Играта

28.

Януари 1572, Ричмънд

Ричмънд беше най-топлият и най-уютният от многобройните дворци на Елизабет и тя имаше навика да прекарва в него по-голямата част от зимните месеци.

В камината на нейния апартамент бумтеше силен огън. Но през прозорците, които гледаха на изток към парка и овощната градина, се виждаха голите дървета, огъващи се под напора на непрестанния студен вятър. Небето над тях беше притъмняло страховито. Очевидно съвсем скоро щеше да връхлети буря. В далечината се чу приглушен гръм.

Елизабет току-що бе отпратила придворните си дами и сега стоеше в стаята сама. Ормънд й бе изпратил съобщение, че ще я посети във връзка с нещо много важно, което не търпяло отлагане. Елизабет знаеше, че главата на Том е заета преди всичко с мисли за Ирландия и очакваше най-лошото.

Тя закрачи напред-назад. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Вчера бе признала пикльото на Мери, Джеймз, за крал на Шотландия — постъпка, която се беше заклела никога да не предприема. Но обстоятелствата в крайна сметка я бяха принудили да го стори. Непрекъснато се появяваха нови и нови заговори, насочени срещу нея и подкрепящи Мери, подпомагани все по-силно от чужбина. Времената бяха такива, че навсякъде по света законни владетели биваха измествани от претенденти за трона. Елизабет усети около гърлото си лепкавите, задушаващи пръсти на страха. Всеки път, когато някой монарх биваше свален от престола, тя си представяше себе си на негово място. Не искаше да изгуби трона — а и главата си — в толкова млада възраст, пък и в по-напреднала. Не искаше никога да я сполети подобен ужас. Колко несигурен бе животът на кралете!

Ормънд връхлетя в стаята.

— Той е полудял!

Елизабет изтръпна.

— За кого говориш? За Фицморис? — Изведнъж почувства непоносим студ. Перът беше изтласкал Фицморис на запад, но фанатикът отново бе успял да се укрие. Нима никога нямаше да го хванат? Проклет да е Лиъм О’Нийл, задето му осигури достатъчно храна да преживее и тази зима!

— Не, не говоря за този католически негодник. Говоря за твоя прекрасен пират, Лиъм О’Нийл!

Елизабет замръзна на мястото си.

— Сега пък какво е направил Лиъм?

— Нападнал е още един кораб, този път испански, само че плаващ за Холандия, а не за Ирландия. Това е втория кораб, плячкосан от него само за последните две седмици. А през последния месец той е нападнал четири различни кораба, включително един, предназначен за шотландския кралски дворец в Единбург. Наистина е полудял. Развилнял се е като бясно куче!

Елизабет бе поразена. В миналото Лиъм бе подбирал жертвите си, ала очевидно вече се нахвърляше сляпо върху всеки изпречил се на пътя му плавателен съд. Но пък да нападне кораб от Испания — страната, която му беше платила в кюлчета злато и сребро, за да помага на Фицморис? Това бе необяснимо.

— Лиъм явно е загубил разсъдъка си — отсече тя. — Доскоро в действията му имаше разум и цел. Сега вече не е така. Какво мислиш за това, Том?

Бътлър се усмихна сурово.

— Мисля, че той е човек без бог, без страна и без крал. Мисля, че трябва да увеличиш наградата за главата му и да се молиш Хок да успее да го залови.

— Не искаш ли да поиграем на табла, Катрин? — попита Ги.

Катрин стоеше изправена до тесния прозорец на салона и се взираше в снега, който се сипеше неспирно върху острова, шибан от постоянния, ръмжащ вятър. Тя се загърна в наметката си, без изобщо да забележи малкото момче, което бе застанало до нея; без да види лицето му, изопнато от загриженост и тревога.

Погледът й се замъгли от упоритото взиране в белия сняг. Някъде там, сред зимните бури и суровите северни морета, плаваше проклетият предател Лиъм О’Нийл. Катрин стисна наметката си още по-силно, неспособна да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

Все още не можеше да го проумее. Не можеше да си представи, че Лиъм е бил в състояние да се смее заедно с нея, да се грижи за нея и да я люби толкова ненаситно повече от девет месеца, и в същото това време тайно да съзаклятничи с Фицморис. Колко малко е означавала за него — ако изобщо е означавала нещо.

Нямаше го почти от два месеца. Нямаше и никакви вести от него. Не ме интересува, каза си тя решително. Не ме интересува къде е и какво прави. Не ме интересува, дори ако го е застигнала клетвата ми да потъне заедно с кораба си.

Ги я хвана за ръката.

— Ако не ти се играе на табла, не искаш ли поне да ми почетеш малко, Катрин? — Момчето изглеждаше разтревожено.

Катрин се усмихна насила, после се наведе и го целуна по главата.

— Разбира се.

— Ги, струва ми се, че можеш да почетеш с Катрин по-късно.

Тя се извърна и се озова лице в лице с Макгрегър. Грамадният шотландец се движеше с необичайна за размерите си лекота. Изобщо не беше чула кога се е приближил. Този път Лиъм бе отплавал без него. Може би го беше оставил да я пази в случай, че се опита да напусне острова. Тази мисъл за малко не я разсмя. Къде би могла да отиде? При баща си? При Джон Хок? При кралицата?

— Милейди, бих желал да говоря с вас насаме.

Бузите й започнаха да поруменяват. Нима беше разбрал? Мозъкът й заработи трескаво. Не, реши тя. Не би могъл да разбере. Единственият човек, който знаеше, бе нейната камериерка, но тя се бе заклела тържествено, че ще мълчи. Катрин се обърна към Ги.

— Ще бъда с теб след няколко минути. Какво ще кажеш да се срещнем тук малко по-късно?

Момчето кимна с облекчение и излетя от стаята. Катрин обърна гръб на Макгрегър и отново се загледа през прозореца. Нима вятърът никога нямаше да престане? Вероятно. Непрекъснатият му плач огласяше целия остров като вой на глутница изгубени самотни вълци. Как можеше човек да живее на това място през зимата? И да не полудее? Катрин усещаше как нишката, на която се държеше разсъдъкът й, все повече изтънява. Тя се взря във вихрушката навън, без да може да потисне въпроса, който напираше в съзнанието й. Какво ли е да плаваш в такова време в открито море?

Студено, и самотно, и опасно.

— Той никога не е излизал в морето по това време на годината — обади се Макгрегър иззад гърба й.

Катрин се наежи.

— Не ме интересува.

— Не ви интересува дали не е заловен? Дали не е попаднал в беда? Или още по-лошо — дали зимните бури не са разбили кораба му в скалите? Дали сега не лежи на морското дъно, заедно с останките от „Морски кинжал“?

Тя скръсти ръце.

— Рано или късно съдбата му ще го застигне. Та той е просто един кръвожаден пират.

— Лиъм знае ли? — попита шотландецът.

Катрин пое дъх толкова рязко и шумно, че Макгрегър със сигурност бе чул. Но тя продължи да гледа през прозореца.

— Моля?

— Знае ли, че носите неговото дете?

Дъхът й секна. Усети замайване и отпадналост. Това не беше ново усещане. През последните няколко седмици неведнъж й се бе случвало да се почувства зашеметена и да не й достига въздух. Нямаше опит в тези неща, но се досещаше, че причината е в новия живот, зреещ в утробата й. Тя не отвърна нищо.

— Лейди Катрин, живял съм много години, познавам много жени и макар да загръщате тази пелерина като щит пред себе си, мога да забележа, че коремът ви расте. Има и други белези. Моля ви, нека поговорим открито.

Катрин се извърна към него, едновременно ядосана и уплашена. В очите й блестяха сълзи.

— Това е моето дете — яростно каза тя. — А не негово!

Гласът на Макгрегър беше изненадващо нежен.

— Той знае ли?

— Той няма никакви права — извика Катрин в прилив на пламтящо ожесточение при спомена за ужасяващото му предателство. — Никакви!

— Отказвате да отговорите на въпроса ми. Но аз смятам, че колкото и да е разгневен и наранен, той никога не би ви оставил така, ако знаеше. Кога се очаква да се роди бебето?

Катрин го изгледа враждебно.

— Наранен? Лиъм? Човек трябва да има сърце, за да бъде наранен. А той няма! — Тя тихичко заплака.

— Лиъм има сърце и ако вие не знаете това, значи не сте жената за него — глухо каза Макгрегър.

— Не съм, разбира се! — свирепо изсъска Катрин. — Надявам се да е умрял!

Тъгата в очите на шотландеца я порази.

— Кога, Катрин?

Тя пое глътка въздух, за да се успокои.

— През юли, струва ми се. Вероятно съм бременна от четири месеца, ако не и от по-рано.

— В селото има акушерка. Искам да ви прегледа.

Внезапно Катрин изпита облекчение, задето тайната й е разкрита, огромно облекчение. Толкова се бе страхувала от това, че е бременна и самотна, че няма на кого да зададе хилядите въпроси, които я вълнуваха, към кого да се обърне, на кого да се довери.

— Да — кимна тя. Бледото й лице бавно възвръщаше цвета си. — И то колкото е възможно по-скоро.

Ирландия, южно от Голуей

Лиъм се взираше в гористия бряг на малкото заливче. Всички инстинкти му подсказваха, че не бива да слиза на брега. През двата месеца, прекарани в морето, той бе узнал, че го преследват. На три пъти британски кораби бяха застигали „Морски кинжал“. И трите пъти Лиъм бе успял да се измъкне само с кратка размяна на оръдейни залпове, благодарение на бързината на кораба си и на ловките си маневри.

Сега той беше извън закона, преследван за измяна към Короната. И в това нямаше нищо изненадващо, при положение, че наистина бе извършил предателство. Още от самото начало Лиъм бе наясно, че играта може да стигне до тук. Беше се подготвил да води известно време живота на издирван престъпник… и да се измъкне невредим от всички хайки за главата му. Но сега вече не го беше грижа.

В действителност искаше някой да се осмели да го преследва.

Въпреки предчувствията си, Лиъм се качи в капитанската лодка и нареди на гребците да карат към брега. Искаше да се бие, да има срещу себе си враг — все едно дали истински или въображаем.

Лицето му се изопна. В съзнанието му нахлу образът на Катрин. Вече не му пукаше, че не е успял да й обясни плана си; всъщност дори се радваше, че не й бе казал как в крайна сметка беше възнамерявал да помогне на баща й да си върне Дезмънд. Да върви по дяволите! Кучка. Долна кучка. Собствената му коварна съпруга! Беше го използвала през цялото време. Беше се преструвала, че го обича.

Той се изправи на кърмата и заизучава приближаващия се бряг. Нямаше и следа от ирландските бунтовници и от Фицморис, но сърцето му пулсираше възбудено. Усещаше опасността. Предчувстваше, че нападението е неизбежно. И го очакваше с тръпнещо нетърпение.

— Бъдете нащрек — обърна се Лиъм към петимата моряци в лодката. — Не сме сами. — Вече бе зърнал блясъка на металните остриета между дърветата.

Лодките, в които имаше всичко на всичко дузина мъже, стигнаха брега. Моряците наскачаха на пясъка. Всички бяха мълчаливи и напрегнати. Ръката на Лиъм се стрелна към шпагата. И когато ездачите и пехотинците се втурнаха към него откъм гората, той отметна глава назад и се засмя.

За миг му хрумна, че в действителност иска да умре… но и че ще се бие докрай.

Докато конниците се спускаха по склона, следвани от пешаците, Лиъм осъзна, че той и хората му са изправени не срещу малък отряд, а срещу не по-малко от сто войници. Желанието му за смърт изчезна със същата бързина, с която се бе появило. Беше длъжен да живее, за да спаси хората си. Не можеше да ги обрече на гибел, независимо колко му се искаше да влезе в бой.

— Свалете оръжията — заповяда той и сам прибра шпагата си. — Вдигнете ръце.

Мъжете се подчиниха. Войниците се хвърлиха към тях с извадени шпаги. Ноздрите на конете свистяха, ушите им бяха прибрани назад. Ездачите спряха бесния им галоп чак в последния момент, миг преди да прегазят враговете си, и наобиколиха малката група моряци от всички страни, отрязвайки им всички възможни пътища за бягство. С разширени от изненада очи Лиъм разпозна водача на армията, възседнал едър черен жребец. Беше Джон Хок, чиито устни в този момент бавно се разтягаха в усмивка.

Изненадата му се изпари. Лиъм поздрави мислено Бес за идеята да изпрати по петите му единствения мъж, който наистина желаеше неговата смърт. Ръката му отново се плъзна към дръжката на шпагата.

Хок пришпори коня си напред и застана точно пред него.

— Нима се предаваш без бой, О’Нийл?

— Нима искаш да се бия? — спокойно попита Лиъм. Припомни си Катрин, прекрасна и почти гола в господарската спалня на Барби Хол, очакваща жениха си за своята първа брачна нощ. Запита се дали Хок се е развел с нея, но сетне си каза, че не го е грижа. Хок вече можеше да си я вземе, ако все още я желаеше.

— Знаеш, че искам — тихо каза Хок, впил поглед в него.

Лиъм вече не изпитваше никакво желание да умира, но пък най-накрая имаше пред себе си истински враг от плът и кръв. Той се усмихна ликуващо.

— Ела, Хок. Ела.

Хок скочи от седлото.

Лиъм продължи да го предизвиква.

— Несъмнено искаш да отмъстиш за Катрин. Несъмнено искаш смъртта ми заради многото безкрайни нощи, в която тя споделяше леглото ми с такава пламенност.

Хок трепна. Лицето му пребледня и той измъкна шпагата си.

— Копеле! Ще набуча главата ти на пика, можеш да бъдеш сигурен в това!

Лиъм също извади своята шпага, смеейки се с неподправено удоволствие. Само първите няколко изучаващи удара бяха по-бавни; после движенията на двамата мъже станаха светкавични, неуловими. В един миг, кръстосали шпаги, Лиъм и Хок се гледаха напрегнато като елени със сплетени рога. В следващия и двамата отскачаха назад, за да се хвърлят пак един срещу друг. Никой не успяваше да вземе превес и да предприеме атака — бяха еднакво добри бойци, а и се движеха едновременно, в пълен синхрон. Шпагите им отново се кръстосаха. Мъжете дишаха тежко. Израженията им бяха свирепи.

Лиъм отблъсна удара и се метна напред с мълниеносна бързина. Най-сетне бе успял да изпревари съперника си. Острието на шпагата му начерта на бузата на Хок дълга червена линия.

Хок изръмжа и връхлетя върху Лиъм с нечовешка сила, но Лиъм парира и този удар. Двамата обикаляха в кръг като танцьори под звънтящия такт на бляскащите остриета. Изведнъж шпагата на Хок се стрелна напред и проряза туниката на Лиъм, оставяйки след себе си тънка като бръснач кървава бразда през средата на гърдите му.

Съперниците отскочиха назад едновременно, задъхани, плувнали в пот. Но само след миг се спуснаха отново един срещу друг като разярени петли, вкопчени в кървава, безмилостна схватка. Шпагите звънтяха, фините стоманени остриета вибрираха, срещаха се и са разделяха със зловещ, скърцащ звук. Почти заслепен от стичащата се по челото му пот, Лиъм се хвърли напред. И този път атаката му успя. Шпагата му, по-бърза от стрела, избягна защитния маньовър на Хок и опря смъртоносния си връх в гърдите на англичанина в опасна близост до сърцето му. Но Лиъм не натисна острието.

Хок се закова на място.

Лиъм се усмихна победоносно.

— Искаш ли да живееш? — попита той, без да сваля шпагата от гърдите на Хок.

Усмивката на Хок беше точно копие на неговата.

— А ти?

Едва в този момент Лиъм осъзна, че в главата му бяха прицелени около дузина заредени мускети.

— Хвърли шпагата, пирате — заповяда Хок. — Ти спечели битката, но аз спечелих войната. Хвърли оръжието веднага, ако искаш да останеш жив.

Лиъм бавно отмести дългата, тънка шпага и я пусна на земята.

Без да обръща внимание на кръвта, обагрила ризата му там, където острието бе проболо кожата на гърдите му, Хок се наведе, вдигна шпагата и я подаде на един от войниците. Сетне измъкна и кинжала на Лиъм от пояса му.

Лиъм стоеше неподвижно като статуя. Двама войници бързо и грубо извиха ръцете му назад под мълчаливия, триумфален поглед на Хок. Миг по-късно около китките му щракнаха железни белезници.

— В името на Нейно величество Елизабет, кралица на Англия — каза Хок, — те обявявам за свой пленник.

Отмина още една седмица. Катрин с изненада установи, че брои дните с нетърпение, но си каза, че просто копнее зимата да свърши по-скоро, да дойде пролетта… а след нея и бебето. Акушерката бе потвърдила нейните предположения — детето трябваше да се роди през юли.

Катрин погали корема си — навик, който беше придобила напоследък. Когато не носеше пелерина, бременността й бе очевидна, макар и все още само като малка издутина. Надяваше се бебето да се чувства удобно. Въпреки че мразеше баща му, Катрин обичаше детето. Някога бе мечтала да има много деца, но оттогава се бяха случили толкова неща. Изглежда, че това щеше да бъде единствената й рожба и тази мисъл я изпълваше с още по-силна обич. Знаеше, че би сторила всичко за това дете. Но какво в действителност можеше да стори?

Принудена бе да мисли за бъдещето. Любовта й към Лиъм беше мъртва, убита от неговото предателство. Катрин не можеше да остане на острова. Но не искаше и да се върне при баща си, не искаше да сподели, нещо повече — да увеличи неговия позор, да живее в изгнание. Повече от ясно бе, че не би могла да отиде при Джон, нито пък в двореца. Едно-единствено нещо знаеше със сигурност: трябваше да се измъкне от този остров. Трябваше да се върне в Ирландия.

Защото Ирландия я зовеше така, както запаленият фар зове моряците към брега. Как й се искаше да се прибере у дома. Нейните роднини със сигурност щяха да намерят мъничко място за нея и детето й в своите домове, в сърцата и в живота си.

Но Катрин нямаше представа как би могла да си тръгне от острова. Макгрегър я наблюдаваше неотлъчно, както ястребът наблюдава жертвата си. Шотландецът явно бранеше онова, което според него принадлежеше на Лиъм. Катрин упорито, ожесточено си повтаряше, че детето е нейно и само нейно. Лиъм нямаше никакви права върху него. Беше се отрекъл от тях още в мига, в който бе предал тяхната любов, съюзявайки се с Фицморис.

Но макар да знаеше, че трябва да напусне Иърик преди бебето да се е родило и преди Лиъм да се е върнал, тя не успяваше да намери достатъчно сила и воля, за да планира бягство.

Силни удари разтърсиха вратата на стаята й.

Катрин се сепна и припряно прекоси малката спалня за гости — същата, в която беше настанен Хю Бари, докато се възстановяваше от раната си. Първото нещо, което стори Катрин след като узна за предателството на Лиъм, беше да се премести от стаята, в която бяха живели заедно.

Тя отвори вратата. Необичайно пребледнял, на прага стоеше Макгрегър. Катрин мигновено разбра, че се е случило нещо ужасно… с Лиъм.

— Какво има?

— Нося лоши вести. Дръж се — каза грамадният шотландец, но очевидно самият той не можеше да се държи на краката си, защото се стовари върху единствения стол в спалнята с покрусено изражение.

— Какво има?! — изкрещя Катрин и се спусна към него. — Лиъм! Мъртъв ли е?

Макгрегър я погледна.

— Не, но скоро ще бъде. — Той млъкна за миг, без да я изпуска от очи. — Бил е пленен от първия ти съпруг, Катрин. Сър Джон Хок е устроил засада на Лиъм и хората му на юг от Голуей миналата седмица. „Морски кинжал“ се е измъкнал. Но Лиъм — не.

Катрин впери поглед пред себе си онемяла. Колко лека бе станала изведнъж… и колко смешно танцуваше подът под краката й — сякаш беше корабна палуба.

— Той е пленник на кралицата — продължи Макгрегър. Гласът му звучеше някак странен и далечен. — В момента го водят към Тауър, където ще бъде съден за измяна и после обесен край градските порти като всички пирати.

Катрин извика и припадна. Последното, което видя, преди да изпадне в несвяст, бе Лиъм — с пречупена шия, с бледо лице, с разлюляно на бесилката безжизнено тяло.

29.

Ричмънд

Сесил съобщи новината на кралицата.

— Сър Джон Хок е пленил Лиъм О’Нийл, Ваше величество. Корабът му пристигна в Лондон тази сутрин.

Елизабет зяпна.

— Сигурен ли си, Уилям?

Сесил размаха малък свитък.

— Това съобщение е изпратено лично от сър Джон. Той ще дойде при вас незабавно, след като се погрижи О’Нийл да бъде затворен в Тауър. В писмото не се казва как и къде е бил заловен пиратът.

Елизабет усети, че цялото й тяло трепери. Дълбоко в себе си се бе надявала, че никой, дори сър Джон, не ще успее да алени хитрия ирландски негодник Но ето че това се бе случило. О’Нийл беше заловен и се намираше в Тауър — мястото, което се полагаше на всеки предател. Елизабет знаеше, че трябва да се радва, да ликува. Да, тя беше доволна. Но… какво бе другото чувство — това, което караше сърцето й да тупти тъй задъхано?

— Това наистина са добри вести — промълви тя най-накрая.

Сесил се приближи до нея.

— Моят съвет е да помислим много внимателно и задълбочено какво да правим оттук насетне — каза той тихо.

Елизабет вдигна към него поглед, пълен с благодарност. Пред очите й изникна образът на О’Нийл, увиснал на примката. И кой знае защо това видение не й се понрави… Та нали този мъж беше един мръсен негодник, предател, изменник? Не, той трябваше да си получи заслуженото. Да послужи за назидание на всички, в чиито глави се въртяха нечестиви помисли. Защо тогава самата мисъл за това я ужасяваше така?

— Какво мислиш ти, Сесил?

— Мисля, че О’Нийл е Господарят на моретата. Години наред ни е оказвал неоценима помощ. Мисля, че трябва да разнищим загадъчното му поведение по ирландския въпрос и да решим дали обесването на пирата е най-доброто разрешение за нас.

Елизабет кимна с облекчение, независимо, че прекрасно знаеше какво би трябвало да стори със своя златен пират.

— Фицморис се е покрил толкова добре, че Перът няма никаква представа къде да го търси — отбеляза тя.

— Да, а пиратът го е запасил с достатъчно храна, за да няма нужда да излиза от зимната си бърлога преди новата пролет.

Елизабет усети прилив на гняв.

— Трябва да хванем побъркания фанатик! Не можем да си позволим да загубим още една година във война с този нещастник! Не понасям мисълта да похарча дори още един фартинг12 заради проклетия ирландец! — Как й се искаше да зареже онази бедна земя на варвари и католици. Но не смееше. Не можеше да позволи някоя друга нация да стъпи на острова.

Сесил наклони глава настрана.

— Фицморис е дяволски умен. Преди да подпишем договора с Испания, трябва да дадем на Филип ясно да разбере, че не можем повече да търпим неговата намеса в Ирландия.

— И в Шотландия — добави разгорещено Елизабет. Мисълта за Мери и за заговорите, които никнеха като гъби след дъжд, не й даваше мира.

— Да. Но картината започва да се прояснява, Ваше величество. Сега, след като О’Нийл е в затвора и след като няма да има подкрепата на испанците, Фицморис ще се окаже в задънена улица.

— Моля се да стане така — промълви Елизабет.

Без да я изпуска от поглед, Сесил най-неочаквано каза:

— Фицджералд никога не ни е създавал и половината от проблемите, които ни създава побърканият му братовчед.

Елизабет се взря в него и внезапно осъзна, че съветникът й беше прав. Фицджералд приличаше на досаден бръмчащ комар, но не можеше да стори нищо повече от едно-две безобидни ужилвания, след което биваше прогонен или размазан. Единственото му желание бе да управлява Дезмънд по своя деспотичен маниер, без външна намеса.

Сега кралицата проклинаше деня, в който се бе съгласила със своите съветници и бе решила да лиши Фицджералд от властта, имотите и титлата му. Още тогава Сесил се беше възпротивил срещу това решение, предусещайки какво ще стане в южна Ирландия, когато графът на Дезмънд вече го няма. И бе имал право. От ситуацията се беше възползвал Фицморис, който търсеше не просто надмощие над другите ирландски лордове, но и реставрация на католицизма и премахване на английската кралица.

Колко съжаляваше сега Елизабет, задето бе унищожила графа на Дезмънд!

Нямаше прозорци. Нямаше светлина. Килията беше абсолютно черна. И вмирисана от телата на стотиците затворници, които бяха гнили тук преди Лиъм. Стените бяха толкова дебели, че колкото и да напрягаше слуха си, той не долавяше нито звук. Накрая се предаде. Намираше се на няколко етажа под земята и беше безсмислено да се опитва да чуе нещо или някого.

Запита се дали животът му е стигнал своя край. Беше изпаднал в това безизходно положение заради една жена. Каква ирония! Той, синът на Шон О’Нийл, да бъде пленен и осъден заради жена — при това жена, която беше обичал.

При тази мисъл сърцето му бе пронизано от толкова силна болка, че Лиъм неволно притисна гърдите си и затвори очи. Не, това не беше любов, каза си той. Никога не е било. Беше просто една безмерна, нечовешка страст. Бе взел ненаситното си желание да я притежава за любов. Но се беше заблуждавал. Това не беше любов, не можеше да е било, никога нямаше да бъде.

Лиъм с усилие накара разума си да разсъждава трезво. Не биваше да мисли за Катрин, нямаше смисъл. Всичко бе свършило. Заради нея се бе впуснал в рискована игра, без да съзнава що за жена е всъщност тя. Да, всичко бе свършило и сега той трябваше да мисли единствено за собственото си бъдеще — и за това как да избегне бесилката.

Защото Лиъм наистина възнамеряваше да я избегне. Искаше да живее. Все още не бе направил последния си ход, а това беше решителният ход, стъпката, очаквана от него с възбуда още от мига, в който бе решил да участва в играта. Забавянето само увеличаваше тръпката на очакването и това чувство се засилваше с всеки изминал ден, в който Фицморис продължаваше да диша. Но Лиъм не можеше да играе сам. Трябваше му партньор. Трябваше му кралицата.

И спечелването й бе само въпрос на време, каза си той. Бес със сигурност щеше да го повика при себе си, за да го укори, да го прокълне. Но Лиъм познаваше жените и бе заложил живота си на своята убеденост в слабостта на женската природа. Бес го обичаше и несъмнено се чувстваше жестоко наранена от предателството му. Лиъм знаеше, че трябва да бъде търпелив, че ще чака дни, дори седмици, преди Елизабет да благоволи да го измъкне от тази дяволска дупка. Но това рано или късно щеше да стане и тогава трябваше да я съблазни, да я ухажва така, както би ухажвал най-красивата, най-невиждано прелъстителната сирена… както някога бе ухажвал Катрин.

Лиъм скочи на крака и започна да обикаля килията, обмисляйки кой е най-добрият възможен начин да се отърве от примката. Но играта вече не му доставяше удоволствие. Беше станала безсмислена. Защото залогът бе променен. Сега Лиъм се бореше единствено за свободата си — за свободата да се върне към своя живот на Господар на моретата… живот, който той вече не желаеше. В какъв глупак се бе превърнал!

Някога, преди не чак толкова много време, залогът в играта беше ръката на Катрин и връщането им заедно в Ирландия. Бъдещето бе изгряло пред тях, слънчево и светло. Всичко това беше останало в миналото. Сега Лиъм играеше само за своята жалка свобода и за не по-малко жалкия си живот.

Катрин пристигна в Лондон с Макгрегър и Ги, изтощена до смърт от лудешки бързото пътуване. При вестта за залавянето на Лиъм, тя бе наредила да потеглят незабавно към английската столица. Всичко се бе променило. Животът на Лиъм беше поставен на карта.

Беше я предал, но не заслужаваше да умре. От цяла седмица Катрин живееше в ужасяваща тревога и смъртен страх. Никога нямаше да прости на Лиъм подлото предателство, нито пък щеше да може да го забрави. Но не искаше смъртта му. Трябваше по някакъв начин да предотврати екзекуцията му; трябваше да помоли кралицата да го помилва.

В странноприемницата „Бялата мечка“ отсядаха предимно чужденци. Тук се настаниха и пътешествениците от остров Иърик. Веднага узнаха, че кралицата е в Ричмънд, че Лиъм е затворен в Тауър и че съдбата му още не е решена. Но във въздуха витаеше възбудено очакване — лондонското простолюдие вече предвкусваше удоволствието от обесването на поредния пират при градските порти.

Катрин се взря в отражението си в огледалото. Страхът бе направил лицето й бледо и изпито. Около очите й имаше огромни тъмни кръгове.

Да, беше напълно изтощена. Но това бе без значение. Сега Катрин имаше задача — задачата, която я бе довела в Лондон: да освободи Лиъм О’Нийл. И тя беше готова на всичко, за да успее, макар че никога нямаше да се върне при него като негова съпруга.

Елизабет крачеше напред-назад из залата за аудиенции. Сърцето й препускаше лудо. Бе наредила да й доведат пирата, защото нямаше търпение да му поиска сметка за неговото предателско поведение… и предателско сърце. Нямаше търпение да го види паднал на колене пред нея, умоляващ за прошка; да чуе жалките му обяснения и оправдания.

— Успокой се, Бес — прошепна Лестър на ухото й.

— Не мога — сряза го тя, подразнена от невъзмутимото му спокойствие. Робин не обичаше да има съперници, а знаеше, че Лиъм е един от любимците на кралицата. Затова бе дяволски доволен, че пиратът се беше оказал подъл изменник. Откакто Лиъм беше доведен в Тауър, Лестър неуморно настояваше пред Елизабет престъпникът незабавно да бъде изправен пред съда, осъден и обесен.

Никак не й се щеше Робин да присъства на срещата й с Лиъм. Нито пък Ормънд и Сесил. Но знаеше, че се нуждае от тяхното мнение и съвет. Защото на себе си тя не можеше да разчита.

Вратите на залата се отвориха. Елизабет се спря като закована. Пред нея се изправиха дузина гвардейци от дворцовата охрана в красивите си червени униформи. Но тя не ги видя. Мъжете бяха предвождани от Джон Хок, но Елизабет не забеляза и него. До Хок стоеше затворникът.

Очите й се разшириха. Видът на нейния златен пират бе толкова окаян, че за миг сърцето й се сви от съжаление.

Туниката му, някога снежнобяла, бе окървавена и мръсносива. Не по-малко мръсни и окъсани бяха и панталоните му. Дори от разстоянието помежду им Елизабет долавяше миризмата на нечистото му, отдавна немито тяло. Беше небръснат, разбира се, и късата му брада бе рошава и неравна. Погледите им се срещнаха.

И в този момент от съжалението, което бе усетила преди малко, не остана и следа. Колко горд и безстрашен беше този мъж! Взирайки се в хладните му сиви очи, Елизабет осъзна, че въпреки вида си, Лиъм е съхранил своето достойнство и величественост непокътнати. Това бе човек, когото никой смъртен не можеше да победи. Човек, който би преклонил глава единствено пред смъртта и който дори тогава би излъчвал същата тази лъвска гордост и лъвска смелост.

Постепенно Елизабет обърна внимание на много други неща във вида му. Лиъм стоеше надменно изправен в целия си огромен ръст; раменете му бяха изпънати, въпреки че китките му бяха здраво стегнати зад гърба с тежки окови. Главата му бе вдигната високо. Нещо повече, по устните му играеше лека усмивка, а очите му гледаха Елизабет с откровена дързост… така, както би гледал жена, която иска да вкара в леглото си.

Не, той не изпитваше страх — нито от смъртта, нито от кралицата.

Елизабет почувства възбуда и едновременно с това бе поразена. Този мъж никога нямаше да престане да смущава жената у нея. Но като кралица тя държеше на неговото уважение и страхопочитание.

Мисълта за измяната му я прониза отново като кинжал. Как бе могъл да я предаде? Нима изобщо не го беше грижа за нея? Благодарна бе на бог и на собствената си желязна воля, че въпреки огромното изкушение не го беше поканила в спалнята си в онази нощ, преди година.

За да прикрие вълнението си, тя се усмихна възможно най-студено.

— Ела тук, пирате. — Но устните й трепереха.

Лиъм пристъпи напред без да сваля очи от нейните и с цялото си нахалство каза:

— Моля да ми простите, Ваше величество.

Едва след това благоволи да падне на колене в краката й.

— Нима? Долен негодник! Не ми изглеждаш ни най-малко разкаян.

— Напротив, разкайвам се дълбоко. — Той вдигна поглед. — Моля да ми простите не само за предполагаемите ми престъпления, но и за това, че се появявам пред вас в такова зловонно състояние.

Елизабет гледаше коленичилия в нозете й мъж и се питаше какво ли е намислил този път. Думата „предполагаеми“ не убягна от вниманието й.

Погледът му беше прекалено дързък, прекалено мъжки, пълен с прекалено много обещания.

Тя се разтрепери. В момента се чувстваше много по-малко кралица и много повече — млада и наранена девойка. Огледа го изучаващо и забеляза, че оковите му причиняват болка. Но Елизабет не заповяда да ги свалят. Той заслужаваше да страда заради онова, което й бе сторил.

— Можеш да станеш.

Лиъм се изправи със забележителна лекота и грациозност — нещо, което малцина мъже биха успели да направят със завързани отзад ръце.

— Благодаря.

Присъствието на останалите мъже в залата смущаваше Елизабет. Никак не й харесваше, че чуват всяка разменена между нея и Лиъм дума, че наблюдават всеки техен жест. Но знаеше, че не бива да отпраща съветниците си. Бе твърде опасно да остава насаме с Лиъм О’Нийл.

— Следващия път се изкъпи, преди да дойдеш при мен, защото не понасям ужасния ти вид и миризма — чистосърдечно призна тя.

— Надявам се да има следващ път. — Лиъм наклони глава настрана. — И аз не понасям собственото си тяло — каза той небрежно и отново се взря в очите й. — Сигурен съм, че приличам на отрепка от Брайдуел.

— Може и да те изпратя в Брайдуел — отвърна Елизабет и стисна дланите си в юмруци. Да не би да възнамеряваше да я съблазни с този тъй прям сив поглед?

Веждите му най-безцеремонно се вдигнаха.

— Но това е място само за бандити и уличници.

— Ах, тогава може би трябва да изпратя там твоята пачавра. — Мисълта накара Елизабет да се усмихне мрачно.

Арогантността му се стопи. В очите му припламна далеч не толкова хладен блясък.

— Една любовница едва ли може да бъде наречена пачавра.

— Нима? Нямах представа, че има разлика — каза Елизабет. После, като се мъчеше да прикрие изгарящата я ревност, попита: — Още ли се интересуваш от нея?

— Тя беше добра играчка за леглото ми.

— Къде е сега съпругата на Джон Хок?

— На моя остров.

В този момент желанието да останат насаме надделя у Елизабет. Трябваше да узнае истината.

— Всички да излязат — нареди тя.

Ормънд, който бе проследил цялата сцена с навъсена физиономия, изглеждаше засегнат заради доведената си сестра, защото хвърли един последен унищожителен поглед към О’Нийл и напусна залата, последван от Уилям Сесил. Лестър обаче не бързаше да се подчини; вместо това се приближи до Елизабет. На лицето му бе изписана загриженост.

— Ваше величество — запротестира той.

Погледът, който му отправи Елизабет, беше студен и бляскав като лед. По дяволите, сега нямаше време да се занимава с Робин! Нямаше време за никого, освен за пирата.

— Вие също, милорд. Искам да разговарям с тази отрепка насаме.

— Не е разумно от ваша страна — каза Дъдли, почервенял от гняв.

— Но аз съм кралица и ако искам да се държа като глупачка, ще се държа — сряза го тя.

Дъдли се завъртя на пети разярено и излезе от залата.

Тогава кралицата забеляза, че Хок още стои до вратата с мрачно изражение.

— И вие, сър Джон.

Хок се поклони, зачервен не по-малко от Лестър, но Елизабет осъзна, че това се дължи не само на гняв, но и на унижение.

— Простете ми, Ваше величество, но този пират е опасен човек. Не мисля, че трябва да оставате насаме с него. — Той се поколеба. — А и бих желал да науча нещо повече за своята съпруга, ако позволите.

— Пиратът може и да е предател, но не би ме наранил. А за съпругата си ще научите по-късно. Излезте — заповяда тя.

Хок удари ядно токове, сви устни и също излезе.

Елизабет стисна дланите си. Бяха мокри. Погледът й срещна погледа на Лиъм.

— Би ли ме наранил, негоднико?

Той се усмихна нежно.

— Не.

Сърцето й, което вече биеше неудържимо, се размекна. Това бе онзи Лиъм, когото познаваше и когото толкова обичаше. По дяволите, защо се бе оказал тъй подъл, тъй продажен и безсърдечен?! Тя закрачи напред-назад.

— Ти си господар на моретата вече от години и винаги си се ползвал с мълчаливото ми одобрение — каза тя. — Никога не си вършил нищо, което би навредило на моите интереси, нещо повече — защитаваше ги, дори когато е ставало въпрос за изключително тайни и опасни мисии. — Елизабет спря и се обърна към него. — Защо? Защо, Лиъм, защо ме предаде?

Изражението на Лиъм бе станало напълно сериозно.

— Моля те да ме изслушаш внимателно, Бес, много внимателно.

Тя се наежи, подразнена от неговата фамилиарност.

— Слушам те. Чакам. Очаквам това обяснение от дълго време.

— Намеренията ми не бяха да те нараня.

Елизабет стоеше като вкаменена под настойчивия му поглед. Кралицата беше изчезнала; останала бе само жената, която никога не бе намерила смелост да изживее мечтите си.

— Аз не съм папист и ти го знаеш. Знаеш, че по време на управлението на сестра ти съм видял достатъчно много клади, за да не може дори да ми хрумне да подкрепям фанатик като Фицморис.

— Да, знам. И тъкмо затова не мога да те разбера, Лиъм — извика тя. — Ти предаде мен, Лиъм. Своята приятелка и кралица!

— Не! — Лиъм пристъпи към нея. — Не съм те предал. Ти преследваш бунтовниците в Ирландия от години без никакъв успех. Лорд Перът е неспособен да залови Фицморис и всички знаят това. Но аз — той направи драматична пауза. Очите му блестяха. — Аз мога да хвана католика, Бес, и ако ме пуснеш на свобода, ще го хвана.

Елизабет зяпна от изумление.

— Що за безочие? — извика тя. — Какви номера ми пробутваш, Лиъм? Молиш ме да те пусна на свобода? Ти си предател. А предателите трябва да увиснат на бесилката.

В погледа на Лиъм нямаше и следа от уплаха. Той каза търпеливо:

— Ти не ме слушаш, Бес.

Кралицата трепереше.

— Как би могъл да ме накараш дори да си помисля да те освободя?

Лиъм лекичко се усмихна.

— Никога не съм те предавал. Напротив, поех огромен риск за собствения си живот, като се съюзих с най-злия ти враг, за да мога да го заловя и да го изправя пред теб.

Тя го гледаше втренчено, неспособна да говори.

— Нима нямаш и други шпиони, Бес? — с безкрайна мекота продължи той. — Толкова ли си изненадана от това, че реших да бъда твой агент? Кой друг би могъл да подмами и да плени Фицморис, ако не аз, с моята репутация на негодник и с моите възможности на морски капитан?

Елизабет продължаваше да мълчи. Мислите й препускаха с шеметна скорост, разкъсвани между логиката, която й казваше да не вярва на думите му и обичта, която изпитваше към него и която я изпълваше с вълнение и надежда.

— Направих го по-силен с единствената цел да мога след това да го унищожа — спокойно каза Лиъм. И на устните му разцъфна усмивка — усмивка на победител, на господар на играта. — И когато го сторя, очаквам да бъда щедро възнаграден от теб. — Погледът му прикова нейния.

Елизабет се извърна, представяйки си наградата, която щеше да й поиска — награда, за която никой друг мъж не би се осмелил да помоли, твърде лична, твърде интимна. Вече долавяше вкуса на целувките му, усещаше прегръдките му. Тя навлажни устни и се опита да прогони женските фантазии от мислите си. Беше кралица. Не можеше да си позволи да бъде съблазнявана от този мъж.

Но в главата и отекна един-единствен въпрос. Би ли посмяла? Би ли посмяла да се довери на своя златен пират и този път, след всичко, което й бе причинил?

Вдигнала качулката на своята обшита с кожи кадифена пелерина, за да скрие лицето си, Катрин премина през северната порта на двореца Ричмънд. От едната й страна вървеше Макгрегър, от другата — Ги. В компанията на грамадния шотландец и на малкото момче Катрин далеч не се чувстваше незабележима.

Всеки момент щяха да я разпознаят. Твърде разстроена заради неминуемата гибел на Лиъм, тя се бе замислила за собствената си поява в двореца едва преди час, когато вече пътуваха с една лодка от Лондон към Ричмънд. Знаеше, че пристигането й ще предизвика удивление, вълнение и всевъзможни ужасяващи клюки и се молеше единствено за още малко време, преди да се случи неизбежното.

Най-важното бе да научи колкото е възможно повече за Лиъм. И да се срещне с кралицата.

За останалото щеше да мисли после.

Докато преминаваха през малкия портал и се изкачваха по широкото стълбище, което водеше право към дворцовия вестибюл, Катрин разсъждаваше върху абсурдното си положение. Да защитава човека, който бе предал най-подло както самата нея, така и баща й. Да оправдава съюза му с Фицморис. Колко смешно. И колко тъжно.

Влизането в двореца накара сърцето й да заподскача от страх. Да си уреди аудиенция при кралицата бе най-лесната задача. Но как щеше да убеди Елизабет да пощади живота на Лиъм? Откакто бе научила за залавянето му, Катрин не мислеше почти за нищо друго и не бе успяла да намери нито един убедителен аргумент в негова защита.

Беше разсъждавала много и върху въпроса как да се представи в двореца. Всички я смятаха за съпруга на Джон Хок, освен ако Лиъм не бе казал на някого за сватбата на острова. В крайна сметка Катрин реши да не споменава втория си брак. Това нямаше да й помогне. Защото тя изобщо не възнамеряваше да живее с Лиъм отново, дори ако той останеше жив. През тези дни бе достигнала до най-тайните, най-тъмните дълбини на душата си и бе открила, че част от нея все още обича Лиъм — глупаво, противно на разума и волята й — и че винаги ще го обича. Но никога нямаше да може да възвърне доверието си в него.

Неговото предателство бе оставило в сърцето й белег, който Катрин щеше да носи у себе си завинаги.

Тя се спря на прага. Просторният салон беше претъпкан. Прихванала с ръка качулката си, Катрин се огледа и трепна, щом видя няколко познати придворни дами и между тях — Ан Хейстингз, най-добрата й приятелка в двореца.

— Стойте тук — прошепна тя на Макгрегър и Ги и с мъка си запробива път към баронесата.

— Ан! — прошепна напрегнато Катрин, когато най-сетне се добра до нея.

Ан се извърна и сините й очи се ококориха.

— Пресвети боже! Катрин! Какво правиш тук?! — Сетне очите й се разшириха още повече и Катрин прочете в тях разбиране, което не успя да си обясни.

— Трябва да говоря с кралицата — каза тя кратко, сетне припряно добави: — Но после ще се видим с теб, насаме. — Знаеше, че Ан ще иска да узнае всичко за живота й с прочутия пират през последните месеци.

— Нейно Величество е в залата за аудиенции — бързо прошепна Ан.

Катрин стисна ръката й в знак на благодарност и се отдалечи.

— Катрин! — извика Ан. — Чакай! Има още нещо, което трябва да знаеш!

Но Катрин не й обърна внимание. Хвърли поглед към Макгрегър, сетне забърза през салона с наведена глава, като разблъскваше по пътя си благородните дами и джентълмени, без нито веднъж да вдигне очи. Сега вече сърцето й туптеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Едва когато излезе от салона и се озова в преддверието пред залата за аудиенции, тя изправи глава. Сърцето й подскочи. Двете крила на масивната дървена врата бяха затворени и край тях се тълпяха около дузина царедворци и още толкова гвардейци. Кралицата разговаряше с някого насаме.

Налагаше се Катрин да почака, докато дойде нейния ред. Тревогата й се засилваше с всеки изминал миг. Страхът й — също.

Внезапно вратата се разтвори. Придворните замръзнаха по местата си и устремиха погледи към прага й. Разговорите секнаха. Войниците пристъпиха напред, сякаш за да ескортират молителя, който в този момент излизаше от личната си аудиенция при кралицата.

Но това не беше обикновен молител, съвсем не. Беше затворник. Беше Лиъм — раздърпан и окъсан, с оковани зад гърба ръце… с невероятно горда осанка.

От устните на Катрин се отрони възклицание. Звукът не беше силен, но в абсолютната тишина, възцарила се във фоайето, той отекна като тревожен камбанен звън. Погледите на всички присъстващи се прицелиха в Катрин.

Лиъм също я чу и, разпознал безпогрешно гласа й, вдигна очи право към нея. В тях гореше ярост.

Тя срещна погледа му. Беше я предал, но въпреки това сърцето й се обля в кръв заради неговите страдания. Докато очите й се изпълваха със сълзи, Катрин бавно, без повече да я е грижа за собственото й достойнство, пусна качулката си и я остави да падне назад и да разкрие лицето й.

Фоайето се изпълни с изумени, слисани възклицания, последвани от приглушен шепот.

Тогава Катрин видя, че зад Лиъм стои кралицата и я гледа втренчено със същото смайване, с което я гледаха останалите присъстващи. Изведнъж сърцето й спря да бие. Защото облеченият в червена униформа мъж, който пристъпи до Лиъм, бе не друг, а Джон Хок.

30.

На лицето на Хок беше изписано шокирано, ужасено изражение. Катрин погледна отново към Лиъм. Ако появата й в двореца го бе изненадала, той не го показваше с нищо.

Прииска й се да потъне в земята, да се стопи, да изчезне. Срамуваше се от Джон. Беше се отдала на греховни наслади с Лиъм, докато истинският й съпруг бе Хок. И в най-мрачните си кошмари не си бе представяла срещата си с него по този начин: пред очите на целия двор, и то в момента, когато Хок отвежда в Тауър не друг, а Лиъм — мъжът, който я бе отвлякъл от брачното й ложе, когото всички смятаха за неин любовник… и за чийто живот Катрин бе дошла да проси милост.

Тя полагаше неимоверни усилия да не поглежда към Лиъм, да не му обръща повече внимание. Усещаше с всяка фибра на тялото си десетките любопитни очи, вперени в нея и заинтригувания шепот, който я обграждаше. Дали Лиъм бе разкрил пред някого тайната на техния брак? Катрин отново погледна крадешком Джон, питайки се дали все още се смята за неин съпруг и какво ли би казал или сторил, ако знаеше истината. Беше уверена, че в очите на всички тя е една пачавра и че всички до един я заклеймяват като опозорена завинаги жена. Това без съмнение бе най-ужасяващия момент в нейния живот.

Ужасът й нарасна още повече, когато забеляза, че зад Джон е застанал граф Лестър с не по-малко слисано изражение на лицето. Но изненадата му бързо бе сменена от друго чувство и тъмният му поглед стана пронизващ и настойчив. Катрин бързо отмести очи, но само за да зърне, че нейният природен брат, граф Ормънд, също е тук и далеч не изглежда доволен.

Зави й се свят.

Тогава кралицата избута Хок и Лиъм и пристъпи напред. Катрин мигновено се свлече на колене пред нея.

— Това съвпадение е невероятно. Какъв позор! — остро каза Елизабет.

— Ваше величество! — промълви Катрин. Пулсът й препускаше лудо.

— Стани. Ще поговорим насаме. Веднага.

Това бе заповед, на която Катрин с радост се подчини. Не само защото искаше да се махне начаса от това място, пълно с любопитна публика от придворни дами и благородници — включително двамата й съпрузи, — но и защото бе дошла в двореца именно за да се срещне с кралицата насаме. Тя се изправи непохватно. Нечия ръка — тази на Макгрегър, както се оказа, — й помогна да стане на крака. Катрин придържаше пелерината плътно загърната около тялото си, за да скрие бременността си. Ако се разбереше, че носи и дете в утробата си, нещата само щяха да се усложнят още повече.

— Отведете затворника в килията му — обърна се Елизабет към Хок.

Хок кимна. Погледът му отново потърси погледа на Катрин. Шокът му от нейната поява в двореца бе повече от очевиден. Яростта му — също. Дали се досещаше защо е дошла? Дали я осъждаше за нейното падение? Катрин не можеше да го вини — гневът му бе оправдан. А щом разбереше, че е бременна с дете от Лиъм, той щеше да се разгневи още повече.

Хок хвана затворника за лакътя и го изблъска напред. Сърцето на Катрин отново се сви и преди да успее да се въздържи, тя впери очи в Лиъм. Само ако не я бе предал… само ако я бе обичал! Би било толкова лесно да моли за милост. Но в такъв случай той изобщо нямаше да е в затвора. В такъв случай собственото й сърце щеше да бъде непокътнато, а не разкъсано от болка.

Тя хвърли един последен поглед към него. Въпреки окаяния си външен вид, Лиъм вървеше с вдигната глава, с изправени рамене. Светлината, която се процеждаше през прозорците, караше стоманените окови на китките му да блестят. Беше толкова горд, толкова дързък и спокоен, сякаш не се намираше във властта на разярената кралица и на безмилостната съдба, а самият той владееше положението. Сякаш бе господар не само на моретата, но и на цялата тази опасна игра. Но това не беше истина. Лиъм бе жертва, а не господар. Катрин потрепери.

Кралицата я гледаше втренчено. Тя се сепна. Молеше се лицето й да не е издало чувствата, които все още изпитваше към него.

— Ела — нареди Елизабет.

Катрин я последва в залата за аудиенции. Когато останаха сами, кралицата каза:

— Вече не се изненадвам, че те виждам тук, Катрин. Още от самото начало трябваше да се досетя, че ще дойдеш. — Очите й пламтяха.

Катрин не отвърна нищо. Правеше отчаяни опити да измисли поне един ясен и убедителен аргумент в защита на Лиъм. Но умът й бе объркан и разкъсван от въпроси. Знае ли кралицата за брака й с Лиъм? Казал ли е на някого? Трябваше да бъде много предпазлива.

— Значи ти последва своя любовник в двореца. Да не би да искаш да ме молиш да пощадя предателя? — попита кралицата, свила ръце в юмруци.

Катрин въздъхна облекчено. Лиъм не бе казал на никого, че са женени.

— Да. Бих искала да ви помоля да го помилвате, Ваше величество.

Погледът на Елизабет бе студен като лед.

— Ти си точно копие на своята безсрамна майка.

Сърцето й трепна. Кралицата бе разярена. Катрин преглътна уплашено. Не беше очаквала това. При последната им среща Елизабет се бе държала любезно и приятелски.

Но сега, почервеняла от гняв, тя размаха заплашително пръст, без да даде възможност на Катрин да говори.

— Трябваше да се досетя още в мига, когато те видях за пръв път, че ще се окажеш същата прелъстителка като майка си!

Катрин въздъхна.

— Не съм прелъстителка — прошепна тя, изненадана от злостната атака на кралицата.

Елизабет се засмя.

— Не отричай! Ти си съблазнила О’Нийл още преди годежа си с Джон Хок, нали? Накарала си го да те желае! Принудила си го да те похити, а най-вероятно — и да извърши предателство!

От гърдите на Катрин се изтръгна вик Беше поразена.

Но кралицата не бе свършила.

— Майка ти беше кучка! — изкрещя тя. — Тя примами баща ти в леглото си, когато собственият й съпруг лежеше на смъртния си одър! Ти си същата като нея! Да станеш метреса на един пират, при все че си съпруга на почтен мъж.

— Не! — извика Катрин. — Не е вярно! — В желанието си да се защити тя едва не обясни на кралицата, че бракът й с Хок не е бил консумиран и че всъщност Лиъм е неин законен съпруг. Но се въздържа. Не биваше да спори със своята господарка, а и Лиъм бе неин съпруг само на думи, нищо повече. Никога вече нямаше да бъде нещо повече.

— Не е вярно?! — Почервеняла от ярост, Елизабет вдигна ръка и удари Катрин през лицето. Силно. — На колене!

Катрин политна, но не падна. Притисна длан към бузата си и усети струйка кръв — пръстенът на кралицата бе раздрал кожата й. В очите й нахлуха сълзи — не от болка, а от уплаха. И от безсилен гняв.

— На колене! — повтори Елизабет.

Катрин пое дъх и свали ръка от бузата си. Нямаше избор, а и не смееше да не се подчини. Внимателно, без да бърза, тя коленичи на пода.

Кралицата започна да обикаля около нея.

— Ти си виновна за всичко — заяви тя. — Ти прелъсти моя златен пират, също както се опита да прелъстиш Лестър и Ормънд.

Катрин прехапа устни, за да не отговори както подобава на тези чудовищни обвинения. Колко несправедлива бе Елизабет, колко жестока!

Кралицата спря пред нея и впери поглед надолу към сведената й глава.

— Когато за пръв път дойде в двореца, Ормънд беше против теб. Но ти го омая с прелестите си и сега вече той като че ли изпитва дори някакво влечение към теб. Ами Робин! При всяко твое появяване Робин те гледа така, сякаш се готви да се нахвърли отгоре ти като разгонен жребец върху млада кобила! Позволи ли му вече да те вкара в леглото си?

Катрин дишаше бързо и накъсано. Опита се да отговори, но не успя и вместо това само поклати глава.

Елизабет се наведе над нея застрашително, разтреперана от гняв.

— Ако се осмелиш да спиш с него, ще наредя да те обезглавят.

— Не! — прегракнало прошепна Катрин.

— Не искам пачаври в двореца си.

Макар да стоеше на колене, Катрин изправи рамене и вдигна глава.

— Ваше величество, не съм съблазнявала собствения си брат, нито пък Дъдли.

— Моли се това да е истина. — Кралицата я прониза с ледения си поглед. — Не, не мога да виня Лиъм, нито пък който и да било друг мъж задето е поискал да вземе онова, което предлагаш толкова евтино. Ти си единствената виновница за всичко, ти си тази, която трябва да бъда наказана.

Сърцето на Катрин се сви.

— Аз обичах Лиъм — прошепна тя преди да се овладее.

— Така ли?

Погледите им се срещнаха. Очите на Елизабет пламтяха свирепо. Как бе могла да каже подобно нещо след предателството на Лиъм? Но и как би могла да замълчи, когато това беше единствения начин да се защити срещу яростната атака на кралицата? Когато това бе самата истина?

Елизабет изсумтя.

— И какво по-точно обичаше у него? Неговите ласкателства… или размера на члена му?

Катрин трепна слисано. Бузите й поруменяха.

— Отговори ми — настоя кралицата.

— Какво искате да ви кажа? — сухо попита Катрин.

— Как беше той в леглото?

Тя погледна Елизабет право в очите. Знаеше, че е по-добре да не отговаря. Но знаеше също, че пламтящите й бузи говореха повече и от най-ясно произнесените думи.

— Кучка! — изсъска Елизабет и се извърна.

Катрин затвори очи, за да спре сълзите на безпомощен гняв, които напираха да се търкулнат по лицето й. Не разбираше защо кралицата я мрази толкова. Но бе невъзможно да се брани срещу подобни злостни обвинения, да защити своята невинност. Пък и каква ти невинност? В действителност всички тези обвинения в основата си бяха верни.

Тя изпадна в отчаяние. Не разполагаше с никакви оръжия, нямаше нито един съюзник. Можеше да разчита единствено на себе си. Трябваше да вложи целия си разум и предпазливост.

— Ваше величество — каза Катрин и облиза устни, — поемам цялата вина за това, че подмамих Лиъм, че го съблазних. Не успях да се въздържа, също като майка си. Вие сте права. И… аз съжалявам най-искрено. — Тя наведе глава, разтреперана от яростната битка между своето достойнство и здравия си разум. — Моля да ми простите.

Елизабет не помръдна, но Катрин усещаше погледа й.

— Не мисля, че мога — каза тя накрая, но тонът й беше много по-спокоен и далеч не така хаплив.

Катрин се осмели да вдигне очи.

— Тъй като аз съм виновна за всичко, би било несправедливо и безсмислено да обвинявате Лиъм, нали?

В погледа на кралицата неочаквано проблесна искрица уважение.

— Не знаех, че умееш да спориш толкова добре, Катрин.

Катрин не отмести поглед.

— Не бих посмяла да споря с вас, Ваше величество.

Очите на Елизабет я пронизваха.

— Майка ти също беше много хитра, много умна и решителна. Тя неведнъж е падала на колене пред мен, за да моли за снизхождение към нейния господар. Също като теб.

Катрин я наблюдаваше внимателно, без все още да смее да се надява или да се успокоява от променения тон на кралицата и от хода на разговора.

— Лиъм е предател, дори ако причината да изгуби разума си е в неговото сладострастие. А предателите трябва да бъдат наказани на бесилката.

Катрин не помръдна. Изражението й не се промени, въпреки че думите на Елизабет я шибнаха като камшик. Ако искаше да спаси Лиъм трябваше да го стори сега, при това с безупречна убедителност.

— Вие познавате Лиъм още откакто е бил новородено, пищящо бебе. Несъмнено все още изпитвате поне малко привързаност към момчето, с което сте израснали заедно, което е било отгледано в собствения ви дом?

— Може би — каза Елизабет с разнежен поглед.

— Нима това общо минало, общите ви спомени не му дават право на още една възможност?

— Не — отговори кралицата решително. — Не му дава. — Сега лицето й имаше мрачно изражение. — Онова тъжно и самотно малко момче сега е опасен мъж. Мъж, който извърши предателство спрямо мен! Аз обичах момчето. Но мъжът ме отвращава!

Внезапно Катрин разбра причината за омразата на Елизабет.

— Отвращава? — меко попита тя. — Или възхищава?

Слисване, сетне ярост преобразиха лицето на кралицата. Но преди да успее да проговори или да я удари, Катрин извика:

— Ваше величество, той е мъж, на когото много жени се възхищават заради неговата мъжественост и благородство, независимо че е пират. Аз съм само една от десетките жени, които е притежавал, и след мен ще има още много. Не се самозаблуждавам. Нито една жена не може да устои на такъв мъж, дори да е велика кралица.

Гневът на Елизабет отлетя толкова бързо, колкото се бе появил. Сега тя гледаше Катрин с открито уважение.

— Ти вече не си онова неопитно, незряло девойче, нали, Катрин?

Катрин не си направи труд да й отговаря.

— Ваше величество, някога Лиъм ви служеше вярно. Може да ви бъде полезен отново. В края на краищата, той е Господарят на моретата. Умолявам ви, пощадете го. Човек като него не заслужава да умре. Накажете го, но не го убивайте. Помислете за стойността му.

— Никога вече няма да мога да му имам доверие — каза Елизабет.

Страх, изненада и пълно разбиране пронизаха Катрин. Колко добре разбираше сега кралицата. Също като нея, Елизабет страдаше от неговото предателство.

— Вие имате много мъдри съветници. Със сигурност някой от тях ще измисли начин Лиъм да стори нещо, с което да възвърне вашето доверие.

Кралицата не отговори.

Катрин се изправи на крака някак тромаво.

— Той ще ви бъде далеч по-полезен жив, а не мъртъв.

— Той ще бъде полезен пример за всички бъдещи заговорници, ако увисне на примката — отвърна Елизабет, но очите й бяха потъмнели.

Катрин отчаяно търсеше подходящите думи.

— Ако бъде екзекутиран, вие никога няма да можете да си го върнете. Това ще бъде краят. Способна ли сте да го понесете? — Молеше се кралицата да обича Лиъм повече, отколкото самата Катрин бе предполагала.

Но кралицата отново не отговори. Дори не беше я чула. Просто стоеше и гледаше Катрин с разширени очи.

Внезапно Катрин осъзна, че при изправянето си бе забравила да загърне пелерината, която се беше разтворила, откривайки нейната бременност. Тя пребледня като платно.

Без да сваля поглед от заобления й корем, Елизабет промълви:

— Ти си бременна. Трябваше да се досетя. Би било далеч по-необичайно, ако О’Нийл не беше оставил доказателство за своята мъжественост.

Катрин инстинктивно дръпна краищата на пелерината си. Тонът на кралицата внезапно стана враждебен.

— Това негово дете ли е?

— Да! — извика Катрин.

— Кога ще се роди?

— През юли.

— Безсрамие. Ти си истинска безсрамница. Не мога да търпя такава пачавра… която на всичко отгоре разнася из двореца ми своето копеле!

Катрин неистово се бореше с отчаянието си и с порива да изкрещи, че нейното дете не е копеле.

— Вие бяхте приятелка на Мери Стенли.

— Тогава не бях кралица — парира я Елизабет.

Катрин разбра, че е загубила. И то точно тогава, когато по всичко изглеждаше, че ще спечели.

— Детето усложнява нещата — мрачно каза кралицата. — Лиъм не ми спомена нищо.

— Той не знае.

Очите на Елизабет се разшириха от изненада. Сетне тя лекичко се усмихна на себе си.

Катрин не обърна внимание на изражението й. Беше обзета от униние.

— Ваше величество, нима няма да позволите на Лиъм да види собствения си син?

Погледът на кралицата бе пронизващ, смехът й — студен.

— Ако реша да пощадя този негодник, причината не би имала нищо общо с неговото копеле. — Сетне очите й се присвиха. — Момче ли ще бъде? Астролозите ли ти казаха?

— Не съм правила опити да определя пола на детето — бавно промълви Катрин.

— Трябва незабавно да отидеш при астролог — каза Елизабет. — Искам да знам дали ще родиш син на Лиъм.

Защо ли, запита се Катрин. Какво бе намислила кралицата? Не можеше да разбере. Внезапно Елизабет попита:

— Джон Хок знае ли?

Катрин се вкамени.

— Не.

Кралицата се усмихна отново.

— Тогава трябва да го повикаме. Той трябва да знае.

Ужас стисна гърлото на Катрин. Джон Хок бе последната й грижа… но ето че се бе превърнал в най-належащи от всички проблеми.

— Влезте, сър Джон — заповяда Елизабет.

Катрин изтръпна, когато Хок пристъпи в стаята. Очите му бяха отправени не към кралицата, а към нея. Той впери поглед в издутия й корем, който Катрин не се и опитваше да скрие. Собственото му лице също бе изгубило здравия си цвят.

Как й се искаше да бе имала време да се срещне с него насаме, да му съобщи внимателно новината, да узнае какви са мислите и намеренията му. Този път тя отбягна погледа му и сведе очи към токите на обувките му. Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че й прилоша.

— Погледни ме, Катрин — каза сър Джон.

Катрин не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини. Долната му устна бе издадена напред в горчив упрек и възмущение.

— Съжалявам — отмаляло промълви тя. Усещаше, че разстроените й нерви няма да издържат още дълго.

— Искам само едно — каза Джон с не по-малко разтреперан глас. — Кажи ми, че проклинаш всеки миг, който си прекарала в неговите обятия… в неговото легло.

Очите й срещнаха неговите. Дъхът й спря. Тя отвори уста, за да отговори — да излъже, — но не успя да произнесе нито звук. Хок стисна зъби и отмести поглед.

— Беше глупаво от моя страна, нали? — обърна се той към просторната стая или може би към себе си.

Катрин изпита ненавист към самата себе си. Хок беше добър, благороден мъж. Не заслужаваше това. Не заслужаваше такава жена. Заслужаваше съпруга, която да го обича, да е мила и добра, да му е вярна. Но Катрин не можеше да лъже за онова, което бе преживяла с Лиъм. Почувства се като хваната в капан, от който нямаше как да се измъкне.

Кралицата изсумтя.

— Много глупаво, Джон. Няма никакво значение какво е изпитвала тогава. Това, което има значение, е това, че тя е тук сега, че носи в утробата си дете от друг мъж, а е твоя съпруга.

Катрин започна да трепери. Но не каза нито дума. Сега, когато знаеше истината, Джон поне щеше да се разведе с нея час по-скоро. Хок наклони глава на една страна. Устните му бяха свити.

— Добре ли си Катрин? Имам предвид, в твоето положение?

Тя облиза устни.

— Аз… аз просто съм изтощена.

— Нищо чудно, че е така — каза Джон. — Кога ще се роди детето?

— През юли.

Той кимна, погледна отново към корема й, сетне извърна глава.

— Сър Джон — рязко произнесе Елизабет, — какво възнамерявате да правите с Катрин?

Хок се усмихна язвително.

— Какво искате да направя, Ваше величество? Да се разведа с нея? И да я оставя на улицата, да я принудя да проституира, за да нахрани детето си?

— Това би било добър урок за нея — промърмори кралицата.

Катрин бе пребледняла.

— Ще отида при баща си — прошепна тя.

Джон се обърна към нея.

— Фицджералд е беден като просяк. Той едва успява да изхрани жена си и сина си, а ти искаш да отидеш при него? По-добре недей.

— Можем да я върнем обратно във Франция, откъдето дойде — отбеляза Елизабет. — Нямаме нищо против да я изпратите да роди в някой манастир, дори ако решите да я оставите там до края на дните й. С радост бихме намерили подходящ дом, в който да отгледат детето.

От гърдите на Катрин се изтръгна силен вик. Тя се обърна към Хок и потърси погледа му. В зелените й очи гореше отчаяна молба.

— Не!

— Тя ще отиде в Хокхърст — заяви Джон с непроницаемо изражение. — Където й е мястото.

Катрин зяпна. Не можеше да повярва на ушите си. Нима той не смяташе да я отхвърли? Сигурно не бе чула добре.

Веждите му се вдигнаха.

— Какво очакваше, Катрин? Да се разведа с теб и да те оставя да просиш или да крадеш, за да си осигуриш прехраната? Ти си моя съпруга. Може и да си се поддала на съблазните на пирата, но не искаше да бъдеш похитена от него. И ако в онзи ден не бях проявил такава небрежност и бях поставил добра охрана, отвличане нямаше да има… и това дете в утробата ти щеше да бъде мое.

Катрин сплете ръце.

— Няма да поискаш развод?

— Аз знам какво е дълг, мадам — грубо каза Хок. — Моят дълг е да се грижа за теб… и за детето ти.

Въпреки смайването си, Катрин си даде сметка, че е истинска щастливка. Предстоеше й да отглежда дете — дете, което трябваше да храни, да облича, да възпитава, — а Лиъм нямаше да й помогне, дори ако останеше жив, защото тя никога нямаше да се върне при него. Господи, защо тогава не изпитваше щастие? Чувстваше се опозорена и омърсена, отчаяна и объркана. Ужасена.

Тогава разбра. Собственото й подло съзнание прошепна истината. Как ще живееш без Лиъм?

Катрин преглътна риданието, напиращо в гърлото й. Стори й се, че полудява.

Кралицата посрещна думите на Джон с възхищение.

— Добре казано, сър Джон. Вие сте много благороден човек.

Хок сведе глава.

— Бих искал утре сутринта да изпратя съпругата си до Хокхърст лично, с ваше позволение — каза той.

— Имате го — отвърна Елизабет. — Но при едно условие.

Както Катрин, която все още не можеше да повярва, че не сънува, така и Джон се взряха въпросително в господарката си. Кралицата се усмихна.

— Катрин трябва да остане завинаги в Корнуол, далеч от Лондон. Не искам да ми се мярка пред очите, сър Джон. Крайно съм недоволна от нейното поведение и нямам желание тя да посее заразата си сред останалите почтени дами в моя дворец. Ясно ли е?

Хок кимна мрачно.

Катрин онемя. Заточение. Бяха я осъдили на заточение в Корнуол като наказание за греховете й. Щеше да живее там… като съпруга на Хок.

Джон протегна ръка към нея. Тя видя това, но не можеше да го докосне. В съзнанието й бавно се оформяше една-единствена мисъл: ако останеше с Хок, щеше да наруши божиите повели. Нито една жена нямаше право да има двама съпрузи.

Той сви устни и здраво я хвана под ръка.

— А сега ще те заведа в твоята стая, Катрин. Мисля, че е по-добре да останеш там до утре, когато ще отпътуваме.

Докато Джон я отвеждаше, Катрин хвърли последен отчаян взор през рамо и срещна победоносния, враждебен поглед на кралицата.

Елизабет беше победила. Но Катрин не бе и сънувала, че за нея изходът от двубоя ще бъде доживотно изгнание в Корнуол, и то като съпруга на Хок. Пред очите й бе единствено Лиъм — окъсан и мръсен, окован във вериги, затворен в Тауър. Гърдите й се изпълниха с панически ужас.

Как би могла да отиде при Хок, след като беше съпруга на Лиъм? А и как щеше да помогне на Лиъм, ако напуснеше двореца?

Веднага щом излязоха от стаята на кралицата, Катрин спря, извърна се към Джон и го сграбчи за униформата.

— Джон! Трябва да ти кажа нещо — извика тя. — Аз съм омъжена за О’Нийл. Мога да ти покажа и брачното свидетелство.

31.

Хок се вторачи в нея като вкаменен.

Едва сега Катрин проумя какво бе казала. Сърцето й туптеше бясно. Опита се да си наложи да мисли, но способността й да разсъждава се беше изпарила. Вероятно не биваше да му казва истината, особено пък точно тук и сега, досами стаята на кралицата и сред всички тези жени и мъже, които ги наблюдаваха с любопитство и ги обсъждаха шепнешком. Но беше твърде късно да си върне думите назад, а и колкото и да е странно, изпита облекчение.

Джон я сграбчи за лакътя.

— Ще говорим после — процеди през зъби той и я повлече след себе си. Като по чудо тълпата се раздели на две, за да им направи път. Миг преди да излязат от фоайето, Катрин зърна лицето на Ан. Баронесата изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие.

Изведнъж Катрин осъзна кой бе човекът, изправен зад Ан и залитна. Беше Лестър, който я гледаше втренчено.

Хок я държеше здраво и не я остави да падне.

— С теб ли са онези двамата? — попита той.

Катрин видя, че Макгрегър и Ги ги следват по петите.

— Да, — Тя се поколеба. — Много съм привързана към момчето, а Макгрегър ме придружи до тук. Боях се да дойда сама.

Хок хвърли унищожителен поглед към Макгрегър.

— Не ми трябват пирати. Нито пък на Катрин. Вече не.

Катрин проумя, че сега вече наистина остава съвсем сама. Тялото й се разтрепери.

— Всичко е наред — меко им каза тя. — Ще се оправя.

Без да каже и дума повече, Хок забърза заедно с нея по един дълъг коридор, оставяйки шотландеца и момчето зад гърба си. Когато се отдалечиха достатъчно от салона, хватката му леко се отслаби. На прага на една от покритите галерии, водещи към други части на двореца, той се спря. Беше невъзможно да се разчете изражението на лицето му, но синият му поглед бе властен, настойчив. Сякаш хипнотизирана, Катрин не успя да отмести очи, да извърне глава. В гърлото й беше заседнала огромна буца.

— Кажи ми истината. Кажи ми, че не греша. Ти беше не по-малко слисана от мен, когато О’Нийл те отвлече в нашата първа брачна нощ, нали?

Тя кимна бавно.

В погледа му проблесна гняв.

— Значи те е съблазнил с красивото си лице и с престорената си усмивка.

Не смееше да каже „да“. Не смееше изобщо да говори.

— И когато те е помолил да се омъжиш за него, ти си се съгласила охотно.

Сълзи замъглиха очите й.

— Не, Джон — тихо каза тя. — Изобщо не беше така.

— А как беше? — попита Хок.

— Той ме завлече до църквата без да обръща внимание на протестите ми. Твърдеше, че ти най-вероятно си се развел с мен. Католическият свещеник извърши бракосъчетанието веднага. — Тя замълча. Не можеше да продължи. Никога нямаше да каже на Джон, че по онова време вече е била почти влюбена в мъжа, който я бе отвлякъл; че веднъж омъжена за него, беше приела с радост съвместния живот с него.

— Принудил те е да станеш негова жена? — остро попита Хок.

Катрин прехапа устни. Джон не разбираше, а и тя не можеше да му обясни. Преглътна, за да спре сълзите си.

— Нима имам двама съпрузи? Какво да правя? — извика тя.

Хок отново хвана ръката й. Когато проговори, тонът му беше успокояващ, нежен. Но и решителен.

— Знае ли някой друг за този брак?

Тя поклати глава.

— Не казвай на никого.

— Защо? — Внезапно я обхвана паника.

— Защото ти и аз сме законни съпрузи, Катрин, независимо от твоя втори брак, който при това е бил сключен по принуда. А и пиратът ще бъде обесен. Нямам намерение да те изоставям сега, когато имаш нужда от помощ. Какъв мъж бих бил иначе?

Катрин го погледна смаяна.

— Не ме разбирай погрешно — мрачно продължи той. — Изобщо не съм щастлив от всичко, което се случи. Но след като пиратът умре, ще успеем да оставим миналото зад гърба си. Ако не вярвах в това, вероятно щях да те изоставя, както би сторил всеки друг мъж.

Катрин плачеше и клатеше упорито глава.

— Защо плачеш? — гневно попита Джон. — За него? Обичаш ли го?

Тя издърпа дланта си от неговата и смутено обгърна с ръце раменете си, като си повтаряше, че не бива да отговаря искрено.

— Той е бащата на моето дете. Не искам да бъде обесен.

— Той ще бъде обесен — твърдо каза Хок, — защото в неговия случай кралицата не може да прояви снизходителност. И така ще е най-добре. Най-добре за всички. Ако помислиш малко, ако помислиш за детето си, ще се съгласиш с мен.

Нейното дете. Детето на един пират и предател. Детето, което всички щяха да заклеймят като незаконородено, дори по-лошо — като син на Лиъм О’Нийл. Внезапно, ала и твърде късно, Катрин разбра Лиъм напълно. Внезапно проумя какво му е струвало да израсте и да живее под грозния товар на своя произход, неспособен да промени факта, че е синът на Шон О’Нийл. Внезапно си припомни колко пъти му се беше подигравала презрително, колко пъти го бе заклеймявала за това, че е син на Шон О’Нийл. Припомни си последната злостна свада помежду им, когато преднамерено го бе излъгала, че никога не би го обикнала, защото е син на Шон О’Нийл.

Остра болка прониза сърцето й, душата й. Как бе могла да прояви такова безсърдечие, такава жестокост?

Нима собственото й дете щеше да страда като Лиъм заради греховете и престъпленията на своя баща?

Катрин избърса очите си и вдигна поглед към Джон.

— Ще се грижиш ли за детето ми? — колебливо попита тя. — Ще бъдеш ли добър, нежен баща? — Сърцето й се разкъсваше. О, Лиъм, толкова съжалявам, но трябва да защитя нашето дете. Трябва!

— Не само, че ще бъда добър баща на твоето дете, Катрин, но ще му дам и името си — заяви Хок. — Дори ако е момче.

От гърдите й се изтръгна вик. Устните й отказваха да говорят. Очите й бяха плувнали в сълзи, напълно слепи.

— Разбира се, ти ще ми родиш и мои синове — каза Хок.

Катрин извърна глава настрана, неспособна да сдържа плача си, и кимна. Тя беше майка и като всяка майка бе готова на всичко, за да защити детето си. Но, боже мой, колко трудно й бе да приеме съдбата си — колко трудно и колко болезнено. Не, нямаше избор. Вече не, не и за нея. Защото дори да се случеше чудо и Лиъм успее да избяга или бъде освободен, Катрин не можеше да се върне при него… макар вече да знаеше със сигурност, че го обича с цялото си сърце.

Но се налагаше да се обърне с лице срещу жестоката реалност. Не изглеждаше много вероятно Лиъм да бъде пуснат на свобода, а досега никой не бе успял да избяга от Тауър. Наистина само чудо можеше да го изтръгне от лапите на смъртта.

А Катрин много отдавна беше престанала да вярва в чудеса.

Трябваше да направи всичко, което бе по силите й, за да спаси Лиъм, осъзна тя с неочаквана непоколебимост — всичко, каквото и да й струваше. Това щеше да бъде прощалния й дар за него, дар в знак на вечна любов, необикновен дар — собствения му живот.

Тя реши да остане в стаята си, вместо да слиза в трапезарията за обяд. Имаше нужда да остане насаме със себе си, за да помисли и да планира следващите си стъпки, а и без това нямаше желание да се излага на любопитните и неприлични погледи на придворните. Току-що беше успяла да убеди Джон да отложат отпътуването си за Корнуол с няколко дни заради очевидното й изтощение и сега се чувстваше по-спокойна. Така поне разполагаше с малко повече време, за да потърси мощен съюзник, който да й помогне да спаси Лиъм.

Освен това сега беше обзета от още по-твърда решителност. Защото бе осъзнала, че ще умре, ако не го види преди да замине за Корнуол. Не знаеше какво точно иска да направи или да му каже, ако успееше да се промъкне тайно в килията му; знаеше само, че трябва да го види още веднъж. Но как?

Не смееше да се обърне към Джон с подобна молба.

В съзнанието й изникна образът на един мъж с тъмна, зловеща красота. Усмивката му бе похотлива и опасна, намеренията му — дръзки, непочтени, порочни. Робин Дъдли, граф Лестър. Един от най-могъщите хора в двореца, не, в цяла Англия. Той може да й помогне… стига само да поиска.

И Катрин знаеше съвсем точно цената, която щеше да се наложи да плати, за да получи подкрепата му. Но бе готова да я плати, за да види Лиъм отново, за да спаси живота му.

Но не можеше да се обърне към Лестър направо. Не смееше. Спомняше си твърде добре заплахата на кралицата да я обезглави, ако някога се доближи до леглото му. Имаше само един човек, на когото можеше да се довери и да използва като куриер — Ан Хейстингз. Затова Катрин й изпрати съобщение, с което я молеше да дойде в стаята.

Когато на вратата се почука, тя подскочи стреснато. Но на прага стоеше Ан, с нейната широка усмивка. Катрин въздъхна с облекчение, направи й знак да влезе и залости вратата зад гърба й. Двете жени се прегърнаха.

— Катрин! — възкликна Ан. — Толкова се радвам да те видя. Колко се тревожих за теб през тази една година! Колко си красива!

— Благодаря ти, че дойде, Ан.

— Как няма да дойда?! — лукаво ококори очи Ан. — Катрин, та ти прекара почти цяла година с един от най-породистите и, както се говори — най-страстния от всички мъже! И го последва до тук, въпреки че знаеше как ще бъдеш посрещната!

Катрин приседна на леглото, вперила поглед в своята приятелка.

Ан я наблюдаваше изпитателно.

— Е? Наистина ли е толкова страстен, колкото го описват? Ненадминат в леглото? Ненаситен? Ти съвсем не ми се виждаш похабена. А и скоро ще родиш дете от него.

Катрин беше разочарована и огорчена.

— Може би трябва сама да провериш това, Ан?

— О, аз те разстроих! Но не можеш да ме осъждаш за моите фантазии. Собственият ми съпруг е стар, дебел и на всичко отгоре похотлив. Божичко, скъпа, та ти изглеждаш съкрушена. Но защо? Аз се радвам за теб, Катрин. Да притежаваш такъв мъж! Как ми се иска пиратът да беше отвлякъл мен.

Разочарованието на Катрин се стопи. Ан просто беше една бъбривка, но в никакъв случай не й мислеше злото.

— Страхувам се, че ще го обесят.

— Имаш основание да се страхуваш. Кралицата ненавижда изменниците и за да не изневери на принципите си, би обесила човек и за най-невинното предателство.

— Никак не ме утешаваш.

— Целта ми не е да те утешавам. Ако обичаш своя пират, трябва да бъдеш умна като майка си, да играеш дипломатично и предпазливо. Едно мога да ти кажа със сигурност: съветниците на Елизабет са разделени на два лагера по въпроса. Сесил не иска О’Нийл да бъде обесен.

Катрин усети в гърдите си искрица надежда.

— Лорд Бъргли често успява да убеди кралицата!

Ан вдигна предупредително ръка.

— Но Лестър мрази О’Нийл и е напълно доволен от развоя на събитията. Той настоява Елизабет незабавно да го осъди на смърт. Непрекъснато й напомня за всяка една от размириците, които стават по света, както и за метежниците, които съзаклятничат срещу нея тук, в Англия. Защото прекрасно знае, че страхът й от заговори ще я накара да използва Лиъм за назидание на останалите.

Сърцето на Катрин се сви. Лестър. Колко правилен е бил замисълът й!

— Ан, моля те да ми направиш една-едничка услуга.

Ан потупа ръката й.

— Знаеш, че стига да мога, ще изпълня молбата ти.

— Искам да предадеш на Лестър една бележка от мен, и то веднага.

Ан подскочи и я зяпна втрещено.

— Катрин! — Сетне очите й се разшириха още повече. Беше схванала намеренията на своята приятелка. — Ти не знаеш какво вършиш!

— Напротив, Ан, знам прекрасно какво трябва да бъде свършено.

Камбаните на параклиса удариха полунощ. Катрин нервно отброи всеки удар. С изпотени длани и пресъхнали устни тя седеше на една пейка в дворцовата градина, загърнала пелерината около треперещото си тяло.

След миг го видя да се задава между голите дървета — висока величествена фигура в тъмно наметало, която бързо се приближаваше към параклиса. Ноктите на Катрин се забиха в дланите й.

— Милорд — тихо извика тя.

Той смени рязко посоката си и се отправи към нея. Катрин се изправи на крака. Беше вдигнала качулката си и я стискаше толкова здраво затворена, че лицето й почти не се виждаше.

Лестър спря пред нея и лекичко се усмихна.

— Имаш ли представа как се почувствах, когато получих съобщение, че искаш да се срещнеш с мен, и то тайно?

Катрин трепереше. Не отвърна нищо. Погледът й бе вперен в красивото му лице, обляно от лунната светлина, която се процеждаше между два разкъсани облака.

Въпреки неустоимия порив да побегне, тя не помръдна, когато Лестър протегна ръка към нея и свали качулката й.

— Господи, толкова си красива — каза той с предрезнял глас. Пръстите му докоснаха бузата й.

Катрин с мъка остана неподвижна.

— Сега съм по-дебела.

Погледът му срещна нейния.

— Носиш дете от нето. В това няма нищо чудно. Винаги съм знаел, че си родена да поемаш и отглеждаш мъжкото семе, да носиш и раждаш деца.

Тя не каза нищо.

Очите на Лестър бавно обхождаха лицето й.

— Мислеше ли си за мен, скъпа моя? Когато пиратът проникваше в прекрасното ти тяло — мислеше ли за мен?

Катрин изтръпна.

— Аз често мисля за теб — каза Лестър. — Все още те желая. Дори повече от преди. — Той се усмихна леко, улови ръката й и я притисна към слабините си. Беше твърд като скала.

Катрин рязко дръпна ръката си.

— Аз съм бременна!

— Някои жени предпочитат да се любят в това състояние.

Тя беше шокирана. Усети страх. Не бе предполагала, че Лестър ще бъде отново толкова настоятелен, не и сега, не и когато носеше дете в утробата си.

— Аз не съм от тях.

— Не ти вярвам. — Той я придърпа към себе си. Катрин настръхна, когато усети коравия му член до бедрото си, но не оказа съпротива. — Ти си страстна жена. Разбрах го още щом те видях. И доказателството за това е, че не си омръзнала на О’Нийл, че те задържа на своя остров почти цяла година. Предполагам, че те е научил на много и приятни начини да доставяш удоволствие на един мъж. — Устните му докоснаха нейните. — Но той е в затвора от няколко седмици. Тялото ти сигурно вече тръпне от желание. Смятам да заема мястото на пирата, Катрин.

Тя отчаяно завъртя глава, за да отдалечи устните си от него. Беше останала без дъх.

— Спрете. Моля ви.

— Но нали ти ме повика? — тихо промълви той. Погледът му я прониза. — Какво искаш от мен, Катрин?

Катрин притисна ръце към гърдите му в напразно усилие да остави поне малко разстояние между телата им.

— Имам нужда от вашата помощ.

— Знам. И мога да се досетя за какво ти е нужна помощта ми.

Тя го погледна слисано.

Лестър се усмихна.

— Кралицата ми каза, че си я молила доста умело, доста убедително да пощади живота на твоя любовник, пирата. Катрин, ти си права да се обърнеш към мен. Единствено аз съм в състояние да ти помогна да постигнеш целта си. Елизабет не може да ми откаже.

— Значи ще я убедите да помилва Лиъм? — прошепна едва чуто Катрин.

— Готова ли си да платиш цената, която ще поискам?

Със свито от ужас сърце, тя кимна.

Лестър се усмихна. Тялото му се притисна към нейното.

— Тази нощ?

— Не! — Катрин се отскубна от него и отскочи назад, обзета вече от истинска паника.

Той не направи опит да я задържи. Очите му я наблюдаваха с нескрит интерес. Беше самоуверен и спокоен — като хищник, дебнещ лесна плячка.

Задъхана, Катрин срещна смело погледа му.

— Първо трябва да успеете да направите така, че Лиъм да получи свободата си. Едва тогава ще дойда при вас. След като родя детето си.

Лестър се изсмя.

— Не съм съвсем съгласен. Значи трябва да чакам чак докато пиратът бъде пуснат на свобода? И дори тогава да те имам само веднъж? Залогът е твърде голям, Катрин. Ако научи за това, кралицата ще се разгневи до смърт. А и става въпрос за живота на твоя любим. Не мисля, че един път ще бъде достатъчен.

Тя поклати глава, повтаряйки си, че не бива да плаче, че трябва да бъде силна.

— Когато Лиъм е на свобода, аз ще дойда при вас само веднъж. — Тонът й бе твърд и решителен, но й се наложи да стисне здраво раменете си с ръце, за да се опита да спре треперенето на тялото си. — Може и преди да се е родило бебето, ако наистина желаете това.

Той я изгледа изпитателно.

— А ако откажа?

— Тогава никога няма да ме притежавате — отвърна Катрин далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше.

Този път Лестър не се засмя.

— Мога да те притежавам още сега и ти не ще се осмелиш да се оплачеш пред никого. Не е ли така?

Катрин простена.

— Но в такъв случай ще бъде против волята ми — извика тя, вече наистина уплашена. — Аз ви предлагам една безкрайна нощ на удоволствия, Дъдли. Нощ, в която ще ви разкрия всичките си умения на съблазнителка. — Гласът й секна. По бузите й се търкаляха сълзи.

Той я погледна втренчено.

— Дадено.

Но Катрин не изпита облекчение.

— Има още нещо.

Веждите му се извиха въпросително.

— Искам да видя Лиъм. Само веднъж. В крайна сметка, може и да не успеете да издействате освобождаването му.

— Разбирам. — Тонът му бе рязък; лицето му — изопнато.

— Ако до два дни не съм посетила Тауър, уговорката ни отпада — блъфира тя.

В очите на Дъдли светна опасен огън.

— А когато го посетиш, ще му дадеш ли това, което току-що отказа да дадеш на мен?

— Това не ви влиза в работата.

Известно време той я гледаше мълчаливо. Накрая каза:

— За две услуги се плаща двойно, Катрин.

Катрин разбра какво имаше предвид, кимна и се извърна, готова да си върви.

Лестър я хвана за ръкава.

— Не бързай толкова.

Тя се обърна отново с лице към него с очевидна неохота.

— Ела тук — каза той. — Искам да скрепим сделката с целувка.

Събуди го някакъв шум.

Беше остър, скърцащ звук и отначало Лиъм, стреснат в съня си, помисли, че е плъх и се приготви да убие проклетия звяр, ако реши се приближи до него.

Но скърцащият звук притихна. Сега ясно се чу изщракване. Лиъм рязко се надигна от проснатия на земята сламеник и седна върху него. Някой отключваше вратата на килията му.

Както винаги, вътре цареше непрогледна тъмнина, но той имаше смътна представа за времето, понеже два пъти дневно му носеха овесена каша и вода. Днес вече бе изял и двете си дажби — значи, беше късна вечер, може би дори полунощ. Лиъм скочи на крака и застана нащрек, готов да срещне приятел… или убиец.

Вратата се разтвори широко и в килията се разля ярка светлина. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителния блясък. За миг успя да зърне само един от надзирателите и зад него фигурата на непознат посетител в наметало с вдигната качулка.

Тогава долови шумолене на колосани платове — звук, който можеше да идва единствено от жена. Лиъм замръзна на мястото си и бавно отмести ръка от очите си, страхувайки се, че сънува. Или че полудява.

С фенер в ръка, Катрин пристъпи в килията.

Видя го в същия миг, в който я видя и той и също като него застина неподвижно. Двамата впиха погледи един в друг, без да забележат нито лукавата усмивка на надзирателя, нито как той внимателно затвори вратата зад гърба на Катрин.

— Лиъм! — пресипнало възкликна тя. — О, божичко, Лиъм, добре ли си?

Беше като видение с неземна красота. Небесен ангел и в същото време прелъстителка от плът и кръв. Лиъм не помръдваше, не дишаше. Появата й го изпълни с пронизваща болка. Припомни си, че тя го бе използвала, за да помогне на своя баща. Че беше долна, невярна кучка. Че никога не би могла да обича сина на Шон О’Нийл. Беше го чул от собствената й уста.

— Какво искаш? — попита той с груб глас, който отекна сред каменните стени на малката килия. Опитваше се да не обръща внимание на красотата й и — бог да пази душата му! — на неприкритата тревога и загриженост, които се четяха в очите й, наред с още нещо, нещо много повече, нещо, което не можеше да е истина.

Шепотът й беше неравен.

— Исках да те видя.

— Защо?

Катрин извърна глава. Но Лиъм успя да съзре блясъка на сълзи в очите й.

— Защо? — повтори той. — Не си ли доволна, Катрин, че скоро ще получа това, което се полага на един пират?

Тя вдигна поглед и преглътна.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не си ли доволна, жено моя, че твоят съпруг — синът на Шон О’Нийл — скоро ще умре? И че ще бъдеш свободна да хванеш в капана си благородния и благочестив Джон Хок? Ако вече не си го сторила, разбира се.

Катрин прехапа устни и го погледна наскърбено. По бузата й се стичаше сълза.

— Съжалявам.

Лиъм изтръпна.

Тя му обърна гръб и вдигна ръка, готова да почука на вратата, за да повика охраната.

— Недей! — извика той и с един скок се озова до нея. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Катрин не помръдна.

— Катрин — прошепна Лиъм изтерзано. Вече не го беше грижа за това, че го бе измамила и предала. Единственото, което го интересуваше, бе че тя е тук — не онзи образ от фантазиите и кошмарите му, не призрачното видение от неговите нощи и дни, а истинската, живата Катрин — и беше казала, че съжалява. Очевидно в крайна сметка се бе оказал един романтичен глупак, защото усети как в гърдите му трепва надежда. — Катрин, защо дойде?

Тя бавно се извърна с лице към него. Гласът й бе тих, почти беззвучен.

— Дойдох, за да ти кажа… че не искам да умираш.

Надеждата го изпълни целия.

— Нима това има значение за теб?

Катрин пое дъх разтреперана.

— Лиъм… Да.

Той протегна ръце и обхвана с длани лицето й — нейното изумително лице. Лице, което го преследваше от толкова години, още от онази далечна утрин, когато за пръв път я бе зърнал в манастира. Знаеше, че е мръсен и окъсан, но не можеше да спре да я целува, точно както след оня ден в абатството Сен Пиер-Еглиз не бе могъл да спре да мисли за нея всеки ден, час и минута. Устните му докоснаха нейните. В този миг той усети цялата гореща, могъща сила на своята любов — любовта, в която бе отказвал да повярва; любовта, която никога не бе искал; любовта, която го бе обсебила още тогава и от която продължаваше да бъде обсебен; любовта, която направляваше всяка негова постъпка и която го бе тласнала към безумната игра, за да доведе двама им с Катрин до тази точка във времето, сплели ръце в безмълвно страдание в подземията на лондонския Тауър.

Устните й трепнаха при допира му.

Желание се надигна у Лиъм — горещо, страстно, неудържимо — и разтърси тялото му. Той сграбчи Катрин за раменете, неспособен да мисли за нищо друго, освен за този необуздан порив да я притежава, да я подчини, да я направи своя робиня със силата и мощта на тялото си; така, както тя го бе направила свой роб с красотата си, с гордостта си, със своята решителност и ум.

— Катрин, искам те.

Катрин се притисна към него. Тялото й бе топло, приканващо. Тя се взря в очите му и прошепна името му, прошепна „да“.

Лиъм изстена, прегърна я силно и притисна лице до шията й, за да вкуси още малко от пулсиращата горещина на прилепените им едно в друго тела.

— Лиъм, толкова ме е страх. Моля те. — Катрин обсипа челото му с целувки, зарови пръсти в косите му. — Аз също те искам, любими. Нуждая се от теб.

При тези думи и последните тухли от стената, която бе издигнал, за да брани сърцето си, се срутиха. Той се взря в очите й с цвят на море. Това не беше преструвка, не беше театър. В зениците й пламтеше желание, желание и нещо много по-могъщо. Нещо неразрушимо, вечно. Нещо, предопределено от самата съдба, на което две човешки същества не можеха да противостоят.

Думите бяха там, на върха на езика му. Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

Устните му се впиха в нейните. Пръстите му я докосваха ненаситно, изучаваха всяка част от тялото й, наслаждаваха се на всяка извивка. Изведнъж дланта му стигна до корема й. Лиъм се вкамени.

Беше твърд, заоблен и изпъкнал.

Катрин издаде звук, който бе полу-смях, полу-ридание.

— Да, Лиъм, това е твоето дете.

Той вдигна глава и се втренчи в нея невярващо, докато ръката му продължаваше да гали корема й. Беше зашеметен. Сетне погледът му се плъзна надолу към чудноватата издутина.

— Моето дете — прошепна прегракнало Лиъм и в слисания му поглед се прокрадна неимоверна радост. Катрин щеше да го дари с дете!

Вдигна отново очи към лицето й и видя, че макар да бе обляна в сълзи, тя също се усмихваше.

Внезапно радостта му се стопи. Припомни си своето собствено детство, целия си живот.

— О, господи! — възкликна той, разкъсван между ликуващото щастие и отчаяната безнадеждност.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Ти не се радваш.

Лиъм направи крачка назад.

— Ти не разбираш. — Изведнъж бе станал отново онова малко тъжно момче; чуваше жестоките, подигравателни подвиквания. Копелето на Шон О’Нийл. Копелето на Шон О’Нийл.

Тя докосна ръката му.

— Разбирам. Лиъм… аз ще пазя нашия син. Той няма да страда така, както си страдал ти, кълна ти се.

— Не можеш да попречиш на хората да го презират, нито пък да промениш това, че е мой син.

Катрин мълчеше. Той потръпна.

— Какво си намислила?

Лицето й пребледня. С изключение на две ярко розови петна на бузите й — белезите на нейната вина.

Сетне си припомни за неговото предателство и за своята решителност.

— Какво си намислила, Катрин?

— Кралицата е разярена. Хок казва, че ще те обесят.

Хок. Джон Хок. Другият й съпруг.

— Още не съм умрял, Кейт. Нито пък възнамерявам да умирам, поне не в скоро време. Или ти вече си ме погребала?

— Не искам да умираш!

— И няма да умра. Ще избягам от този затвор, ще се върна в морето и ще довърша играта, която започнах. Чуваш ли, Катрин? — изкрещя Лиъм. — И ти ще бъдеш с мен. Ти и детето!

Катрин не отговори. Но мълчанието й му каза всичко, което искаше да узнае.

— Ти си моя жена — каза той. Гърдите му дишаха тежко. Внезапно осъзна, че не издържа повече, че не може да понася нито това пленничество, нито своето безсилие. Обзе го свиреп гняв. Пръстите му стиснаха брадичката на Катрин и я принудиха да го погледне в очите. Тя клатеше глава упорито в знак на несъгласие.

— Спала ли си вече с него, Катрин? Отговори ми!

— Не! — извика тя изплашено.

Това не успокои Лиъм. Тя го мамеше, дяволите да я вземат. Изведнъж изпита натрапчивото усещане, че стените на килията се свиват, че самият той се смалява до жалка, безпомощна отломка. Тялото му се разтърси.

— Ти не отговори на въпроса ми, Катрин.

— Хок казва, че ще те обесят. Правя всичко, което е по силите ми, за да предотвратя това, но не знам дали ще успея — извика задъхано Катрин. — Хок казва… — Тя млъкна.

Хок. Хок. Хок.

— Какво още казва? — изръмжа Лиъм.

— Че ще даде на твоето дете името си… дори ако е момче!

Тогава той разбра всичко, видя всичко. Видя нейното бъдеще — бъдеще с Джон Хок. Видя ги двамата, настанени удобно в Барби Хол. Видя детето си, растящо като млад английски лорд, нагиздено с панталони, жакет и шапка с големи пера, обучавано от най-добрите учители, разговарящо с лекота на английски, френски и латински, приемано както във висшето общество на Лондон, така и сред провинциалните благороднически родове. Несъмнено щеше да има и други деца, малки момчета и момичета — децата, които Катрин щеше да роди на Джон Хок, както е редно да стори всяка добра съпруга.

Лиъм го мразеше.

В този момент мразеше и нея.

Той се извърна и с див рев стовари юмрука си върху каменната стена. Катрин изпищя уплашено. Лиъм удари стената отново. И отново. И отново… докато не осъзна, че Катрин се бе хвърлила на врата му разридана и крещеше, че не бива да прави това, че го моли, умолява го да спре.

Задъхан, с окървавена ръка, която вероятно бе счупена, защото го болеше ужасно, Лиъм опря лице до стената. Катрин се свлече в краката му, като ридаеше тихо. Той усети, че по собствените му бузи се стичат сълзи. И за пръв път в своя живот изпита съмнение в себе си.

Щеше да изгуби всичко. Жена си, детето си, живота си.

Страх парализира тялото му.

Тогава от дълбините на душата му изригна някаква скрита, могъща сила. Страхът не изчезна, но във вените на Лиъм потече решителност, която подпали кръвта му. Трябваше да извоюва свободата си и щеше да я извоюва. Преди Катрин да е сторила немислимото и да се е върнала при Джон Хок. Преди да се е отдала на Джон или на друг мъж с надеждата, че чрез тялото си ще може да откупи неговата свобода. Преди да е станала политическа жертва в името на неговия живот. И преди самият той да полудее окончателно.

32.

Хокхърст

Беше изминала точно една година от първото посещение на Катрин в Хокхърст. По онова време беше сгодена за Джон Хок и очакваше да стане негова съпруга. Сега й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност. Даде си сметка колко наивна и невинна е била, колко малко е знаела за света и за мъжете. Имаше чувството, че за тази една година е остаряла с цяло десетилетие.

Сега се връщаше в Хокхърст при обстоятелства, които и на сън не си бе представяла за възможни.

Движеха се бавно по разкаляния път, който се виеше между хълмовете. По време на пътуването, което продължаваше вече цяла седмица, Катрин почти не беше излизала от каляската, но днес бе настояла да язди сама и Хок се бе съгласил. Преди година ветровитите, обрасли с диви храсти хълмове й се бяха сторили живописни и някак романтични. Сега ги намираше унили, мрачни и враждебни.

Каменните стени, покритият с плочи покрив и комините от варовик на старинната господарска къща вече се виждаха в низината и Катрин усети как в гърдите й се надига паника. Животът й беше истинска лудост. Как би могла да бъде съпруга на Хок, след като копнееше толкова отчаяно за друг мъж? След като носеше в утробата си дете от този друг мъж? Когато този друг мъж вероятно щеше да увисне на бесилката? Как?

Сърцето й се сви болезнено, сякаш стегнато в огромно менгеме. Тя се надяваше, че Лестър ще успее да убеди Елизабет да пощади Лиъм, разчиташе на това, копнееше за това. Но ако Лестър успееше, Катрин трябваше да изпълни своята част от мръсната сделка, която бе сключила с него. Чувстваше се толкова безпомощна. Толкова отчаяна. Толкова самотна.

Копитата на конете изтрополиха по облите камъни в двора на имението и спряха до входната врата. Хок помогна на Катрин да слезе от седлото.

— Родителите ми са в Лондон, така че засега няма да ти се налага да се срещаш с тях.

Тя изпита облекчение, макар че от тревога за Лиъм изобщо не се бе замисляла за това как ще я посрещнат родителите на Хок

— Знам, че си уморена — каза Джон. — Защо не си починеш в стаята си? Няма нужда да слизаш за вечеря, ако си прекалено изтощена.

Катрин видя загрижеността в очите му. Защо Хок продължаваше да се държи тъй мило с нея, след като изглеждаше също толкова нещастен?

— Благодаря ти — каза тя и понечи да влезе в къщата.

— Катрин!

Катрин спря.

Погледът му беше сериозен и изпитателен.

— Трябва да оставим миналото зад гърба си — бавно произнесе той. — Знам, че това няма да е лесно. Нито за мен, нито, разбира се, за теб. Но трябва да опитаме. — Без да сваля очи от нея, Хок направи усилие да се усмихне.

Катрин не успя да каже нищо. Защото в този миг, застанала в двора на Хокхърст, под лъчите на топлото пролетно слънце, тя осъзна, че никога няма да може да остави миналото — и Лиъм — зад гърба си.

— Трябва да опитаме — упорито повтори Хок, след като видя, че тя няма да отговори. — Мисля, че ще е най-добре да родиш детето тук, в Корнуол, далеч от двореца. Не само защото това е желанието на кралицата. Дори след раждането трябва да останеш в Хокхърст, където ще можеш да приемаш гости — ако, разбира се, има кой да те посети. С времето скандалът ще бъде забравен.

Катрин не можеше да се съгласи.

— Скандалът никога няма да бъде напълно забравен. Хората ще шушукат по мой адрес дори и след смъртта ми, както стана с майка ми.

— Не — каза Хок решително. — Всичко ще се забрави. Може би ще трябва да мине някоя и друга година, но когато ни се родят деца, когато заживеем щастливо като голямо и задружно семейство, хората ще забравят.

Тя беше ужасена. Не можеше да направи това. Хок беше добър човек, но Катрин никога нямаше да бъде щастлива като негова съпруга.

— Искам да ми обещаеш — каза той, — че ще забравиш миналото, ще забравиш пирата и ще бъдеш моя предана съпруга.

Ръката й неволно докосна заобления й корем. Разумът й казваше да произнесе думите, да излъже. Но тя не можеше да го направи. Никога нямаше да забрави Лиъм. Никога.

Дясното око на Хок трепна нервно.

— Нима няма да получа твоето обещание? Дори след всичко, което правя за теб и твоето дете?

Катрин полагаше отчаяни усилия да отговори. Очите й се напълниха със сълзи.

— Караш ме да ти обещая невъзможното — прошепна тя.

От гърдите му се изтръгна болезнен стон.

— Съжалявам — извика Катрин. — Съжалявам, толкова съжалявам! Но не мога да го забравя, никога няма да го забравя. Обичам го, въпреки всичко, което ми е причинил. Бог да ми е на помощ, но го обичам!

Хок се взря в лицето й, сгърчено от безмълвна, разплакана болка. Сетне каза с равен, мрачен глас:

— Той ще бъде обесен, Катрин. И какво ще правиш тогава? Ще чезнеш по някакъв си призрак? — И се отдалечи.

Катрин покри лицето си с ръце. Защото знаеше, че дори ако Лиъм бъдеше обесен, тя пак щеше да го обича, да го желае, да копнее… за един мъртвец.

Разтреперан от гняв и изумление, Хок закрачи през двора без определена цел и посока. Изведнъж забеляза, че към портите на Хокхърст препуска самотен конник. Веднага разпозна кестенявата кобила, както, между впрочем, и ездачката. Беше Джулиет.

През тялото му премина внезапна тръпка.

Джулиет дръпна юздите, конят премина в лек тръс и влезе в двора.

Не беше я виждал от няколко месеца. Каза си, че трябва да се пази — не от нея, а от себе си. Не можеше ли поне да е стара, грозна или зла? Не можеше ли да не го гледа с такива огромни, прекрасни сини очи?

Бе забравил, че тя е най-добрата приятелка на Катрин. Сега си даде сметка, че след като Катрин и детето щяха да живеят в Корнуол, присъствието на Джулиет в Хокхърст може да стане почти постоянно. Тази идея съвсем не му се стори неприятна.

Разбира се, самият той щеше да остане в двореца при кралицата.

Джулиет стигна до него и спря. Безупречното й лице беше поруменяло, а сините й очи, като че ли засияха, щом се спряха на лицето му. Кой знае защо, Хок се запита дали някой някога я е целувал, но веднага прогони тази мисъл от главата си.

— Сър Джон — неуверено каза тя. Руменината на бузите й се бе сгъстила. — Радвам се да ви видя отново.

Той се направи, че не е чул поздрава й.

— Сигурно идвате на посещение при жена ми? — Искаше да бъде груб, да я накара да си тръгне.

Погледът й се плъзна настрана.

— Да.

— Тя е в салона. Сигурен съм, че ще се радва да поговори с вас.

Джулиет сведе очи към земята. Изглеждаше смутена и огорчена.

Хок се почувства като пълен грубиян.

— Простете за лошите ми маниери — резервирано каза той и леко се поклони. — Пътуването беше много дълго и изтощи всички ни.

— Не биваше да идвам — промълви Джулиет, улови поводите и обърна кобилата си. Но преди сам да осъзнае какво върши, Хок хвана юздите с една ръка, а с другата сграбчи Джулиет за коляното.

При внезапния допир тялото й настръхна а очите й се ококориха.

Той също се скова. Погледите им се срещнаха, сетне бързо се разделиха.

Хок пое дъх. Защо се държеше като глупав незрял младок? На устните му с мъка се изписа някакво подобие на усмивка.

— Лейди Стратклайд, моля ви да слезете. Точно сега Катрин има нужда от приятел до себе си.

В продължение на цяла вечност Джулиет го гледаше изпитателно, после елегантно скочи на земята. Той й помогна да стъпи на крака, като се опита да се убеди, че причината да го стори съвсем не е в това, че му е толкова приятно да я докосва.

Джулиет се отдръпна.

— Как е Катрин?

— По-добре, отколкото можеше да се очаква — рязко отвърна той, неспособен да откъсне очи от нея. Следващите й думи го смаяха.

— А вие, сър Джон? Вие добре ли сте?

Хок се взря в зениците й. Знаеше, че няма предвид неговото здраве. Изведнъж му се прииска да излее цялата си болка, цялата си душа пред това шестнадесетгодишно момиче. А тя го гледаше с тези огромни сини очи така, сякаш нямаше нищо, което да желае по-силно от това да го изслуша, да го утеши. Но сигурно си бе въобразил нейното състрадание, нейната загриженост.

— Добре съм — нервно каза той. Лъжа. — И се радвам, че Катрин се върна. — Още една лъжа. Господи, не се радваше, вече изобщо не се радваше.

Очите й се разшириха, изящното й лице се изопна. Сетне Джулиет се усмихна.

— Аз също се радвам, че Катрин се върна — прошепна тя. Усмивката й стана някак неестествено широка. Гласът й потрепери. — Така ще може да дойде на сватбата ми с лорд Хънт през декември.

Хок трепна, сякаш го бяха ударили. Беше изгубил дар слово.

— Омъжвате се за Саймън Хънт? — В главата му нахлу образът на дебелия виконт, на огромното му тлъсто тяло върху крехката фигура на Джулиет, на влажните му целувки върху изящните й устни.

Тя извърна глава настрана. Профилът й бе съвършен, но чертите й внезапно бяха станали безизразни и непроницаеми.

— Да.

Гореща вълна на ревност погълна Хок.

Никой от двамата не каза нищо повече. Като внимаваше да не я поглежда дори за миг, той я придружи до салона, където беше Катрин. Но не можеше да спре да мисли за Джулиет в прегръдките на Саймън Хънт; за красивата Джулиет като съпруга на Саймън Хънт.

Любимата лятна резиденция на Елизабет беше Уайтхол и още при първите радостни стъпки на пролетта тя се бе преместила там с целия си двор. Вън от двореца напъпилите дървета лека-полека разлистваха клоните си, край Темза цъфтяха яркожълти нарциси. А вътре, в залата за аудиенции, Елизабет крачеше неспокойно напред-назад. Беше време да се заеме с въпроса, който отдавна висеше неразрешен като дамоклиев меч над главата й.

Тя се обърна с лице към мъжете, които бе повикала, за да й помогнат да вземе окончателното и вероятно ужасяващо решение — братовчед й Том Бътлър, граф Лестър и Уилям Сесил — и каза без всякакви предисловия:

— Трябва да осъдя О’Нийл или да го пусна на свобода. Не мога да го оставя да изгние в подземията на Тауър.

Мъжете заговориха разпалено в един глас, предлагайки всеки своето мнение по спорния проблем. Очевидно Ормънд бе отвратен от идеята за помилване, но Лестър неочаквано беше променил виждането си и се обявяваше против съдебен процес. Сесил не каза нито дума. Елизабет извика на двамата по-млади мъже да млъкнат.

— След като той твърди, че може да залови Фицморис, не е ли по-добре да го пусна на свобода?

Ормънд не повярва на ушите си.

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да му се довериш?!

Кралицата изгледа братовчед си.

— Струва си да бъде помилван, ако наистина успее да ме отърве от Фицморис.

Ормънд почервеня от гняв.

— Този пират няма да те отърве от Фицморис. Всичко, което ти е наговорил, е долна лъжа. Той е съюзник на проклетия католик, а ти се каниш да му се довериш, Бес! Допускаш неговата красива външност и мъжествеността му да повлияят на решението ти!

Елизабет побледня. Доколко думите на Том отговаряха на истината? Боеше се, че той е прав. Всеки път, когато си казваше, че Лиъм трябва да бъде обесен, сърцето й се свиваше от ужас и болка.

Ормънд продължаваше тирадата си.

— Забравяш, че той е син на Шон О’Нийл. Но как можеш да забравиш точно това, след като собствената ми сестра пристигна в двора с неговото дете в утробата си! Бога ми, не те разбирам! Преди не чак толкова много години Мери Стенли се появи в двореца, бременна от Шон О’Нийл. Ти също беше там и видя всичко! Не е ли истинска ирония на съдбата фактът, че сега синът на Мери е извършил спрямо Катрин същото чудовищно престъпление, което собственият му баща извърши спрямо майка му? Трябва да си си изгубила ума, за да се довериш на този човек.

Намеси се Лестър.

— Да не би да обвиняваш О’Нийл в изнасилване, Ормънд? Не ми е приятно да го казвам, но Катрин съвсем не изглеждаше изпълнена с омраза към пирата последния път, когато я видях.

Ормънд не успя да отговори, защото в този миг Елизабет пристъпи към Лестър заплашително и попита:

— И кога беше това, Робин?

Той се сепна.

— Моля?

Елизабет не повтори въпроса си. Беше чула слух за някаква странна среща между мъж и жена преди седмица в градината край параклиса в Ричмънд. Среща в полунощ. Свидетелят се кълнеше, че жената била Катрин. Не бе видял лицето на мъжа, но твърдеше, че бил много висок, широкоплещест и тъмнокос. Елизабет се взря в Робин и се запита дали й беше изневерил с Катрин, дали я бе предал заради тази жена. Самата мисъл я накара да потрепери. Нима не бе достатъчно, че проклетата кучка беше оплела в мрежите си О’Нийл? Нима не бе достатъчно, че я бяха заточили в Корнуол?

— Ако О’Нийл може да ни доведе Фицморис — заговори Лестър непринудено, сякаш кралицата не бе му задала никакъв въпрос, — той трябва да бъде пуснат на свобода.

Елизабет вдигна учудено вежди.

— Започнал си да пееш нова песен, скъпи Робин. Не беше ли едва онзи ден, когато ме съветваше незабавно да го изправя пред съда и също толкова незабавно да го обеся?

Лестър се усмихна.

— Не можем да си позволим тези непрекъснати войни в Ирландия. Фицморис е прекалено добър водач. Ако О’Нийл може да го унищожи, тогава е хиляди пъти по-добре да го пуснем на свобода, вместо да го бесим. Никой друг не е способен да залови оня папист и ти го знаеш, Бес.

Елизабет го гледаше с леденостудено изражение. Нещо ставаше, сигурна бе в това. Дъдли беше променил мнението си твърде бързо и твърде разгорещено поддържаше идеята за освобождаването на пирата. Това бе работа на момичето. Елизабет го почувства, както почувства, че отстраняването на Катрин от двореца ни най-малко не бе отслабило желанието на Лестър да я притежава. За миг през главата й мина идеята да обеси тази жена за предателство заедно с нейния любим пират.

— Простете, Ваше величество — намеси се Сесил. Елизабет се извърна към него с облекчение. — Трябва да престанем да разчитаме на сър Джон Перът. Той не може да хване хитрия католик. Най-доброто, което успя да стори, бе да го предизвика на дуел и така окончателно да се орезили.

Кралицата срещна прямия кафяв поглед на своя съветник.

— Аз вече престанах да разчитам на сър Джон — каза тя, — откакто чух тази невероятна история.

И Лестър, и Ормънд се изхилиха, неспособни да сдържат смеха си.

Елизабет ги погледна строго.

— Очевидно той се е побъркал — продължи тя. — Да покани Фицморис на дуел! Пресвети боже! Сър Джон трябва да си е изгубил ума, за да реши, че един личен двубой ще сложи край на цяла война.

Лестър все още беше усмихнат.

— При това на неговата възраст и с неговото тегло!

Ормънд също се кискаше.

— А Фицморис, лисицата му с лисица, изобщо не си показал и носа и така направил резила на сър Джон двойно по-голям.

— Че и тройно — додаде Лестър и двамата мъже избухнаха в смях.

— Престанете веднага — извика Елизабет. — Как можете да се подигравате така жестоко на човека, който ни е служил вярно толкова години и дори е изгубил ума си заради нас!

— Ирландия е трудна страна — меко каза Сесил, за да извини провала на Перът и очевидното му умопомрачение.

— Трябва ли да се доверя на пирата? — попита го Елизабет.

Сесил се усмихна лекичко и заговори само на нея, сякаш другите в стаята не съществуваха.

— Ако О’Нийл залови Фицморис, това наистина ще бъде огромен успех за нас. Но ще ни докара нова купчина тежки проблеми.

— Какво имаш предвид? — попита Лестър.

Сесил дори не го погледна.

— След като Фицморис го няма, кой ще управлява южна Ирландия и ирландците по тези земи?

— Аз — обади се Ормънд.

Сесил се обърна към него.

— Ти си повече англичанин, отколкото ирландец, при това си твърд протестант. Ирландските лордове се отнасят с теб почтително, но никога няма да те последват.

Ормънд стисна зъби.

— Знам какво ще кажеш сега.

Сесил се престори на изненадан.

— Нима?

— Ти никога не си искал Фицджералд да бъде отстранен от Ирландия! — извика Ормънд. — Но вече е твърде късно. Той беше отстранен и лишен от всичките си имоти и титли. Сега е полупобъркан и тъне в мизерия. Ирландците ще трябва да приемат мен като най-могъщия от техните лордове. Няма друг избор.

— Винаги има друг избор — спокойно каза Сесил.

И Елизабет разбра, че той бе решил какво трябва да се направи, ако пиратът бъде освободен и залови Фицморис. Мислено тя благодари на бог, че имаше Сесил — човека, когото познаваше още откакто бе само млада принцеса, човека, на когото винаги бе имала доверие.

— Какъв избор имаме, Уилям?

— Освободете пирата — каза Сесил. — Оставете го да довърши играта, която започна. Пуснете лисицата по петите на жертвата. После трябва само да изчакаме разместването на фигурите по дъската и да запазим онези, които ще ни трябват отново.

— Не можем да се доверим на сина на Шон О’Нийл — настоя гневно Ормънд.

Сесил се усмихна.

— Да му се доверим? Не знам дали можем. Но със сигурност можем да го контролираме.

Мълчание.

— В края на краищата, кралският астролог каза, че любовницата му ще роди син. Какъв по-добър начин да контролираш един мъж, ако не чрез единственото му дете, единствения му наследник?

Никой от присъстващите не помръдна. Само по лицата им се изписаха усмивки. Елизабет плесна с ръце.

— Колко си умен — извика тя, засияла от задоволство.

Сесил също се усмихна. Но си каза, че едва ли е по-умен от пирата, който — ако всичко се развиеше според очакванията на Сесил — наистина щеше да се окаже господар на играта.

33.

Лиъм знаеше, че съвсем скоро съдбата му ще бъде решена.

Бяха му казали да се измие и избръсне, като за целта го преместиха от вмирисаната килия в малка, но далеч не толкова неприветлива стая на един от по-горните етажи на Тауър. Дадоха му чисти дрехи и прилична храна. Не му беше трудно да се досети, че го очаква среща с кралицата.

Той беше готов. Готов да надхитри, да надиграе както Елизабет, така и съветниците й, включително и проницателния Уилям Сесил. Защото на карта беше поставено всичко, което му бе скъпо — Катрин, тяхното дете, животът му.

Малко по-късно отведоха Лиъм при кралицата.

Тя го очакваше в преддверието на покоите си и в първия момент Лиъм помисли, че е сама. После обаче забеляза, че зад гърба й е застанал Сесил и въздъхна с облекчение. Защото, колкото и да не му се щеше да се изправя очи в очи с хитрия Сесил, мисълта, че може би ще се наложи да съблазни — а вероятно и да люби — кралицата, за да постигне целта си, съвсем не му беше приятна.

— Изглеждаш в по-добро разположение на духа, пирате — рязко каза Елизабет.

Лиъм се поклони и застана на едно коляно.

— Благодаря ви, че ми позволихте да се изкъпя и да облека чисти дрехи, Ваше величество. Не можете да си представите колко съм ви признателен.

— Нямах желание да приемам в покоите си една воняща отрепка — отбеляза тя. — Можеш да станеш.

Той се изправи на крака.

— Какво да правя с теб, изменнико?

— Не помислихте ли върху моето предложение? — попита Лиъм.

— Да, помислих, но Съветът не е единодушен. Някои подозират, че това е само номер, за да се измъкнеш. — Тя се доближи до него и се взря в лицето му. — Така ли е, Лиъм? Би ли ме предал отново?

— Скъпа Бес, никога не съм те предавал. Няма да те предам и този път.

Елизабет го гледаше изпитателно.

— Мислих доста дълго и много внимателно по въпроса — каза тя след дълга пауза. — И реших, че твоята дума не ми е достатъчна.

Лиъм наклони глава на една страна в напрегнато очакване.

— Трябва ми залог и то достатъчно голям, за да съм сигурна, че ще изпълниш своята част от сделката.

Сърцето му трепна. Катрин. Дали Елизабет щеше да се опита да настрои Катрин срещу него? Или може би да я използва като примамка? Второто предположение съвпадаше напълно със собствените му желания.

— И какъв залог имате предвид, Ваше величество? — тихо попита той.

— Детето — каза кралицата.

Лиъм се сепна. Мозъкът му трескаво заработи. Знаеше, че преди стотици години децата често са били използвани като пешки в политическите игри, но не можеше да повярва, че намеренията на Елизабет са такива. Не и в този модерен век.

Но много грешеше.

— След като се роди, детето ще бъде доведено при мен — заяви кралицата. — Така твоят син ще бъде залог за правилното ти поведение. Когато аз получа Фицморис, ти ще си получиш сина.

Лиъм я гледаше слисано. Спомни си ранното си детство в двореца. И на сън не си бе представял, че собственият му син може да расте тук и да понася същите жестокости като него. Мисълта за това беше непоносима.

— Лиъм? — попита Елизабет. В гласа й имаше нотка на обърканост.

Той не я чу. Пред очите му се сменяха ужасни картини, които разкъсваха душата му. Представяше си своя малък син обграден от тълпа смеещи се подигравателно английски деца, самотен, тъжен, нещастен. Лиъм навлажни пресъхналите си устни. Никога не бе изпитвал съмнения в способността си да залови Фипморис, но сега изведнъж му хрумна, че може и да не успее. Обзе го страх. Какво щеше да стане тогава с детето му?

— А ако не съумея да го хвана? — попита той. Гласът му бе прегракнал и някак чужд.

Елизабет го погледна косо.

— Ако не получа Фицморис, ще намеря някой добър и лоялен към мен англичанин, който да отгледа детето.

Лиъм отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Напразно.

— И ще изпратя най-добрите си мореплаватели по петите ти — добави тя, — за да те доведат обратно в Тауър.

Нямаше друг избор. В името на своето дете, в името на това невинно създание, което не биваше да страда заради него, той трябваше да спечели. Като се стараеше — без особен успех — да не показва болката си, Лиъм каза:

— Ще хвана Фицморис. Но ти ще ми върнеш Катрин, заедно с детето.

— О, не! — извика кралицата — Не, няма!

Той изтръпна.

— Катрин ще остане със своя съпруг, Джон Хок. Не мисли, че смятам да се пазаря по въпроса, негоднико. Единственото, което мога да направя, когато заловиш Фицморис, е да ти дам детето.

Сърцето му удряше като тежък чук. Играта още не бе свършила. Имаше още много ходове, които трябваше да бъдат изиграни правилно. В края на краищата, Джералд продължаваше да е затворен в Саутуърк, така че бе рано Катрин да се връща при Лиъм. Освен това нямаше смисъл да обяснява на Елизабет, че са женени, защото ако все пак свършеше на бесилката, Джон Хок щеше да се погрижи за Катрин и за техния син.

Внезапно погледът му срещна погледа на Сесил и в същия миг Лиъм осъзна, че Бъргли разбира съвсем точно намеренията му и че е с него. Кой знае защо, това не го изненада. Самият той винаги бе усещал, че има неизвестен могъщ съюзник. В очите на верния кралски съветник проблесна малка искрица на одобрение и поощрение. Лиъм си спомни, че преди пет години Уилям Сесил категорично се бе възпротивил срещу отнемането на властта от графа на Дезмънд. Погледите им останаха слети още миг, след което Лиъм насочи вниманието си отново към кралицата

— Нима Хок не иска да се разведе с нея?

— Сър Джон е благороден мъж — отвърна Елизабет. — Той ще изпълни своя дълг към нея. И аз не бих се опитвала да му попреча. Ти не можеш да я имаш. По този въпрос няма да променя решението си. И без това подозирам, че тя по някакъв начин те е подвела да ме предадеш. Ще трябва да забравиш за момичето, Лиъм, и да насочиш мъжките си апетити другаде. — Лицето на кралицата бе придобило гъст червен цвят.

Лиъм не се опита да я разубеди. Вместо това сви рамене и каза небрежно:

— Ти си ме разбрала погрешно. Искам жената заради детето, а не заради себе си. Винаги мога да намеря друга, която да задоволи желанията на тялото ми.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Елизабет, но стиснатите й устни се отпуснаха. — Омръзна ли ти вече?

— Хайде, Бес, приличам ли ти на мъж, който е способен да изпитва любов?

Кралицата го изгледа втренчено.

— Не мисля, че има мъж, който е способен да изпитва любов — каза тя след продължителна пауза. — Мисля, че мъжете до един са управлявани от това, което ценят повече от всичко на света — непокорния израстък, скрит в панталоните им. Но Катрин е много красива и много покварена. Тя успя да съблазни както Лестър, така и Ормънд. И теб, естествено.

Лиъм се въздържа от коментар, но пулсът му се ускори. Дали думите на Елизабет трябваше да се разбират буквално? Причерня му при самата мисъл, че може да е така. Но после осъзна, че това няма значение. Знаеше, че каквото и да прави Катрин, го прави за да му помогне, и че щеше да й прости всичко. Но не можеше да не забележи дивата ревност на кралицата и очевидния й страх да има красива съперница. Тогава си даде сметка колко лесно ще му бъде впоследствие да използва това, за да накара Елизабет да мисли точно както той иска.

— Е? — запита тя нетърпеливо. — Приемаш ли моите условия или не? След като бебето се роди, ще го взема при мен. Тогава ще се престорим, че си успял да избягаш. Връщам ти детето, когато ми доведеш Фицморис и нито миг по-рано.

Лиъм кимна.

— Приемам — каза той, улови ръката на кралицата, наведе се и я целуна. — И ти обещавам, че няма да измамя твоето доверие. Служа единствено на теб, както винаги.

— Съмнявам се — измърмори Елизабет, но бузите й поруменяха от удоволствие.

Лиъм се взря в очите й и видя през тях не кралицата, а ревнивата отчаяна жена. Все още можеше да спечели. Защото имаше още един скрит коз — страхът на Елизабет от възможността Катрин да прелъсти нейния любим Лестър. Но Лиъм щеше да го използва едва в самия край на играта. Когато дойдеше времето да получи своята награда.

Катрин крещеше. Крещеше. И крещеше.

Джулиет държеше ръката й, галеше косата й и й говореше успокоително:

— Ще мине. Бъди храбра, Катрин. Бъди храбра.

Катрин почти не я чуваше. От самото начало знаеше, че ще я боли, но никога не си бе представяла, че болката ще бъде толкова ужасяваща, силна и непрестанна. Сякаш в утробата й се забиваха хиляди ножове, които я разкъсваха отвътре. О, господи! Лиъм. Колко се нуждаеше от него.

Най-сетне болката започна да утихва. Катрин заплака. Знаеше, че съвсем скоро страданията й ще започнат отново, още по-силни, още по-страшни. Не мислеше, че ще е способна да ги понесе докрай.

Още от зазоряване се опитваше да роди. Родилните мъки започнаха предишната вечер след вечеря, а истинските болки — около полунощ. До сутринта Катрин вече бе изтощена до смърт. А сега наближаваше обед. Спалнята беше обляна в слънчева светлина. Колко още можеше да продължи всичко това? Колко щяха да издържат силите й?

— Катрин! — развълнувано извика Джулиет. — Акушерката казва, че главата на бебето се вижда! Трябва да се напънеш, миличка, колкото можеш по-силно!

Но Катрин избухна в ридания, връхлетяна от поредния пристъп на нечовешка болка.

— Хайде, лейди, давайте — извика Джини. — Бебето не може да остане в това положение!

Думите й бавно достигнаха до съзнанието на Катрин и когато разбра смисъла им, тя бе обзета от див страх. Не й бяха останали никакви сили да се напъне, но бебето вече не беше в безопасност в утробата й, а бе притиснато между тесните стени на родилния канал. Ами ако не успееше да го изтласка оттам? Сигурно то щеше да умре!

Катрин изпъшка. Трябваше да намери отнякъде силите, които не й достигаха, за да спаси бебето. Детето на Лиъм трябваше да живее. Тя заби пръсти в ръката на Джулиет и напрегна цялото си тяло.

— Добре, Катрин, много добре. Вече се показва цялата му глава! — извика Джулиет.

Катрин се предаде и се стовари по гръб върху възглавниците, разтърсвана от ридания. Нямаше сила. Нямаше да успее.

— Лиъм! — проплака тя. — Господи, имам нужда от Лиъм!

Джулиет пребледня като платно.

Катрин се запита колко ли пъти в агонията си е произнесла името му на глас. Но след това си каза, че изобщо не я е грижа. Тъкмо Лиъм, а не Джулиет трябваше да е до нея сега, той трябваше да я държи за ръката и да й вдъхва смелост в най-тежкото от всички изпитания в живота й. И не Джон Хок бе мъжът, който трябваше да стои пред вратата на спалнята й.

— Хайде, лейди, напънете се и позволете на клетото дребосъче да се роди — извика Джини.

Пред очите на Катрин изплува образът на Лиъм — напрегнат, загрижен. Трябваше да успее. Трябваше да даде живот на неговото дете. Това бе най-важното нещо в целия й живот. С вик тя се изправи на лакти, изпъшка и направи отчаян, нечовешки напън да изтласка бебето. За миг й се стори, че лицето, наведено тъй близо над нейното и ръката, стиснала нейната, са на Лиъм, а не на Джулиет. Мога, каза си тя. Заради него! Мога, ще успея! Акушерката нададе ликуващ вик и Катрин начаса разбра, че бебето се е родило.

Болката беше изчезнала и вместо нея по тялото й се разля блажен покой. Катрин усети как слабостта й изведнъж се превръща в сила и впери поглед в акушерката, която все още бе наведена над бедрата й.

— Добре ли е бебето? — прошепна тя, като се напрягаше да види нещо. Онова, което зърна, бяха купчина кафяви къдрици и телцето на бебето, покрито с белезникави околоплодни води и кръв.

— Съвсем добре — усмихна се Джини и сряза пъпната връв, свързваща майката и детето.

— Мом-момче ли е… или момиче? — заекна Катрин и отново се надигна на лакти в отчаяно усилие да види новороденото си бебе.

Джини вдигна детето и й го показа.

— Момче, милейди. Дарихте господаря си с прекрасен син.

Лицето на Катрин се обля в сълзи, когато тя съзря за пръв път своето дете. Синът на Лиъм. Бебето имаше кръгло личице и малко, сякаш сплескано от раждането носле; ръцете и краката му изглеждаха необичайно дълги; мъничките му пръстчета мърдаха живо, а сините му, съвсем сини очи, бяха широко отворени… и се взираха право в нея. Никога в живота си Катрин не бе виждала нещо по-красиво. В миг я обзе огромна, всепоглъщаща любов. Ръцете й се протегнаха.

— При това е истински юнак — каза акушерката. — Чакайте да го изчистя малко, преди да ви го дам.

— О, Катрин — извика Джулиет и хвана ръцете на приятелката си. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Имаш син! Красив, здрав син.

Катрин се отпусна върху възглавниците, но не откъсна нито за миг поглед от сина си. Джини пови телцето му в чисти пелени, сетне в меко одеяло. Катрин отново протегна ръце.

— Дай ми моя син — усмихнато нареди тя. Очите й блестяха. Също толкова усмихната, Джини пристъпи към нея с детето в ръце.

Внезапно в стаята връхлетя Джон Хок и застана между двете жени.

— Не.

Катрин се вцепени и завъртя глава в посоката, от която бе дошъл суровия му глас.

— Моят син — прошепна тя объркано и неуверено. — Искам да прегърна сина си.

Лицето на Хок бе изопнато до краен предел.

— Не — повтори той. — Джини, занеси детето долу. Веднага.

— Искам си сина — изкрещя Катрин, надигайки се с мъка от възглавницата. — Искам да прегърна сина си. Защо не ми позволяваш?

Пребледняла, Джулиет бе втренчила разширените си от изумление очи в Хок

Но погледът на Хок беше прикован в Катрин. Лицето му имаше каменно изражение.

— По-добре е да не го прегръщаш, да не го познаваш. Така ще ти бъде по-лесно.

— К-какво? — извика Катрин, като успя да седне в леглото с помощта на Джулиет. — Хок! Искам си сина! — Тя зърна как акушерката се отправя към вратата с детето в ръце. Очите й се напълниха със сълзи. — Моят син! Върнете ми сина!

— Катрин, чуй ме — каза Хок.

— Не! — изпищя Катрин, изрита завивките и с нечовешко усилие прехвърли краката си през ръба на леглото. Зави й се свят и тя се вкопчи в рамката на спалнята, за да не рухне на земята. Обзе я паника — огромна, ужасна, ужасяваща. — Ти ме излъга! Излъга ме! Искам си сина!

— Не те излъгах, но моите планове вече не означават нищо — мрачно каза Хок. — Кралицата е решила да вземе детето при себе си по причини, за които не пожела да ме уведоми.

Катрин го гледаше, неспособна да говори и дори да диша.

— И тъй като според нея това е изключително важно, аз се съгласих — продължи той, сетне добави, изчервен: — Аз служа на своята кралица, Катрин. Не можех да й откажа.

От гърдите й се изтръгна писък. Ужасът я задушаваше.

— Тя иска да ми вземе сина? И ти й позволяваш? Не можеш да сториш това, не можеш!

— В двореца ще се грижат добре за него, Катрин — каза Джон. — Обещавам ти.

Катрин извика и се преви надве от болка, по-жестока от всички, които бе преживяла до този момент. Когато най-накрая намери сили да се изправи, лицето й беше сгърчено от ярост, от страх и мъка и изглеждаше остаряло и грозно.

— Искам си сина! — изкрещя тя. — Върни ми сина!

— Не мога — каза Хок и прибави колебливо: — Съжалявам. — После се извърна и излезе от стаята.

Катрин простена и скочи на крака. Джулиет я хвана, преди да се строполи на пода.

— Пусни ме — извика Катрин. — Пусни ме, преди да са отнесли моето бебе! О, господи! Господи! Помогни ми, моля те!

Джулиет, чието лице също беше обляно в сълзи, продължаваше да я държи здраво, за да й попречи да последва Хок.

— Катрин, миличка, нищо не можеш да направиш. Не и след като Джон е решил да изпълни волята на кралицата.

Катрин не и обърна внимание. Незнайно откъде тя намери някаква свръхчовешка сила, съумя да се отскубне от Джулиет, да се добере залитайки до вратата и да сграбчи дръжката й. Дървените крила сякаш тежаха цял тон. Задъхана, Катрин разтвори вратата и като се олюляваше премина през коридора и се надвеси през парапета на върха на стълбата.

— Джини! Върни се! Джини! Помогни ми! Искат да ми откраднат сина!

Но никой не се отзова на виковете й. Изтощена и отчаяна, тя се свлече на пода. Джулиет, която се бе спуснала по петите и, я намери простряна по очи да драска по паркета с разкървавени пръсти, скимтяща като ранено животно.

В празния салон измъченият й шепот отекна като камбанен звън. Нямат право! Нямат право! Господи, помогни ми! Искам си сина!

Хок зарея празен поглед към хълмовете, които вече бяха потънали в тучна зеленина и осеяни с диви жълти цветя. Небето бе толкова синьо, че денят изглеждаше идиличен. Но това беше илюзия. В ушите на Хок все още кънтяха писъците на Катрин. Не тези по време на родилните мъки, а след това, когато беше разкъсана от много по-силна болка. Когато бе наредил да вземат бебето й.

Дворът на имението бе пълен с оседлани коне и войници. Специална покрита карета очакваше дойката и детето. Елизабет изрично бе подчертала колко е важно детето да бъде в безопасност и бе настояла Хок да го донесе в Лондон лично.

Хок беше нещастен и мрачен. Съпругата му обичаше О’Нийл до полуда и в този ден той бе осъзнал, че Катрин е жена, която наистина е способна до края на дните си да копнее по пирата. О, да, тя вероятно щеше да изпълнява съпружеските си задължения към него, можеше никога повече да не спомене и дума за миналото, можеше да се грижи охотно за домакинството и да топли леглото му, да му роди дузина синове. Но винаги щеше да обича Лиъм О’Нийл. Хок се запита какво ли е да обичаш някого толкова силно, толкова всеотдайно и пълно.

Ето че сега той й бе отнел не само нейния любим, но и детето й. В гърлото му се надигна буца. Проклятие! Беше станал слаб. Да откъснеш едно дете от прегръдките на майка му бе едно от най-тежките престъпления. Престъпление, което му се щеше да не бе извършвал и което не искаше да извършва никога повече, дори и заради своята кралица.

Но Катрин щеше да го преживее. Тя бе силна жена. Ала въпреки че беше уверен в това, болката не оставяше душата му на мира.

— Как можахте!

Хок се извърна и се озова лице в лице с един разгневен ангел. Джулиет.

— Мислех ви за благороден, почтен, добър човек, но това, което направихте, беше чудовищно! — Тя плачеше.

Хок се вцепени. Обвиненията й попаднаха право в сърцето му. Знаеше, че няма защо да се опитва да се защитава пред тази девойка с лунни очи.

— Не можех да откажа на кралицата.

— Напротив, можехте! — извика Джулиет.

Той видя, че ръцете й са свити в юмруци.

— Вие не разбирате.

— Разбирам — горчиво каза тя. — Разбирам, че съм се заблудила дълбоко във вас. Разбирам, че не сте и наполовина толкова благороден, колкото изглеждате. Разбирам, че сте ревнив, да, ревнувате за това, че Катрин обича друг мъж. Може би още от самото начало сте планирали това! — Гласът й премина в яростен крясък. — Да се отървете от детето на О’Нийл! — Джулиет вирна глава, предизвиквайки го да отрече твърденията й.

Но той не го стори. Дори да се опиташе, тя нямаше да му повярва.

— Как е Катрин?

Смехът й бе рязък и жлъчен.

— Как е тя? Тя най-накрая припадна… дяволите да ви вземат!

Хок пребледня.

Джулиет се завъртя, хвана полите си и изтича обратно в къщата.

Стиснал зъби, Хок накара да доведат коня му и се качи на седлото.

— Изпратете да вземат дойката и детето — обърна се той към един от войниците. — Готови сме за тръгване.

Катрин отказваше да говори с когото и да било, дори с Джулиет. Остана в леглото цели два дни, за да възвърне силите си. Не успя, разбира се, но нямаше време да чака да се възстанови напълно. Трябваше да направи това, което бе длъжна да направи.

Не сподели намеренията си с никого — нито с Джулиет, нито с Джини, макар че и двете жени й съчувстваха и изглеждаха не по-малко нещастни от нея. На третия ден след раждането на своето бебе Катрин облече слугинските дрехи, които една слабоумна кухненска прислужница й бе донесла през нощта по нейно нареждане. Сетне привърза към бедрото си един ирландски кинжал, като внимаваше да го скрие добре, така че никой да не може да го забележи.

Когато дойде нощта и всички в имението, включително Джулиет, която бе отказала да се прибере у дома в Търлстоун, бяха дълбоко заспали, Катрин се измъкна от леглото, излезе от къщата, наметнала върху чуждата рокля проста сива пелерина и се промъкна до конюшните. Вътре нямаше никой — всички слуги и коняри спяха в отделна къща. Тя избра коня, който бе яздила при последното си пътуване от Лондон към Корнуол през пролетта. Непоколебимата решителност й даваше необикновена сила и за броени мигове Катрин успя да се качи съвсем сама на седлото на послушното животно. Едва когато вече препускаше през входната врата на Хокхърст тя усети колко е слаба. Толкова й прималя, че се наложи да се вкопчи в седлото и да си повтаря непрестанно, че не бива да припада, не сега, когато й предстоеше дълъг и труден път.

Отиваше в Лондон, за да се изправи срещу кралицата. Отиваше в Лондон, за да си върне своето дете. Нищо и никой нямаше да може да я спре.

Уайтхол

— Трябва да видя кралицата!

Беше ранна утрин и Елизабет все още се намираше в покоите си, обградена от своите камериерки. Множество благородници, между които офицерите от кралската охрана, неколцина гвардейци и други придворни изпълваха фоайето пред стаята й, в очакване да се появи. Катрин се бе изправила срещу двамата униформени войници пред затворената врата.

— Трябва да видя кралицата! — повтори тя.

Отчаяната решителност в тона и накара много глави да се извърнат към нея.

— Как влезе тук, жено? — попита един от войниците. — Веднага се пръждосвай. Хората от простолюдието нямат право да се обръщат с молби към Нейно величество.

Катрин упорито стисна устни и изправи рамене. Пелерината й беше прокъсана и прашна; отдавна бе загубила шапчицата си и косата й падаше свободно, разпиляна и несресана; ръцете й бяха мръсни, с изпочупени нокти, а лицето й — бледо, изнурено и набраздено от пот. Дни наред не беше хапвала нищичко и се чувстваше ужасно слаба. Но бе стигнала до двореца и вече нищо не бе в състояние да я спре. Нито тези грубияни, нито който и да било друг.

— Не съм от простолюдието — изсъска тя. — Аз съм Катрин Фицджералд, дъщеря на Джералд Фицджералд, графът на Дезмънд!

Присъстващите на сцената придворни я чуха, възкликнаха удивено в един глас и се вторачиха в нея поразени. Катрин знаеше, че е привлякла вниманието на всички, но не я беше грижа.

— Настоявам да се срещна с кралицата — процеди през зъби тя. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Не е възможно да си дъщеря на граф — каза войникът. — Що за глупост! Изчезвай оттук. Изчезвай, преди да съм те изхвърлил собственоръчно.

Със сгърчено от ярост лице Катрин разбута войниците и протегна ръка към вратата. Но те моментално вдигнаха щитовете си и я отблъснаха грубо. Тя политна назад, но преди да падне, нечия ръка я прихвана и й помогна да запази равновесие. Без дори да погледне зад себе си, за да види мъжа, който продължаваше да стиска раменете й, тя отново изкрещя с пронизителен глас:

— Аз съм Катрин Фицджералд!

— Катрин! — Лестър я извъртя с гръб към вратата на кралската спалня и с лице към себе си. Очите му бяха ококорени от изненада. Но гласът му бе тих и загрижен: — Мили боже! Какво е станало с теб?

— Дъдли! — извика Катрин и впи нокти в ръцете му. — Трябва да се срещна с кралицата, трябва! Тя открадна моето дете! Искам си детето!

Лестър се взря в нея. Устните му трепнаха, но той бързо изправи глава и кимна властно на пазачите. Единият начаса се извърна, почука на вратата и тя се отвори съвсем лекичко. Войникът прошепна нещо на една от придворните дами на кралицата, чието лице остана скрито за хората във фоайето. Миг след това на прага се появи самата Елизабет. На лицето й беше изписано любопитство, примесено с угриженост. Зад нея се показа граф Ормънд.

— Робин? Какво толкова е станало, че не можеше да почакаш още мал… — Внезапно тя млъкна, вперила поглед в Катрин. После въздъхна и кимна разбиращо. Ормънд беше пребледнял.

— Искам си сина — извика Катрин. Гърдите й се надигаха и спускаха развълнувано. — Вие нямате права над него. Никакви! Настоявам да ми го дадете и то веднага!

Всички във фоайето се бяха скупчили да наблюдават необичайната сцена и щом чуха дръзкия тон на Катрин и още по-дръзките й думи, лицата им пребледняха от ужас. Дъдли измърмори в ухото й някакво предупреждение, на което тя не обърна никакво внимание.

Елизабет пристъпи напред.

— Робин, свали ръцете си от нея.

Дъдли неохотно отпусна ръце.

Кралицата се обърна към Катрин.

— Не можеш да ни нареждаш какво да правим.

— Тя е разстроена заради детето и не знае какво върши — бързо изстреля Ормънд.

— Млъкни! — сряза го Елизабет. Във фоайето се възцари гробна тишина, сякаш кралската заповед бе отправена към всички.

Катрин усети, че при свадата с войниците и допира с Лестър връвта, която придържаше кинжала към крака й, се е разхлабила и докосна крадешком хладното острие през фустата си. Свирепата, убийствена ярост, която я беше обхванала още в мига, когато кралицата бе отвлякла нейния син, кипеше във вените й. Катрин притисна кинжала към бедрото си.

— Вие откраднахте моето дете като най-обикновена крадла — обвинително извика тя. — Нима дворът не знае за това? — Смехът й беше истеричен. — Защо, Ваше величество? Не искате ли вашите поданици да знаят каква сте всъщност? Да знаят, че отвличате деца, че крадете невинност?

Тълпата зяпна потресено. Гняв изкриви лицето на Елизабет. Ормънд бе станал блед като смъртник.

— Каква невероятна безочливост — извика кралицата. — Отведете я веднага оттук и я хвърлете в затвора Брайдуел, както се полага на уличница като нея!

В същия миг група войници се насочиха към Катрин. Но тя не беше дошла в двореца, за да бъде затворена при проститутките и бандитите. Ръката й се шмугна под фустата.

Лестър сграбчи китката на дясната й ръка изотзад, за да й попречи да извади ножа си.

— Недей! — извика той в паника.

Но Катрин се отскубна от хватката му и успя да хване дръжката на кинжала и да го освободи от връвта. Докато правеше това, тя зърна с крайчеца на окото си петимата войници, които вървяха към нея, предвождани от Ормънд и в замъгленото й съзнание проблесна една-единствена ясна мисъл: щяха да й попречат да стори това, което трябваше да стори; щяха да я принудят да напусне Уайтхол и да я изпратят в затвора Брайдуел.

Ормънд разгада намеренията й и се втурна към нея.

— Катрин, не! — изкрещя той, протегнал ръка напред.

Лестър също разбра и се опита да хване отново китката й. Но отчаяната лудост придаде на Катрин сили и невероятна бързина и тя успя да отскочи встрани до стената, размахала кинжала.

— Тя има нож! — изкрещя кралицата. — Тя иска да ме убие!

Във фоайето настъпи истинска какофония. Елизабет заотстъпва назад, обградена тозчас от своите верни гвардейци, докато дузина войници се спуснаха срещу Катрин. Изведнъж Катрин усети страх. Лестър я сграбчи и я блъсна към вратата на фоайето.

— Бягай, Катрин!

Тя го послуша и се шмугна покрай Ормънд, който не само не направи опит да я спре, но дори се изправи пред вратата, за да попречи някой друг да тръгне по петите й.

— Тя е луда! — изкрещя кралицата иззад гърбовете на своите телохранители. — Това момиче е полудяло! Хванете я! Хванете я!

Звъннаха шпаги. Войниците се спуснаха след Катрин с извадени оръжия. Тя тичаше по коридора, но чу зад гърба си силни, бързи стъпки и погледна през рамо. Очите й се разшириха от ужас, когато видя, че двама от войниците я настигат и че единият от тези войници е не друг, а собственият й съпруг, Джон Хок.

В този миг Катрин осъзна, че е обречена. След секунда Хок или другарят му щяха да я настигнат и дори ако се отбраняваше с ножа си, те пак щяха да я надвият, да я пленят. После щяха да я изпратят в Брайдуел, където затваряха уличниците и тя никога нямаше да бъде освободена, никога нямаше да види детето си.

Вече трябваше да са я настигнали. Катрин очакваше всеки миг някой от двамата да я сграбчи за рамото. Но нищо подобно не се случваше.

Тя отново извърна глава назад и видя на няколко сантиметра от себе си Джон Хок. Погледите им се кръстосаха. И в неговите очи Катрин прочете нещо, което просто не можеше да е вярно. За да разсее съмненията й, той беззвучно произнесе: „бягай“.

Сетне се хвърли към нея… спъна се и падна, при това така, че събори със себе си и другия войник. Телата им се преплетоха и замятаха, блокирайки целия коридор. Тримата войници, които ги следваха, се препънаха в тях и също полетяха към пода.

Катрин побягна.

Катрин стигна до склада за дърва, който се намираше точно срещу Селинджър Хаус и се спотаи зад струпаните до стената му стърготини и дървени отломки. Стоеше на колене, защото нямаше сили да се изправи на крака. Пръстите й разбутаха прогнилите дървета, за да й осигурят поглед към улицата. Беше изтощена, толкова изтощена, че главата й бучеше и пулсираше болезнено, а вътрешностите й горяха. Бе прекарала целия следобед в неспирен бяг по лондонските улици, за да се измъкне от своите преследвачи.

Слава богу, вече се здрачаваше. Небето беше обагрено в розово и сиво и удължените сенки я скриваха добре. Тя облиза пресъхналите си устни, които бяха напукани и подути и се зае да наблюдава войниците, водени от Джон Хок, които бяха влезли с конете си в покрития с каменни плочи двор на къщата и сега разговаряха с баща й. Не можеше да чуе думите им, но знаеше какво ще е съдържанието на разговора. Хок щеше да попита дали съпругата му се намира в Селинджър Хаус, а баща й щеше да отговори, че не я е виждал. При това съвсем искрено.

Няколко войника скочиха от конете и влязоха в къщата. Катрин бе сигурна, че ще претърсят всичко, включително съседните сгради. Обзе я отчаяние. Беше толкова изморена, че ако някой я забележеше, нямаше да е в състояние да побегне. Устните й безмълвно отправиха гореща молитва към бог да не я изоставя.

Скоро войниците се върнаха, качиха се на седлата и цялата група, състояща се от около дузина мъже, напусна Селинджър Хаус. Сърцето на Катрин заби силно. Очите й проследиха с трепет ездачите, които се отдалечаваха надолу по улицата, водеща към моста при Тауър. Внезапно Хок се обърна и впери поглед назад — не към къщата, а право към склада… право в нея.

Катрин се сви зад купчината отпадъци. Пулсът й препускаше като подивял жребец. Но Хок очевидно не бе я забелязал, защото не заповяда на хората си да се върнат и да я хванат.

Олюлявайки се, Катрин бавно се изправи и се огледа. Войниците вече не се виждаха. Тя пресече внимателно улицата, вдигнала качулката на главата си. Баща й, който все още стоеше на двора, втренчи поглед в нея.

После Джералд отиде до пазачите, които охраняваха портата на къщата и започна да им обяснява нещо, като ръкомахаше оживено и сочеше към изток, тоест, обратно на Катрин. Те кимнаха и тръгнаха с него към задната част на къщата. В същия мит Джералд й хвърли светкавичен поглед. Това беше сигнал. Тя събра цялата си смелост и се втурна бегом през портите точно в момента, когато Джералд и двамата пазачи свиваха зад оградата. Наоколо вече нямаше никой и Катрин прекоси двора, влезе в къщата и се свлече на пода в преддверието.

Не знаеше колко време е прекарала така — коленичила върху студените камъни, твърде слаба, за да помръдне дори едничък мускул. Следващото нещо, което си спомняше, бе баща й, също коленичил до нея.

— Кейти? Божичко, Кейти! Какво е станало с теб? — Пръстите му докоснаха мръсната й, изподрана буза.

Катрин се разплака и се хвърли в отворените му обятия. Джералд я залюля в прегръдките си, погали косите й и изслуша несвързания й, истеричен разказ за последните събития.

— Какво да правя, татко? Загубих детето си! Лиъм скоро ще бъде обесен! А сега изглежда, че и мен ме очаква същата съдба, защото се опитах да убия кралицата!

Джералд й помогна да се изправи и да се задържи на краката си.

— Трябва да помислим, детето ми, и то много внимателно. Но нещата не са толкова ужасни, колкото изглеждат. Не смятам, че всичко е загубено.

В гърдите на Катрин трепна искрица надежда. Трябваше да дойде при баща си още от самото начало. Джералд беше прочут герой; човек, способен да премести планини и дори изгнанието не бе в състояние да го промени. Тя сграбчи реверите на неговия избелял, покрит с кръпки жакет.

— Какво искаш да кажеш, татко? Какво имаш предвид?

Джералд се усмихна.

— Очевидно не си научила последните новини.

— Какви новини? — прошепна Катрин пребледняла.

— Твоят любим вече не е в Тауър, Кейти. Преди два дни Лиъм О’Нийл е успял да избяга от там. И „Морски кинжал“ е бил забелязан край брега на Есекс да плава на север, към Ирландия. — Той отново се усмихна. — Господарят на моретата е на свобода, Кейти. Лиъм О’Нийл е на свобода.

В този миг Катрин най-после загуби съзнание.