Огнена стихия

9

Слугинята го погледна с тъпо учудване.

— Господин Д’Аршан!

— Кажи, моля те, на Одри, че съм тук — каза той и премина покрай разтревоженото момиче. Свали палтото си и си наля ново бренди. Ако Одри се срещаше с други мъже, това не му пречеше, стига да не му се месеха пряко. Плащаше за тялото, дрехите и къщата й. Идваше винаги пръв. Ако сега имаше някой при нея, той очакваше идиотът да бъде отпратен. С тази мисъл влезе в салона и плътно затвори вратата, за да избегне притесненията за всички.

Прислужницата се върна и му съобщи, че мадам скоро ще се присъедини към него. Той кимна и се загледа през френския прозорец към малкия, приятен двор. Един огромен дъб, растящ току до къщата, му пречеше да вижда, но това нямаше значение. Вместо азалиите и напъпилия олеандър, той виждаше Сторм. Разбира се. Как, да го вземат дяволите, да я прогони от мислите си? Трудно му беше да повярва, че тя иска анулиране. Всяка друга жена в Сан Франциско би умряла, за да бъде на мястото й, но тя не го искаше. Обърна се, когато чу вратата да се отваря. Одри се плъзна в помещението, разкошна както винаги. Носеше плисирана копринена роба в розово с черни дантелени ръбове и Брет се почуди за миг какво ли имаше отдолу. След това, за нещастие, в ума му се загнезди образът на Сторм по дантелена, девическа риза и фусти. Опита се да мисли за друго.

— Брет! — Очите на Одри се разшириха и тя грациозно пристъпи към него. — Мили, каква изненада!

— Така се случи — сухо каза той и прие целувката й. Тя отстъпи крачка назад и го заразглежда.

— Миличък, та това е първата ти брачна нощ!

Той вдигна вежда.

— Точно така.

Лицето й беше съвършен овал от слонова кост. Тя се усмихна.

— Поласкана съм.

Изражението му й подсказа, че темата е приключена, а тя го познаваше твърде добре, за да му противоречи.

— Гладен ли си, скъпи?

— Да — отвърна Брет. — Но не за храна, Можем да ядем по-късно.

Одри се усмихна без всякакъв свян и пое ръката му. Брет я последва по стълбите и в спалнята. Вече разкопчаваше ризата си — нямаше смисъл от церемонии. Всички в малкото домакинство знаеха мястото му тук и добре правеха. Пусна ризата на пода.

— Нека ти помогна — измърка Одри. Както винаги ухаеше прекрасно, пикантно и екзотично. Ръцете й изглеждаха предизвикателно бели върху тъмната му кожа. Позволи й да го съблече, но се намръщи при мисълта, че лягаше с любовницата, а не с жена си в проклетата първа брачна нощ. Пак се ядоса.

Когато остана чисто гол, тя като че ли се отпусна и поуспокои. Той направи усилие да скрие лошото си настроение, но нямаше нужда. Одри не беше в правото си да се меси — тя беше само любовница. Но ето че го гледаше със смесица от лукавство и загриженост. Отчасти, разбра той, заради твърде мрачното му изражение и отчасти, защото още не беше готов за нея, нещо необичайно. Спомни си страстта си към младата тексаска и почувства див прилив на желание — дори сега. Вдигна Одри на ръце и я отнесе до огромното легло. Както и подозираше, под халата тя не носеше нищо, освен черни копринени чорапи и черни дантелени жартиери с червени розетки. Дребното й тяло беше голо, бяло и заоблено на всички нужни места. Гърдите й бяха големи, повече от една шепа. Той положи своята върху едното съвършено полукълбо и почувства как желанието му се връща. Наведе глава и засмука нежната плът, но в главата му нахлу раздразнение, когато пред очите му застана твърде живият образ на жена му. Засмука по-силно, за да го прогони. Когато Одри го обърна по гръб, плъзна се надолу по тялото му, шепнейки любовни думички и пръстите й обвиха горещата му мъжественост, гордо извишаваща се над корема му, той затвори очи и остави устните и да заличат тревожещите го мисли.

Нещо събуди Сторм. Тя се ободри за миг и се вслуша внимателно. Нищо. Седна и погледна часовника — беше малко след два сутринта. Разтрепери се от гняв при спомена за отминалата вечер. Той дали се бе прибрал вече?

Тя стана бавно и безшумно и отиде до прозореца. Хвърли поглед към алеята и градините около нея, и обора отдясно. После го видя. Излизаше от конюшнята така, сякаш нямаше грижи на тоя свят. Сторм го позна, въпреки че нощта беше облачна и луната едва се виждаше. Вгледа се в него, но видя, че върви по права линия. Не изглеждаше пиян. Върна се в леглото си, трепереща от нещо, което подозрително напомняше ревност. Но, каква ревност, но къде се беше губил от шест та досега? Умът й отказваше да даде отговора. В стомаха й заседна някакво горчиво и тежко кълбо. Заслуша се внимателно и най-накрая чу приближаващите се стъпки. Бяха твърди и даже равномерни. Като че ли поспря за миг пред вратата й, но отмина. Чу как вратата му се отвори и хлопна тихо. Седна в леглото си и обви коленете си с ръце. Мразя го, беше единствената й мисъл. И все пак продължаваше да слуша тихия шум, който идваше откъм стаята му. Той се събличаше. Тя пламна, когато си представи как дрехите се свличат от тялото му една по една, докато то не остана чисто голо. Щеше ли да облече онзи тънък, разтворен отпред халат, който бе носил в стаята й, под който се виждаше късче от голата му гръд, покрита с къдрави косъмчета?

Къде е бил?

Сторм отново легна, а сърцето й заби оглушително. Не й пукаше. Бракът им беше един фарс. Слава на бога, че я беше оставил на мира, надяваше се, че където и да ходи, то ще е всяка нощ! Въздъхна и изведнъж застина, тъй като вратата се отвори. Затвори бързо очи, но преди това успя да го види, една тъмна сянка в тъмнината. Той се приближи до нея и тя се престори на заспала, опитвайки се да диша равномерно. Той спря, тя беше сигурна, на сантиметри от леглото и. Чувстваше погледа му върху себе си и разбра, че той вижда, че се преструва. Чу го как издиша така, сякаш дълго бе сдържал дъха си и се наведе към нея. Дори без да я докосва, тя го усещаше, усещаше топлината на тялото му. Пръстите му вдигнаха една къдрица от лицето й. Тя се опита да продължи да диша спокойно. Той я пусна и се върна в стаята си, като затвори вратата. Какво, по дяволите, значеше всичко това? В очите й напираха сълзи, но тя гневно ги избърса. Едва успя да поспи, но остана в леглото до съмнало. Чу как Брет се раздвижва и излиза от стаята си. Стъпките му преминаха покрай вратата й и заглъхнаха. Тя се изстреля като куршум от леглото, нахлузи един халат и се шмугна през междинната врата. След това спря. Цялата стая бе пълна с мириса му. Тя сякаш усети присъствието му. Помещението беше обзаведено по мъжки, просто, съвсем различно от елегантната къща. Имаше голяма каменна камина. Дълга тъмносиня ориенталска черга покриваше дъбовия паркет. Леглото беше с балдахин и по-голямо от нейното, но дървените му колони бяха по-ниски, дебели и спираловидни. Покривката на леглото беше от коприна с прости геометрични мотиви, които изглеждаха почти индиански. Дрехите му от предишната вечер лежаха на стола и Сторм се втурна към тях.

Точно тогава влезе Питър и двамата замръзнаха, гледайки се в шок. Той се опомни пръв.

— Добър ден, мадам. Мога ли да ви помогна с нещо? — Беше учтив, но явно смутен.

Не, аз… аз мисля, че си оставих книгата тук — промълви тя. Веждите на иконома се сключиха; той очевидно не й вярваше.

— Ако я открия, мадам, ще я върна в стаята ви — каза той най-сетне.

Сторм не помръдна и изведнъж се стресна, когато видя, че той събира дрехите на Брет. Изправи се и я погледна със съмнение. Тя прехапа устни и си тръгна. Тогава забеляза на пода, точно под стола, един бял ръкав. Питър се отдалечи оттам и тя веднага се приближи. Вдигна дрехата. Това беше ризата на Брет. Питър спря и я погледна.

— Забрави това — каза тя с разтуптяно сърце, докато погледът й пробяга бързо по дрехата в ръцете й. Не видя червило. Вдигна я бързо до лицето си и вдиша. Всичко, което усети, бе мириса на Брет, но тя подуши пак и й се стори, че усеща още нещо, някаква екзотична подправка като че ли… Не беше сигурна.

— Мадам? — гласът на иконома не изразяваше нищо, но той я гледаше сякаш беше луда. Така й се искаше да може да изучи проклетата риза на спокойствие. Вместо това обаче му я подаде с най-милата си усмивка и побърза да се върне в стаята си. Седна и се опита да определи беше ли смесен пикантният мирис с цветен елемент. Едно знаеше. Брет не миришеше на подправки. Той миришеше на кожа, мъжка пот, пури, бренди и коне. Но не и на подправки. Не на сладки подправки. И все пак мирисът беше толкова лек. Може би си въобразяваше.

Облече проста бяла блуза и синя марокенена пола. Сложи само една фуста и полата прилепваше до тялото й. Нямаше смисъл да носи десетки фусти, след като нямаше да ходи никъде, помисли си тя с горчивина. Събра кураж и слезе в трапезарията, надявайки се Брет да е тръгнал. Стомахът й се бе свил на топка.

Там беше. Вдигна поглед от вестника, който четеше и тъмните му очи се задържаха за миг на устните й. Очевидно беше закусил вече, но още си пиеше кафето. Остави вестника настрана.

— Добро утро — каза учтиво той. — Влез де.

Тя пристъпи напред, притеснена, че се е вцепенила пред него като уплашена ученичка. Когато се приближи, видя, че от дясната му страна има приготвено място за нея. Той стана. Дръпна стола й и го държа, докато тя седна. Сторм почти болезнено усети близостта му, завладяващия му мирис. В него нямаше нищо пикантно. Тя не го погледна.

— Мадам? Ще желаете ли пресни яйца тази сутрин? — Сторм вдигна очи към иконома.

— Да, каквото и да е.

Той кимна и излезе. Брет каза:

— Кафе?

— Да, моля. — Той й наля от сребърната кана. Може би трябваше да е обратното. Подаде й чашата и сметаната. Тя отпи благодарно. Но защо я зяпаше така?

— Добре ли спа? — попита той след дълга пауза с неангажиращ глас. Сторм го погледна.

— Чудесно.

Той вдигна вежда. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Ходиш ли насън?

Тя замръзна.

— Не, разбира се че не.

Той не успя да потисне широката си усмивка.

— Мога да се закълна, че те видях на прозореца вчера през нощта.

Тя стисна зъби.

— Когато се прибираше ли?

Той я погледна спокойно.

— Да.

— Имаш грешка — каза тя колкото можа по-спокойно.

— Тогава се радвам, че си спала добре.

— А ти как прекара нощта?

Той съзнателно остана спокоен.

— Не по-различно от всяка друга.

— Чудесно тогава — ухапа го Сторм.

— Да не си ядосана?

— Но как е възможно.

Той се усмихна.

— Мисля, че познавам жените достатъчно добре, за да мога да позная кога са ядосани. Ти очевидно си. И вчера беше будна — видях те. Чакаше ли ме? Липсвах ли ти? Промени ли мнението си за мен?

Сторм се завъртя на стола и се взря право в очите му.

— Самодоволен идиот! Не чаках теб — чух нещо и се събудих. Отидох до прозореца да видя какво става. Видях те. Ето! Доволен ли си? — Тя се тресеше от гняв.

— Няма от какво да съм доволен. Но ти още си ядосана. — Черните му очи я гледаха неотлъчно.

— Разстроена съм — съгласи се тя и мислите й потекоха по-спокойно, по-безопасно.

Очите му се стоплиха. Гласът му омекна.

— Защо?

Тя преглътна и го погледна.

— Трябва да пратя още едно писмо на родителите си, за да им кажа, че първото е било чиста лъжа.

Погледите им се пресякоха. Най-накрая Брет заговори. Лицето му отново се бе затворило, а в очите му имаше отбранително изражение.

— Да разбирам ли, че в първото си им съобщила за брака ни?

Тя наведе очи към покривката.

— Да.

— И сега ще помолиш баща см да дойде да те вземе и за разрешението му за анулиране?

— Да.

Брет хвърли салфетката си на масата и стана рязко.

— Тогава го напиши още днес — каза високо той. — Аз ще добавя и едно писмо от мен самия. — Обърна се и излезе с широки, сковани крачки. Очите й се замъглиха от сълзи, докато се взираше в силната му, широкоплещеста фигура с тесен ханш, толкова мъжествена във впитите бричове, широката риза и блестящите черни ботуши. Вратата на трапезарията беше отворена и той изчезна през нея. След миг тя чу как външната врата се затръшна. Но защо беше ядосан? Тя нищо не му беше направила, абсолютно нищо.

— Мадам? Закуската ви.

— Благодаря — прошепна Сторм.

Вечерята мина в напрегнато мълчание. Брет беше отсъствал цяла сутрин, а следобед се беше затворил в кабинета си. За Сторм това беше добре. Той не направи и опит да започне разговор през цялото хранене. Тя, едновременно враждебно настроена и нещастна, отказа да му направи удоволствието да заговори първа. В крайна сметка бракът им беше фарс. И скоро щеше да приключи. Но не достатъчно скоро.

— Написа ли писмото? — попита Брет и стана. Това бяха първите му думи от сутринта.

— Да — отвърна тя. Сети се за писмото и, кой знае защо, в гърлото й заседна буца от сълзи.

— Донеси го в кабинета ми — подхвърли той на излизане.

Сторм скочи, напушена. Ама този беше ли молил някога някого учтиво? Нямаше никакви маниери. И за какво му беше писмото? Реши да не подскача при всяко негово подсвирване и съобщи на прислужника Томас, че ще вземе вана. След това се качи в стаята си.

Водата за къпане беше донесена и камериерката й Бетси й помогна да се съблече. Сторм й позволи това, защото я разсейваше мисълта колко ужасен е станал животът. Момичето забоде косата й на тила и тя се плъзна във ваната. Бетси тръгна да излиза.

— Не, недей — извика Сторм. Боеше се да остане сама в това положение, в случай че Брет дойдеше да я търси. Дано беше забравил за писмото. Бетси се върна и започна да подрежда дрехите й.

— Да ви помогна ли в къпането, госпожо? — попита тя по-късно.

Сторм изплува от мислите си. Беше затворила очи, докато горещата вода отмиваше раздразнението й и мислеше за дома, за братята си, които ужасно й липсваха. Ники. Тих, силен, той винаги я защитаваше, винаги й предлагаше рамо, на което да си поплаче. Той би убил Брет, помисли си тя с доволство и кимна на Бетси. И дивият, непокорен Рейт — този престъпник! Но даже и той, едва четиринайсетгодишен, би направил всичко, за да види сметката на Брет. Стреляше добре като всички останали, беше може би най-смелият, ако безразсъдността означава смелост. Сторм не успя да сдържи усмивката си при мисълта за тримата мъже от семейство Браг — татко, Ник и Рейт, застанали един до друг с упорито наведени глави, измъчващи един самотен, уплашен Брет. Сладка мечта.

На вратата рязко се почука и още преди тя да успее да се сниши във ваната, разбра кой е.

— Къпя се! — извика, но вратата вече се отваряше и той застана сияещ на прага. Бетси изпусна сапуна и гъбата и скочи, очевидно респектирана.

— Помолих те да донесеш писмото в кабинета ми — каза той. Не я гледаше в лицето. Погледът му блуждаеше по водата, опитвайки се да съзре какво има отдолу, но Сторм беше свила колене към брадичката си, а пяната прикриваше останалата част от анатомията й. Устата й беше стисната. Брет внезапно се усмихна.

— Излез — погледна той към Бетси.

Очите на Сторм се окръглиха.

— Недей — извика тя панически. — Брет, къпя се!

Усмивката му се разшири.

— Виждам, виждам. — Махна на Бетси. — Излизай.

Бетси изхвръкна. В страха си забрави да затвори вратата и Брет я бутна, без да сваля очи от Сторм. Усмивката му й заприлича на вълчо озъбване. Той се приближи до ваната. Тя се сви още повече, но не постигна много. Очите му сияеха. Тя разбра, че не си мисли за писмото. Той небрежно посегна, взе гъбата и сапуна и коленичи до рамото й. Погледите им се срещнаха. Тя осъзна, че той сапунисва изтривалката и големината и силата на загорелите му ръце я стъписа.

— Какво си мислиш, че правиш? — възкликна тя.

Усмивката му се разшири.

— Помагам на жена си да се къпе. — Гъбата се плъзна по рамото й.

Тя се дръпна и сграбчи китката му.

— Аз не съм ти точно жена. Анулирането помниш ли?

Усмивката му изчезна. Той хвърли гъбата във водата и стана.

— Как бих могъл да го забравя.

Сторм инстинктивно кръстоса ръце на гърдите си, тъй като очите му се опитваха да проникнат през защитния слой от пяна и вода. Той се усмихна едва забележимо и взе кърпата.

— Излизай.

Тя се поколеба.

— Би ли…

— Излизай веднага, казах.

Сторм преглътна и стана. Пяната се плъзна по високото й, стегнато, великолепно тяло и остана на ивици по кожата й. Тя излезе от ваната и погледът на Брет я опари; той поглъщаше хищно всяко сантиметърче от нея. Тя беше толкова величествена и разкошна, че за миг мислите му спряха да текат. Можеше само да я гледа и да чувства влудяващото туптене на слабините си. Тялото й беше силно. Никога не беше виждал такава мускулеста, жилава женска фигура. И все пак тя беше много женствена. Много чувствена, грациозна крехкост въпреки силата си. Рамената й бяха широки, торсът издължен, талията миниатюрна. Хълбоците й бяха съвършено заоблени, краката й — дълги, извити, леко мускулести под нежната кожа. И беше златиста навсякъде, с изключение на зърната на гърдите, които бяха тъмно коралови.

Той обви пухкавата кърпа около раменете й и се опита да овладее треперещите си ръце. Тя се отдръпна и плътно се уви в хавлията. Очите й сияеха със сапфирен гняв. Брет пое дълбоко дъх. Идеше му да дръпне хавлията, да я вдигне на ръце и да я метне на леглото. По дяволите анулирането!

— Облечи се и ми донеси писмото. Не искаш да идвам пак, нали? — Той си излезе сковано.

Кръстосва кабинета си, докато се успокои достатъчно, че да обмисли положението. Не искаше да си спомня за нея и безумното вълнение, което го обхващаше всеки път, когато бяха близо един до друг. Вместо това щеше да мисли за анулирането. Щеше да изпрати писмата утре. Сигурно щяха да минат около шест седмици, преди Браг да пристигне. Другата възможност беше сам да я отведе у тях. Но това щеше да е абсолютно невъзможно — имаше толкова работа. Сигурно и за Браг щеше да е невъзможно да захвърли всичко и да дойде за нея. А какво, ако баща й не дойдеше до шест месеца, както беше планирано? Брет сви лице, неспособен да си представи как ще продължи този фарс. Не мислеше, че има силата на духа да устои на тази предизвикателна жена, когато беше под собствения му покрив, ден след ден, нощ след нощ… Наля си питие и запали пура. Нямаше да позволи на мислите си пак да се отклонят в тази посока.

Тя се появи на прага десет минути по-късно, облечена в тежък, дебел зимен халат. Косата й беше сплетена на плитка и така приличаше на дете. С изключение на лицето — то не беше детско. Твърде необикновено, твърде красиво…

— Влез.

Тя влезе. Изглеждаше разтревожена. В ръката си държеше плик. Брет заобиколи бюрото си, затвори вратата и й посочи един стол пред масата. Сторм седна.

— Може ли? — Той посегна към писмото.

— Запечатано е.

— Възнамерявам да го прочета.

— Лично е — извика тя, очевидно разстроена.

Той я огледа.

— Ако си писала зле за мен, искам поне да знам. Ако ще идва някакъв гневен баща да ме гони по петите, искам поне да знам.

— Не съм — промърмори тя.

— Тогава ми дай да го прочета. — Той изведнъж осъзна нелогичността на доводите си, но не и тя. Изглеждаше толкова разстроена и нещастна, че той се ядоса на себе си. Но любопитството го победи и той разкъса плика. В писмото пишеше:

Брет вдигна мрачно очи. Не беше сигурен за причината, но писмото ужасно го разстрои. Не му харесваше да чете колко съжалявала тя, че е провалила надеждите на родителите си и му се струваше противна мисълта, че тя мислеше, че се е направила на глупачка. Дори се опитваше да го защитава, когато просто можеше да го обвини за всичко, което се беше случило. Невинността на писмото му напомни, че тя дори още не е жена, едва на прага на женствеността. Едва на седемнайсет години.

— Обичаш ли ги или се боиш от тях? — попита меко той. Лицето й беше сковано и когато се обърна към него, той видя колко е притеснена.

— Обичам ги. Липсват ми… толкова много. — Тя се изчерви красиво. — Никога няма да разберат защо направих това, което направих. И аз самата не разбирам. — Тя отвърна поглед.

Нещо опасно и болезнено надигна глава в сърцето му и той се хвана, че коленичи до нея и обръща брадичката й към себе си.

— Страстта между мъжа и жената е нещо нормално. Срещал съм баща ти веднъж. Струва ми се, че той разбира страстта.

Погледът й бе тъй пълен с надежда, че той почувства огромна нежност.

— Мислиш ли наистина?

Той кимна, леко усмихнат. След това стана и скъса писмото.

— Какво правиш?

— Аз ще го напиша — каза той. — Няма нужда да се унижаваш така. И не си се направила на глупачка — добави той с прилив на гняв.

— Нямаше право да постъпваш така!

— Като твой съпруг имам всички права — заяви спокойно той. Сега, когато проклетото писмо беше унищожено, се почувства по-добре.

— Ще напиша нещо подобно: „Уважаеми господин Браг, Вашата дъщеря и аз открихме, че не си подхождаме. Взаимно желаем анулиране на брака ни, което среща нуждата от вашето съгласие. Дъщеря Ви е все още невинна, ако това може да ви накара да възразите.“ И така нататък. Наистина няма нужда да се впускаме в допълнителни подробности.

— Защо просто не се подпишеш с моето име? — изфуча тя.

— Съмнявам се, че ще повярват, че си писала писмото — отвърна той спокойно, седна на ръба на бюрото и дръпна от пурата си. — Кажи ми, Сторм, защо ме защити?

Отговорът й беше неочакван.

— Не искам някой да умре.

— Да умре?

Тя се обърна към него.

— Брет, когато татко пристигне, трябва да си подготвен да се скриеш. Ако той реши, че си ме подмамил и направил нещастна, ще те убие.

Брет се усмихна.

— Да се скрия, значи? — Той произнесе думата като непозната.

— Сериозно ти говоря!

Той се разсмя.

— И аз. Защо да се крия? Нетактична си — Той се намръщи. — Не е ли така?

— Татко сигурно ще иска да те убие, без значение какво му кажа. Не можеш ли да разбереш?

— Нетактична ли си? Или невинна?

— Какво?!

— Девствена ли си? — попита Брет с натежал глас и блестящи тъмни очи.

Когато Сторм чу въпроса, възмущението й се изгуби под хладния гняв. Тя стисна зъби, толкова обидена и гневна, че не можа да проговори. Брет се намръщи още повече, пронизан от разочарованието. Липсата на отговор явно беше отговорът, който не желаеше. Гневът му се завърна с пълна сила. Беше го знаел през цялото време, нали? Никоя девственица не експлодираше от страст и не достигаше до оргазъм в чужда градина, и то само от едно докосване!

— Може би трябва да накарам татко да те убие! — процеди тя. Имбецил!

— Той ми изглежда разумен човек — отвърна Брет. Малка кучка!

— Не само, че е бил тексаски рейнджър, но и е половин апах. Вярва в отмъщението. Като апахите.

Брет я зяпна.

— Какво?

Сторм се усмихна, наслаждавайки се на, както й се стори, страха му.

— Може би ще ти откъсне езика, или ще ти отреже пръстите. Татко вярва в наказанието, което подхожда на престъплението. — Тя се изчерви. — Радвай се, че не си… че не сме… Щеше да ти го отреже!

Брет едва я чу.

— Ти имаш индианска кръв?

— И се гордея с това. Сега може би ще ме послушаш и ще се скриеш, когато дойде и започне да се оглежда за теб.

Той не можеше да повярва. Нищо чудно, че беше толкова дива. Дяволите да го вземат, нищо чудно.

— Ако ме извиниш — каза сковано тя. Гледаше я като някакво чудо на природата. Сигурно вече се отвращаваше от нея.

— Извинена си — каза той и погледна настрани. Четвърт индианска кръв. Това вероятно обясняваше необикновения й външен вид, необикновеното тяло.

Тя поспря на вратата.

— Не се притеснявай — каза с най-гадния си глас. — Няма да те чакам горе.

Той вдигна рязко глава.

— Какво означава това?

— Съжалявам жената или жените, които покровителстваш. Едва ли им е лесно да търпят мръсник като теб!

Обзе го гняв.

— Поне не са лицемерки. Поне не се преструват на нещо, което не са! — изкрещя той. Говореше за престорената й невинност, но Сторм реши, че има предвид, че се е представяла като напълно бяла.

— Надявам се, че ще излизаш всяка нощ! — изръмжа тя. — Не мога да дочакам края на този кошмар!

— Не се притеснявай — върна й той. — Възнамерявам да излизам всяка една нощ, когато пожелая! Поне някои жени знаят как да бъдат такива… не като някакви тексаски дивачки!

Миг по-късно той чу как една врата се тръшна толкова силно, че стените на горния етаж сигурно потрепериха. Сграбчи сакото си и, верен на своята дума, изхвърча от къщата.