Първият гроб отдясно

Глава 14

Очевидно това наистина бе седмица под надслов „Да убием Чарли Дейвидсън“. Или поне „Ужасно да я осакатим“. Насоченото през прага дуло на пистолет към мен го доказваше. Правителството надали би я одобрило обаче за официално честване и щеше да си остане завинаги подценена като Хелоуин и Деня на речника.

Когато отворих вратата, видях, че насреща ми стои Зики Хършил, мъжът, изтормозил съпругата си Роузи. В очите му блестеше жажда за мъст. Погледнах към никелирания пистолет, стиснат в ръката му, и усетих как сърцето ми застина в гърдите, поколеба се, после ударите му стремглаво взеха да се препъват и изпреварват един друг, и да се блъскат като блокчета на домино, преди да се срутят. Странно как времето спира, когато гледаш смъртта в лицето. Виждах с периферното си зрение как мускулите на Хършил се свиват и пръстът му дърпа спусъка, но се съсредоточих върху лицето му. В безцветните му очи се четеше дръзка самонадеяност.

Пак погледнах надолу към пистолета и видях как спусъкът се премести; тогава вниманието ми бе привлечено вдясно от мен… към него. Големия злодей стоеше до Зики Хършил, гледаше го гневно отгоре надолу, а наметката му с качулка беше само на сантиметри от главата на онзи и сребристото острие проблясваше на слабата светлина. После извърна пламтящия си поглед към мен. Ефектът беше като при ядрена експлозия. Гневът му, плътен и осезаем, горещ и безмилостен, ме заля и ме остави без дъх.

За времето, необходимо да се разцепи атом, Злодея прекъсна гръбначния мозък на Хършил. Разбрах го, защото го беше правил и преди. Но в същото време върхът на сребърното му острие полетя към мен. В мига, когато осъзнах, че съм одраскана от сабята на Злодея, Хършил отхвърча назад и се блъсна във вратата на асансьора толкова силно, че сградата се разтресе.

После Злодея се обърна към мен. Мантията и аурата му се сливаха като една вълнообразна маса, сред гънките на която сабята бе надлежно прибрана. Тогава осъзнах, че падам. Светът се втурна насреща ми, в същия миг ръце се сключиха около кръста ми и аз го видях за пръв път под наметката с качулка.

Рейес Алегзандър Фароу.

Татко ми подаде чаша какао, докато стояхме заедно пред бара, облегнати на колата му. Загърнал ме беше с якето си, тъй като моето още участваше в разследването на местопрестъплението. Потънах в якето. Това ме учуди, като се имаше предвид колко слаб беше татко. Ръкавите висяха до коленете ми. Безкрайно грижливо татко се залови да ги навива нагоре един по един, като преместваше чашата от едната в другата ми ръка.

Асансьорът със скърцане спря в бара. Знаех, че това са медиците от Спешна помощ, които изнасяха Хършил. Изчаках, като дишах учестено и плитко, докато го вкараха в линейката и затвориха вратите й. Това беше човекът, който ме беше ударил в бара. Човекът, който редовно пребиваше жена си, за да му е покорна. Човекът, който беше извадил пистолет срещу мен, с неподправена омраза в очите си и насилие в сърцето си. Трябва да беше схванал, че жена му го е напуснала, събрал беше две и две и бе дошъл при мен да ми отмъщава. Вероятно и да получи информация.

А сега щеше да остане парализиран до края на живота си. Би трябвало да се почувствам зле от това. Що за човек не би му съчувствал? Що за чудовище се наслаждава на болката и страданието на другите? Нима бях различна с нещо от Злодея? От Рейес?

Сърцето ми спря за миг, когато осъзнах отново, че Злодея и Рейес бяха едно и също същество. Едно и също разрушително създание. Всъщност той трябва да беше и размазаното петно, което се стрелкаше понякога край мен като зъл Супермен. Значи между Размазания, Злодея и Рейес имаше знак за равенство. Нечестивата Троица. Защо трябваше да е толкова дяволски секси?

Поставих ръка на ребрата си, където бях усетила да ме прорязва острието, почудих се на непокътнатата кожа, на липсата на кръв по пуловера ми. Злодея си имаше начин да пронизва отвътре навън. Бях пронизана, но само леко и единствено ядрено-магнитен резонанс би установил размера на нараняването.

И след като нямах усещането за вътрешен кръвоизлив, реших да отложа посещението до спешното отделение, което по-скоро би довело до среща с психиатър, вместо с хирург.

— Ето го куршума — каза един униформен на чичо Боб. Подаде на Чибо да инспектира нещо в запечатано полиетиленово пликче. — Беше в западната стена.

Как се беше озовал там? Пистолетът беше насочен право срещу мен.

Куки отново издуха носа си, неспособна да понесе факта, че за малко не бях простреляна. Погалих я по рамото. Емоциите й ме блъснаха като нещо осезаемо. Искаше да ми се скара, да ми каже да съм по-внимателна, да ме прегръща чак до следващия ми рожден ден, но за нейна чест ги държеше под контрол в присъствието на толкова много униформени полицаи. Чичо Боб разговаряше с Гарет, който бе в състояние на шок, ако бледността му беше някаква индикация.

Той ме бе положил на земята. Рейес. Когато ме улови, ме положи на земята, разгледа ме, като обърна специално внимание на мястото, където ме бе пронизало острието, и след това с гърлено стенание се бе разтворил в нищото пред самите ми очи. Ресниците ми трепнаха; в следващия миг над мен беше Гарет. Говореше високо, задаваше ми въпроси, които не можех да схвана. Рейес бе оставил осезаеми следи от себе си. Отчаянието му се бе загнездило във всяка молекула на тялото ми и започна да тече във вените ми. Можех да усетя миризмата му, вкуса му и го жадувах повече от всякога.

— Това се случва не за пръв път.

Вдигнах очи към татко. Малко по-рано го бях помолила да не се обажда на мащехата ми. Той се съгласи неохотно, като се кълнеше, че скъпо ще си плати, като се прибере у дома. Кой знае защо се съмнявах.

— В сградата, където живееш сега — каза татко, застанал до мен, — се случи точно същото нещо. Ти беше малка.

Татко се опитваше да изкопчи информация. Отдавна подозираше, че нещо ми се беше случило през онази нощ. Беше водещ детектив по случай с някакво сбъркано нападение от страна на освободен предсрочно за блудство с деца. След повече от двайсет години сглобяваше картинката. Беше прав. Това не се случваше за пръв път, нито за втори. Изглежда Рейес Фароу от доста време беше мой ангел-хранител.

Неспособна да подредя логично въпросите и отговорите, реших да не мисля за това и се съсредоточих върху две неща, несвързани с Рейес: да си пия какаото и да успокоя треперенето на ръцете си.

— Гръбначният мозък на човек бе прекъснат на две, без абсолютно никакви външни наранявания, без каквито и да било други травми. А ти беше там и двата пъти.

Отново подпитваше, чакаше да споделя каквото знам, каквото той подозираше. Мисля, че се промених в този ден, станах малко затворена, макар да бях само четиригодишна. Защо да му казвам сега? Това само би му причинило болка. Не беше нужно да знае всяка подробност от живота ми. А имаше неща, които дори на двайсет и седем бе невъзможно да кажеш на баща си. Не знам дали бих се насилила да изрека думите, дори да се бях опитала.

Поставих ръка в неговата и я стиснах.

— Не бях там, татко. Не и в този ден — излъгах с половин уста.

Той се извърна настрани и затвори очи. Искаше да знае, но както бях казала на Куки, невинаги ти става по-добре от знанието.

— Този същия от миналата вечер ли беше? — попита чичо Боб. — Онзи, дето те удари?

Свалих надолу чашата си и отговорих:

— Да. Опитваше се да ме сваля, аз го отрязах, той стана враждебен и останалото е история. — Нямах намерение да им кажа истината. Така бих изложила на риск свободата на Роузи.

— Предлагам всички да отидем в участъка и да си поговорим за това — каза чичо Боб.

Татко го стрелна предупредително с поглед, а моите мускули се напрегнаха. Когато те двамата се караха, никак не беше красива гледка. Малко хумористична, може би, но се съмнявах, че някой беше в настроение да се смее. Освен мен. Смехът за мен беше като желирани бонбони. За желирани бонбони винаги има място.

— Чудесно, бездруго искам да се скрия от студа — казах аз, като за една бройка отмених трета световна война.

— Можеш да се качиш при мен — каза чичо Боб след миг. Какво очакваше татко от него? Та той знаеше правилата. В един момент все трябваше да идем в участъка. По-добре беше да приключим с това сега.

После чичо Боб се обърна към Гарет.

— И ти можеш да се качиш при мен.

Татко го изгледа с изненада, която премина в благодарност, когато чичо Боб му намигна. Татко ме изпрати до колата на чичо Боб, наведе се към мен и прошепна:

— Двамата си сглобете версиите по пътя. Ти кажи, че като си отворила вратата, е имало двама мъже. Сбили са се, пистолетът е гръмнал и вторият човек е избягал по противопожарната стълба.

Той ме потупа по гърба и ми се усмихна окуражително, преди да затвори вратата. Обгръщаше го лека мъгла от тревога и аз внезапно се почувствах гузна за всичко, на което го бях подложила, докато растях. Много бе правил за мен. Измислял ми беше извинения, беше намирал начин да прати хора зад решетките, без да ме замесва пряко, а сега трябваше да се довери на чичо Боб да стори същото.

— Как го направи? — попита Гарет, преди чичо Боб да се качи в колата. — Онзи сигурно тежеше близо сто килограма.

И двамата седяхме на задната седалка.

— Не бях аз.

Той се втренчи в мен, като се мъчеше да разбере.

— Някой от твоите мъртъвци ли?

— Не — казах, като наблюдавах как татко и чичо Боб си говорят. Изглеждаха в добри отношения. — Не, беше нещо друго.

Чух Гарет да се обляга на седалката и да потърква лицето си.

— Значи и други неща, освен мъртъвци, се разхождат наоколо. Какви? Демони? Полтъргайсти?

— Полтъргайстите са просто ядосани мъртъвци. Няма нищо чак толкова загадъчно — казах аз. Обаче лъжех. Рейес беше толкова загадъчен, че нямаше накъде повече.

Каквото и да правех, не можех да престана да мисля за него. Чудех се за татуировките му, опитвах се да изровя значението им от хаоса в съзнанието си. Де да не беше толкова претъпкано с безполезна информация. Проклето да е пристрастието ми към любопитни факти.

Чудех се и за други неща. Дали организмът му беше на въглеродна основа? Наистина ли беше на трийсет или на трийсет милиарда години? От отсамната страна ли беше или от отвъдната? Стигаше ми умът да не поставям под въпрос планетарния му произход. Не беше извънземен. Четвъртото измерение, отвъдното, не действаше така. Там нямаше разграничение на планети и държави, нямаше граници. То обхващаше вселената и всичко отвъд нея. Просто съществуваше. Навсякъде едновременно. Също като Бог според мен.

— Добре — каза чичо Боб, като си закопча колана. — Имам да мисля усилено на път към участъка. Сигурно няма да чуя нищо, което ще си кажете. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и отново ми смигна.

Докато стигнем до участъка, в коридора по магически начин се бяха появили двама мъже, когато бях отворила вратата. Другият беше с мръсна руса коса и брада, безлични тъмни дрехи и без отличителни белези, което правеше идентифицирането му практически невъзможно. Дявол го взел. Честно казано, бях малко учудена, че Гарет прие да поддържа тази версия.

— Аз да не би да искам да бъда затворен в стая с меки стени — рече той, когато влизахме в участъка. Започваше да ми влиза в положението и да разбира защо не исках да разказвам на хората каква съм.

Първият чифт очи, които ме посрещнаха в участъка, принадлежаха на още бесния полицай Тафт. Четеше от отворена на бюрото си папка и ме стрелна с поглед, като минавах покрай него. Същото направи и Ягодовото сладкишче. Поне не ме нападна. Това си беше плюс.

И все пак не можах да се въздържа. Пратих на Тафт най-съвършената си подигравателна усмивка и му подхвърлих, без да забавя крачка:

— Като разбереш какво става в действителност и ти потрябва помощ, не идвай при мен.

— Не на мен ми е нужна помощ — парира ме той.

Чичо Боб се забърза да ме настигне.

— За какво ставаше дума? — попита ме той, очевидно заинтригуван.

— Сатанинското изчадие, спомняш ли си? Вече известява за присъствието си, а той не може да се справи и се ядосва на мен.

Чичо се обърна замислено назад.

— Мога да го пратя за понички, та да охлади двигателите.

Звучеше като добър план. След като приключихме с даването на показания, забележително еднакви като фразеология, отидохме всички да хапнем. После с чичо Боб оставихме Гарет по пътя и се отправихме към гимназия „Юка“. Като дете, дето го оставят само в събота вечер, Гарет се примоли да дойде и той. Дори похленчи малко.

— Моля ви се — проточи.

— Не, значи „не“. — Крайно време му беше да го научи.

Гимназия „Юка“ се намираше в сърцето на южния район на Албукърки — старо училище с тъмно минало и отлична репутация. Пристигнахме там късно следобед, по време на междучасие. Децата се възползваха от петте свободни минути, като флиртуваха и тормозеха зайците. Преди да отидем, не ми беше особено мъчно за гимназията. Като се озовахме там, все така не ми беше особено мъчно за нея.

Остатъчният ефект от предобеда още ме караше да чувствам крайниците си натежали. Нещата не се движеха с нормална скорост. Всичко бе някак забавено и летаргично, докато плувах през реалността, че светът не спираше рязко, след като си бил на крачка от смъртта. Оставаше си в движение, в непрестанен цикъл на епизодичните приключения, наречени живот. Минутите препускаха припряно. Слънцето се плъзгаше по небето. В петата на ботуша ми бе изскочило гвоздейче.

Влязохме в канцеларията на гимназията, където заварихме изнервена секретарка. Не по-малко от седем души се домогваха до вниманието й. Двама искаха извинителни бележки за закъснение. Една носеше послание от баща си, в което се казваше, че ако не разрешат на детето му да си носи лекарството в училище, ще ги съди до дупка, така че спортистите им ще останат без лъскавите си нови екипи. Трета беше учителка, чиито ключове били откраднати от катедрата по време на обедната почивка. Други двама младши секретари чакаха за инструкции. Последната беше красиво момиче с тъмна конска опашка, очила с малки овални стъкла и къси чорапки. Изглеждаше като да се е поминала някъде през петдесетте години.

Тя седеше в един ъгъл, притиснала учебниците си към гърдите си, с кръстосани глезени. Седнах до нея и зачаках хаосът да се филтрира. Чичо Боб се възползва да излезе навън, за да се обади по телефона. Както винаги. Къси чорапки не спираше да се взира в мен, така че приложих номера с мобилния си телефон, погледнах право към нея и казах:

— Здравей.

Очите й се разшириха и ресниците й затрепкаха в почуда дали говорех на нея.

— Често ли идваш тук? — попитах, като се позасмях на невероятното си чувство за хумор.

— Аз ли? — попита тя най-сетне.

— Ти — потвърдих.

— Ти ме виждаш?

Така и не си обяснявах защо винаги ме питаха това, след като гледах право към тях.

— Разбира се. — Тя леко зяпна, тъй че обясних: — Аз съм жътвар на души, но в добър смисъл, без разни ужасии. Можеш да преминеш отвъд през мен, ако искаш.

— Красива си — каза тя, като ме разглеждаше с възхищение. Такава ме възприемаха хората. — Ти си като плувен басейн в слънчев ден.

Охо, това беше нещо ново. Един бърз поглед ме осведоми, че навалицата оредяваше.

— Откога си тук?

— Мисля, че от около две години. — Когато свъсих недоверчиво вежди, тя добави: — О, дрехите ми. Имахме бал, посветен на петдесетте години.

— Ясно — казах. — Напълно си в тон с епохата.

— Благодаря — сведе тя срамежливо глава.

Оставаше само един ученик със закъснение. Очевидно директорът се беше заел със заплахата за съдебно преследване, а случаят с откраднатите ключове беше прехвърлен към отдела на чистачите.

— Защо не си преминала отвъд? — попитах.

Хлапе, което вървеше по коридора, подвикна на приятеля си:

— Хей, Уестфийлд, пак ли ще те пердашат вкъщи?

Момчето, което чакаше за извинителна бележка, явно шегаджия, му показа среден пръст, но вече зад гърба му, инкогнито. Сподавих смеха си.

Момичето до мен сви рамене, после посочи с глава секретарката.

— Това е баба. Много се разстрои, когато умрях.

Погледнах жената. На табелката пред нея беше изписано „Г-жа Тарпли“. Имаше стилно разрошена коса, тъмна с червени кичури и невероятни зелени очи.

— Иха, изглежда страхотно за баба.

Къси чорапки се изкиска.

— Трябва да й кажа нещо.

Не бяха ли минали само мигове, откакто негодувах истерично пред Гарет против същото това нещо? Как го бях казала? Да им оправям недовършените дела? Такава кучка бях понякога.

— Искаш ли да ти помогна?

Лицето на момичето светна.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога, разбира се.

Тя подъвка долната си устна за миг, после промълви:

— Ще й кажеш ли, че не съм й изпразнила цялата пяна за коса?

— Сериозно? — попитах с усмивка. — И затова си още тук?

— Всъщност аз й изпразних цялата пяна за коса, но не искам да ме помни с лошо.

При това й признание сякаш менгеме стегна сърцето ми. Мислите, които минаваха през съзнанието на хората, преди да умрат, не спираха да ме удивляват.

— Миличко, съмнявам се, че баба ти си мисли друго, освен най-прекрасни неща за теб. Душата си залагам, че не й е и хрумвало за пяната.

Със сведена брадичка и крака, заврени под стола, тя промълви:

— Ами тогава значи мога да си тръгна.

— Ако искаш да й предам нещо, дори това за пяната, ще се погрижа тя да получи съобщението.

По устните й бавно плъзна усмивка.

— Ще й кажеш ли, че листото на водната ми лилия е по-голямо от нейното?

Засмях се и кимнах. Колкото и да ми се искаше да чуя цялата история зад тази реплика, канцеларията вече се беше опразнила от ученици и учители.

— Обещавам.

И Къси чорапки изчезна. Миришеше на грейпфрут и бебешки лосион и беше имала розово слонче на име Шишко като малка.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита баба.

Чичо Боб, по прякор Рицаря в блестящи доспехи, дотърча и със свойски жест размаха значката си. Биваше си го. Не можехме да получим документите без някакъв вид заповед. Очевидно имаше закони, които забраняваха да се дава училищна информация на всеки срещнат. Надявах се значката на Чибо да е достатъчна и да не ни трябва официална заповед, защото нямах представа на какво основание можехме да си издействаме такава.

— Трябват ни списъците на учениците и класните дневници по повод ваш ученик отпреди…

Чичо Боб се обърна към мен. Затворих телефона си и скочих.

— Отпреди дванайсет години.

Жената изгледа Чибо за момент, преди да вземе писалка и да запише съобщените от мен дати. Чибо й върна погледа. Прехвърчаха искри.

— А името? — попита тя.

Да, името. Дано чичо Боб не помнеше името на човека, когото беше пратил зад решетките от двайсет и пет години до доживот. Наклоних се напред, като се опитах да го изолирам от разговора.

— Фароу. Рейес Фароу.

Не беше нужно да поглеждам към чичо Боб, за да знам, че замръзна зад гърба ми. Напрежението се сгъсти дотолкова, че можеше с нож да го режеш. Да му се не види.