Нежност в ковчег

Глава 9. Автобусна спирка Блус

С леля Либи седнахме заедно на една дървена пейка отвън до автобусната спирка Грейхаунд, чакайки да стане осем часа. Имаше само един автобус всеки ден от Хипстървил и той тръгваше точно когато слънцето залязваше.

С нетърпение очаквах да се завърна в Дулсвил и надявах се при Александър, но ми беше тъжно да оставя леля Либи. Беше ми приятно да бъда с нея и наистина й се възхищавах. Тя бе последвала мечтата си да стане актриса и през цялото време е живяла независимо, със свой собствен стил, вкус и начин на живот. И най-важното — тя се отнасяше с мен сякаш бях нормална.

Също така щеше да ми липсва вълнуващия Хипстървил, като знам, че там има място като Клуб Ковчег за готик-хора, където да висят и да танцуват, както и Готините Готици на Хипстървил — магазин, където можех да си купувам готически дрехи, металически бижута и татуировки.

Либи постави ръка около мен и аз опрях глава на рамото й, когато пристигна автобусът.

— Ще ми липсваш толкова много, лельо Либи, — казах аз, прегръщайки я с всичка сила преди да се кача на автобуса.

Докато минавах между седалките, отворих огледалцето си, за да проверя другите пътници. След като всички се отразиха, дори готическата двойка, сгушила се отзад, избрах да седна на седалка до прозореца. Леля Либи ми помаха, докато чакахме да тръгне автобусът. Можех да видя в очите й, че ще й липсвам толкова колкото и тя на мен. Тя продължи да маха, докато автобусът потегли. Но веднага щом спирката се скри от поглед, издишах облекчена. Престъпният, мистериозен, търсещ вражди потресаващ гот Джагър бе вече зад мен. Надявах се, че пред мен стоеше възможността да се срещна с красивия готически принц Александър.

Пътуването с автобуса обратно към Дулсвил бе болезнено дълго. Обадих се по телефона на Беки, но тя бе на кино с Мат. Нахвърлях си бележки за случайната ми среща с Джагър в дневника ми на Оливия Олткаст, но пишейки, ми стана зле. Представих си защо Джагър търсеше Александър — може би бе вражда между две семейства за Имението на баронесата — но това само ме накара да се тревожа повече за гаджето си. Мечтаех си да се съберем с Александър, но също така не можех да спра да мисля за картите, които лежаха на пода на Джагър.

Изглеждаше ми като цяла вечност преди автобусът най-накрая да спре на спирката в Дулсвил. Дори се надявах, че Александър някак магически ще ме чака, но вместо това бях посрещната от мама, татко, Били и неговият приятел зубър Хенри.

— Вече тръгваш? — попита баща ми след като пристигнахме вкъщи и аз оставих куфара си и излязох от стаята. — Искаме да чуем още за пътуването ти.

Нямах време за добронамерените въпроси на родителите ми. „Хареса ли ти леля Либи? Какво мислиш за ролята й в «Дракула»? Харесаха ли ти сандвичите с тофу?“

Исках да отида до мястото, където мислех най-добре.

— Трябва да видя Александър! — казах, тряскайки входната врата зад себе си.

Препуснах към Имението и намерих желязната порта открехната. Задъхана се забързах по дългата лъкатушна алея и забелязах нещо странно — предната врата също бе открехната.

Може би ме бе видял от прозореца на таванската стая в имението и ме бе последвал обратно в Дулсвил.

— Александър? — повиках аз, влизайки вътре.

Коридорът, дневната и кухнята бяха както ги бях видяла за последно, покрити и без картини.

— Александър? — повиках, качвайки се нагоре по главните стълби. Сърцето ми туптеше бясно с всяка стъпка.

Качих се бързо на втория етаж и нагоре към стълбите за таванската стая на Александър. Стигнах до спалнята му. Едва си поемах въздух. Почуках леко на вратата му.

— Александър, аз съм, Рейвън.

Никой не отговори.

Завъртях дръжката и отворих вратата. Тази стая също беше такава, каквато я бях видяла за последно, гола, освен няколкото останали предмета. Но на неоправеното легло лежеше раница. Той се бе върнал.

Повдигнах грубата черна чанта и я прегърнах. Знаех, че ще е грубо да видя какво има в нея, особено ако Александър внезапно влезеше вътре. Но не успях да се спра.

Поставих я обратно на леглото и започнах да я разкопчавам, когато чух звук, идващ от задния двор.

Погледнах навън през таванския прозорец и видях светеща свещ в беседката. Един прилеп потрепваше над покрива.

Направо изхвърчах от стаята му, надолу по стълбите от тавана, през втория етаж и към несвършващото антре.

Излетях през предната врата и се затичах през задния двор.

— Александър! — извиках и изтичах към затъмнената беседка, едва способна да различа чертите му сред сенките.

Тогава свещите просветнаха. Първо видях очите му. Едното зелено, другото — синьо, преди да пристъпи изцяло на лунната светлина.

Опитах да избягам, но бе прекалено късно. Погледът на Джагър вече ме бе замаял.