Петдесет нюанса по-тъмно

12.

- Разговаря ли с нея днес? - попитах Крисчън, докато чакахме госпожа Робинсън.

-Да.

- И какво й каза?

- Че не искаш да се виждаш с нея и че разбирам мотивите ти. И че не ми е приятно да ми диша във врата. - Лицето му не издаваше нищо.

„Уф, добре“.

- А тя какво ти отговори?

- Заобиколи въпроса така, както може само тя. - Той стисна устни.

- Според теб защо идва?

- Нямам представа.

Тейлър се появи отново и обяви пристигането й:

- Госпожа Линкълн.

Ето я и нея... Защо беше толкова привлекателна, по дяволите? Носеше изцяло черен тоалет: тесни дънки, риза, която подчертаваше перфектната й фигура, и нимб от лъскава светла коса.

Крисчън ме притегли към себе си и каза озадачено:

- Елена?

Тя ме зяпна смаяно, после каза:

- Извинявай, Крисчън. Не знаех, че имаш компания. Днес е понеделник - прибави, като че ли това обясняваше появата й.

- Приятелката ми - вместо обяснение отвърна той, наклони глава настрани и й се усмихна хладно.

На лицето й бавно плъзна сияйна усмивка, насочена изцяло към него. Това започваше да ме дразни.

- Разбира се. Здравейте, Анастейжа. Не знаех, че ще сте тук. Знам, че не желаете да разговаряте с мен, и го приемам.

- Нима? - вторачена в нея, се троснах аз, с което изненадах и трима ни. Тя се понамръщи.

- Да, всичко ми е ясно. Не съм тук да се срещна с вас. Както казах, Крисчън рядко има компания през седмицата. - Замълча за миг. - Имам проблем и трябва да го обсъдя с Крисчън.

- О? - Той се изправи. - Искаш ли нещо за пиене?

- Да, благодаря.

Крисчън й донесе чаша, докато ние стояхме неловко и се зяпахме една друга. Тя въртеше големия сребърен пръстен на средния си пръст, а аз не знаех къде да гледам. Накрая ми се усмихна нервно, отиде при кухненския остров и седна на столчето в края. Очевидно познаваше добре апартамента и се чувстваше в свои води.

Трябваше ли да остана? Или да си тръгна? „Уф, колко е трудно!“ Подсъзнанието ми й се мръщеше с възможно най-враждеб-ната си хищна физиономия.

Искаше ми се да й кажа страшно много неща и нито едно от тях нямаше да й е приятно. Обаче беше приятелка на Крисчън -единствената му приятелка, - а и въпреки цялата си омраза към нея по принцип съм любезна. Реших да остана и колкото може по-грациозно се настаних на освободеното от Крисчън място. Той ни наля вино и седна между нас. Дали усещаше колко е странна тази ситуация?

- Какво се е случило? - попита Крисчън.

Елена ме погледна нервно. Той се пресегна и ме хвана за ръка.

- С Анастейжа вече сме заедно - отговори на безмълвния й въпрос и стисна ръката ми. Изчервих се и подсъзнанието ми за-ряза хищната си физиономия и му отправи грейнала усмивка.

Лицето на Елена омекна, сякаш тя се радваше за него. Наистина се радваше за него. О, изобщо не разбирах тази жена и се чувствах неловко и нервно в нейно присъствие.

Тя дълбоко си пое дъх и се намести на ръба на столчето. Изглеждаше ядосана. Пак започна да върти нервно големия сребърен пръстен на средния си пръст.

Какво й ставаше? Заради моето присъствие ли беше? Такова въздействие ли й оказвах? Защото и аз се чувствах по същия начин - не исках да е тук. Елена вдигна глава и погледна Крисчън право в очите.

- Шантажират ме.

Изобщо не бях очаквала такова нещо. Крисчън се вцепени. Дали някой беше открил склонността й да бие и чука непълнолетни момчета? Потиснах отвращението си и ми хрумна, че винаги идва видовден. Подсъзнанието ми потри ръце с неприкрита радост. „А така“.

- Как? - попита Крисчън и в гласа му ясно долових ужас.

Тя бръкна в огромната си маркова кожена чанта, извади някакъв лист и му го подаде.

- Остави го на масата и го разгъни. - Крисчън посочи плота с брадичка.

- Не искаш да го докоснеш ли?

- Да. Заради отпечатъците.

- Знаеш, че не мога да го занеса в полицията.

Защо слушах всичко това? Дали Елена чукаше някое друго нещастно момче?

Тя разгъна листа и Крисчън се наведе да го прочете.

- Искат само пет хиляди долара - отбеляза почти разсеяно. -Имаш ли представа кой може да е? Някой от общността?

-Не.

- Линк?

„Линк? Кой е пък този?“

- Какво?! След толкова време?! Едва ли - изсумтя госпожа Робинсън.

- Айзък знае ли?

- Не съм му казала.

„Кой е Айзък?“

- Смятам, че той трябва да знае - заяви Крисчън. Тя поклати глава и сега вече се почувствах като натрапница. Не исках да ги слушам. Опитах се да издърпам ръката си от ръката на Крисчън, но той само я стисна по-силно и се обърна да ме погледне.

- Какво има?

- Уморена съм. Мисля да си лягам.

Крисчън впери поглед в очите ми. Какво търсеше? Неодобрение ли? Съгласие? Враждебност? Наложих си да си придам колкото може по-безизразен вид.

- Добре - каза той. - Няма да се бавя.

Пусна ръката ми и аз се изправих. Елена ме наблюдаваше предпазливо. Стиснах устни и отвърнах на погледа й, без да издавам нищо.

- Лека нощ, Анастейжа - каза тя и дори ми се усмихна.

- Лека нощ - отговорих. Гласът ми прозвуча студено. Обърнах се и си тръгнах. Не издържах на това напрежение. Докато се отдалечавах, те продължиха разговора си.

- Едва ли мога да направя нещо, Елена - каза Крисчън. - Ако е въпрос за пари... Мога да помоля Уелч да разследва случая.

- Не, Крисчън, просто исках да споделя с теб - отвърна тя.

На излизане от стаята я чух да казва:

- Изглеждаш щастлив.

- Да, щастлив съм - потвърди Крисчън.

- Заслужаваш го.

- Ще ми се да беше вярно.

- Крисчън - смъмри го Елена.

Спрях и напрегнато се заслушах. Не можах да се сдържа.

- Тя знае ли колко отрицателно се възприемаш? За всичките ти проблеми?

- Тя ме познава по-добре от всеки друг.

- О! Тези думи ми причиняват болка.

- Но е самата истина, Елена. С нея няма нужда да си играем игрички. И ти казвам сериозно, остави я на мира.

- Какъв й е проблемът?

- Ти. Това, което бяхме с теб. Което правихме. Тя не го разбира.

- Накарай я да го разбере.

- Това е минало, Елена, и защо да я покварявам с нашата извратена връзка? Тя е добра, мила и невинна и по някакво чудо ме обича.

- Не е чудо, Крисчън - въздъхна госпожа Робинсън. - Имай малко вяра в себе си. Ти наистина си добра партия. Често съм ти го казвала. А тя е прелестна. Силна. Достойна за теб.

Не чух неговия отговор. Значи съм била силна, така ли? Определено не се чувствах силна.

- Не ти ли липсва? - продължи Елена.

-Кое?

- Залата ти за игри.

Затаих дъх.

- Това не е твоя работа - отряза я Крисчън.

„Опа“.

- Извинявай - каза според мен лицемерно Елена.

- Знаеш ли, по-добре си върви. И моля те, обаждай се, преди да идваш тук.

- Съжалявам, Крисчън - каза тя и гласът й показваше, че този път е искрена. - Откога сме толкова докачливи?

- Елена, с теб поддържаме делови отношения, които са адски изгодни и за двамата. Хайде да не ги разваляме. Каквото и да е имало между нас, то е минало. Анастейжа е моето бъдеще и нямам намерение да го застраша по какъвто и да е начин, затова стига с тези идиотщини.

„Неговото бъдеще!“

- Ясно.

- Виж, съжалявам, че имаш неприятности. Може би трябва да им откажеш. - Гласът му звучеше по-меко.

- Не искам да те изгубя, Крисчън.

- Аз не съм твой, че да ме изгубиш, Елена.

- Нямах предвид това.

- А какво имаше предвид? - рязко попита Крисчън. Беше ядосан.

- Виж, не искам да се караме. Твоето приятелство означава много за мен. Няма да закачам Анастейжа. Но ще съм на разположение, ако имаш нужда от мен. Винаги.

- Анастейжа си мисли, че сме се срещали миналата събота. Ти ми се обади и това беше всичко. Защо си я излъгала?

- Исках да знае колко беше разстроен, когато те напусна. Не исках да ти причинява болка.

- Тя знае. Аз й казах. Стига си се месила. Честно, направо си като някоя квачка - вече по-примирително рече Крисчън и Елена се засмя, но долових в смеха й тъжни нотки.

- Знам. Извинявай. Просто се тревожа за теб. Никога не съм смятала, че ще се влюбиш, Крисчън. И страшно се радвам за теб. Но няма да го понеса, ако тя ти причини болка.

- Ще рискувам - отряза я той. - Сигурна ли си, че не искаш Уелч да се поразрови?

Тя тежко въздъхна.

- Може би няма да е излишно.

- Добре. Утре сутринта ще му се обадя.

Двамата продължиха да се препират в опит да разчепкат проблема. Наистина изглеждаха като стари приятели, както твърдеше Крисчън. Просто приятели. И тя се безпокоеше за него -може би прекалено. Е, ако човек го познаваше, как нямаше да се безпокои?

- Благодаря, Крисчън. И извинявай. Не исках да се натрапвам. Ще си вървя. Другия път ще се обадя.

- Добре.

„Отива си! Мамка му!“ Тичешком стигнах до спалнята на Крисчън и седнах на леглото. Той влезе след няколко минути.

- Отиде си - каза предпазливо. Следеше реакцията ми.

Погледнах го и се опитах да формулирам въпроса си.

- Ще ми разкажеш ли за нея? Опитвам се да разбера защо смяташ, че ти е помогнала. - Замълчах за миг и внимателно обмислих следващото си изречение. - Мразя я, Крисчън. Според мен тя ти е причинила ужасна вреда. Ти нямаш приятели. Тя ли ги е отблъсквала от теб?

Той въздъхна и прокара пръсти през косата си.

- Защо питаш за нея? Имахме много продължителна връзка, тя често ме скъсваше от бой и съм я чукал по всевъзможни начини, които даже не можеш да си представиш. Точка.

Пребледнях. Мамка му, много беше разгневен - на мен. Зап-римигвах.

- Защо си толкова ядосан?

- Защото с всички тия дивотии е свършено! - извика той, гледаше ме яростно. После въздъхна сърдито и поклати глава.

Забих поглед в сплетените си в скута ми пръсти. Просто исках да разбера.

Крисчън седна до мен и попита уморено:

- Какво искаш да знаеш?

- Няма нужда да ми казваш. Не исках да ти се натрапвам.

-Не е това, Анастейжа. Не ми се говори за тези дивотии. Години наред живях изолиран, нищо не можеше да ми въздейства и не се налагаше да се оправдавам пред никого. И винаги съм можел да споделям с нея. А сега миналото и бъдещето ми се сблъскват по начин, който никога не съм смятал за възможен.

Погледнах го. Той се взираше в мен с разширени очи.

- Никога не съм си мислил, че имам бъдеще с някого, Анастейжа. Ти ми даде надежда и ме накара да се замисля за всякакви възможности. - Крисчън млъкна.

- Аз ви подслушах - прошепнах му и се вторачих в ръцете си.

- Какво? Разговора ни ли?

-Да.

- И? - примирено попита той.

- Тя е загрижена за теб.

- Да, така е. В известен смисъл и аз съм загрижен за нея, обаче това няма нищо общо с чувствата ми към теб. Ако имаш предвид това.

- Не съм ревнива. - Заболя ме, че си го е помислил - а може би всъщност ревнувах? Мамка му. Може би тъкмо това беше проблемът. - Ти не я обичаш - промълвих.

Крисчън отново въздъхна. Наистина беше бесен.

- Много отдавна си мислех, че я обичам - каза през зъби. „О!“

- Когато бяхме в Джорджия... ти ми каза, че не я обичаш.

- Вярно е.

Намръщих се.

- Защото вече обичах теб, Анастейжа - каза Крисчън. - Ти си единственият човек, за когото съм готов да отида на края на света.

„О, божичко!“ Не разбирах. Тогава той все още искаше да съм му подчинена. Намръщих се още по-силно.

- Чувствата, които изпитвам към теб, са различни от всичко, което съм изпитвал към Елена - прибави Крисчън вместо обяснение.

- Кога го разбра?

Той сви рамене.

- По ирония на съдбата ми го посочи тъкмо Елена. Тя ме насърчи да дойда в Джорджия.

„Знаех си!“ Знаех го още в Савана. Погледнах го озадачено.

Как трябваше да разбирам всичко това? Може би тя беше на моя страна и просто се тревожеше, че ще му причиня болка? Дори самата мисъл за това беше мъчителна. Никога нямаше да искам да го нараня. Тя имаше право - бяха му причинили достатъчно болка.

Може пък госпожа Робинсън да не бе толкова лоша. Поклатих шава. Не исках да приема връзката му с нея. Не я одобрявах. Да, ето я причината. Тази отвратителна личност беше измъчвана едно уязвимо момче, беше му отнела, ограбила беше юношеството му, каквото и да твърдеше той.

- Желаеше ли я? Като по-млад.

-Да.

„О!“

Тя ме научи на страшно много неща. Научи ме да вярвам в тебе си.

„О!“

Само че те е скъсвала от бой.

Той се усмихна нежно.

- Да, вярно е.

И това ти харесваше, така ли?

- Навремето — да.

- Толкова много, че си поискал да го правиш и с други ли?

Очите му бяха страшно сериозни.

-Да.

- Тя ли ти помогна с това?

-Да.

- Беше ли ти подчинена?

-Да.

„Мама му стара!“

- Очакваш ли да я харесвам? — Гласът ми прозвуча неуверено и горчиво.

- Не. Макар че това би направило живота ми много по-лесен -уморено призна Крисчън. - Обаче разбирам твоята сдържаност.

- Сдържаност ли?! Божичко, Крисчън - ако ставаше дума за сина ти, как щеше да се чувстваш?

Той запримигва, като че ли не разбираше въпроса. После се намръщи.

- Не бях длъжен да остана с нея. И този избор направих сам, Анастейжа.

Така нямаше да стигна доникъде.

- Кой е Линк?

- Бившият й мъж.

- Линкълн Тимбър ли?

- Същият.

- А Айзък?

- Сегашният й подчинен.

„О, не!“

- Той е двайсет и пет годишен, Анастейжа. Вече е достатъчно голям. И е с нея напълно доброволно - побърза да прибави Крисчън, след като вярно разчете отвратената ми физиономия.

- На твоята възраст - прошепнах.

- Виж, Анастейжа, както казах и на нея, тя е част от миналото ми. Ти си моето бъдеще. Не й позволявай да застане между нас, моля те. И честно казано, тази тема ми омръзна. Отивам да поработя. - Изправи се и ме погледна. - Остави това. Моля те.

Упорито се вторачих в него.

- А, за малко да забравя - каза Крисчън. - Докараха колата ти един ден по-рано. В гаража е. Ключът е в Тейлър.

Хей... Саабът ли?

- Може ли утре да отида на работа с нея?

-Не.

- Защо?

- Знаеш защо. И това ми напомня нещо. Ако излизаш от службата си, предупреждавай ме. Сойър беше там и те наблюдаваше. Явно в крайна сметка не мога да разчитам, че сама ще се грижиш за себе си. - Той свъси вежди и ме накара да се почувствам като виновно дете - за пореден път. Щях да се скарам с него, обаче и без това беше доста ядосан заради Елена и не исках да го раз-гневявам още повече. Ала не се сдържах и направих още една забележка.

- Явно и аз не мога да ти имам доверие - измърморих. - Можеше да ми кажеш, че Сойър ме наблюдава.

- И за това ли искаш да се караме?

- Не знаех, че се караме. Мислех, че си приказваме - сопнах му се аз.

Той затвори очи за миг в опит да овладее гнева си. Преглътнах с усилие и тревожно вперих очи в него. Нещата можеха да се развият и в двете посоки.

- Имам работа - каза тихо Крисчън накрая и излезе.

Поех си дъх. Не бях усетила, че съм го затаила. Проснах се на леглото и вперих очи в тавана.

Щяхме ли някога да водим нормален разговор, без да се скараме? Това ми действаше изтощително.

Просто не се познавахме достатъчно добре. Наистина ли исках да се пренеса при него? Дори не знаех дали да му направя чай или кафе, докато работи. Трябваше ли изобщо да го безпокоя? Нямах представа какви са предпочитанията му

Всичко това с Елена очевидно му беше омръзнало - и той имаше право, трябваше да спра. Да не ровя. Е, поне не очакваше да се сприятеля с нея - и се надявах, че тя ще престане да настоява да се срещнем.

Станах и отидох до прозореца. Отключих балконската врата, отворих я, излязох навън и застанах до стъкления парапет. Прозрачността му ме смущаваше. Въздухът беше хладен и свеж и се намирах адски нависоко.

Загледах се в блещукащите светлини на Сиатъл. Тук горе Крисчън се изолираше от всичко като в крепост. Не отговаряше пред никого. „Той тъкмо ми каза, че ме обича, и после изскочиха всички тези дивотии заради онази ужасна жена... Животът му е невероятно сложен. Самият той е невероятно сложен“.

Въздъхнах тежко и хвърлих последен поглед към Сиатъл, проснат като златотъкан плат в краката ми. Реших да се обадя на Рей. Отдавна не бях приказвала с него. Разговаряхме кратко, както обикновено, но се уверих, че е добре и че прекъсвам важен футболен мач.

- Надявам се, че с Крисчън всичко е наред - небрежно подхвърли той и разбрах, че всъщност не го интересува.

- Да, супер е. - В общи линии. Освен това щях да се пренасям при него. Въпреки че не бяхме обсъждали точно кога.

- Обичам те, татко.

- И аз те обичам, Ани.

Затворих и си погледнах часовника. Едва десет. Заради спора ни се чувствах странно превъзбудена и неспокойна.

Набързо взех душ и се върнах в спалнята. Реших да си облека една от нощниците, които ми беше осигурила Керълайн Актън от „Нийман Маркъс“. Крисчън все мърмореше, че нося тениски. Бяха три. Избрах бледорозовата и я облякох. Тъканта помилва кожата ми и прилепна към тялото ми. Изпитах усещане за нещо луксозно - изключително фин, изключително тънък сатен. Леле-мале! В огледалото приличах на кинозвезда от 30-те години на XX век. Нощницата беше дълга, елегантна - и абсолютно нетипична за мен.

Облякох пеньоара, който вървеше с нея, и отидох да си взема книга от библиотеката. Можех да почета на айпада си - но точно в момента имах нужда от разтухата и успокоението на истинска книга. Щях да оставя Крисчън на мира. Когато свършеше да работи, може би щеше да възвърне доброто си настроение.

В библиотеката му имаше невероятно много книги. Ако исках да прегледам всички заглавия, щеше да ми трябва цяла вечност. От време на време се озъртах към билярдната маса и се изчервявах при спомена за предишната ни вечер. Усмихнах се, когато видях, че линията още лежи на пода. Вдигнах я и се плеснах по дланта. Ох! Пареше.

Защо не можех да понеса още малко болка от своя любим? Тъжно оставих линията на бюрото и продължих да си търся четиво.

Повечето книги бяха първи издания. Как беше успял да събере такава колекция за толкова кратко време? Може би в трудовата характеристика на Тейлър влизаше и покупка на книги. Спрях се на „Ребека“ от Дафни дю Морие. Отдавна не я бях чела. Усмихнах се, когато се сгуших в един от огромните фотьойли и прочетох първия ред:

Снощи сънувах, че се връщам в Мандърлей...

Събудих се, когато Крисчън ме взе на ръце.

- Беше заспала - прошепна той. - Не можах да те намеря. -Носът му се зарови в косата ми. Сънено обвих шията му с ръце и вдишах аромата му - о, ухаеше невероятно, - докато ме пренасяше в спалнята. Остави ме на леглото и ме зави.

- Спи, бебчо - промълви Крисчън и притисна устни към челото ми.

Събудих се рязко от тревожен сън и в първия момент не знаех къде съм. Установих, че неспокойно опипвам с ръка другата страна на леглото, но там нямаше никого. От рояла в дневната се носеха тихи акорди на сложна мелодия.

Колко бе часът? Погледнах будилника - два през нощта. Крисчън изобщо беше ли лягал? Разплетох краката си от пеньоара, в който все още бях облечена, и се измъкнах от леглото.

На прага на дневната спрях в сенките да послушам. Крисчън се беше унесъл в музиката и изглеждаше в пълна безопасност в своя светъл кръг. Жизнерадостната мелодия, която свиреше, отчасти ми звучеше познато, но бе изключително сложна. „Свири страхотно“. Защо това винаги ме изненадваше?

Цялата сцена изглеждаше някак си различно и установих, че капакът на рояла е затворен и не скрива гледката. Той вдигна глава и очите ни се срещнаха - неговите сиви и меко сияещи на разсеяната светлина на лампата. Той продължи да свири, без да прекъсне дори за миг, докато аз се приближавах към него. Очите му ме проследиха, като ме изпиваха цяла и пламтяха още по-ярко. Когато стигнах при него, той спря.

- Защо спираш? Беше прекрасно.

- Нямаш представа колко привлекателна изглеждаш!

- Ела да си легнеш - прошепнах и очите му припламнаха, докато ми подаваше ръка. Когато я поех, той неочаквано ме дръпна и аз паднах в скута му. Крисчън ме прегърна и зарови лице зад ухото ми. Потрепнах.

- Защо се караме? - промълви той и лекичко ме захапа за ухото.

Сърцето ми за миг спря, после се разтуптя бясно и по тялото ми се разля горещина.

- Защото се опознаваме, а ти си опак и инат, настроенията ти се менят час по час и изобщо си много труден характер - измърморих задъхано, като извъртях глава, за да му дам по-лесен достъп до шията си. Той плъзна нос по гърлото ми и усетих, че се усмихва.

- Наистина съм точно такъв, госпожице Стийл. Истинско чудо е, че ме търпите. - Захапа ухото ми по-силно и аз простенах. -Винаги ли е така? - въздъхна той.

- Нямам представа.

- И аз. - Крисчън дръпна колана на пеньоара ми и той се разтвори. Дланта му се плъзна по тялото ми, по гърдите ми. Зърната ми се втвърдиха под нежното му докосване и опънаха сатена. Той продължи надолу към кръста и бедрата ми.

- Усещането за кожата ти под тази материя е невероятно и освен това виждам през нея - даже тук. - Крисчън лекичко подръпна космите между краката ми през плата и ме накара да ахна, докато другата му ръка сграбчи косата на тила ми, изтегли главата ми назад и той започна да ме целува с настойчив, жаден език. Простенах в отговор и погалих скъпото му лице. Ръката му леко повдигаше нощницата ми, бавно и мъчително, после започна да гали голото ми дупе. Палецът му се спусна надолу по вътрешната страна на бедрото ми.

Внезапно Крисчън се изправи и ме повдигна върху рояла. Стъпалата ми опряха в клавишите, разнесоха се какофонични звуци. Дланите му се плъзнаха нагоре по краката ми и разтвориха коленете ми. Той ме хвана за ръцете.

- Легни по гръб — заповяда ми, като ме държеше за ръце, докато се отпусках назад върху рояла. Капакът беше твърд и убиваше. Той ме пусна и разтвори краката ми още по-широко. Ходилата ми танцуваха по клавишите.

„О, божичко!“ Знаех какво ще направи и очакването... Изстенах силно, когато ме целуна от вътрешната страна на коляното, после продължи да ме целува, да смуче и да хапе нагоре към бедрото ми. Мекият сатен на нощницата ми се вдигаше все по-високо, пързаляше се по чувствителната ми кожа. Размърдах ходила и акордите зазвучаха отново. Когато устата му стигна до... затворих очи и му се отдадох напълно.

Крисчън ме целуваше... там... О, божичко... после лекичко започна да ми духа и езикът му заописва кръгове по клитора ми. Той разтвори краката ми още по-широко и аз се почувствах невероятно отворена - невероятно разголена. Държеше ме точно над коленете, докато езикът му ме изтезаваше, без пощада, без отдих... Напълно изгубена в него, повдигах таза си в ритъма му.

- О, Крисчън - простенах.

- О, не, бебчо, още не - подразни ме той, но усетих, че ритъмът ми се ускорява, както и неговият, и Крисчън спря.

- Недей - изхленчих.

- Това е моето отмъщение, Ана - тихо изръмжа той. - Ако се караш с мен, по някакъв начин ще си го връщам на тялото ти. -Целувките му покриха корема ми, дланите му се плъзнаха нагоре по бедрата ми, галеха, стискаха, дразнеха. Езикът му обикаляше пъпа ми, докато ръцете му - и палците му... о, палците му - стигнаха до сгъвката на бедрата ми.

- Ох! - извиках, когато пъхна единия от тях в мен. Другият продължи да ме изтезава, бавно, мъчително, с кръжащи движения. Гърбът ми се надигна от рояла и аз се загърчих под докосванията му. Ставаше почти непоносимо.

- Крисчън! - изпъшках, изгубила контрол от желание.

Той се съжали над мен и спря. Повдигна краката ми от клавишите, оттласна ме и аз изведнъж се запързалях без усилие по капака на рояла, плъзгах се върху сатена. Крисчън ме последва и за миг коленичи между краката ми, за да си нахлузи презерватив. Надвеси се над мен и аз задъхано вперих очи в него с разкъсващо желание. И едва тогава видях, че е гол. Кога беше успял да се съблече?

Той ме погледна и в очите му имаше почуда - почуда, любов и страст - и от това направо ми се зави свят.

- Искам те до полуда - промълви Крисчън и бавно, възхитително проникна в мен.

Бях просната върху него - чувствах се като изцедена, крайниците ми бяха тежки и отпуснати. „О, божичко!“ Върху Крисчън се лежеше много по-приятно, отколкото върху рояла. Като внимавах да не докосвам гърдите му, отпуснах буза върху кожата му и останах абсолютно неподвижна. Той не възрази и аз се заслушах в дишането му, което постепенно се успокояваше, също като моето. Крисчън нежно ме галеше по косата.

- Вечер чай ли пиеш, или кафе? - го попитах сънено.

- Що за странен въпрос!

- Помислих си да ти донеса чай в кабинета и осъзнах, че не знам какво предпочиташ.

- А, ясно. Вечер пия вода или вино, Ана. Макар че може би трябва да опитам чай.

Дланта му ритмично галеше гърба ми.

- Всъщност с теб не знаем почти нищо един за друг - прошепнах аз.

- Така е - тъжно се съгласи той.

Надигнах се и го погледнах.

- Какво има? - попитах. Крисчън поклати глава, сякаш пропъждаше някаква неприятна мисъл, и ме погали по бузата. Очите му бяха ясни, сериозни.

- Обичам те, Ана Стийл - каза той.

Будилникът се включи с новините за трафика в шест и безце-ремонно прекъсна тревожния ми сън за чисто руси и тъмнокоси жени. Не можах да разбера точно за какво се отнася и веднага се разсеях, защото Крисчън Грей се беше увил около мен като коприна - рошавата му глава върху корема ми, ръката му върху едната ми гърда, кракът му върху моите, и ме приковаваше към леглото. Още спеше. Беше ми прекалено топло, но без да обръщам внимание на това, колебливо протегнах ръка и нежно прокарах пръсти през косата му. Той се разшава, отвори ясните си сиви очи и ми се усмихна сънено. „О, божичко... прекрасен е!“

- Добро утро, хубавице - каза Крисчън.

- Добро утро, хубавецо - усмихнах му се и аз. Той ме целуна, отдръпна се от мен, надигна се на лакът и ме погледна.

- Добре ли спа?

- Да, въпреки че по едно време май се събудих. - И събудих и него.

Той се ухили.

- Хмм. Можеш да ме будиш така по всяко време. - И пак ме целуна.

- А ти? Добре ли спа?

- Винаги спя добре с теб, Анастейжа.

- И не сънуваш кошмари, нали?

-Не.

Намръщих се и рискувах да го попитам.

- За какво са кошмарите ти?

Той се намръщи и усмивката му помръкна. „Мамка му - глупаво любопитство!“

- Отгласи от ранното ми детство, или поне така твърди доктор Флин. Някои са ясни, други не толкова. - Млъкна и на лицето му се появи измъчено изражение. Показалецът му разсеяно започна да се плъзга по линията на ключиците ми.

- Събуждаш ли се със сълзи и крясъци? - неуспешно се опитах да се пошегувам.

Той ме погледна озадачено.

- Не, Анастейжа. Никога не съм плакал. Поне доколкото си спомням. - Намръщи се, сякаш се спускаше в дълбините на спомените си. О, не - прекалено мрачно място за такъв ранен час, определено.

- Имаш ли някакви щастливи спомени от детството си? - припряно го попитах, главно за да го разсея.

Той се замисли за миг, като продължаваше да гали с пръст кожата ми.

- Спомням си как проституиращата наркоманка печеше нещо. Помня аромата. Празнична торта, струва ми се. За рождения ми ден. И после как мама и татко донесоха Мия. Мама се страхуваше как ще реагирам, но аз веднага се влюбих в бебето. Първата ми дума беше „Мия“. Помня първия си урок по пиано. Госпожица Кати, учителката ми, беше страхотна. Гледаше и коне. -усмихна се тъжно.

- Каза ми, че майка ти те е спасила. Как?

Крисчън се откъсна от унеса си и ме погледна така, сякаш не разбирам нещо толкова елементарно като две и две.

- Тя ме осинови - простичко отвърна той. - Когато я видях за пръв път, я помислих за ангел. Беше цялата в бяло и докато ме преглеждаше, беше адски нежна и спокойна. Никога няма да го забравя. Ако беше отказала тя или Карик... - Сви рамене и погледна към будилника. - Малко е рано за толкова сериозни неща.

- Заклех се да те опозная по-добре.

- Така ли, госпожице Стийл? Мислех, че ви интересува само дали предпочитам кафе, или чай - подсмихна се той. - Както и да е, сещам се за един начин, по който можете да ме опознаете. - И похотливо притисна хълбоците си към мен.

- Струва ми се, че в това отношение ви познавам достатъчно добре - отвърнах високомерно и това го накара да се усмихне още по-широко.

- Аз пък имам чувството, че никога няма да те опозная достатъчно добре в това отношение - прошепна Крисчън. - Събуждането до теб носи определени предимства. - Мекият му глас прозвуча невероятно съблазнително.

- Ти не трябва ли вече да ставаш? - промълвих задъхано. „О... какво прави с мен...“

- Тази сутрин не. В момента искам да съм на едно-единствено място, госпожице Стийл. - И очите му заблестяха похотливо.

- Крисчън! - ахнах шокирано: той ненадейно се озова отгоре ми и ме притисна към леглото. Хвана ръцете ми, вдигна ги над главата ми и започна да ме целува по гърлото.

- О, госпожице Стийл! - Устните му се усмихваха до кожата ми, пращаха възхитителни тръпки по цялото ми тяло, докато дланта му се спускаше надолу и бавно започваше да повдига сатенената ми нощница. - О, какво ми се иска да направя с вас!

И аз се изгубих, приключила разпита си.

Госпожа Джоунс ни поднесе закуската: палачинки и бекон за мен и омлет и бекон за Крисчън. Седяхме един до друг на бара в уютно мълчание.

- Кога ще се срещна с твоя треньор Клод, за да го видя колко струва? - попитах.

Крисчън ме погледна и се засмя.

- Зависи дали искаш този уикенд да отидем в Ню Йорк - освен ако не се видиш с него рано сутринта тази седмица. Ще помоля Андреа да провери графика му и ще ти се обадя.

- Коя е Андреа?

- Личната ми асистентка.

А, да.

- Една от твоите многобройни блондинки - подразних го.

- Не е моя. Само работи при мен. Ти си моя.

- И аз работя при теб - измърморих кисело.

Той се ухили, сякаш беше забравил.

- Така си е. - Сияйната му усмивка ми подейства заразно.

- Ще помоля Клод да ме научи на кикбокс - предупредих го.

- Така ли? За да увеличиш шансовете си срещу мен ли? - Крисчън весело повдигна вежди. - Ръкавицата е хвърлена, госпожице Стийл. - Имаше адски щастлив вид, за разлика от вчерашното му отвратително настроение след като Елена си отиде. Напълно обезоръжаващо. Може би се дължеше изцяло на секса... навярно това го правеше толкова жизнерадостен.

Обърнах се към рояла и се насладих на спомена за снощи.

- Вдигнал си капака на рояла.

- Снощи го бях затворил, за да не те събудя. Явно не е било достатъчно, което искрено ме радва. - Устните му се извиха в похотлива усмивка и Крисчън отхапа от омлета си. Изчервих се.

„О, да... забавления върху рояла“.

Госпожа Джоунс постави пред мен книжна кесия с обяда ми и ме накара да се изчервя още повече от угризения.

- Риба тон, Ана, обичате ли?

- О, да. Благодаря ви, госпожо Джоунс. - Усмихнах й се срамежливо и тя дружелюбно ми отвърна, после излезе от дневната, за да ни остави насаме, предполагам.

- Може ли да те попитам нещо? - отново се обърнах към Крисчън.

Веселото му изражение изчезна.

- Разбира се.

- И няма да се ядосаш?

- За Елена ли?

-Не.

- Тогава няма да се ядосам.

- Обаче вече имам нов въпрос.

- Така ли? Какъв?

- За нея.

- Питай. - Видимо започваше да се дразни.

- Защо толкова се ядосваш, когато те разпитвам за нея?

- Честно ли?

Намръщих му се.

- Не си ли винаги откровен с мен?

- Опитвам се.

Изгледах го с присвити очи.

- Този отговор прозвуча доста уклончиво.

- Винаги съм откровен с теб, Ана. Не искам да си играем иг-рички. Е, поне не такива игрички - поясни с пламнали очи.

- А какви игрички искаш да играем?

Той се засмя.

- Много лесно се разсейвате, госпожице Стийл.

Изкикотих се. Имаше право.

- Вие ме разсейвате в изключително много отношения, господин Грей. - Вторачих се в блесналите му от радост танцуващи сиви очи.

- Най-любимият ми звук на света е твоето кискане, Анастейжа. Добре, какъв беше първият ти въпрос? - спокойно ме попита той и ми се стори, че ми се присмива. Опитах се да свия устни, за да му покажа недоволството си, но дяволитият господин Петдесет нюанса ми харесваше, беше адски забавен. Закачките в ранна утрин ми допадаха. Намръщих се и се опитах да си спомня въпроса си.

- А, да. Само през уикендите ли си се срещал със своите подчинени?

- Да, защо? - Крисчън ме погледна малко нервно.

Ухилих му се.

- Значи никакъв секс през седмицата?

Той се засмя.

- А, това ли? - Изглеждаше облекчен. - Според теб защо ходя на работа всеки работен ден? - Сега вече наистина ми се присмиваше, ала не ми пукаше. Искаше ми се да се прегърна от радост. Поредното нещо, което му беше за пръв път - даже няколко неща.

- Изглеждате извънредно доволна от себе си, госпожице Стийл.

- Така е, господин Грей.

- Така и трябва да е - засмя се Крисчън. - А сега си изяж закуската.

О, този властен господин Петдесет нюанса... никога не забравяше нищо.

Седяхме на задната седалка на аудито. Тейлър щеше да ме остави на работа, а после и Крисчън. Сойър пътуваше отпред до него.

- Не каза ли, че братът на съквартирантката ти пристигал днес? - почти нехайно попита Крисчън. Гласът и лицето му не издаваха нищо.

- О, Итън! - ахнах аз. - Съвсем го забравих. Благодаря, че ми напомни. Ще трябва да прескоча до квартирата.

Лицето му стана сериозно.

- По кое време?

- Не съм сигурна кога пристига.

- Не искам да ходиш никъде сама - рязко заяви Крисчън.

- Знам - отвърнах и устоях на изкушението да завъртя очи на господин Престараване. - Сойър ще ме шпио... ъъъ... ще патрулира ли днес? - Погледнах Сойър и видях, че ушите му почер-веняват.

- Да - отвърна ледено Крисчън.

- Щеше да е по-лесно, ако бях със сааба - отбелязах кисело.

- Сойър ще е с кола и ще те закара до квартирата ти. Само кажи кога.

- Предполагам, че Итън ще ми се обади и тогава ще те осведомя какъв е планът.

Крисчън ме погледна и не каза нищо. О, какво ли си мислеше?

- Добре - съгласи се накрая. После ми размаха пръст. - Никъде няма да ходиш сама. Разбра ли?

- Да, скъпи - отвърнах покорно.

На лицето му се появи нещо като усмивка.

- Може би трябва просто да използваш блакберито си - ще ти пращам имейли на него. Така ще лишим моя Ай Ти специалист от една изключително интересна сутрин, нали? - добави сардо-нично.

- Да, Крисчън. - Не успях да устоя и извъртях очи. Крисчън се засмя.

- Май нещо ме засърбява ръката, госпожице Стийл.

- О, господин Грей, ами че тя ви сърби постоянно. Трябва да направим нещо по този въпрос.

Той се засмя, после насочи вниманието си към блакберито си, което сигурно беше на вибрации, защото не го чух да звъни. Когато видя кой се обажда, се намръщи.

- Какво има? - изсумтя по телефона и внимателно се заслуша. Използвах тази възможност да се вгледам в прелестното му лице - правия нос, увисналата над челото му рошава коса. Влюбените ми занимания бяха прекъснати от изражението му, което от невярващо стана весело. Насочих вниманието си към разговора.

- Шегуваш се... Значи е било постановка... Кога ти го каза?

- Крисчън се подсмихна почти неохотно. - Не, не се безпокой. Няма нужда да се извиняваш. Радвам се, че има логично обяснение. Сумата наистина изглеждаше смешно малка... Не се съмнявам, че си намислила някакво зло и находчиво отмъщение. Бедният Айзък. - Отново се усмихна. - Добре... Дочуване. - Затвори и ме погледна. Очите му внезапно станаха предпазливи, но в същото време изглеждаше и странно облекчен.

- Кой беше? - попитах аз.

- Наистина ли искаш да знаеш?

Този отговор ми беше достатъчен. Поклатих глава и отправих поглед през прозореца към сивия сиатълски ден. Обзе ме безнадеждност. Не можеше ли да го остави на мира тази жена?

- Ана... - Крисчън хвана ръката ми и целуна кокалчетата ми едно по едно, после изведнъж силно засмука кутрето ми. И лекичко го ухапа.

„Ох!“ Той имаше пряка връзка със слабините ми. Ахнах и нервно погледнах към Тейлър и Сойър, после пак Крисчън. Очите му бяха потъмнели и той ми отправи бавна сладострастна усмивка.

- Не го взимай навътре, Анастейжа - прошепна ми. - Тя е минало. - И ме целуна по средата на дланта, с което прати тръпки навсякъде по тялото ми. Моментално забравих недоволството си.

- Добро утро, Ана - поздрави ме Джак, докато отивах към бюрото си. - Много красива рокля.

Изчервих се. Роклята беше от новия ми гардероб, подарък от невероятно богатия ми приятел - без ръкави, от бледосин лен, доста тясна. Носех и кремави сандали на високи токове. Крисчън обичаше високите токове, вече бях почти сигурна. Крадешком се усмихнах на тази мисъл, но бързо възвърнах любезната си професионална усмивка.

- Добро утро, Джак.

Докато уреждах куриер, който да отнесе брошурата му за печат, Джак подаде глава от прага на кабинета си.

- Ще ми направиш ли едно кафе, Ана?

- Да, разбира се.

Отидох в кухнята и се натъкнах на Клер от рецепцията, която също правеше кафе.

- Привет, Ана - жизнерадостно ме поздрави тя.

- Здрасти, Клер.

Побъбрихме набързо за родовата им среща през уикенда -била й доставила огромно удоволствие - и аз й разказах за плаването с яхтата на Крисчън.

- Приятелят ти е истинска мечта, Ана - каза тя и погледът й се замъгли.

- Наистина си го бива. - Усмихнах се и двете избухнахме в смях.

- Доста се забави - изсумтя Джак, когато му занесох кафето. „О!“

- Съжалявам. - Изчервих се, после се намръщих. Бях се забавила не повече от обикновено. Какъв му беше проблемът? Може да бе нервен от нещо.

Той поклати глава.

- Извинявай, Ана. Не исках да ти се сопвам, мило.

„Мило?“

- В ръководството става нещо, не знам какво. Надавай ухо, моля те. Ако чуеш нещо... знам как си приказвате вие момичетата. - Ухили ми се и ми стана малко гадно. Той нямаше и представа как си приказваме „ние момичетата“. Пък и знаех какво всъщност става.

- Нали ще ми кажеш?

- Естествено - отговорих. - Пратих брошурата за печат. Ще я доставят до два следобед.

- Чудесно. Ето. - Той ми подаде купчина ръкописи. - Всички са за резюмета на първите глави. После ги каталогизирай.

- Добре.

С облекчение излязох от кабинета му и седнах на бюрото си. О, не е лесно да си осведомена. Какво щеше да направи, когато научеше? Кръвта ми се вледени. Нещо ми подсказваше, че ще се ядоса. Хвърлих поглед към блакберито си и се усмихнах. Имах имейл от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей Относно: Изгрев Дата: 14 юни 2011, 09:23 До: Анастейжа Стийл

Обичалд сутрин да се събуждам до теб.

Крисчън Грей Влюбен до уши Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Ухилих се като идиотка.

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Залез Дата: 14 юни 2011, 09:35 До: Крисчън Грей

Уважаеми Влюбен до уши,

И аз обичам да се събуждам до теб. Но също обичам да съм с теб в креват, в асансьори, върху рояли и билярдни маси, на яхти, върху бюра, под душ, във вана, на странни дървени кръстове с окови, на кревати с балдахини и червени сатенени покривки, в хангари за лодки и детски стаи.

Ваша,

Полудяла за секс и ненаситна хх

Подател: Крисчън Грей Относно: Мокър хардуер Дата: 14 юни 2011, 09:37 До: Анастейжа Стийл

Уважаема Полудяла за секс и ненаситна, току-що залях с кафе цялата си клавиатура. Такова нещо май никога не ми се е случвало. Възхищавам се на жените, които обичат географията.

Да разбирам ли, че просто желаеш тялото ми?

Крисчън Грей Влюбен до уши & шокиран Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Кикотеща се - и също подмокрена Дата: 14 юни 2011, 09:42 До: Крисчън Грей

Уважаеми Влюбен до уши & шокиран -винаги.

Имам работа обаче.

Престани да лли досаждаш.

ПС & Н хх

Подател: Крисчън Грей Относно: Налага ли се?

Дата: 14 юни 2011, 09:50 До: Анастейжа Стийл

Уважаема ПС & Н,

Както винаги, твоето желание е заповед за мен.

Харесва ми, че се кикотиш и си мокра.

До после, бебчо. х

Крисчън Грей Влюбен до уши, шокиран & омагьосан Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Оставих блакберито. Наистина имах работа.

На обед Джак ме помоли да отида да му донеса сандвич. Веднага щом излязох от кабинета му, позвъних на Крисчън.

- Здрасти, Анастейжа - веднага отговори той. Гласът му бе сърдечен и безгрижен. Дори и по телефона този мъж успяваше да ме накара да се разтопя!

- Крисчън, Джак ме помоли да му донеса нещо за обед.

- Мързеливо копеле.

Не му обърнах внимание и продължих:

- Та отивам до магазина. Може би ще е по-удобно, ако ми дадеш номера на Сойър, за да не се налага да те безпокоя.

- Не ме безпокоиш, бебчо.

- Сам ли си?

- Не. В момента шестима души ме зяпат и се чудят с кого разговарям.

„Мамка му...“

- Наистина ли? - паникьосах се аз.

- Да. Наистина. Моята приятелка - оповести той настрани от джиесема.

„Божичко!“

- Сигурно всички са те смятали за гей, нали знаеш.

Крисчън се засмя.

- Да, сигурно.

- Ъъъ... Трябва да затварям. - Със сигурност усещаше колко съм засрамена от това, че съм го обезпокоила.

- Ще съобщя на Сойър - каза Крисчън. - Чу ли се със своя приятел?

- Още не. Вие пръв ще научите, господин Грей.

- Добре. До довечера, бебчо.

- Чао, Крисчън. - Ухилих се. Всеки път, когато произнасяше тази дума, ме караше да се усмихвам... толкова нетипично за господин Петдесет нюанса, ала и някак си присъщо за него.

Излязох само след секунди, но Сойър вече ме чакаше на стъпалата пред сградата.

- Добър ден, госпожице Стийл - официално ме поздрави той.

- Здравей, Сойър.

Тръгнахме към закусвалнята.

С него не се чувствах толкова спокойно, колкото с Тейлър. Докато вървяхме по тротоара, той постоянно оглеждаше улицата. Поведението му доста ме изнервяше и установих, че съм започнала да се озъртам и аз.

Дали Лийла се криеше някъде наоколо? Или всички се бяхме заразили от параноята на Крисчън? Може би това беше част от неговите петдесет нюанса? Какво не бих дала за половин час откровен разговор с доктор Флин, за да науча!

Всичко си изглеждаше на мястото, обикновен обеден Сиатъл

- хора, бързащи за обяд, пазаруващи, срещащи се с приятели. Две млади жени се прегърнаха, когато се видяха.

Кейт ми липсваше. От заминаването й бяха минали само две седмици, но това бяха най-дългите четиринайсет дни в целия ми живот. Бяха се случили невероятно много неща - нямаше да повярва, когато й разкажех. Е, щях да й разкажа версията, редактирана съобразно споразумението ми за конфиденциалност. Намръщих се. Щеше да се наложи да поговоря с Крисчън за това. Как щеше да го приеме Кейт? Тази мисъл ме накара да пребледнея. Може би щеше да се върне с Итън? Обзе ме възбуда, но реших, че е малко вероятно. Сигурно щеше да остане с Елиът.

- Къде стоиш, докато чакаш и наблюдаваш? - попитах Сойър, когато се наредихме на опашката в закусвалнята. Изправен пред мен с лице към вратата, той следеше улицата и всеки, който влизаше. Действаше ми на нервите.

- В кафенето оттатък улицата, госпожице Стийл.

- Не ти ли е скучно?

- Не, госпожице Стийл. Това ми е работата.

Изчервих се.

- Извинявай, не исках да... - Любезното му, разбиращо изражение ме накара да млъкна.

- Не е необходимо да се извинявате, госпожице Стийл. Моята работа е да ви пазя. И го правя.

- И няма нито следа от Лийла, така ли?

- Не, госпожице Стийл.

Намръщих се.

- Откъде знаеш как изглежда?

- Виждал съм снимката й.

- О, носиш ли я?

- Не, госпожице Стийл. - Сойър се почука с показалец по челото. - Нося я тук.

Разбира се. Много ми се искаше да видя снимка на Лийла, за да разбера как е изглеждала преди да се превърне в Призрачното момиче. Зачудих се дали Крисчън ще ми я покаже. Да, сигурно щеше - от съображения за моята сигурност. Замислих план и подсъзнанието ми закима със злорадо одобрение.

Брошурите дойдоха и за мое облекчение изглеждаха страхотно. Занесох една в кабинета на Джак и очите му грейнаха - не знаех дали е заради мен, или заради брошурата. Предпочетох да приема второто.

- Чудесни са, Ана. - Той бавно я запрелиства. - Да, браво. Ще се виждаш ли с приятеля си довечера? - Сви устни, докато произнасяше думата „приятел“.

- Да. Живеем заедно. - Което горе-долу си беше вярно. Е, поне за момента. И официално се бях съгласила да се пренеса при него, тъй че не бях излъгала много. Надявах се, че това ще е достатъчно, за да отпрати Джак.

- Той ще възрази ли, ако довечера излезеш за едно малко? Да отпразнуваме усърдната ти работа?

- Довечера в Сиатъл пристига мой приятел и всички ще вечеряме заедно. - „И ще бъда заета всяка вечер, Джак“.

- Ясно - раздразнено въздъхна той. - Може би когато се върна от Ню Йорк, а? - Повдигна въпросително вежди и ме погледна многозначително.

„Уф, не!“ Усмихнах се неопределено, потиснах потреперването си и го попитах:

- Искаш ли кафе или чай?

- Кафе, ако обичаш. - Гласът му звучеше тихо и дрезгаво, сякаш искаше нещо друго. Ха! Нямаше да се откаже. Вече го разбирах. „О... Какво да правя?“

Той наистина ме нервираше. Крисчън имаше право за него и това отчасти ме вбесяваше.

Когато най-после седнах на бюрото си, блакберито ми иззвъня

- номер, който не познавах.

- Ана Стийл.

- Здрасти, Стийл! - Провлаченият глас на Итън ме свари неподготвена.

- Итън! Как си?

- Щастлив съм, че се прибрах. Тотално ми писна от слънцето, от пунш с ром и безнадеждно влюбената ми в оня здравеняк сестричка. Беше ужасно, Ана.

- Да бе! Море, пясък, слънце и пунш с ром - наистина звучи като Дантевия „Ад“ - изкисках се аз. - Къде си?

- На летището, чакам си сака. Ти какво правиш?

- На работа съм. Да, вече работя - отвърнах на ахването му.

- Искаш ли да дойдеш тук и да вземеш ключовете? Може да се срещнем по-късно в квартирата.

- Чудесно. Значи ще се видим след около четирийсет и пет минути до час. Дай ми адреса.

Продиктувах му адреса на СИП.

- До скоро, Итън.

- Чао - отвърна той и затвори.

Бързо написах имейл на Крисчън.

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Гости от слънчевите страни Дата: 14 юни 20П, 14:55 До: Крисчън Грей

Многоуважаеми Влюбен до уши, шокиран & омагьосан,

Итън се е прибрал и ще дойде тук, за да вземе ключовете за апартамента.

Искам да се уверя, че се е настанил нормално. Защо не ме вземеш след работа? Може да идем до квартирата и после ВСИЧКИ да излезем на вечеря?

Аз черпя?

Ваша,

Ана х

Все още ПС & Н

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Вечеря навън Дата: 14 юни 2011, 15:05 До: Анастейжа Стийл

Одобрявам плана ти. Освен че ще плащаш ти! Аз черпя.

Ще те взема в 18.00. х

Р$: Защо не използваш блакберито си!!!

Крисчън Грей Влюбен до уши и адски ядосан Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Властност Дата: 14 юни 2011, 15:11 До: Крисчън Грей

Уф, не бъди толкова свадлив и опак.

Всичко е кодирано.

Ще се видим в 18:00.

Ана х

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

Подател: Крисчън Грей Относно: Вбесяваща жена Дата: 14 юни 2011, 15:18 До: Анастейжа Стийл

Свадлив и опак ли?

Ще ти дам аз един свадлив и опак.

И го очаквам с нетърпение.

Крисчън Грей

Още по-тотално ядосан, но кой знае защо усмихнат Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Подател: Анастейжа Стийл Относно: Само плашиш Дата: 14 юни 2011, 15:23 До: Крисчън Грей

Хайде да Ви видим, господин Грей.

И аз го очаквам с нетърпение. ;0 Ана х

Анастейжа Стийл Асистентка на Джак Хайд, главен редактор на СИП

Той не отговори, но пък и аз не очаквах. Предположих, че мърмори за смесените сигнали, и тази мисъл ме накара да се усмихна. За кратко си помечтах какво би могъл да направи с мен, обаче установих, че започвам неспокойно да се въртя на стола си. Подсъзнанието ми ме изгледа неодобрително - я си върши работата!

Малко по-късно телефонът ми иззвъня. Обаждаше се Клер.

- Един адски готин пич иска да те види на рецепцията. Някой път трябва да излезем заедно, Ана. Сигурно познаваш симпатични мъже - добави заговорнически.

Итън! Извадих ключовете от чантата си и забързах към фоайето.

Мама му стара - изсветляла от слънцето руса коса, жесток загар и сияещи кафяви очи, които ме гледат от зеления кожен диван. Щом ме видя, скочи да ме прегърне.

- Леле-мале, Ана!

- Добре изглеждаш.

- А ти изглеждаш... различна. Опитна, по-изискана. Какво е станало? Сменила си си прическата? Дрехите? Не знам, Стийл, обаче си адски секси!

Изчервих се.

- О, Итън, просто съм облечена за работа. - Намръщих се, когато Клер повдигна вежди с иронична усмивка, и смених темата:

- Как беше на Барбадос?

- Жестоко - отвърна той.

- Кога се връща Кейт?

- С Елиът пристигат в петък. Адски са хлътнали един по друг!

- Тя ми липсва.

- А как сте вие с твоя тузар?

- С моя тузар ли? - Засмях се. - Ами, интересно е. Довечера ще ни води на вечеря.

- Яко. - Итън изглаждаше искрено зарадван. Слава богу!

- Заповядай. - Дадох му ключовете. - Знаеш адреса, нали?

- Че как. - Той се наведе и ме целуна по бузата, после вдигна сака си от пода до зеления диван и излезе.

Когато се обърнах, видях, че Джак ме наблюдава с неразгадаемо изражение от дъното на фоайето. Усмихнах му се машинално и тръгнах към бюрото си, като през цялото време усещах погледа му върху себе си. Този мъж започваше да ми лази по нервите. Какво да направя? Нямах представа. Трябваше да изчакам връщането на Кейт. Тя не можеше да не измисли някакъв план. Тази мисъл разсея мрачното ми настроение и се заех със следващия ръкопис.

В шест без пет телефонът ми завибрира. Беше Крисчън.

- Свадливият и опакият се обажда - каза той и аз се усмихнах. Все още беше дяволитият Петдесет нюанса. Богинята в мен плесна с ръце радостно като малко дете.

- Полудялата за секс и ненаситна слуша. Предполагам, че си отпред, нали? - попитах иронично.

- Да, госпожице Стийл. И нямам търпение да ви видя. - Гласът му бе съблазнително изкушителен и сърцето ми се разтуптя бясно.

- И аз, господин Грей. Идвам веднага. - Затворих.

Изключих компютъра, взех чантата и кремавата си жилетка и извиках:

- Тръгвам си, Джак!

- Добре, Ана. Приятна вечер.

- И на теб.

Защо не можеше винаги да е така? Не го разбирах.

Аудито чакаше до тротоара и когато се приближих, Крисчън слезе от него. Беше си свалил сакото и носеше сивия си панталон, любимия ми, който висеше смъкнат на хълбоците му - по онзи начин. Наистина ли този древногръцки бог беше създаден за мен? Усетих, че съм се ухилила като побъркана в отговор на собствената му идиотски ухилена физиономия.

През целия ден се беше държал като влюбено момче - влюбено в мен! Този прелестен, сложен, пълен с недостатъци мъж беше влюбен в мен, а аз в него. В мен неочаквано изригна радост и аз се насладих на мига, усещайки, че светът лежи в краката ми.

- Госпожице Стийл, изглеждате също толкова пленително, колкото и сутринта. - Крисчън ме притегли в прегръдката си и ме целуна.

- Вие също, господин Грей.

- Да вървим при приятеля ти.

Докато Тейлър шофираше към квартирата, Крисчън ми разказа как е прекарал деня - много по-добре от предишния, очевидно. Гледах го с обожание, докато се опитваше да ми обясни някакво откритие на департамента по екосистемни изследвания на Вашингтонския щатски университет във Ванкувър. Думите му не ми говореха почти нищо, но бях омаяна от страстта и интереса му към тази тема. Може би щеше да е така, добри и лоши дни, и ако добрите бяха като днешния, нямаше да има от какво толкова да се оплаквам. Той ми подаде един лист и каза:

- Това са свободните часове на Клод тази седмица.

А! Треньорът.

Докато спирахме пред моя блок, той извади блакберито от джоба си и отговори.

- Грей... Какво има, Рос? - Заслуша се внимателно и разбрах, че разговорът ще е сложен.

- Отивам да взема Итън. Ще се забавя не повече от две минути - казах само с устни и вдигнах два пръста.

Крисчън кимна разсеяно, очевидно заслушан в събеседника си. Тейлър ми отвори вратата и ми се усмихна дружелюбно - усещаше, че съм в добро настроение. Натиснах домофона и извиках весело:

- Здрасти, Итън. Пусни ме да се кача.

Ключалката зажужа и влязох.

Не се бях прибирала от събота сутринта. Струваше ми се ужасно отдавна. Итън любезно беше оставил вратата отворена. Влязох и инстинктивно се вцепених още на първата крачка. Трябваше ми известно време, за да разбера, че е заради бледата изпита фигура, застанала до кухненския остров с малък револвер в ръка.

Лийла. Гледаше ме безизразно.