, също както хората от рода Ръниън бяха дърдорковци, Племънови — лукави, а членовете на фамилията Хопкин неизменно сключваха бракове с по-възрастни жени. Клеър обаче поддържаше изрядно семейната къща, която беше сред най-старите в околността, и бе като магнит за туристите, носещи приходи за градчето. Още по-важно бе, че тя винаги откликваше, когато някой имаше проблем, който можеше да се разреши само чрез цветята, растящи около ябълковото дърво в задния й двор. Беше първата от три поколения Уейвърли, която признаваше дарбата си и бе готова да се притече на помощ. Затова местните я приемаха като една от тях.

Иванел хвана под ръка Клеър, двете излязоха от магазина.

Фред притисна до гърдите си плика с шишенцето и се върна в канцеларията. Свали си сакото, седна зад бюрото и се загледа в малката рамкирана снимка на красив мъж със смокинг, фотографията беше направена на петдесетия му рожден ден преди две години.

Със съдружника му Джеймс бяха неразделни повече от трийсет години и дори хората да подозираха каква е връзката им, тя бе продължила толкова дълго, че никого не го беше грижа. Напоследък обаче двамата се бяха отчуждили и в душата му покълваха семенцата на страха. През последните месеци Джеймс много често започна да нощува в Хикори, където работеше. Твърдеше, че остава твърде до късно и не си струва да шофира до Баскъм. Фред оставаше сам през делниците и се чудеше какво да прави. Джеймс бе онзи, който казваше: „Рецептата ти за задушено е чудесна. Ще го приготвиш ли за вечеря?“ Или: „По телевизията ще дават интересен филм. Хайде да го гледаме.“ Той неизменно беше прав, а когато го нямаше, Фред се колебаеше при вземането дори на най-маловажните решения. Какво да вечеря? Кога да занесе дрехите на химическо — вечерта или на другата сутрин?

Откакто се помнеше, бе чувал за чудодейното вино от здравеца в градината на Уейвърли. Говореше се, че щастието се връща при онзи, който пие от виното, а той мечтаеше за предишните щастливи дни с Джеймс. Клеър приготвяше само една бутилка годишно и я продаваше дяволски скъпо, но ефектът бе гарантиран, защото макар Уейвърли да бяха слепи по отношение на своя живот, неизменно помагаха на другите да прогледнат.

Вдигна слушалката и набра служебния номер на Джеймс. Искаше да го попита какво да вечеря.

Какво месо подхождаше на вълшебно вино?

Привечер Клеър спря колата пред дома на Ана Чапъл. Ана живееше в една от къщичките, разположени в нещо като задънена улица до самия колеж „Ориън“, и единственият път дотам минаваше през кампуса. Къщичките, предназначени за преподавателите, бяха построени преди сто години едновременно с общежитията. Целта бе академичната общност да е изолирана, което бе разумно предвид едновремешното схващане, че колежът не е място за жени. Запазена бе традицията ректорът да обитава академичното селище, а неколцина преподаватели, включително Ана, живееха в старинните къщурки. Сега обаче повечето обитатели бяха млади семейства, които нямаха нищо общо с колежа, но уединението им допадаше.

— Клеър, добре дошла! — възкликна Ана, като отвори вратата и видя младата жена, нарамила хладилна чанта с ястия, които незабавно трябваше да се приберат в камерата. — Влизай. Искаш ли помощ?

— Благодаря, ще се справя и сама — отвърна Клеър. Всъщност й бе доста трудно да се справя сама през пролетта и лятото, когато беше най-натоварена. Обикновено през годината вземаше на работа първокурснички от „Ориън“. Те не бяха от Баскъм и единствените въпроси, които задаваха, бяха свързани с кулинарните й умения. От горчив опит се беше научила да назначава местни момичета само в краен случай. Повечето се надяваха да научат някоя и друга магия или най-малкото да се доберат до вълшебното дърво в задния двор и да разберат дали легендата е вярна и дали ябълките ще им кажат кое ще е най-важното събитие в живота им.

Клеър отиде в кухнята, прибра бурканчетата в хладилника, отвори задната врата и внесе останалите продукти. Помещението, обзаведено по подобие на фермерска кухня, бързо оживя от топлата пара и прекрасните аромати, които скоро се прокраднаха в цялата къща. За гостите на Ана те бяха като майчина целувка, като завръщане в родния дом.

Ана държеше да използва своите керамични чинии, които твърдеше, че е изработила собственоръчно, затова Клеър първо аранжира салатите и беше готова да сервира, когато домакинята й каза, че гостите вече са на местата си.

Тази вечер менюто включваше салата, супа от юка, свински филета с плънка от латинка, лук и козе сирене, шербет от лимон и върбинка и торта с виолетки и бяла глазура. Клеър сновеше из кухнята, наглеждаше ястията на печката, аранжираше храната в чиниите, поднасяше ги и сръчно ги прибираше, след като гостите приключеха с някое ястие. Тържеството беше официално, но гостите бяха преподаватели във факултета по изкуства и техните съпруги — интелигентни и възпитани хора, които сами си наливаха вода и вино и оценяваха творчеството, вложено от нея във всичко. В подобни случаи, когато й се налагаше да готви и сервира сама, тя не обръщаше внимание на присъстващите, а се съсредоточаваше върху работата си, която днес й се струваше изтощителна, може би защото предишната нощ бе спала на земята в градината. Нямаше нищо против. И без това не умееше да общува с непознати.

Него обаче забеляза. Седеше близо до Ана, която бе начело на масата. Гостите гледаха ястията, които Клеър им поднасяше. Непознатият гледаше нея. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше широкоплещест, с изящни пръсти, устните му бяха нетипично плътни за мъж. Този човек… вещаеше неприятности.

Тя се залови да поднесе десерта; секунди преди да стигне до непознатия, усети нещо като радостно очакване. Не беше сигурна дали чувството е нейно, или долавя неговите емоции.

— Познаваме ли се? — попита той, когато Клеър най-после стигна до него. Усмихна й се така подкупващо, че тя едва сдържа усмивката си.

Постави пред него чинийката с парче торта. Захаросаните виолетки блестяха отгоре му като заскрежени скъпоценни камъни. То сякаш зовеше: „Погледни ме!“, само че непознатият не откъсваше очи от нея:

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Това е Клеър Уейвърли, която приготви храната — каза Ана. Виното й беше развързало езика, страните й бяха поруменели. — Прибягвам до услугите й при всяко тържество на факултета. Скъпа, запознай се с новия ни колега Тейлър Хюс.

Клеър смутено кимна, неприятно й беше, че е станала център на вниманието.

— Уейвърли — замислено проточи Тейлър. Тя понечи да се отдръпне, но той я хвана за рамото и се засмя. — Разбира се. Съседи сме. Живея до вас на Пендланд Стрийт. Къщата в стил кралица Ан е ваша, нали?

Клеър беше толкова изненадана от докосването му, че само кимна.

Той сякаш усети, че я побиха тръпки, и отдръпна ръката си.

— Купих съседната къща — добави. — Нанесох се преди няколко седмици.

Тя безмълвно се взираше в него.

— Е, радвам се, че най-после се запознахме — смотолеви Тейлър.

Клеър отново кимна и отиде в кухнята. Изми и опакова своите съдове, прибра в хладилника кутията със салатата и останалите парчета торта. Кой знае защо беше разсеяна и в лошо настроение. Докато работеше, неволно прокарваше пръсти на мястото, където я бе докоснал Тейлър, сякаш се мъчеше да прогони досадно насекомо.

Преди да натовари последния кашон в комбито, Ана цъфна в кухнята и започна да възхвалява храната и обслужването — или беше пияна, или бе прекалено добре възпитана, за да спомене странното поведение на Клеър към един от гостите.

Клеър се усмихна, взе чека, сбогува се, вдигна кашона и излезе през задната врата. Бавно тръгна към комбито си на алеята. От умората краката й тежаха като олово, всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Нощта обаче бе прекрасна, въздухът бе топъл и сух, затова тя реши да спи на отворен прозорец.

Щом стъпи на тротоара, усети необяснимо въздушно течение. Обърна се — някакъв човек стоеше под дъба в двора на Ана. Не виждаше лицето му, но около него кръжаха миниатюрни пурпурни светлинки, напомнящи електрически искрици.

Човекът се отдръпна от дървото и тя усети погледа му върху себе си. Обърна му гръб и пристъпи към комбито.

— Чакайте — подвикна Тейлър.

Интуицията й подсказваше да продължи да върви; вместо това тя се обърна.

— Имате ли запалка? — попита той.

Клеър затвори очи. Много по-лесно беше да обвини Иванел, ако старицата знаеше какво върши.

Остави на земята кашона и извади от джоба на роклята си жълтата запалка „Бик“. Затова ли й я даде Иванел?

Докато вървеше към Тейлър, й се стори, че грамадна вълна я тласка към незнайни дълбини. Спря недалеч от него и с неописуемо усилие на волята се противопостави на желанието да се приближи.

Той безгрижно се усмихваше. Посочи незапалената си цигара и попита:

— Пушите ли?

— Не. — Клеър му подаде запалката, но той не я взе.

— Знам, че е вредно. Ограничих ги до две на ден. Вече не е модерно да се пуши. — Клеър остана безмълвна, а той запристъпва от крак на крак. — Виждал съм ви в квартала. Дворът ви е чудесен. Аз окосих моя едва преди няколко дни. Май не сте от разговорливите, а? Да не би да съм сторил нещо, с което съм скандализирал квартала? Случвало ли се е да ме видите навън по бельо?

Клеър потръпна. Чувстваше се защитена в дома си и забравяше, че прозорците на съседната къща гледат към солариума, където сутринта се разхождаше гола. Тейлър отново опита да поведе разговор:

— Вечерята беше чудесна.

— Благодаря.

— Може би пак ще се видим.

Сърцето й запрепуска. Беше доволна от живота си. Допуснеше ли някого близо до себе си, щеше да пострада. Имаше Иванел, къщата и работата си. Друго не й трябваше.

— Задръжте запалката. — Подаде му я и се отдалечи.

Мина по алеята и спря пред къщата, вместо да завие и да паркира отзад. Някой седеше на най-горното стъпало на верандата.

Тя слезе от колата, но не затвори вратата и не изключи фаровете. Тичешком прекоси двора и умората й бе заменена от паника:

— Иванел, какво се е случило?

Старицата тромаво се изправи; на светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше посърнало, призрачно. Държеше два пакета с ново спално бельо и кутия с ягодови кексчета.

— Не можех да заспя, докато не ти донеса подаръците. Вземи ги и ме остави да се наспя.

Клеър изкачи стъпалата, взе пакетите и прегърна старицата:

— Кога дойде?

— Преди около час. Тъкмо си легнах и ме осени, че ти трябват още чаршафи и ягодови кексчета.

— Защо не ми се обади по мобилния телефон? Щях да мина край вас и да ти спестя разкарването.

— Така не става. Не знам защо.

— Остани да спиш тук. Ще ти стопля мляко с много захар.

— Не! — отсече Иванел. — Отивам си вкъщи.

След чувствата, които Тейлър бе пробудил в сърцето й, Клеър бе още по-твърдо решена да отстоява онова, което имаше, на което държеше.

— Може би чаршафите означават, че ще ти застеля легло — подхвърли и се опита да поведе старицата към вратата. — Остани при мен. Моля те.

— Не! Не са за мен! Не знам за какво са! Никога не знам за какво са! — извика Иванел. Въздъхна дълбоко и снижи глас: — Остави ме да си ида у дома.

Клеър се презря заради слабостта си. Потупа по гърба старицата:

— Както искаш. Ще те закарам. — Остави чаршафите и кутията с кексчета на люлеещия се стол до вратата. — Ела, миличка. — Тя поведе сънената старица към комбито.

Тейлър Хюс спря джипа пред дома си. Къщата на Клеър тънеше в мрак. Той слезе от колата и направи няколко крачки по алеята, но изведнъж спря. Още не му се прибираше.

Чу топуркане на лапи по тротоара и се обърна. Наблизо профуча малък черен териер, който преследваше нощна пеперуда, прелитаща между уличните лампи.

Тейлър зачака — предполагаше какво ще последва.

И не се излъга. След секунди видя госпожа Краноуски — кльощава старица с прическа, която напомняше купичка с разтопен сладолед. Тя тичаше след кучето и викаше:

— Едуард! Едуард! Върни се при мама! Едуард! Веднага се върни!

— Искате ли помощ, госпожо Краноуски? — попита Тейлър, когато възрастната дама спря да си поеме въздух.

— Не, благодаря, Тейлър. — Тя отново затича и изчезна от погледа му.

Скоро след пренасянето си в новата къща той бе открил, че този спектакъл се разиграва поне четири пъти дневно.

Хубаво бе ежедневието да се подчинява на установен ред.

Според него това беше най-важното. Ваканцията между пролетния и летния семестър беше две седмици, а той открай време се изнервяше, когато животът му излизаше от обичайното русло. Харесваше стабилността. Понякога се питаше дали това чувство му е вродено или придобито по-късно. Родителите му — грънчари и наркомани, насърчаваха артистичните му заложби. Едва когато започна училище, той узна, че е забранено да се рисува по стените. Изпита неописуемо облекчение. Училището му даде стабилност, правила, цели. През летните ваканции той забравяше да се храни, защото часове наред рисуваше и фантазираше. Родителите му обожаваха мечтателната му натура. Детството му беше безгрижно, само дето растеше в семейство, в което амбициите и темата за Роналд Рейгън бяха табу. Бе убеден, че ще живее оскъдно, но щастливо, като продава на нищожна цена своите произведения. В училище обаче му хареса, в колежа се почувства още по-добре, не му се искаше да го напусне.

Затова реши да преподава.

Родителите му бяха изумени и потресени. Според тях солидните доходи бяха равнозначни на престъплението да станеш републиканец.

След малко госпожа Краноуски мина край него, палавият Едуард се опитваше да се изскубне от прегръдката й.

— Добро куче — мърмореше тя. — Доброто куче на мама.

— Лека нощ, госпожо Краноуски — подвикна й Тейлър.

— Лека нощ, Тейлър.

Харесваше му това смахнато градче.

След като се дипломира, започна работа в една гимназия във Флорида, където учителите бяха толкова дефицитни, че му дадоха висока заплата и поеха наема, плюс разходите за преместването му от Кънектикът. След около година започна да води и вечерните курсове в местния университет.

Попадна в Баскъм по една щастлива случайност. На конференция в Орландо се запозна с преподавателка в колежа „Ориън“. Пийнаха вино, пофлиртуваха, последва нощ на бурен секс в хотелската й стая. Минаха няколко години. По време на една лятна ваканция, когато пак не го свърташе на едно място, той научи, че търсят преподавател за факултета по изкуства в колежа „Ориън“, и в съзнанието му възкръсна приключението в Орландо. Кандидатства и го назначиха. Забравил беше името на жената, спомняше си само романтиката на преживяването.

С напредването на възрастта все по-често размишляваше защо не се е оженил; даваше си сметка, че в градчето са го довели поредното неспокойно лято и мечтата за жена, с която бе имал мимолетна връзка.

Дали бе романтично или достойно за съжаление?

Нещо тупна зад къщата му, той извади ръце от джобовете си и тръгна към задния двор. Преди няколко дни беше окосил високата трева и я беше зарязал. Може би трябваше да я събере на едно място. Само че за какво му беше? Не можеше да я остави на купчина посред двора. Какво щеше да стане, ако изсъхнеше и унищожеше тревата отдолу?

Беше първият ден на ваканцията, а той вече беше обсебен от моравата. И очакваше да стане още по-лошо.

Какво щеше да прави до започването на лятната сесия?

Наложително беше да си запише да се храни. Щеше да го стори още тази вечер, иначе можеше да забрави. Щеше да закачи бележките на хладилника, на канапето, на леглото и на гардероба.

Лампата на задната веранда осветяваше двора — много малък в сравнение с двора на къщата на Уейвърли. Разделяше ги метална ограда с шипове, обрасла с орлов нокът. Откакто Тейлър живееше тук, на два пъти беше хващал хлапета, които се катереха по нея. Обясняваха, че се опитват да стигнат до ябълковото дърво, което според него беше глупаво, защото в кампуса растяха най-малко шест подобни дървета. Опитваше се да им го обясни, само че те го гледаха сякаш е малоумен. Казваха, че това ябълково дърво не е като другите.

Той тръгна край живия плет, вдишвайки аромата на разцъфналите храсти. Подритна нещо, наведе се и видя, че е ябълка. Няколко се бяха изтъркаляли от малката купчина до оградата. Още една тупна на земята. За пръв път Тейлър виждаше плодовете да падат от тази страна на оградата. Та дървото дори не се виждаше от неговия двор!

Вдигна розова ябълчица, излъска я с ризата си и отхапа.

Бавно тръгна обратно към къщата. Каза си, че утре ще събере плодовете в кашонче, ще ги занесе на Клеър и ще й разкаже за случилото се. Всъщност търсеше повод да я види отново.

Може би щеше да е поредното преследване на жена, което щеше да го отведе в задънена улица. „Какво пък толкова! — помисли си. — Важното е да правя онова, което умея.“

Последният му спомен бе как стъпи на задната веранда.

После му се присъни нещо невероятно.

Втора глава

Десет дни по-рано, Сиатъл, Вашингтон

Сидни се приближи до леглото на дъщеря си:

— Събуди се, слънчице. — Бей отвори очи и Сидни допря пръст до устните й. — Заминаваме, но не искам Сюзан да разбере, затова трябва да сме тихи като мишлета. Помниш ли какво се разбрахме?

Малката безмълвно стана, отиде до тоалетната и съобразително не пусна водата, защото стената между двете къщи беше тънка и Сюзан щеше да чуе шума. Сложи си обувките с дебели гумени подметки и навлече купищата дрехи, приготвени от майка й. Въпреки хладната утрин денят щеше да е топъл, само че нямаше да имат време да спрат за преобличане.

Сидни неспокойно крачеше напред-назад по коридора. Дейвид беше заминал за Лос Анджелис по работа, но както винаги беше възложил на възрастната съседка да държи под око жена му и дъщеря му. През изтеклата седмица Сидни изнасяше дрехи, храна и най-необходимите вещи, натъпкани в малкия си сак, без да се отклонява от режима, набелязан от Дейвид. Той й разрешаваше в понеделник, вторник и четвъртък да води Бей в парка, а в петък да пазарува от близкия магазин. Преди два месеца Сидни се запозна в парка с млада жена, която се осмели да й зададе въпросите, избягвани от другите майки: „Защо си покрита със синини? Защо си така изнервена?“ Грета — така се казваше жената, й помогна да купи за триста долара едно раздрънкано субару; тази сума значително намали парите на Сидни, които бе спестила през последните две години, като вземаше по долар от портфейла на Дейвид и връщаше в магазините стоки, купени с чекове. Грета вземаше храната и дрехите и ги криеше в субаруто. Сидни се надяваше новата й приятелка да не е забравила да паркира колата на уговореното място. За последно се бяха видели в четвъртък, а днес беше неделя. Дейвид се връщаше тази вечер.

През два-три месеца той заминаваше за Лос Анджелис да инспектира ресторанта си в града. Неизменно оставаше поне една нощ, за да купонясва с бившите си състуденти от Калифорнийския университет. Връщаше се щастлив, в приповдигнато настроение, което се изпаряваше, щом поискаше да прави секс — очевидно тя не можеше да се мери с момичетата, с които беше преспал в Лос Анджелис. Навремето, много отдавна, и Сидни беше като тези момичета. И харесваше опасни мъже… също като майка си — една от многото причини да напусне Баскъм само с раница и няколко снимки на майка си.

Бей излезе в коридора и прошепна:

— Готова съм.

Сидни коленичи и прегърна дъщеря си. Малката вече беше петгодишна и достатъчно голяма да разбира какво става в дома й. Сидни се опитваше да я защити от Дейвид и по негласно споразумение той не посягаше на малката, докато майка й му играеше по свирката. Сидни обаче се страхуваше, че дава лош пример на дъщеря си. В Баскъм бе скучно и провинциално, но безопасно; струваше си да се върне в омразното градче, за да осигури на Бей спокоен живот. Тя се взе в ръце, преди отново да заплаче, и прошепна:

— Хайде, съкровище.

Навремето беше специалистка по бягствата. Само че тогава не познаваше Дейвид. Сега толкова се страхуваше от него, че дъхът й спираше.

От Северна Каролина замина право за Ню Йорк, където щеше да е незабележима и никой нямаше да я мисли за странна, където името Уейвърли не означаваше нищо. Заживя под наем с актьори, които я използваха да усъвършенстват южняшкия си акцент, докато тя се стараеше да се отърве от него. След година отпраши за Чикаго с крадец на коли, който изкарваше добри печалби от далаверите. По-късно го спипаха, Сидни взе парите му, пресели се в Сан Франциско и остана там около година… Страхуваше се той да не я намери, затова се прекръсти на Синди Уоткинс, вземайки името на своя приятелка от Ню Йорк. Щом профука парите, замина за Вегас и стана сервитьорка. Следващата й спирка беше Сиатъл. В автобуса се запозна с момиче, чиято приятелка работеше в ресторант, наречен „При Дейвид“; въпросната приятелка им съдейства да ги назначат.

Сидни се влюби до уши в Дейвид. Не беше красив, но й допадаше неговата властност. Властните мъже бяха вълнуващи, докато започнеха да я плашат, тогава ги зарязваше. Усъвършенства се да си играе с огъня, без да се опари. Животът й с Дейвид загрубя около шест месеца след като му стана любовница. Понякога я биеше, завързваше я за леглото и й казваше колко много я обича. После започна да я следи, когато тя отиваше да пазарува и на гости у приятелките си. Сидни намисли да открадне пари от ресторанта и да замине за Мексико с едно момиче, с което се беше запознала в обществената пералня, но откри, че е бременна.

Бей се появи на бял свят след седем месеца. През първата година майката обвиняваше кроткото бебе за всичките си неблагополучия. Дейвид я отвращаваше, поведението му вече не й вдъхваше страх, а истински ужас. Той интуитивно усещаше промяната в чувствата й и я биеше още по-жестоко. Подобен развой на събитията не влизаше в плановете й. Не искаше да има семейство. Никога не се задържаше дълго при поредния си любовник. А сега трябваше да остане заради Бей.

Един ден всичко се промени. Още не се бяха преместили в къщата и живееха в апартамента, който двамата споделяха след запознанството си. Мъничката Бей, наскоро навършила годинка, седеше на пода, изваждаше от коша изпраните дрехи и си ги слагаше на главата. Ненадейно Сидни си спомни как си играеше сама, докато майка й кършеше ръце и сновеше из семейната къща в Баскъм, преди да си вдигне чукалата и отново да отпраши в неизвестна посока. Сърцето й се сви, побиха я тръпки, въздъхна и дъхът й бе като скреж. В този миг тя престана да се старае да подражава на Лорълай. Лорълай се опитваше да стане почтена, но така и не стана добра майка. Без обяснения заряза дъщерите си и повече не се върна. Сидни щеше да е добра майка, а добрите майки закриляха децата си. Изминала беше една година, докато разбере, че не е длъжна да остане при Дейвид заради Бей. Можеше да я вземе със себе си.

Беше се усъвършенствала в бягството от този или онзи мъж и се чувстваше недосегаема, понеже никой не я беше преследвал.

Замина за Боас, завърши курс за фризьорки, намери си работа в един салон. Всичко вървеше като по мед и масло, докато един ден Дейвид не я пресрещна на паркинга до салона. Миг преди да го зърне, тя усети как вятърът носи аромата на лавандула, и си помисли, че не го е долавяла, откакто напусна Баскъм. Ароматът сякаш лъхаше от салона и като че ли я подтикваше да влезе обратно.

Дейвид я сграбчи и я натика в колата. Тя се изплаши, но не оказа съпротива, защото не искаше да се изложи пред колежките си. Дейвид натисна газта, обиколи града, паркира зад някакъв ресторант за бързо хранене и започна да я налага с юмруци, докато я изпрати в несвяст; след известно време тя дойде на себе си — беше на задната седалка, Дейвид я изнасилваше. После той взе стая в мотел, нареди й да се изкъпе и заяви, че е виновна, задето й е избил един зъб. По-късно отидоха да вземат Бей от детската градина. Дейвид беше отправил запитвания до много детски заведения и така беше открил бегълките. Беше олицетворение на очарователен джентълмен и учителките му повярваха, че Сидни е пострадала при автомобилна катастрофа.

Отведе ги обратно в Сиатъл. Оказа се, че е станал още по-жесток от преди. Пристъпите му на гняв бяха непредсказуеми. Случваше се Сидни да приготвя сандвичи за дъщеря си или да е под душа, ненадейно Дейвид се появяваше и я удряше в корема, или я облягаше на кухненския плот, смъкваше бикините й, проникваше в нея и непрекъснато й повтаряше, че вече няма да му се изплъзне.

През двете години, откакто насила беше върнал Сидни от Боас, често й се случваше да влезе в някоя стая и да усети уханието на рози или да се събуди нощем от уханието на разцъфнали орлови нокти. Миризмите винаги проникваха през прозорец или през врата, която водеше навън.

Една нощ, докато гледаше спящата си дъщеричка, тихичко плачеше и се питаше как да я защити, след като бяха в опасност и ако останеха, и ако избягаха, внезапно истината проблесна в съзнанието й.

Ароматите бяха свързани с родния й дом.

Къщата ги зовеше при себе си.

С Бей тихичко слязоха по стълбището, обгърнато от утринния полумрак. Съседката Сюзан щеше да ги види, ако излезеха през входната или през задната врата, затова се приближиха до прозореца в дневната, който гледаше към малкия двор встрани от къщата. Предишната вечер Сидни беше махнала предпазната мрежа, сега тихо отвори прозореца и помогна на Бей да се прехвърли през перваза. Хвърли на земята сака си, куфар с най-необходимото и раничката, в която дъщеря й беше сложила разни любими нещица. Пропълзя навън, преведе малката през храстите, на бегом прекосиха паркинга. Грета беше обещала да остави субаруто пред къщата с номер сто на съседната улица. Ключовете щяха да са под сенника. Нямаше значение, че колата не е застрахована и номерата са фалшиви. Важното беше да ги отведе далеч от тук.

Заръмя ситен дъждец. Майка и дъщеря тичаха по тротоара, като заобикаляха местата, осветени от уличните лампи.

От косата на Сидни вече течеше вода, когато стигнаха къщата с номер сто. Тя тревожно се огледа. Къде беше колата? Затича напред-назад из паркинга. Имаше само едно субару, но беше прекалено ново, за да струва само триста долара. Освен това беше заключено, на предната седалка имаше вестници и пластмасова чаша с капаче. Колата беше чужда.

Сидни отново запрепуска из паркинга, за всеки случай изтича и до другия на улицата.

Колата я нямаше.

Останала без дъх, се втурна обратно при Бей. Как можа да изпадне в такава паника, че да остави детето само дори за миг? Тъкмо сега всяка грешка можеше да е фатална. Седна на тротоара между една хонда и форд комби и закри с длани лицето си. Жалко за усилията и най-вече за смелостта й. Как да върне Бей в онази къща, как да я осъди на живот, изпълнен с насилие и страх? Не можеше, не искаше повече да е Синди Уоткинс.

Бей седна до нея и тя я прегърна.

— Не се тревожи, мамо — прошепна малката. — Всичко ще се нареди.

— Знам, съкровище. Да поседим още малко, става ли? Мама ще измисли какво да прави.

В четири сутринта градът още спеше и Сидни се стресна, когато чу ръмженето на приближаваща се кола. Придърпа малката към себе си и се прислони до комбито, за да не ги видят. Ами ако беше Сюзан? Ако се беше обадила на Дейвид?

Колата спря.

Затръшна се врата.

— Синди? — подвикна Грета и се приближи. Беше нисичка блондинка, която винаги носеше каубойски ботуши и два пръстена с тюркоази.

— Божичко! — прошепна Сидни.

— Извинявай. — Грета коленичи пред нея. — Много съжалявам. Опитах се да спра тук, но някакъв тип ме заплаши, че ще повика „паяк“. Наложи се да обикалям из квартала и на половин час да минавам от тук.

— Божичко!

— Успокой се. — Грета й помогна да се изправи и поведе двете с Бей към субару комби. Предното ляво стъкло беше счупено и покрито с полиетилен, каросерията бе осеяна с петна от ръжда. — Пази се. Замини колкото е възможно по-далеч.

— Благодаря ти.

Грета кимна и се качи в джипа, който беше последвал субаруто.

— Видя ли, мамо! — възкликна Бей. — Знаех си, че всичко ще се оправи.

— И аз, миличко — излъга Сидни.

Сутринта след вечерята у Ана Чапъл Клеър отиде в градината да набере джоджен. Предстоеше й да приготви храната за ежегодния обяд на Аматьорското ботаническо дружество в Хикори, който щеше да е в петък. Ексцентричните възрастни дами, които членуваха в асоциацията, бяха готови да платят добре за меню, съставено от ядивни цветя, и да препоръчат Клеър на богатите си приятелки. Тя имаше късмет, че получи поръчката, само че работата беше много, тоест трябваше да се стегне и да вземе някое местно момиче да й помага при сервирането.

Солидната метална ограда беше като на готическо гробище, на места храстите бяха високи почти метър и сякаш напълно изолираха градината от околния свят. Увивните растения бяха пропълзели и върху портата, а ключалката бе таен отвор, който само малцина можеха да намерят.

Тя ги забеляза още щом влезе.

Сред дивите моркови надничаха мънички листенца бръшлян.

Бръшлян в градината.

Появил се през нощта.

Градината й подсказваше, че нещо се опитва да влезе — нещо, което наглед бе красиво и безобидно, но щеше да завземе цялата територия, ако му се удадеше възможност.

Клеър изскубна бръшляна и задълба в пръстта да извади корените. След миг забеляза мъхнато стъбло, увито около люляков храст, и запълзя към него.

Толкова бе улисана на влизане, че забрави да затвори градинската порта, ето защо след около половин час изненадано вдигна глава, като чу стъпки по чакълената пътека, виеща се около цветята.

Видя Тейлър, който носеше кашонче и смаяно се озърташе, сякаш беше попаднал в омагьосана градина. Тук всичко цъфтеше едновременно дори през сезони, когато цветята спяха. Той ненадейно спря, когато зърна Клеър, коленичила под люляковия храст. Втренчи се в нея, все едно напрягаше очи да я различи в сумрака.

— Аз съм Тейлър Хюс — промърмори, сякаш тя не би го познала. — Съседът ви.

Клеър кимна:

— Помня ви.

Той се приближи до нея, клекна и остави на земята кашончето:

— Ябълки. Паднаха през оградата. Сигурно са поне дузина. Не знам дали ги използвате, но за всеки случай ги донесох. Позвъних на вратата, обаче никой не ми отвори.

Клеър придърпа кашончето:

— Не ги използвам, но все пак благодаря. Не обичате ли ябълки?

Тейлър поклати глава:

— Не особено. Нямам представа как са паднали в двора ми. Дървото е прекалено далеч.

Не спомена да е имал видение и Клеър изпита облекчение. Вероятно не беше изял нито една ябълка.

— Сигурно вятърът ги е отнесъл — измънка тя.

— Направи ми впечатление, че по ябълковите дървета в кампуса няма плодове по това време на годината.

— Това тук цъфти зиме и дава плод през пролетта и лятото.

— Невероятно — промърмори Тейлър.

Тя се извърна да погледне дървото в дъното на градината. Не беше много високо, но клоните му бяха разперени като ръце на балерина, стиснали ябълките в дланите си. На места сивкавата дървесна кора бе набръчкана и позеленяла. Само на това място в градината растеше трева — заобикаляше дървото и макар да бе доста висока, не стигаше до клоните, сякаш му оставяше място да диша спокойно.

Клеър не знаеше причината, но от време на време дървото наистина хвърляше ябълки, като че ли да разнообрази скучното си ежедневие. Като малка спеше в стая с изглед към двора. През лятото нощем не затваряше прозореца и често сутрин намираше на пода една-две ябълки.

Тя строго го изгледа. Понякога това помагаше и дървото преставаше да върши бели.

— Най-обикновена ябълка — отсече, приведе се към люляковия храст и отново заизтръгва бръшляна.

Тейлър пъхна ръце в джобовете си и безмълвно впери поглед в нея. Клеър бе свикнала да работи сама в градината и едва сега осъзна, че й е липсвало човешко присъствие. Спомни си как помагаше на баба си. Градинарството не би трябвало да е самотно занимание.

Най-сетне Тейлър наруши мълчанието:

— Отдавна ли живеете в Баскъм?

— Почти през целия си живот.

— Почти ли?

— Родът ми е местен. Майка ми е родена в градчето, известно време е живяла другаде, но се върна заедно с мен, когато бях на шест. Оттогава съм тук.

— Значи сте местна.

Клеър се вцепени. Как бе възможно? Как го бе сторил само с три думички? Току-що й беше казал тъкмо това, което тя копнееше да чуе. Домогваше се до нея, без да подозира какво прави. Той беше бръшлянът, нали? Много бавно извърна глава и погледна върлинестия мъж с грубовато лице и прекрасни кафяви очи.

— Да — прошепна едва чуто.

— А кои са гостите ви?

Едва след секунда тя осъзна смисъла на думите му:

— Гости ли? Не очаквам гости.

— Видях как пред къщата ви спря кола, пълна с кашони и сакове. Реших, че някой се преселва у вас.

— Странно. — Клеър се изправи и свали ръкавиците. Обърна се и излезе от градината, но първо се увери, че Тейлър я следва. Не смееше да го остави сам при дървото въпреки твърдението му, че не обича ябълки. Измина алеята, заобикаляща къщата, и спря като ударена от гръм до магнолията в двора. Тейлър застана зад нея и я хвана за раменете, сякаш бе усетил, че краката й се подкосяват.

Този бръшлян!

Момиченце на около пет годинки тичаше с разперени ръце из двора. Някаква жена се беше облегнала на раздрънканото субару комби, скръстила беше ръце на гърдите си и наблюдаваше детето. Косата й беше сплъстена, под очите й имаше тъмни кръгове, изглеждаше крехка и уязвима. Сякаш едва се сдържаше да не затрепери и да рухне.

Клеър машинално се запита дали, когато бременната Лорълай се е появила ненадейно с шестгодишната си дъщеричка, вкопчена в ръката й, баба й е изпитала същите чувства — облекчение, гняв, печал, паника.

Насили се да се раздвижи и прекоси двора, поне за миг забравила Тейлър.

— Сидни?

Сидни се стресна и се отдръпна от колата. Изгледа сестра си от глава до пети и едва тогава се усмихна. Изплашената жена, която отбранително притискаше ръце до гърдите си, бе заменена от предишната Сидни — онази, която се подиграваше на фамилното име, без да подозира какво щастие е да си родена тук.

— Здрасти, Клеър.

Клеър спря на няколко метра от нея. Хрумна й, че може да е призрак или двойница на сестра й. Сидни не би позволила да я видят с коса, сплъстена от мръсотия. За нищо на света не би допуснала да се покаже пред хората с тениска, изцапана с храна. Тя беше такава чистница, толкова организирана. Полагаше неимоверно старание да не прилича на другите Уейвърли.

— Къде беше?

— Къде ли не. — Невероятната усмивка озари лицето й и вече нямаше значение как изглеждат косата и дрехите й. Да, наистина беше Сидни.

Малката престана да обикаля двора и изтича при нея. Сидни я прегърна:

— Дъщеря ми Бей.

Клеър погледна детето и се насили да се усмихне. Момиченцето беше тъмнокосо като нея, но имаше сините очи на майка си.

— Здравей, Бей.

— А господинът е… — подхвърли Сидни.

— Тейлър Хюс. — Той подаде ръка. Клеър се сепна — не беше усетила кога отново е застанал зад нея. — Живея в съседната къща.

Сидни се здрависа с него и кимна:

— Къщата на семейство Сандърс. Стегнали сте съборетината. Не беше синя последния път, когато я видях, а мръснобяла.

— Заслугата не е моя. Купих я ремонтирана.

— Аз съм Сидни Уейвърли, сестрата на Клеър.

— Приятно ми е. Е, аз тръгвам. Клеър, ако ви потрябвам… — Потупа я по рамото и се отдалечи. Клеър беше обзета от противоречиви емоции. Не искаше той да си тръгва, но, разбира се, не можеше и да остане. Оставил я беше насаме със Сидни и мълчаливата й дъщеричка и тя се чувстваше като в небрано лозе.

Сестра й повдигна вежди:

— Много е секси.

— Уейвърли — промърмори Клеър.

— Какво?

— Ти каза, че фамилното ти име е Уейвърли.

— Така беше поне доскоро.

— Мислех, че го ненавиждаш.

Сидни равнодушно сви рамене.

— Ами Бей? — попита Клеър.

— И тя е Уейвърли — тросна се Сидни и помилва малката: — Поиграй си още малко, съкровище. — Щом дъщеря й се отдалечи, тя добави: — Къщата изглежда невероятно. Нов покрив, нови прозорци, нова боя. Нямах представа, че е толкова красива.

— Ремонтирах я с парите от застраховката на баба Уейвърли.

Сидни се обърна, уж да проследи с поглед как Тейлър се качи по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Само че Клеър я познаваше прекалено добре. Сестра й беше потресена. Нима очакваше да завари баба им жива и здрава? Какво очакваше?

— Кога? — прошепна Сидни.

— Какво кога?

— Кога почина тя?

— Преди десет години. На Бъдни вечер, малко след заминаването ти. Нямаше начин да ти съобщя. Не знаехме къде се намираш.

— Баба знаеше. Бях й казала. Виж, може ли да преместя таратайката зад къщата? — Сидни удари с юмрук по предния капак. — Иначе кой знае какво ще си помислят хората.

— Къде е колата на баба, която тя ти отстъпи?

— Продадох я в Ню Йорк. Баба каза, че мога да я продам, ако поискам.

— Живяла си в Ню Йорк, така ли?

— Не, останах там само година. Не се задържах дълго на едно място, също като мама.

Погледите им се срещнаха, ненадейно настъпи тишина.

— Защо си дошла, Сидни?

— Търся си дом.

— За колко време?

Сидни тежко въздъхна:

— Не знам.

— Не можеш да оставиш Бей тук.

— Какво?

— Както мама ни заряза. Не можеш да я зарежеш тук.

— Никога няма да изоставя дъщеря си! — В гласа на Сидни прозвучаха истерични нотки и внезапно Клеър разбра, че сестра й премълчава нещо. Нещо съдбовно се бе случило, та тя да се върне в омразното й градче. — Какво искаш да направя? Да ти се моля на колене?

— Не искам да се молиш.

— Нямам къде другаде да отида. — Сидни сякаш изплю думите като люспи от слънчогледово семе; те залепнаха за тротоара и се втвърдиха под палещите лъчи на слънцето.

Клеър се запита как да постъпи. Не биваше да изгони сестра си. Пък и от горчив опит знаеше, че близките могат да ти причинят най-много страдания.

— Закусвали ли сте? — промърмори.

— Не.

— Чакам ви в кухнята.

— Миличка, ела да преместим колата! — провикна се Сидни и малката хукна към нея.

— Бей, обичаш ли ягодови кексчета? — попита Клеър.

Момиченцето се усмихна и се превърна в копие на майка си като малка. Сърцето на Клеър се сви, спомни си как искаше да отнеме всичко от сестричката си, как я гонеше от градината, за да не види какво правят двете с баба й, как криеше рецептите на най-горните полици, та Сидни да не узнае тайните съставки. Много по-късно, когато порасна, все се питаше дали тя не е причината сестра й да намрази всичко, свързано с фамилията Уейвърли. И това дете ли щеше да ненавижда всички Уейвърли? Бей не знаеше, че също има скрита дарба. Може би тя, Клеър, щеше да я научи да я използва. Не знаеше дали със Сидни изобщо ще се сдобрят и колко време възнамерява да остане сестра й, но чрез Бей щеше да се опита да изкупи вината си.

В разстояние на няколко минути животът й се бе променил. Баба й беше приютила двете със Сидни, и то без да задава въпроси. Така постъпваха истинските Уейвърли.

— Ягодовите кексчета са ми любимите! — възкликна Бей.

Сидни се сепна:

— Как разбра?

— Не аз, Иванел разбра. — Клеър тръгна към къщата.

Сидни остави субаруто зад къщата редом с белия миниван, паркиран пред гаража. Първо извади платнената си торба и раничката на Бей, после заобиколи колата, свали регистрационния номер и го пъхна в чантата. Така никой нямаше да разбере откъде идват.

Бей, която бе изтичала напред, я чакаше на алеята между къщата и градината.

— Наистина ли ще живеем тук? — запита поне за шестнайсети път, откакто сутринта бяха спрели пред входната врата.

Сидни дълбоко си пое въздух. Господи, още й се струваше невероятно.

— Да — отвърна.

— Това е къща за принцеси. — Малката се обърна и посочи отворената градинска порта: — Може ли да разгледам цветята?

— Не. Цветята са на Клеър. — Чу се тупване, от градината се изтърколи ябълка и спря пред краката й. Тя не се стресна. В семейството бяха свикнали с дървото, което предсказваше бъдещето на хората и ги замеряше с ябълки. Пък и то я посрещаше много по-сърдечно от сестра й. — И не припарвай до ябълковото дърво.

— Не обичам ябълки.

Сидни коленичи пред дъщеричката си. Приглади косата й, оправи блузката й:

— И така, как се казваш?

— Бей Уейвърли.

— Къде си родена?

— В междуградски автобус.

— Кой е баща ти?

— Не го познавам.

— Откъде си?

— Отвсякъде.

Тя хвана ръката на малката:

— Нали разбираш защо трябва да казваш тези неща?

— Защото тук сме различни. Не сме като преди.

— Удивляваш ме.

— Благодаря. Дали Клеър ще ме хареса?

Сидни се изправи, за миг й причерня, зави й се свят. Побиха я тръпки, всяко примигване й причиняваше болка. Толкова беше уморена, че едва се държеше на крака, но не искаше да прояви слабост пред Бей, а още по-малко пред сестра си. Насили се да се усмихне и промълви:

— Сигурна съм, че ще те обикне.

— Аз я харесвам. Прилича на Снежанка.

През солариума влязоха в кухнята, Сидни се огледа, обзета от чувство, напомнящо страхопочитание. Помещението беше преобразено и сега заемаше и площта на някогашната трапезария. Умивалниците и плотовете бяха от алпака, монтирани бяха два ресторантски хладилника и две фурни.

С Бей безмълвно седнаха до масата и загледаха как Клеър приготви кафеварката, после пъхна във фурната две замразени ягодови кексчета. Сидни си мислеше, че сестра й се е променила — не изцяло, но някак неуловимо, както светлината се променя в течение на деня — пада под друг ъгъл, оттенъкът е различен. И поведението й бе друго, вече не се държеше като властна егоистка. Но под привидното й спокойствие, напомнящо спокойствието на баба им, сякаш прозираше скрито предупреждение: „Оставете ме на мира и аз ще съм доволна.“

Докато наблюдаваше сестра си, Сидни за пръв път си даде сметка, че Клеър е красива. Досега не беше обръщала внимание на външността й. Май и собственикът на съседната къща харесваше Клеър. А Бей беше очарована от леля си и не откъсваше поглед от нея, когато сложи пред нея кексчето и чаша мляко.

— Значи имаш фирма за обслужване на тържества — промърмори Сидни, когато Клеър й подаде кафето. — Видях надписа на вана отвън.

— Да — лаконично отвърна сестра й и обърна глава, при което се разнесе омайващият аромат на мента и люляк. Косата й беше по-дълга от преди и като шал закриваше раменете й. Сидни беше специалистка по косите. С удоволствие завърши курса за фризьорки, обичаше работата си в салона в Боас. Хората не подозираха колко издайническа е косата, а тя по рождение разбираше езика й. Чудно й беше, че колежките й не владееха това умение. За нея открай време то бе съвсем естествено.

Нямаше сили да разговаря със сестра си, която издигаше помежду им преграда, затова отпи от кафето и с изненада откри, че е с канела, както го приготвяше баба Уейвърли. Искаше й се да го изпие, но ръката й се разтрепери и тя остави чашата.

Умираше за сън. Грижеше се Бей да спи поне по няколко часа, обаче самата тя бе прекалено изплашена, да не би да ги преследват, затова си позволяваше да подремне само на паркингите пред магазините от веригата „Уол Март“ край магистралата. Струваше й се, че още се взира в безкрайното асфалтирано платно, още чувстваше вибрацията в костите си. По време на пътуването, продължило десет дни, двете с малката оцеляваха само с храната, която беше изнесла тайно — бял хляб, евтино фъстъчено масло с противен вкус и още по-противни солени бисквити, които се разпадаха при докосване. Не беше сигурна още колко ще издържи, преди истерично да се разридае. Едва изчака Бей да привърши закуската и промърмори:

— Хайде, слънчице, ще те заведа да полегнеш.

— Застлах леглата с новите чаршафи, които ми донесе Иванел — отбеляза Клеър.

— Коя стая?

— Знаеш къде е твоята стая. Бей може да спи в предишната ми спалня, аз сега съм в стаята на баба — отговори Клеър, без да се обърне, и заизважда от шкафовете големи кутии с брашно и захар.

Сидни поведе Бей право към стълбището, без да се оглежда — от безсънието й се виеше свят, освен това не искаше да види другите промени.

Дъщеричката й затича нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж и се заливаше от смях.

„Струваше си! — каза си Сидни. — Струваше си да рискувам, за да видя детето си толкова щастливо.“

Първо заведе дъщеря си в предишната стая на Клеър. Обзавеждането беше различно, мебелите не си подхождаха. Тук беше масичката за шев, донесена от всекидневната на долния етаж, леглото бе пренесено от спалнята на баба им. Бей изтича до прозореца и възкликна:

— Харесвам я тази стая!

— С леля ти Клеър с часове стояхме до прозореца и гледахме градината. Можеш да спиш при мен, ако искаш. Стаята ми гледа към синята къща в съседство.

— Ще видя.

— Ще започна да внасям багажа. Ела с мен.

Бей умоляващо я изгледа:

— Може ли да остана тук?

Сидни беше прекалено уморена да спори, затова каза:

— Не мърдай от тук. По-късно заедно ще разгледаме всичко.

Само че вместо да се върне при колата и да свали кашоните и саковете, тя отиде в предишната си стая. Като малка често се затваряше тук, понякога си представяше, че злата й сестра я е хвърлила в тъмница като в някоя приказка. Цели две години криеше под леглото си въже, усукано от чаршафите си, за да се спусне през прозореца, когато мама се върне да я спаси. Само че като поотрасна и помъдря, тя разбра, че това няма да се случи. Разбра още, че родителката й е постъпила правилно, като е запрашила в неизвестна посока. Самата тя нямаше търпение да се махне от градчето и да последва в колежа гаджето си Хънтър Джон Матисън, защото щяха да са влюбени един в друг до края на живота си, пък и дори да се върнеха в Баскъм, нямаше да е проблем, понеже той не се държеше с нея като с жена от семейство Уейвърли. Само дето накрая се промени.

Тя въздъхна и с благоговение прекрачи прага, сякаш влизаше в храм, изпълнен със спомени от миналото. Леглото и скринът си бяха на същите места. На рамката на голямото огледало още стояха стикерите, които беше залепила навремето. Отвори дрешника и видя кашони, пълни със спално бельо, изгризано от мишките. Стаята обаче не изглеждаше запусната. Нямаше нито прашинка, долавяше се позната миризма на карамфил и кедър. Клеър я беше поддържала, не я беше превърнала в дневна, нито в склад за ненужни вещи и мебели.

Сякаш нещо се пречупи в нея.

Седна на леглото и зарида, като затискаше с длан устата си, за да не я чуе Бей, която тихо си тананикаше в съседната стая.

Десет дни непрекъснато пътуване.

Жадуваше да се изкъпе.

Клеър се беше разхубавила и променила.

Баба Уейвърли си беше отишла.

На Бей й харесваше тук, но тя още не знаеше какво означава да си от фамилията Уейвърли.

Какво ли правеше Дейвид?

Дали не беше оставила следи, по които той отново да я открие?

Толкова много неща се бяха променили, но стаята й беше точно както я бе оставила.

Пропълзя до възглавницата и се сви на кълбо. След секунди спеше непробудно.

Трета глава

Мъжките задници сами по себе си бяха като произведения на изкуството. Приятно бе да ги съзерцаваш.

Младежите, които бягаха по университетската писта, бяха прекалено жизнени и бързи и ако Иванел изпиташе необходимостта да им даде нещо, никога нямаше да ги догони. Подаръците сякаш го знаеха и не й се натрапваха през учебната година. През лятото обаче пистата се използваше от по-възрастни хора и понякога нещо я подтикваше да им връчи пакетчета, съдържащи шишенца с кетчуп и пинсети. Веднъж подари на една старица буркан с акациев мед. „Летните“ бегачи я смятаха за чешит и се споглеждаха зад гърба й.

Тази сутрин, вместо да отиде на пистата, Иванел реши да се разходи из центъра на градчето преди отварянето на магазините. Около площада винаги се срещаха хора, бягащи за здраве. Тя последва неколцина и скоро се озова пред „Деликатесите на Фред“. Неволно погледна през витрината. Въпреки ранния час Фред беше там и тъкмо се навеждаше да вземе кофичка с йогурт от щанда за млечни продукти. Измачканите му дрехи бяха красноречиво свидетелство, че е спал в канцеларията. Иванел предположи, че виното от мушкато не е подействало на Джеймс или че Фред се е отказал да го използва. Понякога след дългогодишно съжителство хората започваха да си въобразяват, че в миналото отношенията им са били по-добри. С течение на времето спомените — дори неприятните — започваха да изглеждат прекрасни в сравнение с настоящето.

Всеизвестно бе, че Фред и Джеймс са двойка. Хората бяха свикнали да си затварят очите за факта, че двамата са хомосексуалисти, защото връзката им беше стабилна — изключение, което обикновено се правеше само за много възрастни двойки. Иванел познаваше Фред. Знаеше колко държи на хорското мнение. В това отношение много приличаше на баща си, макар че никога не би го признал. Упрекнеше ли го някой, той беше готов да промени целия си начин на живот, само и само да не го разкритикуват отново. Щеше да му е безкрайно неприятно да се разбере, че отношенията му с Джеймс не са като преди. Връзката им беше солидна. Не биваше да измами очакванията на околните.

Иванел усещаше, че трябва да си тръгне, но се изкуши да остане още няколко секунди, за да провери дали дарбата й ще се задейства. Втренчи се в него, ала не й хрумна нищичко. Можеше да му даде само съвет, а повечето хора не я приемаха насериозно. Иванел не беше толкова умна и загадъчна като роднините си от фамилия Уейвърли, които открай време обитаваха старовремската къща на Пендланд Стрийт. Тя обаче притежаваше способността да предсказва бъдещето. От малка подаваше на майка си кърпа, преди млякото да се е изляло, затваряше прозорците, макар да нямаше признаци за приближаване на буря, пак тя даде на свещеника капки против кашлица, преди той да получи пристъп по време на неделната проповед.

Преди много години тя имаше съпруг. Запозна се с него, когато и двамата бяха шестгодишни, и същия ден му подари черното камъче, което беше намерила на пътя. През нощта той потропа с камъчето по прозореца й и двамата станаха първи приятели. Женени бяха от трийсет и осем години, през които тя нито веднъж не изпита потребност отново да му подари нещо, но изведнъж я обзе желание да му купи костюм. Оказа се, че е защото той нямаше приличен костюм, с който да го погребат, когато почина след седмица. Иванел предпочиташе да не разсъждава върху дарбата си, понеже се дразнеше от мисълта, че не знае защо подаръците й са необходими на хората. Понякога нощем, когато къщата й се струваше ужасно пуста, тя се питаше какво щеше да стане, ако не беше купила костюм на мъжа си.

Видя как Фред се приближи до рафта със стоки за пикник и разпечата кутия с пластмасови прибори за хранене, извади лъжица, после махна капачето на кофичката с йогурт. Тя знаеше, че е стояла прекалено дълго пред витрината, но се размечта — представи си колко ще е хубаво да живее в бакалница или в „Уол Март“, или още по-добре — в търговски център, защото в отделите за спално бельо имаше легла, а в ресторантите предлагаха вкусна храна.

Изведнъж се сепна и видя, че Фред я наблюдава през витрината.

Иванел се усмихна и му помаха.

Той се приближи до вратата, отключи я и излезе на улицата:

— Трябва ли ти нещо, Иванел?

— Не. Минавах оттук и те видях.

— Случайно да имаш подарък за мен?

— Не.

— О… — разочаровано измънка Фред, сякаш изгаряше от желание да получи нещо, което ще оправи живота му. Само че за любовните връзки нямаше лек. Той се огледа дали някой ги наблюдава, приведе се към нея и прошепна:

— Две вечери подред го моля да се върне по-рано, а негова милост въобще не се прибра. Чудя се какво да правя у дома, когато го няма, Иванел. Винаги той командва. Снощи дори не можах да реша в колко часа да вечерям. Ако хапнех прекалено рано и той се върнеше у дома, нямаше как да се храня заедно с него. Ако ли пък чаках прекалено дълго, щеше да стане прекалено късно за вечеря. В два часа през нощта ми хрумна да приготвя закуска, ако той случайно се прибере. Щеше да е чудесен жест, нали така? Дойдох в магазина да взема това-онова, но Джеймс винаги ми оставя списък с необходимите продукти и сега се оказах като в небрано лозе. Мислех си: „Ами ако той не иска грейпфрут? Или ако взема кафе, което не му допада?“ Накрая съм заспал на канапето в канцеларията. Вече не знам какво правя.

Иванел поклати глава:

— Отлагаш неизбежното, ето какво правиш. Налага ли се да направиш нещо, действай. Отлагането само влошава положението. Повярвай, знам го от опит.

— Опитвам се. Купих от Клеър вино от мушкато.

— Съветвам те да поговориш с него. Не чакай да се прибере у дома. Телефонирай му и му постави въпроса ребром. Престани да отлагаш. — Тя се засмя, като видя как Фред се навъси. — Ясно, още не си готов. Може пък виното да подейства, ако някак си го накараш да го изпие. Но каквото и да решиш, не го прави, докато си по чорапи.

Той се стресна, погледна надолу и се шмугна обратно в магазина.

Иванел въздъхна и отново тръгна по тротоара, загледана във витрините. Обичайните любители на утринния крос вече ги нямаше, затова тя реши да се прибере у дома и да се преоблече за срещата със Сидни. Предишната вечер Клеър й беше съобщила по телефона за ненадейната поява на сестра си; очевидно беше изпаднала в паника, макар да се прикриваше. Иванел я успокои, че всичко ще бъде наред. Напомни й, че завръщането у дома винаги е положителен знак. Нищо не можеше да се сравни с родния ром.

Отмина козметичния салон „Бяла врата“, където жени с прекалено много свободно време и с прекалено много пари плащаха майка си и баща си за подстригване и масажи. Спря пред витрината на „Максин“, шикозния бутик за дрехи, посещаван от дамите, които си правеха прически в съседния салон, и се възхити от изложената копринена блуза с копченца на яката.

Влезе в магазина, въпреки че още не бяха обърнали табелката с надпис „Отворено“. Потребността да подари нещо я гризеше отвътре, не й даваше покой и нямаше да миряса, докато не бъде задоволена.

Настояваше Иванел да купи за Сидни копринената блуза.

Сидни внезапно се събуди и стреснато си погледна часовника. Нямаше намерение да спи, а ето, че се беше унесла. Олюлявайки се, отиде в банята, пи вода направо от крана, после си наплиска лицето.

Излезе в коридора и надникна в съседната стая, но Бей не беше там. Леглото й обаче беше оправено, любимите й плюшени играчки бяха наредени върху възглавниците. Сидни провери всички стаи на горния етаж и тичешком слезе по стълбището, опитвайки се да преодолее паниката. Къде ли се беше дянала дъщеря й?

Влезе в кухнята и се вцепени.

Бе прекрачила в рая, а баба й беше тук, и то във всеки аромат.

Ванилена захар.

Пикантни подправки.

Прясна мая.

Така готвеше баба Уейвърли. Навремето Клеър неизменно намираше начин да прогони сестричката си от кухнята. Сидни седеше в коридора и се вслушваше в бълбукането на сосовете на печката, цвъртенето на месото на скарата, потракването на тенджери и тигани, приглушените гласове на Клеър и баба Уейвърли.

Върху големия плот от алпака в средата на помещението стояха две големи купи, едната пълна с лавандула, другата — с листа от глухарчета. На другите плотове бяха подредени горещи самуни хляб, от които излизаше пара. Бей се беше качила на стол до масата и с тънка четчица нанасяше разбити белтъци върху мънички теменужки. Клеър вземаше едно по едно цветчетата, овалваше ги в ситно смляна захар и ги подреждаше в голяма тава.

— Как смогна да свършиш всичко това само за два часа? — възкликна Сидни.

Сестра й и малката се обърнаха.

— Здрасти. — Клеър недоверчиво я изгледа. — Как се чувстваш?

— Добре съм. Подремнах за малко.

Бей скочи от стола, изтича при майка си и я прегърна. Носеше синя престилка с надпис „Уейвърли Кетъринг“, която се влачеше по пода.

— Помагам на Клеър да захароса виолетки за украса. Ела да видиш. — Тя хукна обратно към стола до масата.

— По-късно, миличко. Да разтоварим багажа от колата и да оставим леля ти да си гледа работата.

— С Бей пренесохме всичко още вчера — обади се Клеър.

Сидни отново си погледна часовника:

— Какви ги говориш? Спала съм само два часа.

— Пристигнахте вчера сутринта. Спа цели двайсет и шест часа.

Сидни се почувства, сякаш сърцето й отиде в гърлото. Олюля се, хвана се за масата и седна. Нима бе оставила дъщеря си сама повече от едно денонощие? Дали Бей се беше изпуснала за Дейвид? Клеър погрижила ли се е за нея, или малката е прекарала ужасна нощ в чуждата къща?

— Бей…

— Бей ми помагаше — прекъсна я Клеър. — Не е от разговорливите, но схваща много бързо. Вчера готвихме цял ден, вечерта й помогнах да се изкъпе във ваната и я сложих да си легне. Сутринта пак се захванахме с готвене.

Вероятно Клеър я смяташе за лоша майка. Единственото, с което Сидни се гордееше, а ето какво впечатление беше създала. В тази къща тя никога не бе сигурна коя е всъщност.

— Пийни кафе — подхвърли сестра й. — Иванел каза, че по-късно ще се отбие да те види.

— Остани, мамо. Виж какво умея да правя.

„Вземи се в ръце“ — каза си Сидни.

— Добре, съкровище, никъде няма да ходя. — Наля си чаша кафе и попита: — Как е Иванел?

— Добре е. Изгаря от нетърпение да те види. Хапни си хляб с лавандула. С Бей си отрязахме от онзи там. Има и масло с подправки.

Сидни се запита дали загрижеността на сестра й е искрена. През изминалите години често мислеше за нея. Най-вече я съжаляваше — тя, Сидни, бе авантюристка и любителка на силните усещания, а бедната Клеър нямаше амбиции, освен да си стои у дома в тъпото градче. Да, жестоки мисли, но й вдъхваха увереност, защото открай време завиждаше на сестра си за спокойствието, с което приемаше истинската си същност. Клеър се радваше на заминаването й. Сега пък й говореше така, сякаш бе глупаво момиченце. Командваше я какво да закуси. Сидни се опита да нареже топлия хляб, но беше толкова гладна, че накрая отчупи голямо парче. Намаза го с масло и притвори очи. След третото парче се заразхожда из просторната кухня.

— Поразена съм — промърмори. — Не подозирах какво можеш. Всички ли рецепти са на баба?

— Само някои. Например рулото с плънка от бекон и глухарчета и лавандуловият хляб.

— Не ми позволяваше да ги видя, като бях малка.

Клеър се извърна и избърса длани в престилката си:

— Виж какво, за утре имам голяма поръчка. Обадих се на две момичета, които понякога ми помагат през лятото, но ако ти трябват пари, можеш да ги заместиш.

Сидни смаяна я изгледа:

— Искаш да ти помогна ли?

— Обикновено се справям сама, обаче за големи тържества ми е необходима помощ. Ще останеш ли до утре?

— Разбира се. Какво? Не ми ли вярваш?

— Ще се възползвам от помощта ти, докато си тук.

— Май е очевидно, че съм закъсала за пари.

Клеър се поусмихна и ледът помежду им сякаш се пропука. Сидни дотолкова се окуражи, че добави:

— Разкажи ми за този Тейлър.

Сестра й сведе поглед и отново се обърна към плота:

— Какво за него?

— Идва ли днес?

— Не идва всеки ден. Всъщност вчера се отби за пръв път. Донесе ябълките, които паднали в двора му.

— Ти закопа ли ги?

— Винаги закопаваме ябълките, които падат от дървото — отвърна Клеър, а Бей озадачено я изгледа.

Сидни потръпна — искаше й се колкото е възможно по-дълго да предпази дъщеричката си от семейните тайни. В името на сигурността й бе жертвала възможността Бей да бъде смятана за нормална. Колкото и умна да беше малката, нямаше начин да й обясни решението си.

— Този Тейлър… — подхвана, преди Бей да започне да задава въпроси. — Неженен ли е?

— Не зная. — Клеър взе тавата с виолетките и я пъхна във фурната, която беше включила на най-ниската степен.

— Харесва ли ти?

— Не! — възрази леля й като гузна ученичка.

— Мястото му е тук — изчурулика Бей.

Клеър сепнато се обърна към нея.

— Не се учудвай — промърмори Сидни. — Тя има собствено мнение относно мястото на всички и всичко.

— А, сега разбирам. Помолих я да ми даде вилица и тя отвори чекмеджето с приборите. Попитах я откъде знае къде са, отговорът бе, че там им е мястото. — Клеър замислено изгледа момиченцето.

— Не! — прошепна Сидни. — Не е каквото си мислиш! Не й го натрапвай.

— Нямам подобно намерение — обидено отвърна сестра й. — И на теб не ти е натрапено. Всъщност ти избяга от него и никой не те спря.

— Целият град ми го натрапи! Опитах се да бъда нормална, но не ми позволиха. — Тиганите, окачени над централния плот, започнаха тревожно да се полюшват като старица, която кърши ръце. Сидни се загледа в тях и въздъхна. Беше забравила колко чувствителна е къщата, как дъските на пода вибрираха от гнева на хората и как прозорците се отваряха, когато всички в стаята се засмееха в един глас. — Извинявай, нямах намерение да споря. Кажи какво да правя.

— Нищо засега. Бей, отиди с майка си. — Клеър свали престилката на малката и отново се обърна към сестра си: — Имаш ли бяла блуза и черна пола, за да ми помогнеш утре при сервирането?

— Имам бяла блуза — отвърна Сидни.

— Ще ти дам някоя от моите поли. Сервирала ли си преди?

— Да.

— С това ли се занимаваше, след като замина? Сервитьорка ли беше?

Сидни побутна Бей, за да излезе от кухнята. Какъв беше животът й, след като разпери криле и излетя от Баскъм? Бягства, кражби, мъже. Клеър не разбираше от тези неща. Нямаше да й разкаже за миналото си. Поне засега. Не можеше да сподели дори със собствената си сестра, след като не беше сигурна, че тя ще я разбере.

— Занимавах се с много неща. Била съм и сервитьорка — измънка.

По-късно следобед Сидни седна на верандата и се загледа в дъщеричката си, която се премяташе из двора като акробатка. Видя Иванел, която крачеше по тротоара, и се усмихна. Старицата беше по син анцуг, през рамото си беше преметнала обичайната голяма чанта. Навремето Сидни обичаше да гадае какво има в прословутата торба. Предимствата да си от фамилията Уейвърли бяха прекалено малко, но Иванел бе едно от тях. Старицата спря да поговори с Тейлър, който стоеше посред двора си и мрачно се взираше в купчината окосена трева. Очевидно беше отегчен — Сидни безпогрешно разпозна признаците. Косата му беше доста дълга, вероятно я бе оставил да порасте, за да не се къдри. Означаваше, че той притежава творческа натура, която се опитва да контролира чрез безсмислена работа, премествайки окосената трева от единия в другия край на двора.

След Дейвид тя не можеше да си представи отново да бъде с мъж, но докато наблюдаваше Тейлър, усети странна тръпка. Не го желаеше, пък и той явно харесваше сестра й, обаче самата идея за свестен и добър мъж й вдъхна надежда. Може би не за самата нея, ала за други хора, други жени. По-щастливи жени.

Щом Иванел се раздели с Тейлър, Сидни забързано слезе по стъпалата да я посрещне. Прегърна я и възкликна:

— Иванел! Клеър ми каза, че ще дойдеш. Колко се радвам да те видя! Изобщо не си се променила.

— Още съм стара.

— Още си красива. Какво си говорехте с Тейлър?

— Така ли му е името? Стори ми се, че са му необходими чували за събиране на окосена трева. Имаше късмет, че случайно носех в торбата. Беше адски любезен. Ето номера на телефона му. — Подаде на Сидни листче, откъснато от тетрадка.

Сидни се изчерви:

— Иванел, аз не… не искам да…

Старицата я потупа по ръката:

— Миличка, нямам представа за какво ти е. Знам само, че трябваше да ти го дам. Не се опитвам да играя ролята на сватовница.

Сидни се засмя. Какво облекчение!

— Имам и още нещо за теб. — Иванел порови в торбата и извади плик, върху който бе щамповано названието на скъп магазин в центъра на градчето. Сидни отлично си го спомняше. Съученичките й с богати родители пазаруваха от „Максин“. Тя работеше цяло лято, за да си купи нещо от същия магазин, за да се приобщи към тях. Извади от плика прекрасна синя копринена блуза. Беше поне с три номера по-голяма от нейния, обаче тя не бе притежавала толкова декадентска дреха, откакто сви парите на гаджето си, крадеца на коли, и живя нашироко цяла година. Дейвид беше състоятелен, но не правеше подаръци, също както никога не изпитваше угризения за жестокостта си и не се извиняваше.

Сидни седна на стъпалата, притисна блузата до лицето си и вдъхна великолепния мирис на фина хартия и английски парфюм.

— Толкова е красива! — прошепна.

Иванел седна до нея и отново заровичка в торбата си:

— Досетих се, че ще ти е голяма. Ето ти касовата бележка. Тази сутрин се разхождах из центъра белким видя някое и друго хубаво мъжко дупе. Видях блузата на витрината на „Максин“, помислих си за теб и разбрах, че трябва да я купя. Тази блуза. Този размер.

Бей се приближи и свенливо докосна блузата, която майка й държеше.

— Иванел, това е дъщеря ми Бей.

Старицата погъделичка под брадичката малката и тя се изкиска.

— Прилича на баба ти като малка. Тъмнокоса, синеока. Типична Уейвърли, няма спор.

Сидни машинално прегърна Бей и я придърпа към себе си, сякаш да я защити. Не, дъщеря й не беше Уейвърли!

— Ягодовите кексчета са й любимите. Благодаря ти.

— Приятно е, когато подаръците ти вършат работа. — Иванел я потупа по коляното. — Къде е Клеър?

— В кухнята. Има голяма поръчка за едно дамско тържество.

— Ще й помогнеш ли?

— Да.

Погледът на Иванел сякаш проникваше в душата й. Сидни открай време я обичаше. Кое дете не обича старица, раздаваща подаръци? Само че Клеър сякаш я разбираше най-добре.

— Запомни нещо за сестра си. Тя не обича да се моли за каквото и да било.

Бей изтича на двора и отново започна да се премята, двете я поздравиха за ловкостта й и замълчаха. След известно време Иванел продължи:

— Не е лесно да молиш за помощ. Постъпи смело, като дойде тук. Гордея се с теб.

Сидни я погледна в очите и разбра, че тя знае истината.

В петък около пет следобед Клеър, Сидни и Бей се прибраха у дома, след като бяха сервирали обяда на дамите в Хикори. На връщане Бей заспа в минивана. За учудване на Сидни сестра й не се възпротиви да вземат детето, когато тя й каза, че предпочита да не оставя малката при Иванел, на непознато място. Клеър каза:

— Не, разбира се. Тя идва с нас. — Кратко и ясно.

Бей беше на седмото небе. Възрастните дами от Ботаническото дружество се влюбиха в нея, а всеки път, когато Клеър и Сидни идваха в кухнята, за да донесат чинии или да вземат напитки, малката вече беше разчистила плотовете и бе подредила чашите със студени питиета, сякаш интуитивно знаеше какво трябва да се прави.

Сидни занесе заспалото дете в стаята му, сложи го на леглото и включи вентилатора, който Клеър беше донесла от килера, защото лятото изпълваше къщата и нажежаваше стените. Тя захвърли дрехите си и сложи къс панталон и тениска — мислеше, че сестра й също ще се преоблече, преди да разтовари минивана.

Обаче като слезе на долния етаж, видя, че Клеър е внесла всичко в кухнята, заредила е съдомиялната и вече пълнеше гарафите със сода за хляб и гореща вода, за да ги измие по-добре. Още беше с бялата блуза, черната пола и синята престилка.

— Щях да ти помогна — промърмори Сидни.

Клеър сякаш се изненада, че я вижда в кухнята:

— Мога и сама. Плащам на момичетата да ми помагат само при сервирането. Успокой се. Не знаех дали ще искаш чек, затова сложих парите в онзи плик. — Тя посочи кухненската маса.

Сидни озадачено я изгледа. Нещо не се връзваше. Не разбираше дали всичко е минало гладко. Не бяха ли работили добре заедно? Дамите от дружеството превъзнасяха храната и похвалиха нея, Сидни, за сервирането. Отначало тя беше като на тръни. Навремето, когато работеше като сервитьорка, редовно крадеше от клиентите, като не им връщаше ресто. Ако някой направеше скандал, тя започваше да флиртува с него, за да замаже положението. Пък и обикновено спеше със собственика на заведението, който щеше да вземе нейната страна, ако се стигнеше дотам. Да, умееше да омайва мъжете и да завърта главите им.

Боеше се, че като сервира на клиентките на Клеър, миналото ще възкръсне в паметта й и ще й се прииска да се върне към предишния си живот. Оказа се, че страховете й са били напразни. Беше й приятно да работи усърдно и почтено. Днешният ден й напомни за най-щастливия период от живота й, когато работеше във фризьорския салон в Боас. Спомни си как я боляха глезените и ръцете и как при подстригване на клиентките късите косъмчета попадаха под дрехите й и я боцкаха. Беше прекрасно.

Но сега Клеър заяви, че вече не й е необходима помощничка. Сидни стърчеше посред кухнята, докато сестра й продължаваше да си гледа работата. Как трябваше да постъпи? Щеше да полудее, ако не вършеше друго, освен да й помага от време на време. Клеър не й разрешаваше дори да върши къщната работа.

— Все пак не искаш ли да ти помогна? — попита колебливо.

— Не е необходимо. Свикнала съм.

Без нито дума повече Сидни взе плика, излезе през задната врата, облегна се на раздрънканото субару и преброи парите. Клеър се оказа щедра. Може би очакваше сестра й да излезе да се види с някого, да напълни колата с бензин. Само че субаруто нямаше стикер за преминат технически преглед и някой пътен полицай можеше да я спре.

Колкото до старите си познати, засега нямаше желание да види никого.

Сгъна плика и го пъхна в задния джоб на късия си панталон. Не искаше да се върне в къщата и да наблюдава как Клеър работи, затова тръгна по алеята за коли, като нарочно подритваше чакъла — вероятно по-късно сестра й щеше да го изравни с гребло, за да не загрозява гледката.

Сидни отиде в предния двор и се загледа в къщата на Тейлър. Джипът му беше паркиран на улицата. Импулсивно прекоси двора и изкачи стъпалата към дома му. Почука на вратата и след като той не отвори веднага, пъхна ръце в джобовете си и зачака. Може би беше заспал. Което означаваше, че не й остава друго, освен да се върне вкъщи.

Чу стъпки, усмихна се и извади ръце от джобовете си, когато Тейлър отвори вратата. Беше по джинси, изцапани с боя, и размъкната тениска. Изглеждаше объркан, сякаш се питаше къде е отлетяло времето.

— Здрасти — подхвърли тя, като забеляза недоумението му. — Аз съм Сидни Уейвърли, съседката.

Той най-сетне се усмихна:

— А, да, помня ви.

— Реших да се отбия за малко — измънка тя. Забеляза как очите му се стрелнаха покрай нея, после към къщата на фамилията Уейвърли. Сидни разбра кого търси погледът му и се запита с какво го е омагьосала Клеър. Може би този човек си падаше по независимите жени, които здраво държат юздите на живота си. — Клеър не е с мен — добави.

Тейлър не успя да скрие разочарованието си, но все пак отстъпи назад:

— Извинете ме за неучтивостта. Заповядайте.

Като малка тя няколко пъти беше влизала в къщата, само че тогава тук живееше старата госпожа Сандерсън. Промяната беше очебийна. Явно бе правен основен ремонт, вътре беше по-светло и миришеше по-приятно, вероятно защото ги нямаше многобройните котки на бившата собственичка. В дневната имаше красиво червено канапе и няколко стола, които обаче бяха разположени така, сякаш не са били премествани, след като хамалите са ги внесли в помещението. На стените бяха облегнати безброй картини без рамки, навсякъде бяха натрупани кашони.

— Не знаех, че току-що сте се пренесли — смотолеви Сидни.

Тейлър прокара пръсти през косата си:

— Тук съм вече месец. Каня се да си разопаковам вещите, но все не ми остава време. Бях зает в кухнята и не усетих как времето отлетя. Колко е часът?

— Минава пет. В какъв цвят боядисвате кухнята?

Той поклати глава и се засмя:

— Май не ме разбрахте. Рисувам в кухнята. Там е триножникът ми.

— О, вие сте художник!

— Преподавам изкуство в „Ориън“. — Той грабна вестниците, натрупани върху един стол, и я покани да седне.

— Откога сте в Баскъм? — попита Сидни и се настани на стола.

— Скоро ще стане година. — Тейлър се огледа за свободно място, на което да седне, отново прокара пръсти през косата си и я отметна от челото си.

— Хрумна ми нещо. Ако искате, мога да ви подстрижа.

Той се обърна към нея и озадачено я изгледа:

— Можете ли?

— Пред вас стои жена, изкарала с отличие курсове за стилист.

— Чудесно. Благодаря. — Тейлър свали един кашон от канапето и седна. — Благодаря и задето се отбихте. От съседите познавам само госпожа Краноуски, която по цял ден преследва из квартала кучето си Едуард.

Сидни прихна:

— Помня я. Сигурно вече е стогодишна.

— Но все още много пъргава.

Тя отново се засмя и мислено се поздрави, че му предложи да го подстриже.

— Утре ще си донеса пособията и ще ви оправя прическата. Имате ли нещо против да взема и дъщеря си?

— Ни най-малко.

Сидни се втренчи в него:

— Знам, че харесвате сестра ми.

Изявлението й го завари неподготвен, но бе прекалено възпитан, за да не отговори.

— Не обичате да увъртате, а? — подхвърли. — Само бегло познавам сестра ви, но… да, харесвам я. Заплени ме още щом я зърнах. — Тейлър се усмихна, приведе се и опря лакти на коленете си. Ентусиазмът и откровеността му бяха заразителни като прозявка. Сидни също се усмихна. — Сънувах я, както не съм сънувал никого преди. Косата й беше къса, прибрана с диадема… — Той млъкна и се облегна назад. — Предпочитам да замълча, иначе ще ви се стори прекалено нелепо.

Сидни не мислеше, че изявлението му е нелепо. Изглеждаше симпатичен и толкова искрен, че тя мъничко завидя на сестра си.

— И дъщеря ми я харесва — промълви.

— Май не сте много доволна.

— Не, разбрахте ме погрешно. — Сидни въздъхна. — Очаквах съвсем друго. Навремето с Клеър не се разбирахме. Май и двете се зарадвахме, когато напуснах Баскъм. Знаех, че тя не ме харесва. Предполагах, че няма да харесва и дъщеря ми.

— Колко време ви нямаше?

— Десет години. Мислех, че никога повече няма да стъпя тук. — Поклати глава, сякаш за да прогони мислите си. — Нали не се сърдите, че ви посетих? Харесвате сестра ми, а не мен, и не ви свалям. Само че понякога изпитвам неудържимо желание да се махна от онази къща. Да поръчаме ли пица? Аз черпя.

— Чудесна идея. Май днес не съм хапнал нито залък. И още нещо — ако ще се виждаме често, да си говорим на „ти“, става ли? — Тейлър замислено я изгледа. — Нямам нищо против да идваш, когато пожелаеш, но след като те е нямало десет години, не искаш ли да се срещнеш със стари приятели и приятелки?

Стари приятели и приятелки! Тя стисна устни, за да сподави горчивия си смях. Какви ти приятели, точното определение бе двулични злобари, които гледаха да й забият нож в гърба.

— Не — промълви. — Те спадат към категорията хора, заради които мислех, че повече няма да се върна в Баскъм.

— Изгорила си всички мостове, така ли?

Въпросът му я изненада. Въпреки хаоса в къщата му този човек очевидно бе доста проницателен.

— Нещо такова — измънка тя.

Четвърта глава

Същата вечер, докато се приготвяше за благотворителния бал, живеещата в другия край на Баскъм Ема Кларк не подозираше, че животът й ще се преобърне. Всъщност очакваше с нетърпение тържеството заради вниманието, с което неизменно я обграждаха.

Жените от фамилията Кларк обожаваха да са център на вниманието най-вече от страна на представителите на силния пол. Постигаха го без усилия заради легендарните си сексуални умения. И винаги се омъжваха за заможни мъже.

Хънтър Джон Матисън, съпругът на Ема, се смяташе за най-желания ерген в градчето. Беше любезен, красив, атлетичен и наследник на семейната империя, притежаваща заводи за сглобяеми къщи. С присъщите й проницателност и пресметливост майката на Ема беше решила, че дъщеря й ще бъде негова съпруга, още когато двамата едва бяха проходили, фамилиите им принадлежаха към един и същ обществен кръг — ето защо не й беше трудно да прави намеци и да манипулира нещата в желаната от нея посока. Веднъж двете семейства дори летуваха заедно на Кейп Мей (тогава Ема и Хънтър Джон бяха десетгодишни).

— Погледнете каква прекрасна двойка са — подхвърляше при всяка възможност амбициозната родителка.

Единственият проблем бе, че въпреки манипулациите на госпожата, въпреки красотата и общественото положение на Ема и факта, че от петнайсетгодишна тя подлудяваше момчетата, докато се натискаше с тях зад скамейките на игрището, през целия гимназиален курс Хънтър Джон беше безнадеждно влюбен в Сидни Уейвърли.

Разбира се, знаеше, че не бива да се замесва с нея. Хора с неговото обществено положение не общуваха с представители на фамилията Уейвърли. Обаче всичките му приятели знаеха, че той чезне по Сидни. Разбираха го по погледите му и поведението му на трагичен герой, за когото животът без любов е безсмислен.

След като навърши шестнайсет за пръв и последен път се разбунтува и се осмели да покани на среща Сидни. За всеобща изненада родителите му не се възпротивиха.

— Нека се позабавлява — заяви баща му. — Тя е хубавица и май не се е метнала на другите Уейвърли, следователно е безобидна. Момчето ми знае какво се очаква от него, когато се дипломира. На неговите години и аз си поживях, преди да осъзная, че е време да улегна.

Този ден беше вторият най-ужасен ден в живота на Ема.

Изминаха две години, през които богатите съученици на Хънтър Джон бяха принудени да приемат Сидни, защото двамата влюбени бяха неразделни. Ариел, майката на Ема, я посъветва да стиска зъби и да се сприятели със съперницата, затова, макар сърцето й да се късаше, девойката я послуша. Започна да кани Сидни да нощуват заедно. Въпреки наличието на много стаи винаги казваше на „приятелката си“, че трябва да спи на пода. Сидни нямаше нищо против — мразеше родната си къща и беше готова на всичко поне за малко да се махне от познатото обкръжение. Много често обаче Ема оставаше при нея — разпитваше я за какво ли не, пишеше си домашните. Сидни беше никаквица от семейство Уейвърли, но бе умна, забавна и имаше златни ръце. Веднъж й направи прическа и през този ден за Ема всичко вървеше като по вода, дори Хънтър Джон й направи комплимент. Колкото и да се опитваше, Ема никога не можа да се среши по този начин. На моменти тя дори харесваше Сидни.

Една нощ обаче, докато лежаха в спалните чували на пода, Сидни й довери, че с Хънтър Джон „ще го направят“ за пръв път. Ема едва сдържа сълзите си.

Това вече бе прекалено. Години наред наблюдаваше как младежът, отреден за нея, е лудо влюбен в друга. Принудена бе да се сприятели със съперницата си, а сега нахалницата казваше, че ще спи с него. Сексът бе най-силното оръжие на Ема, тя знаеше, че е неповторима в леглото, а ето, че Сидни щеше първа да има любимия й. С неимоверно усилие на волята издържа, докато проклетницата заспа, и изтича да сподели с майка си.

Ариел, която вече беше в разкошното си легло с бели копринени чаршафи, я прегърна, помилва я по косата. В спалнята винаги се усещаше мирисът на ароматизирани свещи, кристалният полилей искреше. Майка й бе всичко, което Ема мечтаеше да бъде, фантазия от плът и кръв.

— Чуй ме, скъпа — спокойно каза Ариел, — ти вече го правиш повече от година, и то добре. Всички жени от фамилията Кларк са отлични любовници. Защо според теб винаги си хващаме богати съпрузи? Той ще й принадлежи, но за малко, а ти ще го имаш за цял живот. Разбери, че е въпрос на време. Винаги ще бъдеш страхотна в леглото и е хубаво, когато мъжете имат база за сравнение. От друга страна, нищо не ти пречи да наплашиш нахалницата. Колкото и да е невероятно, повечето жени се боят от първото сношение.

Ема се засмя. Жените от фамилията Кларк не се страхуваха от секса.

Майка й я целуна по челото (устните й бяха хладни и нежни), отново се изтегна на леглото и промърмори:

— Върви си. Баща ти скоро ще се прибере.

На другия ден Ема разказа на Сидни какви ли не страхотии за половия акт и я посъветва да прави тъкмо каквото не трябваше. После не я разпита за подробностите, но след време, когато за пръв път се люби с Хънтър Джон, изражението му й каза всичко, което я интересуваше.

Сидни напусна градчето, след като той скъса с нея на абитуриентския бал. Въздушните й кули внезапно рухнаха, илюзорният й свят изчезна. Бе съкрушена, когато осъзна, че с Хънтър Джон не могат да са заедно в реалността, че хората, с които се беше сприятелила, ще й обърнат гръб след завършване на гимназията. Те щяха да заемат подобаващите им места във висшето общество на Баскъм и да осъществят онова, което очакваха родителите им. А Сидни бе само една Уейвърли. Отношението им я наскърби и разгневи. Никой не подозираше, че не е знаела какво я очаква. Но тя беше лудо влюбена в Хънтър Джон и мислеше, че завинаги ще бъдат заедно.

Ема щеше да я съжали, ако страданието на Хънтър Джон не беше толкова очевидно. През това лято тя положи неимоверни усилия да му помогне да възвърне душевното си равновесие. Дори след като правиха секс и Ема го подлуди с креватните си умения, той все повтаряше, че ще замине да следва, а понякога подчертаваше, че Сидни е имала право, задето е напуснала Баскъм. Този град бил противен и на самия него.

В крайна сметка Ема предприе единствения възможен ход. Тайно от Хънтър Джон престана да взема противозачатъчни и забременя.

Той не замина и се ожени за нея — решение, за което никога не съжали. Дори спомена, че иска след няколко години да имат второ дете. Работеше при баща си, а след пенсионирането му пое управлението на компанията. С Ема се преместиха в разкошната семейна къща, когато родителите му се преселиха във Флорида. Наглед животът им беше прекрасен, само дето тя не беше сигурна дали съпругът й я обича, и тази мисъл не й даваше покой.

После настъпи най-ужасният ден в живота й.

През тази петъчна вечер Ема още не подозираше, че ще се случи нещо значимо, въпреки че всички признаци бяха налице. Колкото и да се опитваше, не можа да си накъдри косата с маша. После на брадичката й се появи гнойна пъпка. Като капак върху бялата рокля, която възнамеряваше да носи на благотворителния бал, се появи загадъчно петно; въпреки старанията си прислужницата не можа да го отстрани и Ема се принуди да облече черна рокля. Разбира се, дрехата беше зашеметяваща като всичките й тоалети, но тя си беше намислила да е с бялата и с тази се чувстваше неловко.

Със съпруга й отидоха на бала и отначало всичко беше наред. Направо идеално. Благотворителното тържество в полза на болницата неизменно се провеждаше в Харолд Манър — разкошна постройка, датираща от времето на Гражданската война, включена в списъка на националните архитектурни забележителности, и предпочитано място за уреждане на важни обществени прояви. Ема бе идвала тук безброй пъти. Обстановката й вдъхваше усещането, че се е върнала назад във времето. Мъжете носеха толкова силно колосани ризи, че не можеха да се поклонят, ръкостисканията на жените бяха нежни като докосване на перце. Тук дамите от фамилията Крак се чувстваха в свои води, а Ема както винаги веднага стана център на вниманието. Само че усещането бе различно, сякаш хората я коментираха, но не по начина, по който беше свикнала.

Хънтър Джон не забеляза нищичко, затова тя потърси с поглед майка си. Ариел щеше да й каже, че е красива, и всичко щеше да е наред. Хънтър Джон я целуна по бузата и тръгна към бара, където се бяха събрали приятелите му. На тези тържества младите мъже бяха като прахта, събираща се в ъглите, и се стараеха да стоят по-далеч от дамите и кръшните им смехове.

Ема се натъкна на Елиза Бофорт, докато обикаляше залата, за да намери майка си. Елиза беше сред най-добрите й приятелки, когато учеха в гимназията. „Гледай да си в добри отношения с фамилия Бофорт — често казваше Ариел — и винаги ще знаеш какво говорят хората за теб.“

— Божичко, изгарям от нетърпение — прошепна Елиза. Така си кривеше устата в старанието си да говори поверително, че червилото й се беше размазало.

— Веднага ми разкажи как научи новината.

Ема озадачено се усмихна:

— Каква новина?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Сидни Уейвърли се е върнала — изсъска Елиза, като че ли произнасяше проклятие.

Ема престана да се озърта и се втренчи в нея, но с нищо не издаде колко е изненадана. Затова ли всички се държаха така особено? Сидни се беше върнала, а лешоядите изгаряха от нетърпение да видят реакцията на някогашната й съперница.

Страните й пламнаха от гняв, предизвикан от много причини. Най̀ я беше яд, задето клюкарите очакваха някаква реакция от нейна страна, като че ли събитието я засягаше.

— Пристигна в сряда и засега гостува на сестра си — продължи Елиза. — Днес следобед дори е помагала на Клеър при организирането на официален обяд в Хикори. Ама ти наистина ли не знаеше?

— Не. Сидни се е върнала. И какво от това?

Елиза повдигна вежди:

— Не предполагах, че ще го приемеш толкова спокойно.

— Никога не е била заплаха за мен. А Хънтър Джон е много щастлив. Изобщо не се притеснявам. Извинявай, но търся мама. А с теб ще обядваме другата седмица, нали? Целувам те.

Най-сетне откри майка си. Ариел седеше до една от масите, отпиваше шампанско и царствено кимаше на познатите, които спираха да я поздравят. Както обикновено беше изключително елегантна и изглеждаше с десет години по-млада. И тя като Ема беше русокоса и едрогърда. Караше кабриолет, носеше диаманти в съчетание с джинсово облекло и не пропускаше ежегодните мачове, посещавани от бившите възпитаници на гимназията. Беше толкова типична южнячка, че сълзите й сякаш идваха от Мисисипи, а от нея винаги лъхаше на жасмин и праскови.

Вдигна глава, когато дъщеря й се приближи и Ема веднага разбра, че Ариел вече знае. И че е разтревожена от новината. „Не, не — помисли си. — Нищо не се е случило. Не прави от мухата слон, мамо.“

Ариел се изправи и дяволито се усмихна на съпруга си — след подобна усмивка той с нетърпение щеше да очаква завръщането й.

— Да излезем на верандата. — Тя хвана под ръка дъщеря си и я поведе навън. Усмихваха се, докато минаваха край групичките хора, излезли да пушат, защото усмивките означаваха, че всичко е наред.

Щом се отдалечиха дотолкова, че да не ги чуват, Ариел промърмори:

— Сигурно си чула за Сидни Уейвърли. Не се тревожи. Всичко ще е наред.

— Не се тревожа, мамо…

Ариел продължи да говори, сякаш не я беше чула:

— Ето какво ще направиш. Първо, дръж се с Хънтър Джон още по-мило. Завърти му главата. Другата седмица ще устроя тържество в дома ти. Покани всичките си приятели и приятелки. Нека видят колко си щастлива. Хънтър Джон пък ще види как ти завиждат. В понеделник ще обиколим магазините да си избереш рокля. Червеното ти отива най-много и мъжът ти те харесва в червено. Като заговорихме за рокли, защо си в черно? Бялото ти стои много по-добре.

— Мамо, не се безпокоя, че Сидни се е върнала.

Ариел обгърна с длани лицето й:

— А трябва, миличка. Първата любов ръжда не хваща. Но ако непрекъснато напомняш на съпруга си защо е избрал теб, няма да имаш неприятни изненади.

Късно същата вечер Ема изгаряше от нетърпение да прави секс с Хънтър Джон, макар да си повтаряше, че това няма нищо общо със завръщането на Сидни. Щом се прибраха у дома, тя се отби в стаята на синовете си, после разсеяно пожела лека нощ на бавачката. Влезе в спалнята и от вратата започна да се съблича. Не свали само обувките с висок ток и перлената огърлица, която Хънтър Джон й беше подарил преди година по случай двайсет и седмия й рожден ден.

След няколко минути той влезе в спалнята, носеше сандвич и бутилка бира. Твърдеше, че след „балната храна“ винаги е гладен. Свикнал беше да си похапва след всяко празненство, на което ходеха, и макар Ема да ненавиждаше този навик, бе преценила, че не си струва да повдига въпроса. Така или иначе той си носеше сандвича в спалнята, вместо да се храни сам в кухнята.

Не се изненада, като я видя гола. Ема се запита откога е започнал да очаква да го съблазнява, вместо сам да я пожелава. Въпреки това той се усмихна, когато тя грациозно пристъпи към него, взе чинията и бутилката и ги остави на масичката до вратата, хвана го за ризата и го задърпа към леглото.

Хънтър Джон се засмя и й позволи да го повали на матрака. Дръпна ципа на панталона си и промърмори:

— Какво те прихваща?

Ема го възседна и се загледа в лицето му. За миг престана да се движи, но не за да го накара да предвкуси очакващата го наслада. Обаче той дотолкова бе привикнал със сексуалните й умения, че взе колебанието й за желание да подсили удоволствието му, и се възбуди. Опита се да я притисне надолу, но тя остана неподвижна.

Ема обичаше да прави секс и знаеше, че е страхотна в леглото. Но дали майка й беше права? Това ли беше единственият й талант? Ако не го притежаваше, щеше ли да задържи съпруга си? Трябваше ли да се безпокои от завръщането на Сидни?

— Хънтър Джон — прошепна и се наведе да го целуне, — обичаш ли ме?

Той се засмя, после изстена, възбуден от онова, което смяташе за любовна игра.

— Какво си направила, палавнице?

— Моля?

— Купила си нещо скъпо ли? Затова ли си толкова любвеобилна?

Мислеше, че тя настоява да правят секс, защото иска нещо от него. Всъщност беше точно така. Като го омайваше в леглото, Ема винаги получаваше каквото иска. С едно изключение. Забеляза, че той не отговори на въпроса й. Не й каза, че я обича.

Обаче бе обичал Сидни, което означаваше, че Ариел има право: Тя, Ема, трябваше да се потруди, за да задържи мъжа, който й принадлежеше.

— Искам да си купя червена рокля — прошепна. Чувстваше се като птица, заклещена в бодлив храст — изплашена и гневна. — Красива червена рокля.

— Нямам търпение да те видя с нея.

— О, да. Ще ме видиш и без нея.

— Така те искам.

Беше понеделник следобед. Клеър затвори телефона, който стоеше на бюрото й в склада, но не отмести ръка от слушалката.

Когато човек чувства, че нещо не е наред, обаче не знае какво, въздухът около него се променя. Пластмасовата слушалка беше прекалено топла. Стените леко се бяха запотили. Ако отидеше в градината, тя щеше да види, че грамофончетата са цъфнали посред бял ден.

— Клеър?

Тя се обърна. Сидни стоеше на прага.

— Здрасти. Кога се върнахте? — Сестра й и Бей отново бяха гостували на Тейлър… четвърти ден подред.

— Преди няколко минути. Какво се е случило?

— Не знам. — Клеър отмести ръка от загрятата слушалка. — Обади ми се госпожа Матисън. Иска този уикенд да организирам празненство в дома й.

Сидни скръсти ръце на гърдите си. После ги отпусна. Поколеба се, после попита:

— Семейство Матисън, които живеят в красивата къща на Уилоу Спрингс Роуд ли?

— Да.

— Няма много време, нали? — измънка Сидни само за да каже нещо.

— Така е. Госпожата каза, че ще ми удвои хонорара, но при условие, че си осигуря достатъчно помощници за идеално обслужване на гостите.

— Открай време я харесвам — промълви Сидни, но думите й сякаш бяха заредени със статично електричество. Нещо… може би надежда, се мъчеше да си пробие път на светло. — Ще приемеш ли? Ако искаш, ще ти помогна.

— Сигурна ли си? — попита Клеър, защото нещо отвътре още я гризеше. Навремето сестра й имаше връзка с Хънтър Джон и беше приятелка с жена му Ема. Ако искаше да се види с тях, щеше да им се обади, вместо да си стои вкъщи или да се крие при Тейлър.

— Да, сигурна съм.

Клеър сви рамене. Може би придаваше прекалено значение на маловажни събития.

— Добре тогава. Благодаря ти.

Сестра й се усмихна, обърна се и тръгна към кухнята, като подхвърли:

— Няма защо.

Клеър я последва, но не престана да размишлява. В известни отношения Сидни не се беше променила. Светлокестенявата й чуплива коса още приличаше на карамелена украса върху торта. Златистата й кожа беше все така гладка, лунички още обсипваха нослето й. Беше отслабнала, но си оставаше сексапилно миньонче. В сравнение с нея Клеър, която беше с десетина сантиметра по-висока, се чувстваше прекалено едра и непохватна.

Това бяха познатите неща.

Останалото беше забулено в дълбока тайна. Беше тук цяла седмица, но си оставаше загадка за по-голямата си сестра. Едно беше ясно — че е прекрасна майка. Лорълай беше пълната противоположност на съвършена родителка, бабата на момичетата се беше опитала да компенсира липсата на майчини грижи, но не можеше да се сравнява със Сидни. Младата жена беше любяща и грижовна, винаги знаеше къде е Бей, но не й се натрапваше, позволяваше й да мечтае и да играе. Клеър изпитваше удоволствие да я наблюдава как се отнася с дъщеря си. От кого ли се беше научила?

И къде ли се беше скитала през изминалите десет години? Преди беше олицетворение на спокойствието, а сега все беше като на тръни. Предишната вечер Клеър не можа да заспи и по навик отиде в градината, после не можа да се прибере, защото Сидни я беше заключила — нощем по няколко пъти ставаше да провери дали всички врати са здраво залостени. От какво бягаше? Нямаше смисъл да я разпитва, вече беше разбрала, че при всеки неудобен въпрос сестра й бърза за смени темата. От Баскъм беше заминала за Ню Йорк — само това беше известно. Никой не знаеше какво се беше случило после. Бей също мълчеше като риба. Твърдеше, че е родена в междуградски автобус и че с майка й не са живели никъде, после се поправяше, че са живели навсякъде.

Сидни се приближи до печката, върху която вреше тенджера с пилешка супа с лайкучка, наведе се да вдъхне божествения аромат, и подхвърли:

— За малко да забравя — поканих Тейлър на вечеря.

Клеър се слиса.

— Какво си направила?

— Поканих Тейлър на вечеря. Нали не възразяваш?

Клеър не отговори, а отвори кутията за хляб, избягвайки погледа на сестра си. Извади един пшеничен хляб и започна да го реже на тънки филии за сандвичи.

— Недей така — засмя се Сидни. — Съжали горкия човек, не виждаш ли, че е като вейка? Навсякъде из къщата си е разлепил бележки, които да му напомнят да се храни, но въпреки това пак забравя. Вчера ми показа няколко свои картини — невероятни са! Обаче ако продължава да ме разпитва за теб, ще му предложа да посещава психотерапевт. Виж какво, кажи, ако не го искаш, за да престане да вехне по теб. Може пък тогава да ми се отвори парашутът.

Клеър рязко вдигна глава:

— Затова ли все висиш там? Желаеш Тейлър ли?

— Не. Питам се обаче защо ти не го желаеш.

Почукването на входната врата спаси Клеър от необходимостта да отговори.

— За теб е — изкиска се сестра й.

— Не, за теб. Ти си го поканила.

Сидни се усмихна и отиде да отвори.

Клеър остави ножа и се ослуша за гласа на Тейлър. Чу го да казва:

— Благодаря за поканата. Къщата ви е приказна.

— Да те разведа ли? — попита Сидни.

Клеър изтръпна. Не искаше сестра й да го развежда из къщата. Не искаше той да научи тайните й.

— С удоволствие.

Тя затвори очи за миг. „Мисли, напъни си мозъка! — каза си. — Какво ще накара Тейлър да те забрави? Кое блюдо ще насочи вниманието му другаде?“ Нямаше време да приготви нещо специално.

Не го желаеше в живота си. Стигаха й грижите около Сидни и Бей, усилията, които полагаше да ги приобщи към ежедневието си. И то след като знаеше, че налива вода в бездънна каца, защото скоро те щяха да си тръгнат. Навремето Сидни ненавиждаше и градчето, и къщата. Дори сега се опитваше да предпази Бей от всичко странно и необяснимо — пазеше в тайна истината за градината и ябълковото дърво, не й беше казала какво означава да си Уейвърли в градчето Баскъм. Едно злобно подмятане, една подигравка и Сидни отново щеше да изчезне яко дим.

Но тя можеше да овладее положението с Тейлър. Щеше да направи всичко възможно да му покаже, че не я интересува. В краен случай дори щеше да прибегне до грубост. В живота й нямаше място за него. Вече бе допуснала прекалено много хора.

Бей влетя първа, прегърна леля си, сякаш бе съвсем естествено да се прегръща без причина, и Клеър за миг я притисна до себе си. Малката се изтръгна от прегръдките й, изтича до масата и седна.

Сидни влезе в кухнята, следвана от Тейлър. Клеър веднага забеляза, че косата му е подстригана. Новата прическа му отиваше, той вече не приличаше на разсеян професор. Погледна я и сърцето й се сви. После си каза, че не може да загуби нещо, което не притежава, и се обърна.

— Сигурно е фантастично да израснеш в такава къща! — възкликна Тейлър.

— Наистина е интересно — кимна Сидни. — Третото стъпало на стълбището скърца. Навремето всеки път, когато някой стъпеше на него, едно мишленце надничаше от дупката на горното стъпало да провери какво предизвиква шума.

Клеър изненадано я изгледа:

— Нима си знаела?

— Не съм типична Уейвърли, но и аз израснах тук. — Сидни взе филия хляб и я сложи в чиния. — Сестра ми е научила от баба ни всички необикновени рецепти.

— Какво ти необикновено! Супа, фъстъчено масло и сандвичи с желе.

Сидни намигна на Тейлър:

— Маслото е от бадеми, а желето — с джинджифил.

Ненадейно Клеър се изнерви. У нея се пробуди някогашната омраза към Сидни. Разговаряше толкова непринудено с Тейлър, сякаш бе съвсем естествено да се сближи с някого, макар да знаеше колко крехки са подобни връзки.

— Вие двете бяхте ли близки като деца? — обади се Тейлър.

— Не — отговори Сидни, изпреварвайки сестра си.

Клеър напълни със супа купичките и ги постави на масата заедно с чинията със сандвичи.

— Да ви е сладко — измънка и отиде в градината. Тейлър, Сидни и Бей я проследиха с поглед.

След около час тя вече беше изкопала дупка до оградата и събираше ябълките, нападали около дървото. Беше задушно, въздухът, гъст като захарен сироп, бе предвестник на поредното жарко лято.

— Престани! — скара се тя на дървото, което я замерваше с ябълки, за да я изкара от кожата й. — Колкото и да хвърлиш, ще ги заровя. А знаеш, че нови ще има чак след седмица.

То пусна на главата й една ябълчица.

Клеър вдигна очи към клоните, които леко потрепваха, въпреки че нямаше вятър.

— Казах ти да престанеш!

— Това ли е тайната ви?

Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.

— Моята тайна ли? — наежи се тя.

— Да, за градината. Говорите на растенията.

— О! — Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. — Да, имате право.

— Вечерята беше чудесна.

— Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави: — Извинете, но имам работа.

— Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.

— Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел — каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.

— А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?

Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?

— Все ми е едно — промърмори. — А на първия въпрос ще отговоря — не ми трябват приятели.

— Желаеш ли нещо повече?

Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него — онези, които се виждаха само нощем.

— Харесвам онова, което имам — отвърна едва чуто.

— И аз, Клеър. Красива си — добави. — Ето, казах го. Не можах да издържа.

Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.

— Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.

— И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.

Тя се приближи до дупката край стената и пусна вътре ябълките:

— Много дълго ще бъда заета.

Обърна се и видя, че Тейлър се усмихва.

— Аз пък няма — подхвърли той и си тръгна.

Клеър озадачено го загледа. Опитваше ли се да й каже нещо? Нима бе някакво предупреждение?

„Имам достатъчно време да се промъкна в живота ти.“

Пета глава

Според Сидни разкошната къща на семейство Матисън изглеждаше същата като преди години. Дори сега можеше със затворени очи да стигне до спалнята на Хънтър Джон. Навремето, когато оставаха сами, тя си фантазираше, че живеят тук заедно. Докато бяха в леглото, много често кроеше планове за бъдещето. Ала при раздялата им след завършване на гимназията Хънтър Джон й каза:

— Мислех, че разбираш как стоят нещата.

Тогава Сидни не разбираше, но сега беше наясно. Сега разбираше, че той бе единственият мъж, когото беше обичала толкова предано, с толкова надежда. Разбираше, че така или иначе щеше да напусне Баскъм, защото в крайна сметка любимият й не можа да приеме истинската й същност. Последното й беше най-разбираемо, защото самата тя не се приемаше. Изпита познатата тръпка, че върши нещо забранено, когато Клеър спря минивана пред задния вход и двете влязоха в кухнята. Не биваше да идва, но не можа да се въздържи. Може би заради предизвикателството… както бе предизвикателство да влиза в домовете на гаджетата си, докато те бяха на работа, и да краде парите от тайните скривалища, преди завинаги да напусне града. И оттук щеше да открадне нещо — спомени, които вече не й принадлежаха. Защо ли го правеше? Защото най-хубавите й години в Баскъм, най-хубавите й спомени бяха от времето, когато ходеше с най-желания младеж в града. Всички й се възхищаваха. Приемаха я като една от тях. Тя искаше тези спомени, необходими й бяха повече, отколкото на семейство Матисън. Навярно те нямаше да забележат липсата им. Вероятно отдавна я бяха забравили.

Посрещна ги икономка, която се представи като Джоан. Беше на около четирийсет, правата й черна коса беше като колосана — прическа, подсказваща, че е непреклонна и не приема компромиси.

— Вече доставиха цветята — заяви. — Казаха ми да не ги пипам, докато не дойдете. Като приключите с разтоварването на минивана, елате във вътрешния двор. Знаете ли къде е?

— Да — наперено отвърна Сидни. Джоан вирна нос и се отдалечи. — Мъртъл ми харесваше повече.

— Коя е Мъртъл? — попита Клеър.

— Предишната икономка.

— О! — промърмори Клеър и не каза нито дума повече.

Щом внесоха необходимите прибори и поставиха продуктите в хладилника, Сидни поведе сестра си към вътрешния двор. С изненада забеляза, че сега цялата къща е в розово — нямаше ги старинните мебели, които бяха гордостта на госпожа Матисън. Тапетите в трапезарията бяха розови, тапицерията на столовете — също. Встрани се намираше всекидневната, където вездесъщият розов цвят отново присъстваше навсякъде — от възглавничките върху канапетата до скъпите килими на пода. Пред остъклените врати вдясно се излизаше на големия вътрешен двор. Полъхна лек ветрец и донесе миризмата на рози и хлор. Щом се озоваха на двора, Сидни видя, че около басейна са наредени масички и столове от ковано желязо, а недалеч се намира отлично зареден бар. Дългите маси за сервиране на храната бяха поставени край стените на вътрешния двор, Джоан беше оставила на едната празни вази и кофи с цветя.

Клеър отиде при нея, но Сидни не помръдна. Зави й се свят, стори й се, че се е пренесла в своя фантазия от миналото — белите покривки, плющящи под вятъра, феерично осветеният басейн, лампичките, изкусно монтирани в храстите… навремето най-голямата й мечта бе да живее сред този разкош, в този приказен свят. Отново си спомни какво бе да е частица от него — от каквото й да било — да изпитва усещането за принадлежност.

Колкото и да бе лъжовно.

Скръсти ръце на гърдите си и загледа как някаква прислужница поставя свещи във високите ветроупорни фенери на масите. С половин ухо чу, че Клеър обяснява на икономката как да бъдат подредени цветята:

— Гладиолите — тук, където ще сервираме тиквените цветове с плънка с индийско орехче и пилето с копър. Розите — на масата с десерта с розови венчелистчета…

Явно целта на домакинята бе да принуди гостите да изпитат нещо, което иначе не биха почувствали. Странно — подобна манипулация беше нетипична за госпожа Матисън. От друга страна, в понеделник вечерта Клеър остана на телефона почти два часа, докато обсъждаше с нея менюто за тържеството. Сидни си намери повод да остане в кухнята и чу как сестра й казва:

— Ако искате да пресъздадете усещането за любов, розите са най-подходящи… Индийското орехче и канелата символизират богатство и благополучие.

След като Клеър уточни с икономката как и къде да бъдат подредени цветята за украса, понечи да се върне в кухнята, но забеляза, че Сидни не помръдва.

— Какво ти е? — попита я.

Сестра й се обърна.

— Красиво е, нали — каза гордо, сякаш всичко тук й принадлежеше.

— Прекалено е… — Клеър се поколеба за миг, търсейки подходящата дума. — Прекалено е показно. Липсва непринуденост, но това си е мое мнение. Сега побързай, нямаме време за губене.

След няколко часа, докато работеха в кухнята, Сидни подхвърли:

— Права си, наистина е доста показно. Защо блюдата трябва да се поставят върху подносите обратно на часовниковата стрелка? Не го пожелаха на обяда на ботаническото дружество.

— Дамите от дружеството се интересуваха само от храната, а тук целта е съвсем друга.

— И каква е според теб?

— Съпрузите искат да изтъкнат пред всички, че са приказно богати и че са лудо влюбени един в друг.

— Струва ми се безсмислено — хората вече го знаят. Нима семейство Матисън имат брачни проблеми? Навремето бяха много щастливи.

— Не разпитвам за мотивите, само изпълнявам желанията на клиентите. Готова ли си? — Клеър грабна два подноса и тръгна към летящата врата на кухнята.

Бяха поднесли ордьоврите преди пристигането на гостите, но Джоан току-що им беше казала, че се налага да сервират допълнително.

Сидни се запита дали сред гостите ще види свои познати. Опитваше се да разпознае гласовете, вслушваше се, проехтеше ли смях, питайки се дали го е чувала преди. Щеше ли само след секунди да види Хънтър Джон? Всъщност имаше ли значение?

— Разбира се, че съм готова — отвърна и също взе два подноса.

На всяко празненство Ема се чувстваше като момиченце, попаднало в свят, плод на въображението му. Майка й изпитваше същите чувства. Често, когато пробваше рокля подир рокля, подготвяйки се за поредния бал и тържествена вечеря, тя казваше на малката Ема:

— Да оставим магиите на онези Уейвърли. Ние притежаваме нещо по-важно. Имаме фантазия.

Ема стоеше до бара не само за да е близо до съпруга си, но и защото оттук наблюдаваше всички присъстващи и реакциите им. Обичаше празненствата, обаче днешното бе различно — някои гости я обсипваха с комплименти, други не можеха да скрият завистта си. Накратко, тържеството беше великолепно.

Ариел се приближи до дъщеря си и я целуна по едната й страна:

— Скъпа, много си красива. Червеното много ти отива, съвършена си.

— Прекрасна идея, мамо. Много ти благодаря. Кой отговаря за кетъринга? Мнозина ме поздравиха за храната… въпреки че за роклята получих повече комплименти.

Ариел й намигна и я накара да се обърне към летящата врата на кухнята:

— Миличка, това е най-големият ми подарък за теб тази вечер.

Ема нямаше представа за какво намеква майка й, но се засмя, обзета от радостно предчувствие:

— Мамо, каква е изненадата? Купила си ми нещо, така ли?

— В известен смисъл — да. — Ариел загадъчно се усмихна.

— Мамо, какво е! Кажи ми, кажи!

Тя неволно повиши глас и Хънтър Джон, който разговаряше със свои приятели, се обърна и попита:

— Какво става, Ема?

Тя го хвана за ръката и го придърпа към себе си:

— Мама ми е приготвила подарък, обаче го пази в тайна.

— Край на тайните. Ето го. — Ариел вдигна чашата си с шампанско и кимна към вратата.

— Какво? — възбудено възкликна Ема. — Къде е? — Видя как от къщата излязоха две жени, очевидно от прислугата. Тъкмо щеше да извърне поглед и отново да попита какъв е големият подарък, но изведнъж разбра коя е едната сервитьорка. — Клеър Уейвърли? Възложила си й да организира моето празненство? — Ненадейно осъзна ужасната истина, погледът й се стрелна към другата жена. — Боже мой!

— Сидни Уейвърли ли виждам? — попита Хънтър Джон. Пусна ръката на съпругата си и тръгна към Сидни, сякаш бе привлечен от силен магнит.

Ема просъска:

— Мамо, как можа!

— Не се дръж като глупачка — настойчиво прошепна Ариел, — отиди при тях. Накарай гостите да я погледнат. Нека всичките й стари приятели я погледнат.

— Невероятно е, че ми го причиняваш.

— Онази се е върнала, следователно се налагат спешни мерки. Вземи нещата в свои ръце, покажи й, че мястото й не е сред нас, че няма шанс да върне миналото. И покажи на съпруга си, че я превъзхождаш. И не само сега, а открай време. Ти си кралицата на бала, а тя — най-обикновена сервитьорка. Тръгвай!

Разстоянието от няколко метра се стори безкрайно на Ема. Хънтър Джон се беше приближил до Сидни и се взираше в нея, докато тя пренасяше чиниите с ордьоври от подносите върху дългите маси. Още не го беше погледнала. Нима се преструваше, че не го е забелязала? Кокетничеше ли? Беше отслабнала и изглеждаше по-възрастна, но лицето й бе все така красиво, косата й — умело подстригана. Не й се налагаше да я боядисва, нито да я къдри, както правеше Ема от дванайсетгодишна.

Ема бе на няколко крачки от тях — достатъчно близо, за да чуе как Хънтър Джон се прокашля и промърмори:

— Сидни Уейвърли, ти ли си?

От този миг насетне събитията се развиха с главоломна скорост. Сидни рязко вдигна глава и се озова лице в лице с голямата си любов. Елиза Бофорт, която стоеше до най-близката маса, се обърна кръгом. Клеър заряза сервирането и впери тъмните си очи в сестра си — изражението й беше като на строга учителка.

— Открай време твоите празненства са блестящи, Ема — заяви Елиза и с нехайна походка се приближи до приятелката си. — Кари — провикна се, — ела, скъпа, това не е за изпускане.

Кари Хартман, тяхна съученичка от гимназията, побърза да се отзове.

— Виж ти, кой се е върнал — произнесе напевно. Тя бе единственото момиче, което можеше да съперничи по красота на Сидни.

Сидни бе като животно, хванато в примка, и Ема внезапно я съжали.

— Чухме, че си се върнала — подхвърли й Елиза. — Доста време отсъства. Къде беше?

Сидни избърса ръце в престилката си и прибра зад ухото си немирен кичур коса.

— Бях къде ли не — промълви, гласът й леко трепереше.

— Беше ли в Ню Йорк? — обади се Хънтър Джон. — Навремето мечтаеше да го видиш.

— Живях там една година. — Тя се огледа. — Къде са вашите?

— От две години живеят във Флорида. Татко се пенсионира, аз поех семейния бизнес.

— Значи ти живееш тук, така ли?

— Ние живеем тук. — Ема хвана под ръка съпруга си и притисна до рамото му пищните си гърди.

— Ема? С Хънтър Джон сте… женени?

Изненадата на Сидни жегна Ема — как смееше тази никаквица да се учудва, че Хънтър Джон е предпочел друга пред нея?

— Оженихме се същата година, когато завършихме гимназията. Веднага, след като ти замина, Сидни… Ако обичаш, виждам два празни подноса — добави, макар че не й се искаше да играе ролята на капризна господарка. От друга страна, много по-лесно бе да си внуши, че Сидни си е изпросила унижението. Само че това не я успокояваше. Не желаеше да злепоставя бившата си съперница. В крайна сметка тя бе хванала в мрежата си едрата риба, нали така? Само че майка й би постъпила именно така. И ако се съди по това колко години въртеше съпруга си на малкия си пръст, тази тактика явно бе печеливша.

Хънтър Джон се извърна към Ема, погледна Сидни, после промърмори на жена си:

— Да поговорим насаме.

Хвана я под ръка и я поведе към къщата, Сидни безпомощно ги проследи с поглед.

— Какво има, съкровище? — полита Ема, щом съпругът й я въведе в кабинета си и затвори вратата. Обзавеждането на просторното помещение бе нейно дело — стените, боядисани в елегантен шоколадово кремав цвят, бяха окичени с рамкирани фотографии на Хънтър Джон от славните му години като капитан на гимназиалния футболен отбор, грижливо подбраните растения в саксии разведряваха обстановката, а най-много се набиваше на очи грамадното дъбово бюро с плот, облицован с кожа. Ема се облегна на него, заемайки доста предизвикателна поза. Избрала го беше най-вече защото й беше като меко легло, когато изненадваше мъжа си със секс набързо. Помисли си, че и тази вечер той иска същото. Оказа се, че майка й отново има право. Хънтър Джон бе видял съпругата си редом със Сидни и беше разбрал, че не е сгрешил в избора си.

Само че той не пристъпи към нея — облягаше се на вратата, лицето му беше като буреносен облак.

— Направи го нарочно — процеди. — Унизи я нарочно.

Ема се почувства така, сякаш й бяха поднесли подарък по случай рождения ден — нещо, което бе искала от дълго време, само че в кутията бе открила обикновен камък или счупено огледало.

— Откога толкова държиш на нея? — попита с половин уста.

— Държа на мнението на приятелите ни. Защо я доведе у дома, да му се не види?

— Шшт, скъпи, успокой се, всичко е наред. Между другото, нямам пръст в тази история, честна дума. — Тя се приближи до него, пресегна се, приглади реверите му, после плъзна ръка между бедрата му.

Хънтър Джон я хвана за китката:

— Ема, гостите са отвън!

— Тогава да побързаме.

— Не! — Отказваше й за пръв път през десетте години, откакто бяха женени. — Не и сега!

Клеър беше като на тръни — най-омразното й усещане. Чувстваше се безпомощна, когато не знаеше какво да прави. Наблюдаваше как едновремешните приятели на сестра й се скупчиха около нея, но не смееше да се намеси. Нямаше представа как ще реагира Сидни — може би искаше помощ, а може би щеше да се разгневи, че Клеър я разделя с приятелите, с които се среща за пръв път след десет години.

След няколко минути сестра й тръгна към кухнята и тя я последва. Щом останаха сами, Сидни тръсна на плота празните подноси и възкликна:

— Защо не ми каза, че семейство Матисън са Хънтър Джон и Ема Кларк?

Клеър взе подносите, постави ги върху своите и ги отмести:

— И през ум не ми мина, че ще се объркаш. Ти какво си помисли?

— Че са родителите на Хънтър Джон! Как да предположа, че той се е оженил за Ема?

— След като ти скъса с него, те станаха гаджета. — Клеър се стараеше да говори спокойно, макар че стомахът й се свиваше, а някакво вътрешно гласче упорито й нашепваше: „Нещата вървят на лошо. Нещо се обърка. Нещата вървят на лошо.“

— Откъде да знам? Може би си забравила, че заминах, а? — сопна се Сидни. — И още нещо — не скъсах с него. Той ме заряза. Защо мислиш, че заминах?

Клеър се поколеба:

— Смятах, че замина заради мен. Че ми се обиди, задето ти пречех да научиш нашите тайни и те накарах да намразиш принадлежността си към фамилията Уейвърли…

— Грешиш! Не ти, а всички в града ме накараха да се срамувам от произхода си — нетърпеливо я прекъсна Сидни и поклати глава, сякаш бе разочарована от сестра си. — Но ако ще ти е за утеха, сега си тръгвам заради теб.

— Чакай, Сидни, моля те.

— Беше постановка, нима не разбра? Ема Кларк се постара да ме представи като… като слугиня пред Хънтър Джон и бившите ми съученички — шикозни дами със скъпи тоалети и силиконови цици. Как е разбрала, че се върнах? Защо си й казала?

— Не съм й казала.

— Да, бе. Тогава откъде е научила?

— Може би Елиза Бофорт я е информирала — въздъхна Клеър. — Баба й бе сред дамите на обяда на ботаническото дружество.

Сидни се втренчи в нея в големите й очи блестяха сълзи. Клеър с изненада си помисли, че за пръв път вижда сестра си да плаче. И двете бяха търпеливи деца. Стоически понасяха поведението на майка си, и двете не заплакаха, когато тя ги изостави. Едва сега Клеър започваше да подозира какво е таила в сърцето си Сидни през изминалите години.

— Защо допусна да бъда унизена? Защо? Не ти ли се стори необичайно, че Ема иска да й организираш празненство, целящо да покаже разкоша, с който е обградена, макар това да е всеизвестен факт?

— Не го устрои тя, а майка й. Ема няма нищо общо, дори не разговарях с нея. Нищо чудно да е случайно, скъпа, и да не означава онова, което подозираш.

— Как е възможно тъкмо ти да го кажеш? За хората от семейство Уейвърли всичко е от значение! И не те ли е срам да ги защитаваш? Нима ти е все едно какво мислят всички за нас? Не съм забравила как, когато бяхме момиченца, никой не искаше да дружи с теб, а момчетата не ти обръщаха внимание. Мисля, че именно затова си избрала тази професия… — Сидни посочи подносите с храна върху плотовете. — Не ти трябваше друго, освен къщата и компанията на баба. Аз обаче исках повече. Исках да бъда приета в обществото на тези, които виждаш отвън. С цялото си сърце се стремях към този живот. Бях съкрушена, когато Хънтър Джон ме заряза, обаче ти дори не забеляза. Тази вечер отново бях дълбоко наранена. Нима съм ти толкова безразлична?

Клеър явно не знаеше какво да отговори и Сидни се вбеси още повече. Врътна се и взе чантата си, която беше оставила до вратата. Извади листче от бележник и се приближи до телефона, монтиран на стената до големия килер.

— Какво ще правиш? — промърмори Клеър. Сестра й демонстративно й обърна гръб и набра номера, написан на листчето. — Моля те, не си тръгвай.

— Тейлър? — каза Сидни в слушалката. — Обажда се Сидни Уейвърли. Закъсах на едно място, можеш ли да ме вземеш с колата? — Замълча за миг и добави: — Уилоу Спрингс Роуд, в източния район. Номер трийсет и две, голяма къща в готически стил. Чакай ме пред задния вход. Много благодаря.

Тя си свали престилката, хвърли я на пода, грабна си чантата и излезе.

Клеър безпомощно я проследи с поглед. Стомахът й се беше свил на топка, повдигаше й се. Наведе се и подпря длани на коленете си. Не можеше, не искаше да загуби сестра си, появила се така внезапно след толкова години доброволно изгнание. Не искаше отново да е причина за бягството й.

Последните десет години не бяха единствената тайна около Сидни. Едва сега Клеър си даваше сметка, че не е познавала сестра си и когато бяха деца. Не бе разбрала, че за нея Хънтър Джон е единствен и неповторим. Нито колко дълбока е била душевната й рана. Ала за разлика от нея гостите на пищното тържество знаеха истината. И със садистична жестокост бяха устроили клопка на бившата си „приятелка“. От самото начало Клеър усещаше, че нещо не е наред. Сидни имаше право. Всичко бе подчинено на определена цел, а тя бе пренебрегнала предупредителните сигнали.

Въздъхна тежко, после решително изпъна рамене. Нямаше да остави сестра си да страда.

Приближи се до телефона и натисна бутона за повторно избиране на номера. След няколко секунди Тейлър вдигна слушалката и каза „Ало?“ Беше задъхан, явно го беше върнала от вратата.

— Тейлър?

— Да.

— Обажда се Клеър Уейвърли.

Той явно се изненада, защото замълча за миг, после възкликна:

— Клеър! Странно, преди малко ми позвъни сестра ти. Стори ми се, че е разтревожена.

— Да, имаш право. Заедно сме на работа. Виж, ще те помоля за нещо.

— Имаш го — отвърна той.

— Преди да вземеш Сидни, прескочи до нас. Искам нещо и от къщата, и от градината. Ще ти кажа къде са скрити ключовете.

След около четирийсет минути на задната врата се почука. Клеър отвори. Тейлър стоеше на прага, нарамил две кашончета с цветя и продукти, взети от къщата.

— Къде да ги оставя? — попита.

— На плота до умивалника — отвърна тя и погледна през отворената врата. Джипът на Тейлър беше паркиран на алеята за коли, фаровете не бяха изключени. Сидни беше на предната седалка и се взираше през предното стъкло.

— Видях те да работиш у Ана, но зад кулисите е още по-зашеметяващо — отбеляза той, след като остави кашоните и се огледа.

Клеър се обърна. Докато го чакаше да й донесе поръчаното, тя не остана със скръстени ръце. Написа на картончета названията на съставките и на цветята, с които беше украсен вътрешният двор, за да не обърка рецептата. В никакъв случай не биваше да допусне грешка. Домакинята бе пожелала рози, символизиращи любовта, но ако се прибавеше тъга към любовта, тя предизвикваше скръб. Бе пожелала в блюдата да има индийско орехче, за да изтъкне семейното богатство, но ако към него се добавеше чувство за вина, то пораждаше смут.

— Благодаря, че се отзова с такава готовност — обърна се към Тейлър, надявайки се да не я попита защо й е всичко това. Обаче тревогата й беше безпочвена. Той не беше местен, не подозираше колко пагубни могат да бъдат действията й.

— За теб — винаги.

Клеър сведе поглед и забеляза, че джинсите му са изцапани на коленете с кал от градината.

— Извинявай за панталона — промълви. — Ще ти дам пари за нов.

— Скъпа, аз съм художник. Всичките ми дрехи изглеждат така. — Тейлър се усмихна — толкова топло, толкова сърдечно. Усмивката му я остави без дъх. — Искаш ли още нещо?

— Не — машинално отвърна тя, после се поправи: — Всъщност да. Помоли Сидни да остане поне тази нощ. Искам да свърша нещо.

— Скарахте ли се?

— Нещо такова.

Той отново се усмихна:

— Ще се постарая.

Клеър се прибра у дома, когато Сидни и Бей вече си бяха легнали. Очевидно сестра й бе помолила Тейлър на път за вкъщи да вземат малката, която бяха оставили при Иванел.

Е, щяха да останат поне тази нощ — достатъчно дълго, за да се поправи несправедливостта.

Клеър остана на крак до късно, за да приготви шестте дузини канелени кифлички, които всяка неделя сутрин доставяше на кафенето на площада. Около полунощ, залитайки от умора, отиде в стаята си на горния етаж и нагласи будилника. Надзърна в стаята на Бей, макар да знаеше, че Сидни я наглежда по няколко пъти през нощта, и продължи по коридора.

Отмина стаята на сестра си, но Сидни се провикна отвътре:

— Сума народ се обади, преди да се прибереш. — Клеър се върна и надникна в стаята. Сестра й лежеше на кревата, сложила бе ръце зад главата си. — Елиза Бофорт, Кари и мнозина, присъствали на вечерята, които не познавам. Казваха едно и също — много съжалявали за случилото се. Елиза и Кари дори заявиха, че много ме харесвали навремето, и съжалявали, че нещата са се развили по този начин. Какво им каза?

— Нито дума.

Сидни се поколеба, после зададе въпрос, който подсказа, че е започнала да проумява истината:

— Какво им даде?

— Поднесох им лимонов шербет в чашки на лалета. Добавих венчелистчета от глухарчета към плодовата салата и листа от мента към шоколадовия мус.

— Не бяха предвидени в списъка с десертите — подхвърли Сидни.

— Така е.

— Забелязах, че само Ема Кларк и майка й не ми се обадиха.

Клеър се облегна на рамката на вратата:

— Досетиха се какво съм направила, не докоснаха десертите и ми наредиха да напусна.

— Платиха ли ти дължимата сума?

— Не. Освен това по-късно ми се обадиха две техни познати и отмениха поръчките.

Чаршафите изшумоляха. Сидни се обърна да погледне сестра си:

— Много съжалявам.

— Не се притеснявай. Рано или късно ще се обадят, когато им потрябва нещо. Само че ще ме помолят да не ги издавам.

— Обърках ти живота. Извинявай.

— Нищо не си объркала. Моля те, остани, Сидни. Искам да сме заедно. Може би не го показвам, но наистина е така.

— Няма да замина, не мога. — Сидни въздъхна. — Може да ти се стори налудничаво, но еднообразието и скуката в това градче ми вдъхват усещане за сигурност. Бей трябва да е в безопасност. Аз съм й майка, длъжна съм да й я осигуря… — Тя прехапа език, изражението й подсказваше, че й се иска да си вземе думите обратно.

Клеър не можа да се въздържи и макар да знаеше, че няма да получи отговор, все пак попита:

— Означава ли, че доскоро си живяла някъде, където дъщеря ти е била в опасност?

Сидни отново се обърна на другата страна и посочи отворения прозорец:

— Вземи някакви мерки. Не мога да заспя от него.

Отвън проникваше странна червеникава светлина. Обзета от любопитство, Клеър влезе в стаята и се приближи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Тейлър се разхождаше на двора — носеше само долнище на пижама, между пръстите му димеше цигара. Около него отново прехвърчаха мъничките пурпурни искрици. От време на време той спираше, поглеждаше към дома на Уейвърли и отново започваше да крачи из двора.

— Виждаш ли ги? — попита Клеър, без да откъсва поглед от Тейлър.

— Разбира се.

— В такъв случай притежаваш способностите на нашия род, макар да не вярваш.

— Какво щастие — изсумтя Сидни. — Е, какво ще предприемеш относно господина?

Сърцето на Клеър запърха като подплашена птичка, но тя се насили да прогони странното усещане, отдръпна се от прозореца и лаконично заяви:

— Ще имам грижата.

— Може би никой не го очаква от теб, но това не означава, че не можеш да го направиш. Не ти ли се иска понякога да докажеш на хората, че грешат.

— Аз съм Уейвърли. — Клеър тръгна обратно към вратата. — Не е престъпление.

— Ти си и човешко същество. В реда на нещата е да се срещаш с мъж. Да имаш чувства. Излез с Тейлър, накарай хората да кажат: „Не е за вярване, че тя го направи.“

— Говориш като мама.

— Комплимент ли ми направи?

Клеър спря до вратата и се засмя:

— Не съм сигурна.

Сестра й седна в леглото и оправи възглавницата си.

— Събуди ме утре и ще дойда с теб, когато доставяш канелените кифлички — каза и отново си легна.

— Не. Мога и… — Клеър млъкна, след секунда добави: — Благодаря.

Шеста глава

Във вторник сутринта Клеър обяви, че отива на пазар. Сидни попита може ли да я придружат заедно с Бей. Искаше да си купи вестник и да прегледа обявите за работа, освен това, колкото и да й беше неприятно, трябваше да върне блузата, която й подари Иванел. Отделила бе настрана сумата, която Клеър й плати за съвместната работа, и й бяха необходими пари за тоалетни принадлежности и „детска“ храна за дъщеричката й. Сестра й беше страхотна готвачка, но предишния ден се оказа като в небрано лозе, когато малката я попита има ли пица.

Оставиха колата пред магазина на Фред, Клеър и Бей влязоха да пазаруват, а Сидни тръгна по тротоара, като любопитно се оглеждаше. Градчето не се беше променило, само до фонтана в центъра се мъдреше модернистична скулптура, очевидно дело на студент, представляваща подобие на дъбово листо.

Тя влезе в „Максин“ и установи, че през изминалите десет години собствениците на магазина са се сменили два пъти — сегашната управителка беше елегантна жена на петдесетина години. Тя върна парите за блузата, а когато Сидни попита не търсят ли продавачка, отвърна, че засега имат достатъчно персонал, но ако младата дама си остави телефона, ще й позвъни при откриване на вакантно място. Ала щом чу името Уейвърли, попита дали младата жена е роднина на Клеър. Сидни кимна, а дамата мигновено стана по-любезна — миналата година Клеър направила сватбената торта на дъщеря й и всичките им приятели от Атланта още говорели за този шедьовър на сладкарското изкуство. После добави, че при първа възможност непременно ще се обади.

По обратния път към магазина на Фред Сидни мина край козметичен салон „Бяла врата“. Преди десет години тук се помещаваше фризьорският салон „Къдрици“, сега обаче заведението за разкрасяване бе станало много по-шикозно. Отвътре излезе клиентка, обгърната от миризмата на препарати, донякъде прикривана от нежния аромат на шампоан. Сърцето на Сидни се сви. О, колко й липсваше любимата работа! Отдавна не беше стъпвала във фризьорски салон, но минеше ли край някой, ръцете винаги я засърбяваха да хване ножицата и да подстриже някого.

Настръхна както всеки път, когато си представеше, че отново ще е щастлива. Първата й мисъл бе да попита за работа, но от горчивия си опит знаеше, че така има опасност Дейвид отново да я открие. От друга страна, навремето се беше записала в курса за фризьор-стилисти под истинското си име, което извергът не знаеше. Нямаше опасност той да ги намери тук. Бе абсурдно да си мисли, че Дейвид ще довтаса само защото тя искаше да работи. Открил ги беше в Боас, защото бе имала глупостта да запише Бей в детската градина, без да й измисли ново име. Всъщност не бе глупост, а липса на избор, защото директорката беше поискала удостоверението за раждане на малката. Сега вярваше, че Дейвид ще търси само Сидни Уоткинс, не и Бей. Нямаше да повтори предишната грешка. Тук фамилното име на дъщеричката й беше Уейвърли.

Пооправи косата си — радваше се, че тази сутрин си беше подстригала бретона и си беше направила прическа.

Изпъна рамене и влезе в салона.

Беше опиянена от радост, когато се срещна с Клеър и Бей, които я чакаха пред магазина. Усмихваше се, докато им помагаше да натоварят покупките в минивана, многозначително поглеждаше сестра си. Накрая Клеър не издържа и подхвърли:

— Добре, де, сподели какъв е поводът за усмивките.

— Познай.

Клеър също се усмихна, повлияна от настроението на сестра си:

— Какво се е случило?

— Намерих си работа! Казах ти, че ще остана. И сега го доказах, нали?

Клеър престана да се занимава с подреждането на покупките, обърна се и озадачено я изгледа:

— Но нали аз те назначих?

— Клеър, ти работиш за трима. Само от време на време ти е необходима помощ. Ще бъда на разположение винаги, когато ти потрябвам. — Сидни избухна в смях. Нищо не можеше да помрачи настроението й. — Само не искай от мен да сервирам на Ема, иначе… но ти го знаеш.

— Къде ще работиш?

— В „Бяла врата“! — възторжено възкликна Сидни. Не се тревожеше, че ще даде всичките си спестявания включително парите от блузата, за да плати наема, необходимите принадлежности и препарати. Надяваше се и да признаят разрешителното й за работа, въпреки че беше издадено в друг щат. Едва сега разбираше защо нещо я подтикваше непрекъснато да го подновява. Това беше причината. Скоро щеше да заработи достатъчно средства, за да върне сумата в частния си „спестовен влог“, а още по-важно бе, че щеше да докаже способностите си пред съгражданите си от Баскъм. Сигурна бе, че те ще започнат да я харесват, както харесваха сестра й.

— Нима разбираш от тези неща? — изненадано попита Клеър.

— Да.

— Не знаех.

Сидни предчувстваше, че сестра й отново ще се опита да разбере нещо за живота й през последните десет години, но още не беше готова да й се изповяда.

— Виж, през есента ще запиша Бей в детска градина, но засега не мога да си позволя да я изпратя на забавачка. Мога ли да разчитам на теб да се грижиш за нея? Ще помоля и Иванел.

Знаеше, че Клеър е схванала тактиката й да увърта и да избягва въпросите, изискващи откровени отговори, но не я притискаше. Сидни си помисли, че може би някой ден ще й разкаже за изминалите десет години; някой ден, когато помежду им вече съществува доверието, необходимо за такава откровеност, когато ще е сигурна, че целият град няма да научи за неволите й. Пък и тайно се надяваше, че миналото постепенно ще се заличи от паметта й като фотография, която избелява и накрая образите изчезнат.

— Разбира се — след дълго мълчание отвърна Клеър.

Двете отново се заловиха с товаренето на пликовете с покупките. Сидни надникна в един и попита:

— За какво са ти тези продукти?

— Ще приготвя пица.

— Продават и замразени, ако не ти е известно.

— Знам — заяви Клеър, после прошепна на Бей: — Вярно ли е?

Малката се изкиска.

— Ами тези тук? — продължи да разпитва Сидни, като надзърташе в други пликове. — Боровинки? Острица?

Сестра й прибра последните покупки и затвори задните врати на минивана.

— Ще приготвя нещичко за Тейлър — отвърна лаконично.

— Сериозно? Мислех, че не искаш и да чуеш за него.

— Така е. Тези блюда са по-особени.

— Любовен еликсир ли?

— Любовният еликсир не съществува.

— Нали не си намислила да го отровиш?

— Не, разбира се. Но цветята в нашата градина… — Клеър помълча, после добави: — Да речем, че ще взема мерки той да престане да се интересува от мен.

Сидни се засмя, обаче не каза нищо. Знаеше много за мъжете, само че за разлика от сестра си винаги се бе старала да привлече вниманието им, а не обратното.

Бей се излегна на тревата, слънцето стопли лицето й. Събитията отпреди една седмица започваха да избледняват в съзнанието й, както розовото избледняваше, докато станеше почти бяло и човек не можеше да повярва, че преди време е било розово. Какъв цвят бяха очите на баща й? Колко бяха стъпалата пред входната врата на къщата им? Вече не си спомняше.

От самото начало знаеше, че няма да останат в Сиатъл. Не го сподели с майка си, защото й беше трудно да го обясни, пък и самата тя не го разбираше напълно. Едно знаеше със сигурност — че мястото им не е там. А тя знаеше точното място на всичко и на всички. Понякога, след като майка й подредеше вещите на баща й, Бей тайно се промъкваше и ги преместваше там, където той ги искаше. Майка й пъхаше чорапите в чекмеджето, но Бей знаеше, че той предпочита да ги намери в дрешника при обувките си. Друг път, когато майка й правеше обратното, малката усещаше, че баща й ще се разгневи, и връщаше чорапите в чекмеджето. Само дето понякога настроенията му се сменяха толкова бързо, че тя не можеше да реагира — тогава той крещеше на майка й и правеше с нея лоши неща. Изтощително бе непрекъснато да е нащрек и да предугажда желанията му, затова сега й бе приятно да живее в къща, където имаше правила за местоположението на всичко. Приборите за хранене винаги стояха в чекмеджето до умивалника, а спалното бельо — в дрешника на втория етаж.

Преди много години бе сънувала тази къща. Знаеше, че рано или късно ще се озоват тук. Ала днес беше дошла в градината, за да се помъчи да проумее какво не е наред. В съня си лежеше на тревата близо до ябълковото дърво. Днес усещаше, че тревата е мека като в съновидението й. Ароматът на билките и цветята беше същият. Само че в съня върху лицето й се отразяваха разноцветни дъги и мънички светлинки, сякаш нещо искреше над нея. Би трябвало да се разнася и нещо като плющене на хартия под напора на силен вятър, обаче се чуваше само шумоленето на листата, когато ябълковото дърво пускаше плодовете си около нея.

Едно я удари по крака. Бей отвори очи и погледна дървото. То продължи да я замеря с ябълки, все едно я подканяше да си поиграят.

Гласът на Клеър я изтръгна от унеса й. Днес майка й за пръв път бе на работа и беше поверила дъщеричката си на леля й. Сидни беше забранила на Бей да припарва в градината, но Клеър й разреши да отиде, но при условие, че няма да откъсне нито едно цвете.

Бей много се зарадва, че най-сетне ще види градината. Надяваше се, че не е сторила нещо, с което да разгневи леля си.

— Тук съм! — провикна се и се изправи. — Не съм откъснала нито едно цвете.

Клеър стоеше до портичката в другия край на градината. Държеше огнеупорен съд, покрит с алуминиево фолио.

— Ще занеса това на Тейлър — извика. — Ела с мен.

Бей затича по пътечката, покрита с чакъл. Радваше се, че отново ще види Тейлър. С майка й му бяха гостували и той позволи да рисува на листа хартия, прикрепен към статива, после закачи на хладилника картината й.

Клеър затвори и заключи градинската портичка, после двете заобиколиха къщата и влязоха в двора на Тейлър. Бей вървеше близо до леля си. Харесваше миризмата, която се излъчваше от нея, струваше й се някак успокояваща — миризма на сапун за пране и градински билки.

— Лельо Клеър, защо дървото ме замеря с ябълки?

— Иска да изядеш една.

— Не обичам ябълки.

— То знае.

— Защо ги заравяш?

— Никой не бива да ги вкуси.

— Защо?

Клеър се поколеба за миг, после отговори:

— Който изяде ябълка от това дърво, ще види най-важното събитие в живота си. Ако е хубаво, внезапно ще проумее, че каквото и друго да прави, никога няма да постигне същото щастие. Ако е лошо, до края на живота му ще го терзае очакването да се случи някаква трагедия. Никой не бива да зърва в бъдещето.

— Сигурно има хора, които искат да разберат какво ще стане с тях.

— Така е. Но докато дървото е в нашия двор, ние решаваме какво да правим.

— Искаш да кажеш, че дворът е и мой?

— Разбира се. — Клеър се усмихна. За миг се превърна в момиченце на възрастта на племенницата си, щастливо като Бей, задето за пръв път в живота си изпитва усещане за принадлежност.

— Каква приятна изненада! — възкликна Тейлър, когато отвори вратата и ги видя.

Преди да почука, Клеър си беше казала, че трябва да се държи непринудено и дори леко дистанцирано. Щом го видя обаче, решителността й се изпари, дъхът й секна. Понякога толкова се изнервяше, че й се искаше да изпълзи от тялото си. Запита се какво ще стане, ако целуне Тейлър. Дали щеше да й помогне, или да влоши положението? Той приветливо се усмихна — явно не се беше подразнил, че бе цъфнала на прага му без предупреждение. Клеър си каза, че и тя би реагирала по същия начин. Само че двамата с него бяха коренно различни характери.

— Влизайте — подкани ги Тейлър.

— Приготвих ти задушено — избърбори тя и му подаде съда, покрит с фолио.

— Ухае апетитно. Заповядайте, влезте.

Да влязат ли? Тъкмо от това се боеше Клеър. Забеляза озадачения поглед на малката и неохотно пристъпи в коридора, за да я успокои, че всичко е наред.

Минаха през оскъдно обзаведената дневна, в единия ъгъл на която бяха струпани кашони, и влязоха в кухнята, боядисана в бяло и с остъклени шкафчета. Встрани имаше ниша, служеща за трапезария — всъщност не беше ниша, а доста голямо помещение с френски прозорци. Подът беше застлан с брезентово платнище, широкият плот беше затрупан с принадлежности за рисуване. Наблизо стояха два статива.

— Купих къщата именно заради прекрасната светлина — обясни Тейлър и остави съда върху кухненския плот.

— Може ли да порисувам, Тейлър? — попита Бей.

— Разбира се, колежке. Твоят статив си е на същото място. Чакай само да сложа лист хартия.

Докато той нагласяваше статива според височината й, малката се приближи до хладилника и посочи рисунката с цветни моливи, на която беше изобразено ябълково дърво:

— Виж, Клеър, аз я направих.

Клеър се трогна не от факта, че той е закачил рисунката на Бей на хладилника, а задето я беше оставил там.

— Прекрасна е.

Щом малката ентусиазирано се захвана с новата си „творба“, Тейлър се върна при Клеър и се усмихна. Погледът й се стрелна към съда, който му беше донесла. Бе приготвила задушено пиле с острица и масло от семената на растението, наречено кученце. То разваляше магии и уроки и щеше да накара Тейлър да се отърси от вманиачаването си по нея.

— Няма ли да хапнеш? — попита предпазливо.

— Сега ли?

— Да.

Той сви рамене:

— Ами добре. Защо не? Ще хапнеш ли с мен?

— Не, благодаря, вече се нахраних.

— Тогава ми прави компания. — Тейлър извади от шкафа прозрачна стъклена чиния и си сипа от задушеното, после с Клеър седнаха на високите столчета пред барплота. — Я кажи как се справяте двете с Бей, след като Сидни тръгна на работа? Вчера тя се отби тук да се похвали. Да знаеш, че тя е родена за тази професия. Бих казал, че е обсебена от косата.

— Засега се справяме — промърмори Клеър, докато го наблюдаваше как поднася към устата си първата хапка. След секунда й хрумна, че греши, като го гледа. Чувствените му устни и дори движението на адамовата му ябълка я възбуждаха. Не биваше да изпитва подобно чувство към човек, който само след секунди щеше да се отърси от зависимостта си от нея.

— Мислила ли си да имаш деца? — подхвърли той.

— Не — отвърна Клеър, без да откъсва поглед от него.

— Никога ли?

Тя се насили да извърне очи и се замисли за миг, преди да отговори:

— Не и преди да ме попиташ.

Тейлър посочи с вилицата чинията си:

— Превъзходно е. Откакто се запознахме, разбрах, че преди не съм хапвал нищо толкова вкусно.

Клеър си каза, че вероятно са необходими поне няколко минути, докато магическите съставки му въздействат.

— Остава да кажеш, че ти напомням на майка ти — подхвърли престорено шеговито. — От теб очаквам по-голямо въображение, не обичайните банални фрази. Довърши си порцията.

— Напротив, изобщо не приличаш на майка ми. Тя бе свободен дух и кулинарните умения не й бяха присъщи. — Клеър повдигна вежди, а Тейлър се усмихна: — Знам, че любопитството те гложди.

Тя се поколеба, ала не издържа и попита:

— Какъв смисъл влагаш в понятието „свободен дух“?

— Родителите ми изработваха керамични изделия. Израснах в колония на художници хипита в Кънектикът. Житейската им философия беше: „Не искаш да носиш дрехи? Ходи гол. Не искаш да миеш чинии? Счупи ги, ще си направим други. Пуши трева и се чукай с мъжа на най-добрата си приятелка. Всичко е позволено.“ Само че тази философия ми беше чужда. Разбира се, и аз бях артист по рождение, но сигурността и подчиняването на определени норми означаваха за мен много повече, отколкото за родителите ми. За съжаление не съм постигнал заветния идеал.

На върха на езика й бе да му каже, че се съди прекалено строго, но предпочете да не коментира, за да не го поласкае и да подсили чувствата му, които искаше да угаси.

Още две хапки и чинията му вече беше празна.

Клеър го погледна изпод око:

— Хареса ли ти? Как се чувстваш?

Тейлър се втренчи в нея и тя беше поразена от силата на плътското му желание. Беше като силен повей на есенния вятър, който така силно завихря сухите листа, че могат да те порежат. Страстта беше опасна за хората, които не са дебелокожи.

— Питаш как се чувствам, ли? Искам да те поканя на среща.

Клеър въздъхна и наведе глава:

— Да му се не види!

— Всяка съботна вечер устройват концерт в двора на колежа „Ориън“. Ела с мен тази събота.

— Не мога, ще съм заета.

— С какво?

— Ще ти приготвя същото задушено.

Изминали бяха три дни, откакто Сидни взе под наем стол в „Бяла врата“, но досега нямаше случайни клиенти, които да пожелаят тя да ги подстриже, и нито една постоянна посетителка на салона не й се беше доверила поне да измие косата й с шампоан, докато чака „своята“ стилистка да се освободи.

Положението беше отчайващо.

Тъй като нямаше какво да прави и вече беше приключила със сандвича, приготвен й от Клеър, през обедната почивка тя предложи да вземе храна за колежките си. Те бяха симпатични, добронамерени и непрекъснато я успокояваха, че нещата ще се оправят. Само че нито една не й предложи да й отстъпи своя клиентка. Сидни знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да докаже способностите си и да си спечели клиентела.

Докато чакаше в кафенето, тя си побъбри с младите жени, които също бяха на опашката, и им предложи да ги подстриже с намаление, ако посетят „Бяла врата“. Реакцията им не беше ентусиазирана, но за нея оставаше утехата, че е направила първата стъпка.

Върна се в салона, остави пликовете със сандвичи в стаята за отдих, после занесе чашите с кафе и капучино на колежките, които довършваха работата си.

В последната кабинка работеше Тери. Сидни се усмихна и остави на плота чашата с диетично капучино.

— Благодаря, Сидни — кимна Тери и продължи да нанася боя върху косата на клиентката си. Въпросната дама рязко вдигна глава — беше Ариел Кларк.

Сидни преодоля порива да й поиска обяснение за капана, който й беше устроила, прехапа език и се отдалечи, без да каже нито дума. Само така щеше да запази жалките останки от гордостта си.

Ариел Кларк обаче нямаше намерение да я остави да се изплъзне.

По-късно, когато Сидни метеше пода в другия край на салона, пищната дама се приближи до нея. Ема и майка си приличаха като две капки вода — същата светлоруса коса, същите ледени сини очи, същата самоуверена походка. Дори навремето, когато Ема и Сидни бяха приятелки, госпожа Кларк се държеше доста студено с издънката на фамилията Уейвърли. Беше учтива, но нещо в поведението й намекваше, че приемат девойката по милост, а не като една от тях.

Ариел се изпречи пред Сидни и я принуди да прекрати работата си.

Сидни се насили учтиво да се усмихне и така силно се вкопчи в дръжката на метлата, че пръстите й побеляха. Ако искаше да се задържи в „Бяла врата“, не биваше да халосва богатите клиентки, колкото и да го заслужаваха.

— Здравейте, госпожо Кларк. Как сте? Видях ви на празненството. Съжалявам, че не си поговорихме.

— Естествено, драга. Ти беше от прислугата, нямаше да е редно. — Тя иронично погледна купчинката коса на пода. — Да разбирам ли, че работиш тук?

— Да.

— Нима ти… ти подстригваш? — възкликна Ариел, сякаш бе ужасена от мисълта за подобно своеволие.

„Чудесно начало — огорчено си помисли Сидни, — ако всички нейни познати реагират по същия начин.“

— Да, подстригвам.

— Не е ли необходимо специално образование, мила?

Сидни почувства как пръстите й изтръпват, но продължи да стиска дървената дръжка:

— Да, необходимо е.

— Хмм — промърмори Ариел. — Чух, че имаш дъщеря. Кой е бащата?

Сидни знаеше, че не бива да й позволи да види слабите й места. Щом хората разберяха колко уязвим е някой, не преставаха да го нараняват — знаеше го от опит.

— Не го познавате — отвърна лаконично.

— О, не ще и съмнение!

— Нещо друго, госпожо Кларк?

— Дъщеря ми е на седмото небе. Дари съпруга си с много щастие.

— Естествено, нали фамилното й име е Кларк.

— Именно. Не знам на какво си се надявала, като се върна. Но да знаеш, че той никога няма да ти принадлежи!

— Това ли било? Сигурно ще ви дойде като гръм от ясно небе, но не се върнах заради него.

— Разбира се, че няма да признаеш. Знам ви номерата на вас, Уейвърли. — Ариел се врътна и се отдалечи. На излизане от салона извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. — Ема, съкровище, научих нещо, което ще те зарадва.

В пет следобед Сидни така се отчая, че беше готова да си тръгне. Пристъпи към изхода, но видя до гишето за записване на часове мъж с елегантен сив костюм. Сърцето й се сви, идваше й да потъне в земята.

Проклетият ден явно нямаше да свърши.

Хънтър Джон попита нещо жената на гишето, тя се обърна и посочи Сидни.

Той прекоси салона и се приближи до ученическата си любов. Сидни трябваше да избяга, да се скрие в помещението за отдих, но спомените я задържаха. Макар че Хънтър Джон бе едва на двайсет и осем, русолявата му коса бе започнала да оредява. (Разбира се, умелото подстригване щеше да прикрие оплешивяването.) Това означаваше сигурна промяна у него, край на младостта му. Той се превръщаше в друг човек.

— Чух, че работиш тук — каза и протегна ръка на Сидни.

— Не се и съмнявам. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Между другото, имаш червило на шията.

Хънтър Джон глуповато се усмихна и посегна да избърше червилото.

— Ема дойде в службата и ми каза.

— Значи си поел кормилото на семейния бизнес.

— Да.

Компанията „Матисън“ притежаваше няколко завода за строителни елементи, намиращи се на двайсетина минути път с кола от Баскъм. Хънтър Джон и Сидни се бяха запознали там през лятото, когато тя работеше като секретарка в администрацията, а той караше задължителния стаж. Срещаха се в кабинета на баща му, когато той отиваше на обяд, и се любеха. Понякога, когато нямаше много работа, сядаха на купчина дървесен материал пред склада, за да изпушат по цигара.

Сидни се запита какъв ли е животът му сега… Наистина ли бе влюбен в Ема или тя го беше впримчила, предлагайки му горещ секс — запазената марка на всички жени от фамилия Кларк. Именно тя предложи да научи Сидни как да прави съвършената орална любов. Много години по-късно един мъж най-сетне каза на Сидни, че „техниката“ й е погрешна. Едва сега тя си даваше сметка, че „приятелката“ й я е заблудила нарочно. По онова време изобщо не подозираше, че Ема харесва Хънтър Джон. Той пък често казваше, че Ема често го изнервя. Тогава тя не бе прозряла истината, тогава бе сляпа за очевидното.

— Може ли да седна? — попита той.

— Искаш ли да те подстрижа? Много ме бива.

— Не, благодаря. Обаче не искам да изглежда, че съм се отбил да си побъбрим — добави той и седна на нейния стол.

Сидни забели очи:

— Боже опази!

— Държа да поговорим, да се изясним. Смятам, че е редно. — Хънтър Джон се славеше с това, че винаги постъпваше правилно. Той беше съвършен. Той бе примерният син. — Онази вечер на празненството… не знаех, че ще присъстваш. И Ема не подозираше. Изненадахме се също като теб. Ариел беше възложила всичко на Клеър. Никой не знаеше, че работиш при нея.

— Не бъди наивен, Хънтър Джон. Щом Елиза Бофорт е знаел, значи целият град е бил информиран.

Лицето му помръкна:

— Съжалявам, че стана така, но нямаше друг начин. Както видя, вече съм щастливо женен.

— Мили боже! — възкликна Сидни. — Всички ли си мислят, че се върнах заради теб?

— Ако не е така, защо се върна?

— Нима това не е градът, в който се родих и израснах?

— Така е, но ти се срамуваше от мнението на местните хора за теб.

— Ти — също.

Хънтър Джон въздъхна, а тя се запита кой е този човек. Струваше й се, че вече не го познава.

— Обичам жена си и децата — избърбори той. — Животът ми е прекрасен, за нищо на света не бих го заменил за друг. Да, навремето те обичах, Сидни. Нямаш представа какво ми струваше да се разделя с теб… много страдах.

— Толкова много, че потърси утеха в брак с Ема?

— Оженихме се набързо, защото тя забременя. С нея се сближихме едва след заминаването ти. Стана съвсем случайно.

На Сидни не й беше до смях, но не можа да се въздържи:

— Отново ще те попитам — толкова ли си наивен, Хънтър Джон?

Въпросът й явно го жегна, защото той побърза да заяви:

— Тя е най-хубавото в живота ми.

Лъжата му я вбеси и я накара да възкликне:

— Видя ли Нотр Дам? Пътува ли из Европа, както мечтаеше?

— Не. Бяха глупави мечти.

— Струва ми се, че си се отказал от всичките си мечти.

— Аз съм Матисън. Длъжен бях да постъпя така, както се очаква от наследника на семейната компания.

— А пък аз съм Уейвърли и ще те прокълна!

Той потрепери, сякаш й беше повярвал, а Сидни неочаквано изпита усещане за надмощие. Ала след миг Хънтър Джон се усмихна:

— Я стига! Мразиш, че си Уейвърли.

— Върви си — прошепна тя, а когато той понечи да си извади портфейла, добави: — Да не си посмял да платиш въображаемо подстригване.

— Извинявай, Сидни. Не мога да се променя. Явно се отнася и за теб.

Тя го проследи с поглед и ненадейно си помисли: „Колко съм загубена! През целия си живот съм обичала само един мъж.“ И то мъж, който от самото начало бе съжалил за младежката си страст към нея, докато тя смяташе, че любовта им ще е вечна.

Жалко, че всъщност не знаеше нито едно проклятие.

Клеър кимна на сестра си, която привечер влезе в кухнята:

— Започвах да се тревожа за теб. Бей си е в стаята.

Сидни отвори хладилника и извади бутилка с минерална вода.

— Останах до по-късно — промърмори.

— Как беше на работа?

— Нормално. — Тя се приближи до умивалника и загледа Клеър, която миеше боровинки под силната водна струя. — Какво правиш? Пак ли ще го занесеш на Тейлър?

— Да.

Сидни взе китката сини цветя, която беше на плота до мивката, и ги помириса:

— Как се наричат?

— Метличини. Ще украся с тях боровинковите тарталети.

— И какво означават?

— Метличината помага на хората да намерят примерно ключове, които са забутали някъде, или някакви важни документи — излъга Клеър, без да й мигне окото.

— Тоест искаш Тейлър да разбере, че не си онова, което той търси.

Клеър се поусмихна:

— Без коментар.

Сидни я погледа как работи, после замислено промърмори:

— Странно, че не съм я наследила.

— Кое по-точно?

— Онази загадъчна чувствителност, която притежавате двете с Иванел. И баба, разбира се. А мама? Какво ще кажеш за нея?

Клеър спря водата и откъсна парче хартия от кухненската ролка, за да си избърше ръцете:

— Не съм сигурна. Знам само, че мразеше градината. Не припарваше до нея.

— Аз не се страхувам от градината, но иначе приличам на мама повече от теб. — Сидни грабна шепа боровинки и ги изсипа в устата си. — Първо, и аз като нея не притежавам вашата особена дарба. Второ, тя се е върнала тук, за да ти осигури спокоен живот, както аз сторих за Бей.

— Тя не се върна заради мен! — изненадано възкликна Клеър. — Искаше ти да се родиш тук!

— Изостави ме, когато бях на шест. — Сидни застана до отворената врата към верандата и се загледа навън. — Ако не бяха снимките й, които баба ми даде, дори нямаше да помня как е изглеждала. Ако наистина е държала на мен, нямаше да ме зареже.

— Къде са тези снимки? Бях ги забравила.

Случи се нещо странно.

В един миг Сидни вдъхваше аромата на билките, които се сушаха на верандата, в следващия някакъв вихър я понесе обратно към Сиатъл. Озова се в дневната на къщата и осъзна, че се взира в канапето. Приближи се до него и го повдигна от едната страна. Отдолу имаше плик с надпис „Мама“. Толкова отдавна не беше гледала снимките, че бе забравила къде ги е скрила. На тях беше запечатан скитническият живот на Лорълай — онзи живот, който Сидни толкова дълго и упорито се беше мъчила да забрави. Тя взе плика, започна да преглежда фотосите и попадна на един, от който сърцето й се сви от страх. Майка й (тук вероятно беше на около осемнайсет години) стоеше пред францисканската мисия „Аламо“ в Тексас. Усмихваше се и държеше саморъчно направена табела с надпис: „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ Като тийнейджърка Сидни смяташе, че снимката е много забавна и оригинална, но сега я побиха тръпки. Ами ако Дейвид бе намерил плика? Ами ако се беше досетил, че бегълките са се приютили в градчето Баскъм в Северна Каролина? Тя го чу да отваря входната врата и бързо пъхна плика обратно под канапето. Той се прибираше у дома. Щеше да я завари тук.

— Сидни?

Сидни сепнато отвори очи. Беше се върнала в Баскъм. Сестра й стоеше до нея и разтърсваше рамото й.

— Сидни?

— Забравих да ги взема — прошепна тя. — Снимките. Забравих ги.

— Зле ли ти е?

Сидни поклати глава и се опита да се вземе в ръце. Обаче изпитваше ужасното предчувствие, че Дейвид ще разбере за посещението й. Той щеше да разбере, че е мислила за нещо, което е забравила в къщата. Бе открехнала една врата. Дори сега й се струваше, че усеща миризмата на одеколона му, сякаш го беше довела със себе си.

— Нищо ми няма. Замислих се за мама. — Тя сви рамене, помъчи се да прогони страха. Дейвид не знаеше къде са снимките.

Нямаше да ги намери.

Вечерта Иванел облече върху нощницата си халат с къси ръкави и тръгна към кухнята. Наложи й се да прескача кутии, пълни с ролки лейкопласт и кибрити, ластичета и играчки за коледна украса. Щом се добра до кухнята, затърси микровълновия уред за пуканки. Отмести настрана няколко тостера в неразпечатани опаковки, и купчинка блистери с аспирин.

Тези неща не й трябваха, дори понякога се дразнеше от бъркотията. Опитваше се да ги складира в стаите, които не използваше, но доста предмети сякаш й се изплъзваха, за да застават на пътя й, да я спъват и да й пречат. От друга страна, тя знаеше, че някой ден нещо ще потрябва някому, затова предпочиташе подаръците да са й под ръка, вместо в три сутринта да хукне да ги купува от денонощния „Уолмарт“.

Обърна се — някой чукаше на вратата.

Е, това вече бе изненада. Не я посещаваха бог знае колко хора. Къщата й се намираше в малък квартал, който постепенно бе западнал и не беше същият като по времето, когато със съпруга й — служител в телефонната компания — се бяха заселили тук. Съседите й бяха предимно семейни двойки на възраст между трийсет и четирийсет години, които нямаха деца, а работните им места бяха толкова далеч, че те излизаха рано сутрин и се прибираха късно вечер.

Не бе разменила нито дума със съпрузите Хансън, които преди три години бяха купили къщата, намираща се до нейната. Обаче фактът, че бяха накарали човека, който поддържаше моравата им, „да коси и моравата на съседката, за да не падне реномето на квартала“, красноречиво говореше що за хора са тези двамата.

Но пък косенето й излизаше безплатно, затова бе готова да си затвори очите за надменността им.

Натисна бутона, за да включи лампата на верандата, и отвори вратата. На прага стоеше нисичък набит човек на средна възраст с късо подстригана тъмноруса коса. Панталонът и ризата му бяха идеално изгладени, обувките му блестяха като огледала. До себе си беше оставил малък куфар.

— Фред! — възкликна тя.

— Здравей, Иванел.

— Да му се не види, защо си дошъл?

Изражението му беше печално, но той се насили да се усмихне:

— Ами аз… търся някой да ме приюти. Ти си първата, за която ми хрумна.

— Ама, разбира се, логично е. Аз съм стара, а ти си гей.

— Значи сме идеалната двойка. — Фред се стараеше да говори шеговито, но под светлината на слабата лампа изглеждаше крехък като стъкло — ако някой го докоснеше, щеше да се разбие на хиляди парченца.

— Влез.

Той взе куфарчето си и тръгна по коридора, влезе в дневната и се заозърта като малчуган, който е избягал от къщи. Иванел го познаваше от дете. В отделенията две години подред бе печелил конкурсите по правопис, но в четвърти клас Лорълай Уейвърли го победи. Иванел присъстваше в залата, а след състезанието видя Фред да плаче отвън. Прегърна го, а той я накара да обещае, че няма да каже на татко му колко е бил разстроен. Баща му му беше забранил да плаче пред чужди хора — какво щели да си помислят за него?

— Днес Шели дойде много рано и ме завари по пижама в канцеларията ми. По-лесно беше да остана в магазина, там знам какво да правя и не се чувствам излишен — обясни Фред. — Обаче съм сигурен, че слухът вече се е разпространил, затова не мога да отида на хотел. Няма да направя това удоволствие на Джеймс. Откровено казано, дори не знам дали той е забелязал отсъствието ми. Не се обади да попита къде съм бил. Не проявява никакъв интерес. Не знам какво да правя.

— Разговаряхте ли изобщо?

— Опитах се — нали ти ме посъветва така. Потърсих го, след като за пръв път спах в магазина. Обадих му се на служебния телефон. Джеймс отказа да обсъдим отношенията си. Заяви, че досега съм бил сляп за промените, но вече е късно нещата да тръгнат постарому. Казах му за виното, което купих от Клеър. Той ми се подигра, нарече ме луд, задето искам животът ни да е като при първата ни среща. Не проумявам какво се случи. Уж всичко вървеше като по мед и масло, но сега си давам сметка, че не помня кога за последен път с него сме водили нормален разговор. Сякаш той ме е напускал постепенно, а пък аз не съм забелязал нищичко. Как е възможно да не забележа?

— Виж какво, остани колкото искаш. Но ако някой попита, ще кажа, че неустоимият ми сексапил те е накарал да обърнеш резбата.

— Правя страхотни гофрети със сладко от праскови. Само кажи какво ти иска душата и ще ти го сготвя.

Иванел го помилва по бузата и промърмори:

— Не че някой ще ми повярва.

Отведе го в стаята за гости, намираща се в дъното на коридора. Разбира се, „необходимите“ вещи се бяха промъкнали и тук — няколко аптечки за оказване на първа помощ и три газови печки за отопление, но тя редовно разчистваше това помещение и всяка седмица сменяше спалното бельо. Откакто съпругът й почина, в душата й зейна рана, която с течение на годините престана да е толкова дълбока, но не изчезна. През първите ужасни дни след смъртта му Лорълай понякога нощуваше при Иванел, но скоро се отказа — имаше си много по-интересни занимания. По-късно Клеър също й гостуваше и оставаше да преспи, обаче доста рядко, защото предпочиташе да си стои у дома. На Иванел и през ум не й минаваше, че някой ден Фред ще спи в стаята за гости. Само че тя отдавна беше престанала да се изненадва. Казваше си, че то е като да отвориш кутия, на която пише „Гъбена супа“, а супата да се окаже доматена — благодариш и си я изяждаш.

Фред остави куфара си на леглото и се огледа.

— Тъкмо щях да направя пуканки и да гледам телевизия. Ще ми правиш ли компания? — попита Иванел.

— С удоволствие. — Фред тръгна подир нея като послушно кученце — явно бе щастлив, че някой му е казал какво да прави. — Благодаря.

„Каква идилия!“ — помисли си тя, когато заедно седнаха пред телевизора. Изгледаха новините в единайсет, после Фред изми празната купа от пуканките.

— Лека нощ и до утре. — Иванел извади от хладилника кутийка с кока-кола. Вечер я отваряше и я оставяше на нощното си шкафче, а я изпиваше чак на другата сутрин. — Тоалетната е до стаята ти.

— Чакай.

Тя се обърна.

— Вярно ли е, че когато сте били деца, ти си подарила лъжица на баща ми? Той видял нещо лъскаво в пръстта и го изкопал с лъжицата — било монета от двайсет и пет цента. С нея си купил билет за кино, а там се запознал с майка ми. Така ли е било?

— Наистина му подарих лъжица, но нищо повече. Не притежавам способността да ръководя живота на хората, Фред.

— Да, разбирам. — Той сведе поглед и машинално взе да сгъва кърпата за бърсане на чинии. — Само питах.

Ненадейно Иванел разбра защо е решил да се приюти при нея. Обикновено хората я избягваха, защото им подаряваше по нещо. Фред искаше да е близо до нея, надявайки се да му помогне да разбере какво се случва с Джеймс — да му даде нещо като вълшебна лъжица, с която да изрови разковничето на щастието.

Тази неделна утрин Сидни, Бей и Клеър седяха на верандата и похапваха канелени кифлички — Клеър беше изпекла още малко, освен онези, които в този ден доставяше на сладкарницата. Беше горещо и всичко вървеше наопаки. Дръжките на вратите, които трябваше да са вдясно, се оказваха вляво. Маслото се стопи в хладилника. Неизречените мисли сякаш нажежаваха въздуха още повече.

— Иванел идва — обади се Сидни.

Старицата изкачи ниските стъпала на верандата и се усмихна:

— Майка ви е родила две красавици, така си е. Само че днес май сте много кисели.

— Това е първата гореща вълна през тази година. Жегата изнервя всички — промърмори Клеър, взе голямата кана и наля на гостенката чай с лед. — А ти как си? Не съм те виждала от няколко дни.

Иванел взе чашата и се настани на люлеещия се стол:

— Имам си гост.

— Кой е?

— Фред Уокър засега ще живее у дома.

— Така ли? — изненада се Клеър. — Не те ли притеснява?

— Никак.

— Вероятно мушкатото не е подействало.

Иванел вдигна рамене и отпи от чая:

— Той не е имал възможност да го използва.

Клеър погледна към съседната къща и замислено промълви:

— Дали Фред ще се съгласи да му върна парите и да ми го даде?

— Сигурно. Друг клиент ли имаш?

— Не.

Сидни изчурулика:

— Може би смята да го изпробва върху Тейлър.

Сестра й я изгледа накриво, но не възрази, защото беше самата истина.

Иванел остави чашата и заровичка из голямата си торба.

— Всъщност дойдох, за да ти дам един подарък. — Извади широка бяла панделка и я подаде на Клеър. — Фред се опита да ме разубеди — каза, че използваш шноли и че тези панделки били за жени с къса коса. Само че той не разбира. Трябва да ти я дам и туйто. Отдавна не съм живяла с мъж. Бях забравила, че са упорити като мулета. Обаче миришат хубаво.

Сестрите се спогледаха.

— Иванел, нали знаеш, че той е гей? — меко попита Клеър.

— Разбира се. — Старицата се засмя — изглеждаше подмладена и щастлива. — Обаче съм поласкана, че не само вие двете харесвате компанията ми. Хайде стига за мен. Сидни, как е новата работа?

Сидни и Бей седяха на люлката, която е задължителна за всички веранди в Америка.

— Всичко е благодарение на теб — отвърна Сидни. — Ако не ми беше подарила блузата, която върнах в магазина, нямаше да вляза в „Бяла врата“ и да попитам за работа.

— Фред каза, че през седмицата няколко пъти те видял да купуваш кафе за колежките, веднъж си помела пода.

— Засега правя само това.

— Какво става всъщност? — намеси се Клеър. Забелязала бе, че напоследък сестра й няма настроение. Отначало беше във възторг, че ще работи в „Бяла врата“, но след няколко дни започна да се прибира у дома все по-рано и да се усмихва все по-рядко. Самата Клеър изпитваше смесени чувства относно това рисковано начинание. Харесваше й да работи със Сидни, да бъдат заедно. Само че сестра й цялата грейваше, когато заговореше за коса и прически. Всяка сутрин тръгваше толкова обнадеждена.

— Редовните клиентки са близки със семействата Кларк и Матисън. На третия ден Хънтър Джон се отби да ме види. Очевидно някои хора — няма да им кажа имената — не са доволни от вниманието му към мен и са решили да ми правят бойкот. И преди нямах клиентки, сега поне знам причината.

— Подстрига ли го?

— Не ми позволи. Жалко, защото правя страхотни мъжки прически. Аз подстригах Тейлър.

— Така ли?

— Да. Подстригвам и себе си, и Бей.

— Така значи… бойкотират те — замислено промърмори Клеър. — Дори не ти дават възможност да се докажеш.

— Ако продължавам така, ще се наложи да се откажа. — Сидни прегърна дъщеричката си. — Няма значение, ще имам повече време за Бей. И ще мога да ти помагам, когато съм ти необходима.

През целия си живот Клеър беше стъпвала само три пъти във фризьорски салон — когато косата й станеше прекалено дълга, отиваше и казваше, че иска да я намалят с няколко сантиметра. Посещаваше само салон „Стил“, чиято собственичка беше Мейвис Адлър. Навремето Мейвис идваше в дома им да подстригва баба й, което според Клеър бе гаранция за работата й.

Не се мислеше за недодялана селянка и няколко пъти беше минавала край „Бяла врата“, но когато влезе в просторното фоайе, видя луксозните кожени канапета, оригиналните картини и цяла сюрия от най-богатите жени в града (повечето бяха търсили услугите й за организиране на различни празненства), тя изведнъж се почувства като риба на сухо.

Веднага забеляза сестра си, която метеше пода около стола на своя колежка. Бе толкова красива, но изглеждаше безкрайно самотна и дори изоставена.

Сидни я видя и се приближи до нея:

— Клеър, какво се е случило? Къде е Бей? Добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Помолих Иванел да я наглежда за час-два.

— Защо?

— Защото искам да ме подстрижеш.

Около двете сестри се струпа тълпа стилистки и клиентки. Ребека, собственичката на „Бяла врата“, стоеше встрани като строга учителка и чакаше Сидни да започне. Шепотът на жените, коментиращи прекрасната коса на Клеър и как тя се оставя в ръцете на момиче, което не е доказало какво може, бе като свистене на леден вятър.

— Имаш ли ми доверие? — попита Сидни, докато нагласяваше стола, след като беше измила косата на сестра си.

Клеър срещна погледа й в огледалото:

— Разбира се.

Сидни обърна въртящия се стол така, че сестра й да не може да се оглежда.

През следващите няколко минути Клеър усети как косата й сякаш олеква; мокрите кичури, които падаха на скута й, приличаха на тънки спирали от карамелизирана захар. От време на време Ребека задаваше някакъв въпрос, а Сидни отговаряше уверено, използвайки професионални термини, чието значение Клеър не разбираше.

Най-сетне сестра й обърна стола към огледалото и всички заръкопляскаха.

Клеър не повярва на очите си. Сидни беше отрязала най-малко трийсет сантиметра от косата й и я бе подстригала така, че бе по-дълга отпред, а отзад — скосена и бухнала. Под бретона очите на Клеър изглеждаха красиви и искрящи, не безразлични и строги. Лицето в огледалото бе на жена, каквато Клеър открай време мечтаеше да бъде.

Сидни не я попита дали прическата й харесва. Нямаше смисъл. Това бе преобразяване, извършено от жена с вълшебни ръце. Всички гледаха Сидни със страхопочитание, а тя сияеше като полирано сребро.

Клеър усети, че се просълзява от щастие, чувстваше се преродена, избавена от греховете си. Едва сега разбра тайната, която несъзнателно бе носила в сърцето си, онова, което беше предизвиквало завистта й, когато със сестра й бяха малки. Сидни беше истинска Уейвърли. Талантът й беше дар, даден й по рождение, и очакващ тя да го осъзнае.

— Вече не можеш да отричаш — промълви.

— Какво? — прошепна Сидни.

— Това е твоята магия, магията на една Уейвърли.