Мъжът, момчето

Глава 19

Пат тръгна на училище. С униформата, която трябваше да носи — сиво пуловерче с шпиц яка, бяла ризка и жълта вратовръзка, би следвало да изглежда пораснал, малко мъжле. Къде ти!

С официалните дрешки изглеждаше още по-мъничък. Уж скоро щеше да навърши пет, а ми приличаше на бебе. Въпреки че облеклото му бе по като за зрял човек, отколкото моето.

Докато му помагах да се приготви за първия училищен ден, с изумление установих, че лицето му ми се струва много хубаво. Когато беше в пеленки, не знаех дали наистина е красив, или просто в мен се обажда родителският софтуер. Сега вече виждах истината.

Наистина беше момченце за чудо и приказ със светлосините очи, с дългата руса коса и ленивата свенлива усмивка, която грейваше върху невероятно гладкото му лице.

А сега трябваше да заведа прелестното си момченце в широкия свят. Най-малко до три и половина следобед. И на двама ни се струваше цял живот.

Сега Пат не се усмихваше. По време на закуската, той бе смълчан и блед, мъчеше се да не се разплаче, гребваше колкото да не е без никак от овесените ядки, а аз се скъсвах да му обяснявам за най-хубавото време в живота на човека.

Овесените ядки бяха прекъснати от Джина, която се обади по телефона. Знаех, че сигурно й е трудно да звъни точно сега — там, където се намираше тя, работният ден беше в разгара си, — знаех обаче и че не е хубаво да пропуска този голям ден за Пат. Загледах го как говори с майка си — явно беше притеснен с тая ризка и вратовръзка досущ бебе, което са принудили да се прави на мъж.

После стана време да тръгваме.

Вече наближавахме с автомобила училището, когато за миг ме обзе паника. Накъдето и да се обърнех, виждах деца, цели пълчища деца в съвсем същите дрешки като Пат, насочили се в същата посока като нас. Божичко, ще взема да го изгубя! Да го изгубя завинаги!

Спряхме доста далеч от входа на училището. Всичко наоколо беше задръстено с неправилно паркирани автомобили. От джипове, по-големи и от танкове „Панцер“, изскачаха мънички момиченца с кутии за закуска с лицето на Леонардо ди Каприо отгоре. От стари таратайки, пък излизаха по-големи момчета с чанти с емблемите на, „Арсенал“, „Манчестър Юнайтед“. Това еднометрово племе вдигаше невъобразима врява.

Хванах Пат за влажната ръчица и двамата се сляхме с навалицата. Видях доста мънички, смаяни първолаци, които обикаляха с притеснените си родители из училищния двор. Тъкмо минавахме през вратата на двора, за да се присъединим към тях, когато забелязах, че връзката на едната от новите черни кожени обувки на Пат се е развързала.

— Дай да я вържа, Пат — казах аз и приклекнах, осъзнал, че това е първият ден в живота му, когато той не е с маратонки.

Покрай нас префучаха две по-големи момчета, хванати за ръце. Ухилиха ни се. Пат им се усмихна плахо.

— Тоя не може да си върже дори връзките на обувките — подвикна единият малчуган.

— Не, не мога, но познавам часовника — отвърна Пат.

Двамата се запревиваха от смях, като се крепяха да не паднат, после ни подминаха като фурии, повтаряйки невярващо думите на сина ми.

— Нали познавам часовника? — попита Пат, решил, че ония са се усъмнили, после замига яростно, сякаш умуваше дали все пак да не ревне.

— Познаваш го отлично — потвърдих аз и още не можех да повярвам, че наистина ще пусна момченцето си сред цинизма и озлоблението на шантавия съвременен свят.

Влязохме в двора. Много от първолаците бяха дошли и с двамата си родители. Но аз не бях единственият самотен родител. Не бях дори единственият самотен баща.

Имаше още един, десетина години по-възрастен от мен, уморен мъж с вид на държавен чиновник, водеше малко момиченце със сериозно лице и с раничка с картинката на някакъв момчешки рок състав, за който изобщо не бях и чувал. Погледите ни се срещнаха за миг, после мъжът се извърна сякаш от страх да не прихване нещо от мен. Жена му сигурно беше на работа. Сигурно беше заета.

Милата директорка дойде и ни заведе в салона. Дръпна кратко прочувствено слово, после децата бяха разпределени по класните стаи.

Пат се падна при госпожица Уотърхаус, после едно от по-големите деца, на които очевидно можеше да се разчита и на които бе поверена ролята на екскурзовод, ни заведе заедно с още неколцина родители и първолаци в класната стая. Нашият водач бе момченце на около осем години. Пат го зяпна захласнато и възхитено.

В класната стая на госпожица Уотърхаус заварихме цял орляк петгодишни хлапета, които бяха насядали по турски на пода и чакаха търпеливо разказа на учителката, младичка жена, изпаднала в истерично добро настроение, сякаш е водеща на телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — поздрави госпожица Уотърхаус. — Идвате тъкмо навреме за първия учебен час. Кажете „довиждане“ на майките си. — Тя ме озари с усмивка. — И на бащите.

Беше време да се разделя с Пат. Макар че, докато още ходеше на детска градина, се беше случвало да се сбогуваме доста емоционално, сега се чувствах различно. Сега се чувствах така, сякаш не аз оставям Пат, а той — мен.

Тръгваше на училище и когато го завършеше, щеше да бъде мъж, а аз щях да съм започнал да остарявам. Бяха приключиш дългите дни, когато той бе гледал на видеото вкъщи „Междузвездни войни“, а животът се беше случвал някъде другаде. Навремето тези дни ми се бяха стрували кухи и потискащи, а вече ми липсваха. Моето бебче бе поело по широкия свят.

Госпожа Уотърхаус попита кой иска да поеме шефството над новите момиченца и момченца. Вдигна се гора от ръце и учителката избра отговорниците. Не щеш ли, до нас застана невероятно красиво сериозно момиченце.

— Аз съм Пеги — каза то на Пат. — Ще се грижа за теб. Хвана го за ръка и го заведе в класната стая.

Той дори не забеляза кога съм си тръгнал.

Още помня как съм спал на задната седалка в колата на баща ми. Отивахме някъде на почивка, прибирахме се от града — след като бяхме ходили на пантомима в „Палейдиъм“, каквато гледахме веднъж в годината, или при баба, на която гостувахме всяка седмица, — и аз наблюдавах жълтите лампи по улиците в Ист Енд или Есекс с размазаните им ореоли над сънуващата ми глава.

Опъвах се на задната седалка в колата на татко — „Не е нужно да спиш, просто затвори очи, да починат“, заръчваше мама — и не след дълго от клатушкането и шепота на нашите се унасях.

После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.

Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.

Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.

Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.

Към края на дългата сутрин се обади Сид.

— Как мина? — попита тя.

Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.

— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.

Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.

— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.

— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.

Така си беше. Не можех да плащам дори своите.

В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.

— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.

Не уточни за кого е изненадата: за Пат или за мен.

В три и половина, когато децата се изсипаха на двора, видях, че няма никаква опасност да изгубя в навалицата сина си. Дори сред стотици малчугани, облечени горе-долу еднакво, пак откриваш от километър детето си.

Пат беше с Пеги, момиченцето, обещало да се грижи за него. То ме погледна с очи, сторили ми се странно познати.

— Хубаво ли беше? — попитах аз сина си. Беше ме страх да не се закани, че няма да диша повече, ако му се наложи да дойде още веднъж тук.

— Знаеш ли? — отвърна моето момченце. — Всички учителки са с еднакви имена. Казват се Госпожица.

Баща ми го гушна и го целуна. Кога ли Пат щеше да започне да се дърпа и да отказва да го целуваме? Той млясна дядо си по лицето — страстно и пламенно, както се беше научил от Джина, — и аз разбрах, че имаме още малко време.

— Колелото ти е в багажника на дядо — рече баща ми. — На път за къщи ще се отбием в парка.

— Пеги може ли да дойде с нас? — попита Пат. Погледнах момиченцето със сериозните очи.

— Разбира се, че може — отговорих. — Но първо трябва да питаме майката или бащата на Пеги.

— Мама е на работа — уточни детето. — Татко също.

— А кой ще те прибере?

— Бианка — каза Пеги. — Бавачката. Въпреки че вече не съм бебе, за да имам бавачка.

Огледа се сред множеството възрастни, дошли да приберат малчуганите, и накрая зърна когото търсеше. През тълпата вървеше момиче, което надали имаше и двайсет години и беше захапало цигара.

— Ето я Бианка — посочи детето.

— Ела, Пеги — рече момичето и й протегна ръка — Хайде да тръгваме.

Пат и Пеги се спогледаха.

— Ще се поразходим час-два из парка — обясних аз на Бианка. — Пеги може да дойде с нас. Вие също, разбира се.

Детегледачката само поклати рязко глава.

— Трябва да вървим — каза ми.

— Е, до утре — рече момиченцето на Пат.

— Да — отговори той.

Пеги му се усмихна, а Бианка я затегли през оредяващата навалица.

— Ще се видим утре — провикна се синът ми. — В училище.

Ръчичките му бяха мръсни, по лицето му имаше следи от водни боички и парченце май от сандвич с яйца. Инак беше весел. Училището му понасяше.

Още една разлика между мен и баща ми. След като Пат падна в празния плувен басейн, предпочитах никога повече да не виждам проклетото велосипедче. Но през един от онези безкрайни часове в болницата татко отскочи до парка и прибра колелото.

Било си там, където го бяхме зарязали, климнало на една страна в дълбоката част на празния басейн, било здраво, ако не броим изкривената дръжка. Лично аз на драго сърце бих го хвърлил в първата боклукчийска кофа. Татко обаче настоя Пат да го кара отново. Реших да не споря — по-добре да го направи Пат.

Но когато баща ми извади от багажника на колата велосипедчето, синът ми май му се зарадва.

— Изправих дръжката — поясни татко. — Трябва да се боядиса малко, и готово. Нищо работа. Ако искаш, ще го направя.

Знаеше, че още от гимназията не съм хващал четка в ръка.

— Аз ще го боядисам — подметнах намусено. — Обличай се, Пат.

Беше септември, във въздуха се долавяше първият студен полъх на есента. Помогнах на Пат да си облече якето, сложих му качулката и забелязах как при вида на велосипедчето върху лицето му грейва усмивка.

— А, и още нещо — продължи баща ми, докато вадеше от автомобила малък сребрист гаечен ключ. — Според мен е време голямо момче като Пат да махне помощните колела.

Такъв беше седемдесетгодишният ми баща: устремен, добър, самоуверен, озарил с неописуемо нежна усмивка внука си. Въпреки това усетих как отвътре ми ври и кипи, задето всичко му иде отръки, задето се държи като истински мъж и е повече от убеден, че може да накара света да се подчинява на волята му. А и при вида на това колело направо ми се повдигаше.

— Божичко, татко! — възкликнах. — Пат падна от проклетия велосипед преди някакви си пет минути. А сега искаш да прави едва ли не пируети!

— Вечно преувеличаваш — отвърна баща ми. — Също като майка си. Не искам от момчето да прави пируети, каквото и да означава това. Просто искам да опита да кара без страничните колела. Ще му се отрази добре.

Той приклекна и се зае да сваля помощните колелца на велосипеда. Докато го гледах как върти гаечния ключ, изпитах чувството, че цял живот съм го наблюдавал да поправя едно или друго — първо в своя дом, после и в моя. Ако електрическата инсталация се повредеше, ако покривът протечеше, на нас с Джина не ни се налагаше да търсим майстори. Звъняхме на татко.

Нямаше задача, която да е непосилна за сандъчето му с инструменти, поддържано в безупречен ред. Беше му приятно, когато Джина го хвалеше — е, тя прекаляваше с благодарностите и комплиментите, — но и без тях пак щеше да ни помага. Мама беше права, когато го наричаше „къщовник“. Аз бях пълна противоположност. Бях вързан в ръцете.

След като баща ми свали страничните колелца, Пат направо пребледня от страх. Бях на път да избухна после обаче се овладях. Знаех, че дам ли воля на гнева си, няма да има спиране, ще избълвам всичко, трупало се през всичките ми трийсет години: това, че съм мързелив, а татко се оправя във всичко, че съм плах, а баща ми се държи като истински мъж, че само си мечтая за тих спокоен живот, докато баща ми прави, струва, но постига своето.

Не исках всичко това да се разрази пред Пат. Най-малкото в днешния ден. В който и да е ден. Ето защо загледах как татко помага на сина ми да се качи на колелото.

— Само опитай — взе да го убеждава той. — Ако не ти хареса, спираме. Спираме веднага. Чу ли, моето момче?

— Добре, дядо.

Баща ми хвана с едната ръка дръжката на колелото, а с другата — седалката отзад. Пат се вкопчи в дръжките не на живот, а на смърт и сложи без особено желание вече охлузените си школски обувки върху педалите. Колелата се завъртяха. Тръгнах подире им като намусен ариергард, подминахме люлките и пързалките и отидохме при безлюдната морава.

— Държиш ли ме? — попита Пат.

— Държа те, държа те — успокои го татко.

— Може ли в събота вечер да ти оставя Пат? — попитах аз.

— В събота вечер ли? — повтори баща ми, сякаш го моля кой знае какво, макар и да съм наясно, че заредени с едно-две хапчета „Екстази“, те с мама точно тогава обикалят дискотеките.

— Да, ще излизам.

— Разбира се — отвърна той. — Винаги сме готови да гледаме детето. По работа ли ще излизаш?

— Няма да излизам по работа, татко. Ако случайно си забравил, в момента съм безработен. Ще излизам с едно момиче. — Прозвуча ми кофти. — С една жена.

И това ми прозвуча кофти. Мислех, че баща ми ще спре. Все така наведен, той обаче продължи да прикрепя велосипедчето на Пат, докато криволичехме сред лайката и кучешките изпражнения.

— С каква жена? — попита ме.

— Само приятелка ми е. Сигурно ще отидем на кино.

Сега вече баща ми спря, изправи се и както си разтъркваше кръста, ме погледна.

— Нима смяташ, че е уместно при твоето положение?

— Да ходя на кино ли? Не виждам защо да не ходя.

— Не ти говоря за киното. Говоря ти, че ще излизаш с чужда жена точно след като… — Той кимна към качулката на якенцето на Пат. — Сам знаеш.

— Тя не е чужда жена — възразих аз. — И ще ходим на кино. Нямаме намерение да забягваме.

Баща ми поклати смаян глава — един вид, какво му става на тоя свят?

— Не ме е грижа какви ги вършиш ти — отсече той. — Но се притеснявам за него — кимна татко към Пат. — Това момиче… сериозно ли е?

— Не знам. Нека отида на първата среща, пък после ще избираме пердетата.

Правех се на невинен и засегнат. Но знаех, че ако се хвана с жена, ще объркам и уплаша баща си. Не че исках да го нараня. Исках просто да му покажа, че съм на трийсет години и не му е работа да решава кога да си махна помощните колелца.

Бяхме излезли при ивица опърпан тармак пред обрасла с виещи се растения сцена.

— Готов ли си? — попита баща ми Пат.

Готов съм — отвърна момченцето, но от гласа му не личеше да е особено готов.

— Държа те, чу ли? — рече татко и ускори крачката. — Ти само не навеждай гръбчето. И върти педалите.

— Добре. Ама държиш ли ме?

— Държа те, държа те.

Прекосиха тармака, личицето на Пат беше скрито зад качулката, баща ми се беше превил одве до него и двамата приличаха на малък елф, погнат от гърбушко. После татко пусна велосипедчето.

— Държиш ли ме, дядо?

— Държа те, държа те! — извика той, докато Пат отпраши напред. — Върти педалите! Няма страшно!

Крачетата му въртяха и въртяха педалите. Велосипедът климна застрашително, докато синът ми прекосяваше една локва, после обаче отново набра скорост.

— Браво на теб, Пат! — провикна се татко. — Вече караш сам. Обърна се да ме погледне и двамата се засмяхме. Изтичах при него и той ме прегърна през рамото. Миришеше на одеколон „Олд Спайс“ и на тютюн „Олд Холборн“.

— Погледни го само! — възкликна гордо татко.

Велосипедчето излезе в края на тармака, подскочи и нагази в тревата. Сега Пат се движеше по-бавно, но продължаваше да върти яростно педалите. Отпраши право към дърветата.

— Не се отдалечавай толкова! — изкрещях подире му.

Но той не ме чуваше. Изчезна в сянката на старите дъбове досущ качулато горско същество, поело към леговището си.

Ние с баща ми се спогледахме. Сега вече не се смеехме. Тръгнахме след Пат, като го викахме по име и се хлъзгахме по влажната трева.

Той изскочи иззад дърветата и ухилен до уши, подкара безгрижно към нас, качулката на якето му се вееше.

— Виж какво мога — оповести гордо, след което се изправи на педалите и спря.

— Браво на теб, Пат — похвалих го аз. — Но друг път не се отдалечавай толкова, чу ли? Карай така, че да те виждаме.

— Какво му има на дядо? — възкликна синът ми.

Баща ми се беше облегнал на едно дърво, беше се хванал за гърдите и се опитваше да си поеме въздух. Беше пребледнял като тебешир. В очите му се четеше нещо, което не бях виждал никога досега. Може би страх.

— Ще ми мине — простена той.

— Дядо! — извика Пат.

— Добре съм, добре съм, момчето ми — рече баща ми.

След дълга отчаяна минута все пак успя да си поеме дъх. Запъхтян, се усмихна — да разсее тревогата на сина и внука си.

— Просто остарявам — каза ни. — Вече не ставам за кросове в мъглата.

Помислих си, че е точно това: старостта, застигаща човек, чието тяло е понесло на младини твърде много, тяло, от което цял живот съм гледал как излизат парченцата шрапнел, нащърбени и черни. Всяко лято виждахме огромния като разлетяла се звезда белег отстрани на хълбока му. Рано или късно цялата тази болка и наказание щяха да го застигнат.

Но грешах. Застигаше го не миналото, а бъдещето.

— Не се притеснявайте за мен — каза баща ми. — Добре съм. — Хайде да си тръгваме.

Поехме през удължаващите се сенки на септемврийския следобед към колата: Пат караше пред нас колелото, а баща ми напяваше „С теб се чувствам тъй млад“, утешен и успокоен от своя личен Дийн Мартин, от своя Синатра.

Глава 20

Ако си затънал във връзка, която очакваш да е до живот, и през ум не ти минава, че някой ден ще се къпеш за трети път от сутринта и ще се готвиш за среща.

Например ще караш майка си да те изпере или волю-неволю, ще искаш пари от баща си — убеден си, че всички тия притеснителни бански обреди са останали далеч, далеч в миналото.

Дори и не мечтаеш, че пак ще дойде време, когато ще се вторачиш в личната си хигиена като петнайсетгодишен пубер с постоянна ерекция. Че отново ще стоиш пред огледалото и ще се мъчиш криво-ляво да си пооправиш косата. Че за кой ли път ще си миеш зъбите, въпреки че са съвсем чисти. И че ще правиш всичко това колкото да поседиш два часа в тъмното с представителка на противоположния пол, с която току-що си се запознал.

Тръпки да те побият! Любовните срещи са игри за младите. После се забравят. Може и да не ставаш вече за тях.

Когато се срещаш с човек, с когото току-що си се запознал, мислиш с друга част на мозъка си, отколкото когато излизаш с някого, за когото си женен. Използваш други мускули. Сигурно си е съвсем естествено, когато ги вкараш отново в употреба, те да са малко сковани.

Двама зрели души, които изпълняват всички тези свалячески ритуали на пуберите: опитват се да изглеждат добре, явяват се в уречения час, знаят кое е време да направят, кое трябва да почака малко и кое следва да чака винаги. Ако години наред си живял с някого, наистина си е трудничко да се върнеш към тези неща. Но със Сид не ми беше трудно.

Тя направи така, че да е лесно.

— Първият филм, който гледаш с някого, наистина е важен — рече тя. — Знам, че сме само приятели и така нататък, но филмът, който ще изберем тази вечер, наистина е важен.

Погледнах я, уж схващам какво ми обяснява.

— На първата среща мнозина се опитват да се презастраховат. Ходят на някой нашумял филм като за през лятото. Нали се сещаш, от ония, в които извънземни, приливна вълна или някаква голяма маймуна разрушават Ню Йорк. Смятат, че такъв филм няма как да им развали настроението. Но не е хубаво да избираш нашумял филм като за през лятото.

— Защо?

Сид поклати глава.

— Защото на такива филми се забавляват само тринайсетгодишните хлапетии от Айдахо. Втръснало ти е от тях. Не ти се гледа за пореден път как Емпайър Стейт Билдинг политва във въздуха.

Започвах да схващам за какво става въпрос.

— Мислиш си, че ще тръпнеш от вълнение. Но накрая, когато извънземните превземат Белия дом, направо си умираш от скука. Ако избереш нашумял летен филм, това показва, че всъщност не очакваш много — продължи Сид и ме стрелна с очи, докато се промушвах с „Ем Джи Еф“-а през следобедните задръствания в центъра на града. — Че по принцип не очакваш много. Означава, че си представяш живота като плик студени пуканки и бутилка блудкава диетична кока-кола. И че това е най-многото, на което всички могат да се надяват.

Опитах се да си спомня първия филм, който сме гледали заедно с Джина. Беше доста претенциозен, за японци в културния център „Барбикан“. Беше за хора, изпаднали в депресия.

— Не стават и филмите с претенции — вметна Сид, сякаш прочела мислите ми. — Те показват, че и двамата се правите на такива, каквито вероятно не сте.

— Само като си помисля за всички хора по света, отишли на първата си среща на „Титаник“! — възкликнах аз. — За всички зараждащи се връзки, обречени още преди да са започнали. Преди, така да се каже, да са излезли в открито море.

Тя ме сръчка по ръката.

— Сериозно ти говоря — рече ми. — В Щатите имах приятелка, омъжи се за един, който на първата среща я завел да гледат „Мухата“.

— Да не би после да се е превърнал в бръмбар?

— Нещо такова — усмихна се Сид. — При всички положения се промени. Към по-лошо.

— И какво искаш да гледаш? — попитах я аз.

— Доверяваш ли ми се? — рече тя.

— Да, доверявам ти се.

Искаше да гледаме един от филмите, които всяка Коледа въртят по телевизията. Един от филмите, които все ми се струва, че съм гледал поне десет пъти. Всъщност обаче едва ли го бях гледал.

И аз не знам защо в Националния кинотеатър на Южния бряг даваха „Прекрасен живот“. Може би имаше ретроспекция на Франк Капра или на Джеймс Стюарт. Или се бяха сдобили с реставрирано, дигитално засилено новичко копие. Не знам и не е чак толкова важно. Та това беше филмът, на който отидохме на първата ни среща. И в началото ми се стори доста тъжна гледка.

Специалните ефекти бяха едва ли не от каменната ера. Високо в обсипаното със звезди небе — очевидно нарисувано върху кадастрон с прожектор отзад — няколко ангела или по-скоро небесни създания, изобразени с контур, продупчен с карфица върху кадастрона, обсъждаха Джордж Бейли, стълб на обществото, и срещата му със съдбата.

После действието се пренесе в американско градче, при честитата им малка Коледа и аз се усетих, че копнея за извънземни, за приливна вълна или голяма маймуна, които да изникнат отнякъде и да пометат тая боза. Ако теорията на Сид за поличбите в първия филм беше вярна, пак щяхме да извадим късмет, ако доживеехме до края на вечерта.

Сетне малко по малко всички надежди и мечти на Джеймс Стюарт взеха да отстъпват на заден план и аз се хванах, че гледам в захлас разказа за човек, изгубил представа защо живее.

Филмът се оказа много по-тежък, отколкото го помнех от времето, когато се беше мярнал в черно-бяло на фона на многоцветното ми детство, вместен като в сандвич между коледните хит класации на Би Би Си и филиите с пуешко, които мама ми приготвяше.

Лека-полека пред мен изникна светът на Джеймс Стюарт, който обижда по телефона една от учителките на децата си и после мъжът й го смлатва в някаква кръчма. Мрази до смърт обичливата си жена, заради която се е отказал от мечтата да обиколи света. И най-стъписващото, държи се с децата си ужасно, като сприхав, избухлив грубиян. Но вие знаете, че е такъв не защото не ги обича достатъчно. А защото ги обича прекалено много.

Сид се пресегна в тъмното и ме хвана за ръката.

— Не се притеснявай — каза ми. — Накрая всичко се оправя.

Когато излязохме от киното, още беше светло, но не съвсем. В кафенето в Националния кинотеатър си купихме пица на парче и я изядохме на дългите дървени маси отвън, на които седят и непознати и на които се чувстваш студент.

Националният кинотеатър се помещава в грозна сграда в красива част на града. Пада се в каре с мрачни бетонни постройки от шейсетте, което се намира точно където Темза поема под сянката на мост Ватерло на юг, и е обърнат към светлините на улица Виктория при реката и храма „Сейнт Пол“. Точно там Сид ми разказа, че е израсла в къща, пълна с жени и филми.

— Първият филм, на който майка ми и баща ми са отишли заедно, е „Отнесени от вихъра“. След като татко почина, мама го е гледала сама шестнайсет пъти. Щеше да го гледа още, но съзнателно се ограничаваше.

Сид била най-малката от общо четири сестри. Майка й била медицинска сестра в Тексаския медицински център, „където тузарите ходят да им лекуват сърцата“, а баща й карал камион при нефтените сонди.

— Хюстън е град на нефта — продължи тя. — Когато нефтът е скъп, животът там е песен. Ала паднат ли цените, затягаме коланите. Но за добро или за зло, и в бедност, и в богатство Хюстън си е град на нефта.

От разказа й излизаше, че майка й и баща й така и не са излезли от медения си месец. Дъщерите им вече били израсли, а те продължавали да се държат по улиците за ръка да си поднасят цветя и да си оставят в кутиите с обяда любовни писъмца.

— Когато бях на дванайсет години, това ме притесняваше — поясни Сид. — Сега ми харесва. Харесва ми, че бяха толкова влюбени. Знам какво ти се върти в главата — че изобщо не е било така и просто ми е приятно да си ги представям влюбени. Може би двамата са си лазели по нервите и са си подвиквали. Но ти казвам какво съм видяла с очите си. Бяха луди един по друг. Бяха си намерили еша.

После една неделя Сид отишла с приятелки в един от големите универсални магазини, когато най-голямата сестра дотичала да й каже, че баща им е починал от инфаркт.

— Мама не остаря за едно денонощие — допълни Сид. — Няма такова нещо. Но заживя с миналото. Сигурно си е мислила, че най-доброто е свършило. Продължи да ходи на работа. Продължи да ни готви. Но често гледаше стари филми. Колекцията й сигурно отчасти е повлияла и на мен. Когато срещнах оня мъж, заради когото дойдох в Англия, реших, че той е Рет Бътлър.

Става ми кофти, ако някой подхване разговор за предишните си любови. Всички надежди, които са били опропастени, всички рани, които не са заздравели, цялата горчилка и разочарование да видиш как любовта ти е захвърлена на боклука… чуя ли всичко това, и цялата вечер ми отива на кино. Сид явно го усети. Смени темата и вместо да разказва тъжната си история, се вживя в ролята на чуруликаща екскурзоводка.

— Знаеш ли, че „Хюстън“ е първата дума, изречена на Луната? — обясни ми тя. — Наистина! Нийл Армстронг е предал в Центъра за управление на полетите: „Хюстън, кацнахме успешно!“

— Преди да те срещна, всъщност не съм се замислял много-много за Хюстън — отвърнах аз. — Той не е от американските градове, за които непрекъснато се сещаш.

— Не е като тук — допълни Сид. — Стига да го боядисат, ще се превърне в истинска забележителност. Покрай пътя има заведения, пълни с жени, които сякаш са слезли от песен на Ханк Уилямс. Но ако си млад, в събота ходиш в „Ютакан“, където момичетата се опитват да приличат на Памела Андерсън, а момчетата задължително изглеждат като Мийтлоуф.

— Горе-долу като в Есекс — отбелязах аз. — Та къде го срещна този англичанин?

— В „Ютакан“. Една съботна вечер. Попита ме дали да ме черпи нещо и аз му отказах. После ме покани на танц и аз приех. Работеше като куриер в Хюстън. С това се занимава. Разнася с мотоциклет бързи пратки. Нещо като обвеян със слава пощальон. Аз естествено се прехласнах.

— И в крайна сметка се оказа, че той не е Рет Бътлър.

— Е, оказа се, че дори Кларк Гейбъл не е Рет Бътлър.

— Въпреки това си дошла с него в Лондон.

— Да.

— Защо не си останала там? Защо са му духнали под опашката?

— Няма такова нещо, не са му духнали. Оженихме се. Той получи зелена карта. Знаеш ли, че зелената карта всъщност е розова?

Поклатих глава.

— И ние се изненадахме. Наложи се да се явим на няколко интервюта в Имиграционната служба, за да се уверят, че наистина се обичаме. Показахме им албума със сватбените снимки и те не ни създаваха спънки. Можехме да останем там, докато сме живи. — Тя се позамисли. — Според мен той реши, че може да постигне повече в тоя живот. Понякога се случва в Щатите да се почувстваш несретник. Затова дойдохме тук.

— И защо се разделихте?

— Заради всичко. — Сид ме погледна — Той си пада по жълтите. Нали разбираш?

— Не.

— Обичаше азиатките. И още ги обича. И винаги ще ги обича.

— Азиатки ли?

— Корейки. Китайки. Японки. Филипинки. Не правеше разлика, което си е доста обидно за азиатките, защото понякога те се различават една от друга, както една шведка от туркиня. Но той не се интересуваше от националността, важното бе момичето да е от Азия. Когато се запознахме, беше довел в „Ютакан“ една млада виетнамка. В Хюстън имаме много виетнамци.

— Какво толкова им харесва?

— Може би това, че не приличат на него. Изглеждат съвсем различно. Разбирам го. Нали да си хетеросексуален означава точно това — да харесваш някого, който не прилича на теб?

— Щом е харесвал азиатките, щом този тип, който, както се е оказало, не е Рет Бътлър, си е падал по жълтите, защо се е влюбил в теб?

— Ха кажи, де! Според мен това при него си беше някакво отклонение. И аз не знам.

Сид си вдигна бретона и ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чак сега, след като ми разказа всичко това, разбрах защо мъж, който „си пада по жълтите“, е могъл да се влюби в нея.

— Бяхме заедно две години — продължи тя. — Една година в Щатите и една — тук. После той се върна към старите си предпочитания. По-скоро аз го хванах, че се е върнал. С една студентка малайзийка, с която се запознал в парка. Показал й Лондон… и някои други неща. Беше свястно момче. И досега си е свестен. Просто се влюбих в човек, който не е за мен. Ами ти?

— Какво аз?

— Какво е станало с брака ти?

Опитах да си отговоря какво е станало с мен и Джина. Знаех, че случилото се е свързано с това, че остарявам, че приемам някои неща за даденост, че имам усещането как животът се изнизва покрай мен. Джеймс Стюарт сигурно щеше да ми го обясни по-добре.

— И аз не знам какво стана — рекох накрая. — Кривнах от правия път.

— О, такава ли била работата! — възкликна Сид. — Решил си да отчукаш някоя ли?

— Не само това. Но и това. Просто… и аз не знам как да ти го обясня. Допуснах светлината да угасне.

Сид ме гледа, гледа и кимна.

Сега вече се беше мръкнало. По отсрещната страна на реката светлините се бяха нанизали покрай брега досущ бисери. Сутрин не виждаш друго, освен сиви административни сгради, поредното задръстване по улиците и града, хукнал да си плаша наема. Тази вечер обаче беше красиво.

— Прилича на Коледа — каза Сид и ме хвана за ръката.

Не само приличаше, наистина се чувствах като на Коледа.

— Ще взема да рискувам с теб — рече ми тя.

Глава 21

Когато разбра, че все пак няма да отвлечем Пеги, пушещата като комин бавачка накрая й разреши да дойде за час-два у нас заедно с Пат.

— Виж какво имам! — каза ми момиченцето и извади пластмасово човече, което изглеждаше много доволно от себе си. Беше издокарано в панталонки от бял атлаз, котешка сърмена жилетка и нещо като мораво фракче. — Кен Купонджията — поясни Пеги. — Приятел е на Барби. Отива на дискотека.

Беше ми странно да ги гледам как си играят заедно. Пат искаше да взриви Мъртвата звезда Пеги пък искаше да наслага пердета в „Хилядолетния сокол“.

Макар да не обърна особено внимание на Кен Купонджията, Пат беше развълнуван до истерия, че приятелката му е заедно с него в собствения му хол, и размахал над главата си светлинния меч, започна да скача по мебелите и да крещи:

— Никога няма да се присъединя към Тъмната страна!

Пеги го погледа, погледа с черни сериозни очи, после взе да мести фигурките от „Междузвездни войни“ из „Хилядолетния сокол“, облепен от една страна с безцветни лепенки, след като се приземи аварийно в радиатора и катастрофира — да си рече човек, че двете деца са отишли на пасти в „Риц“.

Природа или възпитание? Знаех, че Пат никога не е бил насърчаван да играе насилнически игри — да ви призная, тези несекващи кървави бани понякога направо ме изваждаха от равновесие.

Още не беше навършил и пет и беше мило, любвеобилно момченце, прекалено неоправно за блъсканицата и суетнята в училищния двор. Случваше се и да го нагрубят, задето майка му никога не го чака след часовете, и ние и двамата още не бяхме измислили как да се противопоставим на това.

Пеги беше съвсем различна. Бе на пет и половина години и беше силно, самоуверено момиченце, което сякаш не се стряскаше и притесняваше от нищо. Нито веднъж не бях забелязвал в сериозните и кафяви очи дори зачатъци на страх.

Пат не беше създаден за ловуване и събиране на плодове, Пеги пък не знаеше що е женски глезотии и кокетничене. Но дадеш ли им кашон играчки с фигурки от „Междузвездни войни“, те начаса се вживяваха в стереотипите на своя пол. Пеги не се вълнуваше от игри на смърт и разрушение. А Пат се вълнуваше единствено от тях.

Не им пречех да се наслаждават взаимно на компанията си. Пат бе кацнал на облегалката на канапето и наблюдаваше ухилен и възхитен как Пеги мърда фигурките на принцеса Лея, на Хан Холо и Люк Скайуокър из космическите кораби от сива пластмаса, обиколили надлъж и шир хиперпространството.

— Къде е майка ти? — попита го Пеги.

— В чужбина — отвърна Пат. — А твоята?

— На работа. Бианка идва да ме прибира от училище, но не й разрешават да пуши у нас, понеже ставам раздразнителна.

В живота на Пеги като че ли нямаше мъж, в наши дни обаче надали си струваше да го правиш на въпрос. Кой ли беше баща й — вероятно някой негодник, вдигнал гълъбите веднага щом са го помолили да купи някой и друг памперс.

На вратата се позвъни. Беше един от младежите, останали без работа, но не и без надежда. Възхищавам се на такъв дух и винаги се опитвам да им помогна — купувам я гюдерия, я пликове за битови отпадъци. Този обаче не носеше обичайната торба, пълна с домашни потреби.

— Наистина съжалявам, че се натрапвам така — подхвана младежът. — Казвам се Еймън. Еймън Фиш.

Отпърво не включих кой е. Ако живееш в голям град, свикваш дотолкова, че на вратата ти звънят разни непознати, та се стъписваш, ако на прага се появи човек, мярвал се, макар и за кратко, в живота ти.

Да, разбира се, това беше Еймън Фиш, младичкият комик, който следващата година по това време сигурно щеше да се снима в реклами за бира и да спи с водещите на концерти, награждавания и конкурси за красота. Или следващия месец. Или следващата седмица. Същият Еймън Фиш, на чието шоу ме поканиха да стана продуцент, аз обаче отказах заради задълженията си по пърженето на рибени котлети.

Не знаех какво да го правя. Не знаех защо ми е дошъл на крака. Очаквах някой размъкнат младеж, който се опитва да ми пробутва гюдерии. А пред мен стоеше размъкнат младеж, който не след дълго щеше да се напие по случай раздаването на наградите на Британската академия за телевизионно и киноизкуство.

— Какво обичате? — попитах го аз.

— Моля? — отвърна той, след като сбърчи чело и се наведе към мен.

— Какво искате?

— Може ли да поговорим? За мен е много важно.

Пуснах го вътре. Отидохме в хола, където Пеги и Пат седяха наобиколени от цяла лавина играчки. Пат още държеше в ръка светлинния меч.

— Бре! — възкликна Еймън. — Светлинен меч! Традиционното оръжие на джедаите! Може ли да го погледна?

Върху лицето на Пат бавно грейна усмивка, той се изправи и подаде на младия непознат светлинния си меч.

— Браво на теб, моето момче! — възкликна Еймън.

Размаха меча, който засъска в ръката му, и усмивката на Пат стана още по-широка.

— От години не съм държал такова оръжие — призна си гостът. — Но човек не забравя, нали? — ухили се той на Пат. — Роден съм в едно малко градче, казва се Килкарни. И като дете се чувствах горе-долу като Скайуокър, когато е бил малък на Татуин. Нали знаеш какво е Татуин?

— Родната планета на Люк — отговори Пат. — С две слънца.

— Моля? — възкликна Еймън. — Родната планета на Люк, ли каза? Точно така. Чувствал се е откъснат от останалата галактика, нали? Далеч от събитията. Никак не му е било лесно на старата Татуин с нейните две слънца. Когато бях малък в стария заспал Килкарни, също си мечтаех да избягам и да преживея куп премеждия и приключения, които дори не си представях. — Той върна на Пат светлинния меч. — Точно това и направих.

— Да — обади се и Пеги. — Но какво се е случило междувременно?

— Моля?

Дали тоя не беше съвсем глух?

— Попитах какво се е случило междувременно, откакто сте напуснали родната си планета? — извика момиченцето.

— А, тъкмо за това съм дошъл да поприказвам с баща ти — обясни Еймън.

— Той не ми е баща — възропта Пеги. — Моят татко има мотоциклет.

— Баща съм на момченцето — уточних аз и посочих Пат, който и досега гледаше захласнато госта, възхитен от техниката, с която е въртял светлинния меч.

— Одрал ви е кожата — отбеляза Еймън и се усмихна сърдечно. — Особено около брадичката. Хубаво момченце.

— Заповядайте в кухнята — рекох му. — Ще направя кафе.

— Кафе ли? Страхотно.

Докато слагах кафеварката, той седна на масата и взе да си мърмори нещо и да си човърка с показалец ушите.

— Лош ден ли? — поинтересувах се аз.

— Моля? — попита гостът.

Сложих пред него чашата кафе и се вторачих съвсем отблизо в него. Като повечето ирландци, беше мургав и красив, освен това явно си бе доста размъкнат, все едно е Кенеди, преспал през лятото в някой вход. И както личеше, беше глух като пън.

— Попитах какво ви е на слуха?

— А, това ли! — възкликна Еймън. — Чакайте да ви обясня за ушите. В Уест Енд има едно тузарско ателие, правят слухови апаратчета. И слушалки — за телевизионни водещи. Та продуцентите и режисьорите да ти говорят по тях, докато представяш програмата. Сигурно го знаете.

То оставаше да не го знам! Помня как Марти ходи там да му правят слушалки. Именно така разбрахме, че наистина се разделяме с радиото.

— Идвам направо оттам — поясни Еймън. — Тръгнах си на пожар. Чичкото ти взима мерки, като ти излива в ухото нещо като топъл восък. После чакаш, докато се втвърди. Така разбират кой номер са ти ушите. За слушалките, де.

— Ясно.

— Но при мен така и не се стигна до слушалките. Човекът тъкмо ми беше сложил в ушите топлия восък и чакахме той да се втвърди, когато си рекох — какво, да го вземат мътните, търся тук? — Еймън поклати глава. От ушите му се разхвърчаха люспи застинал восък. — От къде на къде съм решил, че мога да водя телевизионно шоу? Защо всички са решили, че ставам за това? Аз съм комик. Играя на живо. На някои им харесва. И какво от това? Откъде се подразбира, че ставам за водещ на телевизионно шоу?

— Значи, докато са ви взимали проби за слушалките, ви е обзела сценична треска.

— Още преди да съм припарил до сцена — усмихна се гостът. — Не знам дали това може да се удостои с термина „сценична треска“. По-точно е да се каже, че получих пристъп на паника. При всички положения изхвърчах като тапа оттам още преди да са ми махнали восъка. Както гледам, се е втвърдил добре.

Дадох му хартиена салфетка и клечици за уши и загледах как той чопли втвърдения восък. Винаги взимат мярка за две слушалки — по една за всяко ухо, макар че се използва само една. Сега вече разбирах, че това всъщност си е заговор и искат с тоя восък да ти попречат да избягаш.

— Наистина ми се щеше вие да сте продуцент на шоуто — допълни Еймън. — Трябва ми човек, който да ме хване за ръчичка и да ми покаже пътя. Така, както вие направихте с Марти Ман, след като той напусна радиопрограмата. Бях разочарован, когато отказахте.

— Това няма нищо общо с вас — обясних му аз. — Гледам си сина. Сам. Не мога да започна отново работа на пълен работен ден. Трябва да бъда до него.

— Но както забелязах, малкият сладур е в униформа. Не ходи ли вече на училище?

— Ходи, ходи.

— Значи почти през целия ден не е тук.

— Общо взето, да.

— Прощавайте, Хари, че подпитвам, но какво правите по цял ден?

Какво правех по цял ден ли? Вдигах Пат от сън, обличах го и го водех на училище. Пазарувах и чистех. Следобед, след часовете го чаках пред входа, за да го прибера. После правех сандвичи, четях му и го приготвях за сън. Какво правех по цял ден?

— Нищо — отговорих аз.

— Не ви ли липсва? Работата, де.

— Естествено, че ми липсва. Преди прекарвах времето със сина си качествено, в смисъл че го виждах за по пет минути в началото и в края на деня. Сега го прекарвам количествено. Не аз съм решил нещата да се променят. Просто се получи така. Но по тази причина не мога да ви стана продуцент на шоуто.

— Да де, но можете да станете изпълнителен продуцент. Бихте могли да отскачате за малко — колкото да наглеждате как вървят нещата. Бихте могли да ми кажете какво да направя, за да не изглеждам и занапред пълен левак. Бихте могли да ми помогнете да покажа всичко, на което съм способен.

— Може би — рекох аз.

И за миг не се бях замислял, че има средно положение между това да работя на пълен работен ден и изобщо да не работя. И през ум не ми беше минавало.

— Вижте какво, възхищавам ви се, че се грижите така за сина си допълни Еймън. — Повярвайте, направо ще им скриете шапката на майките в Килкарни. Но аз имам нужда от вас. Тук съм наистина от користни подбуди. Треса се от страх, не знам дали ще се справя с това проклето шоу. Точно заради това ви ръся втвърден восък из кухнята. Знам, че можете да ми помогнете, без да търпя каквито и да било унижения. Нищо чудно шоуто да стане добро.

Замислих се за дългите сутрини и безкрайните следобеди, когато Пат не беше у дома. Замислих се и за последната си среща с инспектора в банката, възхитен от усилията ми да се грижа за своя син, но не и от дълговете, които набъбваха и набъбваха.

Но най-вече се замислих колко добре се е отнесъл Еймън с Пат: възхитил се е от светлинния му меч, поговорил е с него за родната планета на Люк, казал ми е, че синът ми е голям сладур.

Знаех, че на този етап от живота ми — всъщност и на всички следващи етапи, — всеки, харесал момченцето ми, ще ми става симпатичен. Когато си гледаш сам детето, искаш да го харесват всички. Младият ирландски комик със засъхнал восък в ушите явно беше на наша страна. Дадох си сметка, че и аз съм на негова страна.

Бях готов да работя на плаващо работно време с него, защото си умирах от скука и бях останал без пукната пара. Но най-вече защото той бе убеден, че синът ми ще се справи.

— Нека първо ви видя — рекох аз на Еймън. — Нека ви погледам на сцена, за да преценя как ще се получи на екрана. Разполагате ли с някакви записи?

— Моля? — каза той.

Глава 22

Каквото и да е обратното на непроницаем, малките деца са именно това.

Може би след десет години Пат щеше да се е научил да крие чувствата си зад безизразна юношеска маска, а старецът — тоест аз — нямаше да има и представа какво си мисли синът му. Но докато той беше на четири години, можех да позная, че последният телефонен разговор с майка му го е извадил от релси.

— Добре ли си, Пат?

Синът ми кимна безжизнено и аз го последвах долу в банята, където той си цръкна от детската паста върху четката за зъби с картинка на Хан Соло.

— Мама как е?

— Добре е. Настинала е.

Не плачеше. Не се и канеше да заплаче. Очите му бяха сухи, устата не помръдваха. Но Пат беше посърнал.

— Искаш ли да погледаш видео? — попитах го, докато наблюдавах как си четка зъбите, чистички, сякаш поникнали току-що.

Той се изплю в мивката и ме стрелна подозрително с очи.

— Утре съм на училище — рече ми.

— Знам, че си на училище. Нямах предвид да изгледаш от край до край филма. Само, да речем, началото на първата серия до мястото, където двамата дроиди са взети в плен. Какво ще кажеш?

Той приключи с миенето и върна четката върху рафтчето.

— Искам да си лягам — отговори ми.

Последвах го в детската стая и го завих. Не искаше да му разказвам приказка. Но не можех и да угася лампата, знаейки, че е потиснат.

Бях наясно какво му липсва и то дори не можеше да се определи като майчина обич. Липсваше му майчината съпричастност. Някой, който да го увери, че не е чак толкова важно дали умее да си завързва връзките на обувките. Който да му каже, че все още е център на Вселената, макар че Пат току-що бе научил онова, което всички научаваме в първия училищен ден: че не сме център на Вселената. Искаше ми се толкова отчаяно да успее, че все се притеснявах дали ще успее. Джинината съпричастност. Ето какво всъщност му липсваше.

— Тя ще си дойде — казах му аз. — Майка ти, де. Знаеш, че ще се върне при теб, нали?

Пат кимна.

— Веднага щом си свърши работата — допълни.

— Ние с теб сме си добре, нали? — попитах го. — Кажи де, добре сме си, нали?

Той ме погледна, примига уморено и се опита да разбере какво му говоря.

— Оправяме се и без мама, нали, Пат? Сега вече ми разрешаваш да ти мия косата. Приготвям ти храната — сандвичи с бекон и други неща. И в училище е хубаво, нали? Харесва ти в училище. Добре сме си, нали? Ние двамата с теб.

Стана ми кофти, че го притискам така. Но исках да чуя, че наистина сме добре. Исках да чуя, че се справяме.

Пат ми се усмихна уморено.

— Да, тате, добре сме си — рече ми, след което го целунах за „лека нощ“ и го прегърнах благодарно.

Докато гасях лампата, си помислих, че това им е най-лошото на разделите. Заради тях децата крият сърцата си. Те ги научават да лавират между два свята. Превръщат ги в малки дипломатчета. И това е най-голямата трагедия.

— Идвам от едно малко градче, казва се Килкарни — подхвана Еймън Фиш, след като взе микрофона от поставката и почука лекичко в прозрачната слушалка в лявото си ухо. — Тихо малко градче на име Килкарни, където момичетата са направо пословични.

Гледах го на монитора, както седях на първия ред в тясното студио, сред публиката, пред която се бяха изпречили гърбовете на петимата оператори. Макар да бяхме заобиколени от обичайните за едно телевизионно студио джаджи: прожектори, блеснали от такелажа, кабели, които се виеха като змийчета по пода, здрач зад камерите, където се суетяха какви ли не хора — като се почне от организаторите и се стигне до момичетата, които задвижваха аутокюто и сипваха вода, — директорът снимаше Еймън така, че да се получи по-скоро като театрално представление, отколкото като поредното късно токшоу. Вече имаше прекалено много такива шоупрограми, сякаш извадени като под индиго от предаването на Дейвид Летърман. Но онова, което всъщност го правеше различно, беше водещият.

— За онези от вас, които не са стъпвали в тази красива част от моята страна, ще кажа, че Килкарни като цяло си е останал недокоснат от новото време. Така например в Килкарни няма вибратори. — Публиката захихика. — Честна дума. Свещениците настояха да сме ги махнели от града. Понеже момичетата в Килкарни все си чупели зъбите.

Откъм публиката се чу смях, смях, който стана донякъде притеснен, когато Еймън слезе от малката сцена и се приближи бавно към нас.

— Не казвам, че момичетата в Килкарни са тъпи — допълни той. — Но защо едно момиче от Килкарни си мие косата задължително в мивката на майка си? Защото там се мият и зеленчуците.

Смехът стана по-силен. Никой сред публиката в студиото — обичайната сбирщина отегчени и любопитни, наминали да се позабавляват час-два на аванта, — не беше виждал досега този Еймън Фиш. Днес обаче усетиха, че той е безобиден. После той им скри шайбата.

— Всъщност си измислям всичко това — обясни водещият. — Дрънкам ви небивалици. Момичетата в Килкарни получават на изпитите най-високите оценки в Европа. Шестиците на средностатистическото момиче в Килкарни са повече, отколкото татуировките на средностатистическия англичанин. Не е вярно, че единствената разлика между момичето в Килкарни и комара е, че ако удариш комара по главата, той спира да смуче. Не е вярно, че на момичетата в Килкарни им отпускат само четвърт час за обяд, инак трябва да ги обучаваш и въвеждаш наново в работата. Не е вярно, че общото между момичетата в Килкарни и бутилираната бира „Гинес“ е, че и едните, и другите са празни от гърлото нагоре. Това изобщо не е вярно.

Еймън въздъхна, прокара свободната си ръка през гъстата си като грива коса и приседна отстрани на сцената.

— Истината е, че дори в наше време, когато всички четат „Гардиан“, закусват само мюсли и подкрепят правилната политическа линия, ние явно изпитваме потребност да мразим някого. Навремето мразехме дебелите ирландци и оная проклетия — тъщата. Сега пък мразим блондинките. Момичетата от Есекс. Момичетата от Килкарни. — Той поклати сънена глава. — Сега дълбоко в себе си всички ние знаем, че географското разположение и цветът на косата са неразривно свързани с морала в половите отношения и умствените способности. И така, защо ни трябва обособена група хора, на които да се присмиваме? Каква основополагаща потребност в тъжните ни душици задоволява това? Какво се обажда вътре в нас, когато се присмиваме на младата блондинка от Килкарни в Есекс, която след секс гаси лампата, като затваря вратата на автомобила?

Това бе само пилотно шоу, но вече виждах, че Еймън ще пожъне успех. След като си беше извадил от ушите засъхналия восък, той беше помел бариерата на страха и сега усвояваше как да бъде такъв, какъвто е, дори да го зяпат пет камери. Фиш се справяше добре. Притеснявах се по-скоро за зрителите.

Бяха дошли с надеждата да се пръснат от смях, а бяха установили, че от тях се очаква да отстояват предразсъдъците си. Чувстваха се ограбени, чувстваха се кофти. Това беше проблем, с който щяхме да се натъкваме постоянно в шоуто на Еймън. Както виждах нещата, единственият начин да излезем от задънената улица беше да напием публиката.

На първото заседание след пилотното шоу поръчах на човека, отговарящ за връзките с обществеността, да отвори няколко бутилки бира и да почерпи зрителите, докато те чакат на опашка, за да влязат в студиото. Всички ме погледнаха така, сякаш съм гений.

Ето това й обичам на телевизията. Препоръчваш да се отворят няколко бутилки бира и всички те зяпват така, все едно току-що си нарисувал Сикстинската капела.

— Така значи, тази работа е по-добра от предишната, а ти плащат по-малко — отбеляза баща ми. — Как стават тия неща?

— Сега не работя по цяла седмица — напомних му за кой ли път.

Бяхме отзад в градината — уж да поритаме топка с Пат, макар че той се беше изнесъл в дъното заедно със светлинния меч и бляновете за победи над междугалактичното зло. Така аз останах с двама пенсионери, с които ритах пластмасова топка в слънчевата светлина с цвят на есен.

Вече застудяваше, но на нас не ни се прибираше вътре. Беше краят на септември. Годината свършваше. Надали щеше да има още много неделни следобеди като този.

— Щом работата е по-добра, да ти плащат като хората — продължи да си опява татко: не ти трябва бизнесмен международник, и подритна лекичко топката към жена си. — Всички телевизионни канали перат пари.

— Хари никога не е работил в такъв канал — запретна се да ме защитава вярната ми майка и затисна с пантоф топката.

— Отбивам се само един-два пъти седмично, колкото за заседанията и когато записваме шоуто — уточних аз. — Толкоз. Не ходя на работа всеки ден, по цял ден. Не им посвещавам живота си. Наминавам, колкото да не е без никак, по два пъти на седмица, правя се на голямата работа, разпореждам се и давам блестящи идеи. После се прибирам у дома.

— Прибираш се при Пат — каза мама и ритна топката към мен. — При твоя внук.

— Знам кой ми е внук — подметна раздразнено татко.

— Има хора, които са продуценти на по няколко шоу програми — продължих аз. — Аз обаче ще се занимавам само с тази. Изчислил съм го. Ще печеля по-малко отпреди, но ще ни е достатъчно.

— Така хем ще си покрива разходите, хем ще си е у дома, когато Пат се прибира от училище — допълни мама.

Татко пак не беше убеден. Искаше да имам всичко, което животът предлага: кариера и деца, семейство и заплата, щастливо домашно огнище и тлъст фиш. Искаше да получа всичко, абсолютно всичко. Но който притежава всичко, си плаща за това.

— Ами Боби Чарлтън — каза той и ритна пластмасовата топка. Тя отхвръкна от върха на обувката му и тупна сред розите. — Това не се брои! — възкликна баща ми. — Аз ще я взема.

Ние с мама загледахме как отива в дъното на градината, за да донесе топката. Татко се възползва от възможността, прегърна Пат и го попита как е. Синът ми заговори развълнувано нещо, извърнал гладичко кръгло лице нагоре към дядо си, и баща ми му се усмихна с вечна нежност.

— Добре ли е? — попитах аз мама. — Завчера в парка му призля.

— Едвам си поемаше дъх, нали? — отвърна тя, без да сваля очи от него. Не беше изненадана.

— Да — потвърдих аз. — Едвам си поемаше дъх.

— Опитвам се да го убедя да иде на лекар — каза мама. — Или на шарлатанин, както ги нарича той.

Усмихнахме се в обкръжилата ни тъмнина.

— Сигурно е последният човек по белия свят, който нарича лекарите шарлатани — вметнах аз.

— И дума да не става, няма да ходя по никакви „шарлатани“ — изимитира мама доста добре злостната убеденост, на която татко беше способен. — „Само това липсваше, разни шарлатани да ми бърникат по чарковете.“

Прихнахме, трогнати от старомодното му недоверие към всеки, облечен в някаква власт, като се почне от последния катаджия и се стигне до най-прочутите представители на лекарската професия. И двамата се утешавахме, че татко си е съшият, какъвто е бил винаги, макар да се страхувахме, че това може би вече не е вярно.

Той се върна от дъното на градината заедно с топката и внука си и попита какво толкова му е смешното.

— Ти — каза мама, после го хвана за ръката и всички влязохме в къщата на баща ми.

Не исках всичко. Исках само още един шанс. Още един шанс да имам смислен, цялостен живот, живот без остри ръбове и парчетии. Исках още веднъж да опитам да бъда щастлив.

Вече не ме вълнуваше кога Джина ще се върне от Токио. Бях щастлив с Пат. Не драпах и за бляскава кариера. Исках единствено работа, с която да си покривам разходите.

Но не бях готов да остарявам и да ставам равнодушен, да мразя жените и целия свят заради онова, което ми се е случило. Не исках да ставам дебел, плешив и четирийсетгодишен, да отегчавам до сълзи подрастващия си син, като му натяквам постоянно какви жертви съм направил за него. Исках да поживея още. Исках да получа още един шанс да оправя нещата. Ето какво исках. Не ми се струваше много. Просто още един шанс.

После на другия ден у нас дойде бащата на Джина с дъщеря си Сали, намусеното девойче от канапето, едно от многото деца, които Глен беше създал колкото после да го зареже и да се прехвърли на по-секси пасища, и на мен ми мина през ума, че шантавият съвременен свят всъщност се е объркал именно заради всички, които постоянно искат още един шанс.

Глава 23

Глен беше облечен в зимното си оперение: опърпано палто над лъскава тясна синя риза, изпод която се показваха космите по хилавите му гърди, и панталон, толкова впит, че отпред между чатала стърчеше като планина. Този стил беше толкова демоде, че току-що отново се беше върнал на мода.

— Здравей, Хари! Здравей, мой човек — поздрави той и се здрависа с мен толкова силно, че преди трийсетина години такова ръкостискане е щяло да означава нещо от рода на „Цялата власт на народа“ и вероятно е щяло да бъде знак за началото на революцията. — Как я караш? Малкият симпатяга тук ли е? Всички добре ли сте? Това да се чува, това да се чува.

Имаше време, когато ми се е искало татко да е като бащата на Джина. Време, когато си мечтаех баща ми да се е появявал на младини по лъскавите списания, да се е хилел един-два пъти в началото на седемдесетте по хит класациите на Би Би Си и да се е вълнувал поне малко от света отвъд розите в дъното на градината. Но сега, докато гледах спаружените топки на Глен, очертани от впития панталон, ми се стори, че това време е отминало много отдавна.

Зад Глен се бе спотаила най-малката му дъщеря. Отначало реших, че Сали е вкисната. Влезе вътре смръщена, избягваше да ме поглежда в очите и се вторачи много заинтригувано в килима, при което клечестата й кестенява коса — по-дълга, отколкото я помнех, — падна върху лицето й, сякаш тя искаше да се скрие от света и от всичко в него. Всъщност обаче се оказа, че изобщо не е вкисната. Просто беше на петнайсет години. Там беше проблемът.

Заведох ги в кухнята, потиснат от гледката на двама от Джинините роднини, изтърсили се като гръм от ясно небе — питах се как по-бързо да се отърва от тях. Но поомекнах, когато лицето на Сали грейна — наистина грейна — при вида на Пат, дошъл при нас заедно с Пеги. Може би в края на краищата и Сали беше човек като всички останали.

— Здравей, Пат! — засия момичето. — Как си?

— Добре — отвърна той, без да показва с нищо, че помни полусестрата на майка си.

Каква ли му се падаше Сали? Полулеля? Полубратовчедка? Напоследък имаме роднини, на които още не сме измислили дори имена.

— Направих ти запис — рече момичето и зарови из раницата, откъдето накрая извади касета без кутийка. — Нали обичаш музика?

Пат погледна тъпо касетата. Единствената музика, която си спомнях да е слушал, беше от „Междузвездни войни“.

— Нали обича музика? — попита Сали вече мен.

— Обожава я — отвърнах аз. — Какво ще кажеш, Пат?

— Благодаря — промълви синът ми. Взе касетата и изчезна заедно с Пеги.

— Помня, че докато бяхме у татко, си умираше за хип-хоп — поде момичето. — Записала съм му малко от класиката. Кулио. „Олд Дърти Бастард“. Тупак. „Доктор Дре“. Неща от тоя род. Неща, които ще хареса едно дете.

— Наистина много мило — вметнах аз.

Двамата отпиха мълком от чашите — билков чай за Глен, обикновена кока-кола за Сали, — и аз възнегодувах: напомняха ми, че на тоя свят съществува и Джина. Какво търсеха тук? Какво общо имаха с живота ми? Защо не ми се разкараха от главата?

После Пат или Пеги явно бяха сложили записа на Сали в стереоуредбата, защото най-неочаквано холът се огласи от гневен черен глас, който се опитваше да надвика убийствения бас.

— Прекрасно — рекох на Сали. — Пат ще я хареса много. Значи пак си на гости у баща си.

Тя поклати глава.

— Сега вече живея за постоянно при него — поясни момичето и хвърли изпод кривия бретон един белтък на баща си.

— Има си неприятности вкъщи — уточни Глен. — С бившата ми жена, де. И с новия й партньор.

— Дърти хипари — изсъска презрително Сали. — Дърти хипари, ще се побъркат, че и някой друг може да се забавлява.

— С тоя, новия, де, нещата съвсем загрубяха — продължи Глен. — Прави се на много строг.

— Нещастник — добави Сали.

— А как е гаджето? — попитах, защото се бях сетил за оня маймуно подобен тип, дето се хилеше на канапето.

— Стив ли? — попита Сали и на мен ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. — Заряза ме. Свиня дебела. Заради Ясмин Макгинти. Тъпанар с тъпанар.

— Но завчера вечерта разговаряхме с Джина — отбеляза Глен. — Замъгленият му мозък най-сетне бе стигнал до онова, заради което ми се бяха изтърсили. — Обещахме, ако имаме път насам, да се отбием и да ви видим с Пат.

Сега вече разбрах какво търсят тук. Явно бяха дошли по настояване на Джина. Но се опитваха хората да помогнат, макар и по своя си тъпашки начин.

— Подочухме, че си се хванал на нова работа — продължи Глен. — Искахме само да ти кажем, че момчето винаги е добре дошло у нас.

— Благодаря ти, Глен. Признателен съм ти.

— А ако ви трябва бавачка, винаги съм насреща — предложи Сали, скрита зад косата си и вторачена в някаква точка зад рамото ми.

Наистина беше много мило от нейна страна. Знаех, че сега, откакто съм тръгнал на работа на непълен работен ден, имам нужда от малко помощ. Но не чак дотам, че да опра до Сали. А не, мерси! Опазил ме Господ!

Сид обичаше Лондон, както може да го обича само един чужденец.

Не виждаше само задръстванията по улиците, мъртвите кръчми, застиналата беднотия в кварталите с общински жилища. Не виждаше само подплашените пенсионери, момичетата, които приличаха на жени, жените, които приличаха на мъже, мъжете, които приличаха на психари. Не виждаше само това. Твърдеше, че градът бил хубав.

— Вечерно време — поясни тя. — И от високо. Или когато се разхождаш сред парковете на кралицата. Там е толкова зелено — единственият по-зелен град е Хюстън.

— Хюстън зелен? — ахнах аз. — Мислех си, че е някакъв прашен град насред прерията.

— Да, но защото си смотаняк англичанин. Хюстън е зелен, господинчо. Но не толкова, както Лондон. В самия център на града можеш минеш през трите кралски парка: Сейнт Джеймс, Грийн Парк, Хайд Парк, — и обувките ти да не се докоснат до нищо друго, освен до зелена трева. Знаеш ли на какво разстояние се простират?

— На два-три километра — взех да налучквам аз.

— Шест километра — поясни Сид. — Шест километра цветя, дървета и зеленина. И хора, яздещи коне! В сърцето на един от най-големите градове по земята!

— Ами езерото! — напомних аз. — Да не забравяме езерото.

Седяхме в кафене на първия етаж в огромна бяла сграда на Портланд Плейс, строена през трийсетте: Британският кралски институт по архитектура, който се падаше точно срещу Китайското посолство, огромен оазис на красотата и спокойствието, за чието съществуване не бях и подозирал, докато Сид не ме доведе тук.

— Серпантината11 ми харесва — съгласи се тя. — По това време на годината можем ли още да вземем лодка? Не е ли много късно?

— Не знам — признах си. Беше последната седмица на септември. — Сигурно още няколко дни можем да се повозим на лодка. Искаш ли да опитаме?

Раздалечените й кафяви очи станаха още по-големи.

— Сега ли?

— Защо да не е сега?

Сид си погледна часовника.

— Защото трябва да бързам за работа — усмихна се тя. — Извинявай. Инак на драго сърце бих се повозила.

— Ами утре? Рано сутринта. Още преди да са се струпали хора. След закуска ще дойда да те взема от вас.

Още не бях виждал къде живее.

— Довечера след работа бих могла да дойда при теб — рече Сид.

— Довечера ли?

— Така наистина ще успеем да дойдем рано.

— След работа ще дойдеш у нас?

— Да. — Тя погледна надолу, към облаците в кафето си, после отново към мен. — Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърнах. — Ще се радвам много.

Връзката ми със Сид сигурно е започнала като глупаво увлечение, когато аз още не можех да прежаля Джина. После обаче, след като преспахме за пръв път, вече не беше така.

Защото устните на Сид пасваха на моите както ничия друга уста — дори Джинината.

Без майтап: устата на Сид ми пасваше идеално. Не беше нито много твърда, нито много мека, нито много суха, нито много влажна, Сид не прекаляваше и с езика. Направо мечта.

И преди, разбира се, я бях целувал, но не беше същото. Сега започнехме ли да се целуваме, не исках това да свършва никога. Устните ни сякаш бяха създадени едни за други. А колко често можеш да твърдиш подобно нещо? Колко често намираш човек, чиито устни са точно като за твоите? Ще ви кажа: само веднъж. Ето колко често.

По света има много прекрасни хора, милиони хора, в които би могъл да се влюбиш. Но съществува само един човек, чиито устни са създадени за твоите.

Въпреки всичко, което се случи по-нататък, и досега съм убеден в това. Честна дума.

В ранните часове я гледах как спи, беше ми приятно, че е до мен в леглото, радвах се, че знае толкова малко за предишния ми живот и не се е настанила веднага откъм страната на Джина.

Унесох се с мисълта, че вече сме заедно и сами ще решим от коя страна на леглото ще спим.

После тя се събуди с писъци.

И защо се разпищя — заради Пат, моля ви се.

Вероятно събуден от пияни, прибиращи се в малките часове на съботната нощ, той бе станал от леглото си и без дори да се буди докрай, се беше пъхнал в моето. Не се събуди и когато преметна краче върху кръста на Сид и тя подскочи като ужилена, сякаш някой беше изритал прозореца.

Сид се обърна към мен и захлупи лице върху дланите си.

— Майко мила — помислих си — сподели тя. — Всъщност не знам какво си помислих. Виждах теб. А усещах друг.

Прегърнах я през раменете и се опитах да я успокоя. Пат лежеше откъм нейната страна с отворена уста, с ръце над главата, с кръгло гладичко лице, което не виждахме, но с крак, все още преметнат върху Сид.

— Добре съм, добре съм — заповтаря тя и отмести леко крачето на сина ми.

Претърколи се откъм моята страна на леглото и стана — изобщо не изглеждаше добре. Реших, че отива до тоалетната. Но когато минаха пет минути, а нея още я нямаше, отидох да я търся. Седеше на кухненската маса и беше облякла една от моите ризи, която сигурно беше извадила от коша с дрехите за пране.

Седнах до нея и я хванах за ръцете. Целунах я по устата. Лекичко, без да раздалечавам устни. Обичах да я целувам всякак.

— Съжалявам, че Пат те изплаши — подхванах, — прави го понякога. Идва в леглото ми, де. Трябваше да те предупредя.

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

Тя поклати глава.

— Не съвсем.

— Виж какво, наистина съжалявам, че те стресна. Ще се постарая да не се повтаря. Ще сложа резе на вратата. Или ще вържа Пат. Или…

— Притеснявам се не от Пат — прекъсна ме тя. — Притеснявам се за нас.

— В смисъл?

— Още не сме разговаряли като хората, нали?

— Как така да не сме разговаряли? Казах ти за Джина. Ти пък ми каза за онзи тип, който си падал по азиатките. И се оказало, че не е Рет Бътлър. Разговаряли сме много. Разчистихме от пътя си всички тъжни истории.

— Това е миналото. Имах предвид, че не сме разговаряли за настоящето. Не знаем кой какво иска. Харесвам те, Хари. Забавен си, мил си. Гледаш си детето. Но аз не знам какво очакваш от мен.

— Не очаквам нищо.

— Не е вярно. Разбира се, че очакваш. Както очаквам и аз. Както всички, когато започнат да спят с някого, държат се за ръце в красиви сгради, отдават се на мечти, докато си пият кафето, и така нататък. Всеки очаква нещо. Но не съм сигурна, че двамата с теб очакваме едно и също.

— В смисъл?

— Ами например искаш ли още деца?

— Божичко! Току-що преспахме за пръв път.

— Я не отбивай номера. Дълбоко в себе си знаеш, Хари, дали искаш още деца. Нямам предвид от мен. От когото и да било.

Погледнах я. По една случайност наистина бях мислил много за това.

— Искам още деца, ако жената, която ми ги роди, остане завинаги с мен.

— Но никой не може да ти гарантира, че ще останете завинаги заедно.

— Ето какво искам. Не искам да изживявам отново всичко това. Не искам отново да виждам цялата болка и разочарование, които предаваш на някое невинно дете — то не ги е заслужило с нищо. Не искам да изживявам отново онова, което изживях с Пат, и няма да допусна да го изживея. Нито аз, нито което и да е от децата ми.

— Звучи много благородно — отбеляза Сид. — Но всъщност изобщо не е благородно. Просто се измъкваш. Уж искаш деца, но единствено при условие, че има щастлив завършек. Само „Уолт Дисни“ може да ти гарантира, Хари, щастлив край. И ти го знаеш. Никой не е в състояние да ти даде такива гаранции. Всичко, знам ли… всичко се променя.

Тая работа не ми харесваше никак. Целуваше ми се. Искаше ми се да гледам как Сид спи. Да ми показва красиви сгради, за чието съществуване дори не подозирах. А, и лодките… нали щяхме да се возим на лодка?

— След като бракът ти се е разпаднал, Хари, не може току-така да дадеш сърцето си на друга. Не можеш да го направиш, ако не помислиш поне малко какво искаш. Какво очакваш. Не го ли сториш, след седем години отново ще се озовеш там, където си бил с Джина. Харесвам те, ти също ме харесваш. И това е страхотно. Но не е достатъчно. Трябва да бъдем сигурни, че искаме едно и също. Твърде стари сме за разни игрички.

— Изобщо не сме стари — възроптах аз. — За нищо.

— Твърде стари сме за игрички — повтори Сид. — Ако имаш дете, вече си твърде стар за игрички.

За какви деца ми говореше тя, какво разбираше от това?

— Трябва да тръгвам — рече ми и се изправи.

— Нали щяхме да се возим с лодка на езерото? — възкликнах аз.

— Лодката и езерото могат да почакат.

Глава 24

— Добрият чичко! — каза Пеги.

Беше се разположила върху пода и се забавляваше с фигурките от „Междузвездни войни“, залисана по някакви странни семейни игри, в които Дарт Вейдър и принцеса Лея си бяха направили къща в „Хилядолетния сокол“ и по цяла вечер се чудеха как да накарат Харисън Форд да си легне да спи.

Надянал върху главата си огромни слушалки, Пат беше стъпил върху канапето и слушаше записа на Сали — току стенеше, въртеше трескаво очи и се клатушкаше.

— Идва добрият чичко! — повтори напосоки Пеги и извърнала нагоре главица, се подсмихна.

Отпърво така и не включих за какво говори. После чух онова, което новичките петгодишни ушенца бяха доловили много преди моите негодни за нищо, престарели уши: звънтенето на далечни камбанки, които сякаш огласяха целия квартал.

Не бяха настойчиви и напористи като черковните камбани. В тях имаше нещо нежно, евтино и неочаквано, те бяха по-скоро покана, отколкото заповед.

Помнех, естествено, тези камбанки още от своето детство, но кой знае защо, винаги се учудвах, че още ги има. Той — сладоледаджията, де, още беше сред нас, още обикаляше, още приканваше дечурлигата да зарежат игрите, да излязат на улицата и да омацат щастливите си личица със захар и мляко.

— Добрият чичко — каза пак Пеги.

Направих се, че не съм я чул, и отново се загледах в листовете, разпилени по масичката. Днес Пеги дори не би трябвало да е тук. Днес следобед, не би трябвало да дойде с Пат у нас. Шоуто беше утре и аз трябваше да изгазя режисьорската книга, задача, много по-лесна, ако Пат и Пеги не крещяха от килима и не слушаха записа на Сали с парчета за курви, мутри и патлаци. Пеги беше кротичко дете, никога не ми създаваше главоболия. Но в ден като днешния предпочитах Пат да ми крещи сам върху килима.

Пеги беше тук само защото пушещата като комин, негодна за нищо гледачка не беше дошла да я прибере от училище.

Бях отишъл да взема Пат и ги заварих двамката хванати за ръце пред входа — бъбреха си с госпожица Уотърхаус, извърнали възхитени личица към младата учителка.

Госпожица Уотърхаус ни остави с широка усмивка и отиде да върши, каквото вършат началните учителки през втората половина на деня, а ние зачакахме слабото, болезнено бледо лице на Бианка да се зададе с кашлица през навалицата и да дойде при нас, обвито в ореол тютюнев дим. Да де, но Бианка изобщо не се появи.

Все така хванати за ръце, тримата продължихме да чакаме през входа на училището. Младичките майки, дошли да посрещнат децата си, сновяха напред-назад, а аз стоях сред веселия брътвеж и автомобилните изпарения и се чувствах като прокажения на квартала.

Пред оня училищен вход имаше какви ли не майки. Имаше майки с рейндж роувъри с лъсната до блясък зелена боя, създадени за пътуване из провинцията. Имаше майки със синджирчета на глезените, които идваха с градския транспорт. Имаше и много майки по средата, проявили достатъчно здрав разум, за да не си татуират по раменете името на любимия, но не и толкова богати или глупави, че да разкарват петгодишните си рожбици в огромни джипове с по шест фара отпред.

Ала независимо дали бяха със синджирчета по глезените или с диамантени обици, независимо дали бяха облечени в дрехи на „Прада“ или в сейлонови евтинийки, тези млади майки имаха нещо общо помежду си. Гледаха ме така, сякаш съм най-заклетият им враг.

В началото си мислех, че е някаква параноя. Едва ли ми се налагаше да обяснявам, че бракът ми се е разпаднал: вечно бях сам, без жена, ако не броим майка ми, — все едно да напиша плакат с големи букви и да го увеся пред входа на училището. Ала тези жени дори не ме познаваха, не познаваха и Джина — от къде на къде ще ме мразят? Реших, че след всички промени от последните няколко месеца сигурно съм станал прекалено мнителен и чувствителен.

Но вече по средата на учебния срок, когато дните станаха по-къси и тъмни, си дадох сметка, че това не е никаква параноя. Младите майки не разговаряха с мен. Избягваха погледа ми. Не искаха и да ме знаят. Първо се опитах да заговоря колкото от любезност някои от тях, а те подскочиха на умряло, сякаш съм им поискал да ми извъртят един минет. След известно време вече изобщо не си правех труда да бъда учтив.

Всички тези майки, които се усмихваха мило една на друга, всъщност предпочитаха мен да ме няма пред училището. Стигна се дотам, че внимавах да отивам едва ли не в секундата, когато пускаха децата от часове. Беше ми непоносимо да стоя сред всички тия млади майки. На тях също им беше непоносимо да стоят на крачка от мен.

Учителките се държаха много приятелски и докато разговарях с госпожица Уотърхаус, не ми беше трудно да си втълпя, че съм част от съвременния свят, където и мъжете могат да са самотни родители. Но всеки път, когато отидех пред училището, се убеждавах, че това са пълни дивотии.

Независимо дали живееха в големите бели къщи или в общинските жилища, майките ме заобикаляха отдалеч. Това беше започнало още в първия учебен ден и кой знае защо, бе продължило.

Жените с диамантени обици имаха повече допирни точки с жените със синджирчета по глезените, отколкото с мен. Жените, които сами си гледаха децата, имаха повече допирни точки с жените с мъже, отколкото с мен. Най-малкото се държаха така.

Всичко се правеше много по английски, някак негласно, ала подозренията и притесненията безспорно си бяха налице. Може би в този работещ свят трябва да има повече разбиране и съпричастност с бащите, които сами си гледат малкото дете. Но там, пред входа на училището, където родителското чувство проличаваше най-силно, никой не искаше и да знае. Ние с Пат сякаш им напомняхме колко крехки са техните взаимоотношения.

Усетих всичко това още по-остро, когато Бианка все не идваше, а аз продължавах да я чакам заедно с Пат и Пеги. Майките ме гледаха така, все едно им напомнях хилядите неща, които биха могли да се объркат в отношенията им с мъжете.

Докато висях пред входа, се чувствах представител на всички мъже негодници по белия свят. На мъжете, които вечно отсъстват. На мъжете, които при първата трудност се изнасят. На мъжете, на които човек не може да има вяра, стане ли дума за деца.

Я да си гледат работата! Беше ми дошло до гуша да се държат с мен като с най-заклетия си враг.

Не че имах нещо против да ме смятат за странна птица. Очаквах го. Така де, знаех си, че съм особняк. Но ми беше писнало да опирам пешкира заради всички кретени по земята.

Мразех бавачката на Пеги, момичето, което, ако не друго, не можеше да се яви навреме пред входа на началното училище, тази негодна за нищо кашляща крава, която не се беше сетила дори да звънне един телефон, за да предупреди учителката и нас, че няма да дойде, тая проклета Бианка с модното й име и модната убеденост, че някой друг ще й свърши работата.

Но Пеги поне не беше нейно дете. И каквото и огорчение да изпитвах към негодната за нищо бавачка на Пеги, още по-силно ненавиждах нейните родители.

Вярно, не знаех нищо за тях, ако не броим това, че баща й не присъства на сцената и майка й работи в някакви странни часове. Но имах чувството, че когато става въпрос за важните неща, знам всичко, ама всичко за тях.

Бащата на Пеги очевидно гледаше на родителските си задължения като на половинмесечна почивка във Флорида. И нямаше никакво значение дали майката на момиченцето е някаква едра риба в Сити, или освен на социалните помощи разчита и на жалките грошове, които си докарва на черно. В списъка на важните неща тя очевидно поставяше доброто на дъщеря си на едно от последните места.

Това бяха типични съвременни родители. Не можеха да си гледат собственото дете. Ако има нещо, което наистина да мразя, то това са хората, които правят деца и смятат, че най-трудното вече е минало.

Я да си гледат и те работата!

Когато тълпите започнаха да оредяват, когато всички млади майки си бяха отишли, най-страшното беше отминало и аз вече нямах нищо против да си вися пред входа на училището, ние отидохме в дирекцията — да кажа на секретарката, че Пеги ще дойде у нас.

Донемайкъде щастливи от неочакваната възможност да си поиграят заедно, Пат и Пеги изпискаха от радост и натовариха телцата си на предната седалка в лъскавия ми червен автомобил. Усетих, че едвам се сдържам да не се разплача, нещо, което ми се случваше често пред училищния вход. Домъчня ми за Пеги, както ми беше мъчно за Пат. Объркваме си живота, а сметката плащат тия малки несретни създания.

Сега гледах как Пеги си играе кротко на пода, забравена дори от Пат, който си слушаше просташките парчета на Сали, и когато камбанките на сладоледаджията започнаха да заглъхват, усетих как на гърлото ми засяда буцата на съжалението и срама.

— Искаш ли сладолед? — попитах аз Пеги: чувствах се ужасно неловко, сякаш й дължах извинение.

Извинявай, Пеги, че съвременните бракове траят ден до пладне. Извинявай, че ние, днешните възрастни, сме толкова погълнати от себе си, толкова тъпи, та не успяваме да отгледаме собствените си деца. Извинявай, че светът е толкова объркан, та мислим за синовете и дъщерите си точно толкова задълбочено, колкото добичетата в селски двор.

Но ще хапнеш ли един сладолед?

Вживях се в ролята на добрия чичко и тъкмо купувах три сладоледа „Деветдесет и девет“, когато иззад ъгъла се показа Сид.

— Искаш ли един „Деветдесет и девет“? — попитах я аз.

— Какво е „Деветдесет и девет“?

— Ей това — отвърнах. — Фунийка сладолед с настърган шоколад. Страхотен е.

— Не, благодаря — каза Сид. — Не искам да си развалям вечерята. Ти как си?

— Добре съм — отговорих, след което се наведох и я целунах по устата. Тя не се и опита да отвърне на целувката. — Мислех, че си на работа.

— Обадиха ми се да дойда да прибера Пеги — поясни Сид. — Бианка не успяла да отиде. Извинявай.

Вторачих се в нея, не проумявах как тези два свята са свързани помежду си.

— Познаваш ли Пеги? — възкликнах.

Сид поклати глава — един вид, още ли не схващаш?

— Тя, Хари, ми е дъщеря.

Стояхме пред входната врата на къщата ми.

Сид ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чакаше.

— Пеги ти е дъщеря ли?

— Смятах да ти кажа — вметна тя. — Честна дума — Засмя се, но някак тъжно, все едно казваше, че няма нищо смешно. — Просто изчаквах сгоден момент. И толкоз.

— Сгоден момент ли? Защо не си ми казала веднага?

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми сега.

— Добре — склони Сид и придърпа входната врата, почти я затвори. За да не ни чуват децата. Нашите деца. — Защото не искам дъщеря ми да вижда чужди мъже, които много скоро може и да не са в живота ми.

— Не искаш да вижда чужди мъже ли? И таз добра! Какви ги дрънкаш, Сид? Аз не съм чужд мъж. Пеги прекарва в къщата ми повече време, отколкото където и да е другаде. Вече ме познава.

— Познава те като бащата на Пат. Не те познава като мой… Всъщност какъв си ми, Хари? Нещо като гадже, нали? Та Пеги не те познава като мое гадже. Засега не ми се иска тя да се запознава с гаджето ми, още е рано.

Не виждах никаква логика в думите й. Върху ръката ми падна парче сладолед.

— Но миналата седмица тя е вечеряла почти всеки ден у нас! — възкликнах аз. — Вижда по-често мен, отколкото онзи безотговорен негодник, за когото си се омъжила!

— Не говори така, не го познаваш.

Виж я ти нея.

— Много свестен човек е, нали?

— Може да не е свестен — подметна Сид, — но не искам Пеги да расте с убеждението, че всеки мъж ще изчезва от живота й така, както е изчезнал родният й баща. Не искам да заварва в леглото ми чужди мъже, а ти, Хари, си чужд мъж. Не искам в дома ни да има чужд мъж, когато Пеги става от сън. Не искам да си мисли, че това не означава нищо. Не искам и да се привързва към някого, когото утре може и да го няма.

Сид се опитваше да запази спокойствие, ала в гласа й се долавяха хлипове и на мен ми се прииска да я прегърна. Но щяхме да се оплескаме от глава до пети — още държах трите разтопени сладоледа.

— Не искам да страда още, достатъчно се е настрадала — продължи Сид. — Не искам да даде сърчицето си на някого, който после най-нехайно ще го разбие. Чу ли, Хари?

— Чух, чух — потвърдих аз.

Сид примига и стисна устни. Изчистих сладоледа, покапал по ръцете ми. После влязохме вътре и се убедих, че за децата няма странни неща.

Може би, когато си малък, животът все още е изпълнен с чудеса и нищо не те изненадва, защото почти всичко си е изненада. Или пък децата просто се приспособяват по-бързо от възрастните. При всички положения Пеги и Пат не припаднаха от изумление, когато Сид влезе в къщата.

— Мамо! — възкликна Пеги, а аз си казах — ами да, ето откъде познавам тези очи.

Сид седна на пода и заслуша обясненията на дъщеря си за подредбата в „Хилядолетния сокол“. Взе от сина ми слушалките и чу парчето, което той харесваше най-много. Сетне, след като всички си изядохме сладоледите, каза на Пеги, че е време да се прибират.

— Ще ти звънна — обещах й аз.

— Ако искаш — отвърна тя. — Знам, вероятно си стъписан.

— Да не си полудяла! Разбира се, че искам.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — потвърдих аз и я докоснах по ръката. — Това не променя нищо.

Това промени всичко.

Глава 25

— Спал ли си с гримьорката? — попитах Еймън.

Той ме погледна в огледалото в гримьорната и аз забелязах как по лицето му се мярва нещо. Може би страх. Или гняв. После изчезна.

— Моля? — рече ми той.

— Чу ме, чу ме.

Шоуто набираше скорост. Рейтингът беше добър и вече бяха започнали да пристигат първите поръчки за реклами на бира. За мен обаче Еймън си оставаше наплашеното хлапе от Килкарни със засъхнал восък в ушите.

— Спал ли си, или не си спал, Еймън? Да или не?

— Защо питаш?

— Защото момичето плаче. Не можем да я убедим да сложи поне малко грим на гостите, ридае, та се къса над пухчето за пудрата. Вир-вода е станало.

— Какво общо имам аз?

— Знам, че миналата седмица си тръгнахте заедно от студиото. Еймън се завъртя на столчето на колелца и се извърна към мен с глава, обрамчена от голите електрически крушки отстрани на огледалото. Вече не изглеждаше уплашен, въпреки че по челото му, под плътния слой пудра като змийче проблясваше тънка струйка пот.

— Питаш ме дали съм спал с гримьорката ли?

— Точно това те питам — повторих аз. — Пет пари не давам за морала ти, Еймън. Ако щеш, в рекламната пауза се опипвай с осветителите. Изобщо не ме вълнува какви ги вършиш, когато не си в ефир. Стига това да не пречи на шоуто. А една разревана гримьорка, която не е в състояние да си върши работата, със сигурност му пречи.

— Много ми помогна, Хари — рече той едва чуто. Понякога говореше толкова тихо, че трябваше да се напрягаш, за да чуеш какво казва. Това му даваше известна власт. — От мига, в който се запознахме, всичко, което си ми обяснявал, ми е вършело работа. „Не забравяй, разговаряш само с един човек — рече ми веднъж. — Ако се забавляваш ти, ще се забавляват и всички останали.“ Това за теб може да не означава много, но на мен ми помогна да наложа шоуто. Без теб надали щях да го постигна и съм ти страшно признателен. Ето защо не избухвам, когато ми задаваш такъв въпрос — въпрос, който, сигурно ще се съгласиш, би прозвучал доста грубичко в устата на майка ми или на моя свещеник.

— Спал ли си, Еймън, с гримьорната?

— Не, Хари, не съм спал с гримьорката.

— Добре тогава. Исках да знам само това.

— Изчуках гримьорката.

— Не е ли едно и също?

— Има огромна разлика. Това, Хари, не беше начало на смислена връзка. Това беше връхна точка на нещо, напълно безсмислено — и точно това ми хареса най-много. И Кармен — така, Хари, се казва въпросната гримьорка — та сега Кармен може да е разочарована, че изпълнението няма да се повтори на бис, но мен ако питаш, и на нея й хареса точно това — че всичко е било някак сурово и недодялано, еднократно. Случва се някоя жена да иска да преспиш с нея. Иска просто да я изчукаш, и толкоз. Те, Хари, са същите като нас. Именно това е голямата тайна. Съвсем същите като нас.

— Защо ли никой не ми го е казвал досега? Щях да си облекча значително живота.

— В момента, Хари, имам много предложения. И не всички са за реклами на бира. Кармен е мило момиче. Ще се отнасям с нея с подобаващото уважение. Ще се държа приятелски. Но и тя искаше съвсем същото, както аз, и си го получи. Не може да очаква повече. Веднъж да се опомни, и ще го проумее.

— Ти, Еймън, не си първият хлапак, когото всички свалят единствено защото веднъж седмично си показва грозната мутра по телевизията. Само не ми носи в студиото личните си драми, чу ли?

— Да, Хари — отвърна той благо-благо. — Съжалявам, че съм повлиял зле на момичето, наистина. Разбирам, че си ми изпълнителен продуцент и работата ти е да ми говориш точно така. Но и аз съм мъж.

— Не думай! Каза го като в оня сърцераздирателен блус. „Мъж съм аз…“ Дрън-дрън, мъж бил! Ти си си най-обикновен тъпкач. Не след дълго ще почнеш да рекламираш лосион за след бръснене.

— Аз, Хари, съм мъж. И съм се пръкнал на белия свят, за да сея семето си на възможно най-много места. За това сме тук. Точно това правят мъжете.

— Как ли не! — казах аз. — Това правят хлапаците.

Но малко по-късно, когато го видях да си тръгва от студиото заедно с най-оправната сценаристка, си казах — защо пък не?

Защо да не си сее човекът семето на възможно най-много места? За какво да го пази? И какво му беше прекрасното на самотното парниково растенийце, което тъй прилежно отглеждах?

Всичките тия правила ми дойдоха като гръм от ясно небе.

Можех да остана и през нощта в тясното жилище на Сид на последния етаж, но трябваше да си тръгна преди Пеги да се е събудила. Ако момиченцето си беше легнало, Сид на драго сърце ме канеше да постоя още малко, дори да пренощувам с нея на очуканото месингово легло под сложения в рамка плакат на „Отнесени от вихъра“. Но трябваше да се изнеса още преди да се е зазорило.

Всъщност нямаше много правила. Имаше едно-единствено правило. Но аз живеех с усещането, че се подчинявам на безброй правила.

— По-нататък сигурно ще бъде различно — отбеляза Сид. — Ако решим… знаеш какво. Ако решим да стигнем по-далеч. Да се обвържем.

Веднага щом тя угасеше лампата и аз вече не виждах раздалечените й кафяви очи, никак не ми се искаше да стигаме по-далеч и да се обвързваме. Да ви призная, искаше ми се нещо доста по-просто.

Искаше ми се да спя в обятията на любимата, без да ме будят и да ми казват, че е време да си ходя. Искаше ми се в отношенията ни да не се налага да помня правила. И най-вече искаше ми се да си бъде както по времето, преди всичко да се разпадне.

Още сънувах сладки сънища, когато усетих устните на Сид върху моите.

— Скъпи — прошепна тя. — Извинявай, но е време.

Навън беше тъмно, ала чух как гълъбите ситнят по покрива точно над главите ни, сигурен знак, че е време да си обувам панталона и още преди изгрев-слънце да се изнасям оттук.

— За всичко си помислила, нали? — въздъхнах аз, сетне се претърколих и станах откъм другата страна на леглото.

— И на мен, Хари, ми се иска да останеш. Наистина.

— Кога си се разделила с бащата на Пеги? Преди три години? Преди повече? С колко мъже си я запознавала?

— Ти си първият — пророни тя едва чуто и аз се запитах дали е истина.

— Не проумявам какво толкова ще й навреди, ако ме види да ям овесени ядки. Божичко, детето ме вижда през цялата седмица.

— Вече го обсъдихме — отсече в тъмното Сид. — Пеги ще се обърка, ако те завари тук сутринта. Много те моля, опитай се да ми влезеш в положението. Тя е на пет години, ти — не.

— Пеги ме харесва. И аз я харесвам. Винаги сме се разбирали.

— Ето ти още една причина да си тръгнеш. Не искам дъщеря ми да те възприема като някакъв чичко. Искам да бъдеш или повече, или по-малко от чичко. Пеги заслужава повече. Ти също.

— Страхотно, няма що — простенах аз.

— Би трябвало да ме обичаш, задето съм такава — подметна Сид по-скоро сърдито, отколкото обидено. — Би трябвало да разбереш, че просто се опитвам да я предпазя и да направя каквото е най-добро за нея. И ти имаш дете. Знаеш какво е. Ако някой може да ми влезе в положението, то това си именно ти.

Беше права.

Би трябвало да я обичам.

За пръв път през живота ми се струваше, че разбирам мъжете на моя възраст, които ходят с по-млади жени.

Дотогава направо не проумявах защо го правят. Жените между трийсет и четирийсет все още са с хубави тела и опъната кожа, с тях можеш и да си поговориш. Те още са млади, но са видели едно-друго от живота — вероятно същите гледки, както и ти.

Защо мъжът ще замени такова равностойно общуване за девойче с обица на пъпа, което си представя любовната среща в някоя ужасна дискотека, с половин хапче, което уж е „Екстази“?

Ако можеш да излизаш с жена, чела същите книги като теб, гледала същите телевизионни програми, обичала същата музика, защо да се хващаш с някаква пикла, която си представя задушевната музика само в изпълнение на Джамирокуай?

Сега обаче вече разбрах. Разбрах какво ни привлича у по-младите жени.

Мъжете на моя възраст си падат по по-млади жени, защото по-младата жена има по-малко причини да е огорчена.

По-малко вероятно е младата жена да е изпитала болката от разбития дом и да се е занимавала с адвокати по бракоразводни дела и деца, тъгуващи по единия родител. По-младата жена не е преживяла разочарованията, които жените — пък и мъжете, да не забравяме мъжете, — прехвърлили трийсетте, носят със себе си като свръхбагаж.

Беше жестоко, но вярно. По-малко вероятно е някой мъж вече да е съсипал живота на по-младата жена.

Мъжете, прехвърлили трийсетте и четирийсетте, не се хващат с по-млада жена заради стройното й тяло и продупчения език. Това са празни приказки.

Хващат се с такава жена, та именно те да й съсипят живота.

Хайди беше детегледачка от Мюнхен.

Е, не точно от Мюнхен, а от Аугсбург. И не точно детегледачка.

Детегледачката е професионалистка, тя се е посветила на това да се грижи за малки момченца и момиченца. Хайди беше деветнайсетгодишна и се отделяше за пръв път от родителите си. От детската стая, пълна с плюшени играчки, и майката, която я пере, я делеше само един билет втора класа на „Луфтханза“. Разбираше от гледане на деца точно толкова, колкото аз — от теоретична физика.

По идея Хайди трябваше да готви, да чисти и да наглежда Пат в дните, когато аз работех по шоуто. Срещу това, докато учи английски, щеше да получава покрив над главата, храна и джобни пари.

Пат се беше покатерил на канапето, поклащаше се и слушаше записа на Сал, когато заведох Хайди да я запозная с него.

— Това, Пат, е Хайди. Ще живее у нас и ще ни помага в къщната работа.

Захласнат по музиката, Пат погледна невиждащо, с отворена уста едрата руса германка.

— Много симпатично и жизнено момченце — усмихна се Хайди.

За да покаже, че е готова да се заеме със задълженията си, ме попита какво искам за вечеря. Обясних й, че ще хапна в студиото, в стаята за гости, но тя да приготви нещо за себе си и за Пат. Момичето взе да ровичка из кухнята, докато не намери голяма консерва доматена супа.

— Това става ли? — попита ме.

— Да — отвърнах аз.

Реших да я оставя да свиква и да се оправя сама и седнах на кухненската маса, за да прегледам сценария на шоуто за следващата седмица.

Пат дойде да види какво прави детегледачката, но беше оставил музиката да гърми в хола и аз го пратих да я изключи. Когато се върна, синът ми ме задърпа за ръкава.

— Знаеш ли? — попита ме.

— Остави тате да работи, моето момче.

— Ама знаеш ли какво прави Хайди?

— Остави и Хайди да си гледа работата.

Пат въздъхна тежко, така че да го чуя, после седна при мен на кухненската маса и започна да си играе разсеяно с две-три от пластмасовите човечета.

Хайди потропваше край печката, но аз така и не я погледнах, докато не чух бълбукането на вряла вода. Видя ми се странно. За какво й трябваше вряла вода, нали щяха да вечерят консервирана доматена супа?

— Хайди!

— Скоро готово.

Беше сложила неотворената консерва със супата в тенджера с вода, която беше включила да кипне. Усмихна ми се плахо точно преди консервата да гръмне и да облее тавана, стените и нас с гореща червена пихтия.

След като избърсах доматената супа по очите си, видях, че моравата каша се стича и по лицето на Хайди, която бе онемяла от стъписване и изненада. Приличаше на Сиси Спейсек в оная сцена с абитуриентския бал в „Кари“.

После ревна.

— Знаеш ли? — възкликна Пат и замига изпод алената маска със сини очи. — Тя не може и да готви.

Така Хайди си намери симпатично семейство в Крауч Енд.

А аз звъннах на Сали.

Глава 26

Леля Етел беше коленичила в градината пред къщата си и садеше луковици за следващата пролет.

Не ми беше истинска леля, но аз я наричах така още от петгодишен, когато се бяхме преместили да живеем до тях, и с времето разбрах, че трудно ще се откажа от този навик.

Съседката се изправи и присви очи над косачката точно когато ние със Сид, Пеги и Пат слязохме от очуканото фолксвагенче костенурка на Сид, и аз отново се почувствах малко дете, което пита леля Етел може ли да си вземе топката от двора им.

— Хари! Ти ли си, Хари?

— Здравей, лельо Етел — поздравих я аз. — Какво садиш, а?

— Лалета, нарциси, зюмбюли. Това твоят Пат ли е? Направо не мога да го позная. Колко е порасъл! Здравей, Пат!

Пат й махна от немай-къде със светлинния меч. Така и не бяхме успели да го убедим да се обръща към леля Етел с подобаващото име и той очевидно нямаше да започне да го прави точно днес. Леля Етел насочи вниманието си към Пеги и върху познатото старо лице легна сянката на объркването.

— А това малко момиченце…

— Мое е — обади се Сид. — Здравейте, лельо Етел. Аз съм Сид. Приятелката на Хари. Как сте?

— Като Сид Джеймс ли?

— Като Сид Шарис.

Очите на леля Етел проблеснаха зад очилата.

— А, танцьорката! — възкликна тя. — Дето играеше с Фред Астер в „Копринени чорапи“. Прекрасни крака имаше! — Съседката огледа Сид от глава до пети. — Точно като вашите.

— Много сте мила, лельо Етел — прошепна Сид, след което ме хвана за ръка и всички тръгнахме по алеята. После усетих, че ме стиска по-силно. — Божичко, това сигурно е майка ти!

Грейнала в усмивка, мама стоеше на прага и Пат изтича при нея.

— Честит рожден ден! — извика тя и го притисна до себе си. — Кой ни става на пет годинки! Кой вече ни е голямо момче! — С едната ръка продължи да го прегръща, а с другата отмести джедайското оръжие. — Светлинен меч! Леле, каква страхотия — засмя се майка ми и погледна надолу към Пеги. — Ти сигурно си Пеги. Гледам, нямаш светлинно оръжие.

— Не, нямам, не обичам много-много „Междузвездни войни“. Играя на тях само защото му харесва на него.

— Момчешка игра, нали? — отбеляза мама, известна с това, че не обича да нарушава традиционните стереотипи на разделение между половете.

Пеги влезе след Пат в къщата, а мама се усмихна на Сид, която още се беше вкопчила в ръката ми и продължаваше да върви на половин крачка след мен. Майка прегърна и нея и я целуна по бузата.

— А ти сигурно си Сид. Заповядай, миличка, чувствай се като у дома си.

— Благодаря — отвърна Сид.

После влезе в къщата, където бях израсъл, а мама ми се усмихна набързо зад гърба й, след което вдигна вежди досущ изумената дама от старовремските закачливи картички с изгледи от морето.

Вярно, беше преди доста време, но бях водил вкъщи достатъчно момичета, за да знам какво означава този поглед.

Означаваше, че според мама Сид е, както самата тя се изразяваше, „много секси“.

А отзад в градината ни чакаше онова, което мама би нарекла царски пир.

Кухненската маса беше пренесена зад къщата и беше застлана с хартиена покривка на балончета, гърмящи бутилки шампанско и ухилени зайци.

Беше отрупана с купи солети, чиле, ядки и яркооранжеви нещица с вкус на сирене, с чинии със сандвичи с изрязани корички, с подноси кифли с кренвирши и шест мукавени чинийки с желе и захаросани плодове. Насред богатата трапеза се мъдреше торта във формата на щита на Дарт Вейдър с пет свещички отгоре.

След като насядахме около масата и изпяхме два-три пъти „Честит рожден ден“, баща ми предложи на всички от кифличките с кренвирши и ме погледна дяволито.

— Обзалагам се, че доста трудно сте се сместили в оная твоя спортна кола — подметна той.

От стереоуредбата в хола се чуваше един от любимите му албуми — краят на втора страна на „Любовни песни“ и по-точно „Всичко е наред“ на Коул Портър.

— Не сме дошли с „Ем Джи Еф“-а, татко — обясних аз. — Натоварихме се на колата на Сид.

— Такъв автомобил не е никак практичен — продължи той, без да ми обръща внимание. — Няма място за децата, нали? Когато си купува автомобил, един мъж трябва да мисли и за това.

— Моят татко пък си има мотоциклет — каза му Пеги.

Както дъвчеше кифлата с кренвирш, баща ми я погледна стъписано — направо онемя. Нейният татко ли? Мотоциклет?

— Много хубаво, моето момиче — отбеляза мама.

— И гадже тайландка.

— Прекрасно!

— Казва се Мем.

— Какво красиво име!

— Мем е танцьорка.

— Чудесно.

Всички се умълчахме и зачакахме още откровения, но Пеги отвори сандвича и разгледа какво има вътре. Повече откровения не получихме. Момиченцето затвори сандвича и го пъхна в устата си.

Доста потиснат, хапнах няколко от яркооранжевите нещица с вкус на сирене.

Майка ми и баща ми правеха всичко по силите си. Но това момиченце вече си имаше друг живот, в който, и да искаха, те нямаше да участват никога. Никога нямаше да изпитат към невръстната Пеги всепоглъщащата възхита, с която обграждаха Пат. Такава безусловна любов вече бе невъзможна. Пеги щеше да си остане чуждо дете. Домъчня ми за нашите. И за Пеги.

— Всъщност Мем не е танцьорка — уточни Сид, без да сваля очи от лицето ми — явно за да види какво мисля. — По-скоро е стриптийзьорка.

Татко се задави със солетата.

— Влезе ми в дихателната тръба — обясни той.

Мама пък озари Сид с лъчезарна усмивка.

— Малко желе? — попита тя.

След като уточнихме какво точно работи Мем, нещата се поуспокоиха. И нашите харесаха Сид. При това много.

Трябваше да внимаваме да не настъпим някоя мина: баща ми беше настроен срещу самотните майки, които висят на врата на държавата, мама пък беше настроена срещу майките, които работят, — но Сид ги заобиколи, без да си разлива желето.

— Държавата не може да замени родителите, господин Силвър, а и не бива да опитва.

— Наричай ме, миличка, Пади — рече татко.

— На някои жени им се налага да работят, госпожо Силвър, това обаче не означава, че децата не стоят на първо място.

— Наричай ме, скъпа, Елизабет — каза мама.

Сид разговаря с Пади и Елизабет за всичко, за което им се говореше: с мама обсъди какви филми може да гледа едно петгодишно дете, с татко — кога точно трябва да се махнат помощните колела на велосипедчето.

И издаваше все правилни звуци: възхити се от кифличките с кренвирши на мама („Домашни са, скъпа ако искаш, ще ти дам рецептата“) и от градината на татко („Хари никога не се е интересувал от градини — лично аз не разбирам такова отношение“).

Но Сид не беше от местните момичета, с които съм танцувал един-два пъти в дискотеката в предградията, не беше някоя Ким или Шели, каквито водех непрекъснато до деня, когато доведох Джина.

Сид очевидно беше жена с минало — в смисъл с минало, където има брак, бременност и развод, макар и не задължително в тази последователност. И единственият начин родителите ми да преглътнат това минало май беше да се правят, че него го няма.

Разговорът прескачаше от детството й в Хюстън до днешния ден в Лондон, сякаш всичко, случило се междувременно, беше клъцнато от цензор.

— Тексас, значи — повтори татко. — Самият аз не съм ходил в Тексас. Но през войната познавах неколцина тексасци. — Той се наведе съзаклятнически към Сид. — Бяха страхотни картоиграчи, пустите му тексасци.

— Сигурно е хубаво да имаш сестри — вметна мама. — Аз имам шестима братя. Представяш ли си? Шестима братя, моля ти се! Някои жени не обичат да гледат по телевизията футбол и бокс. Лично аз никога не съм се притеснявала да го правя. Защото имам шестима братя.

Но разтрогнатият брак на Сид сякаш само това и дебнеше — да стане дума за него. Накрая Сид заговори за семейството си нехайно, все едно е стара кифличка с кренвирш, която просто трябва да се намери и изхвърли. Никога досега не ми се беше струвала по американка.

— И моето семейство е като вашето — обясни тя на мама. — Много задружно. Дойдох тук единствено защото Джим, бащата на Пеги е англичанин. От брака ни не излезе нищо, но аз така и не се прибрах. Сега, откакто срещнах сина ви се радвам, че останах тук.

И толкоз.

Мама ни гледаше тъй, сякаш сме Райън О’Нийл и Али Макгроу от „Любовна история“. По едно време дори баща ми като че избърса сълза. После видях, че е махнал троха останала от кифличката с кренвирш.

Когато Пат духна петте свещички и ние разрязахме тортата, нашите се държаха така, все едно са познавали цял живот Сид и Пеги.

Дори и да са били огорчени от това, че момичето на моите мечти е избрало преди мен друг, с когото да сподели своите мечти, майка ми и баща ми успяха да го прикрият. Това би трябвало да ме зарадва повече, но не би.

Докато Сид помагаше на мама да раздига масата, а татко показваше на Пат и Пеги как да се пазят от змии, аз отидох в хола и се приближих до стереоуредбата.

„Любовни песни“ бяха свършили преди часове, но обложката на плочата — стара, винилова и дългосвиреща, баща ми така и не се беше включил в революцията с компактдисковете, — още беше подпряна на уредбата марка „Сони“.

Открай време си обичах тази обложка. Синатра — с политнала вратовръзка и бомбе, кацнало на темето, — се усмихва на съвършената двойка влюбени от петдесетте години, някакъв Ромео с наплескана с брилянтин коса и официален костюм с неговата Жулиета от предградията с перлени обици и тясна червена рокля.

Изглеждаха двойка като всички останали — трудно ще си ги представиш да залагат на рулетка в Лас Вегас. Но сякаш излъчваха цялата радост на тоя свят. Като малък много обичах да гледам мъжа и жената, защото все ми се струваше, че приличат на мама и татко в мига, когато двамата са се влюбили един в друг.

Някой ме повика от градината, но аз продължих да се взирам в обложката на „Любовни песни“, сякаш не съм чул.

Мина ми през ума, че вече не правят такива обложки.

— Всички се забавлявахме — отбеляза Сид.

— Да, мина много добре — съгласих се аз.

Вече бяхме в Лондон, в нейното жилище. Пеги и Пат седяха на канапето и гледаха на видеото „Покахонтас“ (по настояване на Пеги). Уморени от двата часа в очуканото фолксвагенче на Сид, вече се заяждаха един с друг. Искаше ми се да се прибираме.

— Всички се забавлявахме — повтори Сид. — Пат си хареса подаръците. Пеги яде толкова много, че сигурно ще й държи цяла седмица. А на мен наистина ми беше страшно приятно да се запозная с майка ти и баща ти. Много мили хора. Ами да, всички се забавлявахме. Освен ти.

— Защо говориш така? И аз се забавлявах.

— Не, не си се забавлявал — отсече Сид. — И ме боли най-много от това, че дори не опита. Майка ти й баща ти положиха усилия. Знам, обичали са Джина и не им е никак леко. Но днес наистина се постараха да прекараме добре. А ти не си даде този труд.

— А какво според теб трябваше да направя? Да изпия една-две диетични кока-коли и да затанцувам ламбада ли? Прекарах добре, доколкото може да се прекара добре на детски рожден ден.

— Аз съм зряла жена и имам дете. Трябва да го преглътнеш, Хари. Защото не го ли преглътнеш, нямаме никакво бъдеще.

— Харесвам Пеги — възроптах аз. — И се разбирам чудесно с нея.

— Харесваше Пеги и докато тя бе малко момиченце, което си играе със сина ти — натърти Сид. — Харесваше я и докато беше умничко мило дете, което се забавлява на пода у вас. Сега обаче не ти харесва, защото нещата се промениха, и си го изкарваш на мен.

— Това пък откъде ти хрумна? — възкликнах аз.

— Не се прави на ударен. Пеги ти напомня, че съм се чукала и с друг — обясни тя.

Напомняла ми, че Сид се била чукала и с друг ли? Беше малко пресилено. Не си представях Синатра да го сложи върху обложката на някоя от плочите си.

Глава 27

Тук нещата не се свеждаха само до това, че Пеги ми напомняла как Сид се е чукала с друг.

През времето, откакто гледах сам Пат, бях разбрал, че родителите се осланят главно на интуицията и се учат в крачка. Никой не ти обяснява какво да правиш. Учиш се от само себе си.

Като малък си мислех, че майка ми и баща ми притежават някакво тайно познание как да ме възпитават и да ме накарат да мирувам. Мислех, че съществува някакъв добре премислен грандиозен план как да ме принудят да си изям зеленчуците и да си легна, когато кажат. Но излезе, че съм грешал. Сега вече знаех, че са правели, каквото прави всеки родител по белия свят. Импровизирали са.

Ако Пат се тръшнеше да гледа в четири сутринта „Завръщането на джедаите“ или да слуша в полунощ Пъф Дади, нямаше да ми се налага да мисля и да умувам: просто щях да дръпна щепсела и да пратя сина си обратно в леглото.

Ако ли пък се разстроеше след разговор с Джина или след произшествие в училище, щях да го гушна и да го притисна до себе си. Когато става дума за собствената ти плът и кръв, не се налага да мислиш какво точно да направиш. Не се налага изобщо да мислиш. Просто го правиш, и толкоз.

С Пеги обаче никога нямаше да имам този лукс.

Беше седнала на канапето, беше изпружила голи крачета върху масата и гледаше любимия си австралийски сапунен сериал. Седях до нея, опитвах се да изключа фоновия брътвеж на несретните герои — жалваха се, горките, че нямали и представа кои са истинските им родители, — и да прочета статията за поредния банков крах в Япония. Там явно бе настанала пълна бъркотия.

Ама как така не си ми майка? — възкликна някой от екрана и Пеги се размърда, дочула музиката, на която вървяха титрите.

Обикновено още щом австралийците изчезнеха, тя скачаше и хукваше нанякъде. Този път обаче продължи да си седи на канапето, само се наведе напред и взе лака за нокти на Сид, оставен на масичката, сред разхвърляните списания и играчки. Загледах как отвинтва капачката на стъкленото шишенце.

— Пеги!

— Какво?

— По-добре не си играй с това, миличка.

— Не се притеснявай, Хари. Мама ми разрешава.

Махна капачката с четчицата и много внимателно се запретна да нанася кървавочервен лак върху мъничките си, почти несъществуващи нокти на краката, а после, както волю-неволю забелязах, и по връхчетата на пръстите.

— Внимавай, Пеги. Не си играй с това.

Тя само ме стрелна с поглед.

— Мама ми разрешава.

По пръстчетата с размери колкото половин кибритена клечка на едри капки се застича яркочервен лак. Не след дълго Пеги изглеждаше така, сякаш е газила в бъчва с грозде или е минала през кланица. Вдигна краче, наслаждавайки се на творението си, и върху списание „Ред“ се стече поредната капка кървавочервен лак.

Ако го правеше Пат, щях да подвикна, да му взема лака и да го пратя в детската стая. Все щях да предприема нещо. С Пеги обаче не знаех какво да сторя. Със сигурност не можех да я докосна. Със сигурност не можех и да подвикна.

— Пеги!

— Какво, Хари?

Наистина ми се искаше да бъде послушна и да не плеска с лак за нокти крачетата си, килима, масата и списанията. Но повече от всичко ми се искаше да ме харесва. Затова продължих да седя, да гледам как крачетата й стават яркочервени, да сумтя и да не правя нищо.

Сид излезе от банята по бяла хавлия, бършейки касата си.

— Колко пъти съм ти казвала да не пипаш това? — подвикна тя и грабна лака. Вдигна Пеги, сякаш е разпалувало се коте. — Идвай тук, госпожичке. В банята.

— Ама аз…

— Веднага.

Идеше ми да прихна, по-точно да захлупя лице върху дланите си при мисълта колко много от времето си посвещавахме на това да преодоляваме разпада на семейството като най-малка клетка на обществото. Тясното жилище на Сид приличаше на храм на любовта.

Стените бяха покрити с плакати за филми: филми, разказващи за съвършената любов, за любовта, която, макар от време на време да си удря главата в някое препятствие, в крайна сметка така и не е белязана от усложненията на съвременния свят.

Още при влизането в жилището, в малкото неуютно антре се виждаше сложен в рамка плакат на „Казабланка“. В хола — и той неуютен, но не чак толкова — имаше рамкирани плакати на „Любов, която се помни“ и „Кратка среща“. И — иска ли питане! — на най-почетното място, над кревата се мъдреше плакат на „Отнесени от вихъра“. Дори в стаята на Пеги имаше плакат на „Покахонтас“, която се взираше в старичките кукли Кен и Барби и разните джунджурийки с образа на момичетата от „Спайс Гърлс“. Накъдето и да се обърнеш, мъже, прегърнали разтапящи се в обятията им жени, и истинска любов, удържала победа.

Тези плакати не бяха наслагани така, както ще ги сложи един студент например — от немай-къде, без да влага някакви чувства, и главно за да прикрие плъзнало по стената влажно петно или олющена мазилка. Тук обаче те не бяха прихванати надве-натри с лепенки. Бяха сложени в красиви черни рамки, под стъкло, все едно са произведения на изкуството, каквито може би и бяха.

Сид ги беше купила в един от специализираните магазини в Сохо, беше ги носила да им слагат рамки и после ги беше мъкнала чак до дома си. Доста се беше постарала, за да има по стените си тези плакати на „Отнесени от вихъра“ и всичко останало. Посланието беше ясно: ето на какво държим ние тук.

Всъщност обаче изобщо не държахме на това. Любовта на Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман може и да е била прекъсната от нахлуването на нацистите в Париж, но ако не друго, Богарт поне не е трябвало да се притеснява как да се държи с детето на Ингрид от връзката й с Виктор Ласло. И е твърде спорно дали Рет Бътлър е щял да лудне чак толкова по Скарлет О’Хара, ако тя е влачела из Джорджия дете от предишна страстна любов.

Никога досега не бях общувал с малко момиченце, а Пеги излъчваше някакво спокойствие — определено спокойствие, а не бурни емоции, — каквото не бях виждал у Пат или другите момченца. Тя се владееше така, както никое момченце на нейните години. Може би всички момиченца бяха такива. Или може би само Пеги, не знам.

Та мисълта ми е, че я харесвах.

Но не знаех какъв се очаква да й бъда, приятел или баща, благ и мил или твърд, но справедлив. Все ми се струваше, че се държа неподобаващо. Ако любимата ви има дете, никога не е като на кино. И който не го проумява, е прекалил с музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“.

Сид се върна в стаята заедно с Пеги — чистичка, спретната и готова за славната вечер заедно с баща си в „Пица Експрес“. Момиченцето се покатери върху коленете ми и ме целуна. Миришеше на сапун и на „Джуниър Тимотей“.

Майка й ми разроши косата.

— За какво си мислиш? — попита ме.

— А, за нищо.

Пеги разшири развълнувано очи, дочула звука на мощен мотоциклет, който спира долу на улицата.

— Тате! — възкликна тя и слезе от коленете ми, при което ме прониза изненадваща ревност.

Всички загледахме от прозореца как Джим Мейсън паркира големия мотоциклет марка БМВ и замахва с крак, все едно слиза от кон. После свали каската и аз се убедих, че Сид е била права: копелето му с копеле наистина беше красиво, с издялана като с длето челюст и гъста къса къдрава коса — не ти трябва лице върху римска монета или манекен, който си пада по момичета.

През цялото време се бях надявал тайничко, че Джим ще бъде като Глен: посърнал хубавец, който застарява и вече не разбива под път и над път женските сърца. Джим обаче съвсем не беше посърнал и остарял.

Махна ни. Ние също.

Срещата с бившия мъж на любимата би трябвало да е скована и притеснителна. Знаеш всички подробности от живота му, а изобщо не си го виждал. Знаеш, че е правил лоши неща, защото са ти разказвали за тях, а също, че ако не ги е правил, сега няма да си с любимата.

Би трябвало да си е страшничко да срещнеш мъжа, когото тя е познавала, преди да се запознае с теб. Аз обаче изобщо не се притесних. Приех го леко, сякаш Джим и Сид имаха да изясняват още много неща.

Едър и красив, целият в лъскава кожа и широка белозъба усмивка, той влезе в тясното жилище и взе да гъделичка дъщеря си, докато тя не се разпищя от удоволствие. Ръкувахме се и обменихме някоя и друга приказка колко трудно се паркира в тази част на града. А когато Пеги отиде да си вземе нещата, Сид зачака с лице, безизразно като стиснат пестник.

— Как е Мем? — попита тя.

— Добре е. Праша ти поздрави.

— Никакви поздрави не ми праща, сигурна съм. Но въпреки всичко благодаря. Как е в работата й, добре ли?

— Благодаря, повече от добре.

— Стриптийзьорките са затрупани с предложения, нали?

— Тя не е стриптийзьорка.

— Така ли?

— Компаньонка е.

— Извинявай.

Джим ме погледна и се ухили, един вид — женска му работа!

— Винаги го прави — отбеляза, сякаш бяхме свързани по някакъв начин и той можеше да сподели с мен някои нещица.

Ухилена до уши, Пеги се върна с детска каска — не я свърташе, напираше да тръгват час по-скоро. Целуна майка си, после и мен и хвана баща си за ръката.

Загледахме от прозореца как Джим я слага внимателно на мотора и покрива главицата й с каската. Метна се зад нея на машината, запали и потегли по тясната улица. Дори през гърления тътен на мотоциклета се чуваха радостните писъци на Пеги.

— Защо го мразиш толкова много, Сид?

Тя се позамисли.

— Сигурно заради начина, по който си тръгна — отвърна. — Беше се прибрал от работа — беше си наранил крака при поредната пътна злополука, май се бе одрал в някакво такси, такситата вечно го деряха — и лежеше на канапето, когато си дойдох, бях ходила да заведа Пеги на детска градина. Надвесих се над него — колкото да му погледна лицето, много обичах да го гледам, — и той каза името на момичето. На глас. Името на младата малайзийка, с която спеше. И заради която ме заряза.

— Бълнувал е?

— А, не — отвърна Сид. — Преструваше се, че бълнува. Вече е знаел, че ще ни остави нас с Пеги. Но не му стискаше да ме погледне и да ми го каже право в очите. Беше по силите му само да се преструва, че бълнува, да се преструва, че изрича името й насън. Само така можеше да пусне бомбата. Да ми съобщи, че вече си е стегнал багажа. Стори ми се много жестоко, така ще постъпи само един страхливец — точно в стила на Джим.

Имах си най-различни причини да мразя Джим — някои благородни, други жалки. Мразех го, защото беше наранил толкова много Сид, мразех го и защото беше по-красив от мен. Мразех го, защото мразех всеки родител, който ту нахълтва в живота на детето си, ту отново изчезва яко дим, сякаш то е хоби, с което можеш да се захващаш или да зарязваш, когато ти скимне. Смятах ли и Джина за такава? Да, понякога, в редките дни, когато тя не се обаждаше по телефона на Пат, и аз знаех — бях убеден, че е някъде с Ричард.

Мразех Джим и защото усещах, че Сид още е увлечена по него — улових го, когато ми каза, че харесвала лицето му. Може би вече не обичаше, може би любовта се бе превърнала в друго. Но Сид още държеше на Джим и това я мъчеше.

Сигурно дълбоко в себе си е трябвало да бъда благодарен. Ако Джим е бил верен любящ съпруг, който умее да си държи кожените панталони закопчани, ако не си падаше по азиатки, Сид щеше да бъде с него, а не с мен. Но аз изобщо не бях признателен.

Веднага щом той върна от пицарията Пеги здрава и невредима, ми се прииска да се блъсне с мотора на Есекс Роуд в автобус номер седемдесет и три и да стане на пихтия. Беше се държал със Сид като с добиче. Това бе достатъчно, за да го мразя до смърт.

Но когато Пеги се прибра с феноменално безполезна плюшена играчка с размерите на хладилник и с личице, цялото оплескано с пица, си дадох сметка, че имам и друга, далеч не така безкористна причина да мразя Джим.

Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.

Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим й е баща.

Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.

Но няма как да си съперничиш с кръвта.

Глава 28

— На кого приличам? — попита Пат, когато дърветата в парка бяха голи, той трябваше да носи през цялото време зимното яке и Джина я нямаше вече пети месец.

Понаведе главица, за да се погледне в страничното огледало: взря се в лицето си, сякаш го вижда за пръв път и то принадлежи на друг.

На кого приличаше ли? Всички повтаряха — и пред мен, и пред Пат, — че ми е одрал кожата. Но аз знаех, че не е точно така. Той беше много по-красиво момченце, отколкото съм бил аз. Дори и онова псе да не ми беше избило всички предни зъби, Пат пак щеше да е по-хубав от мен. Всъщност приличаше и на двамата. Приличаше и на мен, и на Джина.

— Очите ти са като на мама — отвърнах аз.

— Сини са.

— Точно така. Сини са. А моите са зелени. Но устата ти е като моята. Имаме много красива, голяма уста. Само за целувки, нали?

— Да — съгласи се Пат, но не ми се усмихна и продължи да се гледа в правоъгълното огледало.

— И косата… косата ти е руса. Като на мама.

— Мама беше с жълта коса.

— И досега си е с такава коса, миличкото ми — казах, свъсен заради миналото време. — И досега е руса. Разбра ли?

— Да, разбрах — рече синът ми, след което се загледа през прозореца. — Хайде да вървим.

И зъбите ти са като на майка ти: малко раздалечени, малко тъпи, с такива зъби всяка усмивка е дяволита, но чипото ти носле е като моето, макар че волевата красива брадичка също е на майка ти, както и кожата, светла кожа, която обича слънце, светла кожа, която хваща загар веднага щом спрат дъждовете.

Пат не приличаше на мен. Не приличаше и на Джина. Приличаше и на двамата.

И да искахме, не можехме да избягаме от майка му. Тя присъстваше в усмивката и в цвета на очите му. Бях обречен да живея с призрака на Джина. Пат също.

— Умът ми не го побира какво ще стане с тия деца — затюхка се баща ми. — С деца като Пат и Пеги. Не си и представям как ще им се отрази, че растат само с един родител.

Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.

— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.

— Не. Нямат.

— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.

Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.

— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще й бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!

— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.

— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.

Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.

Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.

Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.

Хората от моето поколение искахме съвършен живот. Защо децата ни да бъдат по-различни? Баща ми беше проумял рано, че съвършеният живот не се дава даром.

Може пък да се оправят — отбеляза татко, след като известно време мисли. — Така де, всяко дете си има по двама родители, нали? Дори децата, израсли с… как му се викаше… със самотен родител. Пат, Пеги и останалите сигурно няма да се държат като родителя, който си е вдигнал шапката и си е тръгнал. Може пък да бъдат като родителя, който е останал.

— В смисъл?

— Справяш се добре с Пат — отвърна баща ми, без да ме поглежда. — Не се щадиш. Грижиш се за него. Той го вижда. Защо и той да не се отнася по същия начин с децата си?

Засмях се притеснен.

— Така си е, наистина — допълни татко. — Лично аз направо не знам какво щях да правя, ако майка ти… сещаш се. — Беше отпуснал мазолеста дясна ръка върху рамото ми. Продължаваше да не поглежда към мен. — Добре се справяш с момчето, Хари.

— Благодаря — промълвих. — Благодаря ти, татко.

После чухме как мама ни вика уплашена от хола, влязохме на бегом и я заварихме на прозореца — сочеше към колата ми.

— Видях ги тия малки копеленца — заяви тя — за пръв път я чувах да използва такива думи. — Ах, копеленцата му с копеленца видях ги как го правят.

Платненият покрив на „Ем Джи Еф“-а беше накълцан с нож. Ивиците бяха хлътнали навътре, сякаш върху автомобила от голяма височина е палнато нещо.

Зяпах осакатената си количка. Баща ми обаче вече беше изхвърчал навън. На прага стоеше леля Етел.

— В пресечката! — извика тя и засочи дъното на улицата, където имаше няколко общински жилища, наподобяващи гето за хора, които притежаваха очукани форд ескорти и фланелки с емблемата на „Уест Хам“ и изобщо не се интересуваха от рози.

В края на улицата имаше пресечка, водеща към няколко уморени магазина — в тях денем можеш да си купиш лотариен билет, а нощем да си намериш белята. Натам крачеха двама хлапаци — дали бяха същите, които се бяха опитали да оберат нашите? Или само приличаха на тях? Баща ми ги следваше по петите.

Погледнах съсипания покрив на автомобила и се ядосах. „Ах, тъпанари такива“ — помислих си, вбесен, че са ми обезобразили колата, и още по-вбесен, че са изтръгнали баща ми от неговата градина.

Хукнах след тях — тъкмо забелязах, че притеснени, хвърлят погледи през рамо, когато чух как някой се провиква подире им и се заканва да ги пречука на място, после стъписан си дадох сметка, че това е моят кръвожаден глас.

Двете момчета завиха в пресечката точно когато баща ми внезапно спря. Отпърво реших, че се е отказал да ги гони, но не беше само това, защото той се отпусна на коляно и се хвана за гърдите, сякаш се задушава.

Докато стигна при него, вече се беше свлякъл и на двете колене и се крепеше с ръка, опряна на земята. Издаваше ужасен, нечовешки звук, дишаше накъсано и запъхтяно.

Прегърнах го и го притиснах до себе си, при което усетих миризмата на „Олд Холборн“ и „Олд Спайс“ — той все така се опитваше да си поеме дъх, белите му дробове се мъчеха всячески да получат каквото им трябва и не успяваха. Баща ми извърна очи към мен и аз видях в тях страх.

Накрая татко успя криво-ляво да си поеме въздух и разтреперан да стане на крака. Прихванах го през кръста и го поведох бавно към нас. Майка ми, Пат и леля Етел стояха на портичката. Пат и съседката бяха пребледнели от уплаха. Мама беше ядосана.

— Трябва най-после да отидеш на лекар — отсече тя, по страните й се стичаха сълзи. — Не искам да чувам повече оправдания.

— Ще ида, ще ида — обеща отмалял баща ми и аз знаех, че този път няма да си прави оглушки.

Не можеше да откаже на мама нищо.

— Какви негодници! — завайка се леля Етел. — Чак да ти кипне кръвта.

— Да — съгласи се Пат. — Педерасти.

На поканата пишеше „облекло — официално“, а аз винаги се вълнувах, ако трябваше да вадя смокинга, бялата риза и черната папийонка, но от истинските, дето ги връзваш цяла вечност, а не от ония измишльотини на ластиче, с каквито се разхождат малките момченца и клоуните.

Помня как веднъж годишно, за традиционния бал на фирмата в някой скъп хотел на Парк Лейн баща ми също обличаше смокинг. Шитият по поръчка официален смокинг пасваше идеално на набитото му мускулесто тяло. Мама вечно изглеждаше донейде развеселена от балната рокля, която беше избрала за съответната година. Но баща ми сякаш беше роден да носи официално облекло.

— Бре, бре, бре! — зацъка Сали и се подсмихна плахо иззад завесата на косата си, когато слязох от втория етаж. — Приличаш на някой бос. От ония, които се мотаят пред тежкарските клубове.

— Не, не — възрази Пат, след което насочи към мен показалец и размърда палец. — Приличаш на Джеймс Бонд. 007. Дето има разрешително да изпозастреля всички лоши.

Но докато стоях пред огледалото в антрето, и аз видях, че наистина съм се издокарал като тузарите в официално облекло.

И че все повече и повече заприличвам на баща си.

Сид беше облечена в зелена копринена рокля китайска кройка — с поло-яка, плътно прилепнала по тялото, най-красивата рокля, която бях виждал през живота си.

Не си беше направила косата, само я беше пригладила и я беше вързала отзад на конска опашка и на мен прическата ми хареса, защото разкриваше още повече лицето й.

Понякога осъзнаваме колко щастливи сме едва след като мигът е отлетял. Но се случва, ако извадим късмет, да усетим, че сме щастливи и когато това ни спохожда. Знаех, че щастието е точно това. Не щастието с просълзени очи, обърнати назад към миналото или напред към някакво въображаемо бъдеще, а тук и сега, в зелена рокля.

— Я чакай — казах на Сид, след като таксито ни остави пред хотела.

Хванах я за ръка и продължихме да стоим смълчани, а оживеното движение тътнеше по Парк Лейн и зад автомобилите проблясваше покритият със скреж Хайд Парк.

— Какво има? — учуди се Сид.

— Нищо — отвърнах. — Точно там е работата.

Знаех, че никога няма да забравя как е изглеждала тази вечер, знаех, че никога няма да я забравя в тази зелена китайска рокля. И исках не само да се насладя на мига, исках да го задържа, за да си го припомням после, след като вечерта отмине.

— Добре ли изглеждам? — усмихна се Сид.

— Добре.

После се сляхме с ухилената навалица в смокинги и официални рокли и влязохме в залата, за да присъстваме на церемонията по връчване на наградите.

— За най-добър дебют наградата получава…

Пищната водеща се зае да отваря с големи мъки плика.

— … Еймън Фиш!

Еймън се изправи, пийнал и ухилен — изглеждаше по-доволен, отколкото вероятно му се искаше, все пак всички камери го бяха зяпнали — и ме прегърна наистина признателно, после тръгна към сцената.

— Успяхме! — извика ми.

— А, не, ти успя — поправих го аз. — Върви да вземеш наградата.

Видях през рамо на една от другите маси Марти Ман и Шобан. Марти беше облечен в крещяща жилетка, каквито носят хора, решили, че да обличаш смокинг, е като да пушиш лула или да се разхождаш по топлинки. Шобан изглеждаше много стройна и неотразима в прозрачната си бяла дрешка.

Тя се усмихна. Той вдигна палци. По-късно, след като всички награди бяха връчени, двамата дойдоха на нашата маса.

Марти беше малко вкиснат и малко пиян — тази година за него нямаше награди, — въпреки това те с Шобан се държаха мило.

Запознах ги със Сид и Еймън. Дори и да помнеше, че Сид е същата жена, изсипала върху коленете му цяла чиния спагети, Марти не го издаде с нищо. Честити на Еймън наградата. Шобан пък направи комплимент на Сид за роклята.

Не каза: „А вие с какво се занимавате?“, беше прекалено умна и благоразумна, за да задава такива въпроси, та на Сид не й се наложи да отговаря: „А, в момента съм сервитьорка.“ И на двете не им се наложи да си умират от срам, обратното, веднага намериха общ език, както умеят само жените.

Заговориха как не знаеш какво да облечеш на такива вечери, а Марти ме прегърна съзаклятнически. Лицето му беше много по-подпухнало в сравнение с едно време. Той имаше оловния, смътно разочарован вид на човек, който години наред е мечтал да има свое токшоу и най-накрая го е получил колкото да установи, че не може да привлече някой що-годе стойностен гост, с когото си заслужава да говори.

— Искам да ти кажа нещо — рече ми Марти и приклекна до мен.

„Почва се — помислих си аз. — Сега пък ще ме моли да ида при него, че е видял колко добре се справя Еймън и ще седне да ме убеждава да се върна в неговото шоу.“

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Марти.

— Каква?

Той се наведе още по-близо.

— Ще ми станеш ли кум? — изшушука ми.

„Дори Марти“, казах си аз.

Дори Марти мечтаеше да живее като хората, да намери жената на своя живот, да открие у друго същество целия свят. Като всички останали.

— Ей, Хари! — повика ме Еймън, зяпнал водещата, която прекосяваше залата, после се намести, та да поотслаби напрежението в панталона си. — Ха познай с кого имам среща тази вечер?

Не беше много сложно.

У нас светеха прекалено много лампи. Светеше на горния етаж. Светеше и на долния. Светеше навсякъде, а по това време би трябвало само от хола да се процежда мъждива светлинка.

От нас се лееше музика: силна, с тътнещ бас и думкащи барабани, своеобразен звуков еквивалент на инфаркт. Нова музика. Ужасно нова музика, гърмяща от моята стереоуредба.

— Какво става тук? — възкликнах, сякаш сме сбъркали къщата и е станала грешка.

В тъмната градинка отпред имаше човек. Не, няколко души. Точно пред зеещата входна врата се целуваха момче и момиче. Друго хлапе се беше надвесило над боклукчийската кофа и драйфаше ли, драйфаше — якето и панталоните му бяха станали на нищо.

Докато Сид плащаше на таксиметровия шофьор, аз влязох вътре.

Там се вихреше купон. Тийнейджърски купон. Навсякъде в къщата ми имаше пубери, които се мляскаха, чукаха, пиеха, танцуваха и повръщаха. Най-вече повръщаха. Отзад в градината други двама — пак момче и момиче, — също щяха да си изповръщат червата.

В хола Пат се полюшваше по пижама в такт с музиката в единия край на канапето, а в другия някакъв дебелак опипваше Сали. Пат ми се ухили — един вид, виж как си купонясваме! — а аз огледах пораженията: кутийки бира, чието съдържание се беше изляло по паркета и по краищата, на които бяха набучени фасове, остатъци от пица, оставени навсякъде по мебелите, и петна с неизвестен произход по леглата на горния етаж.

Общо бяха десетина души. Но аз имах чувството, че у нас са нахълтали пълчищата на монголите. Дори още по-зле — тук сякаш бяха снимали някоя от ония смехотворни реклами за чипс или безалкохолни напитки с младежи, които се забавляват до припадък. С тази малка подробност, че се забавляваха в собствения ми хол.

— Сали, какво става тук? — подвикнах аз.

— Хари — отвърна тя и в очите й избиха радостни сълзи. — Стив!

Показа ми хлапака с увиснала челюст върху себе си. Той присви срещу мен кретенски свински оченца, в които не се четеше нищо, освен излишък от хормони и девет кутийки бира.

— Тегли й шута на оная повлекана Ясмин Макгинти оповести Сали. — Върна се при мен. Върхът, нали?

— Ти да не си превъртяла! — подвикнах аз. — Превъртяла ли си, или просто си тъпа? Кое от двете, Сали?

— О, Хари! — възкликна разочарована тя. — Мислех, че ще ме разбереш. Точно ти.

Най-неочаквано музиката заглъхна. Сид стоеше пред мен с щепсела в ръка.

— Време е да разчистите тая кочина — каза тя на стаята. — Вземете найлонови торби за отпадъци и някакъв препарат. Проверете под мивката.

Стив слезе от Сали и си оправи чудовищния панталон, след което изгледа на кръв старците, провалили му купона.

— А, без мен, аз си тръгвам — подвикна, сякаш идва от Бевърли Хилс, а не от бедняшкия Мъсуел Хил.

Сид отиде припряно в другия край на стаята и стисна с палец и показалец келешчето за носа.

— Ще си тръгнеш, когато кажа аз, чучело такова — тросна се и го вдигна на пръсти, при което онзи изписка. — Първо ще почистиш тази кочина тук. Разбра ли?

— Добре, добре — изблея той и американският му „бабаитлък“ се стопи пред лицето на суровата действителност.

Заведох Пат да си легне, като първо изритах от банята двама съвкупяващи се, а Сид строи в три редици отряда за бързо почистване. Докато съм чел на Пат приказка, Сали, Стив и пъпчивите им приятелчета чистеха мирно и кротко подовете и масите.

— Къде си го научила това? — попитах аз Сид.

— В Тексас — отвърна тя.

— Оказа се, че в къщната работа са напълно безполезни, както, предполагам, и във всичко, с което се заемат в безмозъчния си живот, окичен с лъскавите етикетчета на скъпи марки.

Някои се бяха отцепили като свине. Другите бяха тъпи като галоши.

Стив изля върху пода почти цяло шише препарат за чистене на всякакви повърхности с дъх на лимон и близо час се опитва да събере сапунените мехури, които се пенеха ли, пенеха като обезумял шампоан. Накрая ние със Сид се видяхме принудени да почистим сами.

Малко след разсъмване изритахме пуберите. Оставих само Сали, която качих на такси. Тя не се извини. Още ми се сърдеше, задето не искам да разбера, че разгръщането на истинската любов понякога оставя по мебелите петна.

— Сега доволен ли си? — подвикна момичето, преди да си тръгне. — Съсипа ми, Хари, връзката със Стив. Сега той сигурно ще се върне при Ясмин Макгинти. При тая повлекана.

Когато най-после останахме сами, Сид ми донесе чаша кафе.

— Не ти ли се иска още да си млад и да знаеш всичко? — усмихна се тя.

Прегърнах я и усетих как зелената рокля се смъква под дланите ми. Целунах я. Тя също ме целуна. Точно тогава иззвъня телефонът.

— Сали! — възкликнах аз. — Обажда се, за да сподели отново с мен своите размисли.

— Няма капка ум в главата, какви размисли! — прихна Сид.

Но не се обаждаше Сали. Обаждаше се Джина, ала без обичайното първоначално трансконтинентално жужене. Така разбрах на мига, че вече не е в Япония. Обаждаше се от тук. Беше се върнала.

— Току-що се сетих нещо — оповести Джина. — Това е единственият телефонен номер на тоя свят, който знам наизуст.

Глава 29

Подраних с десет минути, но Джина вече беше там — отпиваше от капучиното на маса за двама в дъното на кафенето.

От сашимито и сушито в Шинджуку беше поотслабнала, бе облечена в дрехи, каквито не помнех да е носила — в нещо като шито по поръчка костюмче. Това е то — работеща жена.

Тя вдигна очи и ме видя — беше си същата, със същата дяволита усмивка, със светлосините очи, — само дето ми се стори малко остаряла и далеч по-сериозна от преди. Същата жена, която обаче се бе променила така, както изобщо не бях очаквал.

— Хари! — възкликна тя и стана, след което се усмихнахме притеснено — не знаехме какво се прави в такива случаи, дали трябва да се целунем, или само да си стиснем ръце.

Май не се правеше нито едното, нито другото. Затова я потупах по ръката и тя трепна, сякаш я е ударил лек ток. Така преодоляхме притеснението.

— Изглеждаш добре — рече Джина, след като седна и се усмихна с любезност, с каквато навремето не се беше обременявала.

Тя също изглеждаше добре — в съвършеното й лице човек можеше да види и момичето, което преди години е била, и жената, която някой ден щеше да стане. С времето някои се разхубавяват, други погрозняват. Има обаче и хора като Джина, по които още като малки се заглеждат всички — по нея щяха да се заглеждат, докато е жива.

Но като всички красавици и тя не обичаше прекалените комплименти, според нея те явно означаваха, че околните не виждат по-надълбоко от епидермиса. Предполагах, че и досега е на това мнение.

— Ти също изглеждаш добре — казах все пак аз, но без да прекалявам с похвалите.

— Пат как е?

— Добре — засмях се и Джина също се засмя — със сигурност очакваше да чуе още нещо.

Но точно тогава дойде сервитьорът, който попита какво ще поръчаме, затова прекъснахме разговора, поискахме още две кафета капучино и след като мъжът се отдалечи, отново заговорихме за сина ни.

— Сто на сто е пораснал — каза Джина.

— Всички очевидно смятат, че е дръпнал много на ръст. Но аз не го забелязвам, понеже го виждам всеки ден.

— Да де — вметна тя. — Но аз определено ще забележа разликата. Все пак не съм го виждала от един-два месеца.

— От четири — поправих я аз.

— Е, не са чак толкова много.

— От лятото. Това, Джина, прави четири месеца. От юли до октомври. Пресметни сама.

Как изобщо си представяше, че я е нямало само един-два месеца? Всъщност си беше тръгнала преди повече от четири месеца. А на мен ми се струваше още по-дълго.

— Както и да е — отсече малко дръпнато Джина. — Разкажи ми сега за Пат. Изгарям от нетърпение да го видя.

Какво се беше променило ли? Огледах кафенето и се опитах да се сетя какво се е променило, откакто Джина е заминала за Япония. И бях смаян, че кафенето си е съвсем същото.

Беше от заведенията, които се опитваха да пренесат на главните лондонски булеварди обстановката от задните улички в парижкия квартал Маре: голям поцинкован барплот, черна дъска с надраскани върху нея имена на вина, рафт с вестници, прикрепени към дълги пръчки, няколко столчета и маси, пръснати отпред по тротоара. Тук дори традиционната английска закуска12 имаше някакво засукано френско име.

Кафенето бе като всички останали в квартала — нищо чудно да го подминеш, без дори да го погледнеш. Но за нас то значеше много. Двамата с Джина бяхме идвали тук навремето, още преди да се роди Пат, когато се чувствахме толкова близки, че дори не изпитвахме нужда да си говорим. Каква по-голяма близост от тази!

— В училище всичко е наред — продължих с разказа си. — И слава Богу, че нещата се промениха. Детската градина се бе превърнала в същински кошмар, но в училище Пат намери приятелче и всичко върви добре.

— Защо детската градина е била кошмар? — притесни се Джина.

— Пат се разстройваше, че го оставям сам. Но надживя този етап. Бях се уплашил, че ще го преодолее чак когато навърши осемнайсет години.

— Значи в училище се е сприятелил с някое от момченцата.

— С едно момиченце — уточних аз и ми се видя странно, че разговарям с нея за дъщерята на Сид — Пеги.

— Пеги — повтори Джина, сякаш да види как звучи.

— Баща й е англичанин — продължих аз. — А майка й — американка. От Хюстън.

— Още ли е толкова запален по „Междузвездни войни“? — усмихна се тя. Пеги явно не я вълнуваше. — Пак ли денонощно си говори за Люк Скайуокър и Хан Соло?

— Да — отвърнах аз. — Това не се е променило. Но Пат вече харесва и други неща.

— Други неща ли?

— Да, музика — засмях се аз. — Пада си по гангстерския рап. Нали се сещаш, дето все се перчат как щели да те гръмнат с патлака.

Лицето й помръкна.

— И таз добра! Обича да слуша такава музика!

— Да.

— И ти му разрешаваш?

— Да — потвърдих аз. — Разрешавам му. — Вкиснах се: Джина се държеше така, сякаш не съм помислил за това, сякаш съм оставил детето да гледа порнофилми и не знам още какво. — Поредният етап, през който минава. Така вероятно се чувства по-силен. Джина, Пат е много крехко, чувствително дете. Тази музика няма да му навреди. Трудно си го представям да се забърка в магистрална престрелка. Всяка вечер си ляга в девет.

Виждах, че не й се спори с мен.

— Какво друго?

— Позволява ми да му мия косата. Мие се сам в банята. Не се дърпа ляга си, когато му кажа. Сам си връзва обувките. Познава часовника. Научи се и да чете.

Колкото повече се замислях, толкова повече си давах сметка колко е порасъл Пат през последните няколко месеца. Джина се усмихна и върху лицето й се изписа странно съчетание между гордост и съжаление. Притесних се за нея. Беше изтървала всичко това.

— Както ми го описваш, вече е малко мъжле — отбеляза тя.

— Само да го видиш с вратовръзката!

— С вратовръзка ли ходи?

— На училище. Въвели са униформа, понеже някои от децата ходели облечени много скъпо и не било здравословно. Задължават ги да носят риза и вратовръзка.

— Сигурно го състарява много.

Обратното — от това, че го караха да се облича като банков чиновник, изглеждаше още по-малък и отпреди. Но не ми се обясняваше.

— Ами ти? — попитах аз. — Колко ще останеш в Лондон?

— О, тук съм за постоянно — отвърна Джина. — С Япония е приключено. И за мен, и за всички останали. Свърши времето, когато надутите европейци заминаваха на Изток, колкото да изживеят някое приключение и да получават шестцифрена заплата. Няма голямо търсене на преводачи, фирмите една след друга предават Богу дух. Махнах се, преди да са ме изритали — усмихна се Джина лъчезарно. — И ето ме тук при вас — добави тя. — И съвсем естествено, искам Пат.

Искала Пат ли? В смисъл че иска да го види? Да го заведе на зоологическа градина и да му купи плюшена играчка с размерите на хладилник? В какъв смисъл?

— Значи не смяташ да се установяваш в Япония?

— Ти, Хари, се оказа прав. Дори и балонът да не се беше спукал, нямаше да можем да живеем с Пат в апартаментче с размерите на нашия хол. Искам да го видя — повтори тя. — Час по-скоро.

— Ама разбира се — възкликнах аз. — Днес следобед ще го прибера от нашите. Можеш да го изчакаш вкъщи.

— А, не — отсече Джина. — Нека да не е вкъщи. Ако нямаш нищо против, ще го чакам в парка.

Наистина беше глупаво от моя страна да предлагам да идва вкъщи. Това, разбира се, вече не беше Джинината къща. Погледнах лъскавия новичък годежен пръстен, заменил обикновената тънка брачна халка, и си дадох сметка, че наистина съм пропуснал най-голямата промяна, настъпила от лятото насам в живота ни.

Сега Пат живееше с мен.

Чичо Джак беше у нашите.

За разлика от комшийката — от леля Етел, де, чичо Джак ми беше истински чичо, брат на баща ми: изваден като от кутийка възслаб мъж, който си пушеше цигарите, като правеше с дланта си колибка, сякаш за да ги зашити от бурен вятър — дори когато беше в хола ни и си топеше сладкиша в чая.

Чичо Джак винаги ходеше облечен в костюм, носеше задължително вратовръзка и пред къщи го чакаше лъснат до блясък скъп автомобил. На мястото до водача в скорпиото, беемвето или огромния мерцедес пък винаги можех да видя шофьорската му фуражка.

Чичо Джак беше шофьор, караше бизнесмени от жилищата и офисите им до всички лондонски летища и обратно. Имах чувството, че прекарва повечето време в чакане и шофиране, и все си го представях как виси пред залата за пристигащи на „Гетуик“ и „Хийтроу“, прикрил с шепа угарката и зачетен в „Рейсинг Поуст“.

Чичо Джак си беше комарджия, както всъщност всички роднини по бащина линия, и сега, докато вървях по алеята към вратата и той ми се усмихна, изпитах чувството, че всичките ми спомени за него са свързани с някакви залози.

По Коледа у нас винаги имаше нещо като школа по карти. Ходехме с братовчедите и на надбягванията с кучета на „Саутхенд“ и „Ромфорд“, където събирахме големите розови фишове със залаганията, оставени от професионалните играчи, на които не им е провървяло. От още по-ранното си детство, когато баба беше жива, помня как букмейкърът минаваше всеки ден през къщата й в Ест Енд, за да събере мижавите й залагания за конните надбягвания. Кога ли букмейкърите бяха престанали да обикалят къщите на грохналите старици?

Имаше още един брат — най-малкият, Бил, който в края на седемдесетте се беше изселил в Австралия, но в съзнанието ми тримата братя Силвър и досега си бяха заедно: по Коледа се черпеха с уиски, а по сватби — с черна бира, танцуваха старите си танци със съпругите, в които се бяха влюбили още като момчета, а на Бъдни вечер чак до среднощ играеха карти под съпровода на Тони Бенет, който напяваше от уредбата „Чужденец в рая“.

Такова беше семейството на баща ми: семейство на трезвомислещи, обръгнали лондончани, които се разнежваха от децата и градинките си в покрайнините, мъже със стари снимки, на които задължително бяха в униформи, комарджии и пиячи, но само колкото да се поразтоварят, мъже, които си обичаха семействата и гледаха на работата просто като на неприятно задължение, с което си хранят жените и децата, мъже, които се гордееха, че са наясно какво движи света. Знаех, че чичо Джак е дошъл не току-така.

— Завчера те видях по телевизията — подхвана той. — На раздаването на наградите де. Седеше на масата в смокинг. Този Еймън Фиш ми се струва симпатяга.

— Свястно момче е — съгласих се аз. — Ти как си, чичо Джак?

— Добре — отвърна той. — Не мога да се оплача. — Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. — Но какво му има на баща ти? Стане от стола и веднага се задъхва. Сега пък се кълне, че бил ходил на лекар и той му бил казал, че всичко е наред.

— Че е здрав ли?

— Така поне твърди.

Татко беше отзад в градината, риташе топка заедно с мама и Пат. И двамата бяха в дебели якета, бяха се омотали в шалове, а баща ми беше само по тениска, сякаш и досега се гордееше с якото си, мускулесто тяло с почти заличени татуировки и зараснали белези. Докато загащваше тениската, зърнах огромния, наподобяващ разлетяла се звезда морав белег отстрани и си дадох сметка, че той и досега ме стряска.

— Татко! Ходи ли на лекар?

— Всичко е тип-топ! — отвърна той. — Пращя от здраве.

— Наистина ли? А защо дишаш трудно?

— Защото трябва да откаже цигарите — подметна мама, но аз веднага разбрах: камък й е паднал от сърцето, че след прегледа само са потупали стареца по гърба.

— Вече е късничко — подсмихва се татко, зарадван от ролята си на вечната опозиция в този шантав съвременен свят, където всички се тъпчат с мюсли и внимават да не прекаляват с мазнините. — Боби Чарлтън — добави той и запрати топката в разлюлените от вятъра скелети на розите.

Пат отиде да я вземе.

— Лекарят наистина ли смята, че ти няма нищо? — настоях аз.

Татко прегърна Пат.

— Ще избутам още двайсет години — заяви той предизвикателно. — Смятам да оженя това приятелче, пък после ще му мислим.

Пат го погледна, сякаш той е превъртял.

— Аз няма да се женя — отсече детето.

Бях забравил да спомена на Джина, че синът ни вече си кара велосипеда.

Бях забравил да й спомена, че плахото четиригодишно момченце, обикаляло плувния басейн с помощните колелца, се е превърнало в самоуверен петгодишен малчуган, който се носи като стрела из парка с високомерно презрение към своята безопасност.

Затова, щом видя как Пат натиска дръзко педалите към люлките и въртележката, където тя го чакаше, Джина се засмя и плесна с ръце, засмя се на глас от радост и почуда.

— Станал си толкова голям — извика тя просълзена и разтвори ръце за прегръдка.

Преди Пат да се отдалечи, зърнах за миг лицето му. Той се смееше — но не със заучената блага усмивчица, с която малко по малко бях свикнал, не с усмивката в стил Дейвид Нивън, белязана от хлъзгав плитък чар, каквато синът ми пазеше за непознати или за да ме увери, че всичко е наред.

Пат видя Джина и се засмя, без да се замисля, засмя се истински. После се озова в прегръдката на майка си и качулката на якето му отхвърча, когато тя го вдигна от колелото и се разплака. По теменцето му закапаха сълзи и се видя, че косата и на двамата е съвсем еднаква на цвят — изгоряло руса.

— До два часа ще го доведа — провикна се Джина и Пат подкара бавно нататък, кимайки, явно в отговор на нещо, което майка му му беше казала както го държеше през раменцата.

— Внимавай с това колело, Пат — изкрещях аз. — Не карай много бързо, ясно ли е?

Но те вече не ме чуваха.

Глава 30

Баща ми лъжеше.

Наистина беше ходил на лекар. Но след прегледа той не му беше казал да си облече ризата, че пращи от здраве, че за годините си е в чудесно състояние, но — пляс по гърба и лукаво намигане — не е зле да помисли дали да не понамали цигарите.

Докторът може би му е казал, че не се знае колко още му остава. И че тези неща понякога се влачат с години. Но е малко вероятно общопрактикуващият лекар да е извадил кристална сфера и да е заявил на баща ми, че ще доживее сватбата на внук си.

Онова, което растеше вътре в татко, бе напреднало твърде много, та той да се надява да живее чак толкова дълго.

За пръв път през живота ми мама се обади в службата.

Баща ми бил в болница. В отделение „Силна зависимост“, поясни тя и само дето не се разплака, докато изричаше модерните клинични думички.

Както всяка година прибирал градинските мебели, които красяха двора отзад чак до средата на зимата, както всяка година редял в гаража до следващата пролет шезлонгите със син брезент и плажните чадъри на ивици, когато най-неочаквано останал без дъх, без никакъв дъх — било ужасяващо, направо ужасяващо, обясни мама, и тя се обадила на „Бърза помощ“, но не се и надявала да дойдат бързо. Достатъчно бързо, за да го спасят.

— Какво му е? — попитах — все още не разбирах, още не можех да проумея, че светът е възможен и без баща ми.

— Белите дробове — отвърна през задъхан шепот мама. — Тумор.

Тумор в белите дробове. Майка ми нямаше сили да изрече думата, нямаше сили да назове нещото, крадящо въздуха, който татко диша, и тази ужасна, страховита дума увисна между нас по телефонната линия, сякаш готова да побегне, ако не я кажем.

Всъщност не се и налагаше мама да я изрича. Накрая вече разбирах за какво става въпрос.

Болницата беше със съвременно оборудване, но се намираше насред полето.

Тъкмо в такава среда бях израсъл, тъкмо това им е хубавото на предградията. За нищо време стигаш с колата от оцвъканата от мухите бетонна джунгла до полегатите ниви, разпрострели се докъдето поглед стига. Именно заради тези — или заради подобни ниви, татко бе довел преди цял живот семейството си чак тук.

Отидох в болницата и заварих мама в чакалнята. Тя ме прегърна и с някакъв отчаян оптимизъм ми съобщи как докторът я уверил, че за баща ми можело да се направи много.

После отиде да доведе лекаря индиец, казал й тази прекрасна новина, и след като се върна, го изтъпани пред мен. Беше достатъчно млад, за да се притесни от вярата на мама в безграничните му възможности.

— Това, докторе, е синът ми — подхвана тя. — Много ви моля, кажете му, че можете да направите много за съпруга ми. Много ви моля.

— Обясних на майка ви, че напоследък можем да овладеем с най-различни средства болката — рече лекарят.

— Да овладеете болката ли? — повторих аз.

— Можем Да направим много, за да помогнем на баща ви да диша по-леко и да спи по-добре и да облекчим болката, която го мъчи.

Лекарят ми обясни за кислородната маска, която баща ми вече ползвал. Спомена не така подробно колко полезно било татко да спи пълноценно и да взима добри болкоуспокояващи.

— Говорите за приспивателни и морфин, нали? — попитах аз.

— Да — потвърди той.

Можеше да се направи много, но колкото татко да не се мъчи като грешен дявол. Можеха само да овладеят симптомите на онова, което растеше вътре в него. Но от това нямаше да му стане по-добре.

Можеха да вкарат насипа повече въздух в клетите му, негодни за нищо бели дробове, можеха да накарат изтощеното му тяло да изпадне за кратко в унес, можеха да го напомпат с опиати, за да замъглят съзнанието му и да го направят сляпо за непоносимата болка.

Можеха да направят много.

Същевременно обаче не можеха да направят нищо.

Баща ми умираше.

Седяхме до него и го гледахме как спи.

Беше облегнат на възглавниците върху леглото, за устата и носа му беше привързана прозрачна кислородна маска, а по лицето му беше избила еднодневна четина — лице, което открай време обичаше да е добре поддържано и гладко избръснато.

Отстрани имаше метална кутия с копче, с каквото се викат медицинските сестри, отдолу под баща ми беше постлан найлонов чаршаф и тези дребни нещица се вкопчиха с остри нокти в сърцето ми чак ми се доплака. Татко вече изглеждаше безпомощен като новородено.

В стаята имаше още седем пациенти, повечето стари, но двама бяха по-млади и от мен — всички страдаха от едно и също.

То може да се намираше в различни органи и да бе на различен стадий на развитие, някои от пациентите вероятно щяха да се приберат у дома, други — не. Но всички носеха вътре в себе си едно и също, онова, което ние с мама и досега нямахме сили да назовем.

— Знаел е, нали? — попитах аз. — Обзалагам се, че е знаел през цялото време.

— Явно е знаел от самото начало — потвърди майка ми. — Още откакто се почна, още от първите пристъпи на задух отиде да си направи изследвания — аз го накарах, — а после ми каза, че всичко било наред.

— Дори не подозирах — отбелязах, изумен, че родителите ми още могат да пазят тайни от мен. — Не подозирах, че си е правил изследвания.

— Не ти казахме, не искахме да те безпокоим. И без това ти се събра много покрай Пат. Пък и баща ти се чувстваше добре. Поне така твърдеше.

— Но явно не се е чувствал добре — отбелязах горчиво, досущ малко момченце, което хленчи: „Не е честно, не е честно!“ — Не е бил добре от доста време.

— Явно е знаел още от самото начало — повтори мама, все така без да сваля очи от лицето му. — Разговарях с една от сестрите, тя обясни, че подготвяли пациента малко по малко, не му съобщавали веднага, освен ако не настоявал и не искал да узнае какво точно му има.

— А той сто на сто е настоял — отсякох аз, повече от убеден. — Накарал ги е да му кажат.

— Да — пророни мама. — Накарал ги е да му кажат.

— Защо тогава го е пазил толкова дълго в тайна? — попитах, макар че вече знаех отговора. — Съзнавал е, че рано или късно ще разберем.

— Щадял ни е — каза тя.

Стисна дланите му и ги доближи до бузата си, а аз се извърнах, уплашен, че ако видя колко много го обича и досега, няма да издържа и ще рухна.

— Щадял ни е — повтори мама.

Точно така, мамо. Предпазвал ни е от най-страшното, което този свят може да поднесе, искал е да спести на семейството си поне малко от болката, която ни е писано да изживеем.

Правел е каквото е правил през целия си живот.

— Много съжалявам за баща ти, Хари — рече Джина. — Наистина… Винаги се е държал страшно мило с мен.

— Боготвореше те — уточних и насмалко да допълня, че е преживял тежко раздялата ни. Все пак успях да се спра овреме.

— Иска ми се да му ида на свиждане в болницата — продължи тя. — Стига да нямаш нищо против. Ти и майка ти.

— Ама разбира се — отвърнах — не знаех как да й обясня, че вече е ясно: татко не иска посетители, трудно му е да понесе собствената си болка, камо ли да гледа чуждата.

Но нямаше как да го кажа на Джина, без тя да остане с впечатлението, че я отблъскваме.

— Пат ще отиде ли да го види?

Поех си дълбоко въздух.

— Иска да му отиде на свиждане — отговорих. — Но в момента татко е много зле. Ще мислим, ако има подобрение. Точно сега и двамата ще се разстроят много.

— Какво му каза?

— Че дядо му е болен. Тежко болен. Как да обясниш на едно петгодишно хлапе, че дядото, когото то смята за най-прекрасното нещо по белия свят, умира? Лично аз не знам.

— Трябва да поговорим за Пат — каза Джина. — Давам си сметка, сега не му е времето, наистина съжалявам, че ти се налага да изживееш всичко това с баща си. Но знай все пак, че искам Пат да се върне час по-скоро при мен.

— Искаш Пат да се върне ли?

— Точно така. Излишно е да се караме, както преди. Нямам намерение да го водя в чужбина. Върнах се в Лондон. Ние с Ричард търсим къща някъде наоколо. Няма да се налага дори Пат да сменя училището.

— Как е онова приятелче Ричард?

— Добре е.

— Още ли е почти разделен с жена си?

— Не, разделиха се окончателно. Тя си замина за Щатите. Знам, сигурно ще ти се стори малко прибързано, но смятаме да се оженим.

— Кога?

— Веднага щом приключим с разводите.

Само как съм се смял!

— Ти ми скри шайбата — казах накрая. — Така значи, ще се жените. Веднага щом приключите с разводите. Божичко, какво не прави любовта!

Ние с Джина дори не бяхме подхванали разговора за механизма на развода. Бяхме говорили до припадък само за раздяла. Но виж, до самия развод не бяхме стигнали.

— Много те моля, Хари — подвикна тя и в гласа й издрънчаха ледени нотки. — Само недей да ми ехидничиш, чу ли?

Поклатих глава.

— Нима си въобразяваш, Джина, че можеш току-така да нахълташ в живота ни и да продължиш оттам, откъдето си си тръгнала? Нима си въобразяваш, че можеш да получиш отново Пат само защото азиатското икономическо чудо в крайна сметка се е оказало не чак такова чудо?

— Разбрахме се нещо — натърти тя. — Толкова ядосана не я бях виждал никога. — Винаги си знаел, че Пат ще живее с мен. Винаги съм смятала той да бъде с мен, независимо дали ще остана в Токио, или ще се върна тук. Защо реши, че имаш право да го държиш при себе си?

— Защото при мен той е щастлив — отвърнах аз. — И защото е по силите ми да се справя. Точно така, да се справя. В началото беше трудно, но се научих, разбра ли? Сега вече е добре. И Пат е щастлив. Не е нужно да се мести при теб и при някакъв тип, когото си забърсала по кръчмите.

Джина беше стиснала устни — не я бях виждал такава.

— Обичам Ричард — оповести тя. — И искам Пат да израсне при мен.

— Той не е наша собственост. Децата, Джина, не са наша собственост.

— Прав си, не са. Но адвокатът ми ще изтъкне, че дори всички други условия да са равни, детето трябва да остане при майката.

Метнах на масата няколко монети и се изправих.

— А моят адвокат пък ще изтъкне, че вие с Ричард можете да си таковате таковата — казах аз. — А моят адвокат, когато намеря такъв, ще изтъкне и че детето трябва да остане при родителя, който е в състояние да го гледа. И това съм аз, Джина.

— Не искам да те намразвам, Хари. Не ме карай да го правя.

— И аз не искам да ме намразваш. Но толкова ли не виждаш какво е станало? Научих се да бъда истински родител. Не можеш просто да дойдеш и да ми отнемеш това току-така.

— Направо не е за вярване! — възкликна тя. — Гледал си го един-два месеца и си въобразяваш, че можеш да заемеш мястото ми!

— Четири месеца — напомних й аз. — И не се опитвам да ти заемам мястото. Просто намерих своето място.

Сид само ме погледна и отсече, че щяла да ме води да вечеряме навън. Не бях гладен, но приех, защото не ми се разправяше. И защото смятах да й предложа нещо.

Целунах Пат и го оставих да гледа заедно с Пеги „Покахонтас“. Свъсена като буреносен облак, Бианка се мотаеше в кухнята и се тъпчеше с плодови бонбони, защото не й разрешаваха да пуши в жилището.

— Твоята или моята кола? — попита Сид.

— Моята — рекох аз и двамата тръгнахме към индийското ресторантче между Ъпър Стрийт и Ливърпул Роуд.

Лепенката, с която бях прихванал разрязания покрив на „Ем Джи Еф“-а, беше изсъхнала, беше се напукала и бе започнала да се разпада — плющеше като платно на кораб, носен от попътен вятър.

При вида на храната съвсем ми се отяде и аз се заех да побутвам из чинията късчетата пилешко — имах чувството, че нищо вече не е на фокус.

— Яж само ако ти се яде, скъпи — рече Сид. — Чу ли, само ако ти се яде. Но все пак хапни нещо?

Кимнах и се усмихнах признателно на тази невероятна жена, изгубила баща си на половината на моите години, и аха — да й задам още сега въпроса, после обаче реших да се придържам към плана и да я попитам в края на вечерта. Точно така, по-добре да се придържам към плана.

— Ако не ти се ходи на кино, не е задължително да гледаме точно днес този филм — допълни Сид. — Не е толкова важно. Можем да го пропуснем и да правим каквото ти се прави. Например да поговорим. Или да не правим нищо. Не се налага дори да говорим.

— Не, хайде да идем на кино — рекох аз, докато навлизахме в Сохо, за да гледаме някакъв италиански филм — „Ново кино «Парадизо»“, за приятелството на малко момченце с оператора в местното кино.

Сид умееше да избира филми, които — знаеше — ще ми допаднат, стига изобщо да им обърна внимание, филми със субтитри и без кинозвезди, на които допреди една-две години не бих и стъпил.

Филмът ми хареса, особено към края, когато възрастният намусен оператор, вече ослепял от пожара, избухнал в киносалона, казва на момченцето с очи като на Бамби, което вече е юноша, да се махне от селото и никога повече да не се връща.

Момчето — Тото — заминава, става прочут кинорежисьор и цели трийсет години наистина не стъпва в родното си селце, а накрая идва колкото за погребението на Алфредо, стария оператор, научил го да обича киното и отпратил го оттук.

— Защо Алфредо заръчва на малчугана да не се връща никога повече в селото? — попитах аз, докато си проправяхме път през навалицата по Олд Комптън Стрийт. — Защо поне не са поддържали връзка? Струва ми се жестоко да отпрати така дете, което е познавал цял живот.

— Алфредо е отпратил Тото, защото е знаел, че детето няма да намери никога в селцето онова, за което мечтае — усмихна се Сид, явно й беше приятно да приказва за това. — Трябвало е да се махне оттам, за да научи онова, което Алфредо вече е знаел: животът не е като на кино, животът е много по-тежък. — Тя ме хвана за ръката и се засмя. — Обичам да си говорим за такива неща — рече ми.

„Ем Джи Еф“-ът беше в големия подземен гараж в дъното на Джерард Стрийт, който се пада точно зад пожарната на авеню Шафтсбъри, в гаража в Китайския град.

— Искам да живеем заедно — казах аз. — Ти с Пеги заедно с мен и Пат.

Очите, които обичах, ме погледната наистина стъписано.

— Да живеем заедно ли?

— Твоето жилище ще ни бъде тясно — продължих аз. — Най-добре е вие да се преместите при нас. Какво ще кажеш?

Тя поклати объркано красивата си главица.

— Наистина ти се събра много — рече Сид. — Баща ти. Джина. Много ти дойде.

— Това няма нищо общо — възроптах аз. — Е, може би все пак има, но съвсем малко. А може би и много. И още нещо. Знам какво изпитвам към теб. Струва ми се, че и ти изпитваш горе-долу същото. Искам да се съберем.

Тя се усмихна и пак поклати глава, този път по-твърдо.

— Не, Хари.

— Не ли?

— Съжалявам.

— Защо?

Въпросът беше безсмислен, такива въпроси задават само децата. Но го зададох и аз.

— Защото ти трябва жена с не толкова усложнен живот като моя — поясни Сид. — Без деца. Без бивш съпруг. Без нищо, което да напомня за миналото. Сам го знаеш. Помниш ли как се чувстваше на рождения ден на Пат? Помниш ли, а? И двамата знаем, че нямаме бъдеще.

— Изобщо не знам такова нещо — отсякох аз.

— Въобразяваш си, че ти трябва жена, която да преобрази живота ти с любов. Но на теб, Хари, не ти трябва любов. Не би се справил с истинската любов. На теб ти трябва романтика.

От думите й ме заболя, заболя ме страшно именно защото бяха изречени с огромна нежност. В тях нямаше и следа от гняв или злоба. Сид май наистина изпитваше съжаление към мен.

— В това няма нищо лошо — продължи тя. — Такъв си си и в много отношения това е добре. Но между нас няма да се получи нищо, защото е невъзможно да направиш така, че сърцата и розите да бъдат до гроб. Особено ако имаш около себе си деца. И то чужди…

— Ще се получи, ще видиш — настоях аз.

— Не, няма да се получи — беше категорична Сид. — Накрая ще стигнем дотам, докъдето стигнахте с Джина, а аз не искам такова нещо. Не мога да си го позволя, особено пък с Пеги. Флиртът и закачките са нещо прекрасно. Романтиката — също. Но на мен ми трябва човек, който да ми разтрива ходилата и когато остарея, който да ми казва, че ме обича и когато започна да забравям къде съм си оставила ключовете. Ето какво ми трябва. Човек, с когото да остарея. И наистина съжалявам, но според мен ти търсиш друго.

Сид се пресегна, за да ме помилва по лицето, но аз се извърнах и се запитах къде ли съм чувал и преди всичко това. Продължихме да седим смълчани в подземния гараж, поел върху себе си цялата тежест на Китайския град.

— Пък аз си мислех, че не искаш Пеги да страда, ако види, че връзките ти траят ден до пладне — напомних аз.

— Предпочитам да види това, отколкото дълга връзка, която също се е провалила с гръм и трясък — отвърна Сид. — Пат и Пеги ще продължат да бъдат приятели. Тя ще продължи да те вижда. Но така ние с теб ще си спестим много мъки.

— Така ли? — възкликнах аз. — Говориш, все едно късаме.

— Не късаме — поправи ме Сид. — И ние можем да си останем приятели. Но на рождения ден на сина ти те наблюдавах през цялото време и си дадох сметка, че искаш друго, не нас с Пеги.

— Знам какво означава една жена да ти каже, че ще си останете приятели — рекох аз. — Означава: излез и затвори вратата след себе си. Нали?

— Не го взимай толкова надълбоко, Хари — прикани Сид. — Всеки Божи ден хората късат. Така де, това не е краят на света.

Лошото на рака е, че той винаги надхвърля и най-страшните ти очаквания. Има нещо порнографско в умението, с което обърква въображението ти. Каквито и ужасии да измисли, за да те измъчва и тормози, няма как да си сигурен, че утре не ще ти сервира нещо още по-чудовищно.

Баща ми беше напомпан с морфин, кожата му вече беше с мъртвешки цвят, дори с кислородната маска белите му дробове се напъваха и напрягаха да поемат окаяно количество въздух, което просто не беше достатъчно.

Понякога очите му се избистряха и мъглата изчезваше — мъгла, причинена от болката и от болкоуспокояващите, и тогава виждах в тези плувнали в сълзи очи съжаление и страх, и бях убеден, че ето, това е краят, със сигурност е краят.

— Обичам те — проронвах, стиснал между длани ръцете му, изричах тези думи, които никога дотогава не му бях казвал.

Казвах му ги, защото смятах, че е просто невъзможно състоянието му да се влоши още повече, то обаче се влошаваше и това му е страшното на рака — той е в състояние да надхвърли и най-черните мигове.

Така аз отивах и на следващия ден в пренаселената болнична стая, сядах до леглото, стисвах ръцете на баща си и — още по-разплакан и отпреди — му казвах отново, че го обичам.