Кой би повярвал

Глава 1

Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, което ясно се открояваше сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, наводнили улиците на Долен Манхатън. Късо постриганата му черна коса, макар и чиста, се виеше на непокорни къдри и стърчеше изпод ръба на скъсана филцова шапка. Закърпена риза, разкопчана на врата, вероятно поради ранната юлска жега, покриваше тесните му крехки рамене, а колан от естествена кожа придържаше мръсни, прекалено големи панталони. Момчето беше обуто с черни ботуши, които изглеждаха гигантски на тънките му крака. Под мишницата си стискаше продълговат вързоп.

Търговецът се облегна върху ръчната си количка, на която бяха наредени тави, пълни със сладкиши и изгледа момчето, което си пробиваше път през тълпата, сякаш бе престъпник готов да се скрие. Старецът често забелязваше това, което се изплъзваше от погледа на другите и нещо в това хлапе привлече вниманието му.

— Ей, ти ragazzo1, имам сладкиши за теб. Въздушни, като целувката на ангел. Vieni qui2!

Момчето обърна глава и погледна с копнеж към пресните сладкиши, които жената на търговеца, приготвяше всеки ден. Продавачът почти чуваше, как брои на ум монетите, скрити във вързопа, който старателно притискаше към себе си.

— Ела ragazzo, няма да ти взема нито цент. Подарък за теб — рече той и му протегна голям ябълков сладкиш. — Подарък от един стар човек, за новопристигналия в един от най-значимите градове по света.

Момчето заби предизвикателно палец в колана на панталоните си и приближи към количката.

— За бога. Какво ви кара да си мислите, че съм нов тук?

Акцентът му, силен, като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, бе твърде ясен и старецът побърза да скрие усмивката си.

— Може би е само едно глупаво предположение?

Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв картон.

— Нищо подобно не съм казал. Може и да е така, а може и да не е — то протегна мръсен пръст по посока на сладкиша: — Колко искате за това?

— Казах ти, че е подарък.

Хлапето помисли, след това кимна и протегна ръка.

— Сърдечно ви благодаря.

Едва бе поело сладкиша, когато до количката приближиха двама бизнесмени, облечени в рединготи и цилиндри. Пренебрежителният поглед на момчето се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците им, сгънатите чадъри и излъсканите им черни обувки.

— Проклети глупави янки — промърмори то.

Мъжете, ангажирани в разговора си, не чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи:

— Май моят град не е подходящо място за тебе, нали? Минаха само три месеца откакто войната свърши. Президентът ни е мъртъв и страстите още са разгорещени.

Момчето седна на ръба на бордюра, за да си изяде сладкиша.

— Не уважавам кой знае колко вашия мистър Линкълн. Мисля, че е инфантилен.

— Инфантилен? Madre di Dio3! Какво означава това?

— Глупав, като малко дете.

— И от къде едно момче, като теб е научило такава дума?

Момчето засенчи с длан лицето си от следобедното слънце и погледна стареца с присвити очи.

— От книгите — те са моето призвание! Научих тази дума от мистър Ралф Уолдо Емерсън. Аз съм му голям почитател — и то деликатно отхапа от крайчето на сладкиша. — Естествено, не знаех, че е бил янки, когато започнах да чета есетата му. Полудях като скункска пикня, когато разбрах. Но тогава вече беше прекалено късно. Бях му станал ревностен последовател.

— Този мистър Емерсън, какво толкова специално е казал?

Парченце ябълка беше залепнало за мръсния пръст на момчето и то го облиза с език.

— Той говори за характера и самоувереността. Мисля, че увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?

— Вярата в Бог. Това е най-важното.

— Вече не вярвам много в Бог, нито в Исус дори. Преди вярвах, но през последните няколко години станах свидетел на твърде много. Видях, как янките колеха добитъка и палеха хамбарите ни. Видях ги как застреляха кучето ми Фъргис. Как мисис Люис Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Това ме състари.

Уличният търговец се вгледа по-внимателно в момчето. Малко лице с формата на сърце и чипо носле. Щеше да е грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.

— На колко години си, ragazzo? Единадесет? Дванадесет?

Предпазливост се промъкна в очите на хлапето и те станаха изненадващо тъмно виолетови.

— Достатъчно голям, предполагам.

— Къде са родителите ти?

— Майка ми е починала, когато съм се родил. Баща ми умря в битката при Шайло4 преди три години.

— А ти, ragazzo? Защо си дошъл тук в Ню Йорк, в моя град?

Момчето натъпка последния залък в устата си, пъхна вързопа под мишница и се изправи.

— Трябва да защитя нещо, което е мое. Благодаря много за сладкиша. Беше истинско удоволствие да се запозная с вас — понечи да тръгне, после се поколеба: — И между другото… аз не съм момче. Името ми е Кит.

Докато Кит се придвижваше към площад „Вашингтон“, следвайки указанията на една дама от ферибота, реши, че бе постъпила глупаво казвайки истинското си име на стареца. Човек, готов на убийство, трябваше да остане незабележим. Всъщност нямаше да бъде убийство. Щеше да бъде правосъдие, въпреки че, ако я хванеха, съдилищата на янките, едва ли щяха да го възприемат по този начин. Беше по-добре да не знаят, че Катрин Луиз Уестън от плантацията „Райзън Глори“, разположена в близост до Ръдърфорд, Южна Каролина, се е намирала някога в пределите на проклетия им град.

Тя се вкопчи по-плътно в пакета, в който беше скрит шест зарядния барабанен армейски револвер, принадлежал някога на баща й, обратен билет за влака до Чарлстън, първия том на есетата на Емерсън, дрехи за преобличане и парите, които й бяха необходими, докато се намираше тук. Искаше й се да приключи с всичко още днес и да се върне у дома, но се нуждаеше от време, за да проучи навиците на онова копеле янки. Да го убие, беше само половината работа, другата половина бе да не я хванат.

До сега Чарлстън бе най-големия град, който бе посещавала, но Ню Йорк бе много по-различен. Докато се движеше по шумните оживени улици, Кит бе принудена да признае, че и тук имаше прекрасни забележителности. Красиви църкви, елегантни хотели, търговски центрове с големи мраморни предверия. Ала горчивината й пречеше да се наслаждава на чудесната гледка. Градът изглеждаше недокоснат от войната, която бе унищожила и разорила Юга. Ако Господ съществуваше, Кит горещо се надяваше, той да прати душата на Уилям Т. Шърман5 да гори в ада.

Загледана в латерната, не обърна внимание накъде върви и се блъсна в пешеходец бързащ към дома си.

— Хей, момче! Внимавай!

— Ти внимавай! — изръмжа тя. — И не съм момче!

Но мъжът вече бе изчезнал зад ъгъла.

Всички ли бяха слепи? От деня, в който напусна Чарлстън, хората я бъркаха с момче. Не й харесваше, но може би така беше по-добре. Момче, скитащо се само, не изглеждаше толкова подозрително, колкото момиче. Хората у дома никога не я бъркаха. Разбира се, всички те я познаваха от деня, в който се бе родила и знаеха, че не понасяше никакви момичешки дрънкулки.

Само ако всичко не се бе променило толкова бързо. Южна Каролина. Ръдърфорд. „Райзън Глори“. Дори самата тя. Старецът я бе взел за дете, но тя не беше. Бе навършила осемнадесет години, което я правеше жена. Това бе нещо, което тялото не й позволяваше да забрави, но умът й отказваше да приеме. Винаги й се бе струвало грешка, че се е родила момиче и като кон, който се намира пред висока ограда, реши да се заинати.

Забеляза пред себе си полицай и се мушна сред група работници, които носеха кутии с инструменти. Въпреки сладкиша, които изяде, все още бе гладна и уморена. Ако можеше точно сега да се върне в „Райзън Глори“, щеше да се покачи на едно от прасковените дървета в овощната градина, да отиде на риболов, или да поговори със Софрония в кухнята.

Кит стисна с длан парчето хартия в джоба си, за да се увери, че то бе все още там, макар адреса написан на него да се бе запечатал завинаги в паметта й. Преди да намери място, където да пренощува, трябваше да открие тази къща. Може би щеше да зърне и човека, който застрашаваше всичко, което обичаше. После щеше да е готова да направи това, което не се бе удало на нито един войник от армията на Конфедерацията. Щеше да извади пистолета си и да убие майор Байрън Натаниел Кейн.

Байрън Кейн бе изключително красив мъж със светло кестеняви коси, правилен нос и сребристо-сиви очи, които придаваха на лицето му опасен израз, като на човек, живеещ на ръба. Освен това бе отегчен. Въпреки че Дора ван Нес бе красива и винаги готова за сексуални приключения, той съжали, че я бе поканил на вечеря. Днес не бе в настроение да слуша бърборенето й. Знаеше, че е готова за любовна схватка, но преднамерено се бавеше над брендито си. Винаги взимаше жените според своите условия, а не според техните, а и отлежалото бренди изискваше да се оцени по достойнство.

Бившият собственик на къщата бе създал отлична винена изба, чието съдържание, заедно с дома, бе преминала във владение на Кейн благодарение на неговите железни нерви и чифт попове. Той извади тънка пура от дървената кутия, която икономката бе оставила за него на масата, подряза крайчето й и я запали. След няколко часа го очакваха в един от най-добрите клубове в Ню Йорк, където със сигурност щеше да има игра на покер с високи залози. Но преди това щеше да се наслади на прелестите на Дора.

Когато се облегна назад в стола си, видя погледа й, съсредоточен в белега, който обезобразяваше горната страна на дясната му длан — един от многото, които бе получил по време на войната, неизменно възбуждащи любовницата му.

— Мисля, че не чу и една дума от това, което казах тази вечер, Байрън — кокетно се усмихна Дора и облиза с език устните си.

Кейн знаеше, че жените го считат за красив, но проявяваше слаб интерес към външния си вид и не се гордееше с него. Начинът, по който изглеждаше лицето му не беше негова заслуга. Беше наследство от слабохарактерния му баща и майка, която разтваряше краката си за всеки, който я удостоеше с мимолетно внимание.

Бе на четиринадесет, когато за първи път забеляза погледите, които му хвърляха жените, и се наслаждаваше на вниманието им. Но сега, след дванадесет години, бе имал прекалено много жени и беше преситен от тях.

— Разбира се, че чух. Изтъкна ми стотици причини, поради които трябва да работя за баща ти.

— Той е много влиятелен човек.

— Вече си имам работа.

— Наистина Байрън, това едва ли е работа. Това е социална дейност.

Изгледа я с безразличен поглед.

— Грешиш. Хазартът е начин да изкарвам прехраната си.

— Но…

— Избирай: или отиваме горе, или те изпращам до вас. Не искам да те задържам прекалено дълго.

Тя скочи на мига и съвсем скоро бяха в леглото му. Докато стискаше пълните й, налети гърди в ръцете си, той се чудеше, защо това не му доставя познатото удоволствие.

— Направи така, че да ме заболи — прошепна тя. — Само мъничко.

Кейн бе уморен да наранява, уморен от болката, от която не можеше да избяга, въпреки че войната беше свършила, раните така и не зараснаха. Устата му се изкриви цинично.

— Всичко, което пожелае дамата.

По-късно, когато отново бе сам, облечен за вечеря, той се разхождаше из стаите на дома, спечелен с помощта на чифт попове. Нещо в обстановката му напомняше на жилището, в което се бе родил и израснал.

Беше на десет, когато майка му избяга и го остави с баща, обременен с дългове, в едно мрачно филаделфийско имение, което постепенно се рушеше от небрежност и липсата на пари. Три години по-късно, баща му умря и дамите от благотворителния комитет дойдоха, за да го отведат в сиропиталище. В същата нощ той избяга. Без да има ясна цел, само знаеше посоката. На Запад.

Следващите десет години изкара придвижвайки се от един град в друг, като се захващаше с различни неща: от пастир на говеда премина на работник, полагащ железопътни релси, и търсач на злато, докато не разбра, че може да намери повече скъпоценен метал на масата за карти, отколкото в реките. По онова време Западът бе нова земя, която се нуждаеше от образовани хора, но той не посмя да признае на никой, че може да чете.

Жените се влюбваха в красивия юноша, чиито изваяни черти и студени сиви очи обещаваха хиляди тайни и неизказани удоволствия. Но на нито една не се отдаде да разтопи леда, сковаващ душата му. При него липсваха нежните чувства, които се вкореняват от най-ранно детство и разцъфват в детето, познало любовта. Самият Кейн не знаеше, дали бяха мъртви завинаги или просто бе прекалено студен. Не знаеше и не искаше да разбере.

Когато войната избухна, за пръв път от дванадесет години той пресече Мисисипи в обратна посока и се записа в армията. Но не за да помогне да се запази Съюза, а защото бе човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към упоритите войски на Грант6 и заслужи одобрението на генерала при щурмуването на форт Хенри. По времето, когато достигнаха Шайло, той вече бе член на щаба на Грант. Успя на два пъти да избегне смъртта: веднъж в битката при Виксбърг7, и четири месеца по-късно при Чатануга8, при атаката на Мисионари Ридж9, която отвори на войските на Шърман, пътя към морето.

Вестниците започнаха да пишат за Байрън Кейн, провъзгласявайки го за „Герой на Мисионари Ридж“ и възхваляваха неговата смелост и патриотизъм. След серия успешни набези на Кейн през вражеските линии, репортерите коментираха непрекъснато фразата на генерал Грант: „Предпочитам да загубя дясната си ръка, отколкото да загубя Байрън Кейн.“

Това, което нито Грант, нито вестниците знаеха беше, че Кейн живееше заради риска. Опасността, както и секса го караха да се чувства жив и цял. Може би бе така, защото играеше покер с живота си. Рискуваше всичко с обръщането на една карта.

Но постепенно и това отшумя. Картите, скъпите клубове, жените — нищо от тези неща, вече нямаше значение за него. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.

Кит внезапно се събуди от звука на непознат мъжки глас. Изчисти сламата полепнала по бузата си, и за един кратък миг си помисли, че е отново у дома, в плевнята на „Райзън Глори“. Но тогава си спомни, че всичко вече бе станало на пепел.

— Защо не се прибираш Магнус? Денят ти беше дълъг — гласът идваше от другата страна на преградата. Той бе дълбок и звучен, без удължени гласни и прошепнати съгласни, както говореха по нейния край.

Тя примигна и се опита да види нещо в тъмнината. И изведнъж разбра къде се намира. Исусе мили! Бе заспала в конюшнята на Байрън Кейн.

Повдигна се бавно на лакти и си пожела да вижда по-добре. Посоката, която жената от ферибота й бе дала, беше грешна и затова, когато успя да намери къщата, вече бе тъмно. За известно време се кри зад дърветата, от другата страна на пътя. След като не откри никаква опасност, заобиколи сградата отзад, и се качи на оградата, за да огледа по-добре. Когато видя отворения прозорец на конюшнята се вмъкна вътре. За съжаление, познатите миризми на коне и прясно сено й дойдоха в повече и тя заспа в задната част на едно празно ограждение.

— Утре сутрин, Саратога ли ще вземете? — това беше различен глас, познатия мелодичен акцент напомняше речта на бившите роби от южните плантации.

— Може би. Защо?

— Не ми харесва крака й. По-добре да й дадем още няколко дни.

— Добре. И аз ще я погледна. Лека нощ, Магнус.

— Лека нощ, майоре.

Майоре?! Сърцето на Кит заблъска. Човекът с дълбокия глас беше Байрън Кейн! Тя се промъкна до прозореца на конюшнята и погледна над перваза точно когато той влезе в ярко осветената къща. Прекалено късно! Пропусна шанса си да види лицето му. Целият ден бе загубен напразно!

За миг усети предателско стягане в гърлото. Не би могла да обърка нещата повече, дори и да се бе опитвала. Посред нощ, сама в непознатия град на янките и още първия ден почти хваната на местопрестъплението!

Преглътна с мъка и решително опита да възвърне самообладанието си, като нахлупи оръфаната си шапка по-ниско на челото. Нямаше смисъл да плаче за това, което не можеше да върне. Сега, първо трябваше да се измъкне от тук и да намери място, където да прекара остатъка от нощта. Утре щеше да възобнови наблюдението си от по-безопасно място.

Тя взе вързопа си, промъкна се до вратата и се заслуша. Кейн се бе прибрал в къщата, но къде беше другия мъж, наречен Магнус? Предпазливо бутна вратата и погледна навън. Светлината идваща от пролуките между завесите осветяваше откритото пространство между конюшнята и помещението за каретата. Измъкна се и се ослуша, но на двора бе тихо и безлюдно. Знаеше, че желязната порта във високата тухлена стена е заключена, така че трябваше да се измъкне по същия начин, както бе влязла. Бедата бе, че се налагаше да пробяга през открит участък от двора. Още веднъж погледна към къщата. Пое дълбоко въздух и се затича. В момента, в който се отдели от сградата, разбра, че нещо не е както трябва. В нощния въздух, освен силната миризма на коне, се усещаше и тънкия аромат от дима на пура.

Кръвта й препусна лудо. Опита да се качи по оградата, но клоните на бръшляна, за които се хвана не издържаха. Трескаво заби ноктите на другата ръка, изпусна вързопа и се заизкачва по стената. Точно, когато стигна до върха, някой я дръпна рязко за дъното на панталоните. Безпомощно размаха ръце, все едно опитваше да се задържи във въздуха и падна на земята по корем. Един ботуш стъпи на кръста й.

— Така, така, и кой ни е дошъл на гости? — подигравателно попита собственика на ботуша.

Падането й бе изкарало въздуха, но веднага позна гласа. Човекът, който я притискаше долу, бе нейният заклет враг, майор Байрън Натаниел Кейн. Заля я червена мъгла от ярост. Зарови ръцете си в пръстта и опита да стане, но той не й позволи.

— Махни си проклетия крак от мен, мръсен кучи син!

— Не мисля, че съм готов да направя това — отвърна той със спокойствие, което я разяри.

— Пусни ме! Пусни ме, веднага!

— Много си заядлив за крадец.

— Крадец?! — разгневена, Кит заби юмруци в пръстта. — Не съм откраднал нищо през живота си. Покажи ми някой, който твърди, че съм го направил и аз ще ти посоча един проклет лъжец.

— Тогава какво правиш в конюшнята ми?

На това не можеше да отговори. Затърси някакво оправдание, за извинение.

— Аз… аз дойдох тук да търся… да търся… за работа във вашата конюшня. Не видях никой наоколо, затова влязох вътре, да изчакам някой да се появи. И съм заспал.

Кракът не помръдна.

— К-когато се събудих вече беше тъмно. Тогава чух гласове и се уплаших някой да не ме види и да си помисли, че се опитвам да нараня конете.

— Струва ми се, че този, който търси работа, има достатъчно ум, за да почука на задната врата.

За съжаление, тя споделяше неговото мнение.

— Срамежлив съм — каза тя.

Той се засмя и бавно вдигна крака си.

— Можеш да станеш. Но ще съжаляваш, ако се опиташ да избягаш, момче.

— Аз не съм… — Кит успя навреме да се спре. — Аз не съм мислил да бягам — поправи се тя и се изправи на крака. — Не съм направил нищо лошо.

— Предполагам, че трябва да проверим, нали?

Точно тогава луната излезе от облаците и Байрън престана да бъде неясна, зловеща сянка, а мъж от плът и кръв. Дъхът й спря. Той бе висок, широкоплещест и с тесни бедра. Въпреки че обикновено не обръщаше внимание на такива неща, неволно осъзна, че той е най-красивия мъж, когото бе виждала. Изпод отворената яка, закрепена с малки бутони, направени от оникс, на бялата му риза, висяха краищата на вратовръзка. Носеше черни панталони и стоеше свободно отпуснат, с ръка, леко опряна на бедрото. Между зъбите си, все още стискаше пура.

— Какво има там? — и той посочи с глава към стената, където все още лежеше вързопа.

— Нищо ваше.

— Покажи!

Кит искаше да му се противопостави, но като се взря в лицето му, реши да не рискува, затова издърпа вързопа от тревата и бързо го развърза.

— Дрехи за преобличане, том с есетата на мистър Емерсън, както и револвера на баща ми — тя не спомена за билета за влака, обратно до Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. — Както виждате, няма нищо ваше.

— Какво разбира момче, като теб, от есетата на Емерсън?

— Аз съм му последовател.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха.

— Имаш ли пари?

Тя се наведе над вързопа да го завърже.

— Разбира се, че имам. Мислите ли, че съм толкова глупав, че да дойда в чужд град без нито един цент?

— Колко?

— Десет долара — отвърна тя предизвикателно.

— Няма да изкараш дълго в Ню Йорк с тях — щеше да е още по-критичен, ако знаеше, че тя има само три долара и двадесет и осем цента.

— Нали ви казах, че се оглеждах за работа.

— Това го чух.

Само да не беше толкова огромен. Тя се ненавиждаше, че трябва да направи крачка назад.

— По-добре да си тръгвам сега.

— Знаеш, че влизането в чужда собственост е нарушение на закона. Може би ще те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова вдигна смело брадичка.

— Изобщо не ме интересува какво ще направите. Така или иначе, не съм сторил нищо лошо.

Байрън кръстоса ръце пред гърдите си.

— От къде си, момче?

— От Мичиган.

Той избухна в смях и тя се обърка. Но после разбра грешката си и побърза да я оправи.

— Хванахте ме. Всъщност съм от Алабама, все пак загубихме войната и не е нужно да разгласявам това.

— Значи, по-добре да държиш устата си затворена — усмихна се той. — Не си ли прекалено млад да носиш оръжие?

— Не виждам защо. Знам как да го използвам.

— Обзалагам се, че е така — той я огледа по-внимателно. — Защо напусна дома си?

— Там няма повече работа.

— А твоите родители?

Кит повтори историята, разказана на уличния търговец. Когато свърши, Байрън изглеждаше замислен. С усилие на волята тя успя да си наложи, да не се наежи под погледа му.

— Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

— За вас? — едва промърмори тя.

— Точно така. Ще получаваш нареждания от моя управител, Магнус Оуен. Той не е с белоснежна кожа, така че, ако ще оскърби твоята южняшка гордост, по-добре ми кажи сега и да не губим повече време — когато тя не отговори, той продължи. — Можеш да спиш в конюшнята и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит упорито риеше земята с върховете на износените си ботуши. Мислите й трескаво се въртяха из главата. Ако бе научила нещо днес, то бе, че нямаше да е така лесно да убие Байрън Кейн, особено сега, когато видя лицето й. Работата в конюшнята му щеше да я държи близо до него, но щеше да направи задачата й двойно по-опасна. Но кога ли опасностите я бяха притеснявали? Тя пъхна палци в колана на панталоните си.

— Петдесет цента отгоре янки и имате помощник-коняр.

Стаята й над конюшнята миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше и комфортно обзаведена — с меко легло, дъбов люлеещ се стол и избелял килим, както и умивалник, който тя предпочете да игнорира. Най-много я интересуваше прозореца, който гледаше към задната част на къщата, откъдето можеше да наблюдава всичко.

Изчака докато Кейн изчезна вътре в къщата, събу ботушите си и се качи на леглото. Въпреки дрямката в конюшнята се чувстваше уморена. Но не успя да заспи веднага. Вместо това започна да се чуди, как би протекъл живота й, ако когато бе осем годишна, баща й не бе пътувал до Чарлстън и не му бе хрумнало да се ожени отново.

От момента, в който Гарет Уестън бе срещнал Розмари, си бе изгубил ума, въпреки че тя бе по-възрастна от него, и под ослепителната си външност на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, забележими за всеки глупак. Розмари не криеше, че не понася децата и в деня, в който Гарет я доведе в „Райзън Глори“, под предлог, че новобрачните се нуждаят от уединение, тя изпрати осемгодишната Кит да прекара нощта в една постройка, до робските бараки. И никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че не е желано повече в къщата, Розмари незабавно й го припомняше с шамар или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се ограничава само до кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, бяха провеждани в онази барака.

Гарет Уестън никога не се бе държал като особено любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получава по-малко грижи, дори и от децата на робите. Той бе прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха потресени. Това дете расте като диво! Но дори и глупак, като Гарет Уестън трябва да знае, че не може да оставя така едно момиче да обикаля наоколо!

Розмари Уестън не се интересуваше от местното общество и пренебрегваше двусмислените намеци, че вече е време Кит да има гувернантка, или най-малкото прилични дрехи. Обикновено добросърдечните съседки подаряваха на Кит старите дрехи на дъщерите си и й четяха лекции за това, как трябва да се държи една истинска лейди. Кит пренебрегваше наставленията и разменяше роклите срещу панталони и момчешки ризи. Когато стана на десет, можеше да стреля, да се бие, да язди кон без седло и дори пушеше пури.

През нощите, когато самотата я потискаше, тя не преставаше да се самоубеждава, че новият й живот има не малко предимства, за обожаващо приключенията момиче. По всяко време можеше да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, вързано към гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често на разсъмване се промъкваше в библиотеката, докато мащехата й още спеше, за да може без притеснение и наставления, да си избере желаната книга. Когато си ожулеше коляното или удареше крака, тичаше при Софрония в кухнята.

Войната промени всичко. Първите изстрели проехтяха до стените на форт Съмтер, месец преди четиринадесетия й рожден ден. Скоро след това, Гарет Уестън предаде управлението на плантацията в ръцете на Розмари и се записа в армията на Конфедерацията. Тъй като мащехата й не ставаше по-рано от единадесет и почти никога не напускаше къщата, „Райзън Глори“ започна да запада. Кит отчаяно се опитваше да замести баща си. Но войната сложи край на търговията с памук от Юга, а момичето бе прекалено младо, за да намери изход.

Робите избягаха. Гари Уестън бе убит край Шайло. Кит с горчивина узна новината, че е завещал плантацията на жена си. Момичето бе получило няколко години по-рано доверителен фонд от баба си, но това не означаваше кой знае колко за нея.

Не след дълго, войските на янките маршируваха през Ръдърфорд, като грабеха и изгаряха всичко по пътя си. Увлечението на Розмари по красив млад лейтенант от Охайо и последвалата й покана към него в спалнята, пощадиха къщата в „Райзън Глори“, но стопанските постройки вече бяха изгорени. Малко след капитулацията на генерал Ли в Апоматокс, се разрази епидемия от инфлуенца и отнесе живота на Розмари.

Кит бе загубила всичко. Баща си, детството си и начина си на живот. Остана само земята. Остана „Райзън Глори“.

Свита на кълбо върху тънкия дюшек, над конюшнята, собственост на Байрън Кейн, тя знаеше, че това бе всичко, което имаше и щеше да се бори за него. И възнамеряваше да си го върне с цената на всичко. Заспа, представяйки си колко хубав щеше да стане живота, когато „Райзън Глори“ най-накрая станеше нейна.

В конюшнята имаше четири коня: една двойка за екипажа и два за лов. На следващата сутрин, част от напрежението сковаващо Кит се разсея, когато единия кон с дълга елегантна шия завря нос в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящото време. Байрън Кейн бе опасен, но тя имаше предимство. Знаеше, че той е нейния враг.

— Името му е Аполон.

— Какво?

Тя се извъртя и видя млад човек с тъмна шоколадова кожа и големи изразителни очи, да стои от другата страна на ниската врата, която отделяше бокса от централната пътека на конюшнята. Той бе на малко повече от двадесет, висок, строен и с тесни рамене. До краката му търпеливо чакаше черно-бял мелез.

— Името му е Аполон. Любимият кон на майора.

— Не е за вярване — Кит бутна вратата и излезе от конюшнята. Кучето започна веднага да я души под критичния поглед на младия негър.

— Аз съм Магнус Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е хванал да се промъкваш в обора.

— Не съм се промъквал… Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е всичко — тя погледна надолу към мелеза. — Това куче, твое ли е?

— Да. Викам му Мерлин.

— Прилича ми на безполезно псе.

Магнус смръщи възмутено високото си чело.

— Защо обиждаш кучето ми, момче? Ти дори не го познаваш!

— Прекарах цялата вечер в конюшнята. Ако Мерлин беше истинско куче, това със сигурност нямаше да му хареса — обясни Кит, протегна ръка и почеса разсеяно мелеза зад ушите.

— Мерлин не беше тук снощи — осведоми я Магнус. — Той беше с мен.

— О, така ли? Е, аз може би съм предубеден. Янките застреляха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на света. Всеки ден скърбя за него.

Лицето на Магнус се смекчи малко.

— Как се казваш?

Тя замълча за миг, после реши, че ще бъде по-лесно да използва истинското си име. На полицата, зад главата му, Кит забеляза голяма кутия със смазка за кожа и сбруи Фини.

— Кит. Кит Фини.

— Много странно име за момче.

— Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсън10, този, който се бил с индианците.

Магнус изглежда прие обясненията й и премина към разясняване на нейните задължения, като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката. Едит Симънс бе пълна жена с оредяваща, почти сива коса и твърдо мнение по всички въпроси. Бе работила като готвачка и икономка при предишния собственик, и се бе съгласила да остане, когато разбра, че Байрън Кейн не е женен и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестеливостта, добрата храна и личната хигиена. Тя и Кит станаха врагове веднага.

— Момчето е прекалено мръсно, за да се храни на една маса с цивилизовани хора.

— Няма да споря с вас — съгласи се Магнус.

Кит бе прекалено гладна, за да възразява, така че отиде в килера и плисна малко вода върху лицето и ръцете си, но отказа да се докосне до сапуна. Той имаше прекрасен аромат, а тя се бе борила, откакто се помнеше, срещу всичко женствено.

Докато поглъщаше обилната закуска, незабележимо изучаваше Магнус. От начина, по който мисис Симънс се обръщаше към него й стана ясно, че той е важна фигура в домакинството, което бе необичайно за черен мъж, при това толкова млад. Някакъв спомен проблесна в съзнанието й, сякаш й напомняше за някого.

Когато приключи с яденето осъзна, че Магнус Оуен много й прилича на Софрония, готвачката в „Райзън Глори“, единствения човек, когото обичаше. И двамата се държаха така, като че ли знаеха всичко на този свят. Заля я пристъп на носталгия, но тя не й се подаде. Скоро щеше да се прибере у дома, и да върне плантацията отново към живот.

Същия следобед, след като приключи с цялата работа, седна на сянка близо до вратата на обора. Ръката й бе отпусната върху Мерлин, който спеше, заровил нос в бедрото й. При появяването на Магнус, кучето дори не помръдна.

— Това животно не струва и цент — прошепна Кит. — Ако ти беше убиец, щях вече да съм мъртъв.

Той се засмя и приседна до нея.

— Трябва да призная, че Мерлин не става за куче-пазач. Но той все още е малък, само едно кутре, което майора намери в алеята зад къщата и донесе тук.

Кит бе видяла Кейн само веднъж през този ден, когато рязко й нареди да оседлае Аполон. Явно бе прекалено зает със себе си, за да отдели няколко свободни минути от времето си за някакво момче. Не, че тя толкова желаеше да разговаря с него, но така беше редно.

Вестниците на янките го наричаха „герой на Мисионари Ридж“. Тя знаеше, че бе воювал при Виксбърг и Шайло. А може би, дори бе човека, убил баща й. Не беше правилно той да остане жив, когато толкова много смели войници на Конфедерацията бяха мъртви. И още по-несправедливо бе, че всяка негова глътка въздух, всеки жест, застрашаваха да й отнемат единственото, което й бе останало.

— Отдавна ли познаваш майора — попита тя предпазливо.

Магнус изтръгна стръкче трева и започна да го дъвче.

— Още от Чатануга. Той едва не загуби живота си, спасявайки моя. От тогава сме заедно.

Ужасно подозрение започна да нараства в Кит.

— Да не си се сражавал за янките, Магнус?

— И още как!

В първия момент не разбра, защо усети такова разочарование. Може би, защото харесваше Магнус.

— Нали ми каза, че си от Джорджия. Защо не си се борил за родния щат?

Магнус извади стръкчето трева от устата си.

— Много си нагъл, момче! Седиш заедно с чернокож и окото ти не трепва, когато го питаш, защо не е защитавал хората, които го държаха във вериги и го наказваха с камшик. Бях на дванадесет, когато получих свободата си. И дойдох на север. Намерих работа и тръгнах на училище. Но не бях наистина свободен, нали разбираш? Нито един негър в тази страна не може да бъде истински свободен, когато неговите братя и сестри са роби.

— Въпросът не беше в робството — търпеливо започна да обяснява Кит. — А в това: има ли право щата на самоуправление, без външна намеса. Робството беше само предлог.

— Може и да е така, бяло момче, но за мен то бе главното.

Чернокожите са доста докачливи, помисли си тя, когато той стана и си тръгна. По-късно, докато хранеше конете с фураж, Кит все още размишляваше над това, което й бе казал. Разговорът с него й напомни за горещите спорове със Софрония.

Кейн скочи от гърба на Аполон с грация, необичайна за човек с неговите размери.

— Обтрий го и му дай време да се охлади, преди да го прибереш в обора, момче. Болен кон не ми трябва — хвърли юздите на Кит и закрачи към къщата.

— Знам си работата — извика след него тя. — Няма нужда един янки да ми казва, как да се грижа за разгорещен и потен кон.

Думите й не бяха излезли още от устата, когато моментално си пожела да ги върне обратно. Беше само сряда и не биваше да рискува да я уволнят още днес.

Беше успяла да научи, че само в неделя, мисис Симънс и Магнус не нощуват в къщата. Тогава икономката имаше почивен ден и посещаваше сестра си, а Магнус, според думите на възрастната жена, прекарваше в пиянство и разврат — неща неподходящи за ушите на младо момче, като него. Кит трябваше да си държи езика зад зъбите още четири дни. Когато настъпеше неделя вечер, щеше да убие копелето янки, който в момента гледаше надолу към нея с ледените си сиви очи.

— Ако мислиш, че ще си по-щастлив да работиш за някой друг, само кажи и аз ще си намеря друг помощник.

— Не съм казал, че искам да работя за друг — промърмори тя.

— Тогава, може би, ще е по-добре да се опиташ от време на време да въздържаш езика си.

Тя ритна пръст с върха на прашния си ботуш.

— И, Кит?

— Да?

— Изкъпи се. Хората се оплакват, че от теб се носи миризма.

— Да се изкъпя?! — Кит буквално подскочи от негодувание и едва се сдържа да не му отговори.

Кейн, като че ли се наслаждаваше на безсилната й ярост.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

Тя стисна зъби и си представи големината на дупката от куршума, който възнамеряваше да пусне в главата му.

— Не, сър — промърмори момичето.

— Тогава, след половин час, екипажа да бъде готов пред предната врата.

Докато разхождаше Аполон из двора, Кит сипеше поток от ругатни. Убийството на този янки щеше да й достави повече удоволствие от всичко друго, което бе правила до сега в осемнадесетгодишния си живот. Какво му влизаше в работата, дали тя ще се изкъпе или не? Не, нямаше да се къпе. Всички знаеха, че чистите по-често боледуват от инфлуенца. Освен това, трябваше да съблече дрехите си, а тя мразеше да вижда голото си тяло, откакто гърдите й се закръглиха, защото те не се вписваха в това, което искаше да бъде.

Мъж.

Момичетата бяха слаби и безволеви, а тя беше съумяла да се пребори с природата си и да стане силна и жестока, като всеки мъж. И когато мислеше за това, което бе постигнала се чувстваше прекрасно.

Все още не бе дошла на себе си, когато застана между двата сиви коня, впрегнати в каретата и зачака Кейн да излезе от къщата. За да не го дразни бе хвърлила малко вода върху лицето си и бе сменила дрехите си, но те не бяха по-чисти от старите, така че не се забелязваше особена разлика във външния й вид.

Когато Кейн заслиза по стълбите, забеляза кърпените панталони и избелялата й синя риза и му се стори, че хлапето изглежда по-зле и от преди. Разгледа внимателно това, което можеше да види от лицето на момчето под нахлупената скъсана шапка и реши, че то можеше да бъде и малко по-чисто. Вероятно не бе длъжен да наема този хаймана, но поведението и маниерите на хлапето го караха да се смее така, както отдавна не беше го правил.

За съжаление, следващите събития от деня, едва ли можеха да се нарекат забавни. Жалко, че Дора с хитрост и уговорки бе успяла да измъкне от него съгласие да се повозят из Сентръл Парк. Макар и двамата да бяха наясно с правилата от самото начало, Кейн подозираше, че тя се стреми към по-сериозни отношения и иска да се възползва от уединението на тяхната разходка, за да го притисне. Освен, ако нямаха компания…

— Качвай се отзад, момче! Време ти е да видиш нещо от Ню Йорк Сити!

— Аз?

Момчето имаше такъв изумен вид, че Кейн се усмихна отново.

— Не виждам никой друг наоколо. Трябва ми някой, който да държи конете.

И да предотврати плановете на Дора, да ме направи постоянен член на семейство Ван Нес!

Кит се вгледа в сивите, убийствено непокорни очи на янкито, повдигна рамене и се качи на тапицираната в кожа седалка. Щеше да е най-добре да прекарва колкото се може по-малко време в неговото обкръжение, но сега беше попаднала в капана му.

Докато ловко управляваше каретата по нюйоркските улици, Кейн успя да покаже на Кит забележителностите на града и постепенно повишената й бдителност се замени с удоволствие. Минаха покрай известния ресторант „Делмонико“, и „Уолах театър“, където Шарлот Къшман11 бе играла в ролята на Оливър Туист. Кит успя да зърне модни магазини и хотели, заобиколени от буйната зеленина на Медисън скуеър, и да разгледа огромните къщи на богатите малко по на север.

Кейн спря пред една внушителна каменна сграда.

— Пази конете, момче. Няма да се бавя.

За първи път Кит нямаше нищо против да чака. Оглеждаше къщите наоколо, техните добре облечени обитатели и преминаващите луксозни екипажи. Но при мисълта за Чарлстън, сринат със земята, усети как я залива познатата горчивина и болка.

— Прекрасен ден за разходка! Искам да ти разкажа една много интересна история.

Кит погледна нагоре и видя елегантно облечена жена с блестящи руси къдрици и пухкави нацупени устни, която слизаше по стълбите, под ръка с Кейн. Тя беше облечена в коприна с ягодов цвят и държеше над главата си дантелен бял чадър, за да предпазва бледата си кожа от следобедното слънце. Малко кокетно боне бе кацнало на главата й. Кит я намрази от пръв поглед.

Кейн помогна на дамата да се качи в каретата и учтиво оправи краищата на полата й, с което окончателно падна в очите на Кит. Щом той бе способен да се увлече по подобен вид жени, значи не беше толкова умен, за колкото тя го мислеше.

Момичето стъпи на желязната стъпенка с издраните си ботуши и ловко се качи в каретата. Дамата възкликна с учудване:

— Байрън, кое е това мръсно създание?

— На кой викаш, че е мръсен? — войнствено скочи от седалката Кит и стисна ръцете си в юмруци.

— Сядай! — изръмжа Кейн.

Тя се втренчи в него, но убийственият му поглед изобщо не трепна. С яростно изражение, Кит потъна обратно в седалката и прикова погледа си в гърба на ягодово-бялата фигура. Кейн отпусна юздите и се включи в движението.

— Кит е моят помощник-коняр, Дора. Взех го със себе си да пази конете в случай, че желаеш да се разходиш из парка.

Лентите по шапката на Дора негодуващо потрепнаха.

— Днес е много горещо, за да се ходи пеш.

Кейн безразлично сви рамене. Дора пооправи чадърчето си и потъна в мълчание, изразявайки по този начин недоволството си. Кит злорадо забеляза, че Кейн не обръщаше никакво внимание на дамата.

За разлика от Дора, тя не се цупи дълго и се отдаде на удоволствието от яркия летен следобед, отново оглеждайки интересния пейзаж около себе си. Това бе единственият й шанс да разгледа Ню Йорк Сити, и макар да се налагаше да се примири с присъствието на най-заклетия си враг, възнамеряваше да се наслаждава на момента изцяло.

— Това е Сентръл Парк.

— Не разбирам, защо го наричат така. Всеки глупак може да види, че се намира в северния край на града.

— Ню Йорк се разраства бързо — поясни Кейн. — Сега, тук няма нищо, освен свободна площ, няколко стопанства и бараки. Но скоро градът ще запълни всичко и парка ще се окаже в самия център.

Кит искаше да отправи някоя скептична забележка, но Дора се извърна и я прониза с унищожителен поглед. Посланието ясно гласеше, че Кит не трябва да си отваря повече устата. Като нагласи на лицето си изкусна и лъскава усмивка, тя се обърна към Кейн и го погали по рамото с ръка, облечена в дантелена ръкавица.

— Байрън, не съм ти разказала още интересната случка с Шугър Плъм!

— Шугър… кой?

— Не си ли спомняш? Моят малък сладък мопс.

Кит се намръщи и потъна назад в седалката, наблюдавайки играта на светлосенки по залесената с дървета алея на парка, по която се движеше каретата. Погледът й попадна върху бонето на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И, защо не можеше да откъсне очи от него?

Две дами, возещи се в черно ландо, преминаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза, как жадно огледаха Кейн. Явно жените оглупяваха, когато го видеха. Трябваше да признае, че той знаеше как да се справя с конете, въпреки че това едва ли имаше значение за противоположния пол. Те бяха много по-заинтересувани от външността на един мъж.

Момичето се опита да го погледне обективно. Беше хубав, кучия му син, нямаше съмнение в това! Косата му бе с цвят на пшеница точно преди жътва и се къдреше отзад в края на яката му. Когато се обърна да изкоментира казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето, и Кит реши, че в него има нещо езическо, подобно на викинга, който бе видяла в едно списание — гладко високо чело, прав нос и агресивна линия на челюстта.

— … и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновото бонбонче и вместо него избра лимоновото! Не е ли това, най-сладкото нещо, което си чувал?

Мопс и малинови бонбони! Жената беше проклета глупачка. Кит силно въздъхна. Кейн се обърна назад и я погледна.

— Нещо не е наред ли?

Тя се опита да бъде вежлива.

— Просто не харесвам мопсовете.

Кейн леко повдигна ъгълчетата на устата си.

— Това пък сега, защо?

— Искате ли честното ми мнение?

— О, разбира се!

Кит с отвращение спря погледа си върху гърба на Дора.

— Мопсовете са мекушави кучета.

Кейн се засмя.

— Това момче е нагло!

Кейн не обърна внимание на Дора.

— Предпочиташ мелезите ли, Кит? Забелязвам, че прекарваш много време с Мерлин.

— Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. И все ми е тая, какво казва Магнус. Това куче е безполезно, като корсет в бордей!

— Байрън!

Кейн издаде странен, съскащ звук, преди да възстанови самообладанието си.

— Бъди внимателен! Не трябва да забравяш, че тук има дама.

— Да, сър! — промърмори Кит, въпреки че не разбираше какво общо има това, с присъствието на дамата.

— Това момче, не си знае мястото! — отсече Дора. — Аз бих уволнила всеки слуга, който се държи така безобразно!

— Значи, има късмет, че работи за мен, тогава!

Той не повиши глас, но намекът беше толкова очевиден, че Дора почервеня.

Отпред се появи езерото и Кейн дръпна юздите.

— Моят помощник-коняр е необикновен слуга — продължи той, сякаш нищо не се бе случило. — Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.

Кит отмести погледа си от семейство лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се присмива, но Кейн бе съвършено сериозен. Вместо това, той положи ръката си върху гърба на кожената седалка и се обърна към нея.

— Мистър Емерсън, единствения писател ли е, който си чел, Кит?

Възмутеният гняв на Дора, направи Кит бъбрива.

— О, прочел съм всичко, до което успях да се добера. Бен Франклин разбира се, но него всеки го знае. Хенри Дейвид Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но иначе, като цяло, имам ненаситен апетит.

— Разбирам. Може би просто не четеш правилните автори. Уолт Уитман, например.

— Никога не съм чувал за него.

— Той е от Ню Йорк. По време на войната беше санитар.

— Мисля, че няма да мога да се справя с поезията на един янки.

Кейн вдигна развеселено очи.

— Разочарован съм. Нима такъв интелектуалец като теб, би позволил на предразсъдъците си, да развалят впечатлението от истинската литература?

Той явно й се подиграваше и Кит незабавно се наежи.

— Много съм изненадан, че знаете дори и тези имена майоре, защото не ми изглеждате на голям поклонник на литературата. Предполагам, че с всички огромни мъже е така. Изглежда мускулите отиват в телата им, а за мозъка им, не остава нищо.

— Какво нахалство! — изстреля Дора и хвърли на Кейн многозначителен поглед от типа на „нали ти казах“.

Той я пренебрегна и продължи да изучава Кит с по-голямо внимание. Момчето имаше смелост, трябваше да му се признае. Не беше по-голямо от тринадесет години. На същата възраст, Кейн бе избягал от дома си. Тогава бе почти толкова висок, колкото сега, докато Кит бе нисък, малко повече от метър и петдесет.

Кейн забеляза, колко деликатни бяха чертите на мръсното му лице, което имаше сърцевидна форма, малко, почти чипо носле, невероятно гъсти мигли и тъмновиолетови очи. Жените биха дали всичко за такъв необичаен цвят, но на лицето на момче, те изглеждаха глупаво, и щяха да изглеждат дори още по-необичайно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.

Момчето не трепна под изучаващия му поглед и Кейн почувства искра на възхищение. Смелостта му явно имаше връзка с изяществото на чертите му. Всяко момче, което изглеждаше толкова деликатно, би трябвало да умее да защитава себе си с юмруци.

И все пак, хлапето беше твърде младо, за да води самостоятелно съществуване, и Кейн знаеше, че би било по-добре да го изпрати в приют. Но дори и да смяташе идеята за най-разумна, разбра, че няма да го стори. Имаше нещо в Кит, което му напомняше за самия него на тази възраст. Той също беше борбен и упорит, и вървеше през живота, готов да раздава юмруци на всеки, който го закачеше. Ако изпратеше в сиропиталище това момче, щеше да е като да отреже крилата на птица, за да не може тя да лети. Освен това, малкият се справяше добре и с конете.

Желанието на Дора, да бъде насаме с любовника си, най-накрая победи омразата й към ходенето и тя помоли Байрън да я придружи до езерото. Там сцената, която той се надяваше да избегне, се разигра със скучна предсказуемост. Всичко бе по негова вина. Бе допуснал похотта да вземе превес над здравия разум.

Беше облекчение да се върне обратно при каретата, където Кит оживено разговаряше с мъжа, даващ под наем лодките, и две дами, очевидно работещи нощем и облечени в яркочервено, решили да се освежат преди работа. Хлапето със сигурност можеше да говори.

По-късно, след вечеря, Кит се разположи на любимото си място, пред вратата на конюшнята и положи ръка върху топлия гръб на Мерлин. Спомни си нещо странно, което бе казал Магнус, когато се беше възхитила от Аполон.

— Майорът няма да го задържи дълго.

— Защо, не? — бе попитала тя. — Аполон е истински красавец.

— Точно така. Но той не си позволява да се привързва към това, което обича.

— Какво означава това?

— Той подарява конете и книгите си, преди да се превърже твърде много към тях. Просто си е такъв.

Кит не можеше да си го представи. Това бяха неща, заради които живота си струваше. Но може би майорът не ценеше живота.

Посегна да се почеше по главата под шапката, и образът на розово-бялото боне на Дора ван Нес се появи пред очите й. То беше глупаво. Нищо повече от няколко парчета дантела и сатенени панделки. Но не можеше да си го избие от главата. Още повече, опитваше се да си представи, как би изглеждала самата тя с него.

Какво не беше наред с нея?

Издърпа от главата си оръфаната шапка и я бухна в земята. Мерлин я погледна учудено.

— Не ми обръщай внимание Мерлин. Всичките тия янки са ми размътили главата. Като че ли си нямам достатъчно друга работа, освен да мисля за някакви глупости.

Кучето се вторачи в нея с влажни, кафяви очи. Кит не искаше да си признае, че псето щеше да й липсва, когато се прибереше у дома. Мислеше за това как „Райзън Глори“ я чака. По това време догодина, щеше да е изправила плантацията на крака.

Решил, че кризата на тайнственото същество, наречено човек е приключила, Мерлин положи обратно глава върху бедрото на момичето. Тя лениво прокара пръст по копринената козина на дългото му ухо. О, как мразеше този град! Повдигаше й се от янките и непрекъснатия шум от движението по улиците — дори нощем. Повдигаше й се и от старата й филцова шапка, и най-вече й бе дошло до гуша от хората, които я наричаха „момче“.

Това беше жестока ирония. През целия си живот бе мразила всичко свързано с женствеността, а сега, когато я мислеха за момче, ненавиждаше това обръщение. Може би, нещо не беше наред с нея.

Разсеяно прокара пръсти през сплъстената си коса. Всеки път, когато днес, копелето-янки, я наричаше „момче“, стомаха й се свиваше на възел от болка и я обземаха неприятни чувства. Той бе толкова арогантен и толкова сигурен в себе си! Бе видяла пълните със сълзи очи на Дора, след като се върнаха от разходката при езерото. Тази жена беше глупачка, но Кит почувства моментна симпатия към нея. Поради различни причини и двете страдаха заради него.

Кит зарови пръсти в меката козина на кучето и отново преразгледа плана си. Може би, не беше твърде надежден, но за сега я удовлетворяваше. Имаше само един шанс да убие дявола-янки и нямаше намерение да го пропусне.

На следващото утро, Кейн й подхвърли екземпляр на „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман.

— Задръж го.

Глава 2

Хамилтън Удуърд се изправи, когато Кейн мина през махагоновата врата на личната му кантора. Значи, това беше героят от „Мисионари Ридж“, и човекът, изпразващ джобовете на най-богатите нюйоркски финансисти! Красив и безупречно облечен, нещо, което говореше в негова полза. Раираната му жилетка и тъмночервена вратовръзка бяха скъпи, но консервативни, а перленосивото му палто — перфектно ушито. И все пак, бе трудно да го наречеш респектиращ. Не беше от репутацията му, въпреки че тя бе доста изобличаваща. Може би бе, заради начина, по който вървеше, сякаш бе собственик на стаята, в която току-що влезе.

Адвокатът отхвърли мрачните мисли, заобиколи бюрото и му протегна ръка.

— Как сте мистър Кейн? Аз съм Хамилтън Удуърд.

— Мистър Удуърд — когато си стиснаха ръцете, Кейн си направи изводи за човека срещу него. Мъж на средна възраст, внушителен. Компетентен. Помпозен. Вероятно, отвратителен играч на покер.

Удуърд му посочи кожения фотьойл пред бюрото си.

— Извинявам се за молбата си, да се видим в такъв кратък срок, но този въпрос се отлага достатъчно дълго. И да добавя, че не е по моя вина. Самият аз научих вчера за него. Уверявам ви, че никой служител, свързан с тази кантора, не би допуснал грешка за нещо толкова важно, особено когато се отнася за човек, на когото всички ние дължим толкова много. Вашата смелост по времето на…

— В писмото ви се казваше само, че искате да говорите с мен по въпрос от голямо значение — прекъсна го безцеремонно Кейн. Мразеше, когато хората го превъзнасяха за бойните му заслуги и развяваха като знаме това, което бе направил.

Удуърд старателно закрепи металните рамки на очилата, зад ушите си.

— Вие сте син на Розмари Симпсън Кейн, по-късно Розмари Уестън?

Едно от неоценимите качества на Кейн, като покер-играч, беше умението му да владее чувствата си, но в този момент, едва удържа огорчението и гнева си.

— Не знаех, че се е омъжила повторно, но да, това е името на майка ми.

— Искате да кажеше беше — Удуърд погледна книжата пред себе си.

— Значи е мъртва? — Кейн не почувства нищо.

Пълните бузи на адвоката се затресоха от възмущение.

— Извинете, предположих, че знаете. Жената се е споминала преди близо четири месеца. Простете ми, че ви поднесох новината така внезапно.

— Не си правете труда да ми се извинявате. Не съм виждал майка си, откакто станах на десет. Нейната смърт не означава нищо за мен.

Удуърд разбърка листите пред себе си, защото не знаеше как да отговори на човек, който така студено реагираше на смъртта на майка си.

— Аз… ъъъ… има писмо от чарлстънския адвокат У.Д. Ритер, който представлява интересите на майка ви — той прочисти гърлото си. — Мистър Ритер ме помоли да се свържа с вас, за да бъдете уведомен за условията на нейното завещание.

— Не ме интересува.

— Добре, но на ваше място не бих твърдял това с такава увереност. Преди десет години майка ви се е омъжила за човек на име Гари Уестън — собственик на „Райзън Глори“, памучна плантация, недалеч от Чарлстън. Когато е бил убит в Шайло, плантацията е станала собственост на майка ви. Преди четири месеца, тя е починала от инфлуенца и е оставила имота на вас.

Кейн не издаде изненадата си.

— Не съм виждал майка си шестнадесет години. Защо ще го прави?

— Мистър Ритер ми е пратил писмо, което тя е написала преди смъртта си. Може би в него обяснява мотивите си.

Удуърд извади от папката пред себе си, запечатан плик и му го подаде. Без да го погледне, Кейн го пусна в джоба на палтото си.

— Какво знаете за плантацията?

— Очевидно е била доста просперираща, но войната взе своите жертви. С работа и търпение, може да бъде възстановена. За съжаление, в настоящото завещание не се споменава нищо за пари. Освен това, има и още едно обстоятелство. Става въпрос за дъщерята на Уестън, Катрин Луиз.

Този път, Кейн не скри изненадата си.

— Искате да ми кажете, че имам сестра?

— Не, не. Тя ви е доведена сестра. Не сте свързани кръвно. Дете е на Уестън от предишния му брак. Това, обаче ви засяга.

— Не мога да си представя, защо?

— Нейната баба й е оставила доста пари, за щастие вложени в банка в Северните щати. Петнадесет хиляди долара, за да бъдем точни, в доверителен фонд, който тя ще получи на двадесет и третия си рожден ден или когато се омъжи, в зависимост от това, кое събитие настъпи първо. Вие сте назначен за разпоредител на този фонд и за неин настойник.

— Настойник? — избухна Кейн и скочи от креслото.

Удуърд се сви в стола си.

— Майка ви просто не е имала друг изход. Момичето е едва осемнадесетгодишно, има значителна сума пари и няма други роднини.

Кейн се наведе напред, над блестящата махагонова повърхност на бюрото.

— Няма да поема отговорност за осемнадесетгодишно момиче, или за разорена памучна плантация!

Гласът на адвоката се повиши с една степен.

— Това си е ваша работа, разбира се. Макар да съм съгласен, че е твърде необичайно светски човек като вас, да бъде настойник на младо момиче. И все пак, решението е ваше. Когато отидете в Чарлстън да огледате плантацията, може да поговорите с мистър Ритер и да му съобщите вашето решение.

— Няма да има никакво решение — отсече Кейн, категорично. — Не съм молил за това наследство и не го искам. Пишете на вашия мистър Ритер, и му кажете да си намери друг наивник.

Кейн се върна у дома в много мрачно настроение и то не се подобри от отсъствието на конярчето, което трябваше да поеме юздите и да отведе коня.

— Кит? Къде си, по дяволите? — трябваше да извика два пъти, преди момчето да се появи. — Дявол да го вземе! Ако искаш да работиш за мен, това означава да бъдеш тук, когато имам нужда от теб. Само посмей още един път, да ме накараш да те чакам!

— А, добър ден и на вас също! — изръмжа Кит.

Подминал дързостта, Кейн скочи от каретата и закрачи през двора към къщи. Когато влезе вътре, отиде направо в библиотеката и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх, измъкна от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал и разчупи червения восъчен печат. Вътре имаше лист хартия, покрит с дребен, почти нечетлив почерк.

След шестнадесет години, това беше всичко.

Кит чу, как часовника на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.

Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла, от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, който бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител, при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се бе сгушвала в ъгъла на бараката, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.

Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да предизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.

Проблесна светкавица и тя подскочи. За да се разсее, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън „Самоувереност“, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.

След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд — стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.

Всичко, което трябваше да направи, бе да намери спалнята му, да насочи револвера и да натисне спусъка.

Потръпна отново. Никога не бе убивала човек, но не можеше да намери по-подходящ за това от Байрън Кейн.

Той трябваше да е заспал вече. Време беше.

Кит прибра заредения револвер и слезе на пръсти по стълбите. Като внимаваше да не смути Мерлин, излезе от конюшнята. В този момент удари гръм и тя се сви до вратата. Припомни си, че вече не е дете и се изстреля през двора към къщата. След това се промъкна през храстите, за да стигне до прозореца на килера.

Пъхна оръжието в колана на панталоните си и опита да отвори прозореца, но той не поддаде. Бутна отново, този път по-силно, нищо не се случи. Беше заключен.

Зашеметена се облегна на стената на къщата. Знаеше, че планът й не е много надежден, но не очакваше да се осуети толкова скоро. Мисис Симънс вероятно бе открила незаключения прозорец и бе пуснала резето, преди да тръгне.

Започнаха да падат първите капки дъжд. Кит искаше да изтича обратно в стаята си и да се скрие под завивките, докато бурята преминеше, но събра кураж и заобиколи в търсене на друг вход. Дъждът заваля с такава сила, че ризата й моментално се намокри. Кленовото дърво до къщата се извиваше под напора на вятъра. Близо до клоните му, тя видя отворен прозорец на втория етаж.

Сърцето й заби силно. Бурята виеше около нея, и от страх, въздухът излизаше от гърдите й на панически тласъци. Насили се да се хване за долния клон и да се издърпа нагоре. Светкавица раздра небето и дървото потрепери. Тя се притисна към ствола, ужасена от силата на бурята, и се прокле, че е толкова страхлива. Стиснала зъби, успя да се убеди да продължи и се заизкачва все по-високо. Накрая се озова върху клона, който растеше най-близо до стената на къщата, но от проливния дъжд бе невъзможно да види на каква височина се намира.

Тя изскимтя, когато друг гръм разтресе земята и въздухът замириса на сяра.

Не ме поглъщай!

Събра остатъка от волята си и пропълзя до края на клона, който се огъна под тежестта й.

Нова светкавица освети небето и тя видя, че не е достатъчно близо, за да стигне до прозореца. Обхвана я отчаяние. Примигна, избърса носа си с ръкава на ризата и започна да се спуска обратно.

Когато стигна в подножието на дървото, гръмотевицата удари толкова близо, че ушите й зазвъняха. Трепереща, притисна гръб към дънера на клена. Дрехите й залепнаха за кожата, а края на шапката й висеше като раздрана палачинка около главата й. Сълзите, на които отказа да даде воля, пареха под клепачите й. Нима всичко щеше да приключи така? Щяха да й вземат „Райзън Глори“, защото се оказа твърде слаба, прекалено страхлива и много изнежена, за да се пребори за дома си?

Тя подскочи, когато нещо я докосна по крака. Мерлин я гледаше въпросително, наклонил глава на една страна. Кит се отпусна до него на колене и зарови лице в мократа му, миризлива козина.

— Ах, ти малко бездомно създание… — с треперещи ръце привлече животното по-близо до себе си. — Аз съм толкова безполезна, колкото си и ти.

Той олиза мократа й буза с грапавия си език. Удари друг гръм и псето жално зави. Кит скочи на крака, страхът засили решимостта й. Плантацията беше нейна! Щом не можеше да влезе в къщата през прозореца, щеше да влезе през вратата!

Почти обезумяла от бурята и от собственото си отчаяние, тя се запромъква през дъжда и вятъра към задния вход. Горчивината и разочарованието й пречеха да чуе тънкия вътрешен гласец, който й нашепваше, да се откаже и да опита друг път.

Тя удари с рамо вратата и когато ключалката не подаде, заблъска по нея с юмруци. Задавиха я сълзи на ярост и загубена надежда.

— Пусни ме, вътре! Веднага ме пусни, янки, ти кучи сине!

Никакъв отговор. Тя продължи да удря по вратата, като я риташе с крак и обсипваше с ругатни стопанина на къщата.

Назъбена светкавица се спусна от небето и удари клена, под който бе стояла доскоро. Кит изпищя и се хвърли… вътре.

Направо в обятията на Байрън Кейн.

— Какво, по дяволите…

Топлината от голите му, затоплени от съня гърди, проникна през студената й мокра риза, и за миг, всичко, което Кит искаше да направи, бе да остане там, където се намираше — притисната в него — докато спреше да трепери.

— Кит, какво не е наред? — той стисна раменете й. — Случило ли се е нещо?

Тя се дръпна назад. За съжаление, Мерлин бе зад нея. Кит не го видя, препъна се в псето и се просна на твърдия под в кухнята. Кейн с интерес разгледа безформената фигура в краката си. Устните му се извиха в насмешка.

— Изглежда, бурята ти действа прекалено зле.

Тя се опита да го прати по дяволите, но зъбите й толкова силно тракаха, че не успя да отговори. На всичко отгоре, при падането, се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн мина покрай тях, за да затвори вратата. Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

— Неблагодарен пес! — Кейн грабна една кърпа, от куката, в близост до мивката, и започна да бърше гърдите си. Кит осъзна, че когато се изправеше, той щеше да види очертанието на оръжието, под мократа тъкан. Докато Кейн бе ангажиран с подсушаването си, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки, близо до задната врата.

— Не знам, кой от вас двамата, е по-уплашен — изръмжа Кейн, докато наблюдаваше, как Мерлин изчезва в дъното на коридора, към стаята на Магнус. — Но си мисля, че можехте да изчакате до сутринта.

— Изобщо не ме е страх от някакъв си проклет дъжд! — отвърна Кит. Точно в този момент изтрещя нов гръм и момичето видимо пребледняла, и скочи от пода.

— Грешката е моя — провлачено рече той.

— Само, защото съм…

Тя млъкна и задавено преглътна, когато погледа й попадна на Кейн. Той бе почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали ниско на бедрата му. Бе успял да закопчее само първите две копчета в бързината да отвори вратата. Бе виждала около себе си много оскъдно облечени мъже, работещи на полето и дъскорезницата, но никой не можеше да се сравни с него.

Широките му мускулести гърди бяха леко окосмени. На едното му рамо имаше белег, а друг пресичаше голия му корем и изчезваше под колана на разкопчаните му панталони. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, пресечен от линия тъмно руси косъмчета. Очите й леко се плъзнаха до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, я очарова.

— Избърши се!

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпата. Тя я грабна и старателно започна да трие бузите си, под провисналата шапка.

— Ще ти бъде много по-лесно, ако свалиш шапката — посъветва я той.

— Не искам да я свалям — отсече тя. — Шапката си ми харесва!

Ръмжейки от раздразнение, Кейн изчезна по коридора, за да се появи отново с одеяло.

— Сваляй мокрите дрехи! Можеш да се увиеш в това!

Кит хвърли един поглед на одеялото, след това на него.

— Няма да се съблека!

Кейн се намръщи.

— Замръзнал си!

— Не ми е студено!

— Зъбите ти тракат!

— Не!

— Дяволите да те вземат, момче, три часа, посред нощ е! Тази вечер загубих двеста долара на покер и съм адски уморен! Сега, сваляй проклетите дрехи и да ходим да спим. Можеш да използваш стаята на Магнус, и да не съм чул никакъв звук повече от теб, поне до обяд!

— Ти, какво, оглуша ли, янки? Казах, че няма да се съблека!

Не свикнал да му възразяват, Кейн мрачно стисна челюсти. Тогава тя разбра, че беше време да действа. Когато Кейн направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата, където бе скрила оръжието, но той успя да я хване за ръката.

— О, не! Няма да избягаш от мен!

— Пусни ме веднага, кучи сине!

Тя опита да се издърпа, но Кейн я стискаше здраво в хватката си.

— Казах ти, да свалиш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти наредих, за да мога най-накрая да ида и да си легна, по дяволите!

— Можеш да изгниеш в ада, янки! — тя замахна, но юмрукът й безпомощно се плъзна по рамото му.

— Спри, преди да се нараниш! — разтърси я предупредително.

— Начукай си го!

Шапката й отлетя и Кит почувства, как я повдигат от пода. В момента, в който удари нов гръм, Кейн бе седнал на един кухненски стол и я прехвърляше през коленете си.

— Опитвам се, да ти направя услуга! — отворената му длан се стовари върху задните й части.

— Хей!

— Ще ти дам урок, на който баща ти е трябвало да те научи! — ръката му за пореден път удари дупето й, и тя извика повече от възмущение, отколкото от болка.

— Спри проклето, мръсно копеле-янки!

— Никога не проклинай, хората, които са по-големи от тебе… — плесна я още веднъж, по-здраво — … или по-силни от тебе…

Дупето й започна да гори.

— … и най-важното… — от следващите два удара, задните й части пламнаха, — не смей да проклинаш мен! — бутна я от коленете си. — Сега, вече разбираме ли се, или не?

Кит едва си пое въздух, когато се приземи на пода. В нея бушуваха ярост и болка, и замъгляваха погледа й, което й попречи да види, как той се протяга към нея.

— Започвай да събличаш тези дрехи.

Ръката му хвана здраво мократа риза. Виейки от ярост, тя скочи на крака.

Старият износен плат се разпра в дланта му.

След това, всичко се случи изведнъж. Хладният въздух докосна плътта й. Тя чу тихия звук на копчетата, пръскащи се по целия под. Погледна надолу и видя малките си гърди, изложени пред погледа му.

— Какво по…

Задуши я чувство на ужас и унижение. Кейн я пусна и отстъпи бавно крачка назад. Кит сграбчи скъсаните краища на ризата и се опита да се прикрие с тях.

Очи с цвят на замръзнало олово се впиха в нея.

— Така-а-а. В края на краищата се оказа, че моето конярче не е момче.

Тя се вкопчи в ризата си и опита да скрие унижението си, зад войнственост.

— Каква е разликата? Нуждаех се от работа.

— И я получи, като се представи за момче.

— Ти си този, който предположи, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

— Никога и не го отрече — той вдигна одеялото и го хвърли към нея. — Изсуши се, докато си налея нещо за пиене — тръгна към вратата, но се обърна. — Когато се върна, очаквам някои отговори. Дори не си помисляй за бягство, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като Кейн изчезна зад вратата, Кит отхвърли одеялото и посегна към кошницата, за да извади револвера. Седна зад масата и скри оръжието в скута си. Едва тогава, събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата в нескопосан възел на кръста си.

Кейн влезе обратно в кухнята, в момента, в който тя разбра, колко незадоволителен е резултата от усилията й. Той бе разкъсал и долната й риза, и сега, плътта й оставаше открита под V-образната форма на деколтето й, което стигаше чак до възела, в който беше завързала краищата на парцаливите си дрехи.

Кейн глътна уискито и се загледа в момичето. Тя седеше зад масата, положила ръце на коленете си. Под меката тъкан на ризата й, ясно се очертаваха малките й гърди. Как бе могъл да повярва, дори и за момент, че е момче? Тези деликатни кости, би трябвало да му подскажат, че лъже, а и тези мигли, които бяха достатъчно гъсти, за да помете пода с тях.

Мръсотията й, го бе отвратила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не говорим за дързостта и неуважението. Що за нахалница!

Чудеше се, на колко ли е години? На четиринадесет или по-малко? Той знаеше много за жените, но за момичетата — нищо. Кога гърдите им започваха да растат? За сега беше сигурен само в едно… беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн раздразнено остави чашата.

— Къде е семейството ти?

— Нали ти казах. Мъртви са.

— И нямаш никакви роднини?

— Не.

Нейното спокойствие го дразнеше.

— Виж какво, едно дете, на твоята възраст не може да се разхожда само из Ню Йорк. Това не е безопасно.

— Единственият човек, който ми причинява неприятности, откакто съм тук, това си ти.

В думите й, като че ли имаше истина, но той не им обърна внимание.

— Все едно. Утре ще те отведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

— Доколкото разбирам, говориш за сиропиталище, майоре?

Това, че тя изглеждаше развеселена, го раздразни още повече.

— Да, говоря за приют! Да бъда проклет, ако ти позволя да останеш тук! Трябва ти място, където да живееш, докато пораснеш, за да можеш да се грижиш сама за себе си.

— Струва ми се, че досега не съм имала толкова много проблеми. Освен това, аз съвсем не съм дете. Съмнявам се, в приютите да приемат осемнадесетгодишни.

— Осемнадесет?!

— Да не би да имаш проблем със слуха?

За пореден път бе успяла да го шокира. Той се взираше в нея през масата, в дрипавите й момчешки дрехи, в мръсното й лице и шия, в късите й черни коси, сплъстени от мръсотията. Според него, осемнадесетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и се къпеха редовно. А, нищо у нея не му напомняше за девойка.

— Съжалявам, че развалих блестящите ви планове за сиропиталището, майоре!

Тя имаше куража да злорадства, и той се зарадва, че й бе хвърлил хубав бой.

— Чуй ме сега, Кит… или и името ти е фалшиво?

— Не, всичко е наред, това е истинското ми име. Или поне е това, с което всички ме наричат.

Веселието й изчезна и той усети изтръпване в основата на гръбнака си, същото усещане, което изпитваше преди битка. Странно!

Кейн видя, как тя повдигна брадичка.

— Само дето фамилията ми не е Фини — добави тя. — Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше нейната последна изненада. Преди Кейн да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвера.

— Исусе… — промърмори той.

Без да снема очи от него, тя заобиколи масата. Ръката, с която държеше оръжието, не трепваше.

Най-накрая частите се напаснаха и всичко си дойде на мястото.

— Не мисля, че си толкова внимателен при избора си на опонент, когато ти се прииска да наругаеш някого — отбеляза тя.

Той направи крачка към нея и веднага съжали. Куршумът мина в близост до главата му и едва не одраска темето му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.

— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — изплю с повече кураж, отколкото усещаше. — Следващият път ще се лишиш от ухото си.

— Може би е по-добре, да ми обясниш, за какво е всичко това.

— То е очевидно.

— Направи ми услуга!

Кит ненавиждаше тези едва доловими присмехулни нотки в гласа му.

— Става дума за „Райзън Глори“, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!

— Да, но законът казва друго.

— Плюя, на закона! И хич, не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакъв си янки, да ми я отнеме!

— Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.

— Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.

— Нима?

Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.

— Предполагам, че трябва да й бъда благодарна — подигравателно каза Кит. — Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си — южняк или янки — къщата и реколтата, навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.

Лицето на Кейн остана безизразно.

— Тя беше курва.

— Това е Божията истина, янки. И въпреки че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.

— И затова, сега реши да ме убиеш.

Гласът му звучеше, почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.

— По-правилно е, да те премахна от пътя си. Тогава „Райзън Глори“ ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.

— Разбирам накъде биеш — той кимна бавно. — Добре, готов съм. Как искаш да стане това?

— Какво?!

— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дърпаш спусъка?

Възмущението надделя над болезнените й чувства.

— Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?

— Съжалявам. Беше само предложение.

— При това, дяволски глупаво — тънка струйка пот се спусна по гърба й.

— Опитвам се, да го направя по-лесно за теб, това е всичко.

— Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.

— Добре, тогава. Направи го.

Тя преглътна.

— Такова ми е намерението.

Кит вдигна ръка и се прицели.

— Убивала ли си някога човек, Кит?

— Млъкни!

Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

— Стреляй, точно между очите — посъветва я тихо.

— Млъкни!

— Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали Кит?

Започна да й се повдига.

— Млъкни! Веднага! Просто си затвори устата!

— Хайде, Кит! Да приключим с това!

— Млъкни!!!

Револверът изгърмя с оглушителен грохот. Веднъж, два пъти, три пъти… и още…

И накрая се чу щракването на празния барабан.

Още при първия изстрел, Кейн се хвърли на пода. Когато всичко стихна, той повдигна глава. На стената, пред която току-що бе стоял, се виждаха пет дупки, който оформяха контурите на човешка глава.

Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати в страни ръце. В пръстите й безполезно висеше револвера.

Той стана внимателно и приближи към стената, която бе получила куршумите, предназначени за него. Прекара пръсти по перфектната дъга и бавно поклати глава.

— Отлична работа, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.

За Кит бе настъпил края на света. Беше загубила плантацията, и за това не винеше никой друг, освен себе си.

— Страхливка — прошепна тя. — Проклето, малодушно, жалко момиче!

Глава 3

Тази нощ Кейн принуди Кит да спи в една малка спалня на втория етаж, вместо в нейната, пълна с прах и пропита с мирис на кожа, стая над конюшнята. Заповедите му бяха кратки и точни. Докато не вземеше решение какво ще прави с нея, тя нямаше да се грижи за конете. И ако се опиташе да избяга, щеше да я лиши завинаги от „Райзън Глори“.

На следващата сутрин, Кит избяга обратно в конюшнята, и се сгуши нещастно в един ъгъл с книгата „Охолният живот на Луи XV“, която бе измъкнала от библиотеката, няколко дена по-рано. След известно време се унесе в дрямка и засънува гръмотевични бури, бонета и краля на Франция, който яздеше с любовницата си Мадам дьо Помпадур12 през памучните полета на „Райзън Глори“.

Когато се събуди, се почувства дори още по-зле. Ръцете и краката й тежаха. Седна унило, пред бокса на Аполон, с ръце отпуснати върху скритите под мазни панталони колене. При подготовката на плана си бе пропуснала да вземе предвид, какво ще е усещането, когато погледне в очите на невъоръжен човек, преди да дръпне спусъка.

Вратата на конюшнята се отвори, пропускайки слабата светлина на облачния следобед. Мерлин притича през коридора, хвърли се върху Кит и почти събори шапката й в порив на възторжено обожание. След него бавно вървеше Магнус. Крака, обути в ботуши спряха до нея. Но тя упорито отказа да вдигне глава.

— Сега, не съм в настроение за разговори, Магнус.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Майорът ми разказа, какво се е случило снощи. Трябва да е било някакъв трик, това, което сте направили, мис Кит!

Именно така се обръщаха към нея у дома й, но в неговата уста прозвуча като обида.

— Това, което се случи през нощта е само между мен и майора. Не е твоя работа.

— Неприятно ми е, когато неправилно оценявам хората. Така че, занапред ще се постарая да се държа, колкото се може по-надалеч от вас — той взе една празна кофа и напусна обора.

Кит захвърли книгата, взе една четка и отиде в бокса на червеникавокафявата кобила Саратога. Изобщо не я интересуваха заповедите на Кейн. Ако не се занимаваше с нещо, щеше да полудее.

Точно прекарваше ръцете си по задните крака на коня, когато чу да се отваря вратата. Потръпна от изненада, обърна се и видя Кейн, който стоеше по средата на коридора и я гледаше с твърд, като гранит поглед.

— Моите заповеди бяха ясни, Кит! Никаква работа в обора!

— Добрият Бог ми е дал две силни ръце — възрази тя. — Не съм свикнала да лентяйствам.

— Грижата за конете не е подходяща работа за млада дама.

Тя се втренчи злобно в него, опитвайки се да разбере, дали й се присмива, но не можа да разчете изражението му.

— Щом има работа, някой трябва да я свърши. Изнеженият живот не ми е по вкуса.

— Стой далеч от конюшнята! — каза твърдо той. Тя отвори уста, за да протестира, но Кейн я изпревари. — Никакви спорове! Искам веднага да се измиеш и след вечеря те чакам в библиотеката, за да поговорим.

Той се врътна на пети и закрачи към вратата на обора с мощните си, дълги крака. Походката му бе твърде изящна за мъж с неговите размери.

Вечерта Кит се появи първа в библиотеката. В знак на подчинение на нарежданията на Кейн, бе измила част от лицето си, но се чувстваше твърде уязвима, за да направи нещо повече. Сега бе нужно да е силна, а не като някакво беззащитно момиченце.

Вратата се отвори и Кейн влезе в стаята. Бе облечен в обичайния си домашен костюм — светлобежов панталон и бяла риза с отворена на врата яка. Очите му я пронизаха.

— Мисля, че ти казах да се изкъпеш.

— Нали си измих лицето?

— Това не е достатъчно. Как можеш да се понасяш толкова мръсна?

— Не обичам да се къпя.

— Струва ми се, че има много неща, които не обичаш. Но ще се изкъпеш, преди да прекараш още една нощ тук. Едит Симънс заплашва да напусне, и да бъда проклет, ако заради теб загубя икономката си. Освен това, цялата къща вони…

— Не е вярно!

— Как ли пък не, по дяволите! От сега нататък, аз съм твой временен настойник и ти си длъжна да ми се подчиняваш!

Кит замръзна.

— За какво говориш, янки? Какво имаш предвид, като казваш „настойник“?

— А, аз си мислех, че във всичко си успяла да си завреш носа!

— Отговори ми! — помисли си, че вижда проблясък на съчувствие в очите му. Но то изчезна бързо, когато започна да обяснява условията на завещанието и задълженията му, като неин настойник и разпоредител на попечителския й фонд.

Кит почти не помнеше баба си, която й бе оставила тези пари. Попечителският фонд се бе оказал постоянен източник на негодуванието на Розмари, и тя непрекъснато принуждаваше Гарет да се консултира с различни адвокати, с надеждата да се възползват от него. Въпреки че Кит предполагаше, че трябва да бъде благодарна на баба си, парите бяха безполезни. Те й бяха необходими сега, а не след пет години или когато се омъжеше, което не възнамеряваше да направи никога.

— Настойничеството е последната предсмъртна шега на Розмари — заключи Кейн.

— Проклетият адвокат не ми каза нищо за това. Не ти вярвам!

— Вече видях на какво си способна в гнева си. Интересно, ти даде ли му шанс да ти обясни?

Със свито сърце, тя си спомни, как бе изгонила адвоката от къщата, след като й бе съобщил за наследството на Кейн, макар служителят да се бе опитал да й каже, че има още подробности.

— Какво имаше предвид, като каза временен настойник?

— Нима си въобразяваш, че ще допусна да бъда отговорен за такова бреме, каквото си ти в продължение на цели пет години? — героят от „Мисионари Ридж“ видимо потръпна. — Утре рано сутринта, тръгвам за Южна Каролина. Някак си трябва да оправя тази бъркотия. Мисис Симънс ще се грижи за теб, докато се върна. Това ще трае не повече от три-четири седмици.

Кит скри ръцете зад гърба си, за да не може той да види, как затрепериха.

— И как смяташ да се справиш с положението?

— Ще се опитам да ти намеря друг настойник, ето как.

Тя заби нокти в дланите си, ужасена да зададе следващия въпрос, макар да знаеше, че рано или късно ще настъпи време за него.

— А, какво ще се случи… с „Райзън Глори“? — попита, докато разглеждаше върха на ботуша си.

— Ще я продам.

Нещо като ръмжене се изтръгна от гърлото й.

— Неее!

Кейн вдигна глава и погледите им се кръстосаха.

— Съжалявам, Кит. Така ще бъде най-добре.

Тя усети стоманените нотки в гласа му и почувства, как последните крехки връзки, свързващи я с обичния й, познат свят, рухват завинаги. Дори не забеляза, че Кейн излезе от стаята.

Кейн трябваше да се подготви за игра с високи залози в един затворен за посетители салон на ресторант „Астор хаус“, но вместо това, безцелно гледаше през прозореца на спалнята си. Дори поканата за нощно посещение, която бе получил от известна оперна дива, не повдигна настроението му. За това бяха необходими твърде много усилия.

Мислеше си за хлапето с виолетови очи, живеещо под покрива му. Когато й бе казал, че ще продаде плантацията, тя изглеждаше така, сякаш я бе прострелял.

Размишленията му бяха прекъснати от звука на счупено стъкло и писъците на икономката му. Ругаейки, той се втурна надолу.

Банята бе в пълен хаос. Около медната вана бе посипано със счупени стъкла, а по целия под бяха разпръснати дрехи. В мраморната мивка бе разсипана кутия с талк и тънък слой от него покриваше черната орехова ламперия. Само водата във ваната бе чиста и сияеше със светлозлатисти отблясъци, на светлината от газената лампа.

Кит държеше на разстояние мисис Симънс с помощта на огледало. Бе стиснала дръжката му в юмрука си и го размахваше, като сабя. С другата си ръка придържаше кърпата, обгърнала голото й тяло и хищно настъпваше към нещастната икономка, избутвайки я към вратата.

— На никой не давам да ме къпе! Махай се!

— Какво става тук, по дяволите?

Мисис Симънс се втурна към Кейн и се хвана за раменете му.

— Тази мъжкарана се опита да ме убие! Хвърли по мен бутилката с течния сапун и за малко не уцели главата ми! — тя потърка лицето си и изстена. — Чувствам, как започва пристъпа ми на невралгия.

— Идете да си легнете, Едит — нареди Кейн и прикова с поглед Кит. — Аз поемам от тук.

Икономката бе прекалено разстроена, за да протестира срещу нарушаването на благоприличието, като го остави сам с голата му повереница, и забърза надолу по коридора, като мрачно си мърмореше нещо за невралгията и наглите безсрамници.

Зад цялото перчене на Кит, Кейн прозря, че е уплашена. Искаше да се отнесе по-меко с нея, но знаеше, че така няма да й направи услуга. Светът бе опасно място за жените, и двойно по-коварен за малките наивни момичета, които смятаха, че са силни, колкото мъжете. Тя трябваше да се научи да се огъва или щеше да се пречупи, и сега той, можеше да й даде един урок.

Кейн бавно откопча копчетата на маншетите си и започна да навива ръкавите на ризата. Кит мълчаливо наблюдаваше играта на мускулите по загорелите му ръце. Тя отстъпи крачка назад с поглед прикован в тях.

— Какво мислиш да правиш?

— Казах ти, че трябва да се изкъпеш.

Устата й пресъхна. Клепачите на очите й се затвориха от само себе си. Беше достатъчно трудно да гледа Байрън Кейн, когато бе облечена, а сега, само с кърпа увита около тялото й, се почувства толкова уязвима, колкото никога в живота си. Ако не бе скрил револвера й, без колебание, отново би натиснала спусъка.

Облиза устните си.

— Ти… по-добре, спри, веднага!

Неумолимите му очи се впиха в нея.

— Казах ти да се изкъпеш, и сега ще го направиш!

Кит вдигна огледалото направено от черупка на костенурка.

— Не ме приближавай! Когато хвърлих бутилката по мисис Симънс, преднамерено пропуснах! Сега, няма да го сторя!

— Време ти е да пораснеш! — каза много тихо той.

Сърцето й заблъска в гърдите.

— Не се шегувам, янки! Нито крачка повече!

— Ти си на осемнадесет, достатъчно възрастна, за да се държиш като жена, а не като улично хлапе. Едно е да нападаш мен, а съвсем друго — човек, който не ти е направил нищо.

— Тя ме разсъблече, докато се бях замислила! И… и тогава ме довлече тук!

Кит все още не можеше да разбере, как мисис Симънс бе успяла да я вкара в банята. Сигурно, защото бе останала вцепенена, след като Кейн бе обявил, че ще продаде „Райзън Глори“. Щом старата дама бе започнала да дърпа дрехите й, Кит бе дошла на себе си.

Кейн отново заговори със спокойния си, тих глас, който я притесняваше много повече от силния му рев.

— Би трябвало да си спомниш за добрите маниери. И тъй като не го направи, ще те вкарам сам във ваната.

Тя хвърли огледалото към стената, за да отвлече вниманието му и се стрелна покрай него. Хвана я, преди да е успяла да направи и три крачки.

— Не искаш да се научиш на нищо, така ли?

— Пусни ме!

Без да обръща внимание на стъклата хрущящи под подметките на ботушите му, той я грабна в обятията си и заедно с кърпата я пусна във ваната.

— Ти мръсен, вонящ…

Преди да успее да продължи, той натисна главата й под водата. Плюейки, Кит се надигна и извика злобно.

— Ти мръсен…

Озова се обратно под водата.

— Ти…

Кейн го направи отново.

Кит не можеше да повярва на случващото се. Той не я държеше под водата достатъчно дълго, за да я удави, но не това бе важно. От значение беше унижението. И ако не се укротеше, той щеше да я потопи отново. Втренчи се в него с ненавист, но все пак успя да усмири езика си.

— Достатъчно ли ти е? — попита я кротко.

Тя изтри очите си и каза с достойнство:

— Поведението ти е инфантилно!

Кейн започна да се смее, но изведнъж, забравил за всичко, очаровано се взря надолу във ваната. Твърде късно Кит съобрази, че е загубила кърпата. Бързо събра коленете си, за да се прикрие.

— Излизай, веднага! — над ръба на ваната плисна вода, когато се опита да извади хавлията от дъното й.

Той бързо пристъпи назад към вратата, след това спря. Наблюдаваше я, как се бори с подгизналата кърпа. Неловко прочисти гърлото си и попита.

— Ще можеш ли… ъъъ… сама да се измиеш?

Кит почувства как по бузите й се разля червенина. Кимна смутено и издърпа тежката хавлия.

— Ще ти донеса една от моите ризи. Но ако намеря дори петънце мръсотия, когато приключиш, започваме всичко отначало.

Той изчезна, без да затвори вратата. Кит изскърца със зъби и си представи как орел кълве очите му.

Два пъти се изтри, премахвайки мръсотията, която, от известно време, удобно се бе разположила по цялото й тяло. След това изми косата си и накрая удовлетворена от резултата, уверена, че дори Божията майка не може да намери никакъв пропуск, посегна да вземе суха кърпа. Тогава видя, че ваната е заобиколена от парчета счупено стъкло, като средновековна крепост — от защитен ров.

Ругаейки, тя се зави с подгизналата хавлия и извика към отворената врата.

— Ей, янки! Трябва да ми донесеш суха кърпа, но си дръж очите добре затворени. Иначе ще те убия докато спиш, ще те нарежа на парчета и ще изям черния ти дроб за закуска!

— Колко е хубаво да разбера, че сапунът и водата не са развалили нежния ти нрав — той се появи на вратата с широко отворени очи. — Бях започнал да се притеснявам за това.

Кейн взе една кърпа от рафта в банята, но вместо да й я подаде, прокара поглед по разбитите стъкла.

— „Полученото удоволствие от всеки подарък се превръща в наказание, ако злоупотребиш с него“ — Ралф Уолдо Емерсън, в случай, че не знаеш от кого е цитата.

Едва след като й подаде кърпата, Кит се почувства достатъчно в безопасност, за да му отговори.

— Мистър Емерсън също така е написал „Всеки герой, рано или късно става безинтересен“. Не знам, как е било наистина, но си мисля, че ти си го вдъхновил за тези думи.

Кейн се засмя, доволен да разбере, че духът й не е пречупен. Тя беше тънка, като кобилка, само костеливи ръце и дълги слаби крака. Дори тъмният триъгълник, който успя да зърне, за малко, бе все още детски.

Но обръщайки се, си спомни малките й гърди с коралови връхчета, които съвсем не изглеждаха невинно. Представата за тях го смути и той проговори по-грубо отколкото имаше намерение.

— Подсуши ли се вече?

— Да. Доколкото това е възможно в твое присъствие.

— Прикрий се! Обръщам се!

— Жалко, тъкмо си мислих, колко е хубаво, когато не виждам грозното ти лице!

Вбесен, той пристъпи напред.

— Би трябвало да те оставя, да стъпиш боса върху стъклата!

— По-добре да изтърпя болката, отколкото нахалната ти компания!

Той я грабна от ваната, изнесе я в коридора и грубо я остави да стъпи на краката си.

— Оставих ризата в твоята спалня. Утре мисис Симънс ще те изведе, за да купите прилични дрехи.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво по-точно разбираш под прилични дрехи?

Той знаеше какво ще последва и се приготви за бурята.

— Рокли, Кит.

— Да не си полудял?

Тя изглеждаше толкова възмутена, че Кейн се усмихна. Но не бе глупак. Време беше да й стегне юздите.

— Чу ме. И докато ме няма, ще правиш това, което мисис Симънс ти каже. Ако създаваш проблеми, съм наредил на Магнус да те заключи в стаята ти и да изхвърли ключа. Не се шегувам, Кит. Когато се върна, бих искал да чуя, че си се държала добре. Имам намерение да те предам на новия ти настойник, чиста и почтено облечена.

Емоциите, които се изписаха върху лицето й варираха от възмущение, до гняв, докато не взе превес нещо, което напомняше на отчаяние. Водата, капеща от краищата на косата й, падаше, като сълзи върху тънките й рамене, а гласът й съвсем изтъня.

— Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се, че ще ти намеря друг настойник. Трябва да се радваш на това.

Тя с такава сила стисна краищата на кърпата, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Не това имах предвид. Наистина ли ще продадеш плантацията?

Кейн застина от страданието, изписано върху малкото й лице. Нямаше намерение да се обременява с разорена памучна плантация, но тя не би го разбрала.

— Няма да взема парите за себе си, Кит. Ще ги вложа в попечителския ти фонд.

— Не ме е грижа за парите! Не можеш да продадеш „Райзън Глори“!

— Налага се. Някой ден, може би ще разбереш.

Очите на Кит потъмняха, като бурно море.

— Най-голямата грешка, която направих, е, че не ти отнесох главата!

Цялата й малка, увита в хавлия фигура изразяваше достойнство, когато мина покрай него и силно затръшна вратата на спалнята.

Глава 4

— Искате да ми кажете, че няма никой в цялата община, който да се съгласи да поеме настойничеството над мис Уестън? Дори и ако платя всички разходи? — попита Кейн, изучавайки преподобния Роулинс Еймъс Когдел от Ръдърфорд, Южна Каролина, който от своя страна, също го оглеждаше.

— Трябва да разберете, мистър Кейн. Всички ние познаваме Катрин Луиз, много преди вас.

Роулинс Когдел се молеше на Бог, да му прости удовлетворението, което изпитваше, поставяйки прът в колелото на този янки. Героят от „Мисионари Ридж“, в действие! Обидно му беше, че е принуден да разговаря с този човек. Но какво можеше да направи? В днешно време, сините униформи на окупационните войски бяха навсякъде, и дори Божият служител трябваше да внимава да не ги обиди.

На вратата се появи съпругата на свещеника — Мери — с чиния, в която имаше четири малки сандвича, намазани отгоре с тънък слой ягодов конфитюр.

— Да не ви прекъсвам?

— Не, не. Ела, мила моя. Мистър Кейн, моята съпруга ви е донесла специална почерпка. Жена ми е известна с ягодовия си конфитюр.

Конфитюрът бе от дъното на последния буркан, който Мери бе направила преди две години, когато все още имаше захар, а хлябът бе отрязан от самуна, който трябваше да ядат до края на седмицата. И все пак, Роулинс бе доволен, че има какво да предложи на госта си. Той по-скоро би гладувал, отколкото да позволи на този човек да разбере, колко бедни бяха всички.

— За мен не, мила моя. Няма да си развалям апетита. Заповядайте, мистър Кейн, вземете си два.

Кейн, въпреки мнението на преподобния Когдел, не беше глупав и веднага съобрази каква жертва правят, за да му поднесат тази почерпка в нащърбената порцеланова чиния със синя украса в китайски стил. Той взе един сандвич, който никак не желаеше и направи необходимите комплименти. По дяволите, всички южняци! Шестстотин хиляди души бяха загинали заради непреклонната си гордост.

Кейн считаше, че гордостта им бе продукт на робовладелската система. Плантаторите бяха живели в своите владения, подобно на всемогъщи крале, и притежаваха пълна и безгранична власт над своите роби. И осъзнаването на това бе породила тяхната ужасна самоувереност. Считаха, че са всесилни и поражението не бе променило почти нищо в тях. Южняшкото семейство можеше да гладува, но щеше да предложи, дори и на презрения си гост, чай и сандвичи.

Преподобният Когдел покани жена си.

— Заповядай, седни, мила моя. Може би ще съумееш да ни помогнеш. Мистър Кейн има някои затруднения.

Тя направи това, което съпруга й поиска от нея — изслуша го, докато подробно описваше връзката между Кейн и Розмари Уестън, и как техният гост желае да прехвърли настойничеството си върху Кит, на някой друг. Когато накрая свещеникът свърши, Мери поклати глава.

— Страхувам се, че това, което искате, е невъзможно мистър Кейн. Има много семейства, които биха били много щастливи да вземат Катрин Луиз в детските й години. Но вече е твърде късно за това. Мили Боже, та тя е на осемнадесет!

— Като че ли е престаряла — сухо отбеляза Кейн.

— Стандартите на поведение в Южна Каролина се различават от тези на север — меко обясни жената. — Момичетата от добрите семейства още от раждането си се възпитават в установените традиции, характерни за южняшките дами. Но Катрин Луиз не само че никога не показа склонност да следва тези традиции, а на всеослушание се присмиваше над тях. Семействата от нашата общност ще бъдат притеснени от влиянието, което Катрин би оказала на дъщерите им.

Кейн почувства жалост към Кит. Не й е било лесно да расте с мащеха, която я мрази, баща, който я пренебрегва и общност, която не я одобрява.

— Нима в този град няма някой, който да изпитва поне малко привързаност към нея?

Малките ръце на Мери запърхаха във въздуха.

— Милостиви Боже, мистър Кейн, вие ме разбрахте неправилно! Всички ние много я обичаме. Катрин Луиз е щедро и добро създание. Благодарение на ловните й умения, на масите на най-бедните семейства има храна, освен това счита за свой дълг да ободрява падналите духом. Но това не променя факта, че поведението й надхвърля всички граници на общоприетите норми.

Кейн отдавна играеше покер, за да разбере кога е претърпял поражение. Уилард Ритер му бе дал представителни писма за четири ръдърфордски семейства, но те всички отхвърлиха предложението му. Той дояде проклетия сандвич и си тръгна.

Докато яздеше обратно към „Райзън Глори“ на кокалестата кобила, която бе наел от една конюшня в Чарлстън, Байрън бе принуден да признае пред себе си неприятната истина: дали му харесва или не, оставаше с Кит.

Пред погледа му изникна къщата на плантацията. Тя бе красива двуетажна сграда, построена от тухли и измазана отвън. Извисяваше се в края на входната алея, обрасла цялата в бурени. Въпреки запуснатия вид, олющената боя и счупените капаци, си оставаше стабилна постройка. Бе боядисана в топъл нюанс на сметана, с тухли и кирпич, подаващи се под циментова замазка. Високи дъбове, натежали от испански мъх, растяха около четирите краища на къщата и хвърляха дебела сянка върху керемидения й покрив. Азалии, орлови нокти и бодлива зеленика, подаваха цветове от обрасли лехи, а восъчните листа на магнолиите надничаха от високата трева на предния двор.

Когато пристигна преди два дни, Кейн изобщо не бе обърнал внимание на къщата. Вместо това, прекара един ден, изучавайки руините на изгорелите стопански сгради, разгледа разбитите селскостопански машини, разходи се в пустото поле, като от време на време спираше, за да вземе в шепата си от плодородната почва. Тя се плъзгаше между пръстите му, като топла коприна. Отново се замисли за Ню Йорк и за живота си там, който бе започнал да го задушава.

Кейн хвърли юздите на Ели — прегърбен старец и бивш роб — който бе излязъл насреща му с пушка, когато за първи път прекрачи в плантацията.

— Не мърдай! — бе го предупредил. — Мис Кит ми е наредила да стрелям по всеки, който стъпи в „Райзън Глори“.

— Крайно време е някой да нашари задника на мис Кит — бе отвърнал Кейн, без да споменава, че вече е свършил тази работа.

— Имате право — неочаквано се съгласи негърът. — Но въпреки това, ще трябва да стрелям по вас, ако приближите още.

Кейн би могъл да обезоръжи стареца без затруднение, но имаше нужда от неговата подкрепа, затова си направи труда да обясни каква е връзката му с Розмари Уестън и Кит. И когато Ели разбра, че младият мъж не е един от предателите, които слугуваха на северняците, сега ограбващи селските райони, бе свалил пушката и го бе приветствал в „Райзън Глори“.

В средата си, къщата бе извита като полудъга. Кейн влезе в широк централен коридор, който бе направен така, че да пропуска прохладния бриз. Стая за гости, музикален салон и библиотека, всичко занемарено и потънало в прах. В трапезарията имаше красива маса от тиково дърво, по която личаха скорошни следи от остър предмет. Войските на Шърман я бяха изнесли в двора и я бяха ползвали, за да колят на нея останалите в плантацията животни.

До Кейн достигна миризмата на пържено пиле. Ели не умееше да готви, а доколкото знаеше, в къщата нямаше никой друг. Бившите роби, подлъгани от обещанието за четиридесет акра и муле, бяха тръгнали след Съюзническата армия. Чудеше се, дали мистериозната Софрония не се е завърнала. Старият негър бе споменавал на няколко пъти за готвачката на „Райзън Глори“, но Кейн все още не я бе видял.

— Добър вечер, майоре!

Кейн застина, когато малка, много добре позната фигура се появи в края на коридора. Тогава започна да ругае.

Кит нервно стискаше юмруци. Щеше да е по-добре да се държи на разстояние от него, докато свикнеше с присъствието й.

Бе напуснала къщата му в Ню Йорк по същия начин, по който бе влязла — прескачайки задната стена. Бе взела своя вързоп и книгата за живота на Луи XV, която я бе вдъхновила за отчаяния план, който измисли след отпътуването на Кейн от града.

Сега бе изобразила такава широка усмивка, та чак бузите я боляха.

— Надявам се, че сте огладнели, майоре. Има пържено пиле и топли бисквити, които се топят в устата. Дори почистих масата в трапезарията, така че би могъл да ядеш там. Разбира се, малко е издраскана, но е по-хубава от Шератън. Чувал ли си за Шератън, майоре? Той е бил англичанин, и то баптист. Това не ти ли се струва странно? Изглежда, само южняците трябва да са баптисти. Аз…

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя разбира се знаеше, че той ще се ядоса, но не до такава степен! Честно казано, не бе сигурна, че може да понесе предстоящата буря. Бе издържала мъчителното пътуване с влак, обратно до Чарлстън, безкрайно дългото клатушкане във фургона, а последните петнадесет мили измина пеша, от което получи слънчево изгаряне и разкървавени мехури по стъпалата си. Последните й пари отидоха за продукти за днешната вечеря. Дори успя да се изкъпе в кухнята и да се преоблече в чиста риза и панталони, така че от нея се носеше миризма на сапун. Беше изненадана да открие, че й харесва да бъде чиста. Банята, в края на краищата, не се бе оказала толкова лоша идея, дори това да означаваше, че трябва да вижда голите си гърди.

Опитваше се да кокетничи, като южняшките красавици, макар че от това й се гадеше.

— Как, какво, майоре? Приготвила съм ви вечеря. Това е всичко.

Той изскърца със зъби.

— Не, приготвяш се да умреш! Защото сега ще те убия!

Тя не му повярва, но нещо в гласа му, издаваше сериозните му намерения.

— Не ми викай! Ти на мое място би направил същото!

— За какво говориш?

— Нима би останал в Ню Йорк, докато някой се готви да ти отнеме единственото, което ти е най-скъпо? Не би седял в разкошната си спалня да четеш книги и да пробваш глупави рокли, докато всичко ти се изплъзва. Би се върнал в Южна Каролина толкова бързо, колкото можеш, точно като мен. И би направил всичко, за да запазиш това, което е твое!

— Май разбрах, какво си намислила.

С две големи крачки, той преодоля разстоянието между тях и преди Кит да успее да отскочи, зашари с ръце по тялото й.

— Спри!

— Не, докато не те обезоръжа!

Тя ахна, когато нетърпеливите му пръсти докоснаха гърдите й. Все едно я порази мълния, но на Кейн изглежда, не му направи впечатление. Със същото внимание удостои талията и бедрата й.

— Спри!

Той намери ножа, привързан към крака й.

— Беше планирала да използваш това, когато заспя ли?

— Щом нямах смелостта да те убия с револвера, едва ли щях да го сторя с ножа, сега!

— Може би, го носиш със себе си, за да отваряш консерви?

— Ти ми взе оръжието. Не можех да пътувам без никаква защита.

— Виждам! — и той постави ножа далеч от нея. — Тогава, след като не си планирала да ме убиеш, какво си намислила?

Всичко ставаше не така, както се бе надявала Кит. Искаше да му каже да се отдръпне по-далеч от нея, но не бе такава глупачка, че да го предизвиква толкова скоро.

— Защо първо не вечеряме, а след това да поговорим? По тези места, храната се намира трудно. Няма смисъл да оставяме всичко да изстине.

Кейн се замисли.

— Добре, ще ядем. Но после ще проведем сериозен разговор.

Кит кимна и забърза към кухнята.

— Идеално, ще сложа масата за минутка.

Кейн би трябвало да я разпита веднага, но бе прекалено гладен, дяволите да го вземат! Не бе ял истински, откакто напусна Ню Йорк!

Скри ножа и отиде в трапезарията. Кит се появи с поднос с пържено пиле, който постави на масата и той най-накрая забеляза нещо, което не си бе направил труда да види по-рано. Всичко по нея беше чисто. Късо постриганата й коса, карираната риза, на която липсваха копчета на врата, и тъмнокафявите панталони, висящи свободно около тънките й бедра, бяха чисти. Лицето й сияеше, като нова монета! Дори и през ум не му минаваше, че може да я накара по собствена воля да се изкъпе. Явно бе решила да използва драстични мерки, за да го умилостиви. Не, че щеше да постигне някакъв успех! Все още не можеше да повярва, че се бе върнала сама. Впрочем, защо не? Тя не разбираше смисъла на думата „предпазливост“.

— Сядай и яж, майоре! Сигурна съм, че си гладен.

Кейн трябваше да признае, че е добра готвачка. Пилето беше със златиста препържена коричка, а когато отви бисквитите, от тях се вдигна апетитна пара. Дори салатата от глухарче бе много вкусна.

Когато се наяде, със задоволство се облегна на стола.

— Само не казвай, че си приготвила всичко сама.

— Разбира се, че сама. Ако Софрония беше тук, щеше да ми помогне, но тя още не се е върнала.

— Софрония — това готвачката ли е?

— Да, и се грижеше за мен, докато растях.

— Явно не се е справила достатъчно добре с тази задача.

Виолетовите й очи се присвиха.

— Което ме навежда на мисълта, че аз също бих могла да кажа нещо за твоето възпитание.

Ситата вечеря го бе умилостивила малко, така че този път тя не получи достоен отпор.

— Всичко беше много вкусно.

Кит стана да донесе бутилката бренди, която бе оставила по-рано на бюфета.

— Розмари я беше скрила, преди да дойдат янките. Помислих си, че може би ще искаш една чашка, за да отпразнуваш пристигането си в „Райзън Глори“.

— Напълно в стила на майка ми. Да се погрижи по-добре за алкохола, отколкото за доведената си дъщеря.

Той взе бутилката, за да извади тапата и любопитно попита:

— Как плантацията е получила името си? Много е необичайно.

— Това се е случило малко след като дядо ми построил къщата — започна Кит и се облегна на бюфета. — На вратата почукал баптистки проповедник и помолил да му дадат храна. И въпреки че баба ми е била строга методистка, го нахранила. Поговорили, и когато разбрал, че плантацията е нова и все още няма име, им казал, че трябва да я нарекат „Възкръснала слава“, тъй като след няколко дни бил Великден. Така и направили. Става дума за това, че когато Исус е възкръснал, славата му се е възродила с пълна сила.

— Ясно — кимна той и извади парченце корк от чашата си. — Мисля, че е време да ми кажеш какво правиш тук.

Стомахът й се сви. Наблюдаваше го докато преглъща поредната глътка бренди, без да сваля поглед от нея. Той никога не пропускаше нищо.

Кит пристъпи към отворената врата, която водеше от трапезарията към обраслата с бурени градина. Отвън бе тихо и тъмно и тя можеше да подуши аромата на орловите нокти носен от нощния бриз. Обичаше всичко това толкова много! Дърветата и потоците, гледката и ароматите. Но най-много от всичко обичаше да гледа танца на памука в белите полета. Скоро всичко щеше да бъде отново постарому.

Бавно се обърна към Кейн. Всичко зависеше от следващите няколко минути и нямаше право на грешки.

— Дойдох да ти направя предложение, майоре.

— Излязох в оставка. Защо не ме наричаш просто Байрън?

— Ако за теб е едно и също, предпочитам да си остана на „майор“.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото другите прозвища, с които си ме наричала — отново се облегна назад в стола. За разлика от истинските джентълмени-южняци, той не носеше вратовръзка на масата и яката на ризата му бе отворена. Без сама да осъзнава, Кит се загледа в силните мускули на шията му. Когато се усети, се принуди да отвърне очи.

— И така, в какво се състои твоето предложение?

— Ами… — опита да си поеме въздух. — Както може би си предположил, част от сделката ще бъде, да запазиш плантацията, докато бъда в състояние да я откупя от теб.

— Така и предположих.

— Няма дълго да се мъчиш — побърза да добави тя. — Само пет години, докато получа парите от фонда.

Той я изучаваше. Кит нерешително прехапа долната си устна. Предстоеше най-трудната част.

— Знам, че очакваш нещо в замяна.

— Разбира се.

Мразеше тази искра на забавление в очите му.

— Това, което искам да ти предложа, е… малко необичайно. Но ако добре си помислиш, ще видиш, че е напълно справедливо — преглътна задавено.

— Продължавай.

Кит стисна очи, пое дълбоко дъх и продължи.

— Готова съм да ти стана любовница.

Кейн се задави.

Тя изрече останалото на един дъх.

— Знам, че това те изненада, но дори ти трябва да признаеш, че съм по-интересна компания, отколкото тези жалки пародии на жени, които си принуден да срещаш в Ню Йорк. Не се кикотя и не пърхам с мигли. Не бих могла да флиртувам, дори и да исках, и не забравяй, че от мен никога няма да чуеш да говоря за мопсове. И най-важното: няма повече да ти се налага да се притесняваш за глупавите балове и вечери, които повечето жени харесват. Вместо това, можем да прекарваме времето си в лов, риболов и езда. Ще видиш, ще ни бъде добре заедно.

Кейн избухна в неудържим смях.

Кит искрено пожела, ножът й да е отново у нея.

— Можеш ли да ми обясниш, какво толкова смешно казах, по дяволите?

Най-накрая, той успя да се успокои. Остави чашата на масата и стана от стола.

— Кит, знаеш ли, защо мъжете имат любовници?

— Разбира се. Четох за живота на Луи XV.

Той я изгледа въпросително.

— Мадам дьо Помпадур — обясни тя. — Била е кралска любовница. Когато прочетох за нея, ми дойде тази идея.

Тя не каза, че мадам дьо Помпадур, освен това е била и най-влиятелната жена във Франция. Умна и проницателна, тя е държала в ръцете си не само краля, но и цялата страна. Кит не бе така честолюбива, но щеше да успее да се справи с плантацията, ако майорът се съгласеше да я направи своя любовница. Освен това, нямаше какво друго да му предложи, освен себе си.

Кейн се опита да каже нещо, спря, поклати глава и глътна на екс останалото бренди. Видът му беше такъв, сякаш всеки момент щеше да се взриви. Въпреки това, обясни спокойно:

— Да бъдеш любовница, включва много повече от лов и риболов. Имаш ли някаква идея за какво ти говоря?

Кит усети, как бузите й почервеняват. За тази част от сделката не се бе замисляла, а и в книгата нищо не пишеше.

Тъй като в плантацията отглеждаха животни, знаеше как се размножават, но не се бе задълбочавала в подробностите, а Софрония категорично бе отказала да отговаря на подобен род въпроси. Кит знаеше, че най-важните детайли й се изплъзват, но бе научила достатъчно, за да разбере, че целия процес е отвратителен. И все пак, това трябваше да стане част от сделката. Поради някаква причина, чифтосването беше важно за мъжете, и от жените се очакваше да го приемат, макар да не можеше да си представи, как мисис Когдел позволява на преподобния да се покачи на гърба й, както жребците постъпваха с кобилите.

— Знам за какво говориш. И съм готова да ти позволя да се чифтосаш с мен — неохотно промърмори Кит, — макар че няма да ми хареса!

Кейн отново се разсмя, после изражението му помръкна, като се замисли, дали да не й хвърли още един бой. Извади пура от джоба си и излезе в градината да я запали. Кит го последва. Кейн стоеше до старата ръждясала пейка загледан към овощната градина. Тя чакаше той да каже нещо и когато не последва отговор, попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

Огънчето от пурата, хвърляше трепкаща светлина върху лицето му. Обхвана я паника. Това бе единствения й шанс да запази „Райзън Глори“! Трябваше да го убеди!

— Защо да е нелепо?

— Защото е.

— Можеш ли да ми обясниш?

— Аз съм ти доведен брат!

— Мислиш ли! Това не означава нищо, чисто юридическо понятие.

— Също така, все още съм твой настойник, тъй като не успях да намеря никой в цялата околия, който да се съгласи да поеме тази отговорност. И като съдя по днешното ти поведение, предполагам, че това не е странно.

— Ще се поправя! Освен това съм наистина добър стрелец, така че на масата си винаги ще имаш месо.

Кейн отново избухна в ругатни.

— Когато си избират любовница, мъжете не търсят някой да им слага месо на масата, дявол да го вземе! Те искат жена, която изглежда, действа и мирише като жена!

— Но аз мириша наистина добре! Ето виж! — Кит поднесе ръцете си, за да може сам да се убеди. Но той кипеше от ярост.

— Те искат жена, която знае как да се усмихва, да говори хубави неща, да прави любов, от което ти и понятие си нямаш! За това се страхувам, че си вън от играта!

Момичето преглътна и последната си капчица гордост.

— Мога да се науча.

— О, за Бога! — и той закрачи към другата страна на покритата с чакъл пътека. — Вече реших!

— Моля те! Не…

— Няма да продам плантацията!

— Няма да я продадеш… — едва си пое дъх от огромната вълна щастие, която я заля. — О, майоре! Това е… това е най-прекрасното нещо, което съм чувала!

— Спри да се радваш! Имам едно условие.

Кит мигновено настръхна, а сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Никакви условия! Не се нуждаем от условия!

Той пристъпи в кехлибареното езеро на светлината идваща от трапезарията.

— Трябва да се върнеш обратно в Ню Йорк и да постъпиш в училище.

— Училище?! — погледна го недоверчиво. — Аз съм на осемнадесет години и съм твърде стара за училище! Освен това, през целия си живот съм се самообразовала.

— Не в такова училище. В пансион. Място, където изучават етикета и добрите маниери, и всички женски добродетели, от които ти и понятие си нямаш.

— Пансион? — беше ужасена. — Това е най-тъпото, най-инфантилното…

Кит забеляза буреносните облаци, които промениха изражението на лицето му, и мигновено смени тактиката.

— Позволи ми да остана тук. Моля те! Няма да ти създавам проблеми. Кълна се в Исус! Мога да спя в бараката и дори няма да усетиш, че съм наоколо. Мога да ти бъда полезна, защото познавам тази плантация най-добре от всички. Моля те, позволи ми да остана!

— Ще направиш, каквото ти казвам.

— Не, аз…

— Ако мислиш да ми се противопоставяш, ще продам „Райзън Глори“ толкова бързо, че няма да разбереш, какво се е случило. Повярвай ми, тогава няма да имаш и най-малката надежда да си я получиш обратно.

Прилоша й. Омразата й към Кейн се стегна в по-твърд и здрав възел.

— Колко… колко дълго се налага да остана в този пансион?

— До момента, в който можеш да се държиш като дама, така че предполагам, всичко зависи от теб.

— Но ти може да ме оставиш там завинаги.

— Добре, нека кажем — три години.

— Но това е прекалено много време! Тогава ще бъда на двадесет и една.

— Имаш много да учиш. Впрочем, изборът е твой.

Кит го изгледа горчиво.

— И какво ще стане тогава? Ще мога ли да откупя плантацията от теб с парите от фонда?

— Ще го обсъдим, когато му дойде времето.

Той имаше власт да я държи далеч от „Райзън Глори“ в продължение на години, далеч от всичко, което обичаше.

Кит се обърна и се втурна в трапезарията. Беше се унизила да му предложи себе си и спомена за това, непоносимо я терзаеше. Когато изгнанието й приключеше и си върнеше плантацията обратно, той щеше да си плати за всичко.

— Какво ще кажеш, Кит? — попита я той внезапно появил се в стаята.

Тя с труд произнесе думите.

— Все едно ми остави някакъв избор, янки?

— Е, добре, добре.

Женски глас, гърлен и съблазнителен се разнесе от коридора.

— Виж ти, какво ми е довело моето момиче от Ню Йорк!

— Софрония! — Кит бързо прекоси трапезарията и се хвърли в прегръдките на жената, която стоеше на вратата. — Къде беше?

— В Ръдърфорд. Джексън Бейкър е болен.

Кейн се вторачи в новодошлата с изненада. Значи това беше Софрония! Не си я бе представял така. В мислите му бе стара, пълна негърка, а тя бе някъде в началото на двадесетте и най-красивата и екзотична жена, която някога бе виждал. Слаба и стройна, тя се извисяваше над Кит. Имаше високи, изваяни скули; кожа с цвят на карамел и леко скосени, златисти очи, които бавно се повдигнаха към него, докато той я изучаваше. Погледите им се срещнаха и застинаха над главата на Кит.

Софрония се освободи от прегръдката на възпитаницата си и тръгна към Байрън с ленивата грация на пантера. Дори простата памучна тъкан на роклята, изглеждаше върху тялото й, като най-скъпа коприна. Когато стигна до него, спря и подаде тънката си ръка.

— Добре дошли в „Райзън Глори“, господарю.

Във влака, по целия обратен път на север, Софрония се държа отвратително. Казваше само „Да, сър“, „Не сър“ на Кейн, като му се усмихваше ласкаво и нито веднъж не застана на страната на Кит.

— Така е, защото той е прав — заяви Софрония, когато Кит окончателно загуби търпение. — Време е вече да започнеш да се държиш, като голяма жена. Не можеш да промениш своята същност.

— А на тебе ти е време да си спомниш, с кого си живяла заедно и с кого си по-близка.

Софрония и Кит се обичаха искрено, независимо, че едната беше бяла, а другата — черна. Което не означаваше, че не спореха. А тези спорове ставаха все по-разгорещени, колкото повече приближаваха Ню Йорк.

Минути, след като Магнус съзря Софрония, започна да се движи унесен като в мъгла, а мисис Симънс не спря да превъзнася достойнствата й. След три дни на Кит й бе втръснало до смърт. След това, вече лошото й настроение, се срина още повече.

— Приличам на истинска идиотка!

Сиво-кафявата й филцова шапка, нахлупена върху рошавата коса, приличаше на сосиера. Жакетът й с цвят на охра бе от качествена материя, но й бе твърде широк в раменете и грозната кафява рокля се влачеше по земята. Изглеждаше, като престаряла неомъжена леля.

Когато Софрония видя това безобразие, предизвикателно постави ръце на хълбоците си.

— А, ти какво очакваше? Казах ти, че дрехите, които е купила мисис Симънс са ти прекалено големи, но така и не пожела да ме чуеш! Ако искаш да знаеш, си го заслужаваш, защото си си въобразила, че си по-умна от другите!

— Само защото си три години по-голяма от мен и се намираме в Ню Йорк, не означава, че можеш да се държиш, като някоя кралица!

Елегантните ноздри на Софрония се разшириха.

— Мислиш си, че можеш да ми говориш всичко, което си поискаш? Е, аз не съм ти повече робиня, Кит Уестън! Разбираш ли ме? Вече не ти принадлежа! Не принадлежа никому, освен на Бог!

Кит не желаеше да нарани чувствата на Софрония, но понякога тя можеше да бъде много упорита.

— А ти знаеш ли думата „благодарност“? Научих те да смяташ, четеш и пишеш, макар това да бе против закона. Скрих те от Джеси Овертуърф в нощта, когато искаше да те замъкне в леглото си. А сега, при всеки удобен случай, взимаш страната на този янки!

— Ти ли ми говориш за благодарност? Колко години се старах да те държа по-далеч от очите на мисис Уестън! И всеки път, когато те хващаше и те заключваше в килера, аз бях тази, която те пускаше, а после получавах камшик! Така че не искам да чувам нищо за благодарност! Ти си, като примка около шията ми! Задушаваш ме! Ако не беше ти…

Внезапно Софрония спря, когато чу стъпки приближаващи отвъд вратата. Мисис Симънс се появи и обяви, че Кейн чака Кит долу, за да я отведе в пансиона, който беше избрал.

И изведнъж, двете воюващи страни се озоваха заключени в прегръдките си. Накрая Кит се отдръпна, вдигна грозната си, приличаща на сосиера шапка и отиде до вратата.

— Пази се, чуваш ли? — прошепна тя.

— Не позволявай на никой да те нарани в това модерно училище! — отвърна й Софрония.

— Няма.

Очите на младата негърка се напълниха със сълзи.

— Ще бъдем отново заедно, преди да се усетиш!