Клуб „Ковчег“

Глава 7. Танц със Смъртта

Когато с Александър пристигнахме пред Клуб Ковчег мотоциклета на Финикс вече бе паркиран на ВИП мястото.

— Уоу, готин мотор — отбеляза Александър, докато минавахме покрай него. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че е готин, но не е и наполовина толкова готин, колкото си ти — отвърнах, стиснала ръката му, докато продължавахме да крачим заедно с процесията от посетители.

Представих си как Финикс се носи по дансинга като кралска особа, докато ние с гаджето ми седим на опашка.

Но къде другаде бих предпочела да бъда? Нали Александър бе до мен, а скоро и мечтата ми щеше да се осъществи. Тази нощ щеше да е запомняща се.

И все пак, не можех да възпра ума си от блуждаещите мисли. Александър, в край на краищата, си бе вампир. Можеше да вземе ключ или доживотна членска карта за Тъмницата в мига, в който покажеше зъбите си. Но ако споменях на Александър, че вече съм била там, той щеше да се разгневи. Щеше да разбере, че съм била в подземния клуб и ако му кажех, че съм видяла Джагър. Доколкото Александър знаеше, Джагър се бе върнал в Румъния, така както той вероятно бе казал на Джагър, че ще се върне в Дулсвил. Не беше редно аз да издавам истинското им местоположение. Причиних достатъчно проблеми на Александър в миналото — бях отвела Джагър от Хипстървил право при Александър. Но пък щеше да е трудно да държа черните си устни затворени.

С Александър гордо преминахме през входа на Клуб Ковчег, ръка за ръка, като истински звезди. Бяхме така свикнали да сме аутсайдери, че ни бе приятно най-накрая да влезем на място, където всички останали изглеждат като нас.

Докато стоях под безжизнените манекени с гаджето ми вампир, усетих как оптимизма ме залива. Музиката бе дори по-завладяваща от тази предната вечер. Но този път купонджиите не бяха фокусирани само върху себе си. Всъщност, момичетата гледаха доста влюбено гаджето ми! От начало го помислих за забавно, все едно бях пристигнала под ръка с някоя рок звезда. Но след няколко минути на разголване на деколтета и показване на мини поли отправени специално за него, започнах да ревнувам. Не забелязваха ли, че аз съм с него? Няколко момчета огледаха и мен, но всяко момиче, покрай което минехме зяпваше Александър сякаш е Крис Ейнджъл10 практикуващ магия.

Най-сетне довлачих Александър до бара:

— Забеляза ли това?

— Да забележа кое? — попита наивно.

— Момичетата?

— Какви момичета?

— Ехо-о-о! Ти се притесняваше да ме доведеш тук, но след всичко, което видях току-що май аз трябваше да съм тази, която да се притеснява.

— Не знам за какво говориш — каза напълно сериозен.

— На всички момичета тук им потекоха лигите като те видяха!

Александър се изчерви, а после се засмя леко.

— Е, но има само едно момиче, с което да съм тук и то седи точно тук — каза той.

Барманката, груба на вид жена, която се бе появила с поръчана от някой бира, ни попита за нашата поръчка.

С Александър си избрахме Гилотината.

Александър изглеждаше като ангел на фона на неоновите надгробни плочи, докато нежните му чувствени очи гледаха право в моите. Изглеждаше по-щастлив от всякога, сякаш това бе мястото, където най-много искаше да бъде — тук в този клуб с мен. Уви покровителствено ръце около мен, заключвайки пръсти. Все още чувствах силната болка от самотата, която изпитваше Александър. Той бе прекарал толкова много време в таванската си стаичка, сам, където и да бе Дулсвил или Хипстървил, единствената му неотлъчна компания бе зловещият му и все пак грижовен иконом. Бях развълнувана, че ще сега стана част от нощният живот на Александър.

Разбира се, пак не можех да се възпра от мисли за това какво ли става сега долу в Тъмницата. Дали присъединяваха нов член? От къде ли бяха всички? Дали Финикс и Джагър сега се биеха? Умирах да кажа на Александър за подземния клуб, но място пълно с кръвожадни вампири бе точно това, което бе оставил зад себе си в Румъния. Той бе далеч по-щастлив в среда, където смъртни се обличат като вампири, отколкото в такава, където вампири се обличат като смъртни. Пък и дори да исках не бях сигурна, че мога отново да намеря вратата в форма на ковчег.

— Изглеждаш ми разсеяна — забеляза Александър.

— Всъщност, просто си мислех за теб.

— Е, не е нужно да си мислиш за мен, аз съм точно тук до теб — наведе се към мен и ми подари една целувка, която изпрати тръпка чак до върховете на ботушите ми.

После остави питиетата ни на бара, пое ръката ми и ме поведе към дансинга.

През следващият един час танцувахме, мятахме се и се целувахме, забравяйки за малко всички различия между смъртни и безсмъртни.

Докато DJ-я преплиташе края на една песен с началото на друга, аз поспрях за момент да си поема дъх. Изтягайки шия, забелязах един познат горе на балкона, седящ на канапе във формата на ковчег, докато един свещник пред него осветяваше призрачно бялата му коса и кървавочервените й връхчета.

Грабнах ръката на Александър и го поведох към другия край на дансинга, извън зрителното поле на балкона. Не исках Джагър да се раздрънка пред Александър, че ме е видял в Тъмницата. Исках да му кажа сама.

— Защо ме доведе тук?

— Помислих си, че ще е по-весело, ако сме на по-прикрито място.

— Но тук е претъпкано, едва мога да дишам. Защо не отидем ей там и да си починем — предложи, сочейки ми канапетата, намиращи се точно от другата страна на дансинга.

— Няма нужда…

— Изглеждаш ми уморена. Няма проблем да седнем да малко и да починем — издърпвайки ме изпод надвисналият балкон над нас.

Александър пое към центъра на дансинга, който бе с прекрасна гледка към балкона.

— Не — казах, теглейки на другата страна.

— Какво има?

— Искам да поседна.

— Но креслата са ей там.

Александър вдигна объркан поглед към мен. Ако му кажех, че Джагър е в града, той щеше да остане за по-дълго в Хипстървил. Щях да го принудя да остане за по-дълго, може би дори от мистериозното нещо, което го задържаше тук сега.

— Хайде — каза. — Да вървим.

Но това, са което ме бе грижа повече, бе безопасността на Александър. Въпреки че с Джагър се бяха помирили, не бях сигурна как Джагър може да реагира щом ни види в клуба.

— Току-що видях… — започнах. — Мисля си, че видях…

— Видяла си какво?

— Току-що видях Джагър!

Александър застина.

— Тук, в клуба?

Кимнах.

— Когато посетих Хипстървил преди няколко месеца се натъкнах на него на балкона, тъкмо когато си мислех, че Ромео ме води при теб. Точно там е и сега Джагър.

— И какво ли прави там горе? — попита той.

— Страхувах се, че ако ти кажа, че Джагър е там ти никога повече няма да се върнеш в Дулсвил. Но ако те види да танцуваш тук, докато си мисли, че си напуснал града, не се знае какво може да стане.

Александър ме отведе пак към мястото под балкона и се облегна на един от стълбовете му.

— Няма такъв проблем — каза, отмятайки влажната коса от лицето ми. — Ще се върна в Дулсвил независимо дали Джагър е тук или в Румъния.

Лицето ми светна:

— Наистина ли?

— Имаш думата ми.

Обгърнах го с ръце, пръстите ми се заключиха около тениската му, и го целунах с всичка сила. После се вгледах в тъмните му очи. Може би беше време да кажа на Александър за истинския Клуб Ковчег.

— Трябва да ти кажа нещо.

— И аз. Бих се радвал Джагър да не разбира, че съм тук.

— Но след всичко, което направи за семейството му. Поне може да те почерпи с питие. А и наистина трябва да ти…

— Нека не предизвикваме съдбата. Най-добре е да си мисли, че съм се върнал пак в Дулсвил.

— Ъъъ… добре.

— А сега, какво щеше да ми казваш?

— Време е за още един танц.