Градина на желанията

Седма глава

Лестър Хопкинс седеше на сгъваемия стол, поставен под кестена в предния двор. Той присви очи и се загледа в серпентината от прах подир колата, която се приближаваше към къщата му, намираща се до малката семейна мандра.

Преди година Лестър получи удар, но се отърва сравнително леко — само накуцваше и в едното ъгълче на устните му, донякъде сковани от частична парализа, се събираше слюнка, която той грижливо бършеше с носната си кърпа, за да не се гнусят клиентките на мандрата.

Напоследък почти не се движеше и прекарваше дните си на стол в двора или в къщата, обаче това не му тежеше. Напротив, радваше го, защото сега имаше повече време да размишлява. Най-странното беше, че открай време той мечтаеше за този период от съществуването си. Като малък се възхищаваше от дядо си, който си живееше като цар — дните на стареца неизменно започваха с обилна закуска, после той се занимаваше, с каквото си пожелае, често ходеше на лов, следобедите не пропускаше да подремне, а вечер свиреше на банджо. Според Лестър такъв живот беше за завиждане. Отгоре на всичко всеки месец държавата ти превеждаше пари по пощата. Ето защо малчуганът мечтаеше да порасне и да се пенсионира.

Само дето при изпълнението на този план срещна сериозни препятствия. Баща му почина, когато той беше едва седемнайсетгодишен. Наложи му се да работи по-усилено, отколкото си представяше, и сам да управлява мандрата. Бог пък му даде само един син. Младежът си взе трудолюбива жена, която също му роди син, двете семейства живееха в голямата къща и сред тях нямаше раздори. После съпругата на Лестър се разболя от рак и почина, а след две години синът му загина при автомобилна злополука. Опечалената му снаха предпочете да се пресели при сестра си в Тъскълуса. Обаче Хенри, внукът на Лестър, който тогава беше единайсетгодишен, предпочете да остане при дядо си.

И така в живота на Лестър имаше само две стабилни опори — фермата и Хенри.

Шумът от двигателя на колата се усили, той чу как външната врата на къщата се отвори, после се тресна. Обърна се и видя, че внукът му е излязъл да види кой идва. Беше късно за клиенти на мандрата, слънцето клонеше към заник.

— Очакваш ли някого, дядо? — провикна се младежът.

— Очаквам пристигането на моя кораб. Обаче не е той.

Хенри прекоси двора и застана зад стола на дядо си. Беше красив младеж, но като всички мъже от рода Хопкинс бе възрастен по рождение и през целия си живот щеше да очаква настъпването на физиологичната старост. Поради тази причина всички Хопкинс сключваха брак с по-възрастни от тях жени. Хенри обаче не бързаше да се обвърже и дядо му бе започнал тайно да го насочва към този етап от живота му. Възлагаше му да развежда из фермата учениците от началните класове, ако придружаващите ги учителки бяха млади и неомъжени. В църковния комитет, отговарящ за празничната украса, членуваха предимно разведени жени, затова Лестър винаги изпращаше внука си да им помага. Обаче Хенри не се хващаше на въдицата. Притежаваше чудесен характер, беше самоуверен, работлив и добродушен — накратко, щеше да е идеален съпруг, ако не беше толкова доволен от собствената си компания.

Ала това бе съдбата на всички, които са стари по рождение.

Колата спря. Лестър позна само жената, която слезе от автомобила, не и шофьора.

Той се засмя. За него всяко посещение на Иванел беше радостно събитие. Все едно да намереше червеношийка през зимата.

— Май Иванел иска да ни подари нещо — подхвърли на внука си.

Мъжът остана в колата, а старицата прекоси двора, застана пред Лестър и сложи ръце на кръста си:

— Знаещ ли, че всеки път, като те видя, изглеждаш по-добре?

— Вече има лек против старческа слепота — подхвърли той.

Иванел се усмихна:

— Голям хитрец си.

— Какво те води насам?

— Трябва да ти дам това. — Тя извади от торбата си буркан вишни в сироп, подправен с ликьор.

Лестър погледна Хенри, който се мъчеше да прикрие усмивката си, и възкликна:

— Чудесен подарък. Отдавна не съм хапвал такива вишни. Благодаря ти.

— Пак заповядай.

— Я кажи кой е шофьорът ти?

— Фред, собственикът на бакалията. Временно живее при мен. Много е симпатичен.

— Каня и двама ви на вечеря — обади се Хенри. — Ивон е направила картофени кексчета.

Ивон беше жената, която се грижеше за домакинството. Хенри я беше назначил преди година, когато дядо му получи удар. Разбира се, беше омъжена, иначе той нямаше да я допусне в дома си.

— Не, благодаря, бързам — отвърна Иванел. — Ще се видим ли на тържеството по случай Четвърти юли?

— Там сме — отвърна Лестър и двамата с Хенри я загледаха как върви към колата.

— Веднъж ми подари кълбо прежда — замислено промърмори младежът. — Бях на четиринайсет и от училище ни бяха завели на обиколка из централната част на града. Засрамих се от съучениците си и изхвърлих преждата. След седмица се оказа, че ми е необходима за изработване на един макет.

— Мъжете в този град от млади си вземат поука по отношение на жените от фамилията Уейвърли. — Лестър посегна за бастуна, който беше подпрял на ствола на дървото, и бавно се изправи. — Бъди нащрек, когато някоя от тях е наблизо.

На другия ден следобед Клеър слезе в избата. След няколко минути чу как сестра й се провикна от кухнята:

— Ей, къде сте всички?

— Аз съм тук, долу.

Дървените стъпала заскърцаха под стъпките на Сидни. Тук беше сухо и прохладно; понякога зрели мъже, които имаха прекалено много грижи, чукаха на вратата на Уейвърли и молеха за разрешение да поседят в избата, за да прочистят съзнанието си и да възвърнат душевното си равновесие.

Сидни слезе по стълбището и опипом тръгна към мястото, осветено от фенерчето на сестра й. Всички електрически крушки в избата бяха изгорели през 1939 година; отначало някой го беше домързяло да ги смени, после вечният мрак в мазето се беше превърнал в нещо като семейна традиция.

— Къде е Бей? — попита Сидни. — И тя ли е тук?

— Не. Предпочита да стои в градината. Не се тревожи за нея. Дървото престана да я замеря с ябълки, след като тя започна да ги хвърля обратно. — Клеър подаде на сестра си фенерчето. — Дръж за малко, ако обичаш. Освети ето тук.

— Вино от орлови нокти?

— Празненството по случай Четвърти юли е другата седмица. Искам да преброя бутилките и да преценя колко да приготвим.

— Одеве видях една на кухненската маса — каза Сидни, докато сестра й броеше.

— Това е виното от мушкато, което Фред ми върна. Отказа да си вземе парите. Подозирам, че ме подкупва, за да си мълча. — Клеър плесна с ръце, за да изтупа праха. — Трийсет и четири бутилки. Мислех, че миналата година съм напълнила четирийсет. Няма значение, тези ще стигнат.

— На Тейлър ли ще го дадеш?

Клеър издърпа фенерчето от ръката на сестра си:

— Какво да дам на Тейлър?

— Виното от мушкато.

— А! — измънка Клеър и тръгна към стълбището. — Всъщност се надявах ти да му го дадеш.

— Зает е с летните курсове — обясни Сидни. — Затова почти не се свърта вкъщи.

— О! — Клеър се радваше, че сестра й не може да види смущението й. Понякога си мислеше, че започва да полудява. Щом се събудеше всяка сутрин, първата й мисъл бе как да го прогони от съзнанието си. Но през целия ден крадешком надничаше към къщата му с надеждата да го зърне, докато кроеше планове никога повече да не го види. Беше нелепо.

Изкачиха се по дървеното стълбище и влязоха в кухнята. Клеър затвори и заключи вратата на избата.

— Добър човек е Тейлър — обади се Сидни. — Да, и аз много се изненадах. Представи си, имало и добри мъже! Да се не надяваш.

Клеър отиде в големия килер и остави фенерчето на полицата, на която държеше свещите и газените лампи. Статичното електричество, причинено от усещането й за безсилие бе толкова силно, че малкото радио на полицата се включи само и тя стреснато подскочи. Веднага завъртя копчето и се облегна на стената. Не, така не можеше да продължава.

— Няма да е вечно тук — каза, без да излезе от килера. — Не е като ябълковото дърво, виното от орлови нокти и тази къща — те са неизменни.

— Ами аз? — попита Сидни, но Клеър не отговори. Не знаеше дали сестра й наистина е намерила своето място в Баскъм, или пак ще го напусне, когато Бей поотрасне или когато тя се влюби отново. Не й се мислеше за това. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо конкретно — да не прогони сестра си с поведението си, да й даде стотици поводи да остане. Дълбоко си пое дъх, излезе от килера и побърза да смени темата:

— Как върви в салона?

— Не мога да си вдигна главата от работа. Дължа го на теб.

— Заслугата не е моя, а твоя.

Сидни поклати глава:

— Сега хората ме гледат, сякаш съм някакво божество. Не ги разбирам.

— Това е тайната на успеха ми — усмихна се сестра й. — Накараш ли всички да повярват, че притежаваш рядко качество или талант, ще се надпреварват да те търсят и ще ти плащат щедро.

Сидни се засмя:

— След като и без това сме странни, поне да ни плащат добре, така ли?

— Не сме странни — поправи я Клеър. — Но иначе си права.

— В косата ти са се оплели паяжини. — Сидни се приближи до нея и леко ги изтръска с пръсти. Откакто я беше подстригала, се отнасяше собственически с косата й — прибираше кичурите зад ушите й, оправяше бретона й… Беше приятно, сякаш тя проявяваше нежност, сякаш се опитваше да компенсира онези години в детството им, когато отчуждението ги разделяше.

— Кога се научи да подстригваш? Къде си работила преди? — попита Клеър и видя как изражението на сестра й се промени, като че ли се спусна предпазна стена.

Сидни отстъпи встрани и се помъчи да махне паяжините, полепнали по пръстите й. После неохотно отговори:

— Беше преди няколко години. Работех в един салон в Боас. — Тя рязко се извърна, грабна от масата бутилката с вино от мушкато и понечи да излезе, обгърната от необяснимата миризма на мъжки одеколон. — Ще се обадя на Бей, после ще занеса виното на Тейлър.

От деня, в който Сидни мислено се пренесе в къщата в Сиатъл, щом си помислеше за снимките на майка си, неизменно я лъхваше миризмата на одеколона на Дейвид. Вентилаторите на тавана се включваха сами, когато миризмата беше прекалено силна, сякаш за да я прогонят. Случеше ли се да се появи нощем в коридора на горния етаж, където нямаше вентилатори и течение, тя се мяташе между стените, нажежена от гняв. През тези нощи Бей лягаше до майка си и двете си шепнеха за онова, което бе останало в миналото. Макар да бяха сами, никога не споменаваха названията на градове и имената на хора, само казваха колко са щастливи, че са се махнали от онова място, колко е хубаво да са свободни. Често допираха палците си и правеха „зайчета“ на стената, осветявана от червеникавото сияние, нахлуващо през прозореца откъм двора на Тейлър.

Клеър настояваше да разбере къде е била сестра й и какво е правила, след като напусна градчето. Сидни знаеше, че вече трябва да й каже, особено след като понякога Клеър надушваше одеколона и започваше да пита всички дали го усещат и откъде ли идва. Противната миризма накара Сидни да осъзнае на каква опасност е подложила сестра си, като заживя при нея, обаче се срамуваше да признае грешката си. Клеър се грижеше толкова всеотдайно за нея, а каква щеше да е отплатата?

Щом Сидни излезе в градината, миризмата на одеколона се разсея, прогонена от аромата на ябълки, салвия и мокра пръст. Тя седна до Бей под дървото, заразпитва я какво е правила през деня, разказа й как следващата седмица ще празнуват Деня на независимостта, добави, че някой ден ще я заведе до началното училище и ще й покаже чина си. Откакто й разреши да ходи в градината, Бей всеки ден лежеше по няколко часа до ябълковото дърво. На въпроса на майка си защо го прави, малката отвърна, че се опитва да проумее нещо. Сидни реши да не я разпитва — също като нея дъщеричката й беше преживяла много, необходимо й беше време да го осмисли.

След като поговори с нея, тръгна да занесе на Тейлър бутилката с вино. Завари го да изкарва електрическата косачка от бараката в задния двор.

— Ей, Тейлър, питам се дали си психически подготвен за повторно косене! — подхвърли тя.

Тейлър се обърна и се засмя:

— Не окося ли тревата, кучетата на съседите ще започнат да се губят из нея. Дори сега госпожа Краноуски я шиба с бастуна си, когато търси вечния беглец Едуард.

— Нося ти подарък от Клеър. — Тя му показа бутилката.

Тейлър се поколеба, като че ли потисна първото, което искаше да каже.

— Знаеш ли, колкото и да се мъча, не разбирам сестра ти. Прави ми подаръци, въпреки че явно не ме харесва. Да не е някакъв южняшки обичай?

— Напротив, харесва те, затова са и подаръците. Ще ме почерпиш ли чаша вино? Нещо не съм наред.

— Разбира се, влез.

Отидоха в кухнята и Тейлър извади от шкафа две чаши и наля вино от бутилката. Сидни начаса пресуши своята.

— Какво се е случило? — загрижено попита той.

— Преди малко мислено се върнах на място, което ме плаши.

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Не.

Тейлър кимна:

— Добре. И така, какво ми изпраща сестра ти? — Наля си от бутилката и помириса течността в чашата.

— Вино от мушкато. Би трябвало да възкресява хубавите спомени.

Той вдигна чашата си:

— Наздраве за хубавите спомени.

Преди да отпие първата глътка, Сидни изтърси:

— Тя се надява да си спомниш друга жена, а нея да забравиш. Същото бе и предназначението на задушеното с масло от семена на кученце и на тарталетите с метличина.

Тейлър остави чашата си:

— Не разбирам.

— Цветята в задния ни двор са необикновени. А може би необикновени са блюдата, приготвени с тях. Те въздействат на всеки, който ги опита. С изключение на теб. Или пък тя се престарава и затова не постига резултат. Не знам каква е причината.

Тейлър озадачено я изгледа:

— Сестра ти иска да не я харесвам, така ли?

— Аха, издаде се! Значи вече я харесваш. Ще ти доверя нещо за Клеър. Тя обича постоянните неща. Затова не си заминавай.

Тейлър се облегна на кухненския плот, сякаш някой го беше блъснал и той търсеше опора, за да не падне. Сидни се запита дали не е сгрешила, като сподели нещо толкова лично за сестра си. Очевидно Клеър не искаше той да узнае за чувствата й. Но след миг Тейлър се усмихна и тя разбра, че е постъпила правилно. Толкова отдавна не бе дарявала щастие някому, че беше забравила какво е усещането. Клеър се раздаваше заради нея. Сега й се удаваше възможност да й върне жеста, да й покаже, че може да бъде щастлива извън познатия й свят. Щастлива с Тейлър.

— Нямам намерение да заминавам — промълви той.

— Добре. — Сидни сведе очи, за да скрие сълзите, породени от искреността му. Завиждаше на сестра си за този прекрасен човек. Имала бе много мъже, след като напусна Баскъм, но всички бяха негодници. Понякога си казваше, че ако случайно попадне на свестен мъж, няма да знае как да се държи с него. — Изпий си виното — добави, стана и закрачи из кухнята.

Тейлър отпи от чашата:

— Ммм, хубаво е. Особено е, но ми харесва.

— Добре дошъл в света на Клеър.

— Е, ще споделиш ли кои са най-хубавите ти спомени?

Тя заобиколи стативите в нишата и се загледа през високите прозорци. След малко промълви:

— Странно е. Хубавите ми спомени са от тази седмица. Доста дълго съм на тази земя, но щастието ме споходи едва сега. Сега е твой ред.

— Виното е чудесно, обаче не ми действа. Мисля си само за Клеър.

Сидни се усмихна и отпи още малко вино.

— Безнадежден си!

Осма глава

В Баскъм ежегодното празненство по случай Деня на независимостта се провеждаше на площада в центъра на градчето. Семействата и групите в помощ на църквата поставяха маси под големи платнени навеси, всеки носеше каквато храна е приготвил. Така гостите имаха възможност да опитат вкусните ястия, преди да започне празничната заря. Членовете на фамилията Уейвърли винаги осигуряваха вино от орлов нокът, което помагаше на хората да виждат в мрака, но те не подозираха, че на този ден то предизвиква и неочаквани разкрития. Та нали способността да виждаш в тъмното означаваше да съзираш подробности, за които не си подозирал.

Макар и най-посещавана, масата на фамилия Уейвърли беше малко встрани от другите. Сидни седеше като на тръни. Бей беше в детския кът, правеше хартиени шапки и чакаше да изрисуват лицето й. Един подир друг жителите на Баскъм плахо идваха да получат по чаша вино от орлов нокът, сякаш то беше за комка. От време на време шерифът се приближаваше до масата и подхвърляше:

— Питието не съдържа алкохол, нали така?

А Клеър отговаряше, без да й мигне окото:

— Разбира се.

Сидни си спомняше, че когато беше тийнейджърка, прекарваше Четвърти юли край басейна в къщата на някоя приятелка и идваше на площада малко преди изстрелването на фойерверките. Сега се чувстваше по-стара от връстниците си, повечето от които очевидно бяха дошли направо от купони край басейните и под блузите им се подаваха презрамките на бански костюми. Ема беше на масата на презвитерианската църква и разговаряше с Елиза Бофорт. Сидни вече не й завиждаше за живота сред богатство и разкош — вече знаеше нещо, което завинаги беше променило критериите й. Странно, но изпитваше тъга за нещо, което никога не беше притежавала. А може би й липсваше само приятелството с хора на нейната възраст.

— Забравих кога за последен път седях на масата на Уейвърли — прошепна на сестра си.

— Беше много отдавна.

Сидни дълбоко си пое дъх и призна:

— Приятно е.

— Тогава защо седиш като на тръни? Никой няма да ни замери с гнили домати.

— Права си. — Сидни си каза, че спокойно може да е като Клеър и да не я е грижа за хорското мнение. Вече беше започнала да се облича като сестра си — предпочиташе блузи с копчета на яката, бежови панталони, памучни шорти и широки плажни рокли. Онова, което й бе казала Клеър през паметния ден в „Бяла врата“ — че и тя притежава магическите умения на Уейвърли — бе преобразило живота й. Обаче тъкмо сега се чувстваше като чужденка, която още не е научила езика на страната, която обитава. Можеше да се облича като местните, дори й беше приятно, но понякога беше самотна. — Не се притеснявам, че сме особени. Може би някой ден ще свикна.

— Не сме особени. Ние сме каквито Бог ни е създал. Здравей, Иванел.

Старицата се приближи до масата, взе чаша с вино и я изпи на един дъх.

— Ох, добре ми дойде! — възкликна. — Имам толкова много задачи, но се отбих да дам нещо на Бей. — Тя остави чашата и извади от торбата си доста кичозна брошка. Бижуто в стила на петдесетте години на двайсети век, изработено от вече пожълтял кристал, представляваше фонтан от звезди.

— Тя е при другите деца — обясни Сидни.

— Добре, ще я намеря там. Между другото, Фред ми помага да си подредя къщата. Невероятен е. Намерих брошката във вехта кутия за бижута и веднага разбрах, че трябва да я дам на Бей.

Клеър любопитно я изгледа:

— Фред ти помага, така ли?

— Измисли система за подреждане на моя „склад“. Сега всичко е вкарано в компютъра му.

— Години наред ти предлагам помощ, а ти все отказваш — промърмори Клеър. Сидни се обърна и любопитно я изгледа. Сестра й явно беше обидена.

— Не отричам. Не исках да си правиш труда. Но след като Фред живее с мен…

— Живее с теб ли? — възкликна Клеър. — Нали уж беше временно?

— Може би. Все пак реших да му създам удобства, докато ми гостува. Предоставих му тавана и той го преустройва в малък апартамент, освен това ремонтира къщата. Чудесно е да имаш у дома мъж, който умее всичко.

— Знаеш, че винаги съм на разположение, ако ти потрябвам.

— Така е. Добро момиче си ти. — Старицата пусна брошката обратно в торбата. — Ще намеря Бей, после ще дам гвоздеи на преподобния Маккуейл и огледалце на Мерибет Кланси, след което ще се срещна с Фред край фонтана. Мразя тия градски тържества — събират се много хора и ми се отваря сума работа. До скоро, пак ще се видим.

— Довиждане, Иванел. Повикай ме, ако ти потрябва нещо.

— О, да, наистина сме странни птици — изсумтя Сидни.

— Глупости — машинално възрази Клеър — личеше, че умът й на друго място. — Изглежда, Фред ще остане за постоянно при Иванел. Какво ще кажеш?

— Жалко, че двамата с Джеймс не се разбират. — Сидни сви рамене. — От друга страна, тя се радва, че си има компания. — След няколко минути и поредната „проверка“ на шерифа тя побутна с лакът сестра си: — Може би не си забелязала, но Тейлър непрекъснато те зяпа.

Клеър крадешком го погледна и изпъшка:

— Да му се не види! Ти си виновна, задето показа, че сме го забелязали. Сега ще дойде при нас!

— Боже, какъв ужас!

— Ако искаш да знаеш, не само аз съм обект на внимание. Един човек не откъсва очи от теб. — Клеър посочи тентата с надпис „Млечни продукти Хопкинс“. Симпатичен русокос младеж, чието лице бе загоряло от слънцето, пълнеше със сладолед картонените чашки. Изглеждаше някак солиден, сякаш бе създаден да устоява на напора на силните ветрове. И наистина често поглеждаше към масата на Уейвърли.

— Може да е решил, че искаме сладолед.

— Това е Хенри Хопкинс — поясни Клеър.

— Хенри! — възкликна Сидни. Намираше се доста далеч и лицето му не се виждаше ясно, но тя изведнъж осъзна, че премерените му движения са й познати. — Почти го бях забравила.

— Не знаех, че се познавате. — Клеър понечи да стане, но сестра й я хвана за ръката. — Пусни ме. Забравих нещо във вана.

— Нищо не си забравила. Опитваш се да избягаш от Тейлър. Да, с Хенри се познаваме. Бяхме… приятели, поне така мисля. В началното училище. После се отчуждихме.

— Защо? — Клеър се опита да се освободи от хватката на сестра си, очите й се стрелкаха към Тейлър, който се приближаваше.

— Защото в гимназията бях тъпачка. При това сляпа тъпачка.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Здравейте, госпожици. Търсите ли рефер?

Сидни пусна ръката на сестра си — вече беше постигнала целта си.

— Здрасти, Тейлър.

— Клеър, каква промяна! — възкликна той и Клеър машинално приглади косата си. Носеше широката бяла панделка, подарена й от Иванел, и противно на желанието си да изглежда вряла и кипяла в живота, приличаше на млада и невинна девойка. — Прекрасна си. Сънувах те… веднъж те сънувах с тази прическа. Прощавай, каквото и да кажа, ще ти се стори нелепо. — Тейлър се засмя и потри ръце. — Казаха ми, че непременно трябва да опитам вашето вино от орлов нокът. Питам се дали наистина е традиция, или целият град участва в конспирацията на Клеър, целяща да ме отблъсне.

— Моля?

— Сидни ми каза защо ми приготвяш разни специалитети.

Клеър гневно изгледа сестра си, която се престори на ни лук яла, ни лук мирисала.

— Виното от орлов нокът помага да виждаш в мрака — отсече. — Ако не искаш, не го пий, твоя воля. Блъсни се в дърво, когато се стъмни. Падни в канавка. Все ми е едно.

Тейлър взе пластмасова чашка с вино и се усмихна:

— О, ще го изпия. За да виждам теб в мрака.

— Рецептата още не е съвършена, понякога виното няма желания ефект.

Тейлър изпи до дъно чашата, без да откъсне поглед от Клеър. Сидни усмихнато ги наблюдаваше. Все едно гледаше танцуваща двойка, при която само единият партньор знае стъпките.

Щом Тейлър се отдалечи, Клеър се нахвърли върху нея:

— Как можа да му кажеш!

— Защо се учудваш? Трябваше да се досетиш. Аз съм като отворена книга.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Не стой тук, а иди да поговориш с познатите си, намери си нови приятели. Престани да се държиш като Уейвърли — строго каза Клеър и се опита да прикрие леката си усмивка. За пръв път помежду им се зараждаше близост.

Усещането бе прекрасно.

Хенри Хопкинс още помнеше деня, в който се сприятели със Сидни Уейвърли. През голямото междучасие я видя да седи сама на катерушката. Не знаеше защо другите деца не си играят с нея, но и той постъпваше като тях, защото така беше прието. През този ден обаче Сидни му се стори толкова уязвима и тъжна, че той се покатери до нея. Разбира се, нямаше намерение да поведе разговор, обаче си мислеше, че ще й е утеха, ако има компания. Тя дълго го гледа, после попита:

— Хенри, помниш ли майка си?

Той подигравателно се засмя:

— Разбира се. Видях я сутринта. Ти не помниш ли своята?

— Тя замина миналата година. Започвам да забравям лицето й. Като порасна, няма да зарежа децата си. Ще бъда с тях непрекъснато и няма да позволя да ме забравят.

Хенри пламна от срам; така се притесни, че падна от катерушката. От този ден нататък се лепна като марка за Сидни. Четири години бяха неразделни, играеха и обядваха заедно, заедно си пишеха домашните.

Нищо не му подсказваше какво го очаква през първия учебен ден в гимназията. Щом влезе в класната стая зърна Сидни и буквално онемя. През дългата лятна ваканция тя беше пораснала и се беше разхубавила. Приличаше на есента, когато листата се обагрят в приказни цветове и плодовете узряват. Усмихна му се, а той се обърна и избяга. Първия учебен ден прекара, криейки се в тоалетната. От този ден насетне, опиташе ли се Сидни да го заговори, веднага му прималяваше и той бързаше да избяга. След известно време тя престана да се опитва.

Привличането, което изпитваше към нея, бе неочаквано, изненадващо и го натъжаваше. Мечтаеше отношенията помежду им да бъдат постарому. Сидни беше духовита, умна и притежаваше невероятна способност само по прическата да разкрие черти от характера на даден човек. Хенри сподели с дядо си за момичето, с което били първи приятели, но после се променило и той не знаел как да постъпи. Старецът отвърна, че събитията следват предначертания си път и че е безсмислено да се гадае какво ще стане в бъдеще. Каза още: „Хората се заблуждават, че могат да променят съдбите си, но предположенията им не оказват влияние върху онова, което се случва след време. Не можеш чрез мислите си да оздравееш, ако си болен. Не можеш да се принудиш да разлюбиш някого.“

Хенри бе сигурен, че Сидни го обвинява в предателство — може би вярваше, че я е изоставил като майка й, или че отблъсква приятелството й като другите им съученици. Той се чувстваше ужасно, мъката го глождеше. Накрая Хънтър Джон се влюби в нея и стори онова, което Хенри не можа — призна й чувствата си. Хенри наблюдаваше как приятелите на Хънтър Джон станаха и нейни приятели, как тя започна да се държи като тях и да се подиграва на съучениците си, дори на него.

Оттогава беше минало много време. Той чу, че Сидни се е върнала в Баскъм, но не обърна внимание на новината. Нямаше основание да очаква, че завръщането й ще промени каквото и да било.

Само че един ден я видя и отново го обзе онзи странен копнеж, онова усещане, че я вижда за пръв път. По традиция мъжете от фамилията Хопкинс вземаха за съпруги по-възрастни от тях жени, ето защо той се запита дали чувствата му не са предизвикани от факта, че тя се е променила, дори е поостаряла. Не, всъщност не беше остаряла, а изглеждаше по-мъдра, по-опитна.

— Ако продължаваш да я зяпаш така, има опасност да я събориш на земята.

Хенри се обърна към дядо си, който се беше настанил на любимия си алуминиев стол, донесен тук по случай празника. Лестър се подпираше на бастуна си и от време на време подвикваше на някой свой познат.

— Зяпах ли я? — смотолеви младежът.

— Повече от половин час — отвърна старецът. — Изобщо не слушаше какво ти говоря.

— Прощавай.

— Горе главата. Тя тръгва нанякъде, може да ти излезе късметът.

Хенри се обърна. Сидни вървеше към детския кът. Косата й с цвят на пчелен мед блестеше под слънцето. Тя се приближи до дъщеря си и се засмя, когато малката й нахлупи хартиена шапка. Каза й нещо, хвана я за ръка и двете тръгнаха към него.

Идваха при него!

Прииска му се да се скрие в тоалетната, както правеше в прогимназията.

Приближиха се до масата, Сидни се усмихна:

— Здравей, Хенри!

Той не смееше да помръдне от страх да не експлодира — толкова силни бяха чувствата, които бушуваха в гърдите му.

— Помниш ли ме? — попита тя.

Хенри кимна.

— Това е дъщеря ми Бей.

Той отново кимна.

Сидни изглеждаше разочарована от безразличието му, но сви рамене и попита дъщеричката си какъв сладолед предпочита. Имаше шоколадов с мента, ягодов с ревен, карамелен с праскови и ванилов с кафе. Идеята беше на Лестър, който поучаваше внука си:

— Дай на хората нещо, което още не знаят, че ще харесат. Така ще те запомнят завинаги.

През този празничен ден няколко съпруги на работници в мандрата отговаряха за продажбата на сладоледа. От време на време Хенри обслужваше машината и пълнеше кофичките, но беше ясно, че жените командват положението.

— Ако обичаш, два шоколадови с мента — каза Сидни.

Хенри загреба няколко топки сладолед и посегна за картонените чашки. Тя го наблюдаваше изпод око. Погледът й се премести от големите му длани към лицето му.

Той им подаде чашките и отново не каза нито дума. Не можеше дори да се усмихне.

— Радвам се, че пак се виждаме, Хенри. Изглеждаш чудесно. — Сидни хвана за ръка дъщеричката си и се отдалечи. Обърна се, докато прекосяваше моравата, и го погледна.

— Не съм виждал по-жалка гледка — изкиска се Лестър. — Веднъж като малък ме удари електрически ток. Направо ме събори на земята. Като те гледам, и теб сякаш те е треснало електричеството.

— Невероятно е, че мълчах като пукал — промърмори младежът.

— И мен като ме удари токът, не можех да кажа нито дума, само си отварях и затварях устата досущ като риба на сухо. — Лестър отново се засмя и лекичко го удари по крака с бастуна. — Трас!

Хенри подскочи от изненада:

— Много духовито — промърмори, после прихна.

Иванел и Фред седяха на каменната скамейка до фонтана. Махнаха на Сидни и Бей, когато двете минаха край тях. Малката беше закачила на розовата си тениска кичозната брошка, която Иванел й бе подарила. Съвестта загриза старицата. Бей беше прекалено чувствителна и се стараеше да не обиди никого, затова смяташе, че е длъжна да носи брошката, понеже й е подарък от близък човек. Само че бижуто не подхождаше на малко момиченце. Иванел въздъхна — да му се не види, как й беше скимнало да й подари тази грозотия? Така или иначе никога нямаше да научи отговора.

— Хванаха ме нервите — промълви Фред и избърса потните си длани в прилежно изгладения си къс панталон.

Тя се обърна към него:

— Да, личи ти.

Фред се изправи и замарширува напред-назад. Иванел не помръдна — беше й хубаво под сянката на скулптурата, изобразяваща дъбово листо.

— Той обеща да дойде, за да поговорим — продължи Фред. — На публично място. Какво си въобразява, че ще направя, ако сме сами? Ще го застрелям ли?

— Мъже! Не можеш да живееш с тях, нито да ги гръмнеш.

— Как е възможно да си толкова спокойна? Как щеше да реагираш, ако съпругът ти обещаеше да дойде, но не се появеше?

— Като се има предвид, че той е мъртъв, нямаше да се изненадам.

Фред пак седна на скамейката:

— Извинявай.

Иванел го потупа по коляното. Нямаше и месец, откакто Фред я помоли да го приюти в дома си, но той вече бе внесъл много радост в живота й. Предполагаше се, че гостуването му ще е временно, обаче постепенно пролича, че той смята да остане за постоянно. Дни наред с Иванел разглеждаха вещите, складирани на тавана, и Фред искрено се забавляваше с разказите й. Заяви, че ще плати за ремонта на таванското помещение, и в къщата се появиха млади работници, чиито стегнати задници бяха тъкмо по вкуса на Иванел; тя често сядаше до стълбището, за да ги наблюдава като се качват и слизат.

Фред започна да се чувства като у дома си и много често казваше, че не е заслужил Джеймс да се отнася така с него. Ала понякога, когато Иванел му подаваше маслото по време на вечерята или го караше да подържи чука, докато тя закачваше някоя картина, той поглеждаше онова, което му бе дала, после я поглеждаше с такава надежда, че сърцето й щеше да се пръсне от съчувствие. Преструваше се на безразличен, но тайно се надяваше, че един ден тя ще му подари нещо, което ще оправи отношенията му с Джеймс.

— Стана късно — избърбори той. — Може би с него сме се разминали.

Иванел видя Джеймс, преди Фред да го забележи. Беше висок и красив мъж, но открай време беше много слаб; дългите му пръсти и страстният му поглед бяха като на едновремешните романтични поети. Иванел често си казваше, че не може да си криви душата — нямаше как да каже лоша дума за този човек. И според всеобщото мнение той беше безукорен джентълмен. Работеше в инвестиционна банка в Хикори и беше доста затворен. В продължение на трийсет години се доверяваше само на Фред, но изведнъж всичко се беше променило и нито Фред, нито който и да е в градчето знаеха причината.

Само Иванел подозираше нещичко. Онзи, който дълго е бил на тази земя, интуитивно долавя приливите и отливите в живота.

Тя знаеше за съществуването на нещо като лудост, породена от дълги периоди на спокойствие и удовлетворение. Например жените от местната фамилия Бърджес, всяка от които раждаше минимум по шест деца, живееха като в мъгла, докато и най-малкото им отроче най-сетне напуснеше семейното гнездо, после правеха нещо налудничаво — изгаряха всичките си „бабешки“ рокли и започваха да се гримират и да се заливат с парфюм. Всички мъже и жени с брак, издържал повече от година, поне веднъж бяха изпитали неприятна изненада: връщаш се у дома и виждаш, че съпругът ти е бутнал стена, за да разшири дневната, или че съпругата ти си е боядисала косата, за да те накара да я забележиш. Мъжете преминаваха през кризата на средната възраст, жените — през менопаузата и горещите вълни. Някои захващаха извънбрачни връзки. Неизменно настъпваше момент, когато някъде някой казваше, че всичко му е дошло до гуша.

Фред се вцепени, когато най-после забеляза Джеймс.

— Съжалявам, че закъснях. За малко нямаше да успея. — Джеймс се задъхваше, по челото му бяха избили капчици пот. — Отбих се в къщата да си взема някои вещи. Всичко друго остава за теб. Дойдох да ти кажа, че вече имам апартамент в Хикори.

„Аха! — каза си Иванел. — Затова искаше да се видят на обществено място. Подмами Фред да го чака тук, та на спокойствие да си изнесе багажа.“ Погледна Фред и разбра, че той се е досетил.

— Догодина смятам да се пенсионирам и да се преселя във Флорида. Или пък в Аризона. Още не съм решил.

— Това е краят, така ли? — попита Фред. Очевидно искаше да каже много повече, за да изрази чувствата, бушуващи в гърдите му, но от устните му се отрони само тази фраза. — Сигурен ли си?

— Месеци наред се гневях, но вече съм само уморен и отегчен. — Джеймс се приведе и опря лакти на коленете си. — Уморих се да ти показвам пътя. Отказах се от следването заради теб, съгласих се да живеем заедно, понеже ти беше безпомощен и не знаеше какво да правиш. Бях принуден да ти обяснявам, че не е позорно да си гей, насила да те извеждам сред хората. Бях принуден да съставям ежедневното ни меню и да решавам какво да правим през свободното си време. Мислех, че постъпвам правилно. Докато бяхме в колежа, обикнах твоята уязвимост, а когато баща ти почина и трябваше да напуснеш, се изплаших, че няма да се справиш сам. Едва след години разбрах, че съм ти направил мечешка услуга, Фред. Също и на себе си. Опитвайки се да те даря с щастие, аз ти попречих сам да го търсиш… и изгубих своето.

— Ще се променя. Само кажи, че… — Фред млъкна, потресен от ужасяващото прозрение, че всичко, казано от Джеймс, е вярно.

За миг Джеймс затвори очи, после се изправи:

— Аз тръгвам.

— Моля те, недей! — прошепна Фред и го хвана за ръката.

— Не мога повече! Не мога да те наставлявам как да живееш. И знаеш ли защо? Защото почти забравих какво е истинският живот. — Джеймс се поколеба и добави: — Виж, онзи преподавател по кулинарно изкуство в „Ориън“ — казва се Стив и често идва в магазина да си разменяте рецепти… Не е зле да го опознаеш по-отблизо. Харесва те.

Фред отдръпна ръката си, изражението му беше като на човек, на когото са нанесли болезнен удар.

Джеймс безмълвно се отдалечи — висок и слаб мъж, който се движеше сковано, сякаш бе цирков артист на кокили.

Фред дълго гледа подире му, после тихо каза, сякаш бе забравил за Иванел и говореше на себе си:

— Понякога чувах какво си говорят касиерките в помещението за отдих. Мислех си: „Глупави хлапачки! Смятат, че най-много боли, когато не можеш да забравиш онзи, който е престанал да те обича.“ Те винаги питаха защо. Защо момчето вече не ги обича? Говореха с такава мъка!

Той млъкна, обърна се и се отдалечи.

Сидни седеше сама на одеялото от разноцветни парчета — едно от онези, с които се славеше баба Уейвърли. Бей вече си беше намерила приятелчета и тя беше разстлала одеялото си близо до детския кът, за да я държи под око.

Ема се беше настанила на луксозен шезлонг; Сидни не познаваше никого от шумната й компания. Хънтър Джон го нямаше. От време на време Ема поглеждаше бившата си съперница, но не си направи труда да поговори с нея. Сидни си мислеше колко е странно да си така близо до едновремешните си приятели, които вече са се превърнали в непознати. Тя беше завързала познанства с колежки и клиентки, но приятелството не се градеше за един ден, а дълго време.

Загледа се в Бей, която държеше бенгалски огън и тичаше по моравата, но се извърна, когато видя, че някой се приближава.

Хенри Хопкинс застана встрани от одеялото, сякаш се страхуваше да не го настъпи. Беше хубав мъж с гъста, късо подстригана руса коса, мускулести ръце и широки плещи. Последният й спомен за него бе как той се препъва и пада в училищния коридор, а тя заедно с приятелите й му се подиграват. Хенри беше върлинест и непохватен юноша, но притежаваше ненатрапчиво достойнство, което я изпълваше с възхищение. Тя нямаше представа какво предизвика отчуждението им, когато пораснаха. Знаеше само, че се бе държала ужасно с него, когато реши, че си е намерила нови приятели от „каймака на обществото“. И не го обвиняваше, че не пожела да й продума, когато следобеда го бе заговорила пред масата на семейство Хопкинс.

— Здрасти — промърмори той.

Сидни неволно се усмихна:

— О, господинът можел да говори.

— Може ли да седна при теб?

— Как да откажа на човек, който ме черпи сладолед?

Хенри седна до нея:

— Извинявай за одеве. Изгубих ума и дума, като те видях.

— Мислех, че ми се сърдиш.

Той озадачено я изгледа:

— Защо да се сърдя?

— В гимназията се държах гадно с теб. Извинявай. Като малки бяхме толкова добри приятели.

— Никога не съм ти се сърдил. И до днес, щом мина край катерушка, винаги се сещам за теб.

— И аз.

Хенри се засмя. Тя — също. Годините на отчуждение сякаш се заличиха, всичко си беше постарому.

— Все пак се върна — промълви той.

— Върнах се.

— Много се радвам.

Сидни поклати глава. Това бе неочакван обрат на деня й.

— Май ти си първият, който ми го казва.

— Струва си да почакаш за най-хубавите неща.

— Няма ли да останеш за фойерверките? — попита Тейлър, като видя, че Клеър прибира в кашони празните бутилки от виното. Неусетно се беше приближил и стоеше зад нея, но тя не се обърна. Ако го стореше, щеше да се превърне в жена, която се бои от чувствата на един почти непознат човек. Докато стоеше с гръб, си оставаше предишната самоуверена Клеър, каквато бе, преди Тейлър да се появи в живота й и Сидни да се върне в родния дом.

Сестра й и Бей бяха разпънали одеялото и чакаха да се стъмни достатъчно, за да започне зарята. Клеър беше забеляза, че Хенри Хопкинс седна при тях, и не можеше да се освободи от мисълта, че младежът харесва Сидни.

Защо това я тревожеше? Защо я тревожеше, че Фред помага на Иванел?

Съпротивата й рухваше като подпорна стена и тя се чувстваше безкрайно уязвима. Тейлър бе избрал най-неподходящия момент.

— Гледала съм това представление — отвърна все така с гръб към него. — Завършва с „Бум!“.

— Развали ми изненадата. Разрешаваш ли да ти помогна?

Тя подхвърли „Не, свърших!“ и грабна два кашона.

— Добре. — Той вдигна другите два. — Тогава ще взема тези.

Тръгна подир нея, докато тя прекосяваше моравата на път към минивана, паркиран на улицата. Клеър изпитваше усещането, че погледът му се забива във врата й. За пръв път осъзнаваше колко е уязвима жена с къса коса — на показ излизаха местенца, скрити преди — шията й, раменете, облите й гърди.

— От какво се страхуваш, Клеър? — прошепна той.

— Не знам за какво говориш. — Тя отключи задната врата на минивана и остави вътре кашоните. Тейлър спря до нея и също остави товара си.

— Боиш ли се от мен? — попита тихо.

— Глупости! Защо да се боя? — намръщи се тя.

— Страхуваш ли се от любовта?

— Какво нахалство, какво самомнение! — Клеър завърза кашоните, за да не се преобърнат при движението на колата. — Щом те отблъсквам, значи се страхувам от любовта. Желязна логика, няма що.

— Боиш ли се да се целуваш?

— Няма нормален човек, който да се страхува от това. — Тя затвори задните врати на минивана и се обърна… Тейлър беше по-близо, отколкото бе очаквала. Прекалено близо. — Не си и помисляй! — възкликна и притисна гръб до колата, когато той пристъпи към нея.

— Най-обикновена целувка — промърмори той, а Клеър си помисли, че е невъзможно да е толкова близо и да не я докосва. — Няма нищо страшно, нали така?

Тейлър опря длан на вана близо до рамото й. Разбира се, тя можеше да се изплъзне и отново да му обърне гръб. Но когато той наведе глава, Клеър за пръв път забеляза едва видимите бръчки около очите му и дупчицата на ухото му, подсказваща, че навремето е носил обичка. Те загатваха неизвестни подробности за него, разказваха небивалици, омайваха я да ги изслуша. Клеър не желаеше да го опознае отблизо, ала прояви мъничко любопитство и съпротивата й рухна.

Усети устните му върху своите, леко изтръпване и топлина като от канелено масло. Нима това бе всичко? Не беше толкова неприятно. Тейлър леко наклони глава и странна тръпка разтърси тялото й. Тя изненадано ахна, в този момент нещата излязоха от контрол. Езикът му проникна между устните й и пред очите й се заредиха безброй налудничави видения. Не възникваха в нейното съзнание, а й се предаваха от него — в един миг бяха голи в леглото, после се държаха за ръце, закусваха заедно, заедно вървяха към старостта. Каква бе тази безумна, но така прекрасна магия? Тейлър я притискаше толкова силно до колата, че я повдигаше. Тя си каза, че няма да издържи и ще умре, ала нямаше сили да се откъсне от този мъж, от този прекрасен мъж.

Доскоро се питаше какво ли ще е да се целунат, дали нервността й ще се изпари, или състоянието й ще се влоши. Сега откри, че той е поел тревогата й и я излъчва като нагрят камък, за да я стопли. Какво откровение!

Като в просъница чу подсвиркванията, отдръпна се и видя как някакви тийнейджъри минават наблизо и се подсмихват.

Проследи ги с поглед, докато отминаха. Тейлър не помръдваше. Дишаше на пресекулки и с всяко вдишване се притискаше до гърдите й, които изведнъж бяха станали чувствителни до болка.

— Пусни ме — промърмори тя.

— Едва ли ще мога.

Клеър го отблъсна и се изплъзна от прегръдката му. Тейлър се облегна на минивана, сякаш нямаше сили да стои изправен. Тя разбра причината едва когато понечи да заобиколи колата и да седне зад волана — краката й се подкосяваха, чувстваше се така, сякаш е гладувала дни наред, сякаш е била неподвижна години наред.

— И всичко това само от една целувка — изстена Тейлър. — Ако някога се любим, цяла седмица няма да дойда на себе си.

Говореше за бъдещето толкова уверено. Образите, излъчващи се от съзнанието му, бяха толкова ярки. Само че тя не можеше да се влюби в него, защото тогава всичко щеше да свърши. Да, подобни истории неизменно свършваха. Тя не можеше да приеме удоволствието, понеже до края на живота си щеше да го желае, да страда от него.

— Остави ме на мира, Тейлър — прошепна, когато той се отдръпна от колата. — Това не биваше да се случи. И няма да се повтори.

Седна зад волана и натисна газта. По пътя към къщи не спря на нито един червен светофар.

Девета глава

Преди повече от век членовете на фамилията Уейвърли бяха състоятелни и уважавани. След време, когато загубиха парите си вследствие на неразумни инвестиции, семейство Кларк тайно злорадстваха. Те бяха заможни земевладелци, притежаваха плантации за памук и овощни градини, в които отглеждаха най-вкусните и сочни праскови. Уейвърли не притежаваха тяхното богатство, но бяха загадъчни аристократи от Чарлстън, които си издигнаха помпозна къща в Баскъм и се държаха по-надменно, отколкото имаха право.

Щом научиха за разоряването на Уейвърли, жените от фамилията Кларк затанцуваха под тайнствената светлина на полумесеца. После влязоха в ролята на благодетелки и започнаха да носят на обеднелите аристократи вълнени шалове, проядени от молците, и безвкусни торти, приготвени без захар. Истинската им цел беше да видят колко е мръсна къщата, след като няма прислуга да я поддържа, и колко са празни стаите след продажбата на повечето мебели.

Рийси, прапралелята на Ема Кларк, открадна ябълките от задния двор и така започна цялата история. Жените от фамилията Уейвърли (дрехите им бяха закърпени и явно сами си правеха прическите) пожелаха да покажат на дамите от семейство Кларк градината си, защото само нея поддържаха успешно без чужда помощ. Рийси им завидя — нейната градина не можеше да се сравнява с тази. Накъдето и да се обърнеше, виждаше прекрасни червени ябълки, и тя тайно напъха няколко в джобовете, в чантичката си и дори в пазвата си. Несправедливо беше Уейвърли да имат толкова хубави ябълки, след като дори не ги ядяха. Пък и дървото сякаш я подтикваше да ги вземе и хвърляше плодовете около нея.

Вкъщи тя даде плодовете на готвачката и й нареди да направи ябълково масло. Седмици наред всички жени от семейство Кларк имаха толкова прекрасни и еротични сънища, че започнаха да стават по-рано, бързайки да закусят. Оказа се, че сексът е най-важното в живота им — констатация, която едва ли би изненадала съпрузите им, често изнемощели от ненаситните си партньорки, но готови да ги обсипват с подаръци и да им прощават всички своеволия и капризи.

Накрая обаче ябълковото масло свърши и еротичните закуски приключиха. Направиха друго, но не беше същото. Рийси знаеше, че причината е в онези ябълки, ябълките на Уейвърли. Завистта я подлудяваше, тя си въобразяваше, че дървото дарява еротични сънища на всеки, който опита плодовете му. Нищо чудно, че онези Уейвърли винаги изглеждаха толкова самодоволни и щастливи. Не беше справедливо! Не беше справедливо дървото да е в техния двор, а не в двора на Кларкови.

Не можеше да каже на родителите си какво е направила. Би потънала в земята, ако някой разбереше, че е откраднала нещо, камо ли от наскоро обедняло семейство. Късно една нощ тайно се измъкна от леглото си и крадешком се добра до къщата на Уейвърли. Покатери се на оградата от ковано желязо, обаче полата й се закачи за един шип и тя увисна с главата надолу. Уейвърли я откриха едва на сутринта. Повикаха родителите й, после Финиъс Йънг, най-силният мъж в града, я свали от оградата, след което незабавно я заточиха в Ашвил при строгата й леля Една.

След два месеца Рийси прекара незабравима любовна нощ с един от конярите. Тъкмо това бе сънувала, когато ябълковото масло присъстваше на трапезата им. Беше готова да се примири с живота в дома на суровата леля Една в замяна на нощите, изпълнени с похот и секс, обаче след няколко седмици я завариха с палавия младеж в обора и на бърза ръка я омъжиха за един проклет старец. Тя никога повече не изпита щастие, нито сексуално удовлетворение.

Реши, че вината е на онези Уейвърли, и когато остаря, си постави за цел всяко лято да гостува в Баскъм, за да втълпява на децата от семейство Кларк какви ужасни егоисти са Уейвърли, задето пазят само за себе си вълшебното дърво.

И омразата остана насадена у фамилия Кларк много след като причината бе забравена.

В деня след празничния Четвърти юли Ема Кларк Матисън реши да приложи изпитания трик на предшественичките си, за да получи каквото иска. Сутринта с Хънтър Джон се любиха така страстно, че ако не бяха усилили радиото, децата щяха да чуят стоновете им. После, като го видя омаломощен и щастлив, тя започна да злослови по адрес на Сидни. Целта й бе да го накара да сравни сексапилната си съпруга с онази беднячка с грозни дрехи, която отгоре на всичко изглеждаше и много остаряла. Обаче Хънтър Джон отказа да говори за някогашната си любима, подчертавайки, че тя вече няма място в живота им.

После отиде да вземе душ, а Ема гневно прехапа устни. Така беше побесняла от яд, че й хрумна само едно.

Изчака мъжа си да тръгне на работа, телефонира на майка си и се разрида.

— Радвам се, че ме послуша, и не позволи на Хънтър Джон да присъства на градската забава. Браво на теб — похвали я Ариел. — Грешката ти е, че тази сутрин си му заговорила за Сидни.

— Ама нали ти ми каза да го накарам да ни сравнява. — Ема, която още беше в леглото, притисна до гърдите си голямата възглавница. — Как да го направя, без да я споменавам?

— Май не слушаш какво ти говоря, миличка. Нагласих нещата така, че той да ви сравни, когато Сидни бе сервитьорка, а ти — господарката на дома. Но само тогава. Престани да му натякваш, за бога!

Ема беше объркана. Не се съмняваше в уменията на майка си по отношение на мъжете, но този план й се струваше прекалено сложен. Съмняваше се, че ще може да го изпълни, без Хънтър Джон да надуши нещо гнило.

— Не си му позволила да разговаря с нея след онова изпълнение в „Бяла врата“, нали? — продължи майка й. — Беше голяма грешка.

— Не, мамо. Обаче не мога непрекъснато да го държа под око. Кога да му вярвам и кога — не?

— О, миличка, няма мъж, на когото можеш да вярваш безусловно. Всичко зависи от теб. Налага се да положиш малко повече усилия да го задържиш. Купи си секси бельо, изненадай го.

— Добре, мамо.

— Ние, жените от фамилия Кларк, не изпускаме съпрузите си. Даваме им каквото искат и те са щастливи.

— Къде е Бей? — попита Сидни, като влезе в кухнята и се озърна. През този понеделник след Деня на независимостта тя имаше почивен ден. — Уж щеше да ти помага.

— Беше тук, но чу бръмченето на самолет и изтича в градината. Напоследък е обсебена от самолетите.

Сидни се засмя:

— Не знам какво я е прихванало. Преди не я интересуваха.

Клеър се занимаваше с приготвянето на шоколадови кексчета, поръчани от семейство Хавършам, които живееха наблизо. Внукът им навършваше десет години и те бяха решили да му организират „пиратско“ тържество. Вместо торта поръчаха шест дузини кексчета с изненади — детски пръстени, монети или талисмани. Клеър пък смяташе да направи кръстче върху глазурата на всяко — като знака, с който се отбелязват съкровищата на пиратските карти, после щеше да забоде отгоре клечка за зъби с прикрепена хартийка, на която бе написана гатанка, подсказваща какво има вътре.

Сидни я погледа как приготвя глазурата и попита:

— За кого е поръчката?

— Семейство Хавършам. Утре внукът им става на десет.

— Ако искаш, ще взема един ден отпуска и ще ти помогна.

Клеър се усмихна — беше трогната от предложението на сестра си.

— Не е необходимо. Благодаря ти.

Бей дотича в кухнята и Сидни се засмя:

— Съкровище, не си длъжна непрекъснато да носиш брошката от Иванел. Тя няма да се разсърди, ако я махаш от време на време.

Малката погледна бижуто, закачено на блузката си, и възрази:

— Може да потрябва, затова нека ми е под ръка.

— Искаш ли да се разходим и да разгледаме училището?

— Ще се справиш ли без мен, лельо Клеър? — попита Бей.

— Скъпа, днес много ми помогна и ти благодаря. Ще се опитам да довърша сама. — Клеър си каза, че ще й е криво, когато есента малката тръгне на училище. После се утеши, че следобедите Бей и Сидни ще се връщат вкъщи и всички пак ще бъдат заедно. Откакто живееха под покрива й, бе разбрала какво е щастие. Стараеше се да мисли само за това, не и колко време ще продължи.

Не смееше да признае дори пред себе си, че всеки ден се питаше кога семейната „идилия“ ще приключи.

— Няма да се бавим — обеща Сидни.

— Добре. — Ненадейно Клеър се изнерви, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Проклятие! — Тейлър е пред входната врата. Ако обичаш, кажи му, че не желая да го виждам.

На вратата наистина се потропа и Сидни се усмихна:

— Как разбра?

— Просто разбрах.

— Виж, Клеър, ако ти се прииска да споделиш…

Тайните помежду им още бяха прекалено много, още важеше принципът: „Ще ти се доверя, ако и ти споделиш с мен.“

— Добре.

Тейлър и Бей седяха на люлката на верандата. От време на време той я залюляваше силно и двамата избухваха в смях. Бей знаеше, че Тейлър е винаги готов за забавления. Майка й обаче я беше предупредила да не го безпокои, ако се е съсредоточил в нещо, както по време на вечеря не бива да се задава въпрос на човек, докато не е сдъвкал залъка си.

Докато се люлееха, тя си мислеше за онзи свой сън, в който се намираше в градината. Нещата нямаше да се оправят, докато не го възпроизведеше до най-малката подробност. Само че не й хрумваше как да направи така, че върху лицето й да се отразят разноцветни дъги и мънички светлинки, и макар че много пъти откъсваше лист от тетрадка и го държеше срещу вятъра, плющенето на хартията не беше като в съня й.

— Тейлър? — промълви.

— Да?

— Какво може да обсипе с искрици лицето ти, все едно лежиш на слънце? Понякога виждам самолети, които са лъскави и слънцето се отразява от тях, обаче ако лежа в двора и те прелетят над мен, не ме посипват с искри.

— Говориш как светлината се отразява и хвърля отблясъци, нали?

— Да.

Тейлър се позамисли, после отговори:

— Сещам се, че става, когато светлина се отрази в огледало или в метални звънчета, окачени на прозорец и полюшвани от вятъра. А водата искри под слънцето.

Бей кимна — явно изгаряше от желание да изпробва предположенията му.

— Много ми помогна! Благодаря.

— Пак заповядай.

Сидни излезе на верандата и той спря люлката толкова внезапно, че Бей щеше да падне, ако не се беше хванала за синджира. Майка й и леля Клеър винаги предизвикваха такава реакция у хората.

— Здрасти, Тейлър — подхвърли Сидни и колебливо добави: — Виж, Клеър каза, че не желае да те вижда.

Той се изправи и люлката отново се залюля.

— Знаех си, че ще стане така. Изплаших я.

— Какво й направи? — строго попита Сидни — тонът й бе както когато беше хванала Бей да се подстригва сама.

Тейлър гузно сведе поглед:

— Целунах я.

Сидни се разсмя, но притисна длан до устните си, когато той вдигна глава.

— Прощавай. Само това ли й направи? — Приближи се до него и го потупа по рамото. — Остави на мен да я усмиря, става ли? Ако сега почукаш, няма да ти отвори. Нека за малко се прави на кралица Елизабет, така ще й мине по-бързо. — Тя направи знак на Бей да стане от люлката и тримата заедно излязоха на улицата. — Само една целувка, така ли?

— Да, обаче страхотна.

Сидни прегърна дъщеричката си и отбеляза:

— Не подозирах, че е способна на такова нещо.

— Аз пък предполагах — промърмори Тейлър, сбогува се с тях и влезе в къщата си.

— Леля Клеър тревожи ли се от нещо? — попита малката. — Сутринта забрави къде държим ежедневните прибори. Добре, че бях аз да й покажа.

Поведението на Клеър я плашеше. Тя си мислеше, че ако съумее да пресъздаде съня, всичко ще се оправи.

— Не е разтревожена, съкровище. Криво й е, че не може да контролира положението. Някои хора не знаят как да се влюбят също както не знаят да плуват. Изпадат в паника, като скочат във водата, после се досещат какво да правят.

— А ти? — Бей откъсна стръкче трева, поникнало между плочите на тротоара, и се опита да свирне с него, както й беше показал на Четвърти юли новият й приятел Дакота.

— Дали знам как да се влюбя? — попита Сидни и дъщеричката й кимна. — Мисля, че знам.

— Аз вече се влюбих.

— Така ли?

— Да. В новата ни къща.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Клеър — промърмори Сидни, когато спряха пред дълга тухлена постройка. — Това е училището. С леля ти сме учили в тази сграда. Моята баба не обичаше да излиза от къщи, но всеки ден ме изпращаше до тук.

Бей се загледа в сградата. Знаеше в коя стая ще учи — третата вляво по коридора. Знаеше дори как ще мирише — на гланцова хартия и препарат за почистване на мокети.

— Да, тук е хубаво — кимна.

— Права си, слънчице. Радваш ли се, че ще ходиш на училище?

— Да. С Дакота ще бъдем в един клас.

— Кой е Дакота?

— Едно момче, с което се запознах онази вечер на празника.

— Ясно. Радвам се, че си намираш приятели. За разлика от нас с леля ти, когато бяхме на твоята възраст.

Напоследък тя често говореше за Клеър и когато двете сестри бяха заедно, Бей често виждаше как те се преобразяват в малки момиченца. Сякаш изживяваха повторно детството си.

— И ти трябва да си намериш приятели, мамо.

— Не се тревожи за мен, миличка. — Сидни я прегърна през раменете и я притисна до себе си. В същия миг ги лъхна миризмата на одеколона на Дейвид. Бей се изплаши — не за себе си, а за майка си. Знаеше, че баща й не се интересува от нея. — Виж колко сме близо до центъра. Да се отбием при Фред и да купим от любимите ти ягодови кексчета. — Сидни се стараеше да говори спокойно, както правят всички родители, когато искат да заблудят децата си, че всичко е наред. — Знаеш ли какво ми хрумна? Да си вземем и чипс. Обаче не казвай на Клеър, иначе ще заяви, че и тя може да пържи картофи.

Бей кимна. Ягодовите кексчета й бяха любимите. Харесваше ги повече от баща си.

Влязоха в магазина на Фред и Сидни взе кошничка за пазаруване. Тъкмо когато отминаха щанда за плодове и зеленчуци, изведнъж нещо изтрещя. Стотици портокали се затъркаляха във всички посоки — към щанда за хляб, под количките на клиентите — и на Бей й се стори, че чува радостния им смях, задето са на свобода. Продавачът на плодове и две от момчетата, които опаковаха покупките, изникнаха ненадейно, като че ли бяха клечали встрани, очаквайки това да се случи.

Виновникът стоеше до празната витрина, където доскоро бяха портокалите, и не гледаше какво е направил, а се взираше в Сидни.

Беше Хенри Хопкинс, който ги беше почерпил със сладолед и беше седял при тях по време на зарята по случай Четвърти юли. Бей го харесваше. Беше спокоен като Клеър. Стабилен. Той се приближи, без да откъсва очи от майка й, и ги поздрави.

Сидни посочи портокалите:

— Виж какво, не беше необходимо да ги събаряш, за да привлечеш вниманието ни.

— Ще ти издам една тайна за мъжете. Глупавите ни постъпки са непреднамерени. Но в повечето случаи се подчиняват на логиката. — Той поклати глава. — Говоря като дядо си.

Сидни се засмя и обясни:

— С Бей дойдохме за любимите й ягодови кексчета.

— Май днес всички са на „сладка“ вълна. Преди няколко седмици Иванел подари на дядо ми бурканче с вишни в сироп — от онези, които се използват за украса. Вчера той го видя и му хрумна да разнообразим асортимента със сладоледи с карамел, разбита сметана и парченца банани. Днес ме изпрати да купя течен карамел, другото го имаме.

— Достойна кауза. Струвало си е да биеш път чак до тук — подхвърли Сидни.

— Защо не се отбиете във фермата? Ще ви почерпим със сладолед, ще покажа на Бей кравите.

Внезапно на Бей й олекна, сякаш товар падна от плещите й.

— Искам да видя кравите! — възкликна възторжено. — Много ги харесвам!

Сидни озадачено я изгледа:

— Какво те прихваща? Първо самолети, сега пък това. Откога стана такава любителка на крави?

— Защо, не ти ли харесват?

— Безразлични са ми. — Сидни се обърна към Хенри: — Дойдохме пеш, не с колата.

— Аз ще ви закарам — предложи той.

Бей подръпна блузата на майка си. Нима тя не забелязваше как се успокоява, когато Хенри е наблизо, как сърцата им бият в унисон?

— Моля те, мамо!

Сидни погледна Хенри:

— Май имате числено превъзходство.

— Чудесно. Ще ви чакам на касата. — Той се отдалечи.

— Е, любителко на крави, какво те прихвана? — промърмори Сидни.

— Не виждаш ли? — възкликна Бей.

— Какво да видя?

— От сто километра си личи, че те харесва. Както Тейлър харесва Клеър.

Бей се намръщи. Този път нямаше да е лесно, както бе предполагала. Обикновено нещата си идваха на местата, след като тя посочеше къде трябва да бъдат. Крайно време беше да възпроизведе в реалния живот съня си, иначе трудностите щяха все така да се изпречват на пътя й. Както например сега — майка й упорито отказваше да осъзнае, че птичето на късмета е кацнало на рамото й.

Хенри ги чакаше пред магазина и ги поведе към сребристия си пикап.

Бей остана във възторг от колата, както и от деня във фермата. Хенри и дядо му се държаха един с друг като братя, не като дядо и внук. Най-привлекателното в тях бе, че излъчваха спокойствие и стабилност. Майка й също усещаше това излъчване.

Щом зърна Сидни, възрастният Хопкинс я попита кога е рожденият й ден, а когато разбра, че тя е по-възрастна от Хенри точно с пет месеца и петнайсет дни, се засмя, потупа по рамото внука си и заяви:

— Тогава всичко е наред.

Бей ги наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че мястото на майка й е тук, в този дом.

Само че Сидни не го знаеше.

Според Бей майка й открай време нямаше посока в живота.

Имаше късмет, че дъщеричката й беше специалистка в това отношение.

Късно вечерта Сидни, понесла в прегръдките си Бей, се изкачи по стъпалата към верандата. Чувстваше се прекрасно.

Следобеда двамата с Хенри оставиха Лестър и Бей да обслужват машината за сладолед, монтирана под кестена в двора, и дълго се разхождаха из полето. Разговаряха предимно за миналото, за учителите от прогимназията.

По-късно Хенри ги закара до вкъщи. По пътя Бей заспа на задната седалка, затова като пристигнаха, той изключи двигателя и със Сидни отново подхванаха разговор. Този път не се върнаха в миналото, а всеки сподели плановете си за бъдещето. Тя не му каза за кражбите от магазините и за Дейвид. Струваше й се, че всичко това не се е случвало. Усещането й допадаше. Отрицанието бе лукс, особено след като на моменти противният одеколон на Дейвид сякаш полепваше по нея и не й позволяваше да загърби миналото. Ала заедно с Хенри тя можеше да забрави.

През този ден и вечерта бе говорила толкова много, че накрая, докато седяха в пикапа, съвсем прегракна.

Докато се усети, стана полунощ.

Тя влезе на пръсти в къщата — смяташе да занесе дъщеричката си в стаята й, но Клеър, която беше по нощница, я пресрещна в коридора:

— Къде бяхте?

— В бакалията срещнахме Хенри Хопкинс и той ни покани на сладолед. — Сидни погледна сестра си и сърцето й подскочи от уплаха. Лицето на Клеър беше пребледняло и изопнато, тя машинално кършеше ръце, като че ли й предстоеше да съобщи ужасна новина.

„О, господи, Дейвид! Дейвид ни е открил!“ Сидни дълбоко си пое дъх, опитвайки се да го надуши. — Защо? Какво се е случило?

— Нищо. — Клеър продължи да кърши пръсти, после се извърна и тръгна към кухнята. — Да беше се обадила да ме предупредиш.

Сидни затича подир нея, все така притискайки Бей до гърдите си. Клеър префуча през кухнята, излезе на остъклената веранда и навлече чехлите с дървени подметки.

— Това ли е всичко? — задъхано възкликна Сидни. — Затова ли се сърдиш?

— Разтревожих се. Помислих си, че…

— Какво? Какво си помисли, че е станало? — Сидни се стресна — никога не беше виждала сестра си в подобно състояние. Сигурно се беше случило нещо страшно.

— Реших, че сте заминали — прошепна Клеър.

— Разтревожила си се да не сме заминали? Искаш да кажеш завинаги, така ли?

Вместо да отговори, Клеър промълви:

— Ако ти потрябвам, ще бъда в градината.

— Виж… извинявай, че ти го причиних. Трябваше да се обадя, сгреших… — Сидни се задъхваше. Гневът на сестра й поглъщаше кислорода в тясната остъклена веранда.

— Клеър, обещах ти, че няма да заминем. Не ми се сърди.

— Не се сърдя. — Клеър блъсна встрани плъзгащата се врата и върху рамката остана тлеещ отпечатък от дланта й. Прекоси алеята за коли и отключи металната порта. Сидни я изчака да влезе в градината, после се върна в кухнята. Изпечените кексчета бяха наредени върху плотовете. Върху всяко бе нарисувано кръстче и беше забучено „знаменце“ с гатанка. Тя се наведе да прочете някои.

„Мислиш, че няма нищо, но ти си роден с късмет. Копай по-дълбоко и ще намериш амулет.“

„Никой не знае какво бъдещето ще му донесе. Може би пръстен от злато, може би разбито сърце.“

„Нямаш пари да си купиш тенис ракета? Копай тук и ще намериш монета.“

За онези кексчета, в които нямаше подаръци, Клеър беше написала гатанка с отговор: „Не се радвай и не копай. Нямаш си късмет комай.“

Сидни се позамисли, после отиде в склада с провизиите, седна зад бюрото на сестра си, нежно положи Бей на скута си и вдигна слушалката на телефона.

Десета глава

Като всеки влюбен Тейлър Хюс отчаяно се питаше какво му става.

Клеър бе изпълнена с неудовлетворение и силна енергия и му ги предаде, когато се целунаха. Дори сега, когато си помислеше за случилото се, изведнъж му прималяваше дотолкова, че непременно трябваше да седне и да наведе глава между краката си, а когато мъглата пред очите му се разсееше, той изпиваше по две чаши вода, за да потуши огъня, тлеещ в гърдите му.

Ала онова, което го въодушевяваше и оцветяваше в яркочервено всяка стая, в която влезеше, ужасяваше Клеър. Тя често се питаше как Тейлър може да изпитва такова удоволствие от нещо, което й причиняваше толкова страдания.

Той се опитваше да живее постарому, но правеше всичко машинално, защото на практика бе загубил досег с действителния свят. Само Клеър беше реална. Но тя се страхуваше. Всъщност какво знаеше за нея? Клеър Уейвърли беше загадка за всички свои познати.

И днешният следобед той седеше в кабинета си в колежа и докато чакаше да започне вечерният курс, мислите му отново бяха обсебени от нея. Забеляза в коридора Ана Чапъл, която беше декан на факултета, и я повика.

Тя надникна през отворената врата.

— Добре ли познаваш Клеър Уейвърли? — попита Тейлър.

— Клеър ли? — Ана вдигна рамене и се облегна на рамката на вратата. — Чакай да си помисля. Познавам я от пет години. Тя урежда всичките ни служебни празненства.

— Мисълта ми беше дали знаеш що за човек е.

Ана се усмихна:

— Разбрах. Е, ще те разочаровам — не я познавам като личност. От друга срана, ти живееш тук вече една година. Сигурно си забелязал известни… странности в този град.

Тейлър наостри уши — разговорът беше придобил неочакван обрат.

— Да — отвърна лаконично.

— Като всички обитатели на малки градчета и жителите на Баскъм приемат много на сериозно градските легенди. Урсула Харис от факултета по английска литература води специален курс по тази тема. — Ана влезе в кабинета и седна срещу Тейлър. — Например миналата година бях на кино и зад мен седяха две възрастни дами. Разговаряха за някой си Финиъс Йънг, който бил най-силният мъж в града и щял да бутне каменната ограда, която толкова им пречела. Търсех човек, който да изкопае няколко дънера от задния ми двор, затова се обърнах и попитах дамите ще ми дадат ли номера на този юначага. Обясниха ми, че той имал дълъг списък с чакащи за услугите му и че имало опасност да се спомине, докато ми дойде редът. Оказа се, че най-силният мъж в града е на деветдесет и една години. Обаче според местната легенда в рода Йънг винаги има по един Финиъс, надарен с невероятна сила, към когото хората се обръщат, потрябва ли им човек за тежка физическа работа.

— Много интересно, но не разбрах каква е връзката с Клеър.

— Местните вярват, че всички растения в градината на Уейвърли притежават магически свойства, а прословутото ябълково дърво буквално се е превърнало в мит. Самата аз смятам, че не съществуват вълшебни градини и дървета. Клеър е загадъчна, защото предците й са били загадъчни, но всъщност е най-обикновен човек като нас двамата. Разбира се, явно е доста проницателна, щом е успяла да се възползва от градската легенда и да създаде доходен бизнес.

Вероятно Ана беше права. Само че Тейлър не беше забравил как в детството му в хипарската колония в Кънектикът винаги валеше сняг на седемнайсети януари. Явлението нямаше научно обяснение, но легендата гласеше, че на този ден умряла красива индианка, дъщеря на зимата, и оттогава всяка година небето ронело ледени сълзи за нея. Освен това като малък знаеше със сигурност, че ако уловиш в буркан точно двайсет светулки и ги пуснеш, преди да си легнеш, ще спиш цяла нощ, без да те мъчат кошмари. Някои явления бяха необясними, други се подчиняваха на някаква логика. Понякога обясненията допадаха на хората, друг път им се струваха неприемливи и тогава те предпочитаха да ги наричат митове.

— Струва ми се, че те интересува нещо друго — подхвърли Ана.

Тейлър се усмихна:

— Много си проницателна.

— Какво друго… Знам, че не е омъжена. И че има природена сестра.

— Природена? — Той наостри уши.

— Чувала съм, че са от различни мъже. Майката била луда глава. Избягала от Баскъм, родила деца, довела ги в града и отново отпратила нанякъде. Доколкото разбирам, проявяваш интерес към Клеър.

— Така е.

— Е, стискам ти палци. — Ана се изправи. — Само гледай да не оплетеш конците. Не ми се търси друга фирма за организиране на нашите тържества, защото ти си разбил сърцето на Клеър.

Късно вечерта Тейлър седна да проверява курсовите работи на студентите, но все не можеше да се съсредоточи, защото мислеше само за Клеър. Оказа се, че Ана не я познава добре. Никой не я познаваше. Изглежда, само Сидни можеше да му помогне да надникне в душата на жената, обсебила мислите му от първия миг, в който я заговори.

Беше обещала да поговори със сестра си и той с нетърпение чакаше да му се обади. А може би сутринта щеше да отиде направо в салона за красота.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката:

— Ало?

— Тейлър, обажда се Сидни.

— Слава богу! Надявах се да позвъниш.

— Слушай внимателно — тихо каза тя. — Сестра ми е в градината. Портичката е отключена. Възползвай се от възможността.

— Тя каза, че не иска да ме вижда. — Тейлър се поколеба. — Или ме е излъгала?

— Струва ми се, че си й необходим. За пръв път я виждам в такова състояние.

— Какво?

— Все едно е нажежена жица. Изгаря всичко, до което се докосне.

Тейлър си помисли, че чувството му е познато.

— Идвам веднага — промълви.

Прекоси двора и заобиколи къщата на Уейвърли, за да влезе в градината. Дървената портичка наистина беше отключена и той я отвори.

Лъхна го миризмата на джоджен и розмарин, все едно беше влязъл в кухня и на печката вряха различни билки.

Лампите от двете страни на пътеката, подобни на онези, които осветяват самолетните писти, хвърляха жълтеникава светлина. В дъното на градината смътно се очертаваше силуетът на ябълковото дърво, което леко потрепваше. Тейлър зърна Клеър, коленичила до лехата с билките, и дъхът му спря за миг. Късата й коса беше прибрана с широката бяла кордела. Носеше дълга бяла нощница с презрамки. Стегнатите й гърди се полюшваха, докато тя разравяше пръстта с малко гребло. Изведнъж му прималя, затова се наведе, подпря длани на коленете си и няколко пъти дълбоко пое въздух.

Сидни беше права — положението му беше безнадеждно.

След секунди почувства, че може да се изправи, без да изгуби съзнание, и бавно тръгна към Клеър — не искаше да я стресне. Беше на няколко крачки от нея, когато тя захвърли греблото. Тейлър забеляза, че листата на някои растения са потъмнели, сякаш бяха изгорели. Други бяха спаружени като от силна топлина. Тя вдигна глава и го погледна. Клепачите й бяха почервенели и подпухнали.

Мили боже, нима беше плакала?

Сърцето му се късаше, когато видеше някой да плаче. Студентките познаваха тази му слабост и не пропускаха да се възползват от нея. Ако първокурсничка не смогваше да изпълни възложената й задача, пускаше по някоя сълза и Тейлър веднага й даваше отсрочка, дори предлагаше да се застъпи за нея пред другите преподаватели.

Клеър потрепери и извърна очи:

— Върви си, Тейлър.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма! — Тя се пресегна за греблото.

— Моля те, не плачи.

— Какво те засяга? Не е свързано с теб. Неволно си ударих палеца и плача от болка.

— Сидни нямаше да ме повика, ако беше само това.

Думите му сякаш натиснаха някакъв бутон в нея. Тя рязко вдигна глава:

— Сидни те е повикала?

— Каза, че си разстроена.

Тя се поколеба, после думите потекоха като буен поток:

— Как е могла да ти се обади?! Сигурно съвестта няма да я гризе, ако ти ме наглеждаш, след като замине завинаги. Нима не знае, че и ти ще си тръгнеш? Всъщност откъде да знае, след като само тя зарязва хората! Нея не са я изоставяли.

— Заминава завинаги ли? — изуми се Тейлър. — И аз, така ли?

Устните на Клеър затрепериха:

— Всички ме изоставяте. Майка ми, баба ми, Сидни. Дори Иванел сега си има някого.

— Първо, нямам намерение да напускам града и работата си. Второ, за къде заминава Сидни?

Тя отново извърна глава:

— Не знам. Но се страхувам, че ще си тръгне.

„Сестра ми харесва стабилността“ — бе казала Сидни. Тази жена бе изоставена от най-скъпите си същества и бе решена да не го допусне отново. Краката му се подкосиха от това прозрение. Едва сега изтълкува поведението й. Разбира се, бе живял достатъчно дълго в съседство с жените Уейвърли, за да разбере, че има зрънце истина в градската легенда, обаче Ана имаше право за едно. Клеър не беше магьосница, а човешко същество като всички други. И като тях изпитваше тъга и болка.

— О, Клеър! — Той коленичи до нея.

— Не ме гледай така!

— Не мога да се спра. — Тейлър протегна ръка и докосна косата й. Изненада се, когато тя не се отдръпна, а наклони глава към дланта му. Очите й бяха затворени, изглеждаше безкрайно уязвима.

Той пропълзя по-близо до нея и с длани обгърна лицето й. Колената им се докоснаха, Клеър се приведе и отпусна глава на рамото му. Косата й беше мека като коприна. Тейлър прокара пръсти през гъстите кичури, после докосна раменете й, потърка гърба й — опитваше се да я утеши, но не знаеше как.

След малко тя се отдръпна и го погледна. Очите й още бяха влажни от сълзите. Колебливо се пресегна и замилва лицето му, пръстите й проследиха очертанията на устните му, после тя се наведе да го целуне, а Тейлър не помръдваше, сякаш беше напуснал тялото си и наблюдаваше сцената отстрани. В главата му се въртеше само една натрапчива мисъл — че ще е глупаво, ако припадне. Клеър се отдръпна и това му подейства като шок и го върна към действителността. „Не!“ — каза си и прилепи устни към нейните. Минутите се нижеха, сърцата на двамата биеха като едно. Тейлър се опита да си напомни, че е дошъл да я утеши, да премахне болката й, а не да изпита удоволствие. Но и за нея изживяването бе прекрасно, защото по едно време страстно ухапа устната му.

— Кажи ми да престана — прошепна Тейлър.

— Не преставай! — Тя целуна шията му. — Нека е още по-хубаво.

Заразкопчава ризата му бавно, с треперещи пръсти, разгърна я, дланите й се плъзнаха по гърдите му, после по гърба му. Прегърна го и допря страна до сърцето му. Тейлър изпъшка. Енергията, излъчваща се от нея, тази нажежена лава от неудовлетворени чувства му причиняваше физическа болка и същевременно беше тъй приятна. Само че беше прекалено много, за да може да я поеме цялата.

„Сигурно ще умра — помисли си, замаян от опиянението. — Какво пък, всеки мечтае за такъв край…“

Смъкна ризата си, но Клеър не го пускаше. Притисна я към себе си и отново я зацелува, тя го блъсна на земята и се просна върху него. Лежаха в леха с някаква билка — може би тамян — и миризмата й беше опияняваща. Странно, но усещането му беше познато, сякаш вече го беше изживял.

Клеър се отдръпна да си поеме дъх. Беше го възседнала, дланите й, опрени на гърдите му, изпращаха еротични послания. По страните й още се стичаха сълзи.

— Моля те, не плачи! Моля те. Готов съм на всичко, за да не плачеш.

— На всичко ли?

— Да.

— Ще си спомняш ли тази нощ утре? Ще я забравиш ли утре?

Той се поколеба:

— Молиш ли ме да я забравя?

— Да.

— Добре тогава.

Клеър съблече нощницата си и дъхът му секна отново. Нежно докосна гърдите й и тя изстена.

Тейлър мигом се отдръпна. Чувстваше се така, сякаш отново бе плах юноша.

— Не знам какво да правя — прошепна.

Тя легна отгоре му, гърдите й се притиснаха до неговите:

— Само не преставай.

Тейлър я прегърна, обърна я по гръб и се озова върху нея. Зацелува я като обезумял, а тя го хвана за косата и обви бедра около него. Не, не биваше да я люби сега. Сега тя не беше на себе си, а на следващия ден щеше да го мрази, да го прогони от живота си. Затова го беше помолила да забрави.

— Не преставай! — прошепна му, когато той откъсна устни от нейните.

— Няма. — Обсипа с целувки шията й, гърдите й, захапа едното й зърно. Отново му се стори, че го е правил и преди, но, разбира се, това бе невъзможно.

Ненадейно си спомни.

Сънят!

Беше сънувал тази нощ!

Знаеше какво ще се случи, как ще ухаят билките наоколо, какъв вкус ще има тялото на Клеър.

Всичко, свързано с нея, бе предопределено от съдбата. Беше дошъл в Баскъм, следвайки мечта, която така и не се сбъдна, но доведе до тази нощ.

Клеър потръпна от утринния хлад. Край нея нещо префуча и тупна на земята.

Тя отвори очи — на сантиметри от лицето й се червенееше ябълка. След миг още една тупна наблизо.

Отново беше заспала в градината. Не беше нещо ново, случвало й се беше десетки пъти. Тя седна, почисти пръстта от косата си и машинално посегна за градинските си сечива.

Само че нещо не беше наред. Земята беше топла, а ветрецът й се стори бръснещ. Чувстваше се някак…

Погледна надолу и ахна.

Беше гола!

А Тейлър беше топлата земя.

Отворил беше очи и се усмихваше:

— Добро утро.

Изведнъж тя си спомни всяка еротична подробност от изминалата нощ, всяка негова страстна ласка. След секунди осъзна, че е гола и се взира в него като малоумна. Скръсти ръце на гърдите си и се озърна за нощницата си. Видя, че Тейлър лежи върху нея, и я издърпа. Побърза да я облече, изпитвайки облекчение, че поне за няколко секунди лицето й ще е скрито от тъканта. Господи, къде беше бельото й? Видя бикините си на земята и ги грабна.

— Замълчи! — възкликна и се изправи. — Не казвай нито дума. Обеща да забравиш всичко.

Тейлър сънено потри очи:

— Дадено.

Тя отново го загледа. В косата му имаше пръст и ароматни треви. Беше само по боксерки и по цялото му тяло имаше белези от изгарянията, причинени от ръцете й, ала той не се оплакваше. Не и снощи, не и сега. Как бе могъл да се въздържи, да доставя наслада само на нея, без да мисли за себе си?

Клеър се врътна и тръгна по пътеката, но се спря, когато той се провикна:

— Пак заповядай.

Незнайно защо това подобри настроението й. Какво нахалство — той очакваше да му благодари. Обърна се и подхвърли с леден тон:

— Какво каза?

Тейлър посочи рохкавата пръст:

— Ти си го написала.

Любопитството й надделя и тя се върна да погледне. Върху пръстта беше написано „Благодаря ти“. Надписът беше релефен, като че някаква подземна сила го беше изтласкала на повърхността.

Клеър гневно възкликна, наведе се, грабна една ябълка и я запрати към дървото.

— Нищо не съм писала! — сопна се и хукна към дървената портичка. Първите дъждовни капки западаха още преди да прекоси градината. Докато стигне до къщата, небето се разтвори и заваля като из ведро.

Вечерта Фред шофираше по мокрото шосе и си спомняше за Джеймс. Стараеше се да е сам, когато мисли за него, защото се боеше, че някой ще го види и ще прочете мислите му.

Открай време знаеше, че е гей, ала едва когато се запозна с Джеймс през първата година в университета „Чапъл Хил“ най-сетне разбра защо — за да бъде с него. Беше едва петнайсетгодишен, когато майка му почина в съня си, а през първата му година в университета баща му бе поразен от инфаркт. Той бе принуден да се откаже от следването, да се раздели с Джеймс и да се върне в родния град, за да поеме работата в магазина. Ядно си мислеше, че това е последният мръсен номер на баща му — да го откъсне от онова, което най-сетне му бе донесло радост и удовлетворение въпреки хорското мнение. Със сълзи на очи се сбогува с най-скъпия си човек, но само след три седмици Джеймс пристигна в Баскъм.

По-късно той завърши образованието си в колежа „Ориън“ — имаше време за лекциите, понеже Фред по цял ден беше зает в магазина. Дипломира се и си намери работа в Хикори. Непрекъснато насърчаваше Фред да се отърве от всичко, което му напомня за баща му и вечното му неодобрение. Често подхвърляше:

— Да отидем на вечеря или на кино. Да предизвикаме местните хора да говорят за нас.

И така бунтът на двама двайсет и една годишни младежи с нестандартна сексуална ориентация, които се бяха осмелили да напуснат университета и да заживеят заедно, без да отговарят пред никого, прерасна в стабилна връзка, продължила повече от трийсет години. За Фред те изминаха така бързо, сякаш бе прелистил книга, но краят й се бе оказал неочакван. Сега съжаляваше, че не е обърнал повече внимание на сюжета.

И на разказвача.

Спря колата пред къщата на Иванел. Беше си забравил чадъра, затова затича под проливния дъжд към верандата. Преди да влезе, свали мокрото си сако и обувките си, за да не повреди полирания под.

От Иванел нямаше и следа, затова я повика.

— Тук съм! — обади се тя откъм таванското помещение. Захванала се беше да помете дървените стърготини, останали под струга, но те бяха като миниатюрни птички, които изплашено политат, когато ги докоснеш. Иванел носеше маска против прах, понеже с всеки замах на метлата въздухът се изпълваше с безброй дървесни стружки и помещението изглеждаше задимено.

— Моля те, недей. Не искам да се преуморяваш. — Фред се приближи до нея и взе метлата. Когато човек е изоставен от някого, той удвоява усилията си да задържи приятелите си. Искаше Иванел да се радва на присъствието му и бе готов да направи всичко за нея. Нямаше да понесе да изгуби и нея. — Дърводелците ще почистят, когато приключат.

Иванел, която още не беше свалила маската, приветливо се усмихна:

— Ще стане много хубаво, нали?

— Да, права си. — Наистина малкият тавански апартамент щеше да стане много уютен, когато го обзаведеше с любимите си мебели и вещи за украса. Само че това означаваше да се върне в къщата си, нещо, което от дълго време упорито избягваше.

— Какво ти е? — Иванел плъзна маската нагоре и я нагласи на главата си като шапчица.

— Днес помолих момчетата от магазина да закарат празни кашони в предишната ми къща. Смятам да си събера багажа и да я дам под наем. Какво ще кажеш?

Тя кимна:

— Чудесна идея. Можеш да останеш тук, докогато желаеш. Приятно ми е с теб.

Фред дрезгаво се засмя — сълзите го задавяха.

— Приятна ти е компанията на стар глупак с разбито сърце, така ли?

— Повечето симпатични хора, които познавам, са глупци — отвърна тя. — Хора със силен характер.

— Не знам дали съм силен.

— Щом ти го казвам, значи е така. Дори Финиъс Йънг не може да ти стъпи на малкия пръст. Искаш ли да те придружа да си събереш багажа?

Той кимна. Искаше го повече, отколкото можеше да изрази с думи.

Фред идваше в къщата за пръв път, откакто Джеймс се беше изнесъл. Влезе в дневната и се огледа. Струваше му се странно да е тук и нямаше никакво желание да се задържи повече от необходимото. Къщата вече не беше негов дом, а свърталище на лоши спомени за баща му.

Иванел, чиито подметки проскърцваха по дървения под, влезе след него и възкликна:

— Виж ти! Тук е много по-уютно, отколкото при последното ми посещение. Беше малко след смъртта на майка ти, Бог да я прости. Спомням си, че беше окичила цялата къща с рисувани образи на Исус. — Тя прокара длан по облегалката на солидното кожено кресло. — Имаш хубави мебели.

— Съжалявам, че толкова години не те поканих, Иванел. Бях оставил на Джеймс този ангажимент.

— Не се извинявай, мен никой не ме кани. Всеизвестен факт.

— Защо? — Фред озадачено я изгледа. — Ти си прекрасен човек.

— Късно е да се опитвам да променя нагласата на хората спрямо мен. Всичко започна през 1953 година. Опитах се да потисна порива си, но повярвай, че ако ми хрумне да направя някакъв подарък, непременно трябва да го сторя, иначе ще полудея.

— Какво се случи?

— Вътрешният ми глас ме подтикна да дам презервативи на Луана Кларк. По онова време в нито една дрогерия в Баскъм не се продаваха кондоми. Помолих мъжа си да ме закара с колата до Роли. През целия път той ми опява, че ми е скимнала голяма глупост. Само че онова беше по-силно от мен.

Фред неволно се засмя:

— И само затова си се превърнала в черната овца? Дори през 1953 не е било толкова страшно да подариш някому презервативи, нали така?

— Не беше важно какво, а на кого го дадох. Обадих се на Луана и се разбрахме на другия ден да се видим в църквата. Казах й, че трябва да й подаря нещо.

Опитах се да останем насаме, но тя беше с приятелите си и високомерно ми нареди да й дам подаръка.

Държеше се с мен като със слугиня. Вероятно си чувал за отколешната вражда между фамилиите Кларк и Уейвърли. На мен ми кипна от нахалството й и й дадох кондомите пред приятелите й. О, за малко да забравя най-важното. През войната съпругът на Луана беше ранен и му бяха отстранили гениталиите. Всички в градчето ме намразиха, но положението се влоши още повече, когато след година Луана забременя. Вината си беше само нейна, да беше използвала презервативите. Така или иначе местните хора започнаха да ме гледат накриво, все едно щях да издам тайните им. И, разбира се, и през ум не им минаваше да ме поканят на гости. Откровено казано, нямах нищо против бойкота им, докато мъжът ми беше жив.

Фред възхитено я изгледа. Тази старица беше неговият кумир, философията й го успокояваше: човек не може да се промени, независимо дали се харесва или не, затова е по-добре да се харесва.

Той пристъпи към нея и я хвана под ръка:

— За мен е чест да ти приготвя вечеря. Галавечеря.

Иванел се засмя:

— Ти си истинско съкровище.

Единайсета глава

— С Бей и Хенри отиваме на езерото. Прислужницата ще остане при дядо му само до пет часа, затова трябва да се върнем преди това. Хенри ще ни докара — обясни Сидни и сякаш за да успокои сестра си, повтори: — Ще се върнем преди пет.

Клеър затвори капака на кошницата за пикник и я подаде на Сидни. Даваше си сметка, че много я е изплашила преди седмица. Казваше си обаче, че ако се държи, сякаш всичко е наред, сестра й ще забрави случилото се.

През тази седмица Сидни и Хенри се виждаха често — най-вече на вечеря заедно с Бей. В неделя ходиха на кино. Клеър се опитваше да си внуши, че се радва на приятелството им. Времето, през което оставаше сама, използва да консервира зеленчуци, да работи в градината и да въведе в ред счетоводството си — все обикновени и приятни дейности. Изпитваше необходимост да се занимава с тях. Те бяха котви, прикрепващи я към живота, който си бе изградила сама.

— Не ви ли е страх да ходите там? — попита, докато вървеше подир сестра си.

— От къде на къде?

— Ами доста е далеч и ще бъдете сам-сами.

Сидни се засмя и остави кошницата до входната врата:

— Ще извадим късмет, ако намерим място да си устроим пикник. През лятото около езерото не можеш да се разминеш от хора.

— Дори в работен ден ли?

— Да.

— Така ли? — смутено избърбори Клеър. — Не знаех. Не съм била там.

— Тогава ела с нас — каза Сидни! Цяла седмица я беше канила да ги придружи, но Клеър все отказваше.

— Моля? Не.

— Да! — Сидни я хвана за ръцете. — Моля те. Престани да ми отказваш. Ще си изкараме чудесно. Представи си — живееш тук сума години, а не си виждала езерото. Е, ще дойдеш ли? Моля те.

— Не искам.

— Каня те от сърце.

Клеър усети познатото безпокойство. И баба й реагираше така на перспективата да се сближи с някого — идваше й да се свие на кълбо, докато опасността премине. Виж, когато работеше, бе съвсем друго. Тогава не беше длъжна да общува с хората, които й бяха възложили да организира празненството им. Тогава тя говореше само служебно или си мълчеше. За жалост поведението й не се вписваше в общоприетите понятия. Повечето хора я смятаха за груба и надменна, а всъщност се държеше така, защото се страхуваше да не направи или да не каже нещо глупаво.

— Сигурно с Хенри предпочитате да сте сами — промърмори.

— Не е вярно. — Сидни изведнъж стана сериозна. — С него сме само приятели. Затова го харесвам. Излизам с него, защото на Бей й е приятно. Хайде, ела с нас. Бързо иди да се преоблечеш.

Клеър не можеше да повярва, че води този разговор. Погледна белия си панталон и блузата без ръкави:

— Какво да си облека?

— Къс панталон. Или бански костюм, ако искаш да поплуваш.

— Не умея да плувам.

Сидни се усмихна:

— Искаш ли да те науча?

— Не! — отсече Клеър, после смекчи тона: — Не, благодаря. Страхувам се от дълбоките води. Бей може ли да плува?

Сидни влезе в дневната, където беше оставила две одеяла и плажна чанта с хавлиени кърпи; остави ги в преддверието и едва тогава отговори:

— Да, вземаше уроци, когато живеехме в Сиатъл.

Сестра й веднага наостри уши:

— В Сиатъл ли?

Сидни дълбоко си пое дъх и кимна. Името на града не й се беше изплъзнало случайно. Бе направила първата крачка. Може би някой ден щеше да сподели с Клеър за случилото се през десетте години, откакто беше напуснала Баскъм.

— Да, в Сиатъл. Бей е родена там.

Досега беше споменала Ню Йорк, Боас и Сиатъл — градове, които се намираха много по на север от онези, в които се беше подвизавала майка им, помисли си Клеър. Подозираше, че сестра й и малката й племенница са преживели нещо ужасно, което Сидни засега отказваше да сподели, но си личеше, че изцяло се е посветила на дъщеричката си. Записала я беше на уроци по плуване и дори само този факт доказваше, че е много по-добра майка, отколкото Лорълай някога е била.

От улицата се чу клаксон и Сидни извика:

— Побързай, Бей!

Малката тичешком слезе по стълбището. Под жълтата плажна рокля носеше бански костюм.

— Най-после! — извика и се стрелна през отворената врата.

— Добре, не се преобличай. — Сидни извади от чантата розова ленена шапка и я нахлупи на сестра си. — Идеално. Да вървим. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си.

Хенри се усмихна, като я видя. Не изглеждаше ядосан, че им се е натрапила. Сидни твърдеше, че с него са само приятели, но Клеър знаеше, че чувствата му не са платонични. Понякога, докато гледаше сестра й, той сякаш ставаше невидим, изгубвайки се в нея.

Явно беше влюбен до уши.

Клеър и Бей се настаниха на задната седалка, Сидни се канеше да седне до Хенри, но спря и извика:

— Здрасти, Тейлър.

Клеър се обърна и през задното стъкло видя, че Тейлър слиза от джипа си. Носеше къс джинсов панталон и шарена хавайска риза. Тя го виждаше за пръв път след нощта в градината и се почувства ужасно неловко. Запита се как се държат хората, след като са били интимни. Беше като да споделиш тайна с някого, но след миг да съжалиш, че си му се доверил. Само при мисълта, че ще говори с него, лицето й пламна като божур.

— Отиваме на пикник край езерото, ще дойдеш ли с нас? — попита Сидни.

— Какви ги вършиш? — просъска Клеър. Хенри любопитно я загледа в огледалцето за обратно виждане.

— Уча те да плуваш — отвърна сестра й.

— Довечера имам лекции — провикна се в отговор Тейлър.

— Ще се върнем навреме.

— Тогава приемам поканата. — Той тръгна към тях.

Клеър забеляза, че Сидни се кани да отвори задната врата, и побърза да се прехвърли от другата страна на Бей, та малката да е нещо като буфер между нея и Тейлър. Почувства се глупаво, когато той понечи да се качи, видя я и се вцепени.

— Клеър! Не знаех, че и ти ще дойдеш.

След няколко секунди тя най-сетне събра смелост да го погледне, но не откри издайнически признаци, че мислите му са обсебени от нейната тайна. Не знаеше дали да се чувства облекчена или още по-притеснена…

Щом джипът потегли, той я попита:

— Какво е това прословуто езеро?

Клеър се опита да измисли някакъв банален отговор. Не можеше да каже, че никога не го е виждала, нито че досега не е ходила на пикник като развлечение, а само когато е организирала нечие празненство. От друга страна, Тейлър едва ли щеше да се изненада, че тя не знае как да реагира. Откакто се запознаха, и думите, и действията й бяха противоречиви: „Знам всичко, нищо не знам; мога да се справя сама в живота, виж колко съм уязвима.“

— Не съм го виждала — призна накрая. — Питай Сидни, тя е по уреждане на забавленията.

Сидни се обърна към тях:

— Езерото е любимо място за отдих. Много младежи и семейства с малки деца ходят там през лятото. А нощем брегът се превръща в алея на влюбените.

— Откъде знаеш? — попита Тейлър.

Тя само се засмя и повдигна вежди.

— Нима си ходила там през нощта? — удиви се Клеър. — Баба знаеше ли какви ги вършиш?

— Естествено. Сподели, че като млада често е ходила там нощем.

— Никога не ми го е казвала.

— Сигурно се е страхувала, че като зяпнеш от учудване, ще лапнеш някоя муха.

Клеър стисна устни и отсече:

— Не вярвам да го е правила.

— Всеки го прави поне веднъж в живота си. — Сидни сви рамене. — И тя е била млада.

Клеър крадешком погледна Тейлър, който се усмихваше. „И той някога е бил младеж“ — помисли си.

Самата тя често се бе питала какво е усещането да си млад.

Езерото се намираше сред гъста гора, засадена върху деветдесет акра от земите на фамилията Лънсфорд. Десетилетия наред имотът се предаваше от поколение на поколение лениви земевладелци. Щеше да е прекалено трудно да опазят езерото от туристите, ако пък превърнеха гората в парк, поддържането щеше да изисква много усилия. От друга страна, те бяха южняци и за нищо на света нямаше да продадат семейните земи или — пази боже! — да ги дарят на държавата. Ето защо бяха поставили табели с надпис „Влизането забранено“, на които никой не обръщаше внимание, и повече не се интересуваха от имота си.

Къса пътечка водеше от паркинга, посипан с чакъл, до езерото. Тейлър вървеше подир Клеър и тя се почувства още по-притеснена — този човек знаеше за нея тайни, неподозирани от никого. Струваше й се, че очите му я пронизват, но обърнеше ли се, виждаше, че той гледа в друга посока. Дали пък не си въобразяваше, защото искаше да е така? Вероятно това бе поведението на всички, които са били интимни. Споделиш ли с някого тайна, срамна или не, тя ви сближава. Човекът, на когото си се доверил, придобива особено значение само заради онова, което знае.

Дърветата се разредиха, шумът се усили. От едната страна на езерото се простираше естествен плаж, а от другата растяха типичните за Юга невисоки борове, по които децата се катереха, за да скочат във водата. Сидни се оказа права — наистина имаше много летовници, но те намериха свободно местенце и разстлаха одеялата.

Клеър беше приготвила сандвичи с пиле и авокадо и кайсиеви кексчета, Сидни бе взела чипс и няколко бутилки кока-кола. Настаниха се удобно и забъбриха, докато се хранеха. За изненада на Клеър много жени спряха да ги поздравят. Бяха предимно клиентки на Сидни, които й изразяваха благодарността си — новите им прически им придавали самочувствие, мъжете им били много по-внимателни с тях, а механиците, които ремонтирали колите им, вече не можели да ги ударят в сметката.

Бей си изяде сандвича и заяви, че иска да поплува. Хенри и Сидни тръгнаха с нея към езерото, а Клеър и Тейлър останаха сами.

— Сега ще ти разкажа една история. — Той се излегна и сложи ръце под тила си.

Клеър седеше на другото одеяло, но беше достатъчно близо, за да го наблюдава. „И аз знам една тайна за него — помисли си. — Знам как изглежда, когато е под мен.“

— Защо смяташ, че твоята история ме интересува? — подхвърли кисело.

— Другата възможност е да разговаряме. Предполагам, че предпочиташ да чуеш разказа ми.

— Тейлър, не си въобразявай…

— Слушай внимателно. Навремето, когато бях тийнейджър, екскурзията до местното езеро беше истинско събитие, особено за нас, хлапетата от колонията, която се намираше на двайсетина километра от града и беше доста изолирана. Но преди да продължа, ще направя малко лирично отклонение. Сред съученичките ни имаше момиче на име Джина Парети. За кратко време тя се промени и стана жена, а всички момчета, включително моя милост, полудяха по нея. Глътвахме си езиците, когато тя минеше покрай нас в коридора, и дни наред не можехме да обелим и дума.

Лете Джина всеки ден правеше слънчеви бани на брега на езерото и аз (вече бях на шестнайсет) се стараех да не пропускам нито ден, за да я погледам как се пече по бикини. Към края на лятото реших да рискувам. Повече не издържах — мисълта за нея ме обсебваше. Изгубих апетит, по цели нощи не мигвах.

И така, скочих в езерото, преплувах няколко дължини, за да се покажа като мъжкар, излязох на брега и тръгнах към Джина. Изтъпанчих се пред нея и я намокрих, защото водата се стичаше от косата ми. Бях на възраст, когато смятах, че да ядосаш някое момиче е равнозначно на любовно признание. Тя отвори очи, погледна ме и… изпищя. Не бях забелязал, че докато излизах от водата, банските ми гащета са се смъкнали. Няма да те отегчавам с подробности, ще кажа само, че за малко не ме арестуваха за ексхибиционизъм.

Клеър неволно се засмя… и внезапно й олекна.

— Сигурно си потънал в земята от срам — промърмори. — Било е ужасно.

— Всъщност не беше. След три дни тя ме покани на среща. В интерес на истината след този ден станах много популярен сред момичетата.

— Лъжеш ли ме?

Тейлър й намигна:

— Има ли значение?

Тя отново се засмя:

— Благодаря ти.

— Стига да поискаш, ще споделя с теб унижението си.

— Било е унизително, но и нормално. Бил си нормален юноша. През лятото си плувал в езеро. Може би нощем си ходел на някоя алея на влюбените… Със Сидни щяхте да си паснете идеално.

— Ти не си ли била нормална тийнейджърка?

— Не — лаконично отвърна Клеър и отговорът й изобщо не го изненада. — Хенри беше като мен. Бяхме прекалено млади, когато поехме бремето на отговорността.

Тейлър се подпря на лакът и се загледа в Сидни и Хенри, които стояха близо до водата и наблюдаваха Бей. Някой повика Сидни, тя каза нещо на Хенри и отиде да си побъбри с жените, седнали наблизо.

— Не ти ли е криво, че сестра ти ходи с него?

— Първо, те не са гаджета, второ, защо да ми е криво? — сопна се Клеър, за да не издаде, че още се тревожеше заради приятелството на сестра си с младежа от фермата. Онази нощ в градината бе проявила необичайна слабост. Само че това нямаше да се повтори.

— Питам, защото не искам да страдаш. Ужасно е да си влюбен в някого, който не се интересува от теб.

— О! — Клеър разбра, че погрешно е изтълкувала думите му. — Хенри не ме интересува.

— Радвам се. — Тейлър се изправи и си свали обувките. — И аз ще поплувам.

— Но… ти още си с дрехите.

— Обичам те по много причини, Клеър. — Той си съблече ризата и добави: — Единственият ти дефект е, че много разсъждаваш. — Затича се и се гмурна в езерото.

Клеър не помръдна. Какво бе казал току-що? Че я обича ли? Или само беше изтърсил баналната фраза, която мнозина използват. Съжаляваше, че не знае правилата на тези игрички. Може би ако ги владееше, щеше да потисне чувствата си към Тейлър, които ту я измъчваха, ту я милваха, едновременно болезнени и приятни.

Сидни видя, че Хенри държи под око Бей, затова се върна и седна до сестра си:

— Тейлър ли скочи във водата?

— Да. — Клеър го видя как изскочи на повърхността и тръсна глава. Кичури от мократа му черна коса прилепваха към челото му като въжета. Като го видя, Бей прихна, той заплува към нея и размаха ръце, за да я изпръска. Тя стори същото. Хенри им каза нещо, двамата спряха за миг, спогледаха се и го запръскаха. Той се поколеба, захвърли обувките си, свали си ризата и скочи във водата.

— Еха! — възкликна Сидни. — Какви мускули! Явно млякото е полезно.

— Има си причини да съм такава — ни в клин, ни в ръкав изтърси Клеър; не можеше да мълчи повече, изпитваше необходимост да се изповяда пред някого.

Сестра й отвори бутилка кока-кола, обърна се и озадачено я изгледа.

— През първите шест години от живота си нямах дом. С мама спяхме в колата или в приюти за бездомници. Тя непрекъснато крадеше от магазините и спеше с различни мъже. Не го знаеше, нали? — добави Клеър.

Сидни беше забравила за напитката и смаяно се взираше в сестра си.

— Понякога ми се струва, че придаваш романтизъм на скитническия й живот — продължи Клеър.

— Не знам дали, когато ме доведе в Баскъм, тя възнамеряваше да остане тук, но аз осъзнах, че никога няма да напусна градчето. Къщата и баба Уейвърли ми вдъхваха сигурност, а като дете аз мечтаех именно за това. После ти дойде на бял свят и завистта ме загриза. Не можех да се примиря, че от раждането си имаш сигурността, за която така бях копняла. Като малки с теб не се разбирахме и вината е само моя — ненавиждах те, задето знаеш родното си място, имаш корени. Прости ми. Съжалявам, че съм лоша сестра. Съжалявам за поведението си спрямо Тейлър. Знам колко искаш с него да се разбираме. Само че е невъзможно. Непрекъснато ме измъчва мисълта, че всичко е временно, а временните неща ме ужасяват. Страхувам се, когато хората ме изоставят.

— Човек се учи от опита си — промълви Сидни. — Животът е динамичен, не можеш да се вкопчиш в някаква фикс идея и да откажеш да се промениш.

Клеър поклати глава:

— Мисля, че за мен е прекалено късно.

— Не е вярно! — гневно възкликна сестра й. — Къде й е бил умът на мама? Как е допуснала да живееш така? Безобразие! Срамувам се, задето й завиждах! Напоследък ми се струва, че съм станала като нея, но аз няма да те изоставя. Никога! Погледни ме, Клеър. Няма да си тръгна от тук.

— Често се питам защо тя пропиляваше живота си. Не беше глупачка, дори напротив. Иванел ми каза, че мама е била блестяща студентка, после изведнъж се отказала от следването. Сигурно й се е случило нещо.

— Каквато и да е причината, не мога да оправдая поведението й към нас. Ще преодолеем травмата, Клеър. Няма да позволим миналото завинаги да остави ужасен отпечатък върху живота ни.

Клеър нямаше сили да спори, затова само кимна. Питаше се как ще се промени, след като години наред бе вложила толкова старание в изграждане на непробиваема стена около себе си.

Двете се загледаха в езерото. Играта омръзна на Бей, тя доплува до брега и тръгна към тях. Тейлър и Хенри продължаваха да се плискат, всеки се стараеше да загребе повече вода.

— Погледни ги — промърмори Сидни. — Като деца са.

— Чудесно е — прошепна Клеър.

Сестра й я прегърна през раменете:

— Права си.

По същото време, когато двете сестри седяха край езерото, Ема Кларк Матисън подготвяше изненада за съпруга си.

Бюрото в канцеларията на Хънтър Джон не беше луксозно като онова в домашния му кабинет. Грозната тъмна ламперия и металното писалище бяха наследство от баща му. Ема неволно се засмя, като си представи как свекърва й Лилиан идва в завода и посреща мъжа си, както тя се канеше да посрещне Хънтър Джон.

Лилиан на всяка цена би сменила бюрото. Неудобно бе да лежиш гола върху студения метал.

Секретарката на Хънтър Джон уведоми Ема, че той развеждал из фабриката някаква група и щял да се върне след няколко минути. „Чудесно — помисли си тя. — Тъкмо ще имам време да се подготвя.“ Съблече се, докато остана само по чорапи и колан с жартиери, омота около шията си розова панделка.

За пръв път му устройваше такава изненада на работното място. Разбира се, понякога идваше да му донесе обяд и тогава се целуваха и натискаха, но досега не бяха правили секс. На практика почти не беше останало място, на което да не са се любили. Тя се чудеше как да измисли нещо ново, за да поддържа интереса на Хънтър Джон — важното бе той да не мисли за Сидни или че животът му не е какъвто си е мечтал. Ема не пестеше усилия, за да го дари с щастие. Тя обичаше — не, обожаваше — да прави секс. Само дето понякога се обезсърчаваше, защото не знаеше дали съпругът й желае именно това. Искаше да спечели любовта му, а пък ако не успееше, предпочиташе да не знае. Предпочиташе той да не я обича, отколкото да го загуби завинаги. Питаше се дали и майка й разсъждава по същия начин, дали държи на любовта или само на лукса и удобствата.

Чу откъм коридора гласа на мъжа си и леко разтвори бедра.

В кабинета влезе Хънтър Джон старши и възкликна:

— Мили боже!

Ема изпищя, свлече се от бюрото, пъхна се в нишата отдолу и притисна колене до гърдите си. Хънтър Джон влезе след баща си и попита:

— Какво става?

— Ще ви оставя насаме с жена ти — процеди старецът.

— Жена ми ли? Къде е?

— Под писалището. Дрехите й обаче са на стола. Срамота, момче, така ли управляваш фабриките ми?

Вратата се затвори. Хънтър Джон се приближи до бюрото и коленичи, за да погледне отдолу.

— Да му се не види, Ема! Какви ги вършиш?

— Исках да те изненадам.

— Никога не сме го правили тук. Защо ти скимна тъкмо днес, когато баща ми цъфна без предупреждение, за да провери дали се справям с работата! Той току-що те видя гола! Какъв срам!

Ема изпълзя изпод бюрото. Знаеше, че той много държи на мнението на баща си, а ето, че го беше злепоставила пред кумира му. Защо всичко се беше объркало така внезапно?

Животът й беше безоблачен (тя предпочиташе да забравя неприятностите), докато Сидни се завърна. Защо беше нарушила доброволното си изгнание? Не можеше ли да си остане там, където бе прекарала последните десет години?

— Извинявай — прошепна и започна да се облича.

— Какво те прихваща напоследък? Не ме оставяш на мира, отказваш да излизаме заедно, обаждаш ми се по шестнайсет пъти дневно. А сега ме изложи пред баща ми.

Ема навлече роклята и нахлузи обувките си.

— Искам да съм сигурна, че… — Тя се поколеба.

На върха на езика й беше да каже: „Че ме обичаш.“

— Какво?

— Че няма да ме напуснеш.

Хънтър Джон поклати глава:

— Не те разбирам.

— Неспокойна съм. Откакто Сидни се върна…

— Ти подиграваш ли се? — избухна Хънтър Джон.

— Вършиш щуротии заради Сидни, така ли? Върви си у дома! Веднага! — Той забърза към вратата, без да се обърне да я погледне. — Ще се опитам да догоня татко и да му обясня поведението ти.

— Знаеш ли какво ми каза днес Елиза Бофорт? — подхвърли тя вечерта, докато бяха на масата. — Сестрите Уейвърли отишли с гаджета на езерото. Какво си въобразява Сидни? Там ходят само тийнейджъри. А Клеър! Представяш ли си я на плажа?

Хънтър Джон дори не я погледна, а се зае с десерта — любимата си шоколадова торта със сметанова глазура, която Ема бе поръчала специално за него. Щом го довърши, отмести стола си и подвикна на момчетата:

— Елате да поритаме в двора.

Джош и Пейтън радостно заподскачаха. Обичаха да играят с баща си, а той, колкото и да бе зает, винаги отделяше време за синовете си.

— Идвам с вас, изчакайте ме. — Ема изтича в стаята си и си сложи червените бикини, които съпругът й харесваше, но като слезе обратно по стълбището, тримата вече бяха навън. Тя излезе на терасата, под която се простираше добре поддържаната морава, и се облегна на парапета. Хънтър Джон и момчетата ритаха топка на двора, тениските и косите им вече бяха мокри от пот. Беше седем и половина вечерта, но още бе светло и много горещо. Лятото отказваше да се предаде и да отстъпи пред есента. Ема харесваше този сезон. Момчетата бяха във ваканция и тъй като денят беше дълъг, на Хънтър Джон му оставаше време да разговаря или да се забавлява с тях, след като се върнеше от работа.

Басейнът беше вдясно от дневната, но Ема реши, че няма смисъл да си намокри косата и да си развали прическата, щом съпругът й няма да я види как плува. Сложи си пъстроцветен саронг, слезе на двора и започна да окуражава синовете си. С нетърпение очакваше началото на футболния сезон, когато щеше да посещава училищните мачове и заедно с цялото семейство да гледа срещите, излъчвани по телевизията в неделните следобеди и понеделник вечер. Това беше семейна традиция, нещо, което Сидни не беше правила с Хънтър Джон. Навремето ходеше на мачовете на отбора му, но всъщност футболът не я интересуваше. А Ема го обичаше, защото беше любимият спорт на Хънтър Джон. Обаче той се отказа от спортната си кариера, след като не го приеха в „Нотр Дам“. Отказа се, защото тя забременя.

Слънцето залезе и Ема донесе от кухнята кана със студена лимонада. Скоро момчетата и съпругът й тръгнаха към басейна.

— Пийнете си… — подхвана тя, но преди да довърши изречението, синовете й скочиха във водата. Ема снизходително поклати глава, усмихна се на Хънтър Джон и му подаде пълна чаша: — Студена лимо…

Той безмълвно я отмина и влезе в къщата. Не й беше продумал след днешното й злополучно посещение на работното му място.

Ема не искаше момчетата да разберат, че нещо не е наред, затова изчака да си поиграят в басейна, после им донесе хавлиени кърпи и ги накара да излязат. Изпрати ги в стаята им да се преоблекат и да гледат телевизия и тръгна да търси съпруга си.

Хънтър Джон беше под душа, затова тя седна на плота до умивалника и зачака. След малко вратата на кабинката се отвори и той излезе, а Ема ахна. Бяха женени вече десет години, но мъжествената му красота още й спираше дъха. Косата му беше мокра и си личеше, че е започнала да оредява, обаче това не я вълнуваше. Беше все така лудо влюбена в него.

— Настоявам да поговорим — заяви. — Искам да разбера защо отказваш да обсъждаме Сидни.

Хънтър Джон се стресна от гласа й — не беше очаквал да я завари в банята. Грабна хавлиена кърпа, захвана се да си подсуши косата и процеди:

— По-важно е защо ти си така обсебена от нея. Забелязала ли си, че Сидни няма нищо общо с нас, че не е част от живота ни? Не ти ли направи впечатление, че тя не ни е навредила с нищо?

— Напротив, навреди ни със завръщането си — заяви Ема и видя как Хънтър Джон се вцепени. Лицето му беше скрито от кърпата. — Ти отказваш да говориш за Сидни. Откъде да знам дали избягваш темата, защото още имаш чувства към нея? Откъде да знам дали като я погледнеш, не се сещаш за възможностите, които имаше, преди да забременея? Непрекъснато се питам дали ако можехме да върнем миналото, пак щеше да постъпиш така? Щеше ли да спиш с мен? Да ми предложиш брак?

Хънтър Джон захвърли кърпата и пристъпи към Ема. Сърцето й се сви — от страх, защото съпругът й изглеждаше разярен, и от сладостно предчувствие, понеже бе неотразимо сексапилен.

— Откъде да знаеш ли?! — сопна се той. Гласът му трепереше от гняв. — Откъде да знаеш, така ли?

— Изплаших се, че ще те привлече с разкази за екзотичните си приключения. Ти открай време мечтаеш да пътешестваш.

— Питам се какво ти се е въртяло в главата през тези десет години, Ема. Страхотна си в леглото, обличаш се секси, организираш празненства, за които говори целият град, не пропускаш футболен мач. Защо се стараеш толкова? Защото се страхуваш да не те напусна? Обичаш ли ме или непрекъснато се състезаваш със Сидни?

— Не знам, Хънтър Джон.

— Погрешен отговор, Ема — процеди той и излезе от банята.

— Клеър, будна ли си? — попита Сидни през открехнатата врата на стаята на сестра си и не се изненада, когато Клеър отвърна утвърдително.

Помнеше, че като бяха малки, сестра й почти не спеше. Работеше в градината, докато се стъмнеше и баба й я повикаше. Нощем, когато всички си лягаха, тя чистеше къщата или месеше хляб. Едва сега Сидни разбираше причината — за пръв път в живота си сестра й беше разбрала що е сигурност и бе готова на всичко, за да я запази. Отново я жегна чувство за вина, спомни си как смяташе Клеър за ограничена и странна, без да подозира какво е преживяла.

Влезе в стаята й, която навремето беше спалнята на тяхната баба. Преди украсата се състоеше от ръчно изработени драперии, които Клеър беше заменила с рамкирани черно-бели фотографии и няколко старинни литографии. Стените бяха пастелно жълти, върху лъскавия дървен под бяха нахвърляни пъстри килимчета. Сидни машинално погледна към еркерния прозорец, където сестра й обичаше да седи. Наблизо бяха натрупани купчини книги.

Тя пристъпи до старомодното легло с балдахин и се облегна на едната подпора:

— Искам да ти разкажа нещо.

— Добре — тихо каза Клеър.

Сидни вече бе имала възможност да се изповяда, когато двете останаха сами край езерото, но не се престраши. Тогава не го знаеше, обаче чакаше падането на нощта, защото такава история се разказваше само в пълен мрак. Вече не се съмняваше, че Клеър ще я разбере. И беше длъжна да й каже, защото Дейвид продължаваше да се натрапва в съзнанието й.

— Знаеш, че от тук заминах за Ню Йорк. След това живях в Чикаго, Сан Франциско, Вегас… после в Сиатъл. Спях с различни мъже. И бях крадла. Тогава промених името си на Синди Уоткинс.

— И мама постъпи така — промълви Клеър.

— Мислиш ли, че го е направила заради тръпката? Наистина беше много вълнуващо, но и изтощително. После на бял свят се появи Бей. — Сидни седна на леглото, сякаш очакваше близостта на сестра й да й вдъхне смелост, ако се поколебае. — Баща й живее в Сиатъл. Там се запознах с него. Казва се Дейвид Лиони. — Тя преглътна — щом произнесе името му, гърлото й се сви от страх. — Лиони е фамилното име на Бей, не и моето. С Дейвид така и не сключихме брак. От пръв поглед разбрах, че е опасен човек, но и преди бях имала връзки с опасни типове и мислех, че ще мога да го контролирам. Канех се да го напусна, както напусках всичките си предишни любовници, когато нещата се задълбочаваха, обаче разбрах, че съм бременна. Нямах представа, че детето ще ме направи толкова уязвима. Дейвид започна да ме бие, с всеки изминал ден побоите ставаха все по-жестоки. Избягах от него, когато Бей навърши една годинка. Отведох я в Боас, изкарах курсове за стилистка, намерих си работа в един салон. Само че Дейвид ни откри. Смаза ме от бой, изби ми един зъб и ме изнасили, за да си отмъсти. Седмици наред едното ми око беше затворено от жестоките му удари. Идваше ми да се самоубия, но тогава какво щеше да стане с дъщеричката ми? Затова се върнах с Дейвид в Сиатъл и той превърна живота ми в ад. Понякога си казвах, че това е наказание за разгулния ми живот, преди да го срещна. После обаче се запознах с една жена в парка, където той ми разрешаваше да водя Бей три пъти седмично. От пръв поглед тя разбра какво се случва с мен. Намери ми кола и ми помогна да избягам. Дейвид не знае истинското ми име и мисли, че съм от Ню Йорк, затова реших да се върна тук — мисля, че е единственото място, където няма да ме открие.

Дори в мрака Сидни усещаше върху себе си погледа на сестра си. Насили се да продължи — втори път едва ли щеше да й стигне смелост:

— Разказах ти всичко, за да те уверя, че разбирам как си се чувствала, когато мама те е довела в Баскъм. За разлика от теб аз приемах за даденост сигурността. Едва сега осъзнах, че само тук съм била в безопасност. Искам дъщеря ми да живее спокойно, без да се страхува какво ще я сполети в бъдеще. Искам да залича всичко, което е видяла и изпитала заради мен. Мислиш ли, че възможно?

Колебанието на Клеър беше по-красноречиво от какъвто и да било отговор. Не, не беше възможно. Дори след толкова години тя не беше забравила миналото.

— Е, това е моята тайна — въздъхна Сидни. — След като я споделих, вече не ми се струва толкова страшна.

— Тайните никога не са страшни, колкото ни се струват. Усещаш ли миризмата? И преди съм я подушвала. Прилича на одеколон.

— Дейвид е — прошепна Сидни, сякаш се страхуваше, че той може да я чуе. — Донесох със себе си спомена за него.

— Бързо в леглото. — Клеър отметна чаршафа и Сидни легна до нея. Нощта беше гореща и задушна, но тя изведнъж потрепери от студ и се сгуши в сестра си. Клеър я прегърна, притисна я до себе си и й зашепна: — Не се бой, всичко ще се оправи.

— Мамо?

Сидни се обърна — Бей стоеше на прага.

— Ела, съкровище — повика я. — Легни си при нас.

Прегръщаха се, докато мислите за Дейвид излетяха през прозореца.

Утрото на следващия ден беше ярко и сладко като захарен памук. Клеър отвори очи и се втренчи в тавана на спалнята, както бе правила баба й всяка сутрин от живота си.

Тя обърна глава — Сидни и Бей спяха дълбоко, притиснати една до друга. Бедната Сидни — бе преживяла повече, отколкото тя, Клеър, би могла да си представи… или да издържи.

Ала кой знае — всичко можеше да се случи в живота. Всеки човек имаше своя история, свои тайни.

Дори баба им.

Сидни беше казала, че тя често е ходила на езерото. Разкритието беше шокиращо, но все пак Клеър предположи, че баба й е била придружавана от бъдещия си съпруг. После си спомни снимките от младостта й — на тях беше запечатана красива млада жена с лъчезарна усмивка и немирни къдрици, сякаш вечно развявани от влюбен ветрец, който неотлъчно я преследваше. На всяка тя беше заснета с различни младежи, но всички я гледаха с нескрито обожание. Надписите на гърба гласяха: „В градината с Том“ или „На гимназиалния празник с Джосая“. На една беше написано само името Карл.

Клеър се бе стремяла да научи всичко за баба Уейвърли, да й подражава, да се сближи с нея. Но баба й бе видяла своя сродна душа в Сидни — красива, жизнена, популярна. Бе дарила на Клеър мъдростта на старостта, а на Сидни — тайните на младостта си.

Клеър нямаше нито една снимка, която някой след години да разгледа и да си каже: „Този младеж е бил влюбен в нея.“

Стана и приготви закуска за сестра си и племенницата си. Утрото беше прекрасно, във въздуха не витаеше предчувствието за нещо лошо. Сидни излезе от къщата през задната врата, за да отиде на работа, и се провикна:

— Ей, тук има купища ябълки!

Клеър взе от килера кашон и с Бей събраха плодовете, с които дървото беше замеряло задната врата.

— Защо прави така? — попита малката, докато вървяха към портичката, озарени от ярката утринна светлина.

— Скучно му е. — Клеър отключи дървената порта. — Снощи всички бяхме заедно и то искаше да бъде с нас.

Дървото разпери клони, когато двете влязоха в градината, сякаш ги поздравяваше.

— Сигурно е самотно.

Клеър поклати глава и тръгна към бараката, за да вземе лопата:

— То е вироглаво и своенравно, Бей, запомни го от мен. Иска да разкрие на хората тайни, които те не бива да узнаят.

Тя се захвана да копае дупка до оградата. Малката изтича под дървото и се засмя, когато то я посипа със зелени листенца:

— Виж, виж! Все едно вали дъжд!

Клеър никога не беше виждала дървото толкова добронамерено към някого. Може би защото Бей беше толкова невинна, че не виждаше лошото у него.

— Добре, че не обичаш ябълки.

— Мразя ги! — възкликна момиченцето. — Но обичам дървото.

Двете тръгнаха обратно към къщата. Клеър попита уж между другото:

— Знаеш ли дали Тейлър има лекции и тази вечер?

— Не. Вечерните курсове са в понеделник и сряда. Защо?

— А, нищо, само попитах. Знаеш ли какво ще правим днес? Ще разгледаме старите снимки. Искам да ти покажа твоята прабаба. Беше прекрасна жена.

— Имаш ли снимки на баба ми — онази, която е майка на теб и мама.

— Уви, нямам. — Клеър си спомни как преди време Сидни й беше казала, че е забравила някъде фотографиите на майка им. Дали бяха в Сиатъл? Твърде вероятно — изпаднала беше в паника, когато се сети, че е забравила да ги вземе.

Реши на всяка цена да разпита сестра си.

Клеър застана пред огледалото в спалнята си и се запита дали с тази рокля не изглежда прекалено официално. Ами ако Тейлър си помислеше, че тя полага прекомерни усилия? Не й се беше случвало да се престарава за каквото и да било, затова не можеше да си отговори. Същата бяла рокля (с която според Иванел приличаше на София Лорен) носеше вечерта, когато се запозна с Тейлър. Машинално докосна шията си — тогава косата й беше много по-дълга.

Дали не постъпваше глупаво? Беше на трийсет и четири, а не на шестнайсет, но се чувстваше като тийнейджърка. Може би за пръв път в живота си.

Заслиза по стълбището и се намръщи — тази вечер токчетата й тракаха прекалено силно по дървените стъпала. Малко преди да се озове на долния етаж, спря и се ослуша. Сидни и Бей бяха в дневната, щеше да мине покрай тях. И какво от това? Не вършеше престъпление, нали така?

Решително изпъна рамене и влезе в дневната. Сидни и Бей си лакираха ноктите на краката. Клеър беше толкова изнервена, че дори не ги предупреди да не изцапат с лак мебелите или пода. Те не я погледнаха, затова тя се покашля и промърмори:

— Отивам у Тейлър.

— Хубаво. — Сидни продължи да се занимава с ноктите на дъщеричката си.

— Добре ли изглеждам?

— Ти винаги из… — Сидни най-сетне вдигна глава и се ококори, като видя дантелената рокля, прическата и грима й и това, че Клеър не държеше поредния съд с магическо ястие. — Виж ти! — възкликна. — Не мърдай, Бей. Ей сега се връщам. — Последва сестра си в коридора и заяви: — Признавам, че ме изненада.

— Кажи какво да направя — смотолеви Клеър.

Сидни разреса с пръсти косата й:

— Откровено казано, отдавна не съм прелъстявала мъж. Като се замисля, май не ми се е налагало. Сега обаче става въпрос за Тейлър, който всяка нощ озарява стаята ми с червена светлина, докато кръстосва из двора и мисли за теб. Мисълта ми е, че изобщо няма да ти е трудно. Той е там и те чака.

— Не съм по мимолетните забежки.

— Внуши си, че връзката ви ще е постоянна. Времето ще покаже дали си била права.

Клеър дълбоко си пое дъх, като че ли събираше смелост, преди лекарят да я инжектира.

— Ще ме боли — прошепна.

— Любовта винаги е болезнена — известно ти е от горчивия ти опит. Обаче не знаеш, че си струва. Засега.

— Добре. Отивам.

Сидни отвори външната врата, но след като сестра й не помръдна, а се загледа в сгъстяващия се мрак, шеговито подхвърли:

— Предлагам да ходиш — явно не можеш да летиш.

Клеър предпазливо слезе по стъпалата. За пръв път от много време беше обула сандали с висок ток и се налагаше да върви по тротоара, вместо да прекоси дворовете.

Поокуражи се, когато застана пред входната врата на Тейлър — през отворените прозорци се лееше мека светлина, звучеше тиха музика. Той слушаше някаква лирична мелодия. Представи си го как се е настанил удобно и отпива от чаша с вино… Вино! Май трябваше да вземе една бутилка.

Обърна се и погледна своята къща. Знаеше, че ако се върне, смелостта й ще се изпари. Оправи роклята си и почука на вратата.

Той не отвори.

Клеър се намръщи и се извърна, за да провери дали джипът му е на алеята. В този момент вратата се отвори и тя се обърна:

— Здравей, Тейлър.

Той само се втренчи в нея, сякаш беше толкова изненадан, че не можеше да помръдне. Клеър си каза, че ако Тейлър очаква тя да поеме инициативата, вечерта е обречена на провал. „Действай стъпка по стъпка, сякаш изпълняваш кулинарна рецепта. Вземате един мъж и една жена и ги слагате в дълбока купа…“

Не, изобщо не я биваше за тези неща.

— Може ли да вляза? — промълви.

Той се поколеба, погледна през рамо, после отстъпи встрани да й направи път:

— Разбира се… Заповядай. — Посещението й беше толкова неочаквано, че първата му мисъл бе: „Случило се е нещо лошо.“ — Какво е станало?

— Нищо особено — отвърна Клеър… и видя жената.

Беше дребничка и червенокоса, седеше по турски на пода, на масичката до нея имаше две бутилки с бира. Беше захвърлила обувките си и се бе привела така, че блузата й се беше разтворила. Носеше сутиен в прасковен цвят. Изглежда, тази вечер и друга жена беше решила да прелъсти Тейлър.

„Как е възможно да съм такава глупачка! — гневно се запита Клеър. — Въобразих си, че той няма собствен живот, а чака само мен.“

— О, имаш гости. — Тя отстъпи към вратата и се блъсна в Тейлър. — Рязко се обърна и добави: — Не знаех, извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. Рейчъл е моя отколешна приятелка. Ще ми гостува няколко дни, после заминава за Бостън. Рейчъл, запознай се със съседката ми Клеър. Има фирма за кетъринг и е специалистка по ядивни цветя. Невероятна е! — Той хвана под ръка Клеър и се опита да я въведе в дневната, но след миг отдръпна дланта си, като че ли нещо го беше опарило.

— Съжалявам, но бързам. Не искам да ви преча.

— Не ни пре… — подхвана Тейлър, но тя вече беше в коридора.

— Клеър? — извика от дневната Сидни, но преди да излезе в коридора, сестра й вече се качваше по стълбището. — Клеър, какво стана?

— Рейчъл — отвърна Клеър.

Сидни озадачено я изгледа:

— Моля?

— Той беше с Рейчъл! Били са любовници. Сега му гостува. Изгледа ме, сякаш съм й съперница. Познавам този поглед — типична женска ревност.

Сидни изглеждаше възмутена, което, помисли си Клеър, след като се поуспокои, бе много мило. Спомни си фотографиите на баба Уейвърли с различни младежи, които изглеждаха лудо влюбени в нея.

— Не ми трябва снимка с мъж, който да ме гледа, сякаш ме обича. И така ми е добре. Нали?

— Веднага ли искаш да ти отговоря?

Клеър докосна челото си — още беше като нажежено.

— Не, така не може да продължава — възкликна. — Тези игри не са за мен. Може би от време на време ще се виждам с Тейлър в градината и после няма да говорим за случилото се, но ябълковото дърво ще му благодари като миналия път.

— За какво говориш? Не разбирам.

— Чувствам се като кръгла глупачка — прошепна Клеър.

— Това, скъпа сестриче, е първата стъпка.

— Защо не ми дадеш писмени указания? Май обърках рецептата. — Тя се обърна и продължи нагоре по стълбището. — Отивам да си взема душ.

— Къпа се преди два часа.

— Воня на отчаяние.

Сидни се засмя:

— Ще ти мине.

Клеър свали роклята и си облече крепонения халат. Наведе се да си потърси чехлите, в този момент някой застана на прага на спалнята й.

Тя вдигна поглед и онемя от изненада. Тейлър влезе и затвори вратата, а тя машинално придърпа реверите на халата си, което беше нелепо предвид намерението й да го прелъсти преди малко.

— Защо съблече роклята? Прекрасна си с нея. Но и с халата ми харесваш. — Очите му сякаш я разсъбличаха. — Защо дойде при мен, Клеър?

— Забрави, че съм идвала.

Той поклати глава:

— И да искам, не мога. Помня всичко, свързано с теб.

Спогледаха се. „Вземате един мъж и една глупава жена и ги слагате в дълбока купа“ — каза си Клеър. Не, нищо нямаше да излезе.

— Пак мислиш прекалено много — отбеляза Тейлър и се огледа. — Това е твоята стая, така ли? Питах се коя е. Трябваше да се досетя, че е онази в куличката. — Заразхожда се из помещението, а Клеър едва се сдържа да не му извика да не пипа снимката на бюрото и книгите, струпани на пода, защото ще й разбърка подреждането. Беше готова да се отдаде на този човек, не и да го допусне в стаята си — що за абсурд? Може би ако се беше подготвила, ако беше имала време да пъхне под леглото обувките си и да махне чашата от сутрешното кафе, забравена върху нощното шкафче…

— Рейчъл не те ли чака? — попита кисело, когато Тейлър надникна в отворения й дрешник.

Той се обърна:

— С нея сме само приятели.

— Били сте любовници.

— Излизахме заедно, когато преподавах във Флорида. Връзката ни продължи около година, после останахме добри приятели.

— Как е възможно?

— Не знам, но е така. — Тейлър тръгна към нея. Тя беше готова да се закълне, че столовете и килимите се отместваха, за да му направят път. — Искаш ли да поговорим? Да отидем на ресторант или на кино?

Клеър, която стоеше в ъгъла, се почувства като в капан. С приближаването му изпита онова особено чувство, което той предизвикваше у нея — усещаше го, без да я докосне, все едно беше плод на въображението й.

— Ако го кажа, ще умра — прошепна. — Ще се строполя на пода, поразена от срам.

— Градината?

Тя кимна.

Тейлър я хвана за раменете, пръстите му се плъзнаха под яката й:

— Не може да се забрави, нали?

— Не.

Халатът се смъкна от раменете й и щеше да се свлече надолу, ако Клеър не стискаше реверите.

— Цялата гориш — прошепна Тейлър. — Одеве щях да припадна, като усетих каква топлина се излъчва от теб.

Целуна я и я придърпа към себе си, после я поведе към леглото, като я обсипваше с целувки. „Вземате един мъж и една глупава жена, пускате ги в дълбока купа и разбърквате.“ Виеше й се свят, несвързани мисли се блъскаха в главата й. Помисли си, че пада, и наистина се просна на леглото. Халатът и се разгърна, Тейлър откъсна устни от нейните само за да си съблече ризата и гърдите им да се докоснат.

Той знаеше! Помнеше, че тя изпитва необходимост от физически контакт с някого, който да поеме прекомерните й емоции и енергия.

— Не, тук не може — прошепна. — Сидни и Бей са си у дома.

Тейлър я целуна още по-страстно и промърмори:

— Дай ми пет минути да отпратя Рейчъл.

— Глупости, невъзможно е.

— Но тя ще остане още три дни! — Спогледаха се, Тейлър изпъшка и се просна до нея. Клеър понечи да загърне халата си, но той плъзна ръка надолу и хвана едната й гърда. — Очакването крие известно очарование. Цели три дни на очакване.

— Цели три дни — повтори Клеър.

— Какво те накара да размислиш? — Тейлър наведе глава и лекичко ухапа зърното й.

Тя го хвана за косата и затвори очи. Как бе възможно толкова силно да желае нещо, което дори не разбираше?

— Трябва да допускам хората до себе си — прошепна. — Щом искат, нека ме изоставят. Ако страдам, нека страдам. Случва се на всекиго, нали така?

Тейлър вдигна глава и я погледна в очите:

— Мислиш, че ще те изоставя, така ли?

— Това не може да е вечно.

— Защо?

— Защото животът е такъв.

— Непрекъснато мисля за бъдещето. Години наред преследвах ефимерни мечти, сега за пръв път улових една. — Отново я целуна, после си взе ризата и стана от леглото. — Ще ти отпускам по един ден, Клеър. Но запомни, вече те изпреварвам с хиляди дни.

Тази нощ Фред за пръв път щеше да спи в таванския апартамент. Иванел чуваше стъпките му и си мислеше колко е приятно да не е сама в голямата къща. Привиденията не вдигаха шум — знаеше го със сигурност, защото прекалено дълго бе живяла с безмълвния призрак на съпруга си.

Изведнъж тя се сепна и седна в леглото.

Да му се не види!

Трябваше да даде нещо някому. Но на кого? Позамисли се и разбра. Трябваше да даде нещо на Фред.

Включи лампата върху нощното шкафче и се пресегна за халата си. Излезе в коридора, но за миг се поколеба накъде да тръгне. Благодарение на Фред двете стаи за гости на долния етаж бяха превърнати в складове за нейните вещи, които бяха вписани по азбучен ред, а данните бяха подредени в картотеки.

Наляво.

Втората стая.

Тя натисна бутона за осветлението, приближи се до картотеката и отвори чекмеджето с буквата Д. Видя дръжки за врати, дъждобрани и динени семки, прилежно описани от Фред. Вътре беше оставил бележка, на която пишеше: „Търси и при «Инструменти».“ Напразно си беше правил толкова труд. Ако й трябваше инструмент, тя посягаше към съответното чекмедже. Обаче Фред още не беше разбрал системата й. Всъщност и самата тя не беше наясно.

Порови в чекмеджето и намери джунджурията, която й трябваше — кухненско приспособление за рязане на манго.

Запита се как ще реагира Фред. Отначало се беше пренесъл при нея с надеждата, че тя ще му подари нещо, с което да си върне Джеймс. Беше ли разочарован, че не е получил мечтаната вещ? А сега тя щеше да му подари нещо, което изобщо не беше свързано с Джеймс. Може би така беше по-добре. Може би той щеше да го приеме като поличба, че е постъпил правилно, като е загърбил миналото.

Или пък щеше да си каже, че трябва по-често да си хапва манго.

Чу как мобилният му телефон иззвъня. Беше отказал да използва нейния телефон — линията трябвало винаги да е свободна, ако Иванел поискала да предупреди някого, че му носи подарък. Тя бе поласкана. Изглежда, в неговите очи беше нещо като супермен с пола.

Потропа на таванската врата и се изкачи по вътрешната стълба. Фред седеше на любимото си кожено кресло. На масичката пред него беше разгърнато списание за старинни предмети. Помещението още миришеше на боя.

— Да, да — каза той на човека, който му се беше обадил. Видя Иванел и й направи знак да се приближи. — Постарайте се да е по-бързо. Благодаря за обаждането. — Той натисна бутона за изключване.

— Попречих ли ти?

— Не, търсеха ме по работа. — Фред остави телефона и стана. — Защо не спиш? Зле ли ти е, или те мъчи безсъние? Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?

— Не, благодаря. — Тя му подаде кутията с уреда. — Вземи, за теб е.

Дванайсета глава

Понякога Хенри съжаляваше, че не може да лети, защото бързината, с която тичаше, не го задоволяваше. Поне два пъти седмично нощем той излизаше от къщата на пръсти, за да не събуди дядо си, и тичаше, накъдето му видят очите. В нощта, когато навърши двайсет и една, стигна чак до подножието на Апалачите. Струваше му се, че ще експлодира, ако не изразходва натрупаната енергия. Обратният път му отне цели шест часа и когато се върна у дома, утрото вече беше настъпило. Дядо му го чакаше на верандата и Хенри го излъга, че е имал пристъп на сомнамбулизъм. Съмняваше се, че старецът ще го разбере, ако му се довери. Понякога нямаше търпение да остарее като него, друг път тялото му тръпнеше от младежка жизненост и енергия и той не знаеше къде да се дене.

Онзи ден при езерото не посмя да признае пред Клеър, че и той като нея преди не е ходил там. Чужди му бяха лудориите и животът на юношите на неговата възраст. Беше прекалено зает с работата във фермата, освен това излизаше с жени, много по-възрастни от него, които знаеха какво искат. В компанията на Сидни се чувстваше млад, само че понякога му прималяваше, сякаш беше преял, и колкото и да тичаше, усещането не го напускаше.

Тази нощ спря край ливадата — стъпалата му бяха мокри, глезените му — издраскани от трънаците край шосето. В далечината проблеснаха фаровете на кола и той легна в тревата, защото не искаше да го видят как в два през нощта тича из полето само по боксерки.

Бръмченето на двигателя заглъхна, но Хенри остана да лежи по гръб на земята. Взираше се в луната, която приличаше на грамадна дупка в небето, пропускаща светлина от отвъдното. Вдъхваше миризмата на мокра трева, на топли диви рози и асфалт, още нагрят от палещото слънце, което го беше размекнало през деня.

Представяше си как целува Сидни, как прокарва пръсти през косата й. От нея винаги лъхаше загадъчна, типично женска миризма, напомняща за салона, в който работеше. Хенри харесваше тази миризма. Според него жените бяха удивителни същества. Амбър, администраторката в салона за красота, в който работеше Сидни, беше хубавичка и миришеше по същия начин. Не криеше, че го харесва, обаче Сидни май ревнуваше. Не че беше влюбена в него, но сякаш го смяташе за своя собственост. Той често се питаше дали е срамно да се надява, че някой ден тя ще го обикне.

Изправи се на крака и затича обратно към къщата, подир него като опашка на комета трептеше яркочервена светлина.

От прозореца на стаята си Лестър наблюдаваше как внукът му тича като обезумял. Всички мъже от фамилията Хопкинс (разбира се, той не правеше изключение) си приличаха. Той не приемаше общоприетото схващане, че възрастните хора не изпитват страст. Преди много години, когато се бе запознал със скъпата си Алма, той подпалваше дървета, като застанеше под тях нощем. Мечтаеше внукът му да срещне жена, с която да е щастлив, както той бе щастлив със съпругата си. Тичането нощем беше първият етап. След време, ако Сидни се окажеше голямата му любов, Хенри щеше да престане да бяга без посока и да затича към нея.

Клеър си казваше, че понякога е приятно да чакаш — да дойде Коледа или хлябът да втаса. Друг път обаче бе истинско мъчение, например когато чакаш нечии гостенки да си заминат.

Всеки ден призори Тейлър я чакаше в градината. Целуваха се, той й шепнеше думи, които я караха да се изчерви, когато си ги спомнеше. После, преди хоризонтът да се обагри в розово, Тейлър си тръгваше и я утешаваше: „Остават само три дни.“ „Само два.“ „Един.“

Ден преди заминаването на Рейчъл Клеър я покани на обяд заедно с Тейлър, понеже така повеляваше южняшката традиция, но най-вече защото искаше да е повече време с Тейлър, а не можеше да покани само него.

Подреди масата на предната веранда и сервира цветове от тиквички, пълнени със салата с пуешко месо. Знаеше, че той не се влияе от ястията й, но това не се отнасяше за Рейчъл. Цветовете от тиквички спомагаха за проумяване на истината. Червенокосата натрапница трябваше да проумее, че Тейлър не й принадлежи.

— Изглежда вкусно! — Рейчъл седна до масата и критично изгледа Клеър от главата до петите. Може би беше симпатична — Тейлър я харесваше, което означаваше, че тази жена има качества, но си личеше, че още е влюбена в него. А внезапната й поява съвсем не беше невинна, както тя се мъчеше да докаже. Не, присъствието й тук бе предшествано от дълга история.

История, която Клеър нямаше желание да научи.

— Радвам се, че имате възможност да се опознаете, преди утре да си заминеш. — Тейлър се усмихна на Рейчъл.

— Не бързам за никъде — отвърна червенокосата, а Клеър за малко не изпусна каната със студена вода.

— Опитай тиквичките — промърмори.

Обядът се оказа истинска катастрофа — страст, нетърпение и гняв се сблъскваха като ветрове от различни посоки. Маслото се стопи. Хлябът се препече, въпреки че тостерът беше изключен. Чашите с вода се преобръщаха.

— Тук става нещо странно. — Бей скочи от стола си, грабна шепа чипс и тръгна към градината, за да се излегне под ябълковото дърво, което според нея си беше съвсем обикновено. В края на краищата определението за странно зависи от мирогледа на всеки човек.

— Време е да тръгваме — заяви Тейлър.

Рейчъл веднага стана и се обърна към Клеър:

— Благодаря за обяда. — Но премълча онова, което си мислеше: „Той идва с мен, няма да ти го оставя.“

Обаче Клеър го чу.

Вечерта Сидни се върна от работа и завари сестра си под душа; водата се изпаряваше от горещото й тяло и дори отвън къщата беше обвита в гъста мъгла. Клеър изплашено подскочи, когато Сидни отвори вратата на банята и се пресегна да завърти крана на душа:

— Хей, защо ми спря водата?

— Защото заради теб целият квартал е забулен в мъгла. За малко щях да вляза в къщата на Хариет Джаксън, защото я сбърках с нашата.

— Лъжеш.

— Можеше да е вярно.

Клеър примигна, защото водата капеше в очите й.

— Бях поканила на обяд Рейчъл и Тейлър — призна гузно.

— Луда ли си? — възкликна сестра й. — Не искаш ли онази да си тръгне?

— Искам, и то много.

— Тогава престани да й напомняш, че той иска теб, а не нея.

— Тя ще си замине утре сутринта.

— Надявай се. — Сидни излезе от банята; движеше се с протегнати ръце, все едно не виждаше накъде върви. — Ако обичаш, не вземай отново душ. Иначе Рейчъл няма да намери пътя до колата си.

Клеър не мигна цяла нощ. Призори на пръсти влезе в стаята на сестра си и коленичи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Не помръдна, докато не видя Тейлър да изпраща Рейчъл до колата й. Той се сбогува с нея, целуна я по страната и тя си замина.

Тейлър се загледа в къщата на Уейвърли, както правеше през цялото лято. Искаше да влезе в живота на Клеър. Време беше да го пусне. Не знаеше какви ще бъдат последствията. Може би щеше да го загуби завинаги. Може би тя щеше да оцелее или да умре. Трийсет и четири години бе таила всичко в себе си, а сега го освобождаваше… както пускаше пеперудите, затворени в кутия. Не политаха надалеч, за да се порадват на свободата, а започваха бавно да кръжат над нея, та тя да ги проследи с поглед. Хубавите спомени за майка й и баба й не се бяха заличили от съзнанието й — бяха като пеперуди, които са прекалено уморени, за да отлетят. Но тя нямаше нищо против. С радост щеше да ги запази.

Изправи се и понечи да излезе, но гласът на сестра й я стресна:

— Онази замина ли си най-после?

— Мислех, че спиш — промърмори Клеър. — За кого говориш?

— За Рейчъл, глупачко.

— Да, замина си.

— При него ли отиваш?

— Да.

— Слава богу. Цяла нощ не ме остави да мигна.

Клеър се усмихна:

— Съжалявам.

— Лъжеш! — Сидни покри главата си с възглавницата. — Върви при него и ме остави да се наспя.

— Благодаря, скъпа — прошепна Клеър; беше сигурна, че сестра й не я е чула. Не видя как Сидни надникна изпод възглавницата и се усмихна.

Както беше по нощница, Клеър слезе на долния етаж и отвори външната врата. Тейлър я пресрещна в двора и я хвана за ръка.

Безмълвно се втренчиха един в друг, погледите им бяха достатъчно красноречиви.

Сигурна ли си?

Да. Желаеш ли ме?

Повече от всичко на света.

Заедно влязоха в къщата му и създадоха нови спомени; един щеше да получи името Марая Уейвърли Хюс и да се роди след девет месеца.

Изминаха няколко дни. Един следобед Сидни и Хенри се разхождаха в центъра на градчето. Напоследък той беше започнал да я чака след работа, за да пият заедно кафе. Срещите им продължаваха двайсетина минути, защото Сидни бързаше да се върне вкъщи при Бей, а Хенри — при дядо си, но всеки ден, щом наближеше пет, тя машинално започваше да поглежда часовника, очаквайки ежедневното посещение. Видеше ли Хенри, който винаги носеше две чаши с кафе, тя възкликваше:

— Благодаря, спаси ми живота!

Колежките й го харесваха и флиртуваха с него, докато той я чакаше. Но когато Сидни им обясни, че с Хенри са само приятели, те изглеждаха разочаровани от нея, сякаш знаеха тайна, за която тя не подозираше.

— Разговаря ли с дядо си? — попита го, докато вървяха към каменната скамейка, заобикаляща фонтана на моравата. — Ще дойдете ли на галавечерята на Клеър?

Доскоро сестра й не канеше гости, но вече имаше Тейлър и любовта я беше преобразила.

— Отбелязах датата на календара. Непременно ще дойдем. Хубаво е, че със сестра ти се разбирате. И двете сте се променили. Помниш ли вечеринката по случай Хелоуин през първата ни година в гимназията?

Сидни се позамисли и простена:

— Господи! Бях я забравила!

На тази вечеринка тя се беше маскирала като сестра си. Тогава смяташе, че е много забавно. Носеше евтина черна перука, окаляни джинси и вехти градинарски чехли с дървена подметка. Клеър често излизаше от къщи, без да види, че носът й е напудрен с брашно, и продавачките в бакалницата й се подиграваха, затова Сидни също изцапа лицето си с брашно. Най-голяма сензация предизвика престилката й с надпис „Целуни готвачката“, понеже никой не би целунал Клеър, която по онова време беше едва на двайсет, но вече беше известна със странностите си и с пуританските си схващания.

— Мисля, че го направи, за да й се присмееш — каза Хенри и седна до нея на скамейката. — Забелязах, че напоследък се обличаш като нея и сега тя ти е пример за подражание.

— Вярно е — промълви Сидни. — Само че отначало носех нейните дрехи, понеже не бях взела своите.

— Заминала си набързо, така ли?

— Да — лаконично отвърна тя, без да навлиза в подробности. Радваше се на приятелството му, струваше й се, че са се върнали в миналото и отново са хлапета. Дейвид нямаше място в този й живот. Той дори преставаше да съществува, когато тя беше с Хенри, който не настояваше за нещо повече от приятелство. — Явно и ти си бил на онази вечеринка.

Той кимна и отпи от кафето си:

— Тогава ходех с Шийла Баумгартен. Тя беше много по-голяма от нас.

— Имал ли си много гаджета? Май не те виждах на купоните на съучениците ни.

Хенри вдигна рамене:

— Да, излизах с момичета. През последната година в гимназията ходех с първокурсничка от университета в Северна Каролина.

— Студентка, а? — Сидни игриво го ръгна с лакът. — Май харесваш по-зрели гаджета.

— Дядо ми твърди, че всички мъже от нашия род вземат за съпруги по-възрастни от тях жени. Понякога си мисля, че донякъде твърдението му отговаря на истината.

Сидни се засмя:

— Затова ли той ме попита колко съм годишна, когато с Бей бяхме у вас на сладолед?

— Разбира се. Непрекъснато се опитва да ми намери приятелка. Но само при условие, че е по-голяма от мен.

Сидни отдавна имаше намерение да му предложи нещо, обаче все отлагаше, понеже не искаше да го загуби като приятел.

— Сещаш ли се за колежката ми Амбър? Тя е почти на четирийсет и много те харесва. Искаш ли да ви уредя среща?

Хенри наведе глава, но не отговори. Сидни се надяваше, че не го е обидила. Пресегна се и го помилва по главата, сякаш той беше онзи малчуган, който и преди години, и сега беше единственият й приятел:

— Ей, препоръчвам ти да носиш бейзболна шапка, иначе ще изгориш от слънцето.

Хенри вдигна глава, обърна се към нея и я изгледа — странно, но в погледа му сякаш се четеше тъга.

— Помниш ли първата си любов? — промълви.

— О, да. Хънтър Джон Матисън. Беше първото момче, което ме покани на среща. Коя беше твоята първа любов?

— Ти.

Сидни се засмя — той явно се шегуваше.

— Аз ли?

— Влюбих се в теб в шести клас… през първия учебен ден. Чувството ме зашемети, оттогава не събрах смелост да ти проговоря. Докато съм жив, ще съжалявам за нерешителността си. Като те видях на Четвърти юли, същото чувство отново ме връхлетя. Само че този път бях твърдо решен то да не попречи на приятелството ни.

Сидни не вярваше на ушите си:

— За какво намекваш, Хенри?

— Че не желая да излизам с колежката ти Амбър.

Ненадейно всичко се промени. Тя вече не седеше до малкия Хенри, а до мъжа, влюбен в нея.

В ранния следобед Ема влезе в дневната на разкошната си къща. Още беше в отвратително настроение, въпреки че няколко часа обикаля магазините, надявайки се пазаруването да я разведри. В центъра срещна откачената Иванел Франклин, която заяви, че я е търсила под дърво и камък, защото трябвало да й даде две монети от двайсет и пет цента.

Тя взе парите и фактът, че дори й стана забавно, доказваше колко ужасен е бил денят й.

Допусна грешка, като прие да обядва с Ариел, за да й покаже покупките си от най-луксозните магазини в града. Майка й я упрекна, че е пропуснала да се снабди със секси бельо, с което непременно щяла да вземе ума на Хънтър Джон. Ема покорно се върна в магазина, макар да се съмняваше, че евтиният трик ще подейства. С Хънтър Джон не се бяха любили повече от седмица.

Тя изпусна пликовете с покупките, като видя съпруга си. Той седеше на канапето и прелистваше някакъв албум, поставен на масичката пред него. Свалил беше сакото и вратовръзката си, ръкавите на ризата му бяха навити.

— Каква приятна изненада! — възкликна Ема, въпреки че сърцето й се сви от тревожно предчувствие. — Какво търсиш у дома по това време?

— Излязох от работа по-рано. Чаках те.

— Къде са момчетата? — попита тя и дяволито му намигна, намеквайки, че ако са сами, могат да отидат в спалнята. За секунда щеше да си сложи прозрачния черен сутиен и бикините прашки с мъничките червени фльонги.

— Бавачката ги заведе на кино, после ще обядват навън. Исках да останем насаме, за да поговорим.

— О! — Тя стисна юмруци. Тонът му не вещаеше нищо добро. Посочи албума на масичката, опитвайки се да отклони разговора в безопасна посока. — Какво разглеждаш?

— Годишникът ни от гимназията.

Сърцето на Ема се сви, сякаш съпругът й бе добавил: „Албумът на несбъднатите ми надежди.“

Беше подредила в домашния му кабинет всички негови спортни трофеи, на стените висяха рамкирани снимки, доказващи успехите му на футболния терен — свидетелства за онези години от живота му, с който Хънтър Джон би могъл да се гордее.

Години, от които тя го беше лишила.

Ема прекоси дневната и седна до него на канапето, но не се осмели да го докосне. Страхуваше се, че ако действа прибързано, ще предизвика гнева му. Крадешком погледна отворения албум. На всички снимки бяха тримата — тя, Сидни и Хънтър Джон. На една бяха фотографирани в „Купола“ — покрития двор пред столовата, където понякога излизаха тайно да изпушат по цигара. На друга тримата се кривяха пред обектива, застанали до шкафчетата си в коридора на училището, на трета празнуваха блестящото участие на Хънтър Джон в юбилейния футболен мач.

— Бях влюбен в Сидни — промълви той. Странно, но Ема изпита облекчение въпреки признанието му. После обаче Хънтър Джон каза нещо, което я порази:

— Вече разбирам, че е било само младежко увлечение, но тогава бях на друго мнение. Само че това не е най-важното. Виж тези снимки — на всяка гледам Сидни. Ти — също. След време я забравих. Но не и ти, Ема. Питам се дали в продължение на десет години Сидни е присъствала в брака ни, без да разбера. Така ли е?

Ема стискаше зъби да не се разплаче. Сълзите я загрозяваха. Клепачите и носът й подпухваха, гримът й се стичаше по страните й.

— Не знам — промълви. — Обаче често се питам дали ако имаше възможност да върнеш миналото, отново би постъпил по същия начин. Би ли избрал мен?

— Затова ли се стараеш толкова? Страхотна си в леглото, поддържаш дома ни изряден… Нима причината е, че се страхуваш да не те изоставя?

— Не! — отчаяно възкликна тя. — Правя го, защото те обичам! Но чувствам вина, защото ти отнех правото на избор. Заради мен се отказа от следването и от мечтаното пътуване до Европа. Вместо да си живееш живота, набързо стана баща на две деца. Тайничко си признавах, че ти съсипах живота заради омразата си към Сидни. Ненавиждах я, задето обичаше нея, а не мен, затова те прелъстих. Оттогава непрекъснато се старая да ти се реванширам, че провалих плановете ти.

— Грешиш, Ема! Не ми отне правото на избор. Та нали избрах теб!

— Нима, когато отново видя Сидни, не се запита какъв щеше да е животът ти, ако не се бяхме оженили? Не ни ли сравни? Не ти ли хрумна поне за миг, че щеше да си по-щастлив без мен?

— Не! — Хънтър Джон изглеждаше объркан. — През тези десет години много рядко се сещах за нея. Сърцето ми не трепна, когато разбрах, че се е върнала. Обаче ти непрекъснато ми я натрапваш. Повярвай, тя няма място в живота ни.

— О! — Ема се извърна и с пръсти избърса сълзите си, за да не потекат по страните й.

Той нежно я хвана за брадичката и я накара да го погледне:

— Щастлив съм с теб, Ема. Всеки ден от живота ми е изпълнен с радост и трепетно очакване. Ти ме разсмиваш, стимулираш мозъка и либидото ми. Понякога изобщо не те разбирам, но нищо не може да се сравни с удоволствието сутрин да се събуждам до теб, а вечер да се прибирам у дома при теб и децата. Аз съм най-щастливият човек на света. Обичам те лудо — не подозирах, че мога да обичам така друго човешко същество.

— Сидни…

— Не! — прекъсна я той и отдръпна ръката си. — Не започвай отново. Нима с нещо ти показах, че съжалявам за избора си? Положих нечовешки усилия да ти докажа обичта си, но наскоро очите ми се отвориха. Проблемът не е помежду ни, а между двете ви със Сидни. Подозирам, че отчасти и майка ти има вина. Запомни — обичам теб, а не Сидни. Искам да живея с теб, а не с нея. Вече не сме младежите на тези снимки. — Той затвори албума, заличавайки юношеските мечти за спортна слава и пътуване на автостоп из Франция. — Поне аз не съм.

Ема докосна бедрото му и по навик плъзна ръка нагоре — умът й все мислеше за секс и винаги щеше да е така.

— И аз не го искам, Хънтър Джон, честна дума.

Съпругът й изпитателно я изгледа:

— Мисля, че тя се върна завинаги, Ема.

— Имаш право.

— Върна се в града — добави той. — Не и в живота ни.

— Така ли?

Той поклати глава:

— Опитай се, Ема. Друго не искам.

Тринайсета глава

Фред седеше зад бюрото в канцеларията си и се взираше в уреда за рязане на манго.

Как ли трябваше да изтълкува подаръка от Иванел?

Джеймс обичаше манго. Може би трябваше да му се обади и… да го покани да хапнат плодове?

Защо посланието не беше по-конкретно? Защо го бе получил чак сега?

За какво му беше глупавата джунджурия? Как щеше да му помогне да си върне Джеймс?

Дни наред си блъскаше главата над загадката и чакаше някаква поличба, нещо, което да му покаже как да постъпи.

На вратата се почука и в канцеларията надникна заместник-управителката Шели:

— Фред, търси те един човек.

— Ей сега идвам. — Той грабна сакото си, преметнато на облегалката на стола, и го облече.

Излезе в търговската зала и видя, че Шели разговаря със Стив Маркъс, който водеше кулинарните курсове в „Ориън“. Двамата с Фред се познаваха от години и често разговаряха за разни кулинарни специалитети, разменяха си рецепти. Той се вцепени. На сбогуване Джеймс му беше препоръчал да се сближи със Стив. „Въобразявам си глупости!“ — помисли си, но едва се насили да се приближи до посетителя. Не искаше да се „сближава“ с него в онзи смисъл, който Джеймс влагаше в думите си.

Стив му подаде ръка:

— Здравей, много ми е приятно.

Фред се здрависа с него и промърмори:

— Какво те води насам?

— Идвам да те поканя на безплатен курс, спонсориран от университета — любезно отвърна Стив. Беше симпатичен и добродушен човек, а според Фред най-хубавото в него беше, че ноктите му винаги бяха идеално поддържани. — Целта на курса е да се демонстрира използването на технически нововъведения за улесняване на работата в кухнята. Ти ще ни бъдеш много полезен, защото си специалист кулинар и знаеш какви продукти се предлагат в местните магазини.

„Не, прекалено скоро е!“ — помисли си Фред. Почувства се, сякаш някой се опитваше да го събуди в ранни зори.

— Виж, не мога да обещая… не знам какви ангажименти имам тази седмица…

— Започваме утре вечер. Зает ли си?

— Ами…

— Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат. Виж, не те насилвам, но ще ми е приятно да дойдеш. Утре вечер в шест, ако си свободен. — Той извади портфейла си от задния си джоб. — Ето визитка с телефонния ми номер. Обади се, ако ти хрумне някакъв въпрос.

Фред взе визитката. Беше топла от допира с тялото на Стив.

— Ще си помисля — промърмори.

— Чудесно. Чакам те.

Фред се върна в канцеларията и се отпусна на стола си. „Помолих всеки да носи някакъв необичаен кухненски инструмент, който не е много познат.“

Например устройство за рязане на манго.

Толкова дълго бе чакал Иванел да му даде нещо. Беше сигурен, че подаръкът й ще накара Джеймс да се върне.

Набра номера на мобилния му телефон. Разтревожи се след десетото позвъняване, но си каза: „След двайсетото ще съм сигурен, че целта на глупавия уред не е да ми го върне.“

Изчака трийсетото.

Четирийсетото.

Петдесетото.

Бей седеше под ябълковото дърво и наблюдаваше приготовленията за празненството. Всичко изглеждаше наред, но тя изпитваше необяснимо безпокойство. Може би защото в най-отдалечените кътчета на градината бяха започнали да изникват трънаци — толкова малки и така добре прикрити, че дори Клеър, която знаеше всичко, случващо се в градината, още не ги виждаше. Или пък ги беше забелязала, но не им беше обърнала внимание. Беше щастлива, а щастливите хора забравят, че на света има и злини. За разлика от нея Бей не изпитваше толкова безоблачно щастие, че да забрави. Нещата още не бяха наред. Вярно, че Тейлър беше престанал по цяла нощ да броди из двора и да излъчва червеникави светлинки, освен това вече десетина дни не бяха подушвали одеколона на Дейвид и майка й се усмихваше много по-често, и беше по-склонна да говори за Хенри. А тя, Бей, скоро щеше да ходи на детска градина. Може би това беше причина за тревогата й. Знаеше, че майка й е излъгала и я е записала под фалшиво име.

А може би се терзаеше, защото още не беше открила как да направи така, че да пренесе съня си в действителността. Опитала беше какво ли не, но нищо не хвърляше светлинки върху лицето й, а майка й й беше забранила да изнася от къщи кристалните чаши, за да експериментира. Нямаше начин да възпроизведе и плющенето на хартия под вятъра. Дни наред не подухваше дори слаб ветрец. Но щом майка й и леля й се опитаха да застелят градинската маса с елегантна светлобежова покривка, ненадейно се изви вихър. Изтръгна покривката от ръцете им и тя полетя, сякаш палаво дете я беше омотало около главата си и тичаше из градината. Сидни и Клеър се разсмяха и хукнаха да я гонят.

И двете бяха щастливи. Сутрин добавяха към овесената си каша венчелистчета от рози, вечер заедно миеха чиниите, кискаха се и си шепнеха. „Може би това е най-важното — помисли си Бей. — Не бива да се тревожа.“

Вятърът подгони по небето големи облаци, бели и сиви като циркови слонове. Тя легна под дървото и ги загледа как отминават.

— Ей, дърво — прошепна след малко. — Какво ще се случи?

Листата му прошумоляха, една ябълка тупна на земята до нея. Бей дори не я погледна.

Очевидно трябваше да чака, за да разбере как ще се развият събитията.

— Извинете — извика някакъв човек, който стоеше от другата страна на бензиновата колонка.

След миг застана пред нея, силуетът му се очерта на фона на буреносните облаци, черни като очите му.

Ема пълнеше с бензин кабриолета на майка си, Ариел седеше зад волана и оправяше грима си. Като чу гласа на непознатия, тя се обърна, усмихна се, слезе от колата и застана до дъщеря си.

— Здравейте — подхвърли кокетно.

Днес отново бяха ходили на покупки. Ема и Хънтър Джон щяха да прекарат сами уикенда в един курорт, после щяха да заведат момчетата в Дисниленд. Ариел настоя да купи на дъщеря си нов бански костюм (много оскъден, тъкмо по вкуса на Хънтър Джон) и Ема не възрази, защото така беше по-лесно. Но каквото и да кажеше майка й, вече не можеше да помрачи щастието й, че е обичана от съпруга си. Ема не я винеше за лошите съвети. Тактиката с прелъстяването неизменно бе печеливша за Ариел. За жалост тя смяташе, че жените от фамилия Кларк непрекъснато трябва да доказват сексапила си и колко са желани. Например, като видя, че дъщеря й разговаря с някакъв мъж, веднага слезе от колата и се наведе да демонстрира пищните си форми, за да докаже колко е секси въпреки възрастта си.

Непознатият беше възпълен, но привлекателен. Усмивката му беше зашеметяваща. Очевидно беше човек със самочувствие, който съзнаваше, че се харесва на жените.

— Здравейте, госпожи. Извинете за безпокойството, но търся една жена. Ще ми съдействате ли?

— Ще се постараем — изчурулика Ариел.

— Името Синди Уоткинс познато ли ви е?

— Уоткинс — повтори Ариел, после поклати глава. — Не съм го чувала, съжалявам.

— Това е град Баскъм, нали така?

— Намираме се извън очертанията му, но да. Карате още малко по магистралата и сте там.

Непознатият бръкна в джоба на елегантното си сако и извади няколко снимки. Подаде на Ариел най-горната:

— Познавате ли тази жена?

Ема също се наведе да разгледа черно-бялата фотография на жена, застанала пред сграда, която май беше францисканската мисия „Аламо“. Облечена беше според модата отпреди най-малко трийсет години.

— Не, съжалявам. — Ариел понечи да му върне снимката, но изведнъж си спомни нещо и отново я погледна. — Един момент. Смътно ми напомня за Лорълай Уейвърли. Нали, Ема? — Дъщеря й внимателно разгледа фотографията и колебливо кимна. — Ако е тя, снимката сигурно е много стара. Лорълай вече не е между живите.

Той й подаде друга снимка:

— Имате ли представа защо тази жена пази снимки на въпросната Лорълай Уейвърли?

Ема едва се сдържа да не ахне. Жената на фотографията беше Сидни, заснета до този мъж. Носеше много тясна и къса вечерна рокля. Кавалерът й властно я притискаше до себе си. Сидни не изглеждаше щастлива. Не приличаше на жена, която е напуснала забутаното родно градче, за да води вълнуващ живот, изпълнен с приключения. Изражението й подсказваше, че тя се чувства като риба на сухо.

Ариел се намръщи.

— Това е Сидни Уейвърли — произнесе с леден тон и побърза да му върне снимките, все едно я беше гнус да ги пипа.

— Сидни? — повтори непознатият.

— Лорълай е майка й. Тази Лорълай беше никаквица и развей прах. Между нас казано, дъщеря й се е метнала на нея.

— Сидни — повтори той, като че ли искаше да запомни името. — Родом е от този град, така ли?

— Роди се и израсна тук, после изчезна, а сега за всеобща изненада отново е в Баскъм. Опита се да отнеме съпруга на дъщеря ми.

Ема я изгледа накриво:

— Мамо, не е вярно.

— Тази жена е Сидни Уейвърли — повтори непознатият. — Сигурна ли сте? Тя има ли дете… момиченце?

— Да. Казва се Бей — отвърна Ариел.

— Мамо! — просъска Ема. Подобна информация не се съобщаваше на непознати.

Мъжът веднага се отдръпна — очевидно беше усетил, че Ема става подозрителна. „Голям хитрец е този!“ — помисли си тя.

— Благодаря за съдействието. Пожелавам ви прекрасен ден, госпожи. — Непознатият се качи на скъпия си джип и потегли. Небето притъмня, като че ли появата на този човек щеше да предизвика буря.

Ема смръщи вежди. Тя не понасяше Сидни, макар и да бе разбрала, че не заплашва брака й. Обаче интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

— Аз ще платя бензина, мамо. — Целта й беше да си вземе чантата, където беше мобилният й телефон.

Само че Ариел вече беше извадила кредитната си карта:

— Глупости!

— Моля те, нека да платя.

— Вземи. — Ариел пъхна картата в ръката й и седна обратно зад волана на скъпия кабриолет. — Не спори, ами иди да платиш.

Ема влезе в магазинчето до бензиностанцията и подаде картата на касиера. Непознатият с мазната усмивка не й излизаше от ума. Докато чакаше да й върнат картата, пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа нещо — двете монети, които Иванел й беше дала. Тя се обърна към касиера:

— Имате ли телефонен автомат?

Вятърът не спря целия следобед. Сидни и Клеър завързаха покривката за краката на масата, за да не отлети отново. Изключено беше да използват свещи, затова Клеър донесе разноцветни найлонови торбички, пъхна в тях лампите, работещи на батерии, и ги нареди около масата. Ябълковото дърво не ги хареса и когато никой не го гледаше, веднага събаряше онази, намираща се най-близо до него, затова възложиха на Бей да го държи под око.

Летящите насекоми не ги безпокояха — орловите нокти ги поглъщаха, ето защо идеята за градинско празненство беше отлична. Сидни се питаше защо досега не е хрумнала на никого, после се сети за дървото и разбра причината. То се опитваше да стане член на семейството, макар че никой не го искаше.

Спомни си случилото се през предишната нощ. Не можа да заспи и стана да надникне в стаята на Бей. Клеър беше при Тейлър — за пръв път Сидни беше сама в къщата и носеше отговорност за всичко.

Дъщеричката й спеше дълбоко. Тя се наведе да я целуне и забеляза две малки розови ябълки до възглавницата на малката. Взе ги и се приближи до отворения прозорец, към който водеше „диря“ от други ябълки. Сидни вдигна и тях.

Застана до прозореца и видя как нещо се движи в градината. Дървото протягаше клони към масата, която следобеда Тейлър им беше помогнал да пренесат в градината, дори беше увило един около крака на масата и се мъчеше да я придърпа към себе си.

— Псст! — прошепна му Сидни. — Я престани!

Масата престана да се движи, клоните се отдръпнаха. Дървото моментално се умири, като че ли казваше: „Нищичко не съм направило.“

Иванел беше първата гостенка на празненството, което Сидни наричаше „купон на Клеър по случай дефлорирането й“. Сестра й изрично я беше помолила да не изтърси тази глупост пред гостите.

— Здрасти, Иванел. Къде е Фред? — попита я, когато старицата влезе в кухнята.

— Зает е. Отиде на среща. — Иванел остави на масата бездънната си торба. — Направо се е побъркал.

Клеър сложи капака на тенджерата, в която се варяха цели царевици, и любопитно изгледа старицата:

— Фред излиза с някого, така ли?

— Нещо такова. Стив — така се казва преподавателят по кулинарно изкуство в „Ориън“, го покани да посещава неговия курс. Фред си е въобразил, че тази вечер отива на среща.

— Защо каза, че се е побъркал?

— Подарих му нещо, което го отведе при Стив, вместо да го върне при Джеймс, както се надяваше. Затова сега си е въобразил, че му е писано до края на живота си да остане с учителя. Понякога ме вбесява. Крайно време е да разбере, че всеки сам взема решенията си. Аз само давам разни неща на хората, но от мен не зависи как ще ги използват. Представи си, той дори ме помоли да му занеса една ябълка от вашето дърво, сякаш така ще прозре как да постъпи.

Клеър потрепери, въпреки че беше обгърната от горещата пара, излизаща от врящата тенджера:

— Никой не знае какво ще му каже дървото.

— Вярно е. Не разбрахме какво е показало на майка ти, докато тя не загина.

В кухнята настъпи мъртвешка тишина. Водата престана да ври, часовникът спря да тиктака. Сестрите машинално се притиснаха една до друга.

— За какво говориш? — промълви Клеър.

— Божичко! — Иванел се плесна по челото. — Обещах на баба ви да го запазя в тайна от вас.

— Нашата майка е яла от тези ябълки? — невярващо попита Сидни.

Старицата погледа към тавана.

— Прости ми, Мери. Всъщност вече е без значение. Виж си внучките — станаха момичета за чудо и приказ — забърбори, както беше свикнала да беседва с призраците, които не й отвръщаха. Дръпна един стол, седна до кухненската маса и въздъхна. — Баба ви прозря истината едва след като й съобщиха, че Лорълай е загинала при жестока верижна катастрофа. Сподели я с мен два месеца, преди да си отиде от този свят. Доколкото разбрахме, Лорълай е изяла ябълката, когато е била едва десетгодишна. Вероятно през този ден е видяла как ще умре. Оттогава насетне целият й живот е бил подчинен на фикс идеята да не допусне това да се случи. Решихме, че се е върнала в Баскъм и е приела съдбата си, защото дъщеричките й се нуждаеха от дом и грижи. Мери ми каза, че в нощта, преди Лорълай да изчезне за втори път, я заварила в градината. Предполагаше, че е изяла още една ябълка. Нещата вървели добре, може би тя си е помислила, че съдбата й се е променила. Обаче се е лъгала — човек не може да избяга от орисията си. Дървото я харесваше и може би знаеше, че ще й покаже нещо лошо. Затова не я замеряше с ябълки като другите членове на семейството. Но Лорълай се качила на стълба и все пак си откъснала плод. Мери ми каза, че след заминаването на дъщеря си открила стълбата, облегната на стената на гаража. Ей, момичета, добре ли сте?

— Разбира се — отвърна Клеър, но Сидни беше като зашеметена. Едва сега разбираше, че майка й само е следвала предначертаната си съдба. Ала тя, Сидни, бе решила да й подражава, и съзнателно бе живяла безразсъдно.

— Отивам в градината — промърмори Иванел.

— Внимавай. Днес дървото е много опърничаво. Непрекъснато се опитва да премести масата. Дори Бей не може да го усмири — каза Клеър. — Дано не подплаши Тейлър и Хенри.

— Ако смятате да се обвържете с тези младежи, по-добре им кажете истината. Първото, което доверих на бъдещия си съпруг, бе: „Изпитвам необходимост да подарявам на хората разни неща. Такава съм, не мога да се променя.“ Между другото, тогава бях едва шестгодишна. Така или иначе явно го заинтригувах, защото още същата нощ той дойде на прозореца ми. — Иванел грабна торбата си и излезе.

— Как мислиш, вярно ли е? — промълви Сидни. — Тази история за майка ни.

— Във всеки случай има логика. Помниш ли, че след като баба научи за смъртта на мама, още същия ден се опита да изгори ябълковото дърво?

Сидни кимна:

— Не е за вярване, че напуснах Баскъм, за да бъда като нея, а тя е избягала, защото е видяла как ще умре. Защо бях толкова заблудена?

— Ти си от фамилията Уейвърли. Ние знаем прекалено много или не знаем нищо. Няма средно положение.

Изглежда, душевната рана на Клеър беше заздравяла, но Сидни не беше готова да прости.

— Мразя проклетото дърво! — възкликна ядно.

— Все едно е дали го мразиш, или го обичаш. То е вечно наше.

Сидни гневно я изгледа:

— Откакто те дефлорираха, стана много кротка и проявяваш необичайна търпимост.

— Престани да повтаряш тази глупава дума! — Клеър грабна един поднос и започна да подрежда върху него варените царевици. — Иванел има право. Май трябва да кажем на Тейлър и Хенри.

— Хенри вече знае. Това му е хубавото да си с човек, който те познава от дете и те приема, каквато си. Той знае, че сме чудачки.

— Не сме!

— Онзи ден той ми каза нещо. — Сидни застана до сестра си и затърка някакво невидимо петно върху плота до умивалника. — Нещо, което не знаех. Оттогава не ми излиза от главата.

— Казал ти е, че те обича. — Клеър извърна очи към сестра си.

— Как разбра?

Клеър само се усмихна.

— Харесва ми да сме заедно — замислено промърмори Сидни. — Някой ден ще го целуна… да видим какво ще стане.

— И Пандора се запита: „Какво ли има в тази кутия?“ — каза Тейлър, влизайки в кухнята. Приближи се до Клеър и я целуна по шията.

Сидни се усмихна и обърна глава.

След малко Тейлър, Иванел и Бей се настаниха в градината, а двете сестри се заловиха да подредят масата. Хенри, който се беше обадил, че малко ще закъснее, потропа на входната врата. Сидни остави на масата чинията с нарязани домати и моцарела и отиде да му отвори:

— Идваш тъкмо навреме.

Той се държеше както обикновено. Тя — също. Какво се беше променило? Може би нищо. Може би чувството го е имало винаги, обаче тя не го бе осъзнала, защото не вярваше, че прекрасен и добър мъж като Хенри може да е влюбен в нея.

— Извинявай, че закъснях, но беше наложително.

— Жалко, че дядо ти не дойде.

— Случи се нещо много странно — каза Хенри и я последва в кухнята. — Малко преди да тръгна за насам, Фред пристигна с колата и доведе Иванел. Тя обясни, че трябвало да даде нещо на дядо. Оказа се книга, която отдавна искал да прочете. Каза ми да не го мисля — сега си имал забавление, пък и краката много го болели, затова отказал поканата ви. Между нас казано, мисля, че това е само повод да не дойде. Така или иначе трябваше да изчакам Ивон, която ще го наглежда, докато ме няма.

— Иванел не спомена, че е идвала у вас.

— Много бързаше. Фред щял да ходи на някакъв курс и не искала да го бави. — Той потри ръце. — Е, най-после ще видя прословутото дърво на Уейвърли.

— Да те предупредя: първо, за нищо на света не яж ябълки, второ, пази се.

— От какво?

— Ще видиш. — Тя се усмихна. — Много си елегантен.

— А ти си прекрасна с тази бродирана пола. Знаеш ли, че в осми клас седях зад теб в часовете по история и докосвах косата ти, без да усетиш?

Сърцето на Сидни запърха като пеперуда. Без да се замисля, тя пристъпи към Хенри и го целуна. Той залитна и се облегна на хладилника, повличайки и нея. Разноцветните хартиени салфетки, които Клеър беше оставила върху хладилника, се разлетяха около тях като конфети, сякаш къщата ги поздравяваше.

Най-сетне тя се отдръпна. Хенри изглеждаше като човек, оживял след тежка бомбардировка. Колебливо сложи ръце на раменете й и тя почувства, че я побиват тръпки.

Какво беше това? Наистина ли бе усетила…

Целуна го отново, за да се увери.

Отново изпита същото чувство и сърцето й лудо затуптя. Беше целувала много мъже, които я желаеха, но нито един не я обичаше. Беше забравила! Забравила бе, че за любовта няма прегради.

Хенри я погледна в очите и прошепна:

— Защо?

— Исках да се уверя.

— В какво?

Тя се усмихна:

— После ще ти кажа.

— Да те предупредя — вече няма да ме навиеш да се срещам с колежката ти Амбър.

Сидни се засмя, хвана го под ръка и го поведе към градината. Не чу звъненето на телефона, нито съобщението, което се записа на секретаря.

„Сидни? Обажда се Ема. Аз… искам да те предупредя, че някакъв човек търси теб и дъщеря ти. Стори ми се… стори ми се много зъл. — Тя замълча за миг, после добави: — Пази се.“

Опитваха от вкусната храна, оживено разговаряха, а времето неусетно летеше. Коленете на Хенри и Сидни се допираха под масата. Не й се искаше да помръдне дори за да вземе от коритото, пълно с лед, бутилка с бира или лимонада. Докато усещаше допира с Хенри, нямаше да размисли, нямаше да си каже, че той заслужава жена, по-достойна от нея, или че тя не заслужава толкова добър мъж.

След като се нахраниха, Клеър вдигна чашата си за тост:

— Да пием за храната и цветята.

— За любовта и веселието — обади се Тейлър.

— За миналото и настоящето — каза Хенри.

— За бъдещето — усмихна се Иванел.

— За ябълковото дърво — изчурулика Бей.

— За… — Сидни млъкна — бе надушила позната миризма на одеколон.

Не, не, не! Не тук и не сега! Защо мисълта за Дейвид я беше връхлетяла тъкмо в този момент?

Дървото потрепери и нещо, което само Тейлър и Хенри взеха за птица, прелетя над тях.

Ябълката падна върху човека, който стоеше до градинската порта.

— Мамка му! — възкликна той и всички, освен Сидни се обърнаха.

Тя усети как пукат строшените й кости. Синини избиха по цялото й тяло. Усети болка там, където липсваше избитият й зъб.

— Здравейте! — дружелюбно извика Клеър. Намираше се в дома си и вярваше, че тук е недосегаема за злото.

— Шшт! — прошепна Сидни. — Бей, скрий се зад дървото! Веднага! Тичай!

Малката, която знаеше кой е неканеният гост, веднага се подчини.

— Сидни, какво има? — разтревожено попита Клеър.

— Този е Дейвид.

Клеър скочи на крака. Тейлър и Хенри се спогледаха — бяха усетили страха на двете сестри — и едновременно се изправиха.

— Кой е Дейвид? — попита Хенри.

— Бащата на Бей — отвърна Клеър, а Сидни едва не се разплака от облекчение, че не й се беше наложило да го изрече.

Дейвид излезе от сянката на живия плет.

— Виждаш ли го? — отчаяно попита Сидни.

— Наистина ли е тук?

— Да — отвърна Клеър.

— Устройвате си купон, а не сте ме поканили. — Дейвид тръгна към тях, чакълът заскърца под обувките му, сякаш той не пристъпваше, а гневно тъпчеше картонени чашки. Беше едър и самоуверен. Гневът му не беше предизвикан от комплекс за малоценност. Той бе далеч от толкова дълбоки разсъждения, реакциите му бяха първични като самия него. Вбесяваше се, ако Сидни не носеше роклята, която бе пожелал, без да й каже предварително коя иска да облече. Затова, когато го напусна, тя не взе почти никакви дрехи; много малко бяха онези, които бе избрала сама.

Опита се да си каже, че положението не е толкова безнадеждно. Може би Дейвид се беше разтревожил от изчезването й или му беше домъчняло за дъщеричката му. Знаеше обаче, че се самозалъгва. Нямаше да се върне при него. И той не беше дошъл да я отведе. Оставаше само една причина.

Длъжна беше да защити Бей, Клеър и другите. Със завръщането си в градчето ги беше изложила на опасност. Или пък напускането й преди десет години беше предизвикало поредица от събития, довели до тази вечер. Така или иначе вината беше само нейна.

— Всичко е наред — промълви. — С Дейвид ще се поразходим и ще си поговорим. — После прошепна на Клеър: — Пази Бей.

— О, не! — Дейвид се приближи и тя изпита усещането, че я разтърсва електрически ток. Очите й се насълзиха. Господи! Той държеше пистолет! Откъде се беше снабдил с оръжие? — Не искам да ви прекъсвам.

— Дейвид, те нямат нищо общо. Ще дойда с теб, обещавам.

— Какво правиш, да му се не види? — възкликна Тейлър, като видя пистолета. — Хвърли оръжието, приятел.

Дейвид се прицели в него:

— Този ли те чука, Синди?

Секунда преди Хенри да реагира, Сидни разбра какво ще се случи. Тези хора бяха толкова невинни. Нямаха представа какво ги заплашва.

— Хенри, недей! — изкрещя, но той се хвърли върху Дейвид. Звукът от изстрела раздра въздуха като гръмотевица. Хенри се вцепени. Ризата му се обагри в червено.

Той падна на колене, после се просна по гръб и замига, сякаш се опитваше да се събуди от кошмарен сън. Иванел, лека като сух есенен лист, се спусна към него.

— Така — ухили се Дейвид. — Вече знам кой е тъпкачът ти. Боже, в какъв лукс си живееш! — Със силен ритник преобърна масата, чашите и чиниите се разбиха на земята, кубчетата лед се разпиляха в храстите. Ако Тейлър не беше дръпнал Клеър, тя щеше да бъде наранена от падащата маса.

— Как ме откри? — попита Сидни, за да отвлече вниманието на Дейвид от сестра си, иначе Тейлър щеше да се намеси и също да бъде прострелян. За миг извърна поглед към Хенри. Иванел беше извадила от торбата си някакъв плетен шал и го притискаше до раната на младежа. Ризата му беше подгизнала от кръв.

— Как те открих ли? Ето така, тъпачко! — Дейвид размаха снимките.

„Една грешка. Една от поредицата грешки“ — помисли си Сидни. Беше заслужила участта си, но Хенри беше невинен. Също и Клеър. Хрумна й да побегне, за да даде възможност на другите да повикат помощ. Или да грабне парче лед, остро като бръснач, и да прободе мръсника. Въобразяваше си, че е станала смела и независима, откакто се върна в родния град, обаче Дейвид още й вдъхваше такъв ужас, че всякаква мисъл за съпротива я напусна начаса. Навремето нямаше кураж да му се опълчи, сега не знаеше как да го стори.

Дейвид запрехвърля снимките и подигравателно процеди:

— Тази се оказа много полезна. „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ — Той вдигна фотографията на Лорълай, заснета пред мисията в Аламо. Дървото сякаш позна любимката си и се преви. Дейвид запрати снимките към Сидни, която заднишком се отдалечаваше от него, от всичките си любими хора. — Знаеш ли как се изложих? Докато бях в Ел Ей, поканих Том да ни гостува. Представяш ли си какво ми беше, като разбрах, че с Бей сте избягали?

Сидни изтръпна. Том беше негов състудент и бизнеспартньор. Дейвид много държеше на мнението му и беше побеснял. Вероятно си беше купил пистолет и заслепен от ярост, бе тръгнал да я търси.

— Да не мислиш, че ще ми избягаш, Синди? Знам какво целиш. Искаш да отвлечеш вниманието ми от тази жена. — Той се обърна към Клеър: — А ти коя си?

— Клеър. Сестрата на Сидни.

— Сидни! — Дейвид се засмя и поклати глава. — Още не мога да свикна с това име. Сестра си й, казваш. По-висока си от нея и си по-жилава, май няма да се пречупиш толкова лесно. Не си толкова красива, обаче циците ти са по-големи. Всъщност няма значение. Сигурно и ти си глупава като нея, иначе нямаше да ми отнемеш онова, което ми принадлежи.

Тейлър застана пред Клеър. Дейвид, който освен всичко друго се славеше като побойник, понечи да се нахвърли върху него, но Сидни извика:

— Недей!

Той се обърна към нея:

— Как ще ме спреш, а? Не можеш да ми попречиш, тъпачко! И знаеш ли защо? — Устните му се разтегнаха в злобна усмивка. — Къде е Бей? Видях я преди малко. Покажи се, котенце. Ела да прегърнеш татко!

— Не мърдай от там, Бей! — изкрещя Сидни.

— Не смей да ми подриваш авторитета пред дъщеря ни! — Дейвид пристъпи към нея, но една ябълка се изтъркаля в краката му. Той погледна към дървото, обгърнато от сенки. — Там ли се криеш, мъниче? Искаш татко ти да си хапне ябълка, така ли?

Сидни, Клеър и Иванел затаиха дъх, когато той взе ябълката.

Тейлър явно реши да се възползва от моментното му разсейване и да му отнеме оръжието, но Клеър го хвана за рамото и прошепна:

— Не, почакай.

Дейвид отхапа от розовата ябълчица. Звукът отекна в градината, цветята потрепериха и се огънаха, сякаш обзети от страх.

След миг той се вцепени. Очите му се застрелкаха като на подплашен звяр. Той изпусна ябълката и пистолета. Примигна, втренчи се в Сидни, после се извърна към хората в градината.

— Какво беше това? — произнесе с треперещ глас. Никой не му отговори и той изкрещя: — Какво беше това, кретени такива?

Сидни погледна снимките на майка си, разпилени на тревата. Внезапно я обзе странно спокойствие.

До края на живота си нямаше да забрави как Дейвид я преби от бой на задната седалка на колата, когато я откри в Боас. По едно време беше сигурна, че ще умре. Струваше й се, че стои встрани и наблюдава как той я убива с тежките си юмруци. Изненада се, когато се свести и усети, че Дейвид я изнасилва. Изглежда, че и той се изненада от оцеляването й. Смъртта на друго човешко същество не го вълнуваше. Ала онова, което бе видял, го разтърси.

— Видя как ще умреш, нали? — процеди Сидни. — Най-големите ти страхове се сбъднаха, така ли? Май този път някой нараняваше теб.

Той пребледня като платно.

— Години наред тормозиш и изтезаваш други хора, но ето, че някой ще отмъсти за всичките ти жертви. — Сидни пристъпи към него, вече не изпитваше и капчица страх. До този миг вярваше, че никога няма да се отърве от него, че той ще я плаши в съня й, ще обсебва мислите й. Но Дейвид щеше да умре някой ден. Сега и двамата го знаеха. — Бягай! — прошепна му. — Може би ще се изплъзнеш. Докато си тук, предсказанието ще се сбъдне. Ще направя така, че да се сбъдне!

Той се обърна, олюля се, после хукна по алеята.

Щом изчезна от погледа й, Сидни извика:

— Бей! Бей, къде си?

Малката изтича от другия край на градината и се хвърли в прегръдката на майка си. Сидни я притисна до себе си и двете тръгнаха към Хенри. Сидни коленичи до него.

— Ще се оправи — успокои я Иванел.

— Забранявам ти да ме спасяваш! — през сълзи му прошепна тя.

Хенри се поусмихна:

— Да не мислиш, че ще умра, преди да ми кажеш онова, за което загатна одеве в кухнята?

Сидни неволно се засмя. Как бе възможно той да е влюбен в толкова неподходяща жена? Как бе възможно тя да е влюбена в толкова свестен мъж?

— Ще се обадя за линейка — каза Иванел.

— Повикай и полиция! Опиши им онзи безумец! — извика й Тейлър, наведе се и взе пистолета. — Може би ще го заловят. Каква е колата му, Сидни?

— Повече няма да се върне — промълви тя. — Бъди спокоен.

— Да съм спокоен ли? Какво ви става, бе, хора? — Тейлър ги изгледа и внезапно разбра, че всички, дори Хенри, знаят нещо, което не му е известно. — Какво го изплаши толкова? И как ябълката се изтъркаля пред него, след като Бей е била в другия край на градината?

— Дървото… — промърмори Клеър.

— Какво за дървото? Защо само аз не знам тайната? Не видяхте ли какво стана преди малко? Безумецът щеше да ни застреля. Ще се опитам да го настигна и да запиша номера на колата му. — Но преди да се затича, Клеър го хвана за рамото.

— Тейлър, чуй ме. Ако изядеш ябълка от това дърво, ще видиш най-значимото събитие в живота си. Знам, че ще ти се стори абсурдно, но мисля, че Дейвид видя как ще умре. Видението го прогони, както навремето прогони и майка ни. За някои хора най-лошото, което може да им се случи, е най-важното събитие в живота им. Той няма да се върне.

— Я стига! — намръщи се Тейлър. — Веднъж изядох една ябълка, но не обезумях и не побягнах с писъци, накъдето ми видят очите.

— Изял си една от нашите ябълки? — ахна Клеър.

— Да. Онази вечер, когато се запознахме. Плодовете бяха нападали в моята градина и аз ти ги донесох.

— Какво видя?

— Само теб. — Той видя, че изражението й се смекчи. — Какво… — Не довърши, защото Клеър притисна устни към неговите.

— Ей! — обади се Бей. — Къде се дянаха снимките?