Играта

1.

Нормандия, януари 1571

Бяха я забравили.

Катрин знаеше, че не може да има друго обяснение задето вече почти шест години вехнеше в абатството Сен Пиер — Еглиз. Каменният под на параклиса под коленете й беше твърд и студен като лед. Устните й нашепваха наизустените молитви, но умът й бе зает с мисълта за това как не беше получила отговор на нито едно от писмата, които бе изпратила до баща си у дома, в Мънстър. На нито едно. Най-накрая, вече почти напълно обезверена, миналото лято бе писала и на своята мащеха Елинор. Напразно — отговор така и не дойде.

Имаше чувството, че се задушава — и от страх, и от отчаяние. Ранната утринна служба още не бе свършила, новият ден едва започваше, но макар да се молеше смирено заедно с останалите сестри от манастира, Катрин мислеше единствено за това, че именно днес нейният живот трябваше да започне отначало. Днес трябваше да събере цялата си смелост, защото щеше да разговаря с абатисата за своето положение и бъдеще.

Нямаше друг избор. Беше на осемнайсет и остаряваше с всеки изминал миг. Поредната година бе изтекла и само след няколко месеца Катрин щеше да навърши деветнайсет. Не можеше да остарее в този затънтен манастир. Не и не! Тя искаше да живее. Искаше да има съпруг, собствен дом, деца. На нейната възраст би трябвало вече един, два, че и три здрави малчугана да играят край полите й. О, господи! Защо бяха забравили напълно за нейното съществуване?

Преди шест години, когато Елинор беше предложила, или по-точно — настояла да я изпратят в манастир, Катрин бе твърде съкрушена от скръб по близките си, за да мисли за това или да се възпротиви. По онова време, след огромните загуби, понесени в битката при Афейн в родната южна Ирландия, в семейството й цареше разруха и нещастие. Триста от най-верните воини на баща й бяха избити от армията на Том Бътлър, граф Ормънд, на брега на река Блекуотър, а самият й баща, който бе не друг, а графът на Дезмънд, беше ранен и пленен от Бътлър. Но Катрин страдаше не само заради разгрома на своите близки и залавянето на баща си. В онзи ден тя бе загубила своя годеник.

В зловещата битка Хю Бари бе улучен от смъртоносно копие. Той и Катрин бяха сгодени още от люлката. Като деца на близки семейства, при това почти връстници — Хю бе само година по-голям от нея — двамата бяха израснали заедно. Той бе нейният приятел от детинство, нейният любим. Той бе положил първата целувка на устните й. Смъртта му беше разрушила мечтите й и заедно с тях, изглежда — и нейното бъдеще.

Смазана от мъка, Катрин се бе подчинила на своята мащеха, дори беше доволна, че ще намери мъничко покой в някой далечен манастир, преди да й намерят нов жених. Загубата на Хю беше особено мъчителна за нея, защото само година преди битката при Афейн бе починала и собствената й майка. Граф Дезмънд беше третият съпруг на Джоан Фицджералд и Катрин бе единственото им дете. Топлота и обич бе царяла между майка и дъщеря. И до ден днешен Катрин болезнено усещаше липсата на Джоан.

Бе се надявала поне, че бързо ще й намерят нов годеник, че ще прекара само година-две в манастира и сетне, както беше планирано, на петнадесетия си рожден ден ще се омъжи. Но Елинор й бе писала само веднъж, още през първата година, и то за да й съобщи, че е при графа, когото са затворили в Тауър, и че очакват да бъдат помилвани от кралицата. Оттогава бяха изминали пет и половина безкрайни години, без Катрин да чуе и дума за баща си или за мащехата си.

И работата бе там, че се страхуваше.

Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.

— Ще го направиш ли?

Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.

— Да.

Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.

— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?

Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.

— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.

Джулиет се усмихна.

— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!

Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче. Когато първоначалните средства бяха изчерпани, абатисата бе написала писмо до бащата на Катрин, но деликатната й молба за още пари беше останала без отговор. Същата съдба бе сполетяла и последвалите по-настоятелни молби. За щастие абатисата беше проявила щедрост, позволявайки на Катрин да остане в манастира, въпреки че никой не плащаше за това.

Стомахът на Катрин се сви. Всеки път, когато се замислеше за мълчанието на баща си по въпроса за издръжката й в манастира, я обземаше ужасяващо безпокойство.

Познавайки добре характера на своя баща, тя предполагаше, че той отново води война срещу Бътлър. Не беше в стила на Джералд Фицджералд да остави кръвопролитието при Афейн неотмъстено. Сигурно бе прекалено зает, за да мисли за единствената си дъщеря. Може би и Елинор имаше вина за това, че я бяха изоставили. Мащехата на Катрин бе само няколко години по-голяма от нея, беше много красива и Джералд я обожаваше. А тя не харесваше Катрин.

Тревогата й се засили. Знаеше, че баща й няма да остане доволен, когато дъщеря му пристигне в замъка Аскийтън неканена и неочаквана. Може би дори щеше да се ядоса, ако Елинор наистина го бе настроила срещу нея. Но в името на своите мечти Катрин беше готова да рискува и да понесе гнева му. Първо обаче трябваше да убеди абатисата да я освободи от манастира без позволението на баща й. Мъчна, почти непосилна задача.

Когато закуската приключи, Катрин и Джулиет си размениха заговорнически погледи и се разделиха. Катрин излезе от трапезарията забързано, но не се отправи към спалното помещение, а към преддверието, където беше кабинетът на абатисата. Нервите й се изопваха все по-силно. Толкова много неща бяха заложени на карта при предстоящия разговор. Не можеше да загуби.

Защото не можеше да остане повече в манастира. Животът я подминаваше и това бе крайно несправедливо. Съдбата й не би могла да бъде такава. Съдбата й трябваше да бъде нещо много по-голямо.

Върху пълното лице на абатисата се изписаха тревога и загриженост. Тя въздъхна.

— Искаш да си отидеш у дома.

Катрин се бе изправила пред изящното махагоново писалище, зад което седеше възрастната жена.

— Не мога да остана тук. Този живот не е за мен. Трябва да се върна у дома и да напомня на татко, че съществувам. Тогава той сигурно ще ми намери жених. — Погледът й бе прям, но и умолителен. — Майко игуменке, винаги съм искала да имам съпруг, собствен дом и деца. Вече съм на осемнайсет. След няколко години никой няма да ме иска.

Абатисата се съмняваше, че ще стане така. Независимо от високия си ръст, Катрин бе необикновена красавица — с идеален овал на лицето, с правилни черти, с безукорна кожа с цвят на слонова кост, със смущаващо зелени очи и червена като старо вино коса. Абатисата се изправи. Пребледнялото й лице постепенно започваше да възвръща цвета си. Беше раздвоена, дяволски раздвоена.

— Наистина, скъпа моя, само след няколко години ще си престаряла и грозна.

Катрин понечи да се възпротиви.

Абатисата вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Много добре разбирам, че този живот не е за теб. Разбрах го почти от първия ден, когато пристигна тук и когато беше само едно буйно и опърничаво тринадесетгодишно девойче. Не се съмнявам, че ще бъдеш превъзходна съпруга. Очевидно си надарена от природата да родиш много и здрави синове. Но това, което искаш, е невъзможно. Да те изпратя у дома без позволението на баща ти? Не мога да го направя! — Но преди още да е изрекла последните си думи, възрастната жена бе пронизана от чувство за вина. Защото знаеше, че Катрин никога няма да получи позволението на баща си да си тръгне. Знаеше също и каква съдба очаква момичето и се чувстваше ужасно.

Катрин облиза устни, после каза измъчено:

— Не ме разбирайте погрешно. Много съм ви признателна за милостта, която ми оказахте като ми позволихте да остана тук. Нещастна съм, но съм толкова благодарна. Вие винаги сте била мила с мен.

Абатисата трепна, но Катрин изглежда не забеляза това.

— Има още една причина, поради която искам да се върна в Ирландия — продължи бързо Катрин. — Страхувам се, че нещо не е наред. Как може баща ми да забрави да ви изпрати пари за издръжката ми? Това е немислимо. Умолявам ви, майко, трябва да се върна и да разбера защо съм изоставена така. Не мога да остана тук. Може би баща ми се нуждае от мен. Или… може би наистина е прекалено зает, за да се сеща, че има дъщеря.

Абатисата изпита дълбоко съчувствие към младата си повереница.

— Ако баща ти имаше нужда от теб, щеше да изпрати да те вземат, скъпа — отбеляза предпазливо тя.

Не знаеше какво друго да каже или да направи. Пръстите й нервно запревъртаха молитвената броеница. Едва ли имаше по-подходящ момент Катрин да научи истината, но абатисата се бе съгласила да я укрие от момичето за негово собствено добро. Нямаше голям избор — трябваше или да измами Катрин, или да я остави на улицата без закрила и без средства за препитание. Беше грешка — и преди, и сега — да крие фактите от младото момиче. Но старата жена не се осмеляваше да каже истината. Страхът я възпираше да го направи — страхът и странното, интуитивно усещане, че не бива да се намесва, че това е работа на Съдбата.

— Тук съм вече от пет години и половина — умоляваше я Катрин. — Когато пристигнах и през ум не ми минаваше, че до година-две няма да бъда изпратена у дома. Моля ви, трябва да си тръгна. Знам, че щом веднъж си отида в къщи, всичко ще бъде наред, че татко веднага ще оправи нещата. — Погледът й срещна този на абатисата. — Мога да се върна с Джулиет. Никога няма да ми се отдаде по-добра възможност.

Възрастната жена се взря в красивото, и решително момиче.

— В подобни случаи бих посъветвала повечето от своите повереници да се уповават на вярата си в бога — каза тя бавно, — и те биха ме послушали. Но не и ти.

— Не мога да ви се подчиня — каза меко Катрин. — Не и ако ми наредите да остана.

И абатисата се реши. Не защото Катрин беше нещастна от много години, а нея я болеше да вижда поверениците си така потиснати. Нито защото смяташе, че ако има жени, заслужаващи да живеят във външния свят, то те бяха жени като тази. А защото разбра точно какво имаше предвид Катрин. Познаваше повереницата си твърде добре. Ако й откажеха позволение да си тръгне, Катрин щеше да избяга. Самата мисъл за това бе толкова ужасяваща, че абатисата усети световъртеж. Боже господи, жена като Катрин да пътува сама и незащитена! Щеше да завърши озлочестена и поругана, може би дори като наложница в харема някой турски големец. Погледите на двете жени се сблъскаха. Ясно беше, че Катрин няма да приеме „не“ за отговор. Тогава другото разрешение бе по-добро и по-безопасно.

Абатисата въздъхна.

— Ще ти позволя да си тръгнеш, Катрин. Но трябва да те предупредя: външният свят не е такъв, какъвто изглежда. Възможно е да останеш горчиво разочарована, когато се прибереш у дома. Дори е възможно баща ти да те върне обратно тук.

— О, майко, благодаря ви. — Катрин се усмихна широко, без да обръща внимание на едва завоалираното предупреждение. — Благодаря ви за загрижеността, но той няма да ме върне обратно, обещавам ви. — Тя импулсивно прегърна абатисата.

— Много добре — каза възрастната жена.

Сияеща, Катрин й поблагодари още веднъж и излезе от кабинета. След като тя си отиде, абатисата се върна на писалището си, взе едно паче перо и го натопи в мастилницата. Вече не се усмихваше. Лицето й се бе изопнало от безпокойство. Беше се държала твърде меко. Трябваше да откаже на повереницата си. Но тогава Катрин щеше да избяга, а абатисата не можеше да позволи това. Манастирът не е затвор, пък и светът едва ли е безопасно място, особено за една красива и беззащитна жена.

През тялото й премина ледена тръпка. Все още не беше късно да каже на Катрин част от истината, или дори цялата истина. Само че… не смееше. Чувстваше се като кукла на конци, която трябва да се подчинява на своите господари. И да вярва в Предопределението.

Тя се наведе над пергамента и започна да пише много внимателно, обяснявайки с най-големи подробности какво се бе случило току-що и какво се готвеше да направи Катрин.

Попечителят на Джулиет беше изпратил шестима мъже, които щяха да я придружат до дома. С тях пристигна и кратко писмо, в което Ричард Хиксли изразяваше неодобрението си от факта, че Катрин ще пътува с племенницата му. На Катрин не и бе трудно да го разбере. Джулиет беше богата английска наследница. Такава бе и Катрин, но беше ирландка. Не за пръв път се сблъскваше с английската надменност. Някои англичани възприемаха ирландците единствено като народ от диваци.

Това нямаше значение. Важно бе само едно — най-после си отиваше у дома. От месец насам времето се влачеше умопомрачително бавно. Катрин изгаряше от нетърпение да стъпи върху плодородната земя на южна Ирландия. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, в замъка Аскийтън — здрава каменна крепост, построена в далечните средни векове на един от островите по река Дийл.

Манастирът се намираше на по-малко от половин ден път с карета от Шербург, където ги очакваше малкият кораб, с който щяха да прекосят Ламанша. Пътят към Шербург не бе оживен и часовете отново се провлачиха мъчително бавно. Но монотонността на краткото им пътуване бе нарушена към обяд, когато покрай тях мина група пътуващи артисти. Единият от мъжете беше опасно красив и доста самонадеян и дързък. Очите му не се откъсваха от Катрин. Искаше да се запознае с нея и бе повече от настоятелен. Тя се опита да не му обръща внимание, но беше поласкана и смаяна от интереса му. Накрая, явно демонстрирайки артистичния си талант, той изкриви лице в изражение на дълбока покруса, направи реверанс с украсената си с пера шапка и се отдалечи заедно с трупата.

Момичетата и техните придружители пристигнаха на пристанището и веднага се качиха на кораба. Мъжът, който водеше групата — сър Уилям Редууд, ги посъветва по време на краткото пътуване през пролива да останат в каютата си. После ги информира, че ще отплават на зазоряване и че ако вятърът е благоприятен, ще стигнат до Дувър още през нощта или най-много призори на следващия ден. Джулиет мило му благодари и двете момичета останаха сами в каютата си.

Катрин отиде до страничния люк и се взря в тъмните води на залива. Над пристанището бавно се спускаше здрач. Самотна бледа звезда блещукаше на небето. Тя се разтрепери от вълнение. У дома. Преди това бе само мечта. Скоро щеше да бъде реалност. Беше на прага на ново начало и нямаше търпение да срещне щастливото бъдеще, което несъмнено я очакваше.

Катрин спеше дълбоко, но изведнъж се събуди с вик. Бе сънувала пролетните ливади на Мънстър. В съня й Хю беше жив, а тя бе млада булка. Тръсна глава, за да прогони глупавия сън и едва тогава забеляза ярката слънчева светлина, която струеше през единствения люк на каютата. По нея разбра, че утрото отдавна е отминало. Корабът бе потеглил без нито тя, нито Джулиет да разберат. Катрин усети объркване и смътно безпокойство. Какво я бе накарало да се събуди така внезапно? И какви бяха тези странни, скърцащи шумове над главата й?

Тогава тя чу звук, който не бе чувала никога през живота си. Оглушителен гръм. Нямаше нужда някой да й казва какво е това. Веднага позна. Беше оръдие. Сърцето на Катрин замря. Тя се помоли на Исус, на Господ и на Дева Мария още да е заспала, още да сънува. Но се чу нов гръм, още по-близък и по-силен от предишния и Катрин разбра — о, мили боже! — че това не е сън. Господи, бяха ги нападнали!

— Джулиет!

Джулиет рязко скочи, а Катрин се завтече към люка, но не видя нищо, освен невероятно яркото зимно слънце, което висеше над безкрайното, изумително спокойно сиво море. Целият пейзаж навън създаваше илюзията за един идеален ден.

Отекна нов гърмеж, този път придружен с трясък на разцепено дърво. Катрин закри ушите си с ръце. Звукът я бе изпълнил с ужасяващото чувство, че някоя от мачтите се е прекършила и е увиснала през борда.

— Нападнати сме — изкрещя тя на Джулиет, която седеше в леглото си неподвижна и бледа като смъртник.

— Кой? — промълви дрезгаво Джулиет. — Кой би нападнал такъв кораб?

Макар и замаян, мозъкът на Катрин започна да работи. Джулиет беше богата наследница, а самата тя — дъщеря на графа на Дезмънд. О, боже! Водите на Ламанша, също както тези около Франция, Испания, Англия и Ирландия, гъмжаха от пирати, които плячкосваха всеки ценен товар, дори ако той се състоеше от хора.

— О, господи, имай милост! — прошепна Катрин.

Джулиет се смъкна от леглото и се втурна към люка.

— Катрин?

Катрин стоеше като онемяла. И тогава откъм палубата над тях долетяха панически викове. Мъжете крещяха една-единствена дума: „Пирати!“.

— Нищо не се вижда! — извика Джулиет, надзъртайки през рамото на Катрин.

Нова експлозия разтърси кораба и той подскочи като подивял кон. Двете момичета полетяха към земята. Нещо голямо и тежко се разби в палубата, точно над главите им. Корабът простена като живо същество, пронизано от болка. Сега вече се чуваше мускетен огън и Катрин долови парливия мирис на барут. Тя се помоли изстрелите да идват от мускетите на екипажа, който защитава кораба от нападателите. Изведнъж дочу мъжки глас, който изкрещя: „Пожар на кърмата! Пожар на кърмата!“. Скоро викът беше подет и от около дузина други гласове.

Катрин и Джулиет се прегърнаха. И двете бяха пребледнели от ужас.

— Какво ще правим? — прошепна Джулиет.

Катрин се опитваше да разсъждава, въпреки огромния си, сковаващ страх.

— Трябва да стоим тук долу. Със залостена врата.

Представи си как свирепата орда от мръсни, жестоки пирати се нахвърля върху тях и й се зави свят.

— Но… какво ще стане, ако корабът потъне? Ще се удавим! Ами ако вече потъваме?!

В този момент Катрин осъзна, че се намират в пълна безизходица. Ако корабът потънеше и те останеха в каютата, щяха да умрат. Ако се качаха горе, за да потърсят сър Уилям и останалите, също щяха да намерят смъртта си, както мъжете, които несъмнено бяха избити или продължаваха да бъдат избивани. А, ако корабът бъдеше пленен… Катрин не искаше да мисли за това. Не трябваше да мисли за това, или щеше да изгуби и без това твърде крехкото си самообладание и да се предаде на безумния ужас. Трябваше да бъде спокойна.

— Не потъваме — каза тя възможно най-хладнокръвно. — Ако потъвахме, щяхме да чуем мъжете да крещят ужасени.

— Да, права си — прошепна Джулиет. Ноктите й се бяха впили в китката на Катрин през ръкава на нощницата. — А и корабът възстанови равновесието си.

Катрин се изправи и застана разкрачена, готова за ново внезапно разклащане.

— Ще стоим долу — решително заяви Катрин, когато Джулиет също се изправи. — Докато не се случи нещо, което да ни даде да разберем, че корабът потъва. Тогава ще се качим горе. Заедно. Не преди това.

Джулиет кимна, неспособна да говори и се вкопчи в ръката на приятелката си.

Катрин пое дълбоко дъх, за да възвърне поне част от спокойствието си. Но после се обърна към люка и се вцепени. В полезрението й се беше появил кораб — голям черен галеон с огромни издути бели платна и блестящи черни оръдейни дула. Шаваше право към тях. Никога през живота см не беше виждала нещо, което да изглежда по-заплашително, по-зловещо, по-смъртоносно. Докато Катрин го гледаше като вкаменена, корабът идваше все по-близо и по-близо.

Джулиет също видя пиратския кораб и захлипа.

Двете момичета стояха пред люка, неспособни да помръднат, сковани от ужас, опитващи се напразно да се преборят с паниката си, заслушани в експлозиите, които разкъсваха кораба им — експлозии, които се чуваха все по-често. Корабът отново започна опасно да се накланя към десния борд. Горе, на палубата изглежда цареше хаос. Битката сякаш щеше да продължи до безкрай. Времето замря.

После оръдията внезапно замлъкнаха.

Катрин и Джулиет бяха стиснали ръцете си здраво, като в белезници. Погледите им се срещнаха и двете рязко разтвориха вцепенените си пръсти.

— Свърши ли? — прошепна Джулиет.

Катрин не знаеше. Но тогава стрелбата на мускетите започна пак с неотслабващо ожесточение. Чуха се силни, триумфални възгласи. Корабът им се наклони още повече, сякаш някой го беше блъснал. Внезапно до ушите им долетя зловещ звън на шпаги.

— Те са на борда — изкрещя Катрин, вече обезумяла от страх. — Плениха ни!

Джулиет изпищя, закрила уста с ръка. Катрин преглътна мъчително.

— Джулиет, знаеш какво ще ни се случи.

Очите на Джулиет се напълниха със сълзи.

— Но после… ще бъдем откупени.

— Ще искаш ли да живееш без честта си?

Джулиет си пое дъх.

— Не знам. Катрин, аз съм само на петнайсет години. Знам само, че не искам да умра.

И Катрин не искаше да умира, но бе слушала какви ли не ужасяващи истории и беше убедена, че след няколко часа и двете с Джулиет щяха да предпочитат да са мъртви.

— Нямаме никакво оръжие — каза тя изненадващо спокойно, като само за миг затвори очи.

— Не можем да се бием с пиратите.

— Не за да се бием с тях — заяви Катрин и погледна приятелката си. — А за да свършим със себе си.

Погледите им се срещнаха. Не си казаха нищо повече. Нямаше какво да си кажат. Дори и да можеха да намерят смелост да свършат със себе си преди пиратите да са ограбили кораба им и да са ги пленили, нямаха оръжие, с което да го направят. Нямаше какво друго да сторят, освен да бъдат смели и да очакват участта си.

Час по-късно се започна: някой се опита да отвори вратата на каютата им. След като не успя, той подвикна нещо на неразбираем език. Катрин и Джулиет не говореха, не мърдаха, дори не дишаха от страх да не бъдат разкрити. Натрапникът си замина.

Двете момичета се бяха облекли, защото нямаха желание да бъдат пленени по нощници. Джулиет се обърна към Катрин.

— Той говореше келтски. Дали не е ирландец? Или шотландец?

— Не съм сигурна — каза неуверено Катрин. Внезапно очите й се насълзиха. — Ако мислиш, че това, че съм ирландка, ще ни спаси, лъжеш се. Пиратите не признават нищо и никого, освен себе си, Джулиет. Не може да не знаеш това.

— Шшт! Връща се!

Момичетата замръзнаха, хванати ръка за ръка. Пред каютата се чуха мъжки гласове. После нещо се удари във вратата и дървото се разцепи. През треските се подаде острие на брадва.

Катрин придърпа Джулиет по-близо до себе си. Беше по-голяма от приятелката си и някак си се чувстваше отговорна за нея. Щеше да защитава Джулиет, доколкото можеше. Но усещаше ужасна слабост в коленете си. Краката й трепереха.

През дупката в дървото се провря една ръка и махна резето. Вратата се разтвори с трясък и в каютата влетяха двама моряци с черни бричове и прости туники. Бяха грамадни мъже и размахваха саби и ками, изпоцапани с кръв. При вида на момичетата пиратите се заковаха на място.

После се спогледаха. Единият от тях — огромен и плешив мъж, пристъпи напред. Погледът му се премести от Катрин към Джулиет, после отново се върна на Катрин. Катрин застана пред приятелката си и впери напрегнат поглед в плешивия пират в очакваше той да се нахвърли похотливо върху нея. Но той не го направи.

Вместо това се обърна към другия пират и каза нещо на келтски — език, който Джулиет не можеше да разбере, но Катрин разбираше. Думите му бяха:

— Ще ги заведем горе при капитана. Той ще остане доволен.

Сърцето на Катрин се беше качило в гърлото й и биеше с двеста удара в минута.

— Кой е вашият капитан? — попита тя с престорена храброст. — Настоявам веднага да се срещна с него!

Ако морякът се бе изненадал от това, че го е разбрала и че самата тя говори на келтски, той не го показа с нищо.

— Не се тревожи, девойче. Капитанът и без това очаква да се запознае с вас.

Катрин хвана Джулиет за ръка, надявайки се да я окуражи, да й вдъхне сили пред приближаващото изпитание, но пиратите ги разделиха, като всеки сграбчи едно от момичетата. Катрин се разкрещя, опита се да се освободи от мъчителя си, но той здраво хвана лакътя й с ръка и я повлече навън в тесния коридор, сетне нагоре по стълбите. Джулиет и другият мъж ги следваха.

Когато излязоха на палубата, Катрин ахна. Там цареше неестествена тишина и спокойствие. Но навсякъде бе пълно с пирати, облечени в къси бричове, размахващи дълги шпаги. Тя видя, че всички от френския екипаж бяха в окови, а някои от мъжете бяха ранени и то вероятно сериозно. Сър Уилям Редууд и хората му също бяха оковани във вериги и под охрана. Сър Уилям не беше ранен и изглеждаше побеснял. Но очите му се изпълниха с облекчение, когато видя, че с момичетата засега всичко е наред.

Погледът на Катрин обходи кораба. Част от кърмата беше пострадала от огъня, дървената палуба бе овъглена и почерняла, пушекът във въздуха все още не се бе разсеял. Част от парапета на кораба също беше разрушена. Една от най-високите мачти бе пречупена на две и лежеше като огромно скършено крило, покриващо половината от средната палуба, а голямото платно се издуваше около нея. Тогава Катрин вдигна поглед към най-горната палуба и го видя.

Без да й казват, тя разбра, че това е главатарят на пиратите.

Катрин се взря в него с лудо разтуптяно сърце. Той стоеше изправен на бака, облечен в светли стегнати панталони, с високи до бедрата черни ботуши, с широка бяла ленена риза, чиито връзки бяха развързани и се развяваха свободно около него. Беше огромен мъж, доста по-висок от Катрин, с широки рамене, тесен ханш и дълги, силни крака. Късо подстриганата му коса беше златна, по-светла от слънцето. С ръка върху дръжката на шпагата, той стоеше с небрежна елегантност, сякаш възседнал кораба така, както корабът възсяда морските вълни, и оглеждаше палубата под себе си като властелин, оглеждащ кралството си.

Катрин почувства силата му, видя високомерието му и го намрази заради всичко, което бе направил и което щеше да направи.

Тогава разбра, че той също я наблюдава. През опожарената палуба хладните му пронизващи очи уловиха погледа й. Катрин се вцепени. Никога в живота си не се бе чувствала толкова уязвима. Пиратът продължаваше да я гледа и тя изпита натрапчивото усещане, че е впримчена в невидимо, здраво въже, което я стягаше все по-силно. Дъхът й секна.

Той бавно се усмихна. Катрин се почувства така, сякаш беше жалък, прикован към земята заек, а пиратът — огромен сокол, бавно кръжащ над главата й, готов всеки миг да се спусне върху нея.

Внезапно морякът я хвана за лакътя и я повлече през палубата към главатаря.

— Не! — извика тя. Неудържима паника прогони и последните остатъци от куража, който бе възнамерявала да демонстрира. Неудържима паника и див ужас.

Златокосият пират я наблюдаваше, вече без да се усмихва.

— Не! — извика отново Катрин и се задърпа като муле.

С едва доловимо кимване на златистата си глава той даде знак на моряка и мъжът рязко я бутна напред и я изтласка нагоре по стълбите към горната палуба, където стоеше главатарят. Корабът се клатеше, а Катрин бе изнемощяла — не само от страх, но и поради преживения по време на кошмарната битка ужас — и когато морякът я пусна, коленете най-накрая й изневериха и тя се строполи на палубата, в краката на пирата.

Катрин се вкопчи в дървените дъски на пода, за да се изправи, но тялото й не се подчини и тя не можа да направи нищо друго, освен да вдигне поглед нагоре.

Той се взираше в нея от невероятната си височина. Внезапен порив на вятъра отметна няколко къси, златисти къдри от изразителното му красиво лице и разкри високи изсечени скули, силна решителна челюст и прав като стрела, прекрасно изваян нос. Широката отворена риза се ветрееше на непрестанния морския бриз и обрисуваше контурите на здравите му мускули. През разхлабените връзки се откриваше голяма ивица от широкия му загорял гръден кош, а финият ленен плат очертаваше дължината на тялото му, гладкия му стегнат корем и тесния му ханш. Развятата риза разкриваше и коравата издутина на неговата мъжественост между бедрата. Катрин преглътна и се помоли той да е от онези мъже, които нарочно уголемяваха предната на панталоните си. В противен случай изнасилването щеше да я убие.

Блестящият му сив поглед срещна нейния — и Катрин не можа да извърне очи, сякаш бе омагьосана.

— Аз съм Лиъм О’Нийл — каза той със сурова, доволна усмивка. — Капитанът на този кораб.

Тя не можа нито да отговори, нито да отмести погледа си от неговия.

Очите му като че ли започнаха да се затоплят. Усмивката му стана по-широка, но не и по-успокоителна.

— Какво е това, което виждам? Какво съм пленил? Такава красива плячка. Същинско съкровище, бисер сред толкова много плява. Ела, скъпа, ела.

И той протегна ръка надолу към нея.

2.

Преди Катрин да успее да реагира, златокосият пират се наведе над нея, сграбчи я в стоманената си хватка и я изправи на крака.

Разширените й очи се впиха в неговите. В зениците му светеше задоволство. Катрин внезапно се опомни и се опита да се отскубне от него. Безполезно — хватката му не се отслаби. Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха.

— Пуснете ме! — изкрещя тя истерично.

Сивите му очи се изпълниха с изненада, последвана от веселие.

— Както желаете, госпожице.

В момента, в който я пусна, тя мигновено отстъпи назад и взе да разтърква китката си, без да сваля очи от лицето му. Пиратът я наблюдаваше самоуверено като хищник, който лениво изчаква жертвата да падне в лапите му. Катрин осъзна, че тялото й трепери, и то видимо. Как би могъл да не е сигурен в победата си? Той беше капитанът на пиратите, кралят на тази крадлива сган, а тя бе безпомощен пленник. Погледът й се отклони вдясно, към студените сиви вълни на зимното море.

— Не можеш да избягаш, госпожице — каза меко пиратът. — Освен ако желанието ти не е да се удавиш.

Тази мисъл току-що й бе хрумнала. Но той разбра намерението и в същия миг и когато Катрин се извърна, решена да се хвърли в морската бездна, пиратът с един скок се озова до нея, придърпа я изотзад към мускулестото си тяло и я притисна в обятията си.

Тя се разкрещя от страх, безсилие и гняв, заизвива се в отчаяна борба да избяга. Желязната му хватка само засилваше яда й и я караше да удвои безплодните си усилия да му се противопостави. Напрягаше се толкова силно, че й прилоша и тя се уплаши да не припадне в ръцете му. Накрая той изглежда се отегчи, защото внезапно стегна прегръдката си и Катрин беше принудена да застине абсолютно неподвижно.

— Така е по-добре. — Дъхът му опари шията и ухото й. — Не мога да ти позволя да избягаш, госпожице. Честно казано, успя само още повече да изостриш апетита ми.

Тя потрепери. Дали ще я изнасили? На палубата? Пред всички?

— Моля ви.

— За какво ме молиш? — Ръцете му още бяха сключени около кръста й. Когато заговори, устата му докосна шията й и разпали там искрите на нежелано усещане. Тялото му, притиснато до нейното, бе прекалено топло, прекалено… твърдо. Никога не беше я прегръщал мъж. Беше шокиращо. Беше ужасно. Катрин почувства, че дъхът й замира.

— Моля ви, пуснете ме. — Усещаше с всеки сантиметър от тялото си мъжкото му присъствие.

Той я завъртя с лице към себе си.

— Хайде, скъпа, няма да те нараня. Не се страхувай.

Катрин отдръпна ръката си от неговата. Внезапно се бе обнадеждила и това се изписа в очите й.

Красивата му уста се изви в насмешлива усмивка.

— Погрешно ме разбра. Няма да те нараня, но сигурно не мислиш, че ще ме убедиш да се лиша от прелестите на тялото ти? Не си ли чувала да казват, че в любовта и на война всичко е честно? Не разбираш ли, че победителите получават плячката и че ти си несъмнено най-хубавото съкровище, което съм печелил от доста време насам?

Катрин стоеше съвсем неподвижна.

— Това не е любов.

Той направи кратка, едва доловима пауза.

— Не е.

— И да нападнеш такъв малък кораб не е война. Това е пиратство, това е варварско насилие — изкрещя тя.

Погледът му стана мрачен, но зъбите му отново проблеснаха в усмивка.

— Но аз съм варварин, прекрасна лейди, и войната на думи, ако и да е забавна, не може да ме отклони от прелестите ти и от пъкления ми замисъл.

Катрин не се примири. В гърдите й пламтеше гняв, който се смесваше със страха й.

— Как може да се спори с един варварин?

— Трудна задача — съгласи се пиратът.

— Трябва да ме освободите. Баща ми…

Той я прекъсна.

— Не.

Катрин се вгледа в студените му сиви очи и разбра, че няма да успее да трогне този мъж. Сърцето й се изпълни с ненавист.

— Вървете по дяволите!

Отговорът му беше ново проблясване на бели зъби и кратък, плътен смях.

— И това от устата на една почти монахиня?

— Мислите си, че можете да си играете с живота ми! — изкрещя тя свирепо.

— Възнамерявам да спя с теб, госпожице, не да те убивам.

— То е същото.

Погледът му стана замислен.

— Предпочиташ да се удавиш пред това да легнеш с мен? Или може би след това?

Катрин отново хвърли отчаян взор към морето. Знаеше, че няма кураж да го направи, но излъга.

— Да.

— Самоубийството е по-голям грях от разврата. — Погледът му я прониза.

Очите й се замъглиха от сълзи.

— Дано поне тогава изпитате някакви угризения.

Пиратът улови брадичката й.

— Колко си глупава. Няма да ти позволя да скочиш в морето. Просто ще ти покажа колко си глупава.

— Не — каза тя и поклати глава. — Не. Каквото и да направите или кажете, не можете да ме убедите да легна с вас.

Усмивката му изгря отново — бавно и ослепително. За момент той замълча.

— На сутринта, Катрин, ще шепнеш в ухото ми думи за вечна любов и ще ме молиш да не си тръгвам от леглото ти.

Катрин ахна. Не можеше да повярва на ушите си. Можеше само да гледа нагоре към красивото му арогантно лице.

Той се обърна към едрия плешив пират, който я беше довел от каютата.

— Придружи дамите до „Морски кинжал“, Макгрегър. И ако само косъм падне от главите им, твоята плешива тиква ще се търкулне в морето без да ми мигне окото.

— Разбрано, капитане — каза Макгрегър, очевидно необезпокоен от заплахата.

Когато якият моряк я хвана за ръка и я поведе през палубата към пиратския кораб, който беше закачен с куки към техния, Катрин почувства облекчение. Първият им сблъсък беше приключил, тя не беше изнасилена, бе оцеляла… поне засега.

Но пиратът бе изразил намеренията си съвсем ясно. Водеха я на пиратския кораб и по някое време тази вечер той щеше да я заведе в леглото си. Беше получила само мимолетна отсрочка.

Но кратка отсрочка беше по-добре от никаква. Част от страха й започна да утихва. Ако успееше да бъде достатъчно умна, сигурно щеше да съумее да избегне съдбата, която я очакваше — съдба, по-лоша и от смъртта.

Макгрегър остави Катрин и Джулиет сами в каютата на капитана. Катрин беше поразена. Джулиет също гледаше слисано. Нима една пиратска бърлога можеше да изглежда така?

Каютата бе облицована с тиково дърво. По-голямата част от дъбовия под бе покрита с множество красиви килимчета. Под един от петте люка на каютата имаше половин дузина огромни турски възглавници, избродирани и украсени с пискюли. Малък диван, тапициран със смарагдовозелена коприна и също с пискюли, подсказваше, че някой — вероятно пиратският главатар — действително обича да се обляга като мюсюлманите на тези възглавници.

Огромна, почти черна дървена маса за хранене, чийто масивен плот се издигаше върху четири крака с форма на животински лапи украсяваше далечния край на стаята. Обграждаха я шест испански стола с кожени облегалки. Единият край на масата очевидно се използваше за работно бюро, защото бе покрит с карти, чертежи, мастилница, пера и книги.

На едната стена имаше библиотека, висока почти до тавана, която беше претъпкана с томове в кожена подвързия. До другата стена стоеше изискан гардероб от орехово дърво, а от двете му страни бяха поставени два изящни френски стола с избродирани сини възглавници.

В другия край на стаята имаше легло, което би подхождало на някоя от кралските спални в Хемтпън Корт. Горната част на покрива на балдахина беше от пурпурна дамаска, долната — от драпирана златна коприна, а завесите, придържани назад с тежки, червено-златни шнурове — от ярко пурпурно кадифе. Леглото бе покрито с пищна кувертюра също в червено и златисто, а по него бяха разпръснати бродирани възглавнички, подобни на онези, които Катрин бе изработвала в манастира. Гербът на таблата й беше непознат, но тя забеляза цвета на лилията и разбра, че е френски1.

Отстрани до леглото пък стоеше голям, красиво издялан сандък. Катрин веднага разпозна келтските знаци върху заключения с катинар капак — този сандък бе дошъл от родината й. Върху стените на каютата имаше и множество картини.

Тя се обърна с лице към Джулиет, която стоеше до вратата.

— Какво е това място?

— Струва ми се, че цялата стая е свидетелство за всички кораби, които пиратът е плячкосал.

Катрин разбра, че Джулиет е права. Тази стая бе доказателство за десетки варварски нападения и кървави обири, извършвани в открито море в продължение на години. Тази стая бе недвусмислено потвърждение на неговата жестокост и безсърдечие.

Тогава Катрин видя леглото.

Естествено, беше го забелязала и преди, но само мимоходом. Сега погледът й се прикова в него. Като хипнотизиран. Представи себе си, захвърлена върху мекия дюшек, а върху нея — пиратът, който я обладава и се смее. От гърдите й се изтръгна вик. Тя се втурна покрай Джулиет към вратата и яростно задърпа бравата. Но вратата беше залостена отвън.

Джулиет отиде до нея и я прегърна.

— Катрин, какво ще правим?

— Не знам. Толкова ме е страх. — Катрин се огледа наоколо и накрая реши да седне на един от тежките испански столове. Но когато понечи да го дръпне, той не помръдна — беше закован за пода. Тя си даде сметка, че най-вероятно всичко в каютата е закрепено по същия начин. Сетне се отпусна се на стола и затвори очи.

Беше дяволски изморена, но сърцето й блъскаше тежко в гърдите в предчувствие на ужаса, който я очакваше. Катрин знаеше, че трябва да продължи да се брани. Не вярваше на изявлението на пирата, че няма да я нарани; подобно твърдение, изречено от такъв човек, беше нелепо. Трябваше незабавно да му каже, че е дъщеря на графа на Дезмънд, реши тя. Сигурно щом веднъж разбере коя е, той щеше да остави целомъдрието й непокътнато и да я върне на баща й срещу солиден откуп.

Припомни си смущаващите сиви очи на пирата. Никога досега не бе срещала мъж, който да я гледа по този начин.

През тялото й премина тръпка. Инстинктът й подсказваше, че той ще си поиграе с нея като котка с мишка, а после ще я обладае независимо от това, че можеше да я размени срещу откуп. Тя се прекръсти, молейки се интуицията й да греши.

След миг пиратският главатар влезе в каютата и затвори тежката врата зад себе си. Катрин рязко се изправи. Джулиет се втурна към приятелката си и застана до нея, но той дори не я погледна. Очите му обходиха Катрин от глава до пети, сякаш я разсъбличаха. Тя задиша тежко, сърцето й заби така, като че ли щеше да изскочи от гърдите. Безочливостта на пирата я накара да се изчерви.

Накрая той извърна очи към Джулиет и я повика с пръст.

— Вие, милейди, елате.

Джулиет се вцепени.

Ужас обзе Катрин. Какви бяха намеренията му спрямо приятелката й? Нима ще ги изнасили и двете? Тя се изправи пред Джулиет.

— Т-тя ще остане с мен.

Пиратът повдигна вежди и се засмя.

— Колко си смела, госпожице. Но ти не можеш да заповядваш на моя кораб. Елате, милейди.

Джулиет не помръдна, а Катрин я сграбчи за ръката, за да й попречи да му се подчини.

— Какво възнамерявате да правите?

Погледът му се впери в нейния.

— Не това, което очевидно си мислиш, скъпа. Нямам нужда от приятелката ти — твоите прелести ще са ми напълно достатъчни за през нощта. Но тази дама няма да остане тук, освен ако не желаеш публика.

Катрин преглътна и се изчерви още повече. Но не пусна Джулиет.

— К-капитане…

Той изглеждаше развеселен.

— Можете да получите щедър откуп за мен.

Погледът му се премести от очите й към меките й устни, после надолу към гърдите, притиснати от тесния корсет. Зърната й се бяха стегнали от тежкото и забързано дишане. Дали в този момент оглеждаше износената й рокля или прелестите, за които бе говорил преди малко?

— Не съм такава, за каквато ме мислите! — задъхано каза тя. — Не съм прислужница. Аз съм дъщеря на граф!

Едната му светлокафява вежда лекичко се изви нагоре.

— Кълна се в кръста и във всичко свято! — извика като обезумяла Катрин. — Аз съм дъщерята на графа на Дезмънд.

В отговор пиратът попита:

— Лейди Джулиет, искате ли да ви изкарам насила от каютата?

Джулиет поклати глава, освободи се от ръката на Катрин и припряно се отправи към пиратския главатар. Катрин изпадна в паника; беше наясно, че съдбата й щеше да се реши съвсем скоро. Капитанът на „Морски кинжал“ отвори вратата. Там чакаше Макгрегър с изражение на пълна невъзмутимост и незаинтересованост. Джулиет бе предадена на моряка, после вратата се затвори. Пиратът се обърна към Катрин, по лицето му бавно се разля усмивка и той тръгна към нея.

И последните остатъци от самообладанието и се изпариха. Тя се втурна към вратата, но когато се опита да изтича покрай него, той без усилие я улови и миг по-късно Катрин беше притисната към същата тази врата, през която искаше да избяга. Силните му ръце държаха раменете й здраво, приковавайки я към дървото и внезапно едното му бедро най-безцеремонно и интимно се озова между краката й. Тя не можеше да помръдне.

— Колко си глупава, скъпа. Няма да те нараня. Не бих наранил цвете като теб. Да го откъсна — да. Но не и да го нараня.

Катрин се опита да се успокои от неговия нежен, прелъстителен глас — нелека задача, когато беше притисната към силното му тяло.

— Аз наистина съм дъщерята на граф Дезмънд — каза тя отчаяно. — Той ще ви убие заради това, че сте ми посегнал.

— Дезмънд едва ли би могъл да ме убие — отвърна пиратът спокойно. Не изглеждаше никак развълнуван от потеклото й.

— Значи просто не го познавате — настоя Катрин.

— Познавам го — каза той, после вдигна ръка към лицето й. Дланта му погали бузата и брадичката й. Катрин се вцепени и отчаяно се замоли това кадифено нежно докосване да престане.

— А скоро ще опозная и теб — прошепна пиратът и устните му се приближиха към нейните. — Скоро трябва да те опозная.

Катрин потръпна, защото огромният му фалос докосна мястото, където се срещаха бедрата й. Той промърмори:

— Ти си голяма красавица, госпожице — от онези жени, които обсебват мъжките сънища.

Катрин се взря в него. Тялото му продължаваше да се притиска о нейното и тя усещаше с цялото си същество неговата мъжественост и знаеше какво ще се случи скоро, ако не намери някакъв начин да се защита. Но не помръдна, не можеше да помръдне, беше като замаяна.

Внезапно се съвзе й яростно се хвърли срещу него, но пиратът само стегна хватката си.

— Едва ли си ме сънувал, пирате. Нали току-що се запознахме!

Той се ухили.

— Прекалено съм припрян. Намеренията ми не са такива. — Но не се отмести от нея. — Отпусни се, скъпа, отпусни се. Няма как да победиш в любовната игра помежду ни. Аз съм далеч по-обигран от теб. Няма да те нараня. Ще ти доставя удоволствие.

Катрин изтръпна, но не се предаде.

— Мислиш да откраднеш честта ми без да ме нараниш? Това е невъзможно. А и мъж като теб никога не може да ми достави удоволствие, по никакъв начин.

Той се засмя. И докато се смееше, плъзна ръка по гърба й и я придърпа още по-плътно в обятията си. Връхчетата на пръстите му отново докоснаха лицето й, погалиха кожата й.

— Глупава… чиста… неопитна…

Катрин потрепери. Тонът му бе прекалено нежен.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Аз мога и ще ти доставя удоволствие, скъпа, по всякакъв възможен начин. — Погледът му я прониза.

Катрин не можеше да знае какво означава това, но се изчерви. През ума й запрепускаха луди, разбъркани видения на сплетените тела на мъж и жена. Мъжът беше висок, безочлив и златокос.

— Само за момент ще изпиташ болка — промърмори той. — А после ще има толкова много наслада, че ще забравиш всичко друго, освен страстното си желание.

— Не! Никога! — изкрещя Катрин, прогонвайки натрапчивите си видения.

Пиратът й отговори с усмивка.

— Опитай вкуса ми — каза той. После се наведе към нея и леко докосна с устни нейните.

Тя се наежи и се опита да го удари по гърдите, но беше невъзможно — пиратът бързо улови китките й я обездвижи напълно. Устата му бе настойчива, но нежна. Катрин осъзна, че е спряла да диша. Но не се поддаде на упорството му и стисна здраво челюст. Тогава той започна много лекичко да хапе плътната й долна устна. При това през цялото време твърдият му член пулсираше между краката й.

Собственият й пулс се ускори толкова, че й се стори, че сърцето й ще се пръсне.

Накрая тя отвори уста, за да поеме въздух, защото дробовете й не можеха да издържат повече. С дълбок, гърлен звук пиратът плъзна език между устните й. Катрин изкрещя и отново започна да се дърпа, но напразно. Езикът му проникна дълбоко в нея. Това беше зашеметяващ израз на притежание.

Коленете й се огънаха и тя се олюля, но стоманената му прегръдка й попречи да се строполи на пода. Внезапно той откъсна устни от нея.

Зашеметена, Катрин се вторачи в него. Още не можеше да помръдне. Никой никога не й беше казвал, че има и такива целувки.

После осъзна, че се е вкопчила в широките му рамене и мигновено се опита да го отблъсне. Той й позволи да остави малко разстояние между пламналите им тела. За да прогони усещането за горещото му магическо присъствие, Катрин заговори:

— Баща ми няма да ти плати откуп, ако ме изнасилиш — каза тя, макар да знаеше, че не е вярно.

Пиратът се усмихна, наведе глава и я целуна по шията. От гърдите й се изтръгна възклицание. Устните му започнаха да се движат около гърлото й, описвайки с целувки въображаема огърлица. Сърцето й заби по-силно, толкова силно, че той сигурно го чуваше. Пиратът вдигна глава и отново се усмихна.

— Няма да има изнасилване, скъпа. Никога не бих изнасилил жена като теб.

— Ти не ме възприемаш сериозно! — извика тя.

— Напротив, възприемам те твърде сериозно — промърмори той като задържа поглед върху нея.

Катрин не успя да разбере какво има предвид, но усети, че в думите му има много повече, отколкото би могла да си представи.

— Тогава ме освободи без да ми причиняваш зло — каза тя.

Блестящият му поглед премина по лицето, после по гърдите й.

— Не мога.

Катрин почувства прилив на гняв.

— Защо? — изкрещя тя.

Той стисна челюст. Беше станал напълно сериозен. Трудно й бе да повярва, че само преди няколко минути се е усмихвал. Пръстите му още веднъж докоснаха лицето й.

— Защото си най-красивата жена, която съм виждал и защото ужасно много те искам.

Катрин не можеше да повярва на ушите си.

— Но не можеш да ме имаш! Аз не съм красива червена ябълка, която можеш да откъснеш и да изядеш просто ей така. Аз съм Катрин Фицджералд, дъщерята на графа на Дезмънд, родена и откърмена аристократка. Не можеш да ме имаш!

Пиратът не сваляше своя блестящ като диамант поглед от лицето й. Измина цяла минута, преди да проговори.

— Напротив, не само мога да те имам, но и ще те имам — каза той. — Изглежда не разбираш. Не сме в Дезмънд. Намираме се на моя кораб. В открито море. Тук аз съм крал и господар на всички и на всичко, което виждаш. От момента, в който попадна в моите ръце, ти ми принадлежиш. Катрин, нямам намерение да те нараня. Не изнасилвам девици. Сега се страхуваш от мен, но още преди нощта да е свършила, ще ти докажа, че страхът ти е неуместен.

Тя се взря в него за миг, онемяла. Точно зад рамото му се виждаше голямото легло.

— Помисли си за откупа, който мога да ти донеса! Със сигурност си заслужава много повече от една мимолетна наслада!

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха съвсем леко.

— И дума ли не чу от това, което казах? Нямам намерение да искам откуп за теб. — Той повдигна брадичката й и премести поглед върху устните й. — Откупът е последното нещо, за което мисля.

Катрин осъзна, че пиратът възнамерява да я целуне отново и изкрещя:

— Пусни ме! Моля те!

Пиратският главатар се взря в нея и нещо в зениците му трепна. Пръстът му отново се плъзна по бузата й. После той я погледна право в очите.

— Ти не разбираш. Съжалявам, Катрин, че се налага да научиш фактите тъкмо от мен, но трябва да ти кажа, че дори ако имах желание да получа откуп за теб — а аз нямам такова, — това е невъзможно.

Тя замръзна, внезапно уплашена много повече от преди. Гласът й се превърна в едва доловим шепот.

— Какво говориш?

Той се поколеба, после отвърна рязко:

— Твоят баща е пленник на кралицата, и то от много години.

Катрин се втренчи в него, неспособна да издаде и звук, неспособна даже да диша.

Погледът му потърси нейния.

— Фицджералд беше осъден за държавна измяна, а земите и титлата му бяха отнети. Всъщност няма никакъв граф на Дезмънд, няма никакво графство — има само един затворник, изпаднал в немилост.

Тя го гледаше ужасена и невярваща.

3.

Съзнанието и отчаяно крещеше: не може да е истина!

Пиратът прекъсна мислите й.

— Така че сама виждаш, Катрин — баща ти нито може да плати откуп, нито да ти помогне.

Тя срещна погледа му. Зелените й очи пламтяха яростно.

— Не ти вярвам. Лъжеш!

Той остана невъзмутим.

— Не лъжа. Казвам това, което е известно на цял свят. Такива са фактите.

Катрин отказваше да му повярва. Не можеше да му повярва. Баща й — пленник на Короната, лишен от земите и титлата си! О, боже! Не, не беше възможно.

Гласът му стана по-нежен.

— Но баща ти е жив, Катрин. Не е обесен. Доколкото знам, все още се намира в Саутуърк, където е под домашен арест.

Катрин трепна. Гърдите й се надигаха задъхано.

— Саутуърк? — Тя онемя. Саутуърк, не Дезмънд. Баща й беше пленник на Короната, принуден да стои в Лондон. В изгнание.

— Напълно разбирам шока ти — каза пиратът, като я наблюдаваше съсредоточено.

Мразеше го. Мразеше го заради неговото безразличие, заради намеренията му, за това, че знаеше и че й бе разкрил тези грозни новини. За това, че й беше разкрил ужасяващата истина.

— Не разбираш нищо — озъби му се тя. Очите й се изпълниха със сълзи. — Махни се от мен!

Пиратът стисна челюст и се извърна настрана. Катрин веднага се свлече покрай стената и започна да трепери. Ако баща й наистина бе пленник на Короната, лишен от всичко, което притежава, значи заминаването й от манастира е било напразно. Ако баща й беше в немилост и в изгнание, значи самата нея също я очакваха немилост и изгнание. Защото никой мъж нямаше да я поиска без титла и без зестра. Внезапно вече нямаше бъдеще, нямаше мечти, нямаше надежда. Внезапно бе станала госпожица Никоя.

— Изпий това.

Тя вдигна поглед като обезумяла и видя, че пиратът й подава чаша бренди.

— Не.

— Колко си твърдоглава — каза нежно той. — Не ставай глупава. Изпий го. — Пръстите му уловиха брадичката й и доближиха ръба на чашата до устните й.

Катрин се задави, когато той наклони чашата и успя да излее няколко капки от пламтящата течност в гърлото й. Тя блъсна ръката му настрани и брендито се разля по загорялата му кожа. Пиратът стисна устни. В очите му се изписа гняв.

— Аз не съм нежен човек. Нито пък мил и добър. Но се опитвам да бъда внимателен и търпелив с теб — каза той. — Да те укротя, както бих укротил дива кобила. Нямам желание да те пречупвам, Катрин. Независимо от факта, че страстта ми остава огромна.

Катрин си пое дълбоко дъх

— Не съм кон, та да ме опитомяваш и дресираш.

— Но си жена, при това без закрилник, и като всяка жена се нуждаеш от мъж, който едновременно да те защитава и да те води със здрава ръка.

— И мислиш, че ти ще си този мъж? Че ще бъдеш мой закрилник? — изкрещя тя освирепяла. — Че ще ме направляваш така, както намериш за добре?

— Не ти оставям никакъв друг избор.

Вбесена, Катрин се опита да го заобиколи, но той я хвана с мощната си ръка и я придърпа към гърдите си. Сетне остави брендито на пода, без да я пуска. Мускулите й мигновено се стегнаха. Последното място, където искаше да бъде, бе в неговите ръце, притисната към силното му, възбудено тяло. Тя се замята, за да се освободи от него.

— Аз съм много страстен по природа — каза тихо пиратът. — И подозирам, че много ще си подхождаме.

— Не си подхождаме! Насочи страстта си другаде — изсъска Катрин.

— Не.

Тя се вгледа в настойчивите му сиви очи и го разбра напълно. Той не се интересуваше от нея и от чувствата й. Знаеше, че сега тя няма семейство и име, които да я защитят. Беше безсъвестен и щеше да се възползва от тежкото й положение. Нищо не можеше и нямаше да го спре да я погуби, когато решеше. Беше просто въпрос на време.

Щеше й се да може да разсъждава трезво. Трябваше да продължи да се бори, въпреки хаоса от ужас, неверие и страх в душата й. Не може да няма изход от това затруднение. В края на краищата, тя беше Катрин Фицджералд. Сигурно бе останало нещо — някакво малко количество скътани пари, някое скрито парче земя. Бяха останали чичовците й и роднините. И гордото й, древно име.

— Пусни ме — каза Катрин.

Той я послуша.

С ясното усещане, че пулсът й отново препуска ожесточено, Катрин веднага се отдръпна от него. Пиратът не помръдна. Гледаше я с очи едновременно горещи и студени. Тя знаеше, че студенината идва от липсата на сърце. Горещината беше от похотливостта му.

Катрин се отмести зад тежката маса за хранене и се вкопчи в облегалката на един от испанските столове. Все пак, имаше някаква възможност той да лъже. Но тя вече не мислеше така. Това обясняваше защо през последните три и половина години не бе получавала издръжка, защо баща й не отговаряше на запитванията на абатисата. Не, Катрин трябваше да научи всичко, каквото и да е то.

— Разкажи ми за баща ми.

Пиратът повдигна изящно рамене и тръгна към нея. Тя настръхна, но той не я докосна. Просто подпря бедро на масата и я погледна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. — Гласът й затрепери. — Не мога да повярвам, че е бил осъден за предателство. Че е затворник… в немилост.

Пиратът я гледаше съсредоточено, толкова съсредоточено, че Катрин извърна очи. Накрая той заговори.

— След битката при Афейн Бътлър затвори баща ти в Клонмел. Кралицата изпрати и двамата на съд и баща ти веднага беше хвърлен в Тауър. Остана там две години, докато кралицата и Съветът решат какво да правят с него. Тя, разбира се, беше бясна на Том Бътлър заради враждата им с баща ти, но той беше опростен.

— Естествено — каза гневно тя. Том Бътлър, графът на Ормънд, беше не само омразен враг на баща й, но и братовчед на кралица Елизабет и по този повод — неин любимец.

Катрин се наведе напред към капитана на пиратите и разпростря ръце на масата, като почти докосна неговите.

— Но защо? — извика тя разпалено. — Баща ми и преди е вършил прегрешения, но винаги е бил опрощаван! Защо кралицата не го е опростила, щом е простила на Ормънд?

— Кралицата беше по-млада, когато опрощаваше баща ти — отвърна Лиъм. — А и предполагам, че тогава просто не е искала да се нагърбва с ирландските проблеми. Но този път е почувствала, че е крайно време да накара ирландските лордове да й се подчинят, особено баща ти, който отказваше да признае властта й над земите си. Не забравяй, че Ормънд е верен поданик на Короната. Независимо от това, съветниците на Елизабет не бяха единодушни по въпроса. Оформиха се две крила. Едното, водено от Дъдли и сър Уилям Сесил, настояваше баща ти да бъде опростен и върнат в Дезмънд. Другото, водено от Ормънд, искаше отстраняването му завинаги.

Катрин се вкопчи в масата.

— И черният Том Бътлър е спечелил.

Той кимна.

— Но не без помощта на баща ти. След две години, прекарани в Тауър, му разрешили да се установи в Саутуърк, под охрана и с известни ограничения. Както сама разбираш, той се опитал да избяга, но капитанът, който трябвало да му помогне, го предал. Доколкото познавам кралицата, тя е била много щастлива, че най-сетне имат съществено обвинение срещу Дезмънд, чрез което можели да се освободят от него. Започнат бил процес и го осъдили за предателство, а земите и титлата му и без това вече били отнети. Ако не се лъжа, той все още е под охрана в Селинджър Хаус в Саутуърк.

Катрин беше зашеметена от разказа му, зашеметена и ужасена. В мозъка й натрапчиво се повтаряше една-единствена мисъл: сега тя беше госпожица Никоя, госпожица Никоя.

— Искаш да кажеш, че баща ми е затворник още от Афейн насам?

Той кимна и продължи да я гледа.

— Необходимостта южна Ирландия да се подчини на Короната в крайна сметка победи. Тъй като баща ти беше най-могъщия и най-непреклонния лорд в Ирландия, съдбата му бе решена още от момента, в който Бътлър го плени при Афейн.

Катрин затвори очи и се предаде на отчаянието. Значи баща й е бил в затвора още откакто бе тръгнала от южна Ирландия за Франция. Вече шест години той бе затворник. И беше загубил всичко. Каква несправедливост!

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Господи, не мога. — Сега Катрин също бе загубила всичко. Никой благородник нямаше да я поиска. Никой въобще нямаше да я иска… освен този пират.

— Трябва да погледнеш истината в очите, ако смяташ да оцелееш. — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към лицето му. Очите му я пронизваха. — Вслушай се в думите на човек, който знае повече от теб. Аз съм моряк без потекло и родина и за да оцелея, трябва винаги да знам всичко важно, което се случва по широкия свят и да се ръководя в действията си от това.

Тя го гледаше без да мига.

— Ти си О’Нийл. Не те разбирам. Имаш потекло, имаш родина. Ако си избрал другото, то е било поради собствената ти глупост.

Пиратът се усмихна мрачно.

— Баща ми беше ирландец като теб, но майка ми е англичанка. Изобщо нямах възможност да избирам. Глупостта няма нищо общо с отношенията между родителите ми. Единственото, което ги свързва, е насилието. За О’Нийл аз съм толкова англичанин колкото е и самата кралица. А за англичаните съм дивак като баща си.

Говореше спокойно, без да се самосъжалява и без огорчение. Катрин се взря в него, развълнувана дълбоко от думите му. Положението им в живота беше сходно. Също като нея той носеше едно безполезно име и нямаше могъщ род зад гърба си. Беше оцелял, защото бе приел истината и защото се бореше упорито с всяка буря, връхлетяла живота му. И я съветваше да се бори по същия начин с бурята в собствения й живот.

— Значи сега мога да оцелея само като те приема в леглото си — каза тя горчиво. — В края на краищата излиза, че съм идеалната жертва за мъж като теб. Каквото и да ми сториш, никой няма да ти потърси сметка; никой няма да те накара да платиш, когато ме поругаеш. Няма да се разрази политическа буря заради това, че си ме отвлякъл и си ме изнасилил.

В очите му заблестя неподправен интерес.

— Интелигентна жена — промърмори той. — Красива, твърдоглава и интелигентна — колко рядко срещано съчетание.

Противно на волята си, Катрин се изчерви. Не бе възможно думите му да са ласкателство, нищо че звучаха така. Идеалната жена не беше нито твърдоглава, нито умна, а скромна, въздържана и готова да се подчинява във всичко. Но пиратът й се усмихваше, сякаш бе напълно доволен от откритието си. Тя вирна брадичка.

— Няма да бъда твоя жертва. Не вярвам да съм останала без нито един закрилник на света. Не вярвам, че можеш да направиш това с мен и да се измъкнеш безнаказано след такова отвратително деяние.

Той стисна челюст и се изправи в целия си грамаден ръст.

— Ти си жертва, Катрин. Жертва на политическите обстоятелства. — Погледът му беше твърд. — Но не аз реших съдбата на баща ти. Не аз се произнесох относно вината му и не аз го осъдих за това. Не обвинявай мен за необмислените действия на Фицджералд и за решението на кралицата да сложи край на непокорството му. Не съм аз човекът, отнел твоето наследство, името ти и положението ти в живота.

— Аз те обвинявам за твоите необмислени действия — извика презрително тя, стиснала юмруци.

На устните му проблесна усмивка.

— Аз никога не действам необмислено. — Той тръгна покрай масата към нея. Катрин се отдръпна назад към стената с разтуптяно ръце. Пиратът спря пред нея. Усмивката му беше заплашителна. — Но ти си права за едно нещо.

Тя не искаше да знае какво е то и затова остана безмълвна.

Погледът му се плъзна по лицето й.

— Ти имаш закрилник, Катрин, един-единствен закрилник в този свят и това съм аз.

Катрин се ококори.

— Но ти няма да ме защитиш от себе си!

Тогава пиратският главатар избухна в гърлен, весел смях.

— Разбрала си всичко погрешно. Няма нужда някой да те защитава от мен. Аз нямам намерение да те нараня. Напротив, възнамерявам сам да те защитавам от останалия свят, да ти давам това, от което се нуждаеш, да ти доставям удоволствие. Искам само да дойдеш при мен с желание. Няма какво друго да сториш, Катрин. Нямаш друг избор в живота. — Погледът му помръкна. — Още щом те видях, разбрах, че ще бъдеш моя любовница.

— Не — каза твърдо Катрин. — Отговорът ми е „не“. Няма да стана твоя любовница. — Беше й извънредно трудно да произнесе тази ужасна дума.

— Ще промениш мнението си, когато се успокоиш, когато имаш възможност да се примириш със съдбата и с обстоятелствата.

— Никога няма да променя мнението си! Баща ми може и да е затворник, но мечтите ми още са живи! — Катрин знаеше, че това е самата истина. Нищо не можеше да убие мечтите й — нито жестоките житейски факти, нито този жесток човек.

— Мечтите ти са мъртви — каза меко той. — Убити от обстоятелствата. Убити от съдбата.

— Не! — Горещи сълзи изпълниха очите й. Пиратът я гледаше, но Катрин почти не го виждаше. — Проклети да са Бътлърови! — каза горчиво тя. — Проклет да е Съветът, проклета да е кралицата!

— Катрин! Света Богородице! Какво ти е сторил? — извика Джулиет.

При вида на сълзите по лицето на Катрин, пиратът я беше оставил сама. Накрая, изтощена от плач, тя се бе свила на кълбо върху леглото, което беше решила да отбягва. Не бе усетила колко време е минало, нито че Джулиет е влязла в стаята. Сега, когато бе в прегръдките на приятелката си, Катрин бавно се надигна и седна. Главата я болеше от дългия спор с пирата и от мъчителните усилия да се отбранява срещу него. Изтощението й се дължеше и на това, че откакто бе останала сама, беше прекарала всеки миг в напрегнато обмисляне на възможностите и алтернативите, които й оставаха. Засега не изглеждаше да разполага с кой знае какъв избор.

Тя също прегърна Джулиет и прошепна:

— Добре съм. — Това далеч не отговаряше на истината. — Той не… — Гласът й секна. — Той не отне честта ми.

— Става богу — въздъхна Джулиет с потъмнял от тревога поглед. Тя отмахна къдравата червена коса от лицето на приятелката си. — Той… нарани ли те?

Катрин се поколеба.

— Всъщност, не. — Все още беше смаяна от коварната чувственост на тялото си. Дори сега не можеше да прогони от ума си златния лик на пирата. — А ти добре ли си? Всичко наред ли е? — попита тя.

Джулиет кимна.

— На хората от екипажа е наредено да стоят настрана от нас.

Катрин трепна изненадано.

— Толкова се страхувах, Катрин. Но очевидно тези дяволи все пак имат нещо като душа. Плешивият, Макгрегър, ми каза, че капитанът поначало не позволява безчинства и изнасилване на жени и че специално ние с теб не бива да се тревожим. Всъщност френският кораб беше освободен. Казаха ми, че никой от екипажа не е пострадал.

Катрин я изгледа скептично.

— Искаш да кажеш, че не е наредил да хвърлят всички през борда? Не вярвам!

Джулиет изглежда не я чу. На лицето й се бе изписало напрежение.

— Какво готви той за нас, тогава? Откуп?

Катрин си спомни какво й бе разказал Лиъм О’Нийл и стисна зъби.

— Джулиет, баща ми е изгубил земите и титлата си и е пленник на кралицата.

Джулиет се сепна.

— О, Катрин!

Лицето на Катрин се сгърчи.

— Не мисля, че ме излъга. — Опита се да си представи могъщия Джералд Фицджералд лишен от всичко, което е имал и примирен с безславно заточение. Опита се и не успя. Сигурно баща и, нейният смел и умен баща, имаше план как да си възвърне всичко изгубено. Сигурно нещата не стояха точно така, както казваше пиратът. — Боя се, че за мен няма да има никакъв откуп.

— Но какво ще прави с теб, тогава, щом не иска да се възползва от теб? — попита Джулиет.

Катрин погледна приятелката си в очите.

— Не разбираш. Той има намерение да се възползва от мен.

Джулиет се взря в нея и веждите й се извиха — явно беше, че не може да разбере.

Катрин бе забравила колко наивна и лековерна е Джулиет.

— Той смята да ме прелъсти, да ме превърне в доброволна пленница на страстта си.

Джулиет зяпна. По бузите й се разля руменина.

— Какво ще правиш? — извика тя.

— Не знам — отговори Катрин. Сетне мрачно добави: — Ще се боря.

Внезапно двете момичета замръзнаха, защото чуха, че резето се отмества. После впериха очи във вратата и видяха как тя бавно се отваря. Но в каютата влезе само едно момче на не повече от десет-единадесет години, което държеше в ръце покрит поднос. Очевидно им носеше храна. Ароматът на сочна телешка пържола накара двете приятелки да се изправят. Бяха яли за последно лека вечеря в каютата си на френския кораб предишната нощ, а от небето вече се спускаше мрак.

Хлапакът ги погледна.

— Капитанът ми нареди да ви донеса нещо за ядене. — Акцентът му издаваше, че е французин. Той постави подноса върху масата за хранене и махна ленената кърпа, която го покриваше. — Ако се нуждаете от нещо, аз съм Ги.

Катрин се взираше в него, отвратена от това, че пиратът е могъл да вземе на кораба си толкова малко момче. По всяка вероятност някой от моряците го беше отвлякъл от дома му и после го бе предал на капитана. Беше твърде слабичко, за да е здраво. И така като го гледаше, тя се съмняваше, че е щастливо.

— Благодаря ви, господин Ги.

Хлапето се намръщи.

— Просто Ги.

— Ги! — извика Катрин преди момчето да си тръгне. — Накъде пътува корабът?

— На север. — То се обърна и се отправи към вратата.

На прага й стоеше Лиъм О’Нийл. Катрин се стресна. Не го беше чула да влиза. Погледите им се задържаха впити един в друг малко по-дълго от необходимото, сякаш бяха любовници, а не непознати и врагове. Катрин се изчерви и извърна очи.

Лиъм отиде до масата, но не седна.

— Заповядайте, дами. Тук имаме храна в изобилие. Телешко по бургундски, червено вино, пресен хляб, изпечен току-що от готвача и горещ ябълков пай.

Катрин искаше да откаже. Джулиет също изглеждаше разколебана. Но и двете момичета умираха от глад и мигом скочиха на крака. Катрин прекоси каютата с гордо изпъната снага, последвана от Джулиет, като внимаваше да гледа право пред себе си, а не към пирата. Усещаше, че той я наблюдава — само нея. Не се заблуждаваше. Знаеше, че между двама им се води сериозна война — война, която тя трябваше да води докрай и да спечели. Почувства как настръхва, как дори косите на тила й се изправят от напрежение. Защото току-що бе осъзнала, че войната едва е започнала.

Тя се свлече на стола със свито сърце. Пиратът изчака двете с Джулиет да се настанят и едва тогава зае мястото си начело на масата.

— Къде ни водиш? — попита Катрин.

Той едва доловимо се поколеба.

— На север, към острова, на който живея.

Катрин загуби всякакъв интерес към храната. Очите й се взряха в него с омраза. Лиъм отвърна на погледа й.

— А какво ще правите с мен? — прошепна Джулиет, нарушавайки възцарилата се на масата тишина.

Пиратът дори не я погледна.

— Ще ви върна в Корнуол — каза той.

Катрин бутна чинията си настрана. Небето беше потъмняло и на него се бяха появили първите звезди. Скоро Лиъм О’Нийл щеше да я отведе в леглото си. После — на своя остров.

Трябваше да избяга.

Когато приключиха с вечерята и чиниите им бяха вдигнати, в каютата настъпи неловко мълчание. Катрин се осмели да вдигне поглед. Пиратът държеше чаша с бренди, отпиваше от нея и гледаше Катрин изпод дълги тъмни мигли. Очите му блестяха като разтопено сребро под златистата светлина на лампите. Зад главата му ясно се виждаше покритото с балдахин легло.

Катрин отмести поглед, но твърде късно.

— Дами, разбрах, че вие двете идвате от манастир.

Тя вдигна очи само за миг.

— Да.

— Сигурно идеята да се върнеш у дома не е била на семейството ти?

Катрин знаеше, че говори само на нея. Какво го интересуваше? Враждебността й се засили.

— Не беше. Но сега знам защо баща ми ме е забравил. Той има толкова тежки проблеми. — Все още беше разстроена, че нито Джералд, нито Елинор бяха счели за нужно да й съобщят ужасната новина за осъждането му и за хвърлянето му в затвора.

— Аз бях повикана да се прибера у дома — намеси се Джулиет. — И за Катрин беше удобно да пътува с мен.

— Необичайно е една дама да реши да напусне манастира без позволението на семейството си, нали? — Пиратът я гледаше изпитателно.

Катрин се вбеси.

— Реших да взема съдбата си в свои ръце. Нямах намерение да остарея в манастира.

— Да, наистина — промърмори той. Гласът му погали кожата й като перо.

Катрин се изчерви, внезапно осъзнала, че сигурно изглежда ужасно непокорна, невъзпитана и независима. Разбира се, нямаше значение какво мисли той. Но тонът й прозвуча отбранително.

— Татко не отговаряше на писмата ми. Не знаех за тежкото му положение. Знаех само, че трябва да се върна в Ирландия.

— Много дами не желаят нищо повече от спокойния, лишен от изненади манастирски живот.

Тя го погледна.

— Не и аз.

Лиъм й се усмихна. Моментът беше поразителен. Изражението на пирата бе нежно, топло.

— Радвам се — каза той. — Ти несъмнено си най-интригуващата жена, която съм срещал, Катрин.

Тя скръсти ръце на скута си и заби поглед в тях, останала без дъх. Този мъж дори не се опитваше да скрие желанието си. Не го интересуваше, че Джулиет е свидетел на неговите намерения. Беше неморален, покварен… и Катрин се страхуваше, независимо че се опитваше да не го показва.

И знаеше, че едва ли е интригуваща.

Погледът му галеше сведената й глава. Катрин рязко вдигна очи и погледите им се сблъскаха. Паника заклокочи в гърдите й. Зад смущаващо красивото му лице тя продължаваше да вижда леглото. Как би могла да избегне неминуемото? Как?

Той се усмихна.

— Лейди Джулиет, позволете да ви придружа до каютата ви.

Джулиет изправи гръб и не помръдна от мястото си.

Катрин се вкопчи в масата с разширени, обезумели очи.

— Джулиет ще остане тук и ще спи с мен.

Пиратът лениво се изправи в целия си грамаден ръст. Усмихна се вяло. Но блясъкът в тъмните му очи далеч не беше вял.

— Лейди Джулиет?

Джулиет стана и отправи уплашен поглед към Катрин.

— Моля те. Нека Джулиет да остане тук. С мен.

Погледът му се плъзна от лицето към тялото й. Не благоволи да й отговори. Вместо това хвана Джулиет за ръката и я поведе към вратата на каютата. Катрин гледаше ужасена. Той отвори вратата и извика на моряка. Джулиет хвърли последен отчаян взор към приятелката си, после изчезна. Пиратът затвори вратата и бавно се обърна с лице към нея.

— Какво ще правиш с мен сега? — извика Катрин, без повече да скрива паниката си.

Той скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Ще те съблазня, Катрин.

Тялото й се изопна в напрегнато очакване. Лиъм внезапно тръгна към нея. Не бързаше, но пък и нямаше защо да бърза — беше уверен в крайната си победа.

Катрин ненавиждаше надменността му толкова, колкото и всичко друго у него. Тя стисна юмруци. Мина й през ума, че ако удари красивото му лице, ще изпита огромно удовлетворение.

— Няма да те убия — прошепна той. Гласът му беше станал мек като коприна.

— Не, просто искаш да ме унищожиш.

Пиратът се усмихна и протегна ръка към лицето й.

Катрин вдигна юмруци и замахна към бузата и челюстта му.

Той се наведе. Беше толкова бърз, че пръстите й дори не одраскаха кожата му. Секунда по-късно китките й бяха стегнати в желязната му хватка и Катрин се оказа напълно обездвижена. В очите му се изписа изумление.

Тя не помръдна, не проговори, не смееше дори да диша. Гърдите й трептяха. Гледаше го в лицето и се опитваше да отгатне какво ще последва. Знаеше, че Лиъм внимателно обмисля възможностите си.

Но пиратът я изненада. Бърз като змия, той я хвана през коленете и я вдигна на ръце. Катрин видя, че се отправя към леглото и започна бясно да се съпротивлява. Всичко се развиваше прекалено бързо!

Все още с Катрин на ръце, Лиъм се отпусна върху плюшената покривка.

— Шшт — каза той. — Стой мирна. Само ще те целуна.

Лъжеше, разбира се, а и да не лъжеше, Катрин нямаше намерение да му се подчини. Тя отметна глава назад така, че устните му намериха вдлъбнатината на шията й, вместо нейните устни. Но веднага разбра, че това беше фатална грешка.

Необикновени усещания, които далеч не бяха неприятни, преминаха като вълна през нея, когато пиратът започна нежно да хапе и да целува чувствителната кожа на шията й. Катрин с мъка се въздържа да не изстене от удоволствие. Чу го да се смее и изведнъж се вцепени — беше докоснал гърдите й. Зърната й веднага се втвърдиха. Тя извика и се опита да отмести ръката му.

Той пренебрегна опитите й да го възпре, както би пренебрегнал бръмчаща муха и я положи по гръб на леглото. Сетне се наведе над нея и преди Катрин да успее да помръдне или да запротестира, устните му потърсиха нейните. Тя започна да се бори още по-ожесточено, забивайки нокти в ключицата му, за да го държи на разстояние от себе си. Но Лиъм изглежда не забеляза това. Беше безкрайно търпелив. Устните му, извънредно нежни и ненастойчиви, докосваха нейните устни леко, галеха ги и ги дразнеха. Колко бе обигран! Неусетно съпротивата на Катрин започна да утихва и накрая окончателно престана. Пръстите й се отпуснаха, тялото й ставаше все по-податливо. Той се възползва мигновено от това и върхът на езика му се стрелна към нейния. Устните й неволно се разтвориха.

От гърлото на Лиъм се изтръгна плътно възбудено ръмжене. Тя измърка доволно, когато твърдата му мъжка тежест се намести върху нея и целувката му се задълбочи. Катрин пламна в огън, който я обхвана цялата — от натежалите крайници до вибриращите слабини. Тялото я болеше, кръвта й пулсираше бясно, а умът и отказваше да работи.

Той разбра и се засмя с чувствен, дълбок, дрезгав смях. Устните му започнаха да се движат бавно, провлачено, да я галят. Катрин отметна глава назад, откъсна устни от неговите и от гърдите й се изтръгна стон. Лиъм се притисна към нея още по-страстно, още по-опасно.

— Катрин — прошепна той — Скъпа… — Ръката му се беше промъкнала под палите и фустите й и галеше бедрото й през тънкия плат на срязаните й при чатала долни гащи. После дланта му се плъзна застрашително нагоре и докосна нежната, набъбнала кожа на влагалището й.

Катрин беше зашеметена, но ласките му я върнаха обратно към разума. Мили боже! Сега той прокарваше палец по линията между срамните и устни, докосваше голата й плът.

В главата й се оформи една-единствена ясна мисъл. Трябваше да устои. Ако не устоеше сега, пиратът щеше да направи много повече от това да я гали там, където никой досега не бе пристъпвал. Щеше да отнеме честта й преди дори да разбере.

Той откъсна устни от нейните и отново промълви името й.

— Катрин!

Катрин пое дъх и с усилие прогони нежеланата наслада. Двата й юмрука се стовариха върху широките му рамене.

— Не!

Тялото му се скова от изненада. Тъмносивият му поглед беше някак нефокусиран и объркан, когато срещна нейния.

Тя се опита да го отмести от себе си и когато не успя, насочи коляно към слабините му. Пиратът моментално прозря намерението й и измести ханш точно навреме, за да избегне удара. Но при рязкото движение изгуби равновесие и Катрин го блъсна силно, след което се претърколи на пода до леглото.

Самата тя беше замаяна и останала без дъх. Спря се само за миг, но той се оказа достатъчен. Преди да успее да скочи на крака и да побегне, Лиъм протегна ръка надолу и сграбчи кичур от косата й. Катрин изпищя.

Той се наведе от леглото и дръпна косата й като юзда. Лицето му се приближи до нейното. Очите му се бяха разширили — невярващо, разярено. Устните му, напротив, бяха свити в сърдита черта. Катрин сви устни не по-малко гневно, но очите й се напълниха със сълзи.

И когато тези нежелани, обидни за гордостта й сълзи започнаха да капят, пиратът отслаби хватката си. Изражението му се промени. Той изруга ядосано и я пусна. Катрин се строполи на пода.

Чу го да се изправя на крака. Междувременно полагаше неимоверни усилия да възвърне самообладанието си и накрая успя. Тя обгърна раменете си с ръце и вдигна очи. Грешка. Беше невъзможно да не забележи колко огромен е станал членът му. Катрин се изчерви и отчаяно отмести поглед. Щеше й се да забрави възбудата, която той незнайно как бе успял да разпали в собственото й тяло, щеше й се да не обръща внимание на непознатото, неравномерно пулсиране на сърцето си.

— Мразя те — каза тя дрезгаво.

— Преди малко не ме мразеше.

Гневът и напрежението в тона му я накараха да вдигне отново поглед към него. Сивият огън в очите му я уплаши. Никога досега не беше виждала такава безумна жажда. Катрин се сви назад, към крака на леглото, без да успее да отвърне очи. И тъй като усети, че в нея припламва нещо, на което бе решила да не обръща внимание, нещо силно и парещо, тя извика:

— Мразех те и тогава, точно както те мразя сега, О’Нийл!

На устните му се изписа зловеща усмивка.

— Превръщаш приятното съблазняване в нещо далеч по-лошо.

— Приятно съблазняване?

— Да, съблазняване, приятно и за двама ни. — Погледът му видимо помръкна. — Не се опитвай да отричаш.

Изведнъж Катрин проумя какво точно има предвид той.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо далеч по-лошо?“ С изнасилване ли ме заплашваш?

Ноздрите му трептяха.

— На някои дами им харесва мъжът да упражни малко сила. Вероятно ти си от тях.

Катрин го зяпна слисано.

— Не се прави на толкова изненадана. Всъщност, забравям, че си била затворена в манастир цели шест години. — Той се усмихна мрачно. — Както и да е, нека ти кажа преди да си изпаднала в истерия, че аз не изнасилвам. Нито преди, нито сега, никога. Нито дори когато ме предизвикват да го направя.

Тя не му повярва и възнамеряваше да се изсмее презрително, но вместо това издаде приглушен, жалостив звук.

— Ти току-що каза, че си щастлив, когато подчиняваш онези жени, които… — Не можа да продължи. Все още беше шокирана от мисълта, че някои жени наистина харесват мъжът да бъде груб, брутален. Въображението й рисуваше ярки картини — картини, в които този златокос пират обладаваше непозната жена, а жената бе възбудена и горяща от нетърпение.

— Мога да бъда груб, мога да бъда и нежен. Трябва само да ми кажеш какво искаш. — Очите му се задържаха върху нейните.

— Аз… аз искам… да излезеш и да ме оставиш.

Той дрезгаво се засмя.

— Ти искаш да вляза в теб, скъпа.

Арогантността му я изуми, но само за миг.

— Ти си варварин, пират, човек, който се нахвърля върху по-слабите от него. — Тя се сви на пода и се взря в него. — Измъчваш мен, точно както си измъчвал и другите жени. Не те искам!

— Другите жени винаги са ме посрещали с радост в обятията си.

Катрин се изсмя.

— Значи са били проститутки и уличници.

Вбесен, Лиъм се наведе над нея.

— Не спя със сифилистични курви. Последната ми любовница беше овдовяла графиня.

Тя го погледна недоверчиво, но той изглеждаше толкова искрено ядосан, че вероятно казваше истината. Как ли е прелъстил графиня? Умът й просто отказваше да го побере — нищо, че пиратът бе така поразително привлекателен.

— Някои жени не се страхуват от страстта — каза той, като внимателно я наблюдаваше. Гърдите му дишаха тежко. — Но те, естествено, не са възпитани в манастир ревливи девственици.

Катрин извика и скочи разярена на крака, без да обръща внимание на тъничкия вътрешен глас, който й казваше да мълчи.

— Не се страхувам от страстта — изкрещя тя. — Няма нещо, което да искам повече от това да бъда с мъж — благороден, добър мъж, — мъж, който да ми е съпруг.

Пиратът се втренчи в нея безмълвно, с внезапно вкаменено лице. Накрая каза:

— И кой е този образец за подражание?

Катрин вирна брадичка.

— Още не съм го открила.

Той се засмя студено и жестоко. Подигравателно.

Вбесена от присмеха му, тя изкрещя:

— Прекарах шест години в манастира, така че не бих могла да го открия. Но трябва да знаеш, че не жадувам за неблагочестив, покварен, кръвожаден пират.

Огън лумна в очите му. Ръката му стискаше бутилка бренди и сега той я вдигна я към устните си и отпи от нея не веднъж, а няколко пъти. Но през цялото това време загадъчният му поглед не се откъсна от Катрин. Тя съжали за думите си. Знаеше, че го е засегнала твърде много и се страхуваше, че пиратът може да се превърне отново в див звяр и да я подчини на волята си.

Той я гледаше студено.

— Трябва да съм полудял — каза накрая. — Да се забъркам с такава като теб.

— Тогава ме освободи.

— Не — отвърна Лиъм без никакво колебание.

— Моля те.

Той не отговори.

Катрин пое дъх

— Тогава ме изнасилвай и да приключваме.

Погледът му я прониза. Лицето му се изкриви. Бутилката полетя през стаята, разби се в едната стена и брендито се разля по нея. Катрин трепна и извика. После, за неин ужас, той се спусна към нея.

Колко съжаляваше за прибързаните си глупави слова, за това, че го бе предизвикала. Тя изпищя, когато пиратът се наведе над нея, вдигна я и я метна на леглото. Катрин светкавично се изправи и отскочи встрани. Но ръката му се стрелна, сграбчи я за крака, дръпна я силно и тя падна по лице. После той се озова отгоре й и я прикова на място.

Катрин се вкамени. Лиъм също застина неподвижно, като се изключат пулсирането на тялото му върху нейното и учестеното накъсано дишане, което надигаше гърдите му.

— Да те изнасиля ли и да приключваме? — прошепна той в ухото й.

Дъхът му лизна плътта й. Катрин поклати глава ужасена и напълно съзнаваща колко лесно би било за него да вдигне полите й и да го направи. Но страхът не можа да надмогне горещото, възбуждащо усещане за кожата му, прилепнала към нейната.

— Да те изнасиля ли и да приключваме? — настоя той.

— Не.

Лиъм се отмести от нея и стана от леглото.

Катрин веднага се надигна, хвърли се към най-отдалечения край на леглото и се сви до облицованата с дърво стена.

Той я гледаше без да мига. Внезапно я заслепи блясък на стомана.

Дъхът й секна. Погледът й се закова като хипнотизиран в дългото смъртоносно острие на кинжала, който се бе появил в ръката му.

Никой от двамата не помръдваше, никой от двамата не отронваше и звук. Изведнъж кинжалът излетя от ръката му и се заби в стената до главата на Катрин, на сантиметри от бузата и. Тя се вторачи в трептящото острие. Страхът се плъзна по тялото й в тънки ручейчета пот. После Катрин премигна и погледите им се срещнаха. Неговите очи святкаха диво.

Внезапно той се извърна, прекоси стаята с големи крачки, разтвори вратата и след миг я затръшна с ритник от външната страна. Катрин чу как резето изщраква и я оставя заключена вътре.

Тя обърна глава и впери поглед в кинжала, забучен в стената. Сетне закри лицето си с ръце. Цялото й тяло се тресеше. Обещанието на пирата беше напълно недвусмислено.

4.

Знаеше, че не бива да го предизвиква.

Беше късно. Нямаше представа колко точно е часът, но предположи, че е някъде около полунощ. Въпреки изтощението си, Катрин не спеше. Нямаше и как да заспи, след като бе наясно, че пиратът ще се върне и трябваше да се подготви за поредната битка с него. Вместо да спи, тя седеше в далечния край на леглото с притиснат към стената гръб — точно както той я беше оставил.

Преди няколко минути Лиъм се бе върнал в каютата. Застанала нащрек, Катрин го наблюдаваше безмълвно, но той прекоси стаята без изобщо да я погледне. Гъвкавата му походка беше по-отпусната от обикновено. Стори й се, че долавя мириса на бренди. Пиян ли беше? Не я бе грижа, но от детството си в Аскийтън помнеше какво прави алкохолът с мъжете и тази мисъл увеличи напрежението й още повече.

Пиратът продължаваше да не я поглежда. Вместо това отвори гардероба и с едно рязко движение съблече ризата си. Катрин едва съумя да сдържи възклицанието си пред голотата на широкия му, загорял и мускулест гръб. Но не можеше да не забележи как бричовете прилепваха на високите му, стегнати хълбоци.

— Какво правиш? — извика уплашено тя.

Той се обърна към нея. Погледът му беше прям, но и някак странно мек.

— Сменям си ризата.

Катрин не искаше да гледа неговите твърди като скала гърди, леко обрасли със златистокафяви косми, нито пък гладкия му, стегнат корем. Но не можеше. За голямо нейно облекчение, Лиъм надяна снежнобяла туника. Миризмата на бренди очевидно идваше от ризата, която той небрежно бе захвърлил настрана.

Сега очите й бяха приковани в него. Пиратът спря в средата на каютата с крака, разтворени в моряшка стойка.

— Ти и аз трябва да постигнем разбирателство — каза той.

Не заваляше думите. Катрин почувства още по-голямо облекчение. Беше трезвен или почти. Тя предпазливо го погледна, все още без да отговаря. Вече знаеше, че не бива да провокира нито избухливостта му, нито страстта му.

Погледът му затрептя върху лицето й.

— Ти си много, много хубава, Катрин. Знаеш ли, че те сънувам?

Катрин се поизправи, осъзнала, че той все пак е пиян — нали я беше срещнал едва тази сутрин.

— Има много хубави жени по света.

— Вярно е — каза той и съгласието му кой знае защо я разочарова. Сетне Лиъм постави ръце върху тесните си бедра, издавайки, че самият той е леко напрегнат. — В света има много красавици, но коя от тях е решителна и интелигентна?

Погледът й се стрелна към очите му.

— Подиграваш ли ми се?

Тогава пиратът се засмя с плътен, топъл смях.

— Не, скъпа, не ти се подигравам.

Катрин изтръпна. Не й харесаха нито смехът му, нито гальовните му думи. Тялото й се прилепи още по-плътно към стената.

— Ти продължаваш да се страхуваш от мен. — Челюстта му се стегна. Погледът му вече не беше така мек. — Трябва да ти се извиня за държанието си.

Очите й се ококориха. Пиратът й се извиняваше заради безобразното си поведение?

— Ти си прекалено съблазнителна, но аз все пак трябваше да се овладея. Единственото, което мога да кажа за свое оправдание е, че не очаквах да проявиш такъв дух. — Погледът му я прониза.

— Това не е оправдание. Един джентълмен никога не би се нахвърлил върху мен както стори ти.

Ъгълчетата на устата му се извиха, но изражението му изглеждаше изпълнено със самоирония.

— Но както ти каза, аз съм варварин.

— Можеш ли да го отречеш?

— Няма даже да се опитвам. — Погледът му беше потъмнял. — Много те бива да предизвикваш гнева ми. Никога не съм срещал жена, която да ме е вбесявала толкова. — Слепоочията му пулсираха, лицето му се сгърчи мъчително. — И никога не бях си позволявал да докосвам жена, когато съм така ядосан.

Катрин не можа да не се изсмее презрително. Той беше не просто пират, но и О’Нийл. А О’Нийл бяха кръвожаден клан, почти отделна раса, която населяваше най-отдалечените краища на северна Ирландия. Тя се сети за прословутия Шон О’Нийл, водач на клана до смъртта си преди няколко години. Катрин го бе виждала само веднъж, когато беше деветгодишна, но още си спомняше колко огромен, черен и грозен бе той, колко страшен и свиреп.

— И това го казва един О’Нийл? — извика тя. — О’Нийл се славят навред с това, че насилват жени!

Погледът му, остър като бръснач, улови нейния. Катрин притисна гръб още по-силно към стената. Трябваше да се контролира! Не трябваше да го предизвиква!

Той мълчеше. Пое дълбоко дъх, после й обърна гръб. Ръцете му, свити в юмруци, все още лежаха върху бедрата. Когато накрая отново се извърна към нея, гласът му бе тих и напрегнат.

— Не искам да воювам с теб. Не те плених, за да воювам с теб.

Катрин преглътна с усилие. Много добре знаеше за какво я бе пленил.

— Катрин, нека прекратим тази война. Напълно безсмислено е да продължаваме така. Ти отчаяно се нуждаеш от закрилник, а аз съм повече от готов да бъда такъв. Сигурно вече си разбрала, че нямаш друг избор. А и след като поживееш малко с мен, ще видиш, че това далеч не е неприятно преживяване.

Тя пропъди потока от образи, които я връхлетяха, образите на двама им — разгорещени, с прилепнали тела. Пропъди и чувствата, които не желаеше да си спомня, усещанията, които не беше изпитвала никога до този момент. Копнееше да ги забрави завинаги.

— Искам да си отида у дома.

Сивият му поглед омекна и той се поколеба.

— Ти нямаш дом.

Катрин преглътна буцата в гърлото си. Помисли си за замъка Аскийтън, за Касълмейн и Шанид.

— Искам да отида при баща си.

Гласът й потрепери и тя си помисли, че сигурно изглежда като глупаво, уплашено дете.

Пиратът я гледаше. Очите му се изпълниха с чувство, което Катрин не можеше да определи.

— Значи искаш да се върнеш при Фицджералд и да живееш с него и с красивата му жена в изгнание, в бедност и в немилост?

Сърцето й се сви.

— Искам да се омъжа. Искам да се омъжа за ирландец и да се върна в Ирландия. Искам собствен дом и деца. Баща ми ще ми намери подходящ съпруг. Сигурна съм.

— Наистина ли? — попита нежно Лиъм.

— Да!

— А какъв брак можете да сключите сега, госпожице Фицджералд? Нима желаете да се омъжите за селянин или занаятчия?

Тя не можеше да си представи, че ще се омъжи за селянин или занаятчия; самата мисъл за това бе толкова стряскаща, че Катрин не успя да проговори в продължение на цяла минута. А и как й се щеше той да престане да я гледа така, сякаш изпитваше съчувствие към злочестината й.

— Баща ми ще ми уреди брак, който подхожда на моето знатно потекло.

— Знатното ти потекло вече го няма.

Тя обгърна раменете си с ръце.

— Спри! Настоявам да ме освободиш, за да мога да отида при него.

— Но ти си моята награда — отвърна й пиратът сериозно, без да се усмихва. — Награда, която спечелих в опасна морска битка. Сега принадлежиш на мен. И аз не мога да се откажа от теб.

Катрин се отчая.

— Защо?

Единственият му отговор беше непроницаем поглед. Тя сви юмруци и удари по завивката на леглото.

— Дяволите да те вземат!

Усмивка озари лицето му.

— Израснала си в манастир, а отново ругаеш? Хайде, Катрин, това изобщо не подхожда на една дама.

Тя го изгледа войнствено.

— Върни се при овдовялата си графиня.

Лиъм продължаваше да се усмихва.

— Мислиш си, че ще ме разубедиш, като ми показваш лошия си характер? Тази тактика е обречена.

Сега вече погледът й се изпълни с ужас.

— Значи ще ме задържиш против волята ми?

Той не сваляше очи от нея.

— Възнамерявам да променя волята ти, Катрин.

— Ти си варварин! Пират! Проклет, кръвожаден О’Нийл! — извика тя. — Никога няма да промениш мнението ми за теб! Може би след време ще поробиш тялото ми…

Не можа да продължи. По бузите й се затъркаляха сълзи.

Изражението му беше сурово, челюстта му — стисната, очите му — два черни пламъка.

— Може да съм варварин, пират и О’Нийл, но сега ти си моя и нямаш друг избор.

— Не! Отказвам да повярвам в това.

Накрая той се приближи към нея и се надвеси над леглото.

— Аз съм твоята съдба, Катрин. Как да те убедя в това?

— Трябва да видя със собствените си очи, че Дезмънд вече не съществува. Трябва да чуя със собствените си уши, че не е възможно да бъда откупена.

Лиъм я изгледа продължително и замислено.

— Тогава така да бъде, Катрин.

Докато лодката се носеше през развълнуваното море, Катрин се бе сгушила в обточената си с кожи пелерина. Последните часове на нощта бяха ужасно студени. Имаше гъста мъгла. Трима мъже съпровождаха нея и пирата. Двамата от тях гребяха с огромните весла. Макгрегър от своя страна седеше до нея, вероятно за да й попречи да направи нещо лекомислено или глупаво. Но Катрин изобщо нямаше намерение да дири смърт сред вълните, не и сега, когато късметът й най-сетне бе проработил. Нито пък възнамеряваше да се опитва да бяга. Сега щеше да чака баща й да откупи свободата й.

Лиъм О’Нийл стоеше изправен на носа, сякаш забравил за студа, за мрака, за подскачащата палуба. Изглеждаше като слят с морето, слят с лодката. Катрин се взираше в широкия му, покрит с наметало гръб и не можеше да престане да се пита що за човек е той. После си каза, че това е без значение. Скоро щеше да се освободи от него и щяха да й останат само неприятните спомени.

Устието на Темза, където се срещаха различни течения, беше ужасяващо бурно. Катрин трябваше да прехапе устни, за да не се разпиши, когато малката лодка яхна гребена на една вълна и подскочи високо във въздуха, след което внезапно се спусна към дълбините на морето. Тя се вкопчи в седалката, на която стоеше, когато лодката отново се издигна. За нейно удивление и ужас, О’Нийл не беше и помръднал от носа. Стоеше там, напълно безразличен към опасностите на пътуването. Веднъж се обърна и я погледна. Въпреки тъмната, мъглива нощ, Катрин видя, че той се усмихва, сякаш се забавляваше. Белите му зъби проблясваха сред мрака и гъстите сенки.

Катрин сведе глава и започна да се моли. Този мъж беше луд, всички те бяха луди и тя, изглежда, скоро щеше да загине. Но след малко осъзна, че лодката вече не се люлее така бясно. Наистина, движеше се почти ритмично. Катрин вдигна глава и отвори очи. Вече плаваха по реката и големите вълни се бяха укротили.

Скоро килът на лодката заора в пясъчното дъно. Моряците скочиха във водата и започнаха да теглят лодката към безопасния бряг. О’Нийл също беше скочил. Той се обърна и зачака палубата да се изравни с него. Катрин бавно се изправи. Ръцете му се протегната, сграбчиха я и я прехвърлиха върху глинестата земя.

Тя се изтръгна от обятията му и се огледа, зачудена къде ли се намира. Естествено, далеч от Лондон, който беше на много километри от устието на реката. Катрин си даде сметка за дързостта на пирата. Ако го заловяха в Англия, щеше да бъде изправен пред съда за многобройните си престъпления и осъден на смърт. При повече късмет щяха просто да го обезглавят. В противен случай щеше да бъде обесен, изтърбушен и разчекнат. Колко смело бе от негова страна да припари до английския бряг — колко смело и колко глупаво.

Но Катрин знаеше, че той не е глупав. Погледна го крадешком. Лиъм говореше на хората си с тих, рязък тон. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Профилът му бе прекрасен и решителен. Моряците начаса се втурнаха да изпълнят заповедите му. Той беше пират, мъж, когото тя ненавиждаше, но несъмнено умееше да командва хора. Катрин реши, че неговото високомерие и самонадеяност са напълно достатъчни, за да обяснят смелостта му да дойде на брега.

Лиъм кимна на Макгрегър и шотландецът я поведе след пирата нагоре по брега. Другите двама моряци останаха зад тях. Внезапно от гъстата мъгла недалеч от тях изскочи назъбеният покрив на някакъв замък. Докато приближаваха, мъглата периодично се разсейваше, разкривайки и каменните външни стени на замъка. Небето започваше да просветлява. Скоро щеше да се зазори.

Катрин, която съвсем не бе сигурна, че би й било от полза, ако ги заловят, прошепна тихичко:

— Къде сме, О’Нийл?

— Това, което виждаш, е замъкът Тилбъри — отвърна той също толкова тихо. — Чакай тук с Мак.

— А ти къде отиваш?

Без да й отговори, Лиъм изчезна сред сенките. Изминаха много минути. Катрин знаеше, че той не може да влезе в замъка, защото портите щяха да бъдат затворени до изгрев слънце. Но наблизо вероятно имаше село. Пиратът несъмнено бе отишъл там да потърси превоз, за да продължат пътя си. Тя отново си помисли колко е дързък — да краде коне и карети под носа на кастелана и хората от замъка. Беше удивена. Може и да бе нагъл и самонадеян, но макар и неохотно, Катрин трябваше да признае големия му кураж.

О’Нийл обаче се върна без каквато и да било карета. Възседнал едър тъмен кон, с развято наметало, той изглеждаше като среднощен разбойник. Други два оседлани коня пръхтяха в юздите си зад гърба му. Преди да усети, Катрин бе качена на по-дребния жребец, а след още миг вече препускаше по пътя за Лондон.

— Можеш ли да яздиш? — попита Лиъм. Коляното му докосна нейното.

— Не е ли малко късно да питаш? — отговори Катрин и се намести удобно върху коня. Беше благодарна, че ще язди по мъжки, а не странично на седлото.

Той й се усмихна.

— Ирландка като теб трябва да може да язди, Катрин. В противен случай щях да съм крайно разочарован.

За един кратък миг тя срещна погледа му и си помисли, че този човек трябва да е луд, за да се забавлява от цялата тази история. После обаче реши да се съсредоточи върху непосредствената си задача. Като дете беше добра ездачка, но оттогава бяха минали много години. А и все още бе доста тъмно и пътят почти не се виждаше. В крайна сметка Катрин остави конят да я води и се замисли.

Ами ако ги срещнеше някой? Колко ли съмнително би му се сторило това предутринно пътешествие? Тя хвърли поглед през рамо към изчезващия в далечината замък. По гърба й полази хлад. Какво щеше да стане, ако ги заловяха хората на кралицата? Дали това нямаше да означава спасение за нея? Мисълта бе интригуваща.

Но баща й беше пленник. Какво би сторила Елизабет с нея — дъщерята на граф, смятан за предател? Дали нямаше да я прати в затвора на Джералд в Саутуърк? Дали ако я пленяха, това не би довело и до загуба на собствената й свобода, до разрушаване на бъдещето й?

За всеки случай Катрин реши да не прави опити да привлече вниманието върху себе си и върху придружителите си. Засега.

Яздиха усилно и бързо в продължение на няколко часа. Мъглата изтъня. Слънцето изпълзя върху посивялото небе като пламтяща оранжева топка. Скоро пред тях изплува Лондон със своите островърхи кули, с множеството покриви и комини, пронизали безоблачното небе и с огромния, извисен купол на катедралата „Свети Павел“. Катрин погледна лицето на Лиъм, който все още яздеше до нея, следван от Макгрегър, и подири поне следа от страх по това лице, но не откри нищо друго, освен решителност.

Влязоха в града през една порта и препуснаха по безлюдните улици. Градът скоро щеше да се събуди, но те не срещнаха никого. От време на време иззад някой ъгъл долитаха неприличните песни и гръмогласният смях на пияни мъже. Лиъм, изглежда, познаваше тези улици като дланта на ръката си. Нима това бе възможно?

Минаха покрай стените на Тауър. Катрин беше смаяна и реши, че той все пак е луд. Нормален човек, който цял живот е отхвърлял властта на кралицата, никога нямаше да посмее да се доближи толкова до ужасяващото място, което някой ден би могло да стане негова съдба. Никога, независимо колко е дързък, независимо колко е самонадеян.

Междувременно преминаха в галоп по Лондонския мост, свиха на изток и навлязоха в западнал квартал, пълен с шумни пивници и бордеи. От един такъв дом излязоха няколко добре облечени господа. Катрин се направи, че не забелязва няколкото полуголи жени, които стояха на ъгъла на улицата. Една закръглена проститутка започна да маха на пирата, дори го викна с писклив глас и подканящи слова. Лицето и ушите на Катрин пламнаха. Лиъм обаче изглеждаше напълно равнодушен към недвусмисленото предложение, все едно че не го беше чул.

Внезапно се натъкнаха на квадратна сграда — нещо като склад, който препречваше улицата. Лиъм зави наляво и Катрин автоматично го последва. От другата страна имаше голяма двуетажна къща, със стръмен и висок дървен покрив. Беше обградена с каменни стени. Лиъм рязко спря коня си и скочи на земята.

— Чакайте тук — нареди той на Катрин и Макгрегър.

Но не тръгна към входната порта, а покрай стената и скоро изчезна от погледите им. След петнайсет минути портата се отвори. В сянката й стоеше Лиъм. Беше отметнал плаща назад върху широките си рамене и Катрин едва сега видя, че освен обичайните бричове, високите до бедрата черни ботуши и ризата, е облякъл и прилепнал кожен жакет. Той им махна нетърпеливо. Катрин пришпори коня си напред. Сърцето й затанцува с внезапно, неистово въодушевление. Най-после щеше да види баща си, най-после!

Тя скочи от седлото и се втурна към входната врата, като изпревари Лиъм. Почука, но не получи отговор и почука пак.

Изведнъж отвътре се провикна женски глас:

— Кой идва в този неприличен час?

— Елинор! — извика Катрин. — Аз съм — Катрин Фицджералд!

Резето се вдигна и вратата се разтвори. Елинор се взря в Катрин невярващо, после погледна пирата.

— Мили боже! Какво правиш тук?

Беше дребна крехка жена с необикновена красота. Кестенява коса обрамчваше овалното й лице, недокоснато от петна или бръчки. Когато говореше, устните й разкриваха два реда равни бели зъби. Тя беше Бътлър, дъщеря на барон Дюбойн и бе точно с три години по-голяма от Катрин.

— Върнах се у дома — прошепна Катрин и колебливо се усмихна.

Но Елинор не отвърна на усмивката й.

— Това едва ли е „у дома“ — каза тя горчиво и се отмести настрана. — Хубава изненада си приготвила за горкия си баща — а той на всичко отгоре не е добре. Влизайте. — С вдървен жест Елинор неохотно покани Катрин, Лиъм и Макгрегър да влязат.

Но Лиъм се обърна и рязко каза:

— Остани навън, Мак. Достатъчно е да свирнеш, ако се появят посетители.

Макгрегър кимна и изчезна от погледите им с изумителна за размерите си скорост.

Елинор затвори вратата зад тях.

— Трябваше да ни кажеш, че пристигаш — каза тя намръщено.

— Писах много писма. Нима татко не е получил нито едно? — отвърна Катрин.

— Аз получих няколко от посланията ти, но не исках да нарушавам душевния му покой със себичните искания на разглезената му дъщеря. Бог вижда, че той си има достатъчно проблеми.

Катрин се наежи.

— Едва ли е себично да се прибереш у дома и да се омъжиш.

— И каква ще бъде зестрата ти, моля? — язвително каза Елинор. — Две крави и прасенце?

Катрин не вярваше на думите на мащехата си. Знаеше много добре, че тя не я обича, че никога не я бе обичала — още от деня на пристигането си с Джералд в замъка Аскийтън като красива усмихната булка. Споменът и досега изпълваше Катрин с болка. Не защото Елинор беше толкова хубава и щастлива, а защото собственият й баща бе изпълнен с радост и засмян до ушите. А бяха погребали Джоан, майката на Катрин, преди по-малко от месец.

— Не може всичко да е изгубено — каза тя. — Все ще е останало нещо за зестра.

— Всичко ни бе отнето и унищожено — извика яростно Елинор. — Налага ми се да прося подаяния! Живеем на хляб и медовина!

Катрин упорито отказваше да повярва.

— Къде е татко? Трябва да го видя веднага!

— Джералд спи, но след като и О’Нийл е с теб, ще го събудя. Чакайте тук. — Елинор рязко заобиколи Катрин и се заизкачва по тесните стълби с желязна лампа в ръка.

Катрин погледна Лиъм, изненадана от това, че мащехата й го познава. После си спомни, че преди много години баща й бе имал някакво вземане-даване с главатаря на клана О’Нийл, Шон. Всъщност Ирландия беше един малък затворен свят. Без съмнение бащата на Елинор, барон Дюбойн, също бе търгувал с хората на О’Нийл. Но каква ли работа би могъл да има Дюбойн с този човек?

Застанала насред тъмния салон, тя очакваше баща си с нетърпение, но и с нарастващо напрежение. Нима положението на Джералд бе по-лошо и от най-лошите й страхове? Рогозките по пода бяха изтъркани и вмирисани. Тъмнината й пречеше да се огледа наоколо, но Катрин имаше потискащото усещане, че салонът е твърде гол. Едва сега си даде сметка колко бяха закърпени и овехтели нощницата и халатът на Елинор. Мащехата, която тя помнеше отпреди пет години, винаги сияеше в кожи, кадифе и скъпоценности. Всъщност, сега Катрин не бе видяла и един пръстен по ръцете на Елинор. Сърцето й се сви.

В този миг осъзна, че Лиъм я гледа изпитателно. Тя рязко му обърна гръб и усети, че се разтреперва. Ако всичко, което казваше Елинор, бе истина, тогава, мили боже, какво щеше да стане със семейството й? И какво щеше да стане със самата нея?

Очите й неохотно се вдигнаха и срещнаха нетрепващия поглед на Лиъм. И Катрин се уплаши от онова, което я очакваше.

— Събуди се! — извика Елинор като запали свещта и я сложи върху единствения сандък в стаята, поставен до тясното легло на съпруга й.

Джералд се надигна и разтърка очи. Нощната му шапчица беше килната на една страна.

— По дяволите, жено, какво става? Къщата ли гори?

— Не — каза Елинор, седна до него и хвана ръцете му. — Джералд, дъщеря ти е тук!

Джералд примигна, окончателно разбуден. Беше слаб мъж с поразително светла кожа и черни като нощ коси.

— Дъщеря ми? — повтори като ехо той.

— Господ най-после се вслуша в молбите ми! — извика Елинор възторжено. — Защото ни е изпратил дъщеря ти не с друг, а с Господаря на моретата!

Джералд трепна.

— Какви ги бръщолевиш, Елинор? Да не си полудяла?

— Изобщо не съм полудяла! — Тя ликуваше. — Самият Лиъм О’Нийл! Прословутият пират, синът на Шон О’Нийл, стои зад тази врата, долу в салона! О, Джералд! Най-накрая! Най-накрая господ ни предоставя великолепна, прекрасна възможност. Не разбираш ли?

Джералд спусна крака на пода, изправи се и се взря във вратата. Изражението му вече не беше раздразнено. После се усмихна.

— Да, любима, разбирам. Повикай ги — каза той.

Когато Лиъм докосна рамото й, Катрин подскочи и се обърна с лице към него.

— Ела — каза той меко. — Мащехата ти ни вика.

Не й трябваше неговото съчувствие, нито съжалението му… а и не бе възможно това, което трептеше в погледа му, да е вярно. Сърцето й затуптя бясно. Тя изтича покрай Лиъм и хукна нагоре по слабо осветените стълби и после по коридора към господарската спалня. Облечен в нощните си дрехи, баща й стоеше в средата на малка гола стая. При вида на мъжественото му красиво лице, Катрин нададе вик. Джералд се усмихна и я придърпа в обятията си.

Тя се притисна към него, затвори очи и облегна глава на гърдите му. Беше отслабнал, но Катрин го чувстваше топъл и силен. Със сигурност той щеше да я измъкне от ужасното й положение.

— Кейти, добре ли си?

Тя му се усмихна едва-едва.

— Да. Не съм… наранена.

Погледът на Джералд се отмести за малко върху Лиъм, после се върна на дъщеря му.

— Колко си пораснала! — Внезапно очите му се напълниха със сълзи. — Колко хубава си станала! Същинско копие на скъпата ти майка. Кой би предположил?

Преди шест години Катрин беше висока и кльощава и трудно можеше да се нарече хубава. Тя се изчерви от удоволствие, че я сравняват с красивата й майка.

— Не съм като нея — прошепна тя.

Но Джералд гледаше пирата.

— Да, съвсем същата.

Катрин погледна баща си, после Лиъм. Двамата мъже се взираха един в друг, потънали в странно мълчание. Не можа да не ги сравни. Джералд беше не просто слаб и изнемощял, но и ужасно блед, много по-блед от когато и да било и тя не смяташе, че тази бледност се дължи единствено на несгодите. Около устата и очите му имаше дълбоки бръчки, сякаш непрекъснато беше намръщен. Внезапно лицето му се сгърчи и той я пусна от прегръдките си и сковано се отправи към един стол. Чак сега Катрин разбра причината за дълбоките линии на лицето му — баща й куцаше и очевидно живееше в мъчителна болка.

Погледът й отново се върна на пирата. Лиъм О’Нийл имаше мощна фигура и бе силен и млад. И беше като излят от злато — златиста бе дори кожата му поради непрестанния живот на открито, под слънцето. Той се извисяваше над Джералд и над останалите в стаята, имаше безспорно присъствие — властно и непоколебимо.

— Татко, какво се е случило с крака ти? — попита Катрин.

Джералд тромаво се отпусна на стола.

— Проклетото бедро. Раниха ме при Афейн и то така и не се излекува както трябва. Куршум от мускет. През студените зимни нощи е най-лошо. Сега не е толкова зле. — Той леко й се усмихна.

Катрин коленичи в краката му.

— Татко, как е възможно? Да ти отнемат всичко? Да те заточат в такава мизерия? Няма ли никаква надежда, никакъв шанс да получиш справедливост?

Черните му очи запламтяха. Пръстите му се впиха в стола.

— Съвсем малка надежда, Кейти, и то не свързана с кралицата.

Катрин преглътна. До този момент дълбоко в себе си се беше надявала, съвсем по детски, че всичко това са куп чудовищни лъжи. Или че могъщият й, непобедим баща ще има план как да превъзмогне сторените му злини. Каза си, че не бива да плаче. Някога Джералд Фицджералд, граф на Дезмънд, бе най-влиятелният лорд в Ирландия, както баща си и както неговия баща преди това. Беше роден могъщ, богат, със съзнанието, че ще властва завинаги над Дезмънд и над останалите ирландски лордове. Случилото се бе най-черната несправедливост, която Катрин беше виждала.

— Кейти, изгнанието не е лека съдба. Живея единствено заради идеята да се върна в Ирландия. Не мисля за нищо друго. Но не искам да плачеш, скъпа. Поне не съм затворен в Тауър. Благодарение на Елинор. — Той се усмихна на жена си. — Миналата година тя пристигна от Дезмънд, направи чудеса, за да си уреди среща с кралицата и накрая убеди Елизабет да ме върне тук, при сър Уорън Селинджър. — Погледът му се спря на Лиъм. — Как мина покрай охраната ми, О’Нийл?

Пиратът се усмихна.

— Доста лесно. Бяха прекалено заети със зарове и ейл. Сега само сънуват пиене и хазарт.

Катрин изтри очите си с юмрук.

— Защо си с моето момиче, О’Нийл? Вие двамата заедно — това е изненадваща гледка.

Лиъм сложи ръка върху рамото на Катрин преди тя да продума.

— Дъщеря ти е успяла да убеди монахините да я пуснат от манастира, в който си я оставил. Случи се така, че плених кораба, на който пътуваше тя и понеже нямаше закрилник, самият аз поех тази роля.

Катрин скочи на крака.

— Татко! Той ме плени! И ме държи против волята ми! Той иска да му стана… да му стана любовница!

Джералд също се изправи.

Катрин изтръпна, осъзнала със закъснение, че е трябвало да запази мълчание малко по-дълго време. Очите й се местеха ту към единия, ту към другия мъж. Двамата се гледаха като дебнещи се съперници преди дуел. Елинор също наблюдаваше мъжете и зениците й блестяха заинтригувано.

Накрая Джералд проговори:

— Какъв късмет за теб, О’Нийл, че своенравната ми дъщеря е решила да избяга от манастира във Франция и че аз чезна в изгнание и бедност и не мога да предприема нищо спрямо теб.

— Да.

Катрин изкрещя.

— Но, татко! Сигурно можеш да му платиш някакъв малък откуп! И да го откажеш от намеренията му!

— Мълчи, момиче — каза Джералд.

Тя отстъпи крачка назад. Трудно й беше да диша. Но не можеше да мълчи, не можеше, не и когато цялото й бъдеще бе заложено на карта.

— Татко, трябва да ме освободиш. Не мога да остана с пирата… Искам да се омъжа… Сигурно чичо ще успее да намери някаква разумна сума, а ако не, ти все ще постигнеш някакво споразумение с пирата.

Джералд най-после я погледна. Изражението му беше поомекнало.

— Кейти, не притежавам нищо, освен дрехите на гърба си и въздуха, който дишам. Не мога да платя на пирата никаква сума — нито малка, нито голяма. И не мога да ти намеря съпруг, вече не. Никой уважаван мъж няма да те вземе. Никой.

Тя беше ужасена.

— Но…

— Нима се опитваш да спориш с мен?

Катрин леко трепна, но веднага изправи снага и вдигна глава.

— Не — прошепна тя.

Джералд преглътна. Беше се разтреперил.

— Нищо не ми остана! Взеха ми всичко. Взеха го и го дадоха на проклетите англичани. Нямам нищо, а ти се оплакваш, че си без съпруг!

Тя взря замъгления си от внезапни сълзи поглед в баща си.

— Дезмънд беше унищожен — намеси се Елинор с изтънял глас. — След Афейн амбициозният братовчед на баща ти, Фицморис, побърза да заеме мястото му и вдигна другите ирландски лордове на бунт срещу англичаните. Но, боже господи, той опожари цялата страна. А онова, което остави непокътнато, после беше изгорено и плячкосано от сър Хенри Сидни. Днес ирландците — селяни и благородници, мъже, жени и деца — се крият из блатата и горите, мръзнат и гладуват до смърт. — Елинор изтри очи. — Дезмънд е унищожен, баща ти изгуби всичко, а ти идваш при нас и смяташ, че можем да ти намерим съпруг. Имаме прекалено сериозни проблеми, за да се тревожим за такива глупости.

Катрин бе покрусена. Очевидно обвиненията на баща й и мащехата й бяха верни. Очевидно наистина бе ужасна егоистка.

— Съжалявам.

— Само ако знаех какво прави сега Фицморис — яростно извика Джералд. — Проклинам братовчед си!

— Фицморис беше изтласкан в Глен Ейхърлоу от новия комендант на Мънстър — обади се Лиъм. Всички, включително и Катрин, го погледнаха. — Той се спотайва през зимата, но очаквам много скоро да се появи и да възобнови битките си.

— Да, пролетта е подходящ сезон за война — ядно каза Джералд.

— Фицморис твърди, че е граф на Дезмънд на мястото на баща ти — дрезгаво обясни Елинор на Катрин. — А и е твърде умен. Вече има и подкрепата на папата и на Испания. Няма да се спре, докато не открадне Дезмънд от пълноправния му господар.

Катрин беше пребледняла. Сърцето й биеше болезнено.

— Не знаех нищо за всичко това — прошепна тя. Но погледът й отново се плъзна към Лиъм О’Нийл. Как можеше той да знае толкова много, след като твърдеше, че няма род и родина, че няма друг живот, освен този в морето?

— Сега знаеш. — Джералд потрепери от безсилна ярост. — Трябваше да си стоиш във Франция. Не мога да ти дам подкрепа, Кейти.

Катрин обгърна раменете си с ръце.

— Аз ще й дам — каза тихо Лиъм.

Джералд го стрелна с гневен взор.

— Не. Няма да ти позволя да използваш дъщеря ми като просто селско момиче. Тя е дъщеря на два велики рода.

Пиратът леко се усмихна.

— Боя се, че не можеш да ме спреш.

Сякаш жените си бяха отишли от стаята. Джералд гледаше само към Лиъм.

— Колко приличаш на баща си.

Лиъм повдигна рамене с безразличие.

— Точно като него съм, или поне така казват.

— Не мисля — каза Джералд и мрачно се усмихна. — Мисля, че си много, много различен от Шон О’Нийл. Това, че още не си сторил нищо на Кейти, го доказва.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, Фицджералд. — Лиъм сви рамене. — Но сега, когато показах на Катрин, че няма друг избор, освен да остане с мен, ние си отиваме.

— Не — прошепна Катрин с натежал от сподавени сълзи глас. Сетне се взря с нескрита враждебност в Лиъм — сина на прословутия, жесток Шон О’Нийл. Не й беше казал, но тя трябваше да се досети сама. Баща й грешеше. Пиратът бе точно като Шон, знаеше го от опит.

— Имам предложение за теб, О’Нийл — заяви Джералд.

— Така ли? — попита скептично Лиъм. — Нима би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтересува поне малко?

Катрин впери очи в баща си, после в своя похитител. Новата насока на разговора никак не й харесваше. Ужасът й надхвърли всякакви граници.

Баща й дори не я погледна.

— Колко силно я желаеш?

Катрин зяпна, сигурна, че не е чула добре.

— Достатъчно силно, за да я задържа против волята й и противно на собствения си разум — отговори спокойно Лиъм.

Джералд се приближи сковано до него. Очите му бяха ярък, черен пламък.

— Достатъчно силно, за да се ожениш за нея?

Катрин изпищя ужасена, но никой не й обърна внимание. Лиъм замълча за миг.

— Защо ми е да се женя?

— Всеки мъж се нуждае от съпруга. Тя няма зестра, но ще ти я дам с благословията си — каза Джералд. — Вярно е, че съм разорен, че Дезмънд го няма, но в жилите на дъщеря ми тече благородна кръв. Родословието на Фицджералд се простира чак до самия Завоевател2. При това Катрин много прилича на майка си. А майка й дари графа на Ормънд със седем здрави сина. Какво по-добро можеш да очакваш? Ти си незаконен син на О’Нийл, при това от англичанка. Кланът ти никога няма да те избере за свой водач. Родът ти никога няма да те приеме. Англичаните те мразят и се страхуват от теб. — Черните очи на Джералд мятаха огън. — Но аз ще те приема, Лиъм.

— Татко! — извика Катрин, треперейки неудържимо. — Не!

Лиъм присви очи.

— Нямам нужда от съпруга, която да ме дари със синове и ти го знаеш. Нямам нужда и от синове. Както правилно изтъкна, аз не съм благородник. Какво ще наследят те? Купчината скали, които наричам свой дом? Трите ми пиратски кораба? — Той дрезгаво се засмя. — Не желая съпруга, Фицджералд. Никога не съм имал нужда от род. А ако тя ме дари със син, значи кръвта му ще е синя, вместо червена.

— Един ден — разгорещено прошепна Джералд, — синът ти ще наследи част от Дезмънд.

Впила пръсти в собствените си рамене, Катрин си повтаряше, че това не се случва. Че не може да се случва. Усмивката на Лиъм беше насмешлива.

— Предложението ти е лишено от смисъл. Дезмънд вече не съществува.

Катрин гледаше изсеченото, красиво лице на пирата и го мразеше по-силно от всякога.

В продължение на няколко напрегнати, безкрайни мига баща й остана безмълвен — мигове, в които двамата мъже се взираха един в друг и преценяваха нуждите и амбициите си. Джералд сложи край на напрежението.

— Ако още бях граф на Дезмънд, ти щеше да я вземеш веднага, дори ако беше грозно муле. И то без зестра.

Лиъм наклони глава.

— Вероятно.

Джералд се втренчи в него.

— Тъй като не можете да ме отклоните от целта ми, милорд, ние ще тръгваме — каза меко Лиъм.

Катрин започна тихо да плаче. С последните жалки останки от своята гордост тя се въздържа да не се хвърли в краката на баща си, да не се притисне към коленете му като малко дете, което се страхува да не бъде изоставено или отвлечено. Предателството му се бе забило като кинжал в гръдта й.

— Един ден ще имам главата ти, О’Нийл — каза накрая Фицджералд. Но тонът му беше мек. Очите му още горяха.

— Нима? Желая ти успех в опитите да я получиш. — Лиъм се обърна км Катрин. — Хайде. Заминаваме веднага.

Катрин вдигна глава и през сълзите си видя, че пиратът е напълно невъзмутим и решителен както винаги. Но друго не бе и очаквала. За него това беше игра, нищо повече. Глупачката бе тя. Защото се бе надявала, че Джералд наистина ще направи опит да надхитри похитителя й. Вместо това баща й му беше предложил да му я даде за съпруга.

Сивият поглед на Лиъм срещна нейния. Той я хвана за ръката. Катрин беше толкова замаяна, че дори не се опита да се освободи от него.

— Хайде, Катрин. — Гласът му прозвуча почти нежно. — Каузата ти е загубена.

Тя преглътна риданието, надигнало се в гърлото й.

Джералд ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Лиъм се отправи към вратата, прегърнал Катрин през кръста. Тя се остави да я отведе. Решила бе да не мисли. Твърде болезнено беше.

Бяха стигнати вече до тъмния салон, когато Елинор извика на Лиъм да спре. Ръката му още беше около кръста на Катрин. Елинор се спусна надолу по стълбите към тях.

— О’Нийл, има нещо, което трябва да знаеш.

Лиъм се спря.

— Тогава побързай.

Катрин не желаеше да чува нищо повече от онова, което мащехата й имаше да казва, но противно на волята си вдигна взор към нея.

Елинор се усмихна.

— Макар да не мисля, че той ще се намеси, все пак не мога да бъда сигурна. Вероятно ще се вбеси, задето си откраднал нещо, което му принадлежи.

Лиъм се раздразни.

— Говориш загадъчно, а аз нямам време за игри. Говори по-ясно, лейди Фицджералд.

— Добре тогава. Говоря за Хю Бари.

Когато чу името на мъртвия си годеник, Катрин се вкамени.

— Що за игра е това? — извика тя. — Хю е мъртъв, Елинор. Той умря при Афейн. Умря преди цели шест години.

— Не, Катрин — каза мащеха й. — Не знаеш ли, че той се излекува от раните си? Когато дойде време да го погребат с останалите, се разбра, че още е жив. Все пак, беше твърде близко до смъртта и минаха много седмици, преди лекарите да се уверят, че раните му ще заздравеят. Казват, че е било чудо, божи дар. Той е жив, Катрин. Хю Бари е жив.

Катрин се олюля. Това трябва да бе лъжа — ужасна, страшна, болезнена лъжа. Защото, ако Хю беше жив, той щеше да я е потърсил. И все пак Елинор не можеше да изрече такава лъжа. Подът под краката на Катрин се разклати, главата й се завъртя и тя се свлече в ръцете на Лиъм.

А когато пиратът проговори, гласът му звучеше странно и далечно.

— Кой, по дяволите, е Хю Бари? — попита той.

Елинор се засмя.

— Любимият на Катрин от детинство, човекът, за когото тя трябваше да се омъжи на петнадесетия си рожден ден. — Тя отправи продължителен поглед към Лиъм. — Може би все пак ще решиш да се ожениш за Катрин, О’Нийл.

5.

Беше престанал да се вълнува за повечето неща преди много години, още когато бе в двореца — малко ирландско момче, копеле, отхвърлено, жестоко подигравано и обиждано от другите деца. Сега Лиъм гледаше как Катрин бърше очи с края на пелерината си и си повтаряше, че това не го вълнува. Отказваше да се вълнува.

Вълнението само по себе си бе нещо опасно, но при него можеше да отвори и стари рани, които отдавна беше излекувал или просто забравил.

Поставил безстрастен израз на лицето си и ръка през кръста на Катрин, Лиъм я поведе към червенокафявия си жребец. В истеричното си състояние, тя едва ли щеше да може да язди сама.

Въпреки ужаса си, Катрин трябва да бе разбрала, какво се готви да направи той, защото внезапно се дръпна и за негова изненада се извърна с лице към него и процеди през зъби:

— Няма да яздя с теб, О’Нийл!

— Не си в състояние да яздиш сама — възрази той.

Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите й.

— Няма да яздя с теб — отново извика тя, втурна към собствения си кон, който Макгрегър държеше и се метна на седлото с развети поли.

— Тогава трябва да се съсредоточиш върху ездата — каза решително Лиъм. Но после противно на волята му, тонът му се смекчи. — Можеш ли да го направиш, Катрин?

Тя го погледна така, сякаш той беше излъгал любовта и доверието й, после рязко издърпа поводите от ръцете на Макгрегър. Лиъм веднага разбра намеренията й. Когато тя дръпна юздите и обърна коня си, като яростно го смушка с пети, Лиъм се хвърли към жребеца.

Не сполучи. Конят препусна в галоп през предната порта. С ругатни на уста, Лиъм скочи на седлото на собствената си кобила.

Въпреки че постъпката й го ядоса, не можеше да не й се възхити. Конят му бързо се изравни с нейния. Копитата трополяха шумно по пътя. Той се протегна надолу и улови юздите на жребеца й и постепенно двата коня преминаха от бесен галоп в бавен, неравномерен тръс. От гърдите на Катрин се изтръгна гневен вик.

Лиъм я погледна. Зората се разпукваше зад гърба й. Окъпана в блясъка на изгряващото слънце, разпуснатата й дълга коса пламтеше като огън. Красотата й го очарова. Духът й го удиви. Колко необикновена бе тя! Колко го изкушаваше, дори в този момент! Слабините му запулсираха при мисълта какво ли ще е да бъде с такава жена и да я покори.

Той пришпори коня си до нейния. Коляното му докосваше крака й.

— Няма да ти позволя да избягаш, Катрин.

Катрин беше бледа, побесняла и все още разплакала.

— Но мога да опитам!

Тъй като й нямаше доверие, Лиъм стисна здраво в ръка поводите на коня й. Беше толкова обезумяла, че наистина можеше пак да се опита да му избяга. Той сметна, че по-късно, когато се успокои, тя ще се вразуми и най-накрая ще разбере, че няма друг избор, освен да остане с него.

И все пак го измъчваше някакво дълбоко чувство на вина, каквото не бе изпитвал никога преди. Защото я държеше против волята й. Нито една жена досега не му бе устоявала. Лиъм отново се загледа в нея, докато препускаха през Лондонския мост, покрай натоварените талиги и мулета. Никога досега не се бе опитвал да прелъсти девица.

Сети се за Хю Бари. Нейният годеник, който още беше жив. В гърдите му се надигна свирепо чувство, горещо и силно. Не, за нищо на света нямаше да я освободи и да я остави да се върне при него.

Желаеше я от мига, в който я видя за пръв път и никога в живота си не бе проявявал толкова търпение. Рано или късно щеше да я има. Какво от това, че Хю Бари беше жив? Сега Лиъм бе неин закрилник. Единствено той.

Катрин обърна поглед към него и вирна глава. Гледаше го с ненавист. Да, в очите й определено имаше предизвикателство. Явно възнамеряваше да се бори с него до края. Възхищението му към нея се засили.

Но предизвикателството й беше опасно. Тя беше опасна. Лиъм трябваше да приеме ръкавицата, хвърлена от нея, но не биваше да я сломява, както би сторил с истински враг. Трябваше да я укроти, да я прелъсти, да я спечели.

Защото, както бе отбелязал Джералд Фицджералд, той не беше като баща си. На негово място Шон О’Нийл щеше вече безмилостно да се е възползвал от момичето, да му се е наситил и да го е хвърлил на хората си. Лиъм знаеше дяволски добре, че изобщо не прилича на баща си, въпреки че често го сравняваха с него. Най-малкото, той имаше ужасни угризения. А Шон никога в живота си не бе изпитвал и капка угризение.

В този суров свят обаче нямаше място за съвест. Мъжете, които оцеляваха чрез разум и воля, чрез огън и меч, го постигаха именно поради пълната липса на съвест. Животът на Лиъм беше безспирна война. Побеждаваше, защото само победата означаваше оцеляване. А плячката винаги отива при победителите. Катрин Фицджералд беше още един трофей в дългия низ от награди, които бе печелил. Но не какъв да е трофей, о, не.

Мисълта му се върна към предложението на Джералд Фицджералд да му даде Катрин за жена. Предложение, което бе не по-малко жестоко от присмеха на знатните английски младежи по времето, когато Лиъм бе все още в кралския двор. Божичко, той нямаше нужда от съпруга. Нямаше нужда от синове. Всъщност, бе решил да остане бездетен. Така жалкото недоразумение на неговото съществуване щеше да приключи със смъртта му. Нямаше да го завещае на сина си.

Освен това твърде ясно си спомняше ужаса на Катрин, когато Джералд му я предложи за жена.

И все пак, макар да нямаше нужда от семейство, макар да се бе отказал да има деца, мисълта да вземе Катрин Фицджералд за съпруга му се струваше много привлекателна. Беше немислимо мъж като него да се ожени за такава жена.

Лиъм потърси утеха в цинизма. Колко ревностно безсилието търси съюз със силата, помисли си той. Някога могъщ граф, сега Фицджералд гореше от желание да даде дъщеря си за съпруга на сина на Шон О’Нийл.

Какво ли се надяваше да спечели Джералд от това да направи Лиъм свой зет? Дали се надяваше да го използва, за да избяга от Саутуърк, също както се бе опитал да използва онзи, другия морски капитан, който го бе предал преди две години? Не му се вярваше. Само глупакът повтаря грешките си. По всяка вероятност плановете му се простираха доста по-далеч от простото бягство от затвора.

Дали пък не смяташе да използва силата на Лиъм по море? За да унищожи братовчед си Фицморис? Лиъм лесно можеше да напада и плячкосва испанските и френските кораби, които снабдяваха размирния ирландски водач с продоволствия. Но и това не можеше да помогне на Фицджералд, който бе загубил Дезмънд завинаги и живееше в изгнание. То само би отслабило Фицморис и би улеснило хората на кралицата да го хванат.

Какво се надяваше да спечели Фицджералд от съюза си с човек, когото светът бе нарекъл „Господар на моретата“?

Тези мисли започваха да измъчват Лиъм. Той се намести на седлото и отправи още един, по-остър поглед към Катрин. Наложи си да си напомни, че няма защо да бърза. Катрин бе негова. Дори ако му хрумнеше да се замисли за немислимото, да направи невъзможното, любовницата много лесно можеше да стане съпруга.

Но угризенията го измъчваха независимо от намерението му да остане студен като камък, да бъде безсъвестен. Той още веднъж погледна крадешком към Катрин. Правеше го единствено за нейно добро, нали? В противен случай тя щеше да се върне в Ирландия и да проси хляб също като останалите бездомни жертви на войната. Катрин се нуждаеше от неговата закрила, нуждаеше се от него. А след време щеше да е толкова щастлива да е с него, колкото и другите жени, които бе притежавал. Беше уверен в това. Щеше да я задоволява в леглото и извън него, щеше да я обсипе с повече богатства, отколкото тя изобщо бе виждала.

Погледите им се сблъскаха и останаха вперени един в друг. В нейния продължаваше да кипи ненавист. Враждебността и обидата правеха очите й възхитително блестящи. Лондон вече бе останал зад гърба им и Лиъм внезапно изпита съжаление към пленницата си. Не можеше да го превъзмогне, нито да го контролира. Сърцето му потръпна. Чувството бе дяволски болезнено. Твърде добре си спомняше какво значи всичко да ти е отнето, какво е да си безсилна, невинна и неволна жертва на по-силния от теб, да бъдеш абсолютно зависим. Какъвто беше самият той преди шестнадесет години, когато Шон О’Нийл се бе появил изневиделица в живота му и го бе променил завинаги.

Есекс, 1555

Момчето чу виковете, промъкна се безшумно до прозореца и се сви под него, уплашено да погледне какво става долу. Но до слуха му достигна плачът на майка му и страхът му се усили. То вдигна глава, за да надникне навън и изтръпна.

В малкия двор пред къщата им стояха около дузина мъже на коне. Всички до един бяха грамадни воини, облечени в рунтави мечи кожи, с обръснати глави, със стари железни щитове на гърбовете и с огромни мечове, затъкнати отстрани. Под кожените си наметки носеха груби вълнени туники, а краката и ходилата им бяха боси. Момчето ги гледаше като замаяно. Никога досега не бе виждало толкова странни и диви хора.

— Не можеш да направиш това, Шон! — извика майка му. Мери Стенли беше светлокоса жена с красиви, изящни черти. Обноските и роклята й бяха елегантни, но сивите й очи се бяха разширили от страх. Момчето изкрещя, когато огромният непознат мъж с рунтава коса, който стоеше срещу нея, замахна с ръка.

— Млъкни, жено! — извика Шон и я удари.

Майката на момчето падна на земята. Звукът на брутална плесница отекна в двора.

Момчето изскочи с вик от къщата. Докато тичаше осъзна, че няма оръжие, с което да се бори срещу натрапника, но бе твърде късно.

— Спри! — извика то. И се хвърли върху непознатия.

— Мътните да го вземат, какво е това? — Шон О’Нийл беше четири пъти по-грамаден от него и не бе нужно да влага кой знае колко сила в удара си. Момчето падна в прахта до майка си, а тя рязко го придърпа в прегръдките си. Лицето й беше пребледняло от ужас, в очите и блестяха сълзи. Но момчето не искаше майка му да го защитава, напротив — бе излязло да защити нея. То се отскубна от ръцете й и се изправи. Но Шон се протегна, сграбчи го за кадифения жакет и го вдигна във въздуха.

Сетне се обърна с лице към хората си.

— Това ли е моят син? — Не можеше да повярва. — Този глупав английски келеш?

Лиъм спря да се съпротивлява, защото просто нямаше начин да се освободи от болезнената хватка на мъжа. Значи това бе Шон О’Нийл — бащата, когото никога не беше виждал, човекът, който беше изнасилил майка му преди толкова години. Мери никога не му бе казала истината, но той бе чувал историята много пъти, защото всички говореха за това зад гърба им, още от времето, когато Лиъм и майка му живееха в двореца — първо при вдовстващата кралица, Катрин Пар, а после и при принцеса Елизабет.

При вида на момчето в син жакет и бели панталони, което висеше в ръката на вожда им, ирландските воини избухнаха в кикот и подигравки.

Отвратен, Шон го пусна толкова внезапно, че Лиъм падна по гръб върху твърдата земя. В гърдите му бликна омраза. Той веднага скочи на крака.

— Не докосвай майка ми!

Очите на Шон се разшириха, после той се засмя.

— Правя това, което ми харесва, момче и отсега нататък ти също ще правиш това, което ми харесва. Идваш с мен.

— Не! — Майка му се изправи, олюлявайки се и се вкопчи отчаяно в ръката на Шон. Бузата й се бе подула, а и пламтеше от гняв.

Лиъм се беше вцепенил.

— Момчето идва с мен! — изрева Шон. — По дяволите, виждам, че дори съм закъснял, че си го превърнала в разглезен мухльо. Мътните да го вземат! Няма да оставя синът ми да стане хилав, пиклив англичанин!

— Господи, не! — Мери падна на колене и впи пръсти в туниката на Шон. — Моля те, Шон, не прави това, моля те, не ми вземай сина. Моля те, не мога да го понеса!

Той я изрита настрана. Преди момчето да успее да реагира — да изтича при майка си или да избяга от баща си — Шон го сграбчи за ухото.

— Отиваме в Тироун. Да, от днес нататък ти си О’Нийл. Сега ще яздиш с мен, момче. Ще те направя мъж, истински О’Нийл, или ще те убия, ако не успея. — И той го повлече след себе си, после го вдигна и го метна върху един огромен кафяв кон.

Лиъм бе зашеметен от болка. Струваше му се, че ухото му е откъснато от главата. Но успя да прехвърли единия си крак от другата страна на коня. Беше твърдо решен да избяга, въпреки паниката, която го изпълваше, въпреки тихите сърцераздирателни вопли на майка му, които не му даваха мира.

— Не ми се подчиняваш? — изкрещя Шон, сграбчи кокалестото му коляно и му попречи да преметне и другия си крак и да се смъкне от коня. Една тежка като чук ръка замахна и се стовари върху бузата му. В мозъка на момчето избухнаха искри, стомахът му се преобърна. Когато част от съзнанието му се възвърна, Шон вече се беше качил зад него и двамата се отдалечаваха в галоп от Стенли Хаус.

— Лиъм! Лиъм! О, господи, Лиъм! — крещеше майка му. Въпреки желязната хватка на Шон, Лиъм се извъртя на седлото. Мери тичаше след тях с протегнати ръце, препъвайки се в полите си. Лицето й бе обляно в сълзи. Тя му извика още веднъж, но се спъна отново и този път падна в прахта и се превърна в безпомощна купчина от коприна и кадифе.

От гърдите му се изтръгна вопъл.

— Един О’Нийл никога не плаче. Сълзите са за жените, не за мъжете — изръмжа Шон и отново го удари по главата.

Лиъм преглътна, за да потисне още едно ридание, после още едно, без да обръща внимание на болката в главата и сърцето си. Първият урок от баща му бе жесток. Но беше урок, който той научи веднага. И никога вече не заплака.

Лондон, 1571

— Сър Уилям!

Уилям Сесил спеше в балдахиновото си легло в Сесил Хаус в Лондон. Наложи се камериерът да извика името му няколко пъти, преди държавният секретар да се размърда и да седне в леглото, сумтейки.

— Какво става, Хорас? Мили боже, минава полунощ!

— Сър Уилям, един джентълмен чака в преддверието. Каза, че трябва да говори с вас и настоява, че било много спешно.

Сесил изпъшка, отметна тежките завивки и се надигна. Камериерът му помогна да облече обточения с кожи кадифен халат, сетне вдигна високо свещника, който държеше в ръка и се отправи към вратата, последван от господаря си.

Когато Сесил видя госта си, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Той се обърна към камериера си.

— Можеш да ни оставиш, Хорас.

Младежът се подчини и затвори тежката дъбова врата зад гърба си.

Сесил погледна загърнатия в плащ посетител.

— Какво има?

— Призори в Селинджър Хаус се е случило нещо доста необичайно — започна странникът. — Когато правех обиколката си, охраната тъкмо се събуждаше. Някакъв джентълмен ги изненадал и набързо ги приспал. Но по-младият от пазачите дошъл на себе си и чул на двора много гласове, единият от които бил на Елинор Фицджералд. Успял да се изправи на крака навреме, за да види трима ездачи, които препускат към Лондонския мост. Един от ездачите бил необикновено висок мъж със светла коса. Единият от другите двама бил жена.

— Елинор Фицджералд да скитосва в ранни зори? — недоверчиво попита Сесил.

— Не, била е друга жена, много по-висока от нея. Елинор се е върнала в къщата.

Сесил осмисли чутото и повдигна вежди.

— Трима посетители в Селинджър Хаус? Какво, по дяволите са намислили Фицджералд и жена му сега? Кой би посмял да се съюзи с Фицджералд? — Не очакваше отговор от агента си, затова, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Фицджералд още не се е примирил с мисълта, че вечно ще живее в изгнаничество, далеч от проклетата земя, която той нарича своя родина. И се съмнявам, че някога ще успее да се примири. Ето на, сега пък и нови участници. — Той се обърна към шпионина — Ще инструктираш хората си да наблюдават Селинджър Хаус непрекъснато. Ако посетителите се върнат, трябва да науча кои са.

Агентът кимна и си тръгна.

Сесил мрачно заговори на празната стая.

— Мътните да го вземат! Нощните посетители означават заговор. Фицджералд отново заговорничи срещу кралицата! Но кой смее да заговорничи сега с куция, нищо не значещ лорд? Кой може да е толкова глупав… или толкова дързък?

Той се замисли дълбоко. Беше му дошло до гуша от проблема Ирландия, от нестихващото непокорство и размириците, раздухвани от онези полупобъркани, диви келти. Този проблем трябваше да бъде решен. Кралицата трябваше да има пълна власт над Ирландия, в противен случай враговете на Елизабет щяха да нахлуят там. Нима Сесил не бе казал от самото начало, че е лудост да отстраняват Фицджералд от Ирландия? И беше излязъл прав. Доказателството за това бе онзи твърде умен фанатик, водачът на бунтовниците, Джеймз Фицморис, който вече имаше подкрепата и на Франция, и на Испания, и на папата.

Сър Уилям бе твърдо решен да узнае самоличността да новите заговорници. Може би сега щеше да се открие възможност за разрешаване на проблема — възможност, от която всички да са доволни, възможност, чрез която всичко да си дойде на мястото.

Мъжът крещеше.

Войниците равнодушно гледаха разпънатото му на дибата3 тяло. Когато ужасяващите му крясъци затихнаха, един от тях пристъпи напред. Беше облечен в червен жакет и светли панталони и носеше шпага, която очевидно не служеше само за украса. Кастеланът на замъка Тилбъри доближи лицето си до това на мъжа.

— Хайде, моряко, сигурно вече можеш да говориш. Защо ти и приятелят ти сте дошли на брега на Тилбъри? Кого доведохте? Кого чакате? Имаш една минута да ми кажеш това, което искам. При следващото завъртане на колелото ръцете ти ще бъдат откъснати от тялото ти, а вероятно и краката ти.

— Моля ви! Господи, имай милост, не! — изхълца морякът. — Ще говоря, ще говоря!

Кастеланът кимна.

— Хайде, говори.

— Ние… ние идваме от „Морски кинжал“.

Очите на кастелана се разшириха.

— „Морски кинжал“? Корабът на Лиъм О’Нийл?

От гърлото на морякът се изтръгна измъчен звук, който явно бе потвърждение.

— О’Нийл е тук? В Тилбъри?

— Не, Ваша светлост. Ние го чакаме, за да го върнем обратно на кораба.

Кастеланът се ухили и потърка ръце с неподправена радост.

— Дяволите да го вземат! Това е щастливият ми ден. Колко ще бъде доволна добрата кралица, когато предам в ръцете й прословутия господар на моретата!

Той рязко се обърна към моряка, все още разпънат на дибата.

— Къде отиде О’Нийл? Каква мисия изпълнява?

— Не зная — изхленчи морякът.

Гняв прекоси лицето на кастелана и той даде знак на мъжа, който въртеше колелото на дибата.

Морякът изкрещя. После отново и отново.

Препускаха обратно към замъка Тилбъри, който вече се показваше в далечината. Катрин бе толкова уморена, че едва се крепеше върху седлото; толкова уморена, че не можеше вече да мисли. Тялото й крещеше от болка, напрегнатите й мускули бяха отмалели от дългите часове, прекарани на седлото. Но гледката на замъка, очертан на фона на синьото небе, й даде сили. Въпреки че галопираше към своята гибел — пиратския кораб — тя бе твърде изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, освен от това да слезе от коня час по-скоро. След като отпочинеше, щеше да се изправи лице в лице със съдбата си. А дотогава щеше да се уповава на мисълта, че Хю е жив. Защото тази мисъл й даваше нов шанс, нова надежда.

Внезапно Лиъм замръзна на седлото си. Ръката му стисна дръжката на шпагата.

— Мак — промълви той. — Нещо не е наред.

Макгрегър посегна към пистолета си, но в същия миг бяха нападнати.

Дузина пехотинци изскочиха от гората и връхлетяха върху тях с извадени шпаги. Още щом чу страховития звън на стоманените остриета, Катрин изкрещя. Вместо да слезе от коня, Лиъм го пришпори напред и се хвърли да посрещне първия си нападател, като веднага се промъкна между ударите на шпагата му и го прободе в гърдите. Мъжът падна, а жакетът му се обагри в кръв. Лиъм бързо посече още един нападател, после още един, и още един. Конят му пронизително изцвили — нечие вражеско острие го бе проболо и хълбокът му започна да кърви.

Катрин осъзна, че Лиъм и шотландецът са я заградили от двете страни, за да я предпазят от нападателите, но това не намали страха й. Лиъм продължаваше да отблъсква ударите със същия резултат — убиваше или раняваше войник след войник. Междувременно Макгрегър бе захвърлил пистолета, с който беше прострелял един нападател и сега въртеше шпагата със същата изумителна ловкост като своя капитан. Катрин се беше вкопчила в юздите и наблюдаваше с малодушен страх как Лиъм и Макгрегър отблъскваха многобройните си неприятели. Земята около тях вече беше покрита със сиви мундири. Беше невъзможно, напълно невъзможно двамата да успеят да се преборят с толкова войници. И все пак изглеждаше, че победата скоро ще бъде тяхна.

Тогава Катрин видя подкреплението — взвод мускетари. Сърцето й подскочи. Те тичаха към тях с развети плащове, под които се виждаха червените им мундири и зареждаха оръжията си в движение. Катрин отвори уста да предупреди Лиъм. Твърде късно.

Покрай главата му просвистя куршум. После още един. Лиъм все още беше зает в саблен бой с последните си двама противници. Катрин никога не си беше представяла, че който и да е смъртен може да се бие толкова умело, толкова изкусно, да събаря враговете си един след друг. Третият куршум прониза рамото на Лиъм и отвори дупка в плаща му. От гърлото му се изтръгна ръмжащ звук. Все още се биеше с един от последните останали фехтувачи. Катрин видя как дупката в плаща му почервенява. Беше ранен в лявото рамо откъм гърба. Ако го бяха улучили в дясното, щеше да бъде загубен, помисли си тя.

Но дясната му ръка бе здрава и се движеше с мълниеносна скорост. Той с лекота посече и последния си противник. И внезапно всичко свърши, само минути, след като бе започнало. Защото мускетарите ги бяха обградили и бяха насочили към тях дузина страховити мускети — заредени, готови да им пръснат главите.

Лиъм свали шпагата си. Същото стори и Макгрегър. Двамата мъже дишаха тежко, по лицата им се стичаше пот. Дланите и ръцете им бяха изцапани с кръв. Катрин погледна окървавеното парче плат върху гърба на Лиъм и й се повдигна. Цялото й тяло затрепери.

От групата се отдели, един мъж и препусна към Лиъм. Беше облечен в червен жакет, извезан с черни и златни ширити. Перото на черната му шапка бе предизвикателно накривено. Облечената му в ръкавица ръка държеше рапирата почти безгрижно. Но в черните му очи и в сериозното му изражение нямаше и следа от безгрижност.

— Аз съм сър Уолтър Дебрей, кастелан на Тилбъри — оповести той. — Свалете оръжието, капитан О’Нийл. Вие сте мой пленник.

Лиъм задържа поглед върху лицето му за миг, после пусна шпагата си.

Поведоха ги по спуснатия подвижен мост и през подвижната решетка на крепостната стена към вътрешния двор на замъка. Там им наредиха да слязат от конете. Катрин се подчини. Противно на волята си, тя бе уплашена. Не изпитваше никаква привързаност към своя похитител, но знаеше, че само след няколко дни той ще се изправи пред Създателя си — защото беше пират, а пиратите биваха осъждани, и то не на лишаване от свобода, а на смърт. По някаква неизвестна причина това вече не й се струваше справедливо.

Но сега Катрин не можеше да мисли за това. Стоеше изправена между Лиъм и Макгрегър и мъчително усещаше мълчаливата борба на Лиъм с болката. Дебрей се доближи до тях и дръпна Катрин напред. Тя беше вдигнала качулката си, но кастеланът я отмахна от лицето й.

— Коя си ти? — попита той.

Катрин не отговори. Да, трябваше да разкрие, че е пленница. Тогава щяха да я освободят. Но така към многото други престъпления, в които щеше да бъде обвинен Лиъм, щеше да се прибави и похищението. Тя се поколеба. Пиратът заслужаваше да бъде наказан, но Катрин не мислеше, че заслужава смърт. В края на краищата, той не я бе изнасилил. Вярно, че я беше отвлякъл, но нито той, нито хората му не бяха сторили нищо лошо на нея или на Джулиет.

— Тя не отговаря. — Дебрей се усмихна и се обърна към Лиъм. — Любовницата ти е красива, О’Нийл. Казват, че твоите жени винаги са били ослепителни съкровища.

Изражението на Лиъм бе непроницаемо. Всъщност, изглеждаше отегчен, въпреки че притискаше ранената си лява ръка към тялото си.

— Не ми е любовница. Тя е моя пленница.

Дебрей недоверчиво се засмя.

— Ако ти беше пленница, О’Нийл, нямаше да те гледа с такава загриженост. Хайде, казват, че си повече от умен, но това беше крайно глупаво обяснение.

Един мускул върху челюстта на Лиъм трепна. Той най-после обърна очи към Катрин и на нея й с стори, че в тях видя предупреждение.

Дебрей се усмихна и я придърпа към себе си. Сетне плъзна ръка под пелерината й и стисна гърдите й. Катрин изкрещя. Лиъм скочи напред, но пет шпаги притиснаха острите си върхове в гърдите му и прокъсаха ризата му. Той замръзна на място. Дебрей вдигна вежди, без да престава да опипва демонстративно гърдите на Катрин.

— А-а, значи изпитваме собственическо чувство към играчките си?

— Тя е моя пленница — дрезгаво каза Лиъм. — Възнамерявах да получа откуп за нея. Тъкмо затова стъпихме на английска земя. Тя е Катрин Фицджералд, Дебрей, дъщерята на графа на Дезмънд. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава.

Дебрей се поколеба.

Катрин облиза устни. Мина й през ума, че за разлика от Лиъм, Дебрей би я изнасилил, и то с удоволствие. Сега разбираше, че Лиъм се опитва да я предпази.

— Аз съм дъщерята на Джералд и Джоан Фицджералд — успя да каже тя. — И настоявам да махнете ръката си от мен.

Той свали ръката си, хвърли бърз поглед към бледото й красиво лице и стисна зъби.

— Рандолф, заведи я в салона и се погрижи да й дадат стая и всичко, от което има нужда. — Обърна се към Лиъм. — А ти, О’Нийл, ще бъдеш затворен в подземието, докато чакам нарежданията на лорд-адмирала.

До Катрин беше застанал млад войник и я гледаше очаквателно. Тя не му обърна внимание. Останалите войници хванаха грубо Лиъм и Макгрегър и ги заблъскаха пред себе си. Катрин едва успя да сподави вика си. Почти цялата задна част на плаща на Лиъм беше в кръв. Тя разбра, че пиратът може да умре от раната си, а не от примката на палача.

— Лейди Фицджералд?

Катрин срещна нерешителния поглед на младия войник. После се обърна с лице към кастелана.

— Сър Уолтър! — извика тя. — Не можете да хвърлите този човек в тъмницата, преди да го е прегледал лекар.

Дебрей повдигна вежди.

— Колко сте загрижена за него, милейди. Може би не сте само негова пленница? Може би изобщо не сте му пленница?

Катрин си припомни горещото, възбудено тяло на Лиъм върху своето, припомни си вихъра от жажда и желание, който бе почувствала у себе си и каза изчервена:

— Бях похитена в открито море, сър. В интерес на истината, капитан О’Нийл реши да поиска откуп едва преди няколко часа — излъга тя

— И красивата пленница закопня за мъжествения морски капитан? — подсмихна се Дебрей.

— Не!

— Тогава не се грижете за него, лейди Фицджералд. — Дебрей кимна на младия войник. — Заведи я в салона, Рандолф.

— Да, сър. — Рандолф я хвана за лакътя и Катрин нямаше друг избор, освен да го последва през двора към главния салон. Каза си, че се радва. Най-накрая се бе освободила от похитителя си. Но продължаваше да вижда окървавения му гръб, продължаваше да си представя как лежи полумъртъв в тъмното влажно подземие.

Дадоха на Катрин малка стая на етажа над салона и лична прислужница, която да се грижи за нея. Тя се изкъпа, но нямаше голям апетит. Умът й продължаваше да повтаря събитията от цялото приключение, започнало с пленяването й от пирата. Спомни си как баща й предложи на Лиъм О’Нийл да се ожени за нея. Мислеше и за раната на пирата и се чудеше дали тя ще се възпали и дали той ще умре.

Прекара неспокойна нощ. Сънува баща си, но не като дрипав затворник в Селинджър Хаус, а като граф на Дезмънд, властващ в родния Аскийтън. В съня й Джералд беше смел и енергичен и носеше прекрасни дрехи, а елегантната й майка, графиня Джоан, бе още жива. Катрин се изненада, когато се появи луничаво момче — беше Хю, който се опита да открадне целувка от нея, а тя с готовност му позволи. Двамата се целунаха и се засмяха, после се целунаха отново. Но изведнъж се появи Лиъм и разгневено ги раздели. Катрин вече не беше момиче, а млада жена, а Хю бе изчезнал. Когато Лиъм я прегърна, ръцете му се обагриха в кръв. Тя изпищя. Лиъм си беше отишъл, а от нейните ръце капеше кръв.

Събуди се с усещането, че изобщо не е спала. Тъй като се намираше в Англия, тя изпрати прислужницата да й донесе малка закуска и припряно каза сутрешната си молитва, бързайки да приключи преди момичето да се е върнало. Въпреки че кралицата не преследваше католиците, всички трябваше поне външно да се придържат към новия религиозен ред.

Катрин прекара остатъка от сутринта, крачейки напред-назад из малката стая. Не можеше да спре да се пита как ли е Лиъм. Повтаряше си, че й е все едно дали раната му ще се инфектира и дали той ще умре, но в действителност не беше така.

Малко преди обяд един от хората на Дебрей дойде при нея. Беше младият войник Рандолф.

— Трябва да дойдете с мен, милейди. Моля, вземете си пелерината.

Нямаше какво друго да стори, освен да последва войника надолу по тесните каменни стълби. Сърцето й биеше тежко и бързо. Дали Дебрей бе решил все пак да й позволи да се погрижи за Лиъм? А може би щяха да я освободят? Второто не изглеждаше много вероятно, поне не още.

Когато излязоха навън, тя вдигна поглед и трепна. Лиъм и Макгрегър се задаваха откъм другия край на двора, съпровождани от шестима войници. Въпреки че двамата мъже премигваха на дневната светлина след повече от двадесет и четири часа, прекарани в пълен мрак, Лиъм се движеше без да му помагат. Рамото му беше грубо превързано с парче плат. Когато той се приближи, Катрин видя, че ризата му е разкъсана и е използвана вместо превръзка. Беше гол до кръста под напоения си с кръв плащ и при всяко движение мускулите на гърдите и на корема му изпъкваха. Тя забеляза също и трескава руменина по лицето му. Но беше виждала по-силни и по-лоши зачервявания. Очевидно пиратът имаше здрав организъм.

Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.

Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.

— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.

Катрин настръхна и бавно се обърна.

— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.

— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.

Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.

— Защо ни събрахте всички на двора?

Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.

— Вие тримата сте призовани в Уайтхол, лейди Фицджералд. Кралицата заповяда веднага да ви заведем при нея.

Катрин се сепна и потърси с поглед Лиъм. Но той изобщо не реагира на новината, че ще го водят на среща с кралицата, че отива към своя последен затвор… и към неизбежната си смърт.

6.

Като се изключи посещението при баща й в Саутуърк, Катрин никога не беше идвала в Лондон. Всъщност, до онзи ужасен ден на битката при Афейн, когато бе тринадесетгодишна, тя никога не беше ходила по-далеч от Корк на запад и Голуей на североизток, освен веднъж, когато бе придружила родителите си до Дъблин. Дъблин бе най-големият град в Ирландия, но тъй като се намираше в Пейл4 и се управляваше от английски лордове, нито графът на Дезмънд, нито графинята ходеха там често.

Лондон превъзхождаше Дъблин във всяко едно отношение. Несъмнено това бе най-големия град, който Катрин беше виждала. Имаше толкова неща за разглеждане — от големите готически къщи на благородниците и дворяните, наредени по брега на Темза до порутените сгради със сламени покриви, вертепите и обикновените къщи в бедняшките квартали. Огромни катедрали се извисяваха в съседство с тесни, претъпкани с боклуци улици и дървени домове. Кльощави мулета и талиги, натоварени с дърва се разминаваха с красиви карети с пажове в ливреи и каляски с гербове — толкова скъпи, че можеха да изхранят едно малко семейство цяла година. Студенти в черни дрехи вървяха рамо до рамо със занаятчии и се обръщаха, за да изгледат било тъжно, било враждебно богатите благородници. Покрай разкошните коли се тълпяха просяци от двата пола и от всички възрасти, а ако лорд или дама се осмеляха да тръгнат пеша по улиците, макар и с охрана, джебчиите веднага подхващаха работата си.

Навсякъде имаше пазари. Минаха през един от тях и това събуди любопитството на Катрин. По сергиите цареше изобилие — имаше много повече продукти и стоки, отколкото бе предполагала, че може да съществуват в целия свят, да не говорим на едно място. Тя видя подправки и коприна от далечния Изток, венецианско стъкло и кожи от горите на Швеция и Норвегия. Имаше всякакви видове труфила: шапки и ръкавици с маншети, с пискюли и дори със скъпоценни камъни; панделки във всички цветове и също толкова пъстри, екзотични пера; бродирани възглавници и емайлирани съдове и даже френски кресла — онези странни малки столове с тесни, хоризонтални дървени летви отстрани, на които човек можеше да си облегне ръцете. Един търговец бе наредил на сергията си само гърнета с козметични смески, между които Катрин съзря млечнобели пудри и няколко различни цвята червила. Друг пък продаваше само тигани — и, мили боже, те бяха сребърни. Имаше и търговци, които предлагаха ароматни сладкиши и печени плодове. Катрин си помисли колко би й харесало да се разхожда из тълпата на пазара, да разглежда стоките и да наблюдава мъжете и жените, които се препираха с търговците, занаятчиите и селяните за стоката, която искаха да купят.

Но това бе невъзможно. Поне не днес. Тя беше пленница — вече не на пирата, а на кралицата и отиваше да се срещне със своята господарка, а може би и със съдбата си.

Пред тях се появи портата Кинг Стрийт. Сърцето на Катрин затуптя наудържимо. Тя хвърли поглед към Лиъм, който яздеше между двама от хората на Дебрей, но не съзря у него и следа от безпокойство, страх или ужас. И понеже не вярваше той да е лишен от чувства, Катрин се изпълни с възхищение пред самообладанието му. Нейното собствено се бе изпарило напълно.

Още щом преминаха през ниския каменен свод на портата, бяха посрещнати от двайсетина пазачи от кралската охрана, облечени в сияещи униформи в червено и златисто. Отправиха се по широкия каменен път, който водеше към огромния вътрешен двор. Отдясно се простираха кралските градини с все още зелени храсти и голи дървета, отляво — тенискортовете и площадките за борбите с петли. От другата страна на градините бяха разпръснати множество жилищни и други сгради. Пред тях се виждаха къщата за приеми, кралската галерия и онази част от двореца, в която се намираха големия салон, залата на Съвета и покоите на кралицата. В далечината вдясно от себе си Катрин съзря дворцовия параклис, а под него течеше Темза.

Конете им бяха спрени. Капитанът на охраната — строен, тъмнокос мъж — скочи от седлото и се приближи до Дебрей, който също слезе на земята. Двамата бързо размениха няколко думи и капитанът обърна яркосиния си поглед първо към Лиъм, после към Катрин. Когато я видя, в очите му за миг се изписа удивление. Сетне той остави Дебрей, приближи се до нея и се поклони.

— Сър Джон Хок, капитан на кралската охрана. Бихте ли слязла от коня, лейди Фицджералд?

Катрин се смъкна от седлото и от изтощение политна в ръцете на капитана. Хок веднага я изправи. Тя отстъпи встрани, промърмори „благодаря“ и внезапно осъзна, че Лиъм я гледа. Катрин се сепна. Имаше чувството, че не му е приятно, задето друг мъж я хваща така фамилиарно, макар в това да нямаше нищо нередно.

— Лейди Фицджералд — каза учтиво капитанът, без да отделя сините си очи от нейните, — бихте ли ме последвали?

Катрин нямаше какво друго да направи, освен да се подчини, защото това не беше покана, а заповед. Тя хвърли още един поглед към Лиъм, който вървеше най-отзад, заедно с мъжете от охраната, обградили него и Макгрегър. Дебрей също тръгна с тях, придружен от шестима свои войници. Капитан Хок ги съпроводи до галерията — дълга, облицована с дърво постройка. Преминаха по цялото и протежение. Катрин тихичко възкликна от изумление. Таваните бяха от камък и злато, а по дървените стени бяха резбовани стотици красиви фигури.

В дъното на галерията имаше две масивни, затворени врати. Групата се спря и всички зачакаха сержантът от охраната да съобщи за пристигането им. Сърцето на Катрин биеше неравномерно. Не разбираше как Лиъм може все още да изглежда толкова спокоен. И без да й казват, тя се бе досетила, че зад тези огромни врати се намира кралицата.

След миг от залата за аудиенции се изля поток от царедворци и придворни дами. Катрин зяпна смаяно. Никога не беше виждала такива великолепни премени, такова богатство. Мъжете носеха кожени обувки със сребърни или златни катарами, красиви копринени панталони във всички възможни цветове и бродирани жакети с подплънки. Ръкавите им бяха разрязани и украсени с панделки, фантастични надиплени яки обрамчваха лицата им и почти всеки мъж имаше къса брада и мустаци. Носеха множество златни вериги и пръстени със скъпоценни камини. Немалка част от тях бяха с черни шапки с причудливи пера.

После Катрин се загледа в жените. Те бяха облечени в най-пищните брокати, кадифета и коприни, които бе виждала някога. Полите им бяха огромни, придържани от испански кринолини, от които тънките им талии изглеждаха още по-тънки. Всяка жена беше накичена със златен или сребърен колан, на който висяха ключовете й, ветрило или лорнет. Корсетите на роклите бяха дълбоко изрязани и с квадратна форма, бухналите ръкави бяха разрязани. Яките на жените бяха почти толкова фантастични, колкото и тези на мъжете. И дамите носеха огърлици и екстравагантни обеци, а също и пръстени. Всички бяха с шапчици от коприна или кадифе, повечето от които бродирани, а често и украсени със скъпоценни камъни и перли. Освен това всички жени носеха грим — бяха изключително бледи, с оскубани вежди, с избелени с яйчен белтък бузи, с начервени устни. Някои от жените дори бяха изрисували синкави линии, наподобяващи тънки вени, върху твърде разголените си, почти неприлично изложени на показ бюстове.

Когато потокът от царедворци и придворни дами отмина, Дебрей бе въведен сам в залата за аудиенции. Вратите се затвориха. Катрин трепна, осъзнала, че все още се взира след пищния парад. Погледът й срещна погледа на Лиъм и видя, че той леко се усмихва на неподправената й реакция спрямо смайващото великолепие на двора на кралица Елизабет.

Тя се ядоса. Очевидно пиратът бе прозрял каква провинциалистка е всъщност. Нещо по-лошо — собствената й рокля бе твърде износена, а и дори да бе нова, кройката й беше проста и демодирана. Катрин не се гримираше и дори не можеше да си представи как се прави това. Колко ли старомодна изгледаше? Грозно патенце сред ято лебеди. Тя извърна лице и сви устни.

Боже господи! Как беше възможно той да не престава да я гледа, когато му предстоеше да се срещне с кралицата и скоро след това — да бъде хвърлен в Тауър? Тези жени бяха толкова прекрасни! Със сигурност някоя от тях бе пленила ненаситния му поглед; обратното бе просто немислимо!

Катрин се обърна с гръб към Лиъм. Вратите на залата за аудиенции все още бяха затворени. Какво ли обясняваше Дебрей? Дали казваше на кралицата, че се съмнява Катрин да е пленница на Лиъм? Щеше ли кралицата да му повярва? Щеше ли да освободи Катрин, да й позволи да се върне у дома и да се омъжи за Хю?

Тя осъзна, че страстно желае да се случи точно това. Сега разбираше колко много е изгубила при престоя си в манастира. Беше прекарала една голяма част от живота си в пълна изолация и бе пропуснала да изживее шест съдбоносни години в разцвета на своята младост. Не само не е имала представа за съдбата на баща си, не само й е била отнета възможността да има съпруг и деца. Отнет й беше целият удивителен съвременен свят.

Още не е прекалено късно, каза си разпалено Катрин, тази загуба да бъде наваксана. Още не беше стара. Щеше да има деца, щеше да живее. Сигурно след като роди няколко бебета, ще може да дойде отново в това вълнуващо място. Тя се опита да си представи как се разхожда по лондонските пазари със засмени и щастливи дечица и с Хю, но тъй като не го бе виждала от малък, не можеше да си го представи като мъж и се отказа.

Вратите внезапно се разтвориха и на прага се появи Дебрей със самодоволен вид. Неочакван страх обхвана Катрин. Баща й беше в немилост и само след минути със самата нея можеше да се случи същото. Да я пратят при баща й в Саутуърк не бе по-добър вариант от този да я върнат в манастира. Катрин реши да бъде много предпазлива. Тя знаеше за кралицата само онова, което се шушукаше. Че е високо образована и говори с лекота много езици. Че е избухлива и често се гневи, когато й се противопоставят. Но и че е справедлива. Катрин се замоли днес справедливостта да вземе връх. А самата тя трябваше да се приготви да се защити, защото нямаше на кого друг да разчита.

Внушителен мъж се появи на прага и пристъпи между двете мраморни колони, поддържащи високия сводест таван на стаята, в която чакаха пленниците. Погледът му се плъзна по Лиъм, сетне по Макгрегър и накрая се спря за кратко върху Катрин.

— Аз съм сър Уилям Сесил. Нейно величество ви очаква.

Катрин преглътна и за последен път погледна Лиъм. Той съвсем леко се усмихваше. Нима искаше да я окуражи? Тя тръгна след Сесил. Все още усещаше върху себе си погледа на Лиъм, който я последва. Най-отзад вървеше Макгрегър.

Внезапно краката й се подкосиха — пред нея бе кралицата на Англия. Елизабет седеше на своя трон, издигнат върху висок подиум. Беше неподвижна като каменна статуя и за миг Катрин впери поглед в нея. Кралицата също я гледаше.

Бе толкова величествена, че изпълваше с присъствието си цялата забележителна зала и Катрин дори не забеляза фантастичната фреска на Холбайн5 на стената зад Елизабет. Не виждаше нищо друго, освен английската кралица.

Тя бе облечена в пурпурночервена рокля, обсипана със златни мъниста и извезана със златни нишки, която красиво подчертаваше стройната й талия, опасана от широк златен колан с рубини и перли. Дълбокото деколте на роклята разкриваше едър бюст с цвят на слонова кост, който правеше кралицата да изглежда някак чувствена. Рубин, по-голям от палеца на Катрин, проблясваше на гърдите й. Най-високата колосана яка, която Катрин някога бе виждала, обрамчваше шията й като море от бледорозова пяна. Сламенорусата й коса бе строго прибрана назад. Върху нея имаше тъмна кадифена шапчица, украсена с разноцветни скъпоценни камъни. Кралицата беше на тридесет и седем години. Някога трябва да е била красавица, каза си Катрин, а и още беше хубава. Кожата й бе безукорно гладка, без следа от белило. Лицето й имаше идеален овал, а изпод почернените мигли очите й блестяха — пронизващи и интелигентни, фигурата й бе изключително стройна. Ако не беше взела издължения нос и тънките устни на баща си, тя щеше да бъде истинска красавица, независимо от възрастта си.

Уилям Сесил се покашля.

Катрин разбра, че се е зазяпала като селска прислужница и побърза да направи реверанс. Лицето й се покри с червенина. Когато се изправи, видя, че погледът на кралицата се е насочил към Лиъм О’Нийл. Гледаше го хладно, надменно и все пак в очите й имаше някаква искра. Тя отново се обърна към Катрин, която още изгаряше от срам.

— В заговор ли сте с баща си срещу нас, госпожице?

Катрин отвори уста. Подът сякаш се разлюля под краката й.

— М-моля?

— Чу ме. Заговорничите ли с баща си срещу английската Корона?

Катрин отново зяпна. И за миг не й беше минавало през ума, че ще я обвинят в заговорничество, в измяна!

— Не! Ваше величество, как ви хрумна такава ужасна мисъл?

Елизабет я изгледа от глава до пети.

— Когато Господарят на моретата се среща в ранно утро с Джералд Фицджералд в присъствието на дъщеря му, трябва да очаквам най-лошото.

Катрин зяпна за трети път и погледна Лиъм, който стоеше невъзмутимо. Наистина, глупакът бе застанал небрежно разкрачен в моряшка стойка, все едно, че си почиваше. Под разтворения му плащ Катрин видя, че голият му широк гръден кош не трепва. Нямаше ли да проговори? Да сложи край на тези опасни небивалици, преди да се е стигнало твърде далеч?

— Ваше величество! — извика Катрин. — Господарят на… искам да кажа, Лиъм О’Нийл ме похити в открито море. Той се срещна с баща ми, за да му поиска откуп, нищо повече! Уверявам ви, че е така! — Тя се изчерви още по-силно. Пак беше излъгала, и то този път не кого да е, а самата английска кралица.

Елизабет я гледаше изучаващо.

— Но защо си присъствала и ти, госпожице, ако не сте подготвяли измяна?

Сега Катрин пребледня. Умът й отчаяно се мъчеше да намери някакъв правдоподобен отговор.

— Аз го п-помолих. Не бях в-виждала баща си цели шест години!

Изпитателният поглед на кралицата не омекна ни най-малко. Тя се обърна към Лиъм.

— Каква е истината, негоднико?

Той се усмихна.

— Плених един малък френски търговски кораб, без да имам и представа, че на борда му има такава скъпоценност, Ваше величество. Знаете как е в открито море — плячката става притежание на победителя. Отидох да поискам откуп от Джералд Фицджералд, това е всичко.

Катрин отмести очи от Лиъм, който продължаваше леко да се усмихва, към кралицата, чиито устни оставаха свити в безмилостна черта.

— Това е чиста измислица.

Тонът й беше предупредителен.

Лиъм се усмихна още по-ослепително, още по-прелъстително.

— Дамата може да бъде много убедителна. Не видях нищо лошо в идеята да ме придружи при баща си.

Кралицата се взря в него.

— Направи ли на нея нещо лошо, Лиъм?

Той наклони глава.

— Едва ли.

Ужасът не напускаше Катрин. Съвсем не беше сигурна дали Лиъм бе успял да ги защити срещу обвинението в заговорничество. Освен това тя бе смаяна. Какво ставаше тук? Изглеждаше, че кралицата познава Лиъм. Изглеждаше че тя, макар и малко, го харесва. Но това бе невъзможно. Лиъм беше пират.

— Ваше величество, нищо лошо не ми е сторено — намеси се бързо Катрин. — О’Нийл казва самата истина и аз ви моля да ни освободите.

Елизабет се извърна към нея и тя със закъснение осъзна, че е прекъсната разговора им. Червеникавите вежди на кралицата се повдигнаха.

— Защитаваш този мъж след всичко, което ти е сторил?

Катрин се изчерви.

— Аз съм девица, Ваше величество. Той пощади честта ми. Благодарна съм му за това.

— Какво благородство — промърмори кралицата към Лиъм. — Но репутацията ти не се гради на великодушие, нито пък на добро сърце. — После отново се обърна към Катрин. — Защитаваш го. Дебрей казва, че харесваш Лиъм.

— Не! — извика тя. — Изобщо не го харесвам.

Елизабет я гледаше намръщено, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.

— Той ме похити, попречи ми да се върна у дома, даде да се разбере… — Катрин млъкна. Не можеше да се насили да каже цялата истина, да разкрие, че Лиъм възнамеряваше да я направи своя любовница.

— Какво е дал да се разбере този измамник, госпожице — попита кралицата.

Катрин пребледня от резкия й тон.

— Къде ти е езикът, момиче? — извика Елизабет. — Намери го!

Тя се вцепени. Цветът съвсем се отдръпна от лицето й. Не можеше да говори.

Лиъм пристъпи напред и спокойно каза:

— Помолих госпожица Фицджералд да стане моя любовница. Тъй като тя е напълно сама на този свят и няма закрилник, аз съм готов с радост да поема тази роля.

Кралицата се взря в Лиъм студено. Съвсем за кратко погледът й се стрелна към Катрин. После каза:

— Не си се променил, Лиъм. Но пиратските ти маниери започват да стават прекалено дръзки.

— Искрено съжалявам, ако съм ви обидил с нещо — каза Лиъм.

— Съмнявам се! — извика Елизабет. — Значи цялата тази игра си е точно това — игра? — каза тя. — Да поискаш откуп, когато знаеш, че откуп не може да бъде платен, да задоволиш прищявката на девойката да види баща си — и да я направиш своя любовница, когато всичко това свърши?

— Не е ли известно на целия свят колко обичам игрите, Ваше величество? — Лиъм наведе глава. В ъгълчетата на устните му играеше усмивка. — Със сигурност няма кой да възрази срещу такава игра. Нито Фицджералд, който е в немилост, нито брат й, който е само на две години, нито пък мащехата й, която не желае съперници в дома си.

Катрин се ококори. За пръв път чуваше, че има малък брат.

Кралицата се изправи.

— Негодник! — Очевидно беше вбесена. — Ние възразяваме! Игрите ти отиват твърде далеч! А и в тази игра има нещо съмнително. Нагъл негодник!

Лиъм трепна. Катрин също. Той каза меко:

— Никога няма да извърша предателство спрямо теб, Бес.

Катрин зяпна слисано. Сега вече бе уверена, че след непочтителното си обръщение към кралицата, Лиъм ще бъде хвърлен в Тауър без повече приказки.

Елизабет гледаше единствено пирата. Очите й се бяха разширили, погледът й бе строг, умът й претегляше думите му.

Лиъм остана неподвижен.

— Ти прекали, О’Нийл — каза тя накрая. Гърдите й се надигаха учестено. — И се съмняваме, че не разбираш това. Твоето нахалство се нуждае незабавно от хубав урок. Не можеш да плячкосваш каквото ти скимне, без да те е грижа за нас! Фицджералд може да е в немилост, но момичето е наша поданица, при това току-що излязла от манастир, а не е плячка за човек като теб. Отишъл си твърде далеч, но се моля да не си стигнал чак дотам да заговорничиш с Фицджералд.

Лиъм бе свел поглед, така че Катрин не можеше да види очите му.

— Може би страстта ти ще се охлади, когато прекараш известно време в Тауър — отсече краищата. Сетне даде знак на двама войници, които скочиха и хванаха ръцете на Лиъм. — И си помисли за всичките си прегрешения, пирате — каза тя заплашително.

Катрин едва успя да потисне вика си, докато гледаше как отвеждат Лиъм.

По-късно същия следобед залата за аудиенции още веднъж беше опразнена от всички фаворити на кралицата, с изключение на сър Уилям Сесил.

— Изпратихте ли да повикат Ормънд? — попита тя.

— Той ще бъде тук всеки момент, Ваше величество — отговори Сесил.

— А момичето на Фицджералд?

— Тя спи в стаята, в която я изпратихме. Засега не е направила нищо, което да потвърди теорията за заговора — каза Сесил.

Елизабет закрачи из залата. Това подчертаваше великолепната й фигура и тя го знаеше. Беше суетна като своя баща и дори може би повече от него, тъй като бе жена. Кралицата знаеше не само това, че е най-красивата и най-елегантно облечената жена в двора; знаеше също и че никоя друга дама не може да танцува по-добре от нея, че никоя друга дама няма толкова обожатели.

— Никога не съм чувала подобна глупост — каза тя накрая, като се обърна с лице към Сесил. — Сигурно момичето на Фицджералд само е отишло при О’Нийл, за да му занесе тайно съобщение от баща си. Фицджералд ни мрази, той иска само едно — да избяга в Ирландия и да продължи да ни се противопоставя.

— Навярно — каза съветникът й.

— Няма никакво друго обяснение за утринната им среща. Никакво! — извика свирепо Елизабет. Внезапно изражението й стана тъжно. — Дявол да го вземе този измамник, Сесил. Как можа да ми причини това? Моят златен пират! Проклет да е! Не ми се обажда цяла година, а сега — това! Колко пъти го призовавах в двореца? — Тя крачеше без да очаква отговор. — Питам се колко ли други кораби е плячкосал без да имаме и най-малка представа за това? Питам се и дали се възползва от всички пътуващи дами! Естествено, защо ли се съмнявам? — Лицето й се сгърчи. — Е, добре, той вече не е онова тъжно, самотно момче. Смята да поквари тази нещастна девойка и може би замисля предателство спрямо мен. — Внезапно очите на Елизабет се изпълниха със сълзи.

— Ваше величество, внимавайте да не стигнете до погрешно заключение. О’Нийл е твърде умен, прекалено умен, за да се забърка в такъв предателски заговор. Аз лично се съмнявам, че нещата са такива, каквито изглеждат.

— Какво искаш да кажеш?

— О’Нийл винаги ни е бил много полезен и ми е трудно да повярвам, че толкова умен мъж би рискувал бъдещето си, намесвайки се в ирландската политика. — Сесил говореше меко, без да мига.

— Той е станал твърде дързък, твърде самонадеян — каза Елизабет, но тонът й вече не беше така уверен. — Изобщо не смята, че може да бъде заловен.

— Може би. Но докато печалбата на Фицджералд от такъв съюз е очевидна, помислете какво би спечелил О’Нийл.

— Във всички случаи Фицджералд печели. Той може да използва Лиъм, за да избяга и да се върне в Мънстър, за да се изправи срещу собствения си братовчед Фицморис и да възвърне властта над хората и земите си. Лиъм няма какво да спечели — каза Елизабет. — Освен обещание за някаква бъдеща награда, което обаче не би го изкушило да извърши предателство. Единственото друго нещо, което може да спечели, е момичето. Но то не си струва.

— Съгласен съм. При положение, че Фицджералд е в изгнание, лишен от земя, от титла и от цялата си власт, дъщеря му не струва нищо — каза предпазливо Сесил. Колко различен щеше да бъде този разговор, ако момичето все още бе дъщеря на могъщ граф. Тогава целите на О’Нийл щяха да са съвсем ясни.

— Значи мислиш, че О’Нийл просто се забавлява и наистина е поискал откуп?

— Не съм сигурен. — Сесил прекоси стаята мълчаливо, сетне се спря и погледна портрета на Хенри Осми, изрисуван в цял ръст на отсрещната стена. — Трябва да оставим играта да се разиграе, Ваше величество. Трябва да разберем какво целят играчите.

— Ако О’Нийл се е съюзил с Фицджералд, това не ми харесва. Имаме достатъчно проблеми с паписта Фицморис. — Елизабет видимо потръпна. Главата я болеше, но не би могла да каже дали поради ирландските проблеми или защото се чувстваше жестоко предадена от Лиъм. — За бога, къде се бави Ормънд? — рязко извика тя. — Той познава Фицджералд по-добре от всеки друг; цял живот са били врагове. Ако наистина има такъв заговор, той трябва да знае.

— Чувам гласове — каза Сесил. Той отиде до вратата и я разтвори, точно под носа на пазача, който идваше да съобщи за пристигането на графа на Ормънд.

— Том! Чакаме с нетърпение да поговорим с теб.

Графът на Ормънд, познат като Черния Том заради матовия си тен и мрачните си настроения, влезе в залата с бързи, решителни крачки. На широките му рамене се развяваше кафяв, обшит със самурени кожи плащ. Той го отметна назад с нескрито раздразнение.

— Вечерта е ужасно влажна — изсумтя навъсено Ормънд. — Изобщо не е най-приятното време за разходки из Лондон.

— Но ти дойде при нас възможно най-бързо, нали? — каза хладно Елизабет. Беше я накарал да го чака повече от час. — Въпросът е сериозен, драги Том.

Той я погледна и свали една след друга тежките си ръкавици.

— Така е. Вярно ли е, братовчедке моя, кралице моя? Наистина ли си хвърлила Господаря на моретата в Тауър?

— Само за кратко. — Елизабет говореше бавно, за да може да прецени реакцията му при следващите си слова. — Само докато охлади необузданата си страст към малката ти сестра, дъщерята на твоята скъпа майка Джоан, Катрин Фицджералд.

Ормънд се сепна, после изруга.

7.

Накрая граф Ормънд се усмихна мрачно.

— Много обичаш да ми напомняш, че майка ми се омъжи за онова копеле Фицджералд. — Той не добави това, което всички знаеха и което навремето се бе превърнало в любим обект на сплетни: че Джоан Бътлър, графиня Ормънд, се беше омъжила за Джералд Фицджералд, въпреки че той бе двайсет години по-млад от нея и почти на възрастта на най-големия й син.

Елизабет остана невъзмутима.

— Виждал ли си скъпата си сестра, Том?

— Веднъж, преди много години — изръмжа той. — Мислиш ли, че мога да се развълнувам за дъщерята на Фицджералд, ако и да ми е наполовина сестра?

— О, хайде, Том, сигурно не искаш някой като Лиъм О’Нийл да отнеме непорочността й?

Погледът на Ормънд остана безучастен.

— Наистина ли не изпитваш никакви чувства към нея? Знаеш ли, че тя изглежда съвсем като Джоан, въпреки че косата й е червена, а не руса? Сестра ти е висока, красива и горда, независимо от незавидното си положение в живота.

— Тя ме интересува толкова, колкото и една селска уличница.

Елизабет въздъхна.

— Трябва да знаеш, че момичето твърди, че е похитено от О’Нийл. — Ормънд не реагира. — О’Нийл ми разказа една абсурдна история, на която ми е трудно да повярвам. — Кралицата обясни на братовчед си за утринната среща в Селинджър Хаус.

— Дяволите да го вземат! — извика Ормънд. — Заговор между О’Нийл и Фицджералд! Това трябва да бъде прекратено незабавно!

— Знаех си, че това ще те развълнува — каза доволно Елизабет.

Бътлър стисна зъби.

— Не знаеш ли какво ще стане, ако синът на Шон О’Нийл се е съюзил с Фицджералд? След броени месеци Фицджералд ще избяга и ще се върне в Ирландия. И до една година несъмнено ще е толкова силен, колкото е бил винаги.

Лицето на кралицата придоби мрачно изражение. Тя погледна към Сесил, който бе седнал на единия от двата трона.

— Точно за това говорехме. Но Уилям не е убеден, че има съюз.

Ормънд пое дъх.

— Значи греши, Фицджералд е дяволски умен. Трябва да е предложил дъщеря си на О’Нийл, за да го спечели за своята кауза.

— Но момичето не струва и пукната пара.

Той се ядоса.

— Хайде, братовчедке, не и за О’Нийл.

— Какво имаш предвид? — попита Елизабет.

Ормънд закрачи из стаята.

— Лиъм е копелето на Шон О’Нийл — човек, който умря като предател, а земите му бяха присвоени от Короната. От шпионите си знаем, че пиратът е богат, но тъй като никой никога не е успявал да проникне в купчината камъни, където живее, нямаме представа какви са точните размери на натрупаните от него съкровища. Той е богат, но за какво, за кого? О’Нийл няма семейство. Няма род. Ирландците му нямат доверие. А трудно може да се каже, че е англичанин. Той е ирландец, братовчедке. Във вените му тече ирландска кръв, независимо, че е роден от Мери Стенли. Ако се ожени за дъщерята на Фицджералд, това ще му даде семейство, род, родина. Момичето на Фицджералд ще му даде обществено положение, а във вените на синовете му ще тече синя кръв. — Ормънд се обърна с лице към Сесил и Елизабет. — Сигурен съм, че пиратът иска точно това. Всички незаконородени мъже мечтаят да се издигнат чрез брака и чрез синовете си. Убеден съм, че Фицджералд е направил предложението още по-примамливо, като му е обещал и бъдеща награда — вероятно някакво парче земя в Дезмънд.

Елизабет и Сесил си размениха погледи. Сесил каза:

— Като изключим кралицата, ти си най-силно застрашен от евентуалното връщане на Фицджералд в Ирландия, Том. Може би затова си склонен да си правиш прибързаш! заключения.

Ормънд изруга.

— Дори ако Фицджералд се върне в Дезмънд, земята му е опустошена, а много от хората му са мъртви. Той никога няма да притежава онази власт, която имаше някога. А аз никога няма да деля отново управлението над Южна Ирландия с него! — Лицето му бе станало като буреносен облак. — Не знам как майка ми е могла да се омъжи за такъв човек — та той е истинско божие наказание! — каза дрезгаво той, после отиде до Елизабет и хвана ръката й, без да обръща внимание на Сесил. — Не бива да допускаш никакъв съюз, прескъпа братовчедке. Фицджералд ще се възползва възможно най-добре от властта на О’Нийл над моретата. Не само за да избяга от теб. С негова помощ през зимата може да умори братовчед си Фицморис от глад. Това, разбира се, ще е добре за всички ни, но веднъж отстранил Фицморис, той може да блокира собствените ти пристанища и да умори от глад и собствените ти войски. За кратко време отново ще се окажеш изправена пред силата и неподчинението на Дезмънд. — Тъмносините очи на Том заблестяха. — Не дай боже пък двамата братовчеди да решат да се обединят срещу нас.

В стаята се възцари тишина. Най-накрая Елизабет седна. Беше мрачна. Дълго време не проговори. Не желаеше да повярва, че Лиъм О’Нийл действа срещу нея. Не можеше да е вярно. Както бе казал Уилям, още нямаха никакви доказателства.

— Мери Стенли беше… е… моя приятелка. Когато Катрин Пар умря, аз я приютих в дома си, заедно с малкия й син. Както всички, така и аз изпитвах съжаление и към майката, и към момчето. Много от нас се опитваха да го скрият, но не всички. Те и двамата знаеха. И двамата знаеха, че са различни, че живеят от милостиня. — Елизабет вдигна поглед. — Спомням си как веднъж Лиъм си играеше сам в градините на Хетфийлд. Беше ранна пролет и денят много приличаше на днешния. Още не топъл, но не и твърде мрачен. Слънцето бе бледо и слабо. Той беше на пет или шест години и размахваше една пръчка вместо шпага тъй яростно, сякаш се биеше срещу целия свят. — Тя въздъхна. — Беше толкова сам, толкова самотен. Беше толкова тихо момче. Никога не говореше, освен ако не го заговореха, никога не се смееше. А другите деца бяха толкова жестоки с него, измъчваха го, наричаха го в лицето „ирландско копеле“.

— Сега той не е малко момче — рязко каза Ормънд. — Не прави подобна грешка. Не се оставяй старата привързаност към него да попречи на правилната ти преценка, Бес. Той е опасен човек.

Кралицата го погледна.

— Не мога да обърна гръб на миналото, сякаш никога не е съществувало. Аз все още не знам дали е извършил предателство. Вярвам, че той също е привързан към мен, че изпитва поне малко благодарност.

— Не бива да мислиш така! — извика Ормънд. — Трябва да го видиш такъв, какъвто е! Не красивото му лице, а студеното му, пусто сърце!

Елизабет впери очи братовчед си.

— Тогава сигурно не трябва да вярвам и на теб, скъпи Том, защото и с теб ме свързва отколешна дружба.

— Ние сме от една кръв — напомни й той. — И имаме еднакви цели. Аз съм лоялен към теб, винаги.

Кралицата въздъхна.

— Да, целите ни са общи и аз ти имам доверие — каза тя и с жест му посочи да се приближи. Когато Том го направи, Елизабет хвана ръката му и я погали. — Знам, че единственото, което искаш, е да ме предпазиш. — После притисна с ръце слепоочията си. — Истината е, че не искам да повярвам, че О’Нийл е жесток предател като баща си. Самата мисъл за това разбива сърцето ми, душата ми.

— Тяхната среща е доказателство за заговора им срещу нас, срещу теб — каза рязко Ормънд. — Чуй ме, братовчедке. Задръж О’Нийл в Тауър. Ако не искаш да бъде осъден и обесен, нека да гние там. И изпрати момичето при мен — добави безстрастно той. — Тя е наполовина моя сестра, така че едва ли би се намерил по-подходящ попечител за нея. Ще я настаня при един от братята си в замъка Килкъни. Така ще можем да я държим под око.

Елизабет погледна Сесил.

Сесил знаеше, че ще дойде и неговия ред да говори, затова изчакваше търпеливо. Сега каза:

— Вината на О’Нийл не е доказана. Нямаме причина да го затваряме като обикновен престъпник.

— Със сигурност обаче има вина като пират. — Черният Том се засмя студено. — Мога да ви намеря дузина свидетели на кървавите му дела.

Елизабет вдигна ръце. Лицето й бе пребледняло.

— Не. Няма да има обвинение в пиратство.

Онемял от изненада и възмущение, Ормънд се извърна, без да види погледите, които си размениха Елизабет и Сесил. Сесил потупа кралицата по ръката.

— Права сте, Ваше величество. Защото ако затворим О’Нийл и изпратим момичето с Ормънд, никога няма да узнаем дали Фицджералд готви нов заговор срещу вас. Пуснете го. Пуснете и двамата. Моите агенти ще ги наблюдават. Нека ги оставим да ни кажат истината със своите действия.

Ормънд се обърна с лице към кралицата и нейния съветник.

— Това ще бъде скъпоструваща, ужасна грешка!

Но Елизабет кимна.

— Да, планът е прост, но е добър. Нека оставим делата им сами да говорят. Разбирам какво имаш предвид, Сесил.

Сесил се усмихна.

— Да, ще ги пуснем на свобода — каза кралицата и потупа скованото рамо на Том Бътлър. — И веднага ще получим знак дали заговорничат или не. Ако се отправят към Ирландия, това сериозно ще задълбочи подозренията за тяхната вина. — Тя замълча. — А ако Лиъм се ожени за момичето, ще знаем, че Том е прав — не би могло да има по-убедително доказателство от това.

Катрин тъкмо бе станала от сън и дори не бе приключила напълно с утринния си тоалет, когато отново й наредиха да се яви при кралицата. Беше настъпил нов ден, но тя се страхуваше по-силно и от вчера. Дали кралицата бе решила, че има достатъчно доказателства, за да я обвини официално в заговорничество, или — опазил я бог — в предателство? А какво ли ставаше с Лиъм О’Нийл? Какво щеше да се случи с него сега? Каза си, че се интересува просто ей така, от любопитство, а не защото е загрижена за съдбата на пирата.

Останала без дъх, Катрин бързаше след сержанта, който бе дошъл да я повика. Дланите й се изпотиха. Този път не я отведоха в залата за аудиенции, а в личните покои на кралицата. Преддверието представляваше обширна приемна с тапицирани с лен стени, с богато украсен таван и с ярки килими по излъскания до блясък дъбов под. Кралицата отново беше с Уилям Сесил, но сега в стаята присъстваше и още един мъж, висок и тъмен, който я гледаше със студени, мрачни очи. Макар че бяха минали много години от последната им среща — тогава Катрин беше едва на девет или десет, — тя го позна. Беше нейният брат, най-големият син на майка й от първия й брак и най-злият враг на баща й — Томас Бътлър, граф на Ормънд.

— Лейди Катрин — каза усмихната Елизабет.

Катрин направи реверанс. Сърцето й удряше като чук. Какво ли правеше Ормънд тук и защо кралицата се държеше толкова мило? Тя се изправи и впери поглед в Елизабет, която пристъпваше към нея. Но не успя да отвърне на усмивката и. Кралицата спря пред нея.

— Няма защо да се страхуваш, скъпо момиче — каза топло тя. — Решихме, че не ни лъжеш.

Очите на Катрин се разшириха.

— Наистина ли? — После, разбрала, че звучи ужасно виновно, тя се изчерви. — Имам предвид… благодаря ви, Ваше величество. — Отново се поклони.

Но този път кралицата я накара да се изправи. Катрин се извиси близо с една глава над нея.

— Моля те, прости ни за подозренията, но сигурно знаеш, че баща ти много ни разочарова с предателството си и че трябва винаги да бъдем бдителни.

Катрин мъдро замълча. Не можеше да откъсне поглед от приятелското изражение на лицето на кралицата. Елизабет се усмихна.

— Но за щастие ти приличаш не на Джералд, а на скъпата си майка.

Катрин усети, че от нея се очаква отговор, затова каза:

— Д-да.

— Том! — Това беше заповед и Ормънд пристъпи напред, без да сваля очи от Катрин. — Не ти ли напомня за майка ти, за Джоан?

Той остана със стисната челюст.

— Да.

Елизабет кимна.

— Майка ти беше добра и красива жена. Познавах я добре. Бяхме приятелки. Първият път, когато баща ти ни изкара от търпение и бяхме принудени да го затворим в Тауър, тя дойде право при нас и се застъпи за него. Беше много разстроена. Тогава ние я уверихме, че само даваме урок на младия, непокорен граф и наистина, на следващата година той бе освободен. — Сега вече кралицата беше сериозна.

Катрин се чу да казва:

— Но той се прибра у дома твърде късно. Мама беше починала.

Погледът на Елизабет стана остър.

— Да, имаш добра памет. И все пак тогава ти си била дете.

— Бях на дванайсет — смотолеви Катрин, свела очи. Как можа да каже такова нещо, ако и то да бе истина? Как можа да рискува да разгневи отново кралицата? — Ваше величество, съжалявам. Толкова обичах майка си. Все още ми е трудно да се примиря със загубата й.

Елизабет я потупа по ръката.

— Разбирам. Ние също скърбихме за смъртта й. Всички, които я познаваха, бяха опечалени. Е, защо не поздравиш брат си? Той очакваше тази среща с голямо нетърпение.

Катрин колебливо хвърли поглед през рамото на кралицата към Томас Бътлър. Но не съзря и следа от нетърпение в мрачното му, неприветливо изражение.

— Милорд — промълви тя смутено. — Добър ден.

— Лейди Катрин… скъпа сестро! Кралицата е права. Ти си точно копие на майка ни. — Не изглеждаше да е доволен от това.

Катрин си помисли, че и той, и всички останали, лъжат. В младостта си, а и по-късно, дори когато се беше омъжила за Джералд на четиридесет години, майка й се бе славила като една от най-големите красавици на своето време. Катрин знаеше, че тя не би могла да е толкова хубава. Но прие учтиво неискрената похвала.

— Ласкаете ме. Благодаря.

Ормънд не каза нищо повече и между тях се установи мълчание.

Елизабет му хвърли разярен поглед, после поведе Катрин през стаята и й посочи един малък фотьойл. Катрин седна предпазливо и за да не изглежда като селянка, сложи ръце върху дървените облегалки. Но се чувстваше ужасно глупаво. Кралицата седна на малко столче до нея и я потупа по ръката.

— Няма нужда да се тревожиш повече за Лиъм О’Нийл.

Катрин трепна.

— Н-не е мъртъв, нали?

Елизабет се засмя.

— Не, Катрин. Жив е. Необходимо е нещо по-сериозно от някакво си куршумче от мускет, за да бъде повален Господарят на моретата.

Катрин изпита облекчение. Осъзнаваше, че кралицата я наблюдава изпитателно, затова каза:

— О’Нийл е пират… нали?

— Разбира се, че е пират. Как можеш да питаш?

Катрин се поколеба. Страхуваше се да не навлезе в опасни води.

— Вие… вие изглежда го познавате, Ваше величество.

Кралицата се засмя отново.

— Наистина го познавам. Когато баща ми се ожени за Катрин Пар, аз отидох да живея при нея и при брат си, принц Едуард. Майката на Лиъм, Мери Стенли, беше племенница на първия съпруг на Катрин — Едуард Бъроу. Тя беше бременна и опозорена, но Катрин я съжали и я направи своя придворна дама. Видях за пръв път Лиъм О’Нийл скоро след като се роди, когато не беше нищо повече от подмокрено, червено, ревящо новородено бебе.

Катрин я зяпна.

Елизабет сви рамене.

— Аз останах в дома на Катрин и след смъртта на баща ми. Тя ми беше като майка. Три години по-късно се омъжи за Том Сиймор, но аз продължих да живея при нея. Както и Мери Стенли и синът й. Всъщност, когато Катрин почина, Мери дойде в моя дом. По това време Лиъм беше на четири години. Помня това добре, защото скоро след това бе рожденият му ден. Тя и Лиъм останаха при мен докато сестра ми Мери не се възкачи на престола. — Тонът на Елизабет беше спокоен. Твърде спокоен, сякаш не говореше за Кървавата Мери. — Тогава Мери Стенли пожела да отиде в дома на родителите си в Есекс и аз се съгласих заради твърдите й религиозни убеждения. Реших, че така ще е много по-добре за нея и за детето й.

Главата на Катрин се замая. Лиъм трудно можеше да бъде наречен свиреп варварин. Беше роден в двора и бе отгледан от вдовстващата кралица редом с принца и принцесата. И макар да беше наполовина ирландец, той навярно бе протестант, като майка си. Катрин не можеше да повярва на ушите си. Елизабет видя изражението й и се засмя.

— Изглеждаш изумена.

— Така е. Какъв е тогава О’Нийл — ирландец или англичанин, благородник или варварин?

— И едното, и другото — отсече кралицата, вече без да се усмихва. — Никога недей да забравяш, че негов баща е Шон О’Нийл — един кръвожаден убиец, мъжът, който жестоко изнасили майка му. Шон отведе Лиъм, когато той беше десетгодишно момче, изтръгна го от ръцете на майка му… за да го възпита в безчувственост и безпощадност.

Катрин я гледаше безмълвно.

— Много се интересуваш от Лиъм О’Нийл — каза Елизабет неочаквано. — Красив е, нали?

Катрин си каза, че няма да се изчервява, но си припомни всяко изражение на лицето му, леката му, насмешлива усмивка, прелъстителния му тон и силното му, здраво тяло — възбудено и притиснато към нейното. Бузите й пламнаха.

— Сега си свободна — каза кралицата, когато тя не отговори.

Катрин извика и импулсивно сграбчи ръцете на Елизабет.

— Ваше величество, благодаря ви! — Тя смутено пусна бледите, студени ръце на господарката си, но кралицата отново хвана дланите й и ги стисна в своите.

— Вече сме приятелки, Катрин. Помни това. Какво ще правиш сега?

Катрин си представи зелените тучни ливади около Аскийтън, горите и хълмовете, Хю, и нетърпеливо се наведе напред.

— Ще си отида у дома!

— При баща си в Саутуърк?

Катрин твърде късно осъзна грешката си. Вече нямаше дом в южна Ирландия — той бе конфискуван от Короната.

— Ваше величество, моля да ми простите. През всичките тези години аз бях толкова изолирана, че не знаех за това, което се е случило с баща ми. Аз… все още мисля за Мънстър като за свой дом.

Елизабет промърмори някакъв утешителен отговор, но погледът й срещна очите на Сесил, после тези на Ормънд.

Катрин видя това, но не разбра какво означава. Тя прочисти гърло и каза смело:

— Ще се върна в Ирландия.

— И какво ще правиш там? Къде ще отидеш?

— При годеника си.

Кралицата я погледна изненадано.

— Ти си сгодена?

— За Хю Бари, наследника на лорд Бари. Сгодена съм за него още от люлката, но след Афейн ме пратиха в манастира. От много години чакам да се омъжа, Ваше величество. Аз вече не съм момиче, а жена на осемнадесет години. Искам да се омъжа за него, Ваше величество. Веднага.

Кралицата я наблюдаваше с вдигнати вежди. Погледът й се стрелна към Сесил, сетне пак към Ормънд.

— Какво знаеш за това, Том?

Той сви рамене.

— Спомням си за годежа. Но не помня какво стана после. Предполагам, че трябва да я изпратите при Бари, в Ирландия.

Тъмният му поглед беше непроницаем. Елизабет гледаше Катрин така, сякаш бе направила нещо лошо. Но после се усмихна.

— Добре тогава, тръгвай за Ирландия, скъпа, към сватбата си с Хю Бари.

Катрин въздъхна облекчено. Но тогава видя, че кралицата отново разменя многозначителни погледи със своите съветници.

Беше късно. Скоро църковните камбани щяха да ударят полунощ. Лиъм се ослуша и чу, че вратата на малката стаичка, в която бе затворен, се отключва. Можеше да бъде и по-лошо. Фактът, че се намираше в истинска стая със сламеник и нощно гърне, показваше, че е възможно да се отърве от подозренията на кралицата. Затова той не се изненада, че идваха да го повикат.

Мъж с наметало отвори вратата, без да му дава обяснения. Лиъм не го и попита. Метна окървавения плащ на раменете си, потръпвайки леко от болка и мълчаливо последва мъжа. Слязоха три етажа надолу и излязоха на кея, който водеше към реката. Очакваше ги малка лодка. Лиъм се качи. Същото направи и служителят на кралицата. Двама гребци насочиха лодката нагоре по течението към Уайтхол.

Въпреки че бе прекарал цяло денонощие затворен в тясно задушно пространство, Лиъм избягваше да вдишва с пълни гърди нощния речен въздух. Със затоплянето на времето Темза ставаше доста неприятно зловонна, дори в хладна нощ като тази. Затова Лиъм предпочете да насочи мислите си към онова, което го очакваше.

Малко по-късно той бе съпроводен през речната порта на Уайтхол до личните покои на кралицата. Когато влезе в приемната, видя, че Елизабет е седнала зад малката си писалищна маса и пише нещо. Беше облечена от глава до пети в пурпурно червено. Тя вдигна поглед към него и се опита да се намръщи, но не успя и се усмихна.

— Понякога си много непослушен, Лиъм.

Значи кралицата беше сменила тона. Вече по-уверен в себе си, Лиъм бавно пристъпи напред, пое ръката й и я целуна. Устните му погалиха кожата й. Елизабет се изчерви като девица, каквато се предполагаше, че е, и се отдръпна.

— Това няма да те доведе доникъде, негоднико — смъмри го тя.

Тази вечер кралицата е в игриво настроение, отбеляза със задоволство Лиъм. Беше далеч по-добре да е игрива, отколкото да е подозрителна. Но сега той бе обхванат от подозрения. Дали Бес играеше игра или промяната в настроението й се дължеше на непостоянната й природа? Лиъм й се усмихна и очите му заблестяха.

— Колко приятно меки са ръцете ти, Бес — промърмори той и отново улови едната й фина ръка. Всички знаеха колко е суетна, особено по отношение на красивите си ръце. — Толкова меки, толкова хубави.

Елизабет бе доволна и не можа да го скрие. Тя лекичко стисна китката му, посочи му да седне и каза без заобикалки:

— Трябва да ти се извиня.

Лиъм остана безмълвен. Предпочиташе да изчака кралицата да говори. Знаеше, че е необходимо да бъде крайно предпазлив, за да не направи погрешна стъпка. Защото не бе съвсем невинен по обвиненията в заговорничество. Защото кроеше планове. Но дори да нямаше никаква вина, трябваше да бъде нащрек — несправедливостта вземаше невинни жертви достатъчно често. Трябваше да разбере дали Бес наистина го смята за невинен или вместо това играе рискована игра с него.

— Имам свидетели, които потвърдиха, че си плячкосал френския кораб и че си похитил Катрин Фицджералд — каза кралицата.

Лиъм се съмняваше в истинността на думите й, защото за толкова малко време свидетели едва ли можеха да бъдат открити, но не й го каза. Ако това бе причината за внезапното й омекване, значи още смяташе, че той е на ръба на предателството. Елизабет винаги е била умна, каза си Лиъм.

— Това наистина е облекчение. Но сърцето още ме боли, Бес. Как можа да си помислиш, че съм в състояние да извърша предателство, и то спрямо теб?

— И моето сърце ме заболя — каза тя и се наведе към него. Очите й заизучаваха лицето му.

Тогава Лиъм разбра, че независимо от съмненията си, Елизабет иска да е невинен. Затова пое малката й ръка и топло я стисна. Пръстите му погалиха нежната й плът.

— Аз съм ти приятел — промълви той тихо и задушевно. — Завинаги.

Кралицата му позволи да задържи ръката й и пламенно я притисна към неговата.

— Надявам се, искрено се надявам да е така, Лиъм.

Погледите им се срещнаха и той окончателно се убеди, че Елизабет е напълно в неговата власт. Устните й бяха леко разтворени и потрепваха. От гърдите й отново се откъсна въздишка. Пространството между двама им внезапно се изпълни с напрежение.

— Лиъм — прошепна Елизабет.

Челюстта му се стегна. Взря се в очите й и видя копнежа в тях. Кралицата бе отстъпила място на жената — жената, която Лиъм познаваше откакто се помнеше. Ръцете му се разтвориха и я прегърнаха.

— Бес — повтори той. — Аз съм ти приятел.

И това беше самата истина. Никога нямаше да забрави колко много бе направила Елизабет за майка му, когато той беше още малко момче. Никога нямаше да забрави, че дори преди да стане кралица, тя се бе държала мило с майка му, за разлика от повечето придворни дами. Но и никога не беше изпитвал желание да притежава своята кралица. Въпреки че за мъж като него, а и за всеки друг мъж, това можеше да се окаже доста изгодно.

Елизабет се притисна към него. Тялото й видимо потръпваше.

— Липсваше ми, Лиъм. Защо те нямаше толкова дълго?

Той й се усмихна нежно.

— Животът ми е тежък, Бес. Нямам великолепен дворец, който да ме изкушава да идвам на този остров. Аз си изкарвам хляба в морето.

Тя прошепна колебливо:

— Това може да се промени.

Лиъм се вкамени.

Елизабет започна да се изчервява, но не свеждаше поглед.

Сърцето му заби лудо.

— Дори ако ми дадеш великолепен дворец, това няма да ме направи англичанин.

— Ти си наполовина англичанин.

— Да. — Той докосна с пръст долната й устна. — А баща ми беше и винаги ще бъде Шон О’Нийл.

— Но ти не си като него. — Погледът й стана предизвикателен. — Или си?

— Не. — Лиъм издържа на погледа й. Знаеше, че ако му даде още един знак, ще трябва да я целуне.

Тя постави едната си длан върху гърдите му, над препускащото му сърце. Погледите им се сблъскаха.

— Съжалявам, че те заподозрях в заговор с Фицджералд, но сигурно можеш да ме разбереш — срещата ви изглеждаше толкова странна. Разбира се сега, когато знам истината от свидетелите на похищението на Катрин, ми става ясно, че просто си търсил откуп. Очевидно момичето, каквато е красавица, е била приятна компания, а не пречка по време на пътуването ти. — Елизабет се усмихна някак прекалено топло, но свали поглед от очите му и заизучава всички черти на лицето му, като накрая се спря на устните му.

Ах, Бес — помисли си той. — Историята звучи абсурдно дори от твоите уста. Не вярваш, че съм невинен, макар че искаш да съм. А тези пламенни погледи, изпълнени с копнеж, означават ли, че искаш да ти стана любовник? След като се познаваме от толкова отдавна?

Лиъм нямаше желание да спи със своята кралица. Доколкото му бе известно, тя беше девица и възнамеряваше да си остане такава, въпреки слуховете за нея и Робин Дъдли, когото бе направила граф на Лестър, както и тези за нея и братовчед й Том. И все пак Лиъм бе мъж с опит и знаеше, че Елизабет го намира за привлекателен. Това не беше първата им среща насаме, не за пръв път тя флиртуваше с него, не за пръв път го докосваше и му хвърляше коси погледи. И все пак тази нощ знаците й бяха по-явни от всякога.

Към двамата си дългогодишни фаворити — Лестър и Ормънд — Елизабет проявяваше твърде неприкрита нежност, поради което за тях се носеха толкова много клюки. Лестър често се наслаждаваше сам на компанията на кралицата през деня, точно както го правеше сега и Лиъм, само че в полунощ. А понякога Елизабет наричаше Том „моят черен съпруг“, с което караше хората да се питат дали той не се радва и на нещо повече от компанията й. Никой не можеше да знае със сигурност какво се случва зад затворените врати на Нейно Величество. Но ако някой от двамата изобщо й беше любовник, това вероятно бе Лестър, защото с течение на времето се бе разбрало, че тя го предпочита пред Ормънд.

Лиъм беше напълно наясно, че ако стане любовник на кралицата, би извлякъл политическа изгода. За момента. Но впоследствие това можеше да го унищожи. Затова горещо се надяваше, че тази нощ Елизабет няма да реши да го отведе в леглото си — ако въобще имаше навик да си намира любовници. Защото знаеше, че нито един мъж не би могъл да откаже на своята кралица. Той също нямаше да е в състояние да й откаже.

Но не искаше да я използва. Не това бе начинът да й се отплати за всичко, което й дължеше.

Елизабет стоеше напълно неподвижна, загледана в ръцете си. После вдигна очи към него. В тях блестеше неприкрито желание.

За момент Лиъм се вцепени, сетне се остави да го водят инстинктите. Придърпа я плътно към себе си, като се надяваше, че тя ще се осъзнае.

— Бес? Наистина ли искаш това?

Погледът й потъмня. Устните й се разтвориха и Лиъм се уплаши, че ще каже „да“. Но Елизабет извика нещо несвързано и се отдръпна като боязлива девственица. Или като Девствена кралица6. Тя започна да крачи напред-назад. Лиъм въздъхна с облекчение.

— И все пак — каза Елизабет с гръб към него, с треперещи рамене, — истината едва ли опрощава останалите ти престъпления, Лиъм. — Тя се обърна към него строго, както една майка би се обърнала към пакостливата си рожба. — Не можеш да похищаваш благороднички и да се измъкваш безнаказано. Дори ако са дъщери на непокорни графове, изпаднали в немилост. А тази на всичко отгоре е и девица, възпитана в манастир.

— Признавам греховете си — отвърна Лиъм небрежно, без капка разкаяние. И двамата знаеха, че е така.

— Какво наказание да ти наложа?

Той се изправи лениво на крака.

— Не изстрадах ли достатъчно? Куршум в рамото, нощ в Тауър… — Тонът му беше нежен.

— Не бих казала, че си получил достойно възмездие за мъченията, на които си подложил бедната Катрин.

Лиъм се усмихна лукаво.

— Не бих казал, че съм я измъчвал.

Лицето й внезапно се вкамени.

— Да, предполагам, че не е имала нищо против твоите целувки и ласки.

Той срещна немигащия й поглед и престана да се усмихва. Изведнъж се почувства притиснат между кралицата, от една страна, и Катрин — от друга. Дали Елизабет ревнуваше заради интереса му към Катрин?

— Дори да е било така, този, който трябва да бъде укорен, съм аз, а не тя.

— Да, ти заслужаваш укор за това, че си такъв похотлив развратник — раздразнено каза кралицата.

Тя ревнуваше. Това не беше добър знак за Катрин. Не беше добър знак и за него.

— Нима предпочиташ да не се държа като мъж?

Погледът на Елизабет се плъзна по тялото му и се спря на слабините му.

— Знаеш, че не. — Тя се извърна рязко. — Не можеш да имаш момичето.

Лиъм внимаваше да не разкрие безпокойството си. Не бе очаквал, че кралицата ще ревнува от Катрин.

— Ваше величество, с търговския кораб пленените от мен френски съдове станаха пет, и то само през тази година.

Елизабет го погледна и стисна челюст.

— Не се надявай да се спазариш с мен! — извика тя. — Много добре знам колко френски кораби си пленил, пират такъв! Френският посланик непрекъснато ми повтаря, че иска главата ти! Катерина Медичи също дава награда за нея, дори ми писа за това!

Лиъм се ухили.

— Моля те, кажи ми какво им отговори?

Елизабет го погледна.

— Отговорих, че когато заловя Господаря на моретата, той ще бъде изправен пред съда, но че до този момент пиратът все успява да се изплъзне от флотата ми, както и от всеки друг в открито море.

Лиъм се засмя.

— Не бъди толкова самоуверен! Добре знаеш, че ако някой чужд кораб те залови, не мога да направя нищо, за да те освободя, нахалнико!

— Наистина, прекрасно знам каква съдба ме очаква, ако попадна във френски или испански затвор. — Погледът му беше твърд като скала. — Аз винаги съм ти бил верен и ти го знаеш, Бес. Тази година съм направил за теб много повече от цялата ти проклета флота. Пет френски кораба, два от които пътуваха за Шотландия, за да подкрепят бунтовниците там, и три испански, единият от които галеон, натоварен със сребърни кюлчета и плаващ към Холандия. Хайде, заслужавам награда.

— И мислиш, че ще те наградя като ти дам момичето?

— Сега тя няма стойност за никого. Няма титла, няма зестра. Аз ще се отнасям добре с нея. Няма да я насилвам. — В ума му проблесна интригуваща мисъл — че може би дори би се осмелил да се ожени за нея след време. Ако успееше да изиграе играта, която току-що бе започнал… и ако я спечелеше.

— Тя е сгодена.

— Това е стар годеж, сключен преди години. Съмнявам се, че Хю Бари все още иска да се ожени за нея.

— Няма значение, годежът съществува и аз се съгласих Катрин да се върне в Ирландия и да се омъжи за Бари.

Лиъм пребледня. В гърдите му се надигна свирепа ярост и той не успя да я удържи.

— А моята награда?

Елизабет грабна листите от писалището и ги натика в ръцете му.

— Ето! Разрешенията за каперство, за които толкова ме молеше. Срещу всички испански кораби, а не само срещу тези, които подпомагат католиците в Шотландия, Ирландия и Фландрия. Какво? Не си ли доволен? Сега можеш да действаш законно, Лиъм. Поне що се отнася до испанците, които толкова обичаш да нападаш и ограбваш.

Лиъм взе писмата, които го овластяваха да плячкосва всеки изпречил се на пътя му испански кораб и които щяха да му служат за оправдание по всички официални испански обвинения срещу него. В Англия повече нямаше да го преследват за нападенията над испански кораби, а в морето той щеше да може да атакува испанците по-безмилостно и по-дръзко, отколкото французите. Срещу тях Лиъм нямаше разрешително за каперство, а само мълчаливото съгласие на Елизабет, която мразеше Катерина Медичи — мразеше я и се страхуваше от нея, но все пак не желаеше да подкрепи открито френските хугеноти, както бе сторила някога.

— Не си ли доволен? Хайде, Лиъм, не мога да повярвам, че можеш да я искаш толкова силно. Тя едва ли е чак толкова специална.

Но Лиъм я искаше. Откакто бе пленил красивата, пламенна, интелигентна Катрин Фицджералд, не мислеше почти за нищо друго, освен за нея. Искаше я от мига, в който я видя за пръв път. И още не можеше да укроти яростта си, задето му отнемаха наградата, спечелена в трудна битка. Беше надхитрен, а това се случваше рядко. Наистина рядко. Но ако запазеше самообладание и изчакаше, в крайна сметка щеше да излезе победител, както винаги. Очевидно тази вечер не бе най-подходящия момент да говори пред кралицата за друга жена.

Но как да постигне триумф?

Не можеше отново да похити Катрин. Елизабет вече го подозираше в заговор с Фицджералд, а Лиъм не смееше пак да събужда подозренията й. Не, трябваше да бъде още по-внимателен, още по-умен. Трябваше да привлече Елизабет на своя страна. Но как?

Едно бе ясно. Не можеше да позволи Катрин да се омъжи за Бари.

Той разкаяно сведе глава.

— Доволен съм, че получих разрешителните, Бес. Доволен и благодарен. Няма да съжаляваш. Ще стъпя на врата на испанците, както ти искаш.

Елизабет кимна, но погледът й остана остър.

Лиъм я погледна в очите.

— Трябва да ми простиш. Както сама каза, аз съм развратник. — Той замълча многозначително. — Не е лесно да си мъж, да се възбуди страстта ти… и после да ти бъде отказано.

Изражението на Елизабет се смекчи.

— Ти си интригуващ мъж, Лиъм. Негодник до мозъка на костите си. При това знаеш колко привлекателно е това.

Лиъм се усмихна.

— И вие сте интригуваща кралица, мадам.

Тя също се усмихна.

— Искам да те помоля за една услуга. Мислех това да бъде наказанието ти, но сега… ще бъде молба от моя страна и знак колко ти вярвам.

Той се поклони. Но вътрешно изтръпна в очакване.

— На вашите заповеди.

— Ти я доведе тук. Сега те моля да я придружиш до Бари.

Лиъм бързо прикри изненадата и задоволството си. Но цялото му същество се изпълни с триумфално ликуване. Защото сега вече знаеше, че все пак ще спечели тази битка.

— Както желаеш, Бес.

Елизабет се усмихна и Лиъм разбра, че тя е доволна не по-малко от него.

8.

На следващия ден Катрин обядва заедно с още стотина царедворци в банкетната зала. Салонът беше огромен, поддържан от тридесет големи „мачти“, всяка висока по десет метра. Ленените драперии по стените бяха боядисани така, че да изглеждат като направени от камък и бяха украсени с клони, бръшлян и цветя, напръскани със златни пайети. Таванът бе изрисуван като небе със слънце, звезди и облаци, и от него висяха плетени кошници, пълни с екзотични плодове. В залата имаше десет редици с места за зрители и повечето от седалките бяха заети. Имаше и цели двеста и деветдесет прозореца.

Самият обяд бе оглушително и зрелищно представление. Катрин не можеше да повярва на очите си. Беше й трудно да се храни, но не защото седеше на пейка, притисната между двама едри джентълмени, които побързаха да се представят като сър Джон Кемптън и лорд Едуард Хъри, съответно от Кемптън Хийт и от Хъри Манър. Просто имаше толкова много неща за гледане.

Скоро обаче Катрин се видя принудена да се брани срещу очевидно похотливите намеци, които започнаха да й отправят джентълмените, след като неохотно им бе казала името си.

— Такова мило и красиво ирландско момиче — напевно каза Хъри. — И тъй далеч от дома, нали, скъпа?

Катрин успя да кимне, като внимаваше да не го насърчава. Откъсна голямо парче топъл хляб, от което капеше масло. Лактите на мъжете я притискаха от двете страни. Хъри подхвърли още нещо, но тя не му обърна внимание. Предъвкваше хляба, без да може да се наслади на прекрасния вкус на стафидите в него. Погледът й неспирно се местеше от царедворците, които представляваха бляскава гледка, към изрисуваното горе небе и накрая към насядалите покрай стените шумни зрители, които постоянно подвикваха на обядващите.

Не след дълго Катрин се отказа от опитите си да се храни. Нямаше апетит. След обяда придружителите й щяха да дойдат да я вземат и тя щеше да отпътува към дома. Колкото и интересен, примамлив и вълнуващ да бе дворецът, Катрин копнееше да си тръгне. Скоро щеше да бъде в Аскийтън. Вече виждаше във въображението си кръглите кули на гордия замък, който се извисяваше над острова и над дебелите крепостни стени, обграждащи залива Лох Шанън. И изгаряше от нетърпение.

Скоро щеше бъде отново с Хю. Тя се опита да си представи изненадата му. Може би той смяташе, че след всичките тези години в манастира, годеницата му се е посветила на бога. Катрин едва не се изсмя гласно при тази мисъл. И през ум не й бе минавало да става монахиня. Единственото, което искаше, бе брак и деца.

Без съмнение я очакваше слънчево и щастливо бъдеще като съпруга на Хю. Хю Бари сигурно се бе превърнал в смел и силен мъж. Баща му и братовчедите му имаха добре сложени фигури; никой от тях не беше грозен. А тя обичаше Хю. Щом веднъж се озовеше в неговите ръце, щеше да забрави напълно за златния пират с толкова подходящото име Господар на моретата.

Само че не можеше да си представи как лежи в леглото на Хю, в обятията му. Но вероятно причината бе в това, че не го бе виждала толкова дълго време и го бе смятала за умрял.

Веднъж омъжена, щеше да потърси и начин да освободи баща си. Мисълта, че той ще остане беден затворник в Селинджър Хаус, бе непоносима. Кралицата се беше показала като добра и мила приятелка. Катрин реши, че след време ще се върне в двореца и ще се застъпи за баща си пред Елизабет, ще я убеди, че е несправедливо да го държат в изгнание. Знаеше, че няма надежда титлата и земите му да бъдат върнати, но може би щеше да е възможно поне да се прибере в Ирландия, в Аскийтън, където бе роден.

Катрин огледа още веднъж фантастичния салон и си каза, че не би имала нищо против да се върне тук.

Накрая тя отмести настрана чинията си, неспособна повече да отбягва истината. Трябваше да погледне в очите действителната причина за липсата си на апетит. Въпреки че бе развълнувана от това, че Хю е жив и че ще се омъжи за него, Катрин беше и уплашена. Не го бе виждала от години. Какво щеше да се случи, когато се срещнеха? Какво щеше да стане, ако Хю вече не я искаше? Защо той не я беше потърсил през всичките тези години?

И защо образът на Лиъм О’Нийл продължаваше да изпълва съзнанието й?

— Защо сте така умислена, госпожице? — попита плътен познат глас.

Катрин се вкамени.

Той се бе привел ниско над нея и когато отново заговори, дъхът му парна ухото й.

— Не си ли преизпълнена с радост, че си отиваш у дома? — подигравателно каза Лиъм.

Катрин се извъртя и вдигна поглед към него. Беше се появил изневиделица, сякаш от въздуха, сякаш повикан от собствените й мисли.

— Н-но какво правиш тук?

Той се засмя и внезапно се пъхна между нея и лорд Хъри, който побърза да му направи място. Твърдото като скала бедро на Лиъм веднага се притисна до нейното; ръката му улови ръката й.

— Добро утро, скъпа — прошепна той, сякаш бяха сами в спалнята… не, в леглото.

Катрин издърпа ръката си.

— Не си в Тауър?!

— Не, не съм.

— Не разбирам. — Сърцето й биеше бързо. Усещаше топлината на плътно прилепеното му до нея бедро и не смееше да помръдне.

— Добрата кралица реши, че е по-уместно да опрости греховете ми — засмя се Лиъм. Внезапно ръката му се оказа върху крака й и го стисна.

Катрин я отмахна.

— Имаш предвид, негоднико, че си използвал този твой златен чар, за да се освободиш!

— Може би. — Сивите му очи заблестяха.

Тя се намуси.

— Не се изненадвам, че дори кралицата е неспособна да ти устои. — Опита се да му обърне гръб, но тази поза се оказа толкова неудобна, че вместо това Катрин заби поглед в чинията си.

— Комплимент от красивите ти устни, Катрин? Не мислех, че ще доживея този ден. Ценя високо думите ти, скъпа.

Тя се разгневи и заби ножа си в къса месо в чинията.

— Можеш да цениш каквото си искаш, О’Нийл.

Лиъм се усмихна.

— Тогава избирам да ценя теб.

И преди Катрин да успее да отговори, той се наведе още по-близо до нея и ръката му отново пропълзя по бедрото й. Сетне прошепна:

— Защо се сърдиш, любима? Надявах се да си доволна, че съм се отървал от примката на палача.

— Изобщо не ме интересува дали си жив… и дали си добре! — Тя сръга рамото му с лакът и успя да отмести ръката му. — Опитвам се да се храня, О’Нийл, но дори ако желаех да си говоря с някого, не бих избрала теб за събеседник.

— Хайде, Катрин, признай си. Сърцето ти не е от камък. Не и когато се отнася до мен. Ти се тревожеше за мен. — Все още бе наведен към нея и Катрин почувства дъха му върху бузата и шията си.

Това вече беше прекалено. Никога, за нищо на света нямаше да признае това, което той искаше да чуе, дори ако то бе съвсем, ама съвсем мъничко вярно.

— Ти си последният човек, за когото бих се тревожила. Сега си върви!

Лиъм се засмя.

— Боя се, че не мога да го направя, скъпа.

Тя се обърна към него. Зелените й очи горяха.

— Няма ли кого да убиваш и ограбваш, пирате? Или си дошъл тук, за да ме мъчиш?

— За днес нямам нито едно належащо убийство, не — каза той безгрижно. — Но утре… е, това е вече друго нещо.

— Тогава ще трябва да си отида аз, щом ти държиш да останеш. — Но Катрин не успя да помръдне, защото ръката му светкавично сграбчи нейната.

Погледът му се впери в гърдите й.

— Но мога да включа мъчение в дневния си ред днес, Катрин. Сладко, нежно, топло мъчение.

Тя пламна.

— Не разбирам и дума от твоето бръщолевене.

— Мисля, че лъжеш — промърмори Лиъм.

Катрин напрегна сили, за да измъкне ръката си от хватката му, да стане от масата и да избяга от неговите подигравки, подмятания и безочливи предложения, а също и от близостта на мъжественото му тяло.

Той изобщо не направи опит да я задържи, въпреки че докато я пускаше, пръстите му успяха да погалят нейните.

— Катрин, предлагам ти да си довършиш обяда. Не мисля, че ще можеш да се подкрепиш, след като напуснем Уайтхол.

Тя трепна.

— Какво?

— Не възнамерявам да спираме, след като напуснем Уайтхол — каза Лиъм. — Искам да стигнем до морето и да отплаваме колкото се може по-бързо. Преди да е паднала нощта.

Катрин го гледаше онемяла.

Той й се усмихна лениво и едновременно с това — хищно.

— Кралицата не ти ли обясни? Аз трябва да те придружа до Ирландия.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде, скъпа, недей да изглеждаш толкова разстроена. Може да се обидя.

— Какво си мисли тя! — извика Катрин. — Сигурно се шегуваш или лъжеш!

Погледът му я прониза.

— Нито се шегувам, нито лъжа, скъпа. Кралицата иска да изкупя греховете си и тъй като аз бях този, който прекъсна пътуването ти към дома, именно аз трябва да ти помогна да го довършиш. — Той се ухили.

— Няма да тръгна с теб — възкликна Катрин. — Ти изобщо нямаш намерение да ме придружиш до къщи! Ти ще ме отвлечеш и… — тя заекна. Бузите й поруменяха.

Лиъм се засмя.

— И какво още си мислиш, че ще ти направя?

Тя сграбчи масата, готова да скочи на крака и да побегне. Този път голямата му ръка стисна нейната доста по-силно и Катрин не успя да помръдне.

— Катрин, ще те заведа при Хю. Не съм такъв глупак, че да възбудя отново гнева и подозренията на кралицата, като пак те похитя. Но… — Очите му станаха непроницаеми и той сви рамене.

Сърцето на Катрин препускаше бясно. Можеше ли да му вярва? Да вярва, че ще я заведе у дома, че няма намерение пак да предизвиква кралицата като я похити за втори път? Беше толкова замаяна, че й бе трудно да разсъждава. Предполагаше, че трябва да му повярва. Лиъм щеше да е пълен глупак, ако разгневеше Елизабет, след като бе получил опрощение. В гърдите й се прокрадна горчива ревност. Сигурно кралицата е била прелъстена доста изкусно, за да се съгласи на такава лудост — не само да опрости опасния пират, но и да му възложи да я придружи до дома. Катрин го погледна в очите. Не се и съмняваше, че той ще продължи опитите си да я съблазни.

Тя си обеща, че няма да му позволи да успее.

После прочисти гърло.

— Кралицата одобрява брака ми с Хю.

Лиъм не каза нищо.

— Ако злоупотребиш с това, което принадлежи на Хю, пак ще предизвикаш гнева й.

Той отново не каза нищо. Сребристите му очи не се отделяха от нея.

— Май те изиграх, О’Нийл.

Накрая по устните му бавно плъзна усмивка. Катрин се смути. Изобщо не й приличаше на човек, комуто са отнели наградата.

— Наистина ли съм изигран, Катрин? — попита той.

Катрин застана нащрек и не отговори. Погледите им се срещнаха.

Инстинктът я предупреди, че е време да стане от масата. Тя понечи да се изправи. Твърде късно. Ръката му я сграбчи за брадичката и я закова на място. Коленете й поддадоха и Катрин отново седна. После Лиъм придърпа лицето й и устните му се озоваха върху нейните.

Тя размаха ръце и ги впи в раменете му, за да го отблъсне. Напразно. Нещо по-лошо — той леко стисна брадичката й с пръсти и устните й се разтвориха. Езикът му мигновено навлезе дълбоко в устата й. И тогава се случи най-ужасното. Разтопена жар плъзна по тялото на Катрин и се съсредоточи между бедрата й.

От гърлото й се изтръгна задавен стон. Езикът му се движеше все по-дръзко. Тялото на Катрин затрепери. Продължителната му целувка я зашемети, но тя съумя някак да се пребори се със сладостната отмала, която обземаше цялото й същество и успя да го удари по рамото. В отговор Лиъм изръмжа и продължи да я целува. Този път езикът му се сплете с нейния.

Катрин успя да издаде някакъв звук, но той бе слаб и далеч не приличаше на протест. Неизвестно как юмруците й се разтвориха и тя заби пръсти в раменете му.

Лиъм откъсна устни от нейните. Не се усмихваше. Погледът му пламтеше. Катрин се взря в него с разширени очи, останала съвсем без дъх.

Екнаха развеселени мъжки възгласи и дюдюкания, примесени с женски кикот и шепот. После залата се изпълни с бурни аплодисменти и зяпачите започнаха да ги поздравяват. Катрин се сепна, възвърнала разума си, и се огледа като обезумяла. Стори й се, че поне сто мъже я съзерцават похотливо и поне сто жени хвърлят жадни погледи към Лиъм. Тя скочи на крака. Този път той й позволи да стане и също се изправи. Държеше я под ръка.

— Ако наистина си ме изиграла, тогава какво беше това?

Катрин срещна властния му поглед и с ужас осъзна, че съвсем скоро ще изгуби честта си.

Неусетно залогът се бе променил. А Катрин още дори не знаеше каква игра играят. Знаеше единствено, че наградата е самата тя — и че той беше решен да я получи.

Няколко часа по-късно Катрин бе вече на борда на „Морски кинжал“, който се носеше по вълните. През изминалите дни почти не беше мислила за Джулиет, но се зарадва да види приятелката си и двете момичета топло се прегърнаха. Междувременно на пиратския кораб не се бе случило нищо интересно. Затова пък Катрин имаше много неща за разказване и бързо предаде на Джулиет всичките си преживявания от момента, в който Лиъм я бе отвел на брега, за да види баща си. Джулиет слушаше с ококорени очи.

— И сега какво? — попита накрая тя.

— Плаваме към Корнуол, така че ти ще можеш да се върнеш у дома — отговори Катрин. — А после О’Нийл ще ме заведе при Хю Бари.

Джулиет хвана ръката й.

— Защо тогава изглеждаш толкова мрачна?

Пребледняла, Катрин погледна приятелката си право в очите.

— Защото се страхувам от намеренията на пирата спрямо мен за тази нощ.

Ги разтвори вратата на каютата и Лиъм влезе с тежък поднос в ръце. Отдавна се беше здрачило. Лампите бяха запалени и озаряваха каютата с приятна, топла светлина. Той остави подноса на масата и се огледа за момичетата. Когато видя, че Джулиет лежи на леглото, а Катрин седи до нея и държи ръката й, очите му първо се разшириха, после се присвиха. Каква беше тази игра? Така ли смяташе да го „изиграе“ Катрин? Ако не бе толкова раздразнен, щеше да избухне в смях.

— Имате ли нужда от нещо друго, сър? — попита Ги.

Лиъм се обърна и погледна с обич сирачето, което бе намерил преди две години да се скита бездомно по пристанището на Шербург.

— Не — каза той. — Върви да отдъхнеш. Заслужи си почивката.

Ги внезапно се засмя, неспособен да прикрие удоволствието си от тези прости похвални думи. Цялото му лице светна. Той се извърна и тръгна да излиза.

— Никакви зарове и никакви карти — извика Лиъм след него.

Ги го погледна и се изчерви.

— Да, сър.

— Когато хлапакът затвори вратата зад гърба си, Лиъм се обърна към двете момичета. Джулиет изпъшка. Той въздъхна. Трябваше да се досети, че ще се намеси съдбата… или че Катрин ще побърза да вземе нещата в свои ръце.

Лиъм тръгна бавно към леглото. Осъзнаваше, че Катрин избягва погледа му, че седи съвсем неподвижна и напрегната. Самият той също бе някак напрегнат. Бе прекарал деня в мисли за идващата нощ. Нощта, която смяташе да прекара в леглото с Катрин, да я съблазни, да й достави наслада.

— Виждам, че Джулиет не е добре — отбеляза той.

Катрин най-сетне вдигна очи.

— Стомахът. Ужасно я боли. Страхувам се да я оставя.

— Чудя се дали ще охка цяла нощ?

— Не знам — каза късо Катрин.

Лиъм се протегна и докосна челото на Джулиет. Тя не отвори очи. Бузите й бяха зачервени, но можеше да е използвала руж.

— Няма температура.

— Не.

— Предполагам, че искаш да се грижиш за нея? — Катрин кимна толкова припряно, че той едва не се разсмя. Въздъхна. — Катрин, утре Джулиет напуска този кораб. И през останалата част от пътуването ще бъдем сами — ти и аз.

Тя пребледня.

Лиъм се приведе по-близо, така че стига да бе пожелал, можеше да целуне малкото й носле.

— Просто отлагаш неизбежното — каза той нежно.

Катрин повдигна вежди, но остана безмълвна.

Лиъм рязко се обърна, решен да отстъпи — в крайна сметка, тъмнокосото момиче наистина можеше да е болно. Сетне излезе от каютата, като остави подноса с храната.

Когато се върна на следващата сутрин, всичко беше изядено, до последната хапка.

Търлстоун Манър, Корнуол

— Джулиет! Причиниха ли ти нещо лошо?

Чичото на Джулиет по принцип не бе особено грижовен човек, но все пак първите думи, които произнесе, когато я видя, бяха тъкмо тези. Тя успя да му се усмихне през сълзи — сълзи от радост, че най-после си е у дома.

— Преживях малко приключение, чичо — отвърна Джулиет доста плахо. Лорд Хиксли винаги я бе изпълвал със страхопочитание.

— Аз не бих нарекъл това приключение — каза чичо й строго. — Но слава богу, поне се върна. Изглеждаш ми добре. — Той хвърли мрачен поглед към Лиъм О’Нийл. Пиратът бе довел Джулиет вкъщи и спокойно бе обяснил как е пленил кораба и как кралицата му е наредила да върне веднага Джулиет в Търлстоун. — Надявам се разбирате, капитане, че няма да ви поканя да вечеряте с нас.

Лиъм сви рамене с безизразно лице.

— Нямам желание да вечерям с вас, сър Ричард, защото трябва да се върна на кораба си. — Той се поклони на Джулиет ниско и елегантно като царедворец. После се завъртя на пети и се отправи към вратата.

Джулиет се сепна и се втурна след него.

— Капитане! Капитан О’Нийл!

Лиъм се спря, поизвърна се леко към нея и насмешливо повдигна златистокафявата си вежда.

— Моля ви, грижете се добре за Катрин и направете всичко възможно тя да пристигне здрава и читава — помоли тя.

Погледът му за миг се задържа върху очите й.

— Ще се грижа добре за нея — каза той накрая. Обещавам ви. — После си отиде.

Джулиет се загледа тревожно след него.

— Ела с мен, Джулиет — каза Ричард. — Искам да си поговорим.

Тя се обърна, но този път не успя да се усмихне. Чичо й беше среден на ръст, но доста пълен мъж. Имаше приятно лице, но очите му бяха строги и безмилостни. Малко преди да умре, баща й му бе възложил управлението на имотите си и попечителството над нея. Майката на Джулиет бе починала много години преди това. Джулиет и Хиксли нямаха кръвно родство — той бе станал неин чичо след женитбата си за леля й. Хиксли имаше свое собствено богато имение далеч на север от Търлстоун Манър, на брега на Атлантическия океан. Джулиет знаеше, че попечителството го бе принудило да разкъсва времето си между Търлстоун и собствения си дом, жена си и децата си.

Тревогата й нарасна. Тя се досещаше за какво ще разговарят — но това нямаше да е разговор.

— Чичо, аз току-що се върнах и съм гладна и уморена, а също и мръсна. Не е ли възможно да поговорим по-късно тази вечер?

— Тази вечер ще имаме гости — каза безстрастно Ричард.

Джулиет нямаше избор, затова го последва в къщата. Търлстоун беше старинно, но богато имение, благодарение на големите залежи от желязо, открити от дядо й и разработвани усърдно оттогава насетне. Всички стени бяха покрити с прекрасни гоблени. Над тях бяха окачени гербове, изобразяващи черен дракон със златна панделка върху червен фон — символът на рода Стратклайд. Стените бяха украсени и със средновековни оръжия, предавани в семейството от поколение на поколение — кръстосани саби, боздуган, кинжал и няколко обредни копия. От дървения таван висяха знамената на фамилията Стратклайд.

Влязоха в дългата тухлена галерия, която бе пристроена към главната сграда на имението преди смъртта на бащата на Джулиет. Ричард се обърна към един от остъклените прозорци, а Джулиет седна на пейката.

— Знаеш, естествено, защо те повиках да се върнеш у дома.

Джулиет кимна. Чувстваше се нещастна, макар да знаеше, че трябва да е развълнувана.

Той се обърна и я погледна, но погледът му сякаш минаваше през нея.

— Знам, че си твърде млада за брак, Джулиет, но аз остарявам и вече ми е трудно да управлявам двете имения добре.

Тя реши да се държи мило, да не му противоречи. Затова просто промълви с разтреперан глас:

— Но аз ще навърша шестнайсет чак през юни.

Чичо й пренебрежително сви рамене.

— Изготвил съм списък на кандидатите за ръката ти — все мъже от добри семейства. Възнамерявам до следващия си рожден ден да бъдеш вече сгодена. — Той я погледна право в очите. — Тези кандидати ще искат да се запознаят с теб.

Долната устна на Джулиет затрепери и тя не съумя да я спре. Тези кандидати щяха да искат да се запознаят с нея. Не беше чак толкова наивна. Те искаха да се уверят, че не е кльощава вещица или дебела крава. Докато тя, тя нямаше никакво желание да се запознава с тях.

— Не ми изгледаш доволна, Джулиет.

Джулиет знаеше, че трябва да бъде благодарна на чичо си за всичките му усилия.

— Аз съм само на петнайсет — прошепна тя тихо. — Другите жени се омъжват чак когато станат на осемнайсет.

— Трябва да намеря някой, който да управлява Търлстоун — каза рязко Ричард.

Джулиет се взря в него.

— А какво… какво ще стане, ако не го харесам?

Ричард я изгледа гневно.

Тя се изчерви и сведе очи към скута си.

— Това са глупости — смъмри я той. — Ако се разплачеш, Джулиет, ще те изпратя в стаята ти, все едно че си малко непослушно дете.

Джулиет не каза нищо. Не се разплака.

Ричард продължи.

— Всъщност, списъкът на кандидатите не е дълъг. След като прецених внимателно възможностите, се спрях се на три от тях.

Три възможности. Щяха да я покажат само на трима мъже. Това не й донесе облекчение. Постепенно Джулиет започна да проумява колко малко време й оставаше. До юни щеше да бъде сгодена. О, господи! За мъж, когото не познаваше, когото не искаше, когото не обичаше.

Тя осъзна, че е станала на крака. Успя да се насили да проговори.

— Благодаря ти, чичо. Оценявам всичко, което правиш за мен.

Когато най-после остана сама в спалнята си, Джулиет се хвърли на леглото, прегърна възглавницата и замечта за любов. Нима искаше толкова много?

Джулиет вече я нямаше. Катрин обгърна раменете си с ръце. Стоеше пред люка в каютата на Лиъм и гледаше как слънцето — огненочервена топка — се спуска все по-ниско и по-ниско над отдалечаващия се Корнуол. Корабът продължаваше на североизток, към бреговете на Ирландия.

Намираха се в Атлантическия океан. Той бе много по-бурен от Ламанша и от морето край корнуолския бряг, но „Морски кинжал“ пореше вълните, подет от силни и благоприятни ветрове. Заради постоянното клатушкане на кораба Катрин бе застанала с разтворени крака и с рамо, опряно на стената. Слънцето вече висеше над самия хоризонт, който бе придобил индиговосин цвят. Как щеше да се предпази от Лиъм О’Нийл тази нощ?

Катрин не можеше да си отговори. Продължаваше да си припомня целувката му в кралската трапезария. Коленете й омекнаха, кръвта й се разгорещи.

Тя потърка лице о гладката дървена стена. Мислеше за целувката. Тялото й потръпна. Мислеше за ръцете му, за опасните му ръце.

Сетне помисли за Хю. Мъжът, при когото бързаше да отиде. Мъжът, за когото щеше да се омъжи. Господи! В живота й нямаше място за Лиъм О’Нийл. Проклет да е. За това, че бе толкова златен, толкова мъжествен.

Тя изтръпна, когато чу резето на вратата да се вдига. Извърна се. Слава богу, беше момчето, Ги. Носеше й вечеря.

— Капитанът ми нареди да ти кажа да се нахраниш сама. Той ще слезе по-късно.

Катрин впери очи в него.

— Колко по-късно?

Ги сви рамене и излезе.

Тя погледна подноса и усети мириса на пържена риба и пресен хляб. Но нямаше апетит. Обърна се отново към люка. Слънцето се бе скрило. Сега морето и небето бяха черни и не можеше да се различи къде свършва едното и започва другото.

Катрин стоеше и се опитваше да не мисли, но това бе невъзможно. Знаеше какво ще се случи. Гледаше как по небето се премигват звезди. Гледаше как се появява луната — имаше пълнолуние. Ужасът в душата й се бореше с тръпнещото очакване.

И все пак трябваше да се противопостави на пирата. Да му се противопостави и да победи. Катрин се обърна и отиде до масата. Наля си чаша френско вино вместо ейл, какъвто обикновено пиеха жените и го изгълта бързо с надеждата, че то ще успокои нервите й. Но не усети подобен ефект.

Едва когато Лиъм се появи на вратата с малка свещ в ръка, тя осъзна, че е стояла в пълна тъмнина. Пулсът й се ускори. Не хранеше никакви заблуди относно намеренията му. Никакви.

Погледът му се плъзна по нея, после към масата. Видя, че подносът с храната е недокоснат, с изключение на бокала с вино, който стоеше полупразен на масата, но не каза нищо. Вместо това мина покрай нея и отиде до леглото. Катрин наблюдаваше как поставя свещта върху специалната малка полица над горната табла и как я покрива със стъклен похлупак. Сетне Лиъм затвори вратичката на стъклото, за да предпази пламъка. И се обърна към нея.

— Ела, Катрин.

— Какво?

— Ела. — Той стоеше с разтворени крака, с ръце на хълбоците. Светлината на свещта играеше по тялото и лицето му. На Катрин й се стори, че издутината на бричовете му е по-изпъкнала от всякога. — Ела в леглото.

— Н-няма да спя с теб.

На устните му отново проблесна неговата невъзможна усмивка — непоносимо самоуверена, непоносимо прелъстителна.

— Това легло е достатъчно голямо, за да побере и двама ни.

— Намеренията ти не са просто да се поберем върху него — извика тя.

— Няма да те насилвам да правиш нищо, което не желаеш — каза Лиъм меко и нежно.

От гърдите й се изтръгна измъчен стон.

— Ела, Катрин.

Катрин се поколеба, после се втурна към вратата. Знаеше, че е отключена. Но преди още да стигне до нея, той я улови и я придърпа към здравото си тяло, шептейки в ухото й:

— Искам те, Катрин.

Тя се вцепени. Лиъм беше зад нея. Ръцете му бяха сключени около кръста й, огромният му член пулсираше във вдлъбнатината между хълбоците й, устните му докосваха тила й.

— Искам да ти доставя удоволствие, Катрин — каза той тихо, после я вдигна на ръце и я понесе към леглото.

9.

Лиъм постави Катрин в средата на леглото и легна върху нея. За миг се вгледа в очите й и в този миг Катрин почувства всяка частица от тялото му с всяка частица на собственото си тяло — от гърдите до пръстите на краката. Бедрата му притискаха нейните, а неговата мъжественост пулсираше мощно, прилепена към слабините й.

Всичко в ума й се завъртя със скоростта на светлината. Манастирът и заминаването й от него; насилственото завземане на френския кораб; и Лиъм, изправен надменно на кърмата като владетел, който оглежда кралството си. И Хю. Хю, който я очакваше, за да й даде името си, дом и деца.

— Катрин, мила — каза дрезгаво Лиъм. Палецът му погали бузата й. Ръката му трепереше.

Катрин се взря в сребърните му очи и беше почти хипнотизирана от огромното пламтящо желание, което прочете в тях. Но тя не бе напълно замаяна. Беше й останало късче здрав разум. Ръцете й бяха свободни и Катрин замахна към него с намерение да го одере и да го принуди да я пусне. Но преди да успее дори да го докосне, Лиъм я хвана за китките и изви ръцете й над главата толкова рязко, че цялата горна част на тялото и се скова от болка. Сетне укроти и краката й със собствените си мощни бедра.

— Престани! — заповяда й той. — Проклятие, жено, няма да ти сторя нищо лошо!

— Лъжеш! — извика Катрин. Мислеше за целувката му, за ръцете му и тялото й трепереше неудържимо. — Ти ще ме погубиш, ще ме изнасилиш!

Изражението му беше мрачно.

— Нямам намерение да те изнасилвам. Нито сега, нито когато и да било. Така че престани да се дърпаш.

— Не ти вярвам — изсъска тя. — Ти си син на Шон О’Нийл!

— Колко ми е омръзнало да ми напомнят този злополучен факт — каза рязко Лиъм.

— Тогава се дръж като джентълмен. — Катрин отново се опита да се освободи, но не успя. — Той е изнасилил майка ти, нали? Горката Мери Стенли!

Ноздрите му се разшириха, очите му потъмняха още повече, но тонът му остана спокоен.

— Аз не съм Шон, Катрин. Никога не го забравяй. А сега — той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му — ще го докажа. — И наведе глава, за да я целуне.

Катрин извърна лице встрани и устните му попаднаха на бузата й и я обсипаха с целувки, леки и нежни като перо. Тя изстена:

— Аз принадлежа на Хю!

— След тази нощ ще разбереш, че за теб има само един мъж и той не е Хю Бари. — Лиъм все още държеше китките й над главата, но с една ръка. С другата я обърна към себе си и се наведе към устните й.

Катрин се заизвива ожесточено, но единственото, което успя да постигне, бе да се прилепи още по-плътно към възбудения му пенис, затова бързо се укроти. Този път пръстите му не стягаха челюстта й, така че тя отказа да отвори уста. Но той изглежда не възнамеряваше да бърза. Устните му леко докоснаха нейните. В ъгълчетата на стиснатите й очи се образуваха сълзи. Вече беше отприщил буря от желания в тялото й. И за миг не се бе съмнявала, че ще стане така.

Лиъм спря и прошепна:

— Предай се, скъпа.

Катрин отново извърна лицето си встрани и каза задъхано:

— Кралицата одобрява годежа ми с Хю!

Сивите му очи блестяха.

— Бес е известна с това, че лесно променя мнението си.

Как й се искаше той да отмести тялото си, така че да не усеща всяка тръпнеща частица от него.

— Тя ще побеснее, ако наистина направиш това!

Лиъм се усмихна, наклони глава и с докосна с език стиснатите й устни. Те се отпуснаха лекичко, но тя успя да преглътне приглушения, мъркащ звук, който напираше в гърлото й.

— Не се тревожи за Бес — промърмори той. Езикът му погали първо едното ъгълче на устните и, после другото. Накрая Лиъм вдигна глава, срещна погледа й и дрезгаво каза: — Мога да се справя с Бес.

Катрин се вкамени от ужас. Докато говореше, той бе започнал да върти хълбоци много бавно и много плавно, като през цялото време я гледаше право в очите. Тя изпъшка, защото в резултат на тези движения твърдият му като скала член се плъзгаше напред-назад мъчително сладостно по пламналите й, пулсиращи слабини. Накрая Катрин изстена и изви снага, за да го посрещне.

Лиъм се засмя, разтвори с устни устата й и започна да я гали с език отвътре. Тя усети, че е на път да му се поддаде. Противно на волята й, собствените й хълбоци отчаяно, нетърпеливо се притискаха към неговите. Тялото й гореше. Беше я завладяла една-едничка мисъл — да разтвори още по-широко вече разтворените си бедра и да поеме в себе си всяка частица от него.

Хю. Трябваше да не забравя за Хю. Шон О’Нийл. Трябваше да не забравя кой бе бащата на този мъж и кой и какъв бе самият този мъж. Свиреп пират, убиец. Не биваше да отдава честта си на Лиъм О’Нийл. Цялото й бъдеще беше поставено на карта.

Катрин се вкопчи в тази спасителна мисъл, стисна зъби… и захапа езика му.

Лиъм изрева от болка и гняв и скочи. Тя извика, разбрала твърде късно, че е прекалила. За негов късмет, точно преди зъбите й да се впият в езика му, той бе започнал да го отдръпва. По устните му не се виждаше никаква кръв.

Сега Лиъм стоеше над нея разярен, с ръка на устата. Катрин осъзна, че вече е свободна и побърза да седне в най-далечния ъгъл на леглото.

— Кучка! — процеди накрая той и сега на долната му устна изби кръв. — Проклета кучка! — Лицето му бе станало сурово и заплашително.

Тя усети, че се намира в огромна опасност и изкрещя:

— Не! Съжалявам!

Но Лиъм се протегна към нея, сграбчи я за ръката, дръпна я и я простря по гръб в средата на леглото. Преди Катрин да успее да скочи, той завърза китката й за таблата на леглото с един от червено-златните шнурове, които придържаха назад завесите на балдахина.

— Проклета кучка! — изръмжа отново Лиъм, дишайки тежко, и изви и другата й ръка, без да обръща внимание на отчаяната й съпротива. — За малко да отхапеш половината ми език, по дяволите!

— Ти ме принуди да го направя! — изпъшка Катрин в напразен опит да скъса шнуровете. — Аз само се защитавах!

Той завърза и глезените й за долната табла на леглото, после я прониза с потъмнял, страховит поглед.

— Имаш късмет, Катрин, това е просто драскотина. — Внезапно ъгълчетата на устните му много леко се повдигнаха. — Ако ме беше осакатила, един ден горчиво щеше да съжаляваш.

Тя пламна от гняв, забравила, че е вързана.

— Трябваше да те ухапя по-силно!

Очите му се разтвориха широко.

— Нима ме предизвикваш?

Катрин веднага разбра, че е безразсъдно да разпалва гнева му.

— Не! Не! Моля те, развържи ме! Моля те!

Никога в живота си не бе изпадала в по-уязвимо и беззащитно положение и беше лудост да го забрави дори за миг. Но не страхът предизвикваше лудешкото туптене на пулса й.

Лиъм не отговори. Очите му бяха станали поразително сребристи. На устните му все още играеше лека усмивка. Внезапно в ръката му се появи кинжал.

— Наказание — каза той меко.

Катрин дръпна шнуровете като обезумяла. Не бяха съвсем стегнати и тя откри, че не е напълно неподвижна. Но това едва ли щеше да й помогне.

Лиъм се приближи до нея и допря кинжала си до ръба на деколтето й. Тя започна да проумява намеренията му и замръзна от ужас. Острието бавно се плъзна по избелялата синя коприна между гърдите й. Катрин го проследи с очи и изскимтя уплашено — през прореза се бе показала дантелата на долната й риза. Ножът продължи да се спуска надолу по корема, сетне между краката й. Катрин не помръдваше и мускулче, не дишаше. Тогава Лиъм с едно-единствено рязко движение разряза роклята чак до долния ръб. Беше я разцепил на две. Но Катрин нито за миг не бе почувствала ножа.

— Спри — каза дрезгаво тя. Гърдите й се повдигаха и всеки трудно поеман дъх разтваряше още повече срязаната й рокля.

Лиъм погледна покритите й с лен гърди, взря се в изпъкналите й зърна. Сетне вдигна очи, впери ги в нейните и докосна с кинжала долната й риза. Катрин настръхна. Без нито за миг да откъсне поглед от нея, той прокара ножа между гърдите й.

При вида на ивицата снежнобяла кожа, която се показа изпод срязаната тъкан, Катрин изстена. Оставяйки след себе си хладна диря, острието се плъзна много внимателно и бавно още веднъж надолу по тялото й. След миг долната риза също бе разрязана на две.

Катрин дишаше тежко. Единствената дреха по нея, която бе останала непокътната, бяха долните й гащи. Лиъм отново прикова поглед в нейния. Зениците му светеха диво, а чертите на лицето му бяха сурови. Катрин не можеше да извърне очи, не можеше и да диша.

Той заби върха на ножа в средата на обточения с дантела пояс на гащите й и оголи пъпа й. Катрин гледаше като омагьосана проблясващото сребърно острие, което започна да разделя финия ленен плат на две, придвижи се надолу по корема й, разкри гнездото кестеняви косми в основата му и спря. По пламналата кожа между бедрата й плъзна едва доловим хлад.

Лиъм рязко вдигна очи — сребърен дим. От гърдите на Катрин отново се отрони сподавен звук и тя трескаво облиза сухите си устни. Всеки нерв в тялото й се бе изопнал до скъсване и пулсираше неистово.

Лиъм стисна челюст и с две мълниеносни движения разряза всеки от крачолите на долните й гащи от вътрешната страна. Сетне прибра кинжала и срещна ококорения й, немигащ поглед.

Ръцете му се протегнаха и разтвориха двете половини на роклята и долната й риза, като разкриха първо заоблените й, тръпнещи гърди, после тънката й талия, тъмнокестенявия триъгълник между бедрата й и накрая дългите й, бели крака.

Катрин преглътна. В каютата внезапно бе станало непоносимо горещо и й беше трудно да диша. Тя отвори уста, за да му каже да спре, но успя само да завърти глава наляво-надясно.

— Толкова си красива, Катрин — каза дрезгаво Лиъм и седна до нея. Едната му ръка се плъзна по гръдта й и Катрин изстена. Зърната й вече бяха втвърдени, но сякаш набъбнаха още повече, когато дланта му ги погали. И на сън не си бе представяла, че усещането за мъжка ръка върху голата й кожа ще бъде такова. — Носиш прекалено стегнати дрехи и криеш щедростта, с която си надарена. — Той прокара пръст по зърното й и се взря в очите й. — Харесва ли ти това, Катрин?

Тя поклати отрицателно глава.

Лиъм се засмя внезапно и рязко.

— Тогава или си лъжкиня, или си глупачка. — Погледът му се премести на другото зърно и той нежно го стисна. — Знам, че не си глупава, скъпа.

Катрин го гледаше безмълвно, разкъсвана едновременно от ужас и желание. Той се наведе и езикът му погали зърната й едно след друго. Беше загубена. Тя затвори очи и от устните й се изтръгна продължителен, приглушен стон.

Шепнейки гальовни думи, Лиъм започна да смуче зърната й. Тялото й се сгърчи конвулсивно. Колкото по-настойчиви и дръзки ставаха устните му, толкова болката в слабините й се усилваше. Катрин стенеше, викаше, извиваше се под него. Неочаквано усети, че ръцете й са свободни. Не се замисли как и кога е успял да разсече шнуровете; вместо това хвана главата му и я притисна още по-силно към гърдите си.

Но той се освободи, наведе глава надолу и обсипа с целувки корема й, пъпа й. Катрин извика. Бе обвила дългите си крака около него и отчаяно люлееше хълбоци. Но притихна, когато ръката му докосна слабините й.

Дъхът й секна. Докато устните му продължаваха да хапят нежно корема й, пръстите му започнаха да разтварят плътните, влажни гънки на нейната женственост. Катрин изстена, а сетне, когато палецът му влезе сред гънките и намери клитора й, изкрещя.

Тялото й се замята ожесточено. Смътно осъзнаваше, че целувките му стават опасни, защото докато пръстите му я галеха, главата му се свеждаше все по-надолу. Изведнъж устните му стигнаха до гъстите косми на пубиса й. Тя застина. Лиъм покри с целувки вътрешната част на бедрото й. Лицето му докосваше мястото, където до преди миг бяха пръстите му.

Тогава той я целуна. Там.

— Лиъм! — простена Катрин.

Лиъм я разтвори и отново я целуна — бавно, пламенно. Катрин потръпна и изви тяло към него. Изкусният му език не преставаше да я гали. Тя изкрещя. И още веднъж, и още веднъж… докато от някакви незнайни дълбини се надигна огромна и ужасна вълна от болка, която се превърна в наслада и накрая я погълна.

Катрин се отпусна на леглото. Постепенно екстазът избледня, удоволствието отлетя. Тя усета, че стиска здраво в ръцете си копринената му коса. Усети допира на бузата му, прилепнала към вътрешната страна на бедрото й. Усети пръстите му, които продължаваха да я галят съвсем нежно.

Тогава Катрин шокирана проумя какво е направила. Както беше предчувствала още от самото начало, тялото й го бе приело с ненаситна страст. Въпреки че той беше проклет пират и син на прословутия изнасилвач Шон О’Нийл, въпреки че бе сгодена за друг, тя го беше приела, беше пламнала от желание. И, както сам бе казал, не беше я изнасилил.

Нямаше нужда. Трябваше само да реши да използва пак този свой дяволски език и след малко Катрин щеше да го умолява на колене да проникне в нея.

Тя простена и се опита да се извърти на една страна. Едва сега разбра, че краката й още са вързани. Тогава се отпусна отново по гръб, закри лицето си с ръце и си каза, че няма да плаче от срам пред него.

— Катрин?

Безполезно беше. Сълзите сами рукнаха от очите й. Лиъм се надигна и тя почувства напрегнатия му поглед.

— Защо, за бога, плачеш? — попита я той дрезгаво.

Катрин отпусна ръце и го погледна с убийствена ярост.

— Доволен ли си? Доволен? Задето доказа какъв си мъж… и каква курва съм аз?

Очите му се разтвориха широко.

— Прави каквото ще правиш — извика тя и прехапа свития си юмрук. — Проклет да си, проклет да си! Колко те мразя, О’Нийл! Колко мразя себе си!

Лиъм се взря право в зениците й.

— Ти не си курва, Катрин. И двамата го знаем — прегракнало промълви той.

Катрин отново закри лицето си с ръце. Беше сигурна, че Лиъм ще я докосне. Но той не го направи.

— Не плачи, Катрин.

Тя го чу, но не му обърна внимание. Полагаше невероятни усилия да овладее истерията и внезапната си сляпа омраза към този мъж, който я бе прелъстил толкова лесно.

Лиъм изруга яростно, после освободи краката й. Катрин се претърколи към далечната страна на леглото и седна с гръб към него. Дали пък нямаше да стане чудо и той да я остави на мира? Съмняваше се.

В стаята се възцари пълна тишина. Внезапно Лиъм докосна рамото й отзад. Тя настръхна.

— Ти не си курва — повтори той. — Недей да се самоненавиждаш. Това, което направихме е най-естественото нещо между един мъж и една жена, Катрин. Особено като се има предвид желанието, което изпитваме един към друг.

Катрин се извърна.

— Аз не изпитвам желание! — изкрещя тя, съзнавайки, че лъже.

Той я гледаше сдържано, но и очевидно Скептично. Прииска й се да не беше обръщала лице към него, особено след такава безочлива лъжа. Неочаквано откри, че не може да откъсне поглед от него.

Сивите му очи блестяха. По слепоочието му бавно се процеждаше струйка пот. Ноздрите му бяха леко разширени; дишането му далеч не бе равномерно. Вените на здравия му врат бяха изпъкнали и в тях Катрин видя как сърцето му пулсира — силно и бързо.

Мократа му от пот риза бе широко разтворена и разкриваше мускулестите му гърди и по-голямата част от стегнатия му корем. Тя знаеше, че не трябва да свежда очи по-надолу, но погледът й се плъзна само за миг и това бе достатъчно.

Този мъж беше зашеметяващ; тялото му бе силно и могъщо, както и умът и волята му. И все още беше много възбуден.

Той бе проследил погледа й.

— Точно така. Все още те желая, Катрин. Още имам нужда от теб.

Искаше й се да си запуши ушите. Дори думите му притежаваха мощ, дори думите му бяха прелъстителни.

— Но аз не те искам. — Погледът му я прониза и Катрин усети, че се изчервява. Преди Лиъм да успее да изтъкне очевидния факт, че току-що го беше искала, при това твърде силно, тя добави: — Тялото ми може и да те иска, но аз искам Хю.

Той стисна челюст и каза грубо:

— В продължение на шест години си била убедена, че е умрял. Не се опитвай да ми кажеш, че през цялото това време си останала вярна с разума и със сърцето си на мъж, когото си смятала за мъртъв?

Тя почти бе престанала дори да си спомня за него още след първите няколко месеца на траур. Но кимна.

— Аз го обичам. Той е мой годеник и скоро ще се оженим.

Лиъм се усмихна. Това беше една много опасна усмивка.

— Наистина ли?

Катрин изтръпна.

— Да.

Внезапно той се приближи и се наведе над нея.

— Не мисля така.

Не бе възможно да знае най-дълбоките й, тайни страхове — че Хю отдавна я е забравил и че няма никакво намерение да се жени за нея.

— Грешиш — прошепна тя. Беше й трудно да говори.

— Така ли? — Устните му се извиха. Погледите им се срещнаха. За момент помежду им легна напрегната тишина. — Е, съвсем скоро ще разберем, нали, Катрин? Съвсем скоро ще разберем дали любимият ти наистина те обича.

— Да — успя да промълви Катрин, като се вкопчи в покривката на леглото.

Лиъм стоеше напълно неподвижен.

— А когато той те отхвърли, ще дойдеш ли при мен?

Тя пое дъх. Звукът беше силен и рязък и разсече въздуха като камшик.

— Ще го направиш ли? — настоя той със святкащи очи. — Ще дойдеш ли доброволно при мен?

— Не.

Лиъм се взря в нея за миг, после се обърна и тръгна към вратата. Когато я затръшна тежко зад себе си, Катрин се стовари на леглото и се сви на кълбо. Измина твърде дълго време, преди дори да си помисли за сън.

10.

Лиъм прекоси тъмната палуба. Вятърът бе станал силен и равномерен — подходящ за плаване вятър, който шибаше лицето му, блъскаше тялото му. Когато стигна до носа на кораба, той се спря в кръга, очертан от меката лунна светлина и остави ледените водни пръски да облеят лицето му. Челюстта му беше стисната. Стоеше неподвижен и всеки мускул на тялото му бе изопнат от напрежение, като тетивата на готов за стрелба арбалет.

В главата му отекваха плачът й, клетвите й, обвиненията й.

Той не беше като Шон О’Нийл. Дяволите да го вземат, не беше убиец, не беше изнасилвач. Плячкосваше кораби само заради кралицата, само когато имаше мълчаливото й одобрение. Целите му винаги бяха политически. Малко хора умираха при тези нападения, много по-малко, отколкото в повечето морски схватки. Винаги освобождаваше екипажите на пленените кораби, а плячката задържаше или разпределяше както намери за добре. И никога не бе изнасилвал жена, нито пък щеше да го направи.

Лиъм потрепери. Беше имал много жени. Много. Някои бяха като Катрин — невинни жертви, пленени от него в морето при поредното пиратско нападение. Но никога не се бе опитвал да прелъсти жена, която няма никакъв опит или ако не му бе дала знак, че проявява интерес към него.

Докато не срещна Катрин.

Беше твърдо решен да я има, независимо от липсата й на опит, независимо от очевидното й нежелание. Знаеше, че трябва да стои настрана от нея. Но не можеше. Тя беше невероятна, необикновена жена, досущ като скандалната си майка Джоан Бътлър Фицджералд. Нейната гордост, нейната непокорност, независимостта й не го отблъскваха. Напротив. Сега, след като бе започнал да я опознава, я желаеше повече от всякога. В сравнение с Катрин всички останали жени бледнееха.

Но Лиъм не искаше да е като баща си, да получава всичко, което поиска, макар и насила. А Катрин беше решена да му устои. Той знаеше, че може да разпали страстта й и да я доведе до там, че тя да го моли да проникне в нея. Но подозираше, че ако стори това, Катрин ще го намрази още повече.

Постепенно започваше да осъзнава, че насилственото прелъстяване е твърде близко до изнасилването. И че не би постигнал нищо повече от това да докаже, че наистина е син на Шон О’Нийл.

Лиъм сграбчи мокрия дървен парапет на кораба. Какво, по дяволите, да направи? Всеки почтен мъж би я оставил на Хю Бари. Но той знаеше, че не е достатъчно почтен, за да го стори.

Беше разярен. Ядосваше се на себе си, задето я желаеше толкова безумно. Ядосваше се на нея, задето го изкарваше от кожата му и му показваше колко много всъщност прилича на баща си.

И се срамуваше. За това, че се държеше като звяр, че пред лейди Катрин Фицджералд се превръщаше в свиреп звяр — звяр, не по-различен от Шон О’Нийл.

Катрин се приближи до люка в каютата на Лиъм и очите й се разшириха. Земя! В далечината съвсем ясно се виждаше дивият ирландски бряг. Беше ранно утро, но Катрин вече се бе измила и облякла в злощастната рокля, която беше зашила предишния ден. Тя изтича от каютата, втурна се по тесните стъпала и се спусна към парапета на палубата. После, без изобщо да усеща, че е останала без дъх, се взря усмихната в родната си земя, която не беше виждала шест дълги години. И докато бледата пясъчна ивица на брега под стръмните скали се увеличаваше пред погледа й, усмивката й ставаше все по-широка. Накрая Катрин отметна глава назад и се засмя ликуващо.

— Добро утро, Катрин.

Смехът й секна. Тя се обърна и се озова очи в очи с Лиъм. Не го беше виждала повече от цяло денонощие — от вечерта, когато почти бе успял да я прелъсти. Той също не се усмихваше. Погледът му обходи бързо лицето й, спря се за миг на устните й и се плъзна към гърдите й. Беше повече от очевидно за какво мисли.

Катрин почувства, че се изчервява. Собственият й поглед също го бе изучил така цялостно; безсилна беше да го спре. Само ако тази ужасна, интимна нощ не се бе случила!

— Добро утро — успя да каже тя и веднага се извърна с лице към брега, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Беше се надявала, че той повече няма да й оказва никакво въздействие.

— Тя е толкова доволна, че ме вижда — промърмори Лиъм. — Надявах се, че кратката раздяла може да те накара да ме заобичаш поне мъничко.

Катрин гледаше право пред себе си.

— Аз обичам само един мъж и това не си ти.

— А, да, твоят отдавна изгубен любим. Или може би трябва да кажа отдавна умрял?

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Бих искала изобщо да не говориш за него.

— Но това е невъзможно. — Сивият му поглед се спря върху очите й. — Защото се разкъсвам от ревност при самата мисъл за теб и Хю.

Катрин с изненада установи, че не може да помръдне.

Гласът му притихна.

— Но ти сигурно знаеш това, Катрин. — Беше като топла ласка.

Пулсът й се ускори.

— Знам само, че си безсъвестен негодник, толкова вещ в прелъстяването, колкото и в ограбването и убийствата.

Той лениво се усмихна.

— Аз ти изповядвам сърцето си, а ти го хвърляш обратно в лицето ми. Това е жестоко, Катрин.

— Не ми изповядващ нищо друго, освен глупости — извика Катрин. Искаше й се да се махне от палубата, да избяга от него, но усети, че дори да се опита, той ще я спре.

— Прекарах две кошмарни нощи.

Сърцето й заби бясно. Досещаше се защо не е спал добре. Представяше си как се мята и се върти в леглото чак до зори, изгарян от забранени желания. Точно както се бе случило и с нея.

— Н-не ме интересува — каза тя накрая.

В отговор Лиъм отново се усмихна, едновременно надменно и разбиращо.

Той знаеше. Знаеше, че е спала точно толкова зле, колкото и той, и то точно поради същите причини. С пламнали бузи, Катрин впери поглед към брега.

— Изненадана съм, че не виждам познатите отличителни белези по крайбрежието. — Всъщност тя изобщо не си спомняше такива остри скали до устието на залива Шанън.

— Познаваш Корк? — Лиъм скръсти ръце и се облегна на парапета до нея.

— Корк! — извика Катрин и се извъртя към него. — Приближаваме Корк? Не отиваме ли в Аскийтън?

— Ще пуснем котва в Корк и ще яздим до Баримор. Нали Бари живее там?

Тя зяпна изумено.

— Н-но аз си мислех, че отиваме първо у дома!

— Защо? — Очите му заизучаваха лицето й. — Ти обичаш Хю, нали? Сигурно нямаш търпение да се хвърлиш в обятията му. А Аскийтън е на петдесет мили оттук.

Ужасът я скова.

— Но по море можем да стигнем до там още преди падането на нощта, нали?

— Наредено ми е да те придружа до Хю Бари — каза той твърдо, през стиснати зъби. — От самата кралица.

Катрин преглътна и отново се обърна към брега. Сега забеляза, че се носят право към залива. В Корк имаше английски гарнизон. Корк беше английски град.

— Ще те обсипят с оръдеен огън още в момента, в който те видят — каза тя някак уплашено.

— Не, не мисля — каза Лиъм и вдигна поглед.

Катрин се обърна и видя, че плават под кралския флаг.

— Няма ли да решат, че това е капан?

— Не мисля. — Той сви рамене. — Нося писмо от Нейно величество за комендант Перът, в което Бес го уведомява за мисията ми. — Хладните му сиви очи намериха нейните и се задържаха върху тях.

Катрин се отърси от разочарованието си. Нямаше значение. Със сигурност в близко време щеше да й се удаде възможност да посети Аскийтън. По-добре беше, че отиват направо при Хю. И тъй като Баримор не бе далеч от Корк, съвсем скоро тя щеше да бъде с Хю, който бе отговорът на всичките й мечти.

Сър Джон Перът пристигна малко след като пуснаха котва и се качи на кораба с голям ескорт от въоръжени войници. Той беше много дебел мъж с червена като пламък коса и дълга брада със същия ярък цвят. Носеше пурпурния си жакет разкопчан, защото поради пълнотата си не можеше да го закопчее. И все пак Перът не беше комична фигура. Кралицата го бе назначила за комендант на Мънстър миналия декември със задача да разгроми бунтовниците, които се опитваха да прогонят английските заселници и които засега успяваха в това си начинание. Освен това му бе наредено да залови главатаря на изменниците — Джеймз Фицморис. Сър Джон беше решителен мъж и прославен воин, но отдавна бе преминал най-добрите си години. Говореше се още, че бил незаконен син на крал Хенри VIII.

Лиъм посрещна коменданта и войниците му в началото на подвижното мостче, застанал в небрежна поза, но с ръка върху дръжката на шпагата. Двамата мъже се изправиха един срещу друг и размениха по няколко думи. Лиъм връчи на Перът писмото, носещо кралския печат. Сър Джон рязко разчупи печата и внимателно го прочете. Накрая вдигна намръщен поглед към Лиъм и отново заговориха. Лиъм се обърна и направи знак на Катрин да дойде.

Тя стоеше до една от мачтите с Макгрегър и наблюдаваше напрегнато цялата сцена. Сега въздъхна с облекчение. Беше се страхувала, че Лиъм ще бъде задържан още щом стигнат брега — защото беше не просто пират, но и пират-ирландец, а това бе далеч по-тежко престъпление.

Перът изгледа Катрин доста безочливо, като очевидно забеляза шева, който се спускаше отпред на роклята и. Не й се поклони, нито й целуна ръка.

— Значи ти си момичето на Фицджералд. Чух, че той още вехнел по Дезмънд, а? — каза той.

Катрин се наежи.

— Да, баща ми страда за своята земя.

Перът се усмихна.

— Дезмънд вече не принадлежи на Фицджералд, момиче, и двамата го знаем. Значи ще се омъжваш за наследника на Бари? Говори се, че той тайно подкрепя онзи побъркан католик, Фицморис.

— Не бих могла да знам — високомерно каза тя и в същия миг почувства, че Лиъм я хваща за лакътя доста здраво. Предупредително.

— Можеш да му предадеш съобщение от мен. Аз ще заловя Фицморис и ще занеса главата му на кралицата. В деня, в който застана пред стените на Корк и обяви Нейно величество за копеле и еретичка, той сам подписа смъртната си присъда. Да си мисли, че може да победи Короната! Фицморис е луд и горчиво ще се разкайва за лудостта си. Кажи на Бари, че и неговата глава ще бъде набучена на копие, редом до главата на онзи папист, ако посмее да се изправи срещу мен. Ще смачкам тези бунтовници. До последния човек. Помни ми думата.

Натискът на пръстите на Лиъм стана толкова силен, че ръката й изтръпна от болка. Но Катрин не му обърна внимание.

— Никой англичанин не може да смачка цяла Ирландия — извика тя яростно. — Това би било невъзможен подвиг.

Лицето на Перът почервеня.

Лиъм я придърпа към себе си.

— Не й обръщайте внимание, лорд Перът. Нервите й са доста опънати поради предстоящата женитба и поради женска неразположеност — каза той спокойно. — Не знае какво говори.

На Катрин й се прииска да го срита в пищяла. Тя го погледна гневно, но Лиъм не й обърна внимание.

— Кога можем да получим документите си за пътуването? — попита той.

Перът се обърна към Катрин.

— Ако смяташ да подмамиш годеника си да извърши предателство, помисли си пак. Нищо няма да ми попречи да поставя главата ти редом с тези на другите предатели, госпожице Фицджералд.

Пръстите на Лиъм се впиха в ръката й.

— Тя е израснала в манастир, сър Джон. Не знае нищо за света и за мъжете. — Той се усмихна лукаво. — Единственото, което може да направи, е да подмами съпруга си в леглото, уверявам ви в това.

Погледът на Перът се стрелна към предницата на роклята й.

— И никак няма да й е трудно, обзалагам се. Но ти вече знаеш това, а, О’Нийл? — Той се позасмя.

Лиъм също се усмихна.

Катрин кипна.

Перът й хвърли още един поглед, после се обърна и се отдалечи, като извика през рамо:

— Ще получите документите си до един час, капитане. Но трябва да знаеш, че ако кралицата не ми бе заповядала да ви помогна, щях да ви задържа. — Той заслиза по подвижния мост. Дървото заскърца измъчено под огромното му туловище.

Когато стигна до брега, комендантът се провикна към войниците:

— Никой да не напуска този кораб без моя заповед!

Лиъм и Катрин проследиха безмълвно как Перът се качи на седлото с помощта на двамина от хората си и как препусна към гарнизона заедно с цялата си кавалкада. Когато той си замина, Катрин се отскубна от Лиъм и разтърка ръката си.

— Безгръбначен червей!

Лиъм присви очи.

— По негов адрес ли го казваш или по мой?

— По твой! — извика тя. — Ти не си ирландец с червена кръв, а англичанин със синя. Да, днес ти показа какъв си в действителност!

— Чувал съм това и друг път — каза Лиъм със стисната челюст и пламтящи очи. — А ти, скъпа Катрин, си пълна глупачка, щом се заяждаш с най-могъщия човек в Ирландия.

— Могъщ, ха! — изсумтя Катрин. — Баща ми беше могъщ; този не е нищо друго, освен дебела, крастава жаба! Предполагам, че приятелският ви мъжки разговор ти е доставил удоволствие.

Лиъм се надвеси над нея.

— Без разрешително за пътуване не можем да отидем никъде, госпожице, никъде!

— Разрешително за пътуване? Защо ни е някакво си разрешително? — викна тя.

— След назначението си лорд Перът издаде много нови закони, всеки от които цели да вгорчи още повече живота на ирландците. Един от тях забранява пътуванията. Което означава, че никой няма право да пътува където и да било без документи, подпечатани лично от него. Включително и ние.

Катрин го изгледа втренчено.

— Но… това е нелепо!

— Не по-нелепо от това да обявиш извън закона бардовете и поетите, а също и традиционните дрехи и бради — каза Лиъм.

Тя не повярва на ушите си.

— Обявил е извън закона поезията и музиката?

— Наред с много други неща.

— Той е прасе! — извика Катрин.

— Всъщност, той е изявен и способен войник. А в момента е и комендант на Мънстър, назначен от кралицата. Въпреки че сега се радваме на нейната благословия, Перът все пак може да реши да ни задържи. Особено след изменническите ти изявления пред него. Той има власт над живота и смъртта и на двама ни, Катрин, и аз ти предлагам да не забравяш това. — С тези думи Лиъм й обърна гръб и се отдалечи.

Катрин гледаше след него пребледняла, забравила гнева си.

Корк беше важен търговски център още от средните векове насам. Целият град бе прорязан от тесни калдъръмени улички, покрай които бяха струпани множество едноетажни и двуетажни къщи от камък и дърво, измазани с хоросан. В повечето от тях имаше дюкяни, където изкусни занаятчии майсторяха всевъзможни неща, където пекарите правеха вкусни хлябове и пайове. В подножието на висока катедрала, издигната по времето на Хенри VIII, лежаха развалините на стара нормандска църква. Обграденият със стена замък и гарнизонът, разположен в него, се намираха до пристанището. Самият град също бе опасан от дебела крепостна стена.

Преди две лета Корк бил обсаден от бунтовниците на Фицморис. Обсадата не траяла дълго, защото когато до ирландците достигнала вестта за пристигането на сър Хенри Сидни, те побързали да се оттеглят. Сър Хенри спасил града, като докарал храна и войници, но обсадата станала повод Фицморис да бъде провъзгласен за враг на Короната — не защото опустошавал страната, не защото избивал наред всички английски заселници, а за това, че заклеймил публично пред стените на града кралицата като еретичка.

Когато Катрин, Лиъм и Макгрегър излязоха с конете си през северната порта на града, тя изпадна в ужас. Някога околностите на Корк бяха покрити с тучни ливади, по които пасяха овце и крави, и с плодородни нивя, засети с ръж и овес и обградени от гъсти гори, които се възвисяваха към хълмовете. Сега всичко се бе променило до неузнаваемост.

Войната беше опустошила цялата земя. Ливадите и нивите бяха изгорени и безплодни. От някогашните гори бяха останали единствено овъглени кленове и сред тях — няколко самотни оцелели бора. А на мястото на процъфтяващите ферми имаше само купчини разпръснати камъни.

— Божичко! — извика Катрин. — Какво се е случило? Проклети да са англичаните! Проклети!

Лиъм я погледна със сериозно изражение.

— За жалост всичко това се дължи колкото на сър Хенри Сидни, толкова и на братовчед ти Фицморис. Той бе решил да прогони заселниците, дори ако това означава да унищожи земята. Успя да постигне и двете. Тогава, естествено, кралицата изпрати сър Хенри Сидни по петите му. И Сидни, преследвайки Фицморис на запад, остави след себе си същата разрушителна диря. Ако тази война не бъде прекратена, цяла южна Ирландия ще се превърне в негодна за каквото и да било, мъртва земя.

Катрин беше онемяла от ужас. Представяше си как гъстите, почти непроходими гори около замъка Аскийтън са изгорени и почернели, как ливадите са станали голи и тъмносиви. Тя обърна коня си към Лиъм толкова рязко, че коленете им се удариха.

— Аскийтън?

Погледът му омекна.

— Не знам дали някоя от битките се е водила близо до дома ти, Катрин. Повечето от тях бяха между Корк на изток и Лимърик на запад, между Тралий и Килмалок.

— Лимърик! — извика Катрин. В Лимърик имаше кралски гарнизон, а той бе само на двадесет мили на север от Аскийтън, също на брега на Лох Шанън. — О, господи, трябва да си отида у дома.

Лиъм плъзна поглед по нея.

— Това ще го реши Бари, нали?

Катрин се взря в него, неспособна да отмести очи. Не можеше да повярва, че е на път към Баримор и че съвсем скоро ще бъде там. Струваше й се напълно нереално. Тя преглътна.

— Да. Това ще го реши Хю.

Наближаваха Баримор.

Ръцете на Лиъм трепереха на юздите и караха коня му да подскача неспокойно. Инстинктите му подсказваха да прати по дяволите всякаква предпазливост. Непрекъснато си представяше как грабва Катрин и с пълна скорост се понася към Корк и към „Морски кинжал“. Стигнеше ли в морето, нямаше да го хванат. Стигнеше ли на остров Иърик, Катрин щеше да бъде негова. Никой не би посмял да нападне островната му крепост, а дори да се намереше някой достатъчно луд да тръгне към неминуема гибел, едва ли би го сторил заради нея. Катрин нямаше закрилници.

Но Лиъм знаеше, че сега трябва да действа много по-хитро и по-внимателно от преди. Щеше да прибегне до второ похищение само в краен случай. Предпочиташе да не си навлича пак гнева на Елизабет. Неволно бе възбудил подозренията й и сега се налагаше да ги уталожи.

Играеше отчаяна игра. И за да победи, за да оцелее, не биваше да губи благоволението на кралицата. Само с едно драсване на перото той можеше да бъде провъзгласен за предател, документите му за каперство да бъдат отменени и да се обяви награда за главата му. Никак не го блазнеше идеята да бъде преследван в морето от хора като Дрейк7 и Хокинз8. Не го блазнеше мисълта да остане съвсем сам, въпреки че не бе нито толкова глупав, нито толкова романтичен, та да се заблуждава, че наистина има своя родина или кралица.

Колко странно изглеждаше на пръв поглед поведението му напоследък. Беше плячкосал един напълно незначителен от политическа гледна точка френски кораб и знаеше, че съветниците на кралицата скоро ще проумеят този факт и ще се запитат какво се крие зад него. Но никой не можеше да заподозре истината. Още не. А дори ако някой се окажеше достатъчно умен, за да я заподозре, нямаше да има никакви доказателства.

За пореден път Лиъм си повтори, че трябва да бъде внимателен, търпелив и предпазлив. Че трябва да бъде много по-умен от всякога, ако иска да надхитри всички играчи в тази опасна игра, ако иска да победи. Защото решеше ли да вземе Катрин за жена — а предложението на Фицджералд наистина му се струваше все по-интригуващо, — той трябваше да поеме каузата на баща й в свои ръце. И тогава щеше да попадне право в челюстите на заговорничеството.

Не, второ отвличане вероятно не бе нужно. Лиъм бе сигурен, че Бари не изпитва желание да се ожени за разорена и лишена от титла бивша благородничка.

И все пак не беше напълно сигурен. Катрин бе необикновена жена и Бари би могъл да си изгуби ума и да забрави за настоящото й положение. Така или иначе, Лиъм не можеше да позволи този брак. Не можеше да позволи на Хю Бари или на който и да било друг мъж да притежава Катрин. Съдбата й бе предопределена много отдавна — още когато я бе зърнал за пръв път. Той, Лиъм О’Нийл, беше нейната съдба.

Над върховете на горските дървета малко пред тях се показа замъкът Баримор, разположен върху заоблен гол хълм. Лиъм стисна зъби в отчаяна борба с изгарящата го ревност — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Той погледна към Катрин. Бузите й бяха поруменели от нетърпение, очите й блестяха. Представи си я как се втурва в прегръдките на Хю Бари. Представи си страстната му целувка и нейния пламенен отговор. Господи, трябваше да се успокои. Предстоеше му битка, която не можеше да си позволи да изгуби.

Катрин прекъсна мислите му.

— Слава богу, тук не е имало война — каза тя с леко треперещ глас.

Изкачиха се по пътя към мостовата кула, през която се влизаше в замъка и минаха по подвижния мост. Пред портата бе спусната желязна решетка, но стража не се виждаше никъде. Лиъм пришпори коня си напред, откри въжето, което бе свързано с камбаната на стражевата кула и го дръпна.

Силният камбанен звън отекна в тишината на замрялата ирландска провинция и разпръсна гълъбите горе в кулата. Както повечето други замъци, Баримор беше строен в средновековни времена. Основно място в крепостта заемаше голямата квадратна каменна кула, към която през вековете бяха прибавени и други сгради. Но никъде не се виждаха нито тухли, нито стъкло. Вместо с камъни, вътрешният двор бе покрит със засъхнала кал. Нямаше и помен от съвременната цивилизация; сякаш бяха се върнали назад във времето на рицарите в брони и на облечените в туники дами. Тази илюзия се подсилваше от факта, че замъкът изглеждаше необитаем и Лиъм едва ли не очакваше на двора изневиделица да се появят духовете на онези умрели преди стотици години рицари.

Катрин го погледна.

— Много странно. Нима няма никой?

— Така изглежда — каза Лиъм, доволен, че Хю Бари не си е у дома. — Ще трябва да попитаме в селото — допълни той.

Сетне обърна назад дългокракия си кон. Катрин и Макгрегър тъкмо се канеха да го последват, когато изведнъж видяха, че през полето от запад се задава група ездачи. Когато забелязаха тримата пришълци пред външните порти на Баримор, ездачите пришпориха конете си и препуснаха в галоп право към тях. Лиъм грабна от Катрин юздите и преведе конете през подвижния мост обратно към пътя, където щяха да имат възможност за маневриране и за бягство, ако започнеше битка. Макгрегър застана от другата страна на Катрин, като хвана дръжката на пистолета си. Лиъм разтвори плаща си, за да може шпагата да му е под ръка.

— Какво ви става? — извика уплашено Катрин. — Сигурно не смятате да се биете с дузина въоръжени мъже?

Лиъм не отговори, а продължи да наблюдава ездачите, които вече се носеха нагоре по пътя към тях. Изведнъж Катрин възкликна радостно и се вкопчи в ръката му. Сърцето му се сви, защото се досети кои са тези ирландци. А беше ясно, че са ирландци, защото всички бяха облечени в традиционните сиви наметала, много от тях яздеха по-дребните местни коне, а някои дори бяха със забранените от закона бради. Косите на всички бяха дълги и спуснати така, че да скриват лицата им.

— Това ли е твоят годеник? — попита Лиъм.

Тя кимна, засияла.

Той се взря в мъжа, за когото говореха и го намрази от пръв поглед. Бари беше по-млад от него, долу-горе на възрастта на Катрин, и бе червенокос и светъл като нея. Всъщност, Хю Бари беше привлекателен мъж, доста над средното ниво. Чертите му бяха неправилни, но приятни; очите му — сини като метличина. Лиъм посегна към шпагата си. Може би днес звярът в него все пак щеше да победи.

Хю дръпна рязко юздите и конят му се вдигна на задните си крака.

— Аз съм лорд Бари — обяви той. Гледаше само към Лиъм. — Приятели ли сте или врагове?

Лиъм хвана гладката, излъскана от употреба дръжка на шпагата си. Как го сърбеше ръката да се бие. Бари беше само едно пале, макар да си личеше, че е смел и закален в битки. И все пак той бе пале и Лиъм можеше да го убие за няколко секунди. Ако пуснеше звяра в гърдите си на свобода.

Ръката му се отпусна.

— Лиъм О’Нийл — започна той с недотам приветлива усмивка. Но не успя да продължи, защото в този момент Катрин извика с дрезгав глас:

— Хю! О, господи, Хю! — По бузите й се стичаха сълзи.

Лиъм видя това и замръзна

Хю объркано се извърна с лице към нея.

— Аз наистина т-те мислех за м-мъртъв — заекна тя.

На лицето му се изписа разбиране, примесено с изненада.

— Катрин? Катрин Фицджералд?

Катрин кимна, без да мърда, без да диша, с широко разтворени очи.

— Мили боже! — извика той. — Кейти? Малката Кейти? — После се засмя, показвайки здравите си бели зъби и след по-малко от миг се озова до нея, вдигна я от седлото и я метна на своя жребец — и в обятията си.

11.

От изненада Катрин се вкопчи здраво в Хю. Беше седнала странично в скута му, а конят му неспокойно тъпчеше под тях.

— Кейти Фицджералд! — извика той отново, притисна я още по-плътно към себе си, усмихна се широко и леко я целуна по устните. Погледите им се срещнаха и се задържаха впити един в друг. Тогава усмивката му се стопи и Хю се взря в нея, сбърчил чело.

Катрин му се усмихна неуверено, но сърцето й биеше лудо от облекчение. Беше се страхувала, божичко, беше се страхувала, че той ще бъде ужасен да я види, че ще я отпрати.

Хю скочи на земята. Все още я гледаше без да се усмихва и без да я пуска от прегръдките си. После леко я отдалечи от себе си, като задържа ръцете си на кръста й, и намръщено започна да оглежда чертите й една по една.

— Божичко, Кейти, не мога да те позная. Станала си толкова красива жена.

Катрин издаде приглушен звук, който леко приличаше на смях

— Да, истинска красавица — повтори той, с нисък и дрезгав глас.

Тя облиза устни. Беше ужасно нервна и някак объркана. Този, който я бе прегърнал толкова интимно, този, който скоро щеше да стане неин съпруг, беше Хю, а не непознат. Хю. Не непознат. Но Катрин не го беше виждала цели шест години.

— Ти също — успя да каже тя. — Станал си хубав мъж. Не си онова мършаво момче.

— Да — промърмори Хю, а ръцете му отново я придърпаха плътно към тялото му. — Вече не съм момчето, което те моли за целувка и не знае как да я получи.

Катрин усети намеренията му и изтръпна.

— Беше много хубаво… — започна тя.

— Но не достатъчно хубаво — каза той и наклони глава към нея. Тялото на Катрин се скова от напрежение, когато устните му докоснаха нейните. Първоначалният й порив бе да го отблъсне.

Но Хю беше неин годеник и зашеметеният й разум й нареди да не мърда, да приеме целувката му, да се слее с него, както бе редно да стори. Устните му бяха настойчиви и твърди. Той искаше тя да отвори уста — разбра го, защото Лиъм я бе научил на това. Божичко! Лиъм, който в този момент ги наблюдаваше.

Катрин не искаше да се противопоставя на Хю, но и не можеше да се отпусне. Особено пък когато Лиъм ги гледаше. Но Хю скоро щеше да стане неин съпруг. Трябваше да отговори на целувката му.

Тя го сграбчи за раменете и започна да го целува решително и страстно. Защото това бе Хю — мъжът, когото обичаше.

Когато целувката свърши, той я погледна с разширени от удивление очи. Катрин отстъпи крачка назад. Сърцето удряше тежко в гърдите й. Каза си, че целувката на Хю е нещо прекрасно. И че няма да я сравнява с тази на Лиъм.

— Света богородице — възкликна Хю. — Каква жена си станала!

Катрин се изчерви, осъзнала, че хората му се кискат зад него и че Лиъм стои неподвижен и не издава и звук. Осмели се да погледне през рамо и видя дивата ярост в очите му. Тя се сепна. Нима е бил искрен, когато й каза, че ревнува при самата мисъл за нея и Хю?

Но когато Лиъм пристъпи напред и застана до нея, погледът му беше неразгадаем.

— Аз съм придружителят на Катрин, лорд Бари. Може ли да влезем? Акостирахме в Корк едва тази сутрин и яздихме безспирно цял ден, за да пристигнем преди да падне нощта. Лейди Фицджералд е много уморена и полумъртва от глад. — Усмивката му проблесна — студена и кратка.

Катрин не беше нито уморена, нито гладна, но се почувства облекчена от молбата на Лиъм. Но защо я бе нарекъл с титлата, която вече не й принадлежеше? Сякаш искаше да напомни на Хю за правилата на благоприличието.

Хю се опомни.

— Каква небрежност от моя страна. Загубих ума и дума, когато видях Катрин тук. Кой не би се смаял — такава жена! — Погледът му се плъзна по нея твърде дръзко. — Хайде, ще вечеряме в салона.

Отнякъде се появиха възрастен мъж и младо момче, които вдигнаха решетката на крепостната порта. Катрин се опита да не поглежда към Лиъм. Гледаше Хю. Каза си, че е много щастлива задето той се радва да я види, задето я желае и иска да спи с нея. Опасенията, че през изминалите шест години годеникът й я е забравил, както я бе забравило собственото й семейство, очевидно бяха напразни.

Хю се приближи до нея и я хвана под ръка.

— Трябва да стоиш плътно до мен, Кейти — каза той многозначително, засмя се и потупа ръката й. После влязоха в замъка Бари — домът на Хю, който скоро щеше да стане и неин дом.

В Баримор все още използваха за трапезария големия хол в старинната централна кула на замъка. Трудно можеше да се каже, че салонът е мебелиран. Върху пода имаше стари, изтъркани рогозки. Стените бяха голи. Няколко възрастни прислужници запалиха газените лампи и скоро след това донесоха дървени подноси с хляб, сирене и студено месо, заедно с бира и ейл, и ги сложиха на дългата дървена маса. Десетината мъже от свитата на Хю бързо заеха местата си.

Катрин се чудеше дали паметта не я лъже. Защото тя си спомняше, че е идвала в този салон като дете, когато по стените висяха пъстри гоблени, когато в него имаше изящни дъбови скринове, когато подносите бяха сребърни, когато на масата се използваха красиви стъклени бокали от Лондон и сребърни ножове и лъжици. Спомняше си, че помещението миришеше приятно, а не на мърша. Спомняше си много добре облечени прислужници и вечеря, достойна за богат лорд, ако не и за крал.

Хю я настани начело на масата, до себе си. Тогава видя изучаващия й поглед и лицето му придоби мрачно изражение.

— През последните няколко години загубихме всичко, Кейти — каза той. — Наложи се да продам по-голямата част от мебелите и повечето от големите коне на Бари. Всички мои хора се присъединиха към Фицморис, освен неколцината, които виждаш тук. Не мога да държа много прислужници, защото не съм в състояние да ги храня. Но така е не само с клана Бари. Всички големи кланове тук, на юг, също пострадаха. Опитвам се да се успокоя с мисълта, че поне замъкът Бари все още е цял и все още е мой, но това не е достатъчно.

— Съжалявам, Хю — прошепна Катрин. — Видяхме навсякъде следите от войната. Ужасно е.

Хю кимна, придърпа напред подноса, наряза месото и го сложи в чинията й. В този момент Лиъм също седна на масата, като зае мястото точно вляво от Катрин. Коляното му докосна нейното. Тя изтръпна и бързо се обърна към Хю.

— Твоите васали са се присъединили към братовчед ми Фицморис?

Той сдържано кимна.

Катрин стисна ножа за хранене.

— Мащехата ми казва, че той се назовава граф на Дезмънд.

Хю я погледна.

— Аз също чух да се говори така. Но когато го срещнах, той се нарече капитан на Дезмънд, нищо повече. А сигурно знаеш, че баща ти лично го назначи за такъв, след като бе затворен от кралицата. Все някой трябваше да се грижи за земите на Дезмънд.

Катрин нямаше представа за това.

— Наистина ли Фицморис мисли да отнеме Дезмънд от баща ми?

Хю взе ръката й.

— Кейти, скъпа моя, Дезмънд вече не принадлежи на баща ти. Когато земите му бяха отнети, там се заселиха много англичани. Стотици. Повечето от тези натрапници сега са мъртви, защото Фицморис ги изби. Други бяха заловени и обесени. Трети потърсиха убежище в английските градове по крайбрежието, защото той ги преследва безспир чак до там. Но много ирландци също напуснаха земите си. Малко са тези, които се осмелиха да останат и да се борят за своите владения. Благодарение на Фицморис.

Тя го изгледа втренчено.

— Говориш за него, сякаш е велик герой.

— Той е велик воин, Кейти. Единствен той успя да обедини различните кланове, за да се опълчат дружно срещу англичаните. Дори братята на Ормънд се присъединиха за кратко към нашата борба. Сър Хенри Сидни не успя да го хване, няма да успее и сър Джон Перът. — Хю просъска името на коменданта.

— А ти, Хю? Съумя ли Фицморис да подмами и теб? — Катрин потрепери. — И ти ли следваш този узурпатор?

— Колко си твърдоглава. Същата Кейти, която познавах някога. — Той я потупа по ръката, без да отговори на въпроса й. — Стига мрачни новини. Разказите за войната не са подходящи за хубавите уши на една дама. Още не сме си поговорили един за друг, а и аз още не съм говорил с мъжа, с когото пътуваш. — Хю погледна към Лиъм.

Катрин не отговори, но се боеше от най-лошото — че Хю тайно подкрепя Фицморис, братовчед и враг на баща й, човекът, решил да завладее имотите на Фицджералд.

Лиъм се протегна лениво.

— И за какво искаш да си говорим?

Хю го загледа.

— Името ти. Лиъм О’Нийл. Едва ли може да има двама души с това прословуто име.

— Да. Едва ли.

Очите на Хю заблестяха.

— Да не искаш да кажеш, че Господарят на моретата седи на собствената ми маса?

Лиъм кимна и наля бира в бокала си.

Хю скръсти ръце.

— И как така се случи ти да придружаваш Катрин?

Кинжалът на Лиъм се появи в ръката му. Беше боен нож, двойно по-дълъг и тройно по-тънък от ножовете, с които вечеряха гостите. Той го използва, за да си отреже парче месо и да го сложи в чинията си. Сетне с един замах го разсече на две. Не можеше да има по-бързо и по-опасно острие. Дори сребърният му блясък бе леко замъглен от мълниеносната скорост, с която се движеше.

— Аз я плених в открито море.

Хю светкавично се изправи.

Лиъм също стана, усмихнат.

Катрин престана да разсъждава върху въпроса дали Хю Бари, за когото щеше да се омъжва, е съюзник на врага на баща й или не. Тя също скочи и застана между двамата мъже.

— Хю! Моля те! Не е това, което си мислиш! Ние идваме от кралицата.

Хю дори не я погледна.

— О, наистина ли?

Усмивката на Лиъм не трепна. Той улови Катрин и я дръпна зад гърба си.

— От самата кралица.

Ноздрите на Хю потръпнаха. Очите на Лиъм заблестяха. Едва сега Катрин разбра грешката си. Ако Хю наистина подкрепяше тайно Фицморис, значи бе враг на Короната и на кралицата. А щом Лиъм идваше от кралицата, това автоматично го правеше и негов враг. После, почти в истерия, тя осъзна, че Хю беше и неин враг, защото бе съюзник на Фицморис срещу баща й. А щяха да се женят.

— Знаеш ли, не се изненадвам, че имаш вземане-даване с кралицата. В края на краищата, кръвта ти е омърсена; кръвта ти е наполовина английска — процеди през зъби Хю. — Отгледан си в двора, сред английските принцеси и принцове, и си възпитаван от протестантски учители-еретици.

Лиъм дори не направи опит да се защити.

— Вярно е.

Катрин пристъпи до него.

— Но баща му е бил ирландец както теб и мен, Хю. Той е наполовина ирландец.

— Ако не ме лъже паметта, баща му беше убиец — каза Хю.

Лиъм се усмихна студено.

— За теб би било полезно да помислиш върху този факт. Защото често се твърди, че съм точно като него.

Катрин сграбчи ръката на Хю и го принуди да я погледне.

— Хю, кралицата опрости престъпленията на Лиъм и му нареди да ме доведе при теб. Това е всичко. Той няма нищо общо с нея; той е пират, знам го от опит.

— Ти го защитаваш? — Хю беше изумен. — Защитаваш това наполовина английско копеле? Защитаваш сина на Шон О’Нийл? Кървавия пират, който върлува из моретата и убива и ограбва всичко, което се изпречи на пътя му? Който не зачита нищо и никого, дори собствения си клан?

Катрин се поколеба. От една страна си спомняше овъглените и изпочупени палуби на малкия френски кораб и още чуваше стоновете на ранените мъже. Но от друга страна, Лиъм не беше убил никого. Бе позволил на френския екипаж да си отиде, след като взе това, което искаше. Не беше направил нищо лошо на Джулиет. После се сети как безжалостно я бе вързал за леглото и как бе разрязал дрехите й с кинжала. Но… но й беше оставил последното ценно нещо, което притежаваше — нейната чест. Катрин знаеше, че в онази нощ той можеше да стигне докрай. Но бе спрял, когато видя сълзите й.

— Той ме доведе при теб без да ме нарани, Хю — каза тя меко.

Хю се вгледа в лицето й, после в роклята й.

— Кой ти скъса роклята, Кейти?

Този път Катрин не се колеба.

— Знаеш, че през всичките тези години бях във Франция — каза тя бързо, без да сваля очи от неговите. — Аз избягах от манастира, където ме изпрати мащехата ми след Афейн. Един моряк на пристанището направи това, когато се опитвах да намеря кораб, с който да се прибера у дома.

Хю взе лицето й в шепи.

— Горката Кейти.

Катрин затвори очи, за да не издаде, че е излъгала и за миг се отпусна в ръцете му.

— Да, горката Катрин — каза Лиъм с леден тон. — Колко е трогателна вашата загриженост, лорд Бари.

Катрин се откъсна от Хю, погледна Лиъм и отново видя сребърната светлина в очите му. Беше ядосан, но нямаше никакво право да й се сърди. Току-що беше спасила злощастния му врат. Защото ако Хю знаеше, че той е разрязал роклята й, щеше да го убие, без да пита за повече подробности. Но внезапно Катрин осъзна, че не е права. Хю би се опитал да го убие, но победителят в една схватка между двамата мъже без съмнение щеше да бъде Лиъм. Освен това инстинктивно усещаше, че пиратът би унищожил Хю с най-голямо удоволствие. Тя потръпна.

Хю не сваляше поглед от нея.

— Доста си преживяла, знам. Първо да те изпратят във Франция, после баща ти да бъде затворен и лишен от богатството си, а сега и това. — Пръстите му докоснаха ръкава й и погалиха ръката й. — Ела да похапнеш. Имаш нужда от сили. — Той не обърна никакво внимание на Лиъм.

Катрин кимна, успокоена, че напрежението е преминало. Сетне седна на масата заедно с Хю и насочи вниманието си към чинията. След известно колебание Лиъм също се върна на мястото си. Тя въздъхна дълбоко от облекчение. Не искаше никой от двамата да пролива кръвта си върху каменните плочи на Баримор.

Тъй като студеното месо не я привличаше особено, Катрин си взе парче сирене и резен сух хляб. Двамата мъже до нея ядяха с настървен апетит. Тя хвърли крадешком поглед към Хю.

Наистина бе станал хубав мъж. Носът му беше малко широк, но прилягаше добре на квадратната му челюст и на кръглото му лице. Устата му бе красиво оформена, очите му — блестящо сини, а косата му — по-червена и от нейната. Трябваше да бъде доволна. Всяка жена копнееше за красив съпруг. Самата Катрин напоследък копнееше за мъж, който да е едновременно красив и страстен. Хю беше и двете. Тя знаеше, че трябва да бъде във възторг. Каза си, че е във възторг.

Не искаше да поглежда към Лиъм. Боже господи! Не искаше да сравнява двамата мъже. Нямаше да ги сравнява. Но образът на Лиъм изпълваше съзнанието й. Златен, ярък, поразителен. Той беше слънцето и до него всеки мъж, дори Хю, бе само далечна, трепкаща звезда.

Катрин рязко прекъсна мислите си. Съсредоточи се върху яденето.

Хю бе приключил с вечерята и я гледаше усмихнат и доволен. Ръката му беше върху нейната, пръстите му я галеха. Катрин видя светлината на страстта в очите му, но усети някакво безпокойство.

— Значи си израснала в манастир — отбеляза той, а погледът му се плъзна към ръба на корсета й.

Катрин се бе справила доста добре със зашиването на роклята си и пищният й бюст беше силно пристегнат и прибран. При все това погледът на Хю я смути.

— Да.

— Колко жалко.

Катрин се размърда неспокойно. Какво искаше да каже Хю?

Той й се усмихна приятелски.

— Онази Кейти, която познавах, беше винаги боса и тичаше като луда из цялата околност. Помня те като дете с дълги плитки, което постоянно се катери по дърветата. Не мога да си те представя затворена в манастир, с игла в ръка.

— Станах добра шивачка — значи, може да се каже, че годините са били прекарани полезно.

Хю се засмя.

— Талант, който всяка жена несъмнено трябва да развие. — Погледът му беше топъл. — Спомням си как майка ти се беше отчаяла, че никога не ще се научиш на никакъв женски занаят. Спомням си и как баща ти се присмиваше на това. Джералд много се забавляваше с момчешките ти занимания.

Катрин се усмихна при спомена за нежната тревога в очите на Джоан Фицджералд, когато видеше дъщеря си да тича боса, разчорлена и най-често в момчешки панталони и жакет. Сега тя също си спомни как баща й се смееше на това. Джералд тайно се гордееше, че дъщеря му може да се катери по дърветата и да язди не по-зле от което и да било момче. Катрин се усмихна на Хю още по-широко, засияла от щастие.

Лиъм шумно постави чашата си на масата, после я напълни с още бира.

Хю хвана ръката на Катрин в своята.

— Но, Кейти, има нещо, което не разбирам. Правилно ли чух, че кралицата е заповядала на О’Нийл да те доведе при мен?

Катрин кимна.

— Беше много великодушно от нейна страна, Хю. Боях се, че може да ме прати при баща ми в Селинджър Хаус.

— Е — каза Хю, — аз се радвам, че си тук и можеш да останеш колкото искаш, но защо тя те е пратила при мен, вместо при баща ти или при чичо ти?

Тя се вкамени.

— Кейти?

Катрин усещаше че Лиъм ги наблюдава като ястреб — неотклонно и някак хищно. Не успя да се въздържи и го погледна. Очите му бяха присвити, студени и съсредоточени. Тя се обърна към Хю.

— К-къде другаде да ме прати, Хю? Н-ние сме сгодени. Тъкмо при теб трябваше да ме прати.

Хю още държеше ръката й, но очевидно бе изумен.

— Хю? — каза колебливо Катрин.

Той пусна ръката й.

— Катрин! Какво, за бога, те кара да мислиш, че още сме сгодени?

Тя се улови за масата.

— Ние сме сгодени от люлката. П-поправи ме, ако греша. Този годеж никога не е развалян.

Хю я гледаше с неприкрит ужас.

Сърцето на Катрин затуптя лудо.

Той се опомни и взе двете й ръце в своите.

— Катрин, не зная как да говоря за това.

Тя си напомни, че трябва да диша. Каза си, че всичко ще бъде наред.

— Бащите ни са уговорили годеж между мен и дъщерята на графа на Дезмънд. Всъщност на три места договорът те споменава именно като дъщерята на графа на Дезмънд. Само на едно място е дадено рожденото ти име.

— Не разбирам.

Хю стисна зъби. Погледът му се плъзна към устните й, сетне към гърдите й.

— Дяволите да го вземат, ти си толкова хубава, но… не си дъщеря на Дезмънд. Вече няма граф на Дезмънд. Годежът престана да съществува в деня, в който престана да съществува графът на Дезмънд. Сега разбираш ли?

Катрин скочи на крака.

— Земите на баща ми са присъединени към Короната, а титлата му е отнета. Но аз още съществувам, Хю.

Хю също стана.

— Катрин, аз отнесох въпроса пред ирландския съд. Съдиите се съгласиха, че тъй като името ти е използвано само веднъж в договора, годежът е бил между мен и дъщерята на графа, а не между мен и Катрин Фицджералд.

Тя зяпна, неспособна да проговори.

— Съдиите го решиха, Катрин. Това стана малко след процеса срещу баща ти.

Тя беше шокирана, но дълбоко в себе си винаги бе знаела, че нещо не е наред, защото през всичките тези години той не й беше пратил никаква вест и не беше я повикал у дома. Сега всичко си идваше на мястото. Дъщерята на графа на Дезмънд вече не съществуваше. Хю Бари нямаше да се ожени за Катрин Фицджералд, госпожица Никоя. Очите й се напълниха със сълзи, но Катрин вирна глава.

— И кой го отнесе до съда, Хю?

Той се поколеба.

— Аз. Разбира се, че аз, Кейти, независимо колко си красива, аз не мога да се оженя за теб. Ти нямаш зестра, нямаш име, нямаш нищо. Сигурно разбираш това.

Тя успя да сдържи сълзите си.

— Освен това, вече от три години съм сгоден за дъщерята на графа на Томънд. Тази пролет тя ще стане на петнайсет и ще се оженим.

От устните на Катрин се отрони тихо възклицание. Тя преглътна и изправи рамене.

— Не ме интересува.

— Кейти — Хю взе ръката й. — нека да поговорим насаме.

— Не.

— Моля те.

Катрин наистина не се интересуваше от това какво още би могъл да й каже. Беше се изразил повече от ясно — щеше да се ожени само за дъщеря на благородник, такава, която има подходящо положение, която не е обедняла като нея.

Внезапно тя осъзна, че Лиъм се е изправил и е застанал до нея.

— Катрин е уморена, Бари. Разговорът ти насаме може да почака.

— Мисля, че не може — отсече Хю.

Катрин моментално усети напрежението между двамата мъже. Не беше преминало, бе само затаено и сега отново се нагнети. Те се мразеха и просто търсеха повод, за да се нахвърлят един върху друг. Тя почувства как въздухът помежду им се нажежава.

— Добре — каза Катрин и се приближи до Хю. Беше готова на всичко, само и само да избегне битката и да сложи по-бързо край на тази ужасна нощ.

Хю се усмихна, хвана я под ръка и я поведе към тясното стълбище. Катрин усещаше, че Лиъм ги гледа, усещаше неприязънта, която се излъчваше от него, но в момента не можеше да мисли за това. Въпреки първоначалния й смут, породен от факта, че след всички тези години Хю й се бе сторил напълно непознат, той беше нейният любим от детинство, беше й скъп приятел. И бруталният му отказ, жестокото му предателство я бе наранило до дъното на душата й. Както тайно се бе страхувала, Хю не я искаше, беше я забравил, беше избрал друга. Какво ще стане с мен сега, запита се с ужас Катрин.

И златният образ на Лиъм изпълни съзнанието й.

Хю затвори вратата на малката стая на горния етаж, в която нямаше нищо друго, освен рогозки и тясно легло.

— Можеш да спиш тук тази нощ, Кейти — каза той.

Катрин сви рамене. Беше му обърнала гръб и стоеше в средата на стаята, далеч от него.

Но Хю се приближи и застана точно зад нея.

— Катрин, съжалявам, че не си знаела и че си изминала целия този път с мисълта да се омъжиш за мен.

Тя не каза нищо. Но беше успяла да възвърне самообладанието си. Обърна се с лице към него и едва сега забеляза, че е малко по-висока от него.

— Но в същото време се радвам, защото ти си най-красивата жена, която съм виждал и защото ако не беше дошла, можеше никога да не се срещнем отново.

— Това няма значение — каза Катрин кратко.

— О, има. — Хю докосна лицето й. Тя трепна. — Аз съм ти приятел, Кейти. Ако помислиш малко, ще разбереш, че няма къде да отидеш. Можеш да се върнеш в Лондон, но там е само затворът на баща ти — Селинджър Хаус. Аскийтън е почти запустял и там ще бъдеш само бреме за чичо си и за роднините си, защото тяхното положение е далеч по-тежко от моето. Те загубиха всичко, когато баща ти загуби Дезмънд. Няма да се изненадам, ако решат да те изпратят обратно във Франция, макар че, като се замисля, те не могат да си позволят нито разноските за пътуването ти, нито издръжката ти в манастира.

Катрин усети как цялата настръхва от безпокойство. И от страх.

— Те няма да ме отпратят. Сигурно все пак ще могат да ме хранят. Ние имаме и други замъци и къщи.

— Касълмейн, Шанид, Нюкасъл и Касълайлънд — споменавам само някои от владенията на баща ти — са напълно обезлюдени. Всъщност, в Касълмейн живеят войници на кралицата. — Катрин възкликна ужасено. — Доколкото знам, родът ти още държи Дингъл, но той е само една малка кула и сега е доста пренаселен — каза Хю, като я гледаше. — Там няма да имат място за теб.

— Не ти вярвам!

— Не бих те лъгал, Кейти — промълви тихо той.

Катрин нервно приглади гънките на роклята си. Не беше и сънувала, че всичко може да бъде изгубено — всичко, освен Дингъл и може би няколко много малки, много стари крепости.

— Не можеш да останеш при роднините си — продължи Хю. — Нима искаш да се омъжиш за някой овчар? За някой селяк?

Тя го погледна и поклати отрицателно глава.

— Но можеш да останеш тук — каза Хю.

Катрин срещна дръзкия му поглед и й се доплака. Що за предложение беше това?

— Защо изглеждаш толкова изненадана? Смяташ ли, че ще те изоставя само защото съм сгоден за друга?

— Предлагаш ми дом? — попита объркано тя.

Той се усмихна.

— Да, дом със здрав покрив над главата ти, храна на масата и хубаво топло легло.

Катрин се взря в него и видя пламъка в очите му. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Искаш да кажеш, че ще имам собствено легло или имаш предвид своето легло?

Хю се засмя.

— Винаги си била умна, Кейти. Ще спиш в моето легло. Не мога да те оставя да живееш под покрива ми, без да те докосна, скъпа. Ти си красива. Желая те. Ти си всичко, за което мечтае един мъж. Колко жалко, че баща ти беше лишен от собствеността си.

Тя стисна юмруци.

— Какъв добър приятел си ти, Хю.

— Защо се сърдиш? Ти вече не си дете. О’Нийл е разкъсал роклята ти, нали?

Катрин пребледня.

— Знаех си! А когато си напуснала манастира, си била девствена, нали? — Сега беше почервенял от ярост.

Тя намери сили да каже:

— Още съм девствена, Хю.

Очите му се ококориха широко.

— Тогава много се радвам, а О’Нийл е глупак. Е, Кейти? Какво ще кажеш? Ще останеш ли при мен?

Катрин отчаяно търсеше думи.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — каза тя горчиво. — Не мога да повярвам на ушите си.

— В това няма нищо обидно — прекъсна я нетърпеливо Хю. — Едва ли ще съм първият мъж, който си има любовница, а и с теб сме приятели, стари приятели. Няма да бъдеш нещастна.

Катрин усети, че всеки миг ще се разплаче. Но не искаше да плаче, не и пред него.

— Някога те обичах — каза тя, — но вече не. — Сетне се втурна покрай него и побягна надолу по стълбите. Вероятно сега го мразеше. Не можеше да си спомни някога да е била наранявана толкова жестоко.

Стъпалата бяха тесни и така излъскани през столетията, че в бързината си Катрин се подхлъзна и полетя надолу. Но Лиъм, който през цялото това време не бе преставал да обикаля нервно в основата на стълбата, скочи и я улови.

В първия миг тя инстинктивно го прегърна, за да възвърне равновесието си. Но когато се вгледа в сивите му очи, не видя нито гнева му, нито неговата загриженост. Просто си спомни, че той е още един мъж, който иска да я използва в леглото си за свое удоволствие, и свирепо се нахвърли върху него. Лиъм я пусна.

— Какво искаше той?

— Това, което искате всички вие мъжете, естествено — процеди през зъби Катрин. Очите й пламтяха гневно, макар че бяха пълни със сълзи. — Искаше да остана в Баримор и да топля леглото му — каза тя горчиво. — Не съм достатъчно подходяща да му стана съпруга, но от мен би излязла добра курва! — Понечи да се втурне покрай него и да побегне, но успя да направи само крачка, защото Лиъм протегна ръка, хвана я и яростно я завъртя към себе си.

— А ти какво му каза? — попита той.

Лицето му се надвеси над нейното. В очите му гореше огън.

Катрин се задърпа ожесточено.

— Трябваше да му кажа да върви по дяволите! Сега казвам на теб, О’Нийл — върви по дяволите и ме остави на мира. И двамата ме оставете на мира! — Тя се освободи от него и изтича навън във влажната, студена нощ.

И там, облегната на стената на замъка, без пелерина, премръзнала, Катрин най-после заплака. След известно време сълзите й пресъхнаха. Но студът остана, обвил ледените си пипала около пустото й сърце.

12.

Лиъм се загледа след Катрин. Независимо от факта, че току-що беше спечелил много важна победа благодарение на вероломството на Хю и че определено беше доволен от отказа му да се ожени за Катрин, той бе загрижен за нея. Но не я последва. Искаше му се да го направи, но устоя на този импулс.

Отношението на Катрин към него сега не беше по-добро от отношението й към Хю, а може би дори бе по-лошо. Някога тя беше обичала Хю; свързваха ги дълги години на приятелство и близост — години, които нищо и никой не бе в състояние да зачеркне; може би въпреки отказа му, който беше чисто политически, Катрин още копнееше за него. А с Лиъм не я свързваше никакво общо минало. Двамата споделяха съвсем малко спомени и това бяха спомените за похищението й и за миговете, които бе прекарала в леглото му против волята си.

Лиъм чу, че Хю слиза по стълбите и се обърна. Беше се оказал прав. Хю бе отказал на Катрин. Въпреки че самият Лиъм на негово място не би го направил, той го разбираше напълно. Хю беше постъпил така, както би сторил всеки благородник. Просто богатите лордове не се женеха за бедни просякини.

Хю втренчи очи в неговите. Лиъм отвърна на погледа му. Наистина разбираше прекрасно другия мъж. Хю нямаше да се ожени за Катрин, не и при сегашните обстоятелства, но бе решен да я направи своя любовница. Значи между двама им с Лиъм имаше нещо много общо.

Дълго време останаха така, впили погледи един в друг, враждебни и решителни — като два елена, сплели силните си рога. И двамата съзнаваха, че предизвикателството е голямо. Само единият от тях щеше да спечели Катрин. Лиъм се обърна пръв и се върна до масата. Хю го последва и напълни две чаши с горчива бира.

— Е, О’Нийл, права ли беше Кейти? Имаш ли вземане-даване с кралицата или не? — попита той.

Лиъм отпи от бирата си. Колко предпочиташе искрящото френско червено вино!

— А теб какво те засяга това?

— Не ми харесва да забавлявам в дома си един англичанин.

— Тогава мисли за мен като за ирландец.

Хю го изгледа.

— Бих искал да мисля за теб като за ирландец, но се опасявам да не би това да се окаже грешка.

Лиъм просто се усмихна. Изчакваше да види накъде бие Хю, макар че вече се досещаше.

— Еретик ли си? — попита Хю.

Усмивката на Лиъм придоби студен блясък.

— Протестант съм.

— Значи следваш политиката на своята протестантска кралица.

Лиъм не пропусна да забележи, че за разлика от повечето останали католици, Бари не посмя да нарече кралицата еретичка.

— Следвам вятъра на съдбата.

Сега Хю се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не зачиташ нито бог, нито кралицата.

Лиъм отново се засмя. Очите му заблестяха.

— Май се каните да ми предложите прекрасна съдба, лорд Бари.

Бари се усмихна отново.

— Не всеки ден Господарят на моретата идва в дома ми. Ако не се възползвам от това, ще съм най-големият глупак.

— Все още не съм решил дали си глупак или мъдрец — каза спокойно Лиъм. — Може би предложението ти ще наклони везните.

Хю впери поглед в него.

— Страната е във война.

— Както добре знаят и децата.

— През изминалата зима ирландците разчитаха изцяло на испанска помощ. Беше страшно студено. Без провизиите, които получавахме от Испания, щяха да загинат много повече хора от стотиците, които измряха.

Лиъм забарабани с пръсти по масата.

— Нима мислиш да ме трогнеш и да ме накараш да изпитвам съжаление? У мен няма съжаление. Към никого.

Хю изсумтя.

— Така се и говори. Говори се, че ограбваш безмилостно всякакви кораби, независимо от националността им. Че никой не може да ти избяга, ако си решил да го преследваш. Освен това е добре известно, че предпочиташ испанската плячка пред всички други.

Погледът на Лиъм беше непроницаем. Той сви рамене.

— Грешиш. Съкровището си е съкровище и не ме интересува кой е притежателят му.

Бари се наведе напред.

— Ние можем да те използваме, О’Нийл.

— Ние?

Хю стисна зъби.

— Фицморис и останалите храбри лордове, които се борят да освободят земите ни от англичаните, от кралицата.

— Предлагаш ми да свържа съдбата си с шепа католици-предатели? — попита спокойно Лиъм, вдигнал вежди.

— Ти вече си предател, О’Нийл. Изненадан съм, че кралицата е опростила кървавите ти престъпления. Нямам представа какво си й предложил в замяна на нейното опрощение. Но и двамата знаем, че ако отново попаднеш в Тауър, най-вероятно ще увиснеш на бесилото.

— Целият треперя.

— Нямаш какво да губиш. Можеш само да спечелиш, ако се присъединиш към нас.

Устните на Лиъм се извиха саркастично.

— Напротив, виждам много, което мога да загубя и малко, което да спечеля, Бари.

— Нямаш ли капчица съчувствие към родната си страна?

— Но аз съм англичанин, забрави ли?

Хю пламна.

— Шон О’Нийл се бори с Короната до последния си дъх. Никой мъж не се е бил с англичаните повече от него. Той мразеше англичаните, мразеше кралицата.

— Както ти сам каза по-рано тази вечер, той беше убиец, а не герой. Освен това беше изнасилвач и варварин — каза студено Лиъм.

Бари повдигна вежди.

— Извини ме. Никога не съм се срещал с него.

— Значи си щастливец — каза безизразно Лиъм. — Няма да ме трогнеш като споменаваш баща ми. Не ми пука с кого се е бил той и защо.

— Мога да ти уредя среща с Фицморис вдругиден, ако си съгласен — каза Хю, като се наведе напред с решително лице. — Аз не успях да те спечеля на наша страна, но той е по-разпален и по-убедителен и е успявал да привлече други, още по-малко заинтересовани от теб.

Лиъм се изправи.

— Може да е и самият дявол, който ми предлага безсмъртие, Бари, но няма да ме спечели за каузата на католицизма и предателството.

Бари също се изправи.

— Исусе, ти си бил набожен!

Лиъм леко се усмихна.

— Нямам желание да печеля симпатията на католици и фанатици, които не мислят за нищо друго, освен за това да горят мъже, жени и деца на кладата. — Той с мъка прогони яркия спомен. Спомен, който не бе просто видение, а нещо много по-живо — в ушите му отекнаха ужасните, непоносими женски писъци, ноздрите му доловиха мириса на горяща плът.

— В Ирландия не е имало клади!

— Още не. Но Фицморис беси момчетата наравно с мъжете, оставя жени и деца да умират от глад, и всичко това в името на бога. — Очите на Лиъм засвяткаха. — Намери си някой друг да играе предателската ти игра, Бари. Нямам никакво намерение да се срещам с Фицморис, освен за да го предам на кралицата.

С тези думи Лиъм прекоси салона и се отправи към сламеника, който му бе донесъл Макгрегър.

Хю го проследи с разярен поглед.

— Не ти вярвам — извика той накрая. — Не вярвам, че си лоялен към кралицата. Вярвам, че можеш да бъдеш купен, приятелю.

Лиъм обърна сламеника с ботуша си, така че единият му край се подпря на стената. Усмихна се.

— За това си прав. Мога да бъда купен. Но само когато цената оправдава риска, а вие не можете да си позволите цената за моето участие в тази работа.

Бари отново седна и си наля още бира. Лиъм от своя страна се разположи върху сламеника, питайки се дали въпросът е приключен. Съмняваше се.

Но докато лежеше в тъмния ъгъл, той мислеше за страха на Короната от Фицморис, който се бе оказал далеч по-голяма заплаха, отколкото Фицджералд изобщо би могъл да бъде, и за това как англичаните се бяха отчаяли, че никога не ще го заловят и не ще сложат край на бунта. Кралица Елизабет щеше да бъде много благодарна, ако Фицморис бъдеше принуден да се подчини. Ако Фицморис бъдеше заловен. Всъщност, Лиъм бе сигурен, че човекът, който успее да плени фанатизирания ирландец, ще може сам да определи наградата си, каквато и да е тя. А освен всичко останало, Фицморис беше и враг на бащата на Катрин.

Но дори папистът да бъде заловен скоро, това едва ли щеше да помогне на Фицджералд, който щеше да остане до края на дните си разорен и затворен в Селинджър Хаус — освен ако не настъпеха нови обстоятелства, които да предизвикат възстановяването му като граф на Дезмънд и завръщането му в Ирландия. Това, което се питаше Лиъм, бе какви биха могли да бъдат тези обстоятелства.

Питаше се и дали би дръзнал да се включи в толкова опасна и смъртоносна игра, дали би се осмелил да се намеси в разпределението на властта в южна Ирландия. Мисълта го изпълни с трепетна възбуда. На заспиване в ума му вече се въртяха невероятни възможности и Лиъм осъзна, че независимо от изявленията си преди малко, много скоро по един или друг начин ще бъде въвлечен в католическия бунт срещу Короната.

Катрин лежеше свита на кълбо върху леглото в пълна тъмнина, преглъщаше сълзите си и се питаше какво ще прави сега. Бе напуснала манастира, за да може да се омъжи. Бе напуснала манастира без да има представа за положението на баща си, без да знае, че той няма нито възможност, нито желание да й потърси съпруг. Разбира се, че чичовците й и всички васали на Фицджералд са загубили всичко, когато Джералд е бил осъден за измяна — та нали имотите им всъщност бяха негови. Хю беше прав, когато й каза, че ако се върне да живее при тях, би била само още един товар върху плещите им. Беше прав, като й каза, че няма къде да отиде. Но бе пропуснал да каже, че нямаше и никой, към когото Катрин да се обърне. Никой.

Освен Лиъм О’Нийл. Но той беше причината за повечето от проблемите й; никога не би могъл да бъде тяхното разрешение.

Внезапен хлад нахлу в малката студена стая.

Въпреки че си бе легнала напълно облечена и се бе завила както с обшитата с кожи пелерина, така и с одеялото, което бе намерила на леглото, тя потрепери от студ и се зачуди откъде ли може да идва това странно течение. Изведнъж до слуха й достигна тихо шумолене от нечии дрехи. Катрин изтръпна от страх. Сърцето й затуптя лудо.

— Кейти! — Хю нежно стисна раменете й.

Тя рязко се обърна към него. Беше поставил на пода една малка свещ и бе коленичил до леглото. Усмихна й се.

Катрин се надигна и седна с ръка на гърдите.

— Хю! Какво търсиш тук? Уплаши ме! Помислих, че някой иска да ме убие!

Хю се засмя тихо, сетне ръката му внезапно се озова върху бузата й. Катрин се вцепени. Палецът му погали плътната й долна устна.

— Не съм дошъл да те убивам, Кейти. Дойдох да те накарам да промениш решението си.

Тя разбра. Каква глупачка беше да не проумее веднага намеренията му. Сега съвсем ясно виждаше похотливия пламък в очите му.

— Махай се.

Той се засмя отново. Ръката му се плъзна към рамото й и внезапно го сграбчи здраво.

— Не, не още.

Катрин тръсна рамене, за да се освободи.

— Махай се!

— Няма да ти причиня болка. Всъщност, ще те заболи мъничко, но само в началото. Имал съм и други девици, Кейти. Аз съм мъж, който знае какво прави. — Той я повали по гръб, вмъкна коленете си между нейните и легна отгоре й.

Катрин закрещя и се задърпа диво, опитвайки се да го удари. Но Хю задуши писъка й с уста, улови двете й китки с една ръка, после бързо дръпна полите нагоре до кръста й и разтвори бедрата й със своите. Тя започна да се мята още по-ожесточено, осъзнала, че той е напълно възбуден. Беше ужасена. Хю развърза панталоните си и освободи члена си, който я удари по корема. Останала почти без дъх, Катрин пъшкаше и правеше отчаяни усилия да го отблъсне. Устните му се откъснаха от нейните.

— По дяволите, Кейти, ние сме приятели! Отпусни се! — скръцна със зъби Хю. — Ще ти хареса.

— Не сме приятели — простена тя, дишайки тежко. После се наведе рязко към него и захапа ръката му с все сила.

Той изръмжа и я зашлеви през лицето. Катрин се стовари на леглото, зашеметена от болка. Пред очите й заиграха звезди. Смътно почувства, че пръстите му се спускат към сухата девствена кожа между бедрата й. Знаеше, че трябва да се бори, но усещаше крайниците си натежали и безжизнени. Обзе я паника. Щеше да бъде изнасилена. Тя успя някак си да се размърда… и внезапно тялото на Хю се издигна във въздуха.

Всичко беше като в мъгла. Хю политна през стаята и се приземи с глава в стената. Погледът на Катрин се проясни и тя видя как Лиъм изправя Хю на крака и стоварва мощния си юмрук право в лицето му. Хю изрева и се срина на пода, но Лиъм отново го изправи и този път заби юмрука си в корема му, като го остави без дъх. Миг след това Хю лежеше свит на пода и стенеше, изпаднал почти в несвяст.

Лиъм го преобърна по гръб с босия си крак, извади кинжала си и се обърна към Катрин.

— Само кажи и ще го убия. Или ако предпочиташ, ще го кастрирам.

Катрин придърпа полите си надолу и се взря в него. Сърцето й още туптеше необуздано. Цялото й тяло трепереше. Струваше й се, че ще повърне.

— Н-не.

Ножът изчезна. Лиъм се изправи и я погледна.

Тя се облегна на стената, но и се догади още повече, затова бързо се изви на една страна и се надвеси през леглото.

Лиъм донесе гърнето от ъгъла на стаята и го постави до нея. Но Катрин не повърна. Тогава той отмести гърнето и сложи ръка на гърба й. Тя трепереше неудържимо.

— Катрин — каза дрезгаво Лиъм.

Катрин се отпусна назад, закри лице с ръце и си каза, че няма да плаче. Но й беше дошло твърде много. Познаваше Хю от най-ранно детство. Как бе могъл да се опита да я изнасили?

— Катрин! — Тонът му беше рязък. Той седна до нея на тясното легло, без да я докосва. — Наранена ли си?

Задавена от сълзи, тя успя само да поклати глава отрицателно. Лиъм хвана ръцете й, свали ги от лицето й и ги задържа в своите.

— Нарани ли те? — попита отново той.

Със сетни усилия Катрин възпря потока от сълзи, напиращи в очите й, и пак завъртя глава.

— Н-не.

На светлината от свещта тя видя, че Лиъм е стиснал здраво челюст. Погледите им се срещнаха. Той се поколеба, после вдигна ръка и много нежно докосна лицето й. Показалецът му погали овала на брадичката й.

Катрин се взираше в сериозните му сиви очи и не можеше да помръдне.

Изведнъж зениците му помръкнаха. Ръката му обърна главата й на една страна.

— Той те е ударил.

Тя кимна и напрегна отчаяно всичките си сили. Защото още миг и щеше да се хвърли безразсъдно в прегръдките на този мъж.

Лиъм заизучава мястото, където я беше ударил Хю. Слепоочието му видимо пулсираше. Едва сега Катрин осъзна, че бузата й се е подула и я боли. Когато пръстите му я докоснаха, тя трепна. Лиъм отдръпна ръка и се изправи.

— Мисля, че все пак ще го убия — каза той.

— Не! — Катрин го сграбчи за китката. Тогава видя колко е окървавена ръката му и я пусна. Погледите им отново се срещнаха. — Аз… моля те. Достатъчно. Тази нощ вече се случиха прекалено много неща!

Очите му се взряха в нея дълго и преценяващо. Накрая той кимна.

— Ти си много смела жена, Катрин. Смела и необикновена. На твое място повечето жени щяха да са изпаднали в истерия.

— Аз съм… в истерия. — Не можеше да отмести поглед от него.

Лиъм се усмихна леко и усмивката му бе като слънце, което прогонва черните, страшни облаци.

— Не бих казал. — После стана сериозен. — Не обвинявам Хю за това, че те желае толкова силно. Обвинявам го само в липса на финес. — Той тръгна към открехнатата врата. — Ще върна лорд Бари в собственото му легло. Тъй като вратата на твоята стая няма резе, аз ще преместя сламеника си на пода в коридора. Макар да съм убеден, че тази нощ Хю няма да се събуди, за да те мъчи повече.

— Знам — каза Катрин тихо. — Лиъм, благодаря ти.

Той замръзна; звукът на кръщелното му име отекна между тях като камбанен звън. Колко интимно звучеше!

Накрая Лиъм се опомни и излезе, за да повика прислугата. Малко след това Хю бе отнесен в спалнята си от двама от своите хора, а Катрин лежеше будна и знаеше, че навън пред стаята й Лиъм също като нея лежи, без да може да заспи.

Тръгнаха си малко след изгрев слънце. Мекото време от предишните няколко дни го нямаше и утрото беше сиво и мрачно, имаше мъгла и ръмеше. Хю Бари не ги изпрати. Остана в леглото — очевидно за да лекува раните и гордостта си.

Катрин яздеше между Лиъм и Макгрегър и се опитваше да не мисли за онова, което бе казал и направил Хю, опитваше се да не мисли как Лиъм я беше спасил. От време на време се питаше дали повечето от събитията от изминалата нощ не са плод на въображението й. Нямаше съмнения за това, че Хю едва не я бе изнасилил — изживяването беше толкова ужасно и реално, че знаеше, че никога няма да го забрави, — а за милото, нежно отношение на Лиъм. Той беше загрижен за нея. Сигурна бе в това нощес, беше почти сигурна и сега.

Но тази сутрин Лиъм не й бе казал и дума. Само веднъж хвърли бърз поглед към удареното й лице, но веднага се извърна. Тя се беше видяла в огледалото и знаеше, че представлява ужасяваща гледка. Дясната половина на лицето й бе подута и ставаше все по-силно морава. Противно на волята си, Катрин откри, че жадува Лиъм да й даде някакъв знак, че среднощната му загриженост е била истинска, но така и не получи такъв.

Слязоха от седлата, за да прекосят някакъв поток. Тя реши, че моментът е достатъчно подходящ, за да постави въпроса, който я измъчваше — къде ще отиде сега. Докато конете вървяха през речните камънаци, Катрин се поколеба, защото не знаеше как да се обърне към него след благородната му постъпка от изминалата нощ, след като я бе спасил от сигурно изнасилване. На езика й беше малкото му име, но днес й се струваше прекалено интимно да го назове така.

— О’Нийл?

Конете стъпиха на отсрещния бряг. Лиъм я погледна.

— На „Морски кинжал“ ли се връщаме? — попита нервно тя.

— Да.

Пулсът й заби учестено. Дали след отказа на Хю той отново я смяташе за своя пленница? Страхуваше се да зададе следващия въпрос, но нямаше избор. Трябваше да научи какви са намеренията му.

— Къде ме водиш?

Сивият му поглед я прониза като кинжал. За момент Катрин си помисли, че няма да й отговори.

— Трябва да поговорим, Катрин. Но не сега. — Вече не я гледаше. — Ще говорим, когато се върнем на кораба ми.

Но Катрин не можеше да чака.

— Моето бъдеще ли искаш да обсъждаме? — извика тя.

— Да.

— Тогава трябва да го обсъдим сега!

— Навсякъде гъмжи от умиращи от глад разбойници, които търсят жертви като нас. Не е време за разговори. — Той рязко пришпори коня си в галоп. Конят на Катрин веднага го последва. Изпълнена с тревога, тя остави животното да я води.

По обяд достигнаха обградения със стени град и бяха пропуснати през северната порта, след което продължиха с бърз ход по тесните улички. Скоро се показа пристанището, вляво от което се намираха замъкът Корк и английският гарнизон. Множество шхуни, по-малки кораби и рибарски лодки се полюшваха на котва в залива. Точно в средата бе закотвен и „Морски кинжал“, черен и елегантен, с издути от морския бриз бели платна. Изглеждаше точно като пиратски кораб; изглеждаше така, сякаш копнееше да бъде освободен и да полети по вълните и по вятъра.

Катрин погледна Лиъм и видя как изражението му се смекчи, когато съзря кораба си. Не можеше да го вини, задето се гордее с него. Макар че бе пиратски галеон, „Морски кинжал“ бе красива и вълнуваща гледка. Хрумна й, че корабът някак съвсем точно приляга на своя собственик.

— Ще ни позволят ли да си тръгнем?

Бяха спрели на един от кейовете. Катрин видя, че ги очаква малка лодка.

— Не могат да ме спрат, дори да опитат — заяви Лиъм така, сякаш твърдеше несъмнен факт.

— Но… сър Перът?

Той я погледна.

— Мисля, че би искал да си поговори с мен преди да си тръгнем. Но аз нямам какво да му кажа и не смятам да му окажа честта да стоя тук и да чакам от него позволение, за да отплавам. — Лиъм се усмихна. — Толкова груб човек заслужава грубо държание, нали?

Катрин не успя да му се усмихне в отговор. Не се съмняваше, че Перът ще побеснее, когато открие, че „Морски кинжал“ си е отишъл.

— Това ти харесва — каза тя внезапно. Беше обвинение, но и смайващо откритие.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Харесваш опасността. Харесва ти предизвикателството да си заминеш преди Перът да узнае и да те задържи. Ти се наслаждаваш на опасността!

Лиъм се засмя.

— Никога не съм се замислял за това, но може би си права. — Той скочи от коня. — Момче!

Едно от малките, одрипани хлапета, които обикаляха по пристанището, дотича начаса.

Лиъм му връчи няколко пенса.

— Отведи тези коне обратно в конюшнята.

Монетите изчезнаха незабавно.

— Да, сър. — После момчето попита: — Вие ли сте пиратският капитан?

Очите му бяха широко ококорени и изпъкваха — огромни и сини — на фона на мръсното му лице.

— Да, такъв съм — каза Лиъм, а после смръщи свирепо вежди. — А сега се омитай с конете, преди да съм решил да взема хубавото ти малко задниче с нас!

Момчето сграбчи юздите и хукна като стрела. Конете затрополиха след него.

Катрин погледна Лиъм.

— Нима ти харесва да го плашиш?

Той се ухили. Ефектът беше поразителен.

— Той очакваше да види голям лош пират. Най-малкото, което можех да направя, бе да задоволя очакванията му.

В отговор Катрин също му се усмихна.

Но неговата собствена усмивка се стопи и той я изгледа втренчено, преди рязко да й обърне гръб. Катрин се взря в лодката, загърнала рамене в пелерината си. Миналата нощ Лиъм бе загрижен за нея, беше почти сигурна в това. Но днес нехаеше за нея, сякаш бе непознат. Защо? Не разбираше. Не разбираше този мъж.

Но защо ли изобщо искаше да го разбере? Той бе пират, не биваше да забравя това. Пират и син на Шон О’Нийл.

Щом „Морски кинжал“ заплава през залива и се насочи към морето, Лиъм отстъпи щурвала на помощник-капитана, застана на носа и се загледа в стоманеносивата вода. Беше ледено студена, но той обичаше да чувства морските пръски върху лицето си. „Морски кинжал“ обожаваше да плава. Беше бърз и лек кораб, пригоден за луда надпревара с ветровете, копнеещ да пори вълните като бръснач. Лиъм си каза, че когато навлязат в открито море, ще опъне платната му и ще го остави да се носи по вятъра. Да, но накъде?

Знаеше, че не му остава много време. Скоро трябваше да отправи предложението си към Катрин. Тя очакваше да обсъдят нейното бъдеще.

Но Лиъм се страхуваше. Невероятно, но факт — той, който не знаеше що е страх, който срещаше всяка опасност с ледено спокойствие, бистър ум, удвоени сили и умения, сега се страхуваше от една жена… от отказа на една жена.

Катрин бе отказала на Хю, любимия от детството й. Лиъм почувства, че цялото му тяло е сковано от напрежение. Беше глупаво да мисли, че вместо това тя ще приеме за покровител него — един презрян пират и син на убиец. Трябваше да й предложи нещо много по-добро, много по-голямо от всичко, което й бе предлагал досега.

И все пак той усещаше, че нищо не би могло да бъде достатъчно. Вече познаваше много добре гордостта на Катрин Фицджералд. И нейното презрение. Но… не беше ли се променило нещо между тях през изминалата нощ?

Лиъм се боеше да мисли за това, да се надява. Но не бе в състояние да попречи на сърцето си да бие силно тъкмо с тази мисъл, с тази надежда.

И все пак продължаваше да се страхува. Той се вкопчи в парапета на кораба, неспособен да се обърне и да тръгне. Пулсът му препускаше лудо. Разумът му казваше, че е проклет глупак. Да се осмели да надскочи себе си, да иска награда, достойна за много по-различен, за много по-добър мъж. Но сърцето му се осмеляваше да иска.

Накрая Лиъм се обърна и се отправи към каютата си, за да се изправи срещу Катрин и да я помоли да му стане съпруга.

Катрин стоеше до отворения люк, неспособна да се наслади истински на хладния допир на морския бриз върху лицето си. Гористият северен бряг на залива бързо се отдалечаваше от очите й. Тя очакваше Лиъм със свито от тревога сърце и се питаше за какво ще разговарят и какво ще е бъдещето й.

— Катрин? Готов съм да говоря с теб.

При звука на гласа му пулсът й се ускори шеметно, раменете й се сковаха. Тя се обърна бавно.

Лиъм затвори вратата на каютата след себе си. Изражението му беше непроницаемо. Погледът му се взря в нея и Катрин се смути. Помисли си за това, което Хю се бе опитал да направи през нощта и за това как Лиъм му беше попречил. Помисли си за леглото с пурпурния балдахин в другия край на каютата; помисли за червено-златните шнурове.

— Къде ме водиш?

Той тръгна към нея, но когато ги разделяха само няколко крачки, рязко се спря.

— Катрин, не искам да те оставя да си отидеш.

Тя се вцепени.

Погледът му обходи лицето й, преди да срещне очите й.

— Мога да ти дам много неща.

Катрин не пророни и дума. Сърцето й туптеше като чук. Знаеше какво ще последва. Нямаше желание да се изправи пред още едно унизително предложение. Нямаше никакво желание да се чувства макар и малко изкушена от този мъж. Главата й се завъртя отрицателно.

Тогава Лиъм заговори бързо.

— Наблюдавах те онзи ден, когато минахме през пазара в Смийтфийлд. — Той се усмихна леко, но погледът му остана убийствено сериозен. — Видях как жадно гледаш дрехите и стоките. Видях удоволствието, изписано на лицето ти; видях как се извръщаше назад, когато си тръгнахме; как беше преизпълнена с копнеж, като дете, което си тръгва от първия си панаир.

Очите на Катрин бяха приковани върху красивото му лице. Независимо от яда и смущението си, тя прекрасно си спомняше невероятното изобилие от стоки на пазара; прекрасно си спомняше красотата и екстравагантността на придворните на кралицата; всички онези дрънкулки, които никога нямаше да притежава, никога нямаше да носи.

— Мога да ти дам всички богатства, които някога си сънувала, а също и такива, за каквито не си и сънувала. Не съм самохвалко, но този път ще падна дотам, че да се изтъквам. Аз съм по-богат от някои крале, Катрин. Копнееш за самур и визон? Или за хермелин и кожа от рис? — Лиъм сви рамене. — Можеш да ги имаш всичките. Ти си жена, създадена да се наслаждава на красивите неща. Ти си жена, създадена да бъде обичана, ценена и глезена като кралица. — Той огледа старата й, закърпена, грозна рокля. — Трябва да бъдеш облечена в коприна и кадифе, в панделки и дантели. Трябва да бъдеш облечена царски богато и красиво, Катрин. Трябва да носиш диаманти на ушите си и рубини на кръста си, а ако желаеш — сапфири и смарагди в косите си. Или предпочитанията ти са по-скромни? Тогава нека бъдат перли и злато. Няма значение. Трябва само да поискаш и всичко ще бъде твое.

Предлагаше й невероятни богатства, за да му стане любовница. Катрин се разтрепери от гняв. Разтрепери се от болка. И въпреки това дълбоко в душата й, в някаква скрита част от нея, трепна копнеж. Само преди няколко часа Лиъм я бе спасил от Хю. Миналата нощ той не беше пират, беше герой, нежен и загрижен.

— Хю е глупак и дръвник — каза Лиъм. — А също и бедняк. Знам, че аз не съм благородник, но никога не бих те наранил. Вероятно вече съм доказал това.

Беше го доказал, но от предложението му ставаше ясно, че в края на краищата не е по-различен от Хю.

— Отхвърлих отблъскващото предложение на Хю. Отхвърлям и твоето — каза тя рязко. — Няма да бъда ничия любовница.

Лиъм я погледна с очи, сиви като океана и също толкова неразгадаеми.

— Катрин, не те моля да ми станеш любовница, моля те да станеш моя съпруга.

Първоначално Катрин не го разбра. Вероятно сънуваше!

— Моля те да станеш моя съпруга — повтори той и сега тя забеляза, че една вена на слепоочието му пулсира отчетливо.

Заля я огромна вълна от уплаха. Не можеше да се движи, не можеше да проговори.

Лиъм продължи мрачно:

— Моят дом е един непристъпен остров далеч на север. Там ще бъдем в безопасност от онези, които могат да си помислят да ни попречат, макар че според мен скандалът покрай нашата женитба ще отшуми бързо. Не си ли казвала многократно колко много желаеш да се омъжиш? Не си ли казвала колко много желаеш съпруг и свой собствен дом? На острова имам чисто нова къща, която по нищо не отстъпва на английските, въпреки че аз не я използвам. Ако не я харесаш, ще я съборя и ще ти построя друга. — Той се поколеба. Гледаше я. Очите му бяха непроницаеми, тъмносиви. — Баща ти иска този съюз. Това ще бъде от полза за него. Аз ще му бъда от полза.

Катрин отново започна да диша, но с огромна трудност. Гърдите й се повдигаха. Беше стиснала юмруци. Трябваше пребори с изкушението — а то бе толкова голямо.

— О, господи! — прошепна тя измъчено. Той й предлагаше името си. Своето име. Предлагаше й брак.

Тонът му стана рязък.

— Катрин, трябва много внимателно да обмислиш предложението ми. Ти си интелигентна жена. Няма да имаш друго подобно предложение за женитба. Вероятно ще получиш предложения от фермери или мъже с подобно положение, но ти никога не би могла да станеш съпруга на фермер. Имаш ли нужда от малко време, за да помислиш? — Лиъм не се усмихваше. Не се беше усмихнал нито веднъж. — Разбирам, че сигурно си доста изненадана.

Малко бе да се каже, че е доста изненадана.

— Защо?

Той премигна неразбиращо.

— Защо, Лиъм? Защо сега искаш да се ожениш за мен?

Лицето му се изопна.

— Откакто баща ти ми го предложи, почти не съм преставал да мисля за това. Желая те, но няма да те насилвам. Искам да дойдеш при мен по свое желание.

— Разбирам. — Сълзите най-после потекоха по бузите й и тя припряно ги избърса с ръка.

— Мисли колкото време искаш — каза Лиъм и се отправи към вратата.

— Не — промълви тъжно Катрин. — Нямам нужда от време, за да обмислям брак с теб.

Той замръзна.

— Не мога да се омъжа за теб, Лиъм. Не мога да се омъжа за пират. — Тя обгърна рамене с ръце. Трепереше. — Баща ми може и да е в немилост, но Катрин Фицджералд не се е променила. Аз съм с благородно потекло. Никога не мога да се омъжа за пират. И няма значение, че баща ми желае този съюз за политическите си цели.

Лиъм стоеше изопнат и неподвижен като издялан от камък. Чертите на лицето му изразяваха болка.

— Съжалявам — прошепна Катрин

— Ти не си способна да разсъждаваш в момента — каза накрая той. — Още си развълнувана от изминалата нощ. Ще те оставя.

— Не — повтори тя и пак избърса сълзи с юмруци.

Лиъм стисна зъби.

— Сега нямаш друг избор, Катрин. Предложението ми е най-доброто, което би могла да получиш. Моля те да ми станеш съпруга. Други мъже, благородници като Хю, ще те помолят единствено да им станеш любовница.

Беше прав. Катрин се извърна, разкъсвана от болка.

— Може би след като се наспиш и размислиш малко, ще промениш мнението си. — Тя чу как Лиъм се обръща и тръгва към вратата.

— Няма да променя мнението си. Господи! — Катрин се облегна на стената. Опасяваше се, че всеки момент ще избухне в ридания.

— Моето предложение остава в сила. Помисли за всичко, което мога да ти дам, Катрин. Може би тогава ще надмогнеш презрението си към произхода ми и към това, което съм.

С тези думи той излезе.

Катрин се свлече на пода. Нима не искаше само това, което би искала всяка нормална жена? Защо светът сякаш се бе наговорил да й ограби онова, което й се полагаше? Тя беше аристократка. Дъщеря на граф. А се бе стигнало дотам да получава срамни предложения от благородници като Хю и предложения за женитба от пирати. Катрин придърпа колене към гърдите си. Знаеше, че Лиъм О’Нийл е прав. Че Катрин Фицджералд сега няма никакви реални шансове и че не ще получи по-добро предложение за брак от никого.

Но тя не можеше да се омъжи за сина на Шон О’Нийл. Никога. Дори ако наистина го желаеше.

13.

Не след дълго обаче тя осъзна, че й остава още един шанс.

Спускаше се здрач. Катрин изтича от каютата без ни най-малко да се изненада, че резето на вратата този път не е спуснато. Горе на палубата тя загърна пелерината още по-плътно около себе си и се озърна за Лиъм. Той отново беше на щурвала. С лудо разтуптяно сърце, Катрин се втурна към него и с мъка започна да изкачва стръмните стъпала. Лиъм я забеляза веднага.

— Почакай, Катрин. — Той остави щурвала на някакъв моряк, спусна се към нея, наведе се и я вдигна горе с безкрайна лекота, сякаш беше перце. За миг Катрин се вкопчи в него, за да възстанови равновесие, после бързо свали ръце. Остана й усещането за здравите му мускули.

— Искам да говоря с теб, Лиъм.

Очите му проблеснаха.

— Размислила си над предложението ми?

Тя долови копнежа в дрезгавия му глас.

— Не. Не съм размислила. Не мога, няма да се омъжа за теб.

Лиъм трепна.

— Остава ми още един шанс — продължи Катрин, решена да не обръща внимание на разочарованието му, което той не успя да скрие. Гледаше я много внимателно.

— Искам да отида при кралицата — каза тя.

Той повдигна светлокафявите си вежди.

— И ще се оставиш на милостта й?

— Да! — извика Катрин. — По-добре на нейната милост, отколкото на милостта на мъже като Хю и теб, или пък на тъй капризната съдба.

— А ако реши да те прати при баща ти? Или обратно в манастира?

Тя вирна брадичка.

— Тогава така да бъде. — Но в действителност нямаше никакво намерение да бъде обречена на самотно заточение в Саутуърк или на не по-малко самотно съществуване в манастира. Бе готова да се моли на колене за бъдещето си, ако станеше нужда.

Устните му се изкривиха.

— Значи аз съм най-голямото зло?

Катрин се сепна. Не беше казала това.

— Отричаш ли кой си и какъв си?

Изражението му беше насмешливо.

— Как бих могъл дори да опитам?

Думите му я смутиха. Той я смущаваше.

— Ти си пират, О’Нийл, и двамата го знаем — каза тя сърдито. Нямаше да изпитва съчувствие към този мъж. Не трябваше. — Ще ме заведеш ли в Лондон? Или отново съм твоя пленница?

— Катрин, ако беше моя пленница и ако аз не бях нищо повече от пират, щях да се възползвам от тялото ти въпреки твоята воля — с или без изнасилване.

Катрин знаеше, че е по-добре да не казва нищо, отколкото да го опровергава.

— Очевидно има различни степени на жестокост — отбеляза Лиъм. Усмихна се саркастично и сви рамене. — Обаче този звяр, който не те нарани — не, който дори те спаси от лапите на твоя скъп приятел-благородник Хю, ще отстъпи пред желанието ти.

Тя го гледаше безмълвно

— Искаш да отидеш при кралицата и да я помолиш да ти помогне? Може би си права. Може би тя ще пожелае да се намеси и дори да ти уреди брак. — Очите му засвяткаха. — Може би в цяла Англия ще се намери поне един джентълмен, който няма да се интересува от това, че си в немилост, че си ирландка, че си католичка и че си изгубила името си.

— Надявам се — успя да промълви дрезгаво Катрин.

Погледът му се спря върху очите й — хладен и гневен.

— Никога няма да се предадеш, нали?

— Не.

— Същата като баща си. — Лиъм й обърна гръб и извика някаква заповед. Моряците се покатериха по мачтите и корабът бавно започна да се завърта.

Катрин проследи с поглед как той се върна на щурвала. Каза си, че просто е справедлива към себе си и че няма значение, ако не е била справедлива към него. Лиъм беше пират, беше син на Шон О’Нийл. Сам бе избрал живота, който водеше, докато тя изобщо не беше избирала своя.

Но макар да знаеше, че е права, Катрин не можа да не изпита безпокойство, когато корабът най-после пое курс на юг. Нямаше никакви гаранции, че ще успее. Кралица Елизабет се бе държала мило с нея, но при първата им среща я бе обвинила в заговорничество и предателство. Как ли щеше да реагира сега? Катрин много добре съзнаваше, че може да бъде изпратена в Саутуърк и да остане там затворена като баща си до края на своя живот.

И в такъв случай нямаше ли да се окаже, че е било далеч по-добре да приеме предложението на пирата?

Два дни по-късно вече плаваха нагоре по течението на Темза към Уайтхол. Мисълта, че Лиъм ще закара пиратския си кораб право пред двореца на кралицата, шокира Катрин. Вярно е, че беше опростен пират и че бе натоварен лично от Елизабет да я придружи до Ирландия, но все пак постъпката му изглеждаше невероятно дръзка, предвид на това кой и какъв бе той. Излишно е да се споменава, че новината за пристигането им ги беше изпреварила. Още щом акостираха, бяха посрещнати от един от хората на кралицата, който ги информира, че Нейно величество иска да се срещне с тях незабавно.

Беше доста преди обяд и Елизабет още не бе слязла в залата за аудиенции. Катрин и Лиъм бяха принудени да чакат близо час пред вратите на покоите й, където тя още се обличаше. Катрин си повтаряше наум молбата си, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокойна и уплашена. Лиъм изглеждаше отегчен.

Внезапно вратата се отвори и на прага й се появи висок, тъмен, привлекателен мъж. Катрин го погледна веднъж, после още веднъж. След Лиъм това бе най-красивият мъж, който беше виждала някога. Той също я видя и също я погледна отново, после се усмихна и се поклони. Усмивката му се стопи, когато зърна Лиъм. Миг по-късно си беше отишъл.

Катрин се загледа след него.

— Кой беше този?

Лиъм я стрелна с очи.

— Робин Дъдли, графът на Лестър.

Катрин беше чувала всички истории за него. В първите години от царуването на кралицата се носеха слухове, че тя ще се омъжва за Дъдли, но вместо това Елизабет го бе предложила на своята братовчедка и съперница Мери — шотландската кралица. Мери бе отхвърлила мъжа, известен като любовник на братовчедка й, а самият Дъдли бе побеснял. Тогава Елизабет му бе дала титлата граф на Лестър, издигайки го до ранг, подходящ за брак с кралска особа, поради което се говореше, че предложението към Мери е било само повод кралицата да го удостои с благородническа титла и самата тя да се омъжи за него. Но оттогава бяха изминали години, а такъв брак така и не се бе състоял.

Въпреки това още от самото начало беше ясно, че Елизабет фаворизира Дъдли, че е влюбена в него и че двамата прекарват много време насаме. Или поне така се твърдеше. Когато се срещнали за пръв път, Дъдли бил женен за Ейми Робсарт и това изключвало възможността за брак, но след няколко години тя паднала по стълбите и си строшила врата. Съдът счел смъртта й за нещастен случай, но мнозина казваха, че зад цялата работа стоял Дъдли, чиято цел била да се освободи и да се ожени за кралицата. А други пък казваха, че самата кралица е планирала убийството заедно с него. Така или иначе, преждевременната смърт на Ейми бе направила брака между Дъдли и Елизабет невъзможен, защото да се оженят беше все едно да се самопризнаят за виновни в убийството й.

Тези, а и много други слухове бяха достигнали и до абатството Сен Пиер-Еглиз, защото кралските работи интересуваха всекиго и навсякъде, а особено пък дамите, изолирани в манастир. Самата Катрин никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Сега обаче, докато се взираше след Дъдли, тя прекрасно разбираше защо кралицата е влюбена в него. Но чак пък убийство? Катрин се бе срещала с Елизабет само два пъти, но усещаше, че това не е възможно.

— Още гледаш след него, Катрин, въпреки че той отдавна си отиде — каза студено Лиъм.

Тя трепна и се изчерви.

Лиъм гневно й обърна гръб. Катрин си каза, че е подло от нейна страна да бъде доволна от очевидната му ревност. В края на краищата тя не искаше нищо от него — нито ревността му, нито страстта му, нито любовта му, ако мъж като него изобщо бе способен да изпитва такова романтично чувство.

Миг по-късно се появи една дама, която ги въведе в преддверието. Елизабет още я нямаше, така че те отново зачакаха мълчаливо. Най-после кралицата пристъпи на прага на спалнята си. През отворената врата Катрин успя да надзърне в стаята. Беше много тъмна, тъй като имаше само един прозорец. Прозорецът гледаше към Темза и през стъклото му се виждаха множество лодки и един военен галеон, които плаваха покрай ято лебеди. Точно в този момент оръдията на галеона изстрелваха залп в чест на кралицата.

Катрин не устоя на изкушението да огледа още малко най-съкровената стая на Елизабет. Целият таван беше позлатен. Но това, което прикова вниманието на Катрин, бе голямото легло. Очите й се ококориха от изумление. Леглото бе направено от многоцветно дърво и беше покрито с коприна и кадифе, избродирани със злато и сребро. Над горния му край бяха провесени пъстри индийски коприни.

В спалнята нямаше никой. Очевидно срещата с Лестър се бе провела на четири очи.

В такъв случай Катрин, която вече познаваше мъжете, беше съвсем сигурна, че между двамата е имало нещо повече от обикновен разговор.

— Катрин! — Кралицата пристъпи към нея усмихната, с протегнати ръце. — Мила Катрин! — Тя я прегърна. Все още не бе погледнала към Лиъм. Бузите й бяха поруменели, а очите й блестяха. — Въпреки че съм изненадана да те видя тук, съм и много, много щастлива.

На Катрин почти й прималя от облекчение. Нейното лице също засия в усмивка.

— Толкова е прекрасно да съм отново в двореца, Ваше величество — каза тя и беше напълно искрена. Още в момента, в който беше съзряла многобройните кули и покриви на Лондон, пулсът й се бе ускорил от вълнение.

— Доведе ли годеника си, лорд Бари? Или вече си лейди Бари, скъпа?

Униние се изписа върху лицето на Катрин. Кралицата видя това и едва сега погледна към Лиъм.

— Нещо не е наред ли?

Лиъм се поклони.

— Ваше величество!

Елизабет леко се изчерви.

— Лиъм, моля те, кажи ми какво се е случило?

— Лорд Бари е сгоден за друга, Ваше величество.

Очите на кралицата се разшириха от изненада и тя отново се обърна към Катрин.

— Значи годежът е бил развален? И семейството ти не знае за това?

Катрин обясни как Хю е отнесъл въпроса за валидността на договора за годеж пред ирландските съдии, след като Джералд е бил осъден за предателство и лишен от титлата и земите си.

— Горкичката — каза кралицата и я потупа по ръката. — Значи напразно ходи чак до Ирландия и сега се връщаш в двора.

Лиъм погледна Елизабет.

Тя се обърна с лице към него.

— Колко великодушно от твоя страна, Лиъм, да доведеш момичето отново в Лондон. Предполагам, че тя иска да отиде при баща си? Или вече му е казала тъжните новини?

— Катрин още не е говорила с Фицджералд — тихо отговори Лиъм.

Кралицата повдигна вежди, но не каза нищо. Катрин откри, че неволно е затаила дъх и сега го изпусна шумно.

— Ваше величество, мога ли да говоря?

— Моля — усмихна се Елизабет.

Катрин нервно сплете ръце.

— Хю намира, че съм недостойна да му бъда съпруга, защото вече не съм дъщеря на граф. Баща ми сега е в немилост, лишен от титлата и богатството си. Знам всичко това, но… моите мечти не са се променили. Аз не съм се променила.

Кралицата вдигна високо глава.

— Моля те, продължавай.

Катрин пристъпи напред.

— Аз искам само това, което се полага на една жена, Ваше величество. Дом, съпруг и собствени деца. Колко копнея за тези три прости неща. Винаги съм копняла за тях. Катрин Фицджералд не се е променила, не е, и мечтите й са силни, каквито винаги са били. Осмелих се да напусна манастира, защото да остана там неомъжена, без дом и без деца, бе все едно да умирам от бавна и мъчителна смърт. Ваше величество, оставям се на вашата милост и на благородния ви дух. Знам, че сега не предлагам нищо друго, освен себе си, а без земя и зестра жената не струва много. Освен това вече не съм съвсем млада, но както виждате не съм толкова грозна и по-важното, аз съм силна и здрава и съм сигурна, че все още мога да родя две, три, или дори четири деца. Моля ви. Направили сте това, което сте счели за правилно, когато сте отнели Дезмънд от баща ми. Аз съм му дъщеря, но трябва ли да споделя неговата съдба? Не казахте ли, че Джоан ви е била добра приятелка? Може би в нейна памет бихте ми помогнали. Моля ви. Не можете ли да ми намерите някой обикновен, но почтен мъж? Разбирам, че няма как да е високопоставен благородник, нито да е богат, че по всяка вероятност ще е вдовец, може би с деца. Аз обичам децата. Ще отгледам децата на друга жена като свои собствени. Моля ви, Ваше величество! — Катрин сплете ръце пред гърдите си като за молитва и се помоли на бога да е развълнувала кралицата. И тъй като беше казала всичко, което имаше да каже, тя застина неподвижно, с поглед, прикован в кралицата, и с безпокойство зачака отговора й.

Елизабет я гледаше съсредоточено, без да се усмихва.

Лиъм също я гледаше с остър поглед и напрегнато изражение.

Накрая кралицата пристъпи към нея, улови двете й ръце в своите и ги стисна здраво.

— Беше много убедителна в молбата си, Катрин.

Катрин преглътна, но сърцето й трепна обнадеждено.

— Ще помисля по въпроса — каза Елизабет.

Катрин изтръпна. Беше очаквала отговор веднага.

Кралицата пусна ръцете й.

— Сега трябва да се занимая с някои държавни дела. — Тя тръгна към вратата, после спря. — Катрин, ще останеш тук, в двореца, докато взема решение какво да правя с теб. Една от дамите ми ще ти покаже твоята стая. Лиъм, искам да разменя няколко думи с теб по-късно, не си тръгвай. — Сетне Елизабет прихвана шумолящите поли на златистата си, обсипана с перли рокля и излезе.

Катрин се извърна и срещна изгарящия поглед на Лиъм. Не я интересуваше дали е ядосан или смаян. Тя вдигна брадичка и го изгледа с високомерие, каквото в действителност не изпитваше.

— Мътните да го вземат — изруга той. — Ти си прекалено умна, а това не е полезно. — И ръцете му се сключиха около китките й.

— Какво? — извика Катрин. Твърде късно. Защото Лиъм вече я беше придърпал в обятията си. Едната му силна ръка я притисна до гърдите му, а другата обърна лицето й към неговото. — Прекалено умна и дяволски красива. Все още искам да те направя своя съпруга, Катрин.

Очите й се разшириха и тя понечи да запротестира. Лиъм предотврати това с устни, които бяха твърди и жадни. Катрин притихна. Въпреки че бе дошла в двора, за да потърси съпруг, това може би беше тяхното сбогуване. Наистина не искаше да воюва с него. Не и сега. Устните му уловиха нейните и ги разтвориха. След миг ръцете й се обвиха около шията му, а езикът му навлезе в устата й. Той го тласна още по-навътре, като я наклони назад. Катрин се предаде — както от толкова време й се искаше да направи — и отвърна на целувката му.

Пламенно. Устата й притегли неговата, засмука я; зъбите им се докоснаха; езиците им яростно се преплетоха. Тя впи нокти в раменете му.

Замаяна, Катрин усети, че ръцете му я дърпат към пода. Лиъм бе паднал на колене. Продължаваше да я целува ненаситно, горещо и тя му отговаряше също толкова трескаво. Пръстите на Катрин се провряха през разхлабените връзки на ризата му. Допирът до кожата му беше като да докосва обвит в коприна камък, който бе жив и дишащ. От гърдите й се изтръгна задавен стон. Ръката й се плъзна по корема му. Обезумяла, чувствена, търсеща. Лиъм изстена.

И никой от тях не видя мъжа, който стоеше на вратата и ги гледаше. Първата реакция на Уилям Сесил бе да се изкашля, да прочисти гърло, за да извести любовниците за присъствието си, да ги прекъсне. Но през изминалите дни той беше разсъждавал дълго и усилено над въпроса какво представлява триъгълникът Фицморис-Фицджералд-О’Нийл. Дълго и усилено бе разсъждавал и над странния факт, че О’Нийл бе пленил толкова незначителен френски кораб — кораб, лишен от политическа стойност, освен ако не се вземеше предвид възможната бъдеща стойност на Катрин Фицджералд. Сега, докато наблюдаваше със собствените си очи страстната целувка, Сесил си помисли, че Ормънд може да е прав. Накрая взе решение — затвори тихо вратата на стаята, обърна се и се отдалечи, като по пътя си спря една камериерка, отправила се към кралската спалня.

— Оставете работата в покоите на кралицата за по-късно — нареди той.

Очите на камериерката се стрелнаха любопитно към затворената врата. В погледа й се появи разбиране. Тя направи реверанс и си тръгна.

А Сесил заслиза надолу към салона, като не спираше да се пита: Какъв е в крайна сметка Лиъм О’Нийл — приятел или враг! Докъде ще стигне в съюза си с Фицджералд? Защото Сесил бе сигурен, че този съюз съществува. Питаше се и дали няма начин да се използва момичето, за да бъде контролиран пиратът. Или дали Катрин Фицджералд вече не го контролираше по начин, стар колкото света.

Седнала на своя престол, кралицата се усмихна на Лестър, който стоеше до нея.

— Радвам се, че си тук, Робин — каза тя кокетно.

В отговор той също й се усмихна и доста фамилиарно я потупа по ръката.

— Вашите грижи са и мои грижи, Ваше величество. Винаги. Знаете това.

Елизабет кимна със задоволство и се обърна към братовчед си, Ормънд, който ги гледаше намръщено и към Сесил, който стоеше невъзмутим.

— Току-що получих послание от сър Джон Перът — отбеляза тя. — Той твърди, че момичето на Фицджералд е не по-малко ирландка от всеки бунтовник, че прилича на баща си и че не трябва да й се има доверие. Сър Джон е проследил О’Нийл и момичето. Отишли са направо в замъка Бари, без да се спират никъде. Но са останали само една нощ. В поведението им не е имало нищо подозрително, освен това, че О’Нийл си е тръгнал от Корк твърде бързо, без да изчака позволение да отплава, и, разбира се, фактът, че Катрин няма да се омъжи за Бари. Но, както знаем, О’Нийл доведе момичето направо при нас, а това не е заговорнически ход.

Беше дяволски умен ход, помисли си Сесил, не по-малко умен от самия О’Нийл. Но не каза нищо. Ормънд изръмжа:

— Това си беше уловка още от самото начало. Тя не е отишла в Мънстър за да се омъжи за Бари, а за да предаде информация от баща си. Ваше величество, Фицджералд отново е подхванал старите си номера, само че този път е привлякъл на своя страна Господаря на моретата.

Лестър го изгледа раздразнено.

— Бътлър, няма никакви доказателства, че О’Нийл заговорничи с Фицджералд. Оставяш се истерията ти да те подведе.

— О, нима? А какво предлагаш ти? — попита Ормънд, позеленял от гняв. — Да допуснем предателя сред нас?

Лестър се взря студено в главния си съперник за обичта на кралицата. Откакто Фицджералд беше премахнат, в южна Ирландия нямаше по-могъщ лорд от Ормънд.

— Фицджералд никога не би могъл да бъде чак такъв предател като братовчед си, Том. За всички ни щеше да е много по-добре, ако той бе възстановил земите си и ако беше прогонил оттам проклетия католик.

— Достатъчно! — отсече Елизабет преди Ормънд да успее да отговори. — Мислех, че сме приключили с този въпрос преди три години, когато решихме да осъдим Фицджералд за измяна. Сега нямам никакво желание да се връщам назад. Искам да вървя напред. — Тя се обърна към Сесил. — Какво ще кажете вие, сър Уилям? Заговорничи ли срещу мен моят златен пират?

— Продължавам да събирам сведения го случая — отговори държавният секретар. — Но засега има и други възможни обяснения за поведението на О’Нийл. Не мога да направя заключение, че има заговор срещу вас, Ваше величество. Не още. — Лицето му беше безизразно и не издаваше най-скритите му мисли, нито изводите, до които бе стигнал преди малко. Не беше в стила му да притеснява кралицата с неща, които нямаше нужда да достигат до знанието й.

— Той очевидно е замесен в заговор — почти изкрещя Том Бътлър.

— Мили боже, да не би всички да сте си загубили ума? Защо иначе О’Нийл ще води момичето при баща й? А ако Фицджералд събира съюзници, войната в юга ще продължи още много години. Нима искаш Фицморис да вилнее из южна Ирландия заедно с Фицджералд? — попита той кралицата.

— Знаеш, че не искам — извика тя.

Погледът на Лестър срещна този на Сесил и се задържа върху него. Трудно би могло да се каже, че са приятели, защото се ревнуваха един-друг за влиянието си пред кралицата, но от време на време двамата се съюзяваха в името на някоя кауза. Сега случаят бе именно такъв. След миг Сесил извърна поглед.

Лестър пое ръката на Елизабет.

— Сигурно О’Нийл е пленен от красотата на момичето. Може да е долен пират, но е и мъж. А и е прочут със завоеванията си. Спомняте ли си вдовстващата графиня Мариан? — Той със задоволство видя, че Елизабет трепна. — Както винаги, пиратът се стреми към две неща — злато и засищане на похотта си.

— Ти още защитаваш Фицджералд — обвини го Ормънд.

— Трябва ли вие двамата непрекъснато да сте на нож? — извика Елизабет и стисна ръце, зачервена от огорчение. — Все пак едно е ясно. Перът твърди, че на момичето не може да се вярва, че тя е страстно предана на Фицджералд и на рода си. Ще се доверя на преценката на сър Джон. Но независимо дали тя им служи за свръзка или не… — Тя не довърши. — Мисля, че не. Не, Лиъм не може да ми стори това.

Ормънд моментално се сопна:

— Бес! Тя им е свръзка! Не се подвеждай! Направи я моя повереница и целият този заговор ще приключи!

Лестър присви очи.

— Да не би внезапно да са те обладали братски чувства към отдавна изгубената ти сестра, Том? Или може би изпитваш други, по-мъжки чувства? — подсмихна се той.

Ормънд не му обърна внимание, а се приближи до кралицата.

— Драга братовчедке, нека да се погрижа за нея. Аз съм й наполовина брат и няма да има нищо странно, ако я поставиш под моя закрила. Ще я пратя при братята си в Килкъни, където ще я държат под око. Оттам няма да може да се свърже с баща си, уверявам те в това.

— Катрин ме помоли да й намеря съпруг — каза Елизабет. — Молбата й беше съвсем искрена. Тя съвсем убедително ми заяви, че единственото й желание е да бъде омъжена. Ако говори истината, не е възможно между баща й и О’Нийл да съществува заговор.

— Това е театър — намеси се Ормънд.

— Тя е умно момиче; молбата й го показа — промърмори кралицата. — Бог е свидетел, че майка й беше много интелигентна, а и Фицджералд е хитър като лисица.

Обади се Сесил:

— Моят съвет е да я оставим. Аз също мисля, че е невинна. А ако не е, нека да видим какво ще направи оттук нататък. Фицджералд е просто затворник, Ваше величество, и като такъв не може да ни причини кой знае какво зло. В случай, че е виновно, момичето ще ни заведе до гнездото на осите, ако такова съществува. — Сесил говореше почти без да мига. Беше готов да се обзаложи, че О’Нийл е твърде умен, за да бъде заловен в смъртоносната игра, която играеше.

Ормънд изпъшка. Лестър безмълвно се взря в Сесил, а Сесил спокойно отвърна на погледа му. Въпреки че мнението на Лестър не го интересуваше, кралският съветник знаеше, че този път са съюзници, че са на една и съща страна. Лестър — поради лични причини, защото ненавиждаше Ормънд. Сесил — защото искаше да защити своята родина и своята кралица.

— Можеш — подхвърли небрежно Лестър — да я омъжиш за някой близък до теб, някой, който е лоялен към теб — някой, който ще може да я наблюдава, да я контролира и да я използва, ако се наложи.

Елизабет се обърна и се взря право в очите му. Не се усмихваше.

— Ако имах двама като теб, Робин, бих я омъжила за единия от тях. — Погледът й беше твърд като диамант.

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха на мургавата му кожа.

— Но понеже съм единствен, Елизабет, ще разбиеш сърцето ми, ако ми дадеш невяста.

Кралицата продължи да го гледа остро, но накрая омекна.

— Решихме — оповести тя. — Ще комбинираме всички изложени тук идеи. Засега момичето ще остане неомъжено, защото ако решим да я омъжим, трябва внимателно да помислим за кого. Тя ще остане тук при нас, в двора. — Елизабет се усмихна. — Като наша придворна дама. Освен това ще й дадем известна свобода, ще й позволим да посещава баща си, с надеждата, че така ще можем да разкрием гнездото на осите. И за да бъдем сигурни, че няма да пропуснем нищо, ние ще й дадем собствена прислужница, която ще следи всяко нейно движение и ще ни дава отчет всеки ден.

Всички се усмихнаха. Решението бе взето. Катрин щеше да стане придворна дама на кралицата. Защото от нея се очакваше да ги отведе до гнездото на заговорниците и предателите.

14.

За разлика от предишния път, сега призоваха Лиъм да се яви при кралицата не посред нощ, а рано на следващата сутрин. Той не бе и очаквал нощна среща. Не и след като видя Лестър да напуска спалнята на Елизабет след личен и явно приятен разговор на четири очи. Очевидно Дъдли отново беше спечелил благоволението на кралицата.

И слава богу, мислеше си Лиъм с облекчение.

Елизабет го посрещна в приемната си, в присъствието на две от своите придворни дами. Беше облечена великолепно. Двете дами бяха омъжени благороднички, но въпреки това се усмихнаха предвзето на Лиъм и се изчервиха мило, полагайки усилия да привлекат погледа му. Но той не обърна никакво внимание на опитите им за флирт, а кралицата намръщено ги прогони. Сетне затвори плътно вратата и двамата останаха сами.

Елизабет му се усмихна, но усмивката й бе сдържана.

— Беше много благородно от твоя страна, Лиъм, да придружиш Катрин обратно до Лондон — каза тя, като издърпа от ръкава си едно запечатано писмо. — Колко ли е била объркана след такова фиаско с Хю Бари! — Погледът й премина по него твърде замислено.

Той отвърна на усмивката й, после стана сериозен.

— Катрин не остана доволна.

— Но тя е силна жена и много прилича на Джоан. Вече предприе следващата си стъпка и се надява, че аз ще бъда благоразположена към нея и ще й осигуря добър брак.

— А ще бъдеш ли благоразположена към нея, Бес? — попита напрегнато Лиъм.

Елизабет улови погледа му.

— Може би. Изглеждаш някак обезпокоен от тази мисъл.

Той сви рамене, неспособен да намери подходящ отговор.

Кралицата го гледаше.

— Все още ли е девица или си оправдал пиратската си репутация?

— Нищо не съм й сторил, Бес.

Елизабет вдигна вежди.

— Значи репутацията ти е измислица?

Усмивката му се появи отново. И с нея — съвсем малки трапчинки.

— Най-голямата измислица.

Тя разбра.

— Негодник! — Но шеговитата нотка бързо изчезна от тона й. — Ако още е девствена, предполагам, че това не се дължи на липса на усилия от твоя страна.

— Нали самата ти ме предупреди да сдържам нагона си?

— Да, така е, но от кога си започнал да ме слушаш, Лиъм?

— Ти си моята кралица. Аз съм завинаги твой смирен и покорен роб. — Той се поклони.

Елизабет изсумтя.

— Без съмнение момичето ти е устояло, защото е проявило повече здрав разум, отколкото си мислех, че притежава. Но тя е необикновено интелигентна, както се видя и от молбата й. Бях много развълнувана от нейното красноречие.

— Значи ще уважиш молбата й?

— Все още ми предстои да реша какво да правя с нея, но във всички случаи няма да е по вкуса ти. Не можеш да я имаш, Лиъм. — Тя впери поглед в него без да мига.

Лиъм я погледна също толкова непоколебимо. Но сърцето му се сви. Кралицата очевидно изпитваше ревност — грозна, змийска, отровна ревност. Трябваше да намери начин да привлече Елизабет на своя страна.

— Никога няма да й разреша брак с теб — както по политически, така и по социални съображения. Разбираш ли ме? — каза тя.

Той знаеше, че трябва да подбира думите си много внимателно.

— Никога не съм казвал, че искам да се оженя за въпросната дама.

— И няма да го направиш, нито ще се възползваш от нея по начина, по който мъжете са свикнали да се възползват от беззащитните жени. — Елизабет задържа поглед върху очите му. — Сега ние я защитаваме. И настояваме да престанеш да я преследваш. — Тя замълча, а когато проговори отново, тонът й се бе смекчил. — Може би след време ще намеря някой джентълмен, за когото да се омъжи. Това в никой случай няма да е лека задача, но щеше да бъде още по-тежка, ако се бе възползвал от нея и ако тя носеше дете от теб.

— Значи ще уважиш молбата й? — Не можа да сдържи гнева в гласа си.

Кралицата го изгледа остро.

— Казах ти, че не съм решила какво да правя с нея. Баща й е предател и разбойник, но аз много обичах Джоан Фицджералд. Заради Джоан изпитвам благоразположение и към Катрин. Ето защо реших да я оставя на служба при мен.

Очите на Лиъм се разшириха, но той успя да скрие въздишката си на облекчение.

— Катрин няма да бъде нещастна. Мисля, че ще й се отрази добре да прекара известно време в двора.

— Съгласна съм. — Елизабет му връчи запечатаното писмо.

Лиъм не счупи печата. Вместо това я погледна въпросително.

— Още едно разрешително за каперство. — Тя се усмихна. — Това ще те направи много щастлив, сигурна съм.

— И кого ще плячкосва сега „Морски кинжал“ с одобрението на Короната?

— Ще преследваш всеки, който се осмели да търгува или да подкрепя по какъвто и да било начин и с каквито и да било средства бунтовниците, водени от Фицморис.

Лиъм не каза нищо. Нито сянка от чувство не прекоси лицето му, не се изписа в сивите му очи. Никакъв знак на съгласие или на неподчинение.

— И ще нападаш всеки, който се осмели да подкрепя когото и да било друг, дръзнал да се бунтува срещу властта ми в Ирландия — довърши Елизабет със същия твърд тон.

Лиъм кимна и прибра писмото в джоба на плаща си. Когото и да било друг — друг, като Джералд Фицджералд. Значи играта наистина е започнала, помисли си той. Беше изиграл началния ход с отвличането на Катрин, а после и втория — с отвеждането й при баща й. Ответният ход на кралицата бе много по-точен и много по-предизвикателен.

— Не си ли доволен? — попита тя някак лукаво.

— Много съм доволен — промърмори Лиъм.

Наистина, независимо, че шансът бе против него и че залогът бе твърде висок, кръвта му препускаше с нетърпението и възбудата на расовите коне, изправени на стартовата линия преди състезание. Защото той беше определил целта си. Не само трябваше да има Катрин за съпруга, но и баща й трябваше да възвърне титлата и земите си. Първия път го бяха обвинили в заговорничество и предателство напълно безпочвено. Но ако сега му отправеха отново подобно обвинение, то щеше да е основателно. Налагаше се да действа предпазливо, като всички предатели.

— Добре — заяви Елизабет и оправи ръкава си. — Опитвам се да измисля подходящ начин, за да те възнаградя за всичко, което направи напоследък за мен — каза тя нежно, гледайки го в очите. — Аз завися от теб, Лиъм. Ти си моят златен пират.

— Ще бъда благодарен и на най-малката или дори на никаква награда, Бес.

— Всеки човек иска някаква награда. Не се бой да дойдеш при мен с молба, Лиъм. Ще я изпълня с радост.

Лиъм наклони глава. Когато му дойдеше времето, определено щеше да напомни на Елизабет за този момент.

— Благодаря ти, Бес.

— За нищо — отговори Елизабет. — Разрешавам ти да се оттеглиш, Лиъм.

Той се обърна. Внезапно пръстите й сграбчиха ръката му.

— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — прошепна тя неочаквано.

Лиъм се поколеба само за част от секундата. Сетне стисна ръката й, наведе се и докосна с устни бузата й.

— Аз също. — След миг си беше отишъл.

Елизабет се загледа след него, свалила кралската си маска. В очите й пламтеше копнежът на млада девойка.

— Кралицата ме избра да ви бъда прислужница — каза момичето. Беше дребно и слабо, светлорусо и доста красиво. Казваше се Хелън.

Катрин още не можеше да дойде на себе си. Преди малко кралицата я бе уведомила, че не само й позволява да остане в двора, но и че я прави своя придворна дама. Катрин беше повече от развълнувана. И през ум не й бе минавало да моли за подобна чест. А каква чест беше това! При това спрямо нея — дъщерята на един ирландец и предател. До вчера тя не знаеше какво да прави, къде да отиде, нямаше бъдеще. Сега имаше място, където да остане, имаше цел. Вярно, че мечтата й бе да се омъжи, но в интерес на истината тя нямаше нищо против да прекара известно време като придворна на кралицата. Животът в двора със сигурност щеше да бъде великолепен.

— Хелън — обърна се Катрин към дребното момиче, — може би като начало на службата си при мен ще наредиш да напълнят една вана с топла вода, защото от дни наред не съм имала възможност да се изкъпя. Освен това нямам чисти дрехи. Можеш ли да намериш нещо, което да облека, докато собствените ми дрехи бъдат изпрани и изсушени? — Започваше да се притеснява за гардероба си. Придворните дами бяха облечени прекрасно. Тя нямаше нищо друго, освен една раздрана рокля.

— Мисля, че да — каза Хелън усмихнато и тръгна да излиза.

— Добре. — Катрин я проследи с поглед и застина. До отворената врата на малката й стая стоеше Лиъм О’Нийл и я наблюдаваше втренчено.

Сърцето й заби лудо. Значи не си беше тръгнал. Тя си спомни как я бе целунал вчера в покоите на кралицата. Беше я въвел в света на желанията и сега те бушуваха в нея пламенни и настойчиви. С тях дойде и срамът.

О, как добре си спомняше и собственото си непростимо поведение. Не само че бе насърчила целувката му и в отговор го бе целунала не по-малко жадно, а и беше докосвала голата кожа на гърдите и корема му с ужасяваща дързост. Всъщност Катрин не искаше да си представя какво можеше да се случи, ако Лиъм не се бе опомнил и не си бе дал сметка, че са в стаята на кралицата. Тя прехапа устни. Отчаяно й се щеше той да си отиде, но в същото време копнееше да остане.

Лиъм продължаваше да я гледа — сериозен, без да се усмихва и без да обърне и капка внимание на Хелън, която побърза да излезе.

— Дойдох да се сбогувам с теб.

Катрин му обърна гръб. Вече се чувстваше замаяна, вече бе останала без дъх. Наложи се да си напомни, че той е пират, опростен пират, но все пак пират и че не й е работа да се наслаждава на целувките му или въобще да го желае. Никога. Освен ако не станеше негова съпруга, което бе напълно немислимо.

— Смятах, че вече си заминал. — Успя да прозвучи безсърдечно.

— Не можеш ли да покажеш, че те е грижа, поне съвсем мъничко? — попита рязко той.

Тя не се обърна с лице към него, нито му отговори. Каза си, че не я е грижа. Тишина изпълни стаята. Катрин напрегна слуха си, за да долови и най-малкото движение от негова страна. В главата й нахлу споменът за кораба и за предложението на Лиъм да се омъжи за него. Господи, беше пълна лудост дори да мисли за това. Или да усеща тази странна болка в гърдите.

Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й.

— Кога ще отстъпиш? — Беше дошъл зад нея, а тя дори не го бе чула.

Катрин отскочи встрани.

— Не ме докосвай!

Очите му засвяткаха.

— Ти не се страхуваш от мен, Катрин. Страхуваш се от това, което става с теб, страхуваш се от страстта в собствените си гърди, страхуваш се от жената в себе си.

Тя отказа да допусне думите му до съзнанието си.

— Не, страхувам се от теб. Нищо повече.

Тогава Лиъм се засмя.

— Каква лъжкиня си станала! Вчера в стаята на кралицата не се страхуваше от мен.

Лицето й почервеня.

— Очевидно си бях загубила ума.

— Очевидно. — В зениците му трепна пламък. Той отново протегна ръце и я придърпа към себе си. — Но аз харесвам твоята лудост, Катрин. Не искаш ли да ме изпратиш в морето с подходящо „довиждане“?

Сърцето на Катрин заудря ожесточено. Този път Лиъм наистина си отиваше. Обзе я паника. Беше нелепо да се чувства разстроена, но се чувстваше. Невъзможно бе да го отрече. Ами ако той загине? Лиъм живееше чрез шпагата си. Занаятът му бе да напада и ограбва, да наранява и убива. О, господи! Това, че мислеше за неговата безопасност бе ужасяващо, а още по-ужасяваща бе тази безсрамна малка вещица в нея, която й нашепваше, че още една прощална целувка няма да й навреди, защото той си тръгва и може никога вече да не го види.

А и не му ли дължеше някаква благодарност за всичко, което бе сторил за нея?

— Какви мисли преминават през умната ти главица? — попита Лиъм.

Катрин си каза, че няма да го целува. Беше неправилно и точка. И все пак тялото й се разтрепери.

— К-къде отиваш?

— Отивам да ограбвам испанци — каза той с лека усмивка и искра в очите. — Кралицата ми даде разрешителни за каперство.

Катрин зяпна от изненада. Внезапно всичко си идваше на мястото. Лиъм не беше пират, а капер. Имаше документ от Короната.

— Трябваше да се досетя. Но и ти можеше да ми кажеш! Мошеник!

— Нима това би променило нещата? Нямах позволение да пленя френския търговски кораб, с който пътуваше ти. — Сивите му очи приковаха нейните.

Тя си спомни мириса на барут и дим, изпотрошената и обгоряла палуба, ранените мъже, и потрепери.

— Не.

Силните му пръсти хванаха брадичката й.

— Изглеждаш тъжна, Катрин. Тъжна, задето това не променя нещата. Аз никога няма да бъда красив царедворец или благородник.

— Много добре знам — каза Катрин. И затова нямаше да се омъжи за него. Затова никога нямаше да може да се омъжи за него.

— Толкова си неопитна — каза той дрезгаво. — Катрин, пази се от всичко и от всички тук. Пази се от малките и големите интриги. Не се доверявай на никого. Пази се от мъже като Лестър, и най-вече от самия него.

Тя се вгледа в потъмнелите му, блестящи очи.

— Мога да се грижа за себе си.

Тогава Лиъм се засмя.

— Да, можеш, колкото и да е странно. — После отново стана сериозен. — Лестър ще се опита да ти вдигне полите преди да е изминала и седмица.

Катрин се сепна.

— Ще го убия, ако вземе това, което е мое — заяви Лиъм.

Катрин пое дъх и се опита да се отскубне от него, но той стисна още по-здраво раменете й и я разтърси. В очите му гореше огън.

— Можеш да го отричаш колкото искаш, но ти си моя. Наречи го страст, наречи го лудост, наречи го както искаш, но ти разпалваш кръвта ми, Катрин. Не мога да се откажа от теб.

Тя поклати глава, стиснала ризата му в юмруци, неспособна да говори. Сърцето й биеше достатъчно силно, за да я остави без дъх.

Лиъм пренебрегна жалкия й протест.

— Запомни какво ще ти кажа. Когато му дойде времето, ще се върна за теб, Катрин. Кълна се.

Катрин най-после успя да проговори.

— Не! — Опита отново да се освободи от хватката му. — Нагъл негодник! — Но дълбоко в себе си беше развълнувана. Да бъде желана толкова силно, и то от такъв мъж!

От гърдите му се изтръгна дълбок гърлен звук и той я притисна към твърдото си, възбудено тяло. При болезнения допир до масивната му мъжественост Катрин моментално притихна.

— Така е по-добре — каза Лиъм, загледан в треперещите й устни. — Много, много по-добре. — Ръката му докосна скулите й и отмести кичурите разпиляна по лицето й коса. После той се наведе и много бавно долепи устни до нейните.

Независимо от неговите клетви, това можеше да е последната им целувка, и Катрин не го забравяше. Мили боже, не можеше да се съпротивлява точно сега! Лиъм я притисна към стената и скоро тя откри, че е възседнала силното му бедро, по начина, по който безпътницата у нея мечтаеше да възседне тялото му. Ноктите й се впиха в тила му, когато той смъкна квадратното й деколте, разголи гърдите й и започна да ги мачка. Катрин откъсна устни от неговите, отметна глава назад и замърка от удоволствие. Тогава Лиъм хвана гърдите й в ръце, наведе се и облиза едно го едно набъбналите зърна, като през цялото време люлееше бедро срещу слабините й така, че при всяко движение коравият му фалос докосваше нейния пулсиращ венерин хълм. Катрин зарови лице на гърдите му и изстена. Бърз като атакуваща змия, той плъзна ръка под полата й и докосна влажните й, копринени устни през отвора на ленените гащи. Тялото й се изопна назад. Лиъм продължи да я гали, докато тя не се свлече в ръцете му и не го замоли:

— Недей! Стига толкова!

Той я прегърна.

Вкопчена в него, Катрин усети как съзнанието й бавно започва да се връща. Но се боеше се да вдигне глава към присмехулните му очи.

— Кейт — промълви дрезгаво Лиъм. — Сладка, безценна Кейт. — После отново я притисна към стената и повдигна брадичката й. Сега вече не й оставаше друго, освен да срещне сребърния му поглед. — Ти си моя. Моя. Спомняй си това в дългите самотни нощи, или когато Лестър и подобни нему мъже хукнат след теб с изплезени езици. — Той се обърна и се отправи към вратата. Спря се само за миг. — Ще се върна. И когато го направя, знай, че съм се върнал за теб.

Скоро след като Лиъм си замина, един прислужник донесе голям, увит в лен пакет. Катрин тъкмо се беше облякла. Още се чувстваше отмаляла след страстната среща с Лиъм, а сърцето й, кой знае защо, бе съкрушено. Каза си, че това са глупости. Че се радва, задето си е отишъл.

Тя се втренчи в слугата, който държеше в ръце големия пакет.

— Какво е това?

— Подарък от Лиъм О’Нийл — отговори той.

Пулсът й се ускори. Реши, че непременно трябва да отпрати мъжа заедно с подаръка, но вместо това каза:

— Можеш да го сложиш на леглото.

Когато прислужникът си замина, Катрин затвори вратата и спусна резето. После се втурна към леглото и разкъса евтината, безцветна опаковка. Отвътре се показа великолепна тюркоазена рокля с втъкани сребърни нишки. В пакета имаше още две рокли, също толкова красиви. Разбира се, към тях бяха прибавени и яки, шапчици, долни фусти и бельо. Катрин внимателно отмести дрехите встрани.

— Проклет да си, Лиъм! — прошепна тя дрезгаво. Преглътна сълзите си, после вдигна тюркоазената рокля пред гърдите си и зарови лице в меката коприна. Прощалните му думи кънтяха в ума й. Ти си моя. Моя. Моя…

Катрин пое дълбоко дъх. Все още стискаше роклята, но осъзна, че така ще я измачка, затова рязко се изправи и я изпъна върху леглото. Какво искаше да каже Лиъм с това?

Милостиня ли беше, щедрост ли, или и двете? А може би смяташе по този начин да я съблазни, знаейки как копнее тя за такива премени? Или просто искаше да докаже твърдението си — че е негова и следователно той ще я облича, както другите мъже обличат съпругите си? Дали още възнамеряваше да я направи своя съпруга?

Ако намеренията му бяха такива, Лиъм много грешеше. Катрин хвърли изпълнен с копнеж поглед към купчината дрехи. Знаеше, че не можеше да ги носи.

Не защото хората щяха да се чудят как може да се облича толкова скъпо и елегантно. А защото усещаше собствената си слабост, усещаше, че той е в състояние да я прелъсти, макар да бе далеч от нея.

Катрин огледа роклята, която й бе донесла Хелън и се почувства още по-зле. Тя бе ушита от просто кафяво кадифе. Някога вероятно е била много красива, но бе доста износена. Маншетите бяха избелели и протъркани, а подгъвът беше прокъсан. Тя въздъхна и преди да успее да се възпре, измъкна от купчината дрехи на леглото красива надиплена яка. Закрепи я към роклята си с треперещи ръце и се взря в малкото огледало над единствената маса в стаята. Така роклята изглеждаше много по-добре. Катрин си каза, че просто няма да мисли за това кой й е дал яката.

Тя махна резето на вратата.

— Хелън!

Прислужницата се появи.

— Госпожице?

— Моля те, опаковай тези дрехи и ги прибери някъде, защото аз няма да ги нося. — Гласът й не беше съвсем уверен.

Хелън кимна. После каза:

— Госпожице, граф Ормънд е долу в салона. Иска да поговорите.

Катрин се вкамени.

— Да му кажа ли, че сте заета? — попита Хелън със завидна проницателност.

Сърцето на Катрин отново подхвана забързания си ритъм.

— Не, не — каза тя. Докато слизаше надолу по стълбите, за да се срещне с графа, тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува. Вече беше придворна дама на кралицата. А Ормънд освен дългогодишен враг на баща й, бе все пак и неин брат и със сигурност нямаше да й направи нищо. Поне не сега.

Преди да прекрачи прага на салона на долния етаж, Катрин се поколеба. Времето не беше студено и през прозорците се виждаха дами и джентълмени, които се разхождаха навън по алеите на кралската градина. Множеството прозорци на противоположната страна на салона гледаха към Темза, която гъмжеше от рибарски и товарни лодки, и към брега, където се разминаваха карети и тълпи от пешеходци. Самият салон също бе пълен с царедворци, които обикаляха напред-назад или се бяха събрали на малки групички и разговаряха.

Катрин видя Ормънд в същия момент, в който я съзря и той. Тя не помръдна, когато графът се отдели от група джентълмени и се насочи към нея. Изглеждаше по същия начин, както при последната им среща — висок, мрачен и внушителен мъж, облечен в тъмни, почти погребални дрехи. Не се усмихваше. Катрин още веднъж се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си напомни, че са роднини.

Ормънд я хвана под ръка.

— Искам да говоря с теб, Катрин — каза той и я поведе обратно натам, откъдето беше дошла.

Тя се бе вцепенила, но се опита да се отпусне.

— Какво има, милорд?

Отново никаква усмивка.

— Искам да поопозная сестра си.

Катрин се почувства неловко. Спомни си предупреждението на Лиъм да не се доверява на никого в двора.

— Какво е това — внезапна привързаност към отдавна загубени сестри? — попита тя, като се постара да не прозвучи грубо.

Тръгнаха след една двойка по протежението на дългата галерия. Ормънд още я държеше под ръка.

— Мисля, че да.

Тъмният му поглед срещна нейния. Едва сега Катрин намери сили да се освободи от ръката му. Той искаше нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво.

— Щастлива ли си, Катрин, че ти оказаха честта да станеш придворна дама на кралицата?

— Да, щастлива съм — усмихна се Катрин. — Благодарна съм за тази чест. Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че все още се моля кралицата в крайна сметка да удовлетвори молбата ми.

— Молбата ти?

Погледите им отново се срещнаха.

— Молбата ми да се омъжа.

— Значи не скърбиш за Хю Бари?

Катрин трепна.

— Милорд, Хю дълга години беше мой годеник и аз бях щастлива. Когато разбрах, че е загинал при Афейн, аз бях покрусена и моята мъка бе една от причините да ме изпратят при сестрите във Франция. Щом се върнах в Саутуърк, с голяма радост разбрах, че Хю е жив. — Тя стигна до портрета на крал Хенри VII и се спря.

— Но? — Ормънд стоеше малко зад нея.

Тя хвърли поглед назад към него.

— Много се наскърбих, когато разбрах, че съдът е обявил годежа ни за невалиден. Но видях у Хю такива черти, каквито не бях предполагала, че притежава. — Катрин стисна зъби. — Нека просто да кажа, че се радвам задето в края на краищата няма да се оженя за него.

— Какво направи той? — попита Ормънд.

За неин ужас очите й се насълзиха при спомена за грубия му опит да я изнасили. Тя поклати глава.

Ормънд я гледаше.

— Какво направи той, Катрин?

Катрин срещна мрачния поглед на брат си.

— Той не е… не беше джентълмен. Но пък и аз също вече не съм дама.

Ормънд продължаваше да я гледа без да мига.

— Съжалявам — каза той накрая. — Предполагам, че не е лесно да изгубиш всичко, което си имал.

Тя се обърна с лице към него. Не беше сигурна дали й съчувства или не.

— Ако съжалявате, милорд, тогава сигурно можете да ми помогнете.

Един мускул на челюстта му трепна. Не й отговори.

Катрин застана нащрек. Този мъж бе истинска загадка.

— Твърде много ли искам? От собствения си брат?

— Имам чувството, че още не си започнала да казваш какво искаш — заяви Ормънд.

— Съжалявам, че го споменах. Извинете. — Катрин се обърна да си ходи. — В крайна сметка ми се струва, че нямам нужда от помощта ви. — Сега вече знаеше, че въобще не го е грижа за нея.

Но ръката му я задържа. Той я обърна отново с лице към себе си и промълви меко:

— Много приличаш на майка ни.

Тя се сепна.

— Не говоря за физическата прилика, която е голяма. — Ормънд се намръщи. — Джоан не знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Беше винаги пряма. Пряма, решителна и интелигентна.

— Това ласкателство ли е?

— Може би. Ако се стремиш да бъдеш жена като нея. — В гласа му се прокрадна горчивина.

— Разбира се, че искам да бъда като нея — почти изкрещя Катрин.

— Нима? — Сега вече звучеше жлъчно. — Имаш ли изобщо представа за какво говориш? Джоан беше силна и умна, но предизвика най-големия скандал на своето време, като започна аферата с баща ти.

Думите му я засегнаха.

— Тя е мъртва, а вие охулвате любовта им.

— Любов? — Той се засмя. — Баща ти беше момче, когато Джоан започна да мисли за брак с него — скоро след като почина баща ми. Наистина, за да бъде спряно това, тя набързо бе омъжена за сър Брайън. Но веднага щом сър Брайън се разболя, майка ни започна да кръстосва страната с баща ти, който бе само на осемнайсет, по-млад дори и от мен. Джоан беше с двайсет години по-стара от него. Където и да отидех, чувах за тяхната любовна история. Джоан го придружаваше открито навсякъде — на лов из Мънстър, на панаира в Голуей; понякога дори гостуваше в Аскийтън. Това беше скандално, огромно неуважение не само към умиращия сър Брайън, но и към самата нея, графинята на Ормънд, както и към мен и братята ми.

Катрин знаеше за огромната разлика във възрастта на родителите си, но никога не се бе замисляла върху това. Много вдовици се омъжваха повторно за по-млади мъже. Сега обаче почувства болката на Том Бътлър.

— Колко трудно трябва да ви е било — каза тя. Не можеше да не бъде шокирана от недискретното поведение на майка си, но и не можеше да не изпита гордост от желязната и воля и отказа и да се подчини на условностите в обществото.

Бътлър я погледна остро.

— Много повече от трудно. Враждата между Ормънд и Дезмънд съществува от поколения и връзката на майка ми с наследника на Дезмънд беше жесток удар срещу мен, беше — и все още е — непростима.

Катрин вирна брадичка.

— Тя много обичаше Джералд, независимо от възрастта му. Било е брак по любов.

— Да, обичаше го — каза мрачно Ормънд. — И това също бе непростимо.

Тогава тя усети, че е надникнала в самата душа на този потаен мъж.

— Тя обичаше и вас — извика Катрин, изпълнена със съчувствие към него. — Бях малко момиче, но си спомням момента, когато баща ми събра хората си, за да ги поведе срещу вас. Помня как майка ми плачеше от страх за вашата безопасност! Помня, че не се подчини на баща ми и препусна след него и армията му, която се готвеше за война с вас.

— Да — лицето му се смекчи. — Цели тринадесет дни тя галопираше напред-назад между съпруг и син, между двете ни големи войски, които стояха нащрек като хрътки, готови да се нахвърлят една срещу друга и да се избият. Войниците от двете страни започнаха да я наричат Ангелът на мира. Джоан умоляваше първо него, после мен, непрестанно — сутрин, обед и вечер — да прекратим войната. Беше неуморима. — Той погледна през прозореца. — Тя беше Ангел на мира.

— И? — Катрин почти бе престанала да диша.

Ормънд леко се усмихна.

— Не си спомням кой от нас пръв я послуша. Но в крайна сметка нямаше битка; двете войски, водени от съпруг и син, се обърнаха и се прибраха у дома.

В очите на Катрин заблестяха сълзи.

— Джоан беше велика жена. Велика!

— Тя беше мъчна жена; умна, но и твърдоглава. Прекалено твърдоглава. Не й пукаше за скандала около нея и Джералд. Всъщност тя се смееше на това. — Той впери поглед в нея. Смутена Катрин обгърна раменете си с ръце. Мислеше за Лиъм и за собствената си страстна природа. Сега знаеше, че тъмната й страна е наследена не само от Джералд, а и от майка й.

Но тя със сигурност не приличаше на Джоан във всяко отношение. Не можеше да си представи, че би се смяла на скандала, който можеше да предизвика една връзка между нея и пирата Лиъм О’Нийл. Напротив, такъв скандал би я ужасил: би умряла от срам.

— Той омърси ли те? — попита рязко Ормънд.

Катрин знаеше, че той също мисли за Лиъм, но се направи, че не разбира.

— Кой?

— Пиратът О’Нийл. Из целия град се говори за вас. Стотици дами и господа са го видели да те целува в банкетната зала, преди да те отведе в Ирландия. Сега се шири друг слух — че някой те е видял сама с него в покоите на кралицата в компрометираща, какво говоря, направо в скандална поза.

Катрин стана пурпурно червена. О, боже! Някой я е видял на пода в прегръдките на Лиъм? Но кой?

— Нима приличаш на Джоан повече, отколкото си мисля?

— Не! — извика тя с внезапна ярост. — Аз не мечтая да предизвикам скандал в двора! Не се смея, когато чувам тези слухове! Не искам нищо от пирата, нищо, освен да ме остави на мира! Искам да се омъжа за скромен, богобоязлив мъж. За мен няма нищо по-важно от това!

Погледът на Ормънд беше пронизващ.

— А какво иска баща ти за теб?

— Не знам — отговори чистосърдечно Катрин, без да успее да скрие горчивината си. — Не съм го виждала от онази нощ, когато О’Нийл ме заведе при него. Съмнявам се дали знае, че Хю ме е предал. Съмнявам се… дали това изобщо го интересува. Той е прекалено зает да скърби за загубите си и за свободата си.

Ормънд не отвърна нищо, но я гледаше изпитателно.

— Милорд — каза сериозно Катрин, — аз минавам осемнайсетте. Въпреки че съм доволна, не, истински щастлива от назначението при кралицата, времето едва ли тече в моя полза. На моите години повечето жени вече имат по няколко деца и ако скоро не се омъжа, ще премина най-плодовитата си възраст. — Внезапно погледът й стана умолителен и се взря в неговия. — Не можете ли да ми помогнете, сър? Вие сте братовчед на кралицата. Не можете ли да й внушите да удовлетвори молбата ми? Не очаквам много — просто някой джентълмен, който да е почтен и скромен по природа.

Ормънд се вгледа в сестра си. Приликата й с Джоан бе почти болезнена. Но тя не беше Джоан. Катрин нямаше власт. Беше лишена от името си и от собствеността си. Нямаше нищо друго, освен своята красота, която мъже като Хю Бари и Лиъм О’Нийл преследваха настървено. Противно на волята си и на собствените си интереси, Ормънд установи, че не му е все едно дали някой от двамата ще се възползва от нея. Въпреки че нямаше полза от сестра си, въпреки че не изпитваше кой знае каква загриженост за нея, те имаха една и съща майка.

Той си напомни, че Катрин не би могла да бъде толкова невинна и толкова искрена, колкото изглеждаше. Имаше всички основания да заговорничи с баща си, за да си върне изгубеното. И ако наистина бе като Джоан, тя щеше да използва красотата си, за да примами могъщи мъже като Лиъм О’Нийл за съюзници.

И тъй като случаят беше такъв, желанието й да се омъжи сигурно беше хитра, измамна уловка.

Но предвид интереса на Лиъм О’Нийл към нея, Катрин трябваше да бъде поставена напълно извън неговия контрол. А какъв по-добър начин от това да има собствен съпруг?

— Да — каза рязко той. — Ще се заема с проблема ти, Катрин.

Тя възкликна и плесна с ръце с детска радост.

— Благодаря ви, братко.

Ормънд успя да се усмихне и побърза да се извърне, за да не би на Катрин да й хрумне да го прегърне. Вече бе взел решение да й намери съпруг и перспективата да се наложи да убеждава кралицата не го плашеше. Но въпреки това се чувстваше много объркан. Радостта на Катрин бе детинска и неподправена, толкова неподправена. И все пак не можеше да бъде истинска. Не можеше.

Катрин Фицджералд трябваше да е заговорничка и той бе решен да го докаже.

15.

— Катрин! — прошепна лейди Хейстингз. — Чу ли? Вярно ли е?

Катрин стоеше в приемната, заобиколена от шест други придворни дами, и чакаше кралицата да излезе от спалнята си. В преддверието имаше и дузина царедворци: графове, барони и рицари — всички те висши кралски служители или фаворити на кралицата, между които братът на Катрин, граф Ормънд и графът на Лестър — лорд Робин Дъдли, Управителят на кралските конюшни. Присъстваха и около две дузини офицери, облечени в пурпурни униформи — личната охрана на кралицата.

Катрин усети как другите дами притихват, за да чуят отговора й. Освен това чувстваше върху себе си и погледа на Лестър — нещо, което се случваше твърде често. Тя се направи, че не разбира за какво става дума.

— Извинете, лейди Хейстингз, но какво имате предвид?

Ан Хейстингз се засмя сподавено и размаха ветрилото си. Очите й блестяха.

— Хайде, Катрин, знаеш какво имам предвид. От цяла седмица дворът говори само за това! Възможно ли е? Възможно ли е само ден след посещението си при кралицата Лиъм О’Нийл да нападне един от корабите-трезори на крал Филип?

Пулсът на Катрин се ускори. Всички в двора я смятаха за специалист по въпросите, свързани с Лиъм О’Нийл. Ормънд не бе я излъгал, когато й каза, че целият свят знае за отношенията й с Лиъм. Още преди да тръгне мълвата за последното му дръзко приключение, дамите я бяха засипали с далеч не толкова дискретни въпроси за него. На Катрин бързо й бе станало ясно, че няколко от придворните дами, омъжени и с високо обществено положение, да не говорим пък колко красиви, доста се интересуваха от пирата, и то по начин, по който не беше редно да го правят. През цялата седмица тя се преструваше, че не го познава добре и че той не я е целувал възможно най-неуместно — както публично, така и насаме.

Лиъм О’Нийл беше в устата на всички. Защото едва ден след отпътуването си от Уайтхол, той бе плячкосал един испански галеон, плаващ за Холандия. И то не какъв да е галеон, а такъв, натоварен със сребърни и златни кюлчета и изпратен от крал Филип Испански да финансира кампанията на дук Алба срещу местните бунтовници-протестанти. „Морски кинжал“ бил два пъти по-малък от испанския кораб и имал два пъти по-малко оръдия. Въпреки това Лиъм предприел атака.

Слуховете за зашеметяващата му победа не преставаха да пристигат в двора вече седмица. Но всички се чудеха дали са верни. Катрин също се чудеше. Нима бе възможно толкова по-малкият пиратски кораб да разгроми испански боен галеон? Обратното изглеждаше много по-вероятно. Катрин изстиваше цяла, когато си представяше Лиъм, победен от испанците, окован във вериги и хвърлен в испански затвор. Тя се опитваше да се успокои, като си казваше, че ако има човек, способен да оцелява, това е Лиъм О’Нийл.

Ами ако беше мъртъв?

— Катрин? — повтори лейди Хейстингз, този път по-високо. — Възможно ли е твоят пират да е толкова смел и дързък?

Катрин се изчерви. Погледът й срещна изпитателния поглед на Лестър. Знаеше, че е чул всяка тяхна дума. Тя бързо се обърна към Ан.

— Той не е мой пират, лейди Хейстингз, не ви позволявам да говорите така!

Ан докосна ръката й с ориенталското си ветрило с дръжка от слонова кост.

— Ако не е твой — прошепна тя, — ти си глупачка и аз с радост бих го взела.

Катрин успя само да я погледне ужасено. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото в този момент на прага на кралската спалня се появи Елизабет, следвана от четирите си фрейлини.

Катрин едва съумя да сподави възклицанието си. Не минаваше и ден без да бъде смаяна от великолепието на кралицата. Днес Елизабет беше цялата в бяло. Бялата й копринена рокля бе украсена с перли и обшита със сребърни нишки, а бледосребристата й долна фуста беше богато избродирана в по-светъл нюанс на същия цвят. На кръста, около врата и на ушите й блестяха злато, рубини и перли. Богато надиплената й яка изглеждаше приказно и навсякъде по нея имаше дребни, греещи перли, а на главата й сияеше изящна малка корона. Онези от придворните, към които кралицата отправи взор, побързаха да паднат на колене. Когато Елизабет усмихнато погледна Катрин, тя също коленичи с разтуптяно сърце.

Кралицата напусна покоите си и тръгна през преддверието, предшествана от великолепно облечените и накичени с бижута царедворци. След бароните, графовете и рицарите от Ордена на Жартиерата, вървеше лорд-канцлерът9, който носеше държавните печати в червена копринена чанта. От двете му страни пристъпваха двама придружители в ливреи. Единият държеше кралския скиптър, а другият — държавния меч10 в пурпурна ножница.

Самата кралица бе обградена от офицерите от личната си охрана, всички до един благородници от най-висок ранг и от най-отбрани семейства. Те носеха позлатени алебарди. След това идваха четирите й фрейлини, после четирите първи дами. Катрин и другите шест дами от кралските покои бяха последни.

Свитата премина през залата за аудиенции, където чакаха множество придворни и просители. Когато кралицата мина покрай тях, всички паднаха на колене. В преддверието на параклиса Елизабет се спря, за да й бъдат връчени няколко петиции, които тя прие с кокетна усмивка. Няколко души, може би нови в двора, а може би не, извикаха: „Бог да ви пази, кралице Елизабет!“ Кралицата отново се усмихна и промърмори:

— Благодаря ви, скъпи хора. — После последва благородниците в параклиса за утринната литургия. Катрин коленичи на една от последните пейки и едва сега отговори сама на себе си на въпроса на Ан Хейстингз.

Разбира се, че вярваше на слуховете. Лиъм бе достатъчно смел и достатъчно дързък, за да атакува кораб на крал Филип, натоварен със злато. Разбира се, че беше вярно. Вероятно дори в същия този момент се смееше на това, ако все още бе на свобода, ако все още бе жив.

И тогава тя осъзна, че се моли за пирата, че се моли на бог да го пази.

По-късно същия ден Катрин препускаше по Лондонския мост, обградена от дузина мъже от охраната на кралицата. Каква разкошна гледка бяха те! Всички войници бяха облечени в прекрасни пурпурни ливреи с избродирана на гърба златна роза; всички носеха позлатени алебарди с дръжки, покрити с червено кадифе; всички яздеха прекрасни коне с обковани в сребро седла. В сравнение с тяхната красота Катрин, облечена във взетата си назаем кафява кадифена рокля и със старата си сива пелерина, се чувстваше като старомодна повлекана. Но това нямаше значение. Важно бе друго — кралицата й бе позволила да посещава баща си когато реши, стига това не й пречи да изпълнява задълженията си и стига да уведоми Нейно величество за излизането си. Колко мила бе станала Елизабет. Дори я беше посъветвала да вземе със себе си Хелън, за да има кой да й прислужва по време на срещата със семейството.

Катрин знаеше, че самата тя би трябвало да се чувства като кралица, след като я придружаваше толкова многобройна и пищна свита. Но не се чувстваше така. Вместо това бе изпълнена с безпокойство.

Живееше в двора вече от няколко седмици, но още нито веднъж не бе ходила да види баща си. Последната им среща й бе причинила толкова болка. Катрин поначало избягваше да си припомня опита на Джералд да я пробута на Лиъм О’Нийл. Но сега споменът за онзи ужасен ден нахлу в съзнанието й, независимо от желанието й да го забрави. Тя тръсна решително глава. Днес двамата с Джералд щяха да се държат естествено и просто да си поговорят като отдавна разделени баща и дъщеря. Въпреки неговото предателство, Катрин още обичаше баща си.

По това време на деня портите на Селинджър Хаус бяха отворени и когато малката кавалкада изтрополи по каменния двор, Елинор веднага се появи на входната врата. Катрин й се усмихна, без да слезе от седлото.

Капитанът на кралската охрана, сър Джон Хок, бе проявил любезността да я придружи лично до баща й. Той скочи от червенокафявия си кон и тръгна към Катрин, на която бяха дали една кобила от кралските конюшни. Изглеждаше много елегантен в червената си униформа — истински образец на войник и джентълмен. Хок й помогна да слезе от седлото, като я задържа в ръцете си миг по-дълго от необходимото. Тя усети това. Лиъм я бе научил да разпознава всички, белези на мъжкото желание.

Сър Джон, изглежда, бе неин поклонник. Още от самото начало на службата й при кралицата, Катрин разбра, че той, както и доста други джентълмени, я намира за много привлекателна. Сър Джон произхождаше от знатен род и макар че фамилното му богатство беше доста намаляло, той бе повече от изгодна партия за женитба. Беше красив, приятен и много почтен, а и се чуваха само добри неща за характера и за семейството му. И все пак Хок не я караше да стои будна нощем, колкото и да й се щеше да е така. За нещастие Лиъм О’Нийл владееше мислите й, нищо че бе далеч от нея.

Сър Джон й се поклони.

— Госпожице Фицджералд, разполагайте с времето си както намерите за добре. Ще ви чакам, колкото и дълго да продължи престоят ви.

Тя не можа да устои на порива да пофлиртува. Бе прекарала твърде много време в манастира, заобиколена само от жени, а сега, макар и облечена в грозна кафява рокля, Катрин беше млада, беше свободна. Беше жена. Тя леко докосна ръката му и запърха с мигли, както бе виждала да правят Ан Хейстингз и останалите дами.

— Благодаря ви, сър. Много сте любезен.

Очите му заблестяха.

Катрин се обърна и се озова изправена пред намръщеното лице на мащеха си.

— Чухме, че си станала придворна дама на кралицата — каза сърдито Елинор. — Значи предаде баща си, Катрин?

Усмивката на Катрин се стопи.

— Не съм предала баща си!

— Нима? Ти вече си една от тях. Това е съвсем ясно. — Елинор й обърна гръб и влезе в къщата.

Катрин не помръдна. Не се бе надявала на топло и приятелско посрещане от страна на Елинор, но и не бе очаквала да бъде обвинена в предателство спрямо собствения си баща. А дали Елинор не беше права? Катрин бе прекарала изминалите седмици в непрекъснати забавления, погълната от всекидневните грижи на двора, на кралицата и на най-приближените й. Означаваше ли това, че е нелоялна към баща си?

Внезапно тя осъзна, че сър Джон се е приближил и я гледа разтревожено. И понеже не желаеше той да разбере колко е разстроена, Катрин му се усмихна пресилено широко и побърза да последва мащехата си.

Джералд стоеше подпрян на бастуна си в слабо осветената трапезария. Не се усмихваше. Когато тя се приближи, погледът му заизучава лицето й. Катрин се уплаши, че баща й също ще я нарече предателка.

Но той не го направи.

— Значи кралицата те е взела под своя закрила, Катрин. Това е добре.

Едва не й прималя от облекчение.

— Не се ли сърдиш, татко? — Тя сграбчи ръката му. В същия миг в стаята влезе Хелън с кошница, пълна с храна — подарък от кралицата.

— Съвсем не. — Джералд изглежда искаше да каже още нещо, но тогава видя момичето. — Кого си довела със себе си, Кейти?

Катрин се поизвъртя.

— Кралицата ми назначи прислужница, татко.

Джералд кимна, после поведе дъщеря си към масата.

— Чух, че Бари решил да разтрогне годежа?

Катрин седна и погледна баща си, който с мъка се отпусна на пейката.

— Да. — В гърлото й беше заседнала буца. — Хю никога не ме е обичал. Искал е само графската дъщеря и очакваната зестра.

Джералд я потупа по гърба.

— Такива са мъжете и ти трябва да го знаеш. Разкажи ми за Дезмънд. — Той се наведе към нея нетърпеливо, зажаднял за новини.

Катрин се натъжи още повече. Опожарената земя от Корк до замъка Бари още бе като пред очите й.

— О, татко! Навсякъде е имало война.

Откъм кухнята се появи Елинор, последвана от една прислужница. Носеше дървен поднос с храна, а прислужницата — кана с ейл и бокали.

— Да, и всичко е изгоряло. Нали, Катрин? — Тя остави подноса, върху който имаше само хляб и сирене на масата.

— Разрушенията са големи — отвърна Катрин.

— Аскийтън?

— Не зная. Не ми позволиха да си отида у дома. Лиъм каза, че замъкът ти е пуст, че много от именията ти са обезлюдени. Вярно ли е?

Джералд кимна.

— Значи вече е Лиъм? — попита Елинор.

Катрин се изчерви.

Баща й стрелна жена си с мрачен поглед.

— А Фицморис? Чу ли нещо за подлия ми братовчед? Изненадан съм, че самият той още не се е настанил в Аскийтън. — Джералд беше стиснал юмруци.

Елинор скочи на крака.

— Чу ли, че той нарича себе си граф на Дезмънд? — извика тя, но не дочака Катрин да й отговори. — Казвам ти, той се стреми към земята и титлата на баща ти и ако стане достатъчно силен, ще принуди кралицата да му даде всичко, което някога беше наше. А ние — ние сме докарани до просия, докарани сме дотам аз да сервирам на масата като обикновен виночерпец!

Сърцето на Катрин се късаше от болка.

— Радвам се, че годежът е развален — обърна се тя към баща си. — Как мога да се омъжа за Бари, когато той подкрепя Фицморис срещу теб?

— Ти си добро момиче, Катрин — каза Джералд, но в тона му имаше мъка. Сетне рязко стана, подпрян на бастуна си. — Не съм гладен — оповести той. — Имам нужда от глътка въздух. Кейти, ела с мен.

Тъй като Катрин вече беше обядвала с кралицата и с другите придворни дами, тя с удоволствие се изправи на крака и последва баща си. Хелън тръгна след тях, но Джералд се обърна и я отпрати с жест.

— Няма нужда — каза той дружелюбно. — Може би бихте помогнала на жена ми в кухнята, госпожице?

Хелън кимна и се отправи обратно към салона, за да разчисти масата заедно с Елинор.

Времето навън беше студено, но слънчево. Катрин и баща й тръгнаха бавно през двора, като Джералд бе хванал дъщеря си под ръка и се подпираше на нея. Сър Джон и хората му охраняваха външната порта и се преструваха, че не ги гледат. Но Джералд спря.

— Не можем да имаме доверие на никого, Кейти — каза той.

Катрин го погледна озадачено.

— Предполагам нямаш шпиони в собствената си къща?

— Това не е моята къща. Това е къщата на Селинджър — поправи я Джералд. — Но Сесил има шпиони навсякъде, можеш да бъдеш сигурна в това.

Тя беше смаяна. Но следващите думи на баща й я смаяха още повече.

— Не се доверявай на никого — каза той сурово. — Дори на тази малка хубава прислужница.

Катрин се ококори.

— Защо, татко? Това е смешно! Самата кралица я назначи да се грижи за мен. Беше много мило от нейна страна.

— Чуй ме, дъще, и ме чуй добре. Не се доверявай на никого.

Тя кимна смутено, питайки се дали баща й бе поискал да излязат навън заради шпионите на Сесил или заради прислужницата й. Но самата тази мисъл беше твърде потресаваща. Елизабет не можеше да й прати шпионин, не бе възможно.

— Кажи ми за О’Нийл.

Смущението на Катрин нарасна.

— Искаш да говорим за пирата?

— Тъкмо за него — отвърна Джералд, като не я изпускаше от очи.

Катрин усети, че бузите й започват да се изчервяват.

— Той е пират — каза тя мрачно. А наум се помоли баща й да намери друга тема за разговор. Силно се надяваше, че Джералд е престанал да мисли немислимото и се радваше, че той не знае за предложението за женитба на Лиъм.

Джералд взе ръката й в своята.

— Ти си в състояние да ми помогнеш, скъпа. А аз отчаяно се нуждая от помощта ти. Ще сториш ли това за бедния си баща-изгнаник?

Сърцето й заби бясно.

— Как мога да ти помогна?

— Сега си в двора. По-добро от това не би могло и да бъде. Стани приятелка с кралицата и внимателно, много внимателно я спечели на наша страна. Някога тя обичаше Джоан. Беше силно привързана към нея и това ми е помагало доста пъти. Ако заобича и теб — а аз съм сигурен, че ще стане така — може да успеем да извоюваме моето освобождаване. Ако отида в Ирландия, аз мога да си върна Дезмънд, Кейти. Щом бъда у дома, лордовете, а и всички останали, ще се присъединят към мен.

Катрин се взря в баща си, който сега стоеше гордо изправен, забравил за болката. Очите му горяха с онази жар и възбуда, които тя си спомняше от детските си години. Той не искаше прекалено много. Кралицата несправедливо го бе лишила от дома му, от ранга и земята му и Катрин знаеше, че трябва да му помогне да си върне загубеното. Джералд й беше баща. Но… дори мисълта да направи това, за което я молеше, й се струваше някак подла. Защото тя вече обичаше кралицата. Кралицата, която бе мила и великодушна с нея. Усещаше, че не е правилно да използва приятелството й, да използва обичта й за някаква своя цел, дори ако тази цел бе оправдана.

Джералд стисна ръката й.

— Освен това трябва да използваме О’Нийл също толкова внимателно, не, много по-внимателно, отколкото Бес.

Катрин спря да диша.

— К-какво?

— Той копнее за теб. А мъж, който копнее за жена, означава много. Такъв мъж лесно се води. Имам нужда от него, Кейти. Той е Господарят на моретата. Ако се върна в Ирландия, неговата подкрепа би ми била жизнено необходима! Но дори сега, когато съм в затвора, пиратът може да ми помогне, като унищожава испанските, френските и шотландските кораби, които снабдяват Фицморис. Без храна и оръжие хората на братовчед ми са загубени. Да, трябва да имаме О’Нийл на наша страна.

— Какво искаш от мен? — попита уплашено Катрин.

— Разпалвай страстта му. Но не му позволявай да те има, момиче. Мъжете твърде бързо се отегчават от завоеванията си. Това, което харесват, е преследването. Остави го да те преследва. Води го. Спечели го на наша страна. Ако страстта му стане достатъчно силна, може да го отведе и до църковния олтар. Голямото ми желание, Катрин, е да те видя омъжена за него.

Тя изпадна в ужас. Бе се надявала, че тази мъчителна тема е забравена. Господи! Съвсем не беше забравена и Катрин едва сега започваше да проумява в каква огромна опасност се намира.

— Татко, той е пират — успя да каже тя с пресипнал глас. — Не те разбрах преди, не те разбирам и сега. Аз съм ти дъщеря. Как можеш отново да предлагаш този съюз?

— Защото нямам никакви други съюзници — извика Джералд. — И ако мога да спечеля един, то нека той бъде достатъчно могъщ. Той е ключът към бъдещето ми и към свободата ми, Кейти. Той е ключът и към твоето бъдеще и твоята свобода.

— Той извършва убийства и грабежи, той е крадец с долно потекло, син на убиец и изнасилвач, той е безсъвестен! — Не искаше да мисли за другата част от него, онази, която не беше безчовечна, не беше долна.

Джералд я погледна, стиснал челюст.

— О’Нийл те желае, и то отчаяно. Той ще падне право в ръцете ни. Това е дар от съдбата, скъпа, дар, който не можем да не използваме за своите цели. Трябва да направиш това, което ти казах.

Катрин извърна поглед, разтреперана и със свито сърце.

— Искам да се омъжа за благородник — прошепна тя. — Искам това, което ми се полага.

— Ти никога няма да бъдеш благородна дама, не и докато не си възвърна Дезмънд — сряза я Джералд. — Бари с основание не те иска. Всички мъже с положение ще бъдат на същото мнение. Нямаш избор, Кейти. Аз не ти предоставям никакъв избор.

С последни сили Катрин изправи рамене. С последни сили вдигна глава. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза.

— Не мога — каза тя. В гърдите й имаше буца, която й причиняваше ужасна болка. — Не мога да направя това.

— Ще го направиш — отсече Джералд. — Защото си моята дъщеря, Катрин Фицджералд, и си лоялна първо към мен, а след това към всички останали, включително към самата себе си.

Катрин се опита да се дръпне встрани.

— Кейти! — Тонът му бе омекнал. — Сега ти си единствения човек, който може да ми помогне, не го ли разбираш? Само ти си способна да вдъхнеш живот в мъртвата ми душа. Кейти, трябва да ми помогнеш!

Катрин го гледаше изтерзана, преглъщайки сълзите си. И макар да знаеше, че наистина няма голям избор, не и ако искаше да остане лоялна към баща си, тя не отвърна нищо, не му каза, че Лиъм О’Нийл вече й е предложил брак и че по всяка вероятност би го направил отново, ако получи поне малко насърчение. Упорити, неподвластни на ударите на жестоката съдба, мечтите й за бъдещето нямаше да умрат. А те не включваха О’Нийл. Не го включваха.

16.

Кралицата обичаше представленията. Тазвечерното разказваше историята на петте дъщери на африканския речен бог Нигер и актьорският състав включваше роби и султани, принцове и принцеси, нимфи, морски сирени и дракони, както и много други фантастични същества.

Кралицата бе наредила на всички придворни да дойдат на представлението маскирани и Катрин цяла вечер се дивеше на всевъзможните чудни костюми — от такива на древногръцки богини, скандално обгърнати от ефирна коприна, до племенни вождове с венци от цветя и плодове вместо корони. Самата Катрин нямаше средства, за да си купи необходимите за костюм материали, но Хелън я бе снабдила с красива червена маска от сатен, украсена с мъниста и панделки. Тя я носеше с изтърканата си кафява кадифена рокля.

Представлението свърши някъде след полунощ и артистите бяха бурно аплодирани от самата кралица, станала на крака и поруменяла от удоволствие. И тогава започна истинското веселие. Колкото повече приближаваше зората, толкова празничният гуляй ставаше все по-оживен, а придворните — все по-опиянени.

Току-що флейтистите, арфистите, барабанистите и виолинистите бяха засвирили бърза ирландска жига. Към тях се присъедини самотен гайдар. Въпреки че неподчинението на ирландските лордове създаваше постоянни проблеми на кралицата, жигата беше любимия й танц. При първите звуци на хубавата мелодия Катрин изпляска щастливо с ръце. Краката й не се сдържаха на едно място. Колко й се искаше да потанцува!

Лестър партнираше на кралицата, маскиран като Юлий Цезар. Беше облечен само с бяла тога, която оставяше голи едното му широко рамо и част от силните му гърди. Тогата бе препасана с широк кожен колан и старинен меч. На главата си пък носеше корона, която удивително приличаше на златна. Катрин ги гледаше усмихната, любувайки се на кралицата, която беше отлична танцьорка, а и на самия граф, чиито бели зъби блестяха и чиито здрави голи нозе не пропускаха нито такт.

Изведнъж някой я улови за лакътя.

— Хайде, госпожице Фицджералд, научете ме на националния си танц.

Катрин се обърна и се взря в яркосините очи на Джон Хок. Също като нея той не беше с костюм, но изглеждаше великолепно в пурпурната си униформа, светли панталони и маска.

— Как бих могла да откажа — извика тя, — когато кръвта ми пее, а краката ми изгарят от нетърпение да потанцуват!

Хок я поведе към дансинга с усмивка и само след миг се разбра, че е излъгал, защото още при първото завъртане стана ясно, че е танцувал жига поне няколко пъти през живота си. Но той не беше ирландец. Никой в двора не беше ирландец, освен Ормънд, но графът вече бе напуснал празненството, което бе поредното доказателство, че наистина е толкова суров, колкото изглеждаше. Катрин бе уверена, че никой, дори и кралицата, не би могъл да танцува по-добре от нея и веднага се зае да го покаже.

Краката й политнаха толкова високо, че кафявата рокля и кремавата фуста се вдигнаха и се усукаха около бедрата й, разкривайки издължените й прасци и коленете й. Поначало Катрин носеше собствените си прости светли чорапи, но по-рано през деня поради някаква необяснима причина — точно както когато бе решила да си сложи яката, подарена й от Лиъм — тя отново разрови скътания пакет с дрехи и този път избра чифт лилави жартиери. Изобщо не подхождаха на белите й чорапи, на долната фуста и на роклята й, още по-малко пък на червената сатенена маска, но Катрин не я бе грижа. Тя се смееше и танцуваше все по-разгорещено — въртеше се все по-бързо, скачаше все по-високо, тропаше все по-силно. Сър Джон също се смееше, хванал здраво ръцете й, и повтаряше всяко нейно движение, решен да докаже, че е неин достоен партньор. Двамата се забавляваха до забрава и не преставаха да си разменят широки усмивки. От вниманието на Катрин не убягна как погледът му се отклонява към гладките й бедра, към разлюления й бюст, към деколтето на роклята й, което пълзеше все по-надолу и по-надолу. Но това не я интересуваше. Тази вечер тя се забавляваше повече от всякога. Чувстваше се красива, жизнена.

Когато жигата свърши, Катрин се отпусна отмаляла в ръцете на Хок.

— Боже господи — прошепна той в ухото й, като я прегърна силно. — Никой не може да танцува жига като теб!

Тя се отдръпна.

— Надявам се, че не. Каква ирландка бих била, ако английските дами и джентълмени можеха да танцуват по-добре от мен?

— Това звучи почти предателски — прозвуча плътен глас зад гърба й.

Катрин се обърна и се озова лице в лице с графа на Лестър. Сър Джон пусна ръцете й.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита Лестър с любезна усмивка. Очите му обаче бяха загадъчни.

Катрин веднага се озърна за кралицата. Елизабет танцуваше с друг от фаворитите си.- Не знам този танц — каза нервно тя. Не бе необходимо да е кой знае колко умна, за да се досети, че на кралицата никак няма да й хареса, ако я види да танцува с Робин Дъдли. Елизабет го ревнуваше от всяка жена. Съвсем наскоро бе прогонила две от дамите си — сестрите Франсиз Хауърд и лейди Дъглас Шефийлд, — задето бяха така очевидно влюбени в него.

Лестър хвана лакътя й.

— Ще те науча.

Катрин обезпокоено погледна към Джон Хок за подкрепа. Той наистина наблюдаваше сцената навъсено, но изневиделица се появи Ан Хейстингз и отведе капитана към центъра на залата, като при това се бе притиснала доста плътно към него. Преди да разбере какво става, Катрин се озова ръка за ръка с графа, в ритъма на далеч по-спокоен танц. Сърцето й отново препускаше, но не от изтощение. Тя отново срещна тъмния му поглед.

Той й се усмихна, после сведе очи към гърдите й. Въпреки че в двора бяха на мода нескромните, дълбоко изрязани рокли, самата Катрин, която за разлика от повечето дами наистина имаше какво да разкрие, не се обличаше по този начин и се смущаваше дори от малкото плът, която излагаше на показ. Затова когато погледът на Лестър се плъзна по голата й кожа, пулсът й се ускори още повече.

Спомен премина като светкавица през ума й — спомен за самата нея, мятаща се на леглото, с вързани с червено-златни шнурове ръце, и за Лиъм О’Нийл, който смучеше и галеше с език зърната й.

— Тази рокля не ти отива, скъпа — отбеляза Лестър.

— Много добре знам — отговори Катрин някак троснато. Сети се за предупреждението на Лиъм, че Лестър ще се опита да й бръкне под полите още след седмица. Не една, а три седмици бяха изминали от пристигането й в двора и при честите си посещения при кралицата графът не пропускаше да спре самоуверения си поглед за кратко на Катрин. Но никога досега не бяха разговаряли или оставали насаме.

— Ти заслужаваш най-красивите коприни и кадифета, най-прекрасните смарагди и перли.

Катрин пропусна един такт.

— Сигурно искате вие да ми ги дадете?

Очите му потъмняха още повече и се насочиха към дръзко начервените й устни.

— Да, искам. Катрин, през изминалите седмици ти извръщаше глава всеки път, когато ме видеше да идвам. Няма причина да се страхуваш от мен, скъпа. Не искам да те нараня.

— Нима? — попита сухо тя. — Тогава какво искате, милорд?

Красивото му лице се изопна.

— Не говоря за брак, естествено; искам да станем приятели. Сигурен съм, че го знаеш.

Знаеше го. Както и Хю Бари, Лестър искаше да я направи своя любовница. Катрин се опита да се изплъзне от него, но хватката му беше желязна и след като не успя, тя вдигна поглед към него. Беше престанал да се усмихва.

— Катрин, ти ме разбра погрешно. Боже господи, сега аз съм граф на Лестър, един от най-богатите, най-могъщите хора в това кралство. Бих се оженил веднага за теб, скъпа, защото нямам нужда от зестра, а от хубава, страстна жена и от здрави синове. Усещам, че ти си повече от страстна, а и е очевидно, че си създадена да раждаш синове. Но аз не мога да се оженя. — Каза го не горчиво, а просто примирено. — Не мога да се оженя за която и да било жена. Един ден, с божията помощ… — Лестър хвърли поглед към кралицата и Катрин разбра, че се надява да стане крал на Англия, макар самият той да не се доизказа. — Ела. Трябва да поговорим насаме. Въпросът не търпи отлагане.

За неин най-голям ужас, Лестър обви ръка около кръста й и я тласна през навалицата в салона. Катрин хвърли поглед през рамо и видя, че Елизабет ги гледа втренчено. Сърцето й заподскача от страх. Тя се закова на място като своенравно дете, но графът беше едър и силен мъж и очевидно не можеше да бъде възпрян. Вместо това той продължи да я бута напред — всъщност, направо да я носи през оживената шумна тълпа, докато не се озоваха в някаква безлюдна зала. Тук Лестър довлече Катрин до една празна ниша, хвана ръцете й и вдигна маската й над главата. Сетне я придърпа толкова близо до себе си, че коленете й се удариха в неговите.

— Не казвай не — пророни той дрезгаво, като притисна пръст към устните й. — Катрин, аз съм приятел на баща ти.

Протестът на Катрин замря на устните й.

— Аз бях този, който се противопостави на Ормънд, когато той доведе баща ти като пленник при кралицата след Афейн. Бътлър искаше Джералд да бъде лишен от земите и титлата си още тогава. Аз бях този, който поддържаше каузата на баща ти през следващите години; дори настоявах срещу него изобщо да няма процес за измяна.

Катрин се взря в зениците му, уплашена и останала без дъх. Но умът й работеше трескаво. Лестър притежаваше голяма власт, кралицата го слушаше. Със сигурност би подкрепил Джералд отново, стига, разбира се, да имаше причина да го стори. Но главата й ужасено се завъртя в знак на отрицание.

— Не казвай още „не“ — продължи той с блеснали очи. — Ще те взема в Кенилуърт. Там нищо няма да ти липсва, Катрин. Но трябва да проявяваме дискретност.

— Дискретност! — възкликна Катрин, като отново се опита да се измъкне от него и отново не успя. — Вие изобщо не разбирате значението на тази дума! — Беше се задъхала. — Кралицата видя, че излизаме заедно! Ще ме изгони още тази нощ! — Тя се разтрепери. Чувстваше се като уловена в капан.

За миг Лестър замълча.

— Може би това е за добро — каза той накрая. — За нас не е много подходящо да бъдеш в двореца с нея.

Катрин не можеше да повярва на ушите си.

— Няма никакво нас! Не искам да губя благосклонността на кралицата, божичко, не, не искам!

— Преструваш се — изръмжа той и рязко я придърпа към себе си.

Катрин се вцепени. Нееднократно бе забелязвала необикновено изпъкналата, обтегната предница на панталоните му, но не беше обръщала внимание на това, мислейки си — както, впрочем, и някои от другите дами — че той нарочно подпъхва нещо, за да изглежда по-надарен. Сега обаче със сигурност не носеше нищичко под римската си тога и фалосът му, необуздаван от вълнената дреха, се притисна към износеното кадифе, покриващо корема й.

— Виждал съм как ме гледаш — каза Лестър и я прилепи към стената. — Нима ти приличам на глупав хлапак, който не разбира?

Катрин се задави.

— Не правете това, милорд — замоли го тя. Той не я отвращаваше. Подобно на сър Джон графът беше хубав, силен мъж и Катрин не можеше да му устои, не и когато силното му тяло пулсираше, опряно о нейното. Но това бе просто бледа сянка на желанието, което разпалваше у нея Лиъм О’Нийл и тя ясно съзнаваше разликата.

Лестър се взря изпитателно в колебливото й изражение, после наклони глава. Катрин бързо извърна лице и вместо да се озоват върху устата й, устните му попаднаха върху нежната кожа на шията й. Тя се опита да го отблъсне, но за пореден път не успя. Едната му ръка се плъзна в корсета й и палецът му започна да гали зърното й, което веднага се втвърди.

Все пак, тъй като много добре знаеше, че ако ги открият, последиците ще бъдат тежки, той бързо престана да я опипва. Катрин светкавично се отскубна от хватката му и се взря в него с широко отворени очи, изчервена и вече истински уплашена.

— Ще ти хареса, Катрин — каза Лестър.

Тя понечи да му каже, че няма как да й хареса, защото между тях няма да има никаква любовна връзка. И все пак, както сам бе казал, той беше един от най-могъщите хора в кралството. Ако някой можеше да помогне на баща й, това беше графът на Лестър. Катрин знаеше, че Лестър е много по-могъщ съюзник от Лиъм О’Нийл.

— Не приемам „не“ за отговор — прошепна той и дъхът му опари бузата й.

Тогава Катрин разбра, че този мъж ще я принуди да спи с него, независимо от волята й. И че дори ако я изнасили, тя изобщо няма да има възможност да се защити, защото кралицата ще обвини нея, а не него. Но ако проявеше достатъчно разум, можеше да го използва по начина, по който Джералд бе поискал от нея да използва Лиъм. С едва сподавено възклицание Катрин му обърна гръб и побягна, но не обратно към салона, а към собствената си малка стая на горния етаж. Никога не се бе чувствала толкова отчаяна и безпомощна — като малък кораб, разлюлян от бурно море. Кораб, който можеше да бъде овладян само от някой далеч по-умел от нея.

На бледата, трепкаща светлина от единствената лоена лампа, Катрин провеси красивата маска и семплата си рокля върху една кука до леглото. Къде ли се бе дянала Хелън, чието задължение беше да й помогне да се приготви за лягане? За нещастие прислужницата вероятно също се бе включила в празненството и не очакваше, че господарката й ще се оттегли толкова рано. Катрин не можеше да я вини.

Развързването на кринолина без чужда помощ беше мъчна и неприятна задача, но тя се справи, като междувременно се опитваше да не мисли за Лестър и за това какво може да й се случи, ако той реши да довърши започнатото тази нощ. Корсета си Катрин постави върху единствения сандък в стаята, после свали долната си риза и ленените си гащи, след което седна на леглото и събу обувките си, а накрая и чорапите.

Гърдите й се бяха зачервили в долната си част — там, където се бяха впивали банелите. Това бе цената, която плащаше една жена, ако искаше да изглежда стройна и за целта се пристягаше в малък, тесен корсет. Катрин започна нежно да масажира гърдите си — ритуал, който изпълняваше всяка нощ. Някога, в манастира, това бе нещо невинно. Тогава не обръщаше внимание на втвърдяването на зърната си, причинено от собствените й пръсти, нито на приятното пулсиране в слабините си. Но сега бе невъзможно да не обърне внимание на тръпката на желанието. Докато разтриваше гърдите си, Катрин си мислеше как я бе докосвал Лестър. Той беше от онези мъже, за които всяка жена мечтае да се омъжи — едновременно могъщ и богат, мъжествен и красив. Но Лестър не можеше да бъде съпруг, нито на нея, нито на която и да било друга жена. Той принадлежеше на кралицата и всички го знаеха.

От устните й се отрони слаб, мъркащ звук. Тя стисна лекичко гърдите си. Прииска й се Лиъм О’Нийл — мъжът, за когото ни една жена не мечтаеше да се омъжи — да я бе докосвал тази вечер така, както го бе направил Лестър. Ръцете й замряха. Зърната й се подаваха над пръстите й — зачервени, твърди и болезнено изпъкнали. Беше невъзможно да не обърне внимание на трескавата топлина, която пулсираше между бедрата й — топлина толкова силна, че Катрин изстена.

— За кого си мислиш — за сър Джон Хок, за Робин Дъдли или за мен?

Тя скочи на крака с вик.

Лиъм стоеше подпрян на отворената врата на стаята й. Очите й се ококориха. В първия момент не успя да го познае.

Той беше маскиран като негър. Носеше свободни бели бричове, широк пурпурен пояс и собствената си шпага, която Катрин разпозна безпогрешно. Силните му, мускулести гърди бяха голи и имаха цвета на тъмен дъб. Беше боядисал също и ръцете, врата, лицето и косата си, а на главата му имаше червен тюрбан, който завършваше дегизировката. Сивите му очи изглеждаха забележително сребристи, в контраст с тъмната кожа.

Тогава тя осъзна какво е видял Лиъм и какво виждаше в момента и усети как бузите й пламват.

Той се усмихна безрадостно, сетне влезе в стаята, затвори с ритник вратата, захвърли тюрбана си и се обърна към нея. Погледът му се плъзна по белите й нозе и се спря на тежките й гърди и на изпъкналите им зърна, а после на мястото между бедрата й.

— От колко време стоиш там? — извика Катрин.

Лиъм тръгна към нея със зловеща усмивка. Пръстите му за миг докоснаха силно издутите му слабини.

— Достатъчно дълго, за да се насладя на чудесно представление, далеч по-добро от онова долу.

Катрин го изгледа втренчено. Значи той я шпионираше. Сега бе не само смутена, но и вбесена.

Тя му обърна гръб и грабна одеялото от леглото. Но докато трескаво го увиваше около тялото си, усети как Лиъм идва към нея и се извърна отново с лице към него. В същия момент той изтръгна одеялото от нея, метна го през стаята и стисна китките й.

— Не ми отговори.

Независимо от внезапния си страх, независимо от това, че се намираше гола в ръцете му, Катрин вирна глава. Дишаше тежко. Зърната й докоснаха меките косми на гърдите му.

— Не ти дължа нищо, негоднико!

Лиъм изръмжа.

— Видях те тази вечер да се натискаш първо с Хок, после с Дъдли!

Тя извика и започна да се дърпа с надеждата да се освободи и да го удари с все сила. Но той само се засмя и я сграбчи с длан за хълбоците. Катрин се вцепени. Тогава Лиъм я придърпа към собствените си твърди като скала, обвити в коприна слабини и тя усети, че се задушава от силно, настойчиво, трепетно желание.

Той отново се засмя. Сетне стана още по-лошо — връхчетата на пръстите му се спуснаха по-ниско, от извивката на хълбоците към мястото, където се срещаха бедрата й. Катрин изстена.

Внезапно Лиъм стисна челюст с такава сила, че можеше да я строши. Сивите му очи засвяткаха.

— Ти си готова! За кого си мислиш?

— За Лестър! — излъга тя, съзнавайки, че това ще го разяри.

Той я отблъсна от себе си толкова грубо, че Катрин отхвръкна на пода.

— Бъди проклета! Знаех си!

Тя се подпря на ръце, за да се надигне и каза дрезгаво:

— Той ми предлага повече от теб. — Знаеше, че го предизвиква, но не можеше да се спре. Знаеше какво ще се случи и отчаяно го искаше. Защото беше загубила разсъдъка си още в мига, когато този мъж се бе появил.

Лиъм се надвеси над нея.

— Какво ти предлага той, какво, Катрин? — изрева той. — Какво друго, освен големия си член?

Катрин застана на колене. Осъзнаваше, че погледът му не се отделя от разлюлените й гърди.

— Кенилуърт. — Това, разбира се, бе силно преувеличено.

Лиъм се засмя отново.

— Ти си глупачка. Кралицата ще те обезглави, ако му станеш съпруга. Ще те обезглави, а на него ще отнеме всичко, което му е дала. Разбираш ли ме, Катрин?

Тя го погледна предизвикателно.

— Просто ревнуваш, защото той може да ми даде повече от теб. Защото той е благороден и почтен, а ти си само един пират, само син на Шон О’Нийл.

Ноздрите му затрептяха.

— Може ли да ти даде повече от това? — Той дръпна ръката й напред и сложи дланта й върху слабините си. Катрин изпъшка, почувствала огромната му, пулсираща мъжественост. — Говори се, че бил надарен, но и аз съм такъв. Искаш ли да ни сравниш преди да вземеш решението си?

Тя простена. Беше неспособна да проговори, а мускулите на бедрата й се бяха стегнали толкова мъчително, че накрая Катрин не издържа и изкрещя. Лиъм я блъсна назад и тя падна по гръб, разтваряйки с готовност крака. Погледите им се срещнаха. Катрин съзнаваше прекрасно, че е безсрамна. Съзнаваше прекрасно, че ще изгуби безценната си девственост. Но кой знае защо тази нощ това не я интересуваше.

Ръцете му стиснаха коленете й доста болезнено и разтвориха краката й още по-широко.

— Ти прекали — изръмжа той, без да откъсва очи от нея. Внезапно се протегна и пъхна палец дълбоко в нея, докато не го спря мембраната, благодарение на която Катрин все още можеше да се нарече непорочна. Тя изстена, изви тяло към него и безсрамно започна да се мята, искайки още. Но Лиъм не реагира.

— Значи Лестър още не те е имал. — Внезапно той я притисна силно. — И няма да те има, Катрин. Разбра ли ме?

Катрин се ококори, проумяла какво бе направил току-що.

— Ти, копеле! — изкрещя тя, като седна и безуспешно се опита да издърпа ръката му от себе си. — Ти… ти ме преглеждаш? Като някой доктор? Върви по дяволите!

— Все по-трудно и по-трудно ми е да вярвам, че си отгледана в манастир — насмешливо каза Лиъм и изведнъж плъзна два пръста в нея. Дъхът й секна. Тялото й застина неподвижно.

— Лягай долу — нареди й той — и ще приключим веднъж завинаги с това. Не че на Лестър ще му пука, ако не си девствена. Но проклет да съм, ако му позволя да вземе това, което ми принадлежи!

Въпреки че Катрин не искаше нищо, нищо повече от твърдия, възбуден пенис на Лиъм вътре в себе си, думите му я разгневиха. Тя се изправи на колене и заудря с юмруци по гърдите му. Но той просто улови китките й и се засмя, което я разяри още повече.

— Аз не ти принадлежа — изсъска Катрин. — Аз принадлежа на себе си, а един ден ще принадлежа и на съпруга си.

Лиъм се засмя отново, вече истински развеселен, и я придърпа в прегръдките си.

— Любима — промърмори той с внезапно прелъстителен глас, — не бих искал да ти го казвам, но никой мъж няма да се ожени за теб, след като приключим. — Миг по-късно устните му се впиха в нейните и властно, уверено ги разтвориха.

Думите му й подействаха като леден душ — не угасиха желанието й, но й показаха истината. Тя искаше този ненавистен, презрян мъж. Искаше той да проникне в нея, да се слее с нея — така, както конят се слива с кобилата. Господи, наистина го искаше. Но и наистина не искаше да бъде любовница на когото и да било, нито на него, нито на Лестър. Искаше да бъде съпруга. Искаше съпруг, дом и деца. Беше копняла за тези неща много години, много по-дълго, отколкото бе копняла за силното тяло и изгарящото докосване на Лиъм О’Нийл.

— Спри — прошепна Катрин, като с насълзени очи откъсна устни от неговите.

Лиъм хвана лицето й в шепи. Дишаше тежко.

— Без повече игри — каза той грубо.

— Не! — Тя заплака и извърна глава. — О, боже, какво ми става? — Вопли задавиха гласа й. Не можеше да се познае. Жената, която се бе появила тази нощ, беше напълно непозната. Как можеше да го иска толкова много?

— Дяволите да го вземат — изруга Лиъм, сграбчи брадичката й и обърна лицето й към себе си. — Сега ли реши да се правиш на девица? Сега?

Катрин се взря в неговите святкащи сребърни очи, после безпомощно сведе поглед към съвършено изваяните му устни.

— Не мога — промълви тя дрезгаво и отново се взря в зениците му. — О, господи, толкова съм слаба! Лиъм, искам те. Искам те. Но не мога да ти дам девствеността си, не мога.

Устните му се изкривиха едновременно недоверчиво и разочаровано.

— Тези игри могат да убият един мъж — каза той прегракнало.

Катрин преглътна.

— Аз също умирам — прошепна тя.

Погледите им се сблъскаха и при този сблъсък между двама им сякаш припламна огнена искра. Внезапно Лиъм отново я събори по гръб на пода. Стресната, тя започна да протестира — нищо, че краката й се разтвориха с готовност.

— Тихо — промърмори той и докосна устните й с пръст. Катрин затвори очи и му се довери.

Лиъм се надвеси над нея и нежно я целуна по лицето. После изръмжа нетърпеливо и плъзна език дълбоко в устата й — алчен и ненаситен. Ръката му слезе между бедрата й, палецът му — между пулсиращите гънки на вагината й, а след миг почувства там езика му. От устните на Катрин се изтръгна вик. Желанието й избухна и тя се разплака.

Лиъм легна до нея и я придърпа в обятията си, без да й даде и минута почивка. Катрин още не се бе опомнила, когато той взе ръката й и я обви около голия си пенис. Тя рязко отвори очи и изстена. Лиъм я притисна още по-плътно към себе си и я накара да движи ръка по дължината на огромния му, твърд, гладък като коприна пенис. Зениците на Катрин се разшириха омагьосани, пулсът й запрепуска лудо. Тя премести поглед от напрегнатото му, изопнато лице към неговата мъжественост. Колко бе мечтала да го докосва така. Ето че сега това беше реалност, и то много по-хубава от всяка мечта. Престанала да разсъждава за каквото и да било, Катрин се наведе и целуна зачервената му, набъбнала глава. Лиъм изстена. Снагата му се изви назад, изпъната като струна. Тя измъкна ръката си от пръстите му и започна да го гали неумело, докато собствената му ръка не я поведе, показвайки й какво да прави. Не след дълго от гърдите на Лиъм се изтръгна разтърсващ вик и тялото му се замята в конвулсии.

Катрин пропълзя в обятията му и изскимтя нетърпеливо. Той я прегърна силно и прошепна:

— Всичко е наред. Пак ще се погрижа за теб, любима.

Никой от тях не видя, че в ъгъла на стаята стоеше Хелън.

17.

— Господарке! Моля ви, трябва да станете.

Катрин въздъхна. Беше в леглото, заровила лице във възглавницата, и се чувстваше приятно и топло под одеялата и кожите. Не искаше да се събужда, не още. Толкова бе изтощена, че едва се помръдваше. Наистина, сякаш беше упоена.

Хелън отново я повика. Катрин съзря прислужницата си и в същия миг си припомни пялата нощ.

Дъхът й спря. Лиъм. О, господи, Лиъм бе дошъл в стаята й, бяха се любили — донякъде — о, да. Беше греховно и прекрасно, при това като по чудо Катрин бе още девствена. По устните й плъзна усмивка. Тя размърда пръстите на краката си, стегна мускули. Мисълта й се върна към това как Лиъм я беше любил — не веднъж, а два пъти… и то втория път толкова безкрайно, толкова пълно, тъй съвършено, че накрая Катрин трябваше да го умолява да спре. Бузите й пламнаха.

Тя се взря в каменната стена, докато Хелън шеташе нещо в другия край на стаята. Беше си отишъл. Някъде преди зазоряване Катрин бе заспала, без да усети кога си е тръгнал. Мисълта, че го няма, я съкруши. Кога щеше да го види пак?

Изведнъж леката й усмивка угасна. Радостта й — също. Беше лудост, истинска лудост да скърби, задето си е отишъл, да си припомня горещата им среща така замечтано, с такъв копнеж. Тя беше луда. Този мъж бе закоравял пират. Катрин бе благородничка и нямаше право да върши отвратителните неща, които беше правила. Никакво право.

Тялото й се вкамени, смразено от ужас. Колко много грешеше. Напротив, бе имала пълното право да се държи като уличница. Не друг, а собственият й баща съвсем наскоро я бе помолил да играе тъкмо такава роля.

Катрин затвори очи. Джералд би одобрил поведението й, но самата тя никак не беше доволна от себе си. Срамуваше се. Най лошото от всичко бе, че изобщо не искаше да играе играта на баща си, не искаше да стане съпруга на О’Нийл, и все пак беше изпълнила ролята си чудесно, много по-добре, отколкото Джералд би се осмелил да желае от нея. Очевидно истинската й природа бе далеч по-тъмна, далеч по-дива от всичко, което Катрин някога си бе представяла.

Може би още щом я погледнеха, мъжете съзираха сладострастната й същност. Може би те всички ясно виждат какво представлявам в действителност, отчаяно си каза Катрин. Затова ли Хю Бари и граф Лестър, двама тъй благородни мъже, искаха да я направят своя любовница, а не съпруга? Нима наистина един мъж можеше от пръв поглед да прозре забранената страст, която бушуваше във вените й?

Каква ирония! Хю Бари и граф Лестър искаха да я имат като любовница, а Лиъм О’Нийл я искаше за своя съпруга.

Катрин прегърна възглавницата. Може би Джералд щеше все пак да успее да я омъжи за О’Нийл. Да, шансовете му за успех се увеличаваха, предвид на собственото й поведение и на факта, че тя очевидно не съумяваше да устои на ласките на пирата. Ала макар да съзнаваше своя дълг на предана дъщеря, Катрин се бе надявала, че Лиъм няма да се върне в двореца, че ще я остави на мира, ще изчезне от живота й и тя ще нареди бъдещето си така, както беше планирала. Сега обаче Джералд изглежда наистина можеше един ден да постигне своето.

Но дали това щеше да бъде толкова ужасно?

Катрин потръпна, поразена от собствените си противоречиви мисли.

— Кралицата желае да говори с вас, господарке — обади се Хелън, прекъсвайки смущаващите й разсъждения. — Тая заран се държите като същинска поспалана.

Катрин се надигна като ужилена и завивките се свлякоха до кръста й, но тя дори не забеляза, че е спала без нощница. Кралицата!

— Божичко! Колко е часът? Защо не ме събуди по-рано? — Бе спала едва няколко часа, но скочи от леглото със завидна пъргавина. Беше гола като новородено.

— Стана почти осем, а кралицата иска да говори с вас преди литургията. Не ви събудих, защото изглеждахте почти като умряла. Снощи май доста сте попрекалили.

Катрин се вцепени, вперила поглед в големите сини очи на Хелън. Но Хелън се усмихваше мило и изражението й бе съвсем невинно, без никакви задни мисли. Разбира се, тя не би могла да знае. Разбира се, че имаше предвид празненството долу в салона. Нищо, че от леглото се долавяше мирисът на мъж и жена; нищо, че Катрин бе спала гола-голеничка.

— Побързайте. Не бива да ядосвате кралицата. — В протегнатите си ръце Хелън държеше бельото на господарката си. Катрин имаше нужда от баня, но това явно нямаше да стане преди вечеря, затова тя само кимна, едновременно смутена и раздразнена, и започна да се облича.

— Кралицата иска да разговаря с мен? За какво?

Хелън вдигна рамене и й помогна да надене долната си риза и кринолина.

— Не зная, господарке. Изпратила е лейди Ан да ви повика. Казах на дамата, че ще отидете веднага.

Сега вече Катрин наистина се разбърза. Беше длъжна да бъде при Елизабет в осем без четвърт, както и всички останали придворни дами, макар че само фрейлините помагаха на кралицата да се събуди и облече. Тя бързо навлече роклята си, но в следващия миг замръзна на място. Върху сандъка до леглото лежеше пакет, увит в червена коприна и завързан с червена панделка.

— Какво е това? — промълви Катрин едва чуто.

Хелън отново вдигна рамене и й подаде пакета.

— Не знам. Беше тук сутринта, когато дойдох да ви събудя.

Можеше да е единствено от Лиъм. Тя погледна към Хелън, но лицето на прислужницата, която в този момент вземаше шапчицата й от масата, не изразяваше нищо. С разтуптяно сърце Катрин взе подаръка и разкъса опаковката. Очите й се ококориха.

— Какво… какво е това? Колко е красиво!

Двете с Хелън се вторачиха в нежната мрежа на белия плат, изтъкан от толкова фина плетеница от фигури, че на места тъканта сякаш се държеше само на няколко нишки.

— Никога не съм виждала подобно нещо — извика Катрин с нескрит възторг.

— Аз съм виждала — каза тихичко Хелън. — Това е испанска дантела.

Катрин не откъсваше очи от ефирната бяла материя.

— Испанска дантела — повтори тя унесено, докато си представяше как би стояла като маншет на ръкавите й или като нагръдник около деколтето на роклята й. — Прелестна е.

— Да — каза Хелън също толкова благоговейно. — Дори кралицата няма такава. Напоследък испанският посланик започна да се появява с такава дантела. Всички са възхитени. Дамите ще позеленеят от завист, като разберат, че вие имате от нея.

Катрин седна на леглото с все още незакопчана рокля и раздипли нежната тъкан. От гънките изпадна малко запечатано писъмце. Пулсът и се ускори. Тя разчупи печата с треперещи пръсти. На хартията бяха надраскани само три думи: „Наслаждавай се. Лиъм.“

Катрин притисна писмото до гърдите си, мислейки за необузданата страст, която бяха изживели през нощта. Това беше грях. Въпреки наставленията на баща й. Но най-невероятно от всичко бе не поведението на Лиъм, а нейното собствено. Ето, дори и сега, само при мисълта за него тялото й се нажежаваше.

Тя смачка хартията и рязко се изправи. Върху единствената маса в стаята й имаше кремък, с който палеха свещите и газените лампи. Катрин го взе и след миг писмото лумна в пламък. Когато се разгоря, тя го хвърли в оловния леген с вода, която използваше за утринния си тоалет.

После си пое дъх и решително отпъди мислите, нахлули в главата й. Кралицата я очакваше.

— Хелън, трябва да побързам. Моля те, закопчай роклята ми и ми помогни да си оправя косата.

Без да отделя поглед от надиплената бяла дантела, Катрин се остави в ръцете на прислужницата. Хелън сръчно оправи роклята й, сетне разреса и прибра косите й и накрая, когато вече бе поставила и шапчицата на главата й, отиде до вратата и я разтвори, за да направи път на господарката си.

Но Катрин не я последва. Вместо това тя взе един малък, старомоден кинжал с дръжка от слонова кост, предназначен по-скоро да се носи на пояса като украшение, отколкото да служи за оръжие, и отряза дълга, тясна ивица от плата. После застана пред огледалото над масата, затъкна дантелата в корсета си така, че да се подава от деколтето на роклята и едва тогава излезе от стаята, забързана за срещата с кралицата.

Елизабет я посрещна с разярен поглед и заповяда на всички останали да напуснат покоите й. Сърцето на Катрин трепна. Тя в миг си припомни как бе танцувала с Лестър, как той я бе принудил да излязат от балната зала и я беше отвел в онзи уединен ъгъл, за да й отправи своето непристойно предложение. Лицето й пламна. Стомахът й се сви от страх и ужас.

— Ела тук — изсъска кралицата, когато двете останаха сами.

Катрин се приближи отмаляла.

— Май си започнала да водиш доста разюздан живот, госпожице Фицджералд?

Очите на Катрин се разшириха.

— Аз… моля?

— Нима вниманието на един мъж не ти стига?

Тя преглътна.

— Ваше величество, не съм съвсем сигурна…

— Видях те снощи с лорд Робин! — Кралицата бе скочила на крака и кипеше от ярост.

— Ние… само танцувахме — опита се да се защити Катрин.

— Значи той ви отведе, защото просто сте искали да танцувате?

В първия миг Катрин не успя да отговори, защото си припомни за устните на Лестър върху шията си, за ръцете му в корсета си.

— Аз н-не желая неговото внимание, Ваше величество — каза тя накрая с треперещ глас.

— Така ли? Тогава може би предпочиташ сър Джон Хок… или Лиъм О’Нийл?

На Катрин й прималя.

— Аз… какво…

— Дойде ли снощи пиратът при теб или не? — настоя Елизабет.

Катрин пое дъх. Как кралицата беше узнала? Хелън. Хелън трябва да ги е видяла. Баща й се бе оказал прав — Хелън я шпионираше.

Със сетни усилия тя съумя да вдигне глава и да погледне кралицата право в очите.

— Да.

Елизабет вдигна вежди.

— Значи признаваш, че сте се срещнали тайно в твоята стая?

Катрин кимна.

Ръката на кралицата се стовари с все сила върху бузата й. Катрин извика от болка, защото Елизабет носеше множество пръстени и един от тях бе одрал кожата й. Но не се осмели да се отдръпне, нито дори да докосне пулсиращата си, наранена буза.

— Как смееш да се държиш като пачавра в нашия двор!

Катрин не отвърна нищо. Очите й се напълниха със сълзи. Но нямаше да заплаче. Знаеше, че човек трябва да си плати за греховните плътски развлечения.

— Майка ти би се срамувала от теб — каза Елизабет. — Тя поне си позволи да лудува с наследник на графство!

Катрин сведе глава. Не можеше да каже нито една дума в своя защита.

— Да се омъжиш ли искаш всъщност, момиче, или да станеш уличница? — Понеже отговор не последва, кралицата изкрещя: — Кажи!

Катрин вдигна очи.

— Ис-искам да се омъжа.

— Така казва и Ормънд. — Като че ли Елизабет вече беше по-малко ядосана. — Приехме те, защото обичахме твоята майка и чувстваме, че носим отговорност за теб. Ормънд очевидно също е решил да защитава твоята кауза. Той ни помоли да ти позволим да се омъжиш, въпреки че баща ти е в немилост. Вече обмисляхме този въпрос, но сега… Не знаем.

Катрин замръзна от ужас. Неочаквано й се представяше възможност да получи всичко, за което бе мечтала. Този път не биваше да изпуска шанса си.

— Ваше величество…

— Тишина! Как бихме могли да ти намерим почтен съпруг, след като не ти е останало и късче добродетел? След като не си запазила целомъдрието си? След като може би носиш в утробата си чуждо дете?

Катрин облиза устни.

— Не н-нося н-неговото дете.

— Лиъм О’Нийл е прочут и изкусен любовник. Не ми казвай, че е импотентен! Недей да ме лъжеш.

— Аз не лъжа! — извика тя отчаяно. — Той пощади девствеността ми, кълна се във всичко свято! О, господи, съжалявам, толкова съжалявам!

Кралицата я изгледа преценяващо.

— Коленичи и помоли за нашата милост.

Катрин се подчини.

— Моля ви, Ваше величество, простете ми… Най-смирено прося вашата милост.

Тонът на Елизабет се смекчи.

— Стани, Катрин, и изтрий сълзите от очите си.

Катрин се изправи на крака.

— Занапред трябва да внимаваш. Ти си много красива и много мъже ще се навъртат край теб, повече или по-малко упорито. Трябва да бъдеш силна, да не се оставяш да бъдеш измамена. Дори от красиви негодници като Лиъм О’Нийл. — Погледът й потъмня и Катрин разбра, че в този момент кралицата мисли за Лестър.

— Права сте — каза тя, мачкайки с пръсти роклята си. — Направих огромна грешка.

— Може би дворцовият живот не е подходящ за теб — замислено подметна Елизабет.

Ужас обзе Катрин. Кралицата искаше да я прогони — и тя не можеше да я вини за това.

— Смятаме, че днес няма да ни придружаваш. Върви в стаята си и размишлявай за своето минало… и бъдеще. Междувременно ние ще помислим какво да направим с теб.

Бяха я отпратили. Катрин напусна стаята, обхваната от натрапчивото усещане, че е попаднала в примка, която все по-плътно се затяга около шията й. Навън придворните дами, съветниците на кралицата, кралските офицери и всички отбрани благородници очакваха Елизабет. Катрин си запробива път през шумното множество с наведени очи, докато някой не докосна ръката й, принуждавайки я да вдигне глава. Погледът й тутакси срещна погледа на Лестър. В зениците му имаше ням въпрос.

Тя нададе слаб вик, отскубна се от него и побягна през салона.

Няма изход, повтаряше си Катрин отчаяно. Изглежда наистина никога нямаше да се измъкне от ужасната си дилема, от мрежата, която я беше омотала — мрежа, изплетена от толкова много мъже, от техните тайни интриги и силни амбиции.

След като най-накрая й бе позволено да напуска стаята си, Катрин слезе на вечеря смирена, с наведена глава. Докато заемаше мястото си на масата в банкетния салон, тя имаше чувството, че повечето от придворните знаят, че е в немилост. Молеше се да не е така. Молеше се, дори ако някой е разбрал, да смята, че кралицата я е лишила от благоволението си, задето е прекарала няколко минути насаме с Лестър. Ако в двора узнаеха, че Катрин е забавлявала Лиъм О’Нийл в спалнята си предишната нощ, тя беше загубена. Нищо, че бе запазила целомъдрието си.

Но погледите, отправени към нея, бяха изпълнени не с лукавство, любопитство или притворство, а със съчувствие. Тя тъкмо се колебаеше къде и до кого да седне, когато Ан Хейстингз й се усмихна и й махна с ръка, а щом Катрин се приближи до нея, се изправи и я прегърна през кръста.

— Горкичката ми! Не се измъчвай прекалено много, Катрин — прошепна Ан. — Не си първата, на която Лестър е хвърлил око и която е била смъмрена остро от кралицата. Тя просто пази мъжа, когото смята, че притежава.

Катрин почувства топъл прилив на облекчение и се отпусна до Ан на претъпканата с хора скамейка.

— Но тя наистина го притежава, нали?

Ан сви рамене.

— Тя го създаде, даде му богатство и благородническа титла, но Лестър е достатъчно мъж, за да реши един ден да прави това, което желае. В крайна сметка, той трябва да се ожени повторно, ако иска да има законен наследник.

Катрин прехапа устни. Не искаше да казва на Ан, че Лестър съвсем не й бе предложил брак. Тя се извърна и погледна тъмнокосата жена право в очите.

— Ан, какво още се говори за мен?

Ан я изгледа дяволито.

— Не много, да ти кажа честно. — Тя изтри устата си с ръкав. — Всъщност, носи се странен слух за… че твоят пират е присъствал на снощното празненство.

Катрин се вцепени.

— Не е вярно, нали?

— Не зная — успя да излъже Катрин.

— Хм, ако се беше появил, със сигурност всички щяхме да го познаем. Такъв мъж не може да остане незабелязан, дори с маска. — Ан взе една пилешка кълка и започна да я гризе.

Катрин изпита още по-голямо облекчение. Ако това бе единственото, което се говореше за Лиъм О’Нийл, нейната репутация беше в безопасност. Но в този миг тя осъзна, че бе стигнала на косъм от това да разбие живота си. Само на косъм. Не биваше да го допуска никога повече. Беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че още едно подобно преживяване би я тласнало към брак с пирата, а тя още не бе склонна да се откаже от своите мечти, въпреки онова, което баща й бе поискал от нея.

Сигурно имаше начин да помогне на Джералд, без да се налага да става наложница на Лестър, нито пък съпруга на О’Нийл.

Катрин се замисли за граф Ормънд. Изглежда, че завареният й брат все пак се беше застъпил за нея, беше настоял пред кралицата да й намерят подходящ жених. Още една ирония, каза си Катрин. Оказваше се, че най-добрият й съюзник сред толкова мъже в двора бе не друг, а най-големият враг на баща й. Може би Ормънд щеше да успее да поеме бъдещето й изцяло в свои ръце… и да го изтръгне от нейните собствени.

— Тя си призна. Снощи е била с Лиъм О’Нийл.

Ормънд почервеня от гняв.

— Следващия път, когато го видя, ще го убия.

Кралицата обаче гледаше не него, а Лестър, който се бе вторачил в нея, поразен от думите й. Елизабет му се усмихна някак прекалено невинно.

— Нещо не е наред ли, скъпи Робин?

Дъдли се окопити. Тъмното му, красиво лице му се отпусна и на него се изписа усмивка.

— Пиратът явно е изключително дързък и нагъл, за да дойде непоканен във вашия дворец и да се промъкне в спалнята на една дама.

— Може би тя го е поканила — подхвърли кралицата, без да откъсва поглед от него. — Той е необикновен мъж. Ами да — когато се появи, всичките ми придворни дами изпадат в несвяст.

Усмивката изчезна от устните на Лестър. Всеизвестно бе, че той се гордее както с външния си вид, така и с копнежите, които извикваше у множество женски сърца.

— Съмнявам се, че госпожица Фицджералд би поканила който и да било мъж в спалнята си с такава цел.

— Ах… значи я познаваш добре?

Лестър стисна челюст.

— Знаеш, че не я познавам! Единственото, което се е случило помежду ни, беше един танц.

— И може би една целувка след това?

В погледа му проблесна опасен пламък. В този момент, въпреки че Елизабет бе кралица, а той — само неин поданик, тя се уплаши, защото усети, че е стигнала твърде далеч. Но не помръдна, когато Лестър се приближи и се надвеси над нея. Пулсът й се ускори, но това бе чисто женска реакция на неговата близост и властно излъчване.

— Аз съм мъж, Бес, както дяволски добре знаеш — изръмжа той, но толкова тихо, че го чу само тя. — И дори да съм откраднал една целувка от нея, какво значение има това за теб? — Очите му бяха като черни огньове. — Знаеш, че не бих ловувал другаде, ако ти ми беше дала онова, което искам.

Елизабет трепна. В този момент й се прииска да бяха сами. Знаеше, че ако ги нямаше останалите, Дъдли щеше да я грабне в прегръдките си, независимо дали тя желаеше или не. Точно това харесваше у него най-много… и най-малко. Защото жената у нея ликуваше, докато кралицата бе разярена.

Тя го погледна. Както обикновено, не можеше да прецени какво точно означаваха думите му. Дали говореше за тялото й, което Елизабет досега успешно бе отказвала да му даде, или за нейния трон?

— Давам когато и каквото аз реша, Робин — каза тя най-накрая. — А ти, естествено, можеш да целуваш когото и когато решиш.

Лестър продължаваше да я гледа настойчиво, неотстъпчиво. Елизабет изпита страх. Може би наистина прекаляваше с Дъдли. Тогава тя се усмихна широко и докосна ръката му под надипления маншет.

— Прости ми, скъпи, че се държа надменно. Такива сме ние, жените.

Той се поотпусна.

— Позволи ми да дойда при теб довечера, Бес.

Клепачите й трепнаха и тя отмести поглед встрани.

— Ще си помисля.

Лестър сграбчи ръката й, за да й попречи да му обърне гръб.

— Ще дойда, Бес — каза той с нетърпящ възражение тон.

Сърцето й затуптя силно. От много седмици не беше оставала насаме с Лестър. След кратък размисъл Елизабет кимна и докато се извръщаше, забеляза задоволството, което светна в очите му. Противно на волята си, тя усети, че очаква вечерта с нетърпение. Но погледът й се насочи съм Ормънд.

— Днес ти печелиш, Том. Съгласна съм с теб. Трябва да й намерим съпруг, и то бързо.

Лицето на Ормънд се озари от приятната изненада, докато Лестър замръзна на мястото си. Но сега вече Дъдли нямаше да се осмели да се противопостави и Елизабет отлично знаеше това. В този момент напред пристъпи Сесил.

— Значи променихте мнението си, Ваше величество? Въпреки онова, за което се бяхме разбрали?

— Да — твърдо отвърна кралицата. Определено бе променила решението си. И в това нямаше нищо необичайно — онези, които я познаваха, знаеха, че тя е в състояние да се завърти като ветропоказател от изток на запад, без да й мигне окото. Сега Елизабет бе решила да съобщи на своите съветници истината… макар и не цялата.

— Не съм убедена, че тя е конспираторка. Вече я опознах и намирам, че е прекалено наивна, за да участва в някакви тайни заговори с баща си или пък с О’Нийл. При все това не бих се изненадала, ако се окаже, че тези двама умни мъже възнамеряват да я използват. Ето защо смятам да я отстраня като евентуална пешка в тяхната игра — преди играта още да е започнала.

Уилям Сесил не каза нищо. Но съзнаваше, че играта — и то сериозна игра — вече е започнала. Преди няколко дни неговите шпиони му бяха донесли доста стряскащи вести. „Морски кинжал“ бил забелязан на котва в залива Дингъл, близо до Аскийтън — същия залив, който използваше и папистът Фицморис. И тъй като Фицджералд бе затворен в Саутуърк, Сесил приемаше този факт за знак, че е започнала игра, много по-опасна от обичайните политически интриги. Игра, в която О’Нийл очевидно бе заложил живота си. Сесил беше заинтригуван. Ако предположенията му се окажеха верни, този пират бе дяволски умен.

Затова Сесил не каза нищо. Пиратът трябваше да бъде оставен да действа.

Елизабет вдигна ръце, за да привлече вниманието на всички присъстващи.

— Искам момичето да се омъжи за някой, който ми е предан — заяви тя. — Омъжена, тя няма да означава нищо за Лиъм, а още по-малко — за баща си.

Ормънд се усмихна с мрачно задоволство.

— Имаш ли предвид някой свой предан васал?

Кралицата кимна. Това, което премълча, бе най-важната от всички причини да иска да омъжи Катрин Фицджералд. Тази причина нямаше нищо общо със заговори и съзаклятничества. Беше свързана изцяло с чувства и страсти.

Момичето бе прекалено красиво и съблазнително. Ако останеше в двора, щеше да представлява непрекъсната заплаха за любимите й мъже. Елизабет не можеше да позволи на Катрин да оплете в мрежите си Лестър, нито пък одобряваше обстоятелството, че Лиъм О’Нийл бе явно запленен от нея. Дори скъпият, обичен Том изглежда й симпатизираше. От известно време насам кралицата долавяше у него някаква промяна. Не, допускането на Катрин в двора беше сериозна грешка. Колко глупаво бе постъпила Елизабет, като й позволи да остане.

Представи си я закътана на сигурно място в Корнуол, в тихо провинциално имение, в напреднала бременност и с рояк дечурлига наоколо и не можа да сдържи усмивката си. Така нито Лестър, нито О’Нийл, нито Черният Том щяха да я смятат за привлекателна.

— Всъщност, аз вече говорих с жениха. — Усмивката й стана още по-широка. — Наистина, Джон Хок имаше по-добри планове за бъдещето си от това да се ожени за бедна ирландска католичка, но аз ще й дам за зестра едно малко, ала богато имение в Кент. — Сега изражението й беше тържествено-спокойно. — Сър Джон се съгласи. Сватбата ще бъде на петнадесети април, тоест само след четири седмици. Сега единственото, което ми остава, е да съобщя на момичето, че неговото бъдеще е решено. — Сетне добави: — Несъмнено тя ще бъде безкрайно доволна, защото искаше това повече от всичко на света.

В това време Сесил се питаше какъв ли ще бъде следващия ход на пирата.

18.

— Катрин!

Катрин се извърна. Едва бе излязла от трапезарията и ето, че към нея се приближаваше Джон Хок.

— Може ли да поговорим?

Тя вдигна поглед към красивото му лице, видя искриците, проблясващи в очите му и не можа да не се усмихне.

— Изглеждате радостен, сър — игриво каза Катрин, докосвайки лекичко силната му ръка. — Какви добри вести носите?

Сините му очи не се отделяха от нея.

— Да повървим през галерията — каза той. Миг след това ръката й бе намерила стабилна опора върху неговата.

Поглеждайки крадешком към сър Джон, докато прекосяваха салона, Катрин установи, че той неотклонно я наблюдава.

— Наистина сте в добро настроение, сър. Радвам се да видя едно тъй щастливо сърце… но каква е причината?

— Нетърпеливо момиче — каза той с нежен, тих глас. — Във всичко ли си толкова нетърпелива, скъпа Катрин?

Усмивката на Катрин се стопи. Нещо не беше наред. Джон Хок се държеше по-любвеобилно от обикновено и тя усещаше, че в думите му се крие похотлив намек. Това никак не й хареса. Досега Джон винаги се бе държал възпитано и галантно, за разлика от Лестър… и от Лиъм. Никак не й се искаше и той да се превърне в нахален развратник. Затова когато влязоха в дългата галерия — празна, защото почти всички придворни все още вечеряха в банкетния салон, Катрин рязко издърпа ръката си.

— Нещо лошо ли казах? — попита Джон Хок, усетил начаса промяната у нея.

Тя се спря и се извърна към него.

— Не съм съвсем сигурна.

Той докосна съвсем леко бузата й.

— Катрин, нямах намерение да те оскърбявам. — Сетне, след кратка пауза, добави: — Имам чудесна новина.

— Каква?

Джон Хок вече не се усмихваше. Погледът му бе неотлъчно вперен в нейния.

— Кралицата иска ти и аз да се оженим и аз дадох съгласието си… ако ти също желаеш това.

От устните на Катрин се изтръгна сподавено възклицание. Беше изумена. В съзнанието й изникна образът на Лиъм — златокос, сивоок. Красивото му лице, изопнато от страст, докато се навежда към нея; твърдото му силно тяло, обгърнало нейното. Тя с мъка прогони видението. Затвори очи, после ги отвори и се взря в тъмнокосия мъж пред себе си. Изражението му беше напрегнато, синият му поглед — сериозен.

— Ти пребледня. А аз смятах, че означавам нещо за теб.

Катрин полагаше неимоверни усилия, за да дойде на себе си.

— Така е! Просто съм изненадана!

— Ще се омъжиш ли за мен, Катрин? — попита Хок.

Тя го погледна. Това беше сър Джон Хок, капитанът на кралската охрана, изтънчен и благороден мъж. Мечтите й можеха да се сбъднат. Можеше да има красив, почтен съпруг, собствен дом и много хубави деца. Ако само кажеше „да“.

Отново си представи Лиъм. Изпълни я гняв и тя пак пропъди образа му. Помисли си за своя баща, изпаднал в немилост и затворен, лишен от всичко, което бе имал. Разчитащ изцяло на нея да спечели пирата за тяхната кауза. Но Катрин не искаше да се омъжва за Лиъм. Не искаше!

— Не желаеш ли да се омъжиш? — напрегнато попита Джон.

Отхвърляйки мисълта за всички възможни последици, Катрин сграбчи ръката му.

— Напротив! Много искам! — Тя навлажни с език изсъхналите си устни. — Ще се омъжа за вас, сър Джон.

Погледът му засия и той се усмихна. После я хвана за раменете. Тялото на Катрин се стегна. Знаеше, че възнамерява да я целуне. Под дългите мигли очите му бяха придобили тъмносин, необуздан блясък. Мускулите на лицето му бяха изопнати. Катрин не помръдна.

— Ти си красива жена, Катрин, и аз съм много щастлив, че ще бъдеш моя съпруга — дрезгаво каза Хок, преди да добави колебливо: — Предполагам, че вече си била целувана?

Катрин се изчерви.

— Да — прошепна тя треперливо. Внезапно проумя всичко. Всичко, което бе сторила снощи. Не само целувана, но и прегръщана, и галена, и много, много повече от това. О, господи! От друг мъж. А днес, днес тя вече беше сгодена. Почувства се омърсена, недостойна за сър Джон.

Слава богу, че сър Джон не знае… и никога няма да узнае.

— Няма значение — каза той сурово. — Не съм такъв глупак. Сигурен съм, че си имала много и пламенни обожатели. — Още не я бе целунал.

Катрин отново навлажни устни. Не искаше да признава, не биваше… но не искаше и да лъже. Божичко, скоро този мъж щеше да бъде неин съпруг. Нима трябваше да започне брака си с лъжи, с долна невярност.

— Имам неколцина обожатели — прошепна тя и дори съумя лекичко да се усмихне. — Но вече ще знам как да ги отблъсна, ако отново се осмелят да ме преследват.

Джон не се усмихна, но очите му заблестяха доволно.

— Никой няма да се осмели да те преследва, Катрин. Не знаеш ли с каква слава се ползвам? Малко мъже в Англия умеят да въртят меча по-добре от мен. Ние сме вече сгодени. След четири седмици ще се оженим. Никой, дори онзи пират О’Нийл няма да посмее да посегне на това, което е мое.

Катрин се опита да си представи Джон Хок и Лиъм в схватка, в двубой. Самата мисъл я ужаси. Със сигурност поне единият щеше да намери смъртта си в такъв сблъсък — ако не се убиеха взаимно. Но вниманието й внезапно бе отклонено от тези мрачни мисли. Хок я бе придърпал към себе си и свеждаше лице към нея.

Тя неуверено улови широките му рамене, докато устните му леко започнаха да докосват нейните. Целувката му беше нежна, ненастойчива. Катрин почувства облекчение. В момента изобщо не й беше до целувки. Но в следващия миг облекчението й се изпари. Устните му внезапно се втвърдиха, станаха настоятелни, принуждаваха нейните да се разтворят. Както всички други мъже, с които се бе сблъскала, Джон Хок бе изкусен съблазнител. Но Катрин не можеше да се поддаде на ласките му. От гърлото й се изтръгна тих стон, но не от желание, а от паника. Ала Джон го разбра погрешно и я притисна към стената. Катрин му позволи да впие устни в нейните устни, после и в шията й, усещайки здравата му, пламнала мъжественост, прилепена до бедрата й, повтаряйки си, че не бива да го отблъсква, че той е красив, благороден и нежен. Но тялото й не реагираше.

О, защо не можеше да изпита с него онази страст, която бе изпитала снощи с Лиъм О’Нийл?

Най-сетне той откъсна устни от шията й и Катрин се насили да срещне погледа му. Каза си, че с времето ще свикне с него, че ще се научи да търси прегръдките му така, както бе търсила ласките на Лиъм предишната нощ. Но бе завладяна от чувство за вина. Стори й се, че вижда в очите му объркване, объркване и разочарование.

Но тогава Хок се усмихна, прегърна я през кръста и тя разбра, че е изтълкувала погледа му погрешно.

Сватбата щеше да се състои в Лондон, в катедралата Св. Павел. Щяха да присъстват както кралицата, така и целият двор, но веднага след това младоженците щяха да отпътуват за Барби Хол — имението, което Елизабет бе дала на Катрин като зестра — и там щяха да прекарат първата си брачна нощ. Приготовленията за сватбата започнаха веднага. Междувременно Катрин бе получила позволение да посети фамилното имение на сър Джон в Корнуол, за да се запознае с баща му и с бъдещите си задължения като господарка на дома.

Тя беше щастлива. Скоро щеше да бъде омъжена жена, при това не просто омъжена жена, а съпруга на рицар, който с годините несъмнено щеше да се издигне много в дворцовата йерархия. Един ден той може би щеше да стане кавалер на Ордена на жартиерата, или дори личен съветник на кралицата. Елизабет обичаше да възнаграждава преданите си поданици, като им даваше благороднически титли и богатство, както бе сторила с Лестър. Нали само преди месец беше направила сър Уилям Сесил пер и сега той, с титлата лорд Бъргли, бе вече кралски ковчежник — един от най-могъщите мъже в Англия.

Катрин беше щастлива. Щеше да има всичко, за което една жена би могла да мечтае — брак и стабилност, изискан и благороден съпруг, старинен богат дом. Никакви пирати, които се промъкват крадешком в спалнята ти посред нощ с похотливи и греховни намерения; които нападат мирни търговски кораби, ограбват ги, проливат кръв и отвличат невинни жени, само за да задоволят лъстивите си желания, без да помислят и за миг за злочестите си жертви.

Тя знаеше, че е имала късмет, да, без съмнение бе най-щастливата жена на света.

Не беше виждала баща си, дори и след официалното обявяване на годежа. Бе пренебрегнала всички негови покани за среща, които заваляха веднага след като беше приела предложението за брак на сър Джон. Бе пренебрегнала и собствената си съвест, отказвайки да мисли за своето неподчинение на бащината воля. Но когато угризенията й станаха твърде силни и непоносими, Катрин се успокои, като си каза, че и като съпруга на английски благородник може да бъде от голяма полза за Джералд. Тя знаеше, че Елизабет е много привързана към Джон Хок — той беше един от нейните любимци, веднага след Лестър и Ормънд. Когато един ден сър Джон помолеше кралицата да позволи на Фицджералд да се върне в Ирландия, тя сигурно щеше да се вслуша в думите му.

Отпътуваха незабавно за Корнуол. Самата Катрин бе настояла да заминат колкото е възможно по-бързо, защото усещаше някакво напрежение и искаше да избяга от Лондон. Не само за да осуети плановете на Джералд и Елинор, които можеха да се осмелят да я потърсят дори в двореца, но и за да попречи на Лиъм, който бе достатъчно дързък, за да дойде още веднъж на среднощно посещение при нея… този път с катастрофални последици.

В същото време нощ след нощ тя лежеше будна, без покой, и мислеше не за своя годеник, а за проклетия пират.

Бащата на Джон, сър Хенри Хок, който излезе да ги поздрави с добре дошли още преди дори да са слезли от конете, беше внушителен и хубав мъж. Мрачното му изражение подсказа на Катрин, че той не е особено доволен от предстоящия брак и никак не й бе трудно да отгатне причините. Тя беше ирландка. Баща й бе затворник, изпаднал в немилост пред кралицата. Освен това, макар да пазеше своята вяра скрита дълбоко в себе си, както се изискваше от всеки истински вярващ, Катрин бе католичка и всички се досещаха за това.

Двамата с Джон бяха обсъждали въпроса за религиозното възпиташе на децата си, но без да постигнат съгласие. Той беше твърдолинеен протестант й не приемаше католицизма. Катрин пък не можеше да си представи вярата без църковните одежди и ритуали, не можеше да си представи да чете молитви на английски от требника, използван в англиканската църква. Решиха да изоставят темата преди да са се скарали и да обсъдят въпроса по-късно.

Въпреки че не одобряваше годежа и че несъмнено се бе надявал красивият му син да се задоми за богата благородничка, сър Хенри Хок не се държеше с Катрин грубо или неприветливо и скоро започна да се отпуска. На втория ден от пребиваването си в Хокхърст Катрин направи изненадващо откритие. Двамата с Хок бяха решили да се насладят на слънчевия мартенски ден, като пояздят две дребни корнуолски понита по хълмовете. Джон обясняваше кои гости ще присъстват на увеселението, организирано от баща му в тяхна чест, където тя щеше да се запознае с местните лордове и дами. Катрин смаяно установи, че най-близкият съсед на Хокхърст е не друг, а лорд Хиксли от Търлстоун Манър. Излизаше, че Джулиет й е съседка!

— Джон, най-добрата ми приятелка от манастира, където прекарах последните няколко години, е Джулиет Стратклайд, наследницата на Търлстоун. Лорд Хиксли е неин попечител.

Хок я погледна

— Стратклайд умря преди няколко години. Да, сега си спомням, че имаше дъщеря, но не знаех, че е изпратена в манастир.

Катрин пришпори понито си и го насочи към неговото.

— Джон! Хайде да отидем в Търлстоун. Моля те!

Джон й се усмихна.

— Толкова си красива, когато очите ти блестят така, Катрин. Добре, ще се отбием.

Влязоха да почакат в големия салон сред възхитителните пищни гоблени, сребърни сервизи и прекрасно тапицирани мебели. Джулиет бе излязла да поязди, а лорд Хиксли — да нагледа своите рудници. Стюардът беше поканил гостите и се бе отзовал на молбата им да изпрати някой от конярите да повикат господарката. Докато я чакаха, Катрин и Джон разговаряха весело.

Изведнъж Катрин дочу леки бягащи стъпки и усмихнато се извърна. В салона връхлетя Джулиет. Изглеждаше по-хубава от всякога. Тъмната й, дълга до кръста коса падаше свободно, бузите й руменееха от свежия въздух навън, очите й сияеха. Беше облечена в смарагдовозелена рокля от дамаска, която подчертаваше невероятно нежната й кожа.

— Катрин! О, Катрин!

Двете момичета се хвърлиха в прегръдките си и дълго останаха така, преди със смях да се отделят една от друга.

— И преди си беше приказна хубавица, Джулиет, но явно този климат ти се отразява прекрасно. Станала си дори още по-красива!

— Катрин, толкова си мила! Позволи ми да кажа, че ти също не изглеждаш като вещица. Какво правиш тук? — Погледът на Джулиет се плъзна покрай Катрин и се спря върху Хок. Усмивката й се стопи. Бузите й бавно започнаха да порозовяват.

Катрин осъзна с горда усмивка, че Джулиет не може да откъсне очи от красивия й годеник. Тя се обърна, за да го представи на приятелката си, но докато говореше, нейната усмивка също повехна. Хок се беше втренчил в Джулиет с не по-малко изненада и интерес. Катрин изрече обичайните любезности и салонът внезапно се изпълни с тишина, натежала от напрежение.

Хок се окопити пръв и се поклони със строго официално изражение.

— Лейди Стратклайд — тихо промълви той. — Толкова се радвам да се запозная с вас. — Очите му, които до този момент бяха неотлъчно впити в тези на Джулиет, сега се спуснаха надолу, чак до пръстите на краката й — бързо, но неприкрито и недвусмислено, както само един мъж можеше да стори това.

Катрин вече не се усмихваше.

Джулиет изглеждаше така, сякаш не знаеше какво да каже. Тя нервно погледна към Катрин, после отново към Джон.

— Сър Джон, позволете ми… позволете ми да ви честитя… на вас и на Катрин… вашия чудесен, прекрасен късмет.

Хок беше стиснал челюстта си толкова силно, че сякаш щеше да я строши. Той кимна, извърна се и се загледа през един от красивите прозорци, изпъстрени със стъклописи. Катрин стоеше втрещена. Не, сигурно грешеше. Усещането, че въздухът между приятелката и годеника й пука и просветва от напрежение, не можеше да е вярно. Просто не можеше!

Сякаш за да компенсира обърканото си мълчание, Джулиет се усмихна пресилено и с някак прекалено приповдигнат тон се впусна в безкраен поток от приказки.

— Катрин, толкова се радвам за теб — задъхано каза тя. — Сигурно си много щастлива! Кога и къде ще бъде венчавката? Колко време ще останеш в Хокхърст? — Усмивката й беше ослепителна. — Кога ще се върнеш?

Катрин хвърли бърз поглед към Хок, който им беше обърнал гръб и изучаваше съсредоточено един гоблен, изобразяващ Вилхелм Завоевателя при Хейстингз. Но тя почувства, че Джон се вслушва във всяка тяхна дума.

— Сватбата ще бъде на 15 април в Лондон. А в Хокхърст ще останем само две нощи.

Лицето на Джулиет помръкна.

— Значи няма да те видя отново, така ли? — промълви тя. Най-после беше станала отново старата Джулиет.

— Няма ли да дойдеш на приема в наша чест? — попита Катрин.

— Не мисля — отвърна Джулиет.

— Не си ли поканена?

Джулиет се поколеба.

— Поканена съм, разбира се, но… чичо предпочита да не присъствам.

— Но защо?

Джулиет не отговори.

— Катрин, наистина се надявах, че ще можем да прекараме известно време заедно, преди да заминеш. Иска ми се да беше дошла за по-дълго.

Катрин улови ръката й.

— Дали не можем да се поразходим в градината? — Тя се обърна към годеника си. — Джон, имаш ли нещо против Джулиет и аз да останем за малко насаме?

За пръв път от доста време насам той се обърна към двете момичета. Погледът му отново избяга към Джулиет, задържайки се върху нежното й, сърцевидно лице.

— Катрин, не бива да закъсняваме. Баща ми е поканил неколцина гости на обяд, за да се запознаят с теб. А вече наближава дванайсет.

— Знам. Моля те.

Хок омекна и кимна.

— Побързай — каза той.

Джулиет му отправи поглед, изпълнен с благодарност, хвана Катрин за ръка и двете момичета забързано излязоха в падината. Спряха под едно черешово дърво.

— Джулиет, има ли нещо, което те притеснява?

Джулиет погледна приятелката си. Лицето й изведнъж бе придобило нещастно изражение.

— Какъв късмет имаш — прошепна тя — да се омъжваш за човек като сър Джон.

Катрин изтръпна при мисълта, че Джулиет ей сега ще й признае внезапното привличане, което е изпитала към Джон Хок.

— Чичо ми възнамерява да ме сгоди преди да навърша шестнадесет, а това ще стане само след шест седмици. Свел е възможните кандидати за ръката ми до трима. О, господи! Лорд Кери е три пъти по-стар от мен, въпреки че все още има хубава фигура… но вече е имал две съпруги и шест деца. Ралф Бенстън е кльощаво, пъпчиво момче, което дори не знае къде да си дене ръцете. Виж, третият ми ухажор, Саймън Хънт, наистина е много мил, но е ужасяващо дебел. Мразя ги всички до един! — извика Джулиет.

— О, Джулиет — промълви Катрин. Беше доволна, че приятелката й не бе произнесла онова, от което се страхуваше. Но в същото време тя дълбоко съчувстваше на Джулиет и не знаеше какво да каже. Една лейди по начало не се омъжваше по любов, но понякога се получаваха доста сполучливи двойки. — Не можеш ли да поговориш за това с Хиксли? Не може ли да ти избере съпруг, когото и ти да одобряваш?

— Невъзможно е — отвърна Джулиет. — Изобщо не го интересува какво чувствам аз. Неговите предпочитания са за лорд Кери, който е толкова страховит. Не знам какво да правя. Как да се омъжа за напълно непознат мъж, чиято единствена цел е да получи Търлстоун, и да изживея остатъка от живота си като съпруга на такъв човек?

Катрин улови ръката й.

— Ти си много красива, Джулиет. Убедена съм, че и тримата ти кандидати желаят теб не по-малко от Търлстоун.

Джулиет се изчерви.

— Това също е ужасно! Нима ти би могла да легнеш с мъж, когото не обичаш, да му позволиш да те докосва, да те целува? — Тя потрепери.

Катрин се сети за Лиъм О’Нийл и веднага почувства угризение. Слава богу, не се наложи да отговаря, защото Джулиет продължи горчиво:

— Но ти нямаш такъв проблем. Омъжваш се за красив, благороден мъж. Колко ти завиждам, Катрин. — Погледът й се отмести встрани. Бузите й отново бяха поруменели. — Ти си истинска щастливка — прошепна тя.

— Да, аз наистина съм щастлива — потвърди Катрин. Но все още изпитваше чувство за вина. Сърцето й туптеше неравномерно.

Малко след това тя и Джон Хок се отправиха обратно към Хокхърст. Джулиет им помаха за довиждане, изчервена по-силно от обикновено, със застинала на устните й широка усмивка и с поглед, неотлъчно вперен в Хок. Катрин също й махна в отговор, но Джон — не. Напротив, той изглеждаше решен да не обръща повече внимание на Джулиет и гледаше право пред себе си, към необятните хълмове. Но бузите му отново бяха поруменели и, както се стори на Катрин, в очите му се четеше безпокойство.

Не е възможно да съм права, помиеш си Катрин. Внезапно я бе налегнало униние. Само ми се е сторило че помежду им блясва нажежена светкавица. Разбира се, че Джулиет го намира за красив — всички жени смятат така. Но той ще бъде мой съпруг, а аз — негова съпруга. Джон не я намира за привлекателна… Аз съм тази, която той обича.

На всичко отгоре в съзнанието й отново дръзна да изплува Лиъм О’Нийл, и то с усмивка — подигравателна усмивка.

19.

Джералд седеше сам в тъмния салон на Селинджър Хаус и проклинаше собствената си дъщеря.

Не му се бе подчинила, беше го предала. Изобщо не я беше грижа за него. Не бе омаяла и хванала в мрежите си Лиъм О’Нийл — последната, отчаяна надежда на Джералд. Вместо това кралицата я беше сгодила за един проклет англичанин, и то не кой да е, а сър Джон Хок, капитан на собствената й гвардия, един от най-преданите й хора. Нима Катрин не разбираше, че с всеки изминал ден, прекаран в принудително заточение в Саутуърк, баща й издъхва? Той не можеше да живее по този начин — без пукнат петак, без власт, без свобода, просто не можеше. Как бе могла да постъпи така! И да не се отзове, когато я бе повикал, по дяволите!

Явно беше не по-малко твърдоглава от майка си. Изведнъж Джералд почувства неудържим копнеж по своята първа съпруга Джоан. Макар че при първата им среща той беше на шестнадесет, а тя — на тридесет и шест, пламналата между тях любов не бе познала граници. Джоан все още беше изумително красива, далеч по-красива от хубавките момичета наполовина по-млади от нея. А в леглото… Джералд въздъхна. Тя знаеше неща, за които не беше и сънувал. В страстта си, както и във всичко друго, Джоан бе властна и своенравна жена.

Но тя беше и изключително предана на своя съпруг, въпреки че собственият й син бе не друг, а графът на Ормънд, най-върлият враг на Джералд. Джоан никога не го бе предавала. Беше му вярна и го бе обичала до деня на смъртта си.

Сред нещата, за които Джералд щеше да съжалява цял живот, бе това, че тя беше умряла в Аскийтън сама, без него, докато той бе затворен от кралицата в Тауър. Но това се беше случило много отдавна, преди седем болезнено дълги години.

— Джералд? Защо стоиш на тъмно? — попита жена му, влязла незабелязано в стаята.

Джералд премигна, когато Елинор запали свещите. Студеният, почти необзаведен салон се обля в светлина. По нещо Елинор много му напомняше Джоан. Беше много красива, много умна… а също и твърдоглава. И бе добра съпруга, точно като Джоан.

— Размишлявах, какво друго? — отвърна той.

— Наистина, какво друго ти остава? — горчиво каза Елинор, сякаш бе прочела мислите му. — Трябва да се отречеш от тази своя вероломна дъщеря и да я лишиш от наследство, наистина трябва!

Джералд никога нямаше да се отрече от Кейти. Да, беше го предала и заслужаваше да й се хвърли един хубав бой, но тя бе единствената му дъщеря и единственото му дете от онези няколко години, прекарани с Джоан.

— Да я лиша от наследство? — Смехът му бе не по-малко горчив от тона на Елинор. — Та аз вече не притежавам нищо!

— Днес тя и Джон Хок се са върнали в Лондон. Ако ти не отидеш да говориш с нея, ще го сторя аз — заяви Елинор. Очите й святкаха гневно.

Джералд я погледна.

— Не искам двете да се карате — каза той. — Освен това въпросът още не е решен — не и преди да са ударили сватбените камбани.

Елинор премигна изненадано.

— Какво сте намислил, милорд?

Сега Джералд се усмихна.

— Донесете ми перо, милейди. Ще ни трябва още и куриер, някой, на когото можем да разчитаме безрезервно.

След миг Елинор се върна с перо, мастилница и хартия. Сините й очи блестяха развълнувано.

— Какво ще правиш, скъпи?

Джералд се замисли за момент, сетне започна да пише.

— Аз не греша в преценката си за мъжете. Уведомявам пирата за това, което става. Ако някой има достатъчно ум… и достатъчно смелост да оправи нещата, това е само Лиъм О’Нийл. — Той се усмихна на жена си. — Времето е малко, но ми се струва, че ще стигне, за да може пиратът да получи писмото ми. И да поправи сторената грешка.

Остров Иърик, Атлантическия океан

Вятърът беше убийствено студен. Вихри — последните издихания на отиващата си зима — виеха над пустия остров, който не бе нищо повече от огромна грамада скали и камънаци. Единствено в южния му край самотна борова гора се възправяше срещу бурите, ветровете и морето. Бреговете на острова представляваха тесни, осеяни с камъни ивици пясък, над които се извисяваха остри скали. Дори през лятото тук имаше много силен прибой — една безкрайна битка на водата със скалите и земната твърд. В най-северната част на острова се бе врязал дълбок залив, чието тясно устие се охраняваше от две кули-близнаци и от едно оръдие. В залива стояха закотвени „Морски кинжал“ и още няколко от бързите, предназначени за битки кораби на О’Нийл.

Близо до пристанището имаше малко селце, в което пребиваваха моряците и в което работеха корабостроителите. В селцето живееха и няколко жени — съпруги на моряци и работници, няколко деца и няколко проститутки. Имаше ковач, касапин, хлебар, мелничар, дърводелец и един търговец, който продаваше всевъзможни неща, както и няколко кръчми.

Тясна пътека се извиваше от селото нагоре през скалите до крепостта на Лиъм. Средновековният замък се издигаше върху кораво ложе от гранит на самия връх на острова. За да проникне зад високите му каменни стени, човек трябваше да мине през подвижния мост, спуснат над дълбоката клисура, през подвижната желязна решетка пред крепостната порта и през мостовата кула. В четирите края на крепостта се извисяваха квадратни стражеви кули със старинни бойници за мятане на стрели. Още една кула, само че на три етажа, се издигаше зад стените. В нея имаше голям салон и няколко по-малки стаи. В миналото крепостта бе служила за убежище на някакъв заточен благородник, сетне на други пирати като Лиъм. Наскоро обаче я бяха достроили и сега до квадратната централна кула се издигаше просторна тухлена къща, чиито прозорци бяха покрити не с кожи, а със стъкла. Къщата имаше островръх керемиден покрив и пет високи комина.

Лиъм я бе построил, защото мразеше самотната старинна централна кула, която му се струваше мрачна и населена с призраци. Не се боеше от духове, но бе сметнал, че един нов, по-светъл дом ще облекчи чувството за самота, което го нападаше всеки път, щом дойдеше на острова. Ала въпреки разкошните си дърворезби и мебелировка, къщата не бе успяла да го привлече. Беше се опитал да живее в нея, но за негов ужас тя се бе оказала още по-самотно място дори от средновековната каменна кула.

Лиъм седеше на тежката, осеяна с резки дървена маса. Сам. На един стол до камината седеше Макгрегър и свиреше тихо с гайдата си нежна мелодия. Момчето, Ги, се бе свило върху коленете на Макгрегър. По слабото му, унесено лице играеха отблясъци от огъня. Музиката бе успокояваща, но Лиъм бе по-неспокоен от когато и да било. Дните се нижеха бавно, зейнали от празнота. Как, за бога, би могъл да живее дори още само ден тук, след като се чувстваше така, сякаш всеки миг ще изскочи от собствената си кожа! Често се бе оказвал принуден да стои на острова заради бурните ветрове, но никога досега не бе мразил толкова силно това усещане.

Лиъм внимателно разгъна писмото и отново го зачете. Беше от майка му, Мери Стенли, и бе изпратено преди две седмици. Когато му се случеше да слезе по някаква работа на английска земя, Лиъм винаги се отбиваше при нея, но последният път не бе го сторил. На практика не беше виждал майка си от половин година, което бе твърде непочтително от страна на един любящ син.

Лиъм четеше писмото може би за десети път. И се срамуваше. Не му се случваше често да размишлява за житейския си път със съжаление, защото само глупаците се занимават с онова, което не може да бъде променено. И въпреки че Мери никога не го беше упреквала открито за пиратския му начин на живот, Лиъм знаеше, че тя тайно се надява някой ден синът й да се превърне в истински, почтен английски джентълмен. Но това бяха напразни, неосъществими мечти. Той бе наясно кой и какъв беше баща му, а Катрин несъмнено никога нямаше да забрави това. Беше роден извън света на Англия, но и извън света на Ирландия и тъкмо този факт го бе тласнал в открито море. Мери знаеше това не по-зле от самия него.

Лиъм сгъна писмото много внимателно, прибра го в малко ковчеже, прилично на онези, в които жените обичат да държат своите бижута, и заключи катинара. Носеше ключа на пояса си. После взе ковчежето и го постави върху една от лавиците до стената.

Вместо да се върне на масата, Лиъм започна нервно да крачи напред-назад из салона. Преди, когато се сблъскаше с празнотата на живота на острова, поне му се налагаше да се бори единствено със себе си. С това той можеше да се справи. Но сега… Сега където и да отидеше, накъдето и да погледнеше, виждаше образа на една огненокоса изкусителка. Дори майка му пишеше за нея.

Той си припомни твърдия отказ на Катрин да се омъжи за него и лицето му потъмня — едновременно от гняв и унижение. Знаеше, че е твърде горд, за да я моли да промени решението си или дори за да се опита да я накара да промени мнението си за него.

Лиъм се обърна с лице към камината, опитвайки се да овладее горещите си чувства. Сега Катрин беше в двореца, а в настоящия момент това не беше неподходящо място за нея. Играта се разгръщаше, макар че краят й още не се виждаше. Но край щеше да има. Само че Лиъм не бе сигурен дали когато се стигне до него, би взел Катрин за своя съпруга против волята й. Сега, когато вече я познаваше, не смяташе, че ще бъде способен да го направи. Но не можеше и да се откаже от нея, да не говорим пък да я остави в ръцете на друг мъж. От устните му се изтръгна проклятие, което разкъса тишината на каменния салон.

Той спря, защото осъзна, че Макгрегър е спрял да свири и че двамата с момчето са вперили очи в него. Лиъм се насили да се усмихне, за да успокои момчето. Ги скочи на крака.

— Капитане, сър, имате ли нужда от нещо? — Разтревоженият му поглед не се отделяше от Лиъм.

Имам нужда от червенокоса жена, изпитваща страстта, която изпитвам аз, отговори мислено Лиъм.

— Не, Ги.

Ги все още стоеше и го гледаше нерешително.

— Седни и послушай как свири Макгрегър — каза Лиъм с тон, който бе твърде нежен, за да бъде заповеднически.

Момчето се успокои и се подчини.

— Някой идва — обади се Макгрегър.

Лиъм също бе доловил приглушения звън от камбаната на наблюдателницата. Заради воя на ветровете в зимно време се чуваше добре единствено камбаната на централната кула. Миг по-късно един от хората на Лиъм с лице, моравочервено от брулещия вятър, влезе в салона, придружен от непознат мъж с пелерина.

— Разрешете, капитане. Този пратеник пристигна току-що, за да се срещне с вас.

Лиъм се взря в пратеника, докато мъжът, треперейки от студ сваляше качулката и ръкавиците си. Очевидно бе пристигнал на острова на борда на кораба, който Лиъм изпращаше ежемесечно до Белфаст за провизии. Беше непознат. Лиъм му кимна да седне и лекичко се извърна.

Стюардът, който бе изникнал междувременно, долови погледа на господаря си и бързо излезе от салона, за да се върне след малко с кана греяно вино с подправки и с храна за госта. Лиъм се обърна към моряка, който бе довел пратеника.

— Джаки, иди в кухнята и се стопли, а ако не си ял, хапни малко топла храна.

Мъжът със зачервените бузи кимна и излезе от салона заедно със стюарда.

Лиъм седна на пейката срещу гостенина. Макгрегър отново бе засвирил тихичко на гайдата си, а Ги седеше с лице срещу шотландеца и с гръб към останалата част от салона. Лиъм сниши глас и попита:

— Кой те изпраща?

— Джералд Фицджералд.

Лиъм трепна. Мъжът измъкна изпод пелерината си подпечатан свитък и му го подаде. След известно колебание Лиъм се изправи и се приближи до камината. Като се стараеше да не издава огромното си любопитство, той бавно отвори писмото и започна да го чете. Но още след първите редове очите му се разшириха, а лицето му пребледня.

Катрин Фицджералд се бе сгодила за сър Джон Хок и щеше да се омъжи за него на 15 април в катедралата Св. Павел. Кралицата дори й беше подарила за зестра малко, но красиво имение в Кент.

Постепенно лицето му потъмня. Обзе го неистова ярост.

— Кой ден е днес, по дяволите? — изрева той.

Макгрегър остави гайдата настрана.

— Тридесети март.

Лиъм правеше отчаяни усилия да се овладее. Но не можеше да спре гнева, който кипеше във вените му при мисълта за Катрин в прегръдките на друг мъж, за Катрин като съпруга на друг мъж. Тялото му потрепери. Но когато заговори, гласът му беше ледено студен.

— Заминаваме за Лондон — спокойно каза той с тон, прикриващ истината, а тя бе, че звярът в него беше пуснат на свобода. — Незабавно.

Но снежната буря отложи заминаването им. С цели дванадесет дни.

Лондон, 15 април 1571 г.

Камбаните на църквата забиха.

Огромните камбани на катедралата Св. Павел удариха веднъж, после още веднъж и още веднъж. Улицата пред църквата беше претъпкана. Многобройни карети и файтони, строени в дълга опашка, очакваха благородните мъже и дами, които присъстваха на бракосъчетанието вътре в катедралата. Рояци от пажове в ливреи яздеха важно напред-назад по улицата. Освен това стотици лондончани, както бедняци, така и благородници, се бяха наредили по тротоарите край огромната църква. Аристократичните сватби бяха голямо събитие и всички с любопитство чакаха да видят двойката младоженци.

Булката и женихът най-сетне се появиха. Тълпата забеляза първо младоженеца и избухна в аплодисменти, а няколко жени дори изпаднаха в несвяст. Сър Джон Хок носеше своята пурпурно-златна униформа, голямата си церемониална шпага, високи черни ботуши и шапка с перо. Сред зяпачите се надигна трескав, приглушен шепот. Булката бе не по-малко красиво видение от ослепителния кавалер. Роклята от бяло кадифе, напръскано с дребни перли, предизвика завистта на много девойки, още повече, че подчертаваше прекрасните й форми. Но това, което наистина предизвика възхитените възклицания както на мъжете, така и на жените, бе нейното лице — толкова съвършено с нежния си овал, с високите скули и плътните устни. Тъкмо лицето й накара мъжете да завидят на жениха и да се отдадат на похотливи помисли.

Зрителите обсипаха младоженците с оризови зърна и с пожелания за щастлив и плодовит брак. Чак когато новото семейство се качи в очакващата го карета, теглена от два еднакви бели коня, всички забелязаха, че нито един от двамата не се беше усмихвал. Колко странно!

Пламъците подскачаха в камината от гранит и стопляха облицованата с дърво господарска спалня в Барби Хол. По дъбовия под бяха разпръснати нови красиви рогозки. Голямо двойно легло — без балдахин, но затова пък доста масивно — заемаше центъра на спалнята, покрито с кадифена завивка в синьо и златисто и с кожи. Завивката бе отметната на една страна.

Сърцето на Катрин биеше неистово. Изтощението от притесненията и напрежението по време на брачната церемония и на тържеството в двореца Ричмънд я бе напуснало. Сега тя чувстваше нервност. Сега беше съпругата на Джон Хок. О, господи! Катрин затвори очи и се остави Хелън да свали дрехите и бельото й.

Помисли за баща си, който бе отказал да присъства на сватбата и вместо това й беше изпратил писмо, изпълнено с ледени упреци. Помисли и за златокосия пират, макар че съвсем не желаеше да мисли за него. Дори сега, в първата си брачна нощ, тя си припомняше огнените му целувки, на които изобщо не бе трябвало да се отдава с такава наслада.

Сърцето й туптеше като барабан. Какво направих? Въпросът пропълзя неканен в съзнанието й. Това я разгневи. Твърде късно е, каза си тя строго, за съмнения и опасения. В крайна сметка, бе почти убедена, че обича Джон Хок.

И беше щастлива. Щастлива. Това бе всичко, за което бе мечтала, всичко, което искаше. Животът най-сетне й даваше онова, което й се полагаше: почтен и благороден съпруг, а скоро, ако бог чуеше молбите й, щеше да има и своето първо бебе.

Катрин пое дълбоко дъх и се приближи до камината, за да стопли студените си ръце. Беше омъжена и това бе прекрасно. Настъпваше първата й брачна нощ. Тя щеше да посрещне своя съпруг с отворени обятия. Слава богу, бе сладострастна по природа, и по всяка вероятност щеше да изпита удоволствие… или поне така се надяваше.

Хелън махна фибите от буйната й червена коса и гъстите кичури паднаха свободни чак до кръста й.

— Ех, господарке, колко сте хубава. Тази нощ сър Джон ще бъде истински щастливец.

Катрин помисли за Джон, който не й се бе усмихнал нито веднъж през целия ден. Дали е било от нерви, както става с повечето младоженци? Или от съмнения? Внезапно тя се сети за Джулиет, която скоро щеше да се омъжи насила за непознат мъж. Джулиет бе присъствала на сватбата с чичо си и Катрин бе видяла как погледът й не се отделя от Джон. Хрумна й нелепата мисъл, че в този момент Джулиет би трябвало да бъде на нейното място, че Джулиет трябваше да е невестата, която очаква Джон Хок за първата си брачна нощ.

Катрин затрепери, поразена от тази идея. Всичко ще бъде наред, когато прекараме нощта заедно, каза си тя, поемайки отново дълбоко дъх. Започваше да се изпотява.

А дори и да не бъде съвсем наред, това е без значение. Тя беше съпруга на Джон пред бога и пред закона — докато смъртта ги раздели.

Хелън излезе. Катрин остана сама. Приближи се отново до огъня с надеждата да стопли почти голото си тяло, покрито само с феерична копринена нощница с цвят на слонова кост, толкова фина, че разкриваше всяка заобленост на фигурата й. Дреха, предназначена да съблазнява. Прииска й се да беше избрала по-скромна нощница. Но после си припомни, че желаеше дете, значи, трябваше да примами своя съпруг в леглото.

До слуха й достигнаха стъпки, които се изкачваха по стълбите. Катрин се вкамени. Семейството и най-близките приятели на Джон ги бяха придружили до Барби Хол, за да продължат празника. Сърцето й отново затуптя силно. Тя впери поглед във вратата, заслушана в похотливите, окуражителни подвиквания на мъжете към Джон. Тялото й потрепери. Някакъв първичен инстинкт я тласкаше да се хвърли към леглото и да се скрие под завивките, но тя знаеше, че това е глупав импулс, на който не бива да се поддава.

Вратата се отвори и Джон влезе в стаята. Преди да затвори вратата зад гърба си, Катрин зърна отвън около дузина пияни мъже — мъже, които при вида й започнаха да крещят още по-нецензурни слова. Пребледняла, тя скръсти ръце пред голите си гърди, неспособна да направи каквото и да било друго движение. Очите на Джон се разшириха от удивление в мига, когато я видя. В следващия миг той се завъртя, изруга гневно и затръшна вратата под носа на своите пияни, разгулни другари.

Сетне се обърна към нея и застана неподвижно. Беше облечен само в панталони и разгърдена туника. В погледа му трепкаше пламък, който Катрин познаваше твърде добре.

Макар че беше негова съпруга, по бузите й плъзна руменина. Джон продължаваше да я гледа. Катрин съумя да се усмихне едва-едва и въпреки студа, сковал тялото й, свали ръце от гърдите си. Очите й отново срещнаха очите на Джон и тя видя как погледът му се спуска към нейната гръд, после надолу, към мястото, където се сливаха бедрата й. През ума й налудничаво пробягна мисълта, че тази нощ Джон нямаше да копнее за Джулиет.

Това я накара да се почувства отвратена от себе си.

— Джон — поде тя, — искаш ли малко вино?

Преди обаче да получи отговор, откъм долния етаж се надигна страхотен шум. Джон, който тъкмо бе пристъпил към нея, се закова на място. Отдолу долетя мъжки крясък, последван от дрънчене, в което и двамата безпогрешно разпознаха звука на шпаги, преплетени в смъртоносна схватка.

Шумът се усили. Чуха се тежките стъпки на мъже, които тичаха нагоре по стълбите.

Джон се обърна проклинайки — беше почти без дрехи, без обувки и без шпага. Той се втурна към вратата и я отвори с трясък.

Катрин остана на мястото си като вкаменена.

А в стаята връхлетя Лиъм О’Нийл.

С окървавена рапира в ръка и с поглед, който я прониза. След по-малко от секунда острието на рапирата беше опряно в гърлото на Джон, принуждавайки го да отстъпи назад до стената. Шокирана, Катрин притисна с ръка устата си. Лиъм я погледна с жестока усмивка.

— Изглежда, че пристигам съвсем навреме.

Катрин зяпна.

Хок беше побеснял.

— Ще те убия.

— Как? — изсмя му се Лиъм. — Твоите неколцина подчинени трудно биха могли да ти окажат някаква помощ, пък и в момента са здраво завързани. Шпагата ти лежи на пода на салона, счупена собственоръчно от мен. Но ако желаеш да срещнеш смъртта, заповядай. С радост ще те изпратя.

Джон изръмжа и се хвърли напред. Рапирата проби кожата му и от гърлото му рукна кръв.

— Не! — изпищя Катрин и се втурна да спре двамата мъже.

Лиъм я изгледа безстрастно, сетне каза:

— Вземи я, Мак.

Макгрегър стоеше на вратата. Катрин дори не бе усетила кога се е появил. Когато той пристъпи към нея, тя започна да крещи. Ала нямаше къде да избяга. Шотландецът я хвана в мечешките си лапи.

В стаята влязоха още мъже. Лиъм им даде кратка команда и ръцете на Джон бяха грубо извити зад гърба му и оковани в стоманени белезници. Лиъм прибра рапирата си, сграбчи Джон за рамото и го блъсна на леглото. Един от мъжете му подхвърли друг чифт белезници. Лиъм га хвана и прикова с тях глезените на Джон към таблата на голямата спалня.

Хок дишаше тежко. Лицето му беше червено от гняв.

— Ще ми платиш за това.

До този момент Лиъм не бе преставал да се усмихва, сякаш цялата тази ужасяваща пиеса му доставяше неимоверно удоволствие. Но сега, когато се обърна с лице към Хок, усмивката беше изчезнала, а очите му святкаха като сребърни остриета.

— Тази нощ аз ще отнема нейната девственост, както трябваше да направя още преди месец в Уайтхол.

Хок се замята във веригите.

— Считай, че си мъртъв. Ще те преследвам и ще те убия. Мъртъв си.

— Тя е моя. Винаги е била моя. — Лиъм се обърна и Макгрегър, без да се нуждае от повече обяснения, пусна Катрин.

Сякаш едва сега осъзнала какво става, ръководена единствено от инстинктите си, тя се втурна към вратата — безполезна и глупава постъпка, защото там бяха хората на О’Нийл. Катрин изкрещя, когато мъжете препречиха пътя й, но никой от тях не я докосна. Тя се опита да се шмугне между двама въоръжени до зъби моряци. Напразно — по-лесно щеше да премине през каменна стена.

Тогава Лиъм сграбчи косата й изотзад и я дръпна рязко. Катрин изстена от болка. Тялото й се изопна. Приличаше на дива, необяздена кобила — дишаше тежко, но бе нащрек, готова всеки миг да скочи и да побегне. Лиъм започна бавно да навива косата й около китката си, като че ли изпитваше наслада от това да увеличава напрежението. Когато лицето му дойде до нейното, той се усмихна.

Катрин предугаждаше всички негови намерения. Искаше да се нахвърли яростно върху него, но Лиъм я държеше толкова здраво, че ако го стореше, той щеше да изтръгне косата й от корен. Затова тя не помръдна. Широко отворените й очи не се отделяха от неговите.

Внезапно той я пусна, преметна я през рамо и излезе от стаята. Катрин се опита да се освободи, но Лиъм я плесна по задника. Силно. Заболя я и тя се укроти. Очите й се напълниха със сълзи. Тя вдигна глава и срещна за последен път яростния поглед на Джон Хок. Прииска й се да можеше да го успокои. Защото в този поглед бе прочела не само гняв към Лиъм, но и тревога за нея.

Но Лиъм вече се беше спуснал по стълбите, след което притича през салона навън. При забързаните му движения Катрин се удряше болезнено в рамото му. Изведнъж той я свали на земята, уви я в някаква пелерина, запуши устата й с парцал и я метна върху огромен, буен сив жребец. Миг по-късно Лиъм вече бе яхнал седлото зад нея, държеше я през кръста в стоманена хватка и двамата препускаха надалеч от имението.

— Бях ти казал — изръмжа той в ухото й, — че ще дойда за теб, когато му дойде времето.

Погледът, който му отправи Катрин, беше пълен със сълзи, злоба и дива, отчаяна ярост.