Сексуалният живот на Катрин М.

Много обичам да смуча мъжки пенис. Започнах да го правя почти по същото време, когато се научих да насочвам оголената глава на половия им орган към входа в подземието на моето тяло. С цялата си наивност отначало смятах, че свирката е сексуално отклонение. Още се чувам как обяснявам това на моя приятелка, която ме гледа със съмнение и леко отвращение, докато ѝ разказвам с безразличен тон, с който всъщност се опитвам да прикрия огромната си гордост от това откритие и от собствената си готовност да се възползвам от него. Много е трудно тя да бъде обяснена, защото отвъд някоя следа от оралния стадий и още преди дързостта да осъществиш подобен — считан за анормален — акт, има само смътна идентификация с члена и желание той да стане част от собственото тяло. Познанието, което натрупваш, изучавайки го едновременно и с върховете на пръстите, и с езика си, докато проследяваш и най-малките детайли на релефа му и дори едва доловимите му реакции, далеч превъзхожда познанието, което има за него притежателят му. Оттук идва и онова неизразимо чувство за овладяно умение: достатъчно е само едно леко трепване на върха на езика и тутакси следва мощен отклик. Освен това, когато набъбналият член е в устата, тогава усещането, че той изпълва цялото тяло, е много по-осезаемо, отколкото когато е във влагалището. Вагиналното усещане е дифузно, то се разлива по тялото на вълни, сякаш нахлулият вътре пенис постепенно се разтапя, докато нежните докосвания на този орган до устните отвътре или отвън, до езика и небцето, та чак до гърлото са съвсем ясно доловими. При това тук не говорим за това, че във финалната фаза идва удоволствието от погълнатата сперма. Или накратко, човек изпитва такава изтънчена задоволеност, каквато дава и на другия. За мен е истинска мистерия преминаването от горното към долното отверстие на тялото. Как става така, че въздействието от смукането се усеща чак в другия край на тялото, как точно притискането на устните около пениса води до възникването на онази изключително стегната гривна в началото на влагалището? Когато правя орална любов, влагайки цялото си умение, без да бързам, като променям позата си и ритъма на смукане, тогава усещам как от някакъв неясно къде намиращ се източник в тялото ми се надига нетърпение, което нахлува, носейки със себе си огромна мускулна енергия, към мястото, за което имам само някаква неясна представа — към ръба на онази бездънна бездна, която кара тялото ми да се разтваря безгранично. То е като отвор на огромна бъчва, който притягат с обръчи. Когато пръстенът се затяга, поемайки възбудата на намиращия се наблизо клитор, тогава нещата са ясни. Но защо е така и когато заповедта идва от устната кухина? Обяснението несъмнено трябва да се търси в някое потайно кътче на разума. Въпреки че през цялото време клепачите ми са полупритворени, очите ми са толкова близо до ювелирната работа, която върша, че аз все пак виждам източената плът и възприятието ми се превръща в мощен стимулатор на моето желание. А може би и това е част от фантазмите ми — когато поемам този образ с очи, моят мозък може незабавно и съвършено ясно да види предмета, който почти се докосва до него! Най-напред си представям как се намествам аз самата и как регулирам в зависимост от това дишането си, виждам гъвкавия цилиндър на дланта си, подвитите върху зъбите ми устни, за да не го нараня случайно, езика, който се устремява напред, за да погали идващия към него пенис. Преценявам зрително как се приближават един към друг, как цялата длан съпътства усилията на устните понякога с леко кръгово движение и как увеличава натиска си върху члена, набъбнал също като цветна пъпка на върха на някой клон. Тогава ръката внезапно престава да бъде солидарна с устните и започва да го възбужда енергично само с два пръста като с клещи и да търка коприненото му крайче върху възглавничката на устните ми, стиснати като за целувка. Жак винаги издава едно кратко и ясно „А-а!“, изпълнено с възхита и изненада (макар че отлично познава това движение), а това удвоява собствената ми възбуда. Тогава ръката пуска своята жертва и членът нахлува вътре в устата до дъното на гърлото. Опитвам се да го задържа там няколко секунди и дори да разходя закръгления му връх по самия край на небцето, чак докато от очите ми избликнат сълзи, и усещам, че ще се задуша. Или пък (но за това цялото тяло трябва да е в достатъчно стабилно положение) спирам да движа пениса, а завъртам главата си около него, галейки го с бузите си, с мократа си от слюнка брадичка, с челото и косите и дори с края на носа си. Ближа го с широк размах чак до тестисите, които устата поема толкова лесно. Прекъсвам, само за да задържа езика си малко по-дълго, въртейки връхчето му в кръг около него, или пък за да дразня ръбчето на препуциума. И тогава — хоп! Без да предупреждавам, внезапно го поемам в устата си целия и долавям как крещи от удоволствие и този вик се предава като вълна чак до споената като пръстен арматура на входа на влагалището ми.

Ако започна да разказвам за умението, с което го правех, бих могла да напиша десетки страници, още повече че дори само споменаването на тази дейност, наподобяваща труда на мравката, е в състояние да отключи първите признаци на възбудата. Би могло дори да се открие известно съответствие между моя прецизен до най-малките подробности начин на помпане и старанието, което влагам, когато правя някакво описание. Ще се огранича с това само да добавя, че обичам и да ми отнемат водещата роля. Обичам две силни ръце да стиснат главата ми, за да не мърда, и да ме чукат в устата, както биха ме чукали във влагалището. Обикновено изпитвам нужда да поема пениса с уста още в началото на контакта, за да изтласкам като с бич тези няколко милилитра кръв, които предизвикват ерекцията. При това няма никакво значение дали стоим прави и аз се плъзгам надолу в краката на партньора си или пък сме легнали и бързам да се мушна под чаршафа. Също като в някаква игра търся там, в мрака, любимата си играчка. Впрочем в такива моменти приличам на лакомо дете, чиято уста произнася глуповати думи. Казвам, че си искам „дебелата смукалка“ и ми е толкова приятно, когато го изричам. Щом изправя глава, защото все пак мускулите на засмуканите навътре бузи трябва да си починат, обикновено промърморвам: „Ох…, колко вкусно!“ също като човек, който изпитва задоволство от вкусовите си усещания, докато лакомо нагъва нещо. Така приемам и комплиментите — със същата суетност, както добрата ученичка приема отличаващата я награда. Нищо друго не ме стимулира толкова много, колкото ако някой ми каже, че съм „най-добрата от всички смукачки“. Ето и друг, още по-ярък пример: замисляйки тази книга, разпитвам един мой приятел, с когото от двайсет и пет години вече нямам никакви сексуални контакти, и когато го чувам да ми казва, че оттогава „никога не е срещал друго момиче, което да прави толкова хубави свирки“, аз свеждам поглед надолу донейде от свян, но също и за да прикрия гордостта си. Не че са ми липсвали други награди в личния или в професионалния ми живот, а защото, поне аз така мисля, трябва да съществува баланс между придобиването на онези нравствени и интелектуални качества, които предизвикват уважението на околните, и пропорционалното на тях съвършенство в практикуването на умения, които пет пари не дават за тези качества, измитат ги от погледа си, изцяло ги отричат. Човек може до такава степен да се стреми да покаже това свое умение, че да не му пука, когато възхищението, което то предизвиква, прераства в подигравка. Една вечер Ерик едва не заши шамар върху физиономията на трътлест еснаф, когото срещнахме в бара „Клеопатра“. Когато заявих, че съм жадна, той — глупакът, така и не съумя да оцени както подобава моя плам и тръсна, че наистина е време за това, защото вече „започва да вони на изгоряла гума“.

Тяло на парчета

Ако всеки от нас можеше сам да нарисува тялото си под диктовката на своя вътрешен поглед, тогава щеше да се получи изумителна галерия от чудовища! Аз например щях да бъда с глава като на хидроцефал и с огромен задник, а от подутините отпред на гърдите ми да излизат виещи се пипала като на мекотело (трудно ми е да си представя гърдите си) и всичко това върху два яки дирека, които по-скоро ми пречат да се движа, отколкото да допринасят за това (дълго време имах комплекс заради краката си, за които Робер казваше, без да влага лошо чувство в думите си, че са също като краката на малкото момиченце върху шоколадите „Мьоние“). Може би аналитичната ми природа е причината да отдавам първостепенно значение на органите, които са разположени на главата, а именно — на очите и устата си. Възможно е дори между тях да има компенсаторна връзка. Когато бях съвсем малка, всички хвалеха големите ми очи — бяха тъмнокафяви и погледът веднага се спираше върху тях. След това обаче пораснах и очите ми съответно загубиха своето значение, пропорционално съотнесени към другите части на лицето. Моят нарцисизъм бе дълбоко наранен, когато установих в юношеството си, че вече не им обръщат чак такова голямо внимание. Тогава се концентрирах върху устата, чиито очертания намирах за красиви, надявайки се, че може да стане най-атрактивното място на лицето ми. Така се научих да я отварям широко, притваряйки същевременно очи поне в определени обстоятелства, докато разгръщах фантазиите си, в които се виждах със задница като огромна заобленост, която изглежда още по-кръгла поради очевидно грамадния си размер. Същата тази задница, която изтласквам все по-силно в непознатото пространство на outback (с този термин австралийците обозначават пустошта зад себе си), тоест чак в пространството, което не мога да видя за нищо на света. Един ден Жак ми подари пощенска картичка с репродукция на скица на Пикасо за „Госпожиците от Авиньон“, на която се виждаше една жена в гръб, чийто торс имаше формата на равнобедрен триъгълник с две щръкнали назад полукълба върху две яки като диреци бедра. Твоят портрет, каза ми той.

Моят задник е моето второ лице. Клод казваше, че „главата ми е горе-долу, но затова пък какво дупе!“ Много обичам, когато по време на акта Жак нарича дупе цялата долна част на моя милост, независимо откъде прониква, съпътствайки любовните думи, с които се обръща към него, със звучно пляскане върху двете му половинки. Никога не пропускам да го помоля за това. „Възбуждай ме отзад“ — това е една от най-честите ми молби. В отговор той хваща първо едното, а после и другото полукълбо и започва да тръска яростно тяхната пластична маса, все едно разбива огромни купища сметана. И ако след всичко това реши накрая да плъзне прилепените си един към друг пръсти, свити като патешка глава и да отвори човката на тази глава, тоест да ги изправи в тесния проход, който съединява линията между двете полукълба отзад с амбразурата на влагалището, в този миг обезумявам от очакването да нахлуе пенисът.

Щом той навлезе, тутакси пристъпвам към френетична дейност. Независимо от това дали стоя на четири крака или лежа настрани, започвам енергично да движа талията си и мощните и ритмични тласъци на кръста отключват фантастичната ми представа как устата и половият ми орган се врязват един в друг. Тогава го питам дали моят орган „засмуква“ дълбоко неговия пенис. За да имам стимул, ми стига само някакъв елементарен отговор, който да свързва името ми с тази част от моето тяло, в която се е концентрирало цялото ми същество: „О, Катрин! Какво дупе, какво дупе…“ Знам, че той разглежда внимателно това, което аз не мога да видя, и тази мисъл ми действа възбуждащо. Вместо ярка светлина предпочитам концентриран върху мястото светлинен лъч, най-добре от насочваща се настолна лампа. Случвало ми се е да настоявам да се използва дори джобно фенерче. Достатъчен ми е само един поглед назад, за да уловя с периферното си зрение погледа на другия, вторачен в браздата между двете полукълба, да следи как потъва навътре между тях неговата скъпоценна мъжественост. Все пак най-много разчитам на неговото описание, колкото и елементарно и несръчно да е то: „Виждаш ли добре отзад?“ „О, да, знаеш ли, екстра е. И гълта яко. Ама че мръсник е тоя задник, иска още…“ Стига да има наблизо огледало, аз също, заставайки в профил, гледам как влиза и излиза това нещо, което прилича на къс дърво, подмятано сякаш от бурните вълни на морето. Тъй като имам изразена склонност към усещания, които тялото изпитва в областта на седалището, много дълго време предпочитах да заставам на четири крака, но в края на краищата признах пред себе си (все някога идва денят, в който човек честно си дава сметка за сексуалните си предпочитания, въпреки че е възможно да мине доста време, преди това да стане), че тази поза, въпреки че наистина дава възможност на пениса да блъска дълбоко навътре и силно, все пак не е начинът на проникване, който би могъл да ме задоволи в най-пълна степен. Или казано с други думи, след като посрещна със задните си части яростните атаки на члена и се оставя последователно да нахлуе в мен и да ме разтръсква като парцал, обичам да легна по гръб и да бъда обладана по класическия начин.

Удоволствието, което изпитвам, когато разголвам задните си части, не е от вчера. Бях на шест-седем години и тогава го долових по вниманието на брат ми към една игра, която беше началото на използвания от мен по това време начин да мастурбирам. Отмятах полата си нагоре, намачквах и напъхвах дъното на гащите си отзад в браздата чак до бедрата отпред и сядах върху малката пейка така, че седалището ми да стърчи извън нея. И започвах да чакам брат ми да мине зад гърба ми. Най-смешното във всичко това беше, че и двамата се преструвахме — аз, че уж случайно съм се разголила така от небрежност, а той, че уж неволно ме докосва отзад.

Навярно човек дарява ласки по същия начин, по който ги и получава, защото как иначе да си обясня, че винаги съм отговаряла с готовност на очакванията на мъжете, които проявяваха същите предпочитания като моите към задните ми части. Вече разказах за онзи мой приятел, който заставаше на четири крака и аз го възбуждах отзад, чак докато ръката и рамото ми започваха да се схващат от болка. Друг един, без да предупреди, един ден лепна задника си пред носа ми. Беше съвсем в началото на връзката ни, той се държеше напълно благоразумно и дори трябваше да преодолея съпротивата му, за да се съгласи да му направя свирка. Само че едва бях поела пениса му с уста, той непохватно се завъртя в полукръг около себе си и за моя изненада решително изтъпани пред мен двете си задни половини. С него беше много по-лесно да стигна до задния му отвор, отколкото до половия му орган. Въпреки това, когато се изправих, стори ми се, че лицето му имаше все същото строго, укорително изражение, както когато се опитах първо да налапам члена му с уста. По-късно трябваше да свикна да изследвам тялото на този мъж чак до най-дребните детайли. Никога друг път не ми се е налагало толкова много да лижа, да прегръщам, да захапвам някого като се почне от мекото на ухото, та чак до висулката на тестисите, минавайки през нежните вдлъбнатини под мишниците, сгъвката на ръката и гънката на слабините. Става дума за постепенно завладяване на територия, върху която оставях своите знаци под формата на плюнка, изстреляна от няколко сантиметра разстояние, за да може да се разпростре отгоре като прозрачна и все пак замърсяваща тялото лента.

Дали защото мъжете проявяваха много по-малък интерес към гърдите ми, но те си останаха по-слабото място на моето тяло и може би защото не обичах да ги заголвам спонтанно пред чужди погледи и ласки, ми се струваше досадно да възбуждам ненките на партньора си. Много мъже искат да им се „мачкат гърдите“ и дори очакват като върховна ласка да бъдат щипани или хапани по тези деликатни места. Редовно ме обвиняваха, че не съм ги щипала достатъчно силно, въпреки че от въртенето на зърната между пръстите ми, като същевременно ги стисках с все сила, ръката вече ме болеше. А и освен това от различните ми сексуални склонности най-недоразвита е склонността ми към садистичния секс, поради което тялото ми не откликва на предизвиквано по този начин удоволствие. Що се отнася до мен, предпочитам с широк замах на ръката и с леки докосвания да бъдат покрити с ласки целите ми гърди. Това е още по-приятно по време на менструация, когато те натежават и усещам как леко потръпват. Не обичам нито да ги стискат, нито да ги щипят. Запазвам за себе си тази игра със зърната, най-вече за да усетя под гладките си длани тяхната твърдост и грапавата им кожа. Но в тези интимни изживявания, които си доставям сама, прибягвам и до усещане, при което сетивният контраст е много по-силен — свита на кравай, трия гърдите си с бедра и тази ласка е смайваща: все едно че бедрата не ми принадлежат, тяхното докосване идва някъде отдалеч и аз се разтапям от удоволствие, изпитвайки всеки път изненада от кадифената мекота на кожата им.

Когато говоря за този контраст между грапавостта и мекотата, споменът ме връща към едно от най-първите ми еротични изживявания, почувствано именно в това му качество. Бяха ни изпратили заедно с брат ми да прекараме лятната ваканция при приятели на баща ми, с чиито многобройни внуци щяхме да си играем заедно. Един ден дядото, който се почувства зле, трябваше да си легне, и аз отидох да го навестя в стаята му. Както бях приседнала на края на леглото, той започна да се взира в лицето ми. Прокара пръстите си по него и констатира, че имам много фин овал, но когато стигна до врата, заяви, че след време може да имам гуша. Тези противоречиви констатации ме накараха да се смутя. След това продължи, пъхайки ръка под блузата ми, и докосна едва напъпилите ми гърди. И тъй като стоях замряла, без да издам звук, той обясни, че когато стана жена, ще изпитвам огромно удоволствие, когато галят така „циците“ ми. Продължавах да стоя неподвижно, може би само леко обърнах глава към стената, все едно не съм чула това, което ми казва. Грапавата му едра длан дращеше кожата ми. Тогава за първи път почувствах как зърната се втвърдяват. Слушах обещанията му. Оказах се изведнъж на прага на живота си като жена и това ме изпълни с гордост. Детето отгатва своята власт в своя загадъчен бъдещ живот. Въпреки че бях объркана от този жест, на който все още не знаех как да реагирам, погледът ми отново се насочи към легналия мъж, когото обичах много. Беше ми жал за него, защото жена му беше импотентна, тлъста, а краката ѝ бяха покрити със сълзящи рани, които сутрин и вечер той грижливо превързваше. В същото време от сивкавото му лице и от покрития му като с пъпки нос ме напушваше смях. Полека се измъкнах от ръката му.

Когато вечерта се мушнах в леглото, в което спяхме заедно с една от неговите внучки, аз ѝ разказах за станалото. И на нея ѝ се беше случвало да я опипва. Разговаряхме, гледайки се право в очите, за да може всяка да прецени по погледа на другата мащаба на откритието. Досещахме се, че дядото прави нещо непозволено, но тайната, която споделяхме помежду си и чиято причина бе той, за нас беше много по-важна от моралните норми, с чийто смисъл така или иначе не бяхме кой знае колко наясно. Веднъж, когато поисках, изпълнена с гордост, почти с безпределна храброст, да разкажа за мастурбациите в изповедалнята, реакцията на свещеника беше направо разочароваща — той не направи никакъв коментар, а както обикновено ми лепна за наказание да науча наизуст няколко молитви към Светата Дева и Бога и от този момент нататък започнах да се отнасям към него с пълно презрение. Как при това положение бих могла да му разкажа за смущението си, когато един възрастен господин сложи ръката си върху гърдите ми!

Ако забележа, че погледът на някой мъж се спира дори за части от секундата там, където предполагам (по пътя на дедукцията), че сутиенът ми разпъва копчетата на блузата, и изобщо ако разговарям с някой, чиито вторачен в мен поглед съвсем очевидно говори, че следи някаква друга мисъл, а не слуша какво му казвам, аз незабавно възприемам същото скромно поведение, както при случката с дядото. Поради тази причина нямам в гардероба си нито една рокля с дълбоко изрязано деколте, нито силно прилепваща дреха. Това благоразумно поведение пренасям и върху околните. Когато седя на дивана в нечий хол до някоя непристойно облечена жена, в мен тутакси сработва този рефлекс и започвам да придърпвам надолу полата си и да свивам навътре гърдите си. В такива ситуации се чувствам зле както от представата, че по този начин по аналогия тя разкрива моите собствени анатомични дадености, така и от присъщия ми навик, който вече описах на страниците дотук, да пристъпвам незабавно към сексуален контакт. Или казано с други думи, оправяйки дрехите си, аз се сдържам да не бръкна с ръка между двете ѝ полуоголени цицки и да ги измъкна целите навън. При това от много отдавна самата аз не нося бельо. Вече не си спомням причината, поради която се отказах от навика да го използвам. В никакъв случай не поради някакви феминистки настроения, според които сутиенът трябва да бъде запратен вдън горите, защото никога не съм споделяла феминистката философия, а по-скоро подчинявайки се пак на същия рефлекс да не използвам предизвикващи съблазън аксесоари. Разбира се, резултатът може да е и точно обратен, защото гърдите, които се движат свободно под дрехите, са също толкова предизвикателни, колкото и тези, чиито контури банелите очертават, но поне се мърдат „по-естествено“. Най-малкото си мислех, че по този начин се предпазвам от евентуално подозрение, че е възможно да прилагам някаква подмамваща стратегия. По същата причина не използвах и бикини. Колко години само бях принудена всяка вечер от хигиенни съображения да пера мястото между двата крачола на носения през деня панталон, въпреки че е много по-лесно чифт бикини просто да се метнат в пералнята машина. На мен — тъкмо обратното — ми се струваше по-лесно да нахлузвам направо върху кожата си всички дрехи. Категорична съм, че причината за това беше известен стремеж да се сведе до минимум облеклото, дори желание за по-голяма функционалност съгласно принципа, че едно свободно тяло няма защо да се украсява с орнаменти, още повече, когато е готово, без някой да го принуждава, да се откаже от предшестващите акта нежности, от разгръщане на разни дантели или разкопчаване на сутиени. Или накратко — чувствах се неловко от сваляча, който ме съблича с поглед, но когато аз самата трябваше наистина да се съблека, предпочитах това да стане с един-единствен жест.

Колко контрастни са само нещата, когато се гледат със субективен поглед! Също като планински път, който се промушва през множество тунели, този поглед ни кара постоянно по брутален начин да минаваме от мрак към светлина и от светлината към мрака. Ето че тук се опитвам да обясня, че предпочитам да е скрито това, което е прието да се разголва, като същевременно дори и на тези страници излагам на показ толкова интимни неща, които повечето хора държат в пълна тайна. От само себе си се разбира, че също като психотерапевта, който ви помага, общувайки с вас, да се освободите от някои отдавна овехтели представи, така и когато човек пише книга, в която разказва нещата от първо лице, самият той се дистанцира, превръщайки се в страничен наблюдател. Колкото повече се взирам в тялото и действията си, толкова повече се откъсвам от себе си. Кой би се познал в образа, отразен от някое криво огледало, в което носът и устата изглеждат като огромна, покрита с вдлъбнатини маса? Случва се понякога и сексуалната наслада, за която се твърди, че кара човека да излезе извън себе си, да води до същата дистанцираност. Възможно е дори да има структурна връзка и дистанцираността води до наслада, а тя от своя страна предизвиква дистанцираност и това да важи поне за определена категория човешки същества, към която спадам и аз. Защото — и точно това се опитвам да обясня — същата тази личност, за която разказвам, че изпитва притеснение, когато някой я гледа с упорита настойчивост, която се колебае да се облече предизвикателно, същата впрочем, която слепешком се втурва в сексуални авантюри, в които партньорите ѝ са толкова много, че не остава спомен за конкретно лице, е точно тази, която изпитва несъмнено удоволствие, когато излага на показ тялото си, но само при условие, че тутакси се дистанцира от това, сякаш наблюдава като в халюцинация отражението на своя огледален образ, докато правят нещо с него, все едно гледа герой от някакъв разказ.

В това отношение образът и езикът се допълват взаимно. Толкова е възбуждащо да се преценява по отражението в огледалото с точност до сантиметър онова количество плът, което собствената ти плът може да поеме, още повече, че целият този спектакъл се превръща и в повод за коментари.

— Хоп-па! Как меко се хлъзга, колко далече стига само!

— Чакай, ще го издърпам тук, накрая, за да го видиш по-добре и после ще ти го начукам…

Този диалог, който Жак и аз подхващаме с удоволствие, е чиста фактология. И ако речникът, който използваме, е груб и ограничен, то не е толкова, за да се провокираме взаимно, надпреварвайки се да говорим мръсотии, а за да бъдем точни в описанието.

— Усещаш ли само колко е мокро. Всичко е подгизнало чак до бедрата, а клиторът е направо подут.

— Ох, само как помръдва това дупе! Ще му се да го налапа, нали? Иска го.

— Да, но първо искам да си го потъркаш върху клитора. Мога ли да те възбуждам отгоре?

— Да, и после ще ти натъпча задника!

— Колко е хубаво… А на хуя ти хубаво ли му е?

— Да, екстра е.

— Засмуква ли и топките?

— Да, добре ги помпа. Виж само! Ще взема да го начукам още веднъж тоя гъз!

Този разговор продължава със спокоен тон, дори и когато се приближаваме към развръзката. Тъй като не виждаме и не чувстваме едно и също нещо по едно и също време, всеки от нас се опитва да разпита другия, за да може да допълни донякъде собствената си информация. Би могло да се каже, че приличаме на двама дубльори, които с вперен в екрана поглед следят действията на персонажи, които озвучават: думите Задник, Влагалище, Топки и Хуй изпълняват ролята на актьори в порнофилм, който се разиграва пред очите ни.

В разказа за ставащото тялото е разделено на части в съответствие с необходимостта те да променят същността си и да се превърнат в действащи инструменти. Прочутата сцена от „Презрението“ на Годар, в която Пиколи буквално изследва тялото на Бардо, е транспозиция на това преливане между образ и думи, с които вниманието постоянно се насочва, за да се концентрира върху определени части на тялото. Колко пъти се чува това „Виж!“ по време на чукането. Разбира се, винаги, когато поиска, човек може да се възползва от някой близък план, но понякога, за да може по-ясно да види нещата, е необходимо да се отдалечи от тях, също както в музейните зали. Обожавам да гледам отдалеч многообещаващия пенис на Жак, докато той се съблича. Според гещалтпсихологията той ми се струва толкова грамаден в сравнение с тялото, защото то изглежда почти крехко от тази понякога смешна полуголота и от странната му самота насред стаята; този пенис във всеки случай ми се струва много по-дебел, защото съм вперила очи само в него. Случва ми се понякога, без да предупредя, да прекъсна играта и да се изправя, обърната с гръб, два метра по-далеч, с ръце върху задните си части, за да мога да ги разтворя максимално и да покажа отверстията, наредени на една линия — и кафеникавия кратер на ануса, и тъмночервената долина между срамните устни. Все едно, че отправям покана под формата на наложителна необходимост. Също както в обичайния израз: „Непременно трябва да опитате тези плодове“, така и с този жест аз казвам: „Непременно трябва да видиш това място“. И тъй като всяко нещо е много по-живописно, когато се движи, аз разтръсквам двете половини.

Да гледам лицето си, докато показвам задника си — много малко са удоволствията, които могат да се сравняват с тази поляризация. Обзавеждането на банята е идеално за тази цел — докато се държа за умивалника като за стабилна опора, която дава възможност да се олекоти натоварването върху задните части, от време на време забелязвам в ярко осветеното огледало над него лицето си, което, за разлика от напрегнатото ми тяло, е напълно отпуснато. Бузите са хлътнали навътре, устата зее като на автомат, чийто механизъм в края на завъртането изненадващо е спрял. Това би могло да бъде и лице на мъртвец, ако го няма непоносимо безволевия поглед, който улавям. Прикривам го под полупритворените си клепачи и същевременно се опитвам отново да го видя. Той е като мерило докъде са стигнали нещата — зървайки отражението си в огледалото, за мен вече няма съмнение, че това е мигът на оргазма. Този поглед е като сифон, през който изтича цялото ми същество — не мога да се разпозная така отпусната и с известно чувство на срам отказвам да приема, че това съм аз. Така че удоволствието е като гребен на две сблъскващи се вълни — също както при умножението на две отрицателни числа се получава положително число, така и това удоволствие не се дължи, както понякога се твърди, единствено на самозабравата, то е плод на тази доловена с поглед самозабрава, съчетана с ужаса, който съзнанието изпитва в миг на проблясък, от това, до което тя води. Понякога стигам сама до такова сладострастие, прекъсвайки за малко тоалета си в банята. Вкопчвам се с едната ръка за умивалника, а с другата се възбуждам, наблюдавайки същевременно с крайчеца на окото си изражението си в огледалото. В това отношение особено голямо впечатление ми беше направил един порнофилм. Камерата беше насочена право към момичето, така че лицето му се виждаше в едър план. Всеки път под силата на тласъка, на който беше подложено цялото тяло, лицето излиташе напред и се деформираше като всеки предмет, до който обективът се приближи прекалено близо. Чуваха се заповедите на мъжа: „Гледай! Гледай в камерата!“ и погледът на момичето се впиваше в моя. Чудя се дали не я е дърпал за косите, за да изправя по-добре главата си. Много се вдъхновявах от тази сцена за всевъзможните истории, които си измислях, докато мастурбирах. Всъщност един мъж, с когото се срещнах един-единствен път, ми достави толкова наситено удоволствие, което си спомням в детайли, само защото при всеки удар с члена си незабавно изискваше: „Гледай ме право в очите!“ И аз се подчинявах, знаейки, че вижда как се деформират чертите на лицето ми.

Развита сетивност

Един от недостатъците на порнографските филми се състои в това, че те представят оргазма по стереотипен начин. В тях той настъпва почти винаги след повтарящи се отривисти тласъци, очите са затворени, устата — отворена, чуват се викове. Има обаче и оргазъм, който се изживява при пълна неподвижност на тялото или в тишина и въпреки това се усеща и наистина се проявява. Както в живота, така и във филмите обикновено се използват клишета, с цел да се предизвика или да се стимулира желанието. Почти същите думи — неприлични или не, се чуват от устата на всеки участник. Много често мъжете заповядват на жената да пожелае тях и члена им („Искаш ли един като сопа? Казвай!“ или „Викай ме, хайде, викай ме“), докато жените, дори и когато са с по-независим дух, са склонни да се подчиняват до такава степен, че молят да им бъдат нанесени рани, които в действителност биха били направо ужасни („Пробий ме!“ или: „Давай още! О, разкъсай ме!“). След като се видях на видеофилм как размазвам с широки масажни движения върху гърдите си току-що бликналата върху тях сперма, си зададох въпроса дали пък не повтарям жеста, който съм наблюдавала десетки пъти на екрана. Струята не беше толкова изобилна както във филмите, но все пак беше впечатляваща; гледах как кожата ми блести от спермата. Чудех се дали и преди да бъде изобретено киното мъжете и жените са използвали същите думи и еротичните им жестове са следвали същите схеми. Колкото по-мощна е насладата, толкова по-малко „кино“ има в нея. Знам го от личен опит. Когато удоволствието нараства, въобще не се щадя. Освен че движа таза си, аз включвам в играта и ръцете и краката си. Когато съм по гръб, постоянно пришпорвам партньора си с удари с петите по седалището и бедрата. После идва фазата, в която нервността спада. Тогава другият продължава да се настървява върху пакет инертна плът. Гласът също се променя. Описанията вече са на заден план, разменените реплики стават все по-лаконични. Казвам: „Да, да, да, да!“, съпътствайки понякога тази литания с бързи движения на главата наляво-надясно, или пък повтарям: „Продължавай, продължавай!“ Внезапно гласът става по-ясен, по-звучен, с толкова разбираемо произношение и такава властност в него като на актьор, който умее да го владее, между думите се появяват паузи, ударението пада на всяка сричка: „Про-дъл-жа-вай!“ Понякога „да“ означава „не“ и на някои от кадрите виждам как съм притиснала лице в дланите си.

Не бих могла да практикувам професията, която имам, и нямаше да мога между другото днес да разполагам с всичките тези бележки, ако не притежавах известна дарба за наблюдение. Тази дарба в моя случай се проявява още по-ярко, тъй като се съпътства от твърде голям Свръх-Аз. Не позволявам да ме влачат събитията, така че дори и в моменти, определяни като самозабрава, често пъти продължавам да дебна какво точно става. Винаги съм отделяла изключително голямо внимание на партньорите си — на всички, които имаха своя самоличност, разбира се, а не се сливаха в общата маса, независимо от това дали връзката ми се изразяваше в дълбока, трайна привързаност или беше съвсем преходна. Това внимание вероятно спада към същата перцептивна категория като концентрацията, на която съм способна, когато гледам някоя картина, или умението ми да наблюдавам наистина до изнемога околните, докато пътувам в метрото или съм в някой ресторант или чакалня. Това внимание е в основата и на моята сръчност. Обичам да се хваля, че съм много опитна, но станах такава, само защото винаги преценявам евентуалното въздействие на моите инициативи. Както вече споменах в началото на тази глава, съвсем спонтанно се поставям на мястото на другите, за да мога да изпитам сама това, което чувстват те, и не става дума само за начина им на изразяване; с изненада например открих, че по силата на мимикрията придобивах същите тикове или употребявах възклицания, характерни за един или друг. Или казано с други думи, често пъти оставях собственото си удоволствие на втори план. Трябваше ми много, наистина твърде много време, за да установя кои ласки и пози са ми най-приятни. Ще поема риска тук да обясня следното: тялото ми, готово да откликне всеки миг на удоволствието, не ми е дарено в този му вид от природата. Първоначално трябваше направо стремглаво да се гмурна в секса, да се забравя до такава степен, че да се слея с другия, за да мога да се изхлузя, както какавидата от пашкула си, от моето механично действащо тяло, дадено ми по рождение, и да си оформя ново, което да умее да вземе толкова наслада, колкото и да даде. Колко много други тела, колко много лица съм наблюдавала до забрава, чакайки да дойде този миг!

С много малки изключения си спомням почти в детайли телата на основните си партньори и дори изражението на лицата им в мига, в който тяхното друго аз се превъзнася от наслада. В тези спомени са и конвулсивните движения, и присъщите на всеки изрази. Наблюдението не води автоматично до определен извод, но ако е достатъчно внимателно, тогава държи съзнанието в рамките на обективността. Случвало ми се е да изпитам влечение към физическата красота на някой мъж, но това никога не ми е пречило да видя недостатъците му, а те мигом ликвидираха всякакво очарование. Спомням си например онова по-скоро заоблено лице, върху което толкова красиво се очертаваха очите с формата на бадеми, но то се намираше върху странно сплеснат отзад череп, който в профил приличаше на натиснат балон, готов всеки миг да се спука. Само леко завъртане на главата встрани на този, чието лице можеше да бъде оприличено на ренесансов портрет, и тя ставаше не по-дебела от картината в разрез. Припомняйки си галерията от образи, установявам известни пропуски в паметта си и в моята способност за наблюдение. Колкото и парадоксално да звучи, нямам никакъв сексуален спомен от онзи мъж, чиято хубост ме беше привлякла толкова силно; впрочем той е единственият от всички, с които съм била, който беше по-млад от мен. В паметта ми са се запазили много от неговите изрази, навиците му, отделни думи, но нищо, доловено докато се чукахме!

Дали пък природата не е искала да предпази мъжете от риска да се пречупят, когато мускулите им са напрегнати до скъсване, и затова се е опитала да компенсира напрежението, умиротворявайки лицето им? Нима, отмятайки глава назад, не приличат на човек, който иска да се освежи под струите на някой фонтан точно в мига, когато вече е стигнал целта на своя дълъг маратон, от който гори цялото му тяло? Тогава лицата на много мъже се разведряват, но не и лицето на мъжа, което приличаше на ренесансов портрет. В спомените ми едно след друго се редуват толкова много успокоени лица (един мъж окръгляше устните си и тъй като имаше мустаци, това му придаваше глуповатия вид на дете, което се е оплело в нахлузени чужди одежди, по лицето на друг един пък се появяваше едва забележима усмивка, от тези, дето изразяват известна свенливост и които обикновено съпътстват извиненията на някой целомъдрен човек, изненадан от чужд поглед в неприлична ситуация) и тъкмо обратното на тях — само лицето на този мъж, обикновено толкова гладко, се покриваше с маската на сдържана болка. Всичко това щеше да изглежда твърде патетично, ако в моментите на върховно удоволствие към обичайното възклицание: „Идва! Идва!“, той не добавяше и „О, Господи!“ Страшно смехотворен призив, на който не можех да не обърна внимание.

Понякога спокойствието се смесва с безразличие. Познавах един мъж, който се вглъбяваше в себе си до такава степен, сякаш напускаше физическия си облик и тялото му спираше да изразява каквото и да било. То тежеше с всичките си килограми върху мен и наистина се движеше, но някак безстрастно, сякаш го беше изоставил отгоре ми. Отсъстващото му лице беше срещу моето, а на мен ми се струваше, че виждам как над нас витае — също като във фантастичните филми — неговият дух, възвисен от оргазма. Става дума за същото тяло, което гледах, докато този мъж се възбуждаше сам, без да го е грижа, че съм там, прилагайки техника, която не съм виждала да използва някой друг. Той лягаше по корем със свити и прилепени до тялото ръце и притискаше члена си между яките си бедра с едва доловими свивания на мускулите. Имаше набито тяло, а в тази поза мускулите му изглеждаха още по-стегнати. Аз, която съм опитен любител на мастурбацията, изпитвах възхищение от способността му да се концентрира, докато вършеше това, бранейки по този начин ожесточено и с упорство абсолютно необходимата за тази цел изолация на разума.

Когато се любя няколко пъти с един и същи мъж, съм съвсем наясно в кой момент ще „изстреля“ спермата, дори и ако не е от тези, които съобщават на глас подобни неща. Това се долавя дори още преди той да го осъзнае по някои едва доловими признаци — може би по това, че ви приплъзва в поза, за която знае, че му действа като детонатор; може би защото замълчава и дишането му става шумно и с няколко секунди по-бавно от обикновеното. Един мой приятел с богато въображение, много сладкодумен и енергичен, който можеше цял час да разказва разни еротични измислици, коя от коя по-невероятни, и да предлага всевъзможни акробатични пози и най-невъобразими заместители (краставица, кренвирш, бутилка от минерална вода „Перие“, бяла светеща полицейска палка и т.н.), внезапно се смиряваше няколко мига преди насладата. Независимо от позата, в която се намирах, той ме приплъзваше под себе си, хлъзгайки бавно пениса си, без тласъци, и вместо думи се чуваха само дискретни кратки стенания. Бях сигурна, че тази финална фаза при него беше плод на напълно осъзнато решение и въобще не бих се учудила ако кажеше: „Хайде, стига толкова забавления, давай да започваме сериозната част!“ След като се изпразнеше, той продължаваше да лежи върху мен, проронвайки право в ухото ми едно „Хи, хи, хи!“, което приличаше на малко пресилен смях, но ми се струва, че въобще не беше нещо такова, а по-скоро нежен начин да се върнем отново в реалността. Това беше смях на човек, който започва да се смее пръв, опитвайки се да накара и другия да направи същото, за да му прости, че го е въвлякъл в неочаквана авантюра. И сякаш за да ме измъкне окончателно от току-що изживяния блян, дори преди самият той да отвори очи, започваше нежно да ме гъделичка по главата.

Както не ми е неприятно да стигам до разгул и крайности, които подхранват фантазиите ми, и никога не съм изпитвала погнуса от гънките на ануса, които гъделичкам с език (Чувам се как казвам: „Хм! Мирише на лайна, но е вкусно.“), както с удоволствие влизам в ролята на „разгонена кучка“, така не изпитвам и отвращение, тъкмо обратното, когато погледът ми обхване някое вече застаряващо тяло. Да, така е, приятно ми е да прегръщам тяло, цялото твърдо като опънат и лъскав от възбуда член, но също толкова ми харесва и да се промъквам под провисналия търбух на някой мъж, който ме чака в позата на женска да го възбуждам с уста. Така е наистина, защото оценявам начина, по който той внимателно разделя срамните ми устни с прецизността на хирург и се вглежда вътре, за да се наслади като познавач на това, което вижда там, преди да започне да ме възбужда с неподражаема точност, която скоро става направо нетърпима от наслада. Но също така добре дошъл е и онзи, който стиска грубо ханша ми, все едно се е вкопчил в борда на някоя клатушкаща се лодка! Също и онзи, който ме яха с унесения поглед на изпразващо се животно! А също и другия, който почти ляга върху гърба ми, впил длани в меките части на седалището, където на следващия ден ще има синьо петно, и на който въобще не му пука, че пазя равновесие с цената на жестоко мускулно напрежение на бедрата, които поемат тежестта и на двете тела. След което се оставям като някакво месиво да ме проснат на леглото и да ме търкалят насам-натам като тесто за хляб, без да реагирам. Аморфна опора на една френетична дейност, при която забравям, че плътта на двамата може да има специфична форма, и виждам как гърдите ми се разливат и следват движението на тялото, люлеещи се като вода в дъното на лодка, или усещам как коприненият пълнеж на седалището потъва в две мачкащи го ръце. В тези моменти търся с погледа си, който блуждае над размекнатото ми тяло, главата на труженика, който изнемогва в своята упорита дейност. Лицето му не може да изрази екстаза на блаженството. То би ми изглеждало страшно, ако тази прикована птица, в каквато съм се превърнала, не се беше влюбила в това плашило. Едното му око е затворено наполовина от гримасата на мускулите, които могат да движат само половината лице (вече бях виждала такава физиономия при хора, прекарали удар), а ъгълът на устата от същата страна се е свил нагоре, откривайки венците. И ако не изпитвам страх от тази гримаса, то е, защото не изразява болка, а по-скоро ужасно усилие, едно невероятно упорство, които ме изпълват с гордост, че съм подвластна на тази сила.

С много търпение

През един доста дълъг период от живота си се чуках по най-наивен начин. Искам да кажа, че да спя с мъжете за мен беше нещо съвсем естествено, така че не се вглъбявах кой знае колко. От време на време се сблъсквах все пак с някои произтичащи от това трудности от психологическо естество (лъжи, наранено самолюбие, ревност), но те отминаваха къде с полза, къде с вреда за мен. Не бях особено сантиментална. Нуждаех се от привързаност и я намирах, но не стигах чак дотам да изпитвам желание да се влюбвам на базата на сексуалните си връзки. Когато се залавях с някого, струва ми се, запазвах ясното съзнание, че се поддавам на неговото очарование, на физическата му привлекателност, дори на живописната многовариантност на схемата на междуличностните отношения (например да имам връзка с много по-възрастен от мен мъж и същевременно с друг, по-млад, забавлявайки се да преминавам от амплоа на малко момиче към амплоа на покровителка), без да се ангажирам дълбоко с никого. Когато се оплаквах, че ми е трудно да поддържам четири или пет постоянни връзки, един мой добър приятел ми казваше, че проблемът не е в количеството на връзките, а в това да се намери равновесна точка между тях и затова ме съветваше да си намеря и шести любовник. Така внезапно станах фаталистка. Освен това не се интересувах и от качеството на сексуалните си контакти. Ако не ми доставяха достатъчно удоволствие или ми бяха досадни, или пък ако мъжът ме увличаше в сексуални практики, които не ми бяха особено по вкуса, също не го правех на въпрос. В повечето случаи за мен от първостепенно значение беше приятелството. От само себе си се разбираше, че то можеше да доведе и до сексуална ангажираност, но това по-скоро ми действаше успокоително, защото изпитвах нужда да опозная цялото си същество. Дали незабавно ще изпитам сетивно удоволствие или въобще няма да го изпитам, това беше нещо второстепенно. И в това отношение бях ту на печалба, ту на загуба. Няма да е преувеличено, ако кажа, че до около 35-годишната си възраст въобще не съм си представяла, че крайната цел на сексуалния контакт може да бъде моето собствено удоволствие. Не го бях разбрала.

Не особено романтичното ми поведение не ми пречеше да казвам наляво и надясно „Обичам те!“, но само в един точно определен момент, в който се завърташе малкото моторче, разположено в долната част на корема на моя партньор. Или пък тогава започвах да повтарям на висок глас името му. Не знам кой ми беше втълпил, че това може да го стимулира да продължи започнатото и да стигне до върховната фаза на удоволствието. Толкова щедро дарявах тези любовни обяснения при всеки удобен случай, че значението им въобще не проникваше в мен и аз не влагах в тях никаква емоция, нито екстаз, който би могъл да предизвика някакви чувства. Просто прилагах съвсем хладнокръвно нещо, което смятах, че е чисто технически прийом. С течение на времето лека-полека се избавих от тези заблуди.

Ромен беше много приятен млад мъж, почти апатичен зад мъжествената си външност, с преметнат през раменете копринен шал направо върху неогладената му тениска на ерген. И той също живееше в Сен-Жермен-де-Пре в малък апартамент с възможно най-оскъдната мебелировка от всички, които съм виждала. Чукахме се върху дюшек, сложен направо върху мокета в средата на стаята, и светлината от тавана падаше директно върху лицето ми. Първия път — понеже продължавах да се взирам в лампата — така и не разбрах, че вече се е изпразнил. Гърдите му покриваха моите, без да ми тежат, главата му беше обърната настрани. Усещах като живи само няколко кичура от дългите му коси, които влизаха в устата и гъделичкаха брадичката ми. Едва бях усетила, че е проникнал в мен, едва бе направил няколко леки тласъка. Аз също стоях неподвижна и се чувствах объркана. Не исках да го притеснявам, ако все още не беше приключил, но дали в такъв случай не трябваше аз да се задействам, за да го активизирам? Но ако пък започнех да се движа, а той беше свършил своето, дали нямаше да изглеждам глупаво, че дори не съм усетила? Най-сетне почувствах нещо да се стича горе високо по бедрото ми — беше сперма, изтичаща от влагалището. Ромен имаше достатъчен по размери член, който се възбуждаше нормално, но той самият беше абсолютно бездеен. Ако трябва да персонифицирам този пенис, бих го сравнила с новопокръстен, който продължава да седи, без да помръдне от стола си, докато участващите в церемонията се изправят на крака, така че не можех да му се сърдя, както човек не може да се сърди на туткавия новопокръстен. Разтваряйки краката си под неговото тяло, аз се чувствах почти комфортно от това, че не усещах нищо, нищо приятно във всеки случай, но също и нищо неприятно.

В някои обстоятелства съм в състояние да проявя необичайно търпение. Притежавам достатъчно ресурси, за да дам мълчаливо пълна свобода на духа си да се изяви и следователно съм толерантна към другите, оставяйки ги да живеят до мен живота си посвоему. Мога да понеса, без да ми мигне окото, всякакви мании, тиранични прояви или открити атаки и да издържа дълго време приведена с главата надолу. Винаги оставям другия да прави каквото му харесва, и аз правя каквото си искам. Като се връщам назад в спомените си, си давам сметка колко търпелива съм била в сексуалните си контакти. Без да изпитвам нищо, без да се интересувам, аз просто извършвах безупречно целия ритуал до края. Дори и когато не споделях вкусовете на партньора си, не се формализирах, не се извинявах и т.н. Изглеждах безразлична, защото бях вглъбена мислено в себе си и командвах тялото си, както кукловодът движи куклата. Впрочем продължих да ходя при Ромен. Той минаваше за мачо, но с нежни обноски, и имаше успех сред жените. Доставяше ми страхотно удоволствие да си представям изненадата или фиаското на дамите, които си мислеха, че си имат работа с истински мъжкар. Видях слисания поглед на една от тях да търси утеха в моите очи, споделяйки разочарованието от своя опит: „Да, но Ромен… Той въобще не се движи!“ Изслушах признанията на тази смаяна личност със спокойствието на мъдрец.

Вече разказах за отегчението, което ме обземаше понякога, докато съм в приятелска компания, и как му намирах цаката, измъквайки се с някой от присъстващите, за да се чукаме. Но се случва човек да изпита отегчение и докато се чука! Него обаче понасям много по-лесно. Мога да проявя търпение, когато се любя с жена и контактът с нея не е нищо особено, мога дори да се откажа да насоча пръста на партньора си, който трескаво ме възбужда, но не върху клитора, а до него, където малко боли, и накрая да изпитам задоволство, че другият най-сетне е стигнал до оргазъм, въпреки че самата аз нямам кой знае каква полза от това. С течение на времето всичко това става повече или по-малко досадно, но бих могла да го изтърпя, стига преди или след това да се впуснем в интересен разговор, ако ме заведат на вечеря при забавни хора, или ако мога да се движа съвсем свободно в някой апартамент, чиято подредба ми харесва, и да си въобразявам, че тук живея някакъв друг живот… Мисълта ми толкова малко се влияе от случайностите, че не допуска нечие тяло да спъне хода ѝ, та дори и то да е в ръцете на друго тяло. Дори нещо повече, мисълта се чувства още по-свободна, когато евентуалният ми събеседник се занимава с тялото ми, следователно тя не може да бъде обвинявана, че го възприема като еротичен аксесоар.

Не е задължително мъжете, които харесват жени, да могат и най-добре да ги задоволяват. Дори не е изключено някои от тях — не всички — да минават от една на друга, за да са винаги в началото и така да избягнат крайната фаза, в която от тях се изисква да свършат започнатото. (Същото несъмнено важи и за някои жени, които обичат мъжете…) Един от първите мъже от този тип, с когото се запознах, беше художник. Той беше доста по-възрастен от мен и една от приятелките ми беше споделила следното: „С мъжете на определена възраст всичко е направо фантастично — те са толкова опитни, че не трябва да правиш нищо друго, освен само да разтвориш крака!“ Трябваше да положа известно усилие да се сдържа, за да не я опровергая. В една от стаите в ателието му, в която приемаше посетителите, беше сложил грамадна маса, претрупана с всевъзможни предмети. Също като в магазин за чудати неща върху нея в пълна бъркотия имаше различни вещи, лампи, вази, бутилки с екстравагантни форми, кичозни пепелници, както и необичайни инструменти и макети или варианти на собствените му произведения. Често пъти не си правехме труда дори да отидем до стаята, а аз просто се упътвах към този истински базар. Той ме заклещваше до масата. Дали защото беше малко по-нисък от мен, но в спомена си отново съвсем ясно виждам полупритворените му клепачи, кръговете под очите му, които бяха като отражение на клепачите, по детски умоляващата гримаса на лицето му. Пубисите ни бяха почти на еднаква височина и аз, щом усетех издуването под панталона му, включвах възбуждане на „моя механизъм“, както казваше той. По навик започвах нервно да движа таза си. Той веднага отвръщаше на движенията и ние се търкахме един в друг. Накъде поемаше да скита тогава мисълта ми, докато възбудата ми полека-лека гаснеше? Дали се вглеждах в някоя нова картина на стената? Или си мислех за статията, която трябваше да пиша, или по-скоро се взирах с празен поглед в малките кафеникави израстъци по клепачите му? Може би разсъждавах над факта, че сигурно ще имаме време да продължим всичко това по-късно и тогава неговият пенис ще стигне до моя орган? Той отмяташе глава назад, притискаше ме още повече към масата, която режеше седалището ми, и издаваше два-три тихи стона. Можехме да се задоволим и само с това.

Въпреки че беше вежлив човек, докато аз гледах него и приятелите му с доверчив поглед, той ме разглеждаше, както и всички останали, с невероятно изпитателен взор. Не съм срещала друг човек, който по толкова нелюбезен начин да коментира физиката ми, при това без никаква задна мисъл, само с точността на специалист, който преценява нещата с професионално око, без при това откритите от него евентуални недостатъци да компрометират по някакъв начин твърдението, че съм „привлекателна“. На всичкото отгоре неговото остро зрение беше съпроводено и от изключителна сръчност, от която се възползвах, докато се прегръщахме. Има обаче и друг тип мъже, които — ако мога да се изразя така — не си усложняват живота да се занимават с тялото, което им предлагате, щом вече са получили от вас, каквото искат. Като онзи например, който ме беше накарал да го посетя в една стая за прислужници на булевард „Пол Думер“, която използваше за офис. И ето го — започва да ме гали, макар че не съм дошла за това, но не ми пука. Естественият процес предполага да ме привлече на дивана, да ме положи на него. Да, но не става така, защото той се просва по гръб в цял ръст, направо примрял, с малко патетичния жест на мъж, който протяга инструмента си, без да го гледа. Така че го поемам с уста и много скоро го чувам да казва следното: „Ох, ще се изпразня! С теб не се притеснявам, после ще те чукам.“ Що се отнася до мен, аз харесвам също толкова и този начин, но тогава имах достатъчно здрав разум, за да си кажа вътрешно, че се държи просташки. По-късно така и не ме чука.

Откликвам послушно на всяко желание не поради изявена склонност към подчиненост (никога не съм искала да заема каквато и да е мазохистична поза), а главно поради пълното ми безразличие към начина, по който се употребява тялото. Разбира се, никога не бих се подложила на абсолютни крайности от рода на това да предизвиквам или да понасям наранявания, но що се отнася до всичко останало, като се има предвид огромното поле за проява на всевъзможни странности, дори на разни сексуални екстравагантни фантазии, никога не съм имала задръжки и винаги съм била готова за тях и духом, и телом. Пък и кой би могъл да ме обвини, че не съм се старала да приложа дадена сексуална практика, щом тя не намира никакъв отзвук в моите фантазии. Дълго време посещавах един мъж, когото от време на време го прихващаше да пикае върху мен. Ясно ми беше за какво става дума, когато ме караше да стана от леглото, за да го смуча. Щом членът му станеше достатъчно твърд, той го измъкваше от устата ми и го придържаше с ръка близо до мен. Стоях зинала до него. Както бях коленичила в тази поза, сигурно съм приличала на вярваща, която чака да сложат в устата ѝ светото причастие. Всеки път настъпваха няколко напрегнати мига на очакване, в които той сякаш мислено насочваше движението на урината. Тази силна концентрация му помагаше да запази ерекцията на пениса. И тогава потичаше струята — плътна, обилна, гореща. И горчива. Тя беше толкова горчива, че не съм опитвала никога подобно нещо, и от тази пареща тръпчивост целият ми език се свиваше към дъното на небцето. Той движеше пениса си, както се движи маркуч за поливане, и излизащото от него беше толкова изобилно и продължаваше да тече толкова дълго, че понякога ми се налагаше да се извивам, както се мята човек, когато някой се забавлява да го мокри от главата до петите. Веднъж, както лежах под струята, щом се изпика докрай, той се отпусна до мен на пода и започна с двете си ръце също като бояджия да размазва пикнята върху мен, покривайки ме цялата с целувки. Ненавиждам усещането от прилепнали на тила ми мокри коси, но в случая не можех да направя нищо, за да спре да капе урината от тях. И тогава ме обзе луд смях. Това го ядоса и той спря да ме полива. Години по-късно продължаваше да ми го натяква! „Има нещо, което не умееш да правиш добре, и то е да се оставиш да те напикаят“. И аз се съгласявах. За мое оправдание ще посоча само, че тогава не избухнах в смях, за да разсея например някакво притеснение (не за първи път ме поливаха по този начин!), още по-малко, за да се подиграя на него или и на двама ни (сексуалният експеримент, независимо от това колко е оригинален, не ме кара да се чувствам принизена, а напротив — за мен той е източник на гордост, все едно съм открила някой нов ориентир по пътя към сексуалния Граал). Тогава се смях, защото въпреки че не бях в състояние да изпитам мазохистична наслада в ситуация, която не ми се струваше унизителна, все пак ме обзе луд възторг от възможността да се въргалям в гадната течна субстанция.

Някои от позите са по-неподходящи от други за човек като мен, който обича да се изживява като голямо бебе, вкопчено в огромен биберон. Категорично мога да потвърдя най-малкото, че не обичам да командвам нито в морален, нито в сексуален план — никога не съм заповядвала на някой мъж да участва в перверзни мизансцени, никога не съм държала в ръката си камшик. Така че бях доста объркана, когато ми се наложи да удрям шамари! Мъжът, с когото се срещах в квартала до Източната гара, не се задоволяваше само да ближе цепката между краката ми, а от време на време изправяше главата си, стискаше устните си също като сърце, и ме молеше да го шамаросвам. Не си спомням точно с какви думи го искаше, но пък помня, че в този случай ме наричаше „моя кралице“ и от това ме напушваше смях. Виждам го как протяга врат и имаше нещо доста отблъскващо в неговата размекната от очакване физиономия с влажни устни като на пияница, над които остават мустаци, щом свали чашата, от която е пил. Това обаче не ми помагаше да го удрям достатъчно силно. Наистина се стараех да го направя, но за съжаление не успявах да го задоволя. Шамаросвах го и от едната, и от другата страна с дланта и опакото на ръката си, но страхът, че може да одраскам лицето му с някой от пръстените си, задържаше движението на ръката ми. Друг път се опитвах да го бия с едната си ръка, после с другата, за да бъдат по-резки ударите, но така пък ми беше трудно да запазя равновесие, както седях съвсем на ръба на леглото или на фотьойла, и поради тази неудобна поза не можех да замахвам към подаващото се между бедрата ми лице. Пък и в крайна сметка не бях убедена в силата на този вид удоволствие. Колкото и да е парадоксално, сигурна съм, че ако поне се беше престорил, че не вярва чак толкова в него, ако беше вложил мъничко хумор в искането си или беше настоявал така, че да мине за комедия, тогава вероятно щях по-лесно да се включа в играта и да се оставя да ме увлече да го удрям без задръжки.

Тъй като нямах склонност към такива занимания, той не прояви настоятелност, но не знам дали не е задоволявал с други своя мазохизъм, практикувайки по-перфидни методи. За мен сеансите с плесници само утежняваха и без друго нередовната ни връзка, която се свеждаше до редки и случайни срещи. Тези сеанси само удължаваха, макар че бяха твърде кратки, нетърпеливото ми очакване на пениса. Както вече разказах досега в книгата, отивах на срещите ни, обзета от възбуда. Още с първите целувки, когато езиците ни се докосваха, още от първия миг, в който ръцете му се мушкаха под дрехите ми и тръгваха нагоре по тялото ми, ме обземаше яростно желание. След това ненаситното смукане го разгаряше до такава степен, че то ставаше почти непоносимо. Когато обаче идваше времето да проникне в мен, тънката нишка вътре в мен, на която желанието се крепеше, се късаше, защото бях чакала твърде дълго. Може би трябваше да се отнасям по друг начин към цикъла на желанието и да възприемам оралните ласки като прелюдия, да се отнасям с пренебрежение към съвокуплението и да приемам интервала между две срещи като опияняващо ехо от отминали ласки, гледайки очи в очи реалността: върховният момент на всичко това беше мигът, когато той отваряше вратата пред мен и без дори да се поздравим, както си бяхме облечени все още с палтата, внезапно ме притискаше към себе си. В подобен случай перфекционистка като мен не може да допусне като някаква ученичка да бъде подложена на мъчителното за нея усвояване на изкуството да се удрят шамари на партньора, аз бих го включила в сексуалната си практика заедно с останалите въвеждащи в любовната игра жестове, преструвки и галещи целувки, на които човек се отдава, без да се замисля.

Вместо да го командвам, предпочитам да яхна лежащия по гръб мъж. Тази поза е без значение за активността на единия или другия, независимо от това кой е отгоре. Когато бях съвсем млада и исках да се пошегувам, наричах това „поза Айфелова кула“. Тя наистина наподобява кула, прекрачила Сена, в случая — една бурно течаща Сена, която повдига кулата нагоре с всяка вълна. Движението като на бутало от горе надолу, при което всеки път се чува пляскащ звук от прилепването на седалището към бедрата на мъжа; въртеливото танцуващо потръпване на корема — това възможно най-спокойно движение, към което човек прибягва, за да си почине или за да развихри фантазията си; люлеенето напред и назад — това максимално бързо движение, което според мен носи и най-голяма наслада — всичко това ми е толкова добре познато, колкото и оралната любов. Както при нея, така и в случая жената контролира продължителността на акта и ритъма, от което съвсем очевидно извлича двойна полза: членът действа директно във влагалището и тялото е в изгодна позиция по отношение на зрителния ъгъл — перпендикулярно на погледа на мъжа. А и освен това истинско удоволствие е, когато жената може да казва от време на време: „Ох, как ме чукаш… Как хубаво ме чукаш само!“ Тя се надява и се изхлузва от тази дръжка като добре смазан калъф. Щом затворя очи, тази лекота и ловкост на движението извикват в представата ми образа на огромен, як инструмент, който изпълва цялата кухина, самата тя разширена до размерите на тялото, от която въздухът е изтласкан до край, така че стените ѝ обхващат плътно изпълващия я пенис. Това също така е и една от позите, в които най-добре се усещат леките засмуквания на члена с мускулите на вагината. Все едно изпращани отдалеч сигнали, това е начин да се даде знак на другия, докато той използва докрай, без да се щади, изразходвайки се изцяло, собствения си инструмент, за да знае, че все пак мислят за него.

Тези похвати обаче са неприложими, когато жената е яхнала мъжа с плътно изпълнено влагалище, а задните ѝ части се разтварят, за да може и втори мъж да проникне в нея. Двама приятели, които ме бяха надянали на инструментите си по този начин, ми обясняваха, че вътре в мен са усещали взаимно пенисите си и това било изключително възбуждащо. Никога не съм им вярвала напълно. Според мен акробатичните пози или тези, в които, за да можеш да се задържиш, ограничаваш движенията си (като споменатата по-горе) или в които дори ви приковават съвсем неподвижно, са интересни най-вече като пластика. Оформянето на групата е много занимателно нещо — то става по същия начин, както са разполагали някога моделите в Художествената академия, и в този случай удоволствието се възпламенява по-скоро от изразителността на умело преплетените тела, отколкото от механичните движения или контакта помежду им. Когато ме обладават така в поза сандвич, не мога да видя пред себе си почти нищо.

Вече много внимавам, когато съм отгоре, да не навеждам твърде силно главата си напред. Дори и когато лицето ми не се очертава ясно, аз съм сигурна, че в тази поза то губи от обичайната си изразителност и не ми се ще, ако партньорът ми стои с отворени очи, да гледа развиснатата ми физиономия. Освен това имам и други резерви към позата — при нея не мога да повтарям едно и също движение продължително време. Когато тялото се движи от горе надолу, при което бедрата изпълняват ролята на лост, те се изморяват бързо, особено ако обкрачват широк таз. Аз мога да издържа сравнително дълго така, като махало, но пък тогава усещането, концентрирано в предната част на корема, от една страна, и абсолютната имитация на движенията на мъжа, от друга, предизвикват по силата на подобието властното желание да се задоволя на всяка цена. То е толкова силно, че спирам машината, свивам се върху легналото под мен тяло и казвам: „Чукай ме сега ти.“ Три-четири тласъка, които рязко блъскат до дъното на влагалището, са напълно достатъчни, за да изпитам блаженство.

Възхищавам се на мъжете, че могат да плъзгат пениса си напред и назад в продължение на минути, без видимо да се измъчват от позата. Все още продължавам да се чудя как успяват да стоят толкова дълго време на опънатите си ръце или да държат през цялото време стегнати мускулите на кръста си. А коленете им, как ли се оправят с коленете си? Когато съм отгоре в позата, която току-що описах, и актът се осъществява направо на пода, съвсем скоро започвам да изпитвам болки в коленете. Същото става и при продължителна орална любов, когато съм коленичила пред някой изправен пред мен мъж. Опитвайки се да поддържам дистанцията помежду ни, като удължавам помпането на пениса, аз всъщност се подлагам сама на изтезание. Случва се понякога да отпусна едната си ръка или и двете си ръце и съм също като акробатка, която демонстрира колко стабилно само с уста, може да поддържа траекторията, или пък го правя, за да ускоря внезапно темпото. Тогава тилът се напряга и започва да боли. Появява се схванатост, каквато човек изпитва на зъболекарския стол, ако зъболекарят работи бавно, тя постепенно обхваща и челюстта, и опънатите мускули на бузите и на устните, особено ако диаметърът на пениса, който е в устата, налага тя да стои широко отворена. Тъй като подвивам устни, от вътрешната страна на лигавицата, където зъбите се врязват в нея, мястото се възпалява. Много обичам тази рана. Тя е толкова топла и вкусна. Когато устата ми отново е свободна, прокарвам езика си по нея със старанието на животно, което ближе наранено място. След като съм се изразходвала докрай, аз се вглъбявам отново в себе си, усещайки приятната болка, която съзнателно засилвам, като натискам с език разранения ръб.

По същия начин понасям и всички случайно възникнали трудности при съвокуплението — както ексцентричните желания на едни или други мъже, така и неприятните физически усещания. Това се дължи на умението ми да командвам тялото си, независимо от това какво изпитва. Тялото и живеещият в него дух не се проявяват едновременно, реакциите им на едни и същи външни дразнители могат да се разминават във времето. Така например, човек е в състояние да приеме някоя драматична новина, без въобще да му мигне окото, и обратното — да продължи да плаче, дори и когато е напълно сигурен, че е направено всичко възможно, за да бъде утешен. Когато възбуждам вътре в себе си веригата, пораждаща удоволствието, тялото може и да изпита известни неудобства, но това не е причина тя да се изключи. Или казано с други думи, неудоволствието достига до съзнанието като след дъжд качулка — чак след като вече е изпитана върховната наслада, а тогава човек пет пари не дава за неприятностите и ги забравя за по-кратко време, отколкото им е трябвало, за да се проявят. Как иначе бих могла да си обясня, че в продължение на години едни и същи мъже са ми причинявали все едни и същи неудобства, но никога не съм се оплаквала, нито съм се опитвала да ги избягна? Аз, която ненавиждам да ме мокрят, освен когато съм под душа, много често търпеливо приемах върху себе си едрите капки пот на един мъж. Не съм виждала друг човек, който да се поти така изобилно. Капките падаха право върху мен толкова силно, че усещах съвсем точно мястото, на което всяка от тях тупва. Той самият въобще не изглеждаше притеснен, че му е толкова горещо, а аз чувствах как мокрите ми гърди се вледеняват. Компенсирах донякъде неприятното усещане, вслушвайки се как мокрите му бедра пляскат върху моите. Различните шумове винаги са ми действали много възбуждащо. Бих могла, разбира се, да го — помоля да попива от време на време потта си, но не го правех. По същата причина така и никога не се излекувах от алергията, която се появяваше от триенето на бузата на друг мъж върху моята. Тъй като това състояние беше хронично, с положителност бих могла да се намажа с някакъв крем, когато ми предстоеше среща с притежателя на въпросната буза, който при това се бръснеше много грижливо. Само че не го правех и всеки път си тръгвах от него, като половината ми лице пламтеше в огън. Трябваше да минат часове, за да се разнесат червените петна. Не е изключено (когато става дума за разминаванията между духа и тялото) в този случай чувството за вина, което изпитвах, тъй като посещавах този мъж тайно, да е станало причина (освен предразположението ми към алергия) за появата на тази червенина по лицето ми. В такива моменти духът си отмъщаваше на тялото, без да го пита.

Удоволствието в различните му проявления

Много по-лесно е да се описват неприятните усещания, защото те сякаш разтеглят времето, а времето дава възможност да се видят и детайлите. Въпреки че неприятните изживявания не проникват незабавно в съзнанието, те все пак оставят в него дълбока диря. Сеансите с плесниците никога не бяха продължителни, както и въргалянето в потта съвсем не беше основното във връзката ми с въпросната личност, и въпреки това, когато се случваха, докато продължавах да се движа, аз всъщност пасивно изчаквах (наблюдавах) кога ще свършат. Много по-деликатна задача е да се опише удоволствието, върховната наслада. Впрочем не е ли общоприето то да се сравнява със състоянието, при което човек излиза извън границите на собственото си съзнание и на света, а това значи също и извън времето? Само че дали този стремеж да бъде идентифицирано, да се определи нещо неуловимо, което никой никога не е съумял да опише или го е направил само отчасти, не прави нещата още по-трудни и не поражда само допълнителни съмнения?

В страниците дотук споменах нещо за очарованието, което изпитах, макар че това е малко силно казано, по време на първия си плътски контакт, говорих вече и как стигнах до продължителен оргазъм благодарение по-специално на един изкуствен пенис; най-сетне, опитах се да опиша, доколкото ми е възможно, и активизирането на входното отверстие на половия ми орган, което става твърдо като метален пръстен, когато възбудата стигне своя максимум. Това са все констатации, до които стигнах сравнително късно. През значителна част от живота си се любех в пълно неведение какво точно представлява удоволствието. Преди всичко трябва да си призная, че за мен, въпреки че имах множество сексуални партньори, няма по-сигурен път към насладата от този, по който стигам до нея в самота. Така мога с точност до частица от секундата да контролирам как тя нараства, което е абсолютно невъзможно, ако трябва да се съобразявам и с партньора си и когато завися от неговите, а не от собствените си движения. Ще опиша как става това. Приемам, че съм порноактриса, която прави подбор измежду петнайсетина свои евентуални партньори, наредени в редица пред нея, съвсем голи. Докато си представям във фантазиите си, че ги разглеждам един по един и опипвам инструмента на всеки, също както офицерът прави преглед на войската, аз масажирам с върха на средния си пръст клитора, който бързо започва да набъбва. Дебна го как полека се подува. Понякога ми се струва, че само щръква нагоре и става по-заострен като пъпка на нов филиз. Всъщност целият венерин хълм и вулвата се подуват под дланта ми и тогава прекъсвам за три секунди кръговото движение, за да стисна бързо всичкото, както бих обхванала круша. Продължавам разказа си по-нататък. Избирам някое от момчетата и за органа му го замъквам към нещо като масажна маса, на която лягам така, че катеричката ми остава на ръба ѝ. В този момент (това въведение в същинския разказ продължава много дълго — шест-осем минути, понякога и повече) възбудата става много силна. Тя се проявява на съвсем конкретно място като тежест, която тегли надолу вагината ми и сякаш я затваря както се затваря лещата на фотообектива. Аз обаче знам (Откъде идва тази убеденост? Дали от спонтанното, но съвсем точно определяне на степента на възбудата? Или защото тя граничи с ожесточение, тъй като носи огромен заряд, от който засяда в точно определено място? Или поради факта, че в тази поза с моя въображаем партньор не мога да стигна до илюзията за абсолютна задоволеност?), че ако продължа, няма да изпитам оргазъм или той ще бъде много слаб. Тогава рязко спирам да движа ръката си и се връщам назад във въображаемата история. Започвам да ближа няколко втвърдени члена, преди да избера един от тях. Отново отивам към масажната маса. (Понякога се връщам така много пъти назад, въвеждайки леки видоизменения в историята.) Този път се изреждат последователно двама или трима и ме чукат забързано отпред. Натискът на пръста ми върху клитора се засилва, той сякаш се върти върху някаква твърда основа, може би кост? Представям си как точно в този момент едно от момчетата ритмично го вкарва и изкарва. Триенето става направо френетично. Понякога мърморя нещо, изричайки отчетливо думите на някакъв рудиментарен стимулиращ диалог: „Супер си… Давай…“ Когато настъпва върховният момент, разумът спира да действа. Връхлитат петнайсет оплождащи жребеца. Лицето ми се свива в гримаса от усилието да се концентрирам, устата ми се криви и устните отиват нагоре в грозен спазъм; единият ми крак се схваща, но при това внезапно разпадане на тялото понякога рефлекторно мачкам полекичка едната си гърда със свободната си ръка. Оргазмът е последица от съзнателно решение. Бих могла да се изразя и така — аз го виждам как се приближава. Впрочем много пъти наистина, както съм с отворени, очи, взрени в една точка в отсрещната стена или в тавана над нея, през очите ми минава калейдоскоп от фантастични картини. Ако всичко е както трябва, тогава сладострастието сякаш идва някъде от много далеч, от самите глъбини на този дълъг тунел с грапави сивкави стени и се разпростира чак до отверстието, което се отваря и затваря като уста на риба. Всички останали мускули са в пълен покой. Оргазмът нахлува на шест или дори седем вълни. В идеалния случай плъзгам за миг притиснатите си един в друг пръсти върху вулвата, след това ги доближавам до ноздрите си, за да се насладя на сладникавото ухание. Оставам така с неизмити ръце.

Възбуждам се с точността на чиновник. Правя го сутрин, веднага след като се събудя, или през деня с опрян на стената гръб, с разкрачени и леко приклекнали крака, но никога преди лягане. Изпитвам наслада и когато използвам изкуствен пенис, наподобяващ изцяло истинския. В този случай ми трябва повече време, за да стигна до оргазъм; така ми е по-трудно да се концентрирам над въображаемата история, защото вкарания вътре в мен пенис не изключва онзи от фантазиите ми. Истинският е готов да нахлуе — неподвижен, търпелив, докато му дам сигнал с леко стенание, с което му предоставям пълна свобода на действие, или с отмятане на главата назад и тогава отприщвам спазмите на оргазма, които поемат бремето на изживяното със своята огромна мощ. Дали пък в случая не се съчетават две наслади, все пак толкова различни една от друга — едната съвсем ясно доловима, чак ми се струва, че мога да измеря набъбващия обем на пространството в мен, както наблюдавам надигащия се прилив, който полека настъпва към плажа, и втората — много по-дифузна, сякаш тялото ми издава приглушения звън на гонг и също както при непоносима болка съзнанието го напуска?

Никога не ми се е случвало да забележа контракции на вагината ми, когато се любя. В това отношение си останах абсолютно невежа. Дали защото не съм в състояние да изпитам този вид оргазъм при подобни обстоятелства? Или може би защото, когато ме изпълва членът на партньора ми, моят собствен орган губи от своята еластичност? Добре все пак, че в края на краищата научих, че става дума за проява на насладата, която жената изпитва. Бях надхвърлила трийсетте, когато водих с мой приятел един от онези интимни разговори, които са изключителна рядкост в моя живот. Той се тревожеше и искаше да разбере по какво се познава, че жената е изпитала наслада. „Дали по спазмите? Това ли е единственото доказателство?“, попита ме той. Колебаех се, но не ми се искаше да мина за пълна глупачка и му отговорих утвърдително. Насилих се и казах: „Точно така е“. До този момент, когато тялото ми излъчваше подобни сигнали, аз въобще не ги различавах като проява на висша наслада, дори и когато това се случваше, докато мастурбирах с вече описаната прецизност. Тъй като не се бях замисляла какво точно означават, аз не можех и да ги определя като сигнали, носещи подобен смисъл. От някои ласки се чувствах добре, някои пози за мен бяха по-добри от други и това е всичко. Чак сега разбирам, че този кратък разговор (който водих с мъж — и надали това е случайно, — с когото нямах сексуална връзка) е посял в мен зрънцето на тревога, на която ѝ трябваха години, много години, за да прерасне в това състояние на незадоволеност, за което стана дума в края на първата глава на тази книга.

Както вече обясних, за мен мастурбацията много дълго време се свеждаше не до директно въздействие върху клитора, а до приплъзване на срамните устни една към друга. Не защото не знаех, че той съществува, а просто нямах нужда от него, за да изпитам удоволствие. Аз съм от онова поколение жени, което всевъзможни феминистки издания си бяха поставили за цел да направляват в изучаването на собственото им тяло. Разглеждах половия си орган, клекнала над едно огледало, но от това си съставих само неясна представа. Може би ми е било трудно да разбера прекалено научното описание в тях. А може би и поради известно предубеждение към този феминистки подход, за който си мислех, че е предназначен за жени, на които сексът е забранен или които изпитват трудности в сексуалните контакти, а това въобще не ме засягаше, защото за мен да се чукаш беше много лесна работа. Твърде възможно е да не ми се е искало да си задавам въпроси точно за тази леснота: аз наистина правех секс за удоволствие, но дали пък не се чуках и за да не се превърне чукането за мен в проблем? В случая само подсъзнателно прибрах бедрата си, както човек затваря речник по медицина — просто от страх, че може да си открие описани в него болести, заради които ще трябва да се откаже от някои приятни навици…

Наистина имах основание да постъпя така, защото години по-късно, когато отворих речника на темата предразсъдъци, безпокойството отново ме завладя. Тогава ходех при един мъж, след това отивах при друг, обладана от фиксидеята, че непременно трябва да усетя по време на контакта същите спазми, каквито изпитвах, докато мастурбирам. Но не бях наясно дали познанието, което имах за собствения си полов орган, беше достатъчно за тази цел. Започнах да се съмнявам във възможностите на клитора си като антена на удоволствието, сякаш сексуалният ми живот вървеше наопаки и непременно трябваше да си задавам някакви наивни въпроси след толкова много натрупан и дори вече забравен опит. Той ли всъщност откликваше, когато се възбуждах трескаво с пръст? По едно време дори си мислех, че въобще нямам клитор или че е атрофирал. Не можа да разсее съмненията ми и мъжът, който имаше най-добри намерения, но му липсваше сръчност, и пръстът му постоянно се плъзгаше встрани. Най-сетне си дадох сметка за нещо съвсем очевидно: клиторът не беше някаква жива, лесно откриваема точка, която личи отдалеч като пирон на стената или като камбанария насред пейзажа или както изпъква носът посред лицето, това беше нещо като заплетен възел без ясно очертана форма, място на миниатюрен водовъртеж от усещания, които възникват при срещата на две малки езичета от плът, също както се сблъскват две вълни в прибоя.

Човек може да опише удоволствието, постигнато в самота, но когато го изживява с някой друг, то не се поддава на описание. За разлика от това, което става, когато сама предизвиквам оргазъм, щом съм с друг, никога не си казвам: „Ето, това е мигът!“ Няма отключващо го прищракване, няма възпламеняваща искра. По-скоро бавно потъване в мекотата на състояние, изтъкано от усещания. Тогава цялото ми тяло се превръща само в един ръб около живата рана на цепнатината, а съзнанието почти заспива — точно обратното на местната упойка, когато чувствителността изчезва, но разумът остава буден. Дори и когато продължавам да се движа от само себе си, това са само автоматизирани движения, независимо че се случва и да попитам с някакви последни остатъци от желание да общувам с партньора си: „Ще ти пречи ли ако спра да мърдам?“ Дали това е препълващото насищане? Бих казала, че е по-скоро състояние, предшестващо мига на припадъка, когато ви се струва, че тялото става кухо. Всъщност то е пълно, само че с пустота. Почти изпитвам студ, сякаш кръвта ми изтича. Тя се стича към долния край на тялото. В него се е отворила някаква клапа, през която изпускам консистенцията, която го превръща в компактно цяло.

И дори чувам шума от изтичането. При всяко ново навлизане на члена в тази омекнала торбеста маса, в каквато съм се превърнала цялата, въздухът, който той изтласква, излиза навън с ясен звук. Минава доста време, откак съм спряла да крещя, след като събудих бебето на съседите и те яростно заблъскаха с юмруци по стената. След няколко дни приятелят ми, при който бях тогава, се обади по телефона и с глас, изпълнен с недоволство, ми съобщи: „Говорих с един мой приятел, който е лекар, и той ми каза, че такива крясъци са признак на истерия.“ Навикът да викам отзвуча сам, без да разбера как точно стана. По-късно виковете на други жени често ме връщаха към моите, които — струва ми се — бяха по-скоро обмислени, отколкото спонтанни, също като тези, с които акробатите подканят коня, който яздят, и които публиката чува, когато ездачът препуска по манежа съвсем близо до нея. Що се отнася до мен, аз вече само изпускам газовете. Първото изпускане ме изненадва в съня ми. След него следват и други. Изумена съм от тези безгранични възможности.

Неговият приятел, докторът, сигурно щеше да внесе известен нюанс в диагнозата си или щеше да я промени, ако знаеше, че по едно време партньорите ми се отдръпваха след любовния акт, оставяйки върху леглото, върху масата или направо на пода едно толкова вдървено тяло, също като труп. За щастие, това не се случваше всеки път, а доколкото си спомням, само когато удоволствието беше прекомерно голямо. Тогава получавах гърч. Никога не се уплаших. Минаваше ми бързо. Подобен симптом се появи веднъж, когато правех аборт, и гинекологът ми обясни, че ми липсва калций. Дори не беше мъчително. Беше просто доказателство, че става нещо непонятно в тялото ми, че то не ми принадлежи. Парализата удължаваше вцепенението ми. Очевидно, задавах си въпроса дали дефицитът на минерални соли не се съчетава и с някаква подсъзнателна подбуда. Може би сдържах реакциите на тялото си преди настъпването на оргазма или след него? Защо го правех — за да го избегна или за да го удължа? Симптомът изчезваше и аз забравях да търся отговор на въпроса. Впрочем, след това започна да се проявява тъкмо обратната реакция. Вместо да се вкопчвам с все сили за ръба на бездната, аз се давех в сълзи. Освобождавах се от напрежението със силни, шумни хълцания. Плачех, както на практика не плаче никой възрастен, с натежало от скръб сърце. За да стигна дотук, напрежението трябва да е особено силно, изключително. Без съмнение аз изминавам много по-дълъг път от другите, преди да стигна до екстаза, и в моето ридание има нещо от риданието на изтощения атлет, когато получава своя първи медал. Някои от партньорите ми се плашеха, смятайки, че са ми причинили болка. Само че това бяха сълзи на радост, изпълнена с безнадеждност. Всичко беше свършило, но това всичко беше тялото, което отдавах, а то бе отлетяло някъде като лек въздушен полъх, и това, което прегръщах, но и то беше вече на светлинни години далеч от мен. Как при толкова липсващи неща да не дам израз на огромното си отчаяние?

Когато излизам от релсите, това не е поради много буйно чукане. То просто трябва да се облекчи, само че когато съм прикована от кръста надолу върху дюшека, аз се чувствам ужасно натежала и не мога да полетя във висините. Съвсем готова съм за това, трябва да направя само няколко едва доловими движения, но именно за да ги сторя, трябва да съм безтегловна. Стремя се към божественото усещане и си припомням бързия жест на един много по-едър от мен мъж, който промушваше ръката си под гърба ми и лекичко потупваше хълбоците ми. Този израз на внимание беше толкова добре отработен, че го правеше машинално — също като домакиня, която изтупва някоя вещ от полепналия отгоре ѝ прах. Три-четири отривисти плясвания ме повдигаха като хартиен лист, понесен от въздушното течение. Тялото ми се извиваше нагоре и влагалището се приплъзваше по протежението на целия му пенис с още няколко милиметра напред. Това ми беше достатъчно.

Когато гледам заснетите кадри

Аз съм средна на ръст, имам много гъвкаво тяло, могат да ме хващат и обръщат на всички посоки, както си искат. Когато се гледам на видео, най-много ме изненадва тази податливост. Обикновено се чувствам толкова вързана, толкова несръчна (на практика не съм танцувала от юношеските си години и не мога да преплувам повече от три разтега в морето), че не мога да разпозная себе си в това напълно безопасно змийско тяло, което се разтегля, свива се, реагира бързо и всеотдайно на всички желания. Лежа на една страна в позата на одалиска с леко прегънати крака, за да изпъкне на преден план валчестия глобус на задните ми части, и погледът ми е обърнат към тях, а дланта ми, леко присвита в израз на очакване, прикрива устата. По-нататък пак съм настрани, но малко по-свита, за да има по-голяма видимост, и полуизвитата ми назад талия открива горната част на тялото ми, а огънатият назад врат дава възможност само с един поглед да се убедя, че цепката е свободна. В тази поза не мога да направя нищо. Животното в мен се преструва, че е някакъв безжизнен предмет. Мъжът свива още повече краката ми, за да подвре единия си крак в триъгълника, който те образуват, сякаш се опитва да направи по-компактен някакъв пакет, за да може да го подхване по-здраво. Той придържа със силната си ръка свитите ми крака и рязко разтръсква предмета пред себе си, който меко подскача, прилепвайки се към корема му. Много харесвам това състояние на инертност, въпреки че моят орган, в който той прониква странично, в тази поза е с ограничена възприемчивост. Когато мъжът на свой ред се обръща настрани и в тази поза тялото му образува напречната черта на буквата Т, аз лягам по гръб, вертикално на него, и премятам единия си крак над талията му, а другия — над бедрата му. Отново се превръщам в животно, нещо средно между жаба и обърнато по гръб насекомо, което блъска въздуха с късите си крачета. Все пак, както вече споменах, предпочитам да ме обладават отпред. Така по-добре усещам пениса и мога да наблюдавам какво става. Мога да изправя глава и, придържайки при нужда краката си за глезените или прасците, да следя движенията му в рамката на широко разкрачените си бедра. Освен това бих могла и да поема инициативата в свои ръце — например да извия гръб, за да повдигна таза си нагоре и да го движа, доколкото ми е възможно. Тогава взаимодействието между участващите елементи става точно обратното — не колът се забива в земята, а земята се люлее, за да го поеме. Отново съм в легнало положение. Опъната по гръб като неподвижна тежест, пак се превръщам в предмет. По-късно ще видя на екрана как заемам формата на обърната наопаки ваза. Допрените до лицето ми колене образуват основата ѝ, а бедрата ми, притиснати към тялото, оформят конусообразната ѝ форма, която се разширява към седалището, и гърлото ѝ внезапно се стеснява след двойната подутина (Дали пък това не са издатините на хълбоците?), оставяйки място, само колкото да може да мине потъващия в него прът.

Удоволствието е краткотрайно, защото тялото, усуквано на всички посоки, преровено отвсякъде и обръщано насам-натам, сякаш се стапя в небитието. То е изпитало насладата и се е оттеглило цялото в скрити, потайни места, които са част от самото него, също както тялото на пианиста се концентрира във върховете на пръстите му. Нима от това те натежават върху клавишите? На моменти дори изглеждат като безтегловни. Докато гледаме видеофилм, на който се вижда как се възбуждам с лека, почти въздушна ръка, седналият до мен мъж казва, че движа пръстите си като китарист. Те са отпуснати и се полюляват в сумрака ритмично напред-назад също като махало на часовник, но действията им са много точни. Когато не съм сама и знам, че скоро ще ги замести по-мощен инструмент, никога не натискам прекалено силно, просто се наслаждавам на мекото докосване. Никога не се възбуждам, като ги мушкам във влагалището, а се задоволявам само с това леко да топна средния си пръст съвсем в началото му и да го поднеса под носа си, за да вдишам миризмата. Ако движението стане малко по-настойчиво, по прекалено фината кожа от вътрешната страна на бедрата преминава лека тръпка. Забелязвам, че докосвам със същите леки движения и половия орган на партньора си. Когато заемам необходимата поза, за да направя свирка, аз пазя основата на пениса и тестисите с двете си свити длани точно със същия жест, с който внимателно бих държала в шепите си гущер или птичка. Виждам се в едър план с пълна докрай уста и с широко отворени очи, които гледат право напред от екрана, и този поглед говори, че контролирам движенията си. На друг кадър, напротив, съм с притворени клепачи и затворена уста, подложена под разхождащия се върху нея пенис, сякаш съм заспала дълбоко, но няма никакво съмнение, че всъщност внимавам да не загубя равновесие. По-нататък във филма се опитвам да наместя инструмента му и за целта леко разтварям и внимателно заглаждам гънките на вулвата, защото знам колко е уязвим предметът, който се готвя да обвия с нея.

Друг филм показва цялото ми тяло да се движи така, както не може да го стори, когато е с дрехи, заето с най-обичайни неща. Жак, който играе ролята на режисьор, ме кара поне двайсет пъти да се качвам и да слизам по стълбището на сградата, по което в този късен час не минава почти никой, облечена с черна прозирна рокля от тънък лен. Движа се, все едно че съм облечена с обикновена плътна рокля, следвана от камера с инфрачервени лъчи, които дават възможност да се види, докато съм в гръб, как задните ми части подскачат нагоре-надолу с ритмичността на пневматичен чук, а когато съм с лице — как потрепват гърдите всеки път, щом кракът ми стъпи на следващото стъпало, а окосмената част между краката се докосва до плата и потъва в неговата широка сянка. Въпреки че се долавя плътната маса на тялото, силуетът постоянно променя очертанията си. За следващата серия снимки Жак иска да вляза в будката на пазача, в която през деня стои портиерът, да сваля най-напред чак до талията корсажа на роклята си, а после и цялата рокля, и да застана, както стои портиерката. О, ако можеше само човек да прекарва времето си така безметежно и на работното си място, както у дома си, без никаква дреха върху себе си! Това би облекчило тялото не само от товара на дрехите, но заедно с тях би свалило и неговата собствена тежест. Признавам си, че ролята, която Жак ми е възложил, съвпада толкова плътно със собствените ми фантазии, че изпитвам необичайно смущение, почти притеснение, че всъщност съм много по-гола, отколкото когато съм просто съблечена. Връщаме се отново в апартамента. По силата на контраста тялото ми ясно се очертава върху бялото канапе. Точно по средата му ръката ми се движи бавно напред-назад и само отблясъците на тежкия пръстен от време на време нарушават яснотата на картината. Бедрата и краката ми под коленете са широко разтворени и образуват почти съвършен квадрат. Забелязвам го чак сега, но още тогава интуитивно долавях, че мъжът зад камерата вижда всичко това. И когато, без да я изключва, той се приближава до мен, за да отмести ръката ми, целият ми орган, в който плъзва пениса си, е набъбнал както никога преди това. На мига ми става ясно защо — вече съм препълнена от съвпадането на удоволствието, което истинското ми тяло изпитва, с насладата от многобройните въображаеми картини.