1.


Преживях и третия ден след Крисчън Грей и първия ми ден на работа. Добре че беше тя да ме поразсее. Времето отлетя сред мъгла от нови лица, напрегната работа и господин Джак Хайд. Господин Джак Хайд... той ми се усмихва, сините му очи искрят, когато опира ръце на бюрото ми.

- Великолепна работа, Ана. Двамата с теб ще станем страхотен екип.

Незнайно как успях да извия устни в подобие на усмивка.

- Тръгвам си, стига да нямаш нищо против - прошепнах.

- Не, разбира се, вече е пет и половина. До утре.

- Лека нощ, Джак.

- Лека нощ, Ана.

Грабнах си чантата, намъкнах сакото и се отправих към вратата. Вдъхнах дълбоко въздуха на ранна вечер в Сиатъл. Той все още не успяваше да запълни празнотата в гърдите ми, зейнала от събота сутринта, болезнена бездна, която непрекъснато ми напомняше какво съм изгубила. Тръгнах към автобусната спирка с наведена глава, забола поглед в краката си, и не спирах да мисля какво ще бъде без любимата ми Уанда, старата ми „костенурка“... или аудито.

Затръшнах вратата на тази мисъл. „Стига. Не мисли за него“. Разбира се, че можех да си позволя автомобил - една хубавка новичка кола. Но пък той беше небивало щедър и при тази мисъл усетих как в устата ми се събира горчилка. Преглътнах и се опитах да прогоня подобни мисли и да не ги допускам. Не биваше да мисля за него. Нямах желание да ревна отново - не и на улицата.

Апартаментът беше празен. Кейт ми липсваше и си я представях как лежи на някой плаж в Барбадос и пие студен коктейл. Включих плоскоекранния телевизор, за да може шумът да запълни вакуума и да се залъжа, че имам компания, макар че нито слушах, нито гледах. Седнах и забодох поглед в тухлената стена. Бях напълно изтръпнала. Чувствах единствено болка. Колко още трябваше да търпя това?

Звънецът на вратата ме стресна, изтръгна ме от мъката и сърцето ми трепна. Кой ли е? Натиснах домофона.

- Доставка за госпожица Стийл - обясни отегчен безплътен глас и разочарованието ме притисна. Обзета от пълно безразличие, слязох долу и заварих млад мъж, който мляскаше шумно с дъвка, стиснал в ръка дълъг кашон. Подписах се и отнесох пратката горе. Беше изненадващо лека. Вътре имаше двайсет и четири дългостеблени бели рози и картичка.

Честит първи ден на работа.

Дано да е минал добре.

Благодаря ти за глайдера. Трогнат съм.

Вече е поставен на видно място на бюрото ми.

Крисчън

Не можех да откъсна поглед от картичката. Бездната в гърдите ми ставаше все по-дълбока. Нямаше никакво съмнение, че това е изпратено от асистента му. Едва ли Крисчън имаше нещо общо. Тази мисъл ми причини ужасна болка. Погледнах розите - толкова бяха красиви, че не намерих сили да ги хвърля в боклука. Като добро момиче отидох в кухнята, за да извадя ваза.

Вече си имах рутина: ставане, ходене на работа, плач, спане. По-точно казано, опитвах се да спя. И в сънищата не можех да избягам от него. Преследваха ме и сивите огнени очи, и безпомощният поглед, и лъскавата немирна коса. А пък музиката... колко много музика - не издържах, когато чуя музика. Внимавах и я избягвах на всяка цена. Потръпвах дори от безсмислените песнички в рекламите.

Не разговарях с никого - нито с мама, нито с Рей. В момента не бях в състояние да водя безсмислени разговори. Нямах никакво желание. Превърнах се в отделна бойна единица, в опустошена, разкъсвана от военни действия земя, където не вирее нищо, а мрачният хоризонт се е снишил. Да, така е. Докато бях на работа, можех да съм безлична, но ако поговорех с мама, знаех, че ще рухна, а ако рухна, може и да не успея да се изправя.

Никак не ми се ядеше. До обяд в сряда успях да изям чаша кисело мляко. От петък не бях хапвала нищо друго. За момента живеех с новооткритата си поносимост към кафе с мляко и диетична кола. Кофеинът ме ободряваше, но също така изостряше нервите ми.

Джак започна непрекъснато да се върти около мен, да ме дразни, да задава лични въпроси. Той пък какво искаше? Държах се любезно, но предпочитах да го държа на разстояние.

Седнах и започнах да преглеждам купчината писма до него, доволна, че мога да се поразсея от слугинската работа. Имейлът ми изпиука и бързо проверих кой е.

Мама му стара. Имейл от Крисчън. „Не може да бъде, не и тук... не и на работното ми място“.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Утре

Дата: 8 юни 2011, 14:05

До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

Прости ми, че те притеснявам, докато си на работа. Надявам се да върви добре. Получи ли цветята ми?

Сетих се, че утре в галерията е откриването на изложбата на приятеля ти, и съм сигурен, че не ти е останало време да си купиш автомобил, а пътят е дълъг. Ще ми бъде много приятно да те закарам, стига да искаш.

Уведоми ме своевременно.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Очите ми плувнаха в сълзи. Скочих от бюрото и се втурнах към тоалетната, за да се скрия в някоя от кабинките. Изложбата на Хосе. Съвсем бях забравила за нея, а му бях обещала да отида. По дяволите, Крисчън беше прав: как ще отида?

Притиснах челото си с ръка. Защо не ми беше звънял Хосе? Всъщност защо никой не ми беше звънял? Бях толкова разсеяна, че дори не бях забелязала, че мобилният ми мълчи.

По дяволите! Каква глупачка! Разговорите все още бяха пренасочени към блакберито. Мама му стара! Всичките обаждания бяха отивали при Крисчън, освен ако не беше изхвърлил блакберито. Как беше намерил имейл адреса ми?

Той знаеше кой размер обувки нося, така че един имейл адрес едва ли го бе затруднил особено.

Щях ли да мога отново да се видя с него? Щях ли да понеса срещата? Исках ли да го видя отново? Затворих очи, отпуснах шава назад и усетих как ме пронизват мъката и копнежът. Естествено, че исках.

Може би... просто се колебаех дали да не му кажа, че съм си променила мнението... Не, не, не и не. Не можех да бъда с човек, на когото му доставя удоволствие да ми причинява болка, с човек, който не може да ме обича.

Мъчителни спомени пробягваха в главата ми - държим се за ръце, целуваме се, ваната, нежността му, чувството му за хумор, тъмният му замислен сексапилен поглед. Бяха минали пет дни, цели пет дена на агония, които ми се сториха като цяла вечност. Вечер заспивах разплакана и ми се искаше да не си бях тръгвала, искаше ми се той да е различен, да сме заедно. Колко ли още щеше да продължи това омразно чувство? Намирах се в ада.

Опитах се да се овладея. Той ми липсваше. Наистина много ми липсваше... Обичах го. Всичко беше съвсем просто.

„Анастейжа Стийл, на работа си!“ Трябваше да съм силна, но исках да отида на изложбата на Хосе, а мазохистката, свила се дълбоко в мен, копнееше да види Крисчън. Поех си дълбоко дъх и се върнах на бюрото си.


Подател: Анастейжа Стийл Относно: Утре Дата: 8 юни 2011, 14:25 До: Крисчън Грей

Здравей, Крисчън,

Благодаря за цветята; прекрасни са.

Ще сълд ти много благодарна, ако ме закараш. Благодаря ти.

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП


Погледнах телефона и забелязах, че разговорите ми са все още пренасочени към блакберито. Джак беше на съвещание, затова звъннах бързо на Хосе.

- Здрасти, Хосе. Ана се обажда.

- Здрасти, забраванке. - Гласът му звучеше толкова топло и приветливо, че бе достатъчен отново да ме накара да ревна.

- Не мога да говоря дълго. Откриването по кое време е утре?

- Значи ще дойдеш? - попита развълнувано той.

- Разбира се. - Усмихнах се истински за пръв път от пет дни. Първата ми истинска усмивка оттогава.

- В седем и половина.

- Ще дойда. Дочуване, Хосе.

-Чао, Ана.


Подател: Крисчън Грей Относно: Утре Дата: 8 юни 2011, 14:27 До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

В колко часа да те взема?

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“


Подател: Анастейжа Стийл Относно: Утре Дата: 8 юни 2011, 14:32 До: Крисчън Грей

Изложбата на Хосе се открива в 19:30. В колко предлагаш?

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП


Подател: Крисчън Грей Относно: Утре Дата: 8 юни 2011, 14:34 До: Анастейжа Стийл

Скъпа Анастейжа,

До Портланд илла доста път. Ще те взема в 17:45 Нямам търпение да се видим.

Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“


Подател: Анастейжа Стийл Относно: Утре Дата: 8 юни 2011, 14:45 До: Крисчън Грей

Ще те чакам.

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП


Боже, ще се видя с Крисчън! За пръв път от пет дни настроението ми стана малко по-поносимо и си позволих да се запитам как се е чувствал той.

Дали му бях липсвала? Може би не по начина, по който той ми липсваше на мен. Дали вече бе намерил някоя друга, доста-тъчно покорна, с която да ме замести? Мисълта беше толкова болезнена, че веднага я пропъдих. Погледнах купчината кореспонденция, която трябваше да обработя за Джак, и се заех. Същевременно се опитах за пореден път да пропъдя Крисчън от ума си.

Вечерта се въртях в леглото, мятах се, опитвах се да заспя и за пръв път от доста време не заспах с плач.

Представях си лицето на Крисчън, каквото беше последния път, когато го зарязах. Измъченото му изражение не ми даваше мира. Спомнях си, че той не искаше да ме пусне, което ми се стори странно. Защо да оставам, след като отношенията ни бяха в пълна безизходица? И двамата заобикаляхме важни въпроси - моя страх от наказание, неговия от... от какво? Може би от любов?

Обърнах се и прегърнах възглавницата, изпълнена с непреодолима тъга. Той си мислеше, че не заслужава да бъде обичан. Защо се чувстваше по този начин? Дали имаше нещо общо с възпитанието му? Може би с рождената му майка, надрусаната курва? Мислите ме измъчваха до малките часове, когато напълно изтощена най-сетне се унесох в неспокоен сън.

Денят се влачеше нетърпимо бавно, а Джак бе отвратително внимателен. Сигурно беше заради тъмнолилавата рокля на Кейт и ботушите с черни токчета, които откраднах от гардероба й, но сега не исках да мисля за това. Реших да отида да си купя прилични дрешки веднага щом получа първата заплата. Роклята ми стоеше по-свободно, отколкото преди, но въпреки това се преструвах, че не забелязвам.

Най-сетне стана пет и половина, аз грабнах сакото и чантата си и се опитах да се успокоя. „След малко ще го видя“.

- Да не би да имаш среща? - попита Джак, когато мина покрай бюрото ми на излизане.

- Да. Не. Не е точно среща.

Той изви вежда. Очевидно бях събудила интереса му.

- Гадже ли?

Изчервих се.

- Не, просто приятел. Старо гадже.

- Ако искаш, утре след работа да изпием по чашка. Първата ти седмица беше блестяща, Ана. Трябва да я отпразнуваме. - Той се усмихна, а аз се почувствах неловко.

Той бръкна в джобовете си и излезе през двойната врата. Намръщих се на гърба му. На чашка с шефа. Май не е много разумно.

Поклатих глава. Преди това трябваше да преживея вечерта с Крисчън Грей. Как точно ще стане? Отправих се бързо към тоалетната за последни приготовления.

Огледах продължително и внимателно лицето си в огромното огледало на стената. Както обикновено бях бледа, с тъмни кръгове под очите. Изглеждах изпита, измъчена. Прииска ми се да умеех да си слагам грим. Мацнах малко спирала и молив за очи с надеждата да не съм толкова безцветна. Вързах си косата и тя увисна на артистична опашка на гърба ми. След това си поех дълбоко дъх. Това би трябвало да е достатъчно.

Минах нервно през фоайето, усмихнах се и махнах с ръка на Клер на рецепцията. Двете с нея май щяхме да станем приятелки. Джак - разговаряше с Елизабет - се усмихна широко и ми отвори вратата.

- След теб, Ана.

- Благодаря. - Усмихнах се смутено.

Тейлър чакаше на тротоара. Отвори задната врата на автомобила. Стрелнах колебливо Джак с поглед. Той беше зяпнал слисано джипа ауди.

Качих се на задната седалка и се озовах до него - Крисчън Грей - облечен със сив костюм, без вратовръзка, бялата риза разкопчана на врата. Сивите му очи блестяха.

Устата ми пресъхна. Той изглеждаше великолепно, като изключим, че ме наблюдаваше намръщено. Защо?

- Кога си яла за последно? - сряза ме, докато Тейлър затваряше вратата след мен.

По дяволите!

- Здравей, Крисчън. И аз се радвам да те видя.

- Не желая да чувам острия ти език. Отговори ми. - Очите му блестяха.

Мама му стара!

-Ами... На обяд хапнах кисело мляко. А, да, изядох и един банан.

- Кога за последен път си яла истинска храна? - попита остро той.

Тейлър се настани зад волана, запали и се вля в трафика.

Вдигнах поглед и забелязах, че Джак ми маха с ръка, сякаш можеше да ме види през тъмните прозорци. Махнах му и аз.

- Кой е този? - сопна се Крисчън.

- Шефът ми. - Стрелнах с поглед красивия мъж до мен и забелязах, че устата му е стисната в тънка линия.

- Та питах кога за последен път си яла нормална храна.

- Крисчън, това изобщо не ти влиза в работата - отсякох. Чувствах се невероятно смела и дръзка.

- Влиза ми в работата всичко, което правиш. Отговори ми.

„Изобщо не ти влиза в работата“. Изпъшках отчаяно и извъртях очи към тавана, а той присви своите. За пръв път от много време ми идваше да се изсмея. Опитах се да потисна напиращия кикот. Лицето на Крисчън поомекна, докато аз се стараех да остана сериозна, и някакво подобие на усмивка пробяга по красивите му изваяни устни.

- Е? - настоя той с по-мек глас.

- Паста alla vongole1, миналия петък - отговорих аз.

Той затвори очи. Беше побеснял. После по лицето му премина нещо като съжаление.

- Ясно. - Гласът му не изразяваше нищо. - Отслабнала си с поне два Килограма и половина, може би дори повече. Моля те, Анастейжа, храни се.

Сведох поглед към преплетените пръсти в скута ми. Как бе въз-можно винаги да ме кара да се чувствам като непослушно дете?

Той се размърда и се обърна към мен.

- Как си? - попита. Гласът му бе тих и нежен.

„Как ли? Смазана съм...“ Преглътнах.

- Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа.

Той си пое рязко въздух.

- И аз съм така - прошепна и стисна ръката ми. - Липсваш ми.

О, не! Кожа до кожа.

- Крисчън, аз...

- Ана, моля те. Трябва да поговорим.

„Ще се разплача! О, не!“

- Крисчън, аз... моля те... плаках толкова много - прошепнах. Мъчех се да овладея чувствата си.

- Недей, любима, недей. - Подръпна ръката ми и преди да се усетя се озовах в скута му. Той ме прегърна, зарови нос в косата ми. - Нямаш представа колко много ми липсваше, Анастейжа...

Исках да се отскубна от ръцете му, но той ме беше прегърнал здраво. Притиснал ме беше към гърдите си. Усетих, че се разтопявам. „Точно така, това е моето място“.

Отпуснах глава на гърдите му и той обсипа косата ми с целувки. Ухаеше на лен, на омекотител за дрехи, на душ гел и на любимия ми аромат - на Крисчън. За момент си позволих да се потопя в илюзия, че всичко ще е съвсем наред, и усетих как измъчената ми душа се успокоява.

След няколко минути Тейлър отби до тротоара, въпреки че все още бяхме в града.

- Ела. - Крисчън ме измести от скута си. - Стигнахме.

Какво?!

- Горе има хеликоптерна площадка. - И кимна към сградата, сякаш за да обясни.

Разбира се. „Чарли Танго“. Тейлър отвори вратата и слязох. Той ми се усмихна топло и доброжелателно и се почувствах в безопасност. Усмихнах му се и аз.

- Трябва да ти върна кърпичката.

- Задръжте я, госпожице Стийл, с най-добри пожелания.

Изчервих се. Крисчън заобиколи колата и ме хвана за ръка.

Погледна любопитно Тейлър, който издържа погледа му съвсем спокойно, без да разкрие нищо.

- Девет? - каза му Крисчън.

- Добре, господине.

Крисчън кимна, обърна се и ме поведе през двойните врати в просторното фоайе. Наслаждавах се на ръката му и на дългите опитни пръсти, преплетени с моите. Отново усетих познатото чувство - привлечена съм също като Икар към слънцето. Веднъж вече се изгорих, а ето че съм отново с него.

Пред асансьорите той натисна копчето и аз го стрелнах с поглед и забелязах, че по устните му трепка загадъчна полуусмив-ка. Когато вратата се отвори, той пусна ръката ми и влязохме.

Вратата се затвори и аз се осмелих да го погледна за втори път. Той също ме гледаше и усетих как между нас прехвърчат искри. Почти осезаеми. Имах чувството, че мога да ги вкуся, докато пулсират и ни привличат един към друг.

- Господи - ахнах, зашеметена от това първично плътско привличане.

- И аз го усещам - отвърна той, очите му бяха полупритворе-ни и напрегнати.

Желанието напираше в слабините ми, тъмно, смъртоносно. Той стисна ръцете ми и прокара палци по кокалчетата; усетих как мускулите ми се свиват и потръпнах от удоволствие.

„Как е възможно да прави подобно нещо с мен?“

- Моля те, Анастейжа, не си прехапвай устната - прошепна той.

Вдигнах поглед към него и отпуснах устната си. Желаех го.

Желаех го веднага, в асансьора. Как иначе?

- Знаеш какво ми причиняваш - прошепна той.

О, значи все още му въздействах. Богинята в мен се размърда, след като се беше цупила пет дни.

Неочаквано вратата се отвори и магията се разпиля. Бяхме на покрива. Духаше вятър и въпреки че бях със сако, ми стана студено. Крисчън ме прегърна, придърпа ме към себе си и двамата забързаме към ,Нарли Танго“ в средата на хеликоптерната площадка. Перките бавно се въртяха.

Висок рус мъж с квадратна челюст и тъмен костюм скочи от хеликоптера, стисна ръката на Крисчън и изкрещя над шума на роторите:

- Готов е за излитане, господине. Оставям го във ваши ръце.

- Проверено ли е всичко?

- Да, господине.

- Ще го прибереш към осем и половина, нали?

- Разбира се, господине.

- Тейлър те чака долу.

- Благодаря, господин Грей. Безопасен полет до Портланд. Мадам. - Поклони ми се. Без да ме пуска, Крисчън кимна, наведе се и ме поведе към вратата на хеликоптера.

Щом се качихме, закопча предпазните колани и ги затегна. Погледна ме многозначително и ми отправи загадъчната си усмивка.

- Така ще седиш - измърмори. - Държа да подчертая, че много ми харесваш с този колан. Не пипай абсолютно нищо.

Изчервих се като рак и той прокара показалец по бузата ми, преди да ми подаде слушалките. „И аз искам да те докосна, но ти няма да ми позволиш“. Намръщих се. Да не говорим, че беше стегнал коланите толкова много, че едва успявах да помръдна.

Той седна, сложи си колана и започна задължителната проверка. Всичко умееше. Невероятно привлекателно! Сложи си слушалките и щракна един ключ. Перките се завъртяха по-бързо и ме оглушиха.

Обърна се към мен.

- Готова ли си, любима? - чух гласа му в слушалките.

-Да.

Отправи ми момчешката си усмивка. Леле, от колко отдавна не я бях виждала.

- Кула Сий Так, тук ,Нарли Танго“ Голф-Голф Еко Хотел с разрешение за полет до Международно летище Портланд. Потвърдете. Край.

Безплътният глас на диспечера отговори и даде инструкции.

- Разбрано, кула, ,Нарли Танго“ готов. Край. - Крисчън щракна два ключа, стисна лоста и хеликоптерът бавно и гладко се издигна във вечерното небе.

Сиатъл и стомахът ми останаха някъде в ниското, но пък имаше предостатъчно за гледане.

- Вече гонихме изгрева, Анастейжа, сега идва ред на залеза -чух гласа му в слушалките. Обърнах се и го зяпнах изненадано.

Това пък какво беше? Как бе възможно да изрича подобни романтични неща? Той се усмихна и аз не успях да потисна срамежливата си усмивка.

- Освен вечерното слънце има и много друго за гледане - продължи той.

Последния път, когато летяхме към Сиатъл, беше тъмно, но тази вечер гледката беше великолепна, буквално неземна. Намирахме се сред най-високите здания и се издигахме все по-високо.

- „Ескала“ е там. - Той посочи. - „Боинг“ е ето там, вижда се и кулата „Спейс Нийдъл“.

Проточих врат.

- Никога не съм ходила там.

- Ще те заведа... можем да похапнем там.

- Крисчън, ние скъсахме.

- Знам. Въпреки това мога да те заведа и да похапнем. - Погледна ме гневно.

Реших да не го ядосвам.

- Много е красиво, благодаря ти.

- Наистина е впечатляващо, нали?

- Впечатляващо е, че можеш да го направиш.

- Ласкаете ли ме, госпожице Стийл? Аз съм човек с много умения и таланти.

- Това ми е добре известно, господин Грей.

Видях, че се подсмива. За пръв път от дни усетих как се успокоявам. Може пък да не беше чак толкова зле.

- Как е на новата работа?

- Добре, благодаря. Интересно е.

- Какво представлява шефът ти?

- Става. - Как можех да кажа на Крисчън, че Джак ме кара да се чувствам неловко?

Крисчън ме погледна.

- Какво не е наред?

- Освен очевидното нищо друго.

- Очевидното ли?

- О, Крисчън, понякога си адски задръстен.

- Задръстен? Аз? Не ми харесва тонът ви, госпожице Стийл.

- Още по-зле.

По устните му трепна усмивка.

- Липсваше ми острият ти език, Анастейжа.

Ахнах и ми се прииска да изкрещя: „Липсваше ми - целият ми липсваше - не само езикът!“ Но мълчах и гледах през подобното на стъклен аквариум предно стъкло на ,3арли Танго“. Летяхме на юг. Залезът беше от дясната ни страна, слънцето се бе снишило към хоризонта - огромно, огненооранжево - и аз отново се превръщах в Икар, който лети прекалено близо до него.

Мракът ни преследваше и по небето плисна плащ от опалово, розово и аквамарин, преплетени както умее единствено майката природа. Вечерта беше хладна, ясна, светлините на Портланд трепкаха, намигаха, приветстваха ни.

Крисчън кацна на хеликоптерната площадка на същата необикновена сграда от кафяви тухли в Портланд, от която излетяхме преди по-малко от три седмици.

Та колко време са три седмици? Въпреки това имах чувството, че съм познавала Крисчън цял живот. Той се занимаваше с ,Дар-ли Танго“, щракаше разни ключове, роторите спряха и най-сетне чувах в слушалките само собственото си дишане. Хм. За секунда си припомних случката с Томас Талис. Пребледнях. Точно сега нямах никакво желание да мисля по този въпрос.

Крисчън разкопча колана си и се приведе, за да разкопчае и моя.

- Добре ли пътувахте, госпожице Стийл? - Гласът му беше мек, очите му блестяха.

- Да, господин Грей, благодаря - отвърнах любезно.

- Да вървим да видим снимките на момчето. - Подаде ми ръка, аз я поех и слязох от ,Дарли Танго“

Побелял мъж с брада се приближи, широко усмихнат. Познавах го от миналия път.

- Здравей, Джо - каза Крисчън и пусна ръката ми, за да се ръкува с него. Стивън ще дойде да го вземе между осем и девет.

- Дадено, господин Грей. Мадам. - Кимна ми. - Автомобилът ви чака. А, да, асансьорът не работи, налага се да слезете по стълбите.

- Благодаря, Джо.

Тръгнахме към стълбището.

- Добре че етажите са само три, иначе тези токчета щяха да ти създават проблеми - недоволно каза Крисчън.

- Не ти ли харесват?

- Много ми харесват, Анастейжа. - Погледът му потъмня и имах чувството, че ще каже още нещо, но той само изхъмка. - Ела. Ще слизаме бавно. Не искам да паднеш и да си счупиш врата.

Седяхме, потънали в мълчание, докато шофьорът ни откарваше към галерията. Безпокойството ми бе превключило на най-висока скорост и вече разбирах, че времето, прекарано в „Чарли Танго“, е било окото на бурята. Крисчън беше мълчалив, замислен... дори изпълнен с нервно очакване; предишното ни приятно настроение вече беше изчезнало. Исках да кажа толкова много неща, но пътуването бе твърде кратко. Крисчън гледаше умислено през прозореца.

- Хосе ми е просто приятел - прошепнах.

Крисчън се обърна и ме погледна, очите му бяха потъмнели, подозрителни, не издаваха нищо. Устата му - о, да, устата му ме разсейваше, неканен образ. Спомних си какво усещах, когато докосваше всяко мое местенце. Кожата ми пламна. Той се намести на седалката и се намръщи.

- Тези красиви очи изглеждат твърде големи на лицето ти, Анастейжа. Моля те, кажи ми, че ще хапнеш нещо.

- Добре, Крисчън, ще хапна нещо - отвърнах автоматично.

- Говоря сериозно.

- Я виж ти. - Не успях да скрия сарказма си. Колко нагъл беше този тип - прекарал ме беше през ада през последните няколко дни. Не, грешка. Аз сама се бях прекарала през ада. Не, не бях аз. Той го беше направил. Поклатих объркано глава.

- Не искам да се карам с теб, Анастейжа. Искам да се върнеш и искам да си здрава - каза той.

- Нищо не се е променило. - „Ти си все същият“.

- Да поговорим на връщане. Вече стигнахме.

Автомобилът спря пред галерията и Крисчън слезе, като ме остави безмълвна. Отвори ми вратата, за да сляза, и аз протегнах крак.

- Защо го направи? - попитах. Гласът ми бе по-висок, отколкото очаквах.

- Какво да съм направил? - Крисчън ме погледна слисано.

- Казваш нещо такова, а след това просто спираш.

- Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.

Огледах се. Беше прав. Наоколо имаше прекалено много хора. Стиснах устни, а той ме погледна гневно.

- Добре - казах нацупено. Той стисна ръката ми и ме поведе към сградата.

Влязохме в преустроен склад - тухлени стени, подове от тъмно дърво, бели тавани и бели тръби. Просторно и модерно. Доста хора се мотаеха, пиеха вино и се възхищаваха на работата на Хосе. Неприятностите се стопиха и разбрах, че Хосе е осъществил мечтата си. „Браво, Хосе, страхотен си!“

- Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес - посрещна ни млада жена, облечена в черно, с много къса кестенява коса, яркочервено червило и огромни халки на ушите. Удостои ме с кратък поглед, след това задържа очи много по-дълш от необходимото върху Крисчън, после пак се обърна към мен, примигна и се изчерви.

Смръщих чело. „Той е мой!“ - поне беше. Постарах се да не се мръщя. Тя се овладя и пробва отново:

- Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. -Усмихна се, подаде ми една брошура, посочи отрупаната с напитки и хапки маса до стената и се отдалечи.

- Познаваш ли я? - намръщи се Крисчън.

Поклатих глава, бях озадачена.

Той сви разсеяно рамене.

- Какво ще пиеш?

- Бяло вино, ако обичаш.

Той отново се намръщи, но все пак тръгна към бара.

-Ана!

Хосе се промъкваше през множеството.

Леле боже! Хосе с костюм! Изглеждаше добре. И щастлив. Прегърна ме, притисна ме силно. Едва се сдържах да не избухна в сълзи. Приятелят ми, единственият ми приятел, докато Кейт я нямаше. Очите ми се напълниха със сълзи.

- Ана, много се радвам, че успя да дойдеш - каза той, после ме пусна и започна да ме оглежда.

- Какво?

- Добре ли си? Изглеждаш някак странно. Бюз тю2, отслабнала си!

Замигах бързо, за да пропъдя сълзите, не него.

- Добре съм, Хосе. Просто много се радвам да те видя. Честито. - Гласът ми потрепери, когато забелязах загрижеността, изписала се на лицето му, но се стегнах и се овладях.

- Как дойде? - попита той.

- Крисчън ме докара - отвърнах предпазливо.

- Така ли? - Усмивката на Хосе се стопи. - Той къде е? - И се намръщи.

- Отиде за напитки. - Огледах се за Крисчън и видях, че си говори с някакъв човек на опашката. Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха. За момент бях като парализирана, не откъсвах очи от невъзможно красивия мъж, който ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Погледът му ме прогаряше.

Мили боже... Този красавец искаше да се върна при него! Дълбоко в мен се разгоря сладка радост.

- Ана! - Гласът на Хосе ме върна към действителността. -Много се радвам, че дойде... Виж, искам да те предупредя...

Неочаквано госпожица Много къса коса и яркочервено червило цъфна при нас и го прекъсна.

- Хосе, журналистката от „Портланд Принтс“ дойде. Ела. - И ми се усмихна любезно.

- Страхотно, нали? За славата говоря. - Хосе се усмихна широко и в отговор аз също се усмихнах - той беше невероятно щастлив. - Ще се видим по-късно, Ана. - Целуна ме по бузата и тръгна към една млада жена, застанала до висок слаб фотограф.

Снимките на Хосе бяха навсякъде, някои бяха огромни. Имаше и черно-бели, и цветни. Много от пейзажите бяха приказно красиви. На една от снимките, правени край езеро около Ван-кувър, беше ранна вечер и розови облаци се отразяваха в неподвижната вода. За кратко се пренесох сред тази тишина и спокойствие. Невероятно.

Крисчън застана до мен и ми подаде чашата вино.

- Става ли за нещо? - попитах с напълно естествен глас.

Той ме погледна недоумяващо.

- За виното питам - поясних.

- Не. На подобни събития рядко сервират нещо добро. Момчето обаче има забележителен талант, нали? - Крисчън също се възхищаваше на снимката с езерото.

- Защо иначе щях да го моля да те снима? - В гласа ми нахлу гордост.

Очите му бавно се преместиха от снимката към мен.

- Крисчън Грей? - Фотографът от „Портланд Принтс“ пристъпи към Крисчън. - Позволете да ви снимам.

- Разбира се. - Намръщеното лице на Крисчън се изглади и той ме дръпна до себе си. Фотографът ни погледна и дори не прикри изненадата си.

- Благодаря ви, господин Грей. - Щракна няколко снимки. -Госпожица... - започна любопитно.

- Ана Стийл - отвърнах.

- Благодаря ви, госпожице Стийл. - И забърза нанякъде.

- Потърсих твои снимки с гаджета в интернет, но не открих нито една - казах. - Затова Кейт беше решила, че си гей.

Устните на Крисчън потрепнаха в нещо като усмивка.

- Това обяснява нетактичния ти въпрос. Не, Анастейжа, нямам гаджета, ти си единственото. Това обаче ти е известно. - Гласът му беше тих и много искрен.

- Значи никога не си... - огледах се нервно, за да съм сигурна, че никой не ни подслушва, - никога не извеждаш подчинените си кукли?

- Понякога ги извеждам. Но не излизаме като двойка, на среща. Обикновено на пазар. - Той сви рамене, без да откъсва очи от мен.

„Значи сте си стояли в залата за игри“ - Червената стая на болката в апартамента му. Не знаех какво да кажа.

- Само ти, Анастейжа - прошепна той.

Изчервих се и сведох поглед към ръцете си. По свой начин той държеше на мен.

- Струва ми се, че силата на приятеля ти е в пейзажите, не в портретите. Ела да пообиколим.

Докато разглеждахме снимките, забелязах, че една двойка ми кима, усмихваха ми се широко, сякаш ме познават. Сигурно защото бях с Крисчън. Но ето че някакъв млад мъж открито ме зяпаше. Какво ставаше?

Завихме зад ъгъла и едва сега разбрах защо ме гледат стран-но. На отсрещната стена бяха закачени седем огромни снимки - мои.

Зяпнах ги недоумяващо, напълно слисана, и кръвта се от-тече от лицето ми. Та това бях аз - нацупена, засмяна, намръщена, сериозна, весела. Всичките в близък план, до една черно-бели.

Мама му стара! Спомних си, че когато идваше на гости, Хосе си играеше с фотоапарата, докато го извеждах и се правех на негов шофьор и асистентка. Мислех, че просто си щрака. Не предполагах, че ме е снимал, без да подозирам.

Крисчън не откъсваше очи, беше като омагьосан, очите му се местеха от една снимка към друга.

- Май не съм единственият - почти изръмжа той и забелязах, че е свил устни.

Беше ядосан.

- Извинявай. - Прониза ме със светлите си очи. След това тръгна към рецепцията.

Сега пък какво ставаше? Наблюдавах недоумяващо, докато той разговаряше с госпожица Много къса коса и червено червило. После извади портфейла си и й подаде кредитна карта.

Мама му стара! Изглежда, купуваше някоя от снимките.

- Здрасти. Ти си музата. Снимките са великолепни - стресна ме гласът на млад мъж с гъста руса коса. Усетих нечия ръка на лакътя си и разбрах, че Крисчън се е върнал.

- Вие сте късметлия - обърна се русият рошльо към Крисчън, който го прониза със студен поглед.

- Точно така - отвърна и ме дръпна настрани.

- Да не купи някоя моя снимка? - попитах.

- Някоя ли? - изсумтя той, без да откъсва очи от снимките.

- Защо, две ли купи?

Той присви очи.

- Купих ги всичките, Анастейжа. Не искам разни непознати да те зяпат, докато си кукуват самички вкъщи.

Бях готова да се изкискам.

- Значи предпочиташ да си ти, така ли? - подхвърлих подигравателно.

Той ме погледна недоволно, стреснат от дързостта ми. Стори ми се обаче, че се опитва да скрие колко се забавлява.

- Честно казано, да.

- Перверзник - казах шепнешком и прехапах долната си уст-на, за да скрия напиращата усмивка.

Той не се и опита да скрие колко му е весело. Поглади замислено брадичката си.

- Много точна преценка, Анастейжа. - Поклати глава и в очите му заблестяха весели искрици.

- Бих продължила обсъждането, но съм подписала декларация за поверителност.

Той въздъхна, погледна ме и очите му потъмняха.

- Нямаш представа какво ми се иска да направя с тази твоя голяма уста - измърмори.

Ахнах, защото знаех много добре какво има предвид.

- Невъзпитан тип. - Стараех се да покажа колко съм шокирана и успях. Той нямаше ли задръжки?

Крисчън се подсмихна, след това се намръщи.

- Изглеждаш спокойна и напълно естествена на тези снимки, Анастейжа. Не те виждам често в такава светлина.

Какво? Леле! Смяна на темата - сигурно за заблуда - от игриво към сериозно.

Изчервих се и сведох очи. Той пъхна пръст под брадичката ми, вдигна главата ми и аз вдишах рязко.

- Искам да си толкова спокойна и с мен - прошепна той. Вече нямаше и следа от хумор в гласа му.

Дълбоко в мен радостта се раздвижи. „Как е възможно?“ Че ние имахме предостатъчно проблеми.

- В такъв случай престани да ме заплашваш - сопнах се.

- А ти се научи да общуваш и ми кажи какво чувстваш - сопна се в отговор той и очите му блеснаха.

Поех дълбоко дъх.

- Крисчън, ти искаш да съм подчинена. Това е основният проблем. Дължи се на определението „подчинен“, което ми пусна в един имейл. - Млъкнах и се опитах да си припомня точната формулировка. - Доколкото си спомням, синонимите бяха, цитирам: „зависим, подвластен, низш, послушен, покорен“. Не бива да те поглеждам. Не бива да разговарям с теб без твое позволение. Какво друго очакваш? - изсъсках.

Той се намръщи, а аз продължих:

- Много е объркващо, когато съм с теб. Не искам да ти се противопоставям, но пък ти харесваш „острия ми език“. Искаш покорство, освен в случаите, когато решиш, че не го искаш, за да ме накажеш. Просто не знам как да се държа с теб, когато сме заедно.

Той присви очи.

- Както винаги добре казано, госпожице Стийл. - В гласа му се прокрадна студенина. - Ела да похапнем нещо.

- Тук сме само от половин час.

- Вече видя снимките, поговори с момчето.

- Хосе. Казва се Хосе.

- Успя да поговориш с Хосе - мъжа, който последния път, когато го видях, се опита да си навре езика в стиснатата ти устичка, докато ти беше пияна и готова да си изповръщаш червата - изръмжа той.

- Никога не ме е удрял обаче - изсъсках пак.

Крисчън се намръщи и от всяка негова пора бликна ярост.

- Това беше удар под кръста, Анастейжа! - прошепна заплашително.

Пребледнях. Той прокара ръка през косата си, настръхнал от ярост, която едва успяваше да овладее. Аз го наблюдавах не по-малко гневно.

- Смятам да те заведа на вечеря. Ти се топиш пред очите ми. Намери момчето и се сбогувай.

- Моля те, нека останем още малко.

- Не. Върви веднага. Сбогувай се.

Изгледах го ледено и усетих как кръвта ми кипва. Господин Скапаняк и маниак на тема власт и контрол. Добре че бях ядосана. По-добре ядосана, отколкото разревана.

Откъснах очи от него и се огледах за Хосе. Той разговаряше с няколко млади жени. Тръгнах към него, като обърнах гръб на моя ненаситник. Само защото ме е довел тук, трябва ли да правя всичко, което каже? Той за какъв се мисли, по дяволите?

Момичетата попиваха всяка дума на Хосе. Едната ахна, когато се приближих. Очевидно ме беше познала от снимките.

- Хосе.

- Ана. Извинете, момичета. - Хосе се ухили, прегърна ме и на мен ми стана забавно - изключителният Хосе впечатлява дамите.

- Май си ядосана - отбеляза той.

- Трябва да тръгвам - измърморих нещастно.

- Че ти току-що дойде.

- Знам, но Крисчън трябва да се връща. Снимките са фантастични, Хосе. Невероятно талантлив си.

Лицето му грейна.

- Много гот, че се видяхме.

Прегърна ме и ме завъртя във въздуха, а аз видях Крисчън в другия край на галерията. Мръщеше се, че съм в ръцете на Хосе. Тъкмо затова, нарочно, прегърнах Хосе през врата. Имах чувството, че Крисчън ще се пръсне. Погледът му потъмня, стана зловещ и той бавно се насочи към нас.

- Благодаря ти, че ме предупреди за моите снимки, Хосе.

- Извинявай, Ана. Трябваше да ти кажа. Харесаха ли ти?

- Ами... Не знам - отвърнах искрено, объркана от въпроса.

- Всичките са продадени, което означава, че някой ги е харесал. Направо велико, нали? Лицето ти вече е известно. -Притисна ме още по-близо до себе си, когато Крисчън пристъпи към нас и ме погледна възмутено, макар че Хосе не успя да го види.

Хосе ме пусна.

- Обаждай се, Ана. А, господин Грей, добър вечер.

- Много съм впечатлен, господин Родригес - отвърна ледено любезно Крисчън. - Извинявайте, но не можем да останем, защото трябва да се връщаме в Сиатъл. Анастейжа, готова ли си?

- И стисна ръката ми.

- Чао, Хосе, и още веднъж честито. - Целунах го бързо по бузата и преди да се усетя, Крисчън ме повлече навън. Знаех, че кипи от гняв, но и аз кипях от гняв.

Той огледа бързо улицата, първо на едната, след това на другата страна, пое наляво, бутна ме в една тъмна алея и ме притисна към стената. Обхвана лицето ми между дланите си и ме принуди да погледна пламналите му решително очи.

Ахнах, когато ме зацелува гневно, жестоко. Зъбите ни се сблъскаха, езикът му нахлу в устата ми.

Желанието експлодира в тялото ми като заря на Четвърти юли и аз заотвръщах на целувката му с не по-малко страст, ръцете ми се вплитаха в косата му, стискаха силно. Той изпъшка, дрезгав сексапилен звук, изригнал дълбоко от гърлото му, който отекна в мен, и ръката му се плъзна по тялото ми чак до дупето, пръстите му се впиха в плътта ми през роклята.

Вложих всичкото нетърпение и болка от последните дни в тази целувка, обвързвах го със себе си... и тогава се сетих - в този момент на заслепяваща страст, - че и той прави съвсем същото, чувства същото.

Той прекъсна целувката. Беше задъхан. Очите му блестяха от желание, разпалваха кипналата във вените ми кръв.

- Ти си само моя - изръмжа той, натъртваше на всяка дума. Пусна ме и се наведе, опря ръце над коленете си, сякаш е участвал в маратон. - За бога, Ана!

Облегнах се на стената, също задъхана, и се опитах да овладея бурната реакция на тялото си, да открия някакво спокойствие, равновесие.

- Извинявай - прошепнах, когато усетих, че съм възвърнала дъха си.

- Има защо. Знам какво правеше. Искаш ли фотографа, Анастейжа? Очевидно е, че той те иска.

Поклатих виновно глава.

- Не. Той ми е просто приятел.

- През целия си живот на съзнателен човек се опитвам да избягвам крайности в чувствата. Докато ти... ти събуждаш у мен напълно непознати чувства. Много е... - той се намръщи, докато се опитваше да намери думата, - притеснително. Обичам контрола, Ана, а когато съм с теб, той просто... - Очите му блестяха. - Просто се изпарява. Прокара ръка през косата си и си пое дълбоко дъх. '

- Ела, трябва да поговорим. А ти трябва да ядеш.


Загрузка...