Любов в Бретан

1

Първото решение, което вземаше сама. За първи път тя определяше какво да се направи. Мариане реши да умре. Сега. Тук. Там долу, във водите на Сена, в края на този сив ден. По небето не се виждаше нито една звезда. Айфеловата кула бледнееше зад изпаренията от смога. Париж излъчваше шум, постоянен шум. Мотопеди, коли, шепотът на метрото дълбоко в търбуха на града.

Водата беше хладна, черна и мека. Сена щеше да я приеме, да я положи в легло от свобода и тишина и да я отнесе към морето.

По бузите ѝ се стичаха сълзи, перлени нанизи от сол. Докато плачеше, Мариане се усмихваше. Никога преди това не се беше чувствала толкова лека. Толкова свободна и щастлива.

— Това е мое решение — пошепна тя. — Мое решение. Събу обувките с многократно подновявани подметки, купени преди петнайсет години. Тайно, не от разпродажба, Лотар ѝ се накара здравата, като ги видя. После обаче ѝ подари рокля към обувките. Второ качество, с повреди в плата, много намалена. Сива рокля на сиви цветя. И нея носеше днес.

Последното днес. Някога, когато виждаше пред себе си години и десетилетия, времето ѝ изглеждаше безкрайно. Като книга, която очаква да бъде написана — такъв живот я очакваше, докато беше още младо момиче. А сега беше на шейсет и страниците бяха празни.

Безкрайността бе преминала като един-единствен сив ден.

Акуратно постави обувките една до друга на близката пейка. Помисли малко и ги сложи на земята. Не искаше да изцапа пейката, някоя красива жена да се сдобие с петно на полата и да изпадне в неловка ситуация.

Опита се да свали брачната халка. Не успя. Лапна пръста си и най-сетне измъкна пръстена. Отдолу кожата беше светла, почти бяла.

От другата страна на Пон Ньоф[1] някакъв мъж бе заспал на пейка. Ризата му беше на ситни райета, като на рибар. Мариане мислено му благодари, че е с гръб към нея.

Остави пръстена до обувките. Някой щеше да го намери, да го заложи и да поживее няколко дни с получените пари. Да си купува багети, пастис, парче бекон. Прясна храна, не от кофите за боклук. Може би и още един вестник, за да го стопли.

— Край на продуктите с изтекъл срок на годност — заяви силно тя.

Лотар винаги ѝ подчертаваше изгодните предложения в приложенията на седмичниците. Както други хора си отбелязват интересните предавания по телевизията. Събота: „Да се обзаложим ли, че…“[2]. Неделя: „От местопрестъплението“. Понеделник: сметана с изтекъл срок на годност. Ядяха само каквото бе подчертано от Лотар.

Мариане затвори очи.

Лотар. Приятелите го наричаха Лото. Щабен старшина от артилерията, майката на полка.

Лотар Месман, живущ в Целе[3], в последната къща на задънена улица. Хубав градец сред гора, оградата на ловния участък се намираше точно на обръщалото. Хубав мъж. Остаряваше красиво.

Лотар обичаше професията си. Обичаше колата си. Обичаше телевизора. Седеше на дивана, таблата с ядене на масата с керамичен плот, дистанционното в лявата ръка, вилицата в дясната. Постоянно увеличаваше звука — при артилеристите това е нормално.

— Край с Лотар — пошепна Мариане.

Удари се по устата. Ами ако някой я е чул?

Разкопча палтото. Дано да стопли още някого, нищо, че бе кърпила подплатата толкова често, та бе образувала неспокойна многоцветна шарка. Лотар често ходеше в Бон и в Берлин, където се намираше централното управление, и ѝ носеше шишенца с шампоан и кутийки с игли и конци от хотелите. Малки картонени маншети. Сив конец, черен, бял, червен.

Кой се нуждае от червен конец? — запита се Мариане и започна да сгъва палтото по ръбовете. Така беше сгъвала носните кърпи на Лотар след гладене, ръб върху ръб.

Нито веднъж в живота си не беше обличала червено. „Цветът на курвите“ — изсъска майка ѝ и ѝ удари плесница, когато единайсетгодишната Мариане се върна вкъщи с червено шалче; беше го намерила, ухаеше на хубав парфюм.

На Монмартр една жена бе клекнала край канавката. Полата ѝ се бе вдигнала, виждаха се червени обувки. Гримът на разплаканите ѝ очи се бе размазал.

— Пияна уличница — промърмори някой от туристическата група.

Мариане понечи да отиде при нея, но Лотар я спря.

— Не ставай смешна, Анилайн, онази сама си е виновна.

Не ѝ позволи да помогне на чуждата жена, а я завлече в ресторанта, където пътуващите в автобуса бяха запазили маса. Мариане продължи да гледа назад, докато екскурзоводката не ѝ обясни, клатейки неодобрително глава:

— Jе connais la chanson (Все същата песен). Вината си е само нейна.

Лотар кимна и Мариане видя себе си в канавката. Това беше началото. Ето я сега тук.

Излезе още преди ордьовъра, защото се задушаваше. Не понасяше да седи и да мълчи. Лотар не я забеляза — беше увлечен в разговор, който водеше от дванайсет часа. С жена от Бургдорф, весела вдовица. Постоянно повтаряше Incroyable — невероятно! с пискливия си глас, все едно какво казваше Лотар. Под бялата блуза носеше червен сутиен.

Мариане не ревнуваше, изпитваше само умора. Излезе от заведението и вървя безцелно, докато спря насред Пон Ньоф.

Лотар. Най-лесното беше да го обвини за всичко.

Само че не беше толкова просто.

— Сама си си виновна, Анилайн — просъска със силен шепот Мариане.

Спомни си как се ожениха. През май преди 41 години. Опрян на бастун, баща ѝ проследи как дъщеря му час след час напразно чакаше мъжът ѝ да я покани на танц.

— Ранобудното ми момиче — бе казал баща ѝ.

Ракът вече бе белязал и гласа му. Тя мръзнеше в тънката бяла рокля, ала не смееше да се раздвижи. Надяваше се случващото се да е само сън и да спре, щом направи погрешна крачка.

— Обещаваш ли ми, че ще си щастлива? — попита я баща ѝ и тя отговори с да.

Тогава беше на 19 години.

Накрая всичко се оказа една голяма лъжа.

Баща ѝ почина два дни след сватбата. Мариане вдигна акуратно сгънатото палто, разтърси го, метна го на земята и го стъпка.

— Край! Стига толкова! Край с мен!

Изрита палтото още един път и се почувства силна и дръзка. Усещането отлетя също толкова бързо, колкото се бе възпламенило. Мариане вдигна палтото и го преметна върху облегалката на пейката.

Сама си си виновна.

Нямаше какво още да свали. Не притежаваше бижута. Не носеше шапка. Не притежаваше нищо. Вехтата ѝ чанта, в която носеше пътеводител на Париж, няколко пакетчета захар и сол, шнола за коса, паспорта и портмонето, зае мястото си до обувките и пръстена.

Мариане започна да се изкачва по парапета. Претърколи се по корем, вдигна и другия крак и за малко да се плъзне по ръба. Сърцето ѝ заби лудо, пулсът ѝ се ускори, неравният пясъчник разрани коленете ѝ.

Пръстите на краката ѝ откриха цепнатина в стената и тя успя да се изтегли нагоре. Най-сетне стигна до целта. Седна върху каменния ръб и преметна крака от другата страна.

Оставаше ѝ само да се отблъсне и да падне. Не би могла да сбърка.

Мариане си представи устието на Сена край Онфльор — тялото ѝ щеше да стигне до него след безброй шлюзове и брегове и най-сетне да отиде в морето. Представи си как ще се върти около собствената си ос, носена от вълните; все едно танцува по мелодията на песен, която чуват само тя и морето. Онфльор. Там бе роден Ерик Сати[4]; тя обичаше музиката му; обичаше всякаква музика. Музиката беше като филм и тя го гледаше зад затворените си очи. Когато пееше Сати, тя виждаше морето, въпреки че никога не беше ходила на море.

— Обичам те, Ерик, обичам те — пошепна Мариане.

Никога не бе казвала тези думи на друг мъж освен на Лотар.

Кога за последно ѝ беше казал, че я обича?

Дали изобщо го беше казвал?

Мариане зачака страха, но той не се появи.

Смъртта не е напразна. Тя струва живота.

Какво струва моят живот?

Нищо.

Нечестна сделка за дявола.

Сама си си виновна.

Мариане опря длани върху каменния парапет и се хлъзна напред. За миг се поколеба, спомнила си за орхидеята, която бе намерила в боклука. След половин година нежни грижи и песни нямаше да види как пъпката се отваря.

Мариане се отблъсна с двете ръце.

Скокът премина в падане, падането я накара да вдигне ръце. Докато се носеше по вятъра, Мариане си помисли за застраховката живот — няма да я изплатят при самоубийство. 124 563 евро загуба. Лотар ще побеснее.

Честна сделка.

С тази мисъл Мариане потъна в ледените води на Сена. Изпита дива радост, която се превърна в срам, защото сивата рокля на цветя се вдигна до главата ѝ, докато потъваше. Отчаяно се опита да издърпа полата и да скрие голите си крака.

По някое време се отказа и разпери ръце. Отвори уста и вдиша водата колкото можеше по-дълбоко.

2

Умирането е като реене във въздуха. Мариане се отпусна. Чувството беше прекрасно.

Щастието нямаше край, а най-хубавото беше, че може да го поглъща. Ще изпие всичко.

Виждаш ли, татко, обещаното си е обещано.

Видя орхидея, виолетов цвят, и всичко беше музика. Една сянка се наведе над нея и тя позна смъртта; носеше собственото ѝ лице, лице на остаряло момиче със светли очи и отрязани кестеняви плитки.

Устата беше топла. Брадата я гъделичкаше. Устните отново и отново се впиваха в нейните. Мариане вкуси лучена супа и червено вино, цигари и канела.

Смъртта я всмукваше. Явно беше гладна.

Мариане се раздвижи.

Две силни ръце легнаха върху гърдите ѝ. Замаяна, тя се опита да отхвърли тези силни ръце, които разтваряха гърдите ѝ, тласък по тласък. Още една целувка. В гърлото ѝ нахлу студ.

Мариане отвори очи, отвори широко и устата си и изплю мръсна тъмна вода. Изстена и се опъна като струна, а когато пое въздух, болката я прониза като нож и разкъса белия ѝ дроб.

Толкова шумно! Защо беше толкова шумно?

Къде беше музиката? Къде беше момичето? Къде беше щастието? Нима го бе изплюла?

Мариане падна тежко върху коравата земя.

Смъртта я удари в лицето.

Тя погледна нагоре и видя две небесносини очи. Закашля се и шумно пое въздух. С усилие вдигна ръка и върна на смъртта слаба плесница.

Смъртта ѝ заговори на бърз мелодичен френски и я принуди да седне. Мариане ѝ удари още една плесница.

Смъртта ѝ отговори със същата. Този път не толкова силно. Не. В действителност бе помилвала бузата ѝ.

Мариане се попипа по лицето. Как така имаше усещания?

— Как така? — Гласът ѝ беше само глухо скърцане.

Беше толкова студено. И този шум! Мариане погледна наляво. Надясно. Погледна ръцете си, зелени от тревата, в която се бе вкопчила. Пон Ньоф беше само на няколко метра. Лежеше край някаква палатка на десния бряг на реката, а Париж гърмеше от градски шум. Тя не беше мъртва.

Не беше мъртва.

Усещаше болки в корема, в дробовете, навсякъде, даже в косата, нападала по раменете ѝ, мокра, сива и тежка. Сърцето, главата, душата. Гърбът, бузите, всичко.

— Нима не съм мъртва? — изохка отчаяно тя.

Мъжът в рибарска риза се усмихна, после усмивката му потъна зад сянка на гняв. Посочи реката, почука се по челото, след това посочи босите си крака.

— Защо? — Тя искаше да му изкрещи, ала гласът ѝ се пречупи до дрезгав шепот. — Защо го направихте?

Той вдигна ръце и ѝ показа как се е хвърлил с главата надолу. Посочи Мариане, Сена и себе си. Вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво друго можех да направя?“.

— Аз имах… причина. Много причини! Нямате право да ми отнемате смъртта. Да не сте Господ? Не, не сте, иначе щях да съм мъртва!

Мъжът със сини очи под гъсти черни вежди погледна Мариане, сякаш я разбираше. Измъкна мократа си риза през главата и я изстиска.

После впи поглед в бенката върху лявата гърда на Мариане, която се виждаше през разкопчаната рокля, и изненадано вдигна вежди. Мариане изпадна в паника и побърза да се закрие. Грозната бенка — рядко срещано пигментно петно с формата на пламъци, — цял живот я беше крила зад закопчани блузи и затворени рокли. Никога не ходеше да плува, само нощем, когато никой нямаше да я види. Майка ѝ наричаше бенката дяволска стъпка, а Лотар — петно на вещица. Никога не я докосваше, винаги затваряше очи, когато идваше при нея, и си почиваше пет минути на гърдите ѝ.

Внезапно Мариане забеляза, че и краката ѝ са голи. Направи отчаян опит да издърпа мократа рокля надолу, като в същото време трескаво закопчаваше копчетата на гърдите. Отблъсна протегнатата ръка на мъжа, който искаше да ѝ помогне да се изправи, и стана. Приглади роклята си, която висеше мокра и тежка. Косата ѝ миришеше на застояла вода. Мариане направи няколко несигурни крачки към стената на кея.

— Мадам! — повика я мъжът с дълбок глас и отново посегна към ръката ѝ.

Мариане го отблъсна. Нахвърли се върху него и го заудря с две ръце. Искаше да издере лицето му, да впие нокти в раменете му, ала бе затворила очи и улучи само въздух… Тогава го изрита. Той не се отдръпна. Ако наоколо имаше хора, щяха да си помислят, че двамата изпълняват любовна трагикомедия.

— Смъртта си е моя! — изфуча Мариане и отново го ритна. — Моя и само моя! Нямате право да ми я отнемате!

— Мадам — помоли отново той и я обгърна с две ръце.

Държа я здраво, докато тя спря да се бори и изтощено се облегна на голото му рамо. Приглади косата ѝ назад и тя усети колко силно драскаха пръстите му. Миришеше на човек, който нощува навън, и на Сена, но и на ябълки, наредени на затоплена от слънцето етажерка.

Той я залюля, нежно и кротко както никой досега.

Мариане избухна в плач. Скри се в прегръдката на непознатия, а той не престана да я държи и да я люлее, докато тя плачеше за живота и смъртта си.

— Ама не. Не. — Мъжът я отдалечи малко от себе си, повдигна брадичката ѝ и рече: — Venez avec moi. Venez. On y va. Allez. (Елате c мен. Елате. Да тръгваме, хайде.)

Поведе я със себе си. Мариане се чувстваше съвсем без сили, камъните се забиваха в босите ѝ пети. Мъжът не я пусна, докато не я изведе на Пон Ньоф.

Веднага щом стъпиха на моста, непознатият прогони само с едно свирване двамата клошари, които се бяха навели над два чифта обувки — тези на Мариане, и две нееднакви мъжки боти. Единият клошар притискаше до гърдите си палтото на Мариане, другият, нахлупил вехта вълнена шапка, бе захапал брачната халка и кривеше лице.

Спасителят на Мариане изсъска нещо на двамата клошари. По-едрият извади мобилен телефон. По-дребният подаде халката на Мариане.

Тя се разтрепери. Треперенето избликна от дълбините на тялото ѝ и се понесе през кръвоносните съдове.

Мариане изби пръстена от ръката на клошаря и се втурна отново към парапета, ала тримата мъже едновременно скочиха след нея и я задържаха. Мариане видя в очите им само съчувствие и страх, че ще ги забърка в нещо, което не ги засяга.

— Не ме докосвайте! — кресна тя.

Нито един от тримата не я пусна.

Мариане се отпусна на пейката. Едрият клошар я загърна с палтото, другият се почеса по шапката, но след няколко енергични думи се отпусна на коляно, за да подсуши краката на Мариане с ръкава на якето си.

Спасителят ѝ говореше по телефона. Клошарите седнаха на пейката от двете страни на Мариане. Тя се опита да си прехапе вените, но мъжете внимателно уловиха ръцете ѝ. Единият вдигна брачната халка от земята и я сложи в шепата ѝ.

Мариане впи поглед в мътния златножълт пръстен. Беше носила халката си четиресет и една години. Бе я свалила само веднъж. Почти. На четиресетата годишнина от сватбата. Бе изгладила сивата рокля и бе вдигнала косата си на красив кок, видян в едно списание. Нищо, че списанието беше отпреди три месеца и тя го бе измъкнала от контейнер за хартия. Сложи си и малко парфюм „Шанел“ от мъничката проба, останала в списанието. Парфюмът миришеше на цветя и изведнъж ѝ се дощя да си сложи червено шалче.

Мариане отвори бутилката шампанско и зачака мъжа си.

— Как само изглеждаш — бяха първите му думи, когато се прибра.

Тя се завъртя пред него и му подаде шампанското.

— За нас. За четиресет години брак.

Той отпи и погледна над рамото ѝ към масата, където стоеше отворената бутилка.

— Скъпо шампанско? Защо си го купила? Не знаеш ли колко струва?

— Днес имаме годишнина от сватбата.

— Това не е причина да пилееш. Не можеш да правиш с парите ми каквото си искаш.

Мариане не се разплака. Никога не плачеше в присъствието на Лотар. Само под душа, където той не можеше да я види.

Неговите пари. С каква радост би работила, за да печели свои пари.

Господ знаеше, че тя бе работила здраво, първо във фермата на майка ѝ във Вендланд, после като акушерка с баба си и накрая като икономка. Когато се омъжи за Лотар, той ѝ забрани да води домакинството на чужди хора — трябвало да води само неговото. Тя беше неговата чистачка, готвачка, градинарка, негова съпруга и женичка, неговата „опорна точка“, както я наричаше. Мариане стана гледачка на болната си майка и полагаше грижи за нея, докато умря — едва на четиресет и втория си рожден ден. Излизаше от къщи само на покупки, вървеше пеша, защото Лотар ѝ забраняваше да взема колата. Майка ѝ всеки ден подмокряше леглото — нямаше сили да стане и да отиде до тоалетната, но имаше предостатъчно сили да ругае Мариане всеки ден. Лотар все по-често нощуваше в казармата или излизаше сам. Прекарваше отпуските си незнайно къде, изпращаше картички на женичката си и сърдечни поздрави на „мамичка“.

Мариане захвърли брачната халка.

В този миг чу сирената и затвори очи. Пронизителният тон се отдели от общия шум на града и много скоро спря точно пред нея.

Клошарите се отдръпнаха от стрелкащата се синя светлина. Двама санитари и дребна жена с куфарче слязоха от линейката и се затичаха към пейката. Мъжът с рибарската риза излезе напред, посочи към Мариане, после към Сена и се почука по главата.

Смята ме за луда, разбра Мариане.

Опита се да извика на лицето си усмивката, с която дълги години бе посрещала Лотар. „Ставаш много по-красива, когато се усмихваш“ — бе ѝ казал той след първата им среща.

Той беше първият мъж, който я бе нарекъл красива въпреки бенката и въпреки всичко друго. Тя не беше луда. Не.

И не беше мъртва.

Погледна към мъжа, който я извади от Сена, без да го е молила. Той беше лудият. Достатъчно луд, за да приеме, че човек трябва само да оцелее, за да живее.

Мариане не се възпротиви, когато санитарите я настаниха на носилката и я вързаха с коланите. Докато носилката се търкаляше към отворените врати на линейката, непознатият с небесносините очи посегна към ръката на Мариане. Тя я усети топла; топла и сигурна.

Мариане видя отражението си в големите черни зеници; видя светлите си очи, които винаги ѝ изглеждаха твърде големи, прекалено малкия нос, сърцевидното лице и тъмносивата коса, сиво-кафява като мъртво дърво.

Мариане отвори шепата си и видя брачната халка.

— Извинете, че ви създадох проблеми — промълви тя, ала той поклати глава.

— Извинете ме — допълни тя с оскъдния си френски.

— За нищо — отговори сериозно той и удари с длан по гърдите си. — Разбрахте ли ме?

Мариане се усмихна. Каквото и да е казал, сигурно е прав.

— Аз се казвам Ерик.

Мъжът подаде чантата на Мариане на лекарката.

— Мариане — понечи да каже тя, но се отказа.

Достатъчно беше той да разкаже на приятелите си как е измъкнал една луда от водата. За какво му е име? Имената не казват нищо.

Мариане посегна към ръката на Ерик.

— Моля ви — прошепна тя. — Моля ви, задръжте го.

Той впи поглед в пръстена.

Вратите на линейката се затвориха.

— Мразя те, Ерик — изсъска Мариане и отново усети как сухите, но толкова внимателни пръсти се плъзгат по бузата ѝ.

По време на пътуването коланите се врязваха в плътта ѝ. Лекарката ѝ направи инжекция. Заби игла във вената на лакътната свивка, извади втора спринцовка с пеперудени крилца и я постави върху китката на Мариане, за да ѝ сложи система.

— Съжалявам, че се наложи да излезете посред нощ заради мен — пошепна Мариане и погледна в кафявите очи на лекарката, ала тя избегна погледа ѝ.

— Аз съм германка — промълви Мариане зазубрената фраза. — Германка.

Ама че смешна дума на френски — „алеманд“. Прозвуча ѝ глупаво.

Лекарката я зави с одеяло и започна да диктува. Младият асистент с едва набола брадичка записваше. Силното успокоително подейства.

— Германка съм — промърмори Мариане и заспа.

3

В съня си седеше на Пон Ньоф. Свали часовника, какъвто не притежаваше, счупи стъклото на камъка, свали стрелките от циферблата и ги хвърли в реката.

Сега вече никой нямаше да се притеснява от времето. То щеше да спре веднага щом тя скочи, и никой нямаше да ѝ попречи да се понесе към морето.

Ала когато скочи, тя започна да пада бавно, възпирана сякаш от течна смола. От водата се надигаха тела, носеха се покрай нея, нагоре, докато тя падаше. Мариане разпознаваше лицата им. Всяко отделно лице. Нейните мъртви. Онези от хосписа с умиращи, където беше работила след смъртта на майка си. При тях не ходеше никой — хората се страхуваха, че смъртта е заразна. Мариане държеше ръцете им, когато стигнеха до границата, нейната ръка ги водеше към нищото оттатък.

Някои се отбраняваха, отчаяни, хленчещи. Други се срамуваха от умирането. Ала всички търсеха погледа на Мариане и се вкопчваха в него, докато очите им гаснеха.

В съня ѝ умиращите също потърсиха погледа ѝ и посегнаха към ръцете ѝ. Гласове, тъгуващи за всяка неосъществена мечта, за всяка ненаправена крачка, за всяка неизречена дума, особено за гневните. Обречените на смърт не можеха да си простят, че не са направили, каквото трябва. На смъртния си одър признаваха на Мариане какво не са сторили през живота си, какво са пропуснали поради липса на смелост.

Заля я ярка пронизваща светлина. Мариане отвори очи и видя Лотар да стои в края на леглото. В тъмносиния костюм със златни копчета изглеждаше като слязъл от яхта. До него стоеше жена в бяло. Ангел ли беше тя?

И тук беше ужасно шумно. Пиукаха машини, говореха хора, работеше телевизор. Мариане затисна уши.

— Здравей — промълви след малко тя.

Лотар направи крачка към нея. Тя не можа да се види в очите му. Той се наведе над нея и я огледа, сякаш не беше сигурен какво вижда.

— Защо го направи? — попита най-сетне мъжът ѝ.

— Какво съм направила?

Той разтърси глава. Сякаш не проумяваше.

— Защо разигра този театър?

— Исках да умра.

Лотар опря длан до главата ѝ.

— Защо?

С коя лъжа да започне?

— Всичко е наред… — Не, нищо не беше наред. Или: — Не се притеснявай. — Макар че той трябваше да се притесни.

— Аз… аз…

— Аз, аз — изръмжа Лотар. — Добра причина. Аз.

Защо просто не му каже: не искам повече. Не мога повече. По-добре да умра, отколкото да продължа да живея с теб.

Мариане опита отново.

— Аз… искам…

Отново замлъкна. Устата ѝ сякаш бе пълна с пясък.

— Исках да го направя. Да направя, каквото искам аз.

Мъжът ѝ се изправи.

— Да направиш, каквото ти искаш? Аха. И ето какво се получи. Само се погледни.

Лотар се изсмя. Погледна към сестрата, която стоеше и ги зяпаше, и пак се засмя. Сестрата се засмя с него, сякаш се намираха в цирка и клоунът тъкмо се бе спънал.

Мариане усети как бузите ѝ пламнаха.

Лотар приседна на края на леглото с гръб към нея. Смехът му рязко секна.

— Когато ми се обадиха, бях на автопилот. Наложи се да платя и твоето меню. Готвачът не се интересува, че си решила да се самоубиеш.

Мариане издърпа завивката. Мъжът ѝ бе седнал върху нея и тя не успя да се завие. Чувстваше се гола.

— Метрото работи само до един. И това ми било световен град! Наложи се да взема такси. Струваше ми колкото автобуса от нас до Париж и обратно. Ясно ли ти е?

Лотар издиша шумно, сякаш се опитваше да не се разкрещи.

— Ти изобщо знаеш ли какво ми причиняваш? Искаш да треперя, така ли? Искаш всяка нощ да оставям лампата включена, за да следя дали няма да се самоубиеш?

— Съжалявам — изохка Мариане.

— О, съжаляваш! Знаеш ли кой ще изглежда виновен? Знаеш ли как ще ме зяпат хората, защото жена ми е решила да се самоубие? Ти разруши всичко, всичко. Изобщо не си помислила какво ми причиняваш, когато си решила да направиш, каквото ти искаш. Като че ли някога си знаела какво искаш!

Лотар погледна часовника си. „Ролекс“. Изправи се.

— Автобусът потегля обратно точно в шест. Писна ми от твоите шегички.

— А аз… как ще се прибера вкъщи?

Мариане чу умолителните нотки в гласа си и се засрами. Не притежаваше нищо, нищичко, никаква гордост.

— Касата ще ти плати транспортирането до дома. Утре ще дойде психолог да те разпита. Ако не си замина, билетът ми става невалиден. Ти скачаш сама от моста, аз си заминавам сам, всеки прави, каквото си иска. Имаш ли какво да възразиш?

— Няма ли да ме прегърнеш? — попита умолително Мариане.

Мъжът ѝ си отиде, без да я погледне.

Когато извърна глава, Мариане срещна погледа на жената от съседното легло. Беше изпълнен със съчувствие.

— Той чува зле — обясни бързо Мариане. — Просто… просто не ме чу. Не ме чу, разбирате ли?

После се зави презглава.

4

След около час ангелът с жадните очи, сестра Николет, енергично издърпа одеялото и тресна на масичката табла с ядене.

Мариане не се докосна до храната. Приличаше ѝ на тъпкано до смърт животно, хлъзгавите ръбове миришеха на гнило дърво. Маслото беше твърдо като камък, супата рядка, с три парченца морков и стръкче зелен лук. Мариане даде супата на жената от съседното легло. Тя понечи да я погали по ръката, но Мариане се отдръпна уплашено.

Окачи системата си на поставката и излезе. През цялото време придържаше късата клинична нощница, отворена отзад. Босите ѝ стъпала издаваха жвакащи звуци при докосването до пода. Мина по коридора и стигна до следващия, напреки на първия. На ъгъла се намираше остъклената стая на сестрите.

Работеше малък телевизор. Възбуденият Никола Саркози обясняваше на нацията от какво е недоволен, в пепелника тлееше цигара. Николет слушаше радио, прелистваше списание и ядеше суха паста.

Мариане се приближи. Музиката… Цигулки. Акордеон. Кларинети. Гайда. Мариане затвори очи, за да види своя филм.

Видя мъже да танцуват с красиви жени. Видя дълга маса, деца и ябълкови дървета, слънцето, осветяващо морето на хоризонта; видя сини капаци на прозорците, стари каменни къщи с покриви от сиви плочи и малък параклис. Мъжете бяха килнали шапки на тила. Мариане не познаваше песента, но много ѝ се искаше да я изпълни. Звуците на акордеона я пронизаха право в сърцето.

Някога свиреше на акордеон. Първият беше съвсем малък, но когато ръцете ѝ станаха достатъчно дълги, ѝ купиха голям. Всъщност го купи баща ѝ, за петнайсетия ѝ рожден ден. Майка ѝ мразеше акордеона.

— Научи се да шиеш, така поне няма да вдигаш шум.

Един ден Лотар изнесе акордеона на боклука.

На таблото ритмично припламваше червена светлинка с номер на стая.

Николет нервно вдигна глава, забеляза Мариане, но се отвърна равнодушно.

Мариане изчака Николет да излезе и се вмъкна в стаята на сестрите.

Умираше от глад. Посегна към кутията със сухи пасти, всяка опакована отделно, и за малко да бутне пъстрата плочка, върху която бе поставена кутията. Вслуша се, но навън цареше тишина. Облегна плочката на прозореца с решетки, вдигна голите си стъпала към лунната светлина и захапа сухата паста.

Ето какво било да си в Париж, помисли си Мариане.

Наслади се на мекия ароматен сладкиш, загледана в малката, ръчно нарисувана плочка.

Кораби, пристанище. Безкрайно синьо небе, което сияеше така богато и разточително, сякаш беше току-що измито. Художникът бе успял да създаде великолепно небе на това малко пространство. Мариане се опита да прочете имената на корабите.

Марлин. Женевър. Коакар. И…

Мариан.

Мариан беше малък червен кораб. Намираше се на края и се люлееше върху вълните като забравен, а платната му висяха тъжно.

Мариан.

Каква красота. Музиката от радиото ѝ подхождаше — толкова весела и нежна. Слънце и свобода.

Мариане продължи да яде сухата паста, но изведнъж изхълца толкова силно, че се закашля. Устата ѝ се напълни с трохи, смесени със слюнка и сълзи.

Нестореното. Ето какво искаха да ѝ съобщят мъртвите. Неживяното. В живота на Мариане имаше само неживяно.

Мариане погледна системата в ръката си, посегна и я издърпа. Потече кръв.

Няма да умра от това. Да не говорим, че не съм си сменяла бельото от вчера сутринта, на какво ще приличам, като ме пъхнат в хладилника?

Избърса сълзите си с опакото на ръката и примигна. През последните часове беше плакала повече, отколкото през всичките години преди; това трябваше да престане, от него нямаше никаква полза.

Погледна отново плочката, ала не можа да понесе висящите платна на Мариан. Обърна плочката, за да не ги вижда.

На обратната страна имаше надпис: пристанището на Кердрук, Фин.

Мариане дояде сухата паста, но гладът остана.

Кердрук. Отново обърна плочката и я помириса. Не миришеше ли… на море?

Никога не съм била на такова красиво място.

Мариане се опита да си представи какво би било да отиде с Лотар на такова място. Ала единствената картина, появила се пред вътрешния ѝ взор, беше Лотар пред масата в дневната. Видя го да подрежда старите списания на съседите успоредно на плочките. Точно по ръба. Би трябвало да му бъде благодарна за реда, който бе внесъл в живота ѝ. Това беше домът ѝ. Последната къща в края на задънена улица.

Мариане помилва плочката.

Дали Лотар ще полива орхидеята?

Мариане се засмя тихо. Със сигурност не.

Кердрук. Ако е на морето, тогава…

Николет нахлу шумно в сестринската стая и Мариане се стресна. Сестрата ѝ заговори гневно и с властно движение я изпрати обратно в стаята. Без да я погледне в очите, Мариане мина покрай нея, излезе в ярко осветения коридор и без съпротива се върна в леглото.

С умели движения Николет ѝ постави нова система и мушна в устата ѝ две розови таблетки.

Мариане кимна послушно и се престори, че гълта хапчетата със застоялата вода на масичката. Съседката ѝ по легло плачеше насън като жално блеещо агънце.

Николет угаси лампата и затвори вратата. Мариане веднага изплю хапчетата. После извади плочката, която през цялото време притискаше до сърцето си.

Кердрук. Мариане помилва картината. Беше абсурдно, но тя усещаше мекия въздух под пръстите си и трепереше.

Мариане стана от леглото и отиде до прозореца. Вятърът свиреше подигравателно. Тресна гръм, небето се разцепи, светкавицата освети цялата стая. Заваля силен дъжд, забарабани по прозорците. Сякаш се посипаха перли от скъсана огърлица. Лунната светлина уголемяваше капките и ги караше да танцуват по земята. Мариане коленичи и плъзна пръсти по ръбовете на сянката — фенерът на луната я бе изрязал от нощта и я бе положил в краката ѝ. Гръмотевицата изтрещя, сякаш бурята се бе разразила точно над болницата.

Малката ми женичка се страхува от бурите.

Лотар.

Мариане не се страхуваше от бурите. Преструваше се заради него, за да може той да я дразни и да се чувства голям и силен. Непрекъснато му позволяваше да я въвлича в такива глупости.

Мариане се загледа в разкъсаното небе навън и колебливо обхвана с ръце пълните си гърди. Лотар беше първият и единственият ѝ мъж. Тя мина без преход от девствеността в брака, без никой да я е целувал. Лотар беше домът ѝ, откакто напусна родителите си.

Моят мъж не докосна душата ми, не завладя тялото ми. Защо го допуснах, защо?

Мариане отвори гардероба и намери дрехите си. Миришеха на застояла вода. Изплакна роклята, изстиска я силно, намери дезодорант и я напръска. Сега миришеше на рози и застояла вода.

Застана пред мивката, сложена насред стаята. Нима архитектите не са знаели колко смешно ще изглеждат жените, докато се опитват да се измият?

Въпреки това Мариане се натърка цялата със сапун и се избърса с кърпа. Когато се почувства чиста, се надигна на пръсти и се погледна в огледалото.

Нищо. В това лице нямаше нищо гордо, нищо достойно.

Сега съм по-стара от баба. Тя не доживя моите години. Винаги съм се надявала, че в мен се крие една мъдра стара жена. Търпеливо чака да отхвърли обвивката и да се покаже. Първо ще се появи тялото, после лицето, накрая ръцете и тези ръце ще държат тавичка с топъл сладкиш с извара.

Мариане сведе поглед. От огледалото не я гледаше мъдра жена, само старица със сбръчкано лице на момиче. Женичка, не по-висока от четиринайсетгодишна девойка. Все още пухкава.

Мариане се изсмя горчиво.

Баба ѝ Нане, най-добрият човек в живота ѝ, почина през една светла януарска нощ на 1961 година. На връщане от фермата Фон Хаагс, където я бяха повикали при родилка, се подхлъзнала и паднала в ров с вода. Не успяла да се измъкне със собствени сили. Мариане я намери мъртва. Лицето ѝ беше замръзнало в израз на гняв и учудване от глупавата ѝ смърт.

Мариане все още изпитваше чувство за вина. През онази вечер не отиде да помага на баба си при раждането. Не ѝ се ходеше и се измъкна.

Мариане се вгледа в лицето си. Колкото по-дълго се разглеждаше, толкова по-трудно ѝ ставаше да диша.

Изпълни я ужас. Цялото ѝ същество пое ужаса, както зажаднялата градина поема унищожителния дъжд. Какво да правя сега?

Жената в огледалото нямаше отговор; беше бледа като смъртта.

5

Утрото дойде бързо. Малко след шест събудиха пациентите. Мариане се облече и я отведоха в кабинет на първия етаж на болницата. Изглеждаше така, сякаш принадлежеше на лекарка с две деца — навсякъде детски рисунки, семейни снимки, карта на Франция с набучени флагчета.

Мариане застана пред картата и затърси Кердрук. Обходи с пръст всички водни граници на страната, ала не откри селище с такова име. Затова пък откри в легендата съкращението на департамента: Фин. Означаваше Финистер, парче земя в Западна Франция, вдало се в Атлантика. Област Бретан.

Мариане натисна предпазливо бравата — оказа се заключено. Седна зад бюрото и се загледа във върховете на обувките си.

Психологът се появи след около час; строен едър французин с черна коса на вълни и силен афтършейв. Мариане го намери много нервен — постоянно дъвчеше долната си устна и ѝ хвърляше толкова бързи погледи, че тя не успяваше да ги задържи.

Докторът запрелиства малкото страници на досието. После свали очилата, приседна на ръба на бюрото и за първи път погледна Мариане с внимание.

— Суицидът не е болест — заговори той на немски със силен френски акцент.

— Не е — кимна Мариане.

— Точно така. Самоубийството стои в края на болестно развитие. Той изразява нужда. Беда. Голяма беда.

Гласът му беше мек, а погледът на сивите му очи ѝ показваше, че живее само за да я разбере. Мариане усети тръпки в гърлото. В какво положение бе изпаднала. Седеше в този кабинет с мъж, който хранеше екстравагантното желание да разбира хората и да им помага, просто така, като ги гледаше и говореше като миропомазан.

— Трябва да приемем суицида. Той има стойност за човека, който го търси. Не е грешно, че сте искали да се самоубиете.

— И това е научно доказано, така ли? — Думите просто се изплъзнаха от устата ѝ.

Психологът само я погледна.

— Извинете.

— Защо се извинявате? — попита той.

— Аз… не знам.

— Знаете ли, че хора с тежки депресии се обиждат лесно, но въпреки това непрекъснато се извиняват и насочват агресията срещу себе си, не срещу причинителя?

Мариане впи поглед в лицето му. Сигурно беше в средата на четиресетте. Носеше брачна халка. С каква радост би повярвала, че е възможно просто да се пусне по течението. Да изхвърли от себе си всичко, да му позволи да я утеши, да прочете живота си по лицето му. Той щеше да ѝ вдъхне смелост, да ѝ даде лекарства, да я излекува от глупавите ѝ желания.

Суицидът не е болест. Много хубаво.

— Знаете ли, че повечето църковни камбани имат твърде големи езици? — отвърна тя. — Повечето звънари създават твърде силна динамика на размаха и само след няколко години камбаните вече звънят като празни купи за салата, удрящи се една в друга. Вече са изхабени.

— Вие се чувствате като някоя от тези камбани, така ли?

— Аз? Като камбана? Защо?

Чувствам, че никога не ме е имало.

— Не искате да живеете и занапред, както сте живели досега. Защо опитахте да се самоубиете точно в Париж?

Как само го каза! С обвинение. Никой не идва в Париж, за да умре. Всички искат да живеят и да обичат, само аз, глупачката, си мисля, че мога да умра тук.

— Стори ми се логично — отвърна тя след дълго мълчание.

Успя. Преодоля натрапчивото желание най-сетне да каже истината.

— Добре. — Психологът стана. — Бих искал да направим някои тестове, преди да си заминете. Елате с мен.

Отвори ѝ вратата. Мариане вървеше и се взираше в сивите си обувки, които правеха крачка след крачка. Излезе от стаята, мина по коридора, през няколко въртящи се врати, все напред.

Баща ѝ настройваше камбани. Докато един ден падна от покрива на църковната кула и си счупи почти всички кости. Майката на Мариане никога не му прости тази несръчност, натякваше му до края на живота му. По онова време не беше редно мъж да създава толкова проблеми на жена си.

Баща ѝ обясняваше какво представлява църковната

камбана:

— Езикът трябва да целува камбаната съвсем леко, да я изкушава да се люлее. Не бива да я принуждава, никога.

Характерът му беше като на камбана. Когато някой се опитваше да принуди баща ѝ да реагира, той замлъкваше и оставаше неподвижен, докато не го оставят на мира.

След смъртта на баба ѝ той се изнесе от брачната спалня и си устрои място за спане в работилницата. Преди да се омъжи за Лотар, Мариане беше свързващото звено между родителите си. Носеше яденето на баща си в работилницата, където той прекарваше времето си в изработване на малки камбани. Когато отиваше при него, Мариане усещаше привързаността му; той беше щастлив, че има дъщеря, която го обича и шепнешком му разказва за какъв живот мечтае. Тя искаше да стане археоложка, после учителка по музика, саморъчно да изработи велосипеди за децата си и да живее в къща край морето. И двамата бяха мечтатели.

— Прекалено много приличаш на баща си — казваше майката на Мариане.

В продължение на десетки години Мариане не беше в състояние да мисли за баща си. Той ѝ липсваше, може би това беше единствената открита тайна. И обещанието ѝ да бъде щастлива. Да живее в своята магия.

— Извинете ме за момент — рече психологът и махна на лекарката, която миналата нощ бе довела Мариане в болницата. Двамата заговориха на френски, като често-често поглеждаха към Мариане.

Тя отиде до прозореца и обърна гръб на лекарите. Искаше да извади от чантата си малката плочка и да я погледа.

Кердрук. Докосна картината и усети толкова силно теглене в гърдите, че дишането стана много трудно.

Самоубийството има своята стойност.

Мариане сведе поглед към пода.

Наистина не харесвам тези обувки.

В следващия миг тя се раздвижи. Просто тръгна, блъсна поредната въртяща се врата, видя стълба, слезе бързо по стъпалата и зави надясно. Прекоси коридор, където болни седяха отпуснати по дървените пейки, и видя в края на коридора широко отворена врата, която водеше навън. Въздух! Най-сетне! Бурята бе измила деня, въздухът беше мек и благотворен. Мариане пренебрегна артрозните болки в коляното и се затича.

Сърцето ѝ се качи в гърлото, ударите му се усещаха болезнено; тя прекоси павираната улица и влезе в тясна уличка; мина под някаква арка, през вътрешен двор и излезе от другата страна. Без да мисли, непрекъснато пресичаше улицата.

Не знаеше колко време е издържала, ала когато бодежите станаха непоносими, приседна на ръба на малък фонтан. Потопи ръце до китките и се загледа в отражението си във водата.

Нали казваха, че красотата е състояние на душата? Щом душата беше обичана, всяка жена се превръщаше в същество, достойно за възхищение, дори в действителност да беше средна хубост. Любовта променяше женската душа, жената ставаше красива, за минути или завинаги.

Толкова ми се иска да съм красива, помисли си Мариане. Само за пет минути. Иска ми се да ме обича някой, когото и аз обичам.

Отново потопи пръст във водата и плавно описа кръг. Много ми се иска да бях спала и с друг мъж, не само с Лотар. Поне веднъж. И да нося нещо червено.

Иска ми се да се бях борила.

Мариане стана. Не беше късно; все още можеше да направи, каквото искаше, а тя искаше най-сетне да приключи.

6

В гаровата зала на Монпарнас Мариане седна на пейката пред павилиона за вестници и впи поглед в таблото. Влак TGV 8715 Atlantique щеше да замине за Кемпер[5] в десет и пет.

Обзе я приятна сценична треска.

Буквите на таблото се завъртяха. Новото съобщение гласеше: влакът за Кемпер заминава от седми коловоз. Мариане се изправи. Коляното отново я заболя.

Отиде на билетното гише и даде на служителя по-голямата част от наличните си пари. Показа му надписа на плочката, но се оказа, че парите ѝ ще стигнат само до Оре[6] — оттам трябваше да стигне до Понт-Авен и Кердрук с каквото намери.

Мариане се огледа. Може би я преследваха и ей сега щяха да я заловят и арестуват. Ала стигна без произшествия до дългия експресен влак, който приличаше на брониран.

С всяка следваща крачка чувството, че нещо завладява тялото ѝ, се засилваше. Сякаш някакво чуждо същество напираше да влезе, за да я изпълни и моделира наново. По някое време тя спря и се погледна объркано.

Какво правеше?

Посегна към вратата на вагона и се опита да се изкачи по високите стъпала. На средното спря. Все още имаше време да слезе и да потърси телефон, да се обади на Лотар и да го помоли да я прибере.

Да предотврати онова, което бе замислила.

но аз съм вече мъртва. Все едно къде ще отида.

Решена да продължи, тя влезе във вагона и затърси мястото си; оказа се до прозореца. Отпусна се на седалката, затвори очи и зачака влакът да излезе от гарата. Никой не седна до нея.

Когато най-сетне вдигна глава, Мариане погледна в усмихнато лице. Тази жена не търпеше поражения и това ѝ личеше: големите светли очи пламтяха. Когато погледите им се срещнаха, Мариане побърза да сведе глава; не разбираше защо жената я гледа така.

Самата тя не позна отражението си в прозореца.

Когато най-сетне се осмели да се погледне, побърза да заключи видяното в себе си. Искаше да запомни как е изглеждала в този миг, с това слабо сияние в очите, с розови бузи и с танцуващи в косата ѝ слънчеви лъчи.

След три часа Мариане слезе в Оре и пое дълбоко дъх. Въздухът беше копринено мек, много по-бистър от този в Париж, не толкова потискащ. Мариане реши да си купи вода и карта на областта и да тръгне на стоп. Все някак щеше да се добере до Кердрук; ако се налага, ще върви и пеша.

Когато излезе от другата страна на гарата, тя видя една монахиня да седи на единствената пейка на сянка. Седеше накриво, със силно отметната назад глава, и изглеждаше умряла по невнимание. Мариане се огледа — никой не забелязваше монахинята. Приближи се бавно.

— Добър ден…

Монахинята не отговори.

Мариане я побутна лекичко по рамото. Монахинята изхърка. От отворената ѝ уста капеше слюнка и мокреше расото. Мариане извади хартиена кърпичка и внимателно избърса брадичката ѝ.

— Е, какво ще правим сега, след като се опознахме?

Монахинята се оригна леко.

— Ама че разговор — промърмори Мариане.

Клепачите на монахинята затрепкаха и тя се събуди.

Главата ѝ се завъртя механично от ляво надясно. Най-сетне погледът ѝ срещна този на Мариане.

— Знаете ли — излъга Мариане, — и на мен ми се случва. На други места спя по-добре, отколкото вкъщи. Сигурно понякога отивате на гарата, за да се наспите хубаво?

Монахинята въздъхна дълбоко, килна се настрана и се облегна на рамото на Мариане. Продължи да спи.

Мариане не смееше да се раздвижи, за да не я събуди. При всяко издишване на монахинята в ухото ѝ сякаш влизаше вятър.

Слънцето премести сенките. Мариане затвори очи. Прекрасно беше да седи тук и да гледа как животът и сенките му минават покрай нея.

По някое време пред гарата спря микробус със съскащи гуми и Мариане се стресна в дрямката си. Слезе мъж в монашеско расо, след него се изсипаха една, две, три, четири… четири монахини и всички се обърнаха към Мариане и сестрата, която продължаваше да спи на рамото ѝ.

— Мили Боже! — извика отецът.

Монахините се втурнаха към Мариане и изправиха сестрата на крака. През цялото време мърмореха тихо, сякаш шептяха молитви.

Монахинята се е наспала добре, установи Мариане. Отецът в бяло-зелено орденско расо се обърна към нея. Тя го изслуша учтиво, ала не разбра нито дума. Пое въздух и обясни с всички назубрени френски думи:

— Аз съм германка. Извинете. Довиждане.

— Германка? — повтори отецът. В следващия миг се ухили широко и Мариане видя жълти зъби, разкривени като надгробни камъни в забравено гробище. — Ах, Германия! Футбол! Балак! Ти познаваш ли Балак? И Швайнщайгер! — Вдигна ръце, сякаш държеше топка. — Балак! — повтори той и изрита с крак въздуха.

— Да, да, Балак — повтори объркано Мариане, също вдигна ръка и се усмихна колебливо.

Отецът засия, а монахините поведоха Мариане и все още дезориентираната сестра към микробуса.

— Не, не, не — възрази бързо Мариане. — Тук пътищата ни се разделят. Вървете с Бога. И аз ще вървя… все едно накъде. Довиждане, довиждане.

Махна им и понечи да се обърне.

Една млада монахиня я подръпна за ръкава.

— Наричат ме Клара. Баба ми беше немкиня. Разбираш ли ме?

Мариане кимна.

— Искаме да ти благодарим — продължи монахинята. — Моля да дойдеш с нас в… как беше на немски… в манастира.

Мариане забеляза, че другите монахини я оглеждат скришом и се кискат.

— Но аз… трябва да продължа пътя си. Искам още днес да стигна в Кердрук — обясни тя.

Извади картата и посочи селцето на устието на река Авен.

— Няма проблеми! Много туристи посещават манастира и туристическите автобуси отиват навсякъде. Виж тук! — Клара посочи град Понт-Авен северно от Кердрук. — Там е живял Пол Гоген. Много художници.

Другите монахини вече седяха в микробуса. Мариане се поколеба. Навярно беше по-добре да тръгне с монахините, отколкото да чака някой да я вземе в колата си.

Качи се в микробуса.

Старата монахиня вече се бе настанила на разпраната кожена седалка. Като видя Мариане, тя се наведе и сърдечно я потупа по рамото.

— Мерси.

Клара седна и се обърна към Мариане:

— Доминик е… болна. Вчера излезе от конвента и явно не е могла да се ориентира. В такива моменти не знае коя е, къде отива, къде е домът ѝ… Госпожо, разбрахте ли какво казвам? Благодарение на твоята помощ всичко е наред, разбираш ли?

Мариане се досети, че Доминик страда от болестта на Алцхаймер.

Клара се обърна отново към нея.

— Как се казваш?

— Аз… казва се…

— Аз се казвам — поправи я меко монахинята.

— Аз се казвам Мариане.

— Мари-Ан? Ние сме от манастира на Сент Ан д’Оре! О, Божиите пътища!

— Монахинята се прекръсти.

— Какво има? — попита смутено Мариане, ала сестра Клара ѝ обясни щастливо:

— Нашият конвент носи твоето име! Мари и Ана. Ние се молим на света Ана, майката на Дева Мария, ние сме Filles du Saint-Esprit Ker Anna — сестрите Сент-Еспри Kep Ана. За нас Ана е първоизточникът на женската святост. Мари-Ан! Ти идваш от небето.

— Точно така! — провикна се отецът. — Света Ана от Оре!

Не беше нужно да казва нищо повече. Гледката бе достатъчно красноречива.

Пред тях се простираше широк площад, обграден с висок колкото къща жив плет от храсти и разцъфтели хортензии. На фона на наситено синьото небе се очертаваше великолепна катедрала. Червените листа на дърветата се поклащаха. Мариане видя фонтани, погледът ѝ мина през каменен мост със стъпала и неволно си спомни снимките на моста Риалто във Венеция, които ѝ бе изпратила съседката Грете Кьостер. Една от малкото жени, които не се поддаваха на чара на Лотар. Ах, Грете…

— Ла Санта Скала. — Клара непрестанно сочеше едно и друго. — Параклисчето, мемориалът, одеждите на Дева Мария…

Микробусът мина през портата и влезе в скромен триетажен комплекс. Манастирът „Кер Ана“. Клара и отец Балак, както го бе нарекла Мариане, я преведоха покрай рецепцията, донесоха ѝ ментов чай и отидоха на поклонническата меса, както обясни Клара.

Във вътрешния двор на манастира я заговори свещеник, който изглеждаше много по-важен от Балак. Ала посрещането бе много сърдечно.

— Аз съм отец Андреас. Сърдечно добре дошла — заговори той на немски.

— Хайделберг — усмихна се той, забелязал учудването на Мариане. — Благодаря ви от името на конвента, че сте се погрижили самопожертвователно за една сестра от нашата община. Доколкото разбрах, сте затруднена да продължите пътя си, понеже френската компания за транспортни услуги не е осигурила необходимото превозно средство.

— Да… би могло да се каже и така.

— Ще позволите ли да попитам каква е целта на пътуването ви?

— Отивам в Кердрук. Искам да… там имам…

— Отивате на гости при приятели? Или живеете там?

Мариане не бе помислила какво да отговори на този въпрос.

— Извинете, колко неучтиво от моя страна. Във ваш интерес е да продължите пътя си, това е разбираемо, но моят интерес… по-точно, моето желание е да останете малко при нас. Храната в конвента е отлична, ние поддържаме и стаи за нощувка на поклонници и гости. Вие спасихте живота на сестра Доминик и заслужавате не само моята благодарност, а и благодарността на френската Църква.

Защо не и на папата?

— Много искам да продължа — промълви Мариане.

Отецът помисли малко.

— В края на алеята към манастира се намира общественият паркинг. Кажете на някой от водачите на автобуси да ви вземе, но първо му предайте моите сърдечни поздрави. Довиждане, мадам. — Благослови я и се понесе енергично към базиликата „Света Ана“.

— Много ви благодаря — прошепна Мариане.

Гръмнаха камбани и тя помисли за баща си. Единайсет сутринта. Изведнъж Мариане осъзна, че никога не се е опълчила срещу душевния тормоз, на който я подлагаше майка ѝ, защото се е стремила да бъде опора на баща си. Не е искала да предаде смирението му със своята съпротива. Осъзна го съвсем ясно, но това не я развълнува.

Потънала в мисли за обичния си баща, Мариане мина през вътрешния двор на манастира. Колко много бяха споделяли! Колко си приличаха! Обичаха природата и музиката, често си разказваха измислени истории. Мариане се вслуша в бръмченето на една пчела, скрита сред хортензиите. Заобиколи сивата сграда, мина покрай параклис от избелял пясъчник и изведнъж спря да диша. Гледката беше смайваща. Каква градина! Могъщи борове, люляк, бамбукови храсти, палми, рози… Смълчана цъфтяща идилия.

Откри каменна пейка в задната част на градината, заобиколена от високи зидове.

Колко хубаво беше тук. Колко мирно.

Мариане пое дълбоко дъх. За момент се почувства уверена, че желае да остане завинаги в тази градина.

О, Лотар… Неосъщественият копнеж да споделя щеше да я унищожи. Прозрението я улучи с голяма сила. Двамата не бяха споделили нищо, нищичко. Имаха различни желания и мечти. Важно беше какво иска той, за какво мечтае. Тя не съществуваше.

Снежнобял облак, толкова далечен, че приличаше на морска пяна сред наситено сини води, се носеше в небето над нея.

„Купестите облаци са небесните танцьори — чу Мариане гласа на баща си. — А техните братя, слоестите, са небесните асансьори. И едните, и другите не обичат слоесто-дъждовните, защото са дебели и мачкат всичко. Почти не се движат и разпространяват лошо настроение.“ След това обяснение баща ѝ се замисли и каза: „Като майка ти“. Мариане избухна в смях, но веднага се почувства виновна.

Децата от детската градина на хосписа харесаха сравненията и излязоха навън, за да видят танцьорите и асансьорите на небето.

Топлината се отрази благотворно на коляното ѝ. Паренето в глезените също изчезна. Мариане събу обувките си и тръгна боса по меката, леко влажна трева.

След около час все още беше убедена, че наистина би могла да остане тук завинаги и да брои облаците и стръковете трева. Въздъхна и отново си обу обувките.

Проникваше все по-навътре в разкошната ухаеща градина, докато не откри малкото, оградено с бели зидове гробище.

Ситен бял пясък покриваше алеите и гробовете като блестящо бял чаршаф. Гробовете приличаха на отворени пухеници. На всеки гроб бе засаден розов храст. Червените рози ухаеха отдалеч.

С каква любов бе подредено това гробище. Сякаш монахините бяха положили сестрите си да спят. Мъртвите спяха и сънуваха, а сънищата им бяха прекрасни като розовите листенца.

Мариане седна на стара каменна пейка.

Къде би било моето място за мечти?

Кой гроб би бил моят? Коя дупка бих могла да запълня само аз?

Не можах да родя деца, защото не си бях на мястото. Не давах любов, защото нямаше на кого.

Не се смеех, защото не смеех.

Толкова много неща не направих. Сега е вече много късно.

Мариане вдигна очи и видя сестра Клара да стои на портата към гробището. Младата монахиня се приближи с леки стъпки.

— Позволявате ли? — попита Клара и изчака Мариане да кимне, за да седне до нея. Положи ръце в скута си и устреми поглед към белите гробове.

— Пътуването ви е трудно.

Това не беше въпрос, а установяване на факт.

Мариане се взираше в пръстите на ръцете си.

— Вярвате ли, че със смъртта всичко свършва, Мари-Ан?

— Надявам се — пошепна Мариане.

— Тук, на бретонския бряг, вярваме в друго. Смъртта не е нещо, което идва. Тя съществува, има я. Тук. — Клара посочи нагоре. — Там. — Посочи дърветата. Наведе се и взе малко бял пясък. — Това е смъртта. — Изсипа пясъка от лявата ръка в дясната. — Тук влиза живот. Прави почивка в смъртта. — Изсипа пясъка на пода. — Друг живот излиза. Това е пътуване, разбирате ли? Като… като водата. Тя пътува. Отива в moulin. В мелница. Смъртта е кратка почивка.

— В църквата обаче говорят друго — възрази Мариане.

— Бретан е по-стара от Църквата. Тук е Арморика! Тук сушата свършва и започва морето, тук е краят на света. Все едно е смъртта.

Мариане вдигна поглед към небето.

— Значи няма ад? А горе има ли рай?

— Тук имаме много понятия за страх, за живот, за умиране. Понякога е една и съща дума. Понякога небето и земята са едно и също. Раят и адът също. Ние четем по сушата и виждаме: всичко е еднакво, животът и смъртта. Ние просто пътуваме между тях.

— А можете ли да прочетете по вашата суша къде води пътуването? Като в пътеводител.

Клара не се засмя.

— Ясно. Трябва да слушаш, когато земята ти говори. Камъните разказват за души, които са плакали при минаването оттатък. Тревата шепне за хората, вървели по нея. Вятърът носи при теб имената на онези, които си обичал. А морето знае имената на всички мъртви.

Мариане се запита дали пясъкът под краката ѝ един ден ще разказва за нея. Мариане беше тук и скоро след това умря.

— Страх ме е от смъртта — пошепна тя.

— Не се страхувайте! — каза съчувствено Клара. — Няма от какво. Другият свят… той е като този. Той се намира сред нашия свят, изглежда по същия начин, само че ние не виждаме кой се движи в другия свят. Там има феи и магьосници, богове и богини, демони и тролове. Там са и мъртвите, които са се отделили от нас. Въпреки това те остават тук… тук, на пейката до нас може би. Всички наши сестри… — Клара посочи гробовете — …сестрите ни са тук и ни виждат. Ние обаче не ги виждаме. Не се страхувайте, моля ви.

Мариане вдигна поглед. Не видя духове, само рози.

— Трябва да продължа. Трябва да стигна до края на пътя си — промълви тя и стана.

Внимателно издърпа ръката си и тръгна по алеята. Всяка стъпка проскърцваше като върху замръзнал сняг.

Намери мъничка врата, която извеждаше от манастирската градина, и се промуши през нея.

7

Мариане усети пикантната миризма на прясно опечена пица. Наблюдаваше група туристи, които търсеха сувенири в магазинчето за религиозни принадлежности близо до пицарията.

Когато групата мина покрай нея, екскурзоводката се обърна към Мариане:

— Хайде! Побързайте! — подвикна тя, после добави на английски: — Не стойте там отзад, мадам Салида!

Мариане се огледа. Да, да, жената имаше предвид нея.

— Трябва да побързаме, за да стигнем в Понт-Авен на дневна светлина!

Понт-Авен! Мариане се покашля.

— О, да, разбирам. Идвам.

И се качи със сведена глава. Сърцето ѝ биеше в гърлото. Ей сега някой ще я посочи с пръст.

Докато автобусът бавно се придвижваше към магистралата, Мариане бързо седна зад мъж и жена с шумолящи червени дъждобрани. На съседната седалка намери листче с програмата и го вдигна към лицето си. Dolmen et Degustation. Преводът на немски гласеше „Гробници и дегустация“, а на английски — Stones and Scones. В Понт-Авен групата щеше да разгледа бисквитената фабрика Пенвен. Преди това щяха да минат покрай каменните редици в Карнак и да опитат стриди в Белон.

Мариане отвори картата. Карнак се намираше на брега на морето, следователно тя пътуваше в правилната посока.

Опита се да остане незабележима. Чувстваше се като пътник без билет и в действителност беше точно така.

След половин час ръждивочервеният туристически автобус паркира пред поле от камъни.

— Карнак… мегалитните редици на Мьонек — прочете жената на предната седалка в пътеводителя си. — На възраст осем хиляди години, а е възможно да са и по-стари; във всеки случай тези камъни са били тук, преди келтите да пристигнат от Тъмната страна. Легендата разказва, че нахлула вражеска войска и феите на Арморика превърнали воините в камъни.

Мариане се взираше като хипнотизирана в странните гранитни ваяния. Някои хора изглеждат точно така, помисли си тя: бретонски гранит, станал човешка плът.

След гранитната войска автобусът продължи в посока Лориен. Излязоха на републиканско шосе, а след Кемперле завиха към Риек-сюр-Белон. Мариане отново разгъна картата. Белон бе разделен от Авен с вдадена в морето суша. Кердрук се намираше край бавно разширяващата се на това място река Авен, която се вливаше в Атлантика край Порт Манех заедно с Белон.

Мариане извади плочката от чантата си.

Моля те, помисли си тя, моля те, нека там да е поне наполовина толкова красиво.

Автобусът пъплеше по шосе с много завои. Наситено зелените корони на дърветата образуваха истински покрив. Стъблата бяха увити с бръшлян. Минаваха покрай ниви, разделени с черни пътища, тук-там се виждаха къщи от гранит с пъстри кепенци, а в дворовете отпред растяха розови и сини хортензии. Автобусът спря на стръмно спускаща се уличка, която се намираше сред вековна гора. В края на уличката Мариане видя фасада на голяма къща, вода и лодки.

— Ето го замъка на Бьолон! Още от 1864 г. това място е най-известният адрес за стриди в света! — обяви тържествено екскурзоводката.

Мариане слезе последна. Вдясно от нея върху естествена тераса под стари дървета бяха подредени дълги маси. От терасата се разкриваше зашеметяваща гледка към извивките на реката. По двата бряга растяха гори. А след последната извивка блестеше морето!

Наистина блестеше. По вълните сякаш танцуваха хиляди звездички. Каква красота!

Двама млади мъже с руса коса и гумени престилки посрещнаха гостите. След малко към тях се присъедини още един, който напомни на Мариане за младия Ален Делон — само дето носеше обици, кожени гривни и ботуши на мотоциклетист.

Той заби нещо като голяма отварачка за консерви в плоска стрида, завъртя китката си и стридата се раздели на две половини. Мъжът я вдигна към устата си, после се обърна към двамата домакини и рече:

— Добре.

Младите мъже започнаха да вадят от сиво сандъче още стриди, да ги чукат една в друга и да се вслушват в звука, който издаваха. Онези, които получаваха одобрение, се озоваваха в плетена кошница, застлана с влажни и блестящи водорасли, сочни като млад спанак.

Екскурзоводката обясняваше как се отглеждат стриди, но Мариане слушаше с половин ухо; гледката на реката с равномерно полюляващи се лодки и красивите меандри, които я извеждаха към морето, я замайваше. Откъслечно чу нещо за дребни ларви и подводни детски градини.

— Плитки или дълбоки? — проговори някой зад нея.

Оказа се мъжът, който приличаше на Ален Делон.

Без да спира да говори, той отвори една от гладките кръгли стриди, а после една от продълговатите с грапава черупка. Чу се пращене, сякаш се бе счупило сухо клонче.

Ален Делон подаде на Мариане стридата с кръгла и гладка черупка.

— Размер номер едно, мадам.

Ръката ѝ трепереше. Погледна черупката, после се обърна към младия мъж. Беше невероятно красив, но не изглеждаше убеден във физическото си съвършенство. Тъмносини очи, пълни с нежност и копнеж, и поглед, който говореше за много пропилени нощи.

Не смея.

Никога не беше опитвала стрида. Улови погледа на младия мъж и видя усмивка на чувствените му устни. Той ѝ кимна.

Хайде, давай, означаваше жестът.

Мариане повтори движението, което бе видяла от него. Поднесе черупката към устата си, отметна глава назад и сръбна.

Вкуси финия полъх на морска вода, вкуси орех, вкуси и нещо като мида, а в носа ѝ се събра концентрираният аромат на всичко, което си представяше, когато мислеше за морето. Пенести вълни, прибой, медузи, корали, танцуващи риби. Простор. Безкрайност.

— Море — произнесе с копнеж тя. Значи, морето можело да се яде?

— Да, морето. Тук се казва „А мор“ — потвърди той и се засмя гърлено.

Изстърга с ножчето остатъка от светлото месо на мидата и отново ѝ подаде черупката.

А мор. Морето. Всяка стрида беше като морето. Онова море, което всеки човек носи в сърцето си, помисли си младият мъж. Далечно и свободно, лудо или кротко, нежно синьо или черно. Стридата не е само деликатес. Тя е ключ към мечтата за морето, която всеки крие в себе си. Хората, които не смеят да се хвърлят в прегръдките му, които се страхуват от далечния хоризонт, от дълбочините, страстите и непредвидимостта му — тези хора не харесват стридите. Става им гадно. По същия начин им става гадно от любовта, от страстта, от живота и от смъртта — от всичко, което означава морето.

— Мерси — промълви Мариане.

Ръката ѝ докосна неговата, когато му върна черупката.

Можеше да си ми син, помисли си внезапно Мариане. Много исках да имам син като теб. Щяхме да ходим на опера и да танцуваме. Щях да те обичам и да те науча да обичаш.

Мариане си взе чиния със стриди и водна чаша, пълна догоре с мускадет, и се настани на една маса под вековен бук. Заливът под нея, морето в близката далечина, стридите, виното — докато ядеше и пиеше, Мариане се замисли за смъртта.

Наистина ли тя не е абсолютното решение, както твърдеше Клара? Наистина ли е другата страна на живота, почти същата, само дето има повече феи и демони?

Едно врабче кацна на масата и си клъвна малко от маслото ѝ.

8

Колкото повече наближаваха Понт-Авен, толкова по-силно ставаше желанието на Мариане автобусът да кара бавно. Страхуваше се, че още на следващата телефонна кабина ще слезе и ще умолява Лотар да дойде да я прибере.

Когато автобусът спря пред фабриката за бисквити, Мариане се отдалечи дискретно. Прекоси Понт-Авен, без да се поддаде на очарованието му; почти не забеляза живописното селище с многото галерии, кафенета и къщи, които изглеждаха от осемнайсети век. Миналото се бе разположило като основа под настоящето. Мариане тръгна по течението на реката, която се извиваше през селото, мина зад хотел „Мимоза“ и най-сетне стигна до гората, където се намираше селището на художниците.

Малка табела я уведоми, че ще стигне до Кердрук точно след 6,3 километра по обозначената пътека GR34. Оставаха ѝ още шест хиляди метра. Навярно около дванайсет хиляди крачки. Още съвсем малко.

В Целе Мариане обичаше да ходи пеша. Чувстваше се като птица, която непрекъснато излита, за да клъвне по нещичко от тук или там. Лотар никога не ѝ даваше колата. „Нямаш практически опит — обясняваше лаконично. — И никога не намираш място за паркиране.“ Лотар не ходеше на покупки. Сега сигурно обърква рафтовете в магазина, помисли си изведнъж Мариане: пълководец, изгубен между консервени кутии, тампони и кутийки с чай.

Инстинктивно вдигна ръка към устата. Какви дръзки мисли!

Миришеше на тръстика и стоплена от слънцето горска почва. Мариане усети и миризма на гъби. Дали ще успее да стигне до морето преди залез-слънце? Тогава ще влезе във вълните заедно със слънцето и ще заспи.

Освен бръмченето на насекомите, речитатива на един скорец, пращенето на сухите клони и шумоленето на листата не се чуваше нищо. Нищо. Стъпките ѝ бяха единственият човешки шум по виещия се покрай Авен горски път, който постепенно се стесняваше. Като непрекъснато удължаващ се коридор към неизвестна стая.

Навсякъде цъфтеше червен напръстник. Дигиталис. Лекарство, което можеше да спре сърцето.

Дали пък просто да не сдъвча малко, запита се Мариане. После обаче се замисли за децата. Не искаше някое дете да намери мъртвец в храстите.

Вървеше под високи стари дървета, които почти не пропускаха слънчевата светлина до пътеката. Изкачи малко възвишение и излезе на тясно шосе. Мина по каменен мост, опънат над пресъхнал речен ръкав. В средата се издигаше странна къща без прозорци. Moulin à marée.[7]

Заваля, въпреки че грееше слънце. От водните капки въздухът заискри.

Мариане си представи, че златните отблясъци са воали, разделящи тукашния от оттатъшния свят. Застанала в средата на моста, тя вдигна ръка и я промуши през най-близкия воал. Дъждът беше мек и топъл. Тя си представи как феи и великани минават покрай нея и се смеят на земното същество, посмяло да протегне ръка към света на мъртвите.

Досега не знаеше, че светът може да бъде толкова омагьосващ и толкова див. Без високи сгради. Без нови блокове. Без магистрали. Само птици, които градяха гнездата си в палмите, глицинии, божури, мимози, обрасли скали. Небе, камък и друг свят отвъд златния дъжд.

Такава природа би трябвало да оформя хората, помисли си Мариане. Обратното не е правилно. Тя ще ги направи горди и упорити, страстни и въпреки това плахи. Ще ги оформи като камъни и стъбла.

Мариане вървеше и свободната от хора природа не уморяваше крайниците ѝ. Струваше ѝ се, че от дълбините на гората долита шепот. Мислеше за Клара и че тази страна разказва историята си само на онзи, който е готов да я чуе. Вслушваше се, ала не бе в състояние да разбере какво ѝ казват вятърът и тревата, дърветата и гранитът.

Точно когато излезе от гората, дъждът спря. Шосе „Сенитер“ 34 свърши с малък паркинг, настлан със светложълт чакъл, и мръсен контейнер за бутилки.

Мариане се огледа. Улица без линия по средата, златножълти ниви. Селото се намираше отляво.

Чувстваше се замаяна от толкова много чист въздух. И от ходенето, разбира се. Надигналият се лек бриз миришеше като пред буря, беше магнетизиран и прашен. Коляното на Мариане пулсираше. Минаваше покрай хортензии във всякакви цветове, но ги пренебрегваше. Не забелязваше и бретонските къщи „шомиер“, сгради от пясъчник — с пъстрите им кепенци, нито градините с цъфтящи смокинови дървета, ухаещи зокуми и люляна от вятъра морска трева.

Виждаше единствено тясната селска улица.

В края на едно малко възвишение мина отляво на триетажна бяла къща — и най-сетне пристигна.

В тихата юнска неделя Мариане слезе на пристанището на Кердрук.

9

Пристанището представляваше четириъгълен кей със защитна стена, която навлизаше в река Авен, и още една, която вървеше по брега на реката нагоре срещу течението. Там бяха хвърлили котва десетки рибарски лодки, наредени плътно една до друга като цветни лъжици в поставка за прибори. По склоновете край реката се гушеха отделни къщици „шомиер“ с покриви от плочи, изглеждаха като бели цветя сред наситената зеленина на боровете и поляните с морска трева. Дузина спортни корабчета, вързани с котвени въжета между червени буйове, се полюляваха като бели лунни камъни по устието на Авен и сякаш танцуваха в ритъма на соления прилив, който проникваше в сладката вода на реката.

Там, където се срещаха вода и небе, синьо и златно, меки гори и остри скали, започваше морето. Ресторантът в подножието на триетажната бяла къща носеше името „Ар Мор“, имаше дървена тераса с червено-бели сенници и синя дървена портичка. Хотелчето до него, наречено „Оберж д’Ар Мор“, представляваше романтична, обрулена от ветровете гранитна постройка, а входът към него бе почти затворен от цъфтящи храсти и хортензии.

От другата страна на Авен, на левия бряг, се виждаше още едно мъничко пристанище с кей, тумбести рибарски лодки и заведение със зелени сенници. Никъде не се виждаха хора.

Чуваха се само жвакащи звуци от целувките между реката и прилива, примесени с неравномерното прозвънване на стоманените въжета, които държаха корабите в пристанището. И тих плач на жена.

Жената беше Мариане. Тя плачеше, без да отдели поглед от онова, което виждаше. Кердрук беше непоносимо красиво място. Всички места, които бе видяла през изминалите шейсет години, изведнъж станаха грозни.

Чувството, че си е дошла вкъщи, се вплътняваше. Усещаше миризма на сол и свежа вода, въздухът беше бистър като стъкло, върху реката се бе разпрострял килим от златно-синя коприна. А как ухаеше!

Под яркото сияние на тази красота миналите ужаси напълно губеха значението си. Всяка приета обида, всяко неизказано възражение, всеки отблъскващ жест. Мариане тъгуваше и дълбоката тъга я накара да се разкае за страхливостта си.

Оранжево-бял котарак скочи от близкото дърво и седна зад Мариане. Понеже тя не спираше да хълца и раменете ѝ се тресяха, котаракът се надигна, заобиколи я, седна пред нея и я зяпна.

— Какво има? — изхълца Мариане и изтри сълзите от лицето си.

Котаракът направи три крачки към нея и завря глава в шепата ѝ. Потърка меката си козина в дланта ѝ и замърка дълбоко и дрезгаво. Мариане го почеса под брадичката.

Сенките на дърветата и къщите се удължаваха. Коприната на водата сякаш пламна. Кердрук потъмня.

Мариане провери колко пари ѝ бяха останали. Навярно щяха да ѝ стигнат за такси до морето или за оскъдна вечеря и нещо за пиене; но нямаше достатъчно, за да си наеме стая. Най-много да ѝ дадат дюшек и Библия или дървена възглавница.

Мариане издиша тежко. Денят беше дълъг.

Гръмотевицата дойде напълно неочаквано. Котаракът се стресна, освободи се от ръцете ѝ и побягна. Първите едри дъждовни капки заплющяха по асфалта.

Стоманените въжета задрънчаха по-силно, водата стана сива и неспокойна. По вълните забарабани дъжд. Корабите на кея се притиснаха едни към други като мръзнещи овце. Врата на каюта завибрира под напора на вятъра.

Мариане изтича до къщурката на пристанищния пазач и се опита да отвори вратата. Оказа се заключено. Изтича до входа на ресторанта — заключено. Почука няколко пъти. Дъждът вече идваше и отдолу; капките падаха върху асфалта с такава сила, че отскачаха. По тила и по ръцете на Мариане се стичаше вода; обувките ѝ бързо се намокриха. Тя вдигна палтото си върху главата и се затича обратно към кея.

Котаракът се носеше в галоп към защитната стена. Изглеждаше, сякаш се готви да се хвърли в реката, и Мариане хукна да го догони.

— Недей! — извика ужасено тя.

Той обаче направи огромен скок и се приземи в последната лодка, вързана на кея. Незнайно как Мариане успя да се прехвърли на борда през люлеещия се парапет, подхлъзна се по мократа палуба, успя да се залови за вратата, промуши се в каютата, спусна се по стълбичката и здраво затвори вратата зад гърба си.

Отвътре дъждът се чуваше, сякаш се сипеха зърна жито, а изпод лодката се носеше странен шепот.

Котаракът седеше в койката. Мариане свали всички мокри дрехи. Дори бельото ѝ беше мокро и тя побърза да го изпере в мъничката мивка на кабината, която служеше за тоалетна и душкабина. После спусна завесата, уви се в едно одеяло и седна до котарака. Вдигна колене към гърдите си, за да се стопли. Котаракът се намести в скута ѝ и замърка успокояващо.

Люлеенето на лодката, тихото чукане на дъжда и тъмнината в каютата я приспаха.

Само малко ще си почина, помисли си Мариане. Съвсем малко.

Сънува редиците камъни край Карнак. Всеки камък носеше учуденото лице на Лотар. Само Мариане можеше да го освободи с целувка и тя дълго търси най-красивия от всички камъни с лика на Лотар. Не го намери и реши, че е по-добре да възседне стрида и да отлети. Стридата беше топла и се люлееше върху вълните. Морето под нея беше зелено, във водата бродеха светлинки.

Светлината събуди Мариане. Нужно ѝ беше малко време, докато осъзнае къде се намира. Яркият лъч, който влизаше през прозорчето на каютата, ѝ показа, че е спала по-дълго, отколкото възнамеряваше.

Уви голото си тяло в одеялото, отвори предпазливо вратата на каютата — и се събуди в съня си.

Намираше се на малка бяла лодка, беше сама, около нея нямаше нищо освен море.

10

Стресна я вик.

На двайсетина метра от лодката от вълните бе изникнал мъж с бяла коса, мустаци и големи черни очи.

Мариане безпомощно размаха ръце и с писък падна през борда.

Потъна във водата като камък. Когато първата глътка морска вода нахлу в гърлото ѝ, тя отвори широко очи.

Не! Не!

Зарита с крака, одеялото се плъзна по тялото ѝ и отплува нанякъде. С последни сили Мариане се подаде на повърхността и пое дълбоко спасителния въздух.

— Помощ! — извика слабо тя.

Солена вълна задави вика ѝ.

— Мадам! — отзова се веднага мъжът.

Обзета от паника, Мариане го ритна и улучи едно чувствително място. Той изкрещя и потъна.

— Извинете! — изплака задъхано Мариане.

В следващия миг успя да се залови за въжената стълбичка. Мъжът изплува до нея. Огромните слънчеви очила паднаха от лицето му.

Мариане изкачи стълбичката, погледна се и изохка засрамено. Покри голотата си с две ръце, изтича в каютата и се заключи.

Симон не можеше да повярва на очите си. Жена на лодката му. Гола.

— Ехо? — извика бретонецът. — Там ли сте още? Ще броя до десет и влизам. Ако съм ви поставил в неприятна ситуация, да знаете, че… Вижте, скоро ще навърша седемдесет и не виждам нищо без очила, значи, няма от какво да се страхувате.

Симон реши, че все още е пиян. Копнееше за силно кафе с ракия. Нямаше по-добро средство срещу махмурлука от това да продължиш на сутринта с напитката, с която си приключил през нощта.

После ще отиде да види пиратската невеста. Очите ѝ направо можеха да убият мъжа. Ясни и светли очи като свежата зеленина на ябълковите дървета през пролетта. Не беше от най-младите, но си беше момиче. Колко се уплаши от голотата си!

Опитният рибар не плуваше срещу силата на морето, а ѝ позволяваше да го носи. Водата беше студена — 14–15 градуса, но Симон се наслаждаваше на хладината, оставяше я да проникне навсякъде в тялото му.

Вече се чувстваше много по-добре.

Решително се изкатери по стълбичката, облече панталона и избелялата от пране синя риза, закопча я върху силно почернелите си гърди и с опитни движения вдигна котвата.

Мариане го наблюдаваше през прозорчето. Не бе разбрала нито думичка от онова, което ѝ извика белокосият от вълните. Езикът му изобилстваше от звука „х“; никога не беше чувала такова произношение.

Мариане чу как моторът на лодката забръмча, усети леко друсане. Какво щеше да направи непознатият? Дали не се готвеше да я хвърли в морето?

Приглади косата си с треперещи ръце, взе ръчната си чанта в едната и нож за хляб в другата и отвори вратата на каютата.

— Бонжур, мосю — поздрави Мариане с цялото достойнство, което успя да събере в момента.

Симон не ѝ обърна внимание, защото тъкмо излизаше от ямата, където кръстосваха танкерите. Щом стигна до любимото си място, откъдето можеше да наблюдава островите Гленан, той изключи мотора и измери непознатата с внимателен поглед. Бутафорното ножче го развесели. Отвори термоса, наля кафе с калвадос в една чаша и ѝ я подаде.

— Мерси — отвърна Мариане и смело отпи голяма глътка.

Не бе очаквала в кафето да има алкохол и се закашля.

— Petra zo ganeoc’h? — подхвана Симон на неразбираемия бретонски (Какво ви липсва?).

— Аз съм германка — обясни задавено Мариане и хлъцна. — Аз… Мариане. Казвам се Мариане.

— Аз съм бретонец. Казвам се Симон — отговори той и ѝ стисна ръка. После отново включи мотора.

Е, изяснихме се, въздъхна облекчено Симон. Той беше бретонец, тя германка, и точка… това е всичко.

Мариане се взираше във вълнуващото се море. Вълните се плискаха в лодката, черни и тюркоазени, светлосиви и кралскосини. Клара беше права: като присвиеш очи, всичко добива един и същи цвят; небето, което се слива с водата на хоризонта, и сушата, към която се приближаваха с голяма бързина.

Там долу, помисли си тя. Нали там исках да отида. Защо не го направих? Нима не съм достатъчно страхлива? Или не съм достатъчно смела?

Собствената ѝ личност я объркваше.

Погледна към Симон и върху лицето ѝ се отразиха страх и съмнения.

Рибарят се запита от какво се страхува непознатата жена. През цялото време беше бдителна, сякаш очакваше удар. Същевременно погледът ѝ пиеше простора, който я заобикаляше. Пиеше с очи като умираща от жажда. Няма нищо, момиче. Не се страхувай от мен.

Симон харесваше хората, които обичат морето.

И той го обичаше. Често беше прекарвал седмици в морето — защото ловците на тюлени и змиорки от Конкарно стигаха чак до Исландско море и до Нюфаундленд. Не им беше лесно да издържат — само вода и небе, десетки дни.

Симон се замисли за Колет. Тя беше едно от малкото неща, които му харесваха на сушата. Бе откраднал цветя, за да ги подари на галеристката от Понт-Авен, и щеше да ѝ ги поднесе след час в Ар Мор. Първо обаче трябваше да свали на сушата тази морска фея — кой знае, може би тя беше изгубена душа на път към Авалон и случайно бе попаднала на неговата „Гуен II“.

Жени. Дяволски трудни същества. Жените бяха като морето. Непредвидими.

Спомни си какво бе казал баща му, когато младият Симон започна да се оплаква от суровото, диво, непредвидимо море. „Научи се да го обичаш, сине. Научи, се да обичаш, каквото правиш, все едно какво, тогава няма да имаш проблеми. Ще страдаш, но ще чувстваш, щом чувстваш, значи живееш. Човек се нуждае от трудности, за да живее. Без тях си мъртъв.“

Проблемът в рокля пред него се взираше в морето. Симон откри в погледа на Мариане пламенен, болезнен копнеж по далечното.

Махна ѝ да отиде при него. Тя се приближи колебливо, той ѝ посочи да застане зад руля и започна да я учи да управлява лодката. Скоро оставиха зад себе си устието на Авен и влязоха в пристанището на Кердрук.

11

Пол пътуваше към Кердрук. Все още беше убеден, че е най-добре да изтрезнее на пристанището, да прогони нощта от тялото си с помощта на вятъра и слънцето. Тази сутрин Симон му бе оставил върху старата кухненска маса кафе, мляко и студени козуначета, бутилка „Пер Маглоар“. Една от кокошките му скочи на масата и снесе яйце. Въпреки това. След краткия сън на дивана в кухнята на Симон Пол се чувстваше като влачен по гръб през жив плет. Навярно би могъл да убеди Симон да му помогне в магазина. Откакто не излизаше професионално в морето, Симон бе превърнал рибарската си къща в Кербуан в минисупермаркет и живееше в кухнята заедно с кокошките.

Симон продаваше на доверчивите туристи всичко. Например мед от ледени пчели, вид, устойчив на студовете, виреещ само в Пиренеите. Твърдеше, че пчелите събирали нектар само от цветята по поляните около ледниците. Страхотно! Туристите, естествено, не подозираха, че им продават ароматния мед от елда, произвеждан в Ар Гоат[8]. Или пък идеята на Симон за семената „Менхир“. Хартиено пликче със зрънца грапит, събрани от ремонта на външната стена, с рисунка на мегалитните полета край Карнак.

— През първите векове семената „Менхир“ се размиват много бавно — обясняваше Симон на зяпналите посетители и добавяше, че процесът може да се ускори, ако използват тор от древната келтска земя на Бретан.

И продаваше заедно с пликчетата торбички с пръст от градината си.

Най-хубавото в минисупермаркета на Симон беше, че през лятото там ходеха много жени и всички се възхищаваха на стоката му. Носеха къси роклички и се надяваха да уловят на въдицата си един истински бретонски рибар, за да преживеят няколко романтични минути със сол по кожата. Симон не обичаше да разговаря с туристките, сред които имаше доста нагли парижанки, не обичаше и солените игрички. Според Пол обаче най-доброто средство мъжът да се излекува от една жена бе да спи с друга жена. Или поне да събере десетина жени на едно място и да им се наслаждава.

Пол паркира до стария изгърбен ситроен на Симон, обърнал муцуната си към терасата на Ар Мор — странно, защото Симон винаги паркираше с лице към реката. Навярно се боеше по недоглеждане да не падне в мръсната вода зад кея. Когато Пол, бившият войник от Чуждестранния легион, слезе, Лорин се обърна към него сияеща.

— Бонжур, мосю Пол — извика младичката келнерка от Ар Мор и отново се загледа към реката.

Пол застана до нея.

— Какво става там?

И той погледна към устието на Авен, но видя единствено „Гуен II“, която се приближаваше към кея.

— Вижте! — извика Лорин и заподскача възбудено.

На Пол направо му се зави свят.

— Вижте ги! — повтори Лорин. — Ехо!

— Жена? — пошепна смаяно Пол.

Как Симон бе успял да намери жена в седем и половина сутринта и да я изведе на разходка с лодката? Предател! Нали снощи се заклеха, че жените вече няма да играят роля в живота им? Или поне не значителна роля.

Симон отново застана на руля, за да измине последните метри. Беше му приятно да вдъхва аромата на женската коса, напоена с морска вода. Би трябвало да измисля морски шампоан и да го продавам, рече си той. Още днес ще го обсъди с Пол. Сигурно няма да е трудно да добавят малко море в тубичка с шампоан.

После обаче забеляза Лорин и се намуси. А зад нея стоеше Пол с физиономия като кисела краставица.

Докато Симон маневрираше, Мариане пристъпи към релинга.

Кедрук. Гледката проникна право в сърцето ѝ. Сякаш се завръщаше у дома след дълго плаване.

Глупости, глупости! Престани да мислиш глупости!

— Добро утро, мосю Симон! — извика Лорин.

Според Симон Лорин трябваше да стане модел. Веднъж ѝ предложи, обясни ѝ как ще отиде в Париж и в Милано и ще забогатее. Тя го погледна с искрено учудване.

— Да забогатея? Защо?

Говореше напълно сериозно. Двайсет и три годишна, тя притежаваше тяло на жена и сърце на дете, твърде обикновено, за да лъже, и твърде наивно, за да изпитва недоверие.

Симон непохватно помогна на Мариане да слезе от лодката.

— Никога вече няма да пия — съобщи той на Пол още преди да стъпи на кея и да увие въжето около близкия камък.

— И аз — излъга Пол и огледа Мариане с любопитство и чаровна усмивка.

— Това е Мариане, Пол. Германка.

— О, германка, значи? — промълви Пол, улови ръката на Мариане и я вдигна към устните си. — Цвай руладен, бите!

Изумена, тя издърпа ръката си.

Симон го смушка в ребрата.

— Остави това. Тя е плаха.

Пол мина на бретонски.

— Мислех, че сме изяснили въпроса с жените. А ти се оказа хитра лисица. За малко те оставих сам и ето какво…

— Млъкни. Хвърлих се да поплувам и тя излезе гола от каютата ми!

— Гола?

— И котката беше с нея.

— А после какво? Направихте ли го?

— За малко да ме удави!

— Котката ли?

— Наложи се да я спасявам. Падна във водата, разбираш ли?

— Нищо не разбирам.

— Тогава по-добре не питай.

— Закусил ли си? — попита Пол.

— Ще поиграем табла и ще пием кафе — отговори Симон. — Който загуби, ще стои на касата в магазина.

През това време Мариане стоеше отстрани и се чувстваше изгубена. С две ръце притискаше чантата до гърдите си. Как да се защити? Грамадният плешивец и неразговорливият белокос мъж, когото бе срещнала в морето, говореха за нея, тя го усещаше и се мъчеше да се усмихва безгрижно. Котката се триеше в краката ѝ и присъствието ѝ я успокояваше. Покашля се нерешително.

— Извинете, аз…

Главата ѝ беше празна. Само далечен шум. Нито една дума.

Лорин застана пред нея и я поздрави с три целувки по бузите.

— Бонжур, мадам, аз съм Лорин — представи се с усмивка младата келнерка.

— Мариане Ланц — отговори смутено Мариане.

Чувстваше се като мокра котка и сигурно миришеше ужасно.

— Мариан? Какво хубаво име! Радвам се, че сте тук! Добре ли пътувахте?

Мариане не разбра нито дума. Тогава Лорин взе ръката ѝ и я поведе към терасата, където Симон и Пол вече нареждаха възглавници върху дървените столове. Вършеха работата си с опитната бавност на стари мъже.

— Kenavo! — извика Симон след Мариане. Бретонската им дума за „чао, до после“.

Лорин беше много развълнувана. Вълнението я караше да шепне.

— Ще ви отведа при готвача. Името му е Жанреми. Само как ще се зарадва! Спешно се нуждае от помощта ни! Жанреми! Жанреми!

Докато Лорин я водеше към кухнята на Ар Мор, Мариане се опитваше да разбере какво става.

— Аз… извинете, но…

Никой не я слушаше, никой.

Едва когато мъжът я погледна, бутна назад червената си кърпа и ѝ се усмихна, смущението ѝ се превърна в облекчение. Това беше той!

— Вие какъв сте? Някой от онези, черните дяволи, нали? Или още се обучавате? — бе попитала преди две лета мадам Еколие, когато Жанреми скочи от мотоциклета си и предложи да сготви нещо. Черни джинси, червена риза, високи боти с връзки и дебели подметки. Носеше обици, а на тила под черните къдрици имаше татуировка. Бе скътал любимите си ножове в специална чанта, която висеше като револвер на колана му. Всяка от кожените гривни символизираше една от кухните, където беше работил през последните тринайсет години след шестнайсетия си рожден ден.

Мадам Еколие разкритикува пиратския му костюм.

— Бих предпочела да изглеждате като Луи дьо Фюнес, не като Ален Делон. Ще ви кажа само едно: гответе и не поглеждайте към гостенките на заведението. И не посягайте към персонала. Употребявайте алкохол само за приготвяне на ястия. Добър бульон, Периг. Да кипи.

Мариане го намери прекрасен.

— Бонжур — произнесе тя едва чуто.

— Бонжур, мадам — отвърна Жанреми Периг, мъжът, който ѝ поднесе първата стрида в живота ѝ. Заобиколи металния кухненски блок и ѝ кимна. — Радвам се да ви видя отново. Надявам се, че харесахте стридите?

— Това е новата готвачка — обясни с възбуден шепот Лорин. — Мариан Ланс!

— Сигурна ли си?

— О, да — отвърна Лорин. — Мосю Симон я намерил насред морето.

Жанреми улови погледа на Мариане. Насред морето?

Спомни си как му бе подействала вчера във фермата за стриди. Изгубена, но пълна с воля да намери нещо определено. И днес гледаше като изгубена, но се опитваше да го прикрие зад крехка усмивка.

Жанреми се обърна към Лорин. Маценцето ми, помисли си той, какво правиш с мен! Винаги му беше трудно да не я гледа.

Мариане се чувстваше ужасно неловко. Напразно чакаше някой да ѝ обясни защо са я довели тук. Скритом наблюдаваше Лорин и Жанреми — двамата се гледаха и явно всеки чакаше другият да каже нещо.

Накрая Лорин се обърна и излезе.

Жанреми остана загледан след нея. После гневно удари с юмрук по масата. Явно се гневеше на себе си.

Мариане подскочи. От ръката на готвача потече кръв. Мариане захвърли чантата си. В кухнята на хосписа шкафчето с материали за първа помощ висеше на много скрито място, зад вратата, и никой не го виждаше, защото вратата беше постоянно отворена. И тук беше така. Тя извади марля и бинт, намери и пластир. Внимателно взе ръката на Жанреми в своите и прегледа раната. Дълбок гладък прорез по целия палец. Жанреми бе затворил очи. Мариане вдигна червената кърпа, която се бе свлякла на челото му. Положи лявата си ръка върху ранения пръст на Жанреми и усети болката му. Неговата болка премина в нея.

— Не е страшно — пошепна тя.

Жанреми се отпусна и задиша дълбоко. Мариане го превърза сръчно. После нежно го помилва по главата, както би направила с малко момче. Въпреки че това момче я надвишаваше с цяла глава.

— Много ви благодаря, мадам — пошепна готвачът.

Мариане обърна най-голямата тенджера и му даде знак да седне; обърна още една, по-малка, и приседна насреща му. Ръката ѝ трепереше. Три пъти се опита да заговори.

— Вижте, не знам защо съм тук — изрече най-сетне тя и се облегна на хладната, покрита с плочки стена. — Казвам се Мариане Ланц. Аз съм германка — Замисли се. Не ѝ хрумваше нито една подходяща френска дума. — Ами тогава… Чао. Au revoir — и тя стана.

В този момент капакът на тенджерата с бульона за рибата изхвърча, течността преля и засъска върху газовите пламъци.

— Зеленчуков бульон? — Мариане взе един черпак, гребна малко бульон и го опита. — Това е… Не искам да ви обидя, но… — Посочи към кутийката с морска сол и промърмори: — Пфу!

— Пфу! Да. Лорин. Пфу… — промърмори Жанреми.

Виеше му се свят.

— Лорин е пфу?

Мъжът поклати глава и притисна ръка върху сърцето си.

— Аха. Прекалили сте със солта заради Лорин…

Влюбен готвач. Най-сигурният начин да унищожиш една кухня.

Мариане се огледа. В хладилника намери, каквото търсеше: сурови картофи. Сръчно обели десетина, наряза ги на едри парчета и ги сложи в бульона.

Жанреми я гледаше и чакаше.

След пет минути Мариане гребна малко бульон и му даде да опита. Той вкуси и я погледна изненадано.

— Нишестето в картофите отнема солта — обясни смутено тя. — След двайсет минути ще ги извадим и ако бульонът все още е много солен, ще сложим пет сварени яйца. Тогава вече няма да е пфу. Пфу ще се махне, аз също.

— Мадам Ланс, добре се справихте.

В ума му започна да се оформя идея.

— Какво става тук?

Жената в черно притежаваше гръмовит глас и стоеше гордо изправена. Мариане веднага разбра, че тя командва тук.

Права като статуя, лицето ѝ обрулено от ветровете на изминалите 65 години.

— Бонжур, мадам — побърза да каже Мариане.

За малко да направи реверанс.

Женевиев Еколие мина покрай нея и впи поглед в Жанреми. В момента той приличаше на обречена на смърт сърна.

— Жанреми! — Гласът ѝ отекна като изстрел. Готвачът раздвижи ръце и от черпака капна малко бульон. — Какво пак си направил със зеленчуковия бульон, дяволите да те вземат! Проклет бретонски смотаняк!

Заповяда му да ѝ сипе в купичка малко от отварата, Моркови, праз, кромид, целина, подправки, вода и мускадет. Миналата седмица гостите отново се бяха оплакали и въпреки че не приемаше парижаните на сериозно, Женевиев не можеше да понесе, когато те бяха прави. След като разчистиха, тя опита рибата тон по конкарноазки — и побесня: сосът беше толкова солен, че направо би свалил ябълките от дърветата.

Специалният „корт-бульон“ беше душата на бретонската кухня. В бульона разцъфваха императорски гранати, а речните раци се давеха от удоволствие; в него задушаваха патици без кожата и всякакви зеленчуци. С всяко ново готвене отварата ставаше по-силна; използваха я в продължение на три дни. Тя беше основа за сосове, а ракиена чашка с прецеден „корт-бульон“ превръщаше средно добрата рибена чорба в празнично ядене.

Стига тази основа да не беше пресолена — а през последните седмици Периг редовно я пресоляваше. Осем литра пресолен бульон — ако го хвърлят в морето, ще изтровят рибата! Женевиев опита отварата.

— Мили боже! Благодаря на всички добри феи! Този път се е овладял.

Жанреми едва успя да хване купичката, която мадам Еколие метна към него като диск. После обясни, че мадам Ланс ги е предпазила от вероятността днес да сервират само пържоли с пържени картофи.

— Вие ли сте готвачката, която пожела да ми се представи? — обърна се Женевиев към Мариане с доста любезен тон. „Моля те, дано да е тя, моля те!“, помисли си гневно тя.

Жанреми забеляза, че Мариане не разбира нищо, и отговори вместо нея:

— Не е тя.

— Не е ли? А каква е тогава?

Жанреми се усмихна на Мариане. Нещо в лицето ѝ молеше да я пуснат да си отиде. Нещо друго обаче, което тя май не съзнаваше, искаше да остане.

— Излязла е от морето.

Мадам Женевиев Еколие впи поглед в Мариане. По ръцете ѝ личеше, че е свикнала да работи. Не изглеждаше кокетка, явно не обичаше да се гизди. Не отместваше поглед, когато я гледаха, както правеха повечето хора — а Женевиев Еколие не можеше да понася това.

Вътре в себе си Мариане се извиваше под чуждите погледи и си пожелаваше да стане невидима.

— Ясно — отсече спокойно мадам Еколие. — Ти си се наранил, Жанреми, значи имаш нужда от помощ. Все едно дали идва от морето, от небето или дявол знае откъде. Дай ѝ да подпише сезонен договор. Лорин да я настани в стаята с мидите. Да видим какво ще излезе — заключи Женевиев, хвърли кратък поглед към Мариане и кимна. — Добре дошла.

— Довиждане — отговори учтиво Мариане.

— И да я научиш да говори френски! — излая мадам Еколие в посока към Жанреми.

Развеселен, Жанреми се обърна към Мариане.

— Гладна ли сте?

12

Според мен съществуват три категории жени — каза Пол, дръпна един дълъг косъм от веждата си, почука по дървената маса с ракиената чаша и я изпи на един дъх. После остави празната чаша до другите върху таблата, поставена между него и Симон.

— И друг път съм чувал тези думи. — Симон изкриви лице.

Ябълковата ракия — бретонците я наричаха ламбиг — опари устата му.

— Може да съм само един глупав рибар, но това не е причина постоянно да ми четеш лекции.

Застанала на прага към ресторанта, Лорин вдигна въпросително четири пръста и Симон кимна кратко.

— Добре де — отвърна Пол. — Изслушай ме. Първата категория са фаталните жени. Те ни вълнуват, но не правят разлика между теб и мен или който и да е друг. Те са опасни. Не бива да се влюбваш в тях, защото ще ти разбият сърцето. Ясно ли е?

— Хм… Впрочем аз ей сега ще спечеля.

— Втората категория са добрите. Може да се ожениш за някоя от тях и ще скучаеш, но никога няма да се изложиш на опасност. Такава жена ще обича само теб и никога няма да погледне друг. По някое време обаче ще започне да тъгува и ще приключи с живота, защото е гледала само теб, а ти си престанал да я виждаш.

— Аха. А към коя категория принадлежи жената от морето? Мариан?

Лорин им донесе четири чашки ракия.

— Почакай. Третата категория са жените, за които живееш — обясни тихо Пол. — Те са най-важните. Каквото и да направиш за тях, то има смисъл. Ти обичаш тази жена, тя е съдържанието на живота ти. Събуждаш се, за да я обичаш, лягаш си, за да я обичаш, живееш и умираш, за да я обичаш. Забравяш къде си искал да отидеш, какво си обещал и че си женен.

Казвайки това, Пол мислеше за Розен, която обичаше толкова силно, че животът му добиваше смисъл. Помисли и за мъжа, който му я отне. Хлапак. Седемнайсет години по-млад от него. Седемнайсет години!

— Ти вече не си женен за Розен — отгатна мислите му Симон.

— Не съм си избрал тази съдба.

Точно така. Розен я избра. Няколко седмици след като стана баба на близнаци, тя захвърли всичко и офейка с някакъв недорасъл.

Симон мислеше за морето. Той си бе избрал тази съдба и морето винаги го посрещаше с добре дошъл. Сгушваше се във вълните като в топло женско тяло. Потапяше се във водата като в утробата на любимата.

— Днес май напредвате бързо, а?

Дълбок, дрезгав, някак опушен глас. Аромат на цигари и „Шанел № 5“. Тракане на високи токчета. Крака в истински копринени чорапи, изискан черен костюм, жълти ръкавици и черна шапка.

Колет Рохан.

Колет подаде бузата си за трите задължителни целувки и целуна въздуха около Симон, докато той затвори очи и опря буза в нейната. Поздравът свърши бързо, твърде бързо според него. Пол стана, притисна красивата галеристка до гърдите си и я целуна звучно. После седна, хвърли заровете и бутна празните ракиени чаши по-далеч от дъската за табла.

Симон мълчеше и гледаше Колет. Устата му пресъхна, морето зашумя в ушите му.

— Мадам? — попита Лорин и духна бретона си.

— Както винаги, малката ми — отвърна галеристката, настани се между Пол и Симон, грациозно кръстоса крака и изчака Лорин да ѝ донесе чаша вода от чешмата и коктейл „Белини“[9].

— Какъв ден е днес, Лорин? — попита Пол.

— Понеделник, мосю Пол. В понеделник вие идвате сутрин и вечер, през другите дни идвате само по обяд, затова знам, че днес е понеделник.

— Днес мадам Колет има рожден ден — обяви Пол.

— О! — възкликна Лорин.

Колет отпи глътка „Белини“ и помоли Симон да ѝ даде огънче. Пушеше само докато пиеше, винаги беше правила така, на шестнайсет, на трийсет и шест и сега, на шейсет и шест.

Шейсет и шест години. Колет въздъхна.

Симон се покашля и тържествено извади нещо от старата си моряшка чанта. Бутна към Колет несръчно опакована кутия.

— За мен? Симон, дивако мой! Подарък?

Възбудено разкъса хартията.

— О! — изохка внезапно.

Нещо я бе уболо. Пол избухна в смях.

— Магарешки трън — установи Колет и смукна дълбоко от цигарата.

— Напомня ми за теб — заекна Симон.

— Дивако мой, ти не преставаш да ме изненадваш! Само преди две седмици ми поднесе оригинален пепелник с формата на… как го каза?

— Половин рак пустинник.

— Преди седмица получих синьо водно конче…

— Помислих, че жена като теб може да си направи нещо от него, например брошка.

— А днес тези затрогващи магарешки тръни!

— Топчести магарешки тръни.

— Мъже са ми подарявали букети цветя, в сравнение с които венците на погребението на принцеса Даяна изглеждаха като кошнички с иглика. Получавала съм диамантени брошки, а един дори ме удостои с честта да ми предложи мансардно жилище в Сен Жермен. Аз, разбира се, казах не, такава глупачка бях тогава. Гордостта е голяма досада. Знай, Симон, никой мъж не ми е правил такива подаръци като теб!

— Правя го с удоволствие — отвърна той. — Сърдечни благопожелания за рождения ден!

Като чу Пол да се смее, Симон осъзна, че нещо не е наред с радостта на Колет. Нищо, че жълтата ваза, в която бе сложил магарешките тръни, подхождаше чудесно на жълтите ръкавици. Той бе обърнал специално внимание на цвета — Колет обичаше жълто, по-точно характерния бретонски жълт цвят.

— Дивако мой, това е… не намирам думи.

Колет свали очилата си. През нощта бе плакала над любовни писма от мъже, които не си спомняше. Приятелите ѝ можеха спокойно да видят следите от плач по лицето ѝ. Защото всички сълзи, изплакани от една жена през живота ѝ на жена — от страст, копнеж, щастие, вълнение, гняв, любов и болка, — защото всички фиорди в буйните води се смекчават под погледа на приятели.

— Знаеш ли, магарешките тръни са редки… — заекна Симон. — Като теб, Колет. Не ги намираш просто така.

Колет взе лицето му между двете си ръце. Огледа дълбоките бръчки около очите, в които можеше да скрие цели центове. Целуна го нежно в ъгълчето на устата, усети наболата му брада. Симон миришеше на слънце и море.

— Знаете ли — прекъсна ги Пол, — румънката пристигна.

— Каква румънка, мон шер? — попита меко Колет.

— Новата готвачка. Тази сутрин Симон я измъкна от морето, но всъщност идва от Германия.

— Аха. Съгласна съм — промърмори объркано Колет.

— Ето ги и Сидони и Мари-Клод! — възкликна Симон.

— Крайно време беше. Искам най-сетне да се напия на шейсет и шестия си рожден ден — въздъхна Колет.

Шейсет и шест години. Колко бързо остарява човек. Сидони беше най-старата ѝ приятелка, от… откога всъщност?

Познаваха се, откакто Колет се бе върнала за един 14 юли от Париж, където следваше, и бе срещнала Сидони с група млади хора от Кердрук, Неве, Порт Манех и околните селца. Колет бе изпълнена с любопитство към осемнайсетгодишната Сидони, облечена в носията на земята Бигуден[10]. Редом с нея двайсет и пет годишната Колет се чувстваше възрастна и зряла.

След ранната смърт на съпруга си Ерве Сидони не се омъжи повторно. Занимаваше се с каменоделство и скулптура и сама ремонтира старата си каменна къща в Керамбел, близо до Кердрук. Колет обичаше усмивката на Сидони. Приятелката ѝ работеше с усмивка, мълчеше с усмивка, дялаше гранит, базалт и пясъчник с усмивка. Когато се смееше, приличаше на майска гъсеница, кръгла и дружелюбна.

В момента Сидони се смееше силно на нещо, казано от Мари-Клод. Много скоро двете с фризьорката се присъединиха към Симон, Пол и Колет на масата.

— Сериозно ви казвам, заявила мадам Буве, онази луда от гората наистина храни котките и кучетата си с най-добро месо и им го сервира в китайски порцелан!

Мари-Клод имитираше мадам Буве така успешно, че Колет се задави със своя коктейл.

— Да знаете, тази Буве е олицетворение на католическите задници за щипане.

Мари-Клод погали кученцето си Лупин. Току-що бе чула добра история и я разказваше на приятелите си още топла-топла.

Фризьорката беше доволна от себе си, главно от идеята си да подходи творчески към историята и да накара Емил Гоашон да тича след мадам Буве като гол дивак, следван от глутница кучета. „Хвани я, Мадам Помпадур!“ — ревнал той и уличният пес захапал католическия задник за престилката.

— Наистина ли каза задник за щипане? — попита Колет.

— Не, каза широк задник — намеси се Пол.

— По-скоро плосък задник — уточни Симон.

— Какво означава задник за щипане, дивако мой? — настоя Колет.

— Питай Пол, той разбира от тези неща — отговори Симон.

— Къде е Ян? Ще ни нарисува няколко задника и ще разберем — ухили се Пол.

— Не говори така за любимия ми художник — скара му се Колет.

Беше замислила голяма изложба на Ян Гаме в Париж. Единственият проблем беше, че той не знаеше. По-точно не искаше да знае, а предпочиташе да си рисува малките плочки, направо да полудееш!

Този човек беше роден да създава големи платна, а се боеше от големината. Или просто не бе намерил своя мотив? Може би му липсваше муза?

Море, жена, религия — за някои беше достатъчна една курабийка, както знаеха от Пруст и неговите мадлени[11].

— Говорите като тийнейджъри! — укори ги Мари-Клод.

— А ти говориш като починалата ми баба — включи се Колет. — Как е дъщеря ти? Внучето излезе ли вече на бял свят?

Колет откъсна филтъра на поредната голоаз и я сложи в цигарето от слонова кост.

— Мили боже! До вчера бях на възрастта на Клодин, а сега ще ставам баба. Е, остават ми още цели два месеца.

— Каза ли ти кой ѝ е направил бебето? — поинтересува се Колет.

— Смятах да проверя в дневника ѝ, но не успях да се справя с ключалката — отговори нацупено Мари-Клод.

Колет пусна колелце дим. Симон я гледаше неотстъпно. Устата ѝ издаваше чувственост, мозайката на челото показваше склонността ѝ да се съмнява, но и да не се отклонява от трудно изградените си убеждения. Всичко у нея бе намерило своето аристократично място на лицето ѝ. Беше невероятно красива.

— Аха! Дивако мой, познаваш ли някоя домашна перла, която би могла да помага на Емил и Паскал? Паркинсонът му се влошава, а нейната… как се казваше?… деменция ли беше, когато забравяш всичко? Двамата са много самотни там, сред гората.

— Защо, нали си имат стотици трикраки кучета и едноухи котки? Не може да са самотни. Получават гратис цял легион бълхи — пропя Мари-Клод и провери как стоят грижливо подредените ѝ червени къдрички.

— И дървеници — допълни Пол.

— И въшки! — въодушеви се Мари-Клод.

— Навярно Гоашонови са прокълнати — пошепна Сидони.

— От католически задник, нали? — рече Симон.

— Пак ли започвате? — изохка Мари-Клод.

— Ние сме стари и всичко ни е позволено — парира я сухо Колет.

— Аз не съм стара — възрази фризьорката и поправи къдричките си. — Просто съм живяла малко по-дълго от някои други.

— Знаете ли кое е трагичното на дългия живот? — попита съвсем сериозно Пол.

Всички го погледнаха с очакване.

— Че човек има повече време да стане нещастен.

13

Лорин!

Брадичката на Женевиев Еколие стърчеше като носа на кораб. Чашата, подадена ѝ от Жанреми, затрепери в ръцете на Мариане.

Сервитьорката послушно се изправи пред бара.

— Не се пъчи, дете. Днес ще дойдат една сюрия петли. Някой ден ще отидеш с онези галски петли на кораба им, а на следващата година ще се правят, че не те познават.

Лорин скръсти ръце пред гърдите. Бузите ѝ порозовяха.

Собствениците на яхти, дошли от Париж, постоянно я канеха на шампанско на палубата. Лорин не знаеше как да им откаже повече от три пъти, особено когато я уверяваха, че са много нещастни от отказа ѝ. Толкова нещастни, че през следващите седмици щели да се хранят оттатък в Розбрас, за да преодолеят мъката си.

А това щеше да е лошо за мадам Женевиев, защото от другата страна на Авен се намираше най-големият ѝ конкурент за глада и портмонетата на богатите яхтсмени, които „паркираха“ яхтите си между двете малки пристанища Кердрук и Розбрас, но никога не хвърляха котва на кея.

Лорин не знаеше как да разреши дилемата. Ако отиде на някоя яхта, скоро ще ѝ излезе лошо име. Ако не отиде, Ар Мор ще се изпразни и мадам Женевиев ще остане без клиенти — всички ще се хранят при Ален Поатие и в Бар Табак, където сервираха пържени миди със сметана.

— Лорин! Спри да мечтаеш! Специалитетите на деня: риба тон по стара рибарска рецепта от Конкарно, котриаде[12], стриди от Бьолон, миди по моряшки, орехи от Сен-Жак Ар Мор натурални, запечени или с конячен сос. Накратко, нашият увреден от тестостерона готвач си е възвърнал старата форма. Запиши всичко, иначе ще го забравиш, детенце.

Мариане харесваше гласа на мадам Еколие: плътен и тъмен като кафето, което Жанреми ѝ бе приготвил заедно с малка закуска — невероятно вкусен омлет със сирене.

Лорин послушно записа ястията в бележника си.

— Какво означава „увреден от тесто… тестостерон“? — попита тя.

— Пристрастеност към солта — обясни кратко мадам Женевиев и прониза Жанреми с мрачен поглед. — Би било добре окончателно да прогониш дамата от съзнанието си.

— Коя дама имате предвид? — попита предпазливо Жанреми.

— Онази, заради която изсипа цял пакет сол в бульона.

— Значи, Жанреми пилее солта по някаква дама? — намеси се Лорин.

— Той е влюбен. Влюбените готвачи употребяват много сол.

— А нещастните?

— Те прекаляват с коняка.

— В кого е влюбен Жанреми? — попита тихо Лорин.

— Това няма никакво, никакво значение. Хайде, Лорин, на работа! Покажи на мадам Мариан стаята с мидите.

Женевиев Еколие се усмихна бегло на Мариане. Дано тази жена, случайно изхвърлена от морето в тази част от земята, се окаже отговор на молитвите ѝ от последните месеци. Нима случайностите не бяха знаци от съдбата?

Жанреми подаде на Мариане вързоп с бели дрехи и някакъв документ. Мариане зяпна смаяно.

Жанреми посочи сумата, изписана с цифри и думи: 892 евро, а броят часове явно означаваше колко ще работи през седмицата — всеки ден с изключение на вторник и сряда по шест часа; освен това бе вписано и безплатно легло.

Мариане огледа дрехите. Бяла униформа, много подобна на онази, която бе носила в училището за икономки. Жанреми я погледна умолително.

Мариане се чувстваше мръсна и занемарена в старите си дрехи. Бялата униформа миришеше на сапун. Силно закопня да измие от себе си миналото, да го изстърже от тялото си и да облече чисто бяло бельо.

Само поради тази причина написа моминското си име на посоченото от Жанреми място.

— Много добре — въздъхна облекчено готвачът и ѝ подаде голяма бяла шапка, скроена като барета.

Мариане сложи вързопчето под мишница и последва Лорин през малкия двор към страничния вход на хотела. Оранжево-белият котарак ги проследи и безшумно се промуши през вратата.

Жанреми подреди покупките си от халите за риба в Конкарно. Скатове, лиманди и риби тон заеха местата си в сандъчета от стиропор, пълни с натрошен лед. Раци пустинници щракаха с щипки. Мадам Женевиев провери сметките.

— Какво ще кажеш, ако отново отворя хотела, хлапако? — попита тя подчертано небрежно.

— Страхотна идея — отвърна той. — Но защо ви хрумна точно сега?

Женевиев Еколие въздъхна и отговори тихо:

— Тази жена от морето… Мариан беше, нали? Знаеш ли за кого ми напомня? За самата мен. За самата мен, когато се страхувам.

Жанреми кимна. Понякога човек виждаше в лицата на непознати своите собствени мечти — и своите съмнения.

Той подаде чинията с омлета на Женевиев. Бе го украсил с червен босилек във формата на сърце.

— Мили боже, Жанреми, нима искаш да ми кажеш нещо?

— На първо място добър апетит.

Женевиев се нахрани мълчаливо и остави чинията в мивката.

— Както и да е. Само не ми разваляй отварата, чуваш ли?

Отварата. И живота. Всичко се разваляше толкова лесно.

Младият готвач се опита да не мисли за Лорин. Оказа се ужасно трудно. Все едно си беше наумил да не диша. Вдишване: Лорин. Издишване: Лорин.

Когато тя беше наблизо, той бъркаше лъжицата с ножа. Направо си губеше ума.

Невъзможно му беше да я омае, както правеше с другите жени. Постепенно ги примамваше към леглото си с вкусни малки хапки — днес парченце рак в сос от аспержи, утре най-хубавия кроасан с шунка и сирене на света. Миди „Сен-Жак“ — с чаена лъжичка кадифен коняк и рядка бита сметана, сервирани в собствените си черупки — в очите на Жанреми това криеше повече романтика от всички най-прекрасни рози на света. Жанреми знаеше защо с нея е по-различно, отколкото с другите жени: той беше влюбен. Чувствата му бяха истински, дълбоки и чисти. Е, навярно не съвсем чисти: той, естествено, искаше да спи с Лорин. Но на първо място искаше да живее с нея. Всеки ден. Всяка нощ.

За Жанреми беше загадка как живее две години близо до Лорин, без да я е целунал нито веднъж.

14

Лорин вървеше пред Мариане през хотела. Стълбището беше застлано с червен килим, стените бяха тапицирани със скъпа светла материя, от всеки прозорец се виждаше морето.

Докато наблюдаваше крехката Лорин, Мариане проумя защо някои мъже се чувстват магично привлечени от страданието на жените. Главно от тъгата им по друг мъж. За немалко мъже представляваше еротично предизвикателство да излекуват жената от съперник. Това беше егоистично, мазохистко, садистично начинание, мъжът ставаше сляп за дълбочината на любовната мъка.

Никой мъж не е пожелал да ме утеши по този начин, помисли си тя. От една страна, е жалко.

От друга страна, Лотар не се опита да утеши Мариане дори когато ѝ откриха възелче в гърдата и дълго време не беше ясно дали е доброкачествено, или злокачествено. Страхът ѝ го плашеше, затова тя не говореше за случващото се, за да не го безпокои.

— Аз искам да живея, разбираш ли? — кресна ѝ веднъж той. — Ти ме свличаш в пропастта!

Тогава дойде денят, когато любовницата му Сибиле застана пред Мариане и я събуди от красивия сън, че бракът, къщата в края на задънена улица и фонтанчето в стаята са всичко, от което се нуждаят жените.

След аферата със Сибиле Лотар настоя тя да се върне възможно най-бързо в ежедневието.

— Казах, че съжалявам, какво още да направя!

Темата бе приключена.

След няколко години болката отслабна. Времето утеши Мариане. И фактът, че Лотар държеше следващите си любовници в тайна. Поне докато му станеше твърде уморително да лъже. Тогава оставяше следи с надеждата Мариане да му направи сцена и да го спаси. Мариане не му оказа тази услуга.

В края на коридора на първия етаж изкачиха три стъпала и се озоваха в малко преддверие. Надясно се влизаше в голяма баня с бели и сини плочки, огромна вана на лъвски крака, златно огледало и бял мрамор по стените. Лорин отвори последната врата, на която бе залепена огромна черна мида.

Мариане влезе в стаята и зяпна смаяно. Лорин се усмихна с разбиране. И тя се чувстваше така, когато влизаше в стаята с мидите. Най-малката, но най-красивата стая в хотела. Полирани дъски от корабна палуба, меки светли килими. Пред френското легло байцвана ракла, на едната стена голямо кръгло огледало, а в ъгъла под наклонения покрив — селски шкаф. Красив параван отделяше тоалетката. Столчето пред нея бе тапицирано с копринено кадифе.

Котаракът изтича покрай двете жени и се метна на леглото.

Най-прекрасна обаче беше гледката от големия прозорец. Погледът стигаше чак до морето и обратно.

Смаяна, Мариане приседна на леглото.

Цяла стая само за мен?

Лорин отвори прозореца и слънчевите лъчи обляха стаята. Кимна на Мариане и излезе.

Мариане легна по гръб. Леглото не беше нито много твърдо, нито много меко, завивките бяха бели и хладни. Мариане извади от чантата си керамичната плочка, постави я върху лакираното бяло шкафче до леглото и погледна първо нарисувания Кердрук, после истинския. Художникът сигурно е стоял точно тук. Тя не бе в състояние да определи кой Кердрук бе по-красив. Кой я омагьосваше по-силно.

Мариане имаше чувството, че е получила подарък. Не знаеше обаче защо и дали трябва да го приеме.

Котаракът се настани в свивката на ръката ѝ. В хотела цареше тишина, но не онази мъртвешка тишина, която Мариане често бе възприемала като заплаха у дома си.

Тази тишина беше жива.

Мариане се замисли за жените, които беше срещала досега в живота си. Някои се опитваха да ѝ обяснят какъв е животът. Всъщност мълчанието им беше много по-красноречиво; тишината между думите им винаги я трогваше.

— Имам право на любов! — заявяваха твърдо повечето майки на децата от хосписа. Звучеше като „Имам право на социални помощи“. Обясняваха ѝ, че истинският мъж е длъжен да се справя с конфликтите. А после замлъкваха.

Аз не познавам любовта, помисли си Мариане. Не знам на каква цена си струва да обичаш. Нямам представа какво е любовта за мъжете. И какво означава да се справят с конфликти.

За Лотар способността за справяне с конфликти означаваше да забранява категорично всякакви конфликти.

Мариане откри над скрина с огледалото паяжина. Спомни си съседката си Грете Кьостер и неосъществената ѝ любов към кварталния фризьор. През един горещ августовски ден преди дванайсет години Грете покани Мариане в мазето си на чаша шери.

— Колко гаден е животът — каза ѝ тогава Грете. — Докато бяхме млади, трябваше да си стискаме краката, за да не кажат, че сме покварени; като съпруги не ни се разрешаваше да изпитваме удоволствие, а щом навършихме четиресет, станахме твърде стари. Има ли изобщо подходяща възраст за жената и сексуалното ѝ удоволствие? Не искам интимните ми части да се покрият с паяжини!

Тогава Мариане не намери думи за отговор. Никога не беше поглеждала какво има между краката и нямаше представа дали се е покрило с паяжини.

Там долу имаше една неизследвана зона, останала неизползвана като сърцето ѝ.

Мариане стана и отиде в банята, за да вземе горещ душ. Уви се в меката хавлия, излезе от таванската стая и закрачи боса по прашните килими в хотела.

Изброи двайсет и пет стаи на три етажа. Навсякъде мебелите бяха покрити с калъфи. Над много легла бе поставен романтичен балдахин. Всички стаи имаха достъп до дървения балкон, който минаваше по цялата фасада. Прекрасен хотел, създаден специално за влюбени.

На вратите към тоалетните висяха табели на няколко езика. „Умоляваме гостите да не хвърлят цигари в тоалетната чиния. Мокрите цигари се палят трудно.“

Голяма врата в края на дълъг коридор водеше към трапезарията. Мариане я отвори и сякаш влезе в картина. Мъже и жени на плажа — едни вървяха срещу вятъра, други се носеха по течението. Мариане се завъртя, за да огледа безкрайната картина. На брега, съвсем близо до морето, се издигаше църква. Няколко жени събираха водорасли.

Бе влязла във време, в което Мариане Ланц не съществуваше. Време, когато баба ѝ е била още дете и не е знаела, че един ден ще срещне мъж, който ще предаде трицветните си очи на Мариане. Мъж, чието име няма да каже на никого. Мариане знаеше единствено, че бащата на баща ѝ е имал същия белег като нея: три пламъчета, свързани в огнено колело точно върху сърцето.

Когато отново изкачи стълбата, тя забеляза голяма врата на междинния етаж. Отвори я и се озова в тъмна стая. Много бавно от мрака се материализираха сенки. Дрехи. Летни рокли, вечерни рокли. Рокли, каквито носи жена, когато отива да се срещне с мъж.

Всяка рокля е спомен. Спомен за вечер, когато жената, облечена с нея, е страдала от любов, спорила е, забавлявала се е. А сега всички рокли висят в абаносов ковчег.

Мариане попипа ръкава на великолепна червена рокля и се стъписа — роклята бе прясно изпрана.

Прясно изпрани спомени?

Мариане се качи в стаята си и отново седна на леглото. Обзе я безпокойство. Огледа стаята, размишлявайки какво ще означава за нея да остане тук.

Искаше ѝ се да е жена, която може да живее сама и да се утешава сама, когато възлите в живота и в гърдите станат твърде много.

Цяла стая само за мен!

Една нощ. Една-единствена. Ще изпробва да остане тук една нощ. Дано разбере какво означава за една жена да разполага с цяла стая само за себе си.

После облече бялата униформа и колебливо наложи на главата си високата шапка. Съвсем мъничко се страхуваше от готвенето в Ар Мор. Тази кухня беше почти на нейната възраст и двете щяха да се разберат.

15

В кухнята на Ар Мор Жанреми стоеше до печката. Бе пъхнал ранената си ръка в задния джоб на джинсите.

Подаде на Мариане чаша кафе с мляко и кроасан и тя постъпи като него: топеше кроасана в кафето и ядеше с наслада, без да я е грижа за трохичките, които оставаха в кафето. По радиото звучаха песни, които Мариане бе чувала през 70-те години от колите на минаващи чужденци. Born to be wild.[13] These boots are made for walking.[14] Докато чистеше зеленчуци c бясна скорост, без да прибягва до помощта на ранената си ръка, Жанреми танцуваше.

— Are you ready, boots? Start walkin’! — пееше той. — Готови ли сте, ботушки? Да вървим!

Мариане никога не беше виждала мъж да танцува така. Дано само не я покани.

— Измислих как ще учите френските думи, мадам Мариан — съобщи ѝ Жанреми, без да спира да танцува. — За речника си, нали разбирате? Трябва да научите думите на френски и на бретонски за разните там… нещица.

— Какво е нещица?

— Ами, нещица. Това е едно нещо, онова също е нещо. — Жанреми посочи величествено масата, ножа и салатите: всичко беше „нещица“.

— Джунджурии?

Жанреми кимна.

— Да. Джунджу-рии.

После посочи един нов келнерски бележник и направи жест, сякаш пише. Мариане откъсна няколко листа, взе химикалка и последва Жанреми из кухнята. Той ѝ диктуваше понятията и тя ги записваше, както ги чуваше: фригох, фенетр, табльо. Накрая залепи листчетата върху „джунджуриите“. Навсякъде в кухнята висяха оранжеви парченца хартия. По същия начин украсиха и килера, и сандъчетата с риба.

Жанреми мина на бретонски. Обичаше този скърцащ език, толкова близък с келтския или галския. Киг — месо. Пиз бихан — грах. Брецел — скумрия. Коникл — зайче. Триншин — киселец. Том-том — внимание, много горещо! Мариане пишеше ли, пишеше.

Жанреми се усмихваше. Откакто се занимаваше с Мариане, по-рядко мислеше за Лорин.

У тази жена има нещо гладно, установи той. Попиваше думите и вещите като дълбоко езеро. Искаше да пипне и да помирише всичко. Как само докосваше продуктите в килера! Не ги мачкаше, а ги вдигаше като крехки цветчета, помирисваше ги внимателно, а пръстите им проникваха в душата им.

Докато гледаше Мариане и сърцевидното ѝ лице, Жанреми усещаше как празнотата и липсата на кураж, които го изпълваха при мисълта за безнадеждната му любов към младата келнерка, постепенно изчезват. В душата му просветляваше. Вече изпитваше нещо като увереност и дори започна да кове планове.

Произнесе пред Мариане цяла реч за важността на яденето и въздействието му върху душата, макар да знаеше, че тя не разбира почти нищо. Разказа ѝ колко обичал да пазарува и че истинското готварско изкуство започва с гонитба на най-прясната и най-добрата стока. Затова през почивните дни и извън сезона обикалял винарските изби, фермите за миди, теченията на реките Авен и Белон, както и залива на Морбихан — там живеели търпеливи пенсионери, които обичали да ловят дива риба. Те все още разбирали ритъма на бретонската природа. Знаели, че са длъжни да бъдат точни, да се подчиняват на приливите и отливите. Всеки ден приливът и отливът идвали малко по-рано, две минути, четири минути; налагало се да бъдат бдителни като лисици, за да не пропуснат момента, когато рибата кълве най-силно.

Пристигнаха първите поръчки за стекове. Жанреми помоли Мариане да стои до него.

— В тази кухня няма месо със следи от скарата. За мен препечените пържоли са жертви на мъчения от страна на домакините и барбекютата. Това е варварство! Вижте как се прави! Овален тиган. Слагаме вътре малко масло. Мека горещина, не прекаляваме. В тесния тиган маслото остава плътно до месото, вместо да се разлее и да прави глупости с лука и да изгори. Разбра ли?

Мариане го наблюдаваше като омагьосана. Той не гореше месото, а го милваше. Извади пържолата от тигана, сложи я върху гореща тавичка и я мушна в триетажния грил, за да се допече на осемдесет градуса.

Извади я и я остави да си почине една минута върху затоплена чиния, преди да подреди гарнитурите.

— Ето. Ако готвим по друг начин, говеждото, то умира, това е сигурно. И така, ако досега сте бързали да хвърлите месото на грила, забравете този метод. Ако го направите само веднъж, ще ви убия. — И направи бързо движение, сякаш ѝ прерязва гърлото.

Мариане се изчерви.

Жанреми донесе дъска с туби от калмари и я сложи на сянка близо до прага на задната врата. Само след секунди оранжево-белият котарак излезе от скривалището си зад лехата с подправки. Захапа доволно лакомството, подарено му от готвача, като през цялото време внимаваше слънцето да пече задните му части.

Мариане изчисти осем килограма печурки и Жанреми напълни голямата тенджера с вряща вода. Обясни ѝ, че ще вари гъбите, докато остане половин литър отвара. Слагал по лъжичка от нея във всеки сос — това беше една от тайните на пикантните му сосове, които го правеха популярен.

Мадам Женевиев и Лорин непрекъснато влизаха задъхани в кухнята и лепяха поръчки по тезгяха.

Младият готвач вече даваше указанията си само едносрично.

— Не! Да! Внимавай, том-том! — Посочи малкия басейн с омари и раци и нареди: — Изберете един, Мариан! Един рак!

Мариане се наведе над водата, откъдето омарите и раците я наблюдаваха с мъничките си очи. Жанреми посочи една от тенджерите и часовника.

— Пуснете го в рибения бульон за петнайсет минути!

— Във врящата вода? Бедното животинче! Не е ли по-добре…

— Давай, хайде!

— Не мога да го направя.

Жанреми нетърпеливо извади един рак от басейна, но когато понечи да го хвърли в кипящата вода, се дръпна назад от лъхналата го гореща пара. Мариане умолително хвана ръката му.

— Моля те, Жанреми, недей! Не по този начин. — Гласът ѝ трепереше.

Погледнаха се в очите. Жанреми пръв отмести поглед.

Мариане пое дълбоко дъх, взе рака и го сложи върху голата стоманена маса. Остави го да попълзи още малко, докато претърсваше бутилките на етажерката. Намери ябълков оцет и сипа две-три лъжички в муцунката на животинчето. Щипките потракаха още малко, после настана тишина.

— Сигурно звучи странно, но можем да убиваме животните и по хуманен начин — обясни Мариане на недоверчивия Жанреми, застанал в средата на кухнята с вдигнати ръце. — Оцет, разбираш ли? Средство за сън. — Мариане сложи ръце върху бузите си, склони глава и затвори очи. После внимателно вдигна рака и го пусна във врящата вода. — Хайде, сега ще те изкъпем… не боли, нали?

Жанреми наблюдаваше с интерес. Ракът потъна доброволно в горещата пара, не се опита да избяга като другите, минали през тази болезнена последна процедура.

Под ръководството на Жанреми Мариане разчупи рака и приготви сос от кромид лук, чесън, масло, сметана и подправки. Накрая Жанреми фламбира соса с калвадос, угаси го с мускадет и опита месото от щипката. Нещо беше различно. Нещо съвсем дребничко. Нямаше вкус на море. С помощта на малко оцет Мариане бе върнала на рака вкуса на морето.

— Чудесен номер, Жана д’Арк на морските дарове — засмя се Жанреми. — Хайде, продължаваме, иначе онези вън ще вдигнат бунт.

Само след час Мариане имаше чувството, че никога не е правила нещо друго, освен да тича между съскащите газови пламъци и блестящите тенджери в бретонската кухня.

Когато напливът отмина, Жанреми наля охладен мускадет във водни чаши, разчлени един омар и покани Мариане да обядват на слънчевия праг към задния двор. Слънцето танцуваше между листата на дърветата, въздухът ухаеше на розмарин и лавандула.

— Вие сте добра keginerez, на наш бретонски език „готвачка“ — установи Жанреми. — Yar-mat.

Мариане никога не беше пила вино посред бял ден, камо ли да яде омар. Погледна крадешком към Жанреми и като видя, че той не се притеснява да яде с пръсти, го последва. За един скъпоценен миг животът стана по-истински от всякога.

В края на смяната Жанреми ѝ даде аванс. Утре Ар Мор имаше почивен ден.

Мариане се качи в стаята с мидите, изкъпа се във ваната и даде почивка на изтощеното си тяло. Умората беше толкова приятна. Котаракът седеше до нея и се чистеше. Отпусната на леглото, тя гледаше банкнотите, оставени пред плочката. Собствени пари. Изцяло нейни.

Мариане се протегна доволно и изведнъж установи, че е заела левия край на леглото, съвсем близо до ръба. Сякаш тялото на Лотар беше до нея и претендираше за останалото място. Бързо се премести в средата и разпери ръце.

Котаракът направи смел скок и се разположи в краката ѝ. Не би било зле да му дам име, помисли си Мариане, докато го галеше. Но ако днес му даде име, утре няма да има кой да го нарича с това име. Изправи се предпазливо. Искаше да види как изглежда Кердрук на здрачаване. Угаси светлината и отвори големия прозорец.

Чу само плискането на реката, тихото потракване на стоманените въжета и мачтите на корабите, песните на щурците. Цветовете постепенно се засилваха — сякаш отново разцъфтяваха в синия здрач. А после започнаха да се разварят и разлагат на безброй сенки.

Една сянка се запъти към кея. Мариане се отдръпна от прозореца, сякаш я бяха заловили на местопрестъплението. Видя мадам Еколие да стои на кея, видя я да вдига чаша с шампанско. Цялото ѝ същество изразяваше упоритост — упоритост и гняв. Все едно бе попаднала на жив дневник.

Женевиев вдигна тост към отсрещния бряг, където беше Розбрас. Там цари ред, мястото изглежда изискано и скъпо, като образцово село, установи Мариане, която бе последвала погледа на мадам Еколие. В сравнение с Розбрас Кердрук беше неподредена антикварна пещ, брулена от ветровете.

Внезапно Мариане осъзна, че Женевиев крие роклите си, защото мрази спомените, втъкани в тях, но същевременно не е в състояние да се откаже от миналото.

Женевиев Еколие изпи шампанското си на три глътки, замахна и хвърли чашата в реката.

Объркана, Мариане се сви в леглото. Усмихна се, настани се точно в средата и само след секунди потъна в сън, сладък като сироп.

Последната ѝ мисъл беше толкова бегла, че едва успя да я задържи.

Какъв прекрасен ден.

16

Мариане се събуди преди изгрев-слънце. Не си спомняше друг път да е спала така дълбоко и непробудно. През цялата нощ се чувстваше на сигурно място и напълно спокойна. Погледна през прозореца и помириса морето.

Когато мина покрай празната рецепция, последва внезапния си импулс и взе една от старите, пожълтели от времето пощенски картички с изглед на хотела. Всички бяха облепени с марки.

Мариане написа адреса на съседката си Грете и спря. Искаше да ѝ благодари. Да благодари на Грете Кьостер, че е била до нея през всичките тези години. Да ѝ благодари за смеха и за домашните пантофи с пера от марабу, за позволението да присъства в живота ѝ. За пощенските картички от цял свят — Грете пътуваше, за да забрави любовта си към фризьора.

Той беше женен и през двайсетте години, когато спеше с Грете, всяка нощ се връщаше при жена си. Тя умря и след две седмици умря и той. Грете се възмути силно.

— Толкова го мъчи съвестта, че я последва дори и в смъртта!

„Благодаря ви за всичко. Защото сте такава, каквато сте“ — написа Мариане и пъхна картичката в джоба на престилката.

Намери табелата за крайбрежната алея само след стотина метра от лявата страна на улицата. Там беше и пощенската кутия и тя пусна картичката си.

Беше наясно, че това ще е последният ѝ знак за живот.

Шест километра до Порт Манех; там Белон и Авен се вливаха заедно в Атлантика. Дванайсет хиляди стъпки до края.

Мариане мина покрай стара къща от гранит с дълбоко надвиснали фронтони на прозорците — къщата беше стара като надеждата. После тясната пътека излезе от Кердрук и навлезе в здрачната гора. Дървета като колони на катедрала и възвишения, покрити с трева и храсти, се издигаха от двете страни на пътеката. Миризмата на гората се смесваше с чудния парфюм от водорасли, сол и пяна.

Гора, в която мирише на море.

Пътеката се стесни. По завоите висяха лишеи, калните локви ставаха все по-дълбоки. В края на една падина Мариане се натъкна на първия страничен ръкав на Авен. Тесен поток разделяше глинестото корито на реката и се насочваше към близкия хълм покрай високи като къщи, обрасли с лишеи скали.

Все едно бе попаднала в джунгла. Само небе, дървета, вода, земя и парещото слънце над главата ѝ.

Мариане пое дъх, после издиша.

И тогава изкрещя.

Нямаше представа колко време е продължила да крещи. Нямаше сили да спре. Крещеше при издишване и при вдишване, целият ѝ живот се натроши на парченца и крещенето ѝ помогна да ги изплюе всичките. Душата ѝ изхвърляше безцветна кръв.

Когато продължи пътя си, Мариане усети, че нещо е скочило от гърба ѝ. Нещо с остри нокти, впили се дълбоко в плътта ѝ. Страхът. Страхът бе паднал от нея и сега се носеше бързо през тревата, за да завладее следващия гръб. Зелената гора шумолеше и пращеше под стъпките му.

Никога не съм забелязвала, че живея, каза си Мариане.

Приливът пълнеше страничните ръкави с прясна солена вода. Миризмата на гората се промени.

Движенията на тялото ѝ разделяха времето. Мариане вече не се чувстваше чужда на това парченце земя. Сякаш се бе смесила с пръстта и разтваряше упоритите граници между човека и материята.

Върху кожата ѝ се събираше влага. Усещаше тялото си повече от всякога. Как мускулите треперят от необичайните усилия, как искат повече — да вървят, да се движат, да работят.

А после ароматът я удари в носа. Уникален аромат!

Дълбоко под нея, под светлите крайбрежни скали, стоящи тук от прастари времена, се плискаше морето. Мариане го чу. Помириса го. Вкуси сол на устните си и се влюби неспасяемо в гледката на това море.

Как само танцуваха светлините върху водната повърхност.

Мариане вървеше по старата пътека на контрабандистите. Преодоля стръмния бряг и се насочи на север. Пламенно се надяваше най-сетне да стигне до водата и да потопи ръце в безкрайната ухаеща морска шир.

Мариане пееше и вълните ѝ задаваха такта. Те се носеха към брега и се разбиваха в тесен, оформен като стълбище бял плаж между скали, обрасли с морска трева, ерика, диви цветя и жълтуга.

Мариане вървеше към морето и му пееше „Синът на луната“, една от най-хубавите фадо песни, които знаеше, изпълнена с копнеж и болка: една циганка умолява Луната да я дари с мъж, ала Луната иска като отплата първородното ѝ дете!

Жената намира своя любим, ражда им се дете. Кожата му е светла като хермелин, очите му са сиви. Циганинът се чувства измамен и убива жена си. Отвежда детето и го изоставя на един планински връх. То се разплаква и Луната се смалява, докато се превърне в сърп, за да му стане люлка.

Обвиняват майката и Луната: която дава нероденото си дете, за да получи мъж, не заслужава детето ѝ да я обича. А Луната няма право да е майка, защото не би могла да се грижи за същество от плът и кръв.

За какво ти е детето, Луна?

Никой обаче не обвинява мъжа, убил жена си от суетност, от страх и глупава гордост.

Винаги е така, каза си Мариане, докато вдигаше роклята си. Никой не обвинява мъжете. Винаги жената е виновна. Ако той не я обича, ако тя е твърде слаба, за да си отиде, ако роди дете, без да носи брачна халка — ние сме вечно виновният пол. Лотар уби живота и любовта, а аз не намерих сили да го обвиня. Какво направи с любовта ми, кажи? За какво ти беше тя?

Чувствата и мислите, които я изпълваха, стигнаха до устните ѝ, но не излязоха навън. Защо никога не бе посмяла да е откровена с мъжа си? Защо никога не бе поискала от него да опознае тялото ѝ и да уважава сърцето ѝ?

Мариане безпощадно обвини себе си в страхливост. Когато замлъкна, остана само шумът на морето. Тя направи още две крачки навътре; водата стигна до бедрата ѝ. Продължи да навлиза в хладната болка, докато стигна до корема ѝ и в лицето ѝ пръснаха солени вълни.

Морето беше като жив организъм, пяната приличаше на изкипяло мляко, а вълните посягаха към нея като лапи.

— Край с мен — пошепна Мариане.

Още една крачка. Лапите я хванаха здраво. Тя усети как кръвта ѝ пулсира, как диша, как вятърът се заплита в косата ѝ, а слънцето топли кожата ѝ. Представи си стаята с мидите, усети котарака между глезените си, видя лицето на Жанреми.

Днес за последен път виждаше морето. Усещаше го. Гледаше безкрайния хоризонт и чувстваше у себе си неизвестна досега безграничност. За последен път чуваше собствения си глас.

Така трябваше да бъде.

Кой го казва?

В лицето ѝ пръсна солена пяна.

Да, кой го казваше?

Нима не беше свободна да прави, каквото иска? Би могла да го направи веднага. Имаше власт да реши кога ще свърши със себе си.

Мариане се завъртя, за да се наслади на суровата прелест на малкия плаж сред скалите.

Утре.

Мариане закрачи решително към брега.

Утре.

17

Ян Гаме обичаше да гледа Паскал Гоашон — вероятно причината беше, че и двамата бяха хора на изкуството и работата им не беше работа, а удоволствие. Ръцете на Паскал оформяха глината по начин, който можеше да се сравни само с грижите ѝ за градината и с готвенето.

Нищо, че тя готвеше само когато си спомнеше някоя рецепта. Паскал беше човек от плът и кръв, но понякога художникът не издържаше да гледа как старата му приятелка се забравя. Мъжът ѝ Емил и Ян се познаваха от вечерта, когато Емил и Паскал се влюбиха един в друг — това се случи преди почти петдесет години.

Ян почеса Мерлин, снежнобелия лабрадор ретривър. Това беше първото куче, което Паскал прие в дома си; последваха го безброй улични песове и котки. Имотът вече беше гъсто населен. От мястото си на терасата Ян видя Мадам Помпадур да гони земна пчела. Паскал даваше на кучетата, дори на най-жалките, имена на кралски метреси. Котките пък кръщаваше на плодове и зеленчуци — на слънцето до него се бяха разположили Мирабел и Пти-шоз, малката зелка.

— Муза ли? Наистина ли ме питаш дали Емил е моята муза? — повтори Паскал. Всички лунички под някогашното червено, сега млечнобяло боне се усмихнаха на Ян. — Аз работя с чувства.

Скулптурите ѝ често бяха двойки, които се протягаха една към друга; само понякога страстта им беше резултатна и двамата се прегръщаха. Обикновено двете просещи за целувка фигури оставаха разделени от няколко милиметра празно пространство, завинаги замръзнали в копнеж.

— Как е кракът на Емил? Наред ли е всичко? — продължи с въпросите Ян.

Какъв ужас: мозъкът на Емил, мъжа мечка, бавно се отделяше от тялото. Първо започна да трепери стъпалото му, после целият крак. Сега цялата лява половина на тялото трепереше и вършеше, каквото си ще, когато Емил забравеше да си изпие лекарствата.

— Всичко ли е наред с твоите плочки? — върна му въпроса Паскал.

— О, да, всичко е наред — излъга Ян.

Живееше си както открай време: даваше уроци на некадърни художници, два пъти седмично посещаваше Паскал и Емил, в понеделник обядваше в Ар Мор, а през остатъка от седмицата рисуваше върху керамични плочки и чакаше лятото да премине в есента.

— Редът е смъртоносен — заяви Паскал. — Хайде, кажи ми какво става.

Трябваше да се сети, че няма да се отърве толкова лесно. Ян свали очилата си, за да не вижда Паскал. Трудно му беше да признае какво го бе докарало до отчаяние.

— Изкуството винаги е било всичко, което съм имал, Паскал. Вече съм на шейсет години и осъзнах, че то не ми е достатъчно. Животът ми е празен. Празно платно.

— Я стига! Слез от оплакваческия кръст, за да го насечем на подпалки. Какво означава изкуството, Ян Гаме? Изкуството е движещ се мускул. Ти го движиш и ти е все едно дали рисуваш върху плочки, или дялкаш смешни дребни човечета. — Паскал посочи глинената пластика пред себе си и допълни: — Може да редиш и думи, Ян. Изкуството е винаги с теб.

Тя направи движение, при което едновременно се завъртяха очите ѝ, раменете се вдигнаха, а пръстите ѝ посочиха околността и света.

— Изкуството е тук. Край, точка. Въпросът е какво чувстваш. Чувстваш се самотен, нали? Ще ти кажа нещо, Ян Гаме: липсва ти любов. Помниш ли какво е любовта? Чувството, заради което хората правят глупости или стават герои. Никое изкуство на света няма да те дари с любов, Ян. Ти влагаш всичко, което имаш, в изкуството, но то не ти връща нищо. Съвсем нищо.

Ян обичаше Паскал, за тези трийсет секунди, за тази лекция. Случваше се приятелката му изведнъж да изпадне от разговора и да го попита кой, по дяволите, е той. Или да се завлече в кухнята и да заяви, че не познава нищо там: масата не е маса, захарта не е захар, мъжът ѝ не ѝ е мъж.

Изкуство. Любов. Ян не се чувстваше човек на изкуството. Той беше artisan. Занаятчия. Малкото изкуство вътре — art — беше достатъчно. А любовта? Любовта беше голямо празно платно; той не знаеше с какво да го запълни, нямаше образи за това чувство. Любовта беше липсващият елемент.

Спомни си как Колет Рохан отново и отново се опитваше да го убеди да рисува по-големи картини. Или поне да рисува отново картини, не плочки. Галеристката го сравняваше с Гоген, Серузие[15] и Пиер дьо Беле[16], а наскоро му предложи да рисува жени. Голи жени.

Голи жени в Понт-Авен? Господи, тук бяха в провинцията, не в Париж!

— Колет Рохан иска оргии — обясни с въздишка Ян. — Големи картини с едри голи жени.

— Пфу! — изпухтя Паскал. — Навярно Колет има право да смята, че си призван да рисуваш големи неща. Кой знае обаче, може би някоя от малките ти плочки е променила напълно живота на някой човек.

— Сериозно ли го вярваш?

— Представям си го и е много красиво — отговори Паскал и се усмихна замечтано. — Ще ми обещаеш ли нещо, Ян?

— Не — отговори художникът. — Не обичам обещанията. Кажи какво мога да направя за теб и се задоволи с моето кратко да.

— Ще се влюбиш ли още веднъж?

Мерлин, която бе лежала спокойно в краката на Ян, скочи и излая сърдито. Ян я бе ощипал силно по ухото.

— Да или не?

— Не мога да обещая да се влюбя!

— Защо не? Ти си един късоглед слабоумник като всички бретонци! Влюбването е най-доброто, което може да ти се случи. Тогава храната става вкусна, светът е по-красив, картините се получават по-бързо. Не бъди страхливец. Влюби се! Отвори си очите и сърцето, не бъди толкова плах, спри да живееш като отшелник. Започни да се държиш като идиот.

— Защо ме караш да се държа като идиот?

— Ако проявиш готовност да се правиш на идиот, много скоро ще се влюбиш. Направи го, иначе ще остарееш сам и ще умреш по-бързо, отколкото ти се иска!

Да, Паскал, ти си майсторка на страстта. Ян знаеше съвсем точно, че на млади години приятелката му подлуди хиляди мъже. Работеше като стюардеса, познаваше мъже от всички части на света. Ян често си казваше, че тези мъже са щастливци, защото са се срещнали с една от най-вълнуващите жени в живота си. Паскал обичаше само Емил. Понякога любовта има странно лице.

Любов. Предвид близката смърт това чувство добива особени измерения. Често му се бе случвало да го усеща — например, когато самолетът му пропадаше във въздушна яма. Ако няма любов, човек се лишава от най-същественото в живота си. Чувства се като с ампутиран крак или сърце.

Докато стана на трийсет години, Ян се лекуваше от първата голяма любов в живота си. Всяка година намаляваше болката от раздялата с Рене, но минаха години, преди да изпита истински гняв срещу нея. Гняв срещу изневерите ѝ, които за нея бяха естествени и необходими като дишането. Започна да си прощава, че е бил с Рене.

Наистина ли съществуваше тази друга любов, вечната, златната, ежедневната? „Тужур л’амур“ (Toujours l’amour) — така се казваха червени вина, от които не се очакваше нищо особено.

Проклятие, помисли си художникът. Любовта ми липсва. Искам да бъда обичан. Да има лице, което ме гледа и ми се усмихва, защото съм до него. Ръка, която търси моята насън. Човек, който ще ме направи цял. Човек, чието лице ще видя последно, когато заспя завинаги. Човек, който е моят дом.

— Е, добре — промълви след малко Ян и си сложи очилата.

Ян Гаме имаше желание да нарисува нещо, което не е рисувал никога досега: лицето на жена, която го обича. Не бе в състояние да си представи как ще изглежда тази жена, осмелила се да извърши голямата глупост да се влюби в един късоглед художник.

Вдигна глава и видя Паскал да го гледа неспокойно и объркано.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита сърдито тя.

— Рисувам ви — отвърна той и се опита да скрие болката си от объркването ѝ зад бодри думи.

— Да, скъпа, мосю Гаме е дошъл да ти направи портрет — обади се Емил, който се бе върнал от покупки.

Това го изтощаваше безмерно, откакто мистър Паркинсон се бе настанил в тялото му и заедно с мадам Деменц бяха станали четирима.

Паскал се разплака.

— Мадам Буве постоянно ми крещи, защото правя всичко погрешно…

Емил нежно приглади косата на жена си зад ушите. Тя бе минала седемдесетте, но с всеки ден изглеждаше по-млада. Лицето ѝ беше като на момиче, светлосините очи бяха бистри; изобщо не ѝ личеше, че понякога вижда света различно от останалите. Сега се бе върнала назад в миналото, към шестата икономка, силно претоварена от колебанията в съзнанието ѝ. Утре щеше да пристигне мадам Рок, седмата.

Емил се надяваше тя да е от друг калибър.

— Обичаш ли ме? — попита през плач Паскал.

Емил седна до нея, улови ръцете ѝ и кимна тържествено.

— Обичам те.

Паскал го погледна изненадано.

— О! А татко знае ли?

Емил кимна отново.

— Не понасям жени, които крещят — заяви енергично Паскал, опря ръце върху коленете на Емил и се изправи. Когато влезе в кухнята и видя кошниците с покупките, ръката ѝ отхвръкна към главата като подплашена птичка. — Трябва да подредя кухнята! — извика тя към двамата мъже.

Паскал грабна сламената шапка, която висеше до хладилника, пусна вода в мивката, намокри шапката и започна да бърше петната от прозорците. Емил докуцука до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Скъпа моя — пошепна нежно той.

Нямаше сили за повече.

Паскал се обърна към него и лицето ѝ грейна.

— О, боже, колко съм глупава — пошепна тя и нахлупи на главата си мократа шапка. По бузите ѝ потекоха вадички мътна вода. Паскал намери гъбата и отново затърка прозореца в същия ритъм, в който тананикаше. Одата на радостта.

Ян погледна към Емил. Той вдигна рамене и се присъедини към тананикането на Паскал. Съпрузите бавно затанцуваха из кухнята.

Ето я ежедневната любов, помисли си Ян. „Тужур л’амур“, която отнема горчивината на болката.

18

Следващият ден не беше утре. По-следващият също.

Вече единайсет дни Мариане се будеше малко преди изгрев-слънце и прекосяваше магичната гора на път към морето. С всеки ден се чувстваше по-силна; умората от живота постепенно я напускаше.

Слънцето позлати кожата ѝ, морето направи очите ѝ още по-светли. Много рядко усещаше болка в коляното.

Всяка сутрин влизаше боса в пенестите вълни, ала необяснима за самата нея упоритост всеки път отмиваше желанието да им се отдаде.

Веднъж беше заради черния вестфалски хляб с трици, който бе обещала да опече за Жанреми вечерта, докато двамата провеждаха уроците по френски. Само след ден даде съгласие да го придружи на пазара за биопродукти в Трегунк.

После пък се състоя поредният концерт и Лорин настоя двете да отидат заедно в свободната си вечер. Освен това, щом веднъж бе дошла в Кердрук, не би било зле да разгледа остров Рагенез срещу северния край на плажа Таити — при отлив дотам се стигаше пеша.

Тъкмо там двамата влюбени от романа на Бенуа Гру „Сол по нашата кожа“[17] за първи път бяха спали заедно.

— Още една дума — каза Мариане на Жанреми на дванайсетия ден.

Той тъкмо слагаше парчета тесто в ленени торбички и ги връзваше, за да ги пусне във врящата чорба, наричана „киг ха фарц“ — традиционна месна чорба с палачинки, волска опашка, смляно говеждо, пушено свинско, зеле и целина.

Мариане отмести настрана карфиола, с който се занимаваше. Тук го наричаха на галски „каолен флеур“. Доставяха им го от една нива край морето. Мариане вдигна бележника, в който се упражняваше, и зачете приготвените изречения:

— Тази детинщина с теб и Лорин… Трябва да сложиш край. Изпращай ѝ всеки ден цветя. Бъди мъж, а не… киселец.

— Искаш да не съм киселец? — повтори смаяно Жанреми, който се бе приготвил да издиктува на Мариане поредната задача. — Отбележи: свинската кръв се смесва с брашно, захар, грозде, сол, пипер и малко шоколад. Утре близнаците на Пол имат рожден ден и поискаха да им направим сладка кървавица, „зилциг“.

Мариане стисна зъби.

— Жанреми, не говоря за „зилциг“, а за Лорин!

— Второ: трябва да почистиш калмарите. Обели кожата, махни бодлите, вроговената човка и смукалцата.

Готвачът ѝ направи знак и Мариане побърза да му подаде купата с коркови тапи. Той ги добави в тенджерата с вече изчистените туби от калмари — коркът щеше да неутрализира белтъка, който правеше калмарите жилави, и бялото месо щеше да стане неповторимо крехко.

— Какво ще кажеш за цветята? — попита умолително Мариане.

— Не забравяй също да обелиш картофите!

— Напиши ѝ любовно писмо, чуваш ли!

Жанреми избяга в килера.

— Мадам, утре започва голямата лятна ваканция, а вдругиден половината Париж ще се изсипе в Бретан. Заспалите селца ще се превърнат в бръмчащи гнезда на оси; в заведението ще влизат гости, зажаднели за миди и омари. Няма да имаме почивен ден до края на август. Кога ще намеря време да пиша писма?

— През нощта — отговори с усмивка Мариане и добави нежно: — Малък киселяко!

Мадам Женевиев стоеше зад бара и се усмихваше с разбиране на думите на Мариане. Тъкмо проверяваше бутилките с питиета, излъсканите прибори, чашите и съдчетата за сол и пипер.

Мадам Женевиев благодареше на всички бретонски богини за тази жена. Мариане бе почистила хотела, непрекъснато переше и гладеше, справи се с тонове чаршафи, възглавници, покривки за маса и пердета. Тя събуди хотела за нов живот.

Женевиев провери копчетата на червената си рокля и опъна косата си назад, докато усети болка в слепоочията. Случайността се оказа права. Тази Мариан притежаваше сърце, толкова голямо, че вътре би могъл да се помести танкер. Собственицата на хотела много искаше и в нейното сърце да има толкова място.

Да, да, тя също беше имала такива моменти. Онзи мъж, онази любов, онази голота на съществуването, когато всичко останало изглеждаше маловажно, когато сърцето бе пълно до пръсване и достатъчно голямо да приеме целия свят.

После обаче… Случайността я наказа с гняв. Женевиев издиша шумно и излезе от ресторанта, за да отиде на кея. На терасата градинарите тъкмо садяха едногодишни цветя в керамични саксии и чистеха тревата около входа на хотела.

Лорин бе понесла голяма метла. Възнамеряваше да измете цялата тераса.

— Любов моя, любов моя — тананикаше тя, прегърнала дългата дръжка. — Обичам те, люби ме, сега, веднага. — Затвори очи и затанцува с метлата.

— Лорин!

Младата жена се стресна и изпусна метлата, която се изтъркаля между наредените саксии. Лицето ѝ пламна от срам.

— Какво ти става? Мечтаеш ли?

— Да, мадам. Мечтая за моя любим. Двамата сме голи и той…

— Млъкни! — изгърмя Женевиев.

Лорин вдигна метлата и я притисна до гърдите си.

— Върви си вкъщи да мечтаеш!

— Но там няма никой.

— И тук няма никой.

Внезапно Женевиев изпита съчувствие към младото момиче. Природата бе създала Лорин да завладее легиони мъже и да ги направи нещастни, а какво правеше тя? Сама се правеше нещастна.

Мадам Женевиев изтръгна метлата от ръцете на Лорин. В същия момент по улицата към пристанището се зададе старо рено.

Мадам Женевиев пребледня и притисна метлата до гърдите си.

От реното слезе мъж — едър на ръст, жилест, с джинси и бяла риза с навити ръкави. В младостта си е бил много красив; сега красотата му се бе превърнала в изразителност, мъжественост и сила.

— Това не е ли…? — пошушна Лорин и очите ѝ се разшириха.

— Той е. Върви в кухнята. Веднага — заповяда мадам Женевиев.

Лорин се подчини безмълвно.

— Какво търсиш тук? — попита Женевиев Еколие, без да погледне мъжа, който се движеше към нея предпазливо като нервно животно.

— Искам да видя къде ще се настаняват бъдещите ми гости — отвърна той с глас, тъмен като мажорен акорд. — Разбрах, че хотелът ще отвори отново.

— Е, добре. Видя ли го вече?

— Геновева, моля те… — Погледът му се плъзна по неподвижното ѝ лице.

Мадам Женевиев притисна метлата още по-силно, изправи гръб, вирна брадичка и си влезе в Ар Мор.

— Геновева! — извика подире ѝ Ален. Нежно.

Мариане се подаде от ъгъла и веднага се отдръпна.

Нямаше намерение да шпионира. Влезе през задния вход и подаде букетчето мащерка на Жанреми.

— Днес каза ли поне една мила дума на Лорин? — попита тя уж небрежно.

Жанреми ѝ връчи кофа с миди и ѝ обясни как да почисти полепналите по тях водорасли.

— Казах ѝ, че е красива.

— Не си ѝ казал, киселяко.

Жанреми промърмори нещо неразбрано и раздруса тенджерата с вече почистените и задушаващи се в мускадет, масло и лук шалот черни миди.

— Видях някакъв мъж. Познаваш ли го?

— Хмм… — изръмжа Жанреми. — Ален Поатие. Живее оттатък, в Розбрас. Негова е конкуренцията.

Нареди мидите върху плато, отдели неотворените, прецеди отварата в малка тенджера и я поръси с брашно.

Мариане му подаде шафран, сметана и крем фреш, за да ги добави към соса. Все още мислеше за кратката среща, която бе наблюдавала.

Нищо не е толкова студено, колкото сърце, което преди е пламтяло в огън.

Ален Поатие не е само конкуренцията, разбра тя. Той беше мъжът, оформил лицето на мадам Женевиев така, че да показва вълнение само нощем, никога пред свидетели.

Мариане се запита дали щеше да носи друго лице, ако бе успяла да накара собствения си мъж да я обича, да я уважава или поне да ѝ подари едно-единствено цвете.

19

Минаха седмици. По време на ранната си утринна разходка до морето Мариане изрецитира всички синоними на сиво, което междувременно беше научила. Тъжно, хермелиново, безлично, коренисто… Бретонците бяха създали стотици имена за сивото в небето и водата. Те имаха земя, където човек изпитваше желание да върви и само да върви и забравяше колко е късно; после забравяше къде си е оставил колата, а накрая забравяше живота си и никога не се връщаше.

Мариане не се насищаше да обикаля по пътеките на Финистер, да броди из гъстите гори и по плажовете, да прекосява поляни с диви цветя и да се катери по крайбрежните скали.

Пътищата бяха тесни и с много завои, каменните къщи — стари и устояли на безброй бури; повечето прозорци бяха обърнати навътре към сушата.

Близо до Кердрук се намираше селцето Керамбай. Там Мариане видя нива със златна пшеница, насред която се издигаше менхир, а житните стръкове се полюляваха около него като вълни под напора на неспокойния западен вятър. Мариане си спомни какво ѝ бе разказал Пол за тези магически камъни с човешки ръст: по Коледа менхирите отивали на брега, за да пият от морето. В напуснатите от тях дупки били скрити съкровища. Само най-бързите успявали да ги изровят — след дванайсетия удар на камбаната камъкът ги погребвал завинаги.

Мариане тъкмо се приближаваше към Кердрук от изток през гората, когато чу изстрел. Той отекна в ушите ѝ, а после се възцари смъртоносна, подла тишина.

Емил Гоашон чу краткия остър пукот откъм кухнята и веднага разбра, че е изгубил поредната икономка.

Извади последната кибритена клечка от кутията, потърка я с треперещи ръце и поднесе пламъчето към бретонската ябълкова ракия.

Вратата на библиотеката се удари с все сила в етажерката, където бяха наредени всички томове на Монтескьо. Пламъчето угасна.

— Това е чудовищно! Тя се опита да ме застреля!

— Това беше последната клечка кибрит.

— Аз просто правех сливов пудинг, мосю, и ѝ казах: мадам Паскал, бихте ли ми подали канелата, моля? И какво направи тя? Щеше да ме застреля като краставо куче!

— Как сега ще си изпия ракията?

— Как понасяте този живот, мосю? Десетки животни със сплъстени козина, пълни с въшки, трикраки улични песове и еднооки котки. Тя ги храни в най-хубавите ви съдове! Това е чудовищно, мосю!

— Имате ли клечка кибрит, мадам Роше?

Знаеше какъв е източникът на този неприятен шум: при младите жени красотата заменя духа, при старите жени духът заменя красотата. За съжаление, при мадам Роше едно нищо бе заменило друго нищо.

— Онова, което се случва в тази къща, е безбожно, казвам ви! Безбожно!

— Набожността произтича от желанието на всяка цена да играем роля в света — обясни спокойно Емил.

Икономката зяпна и устата ѝ заприлича на капан за мишки. Кафявите очи си останаха все така остри — нито една капка душевна топлина не замъгляваше погледа ѝ.

— Напускам — заяви задъхано тя.

— Браво на вас, мадам! Вървете си с Бога и го поздравете от мен. Кажете му да намине някой ден.

Емил изчака тежката дъбова врата да се затвори и ситните стъпки по чакъла на входната алея да се отдалечат. Познат шум.

След малко стана от старото кожено кресло и закуцука през дългия коридор и дневната с камината. На масичката за сервиране го очакваше простреляната купа със сметана. До нея стоеше буркан със захар, от който стърчеше дръжка на лъжица — същински пистолет. Емил намери телефона в кутията за хляб. Самият хляб бе сложен в шкафа за чисти кърпи, а кърпите бяха грижливо наредени в хладилника. Само кибрит нямаше никъде.

Паскал седеше в килера, силно притиснала колене към гърдите си, и се полюляваше ритмично. Въпреки болката Емил приседна до жена си върху студения каменен под. Познаваше Паскал от началото на живота си. Бе преживял разцвета ѝ, продължилия двайсет години връх на женската ѝ сила и красота, беше се наслаждавал на всеки час. Познаваше всички лица на жена си.

Помисли за острите ножове в кухнята. Не спираше газта на печката, не заключваше входната врата. Не искаше да погуби достойнството на Паскал, като я защитава от живота и от смъртта.

Смъртта — Ankou — беше странно нещо. Емил винаги се беше надявал да се насити навреме на живота и да не се притеснява от идването на Ankou. Защото всички пътища водеха към нея.

Обаче не стана така. Емил искаше да живее, повече от всякога! Вбесяваха го признаците на упадъка, студът в горската къща, чезнещата сила, паркинсонът. Каква нещастна съдба! Едва духът е достигнал своята зрелост и тялото започва да вехне.

Емил целуна жена си зад ухото — знаеше, че това ѝ харесва. Тя се закиска. Той се изправи с мъка и сложи на грамофона плоча на Мария Калас: гласът ѝ беше едно от малкото неща, които проникваха в съзнанието на Паскал, когато се оттегляше дълбоко в себе си.

Мариане спря силно изплашена. Срещу нея по горския път крачеше нервна жена и си мърмореше гневно. Мина покрай Мариане, без да я удостои с поглед.

След миг от гората се понесе оперна музика. Макар и с колебание, Мариане тръгна към звука. Прекоси поляна и се озова пред чудно имение: могъщи широколистни дървета, огромна тераса, обрасла с лози, каменни плочи, полукръгли прозорци… В подивялата зеленчукова градина и лехите с розови храсти избуяваха бурени.

Скоро Мариане забеляза, че по дърветата или на хладно в сенките са се настанили десетина котки, а в ъгъла на входната алея са се събрали няколко кучета.

Мариане обиколи къщата, докато гласът на Мария Калас изпълняваше зашеметяващи каденци.

— Ехо? Има ли някой? — опита се тя да надвика арията.

Появи се жена с табла в ръце. На таблата бяха наредени безброй чинийки.

— Бонжур! Аз съм вашата стюардеса за днешния полет на „Луфтханза“ от Рим до Франкфурт. — Непознатата се усмихна сърдечно. — Моля, затегнете коланите и не ги откопчавайте до края на полета.

Тя нареди чинийките с месо от омар върху каменните плочи, сякаш наливаше напитки на десет хиляди стъпки над земята.

Тази жена говореше на немски! От колко време не беше чувала родния си език?

— Колко… колко време ще летим? — попита Мариане.

Паскал Гоашон я дари с усмивка, която веднага отлетя.

— Нямам представа — отговори жално тя. — Почнала съм да забравям, разбирате ли?

Лицето ѝ изразяваше и радост, и тъга, но нищо окончателно. Паскал се обърна и започна да вика котките си да похапнат. Редеше име след име: Пети Шу — малката зелка, Фрамбоаз — малинка. Наведе се към Мариане и ѝ довери тайната си:

— Котките са души на починали и на вещици. Възможно е и да са живи, които се чувстват самотни и са изпратили котешката си душа да им търси дом.

Мариане последва жената в кухнята, където чакаше следващата табла. Веднага се сети, че това е закуската на кучетата, които бе видяла. Взе тежката табла от ръцете на непознатата жена и излезе след нея.

Паскал помилва една хрътка.

— Това е Мадам Помпадур. Основала е театър и порцеланова фабрика. Затова ѝ сервирам храната в севърски порцелан. Разбирате ли ме?

— Естествено.

— Официалните любовници — обясни поучително Паскал, докато хранеше кучетата. — Те били господарки на кралете. С вагината си са наложили повече правителствени решения, отколкото знаят историците.

— Разбрах — прошепна Мариане и се изчерви.

Червеникав пудел с отхапано ухо я подуши доверчиво.

— Това е Ан дьо Бретан, нашата кралица. Омъжила се за краля на франките, за да опази земята си. Създала „Къщата на принцесата“ с девет леки жени и четиресет почетни госпожици. Правителствен бордей.

Паскал гордо погъделичка пудела по корема.

Мариане се запозна и с другите метреси: мадам Дюбари, Джулия Фамезе и Ванеса де Катани, метресите на папа Александър IV, лейди Джейн Стюарт. Накрая Паскал ѝ показа дакел със стърчащи уши и опашка.

— Жюли Рекамие, на нея е наречен Рекамие. Приятелката ѝ баронеса Дьо Стал-Холщайн е казала следното за Германия: „страната на поетите и дакелите“.

— Поетите и мислителите — поправи я Мариане.

— О, няма значение — засмя се Паскал. — А вие коя сте?

— Казвам се Мариане Ланц.

— О, мадам Ланс. А аз се казвам Паскал.

— Какво ѝ е на градината ви, Паскал?

— Защо?

— Никога не съм имала такава градина.

— А какво сте имали?

— Морава.

— Морава ли? Това цвете ли е?

Мариане осъзна, че така няма да стигнат доникъде.

— Имате ли човек, който живее тук с вас и ви помага?

Паскал се замисли.

— Не знам — отговори след малко и в гласа ѝ звучеше тъга. — Знам само, че вече не съм в състояние да мисля както трябва. Но знаете ли, Мариан… най-лошото е да го знам и да не мога да направя нищо. Просто се случва. В един момент съм тук, а после всичко изчезва. — Тя улови ръката на Мариане. — В Америка хората вземат паспортите на глупавите лелички като мен, изрязват етикетите от дрехите им, откарват ги два щата по-нататък и ги свалят. Дъмпинг на лелки. Не постъпват много добре, нали?

Мариане поклати глава. Мисълта беше ужасяваща.

Емил седеше със скръстени ръце на терасата и наблюдаваше как двете жени обикалят подивялата градина. Остана с впечатление, че жената, в която бе познал новата готвачка на Ар Мор, изобщо не се изплаши от лудата му съпруга. Кой знае, може би и тя беше луда.

В Бретан лудите живееха лесно, докато на средностатистическите хора им беше доста трудно.

Само че тази жена не беше от Бретан, дори не беше французойка.

Емил влезе, куцукайки, в къщата, и се появи отново с кана вода с мед и чаши. Донесе и багета, шунка и сирене. Паскал забравяше, че трябва да се храни. Не изпитваше нито глад, нито жажда и Емил всеки ден ѝ напомняше да яде и да пие. Започнеше ли обаче, трябваше да ѝ каже да спре.

Паскал изяде цялата батета и заспа на кушетката в сянката на лозата. Една от котките се настани на корема ѝ. Емил зави жена си и закри лицето ѝ със сламената шапка.

Не предложи на Мариане нито вода, нито нещо за ядене. Не ѝ каза нито дума, не отговори на нейното „кенаво“ — бретонската дума за сбогуване.

20

Рожденият ден на Осеан и Лизет се развиваше катастрофално. Дузина петгодишни момичета лудуваха в Ар Мор, тъпчеха се със сладка кървавица и постоянно искаха от Пол да играе с тях. За бога, на какво би могъл да си играе един дядо с такива дребни същества? Накрая Мариане събра пищящите принцеси и ги заведе на кея с обещанието да играят на сляпа баба и да носят яйца в лъжица. Като си представи появата на кухненската фея, понесла касерола с яйца и букет от дървени лъжици, Пол избухна в смях. Момичетата останаха възхитени от нея и той успя спокойно да изяде порция черни миди с ябълки, киснати в сайдер.

Рожденият ден почти бе приключил. Оставаше му само да убеди близначетата да си легнат.

— Kement-man оа d’ann amzer… — подхвана той на бретонски. — Историята се случила по времето, когато пилетата още имали зъби. Живяло някога смело момче на име Морван. Живяло тук, съвсем наблизо, и копнеело да стане рицар. Като навършило десет години…

— Не, не, не! — прекъсна го Лизет. — Не искам да слушам глупавата история на Морван!

Сестра ѝ Осеан кимна.

— И аз не искам.

— Винаги ли искаш, каквото иска сестра ти? — попита я Пол.

На което Осеан отговори важно-важно:

— Но разбира се, ноно!

Тримата се бяха разположили удобно на старата холивудска люлка с изпокъсан син сенник. Лизет бе коленичила вляво от него и внимателно опипваше космите, които стърчаха от ушите му, а Осеан се бе свила на кълбо вдясно от дядо си и бе облегнала красивата си главица с разрошени светлокестеняви плитки на рамото му. Забележителното у нея беше, че си смучеше показалеца, не палеца.

— Наистина ли не искате да чуете историята на Морван Лейз-Брейз, който е повел нашата Бретан към независимост?

— Не, дядо — отговориха в хор двете момиченца.

— Е, добре. Какво ще кажете тогава за дяволиите на Билз, веселия крадец от Плуаре?

— И тя е глупава — отвърна Лизет.

— Тотално глупава! — подкрепи я Осеан.

— Ами за принцесата със златния косъм, принц Кадо и омагьосания пръстен?

— Скучна е!

— Не мога да повярвам, че не желаете да слушате повторно нашите прекрасни бретонски истории.

— Така трябва, ноно — обясни строго Лизет и дръпна силно един косъм от ухото му. Бившият войник от Чуждестранния легион дори не трепна, докато петгодишната му внучка грижливо обезкосмяваше ухото му.

— Какво искате да чуете тогава? — попита примирено Пол.

— Историята за Ис — отсече Осеан.

— Историята за морската принцеса Дахуд.

— За златния ключ.

— И как градът потънал в морето.

Дахуд. Близначките бяха влюбени в нея. Пол им бе разказвал много пъти историята за потъналия град Кер Ис в залива на Дуарненез, като се опитваше да избегне пикантните детайли около феята Дахуд. Особено как сменяла любовниците си всяка нощ.

— Kement-man оа d’ann amze… — подхвана отново Пол. — Историята се случила по времето, когато римляните започнали да строят пътища в Арморика. От Карнак до морето, чак до залива на Дуарненез, и днес минава един от старите римски пътища. Този път завършва в морето. Някога обаче е водил към най-големия, най-красивия град на света, Ис. Някои го познават като Атлантида.

— Кой знае, може би римляните просто са искали да си купуват прясна риба направо от брега? — попита съвсем тихо Осеан.

— Ами ако не е било така? — отговори ѝ също така тихо Пол и момиченцето кимна сериозно.

— Могъщият и мъдър крал Градлон построил град Кер Ис, града на дълбините, за любимата си дъщеря Дахуд. Принцеса Дахуд била дъщеря на фея, която кралят обичал много силно; тя заповядвала на водата и огъня. Дахуд не позволила да я кръстят, защото щяла да изгуби магическата си сила.

— И ние не сме кръстени! — извика Лизет.

Мили боже, помисли си Пол.

— Диги и железни порти защитавали града от морските приливи. Само цар Градлон държал Златния ключ за шлюзовете и винаги го носел със себе си — иначе някой можел да отвори портите през нощта и да пусне прилива. Катедрали и златни къщи, сребърни кули и диамантени покриви — блясъкът на града озарявал сушата далеч навътре. Всеки гражданин живеел като крал, децата ходели на училище и…

Пол разказваше историята на Дахуд съвсем свободно. Нямаше как да избегне само един важен детайл: една нощ Дахуд откраднала златния ключ от верижката, която баща ѝ носел на шията си, за да пусне в града любимия си, а той, идиотът, отворил портите в най-неблагоприятното време и градът бил залян от морето.

— Крал Градлон препуснал с жребеца си по вълните и в последния момент успял да издърпа Дахуд на седлото. Ала морето поискало своето и отвлякло Дахуд.

— Каква подлост! — възмути се Лизет.

— Тотална гадост — подкрепи я Осеан.

— Ще ни направиш ли крампоуез, ноно? Палачинки с нутела?

— Днес правя за вас всичко, което желаете, мои малки феи!

Двете близначки бяха единствените жени, на които бе готов да даде всичко, винаги. Ще ги натъпче с палачинки, докато се пукнат.

— Мразя, когато разказваш такива истории на децата. Нали знаеш, че не бива да им говориш на бретонски! — провикна се глас от къщата.

Пол затвори очи.

— An hini n’eo ket baith en e benn a zo bailh en e revr — промърмори той. Който не е жигосан на главата, е жигосан на задника.

Нолвен издърпа чашата с ламбиг от ръката му и нареди на близначките да се приготвят за лягане. Даде на Пол ключовете от колата му и го изпрати с думите:

— Гледай да паднеш в някой ров! Това ще ме зарадва.

Повярвала, че дядо ѝ ще умре, Лизет се разплака. За да покаже сестринска солидарност, Осеан също ревна.

— Видя ли каква я свърши пак! — изфуча Нолвен.

Доведената дъщеря на Пол не го обичаше. По-точно се отвращаваше от него. Разликата беше съществена.

И той не я обичаше, но не я мразеше — все пак тя беше майка на близначките, най-скъпите му същества. Майка ѝ Розен беше великолепна жена, истинска лъвица. Според Нолвен Пол имаше два големи недостатъка: миналото му в Чуждестранния легион и фактът, че не ѝ беше роден баща. И двете бяха непроменими, затова и отношенията им си оставаха все така лоши.

Пол и Розен се съобразяваха с Нолвен и така и не заживяха заедно. Връзката им продължи четиринайсет години, цели десет години бяха женени. После се появи онзи хлапак и всичко свърши.

След развода, при който Пол не ѝ направи никакви спънки, Розен се погрижи бившият ѝ съпруг редовно да вижда близначетата, за което той ѝ бе дълбоко благодарен.

Нолвен много бързо осъзна практическата полза от тази уговорка. Пол беше много подходящ за детегледач и не ѝ струваше нищо. Тя определи правилата: никакво говорене на бретонски, никакви бретонски истории, песни, пословици и прогнози за времето. Момиченцата ѝ са французойки. Точка. С голямо удоволствие би поставила в дома си табелите, които висяха някога в училищата: Забранено е да се плюе на пода и да се говори бретонски. Който нарушаваше наредбата, го наказваха позорно — окачваха на шията му дървена обувка.

Пол целуна момиченцата за последен път днес, затвори внимателно вратата и изсъска гневно:

— Hep brezhoneg Breizh ebet! — Без бретонски няма Бретан. А без Бретан няма родина.

Мили боже, каква жажда го мъчеше!

Костваше му много усилия да пусне ръчната спирачка. Винаги соленият, винаги влажен въздух причиняваше ръждясване. Най-сетне успя.

На път обратно към Кердрук Пол видя Мариане да върви по отсрещната страна на улицата. Намираше я много симпатична. Свали прозореца на колата.

— Пак ли се скитате из Бретан?

Тя не отговори веднага. По недоглеждане бяха попаднали сред състезаващи се колоездачи. Възрастни господа в неонови трика бяха изкачили възвишението и сега хвърчаха надолу. Поздравите им звучаха непринудено.

За момент Пол видя върху лицето на Мариане дълбока тъга. Много скоро обаче тя му се усмихна отново. Усмивката ѝ беше омагьосваща. Тя беше като Бретан — тук зад всяка красива фасада дебнеше пропаст, понякога дружелюбна като Мариане, друг път излъчваща омраза като Нолвен.

Пол се запита какво крие Мариане. Даде газ и ѝ махна. В задното огледало видя как по момичешкото ѝ лице отново се плъзна онази необяснима далечина — сякаш бе изгубила нещо, но не знаеше какво.

Пол се нуждаеше от отклоняване на вниманието. Прекоси двора Кербуан, профуча покрай обърнатата гребна лодка на Симон, мина през зеленчуковата градина и спря пред задната врата. Симон седеше на прага, традиционно издигнат с две стъпала, за да не позволява на злите джуджета, наричани „кориганс“, да влизат в къщата, и пушеше.

— Здрасти, стари приятелю — кимна Пол. — Имаш ли нещо за пиене?

— Младо или старо?

— Каквото и да е, само да е по-старо от мен.

— Трудно ще го набавя.

Изпиха първата бутилка Côtes du Rhône мълчаливо. Пол само изръмжа в знак на благодарност, когато Симон му поднесе багета, солено масло и pâté — пастет — с пипер върху дървена чиния. Както винаги Симон изряза кръст в долната страна на хляба.

Втората бутилка — Hermitage — развърза езика на Пол.

— Evit reizhan ar bleizi, Ez eo ret o dimezin — заговори той на бретонски. (Опитомих вълчицата, като се ожених за нея.) — Защо, защо се ожених за Розен! Ако не бяхме сключили брак, нямаше да я изгубя. Аз съм овча глава!

— Прав си. Da heul bleiz ned a ket an oan — отговори Симон. (Само че овцата не тича след вълка.) — Особено когато вълчицата си има нов.

Тези думи може и да не изясниха докрай любовната мъка на Пол по Розен, но казаха най-важното.

Симон нави галети[18] с козе сирене, смокини и масло, запали газовата печка и ги пъхна вътре. След пет минути бяха готови. Ядяха ги направо с пръсти. В момента приборите бяха твърде опасни.

— Наистина ли съм прекалено стар за тези работи? — попита Пол при третата бутилка.

Съгласните му плуваха върху червените вълни във водната чаша.

— За какво да си стар? За пиене? Човек никога не е стар за пиене. Само е прекалено млад. Yar-mat. Наздраве. — Двамата се чукнаха.

— За жените. Питам дали не съм прекалено стар за жените. — Пол поглади голата си глава.

— N’eo ket blev melen ha koantiri, A laka ar pod da virvin — отговори след малко Симон. (Тенджерата не завира заради русата коса и красотата.) Той се оригна тихо.

— Прав си, важен е характерът… или нещо подобно. Аз харесвам всички жени — тъмни, дребни, дебели, грозни, но нито една не ме иска! Каква е причината? Да не би характерът ми да е в повече?

— Прекалено си красив за тях, глупчо — обясни Симон и Пол най-сетне се засмя.

Вложи в смеха цялата си болка от раздялата с Розен и отношението на Нолвен. Симон се изправи и излезе, олюлявайки се. Върна се с бутилка шампанско.

— Съвсем младо. Малолетно — обясни той, запъвайки се, и постави бутилката Pol Roger пред Пол. Наляха шампанското в чисти водни чаши.

— Забранено е да се плюе на пода и да се говори бретонски — изгърмя гневно Пол.

— Точно така! — потвърди Симон.

Двамата се наведоха и плюха върху кухненските плочки.

Пол изпразни чашата с три големи глътки и се наведе през масата към Симон.

— Тази Мариан… — подхвана той.

— Хмм… — промърмори Симон.

— У нея има нещо, което ме кара да се чувствам млад. Каквото и да мисля и да чувствам, все е добро. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Случи ми се да стоя до нея, докато гладеше салфетките на терасата, на слънце, и без да искам, ѝ разказах всичко. Просто всичко.

— Какво по-точно е всичко?

— За Розен и за войната.

— И какво?

— Тогава тя направи нещо… — Пол стана и сложи ръка върху лакътя на Симон.

— Страхотно.

— Не мога да го направя като нея. Имах чувството, че нещо излезе от мен. Някаква сянка. Не знам. А после… Вече не ме болеше толкова. В ръцете ѝ има нещо.

Симон кимна бавно.

— А аз ѝ разказах за морето. Не знам защо. Тя слуша със сърцето. Влизам в пристанището, тя ми маха от прозореца. Никой никога не ми е махал. Откакто тя е тук, сушата ми е приятна, разбираш ли? Мариан е като морето, само че се намира на сушата.

Пол седна отново срещу Симон.

— Дяволите да го вземат, остаряваме — прошепна той, поглади отново голата си глава и посегна към шампанското.

21

След няколко дни Мариане срещна Паскал за втори път и видя в ръцете ѝ мъртъв гарван.

— Това е подарък — пошепна ѝ Паскал и посочи към небето. — Тя все още ме обича.

Мариане изпита любопитство. И загриженост. Тъкмо поради това бе дошла отново в имението на семейство Гоашон: Жанреми бе нарекъл Паскал „откачена коза“ и получи оглушителна плесница от мадам Женевиев.

— Тя не е лудата от гората, тя е dagosoitis — добрата вещица!

Добра вещица. Мариане попита защо мадам Гоашон говори немски и Женевиев ѝ разказа, че Паскал работила дълги години като стюардеса, летяла първо между Франция и Германия, а после и по целия свят. Когато е с ума си, говори шест езика, сред тях руски и японски.

— Гарваните са пратеници от другия свят — обясни замечтано Паскал. — Този падна точно пред краката ми. — Отново вдигна поглед към блестящото небе. — Майко Луна, ти си най-мъдрата, ти си земята и небето, светиш на всички диви и свободни. Поздравяваме те, майко… — затананика тихичко тя.

Без да спре да тананика, Паскал отиде в задната част на градината. Около старата каменна къщичка, където държаха всякакви непотребни вещи, цъфтяха десетки червени рози.

Мариане забеляза под един розов храст буркан с капачка. Отначало си помисли, че вътре има змия, после разбра, че е пъпна връв.

Паскал ѝ връчи мъртвата птица. Перата ѝ бяха меки като коприна. Паскал коленичи тромаво на земята и посегна към малка лопата. Изкопа дупка, пусна пъпната връв в земята и засипа дупката.

После направи нещо, което стресна Мариане. Изрисува с пръст три преминаващи едно в друго пламъчета — почти точно изображение на белега на гърдите ѝ!

Паскал се изправи и Мариане забеляза, че замечтаността в очите ѝ е изчезнала. Сега в зениците ѝ се четяха ум и будност.

— Сигурно ме смятате за странна — подхвана тихо тя.

— Смятам ви за много особена.

— Нима особена не е просто друга дума за странна?

— Немският ви е добър, но не чак толкова — парира я умело Мариане.

Паскал се засмя.

— Ясно. Хайде, дайте ми пернатото!

— Какво… какво направихте току-що?

Паскал хвърли поглед към прясната купчинка пръст.

— А, това ли? Стара традиция. Жена от селото ми донесе пъпната връв на новородената си внучка. Когато вещица зарови пъпната връв на детето под розов храст, човек може да е сигурен, че малкото ще е с хубав глас.

— Наистина ли става така?

Мариане си спомни колко пъти бе придружавала баба си, за да ѝ помага при раждане у дома. Обикновено хвърляха пъпната връв в камината, за да не я грабне котката.

Паскал се усмихна развеселено.

— Зависи. Онова, за което копнеем силно, често става действително, нали?

През обраслия с бръшлян прозорец Мариане видя Емил да седи пред масивното си писалище и да чете. Той вдигна глава, ала с нищо не показа, че се радва да я види. Посвети се отново на книгата си, без да ѝ кимне.

— Не знам — отговори тъжно Мариане. — Никога не съм се надявала много.

— О, бедната! Добре е, че най-сетне сте тук. Ние постоянно се надяваме. На всичко. Това ни е в кръвта.

Паскал остави гарвана върху разклатената градинска маса и го покри със салфетка.

— Тази страна… Знаете ли, бретонците много държат на суеверията си. Затова понякога се чувстват по-важни от другите народи. Тук се намираме на края на света, ние му казваме на бретонски или келтски „пен-ар-бед“, тук слънцето залязва и навсякъде се усеща полъхът на смъртта — Анку. Вътре в нас постоянно цари полусянка. Ние обичаме тайнственото. Различното. Зад всеки камък и зад всяко дърво се надяваме да намерим чудо.

Паскал влезе в кухнята, която сигурно е била модерна през 30-те години на XX век.

— Искате ли кафе?

— Аз ще направя — предложи Мариане.

Наля вода в емайлирана тенджерка и напълни каната с кафе. Паскал ровеше в шкафовете и чекмеджетата.

— Къде ли може да са? — промърмори нетърпеливо тя. След малко подаде на Мариане пакет брашно. — Това ли беше за кафе?

— Не.

— Ами това? — Паскал ѝ показа бурканче с мармалад.

— Боя се, че не.

— Как да не съм странна, като нищо не е на мястото си! Нищо не намирам, разбирате ли? Не знам какво къде стои.

Мариане си спомни как през първия си работен ден в кухнята на Жанреми бе налепила навсякъде листчета с френски думи. Намери лепенки за буркани в хладния килер и ги размаха тържествуващо.

Докато Паскал пиеше кафе, Мариане надписа етикетите и ги налепи по шкафовете и етажерките. После се зае с килера. Паскал я наблюдаваше внимателно и четеше всеки надпис. Посочи буркан с мед и попита:

— Това е мед, нали?

— Точно така!

— А това е захар?

— Браво!

Паскал скочи и устремно прегърна Мариане. Емил, който бе влязъл незабелязано в кухнята, я погледна неодобрително и се зае да чете надписите на етикетите по шкафовете, тенджерите и уредите. Накрая тъмните му очи се впиха в лицето на Мариане.

— Какво търсите тук? — попита той на гърлен бретонски.

Мариане се обърна безпомощно към Паскал.

— Той се радва, че сте тук — преведе бързо тя.

Мариане не повярва нито дума.

— Аз… исках да помогна.

Паскал отново преведе.

Мариане не сведе поглед. Усещаше, че ако отстъпи, ще изгуби уважението на този затворен човек. Мигът се проточи безкрайно. Лицето на Емил си остана неподвижно и непроницаемо като праисторическа крайбрежна скала.

— Вие сте немкиня — установи той пренебрежително.

Паскал преведе.

— А вие сте нелюбезен — отвърна Мариане на френски.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха. Емил примигна, по лицето му пробяга нещо като усмивка и за две-три секунди в очите му се появи светлина.

— Аз съм бретонец — поправи я той с доста по-мек тон и рязко ѝ обърна гръб.

— Според мен той ви хареса — заяви Паскал, въздъхна и добави: — Не му се сърдете. За нашето поколение немците не са просто съседите от север, а окупатори, погълнали нашата страна.

Мариане не се разсърди. Емил ѝ напомняше на баща ѝ. Въпреки това сърцето ѝ биеше като на зайче в капан. Собственият ѝ кураж я изненада като от засада.

Паскал плесна с ръце.

— Какво ще правим сега?

— Аз… трябва да се връщам в Ар Мор. Смяната ми започва след час. Лято е и хората не спират да ядат.

Лицето на Паскал помръкна.

— О! Аз пък си помислих… — Гласът ѝ пресекна.

— Да дойда ли утре пак? — попита Меко Мариане.

— Да, разбира се! Моля ви! — Паскал отново я прегърна и прошепна щастливо: — До утре, Мариан.

22

Над главата на Мариане биеше нова камбана, изпълнена с кураж и нетърпение.

За трети път прекарваше следобеда при Паскал, преди да започне вечерната смяна в Ар Мор. Въпреки че Емил почти не ѝ говореше, тя бе започнала да работи в подивялата градина.

Паскал донесе два мръсни червени работни комбинезона, вероятно останали от някой самолетен хангар, двете се облякоха и се заеха да скубят бурените и да ги трупат в една ръчна количка. През цялото време Паскал разказваше на пеещия си немски за своеобразието на народа, обитаващ края на света, и Мариане слушаше внимателно.

Миналата нощ в няколко села се бе провел празникът Лугх-насад — един вид празник на жътвата с конвент на друидите.

— Друиди ли? Нима тук все още има друиди?

— Бретан е пълен с друиди! Сигурно са трийсет хиляди. Невероятни са. На конвента обсъждат как ще протече Самхайн — това е нощта на 31 октомври срещу 1 ноември, когато живите се срещат с мъртвите. Срещата трябва да се планира много точно, нали разбирате?

Паскал плъзна ръка по брадичката си и по кожата ѝ полепнаха песъчинки.

— Как протича срещата между живите и мъртвите?

Паскал замислено помилва разцъфналите сини хортензии. После решително тръсна глава и заговори бавно, сякаш разкриваше голяма тайна:

— Вечерта преди Самхайн или както я наричаме още, са-ун или сам-хуин, небето и земята, животът и смъртта се изравняват и всички порти между световете се отварят. Старите и новите богове идват от другия свят и водят със себе си мъртвите. А на нас е разрешено да посетим тяхното царство.

Паскал посочи неопределено някъде в градината.

— Минаваме през морето, през кладенци или каменни гори, за да стигнем при феите, които ни очакват. Чакат ни и джуджета, и великани. Булото между световете е съвсем тънко, като паяжина. Някои от нас знаят как да го отместват настрана през всеки ден от годината.

— Защо мъртвите идват при нас точно на Самхайн? Сигурно… сигурно искат да ни дадат съвет?

Мариане мислеше за баба си. И за баща си. Много искаше да ги види и да поговори с тях. Паскал я гледаше сериозно.

— Не е лесно да влезеш във връзка с душите от другия свят. Това не е като да се обадиш по телефона. Някои от нас ги чуват със сърцето си. Други се нуждаят от друид или от вещица.

Емил докуцука от къщата с табла в ръце. Носеше студена вода с мед и този път бе поставил върху таблата три чаши. С мъка стигна до желязната масичка под старата ябълка, отрупана с вече зачервени плодове, и кимна кратко на Мариане.

Паскал отиде при него, прегърна го и затвори очи.

Мариане отново усети колко достойни един за друг бяха двамата в любовта си. В сърцето ѝ се надигна нежна привързаност.

Паскал помилва неподвижното лице на мъжа си и продължи да говори:

— Когато някой има проблем с тукашния и другия свят, вика друид. Нали знаете, хората имат много проблеми: един с жена си, друг с демони, трети с разстройство. Друидите съхраняват старото знание. Някога и племенните водачи търсели съвета им. Все едно дали ставало дума за религия, морал или практически въпроси — друидите винаги имали отговор.

— Имало ли е и жени друиди?

— О, разбира се, жените ставали жрици. Обичайно било да пратят някое момиче за два сезона при жрица, която да го обучи за гадателка, лечителка или друидка. Само че при едно условие: момичетата трябвало да изберат дали ще живеят като жрици, или ще се омъжат и ще останат завинаги със съпруга си. Любовта и мъдростта се изключват взаимно.

Паскал целуна Емил и той се оттегли в беседката, без да каже дума. Жена му откъсна едно глухарче.

— Всяка жена е жрица — обясни важно тя. — Всяка. — Обърна се към Мариане. Виолетовите ѝ очи бяха бистри като вода. — Големите религии и техните пастири са отредили на жената място, което не ѝ подобава. Смятат я за човек втора класа. Богинята станала бог, жриците били обявени за курви, а жените, които не пожелали да се подчинят — за вещици. Особеното у жената, способността ѝ да предчувства бъдещето, умът ѝ, лечителските способности, чувствеността ѝ — всичко това е било и продължава да бъде унижавано.

Паскал се изправи и започна да изтупва пръстта от работния комбинезон.

— Всяка жена е жрица, но само ако обича живота. Ако омагьосва и себе си, и свещените за нея хора. Време е жените да си спомнят какви сили са заложени у тях. Богинята мрази пилеенето, а жените често се пилеят.

Двете влязоха заедно в хладната сенчеста кухня. Мариане приготви храната на кучетата и котките и внимателно разпредели рибни и месни филета върху тънките порцеланови чинии. После излезе навън, плесна с ръце и извика:

— Уважаеми дами и метреси, скъпи плодове и зеленчуци, заповядайте на масата!

Нареди чинийките и глутницата се нахвърли върху храната като пирани върху откъснат крак. Мариане забеляза своя приятел, оранжево-белия котарак, и се засмя. Козината му блестеше като излъскан мрамор.

— Това тигърче си няма име. Защо?

Паскал облегна глава на рамото ѝ.

— Той е пътник — пошепна тя. — Само някоя бродеща душа може да му даде име. — Обърна се и погледна пронизващо Мариане. — Нали?

Мариане потрепери.

— Да — кимна тя и доби съвсем тихо: — Стига душата да знае накъде се е запътила.

— Благодаря, че не се отвращавате от мен — промълви Паскал.

Внезапно лицето ѝ се озари от радост.

— Ян! — извика тя, изведнъж отърсила се от меланхолията.

Разпери ръце и се затича към художника. Ян я прегърна сърдечно. Мариане усети как по необясними причини се изчерви. Скри мръсните си ръце зад гърба и за един абсурден миг си пожела да не е облечена в този безформен работен комбинезон, със сламена шапка на главата и зелени петна по лицето.

— Ян, това е Мариан, новата ми приятелка. Мариан, това е Ян, най-старият ми приятел.

— Бонжур — прошепна задъхано Мариане. Какво ѝ стана изведнъж?

— Здравейте, Мариан — промълви Ян.

Двамата замълчаха. Само се гледаха. У Мариане всичко утихна. Не мислеше за нищо.

— Какво става, да не се вкаменихте?

Той беше по-висок от нея и тя видя в очите зад стъклата на очилата морето. Устата — две красиво извити вълни, хвърлени една върху друга. Трапчинка на брадичката. Безброй дълбоки бръчици, разпръскващи се като лъчи от светлите му очи към бузите. Очи, които ѝ се усмихваха и я привличаха.

— Време е да си вървя.

Мариане положи много усилия, за да не побегне панически към къщата. Усети как на лицето ѝ изгря глупава неудържима усмивка; бързо я скри с ръка, сведе глава и се отдалечи.

Преоблече се бързо. Изкушаваше се да си отиде, без да се сбогува, но се сети, че е оставила чантата си на терасата. Трябваше да си я вземе.

Върна се при Паскал и Ян със сковани стъпки.

Не посмя да погледне Ян и посегна към чантата си с трепереща ръка. Несръчните ѝ пръсти хванаха само едната дръжка, чантата се отвори и любимата ѝ плочка с изображение на Кердрук падна на земята.

Ян я вдигна и я обърна към светлината.

— Господи, това е…

Смаян, той прочете надписа.

— Това е от първите ти плочки с Кердрук, нали, Ян? — извика Паскал.

Ян подаде плочката на Мариане. Тя посегна да я вземе и пръстите им се докоснаха. Усети лек топъл токов удар и когато погледна в очите му, разбра, че и той е изпитал същото. Мариане притисна плочката до гърдите си, сбогува се набързо и си отиде.

23

На следващия ден Мариане не посмя да отиде при Паскал и Емил, въпреки че бе обещала. След обедната смяна се качи в стаята си и заходи нервно напред-назад. Оранжево-белият котарак седеше на прозореца и я наблюдаваше. За момент Мариане видя отражението си в голямото огледало над скрина. Не беше красива. Не беше елегантна. Беше само стара жена сред чужди хора. А онова, което се случи с този… Ян. Името му е Ян.

Усещаше тръпки в корема, докато мислеше за лицето му, за топлата му длан. Не познаваше това чувство. Някакво сладко безпокойство, мъчително. В гърдите ѝ се пукаха мехурчета.

— Какво всъщност правя тук? — запита се тя, обърната към стаята.

Някогашното желание да умре се бе превърнало в нещо друго, много по-банално: тя бе избягала. Офейкала. Не беше ли време да се обади на Лотар и да му каже…

Дано Лотар повярва, че съм мъртва.

Какво да му каже? Няма да се върна. Искам развод. А после какво? Ще прекара живота си като кухненска помощница в ресторант. Докато остарее и започне да изпуска тенджерите. С приятелка, която е вещица и често забравя коя е Мариане. Да, беше ѝ много приятно да говори и да слуша родния език. Копнееше за приятелка.

Приятелка като Грете Кьостер. Мариане съжаляваше дълбоко, че никога не се е доверявала на Грете, както ѝ се доверяваше тя. Но кой знае, може би приятелството беше най-търпеливата от всички любови. Грете никога не настояваше Мариане да ѝ се довери; тя бе приела, че Мариане не смее да казва как се чувства. Ценеше я като слушателка и не се опитваше да я убеди да остави съпруга си. „Който страда и не променя нищо, значи има нужда от това“ — не бе казала нищо повече. Мариане се почувства засегната и ѝ заяви, че не е толкова просто. Понечи да ѝ обясни как се е стигнало дотам да отлага раздялата година след година, как няма сили да се измъкне от живота, който сама си е избрала. Ала веднага усети колко блудкаво звучаха обясненията и се отказа.

Мариане недоволно подръпна косата си. Това не беше прическа, това бяха увиснали кичури. Отвори гардероба и прегледа оскъдния си запас от дрехи: няколко евтини блузки и тениски, два панталона и практично бельо, платнени обувки и две затворени нощници.

После подложи на щателен оглед лицето си и годините, отпечатали се върху него. Отвесната бръчка към носа. Бръчките около очите и устата. Безброй лунички — дано повечето не са старчески петна. А шията, шията…

Нямаше как да го промени — тя беше една стара жена. Но нима това означаваше, че няма право да копнее за малко красота?

Само след час, развълнувана като момиче, Мариане седеше във фризьорския салон на Мари-Клод в Понт-Авен. Дори не помисляше, че именно онези странни мехурчета от сладко безпокойство са я завели там.

Мари-Клод огледа изпитателно дългата сиво-кафява коса на Мариане.

— Само ѝ придайте хубава форма — предложи плахо Мариане.

— Хмм… Бих казала, че косата ви има нужда от пълна промяна. Крайно време е.

Фризьорката повика помощницата си Юма и ѝ даде няколко бързи указания, които останаха неразбрани за Мариане. Тайно в себе си тя се надяваше да не излезе оттук със същите ситни червени къдрички като Мари-Клод — с тях фризьорката изглеждаше точно като кученцето си Лупин, излегнало се в елегантната си кошничка на подиум близо до касата.

Мариане затвори очи.

Мина почти час, преди да ги отвори отново. Юма вече издухваше със сешоар новата ѝ фризура. Мари-Клод чистеше въшките на едно от местните селски момчета и разговаряше с Колет, която седеше на третия стол и друга фризьорка скъсяваше бретона на снежнобялата ѝ коса. Красивата галеристка носеше костюм с цвят на сьомга, бели ръкавици от кожа на питон и отворени бели обувки с високи токове. Като видя, че Мариане я гледа, вдигна наздравица с любимия си коктейл.

— Изглеждате страхотно! Защо сте се крили досега? — попита весело тя и се обърна към Мари-Клод: — Дай ѝ нещо за пиене.

Мариане се огледа в огледалото и сърцето ѝ направи скок. Дългата грива с цвят на тръстика бе изчезнала. Вместо това бе подстригана на каре до брадичката, а косата ѝ бе добила цвета на млад коняк. Юма бе успяла да обработи меката ѝ коса така, че да подчертава сърцевидното лице. Лизан оформи веждите и сложи боя на миглите. Мариане се насълзи от болка, но понесе процедурата, без да протестира.

Мари-Клод застана до Юма, присви очи и критично огледа Мариане в огледалото.

— Нещо липсва — заключи тя и даде знак на Мариане да седне при козметичката Лизан.

Мариане се засмя. Чувстваше се прекрасно. Отпи голяма глътка „Белини“ и шампанското веднага се качи в главата ѝ. Светът стана пъстър и шумен.

Когато Лизан свърши и ѝ поднесе огледалото, Мариане установи, че харесва очите си. И устата. Останалото не толкова. Външно изглеждаше различно от онова, което чувстваше вътрешно. Преди седмици се чувстваше полумъртва. Сега се чувстваше като четиресетгодишна. Като трийсетгодишна. Като друга жена. Пияна.

Мариане попита Лизан какво помага срещу бръчки.

— Червило за през деня, червило за вечерта и любовник през нощта — отговори с писукащия си глас козметичката. — Или обратно: двама любовници и едно червило.

Когато Мариане уреди сметката, Мари-Клод заяви:

— Обожателят ви със сигурност ще ви хареса.

— Какво?

— Или мъжът ви.

Фризьорката погледна изпитателно лявата ръка на Мариане; ала бялата вдлъбнатина бе изчезнала, ръцете ѝ бяха почернели от слънцето — нищо чудно, след като всеки ден прекарваше много време на открито.

— Не разбирам — отвърна бързо Мариане.

— Нямате ли мъж? Е, както изглеждате сега… Ще си намерите и мъж, и любовници. Вероятно няма да са от най-младите, но тук имаме достатъчно господа на добра възраст. Някой харесва ли ви повече от другите?

— Не разбирам — повтори Мариане.

Лицето ѝ пламна и Мари-Клод, естествено, го забеляза. Добре, че не може да чете мисли, каза си Мариане, която виждаше лицето на Ян Гаме и усещаше докосването на пръстите му в градината на Паскал.

Колет огледа Мариане с котешките си очи. Повечето жени щяха да я възприемат като конкурентка, ала Мариане изпитваше топла симпатия към стройната 66-годишна дама, винаги изправена като балерина.

— Първо я попитай какви са желанията ѝ — обърна се тя към Мари-Клод. — Има мъже, които са добри за съпрузи, но не стават за любовници. Има и мъже, с които ще преживее страхотен секс, но те не желаят да се занимават с чувства и да се забъркват в трудности.

— Правилно. А има и трети, които не умеят и двете неща — обобщи Мари-Клод и добави с въздишка: — На мен все такива ми се падат…

Мариане и Колет излязоха заедно и тръгнаха по тясната уличка. Минаха покрай малък бутик и Мариане спря.

— Бихте ли ми помогнали? — попита плахо тя и посочи облеклото си. — Нужен ми е стил — обясни просто.

— Модата няма нищо общо със стила — отвърна с дрезгавия си глас Колет. — Важно е какво искате да скриете. И дали искате да покажете каква сте. — Стисна ръката на Мариане и я подкани: — Да влезем и да видим каква жена криете. Намерим ли я, няма да я обвиняваме, че не се е показала толкова дълго време, нали?

Колет си поръча още един „Белини“, запали цигара, разположи се удобно в коженото кресло и даде инструкции на продавачката Кател. Докато тя избираше дрехи, Колет уж без повод разказа на Мариане историята на мадам Лооз, някогашната ѝ съседка в Париж.

— Тя криеше всичко от себе си — обясняваше Колет, докато със сигурна ръка разделяше на две купчини носените от Кател дрехи. — Живееше, всъщност функционираше много добре. В брака, с децата, в работата си. Винаги на точното място в точното време. Винаги мила, учтива, в незабележимо облекло. Една нощ обаче… — Колет се приведе към Мариане, която колебливо въртеше в ръце къса рокля с цвета на зрели кайсии. — Една нощ се случи нещо.

Мариане облече лек пуловер с висока яка и цвят на шампанско. Подчертаваше талията и бюста ѝ, а новият цвят на косата ѝ направо сияеше. След пуловера облече тъмни джинси, избрани от Колет.

— През онази нощ мадам Лооз зачука като луда на вратата ми. Каза, че имала нужда от колата ми — по-малката ѝ сестра била на смъртно легло в Дижон. Аз, естествено, ѝ дадох ключовете и тя потегли с висока скорост. На площад „Конкорд“ обаче станало произшествие. Във възбудата си мадам Лооз ударила шамар на полицая и избягала с някакъв мъж от Рен. По пътя му разказала историята на живота си, двамата правили секс, той ѝ заел колата си, но тя закъсняла — сестра ѝ вече била умряла. Впрочем това изглежда добре, обуйте и тези обувки.

Колет се изправи и застана зад Мариане, която се оглеждаше нерешително.

— Мадам Лооз върнала колата, прекарала още една нощ с онзи мъж и се прибра в Париж съвсем друг човек. С автобуса.

Колет подаде на Мариане лека плетена жилетка, която обгърна тялото ѝ като пух.

Мариане се завъртя отново пред огледалото. Виждаше жена, не в първа младост, но много шик. Женствена. Само плахият поглед на сърна не ѝ подхождаше.

— Мадам Лооз бе успяла да излезе от скривалището си, да се освободи. Следващата ѝ стъпка беше да изхвърли мъжа си заедно с любовницата му и да отвори чайна.

Колет подаде на Мариане една кехлибарена огърлица.

— А онзи мъж от Рен?

— Кратка незначителна история.

Колет свали слънчевите си очила и ги сложи на Мариане.

— Понякога е необходимо да действаш безогледно, за да си върнеш живота, не мислите ли?

Мариане вдигна рамене. Чувстваше се неловко. За нея безогледността беше обществено призната форма на ненужно насилие. Но нима самата тя не бе действала безогледно, като дойде тук? Изпитваше все по-силна вина пред Лотар. Нима той не заслужаваше поне да получи отговори? За да знае в какво положение се намира.

— Какво ще кажете за нещо червено? Червеното е точно вашият цвят — предложи Колет и отново повика продавачката.

24

Когато Мариане и Колет излязоха от бутика, светът сияеше в силни цветове. Или причината беше в двойния коняк, който двете с Колет бяха изпили след покупките? Мариане си представи джинсите, първите в живота ѝ — с тях краката ѝ изглеждаха по-дълги, отколкото бяха в действителност. Представи си и зеленото кожено яке, което заедно с новия цвят на косата бе прогонило сивото от бузите ѝ. Купиха и червена рокля, прекрасния пуловер с цвят на шампанско и обувки с високи токове. Как ли щеше да се научи да ходи с тях, след като височината я замайваше? В големите картонени торби щеше да намери още дрехи, купени в опиянение с помощта на кредитната карта на Колет. Наистина ли дрехите променяха жената? Не, но ѝ помагаха да открие себе си. Мариане бе открила в себе си нещо, което никога не бе предполагала, че притежава: женственост.

И тази нова жена изпитваше вълчи глад. Сега имаше нужда от хляб и сирене. В мълчаливо съгласие двете жени влязоха в пекарницата на пазара.

— Benedicto te, о partis seigel, ut est destructio et annihilatio omnium facturarum, ligationum, fasginationum et incantationum — мърмореше пекарят на латински и правеше кръстове по долната кора на ечемичените хлябове. — Благославям те, о, хляб, и нека цялата магия, злокобните връзки и хулите да се разрушат чрез поглед и слово и да бъдат унищожени.

Едва след тази процедура клиентката преди Мариане получи позволение да прибере самуна в пазарската си чанта.

Колет изпухтя недоволно.

— Така и не успях да свикна с това благославяне на хляба — довери тя на Мариане. — В Сент[19] на Цветница жените носят издълбан хляб, набучен на осветен клон. Винаги ми е приличал на фалос. Свещеникът благославя хлябовете, за да ги опази от погледа на вещиците, и жените ги съхраняват през цялата година. Сигурна съм, че не ги ядат, и винаги съм се питала какво правят с тях.

Мариане се изкиска и замечтано помилва копринената рокля с цвят на зряла слива, която бе облякла на излизане от бутика. Макар да покриваше белега ѝ, деколтето беше прекалено голямо за нея. Добре, че Кател ѝ бе продала и подходящ сутиен…

— Не е нужно да благославяте моя хляб — обърна се Колет към пекаря.

— Моля, заповядайте, мадам, щом така искате — отговори мрачно той. — Но да знаете, че вече съм го защитил. Нали познавате добрата вещица от гората, Паскал Гоашон? Тя освещава огньовете и гони зли духове от кораби и помещения. И моята пещ е осветена от нея — заключи той и показа зад себе си.

Като чу да споменават името на Паскал, Мариане се заслуша.

— Какво щастие, че тя не е черна вещица! Знаете ли какво стана преди четири години в Сен Конек?

Мъжът изтри брашнените си ръце в престилката.

— Пак ли тези истории? — разсърди се Колет.

— Мадам Галерн от години беше на умиране. Животните на двора умираха по мистериозен начин. Растенията не изкарваха цветове. Фернан Галерн бе отчаян. Над фермата му тегнеше зла магия. — Пекарят направи драматична пауза. — Оказа се, че магията може да бъде развалена само от… — Гласът му се понижи до дрезгав шепот. — От Мишел ла Мер!

— Хипнотизаторът? — попита съвсем тихо младата хлебарка.

Шефът ѝ кимна.

— Той може всичко — обясни замечтано тя и бузките ѝ станаха още по-наситено розови. — Разправят, че гонел сатаната, лекувал рак, безплодие, гъбички по краката и лудост по говедата. И всичко само с ръцете си!

— Да, да — прекъсна я несдържано пекарят. — Ла Мер отишъл във фермата на Галернови и веднага разбрал, че съседката им Морис е проклела имота и е виновна за заболяването на мадам Галерн. Валери Морис! А тя винаги се е държала мило с тях. Само дето е жена без мъж. С две момчета, за които никой не знае откъде са се пръкнали. Проклела бедните хорица само защото злото я изпълвало с радост. Ла Мер обезсилил проклятието само за 152 евро.

— 152 евро? — повтори невярващо Колет. — Цял куп пари само защото е разкрил зла магия?

Пекарят я удостои със строг поглед.

— Защитата от зла магия няма цена! Ла Мер взема по 152 евро, за да вдигне злата магия от ферма; ако е магазин, взема 122 евро, а ако е къща — 92 евро.

— Ами Морис? — полюбопитства хлебарката.

— О, тя подала оплакване срещу него, обвинила го, че е унищожил доброто ѝ име! Цялото село се вдигнало да прогони вещицата. Децата плюели по момчетата ѝ в училище. Тогава тя проклела Ла Мер и сега силата му е разколебана. Молим се да преодолее проклятието.

— Аз не вярвам в пътуващите лечители — отсече Колет. — Само като си представя как онзи Ла Мер обикаля къщата с мокър парцал в ръка и гони дявола! Аз вярвам, че багетите и франзелите идват от пещта. Ще ни обслужиш ли най-сетне, Жералдин, или тук вече не продавате хляб на нормални хора?

Мариане и Колет излязоха от хлебарницата в най-добро настроение. Мариане неволно се блъсна в мъж, който замислено се взираше в небето. Извини се и свали слънчевите очила.

— Ян! — зарадва се галеристката и след задължителните три целувчици по бузите се обърна към Мариане: — Ще позволите ли да ви представя най-подценявания художник на Франция, мадам? Ян Гаме.

Мариане усети как в гърдите ѝ отново започнаха да се пукат мехурчета. Как я гледаше Ян!

Художникът взе ръката ѝ и я притегли към себе си. Силата му я замая.

— Здравейте, Мариан — проговори сериозно.

Устата му нежно помилва бузата ѝ и тя неволно затвори очи. Той я целуна отдясно и отляво, а третата целувка, безкрайно нежна, почти докосна ъгълчето на устата ѝ. Самата тя не го целуна, защото нито едно мускулче не бе способно да се раздвижи. Опасяваше се, че ще остане завинаги неподвижна като отчупен дъбов клон.

— Здравейте, Ян. — И гласът ѝ изпращя като чупещ се клон.

О, небеса! Той не можеше да знае, че е първият мъж след Лотар, който я целува! Тук всички се целуваха постоянно, но за Мариане целувката беше интимна като… О, Мария, мислите ѝ подскачаха като врабчета. Мислеше за Лотар, но мислеше и за онова, което идва след целувките.

— Хайде, работата ни вика. Няколко луди англичани са решили да обзаведат цялата си къща с картини и аз няма да ги спра. — Колет погледна часовника си. — Трябва да вървя. Ян, какво ще кажеш… Заведи Мариан в параклиса „Нотр Дам дьо Тремало“[20] да види жълтия Христос. За да знае защо наричат това място „земята на Гоген“. Кутиите за бисквити с онези тумбести жени са много объркващи, нали? Благодаря ти, скъпи, довиждане!

Колет остави Мариане и Ян сами с красноречивото им мълчание. Мариане имаше чувството, че ей сега ще припадне.

— Ще ми окажете ли честта да ме придружите на едно погребение, мадам? В четвъртък.

Ян прокле думите си още в мига, когато ги произнесе. Защо не му хрумна нещо по-добро?

По дяволите, явно вече не знаеше как се ухажва жена. Но стореното — сторено.

Мариане не разбра какво ѝ бе предложил Ян, но единственото важно беше, че той иска да я види отново. Мехурчетата се пукаха с всичка сила, това беше чисто щастие.

Внезапно се почувства виновна, задето е щастлива — сякаш вече бе изневерила на Лотар.

Докато пътуваха обратно към Кердрук в старото рено на Ян, двамата не разговаряха. Само от време на време се поглеждаха и всеки четеше в лицето на другия с такова учудване, сякаш едва сега научаваше азбуката на покълващата любов.

25

Когато Ян дойде да я вземе, Мариане чакаше на кея от двайсет минути. Не издържа да седи в стаята си и да се пита дали е облечена достатъчно добре. Можеше да прекара още няколко часа в изпробване на различни тоалети. Джинсите или червената рокля? Тясната блуза или мекият пуловер? Високи токове или равни платнени обувки? За бога, тя нямаше представа какво облича жената при първата среща с мъж, когото харесва, за да изглежда атрактивна, но не твърде дръзка. Накрая избра тъмносините джинси, обувките с високи токове и бялата блуза, която закопча догоре.

Толкова се вълнуваше! От два дни не мислеше за нищо друго. Почти не ядеше и най-вече не бе в състояние да прогони от лицето си глупавата усмивка. Даже спеше с нея. Думата „вълнение“ не бе подходяща — всъщност Мариане бе обзета от паника, съчетана с детска радост. Ту пребледняваше, ту се изчервяваше.

Слезе при Жанреми в кухнята и прие без възражения чашата ром, която той ѝ предложи. Алкохолът я успокои. Но само докато Жанреми разкопча двете горни копчета на блузата, вдигна леко яката ѝ я накара да поразбърка грижливо подредената коса.

— Много красиво. Истински рокендрол — рече готвачът и Мариане отиде да чака на кея.

Чувстваше се като лодка в океана, която се носи по вълните, все по-навътре и по-навътре, докато сушата се стопява в далечината. Сушата на миналото ѝ. Шейсет години, минали като един ден, и този ден беше през някакво далечно столетие.

Когато Ян слезе и се запъти към нея, тя се уплаши, че ще избухне в смях или в плач. Толкова беше нервна. Ръцете ѝ лепнеха от пот.

Той я погледна отново с онзи поглед…

Никога мъж не я беше гледал с такова внимание; Мариане се стопли под светлината на прожекторите в очите му.

— Здравей — пошепна той и се наведе да я целуне.

Този път и трите целувки бяха близо до ъгълчетата на устата ѝ. Той я целуна бавно и внимателно, а тя пое аромата му. Ян миришеше на свеж въздух и малко боя, на приятно тръпчив афтършейв.

Ян я отведе при старата си кола, отвори ѝ вратата, изчака я да седне и затвори.

Мариане не знаеше къде да си държи ръцете и накъде да гледа.

Ян се молеше пламенно да не е извършил най-глупавата грешка в живота си. През последните два дни често се изкушаваше да дойде в Ар Мор и да отмени поканата. Но мъжете не постъпваха така. Бе поканил жена на среща и щеше да я заведе на погребение. Какво го бе прихванало?

Ян често бе посещавал починалия рибар Йозеб Пулен в Сен Гвеньоле, Пенмарк, за да купува змиорки и риба. Йозеб му помагаше, когато художникът търсеше мотиви в „земята Бигуден“. Колко пъти бе рисувал параклиса „Нотр Дам дьо ла Жойе“ — готическа църква на брега на морето, и най-високия фар във Франция — Д’Екмюл[21], редом с които селцето Сен Гвеньоле изглеждаше толкова мъничко. Ян обичаше да свали очилата си и да рисува онова, което възприемаше със сетивата си, не с бързо отслабващите очи.

Но нима това беше достатъчна причина да заведе Мариан на погребение? Ян почти не смееше да я погледне. Когато все пак се осмеляваше, усмивката ѝ будеше в сърцето му странно чувство, което беше червено на цвят и пулсираше.

Мариане осъзна със срам, че всеки път, когато погледнеше Ян и понечеше да му каже нещо, се изчервяваше. Затова се ограничи да гледа през прозореца или да се взира в ръцете му, които водеха колата уверено и спокойно.

По някое време се погледнаха в очите и се усмихнаха.

Това беше най-прекрасното мълчание, което Мариане беше чувала някога.

След половин час път покрай брега стигнаха до пристанището на Сен Гвеньоле. На кея се бяха събрали десетки дъщери, внуци, братовчеди и зетьове на Йозеб и всички тържествено поздравиха новодошлите. Мариане се почувства неловко. Особено когато не само жените — по-възрастните с носията на бигудите с бели сламени шапки с дантела, по-младите в леки рокли с бели шалове, — но и мъжете я целунаха за добре дошла.

Докато получи по три целувки от всички присъстващи, минаха петнайсет минути.

По някое време тя се озова пред възрастна жена в носия, застанала до маса с урна. Лицето ѝ беше набръчкано като стар клон и тя сякаш се подпираше повече върху урната, отколкото върху бастуна си.

Едва в този миг Мариане разбра какво означава това събиране.

Поднесоха им ламбиг. Двама мъже отнесоха масата с урната на рибарското корабче, което чакаше на кея. Капитанът свали бретонския флаг наполовина. Включиха двигателя и Ян подаде ръка на Мариане, за да я преведе по стълбичката.

Когато корабчето излезе в открито море и люлеенето се засили, когато оставиха далеч зад себе си шумно разбиващите се в скалите вълни, всеки от гостите на погребението гребна от пепелта на починалия и я поръси в морето.

Пепелта се усещаше като най-ситен пясък. Мариане се надяваше да не е хвърлила в морето част от сърцето или дори едното око на починалия. Когато хвърли пепелта през борда, тя пожела на непознатия Йозеб да е щастлив в другия свят. Ако обясненията на Паскал бяха верни, морето беше голямата порта към онзи свят на богове и духове, в който бъдещето, миналото и настоящето не играеха роля. Морето беше църква и остров, последна песен, изпълнена с мрак и нежност.

Няколко мъже и жени застанаха на носа на корабчето и запяха „гверц“ — бретонска жалейна песен.

„Бризът издува платната, ето първата звезда блести по вълните, които ни люлеят. Приятели, да плаваме в тишината, през нощта всички шумове стихват, човек би казал, че всичко на земята е замряло…“

Мариане разбра само със сърцето си какво пеят жените и мъжете. Песента им преливаше от чувства — безкрайно нежна балада, която извика сълзи в очите ѝ.

Сърцето ѝ се препълни и тя потърси ръката на Ян. Той я стисна, после сложи ръка на рамото ѝ и я привлече към себе си.

Когато по бузата ѝ потече сълза и стигна до устните, Ян нежно я избърса с пръст, после устните му докоснаха слепоочието ѝ. Двамата останаха така, понесени от течението.

Мариане имаше чувството, че този миг е бил определен за нея някога много отдавна във вечността. Той беше като събуждане през нощта, между сънищата, когато човек за момент възприема действителността, каквато е, не каквато му се явява през деня. Вижда съдбата си.

Корабчето се върна на кея и гостите на погребението отидоха в къщата на Йозеб Пулен. По ябълковите дървета висяха огърлици от миди, по лехите в градината препускаха дървени кончета. Ян поговори с вдовицата и я утеши с няколко свещени думи:

— Йозеб остана завинаги верен на три неща: на себе си, на семейството и на Бретан.

После взе ръката на Мариане и двамата си тръгнаха. Погребението се бе превърнало в летен празник.

Децата си играеха на гоненица и дърпаха котките за опашките.

Мариане и Ян седнаха в колата и се погледнаха в очите.

— Беше прекрасно — промълви Мариане. — Благодаря.

Най-сетне Ян си отдъхна. Кимна ѝ и завъртя ключа.

Отидоха в Кемпер, столицата на департамента, за да посетят Музея на изящните изкуства.

Ян не се опита да обяснява картините на Мариане. Искаше да види как те сами ще ѝ се представят.

Пред „Горене на водорасли“, платно на Люсиен Симон[22], Мариане се разтрепери. На платното бяха изобразени жени, които горяха водорасли пред величествената църква в Пенмарк, а около тях шумеше морето, небето се навеждаше и вятърът развяваше бонета и престилки. Не само защото „Нотр Дам дьо ла Жойе“ все още си беше на мястото в Пенмарк и изглеждаше точно както през 1913 г., когато художникът я бе нарисувал. Всъщност църквата бе запазила външния си вид отпреди 500 години, когато е била построена. Мариане се разтрепери, защото тази красива и скромна църква щеше да стои край морето още много години, когато тях вече нямаше да ги има. Мариане, Колет, Ян, Лотар и всички други щяха да умрат и да изчезнат завинаги, но камъните и картините бяха безсмъртни.

Внезапно Мариане изпита силен страх, че ще умре преждевременно. Че няма да се засити, преди да е дошъл последният ѝ ден. Да се засити с живот, да се препълни и да прелее. Никога не беше изпитвала такъв глад за живот: сърцето ѝ заплашваше да се пръсне от мъка, че е пропуснала толкова много. Отново осъзна колко ужасно е онова, което беше намислила да стори: да посегне на живота си, преди да ѝ е дошло времето.

Ето какво ѝ каза тази картина.

Ян сложи ръка на гърба ѝ, там, където силно биеше сърцето ѝ, сякаш се стремеше да докаже, че още не му е време да умре. Чакат ни още много дни. Във всяка секунда ти имаш шанса да тръгнеш на път. Отвори очи и виж: светът е тук и те иска.

Мариане се обърна и се притисна до Ян. Досега бе разменила с този мъж не повече от четири-пет думи, но знаеше, че той я разбира по-дълбоко и по-добре от всички останали.

26

Мариане обикаляше из градината. През изтеклата седмица двете с Паскал бяха работили неуморно, за да ѝ върнат предишния вид. Засадиха всякакви растения, купиха нови семена: кандилка и лятна азалия, мак и слез, зокум и мирта. Мариане посипа хортензиите с вар и прекопа зеленчуковата градина. Храстите тежаха от плодове. Глогът и съсънките цъфтяха в целия си разкош. Навсякъде от тревата се подаваха парички, теменужки и мънички ягоди, които скоро щяха да узреят. Колко прекрасно беше да рови земята с голи ръце!

Откакто двамата с Ян бяха присъствали на онова погребение в морето, Мариане обичаше всичко, което правеше. Обичаше магията на това парче земя, възникнало от гранит и кварц, от вода и светлина. Магията беше навсякъде, даже в масления сладкиш.

Бретонски сладкиш — на древния им език „квиг анам“: брашно, пресни яйца, голямо количество солено масло, ситна и едра захар. Равни части от всичко, без да се меси прекалено дълго. Необходима е магия, казваха някои, за да се получи такъв сладкиш, че завинаги да завладее човешката душа и човек никога да не забрави къде е опитал първото парче.

— Добрите вещици умеят да приготвят сладкиши — обясни Паскал на Мариане и ѝ показа как се прави бретонски сладкиш, ала сладкишите на Мариане никога не се получаваха толкова добре и нямаха този интензивен и омагьосващ вкус като тези на Паскал.

Мариане обичаше даже умивалника в Ар Мор, въпреки че никога не беше харесвала умивалници. Обичаше и нещастно влюбения Жанреми и всяка вечер го принуждаваше да седне и да напише любовно писмо до Лорин. Той все още не смееше да изпраща писмата и ги съхраняваше в хладилното помещение, в празно сандъче за салати.

В каменната къща на семейство Гоашон Мариане откри коса, с която щеше да приведе в ред моравите покрай входната алея и между чимширите и ябълковите дървета, огласяни от песните на пъдпъдъци и авлиги.

Когато започна да коси около гаража, тя видя Емил да я гледа от кухнята и му кимна. Забеляза, че днес той трепери особено силно, но вече знаеше, че му е по-приятно да се прави, че не вижда.

Малко по-късно старият бретонец застана до нея и ѝ даде знак да го следва. Отвори гаража и ръждясалите панти изскърцаха жално. В здрача Мариане забеляза снежнобял стар джагуар, а до стената бе подпрян прашен мотопед „Веспа“. Видя още велосипед, туби с бензин и газови патрони.

Емил подаде на Мариане лист от бележник и извади от джоба на панталона си няколко банкноти.

Мариане зачете смаяно: Масло, средно солено, мляко, козе сирене, портокали…

Покупки?

Емил ѝ хвърли ключа на колата.

— Мосю! Аз не умея… всъщност мога да шофирам, но… тази кола…

Емил извъртя очи и недоволно цъкна с език. Посочи колата, отвори предната врата и нетърпеливо ѝ махна да се настани на седалката.

— Аз… не мога! Не ми позволяваха… Беше ми забранено да…

Емил нервно затръшна вратата. Мариане се разплака.

Само след четвърт час тя седеше зад волана и британската лимузина подскачаше по тесния горски път.

— Отворете очи! — заповяда ѝ Емил, когато джагуарът се промуши между два стари бука и дясното странично огледало клюмна.

Мариане примигна.

Беше плакала така сърцераздирателно, че Емил се почувства като свиня. Накрая ѝ връчи смачканата си носна кърпа и отново отвори вратата.

— Моля — процеди през зъби и Мариане се подчини.

Той сложи лявата си ръка върху нейната десница и завъртя ключа. Мариане натисна педала и той поведе ръката ѝ към лоста със скоростите.

— Давай, давай! Газ!

Джагуарът направи скок. Мариане натисна спирачката, куплунгът изскочи, моторът се задави.

— Не така! — Емил гневно плесна с ръце. — По-внимателно!

Мариане включи двигателя, излезе от гората и потегли по селския път към Кердрук.

— Колата има и трета скорост, мадам — изръмжа Емил. — Има и четвърта, затова спокойно дайте газ, хайде!

Джагуарът фучеше със сто километра по тесния път в посока Неве. Мариане се взираше с широко отворени очи в асфалта. Приличаше ѝ на сив водопад, изтичащ под гумите. Под мишниците ѝ се стичаха вадички пот.

Мариане отново настъпи газта.

Емил затвори очи.

С помощта на безмълвните му жестове двамата стигнаха до супермаркета в Неве, където Мариане величествено зае две паркоместа. Треперещите ѝ ръце с мъка се отделиха от волана.

— По дяволите — прошепна тя.

Очите ѝ пламтяха.

Емил слезе с усмивка, но бързо обърна гръб, за да не го види Мариане. Още не беше свършил с нея.

Представи я на Лорен, веселия мъжага зад препълнената витрина с месо: кръгъл череп, вирнати мустаци, искрящи кафяви очи и малко коса зад ушите.

— Здравейте, мадам Мари-Ан — рече Лорен, намигна и ѝ подаде ръка.

Емил кимна на Мариане, даде ѝ парите и листчето и седна в малкия бар между паркинга и бензиностанцията. Нямаше намерение да ѝ помага в покупките. Тази жена трябваше да се изправи на собствените си крака, той не бе длъжен да я носи!

Двамата се върнаха успешно в Кердрук и Мариане подреди покупките в килера и в хладилника. Понечи да благодари на Емил, но той я спря с недоволен жест.

— Мерси — каза въпреки това тя. — За всичко, най-вече за колата.

— E-ket ma vi en da sav, e kavi bazh d’en em harpan — отговори ѝ тихо той на бретонски, сякаш бе отгатнал мислите ѝ. (Докато можеш да ходиш изправена, ще си намериш бастун. Докато имаш кураж, ще ти помагат.)

Мариане вдигна глава към стария жилест мъж. За първи път говореше с нея. И дори повече: усмихваше ѝ се с искрена сърдечност.

Паскал излезе, препъвайки се, от спалнята; носеше една от пижамите на Емил и гумени ботуши. Целуна мъжа си, затвори очи и въздъхна. Толкова силно го обичаше…

— Все още ли искате да се убиете, Мариан? — попита Емил и Паскал уплашено затисна устата си, за да не изпищи.

Мариане пребледня.

— Откъде знаете?

Емил почука по гърдите си.

— Защо дойдохте тук, за да умрете?

Питаше съвсем спокойно, сякаш ставаше дума за плановете ѝ за вечерта.

— Исках да видя морето — отговори Мариане.

— Морето… — повтори Емил.

Погледът му се устреми към някакви вътрешни дълбини.

— Морето крие бунт, но и дълбоко мълчание. Нищо не го свързва с нас, но ние копнеем морето да разбере нашите мисли и действия. Поиска ли ви морето?

— С радост бих потънала във вълните — отвърна тихо Мариане. — Морето щеше да покрие всичко. Щеше да мине над мен и да ме забрави. Така трябваше да стане. Аз търсех смъртта.

— А после? — попита със страх Паскал.

— После се появи животът.

Мариане се върна в Ар Мор малко преди началото на вечерната смяна. Пред вратата на стаята ѝ лежеше бяла роза и разпръскваше нежен аромат на малини. До нея имаше картичка с църквата в Пенмарк, която ѝ бе показала, че иска да живее.

Ян.

27

Понякога се питаше дали заслужава да е толкова щастлива.

След първия им излет Мариане и Ян се виждаха всеки ден. Той идваше да обядва в Ар Мор, чакаше смяната ѝ да свърши и двамата прекарваха следобеда заедно, докато дойдеше време Мариане да се върне при тенджерите и тиганите. През дните, когато тя отиваше при Паскал и Емил, той или я придружаваше и сядаше да рисува на терасата, или идваше едва късно вечерта, след като тя приключеше с работата.

Най-често Ян идваше по два пъти, следобед и вечер. От него Мариане учеше френски по-бързо, отколкото от другите; навярно причината беше в гласа му, в топлите двуцветни тонове. Обичаше да пътува с реното му из областта, да посещават рибарските селища наоколо, да разглеждат безбройните замъци и самотни параклиси. Обичаше да го гледа. Особено я привличаха силните му рамене, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник.

Двамата бяха като опиянени — с такава необузданост се впиваха един в друг и всеки пиеше от присъствието на другия, сякаш това беше последното му питие.

Мариане свикна мъжът с морските очи да я рисува. Ян никога не ѝ показваше картините си, но погледът му казваше всичко и тя знаеше каква я вижда той.

Ян пълнеше скицник след скицник с лицето и ръцете на Мариане, все едно какво правеше тя. Дали готвеше или работеше в градината, дали седеше тихо с котка в скута си или тананикаше, докато чистеше зеленчуци.

Досега не се бяха целунали нито веднъж.

Мариане не бързаше с целувките — знаеше, че тогава ще започнат нов период. От първата целувка ще последват две, а от тях — цял порой. Нямаше да се задоволят задълго с устните си, а щяха да потърсят пътя към телата. Това я плашеше.

При мисълта, че един ден Ян ще я съблече, Мариане трепереше вътрешно. Не искаше той да я види гола. Остарялото ѝ тяло. Кожата, гънките и вдлъбнатините, неравностите и обидните петна, които остаряването полага върху женското тяло. Въпреки това. Все по-силно копнееше ръцете на Ян да не се задоволяват само с бузите, устните и ръцете ѝ. Но колко ужасно и жестоко щеше да бъде, ако той не я хареса! Не, по-добре да не бързат с целувките…

Един понеделник, традиционно най-спокойния ден в Ар Мор, Жанреми ѝ даде почивка. Двамата с Ян потеглиха на изток, към омагьосаната гора. Броселианд[23].

Докато колата с мъка се изкачваше по тясното шосе към Пепмон, на 40 км западно от Рен, Ян прекъсна топлото мълчание, толкова приятно и за двамата. Първо затвори пътния атлас, положен върху коленете на Мариане.

— На нито една карта в света няма да откриеш гора на име Броселианд; тя е плод на нашите мечти и надежди. В тукашния свят името на гората е свързано с един мост. В света на магията обаче тя е омагьосаната гора на Мерлин, царство на феи и мост към подземния свят.

— Подземният свят еднакъв ли е с другия свят? — попита Мариане.

Ян кимна.

— В Броселианд е заровен Светият Граал от сказанието за крал Артур, там извира водата на вечната младост. Който пие от нея, ще живее вечно. Казват, че огледалото на феите — едно тихо езеро — разкрива пътя към Авалон, където крал Артур чака Бретан да го повика отново. Според друга легенда на дъното на езерото с лилиите е живяла Вивиан, езерната дама, в своя кристален замък.

Мариане слушаше омагьосана. Езерната дама. Никога не беше чувала за нея, ала когато Ян я спомена, тя изпита чувството, че просто я е забравила.

— Коя е тя? — попита тихо.

— Езерната дама отнела цялата магическа сила на Мерлин и го възнаградила със своята вечна любов. Увлякла го в своите дълбини и до днес го дарява с вечния празник на безкрайността.

Мариане видя пред вътрешния си взор стъклен дворец, заобиколен с вода и танцуващи сенки.

Сребърни мъгли посрещнаха Мариане и Ян, когато влязоха в омагьосаната гора от обрасли с бръшлян стари дъбове и бели брези. Цареше тишина. Изчакваща тишина.

След двайсетина минути стигнаха до извора Барентон.

— Тук Мерлин и Вивиан се срещнали за първи път — обясни шепнешком Ян, за да не смущава горските същества.

Мариане забеляза мехурчетата, които се издигаха от чакълестото дъно на бистрия извор.

— Изворът се смее — продължи да шепне Ян. — Но невинаги. Само когато види двама, които се обичат като Вивиан и Мерлин…

Които се обичат.

Мариане се взираше във водата. Точно това усещаше в гърдите си: фини мехурчета, които се издигат от подземен извор, пърхат и се пукат. Необяснимо. Прекрасно.

Когато беше с Ян, сърцето ѝ се смееше като този извор.

Ръка за ръка двамата влязоха навътре в тихата гора. Мариане имаше чувството, че тук нищо не се е променило от хиляда години насам. Гъсталаци, здрач, треви, мъхове, наситена зеленина. Пътеки, недокоснати от горски работници. Шумоленето на вятъра в короните на могъщите дъбове. Слънцето хвърляше светлозелени сенки върху меката земя. Мариане имаше чувството, че с всяка крачка времето и пространството се разтварят.

Излязоха на малка полянка. В кръг от трънливи храсти се издигаха остри камъни.

— Гробът на Мерлин — обясни Ян. — Тук го е положила любимата му.

Сигурно е приел оковите на любовта с голяма радост, каза си Мариане. Какъв е бил този мъж, заменил властта срещу любовта на една жена?

Гробът на Мерлин бе заобиколен от мегалити. В безброй издълбани дупчици бяха пъхнати мокри от дъжда листчета. Мариане не посмя да ги пипне.

— Желания — обясни Ян. — Това място е memeton, божествено място. Понякога боговете проявяват благосклонност към човешките желания.

Мариане застана пред гроба и откъсна лист от жълтия бележник, в който записваше френски думи. Погледна Ян по начин, който беше напълно нов за него. Изучаващ, решителен, но и далечен поглед.

Написа няколко думи върху листчето, сгъна го грижливо и го пъхна в една вдлъбнатинка.

Ян не я попита какво си е пожелала от боговете, а и тя нямаше да му каже. Дълбоко в себе си обаче се надяваше, че той може да изпълни желанието ѝ.

Двамата седнаха да починат край езерото с лилиите, обхванати от неописуеми чувства. Мариане вдигна лице към топлото слънце. Чертите ѝ изразяваха спокойствие, изпълваше я дълбок покой и според Ян приличаше на замечтана фея.

„Когато фея се влюби в човек, я обзема тревога, че щом напусне магичното ѝ царство, той ще я забрави — разказваше му майка му, когато беше дете. — Когато обичаният мъж ги разлюби, феите умират. Затова всяка фея се опитва да обвърже мъжа възможно най-здраво. Тя може да го задържи вечно само чрез смъртта му, дарена с тъмна целувка. Любимият умира в тукашния свят и продължава да живее в отвъдния свят редом с любимата си фея.“

Сладка смърт, която очаква всеки келтски герой, помисли си Ян. Все едно какъв е бил мъжът преди това — цар, воин или прост художник, в ръцете на феята той е просто мъж. Мъж, който се отказва от всичко, смятано за важно в живота му: слава, чест, пари, власт, признание.

Ян отново се обърна към Мариане. Не се насищаше да гледа лицето ѝ. Как вятърът си играеше с косата ѝ, как галеше топлите ѝ ръце… Най-умното за мъжа е да се откаже от тъпите си желания за власт и слава и да се остави в ръцете на жената. Да потъне в нея.

Мариане улови погледа му и го задържа. Ян отново изпита чувството, че седи срещу езерна дама. Бе готов да приеме от нея целувката на безкрайността.

Днес, вече възрастен мъж, Ян разбираше легендата за Вивиан и Мерлин по-добре отпреди. Жените обичаха. Тази любов беше много по-голяма и по-безкрайна от мъжеството и властта.

Ян си представи колко ще е прекрасно Мариане да го обича и отвъд смъртта.

Когато се надигна, за да преодолее разстоянието между тях с две крачки и да му подаде ръка, Мариане усети как Ян ѝ се предложи с всичко, което беше; изпълнен със смирение, сякаш тя беше кралица.

Двете сенки на брега на езерото се сляха в една.

28

След седмица, докато Мариане упражняваше френски думи с Паскал и приготвяше вечерята, Емил донесе акордеона. Червен акордеон с 69 баса, неизползван от десетилетия. По мяха се виждаха цепнатини. Емил заяви, че паркинсонът не му позволява да свири повече. Защо не опитала тя?

Емил разпъна акордеона и инструментът запъшка жално; клавишите отказваха да издават ясни тонове.

Мариане вдигна акордеона, намести двата ремъка на раменете си, отвори каишите, които държаха мяха прибран, мушна лявата си китка под кожената каишка и натисна копчето, което позволяваше мехът да се разтегне, без да издаде тон. Инструментът сякаш издиша.

Мариане събра мяха. Вдишване. Дълбоко вдишване на тежък, изпълнен със съдържание въздух. Безименният ѝ пръст потърси и намери единственото нарязано високо копче сред всичките шейсет и девет баса — „до“. Обърна един от петте регистъра отдясно.

Вдишване.

Натисна „до“ много внимателно. Оставаше ѝ само да изтегли мяха наляво и… Не посмя.

— Виж ти — изръмжа Емил. — Казват, че истинският характер на жената се разпознава, когато прави музика. Една чете нотите като картини. Аналитично и студено. Друга вдъхва чувство на всеки тон. Има и жестоки жени, чийто единствен любим е музиката. Само на нея даряват истина и страст, власт и контрол. Никой не е в състояние да се приближи до тях, само музиката. Такива жени използват инструмента като господар на любовта. А вие? Как свирите на акордеона, когато изобщо свирите?

— Вече не свиря. Мъжът ми намираше акордеона твърде шумен и вулгарен.

Емил се закашля.

— Какво казахте? Мъжът ви? Наистина ли имате мъж?

В кухнята отекваше само тиктакането на стенния часовник.

— Избягали сте от мъжа си, нали? — попита след малко Паскал.

— По-скоро от самата мен — отвърна задавено Мариане.

— Ян… Ян знае ли, че вие…

— Това не ни засяга — намеси се остро Емил.

— Вероятно сте престанали да го обичате? — продължи да разпитва Паскал.

— Просто се уморих — отвърна Мариане и остави акордеона.

— Той знае ли, че сте тук? — попита Емил.

Мариане поклати глава.

— Доколкото разбирам, не искате да узнае — обобщи бретонецът.

Мариане кимна и се засрами. Чувстваше се като измамница.

Емил Гоашон потърка лице със здравата си дясна ръка.

— Е, добре. Да го забравим.

Махна на Мариане да го придружи до гаража.

Светлосинята веспа стоеше на друго място. И беше изчистена, смазана, с пълен резервоар. Емил я бе подготвил за път.

— Имам я още от петдесетте. Нищо сложно. Само газ и спирачка. Акордеонът е твърде тежък, за да го мъкнете през гората. Давам ви това нещо, докато… — Той направи кратка пауза. — Задръжте го, докато искате.

Върнаха се в кухнята. Паскал май бе забравила чутото преди малко. Мариане много искаше да се изяснят, но не посмя да си отвори устата.

Всичко, което досега бе успявала да прикрива, отново излезе на преден план. Лотар, угризенията на съвестта, чувството за вина, че не му е казала защо си е отишла, поради какви причини е изчезнала от живота му.

Най-сетне и последният гост на Ар Мор си отиде. Тази вечер Мариане се качи в стаята си без обичайния калвадос и ежедневните езикови упражнения с Жанреми. Не запали лампата. Остана в тъмното, загледана в танцуващите по тавана лунни лъчи. После си легна, но скоро стана отново. Присвиваше я корем.

Помилва акордеона и мехът въздъхна. Прозвуча кратък, не съвсем ясен акорд. Мариане се вслуша. Невъзможно. Никой акордеон не свиреше сам. Лунната светлина позлатяваше инструмента.

Два и половина. Още три часа до изгрев-слънце.

Мариане свали нощницата, намъкна джинсите и зеленото кожено яке. Взе акордеона и слезе долу на кея.

Котаракът се бе свил на кълбо върху седалката на веспата и щом я видя, скочи. Очите му святкаха в тъмната нощ.

Мариане сложи акордеона на гърба си и се наслади на тежестта му. Котаракът стоеше и я гледаше.

Няма да те попита нищо. Не, Мариане не беше съвсем сигурна. От тази котка можеше да се очаква всичко.

Даде газ и полетя в нощта. Шосето беше пусто. Не я пресрещна нито една кола, нито един велосипедист, дори чайките още спяха. Мариане чуваше само бръмченето на двигателя, вкусваше нощната роса и усещаше как нощният хлад пълзи по голите ѝ глезени и нагоре. Тежестта на акордеона опъваше гърба ѝ. При всяка неравност по пътя мехът се отваряше или затваряше леко. И отново се чуваше онази въздишка, онзи малък акорд.

Мариане слезе на плажа Таити и погледна към черно-синия Атлантик. Над главата ѝ светеха звездите, под стъпалата ѝ проскърцваше морският пясък. Решително свали акордеона от раменете си, обърна го, сложи го на гърдите си и отвори мяха. Издишване. Вдишване.

Винаги беше обичала ла минор. Премести пръсти на две копчета от „до“.

Издишване. Вдишване.

Не беше свирила от… цял човешки живот. От сто години.

Мариане натисна с показалеца и безименния пръст и разтегна мяха. От дълбините на инструмента прозвуча меланхоличен акорд, възвишен, величествен… и шумен. Понесе се в нощта и завибрира в корема и в сърцето ѝ.

Точно това беше обичала в акордеона — чувстваше музиката в корема, гърдите и слабините си. И най-вече в сърцето. Звуците се пренасяха върху тялото ѝ. Тя събра мяха и акордът ла минор превърна нощта в музика.

Мариане отпусна ръце и падна тежко в пясъка. Акордеонът имаше нужда от морето, за да се събуди от вцепенението.

Като мен.

Мислите ѝ успешно бяха избягали от Лотар, сега обаче отново я връхлетяха, застрашителни като буря.

Наистина ли ми беше толкова лош мъж? Не беше ли по моя вина? Наистина ли се опитах да променя нещо? Може би не го обичах достатъчно. Не бихме ли могли да опитаме отново? Нима той не заслужава да му дам шанс? Нали се казва, че любовта е да приемеш другия, какъвто е? Наистина ли го приех?

Толкова време отсъстваше от къщи. Не, не беше достатъчно дълго. Тя бе навлязла в един напълно нов живот, но четиресетте години с Лотар си оставаха, нямаше как да ги заличи. Не можеше да ги съблече като стара нощница. Те я следваха, където и да отидеше, с когото и да се смееше. Те бяха като това море, което постоянно гризеше сушата и никога нямаше да я остави на мира.

— Проклятие! — прошепна Мариане, после изкрещя: — Проклятие! — Кресна към вълните: — Дявол да го вземе! — Вдигна акордеона и отново засвири.

Тангото на проклятието. Пръстите ѝ не намираха копчетата. Този акордеон беше напълно объркан: фа под до, ре под ла, сол над до… Мариане ругаеше и натискаше клавишите, акордеонът издаваше звуци — молба, писък, омраза, страст, копнеж… Мариане успя да овладее звуците, вдъхна им пространство и сила, изпрати ги надалеч в мрака. Мехът се пълнеше със солен въздух. Мариане се изтощи бързо и облегна глава върху инструмента.

Вдишване. Издишване. Мариане чу женски смях. Да не би да беше дошла Нимуе, господарката на морето?

Мариане вдигна глава към лунния сърп. Луната се бе превърнала в люлка от бледо сребро и се криеше от слънцето.

Пръстите ѝ се задвижиха колебливо. Опитаха се да си спомнят. Да засвирят най-хубавата песен, която някога беше изпълнявала на акордеон. Песента за сина на луната. Ре минор, сол минор, фа мажор, ла. Hijo de la luna.

Мариане продължи да свири, докато пръстите ѝ изтръпнаха от утринния студ и влагата. Лявата ръка я болеше от разтягането и прибирането на мяха, гърбът ѝ отказваше да носи тежестта на инструмента. Утринната зора свали палтото на нощта, на изток изгря слънцето.

Изтощена, Мариане остави инструмента. Страхуваше се. Не знаеше какво е истина и какво — желание. Бавно подхвана „Либертанго“ на Пиацола.

Не получи отговор. Отникъде. Само въпроси и въпроси.

29

След четири дни, на 14 юли, Мариане имаше чувството, че Ар Мор и хотелът са огледално обърнати. От ранно утро изнасяха и подреждаха на кея маси, столове, половината съдове в кухнята и преносим бар. Навсякъде се развяваха пъстри лампиони. Вече бе издигната покрита сцена, от прозорците висяха френски и бретонски знамена.

Паскал Гоашон все още гонеше духове от стаите и ги прочистваше от лоши енергии. Накрая щеше да благослови огнищата — камината във фоайето и камината в трапезарията — и да произнесе заклинание за защита на мястото.

— Нима организирате този голям празник само заради отварянето на хотела? — попита учудено Мариане.

— Да и не — отговори Женевиев. — Всъщност отбелязваме националния празник. Но нима има по-добра дата, за да отпразнуваме едно възраждане? Днес е Всенародният бал!

Всенароден бал! Това означаваше всичко да се изнесе на улицата: ястия и напитки, песни и музика. И танци! Тази вечер в Кердрук щяха да звучат валс и танго, гавот и песните за fest-noz[24]. Хората щяха да празнуват под открито небе. На 14 юли във всяко село на Франция имаше бал!

Жанреми и Мариане слязоха в кухнята още в пет сутринта, за да приготвят всичко необходимо. Вечерта щяха да поднесат на гостите палачинки от елда и сайдер, стекове и агнешки котлети, скариди и киш, рибена чорба и омар, сирена и лавандулов сладолед, агнешко за местните и стриди, стриди и пак стриди за туристите.

Зад импровизираната готварна под открито небе Падриг вече помагаше на Жанреми да подрежда масите. Лорин редеше на бара бутилки с ламбиг, калвадос, перно, пастис, шампанско, розе, бретонска бира, мускадет и всякакви червени вина.

Мадам Еколие не беше особено доволна от Падриг: синът на местния зидар се интересуваше главно от запасите им от алкохол и предпочиташе да си ги пие сам, вместо да ги сервира на гостите.

За съжаление, не бе успяла да намери друг помощник — всеки, когото попиташе, се оказваше ангажиран от Ален Поатие в Розбрас! А как само изглеждаше там: детски замък с трамплини, пиратски кораб, пак за децата, ледена скулптура на революционерката Мариан (оскъдно облечена, с изпъкнали гърди) и дъсчена танцова площадка с гирлянди в синьо-бяло-червено. Женевиев ругаеше.

Мариане отговаряше за разчистването, миенето на съдовете и изхранването на музикантите. Когато отнесе на господата на сцената багети и купи с котриада, тя едва не се спъна в инструментите на квинтета. Посочи въпросително бретонския кавал.

— Това е бомбард, мадам — обясни най-дребният от петимата мъже, кривокрак, с набръчкано лице. Вдигна кавала и засвири лека мелодия. Колегите му оставиха купите, грабнаха инструментите — акордеон, виола и бас китара — и подеха мелодията. Мариане се върна далеч назад във времето.

Озова се отново в Париж, в ярко осветената сестринска стая в болницата, и се заслуша в музиката от радиото. Музика, на която се танцува. Видя възрастни мъже да танцуват с млади жени, видя дълга трапеза, засмени деца и ябълкови дървета; видя слънцето, осветяващо морето на хоризонта, видя сини кепенци на прозорците на стари каменни къщи с покриви от сиви плочи.

Отвори очи и разбра, че споменът е станал действителност.

Тя стоеше под топлото слънце, заливана от вълни на безкрайна благодарност. Мъжете носеха традиционната носия за празник: кръгли черни кепета с копринена лента и пояси. И изпълняваха тази песен специално за нея.

Мариане се залюля леко, както през нощите на брега, когато се упражняваше с акордеона. Затвори очи и вдигна ръце, завъртя се в ритъма на музиката. Затанцува сама със себе си, остави се на звуците да я носят, да я вдигнат към небето, където никой не я дебнеше. Никой не питаше. Там всичко беше хубаво.

Спря да танцува едва когато музикантите оставиха инструментите. В сърцето ѝ цареше покой. Всички мрачни въпроси бяха изчезнали.

— Как се казвате? — попита цигуларят.

Тя им каза името си.

— Мариан! — въодушеви се музикантът. — Нашата велика дама, нашата любима, героинята на нашата република, на нашата революция и свобода. Господа, свободата танцува за нас!

— Да живее Мариан! — извикаха мъжете в хор и се поклониха.

Мариане се върна в кухнята с чувството, че е направила голяма крачка към истинския живот.

Въпреки че балът още не бе открит официално, в Ар Мор вече се бяха събрали постоянните гости: Мари-Клод, дъщеря ѝ Клодин в напреднала бременност, Пол и близначките, които внимателно наблюдаваха как Жанреми с бързи и Падриг с изнервящо бавни движения пълнеха бюфета.

Пол се наведе и нежно помилва издутия корем на Клодин.

— Не намирате ли, че Клодин изглежда великолепно така… бременна?

— Не искам да изглеждам великолепно. Искам да изглеждам тънка — изхленчи дъщерята на Мари-Клод.

— Защо, скъпа? Наистина изглеждаш прекрасно. Особено дупето ти — засмя се Мари-Клод.

— Това не е дупе, а задник! Закача се с мъжете, докато аз гледам на друга страна, и не мога да го спра.

Когато нощта се приближи към деня, цял Кердрук изпя Марсилезата. След последния такт музикантите преминаха към танго и кеят се превърна в цветна вихрушка от развени женски поли.

Пол седеше със скръстени ръце на терасата на Ар Мор и наблюдаваше Розен. Опряна на парапета, тя следеше с безизразно лице танцуващите двойки.

„Момчето“, както Пол наричаше младия ѝ съпруг, досега не бе танцувало с нея нито веднъж. Това със сигурност не ѝ харесваше. Розен обичаше да танцува, обожаваше аржентинското танго. Влагаше в тялото си всички любовни чувства, на които беше способна. Влагаше плахост, страст, страх и гордост.

Пол знаеше, че ако мъжът откаже на жената да танцува с нея, това означава да пренебрегне част от личността ѝ, а това беше обида, която Розен нямаше да прости никога. Защото тя имаше какво да даде. Тя се отдаваше. Мъжът, който не танцуваше с нея, никога нямаше да разкрие душата ѝ изцяло. Заради Розен Пол беше вземал часове по танци. Упражняваше се с Ян, защото той знаеше как да танцува с жена, която иска да завладее.

Пол забеляза момчето. Носеше две чаши вино и вървеше право към него.

— Здравей, Пол — поздрави младокът свръхучтиво.

— Днес жена ми изглежда възхитително, не намирате ли? — попита Пол.

— Тя вече не ви е жена.

— Казахте ли ѝ колко е красива?

— Не мисля, че това ви засяга.

Младият мъж се обърна да си върви. Музикантите бяха завършили бързото танго и изпълняваха жална мелодия „гверц“. Само онези, които се обичаха така болезнено, че телата им можеха да го изразят, продължаваха да танцуват. Другите се върнаха при чашите или при самите себе си.

— Знаех си, че не сте способен да обичате Розен така, както тя заслужава — рече Пол в гърба на младия мъж.

Най-после се сети за името му: Серж. Беше се постарал да го забрави. Ама че глупост!

— Тя вече не ти е жена! — повтори гневно Серж.

— Обаче все още се чувства моя жена. Да се обзаложим ли?

Серж отново му обърна гръб.

— Да се обзаложим ли? — попита силно Пол.

Серж се завъртя рязко. Арогантността го бе напуснала.

— Нашата любов е по-голяма от всичко, което си бил за нея — изсъска той.

— Е, тогава няма защо да се страхуваш от изхода на облога ни. Или те е страх от един стар мъж?

Серж го зяпна с леко остъклени очи. Пол разкърши рамене и се усмихна на мъжа, който спеше с голямата му любов, будеше се до нея, спореше с нея и я гледаше как се смее.

— Какво искаш? — изръмжа Серж.

— Един танц. Само един.

— Смешно! — изпухтя Серж.

— Точно така. Няма от какво да се страхуваш.

Пол стана и с преувеличено учтив жест предложи на Серж да се настани на мястото му. Наведе се и пошепна в ухото му:

— Гледай и се учи.

Колет видя как Пол извика нещо на музикантите.

Забеляза, че Симон се е запътил към нея с поредния си чудноват подарък, но като я видя да седи плътно прилепена до Сидони, се стресна и се отдръпна настрана. Всичко това нямаше значение за нея и тя се постара да го прогони от съзнанието си.

Двете със Сидони седяха на ремонтираната тераса на хотела и мълчаха. Колет сложи ръка в ръкавица с цвят на сьомга върху корицата на книгата, положена пред нея на масата. Бутна я леко към другата страна на мълчанието.

— За… за годишнината от нашето приятелство. За 14 юли — промълви тя и веднага осъзна колко изкуствено бяха прозвучали думите ѝ.

Сидони посегна към книгата едва когато Колет оттегли ръката си.

— „Писмото на камъните“ — прочете тихо тя. — От Роже Кайоа[25].

Колет проследи как Пол отиде при Розен и се поклони. Розен му обърна гръб. Пол каза нещо на гърба ѝ и Розен се завъртя рязко.

— Кайоа бил философ и социолог. През 30-те години на XX век принадлежал към сюрреалистите. Заедно с Жорж Батай основал Колежа по социология — чу се Колет да обяснява поучително с неестествено висок глас.

— Колко хубаво — пошушна Сидони.

— Той възприема камъните като противоположност на динамиката. Едва чрез тяхната неподвижност търсенето на човека става видимо… значи, без камъните не бихме забелязали, че се движим, и… — Колет замлъкна. Какви ги говореше?

— Камъните не са неподвижни — проговори след малко Сидони.

И двете следяха какво правят Пол и Розен. Той изведе бившата си жена в средата на кея. Наполовина я водеше той, наполовина го тласкаше тя. Лицата им изразяваха болка. На сцената цигуларят даде знак. Прозвучаха първите акорди на танго. Водеше акордеонът, цигулката го следваше по петите.

— Те се движат, но никой не ги вижда — продължи Сидони. — В Америка има една долина, долината на смъртта, там скални късове се движат по пясъка. Никой не ги вижда, виждат само следи от влачене. В продължение на стотици метри. Камъните се движат.

— Движат се, когато не ги гледаме… — промълви Колет.

Наистина ли говореха за камъни?

— Да — отговори шепнешком Сидони. — Никой не ги вижда как се движат.

— Аз пък си мислех, че имаме твърдо установено място — рече Колет.

— Ние ли? — попита Сидони.

— Ние, камъните.

За първи път Сидони обърна глава към Колет.

— Казват, че долмените в Бретан се раздвижват на Бъдни вечер, когато часовникът удари полунощ. Докато траят дванайсетте удара, те минават през сушата, за да пият от морето. За нас, камъните, обаче е твърде малко да направим, каквото искаме, само веднъж. Ние се движим, защото търсим нещо, което желаем — обясни Сидони и Колет не посмя да мигне, за да задържи погледа ѝ.

Не, не говореха за камъни.

Говореха за себе си, за Колет и Сидони.

— Какво желаят камъните? — попита Колет, взряна в лицето на Сидони, макар да го знаеше.

Винаги беше знаела онова, което Сидони се опитваше да ѝ каже. Нещо в нея се строши на две, натроши се като парче скала и тя усети върху езика си каменен прах.

Мариане събираше чаши и чинии от масите. Намери празни чаши от сайдер даже в саксиите с цветя. Ян седеше на сгъваемо столче близо до сцената и рисуваше в скицника си. Погледът му отново и отново търсеше Мариане в навалицата и когато очите им се срещаха, времето спираше. Мариане усещаше как в гърдите ѝ се стичаха топли сълзи и падаха в топли длани, не на земята. Танцуващите двойки постоянно се изпречваха на пътя на погледите им. Мариане правеше няколко крачки настрана и откриваше, че Ян я търси.

Той ме търси.

Тя вдиша и издиша дълбоко. Парфюм, миризма на печено, солена вода, морски въздух. Нощ, наситена с празник и смях.

Той иска да ме намери.

Мариане вдигна таблата. В чашите бяха останали зрънца винен камък.

Аз съм влюбена.

Мариане си представи какво ще е да спи с Ян Гаме.

Ала видя Лорин и го забрави веднага. Лорин носеше две табли и се опитваше да се отърве от нагъл турист, който най-безсрамно я опипваше. Мариане отиде с големи крачки до непознатия и го удари по тила. Мъжът се обърна слисан.

— Още веднъж, момченце, и ще ти отсека и двете лапи! — заплаши го на немски Мариане и направи недвусмислено движение. Мъжът пребледня, обърна се и изчезна в навалицата.

Пол прекъсна плавното движение и рязко завъртя Розен. Стана както винаги. Телата им се разбираха без думи, без никакви уговорки.

Отначало обаче Розен беше настроена отбранително.

— Един последен танц. Последният в живота ни. Аз те обичам, Розен, но те оставих да си отидеш. Искам този танц да е моето сбогом.

Едва тогава тя прие да го прегърне. Пол беше поръчал на музикантите любимата песен на Розен. Даде им малко пари, съвсем дискретно, за да я изпълнят веднага.

Розен беше като котка, егоистка и изпълнена с отдаване, вълчица, сурова в непресторената си страст и елегантна като кралица.

— Той добре ли се отнася с теб? — попита Пол, когато след едно завъртане и две кръстосани стъпки Розен отново се озова в обятията му.

— Отнася се с мен като с дама.

— Аха. А аз как се отнасях с теб, като с индийски слон ли?

Надигналият се гняв я направи още по-горда и изпълни танца със страст. Тя го отблъсна, той я привлече към себе си.

— Когато ти поиска развод, аз се почувствах като едно нищо — изсъска в косата ѝ той и я провря умело между другите танцуващи двойки. Беше безмилостен.

— Значи съм постигнала целта си — изръмжа Розен и се изплъзна от ръцете му. Кракът ѝ се уви отляво и отдясно около бедрата му. Той направи леко движение встрани и преви тялото ѝ. Тя почти легна в прегръдката му, отметнала глава назад.

— Да не мислиш, че разводът е завинаги? — изфуча Пол и се потопи в тъмния тунел на очите ѝ. — Като брака. Докато смъртта ви раздели!

Тя се изправи и той я притисна към себе си с такава сила, че устните им почти се допряха. Пол усети парфюма ѝ и си спомни, че тя обичаше да слага сапуни между изпраните дрехи. Усети и миризма на сайдер.

Ноктите ѝ се впиха в гърба му.

— Ти си само един безполезен мръсник — изсъска тя.

Танцът им беше любовна битка. Двамата използваха всички оръжия: унижения и обиди, копнеж и мъка, ехо от някогашни нежности, което се възприема зле.

Розен усети как той притиска слабините си към нейните и се отри в него. Погледна в очите му и Пол видя триумф, наслада и дълбоко отчаяние.

Като магнити, които се привличат, сблъскват се и променят полюсите си, за да се отблъснат, засилват се и се сблъскват отново и отново, безогледно, безсрамно, нагло. Желание. Двамата все още се желаеха.

Не беше нужно Пол да погледне към Серж, за да разбере, че той не харесва онова, което вижда.

Серж проумя, че Пол бе съумял да събуди у Розен нещо, до което той нямаше достъп. Да стигне до сърцевината ѝ. Младият мъж стисна ръце в юмруци и пръстите му побеляха. Дори когато Пол и Розен се отдалечиха от кея и потънаха в мрака, Серж не можа да се изправи. Нямаше сили да го стори.

Колет също не събра сили да отдели поглед от лицето на Сидони. Чувстваше се като топче от флипер, което балансира върху треперещото връхче на последния лост преди вратата към загубата.

— Какво е това? — бе попитала тя и бе поставила под въпрос всичко, целия си живот. Вече знаеше, че животът ѝ е могъл да протече и по друг начин.

— Все още ли не знаеш? — промълви Сидони и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Твърде късно ли е вече? — пошепна Колет.

Преди Сидони да отговори, върху асфалта се разбиха няколко чаши. Последваха ги крясъци. Гневен мъжки глас.

Серж бе преобърнал масата, където дълго бе седял неподвижен, неспособен да предотврати отвеждането на Розен. Пол я бе скрил в сенките на нощта, за да я люби.

Жанреми, Симон и месарят Лорен от супермаркета укротиха беснеещия младок и го затвориха в хладилното помещение да прави компания на рибите и полуразмразените багети.

Музикантите на сцената призоваха гостите да се наредят за гавот — бретонското хоро, което се получава само когато участват всички, когато всеки танцува с всеки. Дядото с внучката, цялата в пиърсинги, кметът със скандалната селска вдовица, любовникът ѝ с жената на свещеника, заловени за малките пръстчета. Мъжете подскачат, жените се въртят около тях кокетно и колебливо.

Паскал се озова до машинен инженер от Рагенез, който я попита дали не би могла да му заеме за няколко дни добрата вещица, която обучавала в градината си. Паскал не разбра точно за какво става дума и отговори, че първо ще попита мъжа си. Падриг стоеше зад бара и отпускаше малки бутилки медена вода, а Жанреми наблюдаваше Лорин, увлечена в разговор с един от парижаните, които всяка година през юли идваха в скъпите си вили в Порт Манех. Чиновници в гладени джинси.

Готвачът едва издържаше да гледа как Лорин се усмихва и кима, а парижанинът, пременен в шикозен жакет, я поглъща с поглед. Накрая побутна Падриг.

— Иди и попитай онзи грозен парижанин какво иска да пие.

— Виждам само един хубавец — промърмори неясно Падриг и се заклатушка нататък.

Жанреми си представи всичките онези цветя, които тайно беше купил за Лорин. Лежаха в хладилното помещение заедно с писмата, които ѝ пишеше, изпълнени с комплиментите, които не излизаха от устата му.

Колет сложи ръка върху пръстите на Сидони. Усети как старата ѝ приятелка трепери.

Симон погледна към двете жени и разбра какво изразяваха лицата им, въпреки че устните не се осмеляваха да го произнесат. Затова не посмя да помоли Колет да танцува с него. По-добре да върне подаръка на Гвен II. Бе решил тази вечер да го положи в краката на Колет заедно с чувствата си, но видяното му показа с безпощадна яснота, че тя никога няма да стане неговото пристанище. Сърцето му се разкъса като верига на котва.

След фойерверките в полунощ балът приключи бързо. Кеят остана да лежи като изтощена любовница, която няма сили да покрие с чаршаф многократно докосваното си тяло.

Мариане търсеше чаши, захвърлени в храстите или оставени на стената на кея. Ян помогна да внесат столовете и сега двамата с Жанреми пиеха калвадос в кухнята.

Мариане събра и последните чаши от празния кей, остави таблата и застана насред сцената. Чувстваше се готова да изпълни песента за сина на луната, мелодията вече звучеше в нея. Затананика и си представи как свири на акордеона, облечена в червена рокля. Как накрая сгорещените, усмихнати лица на танцуващите се обръщат към нея, как всички ръкопляскат. Отвори очи и се засрами — каква непостижима мечта.

Ян се отдели от вратата на Ар Мор, откъдето я беше наблюдавал, улови ръката ѝ и ѝ помогна да слезе от сцената. Привлече я към себе си със сила, която я възхити. Тялото му излъчваше топлина, която проникна под кожата ѝ. Ян нежно взе лицето ѝ между ръцете си. Устата му се приближи. Тя не искаше да се извърне, а и той нямаше да ѝ разреши. Ян я целуна.

Мариане затвори очи, отвори ги отново, затвори ги пак и се остави на целувката. Целуна го и тя и се отдаде на желанието. Магията на целувката я завладя без остатък. Двамата се отделиха един от друг едва когато им стана студено.

Мариане се чувстваше прекрасно. Потърси погледа на Ян и откри в зениците му само желание. Той отново посегна да я прегърне, потърси устните ѝ.

Когато Ян отнесе таблата в кухнята, Мариане се погледна в огледалото зад бара и между две примигвания откри там младото момиче, каквото беше някога. С устни, подути от целувки.

— Трябва да те нарисувам — пошепна Ян, застанал зад нея. Настойчив, извиняващ се, сякаш уплашен от силата на желанието си. — Трябва.

30

Ян и Мариане изкачиха стълбата до стаята с мидите, без да говорят.

Горе, под покрива, беше топло; юлският ден бе оставил топлината си вътре. Ян запали седемте свещи, поставени от Мариане на прозореца.

— Виждам те — пошепна Ян.

— Твърде тъмно е, не можеш да ме видиш — отговори Мариане.

Главата ѝ беше празна. Искаше, о, да, искаше да спи с този мъж. На всяка цена. Ала се страхуваше.

Появи се лицето на Лотар, но тя го прогони. Заключи го в празна стая и глътна ключа. Тази нощ щеше да я отдели от стария живот.

— Виждам те със сърцето — рече Ян и свали очилата си.

Извади скицника и молива.

— Моля те…

Мариане седна на пода пред прозореца, опря гръб на стената. Моливът на Ян заскърца върху хартията. Той не я гледаше, но я виждаше. Нарисува лицето ѝ. Приближи се. Мариане затвори очи. Представи си как Ян я целува, как устните му милват нейните, как я поглъщат…

Ян изразходва двайсет листа. Всичко у нея беше уникално. Дълбоко. Истинско. Рисуваше Мариане, както я усещаше.

Тя духна свещите. Бе стигнала до острова. До своя Авалон.

Вече нищо нямаше значение. Нито времето, нито пространството, нито мястото.

Мариане разкопча блузата си.

Ян се наведе и угаси малката нощна лампа.

Мариане не посмя да съблече блузата си. Ян бавно взе ръцете ѝ в своите и ги отмести настрана. Разтвори внимателно блузата ѝ. Топлите му пръсти милваха кожата ѝ. Дишаше накъсано и я гледаше право в очите. Мариане умираше от страх.

— Любов моя… — пошепна той и се приближи.

Топлите му пръсти прогониха страха ѝ и над острова се понесе буря.

Мариане бе обзета от безмерно нетърпение.

— Сега! — простена тя. — Веднага!

Съблякоха се бързо и се притиснаха един към друг. Забравила плахостта си, Мариане впи поглед в любимия си, целуна го, помилва го. Искаше да вкуси всичко едновременно. Да целува Ян, да се притиска към него, да зарови пръсти в косата му, да плъзга ръце по лицето му, да усеща аромата му.

Нямаше съмнение, че той я иска гола. Че я желае.

Когато се озова гола на леглото, на острова се възцари тишина.

— Красива си — промълви той и положи дланта си върху огнения белег. — Това е твоята душа. Огън, любов, сила. Ти си родена от огъня.

Устните му очертаха контурите на лицето и тялото ѝ. Желанието му я оформи, каквато я искаше. Топлите му ръце създадоха ново тяло — женствено, красиво, еротично.

Мариане стенеше от желание. Смееше се, викаше името на Ян, умоляваше го да я люби. Ала той не бързаше. Докосваше я с безкрайна нежност, даряваше я с блаженство.

Мариане изпита чувството, че отново се готви да скочи от мост.

Ръцете ѝ се плъзгаха по кожата му, нежна и мека, опъната върху корави мускули, тук и там леко грапава и започнала да се отпуска. Прекрасна кожа. Мариане усети, че Ян също се страхува да ѝ се покаже, и това я успокои още повече.

Погледна към слабините му. Възбудата му личеше съвсем ясно. Това му подхождаше. Защо да не го помилва и там?

Тя посегна към него и погледна Ян с очакване. Искаше да разбере дали му харесва. Искаше и да опознае тялото му.

О, да, харесваше му, веднага си пролича. Двамата се засмяха, прегърнаха се и продължиха да се целуват. Изпитваха неудържима радост, нежност и желание.

Когато след безкрайно дълго време проникна в нея, много бавно и нежно, Ян впи поглед в очите ѝ и прошепна името ѝ с дълбок глас, подобен на двоен акорд. Мариан. Мариан? Мариан!

А после нахлу толкова дълбоко в нея, че слабините му я притиснаха с все сила.

— Най-после! — изохка Мариане.

Най-после, най-после, най-после!

Чувствата ѝ бяха противоречиви. Ликуване и непонятен ужас.

Защо толкова дълго се бе лишавала от тази наслада?

— Обичам те — пошепна Ян и се задвижи в нея.

Мариане бе изпълнена с радост и отдаденост. Не можеше да познае тялото си — това тяло чувстваше, движеше се, искаше, привличаше, притискаше се към тялото на Ян. Тя искаше още, искаше всичко сега, веднага! Никога вече нямаше да се лиши от тази радост.

Обичаше стоновете му, отдаването му, движенията му. Сякаш с всеки бавен мощен тласък той искаше да ѝ даде да разбере колко дълго я е чакал, как силно я е желал и как никога няма да престане.

Двамата се гледаха в очите и Ян се усмихваше, докато я любеше.

Когато оргазмът ѝ дойде без предупреждение и се разнесе навсякъде — по венериния хълм, по устата, под пъпа, — тя се почувства, сякаш някой ѝ е отсякъл краката и я е хвърлил в дълбок кладенец. Остана да лежи съвсем тихо и вълните да се разбиват дълбоко в нея. Простена задавено. Блаженство и тъга, облекчение и мъка — това беше небето.

Ян я гледаше неотстъпно и не спираше. Не спираше.

Когато вълните се разнесоха, Мариане се засмя — отначало тихо, после все по-освободено. Ян забави движенията си, усмихна се и попита:

— Какво?

Мариане не знаеше как да му обясни на френски, че жените, които рядко са имали оргазми, стават малко странни в такива моменти.

Тя се засмя отново, помилва лицето на Ян и проговори с непознат за самата нея глас:

— Аз искам всичко, Ян. Опознай тялото ми. Опознай душата ми. Започни веднага.

Мариане стана и отвори прозореца. Прясно измитият, копринено хладен нощен въздух помилва горещата ѝ кожа като воал от снежинки. Тя въздъхна дълбоко.

Когато Ян стигна до края… Мили боже, Мариане нямаше представа как изглежда мъжкият оргазъм. Това беше… невероятно. Страхотно беше да види Ян в момента на изблика, да усети разтоварването му, стремежа му да се забие още по-дълбоко, да се разтвори в нея. А после моментът, когато потърси покой и го намери. Погледна я и произнесе името ѝ.

— Позволяваш ли да те нарисувам пак? — попита той от леглото.

— Преди или след? — попита тя на немски. — Желаете ли да променим позата, господине?

Направих го, помисли си Мариане. Направих го.

Подаде му плочката, която я бе довела тук — с пристанището на Кердрук и малка червена лодка. Мариан.

— Заради това дойдох тук. Погледни — твоята плочка ме доведе при теб.

Ян привлече Мариане към себе си, прегърна я силно, притисна слабини към дупето ѝ.

— Ние тук приемаме подобни случайности сериозно. Много сериозно — обясни той. — Животът ни дава знаци.

— Точно тези случайности ми липсваха досега.

31

Един пренебрегнат от любовта мъж трябва дълго време да се занимава с бездуховни неща, докато стане отново способен да мисли ясно. Затова Симон се зае да излъска старата си лодка. Работеше от часове. Колет не го искаше.

Юлският ден пареше и сигурно щеше да завърши с буря. Денят беше от онези, които носеха нови познания, хлад и мечти и ги изпразваха в сърцата.

Пол седеше на сгъваемо столче. Лицето му изразяваше непоклатимо съзнание за собствената му непогрешимост, отпечатано като козе копито в глина.

— В любовта съществуват много объркани пътища. Вероятно са повече от пътищата на Бретан.

Симон продължаваше да стърже.

— Виж например готвача. Смята, че никой не знае за любовта му към Лорин, а истината е, че всички знаем — с изключение на самата Лорин. Тя обаче все още не знае дали е влюбена в него.

— Ти си голям познавач на жените, знаем — изръмжа Симон.

— Аз деля жените на три категории.

— Постоянно го правиш.

— Първите обичат да са влюбени. Вторите обичат да карат другите да се влюбват в тях. А третите…

— Отново ли си заедно с Розен, или не?

— Отчасти.

— Мога да си представя с коя част.

Симон се изправи и лицето му се разкриви от болка.

— Аз съм ѝ любовник.

— Какво? А Серж продължава да ѝ е мъж.

— Тя го харесва.

— И спи с теб.

— Това ѝ харесва още повече.

— Кажи, Пол, нима не си научил нищо в живота си? Жените никога не приемат сериозно мъже, които се раздават като любовници. Такъв е животът. Всяка жена иска мъж, който да ѝ каже: искам те цялата или изобщо не те искам.

— О, значи, ти знаеш какво искат жените? Защото двамата с Колет се разбирате толкова добре и…

Пол не можа да се доизкаже. В двора влетя мотоциклет. Жанреми.

— Моля те, Пол, сега недей да се правиш на добрия вуйчо и да му втълпяваш премъдростите си за любовта.

Тримата мъже се поздравиха. Жанреми прибра буркана с мед, приготвен от Симон — парижаните обичаха сосове с мед.

— Искаш ли един сайдер? — предложи Симон, но Жанреми отказа и се метна на своя мотор. — Би ли станал любовник на жената, която обичаш? — попита подире му той.

Жанреми премести поглед от Симон към Пол.

— Говорите глупости. Любовник става само онзи, който не обича жената. В противен случай ще се самоунищожи.

— Това е само слух, млади приятелю. Като стигнеш до моята възраст, ще разбереш. Тогава ще ти стане ясно, че когато мъжът иска, може всичко.

— Аха. Довиждане — отвърна Жанреми и натисна газта.

Пол и Симон влязоха в Ар Мор точно навреме за следобедните новини. По липса на туристи в понеделник мадам Женевиев Еколие позволяваше да изнесат телевизора на терасата. Жанреми все още не се беше върнал — навярно обикаляше пазарите.

— Пазете тишина! — помоли Симон.

— Крайно време е да си купиш собствен телевизор, приятелю — отвърна Пол. — Има ги от шейсет години и можеш да им вярваш.

— Я кажи, това не е ли Мариан? — Сидони посочи екрана.

Симон посегна към дистанционното и увеличи звука. Мадам Еколие спря да бърше чашите. Лорин остави метлата и се приближи.

Мари-Клод, Колет, Сидони, Пол, Симон, Лорин и мадам Еколие чуха съвсем ясно думите на говорителя:

— Търси се мадам Мариане Месман от Германия, на шейсет години. Тя е душевно объркана и се нуждае от медицински грижи. Съпругът ѝ Лотар Месман я е видял за последен път в една парижка болница. Вероятно дамата е избягала оттам след два неуспешни опита за самоубийство.

Показаха Лотар Месман, който каза нещо на немски, и говорителят продължи:

— Сведения в полицейските участъци или на телефон…

Мадам Женевиев взе дистанционното от ръцете на Симон и решително изключи телевизора.

— Номерът няма да ни трябва — заяви тя.

— Значи, тя има мъж? — промълви Сидони.

— Изглежда доста добре — промърмори Мари-Клод.

— Трябва да кажа, че няма вид на луда — рече Симон. — Е, само малко… но не истински луда. По-скоро… нормална.

— И дума да не става да я предадем на полицията — отсече Пол. — Сигурно си е имала причини да избяга.

— Променила е името си. Представи се като Мариан Ланс — напомни Мари-Клод.

— Това е моминското ѝ име — обясни спокойно Колет. — Върнала си го е, като е избягала от мъжа си.

За момент се възцари тишина. После всички заговориха едновременно.

— Помните ли как се появи тук?

— Нямаше нищо, само чантата.

— Никакви дрехи.

— И никакви пари. Дали я е биел?

— Беше много тъжна — намеси се Лорин.

— Какво ще правим сега? — попита Сидони.

— Най-добре е да се обадим в телевизията и да…

— Забравихте ли, че сме бретонци? — ядоса се мадам Женевиев.

Пол и Симон моментално плюха на пода.

— Ето на! Няма да говорим повече за полиция и телефонни номера.

Всички кимнаха.

Като чу гласа на Лотар от стаята, Мариане спря втрещена на вратата към банята.

— Аз те обичам, Мариане. Моля те, дай ми знак. Каквото и да си направила, ще намерим решение. А в случай че не ме чуеш, ангеле мой, позволи да ти помогнат. Моля ви, скъпи французи, помогнете ми да намеря милата си съпруга. Тя е объркана, но ми принадлежи, както и аз ѝ принадлежа.

Говорителят преведе излиянието на Лотар.

Душевно объркана. Медицински грижи. Мили боже! Картичката! Картичката, която бе изпратила на Грете! Тя ли я бе издала?

Как само говореше Лотар. Чувствата му изглеждаха истински. Междувременно обаче Мариане се бе научила да различава истинските тонове от фалшивите. Бретонският език я научи. Не разбираше думите, но улавяше чувствата зад тях.

А при Лотар нямаше нищо зад думите. Обичам те. Никога не беше казвал тези думи и сега те бяха прозвучали като вехто копие на чувство, като фалшива чанта на Диор.

Мариане се върна в стаята, от мокрите ѝ коси капеше вода. Ян седеше на леглото с празно лице.

— Ти имаш съпруг.

Мариане не отговори. Трябваше да действа бързо. Много бързо. Кафявият кожен куфар, намерен в дрешника на междинния етаж, се затваряше добре. Мариане натъпка в куфара дрехите си, плочката и тоалетните принадлежности.

— Той… обича ли те?

— Не знам.

Мариане облече джинсите и пуловера и скри мократа си коса под барета.

— Къде отиваш? При него ли?

Мариане не отговори. Не знаеше какво да отговори, знаеше само, че трябва да се махне оттук. Да избяга от Ян, пред когото бе премълчала коя е и откъде идва. Защо не му каза, че е само една стара жена от Целе, от един блед живот, че не е жената, която той заслужава.

Излъга го, че е свободна, но не беше.

— Мариан, моля те. Чуй ме, любов моя…

Мариане сложи пръст върху устните му. Колко обичаше тези красиво извити устни! Как я гледаше той без очила под ярката светлина на следобеда… По дяволите, допреди минути се бяха любили с буйна страст. Поглеждаха се плахо, защото силната светлина на деня им показваше, че вече не са млади. Ала чувствата им бяха млади, копнежите им бяха силни.

Връхлетя я вълна от срам.

Аз съм прелюбодейка.

Харесваше ѝ да се люби с Ян. Щеше да го направи пак, ако можеше.

Ала не можеше.

Всичко това беше вътре в нея, но тя не смееше да го изрече.

Навлече якето и обу платнените мокасини. Посегна към куфара.

— Мариан!

Ян скочи от леглото, без да помисли да се облече. В очите му имаше тъга.

— Сбогом, Мариан — пошепна нежно той и я заключи в прегръдката си.

Мариане прегърна мъжа, който я обичаше, както Лотар никога не я беше обичал; Лотар никога, никога не бе направил жест, с който да ѝ внуши чувството, че тя е незаменима за него. Това чувство я възхищаваше и плашеше едновременно. С тази уплаха тя се спусна по стълбите и излезе от хотела.

Мариане застана под следобедното слънце, обгърнаха я светлина и въздух, силни цветове — те бяха навсякъде, по дърветата и във водата. Мариане хвърли поглед към отворената врата на кухнята.

Жанреми! Трябваше да каже на Жанреми, че…

Чу гласове откъм терасата. В следващия миг осъзна, че там работи телевизор. Чу да произнасят името ѝ и разбра, че всички са я видели. Вече всички знаеха, че тя е измамница, бегълка, луда самоубийца.

Мариане не посмя да излезе пред очите им. Котаракът се сви в краката ѝ. Мариане го заобиколи, без да го погледне. Тогава котаракът изпищя. Не мяукаше, не фучеше, а пищеше дрезгаво, сякаш се опитваше да изтръгне от гласните си струни звуци, различни от котешките.

Мариане не се опита да избърше сълзите, които замъгляваха погледа ѝ. Вдигна куфара и закрачи по тясната уличка, която я отдалечаваше от пристанището, от Ян, от котарака и от всички. Трябваше веднага да се махне от Кердрук.

Мариане вървеше, без да се оглежда. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-силно ставаше чувството, че са я зашили в чувал и ще я удавят; трудно ѝ беше да диша. Все едно беше на смъртно легло.

32

Без да го е планирал, на връщане към Кердрук Жанреми се отклони към Роспико, а после зави към Кераско, петстотингодишното село на тъкачите с реставрирани каменни къщи с покриви от сиви плочи.

В края на селото живееше мадам Жилбер. Жанреми влезе с мотора в двора ѝ, обграден от високи борове; свали каската и чу шума на морето. Представи си писмата до Лорин, които мръзнеха в хладилното помещение.

Намери мадам Жилбер на задната тераса, високо над пътеката към брега. Беше сама.

— Свалете слънчевите очила.

Това бяха първите думи, които двамата си размениха, след като Жанреми издърпа мадам Жилбер от стола и я отведе в спалнята. Тя свали очилата, сложи ги на нощното шкафче до снимката на мъжа си и закри очи с ръце, за да прикрие бръчките си.

Сините кепенци на прозорците не допускаха яркото слънце в стаята. Когато очите на Жанреми привикнаха с полумрака и тялото му се сля с тялото на мадам Жилбер, той отново помисли за Лорин. После обаче я забрави и престана да мисли; само усещаше. Мадам Жилбер охкаше от болка и учудване, а той ставаше все по-безогледен. Спря едва когато я доведе до безумен оргазъм.

Жанреми не обичаше мадам Жилбер, затова ѝ беше любовник. Отдавна не беше идвал при нея, горе-долу от времето, когато разбра, че е истински влюбен в Лорин. Оттогава не беше спал с нито една жена, за да се запази за Лорин, но днес бе осъзнал, че това е глупост. Или може би не беше?

Мадам Жилбер не го попита защо не е идвал толкова отдавна. Знаеше причината, защото имаше опит, знаеше също, че е невъзможно да се наслаждава дълго на мъж, с двайсет години по-млад от нея.

Пръстите ѝ с грижливо лакирани нокти милваха влажните косъмчета по тила на Жанреми. Той имаше чувството, че празнува сбогуване в обятията ѝ. Сбогуване с една идея, с един вариант. Беше живял на границата, а сега се бе върнал в своята страна. Тук имаше връзки, нищо трайно. Вятърът отнасяше всичко. От другата страна навярно бе земята на любовта. Дълбоко вкоренена, отстояваща себе си срещу бурите и страха. Земята на Лорин.

Да спи с мадам Жилбер, означаваше да забрани на любовта да идва в живота му.

Тя седна в леглото и запали цигара.

— Довечера ще има буря…

— Ще ме приемете ли пак? Скоро? — попита Жанреми.

— Знаеш кога съм вкъщи, скъпи. Не се обаждай преди това, иначе ще имам време да си представям какво би могло да се случи, когато си тук.

— Какво си представяте, мадам?

Мадам Жилбер придърпа главата му към устните си. Червилото ѝ беше размазано от целувките му. Зашепна му какво си представя и той затвори очи. Тя продължи да говори и когато той отново се нахвърли върху нея, и докато тя му описваше възбудата си, двамата се любиха повторно.

Жанреми събра набързо дрехите си и излезе на терасата, където го чакаха каската и шалчето. Кубчетата лед в чашата ѝ се бяха стопили и портокаловият сок бе станал млечен.

Жанреми се наведе към мадам Жилбер, за да я целуне, а тя каза:

— Впрочем днес имаме годишнина от сватбата. Мъжът ми реши да отпразнуваме двайсет и три години брак в Ар Мор. Ти ще ни запазиш маса, нали, скъпи?

Погледът ѝ не издаваше нищо; очите ѝ бяха две светли топчета, хладни като морето.

На връщане към Кердрук Жанреми вдигна визьора на каската. Когато очите му се насълзиха, беше сигурен, че е от вятъра. За всичко беше виновен вятърът, той заличаваше нещата или ги гонеше пред себе си. Той причиняваше сълзи.

Слезе пред Ар Мор и мина покрай Лорин, която подготвяше масите за вечеря, без да я погледне.

— Жанреми? — повика го тихо тя. — Мариан си отиде. Гледахме я по телевизията, Жанреми, тя си има мъж, той я търси и сега вероятно се връща при него… Какво ти е, Жанреми? Плачеш ли?

Лорин направи крачка към него. В очите ѝ се четеше загриженост.

Жанреми се отдръпна стреснато. Все още носеше по себе си миризмата на секс, смес от парфюма и интимния аромат на мадам Жилбер.

Жанреми мина зад бара, за да е на разстояние от Лорин, изми си ръцете и лицето и се престори, че проверява книгата с резервациите.

— Семейство Жилбер ще вечерят тук — съобщи той. — Направиха резервация. Имат годишнина от сватбата. Да сложим цветя на масата им.

Лорин го погледна втренчено.

— Мосю Жилбер току-що се обади — пошепна тя.

— Срещнах го по пътя — побърза да обясни Жанреми. — Каза ми, че за повече сигурност ще се обади още веднъж.

— Жанреми, мосю Жилбер се обади от летището в Париж — прозвуча гласът ѝ, чуплив като тънко стъкло.

Последва дълго мълчание. Жанреми разбра. Лорин беше наясно, че той е прекарал следобеда при мадам Жилбер.

— Иска ми се да плачеш наистина — промълви Лорин.

Моля те, не, проплака безмълвно Жанреми. Направи така, че това да не се е случило.

Едва когато Лорин си отиде, той се сети, че докато е беснял между бедрата на мадам Жилбер, е изгубил две жени. Мариан и Лорин.

Жанреми отиде в хладилното помещение, заключи вратата и започна да ругае. Накрая се разплака и гневните му сълзи закапаха по писмата, които беше писал на Лорин, но не ги изпрати.

33

Мариане вървя четири километра по пътя, докато забеляза, че не се е движила в посока към морето. Застана на кръстовището и се огледа. Наляво се отиваше в Понт-Авен, надясно — в Конкарно. Мариане остави куфара, седна върху него и сложи ръце в скута си. Едва дишаше от болка. С мъка успя да вдигне палец. Международният знак на бягащите, на самотните, на хората, които не издържаха да стоят на едно място.

Никой не спираше. Някои натискаха клаксона. Трепереща, Мариане отново вдигна палец.

Накрая до нея спря жълто рено. Руса жена с къдрици до брадичката ѝ отвори вратата. Мариане я погледна изпитателно. Може би е спряла само защото я е познала…

Жената се представи като Адела Бреливет от Конкарно.

— Моето име е… — започна Мариане и спря.

Търсеха Мариане Месман, следователно не биваше да се представя с това име. А и усмивката на жената я смути — тя показа зъбите си, но очите ѝ останаха хладни. — Казвам се Майвен.

— О! Майвен? Интересно име. Състои се от Мари и бяло. Бялата Мария! — Адела се засмя. — И моето име си има значение, знаете ли? Адела означава любов. — Жената избухна в смях.

Продължи да говори, докато покрай колата прелитаха малки селца, кръгови кръстовища, червено-бели табели. По бузите на Мариане се стичаха сълзи.

Ян! Ян! Болеше я, сякаш ѝ бяха ампутирали гърдите без упойка.

Адела бъбреше, Мариане плачеше.

Най-сетне. Конкарно.

Когато спряха на светофара преди пазарния площад, Адела се наведе към Мариане, отвори ѝ вратата и ѝ пожела добър път. Думите ѝ прозвучаха подигравателно. Мариане слезе, извади куфара и жълтото рено замина.

Мариане се завъртя около себе си.

А сега накъде? Къде да отида?

Проследи ято гарвани, които летяха от Атлантика към сушата. Паскал ги бе нарекла знаци. Мариане тръгна след ятото.

Закрачи към пазара. Куфарът ѝ ставаше все по-тежък. Стигна до края на пазарния площад, все след ятото. Мина покрай Маринариума, после тръгна покрай стената на пристанището и изведнъж видя пред себе си Атлантика. Сиво-син, блещукащ, безбрежен. Облаците, които се носеха над сушата, не се осмеляваха да се насочат към водата. Хоризонтът беше като невидима стена, която прерязва небето на две — на възвишено, дълбоко синьо и обикновено небе, по което са набодени бели облачета.

Два свята.

Лекият шум на вълните и неравното биене на сърцето ѝ се наслагваха на пластове в главата ѝ. След петдесет метра се озова пред старата църква, строга и величествена. Солената вода не успяваше да се справи с дебелия пясъчник.

Пред простия портал бе поставена табела: Priest available. Спешна теологична помощ. Точно до църквата имаше телефонна кабина. Мариане влезе в кабината, намери в джоба си няколко дребни монети, пъхна ги в отвора и набра номера на къщата в края на задънената улица в Целе. По линията се разнесе свирене, сякаш фучеше вятър, после тонът се промени, чу се звън. Веднъж, втори път. След третия Лотар вдигна.

— Месман!

Мариане едва не извика. Гласът му беше толкова близо.

— Ало? Месман!

Дигиталният екран примигна. Десет цента за всеки десет секунди.

Какво да му каже?

— Отговорете, моля!

Главата ѝ се изпразни.

— Мариане? Ани, ти ли си?

Не искаше да му каже нито дума.

— Мариане! Моля те, не прави грешка! Кажи ми веднага къде си! Виждам на дисплея… Ти си във Франция! Още ли си във…

Мариане бързо остави слушалката и излезе от кабината. Изтри ръката си в панталона, сякаш трябваше да се отърве от мръсни петна.

Влезе в църквата и хладната вътрешност на сградата от пясъчник изсуши потта ѝ. Скромни дървени пейки, сребърен кръст над олтара, модел на кораб в един ъгъл.

Мариане стигна безшумно до изповедалнята край сакристията. Стаичката приличаше на прастар шкаф с три врати.

— Има ли някой? — попита Мариане.

— Здравейте — отговори дълбок глас от вътрешността на шкафа.

Мариане отвори лявата врата и видя столче, до него поставка за коленичене с виолетова кадифена възглавничка. Влезе и затвори вратата.

Пое дълбоко дъх.

От другата страна на фината желязна решетка се появи лице, бледо, почти бяло, над черна якичка. Огромни тъмни ноздри.

Чу се успокояващо мърморене.

Мариане се отпусна. Тук се чувстваше сигурна. Пред въпросите и пред отговорите.

Защо бе избягала от Ян?

Къде да отиде сега?

Защо беше още жива?

— Исках да се самоубия — започна тихо тя.

От другата страна на решетката остана тихо.

— Проклятие! Обърках всичко! Исках само…

Какво всъщност искаше?

Искам само да живея. Просто да живея. Без страх. Без съжаление. Искам приятели. Искам любов. Искам да правя нещо, искам да работя. Искам да се смея. Искам да пея. Искам…

— Искам да живея. Искам да живея! — повтори силно Мариане.

От другата страна на решетката бялото на очите на свещеника блесна още по-силно.

— Разбирате ли… имам мъж, когото вече не мога да понасям. Имах живот, който вече не мога да понасям. Но не искам да сложа край — зашепна Мариане. — Това е… много просто.

Тя беше на шейсет години. Имаше още време. Никога не е твърде късно, разбра Мариане. Никога не е твърде късно, дори ако ти остава само час до нищото.

— Искам най-сетне да се напия — продължи по-силно тя. — Искам да нося червено бельо. Искам семейство. Искам да свиря на акордеон. Искам да си имам моя стая и мое легло. Писна ми да ми казват: така не се прави, какво ще си помислят хората, човек не може да има всичко, мечтите са пяна. Луда ли съм? Мъжът ми ме смята за луда, каза го даже по телевизията! Така се засрамих. И го намразих още повече, защото ме засрами.

Искам да спя с Ян! Знаете ли откога не съм имала оргазъм? Не знаете, нали? И аз не знам. Отдавна, много отдавна. Снощи и днес по обяд най-после разбрах какво значи истински оргазъм. Искам мъж, който се интересува как се чувствам. Искам да спя с Ян и да ям омар с пръсти. — Мариане стана и си удари главата. — И не искам да се махна от Кердрук. Точно така.

Няма да си отида доброволно от Кердрук. Ще се наложи да ме заловят, да ме вържат и да ме влачат.

Мариане се отпусна отново на столчето и се обърна към свещеника:

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Радвам се, мадам — отговори тихо човекът зад решетката. На немски.

Мариане скочи и излезе от изповедалнята. Мъжът я последва. Не беше свещеник, а мъж с черен пуловер с висока яка, с тъмни очила, оредяла руса коса и бележник в ръката.

— Половината година живея в Кабело[26], другата половина в Хамбург. Аз съм писател. Съжалявам, че не ви се разкрих веднага… Много се изненадах, когато просто влязохте и започнахте да говорите. После набрахте скорост и… мили боже, какви думи! Как ви дойдоха на устата? Не ги измислихте, нали?

Мариане го погледна втренчено.

— Разбира се, че не — отговори тя. — Всичко е истина.

— Питам се дали и моята жена понякога мисли така. Че се интересувам твърде малко какво чувства тя. Мислите ли, че ние, мъжете, не уважаваме достатъчно жените?

— Имате ли кола? — попита с отсъстващ вид Мариане.

Писателят кимна.

— Ще ме откарате ли в Кердрук?

34

При завръщането ѝ от Конкарно стаята ѝ беше в същия вид, в какъвто я бе оставила: леглото разтурено, гардеробът отворен, рози във вазата. Липсваше само Ян. Отпечатъкът от главата му още личеше върху възглавницата.

Изгледът от прозореца ѝ към кея на Кердрук, към старите каменни къщи и пъстрите лодки, към простора на морето беше като за първи път: толкова омайно красив, че остатъкът от света едва се понасяше.

Мариане извади багажа си от куфара, слезе в кухнята при Жанреми, върза си престилката и се зае да бърка смес за палачинки и омлет, сякаш не се бе случило нищо.

Жанреми я посрещна с отворена уста, после на лицето му изгря широка усмивка.

Женевиев влезе в кухнята и я огледа изпитателно.

— Добре дошла… отново — промълви тя. — Изминахте дълъг път, за да дойдете при нас на края на света.

— И смятам да остана тук — отговори Мариане.

— Отлично. Тогава ще пием шампанско.

Чукнаха се с усмивка.

— Жената може да пропилее половината си живот заради мъжа, който ѝ причинява само болка — заяви Мариане.

— Това е типично за жените — кимна замислено мадам Еколие. — Смятаме го за смелост.

— Да, ние сме убедени, че е важен животът на другия, не нашият.

— Да, това е рефлекс. Като дванайсетгодишно момиче, поставено от семейството на място, където ще пречи най-малко. Такова момиче винаги навреме слага масата за татко си, после разчиства и скромно чака да го обичат, защото е било достатъчно послушно.

— Според мен това е глупаво.

— Осъзнали сте го едва скоро, нали? Преди това сте се държали глупаво и изобщо не сте го забелязвали. Всички друго е било много по-важно от самата вас. Собствените ви копнежи са били незначителни.

Мариане помисли за Лотар и кимна.

— Променена сте — прекъсна мислите ѝ мадам Женевиев.

— Хората никога не се променят! — отвърна почти гневно Мариане. — Ние само се забравяме. А когато се открием отново, си въобразяваме, че сме се променили. Това обаче не е вярно. Човек не може да промени мечтите си, може само да ги убие. Някои от нас са много успешни убийци.

— Значи, вие съживихте мечтите си, мадам Ланс?

— Все още търся последната част от голямата си мечта — отговори шепнешком Мариане. — И онази част от мен, която ще посмее да я осъществи. О, Ян, прости ми! Прости ми…

— Къде е Лорин? — попита тя, за да отклони вниманието си.

— В Розбрас. Води разговор за назначаване на работа.

— Какво? Защо?

Женевиев стисна устни и излезе от кухнята. Мариане намери Жанреми на задната врата. Пушеше. Тя се изстъпи пред него.

— Какво си направил? — попита го, натъртвайки на всяка дума.

Жанреми изпусна клъбца дим във въздуха.

— Спах с друга — отговори той подчертано небрежно. — Така е по-добре. Не съм създаден за една жена, камо ли пък за жена като Лорин.

Мариане замахна и му удари оглушителна плесница. Цигарата отхвръкна от устата му. Лицето му се разкриви от гняв, но той успя да се удържи. Вдигна цигарата и скри чувствата си зад непроницаемо изражение.

— Ян Гаме също не изглеждаше особено щастлив, когато си тръгна оттук.

Мариане кимна съкрушено и седна на стъпалата. Жанреми се отпусна до нея.

— Знаете ли какво правят мъжете, когато страдат? Напиват се. Спят с други жени, стига да са в състояние да го сторят. А после чакат нещата да се оправят.

Жанреми ѝ подаде цигарата и тя смукна дълбоко. После още веднъж.

— По дяволите — промърмори обезсърчено.

— И аз така казвам — потвърди Жанреми.

35

Напрежението, гневът срещу Жанреми, нараненото ѝ сърце — поради всички тези причини лицето на Лорин беше огненочервено. Когато подаде на Ален Поатие първокласното свидетелство, връчено ѝ с каменно лице от мадам Еколие, тя сведе глава.

Когато Жанреми се издаде, тя се почувства, сякаш е преживяла злополука, след която са ѝ ампутирали душата. Раната не преставаше да кърви.

Ален я огледа с интерес.

— Мадмоазел… вие работите от доста време в Ар Мор, нали?

— Вие знаете това, мосю Поатие — отговори Лорин. — А аз знам, че заведението в Розбрас е ваше. Вие сте конкурентът на мадам Еколие. Правите живота ѝ труден. Искам да се махна оттам и дойдох при вас.

Ален остана смаян от искреността ѝ.

— Тя ли ви каза, че правя живота ѝ труден?

— Тя не говори за вас, мосю, никога. Нито добро, нито лошо. Не произнася името ви.

Ален не очакваше думите на Лорин да го засегнат така силно.

Геновева… Толкова време беше минало, а той не можеше да я забрави. Спомените бяха живи.

Влюби се в Женевиев Еколие още щом я видя за първи път. Тя беше на двайсет и пет, Ален на двайсет и осем. През един горещ летен ден тя нахлу в живота му с такава сила, че изличи всички останало.

През този ден празнуваха годежа между Женевиев Еколие и Робер, брата на Ален.

Ален пристигна от Рен, за да види жената, за която Робърт с часове му разказваше по телефона и в дългите си писма.

Не вярваше в излиянията му и очакваше да види просто селско момиче с голям бюст и червени бузи.

Ала Женевиев се оказа съвсем различна. Провокативно чувствена, жизнена, с тъмночервени устни и тъмни очи, които пронизваха мъжките сърца. Неговото направо се разкъса на парченца.

През цялата вечер Ален мълча. Беше бесен от гняв. Сърдеше се на Робер, защото не го бе излъгал, когато говореше за годеницата си, и на Женевиев, че е толкова красива. Тя беше, каквато беше, и не направи нищо, за да попречи на Ален да се влюби в нея. Той я наблюдаваше как се държи с Робер, изпълнена с нежно внимание, как общува с неговите и с нейните родители. Строгата му майка, винаги недоверчива спрямо жените, стремящи се да завладеят синовете ѝ, я бе приела като родна дъщеря и я пазеше ревниво от мъжки посегателства. А баща му се държеше така, сякаш заслугата средният му син да се сгоди за такава жена е само и единствено негова. Всички в семейството му се отнасяха към Женевиев с кучешка преданост.

След време Ален събра достатъчно смелост и гняв да покани Женевиев на танц.

Ако в началото беше само объркан, от момента, когато тялото на Женевиев под червената рокля се задвижи близо до неговото, той бе неспасяемо изгубен. Двамата не говореха, само се гледаха и дишането им се ускоряваше. Ален усещаше топлата ѝ кожа под копринената материя, наслаждаваше се на горещия ѝ поглед, изпълнен с обещания. Не беше нужно да говорят — погледите и ръцете им говореха достатъчно.

Колкото по-дълго танцуваха безмълвно, толкова по-трудно ставаше да намерят думи. Той обаче беше убеден, че и двамата чувстват нещо, за което няма място в разума: Аз те искам. Вземи ме. Само мен.

Това ясно послание го подлуди.

Ален винаги беше героят на семейството. Печелеше всяка битка, намеренията му винаги бяха ясни. Никога не мамеше и не лъжеше, за да постигне желания успех.

С Женевиев той загуби героичния си ореол, загуби всичко и влезе в битка, в която щеше да даде душата си.

Докато безмълвно се въртеше с Женевиев в ритъма на танца, Ален осъзна всичко това, макар да не беше в състояние да го формулира в думи. Посланието на съвестта му беше ясно. В залата на хотела, където танцуваха, висеше голяма картина. Тя беше там и до днес.

По-късно Женевиев купи хотела — навярно не желаеше да предостави на чужди хора онова, което се беше случило там през онази вечер.

Когато човек е млад и не знае нищо за любовта и за света, е естествено да мисли и да действа глупаво. Не, Женевиев, неговата Геновева, не беше глупава. Глупакът беше Ален. Единственото му извинение беше, че обичаше годеницата на брат си чисто ѝ искрено.

А тя? Женевиев беше достатъчно умна да не го допусне веднага. Тя беше като месец юли в Бретан. Дни, които не позволяваха на нощта да забули света в мрак и до среднощ пращаха светли ивици сред мрака.

Ален се държеше като безпомощен младок. Не желаеше да приеме очевидното. Преследваше Женевиев с желанието си, заливаше я с любов, непрестанно я изкушаваше. Страстта заплашваше да удави и двамата. Едва след седмици Женевиев се поддаде.

Ален и Женевиев имаха на разположение три лета, три есени, две зими и две пролети. Обичаха се отчаяно, сериозно и дълбоко. Все отлагаха вземането на решение, защото ги беше страх, че щастието им ще свърши. Никой от двамата нямаше сили да каже истината на Робер. Той отиде във военния флот и отсъстваше с месеци. Великолепно време.

После ги разкриха. През един ден със силен, режещ югозападен вятър.

Робер се върна вкъщи три дни по-рано от очакваното; корабът, където служеше като офицер, имал нужда от ремонт. Намери годеницата си и брат си на пода в кухнята на Женевиев. Те не го забелязаха. Имаше време да ги погледа и разбра, че не го правеха за първи път. Разбра и още нещо: че чувствата, които ги вълнуват, са му непознати. Че никога не ги е преживявал с Женевиев и никога няма да ги преживее.

Мина покрай тях, отвори хладилника и си наля сайдер. От този момент нататък Ален допускаше само грешки.

Заяви на Робер, че няма да докосне повече Женевиев. Умоляваше го да си я вземе обратно. Убеждаваше го да направят сватбата до десет дни. А „това“, рече той и посочи пода на кухнята, „това ще престане“.

Женевиев мълчеше и го гледаше. А той, вместо да се стресне, заклинаше по-малкия си брат да я вземе завинаги.

След малко Женевиев стана и гола, както си беше, удари шамар на Ален. После още един.

Обърна се към Робер и изсъска:

— Няма да се омъжа за теб.

Събра дрехите си, пъхна крака в обувките и изскочи навън, в югозападния вятър.

Едва тогава Ален осъзна, че е предал любовта им с тъпото си желание да изличи всичко случило се. Когато трябваше да вземат решение, той допусна да бъде победен от вината и страха. Тя не го направи — Женевиев остана вярна на любовта си.

Дванайсет години след последната им целувка Ален се нанесе на таванския етаж в Розбрас. Вече двайсет и три години живееше от другата страна на Авен. Вече трийсет и пет години Женевиев отказваше да му прости предателството.

Ален погледна Лорин — момичето беше точно на възрастта на Женевиев някога, когато двамата се обичаха безусловно и вярваха, че именно те са открили любовта.

Надяваше се Лорин да не е попаднала на същия глупав мъж, какъвто беше той някога.

— Влюбена ли сте? — попита Ален.

— В момента не — отговори колебливо тя. — Всъщност да, но не искам. Никога повече.

— Имам нужда от добра сервитьорка — кимна Ален.

— Мога ли да започна веднага?

36

Отначало беше само миризмата. Прах и електричество. После вятърът се втурна между къщите, нахлу в процепите. Един особено силен порив вдигна покривките от масите в Ар Мор. Няколко чаши паднаха и се счупиха. Това се случи малко след 23 ч.

Старите бретонци затвориха кепенците и прибраха добитъка в оборите. Мъжете провериха къщите за недобре окачени вещи, които вятърът би могъл да издуха. После се изправиха срещу вятъра, но изглеждаше така, сякаш се опират на него. Децата и котките се уплашиха, макар да не помнеха какво се е случило преди десет години в коледната сутрин на 1999 година, когато над Бретан мина ураган и помете фигурите от масата като губещ на шах. Най-страшният ураган от началото на отчитането на времето. Казваше се Лотар.

Черни облаци надвиснаха над Кердрук. Първите дъждовни капки бяха твърди и тежки като кръв.

Жанреми, мадам Женевиев, мадам Жилбер и съпругът ѝ, Падриг и Мариане бяха в Ар Мор.

Жанреми не смееше да погледне мадам Жилбер.

— Няма да ви пусна да си тръгнете в такова време — каза Женевиев на мадам и мосю Жилбер.

Наложи се да повиши тон, за да надвика шума на дъжда по стъклата.

— Имате ли апартамент? — попита мосю Жилбер.

Той беше етнопсихолог и се гордееше с умението си да смазва цели нации. Мигрантите в Париж обичаха да палят коли — той наричаше подобни действия изблик на културна депресия. Мадам Жилбер пушеше, без да движи начервените си устни.

Мадам Женевиев се усмихна.

— Ще ви предложа кралско легло, вана за двама и огледало на тавана.

— Подходяща обстановка за днешния ни празник, нали, скъпа? — обърна се мосю Жилбер към съпругата си.

Тя кимна, усмихна се и го прегърна; ала погледна над рамото му към Жанреми.

Мадам Женевиев донесе ключа. В този момент проехтя силна гръмотевица, последвана от съскане на мълния. Ярки светкавици огряха целия кей. Електрическата крушка потрепери и угасна. Само свещите на масата разпръскваха слаба светлина. В интимния полумрак Жанреми видя как мосю Жилбер плъзга ръка по дупето на жена си.

Вратата се отвори с трясък и на прага застана Лорин, мокра до кости — зърната на гърдите ѝ се очертаваха под блузата. Падриг я зяпна, мосю Жилбер я зяпна и Жанреми изпита желание да ги застреля.

— Падриг! — викна гневно той. — Помогни ми в кухнята. Трябва да пусна резервния генератор за хладилното помещение.

Дъждът удряше с такава сила в прозорците, че мадам Женевиев също трябваше да вика.

— Да пием по един калвадос, той ще ни стопли.

Тя напълни шест чаши и ги поднесе на всички присъстващи.

По небето се трупаха черно-червени планини от облаци. Светкавици раздираха черния мрак.

Жанреми и Падриг пуснаха генератора и в помещението отново стана светло. Мрачната чувствена магия, изпълвала залата, отлетя под безмилостно ярката неонова светлина.

— Какво е това? — попита Падриг и посочи сандъчето с цветя и писма в хладилното помещение.

Жанреми безмълвно му подаде един плик. На него бе написано името на Лорин и дата. Десетки любовни писма.

— Нима не си ѝ дал нито едно? Ти си идиот!

— Вече не мога. Причиних ѝ болка. Сега не означавам нищо за Лорин.

Падриг сърдито поклати глава.

Лорин облече якето и събра нещата си от шкафчето в помещението за персонала.

— Хайде, Падриг, откарай ме вкъщи — настоя енергично тя, без да удостои Жанреми с поглед.

Мадам Жилбер наблюдаваше Жанреми. Мосю Жилбер наблюдаваше жена си и се усмихваше, сякаш знаеше всичко и не се сърдеше. Изпи калвадоса си на един дъх.

Навън все още вилнееше буря. Дъждът падаше отвесно и разрязваше въздуха. Падриг и Лорин изчезнаха в мъглата. Придружени от Женевиев, мадам и мосю Жилбер изтичаха до хотела и задъхано изкачиха стълбите.

Жанреми и Мариане останаха в кухнята с бутилка калвадос и купчина неизпратени любовни писма.

— Това ли беше другата жена? — попита по някое време Мариане.

Жанреми кимна и скри лице в ръцете си. После напълни чашите до ръба.

След време, докато вървеше към стаята с мидите, Мариане реши, че на следващата сутрин ще се извини на всички. С това ще започне деня. Ще им се извини, че е дошла и си е тръгнала. Че не е била честна.

Легна си, но веднага спусна единия крак на пода, защото светът се въртеше шеметно. Едва тогава осъзна, че е време да даде име на котарака. Той щеше да стане част от нея. Номадската му душа щеше да намери дом.

— Лека нощ, Макс — пошепна Мариане в мрака.

Котаракът замърка.

37

Често се случва така, че най-коравите сърца разкриват истинската си същност едва когато се строшат.

Сидони усети как дълбоко в нея се надигна нещо отдавна забравено. Сълзи. Улови една, докато се стичаше по бузата ѝ, и се взря в грапавите, напукани пръсти. Някой почука по градинската врата на ателието.

— Ехо? Има ли някой вкъщи?

Сидони положи двете половини на счупеното каменно сърце върху лабораторните изследвания и започнатото завещание. Махна на Мариане да влезе и бързо изтри очите си с опакото на ръката.

Усмивката на Мариане угасна. В очите ѝ пламна тревога.

— Какво има? — попита тя и посочи очите на Сидони.

— Нищо — отговори Сидони. — Тук е много мръсно. А и слънцето е ярко.

Да не говорим за смъртта и любовта.

Мариане мина с големи крачки през ателието и остави на масата кошницата с хранителни продукти за семейство Гоашон. Извади пликчето с шоколадови бонбони за скулпторката — мънички peulwen, бобчета, и taol-vaen, камъчета, — остави и него на масата и заключи Сидони в прегръдките си. Тя беше твърде изненадана, за да се отдръпне.

Някой страничен наблюдател би си помислил, че Мариане принуждава Сидони да танцува с нея — Мариане я прегръщаше, докато ръцете на Сидони висяха безсилно отстрани; само главата ѝ се облегна на рамото на Мариане и двете бавно се залюляха.

Сидони заплака. Отначало плачеше тихо, после несдържано. Трябваше да се залови за Мариане, за да не рухне от плача си. В хълцанията ѝ се примесваха думи, които трябваше да обяснят всичко. Усети как прегръдката на Мариане, топлите ръце върху гърба ѝ изсмукаха нещо от нея — мощен поток от страх, болка, тъга и гняв срещу несправедливата смърт.

Мариане усети как чувствата на Сидони я заливат като порой. Докато пръстите ѝ се плъзгаха по коравия гръб на скулпторката като сензори, милиметър по милиметър; усети, че е напипала пулсиращи възпалителни гнезда. Пръстите ѝ видяха онова, което очите никога няма да видят.

— Рак — промълви Сидони и посочи тялото си: гърдите, главата, бъбреците, слабините.

Ракът беше навсякъде. Десетилетия наред беше дремал в нея и за няколко месеца експлодира.

Дланите на Мариане запариха. На езика ѝ загорча. Без да каже дума, тя отново привлече Сидони към себе си.

Сидони спря да плаче. Изведнъж, без преход, сякаш бе изразходвала докрай наличното в себе си количество сълзи. Мариане я залюля и затананика някаква мелодия, докато Сидони престана да трепери. После я отведе до креслото в ъгъла на ателието и отиде в кухнята да запари чай.

Като видя бутилката коняк в ъгъла, тя включи газта и наля в две чаши от старото питие. В едната сипа повече. Тя беше за Сидони.

— На екс — рече Мариане.

Постепенно ѝ се изясни откога Сидони знаеше за заболяването си (отдавна), кой друг знаеше (никой освен нея) и че Сидони няма намерение да каже на никого. Ще остави в неведение децата си Камий и Жером, за да не се почувстват задължени да се откъснат за няколко месеца от обичайната си обстановка и да се натоварят със смъртта на майка си. Няма да каже и на Колет. В никакъв случай!

— Защо в никакъв случай? Мислех, че с Колет сте… приятелки?

— Да, приятелки сме. Само приятелки…

Начинът, по който Сидони произнесе думата „само“, привлече вниманието на Мариане.

— Seulement la grenouille s’est trompee de conte — „Само жабата в приказката се заблуждава“ — цитира Мариане една от безбройните фрази, на които я беше научила Паскал.

Сидони я погледна втренчено.

— Аз съм жабата на стената — каза тя след малко. — Няма да се превърна в принц. Няма да стана дори любимото кученце на някоя принцеса. Аз обичам Колет, но тя обича мъже. Това е всичко.

— Всичко ли? Това е ужасно!

Сидони вдигна рамене.

— Трябва да ѝ кажете, Сидони!

— Какво?

— Всичко!

— Няма да го направя.

— Нима просто ще легнете и ще умрете?

Сидони затвори очи. Да знае, че скоро ще умре — това беше едно. Да го чуе от устата на друг — това беше друго. Много по-лошо. Чуждите думи го направиха истина.

— Точно така. Ще умра. Край.

Мариане пое дълбоко дъх.

— Както желаете — прошепна тя и отново наля коняк.

Сидони сложи една плоча на стария грамофон и гласът на Шевалие[27] изпълни помещението. Докато вървеше обратно към масата, я проряза познатата болка, този път много по-дълбока. Опустошението започваше. Залови се за един стол, той падна, удари се в масата и помете счупеното каменно сърце.

Сидони изчака болката да премине, задиша дълбоко и равномерно. Мариане се наведе и вдигна двете половини. Във вътрешността си камъкът беше червеникав със синьо сияние.

Мариане накара Сидони да си легне.

— Защо всъщност дойдохте при мен? — попита скулпторката.

— Да се извиня.

— За какво?

— Че излъгах всички ви. Не ви казах, че съм омъжена и че… че не съм онази, за която се представях.

— Да, но… вие сте самата себе си.

— Да — отговори Мариане. — Да.

Но го бях забравила.

Мариане остави Сидони и потегли към Понт-Авен. Трепереше от напрежение. Копнееше да се скрие в прегръдките на Ян.

Как да го направи? Него бе наранила най-силно. Наистина ли очакваше той да преодолее обидата просто така? Сигурно щеше да я отблъсне, както би постъпил всеки мъж с малко ум в главата и чувство за чест.

Мариане насочи веспата към галерията на Колет и изчака с едва скривано нетърпение, докато тя изпрати групата английски туристи. Когато галерията се изпразни, Мариане решително обърна табелката на вратата. Затворено.

Първо изрече със запъване приготвеното извинение, ала Колет го заличи с едно замахване на цигарата. Според нея тревогите на Мариане бяха нищожни като цигарения дим, който излизаше през прозорците.

— Ние ви харесваме — заяви галеристката. — Нима не сте го забелязали досега?

Мариане се усмихна. Това ѝ даде сили да произнесе най-трудните думи и да уведоми Колет за скорошната смърт на приятелката ѝ Сидони.

Колет падна на стола си зад изисканото старинно писалище. Само по треперенето на раменете ѝ пролича, че плаче. Плачеше за всичките онези години, през които не бе живяла със Сидони, плачеше, защото им оставаше твърде малко време, плачеше за невъзможността да наваксат пропуснатото.

Въздействието на коняка отслабна и Мариане се засрами, че се е осмелила да се намеси в чужд живот. Ала срамът отлетя бързо.

— Благодаря ви — каза ѝ Колет със задавен от сълзи глас. — Благодаря. Тя никога нямаше да ми каже. Такава си е, не иска да създава проблеми на другите, само на себе си.

През този ден табелата „Затворено“ си остана на вратата на галерията.

Това не се промени и през следващите седмици и месеци.

38

Големите души се разпознават по това, че не използват грешките на другите срещу тях. Мариане слезе от веспата и Паскал се втурна срещу нея с разтворени обятия.

— Мили боже, онзи мъж по телевизията! Дано си остане вътре в телевизора и да не излезе никога! — Прегърна Мариане и зашепна в ухото ѝ: — Емил го определи като хлъзгав. Той има много точна оценка.

Когато Мариане влезе в библиотеката при Емил, той ѝ кимна кратко и ѝ подаде списъка с покупки. Тя се приготви да поднесе извиненията си, но той вдигна предупредително ръка.

— Вие не сте глупава, Мариан Ланс. Престанете да се правите на глупачка. Не вие сте го предали, а той вас. Трябваше да ви остави да си отидете и да не ви тормози повече. А той ви изложи пред цяла Франция. Проумейте го с упоритата си глава!

— Никога не бях поглеждала на станалото от тази страна.

— Мъж, който обича, ще тръгне бос през Конго и ще намери жена си. Никога няма да му хрумне да застане пред телевизионните камери и да хленчи.

Бе готов да добави, че онзи тип има нужда от истински тестиси, но се отказа. Не беше редно да говори за гениталии пред дама.

Подаде на Мариане ключа на колата.

В супермаркета Мариане не забеляза промяната веднага. Едва когато Лорен я попита с многозначително намигване дали за в бъдеще да ѝ доставя „специалитети“, тя наостри уши.

— Сърца от животни например? — Дребният пълен мъж с черни мустаци се наведе доверително към нея. — Сърца от елени и бикове, от кучета… Или пилешки кости? Каквото ви е необходимо…

Мариане поръча само филе за кучетата и месо за гулаш — беше решила да изненада Гоашонови с истинска немска чорба. Лорен остана много разочарован.

Докато миришеше пъпешите и търкаше гръцките аспержи една в друга, за да разпознае по звука дали са пресни, се приближи една от продавачките.

— Сигурно ще направите от това средство за потентност? — попита тихо тя.

Лицето ѝ изразяваше страхопочитание, плахост и надежда.

Покупките се превърнаха в минаване между тояги. Мариане не разбираше защо я мъчат. Мадам Камюз на щанда със сирена, мадмоазел Брюно на касата, дори мароканската чистачка Амели я засипваха с въпроси.

— Ще срещна ли любовта през този уикенд? Той ли е истинският? Да правя ли всичко, което мъжът ми иска в спалнята?

Мариане реши да използва някои от изразите, научени от Паскал.

— Една шепа любов е повече от пълна пещ с хляб. Ако си стиснеш носа, излиза мляко. Не е нужно да изпиеш цялото море.

Жените приеха отговорите ѝ с кимване и благодарна усмивка.

Докато задушаваше месото за гулаша, тя разказа всичко това на Паскал с усмивка. Паскал обаче не се засмя.

— Подозирах, че ще се стигне дотам, но не очаквах да стане толкова скоро. Като ви видяха по телевизията, нещо е прищракало в главите им.

— Какво означава прищракало?

— Лорен ви е предложил сърца! Това е типично. Сигурно като ответна услуга щеше да ви помоли да осветите новата му кола. Или да дадете амулети на децата му. Или да му сварите питие, с чиято помощ да накара жена си да престъпи повелите на добродетелта и да извърши нещо пикантно.

— Нищо не разбирам.

— И аз не разбирам, но явно хората тук се надяват, че ти си добра вещица. — Мариане забеляза, че Паскал за първи път се бе обърнала към нея на ти. — Скоро ще започнат да вървят след теб по пазарите и да те докосват.

— Какво? Но аз не съм сторила нищо!

— Напротив, напротив. Идваш от чужбина, живееш сама, дават те по телевизията. Телевизията е магия и никой от нас не може да ѝ устои. За обикновените хора ти си жена, посветена от богините на морето и на любовта.

— О! Защо? Защо не съм просто една градинска вещица?

— Защото сме приятелки. Хората си мислят, че аз те уча да бъдеш като мен. А аз съм се специализирала върху любовта. Ние с теб обаче знаем, че силите ти са другаде.

— Къде по-точно?

— В ръцете ти, Мариан. Наистина ли не знаеш, че си лечителка? Как мислиш, защо носиш този белег?

Мариане погледна с изненада ръцете си. Тъкмо месеше тесто за домашни спагети със задушен лук и настъргано сирене.

— Май не се познавам достатъчно добре — призна с усмивка тя.

— Често се случва другите да ни познаят, преди да сме се познали сами — обясни мъдро Паскал и нежно помилва пръстите на Мариане. — Ян веднага разбра каква си. Знаеш ли, че той умее да вкусва и да мирише цветовете? Това се нарича синестетия. Той възприема неща, които никой от нас не вижда и не усеща. А после ги рисува. Ти си го разбрала от плочката му. Разбрала си, че той вижда. Двамата чувствате еднакво.

— Аз го нараних.

— Знам, Мариан, знам…

Двете жени се отдалечиха една от друта.

— Кога ще отидеш при него?

„Когато подробностите престанат да ме изнервят“ — искаше да отговори Мариан, но тогава щеше да се наложи да обясни на Паскал още много неща. Например защо не може да каже на Ян, че го обича.

Не защото не го обичаше. Отговорът на този въпрос беше много прост: Да!

В любовта имаше само „да“ и „не“. Нямаше „не знам“. Нямаше „може би“. Това бяха само прикрити „не“-та.

Въпреки това Мариане не беше в състояние да произнесе думите „обичам те“.

Имаше чувството, че ако ги каже, трябва незабавно да се замисли за последствията. Как ще продължи, при теб ли ще живеем, или при мен; а може би ще си вземем къща; ще заминем ли през зимата за Рим; къде ще наредим приборите?

Това звучеше като вариант на живота, който Мариане беше оставила зад гърба си. Добре, че в Конкарно не пожела да говори с Лотар. Харесваше жената, която беше сега. Тази жена излизаше от скривалището си. Тя спеше в собствената си стая и сама решаваше кога какво иска да направи. Не окачваше кърпите за лице по местата им и не переше ризите на Ян, докато той се занимаваше с изкуство. Не мислеше три дни предварително какво ще ядат в сряда.

Докато някой не кажеше „Обичам те“, нямаше задължения, нямаше рутина. Ти и аз завинаги, хайде да обсъдим подробностите. Задължението от любов беше последното, което искаше Мариане. Във всяко отношение.

Проклетите подробности! Тя познаваше твърде много и подозираше, че ако не внимава достатъчно, отново може да стане жената на… някой си, част от едно „ние“, определяно само от мъжа. Не понасяше тази част от себе си.

Обаче Ян не е Лотар.

Точно така. Ян не беше Лотар.

Тя обаче все още беше твърде много Мариане. Страхуваше се, че няма да издържи дълго на свобода.

След три часа Мариане се върна в хотела. Там я очакваше познато любимо лице: седнала до Женевиев Еколие, с чаша шампанско пред себе си, Грете Кьостер си вееше хлад с пощенската картичка, която Мариане ѝ беше изпратила в деня на предполагаемото си самоубийство.

— Би било жалко, ако смъртта и часът при фризьора в отвъдното бяха всичко на този свят — извика насреща ѝ бившата ѝ съседка и двете жени се прегърнаха сърдечно.

Грете Кьостер я отдалечи малко от себе си и я огледа с интерес.

— По дяволите! Изглеждате страхотно! Как се казва мъжът?

39

Мариане възобнови сутрешните си разходки, но сега излизаше с веспата. Всяка сутрин отиваше на плаж Таити и се упражняваше да свири на акордеон под лъчите на изгряващото слънце.

Нещо в нея обаче оставаше неспокойно. Винаги бдително. Тя се вслушваше във всеки чужд шум и всеки ден очакваше Лотар да се появи и да я принуди да се върне с него в Целе.

Слънцето изгря и морето заблестя. Мариане стоеше, прегърнала акордеона, и се взираше в танцуващото море от светлини.

Никога вече. Никога няма да се лиша от тази гледка. Спомни си какво ѝ втълпяваше Паскал и зашепна:

— Est-ce que jea rêve seulement de toi, ou c’est dejà plud qu’un rêve? (Сънувам ли те, или е много повече от сън?)

Най-сетне се събуди, пошепна гласът на морето в нея.

Вълните ѝ изглеждаха замазани, сякаш мъглите на Авалон се разхождаха по тях; на връщане към сушата щяха да разкажат историите, събрани по пътя.

Обичам ли Ян по същия начин, по който вероятно ме обича той?

Морето отговори, но този път Мариане не разбра езика му. Морето беше твърде голямо, а тя се чувстваше малка и незначителна.

Обичаше ръцете на Ян, момчешкото му излъчване, когато рисуваше. Обичаше очите му и като опитен моряк откриваше в сините им дълбини водовъртежи и течения, вълнения, приливи и отливи. Беше щастлива, че той никога не се затваря, когато двамата не са на едно мнение (това се случваше рядко), обичаше го за безусловното внимание, с което я даряваше. А онова, което правеха, когато бяха сами… Той имаше дарбата да ѝ вдъхва чувството, че е красива, еротична, достойна за желание; ласките му прогонваха недостатъците на възрастта, тревогата, че кожата ѝ вече не е гладка, а изпъстрена с гънки, в които се крият сенките на годините. А начинът, по който я любеше…

Кажи го най-сетне. Страхливка. Никога не си произнасяла думите за физическата любов, никога не си искала друг да ги произнесе пред теб. Кажи най-сетне как се казва онова нещо!

Член.

Ето, готово. И какво прави той със своя…

Член. Да, членът на този французин, не, на този бретонец беше достатъчно голям, за да докарва всяко движение до границите на красотата и болката, а те са родителите на насладата. Сърце, тяло, очи — когато беше с Ян, всичко имаше значение. А най-хубавото беше, че се чувстваше желана. Като жена. Като личност.

Дойдох тук да търся смъртта, а намерих живота.

По колко обиколни, мъчителни и грешни пътища върви жената, докато намери истинския си път. И всичко това само защото отрано са я научили да се приспособява, да се движи по пътеката на кодекса от нравствени правила, защитаван от оглупели старци и помощниците им — майките, които желаят само най-доброто за дъщерите си. А те, бедните, губят ужасно много време да се възпират, да се приспособяват към традиционното. И им остава съвсем малко време да променят живота си.

Внезапно Мариане изпита страх, че ще изгуби смелост да продължи да търси пътя си.

Разберете: самоопределянето на живота не е песен, то е вик, битка, ежедневно опълчване срещу навика да се подчинява. Аз се подчиних. Живеех безопасно, не рискувах, не търсех.

Докато поемаше в себе си безкрайността на Атлантика, Мариане си спомни как се чувстваше на моста в Париж. Погледнат откъм Пон Ньоф, животът не беше нищо повече от тънко поточе; всички шансове изсъхнали, всички възможности потънали в пясъка.

Това беше грешка. Вече не беше валидно. Колкото по-дълго живееше една жена, толкова повече откриваше. Първо отхвърляше старите, родени от традициите мечти за женитба, деца, вечна любов и успех в професията. Едва тогава намираше сили да започне живота, който искаше, и да завладее света. Едва когато всеки откриеше своето място в течението на живота, той добиваше смисъл.

Животът не е твърде кратък. Животът е твърде дълъг, за да го пропилеем в не-любов, не-смях и не-решителност. Животът започва, когато човек рискува за първи път, проваля се и установява, че е оцелял. С тази увереност тръгва напред.

Мариане свали акордеона. Ще отиде при Ян. Сега. Ще застане пред него и любовта му. Възможно е той да е разочарован и да я отблъсне. Защото той я попита за миналото ѝ, а тя го излъга. После го напусна, без да му каже дали иска да се върне при мъжа си, или просто бяга.

— Ян — пошепна Мариане към морето и се обърна.

В пясъка я очакваше една бяла роза.

Навярно Ян я бе затъкнал там, докато Мариане свиреше на морето. Навярно я бе наблюдавал, навярно бе слушал изпълнението ѝ, плача и смеха ѝ, виковете, насочени към морето, търсенето и намирането на тонове и думи.

Мариане издърпа розата от пясъка и я помириса.

Ян седеше на близката скала. Лицето му отразяваше златния блясък на морето, от очите му струеше морският прибой. Погледна я и Мариане осъзна, че никой друг мъж не я е гледал по този начин. Погледът му я разтърси и в същото време я накара да се почувства като остров на сигурността.

Той беше спокоен. Сякаш я е познавал отдавна, през цялото време, докато я е търсил.

Мариане прие този факт съвсем естествено. Защото и тя бе намерила нещо. Тук, на края на света. В огледалото на морето бе видяла себе си, някогашното си мислене.

Никога вече. Никога няма да си отида оттук.

Направи крачка към него по влажния пясък. Той се надигна и я пресрещна.

Мариане остави акордеона на пясъка и се хвърли в обятията му.

— Ян! — изплака тя. И отново: — Ян!

— Здравей, Мариан — промълви Ян Гаме и я прегърна с цялата сила на любовта си.

Докато наблюдаваше любимата си, той поднови едно обещание към себе си: нищо тривиално повече. Всичко да бъде на висотата на страстта, на живота; който очакваше нещо по-хубаво след живота, забравяше, че самият живот е най-хубавото. Ян бе забравил това и сега искаше да живее с всички сили и без страх. Да обича, да рисува. Нищо тривиално повече, защото тривиалното уморяваше кръвта му и обиждаше душата му.

Искаше да каже на Мариан, че разбира. Че първите няколко часа, след като тя си отиде без обяснение, се е чувствал като убит, после обаче е разбрал. Четиресет и една години брак не изчезват само след две-три нощи в неговите прегръдки. Мариан бе отхвърлила стария си живот, но парцали от него все още висяха по нея и не ѝ даваха мира.

Мариан притежаваше повече смелост от другите жени, които беше познавал. Тя бе дошла в един напълно чужд свят само със силата на волята си. Бе победила желанието си да умре.

Под тази сила обаче все още се криеше другата Мариан. Слаба и ранима. Жена воин, която крие раните си, но би могла да умре, ако някой ги разтвори.

А онзи мъж, съпругът ѝ, с телевизионната си акция бе забил нож право в сърцето ѝ. Да, Ян я разбираше.

И когато тя отново се хвърли в обятията му, това го разтърси до дън душа. Зашепна нежни думи в ухото ѝ, но тонът му не търпеше противоречие и не молеше за съгласие.

— Тази нощ няма да спя без теб. И през всички, които ще последват.

Мариан се притисна до него.

— Трябва ли да чакаме нощта?

Отидоха на остров Рагенез, в северния край на плажа Таити, до който при отлив се стига пеша. Там се любиха, докато дойде приливът. Намираха се на остров, известен само на тях двамата.

По-късно, докато се взираха в прииждащите вълни, които се разбиваха в стръмните скали, Ян попита:

— Смяташ ли да кажеш на мъжа си, че си жива? Че не искаш да се върнеш при него? Че искаш да си свободна, все едно за мен или за самата теб?

Мариане помълча малко.

— Да, смятам да му кажа — отговори тя. — Един ден непременно ще му кажа.

40

Колет се премести при Сидони. За да я обича и да бъде обичана. Предвид сигурния край на любовта им Колет се чувстваше завършена. За първи път в живота си. Вече нищо не ѝ липсваше. Всичко беше налице. Винаги е било, но тя не знаеше. Тя обичаше жени.

През втората седмица Сидони помоли Колет да я заведе при камъните, които отдавна копнееше да докосне. Искаше да види Стоунхендж и движещите се камъни в Долината на смъртта. Магичните палати на остров Малта и жертвените камъни в Палестина.

Лекарят ѝ забрани да пътува. Колет викаше, умоляваше, но той остана непоколебим. Обясни ѝ за скорошна смърт поради изтощение и Колет замълча.

С времето нещата се промениха. Животът отново потече спокойно, но ударната сила на съдбовните му хвърляния се повиши, сякаш трябваше да навакса нещо, което е невъзможно да се навакса: миналото.

Докато траеше лятото, докато августовските дни потапяха Финистер в ослепителна светлина и броят на туристите растеше всеки ден, животът на нашите герои тръгна по нов курс.

Когато не работеше в Ар Мор или при Гоашонови, Мариане ставаше преди разсъмване и отиваше на брега, за да свири на акордеон и да слуша гласа на морето, който ѝ разкриваше тайните си — тайни, по-стари от движещите се камъни. През свободните си дни и вечери беше с Ян и използваше всяка възможност да посещава Сидони и Колет. Прегръдките ѝ помагаха на скулпторката да забрави болките.

Мариане ѝ разказваше какво ѝ съобщават морето и господарката Нимуе в тайните им беседи: че смъртта и животът са като вода, че нищо не се губи. Как душата ѝ щяла да изтече в другия свят и да намери нов съд, на друго място и в друго време. Как душите никога не умират.

Един следобед Мариане завари къщата празна. Колет и Сидони бяха заминали. След седмица Колет се обади от Малта.

— Животът и без това е най-големият риск да умреш, затова е редно преди това да поживеем, нали?

Двете бяха прекарали няколко дни в Париж, при децата на Сидони, със знанието, че никога вече няма да се видят. Сидони бе настояла на това сбогуване; не искаше децата ѝ да я гледат как умира. Искаше обаче да им каже колко ги обича, колко се гордее с тях. Пребиваването в Париж се превърна в празник. После Колет и Сидони се отправиха към най-красивите камъни на света.

41

След 20 август окупаторите — френските туристи — щяха постепенно да напуснат областта. Повечето отбелязваха края на почивката с един от последните fest-noz и се завръщаха в Париж, в Прованс, в студените градове, във вътрешността на страната, където щяха да сънуват лятото във Финистер.

„Страхотно — щяха да разказват те. — Помните ли как ядяхме риба? Какви бяха носиите на местните на фестивала Filets Bleus — празника на сините мрежи в Конкарно! Ами онази „моргана“ — биобирата от пивоварната „Ланселот“! Ами „пардон“ — празника на прошката, когато обикаляха с онези шапки и искаха да им простят всичко възможно! Толкова първично!“

До тази дата туристите имаха възможност всяка вечер да посещават по няколко празника. Всяко по-голямо село канеше на улични танци — за целта застилаха главната улица с дъски. Гавотът не изключваше никого — колкото по-голям беше кръгът, толкова повече се забавляваха. И толкова по-тихи ставаха после горите и улиците, защото случайно любещите се избягваха да вдигат много шум.

Тази нощ fest-noz „фест ноз“ в Кердрук щеше да се конкурира с танцовите нощи в Рагенез, Тревиньон и Кап Коз.

Там също беше пълно с туристи, привлечени от келтската музика, бретонските музикални групи и китайските фойерверки.

Следобеда преди „фест ноз“ Женевиев Еколие почука на вратата на Мариане и с тайнствена усмивка я подкани да слезе с нея.

Отведе я на междинния етаж и отвори скритата врата към помещението с дрехите.

— Изберете си нещо — покани я тя. — Изпълнителката трябва да свети.

Мариане щеше да свири на „фест ноз“. Щеше да сподели с хората песните, които досега споделяше само с морето; а Женевиев искаше в изпълнението да има и нещо от нея.

Мадам Еколие бе взела това решение миналата нощ, докато седеше заедно с Мариане и Грете в кухнята. За първи път Мариане им разказа, че е дошла в Кердрук с намерението да се самоубие. Описа им как дните минавали и тя постоянно отлагала замисленото, докато накрая останал единствено тихият дълбок ужас, че е пропиляла живота си, без да е живяла истински. И как е взела твърдо решение да вземе живота си в собствените си две ръце.

Женевиев стана и се поклони. Изпитваше дълбоко уважение към жената, намерила смелост да преодолее поражението и да тръгне по нов път.

За разлика от нея. Тя беше жена, която не поправя грешките, а продължава да живее в сенките на миналото и да пази някогашните си дрехи в една несъществуваща реалност като живи трупове. Женевиев изпита силно желание част от тази сила — силата да омагьосаш сама себе си и да редактираш книгата на съдбата — да се прехвърли върху нея. Затова отвори вратата към миналото.

Мариане плъзна ръце по красивите рокли. Не се издаде пред Женевиев, че веднъж вече ги е докоснала тайно. Тогава бе изпитала чувството, че те са живи и с шепот и въздишки ѝ разкриват какво са преживели. И днес усещаше тръпки в пръстите, които ту се засилваха, ту отслабваха.

Една от роклите сякаш бе направена от огън. Криеше спомен, толкова силен, че нищо не би могло да го заличи от влакната. Роклята пламтеше, горещината пропълзя по рамото на Мариане и стигна чак до гърдите. Мариане погали красивата материя и чу как мадам Женевиев до нея си пое рязко дъх. Червената рокля.

Мариане отстъпи крачка назад и остави Женевиев да свали роклята от закачалката. Тя я преметна върху ръката си и погледът ѝ се върна в плена на спомените с решетки от изгубено щастие.

— Носех тази рокля на годежа — пошепна Женевиев и нежно помилва гладката блещукаща материя. — Тогава започна всичко и нищо не свърши. Нищо. — Чертите ѝ омекнаха. — Когато се влюбих в брата на бъдещия си мъж, носех тази рокля. Животът беше добър с мен, бях млада и красива, обичах онзи мъж. Да обичаш, е нещо различно от това да те обичат. Да даваш, да виждаш как мъжът живее чрез твоята любов. Да осъзнаеш каква сила притежаваш и как тази сила прави от мъжа най-доброто, на което е способен…

Тя сведе глава.

— Ален не искаше любовта ми. На кого да я дам? Къде да отида с тази любов?

По роклята закапаха сълзи.

Мариане остави Женевиев да плаче. Сълзите ѝ течаха неудържимо, а по хълцанията се разбираше, че Женевиев плаче за първи път. Сред всичките тези рокли, с които бе прекарала три лета, три есени, две зими и две пролети, тя плачеше за изгубения мъж и за жената, която е била тогава и която после се е изгубила. Защото нямаше място, където любовта ѝ е добре дошла, а силата ѝ е оставала неизразходвана, докато се е вледенила до омраза. Да мразиш, беше по-лесно, отколкото да обичаш, без да искат любовта ти.

Мариане помилва нежно косата на Женевиев. Колко строго тази жена беше пазила любовта си. Защо не ѝ беше разрешила да се съживи?

Ален. Естествено. Мъжът от другата страна на реката не смееше да се приближи до жената, чиято любов някога бе отхвърлил.

— Още ли обичате Ален? — попита меко Мариане.

Женевиев издиша шумно. Отново помилва роклята.

— Всеки ден. Всеки ден го обичам и се мразя за това. — Попипа строгата си плитка и изправи гръб. — Да видим дали ще се поберете в тази рокля, Мариане.

Подаде ѝ червената рокля. За първи път я бе нарекла на малко име.

Мариане бавно поклати глава.

— Облечете я вие, Женевиев — помоли тя и посегна към друга рокля, синя и сияйна като морето, целунато от слънцето.

42

Ален седна до Лорин на светлия каменен парапет, който ограждаше алеята към Бар Табак, започваща от реката. След твърде много недоброволни спускания от стръмната улица към пристанището и отвъд него бе взето решение да спрат пътя на отклонилите се автомобили с масивен пясъчник.

Лорин гледаше към Кердрук.

— Мъчно ти е за вкъщи, нали? — попита тихо Ален. Тя кимна.

Той проследи погледа ѝ през реката към другия бряг. Ален бе обречен всеки ден да вижда пристанището, където не беше добре дошъл. Днес то привличаше погледа му по-силно от всеки друг път. Защото изглеждаше различно.

Мястото го примамваше. Мястото вибрираше. В синия здрач танцуваха искри — в действителност това бяха само светлинките на червените лампиони, окачени навсякъде. Между тях играеха сенки, придвижваха се и се събираха за празника на нощта.

Внезапно Ален забеляза червена сянка. Познаваше това червено. Извади от вътрешния джоб оперния бинокъл, с който безброй нощи беше наблюдавал отсрещния бряг, за да се доближи поне малко до Женевиев.

— Геновева… — пошепна задавено той.

Тя носеше роклята от деня на годежа. Роклята, в която се бе влюбил в нея. Роклята беше знамето, под което страстта им влезе във война и загуби.

Това ли беше знакът, който той чакаше от трийсет и пет години? Или беше подигравка: виждаш ли, Ален, аз успях да те забравя! Забравих и каква бях аз, когато те обичах.

Лорин наблюдаваше новия си шеф; той беше добър с нея, мек и умен, но онова, което в момента виждаше през бинокъла, открои върху лицето му нещо, което тя проумя с инстинкта си на влюбена жена. Ален Поатие също искаше да живее от другата страна на Авен. Тя посегна към ръката му. Не беше ясно кой за кого се държи — Ален за Лорин или Лорин за Ален.

И неговото място беше оттатък, в Кердрук, където в този момент се случиха две неща едновременно: стар микробус се спусна по уличката към пристанището и от него се изсипаха четири монахини и един свещеник, а от едно такси слезе мъж в сив костюм и се огледа с изражение, сякаш не бе в състояние да проумее по каква причина се е озовал на това място на края на света.

— Нормално ли е да ми е лошо?

Мариане се усмихна измъчено и премести поглед от групата музиканти към Грете и обратно.

— Нарича се сценична треска. Напълно нормално. Така се чувстват всички, даже Андре Рийо[28]. — Грете се засмя ободряващо. — Хайде, Мариане. Вие нямате лилия в дробовете, която да ви отнема дъха. Издишайте, това ще ви помогне.

Двете седяха във фоайето на хотела. Шефът на квартета махна на Мариане да отиде при него. Тя се запъти натам с омекнали колене, като броеше наум парчетата, които възнамеряваше да изпълни. В този момент във фоайето влетяха група монахини.

— Сестро Клара! — извика зарадвано Мариане.

Там бяха и сестра Доминик, и отец Балак. Монахините и свещеникът заобиколиха Мариане с развяващи се поли. Бяха дошли в Кердрук, за да ѝ благодарят за спасяването на сестра Доминик и да празнуват заедно с хората от селището.

— Толкова се радвам — рече тихо сестра Клара, докато прегръщаше Мариане. — Толкова се радвам, че пътуването ви намери добър край.

Ален не знаеше какво да стори. Вибрациите и трептенията от другата страна на реката се вплътняваха; пристанището вече не беше кое да е бретонско пристанище с кой да е fest-noz — то бе станало свещена гора.

Сега Лорин гледаше през бинокъла; Ален бе донесъл якето си и бе загърнал раменете ѝ.

— Ето я мадам Женевиев… носи канелките за бъчвите с вино… Ето го и Падриг, помага ѝ… Това пък е… — тя млъкна за миг, покашля се — мосю Пол, наконтил се е като за празник. А Клодин, олеле, така се е надула, че скоро ще се пръсне! Я виж ти, всички сочат Мариане. Толкова е красива… — пошепна замечтано младата жена.

— Виждаш ли Жанреми? — попита Ален.

— Не искам да го видя — отсече Лорин и му върна бинокъла.

Ален веднага го вдигна до очите си и видя Женевиев да се качва по стълбите към хотела, следвана от мъж в сив костюм.

Мъжът написа името си в книгата за гости и я върна на мадам Женевиев. Тя го прочете и се разтрепери. Прочете го втори път.

Не го бе познала в този костюм, а и дълбоките бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устата и се забиваха в брадичката, променяха изражението на мъжа, който преди няколко седмици бе потърсил изгубената си жена по телевизията. Лотар Месман.

— Къде е жена ми? — попита той на френски или на онзи език, който той считаше за френски.

За първи път в живота си Женевиев Еколие използва номера на французите да не разбират никого освен сънародниците си.

— Пардон? — отговори тя с неприкрита надменност в гласа.

Ти си един малък сив заек и с удоволствие бих те хвърлила в ръката. Записа се с твоето име, а Мариане си е върнала моминската фамилия, иначе щях да се сетя много по-рано.

— Жена ми. Мариане Месман. — Лотар повиши тон.

Женевиев вдигна рамене и му предложи да го придружи до стаята му; при това направи голяма обиколка, за да избегне балната зала.

Тези французи, мислеше си Лотар. Нагла сган. Докато пътуваше към края на света, срещна само хора, които отказваха да го разберат. Наложи се да яде неща, които не беше поръчал, а в автобуса от Рен до Кемпер двама беззъби старци плюха върху значката му от Бундесвера. В Кемпер потърси такси и няколко пъти го изпратиха в грешната посока. Влезе в книжарница и продавачката го посрещна с недоверчив поглед. Преди десетина дни бе получил писмо от учителка на име Адела Бреливет — на ученически немски, изписан с властен почерк, дамата му съобщаваше, че „гражданският ѝ дълг“ изисквал да последва призива му по телевизията и да му съобщи, че е срещнала съпругата му Мариане на пътя от Кердрук към Конкарно и я е возила в колата си. Веднага разбрала, че споменатата личност се представя с фалшиво име, но несъмнено била търсената жена, затова мосю Месман да отиде в Кердрук, в Ар Мор, където били взели чужденка в кухнята.

Лотар много държеше да разбере как е възможно Мариане да предпочете живот без него. Защо го е напуснала? Нима не може да го понася?

Вбесяваше го, че жената в дръзка червена рокля не пожела да му каже къде е Мариане. Жена му със сигурност беше на празника. Тук сигурно нямаше да му поднесат бира, а само шампанско и жабешки бутчета.

Лотар Месман не харесваше Франция. Но поне стаята му беше добра. От прозореца се разкриваше чудесна гледка към оживения кей.

Скоро забеляза жена в синя рокля с коса до брадичката, заобиколена от монахини. Модна прическа, кичури с цвят на коняк. Невъзможно беше това да е Мариане. Тя беше по-дребна. И не толкова… атрактивна.

Лотар слезе в заведението и си поръча светла бретонска бира от мрачен млад мъж с черна коса и червена кърпа.

Кеят, застлан с дъски като танцова площадка, бързо се пълнеше: възбудени жени, смеещи се мъже, тийнейджъри и деца, които се гонеха между масите.

Лотар започна да си пробива път през навалицата; пренебрегваше погледите, които хвърляха към строгия му костюм с шест златни копчета. Стремеше се да се приближи към жената в синя рокля, чийто цвят се променяше постоянно и отразяваше смеховете и звездите. Някой я повика, тя се обърна и весело махна на дама в изискан костюм и черни ръкавици, с димящо цигаре в дясната ръка. Лотар ахна: жената в синя рокля наистина беше Мариане!

Изглеждаше… по-висока. Красива. Недостъпна. Лотар отпи голяма глътка бира. Когато свали чашата, бе изгубил жена си. Пред него се бе наредила цяла фаланга от черни гърбове. Пак тези монахини!

Женевиев повдигна полата на червената рокля и елегантно изкачи стъпалата към сцената. Един от музикантите галантно настани Мариане на високото столче, където щеше да седи. Женевиев застана пред микрофона и извика:

— Нека „фест ноз“ да започне!

— Ми бемол — прошепна Мариане на музикантите. Плъзна поглед по събралото се множество и видя Ян да седи до Жанреми със скицник в ръцете. До него бе застанала Грете, която ѝ кимна окуражително. До Грете стоеше Симон, впил поглед в жената до него и забравил за сцената.

Пол и Розен стояха в средата на площадката, сякаш музикантите свиреха само за тях. Монахините гледаха към Мариане, изпълнени с доброта и приветливост. Отец Балак се усмихваше широко. Мариане усети как се отпуска под доброжелателните погледи; светещите очи на Женевиев и желанието в погледа на Ян я развълнуваха. Паскал и Емил седяха на една от близките маси — Емил беше преплел ръце, сякаш се молеше старият му акордеон да се държи прилично. Колет държеше за ръце двете внучки на Пол. Мариане благодари на боговете от миналото за този миг, когато десетки хора я гледаха с нежна привързаност.

Барабаните зададоха настойчив интензивен ритъм. Мариане затвори очи, представи си, че е на брега на морето, и засвири „Либертанго“. Басът поде акордите и Мариане отвори очи. Барабаните ускориха ритъма. Най-известното танго на Пиацола ставаше все по-силно и звучно.

Вълните се покачваха, огънят прескачаше от сърце към сърце и ги възпламеняваше. Камъните запяваха един след друг и отприщваха лавина.

Много скоро танцовата площадка се напълни с двойки, а когато цигулката поде мелодията, вълните обхванаха и онези, които седяха по масите, ядяха миди и пиеха вино. Бандонеонът завладя страстните акценти и синкопи и танцуващите станаха още повече.

Пол и Розен изпълняваха стъпките на тангото с абсолютна точност. Пръстите на Мариане хвърчаха по клавишите с прецизност и лекота. Пред вътрешния ѝ взор беше морето.

Кеят представляваше море от тела. Всички се движеха и под червените светлини изглеждаше, сякаш танцуваха феи и джуджета, празнуващи потеглянето към Авалон. Реката шумеше все по-силно и дори Клодин замечтано поклащаше корема си. Всички танцуваха, обхванати от щастие, че живеят заедно.

Един-единствен мъж не бе в състояние да се помръдне.

43

Лорин върна якето на Ален.

— Трябва да отида там — промълви тя, застана на ръба на кея, пое дълбоко въздух и размаха ръце. Ален направи огромен скок и в последния миг успя да я спре — иначе Лорин щеше да скочи с главата надолу във водата и да преплува Авен, за да стигне до отсрещния бряг.

— Недей, Лорин — помоли настойчиво Ален Поатие. — Той, той трябва да дойде при теб! Той трябва да направи първата крачка, а ако не го стори, значи не ви очаква общо бъдеще.

Държа я в прегръдката си, докато тя спря да рита и се успокои напълно.

— И това ми го казва човекът, който не е посмял да направи първата крачка! — В гласа на Лорин вече нямаше колебание.

Ален я погледна втренчено, после я пусна и се втурна надолу по стълбичката към лодките.

Аплодисментите бяха оглушителни. Мариане се изправи. Водачът на квартета улови ръката ѝ и я изведе напред. Двамата се поклониха заедно и отново гръмнаха ръкопляскания.

Музикантът застана пред микрофона.

— А това, уважаема омагьосана публико, беше Мари-Ан, жрицата на тангото, жената, която се вслушва в шепота на морето. Със своята нежност тя ще продължи да ви окуражава и занапред да танцувате неприлични танци.

Музикантът се обърна. Барабанистът пое дълбоко дъх и подхвана друг ритъм на тангото, придружен от баса, който изпускаше всеки трети удар.

Водачът на квартета изпълни на бандонеона първите тактове на Hijo de la luna, ре мажор. Разнесоха се въодушевени викове. Мариане усети, че е настъпил моментът да промени ритъма и мелодията.

Цигулката се присъедини към нея и с безкрайна нежност поде песента за сина на луната. Мелодията отекна в нощта и стигна чак до пълния диск на небето. Двойките се въртяха вихрено. Мариане следеше движенията на водача на квартета, който с кимане задаваше ритъма. Постепенно обаче контурите около нея се размиха и тя цялата стана музика.

Той водеше, тя го следваше, инструментите им флиртуваха един с друг. Както морето се хвърля към сушата и се връща обратно, така в музиката се редуваха екстатична страст и нежно вълнение. Въздухът бе изпълнен от шумоленето на копринените женски чорапи, от дишането на мъжете, от стъпките по дървения под. Никой не говореше, всички танцуваха, телата следваха човешката воля и копнежи.

Душата на Мариане се издигна във висините и се освободи.

След години хората, присъствали на този празник, се кълняха, че са видели бяло сияние около лицето на Мариане. Синята рокля се разтвори в бяло-сини пламъци, около тялото ѝ се образува червен облак и присъстващите усетиха, че пред тях стои жрица, призоваваща луната с песента си.

Жени и мъже танцуваха в опиянение, непознато досега. Обичаха живота повече от всякога и знаеха, че този танц никога няма да свърши.

Мариане затвори акордеона и се поклони. Кланяше се отново и отново, но аплодисментите не стихваха. В гърдите ѝ струеше щастие и палеше в очите ѝ сини газови пламъчета. Чувстваше, че се рее във въздуха. Слезе от сцената и тръгна през навалицата. Търсеше Ян.

Първо видя Женевиев да стои в края на кея, далеч от светлината и топлината. Взираше се в студения безмълвен мрак на Розбрас.

— Колко те обичам — шепнеха устните ѝ.

Ален развърза въжетата с трескави пръсти. Нямаше да позволи на тази хлапачка да му нарежда какво да прави и какво — не! Изведнъж замръзна намясто. Нещо стигна до ухото му. Нещо топло. Глас ли беше? Смаян, Ален изправи гръб. Геновева?

Гласът се появи отново.

…обичам…

Лорин застана на кея. Вятърът развяваше русата ѝ коса като светъл пламък.

— Защо не плувате? — извика му тя.

— Защото не мога да плувам! — изкрещя в отговор Ален.

Обърна се отново към Кердрук. Музиката късаше нервите му, впиваше се в сърцето му, заплашваше да го изтръгне от гърдите. Сърцето му копнееше да се сдобие с крила и да полети към нея, към Геновева.

…обичам…

Най-сетне успя да развърже възела и хвана греблата. Докато лодката се плъзгаше по вълните, Ален се намести в средата, опита се да пренебрегне силното люлеене и направи фуния с ръце.

— Геновева! — И още по-високо: — Геновева!

Никакъв отговор. Само вятърът люлееше водата.

— Обичам те!

Ален заработи с греблата. Придружаваше всеки удар с вик:

— Геновева, обичам те!

Обичай ме! Моля те, дай ми любовта си!

Червената сянка се сля с водовъртежа от черно и сиво и Ален остана сам с реката. Спря точно на средата.

Сега и той беше сянка, но продължи да вика. Все едни и същи думи. Дрезгаво. Отчаяно.

— Геновева, обичам те! Геновева, обичай ме!

Мадам Женевиев не помръдваше. Взираше се към реката, загубила дар слово. Когато Мариане докосна ръката ѝ, тя се обърна стреснато. Погледът ѝ беше изпълнен със страх и отчаяние.

Мариане се обърна към отеца от Оре, който бе застанал до нея.

— Отче… умеете ли да гребете?

Той я погледна слисан.

— Да, разбира се.

— Отведете мадам при любимия ѝ. Тя го чака от трийсет и пет години. Копнее да го обича отново.

Отецът кимна и се постара да скрие изненадата си. Мариане внимателно стисна ръката на Женевиев.

— Време е.

Хваната за ръката на свещеника, Женевиев се запъти към малката червена платноходка. Името ѝ беше „Мариан“ и платната ѝ много скоро щяха да се издуят.

Мадам Женевиев остана права. Свещеникът се насочи със силни движения към средата на реката, където ги очакваше Ален. Сякаш по водата се плъзгаше отвесен пламък.

От двайсет и осем години Ален живееше на отсрещния бряг. От трийсет и пет години чакаше една дума от нея. Наистина беше време. Незабелязани от танцуващите на кея, лодките се плъзгаха една към друга.

Ален гребеше като луд. Женевиев не го изпускаше от поглед. Лодките се удариха леко. Женевиев протегна ръка към Ален. Ян застана зад Мариане и я прегърна. Тя се притисна към него.

— Погледни ги само — пошепна нежно тя.

В този момент Ален се наведе напред и докосна протегнатата ръка на Женевиев.

Последва удар. Дълбоко течение запокити лодката настрана. Ален загуби опора и се олюля. Ръцете им се пуснаха.

— Ален! — изпищя Женевиев.

Не сега! Моля те, не сега!

Пред очите ѝ любимият ѝ се завъртя и потъна в дълбините.

Моля те, не! Та той не можеше да плува! Ако се удави тук, пред очите ѝ, тя ще го последва. Осъзна го в същия миг, когато разбра, че омразата не е в състояние да унищожи любовта. Тя беше остаряла със своята омраза, но сега пръстите ѝ запариха, защото помнеха как се усещаше кожата на единствения мъж в живота ѝ. Те не бяха забравили. Винаги бяха усещали липсата му.

— Ален!

Женевиев скочи във водата.

Мариане се изтръгна от прегръдката на Ян и хукна по кея.

Червената рокля се разпростря върху вълните. Женевиев доплува до Ален и го хвана. Течението завъртя прегърнатата двойка.

Мариане се обърна да повика помощ и се удари в сива стена. Лотар?

Изтича покрай него, нахлу в пристанищното бюро, свали спасителния пояс от куката на стената и се втурна отново към реката. Стигна чак до самия край на кея.

Къде са те? Ето ги! Две светли лица над вълните. Беше отлив и ако течението ги отнесеше към устието на реката, морето щеше да ги засмуче като фуния и да ги отвлече.

Лотар посегна към спасителния пояс.

— Аз ще го направя, ти не можеш!

За момент погледите им се срещнаха.

— Ти изобщо нямаш представа какво мога да правя — изфуча Мариане и изтръгна пояса от ръката му.

В гърдите ѝ напираше леден гняв, който ѝ помогна да метне пояса чак до средата на Авен. Поясът се завъртя и след десетина метра във въздуха падна точно до яркото червено петно. Мариане бе стегнала въжето около кръста си. Когато реката повлече спасителния пояс, тя се олюля. Силите ѝ изневериха.

Лотар застана пред нея и започна да придърпва въжето сантиметър по сантиметър. Мариане стоеше зад него и не можеше да си обясни защо се е вцепенила и губи сили, колкото по-дълго усеща присъствието му.

Женевиев и Ален се задържаха за спасителния пояс, докато отец Балак стигна с лодката до тях и им помогна да се прехвърлят през ниския страничен ръб. Най-сетне бяха в безопасност.

Ален хвърли спасителния пояс към брега. Лотар го улови със сигурна ръка.

— Благодаря — промълви Мариане и докосна ръката му.

Струваше ѝ много усилия да се раздвижи.

Лотар кимна кратко. Лекото докосване го прониза като електрически ток. Отправи нежна усмивка към Мариане.

— Изпълнението ти на сцената беше прекрасно.

Жена му имаше любовник. Всички я харесваха, даже я обичаха — той го бе видял по лицата, които се обръщаха към нея като цветя към слънцето. Тя се вписваше съвсем естествено в тази страна, сякаш бе родена тук, сякаш я бяха чакали да се появи. Лотар усети как в сърцето му рухна някаква преграда.

Вдигна ръка и нежно помилва с палец устните на Мариане. Наведе се и бързо я целуна по устата. Тя бе твърде изненадана и не успя да се отдръпне.

Над рамото му Мариане видя Ян. В погледа му светеха болка и надежда.

— Ще поговорим по-късно, Лотар — проговори умолително тя.

— Ще направя всичко, което искаш — отговори бодро той. — Взех си три дни отпуск.

Обърна се и кимна приятелски на мъжа, който преди малко прегръщаше жена му на кея. Проследи с поглед Мариане, която се отдалечаваше с бързи стъпки — сякаш виждаше добре позната чужда жена, която десетки години бе крила от него истинската си същност.

Ян направи крачка към него.

— Най-добре да поговорим веднага — рече той. — Или искате дуел?

Лотар поклати глава. Искаше да си върне жената. Не можеше да проумее как Мариане е успяла да скрие от него, че е толкова красива.

Появи се отец Балак.

— Двамата искат да останат сами — обясни с усмивка той. — Съзнанието за близостта на смъртта обикновено буди… плътски усещания.

Усмивката му стана още по-широка.

Мариане гледаше след лодката, която изчезна нагоре срещу течението. Женевиев и Ален отиваха да намерят извора, от който бе избликнала любовта им. Ще се озоват там още преди да се разсъмне, прецени Мариане.

Нощта погълна червеното.

Мариане си пожела да стане също така невидима.

Само преди половин час беше сигурна, че владее живота си — щеше да свири на акордеон, да остане в Кердрук и да обича Ян. Сега обаче усещаше как пламъкът в гърдите ѝ гасне и всичко става на пепел. Пепелта запушваше носа, устата и ушите. Всичко това се случи само през няколкото мига, когато Лотар взе спасителния пояс от ръцете ѝ. Сякаш бе свалил маската ѝ. Сякаш бе показал онова, което се криеше под синята рокля, под грима и наперената стойка.

Ръка в черна кожена ръкавица я хвана за рамото. Колет! Двете жени се прегърнаха силно. Мариане потърси с поглед зад Колет.

— Сидони вече не е тук — обясни тихо галеристката. — Знае, че тази нощ ще срещне Анку, и ме отпрати. Каза ми да празнувам живота.

Светът спря да се движи. Сърцето на Мариане се сви от болка.

— Какво да правя? — попита безпомощно Колет.

Клодин, дъщерята на Мари-Клод, се мушна между тях, без да помисли, че пречи.

— Кажете ми дали ще родя момче — поиска тя от Мариане. — Мама каза, че умеете тези неща. — И енергично сложи ръката на Мариане върху издутия си корем.

— Ще имате момиче — отговори Мариане с глас, който излизаше сякаш от гроб.

44

Мариане отблъскваше ръцете, които искаха да я спрат по пътя към хотела, на кея, при колата; ръцете на Ян, на Лотар, на монахините. Гостите на fest-noz искаха да ѝ благодарят и се питаха защо сините ѝ очи са угаснали и защо тя не говори, а бърза някъде в нощта.

Докато колата хвърчеше по тесния път, Колет се опита да възрази: били длъжни да приемат последната воля на Сидони.

Без да погледне Колет, Мариане обясни задъхано:

— Четиресет и трима души са умрели пред очите ми. Никой от тях не искаше да бъде сам.

Намериха Сидони в ателието. Стискаше в шепа камъче, донесено от Малта, от храм, по-стар от пирамидите. Дишаше трудно, но не затваряше очи. Погледът ѝ се впиваше в лицето на Колет. Виждаше очите и устата ѝ. Виждаше душата ѝ.

— Благодаря ви — пошепна Сидони. — Благодаря, че не ме послушахте.

Колет носеше лицето, което Сидони искаше да види през последния си ден. Открай време. Още от деня, когато я видя за първи път. Колет се върна при нея, когато Сидони ѝ каза да си отиде.

— Целият живот е умиране. Още от първото поемане на дъх тръгваме към смъртта… — обясни Сидони с глас, който идваше много отдалеч.

Мариане улови свободната ѝ ръка. Студените потоци, които потекоха към раменете, тила и сърцето, не я уплашиха. Вече ги познаваше.

Това беше ледената река на смъртта. Тя смразяваше течностите в тялото и гонеше вътрешната човешка топлина. Унищожаваше личността.

Устните на Сидони потрепнаха в усмивка.

— Камъните — пошепна тя на Колет с угасващ глас. — Пеят…

Колет не издържа. Разплака се и посегна към ръката на Сидони. Приятелката ѝ обаче се освободи и отново стисна камъчето. Тогава Колет положи ръка върху стиснатия юмрук на Сидони. Трите жени изминаха заедно последната част от пътя до границата. Оттам нататък Сидони трябваше да върви сама, както всички преди и след нея.

Мариане и Колет се вслушваха в отслабващото дишане на Сидони.

Накрая, вече в мъглите на другия свят, тя прошепна учудено името на мъжа си:

— Ерве?

На лицето ѝ изгря щастлива усмивка, сякаш беше хвърлила поглед във вечността; видяното там прогони страха.

Ледените тръпки под ръката на Мариане, там, където държеше Сидони, внезапно прекъснаха. Камъчето от Малта се изтърколи на пода.

Сидони си отиде.

В четири сутринта Мариане излезе от къщата на Сидони сама и се запъти пеша обратно към Кердрук. Мръзнеше в синята рокля без ръкави. Стискаше в шепа камъчето на Сидони.

Вървеше право към черния хоризонт. По небето се стрелкаха светкавици, но гръмотевиците не ги следваха. Долиташе само далечно бучене. Над земята тегнеше призрачна тишина, безмълвните светкавици огряваха тихите поляни, сивите пътища и къщите. Никъде не се виждаше запалена лампа. Само над пристанището на Кердрук се носеше червено сияние.

Човек не може да каже на любовта: Ела и остани завинаги.

Може само да я поздрави, когато дойде, както поздравява лятото или есента. А щом времето ѝ свърши, тя ще си отиде.

Светкавиците зачестиха.

Небето пламтеше.

Като живота.

Той идва, а когато настъпи времето, си отива.

Като щастието. Всичко с времето си.

Мариане бе получила, каквото ѝ беше отредено. То трябваше да ѝ стигне.

Опита се да си представи в чии прегръдки би могла да намери спокойствие и уют, ала установи, че вече не можеше.

При Лотар или при Ян?

Лотар я гледаше така, както тя се надяваше от години. Той ѝ беше съпруг!

Ян, о, Ян, какво да сторя?

Почти бе стигнала до първите къщи на Кердрук, когато от едно дърво се откъсна малка сянка, скочи на пътя и я погледна. Котаракът. Чакаше я. Макс! Какво хубаво име му бе избрала. Отри се в краката ѝ, ала когато поиска да го вдигне, се изплъзна и тръгна на няколко крачки пред нея. Обръщаше се, поглеждаше я заповеднически и пак тръгваше. Сякаш искаше да ѝ каже: Давай! Побързай! Иначе ще пропуснем най-интересното.

Котаракът стигна до паркинга — първото място, което Мариане бе видяла от Кердрук, онзи с контейнера за бутилки.

Под дърветата бе спряло рено в малинов цвят. Мариане забеляза на предната седалка безжизнена фигура. Клодин, дъщерята на Мари-Клод!

Бледото лице на младата жена лепнеше от пот. На седалката се бе образувало мокро петно. Клодин стискаше в ръка мобилния си телефон — угаснал. Мариане посегна към пръстите ѝ и усети силно ускорен пулс. За бога! Клодин раждаше.

Мариане блъсна седалката назад, седна между разтворените крака на Клодин, вдигна котарака и го сложи на съседната седалка. Включи газта и потегли по тесния път. Гумите свистяха.

— Бебето… — простена Клодин. — Бебето идва. Много рано… две седмици по-рано! — Отново я връхлетя силна болка. — Вие ли… вие ли го повикахте? Преди, като сложихте ръка на корема ми… — Отново прозвуча жален стон.

— Оставете тези глупости — нареди строго Мариане.

Продължи да натиска клаксона, докато се спускаше по стръмната уличка към пристанището. Реното прекоси танцовата площадка и спря точно пред вратата на Ар Мор.

Мариане отново даде сигнал — три пъти късо, три пъти дълго. Международният зов за помощ.

От ресторанта изскочиха трима души: Ян, Жанреми и Лотар. И тримата порядъчно пийнали.

Мариане им заповяда да изнесат почти изгубилата съзнание Клодин от колата.

— Сложете я на масата в кухнята! — викна подире им тя и стисна здраво камъчето на Сидони. Усети го топло, сякаш бе съхранило живата топлина на Сидони. Затвори очи и си заповяда да си спомни как беше помагала на баба си при раждане вкъщи. Този път обаче нямаше само да помага. Този път трябваше да се справи сама. Надяваше се ръцете ѝ да са запомнили движенията. Отвори багажника на реното и намери кутията за първа помощ.

Тримата мъже положиха стенещата Клодин върху хладната метална маса в кухнята и лицата им застинаха в бели маски. Жанреми се обади по телефона на Спешна помощ.

— Казаха да я откараме в клиниката в Конкарно — съобщи той и зачака решението на Мариане.

Тя обърна една голяма тенджера и започна да реди върху нея превръзки, ножица, тампони. И камъчето. Пусна гореща вода, за да стопли ръцете си, и нахлузи стерилните ръкавици.

— Лотар, вдигни я малко и я подпирай — заповяда Мариане. Едната ѝ ръка се плъзна във вагината на Клодин и родилката изпищя. — Шийката на матката е отворена. Клодин ругае като стар рибар.

Жанреми предаде информацията.

— Казаха, че в такъв случай е по-добре да не тръгваме.

Болките идваха на кратки интервали. Клодин пищеше все по-силно.

— Казаха, че идват — съобщи Жанреми и избяга.

— В началото държат да присъстват, но резултатът ги ужасява. Мъже! — промърмори Мариане. — Кажи ѝ да диша спокойно — нареди тя на Ян, който я наблюдаваше с неразгадаемо изражение. — Всичко върви нормално. Всичко е наред. Кажи ѝ.

— Трябва ли ти гореща вода? — попита художникът.

— Акушерките си я поръчват, за да си направят кафе и да занимават мъжете — отговори сърдито Мариане. — Донеси коняк. И кърпи, чисти кърпи за съдове. Намери ултравиолетовата лампа. Лотар, престани да разтриваш раменете ѝ, това я подлудява. Избутай я по-близо до ръба.

Ян се наведе над Клодин и я помоли да диша спокойно.

— Върви по дяволите!

Ян отиде да донесе кърпите.

— Защо ме напусна? — попита Лотар.

— Точно сега ли трябва да говорим за това?

— Искам само да те разбера!

Ян се върна, включи лампата и я насочи към тялото на Клодин.

— Жанреми! — извика Мариане. — Къде е Грете?

— Май е в стаята си. С онзи рибар, Симон.

— Той да си стои там. Кажи на Грете да дойде тук. Има ли и други жени в хотела?

— Няколко от гостите на „фест ноз“ останаха… Мили боже!

Между срамните устни на Клодин се показа главичката. Жанреми се отвърна и повърна в умивалника.

— Умирам! — изпищя Клодин.

— Не напъвай повече! Дишай! — заповяда остро Мариане. — Извикай Грете, Жанреми!

Тя задиша, за да покаже на Клодин какво трябва да прави. Седна на другата голяма тенджера, мушна няколко кърпи под бедрата на Клодин и внимателно сложи ръка върху изплъзващата се главичка, за да я води чрез лек натиск. Клодин опря стъпала о раменете ѝ и остави мръсни отпечатъци върху голата кожа.

Олюлявайки се, Жанреми излезе от кухнята.

— Престани, Лотар! Всичко или нищо! Ти си, какъвто си, аз съм, каквато съм. Не си подхождаме, това е всичко.

— Не си подхождаме? Какво говориш?

Клодин пищеше и напъваше, но бебето не искаше да излезе.

Мариане остави ръцете си да действат, без да мисли. Натисна главичката надолу с две ръце, за да се покаже рамото. Шийката на матката се разкъса, Мариане вдигна глава за миг — Лотар изохка и затвори очи, Ян стисна чашата с коняк и лицето му доби отсъстващ вид. Мъже, помисли отново Мариане и посвети вниманието си на малкото телце, което устремно излизаше навън.

Сложи ръка под гръдния кош — иначе детето щеше да увисне във въздуха с главата надолу. Остатъците от околоплодните води изтекоха на пода.

— Съблечи си ризата, Ян — помоли със спокоен глас Мариане.

— Виктор! — изпищя Клодин. И пак: — Виктооор!

Младата майка падна назад. Напрегнатите мускули се отпуснаха.

Раждането приключи. Мариане държеше в ръце новороденото. Бързо погледна часовника: пет и пет. Бебето беше окървавено, хлъзгаво, покрито с жълт мазен слой. Мариане го избърса внимателно със стерилните кърпи и уви малкото телце в топлата риза на Ян.

— Имаш си момиченце — пошепна тя в ухото на Клодин.

Младата жена се отпусна тежко в ръцете на Лотар.

— Детето не плаче — прошепна Ян.

Мариане плъзна ръка по гръбнака на малкото момиченце. Разтърка крачетата му. Нищо. Нито звук.

Хайде, дишай! Плачи!

— Какво ти става? — попита тихо Мариане, наведена над бебето. — Не искаш ли? Ще имаш добър живот. Ще обичаш и ще те обичат, ще се смееш…

— Закъснях ли?

Грете връхлетя в кухнята полуоблечена, наметната с якето на Симон.

— Детето не плаче, а аз нямам свободна ръка да отрежа пъпната връв.

— Какво му е на детето? Искам си детето!

Клодин захапа Лотар за ръката, той cе стресна и я пусна.

— Ама че герой — промърмори пренебрежително Грете и нежно ощипа бебето по ушенцето.

То не изплака.

Клодин простена мъчително. Надигна се, тялото ѝ се опъна и между краката ѝ бликна кръв, примесена с околоплодна вода.

Грете моментално повдигна пъпната връв и натисна корема на родилката. Погледът на Мариане падна върху камъчето на Сидони. Вдигна го, отвори едното малко юмруче и пъхна камъчето вътре. Усети как нещо се разтовари в малкото телце, безмълвно, но много силно.

Ти ли си, Сидони? — попита със сърцето си Мариане.

Момиченцето напълни дробовете си с въздух, бузките му порозовяха, устенцата се отвориха. Прозвуча победен вик.

Навън отекна оглушителна гръмотевица. Мъжете се засмяха облекчено. Мариане сложи бебето на гърдите на Клодин. Младата майка го прегърна нежно. От погледа ѝ струяха учудване, благодарност и срам.

Грете скъса презрамките на нощницата си и завърза пъпната връв на две места. Мариане преряза връвта със стерилната ножичка. Утре щеше да я зарови под розов храст. Сигурното си е сигурно, каза си тя.

Лицето на Клодин бързо си възвръщаше цвета. Мариане стана да ѝ донесе чаша студена вода, докато Грете спираше кръвотечението.

Внезапно Мариане изпита безкрайна умора. Случилото се през този ден съвсем спокойно можеше да се помести в няколко години. Богините ѝ бяха показали, че животът и смъртта вървят редом и понякога е трудно да ги различиш.

В кухнята влетяха група санитари. Най-сетне! Мариане взе чашата от ръцете на Ян, изпи половината коняк и подаде чашата на Грете. Тя глътна остатъка и се засмя. Мариане погледна към Лотар, после към Ян. Двамата стояха от двете ѝ страни, сякаш очакваха нещо от нея.

Ян се раздвижи пръв. Облече якето върху потника, целуна Мариане по челото и пошепна:

— Обичам те.

Лотар развърза вратовръзката, отвори ризата си и попита:

— Искаш ли да си отида и да не се върна никога вече?

— Сякаш в този момент това има някакво значение… — промърмори Грете толкова тихо, че почти никой не я чу.

— Иди да си легнеш, Лотар — прошепна изтощено Мариане.

— Вече не знам коя си — промълви той.

И аз не знам, помисли си тя.

— Ала много бих искал да открия — продължи той тихо. Умолително.

Когато Мариане не отговори, Лотар я помилва нежно по бузата и си отиде.

— Питам се кой е Виктор — каза Мариане след известно време.

Клодин подскочи уплашено. Мариане улови безмълвната молба в погледа ѝ.

Лекарят се погрижи за родилката и бебето, и отиде при Мариане.

— Добра работа, мадам.

Стисна ѝ ръката и извади лист хартия, за да нанесе всички данни: дата и час на раждането, присъстващи… Баща?

— Неизвестен — отговори твърдо Мариане.

Лекарят се обърна към Клодин.

— Вярно ли е?

Тя кимна с широко отворени очи.

— Имате ли вече име за бебето, мадмоазел?

— Анна-Мари — прошепна Клодин и се усмихна на Мариане.

Камъчето на Сидони почиваше между тежките гърди на Клодин, съвсем близо до лицето на бебето. То беше първото, което Анна-Мари видя, когато отвори очички.

В Розбрас една млада жена все още стоеше на каменната стена.

Чувстваше се сама, но не и самотна. Лорин бе прозряла, че никога няма да е самотна, докато е способна да направи поне една крачка. Ала си спестяваше тази крачка, за да открие към кого трябва да се запъти. Животът често решаваше вместо нея, но не ѝ отнемаше възможността да се движи.

След време Падриг спря пежото си точно зад нея и видя, че тя продължава да гледа през реката към Кердрук. Качи я в колата и я отведе на място, пълно с неизпратени цветя и писма.

45

Бурята роди сияен ден.

Когато след няколко часа сън Мариане застана до прозореца и го отвори, за да пусне в стаята августовското слънце, тя видя как долу на кея Женевиев, Ален, Жанреми и монахините нареждат закуската на дълга маса, застлана с бели покривки. Женевиев и Ален се дразнеха като весели деца и постоянно се докосваха, сякаш искаха да се уверят, че другият не е само сън.

Останалите да нощуват гости на празника излязоха от хотела, за да седнат за обща закуска.

В наситено зелените корони на дърветата пееха птици, лек бриз носеше аромата на морето, белите лодки се поклащаха върху блещукащите води на Авен. Отец Балак се появи с голяма кошница багети. На терасата под червения сенник, който ги пазеше от предобедното слънце, седяха Емил и Паскал Гоашон, ръка за ръка, в краката им Мадам Помпадур и Мерлин. До тях се бе настанил Пол, който тъкмо бе потопил парче кроасан в чашата с червено вино и го поднасяше към устните на Розен. Откъм Атлантика се приближаваше „Гуен II“. Когато лодката наближи кея, Мариане видя на палубата Симон и до него жена с матроска шапчица и пуловер на сини и бели райета: Грете. Макс се бе излегнал на седалката на веспата и се припичаше на слънце. Нямаше го само Ян.

И Сидони. Никога вече.

Мариане закри очи. Другите още не знаеха. Не знаеха, че в Кердрук никога вече няма да има пенсионерски обяд в понеделник заедно със Сидони.

Когато свали ръце от очите си, Мариане видя, че Женевиев ѝ маха. Ален застана до нея и притисна своята Геновева до гърдите си.

Женевиев посочи свободния стол в средата на дългата маса; другите вече бяха насядали. Монахините. Пенсионерите от Кердрук. Влюбеният готвач. Грете. Туристите, които бяха убедени, че за тях вече няма да има лятна почивка без това пристанище. Липсваха само най-красивото момиче в селото, Ян и фризьорката Мари-Клод. И Мариане. Женевиев отново посочи стола и ѝ даде знак най-сетне да слезе.

Това ли е моето място?

На масата се бяха събрали десетки прекрасни хора.

Почука се. Влезе Лотар и застана зад нея.

— Мариане… — започна той. — Искам да те помоля за прошка. Дай ми още един шанс, моля те. Или… предпочиташ да останеш тук?

Мариане погледна надолу към кея. Който и да трябваше да седне на приготвения стол сред тези необикновени, достойни за любов хора — това не беше тя. Не и Мариане Ланц, омъжена Месман, от Целе. Жената, която събираше списания от контейнерите за стара хартия и ядеше храни с изтекъл срок на годност. Жената, която не бе постигнала нищо. Само се представяше за друга.

Само си въобразяваше, че е нещо особено; обаче не беше по-различна, отколкото през изминалите шейсет години.

Лотар беше нейният живот. Той бе дошъл, за да ѝ напомни коя е тя в действителност, откъде идва и каква ще е винаги, все едно как се гримира или на какви сцени излиза. Всичко това тук беше само едно представление.

Тя получи своята порцийка щастие. За повече не беше достойна. Не бе определена за тази страна и за мъжа с морските очи. За нея нямаше място сред прекрасните хора долу, много по-добри и по-умни от нея.

— Идвайте, иначе няма да започнем и ще умрем от глад! — извика ѝ Ален.

Трепереща, Мариане среса косата си, облече бяла рокля, изплакна си устата и се ощипа по бузите, вместо да сложи руж и червило, както с удоволствие правеше през последните седмици. Чуждата жена, която я погледна от огледалото, не се усмихна. Тя беше сива и очите ѝ бяха празни.

— Аз не съм ти. А ти си мъртва — промълви Мариане.

Живях само докато ти искаше, сякаш ѝ каза непознатата, която смяташе за себе си.

Лотар застана зад нея и погледна огледалния ѝ образ в очите.

— Обичам те. Омъжи се за мен отново.

Когато наближиха масата, Жанреми се изправи и вдигна чаша.

— Пия за Мариан. Тя може да свири на акордеон, да изражда деца на масата в кухнята и да оправя пресолената супа.

— И да връща ума на глупаците — добави Женевиев и всички се засмяха.

— Тя прави нормалните луди — допълни Паскал и се обърна към мъжа си: — Или беше обратното?

Всички се изправиха, Емил опрян на Паскал, и вдигнаха чашите си.

— За Мариан — произнесоха в хор.

Мариане не знаеше накъде да гледа. Не можеше да понесе, че всички я обичат и ѝ се възхищават. Идеше ѝ да умре от срам.

Аз съм измамница. Не съм дори и сянката на онова, което виждат в мен. Аз ги лъжа. Опитвам се да се вмъкна между тях.

Сякаш след последната нощ цялата ѝ смелост се бе изпарила. Не смееше да погледне някого в очите.

Само се преструвах пред тях, че съм някакъв специален човек. Нищо от това не е вярно. Нищичко.

Лотар познаваше това нищо и бе дошъл да го търси. Той я познаваше и въпреки това я обичаше.

Да, той я обичаше. Би ли могла да го отхвърли с лека ръка?

— Защо не сядате? — попита Женевиев.

Мариане преглътна мъчително.

Обичам те. Омъжи се за мен отново.

— Ще се върна със съпруга си в Германия — изрече Мариане.

Паскал толкова се уплаши, че преобърна чашата си.

— Моля ви, седнете — пошепна Жанреми. — Бързо.

Сега всички я гледаха недоверчиво, разочаровани, изпълнени с въпроси.

— Не съм достойна да заема това място — обясни Мариане. — Моля да ми простите.

Обърна се и побягна.

Докато Мариане прибираше нещата си в куфара, в стаята ѝ влетя Грете.

— Да не сте полудели? Какво беше това долу?

Мариане стисна устни и продължи да си събира багажа.

— Ей! Събудете се! Ако някъде в тази сива обвивка е заключена истинската Мариане, нека ми даде знак!

Мариане спря.

— Това е истината! — почти изкрещя тя. Гласът ѝ предрезгавя от сълзи. — Аз съм, каквато съм! Вече не съм… онази. Не съм музикантка, не съм и сексбомбата на… Ян.

Толкова ѝ беше трудно да произнесе името му.

— Не съм лечителка, не разбирам езика на морето, не правя лудите нормални! Нямам понятие от живота! Аз съм нищо, чувате ли, нищо! Хората долу виждат една илюзия.

Тя падна на леглото и заплака.

— О, горкичката ми заблудена овчица! — промълви съчувствено Грете.

— Вярно е — пошепна Мариане, след като дълбоките ридания престанаха. — Аз не мога да живея този живот. Не съм създадена за него. Колкото и да искам, не мога да стана жената, която искам да бъда. Жена, която живее свободно, сама определя живота си, не се страхува от смъртта. Не съм такава, просто не съм. Какво ще правя тук? Винаги ли ще бъда немската вещица под покрива? Страх ме е от такъв живот. Да съм повече от онова, което съм, всеки ден, винаги! Не мога да се пресъздам наново. Вие можете ли?

Грете вдигна рамене. Ако можеше, нямаше да остане 28 години при своя неверен фризьор.

— Можете да направите всичко, каквото искате — промълви тя.

— Искам да си ида вкъщи — пошепна Мариане.

Таксито чакаше с включен двигател. Мариане се ръкува с всички изпращачи. Пол. Розен. Симон. Паскал. Емил. Жанреми. Мадам Женевиев.

— Ние никога не се променяме — сбогува се последната. — Вие го казахте, Мариан. Само се забравяме. Моля ви, мадам Ланс, не се забравяйте.

Връчи ѝ плик със заплатите.

Мариане прегърна Жанреми и му пошепна:

— Лорин те обича, глупав триншин. А аз знам какво криеш в хладилното помещение.

Жанреми не искаше да я пусне.

— Не мога. Точно като теб. И двамата сме глупави триншин.

Без да я погледне, Емил натовари акордеона в таксито. Мариане му кимна и се качи в автомобила.

Не погледна назад. Трудно ѝ беше да диша.

Когато стигнаха до кръстовището за Конкарно, където Мариане вече беше стояла веднъж с вдигнат палец, и завиха надясно към Понт-Авен, Лотар отвори уста.

— Аз… не вярвах, че ще си дойдеш с мен.

— Така искам.

— Защото ме обичаш?

— Нима някога това е било важно за теб?

— Предполагам, че не е било достатъчно важно. Иначе нямаше да си отидеш.

Мариане мълча, докато стигнаха в Понт-Авен. Трябваше да се сбогува и с Колет, която живееше над своята галерия. Като разбра защо е дошла Мариане, Колет се намръщи.

— Значи си тръгвате, за да избегнете трудното.

— Съжалявам…

— Не съжалявате. Не достатъчно. Очевидно не се самосъжалявате достатъчно. Все още не.

Колет затръшна вратата под носа ѝ.

Мариане се взря в дървените орнаменти. Как да разбира тези думи?

След миг вратата се отвори с трясък.

— На 1 септември Ян открива изложба в Париж. В галерия „Рохан“, моята някогашна месторабота. Искаше да ви изненада. Изложбата е специално за вас. Той излага вас! Първите му големи картини от трийсет години насам. Сега обаче може да ги окачи направо в музея, отдел „разочарованията на двайсет и първи век“.

Вратата отново се затвори шумно.

Мариане беше вече на стълбата, когато Колет извика подире ѝ:

— За мен сте вече мъртва, Мариан!

Още едно доказателство за Мариане, че се е излъгала — нейното място не беше тук.

— Какво ти каза тя? — поинтересува се Лотар.

— Пожела ни добър път — отговори Мариане.

Пред ателието на Ян Лотар посегна към ръката ѝ.

— Трябва ли да отидеш при него?

— Въпрос на приличие — отговори Мариане и издърпа ръката си.

Приличието изискваше да каже на този мъж: аз те обичам, но не съм такава, за каквато ме смяташ. Затова ще се върна вкъщи. Внезапно Мариане се изпълни с дива надежда, че Ян ще я задържи насила.

Когато мина покрай грамадните прозорци на ателието, тя се сети, че никога не е виждала картините, които Ян щеше да изложи в Париж.

Пое дълбоко дъх. Правилно ли беше да си отиде?

Когато влезе в коридора към голямото светло помещение, Мариане чу хълцане. Нито Ян, нито Мари-Клод забелязаха присъствието ѝ. Застаряващата фризьорка хълцаше, а Ян я бе прегърнал. Пред картина, която показваше силуета на гола жена. Прекрасна гола жена.

После обаче плачът на Мари-Клод се превърна в смях; през цялото време се беше смяла. Прегърна Ян и покри лицето му с пърхащи целувки.

Смеят се на теб. Каква си глупачка.

Мариане избяга. Вече не си задаваше въпроса дали постъпва правилно.

— Е? — попита Лотар, когато тя излезе задъхана от ателието. — Как го прие той?

— Като мъж — отговори Мариане, с мъка сдържайки сълзите си.

— Учудващо… — промърмори Лотар. — Знаеш ли, когато ти замина… когато се случи онова със Симоне, ние с него си поговорихме… Той те описваше в такива краски, че понякога си мислех: За кого говори този човек? Жената, която виждаше в теб… Той никога не би пуснал такава жена да си отиде.

— Тя не се казва Симоне, а Сидони. И не ѝ се е случило нищо, тя умря. Сидони е мъртва.

— Да, разбрах, прощавай.

Лотар мълча дълго.

— Искаш ли да останем няколко дни в Париж? — предложи след време той. — Но само ако не решиш да ми избягаш пак — заключи полу на смях, полутревожно.

Докато таксито се отдалечаваше, Мари-Клод се откъсна от прегръдката на Ян. Смееше се, защото му бе разказала как минала покрай една витрина и не се познала. Помислила си: коя ли е тази несимпатична крава? И се сетила, че е самата тя.

Клодин вече бе разказала на майка си за драматичното раждане в Ар Мор. Бе ѝ признала също, че детето е от Виктор. Но той беше женен и Клодин бе решила да не му казва, че е родила неговото дете. Искаше той да я обича и да реши свободно, по своя воля, не защото се чувства задължен да се грижи за детето.

Мари-Клод най-после се бе почувствала като баба и веднага бе изтичала при Ян, за да го помоли да я откара в Кердрук, където да благодари на Мариане.

— Картините ти са прекрасни. Мариане виждала ли ги е вече?

Ян поклати глава.

46

Мариане имаше чувството, че се връща крачка по крачка по собствените си следи. В Кемпер двамата с Лотар се качиха на влака от Брест, минаха покрай Оре и се понесоха с голяма скорост към Париж.

Тя беше друг човек, но и не беше. Малката Ани бе преживяла своето голямо приключение. Ето какво ѝ беше показало излизането в големия свят: че трябва да си остане на мястото, където е живяла досега. Не я очакваше нов живот; това беше заблуда.

— Тъкмо минаваме покрай Броселианд — заговори тя и посочи сенките на гората на хоризонта. — Това е гората на нашите мечти, там е погребан магьосникът Мерлин.

— Той изобщо не е живял — промърмори Лотар, докато прелистваше списание за автомобили и мотори.

— Кой го казва?

— Човешкият разум.

Мариане замълча и се замисли за извора край гроба на Мерлин и как бе стояла пред камъните, ограждащи затвора на любовта.

В процепите бяха напъхани безброй листчета. Безброй хора, очевидно без разум, бяха написали върху тях желанията си. Между тях беше и тя. Нейното желание гласеше: „Направи така, че да обичам и да бъда обичана“.

— Искаш ли да знаеш какво правех в Кердрук? — попита тя.

Лотар вдигна рамене.

— Ходех на покупки с джагуар, обикалях околността с една веспа, готвех омари, хранех кучета и котки в порцеланови чинии от династията Мин, спасих една монахиня, позирах, свирех на акордеон на морския бряг и на няколко пъти опитах да лекувам с ръце.

Лотар я гледаше смаян.

— Защо тъкмо ти умееш такива неща?

— Не ми ли вярваш?

Той я погледна втренчено, после отново взе списанието.

— Вярвам ти, разбира се.

— Лотар!

— Какво?

— Знаеш ли какво е клитор?

Лицето му стана тъмночервено.

— Моля те!

— Значи знаеш?

Той кимна смутено и се огледа дали някой не ги слуша.

— Защо никога не се занимаваше с моя?

— Явно любовникът ти е по-добър.

— Трябва ли сега да ти напомня за Сибиле?

— Говорихме за Сибиле. Това приключи.

— Разговорът за Сибиле не продължи и пет минути. После ти не искаше да споменавам дори името ѝ.

— Защото това свърши! Аз искам само теб!

— Трябва да започнем да си говорим, Лотар. Да си говорим истински.

— Понякога говоренето унищожава чувствата. Времето лекува всички рани, това е най-доброто.

— Ние с теб нямаме много време, Лотар. Най-много двайсет години, ако сме здрави.

— Винаги си толкова драматична!

Мариане въздъхна дълбоко.

— Забрави това за клитора. Но ще ти кажа какво още искам. Искам да работя. Искам да си имам своя стая. Искам да свиря на акордеон.

— Къде е проблемът? Ще правиш, каквото искаш.

— Всички тези неща бяха проблем за теб.

— О, само си въобразяваш!

Мариане се стъписа. Възможно ли беше да е истина? Възможно ли беше мъжът от спомените ѝ да е по-лош, отколкото в действителност? Дали пък тя не беше измислила всички тези ужасни неща, за да го мрази по-лесно? Загледа се несигурно навън. Преди около час бяха минали Рен. Скоро щяха да слязат на гара Монпарнас.

— Кажи ми нещо мило — помоли тя.

Лотар недоволно затвори списанието.

— Мариане! Дойдох във Франция, за да те помоля да се върнеш с мен и отново да станем мъж и жена! Нима това не е достатъчно мило? Искам отново да живея с теб! Какво повече да направя?

Да си романтичен. Да ми показваш любовта си. Да си нежен. Да се интересуваш от мен. Да си щастлив, че ме виждаш. Да ме гледаш, сякаш съм най-важният човек за теб. Да ме желаеш. Да ме уважаваш. Да ми вярваш. Да си на моя страна. Да хвърлиш това глупаво списание и да говориш с мен!

— Аз те обичам — каза Лотар. — Това ли искаше да чуеш?

— Това ли искаше да кажеш?

— Мариане, аз ей сега ще сляза. Ако всички жени правят като теб, ако постоянно питат мъжете си какво искат да кажат…

— Не всички жени го правят.

— Да, за щастие! Иначе нашето общество няма да оцелее! Човек трябва да вижда голямото цяло, не само себе си. Така разсъждават възрастните хора.

— Човек трябва да вижда винаги отделния човек. Всеки е отделна личност, всеки има свои, уникални основания да живее. Всеки отделен човек е важен. Така разсъждават възрастните.

Мариане водеше този безмълвен диалог със себе си. Сега беше сигурна, че спомените ѝ за Лотар не са я излъгали.

Навярно трябваше да започне да прави за него всичко онова, което тя желаеше от него. Да бъде по-женствена, по-изкусителна, по-самоуверена, по-интересна…

О, господи, престани, прилошава ми!

Гласът в главата ѝ крещеше. Дали не беше на Колет?

— Да, това исках да чуя — отговори Мариане след известно време.

Усети как Лотар сложи ръка върху нейната.

— Да си купим нови пръстени — предложи той и погали пръстите ѝ. — Иначе хората ще започнат да говорят… — промърмори недоволно и Мариане нервно издърпа ръката си.

Париж, Монпарнас. Пред щандовете се тълпяха хора. Когато Мариане мина покрай щанд за обувки, продавачът вдигна глава.

— Скъпа госпожо, изглеждате очарователно!

— Благодаря. Продавате ли обувки, които да ме отнесат на мястото, което желая?

— Ама разбира се! — Мъжът извади чифт червени обувки на бели точки. — Сигурно искате да срещнете там любовта?

Продавачът намигна на Лотар, който ги наблюдаваше подозрително.

Да. Това искам.

Мариане се запъти с бързи крачки към най-близкото такси.

— Да вземем автобуса до центъра, така ще ни излезе по-евтино — предложи Лотар.

— Аз съм на шейсет години и нямам настроение да се возя в автобуса — отговори Мариане.

Щом таксито потегли, Лотар отново улови ръката ѝ.

— Прости ми — пошепна той и притисна скованите ѝ от ужас пръсти до гладко избръснатата си буза. Въздъхна и затвори очи.

Мариане не знаеше какво да направи.

Лотар целуна дланта ѝ.

— Прости ми — помоли пламенно той. — Прости ми, Мариане, че не те обичах така, както имаш нужда.

Отново притисна ръката ѝ върху бузата си и я задвижи, сякаш искаше милувка.

Откакто Лотар дойде при мен в Кердрук, не съм го прегърнала и целунала нито веднъж, сети се Мариане. Нямаше никакво желание да го стори.

— Не може ли да се научим да се обичаме, както трябва? — попита Лотар. Умолително.

Опита се да притегли Мариане към себе си, да зарови пръсти в косата ѝ. Тя се отдръпна.

— Аз живях твоя живот, Лотар. Не моя. Половината вина е твоя, другата половина — моя. Аз бях твърде нерешителна, ти не искаше да си разваляш удобството. Това не е любов.

Той сведе глава.

— А ако аз… ако от днес нататък аз заживея твоя живот? Така, както ти искаш?

Той не разбира. Никой не бива да води живота на другия. Аз не и той не.

— Ще си имаш стая. Ще свириш на акордеон. Ако се пенсионирам преждевременно, всичко ще се промени. Ще прекарваме почивката си в Кердрук, ако искаш.

Почивка в Кердрук. Лотар пенсионер. Живот в Целе.

Таксито спря.

— Там отпред двама се удариха — съобщи мрачно шофьорът.

Мариане забеляза, че са спрели точно на Пон Ньоф. Почти на височината на стената, откъдето тя беше скочила в Сена с намерението да сложи край на живота си.

Лотар ли ѝ замириса така силно на мокри камъни?

Мариане откопча колана, отвори вратата и слезе.

— Къде отиваш? — попита разтревожено Лотар. — Мариане!

Тя се запъти към мястото, където бе потърсила край и бе намерила начало. Ако двама шофьори случайно не си бяха ударили автомобилите, щеше да мине покрай това място, без да го забележи.

Толкова случаен ли беше животът във възможностите си? Или важното беше да ги проумееш? С яснота, която изпълни сърцето ѝ и се вля в духа ѝ, Мариане осъзна: само един или два часа имат значение. Часът на собственото решение. Часът на свободата.

Мариане се почувства напълно спокойна.

Вече разбираше гнева на галеристката, която я бе изпратила със силни думи: Колет бе обявила за умряла жената, която искаш да си даде шанс за нов живот. Тази жена бе капитулирала.

Мариане се обърна към Лотар, който продължаваше да седи на задната седалка и да я наблюдава недоверчиво през прозореца.

Не знам защо ние, жените, вярваме, че като се откажем от копнежите си, ставаме по-достойни за любовта на мъжете. Какво си въобразяваме? Че онази, която се отказва от желанието си, заслужава повече любов от онези, които следват мечтите си?

— Мариане! Време е да продължим!

Най-сетне Мариане разбра какво се е случило с нея.

Точно това си мислех. Колкото повече страдах, толкова по-щастлива бях. От колкото повече се лишавах, толкова по-силно се надявах Лотар да ми даде онова, от което се нуждаех. Вярвах, че като не искам нищо, като не обвинявам, като не претендирам за собствена стая и за собствени пари, като не провокирам спорове, ще се случи чудо. Че той ще каже: „О, ти се лиши от толкова много неща! Колко много те обичам, защото се жертваш за мен!“.

Спрелите коли се раздвижиха.

Аз съм била луда. Толкова се гордеех със способността си да страдам, че пожелах да стана перфектна в страданието. Колкото повече обиди приемах, без да се оплаквам, толкова повече любов се надявах да получа… някога, в бъдещето. А най-големият отказ, отказът от живота, щеше да ми осигури безсмъртната му любов.

Мариане се засмя.

— За щастие, нямахме уговорка страданието да бъде изплатено с любов — почти извика тя. Няколко минувачи спряха и я зяпнаха. — И вие сте правили същите глупости! — извика им тя.

Човек не може да си спечели любов със страдание.

От очите ѝ потекоха сълзи. Пламенно се надяваше, че поколенията жени след нея ще се справят по-добре. Защото ще ги възпитават жени, които не приравняват лишенията с любовта.

— Мариане! Хайде да си отидем вкъщи!

Най-сетне Лотар бе слязъл от колата.

Никога преди не бе чувала тази несигурност в гласа му. Той я умоляваше. Беше склонен да пренебрегне собствените си желания. Много искаше да му извика: „Не се дръж така! Който се снишава, не получава любов, а презрение!“.

Никой не е благодарен, когато друг се лишава от своя живот заради него. Такава е жестокостта на човешката раса.

Мариане отиде до таксито, отвори багажника, извади куфара си и акордеона.

— Мариане! Къде отиваш?

— Не знам — отвърна тя и затвори багажника.

Знаеше само, че иска от живота повече, отколкото беше искала от Лотар.

Той посегна към ръката ѝ.

— Мариане! Не ме напускай! Моля те, не си отивай! Добре, ще говоря с теб. Мариане, ако сега си отидеш, никога няма да се върнеш вкъщи!

Гласът му се пречупи.

Мариане отблъсна ръката му.

— Ти не си моят дом, Лотар Месман.

Вдигна куфара си и акордеона и тръгна по моста. Някъде на този свят я очакваше дом. От очите ѝ течаха сълзи — плачеше за любовта, която вече не изпитваше към Лотар. И за любовта, от която сама се беше лишила.

47

Париж през август. Тихи дни, най-тихите през годината. Тогава парижани са на юг заедно с автомобилите си. Празни улици, почти чист въздух. Париж се е изнесъл, а зад спуснатите щори на жилищата, павилионите и магазинчетата се трупа топлина.

Мариане седеше край канала Сен Мартен[29] и ядеше бриош. Близостта на водата охлаждаше кожата ѝ. От другата страна на канала, под пешеходния мост, свиреха четирима музиканти. Светлината на падащата вечер беше мека и приятна. По канала се носеха моторни лодки.

Преди четири дни Мариане бе оставила мъжа си на Пон Ньоф. Не знаеше къде иска да отиде и се бе доверила на краката си — дано я отнесат там, където ще може да остави куфарите и да си полегне.

В плика, даден ѝ от Женевиев на сбогуване, имаше повече пари, отколкото беше спечелила с работата си в Ар Мор и в хотела. Мадам Еколие бе включила и хонорар за изпълнението на акордеон.

Мариане притежаваше 2662 евро, взет назаем куфар с обикновени дрехи, синя официална рокля, червило „Шанел“, речник, керамична плочка и акордеон.

Тя беше на 60 години, нямаше професия, нямаше спестявания, нямаше накити — но се чувстваше много по-богата отпреди. Бе решила да остане в Париж, докато ѝ стане ясно как ще живее по-нататък. Ще чака, докато изпита определено — и силно — желание да върши нещо.

Кердрук не беше част от плана ѝ.

Намери пансиона „Бабет“ в квартал „Маре“. Малките, но светли и красиво обзаведени стаи излизаха в зелен вътрешен двор. В стаята ѝ имаше само легло, маса, стол и скрин. В къщите отсреща живееха най-различни хора и Мариане обичаше да ги наблюдава. Ярко осветени прозорци — и всеки показваше нещо свое. Мъж със слушалки на ушите и диригентска палка, който с часове дирижираше нечути симфонии. Жена, която бе сложила на нощното си шкафче препарирано сърце в буркан и всяка вечер преди лягане го целуваше. Двойка, която пресаждаше растенията и водеше спор. Тя го плесна, той я целуна; после двамата ядоха круши, спуснали крака през отворения прозорец.

Близо до пансиона имаше малко кафене, където съседите се поздравяваха, пиеха пастис, поръчваха си кафе с мляко и четяха вестници. На втората сутрин поздравиха и Мариане, докато закусваше.

Тя обикаляше града, първо пеша, после с метрото. Обиколи целия Париж, слизаше тук и там, докато накрая откри станция за даване на велосипеди под наем — това беше по-евтино от дневните карти за метрото. Хареса си сребърен велосипед и продължи да обикаля Париж. Градът дишаше свободно, по паркингите имаше много свободни места. Сен Жермен, Латинският квартал, Сорбоната, квартал „Маре“, после право на запад към Айфеловата кула и надолу по Шан-з-Елизе. В парковете и по бреговете на Сена студенти се печаха на слънце, по каналите седяха рибари, в жилищните лодки художници заспиваха над проектите си, туристи се целуваха на Моста на изкуствата по залез-слънце или наблюдаваха Айфеловата кула.

Мариане търсеше мястото, за което беше определена. Ако не го намери тук, ще тръгне на път. Първо обаче трябва да е сигурна, че няма да остане в Париж, града, който я дари с край и с начало. Беше сигурна, че градът ще ѝ даде знак.

Често отиваше на паркинга край Пон Ньоф с надеждата да срещне клошаря, който я бе извадил от Сена.

Мариане облиза захарта от пръстите си, избърса се със салфетката и стана. Последната моторница бе отминала по канала. Някъде по съседната улица забръмча веспа. От другата страна долетяха звуците на „Либертанго“.

Тези шумове върнаха Мариане в близкото минало, което досега успешно се бе старала да забрави. Сега осъзна, че беше обикаляла града само за да не допусне мислите ѝ да летят надалеч, към пристанището на една река, към стаята под покрива, където котаракът Макс душеше възглавницата ѝ и мяукаше жално.

Сърцето ѝ вече не беше готово да пренебрегне Кердрук.

Докато веспата се отдалечаваше, образите неспирно се движеха към нея.

Морето. Ян в леглото ѝ. Жанреми танцува. Женевиев търси с поглед Розбрас. Бели рози в черна ваза. Глутница котки, наведени над чинии от най-фин порцелан. Джагуарът на Емил. Ръката на Сидони стиска камъчето. Разцъфналата градина зад къщата на Паскал. Червената рокля на Женевиев.

Мариане се разтрепери. Утре беше 1 септември.

48

Никой няма да му попречи да извърши онова, което си е наумил. В последния августовски ден Жанреми решително обяви, че затваря кухнята. На 1 септември, и без това нямаше да дойде никой. Нито един от постоянните гости. Пол, Симон, Мари-Клод, Колет — всички отсъстваха. Дори Женевиев замина. Много добре, че ги няма!

Той ще се справи сам.

Сега ще приключи с другата част от живота си. Жанреми извади едно от писмата до Лорин от плика и го прочете.

Любов моя, сърце мое, слънце мое, светлина моя! Знаеш ли, че си първата ми любов? Така се чувствам, точно така. Не подозирах нищо, дойде ми като гръм от ясно небе. Копнежът, който изгаря дупки в душата ми, когато не си наблизо. Облекчението, когато ме поглеждаш, желанието да ти дам всичко, което съм. Да ти дам сърцето си, надеждите си. Готов съм да ти дам даже ръцете и очите си. Искам да ти връча бъдещето и миналото си , защото само в твоите ръце ще станат ценни. Лорин! Изричам твоето име. За мен то означава любов.

Жанреми сгъна писмото като корабче и го сложи редом с другите хартиени корабчета, които вече беше сгънал от другите писма. Грабна следващото.

Цвете мое, колко си вълнуваща и елегантна, колкo си чиста и нежна. Щастлив съм, че те познавах, така ще умра спокойно. Обичам те, затова животът ми не е безсмислен и празен, все едно дали ти ме обичаш, или не. Да, ти си свободна да приемеш или да отхвърлиш любовта ми. Това няма да промени нищо, аз ще изляза пред смъртта и ще ѝ кажа: какво като ще умра? Аз познавах Лорин. Виждах я да ходи, да се смее, да танцува, чувах гласа ѝ.

Сгъна това писмо особено грижливо.

То беше последното от 73 любовни писма до Лорин. 73 бели корабчета и 73 цветя лежаха на пода около него. Хвърли в Авен първото цвете — суха роза, която се трошеше.

Когато пусна в реката първото от любовните писма, написани до Лорин, към главата му полетя обувка.

— Това е кражба! — извика Лорин. Стоеше само на метри от кея, до нея Падриг. Жанреми изпита дива ревност. — Тези писма са до мен, нали? Падриг ми ги показа! Ти никога не ми ги даде!

Лорин събу втората обувка и я хвърли по главата на Жанреми. Той се наведе и обувката удари Макс по опашката. Котаракът изфуча и се премести малко настрана. Седна обидено и продължи да се облизва.

— Тези писма ми принадлежат! Писмата са предназначени за адресата!

— Едва когато ги изпратим — отговори сърдито Жанреми. — Ето, аз ги изпращам.

— Ах, ти… глупак такъв! — Лорин гневно тропна с краче.

Защо си крещяха един на друг? Защо Лорин бе събула обувките си? Сега измъкна и тениската през главата.

Жанреми спря да диша. Тя беше невероятно красива. Кожата ѝ. Тънката талия. Нежният корем. Бедрата, които се измъкваха от джинсите.

— Какво правиш?

— Отивам да си взема писмото! Няма да изгубя нито дума от теб!

Лорин хвърли сутиена, а после и белите бикини. Русите кичурчета между бедрата ѝ засияха златни, краката ѝ бяха като на танцьорка. Тя е най-красивото момиче на света, помисли си Жанреми, най-смелото, най-благородното, най-доброто от всички.

Лорин се приготви да скочи от кея, за да спаси първото от любовните писма. Бе забравила, че смяташе да направи една крачка към Жанреми, само една — сега беше готова за истински скок.

Жанреми скочи и се втурна да я спре.

— Не! — изкрещя той. — Аз го знам наизуст!

Корабчето бе стигнало до средата на реката. Въртеше се все по-бързо. Течението го подхвана.

Очите на Лорин се напълниха със сълзи.

— То е първото, Жанреми. Първото писмо е най-важно.

Ще ти напиша още безброй писма, помисли си той. Стотици, хиляди, ще ти пиша година след година, ще напълниш цяла библиотека с моите думи. Ще изхвърля солта от кухнята, защото винаги ще бъда влюбен в теб, и когато сме вече мъж и жена, баща и майка, дядо и баба.

Ала не изрече тези думи.

Значи, тя си искаше писмото? Добре, ще го получи. Жанреми свали обувките си, хвърли ризата и скочи. Докато плуваше към средата на реката и течението го подхвърляше насам-натам, той повтаряше първото любовно писмо дума по дума, изречение по изречение.

Жанреми плуваше и често-често вдигаше глава, за да не изгуби хартиеното корабче от поглед. Раменете му се напрегнаха до болка, водата ставаше все по-студена, почти не усещаше пръстите на краката си, ала продължаваше да плува възможно най-бързо. Беше готов да плува след любовното писмо чак до морето и да потъне в сините вълни.

Речните феи явно се забавляваха с плувеца, който гонеше собствените си думи. Те накараха корабчето да танцува, запращаха насреща му малки вълни, от които Жанреми кашляше, и изнамираха все нови и нови игри.

Хартиеното корабче се насочи към един страничен ръкав на Авен. Жанреми усещаше как силите му отслабват. Всяко мускулче го молеше да спре, да се откаже, просто да легне по гръб и да се остави на течението. Очите му се напълниха със сълзи на ярост и безсилие.

Нимуе, господарката на морето, се съжали над бедния Жанреми и изпрати корабчето към него.

Най-сетне го хвана!

Жанреми се обърна към Лорин, която го чакаше на кея. Едва сега разбра колко много се е отдалечил. Сега трябваше да се върне при нея срещу течението. Изчака дишането му да се успокои, стисна писмото между зъбите си и заплува към Авен.

Когато най-сетне се изкачи по стълбичката на кея, Лорин измъкна писмото от устата му и се наведе, гола, както си беше, към задъхания плувец.

Взе лицето му между двете си ръце, приглади назад мократа черна коса и го притисна до гърдите си, за да го стопли.

— Жанреми… — шепнеха устните ѝ.

Целуна го с безкрайна нежност.

Жанреми за малко да падне обратно във водата, толкова силно го разтърси целувката на любимата му. А непосредствената ѝ близост, кожата ѝ, ароматът ѝ, лицето ѝ, усмивката…

Тя отстъпи назад и внимателно разгъна мокрото корабче.

Лорин,

Ти си всичко за мен. Моето утре, моят смях. Ти си моят страх и моят кураж. Ти си моите сънища и моят ден. Ти си моята нощ и моят дъх, ти ме научи на всичко. Умолявам те да ми позволиш да те обичам. Не искам нищо друго, освен да живея с теб.

Лорин чете дълго с тиха радост, докато всяка дума се запечата в сърцето ѝ.

Вдигна глава и кимна с достойнство.

— Да.

Да. Най-прекрасната дума на света.

49

Любов ли? Какво имаш предвид?

— Човекът на изкуството трябва да обича, за да е добър.

— Глупости! Човекът на изкуството трябва да е свободен, иначе няма да прави истинско изкуство. Свободен от любов и омраза, свободен от всякакви емоции…

Пол вървеше подръка с Розен към галерията. Кимна леко към двамата мъже, покрай които бяха минали, и пошепна в ухото ѝ:

— Двама от най-известните художествени критици на Париж. Какво ще кажеш?

— Те сигурно ходят по всички изложби, Пол — отвърна с усмивка тя.

— Хайде да слезем в мазето — предложи дрезгаво той и плъзна ръка по дупето ѝ.

Дошлите от Кердрук вече не знаеха на кого точно беше хрумнала идеята да се възползват от изложбата на Жан Гаме, за да дойдат за малко в Париж. Първоначално Ян искаше да се откаже от изложбата, искаше даже да изгори картините, да ги разкъса, да ги хвърли в морето. Колет успя да му ги отнеме и ги прибра в пломбиран контейнер. Знаеше, че много художници изпитват подобни чувства преди близката изложба — страхуват, се, че някой ще им отнеме картините, а с тях всички онези мисли и чувства, които са вложили в платната. Страхуват се, че някой ще им открадне душата.

Колет бе избрала 1 септември много удачно: началото на rentree. Парижани се бяха завърнали в столицата и имаха спешна нужда да забравят провинцията, да се потопят в културния живот на своя град, за да заживеят отново като граждани.

Паскал разглеждаше картините с израз на учудено дете. Емил седеше в нишата на висок прозорец с изглед към улица „Лепик“.

Хванал за ръка Грете, Симон отиде при него.

— Странно е да я видим тук, въпреки че я няма — рече рибарят.

— Тя е тук — отвърна тихо Емил, обърна се и направи широк жест, който обхвана Пол и Розен, мадам Женевиев и Ален, Колет и Мари-Клод, която беше доста шумна — очевидно се стараеше да прикрие нервността си и странното усещане да е новоизпечена баба.

Всички те вървяха бавно покрай картините, изобразяващи Мариане, и сякаш се опитваха да запомнят всеки детайл. Почти всички посетители спираха задълго пред картината, която я показваше на сцената, в синя рокля, обградена от меко сияние. „Жената, която свиреше на луната“ — така се казваше картината.

— Виж ги само. Тя е в сърцата им. В усмивките им. Гледат я и мислят за нея. А неговото сърце е пълно с нея.

Двамата мъже погледнаха към Ян Гаме, който се взираше в един портрет на Мариане. Тя бе застанала до прозореца на стаята с мидите. Червеният белег на гърдите ѝ, пламтящото небе зад нея, морето на заден план, очите ѝ — картината се състоеше от безброй червени тонове, само в очите на Мариане синееше и се вълнуваше морето. Ян бе нарекъл тази картина „Любовта на Мариан“.

— Какво има у тази жена? — запита се на глас Симон.

— Напомня ти за мечтите ти, ако още имаш такива — обясни спокойно Емил.

Рибарят кимна.

— Виж посетителите. Явно всички си спомнят, че още имат мечти.

Колет развеждаше важните посетители из залата. Върху няколко картини вече бяха залепени жълти листчета — знак, че са запазени и след края на изложбата ще бъдат продадени.

Парижани се стичаха в галерията на Колет. Много от тях помнеха галеристката и се радваха да я видят отново. Колет, много слаба, много бледа, цялата в черно, ги посрещаше с мека усмивка. Любовта към Сидони бе омекотила характера ѝ, но тъгата от смъртта ѝ правеше движенията ѝ малко тромави, сякаш без спътницата си вече не усещаше границите на тялото си.

Мъж в костюм от туид и дипломатическо куфарче в ръка отиде право при Ян и го изтръгна от мечтанията му. Двамата застанаха пред „Любовта на Мариан“. Мъжът посочи белега, предаден от Ян много точно и подробно, пламтящ като огън. Ян вдигна рамене, а Емил се опря на Симон и го помоли да отидат да чуят какво говори непознатият мъж.

— Генетично-генеалогичните изследвания показват, че пигментни смущения с тази отчетлива форма сочат принадлежност към потомците на келтските друиди, така че…

Ян обаче не слушаше събеседника си, който развълнувано описваше какво според неговите скромни знания означава формата на белега върху гърдите на Мариане: спомен от онзи народ, който по времето на крал Артур е дал на света магьосници и рицари, друиди и лечители.

Жан зърна жена в червена рокля, която тъкмо бе влязла в галерия „Рохан“ и сваляше модните си слънчеви очила. На лицето ѝ се изписа безкрайно учудване. Погледът ѝ бавно обходи изложените картини: 27 маслени картини, 18 рисунки с туш и 30 акварела. На всички беше изобразена една и съща жена.

— Мариан!

Мариане не чу вика на Ален. Виждаше само себе си. Никога не си беше представяла, че може да изглежда така.

Докато вървеше през града към галерия „Рохан“, сърцето ѝ биеше лудо и тя цялата трепереше от страх. Нищо, че беше облечена в червена рокля с дълбоко деколте. Роклята от червена коприна в топъл тон ѝ стигаше до коленете. Беше я открила в малко шивашко ателие — клиентката не минала да си я вземе и шивачката я изложила на прашната витрина.

Мариане благодари на непознатата жена, че не е имала смелост да се покаже в такава рокля, а я е оставила за нея.

Никола от рецепцията на пансион „Бабет“, който ѝ бе намерил адреса на галерия „Рохан“, излезе на улицата, за да я види по-добре под светлината на залязващото слънце.

— Възхитителна гледка — изкоментира той.

Най-сетне Мариане застана пред картините, за да се види такава, каквато я виждаше Ян.

Видя Мариане, вдигнала лице към изгряващото слънце. Мариане, която спи дълбоко. Мариане, която тъкмо се е целувала и се усмихва в блажена самозабрава. Жена, която свири на акордеон на морския бряг. Гола Мариане.

Видя се през очите на мъжа, който я обичаше.

Мариане откри, че е красива. Излъчваше красотата на обичана жена. Душата ѝ бе преобразена. Разбра, че притежава 18, не, 19 лица: тъга и снизходителност, нежност и гордост, сън и музика. А на една картина откри за какво е мислела в момента: за задънена улица. В погледа ѝ имаше безгранична мъка, очите ѝ бяха угаснали, от двете страни на бледата уста се бяха вдълбали грозни бръчки.

Хората в галерията учтиво ѝ направиха място, но Мариане не забелязваше никого. Минаваше от картина към картина и скоро в залата се разнесе шепот.

— Вижте, това не е ли… Точно така изглежда… Дали са двойка?

Най-сетне застана пред картината „Любовта на Мариан“. Лицето от платното ѝ показа каква е, когато обича. То ѝ даде да разбере, че притежава вътрешна сила, че е способна да следва мечтите си, че има воля да живее. Това лице беше есенцията на нейната същност.

То изразяваше свобода и чувственост. То пламтеше.

Мариане обичаше Ян, както обичаше морето.

Ян застана зад нея и тя го усети, без да се обърне. Нямаше защо да го пита дали я иска обратно — картините бяха отговорили на този ненужен въпрос с изразителната си сила.

— Значи, такава ме виждаш? — попита нежно тя.

— Ти си такава — отговори художникът. — В душата ти се преливат всички цветове.

Мариане се обърна към Ян.

— Днес си с ново лице. Как да го нарека? — попита учудено той.

Мариане го гледаше в самозабрава. Вече знаеше със сигурност, че двамата ще изживеят заедно дните, които им остават, ще ги живеят пълноценно и с радост. Никога вече нямаше да се лиши от това чувство. Пред нея се разкри цяло море от възможности и решението да остане с този мъж беше едно от най-лесните. Да, би могла да тръгне по света и да обича други мъже, различни от него, усмихнати или сериозни, с очи като звезди или планински езера. Би могла да отиде чак в другия край на света, да срещне други приятели, да спи в друга стая, край друга река — навярно и там щеше да срещне котка, с която да се сприятели.

Ала всичко това не ѝ беше нужно. Тя бе избрала този, който стоеше пред нея. Не искаше да се откаже от него. По-късно щяха да уточнят подробностите.

— Мариане живее — отвърна тя. — Така се казва това лице.

Щастие е, когато обичаме онова, от което се нуждаем, и когато се нуждаем от онова, което обичаме. И когато го получим, помисли си Ян.

— Ще се върнеш ли с мен в Кердрук? — попита той.

— Да — отговори просто Мариане.

Кердрук. Там беше всичко, което тя очакваше от живота.

И тогава, сякаш вече не издържаха да се гледат, без да се докосват, Ян и Мариане се прегърнаха с такава сила, че си удариха главите, когато се целунаха. Двамата се засмяха и отново се целунаха. Притиснаха се един до друг и се смяха, докато цялата изложбена зала се напълни със смях.

Епилог

Това е само легенда, казват. La nuit de samhain „Нощта на съмхайн“. Краят на лятото, началото на черните месеци. Нощта, когато предците и живите се събират, когато времето и пространството се припокриват и в продължение на дванайсет безименни часа не правим разлика между минало, настояще и бъдеще.

През тази нощ другият свят излиза от мъглата и ни връща мъртвите за една нощ. А ние ги молим да попитат боговете, демоните и феите каква ще е съдбата ни.

Да, човешкото може да се срещне със стихиите, а героите — с мразещите, но е по-добре човек да остане при своите и на светло — само някои души имат сили да преживеят сблъсъка между обединяващите се светове. Който се заблуди по тъмните улици или не намери водните порти към другия свят, ще срещне духове, които само друиди и жрици могат да победят; който се осмели да излезе, ще премине в царството на мъртвите и трябва да остане там цяла година. Върне ли се, вече никой няма да го вижда.

Въпреки това през тази нощ Мариане отиде на морския бряг, за да се срещне със своите мъртви.

Напусна сама празника, организиран в чест на мъртвите вечерта на 31 октомври. Но той не беше само за да почетат мъртвите — Мариане и Женевиев подготвиха празненство в чест на жените. Както се твърдеше в древните келтски и бретонски легенди: любовта на жените премахва всички граници, отива отвъд смъртта и времето.

В знак на благодарност към жените от този и от другия свят запалиха снопчета жито, помълчаха минута над тях, после ги покриха и угасиха. Това беше знак, че лятото е свършило и започва нов цикъл. На масите сложиха по един прибор в повече, един стол остана празен. Това беше мястото за близките от другия свят, които бяха поканени на трапезата. За минута угасиха всички светлини, за да дадат възможност на мъртвите да се качат в лодките си и да потеглят към света на живите. Свещи по прозорците им сочеха пътя.

Всеки от празнуващите бе помолен да се оправдае за извършени забранени дела и да прости на другите за техните грешки. Всеки бе съставил списък какво иска да преживее до съмхайн през следващата година.

Този списък също беше идея на Мариане.

На тръгване Мариане даде знак на Ян, че не е нужно да я чака през тази нощ, когато двата свята се сливаха за малко.

Ян. Имаше нощи със и без него.

Имаше дни, изпълнени с музика, и дни, изпълнени с тъга, когато отнесоха пепелта на Сидони при камъните и я погребаха между тях. Имаше часове, изпълнени с чудеса, когато Симон и Грете обикаляха фабриките за калвадос в Нормандия и се върнаха като двойка. Когато Пол и Розен за втори път си казаха да в гражданското, Мариане за първи път чу къде се е родил Пол — във Франкфурт. Той беше германец, но искаше да забрави произхода си. При постъпването си в легиона беше отърсил от себе си всичко, което не искаше да бъде: син на офицер от СС. Това беше тайната, хвърлила сянка върху живота му. Двамата с Мариане никога не си говореха на немски — такава беше неговата воля, а тя уважаваше волята, откакто тя самата я притежаваше. Имаше минути, изпълнени с щастие, когато Жанреми и Лорин започнаха да питат какво име да дадат на бъдещото си бебе. Имаше и секунди, изпълнени с благодарност, когато Мариане се взираше от стаята си към обагрената в розово и оранжево Авен, където се отразяваха слънцето и небето.

Имаше ги и понеделниците на пристанището в Кердрук, когато Мариане беше сред приятели, обичани приятели; разговаряха за богове и богини, за света, за малките и големите мечти.

А сега седеше на морския бряг, в нощта на всички нощи. Бе поставила до себе си сгъваемо столче, в случай, че някой от мъртвите пожелае да седне. Ако дойдат…

Те бяха идвали при нея през всяка от изминалите години. Затворила очи, Мариане засвири песен за мъртвите, за жените и за морето. Песента нямаше заглавие, пръстите ѝ сами следваха мелодията.

— Sa-un — пошепна Мариане, както казваха бретонците в тази безвременна нощ. Sa-un, отвърнаха ѝ шепнешком вълните, готова ли си за пътя в преходността?

Мариане чу стъпки и смях; усети поривите на вятъра, докато мъртвите вървяха по пясъка и oставяха следи.

Щастлива ли си? — попита баща ù. Седеше до нея, скръстил ръце, и се взираше в тъмния Атлантик.

Да.

Ранобудното ми момиче.

Обичам те, пошепна Мариане. Липсваш ми.

Той имаше твоите очи, каза баба ù, когато излезе от вълните. Обичах дядо ти и след него никой друг. Рядко се среща такова щастие — мъж да изпълни живота ти изцяло и след него да не ти е нужен друг.

Магьосник ли беше той?

Всеки мъж, който обича, както жената заслужава, е магьосник.

Мариане отвори очи и спря да свири.

Брегът беше пуст. Нямаше следи в пясъка. И все пак… те бяха тук, всички. Мъртвите, нощта и морето. То ѝ бе дарило песен за кураж и любов и тази песен бе дошла от много далеч; сякаш преди хиляди години някъде по света някой бе изпял песен за хората на брега, които нямаха смелост да скочат.

Бретан от А, но не чак до Я

АРМОРИКА

Арморика, страната на морето, се вдава в суровия Атлантик като крило на дракон. 2400 км сурова брегова линия, зад нея гранитно сива страна с гори и параклиси — това вече не е Франция, това е Бретан, страната на Анку, на менхирите и омагьосаните гори, на палачинките, гайдите и келтските корени. Първо завладяна от ирландци и гърци, по-късно от келти и англосаксонци, накрая самостоятелно кралство на моряци, селяни и друиди, този западен край на Франция притежава своя собствена история, която и до днес определя отчасти силно нефренските специфики на страната, хората и живота.

БАР ТАБАК

Това е кафене, кръчма, пункт за приемане на фишове от тотото и обзалагания, магазинче за цигари и списания и място за обмен на новини — Бар Табак е малко бистро с право да продава алкохол и цигари. Най-добрият начин да станете непопулярен в селото или квартала е да не посещавате редовно най-близкия Бар Табак, за да изпиете чашка розе, или на влизане да забравите поздрава на висок глас.

БРЕТОНСКИ ЕЗИК

Звучи като танц на кашлящи срички: бретонският (Ar Brezhoneg) се смята за последния говорен в Европа вариант на келтския и е сроден с уелския. След 1900 г. с въвеждането на задължителното училище системно е потискан като „животински“ — който говорел на бретонски, му окачвали на шията дървена обувка и го наричали глупак. Днес около 170 000 бретонци продължават да говорят езика на предците си. От 1985 г. т. нар. училища на дивани обучават децата на бретонски. В Северен Бретан двуезичните табели на селищата (например Конкарно — Konk Kerne) издават колко се гордеят бретонците със своите корени.

НЯКОЛКО БРЕТОНСКИ ПОНЯТИЯ

Армор: страната на морето

Аргоат: страната на гората

Кенаво: довиждане

Кер: село, група къщи, селце

Лан: осветено място, жилище на отшелник, абатство

Лок: жилище на отшелник, самотно място

Салуд: здравейте

Ти: къща

Йехед мат: наздраве

КОУИН АМАН — МАСЛЕН СЛАДКИШ

„Масленият хляб“ е израз на бретонския бунт срещу забраната на християнската църква да се пекат сладкиши по време на пости. Без да се впечатляват от забраните, пекарите в Дуарнез създават първия бретонски kouign aman. Той се приготвя от равни части брашно, яйца, солено масло (demisel) и едра захар (semoule), тестото се сгъва многократно, за да стане като многолистно. Всяка пекарна пази личната си рецепта като държавното съкровище.

ГАЛЕТ

Galette или crepe de blé noir е националното ядене на Бретан: паяжинно тънката, сгъната като плик палачинка се прави не от пшеничено брашно, а от брашно от елда (blé noir), пече се върху горещ камък или метална плоча, намазва се със солено масло, и се добавят солени продукти. Класическата рецепта е galette complete: настъргано сирене, варена шунка и яйце на очи. Поднася се със сайдер в глинена чаша. Cidre doux е приятно мек, докато силният вариант може да ти извади пломбите от зъбите. Ако при влизане в нов дом хвърлите палачинка върху кухненския шкаф, това носи късмет. Само че без яйце на очи.

ПРИЛИВИ И ОТЛИВИ

Никъде другаде по света няма да видите толкова силни приливи и отливи като по Бретонското атлантическо крайбрежие — нивото на водата може да спадне или да се покачи с до 14 метра. Освен това всеки ден отливът и приливът се местят с по 20–30 минути. Затова бретонецът чете информацията за приливите и отливите във вестника: за да не се озове два пъти по-навътре в морето, докато плува, за да не го изненада приливът, докато пече месо на плажа. А любителите рибари, които обичат усамотените заливи (двуседмичният рибарски билет струва около 35 евро), рискуват изведнъж да се озоват на сухо.

ВЯРА И СУЕВЕРИЕ

Tumuli — надгробните могили — се смятат за порти към царството на троловете; изворите са огледала за феи, а в параклисите „Дева Мария“ и местният светец седят тихо и кротко редом с танцуващата смърт: езическите потомци на келтските имигранти от Малка Британия се противопоставят много успешно на християнизирането и комбинират подходящите за своя живот принципи от два религиозни свята. Редом с католическата вяра в Бретан съществуват още 7777 светци и закрилници, които помагат срещу зъбобол, самота или потъване на кораб. В страната „работят“ почти 30 000 свободни друиди, добри и черни вещици и духовни лечители.

Ежегодният Pardon в почти всяко село — процесия под открито небе за изкупване на греховете през изтеклата година — е същински панаир с последващ пикник на Calvaires: гробници с релефи и пластики с библейски сцени. Най-големият празник на прошката е на 19 май и е посветен на свети Ив, закрилник на Бретан и на юристите. Както е известно, те имат да изкупуват много грехове.

ЯДЕНЕ И ПИЕНЕ

Рибена чорба, черни миди, стриди (особено belon plâtes), омари, миди с пържени картофи, морски дяволи и други морски дарове са специалитетите на страната; с тях се поднасят ябълкови напитки (сайдер или ламбиг, бретонският калвадос), бретонска бира, даже уиски. Бретан не е класическа винарска област, но виното Muscadet Sèvre-et-Maine от сорт, който се отглежда по бреговете на Лоара, заслужава да бъде препоръчано. През деня в Бретан предпочитат чашка розе.

Солените поляни по крайбрежието придават несравним вкус на крехкото агнешко, на зеленчуците и кравето мляко, от което се произвежда страхотното бретонско масло. Солта от солниците в Геранд (Gwen Ran) е може би най-добрата трапезна сол в света. Супермаркетите предлагат огромна палитра от местни продукти. Никъде във Франция няма да намерите толкова качествени пресни продукти. В случай че нощувате в хотел със закуска, внимавайте с яйцата — те се поднасят неварени, трябва да си ги сварите сами. Яйцеварката обикновено стои до тостера.

ФЕСТ-НОЗ

От 60-те години на XX век селските нощни празници са част от популярната лятна програма за юли и август: гостите ядат, пеят и танцуват, често всички заедно, под акомпанимента на гайда и обой, арфа и електрическа китара. Всеки четвъртък седмичникът „Льо Трегор“ обявява нощните празници за региона.

ЛЕГЕНДАТА ЗА СВЕТИЯ ГРААЛ

В днешната гора Пемпон край Рен някога рицарите от Кръглата маса търсели Светия Граал в гъсталаците. И бретонците, и британците претендират, че крал Артур е техен герой, знае се обаче, че първият роман за крал Артур е написан от французин, който е заселил историята за Ланселот, Ескалибур и Мерлин в Бретан. Оттам Артур изчезва на остров Авалон — „Ябълковия остров“, отвъд живота и смъртта, царството на феята Моргана. Там подмладяващи ябълки очакват всеки мъртвец, за да може да се върне един ден…

МЕГАЛИТИ

Култ към слънцето? Вкаменени войници? Или надгробни камъни? Петте хиляди менхири (изправени камъни) и хилядата долмени (каменни маси или хунски гробове) в Бретан са по-стари от пирамидите — смята се, че са създадени около 4500 г. пр. Хр. Кой, кога и защо е поставил тези камъни, не се знае. Ясно е, че не са келтите, те са дошли по-късно. С мегалитите са свързани безброй легенди, загадки и всякакви нощни дейности. На повечето камъни се приписва лечебна сила при безплодие.

ОБЕДНА ПОЧИВКА

Между дванайсет и два следобед се обядва — тогава ресторантите са пълни, затова най-добре си запазете маса. Улиците се опразват напълно, магазините затварят. Имайте предвид, че бретонците не обичат да се плаща поотделно, не харесват и гости, които се настаняват на избрана от тях маса, без да са попитали.

ПОНЕДЕЛНИК

Ако в понеделник нямате нищо в хладилника на лятната си къща, тежко ви. Защото понеделникът е неделята на бретонците — музеите и туристическите информационни центрове са затворени, банките също, понеже работят в събота, повечето магазини за хранителни стоки не отварят, защото в неделя сутринта са разпродавали стока. Бретонците правят покупките си в някой от големите супермаркети „Льо Клерк“ или на седмичния пазар. Там можете да си купите не само храна, но и всякакви дрехи, дори бельо. В неделя вечер и в понеделник много ресторанти имат почивен ден.

ПАРИЖАНИ

За Франция Бретан е нещо чуждо. И до днес бретонците се смятат за абсолютна противоположност на цивилизованите интелектуални парижани. Според столичани бретонците са упорити селяци, които трудно проумяват някои неща — в същото време те се възхищават на техния първичен цялостен свят сред природата и традицията. Бретонците обвиняват парижани в елитарна арогантност и несръчност в занаятите. Никога не се възхищавайте от Париж в компанията на бретонци. По-добре го ругайте и ще се сдобиете с нови приятели.

МОРЯШКИ ФЛАНЕЛКИ

Някога Пабло Пикасо и Коко Шанел позирали в синьо-белите фланелки на бретонската манифактура „Сейнт Джеймс“ и превърнали професионалната рибарска дреха в желан моден обект. По закачалките на магазините в крайбрежните градове се веят безброй варианти на моряшки фланелки; носят ги почти само туристи. Истинската бретонска рибарска риза се познава по това, че копчетата са вътрешни, за да не се закача мрежата, ръкавите са по-къси, за да не се цапат при изваждането на рибата, а във вътрешния джоб се побира кутия „Голоаз“. Освен това ризата е едноцветна.

ГОРДОСТ

Бретонецът притежава регионална гордост, насочена срещу Франция, Париж и всички политици, но гостоприемна спрямо останалия свят. Тук се гордеят с всичко — с морския бряг и с храната, с черно-белия флаг и дългите плажове, с местните продукти, музика и изкуство (живопис и керамика), с уменията на моряците. Гордеят се даже със своята гордост, с поведението си, свободно от всякакви измишльотини, дори с кръговото си движение.

ЗАРЕЖДАНЕ

Бретонецът традиционно зарежда на станциите пред супермаркетите и плаща на излизане при винаги добре настроените отговорници за паркинга. Тези бензиностанции затварят в седем или осем вечерта, а в смайващо малкото „истински“ бензиностанции се плаща само с кредитна карта. Моят опит обаче показва, че е невъзможно да платиш например с Мастъркард. Затова зареждайте веднага след покупки и плащайте в брой.

Благодарност

Много благодаря на Райнхард Фогт и неговата „ваканционна мелница“ Moulin de Kerouzic, където написах голяма част от книгата.

Благодаря и на най-умния литературен спаринг-партньор: съпруга ми.