Петдесет нюанса по-тъмно

Пролог

Той се върна. Мама или спи, или отново й е лошо.

Скривам се и се свивам на топка под масата в кухнята. Между пръстите си виждам мама. Заспала е на канапето. Отпуснала е ръка върху отровнозеления губер, а той е с високите си ботуши с лъскави катарами, надвесил се е над мама и крещи.

Удря мама с колан. „Ставай! Ставай! Откачена мръсница си ти. Просто една откачена мръсница. Най-обикновена откачена мръсница. Обикновена откачена мръсница. Да, ти си откачена мръсница“.

Мама хлипа и ридае. „Престани. Моля те, престани“. Мама не пищи. Мама се свива на топка.

Запушвам ушите си и затварям очи. Звуците заглъхват.

Той се обръща и аз виждам ботушите му, докато трополи към кухнята. Все още стиска колана. Опитва се да ме намери.

Навежда се и се ухилва. Смърди гадно. Вони на цигари и алкохол. „Ето те и теб, дребно лайненце“.

Буди го сърцераздирателен писък. Господи! Плувнал е в пот, сърцето му бие до пръсване. „Какво става, мама му стара?“ Изправя се в леглото и изпъва гръб, стиска челото си с ръце. „Мама му стара. Върнаха се. Аз пищях“. Поема си дълбоко дъх, за да се успокои, опитва се да освободи мислите и ноздрите си от миризмата на евтин бърбън и застоялата смрад на цигари „Кемъл“