Сексуалният живот на Катрин М.

Какви ли не любовни гнезда

Промъкването в охраняваните територии в периферията на Париж не само ме изпълваше с еуфория от огромните пространства, но по съвсем очевидни причини неизбежно се превръщаше в игра на криеница. Така веднъж бях намерила убежище в задната част на една камионетка на парижкото кметство (без съмнение, защото в групата ни имаше и чиновник от общината), паркирана на почти пустата улица само на две крачки от посолството на СССР. Мъжете влизаха един по един. Кляках, за да ги смуча, или лягах настрани със свити крака, за да се открие колкото се може повече отверстието и да улесня навлизането. В камионетката нямаше нищо, което да омекоти допира с вълнообразно нагънатата ламарина, и аз изпитвах болка при тласъците. Въпреки това можех да стоя така неподвижна и сгъната на две цяла нощ не толкова заради болезнените охлузвания, причинени от мъчителната поза, колкото заради омаята в атмосферата на това невероятно любовно гнездо, в което се бях сгушила унесена, докато гледах как ме чукат, също както, струва ми се, човек потъва в непроницаемата пелена на някой сън. Нямаше как да сменя мястото си — през еднакви промеждутъци от време задният капак се повдигаше, мъжът скачаше навън и се промушваше нов силует. В малката клатушкаща се кола бях като някакъв неподвижен идол, който с каменно лице получава даровете на своите поклонници. Бях такава, каквато си представях, че съм в някои от моите фантазии, например в онази въображаема история, в която се намирам в малка портиерска стаичка и изпод пердето, което прикрива леглото, се подават само задните ми части, обърнати към дълга опашка от мъже, които пристъпват нетърпеливо от крак на крак и се блъскат, за да се вредят. Камионетката наистина приличаше на портиерска стаичка. Само че напуснах своя ламаринен балдахин, още преди да се изредят всички. Ерик, който стоеше отвън целия нащрек, ми обясни на другия ден следното: от една страна, ония типове били толкова възбудени, че започнали да се държат непредпазливо, а от друга — имало опасност камионетката да се преобърне.

Кабините на тежкотоварните камиони са по-удобни, именно защото са снабдени с кушетка. Когато вървя към тях, никога не обръщам внимание на чакащите момичета, наредени край пътя, чиито тела са натруфени с разни дребни аксесоари — сутиен, който изтласква гърдите напред и нагоре и целият блести в дълбоко изрязаното деколте на корсажа, съвсем неподходящ за миниполата, от която се подават дълги жартиери… — без въобще да мислят как ще стоят на един крак, за да могат да достигнат с другия стъпалото на камиона и да се качат при клиента, спрял камиона си до тях. Познавам този начален тласък, който тялото трябва да получи, и последвалото бързо изкачване нагоре към двама яки мъже, които го поемат по-скоро деликатно, свикнали от професията си на премерени жестове в тясно жизнено пространство. Шансът ми се изразява в това, че не ми се налага да назовавам цена, нито пък съм чакала навън на студа. А и не беше необходимо да прибягвам до излишни харчове за такива тоалети. Не носех нищо друго, освен манто или шлифер, който оставях да се разтвори свободно като полите на пеньоар, докато се качвах нагоре. Случи ми се тъкмо там, потънала в кушетката (по някаква случайност камионът, който беше спрял близо до Порт д’Отьой, беше на една от най-големите фирми за транспорт на предмети на изкуството), да изпитам насладата от много умели ласки. Този път с мен се зае само единият от двамата водачи и се занимава продължително, толкова дълго, че бях смаяна, когато не спираше да ме целува и да ме гали и след като вече се беше изпразнил. Отначалото другият само гледаше, нагласявайки огледалото за обратно виждане, после се обърна назад, но не ме докосна. Останах до късно при тях, говорихме си, това беше една освободена от предразсъдъци връзка.

Кушетката, на която човек може хубавичко да се свие, принадлежи на света на детството. Наложи се Жак и аз да си разделим една във второкласния спален вагон, когато се връщахме от Венеция по време на железничарската стачка, попадайки като в клопка в компанията на едно многолюдно семейство. Нямаше как, трябваше да се оправяме някак. И ето ни с една-единствена кушетка и за двамата, разположена най-горе, където е най-горещо и където човек може да се изкатери, правейки опасни и смешни движения. Родителите се настаниха на двете легла долу, а децата криво-ляво се наместиха на трите останали. И тогава заехме една от онези лениви пози, в които човечеството ще продължи още безброй години да изтръгва възможно най-несъмнената наслада, дори без да прибягва до енциклопедията „Кама Сутра“, при която плътно притиснатите ни тела бяха извити като лък и аз търсех със задник топлината на неговия скут. Когато нощните лампи най-сетне угаснаха, смъкнахме панталоните си и той проникна дълбоко в мен. Без нито една дума, без ни най-малък стон, прикрит за благоприличие под някаква въздишка, без никакво движение, освен едва доловимото свиване на мускулите отзад, които полека изтласкват слабините. Всеки, който е бил принуден да открадне удоволствието си в някакво нежелано от него обкръжение (в спалнята на някой пансионат, в тясното семейно жилище и т.н.) знае за какво говоря: в тези условия върховното удоволствие може да се постигне, само ако включва в себе си и абсолютната тишина и почти тетаничния гърч на телата — две условия, които са предпоставка за него и същевременно го правят още по-интензивно. Напълно обяснимо е защо след това човек изпитва желание отново да пресъздаде по изкуствен път тази ситуация, предполагаща принудително нежелано съседство, избирайки за целта възможно най-невероятни и най-изложени на показ места.

Вслушвах се в дишането близо до нас, чийто ритъм ставаше неравен, когато влакът се люшваше малко по-рязко, и както лежах на кушетката, изведнъж изпитах страх — аз, същата, на която сигурно щеше да е напълно безразлично да се заголи направо на някоя спирка на метрото, стига Жак да го поиска, — уплаших се, че децата могат да отгатнат с какво се занимаваме в момента. В сравнение с времето, когато спяхме в едно легло с майка ми, сега бях сменила ролята си; пак се отдавах на потайни занимания, само че бях пораснала и можех да не се съобразявам с реакцията на децата. Да си призная, аз всъщност не бях забравила някогашната си свенливост, която на онази възраст е толкова безкомпромисна, че човек си мисли за нея и си я приписва като някакво присъщо на детството качество, което превъзхожда зрялата възраст. Или казано с други думи, не изпитвах никакъв страх от преценките на възрастните, но се опасявах от преценките на децата. Не исках очите им да видят нещо, което не че не трябва все още да знаят, а нещо изключително сериозно, ценно, което не бива да се разгласява по такъв безразсъден начин. Тъй като поддържах връзки и с глави на семейства, на два пъти ми се случи безмалко да представя пред децата един много по-горещ спектакъл от сцената с тайната целувка между майка ми и нейния приятел. Първата нощ, която прекарах с Робер у дома му — впрочем това беше и единствената, — го видях да заклещва дръжката на вратата, водеща към стаята, с облегалката на един стол. Тогава си помислих: „Я виж ти, този номер от старите любовни филми въобще не е измислица!“ На сутринта дъщеря му заблъска по вратата, защото искаше да види баща си, преди да отиде на училище. Той с нетърпящ възражение глас ѝ викна да върви да се приготвя, а той ще дойде ей сега. Което и направи. Едно лято, когато бяхме във ваканция, по времето за следобеден сън синът на Ерик го извика за нещо иззад завесата от памучен плат, с която беше отделена стаята. Ерик се повдигна от гърдите ми, подпря се на един лакът също като капак на кутия, който се отмята назад върху пантите, и все едно, че от кутията изскочи истински дявол. „Махай се оттам, изрева той побеснял, махай се, остави ме да спя!“ И двата пъти бях на страната на децата, които бяха нахокани.

Когато задминавате с мотор някое много голямо превозно средство, независимо от това колко е слаб вятърът, винаги настъпва един точно определен момент, когато въздухът ви завладява. Това е мигът, когато стигате чак до челото на камиона, точно преди да започнете да завивате пред него. Тогава се образува въздушна струя, която подхваща тялото с усукващо движение. Тя блъска едното рамо напред, другото — назад и също тъй внезапно сменя посоката. Приличате на опънато платно, което плющи на вятъра. Само няколко секунди преди това сте цепили разтварящото се пред вас пространство. И ето че внезапно то се свива върху вас и ви разтръсква, мъчи ви. Обичам това усещане и мога да го различа и при други, много по-различни обстоятелства — да си в центъра на пространство, което се отваря и затваря, разширява се и се свива. Като силно опънат и неволно изпуснат ластик, който се връща назад и удря като с камшик ръката, която го държи, така става и с човека в това пространство, където за кратко той е ту индивид, който обхваща всичко, което го заобикаля (дори и само с поглед), ту обхванат от пространството предмет. Това изпитах съвсем неочаквано и в един сексшоп. Обичах да придружавам Ерик там. Докато той обясняваше на продавача винаги изключително конкретните си желания, защото следеше какво ново излиза на пазара, особено при видеокасетите, аз сновях напред-назад из магазина. Първото случайно попаднало ми изображение, независимо какво е то (дали някое момиче, което разтваря с украсените си с маникюр пръсти тъмночервена вулва, с леко отметната и заснета в перспектива глава, с блуждаещ над тялото поглед и с изражение на лицето като на болен, който се опитва да различи къде точно са краката му в края на носилката; или друго, приклекнало на токове в традиционната поза, готово за чукане, което придържа с разтворени длани товара на двете си бомби, по-големи от главата ѝ; или още онзи млад мъж в костюм с жилетка, стиснал в ръка инструмента си, насочен към жена в зряла възраст, която седи на края на бюрото си (адвокатка или може би директор на предприятие); и дори снимки на тираджии, предназначени за хомосексуална клиентела, с органи, запасани с торбички, които изглеждат направо миниатюрни в сравнение със съдържанието в тях), всяко изображение — графика, снимка или филм, било то реалистично или карикатурно (някой заел подходяща поза манекен на страниците за гащи в каталог за продажба по пощата; изхвърлянето на сперма на едри капки, преливащи от страницата на някой комикс), та всяко изображение, както казах, още при първия поглед към него ме кара да чувствам онзи характерен трепет в самите глъбини на органа между краката ми. Прелиствах оставените на разположение списания, въртях в ръце внимателно обвитите в целофан. Нима не е фантастично да можеш да се възбуждаш напълно свободно, пред очите и със знанието на всички останали клиенти, които правят същото, въпреки че всеки се държи, все едно, че рови в каталог на издателска къща? Истинско възхищение предизвиква привидната дистанцираност, с която тук се разглеждат снимки или предмети, които, след като бъдат занесени вкъщи, губят от съдържанието си. Във фантазиите си аз се пренасях в някакъв митичен свят, където всички магазини предлагат подобни стоки наред с останалите, и там с напълно безучастен вид се оставям да ме завладее възбудата, докато съсредоточено разглеждам органите, чието четирицветно изображение пресъздава по безупречен начин влажността им, и после без капчица свян ги излагам пред погледите на съседите си, с които пътувам заедно в метрото: „Извинете, ще ми заемете ли вестника си?“ „Да, моля, заповядайте.“ И тъй нататък. Така спокойната очевидност на нещата, която властва в сексшопа, се пренася и в социалния живот.

Да минеш в задната част на магазина, където се разиграва пийпшоу, е все едно да влезеш със закъснение в театър. Потъваме в мрака на дълъг извит като окръжност коридор, в който са вратите на „ложите“. Тук няма разпоредителка, на която да се дава бакшиш, затова предварително сме се снабдили с монета, за да включим осветлението на прозорчето. То изпълнява ролята на екран, обърнат към плоска сцена в центъра на едно съоръжение, върху която едно момиче или двойка се извиват с нереално бавни движения. Тъмнината в кабината е толкова дълбока, че така и никога не успях да видя каквото и да е в нея, дори стените ѝ; завладява ме усещането, че съм в празно пространство. От сцената струи ниска синкава светлина, един лъч пробива мрака и стига до основата на пениса, който съм поела с уста, и това свежда осезаемото за мен пространство само до това сбръчкано, набодено с косъмчета парче плът, което ритмично засмуквам. Понякога Ерик вика касиера, за да му размени банкнота за още монети по десет франка. Взряна в прозорчето, не мога да разпозная ръцете, които полека се плъзгат по заголената ми задница — нито ръцете, нито задницата, и имам чувството, че те са някъде много далеч от мен, също от другата страна на екрана. Още щом влязохме в кабината, започнахме да се опипваме слепешком, вторачени в спектакъла, който коментирахме помежду си. И двамата сме съгласни, че момичето има красива катеричка. Оня тип обаче е с прекалено нежна физика, като коте. Ерик ми казва колко много му се иска да може да ни види как се възбуждаме двамата. Питам го дали не е възможно да се присъединим към тях после и тъй нататък. След това се поддаваме на ускоряващия се ритъм на нашите собствени ласки; двойката в синкавата светлина става иреална — само далечно, почти безсъзнателно отражение на образи, които витаят във въображението на възбуждащите се в мрака. Едно глухо „Ах!“ се изплъзва от люшващата се над гърба ми сянка, когато го вкарва с малко по-рязък тласък отзад.

Обмяната на фантазми по време на пийпшоуто между спектакъла и реалността, когато човек се чука, не протича, както при видео или телевизионен филм — тогава зрителите от време на време спират страстните си занимания, за да проследят как се развива действието на екрана и, възползвайки се от него, да сменят позата. Докато филмите бъкат от чукания, които заличават до такава степен разделителната граница, че пространството, което те издълбават, почти се превръща в разпъната разширена част на пространството, в което се намирате, то стъклото, зад което се разиграва пийпшоуто, е като пауза, която материализира разделянето на две симетрични части. Можеш да я преминеш, но тя винаги се долавя. Два допълнителни фактора допринасят за това въздействие: порнографският филм има сюжет, който колкото и да е схематичен, насочва вниманието, докато действието в пийпшоуто почти няма развитие; и на последно място, ако филмът може да се прожектира на части или да прекарате цяла нощ пред телевизора, то бездънната от мрак кабина все пак си има своите граници, определени от точно отмереното време, нарязано на късове от спирането на измерващия продължителността часовников механизъм.

Кой ли няма поне един спомен за жадни целувки, когато езиците на двамата внезапно проявяват своята мускулна сила, стават толкова дълги и придобиват такава чудовищна мощ да се прилепват, да се изследват един друг и да пълзят по целия релеф на устата и устните на партньора, оправдавайки изцяло смисъла на израза „полиран като с език“? И на кой не му се е случвало да използва езика си по този непристоен начин на прага на вратата, в подножието на стълбата в някоя сграда или в ъгъла на преддверието ѝ, в чупката на входа, точно там, където са ключовете за осветлението, които никой и не помисля да щракне? В юношеска възраст, когато човек рядко разполага с пространство само за себе си, той по необходимост се разголва, за да се отдаде на плътска наслада, на такива полуобществени места като преддверията на жилищните сгради, по стълбищата или по площадките между тях. По-горе споменах за стремежа по-специално на градските деца в пубертетна възраст да си създават интимна атмосфера на забранени за тази цел места. Сексуалният инстинкт, който цивилизацията превръща в нещо потайно, най-напред се изявява съвсем спонтанно не зад затворената врата на някоя спалня, а на обществени места, където хората си разменят максимално сдържани любезности от рода на: „Добър ден. Добър вечер. Извинете ме. Моля, след вас…“ И тъй нататък. Колко пъти само ми се е случвало някоя несръчна ръка да мачка гърдата ми точно на мястото, където съседите ми обикновено придържат вратата пред мен, за да мина. Дори и когато стигнах възрастта на зряла еманципирана личност, аз все още проявявах мазохистично нетърпение и в някой постлан с квадратни плочки просторен вход, в който светлината от уличните лампи се процежда през малкото прозорче над вратата, се оставях да ме тръскат като чувал с картофи, притискайки колене към брадата си, седешком върху някой радиатор, чиито чугунени ребра се врязват дълбоко в меките ми части при всеки мощен тласък. Така че човек не може да не си зададе въпроса дали вкусът към погазването на общоприетия морал, който кара зрели хора да избират дори още по-многолюдни места, при това неудобни и необичайни, на които да осъществят сексуален акт, не е свързан с престъпване на нормите, което може да се определи като „нещо първично“, и дали тяхната „перверзност“ всъщност не е плод на известна незрялост.

Преди да опозная забавленията по алеите на Булонския лес или на манежа до Порт Дофин, което стана благодарение на забежките ми в компанията на Анри и на Клод, имах възможност непрекъснато тайно да практикувам в общите части на парижките жилищни кооперации групова размяна на ласки, които понякога стигаха твърде далеч. В малките часове на деня се лутаме сред няколко сгради и търсим апартамента на наша приятелка. Макар че е художничка и демонстрира свободно и дръзко поведение, тя има буржоазно възпитание — намираме се все пак на булевард „Егзелман“ — и на всичкото отгоре е приятелка на мъжа, който е „шеф“ на мен и на Анри. Целта ни е съвсем детинска. Ще звъннем на вратата и с нежни ласки ще се извиним за нахлуването си. Нашата задна мисъл е поне едно от момчетата да успее да натика упорития си свредел във вдлъбнатината на възглавничката от леко влажна плът, пропита с аромата на съня. Само че първо трябва да намерим в кое здание и на кой етаж е нашата потънала в сън жертва. Клод, уверен, че ще я открие, започва да проверява етаж по етаж една от сградите, оставяйки ни несъмнено твърде самонадеяно двамата с Анри в друг вход, където търсенето се беше оказало безуспешно. Анри има нежни жестове и малко непохватни пръсти, сякаш ги използва по-скоро за да посочва предметите, а не да ги държи с тях. Аз обикновено действам по-директно. Прави, притиснати един в друг, започваме с леки докосвания отзад по изпъкналите ябълки. Моите са голи под полата. Той не е много по-едър от мен и изпитвам удоволствие, че мога да го обхвана с ръка и без затруднение да прегърна тялото му. Срещала съм се и с високи и силни мъже, но никога не съм пренебрегвала излъчващата се съблазън от по-дребните. Равновесието между масата на мъжа и моята собствена маса, равномерното, както ми се струва, разпределение на физическото усилие в любовната игра ме карат да изпитвам едно особено удоволствие, в което несъмнено влиза и желанието ми да се отнасям към него донякъде като към жена, ако не и известен илюзорен нарцисизъм: ето, и аз мога да изживея същото удоволствие, каквото изпитва и той, когато ме прегръща.

Надявам се, че ще съумея да предам по подходящ начин в следващите страници опияняващото усещане, което изпитвам, когато устата ми се изпълва от един непрекъснато набъбващ член; едно от условията, за да го постигна, е моето собствено удоволствие да се идентифицира с удоволствието на другия. Колкото по-силно се извива тялото му, колкото по-ясни стават стоновете, глухите пъшкания, насърчителните думи, толкова повече ми се струва, че той ми предава своето безумно желание, което се проявява в самите глъбини на собствения ми орган. Засега обаче ще се опитам да възстановя сцената с Анри, за която помня, че го смуках много пламенно, както ми каза той самият, признавайки си, че това го изненадало. Как се случи всичко? Дали се свлякох в краката му заради инстинктивното притискане на венериния ми хълм към неговите слабини, водена от сключените ми като пръстен ръце, които се плъзгаха надолу по тялото му, без да го изпускат, докато паднат на коленете ми, и аз по навик погалих с лицето си, с бузите, челото, брадата онази релефна изпъкналост, която по форма и твърдост винаги ме е навеждала на мисълта за огромно дървено яйце за изкърпване на дрехи. Светлината угасна. Анри се смъкна до мен на гладкия килим и двамата се сгушихме до стъпалата срещу клетката на асансьора. Изскубнах от затвора му зад опънатия копчелък на панталона малкия затворник и му помогнах да заеме подходящата форма с помощта на бавно и ритмично движение с ръка. След това с глава, наведена към сгънатите крака на Анри, продължих с устни същото движение напред и назад. Стълбищният автомат отново светна и аз спрях. Усетих чукът на страха да блъска в гърдите ми и ударите му да звънят в ушите ми, отеквайки чак до изпълнените със сладострастие зони в долната част на корема… Светлината не беше последвана от никакъв шум. Докато изчаквах, държах ръката си по навик като прикритие над твърде набъбналия пенис, за да го вкарам отново в неговото благоприлично ложе. Успокоихме се и се настанихме по-удобно на стълбите. Има някои основни правила в подобни случаи, особено когато условията не позволяват прекомерна разюзданост, и те са доста сходни с правилата на учтивостта: всеки от партньорите, редувайки се с другия, се посвещава на чуждото тяло, освобождавайки своето от прегръдката на партньора си, също както постъпват двама души, когато си разменят благодарности или несвързани един с друг комплименти, надпреварвайки се най-безкористно кой да окаже по-голямо внимание на другия. Пръстите на Анри сякаш включиха в движение някакъв лост дълбоко в моя орган, докато се опирах с гръб на ръба на стъпалото с отворена като зеещо отверстие уста и въпреки че продължавах да стискам члена му, ръката ми беше спряла своето качващо се и слизащо движение. След като прецених, че за момента е достатъчно, дойде моят ред да прибера бедрата си и да притисна лице между неговите. Жестовете ни се вместваха в пространството, което заемаха нашите вкопчени едно в друго тела. Осветлението отново се включи два или три пъти. Все едно че на равни промеждутъци мракът ни скриваше в кухината на непрогледна пещера, сред стените на дълбокия кладенец на стълбищната площадка. Ярката светлина шибаше челото ми и ме караше да помпам по-бързо. Вече не си спомням дали Анри се изпразни „на светло“ или „на тъмно“. Последваха същите леки потупвания с длан, за да изгладим дрехите си и да оправим косите си. Когато заедно с Клод прекарвахме вечерите си с приятели, понякога, както стана и този път, се случваше неочаквано да се изчукам с някой, без той да ме види. Тогава ме обхващаше някакво смътно притеснение, когато заставах отново пред него. Струва ми се, че същото изпитваше и този, който ме придружаваше. Клод ни чакаше долу до стълбището. Престори се, че току-що е дошъл отвън. Според Анри видът му беше малко странен. Отказахме се да търсим адреса.

Болест, мръсотия

Всяка ниша, в която тялото може да изпита пълна задоволеност, обратнопропорционална на заеманото от него място, или където, колкото е по-сбито, с толкова по-голяма сила го връхлита насладата, събужда носталгията по състоянието ни на зародиш. Удоволствието става още по-голямо, когато в потайността на тази ниша животът на органичната материя надмогва всичко останало и ние се понасяме по течението на нещо, което твърде много прилича на регресия на спомените. Нека помислим малко: правилата на хигиената не налагат непременно отходните места да се превръщат в кът, където човек се изолира, именно тоалетните кабини. И ако те все пак са се превърнали в такива места, претекстът е спазване на благоприличието, но скритата причина не е нито грижата за нашето достойнство, нито опасението, че може да притесним другите, а желанието да изпитаме на свобода и без никакви задръжки удоволствието от дефекацията, да вдишваме собствената си благоуханна воня или пък внимателно да изследваме изпражненията както Салвадор Дали, комуто дължим картинни сравняващи ги описания. Тук не възнамерявам да занимавам читателя с цинични истории, ще ми се само да си припомня някои банални обстоятелства, при които функциите на тялото ми се оказаха в конфликт помежду си. Тъй като никога не съм срещала изявен любител на моята пръдня или на моите изпражнения, както и аз не съм опитвала нечии чужди изпражнения, този сблъсък между удоволствието и отвращението, между насладата и болката се превърна в постоянна борба с несигурен изход.

Аз страдам от мигрена. Когато пристигнах със самолета в Казабланка, почувствах, че се задушавам от жегата на летището, докато чаках дълго да получа багажа си. Пътуването не беше свършило — Базил, моят приятел архитект, който ме беше поканил, трябваше да ме откара с колата си до построеното от него ваканционно селище, в което притежаваше малка къща. Спряхме в един страничен път. Навън беше много приятно, листата около нас потрепваха в ясната светлина. На четири крака върху задната седалка, аз както винаги така изпъвам дупе, че си го представям като балон, щръкнал извън колата, готов да се откъсне и да полети. Докато един прът като от закалена стомана пробива балона, се появяват и първите симптоми. Погледът ми се замъглява от проблясващи светкавици, които засилват впечатлението, че светлината трепти. При последния блясък тялото ми, освен задника, спира да съществува, изпразнено от субстанцията си като плод, оставен да изсъхне на въздуха, който пука, докато се разпада. Или по-точно, вече няма нищо друго между черепа ми, втвърден като къс руда в менгемето на болката, и епидермиса на задните ми части, които все още не са стигнали до върховната наслада. Не съм в състояние да изрека нито дума. Когато пристигнахме, легнах като вцепенена във високото, дълбоко легло. Тялото ми се състоеше само от два натежали края, единият, загиващ от болка, другият, потънал в летаргия след удоволствието, натоварени и с бремето на постоянно гадене, което съпътства много силното главоболие. Имах само подобие на тяло, натъпкано с баласт в трите точки на трите останали ми органа, за което мълчешком се грижеше един разтревожен мъж. Впрочем, когато мигрената ме приковава по този начин в стая, потънала в пълен мрак, когато не мога дори да помръдна ръка, за да отлепя от влажната си кожа потъналия в пот чаршаф, напоен с нея от цяла една нощ и цял един ден, когато дишам спарената мека миризма на повръщано и това е единственото усещане, което не предизвиква нетърпима болка, ми се случва да си представя с последните остатъци от мисловни възможности, че в това състояние — с очни кухини, разширени, със сивкави кръгове около тях, в които потъват в обща яма вътрешният край на клепачите и основата на носа ми, — биха могли да ме наблюдават и чужди очи. Жак е свикнал с това зрелище, а лекарят би погледнал на него като специалист. Ще ми се Жак да ме снима в това състояние и да публикува снимките, за да ме видят например читателите на моите статии и книги. Когато много силно страдание ме прави абсолютно безпомощна, за мен би било един вид компенсация да мога да доведа докрай тази физическа разруха, отразявайки я в погледа на другите. Връзката ми с Базил винаги е била лека, изпълнена с веселие и истинско удоволствие. Щом съм болна в негово присъствие, тогава нека боледувам също така естествено, както му позволявам да ме обладае отзад, и то след изобилно ядене, когато подутият ми корем отделя газове. Базил беше подвижен, проницателен мъж и с него разговорът вървеше без никакво усилие. Именно той беше човекът, който в един прекрасен ден ми направи любезен комплимент за големия ми нос, който ми създава комплекси, за който обаче той смяташе, че придава характер на лицето ми. Обикновено се изпразваше в мен отзад, без предварително да възбуди с показалеца си най-чувствителната част в тялото ми. Не бях в състояние да разменя дори и дума с него, нито да реагирам на допира на ръцете му, можех само да му предложа този спектакъл, в който се отдавах изцяло на свиващата тялото ми болка.

Главоболието много често се дължи на трудно установими причини и тези, които страдат от него, го знаят много добре. Това донякъде ги избавя от угризения на съвестта, когато причината за главоболието е съвсем очевидна и виновни за него са си само те, например, когато някой прекали с алкохола или стои прекалено дълго на слънце. През целия ми живот ми се е случвало да се напия не повече от два или три пъти. Единият път бях с Люсиен, който грохна отгоре ми върху килима в собствения си хол пред очите на приятелите си и без знанието на жена си. Беше ме завел на вечеря извън Париж при една млада двойка от кръга на неговите познати. Без да разбера как стана, пих много шампанско. Домакините ни обитаваха просторна разгъната на един стаж къща, в която се влизаше направо през кухнята, използвана и за трапезария. В дъното на стаята се виждаха две врати една до друга, всяка от които водеше към отделно помещение. Нещата се развиха така, че вечерта щеше да продължи в тяхната стая. Ще се опитам да възстановя станалото: Люсиен ме замъква до леглото със съучастието и на другото момче и двамата започват да ме опипват, а аз концентрирам вниманието си в бърникане зад циповете им. Младата жена стои малко встрани, приятелят ѝ я прегръща през раменете, целува я, подканя я да легне при нас. Тя тръгва към банята, той я следва, после се връща и обяснява, че „това не е любимият номер на Кристина, но можем да правим, каквото щем, не ѝ пука“. Присъствам на тази сцена също както неволно слушам някое парче по радиото, което кънти в двора на сградата лятно време, когато прозорците на съседа ми са отворени. Сигурно от уважение към Кристина, която така и не се появи (Дали се занимава сама със себе си пред огледалото на умивалника? Или пък нерешително е приседнала на ръба на ваната?), минахме в другата стая.

Въобще не си спомням дали нашият домакин проникна в мен, но затова пък знам, че апатично се оставих в ръцете на Люсиен. Пухената покривка беше като бездна, в която потъваше долната част на корема ми; вагината ми, плавно обработвана от Люсиен, който сигурно си даваше сметка, че не се чувствам добре, омекваше и се изплъзваше, погълната от тези глъбини, а една мощна парализираща сила притискаше главата, тила и раменете ми чак до отпуснатите длани на хоризонтално разперените ми ръце. Намерих все пак сили да стана. Колко ли пъти през нощта? Четири, а може би пет? Пресичах гола кухнята и излизах в градината. Валеше като из ведро. Повръщах права, без да търся някакъв гъсталак, както стоях в средата на алеята, направо върху нея. Известно е, че всеки спазъм отеква в мозъка като удар с чук, като последно раздиращо разкъсване в обработван метал. Цялото тяло се свива към главата и се превръща в юмрук, стиснал голо режещо острие. Студеният дъжд мигновено успокоява болката. На връщане към стаята изплаквах по пътя устата си над кухненския умивалник. На следващия ден сутринта, когато ми донесоха от аптеката спасителното лекарство и когато всичко това свърши, Люсиен ме увери, че ме е чукал много пъти през нощта и видът ми показвал, че съм изпитвала удоволствие. Това е един от много редките случаи на неосъзнати действия от моя страна. Няколко месеца по-късно ме посети същата млада жена. Тя и приятелят ѝ направили тежка катастрофа с колата. Той починал, а семейството му я изгонило от къщата, в която живеели двамата. Аз наистина изпитах към нея съчувствие, само че примесено със странното усещане, че онзи кошмар продължава.

Връщането към тези случки ми напомня и една друга. Това стана, не защото се бяхме натъпкали здравата, както с Базил, а може би защото бях яла някаква развалена храна и стомахът ми се бунтуваше. Люсиен на всяка цена искаше да проникне отзад. Направих всичко възможно да се измъкна и се заех трескаво да възбуждам пениса му с уста, но въпреки това не успях да му попреча да рови с пръсти вътре в болезненото място и осъзнах, потънала от срам, че ги извади изцапани с втечнена материя. Той тикна вътре и члена си. Удоволствието от използването на ректума очевидно спада към същия род удоволствия като онова, което човек изпитва в секундите, предшестващи изхвърлянето на фекалиите, но в случая двата момента се съчетаваха по такъв начин, че приличаха на изтезание. Никога не съм се отдавала нито спонтанно, нито увлечена от мъже с такъв навик, на любовни игри, свързани с фекалии. Във връзка с тези инциденти, се сещам, че така или иначе те се случиха, когато бях в компанията на много по-възрастни от мен мъже, като и единият, и другият от тях, впрочем по съвсем различни причини, биха могли да бъдат възприети като образ на бащата. След като се отдръпна, Люсиен отиде да се измие, без да направи никакъв друг коментар, освен че е глупаво от моя страна да се превземам, при положение, че е толкова хубаво. Успокоих се.

Някои аспекти на чувството на върховно блаженство, което човек изпитва в мига на удоволствието, когато, тъй да се каже, се изпразва до друго тяло, са сходни с миговете, когато тялото му пак се изпразва, но с неприятно усещане, с чувство на отвращение или дори с остра болка. Вече разгледах темата за разкриващото се пред очите пространство, което човек превръща в свое, за изкушаващото желание голотата му да привлече погледите на непознати хора, вторачени в него като във витрина. Впрочем в подобни случаи голотата е накит и излагането ѝ на показ води до същата възбуда, както при тези, които, тъкмо обратното, полагат специални грижи — подготвят го, обличат го и го гримират, за да съблазняват с него. Неслучайно използвам думата възбуда, при това тя е подхранвана от желанието да разберат как ще им отговори външният свят. Несъмнено това не е същата възбуда, за която става дума, когато човек потъва в тинестото тресавище на болката или когато тялото задоволява непосредствените си елементарни нужди в състояние, при което то дори няма сили да се помръдне от мястото, което е вдълбало в дюшека, макар че струята бълвоч пръска върху краката му, или когато между ябълките отзад изтичат малко течни изпражнения. И ако към това се примесва известно сладострастие, то не е защото тялото се чувства погълнато от нещо по-голямо от него, а защото му се струва, че самото то е бездънно — сякаш изнасяйки извън своите предели дейността на вътрешностите си, това за него означава, че на тяхно място може да проникне целият околен свят.

Едно от значенията на думата „пространство“ е пустота, а когато се употребява без прилагателно, тя най-често означава чисто небе или пустиня, докато терминът ограничено пространство почти автоматично се схваща като пространство, пълно с нещо. Когато искам да обърна точно в обратна посока моя стремеж към безкрайните хоризонти, тогава винаги съвсем съзнателно мислено си представям, че съм в помещение, в което се изхвърлят отпадъци. Почти винаги то е в сградата, в която живеех в детството си. Облегната на стената между кофите за боклук от вълнообразна ламарина, аз се оставям в ръцете на мъж, който за целта оставя на земята пълното с боклук ведро, което носи. Никога не се опитах да приложа в практиката тази измислица, но много дълго време редовно посещавах един мъж, който живееше точно в такъв капернаум9 и в такава мръсотия, че някъде в подсъзнанието му сигурно се беше свряла и мечта, свързана с кофата за боклук. Самият той беше естет, теоретик с ясни и улегнали възгледи и дори особено изтънчен в изразите си. Апартаментът му се състоеше от две миниатюрни стаички, чиито стени от горе до долу бяха покрити с етажерки, някои от тях огънати под тежестта на книги и дискове, наблъскани там в пълен безпорядък. Три четвърти от едната стая беше заета от леглото, чиято завивка и кувертюрата винаги бяха струпани на купчина, и върху което беше невъзможно да се пропълзи, ако предварително не се избутат натрупаните отгоре книги, вестници и документи. Във втората стая не само бюрото изглеждаше така, сякаш е претърпяло яростното отмъщение на някой крадец, вбесен, че не е открил никаква плячка, но в това състояние беше и подът; трябваше да се промушвам през заграждения от купища книги и срутили се в безпорядък каталози, през грамада разпечатани пликове и смачкани листове, пръснати като ветрило страници, за които само можеше да се предполага, че все още служат за нещо. Всичко това, като се прибави и прахта, не би било чак толкова страшно, ако не бяха и чашите с дъно, покрито с кафеникава корица от изсъхнало питие, използвани като преспапие, които бяха оставили кръгли лепкави следи върху други книжа, ако една възсива фланелка или някоя втвърдила се кърпа за баня не се мотаеха из чаршафите, ако не се налагаше, за да се измъкне парчето тоалетен сапун от кухненската мивка, ръката да се промушва като при археологически разкопки през цели слоеве от натрупани чинии и чаши, върху които трохите бяха образували твърда кора, както земята върху току-що разкопани развалини — всичко това предизвикваше отвращение. В тази кочина съм прекарала много нощи. Наемателят ѝ не беше много по-различен. Непресекващ източник на изненада за мен си остана откритието, че той никога не извършва това елементарно действие, което е част от удобството и от добрите обноски, а именно — да си мие зъбите. Когато се смееше, горната му устна се вдигаше като завеса над жълта маса, тук-там прободена от черно петно. Тъй като не се съмнявах, че всяка майка учи децата си на хигиена, постоянно си задавах въпроса до какво ли равнище на амнезия по отношение на детството си е стигнал. Той много обичаше да го възбуждам отзад. Още с влизането ми заставаше на четири крака, излагайки на показ своя широк и по-скоро бял задник, а лицето му придобиваше сериозен и очаквателен израз. Тогава сядах перпендикулярно отстрани до него на разтворените си колене, опирах се с лявата си ръка на гърба или ханша му, а с дясната си ръка, предварително навлажнена, започвах да масажирам около ануса, после мушках вътре два, три, а накрая и четири пръста. С приведения си гръб и френетично движещата се ръка имах вид на домакиня, която бърза да разбърка соса да не загори, или на дърводелец, който полира изработеното от него. Стоновете му звучаха също така носово, както и смехът му. Докато ги слушах, преценявах резултата от моето продължително усилие и стигах до такава свръхвъзбуда, че със съжаление спирах станалото вече болезнено движение. След това заемахме различни пози, които следваха логиката на акробатично представление, когато, преминавайки от една фигура към друга, накрая акробатите разменят местата си. Езикът ми заместваше пръстите, след това се плъзвах под него в позата, която наричат шейсет и девет, и накрая идваше и моят ред да застана на четири крака. Остротата на удоволствието, което изпитвах, се превърна в предизвикваща любопитство и постоянно повтаряща се тема. Малко хора познават възможностите на задното отверстие и завирането вътре несъмнено събужда съществуващият в детството интерес към клоаката. Клоаката е скрито място, не защото е унизително някой да те види там, а защото по подобие на животните, които отделят воняща миризма, за да отблъснат натрапника, там човек се увива като с предпазваща го обвивка, укрива се като в гнездо, което е още по-защитено, защото е изплетено от собствените му екскременти. Моите приятели обаче имаха възможност да констатират, че въпросният мъж е по-нечистоплътен, отколкото е допустимо обикновено за интелектуалец, който често пъти пренебрегва външния си вид. Аз не отклонявах нито въпросите, нито коментарите. Моята реакция беше плод на контролирано предизвикателство: „Е, добре де, така е, както ме гледате всяка сутрин изкъпана и с чисто бельо, аз се търкалям в тая гнусотия.“ А може да се каже и така: „Търкалям се в нея, както се сгушвам във вас.“

Не е необходимо човек да е кой знае колко голям психолог, за да открие в това поведение склонност към самоунижение, съчетано с перверзното желание да бъде увлечен и другият. Но в тази тенденция се крие и нещо друго — аз се подчинявах изцяло на убеждението, че трябва да се възползвам от фантастичната си свобода. Да се чука човек, независимо от отвращението, което изпитва, не е израз само на презрение към самия себе си, защото ако се обърне посоката на процеса, тогава това означава извисяване над предразсъдъците. Има хора, които погазват такива мощни табута като забраната за кръвосмешение. Аз се задоволявах само с това да не подбирам партньорите си, независимо от броя им (като се имат предвид условията, в които се отдавах, дори и баща ми да беше в „общия кюп“, нямаше да го позная) и бих могла да твърдя — и независимо от пола и физическите и нравствените им качества (както не се опитвах да избягвам някой мъж, който не се къпе, така напълно съзнателно, знаейки състоянието им, ходех и при трима или четирима психически недоразвити и малоумни мъже). Правех всичко това, очаквайки деня, когато ще се окажа под дресирано куче, както все ми обещаваше Ерик, което така и не стана, но не знам дали просто не се откри такава възможност или пък той прецени, че това трябва да си остане в сферата на фантазмите. Следвайки сюжета на книгата, изложих и вижданията си по темата за пространството. След малко ще се спра и на рефлекса, който животното има, и на проявата на животинското у човека. Как най-добре да опиша онзи контраст в изживяванията, съчетаващ насладата от това да изхвърлиш някаква субстанция от тялото си, и нечистотията, която те кара да се свиваш в себе си? Може би със следния пример: когато пътувам със самолет по някои маршрути, обичам да наблюдавам, без да откъсвам очи от илюминатора, пустинен пейзаж. По време на продължителните полети затвореното пространство в самолета кара пътниците да се чувстват скапани от умора и в общата бъркотия накрая всички споделят със съседите си миризмата на спарено от влажните подмишници и потните от жегата крака. Тогава изпитвам такова очарование, особено ако в същото време мога и да обхвана с поглед къс от Сибир или пустинята Гоби, което се засилва от усещането, че съм прикована там не толкова от пристягащия колан, колкото от плътната миризма на обща баня, която ме обгръща отвсякъде.

На работното място

Нуждата, която изпитвам, да запълня онази разделяща пукнатина между вътрешното и външното в тялото ми, без обаче да стигам до откровено предпочитание от садистично-анален тип, както и способността ми да се чувствам удобно в мръсотията са черти на моята сексуалност, в които личат известни регресивни тенденции. Към това ще добавя и навика си да осъществявам сексуалния акт на колкото се може повече места в семейната среда. Някои от тези места дават възможност на двойката да задоволи спешно желанието си, като за случая експериментира непознати пози в промеждутъка между излизането от асансьора и влизането в апартамента, във ваната или върху кухненската маса. Едни от най-възбуждащите места са работните. Те представляват съчетание на интимното пространство с общественото. Един мой приятел, с когото се срещахме в неговия кабинет, обърнат към улица „Рен“, охотно се оставяше да го смуча пред остъклената чак до пода стена, и трескавата възбуда на живота в квартала, която стигаше до мен, както бях коленичила с гръб към светлината, несъмнено засилваше удоволствието ми. Когато съм в града, тъй като няма далечен хоризонт, обичам да имам просторна панорама, която се вижда от прозорец или балкон, докато поемам с уста в някое тайно наето жилище посърналия член. Докато съм вкъщи, погледът ми безцелно блуждае над тесния двор и по прозорците на съседите; от офиса, в който работех на булевард „Сен-Жермен“, постоянно се взирах в масивната фасада на Министерството на външните работи. Споменах и някои други места, когато разказвах за изтънченото удоволствие да изложиш на показ тялото си пред погледа на случайни минувачи. Към това ексхибиционистично изкушение бих добавила и инстинкта на човека да бележи територията си, както прави животното. Също като лемура, който с няколко струи урина определя границите на своето владение, така няколко стичащи се капки сперма върху стъпало на стълбището или върху мокета в някой кабинет бележат скривалището, в което иначе всички влизат по работа. Записвайки по този начин върху пода осъществения акт, чрез който тялото излиза извън собствените си граници, по силата на осмозата то всъщност си присвоява това място. И го отнема от другия. Няма никакво съмнение, че във всичко това има известна провокация, дори индиректна агресия към околните. Свободата изглежда още по-пълна, защото човек си я позволява там, където съвместната професионална изява обикновено налага правила и ограничения, дори и когато работното място се споделя с възможно най-дискретните и най-толерантните хора. Без да се брои, че като евентуално се добавят към тази съвсем интимна сфера разни чужди неща като някой забравен там пуловер, който може да се използва като подложка под задните части, или кърпата за ръце в умивалнята на етажа, с която може да се подсушиш между краката, това индиректно намесва и другите. Има места, в които съм прекарвала времето си по този начин с усещането, че в тях се чувствам по-удобно, отколкото останалите, които прекарват там най-добрата част от работното си време, и то е, защото бях маркирала с влажната диря от задника си местата, където нареждат материалите и работните си папки. Всичко това не ми пречеше да си мисля, че и те също може би са използвали работното си място и за нещо друго, така че може би се чукаме, следвайки един другиму дирите си.

Аз съвсем методично оставях маркировка, определяща сексуалната ми територия на различните работни места. Някои от тях са особено подходящи за тази цел, като тъмната стаичка на фотоотдела, или големите стаи без прозорци, в които обикновено се държат пакетите с вестниците. Първото помещение е отделено с плътно изолираща го завеса. То е толкова тясно, че човек трябва да стои прав, а вътре светлината е като в кабаре. Тя придава кадифена мекота на кожата и оптическата илюзия засилва желанието да се докоснеш до другия; достатъчно е дори ласките да са едва доловими. Още повече, че телата изглеждат безплътни: червената светлина прави светлата кожа почти прозрачна и премахва тъмните сенки на косите или несъблечените дрехи.

Най-трудно е, когато трябва да се намери подходящо място в склада. Помещението, разделено от етажерките на успоредни пътеки, е еднообразно и на нито една пътека няма скришно място, което да ви опази от случаен любопитен поглед, защото във всички случаи той може да се провре през празните места между купищата документи. В такова претрупано с книжа пространство човек влиза съвсем случайно, както се вмъква и в някое голо помещение, но не преди да е обиколил тук-там. Според мен на тези места е за предпочитане орална любов или съвсем бърз контакт, който може да се прекрати всеки момент. Тази необходимост произтича от неприветливостта на помещението. Когато човек е в гора, на пуст път или на обществено място, винаги може да намери оправдание за предпочитанието си да се прикрие зад китка дървета или в ъгъла до някоя врата, било защото му се струва, че там е по-удобно или по-сигурно, било защото така има повече възможности за любовна игра, или пък от чисто естетически съображения. В случая тези основания липсват. Ето защо в склада човек неизбежно остава за кратко време — със същия успех би могъл да избере място и няколко метра по-нататък и което и да е друго място. Към всичко това се прибавя и следното: ако във фантазиите си се намираш в някой живописен кът и изпитваш откровено желание да бъдеш изненадан от чужди погледи на местопрестъплението, то подобно нещо би било направо унизително в такава противна обстановка.

Страшно много обичам атмосферата на празните работни стаи, в които цари спокойствие, но не спокойствието на временно прекъсната работа, а друго — криещо някаква изненада. В тях вече няма хора, които с напрегнато усилие вършат нещо, но напрежението може всеки миг да се появи отново с някой упорито звънящ телефон или внезапно облещил се екран на монитор, или пък заради някоя недовършена работа. Всички пособия, цялата тази материя, цялото пространство вътре, които са само на мое разположение, ме карат да изпитвам илюзорното, но успокояващо усещане, че имам неограничени възможности за работа. Както вече казах, когато другите освобождават пространството, заедно с него освобождават и времето и тогава сякаш имам само за себе си цяла вечност, през която мога да се науча как да използвам апаратурата, как да анализирам проблемите и да намирам решение за тях — сякаш самото влизане в някоя работна стая без предупреждение и без да се извинявам, изведнъж прави по-лек моя живот, чийто ритъм е твърде неравен. В тези условия, когато някой колега нарушава самотата ми заедно със своята сексуална партньорка, в изключително редки случаи използвам заедно с тях мокета, който не предлага особени удобства. Предпочитам като подложка най-вече работните маси. Някой може да си помисли, че го правя, защото позата, в която жената седи на края на масата, а мъжът е прав между разтворените ѝ крака, може най-бързо да се промени, ако внезапно нахлуе някой колега. Всъщност нещата не стоят така. Истинската причина е, че по този начин най-леко могат да се преплетат различните по смисъл жестове. Случвало ми се е да преглеждам заедно с Венсан, който правеше макетите при нас, как са вързани страниците. И двамата стоим прави един до друг, без да използваме столове, от една страна, защото той е много зает, а може би и защото е прието, че по този начин, отдалечавайки поглед с още трийсетина сантиметра, нещата се виждат по-ясно. Усещам едва доловимо колебание, докато работим, и тутакси се обръщам. Лек подскок и задните ми части вече са до макета, а венериният ми хълм — на възможно най-добрата височина. Височината има много съществено значение. Всеки път благоприятният момент, в който се преминава от професионалния разговор към мълчалива прегръдка, съвпада с мига, в който вниманието отслабва — когато трябва, например, да се потърси някакъв документ в чекмеджето в най-долната част на шкафа. Докато се навеждам напред, за да стигна до него, задните ми части изпъкват. Те тръпнат от желание да усетят върху себе си две силни ръце. После търсят опора върху някое бюро. Винаги много внимавам, когато трябва да разместя всичко отгоре, за да мога да легна по гръб. Не всички работни маси обаче са с подходяща за целта височина, голяма част от тях са твърде ниски и има някои, върху които въобще не ми и хрумва да легна втори път. Един график, при когото ходех в неговата агенция, много лесно се справи с този проблем, като приспособи въртящите се столове, чиято височина може да се регулира с точност до сантиметър. Предвиждаше и маса зад себе си, на която да сложа краката си. Така можехме да стоим дълго време, без да се уморяваме и двамата, аз — все едно че съм на трансатлантически полет, а той — въртейки гъвкаво талия, като че танцува хула-хоп. От време на време спираше да се движи и предоставяше това на мен, като хващаше с две ръце стола и леко го въртеше ту на едната, ту на другата страна.

Табута

Много рядко ми се е случвало да се притеснявам, че могат да ме спипат как се чукам. В страниците до тук вече неведнъж споменавах за осъзнатия риск, когато човек се занимава със секс на непредвидени за тази цел места, защото самото осъзнаване на факта допринася за удоволствието. Като казвам това, имам предвид, че рискът почти винаги е премерен и в рамките на приетите условности — както всеки, който е свикнал да ходи в Булонския лес, може да състави карта на закътаните места, където това все пак може да стане, както и на местата, където е абсолютно невъзможно да се случи, така и аз използвах офисите за тази цел винаги само извън работно време… Причината е съвсем прозаична — напълно съм убедена, че сексуалността, независимо под каква форма се изявява, е нещо, което всички споделят в най-пълна степен, а това ми дава основание да мисля, че не може да се случи нищо неприятно. Неволният свидетел на сексуалния акт не е длъжен да се включи, но той няма да реагира и ще запази благоразумна резервираност, защото се чувства достатъчно съпричастен поради смущението, което изпитва от собствените си импулси. Казах на Жак, който, усмихвайки се, ме попита малко тревожно как ли би реагирал младежът, който се разхождаше наоколо и току-що ни беше поздравил, ако ни беше видял само две минути преди това (тоест, когато коланът на панталона му се беше свлякъл до глезените и тръскането на телата ни караше гъсталака до пътя да се тресе, също както се мята уплашено животинче), че нямаше да се случи нищо особено.

Към всичко това ще добавя, че се опасявам само да не ме видят хора, които познавам много добре, а не разни непознати, за които пет пари не давам. Мисля, че не само аз разсъждавам така. В тази област за мен е табу да се използва жилището, в което човек живее с партньора си, ако той отсъства или не знае за това. Един следобед Клод се върна в апартамента (неотдавна се бяхме преместили в просторен луксозен апартамент) и влезе право в стаята за гости, която беше близо до входната врата. Влизането му прекъсна сношението, на което не бях намерила сили да устоя. За първи път тогава се възползвах извън групата ни от грамадното тяло на Пол, под чиято тежест изпитвах приятното усещане, че от силата му не ми достига въздух. Клод излезе, без да каже нито дума. Видях как Пол се изправи и гърбът му, който завършваше със стегнати и малки задни части в сравнение с тялото му, изпълни рамката на вратата, и както си беше гол, последва Клод. През вратата го чух да казва: „Извинявай, братле.“ Бях изненадана от непосредствеността, с която изразяваше действителната си обърканост. Що се отнася до мен, въпреки че вече се бях търкаляла с Пол пред погледа на Клод и макар че той никога не обели и дума за инцидента, много дълго време, спомняйки си за случката, изпитвах тежко чувство за вина. При това можеше да се приеме, че за мен стаята за гости беше сравнително неутрално място. Общата ни стая, „семейното“ легло е абсолютно забранена територия. Веднъж този пълен унес, в който потъваха тялото и волята ми и за който вече говорих, определяйки го като фатална реакция от моя страна, още щом ме докосне някой мъж, стана причина да се окажа на прага на стаята, която и тогава беше обща за нас двамата с Жак. Точно поради тази причина дори не можех да се облегна на рамката на вратата, изпитвайки подсъзнателен страх, че незабавно може да се включи механизмът на някаква клопка. И тогава заподскачах на един крак назад, защото мъжът, който беше коленичил пред мен и се опитваше да освободи хълмчето под полата ми, за по-удобно беше сложил едното ми бедро върху рамото си. Загубих равновесие, блъскайки се в крака на леглото. Видях изумения му поглед през щръкналите ми нагоре крака. Сложих край на тази акробатика, надигайки се от пода като слънчасала.

Това са границите за добро и зло, фиксирани от морал, който е по-скоро израз на предразсъдък, отколкото на трезв разум. На първо място тези граници излъчват само едностранчиви сигнали. Никога не съм имала каквито и да било скрупули сутрин в нечия чужда баня да измия от себе си вонята от нощта с парфюмирания тоалетен сапун на отсъстващата му притежателка. Освен това можех така да я измамя, че след като разбере, да се почувства много по-наранена, отколкото когато види, че някой се е търкалял в собствените ѝ чаршафи. Аз придавам на другата същата съпричастност към околната ѝ среда, каквато изпитвам аз самата. Това превръща всеки личен или използван за интимни цели предмет в нещо като продължение на тялото, в някаква особена чувствителна негова протеза. Когато в отсъствието на притежателката някой докосва вещ, която тя е пипала преди това, по силата на аналогията все едно, че се допира до нея. Бях в състояние по време на оргия да изчистя с език нечия катеричка, в която току-що се е изпразнил някой, възбуждайки се преди това върху мен, но самата мисъл да се избърша с кърпата на жена, посетила тайно дома ми, която тя вече е прекарала между бедрата си, или мисълта, че Жак може да използва вече употребената кърпа от някой поканен от мен, но неизвестен нему гост, ме ужасяваше, сякаш това можеше да доведе до епидемия от проказа. Има и нещо друго — още преди самия страх се включва механизмът на йерархията на ценностите, съгласно която за мен е много по-важно да се зачита физическият интегритет на личността (той включва всичко, до което тя се докосва и което я докосва…), а не нормите на някакъв морал, тъй като съм дълбоко убедена, че нарушаването на първото е нещо много по-непоправимо, отколкото ако бъде засегнат моралът. Склонна съм да мисля (все пак придавам известна относителност на тази мисъл), че „човек се оправя по-лесно“ от някоя невидима, отколкото от видима рана. Аз съм просто формалистка.

Доверие

Има нещо парадоксално в тази черта на моя характер — за мен образите имат толкова огромно значение, че от всичките ми сетива именно очите ми имат водеща роля; по време на сексуалния акт обаче съм направо като сляпа. Да кажем, че в този континуум, какъвто е светът на половите взаимоотношения, аз се движа както ядрото на клетката вътре в тъканта. Много обичам нощните разходки, когато мога да бъда наобиколена и понесена от сенки, които проникват в мен. Но още повече обичам да следвам сляпо този, когото придружавам. Осланям се изцяло на неговото решение, отказвайки се от собствената си свободна воля, и самото му присъствие ми гарантира, че няма да ми се случи нищо лошо. Когато Ерик е до мен, мога да пътувам с него в колата безкрайно дълго неизвестно накъде и внезапно да се окажа насред полето или на третия етаж на някой подземен паркинг, без да задавам въпроси. В края на краищата всичко това не е чак толкова изненадващо, колкото би било, ако въобще нищо не се случи. В това отношение имам един твърде неприятен спомен от приземния етаж на един марокански ресторант близо до площад „Мобер“, който беше съвсем необичайно за нас място. Под сводестия таван на мазето бяха наредени ниски пейки и маси и вътре беше малко хладно. Вечеряхме там сами, моя милост с разголени гърди и запретната нагоре пола. Когато сервитьорът или този, когото мислех за собственик, носеше ястията, Ерик повдигаше още по-нагоре блузата ми и пъхаше ръка с видима настойчивост под полата ми. От всичко това си спомням по-скоро тежкия и недоброжелателен поглед, с който ме гледаха двамата мъже, отколкото техните кратки и точни докосвания след мълчаливата покана на моя компаньон. Сложих край на очакването, лапвайки пениса на Ерик. Сигурно така исках да се спася от нелюбезното отношение на персонала. Излязохме от ресторанта, без да довършим вечерята си. Дали през онази вечер липсваше обичайната клиентела? Или пък Ерик не познаваше достатъчно добре мястото и беше надценил приема, на който се надяваше? Самото очакване да се случи нещо там беше много по-опасно, отколкото появата на някое необичайно място на тълпа непознати, всички с извадени пениси. Когато съм с Ерик, дори за миг не се съмнявам, че всеки срещнат мъж, независимо от обстоятелствата на срещата, може след едва доловим негов знак да разтвори краката ми и да пъхне члена си между тях. Не допусках, че може да има изключения, сякаш Ерик беше универсален водач, чиято цел беше не толкова да ме отведе в една обетована земя, а да ми даде възможност светът да проникне — мъж след мъж — вътре в мен. Оттук идваше и смущението ми през онази вечер.

В съмнителните райони, където срещах множество мъже от различни социални слоеве, нивелирани от сексуалното равенство, никога не съм се сблъсквала дори с най-малката заплаха или бруталност, а тъкмо обратното — винаги съм била обект на внимание, каквото не ми се е случвало да срещам в класическите взаимоотношения между само двама души… Що се отнася до „страха от полиция“, той просто не съществува у мен. От една страна изпитвам детско доверие в мъжа, който ме придружава, че ще може да се справи при всички обстоятелства, че е в състояние да гарантира сигурността ни и наистина никога не се е случвал какъвто и да е инцидент. От друга страна, въпреки че се чувствам направо опозорена, когато стоя изправена пред някой контрольор, а той прекалено високо иска да му покажа билета си, забутан Бог знае къде, аз бих изпитала само лека досада, ако ме хванат на местопрестъплението да се занимавам с ексхибиционизъм на някоя обществена магистрала. Тялото, което ще открие там представителят на реда, няма да се различава по нищо от тялото, отдадено на непознати в Булонския лес, то ще е не толкова живо тяло, колкото неговата изоставена обвивка. Моето безгрижие и безсъзнателност се дължат и на решителността и постоянството, на които съм способна при сексуалния акт, както впрочем и при други дейности, а той от своя страна е свързан с дистанцираността, за която преди малко споменах, било защото съзнанието спира да действа, погълнато от тази решителност, която не му дава възможност да анализира акта, гледайки го от разстояние, било защото става тъкмо обратното — тялото се отдава на своя автоматизъм и тогава съзнанието отлита, прекъсвайки връзката си с този акт. В подобни моменти нищо външно не може да смути тялото ми, нито тялото на моя партньор, защото не съществува нищо друго извън пространството, което ще заемат. А то е много малко! Рядко се случва актът да може да се осъществи на някое обществено място без никакво притеснение. По-скоро двамата се свиват един в друг.

Малко са местата, които са пълни с ограничени за достъп зони като един музей — в него е забранено да се пипат експонатите, забранен е достъпът и до многобройните му входове, през които широката публика няма право да влиза. Посетителят се движи, изпълнен със смътното чувство, че се намира в свят, паралелен на неговия, който той не може да види, но откъдето го наблюдават. Анри, нашият приятел Фред и аз веднъж се възползвахме в Музея за модерно изкуство в Париж от една полуоткрехната врата, останала така по изключение в дъното на огромната зала. В момента в музея нямаше никой и ние се плъзнахме зад тънката преграда, която прикриваше от погледа бъркотията в намиращия се там склад, както ми се стори, временно настанен на това място. Въобще не търсихме нещо по-подходящо. Наоколо беше претъпкано с вещи и решихме да действаме веднага, без много-много да му мислим. Продължавах да виждам тънката ивица светлина на пода под вратата (оставихме я в същото положение, както я бяхме намерили), докато стоях извита като дъга между двамата мъже. След няколко минути те размениха местата си. Успяха и двамата да се изпразнят — единият в мен отпред, а другият — в устата ми. Вече не си спомням кой от тях от време на време спираше да движи члена си и прекарваше ръка по корема ми, за да ме възбуди. Тогава ми хрумна, че мога да го направя и сама и стигнах до оргазъм, още докато спадащият пенис на единия продължаваше да стои вътре в мен, а другият, чиято сперма вече бях изгълтала, го бе извадил от устата ми, за да ме освободи поне от едната от двете приковаващи ме котви, и да мога да се насладя на собственото си удоволствие. Това ни накара да обсъдим набързо начина, по който мастурбирах. Обясних им, като си въобразявах, че им разкривам нещо изумително, че ако условията не бяха толкова смущаващи, сигурно щях да изпитам два или три оргазма един след друг. Те се изсмяха. Това е нещо съвсем обикновено при жената, заявиха ми и двамата, докато пъхахме полека ризите си в панталоните. Когато излязохме отново на ярката дневна светлина, в музея беше все така спокойно. Продължихме да разглеждаме експозицията. Отивах от една картина към друга, после се връщах при Анри и Фред, за да обсъдим някой детайл, и посещението беше особено приятно, защото беше обвито в собственото ни съзаклятничество, което отсега нататък щеше да ме свързва с тези двама мъже също толкова силно, колкото и с това място.

В мрачното складово помещение се чувствах много добре в компанията на двамата със сгънато на две тяло между техните две тела и с поглед, плъзгащ се по дългите крака, здраво стъпили на земята. Абсолютно сигурна съм, че свързвам по някакъв съвсем примитивен начин ограничаването на зрителното ми поле с някаква магическа защита от всичко, което би могло да ме заплашва или дори само да ме безпокои, дори и от нещата, с които не искам да се съобразявам поради една или друга причина. Тялото на мъжа, който ме огражда от външния свят, и всичко, намиращо се зад него, което не мога да видя, за мен просто не са част от реалността. И този път съм в същата поза както в музея, само че на първия етаж на магазин за стоки за садомазохизъм на булевард „Клиши“, и отново пак в стая, която служи за склад, с буза, опряна върху корема на Ерик, който ме държи за раменете, докато собственикът на магазина придърпва с резки движения към себе си задницата ми, за да я надене на члена си. Преди да заема позата, забелязвам, че мъжът е много нисък, почти четвъртит и с къси ръце, но в мига, в който излиза от обсега на погледа ми, той сякаш престава да съществува. И то до такава степен, че се обръщам към Ерик, а не направо към него, за да поискам да сложи презерватив, преди да проникне в мен. Молбата ми го смущава, той започва да рови в разни кутии, за да го намери, и тихо мърмори нещо от рода, че го е страх да не дойде жена му. Въпреки че има широк член, с който трябва да насили отверстието и да навлезе навътре, той продължава да се колебае. Едно младо момиче със сдържан израз на чиновничка, малко намръщено присъства на сцената. От време на време отстрани погледът ми среща нейния мрачен поглед, подсилен най-вероятно с очна линия. Чувствам се като на театрална сцена, сякаш неясно пространство ме отделя от някаква унила зрителка, която чака да дойде времето на някакво действие, което кой знае защо закъснява. Докато я гледам, мисълта ми се насочва към мен самата и започвам да си представям как изглеждам, но не цялата, а само главата ми, потънала между раменете, с буза, притисната до смазване върху блузона на Ерик и леко одраскана от ципа на панталона му и с широко отворена уста, а всичко останало, което става от талията ми нататък, образува нещо като заден план. Тласъците на джуджето ми се струват също тъй нереални, като шум, който се промъква иззад кулисите и заглъхва, все едно, че всичко става нейде далеч от мен.

Друг път в една сауна съпричастието на една млада масажистка ме извади от обхваналото ме раздвоение. Заради стъпаловидно наредените пейки, направени от дървени летви, аз постоянно трябваше да се въртя на всички посоки. Непрекъснато се навеждах ту напред или се протягах нагоре, за да хвана с уста всички просещи за ласка пениси. Самата аз се потя много малко. Поради тази причина доста дълго време останах със суха кожа и ту един, ту друг мъж успяваше да ме сграбчи, докато аз самата полагах много усилия, за да мога да задържам с уста и да насочвам движението на тези хлъзгави, щръкнали късчета от мъжките тела. Преследваха ме чак до душа, за да мачкат клитора и да щипят зърната ми. Най-сетне успях да се изпъна с изтръпнало от болка тяло върху масажната маса. Масажистката говореше с нисък глас, разделяйки фразите една от друга с паузи, също както си оставяше време между всяка серия жестове, за да поръси дланите си с талк. Беше изпълнена със състрадание към мен заради умората ми. В случаи като този няма нищо по-добро от една парна баня, последвана от добър масаж. Момичето се преструваше, че не знае на какви изпитания бях подложила току-що тялото си и се държеше също както добрата козметичка, която посвещава изцяло своето едновременно и професионално, и майчинско внимание на дошлата при нея модерна работеща жена, поверяваща тялото си без свян на нейните грижи. Винаги ми е било приятно, особено в такива обстоятелства, да си измисля някаква роля, така че се заех да ѝ подавам реплики и направо потъвах в нега по-скоро от това, че мислим по еднакъв начин, отколкото под въздействието на нейните пръсти. Беше ми приятно да усещам как размачка мускулите, които само минути преди това бяха подложени на много по-похотлив натиск. Тя ми се струваше някак далечна. Светлинни години ме разделяха от нея. Полека-лека тя се вживяваше в моята роля, която постепенно изкристализираше в разговора, но дегизировката не можеше да прикрие кожата, по която следите от сегашните ласки криеха други, предишни ласки, и аз на драго сърце я оставях да се възползва от нея, все едно я дарявах с някакво малко наследство. В крайна сметка за нея вече не бях онази разпусната буржоазна дама, за каквато тя сигурно ме беше взела отначало, а копие на тази, която си измисляхме. Доколкото си спомням, през онази вечер там ние бяхме просто две жени, но аз виждах себе си в активното пространство, където действат мъжете, и в известен смисъл те продължаваха да стоят в кръг около мен, докато нея виждах в едно пасивно, типично женско пространство, в което изпълняваше ролята на наблюдателка. И тези две пространства бяха разделени едно от друго от дълбока, непреодолима пропаст.

Изборът, който в крайна сметка правех, оглеждайки се наоколо, намираше категорична подкрепа в неговия едновременно непроницаем и изразителен поглед, с който ме обгръщаше. Жак не избира нарочно най-претъпканите кътчета, за да ме снима гола — би го направил само заради някое блестящо хрумване, — но все пак има предпочитание към места за преминаване и най-вече към променящия се характер на предметите, които оформят декора (изпотрошени изоставени коли, подвижни структури, руини…), затова често ходим на места, където можем да намерим такава обстановка. Предпазливи сме. Винаги нося рокля, която лесно се закопчава. Чакаме на граничната гара в Пор-Бу перонът да се изпразни. Един влак се кани да потегли, но той е два-три коловоза по-нататък. Във всеки случай пътниците са твърде заети със себе си, за да ни обръщат внимание, а и забелязваме, че тримата или четиримата митничари продължават да си говорят нещо. Жак е с гръб към светлината и не различавам добре знаците, които ми прави. Вървя към него с разкопчана отгоре до долу рокля. Докато се движа, увереността ми се връща. Като хипнотизирана съм от местещия се насам-натам силует, който ме очаква в далечината, и имам усещането, че постепенно пробивам в пълния със стипчиви миризми въздух дълъг проход в пространството с широчина, не по-голяма от мястото, което заемат двете ми полюшващи се до тялото ръце. Всяко щракване на фотоапарата доказва, че мога да продължа безпрепятствено напред. В края на пътя си се облягам на стената, Жак щраква още няколко пози. Сега мога да се отпусна, защото цялото това пространство вече е зад мен. Изпълва ме еуфория от победата: никой не ни попречи нито в галерията, която свързва пероните помежду им, нито в голямата, кънтяща зала, нито на малката, пълна с котки и украсена с фонтан тераса, с която свършва единият от изходите на гарата.

Втората серия снимки за този ден направихме на алеите в моряшкото гробище, които се извиват покрай урните, наредени в редици една над друга, и на гроба на Бенямин10, играейки си през цялото време на криеница с две-три бавно пристъпващи жени. За мен е съвсем естествено да бъда гола на морския вятър, а и при мъртвите. Изпитвам обаче известна несигурност, когато се намирам в такова двойствено пространство — едновременно и отворено, но и лишено от глъбина, заключено само между хоризонта и окото на обектива. На ръба на огромната пустота ме задържат не перилата, а неговият поглед, който ме следва и ме направлява с всеки кадър, сякаш опъва между него и мен невидима нишка, с която ме закотвя. Когато съм с лице към морето и с гръб към фотоапарата и не мога да преценя на какво разстояние се намира той от мен, тогава ми се струва, че обективът се впива като вентуза в раменете и кръста ми.

След вечеря тръгваме към колата, паркирана близо до гробището. Възползваме се от вечерта, за да се притиснем един в друг — аз със задник към неговите слабини. След толкова много събличания имам нужда от нещо друго. След като цял ден се разкопчавах и смъквах разни дрехи, сега изпитвам желание да предложа в още по-голяма степен тялото си. Почти лягам върху капака на колата и катеричката ми е готова да налапа напълно възбудения пенис, когато в ушите ми нахлува пронизителен лай. През светлия кръг, който хвърля единствената улична лампа, прелита обезумялата сянка на малко кученце, последвана от куцукащ след него мъж. Миг на притеснение — смъквам надолу полите на роклята си, Жак тика, доколкото може, обратно своя неподдаващ се пакет. Продължавам да го галя през плътната тъкан на панталона, настоявайки да изчакаме и да видим накъде ще тръгне човекът, а той сякаш нарочно се отдалечава на стотина стъпки и продължава да се взира през рамо в нас. Тогава Жак решава, че е по-добре да се връщаме. Влизам в колата паникьосана, както всеки път, когато изпитвам огромно разочарование, и ме хваща бяс. На благоразумните забележки на Жак отвръщам, че може би този тип щеше да се присъедини към нас. Отчаяното желание е наивен диктатор, който не може да повярва, че някой би дръзнал да му се противопостави или да му попречи. Дали пък не се чувствах лишена от онова изключително внимание, което ме беше съпътствало и ме пазеше през целия ден и което за мен беше в известна степен моята връзка със света? Гневът се ражда от чувство за безпомощност. Когато желанието ми някой да проникне в мен не може да се осъществи, аз се разкъсвам между две противоречиви състояния: от една страна изпитвам недоверие, което не ми дава възможност да осъзная причините (колкото и основателни да са те), поради които околните не отговарят на моето настоятелно очакване; от друга страна се чувствам неспособна до тъпотия да преодолея съпротивата им, колкото и условна или формална, или пък неустойчива да е тя, тоест не мога аз да поема инициативата, използвайки за случая някакъв съблазняващ или провокиращ жест, който би могъл да ги накара да променят решението си. Аз продължавам да се инатя, изтощавам се от очакването другият да е инициатор, което може и въобще да не стане. Колко пъти ми се е случвало, когато ме връхлети желанието, докато се занимавам с нещо обичайно, с домакинска работа например, да се чувствам обидена на Жак, защото, без да покажа с нищо желанието си, той не е съумял да вникне в гънките на мозъка ми, откъдето извира моето либидо. Ако ми е позволено да сравня едно несъпоставимо състояние с тези мои капризи, бих използвала за сравнение състоянието на онези същества, които по рождение или след някаква злополука вече не могат да движат ръцете и краката си, нито да говорят, но запазват своята интелигентност и желанието си да общуват с другите. Те изцяло зависят от това, какво ще им предложат околните, за да излязат от своята изолация. Казват, че близките им могат да постигнат отчасти успех, ако следят с изключително голямо внимание почти незабележимите жестове на болния, като някое едва доловимо потрепване на клепача или като ги масажират търпеливо, за да се разбуди чувствителността. Сексуалната незадоволеност ме потапя точно в такова състояние, което бих определила като доброкачествен аутизъм и то ме прави напълно зависима от един изпълнен с желание поглед и от ласките, с които някой би пожелал да покрие тялото ми. Само тогава огромната потискаща ме мъка се разсейва и мога отново да се върна в своята обичайна среда, която вече не възприемам като враждебна.

По пътя, докато пътуваме обратно, настоявам да спрем встрани. Вбесявам се обаче още повече, защото се движим по скоростна магистрала, където това въобще не е възможно. В такива случаи се абстрахирам и от пътя, и от колата. Съсредоточавам се върху венериния си хълм, изтласквам го напред и се заемам да галя с бавни кръгове малкото лепкаво животинче, което се крие там. От време на време фаровете на някоя кола осветяват гладкия ми като водно огледало корем. В какъв ли мираж се вглъбявам в този миг? С положителност не и в някаква върволица от случки на базата на витаещото само преди няколко минути напрежение. За мен тази история вече приключи. Така е, предпочитам да се вглъбя в една от моите толкова отдавнашни и успокоителни фантазии, в които се виждам много далеч оттук, защото тук съм в реалността. Въображението ми започва да работи интензивно и без прекъсване и аз постепенно възстановявам някоя сцена, например тази, в която просто ме разкъсват множество опипващи ме ръце на пусто място или в тоалетната на кино с лоша репутация, или пък някоя друга — не си спомням добре. Когато Жак, без да изпуска пътя от очи, протяга ръка и с широки движения гали гърдите и корема ми, а после я промушва надолу, борейки се с моята, за да ѝ отнеме мократа играчка, той пречи на развитието на моя въображаем сценарий. Сдържам се да го спра.

На влизане в Перпинян Жак паркира колата на пустия и силно осветен паркинг до една сграда, която много прилича на общински жилища под наем. За да се доближи до мен, тъй като разстоянието между седалките му пречи, той се навежда толкова силно напред, че прилича на онези митични фигури, кацнали на покрива върху някоя водосточна тръба. Главата му влиза в зрителното ми поле и затъмнява част от него. Той ме възбужда едновременно с три или четири пръста на силните си ръце. Приятно ми е да слушам как пляскат мокрите от секрета големи устни и този ясен звук ме изтръгва от фантазмите ми. Никога не изпъвам тялото си веднага, за да го подложа под ласките още при първия опит или следвайки някакъв естествен порив. Имам нужда от известно време, преди да разтворя широко бедра, да отпусна глава назад и да разперя ръцете си настрани, за да изпъкнат нагоре гърдите ми. Трябва ми време, може би, за да се освободя от рефлекса си да се свивам на кравай, да се избавя от тази запечатала се в съзнанието ми поза, с която като малко момиче прикривах, че мастурбирам; трябва ми време, за да мога да се съглася пак отново, дори и след като съм се разхождала часове наред гола пред фотоапарата, да покажа цялото си тяло така изведнъж. Изпитвам страх не от голотата, а напротив — от внезапността на разкриващата се картина. Много по-малко се колебая, когато се отдавам на другите — тъкмо напротив!, но просто не умея да се абстрахирам от своя вътрешен поглед и да се видя отстрани със собствените си очи. Затова трябва да се гледам през погледа на другия. Аз не умея да казвам: „Ето на, виж!“ По-скоро очаквам да ми кажат с известна доза предпазливост: „Вгледай се в очите ми и виж как те виждам…“ Оставям се в ръцете на Жак. Но тъй като несъмнено съм някъде далеч, в самите глъбини на собственото ми същество, за да се върна в реалността, непременно трябва да мина през формата на зародиш. Свивам се като охлюв, за да мога да налапам втвърдения му член и да усетя с устните си неговата нежна ципа, която се приплъзва около оста си. Толкова добре мога да се концентрирам в това действие, че бих могла да твърдя, че то ме изпълва отвсякъде, сякаш цялото ми тяло е надянато на пениса му като ръкавица.

От цяла серия снимки, направени от един американски фотограф, който публикува доста години по-късно някои от тях в списание On Seeing, на няколко кадъра съм аз. Виждам се и днес още — най-напред като някакъв изпит сомнамбул (човек би помислил, че залитам), стоя права близо до двойка, която се чука върху един дюшек. Наоколо е тъмно, облечена съм цялата в черно, светлина пада само върху коленете на момичето и върху стъпалата на момчето. На другите снимки седя, свита на две, встрани до двамата; по позата личи, че под прикриващите лицето ми коси, главата ми е притисната между бедрото на момичето и слабините на момчето. С една ръка бутам леко бедрото, за да се отвори още встрани. Опитвам се да ближа, каквото мога да достигна от плътно прилепналите им един в друг органи. На какво по-точно приличам? На старателен работник — водопроводчик, тапицер или монтьор, — който разглежда частите, над които трябва да работи; или на дете, изтървало играчката си под леглото, което наднича в черната дупка отдолу, за да я намери; на изтощен бегач, който току-що е приседнал и гърдите му са хлътнали навътре от издишания въздух, преди отново да поеме дъх. Съдейки по усилието, което полагам, за да вмъкна тялото си в междината между техните две тела, а аз се опитвам сякаш да го вместя цялото, мога да твърдя, че то съответства на максимална умствена концентрация.