Първият гроб отдясно

Глава 2

Все още разтърсена от евентуалната самоличност на мъжа от сънищата ми, се увих в хавлиената кърпа и дръпнах завесата на душа. Зюсман провря глава през вратата и сърцето ми се гмурна към стомаха в плитчините на шока, като се наръби на изострените нервни окончания там.

Подскочих, после поставих ръка върху сърцето си да го успокоя, раздразнена, че все още така лесно се изненадвах. Човек би казал, че след като толкова пъти съм виждала мъртъвци да се появяват изневиделица, трябва вече да съм свикнала.

— Да му се не види, Зюсман. Да бяхте се научили да чукате всички вие.

— Съществуванието ни е безплътно — нацупи се той.

Излязох от душ-кабината и грабнах флакон аерозолен спрей от тоалетната си чантичка.

— Само да си стъпил в банята, ще ти разтопя лицето със спрея против трансцендентални вредители.

— Сериозно ли? — опули се той.

— Не — отвърнах и отпуснах рамене. Не ми беше лесно да лъжа умрелите. — Това е просто вода. Само не казвай на господин Хабършам, мъртвеца от 2Б. Единствено този флакон е в състояние да държи дъртия мръсник вън от банята ми.

Зюсман повдигна вежди и огледа голото ми тяло.

— Не мога да го обвинявам.

Стрелнах го злобно с поглед и отворих вратата със замах. Мина през лицето му и той изгуби ориентация. Постави едната ръка на челото си, а другата върху бравата, за да преодолее замайването. Новаците бяха толкова лесни. Дадох му секунда да се освести и посочих към табелката, закована от външната страна на вратата на банята.

— Запамети я — наредих му и отново тръшнах вратата.

— „Вход забранен за мъртъвци“ — взе да чете той на глас отвън. — „Ако внезапно сте развили способност да минавате през стени, значи сте мъртъвци. Не лежите в някоя канавка и не ви предстои да се събудите. Приемете го и не припарвайте в банята ми, по дяволите!“ — Той отново провря глава през вратата. — Не мислиш ли, че е грубичко, а?

Табелата ми може да изглеждаше малко нетактична за нетренирано око, но обикновено изпълняваше предназначението си. Освен ако не беше господин Хабършам. Него трябваше да го заплашвам. Често.

Дори при наличието на табела бях привикнала да мия косата си сякаш апартаментът гори. Малко много ми идваше компанията на умрели в душ-кабината след цикъла на изплакване. Вече никога не си същият, след като прострелян в главата ти цъфне за чай и сауна.

Вдигнах рязко показалец.

— Вън! — изкомандвах и се заех да решавам проблема с израненото си и подуто лице.

Полагането на фон дьо тен след здрав пердах, е по-скоро изкуство, отколкото наука. Изисква се търпение. И пластове. Ала след третия пласт търпението ми свърши и си измих лицето. Че кой щеше да ме гледа толкова рано сутринта? Докато прибрах шоколадовокафявата си коса в конска опашка, почти бях успяла да си внуша, че драскотините и насинените очи ми придават известна загадъчност. Малко коректор, малко червило и бях готова за пред света. Обаче си оставаше въпросът: беше ли светът готов за мен?

Излязох от банята с бяла риза с копчета отпред и джинси, с надеждата, че бюстът ми ще помогне да получа оценка 9,2 по десетобалната скала. А бюст имах в изобилие. Ако се наложеше, можех да разкопчея най-горното копче, за да покажа нещичко. Може би никой нямаше да обърне внимание, че лицето ми прилича на топографска карта на Северна Америка.

— Иха — възкликна Зюсман. — Изглеждаш страхотно, въпреки лекото обезобразяване.

Спрях и се обърнах към него.

— Какво каза?

— Ъъъ… изглеждаш страхотно.

— Нека те попитам нещо — казах, като се наклоних към него. Той предпазливо отстъпи крачка назад. — Като беше жив, което е било съвсем доскоро, би ли казал на мацка, която току-що си срещнал, че изглежда страхотно?

Той се замисли за момент, после отвърна:

— Не. Жена ми би се развела с мен.

— Защо тогава в мига, когато умрете, си мислите, че може да говорите каквото си щете, на когото си щете?

Той и върху това поразсъждава за малко.

— Защото жена ми вече не може да ме чуе — гласеше обяснението му.

Отправих му пълната мощ на смъртоносния си поглед, способен да го ослепи за цяла вечност. После грабнах чантата и ключовете си и точно преди да угася лампите, се обърнах и му рекох с намигване:

— Благодаря за комплимента.

Той се усмихна и ме последва навън.

Очевидно не бях огнената мацка, за която ме мислеше Зюсман. Всъщност, замръзвах от студ. И, естествено, бях си забравила сакото. Но ме мързеше да се връщам за него. Забързах към яркочервения си Джип Ранглър. Кръстила съм го Мизъри в чест на майстора на ужасите и на всякаквите страховити емоции. Зюсман се настани на мястото до шофьорското.

— Жътвар на души, а? — рече той, докато щраквах колана си.

— Да.

Не бях си дала сметка, че знае професията ми. С Ейнджъл трябва да са си приказвали надълго и нашироко. Завъртях ключа и Мизъри се събуди с рев. Още трийсет и седем вноски и това бебче щеше да е изцяло мое.

— Не приличаш на жътваря на души.

— Да не би да си го срещал?

— Не, не съм — отвърна той.

— Дадох си робата на химическо чистене.

Това предизвика глуповато хилене.

— А косата ти къде е?

Отправих му зловеща усмивка и включих отоплението.

— Като говорим за престъпления — подхванах, за да сменя темата, — ти видя ли кой стреля по теб?

Той приплъзна очилата си с показалец.

— Не, никого не видях.

— Дявол го взел. Това не помага. — Завих вляво по „Сентръл“. — А знаеш ли къде си? Къде е тялото ти де? Движим се към центъра. Може за твоя случай да ме викат.

— Не, бях влязъл в алеята в двора. С жена ми живеем в Хайтс.

— Значи си женен?

— От пет години — отвърна той и в гласа му прозвуча тъга. — Имаме две деца, момичета. На четири и на година и половина.

Мразех момента, когато споделяха за оставените близки.

— Много съжалявам.

Той ме погледна с изражение, познато ми от толкова други преди него, с което сякаш казваше: „Щом виждаш умрели, сигурно знаеш всичко“. Предстоеше му силно да се разочарова.

— Трудно ще им бъде, нали? — промълви той, като ме изненада с посоката на мисълта си.

— Да, трудно — отговорих искрено. — Жена ти ще пищи и плаче и ще изпадне в жестока депресия. После ще открие у себе си неподозирани сили. — Погледнах го право в очите. — И ще оживее. Заради момичетата тя ще оживее.

Това като че го удовлетвори за момента. Кимна и се загледа навън през прозореца. Останалия път до центъра прекарахме в мълчание, което ми даде нежеланата възможност да мисля за любовника си от сънищата. Ако бях права, името му беше Рейес. Нямах представа дали това беше малкото му име или фамилията му, нито откъде е, нито каквото и да било друго, свързано с него. Само знаех, че се казва Рейес и че е красив. За беда беше също така и опасен. Бяхме имали една-единствена среща, когато и двамата бяхме още юноши. Тази среща беше белязана със заплахи, напрежение и близостта на устните му до моите дотолкова, че почти можех да усетя вкуса му. Не го видях никога повече.

— Ето там е — обади се Зюсман и ме изтръгна от мислите ми.

Беше видял мястото на престъплението на няколко пресечки разстояние. Червени и сини светлини танцуваха по сградите и пулсираха в тъмата на ранното утро. Приближавайки се, навлязохме в светлината на ярките прожектори, поставени за следователите. Сякаш слънцето беше огряло само над едно място. Видях колата на чичо Боби и спрях на паркинга на близкия хотел.

Преди да слезем, се обърнах към Зюсман.

— Случайно да видя някого в апартамента ми?

— Искаш да кажеш, освен господин Уонг?

— Да, някакъв мъж.

— Не. И друг ли имаше?

— Не, забрави.

Трябваше да си обясня как Рейес беше направил фокуса под душа. Освен ако нямах забележителната способност да спя права, той умееше да влиза не само в сънищата ми.

Когато слязох — а Зюсман почти изпадна — потърсих чичо Боб. Стоеше на около четирийсет метра от мен и прожекторът го обливаше с неземна светлина, а той ми хвърли зъл поглед. При това дори не е италианец. Не знам законно ли е това. Чичо Боб или Чибо, както обичам да го наричам — макар рядко пред него — е детектив в полицията на Албукърки. Вероятно доживот, защото и баща ми беше полицай, но още преди години се пенсионира и си купи бар на „Сентръл“. Сградата, в която живея, е точно на гърба му. Понякога печеля допълнително, като го замествам на бара. В момента работя на 3,7 места. Частен детектив съм, когато имам клиенти, барманка, когато потрябвам на татко и формално се водя на ведомост в полицията на Албукърки. На хартия съм консултант. Сигурно защото звучи авторитетно. В действителност съм тайната за успеха на чичо Боб, както бях и за татковия, когато работеше в полицията. Способностите ми им носеха повишение след повишение, докато и двамата станаха детективи. Учудващо е колко лесно се разкриват престъпления, когато можеш да попиташ жертвите кой е извършителят.

Седемте десети идват от впечатляващата ми кариера като жътвар на души. Тя заема значителна част от времето ми, но пък не ми носи никакви доходи. Затова още се колебая дали да я нарека работа или не.

Точно около пет и трийсет се провряхме под полицейската лента. Чичо Боб беше ядосан, но изненадващо, без признаци за апоплексия.

— Почти шест е — каза той и почука по часовника си.

Даде ми да се разбера.

Беше облечен със същия кафяв костюм като предишния ден, но брадичката му бе гладко избръсната, мустаците грижливо сресани и от него лъхаше на средно скъп одеколон. Ощипа ме по брадичката и завъртя лицето ми, за да разгледа синините.

— По-близо е до пет и половина — заспорих аз.

— Обадих ти се преди повече от час. И се научи да избягваш ударите.

— Обади ми се в четири и трийсет и четири — поправих го аз и се дръпнах от ръката му. — Мразя часа четири и трийсет и четири. Мисля, че трябва да бъде забранен и сменен с нещо по-разумно като, да речем, девет и дванайсет минути.

Чичо Боб изпусна дълга въздишка и взе да подръпва гумената гривна на китката си. Беше ми обяснил, че е част от програмата му за справяне с гнева, но за мен си оставаше загадка как може причиняването на болка да ти помогне да овладееш гнева. И все пак винаги бях готова да помогна на вкиснат родственик в беда.

Наведох се към него.

— Мога да ти пусна няколко електрошока с палката, ако ще ти е от полза.

Той отново ме стрелна с ядосан поглед, но придружен с усмивка, което ме зарадва.

Очевидно съдебният лекар си беше свършил работата и вече можехме да отидем да огледаме мястото на престъплението. Игнорирах многото погледи, хвърляни крадешком към мен. Другите полицаи така и не можеха да разберат как успявам толкова бързо да разрешавам случаите и изпитваха към мен враждебно подозрение. Май че не мога да ги обвинявам. Един момент. Напротив, мога.

Точно тогава забелязах Гарет Суопс, досадният спец по издирване на хора, който беше застанал до трупа. Толкова силно обърнах очи нагоре, че едва не получих гърч. Не че Гарет не го биваше в работата му. Беше се учил от легендарния Франк М. Ахеърн, може би най-прочутия спец по издирване на хора в света. Според това, което бях чувала, благодарение на господин Ахеърн, Гарет бил способен да открие и Хофа2, ако си наумял.

Беше също така приятен за окото. С къса черна коса, широки рамене, кожа с цвят на млечен шоколад и сиви очи, които биха могли да пленят момичето, загледало се по-дълго в тях.

Слава богу, моето внимание е устойчиво колкото това на мушица еднодневка.

Ако трябваше да гадая, бих казала, че е само наполовина афроамериканец. По-светлата кожа и сивите очи натрапваха мисълта за хибрид. Не знаех само дали другата му половина е латино или англосаксонска. Във всеки случай имаше уверена походка и естествена усмивка, които неизменно привличаха погледите към него. Така че външността не беше сфера, в която той да има над какво да се потруди.

Не, Гарет беше върховният досадник по други причини. Когато пристъпих под светлината, той огледа синините по брадичката ми и се подсмихна.

— Среща с непознат ли?

Направих оня жест, с който едновременно се почесваш по веждата и показваш среден пръст. Бива ме в комбинираните жестове. Гарет просто се подсмихна. Отново.

Добре де, не беше виновен, че е гадняр. Той ме харесваше, докато чичо Боб, в състояние на пиянско умопомрачение, не му разкри „нашата малка тайна“. Естествено, не беше повярвал нито дума. Та за вярване ли е? Това се случи преди месец и приятелството ни от крехко мигом премина в несъществуващо. Той явно ме сложи в графата „откачалки“. И чичо Боб също, задето беше повярвал, че наистина виждам мъртъвци. Някои просто са лишени от фантазия.

— Какво правиш тук, Суопс? — попитах го, доста раздразнена, че ще трябва да си имам работа с него.

— Помислих, че може да е един от моите издирвани.

— И така ли е?

— Не, освен ако наркоман не носи костюм с жилетка и обувки за хиляда и петстотин долара.

— Жалко. Сигурно е много по-лесно да си прибереш хонорара, когато издирваният се окаже мъртъв.

Гарет сви рамене в знак, че е наполовина съгласен.

— Всъщност — намеси се чичо Боб, — аз го помолих да намине насам, още един чифт очи не са излишни.

Полагах неимоверно старание да насоча собствените си очи далеч от трупа. Призраците на мъртъвци можех да гледам, но труповете им не ми понасяха чак толкова, само че някакво движение в периферното ми зрение ме накара да се взра точно в такова нещо.

— Е, долавяш ли нещо? — попита чичо Боб. Той още ме мисли за екстрасенс. Само че аз бях твърде заета да оглеждам мъртвеца в трупа, за да му отговоря.

Приближих се и подритнах трупа.

— Симпатяга, какво правиш още там?

Мъртвецът ме погледна с разширени очи.

— Не мога да си помръдна краката.

Изсумтях насреща му.

— Че ти и ръцете не можеш да си помръднеш, нито дори клепачите. Мъртъв си.

— Боже господи — процеди Гарет през стиснати зъби.

— Слушай — обърнах лице право към него. — Ти си играй в твоя край на пясъчника, а аз ще си играя в моя. Ясно?

— Не съм мъртъв.

Отново се обърнах към събеседника си.

— Миличък, мъртъв си колкото пралеля ми Лилиан, а повярвай, тази жена е в трайно състояние на разлагане.

— Но аз не съм. Не съм мъртъв. Защо не ми прилагат животоспасяващи процедури?

— Точно защото си мъртъв.

Гарет измърмори нещо под нос и се фръцна нанякъде. Невярващите много си падат по драматични изпълнения.

— Добре де, ако съм мъртъв, как така говоря с теб? И защо си толкова искряща?

— Дълга история. Просто ми се довери, господинчо, мъртъв си.

Точно в този момент се появи сержант Дуайт, спретнат и много официален с полицейската си униформа и военния си фасон.

— Госпожице Дейвидсън, да не би току-що да ритнахте мъртвия?

— За бога, аз не съм мъртъв!

— Не.

Сержант Дуайт се пробва с убийствения поглед. Помъчих се да не се разхиля.

— Аз имам грижата тук, сержант — обади се чичо Боб.

Сержантът се обърна към него и двамата се гледаха в продължение на цяла минута, преди онзи да проговори:

— Ако обичаш не ми замърсявай местопрестъплението с роднините си.

— Твоето местопрестъпление? — възкликна чичо Боб. На слепоочието му взе да пулсира вена.

Почудих се дали да не го шляпна с гумената гривна на китката му, но все още имах съмнения относно нейната ефикасност.

— Хей, чичо Боб — казах и го потупах по рамото, — да идем ей там и да поговорим, става ли?

Извърнах се и тръгнах, без да чакам, с надежда, че чичо Боб ще ме последва. Той това и направи. Минахме покрай прожекторите и застанахме до едно дърво, където заехме невинни пози като за разговор. Отправих усмивка към сержант Дуайт Йокел, която твърде красноречиво казваше „фукльо“. Стори ми се, че той изръмжа. Добре, че не ми е първа грижа да угаждам на хората.

— Е, какво? — попита чичо Боб, когато Гарет неохотно се присъедини към нас.

— Ами не знам. Не ще да напусне тялото си.

— Какво не щял? — Гарет прокара ръка през косата си. — Това си го биваше.

Игнорирах подхвърлянето му и се загледах как Зюсман приближава към трети мъртвец на местопрестъплението — ефектна блондинка с яркочервени сако и пола. Имаше мощно излъчване на женственост и власт. Харесах я веднага. Зюсман се здрависа с нея. После и двамата се обърнаха да погледнат единствения мъртвец, все още лежащ в локва от собствената си кръв.

— Мисля, че те се познават — казах.

— Кои? — попита чичо Боб и се огледа, сякаш можеше да ги види.

— Идентифицирахте ли този човек?

— Да. — Той извади тефтерчето си, с което ми напомни, че трябва спешно да се отбия в книжарница. Всичките ми тефтерчета бяха запълнени докрай. В резултат на това записвах важната информация на ръката си и след това без да искам я измивах. — Джейсън Барбър. Адвокат в…

— „Зюсман, Елъри и Барбър“ — изрече Зюсман едновременно с чичо Боб.

— Адвокат ли си? — попитах го.

— Разбира се, че съм адвокат. А това е съдружничката ми Елизабет Елъри.

— Здравей, Елизабет — казах и протегнах ръка да се здрависам с нея. Гарет взе да си чопли носа.

— Госпожице Дейвидсън, Патрик ми каза, че можете да ни виждате.

— Да.

— Как така?

— Дълга история. Но първо — насочих се аз към лавината от въпроси, — нека изясним едно: и тримата сте съдружници в адвокатска фирма, а също и тримата сте умрели снощи, така ли?

— Кой още е умрял снощи? — попита чичо Боб и трескаво взе да рови из бележника си.

— И тримата бяхме убити снощи — поправи ме Зюсман. — Всичките с по два изстрела от деветмилиметров пистолет в главата.

— При мен фигурират само две убийства.

Вдигнах поглед към чичо Боб.

— При теб има само две убийства от снощи? Били са три.

Гарет застина, вероятно в недоумение какво съм намислила и как мога да знам подобно нещо, след като нямаше как да виждам мъртъвци и те да ми казват, че са мъртви. Просто не беше възможно.

Чичо Боб проучи тефтерчето си.

— При нас фигурират Патрик Зюсман, открит пред дома си в района на Маунтин Рън и този тук, Джейсън Барбър.

— В момента с нас са Патрик Зюсман… Трети — казах аз и отправих бърза усмивка към Зюсман — и Джейсън Барбър. Но той в момента е във фаза на отрицание. — Погледнах към него в момента, когато съдебният лекар затваряше ципа на чувала за трупове.

— Помощ! — вресна Барбър и се замята като червей в тиган. — Не мога да дишам!

— О, за бога — изрекох със силен шепот. — Вземи се изправи най-сетне!

— И? — попита чичо Боб.

— Елизабет Елъри също е убита — поясних аз, притеснена, че го казвам пред нея. Стана ми някак неловко.

Гарет вече ме гледаше с нескрита враждебност. Гневът е масово разпространена емоция при сблъскване с нещо, невъзможно за вярване. Но, честно казано, той можеше да си гледа работата.

— Елизабет Елъри? Нямаме никаква Елизабет Елъри.

Елизабет, която разглеждаше изпитателно Гарет, се обади:

— Този човек тук изглежда ядосан за нещо.

Кимнах.

— Не вярва, че мога да ви виждам. Ядосва се, че говоря с вас.

— Много жалко. Толкова е… — Тя наклони глава да го разгледа отзад. — … привлекателен.

Изкисках се и двете дискретно си ударихме ръцете, от което Гарет се почувства още по-неудобно.

— Знаеш ли къде е трупът ти? — попитах я.

— Да. Отивах на гости на сестра си в района на Индиан Скул и Челуд. Бях купила подарък за племенника ми. Пропуснах тържеството за рождения му ден — добави тя тъжно, сякаш в този момент осъзна, че ще пропусне и всичко останало. — Чух, че децата играят в задния двор и реших да се промъкна и да ги изненадам. Това е последното, което си спомням.

— Значи и ти не си видяла стрелеца? — попитах я.

Тя поклати глава.

— А чу ли нещо? Щом си застреляна, все трябва…

— Не си спомням.

— Той използва заглушител — поясни Зюсман. — Звучеше някак странно и приглушено, като затръшване на врата.

— Стрелецът е използвал заглушител — предадох на чичо Боб. — И никой от тези двамата не е видял извършителя. Къде точно е трупът ти? — попитах Елизабет. Тя ми каза и аз повторих адреса на чичо Боб. — Отстрани на къщата е. Там имало много храсти, което обяснява защо не са я намерили досега.

— Как изглежда? — попита чичо Боб.

— Бяла, около метър и седемдесет — отвърнах, след като извадих наум от ръста й десетсантиметровите токчета.

— Хей, бива си те — възкликна тя.

Усмихнах й се със симпатия.

— Русокоса, със сини очи и блед родилен белег на дясното слепоочие.

Тя взе да търка притеснено слепоочието си.

— Струва ми се, че това е кръв.

— О, пардон, цветовете понякога са малко неясни. — Посочих услужливо в тефтерчето на чичо Боб. — Задраскай това за белега. — Вдигнах очи към него. — Тя вероятно ще е единственият труп там с червен дизайнерски костюм и обувки с високи токове.

Гарет едва не ме захапа.

— Качвай се в колата ми — изкомандва той през зъби. — Доведи и умрялото маце. — Последното го каза с известен сарказъм.

— Нима ще му позволиш да ми говори така? — попитах чичо Боб.

Той сви рамене.

— Човекът има впечатляващ рекорд за открити издирвани лица.

— Хубаво тогава — рекох обидено.

Не че не можех да се справя с Гарет. Просто ми се прииска да се оплача. Преди да тръгнем обаче, трябваше да се разбера с Барбър. Придружена от Елизабет и Зюсман, отидох до линейката, където съдебният лекар разговаряше със сержант Дуайт. Носът на Барбър се подаваше от чувала за мъртъвци.

— Мой човек, не се шегувам. Трябва да излезеш от тялото си. Това направо ме плаши.

Той се понадигна, колкото да видя лицето му.

— Тялото ми си е мое, дявол го взел. Познавам закона, а девет десети от него се отнасят за собствеността. Колкото до теб — заяви той, като насочи пръст от чувала, — не се ли предполага, че трябва да ни помагаш в тежкия миг? Не е ли това занятието ти?

— Не и ако зависеше от желанието ми.

— Напълно си ми ясна: уморила си се да съчувстваш — изрече той с обвинителен тон.

Обърнах се към Зюсман и въздъхнах.

— Никой не харесва неспособността ми да им вляза в положението. Би ли го вразумил, моля те?

Гарет стоеше до колата си, бесен, че не бях го последвала като покорно кученце.

— Дейвидсън! — кресна той над капака.

— Суопс! — върнах му топката с подигравка към отколешната традиция бойните другари да се наричат по фамилия. После се обърнах към моите адвокати. — Среща по-късно в офиса ми.

Зюсман кимна и отправи гневен поглед към оня, дето се правеше, че не е мъртъв като пън.

Елизабет тръгна с мен към колата на Гарет.

— Може ли аз да седна до хубавеца?

Удостоих я с най-широката си усмивка.

— Той е изцяло твой.