Кой би повярвал

Глава 5

Сградата на академия „Темпълтън“ за млади дами се намираше на „Пето Авеню“ и приличаше на голям кит, издялан от сив камък. Училището бе препоръчано от Хамилтън Удуърд, адвоката на Кейн. Макар че в него обикновено не приемаха девойки на възрастта на Кит, Елвира Темпълтън бе направила изключение за героя от „Мисионари Ридж“.

На третия етаж, Кит колебливо стоеше пред прага на стаята, в която щеше да се настани и изучаваше петте момичета, облечени в еднакви тъмносини рокли с бели яки и маншети. Те се бяха скупчили до прозореца на стаята и наблюдаваха улицата долу.

Не й се наложи да чака дълго, за да разбере в какво се бяха вторачили.

— О, Елзбет, той не е ли най-красивия мъж, когото някога си виждала?

Девойката, наречена Елзбет, въздъхна. Тя бе с лъскави кестеняви къдрици и красиво, свежо лице.

— Представете си, той беше точно тук, в академията, и не позволиха на никоя от нас да слезе долу! Каква несправедливост! — и добави с кикот: — Баща ми казва, че той не е истински джентълмен.

Още смях.

Едно много красиво момиче с руса коса, което напомни на Кит за Дора ван Нес, каза:

— Мадам Рикарди, оперната певица, се била побъркала от отчаяние, когато той й заявил, че се мести в Южна Каролина. Всички чуха за това. Тя му е любовница, нали знаете?

— Лилит Шелтън! — възкликнаха момичетата в престорен ужас и Лилит ги изгледа презрително.

— Ама че сте наивни! Толкова изкусителен мъж, като Байрън Кейн има десетки любовници!

— Не забравяйте това, което решихме — предупреди една от останалите. — Дори и да му е повереница, тя е южнячка, и всички ние трябва да я мразим!

Кит беше чула достатъчно.

— Ако това означава, че никога няма да ми се наложи да говоря с вас, глупави патки, толкова по-добре за мен!

Момичетата дружно се обърнаха и ахнаха. Кит почувства погледите им по грозната си рокля и ужасната си шапка. Още една точка в дългия списък с обиди и оскърбления, нанесени й от Кейн.

— Махайте се! Вън! Всички вие! И ако хвана някоя от вас отново тука, ще й сритам кльощавия задник така, че да се озове направо в ада!

С ужасени писъци девойките избягаха от стаята. Всички, с изключение на една. Тази, която бяха нарекли Елзбет. Тя се тресеше от страх, пухкавите й устни трепереха, а очите й станаха големи, колкото чаени чаши, пълни със сълзи.

— Ти, какво, глуха ли си? Казах ти да изчезваш!

— Аз… аз, не мога.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Аз… аз живея тук.

— О! — чак сега, Кит забеляза, че в стаята има две легла.

Сладкото лице на девойката ясно говореше за природна доброта и Кит не намери сили да продължи с нападките си. Но в същото време, тя си оставаше враг.

— Ще трябва да се пренесеш в друга спалня.

— Мисис… мисис Темпълтън не разрешава. Вече я попитах.

Кит изруга, повдигна полите на роклята си и се тръшна на леглото.

— И от къде този късмет да си заедно с мен в една стая?

— Заради… заради баща ми. Той е адвокат на мистър Кейн. Аз съм Елзбет Удуърд.

— Бих казала, че за мен е удоволствие да се запознаем, но и двете знаем, че това ще е лъжа.

— Аз… аз по-добре да изляза.

— Направи го!

Елзбет изтича от стаята. Кит се намести по-удобно на възглавницата и се опита да си представи как ще оцелее през следващите три години.

За поддържане на дисциплината, академия „Темпълтън“ използваше система от наказателни точки. За всеки десет точки девойката биваше затваряна в събота, за един ден, в стаята си. До края на първия си ден, Кит бе натрупала осемдесет и три — за напразното споменаване името на Господ, веднага се получаваха десет точки. До края на първата седмица вече бе загубила броя им.

Мисис Темпълтън извика Кит в кабинета си и я заплаши с изхвърляне от училището, ако не започнеше веднага да спазва правилата. Да присъства задължително на занятия. Да облече една от двете униформени рокли, които й бяха дали. Да внимава как говори. Дамите не казваха „т’ва“ или „считам“. Те характеризираха обектите като „маловажни“, а не „безполезни като жабешка плюнка“. И най-вече, никога не ругаеха.

Кит стоически понесе разговора, но вътрешно се тресеше от ужас. Ако старата кокошка я изгонеше, девойката щеше да наруши споразумението с Кейн и щеше да загуби плантацията завинаги.

Тя обеща да сдържа нрава си, но с всеки следващ ден й ставаше все по-трудно да следва добрите си намерения. Беше с три години по-голяма от съученичките си, но знаеше много по-малко от всички тях. Те се присмиваха зад гърба й на неравно постриганата й коса, и се кискаха, когато застъпваше роклята си със стола. Един ден, учебника й по френски се оказа със залепени страници, а друг — нощницата й завързана на възли. Винаги бе преминавала през живота размахвайки юмруци, но вече се налагаше да премисля всеки свой жест. Вместо веднага да си отмъщава, запомняше обидите и ги запазваше в себе си, за да може да ги прехвърля отново през паметта си през нощта докато лежеше в леглото. Някой ден Байрън Кейн щеше да й плати за всичко.

Елзбет продължаваше да се държи като изплашена мишка, всеки път, когато Кит бе наблизо. Макар да бе отказала да вземе участие в преследването на южнячката, тя бе твърде плаха, за да спре другите момичета. Доброто й сърце се възпротиви срещу несправедливостта, след като разбра, че Кит не е толкова свирепа, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Всичко е безнадеждно — призна й Кит една вечер, след като бе настъпила полата на униформената си рокля по време на урока по танци и бе съборила от пиедестала една китайска ваза. — Никога няма да се науча да танцувам. Говоря твърде високо, мразя да нося поли, от всички музикални инструменти умея да свиря само на дръмбой13, и щом видя Лилит Шелтън не мога да се възпра да не я наругая!

Огромните очи на Елзбет се разшириха тревожно.

— Трябва да бъдеш по-мила с нея. Тя е най-популярното момиче в училището.

— И най-противното!

— Но тя едва ли го прави нарочно!

— Мисля, че грешиш. Ти си прекалено добра, за да видиш недостатъците у другите хора. Дори в мен. А аз… сама знаеш… по-лоша от мен, едва ли ще намериш!

— Ти не си лоша!

— Да, такава съм. Но не съм толкова отвратителна, колкото останалите момичета, в това училище. Мисля, че ти си единствения порядъчен човек тук.

— Не е вярно — отвърна Елзбет искрено. — Повечето от тях са невероятно мили, ако им дадеш шанс. Ти си толкова свирепа, че ги плашиш.

Настроението на Кит се повдигна малко.

— Благодаря. Да си призная честно, не разбирам как някой може да се бои от мен. Провалих се във всичко, което направих тук. Не мога да си представя, как ще издържа следващите три години.

— Татко не ми спомена, че ще трябва да останеш толкова дълго. Тогава ще бъдеш на двадесет и една, прекалено възрастна, за да ходиш на училище.

— Знам, но нямам друг избор — въздъхна Кит и се зави със сивото вълнено одеяло. Не беше в характера й да споделя, но днес чувстваше самотата си особено остро. — Някога обичала ли си нещо толкова силно, че да си готова да го защитиш с цената на всичко?

— О, да. Малката ми сестра Агнес. Тя не е като другите деца. Въпреки че е почти на десет, още не може да чете и пише, но за това пък е толкова сладка. Не позволявам на никого да я наранява.

— Тогава ме разбираш.

— Кажи ми, Кит. Кажи ми, какво не е наред.

И така, Кит й разказа за „Райзън Глори“. Описа къщата и полята, разказа за Софрония и Ели. Опита се да представи на Елзбет, начина, по който дърветата променяха цвета си в зависимост от дневната светлина.

След това й разказа за Байрън Кейн. Не всичко. Елзбет никога нямаше да разбере, защо се бе престорила на помощник-коняр, защо се бе опитала да го убие, да не говорим за предложението й — да му стане любовница. Все пак й каза достатъчно.

— Той е самият дявол и не мога да направя нищо по въпроса. Ако ме изгонят от тук, ще продаде плантацията. Ако успея да изкарам следващите три години в пансиона, все пак ще трябва да почакам докато навърша двадесет и три, когато ще получа права над парите от попечителския ми фонд, за да я откупя обратно. Колкото по-дълго чакам, толкова по-трудно ще го осъществя.

— Нима няма начин да използваш парите преди това?

— Само ако се омъжа, което няма да стане.

Но Елзбет бе дъщеря на адвокат.

— Ако се омъжиш, тогава парите ще ги контролира съпруга ти. Такъв е законът. Не можеш да ги харчиш без негово разрешение.

Кит равнодушно повдигна рамене.

— Всичко това са далечни предположения. Не се е родил още мъжът, на когото съм готова да подаря свободата си. Освен това, не съм възпитана да стана нечия съпруга. Единственото, което мога да правя, е да готвя.

Елзбет й съчувстваше, но практическите съображения надделяха.

— Ето защо, всички ние сме тук. Да се научим, как да бъдем достойни съпруги. Младите дами от академия „Темпълтън“ са известни с най-успешните бракове в Ню Йорк. Това прави момичетата завършили училището много специални. Дори мъже от Изтока идват, за да присъстват на бала по случай завършването им.

— Безразлично ми е, дори да идват и от Париж, Франция. Мен, на никакъв бал няма да ме видиш.

Но Елзбет бе обзета от вдъхновение и не й обърна никакво внимание.

— Всичко, което ти е необходимо, е да си намериш подходящ съпруг. Някой, който ще те направи щастлива. Тогава всичко ще бъде прекрасно. Няма да бъдеш повече повереница на мистър Кейн и ще си получиш парите.

— Ти си много сладко момиче Елзбет, но трябва да ти кажа, че това е най-глупавата идея, която някога съм чувала. Разбери, женитбата означава, че съм длъжна доброволно да дам на някакъв си мъж своето състояние.

— Ако избереш подходящия човек, парите могат да останат в ръцете ти. И преди да се ожените, ще го накараш да ти обещае, че ще ти купи „Райзън Глори“, като сватбен подарък — тя плесна с ръце, обхваната от ослепително видение. — Само си представи, колко романтично би било да се върнете направо в плантацията след медения месец.

Меден месец и съпруг… Елзбет, като че ли говореше на чужд език.

— Това са пълни глупости! Че кой мъж ще поиска да се омъжи за мен?

— Стани! — гласът на Елзбет внезапно прозвуча, като този на Елвира Темпълтън, и Кит неохотно се изправи.

Елзбет прекара пръст по бузата й.

— Ти си прекалено слаба, а косата ти е ужасна. Разбира се, тя ще израсте — добави успокояващо, — има прекрасен черен цвят и е много мека. Дори и сега може да изглежда добре, ако се подравни. Очите ти са прекалено големи за лицето ти, но си мисля, че това е, защото си толкова кльощава — бавно завъртя Кит в кръг. — Някой ден ще станеш красавица, така че не трябва да се притесняваш за това.

Кит се намръщи.

— А за какво да се притеснявам?

Но Елзбет не се страхуваше вече от нея.

— За всичко останало. Трябва да се научиш да ходиш, да говориш, кога да кажеш нещо и още по-важно, кога да премълчиш. С една дума, всичко, което се изучава в тази академия. Имаш късмет, че мистър Кейн е отделил толкова голяма сума за гардероба ти.

— Че за какво ми са нужни тоалети? По-добре да си купя кон.

— Конете, за разлика от училището, няма да ти помогнат да си намериш съпруг.

— Не знам как да го направя. До сега не съм постигнала особен успех.

— Не, не си — с дяволита усмивка отвърна Елзбет. — Но досега не съм била до теб, за да ти помагам.

Идеята беше глупава, но в душата на Кит се появи искрица надежда.

Вярна на дадената дума, Елзбет удържа на обещанието си и с ентусиазъм се зае с приятелката си. Подстрига косата й с миниатюрни ножички и й помогна по предметите, по които беше изостанала. Постепенно Кит престана да събаря вази по време на танците и откри страстта си към иглата, но не да бродира ръкоделие, което ненавиждаше, а да пришива екстравагантни детайли към тоалетите си, като например към училищната униформа — за което се даваха десет наказателни токи. Освен това, с лекота усвояваше френския и започна да помага на момичетата, които до скоро й се подиграваха.

Към Великден, планът на Елзбет, да си намери съпруг, вече не изглеждаше смехотворен и всяка вечер, преди да заспи, Кит обичаше да си мечтае, как скоро плантацията щеше да й принадлежи завинаги.

Кой би повярвал!

Сега, когато Софрония не беше вече готвачка в „Райзън Глори“, а икономка на плантацията, задълженията й се увеличиха.

Тя пъхна писмото на Кит в инкрустираното махагоново бюро, където съхраняваше домакинската книга с разходите и се загърна плътно в шала си, за да се предпази от февруарския студ. Приятелката й бе в академия „Темпълтън“ от седем месеца и като че ли най-накрая се бе примирила със съдбата си.

Софрония тъгуваше за нея. Кит бе по детски наивна, но разбираше много от нещата, които оставаха непонятни за другите хора. Освен това, бе и единствения човек на света, който я обичаше. Наистина, почти винаги успяваха да се скарат, дори и в писмата си, а това беше първото, което получи за последния месец.

Мислеше да седне и веднага да й отговори, но после реши да изчака. Изглежда писмата й само разяряваха Кит. Вместо да се зарадва, когато я уведомяваше, че под доброто управление на Кейн, плантацията се възстановява, приятелката й я обвиняваше в съюз с врага.

Софрония огледа уютния хол, любувайки се на новата розова дамаска на дивана, и играта на слънчевите лъчи върху плочките от делфтски фаянс пред камината. Всичко блестеше излъскано с пчелен восък, усещаше се мириса на нова боя и положени грижи.

Понякога се мразеше за това, че работи от сутрин до вечер, за да върне отново красотата на дома. Работеше до изтощение заради този мъж, сякаш никога не бе имало война и тя все още бе робиня. Наистина, сега й плащаха за това и то много повече отколкото на всяка друга икономка в областта. И все пак, не беше удовлетворена.

Огледа се в огледалото с позлатена рамка, поставено между два прозореца. Никога не бе изглеждала по-добре. Редовното хранене бе смекчило ъгловатите черти на лицето й и закръглило острите ъгли по тялото й. Носеше дългата си коса прибрана и високо вдигната. Модната прическа увеличаваше и без това не малкия й ръст. Но това й харесваше. С екзотично скосените си златисти очи и бледо карамеления цвят на кожата, приличаше на амазонките нарисувани в книгите, които бе намерила в библиотеката. Намръщи се, когато огледа простата си рокля. Искаше да има рокли, шити от модни шивачки. Искаше да има парфюми и коприна, да пие шампанско от кристални чаши. Но най-много от всичко желаеше да има собствен дом, като един от онези уютни и боядисани в пастелни тонове в Чарлстън, със собствена прислуга, където да се чувства сигурна и защитена. И съвършено точно знаеше, как да постигне тази своя мечта. Трябваше да направи това, от което най-много се ужасяваше. Вместо да бъде икономка на белия мъж, трябваше да му стане любовница.

Всяка вечер, докато сервираше вечерята на Кейн, тя съблазнително поклащаше бедра и потъркваше гърди в рамото му. Понякога успяваше достатъчно да забрави за страха си от белите мъже и да забележи колко е красив, да си напомни, колко мило се отнася с нея. Но той бе твърде огромен и твърде силен, за да се почувства спокойна в негово присъствие. Независимо от това, тя кокетливо прекарваше език по устните си, за да ги навлажни, хвърляше му съблазняващи погледи и прилагаше всички трикове, на които бе принудена сама да се научи.

Неочаквано, в мислите й се появи образа на Магнус Оуен. Дяволите да го вземат! Мразеше начина, по който я гледаше с тъмните си очи, като че ли я съжаляваше. Мили, благословени Исусе, и ако това не бе достатъчно да си умреш от смях! Магнус Оуен, който изгаряше от желание по нея, имаше наглостта да я съжалява!

Полазиха я неволни тръпки, когато си представи мощните бели бедра обхванали златисто карамелените й крака, но се принуди да не мисли за предстоящото изпитание.

Нима Магнус действително си въобразяваше, че ще му позволи да се докосне до нея? На него или на който и да е друг негър? Нима той си мислеше, че тя бе положила всички усилия да усъвършенства себе си, наблюдавайки белите дами от Ръдърфорд, само за да се хвърли в обятията на негър, който не можеше да я защити? Малко вероятно! Особено в прегръдките на такъв, чиито очи я пронизваха и стигаха до най-потайните кътчета на душата й.

Софрония се отправи към кухнята. Съвсем скоро щеше да има всичко, което желаеше: дом, копринени рокли, безопасност, и щеше да го постигне по единствения начин, който знаеше — като удовлетвори похотта на белия мъж. Белият мъж, който бе достатъчно силен, за да я закриля.

Вечерта бе дъждовна. Силният февруарски вятър виеше в комините и тропаше по капаците на прозорците. Софрония забави крачка пред вратата на библиотеката. В едната си ръка държеше сребърен поднос с бутилка бренди и чаша, а с другата разкопча горните копчета на роклята, за да разкрие нежната изпъкналост на гърдите си. Беше време да направи следващия ход.

Пое си дълбоко въздух и влезе в стаята. Кейн повдигна глава от счетоводната книга.

— Сякаш си прочела мислите ми.

Бавно изпъна мощното си дългокрако тяло, стана от коженото кресло и се протегна. Тя не си позволи да отстъпи назад, когато той излезе иззад бюрото, движейки се като голям, свиреп лъв. Кейн работеше от изгрев до залез в продължение на месеци и по лицето му личеше, колко е уморен.

— Вечерта е студена — каза тя и остави подноса на бюрото. — Мислех си, че имаш нужда от нещо, което да те топли.

Принуди себе си да постави ръка в отвора на роклята си, за да подчертае намека. Той я погледна и тя усети познатата вълна на паника. За пореден път си напомни, колко беше добър към нея, макар да знаеше, че в него има нещо опасно, което се таеше под невъзмутимостта и неизменната му учтивост.

Погледът на Кейн замря върху пищната й гръд.

— Софрония…

Тя помисли за копринените рокли и уютния дом. Дом със здрави ключалки.

— Шшт.

Пристъпи към него и постави длан върху мускулестата му гръд. Тогава повдигна рамото си и шалът се плъзна до талията й.

През последните седем месеца, животът му бе изпълнен с упорита работа и малко удоволствия. Сега отпусна клепачи и затвори дългите си изящни пръсти около нейната ръка. Кожата му, потъмняла от слънцето на Каролина, бе по-бронзова от собствената й плът.

Той постави другата си длан под брадичката й и я повдигна.

— Сигурна ли си?

Принуди се само да му кимне. Той наведе глава и миг преди устните им да се срещнат, зад тях се чу шум. Обърнаха се и видяха Магнус Оуен да стои в рамката на отворената врата.

Добродушните черти на лицето му се изкривиха от ярост, когато ги видя вкопчени в прегръдка. Дълбоко от гърлото му се изтръгна ръмжене и той налетя на човека, когото считаше за най-добрия си приятел и който някога бе спасил живота му.

Неочакваното нападение изненада Кейн. Той залитна назад и едва успя да запази равновесие. Но веднага дойде на себе си, и се приготви за нова атака.

Ужасена, Софрония наблюдаваше сцената. Магнус замахна, но Кейн отстъпи навреме и вдигна ръка, за да блокира удара. Негърът посегна отново. Този път улучи Кейн в челюстта и той падна. Скочи веднага, но отказа да отвърне на удара.

Постепенно Магнус се опомни. Когато разбра, че приятелят му няма да се бие с него, безсилно отпусна ръце.

Кейн се взря в очите му, след това погледна Софрония, наведе се и вдигна стола, който бе паднал при борбата. С груб глас нареди:

— Няма да е лошо да поспиш, Магнус. Утре денят ще е дълъг — после се обърна към Софрония: — Можеш да си вървиш. Няма да имам повече нужда от теб.

Той така наблегна на последните думи, че не остави съмнение в смисъла им.

Софрония изхвръкна от стаята. Беше бясна. Магнус бе провалил плана й. В същото време се страхуваше за него. Тук бе Южна Каролина, а той си бе позволил да удари бял, при това неведнъж, а два пъти!

Почти не спа през цялата нощ. Очакваше дяволите в бели чаршафи да дойдат за него. Но нищо не се случи.

На следващия ден го видя да работи рамо до рамо с Кейн, докато почистваха полето от плевели. Страхът й се превърна в гореща ненавист. Той нямаше право да се намесва в живота й!

Същата вечер, Кейн й нареди да остави брендито му на масичката до вратата на библиотеката.

Глава 6

Свежи пролетни цветя изпълваха балната зала на академията за млади дами „Темпълтън“. Пирамиди от бели лалета бяха поставени пред камините, а на полиците върху тях — кристални вази с букети люляци. Дори огледалата бяха украсени с гирлянди от белоснежни азалии.

Погледите на събралите се в балната зала гости, бяха устремени към подиума с очарователна, увита в рози арка, откъдето трябваше да се появят випускнички 1868 година.

Освен родителите на дебютантките, тук присъстваха и членове на най-известните фамилии в Ню Йорк: Шермерхорн, Ливингстън, няколко Джей и ван Рънселър. Нито една от грижовните майки не би позволила на сина си да пропусне такова събитие. Това бе първото представяне в обществото на младите дами от „Темпълтън“, и най-вече бала на завършилите училището. По-добро място, където да се намери подходяща съпруга, просто не съществуваше.

Ергените се бяха събрали на групички из залата. Редиците им бяха разредени от войната, но все още имаше достатъчно, за да удовлетворят молитвите на майките на дебютантките.

По-младите мъже излъчваха безгрижна увереност в себе си, независимо, че нечии ръкави на безупречно ушитите фракове висяха празни, а много от тях все още неотпразнували своя двадесет и пети рожден ден, тежко се подпираха на бастуни. По-възрастните ергени с препълнени портфейли от бума на следвоенната икономика, демонстрираха своя успех с диамантени бутониери и тежки, златни верижки на часовниците си.

Тази вечер джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор за първи път щяха да имат привилегията да се срещнат с най-новите и най-желани дебютантки на Манхатън. За разлика от нюйоркските им съперници, те нямаха възможността да присъстват на чайните партита и неделните вечеринки, които предшестваха този бал. Затова внимателно се ослушваха, когато местните ергени обсъждаха фаворитките в тазгодишната сватбена надпревара.

Красавицата Лилит Шелтън би била украса за гостната на всеки мъж и към това щеше да получи десет хиляди долара от баща си.

Маргарет Стоктън с кривите зъби щеше да донесе осем хиляди в брачното си ложе. При това пееше много хубаво, което бе добро качество за една съпруга.

Елзбет Удуърд струваше само пет хиляди, но пък беше мила, добра и много хубавка. Тя бе от жените, които не би причинила на съпруга си, никакво огорчение. Определено фаворитка.

Фани Дженингс бе вън от играта. Най-малкият син на Вандервелт бе разговарял вече с баща й. Жалко, цената й бе осемнадесет хиляди долара.

Всичко това продължаваше до безкрайност, една след друга. Когато разговорът незабележимо стигна до резултатите от последния боксов мач, един от бостънските ергени не издържа.

— А какво стана с тази, за която чух да се говори? Южнячката? По-възрастната от останалите? На двадесет и една, доколкото разбрах?

Нюйоркчани дружно сведоха погледи. Накрая един от тях неловко се покашля.

— Ах, да. Това трябва да е мис Уестън.

В този момент оркестърът засвири мелодия от модерния валс „Приказки от Виенската гора“ — сигнал за появяване на дебютантките. Мъжете притихнаха.

Облечени в бели бални рокли, една след друга младите дами, започнаха да се появяват в залата, като минаваха под арката. Всяка замираше за миг, после се покланяше с изящен реверанс. Под бурни аплодисменти, те слизаха по обсипаните с розови листенца стъпала и хващаха под ръка бащите или братята си. Елзбет се усмихна толкова ослепително на най-добрия приятел на брат си, който до този момент я мислеше за голяма досадница, че той веднага промени мнението си. Лилит Шелтън настъпи подгъва на роклята си и едва не умря от срам, но като истинска темпълтънска дама, на лицето й продължи да грее лека усмивка. Маргарет Стоктън, въпреки кривите си зъби, изглеждаше достатъчно привлекателна, за да бъде удостоена с вниманието на член от най-процъфтяващия клон на фамилия Джей.

— Катрин Луиз Уестън.

В средите на нюйоркските джентълмени настъпи почти незабележимо раздвижване: леко накланяне на глави, неясен шепот. Ергените от Бостън, Филаделфия и Балтимор усетили, че става нещо необичайно, устремиха погледи към арката.

Кит бавно излезе от сянката и спря на горното стъпало. Мъжете веднага забелязаха колко различна изглежда от другите. Тя не беше опитомена домашна котка, която би се свила на кълбо в мъжките крака или би топлила домашните му пантофи до неговото завръщане. Тази жена бе предопределена да запали огън в кръвта на мъжа. С блестящи черни коси, вдигнати високо със сребърни гребени, и къдрици, които падаха върху раменете й, като буйни тъмни вълни, с леко раздалечени виолетови очи, обримчени с гъсти мигли, чиято тежест би трябвало да ги затваря, беше като екзотично животно. Една истинска пантера от джунглата — с уста по-широка, отколкото изискваха каноните на красотата, но толкова чувствена и влажна, че всеки мъж мечтаеше да пие от нея.

Роклята й бе класическа, от бял сатен, и падаше с тежки гънки към пода. В горната част на полата бяха вплетени виолетови ленти, съответстващи на цвета на очите й. Сърцевидно деколте, меко очертаваше контурите на гърдите й. Ръкавите с формата на камбанка, завършваха с широк маншет обшит с алансонска дантела. Роклята бе красива и скъпа, но тя я носеше почти небрежно. Една от виолетовите панделки се беше развързала, а ръкавите изглежда й пречеха, защото тя ги подръпваше непрекъснато нагоре, разкривайки деликатните си китки.

Напред пристъпи младият син на Хамилтън Удуърд, чиято задача бе да я придружава през залата. Най-критично настроените гости отбелязаха, че крачките й са твърде широки — не толкова, че да опозори академията, но все пак се забелязваше.

Синът на Удуърд й прошепна нещо. Тя наклони глава към него и се разсмя, като показа малките си бели зъби. Всеки мъж, видял тази сцена, страстно пожела този смях да бъде предназначен единствено за него, дори да считаше, че една добре възпитана млада дама не бива да се смее толкова дръзко. Само бащата на Елзбет, Хамилтън Удуърд отказваше да я погледне.

Под прикритието на музиката, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор поискаха да узнаят повече за тази мис Уестън.

В началото, ергените от Ню Йорк доста завоалирано шушукаха, че мисис Темпълтън не би трябвало да приема в академията, толкова скоро след войната, една южнячка. Но тя се била съгласила, само защото настойник на младата дама бил „героят от Мисионари Ридж“.

Постепенно коментарите им станаха по-откровени.

„Има много какво да се види.“

„Всъщност, е доста трудно да свалиш очи от нея.“

„Но да вземеш такава за съпруга е рисковано, не мислите ли?“

„А и не е толкова млада.“

„Малко дива.“

„Може да се обзаложим, че няма да позволи да бъде държана на каишка.“

„И как може един мъж да мисли за бизнес, когато подобна жена го чака у дома?“

Ако го чака!

Малко по малко, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор узнаха всичко. През последните шест седмици, мис Уестън бе покорила сърцата на дузина от най-предпочитаните ергени от Ню Йорк, и после ги бе отхвърлила. А това бяха мъже от най-богатите семейства, които един ден щяха да управляват града или дори страната. Но изглежда на нея й беше съвършено безразлично.

Що се отнася до тези, на които бе дала благоволението си… Това бе нещото, което дразнеше повечето. Бе избрала най-малко вероятните поклонници. Например, Бертран Мейхю, който бе от добро семейство, но без пукнат цент в джоба, и който не бе способен да вземе самостоятелно решение, след смъртта на майка си. Или Хобарт Чейни, който имаше пари, но не изглеждаше добре и заекваше. Вкусовите предпочитания на мис Уестън си оставаха загадка. Заради тези двамата, тя бе отказала на ван Ранселър, Ливингстън и Джей.

Затова пък майките не скриваха облекчението си. Те много харесваха компанията на мис Уестън: тя ги разсмиваше и съчувстваше на болките им. Но притежаваше ли необходимите качества за съпруга? Често разпаряше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше пригладена, вечно някоя къдрица изскачаше ту над ушите, ту над челото й. Що се отнася до дръзкия й начин да гледа хората в очите… забавно, но в същото време доста притеснително. Не, мис Уестън не бе подходяща партия за техните синове.

Кит бе наясно с общото мнение на светските матрони, но не ги винеше за това. Като възпитаница на академия „Темпълтън“, дори ги разбираше. В същото време, не позволяваше тези дребни неща да й пречат безгрижно да развлича партньорите си в добрите традиции на Юга, които бе усъвършенствала, спомняйки си кокетното държание на дамите от Ръдърфорд. Сега, когато партньор й беше бедният Хобарт Чейни, едва способен да поддържа разговор, да не говорим, че усърдно броеше стъпките на танца на висок глас, тя мълчеше.

Мистър Чейни се препъна, но Елзбет за три години бе усъвършенствала приятелката си в танците, и Кит го насочи обратно в стъпките, преди някой да е забелязал. Освен това му се усмихна ослепително, така че той дори не усети, какво се е случило. Горкият мистър Чейни, никога нямаше да разбере, колко бе близо до това, да й стане съпруг! Ако беше малко по-умен, тя щеше да го избере, защото не бе лош човек. Така че за нея, Бертран Мейхю оставаше по-добрия избор.

Кит се огледа за мистър Мейхю, който стоеше в страни и чакаше за двата танца, които тя му беше обещала. Почувства познатата тежест в гърдите си, която се появяваше всеки път, когато го погледнеше, или когато говореше, или мислеше за него.

Той не беше много по-висок от нея, а коремът му стърчеше над пояса на панталоните, като на жена. На четиридесет, бе изживял своя живот в сянката на майка си, и сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че това ще е тя.

Разстроена, Елзбет я бе убеждавала, че би могла да има всеки от дузината, много по-подходящи мъже, богати колкото Бертран Мейхю, но не толкова отвратителни. Но в същото време тя разбираше мотивите й. За да си върне „Райзън Глори“, на Кит й бе нужен брака като институция, а не богатство и съпруг, който ще очаква покорна съпруга.

Кит знаеше, че лесно би убедила Бертран да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията. Нито пък би имала проблеми да го убеди да живеят там постоянно. Затова тя потискаше вътрешния си глас, който упорито й нашепваше, че би могла да си намери по-достоен съпруг. След вечерята щеше да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични гледки на Ниагарския водопад, и тогава щеше да му постави въпроса. Не би трябвало да е трудно! Бе открила, че справянето с мъжете е учудващо лесно. След месец щеше да се отправи към „Райзън Глори“. За съжаление, като съпруга на Бертран Мейхю.

Стараеше се да не мисли за писмото, пристигнало вчера от Байрън Кейн. Тя рядко получаваше известия от него, и като правило, съдържанието им винаги се свеждаше до разискване на тримесечните отчети, които той получаваше от мисис Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с назидателен тон, затова тя не ги четеше в присъствието на Елзбет. Те винаги я връщаха към старите й навици да говори грубо и да ругае.

След три години, списъкът с обидите му, който Кит пазеше мислено, бе нараснал до невероятни размери. В последното си писмо, той й бе заповядал, без обяснение, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Но тя нямаше намерение да го послуша. Бе на път да получи свободата си, и никога повече нямаше да му позволи да застане на пътя й.

Музиката завърши с туш и до Кит незабавно се появи Бертран Мейхю.

— Мис… мис Уестън? Чудех се… така да се каже… нали помните?

— Хей, нима това не е мистър Мейхю? — Кит наклони глава и го погледна през гъстите си мигли — жест, практикуван толкова дълго време под ръководството на Елзбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи мистър Мейхю! Страхувах се… наистина ужасно се страхувах, че сте ме забравили и сте се увлекли по някоя друга по-млада дама.

— О, Боже, не! О, мис Уестън, как можете да си представите, че съм способен на такава неджентълменска постъпка? О, небеса, не! Скъпата ми майка никога не би…

— Уверена съм, че това е така, мистър Мейхю — тя мило се извини на Хобърт Чейни и хвана под ръка мистър Мейхю, като много добре съзнаваше, че се държи твърде фамилиарно. — Не, не се мръщете, чувате ли? Само се пошегувах.

— Пошегували сте се? — той изглеждаше толкова объркан, сякаш тя току-що бе заявила, че ще се разходи гола по „Пето Авеню“.

Кит сподави една въздишка. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в танца. В същото време опита да потисне в себе си депресията. Но когато погледът й попадна върху бащата на Елзбет, потръпна от отвращение.

Надут глупак! На Великден, един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд, се беше напил до припадък и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон на Удуърд. При лигавото докосване на устните му, Кит го бе ударила с юмрук в корема. С това всичко щеше да свърши, ако точно тогава Удуърд не бе влязъл в салона. Партньорът му бе обвинил Кит, че го е нападнала. Тя сърдито бе отрекла всичко, но Удуърд не й бе повярвал. В началото, той безуспешно се бе опитвал да преустанови дружбата им с Елзбет. И сега, през цялата вечер й хвърляше убийствени погледи.

Но тя веднага забрави за адвоката, когато видя новата двойка, която влезе в залата. В мъжа имаше нещо познато, което я накара да се спре за миг. Когато новопристигналите приближиха към мисис Темпълтън, за да я поздравят, тя го позна. О, мой…

— Мистър Мейхю, бихте ли ме придружили до мисис Темпълтън? Тя разговаря с един мой познат, когото не съм виждала от много години.

Джентълмените от Ню Йорк, Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че мис Уестън прекъсна танца си и всички като един обърнаха глави и протегнаха шии, за да разберат какво става. Много от тях с нескрита завист наблюдаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво в този блед слаб чужденец бе предизвикало червенината, плъзнала по бузите на неуловимата мис Уестън?

Брандън Пърсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина „Легион Хамптън“, приличаше на художник, макар че бе плантатор по рождение и не разбираше нищо от изкуство. Любовта му към прекрасното се изразяваше единствено в това, че харесваше картините с коне.

Косата му беше кафява и права, сресани на една страна над фино, добре оформено чело. Имаше акуратно постригани мустаци и консервативни бакенбарди. Лицето му не беше такова, че да предразполага към лесно сприятеляване с представителите на силния пол. Вместо това бе лице, което жените харесваха, тъй като то извикваше в съзнанието им романи с рицари, спомени за сонети, славеи и гръцки вази.

До него вървеше Елеонора Бард, грозноватата и безвкусно облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши своето приветствие към мисис Темпълтън с поклон и уместни за случая комплименти. Някой, който чуеше провлачения му южняшки говор, не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към заобикалящото го бляскаво общество, представителната домакиня, дори към застаряващата мома-севернячка, която го бяха задължили да съпровожда на днешния бал.

И изведнъж, като че от нищото, той почувства остра вълна на носталгия, копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше друга причина за съкрушителните емоции, нямаше… освен слабия сладък аромат на каролинския жасмин, достигнал до него едновременно с шумоленето на бял сатен.

— Ах, Катрин, мила моя — произнесе мисис Темпълтън с рязък северняшки акцент, който проряза ушите на Брандън. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Той е твой сънародник.

Брандън бавно се обърна към почти неуловимия жасминов аромат, и толкова бързо, колкото сърцето му пропусна един удар, изгуби себе си в красивото дръзко лице, което срещна погледа му. Младата жена му се усмихна.

— Мистър Пърсел и аз се познаваме, макар да виждам по изражението му, че не ме помни. Срамота, мистър Пърсел! Нима сте забравили една от най-верните си почитателки?

Въпреки че Брандън Пърсел не позна лицето, си спомни гласа. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни, както звука на собственото си дишане. Това беше гласа на майка му, на леля му, на сестрите му. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите, бе изразявал презрението към янките и бе пращал южняците в боя. Това беше гласа, който призоваваше мъжете, братята и синовете в борба за правото дело. Гласът на аристократките от Юга.

Това беше гласа, който ги бе приветствал на Бул Рън и Фредериксбърг, гласа, който ги бе поддържал през дългите седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на оплаквачките, които бяха проливали горчиви сълзи в напарфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха шептели „Няма нищо“, когато Стоунлоул Джексън загина при Чансълорсвил.

Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет в отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който бяха слушали докато умираха в калта при Чакамога, гласът, който не искаха да слушат на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда Апоматокс.

И все пак, независимо от гласа, жената, която стоеше пред него, се отличаваше от тези, които го чакаха у дома. Бялата сатенена рокля шумолеше, някак различно. Нямаше стилно поставена брошка, която да прикрие почти, но не съвсем, незабележимата кръпка. Нямаше признаци, че полите първоначално ушити за обръч, бяха разпорени и преправени, за да придадат по-слаб и моден силует. Имаше още една разлика между жената, която стоеше пред него и тези, които го чакаха у дома — виолетовите й очи не криеха никакви тайни и неизказан укор.

Накрая Брандън се върна към реалността, и собственият му глас достигна до него някак от далеч.

— Страхувам се, че имате предимство пред мен, мадам. Трудно ми е да повярвам, че съм способен да забравя толкова необичайно лице, но щом казвате, няма да споря, просто ви моля за прошка, заради лошата ми памет. Може би ще ми окажете честта и ще ме просветлите?

Елвира Темпълтън, свикнала с непретенциозната реч на нюйоркските бизнесмени, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.

— Мистър Пърсел, позволете ми да ви представя Катрин Луиз Уестън.

Брандън Пърсел, като истински джентълмен, не показа изненадата си, но не можа да намери думи, за да отговори подобаващо. Мисис Темпълтън продължаваше притеснено, с представянето на мис Бард, и разбира се на мистър Мейхю. Мис Уестън изглежда искрено се забавляваше.

Оркестърът започна да свири първите тактове на валса „Синият Дунав“. Мистър Пърсел излезе от вцепененото си състояние и се обърна към мистър Мейхю:

— Моля сър, ще бъдете ли така любезен да донесете чаша пунш на мис Бард? Тя току-що се оплакваше, че е жадна. Мис Уестън, ще окажете ли честта на един стар приятел за този валс?

Това беше необичайно нарушаване на етикета, но на Пърсел му бе все едно. Кит се усмихна и му протегна ръката си. Придвижиха се до средата на залата и се впуснаха в стъпките на валса. Брандън, най-накрая наруши мълчанието.

— Променили сте се, Кит Уестън. Не вярвам дори собствената ви майка да ви познае.

— Никога не съм имала майка, Брандън Пърсел, както ви е много добре известно.

Той се засмя с глас. До този момент не бе подозирал, колко му липсваха разговорите с жена, чийто дух не е сломен.

— Изчакайте само, докато разкажа на майка ми и сестрите ми, къде съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в някакво училище на Север, но никой в окръга не разговаря с него, а и Софрония мълчи.

По понятни причини, Кит не желаеше да разговаря за Кейн.

— Как са майка ви и сестрите ви?

— Не много зле, при създалите се обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше тежък удар за тях. Аз работя в ръдърфордската банка — смехът му прозвуча иронично. — Един Пърсел да работи в банка. Времената се менят, нали мис Кит Уестън?

Кит се взираше в чистите чувствени линии на лицето му, гледаше, как акуратно подстриганите му мустаци прикриват горната част на кривата му устна. Вдишваше идващия от него лек аромат на тютюн и лаврова вода, и отчаяно се опитваше да не показва съжаление.

Брандън и сестрите му някога бяха душата на безгрижна весела компания младежи, около пет-шест години по-големи от нея. Когато започна войната, всичко изведнъж рухна. Кит и до сега си спомняше, как стои отстрани на пътя и гледа след Брандън, яздещ към Чарлстън. Той седеше на коня, все едно бе роден на седлото и носеше сивия мундир и шапката с перо с такова достойнство, че гърлото й се бе стегнало от ожесточени сълзи на гордост. За нея, Брандън бе символизирал духа на войника от Конфедерацията, и повече от всичко на света бе жадувала да го последва в битката. Да се сражава рамо до рамо с него. Сега, „Холи Гроув“ бе в руини, а Брандън Пърсел работеше в банка.

— Какво правите в Ню Йорк, мистър Пърсел? — попита Кит, като се бореше с внезапната слабост в коленете си.

— Работодателят ми ме изпрати тук, за да присъствам на някои семейни бизнес дела. Утре се връщам обратно у дома.

— Вашият работодател сигурно има високо мнение за вас, след като ви доверява семейните си работи.

Вместо отговор, последва иронична усмивка. Очевидно мнението на Брандън за самия него не беше толкова високо.

— Ако слушате майка ми, ще си помислите, че съм най-важния човек в банката. Но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.

— Сигурна съм, че скромничите.

— Самоизмамата и самозаблудата са типични за всеки южняк. Още с майчиното мляко сме поели и вярата в собствената ни непобедимост. Но аз прозрях. Нито Югът, нито аз успяхме да се защитим от пълен крах.

— Нима това е толкова лошо?

Без да прекъсват танца, той я поведе към дъното на балната зала.

— Вие не сте била в Ръдърфорд през последните години. Всичко се промени. Авантюристи и мародери плъзнаха из родината ни. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците-янки, които все още патрулират по улиците, извръщат глави, когато някоя долна паплач притеснява уважаваните граждани. Законодателството направо се подиграва с нас — той изплю последните думи, сякаш бяха отрова. — Тези, които живеят тук и понятие си нямат, какво ни е на нас там.

Кит се почувства виновна, все едно бе предала своите, задето бе напуснала Юга и бе дошла да учи в Ню Йорк.

Музиката свърши, а на нея й се искаше танца да продължи. Може би Брандън чувстваше същото, защото не направи опит да я пусне.

— Предполагам, че имате вече партньор за вечерния танц.

Тя кимна, после се чу да казва:

— Тъй като вие сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк съм сигурна, че мистър Мейхю няма да възрази, ако заемете неговото място.

Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й.

— В такъв случай е глупак.

В момента, в който Брандън се отдалечи, Елзбет връхлетя върху нея и я замъкна в гостната, която временно служеше за дамска гардеробна.

— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят само за него, изглежда като поет. О, Боже! Панделката ти се е развързала и вече имаш петно на полата. А косата ти… — бутна Кит на стола пред огледалото и извади филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила за последния й рожден ден. — Не знам, защо не ми позволи да ги втъкна високо горе в косата ти. В този вид приличаш на дивачка.

— По същата причина, поради която не ти разреших да ме стегнеш в корсет. Не мога да търпя нещо, което ограничава свободата ми.

Елзбет й се усмихна палаво.

— Ти си жена. А на жените не им се полага никаква свобода.

Кит се засмя.

— О, Елзбет, какво бих правила без теб тези три години?

— Отдавна щеше да си изхвърчала от училището.

Кит признателно й стисна ръцете.

— Благодарих ли ти вече?

— Сто пъти. И аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам своите виждания. Съжалявам само, че баща ми се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, че не ти повярва.

— Не искам да заставам между теб и баща ти.

— Знам — Елзбет с подновена енергия се нахвърли върху косата на Кит. — Защо ли ти се карам заради неугледния ти вид? Ти си си все същата необразцова млада дама, но въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.

Кит изкриви лице в огледалото.

— Понякога не ми харесва начина, по който ме гледат, сякаш съм гола.

— Сигурна съм, че всичко това е в твоето въображение — Елзбет приключи с прическата й и обгърна раменете на приятелката си. — Просто ти си толкова красива, че не могат да свалят очи от теб.

— Глупаци! — Кит се разсмя и скочи от стола. — Името му е Брандън Пърсел. И той ще ме придружава на вечеря.

— На вечерята? Аз мислех, че мистър Мейхю…

Но беше твърде късно. Кит вече бе изчезнала.

Дойде сервитьорът с трети поднос петифури. Кит протегна ръка за още една, но се усети навреме. Беше изяла вече две, освен пълната със закуски чиния. Ако Елзбет я забележеше — а тя сигурно я бе видяла — щеше да й прочете поредната лекция. На обществените събирания темпълтънските дами трябваше да кълват като птички.

Брандън взе възмутително празната й чиния и я сложи настрана.

— Признавам, че обичам да изпуша по една лула след вечеря. Бихте ли се съгласили да ми покажете градината? Разбира се, ако нямате нищо против миризмата на тютюна.

Кит знаеше, че сега трябваше да бъде с Бертран Мейхю, да гледат заедно стереоскопичните снимки на Ниагарския водопад, и ловко да го води към мисълта да й направи предложение, но не намери в себе си сили да откаже на Брандън.

— Нямам нищо против. Самата аз пушех, когато бях по-млада.

Брандън се намръщи.

— До колкото си спомням сте имали нещастно детство, което по-добре да не споменаваме — той я поведе към вратите, водещи към градината на училището. — Удивително е, колко добре сте се справили с недостатъците на вашето възпитание, да не говорим за способността ви да изтърпите толкова дълго тези янки.

Тя се усмихна и го поведе по покритата с плочи и осветена от книжни фенери пътека.

Тези янки.

Кит си помисли за Елзбет, Фани Дженкингс, Маргарет Стоктън и дори за мисис Темпълтън и отново се усмихна.

— Все пак, те не са толкова лоши.

— Ами джентълмените янки? Какво изпитвате към тях?

— Някои от тях са приятни, други — не.

Той се поколеба.

— Получихте ли вече предложение за брак?

— Нито едно, което да съм приела.

— Радвам се.

Брандън се усмихна, и без да разберат как стана, двамата спряха на място. Кит почувства как полъха на бриза роши косата й. Ръцете му легнаха на раменете й. Внимателно я привлече към себе си.

Щеше да я целуне. Тя знаеше, че ще се случи, точно както знаеше, че ще му разреши да го направи.

Първата й истинска целувка.

Дълбока бръчка проряза челото му. Пусна я рязко.

— Простете ми, почти се забравих.

— Щяхте да ме целунете.

— Срамувам се да призная, че това беше единственото, за което можех да мисля откакто ви видях. Мъж, който със сила налага вниманието си на една дама, не е истински джентълмен.

— Какво ще стане, ако дамата е съгласна?

Изражението му омекна.

— Вие сте невинна. Целувките водят до по-големи волности.

Кит си помисли за греха на Ева и лекцията относно съпружеските отношения, която всички завършващи училището дами, трябваше да изслушат. Мисис Темпълтън бе говорила за болката и дълга, за задълженията и търпимостта. Беше ги посъветвала да позволяват на съпрузите си всички волности в леглото, дори да им се струват неприлични и ужасни. Бе им предложила докато това се случва, да рецитират откъси от Библията или стихове. Но нито веднъж не им обясни в какво точно се състоеше греха на Ева. Остави го на богатото им въображение.

Лилит Шелтън бе съобщила, че майка й има леля, която полудяла през първата брачна нощ. Маргарет бе казала, че чула отнякъде, че при това имало кръв. А Кит разменяше тревожни погледи с Фани Дженкингс, чийто баща имаше ферма за развъждане на чистокръвни коне, близо до Саратога. Само те двете бяха виждали как потръпва и се пени кобилата, когато я покрива тържествуващия жребец.

Брандън бръкна в джоба си. Извади лула и износена кожена торбичка за тютюн.

— Не разбирам, как можете да живеете в този град. Изобщо не прилича на „Райзън Глори“, нали?

— Понякога си мислех, че ще умра от мъка по дома.

— Бедната Кит. Било ви е тежко, нали?

— Не толкова зле, колкото на вас. „Райзън Глори“ поне оцеля.

Той тръгна към градинската стена.

— Прекрасна плантация. Винаги е била. Баща ви може и да не разбираше от жени, но знаеше как да отглежда памук.

Брандън продуха лулата, натъпка я с тютюн и запали. Дръпна от нея и се загледа замислено в събеседницата си.

— Искате ли да ви кажа нещо, което не съм доверявал на нито една жива душа?

Лека тръпка мина през тялото на Кит.

— Разбира се!

— През целия си живот съм мечтал за „Райзън Глори“. Винаги е била по-добра от „Холи Гроув“. Колко жестока може да бъде съдбата, най-хубавата плантация в страната, да се озове в ръцете на един янки.

Сърцето на Кит отчаяно заблъска, но разумът взе връх и в главата й се родиха нови идеи. Отговори бавно:

— Ще си я върна.

— Спомнете си, какво ви казах за самозаблудата. Не правете същата грешка, като останалите.

— Това не е самозаблуда — отвърна му ожесточено. — Откакто дойдох на Север, успях да науча много за парите. Те са мощен регулатор. И аз ще го имам. Щом получа наследството си, веднага ще откупя плантацията от Байрън Кейн.

— За това ще са ти нужни много пари. Кейн има налудничавата идея да преде собствения си памук на място. Строи предачница в „Райзън Глори“, вече достави парен двигател от Синсинати.

Беше новина, която Софрония не й бе споменала, но сега не бе време да мисли за това. Нещо много по-важно бе заложено на карта. Замисли се за момент, после обяви:

— Ще получа петнадесет хиляди долара, Брандън.

— Петнадесет хиляди?! — в една страна, която бе лишена от всичко, това беше огромно богатство и за миг я зяпна изненадан. После поклати глава. — Не трябваше да ми го казвате.

— Защо?

— Аз… аз исках да ви посетя, когато се върнете у дома, но това, което казахте хвърля сянка върху моите… мотиви.

Собствените й мисли бяха много по-користни и Кит се засмя.

— За гъска ли ме мислите! Никога не бих се усъмнила във вашите подбуди. И, да, можете да ме посетите в „Райзън Глори“. Имам намерение да се върна толкова скоро, колкото бързо успея да се подготвя.

Решението бе взето мигновено. Не можеше да се омъжи за Бертран Мейхю, поне засега — не. Нуждаеше се от време, за да види до къде щяха да я доведат новите вълнуващи възможности. Не я интересуваше какво бе написал в писмото си Кейн. Връщаше се у дома!

Тази нощ заспивайки, мечтаеше как ще се разхожда из полетата на „Райзън Глори“, ръка за ръка с Брандън Пърсел.

Кой би повярвал…