Кой би повярвал

Глава 7

Каретата се наклони рязко, когато конете завиха по дългата входна алея на „Райзън Глори“. Кит замря в очакване. След трите дълги години, най-накрая си бе у дома.

Дълбоките бразди на коловозите, които си спомняше, бяха изчезнали, пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храстите бяха изкоренени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха останали същите: познатото разнообразие от дъб, евкалипти и явор я приветстваха за добре дошла. След миг къщата щеше да се разкрие пред нея.

Когато екипажът зави на последния завой, Кит дори не погледна към дома. Нещо по-важно привлече вниманието й. Зад зелената трева, след овощната градина и новите стопански постройки, дори отвъд самата къща, докъдето й стигаше погледа, се простираха полята на плантацията. Те изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.

Кит подскочи и изплаши компаньонката си. Тя изпусна от уплаха зеления ментов бонбон, който бе приготвила да пъхне в устата си, и той се загуби в пищните бели дипли на роклята й. Доротея Пинкни Калхун изпищя.

Дори и непокорната дебютантка от Темпълтън бе разбрала, че не може да пътува без придружителка, да не говорим за това да живее в една и съща къща с неженен мъж. Последното изобщо не се вписваше в приличните норми на поведение, макар той да й бе доведен брат. Кит би направила всичко, за да не даде повод на Кейн да я върне обратно. И тъй като той изобщо не искаше да я вижда тук, навярно щеше да търси подходяща причина.

Не бе трудно да се намери някоя обедняла южнячка, живееща с овдовялата си снаха-севернячка, нетърпелива да се върне в родината си след години изгнание. Мис Доли бе далечна роднина на Мари Когдел, и Кит беше разбрала за нея от едно писмо, пратено й от съпругата на свещеника. С дребния си ръст и избелели руси къдрици, навити като тирбушон, мис Доли приличаше на стара китайска кукла. Въпреки че бе надхвърлила петдесетте, обожаваше старомодните рокли с богати набори и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.

Кит вече бе открила, че мис Доли е истинска кокетка, пърхаща очаровано с миглите си при вида на всеки мъж, когото считаше за джентълмен. И нито минута не седеше спокойно. Обичаше да размахва ръце, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, като мяташе избелелите къдрици. Пастелните панделки и многобройните й волани никога не стояха спокойно на мястото си. Говореше за котильони, сиропи за кашлица и колекции от порцеланови кученца, изчезнали по времето на нейната младост. Тя бе мила, съвършено безобидна и както наскоро Кит бе разбрала, малко луда. Като не можеше да приеме поражението на славната Конфедерация, мис Доли си бе позволила малък разкош — да остане завинаги в миналото, в прекрасните дни на началото на войната, когато надеждите бяха големи, а капитулацията напълно немислима.

— Янки! — възкликна мис Доли, когато каретата спря. — Те ни атакуват! О, Боже! О, Боже… Боже…

В началото, навика й да се отнася към събитията случили се преди седем години, така сякаш от тогава нищо не се бе променило, изнервяше Кит. Но бързо разбра, че префинената лудост на мис Доли е единствения начин, по който тя се справяше с живота, който не бе в състояние да контролира.

— Нищо подобно — успокои я Кит. — Аз спрях екипажа. Искам да се разходя.

— О, скъпа! О, мила моя, точно това не може да направите, навсякъде върлуват мародери. А вашият характер…

— Ще се оправя, мис Доли. Ще се видим в къщата след няколко минути.

Преди спътничката й да продължи да протестира, Кит слезе от каретата и махна на кочияша да кара нататък. Когато екипажа замина, тя се изкачи на тревист хълм откъдето можеше да огледа полята напълно. Повдигна воалетката и засенчи с длан очите си от следобедното слънце.

Растенията бяха на около шест седмици. Скоро пъпките щяха да се отворят и да се превърнат в кремави цветове с четири листенца, които да дадат живот на памуковите семенца. Дори при умелото управление на баща й, „Райзън Глори“ не бе изглеждала толкова процъфтяваща. Стопанските постройки, изгорени от янките, бяха възстановени. Огражденията за конете бяха с нова бяла ограда. Всичко в плантацията изглеждаше добре поддържано и проспериращо.

Погледът й се спря на къщата, от която я бяха изгонили, като осемгодишна. Отпред все още стоеше изящната арка, а цветът на фасадата — топъл крем, подсилен сега от розовите лъчи на залязващото слънце — бе същия, който помнеше. Но имаше и промени. Червените керемиди на покрива бяха нови, а комините близнаци бяха ремонтирани. Капаците на прозорците и входната врата лъщяха боядисани с черна боя, и дори от това разстояние се виждаше как блестят чистите стъкла. В сравнение с общото опустошение, което бе видяла по време на завръщането си от прозореца на влака, плантацията бе оазис на красота и просперитет.

Подобренията трябваше да я удовлетворят, но Кит почувства само гняв и негодувание. Всичко това се бе случило без нея!

Спусна отново воалетката пред лицето си и се отправи към къщата.

Доли Калхун самотно стоеше до каретата. Стиснатите й под формата на лък устни трепереха от обида. Никой не я бе посрещнал, когато каретата беше спряла пред тази напълно непозната за нея къща.

Кит й се усмихна успокоително, заобиколи стоварените сандъци и плати на кочияша с част от последните си пари. Когато той се качи на капрата, младата жена хвана мис Доли под ръка и я поведе по предните стъпала, после почука с медното чукче.

Младата девойка, която отвори вратата й бе непозната, което задълбочи негодуванието на Кит. Искаше й се да види познатото лице на скъпия Ели, но тя знаеше, че старецът бе умрял предишната зима. Кейн не й бе позволил да се върне за погребението му. И сега към старите сметки се прибавяха нови.

Прислужницата с любопитство огледа гостите, след това и многото сандъци и куфари струпани отвън.

— Бих искала да се видя със Софрония — каза Кит.

— Мис Софрония не е тук.

— Кога ще се върне?

— Днес сутринта Знахарката се разболя и мис Софрония отиде да я навести. Не знам кога ще се върне.

— А, майор Кейн?

— Той е на полето, но всеки момент ще се прибере.

Колко хубаво, помисли си Кит. С малко късмет щяха да успеят да се настанят преди пристигането му.

Тя хвана мис Доли нежно за ръка и двете заобиколиха учудената прислужница.

— Моля, разпоредете се багажът ни да бъде качен горе. Това е мис Калхун. Тя би искала да изпие на спокойствие чаша лимонада в своята стая. Аз ще почакам майор Кейн в дневната.

Забеляза несигурността на прислужницата, но девойката не посмя да се противопостави на добре облечените посетителки.

— Да, мем.

Кит се обърна към своята спътница, притеснена от това, как щеше да реагира тя, като разбере, че от тук нататък й се налага да спи под един покрив с бивш офицер от армията на Съюза.

— Защо не си полегнете, докато стане време за вечеря, мис Доли? Денят ви беше дълъг.

— Мисля, че си права, мила — и тя потупа Кит по ръката. — Искам довечера да бъда в целия си блясък. Само се надявам джентълмените да не говорят през цялото време за политика. Докато войските в Чарлстън се командват от генерал Борегард14, може да не се притесняваме за тези янки-убийци. — Кит побутна леко компаньонката си към обърканата прислужница.

— Ще ви се обадя преди вечеря.

След като двете изчезнаха на горния етаж, на Кит най-после й се удаде възможност да огледа наоколо. Дървеният под блестеше лакиран, на масата имаше букет пролетни цветя. Тя си спомни, колко се бе дразнила Софрония от небрежността на Розмари.

Прекоси хола и влезе в предната дневна. Прясно боядисаните в слонова кост стени и ябълковозелените корнизи изглеждаха свежи и елегантни, а новите завеси от жълта копринена тафта леко се къдреха от бриза нахлуващ през отворените прозорци. Мебелите обаче бяха предишните, старомодни, макар и претапицирани. Миришеше на лимоново масло и пчелен восък, вместо на мухъл. Сребърните свещници не бяха вече потъмнели, а стенният часовник на дядо й работеше за първи път, откакто се помнеше. Приветливото му ритмично тиктакане би трябвало да я успокои, но не стана така. Софрония си бе свършила работата много добре. Кит се чувстваше чужда в собствения си дом.

Кейн наблюдаваше как вкарват в обора Вандал, новия му жребец. Беше добър кон, но Магнус полудя, когато Кейн се отърва от Аполон и купи този. За разлика от Магнус, Кейн не си позволяваше да се привързва към някой от конете. От дете беше разбрал, че не трябва да храни топли чувства към никого и нищо.

Като се отправи към къщата се замисли, колко много беше направено през последните три години. Въпреки проблемите — да живее в завладяната земя, заедно със съседи, които го презираха — той нито веднъж не съжали за решението си да продаде дома си в Ню Йорк и да се установи в „Райзън Глори“. Имаше малко опит в отглеждането на памук, още от преди войната, когато работеше в Тексас, а и Магнус бе израсъл в памукова плантация. С помощта на правилни съвети от аграрни брошури, бяха успели да получат добра реколта през последната година. Кейн не претендираше за дълбока любов към земеделския труд, както не си позволяваше сантименталност с животните, но се радваше на предизвикателството да възстанови „Райзън Глори“. Особено много се радваше на новата постройка на предачницата, построена в североизточния край на плантацията. Бе вложил в нея всичките си пари и никога, още от най-ранната си младост не се бе намирал толкова близо до разорение, но винаги бе обичал да поема рискове. В този момент обаче, на душата му бе леко и спокойно.

Той старателно триеше ботушите си пред задния вход, когато от вратата излетя Луси, новата прислужница, неотдавна наета от Софрония.

— Не беше по моя вина, майоре! Когато сутринта отиде при Знахарката, мис Софрония не ми каза, че днес ще идва някой. Тази дама попита за вас, а после без никакви обяснения се настани в дневната, без да се интересува от нищо.

— Все още ли е там?

— Да, и това не е всичко. Тя доведе…

— По дяволите!

Беше получил писмо, предишната седмица, със съобщение, че член на Дружеството за защита на вдовиците и сираците на Конфедерацията ще дойде за дарение. Уважаваните граждани в окръга не му обръщаха внимание, освен в случаите, когато имаха нужда от пари. Тогава му пращаха някоя матрона, която нахълтваше в дома му със свити устни и нервен поглед, и с всички сили се стараеше да изпразни джобовете му. Постепенно бе започнал да подозира, че благотворителните организации бяха само удобен претекст, за да видят отвътре леговището на злия „герой от Мисионари Ридж“. Ужасно го забавляваше факта, че същите тези жени се опитваха да пресекат плахите опити за флирт, от страна на дъщерите си, всеки път, когато той се появеше в града. Но истината беше, че кокетните им погледи го оставяха равнодушен, предпочиташе по-опитните жени от Чарлстън, които рядко посещаваше.

Кейн влезе в къщата и решително закрачи към всекидневната, без да го е грижа, че е облечен в същия тютюнево кафяв панталон и бяла риза, с които бе работил на полето през целия ден. Да бъде проклет, ако сменеше дрехите си, заради някакъв разговор с поредната досадница!

Вече знаеше какво щеше да види. Само, че този път сгреши. Не беше очаквал това…

Жената стоеше до прозореца и гледаше навън. Дори с гръб към него, той забеляза, колко добре е облечена — необичайно явление за тукашните дами. При звука от стъпките му, тя се обърна. Плътната коприна на полата й едва чуто прошумоля.

Дъхът му спря.

Тя беше самото съвършенство!

Гълъбовосивата й рокля бе драпирана с розови волани. Водопад от светлосива дантела се спускаше от високата шия към заоблените й гърди. Малка шапка в мек оттенък на розовото, като отражение на роклята, бе кацнала на мастилено тъмната й коса. Пухкав облак от къси сиви пера, почти опираше челото й.

Лицето й бе скрито под тъмна воалетка, ефирна като паяжина. Върху нея бяха разпръснати мънички, блестящи като капки роса нефрити, така че ясно можеха да се видят само влажните й червени устни и обиците от нефрит.

Не я познаваше, иначе щеше да запомни такова необикновено създание. Сигурно бе някоя от съседските дъщери, които толкова старателно криеха от него.

Тя остана съвършено спокойна пред открития му, оценяващ поглед. Какво нещастие бе принудило родителите да изпратят такова апетитно парче право в леговището на печално известния янки?

Погледът на Кейн се впи в узрелите като ягода устни, подаващи се под воала. Прекрасна и интригуваща! Родителите й би трябвало да я държат под ключ!

Докато Кейн я изучаваше, от своя страна Кит също го разглеждаше, под прикритието на воалетката. Бяха минали три години. Сега го оценяваше през погледа на по-възрастна жена. Това, което видя, изобщо не я успокои. Той бе възмутително красив, много по-красив, отколкото го помнеше. Слънцето бе покрило с бронзов загар лицето му и изсветлило, почти до бяло, кичури от русата му коса. По слепоочията обаче тя тъмнееше и му придаваше свежия вид на човек, който стои през повечето време на открито. Не бе успял да се преоблече и гледката на мускулите, играещи по тялото му, странно я развълнува. Бялата риза бе опъната по мощните му гърди, ръкавите бяха запретнати и откриваха яки, здрави китки. Тесни панталони обгръщаха мускулести, мощни бедра.

Просторното помещение, в което се намираха изведнъж й се стори тясно. Дори стоейки на едно място, Кейн излъчваше аура на властност и опасност. Как бе успяла да забрави за това? Какъв странен механизъм на самозащита я бе принудил да го принизи в мислите си до нивото на обикновен мъж? Беше грешка, която нямаше да повтори отново.

Кейн усети погледа й с всяка клетка на тялото си. Тя като че ли нямаше намерение да заговори първа. Това хладнокръвие, което показваше и силната й самоувереност, доста го заинтригуваха. Любопитен да разбере до къде можеше да стигне самонадеяността й, той наруши мълчанието, като попита умишлено рязко:

— Искали сте да ме видите?

Заля я вълна на удовлетворение. Не беше я познал. Шапката с воала й бе дала малко предимство. Маскарадът нямаше да продължи дълго, но времето бе достатъчно, за да прецени противника си с мъдрите очи на възрастна жена, а не през погледа на незряла осемнадесет годишна девойка, която знаеше всичко, но същевременно нямаше опит в нищо.

— Тази стая е много красива — каза хладно тя.

— Имам отлична икономка.

— Късметлия сте.

— Да, така е — той влезе навътре в стаята, с походката на човек, който прекарва дълго време на седлото. — Обикновено тя приема неочакваните гости, но сега е излязла по работа.

Кит се чудеше за коя ли я мисли.

— Отишла е да види Знахарката.

— Знахарката?

— Тази, която прави магии, амулети и предсказва бъдещето — след три години в „Райзън Глори“, той дори и това не знаеше. Още едно доказателство, че не му беше тук мястото. — Тя се е разболяла и Софрония е отишла да я посети.

— Познавате ли Софрония?

— Да.

— Значи живеете наблизо?

Тя кимна, но не му даде повече подробности. Кейн й посочи един стол.

— Не сте си казали името на Луси.

— Луси? Имате предвид прислужницата?

— Виждам, че все пак не сте уведомена за всичко.

Тя заобиколи стола, който й бе показал и отиде до камината, като преднамерено му обърна гръб. Кейн забеляза, че тя пристъпва много по-смело, отколкото бе присъщо на жените. Освен това, не се опита да застане в поза, която да подчертае модерната й рокля или да покаже фигурата й в най-благоприятната светлина. Изглежда не изпитваше благоговеен трепет от различните платове. Създаваше впечатление, че веднага след като наденеше първата попаднала й рокля сутрин и закопчееше копчетата й, мигновено забравяше за своята външност.

Раздразнен от явното пренебрежение на непознатата, Кейн реши да я попритисне.

— Вашето име?

— Важно ли е?

Гласът й нисък и дрезгав, без съмнение принадлежеше на южнячка.

— Може би.

— Интересно, защо?

Кейн бе заинтригуван колкото от хитрия й начин да избягва отговорите на въпросите му, толкова и от лекото ухание на жасмин, което се носеше от полите й, и възбуждаше чувствеността му. Жалко, че тя не искаше да се обърне и да му даде възможност да разгледа загадъчните й черти, едва забележими под воалетката.

— Тайнствена дама — подразни я той, — която влиза в леговището на врага, без загрижена майка или дори компаньонка. Не е много умно.

— Невинаги се държа разумно.

Кейн се усмихна.

— Нито пък аз.

Погледът му се плъзна по глупавата малка шапка и тежкия кок от копринени коси, завит на тила й. Представи си как ще изглеждат тези къдрици разпуснати по голите й белоснежни рамене. Заля го възбуда, която бе сигурен признак, че много дълго е бил без жена. Но дори да бе прекарал цялата предишна нощ между чаршафите с любовница, непознатата пак щеше да пробуди желанието в него.

— Трябва ли да очаквам появата на ревнив съпруг, който ще заблъска по вратата ми в търсене на жена си?

— Нямам мъж.

— Не?

Изведнъж му се прииска да изпита границите на нейната самоувереност.

— Тогава, защо сте тук? Нима изборът на подходящи кандидати в окръга толкова е намалял, че благовъзпитаните дами от Юга са принудени да търсят в леговището на врага.

Дамата се обърна. Този път, той успя да зърне под воала, блестящи очи и малък нос, с потрепващи ноздри.

— Уверявам ви, майор Кейн, не съм тук, за да си търся съпруг. Имате прекалено високо мнение за себе си.

— Аз ли?

Той пристъпи по-близо. Краката му закачиха полата й.

Кит искаше да отстъпи, но се спря. Той бе хищник, и като всички тях, се наслаждаваше на слабостта на своята жертва. Дори най-малкото отдръпване щеше да бъде победа за него, а тя не трябваше да показва страх. В същото време се чувстваше леко замаяна от близостта му. Усещането би трябвало да е неприятно, но беше точно обратното.

— Кажете ми тайнствена лейди, какво друго би довело порядъчна млада жена в дома на един самотен мъж? — гласът му бе дълбок и ироничен, а сивите му очи блестяха дяволито, което накара кръвта й да кипне. — Или може би, дамата не е толкова порядъчна, колкото иска да се представи?

Кит надменно вирна брадичка и срещна погледа му.

— Не съдете за другите по себе си!

Само ако знаеше, колко много го развълнува мълчаливото й предизвикателство! Какви ли бяха очите й зад този полупрозрачен воал, тъмни или в екзотичен цвят? Всичко в тази жена го интригуваше. Тя не беше глупава кокетка или парникова орхидея. По-скоро му напомняше на дива роза, растяща непокорно в най-дълбоката част на гората, дива роза с бодливи тръни, готова да убоде до кръв всеки мъж, който я докосне. Първичното в него откликна на предизвикателството, което усети в нея. Какво щеше да стане, ако се промъкнеше покрай тези шипове и извадеше дивата роза от дълбоките гори?

Още преди той да помръдне, Кит разбра, че щеше да се случи нещо. Искаше да се обърне и да побегне, но краката й не я слушаха. Когато се взря в изсеченото му лице се опита да си спомни, че този човек е смъртния й враг. Той контролираше всичко, което й бе най-скъпо: домът, бъдещето и свободата й. Но тя винаги се бе подчинявала на инстинктите си — грохотът на сърцето й заглуши гласа на разума.

Кейн бавно вдигна покритата си с белези ръка и я постави отстрани на шията й. Докосването му беше удивително нежно и безумно възбуждащо. Кит знаеше, че трябва да се отдръпне назад, но тялото и краката й не се подчиниха. Палецът му погали брадичката й, мина покрай ръба на воала и се върна обратно към падинката зад ухото й. Ласката по копринената й кожа изпрати сладостни тръпки по цялото й тялото. Същият този палец докосна изящната раковина на ухото й и отстрани малките кичурчета коса, които се виеха около нефритовата обица. Лекият му дъх раздвижи края на воалетката. Кит се опита да отстъпи, но беше като парализирана. И тогава той наклони глава.

Целувката му бе нежна и убедителна. Тя по нищо не напомняше атаката на лигавата и гнусна уста на съдружника на Хамилтън Удуърд. Ръцете на Кит сами се повдигнаха и обгърнаха раменете му. Усещането от топлината на мускулестата му плът се сля с удоволствието от целувката, и младата жена се изгуби в море от чувства.

Устните му се отвориха и се заиграха със затворената й уста. Силните му ръце обхванаха талията й. Нищожното пространство между телата им изчезна напълно. Кит едва не загуби остатъка от разума си, когато гърдите му се притиснаха към нейните, а бедрата му опряха в плоския й корем. Влажният връх на езика му започна своята нежна магия вмъквайки се между устните й. Шокиращата интимност я възпламени. Див порив от изгарящи усещания премина през всяка частица от тялото й. През неговото също.

Те изгубиха своята същност. За Кит, Кейн вече нямаше име. Той беше типичния мъж — свиреп и взискателен. А за него, тайнственото, скрито под воала създание в обятията му се оказа всичко, което търсеше в една жена… но досега не бе намерил.

Той губеше търпение. Езикът му се промъкна по-дълбоко, твърдо решен да премине през бариерата на зъбите й и да получи пълен достъп до вътрешността на сладката й уста.

Необичайната агресия отрезви малко Кит. Нещо не беше както трябва… Той прокара ръка по гърдите й и реалността я заля като студена, осъдителна вълна. Тя издаде сподавен вик и отскочи назад.

Кейн беше потресен много повече, отколкото му се искаше да признае. Стана така, че се натъкна на тръните много по-рано, отколкото очакваше.

Тя стоеше пред него — гърдите й се повдигаха, а дланите й бяха здраво стиснати в юмруци. С песимистична увереност, че останалите черти на лицето й няма да му направят такова впечатление, като устните й, Кейн протегна ръка и повдигна нагоре воалетката.

Не я позна веднага. Може би, защото погледът му прекалено бавно се плъзгаше по високото й, гладко чело, гъстите тъмни вежди; дългите мигли, обрамчващи огромни виолетови очи; малката решителна брадичка. И всичко това, заедно с дивата роза на устните й, от които бе пил жадно, говореха за жива, необикновена красота.

Едва сега почувства нещо подобно на неловкост — натрапчиво усещане за нещо познато и не много приятно, скрито някъде в най-отдалечените кътчета на паметта му. Видя как ноздрите на малкия й, прав нос потрепват, като крилца на колибри. Тя сви устни и вдигна глава. Именно по този жест я позна.

Кит забеляза как светлосивите ириси се изпълват от черните му зеници, но бе твърде шокирана от случилото се между тях, за да се отдръпне. Какво ставаше с нея? Този мъж й бе причинил толкова много злини! Как можа да забрави за това? Изведнъж почувства гадене от гняв, ужас и срам.

От коридора се чу странен шум — все едно някой ръсеше зърна на царевица по дървения под. Кълбо от черно-бели косми влезе в стаята и се втурна към Кит. Мерлин!

Кучето наклони глава, сякаш я изучаваше, но я позна много по-бързо, отколкото Кейн. С три излайвания приветства старата си приятелка.

Кит падна на колене и без да обръща внимание на мръсните петна от лапите по гълъбовосивата си пътна рокля, прегърна Мерлин и му позволи да оближе лицето й. Шапката й падна на килима, старателно сресаната й коса се разпиля, но на нея й беше безразлично.

Гласът на Кейн, леден, като полярен вятър в долина, я върна към реалността.

— Виждам, че дори в училището не са успели да направят от теб дама. Ти все още си същото своенравно създание, каквото беше преди три години.

Кит изсумтя презрително и изтърси първото нещо, което й дойде на ум.

— Ядосваш се, защото кучето се оказа много по-умно от теб.

Глава 8

Малко след като Кейн напусна стаята, се чу познат глас.

— Луси, пак си пуснала в къщата това куче?

— Той се промуши покрай мен, мис Софрония.

— Покрай мен нямаше да се промуши!

Кит се усмихна, когато долови бързите делови стъпки. Прегърна Мерлин и му прошепна:

— Няма да й позволя да те нарани.

Софрония нахълта в стаята, но внезапно спря, като видя непознатата дама.

— О, извинете! Луси не ми каза, че имаме посетител.

Кит вдигна нагоре глава и й се усмихна палаво.

— Кит! — ахна Софрония. — Господи! Наистина ли си ти?

Със смях, гостенката скочи на крака и се хвърли към нея.

— Разбира се, че съм аз, кой друг?!

Двете жените се прегърнаха под възторжения лай на обикалящия около тях Мерлин.

— Толкова е хубаво, че те виждам… О, Софрония, ти си станала дори по-красива, отколкото те помня.

— Аз? Погледни себе си! Изглеждаш, все едно си слязла от страниците на „Дамско списание на Лейди Кодей“15.

— Всичко това е благодарение на Елзбет.

Кит отново се разсмя и сграбчи Софрония за ръката. Паднаха на дивана и се опитаха да запълнят трите години раздяла.

Кит знаеше, че вината за рядката им кореспонденция е само нейна. Софрония не обичаше да пише писма, а малкото, които беше написала, бяха пълни с възхвала за стореното от Кейн за плантацията, но въпреки това отговорите на Кит бяха винаги язвителни. Накрая Софрония беше спряла да пише напълно.

Кит си спомни, колко се бе зарадвала на подобренията в къщата, които бе направила Софрония. Да не ги признае сега, щеше да бъде глупаво и дребнаво, и тя я похвали за всичко свършено.

Софрония се опиваше от думите на Кит. Знаеше, че цялата къща блести благодарение на нейните грижи и че има пълното право да се гордее с това. Но в същото време започнаха да я терзаят познатите усещания на неприязън и любов, които винаги я измъчваха в присъствието на Кит.

Дълги години Софрония бе единствената, която се бе грижила за нея, а сега Кит бе станала жена с опит и познанства, които не можеше да сподели със старата си приятелка. Беше красива и горда, чувстваше се като у дома си в един свят, в който Софрония никога нямаше да влезе. Старите рани се отвориха.

— Само не си въобразявай, че сега можеш да си пъхаш носа в моите работи и да ми нареждаш как да ръководя къщата.

Кит се усмихна леко.

— Дори и не съм си помисляла за това. Всичко, което ме интересува, е земята. Полетата. Нямам търпение да разгледам наоколо.

Негодуванието на Софрония изчезна и на негово място се появи притеснение. Съжителството на майора и Кит под един покрив, щеше да доведе до неприятности.

Старата спалня на Розмари бе обновена в розови и мъхесто зелени цветове. Това напомняше на Кит за вътрешността на зряла диня, където розовото месо граничеше с бледия блясък на кората. Радваше се, че тази прохладна и красива стая е нейна, макар да бе следващата по хубост след спалнята на Кейн. Фактът, че двамата ще споделят обща дневна я правеше неспокойна, но поне щеше да има възможност да го наблюдава.

Как можа да му позволи да я целуне така? Този въпрос, който се опитваше да не си задава, й действаше като юмрук в корема. Наистина, беше го отблъснала, но не и преди да я бе целунал толкова страстно. Ако на негово място бе Брандън Пърсел, можеше да разбере, но как можа да направи такова нещо с Байрън Кейн?

Спомни си лекцията на мисис Темпълтън, за греха на Ева, в навечерието на завършването. Със сигурност само една безсрамница би могла да се забрави така, и то с най-злия си враг. Може би с нея нещо не беше наред?

Глупости! Просто бе изтощена от пътуването, а и бърборенето на мис Доли би довело всекиго до лудост.

Твърдо решена да не мисли повече, Кит съблече роклята и застана пред умивалника по долна риза и фуста. Къпането отдавна бе станало едно от любимите й удоволствия. Не можеше да повярва, че някога бе мразила сапуна и водата. Какво глупаво дете е била преди! Глупава за всичко, освен за омразата си към Кейн!

Проклинаше тихо под носа си — навик, който дори Елзбет не успя да изкорени. Преди да напусне дневната, Кейн й бе наредил да се срещнат след вечеря в библиотеката. Щеше да бъде твърде преувеличено да се каже, че Кит с нетърпение очаква разговора. В същото време, той трябваше да разбере, че тя вече не е онази незряла, осемнадесетгодишна девойка.

Луси бе разопаковала вече багажа й и когато за миг хвърли поглед на една стара рокля, й се прииска да изскочи на двора и да продължи с разглеждането на родния си дом. Но скоро трябваше да слезе долу и да продължи битката. На сутринта щеше да има достатъчно време.

Избра бяла рокля с разпръснати по нея букетчета незабравки. Горната пола бе ушита така, че между предните гънки се откриваше долната фуста в тон с цветята. Кейн, дяволите да вземат душата му, й бе предоставил щедра издръжка за дрехи и Кит се бе обзавела с красиви тоалети. Голяма част от тях дължеше на Елзбет, която бе заявила, че вкусът й е твърде хаотичен и никога не я пусна сама по магазините. Наистина, дължеше всичко на приятелката си — Кит бързо се уморяваше от суетата и необходимостта да избира, затова се съгласяваше с всичко, което й предлагаха продавачите.

Нетърпеливо измъкна фибите. Тази сутрин бе сресала косата си в испански стил: разделена по средата и стегната на прост кок на тила. Няколко кичурчета беше оставила пуснати върху челото и страните си, и заедно с черните обеци, й придадоха елегантност, която беше идеална за първата й среща с Кейн.

Повече нямаше да търпи да ограничават свободата й!

Разреса косата си докато заблестя, след това я вдигна и я закрепи с филиграновите гребени, които Елзбет й бе подарила. Буйните къдрици нападаха по раменете й. След като постави на китките си малко от любимия си жасминов парфюм беше готова да отиде при мис Доли.

Когато почука на вратата й, Кит се зачуди, как крехката й спътница щеше да се справи със срещата си на вечеря с героя-янки. Почука втори път и когато никой не й отговори, бутна вратата.

Мис Доли седеше сгушена в люлеещия се стол в ъгъла на тъмната стая. По набръчканите й бузи се стичаха сълзи, които тя безуспешно се опитваше да изтрие с парцаливо парче, което някога е било светлосиня носна кърпичка.

Кит се втурна към нея.

— Мис Доли! Какво се е случило?

По-възрастната жена изглежда не я чуваше. Кит коленичи пред нея.

— Мис Доли!

— Здравей, мила — промърмори тя. — Не разбрах, че си влязла.

— Защо плачете? — Кит стисна ръцете й. — Кажете ми какво не е наред?

— Нищо, наистина. Глупави спомени — как играехме на кукли със сестра ми, като деца. Играехме в беседката под лозницата. Спомените са част от старостта.

— Вие не сте стара мис Доли! Погледнете се! В тази бяла рокля изглеждате свежа, като пролетен ден!

— Опитвам се, да не се отпускам — призна мис Доли и се изправи в стола, докато бършеше мокрите си страни. — Понякога, в дни като днешния, си спомням за неща, които са се случили преди много години и това ме натъжава.

— Какви неща?

Мис Доли я потупа по ръката.

— Хайде сега, скъпа. Не искаш да слушаш моите глупости.

— Вие не говорите глупости — възрази Кит, макар преди няколко часа навика на компаньонката й да говори за всичко, което й дойдеше на ум, я беше побъркало.

— Ти имаш добро сърце, Катрин Луиз, разбрах го от пръв поглед. Бях много щастлива, когато ми предложи да те съпровождам обратно до Южна Каролина — тя поклати толкова енергично глава, че лентите на шапката й затрептяха. — Не ми харесва на Север. Всички говорят толкова високо. Не обичам янките, Катрин. Съвсем не ги харесвам.

— Разстроена сте заради срещата с майор Кейн, така ли? — Кит погали ръката на мис Доли. — Не трябваше да ви водя тук. Мислех само за себе си, но не и за начина, по който ще ви повлияе.

— О, скъпа не си струва да се виниш, заради глупостта на една безумна старица.

— Няма да ви позволя да останете, ако това ще ви направи нещастна.

Очите на мис Доли се разшириха от уплаха.

— Но аз нямам къде другаде да отида! — тя скочи от стола и започна отново да плаче. — Глупости… обикновени глупости… това е всичко. Аз… сега ще се измия и ние ще слезем на вечеря. Минутка… само минутка… дори по-малко…

Кит стана и прегърна слабите й рамене.

— Успокойте се, мис Доли! Няма да ви отпратя! Ще останете с мен толкова дълго, колкото вие пожелаете. Обещавам!

Надежда проблесна в очите на нейната компаньонка.

— И няма да ме отпратиш?

— Никога! — Кит погали пухкавите бели ръкави на роклята й и я целуна по бузата. — Направете се красива за вечерята.

Мис Доли погледна нервно към коридора, който се намираше извън сигурното убежище на стаята й.

— Д-добре, скъпа!

— Моля ви, не се притеснявайте за майор Кейн — усмихна се Кит. — Просто си представяйте, че забавлявате генерал Лий.

След десет минути прекарани пред огледалото, мис Доли реши, че е готова. Кит бе толкова щастлива, че възрастната жена успя да се възстанови, че нямаше нищо против да я почака. Докато слизаха по стълбите, мис Доли започна да се суети около нея.

— Почакай за минутка, скъпа. Горната ти пола е малко изкривена — прехапа езика си, докато оправи дрехата. — Бих желала да се грижиш за външния си вид повече. Не искам да бъда критична, но невинаги изглеждаш толкова чиста, колкото би трябвало да бъде една млада дама.

— Да, мем — промърмори Кит с най-смирения си глас, който никога не успя да заблуди мисис Темпълтън, но винаги вършеше работа пред мис Доли. В същото време мислено си обещаваше да удуши Байрън Кейн с голи ръце, ако изплашеше с нещо бедната жена.

Точно тогава той излезе от библиотеката. Беше облечен неофициално с черни панталони и бяла риза, косата му бе все още влажна от банята. Кит злорадо се усмихна. Беше твърде невъзпитан, за да се облече подходящо за вечеря, след като знаеше, че на масата ще присъстват дами.

Кейн вдигна глава и ги видя да приближават. Нещо, което Кит не можеше да разчете, проблесна в очите му. Сърцето й заби по-бързо. Споменът за безумната им целувка покри бузите й с руменина. Пое си дълбоко дъх. Предстоеше й трудна вечер. Трябваше да забрави за случилото се и да се държи с достойнство. Външният му вид щеше да ужаси мис Доли.

Кит се обърна, за да я успокои, но видя, че устните на възрастната жена са извити в кокетна усмивка. Мис Доли протегна малката си ръка, облечена в дантелена ръкавица и я спусна грациозно надолу, като дебютантка.

— Мой мили, скъпи генерале! Не мога да ви опиша каква чест е за мен, сър. Не можете да си представите, колко дълги часове прекарах на бедните си колене, молейки се за вашата безопасност. Никога, и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще имам честта да ви срещна — тя пъхна малките си пръстчета в голямата длан на Кейн. — Аз съм компаньонката на Катрин, Доротея Пинкни Калхун, една от колумбийския клон на Калхунови — и приклекна в дълбок реверанс, който би направил чест на всяка „темпълтънска“ дама.

Кейн погледна с недоумение горната част на шапката й с къдрици. Възрастната жена се изправи, главата й стигаше до третото копче на ризата му.

— Ако има нещо, каквото и да е, което бих могла да направя за по-приятното ви пребиваване в „Райзън Глори“, генерале, само кажете. От този момент… от този миг, ме считайте за най-преданата ви слугиня.

Ресниците на мис Доли запърхаха с такава тревожна скорост, че Кит се уплаши да не ослепее.

Кейн се обърна към Кит за обяснение, но тя също бе озадачена. Той прочисти гърлото си.

— Вижте… страхувам се, че сте направили грешка, мадам. Не съм дослужил до чин генерал. Всъщност, сега съм в оставка и изгубих връзка с армията, макар че някои все още ме наричат майор.

Мис Доли се изкиска непринудено.

— О, Боже, Боже! Колко съм глупава! Хванахте ме като коте в сметана! — и тя понижи гласа си до конспиративен шепот. — Забравих, че сте под прикритие! И трябва да призная, че добре го правите. Нито един шпионин-янки не би могъл да ви познае. Жалко само, че е трябвало да обръснете брадата си. Обожавам мъже с бради!

Търпението на Кейн свърши и той се обърна към Кит.

— За какво говори тя?

Мис Доли притисна пръсти към ръката му.

— Е, не е нужно да се разстройвате. Обещавам, когато сме в компания да бъда много дискретна и да се обръщам към вас с майоре, скъпи ми генерале!

Гласът на Кейн прозвуча предупредително:

— Кит…

Мис Доли цъкна с език.

— Тихо, тихо, генерале! Не трябва да се притеснявате за Катрин Луиз. По-предана дъщеря на Конфедерацията, не съществува. Тя никога не би издала истинската ви самоличност, нали, скъпа?

Кит се опита да отговори, дори отвори устата си, но от нея не излезе нищо.

Мис Доли хвана ветрилото си от кокоши пера, което висеше на тънката й китка, и я удари с него по ръката.

— Кажи незабавно на генерала, че това е така, скъпа! Ти никога няма да го предадеш! Бедният човек има достатъчно проблеми, за да добавя и това бреме. Хайде сега! Кажи му, че може да ти има доверие! Кажи му!

— Можете да ми се доверите — изграчи Кит.

Кейн я изгледа свирепо.

Мис Доли се усмихна и подуши въздуха.

— Ако не ме лъже носът ми, за вечеря ще имаме пиле фрикасе. Признавам, че изпитвам пристрастие към това ястие, особено, ако към него се прибави щипка мускатово орехче — тя хвана Кейн под ръка и се отправи към трапезарията. — Знаете ли, генерале, има голяма вероятност с вас да се окажем далечни роднини. Според моята пралеля, Фийби Литълфелд Калхун, клон от бащиния ми род е свързан чрез брак, с клана Лий от Вирджиния.

Кейн спря, като закован.

— Опитвате се да ми кажете, мадам… че вие в действителност, наистина ме мислите за генерал Робърт Лий?

Мис Доли отвори уста, за да отговори, но за нещастие отново се разкиска.

— О, не, не, няма да ме хванете така лесно, генерале! Обидно е да ме изпитвате отново, след като се заклех, че може да разчитате на мен. Вие сте майор Байрън Натаниел Кейн. Катрин Луиз ми го каза достатъчно ясно.

След това го погледна и му намигна многозначително.

По време на вечерята, Кейн бе мрачен, а Кит загуби обичайния си апетит. Сега, освен че се налагаше да търпи присъствието му и да живее със спомена за целувката им, трябваше да изтърпи притеснението, че е посяла семената за поредната лудост на мис Доли.

Компаньонката, обаче не забелязваше напрегнатото мълчание, и без затруднение запълваше паузите. Чуруликаше непрекъснато за фрикасето, за далечните си роднини, за целебните свойства на лайката, докато лицето на Кейн не потъмня, като буреносен облак. Когато десертът бе сервиран, той изпадна в пълен ужас от предложението на възрастната дама, да си направят след вечеря неофициална рецитация на поезия в салона.

— Имате лош късмет, мис Калхун! — погледът му се плъзна по масата. — Катрин Луиз донесе от Ню Йорк секретни съобщения. Страхувам се, че трябва да се видим с нея насаме — едната му вежда се изстреля нагоре. — Веднага!

Мис Доли засия.

— Но, разбира се, скъпи генерале! Не е нужно да казвате и дума повече! Отивайте! Аз ще остана тук и ще се насладя на този вкусен джинджифилов кейк. Ах, не ми се е налагало…

— Вие сте истинска патриотка, мадам! — той избута стола си назад и посочи към вратата. — В библиотеката, Катрин Луиз!

— Аз… ъ-ъ-ъ…

— Сега!

— Побързай, мила! Генералът е зает човек!

— И е на път да стане още по-зает! — отвърна той многозначително.

Кит се изправи и се плъзна покрай него. Добре! Беше време за битка!

Библиотеката на „Райзън Глори“ си бе останала такава, каквато я помнеше Кит. Удобни кресла с кожа, провиснала на някои места, стояха разположени в ъглите до старото махагоново бюро. Голям прозорец внасяше светлина и веселие, въпреки тъмната кожена подвързия на книгите наредени по рафтовете.

Това бе любимата й стая в плантацията и тя възнегодува срещу непознатия хумидор16, който стоеше върху бюрото и армейския Колт, прибран в облицованата в червено дървена кутия до него. Но най-вече я подразни портрета на Абрахам Линкълн, който висеше над камината, на мястото на картината „Обезглавяването на Йоан Кръстител“, която бе стояла там, откакто се помнеше.

Кейн седна в стола зад бюрото, вдигна крака върху махагоновата повърхност и кръстоса глезени. Позата му бе откровено нагла, но Кит не му позволи да разбере, че това я дразни. По-рано същия ден, когато бе скрита зад воалетката, той се бе отнасял с нея, като с жена. А сега я третираше като помощник-коняр. Нищо, скоро щеше да разбере, че не може да отхвърли изминалите години толкова лесно.

— Бях ти наредил да останеш в Ню Йорк — започна Кейн.

— Именно, наредихте — тя се престори, че оглежда стаята. — Този портрет на мистър Линкълн, няма място в „Райзън Глори“. Това обижда паметта на баща ми.

— От това, което чувам, баща ти сам е оскърбил собствената си памет.

— Вярно. Но все пак е мой баща и умря храбро.

— В смъртта няма нищо храбро — лицето му изглеждаше сурово на мъждивата светлина на лампата. — Защо не се подчини на заповедите ми и не остана в Ню Йорк?

— Защото заповедите ви са неразумни.

— Не е нужно да давам обяснения за това, което върша.

— Така си мислиш ти! Аз изпълних нашето споразумение — избухна Кит.

— Нима? В условията влизаше примерното ти поведение — възрази той.

— Аз завърших Академията.

— Не ме вълнуват успехите ти в Академията — без да сваля краката си от бюрото, той се наведе напред и извади писмо от едно чекмедже. Подхвърли й го. — Много интересно четиво, въпреки че не бих го показал на човек, който лесно изпада в истерия.

Тя го взе. Стомахът й се сви, когато видя подписа: „Хамилтън Удуърд“.

Кит смачка писмото и го хвърли върху бюрото. Нямаше представа, какво е нимфомания, но й звучеше ужасно.

— Това писмо е лъжа! Не може да му вярваш!

— Щях да си съставя мнение, когато имам възможност да пътувам до Ню Йорк, в края на лятото, и разговарям с теб. Ето защо ти казах да останеш в града.

— Имахме споразумение. Не можеш да се отметнеш от него, само защото Хамилтън Удуърд е глупак.

— Глупак ли?

— Да! — потвърди тя, усещайки как бузите й горят.

— Искаш да ми кажеш, че нямаш навика да предлагаш своята благосклонност?

— Разбира се, че не!

Погледът му се спря върху устните й, принуждавайки я да си спомни, какво се беше случило между тях няколко часа по-рано.

— Ако това писмо е лъжа — каза й тихо, — как да си обясня, че толкова лесно падна в ръцете ми този следобед? Това ли е твоята представа за примерно поведение?

Не знаеше как да се защити за нещо, което сама не разбираше, затова премина в атака.

— Може би, ти си този, който трябва да обясни. Или винаги нападаш младите жени, който влизат в дома ти?

— Нападам ли?

— Считай се за късметлия! Бях много уморена от пътуването — каза тя колкото можеше по-високомерно. — Иначе юмрукът ми щеше да се забие в корема ти. Същото се случи и с приятеля на мистър Удуърд.

Кейн спусна краката си на килима.

— Ясно…

Той не й вярваше.

— Интересното е, че си загрижен за моето поведение, а изглежда не си се замислил за твоето собствено.

— Това не е едно и също. Ти си жена.

— Ах, ето какво било! И в това е цялата разлика?

Погледна я раздразнено.

— Много добре знаеш, какво имам предвид.

— Щом така казваш.

— Точно така, казвам, че незабавно се връщаш обратно в Ню Йорк!

— А, аз пък ти казвам, че ще остана!

— Не си ти тази, която решава!

За съжаление, това беше чистата истина, която Кит се боеше да признае. Наложи й се да мисли бързо.

— Искаш да се отървеш от мен, нали? И да сложиш край на това нелепо настойничество?

— Повече, отколкото можеш да си представиш!

— Тогава ще ми позволиш ли да остана в „Райзън Глори“?

— Прости ми, но не виждам, каква е връзката.

Тя се опита да говори спокойно.

— Има няколко джентълмени, които желаят да се оженят за мен. Нуждая се от няколко седмици, за да реша, кого е най-добре да избера.

Лицето му помръкна.

— Ще решаваш в Ню Йорк.

— Но как ще го направя? Тези три години съвсем ме объркаха, а това е най-важното решение в моя живот. Трябва да разгледам внимателно предложенията и имам нужда от позната среда, за да го направя. В противен случай няма да мога да преценя правилно, а никой от нас двамата не иска това.

Обяснението й не се получи много убедително, но вложи в него цялата си искреност.

Лицето му потъмня още повече. Той се придвижи към камината.

— Някак си, не те виждам в ролята на предана съпруга.

Кит бе напълно съгласна с това, но, все пак се обиди.

— Интересно, защо?

Тя извика в паметта си образа на Лилит Шелтън, която обичаше да дава мнение за мъжете и брака.

— Бракът е това, което всяка жена иска, не е ли така? — каза Кит с онзи надут идиотски израз на лицето, който имаше нейната съученичка при подобни обяснения. — Съпругът й се грижи за нея, купува й хубави дрехи, подарява й бижута за рождения ден. Какво повече може да иска една жена от живота?

Сивите очи се превърнаха в късчета лед.

— Преди три години, когато ми беше помощник-коняр, ти бе трън в петата ми, но беше смела и трудолюбива. Предишната Кит Уестън не се продаваше за дрехи и бижута.

— Предишната Кит Уестън, не беше принудена от своя настойник да завърши училище, което превръща младите момичета в примерни съпруги.

Беше отбелязала точка. Той реагира с небрежно повдигане на раменете и се облегна на полицата над камината.

— Всичко това е в миналото.

— Точно миналото ме превърна в това, което съм сега — тя пое дълбоко дъх. — Имам намерение да се омъжа, но не искам да направя грешен избор. Нуждая се от време и бих искала да го прекарам тук.

Той я изучаваше.

— Тези млади хора… — гласът му се пречупи и излезе като задавен хрип. — Целувала ли си ги така, както целуна мен?

Беше й необходима цялата сила, за да не погледне в страни.

— Дължеше се на умората от пътуването ми. А и те са твърде много джентълмени, за да ме притискат така, както направи ти.

— Значи са глупаци.

Тя се зачуди, какво имаше предвид с тези думи. Кейн се отдалечи от камината.

— Добре, така да бъде. Имаш един месец. Ако до тогава не се справиш, се връщаш обратно в Ню Йорк, с или без съпруг. И още нещо… — той многозначително кимна към коридора. — Тази лудата трябва да се махне. Нека да си почине един ден, след това я качи на влака. Аз ще я компенсирам.

— Не! Не мога!

— Да, можеш!

— Но, аз й обещах!

— Направила си грешка.

Той изглеждаше толкова непреклонен. Какви аргументи трябваше да изложи, за да го убеди?

— Не мога да остана тук без придружителка.

— Малко е късно да се притесняваш за почтеността си.

— Може би за теб, но не и за мен.

— Мисля, че тя не става много за компаньонка. Веднага щом някой от съседите я заговори, ще разбере, че е луда.

Кит мигновено се хвърли в пламенна отбрана.

— Тя не е луда!

— Не можеш да ме заблудиш!

— Тя е само малко… по-различна.

— Повече от малко — Кейн я изгледа подозрително. — Как така изведнъж си въобрази, че аз съм генерал Лий?

— Аз… може би по невнимание съм споменала нещо.

— Ти си й казала, че съм генерал Лий?

— Не, разбира се, че не! Тя просто се страхуваше от срещата с теб. Опитах се да я развеселя. Нямах никаква представа, че ще вземе всичко на сериозно — Кит му обясни, какво се беше случило, когато бе отишла в стаята на мис Доли.

— И сега, очакваш от мен да се съглася с тази шарада?

— Няма да ти бъде трудно — отбеляза Кит разумно. — Тя и без това води сама по-голямата част от разговорите.

— Това не ми харесва.

— Но, трябва — мразеше да го моли и думите почти заседнаха в гърлото й. — Моля те! Тя няма къде другаде да отиде.

— Дяволите да го вземат, Кит! Не я искам тук!

— И мен не ме искаше, но ми разреши да остана. Каква е разликата, ако го направиш за още един човек?

— Огромна — той млъкна за малко, сякаш пресмяташе нещо на ум, след това се усмихна хладно. — Ти искаш толкова много от мен, но досега не чух, какво предлагаш в замяна.

— Ще тренирам конете ти — отвърна му бързо.

— Мислех си за нещо… по-лично.

Тя преглътна.

— Ще почиствам дрехите ти.

— Преди три години беше много по-изобретателна — напомни й той. — Разбира се, тогава не беше толкова опитна… колкото си сега. Спомняш ли си нощта, когато ми предложи да станеш моя любовница?

Тя облиза с върха на езика сухите си устни.

— Тогава бях отчаяна.

— Колко отчаяна си сега?

— Намирам този разговор за неприличен — успя да каже, подражавайки на високомерния тон на Елвира Темпълтън.

— Но не толкова, колкото целувката ми този следобед — той я приближи още, гласът му беше нисък и леко дрезгав. За момент, тя си помисли, че отново ще я целуне. Вместо това, Кейн изкриви устни в усмивка, пълна с подигравка. — Мис Доли може да остане, за сега. По-късно ще ти съобщя, каква отплата искам от теб.

Когато той излезе от стаята, Кит остана загледана във вратата, като се чудеше, дали бе спечелила или загубила.

Същата нощ, Кейн дълго лежа, неподвижен в тъмнината, подложил ръка под главата си и загледан в тавана. Каква игра беше играл с нея тази вечер? Или тя беше започнала някаква игра с него?

Целувката й следобед му даде ясно да разбере, че не е невинна. Но дали беше толкова необуздана, колкото твърдеше в писмото си Удуърд?

Не знаеше. За сега. Щеше да изчака и да наблюдава.

В мислите си видя устата й — като дива роза, устните й — меки, нежни венчелистчета. Желание — горещо и неистово прониза тялото му.

Едно беше сигурно. Времето, когато гледаше на нея, като на дете, бе отминало безвъзвратно.

Глава 9

Въпреки безсънната нощ, която беше изкарала, на следващата сутрин Кит стана рано. Обу панталони в цвят каки, които биха скандализирали Елзбет, а върху дантелената си камизола облече мъжка риза. Съжали, че ръкавите са дълги, но в противен случай ръцете й щяха да потъмнеят, като калифорнийски орех. Утешаваше се с мисълта, че бялата тъкан е толкова фина, колкото бельото й, и щеше да й бъде достатъчно прохладно.

Напъха края на ризата си в панталоните и закопча до горе копчетата. Когато обу ботушите се наслади на меката кафява кожа, която обгърна краката й. Това беше първия чифт хубави ботуши за езда, които някога бе притежавала, и нямаше търпение да ги изпробва.

Сплете косата си на дълга плитка, от която веднага се изплъзнаха малки навити кичурчета и се спуснаха над челото, и около украсените с блестящи сребърни обици уши. За да пази сянка на лицето си, бе купила мъжка филцова шапка с плоска периферия и тънки кожени връзки, за закрепване под брадичката.

Когато приключи с тоалета, хвърли поглед в огледалото и се намръщи на отражението си. Въпреки мъжките дрехи, никой не би я сбъркал с момче! Меката материя на ризата недвусмислено се обтягаше около гърдите й, а тесните панталони, очертаваха женствените й бедра.

Какво от това?! Възнамеряваше да носи нетрадиционното си облекло, само на територията на „Райзън Глори“, за официални излизания имаше специален костюм за езда, който ненавиждаше. Направи гримаса при мисълта, че тогава ще трябва да слага и дамското седло, което бе ползвала няколко пъти на разходка в Сентрал парк. Колко го мразеше само, то я лишаваше от усещанията за сила и свобода, като в същото време я караше да се чувства неловко и нестабилно.

Измъкна се тихо от къщата, без закуска и сутрешен разговор със Софрония. Старата й приятелка я бе посетила в стаята предишната нощ. Вежливо изслуша разказите й, но за промените в собствения си живот не спомена нищо. Когато се опита да я разпита за подробности, тя предпочете да й предаде клюките от околността, вместо да разкрие нещо за себе си. Но при споменаването на Магнус Оуен, веднага се появи старата Софрония — надменна и раздразнителна.

Софрония винаги бе представлявала загадка за нея, но сега сякаш имаше много повече от това. Не бяха просто външните промени, предизвикани от хубавите дрехи и добрата храна. Изглежда приятелката й негодуваше срещу нея. Може би, това чувство винаги го бе имало, но тогава Кит бе твърде млада, за да го разбере. Още по-объркващо беше, че под тази обида, почувства старата позната любов на Софрония към нея.

Когато излезе в открития двор, зад къщата, Кит деликатно подуши въздуха. Миришеше точно така, както си спомняше: на топла земя и пресен оборски тор. Усети дори слабия мирис на скункс, който не беше чак толкова неприятен от разстояние. Мерлин изскочи от обора да я поздрави, тя спря, за да го почеше зад ушите и да му хвърли пръчка, която той донесе обратно.

Конете не бяха изведени още в заграждението, затова Кит влезе в конюшнята — нова сграда, построена върху основите на старата, изгорена от янките. Токовете на ботушите й тракаха по каменния под, който беше пометен толкова старателно, както по времето, когато самата тя се грижеше за обора.

От десетте бокса, само четири бяха заети, като в два от тях имаше впрегатни коне. Огледа другите, и веднага отхвърли старата кафеникава кобила, която бе твърде кротка и приятелски настроена. Тя беше добра за неопитен ездач, но Кит отдавна не беше такава.

Последният кон я развълнува. Беше черен като нощта, с бяла звезда в средата на челото. Голямо, мощно животно, почти осемнадесет лакътя високо, с умни, живи очи.

Тя протегна ръка, за да погали дългата му елегантна шия.

— Как се казваш, момче?

Животното тихо изцвили и завъртя рязко глава. Кит се усмихна.

— Мисля, че с теб ще станем добри приятели.

В този момент вратата на конюшнята се отвори и тя видя да влиза момче, може би единадесет или дванадесет годишно.

— Вие ли сте мис Кит?

— Да. А ти кой си?

— Аз съм Самуел. Майорът ми нареди, да ви предам, да вземете Лейди, ако искате да яздите.

Кит подозрително погледна към старата кобила.

— Лейди?

— Да, мем.

— Съжалявам, Самуел — и тя поглади копринената шия на жребеца. — Ще оседлаем този, вместо нея.

— Това е Съблазън, мадам. Майорът най-строго ми нареди да не взимате Съблазън, а да яздите Лейди. Каза ми още, че ако ви позволя да изведете жребеца от обора, ще ми съдере кожата от бой, а на вас ще ви се наложи да живеете с тази вина.

Кит едва не избухна при този толкова явен шантаж. Кейн надали щеше да изпълни заплахата си по отношение на Самуел, но сърцето на този човек беше жестоко, както на всеки негодник-янки, така че не можеше да рискува. Погледна с копнеж Съблазън. Никога не бе виждала по-хубав кон от него.

— Оседлай Лейди — въздъхна тя. — Ще поговоря с мистър Кейн.

Както предположи, кобилата се интересуваше повече от свежата трева, отколкото от разходка из полето. Скоро Кит прекрати опитите си да я накара да се движи по-бързо от лек тръст, и съсредоточи вниманието си на промените наоколо.

Всички стари бараки на робите, освен няколко, бяха унищожени. Не си бе позволявала да мисли за тази част от плантацията, и сега се зарадва, като видя разчистеното пространство. Тези, които бяха оставени, бяха ремонтирани и боядисани. Около тях и пред входните им врати имаше цветя и градини. Махна за поздрав на децата, играещи в сенките на евкалиптите, под които някога и тя бе лудувала.

Когато стигна началото на първата засадена площ, слезе от коня и тръгна да разгледа. Младите памукови растения бяха покрити с тесни пъпки. Гущерче изпълзя от почвата близо до ботуша й и тя се усмихна. Гущерите и жабите, заедно с лястовиците и присмехулниците унищожаваха бръмбарите, които изяждаха листата на памуковите насаждения. Беше твърде рано да се каже, но изглежда Кейн щеше да получи добра реколта.

Кит почувства смесица от гордост и гняв. Това трябваше да бъде нейната реколта, не неговата!

Огледа още един път добре познатата й земя и към завладелите я вече чувства се прибави и паника. Плантацията изглеждаше много по-преуспяваща, отколкото си бе представяла. Какво щеше да стане, ако парите й не бяха достатъчни, за да я откупи обратно? Дори не искаше да си помисли за ужасната възможност, Кейн да откаже да й я продаде. Трябваше по някакъв начин да получи достъп до счетоводните книги.

Отиде при Лейди, кротко пасяща детелини, и грабна юздата, която не си беше направила труда да завърже към някое дърво. Използва един пън, за да се качи на седлото и се отправи към езерцето, където бе прекарала в плуване много щастливи часове през летата. Всичко беше, както го помнеше — чиста изворна вода и бряг, обрасъл с върби. Обеща си да поплува някой път, когато щеше да е сигурна, че никой няма да я притеснява.

Стигна до малкото гробище, където бяха погребани най-близките й роднини, и се облегна на желязната ограда. Тялото на баща й лежеше в братската могила в Хардин Каунти, щата Тенеси, недалеч от църквата Сило. Гробът на Розмари Уестън се намираше в най-отдалечената част, до оградата.

Кит въздъхна тежко и подкара кобилата към югоизточната част на плантацията, където се намираше новата предачница, за която бе чула от Брандън Пърсел. Преминавайки през малка горичка, тя видя спънат кон и реши, че това трябва да е Вандал, жребецът, за който й разказваше Самуел, докато оседлаваше Лейди. Животното не беше лошо, но тя тъгуваше по Аполон.

Спомни си какво беше казал Магнус за Кейн: „Майорът не си позволява да се привързва към това, което обича. Той подарява конете и книгите си, преди да се привърже твърде много към тях“.

Когато заобиколи дърветата пред погледа й се появи новата предачница. Южните щати обикновено изпращаха изчистения памук в Англия за по-нататъшна обработка. След войната, шепа плантатори бяха построили няколко предачници, където изтегляха памука в нишки. Компактните шпули, заемаха много по-малко място в параходите, отколкото обемните бали, докато ги превозват до тъкачниците в Англия. По този начин се икономисваха пари за транспорт. Скоро тази идея щеше да получи широко приложение. Но Кит не желаеше това да става и на територията на „Райзън Глори“.

Предишната нощ бе разпитала Софрония и бе узнала, че Кейн не е закупил тъкачни станове. Това щеше да бъде само предачница. Памукът щеше да се почиства, разчепква и да се изтегля в нишки на становете.

Пред нея се извисяваше продълговато тухлено здание на два и половина етажа с много прозорци. Сградата беше много по-малка в сравнение с огромните предачници в Нова Англия по реката Меримак, които бе виждала на снимка, но изглеждаше огромна и заплашителна за размерите на „Райзън Глори“. Това много усложняваше нещата.

От предачницата се чуваха ударите на чукове и гласовете на работници. Трима мъже работеха на покрива, а четвърти, натоварен с керемиди на гърба си, се изкачваше по стълбата, облегната на стената на сградата.

Всички бяха съблекли ризите си. Когато един от тях се изправи, вълна от мускули се раздвижи върху гърба му. И макар да не виждаше лицето му, тя го позна. Приближи към постройката и слезе от коня. Широкоплещест мъж, тикащ количка, я забеляза и побутна работника до себе си. Двамата спряха работа и се вторачиха в нея. Постепенно на строителната площадка се възцари тишина, работниците един по един започнаха да излизат от сградата или се надвесваха през прозорците, за да видят младата жена облечена в мъжки дрехи.

Кейн, учуден от неочакваната тишина погледна надолу. Видя само върха на плоска шапка — нямаше нужда да вижда лицето под нея, за да познае своя посетител. Един поглед по тънкото, женствено тяло, така ясно очертано от бялата риза и панталоните, които обгръщаха чифт дълги стройни бедра, му каза всичко необходимо, което трябваше да знае.

Поклати глава и се спусна по стълбата. Когато застана пред Кит започна да я изучава внимателно. Боже, колко беше красива!

Бузите й горяха от смущение. Трябваше да облече скромния костюм за езда, който толкова много ненавиждаше. Вместо да я порицае, както очакваше, Кейн сякаш се наслаждаваше на мъжкото й облекло. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Може да си обута с панталони, но със сигурност не изглеждаш вече като недорасъл помощник-коняр.

Доброто му настроение я подразни.

— Спри!

— Какво?

— Да се усмихваш!

— Не може ли да се усмихвам?

— Не се препоръчва. Изглеждаш глупаво. С твоята физиономия можеш само да се мръщиш и ръмжиш на околните, за нищо друго не става.

— Ще се опитам да го запомня — хвана я за ръката и я побутна към вратата на предачницата. — Хайде, ела да ти покажа, какво правим тук.

Въпреки че строителството на сградата беше към края си, вътре бе монтиран само парния двигател, който щеше да задвижва становете. Кейн й разказваше за приводни ремъци и вретена, но Кит не можеше да се съсредоточи. Той трябваше да си облече ризата, преди да започне да я развежда!

Запозна се с рижав мъж на средна възраст, който Кейн представи като Джейкъб Чайлдс от Нова Англия — бе го наел от предачниците в Провидънс. За първи път научи, че през последните години, Кейн на няколко пъти бе пътувал на Север, заради тамошните текстилни фабрики. Ядоса се на факта, че той нито веднъж не я бе посетил в Академията и му го каза.

— Не съм помислил за това — отговори й спокойно.

— От теб не става никакъв настойник.

— Няма да споря с теб за това.

— А какво щеше да стане, ако мисис Темпълтън всеки ден ме пердашеше?

— Едва ли. Най-вероятно ти щеше да я застреляш, така че нямаше за какво да се притеснявам.

Тя видя колко много се гордее той с предачницата, но когато излязоха отново на двора, не намери сили в себе си да го поздрави за свършената работа.

— Искам да поговоря с теб за Съблазън.

Но Кейн беше разсеян. Тя погледна надолу, за да види това, което отвличаше вниманието му и разбра, че слънчевите лъчи ясно очертават контурите на тялото й, което не се виждаше толкова добре в полумрака на сградата. Премести се в сянката и обвинително посочи с пръст Лейди, която унищожаваше тревата по полянката.

— Този кон е почти толкова стар, колкото мис Доли. Искам да яздя Съблазън.

Кейн с труд премести погледа си върху лицето й.

— Той е твърде буен за жена. Знам, че Лейди е стара, но ще трябва да се задоволиш с нея.

— От осемгодишна яздя коне, като Съблазън.

— Съжалявам, Кит, но този кон е опасен, дори и за мен.

— Но ние не говорим за теб — спокойно отбеляза тя. — А за някой, който знае как да го язди.

Кейн изглеждаше повече развеселен, отколкото ядосан.

— Така ли мислиш?

— Искаш ли да се убедиш? Ти на Вандал, аз на Съблазън. Ще започнем от портата до плевнята, покрай езерото, кленовата горичка и ще завършим точно тук.

— Няма да се оставя да ме провокираш.

— О, не съм си и помисляла да те провокирам — усмихна му се сладко тя. — Предизвиквам те.

— Обичаш да живееш опасно, така ли Катрин Луиз?

— Това е единствения начин.

— Добре. Да видим, какво можеш.

Той щеше да се състезава с нея! Едва не закрещя от радост, изчаквайки го да вземе ризата си от дървеното магаре. Докато я закопчаваше, той раздаде команди на мъжете, които се бяха скупчили наоколо и я зяпаха. След това грабна широкополата си шапка, украсена с мазна лента, свидетелстваща за дълги години служба, и я нахлупи на главата си.

— Ще се срещнем при конюшнята — и напусна поляната, без да си направи труда да я изчака.

Лейди, мечтаеща за овеса, който я очакваше в яслата, се отправи към обора много по-бързо от преди, но въпреки това пристигнаха на мястото след Кейн. Съблазън бе вече оседлан и Кейн проверяваше коланите на седлото. Кит демонстративно подаде юздите на кобилата на Самуел, доближи се до жребеца и прокара ръка по муцуната му.

— Готова ли си? — попита Кейн.

— Готова съм.

Той й помогна да се качи на седлото. Щом почувства тежестта й, Съблазън започна да подскача и да се върти в кръг, и на Кит й бяха необходими всички умения, които притежаваше, за да го укроти. Когато жребеца се успокои, Кейн възседна Вандал.

Докато пресичаше двора, Кит се опияняваше от усещането за овладяната мощ на животното и едва удържаше желанието си да я пусне на воля. С неохота дръпна юздите и приближи портата.

— Който пръв стигне до предачницата, печели — обяви Кит.

Кейн докосна с палец козирката на шапката си.

— Няма да се състезавам с теб.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Кит. Това надбягване й беше необходимо! Искаше да се пребори с него в нещо, в което ръста и силата му нямаше да имат значение. На седлото разликата между мъжа и жената изчезваше.

— Това, което казах.

— Нима „героят от Мисионари Ридж“ се страхува да загуби от жена пред очите на своите работници?

Кейн леко присви очи от ярката светлина на утринното слънце.

— Не трябва да доказвам абсолютно нищо. А на теб няма да ти се удаде възможността да ме провокираш.

— Тогава, защо дойде, след като няма да се състезаваш?

— Исках да проверя дали хвалбите, които изрече там, са истина или само прах в очите.

Тя отпусна ръката си върху седлото и се усмихна.

— Не съм се хвалила. Просто изтъквах факти.

— Думите ти нямат стойност, Катрин Луиз. Нека да видим какво можеш в действителност.

Преди да успее да му отговори, той пришпори коня. Кит видя с каква лекота Вандал премина от лек тръст, в галоп.

За човек с неговите размери, Кейн седеше идеално на седлото — спокойно и леко, все едно се бе сраснал с гърба на коня. Тя разбра, че като ездач, той бе добър колкото нея. Още една черна точка в списъка й с обиди.

Кит се наведе над лъскавата грива на Съблазън и му прошепна:

— Хайде, момче! Нека да му покажем!

Жребецът притежаваше всичко онова, на което се беше надявала. Отначало се движеха наравно с Вандал, но когато почувства стремежа на коня да тича по-бързо, го отпусна и му даде воля. Завиха покрай засадените полета и го насочи през празната поляна. Съблазън летеше, като вятър, едва докосвайки земята. Кит почувства суровата сила на животното под нея и всичко останало изчезна. Не съществуваше нито вчера, нито утре, нямаше го безжалостния мъж с ледените сиви очи, нито целувката, която не можеше да обясни. Съществуваше само великолепният жребец, който бе станал част от нея.

Тогава забеляза пред себе си нисък жив плет. С натиск на колените си, тя насочи коня натам. Колкото повече наближаваха препятствието, толкова по-ниско залягаше над гривата му и притискаше плътно крака към тялото му. Почувства огромната мощ на животното, когато Съблазън прескочи без усилие плета.

Неохотно забави ездата до тръст и обърна назад. За сега беше направила достатъчно. Ако продължеше да натоварва коня, Кейн щеше да я обвини в безразсъдство, а тя нямаше намерение да му дава повод да държи жребеца далеч от нея.

Той я чакаше в горния край на поляната. Кит спря пред него и избърса с ръкава на ризата потта от челото си. Седлото му изскърца леко, когато Кейн се раздвижи.

— Много добро представление.

Тя мълчаливо продължи да чака присъдата му.

— И в Ню Йорк ли правеше същото, когато излизаше на езда? — попита я той.

— Не бих нарекла това езда.

С дърпане на юздата, той обърна Вандал към конюшнята.

— Значи утре ще имаш адски болки.

Това ли беше всичко, което щеше да й каже? Проследи го как се отдалечава, след това заби пети в Съблазън и го догони.

— Е?

— Е, какво?

— Смяташ ли да ми разрешиш да яздя този кон, или не?

— Не виждам, защо да не може. При условие, че го яздиш с дамско седло — да, може.

Кит се усмихна и се въздържа от импулса си да обърне към поляната и да се впусне в луда езда.

Пристигна в двора преди Кейн, скочи от жребеца и подаде юздите на Самуел.

— Дай му достатъчно време да се охлади — нареди тя на момчето. — Не забравяй да му метнеш едно одеяло. Днес го натоварих достатъчно.

Кейн се върна навреме, за да чуе заповедта й.

— Самуел е почти толкова добър коняр, колкото ти беше някога, Кит — усмихна се той и слезе от коня. — Но той не изглежда толкова добре в панталони, като теб.

В течение на две и половина години, Софрония не престана да наказва Магнус Оуен за това, че бе застанал между нея и Байрън Кейн. Сега вратата на задната дневна, която тя използваше като офис, се отвори.

— Чух, че си искала да ме видиш — каза той. — Случило ли се е нещо?

Службата му на надзирател в „Райзън Глори“ го бе променила. Мускулите му под меката кафява риза и тъмните панталони се бяха налели и укрепнали, и в него се усещаше издръжливост, която по-рано бе липсвала. Лицето му си бе останало гладко и красиво, но сега, както винаги в присъствието на Софрония, в краищата на очите му се появиха напрегнати бръчици.

— Нищо особено, Магнус — отвърна му Софрония с преднамерено снизходителен тон. — Разбрах, че след обяд ще ходиш до града и исках да ти дам няколко поръчки.

Без да става от стола му подаде списък, като го принуди да приближи към нея.

— И ме накара да дойда от полето, за да ми кажеш това? Да не съм ти момче за всичко? — той грабна списъка от ръката й. — Защо не изпрати Джим?

— Не съм помислила за това — отвърна му, изпитвайки извратена радост от мисълта, колко бързо бе успяла да го ядоса. — Освен това, Джим е зает с миене на прозорци.

Магнус стисна челюсти.

— Предполагам, че миенето на стъкла е по-важно от памука, благодарение на който се издържа тази плантация.

— Боже, Боже, имаш много високо мнение за себе си, така ли Магнус Оуен? — Софрония стана от стола. — Въобразяваш си, че плантацията ще се разори, защото надзирателят й е напуснал полето за няколко минути?

Една мъничка вена запулсира от страни на челото му. Повдигна грапавата си от работа длан и я опря на бедрото.

— Не си вири много носа, жено, защото не ти отива. Неприятно е да те гледа човек. Някой трябва малко да те поукроти, преди да си навлечеш истинска беда.

— Някой? Кой, ти ли? — тя вдигна високо брадичка, мина покрай него и излезе в коридора.

Магнус, който обикновено бе толкова уравновесен, че трудно би могло нещо да го ядоса, сега стрелна ръката си и като с клещи стисна китката й. Тя ахна от изненада, когато я дръпна обратно в дневната и затръшна вратата.

— Точно така — отвърна й провлечено, преминавайки към познатия мек говор от своето детство. — Бях забравил, че мис Софрония е прекалено добра за нас, бедните негри.

Златистите й очи гневно проблеснаха при тази подигравка. Магнус я притисна с тялото си до вратата.

— Пусни ме! — изписка тя и го блъсна в гърдите. Въпреки че бяха еднакви на ръст, той се оказа много по-силен. Бе все едно да се опиташ да поместиш дъб с перушинка. — Магнус, пусни ме!

Може би той не чуваше явната паника в молбата й, или я беше чувал прекалено често, затова вместо да я освободи, притисна раменете й към дървената повърхност. Топлината на тялото му я изгаряше дори през полата.

— Значи, мис Софрония си мисли, че след като се държи като бяла дама, един ден, като се събуди, наистина ще бъде бяла. И тогава никога няма да й се наложи да говори отново с някой от нас черните, освен може би, когато ни заповядва.

Тя извърна глава и стисна очи, за да не вижда презрението му, но Магнус не беше приключил с нея. Гласът му стана по-мек, но думите му продължиха да нараняват.

— Ако мис Софрония наистина беше бяла, нямаше да й се налага да обръща внимание на чернокожия, който жадува да я притисне в обятията си, да я направи своя жена и да има деца от нея. Защо трябва да се безпокои за един черен мъж, който иска да бъде винаги до нея и да я утешава, когато се чувства самотна, или да остареят заедно в голямото му пухено легло? Не, мис Софрония не би могла да се притеснява за такива глупости. Тя е твърде добра за всичко това! И твърде бяла!

— Млъкни! — Софрония вдигна ръце и запуши ушите си, за да не чува жестоките думи.

Магнус отстъпи назад да я освободи, но тя не помръдна. Сякаш беше замръзнала. Гърбът й бе неестествено изправен, а дланите й бяха все още върху ушите. По бузите й се стичаха сълзи.

С приглушен стон надзирателят я притегли в ръцете си. Започна да я гали и да напява в ухото й.

— Тихо, момиче. Всичко е наред. Съжалявам, че те накарах да плачеш. Последното нещо, което искам, е да те нараня. Хайде успокой се, всичко ще се оправи.

Постепенно напрежението в тялото й отслабна и за момент тя се облегна на него. Той беше толкова твърд. С него се чувстваше в безопасност.

Безопасност ли? Глупости?

Тя изправи рамене и вдигна гордо глава, въпреки че сълзите й не бяха пресъхнали.

— Нямаш право да ми говориш с такъв тон! Ти не ме познаваш, Магнус Оуен! И недей да ме обиждаш!

Но Магнус също имаше гордост.

— Виждам как раздаваш сластни усмивки на всеки бял и богат мъж, който погледне към теб. Но затова пък, дори не смееш да погледнеш към чернокож.

— А какво може да ми даде един негър? — ожесточено попита тя. — Той няма никаква власт. Майка ми, баба ми, прабаба ми… всички те са обичали черни мъже. Но когато по среднощ белият мъж нахлу в бараката, нито един от тях не можа да защити своята жена. Нито един от тях не се хвърли да спасява децата си, когато ги продаваха на пазара за роби. Нито един не си мръдна пръста, когато завързваха жените, които обичаха, голи към стълба и ги налагаха, докато гърбовете им не се превърнеха в кървави рани. Така че изобщо не ми говори за черните мъже!

Магнус пристъпи към нея, но като я видя, че се извърна, отиде до прозореца.

— Времената се промениха — каза й нежно. — Войната свърши. Ти не си повече робиня. Всички ние сме свободни. Нещата стоят по друг начин. Получихме право да гласуваме.

— Ти си глупак, Магнус! Мислиш си, че щом белият човек ти е разрешил да гласуваш, си му станал равен? Това не означава нищо.

— Разбира се, че означава! Сега си американска гражданка и си защитена от законите на тази страна.

— Защитена? — презрително изплю Софрония. — За чернокожата жена, няма никаква защита, с изключение на това, което може да направи сама за себе си.

— Като продава тялото си на всеки богат бял мъж, който иска да я купи? И това според теб е правилно?

Софрония рязко се обърна и се нахвърли върху него.

— Може би ти ще ми кажеш с какво друго може да търгува негърката? Мъжете от векове се възползват от нас, без да ни дават нищо в замяна, освен деца, които после плантаторите продават! Само че аз искам повече и ще го получа. Ще имам свой дом, красиви рокли и храна до насита. И най-важното, ще бъда в безопасност!

Магнус потрепери.

— Искаш да поставиш себе си в друг вид робство? И си мислиш, че по този начин ще си в безопасност?

Софрония не се разколеба.

— Ако сама си избера стопанина и уговоря условията, това няма да е робство! Много добре знаеш, че ако не беше ти, до сега щях да имам всичко това!

— Кейн нямаше да ти даде нещата, които искаш.

— Грешиш! Той щеше да ми даде всичко, което поискам, ако ти не беше се намесил!

Магнус се подпря на извития гръб на канапето с розова дамаска.

— Няма човек на този свят, когото да уважавам повече. Той ми спаси живота и аз съм готов да направя всичко за него. Кейн е честен и справедлив, и това го знаят всички, които работят за него. Никога не би накарал някой да направи нещо, ако самият той не го е правил. Мъжете му се възхищават за това, възхищавам му се и аз. Но е твърд с жените, Софрония. До сега не съм видял, някоя жена да го е хванала.

— Той ме искаше, Магнус! Ако ти не беше влязъл онази вечер, той щеше да ми даде всичко, което пожелаех.

Магнус отиде при нея и я докосна по рамото. Тя се дръпна инстинктивно, въпреки че докосването му й подейства странно успокояващо.

— Дори и да ти го беше дал, какво от това? — попита я той. — Би ли могла да скриеш треперенето, което те обхваща, когато мъж докосне дори само ръката ти? Дори покровителят ти да е бял и богат, ще съумееш ли да забравиш, че той, освен това, е и мъж?

Беше се приближил прекалено много до нощните й кошмари. Тя се обърна и невиждащо тръгна към бюрото. Когато бе напълно убедена, че може да говори, без гласът й да я издаде, му отвърна студено.

— Имам много работа. Ако не можеш да ми изпълниш поръчките, ще пратя Джим до града.

Не мислеше, че Магнус ще й отговори, но той най-накрая кимна.

— Ще си получиш поръчките — след това се обърна и напусна офиса.

Софрония се втренчи в затворената врата, обхваната за момент от почти непреодолим копнеж, да се втурне след него. Но разумът й надделя. Магнус Оуен може да бе надзирател в плантацията, но си оставаше чернокож, който не можеше да й осигури безопасност и защита.

Глава 10

Мускулите на Кит я боляха, когато на следващата сутрин се спусна по стълбите. За разлика от панталоните, които бе носила предния ден, сега бе облечена в скромна рокля от бледолилав муселин, с тънък бял дантелен шал около раменете. Широкопола шапка от италианска слама с лилави панделки завършваше тоалета й.

Мис Доли я очакваше пред вратата.

— Днес си прекрасна, като картинка! Само закопчей копчето на ръкавицата си, скъпа, и оправи полата!

Кит се усмихна и направи каквото й бе казано.

— Самата вие изглеждате ослепително!

— Ах, скъпа, благодаря ти! Старая се да изглеждам, като истинска лейди, но не ми се удава толкова лесно, колкото по-рано. Вече не съм млада. Затова пък, погледни себе си! Нито един джентълмен няма да бъде в състояние да задържи молитва в главата си, когато те види в църквата. Приличаш на великденски бонбон, който моли да бъде изяден!

— Кара ме да се чувствам гладен, само като я гледам — лениво провлече нисък глас зад тях.

Кит изпусна лилавите панделки на шапката си, които се опитваше да завърже под брадичката си. Кейн стоеше облегнат на вратата на библиотеката. Беше облечен в перленосив сюртук, с черна жилетка и панталони. Бялата риза подчертаваше бургундско червеното му шалче на тънки райета. Погледът й се плъзна по официалното му облекло.

— Къде ще ходиш?

— На църква, разбира се!

— На църква? Не сме те канили да идваш с нас!

Мис Доли се хвана за гърлото.

— Катрин Луиз Уестън! Потресена съм! Какво си мислиш, че правиш, като се обръщаш така грубо към генерала? Аз го помолих да ни придружи. Ще трябва да й простите, генерале! Вчера прекара почти целия ден на седлото и тази сутрин едва стана от леглото. Затова е сърдита.

— Разбирам напълно — увери Кейн, въпреки че веселите искри в очите му, противоречаха на съчувствения му тон.

Кит дръпна лентите на шапката си.

— Не съм сърдита — изсумтя тя. Пръстите й бяха вдървени и не успяваше да завърже панделките. И всичко това, защото той я наблюдаваше!

— Мис Калхун, бихте ли й помогнала, преди да скъса лентите?

— Разбира се, генерале.

Мис Доли протегна ръце към Кит.

— Ето така, мила. Повдигни брадичка и ми позволи да го направя.

Кит бе принудена да й се довери, докато Кейн се забавляваше. Накрая панделките бяха завързана удовлетворително и тримата се отправиха към каретата.

Кит изчака, докато той помогна на възрастната жена да се качи, след това изсъска:

— Обзалагам се, че откакто си тук, сега за пръв път ще се появиш в църквата. Защо не си останеш в къщи?

— В никакъв случай! Не бих пропуснал срещата ти с добрите граждани на Ръдърфорд за нищо на света.

Отче наш, който си на небето…

Блестящите лъчи на слънцето, струящи през цветните стъклописи, падаха върху сведените глави на вярващите. В Ръдърфорд и до сега говореха за чудото, което бе извършил Господ, запазвайки тези стъклописи от Сатаната — Уилям Т. Шърман.

Кит се чувстваше неудобно в модния си тоалет, сред избелелите рокли и предвоенните бонета на другите жени. Искаше да се покаже в най-добрата си светлина, но бе забравила каква бедност цари наоколо. Нямаше да повтори грешката си отново.

Помисли си за своята истинска църква, обикновена, скована от дъски постройка, недалеч от „Райзън Глори“, служеща за духовен дом на всички роби от плантациите в окръга. Гарет и Розмари отказваха да пътуват всяка седмица до Ръдърфордската църква, където се молеха белите, затова всяка неделя Софрония бе вземала Кит със себе си. И въпреки че по това време самата тя бе все още дете, държеше Кит да слуша словото Божие.

Кит обичаше тази църква и неволно сравняваше сериозната строга служба, с жизнерадостното поклонение пред Господа от своето детство. Сега, в онази църква бяха Софрония, Магнус и останалите работници.

Срещата й с Магнус не беше особено сърдечна. Макар че той се радваше да я види, предишната непринуденост между тях беше изчезнала. Сега тя беше зряла жена, при това бяла, а той само един негър.

Пред носа й една сънлива муха правеше лениви осморки и Кит тайно погледна към Кейн. Вниманието му бе съсредоточено в амвона, а изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо, както винаги.

Кит се радваше, че мис Доли седи между тях, иначе сутринта й щеше да бъде помрачена.

От другата страна на редиците, седеше човек, чието внимание не бе така съсредоточено в службата. Тя се усмихна ослепително на Брандън Пърсел и наклони леко глава, така че сламената шапка да закрие лицето й. Преди да напусне църквата трябваше да намери възможност да поговори с него. Разполагаше само с месец и не трябваше да губи време.

Службата приключи и членовете на общността я обградиха, нетърпеливи да поговорят с нея. Те бяха чули, че училището в Ню Йорк е превърнало мъжкараната в млада дама и искаха да се убедят с очите си.

— Ах, Кит Уестън, само я погледнете…

— И прилича на светска дама, сега…

— Господи! Дори собственият й баща не би я познал!

Тези, които искаха да я поздравят се сблъскваха с дилемата: когато приветстваха Кит, не можеха да не се здрависат и с настойника й янки, който бе старателно избягван от жителите на Ръдърфорд.

Някои от събралите се му кимна, после другите го последваха. Един мъж го запита как върви работата в плантацията. Делия Дибс му благодари за направеното дарение за библейското дружество. Климент Джейкс го попита за мнението му, дали ще завали скоро. Разговорите бяха сдържани, но посланието им бе ясно: беше крайно време да се премахнат бариерите поставени между тукашното общество и Байрън Кейн.

Кит знаеше, че по-късно всички щяха да се уверяват, че са го заговорили само заради нея. Подозираше, че те се радват на претекста, за да го привлекат в техния кръг, дори само за да им даде нова тема на разговори. Но на никой не му хрумна, че самият Кейн не желаеше да попада в техните среди.

В другия край на църквата стоеше една жена, около която имаше аура на изтънчена елегантност, отличаваща я от останалите. Тя наблюдаваше с лека насмешка случващото се. Значи това беше прословутия Байрън Кейн!

Самата тя беше чужденка в общността и живееше от три месеца в голяма тухлена къща в Ръдърфорд. Но беше успяла да чуе за новия собственик на „Райзън Глори“. Нищо от това, което разправяха обаче, не я бе подготвило за очарованието на този мъж. Погледът й се плъзна от широките му рамене, към стройните му бедра. Той беше великолепен!

Вероника Гембл, южнячка по рождение, бе далеч от идеите на Конфедерацията. Родена в Чарлстън, едва осемнадесетгодишна се бе омъжила за художника портретист Франсис Гембл. Следващите четиринадесет години те бяха разделили времето си между Париж, Флоренция и Виена, където Франсис бе взимал безбожни цени, за да рисува портретите на съпругите и децата на аристократите.

Когато миналата зима съпругът й почина, Вероника остана добре обезпечена, ако не и богата. Някаква нейна прищявка я бе накарала да се върне в Южна Каролина, в тухлената къща, която съпругът й бе наследил от родителите си. Тук щеше да има време да размисли върху живота си и да вземе решение, какво ще прави по-нататък.

В началото на тридесетте, тя беше поразителна красавица. Кестенявата й коса бе опъната назад и падаше на лъскави къдрици по раменете й. Медният нюанс още повече подчертаваше зеления цвят на скосените й очи. На всяка друга жена, пълната долна устна би изглеждала отблъскващо, но на Вероника тя придаваше съблазнително чувствен вид. И макар тънкият й нос да бе прекалено дълъг, всички я считаха за голяма хубавица. Нито един мъж не забелязваше недостатъците й. Освен това беше остроумна, интелигентна и имаше интригуващия навик да наблюдава околните снизходително, сякаш се забавляваше в очакване на поредната изненада, която щеше да й поднесе живота.

Усмихната, Вероника се отправи към изхода, където преподобния Когдел се сбогуваше с енориашите си.

— А, мисис Гембл! Колко приятно е да ви види човек тази сутрин! Мисля, че не познавате мис Доротея Калхун. А това е мистър Кейн, собственик на „Райзън Глори“. Къде се дяна Катрин Луиз? Исках да ви представя и нея.

Но Вероника Гембл не се интересуваше от мис Доротея Калхун или някоя си Катрин Луиз. Бе доста заинтересована от ослепителния мъж, който стоеше до пастора. Грациозно наклони глава.

— Чувала съм много за вас, мистър Кейн. Толкова много, че очаквах да видя рога и копита.

Роулинс Когдел се намръщи, но Кейн се засмя.

— Би ми се искало да имах щастието, да съм чувал за вас.

Вероника плъзна облечената си в ръкавица длан в свивката на неговата ръка.

— Това лесно може да се поправи.

Кит чу смеха на Кейн, но го пренебрегна, като насочи вниманието си към Брандън. Фините му черти й се сториха още по-привлекателни, отколкото ги помнеше. Разрошените кичурчета на правата му кестенява коса, които падаха върху челото, докато разговаряше, й се сториха много сладки. Не можеше да си представи двама по-различни мъже. Брандън бе вежлив, докато Кейн винаги бе груб. Брандън никога не й се подиграваше, той бе истински джентълмен-южняк.

Кит дълго изучава устните му. Какво ли би почувствала, ако той я целунеше? Сигурно щеше да е много вълнуващо. И много по-приятно от дръзкото нападение на Кейн в деня на нейното пристигане.

Нападение, което не бе опитала да предотврати по никой начин.

— След срещата ни в Ню Йорк, мислих доста често за вас — отбеляза Брандън.

— Поласкана съм.

— Бихте ли искали да се разходите с мен утре? Банката затваря в три. До час ще бъда в „Райзън Глори“.

Кит кокетно го погледна през полуспуснатите си ресници, трик практикуван до съвършенство.

— С радост ще пояздя с вас, мистър Пърсел.

— Тогава, до утре!

С усмивка, тя се обърна към другите млади джентълмени, които търпеливо изчакваха своя ред, за да поговорят с нея.

Докато те си съперничеха за нейното внимание, тя забеляза Кейн потънал в разговор с една атрактивна жена с кестеняви коси. Нещо в начина, по който тя гледаше събеседника си, прободе Кит. Пожела си поне веднъж той да погледне към нея и да я види заобиколена от мъжка компания. За съжаление, той изобщо не я забелязваше.

Мис Доли оживено бъбреше с преподобния Когдел и жена му Мери, нейна далечна родственица, същата, която я бе препоръчала за компаньонка на Кит. Докато ги наблюдаваше, Кит осъзна, че лицето на свещеника става все по-объркано, затова бързо се извини на кавалерите си и се отправи към мис Доли.

— Готова ли сте да тръгваме, мис Доли?

— Разбира се, скъпа! От много години не съм се виждала с преподобния Когдел и милата му съпруга Мери. Каква щастлива среща! За съжаление печалните събития в Бул Рън пречеха на нашите срещи. О, всичко това е бърборене на възрастни хора и не е нужно да тревожиш хубавата си главица с глупости.

Кейн вероятно бе почувствал бедствието, защото бързо се появи до Кит.

— Мис Калхун, каретата ни чака.

— О, благодаря ви, генерале… — мис Доли ахна и притисна пръсти към устата си. — Аз… исках да кажа, майоре, разбира се. Ох, колко съм глупава! — и тя притича към екипажа във вихър от развети ленти и волани.

Когдел и жена му я изгледаха с отворени от изумление уста.

— Тя мисли, че съм генерал Лий, който живее под прикритие в „Райзън Глори“ — без заобикалки обясни Кейн.

Роулинс Когдел започна да кърши бледите си тънки пръсти от възбуда.

— Майор Кейн, Катрин, поднасям ви своите извинения. Когато жена ми препоръча Доли Калхун на длъжността придружителка, нямахме никаква представа… О, скъпа не трябваше да го правиш!

Малките кафяви очи на Мери Когдел бяха пълни с угризение.

— Вината е моя! Чухме, че Доли мизерства, но не знаехме, че е малоумна.

Кит отвори уста да протестира, но Кейн я изпревари.

— Не е нужно да се притеснявате за мис Калхун. Тя е устроена комфортно.

— Но при тези обстоятелства, Катрин не може да остане с вас в „Райзън Глори“ — възрази свещеникът. — Доли Калхун едва ли е подходяща за компаньонка. Днес тя разговаря с една дузина хора. До края на деня всички в окръга ще знаят, че е луда. Това не е редно, изобщо не е редно. Клюките ще бъдат ужасни мистър Кейн. Вие сте млад мъж…

— Кит е моя повереница — изстреля Кейн.

— Още повече, че нямате кръвна връзка помежду си.

Мери Когдел стисна молитвеника си.

— Катрин, вие сте невинна млада жена и съм сигурна, че изобщо не ви е хрумвало, как ще изглежда всичко това в очите на останалите хора. Не можете да останете в „Райзън Глори“.

— Оценявам загрижеността ви — отвърна хладно Кит, — но бях далеч от дома си дълги три години и нямам намерение да го напусна отново толкова скоро.

Мери Когдел погледна безпомощно към мъжа си.

— Уверявам ви, че мис Доли изпълнява стриктно задълженията си — заяви Кейн, за огромна изненада на Кит. — Трябваше да я видите сутринта, как се суетеше около Кит!

— Все още…

Кейн почитателно склони глава.

— Ще ни извините ли преподобни Когдел, мисис Когдел. Моля ви не се разстройвайте за нищо — той хвана Кит под ръка и я поведе към каретата, където ги чакаше мис Доли.

Роулинс Когдел и съпругата му наблюдаваха отпътуването на екипажа.

— Ще има неприятности — заяви свещеникът. — Чувствам го с костите си.

Кит чу хрущенето на чакъла и разбра, че Брандън е пристигнал. Тя се втурна към огледалото, за да провери как изглежда. Насреща й я гледаше млада дама в елегантен костюм за езда.

Днес се бе отказала от мъжките дрехи, както и от Съблазън. Беше се примирила с дамското седло и бедната Лейди.

Тази сутрин, докато небето все още избледняваше в меки розови тонове, като вътрешността на раковина, тя се бе носила из полята на гърба на Съблазън. Дивата вълнуваща езда силно се отличаваше от тази, която я очакваше през втората половина на деня.

Трябваше да признае, че новият костюм й отива, макар да не можеше да го понася. Ушитото от червен поплин и обточено с черна лента сако, повдигаше гърдите й и подчертаваше талията. Широката пола падаше на изящни дипли, а подгъвът й бе украсен с черна бродерия в причудлива форма, наподобяваща верига.

Обърна се да провери дали не е останало някое незакопчано копче, или незакачена кукичка. Четирите черни жабки, които се захващаха заедно и придържаха жакета й отпред затворен, си бяха на мястото, шапката й беше сложена правилно. Тя представляваше дамски вариант на цилиндър, с ниско тяло и ефирен червен воал отзад. Беше стегнала косата си в здрав кок на тила и дори бе лъснала ботушите си.

Удовлетворена от това, което видя, тя грабна нагайката и излезе от стаята забравила за черните ръкавици, които лежаха в специална кутия.

Щом излезе в коридора, дочу мъжки гласове, които идваха отвън. За неин ужас, Кейн стоеше в предверието и разговаряше с Брандън. За пореден път остана поразена от контраста между тях. Кейн беше много по-висок, но това не бе всичко, което ги отличаваше. Брандън беше облечен, както се полагаше — със сюртук, панталони и шапка. Зелената му вратовръзка бе завързана на свободен възел. И макар дрехите му да бяха стари и не толкова модерни, бяха старателно изгладени и му стояха добре.

Що се отнасяше до Кейн, той бе гологлав, с разтворена около врата риза, с навити ръкави, и чифт изкаляни панталони. Стоеше в непринудена поза, мушнал ръце в джобовете си. Беше стъпил с мръсните си ботуши на долното стъпало. Всичко в Брандън говореше за култура и възпитание, докато Кейн приличаше на дивак.

Погледът й се задържа върху него не повече от минута, тя стисна по-здраво нагайката и се отправи навън. Лейди я чакаше търпеливо. Старото дамско седло, което Кит бе намерила на тавана, бе поставено върху гърба на кобилата.

Кимна хладно на Кейн, а Брандън поздрави с усмивка. Възхищението, което прочете в очите му й показа, че усилията, които бе положила за външния си вид не бяха отишли напразно. Кейн обаче, изглежда се наслаждаваше на някаква шега. И както съвсем скоро разбра Кит — за нейна сметка.

— Слушай, Кит, бъди по-внимателна. Лейди може да се уплаши и да те хвърли.

Тя стисна зъби.

— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно.

Брандън понечи да й помогне да се качи на седлото, но Кейн бе по-бърз.

— Позволи ми.

Брандън се обърна с мрачно недоволство, за да се качи на своя кон, а Кит постави пръстите си в протегнатата длан на Кейн — много силна и много упорита.

След като се настани в седлото, тя погледна надолу и забеляза, че гледа разперената й пола.

— Кой сега е лицемер? — тихо я попита.

Кит дари Брандън с ослепителна усмивка.

— О, мистър Пърсел, не мислите да препускате бързо, нали? Толкова дълго бях на Север, че съм забравила да яздя.

Кейн изсумтя и тръгна, оставяйки на Кит удоволствието да има последната дума.

Брандън предложи да отидат до бившия му дом „Холи Гроув“. Докато се движеха в тръст по алеята, водеща към широкия път, Кит забеляза как той изучава засадените поля, които се простираха от двете им страни. Надяваше се, че младият мъж вече прави някакви планове.

„Холи Гроув“ бе подпален от същите войници, които пощадиха „Райзън Глори“. След войната Брандън се бе върнал при рухналите почернели комини, сред изгорелите руини, които вече бяха обрасли с диви лози и къпини. И тъй като не успя да изплати наказателните данъци върху земята, всичко бе конфискувано. Сега плантацията бе запустяла.

Минаха покрай развалините на сграда, служила някога за опушваща камера. Брандън завърза конете, хвана Кит за ръка и я поведе към останките от къщата. Щеше да й е приятно да разговарят докато вървят, но Брандън мълчеше. Сърцето й се изпълни със съжаление.

— Всичко умря — проговори той накрая. — Всичко, в което вярваше Юга. Всичко, за което се борихме.

Кит гледаше опустошенията. Ако Розмари Уестън не бе замъкнала лейтенанта — янки в спалнята си, съдбата на „Райзън Глори“ щеше да бъде същата.

— Знаете ли, янките ни се надсмиват — продължи той. — Присмиват ни се, защото вярваме в благородството и честта. Но погледни какво се случва, когато няма благородство, а честта се превръща в празна дума. Те отнемат земите ни и налагат данъци, толкова високи, че да не можем да си купим хляб. Радикална Реконструкция на Юга — това е проклятието на Всевишния за нас — съкрушено поклати глава. — Какво сторихме, че да заслужим такава съдба?

Кит се загледа в комините близнаци, които й заприличаха на два дълги палеца.

— Заради робите — чу се да казва тя. — Наказани сме за това, че държахме човешки същества в робство.

— Глупости! Прекалено дълго сте живели с янките, Кит. Робството е Божия повеля. Знаете какво се казва в Библията.

Тя знаеше. Беше слушала, как белите свещеници, изпратени от плантаторите, да внушават на черните смирение и покорност, оправдаваха робството от амвона на негърската църква. Съдейки по техните уверения, Господ одобряваше подобен ред на нещата, и затова дори в Библията бе упоменато за задълженията на роба към господаря му. Кит помнеше как Софрония бе седяла до нея по време на тези проповеди, бледа и скована, без да може да свърже чутото, с любящия Исус, когото знаеше.

Брандън я хвана под ръка и я поведе по обраслия път, далеч от къщата. Конете кротко пощипваха трева на полянката. Кит приближи към паднало от отдавнашна буря дърво и седна.

— Беше грешка, че ви доведох тук — отбеляза Брандън, заставайки до нея.

— Защо?

Той се взираше в почернелите комини.

— Това прави разликата между нас още по-очевидна.

— Нима? И двамата сме бездомни. Не забравяйте, че „Райзън Глори“ не ми принадлежи. Поне засега.

Той я погледна с изпитателен поглед. Тя отчупи парче от кората на дървото.

— Имам само един месец на разположение, след това Кейн ще ме принуди да се върна обратно в Ню Йорк.

— Притеснява ме дори самата мисъл, че живеете в една и съща къща с този човек — призна й Брандън и седна до нея на дървото. — Всеки, който посети днес банката, говореше само за това. Твърдяха, че мис Калхун не става за компаньонка. Бъдете по-внимателна с Кейн, чувате ли? Той не е джентълмен и аз не го харесвам. Изобщо не го харесвам.

Стоплена от неочакваното съчувствие, Кит кимна.

— Не се притеснявайте. Ще бъда внимателна.

И тогава, тя умишлено наклони лицето си към него, леко разтваряйки устни. Не можеше да допусне разходката им да завърши, без да го целуне. Тази целувка трябваше да изтрие клеймото оставено от Кейн върху устните й.

И чувствата също — прошепна тъничко гласче.

Беше истина. Целувката на Кейн бе запалила огън в кръвта й, и сега трябваше да докаже сама на себе си, че Брандън Пърсел е способен да предизвика същия пожар.

Очите му бяха полузасенчени от периферията на сивата боброва шапка, но тя видя, как жадно гледа устните й. Надяваше се да приближи, но Брандън не се помръдна.

— Искам да ме целунете — каза му накрая.

Пърсел се намръщи, явно шокиран от дързост й. Неговото отношение я ядоса. Тя протегна ръка и внимателно свали шапката му. Остави я настрана и забеляза на челото му малката червена линия оставена от нея.

— Брандън — прошепна тя, — имам само месец. Нямам време да бъда скромна.

Дори и най-идеалният джентълмен не би устоял на такава покана. Той наведе глава и притисна устата й със своята.

Кит реши, че устните му са по-пълни от тези на Кейн. И също така сладки, може би защото оставаха затворени. Тази целувка бе по-нежна. И приятна. Устните му бяха сухи, а мустаците му я драскаха.

Мислите й бяха далеч и се наложи с усилие да се върне към реалността. Вдигна ръце и обгърна врата му. Раменете му като че ли бяха малко тесни. Или може би си въобразяваше, защото под дланите си усети твърди мускули.

Той започна да обсипва с целувки бузите и брадичката й. Мустаците му раздразниха чувствителната й кожа и тя потрепери.

Младият мъж се отдръпна веднага.

— Съжалявам. Нима ви уплаших?

— Не! Не! — Кит преглътна разочарованието си.

Целувката не й доказа нищо. Защо той не можеше да забрави предразсъдъците си и да направи всичко както трябва?

Но веднага се наруга за неприличните мисли. Брандън Пърсел беше джентълмен, а не някакъв си дивак-янки.

Той отпусна разкаяно глава.

— Кит, трябва да знаете, че не бих ви наранил за нищо на света. Извинявам се за моята несдържаност. Жените като вас са създадени да бъдат предпазвани и защитавани от грубостта в живота.

Тя почувства как настръхва от ярост.

— Не съм от стъкло.

— Знам. Но също така искам и вие да знаете, че ако между нас възникнат… постоянни отношения, няма никога да ви унизя. Бих ви притеснявал със собствените си нужди, толкова рядко, колкото е възможно.

Това беше нещо, което тя разбираше. Когато мисис Темпълтън бе говорила за Евиния грях, бе споменала и за мъжете, които щадяха деликатните чувства на жените и ги бе посъветвала да се молят, Господ да им даде такъв съпруг.

Кит си отдъхна, че сладките целувки на Брандън не бяха пробудили в нея страст. Отговорът й на нападението на Кейн, може би беше реакция на бурните емоции, които се бяха зародили в душата й след продължителното отсъствие от дома.

Сега повече от всякога, бе сигурна, че иска да се омъжи за Брандън. Той беше всичко, което една жена търсеше в съпруга си.

Брандън я накара да си сложи шапката, опасявайки се да не получи слънчево изгаряне и нежно й се скара за забравените ръкавици. Докато той се суетеше около нея, тя се усмихваше и флиртуваше, като истинска южняшка красавица. Припомни си, че той бе свикнал с различен тип жени, тихи и скромни, като майка му и сестрите му. Затова с всички сили трябваше да се старае да потиска импулсивността и острия си език. Все пак, успя да го шокира със становището си спрямо избирателното право на негрите и Петнадесетата поправка в Конституцията.

Когато видя недоволните бръчки между веждите му, тя се опита да го накара да разбере.

— Брандън, аз съм добре образована млада жена. Имам собствено мнение и идеи. Още от детството си съм свикнала да бъда самостоятелна. Не мога да се преструвам на това, което не съм.

Усмивката му не успя да изтрие мрачните бръчици.

— Независимостта ви е едно от нещата, за което най-много ви се възхищавам, но ще ми трябва доста време, за да привикна към нея. Вие не сте като другите жени, които познавам.

— А, познавате ли много жени? — подразни го тя.

Въпросът й го накара да се разсмее.

— Кит Уестън, вие сте истинска безсрамница!

По обратния път към „Райзън Глори“, те разговаряха весело, припомниха си радостни случки и коментираха последните месни клюки. Кит обеща да отиде с него на пикник и му позволи да я придружи в църквата следващата неделя.

Докато стоеше на верандата и му махаше за довиждане, младата жена реши, че все пак, денят бе минал добре.

За съжаление вечерта бе истинско разочарование.

Преди времето за вечеря, в стаята й се втурна мис Доли.

— Скъпа, имам нужда от твоите сладки млади очички, за да ми намериш едно копче в кутията. Там има едно седефено, което ми е много необходимо. Трябва да го намерим!

Кит направи това, което я бяха помолили, макар да се нуждаеше от усамотение за няколко минути. Търсенето бе съпроводено от бърборене, ахкане, охкане и весело пърхане. Младата жена научи, кое копче към каква рокля е било пришито и за какъв случай е била използвана, какво е било времето в този ден и какво е яла мис Доли.

На вечеря, мис Доли поиска всички прозорци да бъдат затворени, въпреки че навън времето беше топло, защото бе чула за огнище на дифтерит в Чарлстън. Кейн успя да убеди възрастната жена в неоснователните й опасения и прозорците останаха отворени, затова пък не обърна внимание на Кит до десерта.

— Надявам се, че Лейди се е държала прилично днес — попита я най-накрая. — Бедната кобила се изплаши до смърт, когато тръгна към нея с всичките тези поли. Според мен си помисли, че ще я задушиш.

— Изобщо не си толкова забавен, колкото си мислиш. Костюмът ми за езда е по последна мода.

— И затова мразиш да го носиш. Не, че те обвинявам. Подобни дрехи трябва да бъдат забранени със закон.

Мнението й съвпадаше с неговото.

— Глупости! Те са много удобни. Една дама винаги трябва да изглежда в най-добрата си форма.

— Това игра на въображението ми ли е, или говориш с акцент, само когато искаш да ме ядосаш?

— Надявам се, че не, майоре! Това би било неучтиво от моя страна. Освен това, сега сме в Южна Каролина, така че единствения с акцент тук си ти!

Той се усмихна.

— Печелиш точка. Хареса ли ти разходката?

— Прекарах чудесно. Малко са джентълмените като мистър Пърсел, с които искам да бъда.

Усмивката му помръкна.

— А, къде яздихте?

— До „Холи Гроув“, неговия предишен дом. Припомнихме си старите времена.

— Това ли е всичко? — попита той многозначително.

— Да, това е всичко — отвърна му тя. — Не всеки мъж се държи като дивак, когато остане насаме с млада дама!

Мис Доли се намръщи на остротата в гласа на Кит.

— Много се бавиш над десерта си, Катрин Луиз. Ако си приключила, да отидем в дневната и да оставим генерала да изпуши на спокойствие пурата си.

На Кит й доставяше огромно удоволствие да дразни Кейн, затова предпочиташе да остане.

— Не съм свършила още, мис Доли. Защо не отидете сама? Аз нямам нищо против цигарения дим.

— Ами, щом нямате нищо против… — мис Доли остави салфетката на масата и бавно се надигна от стола, сякаш събираше сили. — Следи за маниерите си, мила. Знам, че си добро момиче, но винаги разговаряш малко грубо с генерала. Не е необходимо да даваш воля на гнева си. И не забравяй уважението към по-възрастните.

Изпълнила дълга си, тя излезе от стаята. Кейн погледна подир нея с насмешка.

— Трябва да призная, мис Доли започва да ми действа на нервите.

— Ти наистина си ужасен човек, знаеш ли?

— Признавам, че не съм Брандън Пърсел.

— Със сигурност не си. Брандън е джентълмен.

Той се облегна назад в стола си и започна да я изучава.

— Като джентълмен ли се държа той с теб днес?

— Разбира се!

— А какво ще кажеш за себе си? Държа ли се като дама?

Удоволствието й от словесната престрелка изчезна. Той така и не бе забравил гнусното писмо на Хамилтън Удуърд. Не смееше да признае пред себе си, че се измъчва силно от това, че Кейн се съмняваше в нейната добродетел.

— Че каква дама съм аз? Нали трябва да се забавлявам! Съблякох си дрехите и му предложих себе си. Това ли искаше да чуеш?

Кейн рязко бутна чинията си.

— Ти се превърна в красива жена, Кит. Но си остана безразсъдна. Това е опасна комбинация.

— Двамата с мистър Пърсел говорихме за политика. Обсъждахме унижението, на което федералното правителство подлага Южна Каролина.

— Сякаш чувам, как двамата въздишате над това, което янките са направили с вашата нещастна родина. Плачете за несправедливостта на окупаторите, все едно южняците нямат никаква вина. Сигурен съм, че двамата сте идеална двойка.

— Как може да си толкова безчувствен? Нима не виждаш ужасните последици от Реконструкцията? Конфискуват домовете на хората. Губят спестяванията си. Югът е като парче стъкло, строшено под ботушите на янките.

— Позволи ми да ти напомня няколко неприятни факта, които изглежда си забравила — Кейн вдигна гарафата с бренди, но премисли и бутна запушалката обратно. — Не Съюза започна тази войната. Във форт Съмтер първо гръмнаха пушките на южняците. Вие загубихте войната, Кит. Загубихте я с цената на шестстотин хиляди живота. И ти очакваш всичко да остане постарому? — погледна я недоволно. — Говориш за ужасите от Реконструкцията. Според мен, Югът трябва да бъде благодарен на федералното правителство за проявеното милосърдие.

— Милосърдие?! — възмутено скочи Кит. — Ти наричаш всичко това, което се случва тук, милосърдие?

— Чела си историята. Ти ми кажи — Кейн също скочи на крака. — Посочи ми други победители, които са били толкова снизходителни към победените. Във всяка друга страна, от Съединените щати, след капитулацията хиляди войници биха били екзекутирани за измяна, а хиляди други, с години щяха да гният по затворите. Вместо това последва обща амнистия и южните щати бяха приети отново в Съюза. Боже мой, та Реконструкцията е нещо като плясване по ръката за всичко, което Югът причини на тази страна.

Кит толкова силно стисна облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Съжалявам, че не е имало достатъчно кръвопролития, за да бъдеш доволен. Що за човек е този, който желае на Юга повече нещастия, отколкото вече е преживял?

— Никому не желая нещастие. И даже съм съгласен с политиката на търпимост на федералното правителство. Но трябва да ме извиниш, ако не мога да изразя праведно възмущение, защото хората от Юга са загубили своите домове.

— Искаш още кръв ли?

— В ръцете ми са умирали хора — спокойно възрази той. — И не всички от тях носеха сини униформи.

Тя пусна стола и избяга от стаята. Когато влезе в спалнята си, се отпусна на табуретката пред тоалетката.

Той не разбираше! Виждаше всичко през очите на северняк! Но дори след като изреди всички причини, поради които той грешеше, Кит не намери сили да възкреси предишното си усещане за собствена правота. Кейн изглеждаше толкова тъжен…

В главата й все едно удряха железни чукове. Искаше да отиде да си легне и да забрави, но имаше да върши работа, която твърде дълго бе отлагала.

Късно през нощта, след като всички заспаха, Кит се промъкна в библиотеката, седна зад бюрото и се зачете в подвързаната с телешка кожа книга, в която Кейн водеше счетоводството на плантацията.

Глава 11

Следващите няколко седмици къщата бе обсадена от несекващ поток посетители. В по-добрите времена, жените пристигаха в „Райзън Глори“ облечени в най-красивите си рокли и в елегантни екипажи. Сега те се придвижваха с карети теглени от работни коне или седяха на каприте на разбити двуколки. Роклите им бяха овехтели, а бонетата стари, но осанката им си оставаше както преди — горда.

Засрамена от екстравагантния си гардероб, в началото Кит се стремеше да се облича по-просто, но скоро разбра, че посетителките й се чувстваха разочаровани от скромното й облекло. Те постоянно споменаваха люляковата й рокля, която бе облякла за първото си посещение в църквата, и се интересуваха живо, дали тогавашната й шапката бе от тафта или атлаз.

За тоалетите й клюкарстваха в целия окръг, от прислужничките и готвачките, до старата негърка, която продаваше раци с една количка. Те коментираха, че Кит Уестън има разкошни костюми в най-модните цветове и кройки. Жените бяха жадни за тази красота и искаха да я видят с очите си.

След като го разбра, Кит нямаше сърце да ги разочарова допълнително. Затова всеки ден покорно обличаше различни рокли, а няколко по-млади и настоятелни жени покани в спалнята си, където можеха да видят с очите си претъпкания й с модни тоалети, гардероб.

Кит бе натъжена от мисълта, че дрехите й представляват по-голям интерес за хората, отколкото самата тя. Роклите бяха хубави, но досадни с техните кукички, дантели и копчета, които вечно се закачаха за мебелите. Имаше желание да подари зелената муселинена рокля на хубавата млада вдовица, чийто мъж бе загинал при Гетисбърг, а синята копринена — на Прюдънс Уейв, която бе покрита с белези от едра шарка. Но бедността не бе сломила гордостта на южнячките, затова езикът й не можеше да се преобърне и да предложи това, което те щяха да сметнат за милостиня.

Но не всички посетители бяха жени. Една дузина мъже на различна възраст намираха пътя до вратата й през повечето дни. Те я канеха на разходки с кабриолет, и пикници, стараеха се да я заговорят след църковната служба, и едва не се сбиха, кой да я придружи на лекцията по френология в Чатакуа. Тя успя да откаже на всички, без да засегне нечие самолюбие, като им обясни, че вече се е съгласила да отиде с мистър Пърсел и сестрите му.

Брандън се отнасяше все по-внимателно към нея, макар тя често да го шокираше. Въпреки това, той държеше на нея и Кит бе сигурна, че скоро ще й направи предложение. Вече бе минал половин месец и подозираше, че той няма да се бави още дълго.

След спора им за Реконструкцията, с Кейн почти не се бяха виждали, дори по време на хранене. Оборудването за предачницата бе пристигнало и всички бяха ангажирани да го завият с платнища и да го приберат в плевнята и под навеса, докато всичко станеше готово за монтирането му. Но всеки път, когато той се окажеше близо до нея, тя усещаше остро присъствието му и в душата й се зараждаше нещо повече от неловкост. Кит най-нагло флиртуваше с обожателите си, когато мислеше, че я наблюдава. Понякога това го забавляваше, но на моменти в очите му бляскаха мрачни емоции, които тя намираше за доста обезпокоителни.

Слуховете се разпространяваха бързо и скоро Кит узна, че Кейн е бил забелязан в компанията на красивата Вероника Гембл. Вероника бе източник на неизчерпаемо любопитство и сплетни за местните жители. Въпреки че бе родена тук, тя си оставаше чужденка, тъй като бе напуснала отдавна Южна Каролина и бе водила екзотичен начин на живот, след брака си с художника. Носеше се слух, че съпругът й я бе нарисувал как лежи съвършено гола на дивана и картината виси в спалнята й. Що за дързост?!

Една вечер, Кит слезе долу за вечеря и завари Кейн в дневната да чете вестник. Бе минала почти седмица, откакто се бе появил за последен път на вечеря и затова се учуди, когато го видя. Бе още по-удивена от факта, че бе облечен в официален черен фрак и бяла риза, тъй като в трапезарията обикновено се появяваше в ежедневните си дрехи.

— Ще излизаш ли?

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но никъде няма да ходя тази вечер — съобщи той и остави настрана вестника. — Ще имаме гост за вечеря.

— Гост? — Кит погледна с ужас надолу към калната си рокля и изцапаните си с мастило пръсти. — Защо не ме предупреди?

— Изобщо не ми дойде на ум.

Целият ден на Кит бе минал зле. Софрония бе в лошо настроение и те се скараха за глупости. След това ги бяха посетили преподобния Когдел и съпругата му. Те им разказаха всички клюки, свързани с Кит, която продължаваше да живее в плантацията без истинска компаньонка. И двамата я умоляваха да се пренесе при тях, докато намерят подходяща за длъжността жена. Кит бе направила и невъзможното, за да ги убеди, че мис Доли изпълнява съвестно задълженията си, когато възрастната дама влетя в стаята и ги помоли да навиват бинтове за ранените войници на Конфедерацията. Щом гостите й си отидоха, тя започна да помага на Софрония да изчистят китайските тапети в трапезарията с корички хляб. После, докато писа писмо на Елзбет, успя да разсипе мастилницата. След това излезе на разходка, за да се успокои.

Нямаше време да се преоблича за вечеря, но тъй като не очакваше никого, с изключение на мис Доли, не бе особено загрижена за състоянието на обикновената си муселинена рокля. Компаньонката винаги я гълчеше за външния й вид, дори когато Кит полагаше усилия да изглежда като самото съвършенство.

Тя отново погледна мастилените петна по пръстите си и калта по роклята, беше я изцапала, когато коленичи да освободи малко врабче, оплетено в къпинов храсталак.

— Ще трябва да се преоблека — каза Кит, точно когато Луси се появи на вратата.

— Мис Гембл е тук.

И в стаята влезе Вероника Гембл.

— Здравейте Байрън!

Той се усмихна.

— Вероника, радвам се да те видя отново!

Тя бе облечена в стилна нефритенозелена вечерна рокля, с бронзова долна фуста на черни сатенени райета. Дълбокото й деколте бе украсено с черна дантела, която подчертаваше блестящата й белоснежна кожа, каквато обикновено имаха червенокосите. Косите й бяха вдигнати нагоре и подредени в сложни къдрици и плитки, поддържани от бронзова копринена диадема с лаврови листа. Разликата във външния вид на двете жени не би могла да бъде по-очевидна и Кит смутено приглади полите си — за съжаление без особен успех.

Забеляза, че Кейн я наблюдава. Имаше някакво странно задоволство в изражението му. Явно с искрено наслаждение сравняваше двете жени — неугледния външен вид на Кит и съвършенството на Вероника.

Мис Доли връхлетя в стаята.

— Защо никой не ме е уведомил, че ще имаме компания за вечеря?

Кейн представи жените една на друга. Вероника се държеше вежливо, но това не облекчи негодуванието на Кит. Гостенката бе не само елегантна и изтънчена, а излъчваше и вътрешна самоувереност. Кит си помисли, че едва ли някога щеше да притежава подобни качества. Това я накара да се почувства неудобно.

В това време Вероника разказваше на Кейн за издателя, чийто вестник той четеше преди нейната поява.

— … че покойния ми съпруг и аз бяхме големи почитатели на Хорас Грийли.

— Аболиционистът? — разтреперана попита мис Доли.

— Аболиционист и издател на вестник — отговори Вероника. — Дори и в Европа мнозина се възхищаваха на статиите му в поддръжка на Съюза.

— Но, скъпа ми, мис Гембл… — ахна мис Доли. — Наистина, не искам да кажа… доколкото разбрах, вие сте родена в Чарлстън.

— Така е, мис Калхун, но аз успях да се издигна над подобни неща.

— О, Боже, Боже… — мис Доли притисна пръсти към челото си. — Струва ми се, че имам главоболие. Сигурна съм, че няма да мога да вечерям с вас. Мисля, че ще се кача в спалнята си, да си почина.

Кит я изгледа с ужас, когато възрастната жена побягна от стаята. Сега бе останала сама с тях. Защо Софрония не й бе казала, че очакват мис Гембл? Така би могла да вземе подноса с храна в стаята си. Това бе скандално — Кейн да очаква от нея да вечеря заедно с любовницата му!

При тази мисъл нещо се стегна в гърдите й.

Каза си, че сигурно това е възмутената й добродетел.

Вероника седна на дивана, а Кейн се настани до нея в стол в зелено кремава дамаска. Би трябвало да изглежда нелепо, в тази крехка мебел, но напротив — седеше си толкова удобно, сякаш бе на гърба на Вандал или на покрива на предачницата.

Вероника му описваше смешна случка, станала по време на издигането на един въздушен балон. Той отметна глава назад и се разсмя заразително, при което се показаха белите му зъби. Двамата изобщо не обръщаха внимание на Кит и се държаха така, сякаш бяха сами в стаята.

Тя стана. Нямаше желание да ги гледа повече заедно.

— Ще отида да видя, дали е готова вечерята.

— Само за минутка, Кит.

Кейн стана от стола и тръгна към нея. Познатото пресметливо изражение, което се бе появило на лицето му я накара да застане нащрек. Погледът му обходи калната й ежедневна рокля, после се пресегна към главата й. Кит понечи да се отдръпне, но той успя да хване кичур от косата й близо до сребърния гребен. Когато отдръпна ръката си, между пръстите си държеше парченце от клонка.

— Пак ли си се катерила по дърветата?

Тя се изчерви. Той се държеше с нея, като че ли бе деветгодишно хлапе, и умишлено я излагаше пред изтънчената гостенка.

— Кажи на Софрония да изчака с вечерята докато се преоблечеш — с пренебрежителен поглед, той се обърна към Вероника. — Ще трябва да извиниш моята повереница. Тя съвсем наскоро завърши училище, но се боя, че не е усвоила всички уроци.

Бузите на Кит пламнаха от унижение и в нея заклокочиха гневни думи. Защо се държеше така? Никога не бе обръщал внимание на изцапаните й дрехи или рошавите й коси. И той като нея обичаше свежия въздух и презираше формалностите.

С голямо усилие на волята си успя да се сдържи.

— За съжаление, ще се наложи да ме извините мисис Гембл. Изгубих апетит, а и ми се струва, че съм се заразила от мис Доли с главоболие.

— Истинска епидемия — гласът на Вероника прозвуча подигравателно.

Кейн повдигна упорито брадичка.

— Имаме гост. С главоболие или не, след десет минути те чакам долу.

Кит се задъха от ярост.

— В такъв случай се страхувам, че те очаква разочарование.

— Само опитай да не се подчиниш!

— Тогава не издавай заповеди, които не можеш да наложиш! — сама не разбра, как успя да събере сили и да излезе гордо от стаята, но едва оказала се в коридора, вдигна поли и хукна нагоре. Когато стигна вратата на спалнята си й се стори, че чу зад себе си, тихия смях на Вероника Гембл.

Но Вероника не се смееше. Вместо това, изучаваше Кейн с огромен интерес и лека тъга. Значи така стояха нещата. Ами, добре… Бе се надявала, че приятелството им ще прерасне в интимност, но сега разбра, че това няма да се случи, поне в близкото бъдеще. Трябваше да се досети за това по-рано, все пак той бе великолепен мъж.

Тя почувства съжаление към повереницата му. При цялата си екстравагантна красота, младата жена не можеше да се справи със себе си, а още по-малко с Кейн. Кит бе твърде неопитна, за да разбере, защо я бе унизил умишлено пред нея. Но Вероника бе разбрала — Кейн бе привлечен от повереницата си, и това не му харесваше. Явно в опит да се пребори с чувствата си, я бе поканил на вечеря, надявайки се, че като види двете жени една до друга, ще успее да се убеди, че е привлечен от Вероника, а не от Кит. Но не беше преценил правилно.

Бе спечелил този рунд. Младата жена едва бе успяла да сдържи нрава си. Кит Уестън не бе глупава и Вероника имаше чувството, че играта е далеч от своя край.

Замислено почука с нокът по облегалката на дивана и се намръщи. Трябваше ли да позволи на Кейн да я използва, като пешка в борбата, която водеше със самия себе си? Това бе глупав въпрос и тя се усмихна. Разбира се, че си струваше!

Животът тук беше непоносимо скучен и не бе в характера й да ревнува друга жена за нещо толкова естествено, като секса. Освен това, всичко беше толкова забавно!

— Повереницата ти е много своеволна — забеляза Вероника, за да долее още масло в огъня.

— Моята повереница трябва да се научи на смирение — Кейн сипа чаша шери на гостенката си и като се извини я помоли да го почака минутка.

Чу го, как прескача по две стъпала и се изкачва по стълбите. Това й напомни за скандалите, които на времето възникваха между нея и Франсис, и винаги завършваха с бурна любов. Ех, ако имаше възможност да види, какво се случва на горния етаж…

Тя отпи от шерито, готова да ги чака цяла вечност.

Кейн знаеше, че се държи отвратително, но му беше безразлично. В продължение на седмици се стараеше да стои далеч от Кит. Изглежда от всички мъже в окръга, той бе единствения, който не играеше по свирката й. Бе настъпило време да си изяснят отношенията. Жалко само, че Вероника стана жертва на грубостите й! И на неговите — също. Но за това щеше да мисли по-късно.

— Отвори вратата! — нареди, осъзнавайки добре грешката, която правеше с качването си тук. Но ако пренебрегнеше днешната й дързост, Кит щеше да му се качи на главата и той нямаше да може повече да я контролира.

Убеждаваше себе си, че го прави за нейно добро. Тя беше своенравна и упорита, и представляваше опасност за самата себе си. Независимо дали му харесваше или не, бе настойник на младата жена и носеше отговорност за нея.

Но не се чувстваше като настойник. По-скоро, като човек изгубил битката със себе си.

— Махай се!

Той отвори вратата и влезе.

Кит стоеше до прозореца. Гаснещата слънчева светлина хвърляше последни отблясъци върху красивото й лице. Неукротимо, прекрасно създание, което непоносимо го изкушаваше, примамваше и съблазняваше.

Когато тя се обърна, той замръзна на мястото си. Бе разкопчала роклята си и ръкавите се бяха свлекли от раменете й, откривайки меките закръглени гърди, които се показваха под долната й риза. Устата му пресъхна.

Тя не направи опит да се прикрие, както би сторила всяка скромна млада жена. Изгарящият й поглед го обля с презрение.

— Махай се от стаята ми! Нямаш право да влизаш тук!

Изведнъж той си спомни писмото на Удуърд, в което я обвиняваше в съблазняване на бизнес партньора му. Когато го получи, нямаше причина да не му повярва, но сега разбра, че Хамилтън или се лъжеше или дълбоко се заблуждаваше. Кит му бе казала истината, че е ударила копелето. Само да беше толкова уверен, че ще отхвърли ухажването и на Пърсел!

Кейн отвърна поглед.

— Няма да търпя неподчинение!

— В такъв случай те съветвам да заповядваш на някоя друга!

— Внимавай, Кит! Веднъж вече нашарих задника ти, няма да се поколебая да го направя отново!

Вместо да отстъпи, тя има наглостта да направи крачка към него.

Ръката го сърбеше да я напердаши, но тогава си представи голото й дупе под дланта си, и почувства как пръстите му се плъзгат по меката извивка, не да причиняват болка, а да галят.

— Ако искаш да получиш нож в корема, давай, янки, ела и опитай!

Той почти се разсмя. Надвишаваше я с една глава, а малката дива котка все още си въобразяваше, че може да го предизвиква!

— Май забравяш нещо — процеди той. — Ти си моя повереница. Аз вземам решенията, ти изпълняваш каквото ти наредя! Разбра ли, ме?

— О, и още как, янки! Разбрах, че си арогантен задник! А сега, изчезвай от стаята ми!

Тя така енергично посочи с пръст вратата, че презрамката на долната й риза се смъкна от другото й рамо. Тънката материя се задържа върху хълмчето на гърдата й, спря се за момент на сладкото й връхче, и падна оголвайки тъмно кораловото зърно.

Кит забеляза жадния му поглед миг преди хладния въздух да погали голата й кожа. Погледна надолу и ахна, хвана презрамката и бързо я вдигна на рамото си.

Тъмносивите очи на Кейн бяха придобили бледо опушен оттенък, гласът му бе станал дрезгав:

— В предишния си вид ми харесваше повече.

Битката моментално се премести на ново поле.

Пръстите на Кит неуверено стискаха ризата й, докато Кейн неумолимо приближаваше към нея. Инстинктът й за самосъхранение я караше да избяга от стаята, но силите й стигнаха само колкото да се обърне.

Той спря зад гърба й и с пръсти проследи нежната линия на шията й.

— Ти си дяволски красива — прошепна той и извади къдрицата, която се бе оплела в долната й риза.

По кожата й пропълзяха тръпки.

— Ти не трябва…

— Знам.

Той се наведе и отстрани косата от рамото й. Дъхът му погали кожата на ключицата й.

— Аз не… аз не искам да…

Той нежно целуна меката плът отстрани на врата й.

— Лъжкиня — прошепна.

Кит затвори очи и допря гръб до гърдите му. Езикът му чертаеше влажни пътечки по кожата й.

Ръцете му се плъзнаха по ребрата й, след това покриха гърдите й. Кожата й изгаряше и изстиваше едновременно. Потръпна, когато започна да я гали през ризата. Трепереше от удоволствие и от осъзнаването на собствената си лудост, която я тласкаше към забранената интимност.

— Исках да направя това, откакто се върна — каза й шепнешком.

Тя изстена, когато той пъхна ръцете си под долната й риза. Никога не се бе чувствала толкова добре, колкото сега, докато усещаше загрубелите му длани върху гърдите си. Изви се към него. Той докосна зърната й и тя отново изстена.

На вратата се почука. Кит задавено си пое въздух и се отдръпна, като опита да оправи дрехите си.

— Кой е? — изръмжа Кейн нетърпеливо.

Вратата се отвори с такава сила, че се удари в стената и на прага застана развълнуваната Софрония.

— Какво прави той в стаята ти?

Кейн повдигна въпросително вежди.

— Това е между Кит и мен.

Кехлибарените очи на Софрония се разшириха при раздърпания вид на Кит и дланите й се свиха в юмруци, стискайки полата й. Тя прехапа устни, за да сдържи проклятията, които не желаеше да изрича в негово присъствие.

— Пристигна мистър Пърсел — най-накрая изрече, като продължи да мачка плата на полата си. — Донесъл ти е книга. Поканих го в дневната при мисис Гембл.

Пръстите на Кит все още стискаха горната част на роклята й. Бавно отпускайки длани, тя кимна на Софрония и се обърна към Кейн с цялата сдържаност, на която бе способна.

— Би ли поканил мистър Пърсел да се присъедини към нас на вечеря? Софрония ще ми помогне да се преоблека. Ще бъда долу след няколко минути.

Погледите им се срещнаха — буйният виолетов пламък, със сивотата на зимната пустош. Кой бе победител и кой бе губещ в битката, която току-що бяха водили помежду си? Никой от тях не знаеше. Нямаше нито разрешение, нито отговори, нито утешение. Вместо това, непримиримостта между тях се разгоря още по-силно.

Кейн излезе мълчаливо, но изразът на лицето му казваше, че всичко едва сега започва.

— Не казвай нито дума! — Кит започна да съблича толкова припряно роклята, че тя се сцепи по шевовете. Как можа да му позволи да я докосва по този начин? Защо не го отблъсна веднага? — Необходима ми е роклята, която се намира в дъното на гардероба. Онази в муселинения калъф.

Софрония не помръдна, затова Кит сама извади тоалета и го сложи на леглото.

— Какво става с теб? — изсъска Софрония. — Тази Кит Уестън, която познавам, не би се затворила сама в спалнята с мъж, който не й е съпруг.

Кит се нахвърли върху нея.

— Не съм го канила!

— Обзалагам се, че не си му казала и да си ходи!

— Грешиш! Той ми се ядоса, че отказах да вечерям с него и мисис Гембл.

Софрония посочи с пръст роклята, която лежеше на леглото.

— Тогава, защо искаш това?

— Брандън е тук, така че си промених мнението.

— Затова ли ще облечеш тази рокля? Заради мистър Пърсел?

Въпросът на Софрония я изненада. Наистина, заради кого се обличаше?

— Разбира се, че заради Брандън! И заради мисис Гембл. Не желая да изглеждам, като проста селяндурка пред нея.

Застиналото лице на Софрония се смекчи почти неусетно.

— Можеш да ме лъжеш, колкото си искаш Кит Уестън, но не лъжи себе си. По-добре се убеди, че не го правиш заради майора.

— Не ставай смешна!

— Остави го на мисис Гембл, скъпа — Софрония отиде до леглото и извади роклята от муселинения калъф. Тогава повтори думите на Магнус, които бе казал няколко седмици по-рано. — Той е мъж, който се отнася жестоко с жените, защото душата му е покрита с лед. Жената, която се опита да стопи този лед, само ще нарани себе си — и тя вдигна роклята над главата на Кит.

— Защо ми казваш всичко това?

— Когато майора гледа една красива жена, той вижда само тяло, способно да му достави удоволствие. Ако жената е достатъчно опитна да разбере това — а мисис Гембл е точно такава — тя на свой ред ще се постарае също да го използва. Така и двамата ще останат доволни и всеки, без съжаление, ще продължи по своя път. Но всяка жена, достатъчно глупава да се влюби в него, ще остане с разбито сърце.

— Това няма нищо общо с мен.

— Нима? — попита язвително Софрония и затегна корсета. — Според мен, вие се карате толкова често, защото твърде много си приличате.

— Нямам нищо общо с него! Ти по-добре от всички знаеш, колко го мразя! Той стои на пътя ми към всичко, което искам от живота. „Райзън Глори“ е моя! Това е мястото, на което принадлежа. Ще умра, преди да му позволя да задържи плантацията. Ще се омъжа за Брандън Пърсел, Софрония. И веднага щом бъда в състояние, ще си я откупя обратно!

Софрония взе четката и започна да разресва косите на Кит.

— И защо си въобразяваш, че майора ще я продаде на теб?

— О, ще я продаде, не се притеснявай! Просто е въпрос на време!

Софрония започна да изтегля косата й в стегнат кок, но Кит разтърси глава. Тази вечер щеше да я носи пусната свободно, само със сребърните гребени. Всичко по нея трябваше да бъде по-различно от Вероника Гембл. Много по-различно!

— Няма начин да разбереш, дали ще я продаде! — заключи Софрония.

Кит нямаше намерение да признае за нощните си занимания над подвързаната с телешка кожа счетоводна книга на плантацията. С часове бе изваждала и събирала, за да открие, че Кейн е пред фалит. Той бе изчерпал своите ресурси, влагайки последните си пари в построяването на предачницата и преустройството на „Райзън Глори“, и сега дори най-малкото бедствие щеше да го срине.

Кит не знаеше много за предачните фабрики, но знаеше всичко за памука. Знаеше за неочакваните градушки, за ураганите и сушите, за насекомите, които изяждаха семенниците. Там, където ставаше въпрос за памук, рано или късно се случваше нещо лошо. И когато това станеше, тя щеше да бъде готова. Готова да му отнеме плантацията и то на цена, определена от нея.

Софрония се втренчи в приятелката си и поклати глава.

— Какво има пак? — учуди се Кит.

— Ти наистина ли ще носиш тази рокля на вечеря?

— Нима не е прекрасна?

— Но тя е предназначена за бал, не за вечеря у дома!

Кит се усмихна.

— Знам!

Роклята бе толкова възмутително скъпа, че Елзбет дълго бе протестирала, справедливо отбелязвайки, че за тези пари, Кит би могла да си поръча няколко по-скромни тоалета. Освен това, роклята бе толкова предизвикателна и екстравагантна, че и най-скромната жена, каквато Кит в действителност не беше, щеше да привлече внимание, което не подхождаше на добре възпитана млада дама.

Но подобни доводи нямаха никакъв ефект пред Кит. Тя знаеше само, че роклята е ослепителна и трябваше да я има!

Горната пола наподобяваше облак от сребриста органза, стелещ се над блестящо бял сатен, прошит със сребърни нишки. Плътно прилепналото елече на горната част бе извезано с кристални мъниста, които блестяха като сняг под обсипано със звезди небе. Същите мъниста проблясваха по цялата пола, чак до подгъва.

Ниско изрязаното деколте оголваше раменете й. Кит погледна надолу и видя, че полуголите й гърди все още розовееха от ласките на Кейн. Отвърна поглед и побърза да сложи колието, специално предназначено за този тоалет — огърлица от кристални мъниста, които искряха върху кожата й, като топящ се лед.

Въздухът сякаш пращеше при всяко нейно движение. Обу сатенените пантофки, които бе носила вечерта на бала в Академията. Те бяха кремави, а не снежнобели, като роклята, но това нямаше значение за Кит.

— Не се притеснявай, Софрония! Всичко ще бъде наред — целуна я бързо по бузата и се спусна надолу към всекидневната, а роклята й блестеше около нея, като кристален облак от лед и сняг.

Когато Кит нахълта в дневната, върху гладкото лице на Вероника Гембл нямаше и следа от неспокойните й мисли. Значи малкото коте бе решило да се бори. Не беше изненадана.

Роклята, макар и великолепна, бе съвършено неподходяща за обикновената домашна обстановка. Леденото съвършенство на тоалета подчертаваше живата красота на младата жена. Мистър Пърсел, който бе смутен от поканата за вечеря, изглеждаше изумен от външния й вид. Байрън приличаше на буреносен облак.

Бедният човек! Май щеше да е по-добре, ако я бе оставил с мръсната й рокля! Вероника се зачуди, какво ли се бе случило между тях на горния етаж. Лицето на Кит бе зачервено, а наблюдателните очи на Вероника откриха малко червено петно на вратата й. Но любов не бяха правили, тя бе сигурна в това. Кейн бе все още напрегнат, като див звяр, готов за нападение.

По време на вечеря, Вероника седеше в дясно до Кейн, Кит начело на масата, а Брандън до нея. Храната бе превъзходна: ароматна джамбалая с банички пълнени със стриди, задушени в къри сос; зелен грах ароматизиран с мента; бисквити, и за десерт — големи парчета черешов пай. Вероника бе сигурна, че освен нея, никой друг не обръща внимание на храната.

По време на вечерята, тя бе прекалено внимателна към Байрън — навеждаше се много близо към него, разказваше му забавни истории, и винаги преднамерено интимно стискаше пръстите му, или поставяше ръка на рамото му. В отговор, той й отдели цялото си внимание. И ако не го познаваше добре, щеше да повярва, че не забелязва приглушения смях, идващ от другия край на масата.

По време на вечерята, Кейн едва бе успял да сдържи раздразнението си от маниерите и сдържаността на Пърсел, а Брандън през цялото време му бе хвърлял презрителни погледи. Но когато Кейн предложи мъжете да не се оттеглят за чаша бренди, а да останат заедно с дамите в хола, Брандън прие с радост, въпреки че противоречеше на правилата на приличието.

В хола, Вероника умишлено седна на канапето до Кит, макар да бе съвсем наясно, че младата жена не може да я понася. И все пак, тя се оказа учтива и приятно забавна, докато разговаряха. Щом осъзна, че Кит е изключително начетена за годините си, Вероника предложи да й заеме новия скандален роман на Густав Флобер, който самата тя, току-що бе прочела. Брандън се намръщи.

— Не одобрявате ли, Кит да прочете „Мадам Бовари“, мистър Пърсел? Тогава ще я оставим на рафта за по-добри времена.

Кейн погледна развеселено Брандън.

— Сигурен съм, че мистър Пърсел не е толкова закостенял, че да попречи на една интелигентна млада жена, да развива знанията си. Или не съм прав, мистър Пърсел?

— Разбира се, че не е — побърза да отговори Кит. — Мистър Пърсел е един от най-прогресивните мъже, които познавам!

Вероника се усмихна. Това наистина бе една много забавна вечер.

Кейн пресече гостната и влезе в библиотеката. Без да пали лампата на бюрото, той свали сюртука си и отвори прозореца. Гостите си бяха отишли преди известно време и Кит веднага се бе качила горе. На другата сутрин се налагаше да стане рано, и се нуждаеше от сън, но го притесняваха стари спомени, завърнали се незнайно защо, точно тази вечер.

Взря се в тъмнината с невиждащи очи. Постепенно горчивият глас от миналото заглуши нощната песен на щурците и мекия хриплив вик на сова, идващ някъде откъм плевнята.

Баща му Натаниел Кейн бе единствен син на богат филаделфийски търговец. Той бе живял в същата каменна къща, където се бе родил и израсъл. Не притежавал кой знае какъв финансов талант, но бил компетентен бизнесмен. На тридесет и пет се оженил за шестнадесетгодишната Розмари Симпсън. Девойката била прекалено млада, но родителите й, нетърпеливи да се избавят от своята прекалено буйна дъщеря, бързо се съгласили на предложението на заможния ерген.

Бракът бил обречен от самото начало. Розмари забременяла веднага и намразила всичко около себе си. Синът, роден точно девет месеца след първата брачна нощ, й бил чужд, а съпругът, който я обожавал — презирала. През годините, без да изпитва и капка смущение, Розмари започнала да го позори публично, като му поставяла рога в чуждите спални, но той така и не престанал да я обича.

За нейното поведение той обвинявал единствено себе си. Ако не й бил направил дете толкова скоро, тя може би щяла да бъде по-различна. С течение на времето, обаче, той успял да прехвърли цялата вина, която изпитва, върху сина си.

На Розмари й отнело близо десет години, за да разори окончателно мъжа си. А след това, бе избягала с един от неговите служители.

И всичко това пред очите на Байрън — едно нещастно, объркано, самотно дете. Месеци след бягството на майка му, той безпомощно бе наблюдавал как баща му руши живота си в пиянство, погълнат от страст по невярната си съпруга. Мръсен, брадясал и вечно пиян, Натаниел Кейн се бе затворил в рушащото се имение мечтаейки за съпругата си, която не го бе обичала никога.

Само веднъж момчето се бе разбунтувало и в пристъп на ярост бе изляло цялата си ненавист срещу жената, която бе изоставила двамата мъже в живота си. Заради това, Натаниел Кейн го беше бил, докато от носа и устата му не текна кръв, а очите му не се затвориха от последвалите отоци. Баща му никога не си спомни, какво му бе причинил.

Урокът, който Кейн научи от родителите си, бе толкова жесток, че никога не го забрави. Бе научил, че любовта е слабост, която осакатява душите и сърцата, затова всячески я избягваше. От тогава се стараеше да не се привързва към вещите и хората — подаряваше книгите, след като ги прочетеше, продаваше конете, преди да ги заобича.

Сега стоеше до прозореца на библиотеката в „Райзън Глори“, гледаше навън в горещата нощ и мислеше за баща си, майка си… и Кит Уестън.

Намираше слаба утеха във факта, че само с един поглед, тя бе способна да пробуди в него ураган от отрицателни емоции. Бедата бе в това, че твърде лесно събуждаше чувства в него. Но от деня, в който бе видял тайнствената, невероятно красива непозната, така и не съумя да я изхвърли от главата си. А днес, когато беше докоснал гърдите й разбра, че нито една жена не беше успяла да събуди толкова силно желание в него.

Погледна към бюрото. Тази вечер книжата му не бяха пипани, значи не беше успяла да се промъкне все още, както правеше всяка вечер, докато той отиваше до конюшнята да нагледа конете. Вероятно би трябвало да заключи счетоводната книга и всички документи и сметки, след като бе открил, че тя си пъха носа в неговите работи, но изпитваше извратено чувство на удовлетворение, да види доказателството за нейната нечестност.

Месецът, който й бе отпуснал, почти привършваше. Ако тази вечер бе разбрал всичко правилно, Кит скоро щеше да се омъжи за онзи идиот Пърсел. Но преди това да се случеше, трябваше да намери начин да се избави от чара, с който го бе омаяла.

Само ако знаеше как…

В коридора се чуха тихи стъпки. Отново се бе впуснала в разузнаване, но тази вечер не бе в настроение за шегите й. С няколко бързи крачки стигна до вратата и я отвори.

Кит изплашено подскочи, когато вратата на библиотеката се отвори с трясък и видя на прага й Кейн. Той изглеждаше груб, елегантен и съвършено необуздан.

А тя беше само по тънка нощница, която я покриваше от шията до петите, но след това, което се бе случило по-рано в спалнята й се почувства почти гола.

— Безсъние? — попита провлачено той.

С босите си крака и разпусната коса, тя се почувства като мъжкарана, особено след вечерта прекарана в компанията на Вероника Гембл. Пожела си поне да бе обула чехли, преди да слезе долу.

— Аз… аз не ядох почти нищо на вечеря. Огладнях и исках да погледна дали не е останало малко от черешовия пай.

— И аз не бих имал нищо против едно парче. Да потърсим заедно — въпреки че говореше небрежно, тя видя нещо пресметливо в изражението на лицето му. В същия миг си пожела да не бе слизала. Трябваше да си остане в стаята, но не бе яла почти нищо на вечеря и искаше да хапне едно парче, колкото да сложи нещо в стомаха си, за да може да заспи.

Готвачката Патси бе оставила пая на масата, под една кърпа. Кит отряза малко парче и подаде чинията на Кейн — беше изгубила апетит. Той грабна една вилица и отиде до кухненската врата, отвори я, за да пусне вътре нощния въздух, облегна се на рамката й и започна да яде. След няколко хапки остави пая настрана.

— Защо си губиш времето с Пърсел, Кит? Той е голям досадник.

— Знаех си, че ще кажеш нещо лошо за него! — тя заби вилицата в коричката на пая. — Ти беше толкова груб с него цялата вечер!

— А ти, разбира се, беше пример за учтивост с мисис Гембл!

Кит не желаеше да говори за Вероника Гембл. Тази жена я объркваше. Кит не я харесваше, но й се възхищаваше. Вероника беше пътешествала много, беше чела всичко, което си бе пожелала, и се бе срещала с интересни хора. С нея можеше да разговаря с часове. Но в нейно присъствие Кит се чувстваше също така неловко, както и с Кейн.

Заигра се с една от вишните.

— Познавам мистър Пърсел още от детството си. Той е добър човек.

— Твърде добър, особено за теб! И това е комплимент, така че си прибери ноктите!

— Може би. Но тънкостите в комплиментите ми са непонятни, янки!

Кейн се дръпна от вратата и кухнята сякаш се смали.

— Нима си мислиш, че този човек ще ти позволи да препускаш из полята, облечена с панталони? Или да бродиш из гората с твоята рокля? Смяташ ли, че ще ти позволи да се сгушваш на дивана до Софрония и да слагаш главата си в скута й? Или да учиш Самуел как да играе на топчета, или да флиртуваш с всеки мъж, който попадне пред погледа ти?

— След като се омъжа за Брандън, няма да флиртувам с никой!

— Флиртуването е в природата ти, Кит. Понякога си мисля, че дори не осъзнаваш, че го правиш. Казвали са ми, че южнячките добиват тази способност още в утробите на майките си, и ти изглежда не си изключение.

— Благодаря ти.

— Това вече не е комплимент! Потърси си друг за съпруг!

— Странно, но не си спомням да съм ти искала мнението!

— Не, но бъдещият младоженец ще има нужда от моето разрешение, ако искаш да получиш парите си от фонда.

Сърцето на Кит замря. Упорито стиснатата челюст на Кейн я уплаши.

— Но това е само една формалност! Ти ще дадеш разрешение на този, когото аз избера!

— Защо си толкова уверена?

Хапката от пая се преобърна в стомаха й.

— Не е нужно да си играеш с мен. Когато мистър Пърсел поиска ръката ми, ти ще му я дадеш!

— Като настойник, не мога да остана равнодушен, когато знам, че моята повереница прави грешка.

Тя скочи на крака.

— А влизат ли в задълженията на настойника ласките, с които ме обсипа тази вечер в стаята ми?

Сякаш мълния прескочи между тях. Той погледна надолу, после бавно поклати глава.

— Не, не! Не трябваше…

Споменът за ръцете му върху гърдите й беше прекалено жив и тя реши да не го допуска близо до себе си. Затова се отдръпна.

— Уверена съм в своята правота и добре познавам Брандън.

— Ти си му безразлична. Освен това не те обича.

— Грешиш!

— Той те желае, но не одобрява поведението ти. Освен това трудно се намират толкова налични пари на Юг. Затова няма търпение да се добере до попечителския ти фонд.

— Не е вярно!

Дълбоко в душата си знаеше, че Кейн е прав, но нямаше да се съгласи с него. Освен това трябваше да направи всичко, за да не попречи на плана й.

— Бракът с това коравосърдечно копеле, ще бъде най-голямата грешка в живота ти — каза той накрая — и аз няма да участвам в това!

— Не говори така!

Гледайки в неумолимото му лице, тя почувства как плантацията й се изплъзва. Паниката, която я терзаеше през цялата вечер, загриза душата й с железни зъби. Плановете й… мечтите й. Всичко се отдалечаваше от нея.

Не можеше да му позволи да направи това.

— Трябва да му разрешиш да се ожени за мен! Нямаш друг избор!

— По дяволите! Винаги има изход!

Кит чу гласа си, идващ от далеч, толкова далеч, все едно не беше нейният.

— Не исках да ти го казвам, но… — тя облиза сухите си устни. — Отношенията между мен и мистър Пърсел отидоха… твърде далеч. Сватба трябва да има.

Последвалата след тези думи тишина бе оглушителна. Видя как до него постепенно достигна значението на думите й. Той стисна плътно устни, а лицето му стана жестоко и непреклонно.

— Ти си му отдала девствеността си?!

Кит успя бавно и неуверено да кимне.

В главата на Кейн избухна злобен рев. Безумен вътрешен вопъл „защо“ на ярост и възмущение. Той се удари като ехо в мозъка му, разпръсна се и като нокти задра черепа му. В този момент я намрази. Намрази я затова, защото я бе считал за дива и чиста роза, която пази аромата си само за него.

Почти забравеното ехо на унищожителния смях на майка му гърмеше в главата му, когато побягна от задушното пространство на кухнята и изскочи на двора.

Глава 12

Магнус подкара кабриолета към дома. Софрония седеше до него на капрата, а зад тях се бяха разположили Самуел, Луси и Патси. Когато напуснаха църквата, той се бе опитал да завърже разговор със Софрония, но тя беше сърдита и това го отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, въпреки че Магнус не можеше да разбере защо. Имаше нещо странно в техните отношения.

Той погледна към Софрония, която седеше до него като красива статуя. Бе уморен от тайните, които витаеха около нея. Бе уморен от любовта си, която му носеше повече мъка, отколкото щастие. Не беше ли по-добре да помисли за Дебора Уилямс, дъщеря на един от работниците в плантацията, която не криеше, че е готова да отвърне на ухажването му.

По дяволите! Беше му време да създаде семейство. Войната бе свършила, имаше хубава работа. Малкият уютен дом на надзирателя, в края на градината, имаше нужда от стопанка. Дните на пиянство и леки жени бяха приключили. Сега искаше жена и деца. Дебора Уилямс бе красива, сладка, наивна девойка, за разлика от Софрония с нейния вечно хапещ език. Щеше да му бъде добра съпруга.

Но вместо да го разведри, тази идея го накара да се почувства още по-нещастен.

Софрония не му се усмихваше често, но когато го направеше, пред него засияваше пъстроцветна дъга. Тя четеше вестници и книги, и разбираше нещата по начин, по който Дебора никога не би могла. И преди всичко, Дебора, за разлика от Софрония, никога не пееше, когато работеше.

Магнус забеляза червено-черния кабриолет, който идеше насреща им. Бе твърде нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Вероятно бе на някой северняк, политически авантюрист.

Софрония се изправи и погледна към идващия екипаж. Когато двуколката приближи, Магнус позна, седящия в нея, Джеймс Спенс — собственик на новата фосфатна мина. Не беше имал никакви контакти с него, но бе чул, че е добър бизнесмен. Справедливо плащал заплатите и не мамел клиентите си. И все пак, Магнус го ненавиждаше, най-вероятно, защото Софрония го харесваше.

Сега забеляза, че Спенс е красив мъж. Когато погледите на Джеймс и Софрония се срещнаха, той повдигна бобровата си шапка в пясъчен цвят, под която се показа гъста грива от тъмни коси, прилежно сресани на път.

— Добро утро Софрония! — поздрави той. — Прекрасен ден, нали? — дори не погледна към спътниците й.

— Добро утро, мистър Спенс! — пропя Софрония с дръзка усмивка, при която Магнус стисна зъби и му се прииска да я разтърси.

Спенс нахлупи обратно шапката на главата си, двата кабриолета се разминаха и Магнус си спомни, че този мъж не за първи път показваше интерес към Софрония. Беше ги виждал да разговарят, когато я караше на пазар в Ръдърфорд. Ръцете му неволно стегнаха юздите. Беше време да поговорят!

Възможността се появи късно следобед, докато седеше с Мерлин на верандата на своя дом и се наслаждаваше на почивния си ден. С периферното си зрение забеляза някакво движение в градината. Софрония, в наситеносиня рокля обикаляше черешовите дървета и се взираше в клоните, вероятно преценяваше дали има узрели плодове.

Той стана и слезе надолу по стълбите. Пъхна ръце в джобовете си и без да бърза се отправи към овощната градина.

— Може би трябва да оставиш нещо и на птичките — забеляза той, когато приближи до нея.

Тя не го бе чула да идва и подскочи от уплаха.

— Защо се промъкваш, като крадец?

— Не се промъквам. Просто стъпвам леко.

Но Софрония отказа да отговори на предизвикателството му.

— Изчезвай! Не искам да разговарям с теб!

— Жалко! Защото така или иначе ще ти се наложи.

Тя му обърна гръб и се отправи към къщата. С няколко бързи крачки той я настигна и застана пред нея.

— Можем да говорим тук, в овощната градина — постара се гласът му да звучи нежно. — Или може да ме хванеш под ръка и да те заведа на верандата на дома си, където да седнеш на големия люлеещ стол, за да изслушаш това, което имам да ти казвам.

— Пусни ме да мина.

— Значи, искаш да говорим тук! Нямам нищо против.

Хвана я за ръка и я насочи към ствола на дървото зад нея, като използваше тялото си, за да не й позволи да се изплъзне.

— Правиш се на глупак, Магнус Оуен — в очите й горяха ярки, златисти пожари. — Повечето мъже щяха да разберат намека. Не те харесвам! Кога ще си го набиеш в главата? Изобщо имаш ли гордост? Не се ли срамуваш, да тичаш след жена, която не се интересува от теб? Не знаеш ли, че ти се присмивам зад гърба?

Магнус трепна, но не помръдна.

— Давай, присмивай ми се колкото искаш! В чувствата ми към теб няма нищо срамно и мога да погледна смело в очите всеки, когото си поискам! — той опря длани на дървото, от двете страни на Софрония, лишавайки я от възможността да избяга. — Освен това, не аз, а ти трябва да се срамуваш. Сутринта седеше в църквата и отправяше молитви към Господа, а трябваше да излезеш само от вратата на храма, за да започнеш да правиш мили очи на Джеймс Спенс.

— Нямаш право да ме съдиш, Магнус Оуен!

— Севернякът може да е богат и красив, но не е за теб. Кога ще престанеш да се съпротивляваш на собствената си природа?

Думите му й причиниха болка, но за нищо на света нямаше да позволи, той да разбере. Вместо това, кокетно наведе глава на една страна и приканващо облегна тяло на дървото, като в същото време изпъчи гърдите си леко напред. Усмивка на триумф изгря на лицето й, като видя как Магнус дълбоко си поема дъх, и я изпива с очи. Сега щеше да го накаже, за това, че вечно се месеше в живота й, и щеше да го направи по начин, от който най-много да го заболи.

Но защо ли тази мисъл й причини болка? Същата, която се появяваше, всеки път, когато я погледнеше или разговаряше с нея.

Софрония решително се пребори със слабостта си.

— Ревнуваш ли, Магнус? — тя сложи ръка на рамото му и стисна топлата мускулеста плът под ризата му. Обикновено подобно докосване, особено на бял мъж, предизвикваше в нея гадене, но това бе Магнус, от когото не трябваше да се страхува. — Може би ти се иска да се бях усмихнала на теб, а не на него? Това ли е, което те дразни, Магнус Оуен?

— Дразни ме съвсем друго. Войната, която постоянно бушува в душата ти и пълното ти нежелание да приключиш с нея — отвърна й дрезгаво той.

— Никаква война не бушува в мен.

— Не ме лъжи. Нима не разбираш? Ти лъжеш самата себе си.

Нежните му думи пропукаха ледената обвивка, с която бе обвила сърцето си. Магнус я беше разкрил със същата увереност, с която преди бе осъзнал фалшивия й опит да го съблазни, зад който безуспешно се бе опитвала да скрие своята уязвимост. Щом видя всичко това, той разбра, че трябва да я целуне. Прокле себе си, като глупак, че не го бе направил по-рано.

Бавно, много бавно, той наведе глава, твърдо решен да не я плаши, но и да получи всичко, което желае.

Осъзнаването на това, което щеше да последва, проблесна в златистите очи на Софрония. Магнус видя тръпката на безпокойство — намек за нейното неподчинение.

Той пристъпи по-близо и замря, без да докосне устните й, сгрявайки ги само с дъха си, наслаждавайки се на илюзията за близост.

Софрония чакаше, но той не знаеше дали бе смирена, или гневна.

Бавно блянът се превърна в реалност. Устните им се сляха. Целуваше я нежно, желаейки да излекува скритите й рани, да унищожи дяволите, да покори демоните, да й покаже безграничния свят на любовта и спокойствието, където злото не съществува. Един свят пълен със смях и надежда, където цвета на кожата няма значение. Свят, където две любящи сърца се сливат в едно и остават завинаги заедно.

Устните й трепереха под неговите. Тя се чувстваше като хваната птичка, уплашена, но знаеща, че похитителят й няма да я нарани. Лечебната магия бавно се просмукваше през порите й, като топло лятно слънце.

Магнус нежно я отдръпна от дървото и я заключи в обятията си. Мъжествеността, която я бе плашила толкова дълго време, сега не изглеждаше толкова ужасна. Колко меки и нежни бяха устните му!

Твърде скоро той се отдръпна от нея. Устата й се чувстваше изоставена, кожата й — студена, въпреки горещината на юнския следобед. Знаеше, че прави грешка, като среща погледа му, но не отвърна очи. Пое дълбоко дъх, разтърсена от любовта и нежността, които видя там.

— Остави ме — прошепна тя. — Моля те, остави ме на мира.

А след това побягна, минавайки през цялата овощна градина, сякаш армия от дяволи я преследваше по петите. Но всички демони бяха в нея и тя не можеше да надбяга нито един от тях.

Кит бе забравила, колко горещо можеше да бъде през юни в Южна Каролина. Жарка мараня трептеше във въздуха над памучните полета, покрити вече с кремавобели цветове. Дори Мерлин я бе изоставил този следобед, предпочитайки да подремне под сянката на хортензиите, растящи до кухненската врата.

Кит би трябвало да направи същото. Спалнята й бе затъмнена, като останалата част от къщата, за да не прониква следобедната жега, но тя не бе в състояние да си почива там.

Бяха минали два дни от паметната вечеря, а от главата й не излизаше свадата й с Кейн.

Мразеше се за лъжата, която бе изрекла, но и досега не можеше да се сети за нещо друго, което би могла да му каже, за да гарантира разрешението му за така необходимия й брак. А що се касаеше до Брандън…

Бе получила бележка, в която я молеше да го придружи в сряда вечер на църковната сбирка. И беше сигурна, че там щеше да й направи предложение. Нищо чудно, че не можеше да си намери място.

Импулсивно насочи Съблазън към горичката.

Езерото лежеше, като блестящ скъпоценен камък, в средата на гората, безопасно закътано от високите дървета. Това място бе едно от любимите й. Дори и в най-горещите августовски дни, малките поточета го захранваха с чиста и студена вода. Дърветата и гъстите храсти наоколо образуваха нещо, като жива ограда. Мястото бе тихо и усамотено, идеално за размисъл.

Заведе Съблазън до водата, за да го напои, а след това обиколи брега на езерото. Върбите тук винаги й напомняха на жени, които бяха пуснали косите си напред и краищата им се потапяха във водата. Тя дръпна едно клонче и шепата й се напълни с откъснати листа.

Водата неустоимо я примамваше. Тук никога не идваха работници, а Кейн и Магнус бяха заминали за града, така че никой нямаше да наруши спокойствието й.

Хвърли настрана шапката си, издърпа ботушите си, а след това свали и останалите си дрехи. Гола, отиде до ръба на скалата и се гмурна в студената вода, като сребърна риба. Когато излезе отново на повърхността, задъхана от студа, радостно се засмя и се гмурна отново.

Накрая легна по гръб на повърхността на водата и остави косите си да се разпилеят около главата й като ветрило. Докато се носеше по водата, затвори очи, за да ги предпази от силната светлина на медното кълбо, кацнало на върховете на дърветата. В този момент, тя бе извън времето, далеч от бедите и грижите, бе станала част от водата, въздуха, земята.

Слънчевите лъчи докосваха хълмчетата по тялото й, а водата се плискаше по неговите долчинки. Чувстваше се почти щастлива.

Изкряка жаба. Кит се обърна по корем и заплува в мързеливи кръгове.

Скоро, съвсем замръзнала се отправи към брега, където бе плитко и стъпи на пясъчното дъно.

Точно, когато се приготви да излезе, чу тихото цвилене на Съблазън. Някъде от края на гората му отговори друг кон. Кит с проклятие излезе от водата и се втурна към дрехите си. Нямаше време за бельото. Обу панталоните направо върху мокрите си крака.

Чу как другият кон приближава. Пръстите й бяха замръзнали от студената вода и не можеше да се справи с копчетата. Грабна ризата и пъхна мокрите си ръце в ръкавите. Опитваше се да я закопчее върху гърдите си, когато кафявият жребец премина линията на дърветата и в нейния уютен свят нахълта Байрън Кейн.

Той спря коня точно до мястото, където все още лежеше бельото й. Спокойно скръсти ръцете си върху седлото и я погледна от височината на Вандал. Периферията на старата му шапка засенчваше очите му и тяхното изражение оставаше неразгадаемо. Устните му не бяха извити в усмивка.

Кит замръзна на мястото си. Мократа риза бе прилепнала към гърдите й като втора кожа и не оставяше нищо на въображението. Със същия успех би могла да бъде и гола.

Кейн бавно спусна крака от седлото и скочи на земята. Докато се бореше с копчетата на панталоните, Кит си помисли, колко нетипично е човек с неговите размери, да се движи така безшумно. Ботушите му бяха прашни, а светлобежовия му панталон бе опънат по тесните бедра. Светлокафявата му риза бе разкопчана на врата. Очите му все така оставаха в сянката на шапката и това, че не можеше да види тяхното изражение, я правеше още по-нервна.

Сякаш прочел мислите й, той свали шапката и я хвърли на земята до купчинката бельо. В този момент, Кит си пожела да не беше я махал. Горещият зной в сивите му очи бе плашещ и опасен.

— Аз… аз мислех, че си заминал с Магнус в града.

— Щях. Докато не видях накъде пое със Съблазън.

— И знаеше, че съм тук?

— Бих се показал по-рано, но трябваше да съм сигурен, че никой няма да ни прекъсне.

— Да ни прекъсне? — копчетата на панталона й отказваха да се закопчеят под пръстите й. — Какво ще стане, ако го направят?

— Не се старай да ги закопчаваш — тихо каза той. — Все едно, ще ти се наложи да ги свалиш отново.

Замаяна, Кит видя как той започна да разкопчава собствената си риза.

— Не го прави! — задъхано прозвуча гласът й.

Кейн издърпа ризата си от панталона, съблече я и я остави да падне на земята.

О, тя знаеше какво прави той… Знаеше, но не предполагаше…

— Софрония ще ме чака — забързано изрече Кит. — Ако не се върна веднага, скоро ще изпрати някой да ме търси.

— Никой няма да дойде да те търси, Кит. Казал съм, че ще се върнеш късно вечерта. Така, че имаме цялото време на света.

— Нямаме време. Аз трябва… трябва да тръгвам.

Но не помръдна. Не можеше.

Той приближи, без да сваля поглед от нея. Тя почувства, как жадно оглежда очертаното й под мокрите дрехи тяло, без да пропуска и най-дребния детайл.

— Все още ли искаш да те дам на Пърсел? — внезапно попита Кейн.

Не!

— Да! Да, разбира се!

— Тогава ще го направя — гласът му стана дрезгав и съблазнителен. — Но, преди това ще трябва да оправим някои неща между нас.

Кит поклати глава, но не направи опит да се отдръпне. Чу се да казва глухо:

— Това не е редно.

— Изобщо не е редно — съгласи се той и се усмихна подигравателно. — Но кого го вълнува?

— Мен — отвърна му задъхано.

— Тогава, защо не скочиш на Съблазън и не изчезнеш от тук?

— Ще го направя.

Но не помръдна. Просто стоеше и се взираше в голите му, мускулести гърди, позлатени от късното следобедно слънце.

Погледите им се срещнаха. Кейн приближи. Още преди да я докосне, тя усети топлината на кожата му.

— И двамата знаем, какво става между нас още от деня, в който се завърна. Време е да сложим край и да продължим да живеем спокойно живота си.

Съблазън изцвили отново.

Кейн прокара пръсти по бузата й и тихо каза:

— Ще те имам Кит Уестън. Тук и сега.

Главата му много бавно, сякаш на сън, се наведе. Устните му докоснаха клепачите й и ги затвориха с лека, успокоителна целувка. Тя почувства дъха му по бузата си, след това отворената му уста, като топла пещера, погълна нейната.

Върхът на езика му нежно играеше по устните й. Плъзна се между тях, за да прогони несигурността, която ги държеше затворени. Гърдите й бяха толкова студени. Сега, притиснати до топлото му тяло, те постепенно се затопляха. Със стон, тя отвори устни и го пусна вътре. И той започна да изследва всяко ъгълче от кадифената й уста, която толкова свободно се отдаде във властта му. Езиците им се преплетоха. Постепенно му позволи да поеме езика й в устата си и тя взе това, което й предложи.

Сега Кит стана агресивната. Сплете ръце около врата му. Вкуси го. Завладя го.

Дълбоко в гърлото му се зароди глух стон. Кит почувства, как той прокарва ръката си между телата им. Разтвори разкопчания й панталон и постави дланта си върху голия й корем.

Неочакваната интимност я възпламени. Зарови пръсти в гъстите му руси коси. Той мушна ръката си под ризата и намери гърдите й. Когато палецът му направи малък кръг около набъбналото й зърно, Кит изви назад глава и приглушено извика.

Щеше ли да отиде в ада заради това? Заради това, което му позволяваше да прави… Този мъж не й бе съпруг, а най-злия й враг!

Почувства, че пада и осъзна, че двамата са на земята.

Кейн смекчи удара с тялото си, след това я обърна по гръб. Земята под нея се оказа мека и мъхеста. Той дръпна копчето на ризата й, мокрия плат се разтвори и се показаха голите й гърди.

— Толкова си красива — рече й дрезгаво. Вдигна поглед към лицето й. — Толкова съвършена. Дива и свободна.

Погледите им се срещнаха. Кейн докосна отново зърната й и започна да ги трие между пръстите си. Кит прехапа устни, за да не изкрещи. Безумна наслада се зароди дълбоко в нея и помете всички ограничения.

— Давай — прошепна той. — Позволи си да го почувстваш.

Неясният вик излезе дълбоко от нея. Усмивката му бе ленива и пълна с удовлетворение. Целуна вдлъбнатинката на шията й, а след това и зърната, които така умело бе измъчвал с пръсти.

Огнени пламъци заиграха пред очите й, щом той ги засмука. И точно, когато разбра, че няма да може да издържи още дълго, той прокара с устните си пътечка до плоския й корем, целуна я по него и свали панталоните й.

Сега Кит лежеше под него гола, ако не се считаше широко разтворената й риза.

Всеки нерв в тялото й трептеше. Беше изплашена. Замаяна. Главата й бучеше.

— Отвори се за мен, сладката ми — ръцете му я водеха… побутваха… разтваряха я… — О, да…

Лекият ветрец я докосна интимно. Бедрата й бяха раздалечени и бе отворена пред погледа му. Тогава я удари първата вълна на негодувание. Евиният грях.

Сега той щеше да направи с нея онова ужасно, необратимо нещо, което мъжете обикновено правеха на жените.

И казваха, че има болка… И кръв…

Но това не беше болка. Той галеше къдричките между краката й, а тя се чувстваше толкова прекрасно, колкото никога в живота си.

Дишането му, до ухото й, ставаше все по-тежко, а мускулите му трепереха под дланите й. Кейн бе толкова силен, а тя бе безпомощна. Можеше да я разкъса. А тя продължаваше да лежи.

— Чакай — прошепна тя.

Той вдигна глава. Очите му помътнели, приличаха на опушени стъкла.

— Аз не трябва… имам нужда…

— Нещо не е наред ли?

Страхът й от него се бе изпарил, но не и безпокойството. Толкова много неща не беше направила правилно, затова трябваше да му признае истината.

— Не е вярно — успя да произнесе. — Това, което ти казах. Аз… аз никога не съм била с мъж.

Челото му се сбърчи.

— Не ти вярвам! Поредната ти игра!

— Не…

— Искам истината!

— Това е чистата истина!

— Има само един начин да се уверя.

Тя не го разбра, дори когато почувства ръката му между бедрата си. Пое задавено въздух, когато той безцеремонно мушна пръста си в нея.

Кейн почувства трепването й и изненадания й вик. Душата му се преобърна.

Проклетата мембрана се оказа на мястото си, по чудо оцеляла след всичките приключения в безрадостното й, тежко детство. Опъната, като кожа на барабан, силна, колкото собственицата си, тя продължаваше да защитава Кит, обричайки го на адски мъки.

Собствената му уязвимост го уплаши и той се намрази заради това.

Скочи на крака и извика:

— Има ли нещо в теб, на което човек да вярва още отначало!

Кит се взираше в него от мъхестото си легло. Краката й бяха все още разтворени. Дълги и стройни, те криеха тайни, които не бе споделяла с никой мъж. Дори когато грабна ризата и шапката си, той продължаваше да я иска със свирепост, която го уплаши. Болка, която отказваше да признае, изгори сърцето му.

Кейн закрачи през тревата към мястото, където бе вързан коня му. Преди да го възседне, изтри всички чувства от лицето си и се обърна, за да й нанесе част от раните, които го измъчваха. Но не можа да намери достатъчно жестоки думи.

— Между нас още нищо не е приключило!

Глава 13

В сряда вечер, на църковната сбирка, Брандън й направи предложение. Кит прие, но под предлог, че има главоболие, отказа поканата му за разходка около църквата. Брандън я целуна по бузата, отведе я при мис Доли и каза, че на другия ден ще посети „Райзън Глори“, за да поиска съгласието на Кейн.

Кит не бе излъгала за главоболието си. Бе прекарала безсънна нощ. Всеки път, щом затвореше очи, се бе стряскала измъчвана от спомените за лицето на Кейн, изкривено в странна гримаса, когато разбра, че все още е девствена.

Защо му бе позволила да я докосва по този начин? Ако това беше Брандън, би могла да го приеме. Но Кейн… За пореден път се сблъскваше с мисълта, че нещо с нея не е наред.

На следващия ден безпощадно препуска със Съблазън, а след това облече стара рокля и направи дълга разходка с Мерлин. Докато се връщаше обратно у дома, срещна Брандън, който слизаше по стълбите на верандата. При вида й, бръчки на неодобрение се появиха между веждите му.

— Надявам се, че никой не те е видял в тази рокля.

Кит почувства раздразнение, но опита да се успокои и да потърси вината в себе си. Знаеше, че той ще идва този следобед, но не предприе нищо, за да се преоблече. Не, наистина беше безотговорна.

— Разхождах се в гората. Говори ли вече с Кейн?

— Не. Луси каза, че е в заграждението. Ще го потърся там.

Кит кимна и го проследи с поглед докато се отдалечава. Стомахът й се сви от тревога. Трябваше да намери нещо, с което да се занимава, иначе щеше да се побърка. Отправи се към кухнята. Поздрави Патси и започна да забърква тесто за любимите бисквити на мис Доли.

Софрония влезе, точно когато Кит удряше с дървено чукче тестото и намръщено поклати глава.

— Радвам се, че не съм на мястото на тези бисквити! За жена, която скоро ще се омъжи, не изглеждаш особено щастлива!

По някакъв начин, всички знаеха какво се случва. Дори Луси бе намерила предлог да влезе в кухнята след Софрония, която бе взела кафе на зърна от големия чувал в килера и ги изсипваше в дървената мелачка.

— Разбира се, че съм щастлива! — отвърна Кит и яростно удари по тестото. — Просто съм нервна, това е всичко.

— Булката има право да бъде нервна — отзова се Патси, взе ножа и започна да бели праскови за пирог.

Луси, която стоеше до прозореца, първа видя Брандън.

— Мистър Пърсел се връща!

Кит грабна една кърпа и избърса ръцете си, след това изскочи през задната врата и се спусна към него, но щом видя изражението му, усмивката й помръкна.

— Какво стана?

Той не забави крачка.

— Кейн не даде съгласието си!

Кит шумно изпусна въздуха, който бе задържала досега.

— Каза, че според него, ние не си подхождаме. Възмутително! Аз, един Пърсел, да бъда отхвърлен от някакъв грубиян-янки!

Кит го сграбчи за ръката.

— Не можем да му позволим да направи това, Брандън! Много е важно! Аз трябва да си върна обратно „Райзън Глори“!

— Кейн ти е настойник! Не виждам, какво може да се направи! Той контролира парите ти!

Кит дори не забеляза, че нито един от тях не говори за любов, а само за плантацията. Бе твърде разгневена от готовността му да се примири.

— Ти може да си готов да се откажеш, но аз не съм!

— Няма нещо, което мога да направя. Той няма да промени решението си. Просто трябва да го приемем.

Кит не искаше да го слуша. Обърна се и закрачи решително към заграждението. Брандън я проследи с поглед, след което се отправи към предната част на къщата, където бе завързан коня му. Докато се качваше на седлото си помисли, че може би така бе станало по-добре. Въпреки завладяващата красота на Кит и плодородната й плантация, имаше нещо, което го караше да се чувства неловко в нейно присъствие. Може би всичко беше в гласовете на предците му, които нашепваха едно и също: Тя е неподходяща за съпруга на един Пърсел, дори в джоба му да няма пукната пара.

Кейн стоеше до бялата ограда на заграждението, подпрял единия си крак на долната греда, и наблюдаваше пасящите коне. Дори не се обърна, когато Кит застана зад гърба му. Само глух не би чул ядосаните й стъпки.

— Как можа? Защо отказа на Брандън?

— Не искам да се омъжваш за него — отговори й, без да я погледне.

— Наказваш ме за това, което се случи вчера край езерото?

— Няма нищо общо с вчера — отвърна толкова тихо Кейн, че тя веднага позна лъжата. Задуши я ярост.

— Бъди проклет, Байрън Кейн! Повече няма да контролираш живота ми! Веднага ще предадеш на Брандън, че си си променил мнението, или кълна се в Бога, ще те накарам да си платиш!

Тя беше толкова малка и крехка в сравнение с него, че заплахите й изглеждаха нелепи. Но и двамата знаеха, че не се шегува.

— А може би вече съм си платил — и той се отдалечи навътре в заграждението.

Без да чувства и вижда нищо, Кит се запрепъва към овощната градина, искаше да остане сама. Вчера край езерото… Защо му беше казала истината?

Защото иначе, той нямаше да спре.

Искаше да вярва, че може да го накара да промени решението си. Но беше толкова сигурна, колкото, че диша, че той никога не би го направил. Омразата от детството й, че се бе родила момиче, се завърна. Как мразеше да зависи от милостта на мъжете! Трябваше ли сега да домъкне Бертран Мейхю тук от Ню Йорк?

При спомена за заекващия му говор и меките пухкави, вечно влажни ръце, й се догади. А може би, трябваше да се обърне към някой от мъжете, които я ухажваха, след като се бе завърнала тук?

Но Брандън бе най-удачния избор, просто небесен дар, и необходимостта да търси друг я довеждаше до отчаяние.

Как можа Кейн, да постъпи така с нея?

Въпросът я преследваше през цялата вечер.

Кит отказа да вечеря и се затвори в спалнята си. Мис Доли и Софрония идваха на няколко пъти да я викат, но тя ги отпрати и двете.

Късно вечерта на вратата, откъм страната на дневната, рязко се почука.

— Кит, ела тук! — нареди Кейн. — Трябва да поговорим!

— Ако не си си променил решението, нямам какво друго да ти кажа!

— Или ще дойдеш тук, или ще вляза в спалнята ти! Избирай!

Тя стисна за миг очи. Избор? Той винаги я поставяше в безизходно положение.

Кит бавно отиде до вратата и я отвори. Той стоеше в дъното на малката дневна, която се намираше между техните спални. Косата му бе разрошена, а в ръката си държеше чаша с бренди.

— Кажи ми, че си премислил — упорито рече тя.

— Знаеш, че няма да стане.

— Можеш ли да си представиш, как се чувства човек, принуден да се подчини на чужда воля?

— Не, затова се борих на страната на Съюза. И не съм се опитвал да се разпореждам с живота ти, Кит. Каквото и да си мислиш, аз просто искам да постъпя така, както е правилно.

— Опитваш се да убедиш себе си ли?

— Ти не го искаш.

— Нямаме какво друго да си кажем.

Тя се обърна и тръгна към спалнята си, но той я настигна и я хвана за ръката.

— Спри да се инатиш и помисли малко! Той е слабохарактерен и изобщо не е човек, способен да те направи щастлива. Живее в миналото и тъгува, че наоколо всичко се е променило и старото няма да се върне. Той е роден и възпитан само за едно — да управлява плантация, процъфтяваща благодарение на робския труд. Той е миналото, Кит. Ти си бъдещето!

Имаше истина в това, което й казваше, но тя не искаше да го признае. Кейн не знаеше истинската причина, поради която тя желаеше да се омъжи за Брандън.

— Той е добър човек и за мен ще бъде голяма чест да го нарека свой съпруг.

Кейн погледна надолу към нея.

— А ще съумее ли да накара сърцето ти да бие толкова силно, колкото вчера край езерото, когато те държах в обятията си?

Не! Брандън никога не би накарал сърцето й да бие бясно, което я радваше. Защото Кейн я караше да се чувства слаба.

— Сърцето ми биеше така от страх, а не от нещо друго.

Той се обърна настрана и отпи глътка бренди.

— Това няма да доведе до никъде.

— Всичко, което трябва да направиш, е да кажеш „да“ и завинаги ще се отървеш от мен.

Той вдигна отново чашата и допи остатъка от питието си.

— Изпращам те обратно в Ню Йорк. В събота заминаваш.

— Какво?

Още преди да се обърне и да види потресеното й лице, Кейн знаеше, че е забил нож в сърцето й.

Тя бе една от най-умните жени, които някога бе срещал, тогава защо бе готова да извърши тези глупости? Той знаеше, че не би го послушала и бе опитал по всякакъв начин да сломи упорството й и да я накара да размисли. Но не се получи.

Проклинайки глухо, Кейн излезе от дневната и се спусна на долния етаж.

Дълго седя в библиотеката с наведена глава. На бузата му потрепваше мускул. Кит Уестън бе влязла под кожата му и му причиняваше адски мъки. Цял живот бе наблюдавал, как мъжете се превръщат в глупави идиоти под въздействието на жените. Сега и него го заплашваше същото.

Не беше само дивната й красота и чувствеността, която самата тя не разбираше. Имаше нещо сладко и уязвимо в нея, което пробуждаше чувства, които не знаеше, че е способен да изпита. Чувства, които го караха да иска да се смее с нея, вместо да се карат, да я вземе в обятията си и да я люби, докато лицето й засияе от радост, предназначена единствено за него.

Вдигна глава и се облегна назад в стола. Каза й, че ще я върне обратно в Ню Йорк, но не можеше да го направи. Утре щеше да й го каже. А после щеше да се постарае да започне всичко отначало. За първи път в живота си искаше да забрави за своя цинизъм и да се опита да достигне до женско сърце…

Тази мисъл го накара да се почувства млад и безумно щастлив.

Часовникът удари полунощ, когато Кит чу, че Кейн се прибира в спалнята си.

В събота трябваше да напусне „Райзън Глори“. Ударът бе толкова жесток и неочакван, че не знаеше как да се справи с него. Този път нямаше планове, които да я поддържат, както през трите години в академията. Той беше спечелил. Най-накрая му се бе удало да победи.

Гневът на собственото й безсилие заглуши болката. Жадуваше за отмъщение. Искаше да унищожи всичко, което му беше скъпо, да го унищожи така безпощадно, както бе опустошил нея.

Но нямаше нищо, към което да е привързан. Кейн бе равнодушен към всичко, дори към „Райзън Глори“ — бе оставил грижата за цялата плантация в ръцете на Магнус, докато построи предачницата!

Предачницата…

Спря да си блъска главата. Предачницата беше много важна за него, по-важна от плантацията. Защото я беше създал сам.

Демоните на яростта и злобата й прошепнаха какво трябва да направи. Толкова бе просто. Толкова идеално. И толкова отвратително. Но не по-ужасно от това, което той бе сторил с нея.

Намери пантофите, които бе изритала по-рано, но излезе боса от стаята, безшумно мина по коридора и се спусна по стълбата на задния вход.

Нощта беше ясна. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда къде стъпва. Обу се, прокрадна се покрай дърветата ограждащи двора, и се насочи към стопанските постройки.

В складовото помещение беше тъмно. Бръкна в джоба на роклята си и извади свещ и кибрит, които бе взела от кухнята. След като запали свещта, огледа наоколо и видя това, което й бе необходимо.

Тенекията с керосин, макар и наполовина пълна, тежеше доста. Не можеше да рискува да оседлае кон, затова трябваше да я носи в продължение на почти две мили. Обви дръжката с парцал, за да не се врязва в дланта й, и тръгна.

Дълбоката тишина на южната нощ бе нарушавана само от плясъка на керосина в тенекията, но Кит упорито крачеше по тъмния път, който водеше към предачницата. По бузите й непрестанно се стичаха сълзи. Той знаеше за любовта й към „Райзън Глори“. Толкова ли я мразеше, че да стигне до там, да я пропъди от дома й?!

Кит обичаше само три неща: Софрония, Елзбет и плантацията. Но лоши, безсърдечни хора, през целия й живот се опитваха да я откъснат от дома й. Това, което планираше да направи беше зло, но може би и тя беше такава. Иначе, защо толкова хора я мразеха така силно? Кейн, мащехата й, дори баща й не се бе погрижил достатъчно за нея, за да е защитена.

Зло. Зло. Зло.

Всеки плясък на керосина в тенекията, все едно я приканваше да се върне обратно. Но вместо да го слуша, тя се потапяше в отчаянието си. Око за око, зъб за зъб. Мечта за мечта.

Тъй като нямаше какво да се открадне от предачницата, вратите й не бяха заключени. Качи се на втория етаж. Свали долната си фуста, сложи я на пода и нареди около нея дървени стърготини. Външните стени бяха от тухли, но пожарът щеше да унищожи покрива и вътрешните прегради.

Зло. Зло. Зло.

Кит избърса сълзите си с ръкава на роклята и поля с керосин фустата и стърготини. Ридаейки от мъка, направи крачка назад, драсна клечката кибрит и я хвърли върху купа. Избухна пламък. Тя се запрепъва обратно към стълбите. Огромните езици на огъня вече лижеха дървените подпори. Това отмъщение щеше да я утешава, когато напуснеше плантацията.

Но собствената й постъпка предизвика в нея отвращение. Грозно и гадно. И доказваше само, че с нищо не е по-добра от Кейн. Бе също толкова бездушна, жестока, и способна да причинява болка.

Грабна един празен чувал и започна да удря по пламъците, но беше закъсняла. Огънят се разгаряше твърде бързо. Засипваше я дъжд от смъртоносни искри. Белите й дробове изгаряха.

Спъна се надолу по стълбата, жадна за глътка въздух. В самото й подножие падна.

Димни талази се виеха около нея. Подгъвът на муселинената й рокля започна да тлее. Загаси го с голи ръце и запълзя към вратата.

Голямата камбана в „Райзън Глори“ заби, точно когато Кит почувства първата глътка чист въздух. Едва стана от земята и с препъване се отправи към дърветата.

Мъжете успяха да потушат пожара преди предачницата да изгори напълно. Бяха унищожени само покривът и вторият етаж. Небето едва просветляваше, когато Кейн излезе и уморено се облегна на стената. Лицето му бе омазано със сажди, а дрехите му — обгорени и почернели от дима. В краката му лежеше това, което бе останало от тенекията с керосин.

Към него мълчаливо приближи Магнус, оглеждайки разрушенията.

— Имахме късмет — произнесе най-накрая. — Вчерашният дъжд е попречил на огъня да се разпространи бързо.

Кейн подритна тенекията с върха на ботуша си.

— Прав си. Трябваше ни още седмица, за да монтираме становете. Огънят щеше да унищожи и тях.

Магнус погледна надолу към тенекията.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Не знам, но имам намерение да разбера — той погледна към разрушения покрив. — Аз не съм най-популярния човек в града и не съм изненадан, че някой е решил да ме саботира. Но защо чакаха толкова дълго?

— Трудно е да се каже.

— Не биха намерили по-добър начин да ми причинят болка. Абсолютно съм сигурен, че нямам достатъчно пари, за да я възстановя.

— Защо не се върнеш в къщата да си починеш? Може би нещата ще изглеждат по-добре на сутринта.

— Минута само. Искам още един път да огледам първия етаж. Ти върви.

Магнус стисна рамото на приятеля си и се отправи към дома си.

Двадесет минути по-късно, Кейн забеляза това, което търсеше. Застанал на колене в подножието на обгорялата стълба, той вдигна разтопено късче метал. Отначало не съобрази какво е. Зъбите се бяха разтопили, а тънкият филигран на върха се бе изкривил. Изведнъж жестока болка прониза сърцето му. Разбра какво държи в ръцете си.

Сребърен гребен. Един от онези, които често бе виждал в дивата плетеница от черни коси.

Болката в него се превърна в агония — когато я видя за последен път и двата гребена бяха в косата й.

Бушуващият ураган на емоциите го смаза. От всички мъже, точно той трябваше да знае, до какво води унищожаването на бариерите, които толкова старателно бе издигал!

При вида на разтопеното парче в ръката си, нещо нежно и крехко, като кристална сълза, се разби в душата му. На негово място отново се върнаха цинизмът, омразата и презрението към самия себе си. Какъв слабохарактерен и безмозъчен идиот беше само!

Кейн мушна гребена в джоба си и излезе. Лицето му се изкриви от смъртоносна злоба.

Беше си отмъстила. Сега бе негов ред.

Глава 14

Кейн дълго търси Кит. Намери я в ранния следобед. Беше се сгушила под един стар фургон, изоставен по време на войната в северния край на плантацията. Видя омазаните й в сажди лице и ръце, и изгорелия подгъв на роклята. Невероятно, тя спеше! Побутна я с върха на ботуша си.

Кит отвори очи. Слънцето светеше насреща й, затова видя само една огромна тъмна сянка надвесена над нея. Не й бе необходимо да види повече, за да разбере, кой е. Опита се да скочи на крака, но той бе настъпил полата й, приковавайки я към земята.

— Няма да мърдаш от мястото си.

Нещо падна до нея. Тя погледна надолу и видя разтопения сребърен гребен.

— Следващият път, когато решиш да изгориш нещо, не оставяй доказателства.

Стомахът й се разбунтува. С дрезгав шепот успя да проговори:

— Нека да ти обясня.

Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже! Как да му обясни? Той вече беше разбрал, при това много добре.

Кейн измести малко главата си, закри слънцето, което й пречеше да вижда и тогава тя трепна, съзряла очите му — твърди, студени и празни. За щастие, той се помръдна отново и слънцето пак я заслепи.

— Пърсел помогна ли ти?

— Не! Брандън никога не би направил нещо такова… — Брандън — не, но тя — да. Кит изтри с длан пресъхналите си устни и се опита пак да стане, но Кейн не отмести крака си. — Съжалявам — думите й бяха толкова неубедителни!

— Сигурен съм, че съжаляваш, задето огънят не погълна цялата плантация!

— Не! Само това — не! „Райзън Глори“ е целият ми живот! — трябваше да се опита да му обясни. — Плантацията е всичко, което някога съм искала. Аз… трябваше да се омъжа за Брандън, за да получа парите от попечителския фонд. С тях щях да си откупя „Райзън Глори“ от теб.

— И как ще ме накараш да я продам? С друг пожар ли?

— Не. Това, което се случи нощес… беше… — задъхваше се тя — Видях счетоводната книга и знам, че си на границата на разорението. Едно бедствие и ти си свършен. Исках да съм подготвена. Нямаше да те излъжа, щях да ти предложа добра цена за земята. А предачницата не ми е нужна.

— Значи, затова беше толкова решена да се омъжиш. Предполагам, че дори Пърсел не би се оженил заради пари.

— Не е така. Ние се харесваме. Просто…

Гласът й заглъхна. Каква полза имаше да лъже? Кейн беше прав.

Той отстъпи от полата й и отиде при Вандал. Не можеше да й причини нищо по-лошо, от това, което бе решил да направи. Отпращането й обратно в Ню Йорк, за нея бе равносилно на смърт.

Върна се обратно с манерка в ръка.

— Пий!

Тя я взе от него и я доближи до устните си. Водата беше топла и с вкус на метал, но пи, за да утоли жаждата си. Когато му върна манерката обратно, забеляза това, което висеше от пръстите му.

Дълъг, тънък шнур.

Преди да се опомни, той хвана китките й и ги уви с шнура.

— Байрън! Не го прави! — той завърза краищата към оста на стария фургон и без да проговори се върна обратно при коня си. — Спри! Какво правиш?

Кейн възседна жребеца, пришпори го и изчезна така внезапно, както се бе появил.

Следобедът се точеше с мъчителна мудност. Кейн не бе затегнал твърде много шнура около китките й, за да не се вреже в кожата й, но го бе направил достатъчно добре, за да не може да се освободи.

Позата беше толкова неудобна, че скоро раменете й се схванаха. Комарите бръмчаха около нея, стомахът й къркореше от глад, но при мисълта за храна й се повдигаше — прекалено голяма беше ненавистта й към самата себе си.

Кейн се завърна по залез и слезе от коня с ленива грация, която не би могла да я излъже. Беше се преоблякъл в чиста, бяла риза и светлобежови панталони, в пълен контраст с нейния мръсен външен вид. Извади нещо от дисагите и отиде при нея.

Погледна я и приседна на пети. С няколко ловки движения развърза шнура и я освободи. Тя безсилно се свлече до колелата на фургона.

Кейн отново й подхвърли манерката и развърза вързопа, който бе донесъл със себе си. Вътре имаше хляб, бучка сирене и парче шунка.

— Яж! — нареди й грубо той.

Кит поклати глава.

— Не съм гладна.

— Въпреки това.

Тялото й имаше по-належаща нужда, отколкото храненето.

— Трябва… да се усамотя.

Кейн извади тънка пура от джоба си и я запали. Пламъкът хвърли неравни кървавочервени отблясъци по лицето му. Кибритената клечка изгасна. Сега само нажежения край на цигарата осветяваше безжалостно стиснатите му устни.

Той кимна към един от храстите на шест крачки от тях.

— Там! И нито крачка повече!

Бе твърде близо за уединение, но тя бе загубила лукса на свободата, когато подпали дървените стърготини в предачницата.

Чувстваше краката си сковани. Изправи се с труд и се запрепъва към храстите.

Молеше се той да се отдръпне по-надалеч, но Кейн не помръдна. Към всичките й мъки се добави и унижението.

Когато свърши се върна обратно при фургона и яденето, което той бе донесъл. Седна и започна да се храни. Преглъщаше с труд всеки залък. Кейн не я препираше. Седеше облегнат на дървото, сякаш цялото време на света му принадлежеше.

Вече се бе стъмнило, когато Кит приключи с храненето. Единственото, което виждаше бе огромния му тъмен силует и горящия връх на пурата.

Кейн отново отиде при коня си. Луната изплува от облаците и ги обля в сребриста светлина. Медната тока на колана му проблесна, когато се обърна към нея.

— Ставай! Закъсняваме за среща.

Безстрастно мъртвия му тон я вледени.

— Каква среща?

— Със свещеника. Ще се женим.

Изведнъж светът спря да се върти.

— Ще се женим! Да не си луд?

— Вероятно.

— По-скоро бих се омъжила за дявола.

— То е едно и също. С времето ще го разбереш — нощта беше топла, но студената сигурност в гласа му вледени кръвта й. — Ти изгори предачницата ми — каза той, — сега ще платиш за възстановяването й. Не само Пърсел може да се ожени за теб, заради парите ти от попечителския фонд.

— Ти си луд! Няма да го направя!

— Нямаш избор! Качвай се на коня! Когдел ни чака.

Кит почувства слабост в краката си от облекчение. Преподобният Когдел й беше приятел. Когато му кажеше какво е намислил Кейн, свещеникът нямаше да се съгласи да ги венчае.

Тя отиде до Вандал и се приготви да се качи на седлото.

— Пред мен! — изръмжа той. — Научих по твърде жесток начин, колко е опасно да съм с гръб към теб!

Помогна й да се качи и сам седна зад нея. Не проговори, докато не оставиха поляната зад себе си.

— Само не си въобразявай, че Когдел ще ти помогне! Най-лошите му опасения се потвърдиха и сега нищо не може да попречи на женитбата ни.

За миг сърцето й спря да бие.

— За какви опасения говориш?

— Казах му, че си бременна с моето дете.

Кит не можеше да повярва на ушите си.

— Ще го отрека! Това няма да ти се размине така лесно!

— Можеш да отричаш, колкото си искаш! Вече му обясних, че няма да си признаеш. Казах му, че откакто си разбрала, че си бременна се държиш странно. Дори си се опитала снощи да се самоубиеш, като си запалила пожара. Затова не мога да те оставя повече сама да се оправяш.

— Не!

— Казах му още, че преди седмица съм те помолил да се омъжиш за мен, за да не се роди детето ни копеле, но ти си ми отказала. Той обеща, че ще оправи работата тази вечер, колкото и да се противиш. Можеш да се съпротивляваш, колкото си искаш, Кит, но няма да се получи.

— Това няма да ти се размине!

Гласът му едва забележимо се смекчи.

— Той се притеснява за теб, Кит. Помисли си от колко страдания ще избавиш него и себе си, ако направиш така, както ти е наредено.

— Върви по дяволите!

Но дори, когато го проклинаше, знаеше, че е загубила. В ставащото имаше някаква жестока справедливост. Бе сторила зло и сега си плащаше за него.

И все пак, направи едно последно усилие, когато видя свещеника и съпругата му да чакат пред прага на старата робска църква. Изтръгна се от ръката на Кейн и се хвърли към Мери Когдел.

— Моля ви! Това, което Кейн ви е казал, не е вярно! Няма никакво бебе! Ние никога не…

— Хайде, хайде, мила, успокой се! Ти си разстроена — в кафявите очи на Мери имаше сълзи, когато я потупа по рамото. — Трябва да се успокоиш заради бебето.

Това беше мига, в който Кит разбра, че не може да избяга от съдбата си.

За щастие, церемонията бе кратка. Когато всичко привърши, Мери Когдел я целуна по бузата, а преподобният я посъветва да се подчинява на съпруга си във всичко. Тя незаинтересовано чу новината, че мис Доли е решила да пренощува у роднини. Значи Кейн я беше отстранил от пътя си.

Съпругът й я изведе от църквата, качи я на Вандал и поеха към „Райзън Глори“. И колкото повече наближаваха, толкова повече растеше паниката й. Какво щеше да стори с нея, когато останеха насаме?

Когато пристигнаха пред къщата, Кейн слезе от коня и предаде юздите на Самуел. Хвана Кит през кръста и я свали на земята. За момент краката й се подгънаха и тя залитна, но Кейн я задържа. Когато дойде на себе си, побърза да се отдръпне.

— Ти получи парите ми — каза му, след като Самуел си отиде. — Остави ме на мира!

— И да се лиша от удоволствието на брачната ни нощ? За нищо на света!

Стомахът й се стегна на възел.

— Няма да има брачна нощ!

— Ние сме женени, Кит! И тази вечер най-после ще те имам!

Евиният грях. Ако не беше толкова изтощена, може би щеше да се опита да поспори с него, но просто й липсваха думи. Всичко, което се въртеше в главата й бе, да избяга.

Навсякъде цареше мрак. Само от къщата на Магнус, в края на градината, идваше светлина. Тя вдигна полите си и побягна натам.

— Кит! Върни се!

Тя хукна по-бързо. Опита се да избяга. Да се изплъзне от своя отмъстител.

— Магнус! — изкрещя тя.

— Кит, спри! Тъмно е! Ще се нараниш!

Но тя вече беше в градината и прескачаше през стърчащите корени, които познаваше, като собствената си длан. Той изруга зад гърба й, когато се препъна в един от същите тези корени. Въпреки това, щеше да я настигне.

— Магнус! — изпищя отново Кит.

И тогава всичко свърши. С крайчето на окото си тя видя, как Кейн прелетя във въздуха и я хвана отзад.

Кит изкрещя, когато двамата паднаха на земята и той я притисна с тялото си. Тя вдигна глава и заби зъби в мускулестото му рамо.

— Дявол да го вземе! — вдигна я на крака с ръмжене.

— Какво става тук?

Кит изхълца от облекчение, като чу познатия глас на Магнус и се хвърли към него.

— Магнус! Позволи ми да остана в къщата ти тази вечер!

Негърът внимателно я хвана за ръка и се обърна към Кейн.

— Какво правиш с нея?

— Опитвам се да я предпазя от самоубийство. Или себе си. Сега ми е трудно да кажа, кой от двама ни е в по-голяма опасност.

Магнус я погледна въпросително.

— Тя е моя жена! — рече Кейн. — Ожених се за нея преди час!

— Той ме принуди! — изплака Кит. — Искам да остана в дома ти тази вечер!

Магнус се намръщи.

— Невъзможно! Сега ти му принадлежиш!

— Аз принадлежа единствено на себе си! И двамата можете да вървите по дяволите!

Кит се обърна, за да побегне, но Кейн се оказа по-бърз. Преди да бе успяла да направи и крачка, той я грабна и я метна на рамото си.

Кръвта нахлу в главата й. Кейн затегна хватката си около бедрата й и пое към къщи. Тя го удари по гърба и затова получи плесница.

— Спри, преди да те изпусна!

Тя успя да види краката на Магнус, притичващ след Кейн.

— Майоре, тя е прекрасна жена! Не ти ли се струва, че се отнасяш малко грубо към нея! Може би е по-добре да си дадеш малко време да се поохладиш!

— Това ще правя през останалата част от живота си! — Кейн зави зад ъгъла и ботушите му изхрущяха по чакъла пред къщата.

Следващите думи на Магнус, хвърлиха и без това убитата от мъка Кит, в истинско отчаяние.

— Ако я пречупиш тази вечер, ще съжаляваш до края на живота си. Спомни си, какво става с коня, чийто дух е сломен твърде бързо.

Под затворените клепачи на Кит кръжаха звезди. След това чу благословения звук на стъпки, бързащи надолу по стълбите.

— Кит! Мили Боже, какво става?

— Софрония! — Кит опита да се надигне.

В същото време, Сифрония сграбчи ръката на Кейн.

— Пуснете я!

Кейн избута негърката към Магнус.

— Дръж я по-далеч от къщата тази нощ! — изръмжа той и понесе Кит нагоре по стълбите.

Заключена в обятията му, Софрония започна да се бори с Магнус.

— Пусни ме! Трябва да й помогна! Не можеш да си представиш, какво може да направи на жената, такъв мъж! Бял! Той си мисли, че притежава света! Нея — също!

— Особено нея! — придърпа я той към себе си и я погали. — Те сега са женени, скъпа!

— Женени?!

Спокойно, с тих глас й разказа това, което току-що беше научил.

— Не трябва да заставаме между тях. Той няма да я нарани — добави, като се надяваше тя да не долови слабия оттенък на съмнение в гласа му. Знаеше, че по-справедлив човек от Кейн няма, но тази вечер очите му бяха пълни с ярост.

Магнус продължаваше да й говори успокояващи думи, докато я водеше през тъмната овощна градина, а тя покорно вървеше с него. Разбра къде се намира, едва когато застанаха пред верандата на неговата къща. Вдигна рязко глава.

— Къде си мислиш, че ме водиш?

— При мен, в дома ми — отвърна й спокойно. — Ще влезем вътре и ще хапнем. После, ако се чувстваш добре ще поседнем в кухнята и ще си поговорим. А, ако си уморена, можеш да отидеш в спалнята и да си легнеш. Аз ще взема едно одеяло и ще легна на верандата в компанията на Мерлин. Там е по-приятно и прохладно.

Софрония не отвърна нищо. Само го погледна. Магнус я чакаше, давайки й възможност да събере мислите си. Най-накрая тя кимна и влезе в дома му.

Кейн се разположи в голямото кресло, стоящо до прозореца в спалнята му. Ризата му бе разтворена до кръста, за да почувства нощния бриз, краката му почиваха кръстосани върху малка табуретка пред него. Ръцете му бяха отпуснати върху облегалките на креслото. В едната държеше чаша бренди.

Обичаше тази стая — уютна, с удобни мебели, но не претрупана. И леглото му беше голямо, достатъчно за неговия ръст. До кревата имаше умивалник, а в другия край на стаята — гардероб и малка библиотека. През зимата, излъсканият под се застилаше с дебел килим. Сега дъските бяха голи — така му харесваше.

Чуваше плисъка на водата в медната вана, идващ зад паравана в ъгъла на спалнята. Стисна раздразнено устни. Не беше казал на Софрония, че горещата вода не е за него, а за Кит. Тя му бе наредила да напусне стаята, но като видя, че той не се помръдва от мястото си, бе вдигнала инатливо глава и изчезнала зад паравана. Въпреки че водата бе изстинала отдавна, тя не бързаше да излиза.

Дори и да не я виждаше, Кейн знаеше как ще изглежда Кит след банята. Кожата й щеше да блести, позлатена от светлината на лампата, а косите й щяха да се вият по раменете — мастиленочерни къдрици върху бледокремава кожа.

Спомни си за попечителския й фонд, заради който се бе оженил за нея. Бракът заради пари бе нещо, което би презрял у друг мъж, но сега това не го вълнуваше. Чудеше се, защо ли? Но реши да спре с терзанията — не искаше да знае отговора.

Не желаеше да си признае, че женитбата му няма нищо общо с парите или възстановяването на предачницата. По-скоро беше проява на единствения му момент на слабост, когато бе изоставил предпазливостта и бе разтворил сърцето си за една жена. За един миг си бе позволил да бъде нежен, глупав и в крайна сметка се беше подложил на опасности по-големи, отколкото битките от войната, в които бе участвал.

Искаше да я накаже не заради изгорената предачница, а да си плати точно заради този миг на уязвимост. Тази вечер щяха да станат завинаги врагове. И тогава щеше да продължи по избрания път, без да се изкушава повече от призрачни надежди за бъдещето.

Отпи глътка от брендито и остави чашата. Нямаше да пие повече. Бе длъжен да остане трезвен, в очакване на това, което щеше да се случи.

Кит чу скърцането на креслото и разбра, че той губи търпение. Излезе от ваната и бързо се уви в кърпата. Искаше да има нещо по сигурно с което да се покрие. Но дрехите й бяха изчезнали. Кейн ги бе изхвърлил, след като тя ги съблече.

Той бутна рязко паравана и Кит стреснато вдигна глава.

— Не съм свършила още — едва успя да каже.

— Имаше достатъчно време.

— Не знам, защо ме принуди да се изкъпя в твоята стая.

— Знаеш и още как!

Кит се вкопчи още по-здраво в кърпата. За пореден път премисли възможните начини за бягство, но в душата й се прокрадна ужасното чувство на неизбежност.

Сега Кейн бе неин съпруг. Ако тя се опиташе да избяга, той щеше да я догони. Ако се опиташе да се бори, щеше да я надвие. Значи трябваше да последва съветите на мисис Темпълтън, дадени в онзи далечен, полузабравен живот, който Кит бе водила преди малко повече от месец, и да се предаде. Но покорността, никак не й се удаваше!

Втренчи се в тънкия златен пръстен на пръста й. Малък и изящен, с две сърчица деликатно очертани с диамантени и рубинени камъчета. Кейн й бе казал, че го е взел от мис Доли.

— Нямам какво да облека — оплака се тя.

— Няма да ти е нужно.

— Студено ми е.

Бавно, без да сваля поглед от нея, той съблече ризата си и й я подаде.

— Не искам да ти взимам ризата. Ако ме пуснеш да мина, ще отида до стаята си, да си облека робата.

— Бих предпочел да останеш тук.

Упорит, арогантен мъж!

Кит притисна кърпата с една ръка и се пресегна за ризата му. Несръчно я облече над хавлията, след това се обърна с гръб към него, издърпа кърпата и припряно закопча копчетата. Дългите ръкави й пречеха. Освен това й беше неприятно, че материята бе много тънка, а под нея, бе съвсем гола.

Нави ръкавите и се плъзна покрай Кейн.

— Трябва да отида до моята стая, за да разреша косите си, иначе утре ще са съвсем заплетени.

— Използвай гребена ми — и той кимна към тоалетката.

Тя приближи и взе гребена. Погледна отражението си в огледалото. Изглеждаше бледа и предпазлива, но не и уплашена. А трябва да бъда — помисли си тя, разресвайки дългите си мокри коси. Кейн я мразеше. Той бе силен и непредсказуем, а и законът бе на негова страна. Би трябвало да го моли за милост. Вместо това, усещаше в себе си странна възбуда.

Кейн седна отново в креслото и кръстоса крака, погледите им се срещнаха в огледалото. Тя извърна очи и продължи по-енергично да разресва косата си, като пръскаше на всички страни капчици вода.

Зад гърба си чу движение и погледът й се стрелна обратно в огледалото. Кейн вдигна чашата с бренди за поздрав към отражението й.

— За съпружеското ни щастие, мисис Кейн!

— Не ме наричай така!

— Но това вече е името ти! Или забрави?

— Нищо не съм забравила! — пое си дълбоко дъх. — Не съм забравила, какъв удар ти нанесох, но вече си платих за това! Не желая да плащам повече!

— Това ще преценя аз! Остави гребена и се обърни към мен, за да мога по-добре да те разгледам!

Бавно, Кит направи така, както й бе наредил. Някаква странна възбуда се примеси с чувството й на ужас. Погледът й се вторачи в белезите, които покриваха гърдите му.

— От къде е белега на рамото ти?

— Мисионари Ридж.

— А на ръката?

— Питсбърг. А този на корема, получих при бой заради нечестна игра на покер в един бордей в Ларедо. А сега, разкопчай ризата и ела тук, за да мога да огледам новата си собственост.

— Не съм твоя собственост, Байрън Кейн!

— Но законът казва друго, мисис Кейн! Жените принадлежат на мъжете, които се женят за тях!

— Повтаряй си го колкото си искаш, ако това те прави щастлив! Но аз не принадлежа на никого, освен на себе си!

Той стана и тръгна към нея, бавно и уверено.

— Нека изясним нещо от самото начало. Аз те притежавам. И от този момент ще правиш точно това, което ти кажа. Ако искам да ми лъснеш ботушите, взимаш четка и почваш да лъскаш. Ако кажа да почистиш обора, бягаш и грабваш метлата и лопатата. А когато те искам в леглото си, лягаш по гръб и разтваряш крака, още докато ме видиш да си разкопчавам колана.

Думите му би трябвало да я разтреперят от ужас, но имаше нещо твърде пресметливо в тях. Умишлено се опитваше да я сломи, но тя нямаше да му позволи!

— Умирам от страх! — насмешливо провлече Кит.

Това не бе отговора, който очакваше да получи от нея.

— Когато се омъжи за мен, ти загуби и последната си надежда за малко свобода. Сега мога да правя с теб всичко, което си поискам, с изключение на това, да те убия. Все пак, като се замисля, мога и да го сторя.

— Ако аз не те убия първа — възрази му тя.

— В никакъв случай!

Кит отново се опита да го уговори.

— Направих нещо ужасно. Признавам си. Но сега имаш парите ми. Те са тройно повече, отколкото са ти необходими за възстановяване на предачницата. Така че нека да приключим с това.

— Някои неща са безценни — парира я той и се облегна на рамката на леглото. — Може да ти се стори смешно, но…

Тя го погледна предпазливо. Изобщо не й беше до смях.

— Снощи реших да не те изпращам обратно в Ню Йорк. Щях да ти го кажа на сутринта…

Прилоша й и поклати глава, надявайки се това да не е вярно.

— Абсурдно, нали? — попита я той. — Не исках да ти причиня болка. Но това беше вчера! Сега нещата се промениха и не ме е грижа, какво чувстваш.

Той протегна ръка и започна да разкопчава копчетата на ризата. Кит стоеше неподвижно, а предишната искра на доверие беше изгаснала.

— Не прави това!

— Твърде късно е!

Той разтвори ризата и погледна надолу към гърдите й. Кит опита да се сдържи, но думите сами излязоха от устата й:

— Страх ме е.

— Знам.

— Ще боли ли?

— Да.

Кит отчаяно затвори очи.

Кейн свали ризата.

Тя остана гола пред него.

Днешната нощ ще е най-лошата — помисли си Кит. Но когато вземеше своето, той щеше да изгуби властта си над нея.

Кейн я вдигна на ръце и я занесе на леглото. Тя обърна глава настрани, когато той започна да съблича дрехите си. Секунда по-късно дюшекът потъна под тежестта му.

При вида на Кит, нещо се преобърна в душата на Кейн. Затворените й очи… Необичайното изражение на смирение върху сърцевидното й лице… Какво ли й бе струвало да признае страха си? По дяволите, не искаше да я вижда такава! Предпочиташе да бълва огън и да се бори с него! Искаше да го проклина и да разпалва яростта му така, както само тя можеше да го направи!

Обхвана бедрата й, за да предизвика у нея някаква реакция, но тя не помръдна. Разтвори краката й и се намести на колене между тях. Безсрамно разгледа най-потайната част на тялото й, окъпана от светлината на лампата.

Кит лежеше неподвижно, когато той раздели с пръсти тъмните копринени къдрички. Неговата дива роза от дълбините на гората. Розови листенца под тъмни венчелистчета предпазваха неразцъфналата й сърцевина.

Стомахът му се стегна на възел. Още в онзи следобед край езерото знаеше, колко малка и тясна е тя. Заля го убийствено чувство на нежност.

С периферното си зрение видя, как нежната й длан стисва завивката в юмрук. Чакаше да се нахвърли върху него и да се бори срещу онова, което правеше с нея. Искаше това да се случи.

Но тя не помръдна и тази трогателна беззащитност го смири. Със стон легна до нея и я придърпа в прегръдките си. Кит трепереше. Вина, равносилна на желанието му, започна да го терзае. Никога не се бе отнасял толкова жестоко с жена. Това, което го бе обхванало, беше някакво безумие.

— Съжалявам — прошепна й.

Притисна я към голите си гърди и започна да гали влажните кичури. Докато я успокояваше, собствените му желания се разгоряха отново, но той нямаше да им се поддаде, докато тя не спреше да трепери.

Ръката му, топла и надеждна, по ирония на съдбата, й носеше спокойствие. Чуваше равномерното му дишане, но знаеше, че той не спи. Лунната светлина посребряваше тихата стая и тя усети странно чувство на радост. Нещо в тази сребърна тишина, независимо от ада, през който преминаха и този, който без съмнение ги очакваше занапред, й даде възможност да му зададе въпроса, които я измъчваше.

— Защо ме мразиш толкова много? Още от преди пожара. От деня, в който се върнах в „Райзън Глори“.

Кейн помълча малко, след това й отговори.

— Никога не съм те мразил.

— Обречена съм да ненавиждам всеки, който наследи плантацията — обясни му тя.

— Защо всичко се върти около тази плантация? Толкова ли много я обичаш?

— Повече от всичко на света! Имам единствено нея. Без „Райзън Глори“, аз съм нищо!

Кейн отстрани кичур коса паднал върху бузата й.

— Ти си красива и смела жена.

— Как можеш да го кажеш, след това, което сторих?

— Мисля, че всички ние правим това, което трябва.

— Като това, че ме принуди да се омъжа за теб?

— Нещо подобно — замълча за миг. — Не съжалявам за нищо, Кит. Не повече от теб.

Напрежението й се върна.

— В такъв случай, защо не продължи и не направи това, което искаше? Нямаше да те спра.

— Защото искам сама да дойдеш при мен. По собствена воля и толкова гладна за мен, колкото съм аз за теб.

Сякаш едва сега, тя осъзна голотата му и се отдръпна по-далеч от него.

— Това никога няма да стане!

Очакваше, че той ще се ядоса. Но Кейн се подпря на възглавницата си и се загледа в нея, без да я докосва.

— Ти си твърде страстна натура. Почувствах го в целувките ти. Не се страхувай от себе си.

— Не искам да имам страстен характер! Това е недостатък за една жена!

— Кой ти го каза?

— Всеки го знае! Когато мисис Темпълтън ни разказваше за Евиния грях, заяви, че…

— Евин… какво?

— Евиния грях. Ти знаеш.

— О, милостиви Боже! — той седна в леглото. — Кит, знаеш ли, какво точно се случва между мъжа и жената?

— Виждала съм конете.

— Конете не са хора — Кейн я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Погледни ме! Въпреки че ме мразиш, сега сме женени и нямам намерение да държа ръцете си далеч от тебе. Но искам да знаеш, какво да очакваш от нашите отношения. Нямам желание да те плаша отново.

Търпеливо, с прости и понятни думи, той й разказа за природата на плътската любов — за предназначението на неговото и нейното тяло. И тогава й обясни какво става, когато двамата се съединяват.

Като привърши, стана от леглото и както беше гол отиде до масата и взе чашата бренди. Отпивайки се обърна и застана пред нея, позволявайки й да удовлетвори любопитството си, за което тя никога нямаше да си признае.

Кит се опиваше от гледката на голото му, обляно от луната тяло. Пред погледа й се разкри своеобразна невиждана до тогава красота от мускули и нашарена от белези загоряла кожа, дълги крака и тесни бедра, говорещи за сила и твърдост, за неща, които до сега не бе разбирала напълно. Очите й неволно се съсредоточиха върху мъжествеността му. Налятата му плът се надигна и гордо се изправи под силата на погледа й. Опасенията й отново я връхлетяха.

Изглежда бе усетил реакцията й, защото остави чашата на масата и се върна обратно в леглото. Този път очите му излъчваха предизвикателство, и въпреки че Кит се боеше, не беше в природата й да избягва опасността — дори да идваше от него.

Ъгълчетата на устните му се извиха в подобие на усмивка. Той наведе глава и леко, като с перце целуна устните й. А после завладя устата й, но този път без грубото и безцеремонно нахълтване на езика му, което да й напомни за друга по-жестока атака, която скоро трябваше да се случи.

Напрежението се стопи. Устните му намериха пътя до ухото й. Целуна вдлъбнатината зад него, след това захапа меката му част, там, където седеше сребърната й обеца, и започна да го дразни със зъби.

Под напора на новите усещания, които той събуждаше в нея, очите на Кит се затвориха. Но ги отвори отново, когато стисна китките й и ги постави над главата й.

— Не се страхувай — прошепна й той, като прокара нежно пръстите си по меката вътрешна част на ръцете й. — Ще бъде хубаво. Обещавам ти! — спря ръката си върху свивката на лакътя й и започна да гали чувствителната кожа.

Всичко, което ставаше би трябвало да я притесни, но когато той започна да прави леки кръгове под мишницата й, миналото сякаш се изпари и сладостните усещания на настоящето я направиха затворница на страстта и желанията й.

Кейн плъзна чаршафа до талията й и се загледа в това, което се разкри пред погледа му.

— Гърдите ти са красиви — прошепна дрезгаво.

Всяка добре възпитана дама би се прикрила веднага с ръце, но недостатъците във възпитанието на Кит й позволиха да забрави за срама. Тя видя как се отпуска главата му, как се отварят устните му, и почувства топлото му дихание върху голата си плът.

От гърлото й се изтръгна стон, когато езика му закръжи около едното й зърно. Това превърна мекотата в твърд пулсиращ връх. Тя изви тяло и Кейн взе това, което му предложи. Пое нежно с устни зърното и започна да го смуче.

Тя вдигна ръце и притегли главата му към себе си. Докато устата му дразнеше едното зърно, той галеше другото със загрубялата възглавничка на палеца си, след това го хвана между двата си пръста и започна леко да го стиска.

Кит, която не познаваше мъжете, не можеше да си представи, каква сила бе необходима на Кейн, за да се сдържи и да не даде воля на своето желание, преди да й достави удоволствие. Всичко, което разбираше, беше притегателната страст на неговите устни върху гърдите й, които разпалваха непознати, могъщи усещания дълбоко в нея.

Той отхвърли чаршафа настрани и легна до нея. Намери отново устата й, но този път не беше нужно да я принуждава да я отвори. За негово удоволствие, устните й жадно го очакваха. Въпреки това, й остави достатъчно време, за да може да привикне.

Докато си играеше с устните й, ръцете на Кит неспокойно се движеха по гърдите му. Случайно докосна твърдото му плоско зърно. Това взриви крехката му воля и със стон Кейн зарови пръсти в заплетените й влажни коси, вдигна главата й от възглавницата и проникна с език в горещата влажна пещера на устата й. Тя изви тяло под него и разтвори пръсти върху гърдите му.

Необуздаността, която винаги бе била част от нейната същност, разпали още повече страстта му.

Последните остатъци от самоконтрола му се стопиха. Ръцете му вече не се задоволяваха само с гърдите й. Дланта му се спусна през корема й и се потопи в тъмния копринен триъгълник.

— Отвори се за мен, сладката ми — прошепна хрипливо в устните й. — Позволи ми да вляза.

И тя се отвори. Би било немислимо да не откликне на молбата му.

Той галеше вътрешната страна на бедрата й, докато Кит не си помисли, че ще полудее. Накрая отвори краката си достатъчно широко, за да удовлетвори желанието му.

— Моля — въздъхна.

Най-накрая докосна самата сърцевина на неговата дива роза. Отвори я бавно и нежно, за да не я изплаши, макар че бе почти обезумял от нуждата да я има. Никога до сега не бе желал жена с такава сила.

Кейн се премести върху нея, целувайки гърдите и сладката й уста. И тогава, неспособен повече да се удържа, се насочи към нейната сърцевина и бавно навлезе в жаркото й тяло.

Кит се напрегна. Той я успокои с целувки, а след това с един мощен тласък проби девствената преграда и потъна дълбоко.

Кратката, рязка болка върна Кит в реалността. Досега имаше само удоволствие. Но почувства болката, като предателство. Ласките му я бяха излъгали. Бяха й обещали нещо вълшебно, а се оказаха дяволско изкушение.

Ръката му хвана брадичката й и обърна лицето й. Тя го погледна осъзнавайки, че плътта му, твърда и масивна, цялата е дълбоко в нея.

— Всичко е наред, сладката ми — прошепна той. — Няма да има повече болка.

Този път не му повярва.

— Може би за теб! Махай се!

Кейн се усмихна с дълбока, мечтателна усмивка. Ръцете му се върнаха обратно върху гърдите й и тя се разтопи отново. Той се раздвижи в нея и Кит не пожела повече да го пусне. Стисна силно мускулестите му рамене и зарови устни в шията му, за да го вкуси с език. Кожата му имаше солен и чист вкус.

Скоро Кит потъна в море от удоволствие. Той продължаваше да прониква все по-дълбоко в нея — в утробата, в сърцето и в душата й.

Тя се извиваше и напрягаше под него, позволявайки на своя ездач да се носи върху нея през деня и нощта, през пространството и времето… вкопчена в него — красивият й мъж и твърдата му мъжественост, която навлизаше все по-дълбоко и дълбоко, която я извисяваше в небесата и я хвърли в ослепителния блясък на слънцето и луната, където я задържа цяла вечност. След това се разпръсна на милиони частички светлина в тъмнината, и отговори на неговия мощен вик със своя собствен.