Огнена стихия

14

Трябваше да поспре. Демон беше изтощен. Слънцето започваше да залязва и обагри океана в червено. Препускаше вече четиринадесет часа, пресметна тя, откакто тръгна в тъмното утро.

Слезе тежко от коня и го разседла. Животното благодарно изпръхтя. Тя го разтри с шепа суха трева и му даде няколко шепи зърно, с което беше напълнила дисагите си. Не беше и помислила да взима храна за себе си. Беше хапнала някакви забравени в торбите корички. Гладна беше. Напусна дъбовата сянка, където бяха спрели, и се пъхна в храстите с пушка в ръка. Късметът беше на нейна страна, защото още беше светло. Тя разгледа пръстта и забеляза сърнешки барабонки в тревата. Скри се по-дълбоко в храстите, без да обръща внимание на скачащата край нея катеричка. Не искаше да яде катеричка. Придвижи се безшумно напред, разтвори някакви клони, прескочи ги и замръзна на място.

Заекът седеше неподвижно и се ослушваше. Сторм бавно вдигна пушката и се прицели. Запъна спусъка и заекът подскочи, но твърде късно. Куршумът го уцели между ушите. Сторм отиде да прибере плячката си.

Одра заека, като първо му отряза главата, направи един-единствен разрез и с бързо движение смъкна кожата. Върна се на мястото, където смяташе да лагерува, и напали малък огън. След нула време заекът се печеше на шиш и преди нощта да е паднала напълно, тя се нахрани с горещо, сочно заешко месо. То задоволи глада й, но не и другата болка, която я бе измъчвала през целия ден. Никога в живота си не се бе чувствала толкова самотна. Бяха я отгледали с огромна любов. Майка й винаги бе била край нея, често строга, но никога не поставяща под съмнение обичта си. Баща й открито я обожаваше и тя беше сигурна, че ако някой се осмелеше да я обиди или нарани и тя не може сама да отмъсти, братята й щяха да се погрижат за това с юмруците си. От време на време я наказваха за дребни прегрешения, като й отнемаха временно привилегиите. Никога не я бяха удряли, нито родителите, нито някой друг, въпреки че като дете беше участвала в неизброими сбивания. Винаги я бяха обичали и уважавали.

Но Брет не я обичаше. Той беше женкар, а тя — поредната му жертва. Той я желаеше, това й беше ясно, но дотам спираше всичко. Прилоша й, когато си спомни как се беше оженил за нея по принуда. И я беше прелъстил с такава лекота, напълно безразличен към собствените й желания. А тя бе отговорила на умелите му ласки — и то как… фактът, че не може да устои на нежностите му, без да се превърне в разгонено животно и да го моли за още, фактът, че и тя го желаеше, я изпълваше със срам и гняв. За пръв път разбра какво означава да си безпомощен. Нямаше сила да се защити от Брет, безпомощна беше пред страстта му. И това ужасно я плашеше. Не можеше да търпи секса, използването на тялото й без любов. И все пак продължаваше да вижда Брет, да чува дрезгавия му, пълен с разкаяние глас, който казва: „Сторм, за бога, съжалявам.“

Съжалявам… Съжалявам…

— Махай се — каза тя на мрака. — Не можеш ли да ме оставиш на мира, дори и сега?

Сълзите й рукнаха. Чувстваше ръката му върху косата си, нежна и грижовна. Баща й я бе галил така, когато беше момиченце и плачеше.

Щеше да стигне до дома или да умре. Да стигне у дома, в обятията на родителите си… Де да беше вече там. Тя разгъна походното си одеяло и се уви в него. Загледа се в звездите и й се прииска да избие гласа на Брет от главата си, да забрави разкаянието му. Искаше да може да изплаче спомена за страстта, която ги бе съюзила за кратко, за усещането на тялото му дълбоко в нейното, влизащо все по-дълбоко, ръцете върху ханша й, които я надигаха за него… Не знаеше какво й става. Даже сега споменът за докосването му й причиняваше болка. Затвори очи и се опита да заспи. Накрая се унесе.

Нещо я събуди. Демон пръхтеше и тропаше с копита. Тя се разбуди напълно, но остана със затворени очи, опитвайки се да чуе… Имаше още един кон. Прииска й се Брет да не й беше отнемал Колта. Пръстите й се сключиха около пушката, която беше под одеялото, а показалецът запъна спусъка. Тя лежеше абсолютно неподвижно. Изведнъж усети, че някой дърпа пушката й и я стисна по-здраво. Отвори очи в мига, в който Брет каза:

— Не знам дали да крещя от облекчение, или да те напсувам както си знам!

Тя седна, задърпа пушката си, но напразно — не можеше да се мери с Брет. Той й отне оръжието и го хвърли настрана, далеч от обсега й. След това я сграбчи. Тя не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че я беше намерил! Как въобще я беше настигнал? В следващия миг полуизплашена, полусмаяна, тя забеляза двата коня, които бяха привързани наблизо. Тя рязко се извърна към него. Стори й се, че вижда огромно облекчение в тъмните му очи, но не беше сигурна.

— Добре ли си? — попита той и я разтърси.

— Да — изсумтя тя и се освободи, но само защото той я пусна.

Брет стана с ръце на хълбоците и я загледа отгоре надолу. Тя срещна погледа му с изгасваща смелост. Не можеше да е видяла облекчение в тези очи. Те бяха тъмни, толкова тъмни.

— Изслушай ме сега внимателно, Сторм — каза той. Гласът му я накара да застине и да разтвори ушите си. — Ако се налагаше да яздя до Тексас, за да те намеря, щях да го направя. Разбираш ли?

Не разбираше — защо му беше да се мъчи за това?

— Само да се бях прибрала, никога нямаше да ме хванеш отново, синьокръвно прасе такова!

Той почервеня от гняв. Юмруците му се свиха, после се отпуснаха. Той изръмжа на сантиметри от лицето й:

— Би трябвало да те напердаша за това, че избяга. В правото си съм.

— Ами хайде де — викна тя с вирната брадичка, но се ужаси, защото всеки миг щеше да се разреве.

— Върви по дяволите — меко каза той и хвана лицето й с голямата си ръка. — Не плачи, моля те — помоли тихичко. Тя отблъсна дланта му.

— Няма да ти простя, не и след онази нощ.

Той се почувства горд от самообладанието си.

— И какво означава това?

— Означава, че нямаш никакъв срам. Не ти пука за никой, освен за теб самия. Въпреки че знаеше, че искам анулиране, ти не зачете чувствата ми. Не и докато не получи каквото искаше.

Той сдържа гнева си.

— А, „онази“ нощ ли? Защо мислиш, че съм решил, че си ми простила? Нека ти напомня нещо, Сторм. Ти ме желаеше точно толкова, колкото и аз теб, и то от мига, в който се срещнахме.

— Не! — горещо отрече тя и с отчаяние разбра, че лъже. Дори сега пулсът й препускаше неудържимо в отговор на присъствието му. Той я огледа мрачно.

— Ще те бия. Можеше да те убият, глупачка такава! Или да те изнасилят многократно — и повярвай ми, това въобще не прилича на случилото се между нас. Ако пак се опиташ да избягаш…

— Ще опитам! — прекъсна го тя. — Не се притеснявай!

— Не прибързвай — предупреди я той и я притисна с ръка към одеялото. — Почти полунощ е. Ще потеглим призори. — Той стана, вдигна пушката й и я отнесе при конете си. После я изпразни. Ръката на Сторм се плъзна към ножа й. Щеше ли да успее? Беше видяла пистолета в кобура му. Той остави пушката й. Неговата бе все още привързана за седлото. Тя прехапа устни. Сега или никога, прошепна един вътрешен глас. У дома, помисли си тя. Сигурна беше, че той не може да я победи. Това я накара да се реши. Стана и се запромъква към Брет. Той я погледна през рамо. Не помръдна. Погледът му беше пълен с подозрение, но след това се плъзна по обвитото й в кожа тяло и я накара да се чувства гола и пламнала. Нервите й се изпънаха до крайност. Погледът му се върна на пушката в краката му.

— Какво правиш? — попита я той. Тя спря на крачка от него. Поколеба се и сложи лявата си ръка на гърдите му. Чу дъха му, почувства коравото му тяло.

— Брет? Съжалявам.

Той я зяпна. Умът й френетично работеше. Без да сваля поглед от брадичката и устата му, тя разбра къде точно е пистолетът му. Трепереше. Приближи се още. Ръката й легна на ключиците му.

— Брет? Аз… — Тя вдигна очи и с изумление забеляза жаждата в очите му. Но той й даде нужната смелост. Не можеше да измисли за какво да говори. Затова се протегна с разтворени устни и докосна неговите. Той не помръдваше. Устните им лежаха неподвижно едни върху други. Тя плъзна лявата си ръка по шията му. Дясната се спусна към кръста му и спря на сантиметри от пистолета. Предпочиташе него пред ножа си. Беше толкова близко. Той задвижи уста срещу нейната, разтвори ги, отговори й. Тя не обърна внимание на приятните чувства, които я заляха. Той все още не я докосваше. Тя поглади корема му с дясната си ръка. Плъзна пръсти по-надолу, по-близо… Сключи пръсти около дръжката. А неговите се сключиха около китката й.

— Пусни — каза той. Тя се подчини с гневен крясък. Той все още я държеше и гневните им погледи се кръстосаха. С бързината на змия Сторм се пресегна към ножа си. Изтегли го и опря върха в гърлото му.

— Не — тихо каза тя. — Ти пусни.

Изражението му беше невярващо. След това лицето му се помрачи.

— Може би сега е моментът да разберем колко точно ме мразиш — промърмори той и стисна по-силно китката й. — Ще трябва да удариш, Сторм. Можеш ли? Ще прережеш ли гърлото ми? Докато не ми изтече кръвта?

— Да — заяви тя. — Да, с удоволствие. Пускай!

Той се разсмя. Тя усили натиска върху гърлото му и там се появи капка кръв, която се търкулна надолу. Той спря да се смее, но сърцето й бясно биеше. Не можеше да го убие. Боже мили! Беше убила един команч при самозащита, но не можеше да убие Брет, не и съпруга си. Той пусна ръката й. Тя почувства триумф. Но същата тази ръка се плъзна към другата китка, онази, която притискаше ножа към гърлото му. Очите й се разшириха. Искаше да натисне острието, но не можеше и той знаеше това. Силната му, корава ръка се сключи около китката й и я отдръпна.

— Пусни това — каза той и й обърна гръб. Тя го погледна — напълно беззащитен — и пусна ножа. Той го хвърли върху седлото, обърна се и хвана ръката й.

— И двамата имаме нужда от сън — каза нежно той и я отведе до постелята й. Тя нищо не виждаше. Сълзи заслепяваха очите й. Той я побутна внимателно надолу и тя се сгуши в одеялото. Когато и той се мушна до нея, тя се скова.

— Какво правиш?

— Спя — отговори той, завъртя се настрана и й обърна гръб. Тя не помръдна.

— Имаш си собствено одеяло — обвини го тя.

— Няма да те докосна — уморено каза той. — Студено е. Така ще се топлим един друг. Хайде да заспиваме.

Тя не можеше. Но той веднага се унесе. Когато се обърна с лице към нея, тя още беше будна. Ръката му се преметна през тялото й. Тя веднага я отмести. Ръката обаче се върна и я прегърна по-здраво. Сторм го погледна. Лицето му беше отпуснато от съня и изглеждаше по-младо, по-меко, даже ранимо. Сърцето й сякаш спря за миг. Толкова беше красив. Дъхът му топлеше шията й, но скоро цялото й тяло пламна. А ръката му уютно обвиваше кръста й. Тя пробва да се обърне настрана, опирайки гръб в гърдите му, с хълбоци, опрени в слабините му. Затвори очи и почувства прекрасната, успокояваща топлина, която я заля и унесе в дълбок сън.

Върнаха се в Сан Франциско малко преди полунощ, въпреки че бяха тръгнали призори. Сторм беше изтощена, гладна и изплашена. Той не й бе казал повече от десетина думи от сутринта. Беше ядосан от постъпката й, ясно й беше. Опитваше се да не мисли за това. Щеше пак да избяга. Нямаше да прекара живота си като негова жена.

Успя да свали ботушите си, преди да се строполи на леглото и да заспи. Когато се събуди на сутринта, лежа известно време неподвижно, радвайки се на мекото легло и отпуснатостта си. Накрая отвори едно око и разбра, че вече е късно, почти обяд. Прозя се. Седна и осъзна, че е чисто гола. Веднага се почуди кой ли я беше съблякъл. Мисълта, че е бил съпругът й, който я е разглеждал, докато е спяла, я накара да скръцне със зъби. Скочи от леглото и отвори гардероба си. Ахна.

Той беше празен.

Вътре нямаше нищо.

Сторм дотича до раклата, където седяха резервните й бричове, но и тях ги нямаше. Какво, за бога, ставаше тук? Тя видя бледосинята нощница и халата си. Сграбчи ги и ги нахлузи набързо. Нощницата беше прозрачна, без ръкави, с дълбоко деколте, поръбено с дантела. Халатът беше от същата материя с широка яка и волани. Преди ги беше харесвала, но никога не ги беше носила — много бяха предизвикателни. Определено не можеше да слезе така. Хвана дръжката на вратата, възнамерявайки да повика Бетси и да поиска обяснение. За неин ужас вратата беше заключена от външната страна. За миг тя отказа да повярва на очите си. Опита отново, като задърпа дръжката. Бърза като стрела, Сторм притича до другата врата и я задърпа със същия резултат. Копелето я беше заключило! В този миг видя на масата поднос със сребърен кафеник, чаша сок и няколко покрити блюда. Тя не им обърна внимание и се запъти към прозореца. Разбра, че оттук мърдане няма, освен ако не се снабдеше с дълго въже. До земята имаше около шест метра. И със сигурност не можеше да цъфне навън, облечена така. Дори сега градинарят подрязваше някакви храсти. По дяволите Брет Д’Аршан!

Защо го беше направил?

Тя отиде до вратата и я заблъска. Блъскаше, блъскаше, викаше Бетси, Питър и Брет, докато прегракна. Знаеше, че все някой я беше чул, но явно им беше наредено да не се отзовават. Щеше да го убие! Закрачи из стаята. Не можеше да направи много, освен да привърже чаршафите един за друг и да излезе полугола навън. Защото с тези парцалки си беше направо полугола!

Значи я наказваха. Направиха я затворничка. За кой се мислеше оня, по дяволите?

Тъй като нямаше какво друго да прави, тя опита закуската си, ала без апетит. Много беше ядосана. Запрати вилицата си през стаята и закрачи наоколо. Това не можеше да продължава дълго; толкова беше смехотворно, че сигурно беше шега. Не можеше да го приеме на сериозно. Или как? Обхвана я паника. Ами ако Брет възнамеряваше да я държи под ключ просто ей така, без дори да идва да я вижда?

Успокои се. Все някой щеше да идва да изпразва нощното й гърне и да й носи вода за къпане и храна. Питър и Бетси със сигурност щяха да го направят!

Денят изглеждаше безкраен. Никой не дойде. Тя не яде, ту бясна, ту отчаяна. Той беше чудовище, истинско чудовище, а тя бе омъжена за него! Духът й падаше все повече и повече, но когато се сети колко несправедливо е изолирана, пак се ядоса. Ядът я облекчаваше. Беше чувство, което разбираше, не като отчаянието.

Продължаваше да крачи из стаята, когато й се стори, че чува стъпки. Застина и наостри уши. Нямаше грешка — някой идваше. Сторм се втренчи във вратата, чу как ключа се обърна в бравата и вратата се отвори. Бетси влезе в стаята, последвана от Питър. Носеха ведра с топла вода.

— Бетси! — възкликна Сторм, като дръпна един чаршаф от леглото и го разпъна като параван пред себе си. — Къде са ми дрехите? Трябва да ми помогнете. Онова копеле ме държи под ключ!

Бетси ахна, Питър прехапа устни, а Брет се разсмя от прага. Тя скочи върху него.

— Как смееш!

— Моля? Не искаш баня, така ли? — Той сбръчка нос.

— Знаеш какво имам пред вид!

След като напълниха ваната, Бетси и Питър прибраха ведрата и излязоха. Брет затвори вратата след тях и се облегна на нея с небрежно скръстени ръце. Вече не се усмихваше, не се забавляваше, ни, ни най-малко.

— Брет, предупреждавам те… — започна Сторм.

— Не — прекъсна я хладно той, — аз те предупреждавам. Ще стоиш заключена като див звяр, докато реша, че мога да ти вярвам.

— Какво! — Тя се ужаси.

— Чу ме — каза той.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — извика Сторм. — Не можеш! Как е възможно да си толкова зъл?

— Лесно — отвърна той. — Ти избяга. И не само че избяга, но и измина над петдесет мили сама с риск да бъдеш изнасилена или убита. Добре, че те намерих, което, трябва да прибавя, стана след тежка единайсетчасова езда, по вре: ме на която едва не уморих два от най-добрите си коне.

Тя не отговори. Той продължи:

— След това започна да ме съблазняваш с цел да се добереш до пистолета ми. Когато не успя, извади нож и го опря в гърлото ми. — Той вдигна вежда. — И питаш защо съм бил зъл. Мислиш ли, че държа пак да се подложа на всичко това?

— И сама мога да се грижа за себе си — отбранително каза Сторм. — Носех пушка и нож. Можеше да ме оставиш да продължа.

— Може би — промърмори той. — Водата ти е топла. Питър ще ни донесе вечеря. Мисля да се присъединя към теб. Сигурно си умираш за компания, каквато и да е, дори моята.

— Върви по дяволите, Брет Д’Аршан — изсъска тя. Той се усмихна лукаво и се разположи в един стол, като се разкрачи — толкова елегантен и мъжествен. Носеше черни панталони и фина памучна риза. Сторм седна на леглото, опитвайки се да осъзнае, че всъщност е затворничка на този невъзможен мъж.

— Ако ми обещаеш — каза Брет, — че ще приемеш да си ми жена и да не бягаш, ще те освободя.

Тя прехапа устна. Да обещае? Дали можеше да му даде дума и после да я престъпи? Разбира се. Не беше време за скрупули.

— Обещавам — каза тя неспокойно.

Той се намръщи.

— Малка лъжкиня. Видях всяка мисъл, когато премина през тази твоя прекрасна главица. Не възнамеряваш да сдържиш думата си.

Тя преглътна сълзите на разочарование, които се надигнаха. Не можеше да оспори думите му. Вярно беше.

— Да ти бях прерязала гърлото — каза тя като скочи и изпусна предпазния чаршаф. Очакваше изблик на гняв, но не и възхищение, не и пламъка в очите му, не и начина, по който я поглъщаше с поглед. Кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги предпази от огнените му очи. Той се усмихна, но не отклони поглед. Тя се пресегна към чаршафа в краката си. Той пое рязко дъх и Сторм твърде късно осъзна, че гърдите й почти са изскочили от нощницата, разкривайки твърдите си зърна. Тя притисна чаршафа до себе си, порозовяла от пулсиращия отговор на своето тяло към интереса му. Той дръпна ленения плат от ръцете й. Тя ахна.

Брет стоеше пред нея. Лицето му бе непроницаемо, но нищо не можеше да скрие неутолимата жажда в очите му.

— По дяволите — изръмжа той. Прониза я ужасно и прекрасно желание. Той стисна юмруци. Тя с ужас видя, че той едва се контролира, очите й се разшириха пред драмата, която се разиграваше по лицето му. Накрая въздъхна и отстъпи от нея.

— Водата ти изстива.

Сторм усети огромно разочарование.

— Не искам да се къпя — излъга тя, поглеждайки надолу. Той я искаше! Ако не душевно, то поне физически. Не разбираше. Нещо повече, усети болка в сърцето си.

Той се беше извърнал и придърпваше стола й. Масата беше сервирана за двама. Блюдата бяха покрити със сребърни капаци. Брет разглеждаше масата. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сторм не помръдваше.

— Хайде да ядем — каза той накрая, без да я поглежда. Тя не беше яла нищо цяло денонощие и от великолепния мирис стомахът й се сви. Брет отхлупи чиниите и тя седна, ужасно изгладняла. Не го гледаше. Не можеше. Започна да се храни. И докато не свърши, не вдигна поглед нито веднъж. Брет я наблюдаваше внимателно, а устата му бе извита в лека усмивка.

— Каква дивачка си ми ти — каза меко той. Тя чу нежността в гласа му, но не й обърна внимание.

— Може и да съм дивачка, но поне не съм студено, алчно градско влечуго! Комарджия! Конте!

Той се стресна, но се засмя.

— Със синя кръв — обвини го тя и блъсна чинията си настрана. Брет не помръдваше. Тя беше казала това като нещо отвратително. Не можеше да знае значението, което имаше за него, и все пак го използваше като обида. Тон се наведе през масата и хвана китката й.

— Как ме нарече?

— Прасе и надуто градско конте!

— А после?

Тя го погледна буйно в очите.

— Синьокръвно чудовище! Или по-скоро синьокръвно прасе!

— Струва ми се, че и преди си ме наричала така — каза той почти весело. Стисна я здраво и тя извика протестиращо.

— Никога не ме наричай така.

Очите й се разшириха.

— Как? Със синя кръв ли?

Той изръмжа. Едва не я преметна през коляно, за да я натупа. Тя очевидно беше разбрала, че е копеле. Побесня.

— Съжалявам — нервно промърмори Сторм.

Брет се изправи и я вдигна на крака. Прегърна я. Тя дори не съжаляваше, може би се боеше малко, но беше твърдоглава както винаги. Хвана я по-здраво и погали врата й. Тя се вцепени. Пръстите му се обвиха около колоната на шията й, палецът му легна на нежно пулсиращата вена, която пърхаше като уловено птиче. Почувства електричеството помежду им. Толкова лесно можеше да прекърши врата й. Толкова лесно можеше и да плъзне длан по гърдите й и да я накара да се гърчи от страст. Погледна разширените й, уплашени очи. Пусна я с нечовешки стон, разтвори вратата и я тръшна след себе си. Мразеше се. Какво му ставаше? Близо до нея се държеше подобно жребец около разгонена кобила. На моменти едва се бе сдържал да не я изнасили. Вероятно случилото се през онази нощ никога нямаше да се повтори. О, боже! Беше я наранил толкова зле, че тя бе избягала, рискувайки собствения си живот. Ако нещо й се беше случило… Самата мисъл го влудяваше. Ако някой я беше наранил или по-лошо, убил, вината щеше да е в него, защото правеше съвместния им живот толкова непоносим, че й се беше наложило да избяга.

Утре щеше да й върне дрехите. Нямаше намерение да я държи под ключ, докато не реши, че й вярва, защото не знаеше кога щеше да стане това. Просто искаше да й даде един урок — и това наказание изглеждаше подходящо. В крайна сметка, каквото си си надробил… Нека тя си мисли, че затворничеството й не го интересува. Нека да се паникьосва и да съжалява. Ха! Ако само беше възможно! Какво, по дяволите, щеше да прави с опърничавата си тексаска жена, която бе нахлула в живота му и го беше обърнала с главата надолу? Как да я укроти?

Разбира се, през деня ще й постави охрана. През нощта пък ще заключва оборите. Сигурен беше, че тя пак ще се опита да избяга. Почти се разсмя. Толкова ли беше непоносим животът с него? Толкова ли противен беше? Такъв кошмар ли беше наистина да бъдеш негова жена? Беше й казал, че онова нещо няма да се повтори. Каза й истината. Какво повече можеше да иска от него? Да не го мислеше за лъжец?

Влезе в кабинета, наля си бренди и дълго пи. Алкохолът му помогна, топлината му го прониза и успокои. Посегна към купчината писма. В очите му се появи подозрение, когато видя писмото от Монтерей. И още едно. Пак ли чичо му щеше да го моли да се върне? Беше ли умрял баща му? Или най-сетне бе преглътнал гордостта си и бе писал на своя син? Но защо? Дон Фелипе никога не се бе интересувал от него, нито като момче, нито сега. Или на смъртното му легло у него се бяха пробудили някакви чувства към родствениците му? Ако беше така, Брет не искаше и да знае. Дъртакът можеше да върви по дяволите.

Той хвърли писмото настрана. След като приключи с преглеждането на другата поща, разбра, че вече е станало късно, почти полунощ. Брет си наля второ бренди, запали цигара и усети, че гледа писмото на Емануел. Не успя да устои на изкушението и го отвори, ядосан от собственото си любопитство. Този път то беше кратко, само няколко реда.

Брет се загледа в камината. Мануел, едва десетгодишен, Мануел, когото никога не бе познавал, роден малко преди да напусне хасиендата за злато, беше мъртъв. Сестра му беше мъртва. Един от братовчедите му — също. Баща му бил по-зле. Защо ставаше всичко това? Никои от тях не го интересуваше, с изключение на чичо Емануел. Реши, че утре потеглят.

Когато Брет се събуди на следващата сутрин, веднага отиде да съобщи на Сторм за предстоящото пътуване. Почука.

— Сторм, аз съм. — Отключи вратата и влезе. Инстинктът и бързите рефлекси го накараха да приклекне. Нещо тежко, сребърната й четка за коса, осъзна той, прелетя на сантиметър от главата му и се заби в стената. Изправи се, готов да протестира, но бързо клекна отново, когато нов предмет полетя срещу му. Този път се разби на парченца.

— Сторм!

— Не можеш да ми сториш това — изкрещя тя и започна да хвърля всичко, което й попаднеше под ръка. Ръчното огледалце, шишенца с парфюм, кутийка крем, фина порцеланова чинийка, дебела книга… Всичко това прелетя покрай него. Беше облечена в синьото си неглиже и изглеждаше невероятно. Брет се намръщи и тръгна към нея. Амунициите й бяха свършили, затова тя диво се огледа за още нещо и заотстъпва. Брет я сграбчи.

— Боже мой! Какво ти става?

— А ти как мислиш? — извика тя и се разсмя — Брет силно миришеше на рози. Представи си го как разпръсква тази миризма из града.

Погледът му се сведе към развълнуваните й гърди, чиито връхчета сякаш се канеха да прободат коприната. Желанието, горещо и пронизително, го хвана за гърлото. Отпусна хватката си. После я притегли така, че тя почти го докосваше.

— Не е това начинът — плътно каза той и се загледа в буреносните й сини очи. Тя гневно отвърна на погледа му.

— Искам си дрехите, Брет. Не можеш да продължаваш да ме заключваш.

— Бетси ще ти помогне с багажа — каза й той и я пусна, преди тя да направи нещо, за което да съжалява.

— Багаж ли?

— Отиваме в Монтерей — съобщи й той. — В хасиендата на баща ми.

Сторм се обърка.

— Искаш да се запозная с тях?

Той вдигна поглед от дългите й крака, съвършено очертани под тънката коприна.

— Трябва да ида, а не искам да те оставям тук сама — каза. — Имало нещо като епидемия — брат ми, сестра ми и единият ми братовчед са мъртви. Те бяха деца. А и баща ми не е добре.

Той не видя веднага изражението й, тъй като прелъстителната й фигура го замайваше и го караше да мечтае какво би могъл да направи с нея, да забрави намерението си да не я докосва, докато тя сама не го потърси.

— О, Брет — ахна тя и той усети дланта и на рамото си. Погледна я в очите, които светеха от топло съчувствие и се смая. Но… харесваше му тя да го гледа така, без гняв, огорчение или враждебност. Отвори уста да каже нещо, но не можа.

— Добре ли си? — нежно попита тя и го хвана по-здраво за рамото. — Толкова съжалявам.

Брет осъзна какво става. Тя нямаше представа, че той не познава роднините си. Не знаеше семейната му история. Беше близка със собственото си семейство и мислеше, че и с него е така. Ръката й, топла даже през ризата, искаше да го успокои.

— Аз… Сторм. — Гласът му се прекърши от копнеж по нея. Тя пристъпи по-близо и ръката й обви врата му. Дланта й беше нежна и мека, вече само леко грапава. Той затвори очи и пръстите й нежно докоснаха бузата му. Тялото му вибрираше като цигулка в ръцете на цигулар. Разтърси го тръпка.

— Какво мога да направя за теб? — прошепна тя. Той отвори очи. Никога не бе бил утешаван така от жена. Насили се да избистри главата си. Господи, ръцете й… Представи си как се плъзгат по гърдите му, по-надолу, как галят твърдостта му, която вече беше будна и пулсираше.

— Благодаря ти за разбирането — прошепна той с лека вина.

В главата му се зараждаше идея, прекрасна идея.