Мъжът, момчето

Най-сладкото момченце на света

Глава 1

Ако се готвите да празнувате трийсетия си рожден ден, когато човек се чувства страшно важен и си казва — ето, и аз най-после пораснах, — препоръчвам ви да не правите някои неща.

Например да преспите веднъж с някоя от колежките.

Да се охарчите за скъпи неща, които не са ви по джоба.

Да ви зареже жената.

Да си изгубите работата.

Най-неочаквано да станете самотен родител.

Ако скоро ще навършвате трийсет, каквото и да правите, не правете тези неща.

Само ще си провалите деня.

Когато ставаш на трийсет, си мислиш: сега съм в стихията си, това са златните ми години, най-хубавото ми предстои тепърва — дрънканици от този род.

Още си достатъчно млад, за да купонясваш до сутринта, но и достатъчно стар, за да ти издадат кредитна карта. Най-после си загърбил всички съмнения и безпаричието на юношеството и ранната младост — отървал си се от повечето от тях, — но кръвта ти още кипи.

Трийсетгодишнината би трябвало да е хубав рожден ден. Един от най-хубавите.

Но как да ознаменуваш този паметен юбилей? Да поканиш на ресторант или в някоя малка кръчма цяла тумба засмени несемейни приятели? Или в семейното лоно заедно с любещата съпруга и дечицата, които те обожават?

Все има някакъв хубав начин да навършиш трийсет. Може би всички начини са хубави.

Представите ми за въпросния рожден ден сякаш бяха взети от блудкав американски сапунен сериал. Когато си мислех как ще стана на трийсет, пред очите ми все изникваха мъж и жена — точно на трийсет, които се прегръщаха и целуваха като невидели пубери, докато в дъното гукащото им бебче пълзи по лъснатия до блясък паркет, или си представях избран кръг красиви остроумни приятели, които си пийват капучино, фукат се със скъпите си пуловерчета и се оплакват, че свалката не върви. Точно там ми беше проблемът. Представех ли си, че ставам на трийсет, пред очите ми все изникваше нечий чужд живот.

Ето как би трябвало да се чувства човек, когато навършва трийсет: трябва да се чувства достатъчно зрял, но не и разочарован, да си е подредил живота, но без да е затънал в еснафлък, да е помъдрял, но не дотолкова, че да вземе да се хвърли под влака. Най-хубавото време в живота.

На трийсет вече си проумял, че няма да живееш вечно. Но от това засмяното настояще, пийващо капучино, би трябвало да е още по-сладко, нали? Не бива да допускате неизбежната смърт да ви разваля настроението. Не позволявайте дългото бавно спускане към гроба да ви опропастява веселото прекарване.

Независимо дали се радвате на последните години ергенлък и свобода, независимо дали наскоро сте се задомили и се чувствате по-зрял, по-обвързан с човека, когото обичате, наистина трудно ще си представите някакъв ужасен начин да навършите трийсет.

Аз обаче успях да намеря един.

Автомобилът миришеше на чужд живот. Миришеше на свобода.

Беше спрян току до витрината на автосалона: заоблена спортна кола, която дори с гюрук изглеждаше гладка и стегната като мускул.

То се знае, че беше червена — огненочервена, все едно е наблъскана с тестостерон.

Ако бях малко по-млад, щях да се изсмея или да повърна, или и двете при вида на такъв автомобил, сякаш създаден за комплексари.

Сега установих, че изобщо не ме дразни. Обратното, май беше точно онова, което търсех на този етап от живота си.

Не съм от мъжете, които знаят всички марки автомобили, но докато тайничко се заглеждах по рекламите в лъскавите списания, се бях постарал да разбера откъде се отваря това бонбонче. Точно така. Очите ни се бяха срещали и преди.

Но марката нямаше значение. Автомобилът просто си ми харесваше на вид. И на миризма. Най-вече на миризма. Миризма, която ти казва: всичко е възможно. Какво ли толкова имаше в тая миризма?

Сред уханието на кожа, на каучук и на току-що боядисан метал се долавяше миризмата на нещо ново, толкова прекрасно, че чак ми призля. На друг свят, безграничен и свободен, на разчистен път, водещ към всички неопропастени бъдещи дни. Някъде не бяха и чували за улични задръствания, за тленна плът и за моя трийсети рожден ден.

Познавах отнякъде тази миризма, познавах и чувството, което тя пробуждаше у мен. Колкото и да е странно, тя ми напомняше за усещането, което изпитваш, когато държиш в ръцете си новородено.

Сравнението бе доста нескопосно: автомобилът не можеше да присвие срещу мен току-що прогледнали очи, не можеше и да вкопчи в пръста ми юмруче, съвсем малко юмруче или пък да ме озари с беззъба усмивка. Но за миг ми се стори, че и това е възможно.

— Веднъж се живее — каза продавачът и се приближи към мен с потракващи токове.

Усмихнах се учтиво, с което показах, че трябва да помисля върху думите му.

— Искате ли наистина да се забавлявате? — допълни мъжът. — Защото, ако автомобилът „Ем Джи Еф“ служи за нещо, то това е именно за забавление — издекламира той като курдисан и ме огледа от глава до пети — да види дали си струва да ми даде да направя едно кръгче, колкото за проба.

Беше досаден, но не толкова, че да ти се повдигне. Вършеше си човекът работата. И въпреки че бях облечен небрежно, като за уикенда — всъщност поради естеството на работата си се обличах така и през седмицата, — продавачът явно отсъди, че съм човек с възможности. Шеметно развиваща се кариера, която си търси съответните колела. Млад, свободен, неженен. Живот, безгрижен като реклама на бира. Колко грешим понякога!

— Този модел е с променлива хлабина на клапаните — продължи продавачът с неподправен ентусиазъм. — Можете да променяте времето, за което те се отварят, като регулирате скоростта на въртене на отделните палци.

Божичко, какви ги говореше? За двигателя ли ми обясняваше?

— Истински капан за мацки — отбеляза мъжът, след като видя, че гледам като теле в железница. — Ще ви се лепят като мухи на мед. Какво му трябва на един млад ерген — именно кола като тази.

Това вече прикова вниманието ми! Не ме занимавайте с техническите подробности — за мен те са тъмна Индия, кажете ми как мога да се изкефя с кола като тази. Ето това исках да чуя.

Продавачът се разсея — беше видял нещо на улицата и аз проследих погледа му, насочен към другата страна на витрината в автосалона.

Мъжът зяпаше висока блондинка, хванала за ръка момченце с тениска с картинка от „Междузвездни войни“. Двамата стояха насред купчина пазарски пликове. И ни гледаха.

Дори с найлоновите пазарски торби, дори с детето жената беше от онези, по които задължително се заглеждаш.

Онова, което правеше впечатление в детето й — а детето безспорно беше нейно, — бе, че то носеше дълга пластмасова тръба с мъждива светлинка, мигаща отвътре.

Ако през последните двайсетина години сте ходили поне веднъж на кино, веднага ще разпознаете светлинния меч, традиционно оръжие на джедаите. На нашия му свършваха батериите.

Красивата жена се усмихваше на мен и на продавача. Детето насочи към нас светлинния меч — аха, и да ни срази.

— Тате! — изрече то само с устни от другата страна на огледалното стъкло, което ни делеше.

Не се чуваше, но казваше именно това.

— Жената и синът — поясних и се извърнах, но все пак успях да забележа разочарованието в очите на продавача. — Е, трябва да тръгвам.

Тате. Това съм аз. Тате.

— Дори не си падаш по коли — напомни жена ми, докато пъплеше с очукания ни фолксваген по задръстените улици.

— Само разглеждах.

— И ти е много рано за криза на средната възраст — допълни тя. — На трийсет години си, Хари, млад си още. Трябва да почакаш още петнайсетина години, за да избягаш със секретарка, достатъчно млада, за да ти стане втора жена. А аз ще ти клъцна ръкавите на всички костюми. Да не говорим пък за оная работа.

— Не съм на трийсет години, Джина — усмихнах се, макар че хич не ми беше до смях. Жена ми вечно преувеличаваше. — На двайсет и девет съм.

— Още един месец! — прихна и тя.

— Скоро ти е рожденият ден — засмя се заедно с майка си и синът ни, макар че нямаше понятие защо, и ме тупна отзад по тила със светлинния меч.

— Не прави така, Пат, много те моля — рекох му.

Седеше отзад до покупките за седмицата в малката детска седалчица и си мърмореше нещо, уж е заедно с Харисън Форд в кабината на „Хилядолетния сокол“.

— Десният двигател угасна — продължи да си говори сам. — Стреляй, щом си готов.

Извърнах се и го погледнах. Беше на четири години, с мръсна руса коса, падаща в очите му, сини като на майка му. Светлосиви. Той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна с неподправена детинска радост.

— Честит рожден ден, скъпи татко — изтананика синът ми. — Честит, че-е-стит рожден ден.

За него рожденият ми ден беше повод най-после да ми даде картичката, която сам беше нарисувал и бе скрил под леглото (Люк Скайуокър, който обезглавява с верния си светлинен меч космическо чудовище). За мен пък трийсетгодишнината означаваше, че най-хубавото може би вече е отминало. И наистина се оказах прав.

Кога ли ще се почувствам отново така, както онази вечер, когато жена ми се съгласи да се омъжи за мен? Кога ще се почувствам отново така, както сутринта, когато се роди синът ми? Кога животът ще бъде отново… и аз не знам какъв — истински? Кога?

— Откога си започнал да се интересуваш от коли? — попита Джина. Не я оставяше тая кола на мира, и туйто. — Обзалагам се, че дори не знаеш какъв бензин да заредиш, нали?

— Знам, знам, Джина.

— Какъв?

Откъде да знам какъв!

— Оня, зеления — взех да налучквам аз. — Безоловен де. Който спасява джунглата всеки път, когато сипеш от него в резервоара на колата.

— Дизел, глупчо — засмя се тя. — Не съм срещала мъж, който да се интересува по-малко от теб от коли. Какво те прихваща?

Ха сега де — какво да й отговоря? Не върви да кажеш на жена си, че някакъв неодушевен предмет олицетворява всичко, което знаеш, че няма да притежаваш никога. Местата, които никога няма да видиш, жените, които никога няма да обичаш, нещата, които никога няма да правиш. Не върви да кажеш на жена си всичко това.

Дори на жена, която обичаш много. Особено пък на такава жена.

— В нея може да се вози само един човек — допълни Джина.

— Моля? — направих се на ударен.

— Знаеш много добре за какво ти говоря — рече тя. — В такава кола може да се вози само един човек — тъничък, от женски пол.

— И ти си тънка и си от женски пол — отвърнах аз. — Най-малкото беше последния път, когато погледнах.

— Какво те прихваща, Хари? Хайде! Кажи!

— Може би така компенсирам, че остарявам — обясних й аз. — Че се присъединявам към клуба на дъртите глупаци и колкото и да е тъжно, ми се иска да си върна поне мъничко от славната младост. Макар да знам, че това е вятър работа и че младостта ми не е била особено славна. Нали мъжете постъпват точно така.

— Ставаш на трийсет — напомни ми Джина. — Ще пийнем, ще ти подарим и красива торта със свещички.

— И балони — допълни Пат.

— И балони — повтори Джина и поклати красивата си главица. — Няма да те оставим, Хари, да оплакваш младостта си.

Джина беше един-два месеца по-голяма от мен. Беше префучала през трийсетия си рожден ден, заобиколена от приятели и роднини, беше танцувала под съпровода на най-известните хитове на „Уам“1 със сина си, както държеше чашата с шампанско. Онази вечер беше неотразима, наистина неотразима. Виж, моят рожден ден със сигурност щеше да бъде по-болезнен.

— Нали не съжаляваш за нищо? — попита Джина.

— За какво например?

— Знаеш за какво — отвърна тя сериозно. — Например за нас.

Бяхме се оженили съвсем млади. В деня на сватбата Джина беше бременна в третия месец — сега, като се замисля, си давам сметка, че това е бил най-щастливият ден в живота ми. После обаче вече нищо не беше същото. Нямаше как да си затворим очите за голата истина: че вече сме пораснали.

В радиостанцията, където работех, ме пуснаха една седмица в отпуск и ние прекарахме медения си „месец“ в тясното жилище — гледахме от леглото дневните програми на телевизията, тъпчехме се със сандвичи и обсъждахме какво сладко детенце ще ни се роди.

Мислехме все пак да отидем на истински меден месец — като за пораснали, зрели хора, Джина искаше да плуваме с шнорхели сред тропическите рибки край Окинава. Но когато разполагахме с малко пари и малко време, Пат вече се беше родил и животът ни беше навлязъл в строго установено русло.

Ние с Джина установихме, че брачните халки са ни откъснали от останалия свят. Другите познати семейства бяха най-малко с десетина години по-големи от нас, а приятелите на наша възраст все още се намираха в онзи кратък отрязък от време, когато вече не живееха с майките си, но не бяха заживели и с ипотеките. Малкото ни семейство се чувстваше самотно.

Приятелите ни не мигваха по цяла нощ и купонясваха по клубовете, докато ние не мигвахме и денем, и нощем заради първите зъбчета на нашето бебче. Те се притесняваха дали ще срещнат подходящ човек, ние пък се притеснявахме дали ще успеем да посрещнем разходите по първия си истински дом. Въпреки това не съжалявах за нищо. Да, бяхме жертвали свободата си. Но я бяхме жертвали за нещо по-добро.

Обичах жена си, обичах детето. Двамата осмисляха моя свят. Не можех да си представя живота без тях. Знаех, че съм късметлия. Но това беше неминуемо, беше си неминуемо — след време щях да се питам кога съм престанал да бъда млад.

— Наистина ми е неприятно, че започнеш ли да остаряваш, животът ти сякаш се свива — обясних аз. — Възможностите стават по-малко. В смисъл кога за пръв път ми се е сторило смешно да притежаваш кола като тази? Кога? Защо ми се струва такъв майтап? Ето това искам да разбера. Нищо повече.

— Силата е мощна — обади се Пат.

— Червен спортен автомобил — каза на себе си Джина. — Ти дори не обичаш да шофираш.

— Виж какво, просто разглеждах — отвърнах.

— Честит рожден де-е-н — изтананика Пат и ме фрасна със светлинния меч по ухото. — Дрън-дрън, бабина ти трънки-и-ина.

— Не прави така, не е хубаво — казах му точно когато се озовахме в поредното задръстване и ухото ме заболя.

Джина дръпна ръчната спирачка и ме погледна, сякаш се мъчеше да се сети какво изобщо е харесала у мен. Изглеждаше озадачена.

Виж, аз помнех какво съм харесал у нея. Тя имаше най-дългите крака, които съм виждал у жена. Но още не бях наясно дали това е най-добрата основа за любовта на твоя живот.

Или най-лошата.

Глава 2

Накрая не издържах ръждясалата бяла камионетка да ми се мотае отпред, навлязох с „Ем Джи Еф“-а в насрещното платно и натиснах газта до дупка.

Новичкото ми автомобилче профуча със самоуверен гърлен рев покрай очуканата камионетка. Докато я изпреварвах, мярнах шофьора — размазано петно от развалени зъби, татуировки и омраза, — после той изчезна от огледалото за обратно виждане. Почувствах се добре. „Ем Джи Еф“-ът означаваше, че вече не ми се налага да гледам ръждясали бели камионетки и техните водачи. Сега всичко това беше минало. Можех да гледам напред, към бъдещето, когато под възхитените погледи щях да си карам със смъкнат гюрук. После, още на следващия светофар камионетката спря до мен.

„Майко мила — рекох си. — Тоя ще ми вдигне скандал.“

— Ах, ти, тъпанар с тъпанар — подвикна онзи, след като смъкна прозореца и разкри пред мен разплуто лице — приличаше на наквасен с бира сандвич. — Що не го духаш!

Светна зелено и той подкара, а аз продължих да седя разтреперан и да умувам какво е трябвало да му кажа.

Нещо от рода на „и да го духам, ще духна така, че таратайката ще ти полази по татуирания задник. И да го духам, мой човек — наистина щях да се изкефя много, ако го бях нарекъл «мой човек», — пак ще карам по-бързо от теб. Ах ти, маймуняк с бирен корем! Що не си таковаш таковата!“

Представих си как му блъввам нещо от тоя сорт и отпрашвам със скърцащи гуми и с ехидна усмивчица върху лицето. Всъщност обаче продължавах да седя, да се треса от нерви и да се отдавам на мечти, а автомобилите отзад натискаха клаксоните, та се късаха — демек, откога е светнало зелено бе, човек!

Затова подкарах и се запитах какво ли е щял да направи баща ми.

Със сигурност е нямало да седи като истукан и да си мълчи. И е нямало да пилее време да измисля някакъв унищожителен отговор, достоен за Оскар Уайлд от неговия най-остроумен период.

Баща ми просто щеше да слезе от червения автомобил и да му изпотроши на оня фаровете. Наистина.

Не че баща ми някога ще се качи на такава лъскава спортна кола. Според него с такива автомобилчета се разхождат само педалите и чекиджиите.

Баща ми щеше да се чувства къде-къде по-добре именно в бяла камионетка.

Джина прояви за „Ем Джи Еф“-а невероятно разбиране. Тъкмо реших, че е тъпо да купувам спортен автомобил, когато тя ме нави да се върна и да поговоря с продавача.

А имаше куп причини да не го купувам. Багажникът му е по-малък и от количка в супермаркет. Не ни трябваха две коли. С такъв автомобил само щях да си навлека омразата на всички четиринайсетгодишни отрепки в Лондон, които сто на сто щяха да ми накълцат с нож гюрука. Но Джина не искаше и да чуе.

Каза ми да ида и да я купя тая кола, и да престана да си мисля, че щом навършвам трийсет, животът е свършил. Каза ми още, че съм тъжна гледка, но после се засмя, прегърна ме и ме поразтресе. За да ме вразуми поне малко. А аз само това и чаках!

През седемте години, откакто бяхме заедно, никога не ни е било по джоба да си купим прилична кола на старо. Не ни е било по джоба да вземем дори кола на старо, която не става за нищо. Първата ни нова кола, която също не ставаше за нищо, я карахме ден до пладне.

Но вече не ни се налагаше да се хващаме за сърцето всеки път, когато получавахме известие, че сме на червено. Най-после в работата всичко потръгна добре.

Бях продуцент на „Шоуто на Марти Ман“, късно токшоу, излъчвано в събота по един от ефирните канали. Преди това цели шест години бях продуцент на „Шоуто на Марти Ман“, когато то вървеше по една местна радиостанция и по-голямата част от държавата не беше и чувала първите слухове за онзи откачен копелдак — водещия. Сега това ми се струваше далечно минало.

През последната година ние с Марти превърнахме едно радиопредаване, правено почти без пари, в телевизионно предаване, правено с малко пари. Вододелът между двете беше учудващо тънък. Но беше достатъчно да го прекрачим, та Марти Ман да стане нещо като звезда.

Влезех ли с него в ресторант, всички спираха да се хранят и да говорят и го зяпваха като невидели. Момичета, които допреди няколко години нямаше да го докоснат и с хирургически ръкавици, сега го имаха за нещо като бог на любовта. Фотографите го снимаха, дори когато той не правеше нищо. Марти се беше прочул и бе проявил благоприличието да допусне и мен да се погрея на славата му.

Критиците, най-малкото онези, които го харесваха, смятаха, че той прилича на дете, в смисъл че е прям, откровен и се осланя на интуицията. Бяха на мнение, че задава въпроси, за каквито другите водещи предпочитаха и да не мислят. И наистина си беше така — в мозъка на Марти нямаше и зачатъци на автоцензурата, каквато повечето хора си налагаме. И той получаваше отговори, дори когато заслужаваше ритник по задника.

Критиците, които не го харесваха, също смятаха, че прилича на дете, в смисъл че е себичен, незрял и жесток. Но Марти изобщо не приличаше на дете. Гледал съм как нашият Пат си играе мирно и кротко часове наред с малките си пластмасови играчки от комплекта „Междузвездни войни“. Марти не бе в състояние да се съсредоточи чак толкова дълго. Изобщо не приличаше на дете. Беше си недоразвит.

Бяхме се запознали в една местна радиостанция, където работещите или се издигаха, или напускаха. Помещаваше се в малка сграда с вид на пещера, задръстена със стаени амбиции и застоял тютюнев дим. Повечето редовни слушатели, които ни се обаждаха, бяха или безнадеждно самотни, или на ръба на лудостта. Но сега ми беше мъчно за тази радиостанция. Защото именно там срещнах Джина.

Доста се озорвахме, докато намерим гости — по една или друга причина не се виеха опашки за хонорарите ни, толкова микроскопични, че бяха невидими за невъоръжено око, затова често прибягвахме до импровизации.

Така например, когато гръмнаха първите японски банки, поканихме не икономист или финансов журналист, които да разяснят какво точно става, а преподавател по японски в колежа отсреща.

Е да, преподаваше човекът езика и като всеки преподавател по език беше влюбен в съответната страна. Кой по-смислено от него ще обясни защо азиатските тигри се превръщат в кастрирани котараци? Е, сигурно мнозина. Но това бе най-доброто, до което се добрахме. Лошото беше само, че преподавателят не се яви.

Сякаш от състрадание към пукналия се японски сапунен мехур, сутринта, когато преподавателят трябваше да ни гостува, апандиситът му взе, че също се пукна и той прати да го замества най-прилежната му ученичка — Джина.

Високата лъчезарна Джина. Знаеше добре японски, очевидно бе специалистка по японска култура и имаше километрични крака. Заведох я в студиото и не намерих смелост да я погледна в очите, камо ли да я заговоря. Беше красива, обаятелна, умна, интелигентна. Но най-важното, съвсем не беше лъжица за моята уста.

После, щом в студиото светна червената лампичка, се случи нещо. По-скоро не се случи нищо. От притеснение Джина се гипсира. Не можеше да каже и дума.

Когато я видях за пръв път, си казах, че е недостъпна. Но докато я гледах как пелтечи и се поти, обяснявайки доста несвързано икономическия упадък, най-неочаквано ми се видя човек като всички останали. И разбрах, че все пак имам някакъв шанс. Може би мъничък. Колкото снежна топчица в ада. Но все пак шанс.

Знаех и какво й е на Джина. Червената лампичка ми действаше и на мен по същия начин. Никога не ми е било приятно да заставам пред микрофон или камера, дори мисълта да го направя ме хвърля в див ужас.

И така, когато всичко приключи и Марти извади Джина от неловкото положение, не беше никак трудно да й изкажа съболезнованията си. Тя го понесе добре, почна да се майтапи, че била дърво, и се зарече, че радиокариерата й е приключила.

Чак ме заболя сърцето.

Помислих си — къде тогава ще те видя отново?

Хлътнах по Джина именно защото тя не важничеше заради външността си. Знаеше, че е красива, но не обръщаше особено внимание на това. По-скоро смяташе, че това е най-безинтересното у нея. Но ако ме срещнете мен на улицата, надали ще ме погледнете втори път. Човек с такава обикновена външност като моята не се отнася небрежно към красотата.

Джина ме заведе на суши в „Сого“, големия японски универсален магазин на Пикадили Съркъс, където всички от персонала я познаваха. Тя им говореше на японски, те пък я наричаха „Джина-сан“.

— Джина-сан ли? — възкликнах аз.

— Трудно е да се преведе точно — усмихна се тя. — Означава нещо от рода на „уважаема“, „достопочтена“.

Уважаемата, достопочтена Джина. Още от малка била влюбена в японската култура. Преди да постъпи в колеж, била живяла една година в Япония, била преподавала в Киото английски — „най-щастливата година в живота ми“ — и смятала да се върне отново. Някаква американска банка в Токио й била предложила работа. Нищо не било в състояние да я спре. Помолих се да мога аз да я спра.

Зарових трескаво в ума си — дано се сетя нещо за Япония, и споменах писателя Юкио Мишима. Джина изсумтя, че бил некадърник с десни убеждения — „Не всичко се свежда до суровата риба и обредното самоубийство“, — после ми препоръча, ако съм искал да разбера Япония, да съм четял Кавабата. Стига да съм желаел, щяла да ми даде някои от книгите му. Веднага се възползвах от открехнатата вратичка.

Срещнахме се да пийнем по нещо и Джина ми донесе роман, озаглавен „Снежната страна“. Още щом се прибрах, го изчетох от кора до кора: в някакъв планински курорт преситен от живота плейбой се влюбва в обречена гейша — беше си увлекателно, — а аз се размечтах за очите на Джина, за краката й, за лицето й, което при всяка усмивка сякаш грейваше.

Отидохме у тях и тя приготви вечеря. Преди да вляза, ме помоли да си изуя обувките. Започнахме да обсъждаме японската култура — всъщност Джина говореше, а аз я слушах със зяпнала уста, като сегиз-тогиз изпусках по някое парченце пилешко по японски, паднало от клечките за хранене. Стана време или да викам такси, или да си мия зъбите. После се любихме направо на пода — или на футона, както го нарече Джина. Бях готов заради нея да бомбардирам Пърл Харбър.

Исках да прекарам остатъка от живота си с Джина. Затова й обещах всичко: щастие, вечна любов и най-важното, семейство. Знаех си, че тя ще се хване на въдицата със семейството — баща й зарязал майка й, когато Джина била на четири години, и тя открай време си мечтаела за сигурността на семейното огнище. Въпреки това се разплака, когато отиде да съобщи в банката, че все пак няма да замине за Токио.

Вместо да заживее в Япония, се хвана преводачка на хонорар в няколко японски фирми в Сити. Но много от тях също се разориха или се изнесоха в Япония. Кариерата й навлезе в задънена улица. Знаех, че заради мен е жертвала много. Ако не бях неописуемо щастлив, сигурно щях да изпитвам угризения.

След като се оженихме и се роди Пат, Джина си остана у дома. Твърдеше, че нямала нищо против да се откаже от работата заради Пат и мен — „моите две момчета“, както ни наричаше.

Подозирах, че си е останала вкъщи не само защото иска истинско семейство, но и защото е разочарована, задето се е издънила в кариерата. Но тя винаги го представяше като най-естественото нещо на тая земя.

— Не искам непознати да възпитават детето ми — току повтаряше. — Само това оставаше — някакъв пубер баварец с наднормено тегло да го държи по цял ден пред видеото, докато аз съм на работа.

— Добре — отвръщах аз.

— Не искам и Пат да се тъпче с храна, претоплена в микровълновата печка. Не искам да се връщам от работа капнала и да нямам сили да си играя с него. Не искам той да расте без мен. Искам да има семейство — каквото и да означава това. Не искам и Пат да има детство като моето.

— Нямам нищо против — казвах.

Знаех, че това е болна тема. Джина беше на път да ревне.

— Какво лошо има в това жената да си стои вкъщи при детето? — подвикна тя. — Кой днес говори за женски амбиции, всичко това е останало в осемдесетте години. Тия брътвежи как една жена трябвало да бъде всичко едновременно. Можем да караме и с по-малко пари, нали? И веднъж седмично ще ми купуваш суши, нали?

Обещах да й купувам толкова много сурова риба, че да й поникнат хриле. И така тя си остана у дома — да се грижи за нашия син.

Вечер, щом се приберях от работа, се провиквах:

— Здравей, скъпа, вече съм тук!

Да си рече човек, че сме герои от американски сапунен сериал от петдесетте, в който Дик Ван Дайк2 носи вкъщи бекон, а Мери Тайлър Мур3 прави сандвичи.

Не знам защо се опитах да го обърна на шега. Вероятно защото дълбоко в себе си знаех, че Джина само се прави на жена домакиня, а аз се правя на баща си.

Глава 3

Марти е израсъл, вечеряйки пред телевизора. Той му е бил и бавачка, и най-добър приятел, и учител. Марти и досега помнеше наизуст цели програмни схеми от детството си. Знаеше да свирука музиката от „Далас“. Не съм виждал човек, който да имитира по-добре Далек4. От конкурсите за Мис Свят бе научил всичко, което знаеше за птичките и пчеличките, а то, както би могло да се очаква, не беше много.

Макар че изобщо не си приличахме, му бях симпатичен, понеже бях израсъл в семейство като неговото. Сигурно ще възкликнете: нима е възможно върху това да се гради приятелство, но ще се изненадате, ако ви кажа, че малцина в телевизията идват от такива семейства. Повечето ни колеги бяха расли не с телевизори, а с книги.

Когато се запознахме в малката радиостанция, и двамата бяхме онова, което на майтап наричахме „баш майсторите“. Марти най го биваше да купува сандвичи, да сортира пощата и да прави чай. Но дори в това проявяваше такава ухилена несекваща енергия, че всички го забелязваха, макар и никой да не го възприемаше на сериозно.

Аз се бях издигнал повече от Марти — пишех материалчета, бях продуцент на една или друга програма и понякога, притеснен до смърт, четях новините. Както вече отбелязах, светнеше ли червената лампичка, се сдухвах почти колкото Джина. Червената лампичка светваше и вместо да живна, аз направо примирах. Оказа се обаче, че Марти си е направо роден за това.

Когато водещият на късната програма с преки включвания на слушатели — както я наричахме, програмата на откачалките — най-неочаквано ни напусна и се премести в една кабелна телевизия, аз убедих шефовете да опитат с Марти. Отчасти защото смятах, че ще се справи. Но най-вече защото бях вцепенен от ужас, че ще ме натресат мен за водещ.

Не е за вярване, но той сътвори истински чудеса с възможно най-неблагодатния материал. Пет вечери в седмицата разговаряше в ефира със самоубийци, мазохисти, автори на конспиративни теории, хора, срещали се с извънземни, и какви ли още не шантавелници. И направи програмата добра.

А я направи добра, понеже извърташе нещата така, сякаш за него на този свят няма по-голямо удоволствие от това да си бъбри с разпенени граждани, на които им хлопа дъската.

Малко по малко започнахме да печелим фенове. После на бърза ръка взехме да получаваме предложения да прехвърлим програмата в някоя от телевизиите. Водеха ни по обяди, охкаха и ахкаха колко сме гениални, сваляха ни звезди. И много скоро ние зарязахме успешното радиопредаване — рядък случай на плъхове, напускащи кораб, който все още не потъва.

В телевизията обаче си беше друго. За разлика от радиото бе невъзможно гостите да влязат направо от улицата в студиото. Не можехме да се задоволяваме и със забавни откачалки, заченали от нахални извънземни.

След една година като водещ на своето шоу Марти беше постигнал всичко, за каквото беше мечтал. Но напрежението вече си казваше думата, от седмица на седмица му трябваше все повече време, за да прикрие с грим пукнатините. Русолявата му коса започна да се прошарва не само защото вечно бяхме под пара, вечно търсехме нови и нови интересни гости. Докато работехме в радиото, Марти нямаше какво да губи. А сега имаше.

Когато отидох в студиото, той седеше на стола в гримьорната и препитваше кого да поканим в шоуто няколко младички жени, които го бяха наобиколили и задоволяваха всяка негова прищявка, докато гримьорката се мъчеше да пооправи кожата му и тя да изглежда на екрана по-човешки. Марти отпи от чашата вода, оставена пред него, и се свъси.

— Това „Евиан“ ли е?

— Газирана ли я искаш? — попита миловидно момиче в панталон защитен цвят и кубинки.

— Искам „Евиан“.

Тя го погледна с огромно облекчение.

— „Евиан“ е.

— Според мен не е.

— Добре де, „Бадоа“ е.

Марти впери очи в нея.

— В автомата нямаше „Евиан“ — заоправдава се момичето.

— Виж в зелената стая — въздъхна тихо Марти.

Всички зашушукаха — да покажат, че са съгласни с него. Зелената стая — нещо като кошарка, където държахме гостите на шоуто — със сигурност беше място, където можеше да се намери „Евиан“ за Марти. Момичето с кубинките се умърлуши, но храбро усмихнато отиде да търси по-хубавата вода.

— Дали да не направим класическа среща с някоя холивудска легенда? — подхвана Марти. — Например Майкъл Паркинсън5 посреща звездите. Нещо от тоя род, да е по-лъскавко. Например да поканим някой, номиниран за „Оскар“. Например… Джак Никълсън.

— Джак е далеч — обади се сценаристката, дребно припряно девойче, което надали щеше да се задържи още дълго при нас.

Ноктите й бяха изгризани чак до кокалчетата.

— Леонардо ди Каприо?

— Недосегаем е.

— Клинт Истууд?

— Звъннах на агента му. Но си е съмнително.

— Робърт Мичъм6? Джеймс Стюарт7?

— Мъртъвци.

Марти я изгледа на кръв.

— Не говори така — скастри я. — В момента просто не са в състояние да се включат в шоуто.

Той ме погледна в огледалото с черни като мъниста очи, обрамчени в облак оранжев фон дьо тен.

— Защо, Хари, все не можем да се докопаме до някой от тия проклети киновеликани?

— Защото хората, които спомена, нямат какво да ни предложат — обясних му аз, нещо, което правех всяка седмица. А и да имат, не можем да се вредим от другите шоу програми.

— Днес гледахте ли новините? — попита гримьорката замечтано, точно като всяка гримьорка, която пет пари не дава, че всички наоколо си умират от притеснение. Наистина беше интересно. Показваха ония демонстранти на летището. Дето са се прикачили с вериги за дърветата. Протестират срещу новия терминал.

— И какво те? — попита Марти. — Или го казваш колкото да става приказка?

— Водачът им е голям сладур — рече момичето. — Нали се сещате, казва се Клиф. Оня с плитките. Направо е върхът.

Всички жени в помещението загукаха в съгласие. Бях виждал тоя Клиф, кацнал на дървото — кльощав, бъбрив, с нагнетена на тънки плитки коса, — но си нямах и понятие, че минавал за секссимвол.

— Ето кого трябва да поканите в шоуто — рече победоносно гримьорката, както полагаше с пухчето пудра върху лицето на Марти. — Той е сто пъти по-интересен от някоя изкуфяла, втръснала на всички суперзвезда с присадена коса.

— Клиф е добра идея — съгласих се аз. — Но не знам как да се свържем с него. Макар че едва ли е чак толкова трудно, както да се свържем с Клинт Истууд.

— Имам му мобилния — обади се някой от дъното на гримьорната. — Ако изобщо ще ви свърши работа.

Всички се извърнахме натам.

Видяхме тъничка рижавелка с нежна ирландска кожа, толкова бледа, сякаш не е виждала слънце. Беше на двайсетина години — изглеждаше така, сякаш е завършила университета точно преди четирийсет и пет минути, — въпреки това още имаше тук-там лунички. Виждах я за пръв път.

— Шобан Кемп — представи се тя и се изчерви. — Аз съм новата асистентка на продуцента. Е, да звънна ли на Клиф?

Марти ме погледна. Личеше си, че идеята за мъжа от дървото му е допаднала. На мен също. Защото като всички, които работят в телевизията, и ние боготворяхме неподправеното. Ако не броим, разбира се, високооктановата бляскава известност. Нея боготворяхме още повече.

Беше ни дошло до гуша от недорасли знаменитости, които си пробутваха евтините номера. Давахме мило и драго за истински хора с истински живот и истински преживелици, а не някакви анекдоти. Предлагахме им своеобразна терапия, възможност да изхвърлят всичко, което ги мъчи, и да го избълват върху един милион килими.

Е, ако Джак Никълсън ни се обадеше най-неочаквано и ни се примолеше да го включим в шоуто, щяхме незабавно да повикаме някого от охраната, за да разкара от сградата всички истински хора. Но кой знае защо, Джак все не ни се обаждаше. Напоследък знаменитостите бяха кът.

Затова търсехме под дърво и камък истински хора, запалени по нещо, истински хора, които не треперят да не си опропастят кариерата. А какъв по-истински човек от оня тип, дето се беше покатерил на дървото, а полицейските кучета лаеха, та се късаха, по мръсния му задник!

— Откъде го познаваш? — попитах аз момичето.

— Бяхме гаджета — отвърна то.

Ние с Марти се спогледахме. Виж ти каква била работата! Значи и нашата Шобан си беше истинска!

— Но не се получи нищо — оплака се тя. — Не е лесно, когато единият прекарва толкова време горе на дървото. Но си останахме приятели и аз му се възхищавам — той наистина вярва в онова, което прави. Според него системите, поддържащи живота на планетата, са на изчерпване, а политиците само си говорят за опазване на околната среда и не предприемат нищо. Клиф е на мнение, че щом си дошъл на земята, трябва да оставиш на нея само следите от стъпките си и да отнесеш единствено спомените.

— Блестящо! — ахна Марти. — Кой му е агент?

Бях в апаратната и гледах десетината монитора, на които се виждаха пет различни кадъра с Марти — той разговаряше с мъж, който умееше да надува презерватив, надянат до средата на главата му — наистина беше голям спец. По едно време усетих, че някой стои до мен.

Беше Шобан, ухилена като малко момиченце, което за първи ден е в ново училище и изведнъж е разбрало, че тук ще му бъде добре.

В тъмното помещение лицето й беше озарено от светлината на мониторите върху стената. Всъщност това са си най-обикновени телевизионни приемници, но ние им викаме монитори. Благодарение на тях режисьорът може да избира от коя камера да излъчва. На мониторите се вижда не само образът в ефир, но и всички възможни образи, снимани от камерите. Шобан им се усмихна. Имаше красива усмивка.

— Мислех, че тоя Клиф не дава интервюта — отбелязах аз, — откакто в онзи седмичник намекнаха, че всъщност търси евтина слава и се прави на хипар. — После се сетих, че Шобан му е била гадже. — Ти да не вземеш да се обидиш?

— А, не — отвърна тя. — Вярно е, че не дава интервюта, но сега може и да склони.

— Защо? Заради теб ли?

— Не — засмя се момичето. — Защото Марти му е симпатичен. Според Клиф той не спада към четвъртата власт.

Погледнах Марти върху монитора — още малко, и да се задави от смях, понеже презервативът се беше пукнал направо върху главата на онзи тип. Ако някой спадаше към четвъртата власт, то това беше именно Марти. За него това би било комплимент.

— И най-вече защото предаваме на живо — допълни Шобан.

Наистина си беше така: ние всъщност бяхме последното предавано на живо телевизионно шоу. Повечето шоу програми вече бяха „като на живо“ — само се правеха, че предлагат тръпката на живото предаване, докато всъщност разчитаха на спасителния пояс на записа. Ментета, ви казвам.

Но „Шоуто на Марти Ман“ си беше съвсем истинско. Докато гледате мъжа с презерватива на главата, той наистина го надува именно в този момент.

— Според еколозите и поборниците за чиста околна среда — продължи Шобан — само в предаванията на живо няма цензура. Може ли да те питам нещо?

— Питай де.

— Оня „Ем Джи Еф“ на паркинга твой ли е? Червеният?

„Хайде, почна се — помислих си аз. — Сега ще ми дръпне едно конско как автомобилите замърсявали въздуха и за дупката в небето. Понякога днешната младеж направо ме хвърля в ужас. Не мисли за друго, освен за бъдещето на планетата.“

— Да, моя е — потвърдих аз.

— Страхотна е — възкликна девойчето.

Когато се прибрах, и двамата спяха. Измих си зъбите и се съблякох в тъмното, заслушан как жена ми диша тихо насън.

Чуех ли това дишане, у мен се пробуждаше огромна нежност. Само докато спеше, Джина ми се струваше уязвима, само тогава можех да си внушавам, че тя има нужда от закрилата ми. Пъхнах се под завивките и прегърнах жена си, тя се размърда.

— Тази вечер шоуто беше добро — прошепна Джина.

Беше топла и сънена, обичах я именно такава. Тя се обърна с гръб към мен, както винаги, когато спеше, и въздъхна, щом се гушнах до нея, целунах я по тила и прокарах ръка по дългите крака, заради които се бях влюбил навремето в нея. И още си бях влюбен.

— О, Джина! Моята Джина.

— О, Хари! — пророни тя тихо. — Иска ли ти се? — Джина ме помилва по тялото. — Е, май ти се иска.

— Страхотна си.

— Голям мераклия се извъди! — засмя се Джина, после се извърна и ме погледна с премрежени от съня очи. — За мъж на твоите години де.

Седна в леглото, смъкна тениската и я метна на пода. Прокара пръсти през косата си и ми се усмихна — източеното й, познато тяло беше озарено от светлината на уличните лампи, процеждаща се през щорите. В нашата стая никога не беше тъмно.

Още ли ме желаеш? — попита Джина. — След толкова години?

Сигурно съм кимнал. Тъкмо да долепим устни, когато Пат се разплака. Погледнахме се с жена ми. Тя се усмихна. Аз — не.

— Ще го донеса — рече Джина, а аз се свлякох върху възглавницата.

Върна се в спалнята с Пат на ръце. Той едвам си поемаше дъх и разказваше през сълзи кошмара си — за някакви огромни чудовища, — а Джина го утешаваше. После го сложи да легне между нас. Както винаги, той престана да хлипа веднага щом усети топлината на леглото ни.

— Хайде на лъжици! — възкликна Джина.

Ние с Пат покорно се претърколихме и той пъхна между бедрата ми крачета в бархетна пижамка. Чувах, че подсмърча, но инак се беше успокоил. Джина ни прегърна с дълга ръка и се гушна до Пат.

— Хайде сега да спим — прошепна тя. — Всичко ще бъде наред.

Затворих очи и докато се унасях, усещайки топлината на сина си между мен и жена ми, се запитах на кого ли говори тя, дали на мен, дали на Пат или и на двамата.

— Няма никакви чудовища — рече Джина и ние заспахме в прегръдката й.

Глава 4

Трийсетият рожден ден на Джина не мина съвсем безболезнено.

Привечер се беше обадил баща й — да й честити, което означаваше, че цяла сутрин и цял следобед тя се е питала дали този стар негодник изобщо ще й позвъни.

Преди двайсет и пет години, точно преди Джина да тръгне на училище, Глен — както баща й настояваше да го наричат всички и най-вече децата му, — ги зарязал с майка й, понеже си мечтаел да стане рок музикант. Вече един-два века беше продавач в магазин за китари на Денмарк Стрийт, всичките му мечти да се прочуе бяха отстъпили на заден план заедно с косата му с хипарска прическа, въпреки това той и досега си въобразяваше, че е свободен дух, който може да забравя или да помни рождените дни — според настроението.

Така и не беше станал музикант. Беше участвал в група със скромен договор за записи, имаше и един сингъл, превърнал се в скромен хит. Може и да сте го виждали, веднъж са го давали как свири на бас китара в „Хит класацията“ на Би Би Си точно преди Тед Хийт8 да напусне окончателно Даунинг Стрийт9.

На младини той — Глен де, не Тед Хийт — бил голям красавец, с дългите руси викингски къдрици и разгърдената риза дори приличал малко на Робърт Плант. Но аз винаги съм бил убеден, че истинското призвание на Глен е да създава семейства и после да ги руши.

Малкото семейство на Джина бе първото от дългата върволица жени и деца, които Глен е зарязал. Те бяха пръснати навред из страната — все жени като майката на Джина, която през шейсетте и седемдесетте години е била смятана за голяма хубавица и усмихнатото й лице се е появявало по лъскавите списания, и деца като самата Джина, израсли в семейство на разведени.

Глен профучаваше през живота им, ту се появяваше, ту после пак изчезваше, от време на време пропускайки по някой рожден ден или Коледа, колкото после да се изтърси като гръм от ясно небе с някакъв съвсем неуместен подарък. Макар че продължаваше да работи като продавач и съвсем се беше оеснафил, пак си въобразяваше, че е втори Джим Морисън и за него не важат правилата, които всички останали спазват.

Но лично аз нямах особени оплаквания от стария Глен. В известен смисъл той изигра за нас с Джина нещо като ролята на Купидон. Защото онова, което тя харесваше най-много у мен, беше семейството ми — малко и обикновено.

Аз съм единствено дете. Живеехме в едно от предградията на Лондон, което не се отличаваше по нищо от всички други английски предградия, в къща близнак с посипана с чакъл алея. Бяхме заобиколени от къщи и хора, но трябваше да изминеш пеш близо километър, за да си купиш вестник — бяхме заобиколени от живот, но все не можехме да се отърсим от усещането, че животът се случва някъде другаде. В предградията е така.

Мама гледаше иззад тюлените пердета улицата (ако ние с баща ми почнехме да я заяждаме, тя току се тросваше: „Това си е моята улица“). Баща ми заспиваше пред телевизора (вечно роптаеше, че нямало какво да се гледа). Аз пък ритах топка отзад в градината, мечтаех си за „Уембли“ и се опитвах да не изпокърша розите на татко.

Колко ли такива семейства има в държавата ни? Сигурно милиони. Но при всички положения са по-малко, отколкото едно време. Семейства като нашето всъщност са застрашен вид. Джина се държеше така, сякаш ние с майка ми и баща ми сме последната най-малка клетка на обществото — истинско семейство, нещо като защитена форма на живот, която трябва да се брани всячески и пред която сме длъжни да се прекланяме.

Лично аз, разбира се, смятах, че сме затънали в еснафлък с това непрекъснато миене на колата, с надзъртането иззад тюлените пердета, с вечерите пред телевизора, с отпуските, прекарвани по полупансионите в Девън и Корнуол или с караваната във Фринтън. Завиждах на Джина за екзотичното детство — за майка й, бивш фотомодел, за баща й, провалила се рок звезда, за снимките по лъскавите списания, макар че те вече бяха започнали да избледняват.

Джина обаче помнеше пропуснатите рождени дни от детството си, баща си, зает с нещо по-ново и по-вълнуващо, обещаните почивки, които така и не са се състояли, майка си, която си е лягала сама, остарявала е сама, разболяла се е сама, плакала е сама и накрая е умряла сама. Джина за нищо на света не би погледнала високомерно на едно обикновено семейство. Не и тя.

Първата Коледа, когато я заведох у нас, я видях как — аха, и да се разплаче, понеже майка ми й поднесе малко подаръче — дъхави сапуни с формата на бели мечки в целофанче: тогава вече разбрах, че съм спечелил сърцето й. Джина само погледна белите мечки и хлътна до уши.

Никога не подценявайте силата на семейството като най-малка клетка на обществото. Днес да си израсъл в нормално семейство, е като да разполагаш с достатъчно пари, да имаш очите на Пол Нюман или голям член. Това е една от истинските благословии в живота, давани на малцина избрани. Трудно е да й устоиш.

Ала тези нормални семейства понякога създават у децата си измамното усещане за сигурност. Докато растях, си въобразявах, че всеки брак — включително моят — ще бъде траен и вечен като брака на нашите. При тях всичко изглеждаше лесно. А изобщо не е лесно.

Джина вероятно е щяла да отпише много отдавна баща си, ако майка й не беше починала от рак на гърдата точно преди тя да влезе в живота ми. Най-неочаквано Джин изпита потребност да спаси малкото отломъци от разбитото семейство на родителите си.

И така, Глен дойде на сватбата ни и си сви цигара марихуана направо пред очите на майка ми и баща ми. После тръгна да сваля една от шаферките. Наближаваше петдесетте, а сякаш живееше с чувството, че е деветнайсетгодишен и всичко тепърва му предстои. Беше се издокарал в кожени панталони, които правеха „скръц-скръц-скръц“, докато той танцуваше. Само да го бяхте видели как танцува — не е за разправяне!

Джина бе толкова разочарована, задето Глен все не успява да се вмести дори в най-смътната представа за баща, че когато се роди Пат, дори не му прати снимки на детето. Аз обаче тропнах с крах и настоях, че човекът има правото да види на снимка родния си внук. И тайничко се надявах, че още щом зърне сладкото ни момченце, Глен направо ще припадне. Когато той забрави за трета поредна година рождения ден на Пат, си дадох сметка, че вече и аз си имам причини да мразя тоя стар глупак, дето ми се прави на голям хипар.

— Сигурно изпада в ужас, че е станал дядо — реших аз. — Хванало го е шубето, както би се изразил той.

— Да, така си е — съгласи се Джина. — Освен това е себичен дъртак, който така и не е пораснал. Да не забравяме и това.

Виж, никой не смяташе, че моите родители са златна двойка, каквито бяха майката и бащата на Джина. На никого и през ум не би му минало, че нашите олицетворяват духа на времето. Снимката на майка ми никога не се беше появявала по лъскави списания, затова пък всички в квартала не можеха да я нахвалят какви домати отглежда. Въпреки всичко моите родители бяха изживели живота си заедно. Ние с Джина щяхме да направим същото.

Вече след сватбата ни наши приятели се влюбваха, женеха се, развеждаха се и намразваха до смърт бившите си съпрузи. Това нямаше да се случи никога с нас. Имахме различно детство, но въпреки това искахме едно и също.

Аз исках брак, който да издържи вечно, защото бракът на родителите ми беше такъв. Джина искаше брак, който да издържи вечно именно защото бракът на нейните родители не беше такъв.

— Точно това ни е хубавото — рече ми тя, — мечтаем за едно и също.

Направо лудееше по майка ми и баща ми и чувствата бяха взаимни. Нашите гледаха как това русо видение върви по пътеката в градината, гушнало внука им, разтапяха се от удоволствие и се усмихваха иззад очилата за четене и мушкатото.

Не можеха да повярват, че са извадили такъв късмет. Смятаха едва ли не, че имат за снаха самата Грейс Кели10. Джина пък ги смяташе за съвършени.

— Ще заведа Пат при майка ти и баща ти — каза тя, когато тръгвах на работа. — Ще ми дадеш ли клетъчния си телефон? Батерията на моя е свършила.

Дадох й го на драго сърце. Не ги понасям тия джаджи. С тях имам чувството, че съм хванат в капан.

В апаратната се възцари лека паника.

— Мухата! — възкликна режисьорът. — Мухата пак е тук!

Тя — студийната муха, де — изникна върху монитора.

Нашата муха беше твар, огромна като бръмбар, с криле като на стършел и тяло, толкова разплуто, че сякаш беше на шаси. В един от кадрите в крупен план, точно когато Марти си четеше аутокюто, видяхме как мухата се рее лениво току над главата на нашия водещ и после се спуска на бавна спирала.

Живееше някъде в тъмните горни дебри на студиото, сред плетеницата от кабели, разклонители и прожектори. Появяваше се само докато излъчвахме шоуто, и ветераните в апаратната твърдяха, че изскачала от бърлогата си, раздразнена от топлината на прожекторите. Лично аз обаче бях убеден, че мухата е привлечена от сока или каквото има там в човешките жлези, когато участват в предаване на живо. Нашата студийна муха имаше вкус към страха.

Ако не броим въздушната й акробатика, разговорът на Марти с Клиф вървеше добре. В началото младият представител на зелените беше доста притеснен — току се почесваше по тридневната четина, подръпваше мръсните си плитчици и пелтечеше някакви несвързани изречения, веднъж дори извърши смъртния грях в телевизията — вторачи се право в камерата. Но с притеснителни гости Марти бе смайващо мек, очевидно споделяше каузата на Клиф и накрая успя да го накара да се отпусне. Чак към края на разговора работата се спече.

— Искам да благодаря на Клиф, че тази вечер беше наш гост — рече Марти както никога доста тържествено и замахна, за да отпъди студийната муха. — Искам да благодаря и на всичките му съмишленици, които живеят по дърветата край летището. Битката, която те водят, е за всички нас.

Когато ръкоплясканията поутихнаха, Марти се пресегна и се ръкува с госта си. Клиф стисна дланта му. И продължи да я държи. После бръкна в мърлявата си дрешка — нещо като народна носия, и извади белезници. Докато Марти зяпаше с плаха усмивка, Клиф щракна едната метална халка около китката си, а другата — около ръката на водещия.

— Свобода за птиците! — рече той тихо.

Сетне се прокашля.

— Моля? Това пък какво е? — възкликна Марти.

— Свобода за птиците! — подвикна вече по-самоуверено Клиф.

Марти поклати глава.

— Ах, ти, смрадливо копеленце! Давай ключа от тая дивотия!

Горе в апаратната загледахме как сцената се разгръща върху редицата екрани, блеснали в мрака. Режисьорът продължи да си оркестрира петте камери:

— Дай Марти в едър план… втора… покажи отблизо белезниците, четвърта…

Мен обаче ме обзе чувството, познато на всеки, който е участвал в предаване на живо и е разбрал, че е станал голям гаф, чувство, съчетаващо леко гадене, парализа и ужасно вцепенение, заседнало ти като буца на гръкляна.

Най-неочаквано мухата изникна отново, покръжи-покръжи над косата на Клиф, после осъществи съвършено приземяване точно върху носа му.

— Свобода за птиците!

Марти си погледна ръката, явно не можеше да повярва, че е прихванат с белезници към този мърляч, чийто грим вече бе започнал да се размазва от прожекторите. Вдигна каничката с вода, оставена върху масата между двамата, и сякаш за да пропъди мухата, лисна водата върху лицето на Клиф. Последва взрив от кръв и вода. В ръката на Марти беше останала само дръжката на каната.

— Майната им на птиците! — възкликна той. — Майната и на скапаната озонова дупка!

В кадър изникна един от асистент-режисьорите — беше зяпнал от учудване, слушалките се поклащаха на врата му.

Клиф се стисна за разбития нос. От публиката се раздюдюкаха. Точно тогава разбрах, че сме оплескали всичко. Марти бе направил единственото, което е забранено в шоупрограми като нашата. Беше загубил зрителите.

Телефоните в апаратната се раззвъняха всички вкупом, сякаш за да ознаменуват това, че бляскавата ми кариера е отишла на кино. Изведнъж забелязах, че съм плувнал в пот.

Студийната муха изникна за кратко върху мониторите, направи победоносен лупинг и изчезна.

— Може ли да съм толкова глупава — завайка се Шобан няколко часа по-късно в опустялата апаратна. — Аз съм виновна. Не биваше да го каня. Трябваше да се досетя, че ще ни използва и ще извърти някой номер. Винаги е бил калтак и егоист. Защо изобщо го направих? За да смая всички, ето защо. Виж сега каква каша забърках.

— Не си глупава — успокоих я аз. — Не ти, а Марти изглупя. Гостът беше подходящ. Въпреки случилото се.

— И какво ще стане сега? — затюхка се тя и изведнъж ми се стори съвсем младичка. — Как ще постъпят с нас?

Поклатих глава и свих рамене.

— Ще разберем много скоро. — Вече се бях уморил да мисля за това. — Хайде да се махаме оттук.

Бях изпратил Марти да се прибира, той се беше промъкнал през задния вход и се беше качил на микробуса, който го чакаше при товарната рампа. Бях му забранил да разговаря с когото и да било. Печатът щеше да го разкъса на парченца. Нямаше да ни се размине. Но лично аз се притеснявах повече от шефовете на телевизионния канал — как ли щяха да постъпят с Марти? С нас? Знаех, че „Шоуто на Марти Ман“ им трябва. Но чак пък толкова!

— Божичко, колко е късно — оплака се Шобан, докато се качвахме в асансьора. — Откъде ли да взема такси?

— Къде живееш? — попитах я аз.

Трябваше да се досетя, че ще ми каже в Камдън Таун. Просто нямаше начин да не живее в някой от старите работнически квартали, напоследък завзети от хората в черно. Всъщност живееше недалеч от малката ни спретната къщурка при Хайбъри Корнър. Бяхме в противоположните краища на един и същ път. Шобан обаче живееше в онзи край на Камдън Роуд, където всички мечтаеха за бохемство, а аз откъм края, където всички мечтаеха за богаташките квартали в предградията.

— Ще те откарам — предложих й аз.

— Наистина ли? С червения „Ем Джи Еф“?

— Разбира се.

— Върхът!

Засмяхме се за пръв път от няколко часа, макар че не разбрах защо — и слязохме с асансьора в подземния гараж, където червеното ми автомобилче стоеше сам-само. Беше късно. Почти два часът. Загледах как Шобан приплъзва крака под светлинното табло.

— Не искам да се връщам повече на това — подхвана тя, — но тази вечер бе много добър с мен. Благодаря ти, че не ми се ядоса. Наистина съм ти признателна.

Какво мило извинение за нещо, за което не й се налагаше да се извинява! Взрях се в бледото й ирландско лице и за пръв път осъзнах, че я харесвам много.

— Я не ставай за смях! — възкликнах и побързах да завъртя ключа, за да прикрия смущението си. — Нали сме в един отбор!

Лятната нощ беше топла, улиците на града — възможно най-безлюдни. Минавахме покрай битпазара, вмирисаните ресторантчета с национална кухня и всички магазини за стоки втора употреба с нелепите им огромни табели — виждаха се грамадни каубойски ботуши, тумбести плетени столове и късове винил, надвиснали над улицата досущ видения, породени от долнопробна дрога. Ние с Джина идвахме в събота следобед да пазаруваме тук. Но това беше преди доста години.

Шобан ме упътваше откъде да мина, докато спряхме пред голяма бяла къща, отдавна префасонирана на жилищен блок.

— Е, хайде — рекох аз. — Лека нощ.

— Благодаря за всичко — промълви момичето.

— Винаги на твое разположение.

— Знаеш ли, надали ще успея да заспя. Доста ни се струпа тая вечер. Защо не се качиш да пийнем по нещо?

— Ако пийна, само ще се разсъня още повече — отвърнах и се намразих, задето говоря като някоя пенсия, закопняла да докрета до чашата какао и убежището на дома си с топлите завивки.

— Сигурен ли си? — попита Шобан и колкото и да е смешно, се почувствах поласкан, задето е малко разочарована.

Знаех, че няма да ме покани втори път.

„Върви си — взе да нашепва вътрешният ми глас. — Откажи с учтива усмивка и веднага се прибирай.“

И сигурно щях да го направя, ако не я харесвах толкова много.

Сигурно щях да го направя, ако не беше издънката с шоуто.

Сигурно щях да го направя, ако не ми предстоеше да навърша трийсет години.

Сигурно щях да го направя, ако краката на Шобан бяха с три-четири сантиметра по-къси.

— Защо не! — рекох нехайно, въпреки че душата ми се беше свила на кълбо.

Шобан ме стрелна с очи, после започнахме да се целуваме — държеше ръце на тила ми, беше ги свила на юмручета и ми подръпваше припряно косата. „Виж ти! — помислих си аз. Джина никога не прави така.“

Глава 5

Децата се преобразяват само за миг. Обърнеш се за секунда-две и когато отново погледнеш, установяваш, че вече са се превърнали в някой друг.

Още помня как Пат се усмихна истински за пръв път. Беше шишкаво плешиво човече, същински Уинстън Чърчил в бебешка кошарка, и се дереше с цяло гърло, понеже му никнеха зъбки — Джина му сложи на венците малко шоколад и Пат тутакси млъкна и ни се усмихна, озари ни с лъчезарна беззъба усмивка чак до ушите, сякаш е открил една от най-съкровените тайни на света.

Помня и как проходи. Държеше се отстрани за малката жълта пластмасова проходилка и както обикновено се клатушкаше, сякаш блъскан от силен вятър, после най-неочаквано се пусна и заситни с дебели крачета, подали се изпод издутите от пеленките ританки — да си рече човек, че не иска да изостава от въртящите се сини колелца на проходилката.

Изскочи като тапа от стаята, а Джина се засмя и каза, че синът ни се е разбързал, сякаш пак закъснява за работа.

Виж, не помня кога се промениха игрите му. Не помня кога бебешките му игри на пожарникари и видеофилмите с Пощальона Пат са били изместени от вманиачеността му по „Междузвездни войни“. Това е една от промените, случили се, когато не съм гледал.

Главицата му уж беше пълна с говорещи животинки, после изневиделица Пат започна да се прехласва по мъртви звезди, космически щурмоваци и светлинни мечове.

Ако го оставехме, беше в състояние да гледа по видеото ден и нощ трите филма от „Междузвездни войни“. Но ние — по-скоро Джина — не го оставяхме, затова щракнехме ли телевизора, синът ни се заиграваше с часове с колекцията си от фигурки и сиви космически корабчета или скачаше по канапето с размахан светлинен меч и си повтаряше откъслеци от историите на Джордж Лукас.

Сякаш до завчера най-голямо удоволствие му доставяше колекцията домашни животинки или, както ги наричаше той — „житовинки“. Същинско русо ангелче, синът ни седеше със сапунени мехурчета по главата във ваната и разхождаше по ръба й своите кравички, овце и коне, като от време на време блееше и мучеше — и така, докато водата изстинеше.

— Ще ходя на вана — оповестяваше Пат. — Дайте ми житовинките.

Сега „житовинките“ събираха прах в някой забравен ъгъл на детската стая, докато той играеше безкрайните си игри на междугалактично добро и зло.

Те приличаха доста на игрите, които помнех от собственото си детство. Фантазиите на сина ми за храбри рицари, зли воини и похитени принцеси понякога звучаха като отглас от далечно минало, сякаш се опитваха да възвърнат нещо ценно, изгубено завинаги.

Шобан спеше като човек, несвикнал да дели с някого леглото.

Намести се точно по средата, размята на всички страни луничави крайници, после се претърколи на своята половина, но отмъкна и моята част от завивката. Лежах напълно буден в чуждия креват, вкопчен в парченце чаршаф с размерите на носна кърпа, и гледах как в стаята става все по-светло.

Още беше рано да се почувствам наистина кофти. Бях забутал някъде в дъното на съзнанието си мисълта за Джина и за всички обещания, които съм й давал: обещанията още от времето, когато се опитвах да я убедя да ме обикне, обещанията от сватбения ден и от всички дни след това, дрънканиците за вечна любов и че никога няма да пожелая друга, в които по онова време искрено вярвах. Всъщност, както установявах сега, още вярвах в тях. Колкото и да е странно, дори повече от преди.

По-късно всичко това щеше да ми се стовари с цялата си мощ върху главата и докато карах към къщи, щях да се гледам в огледалото и да се питам кога съм се превърнал в един от хората, които навремето съм ненавиждал. Сега обаче още беше рано за това. Сега лежах, гледах как се зазорява и си мислех — е, криво-ляво, мина добре.

Повечето мъже изневеряват, понеже им е паднал случай, но не подценявайте и радостта от безсмисления секс. Ние с Шобан се бяхме любили именно безсмислено, защото ни е паднал случай. И това ми харесваше най-много.

Вече започвах да се чувствам предател.

Никак не е приятно, ще знаете. Когато си с нов партньор, се престараваш. Престараваш се в желанието да ти е хубаво. Сексът с нов човек е като да се явиш на изпит за шофьорска книжка. Но като се замислих за всички неща, които са могли да се изкофтят — а всички те включваха и елемента „време“, — виждах, че мога да бъда доволен.

Слава Богу! Докато бях с Шобан, едната половина от мен си мислеше, че това може би е жената, за която, без да го съзнавам, съм мечтал цял живот, мечтал съм за тази бледа ирландска хубавица, която на драго сърце би ми родила рижи дечурлига, ала другата половина тъгуваше за жена ми.

Липсваше ми лекотата, с каквато се разбираш с човек, с когото си прекарал дълги години. Ако наистина се налагаше да изневерявам, предпочитах да го правя с Джина.

Въпреки всичко понякога ти писва да бъдеш мъжът, който плаща ипотеката, вика водопроводчика и не може да сглоби холната гарнитура. Писва ти да бъдеш този мъж, понеже накрая се чувстваш не мъж, а по-скоро домашна потреба.

Затова преспиваш с някоя непозната, която непрекъснато ти дърпа завивката, и накрая се чувстваш по-уморен отвсякога от самия себе си. Къде ли съм си метнал гащите?

Докато се обличах, в стаята се просмукваше все по-силна дневна светлина и аз успях да зърна късчета от живота на Шобан. Жилището й беше хубаво — уютно и подредено, за каквото винаги съм си мечтал, но каквото никога не съм имал. От студентската бъркотия сякаш се бях прехвърлил направо в домашния хаос.

На единствените снимки, които виждах, Шобан бе съвсем младичка, още момиче, и се усмихваше на някакви весели кучета и симпатични старци. Снимки на домашни любимци и на роднини.

По стените имаше японски гравюри с изобразени на тях селяни, свели глава, вървят през дъждовен пейзаж — Джина щеше да ги хареса. Лавици със старателно подредени по тях книги и дискове, от които разбрах, че момичето си пада по екранизирана литература и странна смесица от рок състави и мек джаз: „Оейзис“ и „Ю Ту“ редом със Стан Гетс, Чет Бейкър и по-благозвучния Майлс.

Докато гледах книгите и дисковете й, ми стана още по-мила. Но вероятно изпитваш същото, докато гледаш книгите и дисковете на всеки, дори и сред тях да има доста боклук. Онова, което някой обича и е обичал, разкрива неща, които той обикновено не би изложил на показ.

Хареса ми, че Шобан вероятно е надрасла рок групите и сега търси нещо по-смислено и стойностно (виждаше ми се невероятно да е тръгнала от Чет Бейкър и Майлс Дейвис и да е стигнала до „Ю Ту“ и „Оейзис“). От книгите и дисковете личеше, че тя е още млада и любопитна, още открива какво точно иска от света. Още измисля живота си, вместо да се опитва да го отстоява.

Това беше жилище на млада жена, която е сама, на момиче, което умее да си угажда. Въпреки списанията и дрехите, намятани наоколо, тук ги нямаше безпорядъка и олелията на къщи с деца, бъркотията, на която бях свикнал. Човек можеше да стигне чак до входната врата, без да настъпи някоя фигурка.

Но кой знае защо, ми домъчня за неподредения ми, шумен дом, точно както ми домъчня за времето, когато бях мъж на място и спазвах дадената дума.

Когато се прибрах, Джина плачеше.

Седнах в крайчеца на леглото, но ме достраша да я докосна.

— След снощното шоу беше голяма лудница — обясних й аз. — Наложи се да остана в студиото.

— Разбирам, разбирам — увери ме тя. — Не е това.

— А какво тогава?

— Майка ти, Хари.

— Какво майка ми?

— Толкова е добра с Пат! — задави се Джина. — Иде й отръки. Никога няма да бъда като нея. Само колко търпелива и добра е! Казах й как понякога ми се струва, че ще превъртя — по цял ден не излизам от къщи, няма с кого да си кажа и дума, разговарям само с едно малко дете. И че съвсем се вкисвам, когато Пат е на детска градина. — Тя ме погледна с насълзени очи. — Според мен майка ти дори не схвана какво й говоря.

Слава Богу! За миг си помислих, че Джина знае всичко.

— Ти си най-добрата майка на света — уверих я аз и я прегърнах.

И бях искрен.

— Не, не съм — възропта Джина. — Ти искаш да бъда, но аз не съм. Аз също искам, и то много. Но от това не ставам по-добра майка.

Поплака си още, вече не така отчаяно. Случваше се да ревне, а аз не знаех защо. Все ми се струваше, че плаче ей така, за нищо. Не била добра майка, моля ви се! Защо ли изобщо го правеше на въпрос! Беше блестяща майка. А ако през деня й станеше самотно, винаги можеше да ми звънне в работата. Секретарката щеше да ми предаде, че ме е търсила. Освен това на мобилния имах телефонен секретар. Как изобщо беше възможно Джина да се чувства самотна! Умът ми не го побираше.

Прегръщах я, докато престана да плаче, после слязох долу да направя кафе. На телефонния секретар имаше милион съобщения. Всички бяха луднали заради тоя Марти. Лично аз обаче не се притеснявах кой знае колко за вестниците и телевизията.

Бях чувал някъде, че проблемите в службата са като самолетна катастрофа — винаги можеш да се махнеш. Виж, семейният живот е друго — колкото и да бягаш, няма как да избягаш от проблемите вкъщи.

Глава 6

Всеки баща е герой за сина си. Поне докато той е малък и още не разбира.

Пат смята, че мога да направя каквото си поискам. Например да накарам света да ми се подчинява — точно като Хан Соло или Индиана Джоунс. Знам, някой ден синът ми ще проумее, че все пак има някои дребни разлики между Харисън Форд и стария му баща. Веднъж разбере ли, че всъщност не притежавам бич или светлинен меч, вече няма да ме възприема по същия начин.

Но докато пораснат, всички синове си мислят, че бащите им са герои. Виж, при мен и татко беше малко по-различно. Моят баща наистина си беше герой. Имаше си медал човекът, с който да го докаже.

Ако го видите в градината или колата, ще си кажете — какво толкова, баща като баща. Но в едно от чекмеджетата в хола на къщата близнак с посипаната с чакъл алея, където съм израсъл, има медал „За особени заслуги“, който баща ми е получил за участието си във войната. Докато бях малък, все се правех на герой. А татко наистина си беше герой.

Не е шега работа това да получиш медал „За особени заслуги“. За по-високо отличие минава само Викторианският кръст, но първо трябва да умреш, за да те удостоят с него. Ако срещнете баща ми в някоя кръчма или на улицата, ще си кажете, че е достатъчно да му видите износената фланела, плешивеещата глава, хола вкъщи или вестниците, които чете, за да разберете що за човек е. Ще решите дори, че го познавате. И ще сгрешите много.

Вдигнах телефонната слушалка. Можех да подмина всички съобщения на телефонния секретар, оставени от телевизията, можех да подмина и вестниците. Но трябваше на всяка цена да звънна на нашите.

Обади се баща ми. Това се случваше много рядко. Той не понасяше телефона. Вдигаше само ако мама я нямаше или ако от градината отиваше да гледа по телевизията „Светът на градинаря“.

— Татко! Аз съм.

— Ще повикам майка ти.

Каза го троснато и намусено, сякаш така и не е свикнал да говори по телефон. И изобщо не ме познава. И аз се опитвам да му пробутам нещо, което той няма намерение да купува.

— Татко! Гледа ли снощи шоуто?

Знаех, че го е гледал. Нашите винаги ми гледаха шоуто.

Настъпи мълчание.

— Беше страхотно, няма що — изсумтя накрая баща ми.

Знаех, че се е ядосал на всичко — на ругатните, на насилието, на политиканстването. Дори сякаш го чувах как мърмори за досадните реклами. Но ми се искаше да ми каже, че не се е случило нищо страшно. Че ми е простил.

— Така е при предаванията на живо, татко — насилих се аз да се засмея. — Никога не знаеш какво ще се получи.

Старецът само изсумтя.

— Това не е по моята част — рече ми.

Някъде през деветдесетте години бе започнал да говори на жаргона на шейсетте.

Речта му беше изпъстрена с „без тия“ и „не е по моята част“. Не се и съмнявах, че след трийсетина години ще ходи с бастунчето да си взима пенсията и ще твърди, че еди-какво си е „върхът“ и че този и този е много „печен“. И никой нямаше да разбира какви ги дрънка.

— При всички положения няма място за безпокойство — рекох аз. — Положението е овладяно.

— Безпокойство ли? Изобщо не се безпокоя — отвърна той.

Настана тягостно мълчание. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да запълня пропастта, зейнала между различните ни светове. Не знаех откъде да започна.

— Ще повикам майка ти.

Докато я викаше, в стаята влезе Пат. Беше по пижамка, гъстата му мръсноруса коса се беше слепнала, светлосините му очи още бяха подпухнали от съня. Протегнах ръце — да го прегърна, чак ме заболя при мисълта колко го обичам. Той ме подмина и се насочи право към видеото.

— Пат! Ела, миличкото ми!

Той дойде — къде ще ходи, стиснал в ръка касетата със „Завръщането на джедаите“. Притеглих го и го сложих върху коленете си. Лъхна ме възсладката тежка миризма на дете, току-що станало от сън. Пат се прозина широко точно докато го целувах по бузката. Кожата му беше неописуемо нежна. И свежичка. Най-нежното нещо на света.

Пат и досега ми се струваше най-голямото сладурче на света, малко русо ангелче, слязло от своя облак, за да отскочи до небесната видеотека.

Дали наистина беше толкова сладък? Или просто се обаждаше родителският ми ген? Дали всички родители по света възприемаха така детето си? Още не знам.

— Добре ли прекара у баба и дядо? — попитах аз.

Пат се позамисли.

— Нямат хубави филми — оповести накрая.

— А какви филми имат?

— Тъпи. Само с… картинки.

— Рисувани филмчета ли?

— Да бе. Само с картинки. За бебета.

Възмутих се.

— Те, Пат, не са за бебета. Не харесваш ли Дъмбо? Слончето с големите уши? Клетото слонче, на което всички се присмиват?

— Дъмбо е тъп.

— Дъмбо е страхотен! Какво не му харесваш на Дъмбо? Божичко, та аз съм израсъл с Дъмбо.

Тъкмо се канех да му дръпна една лекция за гения на Уолт Дисни, за славата на анимационното кино и вълшебството на детството, когато се обади майка ми.

— Хари! Изпопритеснихме се. Ами сега? Ще си изгубиш ли работата?

— Няма, мамо. Ето ти добра телевизия — онова, което се случи снощи.

— Наистина ли, момчето ми? Нали веднъж ми каза, че добрата телевизия — това е гостът да напада водещия. Не знаех, че и водещият може да напада госта.

— Всичко ще бъде наред — отвърнах, макар че майка ми беше права. За най-добри се смятат шоупрограмите, когато водещият бъде притиснат до стената, а не обратното. — Скоро ще подпиша нов договор. Не се притеснявай, мамо. Засега не се налага да пращаме Пат в сиропиталище.

— А какво й е на Джина? Стори ми се някак… някак потисната.

— Добре е, нищо й няма — казах аз. — Защо да е потисната?

Тъкмо затворих, и Пат се стрелна към видеото и сложи „Завръщането на джедаите“. Филмът започна оттам, докъдето синът ми го беше гледал предния път: принцеса Лея, облечена като робиня и просната в нозете на Джаба. От мръсните му устни се стичаха лиги, докато той се взираше в напъпилата си наложница. Четиригодишният ми син изгледа безучастно сценката. Надали щеше да му се отрази добре, нали?

— Хайде да поиграем на нещо! — предложих аз.

Лицето му светна.

— Хайде!

— На какво искаш да играем?

— На „Междузвездни войни“.

Ухилен до уши, той издърпа изпод леглото любимия си кашон с играчки и го изсипа върху килима. По него изпопадаха всички неща, благодарение на които Джордж Лукас се е прочул. Седнах до Пат, който се зае да мести внимателно около „Хилядолетния сокол“ Хан, Люк, Чуй и двамата дроиди.

— Принцеса Лея е пленена и отведена на Мъртвата звезда — оповести той.

— Пленена, значи — повторих аз.

— Точно така, пленена и отведена — потвърди синът ми. — Трябва да я освободим, тате.

— Готово!

Заиграх се с момчето, нещо, което — знаех — не правех достатъчно често. После, след пет-десет минути, реших, че е по-добре да отида на работа. Чакаше ме тежък ден.

Пат беше разочарован, че прекъсвам играта точно по средата, но се поободри, когато отново му включих видеото с принцеса Лея като красива млада робиня. Тази част наистина му харесваше много.

Всички вестници пишеха за нас.

Според журналистите малкото произшествие с Клиф било симптом на медия в смъртоносен упадък, която само търсела евтините сензации в свят на визуална пресита и скука. Жълтите издания вдигаха пушилка до Бога заради кръвта и нецензурния език.

Всички искаха главата на Марти Ман. Аз пък исках да му звънна от колата, после обаче се сетих, че съм си дал мобилния телефон на Джина.

Фирмата на Марти — „Плямпало“, беше наела цял етаж в сграда на Нотинг Хил Гейт, където всички работеха в общо помещение. Младоци току-що навършили двайсет, които съвсем преднамерено се обличаха небрежно, се трудеха върху „Шоуто на Марти Ман“ или месеци наред разработваха нови проекти. В момента обмисляха телевизионна игра за всезнайковци, алтернативна програма за пътешествия и серия с водолази, благодарение на която Марти можеше да прекара половин година на Малдивските острови, а също куп други идеи, които по всяка вероятност така и нямаше да видят бял свят.

Наричахме го творческа дейност. Останалият свят му викаше пилеене на време.

Само ние с Марти имахме кабинети в „Плямпало“. Те по-скоро наподобяваха тесни килийки, задръстени с ленти, сценарии и някоя и друга видеокасета. Шобан ме чакаше в моята.

Влизаше тук за пръв път. Щом се видяхме, и двамата се поизчервихме. Защо е толкова лесно да разговаряш с някого, преди да си преспал с него, а после изведнъж става трудно?

— Трябваше да ме събудиш, преди да тръгнеш — укори ме тя.

— Мислех да го направя — заоправдавах се аз, — но ти изглеждаше толкова…

— Умиротворена ли?

— Изглеждаше гроги.

Шобан се засмя.

— Е, имахме тежка вечер. Единственото хубаво в нея беше ти.

— Виж какво, Шобан…

— Не се притеснявай, Хари. Знам, знам. Няма да те видя повече, нали? В смисъл като нощес. Не е нужно да се преструваш. Не е нужно да ми говориш лъжи. Знам, че си женен.

— Ти, Шобан, си страхотно момиче. Наистина.

И бях откровен.

— Но ти обичаш жена си. Знам, знам. Не се притеснявай. Предпочитам да го чуя сега, отколкото след половин година. Преди да съм хлътнала по теб. Поне не си като някои други. Не ми каза, че жена ти не те разбирала. Не ми каза, че може би ще се разведеш. Не си губи времето месеци наред да се измъкваш на пръсти от къщи колкото да ми звъннеш един телефон. Не си гаден двуличник.

Не съм двуличник ли? Миналата нощ прекарах с теб, а довечера ще бъда с жена си. И това ако не е двуличник, здраве му кажи!

— Не те бива за тези неща, Хари. И точно това ти харесвам. Повярвай, малко са като теб. Питай мен. Последният — майко мила! Не е за разправяне. Наистина му се хванах, че щял да напусне жена си и сме щели да се оженим. Ей такава глупачка съм.

— Не си глупачка — възразих и я прегърнах.

Притиснахме се един до друг, плиснаха ни чувства.

Сега, когато се разделяхме, се справяхме блестящо.

После тя взе да разправя колко трудно било да си намери свестен мъж, а аз си помислих — е, слава Богу. Поне няма да правим римейк на „Фатално привличане“.

Знаех, че съм минал метър. Шобан щеше да ме остави на мира, без да ми залива автомобила със сярна киселина и да вари в тенджера питомния ни заек. Не че имахме заек. После обаче, след като ми поолекна, с изненада установих, че ми е криво. Виж я ти нея, да се разделя с мен ей така, все едно нищо не е било!

— При мен все се повтаря едно и също — засмя се Шобан, макар че очите й бяха насълзени и блестяха. — Вечно си харесвам мъже, които някой вече е харесал. Жена ти е късметлийка. Май вече ти го казах в съобщението.

— Какво съобщение?

— Съобщението, което ти оставих на мобилния телефон.

— На мобилния ми телефон ли?

— Да — потвърди Шобан и си избърса очите. — Не си ли го получил?

Глава 7

Когато се прибрах, заварих в спалнята Джина — събираше си багажа. Пребледняла, със сухи очи, пъхаше припряно само най-необходимото в куфар и сак. Сякаш не я свърта да стои повече тук.

— Джина!

Тя се обърна и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път. Беше едва ли не замаяна от презрение, тъга и гняв. Най-вече от гняв. Няма да ви обяснявам колко се уплаших. Никога дотогава не ме беше гледала така.

Тя се обърна още веднъж и взе нещо от масичката отстрани на леглото. Пепелник. Не, не беше пепелник. Никога не сме държали пепелници. Метна по мен мобилния ми телефон.

Никога не се е славела с точния си мерник — два-три пъти бяхме имали кавги, когато бяхме мятали едно или друго, — сега обаче просто нямаше как да не ме уцели и телефонът ме фрасна доста силно по гърдите. Вдигнах го от пода, заболя ме една костица точно над сърцето.

— Никога няма да ти го простя — каза Джина. Никога. — Кимна към телефона. — Защо не си прослушаш съобщенията?

Натиснах иконката с нарисуван върху нея малък плик. Чу се пукащият глас на Шобан — сух и сънен, и много неуместен в нашата спалня.

— Спал ли си с това момиче, Хари? — попита Джина и поклати глава. — Какво ми има на мен? Защо ли изобщо питам? Защото ми се иска да кажеш, че не е вярно. Но си е вярно, разбира се.

Опитах се да я прегърна. Но не за да я притисна до себе си. А само да я подържа. Да се опитам да я успокоя. Да я спра и тя да не си тръгне. Да не ме изоставя.

Джина обаче се отскубна и само дето не ми изръмжа.

— Някоя малка пикла от службата, нали? — подвикна тя и продължи да мята дрехи в куфара. Дори не гледаше какво слага. Нямаше вид на късметлийка. — Някоя малка пикла, която си въобразява, че ще й помогнеш.

— Момичето наистина е свястно. Ако го видиш, ще ти стане симпатично.

Бях изтърсил голяма глупост. Разбрах го още докато думите излизаха от устата ми, но вече беше късно. Джина се приближи и ме зашлеви по лицето. Видях как трепва и очите й се пълнят със сълзи. Наистина не умееше да удря. Не беше такава.

— Въобразяваш си, че е много романтично и страстно, и не знам си още какво — подвикна тя. — Но грешиш. Смешно и тъжно е. Много тъжно. Обичаш ли я?

— Моля?

— Влюбен ли си в това момиче?

— Няма такова нещо.

— Ако то иска живота ми, да го взима. Целият. Заедно с теб. Най-вече с теб, Хари. Защото всичко е лъжа.

— Моля те, Джина. Допуснах грешка. Ужасна грешка, чу ли? — затърсих аз думите. — Това не значи нищо за мен — казах на жена си.

Тя започна да се смее и едновременно да плаче.

— Толкова ли не разбираш, че така е още по-зле? — Нищо ли не разбираш?

После раменете й се смъкнаха и се разтресоха и тя наистина се разрида, без дори да се опитва да трие сълзите, сякаш извиращи от дълбините на душата й. Искаше ми се да я прегърна. Но не посмях да я докосна.

— Същият си като баща ми — отсече Джина. Знаех, че това е най-страшното, което може да ми каже. — Съвсем съшият.

— Моля те, Джина — рекох аз. — Моля те.

Тя поклати глава, сякаш вече не е в състояние да ме разбере и аз съм станал непроницаем.

— Какво „моля те“, Хари? Какво? Повтаряш го като папагал. Какво „моля те“?

— Моля те — повторих отново. — Моля те, не преставай да ме обичаш.

— Но ти със сигурност си знаел — натърти Джина, след което затвори с трясък куфара, макар че повечето й дрехи още бяха намятани по леглото. Сакът вече беше пълен. Джина бе почти готова. Готова да си тръгне. — Със сигурност си знаел, че ще ти простя всичко, но не и това — повтори тя. — Знаел си, че не мога да обичам човек, който не ме обича — не обича само мен. Ако не си знаел това, Хари, значи изобщо не си ме познавал.

Навремето съм чел някъде, че във всяка връзка надмощие има онзи, на когото вече не му пука.

Тръгнах след Джина, която извлачи куфара и сака в коридора и се отправи към стаята на Пат. Той подреждаше старателно в раницата с картинката на Пощальона Пат фигурите от „Междузвездни войни“. Усмихна ни се.

— Вижте какво правя! — рече ни.

— Готов ли си, Пат? — попита Джина.

— Почти — отвърна детето.

— Тогава да тръгваме — подкани тя и избърса с ръкав сълзите.

— Добре — каза Пат. — Знаеш ли? — погледна вече мен и красивото му личице грейна в усмивка. — Отиваме на почивка.

Оставих ги да стигнат вратата и чак тогава си дадох сметка, че няма да го понеса, ако ги изгубя. Просто няма да го понеса. Сграбчих дръжката на сака.

— Къде отиваш? Само ми кажи къде отиваш.

Тя дръпна сака, но аз не го пуснах. Затова Джина ми го остави да го държа, след което отвори входната врата.

Все така стиснал сака, ги последвах на улицата и загледах как Джина пристяга Пат в седалчицата отзад на колата. Той беше усетил, че става нещо. Вече не се усмихваше. Изведнъж си дадох сметка, че синът ни е последният ми шанс.

— Ами детето? — възкликнах. — Няма ли да помислиш за детето?

— А ти помисли ли? — сопна се Джина. — Ти, Хари, помисли ли за детето?

Сложи куфара в багажника и дори не си направи труда да си вземе сака. Остави ми го.

— Къде отивате?

— Довиждане, Хари.

После си тръгна. Личицето на Пат в задното стъкло беше малко и тревожно. Джина гледаше право напред, очите й бяха непреклонни и блестяха. Вече приличаше на друга жена. На жена, която не познавах. Тя завъртя ключа.

Наблюдавах автомобила, докато той взе завоя на улицата, където живеехме, и чак тогава забелязах любопитно зяпналите пердета. Съседите ни гледаха. Сърцето ми се сви при мисълта, че сме се превърнали в семейство, което всички зяпат.

Върнах сака на Джина в къщата, където телефонът звънеше, та се късаше. Обаждаше се Марти.

— Представяш ли си, моля ти се, тия лайнари от вестниците ме наричат какъв ли не! — възкликна той. — Чуй, моля ти се: „РАЗКАРАЙТЕ ОТ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ НИ ТОВА ПЛЯМПАЛО МАН.“ Или: „ЩО ЗА ПТИЧКА Е ТОЯ МАН — В НЯКОЛКО ДУМИ, ВСИЧКИТЕ НЕЦЕНЗУРНИ.“ За какво намекват тия кретени! Искат ми топлото местенце, Хари! Майка ми в чудо се е видяла. Ами сега? Какво ще правим?

— Джина ме напусна, Марти — отвърнах аз.

— Напуснала ли те е? В смисъл че си е тръгнала?

— Да.

— Ами детето?

— Взе и Пат.

— С друг ли се е хванала?

— А, не. Аз сгафих. Забърках я една, не е за разправяне.

Марти прихна, щеше да ми спука тъпанчето.

— Ах, ти, дърт мръсник! Познавам ли я?

— Страх ме е, Марти. Ами ако Джина не се върне?

— Няма страшно, Хари! Най-много да ти вземе половината от онова, което притежаваш.

Тук грешеше. Джина вече беше отнесла всичко, което някога съм искал. Всичко до шушка.

Глава 8

Бари Туист работеше в телевизията. През последната година му бях ходил на гости, и той беше идвал у нас. Но понеже светът е устроен именно така, не бих казал, че бяхме приятели. Не можех да споделя с него за Джина. Дадох си сметка, че познавам доста такива хора.

Именно Бари беше първият човек от телевизията, който ни покани с Марти на обяд още докато работехме в радиото. Смяташе, че шоуто става и за телевизията, и направи най-много, за да се прехвърлим в нея. На онзи пръв обяд се усмихваше през цялото време, усмихваше се така, сякаш за него е чест да живее на една и съща планета с мен и Марти. Сега обаче не се усмихваше.

— Вече не сте хлапета, които се лигавят в радиото — рече ми Бари. — Тук и за вас важат правилата на порасналите момчета. — Речта му беше изпъстрена с изрази от рода на, „правилата на порасналите момчета“, сякаш да работиш в телевизия е като да провеждаш с отряд за бързо реагиране акция под прикритие във взривоопасен район. — Обадиха се деветстотин души, всички се оплакват от нецензурния език.

Нямах намерение да се гътвам и да умирам само защото Бари ни е делегиран продуцент.

— Плащате му за спонтанна телевизия, Бари. В такива предавания новината се съдържа не в онова, което гостът казва, а в онова, което прави.

— Не му плащаме да напада гостите.

Бари посочи с тънка ехидна усмивчица вестниците върху писалището. Взех цял наръч от тях.

— Първа страница на „Мирър“ и „Сън“ — оповестих. — На първа страница на „Телеграф“ материал в две колони. На трета страница на „Таймс“ хубава цветна снимка на Марти.

— Не ни трябват такива новини — натърти Бари. — И ти го знаеш. — Повтарям — това тук не ви е радиопредаване. Не ви слушат две-три откачалки заедно с котараците си. А и ние не сме някаква изпаднала сателитна телевизийка, която дращи в пространството колкото да привлече някой и друг зрител. Има рекламодатели, има Съвет за електронни медии, има сдружения на зрителите, има го онзи приятел на горния етаж. И повярвай, Хари — бръкнахте им на всички в здравето.

Върнах вестниците върху бюрото, пръстите ми бяха почернели от печатарското мастило. Възможно най-нехайно разтърках ръце. Но мастилото не се махна.

— Нека ти кажа какво ще се случи, Бари. Два-три дена ще наричат Марти какъв ли не, но другата седмица ще имаме най-високия рейтинг. Ето какво ще се случи. И ще има да обсъждат години наред последното ни шоу.

Бари Туист поклати глава.

— Преминахте всякакви граници. Наричат не само Марти какъв ли не, но и онзи приятел на горния етаж, а на него това не му харесва особено. За последната година в „Шоуто на Марти Ман“ са се появявали пияници, гости, които нямат мярка в нищо, гости, които са се опитвали да се съблекат направо пред камерата. Но за първи път гостът ви си тръгна набит. Така не може да продължава. Недопустимо е в национална телевизия да работи човек, който очевидно не умее да се владее.

— Какво предлагаш?

— Край на предаванията на живо, Хари. Ще записвате шоуто в деня на излъчването. Така можем да клъцнем някой и друг кадър, ако Марти пак нападне някого или реши да смаже със своето его госта си.

— Като на живо ли? Искаш да излъчваме като на живо? Марти няма да се съгласи.

— Убеди го да се съгласи, Хари. Нали си му продуцент — изпродуцирай нещо. Пък и предстои да ти подновяваме договора.

Знаех, че не могат да махнат от ефир Марти. Вече беше прекалено известен, за да го направят. Но за пръв път си дадох сметка, че тук става въпрос не за кожата на Марти.

Ставаше въпрос за моята кожа.

Колкото и да играеше на смърт и разрушение, Пат си беше много обичливо дете. Вечно прегръщаше и целуваше някого, дори напълно непознати — веднъж го видях да притиска в обятията си дядката, дето ни чисти улицата, — и то по начин, който в нашия шантав съвременен свят нито е разумен, нито допустим.

Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.

— Тате! С нас ли ще останеш? С нас, докато сме на… на почивка у дядо Глен?

Открих ги ден, след като си тръгнаха. Не беше сложно. Звъннах на някои от приятелите на Джина от колежа, идвали на трийсетия й рожден ден, но тя от години не беше близка с тях. Беше ги оставила да излязат от живота й, заблуждавайки се, че от мен и Пат ще получи всичко, от каквото има нужда. Това им е лошото на такива силни връзки като нашата — щом се разпаднат, оставаш съвсем сам.

Не ми се наложи да умувам дълго, за да се досетя, че в решимостта си да се махне от мен Джина е отишла у баща си, който в момента се намираше между два брака.

Глен живееше в малко жилище в края на града, сред голф клубове и зелени пояси, квартал, който навремето, когато тъстът ми се е преместил тук, сигурно е приличал малко на Уудсток. Но вместо да купонясва с Дилан, Глен всеки божи ден взимаше мотрисата и отиваше в магазина за китари на Денмарк Стрийт. Когато почуках на вратата, той си беше вкъщи и докато прегръщах сина си, ме посрещна с неподправена сърдечност.

— Хари! Как си, мой човек? Страшно съжалявам, че имате неприятности.

Вече беше прехвърлил петдесетте, но онова, което бе останало от косата му, беше сресано старателно. В ханша още беше тънък, и досега се обличаше с дрехи, които щяха да прилягат повече на някой групар от обкръжението на Джими Хендрикс. И досега беше красив, макар и хубостта му да бе доста повехнала. Но сигурно е изглеждал страхотно, когато през седемдесет и пета е минавал по Кингс Роуд.

Въпреки всичките му недостатъци: пропуснатите рождени дни, неудържаните обещания, склонността през няколко години да зарязва жена и деца, Глен не беше лош човек. Беше добродушен и чаровен, с него се общуваше лесно, все качества, които понякога виждах и у Джина. Смъртният му грях бе, че така и не можеше да види по-далеч от собствените си удоволствия. Ала раните, които нанасяше, не бяха преднамерени. Не беше жесток, освен ако слабостта не е друго проявление на жестокостта.

— Джина ли търсиш? — попита той и ме прегърна през раменете. — Вътре е.

От тонколоните в скромното жилище на Глен бумтеше „Върв“. Тъст ми не беше от класическите рок маниаци с цяла сбирка от броеве на списание „Моджо“ и грамофонна игличка, закотвена за вечни времена върху музиката от неговата младост. Глен беше толкова предан на каузата, че се стараеше да бъде в крак с всичко ново. Направо не проумявам как успяваше.

Джина излезе от малкия хол, беше мрачна и бледа. Много бледа. Идеше ми да я целуна. Но не го направих.

— Здравей, Хари.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Наблизо има парк.

Взехме и Пат. Глен обясни, че колкото и да е зелено наоколо, паркът се намирал доста далеч, зад малката тъжна върволица магазини и тузарските къщи, които сякаш нямаха край. Предложих да идем с „Ем Джи Еф“-а. Пат само дето не изпищя от радост. Джина не беше на четири години, но аз се надявах, че и тя ще се впечатли — още от мига, когато зърнах автомобила, разбрах, че докато го карам, искам до мен да седи по-специален човек. Сега с ужасяваща яснота си дадох сметка, че този специален човек винаги е била Джина. Тя обаче не обели и дума чак докато стигнахме в парка.

— Не е нужно, Хари, да се притесняваш за младостта си и да искаш да си я върнеш — рече ми тя, докато разгъваше дълги крака и слизаше от новичкия ми автомобил. — Всъщност изобщо не си пораснал.

Пат изприпка пред нас и размаха с врясък светлинния меч. Отиде при катерушката, млъкна, спря и загледа плахо две по-големи момченца, увиснали на най-горната пръчка. Възхищаваше се на всички по-големи момченца. Ние с Джина загледахме как ги гледа.

— Мъчно ми е, ще полудея без теб — подхванах аз. — Моля те върни се.

— Не — отсече тя.

— Става дума не за някаква лудешка страстна връзка, а за една нощ.

— Никога не е само една нощ. Щом можеш да го направиш веднъж, значи ще го направиш пак. И пак, и пак, и пак. И всеки следващ път ще бъде все по-лесно. Вече съм го виждала, Хари. Виждала съм го с Глен.

— Божичко, та аз изобщо не приличам на баща ти. Дори не нося обица.

— Трябваше да се досетя — продължи да се вайка тя. — Най-страшни са романтиците. Бригадата, отговаряща за сърцата и цветята. Кълнат се, че никога няма да погледнат друга. Те са най-страшни. Защото вечно търсят новата тръпка. Не могат без редовната доза романтика. Нали, Хари?

Не ми беше приятно, че говори за мен така, сякаш изобщо не се различавам от всеки друг мъж по белия свят и просто съм поредният представител на косматите пълчища прелюбодейци, поредният човек, който крета на едната заплатица и са го спипали да кръшка. Исках отново да съм единственият.

— Извинявай, че ти причиних болка, Джина. Ще съжалявам до края на дните си. Ти си последният човек на тоя свят, когото искам да наранявам.

— Освен това меденият месец не може да трае вечно, нали?

— Знам, знам — заповтарях, но дълбоко в себе си се запитах: „Защо пък да не може?“

— Заедно сме от доста години. Имаме дете. Няма как да се чувстваме отново като Ромео и Жулиета.

— Разбирам всичко това — уверих я аз и наистина си беше така.

Но само отчасти. Някакъв гласец вътре в мен напираше да каже: „О, значи вече съм свободен човек!“

Джина беше права — искаше ми се да се чувстваме, както в началото. Искаше ми се да бъде така винаги. И знаете ли защо? Защото тогава и двамата бяхме щастливи.

— Нима си въобразяваш, че ми е било лесно? — възкликна, внезапно развълнувана, Джина. — Нима си въобразяваш, че ми е било лесно да те слушам как вечно хленчиш, че вече не си тийнейджър, да накарам Пат поне за пет минути да спре да гледа тези „Междузвездни войни“, да се грижа за къщата? Изобщо не ми помагаше, пръста не си помръдваше. Като всеки мъж по белия свят смяташ, че щом си вършиш работата в службицата, у дома можеш да не пипаш нищо.

— Защо тогава не си ме зарязала още преди години? — възкликнах смаян.

— Не ми даваше основания. Ето че сега вече имам причина. Само на трийсет съм, Хари. Понякога се чувствам стара. Ти ме изигра — подвикна тя. — Изигра ме и ме накара да се влюбя в теб.

— Прибирай се, и да приключваме. Прибирай се, за да бъдем отново тримата с Пат. Искам да бъде както преди.

— Никога вече не може да бъде както преди. Ти промени всичко. Вярвах ти, а ти не оправда доверието ми. Заради теб се почувствах смешна, не биваше да ти вярвам.

— Хората не загърбват всичко заради една-едничка изневяра, Джина. Поне зрелите хора. Лично аз не бих сложил само заради това кръст на всичко. Знам, боли те. Знам, сгреших. Но как така изведнъж от Господин Самото съвършенство се превърнах в Господин Лайнаров?

— Не си Господин Лайнаров, Хари — поклати тя глава, едвам сдържайки сълзите. — Ти си най-обикновен мъж — като всички останали. Сега вече го разбирам. По нищо не се различаваш от другите. Толкова ли не го проумяваш? Смятах те за по-различен. Жертвах заради теб толкова много, Хари.

— Знам. Заминаваше на работа в чужбина. Щеше да опознаеш друга култура. Щеше да се чувстваш невероятно. После остана заради мен. Знам. Точно заради това настоявам да не си съсипваме брака. Заради това искам да опитаме отново.

— Мислих много — натърти Джина — и стигнах до извода, че никой пет пари не дава за жена, която си стои вкъщи и си гледа детето. Дори мъжът й. Най-вече мъжът й. Толкова отегчителна съм, че нашият решил да се поразтуши с друга!

— Не е вярно.

— А да си гледаш детето, би трябвало да е най-уважаваната професия на света. Всички би трябвало да разбират, че да се занимаваш с това е по-смислено, отколкото да работиш каквото и да е друго. Но не е така. Знаеш ли, колцина по тъпите ви вечери, купони и закуски в оная телевизийка са ме карали да се чувствам кръгла нула? „А вие с какво се занимавате?“ — каза тя присмехулно. „С какво се занимавате?“ Кой, аз ли? С нищо. Стоя си вкъщи и си гледам детето. А те ме зяпат отвисоко, все едно съм малоумна — и жените, и мъжете, всъщност жените са още по-жестоки. А аз съм два пъти по-начетена и интелигентна от половината хора, с които работиш, Хари.

— Знам — уверих я аз. — Виж какво, Джина, готов съм на всичко. Само кажи какво искаш.

— Искам да си върна предишния живот — отговори тя. — Нищо повече. Искам си предишния живот.

Разбрах, че не ме чака нищо хубаво.

Глава 9

Не се получи точно така, както го беше намислил татко. И в неговия дом. И в моя.

Когато родителите ми купили къщата, където съм израсъл, тя се е намирала едва ли не в провинцията. Но вече трийсет години градът пъплеше и пъплеше, приближаваше се все повече. Нивите, където навремето се бях разхождал на воля с въздушната пушка, сега бяха застроени с грозни нови жилищни сгради. Някогашната Хай Стрийт беше задръстена с агенции за недвижими имоти и нотариуси. Идилията, сред която майка ми и баща ми си бяха представяли, че ще изживеят дните си, бе погълната от предградията.

Общо взето, мама нямаше нищо против промените — беше си градско чадо, помня дори как, когато бях малък, се тюхкаше, че в градчето ни нямало магазини и киносалони. Но виж, за татко ми беше мъчно.

Никак не му беше приятно да гледа войнството, което в делнични дни ходеше с мотрисата на работа в Лондон и задръстваше гарата, нито тълпите, плъпнали в края на седмицата към игрищата за голф. Никак не му беше, приятно, че из квартала на цели тумби се навъртат малки хулиганчета, които си въобразяваха, че се намират в центъра на Лос Анджелис. Не беше очаквал, че на старини ще бъде толкова близо до навалицата и престъпността.

За капак сега им се струпа и тая история с мен.

Излязоха на вратата с очакването, че на вечеря сме дошли тримата. Но синът им беше дошъл сам. Озадачени загледаха как подминавам с автомобила портата и търся къде да спра. Не проумяваха какво става.

Когато бях малък, по улицата не спираха коли — един гараж на семейство беше повече от достатъчен. Сега човек си докарваше едва ли не двойна херния, докато намери къде да паркира. Вече нищо не беше същото.

Целунах мама, ръкувах се с татко. Те се чудеха какво става. Храната щеше да остане. Очакваха Джина и Пат. Очакваха щастливи семейства. А получаваха само мен.

— Мамо! Татко! Трябва да ви кажа нещо.

Вътре звучаха старите песни. Чух откъм стереоуредбата Тони Бенет в концертно изпълнение от „Карнеги Хол“, макар че преспокойно можеше да е Синатра, Дийн Мартин или Сами Дейвис младши. Нашите слушаха само стари песни.

Двамата седнаха на любимите си столове и мълчаливо зачакаха. Точно като малки деца. Кълна се в Бога — смятаха, че ще оповестя как предстои да имат още едно внуче. А аз стоях и се чувствах така, както се чувствам често пред родителите си — не толкова като син, а по-скоро като сапунен сериал.

— Е, както личи, Джина ме напусна — рекох аз.

Казах го с неподходящ тон — прекалено нехаен, прекалено небрежен и бодряшки. Но другото, което можех да направя, бе да се свлека на четири крака и да им олигавя със сълзите си хубавия килим. Защото след вчерашната разходка в парка и втора безсънна нощ в леглото, прекалено голямо за сам човек, ми идеше да направя точно това, пък и най-сетне май бях започнал да проумявам, че Джина може и да не се върне. Но се чувствах прекалено стар, за да съобщавам на майка си и баща си лоши новини. А и те бяха прекалено стари, за да им се налага да ги слушат.

Известно време и двамата мълчаха.

— Ама как така? — ахна накрая баща ми. — Къде е отишла?

— Къде е детето? — намеси се и мама.

Тя начаса бе схванала какво става.

— Пат е с Джина. У баща й са.

— При онзи пънкар ли? Клетото то.

— Как така те е напуснала? — повтори баща ми.

— Ами ей така, татко, тръгна си.

— Нещо не разбирам.

И наистина не разбираше. Обичаше я, обичаше всички ни и сега всичко това беше приключило.

— Чупи се, разкара се, тръгна си. Махна се — отвърнах аз.

— Не говори така — намеси се мама. Беше долепила пръсти до устните си, все едно се молеше. — О, Хари! Ужасно съжалявам.

Тръгна през стаята към мен и аз трепнах. Щях да се чувствам по-добре, ако не проявяваха състрадание към мен. Щях да го преглътна по-лесно, ако не ме прегръщаха и не ми казваха, че ме разбират. Виж, нямаше да го преживея, ако започнеха да ме съжаляват. Знаех, че няма да издържа и ще рухна. За мой късмет татко ми се притече на помощ. Да е жив и здрав!

— Тръгнала ли си е? — тросна се той сърдито. — И какво, сега ще се развеждаш ли? Това ли имаш предвид?

Не бях мислил по въпроса. Дали щях да се развеждам ли? И как става това?

— Сигурно. Да. Нали така се постъпва в такива случаи? Когато хората се разделят, де.

Пребледнял като платно, баща ми стана от стола. В очите му бяха избили сълзи. Той си свали очилата, за да ги избърши.

— Съсипа ми живота — каза той.

— Моля?

Направо не можех да повярвам на ушите си. Разпада се моят брак, а жертвата е кой — баща ми, моля ви се! А, без тия! Наистина ми беше мъчно, че ненагледната му снахичка се е махнала от живота му. Беше ми мъчно, че внучето е присъствало, когато родителите му са се разделили. И най ми беше мъчно, че синът му се е превърнал в поредния несретник и отрепка, завел бракоразводно дело. Но нямаше да допусна баща ми да заграби главната роля в малката ни семейна трагедия.

— Как така съм ти съсипал живота, татко? Ако има жертва, то това е Пат. Не ти.

— Съсипа ми живота — повтори той.

Лицето ми пламтеше от срам и негодувание. И таз добра, баща ми да го прави на такъв въпрос! Неговата жена не го беше зарязвала нито веднъж.

— Твоят живот е свършил — казах му ядосано.

Погледнахме се с нещо, наподобяващо омраза, после баща ми излезе от стаята. Чух го как тътрузи крака на горния етаж. Вече съжалявах, че съм изтърсил такава глупост. Но той не ми беше оставил друг избор.

— Не му обръщай внимание — рече мама. — Разстроен е.

— Аз също съм разстроен — вметнах аз. — Досега не ми се е случвало нищо лошо. Получавал съм всичко на тепсия.

— Не го слушай баща си. Просто иска и Пат да получи онова, което си получил ти. Да си има и майка, и баща. Здраво, сплотено семейство, на което да се осланя в живота. Всичко това.

— Но при него никога няма да бъде така, мамо. В случай че Джина наистина ме напусне. Съжалявам, но няма да е чак толкова просто.

Накрая баща ми все пак слезе при нас и докато се хранехме без особено желание, се опитах да им обясня криво-ляво как стоят нещата. Че от известно време вкъщи не се погаждаме, но че още се обичаме. Че има някаква надежда.

Пропуснах частта с колежката, с която съм преспал, и как Джина смята, че си е пропиляла живота. Само това оставаше, да им разкажа и тези неща — направо щяха да се задавят с агнешките котлети.

Когато станах да си ходя, мама ме притисна до себе си и каза, че всичко щяло да се оправи. Татко също се постара — прегърна ме човекът през рамото и ми заръча, ако има нещо, да съм се обадел.

Не смеех да го погледна. Това му е лошото да смяташ, че баща ти е герой. Без да казва и дума, той може да направи така, че отново да се почувстваш осемгодишен малчуган, току-що загубил първата си битка.

Следващият ни гост тази вечер не се нуждае от представяне — каза за трети пореден път Марти. — Да ви таковам таковата… какво му става пак на това скапано аутокю?

На аутокюто му нямаше нищо и той го знаеше.

От апаратната режисьорът му зашепна в слушалките утешителни думи как ако Марти бил готов, щели да го изрепетират отново. Марти обаче смъкна с рязко движение микрофона и слезе от снимачната площадка.

Докато предавахме на живо, винаги се беше държал безстрашно пред аутокюто. И да сбъркаше, и да замажеше някоя дума, изнизваща се пред очите му, само се ухилваше и продължаваше нататък. Понеже беше наясно, че няма друг избор.

Виж, записът е друго. Знаеш, че винаги можеш да спреш и да започнеш отначало. От това, разбира се, би трябвало да ти е по-леко. Но понякога се гипсираш. Оставаш без дъх. Плувваш в пот. А ако камерата те хване потен, с теб е свършено.

Настигнах Марти в зелената стая, където го заварих да отваря бира. Това ме разтревожи повече, отколкото издънката на снимачната площадка. Марти си беше мърморко, но не и пияница. Трябваха му няколко бири, за да се гипсира напълно и да не може да помръдне.

— Когато шоуто е на запис, ритъмът е друг — взех да философствам аз. — На живо енергийното равнище е толкова високо, че дори не усещаш кога предаването е свършило. А когато си на запис, трябва сам да регулираш адреналина. Ти обаче го можеш.

— На теб пък какво ти разбира главата! — тросна се той. — Колко шоу програми си водил?

— Друго може да не разбирам, но съм наясно, че само усложняваш нещата, като подвикваш на момичето, което задвижва аутокюто.

— Движи го прекалено бързо!

— Да, за да не изостава от теб — уточних аз. — Ако ти четеш по-бавно, и тя ще го движи по-бавно. Това, Марти, е същото момиче, с което работим от една година.

— Дори не си се опитал да запазиш излъчването на живо — намуси се той.

— А кой удари Тарзан, ти, нали? Какво очакваше, че ще оставят предаването на живо ли? Телевизията не може да рискува това да се повтори. Ето защо правим шоуто на живо и на запис.

— Да бе, на живо и на запис. Дрън-дрън, та пляс. Ти на чия страна си бе, Хари?

Тъкмо да му кажа, когато Шобан надзърна в зелената стая.

— Успях да намеря друго момиче за аутокюто — оповести тя. — Ще опитаме ли отново?

— Гледаме телевизия — съобщи ми Пат, когато отидох у Глен.

Вдигнах го и го целунах. Той обви досущ маймунка ръце и крака около мен, докато го носех към хола.

— С мама ли?

— Не.

— А с кого, с дядо Глен ли?

— Не. Със Сали и Стив.

В тясното холче заварих момче и момиче на шестнайсетина-седемнайсет години, които бяха седнали на канапето и се бяха впили един в друг. Бяха облечени с дрехи, които не вървят без сноуборд.

Докато влизах, момичето — тъничко, вяло, тъповато, благоволи да ме погледне. Момчето — набито, пъпчиво, още по-тъповато, почукваше с дистанционното устройство по долните си зъби и дори не свали очи от клипа с някакъв разгневен мъж без риза, певец, който изглеждаше така, сякаш е готов да съдейства на полицията. Глен сто на сто знаеше кой е. И сигурно имаше всичките му дискове. Покрай певеца се запитах дали музиката съвсем е изшантавяла, или аз съм започнал да остарявам. Или и двете.

— Здрасти — поздрави девойчето.

— Здравей. Аз съм Хари, бащата на Пат. Джина тук някъде ли е?

— Не, отиде на летището.

— На летището ли?

— Да, наложи й се да… как ли му се викаше… А, да, наложи й се да хваща самолета.

Оставих Пат. Той се намести сред фигурките от „Междузвездни войни“, разпилени по целия под, и започна да хвърля възхитени погледи на пъпчивия хлапак. Наистина се прехласваше по по-големите момчета. Дори по тъпите, грозни големи момчета.

— Къде отиде?

Момичето — Сали, се свъси озадачено.

— В Китай. Струва ми се.

— В Китай ли? Наистина? Или в Япония? Много е важно.

Лицето й грейна.

— Да, може би в Япония.

— Има голяма разлика между Китай и Япония — поясних аз.

Момчето — Стив, ме погледна за пръв път.

— Лично за мен няма — рече то.

Момичето се засмя. Пат също. Беше малък. Не знаеше защо се смее. Чак сега забелязах, че лицето му е мръсно. Ако не го насърчаваш, той се отнася доста високомерно към личната хигиена.

Ухилен самодоволно, Стив отново се извърна към телевизора и продължи да почуква с дистанционното по долните си зъби. Идеше ми да му го натикам в гърлото.

— Знаете ли колко ще остане там?

Сали изсумтя, че не знаела, и стисна разсеяно Стив по месестото бедро.

— Глен няма ли го? — продължих да им досаждам аз.

— Не, татко е на работа — рече момичето.

Така значи. Сали беше от зарязаните деца на Глен от един-два брака след майката на Джина.

— На гости ли сте тук? — поинтересувах се аз.

— Не, ще поостана малко при татко — отвърна девойчето. — Майка само ми опява. Приятелите ми били не знам си какви, обличала съм се не знам как си, кога съм се прибирала, кога не съм се прибирала.

— А има ли основания?

— Вкъщи съм се държала така, сякаш съм била на хотел — изписка Сали. — Била съм прекалено малка, за да съм пушела. Дрън-дрън-дрън… — въздъхна тя уморено, както могат да бъдат уморени само младите. — Все едно и също — до припадък. Сякаш тая дърта двулична кучка не е правела същото в далечната си младост.

— Кучка — повтори Стив.

— Кучка — обади се и Пат, стиснал в юмручета по една фигурка от „Междузвездни войни“, и Стив и Сали прихнаха.

Така стават тия работи, помислих си. Разделяте се с жената и детето ви се превръща в нещо като корабокрушенец, лашкан в морето от дневна телевизия и занемарени отговорности. Добре дошли в шантавия съвременен свят, където родителят, при когото живееш, е отчужден и презрян, а родителят, при когото не живееш, се чувства достатъчно виновен, та да те приюти, ако положението у дома съвсем се спече.

Но с моето момче нямаше да стане така. С моя Пат.

— Вземи си якето и играчките — казах му аз.

Мръсното му личице грейна.

— В парка ли отиваме?

— Отиваме си вкъщи, миличкото ми.

Глава 10

Уж би трябвало да празнуваме.

Накрая Бари Туист предложи да излъчваме шоуто с петнайсетминутно закъснение, което ще рече, че пак ще работим на живо, но с кратък промеждутък от четвърт час преди излъчването, като застраховка, в случай че госта или водещия го прихванат лудите.

Шефовете в телевизията останаха доволни, понеже така разполагаха с време да „редактират“ всичко, от което рекламодателите можеха да припаднат, Марти също беше доволен, тъй като това означаваше, че няма да се гипсира от долното аутокю.

Ето защо ме заведе в любимия си ресторант, нашумял напоследък спартански обзаведен сутерен, където добре нахранени телевизионни труженици се охарчваха за истинска италианска кухня.

Подобно на повечето заведения, където ходехме, голият дъсчен под и белите стени създаваха впечатление по-скоро за гимнастически салон, отколкото за ресторант, вероятно за да си помислим, че си правим добро, докато стоим тук. Беше два и нещо, когато влязохме. Бях закъснял, защото откарах Пат у нашите и го оставих там — откакто Джина беше заминала, нямаше кой да го прибира от детска градина. Заведението вече беше пълно, затова пък оберкелнера го нямаше.

При нас дойде една от келнерките. Днес очевидно не й беше ден. Беше припряна и изнервена, върху бялата й униформа се червенееше петно от вино. Току си подръпваше косата, лъскава и черна, подстригана на венец, с какъвто си представяш героините в роман на Ф. Скот Фицджералд или момичетата от Хонконг през петдесетте. Току издаваше долна устна и си духаше, при което бретонът й политваше във всички посоки.

— Какво обичате? — попита тя.

— Имаме запазена маса — оповести Марти.

— Един момент — отвърна жената и взе тетрадката с резервациите. — Името?

— Марти Ман — отвърна той, като понатърти на фамилията, с което подсказа, че е очаквал сервитьорката да го познае и едва ли не да припадне от вълнение.

Но името не й говореше нищо. Тя беше американка.

— Съжалявам — рече жената. — Не ви виждам в списъка, господине.

После ни се усмихва. Имаше красива усмивка: широка, белозъба и искрена. От онези, които направо греят.

— Повярвайте, запазили сме маса — рече Марти.

— Не, тук не сте запазили.

Тя затвори с трясък тетрадката и понечи да си тръгне.

Марти й препречи пътя. Келнерката се притесни. Пак издаде долна устна и си духна на бретона.

— Извинявайте — каза.

Беше висока и слаба, с крака на балерина и раздалечени кафяви очи. Беше красива, но съвсем не бе в първа младост. Може би беше година-две по-голяма от мен. Повечето работещи в ресторанта с вид на гимнастически салон бяха все нафукани младоци, очевидно убедени, че престоят им тук е само кратка спирка по пътя към нещо по-добро. Тя изобщо не беше като тях.

Погледна Марти и си разтърка кръста, сякаш я боли отдавна.

— Знаете ли кой съм аз? — попита я той.

— А вие знаете ли колко заета съм аз? — отвърна жената.

— Може и да ни няма в списъка — провлачи Марти много бавно, все едно говори на човек, на когото са му махнали част от мозъка, — но един от моите подчинени се обади на Пол, управителя, де. Знаете ли кой е Пол?

— Естествено, че знам — каза келнерката, без да повишава тон.

— Та Пол каза, че всичко ще бъде наред. Винаги е наред.

— Наистина се радвам много, че се разбирате толкова добре с Пол. Но всички маси са заети, къде да ви сложа? Още веднъж извинявайте.

Този път жената наистина си тръгна.

— Ама че каша! — завайка се Марти.

Точно в този миг Пол ни забеляза и прекоси забързан ресторанта, за да посрещне прочутия клиент.

— Господин Ман, радвам се да ви видя — каза той. — Някакъв проблем ли има?

— Както личи, няма свободни маси.

— О, за вас, господин Ман, винаги има маса. — Върху загорялото от слънцето средиземноморско лице на оберкелнера грейна усмивка.

И неговата усмивка беше красива. Но беше съвсем различна от усмивката на сервитьорката. — Насам, ако обичате.

Влязохме в ресторанта и пак се натъкнахме на обичайните погледи, шушукане и тъпи усмивки, които появата на Марти неизменно предизвикваше. Пол щракна с пръсти и от кухнята изникна маса — на мига беше застлана с покривка и върху нея се появиха прибори, панерче с нарязан на дебели филии хляб и сребърна купа със зехтин. До нас изникна келнерка. Същата.

— Отново здравейте — поздрави тя.

— Я ми кажи — взе да се заяжда Марти. — Къде се е дянал добрият стар стереотип на американска сервитьорка? Дето те обслужва с усмивка?

— Днес е в почивка — отвърна жената. — Ще ви донеса листа с менюто.

— Не ми трябва меню — сопна се Марти. — Вече знам какво искам.

— Въпреки това ще го донеса. За приятеля ви. Днес имаме вкусни специалитети.

— Дали да не проведем този разговор още веднъж, след като си включиш слуховото апаратче? — попита Марти. — Гледай ме в устата — храним се постоянно тук. Не ни трябва меню.

— Остави жената на мира, Марти — прекъснах го аз.

— Точно така, Марти, оставете ме на мира — каза тя и ме погледна за пръв път.

— Аз ще си поръчам от усуканите спагети с червения сос отгоре, той — също — рече Марти.

— Усукани спагети — записа си келнерката в тефтерчето. — С червено отгоре.

— И ни донеси бутилка шампанско — поръча Марти и потупа жената по дупето. — Ето така те искам.

— Махнете си потната ръка от задника ми, докато не съм ви я счупила — рече жената. — Ето така ви искам.

— Добре де, донеси ни пиенето — побърза да каже Марти и си дръпна ръката.

Сервитьорката ни остави сами.

— Божичко, трябваше да поръчаме да ни донесат храната направо в редакцията — завайка се Марти. — Или да дойдем по-рано.

— Извинявай, че закъснях — подхванах аз. — Имаше такова задръстване, че…

— Добре, добре… — вдигна той длан.

— Радвам се, че склони да ни излъчват с четвърт час закъснение — казах му аз. — Обещавам ти, шоуто няма да пострада.

— Е, това е само една от промените, които правим — отвърна Марти. — Тъкмо смятах да ги обсъдим.

Зачаках — чак сега забелязах, че той е нервен. Имаше си дихателни упражнения, с които уж да прикрива притеснението, но сега те явно не му помагаха особено. И в крайна сметка се оказа, че изобщо не празнуваме.

— Освен това искам Шобан да се заеме по-активно с подбора на гостите — продължи той. Искам и да стои всяка седмица в апаратната. И да отбива ударите на шефовете в телевизията.

Трябваше ми известно време, докато схвана какво ми говори. Келнерката ни донесе шампанското. Напълни две чаши. Марти отпи юнашка глътка и загледа чашата, после отвори уста и хлъцна нечуто.

— Извинявай — каза.

Аз оставих чашата на масата.

— Но с тези неща се занимава продуцентът, това му е работата — опитах се да се усмихна. — Това е моя работа.

— Е, такива са промените, които възнамерявам да направя.

— Я чакай. Значи договорът ми няма да бъде подновен?

Марти разпери ръце, все едно казваше — какво мога да направя аз! Шантав свят!

— Виж какво, Хари. Надали искаш да те преместя на някаква мижава службица, която ще вършиш и със затворени очи. Би било ужасно, нали?

— Марти — подхванах аз. — Чакай. Чакай малко. Наистина имам нужда от тази работа. Сега повече отвсякога. След тая история с Джина… Пат живее при мен, нямам представа какво ще става оттук нататък. Знаеш го. Само това липсваше — да остана и без работа!

— Съжалявам, Хари. Промените наистина са наложителни.

— Какво е това? Наказание, че не съм ти подръка по двайсет и четири часа в денонощието точно когато бракът ми се разпада ли? Извинявай, че днес сутринта не бях в редакцията. Не мога да оставя детето само. Трябваше да…

— Не ми повишавай тон, Хари. Да се държим като възпитани хора.

— Я не се занасяй, Марти. Нали си ни Господин Кавгаджиев? Едва ли един дребен скандал ще те притесни чак толкова.

— Съжалявам, Хари. Шобан вече е назначена. Ти си уволнен. Някой ден ще ми бъдеш признателен. Може да се окаже, че това е най-хубавото нещо, случвало се някога през живота ти. Нали не се сърдиш?

Лайнарът му с лайнар дори ми протегна ръка. Не я поех, станах и си грабнах багажа.

Той поклати глава — един вид, много съм го разочаровал.

Тръгнах с отмалели крака и пламнало лице към изхода и се обърнах чак когато чух писъка на Марти.

Келнерката бе успяла да изсипе върху него пълна чиния спагети.

— Божичко, извинявайте — завайка се тя. — Искате ли малко пармезан?

Нашите докараха Пат. Мама обиколи къщата и запали всички лампи, а баща ми ме попита как е в службата. Отвърнах, че всичко е наред.

Останаха с Пат, а аз отскочих до близкия супермаркет — да напазарувам. Беше само на пет минути път с колата, но се бавих доста, понеже наблюдавах тайничко всички жени, заприличали ми на самотни майки. Досега не се бях замислял за тях, но днес те ми се сториха героини. Истински героини.

Справяха се сами. Пазаруваха, готвеха, забавляваха, всичко. Отглеждаха сам-сами децата си.

А аз не знаех дори как да измия косата на Пат.

— Косата му е мръсна — каза мама, когато двамата с татко станаха да си ходят. — Измий я хубаво.

Вече го знаех. Но Пат не даваше да му измия косата. Беше ми го заявил, докато се прибирахме от Глен, и аз уж между другото му бях подметнал, че косата му е за миене. Синът ми оповести, че искал да я измие майка му. Както го правела тя.

Но не можехме да отлагаме повече. Не след дълго Пат стоеше насред плувналата във вода баня само по панталонки, с мръсна косица, паднала над очите му, вече зачервени от плач и от детския шампоан, с който Джина и досега го къпеше.

Нещо не се получаваше. Бърках някъде.

Приклекнах до детето. То не искаше и да ме погледне.

— Какво има, Пат? — попитах го.

— Нищо.

И двамата знаехме, че има нещо.

— Мама замина за малко. Няма ли да разрешиш на тате да ти измие косата?

Тъп въпрос. Пат поклати глава.

— Какво би направил един джедай в случай като този? — попитах го аз.

Той не отговори. Понякога четиригодишните малчугани не благоволяват да отговарят.

— Виж какво — рекох му — идеше ми да ревна. — Как мислиш, дали Люк Скайуокър плаче, когато му мият косата?

— Не знам и не ме интересува.

Бях опитал да му измия косата, като му наведох главата над ваната, но не се получи нищо. Затова сега му помогнах да си изуе панталонките, вдигнах го и го сложих да седне във ваната. Пат си избърса носа, докато аз проверявах дали водата е достатъчно топла.

— Забавно е, нали? — подхванах. — Трябва да го правим по-често.

Пат само се смръщи. Но се наведе напред и ми позволи да му изплакна главата. После усети, че пак му слагам шампоан, и нещо го прихвана. Изправи се и в окаян опит да избяга преметна краче през ръба на ваната.

— Пат! — скарах му се аз. — Сядай долу, ако обичаш.

— Искам мама да ми измие главата!

— Мама я няма. Сядай, ти казвам!

— Къде е мама? Къде е?

— Не знам.

Той се опита да излезе опипом от ваната и ревна, защото в очите му влезе шампоан. Бутнах го да седне и като се опитвах да не обръщам внимание на врясъците, му изплакнах набързо косата.

— Един джедай не се държи така! — рекох му. — Така се държат само бебетата.

— Аз не съм бебе! Ти си бебе!

Избърсах го с кърпата, хванах го за ръка и го затеглих обратно към детската, а той заситни с малки крачета подире ми, за да не изостава. Докато му слагах пижамката, двамата се гледахме на кръв.

— И таз добра, да се лигавиш така — казах му. — Наистина съм разочарован от теб.

— Искам мама.

— Мама я няма.

— Кога ще си дойде? — проплака детето. — Кажи, де!

— Не знам — отвърнах. — Не знам, миличкото ми.

— Какво толкова съм направил? — пророни Пат и направо ми разби сърцето. — Аз без да искам, аз без да искам.

— Не си направил нищо. Мама те обича много. Ще я видиш скоро. Обещавам.

После го гушнах и усетил миризмата на шампоана, който явно така и не бях изплакнал, го прегръщах дълго — питах се как двама възрастни с толкова недостатъци са успели да създадат такова съвършенство.

Четох му приказка, докато заспа. Когато излязох от детската, на телефонния секретар имаше три съобщения. И трите бяха от Джина.

Секретарят я прекъсна. На него можеш да оставиш само късо съобщение. Чу се сигналът, после и второто съобщение. Сега Джина беше по-спокойна. Или се опитваше да бъде.

Отново сигнал. Последно съобщение. Джина вече не беше толкова спокойна, почти крещеше.

Угасих осветлението и дълго гледах как момченцето ни спи. И видях, че съм подвел всички.

Джина. Майка си и баща си. Дори Марти. Не се бях показал достатъчно силен, не ги бях обичал достатъчно, не бях мъжът, който те искаха да бъда, не бях и мъжът, който самият аз исках да бъда. По един или друг начин ги бях предал всичките.

Придърпах одеялото, което Пат беше изритал, завих го и дадох последно обещание, което този път смятах да удържа: никога да не предавам това дете.

Но се чуваше и някакъв далечен глас, все едно някой се обажда по развален телефон от другия край на света и той повтаряше: „Предал си го, предал си го, вече си го предал.“

Глава 11

Децата живеят за мига. Хубавото на това е, че и да ги подведеш, на другия ден вече са забравили. Най-малкото Пат беше такъв на четири години.

— Какво искаш за закуска? — попитах го аз.

Той ме погледа, погледа и каза:

— Зелени спагети.

— Спагети ли? За закуска?

— Да, зелени спагети. Ако обичаш.

— Но аз не знам как се готвят зелени спагети. Друг път ял ли си ги?

Той кимна.

— В малката пицария от другата страна на широкия път — уточни синът ми. — С мама.

Живеехме в по-неприятната част на Хайбъри Корнър, при Холоуей Роуд, а не при Ъпър Стрийт, където имаше магазини за вещи на старо, а не за антики, кръчми, а не лъскави заведения, тихи кафененца, а не модни ресторанти. Някои от тези кафенета бяха толкова пусти, че бяха с вид на морга, но точно в дъното на нашата улица имаше страхотно ресторантче — казваше се „Треви“, и на барплота говореха английски, а в кухнята — италиански.

Едрите веселяци зад бара поздравиха Пат по име.

— За тук ти говорех — оповести момченцето и се разположи на масата при прозореца.

Видях как келнерката излиза от кухнята и се насочва към нас. Пак беше същата. И пак изглеждаше уморена.

— Какво да бъде за вас, момчета? — попита тя и се усмихна на Пат.

В гласа й се долавяше южняшки акцент, който, докато бяхме с Марти, не бях доловил.

— Предлагате ли нещо, което да прилича на зелени спагети?

— Спагети песто ли? Разбира се.

— Да не са много люти за теб? — обърнах се аз към Пат.

— Зелени ли са? — попита той на свой ред.

Кимнах.

— Да, зелени са.

— Искам такива.

— А вие? — ми рече келнерката.

— И аз ще си поръчам същото — отговорих.

— Нещо друго?

— Питах се на колко места работите.

Жената за пръв път се взря в мен.

— А, да, сещам се — възкликна тя. — Бяхте заедно с Марти Ман. И му казахте да ме остави на мира.

— Мислех, че не сте го познали.

— Тук съм от близо година. То оставаше да не съм го познала тоя лайнар. — Жената се извърна към Пат. — Извинявай.

Той й се усмихна.

— Не гледам често телевизия — при моята работа не ми остава време, но тая грозотия се мъдри по всички вестници. Както подразбрах, пак нещо е оплел конците. Вие ми бяхте последните клиенти, странно, нали? Пол не хареса стила ми.

— Не знам дали това е някаква утеха, но горе-долу по същото време и аз останах без работа.

Виж ти! И сигурно дори не сте изсипали цяла чиния спагети върху сбръчкания малък… — Тя стрелна с очи Пат. — Върху главата на Марти. Но както и да е. Изпроси си го.

— А, спор няма. Но наистина съжалявам, че са ви уволнили.

— Чудо голямо, като са ме уволнили! Поне келнерки се търсят, нали така?

Тя вдигна очи от тефтерчето. Бяха толкова раздалечени, че едвам ги виждах и двете едновременно. Бяха кафяви. Огромни. Жената ги насочи към Пат.

— С тате ли обядваш? Мама къде е днес?

Той ме погледна притеснено.

— Майка му е в Токио — поясних аз.

— В Япония — добави Пат. — Там карат от същата страна на улицата, както и ние. Но когато там е нощ, тук е ден.

Бях изненадан, че е запомнил толкова много от онова, което съм му разказвал. Знаеше за Япония почти колкото мен.

Жената ме погледна с раздалечените си кафяви очи и на мен ми мина през ума, че явно се е досетила как малкото ни сплотено семейство се е разпаднало. Беше си нелепо. Как би могла да се досети?

— Мама ще си дойде скоро — допълни Пат.

Прегърнах го.

— Точно така — потвърдих. — Но известно време сме само двамата.

— Необичайно си е — отбеляза сервитьорката. — Да си гледате сам детето, де. Малцина мъже го правят.

— Е, случва се — казах аз.

— Да, случва се — повтори жената.

Виждах, че откакто е разбрала как се грижа сам за Пат, съм й станал малко по-симпатичен. Тя обаче не ме познаваше. Ама изобщо. И си беше създала погрешна представа за мен.

Беше видяла мъж, дошъл сам с детето си, и беше решила, че съм по стока от другите — по-добър, по-състрадателен, мъж, който надали ще подведе една жена. Нов, подобрен вариант на мъжкия вид, биологично програмиран да отглежда деца. Сякаш нарочно бях направил така, че животът ми да приеме такъв обрат.

— Ами вие? — попитах я. — Какво ви е довело тук чак от… от къде?

— От Хюстън — отвърна жената. — От Хюстън, щата Тексас. Доведе ме мъжът ми. Бившият, де. Англичанин е.

— Не е ли малко далечко да дойдете чак оттам заради един мъж?

Тя се изненада най-чистосърдечно.

— Така ли смятате? Пък аз винаги съм си мислила, че ако обичаш някого, ще го последваш и накрай света.

Така значи, беше от романтиците. Под непукистката външност, която сякаш казваше: „А си ме пипнал още веднъж отзад, а съм ти изсипала върху главата цяла тенджера спагети“, се криеше жената, готова да преобърне живота си из корен заради мъж, който почти със сигурност не го заслужаваше.

Жена ми май беше права. Най-опасни са романтиците.

Джина си дойде късно на другия ден.

Ние с Пат си играехме с играчките му на пода. И двамата дори не трепнахме, когато долу спря такси. Виж, спогледахме се, щом чухме как ръждивата портичка изскърцва, после как във входната врата се завърта ключ и накрая стъпките на Джина в антрето. Пат се извърна натам.

— Мамо!

— Пат!

Тя се появи като гръм от ясно небе и се усмихна на сина ни. Беше доста уморена след дванайсетчасовия полет от летище „Ханита“. Дотътри в стаята очукания куфар с издран стикер, останал от отдавнашна почивка в Антигуа.

Пат се завтече към нея и Джина го притисна толкова силно, че той изчезна между гънките на тънкото лятно яке — подаваха се само теменцето му и кичур коса съвсем същия цвят, както косата на майка му. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че се сливаха и аз не виждах къде завършва нейното и къде започва личицето на Пат.

Не можех да сваля очи от тях — те изпитваха нещо повече от щастие. Стана ми едно такова хубаво, бях повярвал, че светът ми пак си е същият. После обаче Джина ме погледна — не студено, не ядосано, а някак от много далеч, където е отишла и откъдето не смята да се връща, и аз посърнах.

Не се беше върнала при мен. Беше се върнала при Пат.

— Добре ли си? — попитах я.

— Малко съм уморена — отвърна тя. — Полетът е дълъг. И пристигаш съшия ден, когато си тръгнал. Денят сякаш няма край.

— Трябваше да ни предупредиш, че си идваш. Щяхме да те посрещнем на летището.

— Оправих се и сама — каза Джина и поотдалечи Пат, за да го огледа хубавичко.

Виждах, че се е върнала, защото смята, че няма да се справя сам. Защото е убедена, че докато отсъства, не мога да се грижа сам за детето. Защото мисли, че не съм истински родител, най-малкото не толкова истински като нея.

Без да пуска Пат, тя огледа опустошения, разхвърлян хол, който сякаш потвърждаваше, че дори онзи мърляч — баща й, е за предпочитане пред мен.

Навсякъде се въргаляха играчки. По видеото вървеше „Цар Лъв“, който никой не гледаше. На пода се мъдреха две празни кутии от пица — една малка и една голяма, които бяхме поръчали от „Господин Милано“. И гащетата на Пат от предния ден се бяха разположили досущ лекьосана салфетка върху масичката.

— Божичко, колко ти е мръсна косата! — възкликна весело Джина. — Дали да не я измием едно хубаво?

— Хайде! — зарадва се той, сякаш щяха да го водят на Дисниленд.

Двамата се запътиха към банята, а аз се заслушах в звуците на плискаща се вода, примесени със смеха им, и се запретнах да чистя стаята.

— Предложиха ми работа — каза Джина вече в парка. — При това много хубава. Преводачка в американска банка. Но не писмена, а по-скоро устна. Писменият ми японски не е блестящ, не мога да превеждам документи. Но говоримият ми е повече от добър. Ще присъствам на срещи и заседания, ще се свързвам с клиенти и така нататък. Досегашната преводачка — голяма симпатяга е, наполовина американка, наполовина японка, запознах се с нея, — излиза в отпуск по майчинство. Стига да реша, ще ме вземат веднага. Но трябва да отговоря бързо.

— Я чакай — прекъснах я аз. — Къде е това, в Токио ли?

— Че къде другаде! — възкликна Джина доста рязко. Пак извърна очи към детето. — Какво според теб правех в Токио?

Да ви призная, мислех, че е отишла да си почине. Да се види със старите си приятели — японци и англичани, от времето, когато е прекарала една година там, да се повози на влака стрела, да поразгледа някой и друг храм в Киото, просто да се махне за малко оттук.

Бях забравил, че си иска някогашния живот.

Ето какво, значи, е правела, след като отиде у баща си: звъняла е в чужбина, свързвала се е със старите си познати, проверявала е дали е възможно да си върне онова, което е жертвала заради мен.

Познавах я достатъчно добре, за да знам, че говори съвсем сериозно за тази работа. Но още не можех да повярвам.

— Нима наистина ще се хванеш на работа чак в Япония, Джина?

— Трябваше да го направя преди много години.

— Колко ще останеш там? Завинаги ли?

— Договорът е за една година. Пък после — каквото сабя покаже.

— Ами Пат?

— Пат ще дойде с мен, естествено.

— С теб ли? В Токио?

— Разбира се. Нямам намерение да го оставям тук.

— Не можеш да го откъснеш от средата му — натъртих, като се опитах да потуша истерията в гласа си. — Къде ще живеете?

— Банката има грижата да осигури жилище.

— И какво ще яде там?

— Същото, каквото яде и тук. Никой няма да го кара насила да закусва сурова риба. И в Япония има овесени ядки. Не се притеснявай за храната, Хари.

— То оставаше да не се притеснявам! Това не е шега работа, Джина. Кой ще го гледа, докато ти си на работа? Ами нещата му?

— Какви неща?

— Как какви колелото, играчките, видеокасетите. Тези неща.

— Ще ги прекараме там. Толкова ли е сложно да пренесеш вещите на едно четиригодишно дете?

— Ами баба му и дядо му? И тях ли ще пренесеш? Ами приятелчетата от детската градина? Ами аз?

— Не можеш да се примириш, че се отказвам от живота заедно с теб, нали?

— Не става дума за живота с мен. Ако наистина искаш това, ти пожелавам успех. Знам и че е по силите ти. Но животът на Пат е тук.

— Животът на Пат е заедно с мен — поправи ме тя и в гласа й прозвучаха метални нотки.

Но аз усетих, че съм засегнал тънка струна.

— Остави го при мен — рекох. Всъщност примолих се. — Докато се уредиш. За няколко седмици, за месец-два, колкото е нужно. Докато се устроиш в службата и намериш жилище. Нека дотогава Пат остане с мен.

Джина ме погледна втренчено, сякаш е дочакала най-после да проявя здрав разум, но още не ми вярва.

— Не се опитвам да ти го отнема, Джина. Знам, никога не бих го направил. Но не мога да си представя как, докато си на работа и навлизаш в нещата, за него в тясното жилище се грижи чужд човек. Знам, че и ти не си го представяш.

Тя загледа как детето ни се изкачва бавно по катерушката. Пат се обърна бавно и ни се усмихна.

— Сега ми се е отворила такава възможност — рече жена ми. — Трябва да се уверя, че е по силите ми. Сега или никога.

— Разбирам те.

— Ще му се обаждам всеки ден, естествено. И веднага щом нещата се уредят, ще пратя да го доведат. Можеш да го доведеш и ти.

— Защо не?

— Обичам Пат. Обичам сина си.

— Знам.

— Нали ще се справиш? Няма да е за дълго.

— Ще се справя, защо да не се справя. — Гледахме се няколко минути. — Докато се уредиш.

Заведохме Пат у дома и го сложихме да си легне. Щастлив и уморен, той се унесе бързо и потъна в сънища, които на другата сутрин нямаше да помни.

Джина прехапа долна устна.

— Не се притеснявай, ще се грижа добре за него — уверих я аз.

— Само докато се уредя.

— Само докато се уредиш.

— Ще се върна да го взема обеща тя по-скоро на себе си, отколкото на мен.

И накрая наистина се върна. Но дотогава нещата щяха да се променят.

Когато се върнеше да вземе Пат, на масичката нямаше да има гащи, останали от предния ден, и кутии от пица по пода. Когато се върнеше да вземе детето ни, и аз щях, общо взето, да приличам на истински родител.

Именно тук Джина сгреши. Смяташе, че тя може да се промени, а аз ще си остана съшият.

Родителите ми посрещнаха заминаването на Джина така, че се постараха да превърнат живота на Пат в безкраен празник.

Начаса отмениха безпрекословното правило „само по една кока-кола на ден“. Отидехме ли с Пат у тях, най-неочаквано изникваха подаръци, например специално издание на „Завръщането на джедаите“ („Нови сцени, нови звуци, нови специални ефекти“). Все по-често настояваха да останел при тях очевидно с надеждата да заменят свъсеното ми лице и тежкото мълчание с превзетия си смях, смях, от който направо ми идеше да ревна.

Напоследък държаха някой от двамата да ни придружава до детската градина на Пат. Налагаше се да пътуват дълго — за да стигнат до нас, трябваше цял час да въртят по посока, обратна на часовниковата стрелка, по шосе М 25, и то в най-натовареното движение, въпреки това настояваха да го правят ден след ден.

— Поне това заслужава детето — рече баща ми, докато сгъваше с пуфтене нозе в ниския ми автомобил.

Знаех какво целят и им бях признателен. Опитваха се да спрат сълзите на внука си. Плашеха се, че ако заплаче, така и няма да спре.

Но откакто майка му си беше отишла, животът на Пат далеч не беше празник. И нямаше да се превърне в празник, с колкото и касети и фигурки от „Междузвездни войни“ да го отрупвахме, каквито и добри намерения да хранехме към него.

— Какво ще правиш днес, Пат? — попита баща ми внука си, разположил се върху коленете му на предната седалка на „Ем Джи Еф“-а. — Пластилинови червейчета ли? Или ще научиш още нещо за Пощальона Пат и за черно-бялата му котка? Ще бъде чудесно!

Пат не отговори. Вторачи се с бледо красиво личице в замръзналото движение на ранната утрин — колкото и радостно да бъбреше баща ми, момчето отказваше да напусне вцепенението си. Проговори чак когато спряхме пред вратата на детската градина.

— Не искам да ходя на градина — пророни Пат. — Искам вкъщи.

— Не можеш да останеш вкъщи, миличкото ми — отвърнах аз и понечих да прибягна до спасителния пояс на всеки родител и да напомня, че тате трябва да отиде на работа.

Но тате вече нямаше работа. Тате можеше да си се излежава по цял ден и пак нямаше да закъснее за работа.

Една от госпожите излезе да вземе Пат и докато го хващаше за ръка, ме погледна многозначително. Не за пръв път детето отказваше да се раздели с мен. През седмицата, откакто Джина ни бе изоставила, не искаше дори да ме изпуска от поглед.

Баща ми му обеща за вечерта невъобразими забавления и игри и ние загледахме как Пат се отдалечава, стиснал учителката за ръка — сините му очи бяха плувнали в сълзи, долната му устна бе започнала да трепери.

Сигурно щеше да се сдържи до класната стая и нямаше да се разплаче. Сигурно дори щяха да успеят да му съблекат якенцето. Но докато стигнат до пластилиновите червейчета, вероятно нямаше да се стърпи и неутешим, щеше да ревне, а другите дечурлига щяха да го зяпат недоумяващо или да си вършат невъзмутимо каквото вършат четиригодишните малчугани. Поне тази гледка ни беше спестена.

— Помня те, когато беше на същата възраст — каза баща ми, докато се връщахме при автомобила. — През седмицата между Коледа и Нова година те заведох в парка. Беше страшен студ. Ти беше взел и шейничката. Наложи се да те тегля чак от нас. А в парка загледахме как патиците се опитват да кацнат върху замръзналото езеро. Тъкмо да се приземят и — бум! Хързулваха се по задничета върху леда. А ти се късаше от смях. Смееше се, направо се заливаше. Сигурно сме ги гледали часове наред. Помниш ли?

— Татко!

— Какво?

— Не знам дали ще се справя, татко.

— Да се справиш с какво?

— Дали ще успея да гледам сам Пат. Не знам дали ставам за такова нещо. Казах на Джина, че е по силите ми. Но не знам дали ще се справя.

Той се извърна с пламнали очи и за миг ми се стори, че ще ме удари. Никога досега не ме беше докосвал и с пръст. Но винаги има първи път.

— Не знаеш дали ще се справиш ли? — възкликна баща ми. — И таз добра! Длъжен си да се справиш.

Лесно му беше на него. Младостта му може и да беше опропастена от опитите на германската армия да го убие, но поне по негово време мястото на бащата е било непоклатимо. Винаги е знаел какво точно се очаква от него. Той беше блестящ баща и — най-важното! — дори не му се налагаше да си бъде постоянно у дома, за да бъде блестящ баща. Беше достатъчно да чуя само: „Чакай да си дойде баща ти“, за да мирясам. Беше достатъчно мама да спомене името му, та да разбера всичко, което се искаше да знам, и да слушам. „Чакай да си дойде баща ти“, казваше ми тя. Беше достатъчно само да спомене името му и всичко в тоя свят да си дойде на мястото.

Днес няма да чуете често тази закана. Колко жени казват: „Чакай да си дойде баща ти“? Малко. Защото днес има бащи, които изобщо не се прибират. А други през цялото време си стоят вкъщи.

Знаех обаче, че баща ми е прав. Вероятно нямаше да се справя добре като него — дори не си мечтаех Пат да ме погледне така, както аз гледах баща си, — но трябваше да опитам и да направя всичко по силите си.

Колкото до патиците, помнех ги как се мъчеха да кацнат върху заледеното езеро. То оставаше да не ги помня! Помнех ги добре.

Ако не броим ниското заплащане, безкрайното работно време в неудобни часове и че не ти внасят например здравна осигуровка, професията на келнерката е неблагодатна и с това, че тя постоянно трябва да отбива набезите на разни навлеци.

Те са си задължителни, както бялата престилчица и кочанът за поръчки. Мъже, които все напират да я заговорят, мъже, които й искат телефона, мъже, които не я оставят на мира. Навлеци — колкото щеш.

Навлеци от строителни площадки, навлеци от канцеларии, навлеци в костюми, навлеци в дънки, толкова смъкнати, че отзад се вижда цепката на задника, навлеци, които си въобразяват, че са много забавни и са дар Божи, навлеци, които смятат, че щом сервитьорката им е донесла супата, могат да преспят с нея.

Когато седнах в дъното на кафенето, тя обслужваше именно маса с навлеци. Един от тях — навлек, но не от строителна площадка, а в костюм, й се хилеше нагло, докато приятелчетата му, и те навлеци, и те в костюми на тънко райе, с гелосана коса и мобилни телефони, се усмихваха възхитено на нахалника.

— Как се казваш?

Тя поклати глава.

— За какво ви е да знаете?

— Сигурно името ти е типично южняшко. Нещо от рода на Пети-Сю. Или Беки-Лу?

— Не се казвам така.

— Били-Джо? Мери-Бет?

— Вижте какво, ще поръчвате ли, или няма да поръчвате?

— Кога ти свършва смяната?

— Излизали ли сте някога с келнерка?

— Не, не съм.

— Келнерките работят до среднощ.

— А харесва ли ти да си келнерка? Няма ли да ти е по-приятно да работиш секретарка?

Това отприщи бурен смях сред навлеците, смятащи, че е страхотно да водиш насред препълнения ресторант безсмислени разговори по мобилния телефон.

— Не ми се смейте.

— Не се смеем на теб.

— Скъсваш се от работа, а получаваш някаква мижава заплата. Ето какво е да си келнерка. И се занимаваш с кретени. Но дайте да не говорим за това. — Тя метна на масата листа с менюто. — Помислете малко.

После се отдалечи, а навлекът в костюма се изчерви, ухили се и се опита да се направи на голям мъжкар. Приятелите му навлеци също се засмяха, но не така бурно, както преди.

Тя дойде при мен. Още не знаех как се казва.

— Момченцето защо го няма днес?

— На детска градина е. — Протегнах й ръка. — Хари Силвър.

Тя ме погледа, погледа и се усмихна. Никога не бях виждал такава усмивка. Лицето й сякаш озари заведението. Всичко наоколо грейна.

— Сид Мейсън — отвърна ми жената и се ръкува.

Съвсем леко. Само мъжете ще ти изпотрошат костите, когато се ръкуват с теб. Всъщност само навлеците.

— Радвам се да се запознаем, Хари.

— Като Сид Порочния ли?

— Като Сид Шарис. Сигурно не сте и чували за Сид Шарис.

— В „Копринени чорапи“ танцува заедно с Фред Астер в Париж. Беше с прическа като вашата. Как се казва?

— Китайски венец.

— Китайски венец, значи. Да, Сид Шарис. Знам я. Сигурно е била най-красивата жена на света.

— Същата. — Тя беше възхитена. Личеше си. — Майка ми беше луднала по филмите на „Метро Голдуин Майър“.

Сякаш надзърнах в детството й, видях как, когато е била на десет годинки, седи пред телевизора в тясното жилище, как климатичната инсталация е надута до дупка, а майка й се е захласнала по Фред, който върти във вихрен танц Сид на Левия бряг на Сена. Нищо чудно, че е станала такава романтичка. И е дошла чак в Лондон, само и само да бъде заедно с някой навлек.

— Да ви кажа ли специалитетите на деня? — попита ме жената.

Наистина беше мила и ми се прииска да си поговорим за Хюстън, за музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“ и какво се е случило между нея и мъжа, домъкнал я чак в Лондон. Но предпочетох да задържа очите си върху спагетите и да не си отварям много-много устата.

Просто не исках някой от двамата да си помисли, че съм поредният навлек.

Уж Джина си беше тръгнала, а присъствието й се усещаше навсякъде. Къщата беше пълна с нейни дискове, които никога нямаше да слушам (сълзлива соул музика за намерената и изгубената любов), книги, които никога нямаше да чета (жени, които се борят да намерят себе си в свят, пълен с гадни мъже), и дрехи, които никога нямаше да облека (изрязано секси бельо от „Маркс анд Спенсър“).

И Япония. Много книги за Япония. Всички класически текстове, които Джина ми е давала да чета: „Черен дъжд“, „Розовият самурай“, „Босоногата“, „Спомени за свилата и сламата“ и опърпан екземпляр на „Снежната страна“, съшият, който навремето бях изгълтал на един дъх — любовната история, която Джина настоя да съм прочетял, ако съм искал да разбера Япония.

Все нейни вещи, които направо ми късаха сърцето всеки път, щом ги зърнех. Трябваше да ги махна.

Не ми се искаше да ги изхвърлям, но ако някой те напуска, би трябвало да си изнесе и багажа, нали така? Всеки път, щом видех записите на Лутер Вандрос или романите на Маргарет Атуд, или книгите за Хирошима, усещах как — аха — и ще завия от болка. Накрая не издържах.

Джина — мислех си — с нейните блянове за вечна любов и трудно извоювана независимост, Джина, която с лека ръка съвместяваше постфеминистките стоманени мисли на Наоми Улф със сладникавите песнички на Уитни Хюстън.

Да, такава беше моята Джина.

Ето защо запретнах ръкави и се заех да тъпча всичко, което тя беше оставила подире си, в найлонови торби за отпадъци. Първата се напълни бързо — защо ли тия жени не изхвърлят никога нищо? — та се върнах в кухнята и взех цял пакет с големи пликове.

След като свалих всички евтини книжлета на Джина с меки корици, библиотеката заприлича на уста, пълна с нащърбени зъби.

Виж, по-лесно ми беше да изхвърля дрехите й — тук не трябваше да пробирам и карах наред. Не след дълго нейната страна на гардероба беше празна, ако не броим къделките прах и металните закачалки.

Вече се чувствах по-добре.

Бях плувнал в пот, но пак обиколих къщата да видя какво още е останало от жена ми. Японските гравюри, съхранени от моминските й години. Картина, която беше купила по време на отпуската в Антигуа още докато Пат беше бебе. Розова самобръсначка върху ръба на ваната. Няколко видеокасети на Гонг Ли. Снимка от сватбата ни, където Джина изглеждаше най-красивото момиче на света, а аз се хилех като щастлив оглупял съпруг, който още не е повярвал в късмета си.

Всичко това сега беше за боклука.

Накрая бръкнах и в коша с мръсните дрехи. Сред пижамките на Пат с картинки от „Междузвездни войни“ и избелелите ми слипове „Калвин Клайн“ открих износената тениска, с която Джина обичаше да спи. Стиснах я в ръка, седнах в долния край на стълбите и се запитах с какво ли спи сега. После метнах и фланелката в последния плик.

Направо не е за вярване колко бързо можеш да отстраниш от къщата всичко, издаващо, че някой е живял в нея. Иска се доста време, докато внесеш в дома своя отпечатък, а после той се изтрива толкова бързо!

Сетне посветих няколко часа на това да вадя нещата от торбите и старателно да редя по местата им дрехите, дисковете, книгите, гравюрите, всичко.

Защото ми беше много мъчно за Джина. Направо щях да полудея. Държах всичките й вещи да бъдат точно където ги е оставила и да я чакат, в случай че й се прииска да се прибере.

Глава 12

В супермаркета получих нещо като лек пристъп на паника.

Но нищо сериозно, нищо сериозно. Просто по едно време най-неочаквано си дадох сметка, че мъж като мен, чието малко сплотено семейство се е разпаднало, е дръзнал да пазарува в хранилката на щастливите семейства. Почувствах се натрапник.

В обкръжението на всички смешници, застанали на опашката пред каса номер осем, би трябвало да ми поолекне: жени с татуировки, мъже с обици, дечица, облечени като възрастни, възрастни, облечени като подрастващи. Но къде ти! Пак си ми беше кофти.

Докато чаках на опашката, се разтреперих като листо и плувнах в пот: искаше ми се час по-скоро да приключа, да се махна оттук, а докато изпадналият в нещо като полукома голобрад касиер ми връщаше рестото, вече започнах да се задъхвам и бях на ръба да се разкрещя или да ревна, или и двете.

Изскочих като тапа навън, на чист въздух, и точно тогава пликът с вечерята, която бях взел за нас с Пат и за котката, си изгуби дръжката и покупките се пръснаха по улицата.

Пазарските пликове на Джина не се късаха никога. Цели седем години всяка събота бяхме ходили заедно на пазар и никога не бях виждал някой от пликовете в ръцете й дори да се пукне. Но Джина може би не купуваше толкова много полуфабрикати. Те тежат цял тон.

Всичко наоколо беше осеяно с консерви котешка храна и полуфабрикати, които се затъркаляха под колелцата на количките за пазаруване и в нозете на някакъв младеж, продаващ „Биг Исю“, и заподскачаха към шосето. Тъкмо бях застанал на четири крака и вдигах кутия с надпис, обещаващ, че „ще вкусите духа на Тоскана“, когато те ме видяха.

— Хари! — провикна се Марти.

Беше с момиче. С Шобан.

Марти и Шобан. Хванати за ръце, моля ви се!

Бях толкова стъписан, задето ги виждам заедно, та забравих да се притеснявам, че са ме заварили с покупките, пръснати по тротоара. Но само за миг. После лицето ми запламтя, запламтя, запламтя.

От известно време не ги бях срещал. Продуцентският ми мозък обаче не мислеше в седмици и месеци. „Пет шоу програми“, казах си. Бяха излъчили без мен пет шоу програми.

Изглеждаха добре. Дори тоя гнусен дребосък Марти. И двамата бяха с тъмни очила и бели панталони. Шобан носеше пазарски плик, от който се подаваха франзела и бутилка нещо сухо, бяло и скъпо. Нямаше да се учудя, ако вътре имаше и гъши пастет. Техният пазарски плик обаче не даваше признаци, че ще се къса. Двама самоуверени професионалисти, излезли да понапазаруват, та после да се върнат при бляскавите си шеметни кариери — нямаха вид на хора, на които им се налага да се притесняват за котешката храна.

— Чакай да ти помогна — предложи Шобан и се наведе да вдигне консервата с телешко и дроб за котки, търкулнала се към канавката.

Марти прояви благоприличие и се позасрами, но Шобан ми се зарадва, макар да се изненада, че едва ли не съм се проснал на паважа и вместо награди на Британската академия за телевизионно и киноизкуство събирам кутии котешка храна, ролки тоалетна хартия и пакети полуфабрикати.

— С какво се занимаваш напоследък? — поинтересува се тя.

— О, знаеш.

Всеки ден, след като закарах Пат на детска градина, сновях с часове из хола — „като вързан в клетка тигър“, току повтаряше мама, — и се притеснявах до смърт как е синът ми, притеснявах се, че сигурно пак се е разплакал. И чаках Джина да звънне, както всеки следобед, точно в четири — полунощ в нейната половина на света, — въпреки че винаги подавах слушалката направо на Пат: знаех, че той е единствената причина жена ми да се обажда.

Друго правех ли? Говорех си сам. Прекалявах с пиенето, не се хранех като хората, питах се защо животът ми се е опропастил. Ето с какво се занимавах.

— Още обмислям предложенията — отвърнах аз. — А шоуто как върви?

— По-добре отвсякога — похвали се Марти предизвикателно.

— Добре, добре — потвърди и Шобан, доволна, но и сдържана, сякаш не смяташе, че съдбата на старото шоу би могла да вълнува генийче като мен. — Рейтингът се е покачил малко.

Направо ми се повдигна.

— Браво на вас! — усмихнах се аз.

— Е, ще тръгваме — рече Марти.

Усмихвах се не само аз. Неколцина души, излезли от супермаркета, също се подхилваха и сочеха: дали наистина е той.

— Аз също ще тръгвам — рекох. — Бързам. Имам работа.

Шобан ме сграбчи и ме млясна по бузата. Съжалих, че днес не съм се бръснал. И вчера. И завчера.

— До скоро, Хари — каза Марти.

Протегна ми ръка. Наистина не му се сърдех. Понечих да се ръкувам с него, той обаче държеше кутия котешка храна. Взех я.

— Чао, Марти.

Калтаци с калтаци. Всичките са гадни калтаци!

Тъкмо къпех Пат, когато телефонът иззвъня. Оставих детето във ваната — то можеше да кисне с часове в нея, приличаше на рибка, — отидох в коридора и вдигнах с мокри ръце слушалката: очаквах, че е майка ми. Но се чу тих трансконтинентален шум, после гласът на Джина, прокънтял в ухото ми.

— Аз съм — съобщи тя.

Погледнах си часовника, беше едва четири без двайсет. Днес беше подранила.

— Във ваната е.

— Не го закачай. Ще звънна в обичайното време. Мислех, че е някъде наблизо. Той как е?

— Добре — отвърнах. — Добре, много добре. Ти още си там, нали?

— Да. Още съм тук.

— Как върви при теб?

Чух, че Джина си поема дъх. Поемаше си дъх на другия край на света.

— Много по-трудно е, отколкото си мислех — рече накрая тя. — Икономиката се е издънила. Ама наистина. Банката уволнява местните, и моето място може да изстине, все пак съм чужденка с японски, доста по-грапав, отколкото смятах. Инак работата е добра. Справям се.

Хората са мили. Но виж, другото… Особено това, че живея в стаичка колкото нашата кухня. — Тя пак си пое дъх. — Никак не ми е леко, Хари. Хич не си въобразявай, че си живея живота.

— Кога се прибираш?

— Кой е казал, че се прибирам?

— Хайде, Джина. Остави ги тия дивотии, няма за кога да търсиш себе си. Просто искаш да ме накажеш.

— Понякога се питам дали не съм сбъркала, като съм дошла тук. Но са достатъчни няколко думи с теб, за да разбера, че съм постъпила правилно.

— Значи оставаш, така ли? В стаичката с размерите на нашата кухня.

— Ще си дойда. Но само за да взема Пат. И да го доведа тук. Наистина искам да се утвърдя, Хари. Дано ме разбереш.

— Я не се занасяй, Джина. Какво ще търси Пат там? Не мога да го накарам да хапне дори малко боб. Не си го представям да се тъпче със сурова риба и ориз. И къде ще живее? В стаичката колкото нашата кухня ли?

— Господи, защо ли изобщо ти я споменах тая проклета стаичка! Не мога да говоря повече с теб.

— Пат остава тук, чу ли?

— Засега — отвърна Джина. — Нали се разбрахме така.

— Ще го пусна там само ако това наистина е най-доброто за него. Не за теб. За него. За това сме се разбрали, ясно ли е?

Мълчание. После — друг глас.

— Адвокатите ще решат, Хари.

— Предай му на твоя адвокат: Пат остава при мен. Ти си тръгна, не аз. Предай му и това.

— А ти предай на твоя адвокат, че не аз, а ти си хукнал да чукаш де когото видиш.

— Не мога да му предам нищо — нямам адвокат.

— Трябва да си вземеш, Хари. А ако наистина ти минава през ума да ми откраднеш детето, си наеми много добър адвокат. Но се съмнявам да го искаш. И двамата сме наясно, че не можеш да се грижиш дълго за Пат. Не можеш да се грижиш дори за себе си. Просто искаш да ме нараниш. Виж какво, смяташ ли да разговаряме като зрели хора? Или предпочиташ да се караме?

— Предпочитам да се караме.

Поредната въздишка.

— Пат там ли е?

— Не, няма го, отиде на вечеря с новите си приятели. Разбира се, че е тук. Пат е на четири години. Къде очакваш да бъде? На любовна среща с Наоми Камбъл ли? Казах ти вече, във ваната е. Или не съм ти казал?

— Каза ми, каза ми. Може ли да поговоря с него?

— Разбира се.

— А, Хари!

— Какво?

— Честит рожден ден.

— Рожденият ми ден е утре — троснах се ядосано. — Утре!

— Където съм аз, е почти утре.

— Аз, Джина, не съм в Япония. Тук съм.

— Въпреки това честит рожден ден. За утре, де.

— Мерси.

Извадих Пат от ваната, подсуших го и го увих в хавлиена кърпа. После приклекнах пред него.

— Мама иска да поговори с теб — рекох му. — По телефона.

Всеки ден се повтаряше едно и също. В сините очи на детето внезапно проблясваше изненада, после се мярваше нещо като радост или може би облекчение. Когато му подадох слушалката, Пат вече бе по-сдържан.

— Ало! — прошепна той.

Сигурно съм очаквал горчиви сълзи, гневни обвинения, порой от чувства. Но Пат винаги се владееше, отвръщаше едносрично на въпросите на Джина и накрая ми подаваше слушалката.

— Вече не искам да говоря с мама — рече ми едва чуто и този път. Отиде в хола, все така омотан като в шал в хавлиената кърпа, и остави подире си диря от мокри стъпчици.

— Утре ще му звънна пак — каза Джина, по-разстроена, отколкото бях очаквал, направо отчаяна — от това се почувствах добре, както не се бях чувствал дни наред. — Нали може, Хари?

— Когато ти е удобно — рекох й — беше ми на устата да я попитам как сме се докарали дотам да се заплашваме един друг с адвокати, как двама души, които са били толкова близки, са се превърнали в класически пример за семейство в развод.

Наистина ли аз бях виновен? Или просто беше лош късмет, като да те блъсне кола или да се разболееш от рак? Щом сме се обичали толкова много, защо всичко трая ден до пладне? Наистина ли бе невъзможно двама души да бъдат заедно до гроб в съвременния шантав свят? И как всичко това щеше да се отрази на сина ни?

Наистина исках да знам. Но не можех да попитам Джина за всички тези неща. Бяхме в двата края на света.

Глава 13

Бяхме преполовили пътя към нашите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се майка ми. Беше спокойна, невъзмутима жена, ведрото средоточие в сърцето на семейството. Но не и днес.

— Хари!

— Какво е станало?

— Баща ти.

Божичко, помислих си, умрял е. На трийсетия ми рожден ден. Дори днес беше успял да се превърне в център на вниманието.

— Какво се е случило?

— Обраха ни.

Майко мила! Дори там. Дори в предградията. Човек вече никъде не беше в безопасност.

— Татко добре ли е? Ти добре ли си?

— Много те моля, Хари… идвай бързо… полицаите ще дойдат всеки момент… много те моля… не мога да говоря с него…

— Затвори, чу ли? Затвори, мамо. Идвам веднага.

Преместих колата в бързото платно и натиснах до дупка педала за газта. Автомобилът се стрелна напред.

Пат, който седеше на седалката до мен, се засмя на глас.

— Страхотия!

Къде ли го беше чул пък това?

Мама отвори — беше в най-хубавата си рокля, беше се издокарала за рождения ден на сина си. Но празничното облекло беше помрачено от пребледнялото й, развълнувано лице.

— Ужас! Обраха ни, Хари! В хола. Погледни.

Заведе Пат в кухнята, като отклони внимателно въпросите за дядо му, а аз се стегнах и се насочих към хола, готов да видя как татко бере душа насред локва кръв. Той обаче стоеше при камината, лицето му със силен загар грееше самодоволно. Никога не го бях виждал по-щастлив.

— Здрасти, Хари! Честит рожден ден, синко. Ела да те запозная с гостите.

В краката му ничком лежаха двама младоци, ръцете им бяха вързани отзад на гърба.

В началото ми се стори, че ги познавам — върху лицата им се беше изписала същата измита заплаха, каквато бях видял у Глен и върху лицето на гаджето на Сали, макар че тия двамата не изглеждаха чак толкова страшни. Но инак се вписваха в познатия образ. Скъпи маратонки и дънки, коса, толкова гелосана, че изглеждаше лепкава и чуплива като глазурата по захаросана ябълка. Татко ги беше вързал с копринените вратовръзки, които му бях подарил за Коледа.

— Мярнах ги днес заранта на улицата. Навъртаха се наоколо, вагабонтите му с вагабонти. Но се оказа, че не само са се навъртали.

Понякога имах чувството, че баща ми е ангел пазител на английския език. Освен че обичаше да пуска по някоя и друга излязла от употреба жаргонна думичка, речта му се отличаваше и с това, че той използваше изрази от своята младост, изхвърлени от всички заедно със следвоенните купони.

Вечно ръсеше думи от рода на „вагабонти“, с които да обясни, че някой е направил беля и като цяло е сгазил лука, думи, излезли от мода горе-долу по същото време, както Британската империя.

— Влязоха нахалниците му с нахалници през остъклената врата. Решили, моля ти се, че няма никого. Майка ти беше отишла да напазарува за рождения ти ден — само да знаеш какво печено е направила, — а аз лентяйствах горе.

Лентяйствал, значи. Още една дума, която татко беше извадил от нафталина.

— Влизам и що да видя — изключват видеото. Единият има наглостта да се доближи до мен. — Той ритна лекичко с плъстения пантоф по-слабото момче, което изглеждаше и по-нагло. — Нали, мой човек?

— Брат ми ще ти свети маслото, така да знаеш — изпелтечи хлапакът и гласът му прозвуча в стаята, където бях израсъл, грубо като пръдня в черква. Върху пъпчивата му скула вече беше избило мораво петно. — Ще те пречука, дядка. Гангстер е.

Баща ми прихна, искрено развеселен.

— Наложи се да го млатна. — Татко замахна с тежък пестник във въздуха. — Още с първия удар го проснах. Падна като презряла круша. Другият се опита да духне, аз обаче го сграбчих за врата.

Мускулите по покритите с татуировки ръце на баща ми се издуха под късите ръкави на ризата, докато той показваше техниката на залавяне на непълнолетен крадец. Върху едната му ръка се мъдреше сърце, вътре, в което беше изписано името на майка ми, върху другата — крилатата кама на командосите. С годините и двете татуировки се бяха поизличили.

— Та го проснах, значи, на пода. Добре че точно когато ми цъфнаха, умувах коя вратовръзка да си сложа. Добра работа ми свършиха тия вратовръзки, дето ми ги подари.

— Божичко, татко, ами ако са носели ножове! — избухнах аз. — По вестниците непрекъснато пишат за пишман герои, убити, докато са се опитвали сами да се разправят с престъпниците. Защо не си звъннал направо в полицията?

Татко се засмя добродушно. Нямаше намерение да се караме. Беше в отлично настроение, не му беше до препирни.

— Кога да звъня, Хари? Слизам долу, а тия вече влезли. Проникнали, моля ти се, в къщата ми. Такова безобразие!

Бях ядосан, задето се е нахвърлил сам на малките негодници, макар да знаех, че преспокойно може да се справи с тях. Изпитах и яростното облекчение, обземащо те, когато най-сетне намериш изгубило се дете. Но имаше и друго. Изпитвах завист.

Какво ли щях да направя аз, ако бях заварил в дома си тези двама кретени или някого от милионите като тях? Дали щях да се престраша или по-скоро да имам глупостта да се опитам да ги обезвредя сам? Или щях да си плюя на петите и беж да ме няма?

Каквото и да бях сторил, знам, че е нямало да го извърша с мъжката увереност на баща си. Нямаше да отстоя дома и семейството си така, както го бе направил той. Не бях като него. А ми се искаше, ужасно ми се искаше да приличам на баща си.

Накрая дойдоха и полицаите: изсипаха се сред вой на сирени и святкащи, въртящи се сини буркани. С разширени от възхита очи Пат изтича да ги посрещне навън.

Бяха двама, единият беше младичък, горе-долу на моите години, с вид на културист, и посрещна героизма на баща ми със смълчано отчаяние, другият беше по-възрастен и едър и тутакси се сприятели с татко.

Да ви призная, баща ми никога не е бил пръв поклонник на полицията — помня как, когато бях малък, са го спирали няколко пъти за превишена скорост и как той не им цепеше много-много басма, никога не подвиваше опашка, не целуваше задници колкото да му е мирна главата. Сумтеше презрително, видеше ли по улиците полицейски автомобил с надута сирена — „Прибират се да вечерят“, току повтаряше. Сега обаче си посръбваше с по-възрастното ченге горещ сладък чай. Двамката бяха трогателна гледка — и двамата четяха „Сънди Експрес“, и двамата бяха неустрашими, истински мъже, които недоумяваха какво му става на тоя свят, докато гледаха как пъпчивите младоци, вече прихванати с белезници, стават от пода.

— Ясно е от какви семейства идват — отсече татко.

— Майките сто на сто карат на социални помощи — взе да налучква по-възрастният полицай. — Бащите сигурно са се изнесли още преди години. Ако изобщо са се появявали. Държавата трябва да се охарчва, за да отгледа тия хубостници. А това ще рече — ние с вас.

— Точно така. Вижте ги какви са неблагодарници, пет пари не дават, че ги издържа данъкоплатецът. В наше време има само права, нали? Само права и никакви задължения.

— Срещаш такива жени под път и над път. Народили куп деца, а халка не носят.

— Странно, нали? За да управляваш автомобил, трябва да си извадиш книжка. И куче да гледаш, ти искат разрешително. А всеки може да ражда колкото си иска.

Отидох заедно с мама и Пат в кухнята — недоумявах защо всички свестни хора по света са настроени срещу самотните майки. Нали именно самотната майка е родителят, който не си е зарязал семейството!

Макар че беше излапал за закуска двама непълнолетни обирджии, баща ми не беше привърженик на насилието. Не беше каленият в битки ветеран от митовете и филмите. Беше най-нежният човек, когото съм срещал някога.

Вярно, като малък съм го виждал няколко пъти да си изпуска нервите. Когато бях някъде на годините на Пат, майка ми работеше на непълен работен ден в една сладкарница и онзи негодник, управителят, веднъж не й разреши да говори по телефона, въпреки че я търсеха от болницата, където баща й — моят дядо, умираше от рак. Видях как татко хваща управителя за шията — както би се изразил той, за гръкляна — и го вдигна във въздуха. Онзи си помисли, че баща ми ще го убие. Аз също.

Имало е и други такива случаи — с един нагъл спасител на плувния басейн, който подметна нещо, когато веднъж отидох с прекалено шарено поясче; с мотоциклетист, който се изпречи на пътя на баща ми, докато отивахме с колата на море. Татко се справи с тях така както се беше справил и с недораслите крадци. Но никога не е докоснал и с пръст нито мен, нито мама.

Войната се усещаше, нямаше как да го отрека, както не можех да отрека нащърбените черни късчета шрапнел, на които им трябваше цял живот, за да излязат от старото му, обръгнало на всичко тяло. Татко обаче беше надживял още в ранната си младост истинската драма на своя живот: приятелите, загинали още преди да навършат възраст, когато имаш право да гласуваш, мъжете, които той бе убил, невъобразимите неща, на които се беше нагледал. Открай време го възприемах като воин, като командос от Кралската флота, удостоен със сребърен медал, той обаче вече половин век беше съвсем различен.

След войната пет години продавал на сергия плодове и зарзават. После се оженил за майка ми и успял да направи „Плод и зеленчук“ точно под апартамента, където двамата живеели. Десет години нямали деца, макар че отчаяно се опитвали мама да зачене.

Точно когато вече били изгубили всякаква надежда съм се появил аз. Те начаса се изнесли от жилището над „Плод и зеленчука“ и чак докато излезе в пенсия, баща ми работеше като инспектор към верига супермаркети и непрекъснато пътуваше, обикаляше Кент, Есекс и Източна Англия, за да се увери, че плодовете и зеленчуците, които се продават в магазините, отговарят на високите му изисквания.

И така, татко не беше воин, опълчил се срещу света. Аз обаче си го представях точно такъв. Но той и на мравката правеше път. В съвсем буквалния смисъл на думата. Вероятно защото се беше нагледал на кървища и мъки. Ако нещо влетеше или допълзеше в добре поддържаната му градина или в малката ни къща в предградията, татко забраняваше и на мен, и на мама дори да го докосваме.

Приклякаше до някоя пеперуда с прекършено крилце или заблудила се мравка, или оса, или муха, или мишка, за него не съществуваха нисши или гнусни твари, които да не заслужават да бъдат спасени, — слагаше я в дланта си, в кутийка от кибрит или в бурканче от сладко и я изпровождаше до задната врата, където я пускаше да си живее на воля, докато ние с мама го взимахме на подбив и му пеехме в хор „Роден свободен“.

Но макар и да му се присмивахме, детското ми сърчице преливаше от възхищение.

Баща ми беше силен човек, научил се да бъде и нежен, мъж, нагледал се на смърт, за да цени в пълна мяра живота. Не можех да се меря него, наистина не можех да му стъпя и на малкия пръст.

Пат отказваше да си изяде вечерята. Може би заради разговора с майка си. Или заради осуетения обир. Но едва ли. Според мен просто заради блудкавата манджа, която му бях поднесъл.

Бях започнал да се притеснявам, че не се храни достатъчно. Доколко питателни можеха да бъдат пиците и полуфабрикатите, с които го тъпчех? Хранеше се добре единствено у нашите или по заведенията. Затова една вечер се опитах да сваря малко зеленчуци, които излях върху подгретите в микровълновата печка спагети полуфабрикат.

— Пфу! — възкликна детето, вторачено в оранжевото нещо на върха на лъжицата. — Това пък какво е?

— Казва се морков, Пат. Не забравяй морковите. Полезни са. Хайде! Изяж го.

Той изтика отвратен чинията.

— Не съм гладен — отсече и понечи да стане от масата в кухнята.

— Сядай си на мястото — скастрих го аз. — Няма да ходиш никъде, докато не си изядеш вечерята.

— Не я искам тази вечеря. — Пат погледна оранжевото нещо, плаващо из буламача в чинията. — Пфу, гадно е.

— Изяж си вечерята.

— Няма пък.

— Много те моля, изяж си вечерята.

— Няма.

— Тогава си лягай.

— Още е рано.

— Точно така, време е за вечеря. Щом не искаш да вечеряш, можеш да си лягаш.

— Не е честно.

— Животът не е честен. Лягай.

— Мразя те, тате.

— Не мразиш мен. Мразиш манджите ми. Отивай да си облечеш пижамката.

След като синът ми изхвърча от кухнята, грабнах полуфабрикатната гадория, подправена с преварени зеленчуци, и я изхвърлих в кофата. После държах чинията под топлата вода, докато си изпопарих ръцете. Не винях Пат, задето не иска да яде. Сигурно не ставаше за ядене.

Когато отидох в детската стая, момчето лежеше направо с дрехите върху кревата и ридаеше тихо. Сложих го да седне, избърсах му сълзите и му помогнах да си облече пижамката. Детето се унасяше бързо — очите му вече се слепваха, главицата му кимаше като на плюшено куче върху светлинно табло. Щеше да му дойде добре, ако си легнеше по-рано. Но не ми се искаше да заспива с върла омраза към мен.

— Знам, Пат, не ме бива за готвач. Не мога да се меря с баба ти или с мама. Но ще се старая повечко, чу ли?

— Татковците не готвят.

— Не е вярно.

— Ти не можеш да готвиш.

— Е, това вече е вярно. Този татко тук не може да готви. Но има много мъже, които се справят блестящо, например прочутите готвачи в скъпите ресторанти. Също и обикновени мъже. Мъже, които живеят сами. Татковци с малки момченца и момиченца. Ще се опитам да бъда като тях, чу ли? Ще се постарая да ти готвя вкусни неща, които обичаш. Чу ли, миличкото ми?

Пат се извърна и изсумтя невярващо — струваше му се невероятно. Знаех какво му е. На мен също не ми се вярваше, че ще го постигна. Подозирах, че ще се наложи и на двамата да станем първи поклонници на сандвичите.

Занесох го в банята — да си измие зъбите, и когато се върнахме в детската, успях криво-ляво да го накарам да ме целуне за „лека нощ“. Но Пат не се вълнуваше особено дали ще се сдобрим. Казах си, че до сутринта ще е забравил за гадните ми моркови, завих го и угасих лампата.

Върнах се в хола, свлякох се на канапето и си дадох сметка, че час по-скоро трябва да започна работа. Сутринта бях получил банковото извлечение. Така и не намерих смелост да отворя плика.

Бяха ме уволнили така, както е модно напоследък — бяха оставили договора ми да изтече и ми бяха броили само една месечна заплата. Отдавна я бяхме похарчили. Бяхме останали без пукнат грош, затова трябваше час по-скоро да започна работа. Това бе единственото нещо на тоя свят, за което ме биваше.

Взех един от вестниците с реклами и отгърнах на страницата с обявите за работа — заех се да прехвърлям онези от тях, в които търсеха телевизионни и радиопродуценти. Но след няколко минути не особено усърдно четене метнах вестника и разтърках очи. Бях капнал, сега не ми беше до това.

По видеото още вървеше „Империята отвръща на удара“ — битка между силите на доброто и на злото сред снеговете на някаква далечна планета. Тия неща бяха постоянен фонов шум в живота ни и понякога ми се струваше, че ще взема да превъртя от тях, сега обаче бях каталясал и не ми се ставаше да изключвам видеото.

От скованите от лед пущинаци действието се пренесе в мрачно, пускащо мехурчета мочурище, където старият мъдрец разясняваше на Люк Скайуокър неговата съдба. Внезапно осъзнах, че Пат разполага с най-различни образци на бащи, които сякаш обхващаха всички разновидности на родителството.

Например Йода, сбръчканото старче с острите зелени ушички, винаги готово да ви даде полезен съвет. Или Оби-Ван Кеноби, съчетал домораслите мъдри наставления със старомодната негаснеща любов.

И накрая Дарт Вейдър, Мрачният повелител на Сит, който се вписваше вероятно най-добре в духа на нашето време: баща, който вечно отсъства и гледа на задълженията си през пръсти, себичен дядка, загърбил родителските си отговорности, само и само да постигне онова, което иска — в случая с господин Вейдър, да покори Вселената.

Моят баща определено беше от типа на Оби-Ван Кеноби. Аз също исках да бъда татко от този тип.

Но съм заспал направо на канапето, сред обявите за работа, подозирайки, че винаги ще приличам повече на мъжа с черната шапка, винаги ще си бъда баща, на когото му липсва търпение, липсва му и време, винаги ще си остана откъм тъмната страна.

Глава 14

— Знам, че вкъщи си имате неприятности — каза учителката в детската градина така, сякаш миялната машина ни правеше въртели и мога да отворя телефонния указател и да си оправя живота. — Повярвайте, всички тук искаме да ви помогнем — успокои ме тя.

И беше искрена. Всяка сутрин, заведях ли Пат в градината, всички учителки се втурваха да го обграждат с внимание. Бяха неописуемо мили и добри, когато личицето му за кой ли път пребледняваше като платно, долната му устна се разтреперваше и огромните му сини очи се пълнеха със сълзи при мисълта, че още един ден ще бъде отделен от мен.

Но като теглим чертата, това не беше работа на учителките. Колкото и добри да бяха, не можеха да заличат пукнатините, появили се в живота му.

Освен ако не останеше при нашите, които се чудеха как да му угодят, Пат отказваше да се разделя с мен. Всяка сутрин, когато го изпращах до входа на детската градина, се разиграваше страхотна драма — и за какво, за да се прибера у нас, да снова с часове напред-назад, да се притеснявам за детето, а клетият Пат да пита постоянно учителките колко още остава, докато отида да го взема, и да си изплаква очите над рисунките с водни боички.

Явно детската градина не му понасяше. И така, сред угрижени съвети да сме намерели детски психолог и как времето лекувало всички рани Пат напусна градината.

Точно когато другите малчугани се бяха заели с пластилиновите червейчета, аз хванах сина си за ръчичка и за последен път го изведох от сутерена, боядисан във всички цветове на дъгата. Пат веднага се ободри, беше много щастлив и изпитваше голямо облекчение, за да се почувства неудачник. Учителките му замахаха бодро-бодро за довиждане. Дечицата погледнаха за миг и се върнаха към невинните си дела.

А аз си представих как синът ми, не издържал и на една детска градина, се връща тук след десет години колкото да хихика пренебрежително и да пласира дрога.

Работата изглеждаше точно като за мен.

Телевизионният канал искаше да включи в програмата си шоу с млад ирландски комик, вече достатъчно прочут, че да си вади хляба по клубовете, но недостатъчно известен, за да се снима в реклами за бира.

Всъщност той не правеше кой знае какво, ограничаваше се със старомодното разказване на смешки, но на Единбургския фестивал бе успял да получи отклик сред публиката и да я възпламени.

Вместо да разказва изтъркани вицове, разговаряше с насъбралите се, осланяйки се на пъргавия си ум и на келтския си чар. Сякаш беше роден за водещ на шоу. За разлика от Марти и всички останали водещи не смяташе да разчита на знаменитости, които разказват и майчиното си мляко, или на хора от публиката, които се позорят пред всички. Дори си пишеше сам сценариите. Така поне твърдеше. В телевизията имаха нужда само от едно — от обигран продуцент.

— Много се радваме, че ви виждаме тук — подхвана жената точно срещу мен.

Беше отговорен редактор в телевизията — беше нисичка, някъде на трийсет и пет и притежаваше властта да промени живота ти. Двамата мъже с очила от двете й страни някакви дребни риби в телевизията, се усмихнаха, за да покажат, че са съгласни. Аз също се усмихнах. И аз се радвах.

Трябваше ми точно такова шоу — то щеше да преобрази света ми. Заплащането бе далеч по-добро, отколкото при Марти, защото сега идвах от друго телевизионно шоу, а не от някаква оцвъкана от мухите мижава радиостанцийка. Сега вече нямаше да се притеснявам дали ще си платя вноската за къщата и за колата, но най-важно в случая все пак не бяха парите.

Бях осъзнал, че ми липсва точно това — всеки ден да ходя на работа. Липсват ми телефоните, заседанията, внасящите успокоение ритуали на работната седмица. Липсваше ми бюрото. Липсваше ми дори жената, която разнасяше сандвичите и кафето. Беше ми писнало да си стоя вкъщи и да готвя на сина си буламачи, които не ставаха за ядене. Беше ми писнало от усещането, че животът се случва някъде другаде. Исках да се върна на работа.

— Сътрудничеството ви с Марти Ман говори само̀ за себе си — рече отговорната редакторка. — Не са много радиопредаванията, които успяват да се наложат и в телевизията.

— Марти е блестящ професионалист — отбелязах аз. Ах, проклетият му неблагодарник. Дано се пържи в ада! — С него се работеше леко.

— Твърде великодушен сте към господин Ман — вметна един от дребните телевизионни шефове.

— Марти е страхотен — знаех си аз своето. Ах, копеленцето му с копеленце, да ме предаде така! — Харесвам го.

Чакай само да тръгне новото ми шоу и ще видиш дебелия край. С теб е свършено, Марти. Край на диетите. Край на личния треньор. Пак ще се върнеш в някоя местна радиостанцийка, мой човек!

— Дано създадете същите отношения и с водещия на нашето шоу — каза жената. — Еймън е талантлив младеж, но ако човек с вашия опит не стои зад него, надали ще издържи на темпото. Точно по тази причина искаме да ви предложим работата.

Вече си представях блажените, напрегнати седмици, разпрострели се пред мен. Представях си заседанията в началото на седмицата, на които обсъждаме сценария, малките победи и издънките с гостите, режисьорската книга, която лека-полека се подрежда, нервите и дребните скандали по време на репетициите и накрая неописуемото облекчение, че поне за седем дни цялата дандания е приключила. И — то се знае — бетонното оправдание да не правя нищо, което не ми се прави: прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата.

Всички станахме, ръкувахме се и отидохме заедно в редакцията, където Пат ме чакаше. Седеше на едно от бюрата, а около него сновяха две от сценаристките, които го милваха по косицата, пипаха го по бузките и се взираха изумени в очите му, стъписани и смаяни колко красив и свеж е. Не всеки ден в редакция като тази влизаха четиригодишни хлапета.

Никак не ми се щеше да водя Пат с мен. Освен че съществуваше вероятност той да откаже да остане отвън, докато аз се явявам на интервюто, не исках да разтръбявам пред всички, че напоследък съм се вживял в ролята на самотния родител. Кой ти ще наеме мъж, мъкнещ със себе си цялото семейство! Кой ще назначи за продуцент човек, който не може да си организира и една детегледачка!

Оказа се, че е било излишно да се притеснявам. Бяха изненадани, но и трогнати, че водя на интервю за работа и сина си. А Пат беше направо в стихията си — бе очарователен и словоохотлив, на драго сърце излагаше пред сценаристките потресаващите подробности от раздялата на майка му и баща му.

— Ами да, мама е в чужбина, в Япония, там карат от същата страна на улицата, както и ние. Ами да, ще ме вземе и мен. Живея с тате, но в края на седмицата ходя понякога при баба и дядо. Мама още ме обича, но само харесва татко.

Щом ме видя, личицето му грейна, той скочи от бюрото, доприпка в обятията ми и ме разцелува със страстта, която бе усвоил от Джина.

Докато го прегръщах, а ония от телевизията ни се усмихваха на нас и един на друг, прогледнах за истината за новата си бляскава кариера: в събота и неделя не правя друго, освен да пиша сценарии, заседания, които започват рано и приключват късно, дълги часове, прекарани в студиото, където температурата клони към нулата колкото върху челото на водещия да не избиват капчици пот, — и разбрах, че няма да постъпя тук на работа.

Умиляваха се при вида на самотния татко и на неговия син, стига тая пиеска да си имаше край. Но едва ли щяха да се умиляват, когато ме видеха как всяка вечер се изнизвам в шест, за да пържа на Пат рибени котлети.

Не, нямаше да се умиляват. Ама никак.

Глава 15

Един ден, когато Пат беше останал да пренощува у нашите, звъннах на Джина. Бях осъзнал, че се налага да поговоря с нея. Истински. А не само да подвиквам, да хленча и да заплашвам. Трябваше да й кажа какво мисля.

— Върни се — рекох й. — Обичам те.

— Как можеш да обичаш някого, ама истински, и да спиш с друг?

— Не знам как да ти го обясня. Но не беше трудно.

— Е, не е толкова лесно да ти простя.

— Божичко, май наистина искаш да ме видиш как пълзя.

— Не става дума за теб, Хари. Става дума за мен.

— Ами съвместният ни живот? Имахме съвместен живот, нали така? Нима си в състояние да му сложиш кръст само заради една-едничка грешка?

— Не аз, а ти му сложи кръст.

— Не ме ли обичаш вече?

— Разбира се, че те обичам, глупчо такъв. Но не съм влюбена в теб.

— Я чакай. Как така ме обичаш, но не си влюбена в мен?

— Нарани ме много. И ще го направиш отново. Следващия път няма да изпитваш чак такива угризения. Следващия път вече ще си намериш оправдания. После някой прекрасен ден ще срещнеш жена, която наистина харесваш. И обичаш. И тогава вече ще ме зарежеш.

— Никога няма да го направя.

— Така стават тия работи, Хари. Видяла съм го при майка ми и баща ми.

— Значи ме обичаш, но не си влюбена в мен. И какво означава това?

— Любовта е онова, което остава, след като влюбеността премине. Любовта е да държиш на някого и да се надяваш той да е щастлив, но вече да не си правиш никакви илюзии за него. Тази любов вероятно не е чак толкова вълнуваща и страстна, и всичко останало, което с времето отминава. И по което ти толкова се прехласваш. В крайна сметка обаче е важна именно тази любов.

— Нищо не разбирам — признах си аз.

— Това си е твой проблем — отвърна тя.

— Остави я тая Япония. Ела си. Още си ми жена, Джина.

— Виждам се с един човек — оповести тя и аз се почувствах като хипохондрик, пред когото най-сетне са потвърдили, че страда от смъртоносното заболяване.

Не бях изненадан. Толкова дълго бях живял в ужас, че изпитах нещо като облекчение, когато най-големите ми страхове се сбъднаха.

Бях го очаквал, бях се опасявал от това още от мига, когато Джина излезе от дома ни. В известен смисъл дори бях доволен, че се е случило, понеже вече не ми се налагаше да умувам със свито сърце кога точно ще стане. И не бях чак толкова тъп, та да си въобразявам, че имам право да се възмущавам. Само дето още не бях измислил какво да правя със снимките от сватбата ни. След като се разделите, какво правиш със сватбените снимки?

— Какъв смешен израз, нали! — възкликнах аз. — Да се виждаш с някого. Все едно си на оглед. Само гледаш, разглеждаш. Всъщност обаче правиш всичко друго, но не и това. Да гледаш, де. Когато се виждаш с някого, отдавна сте надскочили етапа на гледането. Сериозно ли е?

— Не знам. Как да разбера? Той е женен.

— Е, ти ми скри шайбата.

— Но бракът им не върви — очевидно от доста време. Почти разделени са.

— Той ли ти го каза? Това за почти разделените, де. И ти му се хвана, а? Почти разделени. Много удобно, няма що. За пръв път чувам подобно нещо. Почти разделени. Браво на него. Презастраховал се е човекът за всякакви случаи. Така преспокойно може да разиграва и теб, и жена си. Може да държи жена си вкъщи — да му готви суши, а с теб да отскача до най-близкия хотел за влюбени.

— Ох, Хари. Ако не друго, то поне можеше да ми пожелаеш успех.

— Кой е новият ти любим? Някой японец на заплатица, въобразил си, че е голямата работа, щом чука жена от Запада? Не се доверявай на японците, Джина, Мислиш си, че ги познаваш, но това изобщо не е вярно. Те имат друга ценностна система. Японците са хитро двулично племе.

— Американец е.

— Така да беше казала. Още по-лошо.

— С когото и да тръгна, няма да го харесаш, Хари. Ако беше ескимос, щеше да ми опяваш: „Ооо, ескимос ли, Джина! Студени ръце, студено сърце. Стой надалеч от ескимосите, Джина!“

— Не проумявам какво изведнъж се хвърли на чужденци.

— Хвърлих се, защото се опитах да обичам свой сънародник. И той ми разби сърцето.

Трябваше да мине известно време, докато включа, че говори за мен.

— Той знае ли, че имаш дете?

— Естествено, че знае. Нима смяташ, че ще седна да го крия?

— И какво мисли по въпроса?

— В смисъл?

— Проявява ли интерес към Пат? Притеснява ли се за него? Мисли ли за доброто му? Или иска само да чука майка му?

— Ако ще ми говориш така, Хари, ще ти затворя.

— А как иначе да го кажа?

— Не сме обсъждали бъдещето. Отношенията ни не са стигнали чак до там.

— Съобщи ми, когато стигнат.

— На всяка цена. Само много те моля, не използвай Пат за плашило.

Това ли правех? Не можех да кажа къде свършва искрената ми загриженост и къде започва искрената ми ревност.

Пат беше една от причините да ми се иска гаджето на Джина да умре при катастрофа. Знаех обаче, че има и други причини. По всяка вероятност този мъж дори не беше основната.

— Само не се опитвай да настройваш сина ми срещу мен — казах аз.

— Какви ги дрънкаш, Хари, кога съм го настройвала?

— Детето разправя на всеки срещнат, че него обичаш, а мен само харесваш.

Тя въздъхна.

— Не съм казвала такова нещо. Казах му каквото току-що казах и на теб. Казах му, че и досега обичам и двама ви, но за съжаление, колкото и да е тъжно, вече не съм влюбена в теб.

— Пак не разбирам какво означава това.

— Означава, че се радвам за годините, които съм прекарала с теб. Но ме нарани толкова силно, че никога няма да ти простя, никога вече няма да ти имам вяра. Освен това, струва ми се, означава, че ти вече не си мъжът, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Ти си като всички останали. Като баща ми.

— Какво съм виновен аз, че баща ти ви е зарязал вас с майка ти!

— Ти беше моят шанс да го надживея и забравя. И оплеска всичко. Ти също ме заряза.

— Я не се занасяй. Става въпрос за една нощ, Джина. Колко пъти ще го водим този разговор?

— Ще го водим, докато проумееш какво ми е на мен. Щом си го направил веднъж, ще го направиш още хиляда пъти. Това е първият закон на женкаря. В общата теория на женкарството се казва пределно ясно, че който го е направил веднъж, повтаря отново и отново. Ти ме подведе, никога вече не мога да ти вярвам. И това също ме наранява, Хари. Не съм се опитвала да настройвам Пат срещу теб. Просто се опитах да му обясня за какво става въпрос. Ти как го обясняваш?

— Не мога да го обясня. Дори на самия себе си.

— Опитай, де! Ако не разбираш какво се е случило с нас, няма да бъдеш щастлив с никого.

— Ти ще ми обясниш.

Джина въздъхна. Чух я как въздъхна чак в Токио.

— Имахме брак, който според мен беше добър, но на теб ти втръсна. Ти, Хари, си типичният романтик. Ако някоя връзка не отговаря на съшитите ти с бели конци гръмки представи, ти я правиш на пух и прах. Разваляш всичко. А после имаш нахалството да се мусиш и да се изкарваш пострадал.

— Кой там се прави на психоаналитик? Гаджето от Щатите ли?

— Обсъждали сме с Ричард случилото се.

— Ричард ли? Така ли се казва? Ричард, значи! Бре, бре, бре.

— Какво му е на името „Ричард“? Име като име. Със сигурност не е по-необичайно от Хари.

— Ричард. Рич. Дики. Дик. Моби Дик. Дик Тъпкача.

— Понякога ви гледам с Пат и да ти призная, не мога да различа кой е четиригодишният.

— Лесно е. Онзи, който пикае, без да капе по пода.

— Сам си си виновен — отсече Джина точно преди да затвори. — Случи се, защото не оценяваше какво имаш.

Изобщо не беше вярно. Бях достатъчно умен, за да знам какво имам. Но и достатъчно тъп, за да не знам как да го задържа.

Като всеки двама души, живеещи под един покрив, не след дълго и ние си изработихме всекидневен ритуал.

Още съмнало се, не съмнало се, и Пат влизаше сънен при мен в спалнята и питаше дали е време за ставане. Обяснявах му, че е посред нощ, след което той се покатерваше при мен в леглото и на мига заспиваше на местенцето, където преди беше спала Джина, размятал ръце и крака в някакъв див детински сън. Накрая се отказвах от опитите да поспя още малко и ставах от леглото.

Докато Пат се събуди, четях вестници в кухнята, после го чувах как се промъква в хола и пуска видеото.

Сега, когато синът ми беше останал без детска градина, а аз — без работа, можехме да си позволим и да не бързаме. Но не ми се щеше да му отпускаме съвсем края и да му разрешавам да прави каквото си иска, а той искаше да гледа по цял ден видео. Затова ставах, изключвах видеото и отвеждах детето в кухнята, където то си играеше с купата овесени ядки, докато отново му върнех свободата.

След като се измиехме и облечахме, го водех в парка, да покара колело. Велосипедчето се казваше „Камбанка“ и още беше със страничните колела. Случваше се да обсъждаме с Пат дали да не ги махнем и той да се опита да кара само на две колела. Но и на двамата този скок напред ни се струваше невъзможен. Виж, Джина я биваше да определя кога е станало време да се махнат помощните колелца.

Следобед мама обикновено се отбиваше да вземе Пат и така аз имах възможност да напазарувам, да поизчистя вкъщи, да се притеснявам, че нямаме пари, да снова напред-назад и да си представям как Джина пъшка от удоволствие в леглото на друг.

Сутрин обаче ходехме в парка.

Глава 16

Пат обичаше да си кара велосипедчето при открития плувен басейн в края на парка.

Малкият басейн беше празен почти през цялата година, ако не броим няколкото седмици в началото на лятото, когато кметството го пълнеше от немай-къде със силно хлорирана вода, от която местните дечурлига воняха така, сякаш са се топнали в промишлени отпадъци.

Много преди края на лятото източваха водата от басейна и прибираха от дъното му някоя и друга пазарска количка от супермаркет. Сега беше само средата на август, а басейнчето вече беше изоставено за още една година от всички с изключение на Пат и на неговото колело.

Имаше нещо потискащо в едва ли не постоянно празния басейн. Той се намираше в безлюдна част на парка, далеч от детската площадка с нейните приключения, където малчуганите пищяха от удоволствие, или кафенето, в което майките и татковците — но главно майките — се наливаха до припадък с кафе.

Но късата асфалтирана алея около басейна беше именно като за Пат и велосипедчето му — тъкмо той да не рие с гумите из захвърлените дюнери, използваните презервативи и кучешките изпражнения, с които целият парк беше осеян. Да ви призная, и аз исках да съм по-далечко от майките.

Всяка сутрин, когато влизахме в парка, направо ги чувах какво си мислят.

Къде е майката?

Защо този тип не е на работа?

Дали детето наистина е негово?

Разбирах, естествено, загрижеността им — повечето извратени типове по света са горди притежатели на пениси. Но ми беше дошло до гуша да се чувствам така, сякаш трябва да се извинявам, задето водя сина си в парка. Беше ми дошло до гуша да ме гледат като паднал от Марс. Хубаво си ми беше при празния плувен басейн.

— Тате! Виж, виж!

Пат беше от другата страна на басейна: едвам си поемаше дъх, беше спрял при късия трамплин, надвиснал над празната дълбока част на басейна.

Усмихнах му се от пейката, където се бях разположил с вестника, а той, щом видя, че е приковал вниманието ми, се изстреля отново с блеснали очи да обикаля с велосипедчето басейна: косата му се разлетя, крачетата му завъртяха бясно педалите.

— Не се приближавай до ръба!

— Няма! Няма!

Прочетох за пети път през последните пет минути първото изречение на статия за краха на японската икономика.

Напоследък темата ме вълнуваше силно. Беше ми мъчно за японците, живеещи в система, която ги беше подвела. Но освен чисто човешко състрадание изпитвах и нещо като злорадство. Искаше ми се да прочета за банки, които затварят врати, за опозорени директори, които се кланят и ридаят по пресконференции, за току-що уволнени англичани, отправили се към летище „Нарита“ и следващия полет за родината. Най-вече това. Но все не можех да се съсредоточа.

Единственото, което изникваше пред очите ми, бяха Джина и Ричард, макар че не ги виждах особено ясно. Образът на Джина бе започнал да се размива. Тя вече не беше моята Джина. Не си представях къде живее, къде работи, по какви заведения се храни всеки ден. Не си представях нищо. Не виждах не само новия й живот. Вече ми беше трудно да си спомня и лицето й. Но ако Джина беше размазано петно, то Ричард си оставаше направо тъмна Индия.

По-млад ли беше от мен? По-богат? По-добър от мен в леглото? Искаше ми се Джина да излиза с някакъв импотентен разорен тип, който е на път да изкуфее. Но си давах сметка, че това от моя страна си е чисто пожелателно мислене.

Единственото, което знаех за него, бе, че е женен. Но и това си беше съмнително. Какво, дявол го взел, ще рече това „почти разделени“? Още ли живееше с жена си? Каква беше тя, американка или японка? Още ли спяха заедно? Имаха ли деца? Сериозно ли гледаше той на Джина, или тя му беше поредният случаен флирт? И кое беше за предпочитане — просто да я разиграва, или да я смята за любовта на своя живот? От кое щеше да ме заболи повече?

— Виж ме!

От гледката направо се смразих.

Пат беше прекарал много внимателно велосипедчето върху трамплина. Беше се закрепил над нашареното с петна бетонно дъно на басейна, което беше на цели три метра отдолу. Беше се подпрял с петичките на мръсните маратонки. Не го бях виждал толкова щастлив от доста време.

— Не мърдай оттам! — извиках! — Чу ли!

Усмивката му помръкна, когато видя как хукнах към него. Трябваше да отида по-бавно. Трябваше да се престоря, че не се е случило нищо. Щом видя лицето ми, Пат се опита да се върне назад по трамплина. Но беше по-лесно да се качиш, отколкото да слезеш от него и светът сякаш се люшна в забавен каданс, когато видях как страничните колелца на велосипеда се хлъзгат отстрани на трамплина, как за миг се завъртат във въздуха и после крачетата на Пат в мръсните маратонки губят равновесие и търсят къде да се подпрат, а не намират.

Сетне загледах как момченцето ми пада заедно с колелото с главата надолу към празния плувен басейн.

Лежеше точно под трамплина, велосипедчето беше върху него, около гъстата му руса косица вече се стичаше кръв.

Очаквах Пат да изпиши, както беше изпищял преди година, когато подскачаше на леглото ни като на батут, отплесна се и си удари главицата в ръба на шкафа, както беше изпищял по-предната година, когато се изправи на детското столче в опит да се обърне и да ни се усмихне на нас с Джина и го преобърна както беше пищял във всички други случаи, когато си беше удрял главата, бе падал по лице или си бе ожулил колената.

Исках да изпищи, защото така щях да знам, че и този път се е ударил както винаги досега. Но Пат не издаваше и стон и от тишината се вледених.

Очите му бяха затворени, от пребледнялото, изкривено личице човек оставаше с впечатлението, че той сънува кошмар. Тъмният кървав ореол около главата му се разширяваше и разширяваше.

— О, Пат — простенах аз, после махнах велосипедчето и притиснах сина си до себе си по-силно, отколкото трябваше. — Божичко! — възкликнах и извадих с лепкави от кръвта пръсти мобилния телефон от якето си, след което набрах трескаво номера на „Бърза помощ“, но чух протяжния сигнал, известяващ, че батерията е свършила.

Грабнах сина си.

Хукнах презглава.

Глава 17

Не можеш да стигнеш далеч с тичане, ако държиш на ръце четиригодишно дете. На тази възраст те вече са прекалено големи и прекалено тежки, за да ги носиш, ако бързаш.

Смятах да откарам Пат у дома, но когато излязох със сетни сили от парка вече бях осъзнал, че тръгна ли с автомобила ще се забавя много.

Нахълтах в кафенето, където бяхме яли зелените спагети, Пат още беше блед като платно и притихнал, продължаваше да му тече кръв. Беше обедно време, заведението беше пълно с чиновници, които се хранеха. Зяпнаха ни, както държаха във въздуха вилиците с намотани на тях спагети.

— Повикайте линейка!

Никой не се помръдна.

После вратата на кухнята се отвори и оттам излезе Сид, понесла в едната ръка табла накамарена с чинии, а в другата — тефтерчето с поръчките. Погледна ни и трепна при вида на безжизненото телце на Пат, на кръвта по ръцете и ризата ми, на сляпата паника върху лицето ми.

Остави чевръсто таблата на най-близката маса и тръгна към нас.

— Синът ми! Повикайте линейка!

— Ще стане по-бързо, ако ви откарам — предложи жената.

По пода на болницата имаше бели линии, насочващи към отделението за спешни случаи, но още преди да сме се отправили към него, бяхме наобиколени от медицински сестри и санитари, които взеха от ръцете ми Пат и го сложиха върху количка. Беше за възрастни и той изглеждаше малък. Съвсем мъничък.

За пръв път в очите ми избиха сълзи и аз се опитах да ги преглътна. Не дръзвах да сваля поглед от сина си. Детето ти в болница! Най-страшното в тоя живот!

Караха го към вътрешността на сградата, под болезнено жълтите дълги лампи в пренаселените шумни коридори, като пътем ме питаха на колко години е Пат, страда ли от някакви заболявания, какво е причинило раната на главата.

Опитах се криво-ляво да им разкажа за велосипедчето върху трамплина над празния плувен басейн, но ми се струва, че прозвуча доста несвързано.

— Ще се погрижим за него — увери ме една от медицинските сестри и количката нахълта с трясък през зелената летяща врата.

Опитах се да вляза и аз и зърнах мъже и жени в зелени престилки и с марлени маски върху лицата, лъскавия хром на медицинската апаратура, нещо като постлана маса, тъничка и зловеща като трамплин, на която положиха Пат.

Сид ме хвана леко за ръката.

— Не можеш да влезеш и ти — рече ми тя и ме отведе в мрачната тясна чакалня, където донесе от автомата кафе в пластмасови чаши. Сложи ми захар, без да пита как го пия. — Добре ли си? — каза ми.

Поклатих глава.

— Ужасен глупак съм.

— Случват се такива неща. Знаеш ли какво стана с мен, когато бях горе-долу на същата възраст?

Зачака да й отговоря. Взрях се в раздалечените кафяви очи.

— Какво?

— Гледах как едни деца играят бейзбол и застанах точно зад батера. — Сид ми се усмихна — Той замахна с бухалката и насмалко да ме обезглави. Бухалката беше от някаква пластмаса, но ме фрасна жестоко. Изгубих съзнание. Виж.

Тя отмести черното було на косата и разкри челото си. Точно над веждата й имаше тъничък бял белег, дълъг колкото нокътя на палец.

— Знам, чувстваш се ужасно — допълни жената. — Но децата са издръжливи. Бързо им минава.

— Беше много високо — уточних аз. — И Пат падна лошо. Навсякъде имаше кръв.

Но бях признателен за тъничкия бял белег на Сид. Бях й признателен, че ми е разказала как като малка също е изпаднала в безсъзнание. Държеше се много мило.

При нас дойде млада лекарка. Беше на около двайсет и пет години и изглеждаше така, сякаш още от медицинския университет не си е отспала като хората. Прояви разбиране, но се държеше делово, без да се впуска в сантименталности, и бе откровена като автомобилна катастрофа.

— Състоянието на Патрик е стабилно, но при такъв силен удар по главата сме длъжни да му направим рентгенови снимки и да го проверим на скенер. Притеснявам се черепът да не е счупен, костиците да не са хлътнали навътре и да не са притиснали мозъка. Не казвам, че това се е случило. Но е възможно.

— Божичко!

Сид ме хвана за ръката и я стисна.

— Ще отнеме малко време — продължи лекарката. — Ако вие с жена ви смятате да останете и през нощта, можете да отскочите до вас и да си вземете някои неща.

— Не сме женени — вметна Сид.

Лекарката ме погледна и се взря в картона.

— Вие сте господин Силвър, бащата на Патрик, нали?

— Да.

— А аз съм само приятелка — уточни Сид. — Трябва да вървя — рече ми и се изправи.

Явно смяташе, че само ми се пречка. Нямаше такова нещо. Добре че беше тя, инак щях да рухна.

— А майката на детето? — попита лекарката.

— Тя е в чужбина — отвърнах аз. — Временно.

— Вероятно не е зле да й се обадите.

Майка ми беше плакала, но нямаше намерение да го прави и тук, пред всички. Въздържаше се да плаче, ако я гледаха и други освен семейството.

В болницата прояви оптимизъм, смелост и здрав разум. Започна да задава на медицинските сестри смислени въпроси. Има ли опасност от постоянни увреждания? Кога ще разберем със сигурност? Може ли и бабата, и дядото да останат през нощта? Беше ми по-леко, когато тя бе до мен. Виж, с татко нещата стояха по-различно.

В кафенето на болницата старият воин изглеждаше съвсем сломен. Не беше свикнал да седи със скръстени ръце и да чака. Не беше свикнал с обстоятелства, над които няма никаква власт. Едрите му, нашарени с татуировки ръце, широките плещи, безстрашното му старо сърце бяха напълно безполезни тук.

Знаех, че за Пат е готов на всичко, че го обича с безусловната любов, каквато вероятно изпитваме единствено към дете, любов, каквато е трудно да почувстваш, когато съвършената ти рожбица се е превърнала в поредния грешен възрастен. Обичаше Пат така, както навремето беше обичал мен. Пат — това бях аз, преди да ми е паднал случай да оплескам всичко. Баща ми седеше като на тръни, бесен, че няма друг избор, освен да чака.

— Някой иска ли още чай? — попита в отчаяното си желание да направи нещо, каквото и да било, само и само да пооблекчи нерадостната ни участ.

— Ако пийнем още малко чай, ще почне да ни излиза през ушите — отвърна мама. — Седни и се успокой.

— Да се успокоя ли? — изръмжа той и я изгледа на кръв, но после реши да не се разправя.

Свлече се върху един от пукнатите пластмасови столове и се вторачи в стената. Под очите му имаше сенки с цвят на презрели сливи. След пет минути все пак стана и отиде да ни вземе още чай. Изведнъж ми се стори стар, както седеше, чакаше новини за внука си и отпиваше от чая, който всъщност изобщо не му се пиеше.

— Защо пак не опиташ да се свържеш с Джина? — попита майка ми.

И аз не знам какво очакваше. Може би, че Джина ще се метне на първия самолет и не след дълго малкото ни семейство отново ще се събере завинаги. Може би и аз се надявах на същото.

А беше безсмислено. Върнах се в чакалнята и набрах номера на Джина, но отново чух странния мъркащ звук на японските телефони — не вдигаше никой.

В Лондон беше полунощ, значи в Токио бе осем часът сутринта. Джина би трябвало да си е вкъщи. Освен ако вече не беше отишла на работа. Освен ако не беше спала другаде. Телефонът й продължаваше да мърка и да дава свободно.

Оттук нататък щеше да бъде така. Знаех, че ако се бях свързал с Джина, силата и здравият й разум щяха да надделеят над страха и паниката. Тя щеше да се държи по-скоро като мама, а не като татко. Или като мен. Щеше да попита какво точно се е случило, какви опасности има и кога ще знаем със сигурност. Щеше да провери кога е следващият самолет за Лондон и да се качи на него. Но аз все не можех и не можех да я открия.

Отказах се да я търся — знаех, че оттук нататък животът ни ще изглежда така, знаех, че всичко се е объркало прекалено много, та някога да се оправи, знаех, че сме прекалено далеч един от друг, за да намерим пътя обратно.

Глава 18

В пет сутринта лекарката дойде при мен. Бях в празното кафене, държах чаша чай, изстинал преди часове. Щом я видях, се изправих и зачаках да ми каже нещо.

— Поздравления — подхвана тя. — Синът ви е много дебелоглав.

— Ще се оправи ли?

— Няма счупено, скенерът не показа нищо. Ще го задържим още няколко дни — да е под лекарско наблюдение, но така правим винаги когато сме закърпили с дванайсет шева рана на четиригодишно дете.

Прииска ми се лекарката да ми стане първа приятелка. Прииска ми се да я водя на вечеря веднъж седмично. Беше спасила сина ми. Беше красива.

— Наистина ли е добре?

— Няколко седмици ще го боли главата, белегът ще му остане за цял живот. Но инак ще му мине като на кутре.

— Без никакви последици?

— Е, след петнайсет години сигурно ще сваля по-лесно момичетата. Падат си по мъже с белези, нали?

Хванах й ръцете и май ги държах повечко, отколкото бе редно.

— Благодаря ви.

— Нали за това сме тук — усмихна се тя.

Виждах, че я притеснявам, но то бе по-силно от мен. Накрая пуснах ръцете й.

— Може ли да го видя?

Пат беше в дъното на пълната с деца болнична стая. До него имаше хубаво петгодишно момиченце по пижамка с рисунка отпред — косата му беше окапала, сигурно му правеха химиотерапия. Родителите бяха до него: бащата спеше на стола, а майката бе приседнала в долния край на леглото и гледаше личицето на дъщеря си. Минах тихо покрай тях, осъзнал, че съм се държал доста лигаво, като съм се самосъжалявал толкова дълго. Ние си бяхме късметлии.

Пат беше на система, лицето му бе бяло като възглавницата, главата му беше омотана в бинтове. Седнах на леглото и го замилвах по свободната ръка, а той отвори очи.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме, а аз само поклатих глава, достраша ме да говоря.

Пат затвори очи и аз внезапно проумях, че е по силите ми.

Дотук се справях доста зле. Бях припрян. Постоянно мислех за Джина и дори за Сид. В парка не държах Пат под око. Това не можеше да се отрече. Но беше по силите ми.

Сигурно никога нямаше да бъда съвършен. Сигурно щях да оплескам всичко, докато се правех на родител, точно както бях оплескал нещата, докато бях съпруг.

Но за пръв път прогледнах, че това да съм мъж няма нищо общо с бащинството.

Всички семейства си имат своите легенди и митове. Първата история в малкото ни семейство, където участвах и аз, беше, когато на пет години едно куче ми изби всички предни зъби.

Играех си зад магазините при нас с елзаската овчарка на съседите. Псето ме лижеше по лицето и на мен ми харесваше много, докато то не се опря с предни лапи в мен, за да се закрепи, и не ме бутна. Пльоснах се по лице, във всички посоки полетяха зъби и кръв, а майка ми писна.

Помня само как ме закараха на пожар в болницата и ми наведоха главата над леген, за да извадят от устата ми парченца натрошени зъби. Помня и как кръвта се стичаше над белия емайл на мивката. Но помня най-вече как татко настоя да остане с мен, докато ми слагат упойка.

Когато вкъщи разправяха отново и отново случката, гвоздеят бе, че щом съм се прибрал с разбитата уста от болницата, веднага съм поискал солети.

Такъв край допадаше много на татко: виж го ти него, дошъл си с осем кървави щърбела на мястото на предните зъби и какво, веднага си иска солетите — това се казва характер! Всъщност обаче изобщо не беше въпрос на характер. Просто си умирах за солети. Пък ако ще и да ги смуча.

Сега вече знаех, че баща ми не е чак с такъв характер, с какъвто му се иска да бъде. Всеки ще изгуби самообладание, ако му отведат детето в болница. Но гвоздеят в оная история всъщност беше, че татко отказа да се отдели и на крачка от мен.

Чак сега разбирах какво му е било, докато е гледал как слагат упойка на петгодишния му син, та лекарите да извадят от венците и езика забилите се в тях парчета зъби.

Сигурно е изпитвал съшия безпомощен ужас, познат само на родител с болно или наранено дете. Знаех какво точно му е било — имал е чувството, че животът го държи заложник. Нима наистина започвах да виждам света през неговите очи?

Баща ми стоеше пред главния вход на болницата и пушеше една от саморъчно свитите си цигари. Сигурно беше единственият оцелял потребител на машинките за свиване на цигари, който не пушеше трева.

Погледна ме и затаи дъх.

— Ще се оправи — съобщих му аз.

Татко пусна облак тютюнев дим.

— Значи няма счупено?

— Не, няма. Направили са му дванайсет шева, ще му остане и белег, но само това.

— Само това?

— Да, само това.

— Слава Богу — въздъхна баща ми. Пак си дръпна от цигарата. — Ами ти?

— Какво аз? Аз съм добре, татко.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Ще се наспя едно хубаво и всичко ще е наред.

— Питах те как си с парите. Майка ти ми каза, че нямало да постъпиш на онази работа.

— Не мога. Работното време е прекалено дълго. Няма да се свъртам вкъщи.

Погледнах към празния паркинг, където нощното небе вече изсветляваше. Някъде пееха птици. Вече не беше късно. Беше рано.

— Все ще излезе нещо.

Той извади портфейла си, отброи няколко банкноти и ми ги подаде.

— За какво? — учудих се аз.

— Докато излезе нещо.

— Няма нужда. Признателен съм ти, татко, но наистина ще си намеря работа.

— Знам, знам. Хората си умират да гледат телевизия, нали така? Сигурен съм, че в скоро време ще си намериш нещо. Това е за теб и Пат. Докато се уредиш.

Баща ми, медийният експерт! Единственото, което знаеше за телевизията, бе, че напоследък най-смешното, което въртят е „Бени Хил“. Въпреки това взех банкнотите, които ми даде.

Навремето сигурно щях да се ядосам, задето взимам пари от него — щях да се ядосам на себе си, че на моите години се нуждая от баща си и от помощта му, и още повече на него, задето се е вживял дотолкова в ролята на мой спасител.

Сега вече виждах: татко просто се опитва да ми покаже, че е на моя страна.

— Ще ти ги върна — обещах.

— Не бързам — отвърна баща ми.

Джина искаше да се качи на първия самолет, аз обаче я убедих да не го прави. Най-сетне я открих привечер на другия ден и вече не беше толкова важно тя да се качва на първия самолет.

Беше пропуснала ужасните минути, когато вкарваха Пат в спешното отделение.

Беше пропуснала безкрайните часове, когато се наливахме с чай, който не ни се пиеше, и чакахме да разберем дали резултатите от изследванията са добри. Беше пропуснала и деня, когато Пат седна с бинтованата глава на леглото и размаха светлинния меч точно до момиченцето с окапала заради лечението коса.

Джина беше пропуснала всичко това, беше го пропуснала, но нямаше никаква вина. Лично аз винях единствено онзи копелдак Ричард.

Докато открия Джина, вече знаехме, че Пат ще се оправи. Сега вече не исках тя да си идва.

Втълпявах си, че не го искам, понеже не ми се щеше тя да притисне Пат до себе си, да му каже, че всичко ще бъде наред, и после да замине отново. Знаех обаче, че подбудите ми не са чак толкова благородни. Къде, да го вземат мътните, се беше запиляла точно когато имахме най-голяма нужда от нея?

— Мога да си дойде още утре — рече ми тя. — Работата ще почака.

— Не се налага — уверих я аз съвсем спокойно. — Пат просто се удари. Е, да, удари се лошо. Но ще се оправи.

— При всички положения ще си дойда скоро. Още не знам кога…

— Не си променяй плановете — настоях аз.

Чуйте ни само: приказвахме си протоколно като двама души, срещнали се на скучен прием. Навремето можехме да си говорим по цяла нощ, навремето можехме да си говорим за всичко. А сега разговаряхме като двама души, които се познават съвсем бегло. Чуй ни само, Джина!

Сид стоеше на вратата с мукавена кутия с храна от ресторанта.

— Да не идвам в неподходящ момент?

— Много е подходящ даже. Влизай, де.

Стиснала кутията, тя влезе вътре.

— За Пат. Спагети песто.

— Зелени спагети. Любимите му. Благодаря ти.

— Трябва само да ги сложиш в микровълновата печка. Можеш ли?

— Я не се занасяй. Дори аз знам как се борави с микровълнова печка. Една или две минути?

— Една би трябвало да е достатъчно. Той буден ли е?

— Гледа телевизия. Както никога.

Още по пижамката с картинка от „Междузвездни войни“, Пат се беше излегнал на канапето и гледаше „Завръщането на джедаите“. След като го изписаха от болницата, бяхме изхвърлили през прозореца наръчника с правилата.

— Здравей, Пат — извика Сит, после приклекна до него и го погали по косицата, като внимаваше да не закачи лейкопласта, с който от едната страна бе покрито челото му. — Как ти е клетата главица?

— Добре е. Само ме сърбят шевовете.

— То оставаше да не те сърбят.

— Ама знаеш ли? Няма да ми ги махат. Шевовете, де.

— Така ли?

— Да, щели да се стопят — обясни Пат и ме погледна — да потвърдя.

— Точно така — рекох аз. — Разтварят се сами. От новите шевове са, нали?

— От новите — кимна Пат и пак насочи вниманието си към принцеса Лея, облечена съвсем оскъдно като наложница в царския двор на Джаба Хътянина.

— Я каква се е издокарала — усмихна се Сид.

— Да — съгласи се Пат. — Млада робиня е.

— Майко мила!

Двамата погледаха как принцеса Лея кърши снага сред оковите.

— Е, сега ще те оставя, за да оздравееш по-бързо — рече жената.

— Добре.

— Сид ти е донесла вечеря — вметнах аз. — Зелени спагети. Какво ще кажеш?

— Благодаря — озари я той с най-обаятелната си усмивка, — не ти трябва Дейвид Нивън.

— Винаги на твое разположение — отвърна тя.

Изпратих я до вратата, нещо вътре в мен сякаш пееше. Не ми се искаше тя да си тръгва.

— Признателен съм ти, че намина — подхванах. — Беше ми много приятно.

Сид се извърна и ме погледна с раздалечените си кафяви очи.

— Наистина — допълних. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало днес. Определено.

— Нещо не разбирам — каза тя.

— Какво не разбираш?

— Защо ме харесваш. Дори не ме познаваш.

— Наистина ли искаш да ти кажа?

— Да.

Добре де, казах й.

— Харесвам те, защото си силна, без да си груба. Харесвам те, защото знаеш как да поставяш мъжете на място, но въпреки това си напуснала родината си заради мъж, защото си смятала, че това е любовта на живота ти.

— Най-голямата грешка, която съм правила някога.

— Възможно е. Но те харесвам, защото покрай музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“, които си гледала като малка, си останала романтичка.

Тя се засмя и поклати глава.

— Мъжете са ти ясни като бял ден, въпреки това още искаш да намериш мъжа, с когото да изживееш живота си — продължих аз.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Харесвам те, защото, усмихнеш ли се, цялото ти лице грейва. Харесвам очите ти. Харесвам краката ти. Харесвам те, защото умееш да разговаряш с едно четиригодишно хлапе. Харесвам те, защото се държа мъжки, когато имах нужда от човек до себе си. Останалите само стояха и зяпаха отстрани. Беше добра. А не беше длъжна.

— Друго?

— Красива си.

— Ново пет! Изобщо не съм хубава.

— Ти си хубава и смела, и те ревнувам от всички мъже, с които някога си излизала. Случва се да минавам пред кафенето, където работиш, с надеждата да те срещна случайно.

— Мъчно ти е за жена ти — рече тя. — Много ти е мъчно.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но е вярно и че съм хлътнал по теб.

— Божичко! — поклати Сид глава. — Та ти изобщо не ме познаваш.

Но не го каза, както първия път. Каза го нежно, с доброта, сякаш нямах никаква вина, задето не я познавам.

Докато го изричаше, пристъпи към мен и ме погледна с големите си очи, после ги притвори и долепи устни до моите. Започнах да я целувам.

— Познавам те мъничко — казах й.

— Да — призна ми Сид поне това. — Познаваш ме мъничко.