Мъжът, момчето

Глава 31

Еймън се вцепени.

Сигурно нямаше да забележите, ако гледахте от евтините места за зрители в студиото, и бездруго от камерите и екипа не се виждаше нищо. Сигурно нямаше да забележите и ако гледахте тази страна на чудесата — телевизията, някъде отвън, ако приемникът бе поредният глас, жужащ в хола, и шоуто не заемаше както при мен централно място в живота ви.

Аз обаче видях на един от мониторите горе в апаратната, че Еймън се е гипсирал, и си казах, че и това понякога се случва, независимо колко време си седял пред камера, дали шейсет години или шейсет секунди. В такива мигове аутокюто, сценарият и репетициите вече не значат нищо. В мигове, когато се гипсираш.

— Понеже идвам от Килкарни, направо съм стъписан от разводите тук — каза той и примига два пъти, а по лицето му се плисна паника. — Много съм стъписан, ще знаете…

Зяпна безпощадното черно око с червената лампичка отгоре — беше си забравил думите. Беше забравил най-смешното в репликата. Но не само това. Беше изгубил всякаква вяра досущ въжеиграч, който поглежда надолу и вижда много-много далеч, чак на земята размазаното си тяло. Някой от публиката в студиото се изкашля. Тишината сякаш се огласи от изопнатите нерви на Еймън.

— Хайде, хайде, можеш го — прошепнах му и той примига, пое си дъх и най-неочаквано отново се метна на въжето.

— Там, в Килкарни, ако някоя жена днес срещне мъж, се пита: „Дали искам децата ми да прекарват именно с него съботите и неделите?“

Публиката се засмя и Еймън се добра по живо, по здраво до другия край на въжето. Каза си следващата смешка, макар че трепереше от ужас и правеше всичко възможно да не поглежда надолу.

— Случва се — казах му аз, докато го водех към тихо кътче в зелената стая. — И то точно когато си решил, че си му хванал цаката и от сценична треска страдат само другите.

Еймън отпи от бирата.

— Не съм сигурен, че ставам за тази работа, Хари. Не съм сигурен, че е по силите ми да излизам пред камерата всяка седмица и да зная, че всеки момент мога отново да се вцепеня и мозъкът ми да даде засечка.

— Просто трябва да свикнеш с мисълта, че пак можеш да се гипсираш точно когато те гледат милиони хора.

— За нищо не ставам.

— Можеш го, можеш го.

— Да де, но лошото е, че не го мога. Ония в родния ми град може и да ме мислят за нахакан и самоуверен, но това са само преструвки. Изобщо не съм самоуверен, Хари. Всеки път преди шоуто повръщам в гримьорната. Сънувам кошмари, будя се в три часа през нощта, защото ми се е присънило, че всички ме гледат, а аз съм си изгубил гласа. Не мога. Много се притеснявам.

— Не се притесняваш — поправих го аз. — Възбуден си.

— А защо тогава преди шоуто ще си изповръщам червата?

— Защото си възбуден. Все пак ти предстои да се явиш пред цялата нация и да я забавляваш, не е шега работа това. Съвсем в реда на нещата си е да бъдеш възбуден. Кой няма да бъде?

— Ами кошмарите?

— Това не е притеснение, не са нерви. Това е възбуда. Научи мантрата на водещия и си я повтаряй отново и отново: „Не съм притеснен, възбуден съм…“

— Не съм притеснен — каза Еймън. — Възбуден съм.

— Ето така те искам.

Някой дойде при нас с хамбургер с кренвирш в едната ръка и с чаша бяло вино в другата и каза на Еймън, че това му било най-доброто шоу, което някога е правил.

— Не искаш ли да му пийнем като хората? — попита ме той.

— Съжалявам, господа — тросна се негърът от охраната с габарити на гардероб. — Официално облекло.

— Официално облекло ли? — изненадах се аз.

— Костюми. Вратовръзки.

Но другият мъж от охраната, и той с габаритите на гардероб, позна Еймън.

— Не се притеснявай, Крис — рече той на колегата си и вдигна въжето от червен плюш. — Как си, Еймън?

Наоколо — усмивка до усмивка. Ама заповядайте, заповядайте, де. Ние с прочутия ми другар хлътнахме в мрака на клуба и изведнъж си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова трезв.

В бара, накъдето и да се обърнеш, имаше наполовина голи красавици, всъщност не, голи на три четвърти, че и на девет десети, които се гънеха, кълчеха и танцуваха току пред лицата на насядалите бизнесмени, чиито чела бяха покрити със ситни капчици пот, а шкембестите им тела вцепенени от копнеж и бира. Всички момичета бяха с чорапи, прихванати някъде по средата на бедрото с жартиери. В жартиерите пък бяха напъхани банкноти от десет и двайсет лири стерлинги.

— Не се възбуждай прекалено — предупреди Еймън. — Обладаването е в портфейла ти.

Слязохме долу, където ухилено чернокожо момиче в нещо като бяла балетна пачка поздрави Еймън по име. Заведе ни на маса отстрани на сцената, където още и още момичета само по високи токчета и нещо като люспици вместо бельо се гънеха нагоре-надолу край пилоните.

Те — както и оскъдно облечените им посестрими, които изтезаваха из заведението дребните шефове — танцуваха под съпровода на песен, изпълнявана от младичка американска певица, все не мога да й запомня името, оная, дето се хвали, че била хем пачавра, хем влюбена. Една от новите песни. Дадох си сметка, че повечето песни, които знам, са все стари.

Появи се бутилка шампанско. Казах на Еймън, че искам бира, той обаче обясни, че на тези маси сервирали само шампанско. Било задължително.

Отнейде изникна блондинка с изваяно като статуйка телце и нещо като вечерна рокля за еднократна употреба. Усмихна ми се, сякаш ме е търсила цял живот.

— Аз съм Венера. Един танц?

Защо пък не? Един танц сигурно щеше да ми дойде добре.

— Ама разбира се — викнах и се изправих, след което запристъпвах от крак на крак в онова спънато недоразумение, което в нашата държава пробутваме за танц.

Стана ми едно такова хубаво. Така де, като се замисли човек, парчето за пачаврата и влюбената не беше чак толкова лошо.

— Не — каза припряно Венера. Долових бирмингамски акцент. — Ти няма да танцуваш. Ти само ще седиш.

Тя посочи вторачените в пилона бизнесмени, които ги беше ударил хормонът и които, насядали по столовете, зяпаха момичетата — те се кланяха доземи, намигаха им между краката си и почти докосваха със съвършените зърна на гърдите си варикозните вени по пиянските им носове.

— Ще ти потанцувам аз, чу ли? А ти ще седиш и ще гледаш. Но без да ме докосваш. Едно парче върви по десет лири стерлинги. Най-малко.

— Може би по-късно — отвърнах, докато сядах и отпивах от шампанското.

Венера изчезна.

— Отпусни си душата, Хари — усмихна се Еймън. — Не се притесняваш. Само си възбуден. — Той ме шляпна по гърба и ревна колкото му глас държи: — Много си ми симпатичен, копелдак такъв. Как се чувстваш, а?

— Блестящо — отговорих аз. — Баща ми лежи в раковото отделение, жена ми — бившата, де — иска детето.

Той ме погледна наистина угрижено. А това не бе никак лесно, ако си с чаша шампанско в ръка и цял куп голи танцуващи девойчета наоколо.

— Как е баща ти?

— Стабилизира се — отвърнах. — Така поне твърдят лекарите. Което означава, че състоянието му не се влошава рязко. Ако се закрепи, може и да се прибере у нас. Но и да се прибере, няма да е, за да оздравее.

— Да ти потанцувам ли, Еймън? — попита млада азиатка с коса до кръста.

Беше единствената жълта в заведението. Тук-там се мяркаше по някоя чернокожа, но повечето момичета бяха руси — било по рождение, било по боя. Все едно разлистваш „Плейбой“. Тук властваха блондинките.

— По-късно — отвърна Еймън и отново ме погледна, а азиатската красавица изчезна в здрача. — Много съжалявам за баща ти, Хари. И наистина е кофти, че госпожата, бившата, де, ти прави въртели. Но горе главата, несретнико! — той изпи чашата до дъно и я напълни отново. — Ако не друго, поне си имаш Сид. Страхотна мадама, ще знаеш.

— Скъсахме — прекъснах го аз.

— Да ти потанцувам ли? — попита хилава блондинка.

— Не, благодаря — отпратих я аз. Тя си тръгна, без да го приема като лична обида. — И ние със Сид си имахме проблеми.

— Проблеми ли? — учуди се Еймън. — На връчването на наградите останах с впечатлението, че се разбирате прекрасно.

— Да, когато бяхме само двамата. Тя обаче има дете. Аз също. Страхотни деца. Но това означава, че Сид има бивш съпруг, а аз — бивша съпруга. Беше някак… и аз не знам, някак пренаселено.

— И това ви е било проблем?

— Най-големият проблем е, че тя ми би шута. Но го направи, защото понякога тая пренаселеност ме потискаше. И защото тя смяташе, че аз търся… звучи глупаво, но че търся съвършената любов. И може би беше права. Сид приемаше нещата такива, каквито са. По една или друга причина на мен не ми беше по силите.

— Не ти е било по силите, Хари, защото си романтик — отсъди Еймън. — Вярваш във всички стари песни. А те не те подготвят за истинския живот. Правят те алергичен към него.

— Какво им е на старите песни? В тях поне никой не смята, че е много умно да бъдеш едновременно и пачавра, и влюбена.

— Ти, Хари, си влюбен в любовта. Влюбен си в представата за любовта. Сид е страхотно момиче, но се откроява само с едно — че не можеш да я имаш. Ето какво всъщност ти е завъртяло главата.

Не беше вярно. Беше ми мъчно за Сид. Беше ми мъчно най-вече защото докато заспивахме, тя ме прегръщаше. Стане ли време за сън, повечето хора си обръщат гръб. Сид обаче не го правеше. Гушеше се, притискаше се до мен, опитваше се да ни направи една плът. Звучи смешно, знам, това е мечта, която не може да се сбъдне. Но благодарение на Сид аз можех да си мечтая на воля за това. Беше ми направо непоносимо, като си помислех, че никога вече няма да спим така.

— Сид беше различна — казах аз.

— Огледай се — прикани Еймън и се опита да ми напълни чашата. Аз я затиснах с длан. Не съм много-много по пиенето, а и главата вече ми се беше замаяла. — Какво има ей там? Колко момичета, към стотина, а?

Огледах се. В покрайнините на залата имаше момичета в балетни пачки, които чакаха с подносите и факлите, десетки момичета, които кръстосваха напред-назад из плитчините на клуба. Други десетки се поклащаха в такт с музиката пред бизнесмени, които ги зяпаха като невидели и хихикаха с малката си компания, а после седяха смирени, направо преизпълнени с благоговение, ако някой от тях си купеше танц.

Помислих си: колко лесно е да ни подпалиш фитила. Направо не си представях някоя жена да се разтапя при вида на мъжки задник, като междувременно се бръква в портфейла.

Докато наблюдавах лицата на мъжете, прехласнати по съвършената женска плът — плът, още по-прелестна благодарение на младостта и спортуването, плът, тук-там поразкрасена от ръката на хирурга, — не ми беше трудно да повярвам, че да си мъж, означава да си окован с вериги за лудия на селото.

— Едно… две… три… — започна да брои Еймън и отново изпи на един дъх шампанското — осем… девет… десет…

— Точно така — съгласих се аз. — Към стотина момичета.

— Всички те, Хари, са различни. Толкова много различни момичета, че дори не мога да ги преброя. Светът е пълен с различни момичета.

— Няма друга като Сид — знаех си аз своето.

— Дрън-дрън — възкликна Еймън. — Това, Хари, са бабини деветини. — Изпи до дъно чашата, опита се да я напълни отново и доста изненадан, установи, че бутилката е празна. Поръча втора и ме прегърна през раменете. — Харесва ти, Хари. Харесва ти да страдаш. Защото да страдаш е много по-лесно, отколкото да живееш с жена.

— Ти си пиян.

— Може и да съм пиян, Хари, но познавам жените. Ти познаваш телевизията — Бог да те поживи за това, неведнъж и дваж си ми спасявал дебелата кожа, — аз пък познавам жените. И знам, че щеше да си на друго мнение за Сид, ако бяхте поживели заедно седем години. Винаги става така.

— Невинаги.

— Винаги, винаги — натърти той. — В старите песни не ти обясняват това. В старите песни ти говорят за намерената любов и за изгубената любов. За героичната, вечната, сладката и горчивата любов. Но не споменават нищо за любовта, която е станала скучна и стара. Не пишат песни за това.

— Пишат, пишат, и още как — подвикнах аз.

— Един танц? — промълви някакво видение по прозрачна нощничка.

— Не, благодаря — разкарах го аз. — Ами „Къде отиде нашата любов?“, „Не ми пращаш цветя“, „Изгуби любовта“ — пишат цели купища песни за любовта, която е минала и заминала.

— Но пак я изкарват героична — изтъкна Еймън. — А тя не е героична. Скучна и глупава е. Огледай се, Хари, виж какво става наоколо — защо един мъж да се заробва само с една жена? По друг начин сме устроени.

— Не, не сме устроени по друг начин — възразих аз. — Говориш така, защото мислиш единствено за гадното си кренвиршче и как да го топнеш на възможно най-много места.

— Не за кренвиршчето, Хари.

— Съжалявам, Еймън. Но си държа на мнението. Мислиш единствено за гадното си кренвиршче.

— Не за кренвиршчето, а за семето, Хари.

— Добре де, за семето.

Младата азиатка с коса до кръста отново дойде и седна върху коленете на Еймън. Целуна го целомъдрено по мургавата четинеста буза.

— Казвам се Мем — представи се тя и аз отвърнах: „Хари“, след което се ръкувахме, сякаш щяхме да обсъждаме сделка.

Колкото и да е странно, в заведението, пълно със застоял тютюнев дим, гола плът и застаряващи блянове, имаше много протокол, много ръкуване и представяне, и визитни картички, раздавани тихомълком заедно с банкнотите.

Точно това му беше гениалното на клуба: мъжете се ласкаеха да смятат, че са извадили страхотен късмет, сякаш тия момичета даваха мило и драго, само и само да ги заведат на някой уж френски ресторант, вместо да си стоят тук и с едно-едничко намигване, с едно поклащане на бедрото и с някое ново парче за пачаври и влюбени да превръщат всеки мъж в личен банкомат.

Мем започна да танцува на Еймън и докато си събличаше през главата роклята и поклащаше бавно току пред лицето му дребничко стегнато телце, разбрах как младата азиатка — каква ли беше? индонезийка? тайландка? — е успяла да оцелее на тази планета на блондинките.

— Като експреса за „Хийтроу“ е — вметна Еймън.

— Какъв експрес бе, човек? — учудих се аз.

— Експресът за „Хийтроу“ — повтори Еймън. — Влакът за летището. Не ти ли е правило впечатление? Веднага след гара Падингтън подминаваш огромно пространство, задръстено с лъскави нови автомобили. Малко по-нататък има друг пущинак, той пък е задръстен с ръждиви, прогнили изгорели таратайки, струпани една върху друга като боклук, понеже са си боклук.

— Нещо не схващам, Еймън — рекох аз. — Твърдиш, че животът е като експреса за „Хийтроу“ ли?

— Твърдя, че връзките с жените са като тези автомобили — обясни той и плъзна длан по младото златисто бедро на Мем, макар че пипането бе строго забранено. Индонезийско бедро? Тайландско бедро? — В началото всички са лъскави, нови и сякаш създадени да ти служат цял живот. После обаче се превръщат в боклук.

— Ти си дяволът — оповестих аз и се изправих. — А аз съм пиян.

— О, Хари, не си тръгвай! — примоли се Еймън.

— Трябва да прибера детето от нашите — казах аз. — От майка ми, де.

Целунах го по бузата и се ръкувах с Мем — кой знае защо, ми се стори, че така е по-редно, отколкото да целувам Мем и да се ръкувам с Еймън, — и вече бях преполовил пътя към изхода, когато се сетих къде съм чувал името.

Знаех и че Еймън не е прав. Ако вечно търсиш, ако вечно искаш и никога не си доволен, не си щастлив с това, което имаш, накрая се чувстваш още по-обречен и самотен, отколкото ако си някой смотаняк като мен, убеден, че всички стари песни са посветени на едно и също момиче.

Мъжете, които чукат, без да подбират, не са свободни. Ама никак. Накрая са по-поробени от всички останали, защото постоянно подозират, че жените, които желаят, са същата стока като тях. Също толкова разпасани, обезверени, готови да прелитат от цвят на цвят, да правят светкавични завои и лупинги като героя в една от новите песни.

Той беше пред клуба — чакаше в мрака заедно с гаджетата на останалите компаньонки. Знаех си аз, че ще го срещна тук.

Знаех си и че ще прилича на другите — въпреки лъскавите автомобили, в неговия случай въпреки мощния мотоциклет марка БМВ, спрени край тротоара. Не изглеждаше, щастлив. Никое от гаджетата не изглеждаше щастливо.

Бяха застанали зад таксиметровите шофьори, дошли тук да изкарат някоя лира. Те си говореха помежду си и с мъжете, излизащи от клуба: такси ли търсите, господине? За къде сте? Десетачка до Излингтън става ли? Но гаджетата на компаньонките си мълчаха и стояха самотни. Изглеждаха така, сякаш мечтите им са се сбъднали, но това не им е донесло друго, освен ревност и отвращение.

Видях го да чака, макар че той не ме забеляза, видях го как пристъпва от крак на крак в тъмното заедно с останалите мъжкари с техните мощни автомобили.

Видях Джим Мейсън, красивия бивш съпруг на Сид, който чакаше Мем да излезе от работа.

Глава 32

Сега вече часовете за свиждане нямаха никакво значение. Баща ми беше буден изцяло в зависимост от прилива и отлива на болката и на морфина.

И да отидех сутрин, и да седях чак до обяд, понякога се случваше татко да спи през цялото време — ако този наквасен с лекарства кратък болничен отдих изобщо можеше да се нарече „сън“. После, щом опиатите го поотпуснеха, но още преди туморът да го е заръфал отново, той се будеше и разговаряше с очи, воднисти от страданията и непоносимата тъга. В такива мигове винаги бях до леглото му.

Малко преди зазоряване татко се размърда, прокара език по напуканите си устни и ме извади от трескавата дрямка. В болничната стая цареше тишина, ако не броим хъркането на стареца през едно легло. Помогнах на татко да приседне и наквасих устата му с окаяно малко количество вода.

Когато той започна да си поема дъх — сега вече се задъхваше през цялото време, — му помогнах да си сложи на лицето кислородната маска и докато той гълташе отчаяно въздух, го хванах за ръката. Толкова малко въздух, толкова малко вода. Сърцето ми се късаше, докато гледах с какво се опитва да оцелее.

Татко махна маската и лицето му се сгърчи от болка, а аз за кой ли път си помислих, че никой не те предупреждава за тия кански мъки. Ала още не можех да реша кое е по-страшно: да гледам как баща ми се мъчи като грешен дявол или да виждам как съзнанието му е замъглено от морфина и той вече не прилича на себе си. Накрая отсъдих, че все пак болката. По-ужасна все пак беше болката.

Той ме погледна, поклати безнадеждно глава, после се извърна.

Стиснах ръката му — знаех, че е изгубил всяка надежда. Беше смел човек, ала нямаше как да се пребори с тази тъга, връхлитаща го посред нощ, с тази тъга, заради която си даваш сметка, че вече нищо няма да бъде същото.

Никой не те предупреждава и за тъгата. Почти подготвен си за болката. Досещаш се за мъките на онези, които умират от рак. Но заедно с физическото страдание те обзема и усещането за загуба, което никакъв морфин не може да притъпи.

— Най-страшното — прошепна татко в мрака — е да знаеш, че ще изпуснеш куп неща. Нямам предвид нещата, които още не са се случили: сватбата на Пат, това да видя, че най-после си се подредил, а нещата, за които смяташ, че ти се полагат по право. Това да виждам как Пат си кара колелото, да му разказвам приказки, да го целувам за „лека нощ“. Да гледам как припка из градината с проклетия светлинен меч. Тези дребни нещица, по-важни от всичко останало.

— Скоро сигурно ще си дойдеш у дома — казах му аз, все още вкопчен в надеждата, защото всички ние правим точно това, защото нямаме друг избор, освен да се вкопчваме в живота дори когато той е изпълнен със страдания. — Няма да усетиш кога отново ще правиш всичко това.

Но той вече не се заблуждаваше. Нито себе си, нито мен.

— Ще ми е мъчно за градината. За майка ти. За гозбите й. За телевизионните ти шоупрограми.

Бях поласкан и притеснен, че поставя работата ми редом с жена си, внука си и своята градина. Освен това се и позасрамих — засрамих се, че не съм постигнал повече през времето, когато сме били заедно, не съм сторил повече, за да го зарадвам и да си спечеля одобрението му. Една-две телевизионни шоупрограми и опропастен брак. Толкоз.

А, да, и Пат. Знаех, че баща ми обича внука си повече от всичко на тая земя. Изпитах чувството, че Пат май е единственият истински подарък, който съм му направил.

Татко поиска да седне. Натиснах металната кутийка, с която леглото се управляваше, тя изжужа в тъмното и горната част се вдигна.

После баща ми се наведе напред и се държа за мен, докато намествах отзад възглавницата и усещах до бузата си небръснатото лице.

Сега вече ги нямаше някогашните миризми на „Олд Спайс“ и „Олд Холборн“, те бяха изместени от болничните миризми, от миризмата на болест и на химикали. Сега вече нямаше тютюн и одеколон. Те бяха останали в миналото.

Още ми се струваше странно, че му помагам физически. Неоспоримата сила на баща ми бе присъствала осезаемо в детството и младостта ми и сега, когато нея вече я нямаше, имах чувството, че е настъпил краят на света, че най-безцеремонно е бил погазен някакъв неотменим природен закон.

И за пръв път осъзнавах, че съм обичал татко не заради силата.

Бях смятал, че баща ми е пръв герой именно заради неговата твърдост — за онази твърдост от едно време, вместена в медала и олицетворявана от него.

Сега, докато му помагах да отпие вода или да седне на леглото в болницата, виждах, че съм го обичал по същите причини, заради които го обичат мама и синът ми.

Че го обичам за неговата мекота и нежност, за състраданието и смелостта, която няма нищо общо с физическата сила.

— Не казвай на майка си, но според мен няма да се прибера у дома.

— Не говори така, татко.

— Няма да успея да се прибера. Усещам го. А ми се иска да видя Пат.

— Разбира се, че ще го видиш.

Не каза „за последно“. Не беше необходимо. Освен това има неща, които е твърде болезнено да изричаш на глас. Но знаехме, че говорим за смъртта.

— Ако нямаш нищо против — каза татко. — Ако не смяташ, че това ще го разстрои прекалено много. Сам реши. Ти си му баща.

— Ще го доведа още на следващото свиждане. А сега, татко, се опитай да поспиш.

— Не съм уморен.

— Затвори очи — да починат.

Пат излезе от училището заедно с тъмнокосо момченце, размахващо очукана кутия за закуски с изображението на Годзила.

— Искаш ли да гледаме у нас „Междузвездни войни“? — попита Пат.

— Широкоекранен ли е? — попита малчуганът.

— Широкоекранен.

— Добре тогава.

— Може ли, татко?

Оглеждах шумните, смеещи се пълчища с надеждата да зърна познатото личице, което, бях сигурен, ще бъде вглъбено и сериозно дори сред оглушителната следобедна гълчава. Мъничкото момиченце с кафяви очи и с кутия за закуски с картинката на Покахонтас.

— Къде е Пеги? — попитах аз.

— Днес отсъстваше — отвърна Пат. — Нали може Чарли да дойде у нас?

Как така Пеги е отсъствала? Погледнах надолу към Чарли. Чарли погледна нагоре към мен.

— Нямам нищо против казах аз. — Но първо трябва да питаме майка му.

Пат и другото момченце се ободриха, започнаха да се смеят и да се побутнат. Ъгълът на кутията с Годзила ме фрасна по коляното.

Вече ми беше мъчно за Пеги.

Отворих входната врата и вътре — що да видя: Сали, която ме погледна плахо-плахо иззад мазния бретон.

— Мислех, че няма да те видя повече — казах й аз.

— Дойдох да се извиня.

Пуснах я вътре.

Пат и Чарли се покатериха на канапето и взеха да се карат за „Междузвездни войни“. Чарли настояваше да превъртят любовните сцени и миговете на размисъл и да видят направо битката. Пат, нали си беше пурист, държеше да си изгледат филма от начало до край. Сали надзърна в стаята да каже едно „здрасти“ на Пат, после двамата с нея отидохме в кухнята.

— Много мислих — подхвана момичето. — Давам си сметка колко тъпо постъпих, като пуснах тук приятелите на Стив.

— По-добре да беше помислила, преди да ги повикаш.

— Знам, знам — рече тя и надзърна боязливо иззад завесата на косата си. — Извинявай. Просто бях… и аз не знам как да ти го опиша… Бях неописуемо щастлива, че виждам отново Стив.

— Разбирам те — отвърнах аз. — И на мен ми се разтуптява сърцето всеки път, когато го видя.

— Ти не го харесваш — проплака момичето. — Подиграваш му се.

— Няма значение. Как вървят нещата? При вас със Стив, де.

— Всичко приключи — простена Сали и очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж ми домъчня много за това болезнено срамежливо момиче. — Пак ми тегли шута. Получи си каквото искаше и край.

— Много съжалявам — рекох й. — Вярно, Стив не ми е любимото човешко същество. Но знам, че ти си го харесваш. На колко години си? На петнайсет ли?

— На шестнайсет.

— Ще срещнеш друг. Няма да ти казвам, че на твоята възраст не знаеш какво е любов, смятам, че не е така. Но наистина ще срещнеш друг, обещавам ти.

— Ще се оправя — подсмръкна Сали. Подадох й хартиена салфетка и тя се изсекна шумно. — Било каквото било. Просто исках да ти се извиня за онази вечер. И да ти обещая, че ако отново ми дадеш възможност да гледам Пат, няма да се повтори.

Погледнах я внимателно — знаех, че малко помощ с Пат няма да ми дойде зле. Вече не можех да разчитам на подкрепата, която бях имал съвсем доскоро. Татко беше в болница. Сид си беше отишла. Вече ми беше мъчно дори за Бианка. Бяхме останали само двамата с мама и понякога ни идваше много нанагорно.

— Ама разбира се — възкликнах аз. — Една детегледачка ще ми дойде добре.

— Чудесно — усмихна се Сали. — Понеже на мен пък ще ми дойдат добре парите.

— Още ли живееш у Глен?

— Да. Но съм нещо като… нещо като бременна.

— Божичко, Сали! Детето от Стив ли е?

— Няма от кого друг да е.

— И какво казва Стив, става ли му се татко?

— Не си умира от желание. Май каза нещо от рода на — що не си таковам таковата. Настоява да съм го махнела.

— А ти искаш да го задържиш ли?

Тя се позамисли. Но само за миг.

— Ще бъде чудесно — отвърна. — Винаги съм искала нещо, което да си бъде само мое. Нещо, което да обичам и то също да ме обича. А това дете, това дете ще ме обича.

— Баща ти знае ли?

Тя кимна.

— Може би единственото хубаво на това баща ти да си е останал хипар е, че той не се втелява особено от такива неща — поясни момичето. — Когато бях на тринайсет, пак ме чагъркаха и татко изобщо не го направи на въпрос. Бременността на малолетни не го притеснява. Виж, беше постъписан, когато разбра, че не искам да правя аборт.

— Но как, Сали, ще издържаш това дете?

— Като идвам да гледам Пат.

— Няма да е достатъчно.

— Все ще се оправим някак — отсече Сали и както никога, аз не завидях на младостта за нейната самоувереност, обратното, домъчня ми. — Ние с детето, де.

Сали с детето.

Да, сигурно щяха да се справят, но само ако държавата заемеше мястото на бащата, понеже на Стив не му се гледаха деца. Защо ли изобщо плащах данъци? Преспокойно можех да хвърля парите в бебешката количка на Сали и да си спестя посредника.

Божичко! Вече наистина говорех като баща ми.

— Едно дете не е като плюшено мече, Сали — вметнах аз. — Нещата не се свеждат до това да го гушкаш и да му се радваш. Имаш ли дете, вече не си свободен човек. И аз не знам как да ти го обясня. Но детето сякаш става собственик на сърцето ти.

— Точно това искам — натърти момичето. — Искам нещо, което да притежава сърцето ми. — Тя поклати лекичко глава, като че ли ме укоряваше. — Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

Глен дойде да я вземе и двамата тъкмо си тръгваха, когато цъфна и Марти — да сме се уточнели за сватбата. Понечих да ги представя един на друг, но Глен и Марти се поздравиха като стари приятели. Чак тогава се сетих. Бяха се запознали на моята сватба.

Затова им направих кафе, докато те се отдадоха на спомени за хит класациите на Би Би Си и за славното време на седемдесетте години, когато Марти не пропускал в четвъртък нито едно от предаванията, в които от дъжд на вятър участвал и Глен. Сали ги гледаше със самодоволното презрение на крайната младост. Чак след като Глен и дъщеря му си тръгнаха, Марти сподели с мен, че имал проблеми със съня.

— Всички се чувстват така — успокоих го аз. — Съвсем естествено е да изпитваш съмнения преди сватбата си.

— Не се притеснявам, че ще се женя — възрази той. — Притеснявам се за шоуто. Чувал ли си нещо?

— В смисъл?

— Някакви слухове, че догодина щели да спират шоуто?

— Твоето шоу ли? Я не се занасяй. За нищо на света няма да спрат „Шоуто на Марти Ман“. Нали така?

— Ще го спрат, и още как! Шоупрограмите за народа били на отмиране, моля ти се! — поклати той тъжно глава. — Какво му става на тоя свят бе, Хари! На народа му втръсна от самия народ.

— Мъжете умираме по-млади от жените — отбеляза новият ми адвокат. — Хващаме рак по-често от жените. По-често и посягаме на живота си. Процентът на безработните мъже е по-висок, отколкото при жените. — Гладкото пълничко лице на адвоката се набръчка в усмивка, сякаш е казал кой знае каква шега. Беше с остри ситни зъби. — Но по някаква причина, която, господин Силвър, и досега не съм проумял, за жертви се смятат жените.

Найджъл Бати ми беше препоръчан от един-двама колеги от шоуто — от отговорния осветител и тонрежисьора, и двамата минали през последната година през тежки разводи.

Мълвеше се, че и самият Бати имал зад гърба си един-два тежки развода. Славеше се, че отстоявал фанатично правата на мъжете. За него всички тия дрънканици за трайната безработица сред силния пол, за рака на простатата и за мъжете, които се затваряли в гаража, палели автомобила и се самоубивали с отработените газове, не бяха само рекламен трик — за него това бе единственият правилен път, своеобразна нова религия, която предстои да се роди.

Бати носеше мътни очила и беше нисичък и доста пълен в кръста, нещо, което прикриваше с добре скроени костюми, въпреки това аз останах с впечатлението, че наистина съм ударил в десетката. Направо ми олекна при мисълта, че именно той е на моя страна.

— Веднага ви предупреждавам, че в случаи като вашия законът не е в полза на бащата — подхвана адвокатът. — Законът би трябвало да брани детето. И на хартия го прави. На хартия най-важно е доброто на детето. Но всъщност не е точно така. — Той ме погледна със злостни, ядосани очи. — Законът брани майката, господин Силвър. — Вече няколко поколения съдиите внимават да не объркат нещо конците, затова доброто на детето е подчинено на доброто на майката. Предупреждавам ви още от самото начало.

— Вижте какво можете да направите — примолих се. — Само и само да получа родителските права над сина си.

— Вече не се нарича „родителски права“, господин Силвър. Журналистите и досега си говорят за битки, които се водели за родителските права, но през 1989 година беше приет Законът за детето, според който родителят вече не получава родителски права. Получава правото детето да живее при него. Значи искате да получите такова право.

— Така ли?

Бати кимна.

— Правото на местоживеене измести родителските права, за да се отстрани конфронтационният характер на решението при кого от двамата родители да живее детето. Правото на местоживеене не лишава никого от родителски отговорности. Законът беше променен, за да е ясно, че детето не е собственост, която печелим или губим. Ако получите право на местоживеене, детето идва да живее при нас. Но то пак не ви принадлежи.

— Нещо не схващам — отбелязах аз. — Та каква е разликата между това да се опитам да получа право на местоживеене и да се боря за родителски права?

— Никаква — засмя се адвокатът. — И сегашният закон е точно толкова конфронтационен. За беда е много по-лесно да промениш закона, отколкото човешката природа. — Той погледна книжата върху писалището и кимна одобрително. — Бракоразводното дело, общо взето, е ясно. Както личи, господин Силвър, се справяте доста добре с невръстния си син. Върви ли му училището?

— Върви, върви.

— Вижда ли се с майка си?

— Тя може да го вижда, когато пожелае. Знае го.

— Въпреки това го иска — отбеляза Найджъл Бати. — Иска да получи правото на местоживеене.

— Точно така. Иска синът ни да живее при нея.

— Съжителства ли незаконно?

— Моля?

— Бившата ви жена има ли си приятел, господин Силвър? Приятел, който живее с нея?

— Да, има — потвърдих, признателен на адвоката, че е обозначил връзката на Джина с Ричард с такива противни думички — „съжителства незаконно“, и че лъскавият диамантен пръстен върху безименния й пръст е толкова важен за Найджъл Бати. — Живее с някакъв, с когото се е запознала в Токио.

— Дайте да си изясним нещата — подкани адвокатът.

— Напуснала ви е и ви е оставила да се оправяте сам със сина си, така ли?

— Общо взето, да. Всъщност взе Пат — сина ни — когато се премести у баща си. Но щом замина за Япония, го прибрах при мен.

— Значи е напуснала семейното жилище и всъщност е поверила детето на вашите грижи — рече адвокатът. — А сега се е върнала и е решила да си поиграе на майка.

— Твърди, че била осъзнала колко много обича сина ни.

— Ще я видим тази работа! — закани се Бати.

Глава 33

Баща ми слабееше и слабееше. Винаги е бил едър, а сега страните му бяха хлътнали и кожата по врата му беше увиснала на четинести гънки. Все повече заприличваше на човек, когото не познавах.

Дори ръцете му бяха загубили някогашната мускулеста сила и татуировките, с които той възвестяваше верността си към майка ми и към командосите, сега наподобяваха излинели снимки от друго столетие.

Плътта се топеше, от свиждане на свиждане костите му изпъкваха все повече и се открояваха под кожата, която губеше цвета си и която — както осъзнах стъписан — едва ли някога щеше да види отново слънце.

Но татко се усмихваше.

Седеше в леглото и се усмихваше. И усмивката му беше истинска — не усмивка, с която той да покаже колко е смел, не насилена и измъчена, а усмивка на неподправено удоволствие от това, че той вижда внук си.

— Здравей, моето момче — рече татко, когато Пат отиде при леглото му — вървеше пред нас с мама и чичо Джак. Баща ми протегна дясна ръка, същата, към която беше прикачена системата. — Виж докъде се е докарал дядо ти.

Докато пътувахме в автомобила на чичо Джак, Пат бе много жизнен — развълнуван, че са му разрешили да отсъства един ден от училище, щастлив, че се вози отзад на лъскавия автомобил, а не на тясната предна седалка в съсипаната ми количка. Сега обаче се беше умълчал и се стъписа, докато вървеше към леглото на дядо си с изпито четинесто лице.

— Ела насам — подкани баща ми с пресипнал от вълнение глас, сетне протегна свободната си ръка, а Пат се покатери на кревата и отпусна главица върху клетите хлътнали гърди на татко.

Двамата се прегърнаха, без да продумат.

Мама ме стрелна с поглед. Беше против да водим Пат.

Нямаше как да бъдем сигурни, че когато дойдем, татко ще бъде буден. Не беше изключено болките да са толкова силни, че докато търсим къде да оставим колата, да го напомпат с опиати и Пат да завари дядо си в унес, в някаква предизвикана от морфина мъгла. Не беше изключено и баща ми да не може да си поеме дъх, да е с кислородната маска върху носа и устата, а в очите му да се четат страдание и страх.

Всичко това беше повече от възможно и в кухнята у тях мама ми се беше ядосала и се беше разплакала при мисълта, че Пат може да стане свидетел на такива ужасии.

Аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще мине добре. И сбърках. Не всичко минаваше добре. Пат беше стъписан и стреснат от вида на дядо си, изпит от болестта, гаснещ в леглото в болничната стая за издъхващи, каквито няма да видите по телевизията или филмите, издъхващи от смърт, пълна с мъка и лекарства, и тъга при мисълта за всичко, което безвъзвратно е изгубено. Самият аз не бях подготвен за смъртта такава, каквато е, и нямах причини да смятам, че по-подготвено от мен ще бъде едно петгодишно дете, израсло с „Междузвездни войни“.

Не, не всичко беше наред. Но нямаше друг начин. Баща ми и синът ми трябваше да се видят. Трябваше да се убедят, че връзката между тях още съществува и ще съществува винаги. Както и любовта. Трябваше да знаят, че ракът не може да убие това.

А и аз предчувствах — не знам защо, но наистина бях убеден, — че ако Пат е в стаята, баща ми няма да е в полуунес от наркотиците и няма да се задъхва.

Нямаше разумна причина да смятам, че ако внукът му е при него, това няма да се случи. Може би дори бе глупаво да храня такива надежди. Но бях повече от убеден, че татко ще спести на Пат най-страшното. И досега смятах, че нещо в него си остава непобедимо. Бях повече от сигурен.

— Скоро ли ще си дойдеш? — попита Пат.

— Трябва да почакаме и ще видим — отвърна баща ми. — Нека чуем какво ще кажат докторите. И да видим дали на дядо ще му попремине. Как е в училище?

— Добре.

— Ами колелото? Как е вярната стара „Камбанка“?

— Добре.

— Без помощните колелца е по-забавно, нали?

— Да — усмихна се Пат. — Но ми е мъчно за теб.

— И на мен ми е мъчно — отвърна татко и го притисна до себе си — русата му главица се открояваше върху синята раирана пижама, старческа пижама, каквато баща ми за нищо на света не би облякъл у дома.

После ми кимна.

— Време е да тръгваме — подканих аз.

Така баща ми се сбогува с любимия си внук. Облегнат на болничното легло, заобиколен от хора, които го обичаха и въпреки това неописуемо сам. Колко бяхме стояли при него: пет минути или цял час? Не можех да кажа. Но знаех, че татко иска да си тръгваме.

И така оставихме го да намества кислородната маска сгърбен, брадясал и по-стар, отколкото някога съм си го представял, а една от младичките сестри обясняваше весело нещо в долния край на леглото.

Ето това беше най-страшното. Ужасната пълна откъснатост, която смъртта носи, страховитата самота на неизлечимо болните. Никой не те предупреждава за това.

Оставихме го отново задъхан, застигнат от болката в пренаселената болнична стая, със зимната слънчева светлина проникваща през немития прозорец, и жуженето на дневната телевизионна програма в дъното. Оставихме го сам. Накрая това бе всичко, което можехме да сторим.

Докато се връщахме при автомобила Пат едвам се сдържа да не се разплаче: беше ядосан, не, вбесен от нещо, което не бе в състояние да назове. Опитах се да го утеша, той обаче не прояви интерес да бъде утешаван.

Държеше се така, сякаш са го измамили.

Пред жилищната кооперация на Сид беше спрял камион.

Но не от големите, на които можеш да натовариш съдържанието на един живот, не от тежките, които побират пиана, износена покъщнина, която си обичаш прекалено много, че да я изхвърлиш, и всички боклуци, трупали се през годините. Камионът беше от хамалските фирми, които поместват обяви в края на рекламните издания и са идеални за малобройно семейство, необременено с излишен багаж.

Загледах как двама младежи по тениски качват отзад в каросерията детско легълце. Сид и Пеги живееха на последния етаж, но въпреки това двамата изглеждаха така, сякаш това е от най-лесните работи, които са им възлагали.

На вратата на входа изникна Пеги, помъкнала плюшена играчка с размерите на хладилник. Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи — явно не се изненадваше, че ме вижда.

— Виж какво имам — казах й аз и й подадох ухилено човече със сърмени панталонки и нещо като лилаво фракче.

Приличаше на куклата Барби, която си е сменила пола.

— Кен Купонджията! — възкликна Пеги и си взе играчката.

— Забравила си го у нас — поясних аз. — Реших, че сигурно си го искаш.

— Благодаря ти — възкликна прелестното възпитано момиченце. После зад нея изникна Сид, понесла цяла купчина хартиени торби. — Виж какво ми е донесъл Хари! Кен Купонджията. Търсих го къде ли не.

Сид й заръча да се качи в стаята си и да провери дали не е забравила нещо. Пеги остави на тротоара играчката с размери на хладилник и все така стиснала Кен Купонджията, изчезна във входа.

— Ами ти? — попитах аз. — Не си ли забравила нещо?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че изяснихме всичко.

Двамата млади хамали се стрелнаха покрай нас и пак се качиха горе в жилището.

— Изнасяш се, без да ми кажеш? — възкликнах аз. — И това ми било приятелка!

— Мислех да ти кажа. Всъщност така… и аз не знам… Така е по-лесно. За всички.

— Ходих да те търся в кафенето.

— Напуснах.

— Казаха ми.

— Отиваме да живеем в другия край на града. В Нотинг Хил.

— В Западен Лондон!

— Божичко, какво толкова се изненадваш, Хари! Аз съм американка. За мен не е чак такава беда да се преместя от единия в другия край на града. Виж какво, извинявай, но сега наистина имам работа. Защо си дошъл? Не ми се вярва да си бил толкова път колкото да донесеш Кен Купонджията.

— И заради него, но не само — потвърдих аз. — Исках да ти кажа, че допускаш грешка.

— Каква грешка?

— За нас, ето каква. Ако се разделим, наистина ще настъпи краят на света.

— О, Хари!

— Наистина. Знам, ти не вярваш, че на тоя свят има един, само един човек, който е за теб, но аз съм убеден в това. Ти, Сид, ме накара да повярвам. При нас се получи. Хубаво ни е. Дълго мислих. Аз няма да имам друг шанс да получа всичко това — ти си ми последният шанс да бъда щастлив, а дори и да се появи друг, няма да се възползвам от него. Както Оливия Нютън Джон е казала на Джон Траволта, ти си жената, която искам.

— Не беше ли обратно? Май Джон Траволта го казва на Оливия Нютън Джон.

— Възможно е.

— Хари! — подхвана Сид. — Трябва да знаеш нещо. Отново се събираме с бащата на Пеги. Ние с Джим решихме да опитаме още веднъж.

Вторачих се в нея точно когато хамалите минаха между нас, понесли сгъваемо легло.

— Още малко, и сме готови — каза единият.

Двамата младежи отново хлътнаха в кооперацията.

— Извинявай — рече Сид.

— Обичаш ли го? — попитах аз.

— Той е баща на моето момиченце.

— Но обичаш ли го?

— Престани, Хари, нали именно ти все се тръшкаш колко ужасно било, че семействата се разпадали. Нали все се вайкаш колко трудно е да си съперничиш с кръвта, колко ужасно е, че, както се изразяваш, шантавият съвременен свят е пълна бъркотия. Би трябвало да се радваш за мен. И да ми пожелаеш успех.

— Но трябва да го обичаш, Сид. Всичко се обезсмисля, ако не го обичаш. Обичаш ли го?

— Да. Обичам го, сега доволен ли си? Никога не съм преставала да го обичам. И искам да опитаме отново, защото той е скъсал с гаджето си, с тайландката стриптийзьорка, и се зарече, че всичко това е приключило. Че занапред не иска и да чуе за азиатки.

— Тя не е стриптийзьорка. Компаньонка е.

— Каквато и да е — рече Сид. — Пеги е на седмото небе, че отново ще бъдем заедно. Така че, дори да мразиш мен, трябва да бъдеш доволен за нея.

— Не те мразя. Не бих могъл да те мразя.

— Тогава, много те моля, пожелай ми успех.

— Ето, пожелавам ти — казах аз и дори бях донякъде искрен. Сид заслужаваше да бъде щастлива. Пеги — също. Целунах я бързо по бузата. — Само не ми казвай, че не те познавам, чу ли?

Оставих ги да си продължат с товаренето на багажа. Сега, каквото и да кажех, щеше да прозвучи кухо и себично, все едно си говоря колкото да я накарам да се върне при мен.

И докато Сид се готвеше да се събере отново с мъжа си, аз най-сетне прозрях кое все пак е най-важното в семейството като най-малка клетка на обществото. Сега вече си дадох сметка, че е прекрасно децата да живеят при мама и татко.

Но ако мама и татко не се обичат, по-добре малчуганите наистина да съжителстват с Кен Купонджията.

— Имаме отговор от другата страна — съобщи Найджъл Бати. — Бившата ви съпруга е заявила, че по време на целия брак ви е останала вярна, а вие сте извършили прелюбодеяние с една от колежките.

— Е, така си е — потвърдих аз. — Но само веднъж. Не казвам, че е нещо дребно, но все пак…

— Освен това твърди, че докато сте се грижели за сина си, той е получил тежко мозъчно-черепно нараняване.

— Какво означава това? Едва ли не, че съм го пребил. Момчето падна. В парка до нас. Хлъзна се в един празен плувен басейн и си счупи главата. Вярно, сигурно съм могъл да направя повече. Могъл съм да го наглеждам по-внимателно и да го държа по-изкъсо. Нима жена ми наистина смята, че не съм мислил много за това? Все пак бях до детето. Докато тя си гледаше кефа с оня в Токио.

Адвокатът се взря в книжата върху писалището.

— Освен това, както разбирам, бившата ви съпруга е на мнение, че не упражнявате съответния родителски надзор над онова, което синът ви гледа и слуша.

— Е, това вече е прекалено.

— Че го оставяте да гледа филми с насилие. Видеофилми с теми за възрастни. Бившата ви жена твърди и че последния път, когато е имала достъп до детето, е установила, че то разполага със записи на песни с просташко съдържание за възрастни.

Усетих как почервенявам от гняв.

— Ама това вече… това вече…

Така и не намирах думата. Нямаше дума, която да е достатъчно силна.

Найджъл Бати прихна, все едно най-сетне съм проумял за какво става въпрос.

Глава 34

— Може ли да видя медала? — попитах аз.

— Разбира се, защо да не може — възкликна майка ми.

Отиде при шкафчето, на което беше сложена стереоуредбата и аз я чух как рови из застраховките, банковите извлечения, писмата документите, трупали се цял живот.

Върна се с правоъгълна кутийка — на цвят беше морава отиваше дори към черно. Вътре върху аленото кадифе имаше сребърен медал, който едва ли бе от чисто сребро. Медалът на баща ми.

Беше със синьо-бяла лента: две широки отвесни бели ивици и една по-тъничка също бяла напреки, върху син фон. „За особени заслуги“, пишеше върху медала току до кралското изображение.

В горния край на кутийката с бяла коприна беше написано и името на производителя: „Изработено по поръчка — се казваше над номера на заповедта издадена от краля — от «Дж. Р. Грант и син ООД», Кондит Стрийт 60, Лондон“. Помнех как като малък съм си мислел, че името на търговското дружество — дали го имаше и досега? Дали щях да го открия, ако тръгнех да го търся? — ми се е струвало част от текста на похвалната грамота.

Извадих внимателно медала, с който бе удостоен баща ми, и отново, както и навремето, като дете, съм изненадан от тежестта му.

— Пат обича да си играе с него — засмя се майка ми.

— Позволила си на Пат да си играе с това тук? — зяпнах я изумен.

— Обича да ми го окача — засмя се тя. — Все едно съм принцеса Лейла в края на филма.

— Лея, мамо. Казва се принцеса Лея.

Вече минаваше полунощ, когато почувствахме колко уморени сме, за да седим край болничното легло на татко, но и сън не ни ловеше. Затова решихме да пийнем чай. Чаят и досега си оставаше отговорът на всичко, до който мама неизменно прибягваше във всякакви ситуации.

Тя отиде да сложи чайника, а аз стиснах медала и се замислих как игрите, които съм играл като малък, са ме подготвяли да се превърна в мъжа какъвто е бил баща ми, в мъжа, какъвто преди него е бил неговият баща: борец, воин, мъж, който целува за „сбогом“ някоя разплакана жена и отива на война.

Сега, припомнех ли си игрите, на които сме играли в полето и по задните улички на моето детство, те ми се струваха не просто детинско забавление, в което се коват мъжките добродетели — те сякаш ни бяха подготвяли за следващата война, за нашата Нормандия, Дюнкерк или Монте Касино.

Моето поколение беше играло с пушки играчки — или с пръчки, които уж са пушки, или с пръсти, които пак уж са пушки, с всичко, което е могло да мине за пушка, — и никой не е смятал, че това е нездравословно или просташко. Ала в младостта си единствените войни, които видяхме, бяха войни на дребно, телевизионни войни, истински и опасни за живота на онези, които не участват в тях, точно колкото видеоигрите.

Моето поколение, последното поколение момченца, играли си с пушки играчки, извадихме по-голям късмет, отколкото съзнаваме. Когато пораснахме, не ни се наложи да участваме в истинска война. Нямаше германци или японци, с които да се сражаваме.

Нашите жени — ето с кого воювахме ние, моето поколение мъже, благословени с мир. И залите за бракоразводни дела, ето къде водехме малките си мръсни войни.

Бях виждал белезите по тялото на баща си толкова често, че знаех — войната не е като във филм по Джон Уейн. Ала мъжете, които бяха оцелели — и които се прибраха, общо взето, здрави и невредими, — бяха намерили жени, които да обичат до гроб. Кое беше за предпочитане? Войната и съвършената любов? Или мирът и любовта, която идва на пресекулки, през пет, шест, седем години? Кой всъщност беше късметлията? Баща ми или аз?

— Харесваше онова момиче, нали? — попита мама, след като се върна в стаята, понесла във всяка ръка по чаша, над която се виеше пара. — Жената, де, Сид. Харесваше я много.

Кимнах.

— Жалко, че не останахме по-дълго заедно. Както вие с татко. Напоследък това май е невъзможно.

— Гледаш прекалено сантиментално на миналото — отбеляза мама, но не с укор. — Смяташ, че всичко е било цветя и рози. Всъщност обаче беше по-тежко.

— Да де, но вие с татко сте били щастливи.

— Да, бяхме щастливи — потвърди тя и се вторачи някъде пред себе си. — Бяхме щастливи.

Помислих си: аз също.

Сетех ли се за детството, си представях слънчев август съвсем в началото на месеца, когато дългата шестседмична почивка се простираше славно пред мен и аз знаех, че ще ходим с колата по провинциални кръчми, където татко ще играе с чичовците на стрелички, ще носи на нас с братовчедите, заиграли се в тревата, лимонада и пържени картофи, а майките ни ще се заливат от смях над детските колички, оставени край дървените маси, и ще се забавляват досущ мюсюлманки отделно от мъжете.

Или пък други празници, например Бъдни вечер, когато късно през нощта чичовците и лелите пушеха цигари, черпеха се и играеха карти, а на другия ден ни водеха да ритаме топка в обвития с мъгла Ъптън Парк.

Или пък някой друг празник, когато ходехме на крайбрежието с огромните розови облаци на захарния памук и миризмата на море и пържен лук или пък на надбягвания с кучета, където мама задължително залагаше на номер шест, понеже й харесваха цветовете, харесваше й как червената цифра се откроява върху черно-белите ивици.

Бях признателен за това детство в предградията, за спомените как сме се возили с колата, как сме правили дребни залози и сме ходили на еднодневни излети — моето детство бе озарено от живот и любов, беше минало в прекрасно време, когато в „Уест Хам“ още играеше Боби Мур, всички гледаха по телевизията „Мис Свят“ и мама и лелите ми ходеха с минижупи.

И макар че в детството на сина ми имаше повече вещи, в него присъстваше и вцепеняващото разорение на развода.

Сега синът ми рикошираше с цялата дипломатичност и емоционална броня, на каквито е способно едно петгодишно дете, между майка си и приятеля й и баща си и тежко нараненото му сърце. Малка компенсация за това бяха видеото и возенето на предната седалка на лъскав автомобил.

Имах чувството, че ние с Джина — и милионите семейства като нас — не сме оставили на следващото поколение кой знае какво наследство.

— Между нас се получи, защото положихме усилия да се получи — отбеляза мама. — Понеже искахме да се получи. Понеже се държахме един за друг дори когато нямахме пари и не можехме да имаме дете. Човек трябва да се бори, ако иска да има щастлив завършек, Хари. Той не ти пада от небето.

— Ти какво си мислиш, че не съм се борил да има щастлив завършек ли? Че не съм достатъчно борбен ли? Че не съм като татко?

Беше ми любопитно какво мисли мама. Навремето, когато бях млад и наперен, смятах, че родителите ми не познават живота извън добре поддържаната градинка и хола, където винаги беше прекалено топло. Сега обаче не мислех така.

— Според мен, Хари, ти си много борбен. Но понякога се увличаш. Не можеш да бъдеш същият, както баща си — сега светът е различен. Живеем едва ли не в друг век. На теб ти се налага да водиш други битки и не можеш да очакваш, че ще ти окачат медал. Нима мислиш, че баща ти е щял да се справи, ако му се е налагало да гледа сам дете? Обичам го повече от всичко на този свят, но това нямаше да му бъде по силите. Ти трябва да си силен в друго. Да си твърд по различен начин.

Точно прибрах медала в кутийката и телефонът иззвъня.

Мама погледна бързо часовника, после мен и очите й се напълниха със сълзи. Минаваше четири след полунощ, можеше да се обажда само чичо Джак, който беше останал в болницата.

И двамата разбрахме.

Притиснахме се един в друг, а телефонът продължи да си звъни в антрето. Звънеше и звънеше.

— Трябваше да бъдем до него — простена майка ми, както щеше да стене многократно през следващите дни, седмици и години. — Трябваше да бъдем до него.

Помислих си горчиво, че щастливият завършек явно изглежда така. Живееш цял живот с някого, а после, когато той си отиде преди теб от този свят, имаш чувството, че си останал без крайници.

На моето поколение — поколението, което се чукаше, без да подбира, и вечно оплескваше всичко, — щеше да му бъде спестено ако не друго, то тази болезнена ампутация. Освен ако и ние нямахме своите щастливи завършеци.

Вдигнах телефона и чичо Джак ми съобщи, че баща ми е починал.

Сутринта отидох при Пат веднага щом го чух да се отправя към кашона с играчките, които майка ми и баща ми държаха в някогашната детска. Синът ми спеше там винаги когато им дойдеше на гости.

Пат ме погледна още сънено над кашона, стиснал във всяка ръка по една фигурка от „Междузвездни войни“. Гушнах го, целунах го по сладкото личице и седнах на леглото, след което го сложих на коленете си.

— Нощес дядо ти е починал, Пат.

Той примига със сините си очи.

— Беше много болен и вече няма да се мъчи — продължих аз. — Сега е намерил покой. Можем само да се радваме, нали? Вече не го боли. Никога вече няма да страда.

— Къде е сега?

Върви, че отговори на такъв въпрос.

— Тялото му е в болницата. След известно време ще го погребем.

Дадох си сметка, че изобщо не познавам бюрокрацията на смъртта. Кога ще приберат тялото от болницата? Къде ще го държат преди погребението? И кои са тези „те“?

— Сега сме тъжни — продължих аз. — Но някой ден ще бъдем признателни, че дядо го е имало. Ще разберем, че сме били щастливци: аз съм извадил късмета да имам такъв баща, а ти — да имаш такъв дядо. И двамата сме големи късметлии. Днес обаче не можем да бъдем щастливи. Прекалено рано е.

Пат кимна много делово.

— Още в болницата ли е?

— Тялото му е в болницата. Но духът му вече не е там.

— Какво е това „дух“?

— Искрицата живот, направила дядо ти такъв, какъвто го помним.

— И къде е отишъл духът?

Поех си въздух.

— Според някои духът се преселва на небето и живее вечно. Според други просто изчезва и ти заспиваш вечен сън.

— Според теб какво става с духа?

— Според мен продължава да живее — отговорих аз. — Нямам представа дали на небето или някъде другаде, на място, за което не знам нищо. Но при всички положения не умира. Живее вечно. Пък било то и само в сърцата на хората, които обичаме.

— И аз мисля така — съгласи се с мен моят син.

С раздрания покрив на колата си, който се вееше като разкъсано от силна буря платно, подкарах бавно по главната улица на градеца, в който бях израсъл и който сега направо не можех да позная.

Бакалиите и кафенетата, които помнех, се бяха превърнали я в агенции за недвижими имоти, я в поредния магазин на някоя от големите вериги. Нищо чудно, че ние, англичаните, развяваме толкова отчаяно знамето на свети Георги, та да си напомним, че корените ни са точно толкова дълбоки и ясно откроени, както корените на ирландците и шотландците. Това беше родният ми град. Но имах чувството, че съм могъл да се родя навсякъде другаде.

Изобщо не се ориентирах, докато не открих чичо Джак, усамотил се в стария „Червен лъв“, единствената кръчма, сякаш оцеляла по силата на някаква неписана заповед за закрила на културното наследство. Обгърнат от тютюнев дим, беше седнал под дъбовия гредоред на тавана, държеше фаса в шепа и отпиваше от минералната вода.

— Моите съболезнования за баща ти, Хари.

— Благодаря, чичо Джак.

— Ще пийнеш ли нещо? Или ще бягаме да вършим работа?

— Дай да не губим време.

Чичо Джак стоеше неотлъчно до мен, докато се борех с бюрокрацията на смъртта. Едвам се държах на крака от безсънието и стъписването, че баща ми вече го няма на тоя свят. Но благодарение на чепатото, пушещо като комин присъствие на чичо Джак като че ли ми беше по-лесно.

Отидохме в болницата и прибрахме от регистратурата окаяно малкото багаж на баща ми.

Портфейла му със снимката на неговия внук, очилата за четене, изкуствените зъби.

Това бе всичко, останало от него, и то ми беше връчено без излишни чувства и състрадание. Защо ще тъжат за него? Или за мен? Изобщо не са познавали баща ми. Продължихме нататък по веригата.

По някаква неизяснена причина трябваше да регистрираме смъртта му в градче, където дотогава не бях и стъпвал, макар че със закусвалнята „Бъргър Кинг“ и агенциите за недвижими имоти то ми се стори отчайващо познато.

Включихме се в несекващото шествие на живота и смъртта и се наредихме на опашката зад младо семейство, което регистрираше раждането на детето си, и пред бабка, която пък регистрираше смъртта на мъжа си. Защо ли Найджъл Бати се вайка толкова, задето мъжете умирали преди жените! Блажени са онези, на които не им се налага да идват на места като това, блажени са, които не са обречени да живеят сами.

Накрая се върнахме в родния ми град, за да уредим погребението. Подобно на кръчмата, и погребалният дом бе от местата, които не се бяха променили и си бяха същите, каквито ги помнех — двата славни жалона на английската главна улица, където човек се отцепваше до козирката или падаше мъртъв.

Докато растях, все си мислех, че погребалният дом, този бутик за опечалени, вечно е затворен с неговата тъжна витрина, където по километрите черна коприна на дълга върволица бяха наредени бели надгробни камъни. И сега реших, че бюрото не работи. Като малък, след като току-що бях открил, че няма да живея вечно, задължително подминавах много бавно това място. Сега влязох вътре. И не ми стана нищо. Чичо Джак отпусна леко ръка върху рамото ми и аз заговорих със собственика съвсем спокойно, сякаш го правех всеки Божи ден. Със смъртния акт помежду ни ми се стори съвсем естествено да приказвам със свъсеното старче за погребението на баща си. Почувствах се странно само за миг, когато собственикът извади така, сякаш се извиняваше, лъскава брошура. Трябваше да избера ковчег за баща си.

Брошура като брошура — с направени с вкус снимки, с красиво подреден текст. Старецът ме преведе внимателно през нея, като започна от най-евтиния, обикновен чамов ковчег и стигна до най-луксозния, от твърда дървесина, облечен в нещо като червен атлаз и украсен с големи месингови ръкохватки.

Първият ми инстинкт беше да поръчам най-скъпия — защо да се скъпя, все пак става дума за родния ми баща, за него съм готов да се охарча, само и само да му взема най-хубавото. Вторият ми инстинкт обаче ми подсказа, че най-луксозният ковчег е прекалено натруфен, та татко да спи в него вечния си сън.

Поколебах се, поколебах се и накрая казах на погребалния агент, че ще поръчаме втория като цена ковчег. После двамата с чичо Джак отново се озовахме на улицата — бях доволен от избора си.

— Ако можеше да види тоя тузарски ковчег, баща ти сигурно щеше да получи нервен пристъп — ухили се чичо Джак.

— Най-скъпия ли? — усмихнах се. — Да, и аз си казах, че е прекалено лъскав.

— Позлатени ръкохватки и драперия от червено кадифе, бре, бре, бре! — възкликна през смях чичо Джак. — Приличаше по-скоро на френска бонбониера, отколкото на ковчег.

— Тате направо щеше да се обърне в гроба — подметнах аз. — Знам какво щеше да каже, ако му бяхме купили онзи ковчег: „Вие какво си въобразявате бе, хора! Аз да не съм Наполеон!“

Сякаш чувах гласа му.

Но всъщност нямаше да го чуя никога вече.

И щях да го чувам, докато съм жив.

Глава 35

— Две патици отиват на хотел — каза Еймън. — В най-добрия хотел на Килкарни. Смятат да изкарат незабравима събота и неделя. Но знаете ли какво става — влизат те в хотелската стая и що да видят: тук презерватив, там презерватив, няма презерватив. Е, ще му намерим цаката, пъчи се патокът, ще звънна на обслужване по стаите — да донесат. Звъни той на обслужване по стаите. Накрая пиколото пристига с презервативите. „Към сметката ли да ви ги впиша, господине?“, пита пиколото. А патокът като се разфучал, като се троснал — аз, разправя, да не съм някой перверзен тип! — Еймън свали в пълно мълчание микрофона от стойката. Щяха да добавят по-късно записа със смеха. — Много ми е мъчно за тоя паток, ще знаете — продължи той и тръгна да кръстосва по сцената, която изглеждаше по-ярка от обикновено, пред публика, която очевидно беше по-прилична от друг път. — Защото в Килкарни няма полово образование. Татко ми е казвал, че мъжът е отгоре, а жената — отдолу. Та в първата ми по-сериозна връзка ние с гаджето спяхме на двуетажно легло. Там, откъдето съм родом, сексът си се предава по наследство — ако майка ти и баща ти не са се чукали, и ти не можеш да разчиташ на малко любов. — Той остави микрофона върху стойката и се ухили срещу прожекторите. — Пак добре, че успях да стана обигран любовник, но само защото наблегнах на сухите тренировки. Благодаря ви и приятна вечер!

Публиката заръкопляска неудържимо, а Еймън отиде отстрани на сцената, където го чакаше хубаво момиче с тефтер върху подложка, слушалки на ушите и бутилка бира. После — аха, и да припадне: свлече се на едно коляно и както държеше бутилката бира, се поизвърна и се издрайфа в кофата с пясък, съвсем истинска, а не бутафорна.

— Стоп, стоп! — провикна се режисьорът.

Изтичах на снимачната площадка, надвесих се над Еймън и го прегърнах през разтрепераните рамене. Ококорена от притеснение, до мен стоеше Мем — с дрехи беше направо неузнаваема.

— Не се плаши, Еймън — рекох аз. — Какво си се гипсирал такъв! Снимаме някаква си реклама за бира.

— Не съм уплашен — пророни той едва чуто. — Вълнувам се.

Аз не се вълнувах. Бях уплашен. Много уплашен.

Баща ми, по-точно тялото му беше в погребалния дом. И аз трябваше да го видя.

Собственикът беше споменал, че има възможност да видим тялото — да видим любимия човек, намерил вечен покой, изрече той тихо, горд от услугата, която предлагаха безплатно, — и тази среща, тази окончателна среща между мен и баща ми придоби в съзнанието ми чудовищни размери.

Как ли щях да се почувствам, когато зърна в ковчега човека, дал ми живот? Щях ли да рухна? Щях ли да издържа да гледам могъщия си закрилник, който очаква да бъде вкаран в гроба? Все си мислех, че ще ми дойде много, че ще рухна и ще се прекърша, че годините ще изчезнат яко дим и аз отново ще се превърна в ридаещо момченце.

Видех ли го да лежи там, жестоката истина за смъртта му щеше да прекрачи рамките на всички съмнения и неверие. Щях ли наистина да го понеса? Ето какво исках да узная. Бях научил, че и да ти се роди дете, това още не означава, че си пораснал и си станал зрял човек. Дали наистина трябва да погребеш баща си, за да се почувстваш голям?

Чичо Джак пак ме чакаше в старата кръчма „Червеният лъв“. Попитах мама иска ли да дойде с мен, а тя само поклати глава и се извърна. Не я винях. Но исках да разбера дали ще успея да преглътна, че вече съм сам. Е, не съвсем сам, разбира се. Имах си мама, която спеше на лампа — още не можеше да се окопити, че за пръв път в живота си е сама. Имах си Пат, който се мяташе между радостта да види отново Джина и задушаващата мъка у нас. Имах и Сид, залутана в далечен край на града, където живееше с друг мъж.

Сега, когато баща ми си беше отишъл, дълбоко в себе си се чувствах сам — безвъзвратно и завинаги.

Дори и отношенията ни да бяха обтегнати, баща ми винаги бе мой щит, мой ангел пазител, мой най-могъщ съюзник. Дори и да се карахме, дори и да го разочаровах или подвеждах, винаги бях сигурен, че за мен той е готов на всичко. Сега вече не можех да разчитам на това.

Чичо Джак угаси фаса, останал от саморъчно свитата цигара, и си допи минералната вода. Отидохме в погребалния дом, без да си кажем почти нищо, но когато влязохме и камбанката оповести пристигането ни, чичо сложи ръка върху рамото ми. Не искаше да вижда тялото на брат си. Правеше го заради мен.

Собственикът на погребалния дом ни чакаше. Въведе ни във вестибюла, който приличаше на нещо като гардеробна. От двете страни се спускаха тежки завеси, зад които имаше към десетина отделения. Поех си въздух и застинах, когато старецът дръпна една от завесите и аз видях баща си в ковчега.

Само че това не беше баща ми. Вече не беше. Върху лицето му — единствено то се виждаше иззад отместения надолу капак, — се четеше израз, какъвто не бях виждал никога дотогава. Баща ми не изглеждаше умиротворен, не се вместваше в нито едно от утешителните клишета, които употребяваме за мъртъвци. Лицето му беше безизразно. Нямаше нищо общо с татко, бе лишено от самоличност, беше пречистено от болката и изтощението. Все едно чуках на врата и откривах, че вътре в къщата няма никого. Сякаш бях сбъркал входа. Живецът беше напуснал тялото на баща ми. Бях повече от сигурен, че душата му е отлетяла. Бях дошъл, за да видя баща си, да го погледна за последно. Но не го намерих.

Прииска ми се да видя Пат. Да го притисна до себе си и да му кажа, че всичко, в което толкова силно се опитваме да повярваме, си е самата истина.

Глава 36

Обикновено стоях вътре в къщата и скрит зад щорите, наблюдавах как сребристото ауди пъпли по улицата и търси къде да спре. Днес обаче, още щом ги зърнах да се задават, щом видях вече познатата кола с познатата конфигурация, излязох навън.

На задната седалка — русата главица на Пат, синът ми разглеждаше новата дрънкулка, която явно му бяха подарили. На предната седалка — Джина, извърнала се да му каже нещо. А зад волана — невъобразимият Ричард, мъжът, който е почти разделен, самоуверен и сдържан, сякаш си беше съвсем естествено да разкарва из града с аудито Джина и Пат.

Никога досега не бях разговарял с него. Когато връщаха Пат, никога не го бях виждал да слиза от автомобила. Беше мургав, едър и както би могло да се очаква, носеше очила. Беше хубав, както е хубав Кларк Кент. Точно пред нас имаше мъничко място за паркиране и аз загледах как копелдакът му с копелдак маневрира вещо и вкарва на милиметри аудито.

Джина обикновено чукаше на вратата, казваше ми едно „здрасти“ и целуваше набързо Пат за „довиждане“ Предаването се извършваше с минимум любезности, доколкото изобщо намирахме сили за любезности. Но все пак се стараехме. Не заради самите нас, а заради детето. Днес обаче ги чаках на входната портичка. Джина като че не се изненада особено.

— Здравей, Хари.

— Здрасти.

— Виж какво имам! — възкликна Пат и размаха новата си играчка — някакъв зъл пластмасов извънземен с небивало грамадно лазерно оръжие, — после профуча покрай мен и хлътна в къщата.

— Моите съболезнования за баща ти — каза Джина, както стоеше от другата страна на портичката.

— Благодаря ти.

— Наистина ми е много мъчно. По-благ човек не съм познавала.

— Беше луд по теб.

— Аз също.

— Благодаря за играчката на Пат.

— Ричард му я купи в „Хамли“.

— Браво на Ричард, мъж на място.

Тя ме стрелна с поглед.

— Е, да вървя — рече ми.

— Аз пък си мислех, че не одобряваш Пат да играе с оръжие. Джина поклати глава и се подсмихна — един вид, изобщо не е смешно.

— Ако наистина те интересува, съм на мнение, че по света бездруго има прекалено много насилие, за да насърчаваме децата да мислят, че оръжието е някакво безобидно забавление. Но Пат настоя да му купим играчката.

— Няма да ти го дам, Джина.

— Съдът ще реши. Излишно е да…

— Промених си целия живот, само и само да гледам сина си. Работя на непълен работен ден. Научих се да се оправям вкъщи, да върша неща за които преди не съм се и замислял. Как да храня Пат, как да го обличам, как да го слагам да спи. Да отговарям на въпросите му, да бъда до него, когато е тъжен или уплашен.

— Все неща, които, общо взето, съм правила сама години наред.

— Точно за това ти говоря. Научих се да се грижа за нашето дете така, както ти се грижеше за него. А после ми идваш тук и ми разправяш, че всичко е приключило.

— През последните няколко месеца, Хари, се справи добре. Но какво искаш сега? Медал ли?

— Не са ми притрябвали медали. Не съм направил кой знае какво. Но ти, Джина, очакваш от мен твърде много. Научих се да бъда истински баща на Пат — бях принуден да го сторя. А сега искаш от мен да се държа така, сякаш това не се е случило никога. Не мога да го направя. Как бих могъл? Кажи де!

— Какво става там? — провикна се Ричард, след като слезе от аудито.

Значи имал все пак крака.

— Качвай се в колата, Ричард — каза Джина.

— Точно така, Ричард, качвай се в колата — обадих се и аз.

Той замига зад очилата и се върна в аудито.

— Трябва да решиш какво точно искаш, Джина. Трябва да решите всички.

— Какви ги говориш?

— Говоря ти, че мъжете също носят отговорност за децата си. Говоря ти, че и те трябва да участват във възпитанието им. Но така, както го искаш ти, няма да стане. Не можеш да очакваш от нас хем да участваме в отглеждането, хем после, когато ти хрумне, да изчезнем от хоризонта, сякаш това е чисто женска работа и трябва да се държим като бащите си. Спомни си за това следващия път, когато се видиш с адвоката си.

— И ти запомни нещо, Хари.

— Какво?

— Аз също обичам сина си.

Пат беше горе в стаята си и изсипваше върху пода един от кашоните с играчки.

— Добре ли прекара, моето момче? С мама и Ричард, де.

Думите ми прозвучаха прекалено бодряшки, сякаш говореше водещ на телевизионна игра, обявил, че предстои да се раздава голямата награда, аз обаче бях решил да правя, да струвам, но да не допусна Пат да се разстройва от новия ни живот. Не исках да се чувства предател всеки път, когато отива да се позабавлява с майка си и с гаджето й. Ала не ми се искаше и да прекарва прекалено добре с тях.

— Ядваше се — отвърна момчето. — Мама и Ричард се скараха.

Каква прекрасна новина!

— Защо, моето момче?

— Накапах със сладолед седалката на тъпата му кола. Той заяви, че не трябвало да ям сладолед в колата.

— Но инак Ричард ти е симпатичен, нали?

— Ядва се.

Домъчня ми за този мъж, когото изобщо не познавах. Но не много. Съвсем мъничко. И все пак ми домъчня. Бе почти невъзможно да изпълни ролята, която си беше избрал. Опиташе ли се да бъде баща на Пат, почти със сигурност щеше да се издъни. Ако ли пък решеше да бъдат приятели, също щеше да се провали. Ричард обаче все пак имаше избор.

Кой е попитал Пат дали иска да си изяде сладоледа на задната седалка в сребристото ауди?

Сид се беше хванала на работа в един от модните азиатски ресторанти, които напоследък никнеха като гъби след дъжд из целия град и в които предлагаха тайландски рибени хапки, стъклени спагети по японски и студени виетнамски руладини — те сякаш идваха от едно и също място, да си рече човек, че цял континент е превърнат в огромна кухня, снабдяваща Запада. Заведението беше светло и бяло, цялото в лъскаво дърво и бляскав хром — имах чувството, че съм се озовал в художествена галерия или в кабинета на зъболекар хирург.

Видях от улицата как Сид слага пикантни скариди по малайзийски, над които се виеше пара, пред две млади жени, благодарили й с усмивка.

Подобно на всички останали келнерки, и тя беше с колосана бяла престилка, черен панталон и бяла блуза. Беше се подстригала късо, почти по момчешки, и с едно отскачане до фризьора се беше прехвърлила от венеца, какъвто са носели героините на Ф. Скот Фицджералд, на прическите, с каквито са ходели момичетата от поколението на „Бийтълс“. Знаех, че когато една жена се подстриже, това означава нещо, но какво точно — не помнех.

Сид се отправи към дъното на ресторанта и пътем каза нещо на чернокожия младеж зад бара, който се засмя. После изчезна в кухнята. Седнах в предната част на заведението и я зачаках да се появи отново.

Минаваше три, хора почти нямаше. Освен мен и двете млади жени, поръчали си пикантни скариди, единствените други посетители бяха трима добре почерпени бизнесмени, пред които се мъдреха празни бутилки японска бира. Една младичка сервитьорка ми донесе листа с менюто точно когато Сид изхвърча през летящата врата на кухнята.

Крепеше на равнището на главата си с една ръка поднос, върху който имаше още три бутилки японска бира. Сложи ги пред пияните костюмари, без да забелязва и мен, и червендалестите им, мръснишки ухилени физиономии.

— Кога приключваш работа? — попита единият.

— Сигурно ви интересува с кого приключвам — тросна се Сид и точно когато ония прихнаха, се обърна и най-после ме видя.

Дойде бавно на моята маса.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш, дали да не прекараме остатъка от живота си заедно?

— Вече сме го обсъждали. А ти какво ще кажеш за едни спагети?

— Защо не! Имате ли от ония, дебелите?

— Юдон ли? Разбира се, че имаме. Предлагаме ги с бульон със скариди, риба, черни гъби и всички останали вкуснотии.

— Всъщност не съм чак толкова гладен. Но какво съвпадение, нали? Да се срещнем толкова неочаквано.

— Определено, Хари. Как разбра, че работя тук?

— Не съм разбрал. Това е четирийсет и второто заведение, в което влизам от няколко дни.

— Ти наистина си луд.

— Луд по теб.

— Луд за връзване. Как е баща ти?

— Утре е погребението.

— Божичко! Моите съболезнования. Пат как е?

Поех си дълбоко въздух.

— Много се обичаха. Знаеш го. Загубата е тежка за него. И аз не знам как е… криво-ляво се държи. Майка също. Веднъж да мине погребението, и ще се поуспокоим.

— След погребението понякога е още по-страшно. Всички се прибират, животът продължава. Но за теб вече той е друг. Мога ли да помогна с нещо?

— Да.

— С какво?

— Разреши ми да те изпратя до вас.

— Стига си ме преследвал — рече Сид, докато вървяхме по притихналите бели странични улички на Нотинг Хил. — Това трябва да престане.

— Имаш хубава прическа.

Тя се хвана за бретона.

— Лошо е за теб, за мен също — продължи Сид.

— Ох, не знам. Не ми се вижда чак толкова лошо.

— Знаеш какво имам предвид.

— Искам да живеем като семейство.

— Пък аз си мислех, че мразиш такива семейства — семейства, пълни с чужди деца и бивши съпрузи. Мислех, че не искаш чак толкова усложнен живот.

— Не искам неусложнен живот. Искам живот с теб. И с Пеги. И с Пат. И може би с едно наше си детенце.

— А, такова ли семейство искаш? С твоето дете и моето дете, които бият нашето дете. Ще ти писне. Наистина, Хари. Ще издържиш… и аз не знам колко ще издържиш.

Никога няма да ми писне да живея с теб. Виж какво, върху ръката на татко имаше татуировка — дълги ножове, каквито носят командосите, и под тях думите: „Заедно ще победим.“ Ето това искам.

— Да си направиш татуировка ли?

— Не.

— Да станеш командос?

— Казвам ти, че ако бъдем заедно, всичко ще се нареди. Не знам що за семейство ще създадем, понеже никога досега не съм имал такова семейство. Знам обаче, че заедно ще бъдем по-щастливи, отколкото ако се опитаме да живеем с друг. Помисли си, чу ли?

— На всяка цена, Хари. Днес на вечеря ще го обсъдя с мъжа си.

Бяхме спрели пред голяма стара белосана къща, която още преди четирийсет години е била превърната в жилищна кооперация с много апартаменти.

— Не знам какво друго да ти кажа, Хари — рече Сид.

Точно тогава от входа като хала изхвърча Джим — беше с гипсирана ръка, прихваната с бинт.

— Само да си припарил до жена ми, негодник такъв! — изкрещя той, после описа кръг и ботушът му, с каквито се разхождат мотоциклетистите, ме фрасна по устата.

Залитнах назад, краката ми се подкосиха, сякаш са кашкавалени, венците ми очевидно бяха разранени, защото от тях потече кръв. Две неща бяха ясни.

Джим знаеше едно-друго за бойните изкуства. И отново беше паднал от мотоциклета.

Отскочих при кофите за боклук и вдигнах юмруци, понеже онзи пак ми налетя, но Сид застана между нас и го хвана за гипсираната ръка, при което Джим ревна от болка.

— Остави го! Не го закачай! — кресна тя на мъжа си.

— А ти не ми пипай ръката, чу ли! — извика й Джим. Но й позволи да го поведе към входа. По едно време се обърна и изсъска: — А съм те видял още веднъж, а си останал без зъби.

— Няма да ми е за пръв път.

Не му обясних, че когато съм бил на пет години, едно добродушно куче ме е бутнало и аз съм паднал по лице. Нямаше да прозвучи особено мъжествено.

Джим се прибра във входа, както си държеше гипса.

Сигурно живееха на първия етаж, защото ми се стори, че чувам плача на Пеги. Сид се обърна и ме погледна.

— А сега, Хари, ме остави, много те моля.

— Ти все пак си помисли — изпелтечих аз със стекли кървави устни. — И аз те моля, помисли върху предложението ми.

— Никога не се отказваш, нали? — рече ми тя.

— Наследил съм го от баща си — отговорих аз.

После Сид затвори входната врата на голямата бяла къща и се върна при живота си.

Глава 37

На километър и половина от дома на родителите ми има черквица, кацнала на хълм.

Като момче често се разхождах в топлите летни вечери по места, където не би трябвало и да припарвам, случвало се е да се мотая и из гробището до черквата, където пиех ябълково вино, давех се с евтини цигари и надничах през мерника на въздушната пушка на моя приятел.

Не бяхме чак такива смелчаци, каквито се пишехме. И при най-малкия звук: вятър в дърветата, шумоленето на листата, плъзнали се по някоя студена надгробна плоча, греда, изпукала вътре в черквата, ние с приятеля ми направо си умирахме от страх да не би мъртъвците да вземат да ни се разкрият. А сега тук щяха да погребат баща ми.

Събудиха ме велосипедът на младия раздавач, който пъхна набързо вестник „Мирър“ в пощенската кутия, и жуженето на транзистора в кухнята. Сънен, си помислих, че започва поредният най-обикновен ден.

Но след закуска ние, аз и синът ми, облякохме мрачните униформи на покрусата — чувствахме се доста зле с черните вратовръзки и белите ризи и след като седнахме на пода на някогашната ми детска стая, се заехме да ровим в кутиите със снимки, утешавайки се с образите на моя баща и дядо на Пат.

Времето потече обратно, взе да се разплита като кълбо. Имаше лъскави цветни фотографии на татко и Пат — как отварят коледните подаръци, как синът ми кара велосипедчето все още с помощни колела, как току-що е проходил и как спи малко след раждането си в ръцете на своя грейнал в усмивка дядо.

И много снимки с вече излинели цветове: татко, мама и ние с Джина в деня на нашата сватба, аз като ухилен юноша заедно с баща си, пращящ от здраве петдесетгодишен мъж, двамата сме се прегърнали отзад в градината и си личи, че татко се гордее много и с нея, и със сина си, и още по-назад във времето, аз като недодялано единайсетгодишно хлапе заедно с родителите си и с още доста роднини на сватбата на някаква братовчедка.

Снимки, отвеждащи ме до първите ми спомени от този свят и дори преди това: черно-бяла снимка, на която съм съвсем малък, с офъкана косица, снимали сме се с татко заедно с конете на Солсбъри Плейн, още една черно-бяла снимка, на която баща ми ме е гушнал на някакъв ветровит плаж, сивкави фотографии, на които той е в униформа, снимки и от сватбата на нашите.

Няма снимки, на които татко да е дете. Знаех, че са били много бедни и не им е било по джоба да си купят фотоапарат, въпреки това имах усещането, че животът му е започнал именно с малкото ни семейство.

Долу бяха започнали да пристигат цветя. Ние с Пат отидохме на прозореца в стаята на родителите ми, който гледаше към улицата, и видяхме как цветарят разтоварва от камионетката букетите. Не след дълго цялата морава отпред беше покрита с цветя в целофан и аз волю-неволю се сетих за принцеса Даяна и морето от букети, плиснало се чак до черните перила на кралските дворци. Това просто бе поредната поръчка на цветаря, и то първата за деня, но той очевидно беше развълнуван.

— Жалко, че не съм познавал съпруга ви — чух го да казва на мама и усетих, че е искрен.

Когато внесоха ковчега в черквата, се засмяхме. Засмяхме се от отчаяние, сякаш така слагахме бент пред сълзите, опасявайки се, че ако се разплачем, няма да можем да спрем.

Ние с майка ми и със сина ми вървяхме след ковчега, но кой знае защо, четиримата мъже, които го носеха, спряха в притвора. Ние с Пат държахме мама от двете страни, бяхме я прегърнали, но забила поглед в земята, тя продължи да крачи. И спря чак когато си удари главата в ковчега на своя съпруг.

Залитна назад, хвана се за челото и погледна дали по пръстите й има кръв, после се извърна към мен и двамата се засмяхме. И двамата чувахме гласа на татко, неговия изпълнен с грижовност и обич глас на лондончанин кореняк: „Какви ги вършиш, жено?“

Сетне влязохме в прохладната черква и сякаш хлътнахме в съновидение. В съновидение, където всички, които някога сме познавали: роднини, семейни приятели, съседи от настоящето и миналото, мъже от Кралската военна флота, запознали се като младежи и сега прехвърлили седемдесетте, са се събрали като за последно и са запълнили до краен предел храма. Някои вече плачеха при вида на ковчега с баща ми.

Тримата седнахме на първия ред. Навремето „тримата“ би означавало ние с майка ми и баща ми. Сега бяхме аз, майка ми и синът ми. Мама и Пат вече не се смееха, бяха се втренчили в плочника по пода и аз загледах викария, който започна със стих от Книгата на Исая:

— Ще прековат мечовете си на орала и копията си — на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч и няма вече да се учат на война.

Проповедта беше за добрия воин, станал миротворец, за воина, научил се да бъде любещ съпруг, добър баща, внимателен съсед. Личеше си, че свещеникът е поработил доста върху проповедта, разговарял е с мама, с чичовците ми и със съседката леля Етел, която всъщност не ми беше леля. Но той не познаваше баща ми, затова не можеше да предаде неговия дух, смисъла на живота му.

Чак когато старата песен, избрана от мама, огласи препълнената черква, усетих колко много сме загубили и ми домъчня непоносимо.

Рухнах не толкова от песнопенията, проповедта, добронамерените любезности или лицата на хората, познавали баща ми, колкото от тази стара песен. От гласа на Синатра, много млад, много чист, без самонадеяността и цинизма от по-късните години. Той се извиси и се зарея из малката черквица.

Мама не се и помръдна, но аз усещах, че е притиснала Пат по-силно, сякаш от страх да не бъде отнесена на друго място и в друго време, някъде в самотното бъдеще, където ще спи на лампа, или в изгубеното, невъзвратимо минало.

Сякаш чувах гласа на баща си, чувах как той роптае защо е избрала точно това парче, чувах как се възхищава на жената, с която е живял цял живот, но която въпреки това не е престанала да го изумява.

Така си беше. Любим певец на баща ми беше Дийн Мартин. Колкото и да обичаше Синатра, го смяташе за малко лигав и сладникав. Предпочиташе по-твърдите парчета на Дийн Мартин. Но тази песен не я беше избирал той, разбира се. Беше я избирала мама. Та да покаже не как татко е възприемал себе си. А как тя го е възприемала, познавала, обичала.

Изнесоха от черквата ковчега на баща ми — полека, полека — и тръгнаха с него към гробищата, а ние, смаяни от обредите на смъртта, поехме отзад към най-пресния гроб на полегатия хълм, осеян с надгробни камъни.

Падаше се в края на дълга редица гробове и някой ден, след като черквицата видеше още много погребения, щеше да ни бъде трудно да намерим мястото, където баща ми спи вечен сън, защото то щеше да се пада насред гората от надгробни плочи и щеше да бъде едно от многото. Днес обаче не беше така. Днес баща ми беше последният пристигнал в това вечно място. Днес беше много лесно да намерим гроба му.

Видях надгробния камък: бял и новичък, с епитафията на баща ми, изсечена с лъскави черни букви в горния край, беше оставено и място за още един надпис — този на съпругата, на майка ми, на бабата на Пат, който един ден също щеше да бъде добавен.

Върху камъка пишеше:

Име от времето, когато обикновените семейства са давали на децата си колкото имена са могли да запомнят, възможно най-много, а под датите на раждането и на смъртта бе изсечено:

Викарият говореше нещо от рода на прах при прах, пръст при пръст, елате, блажени чада на моя Отец, приемете царството, приготвено за вас още от сътворението на света, аз обаче чувах само една стара песен, където някой молеше някого да не се променя.

Бяхме застанали до прясно изкопания гроб, пред огромно множество опечалени. Някои не познавах. Някои познавах, откакто се помнех. Но и познатите лица се бяха променили: помнех засмени чичовци и красиви лели в разцвета на силите, добрите години на новите коли, ярките дрехи и летните дни на плажа, деца, които растат или вече са отраснали.

Сега познатите лица бяха по-стари, отколкото бях очаквал, а с времето самоувереността на трийсетте и четирийсетте години се бе поразсеяла. Бяха се стекли да видят как погребват баща ми, първия от тяхното поколение, напуснал този свят, и вероятно собствената им смърт изведнъж им се е сторила съвсем близка. Плачеха и за татко, и за себе си.

Виждах в далечината полето, където като малък се бях скитал — тъмнокафяво, правоъгълно като футболно игрище и обточено отстрани с чепати голи дървета.

Дали дечурлигата още си играеха по тези изровени ниви? Кой знае защо, ми се струваше малко вероятно. Аз обаче още помнех всяко изумрудено ручейче, всеки разкалян ров, жабунясалото езеро насред гъстата горичка, селяните, които все ни пъдеха — мен и приятелчетата, градски чада, израсли в предградията.

Тук нямаше и следа от агенциите за недвижими имоти и търговските центрове, които се намираха само на хвърлей. Тук, накъдето и да се обърнеш, се виждаха ниви. Тук човек се чувстваше наистина в провинцията.

Точно заради това баща ми беше избягал от големия град. Тези поля, където като малък си бях играл — за тях беше мечтал татко и сега пак сред тях щяхме да го погребем.

Хората наоколо вече плачеха — по-силно, по-неудържимо, по-горестно, вдигнах глава и погледнах сълзите по любимите лица. Братята на татко. Съседите. Мама и синът ми.

Аз обаче стоях със сухи очи и гледах как спускат ковчега на татко в прясно изкопания гроб, бях притеглил до себе си с едната ръка мама, която пък бе прегърнала разридания си внук, а с другата бях бръкнал дълбоко в джоба на черния костюм и стисках сребърния медал на баща си така, сякаш няма да го пусна, докато съм жив.

Глава 38

— Светът се променя — каза Найджъл Бати. — Сега вече не сме седемдесетте. Вече не е като в „Крамър срещу Крамър“. В бракоразводните дела за местоживеене на детето законът и досега защитава майката — така ще бъде винаги. Но все повече хора си дават сметка, че не всякога лошият е бащата.

— Не искам синът ми да расте с чужд човек — рекох по-скоро на себе си, отколкото на адвоката. — Неприятно ми е да живее под един покрив с мъж, който изобщо не се интересува от него. С мъж, който се интересува единствено от майка му.

— Няма да се докараме чак дотам. Каквото и да твърди жена ти, тя ви е зарязала и двамата. И докато си се грижел за сина си, си се справял много добре. Каквото и да разправя тя пред адвоката си.

— Направо не мога да повярвам, че ме изкарва чак такъв непрокопсаник. Ако не злословеше по мой адрес, щях да я уважавам. Но така… Направо ми причернява пред очите. Нали ме разбираш, Найджъл?

— Разбирам те, разбирам те, и още как.

Моят адвокат вече не беше господин Бати, сега бе Найджъл и си говорехме на „ти“. Беше ми разказал патилата си.

Преди седем години се оженил за французойка, с която се запознал в юридическа кантора в Лондон. Оженили се, подир година им се родили близначки. След две години обаче бракът им се разпаднал и жената — бившата, де — решила да се върне във Франция. С одобрението на Апелативния съд получила разрешение да изведе дъщерите от страната. Оттогава Найджъл Бати не ги бил виждал.

— Така децата ми в крайна сметка загубиха единия си родител и рано или късно ще намразят другия — рече адвокатът. — Заради някакъв тъп съдия, решил, че майката е единственият родител с някакво значение за децата. И аз не съм единичен случай: доста бащи губят всякаква връзка с децата си. Защото жените, за които са се оженили, са решили да ги накажат.

Зацъках състрадателно. Вече беше късно и чистачките сновяха из празната кантора в Уест Енд. Бати седеше зад писалището и гледаше през прозореца задръстването по Хановър Скуеър.

— Децата ми със сигурност ще се чувстват по-добре с двама родители. Но за да постигна невъзможната задача да им осигуря двама родители, трябваше да направя известни компромиси. Докато в съдебните дела за местоживеенето на детето няма място за компромиси. И в тях не се отчита кое е най-добро за детето. Би трябвало да е така, но не е. В тях е важно какво е решила майката. — Той си свали очилата и разтърка очи. — Законът се е опитал да премахне сблъсъка в такива дела, но те неминуемо приключват с победа за единия родител и с поражение за другия. Обикновено губи мъжът. Но невинаги — ето това се е променило през последните двайсет години. И в нашия случай ние можем да победим. Заслужаваме го.

— Да де, но тя обича детето.

— Моля?

— Джина обича Пат. Знам.

Найджъл взе да реди някакви книжа по писалището, сякаш го е срам заради мен.

— Това надали има някакво значение — заключи той.

Наблюдавах ги от прозореца. Джина слезе от седалката до водача и отвори задната врата — Пат ми беше обяснил, че Ричард е сложил специална ключалка, която не може да се отваря от деца, — сетне приклекна на тротоара, за да вижда очите на сина ни, притисна го до себе си, така че русата му главица опря във врата и, и го държа няколко секунди, след което го пусна да се върне при мен.

Постоя известно време при аудито — вече не си говорехме, но тя задължително изчакваше да ме види, преди да се качи в колата, — а аз загледах как Пат припка с блеснали очи по алеята към входната врата и си дадох сметка, че той заслужава да бъде обичан не по-малко от всички други деца по света.

По-късно седна на пода в детската, за да си поиграе с играчките.

— Пат!

— Да.

— Нали знаеш, че ние с мама не сме в добри отношения?

— Да, не си говорите.

— Точно така, защото сме скарани.

Без да продумва, той блъсна Люк Скайуокър отстрани в „Хилядолетния сокол“. Седнах до него на пода. Той продължи да удря Люк.

— И двамата те обичаме много. Знаеш, нали?

Детето не отговори.

— Пат!

— Сигурно.

— И двамата искаме да живееш при нас. Ти при кого предпочиташ да живееш? При мен ли?

— Да.

— Или при мама?

— Да.

— Не може да живееш и при двамата. Разбираш го, нали? Вече не може и при двамата.

Той дойде при мен и аз го гушнах.

— Трудно ти е, нали, моето момче?

— Трудно е.

— Но ние сме се скарали точно за това. Аз искам да останеш тук. А мама иска да отидеш при нея. При нея и при Ричард.

— Ами нещата ми?

— Какви неща?

— Всичките ми неща. Всичките ми неща тук. Ако отида да живея там, какво ще стане с тях?

— Не се притеснявай, моето момче. Ще ти преместим нещата. С тях ще се оправим лесно. Важното е къде ще живееш. Аз искам да останеш тук.

Той ме погледна. С очите на Джина.

— Защо?

— Защото така е най-добре за теб — отговорих аз, но още докато изричах думите, се запитах дали това изобщо е вярно.

За половин година, откакто гледах Пат сам, се бях променил. Шоуто с Еймън бе просто начин да си покривам разходите, а не да докажа на себе си и на всички останали колко съм велик. Работата вече не беше център на моята вселена. Сега център на тази вселена беше момченцето ми.

Усетех ли гордост или страх, или изумление, каквото и да било, напомнящо, че съм жив, то беше свързано не със студиото, а защото Пат се беше научил да си връзва връзките на обувките, защото са го обидили в училище, защото е казал или е направил нещо, изумило ме с любовта си, нещо, напомнило ми, че моят син е най-хубавото момченце по белия свят. Ако отидеше да живее другаде, аз щях да се чувствам така, сякаш съм загубил всичко.

— Просто искам да стане, което е най-добро за теб — повторих аз и за пръв път се запитах какво всъщност искам — онова, което е най-добро за него или за мен.

— Гледали сме я с баща ти в „Палейдиъм“, когато беше осемнайсетгодишна — каза мама. — Викаха й Момичето от Тигровия залив.

Очите й се разшириха от вълнение — как така не бях забелязал досега колко са сини! В светлините на „Албърт Хол“ грееха като накитите по витрините на „Тифани“.

Макар и да бяха прекарвали вечерите главно у дома, майка ми и баща ми ходеха веднъж на половин година на концерт или представление: Тони Бенет в „Ройъл Фестивал Хол“, нова постановка на „Оклахома!“ или на „Момчета и кукли“ в Уест Енд, ето защо и аз реших да заведа мама в „Албърт Хол“, на концерта на нейната отколешна любимка, Момичето от Тигровия залив.

— Шърли Бейси! — възкликна тя.

Още преди да съм пораснал достатъчно, за да възроптая, и мен ме бяха водили на два-три концерта на Шърли Бейси. Но докато растях, поклонниците й не представляваха чак такава пъстра, многолика тълпа, както множеството, на което се натъкнахме сега в „Албърт Хол“.

Невъзможно красиви младежи с тюбетейки и изтънени вежди си търсеха местата редом с вяли възрастни семейства от предградията — мъжете бяха облечени официално, жените пък бяха със застинали като на Маргарет Тачър прически, с каквито поколението на майка ми обича да се явява на обществени места.

— И през ум не ми е минавало, че обратните си падат толкова по Шърли — отбелязах аз. — Всъщност си е логично — момчетата обичат съчетанието между звезден прах и лична трагедия. Шърли е нашата Джуди Гарланд.

— Обратните ли? — учуди се майка ми. — Какви обратни?

Показах й с ръка младежите в маркови дрехи на „Версаче“ и „Прада“, които направо биеха на очи на фона на старците от предградията.

— Накъдето и да погледнеш, мамо, ще ги видиш.

Хлапакът до нея — същински манекен, прекалено красив, за да е хетеросексуален, — сякаш само това и чакаше: изправи се и изписка от вълнение, когато оркестърът подкара първите акорди на „Диамантите са до гроб“.

— Обичаме те, Шърли! Страхотна си!

— Ето това момче тук не е обратно — изшушука ми мама в ухото, при това не се шегуваше.

Засмях се, прегърнах я през раменете и я целунах по бузата. Развълнувана, тя се наведе напред, когато Шърли Бейси се появи в горния край на стълбите върху сцената: беше в официална рокля от ламе, която току проблясваше, и бе вдигнала театрално ръце.

— Как успяваш, мамо?

— Как успявам какво?

— Как успяваш да не рухнеш, след като загуби татко? Живяла си с него цял живот. Направо не си представям какво е да се опитваш да запълниш такава огромна празнота.

— Е, такива неща не се надживяват. Никога. Мъчно ми е за баща ти. Самотно ми е. Понякога ме е страх. И досега не мога да спя на тъмно, все държа осветлението включено.

Тя ме погледна. Под съпровода на бурните аплодисменти, под истинска лавина от букети Шърли Бейси обикаляше бавно авансцената. Наистина си беше нашата Джуди Гарланд.

— Но трябва да усвоиш изкуството на раздялата — продължи мама — Това си влиза в цената, нали така?

— В цената на какво?

— На това да обичаш някого. Ама наистина. Ако обичаш някого, не го възприемаш като продължение на самия себе си. Не го обичаш заради онова, което получаваш.

Мама отново се извърна към сцената. В здрача на „Албърт Хол“ видях, че сините й очи блестят от сълзи.

— Любовта означава и да умееш да се разделяш — каза ми тя.

Глава 39

— Ти си луд! — подвикна Найджъл Бати. — Хубава работа, доброволно да преотстъпваш детето! Ще го дадеш на бившата си жена, при положение че можем да я разгромим! Тя ще си умре от кеф, направо ще си умре!

— Не го правя заради нея — поясних аз. — Правя го заради сина си.

— Знаеш ли колко мъже си мечтаят да са в твоето положение? Знаеш ли колко мъже са ми плакали тук, в кантората, Хари? Знаеш ли колко мъже биха дали всичко на тоя свят, само и само да си запазят децата? А ти й го преотстъпваш, без да ти мигне окото.

— Не, не го преотстъпвам. Не се предавам. Знам, че на Пат му е много хубаво да бъде с Джина, макар и да се опитва да го крие, понеже смята, че ще ме обиди, ще ме предаде и не знам още какво. Те двамата с майка му или ще възстановят предишната си близост, или Джина ще се превърне в човек, който вижда детето си само в края на седмицата. Вече предчувствам, че ще стане точно това.

— И кой е виновен?

— Знам, разочарован си, Найджъл. Но мисля за момчето.

— А според теб тя мислела ли е за него, когато си е събрала парцалките и се е изнесла? Мислела ли е за него, докато е пътувала с таксито към летището?

— Не знам. Но смятам, че децата имат нужда от двама родители. Дори когато те са разведени. Особено пък ако са разведени. Опитвам се да постигна тъкмо това.

— Ами онзи тип, с когото бившата ти жена живее? Онзи… как му беше името… а, да, Ричард. Не знаеш нищо за тоя Ричард. И оставяш с лека ръка синът ти да отиде при него.

— Не го оставям да отиде при никого. Той ми е син и винаги ще си остане мой син. Аз съм му баща и винаги ще си остана негов баща. Но се надявам Джина да не е развила вкус към негодници.

— Мен ако питаш, си пада по лекета. Знаеш какво ще стане, нали? Ще се превърнеш в един от неделните татковци: ще седиш в неделя следобед в някоя пицария и ще се пънеш да измислиш какво да кажеш на някакъв непознат, който навремето ти е бил син.

— Ние с Пат няма да го допуснем.

— Не бъди толкова сигурен.

— Не че го искам. Но толкова ли не проумяваш? Съсипваме си живота, а после не ние, а децата трябва да плащат сметката. Хващаме се с нов човек, пак и пак започваме отначало, въобразяваме си, че ето сега вече всичко ще тръгне по вода, а кой плаща цената — именно децата от тези съсипани бракове. Те — моят син, твоите дъщери, милионите деца като тях — живеят с рани, които няма да заздравеят до края на дните им. Трябва да сложим край на всичко това — Свих безпомощно рамене, виждах, че адвокатът е отвратен от мен. — Не знам, Найджъл. Просто се опитвам да бъда добър баща.

— Като предаваш сина си.

— Не знам дали е предателство. Но това е най-малкото, което съм в състояние да направя за него.

— Можеш да оставиш тук колкото неща искаш — обясних аз на Пат. — Твоята стая винаги ще си бъде твоя. Никой няма да припарва до нея. Можеш да си идваш, когато искаш. За един ден, за една нощ, завинаги.

— Завинаги ли? — учуди се Пат, както тикаше до мен велосипедчето.

Гласецът му едвам се чуваше.

— Ще живееш при майка си. Но не насила. Ще те гледаме и двамата. И двамата искаме да си щастлив.

— Вече не се ли карате?

— Опитваме се да се сдобрим. Защото и двамата те обичаме много и искаме най-доброто за теб. Не казвам, че никога вече няма да се караме. Но ще се постараем да не го правим.

— Пак ли се обичате?

— Не, моето момче. Този период от живота ни е отминал. Но и двамата обичаме теб.

— При мама къде ще спя?

— Тя ти приготвя стая. Ще бъде страхотно. Ще можеш да си подредиш навсякъде по пода играчките от „Междузвездни войни“ и да си пуснеш хип-хоп, направо ще подлудиш съседите.

— И никой няма да ми припарва в старата стая, нали?

— Никой.

— Дори ти?

— Дори аз.

Бяхме в парка. Пред нас се беше ширнал асфалтираният път, който криволичеше около езерото. Пат обичаше да кара тук велосипедчето, набираше такава скорост, че лебедите, зърнеха ли го още отдалеч, се разлетяваха. Но сега Пат дори и не опитваше да се качи на колелото.

— Харесва ми, както е сега — рече той и аз усетих, че ми причернява. — Харесва ми така.

— На мен също — уверих го аз. — Обичам сутрин да ти приготвям закуска. Обичам и да гледам как следобед разпиляваш по пода всичките си играчки. Обичам да си взимаме от пицарията или китайския ресторант нещо за вкъщи и да го ядем, докато гледаме по видеото в хола някой филм. Обичам да ходим заедно в парка. Обичам всичко това.

— Аз също. Аз също го обичам.

— Ще продължим да го правим, чу ли? Никой не може да ни попречи. Никога. Така ще бъде чак докато пораснеш и предпочетеш, вместо да седиш със стария си татко, да поизлезеш с приятели.

— Това няма да стане никога, никога.

— Ти все пак опитай. Да живееш при мама, де. Тя те обича много, знам, че и ти я обичаш. Това е добре. Радвам се. Радвам се, че се обичате. Натъжавам се, че си тръгваш от мен, но това не слага край на нищо. Можеш да се върнеш, когато си поискаш. Опитай се да бъдеш щастлив с мама, чу ли?

— Да, чух.

— А и още нещо, Пат.

— Какво?

— Гордея се, че си мой син.

Той пусна колелото и се хвърли в обятията ми, сетне притисна личице до моето и аз сякаш усетих самата му същност. Пат изпълни сетивата ми с чорлавата си гъста руса коса, с невъзможно гладката си кожа, с особената си миризма на пръст и захар. „Красивото ми синче“, помислих аз и почувствах колко солени са сълзите ни.

Искаше ми се да му кажа още много неща, но не намирах думи. Искаше ми се да му обясня, че този живот не е съвършен. И никога няма да бъде съвършен. Не съм чак толкова смотан, та да не го знам. Но при така стеклите се обстоятелства това вероятно е най-доброто, което можем да сторим. Не е съвършено. Защото единственото съвършено нещо в живота ми си ти, Пат.

Моето прекрасно момченце.

Джина отведе Пат в новата му стая, а аз останах да стърча насред жилището, понесъл кашона с играчки от „Междузвездни войни“ — никога през живота си не се бях чувствал толкова притеснен.

— Дайте да го взема — намеси се Ричард.

Подадох му кашона и той го остави върху масата. Усмихвахме се от немай-къде. Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал, бе по-стеснителен, по-приветлив, не чак толкова наперен, както си мислех в началото.

— Днес за Джина е голям ден — подхвана той.

— За всички е голям ден — отвърнах аз.

— Определено — побърза да добави Ричард. — Но Джина, нали знаете, е Везни. За нея най-важни са домът, семейството.

— Точно така.

Ричард не беше такъв, какъвто бях очаквал. Това обаче съвсем не значеше, че не е калтак.

— А Пат? — попита мъжът. — Пат каква зодия е?

— Изчисти ми стаята, ето каква — казах аз.

Джина излезе от детската и ми се усмихна.

— Благодаря ти, че му помогна да си пренесе нещата.

— Винаги на ваше разположение.

— Благодаря ти и за всичко останало — допълни тя и за миг съзрях оная Джина, която ме беше обичала. — Знам колко обичаш Пат.

— Да обичаш означава и да умееш да се разделяш — отговорих аз.

Така и не забелязах таксито. Излязох на главния път и най-неочаквано то направи рязък завой, за да не се блъсне в мен, изсвистя с гуми и шофьорът натисна вбесен клаксона. Всички се извърнаха да погледат малоумника в спортната кола с раздрания покрив.

Отбих встрани, поех си дълбоко въздух и се опитах да се поуспокоя, а автомобилите ту прииждаха на цели талази, ту отново се оттичаха. Ръцете ми трепереха. Стиснах волана, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха и не си възвърнах самообладанието.

Сетне подкарах бавно към къщи, като внимавах много, защото знаех, че мислите ми са на друг път, че отново и отново се връщат към черно-бялата снимка на баща и син, която навремето съм видял в един албум, и към старата песен за странника в рая.

— Е, татко — казах на глас, понеже наистина изпитвах потребност да си поговоря с баща си, наистина изпитвах потребност да разбера мнението му. — Правилно ли постъпих?

Глава 40

Чухме черквата още преди да сме я видели.

Големият черен мерцедес зави наляво към Фарингтън Роуд и ние запъплихме покрай дългия тесен канал към реката, а камбаните биеха ли, биеха в чест на Марти и Шобан.

Завихме още веднъж наляво, към Кларкънуел Скуеър, и черквата като че изпълни голямото синьо небе. Марти, който се беше издокарал като за сватба, се намести притеснен на задната седалка в лимузината и се взря в гостите, струпали се при входа на черквата, където им раздаваха цветя за бутониерите и сватбарски панделки.

— Дали да не пообиколим няколко пъти? — попита той. — И да ги оставим да чакат?

— Това, Марти, го прави булката, не ти.

— Да не си забравил…

Извадих двете златни халки. Той кимна.

Не му оставаше друго, освен да го направи.

Слязохме от мерцедеса, камбаните биеха толкова силно, че човек не можеше да мисли за друго. Марти току разкопчаваше и закопчаваше сакото си, докато се качвахме по стръмните каменни стъпала пред черквата — усмихвахме се и кимахме на познатите и дори на непознатите. Някъде по средата на стъпалата Марти се препъна в нещо и аз го хванах да не падне.

Той вдигна високото към педя пластмасово човече, облечено в мораво фракче, сърмени панталонки и бяла атлазена ризка. Или беше препасано с поясче, или беше превързано през стомаха с много бинт. Беше си изгубило едната бяла обувчица.

— Това пък какво е? — ахна Марти.

— Кен Купонджията — отвърнах аз и взех куклата.

През стъклописите по прозорците струеше слънце и в светлината му, между скамейките летеше момиченце, хванало шапката си в същия цвят, както официалната жълта рокличка.

— Пеги! — възкликнах аз.

— Кен Купонджията — рече тя и си взе куклата. — Търсих го къде ли не.

Сетне се появи и Сид, която ме погледна изпод периферията на широкополата черна шапка. Беше й възголяма. Вероятно я беше купила, преди да се подстриже.

— Аз ще бъда вътре — каза Марти. — В олтара.

— Пред олтара — поправих го аз.

— Знам къде ще бъда — рече ми той.

— Бъди щастлив — пожела му с усмивка Сид.

Изпроводихме го с поглед, после впихме очи един в друг.

— Не очаквах да те видя тук — казах накрая.

— Покани ме младоженката.

— Да де. Шобан те харесва. Е, какво ново-старо?

— Всичко е наред. Наистина. А Пат как е?

— Сега живее при Джина. Както личи, се чувства добре. Ще го видиш.

— Ще дойде ли? — намеси се и Пеги.

— Шафер е.

— Чудесно — отбеляза момиченцето и отново се гмурна в черквата.

— Щастлив ли е? — попита Сид. — Знаех, че наистина се вълнува за сина ми, и ми се прииска да я прегърна.

— Е, има известни търкания с приятеля на майка си. Пада си сухар. Не му е приятно, когато Пат го удря със светлинния меч по главата. Все му повтарям — не бе, Пат, защо ще го удряш, цели се право в очите.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Какво щеше да правиш, Хари, без това твое чувство за хумор?

— И аз се чудя.

— Но ти го виждаш, нали?

— Непрекъснато. В събота и неделя е при мен, срещаме се и веднъж през седмицата. Още не сме се разбрали какво ще правим през ваканциите.

— Сигурно ти е много мъчно за него.

— Не мога да го обясня, ала имам чувството, че е при мен. Но сякаш е зейнала пропаст. Отсъствието му очевидно е точно толкова силно, както и присъствието.

— Дори и когато не са при теб, децата пак изпълват сърцето ти, то им принадлежи. Точно това ще рече да бъдеш родител.

— Така си е. Джим добре ли е?

— Нямам представа. Нищо не се получи. Беше грешка дори да опитваме.

— Е, опита заради Пеги. — Най-малкото се надявах наистина да е опитала заради дъщеря си, а не защото е обичала Джим, както едно време. — Струваше си да пробваш заради Пеги.

— Така ли мислиш?

— Определено.

Сид посочи мерцедеса, който мина бавно покрай черквата. Отзад седяха жена, цялата в бяло, и мъж на средна възраст. Автомобилът се скри зад ъгъла.

— Дай да влизаме вътре.

— Ще се видим после. Защо някой път да не хапнем и пасти?

— Довиждане, Хари.

Видях я как влиза в черквата, за да застане при роднините и приятелите на невестата държеше периферията на шапката си, сякаш се страхуваше, че тя ще вземе да хвръкне. После до мен изникна Пат, който ме подръпна за ръкава. Беше облечен в нещо като моряшко костюмче, в което изглеждаше по-висок — същински малък кадет. Прегърнах го и видях, че по стълбите пред черквата се качват Джина и Ричард.

— Казвах ли ти аз, че няма да намерим къде да спрем толкова близо до черквата — тросна се той.

— Все пак намерихме и спряхме, нали? Или бъркам нещо? — отвърна му тя не по-малко сопнато.

Забелязаха ме и спряха да се карат. Без да продумват, си взеха от цветята и панделките за сватбарите и влязоха в храма.

Аз се усмихнах на Пат.

— Много хубаво костюмче имаш. Добре ли се чувстваш в него?

— Боде ми.

— Изглеждаш страхотно.

— Не ги обичам тия костюмчета. Напомнят ми за училище.

— А, не се и съмнявам. Уговорката за събота и неделя остава ли?

Той кимна.

— Какво искаш да правим?

Пат се позамисли.

— Нещо хубаво.

— И на мен ми се прави нещо хубаво. Но сега имаме работа, нали така?

— Да, шафери сме.

— Ти може и да си шафер. Аз обаче съм кум. Хайде да отидем на венчавката.

Той сви раменца и се усмихна. Хубавото ми момченце.

Влязохме в черквата — вътре миришеше на цветя и ако не броим лъчите светлина с цвят на пчелен мед, проникващи през старинните прозорци, беше хладно и здрачно. Всички жени бяха с шапки. Пат изприпка пред мен и токовете на обувките му изтракаха по застлания с плочи под.

Докато го гледах как тича към Марти, който ни чакаше при олтара, ми стана едно такова хубаво, но и тъжно.

И аз не знам. Стори ми се, че Пат вече е голям мъж.

Викарият беше снажен, млад и припрян, явно бе от възпитаните млади господа родом от централните графства, които англиканската църква задължително пращаше по големите градове. Адамовата му ябълка току подскачаше, докато той говореше за Деня на Страшния съд, когато тайните на всички сърца щели да бъдат разкрити.

Гледаше Марти, направо бе впил поглед в него и му задаваше въпроси така, сякаш очакваше искрени отговори: дали ще я обича, дали ще я утешава, почита и защитава и в болест, и в радост, дали ще бъде с нея, докато смъртта ги раздели.

А аз се сетих за дългата върволица случайни съвкупления на Марти, които неизменно завършваха върху страниците на неделните клюкарски издания, а жените, които той на бърза ръка сваляше и точно толкова бързо разкарваше, си даваха сметка, че и да преспят с него, надали ще се доберат и до най-ниското стъпало в развлекателната индустрия.

Погледнах и Шобан, която стоеше до баща си с безизразно бледо лице под километрите бяла дантела и — макар че сега не му беше нито времето, нито мястото — волю-неволю се сетих за слабостта й към женени мъже и към някакви калтаци, които се приковават с вериги към дърветата. Днес обаче всичко това нямаше почти никакво значение. Нямаха значение нито обидените бивши любовници, които злословеха за Марти, нито всички съпруги, които в крайна сметка бяха надделели над Шобан и я бяха запратили на второто място. Сега вече всичко това беше минало.

Днес и двамата сякаш бяха получили избавление и ново начало благодарение на обещанията за любов и преданост и на това, че са се врекли във вярност, макар да бях почти сигурен, че Марти си няма представа що е вярност и как се вричаш в нея. Плисна ме огромна обич и към двамата.

У мен сякаш не бе останала и следа от цинизъм. Защото и аз исках тъкмо това. Исках единствено това и нищо повече. Да обичам и да бъда верен.

Извърнах се и погледнах крадешком насъбралите се. Сид се бе вторачила изпод периферията на шапката в свещеника. Видях само темето на Пеги. Срещнах очите на Пат, той ми се усмихна и аз за кой ли път си помислих какво прекрасно дете е. Намигнах му и отново се извърнах към викария, който говореше за съвършената любов и мир.

Докато свещеникът задаваше въпросите, аз също се видях принуден да се запитам някои неща. Например — можех ли да повлияя благотворно върху живота на Пеги?

И наистина ли бях убеден, че ще успея да отгледам това малко момиченце, при положение че никога няма да усещаме тясната кръвна връзка? Бях ли достатъчно мъж, за да възпитам детето на друг мъж? Ами Сид? Щяхме ли да останем заедно и след пет, шест, седем години, когато хората обикновено си омръзнат и се разделят? Можехме ли да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели? Нямаше ли някой от нас — почти сигурно аз — накрая да тръгне да чука, без да пробира, и да оплеска всичко? Вярвах ли наистина, че любовта ни е достатъчно силна, за да оцелее в шантавия съвременен свят? Вярвах ли? Вярвах ли наистина?

— Да — казах на глас и Марти за пръв път ме погледна така, сякаш съм превъртял.

Почуках със сребърната лъжичка отстрани по чашата за шампанско и се изправих, та както приляга на кум, да дръпна една реч.

Всички роднини, приятели и колеги ме погледнаха, доволни от сватбената гощавка и готови да ме изслушат, а аз се взрях в записките си — главно смешки, които Еймън ми беше драснал върху картончета. Сега те ми се сториха напълно безполезни.

Поех си въздух и подхванах:

— Един от великите мислители е казал: „Носиш се през живота, животът ти се струва опитомен, когато най-неочаквано се появява една непозната и нейното име е любов.“ — Млъкнах, та всички да осмислят думите ми. — Платон? Витгенщайн? Декарт? Не, Нанси Синатра. И тя, милата Нанси, е права. Животът изглежда толкова опитомен, толкова празен без тази непозната — любовта. Всъщност сега, като се замисля, нещата стоят още по-зле.

Всички недоумяваха какви ги дрънкам. Аз също недоумявах. Разтърках слепоочията си, които бумтяха. Устата ми беше пресъхнала. Пийнах вода, но устата ми пак си остана суха.

— Много по-зле — изпелтечих и се опитах да се сетя какво точно съм искал да кажа.

Нещо от рода на това колко е важно Марти и Шобан да помнят винаги как са се чувствали на този ден.

Погледнах през препълнената зала към Сид с надеждата да ме насърчи, ала тя бе забила поглед в остатъците от десерта. Пеги и Пат се гонеха около масите. Някой се изкашля. Някакво пеленаче се разкапризничи. Насъбралите се вече нервничеха. Някой отиде да търси тоалетната. Погледнах си бързо бележките.

— Чакайте малко, тук съм си записал някои хубави неща — оповестих аз. — Например как двама младоженци отишли при лекаря, да им покаже как се прави любов.

Двама-трима подпийнали вуйчовци се изкискаха. Засмя се и една от лелите, също добре почерпена.

— Лекарят се любил, каквото се любил с жената и попитал младоженеца дали има въпроси. А младоженецът рекъл: така и така, докторе, колко често да водя булката?

Всички прихнаха. Еймън се засмя гордо. Аз обаче усетих как картончетата се плъзгат от разтрепераните ми пръсти. Вече нямах нужда от записките. Не бях в състояние да ги използвам.

— Всъщност искам да споделя с вас надеждата си, че Шобан и Марти знаят: живот без любов не е живот. Казала го е Нанси Синатра. И ако намерите човек, когото да обичате, не го оставяйте да си тръгне. Това вече го казвам аз. — Вдигнах наздравица в чест на Марти и Шобан. Сид ме погледна и пак се скри зад периферията на шапката. — Госпожи и господа, момчета и момичета, напълнете, ако обичате, чашите, нека да пием за прекрасното младо семейство.

Тъкмо слязох от подиума, и Еймън ме сграбчи за ръката.

— Беше страхотно — рече ми той. Но следващия път пусни няколко шеги за младоженеца и овцата.

Чак когато музиката засвири, си дадох сметка, че никога не съм виждал Сид да танцува.

Нямах представа дали е отлична танцьорка — като жената, на която е кръстена, — или я няма никаква в танците.

Не знаех дали се движи и плъзга неописуемо грациозно, или стои на едно място, пристъпва сковано от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете. Не знаех като кого танцува, като Сид Шарис или като Сид Джеймс. Знаех обаче, че това изобщо не ме вълнува.

Щеше да ми докривее, ако видех и че танцува блестящо, и че танцува зле. Единственото, което исках, беше да потанцувам с нея.

Дисководещият беше пуснал „Събуди ме, преди да си тръгнеш“ и дансингът се изпълни с недодяланата еуфория на старата плоча.

Марти и Шобан заподскачаха опасно: лицето на младоженеца стана мораво като пред инфаркт, когато той се опита да вдигне невестата. Еймън стоеше като закован на едно място и само размяташе ръце. Мем се гънеше около него, кълчеше се доста мръснишки, очевидно не знаеше друг танц.

Джина се смееше на Пат и му ръкопляскаше на танца, състоящ се от причудливи подскоци, при които той се завърташе на сто и осемдесет градуса. Ричард танцуваше блус с една от шаферките. Майка ми пък се носеше заедно с викария във вихрен валс.

Сали, вече в напреднала бременност, се поклащаше напред-назад по доста странен начин, защото това бе музика, на която старци се чувстваха отново млади.

Глен пък беше затворил очи и размахваше ръце, сякаш купонясва в калта на Уудсток. Най-неочаквано ми се стори, че това е съвършеният купон: Глен танцуваше по съвсем съшия начин, както Еймън.

По едно време се усетих, че не виждам Сид и Пеги.

Когато Марти свали Шобан — да си починат, аз я докоснах по ръката и се опитах да надвикам Джордж Майкъл:

— Къде е Сид, Шобан?

— Наложи се да си тръгнат по-рано, за да хванат самолета. Заминават за Щатите.

— Колко ще останат там?

— Прибират се за постоянно. Тя не ти ли е казала?

Зарязах „Ем Джи Еф“-а отстрани на магистралата, някъде на запад от зеления Остърли Парк. След няколко дни щях да се опитам да открия върху картата на голям Лондон мястото, но то бе твърде далеч от града и не беше отбелязано. Имах чувството, че съм на края на света. Или в неговото начало.

Едно обаче беше ясно: няма да успея да стигна навреме с колата. По пътя за летище „Хийтроу“ имаше страхотно задръстване, автомобилите почти не се движеха. А през няколко секунди в небето над мен се извисяваше поредният самолет, огромен като презокеански лайнер. „Ем Джи Еф“-ът не можеше да ми помогне.

Слязох от колата и изведнъж се сетих, че не знам с коя авиолиния ще пътуват. Самолетите на „Върджин Атлантик“ излитаха от трети терминал, а тези на „Бритиш Еъруейс“ — от четвърти. При всички положения щях да закъснея и за двата полета.

Хукнах с развети пешове на официалното сако покрай магистралата, а самолетите пищяха ли, пищяха в синьото небе над главата ми.

Накрая вече нямаше никакво значение на кой самолет са се качили. Всички дневни самолети за Щатите вече бяха отлетели, когато най-сетне нахълтах в залата за заминаващи.

Тълпата вече изтъняваше. Пътуващите бяха във въздуха. Изпращачите се разотиваха. Застанах при изхода за международните полети и плувнал в пот, оброних глава и въздъхнах тежко. Бях закъснял.

Точно тогава видях на пода малката лилава кукла. Кен Купонджията. Вдигнах го. Сърмените му панталонки бяха мръсни. Той си беше изгубил и втората обувка.

После пред мен изникнаха Сид и Пеги, стиснали в ръце бордните карти и оставили в краката си куфарите. И двете бяха още в официалните рокли.

— Страхотна реч му дръпна — каза Сид.

— Дали не трябваше да е малко по-традиционна? Дали не трябваше да включа и нещо за младоженеца и овцата?

— Не, говори много хубаво.

— Изпуснали сте самолета.

— Нарочно.

Поклатих невярващо глава.

— Съвсем в твой стил — отбелязах.

— Какво му е на стила ми? — засмя се Сид.

Пеги си взе Кей Купонджията и погледна майка си, сякаш питаше какво ще става оттук нататък.

Вече се свечеряваше, когато таксито бавно пое обратно към града. Сид загледа умислена първите високи сгради покрай магистралата, Пеги заспа в ръцете ми.

Това дете понякога ми се струваше съвсем пораснало и самоуверено, владееше се безупречно. Но сега бе отпуснало главица върху гърдите ми и ми се видя едва ли не безтегловно. Сякаш беше новородено, сякаш всичко му предстоеше и едва тепърва животът му щеше да търси своята форма.

Пеги се размърда насън, дочула камбанките на сладоледаджията, който обикаляше с количката си някъде из безкрайните улици на Западен Лондон. Повече и от птича песен, и от цъфнала пъпка това предвещаваше, че най-сетне идва краят на студените, мрачни дни. Скоро щеше да се запролети, щом добрият чичко със сладоледа бе тръгнал да обикаля.

Не виждах от задната седалка на таксито къде точно е той по тези улици в предградията, плъзнали във всички посоки. Ала песента на камбанките кънтеше в главата ми като спомен от детството, като мечта за сватбен ден.