Пет мили

Втора глава

Някой ме беше попитал дали отмъщението е оправдано.

Разбира се, че беше. Око за око, зъб за зъб.

Хората може и да се чудеха защо го правех. Дали защото се опитвах да предотвратя семейство Рос да нарани и други, или защото бях закрилник на невинните.

Истината беше, че го правех за себе си. Правех го, защото ми харесваше. Правех го, защото предсмъртните изражения на Макси и Чад бяха като балсам за душата ми. Правех го, защото точно това заслужаваха всички те.

Отровена дрога. Стрихнин и кокаин.

Предполагаше се, че ще бъде лесно и безпроблемно. Да убия Макси, да смръкна малко от кокаина — достатъчно, за да потече кръв от носа и да изцъкля очи — след което да потърся някой, който „да се опита да събуди Макси“.

Само че поръчката, която ми бяха доставили, беше изключително смъртоносна и според лекарите бе истинско чудо, че бях оцеляла.

И според Джейс.

Макси беше мъртъв — както вече бях разбрала — но това, което не бях очаквала, бе да се събудя в същата болница, в която едва не бях умряла преди шест години.

Беше като дежа вю. Затова, разбира се, офейках възможно най-бързо. Изтръгнах системата от ръката си, а тънка струйка кръв бликна надолу към китката ми, показвайки ясно изхода, от който се стичаше.

В три часа сутринта Венис, Калифорния, изобщо не представляваше красива гледка. Беше мръсен, вулгарен и изпълнен с насилие. Бездомниците се криеха пред входните врати, група мъже пиеха и се биеха на улицата. Една наркоманка се смееше лудо от канавката, а от бедрото й стърчеше все още забита спринцовка. В далечината се чуваха пукоти, които можеха да са или изстрели от оръжие, или бръмчене от ауспух — но бих заложила парите си на изстрелите.

Заобиколих една купчинка от счупени стъкла, за може би десети път откакто бях напуснала болницата. Обикновено разстоянието от петте мили ми отнемаше не повече от час и нещо, но едва не бях умряла преди броени часове. Бях ужасно уморена и се чувствах така, сякаш някой ме беше хванал и ме беше раздрусал здравата, докато не се бяха разклатили всичките ми зъби, а мозъкът ми не беше станал на пихтия.

С две думи, чувствах се като лайно. Така че не беше изненада, когато първите думи на Елиът изтъкнаха точно това. Почуках леко върху входната врата на студиото за татуси Lost City и за малко не паднах, когато тя се отвори моментално. Стоманено сините очи на Елиът се озоваха върху мен, изпълнени с тревога и уморени от безсъние. Беше бос с тънък кафяв халат, завързан хлабаво на кръста му.

— Здрасти, дядка — казах. — Много як халат.

— Приличаш на лайно — поздрави ме той. Намръщих му се и влязох в студиото, където тъмнината и тишината ме приветстваха да се подслоня далеч от улиците.

— Благодаря — отвърнах с пресипнал и дрезгав глас.

— Як задник — добави. Погледнах надолу към размъкнатото си зелено болнично облекло, което беше открито отзад. — Ето — каза той, като свали халата си и ми го подаде, оставайки единствено по чифт яркооранжеви боксерки. Майчице мила. Зяпнах към изрисуваните му гърди, където преди три години, когато ме беше оставил в Небраска, нямаше нищо. Сега бяха нашарени с толкова много рисунки, че не знаех накъде да гледам по-напред. Огромен череп заемаше по-голямата част от гърдите му, а около него имаше картинки и цитати, написани на различни езици. Когато се обърна да затвори вратата, видях, че гърбът му също беше татуиран от рамо до рамо с голяма старинна карта на света. Обърна се отново към мен. — Нямам търпение да чуя — каза, посочвайки облеклото ми, което все още се виждаше изпод разтворения халат, с който беше загърнал раменете ми. — Изгуби си гащите на маскарад? Или някой секси байкър ти ги отмъкна?

— Ха-ха — отвърнах сухо, вдигайки поглед към лицето му. — Готини татуси — казах впечатлена.

— Татуирал съм името ти на пениса си — каза с престорена сериозност и постави ръка върху ръба на боксерките си. — Искаш ли да видиш?

Засмях се.

— Вярвам ти, Ел. Но мисля, че е по-вероятно да си го написал на сърцето си. — Опитвах се да бъда забавна, но Елиът не се развесели, а погледна към пода и присви странно устни. — Може ли да се качим горе? — попитах.

Елиът се размърда неудобно от крак на крак и захапа устна.

— Днес е уикендът, в който аз гледам Кайла, Джулз. Не мисля, че това е добра…

Тих плач се чу от горния етаж, едва доловим през вратата, водеща към стълбището.

— ….идея — довърши той. — Мамка му. Изчакай една минута.

Не ме искаше близо до дъщеря си. Преглътнах с усилие, усещайки внезапна болка в гърдите си.

Не искаше тя да ме вижда.

Изчезна в стълбището, затваряйки вратата след себе си. Ясно. Не бях добре дошла. Схванах намека прекрасно. Зачудих се дали да не си тръгна, но беше станало почти четири сутринта, а и исках да се скрия при Елиът за още няколко часа, преди да се обадя на Джейс да ме прибере от болницата, затова реших да остана.

Загледах се в стените на студиото, покрити от горе до долу с бели, лъскави листи, върху които бяха принтирани всевъзможни татус дизайни. Дракони, завъртени букви и черепи. Символи и цитати. Прелитащи птици.

Повечето от тях изглеждаха рисувани на ръка и в долния им ъгъл забелязах почерк — ЕМ.

Елиът Макрей.

Уау. Знаех, че е добър, но бях направо поразена от нещата, които беше нарисувал.

Прокарах пръсти по един сложен дизайн на бял череп, от който излизаше жълта светлина и беше обграден от рози. Звучеше така, сякаш нещата нямаше да си съвпаднат, но вглеждайки се в детайлите, огрявани единствено от меката светлина на лампата в ъгъла и лунните лъчи, които се процеждаха през отворите на щорите, ми изглеждаше като най-красивото нещо, което бях виждала.

— Хей.

Обърнах се и видях Елиът да стои в подножието на стълбите, а в прегръдките му се бе сгушило малко детенце. Тъмнокестенявите й къдрици се спускаха по лицето й, скривайки го от поглед.

Не можех да се спра. Засиях и се усмихнах широко. Да видя Елиът в ролята на баща, заедно с дъщеричката му, сгушена плътно в обятията му, размърда нещо отдавна забравено в мен.

Той беше баща, така както аз никога нямаше да бъда майка. Бях твърде повредена емоционално, за да рискувам да даря живот на едно дете. Просто не можех да го направя. Нищо хубаво не можеше да се зароди от тъмнината, която ме изпълваше. Елиът ми направи знак с глава да го последвам и се отправи към стълбището. Тръгнах след него и затворих зад себе си вратата, която отделяше студиото.

Затътрих се нагоре по покритите с килим стъпала възможно най-тихо, мръщейки се на случайните скръцвания на дъските по пода. Наблюдавах как Елиът зави зад ъгъла в горната част на стълбите и изчезна от поглед. За няколко минути можех да чуя как Кайла бърбореше тихо, след което настъпи тишина.

Не бях сигурна какво да правя, затова заскитах из кухнята, запъхтяна от изкачването, което ме бе оставило без въздух. Плотът беше студен под дланите ми и аз останах на място доста дълго време. Единствените звуци бяха бавното падане на капките от някое кранче в къщата и успокояващото шшш… на Елиът, което се чуваше от дъното на коридора.

Не след дълго той влезе в тъмната кухня, осветена единствено от нежната светлина на лампата във всекидневната. Сигурно изглеждах потресаващо, защото лицето му се смекчи от притеснение и той разтвори обятията си. Пристъпих напред смутено, сгушвайки се под брадичката му също както правех едно време. Само че… нещо беше различно. Имах предвид, освен факта, че вече не бяхме заедно. Нещо физически беше странно помежду ни, и едва не се засмях, когато разбрах какво точно. Сигурно бях уморена.

— Знаеш ли — казах насмешливо, — беше далеч по-лесно да те прегръщам без тези базуки помежду ни.

Тялото му се втвърди, но не в добрия смисъл.

— Е, да, Джипси Брадърс сигурно ги обожават, а? — Тонът му беше злобен и аз отворих уста в изненада. Нямах хаплив отговор за това, тъй като беше прав. Мразех, когато имаше право.

Елиът ме пусна и отстъпи назад, почеса тила си и се намръщи.

— Чука ли го?

Усетих как бузите ми почервеняват, докато се опитвах да гледам навсякъде другаде само не и към лицето му.

— Кой, Джейс ли? Не!

Елиът ме погледна вбесено.

— Не Джейс.

Кръвта ми се смрази, а по ръцете ми полазиха тръпки. Не му отвърнах, но изражението му показваше, че е прочел отговора в изцъклените ми очи.

Опустошението на лицето му беше ясно като бял ден.

— Милостиви боже, Джулиет!

— Не го бях планувала — казах немощно. — Просто се… случи. Беше единственият ми шанс да се внедря. Не разбираш ли?

Присвих се, когато го чух да изрича думите, които бях избягвала от самото начало. Сви ръката си в юмрук и го задържа над плота, и бях сигурна, че единствената причина, която го спираше да го стовари отгоре с всичка сила, беше дъщеря му, която спеше на по-малко от двадесет фута от нас.

— Да не би да ми казваш — поде тихо, — че единствената ти опция е била да започнеш сексуална връзка с мъжа, който е отговорен за груповото ти изнасилване и който едва не те уби? Мъжът, който уби баща ти? Който вероятно е убил и майка ти?

— Не я е убил — казах начумерено. — Тя е още там.

Очите на Елиът едва не изскочиха от орбитите си.

— Какво?!

— О, не съм ли ти казала? — отвърнах, пренебрегвайки коментара му. — Мислех, че съм го споменала.

Пое си дълбоко въздух и поклати глава, разтривайки тила си. Беше развълнуван. Не си представях нещата да се развият по този начин. Имах нужда от почивка и подслон при някое познато лице, при надежден съюзник, а не шибан разпит в четири сутринта.

Издиша с продължително свистене и сключи ръце зад главата си, карайки всеки мускул по раменете и ръцете му да се напряга и изпъква. При всяка друга ситуация бих казала, че изглежда секси, но тук и сега ми изглеждаше изключително страшен.

— Не можеш да се върнеш обратно — каза, извисявайки се с неговите метър и осемдесет над моите метър шестдесет и пет.

— Спри — отвърнах, клатейки глава, — няма да водим този разговор отново.

Беше бесен.

— Да, ще го направим. Да му се не види, Джулз.

Видях решителният поглед в очите му, същият, който ме беше опазвал през последните три години — момичето, което желаеше да умре, и което всеки друг нормален човек би се отказал да спасява.

— Аз влоших нещата, нали? Когато бях с теб? Господи, дори не знаеш кое е правилно и кое не. Вината е моя. — Беше започнал да крачи безцелно. — Вината е моя. Беше на седемнадесет, да му се не види. Трябваше да знам. — Бърбореше, без да ме поглежда. — Вината е моя.

Обвиняваше се за отвратителната ми нефункционална връзка с Дорнан? Не беше негова вина. Нищо от случилото се не беше по негова вина.

Замигах бързо, сещайки се за първия път, в който бяхме заедно.

Елиът и Джулиет.

Беше красиво.

За първи път, откакто бях „умряла“, се бях почувствала цяла отново.

Обичана.

Защитена.

Желана.

Бабата на Елиът едва се свърташе в къщи. Имаше си кавалер, при който обичаше да остава понякога за няколко нощи, затова двамата с Елиът често седяхме на верандата пред просторното й ранчо, която ограждаше цялата къща, и пиехме бири щом паднеше нощта. Е, той пиеше бира, докато аз си открадвах няколко глътки, докато се правеше, че не забелязва.

Беше спокойна нощ. Напълно притихнала. Цикадите жужаха в лятната жега — в Небраска винаги беше горещо — докато ние се люлеехме безшумно на пейката за двама. Той от неговата страна. Аз от моята. Беше облечен с тесен, омазан с масло и грес бял потник и дънки. Наскоро беше напуснал полицията, малко след като ме беше довел при баба си, и сега работеше като механик. Косата му беше разрошена от работата през деня. Аз бях с обичайното си вечерно облекло — дънки и синя тениска с надпис „Betty’s Girl“, щампован върху джобчето на гърдите ми.

Протегнах ръка, за да хвана бутилката с бира между нас, която Елиът държеше хлабаво с пръсти. Подръпнах я леко, цупейки се, когато той не я пусна.

— Малолетна си — каза, стискайки шишето.

Усмихнах се и го сръчках с пръст в ребрата, карайки го да се засмее. Разхлаби хватката си, разконцентриран от гъделичкането ми и аз измъкнах бутилката от ръката му победоносно.

— Мъртва съм — отвърнах, пресушавайки остатъка от бирата, преди да върна празната бутилка в протегнатата му ръка, — на мъртвите момичета им е позволено да пият бира.

Той просто кимна, взирайки се в безлюдната местност, а на устните му заигра лека усмивка.

— Означава ли това, че мога да си взема бутилка и за мен? — попитах шеговито.

Елиът се изправи и тръгна към вратата.

— Не — подхвърли през рамо.

Усмихнах се и го последвах в къщата.

Беше истинска гледка, застанал пред отворения хладилник с леко смръщени в умисъл вежди. Мускулестите му ръце блестяха от финия слой масло и пот, обичайна комбинация за морното лято. Приближих го бавно боса, а устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.

Той затвори хладилника и се обърна, блъскайки се в мен с ръката, в която държеше новата си бира.

— Да му се не види! — каза, а пяна от бирата потече по страните на шишето.

Взех бутилката от ръката му и я оставих на масата до нас, като през цялото време не откъсвах очи от неговите. Изражението му беше смесица от любопитство и примирение.

— Джулз… — възрази немощно.

— Елиът — отвърнах иронично, дърпайки потника му така, че беше принуден да пристъпи към мен.

— Какво, по дяво… — поде, когато се запрепъва към мен.

— Мислиш, че не знам защо стоим на тази пейка цял проклет следобед? — прошепнах застанала на пръсти, докато изтривах едно петно грес от бузата му. — Знам какво правиш. Не искаш да оставаш насаме с мен в тази голяма, стара къща. Защо?

— Джулз — простена той, този път по-ниско.

Прехапах долната си устна игриво и поставих ръката си на тила му.

— Защото се страхуваш, че това ще се случи. — Приведох се напред, придърпвайки го надолу, така че устните ни да се докоснат. Имаше вкус на бира и слънчеви лъчи, а устата му беше студена и свежа. Вкусът му беше чист. Вкусът му беше прекрасен. Вкусът му беше всичко, от което имах нужда в този момент.

Всичко, освен Джейс. Но Джейс не беше там. Той беше с баща си. Джейс ме мислеше за мъртва.

Отдръпна се след няколко мига, а по лицето му ясно беше изписано разкаяние.

— Не — каза категорично този път, — на седемнадесет си!

— Точно — отвърнах аз. — На седемнадесет съм и те чаках прекалено дълго, Елиът Макрей.

— Ще ме довършиш, Джулз — промърмори. — Знаеш го, нали?

Протегнах ръка, за да усетя нарастващата твърдост в дънките му. Той простена и отблъсна ръката ми.

— Няма да е редно да се възползвам от теб — каза и ме стисна здраво за раменете. — Не. Можем. Да. Го. Направим.

Нацупих се.

— Ами ако сключим сделка? — попитах, килвайки главата си настрани.

Елиът затвори очи и промърмори:

— Каква сделка?

Приведох се по-близо, а ръцете му се отпуснаха и спря да ме задържа на място. Оставих мокра диря от целувки по врата му, кикотейки се тихо, когато усетих как потръпва под допира ми.

— О, сега ми се смееш, а? — смъмри ме на шега.

— Слушай сега — казах, връщайки се обратно на устните му, — ще ме оставиш да се възползвам от теб тази нощ и обещавам, че никога повече няма да те притеснявам.

Задиша учестено, когато подръпнах колана на дънките му и го притеглих към себе си, облягайки се на кухненската маса. Дръпнах го рязко към мен, разтворих крака и ги обвих около кръста му.

Много скоро започна да отвръща на целувките ми със същата дива жажда, а в тъмните му сини очи проблясваше желание. Харесваше ми да ме желае. Можеше да накара мъртвото момиче да се почувства живо отново.

Обичано.

— Заведи ме в леглото си — прошепнах между целувките. Той замръзна за момент, извръщайки глава настрани, а нежните му ласки се превърнаха в железни хватки около китките ми. Проточих врат, опитвайки се да го накарам да ме погледне отново. Неохотно, той го направи, задишвайки заедно с мен. Събрах всичкият кураж, който имах в себе си. — Елиът — прошепнах, — обичам те. — Очите му, оцъклени и изпълнени с тревога, потърсиха моите. Преглътнах с усилие. — Изпитваш ли… изпитваш ли същото?

Той кимна бавно и сърцето ми подскочи. Призракът, в който се бях превърнала — момичето заклещено във времето, нито мъртво, нито напълно живо — усети първите лъчи надежда на новото начало и вторите шансове. Защото, въпреки че ме беше спасил, въпреки че беше моят Чаровен принц и всичко прекрасно, което можеше да иска едно момиче, не се намирахме в приказка. Не бях принцеса в кула на мечтите, а той не беше моят доблестен рицар.

Не, това, което ни срещна с Елиът, не беше приказка. Бе шибан кошмар. Беше рискувал всичко за мен. Бе се отказал от кариерата си, за да се увери, че ще бъда в безопасност далеч от Ел Ей и „Джипси Брадърс“.

Но въпреки всичко това, до този момент, до тази част от секундата, в която ми беше прошепнал, че ме обича, не бях вярвала, че съм годна за любов.

Не и след това, което ми бяха причинили.

Можех да видя, че все още водеше вътрешна битка, противеше се на чувствата си, опитвайки се да ме отблъсне. Започвах да го губя.

— Обичам те, Джулз — беше казал, затъквайки едно измъкнало се кичурче коса зад ухото ми. — Но не мога. След това, което ти причиниха…

В този момент очите ми се бяха напълнили със сълзи, защото въпреки че беше минала повече от година от онази нощ, все още можех да усетя всяко едно нещо, което ми бяха причинили сякаш бе вчера.

— Елиът — прошепнах пламенно, — единственият ми път. Единственият ми път и беше по този начин. Можеш да го превърнеш в нещо хубаво. Можеш да ме поправиш.

Целунах го отново, а той простена в устата ми и решителността му бавно започна да му се изплъзва.

— Господи, обичам те — изрече той, а прекрасно чувство на топлина се разля по тялото ми.

— Елиът, имам нужда да ми покажеш — прошепнах срещу устата му, защото думите не бяха достатъчни за разбито момиче като мен.

И ми показа. Изпълни ме така, че да съм цяла отново. Така, че да съм обичана.

След този пръв път не чувствах нищо друго, освен чисто и неподправено облекчение.

Облекчение, че в крайна сметка не бях призрачно момиче, което живее в сенките и обладава бедното момче, което я беше избавило от сигурната смърт.

Облекчение, че имах достатъчно късмет, за да бъда открита от някой, който можеше да ме залепи отново парче по парче.

Съпоставката между миналото и настоящето ни не можеше да бъде по-контрастна. Невинност и вина. Сутрин и вечер. Живеене и умиране, малко по малко. Главата ми запулсира, когато пристегнах халата около кръста си, и внезапно почувствах гадене и несигурност. Заклатушках се към канапето с изтръпнали крайници и се проснах по задник.

— О, боже мой, Елиът. Колко пъти ще водим този разговор? Не си направил нищо лошо. Аз дойдох при теб, не си ли спомняш? — Една сълза се заформи в ъгълчето на окото ми и аз я прогоних тихомълком. — Обичах те.

Лицето му посърна и в този момент ми се прииска да забравя за Джейс, за братята му, за Дорнан и да се хвърля в обятията на Елиът. Защото щеше да бъде по-лесно. Нямаше никога, никога да ме нарани. Щеше да ме обича и да се отнася с мен като с кралица до края на дните ми.

Но щеше да бъде лъжа.

Спря да крачи пред мен и коленичи с разширени, умоляващи очи.

— Знаеш ли защо си тръгнах накрая? — попита.

— Да — отвърнах сухо, — омръзна ти да ти крада пистолета.

Усмихна ми се тъжно, преди отново да сведе поглед към земята.

— Имаше кошмари постоянно.

Кимнах. Спомнях си нощите, увита във влажните чаршафи, крещяща безгласно, а въздухът в дробовете ми застиваше сякаш ме задушаваха.

— Така е.

— Спомняш ли си как викаше за помощ, когато те връхлетяваха? — попита.

Замръзнах на място.

— Не? — предположи той.

Поклатих глава. Не си спомнях някога да съм казвала нещо, спомнях си единствено изгарящата болка и ужаса. Винаги ужаса.

Елиът потърка замъглените си очи.

— Тръгнах си, защото бяха изминали три години, а ти все още викаше неговото име.

Един погребан спомен изплува на повърхността — дълго след като е бил заровен с кръв и мръсотия — разклащайки ме до дъното на душата ми.

Джейс! Джейсън!

— О! — възкликнах.

— Знам, че си мислеше, че заминах, защото съм искал нормален живот. Деца, брак и всичко подобно.

— Да — отвърнах, внезапно почувствала се празна и куха отвътре.

— Никога нямаше да поискам тези неща от теб. Знаех, че не можеше да ми ги дадеш. Всичко, което исках, беше ти, Джулз. Какво щеше да стане, ако бях останал? Ако се бях борил с обстоятелствата. — Гласът му се пречупи. — Не трябваше да те напускам. Съжалявам. Мисля за теб всеки ден. Какво можеше да бъде. Какво щеше да бъде, ако те бях срещнал и те бях отвел от онзи шибан клуб, преди да ти причинят това. — Ръката му се притисна нежно към бедрото ми, изпращайки изгарящи тръпки от припомнени мъки по гърба и опънатите ми нерви.

Положи глава в скута ми и аз приветствах разсейването от драскането на наболата му брада по бедрата ми, когато той обви кръста ми с ръце.

— Мисля, че ако се бяхме срещнали, преди да се случи всичко това, щяхме да бъдем добре. Щяхме да сме щастливи.

Преглътнах буцата в гърлото си, едната ми ръка бе отпусната леко върху късата му коса, а другата проследяваше контурите на устните му.

— Предполагам никога няма да разберем — прошепнах в тъмнината.

Вкопчих се в него сякаш бях удавник, а той беше спасителният ми пояс, и двамата понесени от течението на леденото море, изгубени заедно, но в същото време самотни.

По-късно той се откъсна от мен и ме остави сама, за да приготви кафе.

И сега вече бях напълно самотна.

Преди да си тръгна — преди да е станало време да се изправя пред обстоятелствата и да звънна на Джейс — Елиът ме разпита уморено, докато малкото му момиченце все още спеше, а утринните лъчи се процеждаха през прозореца на кухнята.

— Е — каза той, — значи майка ти наистина е там, а?

Кимнах.

— Мислиш ли, че ще се досети коя си?

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че някой друг ще го направи?

Присвих рамене.

— Ще ми разкажеш ли всичко някой ден?

Засмях се горчиво, а въпросите му се забиваха като кинжали в сърцето ми.

— Няма да ми повярваш, ако ти разкажа.

Той пристъпи към мен, поглеждайки ме с тъжните си очи.

— Пробвай ме — каза, като взе празната кафена чаша от ръката ми и я постави на плота.

Поклатих глава.

— Няма да ми проговориш отново.

Погледът му беше толкова напрегнат, сякаш пробиваше дупки в мозъка ми и сам търсеше отговорите.

— Може и да ти проговоря — поспря за момент. — Наистина им видя сметката, а?

Кимнах.

Очите му се ококориха.

— Не мога да повярвам, че си ги убила.

— Защо? — попитах.

— Не знам. Та това си… ти. Момичето, което спасяваше изгубени котенца и хранеше птичките с трохи всяка сутрин след закуска.

— Изгубените котенца и птичките не са наранили никой — отвърнах. — А и без това не е като и ти да не си убивал никой.

Небраска беше моето безопасно убежище, моят подслон под дъжда. Нов дом за призрачно момиче като мен.

Само че един ден миналото ми връхлетя в крайпътния ресторант, който бабата на Елиът държеше. Работех там пет дни в седмицата, събирайки празните съдове и се придържах към безопасността на заградената кухня.

Един следобед си вършех работата, след като клиентите от обяд си бяха тръгнали и помещението беше почти готово да затвори за деня. Елиът ме чакаше на плота, където похапваше пържени картофки. Беше покрит с грес и масло, а опияняващата миризма, която се беше пропила в него, ме караше да се чувствам защитена където и да съм.

Докато злата участ не пристъпи в ресторантчето и едва не ме довърши за секунди.

Чух звънчето, което сигнализираше, че входната врата се е отворила и погледнах от гишето към най-ужасния си кошмар.

Един от членовете на „Джипси Брадърс“ се взираше в мен.

Братовчедът на Дорнан, Марко, явно беше пътувал с кола, тъй като не забелязах приближаващ мотор.

Притиснах се към плота, молейки Елиът с поглед. Бях застинала на място. Елиът ме изгледа подозрително и аз прошепнах безмълвно думите „Джипси Брадърс“.

Той се извъртя и застана пред мен.

— Затворихме за днес — каза Елиът, прикривайки ме, докато аз се приведох зад плота.

— Джулиет? — каза Марко дрезгаво, като се промъкна, пренебрегвайки Елиът напълно, и надникна през плота. — Я виж ти — каза презрително, като клекна на пети и протегна ръка към мен. — Изглеждаш дяволски добре за мъртво момиче.

В прозореца наблюдавах спокойното отражение на Елиът, когато извади пистолета от пояса си, прицели се в тила на мъжа и стреля, опръсквайки ме цялата с нещо, което приличаше на кетчупа, който допреди малко бях забърсвала от масите.

Марко се свлече мъртъв в ъгъла, аз изпищях, а Елиът обърна табелата на входната врата на „Затворено“.

Очите на Елиът потъмняха, а веждите му се сключиха.

— Трябваше ли да го споменаваш?

— Съжалявам.

— Направих го заради теб.

— Знам. Винаги правиш всичко заради мен.

Малкото му момиченце се събуди, викайки баща си от стаята. Той ме целуна по челото и аз си тръгнах.

Е, време беше да се връщам обратно в огнените ями.

Обратно при Дорнан.

Обратно при Джейс.