Градина на желанията

Четиринайсета глава

— Не мога да ги достигна! — извика Сидни.

През този неделен следобед Бей се беше проснала на тревата в градината и бе задрямала, но гласът на майка й я събуди. Сидни се беше покатерила на дървената стълба, облегната на дънера на ябълковото дърво, и се пресягаше към клоните.

— Може би ще хвана тази, ако преместим стълбата.

Клеър поклати глава:

— То ще ти я издърпа изпод носа.

— Глупаво дърво! — гневно възкликна сестра й.

— Здравейте. Предчувствах, че ще ви намеря тук.

Двете се обърнаха и видяха как Иванел се приближава към тях.

— Здрасти, Иванел. Ей сега слизам. — Сидни спря на предпоследната напречна стъпенка и скочи на тревата, а полата й се изду като кокетно дамско чадърче. Бей се усмихна.

— Какво правите, момичета? — попита Иванел.

— Опитваме се да вземем от дървото снимките на мама — обясни Клеър, но се въздържа да добави, че се е съгласила само защото Сидни много е настоявала. Бей си помисли, че напоследък леля й е много разсеяна. Днес например носеше една синя и една розова обица. — Минаха вече шест седмици. Не разбирам защо не ни ги дава.

Иванел погледна черно-белите фотографии, надничащи измежду листата и ябълките на най-високите клони:

— Оставате му ги. То обичаше Лорълай.

Сидни сложи ръце на кръста си и се закани:

— Ще му отрежа клоните!

— Няма да се пречупят — напомни сестра й.

— Ако не друго, ще си направя удоволствието да опитам.

— То ще започне да те замеря с ябълки. — Клеър въздъхна. — Ако искаш, ще помолим Бей отново да му поговори.

— Само веднъж дървото престана да се държи опърничаво — обясни Сидни на старицата. — Бей каза, че иска да види как е изглеждала баба й, тогава то сведе един клон, за да й покаже, но го отдръпна, щом посегнахме да го хванем. — Тя се обърна към Бей и малката побърза да затвори очи. След онази страшна вечер научаваше нещо интересно само когато всички мислеха, че не ги чува какво си говорят. — Заспала е, да не я будим.

— Още носи брошката — доволно отбеляза старицата.

— Никога не я сваля.

Бей искаше да докосне брошката, както правеше, когато нещо я тревожеше, обаче всички я гледаха.

— Какво те води при нас, Иванел? — попита Клеър, а малката отвори едното си око, защото сега те бяха с гръб към нея. — Мислех, че днес двамата с Фред ще обядвате със Стив.

— О, да! Изгарям от нетърпение да разбера какво е приготвил нашият готвач. Обясних на Фред, че е голям късметлия, задето в него е влюбен кулинарен експерт. Той ме изгледа така, сякаш му бях казала, че му е поникнал още един нос.

— Още ли си мисли, че трябва да се среща със Стив заради уреда за рязане на манго?

— Да. Засега късметлийката съм аз. Все едно Стив е и мое гадже. Където и да отидат двамата, Фред настоява да ги придружа. Щастлив е, но още не е готов да го признае пред себе си. Рано или късно ще разбере как стоят нещата. Нямам намерение да му давам съвети и да го поучавам. А Стив му позволява да го командва — тъкмо това му е необходимо. Междувременно моя милост се наслаждава на кулинарни шедьоври. Миналата седмица за пръв път опитах охлюви! Страхотен деликатес. — Иванел се изкиска. — Обожавам гейовете. Страхотни са.

— Радвам се, че си изкарваш приятно — усмихна се Клеър.

— Фред чака в колата, аз само се отбих да ви дам нещо. — Тя извади от торбата си някакъв бял плик.

— Семена от гипсофилия — онова цвете, което наричат „бебешки дъх“? — учуди се Сидни. — За коя от нас е подаръкът?

— И за двете. Изпитах потребност да го дам и на двете ви. Фред ме закара чак до специализирания магазин за семена и градинарски пособия. Между другото, на пазара видях Хенри. Беше дошъл да си купи ябълки. Изглеждаше много добре. Каза, че раната била почти заздравяла и че скоро щял да бъде като нов.

— Въобразил си е, че ябълките му помагат. — Сидни се усмихна и поклати глава. — След онази вечер не може да им се насити.

— С Тейлър пък стана тъкмо обратното — въздъхна Клеър. — Вече не иска да припари до дървото. Твърди, че вероятно това е единственият полицейски рапорт, в който е записано, че заподозреният е бил прогонен от ябълково дърво. Най-страшното според него обаче е, че докладът не учудил никого.

Бяха се опитали да запазят в тайна от Бей какво се е случило с Дейвид след бягството му от градината, но тя се криеше зад вратите и подслушваше какво си говорят възрастните. Така научи, че арестували баща й в околностите на град Лексингтън в Кентъки. По време на полицейското преследване той катастрофирал с джипа. Измъкнали го невредим от смачканата кола, а той започнал да се моли да не го задържат. Не можел да отиде в затвора, предпочитал да го убият. Същата нощ се опитал да се обеси в ареста.

Баща й знаеше, че в затвора ще му се случи нещо ужасно. Сигурно това бе видял, след като отхапа от ябълката, затова бе избягал, затова се страхуваше да не го заловят.

Мислите за него я натъжаваха. Баща й беше човек без корени, животът му беше напълно безсмислен. Беше син на безлични родители, които бяха починали преди много години. Беше приятел с мнозина, които се страхуваха от него, затова се преструваха, че го харесват.

Бей си казваше, че единствената му смислена постъпка бе да влезе в живота на майка й, за да я накара да се върне в родния дом.

За това му беше благодарна.

А за останалото едва ли щеше да му прости. Надяваше се, че няма да го помни достатъчно дълго, за да разбере дали му прощава.

Много се беше изплашила, като го видя онази вечер. Беше забравила как изглежда, пристъпите му на гняв. Преди той да се появи, страховете й се бяха уталожили, беше щастлива. Искаше й се отново да изпита усещането за спокойствие и сигурност. Дори още сега, докато лежеше в тревата, чувстваше как то постепенно се завръща. Майка й нямаше да се успокои толкова бързо, защото доскоро почти беше забравила миналото и случилото се онази вечер беше разрушило илюзорния й свят. Понякога, когато Сидни и Хенри седяха на верандата, Бей чуваше как той пее на майка й — не с мелодия, а с обещания. Тя искаше Хенри да присъства в живота им, макар че досега не можеше да си обясни защо. Беше същото, като да ти се иска в събота да грее слънце или да закусваш палачинки. Подобни малки удоволствия я даряваха с щастие. С баща си не се чувстваше така. Дори ако той се засмееше, всички около него изтръпваха, очаквайки доброто му настроение бързо да се изпари. Което винаги се случваше.

Само че тя не искаше да мисли за това.

— Сигурно семената са за теб. — Сидни подаде плика на сестра си. — От тях поникват цветя, които са подходящи за булчински букет. С Тейлър вече сте определили датата за сватбата.

— Не, за теб са — възрази Клеър и се опита да й върне плика. — Ако зависеше от Хенри, щяхте да се ожените тайно.

Бей се надяваше Клеър да е права. Често вечер майка й сядаше на леглото й, преди тя да заспи, и говореше за Хенри. Не казваше нищо конкретно, по-скоро подхвърляше намеци, защото явно не искаше да я плаши с мисълта за друг мъж в живота им. Обаче Бей не се боеше. Напротив, бе нетърпелива. Още не беше съумяла да пренесе съня си в реалността и се притесняваше от развоя на събитията. Ами ако баща й беше провалил всичко? Ами ако с идването си тук завинаги им беше отнел възможността да са щастливи?

— Може би семената не означават брак, а бебе — подхвърли Иванел.

Сидни се засмя:

— В такъв случай не са за мен… поне засега. — Клеър замислено се втренчи в белия плик. — А ти, Клеър?

Сестра й вдигна поглед. Усмихна се многозначително.

— Наистина ли? — възкликна Сидни и обгърна с длани лицето й. Бей си каза, че никога не я е виждала толкова щастлива, въпреки че напоследък Сидни все по-често се усмихваше и бе по-безгрижна. Цялата сияеше от радост. Когато човек е щастлив за себе си, чувството го изпълва, а радва ли се заради другиго, то прелива навън. Радостта на майка й беше като слънце, което заслепява. — Божичко! Наистина?

Клеър кимна.

Бей видя как трите жени се прегърнаха и излязоха от градината — не говореха, само се смееха, но жестовете им бяха по-красноречиви от думи.

Ябълковото дърво се полюшваше, като че ли и то се смееше.

Бей се обърна по гръб и се изтегна в тревата под него. Ненадейно чу плющене на хартия. Вдигна очи към снимките, които дървото беше взело през онази нощ преди шест седмици. Те пърхаха под ветреца. Образите вече бяха започнали да избледняват от слънцето и Лорълай постепенно изчезваше.

Бей усещаше, че ако остане тук по-дълго, и образът на баща й ще се заличи.

Толкова обичаше това местенце!

Нещата още не бяха съвсем наред, защото върху лицето й не се отразяваха светлинки и пъстроцветни дъги, но и така беше добре. Всички около нея бяха щастливи. Сънят й почти се беше сбъднал. Не биваше да се тревожи.

Внезапно докосна брошката.

„Почакай! — каза си. — Нима е толкова лесно? Това ли търсих толкова дълго?“

Прехапа устни, пръстите й трепереха от вълнение, затова доста трудно свали брошката.

Тревата беше мека като в съня й. И ароматът на билки и цветя беше същият. Дървото продължаваше да се полюшва и снимките плющяха под ветреца. Бей затаи дъх и вдигна над главата си бижуто, обсипано с фалшиви скъпоценни камъни. Пръстите й отново се разтрепериха… тя се страхуваше да не би отново да се разочарова. Раздвижи брошката наляво-надясно, докато изведнъж светлината избухна като бенгалски огън и разноцветни искрици се посипаха по лицето й. Струваше й се, че усеща допира им — бяха топли като снежинки.

Ненадейно се почувства лека като перце. Засмя се, както не се беше смяла отдавна.

Откога го чакаше! Чакаше това доказателство.

Да, вече всичко щеше да е наред.

Направо съвършено.