Нежност в ковчег

Глава 5. Клуб Ковчег

Завих зад ъгъла и видях гледка, невиждана досега: повече от дузина млади готици, чакащи на опашка. Пиърсинг, боядисана черно-бяла коса, лилави рокли до земята, наметала, черни ботуши до колената и рокли в стил Мортиша. Устни, бузи, езици, чела продупчени с метални топчета и вериги. Татуировки на прилепи, бодлива тел и абстрактни видове покриваха крайниците им, гърдите им и гърбовете, а в много случаи, цялата им кожа.

Над опашката от плашещи готици, два ковчега бяха оградени с червени неонови светлини, на гърба на тухлената сграда.

Водена от нетърпението, прередих едно момиче, което бе заето да си връзва отпуснатия корсет на средновековната й рокля.

Двойник на Мерелин Менсън стоящ пред мен, се обърна.

— От тук ли си?

— Не мисля, че някой тук е от тук, ако разбираш за какво говоря — казах, всезнаещо.

— Аз съм Прим — отговори той, подавайки ръката си. Ноктите му бяха по-дълги от моите.

— Аз съм Рейвън — отговорих.

— А аз съм Отрова — изсъска момиче в стегната рокля на черни и червени райета, хващайки ръката на Прим.

Тълпата продължи да се движи напред. Прим и Отрова показаха личните си карти и влязоха вътре.

Бодигард, носещ тениска на Носферату ме разгледа подробно, блокирайки черната, дървена врата във формата на ковчег.

Държах гордо картата си. Но когато дяволития самохвалко започна да я изучава, самочувствието ми изчезна, а сърцето ми започна да бие лудешки.

— Това изглежда, сякаш е правено вчера.

— Е, не е — казах саркастично. — От днес е.

Бодигардът се усмихна, а после се засмя.

— Не съм те виждал тук преди.

— Не ме ли помниш от последния път? Аз бях момичето в черно.

Той се засмя отново. Удари печат с лика на прилеп и сложи пластмасова гривна под формата на бодлива тел около китката ми.

— Сама ли си? — попита.

— Надявам се да срещна приятел. По-стар пич, със сиво наметало. Бил е тук на скоро. Виждал ли си го?

Той се замисли.

— Забелязвам само момичетата — усмихна се. — Но ако не се покаже, аз съм тук точно до преди изгрев — добави, оставяйки ме да мине през ковчежната врата.

Аз минах през нея и навлязох в тъмно, претъпкано, задимено, страшно шумно подземие. Трябваше да направя пауза, за да свикнат очите ми.

Сухо-ледена мъгла минаваше над посетителите като малък дух. Циментовите стени бяха оцветени в черно със светещи неонови черепи. Бледи манекени с огромни прилепски крила висяха от тавана, някои облечени в кожа, други във викториански костюми или антични рокли. Вратите на тоалетните бяха във формата на огромни надгробни плочи; на едната пишеше ЧУДОВИЩА, а на другата ЖЕНСКИ. Паяжини висяха от бутилките зад бара. Надпис под счупен часовник гласеше НИКАКЪВ ЧЕСЪН. Близо до дансинга беше разположен мини готически магазин, върху сгъваеми масички. Клубен вампир можеше да си купи от изкуствени зъби до изкуствени татуировки и карти таро. Над дансинга светеше балкон, до който можеше да се стигне по спираловидно стълбище. Посетители, носещи амулети пълни с кръв и вампирски зъби, изглеждаха като микс от отлъчени готици и може би няколко напълно загубени. Но ако трябваше да залагам, че има истински вампири в тази част на света, някои определено щяха да са тук, където можеше да се скрият сред останалите. Разбиващата музика на Найтшейд кънтеше от колоните. Можех да усетя погледите докато минавах. Вместо обикновените зяпанки, с които бях свикнала, минавайки или по коридора на училището в Дулсвил, или покрай магазина на Прада в града, се почувствах по друг начин — заглеждаха ме. Секси Готици, Невероятни Готици, дори и Загубеняшки Готици ме оглеждаха сякаш бях Готическа Парис Хилтън, минаваща през средновековна алея. Дори и момичетата, носещи смалени тениски, на които пишеше ГРЯХ, или умишлено показващи гладките си, надупчени пъпове, ме оглеждаха от главата до петите, сякаш бях заплаха за всяка друга самотна женска с черен грим и черна стегната рокля. Прокарах нервно пръсти през гарвано-черната ми коса, опитвайки се да бъда внимателна с кой ще срещна погледа си. Бяха ли истински вампири, усещащи миризмата на смъртен? Или просто готици, търсещи женска?

Проправих си път до бара, където барман с дълга коса, носещ червило и черен грим, наливаше червен ликьор в чаши за мартини.

— Какво ще желаеш? — попита. — Кървава бира или Екзекуция?

— Искам Екзекуция, но я направи девствена — отвърнах самоуверено. — Шофирам. Или по-точно летя.

Зловещия барман се усмихна. Взе две бутилки от горния рафт и ги изля в метална чаша.

— Девет долара.

— Може ли да задържа чашата? — попитах. Звучах като развълнувано дете в увеселителен парк, вместо като тийнейджър, опитвайки се да е готин в бар.

Подадох му десет долара.

— Задръж рестото — казах гордо, както бях наблюдавала баща ми да го прави хиляди пъти. Дори не бях сигурна, дали оставям достатъчно бакшиш.

Отпих от червената течност, която имаше вкус на доматен сок.

— Случайно да си забелязал плешив мъж, носещ сиво наметало тук миналата вечер? — попитах, надвиквайки се с музиката. — Той се обади от клуба.

— Той е тук всяка вечер.

Усмихнах се нетърпеливо.

— Наистина?

— И поне още петдесетина като него — извика той.

Обърнах се. Беше прав. Имаше толкова плешиви, колкото и продупчени.

— Той има странно изглеждащи очи и Румънски акцент — добавих.

— А, този ли? — попита, сочейки към кльощав, плешив мъж с черно наметало, говорещ с момиче в рокля стил Семейство Адъмс в ъгъла.

— Мерси!

Бързо си проправих път през тълпата.

— Джеймсън! — извиках, потупвайки го по рамото. — Аз съм!

Той се обърна. Но вместо да е възрастен гражданин, той просто приличаше на такъв. Избягах преди да е поискал да се обвържем за цяла вечност.

Отидох при магазина за готически неща, без да имам време да се спра и да си купя оловен, кристален или сребърен амулет или да ми гледат на карти таро.

Но когато подминах последната будка, ясновидка хвана ръката ми.

— Търсиш любов — каза.

Самотно момиче в клуб, търсещо любов? Колко такива имаше?

— Е, къде е той? — предизвиках я, надвиквайки се с музиката.

— По-близо от колкото си мислиш — отговори мистериозно.

Огледах клуба.

— Къде? — попитах.

Тя не каза нищо.

Сложих няколко долара в ръката й.

— На къде? — попитах високо.

Погледна в очите ми.

— Изток.

— В бара?

— Трябва да го търсиш тук — каза и показа сърцето си.

— Не ми трябват жалки изказвания. Искам карта! — срязах я, и продължих да си проправям път през тълпата.

Спрях се при диджея.

— Виждал ли си плешив мъж тук наскоро? — попитах диджея, който беше облечен в бяло лабораторно палто и изкуствена кръв по него.

— Кой?

— Виждал ли си плешив мъж тук миналия уикенд? — повторих.

Той повдигна рамене.

— Може да е носил сиво наметало.

— Кой?

— Мъжа, за когото питам! — музиката бе толкова силна, че дори не можех да чуя себе си.

— Питай Ромео на бара — добави.

— Вече го направих! — изръмжах.

Когато се върнах на бара, забелязах чернокос тип в джинси и сива тениска, подпиращ се на колона на дансинга.

Минах покрай посетителите, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Александър?

Но когато го погледнах от близо, забелязах че е някакъв си двадесет годишен, носещ тениска с надпис УХАПИ МЕ, вонящ на алкохол.

Ядосана, се запътих отново към бара.

— Това не беше той — казах на Ромео. — Мъжът, за когото ти говоря се обади от Клуб Ковчег.

Ромео се обърна към приятелката си, приличаща на Елвира, която поставяше бакшиш в сутиена си.

— Ей, това момиче търси плешив мъж, който бил в клуба онази вечер — каза й Ромео. — Обадил се е от тук.

— А, да, това ми звучи познато — отвърна тя.

— Наистина ли? — намесих се.

— Спомням си, понеже той попита дали може да ползва телефона. Никой не пита вече. Всеки си има мобилен.

— Каза ли ти къде е отседнал?

— Не. Просто ми даде двайсетачка, задето му показах телефона.

— Имаше ли някой с него? — попитах, нетърпелива да получа новини за Александър.

— Мисля, че го видях с някакъв тип в наметало на Дракула.

— Александър? — попитах въодушевено. — Името му Александър Стърлинг ли беше?

Ромео ме погледна сякаш познаваше името, но после се извърна да избърше бара.

— Нямах време за запознанства — каза Елвира. Обърна се с гръб към мен и изчака мъж, облечен в кожа, размахвайки двайсетачка.

Джеймсън в бил тук! И вероятно и Александър, с наметалото, което носеше последната нощ, в която го видях.

Огледах се наоколо из клуба, търсейки знаци, които ще ми помогнат да ги открия. Може би Александър намираше това място неприемливо. Беше ли този клуб пълен с отлъчени готици, или бяха истински вампири? Тогава си спомних, че единствения начин да забележиш вампир, е да не го виждаш.

Посегнах към компактното огледалце на Руби. Всеки посетител на клуба се отрази. Трябваше да измисля друг план. Прибрах огледалцето и се насочих към вратата.

Изведнъж усетих студена ръка на рамото си.

Обърнах се.

— Мисля, че знам кой искаш да видиш — каза Ромео.

— Така ли?

— Последвай ме.

Следвах плътно готическия си спасител, наполовина развълнувана, наполовина уплашена.

Той ме поведе по спираловидното стълбище до балкона. Сянка стоеше на канапето във формата на ковчег, огромен бокал и свещ пред него върху кръгла маса за кафе.

Мистериозната фигура ме погледна. Усетих тръпки. Едва можех да прошепна.

— Александър…

Самотната сянка вдигна свещта, озарявайки лицето му.

Не беше Александър.

Вместо него, срещу мен седеше странен тийнейджър, изпитото му, но все пак привлекателно лице, скрито под дълга бяла коса с червени краища, сякаш бяха потопени в кръв. Три сребърни пръстена бяха пробили веждата му, а оловен скелет висеше от лявото му ухо. Съблазнителните му очи гледаха през мен, едното металически зелено, другото ледено синьо. Бялото на окото му бе пълно с паяжовидни венички, сякаш бе буден с дни. Кожата му имаше цвета на смъртта. Ноктите му бяха лакирани в черно, като моите, а на ръката му имаше татуировка, която гласеше ПРИТЕЖАНИЕ.

Отне цялата ми сила, нужна ми да се отлепя от опияняващия му поглед, сякаш се опитвах да разбия заклинание.

— Изглеждаш разочарована — каза със съблазнителен глас, карайки ме да го погледна отново. — Очакваше да срещнеш някой друг?

— Да. Искам да кажа… не.

— Надявайки се да е някой, с който да се обвържеш за цяла вечност? Някой, който няма да избяга от теб?

— Не се ли надяваме всички? — сопнах се.

— Е, може да съм точния човек.

— Мисля, че Ромео се е объркал — казах. — Търсех някой, който позвъня от тук. По-стар, плешивец.

— Наистина? Не изглежда като твой тип.

— Очевидно сгреших…

— Грешката на един е съдбата на друг. Аз съм Джагър — каза с пронизващ поглед, който накара кръвта ми да закипи. Стоеше и ми подаваше бледа ръка.

— Аз съм Рейвън, но…

— Търсиш някой, който може да ти помогне да изпълниш най-тъмните си желания.

— Не, търся… — започнах наивно.

— Да? — попита Джагър, с привлекателна усмивка.

Нещо не беше като хората. Ромео не му ли бе казал кого търся? Интуицията ми ме надви. Джагър изглеждаше прекалено нетърпелив да чуе кой търся.

— Наистина трябва да тръгвам — казах, придърпвайки чантата си близо, като щит.

— Моля, прави ми компания — хвана ръката ми и ме издърпа на канапето. — Мисля, че имаме много общи неща.

— Може би следващия път… наистина трябва да вървя…

— Ромео, донеси на дамата питие — нареди Джагър. — Какво ще кажеш за Смъртна Присъда? Специалитета на клуба е.

Джагър се приближи към мен и нежно отстрани косата от рамото ми.

— Толкова си красива — каза.

Отбягнах погледа му и прибрах чантата си в скута, докато той продължаваше да ме гледа. Усещах, че този привлекателен добре изглеждащ готик не ми бе по-голям приятел от Тревър.

— Слушай, ти се… — започнах, когато Ромео се завърна с два бокала.

— Да пием за новата кръв — каза Джагър през смях.

Плахо ударих чашата си с неговата. Той отпи доста голяма глътка, а после изчака и аз да направя същото. С толкова странен тип, само можех да гадая какво има в питието.

— Трябва да тръгвам — казах, изправяйки се.

— Той не е такъв, за какъвто го мислиш — каза той.

Заковах се, почти замръзнала.

— Не знам за кого говориш — отвърнах, и продължих да вървя.

— Ще го намерим заедно — каза Джагър и скочи от канапето, за да ми препречи пътя.

Намигна ми, сетне се усмихна, откривайки остри вампирски зъби, светещи на светлината от свещите. Отдръпнах се, а после осъзнах, че в Клуб Ковчег всеки имаше зъби.

Имаше само един начин, да потвърдя кой или какво беше Джагър.

— Добре. Ще ти дам номера си — казах, обръщайки му гръб. Посегнах към чантата си и изкарах огледалцето, без да го види. — Изчакай само да намеря химикал.

Пръстите ми трепереха докато отварях компактното огледалце на Руби и го насочвах към него. Затворих очи и се поколебах. Поех си дъх и ги отворих.

Но Джагър вече бе изчезнал.