Кехлибареният бряг

16.

Резников сложи изящните си ръце на масата, сякаш предпочиташе да ги стисне около врата на Джейк.

— Какво каза? — попита руснакът.

Джейк небрежно сви рамене, но си личеше, че се готви за битка, ако се наложи.

— В това украшение има нещо, което не ми харесва.

— Обясни. Но не проверявай самия кехлибар, той е истински, без съмнение. Гарантирам.

— Не ме притеснява кехлибарът.

— Чудесно. Продължавай.

— Не съм специалист по история на изкуството — поде Джейк спокойно — но ми се струва, че има нещо нередно в изображението на крилата или каквото и да е онова нещо на женската фигура. Трудно е да се каже какво точно на такова малко пространство.

— Огледай го по-отблизо — после, сякаш току-що бе доловил ледения гняв в гласа си, Резников си наложи да се усмихне. — Ако обичаш…

Джейк взе кехлибара, постави го пред обектива на джобното си фенерче и включи светлината. Тя облиза повърхността на мъничката скулптура.

— Пукнатината не е голяма — промърмори той, загледан в мрежата от дребни пукнатинки, спускащи се по повърхността на кехлибара, които му придаваха характерен вид.

— Ако това късче е извадено от гроб, заключен в продължение на векове без достъп на кислород и слънчева светлина, пукнатината не би могла да се разраства — отбеляза Резников.

Джейк кимна, но очевидно не беше убеден. Той се наведе и в продължение на една безкрайна минута изучава украшението през лупата.

— Погледни този ръб — посочи той и се изправи. — Той е назъбен, а останалите са гладки, сякаш парчето е било счупено, след като релефът вече е бил изработен. А пукнатината е еднаква откъм назъбения и откъм гладкия си край.

— Може да е била счупена по време на погребалната церемония.

— Би могло.

— Но ти не мислиш така — погледна го Резников.

— Не. Мисля, че това е копие на истинското украшение, изпечено в пещ или в горещ пясък, за да наподобява естественото стареене от времето.

Резников взе фенерчето и украшението. Без да изчака да го помолят, Джейк му подаде лупата. Стаята потъна в тишина, докато руснакът стоеше приведен над кехлибара. Той заговори меко на своя език. Изражението на лицето му подсказваше, че едва ли шепне любовни сонети за украшението.

С мрачно изражение той пъхна кехлибара обратно в кутията. Небрежното му отношение показваше по-добре от всякакви думи, че мнението му за този предмет на изкуството е коренно променено.

— Както вече казах — опита се да се усмихне той, — аз съм просто добър. Ти си най-добрият.

В момента, в който той отвори малкия си куфар по-широко и посегна да извади друг предмет, вратата към главната зала на заведението се полюшна навътре.

На Джейк не му беше необходимо да обръща главата си натам, за да види Елън, която оглеждаше стаята. Въпреки че погледът й беше кратък, тя не пропусна нищо.

— О — възкликна тя, като си придаде вид на изненадана. — Извинете. Търсех другата стая и си помислих, че е зад тази врата. — Тя се усмихна вежливо и се оттегли.

Вратата след нея остана леко открехната.

Резников скочи, грабна един огромен стол и го пъхна под дръжката на вратата. После обезопаси вратата към алеята по същия начин. Едва тогава отвори друга кутия и я подаде на Джейк.

Сред бургундско червено кадифе лежеше украшение, блестящо в оттенъци на слоновата кост. Всъщност Онор смяташе, че това е слонова кост, докато Джейк не го пое с внимание, което проявяваше само към кехлибара — или към любовница. Беше докосвал и нея по същия начин, сякаш бе изградена от време и лунна светлина.

— Молитвена броеница — определи Джейк. — Декадентски тип. Вероятно от шестнадесети век. А може и да е по-стара. Мъниста от шлифован бял кехлибар с вградени борови иглички. Голяма рядкост. Десетките са разделени от златни филигранни мъниста. Прекрасен сребърен филигран. Може ли лупата?

Резников пусна стъклото в протегнатата ръка на Джейк. Той вдигна лупата към очите си и разгледа мънистата.

— Първо качество — изрече кратко след известно време. — Бих могъл да ги проверя с игла, но няма смисъл.

— Защо? — попита Онор.

— Ръбовете на кристалите и дупките в мънистата показват едва доловимото износване на украшението, точно както се очаква за камък от тази епоха. За разлика от истинския кехлибар имитацията не се изтрива така от самото движение по копринените, конци.

Джейк внимателно върна броеницата в кутията и се усмихна странно.

— Какво? — погледна го напрегнато Онор.

— Просто си мислех за кехлибара и човешкото съзнание — отвърна той. — Във всичките му разновидности и цветове първото приложение на кехлибара е било като талисман, средство за предпазване от дявола и възвеличаване на Бога. Собствениците на броеници като тази са били толкова горди с притежанията си, че някои закони през тринадесети и четиринадесети век са забранявали употребата на кехлибар за броеници, като са проповядвали, че обикновени навързани конци са съвсем достатъчни за набожните хора.

Онор погледна от показалеца на Джейк към полузатворените му очи, които блестяха в мъждивата светлина. Завладяваме я гласът му, дълбок и дрезгав, богат на спомени и емоции, изпълнен с естествения човешки копнеж по красота и изящество.

— Обзалагам се, че забраните не са просъществували дълго — вметна тя. — Хората винаги са използвали красотата, за да възвеличават боговете и собственото си съществуване.

— Да, така е — кимна той. — Търговията с кехлибар е започнала да процъфтява, след като жените, които събирали дърва за горене по бреговете на Балтийско море, открили, че морските камъни изгарят много по-лесно, отколкото дървото.

— Горили са кехлибар? — удиви се Онор.

— Не мога да го докажа, но съм сигурен, че е било така. Балтийският климат е студен, влажен и неприветлив. Никой не би могъл да запали огън във влажна гора, ако не пожертва нещо, което гори бързо и ароматно като кехлибара. Селяните и войниците в кехлибарените мини със сигурност са знаели този факт. По време на войните те са горили необработен кехлибар просто за да оцелеят.

— Господи! Представи си колко скъпоценни камъни трябва да са разрушени.

— Не, благодаря — рече Джейк сухо. — Предпочитам да мисля за жените, които са събирали дърва за горене и са разпределяли плячката, донесена вкъщи от мъжете. Обзалагам се, че именно тези жени са били първите, които са извайвали предмети от дърво и кехлибар. Произведенията им, изработени от дърво, са изгнивали и изчезвали след век или два. Произведенията от кехлибар са останали завинаги. Така че същите тези жени, които са горили кехлибар в домашните огнища, са и авторите на редки, необикновени предмети на изкуството от каменната ера, предмети, които са увековечили своите създатели, техните правнуци и тяхната уникална култура.

Онор си спомни какво й бе казвал Кайл за Джей — че е колекционер на произведения от каменната ера. Но Кайл бе пропуснал да спомене, че страстното влечение на Джейк към кехлибарените останки от древни култури бе следствие от интелектуалната му и емоционална същност, а не от алчност и жажда за притежание.

Резников извади друга кутия. Този път произведението изпъкваше сред кремава на цвят коприна. Самият кехлибар притежаваше дълбок канелен оттенък и бе лъчисто сияен по по-голямата част от четириинчовата си дължина. Част от единия му край бе оставена недокосната. Останалата част от предмета бе изваяна във формата на леко заострен, неправилен цилиндър, като по-дебелият му край се губеше в необработения кехлибар.

Онор се намръщи при вида на парчето. Формата му й бе болезнено позната. На местата, където беше полиран, имаше гъвкави жилки и интригуващи, потъмнени гънки, които я приканваха да прокара пръсти по всяка вдлъбнатинка. Тя тъкмо понечи да го направи, когато осъзна защо формата му й изглеждаше толкова позната.

Онор мигновено отдръпна пръстите си.

— Хайде — подкани я Джейк развеселен. — Няма да те ухапе.

— И това ли е фетиш за плодовитост? — попита тя сухо.

— Вероятно, не. На кехлибара винаги са били приписвани свръхестествени способности. Според балтийските легенди огърлиците от кехлибар са задушавали всеки, който е произнасял лъжа. Талисманите са били извайвани в различни форми, за да предпазват от болести, злополуки и лоши помисли. Вярвало се е, че кехлибарените фалоси като този са били най-мощните талисмани и са предпазвали собственика си от всеки източник на зло.

— Това нещо трябва да е плод на патриархална култура — разсъди Онор.

— Несъмнено. Повечето култури са били патриархални.

— Едва след като жените са ги научили на основните неща.

Джейк се усмихна.

— Дръж това, докато взема нещо.

Преди да успее да възрази, тя вече държеше кехлибарения фалос с размерите на човешка длан. След като вече бе вникнала в същността на този предмет, тя можеше да оцени, че е изработен едновременно фино и прецизно. Самият кехлибар пареше на пръстите й. Неведнъж бе забелязвала уникалното свойство на кехлибара да излъчва топлина при допир, но сега за пръв път се опари на него.

Онор не можеше да спре да мисли за евентуалните възможности да превърне древния талисман в предмет на декоративното изкуство. Например брошка. Или колие. Да, колие, закачено на ръчно изработена златна верижка, с дълги, елегантни висулки около фалоса, обгръщащи го с топлината на ковано злато…

— Изтрий го с това — помоли Джейк, без да откъсне погледа си от куфара. — Да видим дали ще се освежи с хартия и памук.

Като все още размишляваше над възможностите за дизайн, Онор взе хартишката, която й подаде Джейк, и енергично затърка гладката част на фалоса.

— Вече трябва да е достатъчно — каза той. — Сега памука.

Тя прокара притъпения, леко заоблен крайчец по малко парченце памук. Късчето се повдигна и се притисна към кехлибара като към страстен любовник.

— Има много статично електричество — отбеляза тя, като внимаваше гласа й да звучи безразлично.

— И някои пластмаси имат това свойство — рече Джейк, докато въртеше В ръцете си запалката и херметизирана кутийка с бутан. — Може ли да използвам иглата? — попита Резников.

— Щом трябва — разреши сухо руснакът. — Признавам, че изглежда обезпокоително.

— Нека аз да го направя — предложи Онор и погледна Джейк с широко отворени очи, в които се четеше злонамереност. — Ще бъда много внимателна, сякаш е истински.

Джейк я погледна накриво, докато нагряваше иглата със запалката. Когато металът се нагря достатъчно, той внимателно я допря до грапавия край на фигурката. След няколко секунди в ноздрите го удари сладникавата миризма на древна смола и слънчева светлина на възраст милиони години.

— Не е пластмаса — констатира лаконично. После извади лупата си, включи фенерчето и разгледа фалоса на силна светлина.

— Амброид — определи той след известно време. Забелязват се линиите и шуплите, прикрити за повърхностния наблюдател от налягането във формата, в която е изработена отливката.

— Още един фалшификат? — попита Онор.

— Според някои е фалшификат. Според други е просто усъвършенствана форма на кехлибара. Във всеки случай парчето не е древно. Техниката за създаване на големи късове кехлибар от дребни парченца е открита в края на деветнадесети век.

Джейк подаде парчето обратно на Резников, който го прибра. Онор изглеждаше замислена.

— От него щеше да стане прекрасно колие — каза тя. — Представи си колко сигурна и в безопасност щях да се чувствам.

— Вече си имаш кехлибарен фалос — каза Джейк. — Забрави ли? В безопасност си и отвътре, и отвън.

Тя се опита да сдържи руменината, която напираше по страните й.

— Не съм го тествала с нагорещена игла. Може и той да е имитация.

— Имай ми доверие. Истински е.

— Всички казват така.

Като се кикотеше безочливо, Резников постави на масата плитка кутия и отвори капака й.

Джейк се обърна към новия предмет. В кутията лежаха няколко парчета кехлибар, съединени в сложна и фина мозайка във формата на кралски герб. Няколко парчета липсваха.

— Кехлибар ли е? — попита Онор.

— Попитай ме след няколко минути — рече й Джейк. — Занимавай я, Петя. Кажи й за гинтерас.

— Това е стара литовска дума — започна веднага Резников. — Означава пазител или закрилник, но в частност се отнася за вид кехлибарен талисман, който се носи около врата. Джейк има такъв във формата на двуглав дракон. Китайска изработка. Древните китайци са вярвали, че кехлибарът е душата на мъртъв тигър.

В паметта на Онор проблесна нещо — полупрозрачно украшение с канелен цвят върху тъмната кожа на гърдите на Джейк. Беше го забелязала, когато будилникът й вдигна врява и той дотича почти гол до вратата и. Но не си спомняше да го е виждала последната нощ.

— Носиш ли го в момента? — попита тя Джейк.

— Да.

— А защо не го носеше последната нощ?

— По-късно ще говорим — отвърна той, без да откъсва поглед от кехлибара пред себе си.

Докато Джейк работеше, Резников разказа на Онор за кехлибара, който представляваше слънце в тъмнината на древната балтийска култура. Смятало се, че лекувал болести, че предпазвал тялото по време на война, че съпровождал душата в последното й пътешествие. Кехлибарът бил знакът на келтския бог на слънцето. Също за утаените сълзи на богинята Джуарат, която се влюбила в смъртен и това станало причина за неговата смърт и за нейното вечно страдание…

Кехлибар, винаги кехлибар, единственият камък, който е топъл на допир, единственият, който може да се дълбае с обикновен нож, единственият, който оживява, когато се потърка с кожа, единственият, който се носи в загадъчното лоно на океана. Кехлибарът, изграден от мистика и пророчества. Кехлибарът, пламтящият камък на човешките желания.

— Много хубаво — обади се Джейк, когато най-сетне вдигна поглед. — Чудесен пример за техническите умения на хората през осемнадесети век. И някой е устоял на изкушението да запълни липсващите парчета с доминикански кехлибар.

Резников се засмя меко.

— Все още не си ми простил за онази масичка, нали? Но това беше благородна грешка.

Джейк изръмжа.

— Иска ми се да съм видял цялата Кехлибарена стая — каза руснакът, като внимателно го наблюдаваше.

— Или поне един-единствен панел от нея. Казват, че да влезеш в нея е като да се преродиш в свят, изграден от слънчева светлина.

Инстинктите и интелектът на Джейк застанаха нащрек и по гърба му пробяга студена тръпка.

— Аз заставам на страната на тези, които смятат, че се е превърнала в прах — той отблъсна стола си, сякаш възнамеряваше да си тръгва.

— Не бързай толкова, приятелю — възпря го Резников. — Има и други неща, които очакват да се докоснеш до тях.

Джейк погледна Онор.

— Не би могъл да ме изведеш оттук дори и с кехлибарени коне — реагира тя мигновено. — Този кехлибар е фантастичен. Дизайнът на тези късове е като светлина за съзнанието ми.

Джейк й отправи усмивка, топла като самия кехлибар при допир. Тя му отвърна със същото, преди да успее да се сети за всичките причини да не го прави.

Резников извади дълга, плитка кутия, опакована с внимание, което биеше на очи. Самата кутия бе обвита с кожа и покрита с релефни златни украшения. Пантите и закопчалката бяха обковани с масивно злато. Отвътре бе облицована с тъмно на цвят, тежко кадифе. В осем неравни отделения се намираха кехлибарените изделия, които изглеждаха твърде прости, почти примитивни в сравнение с вида на самата кутия.

Джейк подсвирна.

— Колко хора си убил за това съкровище?

— Ах, Джейкъб, шегуваш се както винаги, да?

— Не и този път.

— Тогава ще бъдеш доволен да узнаеш, че не се е проливала човешка кръв — рече спокойно руснакът.

— Щях да съм доволен, ако ти бях повярвал.

— Това е самата истина.

— Значи някой е умрял от естествена смърт — промърмори Джейк, без да изглежда убеден. — Сигурно си измъкнал тези парчета от ръцете на мъртвия колекционер. Или от пазача на някой музей. Никой не би се разделил доброволно с тези предмети на изкуството… ако са истински.

— Нали затова си тук. Да прецениш дали са оригинални.

Без да каже и дума, Джейк се приведе над кутията. Промяната в него бе очевидна за Онор. Когато държеше останалите парчета кехлибар, той беше напрегнат, заинтригуван и възхитен. Сега беше напълно погълнат. Излъчваше такова напрежение, каквото бе видяла у него само веднъж досега — предишната нощ, когато й бе показал толкова много за природата на чувствата и страстта.

Първото парче кехлибар приличаше на малка, захабена глава на брадва, изработена от бледо масло. Когато Джейк го докосна нежно и питащо с връхчетата на пръстите си, Онор усети как през нея премина нова вълна на жажда и страст. Тя сдържа дъха си, без дори да го усеща. Наблюдаваше го как прокарва чувствителните връхчета на пръстите си по миниатюрната брадвичка, сякаш бе сляп и разчиташе текст с релефни букви.

— Невероятно гладко — избъбри той след известно време. — Декоративните дупчици по него сякаш са били полирани, след като е било изработено.

— И то ли е фетиш? — попита Онор.

— В известен смисъл — кимна Джейк. — Вярвало се е, че кехлибарът е дарявал притежателя си с безсмъртие. Неолитните общества понякога са погребвал членовете си с изделия от кехлибар. Вероятно кехлибарената брадва е била ценен дар за мъртвия.

Резников кимна, но не каза нищо. Той наблюдаваше по-скоро Джейк, отколкото кехлибара.

Джейк премести ръката си и прокара палец по повърхността на предмета с добре премерена сила. Както и бе очаквал, нокътят му не остави следа.

— Няма да го тествам с нагорещена игла — каза той.

— Това означава ли, че е истински? — попита Онор.

— Не знам. Но ако е, би било престъпление да оставя следи по него.

— Задънена улица? — запита тя.

— Не.

Джейк внимателно върна брадвата обратно в кутията. После се обърна към куфара си и започна да вади от него разни неща. Когато приключи, пред него стояха няколко добре запечатани бурканчета. Всяко от тях имаше размерите на голяма чаша за кафе и бе частично напълнено с някаква прозрачна течност. Той отвинти капака на едното бурканче, взе малката брадвичка и я потопи в него. Кехлибарът потъна до дъното на контейнера.

— Каква е тази течност? — попита Онор.

— Дестилирана вода.

Джейк извади парчето, подсуши го внимателно и отвинти капачката на второто бурканче. Въпреки че течността изглеждаше същата, брадвичката се носеше по нея като тънко, непрозрачно ледено късче.

— А какво има в този буркан? — погледна го с разширени очи Онор.

— Солена вода с фиксирано ниво на соленост от едно цяло и пет стотни — поясни Джейк, без да откъсва погледа си от брадвичката. — Ако това беше прозрачен, а не матов кехлибар, щях да използвам третото бурканче. Там има вода с по-високо съдържание на сол. — Той вдигна брадвичката и внимателно я подсуши. — Чистият кехлибар е по-плътен от замъгления, защото облачетата се причиняват от мънички въздушни мехурчета.

Джейк върна брадвичката в претенциозната кутия и избра друг кехлибар. Онор почувства нарастващото му вълнение по погледа и напрегнатата извивка на устните му. Промяната беше толкова неуловима, че тя едва ли би я забелязала, ако през изминалата нощ не бе имала възможността да надникне в бездната от емоции, които този мъж умело прикриваше зад гъстата си брада и безразличното изражение.

Тя погледна Резников и се запита дали бе видял нещо различно. Дори и да беше, с нищо не го показа. Руснакът наблюдаваше Джейк, както рибар наблюдава захапана въдица, която изчезва под водната повърхност — едновременно с несигурност и надежда.

Джейк взе друг предмет от кутията. Фигурата изобразяваше кон. Беше около четири инча широк и три инча висок.

Въпреки че беше грубо изработен според съвременните стандарти, конят излъчваше необикновена сила. От гъстата му грива по късия гръбнак чак до набитите му хълбоци се спускаше поредица от дупчици, наподобяващи татуировки. Краката му бяха разположени близко един до друг. Фигурката беше наклонена и изглеждаше съвършено погълната от вътрешните си изживявания.

— Прилича на един от онези древни коне, които току-що са открили бесния бяг в Непал или Тибет — каза Онор.

— Вероятно е изработен по модел именно на онези коне — кимна й Джейк. — Преди седем хиляди години не са били такава рядкост като в днешно време.

— Седем хиляди години? — възкликна тя озадачена.

— Най-малко.

Тя се наведе и се вгледа по-внимателно в дребничкия предмет. Изглеждаше така, сякаш бе изваян от слонова кост. Но начинът, по който Джейк го държеше, подсказваше, че според него е кехлибар. Той внимателно го спусна в бурканчето с течност. Статуетката се носеше по водата, както бе правила и предишната.

— Кехлибар — възкликна тя.

Никой от двамата мъже не реагира. Нежното полюшване на коня по солената вода сякаш казваше всичко необходимо.

Джейк безмълвно изваждаше от кутията къс след къс. Всеки от тях бе достатъчно малък, за да се побере в контейнерчето. При никой от тях инстинктите му не сигнализираха, че стойността му е по-малка, отколкото изглеждаше.

Осмият кехлибар, което той разгледа, представляваше примитивна статуетка на човек. Беше около пет инча висока, два инча широка и очевидно бе счупена под коленете преди толкова много време, че белегът се сливаше с цялото. Чертите на лицето бяха слабо загатнати — хлътнали, мрачни очи, правилен, волеви нос. Устата или се беше изтъркала с времето, или просто авторът бе решил, че е твърде незначителна подробност, за да й обръща внимание. На местата, където трябваше да се намират подмишниците, бяха издълбани малки дупчици.

— Може да е колие, или символ на власт, или фетиш, който е висял на вратата на пещерата, за да предпазва семейството вътре — поясни Джейк. После добави меко: — Много, много хубаво нещо…

— Някои от другите са изваяни по-внимателно — отбеляза Резников.

— И поради това силата им е по-незначителна. — Джейк претегли предмета в ръката си. — Изглежда така, сякаш авторът му не е искал да прави манекена прекалено истински от страх пред онова, което би могло да се случи. Хората от каменната ера не са гледали на живота като нас — като на директен път към смъртта. Подозирам, че те са познавали много видове живот и различни нива на смъртта.

Джейк остави статуетката, без да я тества по никакъв начин, освен че я претегли на ръка и прокара пръсти по повърхността й.

— Истински ли е? — попита Онор.

— Така изглежда и така го чувствам. Освен това не се одраска от нокътя ми. Във всеки случай прекалено с голям за контейнерите, които съм донесъл.

— Ами горещата игла? — попита тя.

— Прехапи си езика — в следващия момент той вдигна поглед, от статуетката и бавно й се усмихна. — По-добре изчакай. Аз ще го направя вместо теб след малко.

— Нямам търпение.

Думите й явно не го засегнаха по начина, който Онор бе предвидила. В усмивката на Джейк имаше нещо, което би могло да обезоръжи и танк. За нейно съжаление тя бе изградена от далеч по-мек материал от бронирана ризница.

— Прекрасно е — въздъхна Джейк и докосна статуетката в кутията. — Продукт на съвършено умение, предмет на изкуството и скъпоценен камък едновременно. Абсолютно безценен.

— Всичко си има цена — възрази Резников. Въпреки че не каза нищо повече, отношението му недвусмислени показваше, че включва и Джейк в предметите за продан.

Онор сдържа дъха си в очакване Джейк да се вкопчи в гърлото на Резников. Вместо това той само се усмихна. Това не беше усмивката, която караше жените да се чувстват развълнувани и трепетни.

— Слушам — обяви лаконично Джейк, като в същото време подреждаше малкия си куфар.

— Ако се съгласиш да работиш с мен, Имърджинг ресурсис отново ще бъде добре дошла в страните от Руската федерация.

Ръцете на Джейк замръзнаха за момент, но не повече. Това бе единствената реакция на предложението, за което можеше само да мечтае — премахването на неговата компания от черния списък на Русия.

— Когато приключиш успешно със задачата — продължи Резников, — ще станеш единственият представител на балтийския кехлибар в целия свят, както суров, така и преработен. Ако пожелаеш, всяко късче кехлибар, принадлежащо на Руската федерация, ще минава през ръцете ти.

Онор си пое дълбоко дъх при предложението, отправено от Резников към човек, който обичаше кехлибара повече от всичко друго на света. Когато тя погледна към Джейк, той затваряше куфара, сякаш не бе чул нищо интересно.

— Без значение дали ще успееш напълно да изпълниш задачата си — добави руснакът, — ще получиш сто кехлибарени статуетки, чието качество се равнява на тези, които оцени като оригинални тази вечер. Ще можеш да си ги избереш сам сред четиристотин музейни експоната.

За момент Джейк отвори широко очи, после ги присви.

— Значи ти все още работиш за руското правителство.

— Има ли някакво значение? Без значение кой е моят работодател, качеството на твоето заплащане ще бъде подсигурено от собствената ти експертна оценка.

Тишина. После Джейк попита:

— Какво трябва да направя?

— Да откриеш панела от Кехлибарената стая, който Кайл е откраднал, за да…

— Брат ми не е откраднал нищо!

Резников погледна безочливо Онор и й отправи усмивка, която беше не по-дълбока от емайла на зъбите му.

— Разбира се. Простете ми. Ще формулирам молбата си по друг начин. — Той отново погледна Джейк. — Открий панела от Кехлибарената стая, който е бил скрит в пратката, която Кайл Донован е съпровождал от Калининград към Русия. Предполага се, че панелът е мостра за продажбата на цялата Кехлибарена стая. Мисля, че като начална цена за наддаването се споменаваше цифрата от шестдесет милиона долара.

Онор издаде звук на изненада.

— Какво те кара да мислиш, че аз не съм откраднал панела и не съм насочил подозренията към Кайл? — попита Джейк невъзмутимо.

— Ти? — руснакът се засмя. — Ти си честен до безумие. А дори и да не е чак така, не е в твой стил да предадеш приятел.

Убедеността на Резников вбесяваше Онор.

— Откога познавате Джейк?

— От много години, едновременно като съюзник и, как да го кажа, съперник. Имам личен опит по отношение на неговата неспособност да предаде приятелите си — той отново се обърна към Джейк. — Какво ще кажеш?

— Чии интереси представляваш? — попита Джейк.

— Кехлибарът, който ще получиш, не е опръскан с кръв. Всяко едно от тези късчета е било изкопано от лагуните при полуостров Самланд.

— Наскоро ли?

— Не. Много музеи са дарявали произведения на собственика на тази кутия.

— Дарявали, а? Много мило от тяхна страна.

— Някога Съветската империя беше обширна и богата — Резников сви рамене. — Сега е по-малка и победна.

— Случва се.

Джейк остана още миг загледан в невероятните предмети на изкуството, сътворени с обич и благоговение от човешка ръка преди много, много векове. После бавно се протегна, затвори капака на кутията и заключи златната й закопчалка.

— Не, Петя, благодаря. За съжаление в момента работя за един приятел.

Резников застина неподвижен.

— Не мога да повярвам, че си част от схемата на Кайл Донован.

— Не съм.

— Тогава защо отказваш да работиш с мен? Нашите страни вече не са врагове.

— Това няма нищо общо с политиката — голямата ръка на Джейк обгърна Онор. Той вдигна студените й пръсти към устните си. — Работя за госпожица Донован. Ние сме… много добри приятели.

Тя не можа да прикрие тръпката, предизвикана от горещия му дъх по кожата й. Не успя да скрие и облекчението си.

До този момент Онор не беше подозирала колко самотна щеше да се чувства, ако Джейк я оставеше да издирва Кайл сама.

— Не е нужно да ми отговаряш тази вечер — изрече Резников през стиснати устни. — Помисли си един ден. Не позволявай твърдоглавието ти да надвие здравия разум, Джейкъб. Не си достатъчно силен, за да притежаваш Кехлибарената стая.

— Аз не я искам.

Един безкрайно продължителен миг руснакът остана загледан в Джейк, после кимна. Беше му повярвал.

— В такъв случай имам алтернативно предложение — продължи Резников вече спокойно. — Заведи хубавата си приятелка в Париж, Лондон или Рим на мои разноски. Останете поне един месец. — Той преднамерено отвори кутията още веднъж. — Без значение какво решение ще вземеш след този месец, задръж това като незначителен символ на нашето приятелство.

Обгърнат от сенки, древният кехлибар излъчваше тайнственост, безвремие и загатваше за копнежите на хора, мъртви отпреди хиляди години.

Джейк стана и дръпна Онор със себе си.

— Утре решението ми няма да е по-различно. Не се продавам и няма да почивам. Разбираш ли?

Резников кимна бавно.

— А ти, Дж. Джейкъб Малори, ти разбираш ли?

— Можеш да заложиш живота си на това. Кажи довиждане, Онор.

Джейк й подаде куфара, хвана ръката й с лявата си ръка и се насочи към задната врата.

— Когато промениш решението си — натърти Резников, — можеш да ме откриеш в хотел Ана Кортис.

— Няма да променя решението си.

— Вярвам, че ще го направиш. Работодателите ми могат да бъдат много убедителни.

Джейк изрита стола изпод дръжката на вратата и дръпна Онор на алеята отвън. Тя не беше осъзнала, че той държи пистолет в дясната си ръка, докато не я пусна, извади ключовете за пикапа от джоба си и ги хвърли към нея.

— Ти ще караш.

За пръв път тя не му се противопостави.