Шансове

Книга втора

Лъки, 1955

Спомените й до петгодишна възраст бяха по-скоро усещания, отколкото определени образи. Откъслечни, неясни, щастливи петна в съзнанието й. Топлина. Спокойствие. Сигурност. И мама. Красивата, нежна мама със копринена светла коса и кадифена кожа. Красивата мама, която винаги ухаеше приятно, която винаги беше усмихната, която винаги носеше такива пухкави кожи…

И татко!

Той беше голям. Беше много голям. Непоклатим. Винаги носеше подаръци. Кукли и плюшени играчки. И толкова силно я прегръщаше, че понякога й се струваше, че ще се задуши.

Бебето Дарио. Мъничък. Да те е страх да го пипнеш. Но Лъки отрано се научи да се грижи за него.

Бебето плачеше много. Тя беше винаги весела. Бебето нямаше апетит и не се хранеше. Тя винаги беше гладна като вълче и грабваше всичко за ядене, което можеше да докопа. Бебето пълзеше и не прохождаше. Тя обикаляше къщата на четиринайсет месеца. Бебето — вече на четири годинки — едва говореше. На пет тя бърбореше непрекъснато, на всички и за всичко.

На петия й рожден ден родителите й организираха голямо тържество. Петдесет деца. С клоуни. С яздене на магаре по двора. С огромна шоколадова торта, пресъздаваща любимата й куклена къща.

Тя беше толкова развълнувана, че едва дишаше. Беше пременена в розова рокля с волани, панделки в същия цвят в къдравата черна коса, къси бели чорапки и бели дамски обувчици.

Джино се суетеше около нея, подхвърляше я високо във въздуха и безброй пъти я нарече моята малка италианска принцеса. После й даде своя подарък — най-прекрасната златна верижка с медальон с диамант, обсипан с рубини. Той се отваряше и вътре имаше снимка на тях двамата.

— Тате! — изписка възторжено тя и се нахвърли да го целува. Едва не го задуши.

— Глезиш я — упрекна го мило Мария.

— Някои деца са създадени да бъдат глезени — и отново подхвърли Лъки във въздуха.

От многото емоции тя започна да пищи, но той я хвана и я приласка в топлата си силна прегръдка. Тя вдъхна дълбоко неговия аромат. Миризмата на тате. Сгуши се в ръцете му и каза:

— Тате добро момче, добро, добро момче.

Той я остави на пода и намигна на Мария.

— Най-страхотното хлапе на света, нали! Копие на стария си баща.

Мария мило се усмихна.

— Прилича на своя стар баща, но притежава моя добър характер.

Лъки се вкопчи в краката му, молеше го да я подхвърли пак във въздуха, но той вече разговаряше оживено с жена си и се смееше.

— А, така ли?

Мария също се засмя и го имитира:

— А, така!

— Така, значи — избоботи весело Джино, освободи крака си от хватката на Лъки и прегърна Мария. — Кой го казва?

Лъки напъха палец в устата си и кротко се загледа в мама и тате. Възрастните са глупави! Щом изпаднат в такова настроение, никога не я забелязват. А днес беше нейният рожден ден.

Извади палеца от устата си и заяви:

— Бои ме коема.

Мария се освободи от ръцете на Джино и се наведе към дъщеря си.

— О, не! Не и днес! Къде те боли, миличко?

— Всякъде.

Мария обърна поглед към Джино. В очите й се четеше упрек.

— Не трябваше да я подхвърляш така… Не си мериш силата, когато играеш с нея.

— Я да видим! — той бързо се наведе и вдигна Лъки. — Боли ли те, детко? Боли ли те? — започна да я гъделичка. Тя се разпищя и загърчи. — Къде те боли? А?

— Спри, Джино — настойчиво помоли Мария.

— Е, хайде де. Не виждаш ли, че й харесва.

Наистина й харесваше. Кикотеше се толкова силно, че чак очите й се насълзиха. Бисерните капчици се затъркаляха радостно по бузите й.

— Не боли, тате, всичко мина — щастлива извика тя.

Той продължи да я гъделичка.

— Няма! Няма!

— Така ли? Искаш тате да спре? — подразни я той. — Искаш, ама няма. Сега ще те изхрупкам!

— Джино, тя вече не е на себе си. Превъзбудена е — каза меко Мария. — Няма да й хареса тържеството.

Той спря да я гъделичка, притисна телцето й към себе си и пошепна в ушенцето й:

— Тате те обича, мъниче.

И чак тогава я пусна долу.

В този момент госпожа Камдън влезе при тях с Дарио. Държеше русия малчуган за ръката, защото хлапето имаше лошия навик да бяга и да се губи.

— Я ела тук! — топло го повика Джино. — Знам, че днес ти нямаш рожден ден, но аз имам нещо и за теб — и му подаде голяма кутия, опакована като за тържествен случай — много лъскава, завързана с панделки.

Дарио продължаваше да държи ръката на госпожа Камдън.

Лъки заподскача от радост. Слънчевият й характер не познаваше завист и мисълта, че нейното братче също получава подарък, беше за нея истинско удоволствие.

— Отвори го, глупчо — подкани го нетърпеливо тя.

И когато той дори не направи опит да поеме подаръка си, тя грабна кутията и трескаво започна да къса и дърпа. Около нея се разхвърчаха панделки и шумящи парчета хартия. Тя се добра до капака и го отвори. Вътре имаше голяма, лъскавочервена лимузина, с въртящи се черни колела. Лъки пощуря от радост. За разлика от Дарио. Той удостои подаръка с бегъл поглед, после пусна ръката на бавачката и моментално се озова под закрилата на топлата прегръдка на майка си.

— Хей, хей, хей! — извика Джино. — Харесва ли ти? — грабна Дарио, вдигна го и го подхвърли във въздуха както Лъки преди малко.

Момченцето ревна с цяло гърло. Внезапно истеричните му писъци преминаха в гъргорене и то повърна.

Джино го предаде в ръцете на бавачката. Изпита някакво горчиво неудовлетворение. Искаше му се момчето да е по-твърдо, по-мъжко… да прилича на сестра си.

— Току-що е обядвал — укори го Мария. — Какво очакваш, след като го подмяташ като топка.

Джино сви рамене и цялото му внимание се насочи към Лъки. След минута двамата вече лазеха по пода и бутаха лъскавата червена кола…

Мария изтича навън и бързо се върна с фотоапарат в ръце. Приготви се да ги снима.

— Хайде, усмихнете се — подкани ги тя.

Две еднакви лица с еднакви усмивки грейнаха към нея и се запечатиха на лентата.

Седмица по-късно Джино замина по работа.

Лъки страдаше от неговите отсъствия, но не хленчеше и стоически ги понасяше. Защото той винаги й донасяше чудесни подаръци. Но й липсваше. Понякога мама й позволяваше да говори с тате по телефона. Беше истинска мечта!

Когато тате заминаваше, в къщата идваха непознати хора. На мама това никак не й харесваше. Лъки знаеше, че мама не го харесва, защото ги беше чула да се карат с тате по този въпрос.

След заминаването на тате този път никой не дойде. Когато попита мама къде са непознатите хора, тя каза, че ще бъдат сами, защото тате ще отсъства само една нощ. Обяснението на мама я притесни — дали това означава, че този път няма да има подаръци.

В малка постройка в дъното на градината живееше Ред. И още един човек. Лъки ги обичаше. Те я носеха на раменете си или пълзяха на ръце и колене, а тя пищеше от удоволствие върху гърбовете им. После я хвърляха в басейна. Госпожа Камдън не ги харесваше. Наричаше ги „тутави дебелаци“. Лъки не знаеше какво означава „тутави дебелаци“. Дали защото Дарио винаги се разреваваше, когато се опитваха да играят с него. Но той винаги плачеше. Само Лъки можеше да го накара да се смее.

Когато тръгваше, тате й даде една голяма целувка. На нея. А на мама още по-голяма. Мама след това я заведе в нейната спалня и й позволи да пробва дрехите, обувките и бижутата й. Лъки беше на седмото небе — любимата й игра беше да се издокарва в мамините дрехи и да се облича като на маскарад. Но мама й разрешаваше да го прави много рядко, в особени случаи.

Докато се забавляваше, помисли си дали пък удоволствието няма да е пълно. Не, две удоволствия наведнъж — мама да й разреши да спи с нея в голямата спалня…

Остана си с едното. Госпожа Камдън я заведе в банята — всяка вечер точно в шест се къпеше — после я сложи в леглото, а мама дойде в седем да я целуне за лека нощ.

Тя протегна ръчичка и стисна един от копринените кичури на майка си.

— Защо аз нямам жълта коса? — попита тя.

— Защото имаш прекрасна черна коса, същата като на тате — нежно й отговори Мария. — Така си двойно по-щастлива — защото се казваш Лъки и защото имаш най-красивата коса.

Лъки се изкикоти. Понякога мама говореше смешни неща.

— Дарио има жълта коса.

— Да, има. Хайде, заспивай.

— Тате ще се върне ли утре?

— Да, ще се върне. Хайде, заспивай.

— И тогава ще плуваме заедно.

— Ако се върне достатъчно рано.

— Добре — тя напъха палец в устата си.

След минути беше заспала дълбоко.

Лъки беше ранобудно дете. Скачаше от леглото обикновено между шест и седем часа сутринта. Дарио и госпожа Камдън никога не ставаха преди осем и половина. Тя нямаше нищо против това. Беше се научила сама да си приготвя закуска. Обичаше след това да се шляе в притихналата къща. Разбира се, не й позволяваха да излиза навън, докато не се събудят възрастните. Знаеше защо — на всяка врата и на всеки прозорец има сигнална инсталация. Само веднъж опита да излезе. Наужким. За да види какво ще стане. И тя стана. Тате беше побеснял! Крещеше, викаше и обикаляше с пистолет в ръка. Също като на телевизията. Тя тогава много се смя. Дарио, разбира се, се беше разревал.

Когато тате си беше вкъщи, той също ставаше рано. Понякога.

Лъки знаеше как да завърти ключовете на печката, за да заври чайникът. Знаеше как да направи кафе на тате — точно както го харесваше той. Когато му правеше кафето, получаваше много повече целувки.

Мама обикновено ставаше късно. В девет. Или в девет и половина. Тате я шляпваше по дупето и я наричаше мързелана. Когато се целуваха, Лъки се чувстваше неудобно. Срамуваше се.

Тази сутрин, още щом отвори очи, Лъки чу песента на птичките в градината. Чуруликаха, сякаш си говореха. Скочи от леглото и изтича до прозореца да ги види. Каква изненада! Мама вече беше станала и плуваше в басейна. Лежеше върху шарения надуваем дюшек, който лекичко се поклащаше във водата.

Изненадана и възхитена, Лъки припряно навлече жълтия си бански костюм. Тате казваше, че има топчесто коремче. Наричаше го Густи, а тя си примираше от смях.

Изтича надолу по стълбите и откри, че стъклената врата към градината е отворена. Каква радост!

— Мамо! — закрещя с цяло гърло тя и се затича към басейна. — Мамо, мамо, и аз искам да плувам!

Щастливият й смях зазвъня в градината. Чуруликането на птичките заглъхна.

Докато тичаше към басейна, помисли, че майка й спи. Най-красивата мама на света! Така я наричаше тате и Лъки беше съгласна с него. Сега мама лежеше неподвижна и притихнала, дългата й сребърноруса коса се стелеше около лицето й, а краищата й бяха потопени във водата. Ръцете й краката й бяха неподвижни, разперени.

Две неща едновременно поразиха Лъки.

Мама беше лошо дете. Беше гола-голеничка.

И водата в басейна беше различна. Оцветена в розово.

Спря върху бордюра на басейна и извика:

— Мамо!

След това изкрещя:

— Мамооо! Мамооо!

Разбираше вече, че нещо не е наред. Не знаеше какво обаче. Защо го нямаше тате? Той щеше да знае.

Глупчо! Замина.

Седна върху бордюра. Крачетата й още не стигаха водата. Ще чака, докато мама се събуди. Да, това ще направи. Ще чака.

Стивън, 1955–1964

Когато Стивън беше на шестнайсет години, посещаваше престижно частно училище. Един ден по време на час директорът го извика и му каза, че трябва да се прибере вкъщи, откъдето са се обадили и са помолили да го пуснат. У дома го посрещна Кери със зачервени от плач очи и сломено сърце. Съобщи му, че Бърнард Даймс е починал в съня си. Получил фатален сърдечен удар.

Вестта зашемети Стивън. Обичаше Бърнард като свой баща, въпреки че отдавна знаеше, че не е негов син. Но Даймс беше единственият баща, когото беше познавал. Бяха прекарвали чудесно заедно — в Ню Йорк и в лятната им къща на Файър Айлънд.

Стивън стоя неотклонно до майка си по време на погребалната служба и край гроба. Беше високо момче с приятна външност. След това, в къщата на Парк авеню той нито за миг не я остави сама и държеше треперещата й ръка, докато потокът приятели и познати на Бърнард й изказваха своите съболезнования.

Кери се държа храбро. Стоеше изправена, с вдигната глава и скрито зад траурния воал подпухнало от сълзи лице.

Седмица по-късно Стивън отново се върна в училище.

— Ще се справя сама — увери го Кери. — Твоето учение е по-важно от това да си край мен.

Винаги поставяше неговото образование на първо място. Винаги. Не можеше да излезе победител в спор с нея по този въпрос. Затова се научи да не й се противопоставя. Майка му имаше темперамент, който можеше да подпали и лед. Очакваше от него отлични оценки по всички предмети. И още отрано той се научи да ги получава. Иначе…

На тринайсет години извърши глупост — пропиля цял учебен срок, за да се занимава тайно с бокс. Спортният живот го влечеше и той неразумно се отдаде на увлечението си. Беше наистина страхотно преживяване, но успехът му далеч не беше задоволителен. Тогава Кери подивя. Така го напердаши по гол задник, че цяла седмица не можеше да седи от болки!

Остана му урок за цял живот.

— Щом си чернокож, за да получиш каквото и да е, трябва да полагаш повече усилия — му каза тя студено. — Запомни го! Запиши си го тук! — и тя гневно посочи с пръст челото му.

Стивън не разбра какво точно иска да му каже. Просто не си го представяше, защото никога в живота си не се беше сблъсквал с расови предразсъдъци. Живееше в прекрасна къща, с предани и любещи родители. Фактът, че някой има черна, а друг бяла кожа, никога не го беше безпокоял. Семейство Даймс имаха много приятели, които — по всичко изглеждаше така — не обръщаха никакво внимание на цвета на кожата. В къщата им непрекъснато идваха хора — филмови звезди, чуждестранни продуценти, музиканти, актьори, оперни знаменитости.

В училище единствените чернокожи момчета бяха той и още едно — Зууна Мгумба. Но какво са две деца сред множеството ученици на извънредно скъпото частно училище. Останалите бяха синове на дипломати, финансисти или пътуващи знаменитости. Кери беше избрала такова училище именно поради космополитния му характер — искаше Стивън да се безпокои за оценките си, а не за цвета на кожата си.

Бърнард не беше съвсем съгласен с това. Доводът му беше, че така Стивън ще бъде изолиран от реалния живот. Но Кери наложи своето решение.

Бащата на Зууна Мгумба заемаше висок пост в Организацията на обединените нации. Беше понятие, което Стивън никога не можа да си представи какво точно е. Основното занимание в живота на Мгумба беше да клинчи. Той винаги си „гледаше кефа“, както казваше Джери Мейърсън, най-добрият приятел на Стивън.

Джери беше безотказен. Висок, слаб, с гъста буйна червена коса. Също като Стивън имаше сериозно отношение към учението и двамата близки приятели взаимно си помагаха.

За разлика от другите момчетата при него първо място заемаше работата, а разговорите за секса — второ. Къде да намери време да обсъжда предимствата на едни женски цици пред други? Повечето от съучениците им си губеха времето да разговарят безкрайно на подобни теми или да се заплесват по мръсни списания. И най-вече Зууна, когото накрая изхвърлиха от училището за неизвинени отсъствия.

Когато завърши основното си образование, Стивън нямаше никакъв опит в секса. И той като Джери мислеше за момичетата, но почти никога нямаше време да отиде на среща с някое от тях.

— Ще ги спукаме в колежа — заканваше се Джери. — Там ще е фрашкано с момичета и двамата с теб ще бъдем страхотна комбина!

Стивън и Джери се бяха насочили към правото и така бяха съгласували нещата, че да попаднат в един и същ колеж близо до Бостън.

Джери се оказа прав. Беше фрашкано с момичета. Навсякъде. Ниски, дебели, слаби, високи. Едрогърди и плоски, дългокраки и трътлести. Джери се развихри така, сякаш е бил държан на диета и изведнъж са го пуснали в деликатесен магазин.

Стивън му помагаше според силите си. В колежа се чувстваше много добре. Харесваше му да учи, спореше му. Освен това стана запален член на баскетболния отбор. Това отвличаше ума му и изстискваше силите му за момичетата и секса. Той виждаше какво прави Джери и не искаше да има същите проблеми в своя живот. Разбира се, и той си имаше проблеми, но те бяха свързани с неговата майка. Откакто почина Бърнард, Кери се превърна във фанатизирана отшелница. Седеше с часове в кабинета на Бърнард в къщата на Парк Авеню. Седеше. Нищо друго. Е, гледаше в една точка в пространството. Ден след ден.

През една от ваканциите Стивън се опита да я изтръгне от апатията. Предложи й да заминат в лятната вила на Файър Айлънд. Изтъкна необходимостта да си почине.

— Продавам я, Стивън — отговори тя с тъжен глас. — Навява ми такива спомени…

Той се поинтересува от финансовото им състояние. Какво е положението им? Щеше ли да се наложи да напусне колежа и да започне някаква работа?

Тя го успокои. Бърнард ги беше осигурил материално. И добави с равен, леден глас, че ако напусне колежа, ще го убие.

Той въобще не можа да разчупи черупката й. Никакъв истински контакт. Това сериозно го разтревожи. Майка му беше много привлекателна жена, все още млада — в началото на четирийсетте. Трябваше да излиза, да се среща с хора, да се весели, а не да седи заключена в кабинета на починалия си съпруг и да се отдава на спомени.

Един ден му хрумна страхотна идея.

— Мамо — каза весело той, — защо не отидем на екскурзия до Кения? Там трябва да имаш доста роднини. Можем да отидем и да се видим с някои от тях.

Тя изобщо не реагира според очакванията му. Не каза: „Ще помисля“, нито пък „Може би“. Равно, но ледено охлади ентусиазма му:

— Никога не се връщай обратно в живота, Стивън. Запомни го добре.

Толкова за страхотната му идея.

Знаеше за майка си това, което всеки от останалите — все неща, които беше чел в списания и вестници. Но понякога се събуждаше посред нощ, облян в студена пот, и си мислеше: Кой съм аз? Кой е моят баща? Единствените сведения, които можа да научи от нея по този въпрос, бяха:

— Беше добър човек, лекар. Умря, когато ти беше на една година.

Обичаше я. Уважаваше я. Затова и не се опитваше да разчупи мълчанието й за миналото, макар да му се искаше страшно много. Явно тя имаше своите причини да мълчи. Щом не му казваше кой е истинският му баща, значи така трябваше. И той го приемаше.

Хиляда деветстотин петдесет и седма година беше за Стивън изпълнена със събития. Навърши седемнайсет години, беше наречен за първи път в живота си „негър“, прави секс с жена и се научи да се защитава.

Да си чернокож не беше същото като да си бял. Кери му го беше набивала в главата, но той някак си не го приемаше на сериозно. Но сега се наложи да види разликата. И започна да се замисля за граждански права и за промяна в статуквото. Жив интерес предизвика у него личността на Мартин Лутър Кинг и кампанията за равноправие, която той водеше в Южните щати.

Едва сега наистина проумя какво бе имала предвид Кери, когато му казваше: „Щом си чернокож, за да постигнеш каквото и да е, трябва да полагаш повече усилия.“

Отличен студент, Стивън полагаше наистина повече усилия и не се задоволяваше с постигнатото.

Първото му преживяване беше с едно много хубаво чернокожо момиче. Казваше се Шърли Съливан — стандартен колежански секс на задната седалка на колата на един негов приятел. Полата на Шърли беше вдигната до кръста, а гащичките — смъкнати до глезените. Пуловерът съответно вдигнат до брадичката и едната й гърда неудобно оголена, без да се сваля сутиенът.

Стивън беше облечен, само пенисът му стърчеше от панталона в очакване и неведение. Цялата работа му се стори някак мръсна и недостойна. Но същевременно изпита удоволствие, каквото не беше изпитвал през целия си живот.

Бяха гаджета с Шърли седем вълнуващи месеца, през които я молеше да се омъжи за него и когато тя скъса връзката им заради някакъв първокурсник в медицинския факултет, сърцето му беше съкрушено.

Това му беше за урок. Момичетата казваха едно, мислеха друго и правеха трето. Не можеше да им се има доверие.

След Шърли се развихри. Не му костваше никакви усилия. Беше над метър и осемдесет и много привлекателен. Момичетата се лепяха по него. Дори белите момичета. Опита и с няколко от тях. Не бяха различни. Котенцето си беше котенце независимо от цвета на кожата.

Когато навърши двайсет години Стивън постъпи в Юридическия факултет. Същата година Кери се омъжи повторно. Бракът й с Елиът Баркли — два пъти развеждан сноб, собственик на театър — изненада всички. Беше червив с пари — със стари пари — и със стари схващания за живота, въпреки че беше четирийсет и пет годишен.

Елиът Баркли не търпеше никакво сравнение с Бърнард Даймс. За Кери той не беше мъжът, към когото да бъде абсолютно вярна. Но въпреки че беше уверявала Стивън, че нямат финансови проблеми, парите започнаха да се стопяват и тя разреши по този начин въпроса с неговото образование по-нататък в Юридическия факултет и с поддържането на досегашния им стандарт на живот. Омъжи се за Елиът Баркли, който я преследваше от години, въпреки, че не го обичаше. Но една сутрин се събуди с готов отговор: „Защо не?“

В брачния договор имаше клауза, гарантираща образованието на Стивън. И убеди сина си да приеме фамилията на Елиът — Баркли.

Нейната игра имаше само един залог. Сигурност за Стивън.

Зизи нахлу в живота му като топъл вихър в мразовит ден. Той беше вече на двайсет и пет, бакалавър по изкуствата и право. Беше минал успешно стажантката си адвокатска практика и работеше като помощник обществен защитник. Започваше от първите стъпала в съдебната практика.

Зизи беше танцьорка. Беше призована като свидетел по едно дело за нанасяне на побой. Стивън я мерна и панталонът му се изду. Въздействието й върху него неизменно се повтаряше при всяка среща. Тя се възползва от ситуацията и за него оттук нататък нямаше спасение.

Зизи. Миньонче метър и половина. Чифт цици с електрически заряд. Кльощави крака. Бляскави очи и мъркащ глас. Истинска лудетина в леглото.

Зизи.

Кери я намрази от пръв поглед.

Лъки, 1965

Лъки Сантейнджело стоеше до вратата на къщата в Бел Еър и наблюдаваше шофьора, който товареше куфарите й в багажника на дълга черна лимузина. Беше почти петнайсетгодишна — високо, темпераментно, жизнено момиче с буйна черна къдрава коса и големи живи черни очи и загоряла на слънцето кожа. Беше слаба, стройна и подвижна, но тялото й все още не беше напуснало черупката на моминството. Изразът на лицето й говореше за твърдост и решителност. Не използваше никакъв грим.

Дарио Сантейнджело седеше нацупен върху предния капак на лимузината, което дразнеше шофьора. Държеше в шепа малки камъчета, събрани от чакълестата настилка на паркинга на къщата, и ги хвърляше отегчен високо над главата си, към слънцето. Те политаха, после се връщаха обратно и падаха най-вече върху излъсканата до блясък лимузина. Това вбесяваше шофьора.

Колкото Лъки беше мургава, толкова Дарио беше светъл. На тринайсет години и половина той беше красив като картина — със съвършени черти, дълга сребърноруса коса и поразителни сини очи.

Обърна поглед към сестра си, после направи „дълъг нос“ към шофьора, но той беше зает и не го забеляза.

Лъки се засмя, намигна му и с едва доловимо движение на устните прошепна:

— Джърки!

Идваше от мижитурка и беше любимата им дума. Наричаха така повечето хора, които познаваха.

От къщата излезе жена. Висока. Наперена. Нареди нещо на шофьора, хвърли поглед към часовника си и каза:

— Хайде, Лъки, качвай се. Иначе ще изпуснем самолета!

Лъки сви рамене.

— Не мисля, че… — започна тя.

— Стига, госпожичке! — прекъсна я жената. — Изобщо не искам да те слушам.

Зад гърба й Дарио тихо подвикна:

— Джърки! Джърки! — вдигна ръце, сложи палци зад ушите си и замаха с подигравателно с пръсти.

Беше толкова комичен, че Лъки се засмя. Макар че изобщо не й беше до смях. Напротив, ревеше й се.

В същия момент към тях се приближи Марко. Той я придружаваше всеки път, когато излизаше от къщата в Бел Еър. Лъки харесваше Марко. Беше мно-о-ого готин. За огромно нейно съжаление обаче, той се отнасяше с нея като с дете. Не разговаряше с нея, дума не й продумваше. Само от време на време благоволяваше да й хвърли бегъл любопитен поглед. Днес изглеждаше супер — с леко сако, спортна риза и впити дънки. Сигурно беше на трийсет години, но беше слаб и мускулест, нямаше грам излишна тлъстина като някой по-възрастни мъже.

За кой ли път тя се запита какъв е личният му живот. Има ли си приятелка? С какво се занимава, когато не е ангажиран с работата си като телохранител при Джино? Има ли хоби?

— Махай се веднага от колата! — изгърмя гласът на госпожица Генералката и прекъсна мислите й. — И се сбогувай със сестра си.

Дарио хвърли наведнъж цялата шепа камъчета. Това направо вбеси жената.

— Дарио! — изкрещя гувернантката. — Чакай да видиш, когато кажа на баща ти какво правиш!

Щеше дълго да почака, помисли Лъки. Посещенията на Джино в къщата в Бел Еър все повече и повече се разредяваха.

Дарио скочи от капака на колата и тръгна към нея. Приближаваше я тромаво, неохотно. Тя видя с какви усилия се опитва да изглежда хладнокръвен, все едно не му пука, че я изпращат в пансион.

— Чао — измрънка той. — Ако искаш да ми пишеш, няма да имам нищо против.

Тя пристъпи напред и топло го прегърна. Обикновено, когато в изблик на нежност тя искаше да го прегърне, Дарио я отблъскваше, но днес се остави да го приласкае.

— Не им позволявай да те унижават — прошепна тя с нежен глас. — Ще се върна, преди да си усетил, че ме няма.

Той я целуна непохватно, целувката му попадна някъде в ъгълчето на устата й, после избяга и се скри в къщата, за да не види никой сълзите му.

Лъки се качи в колата. Беше уплашена, разтревожена и притеснена, но в известен смисъл изпитваше и някакво облекчение. Най-после излизаше навън, сред широкия свят.

Десет години бавачки и частни учители.

Десет години самота и изолация.

За нищо не съжаляваше.

Освен за Дарио. Но бързаше да се успокои. Имаше нужда от компания. От момичета на нейната възраст. Пък и Дарио скоро щеше да напусне къщата и да отиде в някой пансион за момчета.

Леля Дженифър беше тази, която настоя Лъки да бъде изпратена на училище.

— Не можеш цял живот да ги държиш като затворници, Джино — беше дочула Лъки думите на Дженифър. Двамата разговаряха по време на едно от редките посещения на Джино. — Знам едно много престижно учебно заведение за момичета в Швейцария. Ще се отрази добре на Лъки.

В самолета се бореше с дрямката, защото не искаше да изпусне нищо. Госпожица Генералката не се отделяше от нея и зорко следеше всичко наоколо с орловия си поглед.

Лъки считаше, че е нелепо на нейната възраст да бъде придружавана по време на пътуването, но Джино беше непреклонен.

— Щом ти заминаваш, тя ще пътува с теб. Когато те остави здрава и читава в училището, ще се върне. Това е всичко. Повече няма да го коментираме.

Джино. Нейният баща. Царят на „няма да го коментираме“.

Обичаше го толкова силно, че чак я болеше. Въпреки това понякога се съмняваше дали той мисли за нея и Дарио. Прекарваше толкова малко време с тях. Те живееха в къщата в Бел Еър, а той — там, където се чувстваше добре за даден момент. Ню Йорк, Лас Вегас… Имаше апартаменти навсякъде. Тя знаеше наизуст номерата на телефоните, но никога не беше виждала местата. Понякога, късно нощем, тя будуваше в леглото и си спомняше за отдавна отминалите дни, когато беше много малка. Тогава той винаги беше край нея. Прегръдки. Целувки. Внимание. Грижи… Любов. Спомняше си и за майка си — прекрасен ангел, с мил и нежен глас и кадифена кожа…

И…

Тогава стискаше очи, за да прогони нахлуващите спомени. Болката беше толкова силна, че не можеше да я изтърпи. Но въпреки усилието нещо проблясваше в съзнанието й — някакво забулено, изчезващо на мига видение. Басейн. Надуваем дюшек. Голо тяло. Кръв.

Изглежда се бе унесла в дрямка, защото в просъница усети, че е бълнувала, а дрезгавият глас на гувернантката я разбуди съвсем.

— Да? Какво има, миличка?

— Нищо… — сепна се Лъки. — Мога ли да пия една кола?

Въздухът в Швейцария беше толкова кристално чист, че Лъки изпита желание да диша дълбоко и дълбоко, за да прочисти дробовете си от смога на Лос Анджелис. На летището ги посрещна кола, с която пътуваха час и половина през покрити със сочна зеленина долини. Л’Евие — частното девическо училище — се гушеше в подножието на хълмиста местност, оградена с гъсти гори. Природата беше толкова живописна и различна от оранжерийната растителност, плод на селекция и градинарски грижи в Бел Еър и Бевърли Хилс.

Госпожица Генералката уговори шофьора на колата да я изчака, докато приемат Лъки в училището, представи я на директорката и си тръгна след кратко и бодро:

— Сбогом, скъпа! И се постарай да се държиш добре.

Госпожица Генералката се грижеше за Дарио и Лъки вече три години. Получаваха от нея толкова любов и внимание, колкото можеха да получат от едно дърво. Лъки не съжаляваше, че се разделя с нея.

— Госпожице Сейнт — каза директорката, — добре дошла в Л’Евие. Сигурна съм, че ще харесате живота тук, както всички наши ученички. Изисквам уважение и послушание. Запомнете добре тези две думи — Уважение и Послушание. Съблюдавайте ги и вашият престой в Л’Евие ще бъде полезен и приятен.

Госпожица Сейнт. Ама че име! Лъки Сейнт. Щастливата Светица. Господи! Знаеше от години с какво се занимава баща й. Охрана, алармени звънци, решетки на прозорците, кучета… Всички тези предохранителни мерки говореха за предпазливост. За изключителна предпазливост. Но да й променят името, защото отива в някакво глупаво училище!

Но всъщност какво значение имаше? Сантейнджело или Сейнт? Изобщо не й пукаше как ще се казва тук.

В апартамента на Джино — на покрива на „Мираж“ в Лас Вегас — иззвъня телефонът. Обаждаха му се, че Лъки е пристигнала благополучно. Той запали дълга тънка хаванска пура и въздъхна с облекчение.

Изминалите десет години не му беше никак лесно. Но успя да опази децата си. Затворени на сигурно място. Посещавани от него много по-рядко, отколкото му се искаше. Но го направи за тяхно добро. За тяхната сигурност.

След убийството на Мария… много хора заплатиха с живота си. Лично се зае с Пинки Банана. Лично… И досега в ушите му кънтяха измъчените пронизителни викове за милост на Пинки. Животно! Беше ли проявил милост към Мария?

Скочи от креслото. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Централният булевард „Стрип“ в Лас Вегас беше застроен с хотели — неонови светлини оцветяваха пустинната нощ. Момчето беше прав за Вегас.

На вратата дискретно се почука. Ред въведе някакъв мъж, който беше дошъл да моли за услуга. Грубоват на вид, нервен. Притежаваше част от конкурентен хотел в съдружие с някаква важна клечка. Застана пред Джино сервилен, раболепен. Помоли за неговата благосклонност с тих, съзаклятнически глас. Джино сухо каза, че ще се погрижи нещата да се уредят.

Мъжът си излезе, като се кланяше ниско, с благодарност.

Джино знаеше, че услугата ще се изплати десетократно. Обичаше такива взаимоотношения. Те му даваха усещането за огромна сила. Не че имаше нужда от това. Той разполагаше със сила. В изобилие. Слагаше политици, съдии и полицаи в малкото си джобче. Въжеиграчи, готови да подскачат, когато имаше нужда от тях. Когато и където пожелаеше.

Загаси скъпата пура в пепелника след още няколко дръпвания. И пурите бяха като жените — нямаше значение колко са скъпи, винаги се намираха в достатъчно количество. Просто текущи разходи.

Жените… Но не и Мария. Никоя не беше като нея. Неговата покойна съпруга. Неговата любов… неговият живот.

— Лъки Сейнт? — някак колебливо произнесе русото момиче. — Що за име е това, по дяволите!

Първата среща на Лъки с Олимпия Станислопулос — нисичко, празноглаво момиче, с малки кръгли очички и кръгло лице сред ореол от най-възхитителната златиста коса, която Лъки беше виждала, поразително бяла кожа и оформени гърди, които се вълнуваха под вехта тениска.

Лъки гневно я изгледа.

— Не съм чувала някой да намира кусур на Ринго Стар, Рип Торн или Рок Хъдзън — отговори предизвикателно тя.

— Оу! — изви презрително глас Олимпия. — А аз да не съм знаела, че спя в една стая с такава обещаваща звезда! Мо-о-ля за извинение!

Независимо от сблъсъка по време на първата им среща, двете станаха големи приятелки. Най-добрите.

Олимпия беше на шестнайсет и половина, разглезена дъщеря на гръцки корабособственик и американка от стара фамилия. Родителите й бяха разведени, непрекъснато си я препращаха един на друг и всеки й угаждаше колкото може повече и с каквото може повече. Състезаваха се. Олимпия беше изхвърлена последователно от две американски престижни училища. Отчаяна, майка й най-накрая я беше записала в Л’Евие.

— Татко е такава циция, че му се свиди и лайното за моето образование — изкикоти се Олимпия. — Надява се, че скоро ще се оженя за някой богат стар мераклия — той щял да го избере от родината си. Мама пък се надява, че ще направя кариера. И двамата ще си останат с надеждите. Аз искам само да ми е весело. Нищо повече. Момчета и купони. Пиячка и купони! С мен ли си в търсенето на истинския добър живот?

Звучеше като вълшебна приказка.

— Разбира се — съгласи се Лъки и този неустоим импулс към приключенията за първи път прие реални измерения в живота й. — Как обаче ще се забавляваме, когато сме заключени тук?

Олимпия й смигна.

— Има си начин! — прошепна тя съзаклятнически. — Само трай и се учи!

Наистина си имаше начин. Лесен. Гасяха лампите в девет и половина. Лъки и Олимпия изчезваха в девет и трийсет и пет.

До прозореца на стаята им растеше добре разклонено дърво, по което те с лекота се спускаха долу. После прибягваха наведени по влажната трева към навеса за велосипеди, мятаха се на два от тях и запрашваха към най-близкото селище. Цялата операция траеше десетина минути.

Първата нощ, когато го направиха, седнаха в едно кафене на открито. Пиха горещо кафе, подсилено с няколко грама алкохол.

Интересът на Олимпия бързо беше привлечен от група младежи, седнали на близката маса. Момчетата го усетиха и обърнаха глави и очи към тях. Скоро един от тях се престраши и се надигна, последван моментално от останалите. Дойдоха на тяхната маса.

Олимпия явно беше вряла и кипяла в подобни ситуации. Размяташе златната си грива и пъчеше сладострастно закръглените си гърди.

Момчетата се залепиха около нея.

— Трябва да науча езика — въздишаше Олимпия. — То-о-олкова е досадно, когато не разбираш за какво си говорят.

Лъки разбираше. Тя говореше свободно немски, италиански и френски — частните учители добре си бяха свършили работата. Поколеба се дали да каже на Олимпия, че момчетата бързешком обменяха впечатленията си:

— Фантастични цици.

— На бас, че бясно се чука!

— Сигурно духа. А може и двете.

Макар и няколко капки, алкохолът удари Лъки в главата. Въпреки това разбра, че трябва да се качват на велосипедите и да изчезват. Момчетата винаги искаха едно и също. Нейните гувернантки добре й го бяха набили в главата. Изглежда бяха прави.

— Да тръгваме — предложи Лъки.

— Защо? — недоволно проточи Олимпия. — На мен ми е весело. Ти не се ли веселиш?

Ако не беше изключително погълната от себе си, Олимпия щеше да усети, че отговорът може да е само един — „Не, не се веселя.“ Лъки седеше в единия край на масата и никой не й обръщаше внимание. Момчетата кръжаха около Олимпия и разкошните й цици.

— Искам да тръгвам — изсъска Лъки, — мисля, че и ти трябва да направиш същото.

— Щом искаш, тръгвай — небрежно подхвърли Олимпия. — Да не би някой да те спира.

Е, никой не я спря.

Лъки стана, взе колелото, избута го на паважа и се отдалечи. На половината път към училището й се наложи да спре. Прилоша й. Повърна. Дали това не беше наказание, защото изостави приятелката си?

Не, реши Лъки, беше постъпила правилно. По-скоро Олимпия не беше постъпила почтено, като я изостави по този начин.

Покатери се по дървото, влезе през прозореца и се отпусна в леглото, без дори да си направи труда да се съблече. След пет минути заспа.

Олимпия се върна след три часа, но Лъки не я усети. Спеше дълбоко. Сънуваше. Марко.

— Здравей! — каза Мирабел Блу с тих гласец. — Изгарях от нетърпение да те видя. Тайни често говори за теб.

Мирабел Блу. Последната претендентка за трона на знаменитата Монро.

Джино я прецени с мигновен поглед. Не беше за изпускане.

Тайни Мартино се засмя.

— От известно време исках да ви събера двамата, но Мирабел беше все заета. Филм след филм. Поела е неотклонно пътя на най-големите звезди — засмя се още по-силно. — Пътят ли? Това си е истински отходен канал — аз го знам най-добре.

Мирабел се изсмя със затворена уста — беше по-скоро гърлено, ниско измъркване. Носеше рокля от сив шифон с втъкани диаманти, която й стоеше не като дреха, а като втора кожа, която едва покриваше големите й съблазнителни гърди.

Джино внезапно почувства напрежение и известно раздвижване там, където отдавна нямаше никакви признаци за живот. Отдавна? Откакто Мария… нямаше постоянна… нямаше никаква жена, която да задържи вниманието му поне една-две седмици. Никаква жена, която да го… събуди. Десет години самота бяха много време.

— Вие ходите ли въобще на кино, господин Сантейнджело? — попита с дрезгавия си глас Мирабел. От нея лъхаше на тежък, силен парфюм. Възпламеняващ… екзотичен… Много женствена миризма.

Джино сви рамене.

— Не ходя често, но може би… Как се казва последният ти филм?

— Лошо момиче — измърка тя.

Очите й бяха сини. Винаги беше имал слабост към синеоки жени.

— Лошо момиче ли?

— Да — очите й се сведоха надолу някак свенливо. — Глупаво заглавие на филм, не мислите ли? — погледна го право в очите.

Каква странна комбинация между свенливост и настойчивост! Беше чувствена жена. Излъчваше го с всяка своя клетка. И въпреки това беше някак уязвима като малко момиче. Джино се покашля.

— Да, мисля, че е малко глупаво.

А в същото време се запита как ли изглежда той в нейните очи. Беше на петдесет и девет години, но възрастта изобщо не му личеше. Беше в отлична форма, със загоряла на слънцето кожа. Косата му беше гъста и черна, зъбите здрави, в идеално състояние. Можеше да мине за четирийсет, четирийсет и две. Не че се натягаше да изглежда по-млад. За него остаряването беше нормален процес. Но кой искаше да изглежда стар?

— Следващият ми филм се казва Женски хитрости. Май още по-глупаво, а? — тя се изкикоти, но бързо закри с ръка устата си.

Той забеляза, че ръцете й са захабени, а ноктите — дълбоко изгризани. Бяха толкова чужди на сочното тяло, чувственото лице, дългата, леко къдрава сребристоруса коса.

— Къде снимаш? — небрежно попита той.

— В Ел Ей — отговори тя и върхът на острото й тънко езиче бързо облиза начервените й устни. — Защо не дойдеш някой ден? Ела на гости на екипа, а?

Сутринта Лъки трудно се събуди, разбута Олимпия. Двете се облякоха припряно, тихомълком, за секунди.

Чак по време на обедната почивка имаха възможност да разговарят. Взеха си по една чиния със салата и седнаха на моравата пред трапезарията.

— Защо избяга? — попита уморено Олимпия. — Изпусна страхотен купон.

— Какъв купон?

— Купон, хлапачке, купон. Целувки, прегръдки и всичко останало. Мм… — тя притвори блажено очи и се усмихна. — Беше страхотно!

Лъки беше изумена и не успя да го скрие.

— С всичките ли?

Олимпия се засмя.

— Естествено, че не, глупачке. Избрах си един, когото харесах най-много — погледна загрижено към лъки. — Не ти ли хареса някой от тях?

Лъки прехапа долната си устна. Беше си харесала един, но той дори не бе погледнал към нея. Нали очите на всички се бяха лепнали в Олимпия.

Както и да е, какво знаеше тя, Лъки, за момчетата, за секса, за… всичко останало. Нищо. Абсолютно нищо. Разбира се, знаеше как стават тия неща — кое къде влиза и… играта, де. Но от гледна точка на опита си беше гола вода. Дори никога не се беше целувала.

— Кажи де! — настоя Олимпия.

— Ъ! — едва не подскочи Лъки. — Не… знам…

— Правила ли си го? — внезапно попита Олимпия.

— Опитвала съм — сдържано отговори Лъки.

— Питам те дали си се чукала с момче? — директно запита Олимпия.

— А ти? — отговори й с въпрос Лъки.

— Почти — призна си Олимпия, но побърза да уточни: — Да го правиш почти е много по-весело — тя натъпка устата си с картофената салата. — Ако искаш, ще те науча как да го правиш.

Лъки бързо кимна. Не знаеше какво означава това „почти да се чукаш“, но със сигурност звучеше интригуващо.

Обучението, което Олимпия проведе, вървеше криво-ляво. В най-неподходящо време й идваха идеи и мисли и тя бързаше да ги сподели с Лъки. Един ден, в час по готварство, й прошепна:

— Започваш без целувки. Тях ги оставяш накрая. Така и ти ще се кефиш. Ако оставиш на момчетата, те си я карат, както си знаят — само ще ти пъхат езика си и ще го изкарват. И толкова!

По време на друг час продължи лекцията си:

— Ако се захване с циците ти, остави го — това е най-веселото. Между другото, къде са ти циците?

И на следващия ден, явно след задълбочен размисъл:

— Най-добрият начин да ти пораснат цици е някое момче да поработи върху тях. Откъде мислиш са се взели моите?

С напредването на седмицата обучението придоби характера на разгорещен инструктаж.

— Ако момчето просто иска да легне до теб и не иска да прави нищо, не се притеснявай! Лъже. Ако иска да те целуна там… долу де… остави го.

Към края на седмицата й поднесе и piece-de-resistance — гвоздеят на образователната програма.

— Да го смучеш, може да е много весело, но само ако не му позволиш да се изпразни в устата ти. По-гнусно е от лук — ще ти е гадно с дни!

Изчерпала всички инструкции, Олимпия реши, че следващото нещо, за което трябва да се погрижи, е външният вид на Лъки.

— Ей, ама ти си била страхотно маце — възкликна Олимпия, след като беше гримирала Лъки и беше сресала косата й назад.

Лъки се погледна в огледалото. Ушите й зашумяха от вълнение. Наистина изглеждаше страхотно — поне на деветнайсет, или двайсет. Какво ли щеше да каже Марко, ако я видеше сега?

— Мисля, че е време да си вдигаме апетитните дупета през прозореца — и в селото! — пое инициативата Олимпия с дяволита усмивка. — Да видим как си усвоила учебния материал!

Не мина много време и Джино Сантейнджело стана редовен гост на снимачната площадка, където снимаха новия филм с Мирабел Блу. Пристигаше със своя лъскав червен „Кадилак“, каран от шофьор. За тази кола се говореше, че е подсилена със стоманени плочи и че затъмнените стъкла са непробиваеми за куршум. Слизаше, съпроводен от двама души охрана, които вървяха от двете му страни, сядаше на специален стол и наблюдаваше как работи госпожица Блу.

А тя представляваше гледка, заслужаваща наблюдение. В началото не беше убедителна, запъваше се, бяха принудени да снимат една сцена няколко пъти… Но постепенно, когато усвои добре ролята, беше наистина омайваща.

Мирабел Блу. Родена Мери Белмонт. Дошла в Холивуд на шестнайсет години и спечелила конкурс за таланти. И една година гладуване. После помъдря и за да оцелее, започна да използва природните си дадености, а не таланта си. Омъжи се за врял и кипял в киното каскадьор, който започна да я напътства, да й помага. Той я предпази да не стане една от курвите, обслужващи онези, които подбираха актьорите.

След това най-неочаквано звездата й изгря. И не просто изгря, а като метеор взриви небосвода на Холивуд. Славата не закъсня. Съпругът й беше забравен на втори план. Не беше подходящ за имиджа й. Мирабел добре го разбираше. Не беше глупава. А беше само на двайсет и една.

Джино я вкара в леглото си след втората им среща. Тя оправда очакванията му — беше добра, откъдето и да я погледнеш.

И той се почувства добре. Чукаше жена, за която половината мъже по света биха жертвали левия си ташак. А може би и десния.

Облечена в дрехите на Олимпия, Лъки се чувстваше някак странно. Полата й беше твърде къса, белите ботуши я стискаха, а пуловерът се впиваше в тялото й.

Двете момичета пристигнаха в селището на велосипеди. Бяха минали по познатия път — прозореца и дървото. Тази вечер Лъки привлече вниманието на всички към себе си. Ех, какво правят дрехите и гримът!

Лъки хареса едно момче на име Урси. Беше осемнайсетгодишен и говореше малко английски. След едно прилично и почтено пиене на кафе и общи приказки той я покани вежливо да излязат на разходка.

Олимпия й намигна и кимна. Предстоеше великият момент! Дали и тя можеше да го прави „почти“?

Урси я заведе в гората, свали сакото си, разстла го върху земята и без да промълвят дума, двамата седнаха. Той незабавно й се нахвърли, ръцете му започнаха да я опипват навсякъде.

Лъки се паникьоса, но моментално си спомни встъплението на Олимпия. Отблъсна го от себе си и каза спокойно:

— Защо толкова се разбърза, карай по-полека!

Думите й съдържаха обещание, което го задоволи. Той започна да я целува по устата със страстни, засмукващи целувки, които според нея не бяха нищо особено. Дори й стана гнусно. Затвори очи и стисна клепачи с надеждата, че по-нататък я очаква веселото. Така и стана. Ръцете му посегнаха към напъпилите й гърди. Е, всичко се нареждаше. Олимпия отново се оказа права — беше весело.

Урси вдигна пуловера й, но не съвсем развитите й гърди очевидно го разочароваха, защото миг по-късно пръстите му трескаво зашариха по-надолу и се заеха да разкопчават полата й.

— Не! — рязко го спря тя. — Искам да те видя.

Доволен от желанието й, той пъргаво скочи, разкопча панталона си и смъкна гащета. Пенисът му щръкна.

Лъки внимателно посегна към него и го обхвана в дланта си. Беше добре развито момче.

— Мили Боже! — възхитена възкликна тя. — Я виж ти!

Явното й одобрение възбуди още повече Урси и той изпадна в някакъв неконтролируем екстаз. Преди тя да проумее какво му става, той започна да го движи в ръката й и се изпразни.

Тя моментално отскочи встрани.

— Чакай де — възмути се тя, — ще ми опръскаш полата.

— Ох, миличка — изстена той на своя калпав английски, — ти хубаво, хубаво момиче!

Лъки се засмя. Почувства се някак особена. Силна. Поиска още.

Стивън, 1965

— Ти имаш проблем, Стивън, приятелю, и аз ще ти кажа в какво се състои. Твоят проблем, Стивън, е че нямаш никаква реална представа какво означава да си чернокож. Липсва ти черно самосъзнание — така говореше Дайна Мгумба, фанатично радикалната съпруга на Зууна Мгумба.

Зууна Мгумба най-после си беше намерил майстора. Беше се запознал с Дайна на една демонстрация за граждански права и се беше влюбил в нея. Беше се превърнал в изцяло нов човек.

Зизи, изтегната на дивана, се прозря широко и шумно.

Погледът, който й отправи Дайна, беше леден.

— Какво има, скъпа? — и гласът й беше леден. — Досаждаме ли ти?

— Ти ми досаждаш, Дайна, скъпа — отвърна й Зизи не по-малко ледено. Между двете не съществуваше дори търпимост.

— Мисля, че е време да си ходим вкъщи — надигна се Джери Мейърсън от мекото кресло. Все още си беше същият висок и слаб Джери. — Хайде, рожбо!

Наричаше „рожбо“ всяко свое ново гадже. И добре правеше, защото само компютър би запаметил имената им. Бяха върволица, чиито имена не бяха по силите на един простосмъртен. Момичетата на Джери се сменяха всяка седмица, понякога и всеки ден. Всички изглеждаха едни и същи — симпатични, дребни блондинки, за които Джери твърдеше, че са „барут в стар дървен сандък“.

С половин уста Стивън предложи:

— Защо бързате? Останете да пийнем по още едно…

Джери се извини.

— Не че не ми харесва тук. Но първата ми работа утре сутринта е едно ужасно дело, по което очаквам присъждане на щети в особено големи размери.

Зизи се прозря отново и мързеливо се надигна от дивана.

— Лека нощ, Джери, лека нощ на всички — тръгна към спалнята на малкия апартамент, но спря до вратата.

— И не се бави — обърна се тя към Стивън. — Наи-и-истина съм доста възбудена тази вечер. Не ме карай да чакам, любими — и тръшна вратата зад гърба си.

Дайна неодобрително сви устни. Не каза нищо, но физиономията й говореше повече от всякакви думи.

Стивън добре познаваше това изражение. Неговата майка редовно му го демонстрираше.

— Какво ще кажете за една вечеря другата седмица? — реши да поизглади неловката ситуация с пресилен ентусиазъм, защото си знаеше, че каквото и да прави, колкото и да е настойчив, Зизи и Дайна винаги щяха да разменят стрелички. — Може първо да отидем на кино. Иска ми се да гледам новия филм на Полански — Cul-de-Sac.

— Ти може и да вървиш, твоя работа, човече — сряза го Дайна.

Зууна я погледна, но тя не беше от тези, на които с поглед да затвориш устата.

— Дори и да искаме, няма да имаме възможност да дойдем — продължи тя. — Заминаваме в Алабама за похода. Предполагам, че ти няма да дойдеш с нас, нали?

Стивън потвърди, че няма, като поклати глава. Беше работил всеотдайно в движението за граждански права. През хиляда деветстотин шейсет и трета това отне по-голяма част от времето му. Когато бунтовете и уличните боеве достигнаха кулминацията с арестуването на Мартин Лутър Кинг, той беше в Бирмингам, Алабама. Беше участвал в протестния поход за свобода заедно с двеста хиляди демонстранти към Вашингтон. Не го беше направил толкова от ангажираност като чернокож, а защото беше почувствал нужда да го направи.

Кери беше тази, която най-накрая успя да го убеди, че ще направи много повече за черната раса, ако стане добър и уважаван адвокат. Когато срещна Зизи, това окончателно реши проблема. Край на пътуванията из страната за участие в походи. Край на демонстрациите и седящите, мълчаливи протести.

Това негово решение Дайна прие като лична обида. Тя, Зууна и Стивън преди представляваха малка група — работеха заедно, страдаха заедно, потяха се заедно, тъжаха заедно. И отдаваха всичките си сили за промяната. Сега бяха просто приятели, които се срещат в свободното си време, вечерят заедно и водят — според думите на Дайна — тъпанарски разговори.

За да няма никаква грешка в предположенията на Дайна, сега Стивън потвърди и с думи:

— Права си. Няма да участвам в похода.

Устните на Дайна потръпнаха, тя беше готова да изрече нещо, но си замълча.

Казаха си довиждане и Дайна и Зууна си тръгнаха.

Останал сам, Стивън огледа чашите по масата и препълнените пепелници. Зизи нямаше да разтреби. Въпреки че живееше с него в един апартамент, тя не си помръдваше пръста да свърши някаква домакинска работа.

Запита се какво толкова намира в нея.

Мощно натопорчване на оная му работа заличи всякакви въпроси.

Забрави за неразборията в апартамента и влезе в спалнята.

Зизи се беше разположила на леглото и четеше някакво филмово списание. Беше гола. Само със златна гривна на глезена и шест златни гривни на всяка китка. Имаше наистина изящно и гъвкаво тяло на танцьорка. Въпреки ниския си ръст, фигурата й беше със съвършени пропорции. С чернокож баща и майка пуерториканка, кожата й беше тъмнокафява, лъскава. Изрусяваше косата си и контрастът с огнените й кехлибарени очи беше зашеметяващ. Беше на двайсет и девет години — с три години по-възрастна от Стивън.

— Защо си толкова груба с Дайна? — попита спокойно той.

Тя се извъртя и сладострастно разтвори краката си.

— Защо не зарежеш тия приказки и не ми покажеш за какво всъщност е цялото това черно движение?

— Искам да се оженя, мамо — каза Стивън на Кери. Изпитваше неудобство, като че ли беше още в пубертета.

Кери дори не се обърна към него, продължи грижливо да подрежда цветя във вазата.

— Чу ли ме? — позасили глас той и отпъди с ръка една пчела, която жужеше в пълната с цветя и декоративни растения стая в апартамента на майка му.

— Знаеш ли — каза бавно Кери, без да прекъсва подреждането на цветята, — не му прилича на умно момче като теб да върши глупости.

Той скочи на крака. Майка му беше несправедлива. Жестоко несправедлива. Та тя почти не познаваше Зизи.

— Защо не искаш да се оженя! — настойчиво й поиска обяснение той.

Едва сега Кери се обърна към него и го погледна в очите.

— Ти си на двайсет и шест, Стивън. Не мога да те спра. Щом считаш, че тя е типът момиче, с което искаш да прекараш остатъка от живота си…

— Какво искаш да кажеш с това „типът момиче“! Какъв тип момиче? — прекъсна я той.

— Не смятам, че има нужда да ти обяснявам нещо, което съм сигурна, че знаеш?

— По дяволите! — избухна той. — Толкова си старомодна и превзета.

Очите й се превърнаха в две искрящи застрашителни мълнии.

— Внимавай какво говориш. Аз съм ти майка.

— По дяволите, точно така е!

Тя замахна с всичка сила и го зашлеви през лицето.

— На това ли те е научила? Да нямаш никакво уважение към мен? Да ми говориш с този просташки език, като сутеньор в гетото?

Той се втурна към вратата, но преди да излезе извика:

— Какво знаеш ти за гета и сутеньори? Живееш в своя стъклен свят, където всички хора са добри. Обичам Зизи и ще се оженя за нея. Независимо дали ти я харесваш, или не!

Лъки, 1965

Дарио Сантейнджело с много търпение дочака пристигането на сестра си за лятната ваканция. Имаше толкова много неща да й разказва. Госпожица Генералката беше напуснала и сменилата я гувернантка беше по-възрастна жена, нещо малко повече от домашна прислужница. Какво облекчение. Никой да не те следи, наблюдава и шпионира! Нямаше търпение да мине лятото и да се махне оттук — в някое далечно, далечно училище. В края на краищата беше голям — почти на четиринайсет. И той като Лъки копнееше за компанията на свои връстници.

Унило опипа пъпката на брадичката си. Лъки беше най-добрият му приятел. Толкова му липсваше, страдаше за нея.

Лъки огледа залата за пристигащите пътници, видя Марко, който я чакаше и притеснена си помисли: Ох, мили Боже, какво ще си помисли, като ме види толкова променена.

Преди три месеца беше напуснала Ел Ей като четиринайсетгодишно хлапе. Сега се връщаше петнайсетгодишна — обиграна жена, жена до мозъка на костите си.

Погледът на Марко все едно премина през нея.

Дори не ме забеляза! Тя се приближи и го потупа по ръката.

— Ей, помниш ли ме?

— Лъки?!

— Позна от първия път!

— Исусе Боже! — спонтанно възкликна той. Джино щеше да припадне, когато видеше на какво е заприличала малката му дъщеричка. От буйните смолисточерни къдрици нямаше и помен. Косата й беше подстригана много късо и прилепнала към главата й като причудлива шапка. И гримът й беше особен. Бели сенки около очите — като на клоун — дълги щръкнали изкуствени мигли върху горния и долния клепач и тебеширени устни. Облеклото й въобще не се поддаваше на описание: трапецовидна минирокля, която едва покриваше дупето й, и бели лачени ботуши.

— Е? — попита Лъки с ръце на кръста и дързък поглед. — Харесваш ли ме така?

— Ъ-ъ… много си различна.

— Наистина съм.

— А?

— Казах, че правилно си забелязал. Различна съм. Сега съм една опитна жена — изкопира намигването на Олимпия. — Знаеш какво искам да кажа!

По дяволите! Исусе Боже! Джино ще получи инфаркт.

Направи знак на носача.

— Ще те отведа до колата.

Марко беше на служба при Джино Сантейнджело вече шест години и половина и много харесваше работата си. Преди това работи като шофьор на такси, като спасител на плажа, дървосекач в Канада… Почти всичко на тая земя беше опитал Марко. След шест съсипващи месеца във войната в Корея оптимизмът и самообладанието му започнаха да се топят. Когато двамата ти най-добри приятели паднат убити пред очите ти, не може да продължиш да живееш все едно не е станало нищо.

— Иди при Джино — най-накрая го бе посъветвала неговата майка Бий. — Той винаги е имал слабост към теб. Ще ти намери работа.

Тя се оказа права. Джино го посрещна като роден син.

— Ще останеш при мен — каза той. — Наблюдавай и се учи. Трябват ми верни хора, хора, на които мога да разчитам като на себе си.

Неусетно бяха минали шест и половина години. През това време нито един път не изпита досада или отчаяние. Вместо това научи много.

— Изглеждаш отвратително! — възкликна Дарио.

— Благодаря — Лъки гневно го изгледа. Направо го изпепели с поглед. — По-добро за добре дошла, здраве му кажи!

Дарио се въртеше около нея като пале. Побърза да я прикотка:

— Искаш ли да чуеш новия ми албум на Бийтълс?

— Не, не искам — тя побърза да влезе с фръцкаща се походка в къщата.

Дарио се втурна след нея. Ей, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Беше… различна. Реши незабавно да й снесе новината, която знаеше, за да подобри настроението й.

Вървеше по петите й по стълбите към втория етаж чак докато влязоха в нейната стая.

— Не ми писа — обвини я той.

Тя се протегна, прозя се и седна на леглото си.

— Нямах време.

Той затвори вратата зад себе си.

— Знам нещо, на което няма да повярваш.

— Какво? — попита без какъвто и да е интерес тя. Умът й беше зает с въпроса защо Марко не й се беше обяснил в любов.

— За татко е.

— Да? — малко се посъживи.

През трите месеца вниманието на Джино към нея се равняваше на едно единствено телефонно обаждане на рождения й ден и скъп стереограмофон, изпратен на нейно име в училището и, естествено, моментално конфискуван.

— Има си нова приятелка.

— Каква?

— Филмова звезда.

— Коя е тя, плъхче?

— Я не ме наричай с гадни имена?

— Коя!

— Мирабел Блу.

— Майтапиш ли се?

— Истина е!

— Хиляди дяволи! — извади цигара от дамската си чантичка и я запали.

Дарио зяпна от изненада.

— Ама ти пушиш?

Тя дръпна, пое дима и го изпусна бавно, на тънки струйки, през носа си.

— Винаги съм пушила.

— Лъжкиня.

— Кажи ми още нещо за татко и за нея. Откъде знаеш?

— Всеки знае.

— Аз не знам.

— Дори във вестниците го пише.

— Кога?

— Ами че непрекъснато.

— Това нищо не значи.

— Доведе я тук — Дарио спря за момент, предвкусвайки ефекта от новината. — Видях ги да се чукат!

Лъки излетя като куршум от леглото.

— Глупости, нищо не си видял.

— Ти ще ми кажеш. Разбира се, че видях.

През следващия половин час той й разказа всичко. Как тръгнал към кухнята посред нощ да си налее чаша вода, как чул звуци откъм спалнята на Джино, как се навел и видял през ключалката какви събития се разиграват в леглото.

Видял всичко!

Лъки пожела повече подробности. После накара Дарио да повтори всичко още веднъж. След това още един път и още един път. Накрая Дарио беше прегракнал.

— Добре — каза тя. — Отивам да си взема душ. Ще се видим по-късно.

Дарио неохотно тръгна на вратата. Внезапно се сети за нещо и спря.

— Той ще вечеря с нас тази вечер. Сега е в Лас Вегас, но каза, че ще се върне.

Тя се съблече и се пъхна под душа. Пусна силна струя студена вода. Гърдите й, започнали да наедряват, весело откликнаха на студената вода — зърната им се втвърдиха и настръхнаха. Колко права беше Олимпия. Масажът наистина правеше чудеса с гърдите.

— Хич не ме бива с деца — потръпна Мирабел, долната й устна потрепери.

Джино изпъна ръце напред, сплете пръсти и изпука с кокалчетата.

— Не са деца, юноши са.

— Е, все същото.

— Различно е.

Мирабел напрегнато огледа лицето си в огледалото. Бяха в съблекалнята й в студиото. Джино беше дошъл направо тук от летището.

— Какво да си облека? — попита тя притеснено.

— Нищо особено. Те са само едни хлапета.

По време на вечерята тишината потискаше всички около масата. Джино седеше в единия край — гневно замислен. Беше пратил дъщеря си в много специално, скъпо частно училище, а сега до него седеше една циркаджийка.

Лъки седеше от лявата му страна — сърдита и начумерена. Баща й не я беше виждал три месеца и вместо да й се зарадва и да й каже колко е пораснала, се нахвърли върху нея, започна да се заяжда и да й пили на главата, че изглеждала ужасно.

Дарио седеше срещу Лъки — с неподвижен поглед встрани, към Мирабел Блу, по-точно в нейните гърди.

Мирабел седеше срещу Джино. Долната й устна потреперваше от време на време. Изобщо не се опита да подхване някакъв разговор. Знаеше, че хлапетата ще я намразят.

След вечеря станаха и се разотидоха.

Дарио опита да се присламчи към Лъки, но тя направо го изгони. Качи се в стаята си, заключи вратата и се разрева. Рева цял час. Когато се посъвзе, вдигна телефона и поръча разговор с Олимпия в Гърция.

— Помагай! — примоли се Лъки, щом се свързаха. — Можеш ли да ме поканиш да ти дойда на гости и да остана при теб през лятото?

— Никакъв проблем — каза Олимпия. — Поне ще си поживеем. Ей, ще го ударим на живот!

И го удариха на живот. Още от първия ден.

Димитри Станислопулос, бащата на Олимпия, живееше на изумително красив гръцки остров като владетел. В неговата резиденция, обляна от лъчите на южното слънце, имаше много гости, които прекарваха във веселие и забави времето си — ту в разкошната вила, ту на яхтата му. Бяха прекалено ангажирани със себе си, за да кажат „добре дошла“ на едно момиче, независимо, че е най-добрата приятелка на Олимпия. Небрежно протегнатите им ръце не означаваха нищо.

— Бедата с приятелите на татко е, че всички са много стари! — изхили се Олимпия. — Но са фрашкани с мангизи. Какви са приятелите на твоя баща?

За миг Лъки се изкуши да й каже истината. Приятелите на татко й ли? Най-известните гангстери на Америка. Мъжете с най-незавидна репутация в Съединените щати. Спомни си обаче своето обещание: никога и пред никого да не разкрива истинското си име. Сви рамене.

— Стари. Досадни.

Олимпия кимна с разбиране.

Две седмици лежаха на плажа, караха водни ски, гмуркаха се с водолазни костюми.

— Толкова добре се чувствам, че чак ми става лошо! — оплака се в края на втората седмица Олимпия. — Хайде довечера да се качим на Рива и да слезем на континента. Да си намерим компания и да направим нашия секс.

Лъки се съгласи. Сякаш бяха минали години, откакто не бяха правили „почти“. Всичко Освен беше техният девиз.

— Какви две малки девственици сме ние — кикотеше се Олимпия след един техен платоничен, но осезателен сеанс с две момчета — и искаме да си останем такива!

Когато „Рива“ трябваше да отплува към материка, двете се качиха на яхтата. Щом слязоха на брега, намериха си двама местни рибари. След бъбренето и закачките, пийнаха малко и се усамотиха наблизо — в обезлюдената плажна ивица.

Лъки легна на пясъка и се отдаде на блаженство. Целувките бяха мно-о-ого приятно забавление. После едрите груби ръце на младежа опипаха гърдите й. Той знаеше само няколко думи на английски, но двамата и без думи се разбираха много добре. След още малко, когато ръцете му нетърпеливо се заеха с панталона му, тя го спря. Преди той да разбере какво става, тя извади надървения му инструмент и се зае с него опитно и без много да се помайва.

Не го пусна, докато не се изпразни. Едва тогава му позволи да свали гащичките й. Легна с разтворени крака, а пръстите му постепенно я изкачиха до върха.

Съвършеният начин да се прави любов. Никакви рискове. Никакви проблеми.

Лъки се смееше, докато обличаше дрехите си.

— Какви две малки девственици сме ние…

Постепенно Джино разбра, че Мирабел не е искрена с него. Това го вбеси. Дискретно се поинтересува и научи, че в живота й има друг мъж. Някакъв сенатор във Вашингтон. Популярен политик с щастлив брак. Но най-важното нещо, което научи, беше, че госпожица Блу е под постоянно наблюдение на ФБР.

Джино разкри всичко това постепенно, частица по частица. Беше потресен. Но Мирабел наистина беше по-специална за него. Не искаше да я унищожава.

В една ясна септемврийска утрин той взе самолета за Вашингтон. Щом пристигна, телефонира на сенатора и си уговори среща — конфиденциална.

Сенатор Питър Ричмънд изглеждаше — макар и четирийсет и пет годишен — привлекателен по един чаровен, хлапашки начин. Нищо от живота не му беше чуждо. Имаше привлекателна жена, четири здрави и бодри деца и стига някоя фуста да му намигнеше, чукаше на поразия. Мирабел Блу обаче направи нещо повече от едно намигане. Беше се появила на парти по случай основаването на някаква благотворителна фондация във Вашингтон. После беше отправила детински сините си очи към него и го беше покорила до такава степен, че той започна постоянно да пристига в нейната гримьорна. След първото вълшебно чукане двамата започнаха да се срещат два-три пъти месечно в различни градове на Америка.

Мирабел обичаше да се чука с известни политици.

Питър пък обичаше да чука филмови звезди.

Джино не обичаше нито едното, нито другото.

Той говори с Питър Ричмънд внимателно и вежливо, с мек тон, сякаш двамата бяха приятели от детинство. И до края на срещата станаха такива.

Сенатор Ричмънд беше изумен, когато научи за любовното съжителство между Мирабел и Джино Сантейнджело. Беше безкрайно благодарен на Джино, че го е предупредил. Каква пукотевица само щеше да се вдигне в пресата, ако се разчуеше за това! Мирабел Блу да ощастливява с благоволението си едновременно сенатор и гангстер! Ама че ситуацийка!

Естествено не сподели мислите си с Джино. Кимаше, слушаше и благодареше. Джино от своя страна подчерта, че е безрезервно готов напълно да подкрепи Питър, ако той евентуално реши някога да се кандидатира за президент.

Джино отлетя обратно за Лос Анджелис щастлив, доволен и усмихнат. Би могъл да е полезен на Питър Ричмънд. Той, от своя страна, също можеше да бъде полезен на Джино. Всичко беше уредено. Не се наложи да му показва нито снимките, нито магнетофонните ленти. Джино потупа кафявия плик в джоба си. Засега щеше да го остави в касата заедно с връзката пожълтяващи вече писма на сенатор Дюк.

Тях нямаше да ги използва… Никога… Сенатор Дюк беше починал преди седем години. Но Джино продължаваше да пази писмата. Спомен от миналото.

Вече отново в Л’Евие, Лъки прочете във вестниците, че Мирабел Блу е направила опит да се самоубие. Джино й телефонира, за да й каже за техния годеж, състоял се преди шест седмици. Беше закъснял с новината. Беше я чула в новините по телевизията. Как е могъл да го направи? Плака през цялата нощ. Олимпия се пъхна при нея в леглото и утешително я прегърна.

— Какво се е случило, миличка? — залюля я в прегръдката си тя. — Какво?

Лъки не можеше да й каже. Силно се притисна в приятелката си и двете неусетно започнаха да се галят.

Меки гърди. Твърди зърна. Топли бедра. Влага…

Взаимните им ласки ги доведоха до оргазъм и после двете заспаха прегърнати.

Рано сутринта Олимпия се измъкна от леглото. По някакво негласно споразумение и двете не проговориха никога нито дума за случилото се. Просто се беше случило. Беше приятно. Но не беше нещо, което някоя от тях пожела или изпита нужда да повтори.

Стивън, 1966

Стивън и Зизи се ожениха в една мразовита февруарска утрин. Зизи беше облечена в яркочервена минипола, черно кожено сако и високи черни ботуши.

Кумува им Джери Мейърсън. Зууна и Дайна бяха свидетели. От страна на младоженеца. Зизи не беше поканила никого. Беше заявила, че няма никакво семейство, а приятелите й… нямали такова съществено значение за живота й.

Сватбената церемония в Сити хол беше кратка. След това малобройните участници в нея отидоха на бар, където Джери поръча шампанско, а Зизи изтанцува някакъв импровизиран танц с притеснения Стивън. Първата им семейна кавга се разгоря четирийсет и пет минути след сватбената церемония. Никой не се изненада обаче. Стивън и Зизи, които живееха заедно почти от година, постоянно се биеха. Изненадата беше, че се ожениха. Обясняваха си го с това, че противоположностите се привличат.

Джери беше изгубил седмици да увещава Стивън да се откаже.

— Какво ще спечелиш? — питаше го той. — Сега имаш всичко. Защо ти трябва да се заробваш?

Стивън свиваше рамене.

— Не знам, Джери… тя го иска.

— Ама разбира се, че тя го иска. Те всички го искат. Ти защо се предаваш?

— Слушай, мен донякъде също ме привлича тази идея.

— Глупости!

— Така е, повярвай ми.

— Глупости!

Стивън не искаше да сподели с Джери истинската причина, поради която се женеше. А тя беше, че Зизи го заплаши, че ще го напусне, ако не се оженят.

— Щом ме искаш, ожени се за мен — беше му казала тя. — Защото, миличък, ако ти не го направиш, кандидати да го сторят дал Бог…

Той й повярва. Мъжете винаги я оглеждаха от глава до пети по улиците. Проследяваха я с поглед, мислено я събличаха. Тя, изглежда, нямаше нищо против. Дори й харесваше, ако трябва да си признае истината. Ако бяха женени, разсъждаваше Стивън, тя щеше да приключи с тези безкрайни флиртове и да си седне на задника. Може би едно бебе щеше да я укроти. Ако Зизи беше бременна, другите мъже нямаше да я заглеждат.

Само мисълта за друг мъж предизвикваше яростна ревност у Стивън. Това го плашеше. Знаеше, че Зизи може да възпламени непознати страсти в душата му — страст, гняв… — което само по себе си представляваше потенциална опасност. Отношенията им бяха непостоянни и непредвидими. Той се надяваше, че един брак ще ги подреди и стабилизира. Ще ги успокои.

Грешеше. Разбра го още през медения им месец. Зизи, в мрежести бикини, които не оставяха нищо на въображението, излагаше тялото си на показ до басейна край хотела. В курорта, който бяха избрали в Пуерто Рико на Големите Антили, тя сякаш плуваше в свои води и всяка минута за нея беше истинско удоволствие.

За Стивън не оставаше друго, освен да я гледа, изпаднал в безсилна ярост, докато тя въртеше задник наляво и надясно и флиртуваше нагло с всеки срещнат мъж — от спасителите на плажа до поглеждащите я многозначително американски туристи — пред очите на недоволните им съпруги.

Двамата за първи път бяха заедно на почивка. Той не издържа и й каза, когато се върнаха в стаята си.

— Прекалено се разголваш. Когато излезе от басейна, все едно беше гола — зърната и дори космите ти долу се виждаха.

— Оу, Господи! — провлечено изговори тя. — Само не зърна и косми!

— Не се шегувай с това.

Тя смъкна бикините си под ханша и ги остави свободно да паднат на пода.

— Съжалявам, миличък, прав си — обърна се с лице към него и го доближи с предизвикателна походка, разлюляла похотливо гърдите си.

Въпреки че беше ядосан, веднага се възбуди. Тя му действаше точно така. Винаги.

Зизи бавно постави пръст върху устните си и го облиза. После размаза влагата от пръста по зърното на едната си гърда, стисна го с пръсти и го завъртя бавно.

Той гледаше как зърното наедрява, настръхва и се втвърдява. Беше правил любов с нея стотици пъти, но тръпката, очакването бяха все така силни както първия път.

Как можеше да й се сърди? Беше гадна флиртаджийка, но захванеше ли се с оная работа, беше негова — единствено негова — и това наистина му стигаше.

Кери научи всички подробности за сватбата от Джери Мейърсън. Джери беше добро момче. Тя го хареса от мига, в който Стивън го беше довел у дома — тогава и двамата бяха шестнайсетгодишни хлапаци. С течение на годините Кери внимателно наблюдаваше израстването на Джери от неугледен юноша в преуспяващ млад адвокат. Той я наричаше Кери, никога не пропускаше да се отбие поне веднъж седмично и таеше в душата си потайно влечение към нея, което и двамата прекрасно усещаха, но старателно избягваха да споменат.

Кери се чувстваше поласкана. Беше на петдесет и три години и фактът, че я ухажва мъж, достатъчно млад да й бъде син, я ласкаеше.

Тя наистина изглеждаше изключителна. Беше личност от висшите кръгове на нюйоркското общество. Другите жени й завиждаха. Отнасяха се обаче към нея с уважение, търсеха мнението й по всякакви въпроси — от грима до обзавеждането.

Често се питаше какво ли би се случило, ако всички те научеха истината за нея. Щяха ли тогава мненията и идеите й да бъдат уважавани? Щяха ли благотворителните комитети да я молят да бъде техен патрон? Щяха ли дизайнерите да се надпреварват да облича техните модели?

Невъзможно.

Колко странен беше животът. Кой би си помислил, че до сегашните си позиции в обществото е стигнала след толкова много премеждия. И Стивън. Гордееше се с него. Беше станал първокласен адвокат, макар че държеше да работи като обществен защитник. Печелеше добре, но това беше нищо в сравнение с парите, които би могъл да печели, ако започнеше частна практика. Беше готова да го финансира, но когато му предложи, той глухо отказа.

— Искам да помагам на хора, които действително се нуждаят от помощта ми, а не на охранени плъхове, които не знаят какво да правят с парите си. Хората, на които помагам, трябва да са доволни от мен, от това, което могат да получат от мен. Ако ме наемат и аз мога да направя нещо за тях, това ме удовлетворява, така чувствам, че съм им необходим.

Тя не възрази. Знаеше, че когато стане по-зрял, ще промени схващанията си.

После в живота му влезе Зизи и разруши всичко. Още в мига, когато я зърна, Кери знаеше, че ще се случи точно така.

— Няма да трае дълго — успокои я Джери. — Продължават да се бият и след сватбата.

Кери кимна. Беше убедена, че няма да трае дълго. Питаше се само колко време ще отнеме.

Не беше виждала Стивън, откакто й беше казал за решението си да се ожени. Тогава я бе наранил жестоко и тя се дистанцира с надеждата отдръпването й да го отрезви.

— Къде са заминали?

— В Сан Хуан, къде другаде би могла да го завлече Зизи? — отговори Джери.

Кери се изправи и с това му показа, че срещата им е приключила.

— Ще поддържаш връзка с мен, нали? Тук съм, ако Стивън се нуждае от мен. Но докато не се раздели с онази личност, мисля, че не искам да го виждам. Навярно това ще му помогне да вземе решение, без да се натрапвам.

— Може и да си права — Джери я целуна целомъдрено по бузата и се почуди защо неговата майка изглежда като бездушен манекен на Елизабет Арден, докато Кери му напомняше за Лена Хорн, звездата.

— Ще се видим следващата седмица.

— Благодаря ти, Джери.

Лъки и Джино, 1966

— Това е позор за цялото ни учебно заведение — директорката на Л’Евие говореше строго, осъдително, очите й святкаха. — Тук никога не сме имали възпитанички с такова поведение. Никога! — свали с преднамерено спокоен жест очилата си с малки кръгли стъкла и Лъки за миг си помисли, че суровата, аскетична англичанка ще избухне в сълзи. Но тя не заплака. Само присви късогледите си очи, след това пренебрежително стисна тънките си устни и продължи тирадата си със същия строг, осъдителен тон. — Да водите момчета в училището не е разрешено. Но да ги въвеждате тайно в своята стая и да ви… заварят… с тях в леглото…

Олимпия с мъка въздържаше смеха си.

Директорката улови настроението й и заканително се обърна към нея:

— Може и да се посмееш, млада лейди. Истински се надявам смехът ти да не секне, когато баща ти пристигне… за да те вземе оттук — от училището, което вие опетнихте със своето… своето… отвратително поведение. И двете сте изключени. Успях да се свържа и с твоя баща, Лъки. Пристига утре сутринта. Както и господин Станислопулос — отново закрепи очилата на върха на дългия си остър нос. — Междувременно — приключи тя и огледа с презрение и погнуса двете момичета, — трябва да се приберете в стаята си и да бъдете там, докато ви отведат утре. Добре ли разбрахте?

— По дяволите! — избухна Олимпия и се тръшна на леглото си. — Татко ще се побърка. Толкова ще се ядоса, че съм изхвърлена и че трябва да дойде да ме вземе… да бъде принуден да ми чете конско и да се извинява за непослушната си дъщеря… Накара ме да се закълна, че няма да допусна да ме изхвърлят и оттук. Майната му!

— Моят баща няма да дойде — каза уверено Лъки. — Ще изпрати някого.

— Защо няма да дойде? — любопитството взе превес над собствените тревоги на Олимпия и тя превключи на друга вълна.

— Той е зает човек — сви рамене Лъки.

— Всички те са заети хора.

— Да, но моят старец е по-зает от останалите.

— С какво толкова е зает?

Лъки отново сви рамене, но добре прецизира думите си, преди някак неопределено да каже:

— Ами… има милион занимания. Хотели… фабрики… издателска дейност… Занимава се с всичко, за което можеш да си помислиш — доближи се до гардеробчето си, отвори го и заразглежда дрехите си.

— А не се ли занимава и с Мирабел Блу? — попита небрежно Олимпия.

Лъки се извърна рязко. Погледна приятелката си право в очите.

— Откога знаеш? — попита тя с пламнали бузи.

Олимпия се прозя, после се протегна и разкърши дребничкото си тяло.

— От известно време. Чаках обаче ти да ми кажеш. Господи! Толкова искам баща ми да е известен гангстер вместо досаден дърт милионер.

— Не ми е позволено да казвам на никого.

Олимпия прихна да се смее.

— Откога такива неща те спират? Не й било позволено? Ха-ха? Ма моля ви се!

Лъки също се засмя. Изпита огромно облекчение, че най-накрая някой знаеше коя е всъщност. Винаги й се искаше да сподели тайната си с Олимпия, но Джино беше изискал от нея да му обещае… тържествено.

— Мечтая да се срещна с него. Виждала съм го само на снимки във вестниците, но на тях изглежда някак свиреп и зловещ…

— Зловещ ли? — засмя се Лъки.

Ама че странно описание на мъжа, за когото тя си спомняше как я прегръща, как я вдига и подхвърля във въздуха… Спомняше си мириса му… Как я целуваше. Годините ги бяха отдалечили един от друг, но дори през ум не й минаваше да нарече баща си зловещ.

— Кажи ми — развълнувана попита Олимпия, — наистина ли е убивал хора?

— Не знам — каза Лъки. — Всичко, което пише за него, е много преувеличено. Сам ми го е казвал. Мисля, че му се носи славата заради… — не можеше да намери точната дума. Заради какво? Откъде, по дяволите, да знае? Джино е нейният баща. Тя го обича. И го мрази. Зависи. Мъжът, когото наричаха Джино Овена Сантейнджело! Кой е той? Тя не знаеше. Наистина. И не искаше да узнае.

Всъщност така ли беше? Може би да. Може би не. Може би…

Да се сгоди с Мирабел Блу беше фатална грешка. Джино беше наясно с това. Тая жена беше самоубийствено немарлива, жадуваща единствено за неотклонно внимание. Не можеше да проумее защо го е направил. Дали от съжаление? Или имаше и друго? Шест месеца съвместен живот и все още не можеше да го определи. Всичко, което чувстваше, беше искреното му желание тя да си отиде. А в замяна на това тя ден и нощ говореше за брак. Ставаше дори неудържима.

С отстраняването на Питър Ричмънд от живота й, Джино на практика беше засегнал чувството й за осигуреност. Тя се нуждаеше от един Питър Ричмънд край себе си. Изпитваше потребност постоянно да знае, че е красива и желана, че има мъже, които рискуват бъдещето си, когато я чукат. Джино я искаше. Но Джино не рискуваше нищо, за да я има. Внезапното изчезване на Ричмънд от живота й беше наистина тежък удар за нея. Мирабел не можа да се оправи след него. И най-търсената филмова звезда в света се оттегли в леглото и прекарваше времето си в плач и хленчене като малко наказано дете.

Джино продължаваше да се осведомява за нея. Поддържаше връзка. Обаждаше се всеки ден на камериерката й. От нея научи, че госпожица Блу е настинала, после пък че има главоболие… след време зъбобол.

В студиото не бяха очаровани от оттеглянето на Мирабел Блу. Бяха в разгара на снимките и внезапното влошаване на състоянието на главната изпълнителка им костваше хиляди долари загуба на ден. След четири дни изпратиха своите адвокати и лекари в къщата й. На следващата сутрин тя се яви на работа — бледа като платно, отпаднала. Вдигна скандал на режисьора и следобед напусна екипа. Към шест вечерта я откриха безжизнена, натъпкана с хапчета. Незабавно я откараха в болница, където няколкото промивки на стомаха се оказаха точно навременни.

Джино научи за случилото се в Лас Вегас. Веднага отлетя за Лос Анджелис и от летището отиде право в болницата.

Мирабел изглеждаше като дете в леглото. Като дванайсетгодишно момиченце с разрошена руса коса, светлосини очи и позачервена кожа.

— Защо го направи, да не си се побъркала? — попита я той искрено загрижен.

— Съжалявам — проплака Мирабел, — винаги взимам навътре нещата… винаги…

— Мъничката ми, искаш ли да се сгодим? — изговори думите, преди да е осъзнал напълно какво й казва. Тогава идеята не му изглеждаше неподходяща. Джино Сантейнджело. Мирабел Блу. Всеки във Холивуд щеше да сдъвче шибаното си сърце от яд.

Мирабел остана във възторг. Имаше само един малък проблем. Оказа се, че тя вече има съпруг — онази стара холивудска кримка каскадьорът — с когото беше сключила законно брак още при пристигането си тук.

— Можем да уредим бърз развод, това не е никакъв проблем — каза Джино. — Междувременно можеш да се преместиш в моя апартамент.

Няколко седмици след нанасянето й в резиденцията в Бел Еър, той ясно видя каква непростима грешка е направил. Снимките на филма бяха приключили, а до започването на следващия имаше доста време. Мирабел прекарваше времето си излегната пред телевизора, жадно прелистваше купища филмови списания и… се тъпчеше с храна.

Джино не можеше да повярва на очите си.

— Днес няма ли да станеш? — питаше той.

Тя се усмихваше, абсолютно доволна от себе си.

— Е, може би…

Но най-често не ставаше. Въргаляше се в леглото и мързелуваше, а до вечерта спалнята вонеше на портокали, маринован лук и на спарено, по-точно самата Мирабел намирисваше, защото не обичаше да се къпе.

Джино бързо се отврати. Как обаче да се отърве от нея? Тя не беше някоя обикновена жена. Беше филмова звезда с цяла кохорта обслужващ персонал — счетоводители, агенти, мениджъри, продуценти, режисьори… И обожатели… Стотици хиляди…

Случваха се и дни, когато тя се насилваше да стане. Тогава се гримираше по два часа. После омотаваше главата си в нещо като тюрбан, защото корените й бяха порасли поне два сантиметра и се чернееха грозно сред платиненорусата й коса. О, да, и да се изкъпе — иначе не можеше да облече изискан тоалет и бижута, защото вонеше като прасе.

На какво, по дяволите, се беше насадил? Нареди да извикат Коста.

— Разкарай я от къщата ми — каза му отсечено Джино. — Няма значение колко ще струва. Заминавам за Ню Йорк и искам да й кажеш, че всичко е свършило.

Знаеше, че трябва сам да й го каже. Но, Господи, тя приличаше на бавноразвиващо се дете! Беше се опитал, небето му е свидетел, да проведе разговор с нея преди няколко дни. Тогава долната й устна бе потрепнала, а очите й мигновено се напълниха със сълзи.

— Не си ли щастлива, мила? Не те ли правя щастлива? — беше я попитал той.

И преди да успее да й попречи, тя беше скочила от леглото, беше захвърлила нощницата си, беше протегнала към него ръце за прегръдка, като едновременно заговори с най-нежния си глас:

— Хайде, чукай ме, миличък… Това ще ме направи щастлива.

По-скоро щеше да се навие да изчука някоя дръглива улична котка. Да чука Мирабел? Гадеше му се от миризмата й.

Коста дойде в Бел Еър след заминаването на Джино. Каза й, че трябва да се изнесе, да си върви. Тя го изслуша външно спокойна, без да откъсва очи от включения телевизор.

Същата вечер сряза вените си с бръснач и едва оживя.

Откриха я на другата сутрин гола, обляна в кръв, на пода в банята. Прислужницата веднага се обади по телефона на Коста. Коста успя да потули всичко — инцидентът не се разчу и никой репортер дори не надуши за случилото се.

Джино отново долетя в Лос Анджелис. Този път беше вбесен. Имаше чувството, че е хванат в капан.

Мирабел отново беше разкаяна — като съгрешило дете.

— Съжалявам — ридаеше тя. — Ще се опитам да бъда сериозна… обещавам… Когато се оженим…

По-късно Джино призна на Коста:

— Достатъчно стар съм вече дори да си помисля за женитба.

— Ти? Стар? Никога няма да остарееш, приятелю.

— Почти на шейсет съм — печално констатира той. — Не съм в първа младост.

Коста го потупа по рамото.

— И двамата остаряваме. Разликата е само в това, че аз съм по-млад от теб, а изглеждам доста по-стар.

— Ти водиш порядъчен живот, това е всичко. Обзалагам се, че досега дори не си погледнал чужда жена. Двамата с Джен сте все още същите влюбени хлапаци — очите му се присвиха и Коста разбра, че Джино мисли за Мария и за живота с нея, но нищо не каза.

— Как е Лъки? — побърза да попита той, за да го откъсне от тягостните възпоменания. — Пише ли?

— Не. Странно хлапе е тя, Коста. Не остана дори за Коледа. Пристигна, стоя два дена и избяга на гости при оная нейна приятелка.

— Мисля, че присъствието на Мирабел в къщата…

— Исусе Боже! Само да се отърва от нея и ще отделя повече време за децата. Трябва да ги опозная. Те се връщат от училище, изпълват къщата с гърмяща музика, разхождат се с тези смешни дрехи… И, за Бога, Коста, сякаш се виждам с двама непознати у дома. Толкова съм зает… Следващото лято ще ги заведа някъде.

Седмица след този разговор той откри безотказен начин да се отърве от Мирабел, извика отново Коста и му нареди:

— Намери ми оня смотаняк, за когото е омъжена. Да видим колко ще струва.

Дарио Сантейнджело се бе превърнал във висок, строен младеж. С гладка бяла кожа. Със сребристоруса коса, с изящни черти и лек слънчев загар. Имаше вроден вкус към красивото. И самият той беше красив. Изглеждаше по-възрастен от годините си. Повечето момчета от неговия клас в училище бяха по-ниски, пъпчиви пубертети, чиито представи за развлечения се свеждаха до боричкане, крясъци, обсъждане на момичета и коли. И в мигове на върховен кеф да се състезават в надпърдяване.

Гледаха на Дарио като на извънземен. Беше различен и затова страняха от него. Не им пасваше. Беше умен. Учителите го харесваха. Момчетата го мразеха.

Мечтите му да се махне от тихата къща в Бел Еър се осъществиха. Но остана излъган в копнежа си да има приятели, с които да се весели. Постоянно се опитваше да спечели благоразположението на съучениците си. Но каквото и да правеше, той не можеше да промени факта, че се казва Дарио Сантейнджело, че е син на Джино Сантейнджело, чиято репутация беше всеизвестна. В резултат момчетата го намразиха още по-силно и умишлено превръщаха живота му в ад.

Той престана всякакви опити да им се хареса. Затвори се в черупка, непробиваема за саркастичните им стрели и оскърбления. Редовно пишеше на сестра си, че в училището е страхотно, че момчетата са страхотни. Лъки никога не отговаряше на писмата му. Като че ли той беше престанал да съществува за нея. Толкова години бяха живели двамата заедно… После тя беше заминала — далече, в онова училище в Швейцария и там беше срещнала онова глупаво момиче с тъпото име и бе излязла от живота му. С такъв копнеж я чакаше да пристигне за Коледа. А тя едва размени с него няколко думи.

Реши да престане да й пише. Да й го върне. Да не й обръща никакво внимание.

Лъки не можеше да заспи… Кошмарните видения отново тормозеха съзнанието й. Светкавици. Плувен басейн. Слънчев ден. Надуваем дюшек… сред розова вода…

Седна в леглото, потънала в пот. Прииска й се да бъде на мястото на Олимпия — с живи родители. Какво значение имаше, че майката и баща й са разведени. Нали бяха винаги на разположение.

Изрита завивката. Запита се кого ли ще изпрати Джино да я върне обратно. Надяваше се да е Марко. Искаше той да научи защо я изключват от училището. Всички славни подробности за нея и момчето, което тайно бе въвела в стаята си. Да чуе за тях двамата — голи под чаршафите. И за Олимпия — танцуваща гола насред стаята с нейния приятел. Ха! Тогава нямаше вече да я мисли за хлапачка! Беше на петнайсет години. Достатъчно голяма. Достатъчно опитна… Много опитна.

Безброй нощи беше бягала от порядъчното Л’Евие и бе овладяла до тънкости изкуството да го прави „почти“. Дори гола, с момче в леглото, можеше да се справи с „почти“.

Но с Марко искаше да бъде различно. Да получи всичко. От край до край! Да. Олимпия каза, че тя би постъпила така единствено с Марлон Брандо. Лъки реши, че за нея това ще бъде Марко.

Джино се качи на самолета в Ню Йорк, седна в креслото и запали първокласна „Монте Кристо“. Първоначално мислеше някой от хората му да доведе Лъки у дома — Марко, Ред или Коста. Но Дженифър разговаря с него и го убеди да отиде и лично да я вземе.

— Това е твое задължение като баща, Джино — настоя тя. — Така й позволяваш да разбере, че си искрено загрижен.

— Но аз съм, по дяволите. Щом я видя, ще й избия всички глупости от главата.

— Това ще бъде голяма грешка — внимателно каза Дженифър. — Изобщо не го помисляй. Напротив, първо трябва да поговориш с нея, да разбереш защо е станало така.

— Тя е на петнайсет, Джен! — избухна той. Как може хлапе на петнайсет да се чука на поразия?

— А ти какво правеше на петнайсет? — тихо го подсети тя.

Джино се намръщи. Този път милата стара Джен не постъпи тактично. Само глупак можеше да направи подобно сравнение. Та той беше мъж. На петнайсет можеше да прави каквото си иска, по дяволите. Но за момичетата беше различно.

Сега, в самолета, продължаваше да се чуди къде на майната си е тръгнал. И защо? Защото Джен беше казала, че трябва да го направи ли?

— Мога ли да ви предложа нещо, сър? — попита стюардесата.

Поръча двойно шотландско уиски, облегна се назад и този път се замисли за Мирабел. Най-после се беше разкарала. Какъв точен удар, нанесен с помощта на съпруга й. Кой друг можеше така ефикасно да я махне от главата му?

Старият каскадьор се оказа разумен. Веднага пристигна да се видят. Лице, обрулено от времето, каубойски дрехи, които някога са видели по-добри дни.

— Как е Мери? — гласът му прозвуча разтревожено.

— Мери ли?

— Ами да, Мирабел — поясни бързо Коста.

— Да бе — Джино поклати глава. — Този неин детски акъл. Той е най-големият й враг.

Възрастният мъж кимна.

— Мери си… има проблеми.

— Проблеми ли! По дяволите, бих го нарекъл повече от проблеми.

— Ще се жените ли за нея?

— Чуйте ме добре. Искам да ви я върна обратно. Придружена с един чудесен малък подарък. Купих за двама ви къща на върха на Мълхоланд Драйв. Ваша е — само ме освободете — и мен, и живота ми — от нея до шест вечерта.

Предложението сработи. Чао, Мирабел Блу. Чувствам се прекрасно, че се отървах от теб. Струваше цели сто хиляди, но пък наистина си струваше!

Баща и дъщеря застанаха един срещу друг в кабинета на директорката. Тя — в единия ъгъл на стаята — мрачна и непокорна. Той — в другия — мрачен и гневен.

Директорката изложи своята позиция с ясен, стегнат говор, с подчертан английски акцент, от който в стаята сякаш летяха стърготини.

— …И, както разбирате, господин Сейнт, ние, в Л’Евие, не сме тези, които можем да наказваме такова поведение. От вас като родител зависи да посочвате правилния път на дъщеря си в живота. Наистина мисля…

Изобщо не го интересуваше какво си мисли тая крава. Изключи и огледа внимателно Лъки. Задържа погледа си върху нея за първи път от години насам.

Беше висока колкото брат си. Кога, за Бога, беше пораснала?

Имаше фигура на млада жена — слаба, източена, с дълги крака. Видът й го потресе. Маслинена кожа. Смолисточерна коса. Големи сериозни очи.

Виждаше своето лице пред себе си. Исусе Боже! То бива прилика, ама чак такава. Просто му бе одрала кожата. Женски вариант на него самия.

Но същевременно беше изненадващо различна. Не познаваше тази млада жена. И грешката бе негова. Толкова беше загрижен да осигури безопасност за нея и Дарио, че ги държа с години далеч от себе си. Обичаше ги. И двамата. Повече от живота си… Но беше затворил любовта в сърцето си и беше избягал. Защото знаеше, че няма да се справи, ако ужасът се повтореше. Беше силен, разбира се, но не дотолкова.

Мария… Мария… Исусе Боже! Колко време трябваше да мине, за да го поотпусне мъчителната болка? Тази болка, която разкъсваше вътрешностите му, която го стягаше за гърлото още със отваряне на очите всяка сутрин. Кошмарите. Нелепата надежда, че някой ден тя ще се появи отнякъде, ще се върне… Отмъщението му се превърна в кървава баня. Но в действителност се оказа безсмислено.

От своя ъгъл Лъки също оглеждаше баща си. Със същата съсредоточеност. Защо беше дошъл? Защо не бе изпратил някой от момчетата си.

Искрено беше учудена.

Олимпия и тя го гледаха през прозореца, когато пристигна.

— Ей! — беше възкликнала Олимпия. — Идва твоят старец. Ти май каза, че той няма да дойде.

— Н-не… мислех, че ще дойде — заекна направо шашардисана Лъки.

— Но ето, че дойде… Хм… Мн-о-ого е готин, нали?

Сега Лъки гледаше баща си. Опитваше се да прецени дали наистина е привлекателен мъж, или не. Без съмнение изглеждаше много млад за възрастта си. Беше облечен безупречно — костюм от три части, бяла копринена риза и копринена вратовръзка. Черната му гъста и дълга коса падаше малко над яката на ризата. Подстрижа по последна мода. Тук-там само проблясваха сребристи косми, които страхотно му отиваха.

Докато го разглеждаше внимателно, спомни си как ухаеше той. Спомни си за миризмата на тате. Ох, Господи! Защо не беше на пет годинки? Защо не можеше да се хвърли в прегръдките му и да се остави на силните му ръце — да я прегърнат топло, да я притиснат силно… Докато започне да пищи!…

Очите й се напълниха със сълзи. Изруга мълчаливо и кипналият в душата й гняв ги пресуши. Колко е слаба. На кого му пукаше, че е изхвърлена от училище. Нея изобщо не я беше грижа за това.

Напуснаха училището и се настаниха на задната седалка на лимузината с шофьор, без да си проговорят нито дума. Когато колата пое по пътя към летището и скоростта се увеличи, Лъки закопня Джино да й каже нещо. Беше ли ядосан? Много ли й се сърдеше? Тя се покашля, за да освободи гърлото си и помисли, че може би няма да е лошо тя първа да го заговори. Но веднага се отказа от намерението си.

Тягостната тишина продължи през целия път — до летището, до качването в самолета и по време на полета до Ню Йорк.

Кацнаха в Ню Йорк, минаха митницата и се качиха в познатата черна лимузина. Лъки се изненада. Очакваше да я натоварят на друг самолет за Лос Анджелис и да я отпратят у дома, в Бел Еър. Но очевидно щяха да останат в Ню Йорк — може би само да пренощуват. Тази мисъл я развълнува.

Лимузината спря пред суперлуксозен жилищен блок на Пето авеню с изглед към Сентръл Парк. Джино влезе във фоайето. Тя го последва. Изкачиха се с асансьора до двайсет и шестия етаж. Влязоха в обширен апартамент — приличаше на тези, които беше виждала във филмите на Франк Синатра. Хром. Кожи по пода. Огледала. Значи тук живееше Джино в Ню Йорк. Местенцето си го биваше.

— Добре дошла, скъпа.

Някой най-после я заговори! Леля Дженифър! Изглеждаше понапълняла, облечена в розов джемпър, с перлени обици, перлена огърлица и перлени гривни.

Лъки почувства, че очите й отново се пълнят със сълзи. Майната му! Беше се превърнала в ревливо бебе!

Леля Дженифър протегна ръце и тя изтича към нея. Хвърли се в прегръдката й и мигновено беше обгърната от благодатен облак парфюм и утешителна топлота.

— Ела, мила. Да отидем в спалнята и да поговорим — предложи й нежно Дженифър. — Няма нищо по-добро от един добър разговор.

Джино крадешком проследи с поглед Дженифър, която отведе Лъки. Въздъхна с облекчение. Жени. Цял живот се разправяше с жени. Но Лъки не беше жена. Беше неговата дъщеря, за Бога. И ако бяха разбрали в онова шибано, скапано училище коя е тя всъщност, щеше да му се наложи да открие онова дребно ебливо швейцарско хуйче, дето се бе напъхало в стаята й и да го обеси за скапаните му швейцарски топки.

Лъки беше уникална. Факт, който осъзна едва сега. Доскоро бе мислил за нея като за хлапето, но се оказа, че изобщо е нямал представа за нея. Беше на възраст, когато всички — без значение от националността им — които можеха да го вдигат, а може би и тези, които не можеха, щяха да се точат за тялото й. Беше на петнайсет, е, почти на шестнайсет — след няколко месеца ги навършваше. И кой трябваше да я съветва и поучава? Не и той. Дженифър беше най-подходящата личност. Тя трябваше да си поговори с нея, да се опита да й обясни, че ако той, Джино, някога чуе, че някое момче се опитва пак да се възползва от нея, той ще му строши шибаната глава. А и нейната също!

Тя беше дъщеря на Джино Сантейнджело и, по дяволите, ако трябваше, щеше да й го набие в главата, но беше време добре да научи какво означава това.

Колко трудно се оказа да убеди възрастните, че е девствена. Леля Дженифър беше мила, внимателна жена, но в това отношение сякаш живееше в каменната ера! Използваше думи, които бяха като китайски йероглифи за Лъки.

Скромност. Самоуважение. Почтеност.

Лъки загря какво в последна сметка им се иска да чуят тя и Големият татко.

Да, момчето беше влязло насила в леглото й.

Но тя се беше борила с него, беше го надвила и изхвърлила…

Да, беше опазила честта си…

Да, беше викала за помощ и беше получила помощ — учителят по физическо възпитание се бе втурнал в стаята и я беше спасил… от съдба, по-злочеста и от смъртта.

Леля Дженифър повярва на всяка нейна дума.

Фактът, че е била абсолютно гола, въобще не се спомена. Както и това, че в леглото на Олимпия също имаше момче.

Пълното опрощение се оказа лесно. Намръщеното, разтревожено лице на леля Дженифър се промени за миг — тя направо засия.

— Баща ти ще си отдъхне — промърмори тя. — Не че някога се е съмнявал в твоята… девственост.

Девственост! Лельо Дженифър! Аз съм наистина девствена!

— Къде е Марко? — небрежно попита Лъки.

— Марко ли? — в първия момент Дженифър не разбра какво я пита и учудено я погледна.

— Татковият Марко — неспокойно дотури Лъки. Ти знаеш.

— Не, не знам — Дженифър премигна бързо няколко пъти. — Марко… Марко… А, да, синът на Бий.

Синът на Бий ли? Коя, по дяволите, беше шибаната Бий? Лъки обаче остана външно спокойна.

— Даа. Къде е той?

— Не знам, скъпа. Вероятно в Лос Анджелис — странно, понякога момичето говореше точно като баща си и изглеждаше точно като него.

Разговорът приключи. Леля Дженифър беше готова да докладва на Големия татко.

— Хей — обади се неспокойно Лъки, — ще трябва ли да остана тук?

Дженифър се изненада.

— Баща ти нищо ли не ти е казал? Записана си в частно училище с пансион в Кънектикът. Утре заминаваш там.

— Олеле! — Лъки беше отчаяна. Не. Джино не й беше казал. Но това бе точно в стила на баща й — да си мисли винаги за своите планове. Да прави само това, което той иска. И изобщо да забравя какво би могла да иска тя.

Частен пансион в Кънектикът. Майната му! Хиляди дяволи! Да му го начука! Последното нещо, от което имаше нужда в живота си, бе да продължи да ходи на училище.

— Ще ти хареса там, хлапето ми. Плуване, езда. Ти нали обичаш конете? — сега, след като Джен го бе успокоила, Джино се чувстваше по-свободно в присъствието на Лъки — тя отново беше неговото малко момиче.

— Коне? — Лъки изкриви недоволно устни. — Мразя коне!

— Хей — той вдигна бродираната ленена салфетка от масата и избърса устата си. Проклетото зеленило. Колко пъти беше казвал на шибания си тъп готвач, че не иска тези аспержи да се появява на масата му. — Да мразиш конете е много лошо. Нали знаеш кой е най-добрият приятел на човека… и всичките останали приказки за животните, а?

— Кучето!

— Какво куче?

— Кучето е най-добрият приятел на човека — обясни тя с тона на възрастен човек, който поучава дете.

Но той спечели точка, като се включи в играта.

— Парите са най-добрият приятел на човека, детко — каза последната дума той, както обикновено. — И не го забравяй.

Колко го мразеше! Нисък, нагъл, груб… И на всичко отгоре устат!

Тя механично набоде връхче аспержа, поднесе го към устните си и близна от мазнината, в която беше задушен.

— Мислех си… — опита се все пак да започне някакъв разговор Лъки.

— Да? — той хвърляше по едно око към телевизора, който продължаваше да бъде включен по всяко време — навик от времето на Мирабел Блу.

— Ами, искам да кажа… след два месеца ставам на шестнайсет. Защо въобще трябва да ходя пак на училище?

— Защото само там можеш да научиш много неща…

Но не продължи, защото на екрана течаха резултатите от конните надбягвания, които грабнаха изцяло вниманието му.

— Очевидно — изломоти тя.

— А?

— Не искам да ходя на училище — каза упорито тя.

— А? — мързеливо се усмихна Джино. — И какво ще правиш по цял ден?

— Много неща.

— Например?

— Например да бъда с теб, да излизам с теб, да науча всичко за твоя бизнес… такива неща.

Успя да привлече вниманието му. Не, направо му скри топката. Очите му се насочиха към нея. Загледа я напрегнато. Петнайсетгодишно хлапе. Момиче. Шегуваше ли се?

— Не се шегувам — каза тя рязко, сякаш прочела мислите му. — Нали се очаква от хлапетата да правят точно това — да се интересуват от семейния бизнес.

Май се опитваше да му се качи на главата с тия нейни шегички. Прииска му се Джен и Коста да бяха останали за вечеря — така нещата щяха да са много по-лесни.

— Слушай какво, завърши училище, после иди в колеж, запознай се с някой мъж и създай семейство. Това ми звучи по-добре.

Тя присви убийствено черните си очи и изстреля дръзко:

— А на мен ми звучи скапано.

Той щеше да я изпепели с поглед.

— Мери си приказките, хлапачке. Ще правиш това, което аз кажа. И един ден ще ми бъдеш благодарна.

Този път погледът, който му отправи Лъки, беше леден, пронизващ.

— Аз никога не съм получил никакво образование — продължи лекцията си той. — Реномирани училища в чужбина и други подобни. Бях на улицата и си съдирах задника да изкарам някой долар, много преди да стана на твоите години. Така че, трябва да оценяваш какви възможности са ти предоставени — щом изрече тези думи, си спомни Мария в болницата, след раждането на Лъки. Беше толкова бледа, нежна и красива.

Спомни си и деня, когато я кръстиха. Лъки. Исусе Боже! Ако можеше Мария да я види сега! Ако можеше…

— Новото момиче… новото момиче… новото момиче…

Десетки уста изсъскваха тия думи всеки път, когато тя се появяваше някъде. Чудесното частно училище пансионат в Кънектикът! Най-точно трябваше да го наричат частен затвор — с униформи и охрана, маскирана с титлата учители. И противни, смотани сополанки, които Лъки намрази от пръв поглед.

Само след два дни разбра, че трябва да се махне оттук.

А след две седмици беше убедена, че това се налага.

Имаше списък с телефонни номера на Олимпия. Използва претекста, че трябва да се обади на Джино, излезе от час по математика и започна да набира номер след номер.

Откри Олимпия в Париж — в къщата на баща й на авеню „Фош“, в един от най-богатите квартали на града. В момента имаше урок по руски с частен учител.

— Писна ми! — изрева Олимпия, щом позна гласа й. — Можеш ли да си представиш някой, който да учи руски! Пълна простащина!

— Ако това те успокоява, мога определено да ти кажа, че е по-добре, отколкото да си заключена в тая шибана дупка — изстена Лъки. — Трябва да се махна оттук. Имаш ли някаква идея?

— Хиляди! — делово каза Олимпия. — Скачай в някой самолет и тичай при мен. Грабваме някоя от колите на татко и запрашваме надолу, към Южна Франция. Ще бъде аб-со-лютно жестоко! Навита ли си?

— Без дори да се замисля! Но откъде да намеря пари? Имам точно двайсет и три долара и петнайсет цента.

— Това да ти е проблемът — великодушно разреши въпроса Олимпия. — Къщата тук е пълна с телекси. Всичко, което трябва да направя, е да изпратя ордер за билет, който да оставят на мое име в „Кенеди“. Щом се измъкнеш оттам, останалото е моя работа. У теб ли е паспортът ти?

— Естествено.

Разговаряха още няколко минути — уточниха всичко. Когато Лъки затвори телефона, беше убедена, че всичко ще мине като по вода. И точно така стана.

Измъкна се призори на следващия ден от училището. Стигна на автостоп до летището. Взе билет от бюрото на „Пан Америкън“ на името на госпожица Олимпия Станислопулос. Към обяд седеше в самолета за Париж.

Когато кацнаха на летище „Орли“, тя телефонира на Олимпия, както се бяха уговорили. Олимпия запищя възторжено в слушалката. Нареди й кратко да чака. И затвори.

Три часа по-късно двете пътуваха към Лазурния бряг. Олимпия седеше зад волана на последен модел бял мощен „Мерцедес Конвъртъбъл“.

— Господи! — възкликна щастливо тя. — Това е най-голямата веселба от година насам. И да ти кажа нещо за тебе, Сантейнджело. Ти си умна глава!

— Оказа се фасулска работа — ухили се Лъки.

— Нали ти казах! — Олимпия рязко завъртя волана, за да не сгази една мършава котка. Гумите изсвириха и колата поднесе по улицата в предградието на Париж. — Остави ли бележките, за които ти казах?

— Да. Една за Джино. Една за училището. Куп лъжи за това колко се нуждая от време да остана сама и да обмисля нещата, да не ме безпокоят и че съм на път за Ел Ей.

— Прекрасно! Докато загреят какво е станало в действителност, ще сме далеч и ще си отживеем — бръкна в чантата си, извади цигара от пакет син „Житан“ и я пъхна в устата си. — Аз пък казах на икономката ни, че отивам да видя майка си. Дъртата крава едва зацепва няколко думи на английски. Освен това не може да ме понася и направо си умря от кеф, че ще се разкарам от къщата. Сега двете сме кралици, бейби! Напред! Чака ни невероятен купон!

Джино, 1966

Власт. Беше от огромно значение да я притежаваш. Огромно. Но когато я имаш, никога не е достатъчна. Винаги нещо не достига. Още един връх за изкачване… Още една перфектна сделка…

Джино често се питаше защо работи толкова напрегнато. Вечно в движене, вечно слага хората в джоба си, вечно върши услуги…

— Ти имаш законна сила и влияние — казваше му често Коста — милият, скъп приятел. — Защо не се ограничиш само със законен бизнес?

Коста държеше в ръка нотариалният акт на „Мираж“, където като собственик беше вписан Джино. Притежаваше хотел, която всъщност беше машина за пари. Но Коста беше адвокат и разсъждаваше като адвокат. Винаги искаше да върви по легалния път. Плащаш петдесет долара глоба и оставаш с чисти ръце. Горкият стар Коста. Готов винаги да се бори. Готов винаги да посъветва. Но и щастлив да печели милиони.

Хотелът с казино на Бахамските острови, отворен преди две години и наречен „Принцеса Сейнт“ вървеше много добре. Сега насочваха интересите си към игрални заведения в Европа. И всичко останало.

Да. Бизнесът процъфтяваше. Банкови сметки по целия свят. Пари, изпращани вън от страната и връщани обратно изпрани, чисти. Инвестирани. Вложени във фондации, управлявани от доверени лица. Нови сделки. Нов бизнес.

Джино харесваше живота си. Беше добър живот. Е, понякога имаше и спадове. Но само понякога. Нямаше проблеми, с които да не може да се справи.

Беше преживял трудните времена и беше останал невредим. Най-напред Комисията „Дюи“ през трийсетте. После Комитетът „Кифоувър“, създаден през хиляда деветстотин и петдесета година специално за разследване на организираната престъпност. И наскоро създаденият „Боби Кенеди“, в началото на шейсетте, оглавен лично от него като главен прокурор, решен да разследва всеки аспект на криминалната престъпност. След него Валаки — това никому неизвестно и невзрачно гангстерче, което изпя пред властите всичко, направено от приятелчетата му и от приятелите на неговите приятелчета, включително местата и точните дати на събитията.

Джино се отнесе достатъчно почтително към факта, че името му не беше споменато във връзка с разследването, и никога сам не отвори устата си. Властите не успяха да го пипнат с пръст. Разхождаше се свободен. Имаше късмет, както беше казал веднъж Алдо. Алдо, който вече беше с разклатено здраве и практически се беше оттеглил от бизнеса — от време на време помагаше на жена си в „Рикади“.

Джино имаше идея. План. Една мечта всъщност.

Искаше да построи най-големия, най-луксозния, най-красивия хотел във Лас Вегас.

След осъществяването на мечтата на Момчето — „Мираж“ — Лас Вегас беше разраснал неимоверно. В сравнение с някои от по-новите хотели обаче „Мираж“ приличаше на тоалетна. Е, най-луксозната наистина, но тоалетна. Джино искаше да притежава по-голям и по-добър хотел, да остави чрез него своя следа в историята на града. Нещо специално, за което да се говори в цял свят.

Беше намерил терен за строеж и сега обсъждаше различни идеи с различни архитекти.

— Ще струва цяло състояние — беше изпъшкал Коста, когато Джино му спомена за първи път за мечтата си. — И колко главоболия! Мили Боже! Цените в строителството растат с часове. Ще трябва да съберем „синдикат“, а и трябва добре да пресеем тези, които ще вложат парите си и ще са готови да чакат с години за да си ги възвърнат. Не забравяй, че данъчните агенти още дишат във врата ти.

Понякога Коста мърмореше като стара баба. Джино щеше да построи суперхотела на света. Щеше да го нарече „Маджириано“ — комбинация от Мария и Джино. Нещо като обелиск за тяхната любов.

След като Лъки си приготви багажа, за да замине за училището в Кънектикът, Джино не се застоя в Ню Йорк.

Кънектикът. Добър избор. Лъки скоро щеше да свикне там и да се успокои. Училището им беше препоръчано от съпругата на Питър Ричмънд — Бети, жена с добро възпитание и чар, изключително привързана към конете.

— Изпратихме там нашата Лорета преди колежа. Тя беше във възторг до небесата от него — увери го Бети, говорейки за най-голямата им дъщеря.

Джино се попита лениво как ли ще се чувства, ако легне с жена като Бети Ричмънд. Не можа да си го представи. Гола трябва да беше по-кокалеста и от кози крак. Сега разбираше защо Питър Ричмънд се беше заплеснал по нежните, женствени, сластни форми на Мирабел Блу.

Двамата мъже бяха станали най-добри приятели. Естествено, приятелството им беше дискретно. Не афишираха връзката си. Но имаше толкова много услуги, които Джино можеше да предложи на сенатора. Дребни. Големи. Но винаги дискретни.

Джино обичаше да ги прави. Доставяше му удоволствие да създава и поддържа приятелства на различни нива. Освен това знаеше много добре, че сенатор Питър Ричмънд един ден ще стане много важна клечка.

От Ню Йорк Джино отлетя за Вашингтон. Беше поканен за уикенда в имението на семейство Ричмънд в Джорджтаун. За първи път.

Разбира се, знаеше защо са го поканили. Бети Ричмънд планираше след известно време да организира гала вечер за едно от многобройните й благотворителни дружества и възнамеряваше да измоли „Мираж“ за целта си.

Знаеше, но не даваше вид, че знае. Чакаше Бети Ричмънд сама да го помоли.

— Да — щеше да й каже той. — Разбира се, скъпа, естествено. Как изобщо мога да ти откажа?

В това се състоеше играта. Но имаше правила. Един ден тя щеше да ги разбере.

Удари на тенис-топки и ракети. Силен вик на резултата. Джино се разхождаше покрай корта и наблюдаваше.

Бети Ричмънд играеше със сина си Крейвън и направо го разкатаваше. Не стига, че бяха лепнали такова лошо име на момчето, но непрекъснато го спукваха със различни спортове. Не че той не си заслужаваше името, падаше си наистина малодушен пъзльо.

Бети му махна с ръка и сервира неспасяемо. Крейвън хукна да посрещне топката, не успя естествено и се пльосна нещастно на земята.

— Гейм! — извика звънко Бети. После, без да обърне внимание на падналия си син, с бодра крачка тръгна към Джино, за да го приветства. Целувка. Още една. По едно клъвване за всяка буза.

Беше красива жена. Висока и силна. С проницателни кафяви очи и въздушна пухкава коса — като захарен памук. Беше облечена в екип за тенис, удобни маратонки и хваната на две стърчащи опашки коса. Въпреки че беше на четирийсет и една, това й отиваше, изглеждаше доста добре.

— Как сме днес? — обичайният й поздрав. — Готови ли сме за един гейм?

Джино се засмя.

— Готови сме за едно питие.

Бети се намръщи.

— Всеки обаче се нуждае и от физическо натоварване.

— Знам. Казваш ми го всеки път, когато се видим.

— А ти всеки път ми обещаваш, че ще се захванеш с някакъв спорт.

— Да, ще се захвана.

Тя го хвана под ръка и се притисна лекичко към него.

Той потръпна. Тая жена не си знаеше силата.

— Хайде се навий. Само един разтоварващ гейм — започна да се умилква тя.

— Не си познала. Твоята представа за разтоварващ гейм и моята са съвсем различни неща.

Крейвън се беше изправил на крака и с подскоци пристигна при тях. Беше на двайсет и една години — много висок и слаб като дъска. Не изглеждаше зле, но въпреки редовното спортуване, никога нямаше да спечели награда от рода на „Мистър Динамо“ например.

— Здрасти, Джино — каза той.

— Здрасти, момко. Как е тенисът?

— Ами доста добре. Сериозно се занимавам. Не е нещо особено, но…

— По-късно, Крей — изстреля Бети. — Събери топките, преди да са ги отмъкнали кучетата.

— Добре, мамо.

Бети подпъхна ръката си по-плътно под неговата.

— Толкова се радвам, че отдели време да дойдеш — каза тя, когато тръгнаха към къщата. — Има нещо, за което искам да те помоля…

Госпожа Ричмънд — жената, която не губеше време. Можеше да бъде първокласна Първа лейди. Активна. Спортна. Пряма. Какво повече можеше да иска Америка?

По-късно същата нощ Джино лежеше в стаята за гости, втренчил поглед в тавана. Човъркаше го досадната болка от наскоро появилата се язва на стомаха. Обилната и пикантна храна… трябваше да забрави за нея. Но кой би устоял на пресни миди с лимон в сос „Гран Мариние“, сочно телешко задушено и току-що набрани малини?

Бети Ричмънд поднесе превъзходна трапеза. Вечерното парти беше прекрасно. В тесен кръг — само дванайсет души. Семейство Ричмънд, синът им Крейвън, три двойки и две свободни жени, с които Джино да си плакне очите. Какво караше Ричмъндови да си мислят, че е дошъл да търси жени? Той, който имаше на разположение холивудски звезди, нюйоркски топманекенки и ласвегаски шоугърли!

Беше на петдесет и девет. Мария сега щеше да е на трийсет и седем. Отбелязваше рождения й ден всяка година — обядваше сам до басейна в къщата в Ийст Хемптън. Да, беше я запазил. Само я огради с електрифицирана телена мрежа и остави градината да избуи в предишната си дива красота.

Мария беше погребана в същата градина, под дървото, където се бяха любили за първи път. Вътре къщата остана така, както беше в деня на смъртта й. Никой не можеше да влиза вътре освен Джино. Отиваше там в деня на рождението й. Всяка година. Очакваше този ден с трепет. Коя друга жена можеше да бъде достойна да живее като Мария в неговата памет?

Неочаквано почукване прекъсна мислите му. Хвърли поглед към часовника си. Два и половина през нощта.

— Кой е? — извика той.

Никой не отговори, но вратата бавно се отвори. На прага застана Бети Ричмънд. Облечена в сатенена роба в прасковен цвят, плътно обвита около тялото й. Косата й беше пусната свободно по раменете.

— Дойдох да те завия — изрече тя с решителен глас, толкова решителен, че той почти пропусна да долови подтекста в думите й.

Отпусна дръжката на пистолета, който винаги оставяше под възглавницата.

— Чувствам се много удобно, благодаря ти, Бети — каза той бавно.

— Няма начин да не се чувстваш — продължи тя, след като затвори вратата след себе си и се доближи до леглото му. — Но не и аз.

И преди да успее да размисли как да постъпи, тя свали робата си и застана гола пред него.

— Иска ми се, господин Сантейнджело, наш семеен приятелю и приятел на целия проклет свят, иска ми се да ме изчукаш.

Той беше направо ошашавен. И тази жена се оказа обикновена курва. Каза й тихо, с равен глас:

— Облечи се и се върни при Питър.

— Защо? Не ме ли искаш?

Трябваше да бъде внимателен. Една унизена жена…

— Въпросът не е в това. Но ситуацията…

— Ситуацията е, че Питър е отишъл на гости при свое гадже и най-вероятно тъпче неубедителния си хуй в тъпата й мутра в този момент. Нямам намерение да седя и да чакам.

— Аз пък нямам намерение да се забърквам в такава каша.

Тя сви рамене. Беше само мускули. Където и да погледнеш. Малки, стегнати гърди. Широк ханш. Силни бедра…

— Мислех си, че ме намираш привлекателна — не се предаваше тя.

— Така е — побърза да я прекъсне той.

Без покана тя се настани в леглото.

— Няма да кажа на Питър — прошепна с дрезгав, тих глас. — Обещавам.

Последва най-физкултурното чукане, което можеше да си представи. Стисна пениса му във влагалището си и започна да го разтяга — навън, навътре — сякаш беше тенисна топка. Вътре. Вън. Въртене. Нагоре. Надолу. Аут. В центъра. Гейм!

Последва втори сет. Същият атлетичен подход. После си отиде, а той заспа. На сутринта си помисли, че всичко е било някакъв див сън.

Лъки, 1966

Олимпия караше колата така, като че ли бяха само те на пътя. Толкова бързо и бясно, че всеки шофьор панически се изтегляше встрани и й правеше път. Стигнаха до Южна Франция за двайсет и два часа, пет зареждания с бензин, безброй сандвичи и безброй кутии кока-кола.

— Ти имаш ли шофьорска книжка? — сети се да попита Лъки след един ужасно изморителен четиричасов преход с остри завои и главоломна скорост.

— Какво е това? — безгрижно се ухили Олимпия.

Лъки повече не я пита. Облегна се в седалката, затвори очи и отправи молитва за късмет.

Двете събраха деветдесет и четири долара, които намаляваха след всяко спиране. Не можеха да си позволят да отдъхнат в някой от кокетните, привлекателни мотели покрай пътя.

— Когато стигнем в Кан, ще отидем във вилата на леля ми — обяви Олимпия. — Тя не ходи често там. Обикновено седи една седмица през септември. Страхотно е, вероятно ще бъде заключено, но знам откъде можем да влезем. Толкова лета съм прекарала там с бавачки, когато родителите ми нямаха време за мен — тя тъжно се засмя. — Не че нещо много се е променило, но няма да е лесно да ме изритат сега, когато вече съм голяма!

Лъки познаваше това чувство. Докато вечеряха двамата с Джино в апартамента му в Ню Йорк, тя имаше усещането, че той ще се чувства по-щастлив където и да било другаде. В нейно присъствие изпитваше неудобство. Усещаше го. И затова направо онемя — беше някакво подобие на истинската Лъки. Дори не успя да се насили и да го попита къде е Марко.

Почуди се какво ли ще направи Големия татко, когато научи за бягството й. Е, щеше да побеснее. И какво от това? Най-много да я изпрати в друго училище. А тя щеше добре да си размотае задника, докато той получеше бележката й.

Какво толкова лошо имаше в това да опознае бизнеса му? Нямаше никакво намерение да следва предписанията му — училище, колеж, брак. Да си гледа работата. Искаше да бъде като него. Богата. Силна. Уважавана. Искаше хората да подскачат, когато им нарежда — по същия начин, както правеха за него.

— Добре се движим — констатира Олимпия със звънък глас и натисна до дупка газта по тясното шосе, изсечено сред скалиста местност. — Току-що подминахме околовръстния на Сен Тропе. Още един час и сме там.

Лъки избърса потта от челото си с ръка. Беше едва май, но обедното слънце припичаше, а те бяха директно подложени на изгарящите му лъчи в малката открита кола.

— Обзалагам се, че воним на пот! — засмя се тя. — Две малки смърдящи девственици!

— Я се коригирай! — каза Олимпия.

— А?

— Щях да ти кажа, като пристигнем. Нали знаеш, лежиш си до басейна, пийваш си бяло вино и тъй нататък…

— Искаш да кажеш… че вече си го направила?

Самодоволна усмивка плъзна по сладострастните устни на Олимпия.

— Уха!

Лъки напористо се извъртя към нея.

— Кога? С кого? Как беше?

Олимпия изви волана, за да избегне камък на шосето.

— Ужасно! — сбърчи нослето си тя. — Послушай съвета ми — продължавай с „почти“. Така е много по-весело.

Както беше очаквала Олимпия, вилата на леля й беше заключена, капаците на прозорците бяха затворени. Кацнала високо сред хълмовете над Кан, къщата се гушеше сред великолепна цветна градина от мимози и жасмин.

Олимпия изскочи от колата, отвори огромната порта от ковано желязо и подкара колата по алеята. Спря точно пред боядисаната в бледорозово вила.

— Готино е, нали?

— Фантастично е — възхити се Лъки. — Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против, ако разбием вратата и се настаним.

— Тя няма да разбере, душичке! — отвърна мъдро Олимпия. — Всъщност тя би била против само ако „Баленсиага“ или „Балмен“ фалират. Болна е на тема мода и тоалети.

После Олимпия демонстрира своя специален начин за влизане. Изкатери се по една праскова до височината на втория етаж и отвори с лек бърз удар дървения капак, чийто райбер отдавна беше счупен, натисна прозореца, отвори го и се прекачи през перваза.

Лъки чакаше търпеливо пред вратата. След няколко минути Олимпия вече отключваше входната врата с ключа от резервната връзка, която държаха в къщата.

— Добре дошла във вила „Щастливи дни“! — изкикоти се тя.

Къщата беше построена във френски стил с гръцки пари. Повечето от мебелите бяха покрити с калъфи, за да не се прашат, но тук-там имаше открито канапе с лека памучна дамаска, една полирана масичка… От тавана висяха паяжини.

— Казах ти, че леля ми използва къщата само седмица през годината — обясни Олимпия. — Няколко дни преди това идват от една фирма и почистват. Разбираш ли, можем да останем с месеци. Никой няма да се сети да ни потърси тук.

Лъки нямаше намерение да попада в списъците на безследно изчезналите, обявени за издирване. Може би няколко седмици, да. Но месеци? Джино щеше да се побърка от тревога, да не говорим за леля Дженифър и чичо Коста… За Дарио дори не смееше да си помисли. Трябваше да му пише. Все се канеше да го направи, но винаги си оставаше само с добрите намерения.

— С кого го направи? — попита нетърпеливо тя.

— С едно гадно, отвратително, дребно френско копеле. Комунистче. Постоянно ми говореше глупости — че баща ми трябвало да бъде ликвидиран, че не разбирам нищо от живота. Една нощ го вкарах тайно вкъщи, той веднага сви сребърния пепелник и отказа да правим „почти“. Беше ужасно. Измърлях с кръв коженото канапе в кабинета на татко. Направо ми прилошава, като си помисля. Благодаря на Бога, че ти се обади на другия ден. Нямаше да мога да продължа с уроците по руски и да се срещна пак с него.

Докато се свечери, успяха да почистят и подредят вилата по свой вкус.

— Ще използваме само една стая — реши Олимпия. — Така ще ни е най-лесно да почистим, преди да си тръгнем.

Лъки избра за най-подходяща просторната стая в приземния етаж, съседна на кухнята. Беше обзаведена с две ниски, удобни софи, масичка за игра на карти, с тапициран плот със зелено сукно и три огромни кресла.

— Хайде да се настаняваме — обяви Олимпия.

— Колко му е! — заяви Лъки.

Имаха общо два малки сака с дрехи и тоалетни принадлежности. Разопаковаха багажа и бяха настанени.

В кухнята завариха хладилника пращящ от вина, бира и разхладителни напитки. В бюфета откриха пакети чипс, кутии с ядки и двайсет и четири консерви с риба тон.

— Можем да си организираме истинско угощение — възкликна Лъки.

— А, не, — заяви Олимпия, — не и тази вечер. Тази вечер ще си замъкнем задниците в града и ще си хапнем както трябва. Привижда ми се омар с майонеза… Мм… вкусно, нали?

— Но ние нямаме пари?

Олимпия се ухили дяволито.

— Лъки, ти си наистина умна, на понякога си то-о-лкова тъпичка! На кого са му притрябвали пари, когато има на разположение чудесно младо тяло?

Престижният филмов фестивал в Кан беше към края си. Звездите бяха отлетели, аутсайдерите бяха останали. Неуспели мошеници, които отчаяно продължаваха да търсят някаква сделка. Продуценти без късмет, без нищо в снимачните си програми. Псевдоактриси — на практика неудачници — с големи цици и фалшиви усмивки.

Уорис Чартърс беше един от представителите на продуцентите кутцузлии. Беше пристигнал в Кан с развети знамена — неговите уникални и обещаващи идеи и собствености. Претърпя пълен провал.

Собственост номер едно — Пипа Санчес. Отракана и хитра мексиканска актриса, играла главни роли в няколко много успешни испански продукции през петдесетте години. Беше четирийсетгодишна, въпреки че настояваше, че е на трийсет и пет — но наистина изглеждаше на трийсет и пет. Уорис обаче знаеше действителната й възраст. Беше си свършил домашното върху госпожица Санчес, когато за първи път се бяха срещнали в Мадрид.

Тя беше успяла да се присламчи до него на едно парти.

— Господин Чартърс, гледах Целуни и убий. Много го харесах. И аз имам сценарий, който знам, че ще ви очарова.

Целуни и убий. Единствената му слава. Направен в Париж през петдесет и девета за седемстотин хиляди долара, досега филмът бе събрал в касите шестнайсет милиона. Щастлива случайност. Всичко останало, до което се докоснеше, се превръщаше в долнопробен боклук.

Собственост номер две — сценарият на Пипа Санчес. Бързо, напрегнато действие, пълно с насилие. С работно заглавие Убийствен изстрел. История за гангстер през двайсетте и трийсетте години. Убиец със златно сърце.

Уорис считаше, че е истинска златна мина. Всъщност триковете бяха евтини и елементарни, но щеше да стане филм за милиони. След двайсет и три години в бизнеса Уорис много добре предусещаше бъдещия успех.

— Чий е този сценарий? — попита я той.

— Мой — властно каза тя. — Аз поръчах да го напишат. Аз го притежавам. Имам договор с автора, който ми преотстъпва правата си.

— И какво ще ги правиш тия права? Продаваш ли ги? — внимателно подпита Уорис, като се стараеше да не проличи колко силно е заинтересуван.

— Не — решително отрече Пипа. — Искам да играя главната роля във филма. Женската роля е написана специално за мен.

Сигурно, но преди двайсет години, помисли цинично Уорис. Но тъй като тя беше готова да му преотстъпи сценария срещу… нищо, и тъй като той можеше да я използва много успешно, пропусна да й каже, че тя по никакъв начин не става за главната роля.

И така, заминаха за Кан. Уорис Чартърс с двете негови многообещаващи собствености… А единственият интерес, който успяха да предизвикат, беше през нощта, когато се сбиха пред очите на всички в хотел „Карлтън Терас“.

Сега Уорис седеше пред чаша перно в „Синия бар“ на улица „Кроазет“ в Кан и размишляваше върху лошия си късмет. Беше на трийсет и две години. В миналото детето-чудо на киното, което на тринайсет години изгуби гласа си и погрозня до неузнаваемост. На двайсет и пет стана продуцент на Целуни и убий и се върна в Холивуд със славата на детето-чудо. След два провала замина за Европа, ругаейки всички филмови столици. Там — разорен и дрогиран — се ожени за богата, седемдесет и две годишна вдовица испанка. Когато тя почина година след това, семейството й го изхвърли от къщата само с калъпче сапун за изпроводяк. Това беше единственият му кяр от този брак по сметка.

Уорис тихо подсвирна. Не повярва на очите си. Две котенца, две изящни, неземни същества се приземяваха в ореол от обещания… с бял лъскав „Мерцедес“. Блондинката веднага грабна окото му. Цици като за световно. Златна коса, разпиляна по гърба. И толкова палави къси панталонки, че бузките на прелестното й дупенце се излагаха на показ. Приятелката й на пръв поглед не можеше да се сравнява с нея. Впити изтъркани дънки и тениска. Високо, стройно и стегнато тяло. Смолисточерни къдрици, които закриваха лицето.

Уорис не се колеба. Избра за себе си блондинката. И той имаше право на малко удоволствие.

Проследи момичетата с поглед, докато те излязоха от колата и с небрежна походка тръгнаха към ресторанта. Инстинктът му показа, че само чакат някой да ги забърше.

Когато доближиха масата му, той бързо скочи на крака и с ученическия си френски ги попита дали имат нещо против да седнат при него.

Мургавата му отговори на чист френски. Каза, че имат среща, но докато чакат… е, ще приемат компанията му.

После блондинката й каза нещо на английски. Тогава Уорис зарадван възкликна:

— Американки ли сте? И аз съм американец.

Поръча перно за всички и се запита имат ли пари. Бяха му останали само петдесет долара. Последните. Но в джоба си имаше скъпоценна трева. Ако успееше да ги изкуши да си купят…

Хм, мислеше си Лъки, не е лош. Нито добър. Но не е нейният тип. Това беше истински късмет за нея, защото веднага разбра, че си пада по Олимпия. Май беше вярно, че изисканите мъже предпочитат блондинки. Но на кого пък са му притрябвали изискани мъже!

Огледа Уорис Чартърс с присвити очи, докато той опита номера си с Олимпия. Висок, слаб, много симпатичен, ако харесваш мъже със сламена коса, подли зелени очи и безцветни мигли. Откровено казано, изобщо не й хареса. Тя харесваше мургави мъже… силно мургави… колкото по-мургави, толкова по-добре. Като Марко. Великолепният мръсник Марко. Със замислените очи и мъжествената осанка.

Отпи от перното, което й заприлича на някакво отвратително лекарство. Запита се дали някой ще се сети да заговори за ядене. Олимпия изглежда беше забравила кулинарните си мечти за рибни специалитети и пресен омар с майонеза.

— Хей — реши да поеме инициативата Лъки. — Умирам от глад. Няма ли да хапнем нещо?

— Вярно бе — веднага се съгласи Олимпия. — Да си призная, и аз изпитвам глад. Кое е най-добро тук, Уорис?

Той хвърли кратък, но убийствен като куршум поглед към Лъки. Защо й трябваше на тая да си отваря устата, че е гладна? На кого въобще му беше притрябвала храна? По-скоро кой, по дяволите, можеше да си я позволи?

Наведе се интимно и свойски към Олимпия.

— Имам нещо много по-добро от храна в джоба си — прошепна той.

Малките й очички светнаха.

— Така ли?

— Първо качество трева. Защо аз и ти да не…

— И Лъки!

— Е, добре де, и Лъки. Защо да не намерим някое хубавичко, тихичко местенце и да не се позабавляваме?

На Олимпия й идеше да пляска с ръце от радост. Ето мъж, който й беше присърце.

— Къде?

Уорис започна бързо да обмисля. Беше се преместил от хотел „Мартинес“ преди два дни, за да спести пари. Малката стая, която бе наел в долнопробен пансион в един отдалечен квартал на Кан, едва ли беше подходяща за целта. И плажът не беше най-доброто разрешение.

— Вие къде сте отседнали?

Олимпия изобщо не губи време в колебание. Лъки едва повярва на ушите си, когато я чу да казва:

— Имаме вила сред хълмовете. Ако искаш, можем да отидем там.

Какво стана с тайната им? „Няма да казваме на никого къде сме отседнали“, беше казала Олимпия по време на пътуването им. А сега, няма и половин час от пристигането им, тя канеше този Уорис Чартърс във вилата. Олимпия май се оля!

— Страхотно! — моментално прие поканата с горещ ентусиазъм Уорис и махна на сервитьора за сметката. — Да тръгваме.

Пипа Санчес критично се огледа в огледалото. Повъртя се, за да се види отвсякъде. Накрая остана доволна от себе си. Виждаше огледалния образ на това, което беше свикнала да вижда през целия си живот. Съвършенство. Мургава кожа. Гарвановочерна коса. Стройна, сексапилна фигура. Можеше и да е на четирийсет и две, но все още беше съвършена. Нямаше бръчки, кожата й беше свежа и опъната. Никакъв издайнически признак за бавно, но неумолимо напредващата възраст. Тогава защо, по дяволите, не беше голямата, великата филмова звезда?

Защо?

Защото тъпанарите, които държаха филмовата индустрия в ръцете си, никога не й предлагаха добри роли. Ето защо! Винаги беше „другата жена“. Винаги беше „секси курвата“… или „темпераментната танцьорка“. Да го духат! Какво знаеха те с еднометровите си пури и блондинките със силиконови цици.

Умишлено се беше отдръпнала от Холивуд. Първо, прочетеното за ужасната смърт на Джейк Момчето я изплаши толкова много, че просто нямаше смелост да се върне обратно. Второ, Испания се оказа добра за нея — не остана и миг без работа. Снима се в десетки филми, два от които много успешни. Беше се омъжила за испанска филмова звезда. След пет бурни години се разведе с него. А през последните седем беше сама. По свой избор, разбира се. Мъжете тичаха подир нея като гончета, надушили следа. Беше имала много любовни приключения, защото можеше да избира. Макар че на първо място оставаше кариерата й. Беше амбициозна. Не я задоволяваше популярността й в испанското кино. Няма що, на кого му пукаше за някаква си испанска актриса! Тя искаше за себе си международна известност. Искаше да грее на холивудския небосклон!

В продължение на много години ревниво пазеше своя сценарий — Смъртоносен изстрел. Според нейните разбирания — а тя разбираше от кино — сценарият беше безценна собственост, притежаваше всички достойнства, които щяха да направят от филма истински хит — любов, хумор, патос, насилие.

Не можеше да бъде друг. В основата му беше животът на Джино Сантейнджело.

Проблемът беше, че той никога не го прочете. Джино я прогони от Америка още преди сценарият да бъде завършен.

Но тя не прекъсна връзката с писателя. Напротив, поддържаше редовна кореспонденция с него и през хиляда деветстотин петдесет и пета — когато жената на Джино Сантейнджело беше убита в басейна на къщата им в Ийст Хемптън — тя бе поръчала финал, съобразен със събитието.

Което всъщност направи от сценария истинска бомба. Пипа беше толкова развълнувана, че след известен период на благоразумно мълчание изпрати копие от него на Джино, придружено с писмо, в което му напомняше за готовността му да инвестира във филмовата индустрия. Ръкописът се върна след шест месеца с лаконична бележка от неговата секретарка: Господин Сантейнджело няма време да чете филмови сценарии.

Последваха години, през които много други хора също нямаха време да го прочетат. Тогава в живота й се появи Уорис Чартърс и Пипа разбра — просто надуши — че той е мъжът, от когото се нуждаеше.

И сега бяха пристигнали в Кан. И пак нищо. Никакъв бизнес. Никаква продукция. Нищо.

Да се каже, че Пипа беше разочарована, щеше да бъде само бледо загатване на истинското й състояние.

Тя още веднъж се огледа, преди да се отправи на среща с Уорис. Беше време този негодник да й върне сценария. Оказа се обикновен дребен неудачник и тя искаше да скъса всякакви отношения с него. Тя определено нямаше нужда Уорис да търси работа за себе си с нейния сценарий! Щеше сама да намери пари за филма. Все някак… все някога…

Пушенето на марихуана не беше нещо ново за Лъки. Дори се мислеше за много опитна в тази област. Всъщност, беше си позволила това удоволствие всичко на всичко два пъти. Първия път с Олимпия — на острова на баща й. Тогава се излежаваха под лъчите на жаркото слънце. Беше чудесно! Тогава бе задрямала, после се събуди точно навреме, за да погълне лакомо четири порции шоколадов мус.

Вторият път беше с двойка шведи, хипита, които се шляеха по Европа. Заедно с Олимпия бяха попаднали на тях и бяха прекарали целия ден като замаяни.

Уорис Чартърс извади силен ароматен тютюн „Акапулко голд“. Сви и залепи с език две цигари и ги предложи щедро на момичетата.

Тримата се излегнаха на шезлонгите до плувния басейн. Когато започна да се смрачава, Олимпия запали свещи и отвори бутилка вино.

— Искам да си пуснем малко музика — предложи тя.

Уорис беше доволен. Нямаше никакви претенции и оплаквания. Чувстваше се превъзходно в това уютно кътче. Вила. Кола. Две малки котенца, в които очевидно имаше много хляб. Заслужаваше една почивка, едно отпускане. Ваканция, преди да се върне към еднообразната и скучна грижа хем да запази душата си, хем да храни тялото си.

Олимпия дръпна дълбоко от цигарата и изпусна с въздишка на задоволство и блаженство дима, преди да я подаде на Лъки.

Умът на Лъки все още беше ангажиран с храната, но и тя се присъедини към тях. Взе цигарата, вдъхна магическата трева и се отпусна, за да усети въздействието на опиата.

Десет безмълвни минути прекрасни усещания, през които си подаваха двете цигари един на друг. Лъки започна да се кикоти, когато песента на щурците загърмя като стогласов хор в ушите й.

— Брей… колко шумни животинчета — изломоти завалено тя. — Ко-олко шумни… наистина…

Забележката й предизвика истеричен смях у Олимпия и Уорис. Лъки се усмихна със самочувствието, че е изрекла най-умната приказка на света.

— Хайде да плуваме — предложи Олимпия.

Без да изчака реакцията им, тя стана и съблече дрехите си. Обърна се към Уорис, за да му даде възможност да огледа зрелите й апетитни форми. Той буквално разкъса и захвърли панталона си, а после и гащетата. Щръкналият му пенис сочеше нагоре като пилон на знаме.

— Мммм — замърка Олимпия и когато той се накани да я грабне и да я хвърли в басейна, сама скочи вътре.

Преди още Лъки да се съблече, Олимпия и Уорис се гмурнаха под вода. Тя внезапно почувства, че изобщо не й се иска да плува. Майната му на плуването. Беше гладна.

Отиде гола в къщата, откри в кухнята някаква консерва и я отвори. Лакомо нагълта парчетата риба тон в зехтин. Изпита истинска наслада.

После някак внезапно се почувства безкрайно уморена, изчерпана, отпаднала.

Отвън Олимпия и Уорис продължаваха да се забавляват. Чуваше виковете и крясъците им. Ако се вмъкнеше тихо в леглото и заспеше, въобще нямаше да им липсва. И го направи. Тихо… тихо… тихо…

Не откри Уорис в нито едно от най-често посещаваните от него заведения. Пипа последователно провери в „Синия бар“, в „Карлтън Терас“ и в бара на „Мартинес“. След час отново провери. След още час отново… Накрая, когато стана доста късно, тя се предаде и позволи на един весел англичанин, производител на дамско облекло, да я почерпи с бутилка шампанско. От най-доброто, разбира се. Пипа беше жена, която не признаваше нищо друго освен най-доброто.

По-късно му позволи да прави любов с нея. Не беше лош… прояви ентусиазъм… Но не беше Джейк Момчето. Никой не беше като Момчето…

Натрапчивото пикиране на един комар около ушите й принуди Лъки да отвори едното си око. Трябваше да мине време, за да се ориентира къде се намира. Най-после си спомни.

Изпълзя от леглото, нахлузи бикините си и някаква стара риза. Откри Олимпия в голямата спалня на собственичката — гола, изтегната в отпусната, небрежна поза. До нея спеше Уорис. Лежеше по корем и това даде възможност на Лъки да огледа стегнатия му мускулест задник. Наистина имаше страхотен задник!

През следващите няколко дни Уорис стана неизменна съставка от пейзажа на вилата. Олимпия се бе влюбила и нямаше никакво намерение да го пусне да си ходи.

Като ги гледаше заедно, Лъки изпитваше ревност, но не можеше нищо да направи по въпроса. Затова си лежеше край басейна, насочила цялото си внимание да добие тен и да размисля дали Джино вече я търси.

Недалеч от къщата имаше малко селце, откъдето си купуваха топли франзели, прясна шунка, сирене и всякакви плодове.

— Мога да си живея тук до края на света! — въздишаше замечтано Олимпия.

— А на мен вече ми писна.

— Вземи колата тогава и иди да се повеселиш.

— Знаеш, че не мога да карам — възрази ядосана Лъки.

— Научи я да кара, мило мое котараче — помоли Олимпия новопридобития си любим.

Уорис действаше внимателно. Не трябваше да прибързва и да направи грешен ход. През трите дни във вилата се беше убедил, че тя е наистина много богато момиче. Беше научил и фамилията й — Станислопулос. Име, сравнявано с това на Онасис. Освен това беше много палава. И след като бе преодолял първоначалното й отвращение към ебането, тя беше започнала да подскача в леглото и да се нахвърля лакомо върху него като индианец към уиски. Учеше я на всичко, което сам знаеше, а тя поглъщаше жадно уроците му. Естествено присъствието на приятелката й пораждаше някои неудобства. Той не харесваше Лъки. Тя пък не харесваше него. Да я научи да кара, щеше да е един чудесен начин да се отърве от тая досадница.

Лъки усвои техниката на управление още през първия половин час. Изпълнена с увереност, тя откара Уорис обратно във вилата, остави го и седна сама зад волана. Откри, че страшно си пада по шофирането. Усещането за ускорение при натискане педала на газта беше наистина откритие. Тръгна с колата в източна посока, към Италия, и стигна Сан Ремо. Там паркира и се разходи няколко часа. После се върна обратно във вилата по крайбрежния, лъкатушещ път. Влезе в къщата в полунощ в приповдигнато настроение.

Олимпия и Уорис танцуваха бясно под звуците на румба от радиото. Олимпия беше по бикини и високи токчета. Уорис беше прилично облечен в широк летен панталон и риза. Танцуваха сериозни. Големите гърди на Олимпия се полюшваха апетитно, демонстрираха цялото си великолепие. И двамата бяха дрогирани. Уорис беше свил последната от своите цигари с „Акапулко Голд“ и марихуана.

— О, ти си се върнала — изкикоти се Олимпия. — Мислехме да се издокараме и да се спуснем до казиното. Искаш ли да дойдеш с нас?

— И още как — побърза да се съгласи Лъки.

— Тогава се преобличаме! Сигурна съм, че леличка има в гардероба си нещо, което ще ни свърши работа.

Пипа Санчес беше бясна. Не стига, че Уорис Чартърс изчезна, но отмъкна със себе си и шестте ксерокопия от любимия й сценарий. Направо ужас! Заради това заслужаваше да му се резнат ташаците!

Пипа реши да остане в Кан, докато не го намери. Подлецът се криеше някъде. Вероятно се спотайваше, докато се увери, че е заминала, за да може безпрепятствено да присвои скъпоценната й собственост. А щом веднъж беше постъпил като боклук, значи въобще си беше боклук. Трябваше да го надуши досега. Момчето я беше учило: „Винаги надушвай опасността, когато те доближава. Така ще можеш да я избегнеш.“ Как обаче се беше случило така, че той самият не можа да надуши опасността…

Всичко да върви на майната си! Пипа облече най-впитата, най-сексапилната си червена рокля. Дръзко излезе в града с един боливийски бижутер, с когото се беше запознала. Ако той беше толкова богат, колкото изглеждаше, навярно можеше да се заинтересува от нейния сценарий и да инвестира във филмовата продукция.

Облечени от глава до пети в дрехи на лелята, Олимпия и Лъки седяха в белия „Мерцедес“, който с рев хвърчеше по улиците на Кан, управляван от Уорис.

— И аз трябва да се преоблека — каза той. — Ще ви оставя двете в „Синия бар“ и ще се върна след десет минути.

— Защо да не дойдем с теб?

— Защото така е по-добре.

Нямаше никакво намерение да им позволи да видят долнопробната дупка, в която беше отседнал. Освен това искаше да си събере партакешите и да натовари двата куфара в багажника на колата. Искаше максимално да се възползва от създалата се ситуация.

— Добре де — сърдито каза Олимпия. — Но ако видя някой по-готин от тебе, не очаквай да ме завариш тук, когато се върнеш.

— Десет минути. Наблюдавай я, Лъки.

Лъки слабо се усмихна, по-скоро само разтегна устни. Да наблюдава Олимпия! Господи! Щеше сама да грабне първия що-годе приличен тип, който се залепеше за тях и да накара Олимпия да напъха езика си в гърлото му. Само и само да се отърве от тоя мухльо, когото намразваше все повече и повече.

Той ги настани на една маса, поръча им пиене и изчезна.

— Хей — каза Лъки, — виждаш ли оня, ей там? Не сваля поглед от теб.

Олимпия веднага налапа въдицата.

— Къде? — попита бързо тя и изпъчи гърди.

Джино, 1966

Джино лежеше в голямото кралско легло в спалнята на своя апартамент в „Мираж“ и гледаше как момичето се облича. Беше много слаба. С дълги крака, кокалести рамене и тъничка талия. Не разбираше защо е избрал точно нея. Въобще не беше неговия тип.

Докато нахлузваше роклята си, тя обърна глава към него и го погледна право в лицето. Така загледана, оправи деколтето и придърпа гънките върху малките си гърди.

— Беше чудесен — каза с тих, доволен глас. — Кога ще те видя пак?

Едва сега се сети защо я беше избрал. Имаше нещо особено в сините й очи, нещо тъжно, невинно… И вече не толкова невинно, когато я обладаваше в леглото. Беше пълзяла върху него — навсякъде. Пръстите и устните й бяха като нашествие на мравки, а горещият й език беше облизал всеки сантиметър от тялото му.

Жени. Бяха се променили. Той не беше целомъдрен, о не, дори не претендираше. Но техните сексуални претенции ставаха все по-свободни и… нелепи. Една такава алчна жена можеше да ликвидира и най-тръпнещия в очакване надървен хуй.

— Ето, вземи — каза той и й подаде плик, който взе от чекмеджето на нощното си шкафче. — Това е за теб. Купи си някакъв малък подарък.

— О! — възкликна тя, след като деликатно претегли плика, като го премести от ръка в ръка. — Нямаше нужда.

Знам, че нямаше нужда, помисли си той. Но за мен има. Защото така ще се отърва от теб без никакви усложнения.

— Е, вземи ги, забавлявай се — великодушно каза той.

Тя се облече напълно и застана до леглото. Цялата излъчваше очакване. Но той искаше само едно — по-бързо да си тръгне.

— Виж, още не е късно, а си много красиво момиче. Ще се обадя на моя управител да ти запази маса за нощното шоу на Тайни Мартино — за сметка на заведението, разбира се, приеми го като подарък от мен. Ще ти хареса. Можеш да поканиш някой приятел.

Веднага щом тя излезе, Джино стана, направи малко физически упражнения, взе си душ и грижливо се облече. После позвъни на Марко по специалната вътрешна линия.

Марко се появи точно след три минути. Едно от най-добрите му качества беше, че винаги, когато го потърси, е под ръка. Заедно с безусловната му лоялност, която не можеше да се купи с никакви пари. Марко беше повече от роднина. Това означаваше много за Джино. Неотдавна го беше издигнал в управител на „Мираж“. Искаше да бъде най-добрият. Когато дойдеше време, щеше да остави „Маджириано“ в ръцете на Марко.

— Какво ново? — попита Джино.

— От всичко по малко. Тайни Мартино проигра заплатата си на рулетката. Японският бизнесмен вече ни дължи седемдесет и три бона. Изпратих четири проститутки в апартамента на съдията — точно както ти нареди. Нормална нощ.

Джино се усмихна доволен. Освен разнообразните му бизнес интереси, свързани с хотела, „Мираж“ беше любимото му място. Тук се чувстваше най-добре и най-спокойно в Лас Вегас.

— Съпругата на сенатор Ричмънд нанесе ли се вече?

— Още не. Апартаментът е готов. Всичко останало е уредено — четири дузини жълти рози, най-добрият професионален тенисист ще бъде в готовност утре през целия ден.

— Добре.

Все пак стана му приятно, когато се увери, че за Бети Ричмънд ще се погрижат добре. Забавляваха го и бдяха над него като кралска особа в нейното имение в Джорджтаун и сега искаше да се реваншира. Дали му се искаше да спи с нея, или не — това беше съвсем отделен въпрос. Физически тя не му допадаше. Но в леглото, с ония силни крака, обвити около тялото му, оная пулсираща мускулеста катеричка… Исусе Боже! Получаваше ерекция само като се сетеше за това. И толкова скоро след мъничката госпожичка — Как-Й-Беше-Името. Не беше зле за мъж, който след две седмици навършваше шейсет години.

Бети Ричмънд беше посрещната като кралица. Синът й Крейвън се суетеше около нея.

Влязоха в апартамента, предшествани от носачите с петнайсет куфара.

— Хм — изсумтя тя, докато обикаляше из стаите и отваряше прозорците. — Най-голямата безвкусица, която съм виждала някога.

— Да, майко — съгласи се Крейвън. — Безвкусица.

— Просто вони на вулгарност.

— Права си.

— Златни кранове, представи си!

— Ужас!

— Е, какво друго можеше да се очаква…

— Тя пристигна — обяви Марко.

Джино кимна. Беше пристигнала един ден по-късно, но все пак беше дошла.

— Какво прави?

— Играе тенис. Разби професионалиста като коте в дирек.

— Шегуваш се!

— Има удар за милиони!

Джино се засмя.

— Съобщи й от мое име, че я каня на вечеря. Може да дойде тук в шест и половина.

— Добре, шефе.

След малко Марко се върна. Съобщи на Джино, че госпожа Ричмънд е благодарна за любезната покана, но вече имала уговорка за вечерята. Затова предлага да се срещне с него по-късно, например в десет.

Джино побесня. Тя пристигаше тук да му иска услуга и си позволяваше да го разиграва. Направо не беше за вярване!

— Кажи на госпожа Ричмънд, че в десет часа не е удобно — строго каза той. — Ако иска, в единайсет.

Марко излезе и отново се върна. Госпожа Ричмънд приела. Единайсет часа. В нейния апартамент.

— Добре — изстреля Джино, — но не в нейния, а в моя апартамент.

Бети Ричмънд пристигна в дванайсет и пет. Атлетична, със слънчев загар. Беше облечена в синя рокля, а пухкавата й коса беше сресана назад и прихваната със синя панделка.

— Извини ме за закъснението — с разиграно съжаление започна тя, — но тук е фантастично. Просто не знаеш на кого можеш да попаднеш.

Той кимна и хвърли многозначителен поглед към часовника си.

— О, надявам се, че не съм те накарала много да чакаш — този път в гласа й се прокраднаха нотки на загриженост. — Не е ли много късно да обсъждаме служебни въпроси? Не би ли предпочел да се видим утре, на закуска?

— Не, не е късно — рече Джино. — Говорих с Тайни Мартино и той ми каза, че може би — точно така се изрази, представи си — може би ще го направи.

— О, сигурно ще го направи — безгрижно каза тя.

— Казах може би…

— Няма значение. Ще го направи. Тази вечер се видях с него — какъв очарователен мъж — категорично ми обеща!

Джино се намръщи. Исусе Боже! За какво тогава се бъзикаше с него. Та тя можеше да организира всичко сама. Прииска му се въобще да не й беше обещавал тази проклета гала вечер за нейната шибана благотворителност.

В седем сутринта телефонът в спалнята му иззвъня и го събуди. Търсеха го по личната линия, която се използваше единствено от няколко най-близки съдружници и приятели. Само при нещо спешно, при внезапно възникнала неприятност.

Беше Коста. Звънеше от Ню Йорк.

— Джино, имам лоши новини.

— Какви?

— За Лъки. Избягала е от училището.

— Господи!

— Оставила е бележки.

— И какво пише в тях?

— Нищо особено, да не се безпокоим, тръгвала за Ел Ей.

— Исусе Боже!

— Уредих всичко с училището. Ще мълчат. Разбраха ме.

— Е, това е нещо.

— Какво искаш да направя?

— Не знам… По дяволите! Това побъркано хлапе! — за миг се замисли. — Виж какво, най-добре не прави нищо. Изчакай. Ще се кача на самолета и ще поговорим, когато дойда при теб.

— И аз мисля, че така е най-добре.

— До скоро — затвори и въздъхна. Лъки. Голяма беля беше това момиче. Искаше му се да й нашари задника. И щеше да го направи. Когато я намерят, разбира се.

Лъки, 1966

Спореха тихо, упорито. Двама вежливи французи, облечени безупречно — в тъмни сака и тъмни панталони. И отегчения, измъчен Уорис Чартърс.

— Казвам ви, че и двете са по-големи от двайсет и една — настояваше той.

— Сигурен съм, че е така, сър — съгласи се любезно единият от мъжете, — но законът в тази страна изисква дамите да представят своите паспорти. Иначе… — той сви рамене с галска изтънченост.

На Лъки й се искаше да се изсмее. Цялата сцена беше комично нелепа. Наистина. Двете с Олимпия — наконтени като куклички, разгневеният почервенял Уорис и тълпата зяпачи.

— Ох, Господи! — високо каза Олимпия. — Ама че глупости. Хайде да тръгваме.

— Никъде няма да ходим — запъна се Уорис като магаре. — Законите са точно за това — да бъдат нарушавани.

— Не и в това казино, сър — отсече другият от мъжете.

— Шибани жабари! — ненадейно изкрещя Уорис. — Какво, по дяволите, разбирате вие от каквото и да е!

Но точно преди да се нахвърли, готов за бой, единият от мъжете направи знак към охраната до вратата да се заемат със смутителя на реда. Те бързо приближиха Уорис и го хванаха здраво за лактите. Това вече го разяри. Той започна да се мята в ръцете им и да крещи ругатни и обиди.

— Прекрасно! — отегчено въздъхна Лъки и обърна очи към Олимпия. — Виж само какъв приятел си имаш!

Олимпия красноречиво размята дългите си руси къдри.

В същия миг някаква темпераментна, тъмнокоса жена, облечена в най-разголващата, впита по тялото рокля — Лъки виждаше подобна дреха за първи път в живота си — слезе от бял „Ролс Ройс“ и се втурна към тях. Следваше я висок мъж с прошарена коса.

— Уорис! — диво изкрещя жената. — Лайнар скапан! Къде беше досега?

Като по чудо Уорис престана да се мята в ръцете на мъжете и да крещи. Само се отърси и започна да оправя дрехите си.

— Пипа — изгъгна плахо той, — щях да ти се обадя.

— Ама разбира се — с убийствен сарказъм каза тя, — и президентът щеше да ми се обади от Вашингтон.

Този път не издържаха нервите на Олимпия. Стана, прегърна стъписания Уорис и го попита покровителствено:

— Коя е тая жена, мили?

Пипа насочи вниманието си към нея — един сразяващ поглед.

— Не знаех, че си започнал да вкарваш ученички в леглото си, Уорис. — подигра го тя. — Всички големи момичета ли разбраха какъв некадърен лайнар си, а?

— Пипа, искам да те запозная с Олимпия Станислопулос — гърлото на Уорис беше стегнато, но все успя да овладее гласа си, — от фамилията Станислопулос.

— Оу!

Уорис вече беше включил на скорост. Мигновено се обърна към Олимпия, която седеше като втрещена.

— Олимпия, миличка, искам и ти да се запознаеш с Пипа Санчес, моя съдружничка в бизнеса и приятелка.

А аз какво съм? Боклук за изхвърляне?, помисли си Лъки безучастно. Но едновременно с това й беше забавно да наблюдава сцената. Изпита истинско удоволствие да види гадния Уорис натикан в чувал с лайна и здравата вързан.

— Щом всички те са твои приятели, Пипа, скъпа — внезапно изгърмя мъжът с прошарената коса, който досега не беше казал дума, — защо да не отидем някъде заедно и да пийнем нещо?

„Вю Коломбие“ беше голямо заведение, разположено на брега на морето в Жуан ле Пен. Наподобяваше пещера, с просторен дансинг и оркестър с джаз-музиканти. Лъки веднага го хареса. Време беше и тя да се позабавлява! Щом видя момчетата и мъжете, с които беше пълно заведението, реши, че тази нощ ще се превърне в нейната нощ. Докато Олимпия и Уорис само дето не се бяха чукали и в ушите, тя дори не си беше позволила едно „почти“. Трябваше да навакса и да изравни резултата.

Пипа и Уорис започнаха сериозен разговор. Олимпия пърхаше с мигли към боливийския приятел на Пипа. Нямаше кой да я спре. Лъки бавно прекоси полутъмната зала и тръгна към тоалетната. Някъде по средата към нея се насочи симпатично момче с впити дънки и я заговори:

— Ти американка? — ухилен я попита той.

Тя също се ухили и кимна в отговор.

— Танц? — той посочи с ръка към дансинга, препълнен с лудо въртящи се двойки.

— С най-голямо удоволствие.

Нещо човъркаше Пипа. Тя разговаряше делово с Уорис за скъпоценния си сценарий, но имаше нещо, нещо, което се въртеше в главата й.

— Само да успея да докопам нейния старец — говореше през това време убедително Уорис, — представяш ли си? Знаеш ли колко мангизи има фамилията Станислопулос?

Най-неочаквано Пипа го попита:

— Кое е другото момиче? Мургавата приятелката на Олимпия?

— Мани я тая, не й обръщай внимание. Жива мъка е.

— Коя е?

— Откъде да знам. Досадница. Съученичка на Олимпия или нещо такова. Защо питаш?

Пипа поклати глава.

— И аз не знам. Нещо в нея… изглежда ми позната…

— Да бе, хипарка като милион други…

Пипа само кимна с притворени очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. После тръсна глава и попита:

— Кога смяташ, че ще се видиш с бащата на Олимпия?

— Скоро предполагам. Но трябва да пипам умната, за да не объркам нещо.

Пипа се обърна и очите й откриха тъмнокосото момиче, което танцуваше бясно на дансинга. Какво имаше в нея?

— Чукаш ли се с тая Олимпия? — осведоми се тя. Връзката й с Уорис винаги беше поставена на делова основа. Винаги. С изключение на една пиянска нощ — всъщност на втория ден от филмовия фестивал, когато и двамата бяха обнадеждени, че работата им е потръгнала. Ебането не я разочарова, но съвместният им бизнес се оказа пълен провал. И двамата не направиха дори опит да го повторят.

— Не, бе — саркастично изплю Уорис, — само си стоя горе във вилата и паса трева. Разбира се, че я чукам.

— Много е малка. Откъде си сигурен, че баща й ще хареса идеята?

— Дойде ли времето да се срещна с татенцето, той просто няма да има избор. Навярно ще се оженя за нея. Как ти се струва, а?

— Май… — но тактично замълча.

Олимпия се връщаше на масата с боливийския бижутер, който я бе поканил да я разведе наоколо, за да разгледа заведението.

— Къде е Лъки? — попита тя с досада. Явно не понасяше горещината, защото се пльосна на стола и започна да си вее с ръка, за да се разхлади.

— Коя? — едва не подскочи Пипа.

— Лъки. Приятелката ми.

Ето, това е! Точно така! Ама разбира се! Вече знаеше защо лицето на момичето й се беше сторило познато. Лицето на Джино! Джино Сантейнджело! А момичето трябваше да е неговата дъщеря. Друго просто не беше възможно. Колко момичета на този свят се казваха Лъки? Пипа и сега ги виждаше пред очите си — солидния златен комплект гребен и четка, който Момчето беше купил за бебето на Джино с гравираното име Лъки Сантейнджело!

Преди петнайсет години! Господи! Уорис си мислеше, че гласи нещо с момичето на Станислопулос. Само да знаеше…

Лицето на Пипа грейна.

— Уорис — весело предложи тя, — да празнуваме! Поръчай шампанско. Мисля, че тази нощ ще се превърне в най-важната нощ за всички ни.

Джино, 1966

Джино не можеше да си намери място от ярост. Дъщеря му я нямаше вече четвърти ден. Беше отпътувал и посетил училището, откъдето Лъки беше офейкала, беше прочел бележките й, беше заплашил директорката…

После се върна в Ню Йорк и започна да чака.

В къщата в Бел Еър хората му също очакваха появяването на Лъки. Когато на всички им стана ясно, че тя няма да пристигне, Джино сам се зае с разследването. Замина отново в училището. Този път с Коста. Разпитаха съученичките й, но от обясненията им само разбра, че Лъки не е имала приятелка сред тях. Директорката беше извън себе си от възмущение. Каза му със смразяващ тон, че ще уведоми полицията. На Коста му трябваха цели два часа, за да я убеди, че подобна мярка няма да реши проблема. Всъщност не красноречието му, а обещаното солидно дарение за фонда за нова училища сграда свърши работа.

После Джино успя да издири и лично да се срещне с майката на Олимпия — най-добрата приятелка на Лъки. Тя го увери, че дъщеря й е в Париж и усилено изучава руски език… Самата тя изобщо не знаеше за изчезването на Лъки.

След това се обади на Дарио с надеждата, че синът му може би знае нещо, но отново удари на камък.

След разговора с баща си Дарио развълнуван затвори телефона. Новината беше невероятна! Направо щура идея! Как досега не се беше сетил сам да избяга? Мразеше училището. С всеки ден престоят му тук ставаше все по-непоносим и по-непоносим. Само да знаеше къде е избягала Лъки, щеше моментално да замине при нея. Но той не знаеше. Нямаше никаква представа къде може да е отишла. Обезсърчен се върна в клас.

Учителят му по история на изкуството — Ерик — го попита:

— Всичко ли е наред, Дарио?

— Да, сър.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

Момчето, което седеше на чина зад Дарио, го подигра.

— Да, сър — имитира гласа на Дарио и се изхили.

Дарио не му обърна внимание. Беше се научил да не забелязва какво правят другите момчета. Беше се научил, че едно безстрастно отношение към всичко му дава предимство. Беше хиляди пъти по-защитен, отколкото постоянно да реагира и да налита на бой.

Учителят се приближи до чина му и заразглежда скицираната с въглен рисунка на Дарио. Голо мъжко тяло. Плувец.

— Хм, не е лошо, Дарио — някак неопределено изказа одобрението си той. — Съвсем не е лошо. Остани след часовете. Искам да поговоря с теб.

— Да, сър.

Джино не пропусна нито една възможност. Обмисляше и отхвърляше вариант след вариант. Представи си Лъки, пътуваща на автостоп за Калифорния — високо стройно момиче с впити изтъркани дънки и прилепнала тениска. Представи си как някакъв тип, шофьор на камион, я качва в кабината. Представи си борбата, изнасилването… Представи си безжизненото тяло на дъщеря си да излита от камиона и да пада в канавката край пътя.

Беше едва на петнайсет. Детенцето на тате. Тежко и горко на копелето, което се опиташе само да я пипне с пръст…

Дженифър и Коста бяха неотлъчно край него. Дженифър се суетеше, истински загрижена и бдеше над него като квачка — дали се е нахранил, успокояваше го, че Лъки е жива и невредима.

— Тя е като теб, Джино, скъпи. Може сама да се грижи за себе си.

— Тя е дете, Джен.

— Грешиш, не е дете. Достатъчно голяма е. Чувствам, че е добре. Знам го.

Джино не можеше да бъде убеден с някакви си женски предчувствия. Реши, че трябва сам да се срещне с Олимпия и да говори с нея. Искаше лично да се убеди, че тя не знае къде е Лъки.

Майката на Олимпия междувременно беше заминала на някакво пътешествие по море, но секретарката й му даде телефонния номер на къщата в Париж. Звъня през целия ден, но никой не вдигаше слушалката. Накрая, с безброй прехвърляния, издири бащата на Олимпия — в Атина. Свърза се с него. Господин Станислопулос не беше особено любезен, Джино безцеремонно беше прекъснал важна делова среща.

— Олимпия е в Париж — каза кратко той. — Ще й се обадя и ще й поръчам да се свърже с вас.

— Благодаря — каза Джино и със същата безцеремонност поръча: — Колкото по-скоро го направите, толкова по-добре.

След часовете Ерик, учителят на Дарио, каза на момчето:

— Забелязвам, че не се чувстваш добре тук. Много си… различен.

— Такъв съм — дръзко му отговори Дарио. — Различен от онези дребни нищожества.

— Прав си. Виждам го. Ти си… по-чувствителен. Интелигентен.

Дарио никога не беше мислил за себе си с такива определения — нито че е чувствителен, а още повече, че е интелигентен. Но побърза да се съгласи.

— Да, сър. Мисля, че съм такъв.

— Разбрах го — тихо каза Ерик. — Почувствах го още първия път, когато те видях.

Без да знае защо, Дарио внезапно изпита неудобство. Ерик се беше вторачил в него по един особен начин.

— Ти си като мен — продължи Ерик. — И аз бях… различен в училище. Момчетата ме мразеха, защото обичах изкуството… хубавите книги… изтънчените неща в живота…

— Наистина ли? — въпросът беше зададен само привидно, колкото да не мълчи. Всъщност Дарио изобщо не се интересуваше от живота на Ерик. Дори беше отегчен от приповдигнатите му глупости.

— Каня те да прекараш някой от уикендите в моя дом — небрежно подхвърли Ерик. — Ще приемеш ли? Забелязах, че никъде не пътуваш в края на седмицата. Можем да прекараме добре, убеден съм, че ще се забавляваш.

Дарио се замисли върху евентуалната перспектива да се забавлява с Ерик. Учителят беше млад, едва ли имаше и двайсет и пет годишен. С пясъчна на цвят коса, нисък, набит, с воднисти сиви очи.

— Какво ще правим? — поиска някакво уточнение той.

— Каквото пожелаеш. Можем да отидем на кино или да поиграем боулинг. Можем да поплуваме, да хапнем някъде нещо изтънчено… Е, какво ще кажеш?

— Ами… — колебанието му се стопи. — Защо не?

Ерик се усмихна.

— Защо не наистина! Само че това трябва да остане наша тайна. Няма да казваме на никого. Нали знаеш, правилник на училището и разни подобни.

Дарио се ухили. Изведнъж се почувства важен и харесван. Ерик не канеше на гости кого да е.

Точно след двайсет и четири часа Димитри Станислопулос позвъни по телефона на Джино.

— Имаме проблем — кратко, със стегнато гърло каза той.

О, така ли? И кога изведнъж стана „имаме“?

— Да?

— Олимпия е изчезнала от Париж. Взела е една от колите ми и е издимяла.

Джино не успя да сдържи дълбока въздишка на облекчение. Почувства се по-добре. Сега поне знаеше, че Лъки е с приятелка.

— Тя е буйно момиче — продължи уморено Димитри, — неконтролируемо. Същевременно лесно се поддава на влияние. Очаквам, че заедно с вашата дъщеря Лъки…

— Имате ли някаква представа къде може да са отишли? — прекъсна философиите му Джино.

— Не, никаква. Веднага обаче поръчах да издирят колата. Надявам се, че скоро ще ги открият.

— Аз също. Ако вашата съпруга не беше толкова категорична, че Олимпия е в Париж…

Господин Станислопулос на свой ред го прекъсна:

— Моята бивша съпруга вярва на всичко, което Олимпия й казва. Пък и не само на нея. Искам да се срещнем. Колкото е възможно по-скоро.

— Аз също.

Приключиха разговора с уговорката да се срещнат в Париж. Още на следващия ден.

— Ще бъде добре да дойдеш с мен, Джен — помоли Джино Дженифър. — Няма да мога да се справя сам с нея.

— Трябва сам да се справиш — отговори Дженифър. — Тя е твоя дъщеря. Трябва да се сближите, преди да е станало късно. Сега е моментът. Поговори с нея, опознай я… Разбери защо го е направила.

Добре. Щеше да опита. След всички неприятности, които му струпа върху главата, щеше да опита.

Лъки, 1966

Как така стана, че Пипа Санчес се залепи за тях? Предната вече тя беше зарязала боливийския бижутер, беше събрала багажа си от хотела в малка чанта и се беше метнала в мерцедеса на път към вилата.

— Имаш ли нещо напротив? — мило беше попитала тя Олимпия, настанила се удобно на седалката. — Само докато свършим бизнеса си.

— Нямам — съгласи се Олимпия.

Сега, на следващата сутрин Лъки стоеше в кухнята срещу приятелката си и й говореше с блеснали очи.

— Давай да се махаме оттук! — настоя тя. — Целият този цирк ми дойде до гуша. Мислех, че сме тръгнали да се веселим.

— На мен ми е весело — опроверга я Олимпия. — Уорис е страхотен.

— Да бе, как не! А какво ще кажеш за тая мексиканска гъска? Та тя направо се настани тук!

— Е, само за две нощи. Имат някакъв бизнес заедно.

— Добре, но на мен не ми харесва. Непрекъснато ми хвърля едни такива… гадни погледи.

— Може пък да те харесва! — изкикоти се Олимпия.

— Можеш да си завреш в задника цялата тая компания! — избухна Лъки. — Аз се махам!

— Къде ще отидеш? Нямаш кола, нямаш пари дори за кифла… нищо!

— Нямам, така е, добре че ми го каза.

— Стига, Лъки. Просто ти трябва някое момче. Довечера все ще ти намерим някой.

— Аз си намерих снощи един. И какво стана? Нямало място в колата за него, според милия Уорис.

— Това няма да се повтори — увери я Олимпия. — Само си харесай някой и аз ти обещавам, че ще го доведем тук.

Лъки се съгласи.

Двете момичета излязоха на двора. Слънцето вече щедро изливаше лъчите си. Уорис се беше излегнал до басейна. До него, опъната върху дървената скара, Пипа излагаше на показ красивото си тяло, лъщящо от плажно масло.

— Много хубава къща — измърка тя, когато момичетата се присъединиха към тях. — Откога живеете тук?

— Отскоро — сухо отговори Лъки.

— Не ходите ли на училище? — продължи да разпитва Пипа.

— Приключихме с училището — небрежно отсече Олимпия и се просна върху корема на Уорис.

— Ей, тежка си! — възрази той.

— Снощи изобщо не ти тежах — изкикоти се тя.

— Тогава аз бях по-твърд — влезе в тона й Уорис.

Лъки се хвърли във водата — с енергично, рязко оттласкване тя скочи в басейна и преплува под вода три четвърти от дължината.

Върху бордюра изпълзя пъргаво малко зелено гущерче. Люспестото му тяло заблестя на яркото слънце.

— Олеле! — изпищя Олимпия. — Мразя тия пълзящи гадини!

— Няма да те изяде — успокои я Пипа.

— Разбира се, че няма, но ще ти изкара ангелите — засмя се Уорис.

— Знам — сряза го Пипа и побърза да предложи: — Какво ще кажете да си спретнем тук едно парти довечера?

— Парти ли? — изуми се Олимпия. — Но ние не познаваме никого.

— Затова пък аз познавам — успокои я Пипа. — Аз познавам всички. Всички забавни хора.

Очите на Олимпия заблестяха от възторг.

— Наистина ли?

— Разбира се. Дори познавам една група… момчетата ще се съгласят да свирят без пари, само срещу храна, пиене и приятно прекарване.

— Страхотно! Откъде обаче ще вземем пиене и ядене? Малко съм притеснена с парите… — призна тя, — очаквам да ми преведат…

Пипа скочи на крака.

— Ти не се безпокой за нищо. Остави всичко на мен. Мога ли само да ползвам колата?

— Естествено, но…

Пипа се усмихна.

— Аз ще уредя всичко — успокои я тя. — Ти си лежи тук и спокойно се печи на слънце — през това време облече една свободна оранжева плажна рокля. — Тръгвам!

— Брей! — възхити се Олимпия. — Тая лейди е наистина върха.

Уорис побърза да смъкне горнището на банския й костюм. Очите му се впиха в голите й гърди.

— Също като теб, мила моя, също като теб.

Очите на Олимпия пък се плъзнаха одобрително по изрязаните му бели бански гащета.

— Я ми покажи какво си приготвил за едно малко момиченце.

Той се изправи и я хвана за ръката.

— Ще направя нещо по-добро от това — искам да ти покажа какво съм приготвил за едно голямо момиче. Само ела вътре с мен.

Лъки изобщо не обръщаше внимание на това, което ставаше около нея. Преплува басейна няколко пъти — просто се движеше като автомат.

Пипа караше бързо мерцедеса по тесния, виещ се път. Дори не усещаше, че си тананика. Съдбата отново й се усмихваше. Само един поглед й беше достатъчен да разбере как стоят нещата. Момичетата бяха избягали. Дори и малоумен можеше да го разбере. Нямаха пари. Нямаха планове. Обитаваха къща, която очевидно не беше тяхна — навсякъде беше прашно, повечето от мебелите бяха покрити с калъфи. Да, бяха избягали. Нямаше никакво съмнение. От къщи… от училище… Сигурно ги търсеха вече… Някой съвсем сигурно…

Джино Сантейнджело. Дори само като си помисли за него и я побиха тръпки. Дали търсеше дъщеря си? Беше твърде вероятно. А ако беше така, кой по-добре от Пипа Санчес можеше да му каже къде да я намери?

Щеше да й бъде благодарен. Може би толкова благодарен, че да финансира нейния филм…

Усмихна се, изпитала за миг съжаление към Уорис. После реши, че е най-добре, ако въобще не му казва нищо. В края на краищата той се оказа по-заинтересован да чука момичето на Станислопулос… Но кой можеше да го обвини за това?

Усмивката на Пипа стана по-широка. Всичко стана толкова лесно. Остави всичко на мен. Мога ли да взема колата? Сега те бяха във вилата. Сигурни като в капан. Без никакви средства. Вместо да урежда парти, тя отиваше да предупреди Джино Сантейнджело. А той щеше да долети тук, където и да се намираше. Тогава тя щеше лично да го отведе при Лъки.

Такъв съвършен план!

Усили звука на радиото и натисна докрай педала на газта.

Беше време да помисли за предстоящите важни неща.

Кой актьор да изберат за ролята на Джино Сантейнджело. Най-подходящият! Марлон Брандо? Тони Къртис? Пол Нюман? Какво върховно удоволствие е да имаш властта да определяш състава. Да. Марлон ще пасне съвършено — най-доброто съчетание на сексапил и твърдост. Най-добрият…

Пътят пред колата възви в остър завой. Рязък и остър като ръб на длето. Завари я неподготвена. Караше с бясна скорост. А английските туристи срещу нея караха в средата на платното.

Мерцедесът и ситроенът се удариха челно. Трясъкът от връхлетелите една срещу друга коли се разнесе на мили разстояние.

Пипа Санчес почина на място. Мечтите й останаха несбъднати.

Джино, 1966

Джино отлетя за Париж сам. От Лас Вегас пристигаха съобщения, че госпожа Питър Ричмънд прави главозамайващи заявки. Беше заминала един ден след Джино, оставила Крейвън сам да следи за изпълнението на инструкциите във връзка с предстоящата гала вечер. Но звънеше от Вашингтон през един час.

— Тая жена е полудяла — каза му Марко по телефона. — Иска официално вечерно облекло за половината от гостите. Иска специални храни и цветя за украса, каквито не можеш да си представиш! Тая вечер ще ни струва цяло състояние!

Джино беше с вързани ръце. Беше се съгласил да й преотстъпи „Мираж“ за тази нейна гала вечер и не можеше да пристъпи думата си. Въпреки това тя го правеше на глупак. Дали не бе замислила чукането на кокалестото й тяло да послужи за изплащане. Едно шибано чукане! На каква цена!

— Прави всичко, което иска тя — каза той на Марко. — Ще се върна веднага, щом мога.

Но госпожа Ричмънд ще бъде научена, че нещата не са толкова прости. Джино Сантейнджело не е бунак. Щеше да има своята гала вечер — точно каквато я искаше. Но един ден щеше да си плати. Когато и както той поискаше да стане разплащането.

— Някакви новини за Лъки? — попита Марко.

— Ако има, ще съобщя — лаконично обеща Джино.

— Цигара, Дарио? — предложи Ерик.

— Благодаря — момчето взе цигарата, запали я и легна на дървената скара за слънчеви бани, която заемаше голяма част от тясната тераса на Ерик.

Малкият апартамент беше на няколко мили от училището, в Сан Диего. Дарио пристигна в събота сутринта с автобус. Ерик го посрещна на автогарата. Прекараха чудесно. Поразходиха се с кола из града, обикаляха магазините и правеха дребни покупки, разглеждаха книги и списания в книжарниците. Разгледаха няколко художествени галерии.

Сега, в апартамента, Ерик се суетеше около него като грижовна майка.

Дарио трябваше да признае, че всичко му е много приятно. В училището се сблъскваше само с враждебно отношение. У дома, когато Лъки си беше вкъщи, тя беше в центъра на вниманието на всички.

— В училище се говори, че баща ти е Джино Сантейнджело — нервно каза Ерик и се покашля, за да прочисти гърлото си. — Вярно ли е?

Дарио кимна утвърдително. Ерик продължи:

— Не мисля… е, искам да кажа, че не бих си помислил, че ти ще… но… ъ-ъ…

Дарио се ухили. Внезапно се почувства по-зрял, разбиращ. Почувства се много образован, светски мъдър.

— Не се безпокой, Ерик. Няма да му кажа, че съм ти гостувал.

Ерик дълбоко пое дъх и въздъхна шумно, с облекчение.

— Просто…

— Няма нужда да ми обясняваш.

Ерик стисна ръката му — първият им физически контакт. Дарио не издърпа ръката си, когато Ерик я задържа в дланта си. Сърцето му започна лудо да бие. Знаеше какво иска Ерик. Не беше наивник. Но дали щеше да му позволи да направи нещо, беше друг въпрос.

— Ти си толкова красиво момче — сподавено, с тръпнещ от вълнение глас произнесе Ерик. — Забелязах те още в първия ден, когато дойде в моя клас. Щом те зърнах и си помислих: „Това момче е различно. Това момче е преживяло много болка и много тъга.“ Прав съм бил, нали?

Ръцете им бяха топли, леко овлажнели, със сплетени пръсти. Дарио не изпита желание да отдръпне своята. Усещаше силна възбуда — същото тръпнещо вълнение, което се бе надигнало в душата му, когато бе видял Мирабел Блу в леглото със своя баща. Когато крадешком беше наблюдавал как Лъки се съблича. Когато беше оглеждал другите момчета в банята.

— Да — потвърди той, а пред очите му изплува романтично видение — той самият, изпитал голяма болка и тъга. Е, не беше далеч от истината, нали? Животът му беше самотен… и тъжен.

Устата на Ерик се озова върху неговата. Дарио не почувства никаква погнуса. Само странно, неясно любопитство.

— Мисля, че мога да обичам момче като теб — каза Ерик, последните му думи прозвучаха глухо и неясно.

Дарио прие доброволно целувката. Прие доброволно и това, което последва.

За първи път в живота си почувства, че е обичан, желан и защитен.

Димитри Станислопулос имаше голям нос — като човка на граблива птица, гъста бяла коса и някак диви, неспокойни очи. Освен това имаше дразнещия навик да започва всяко изречение с „Аз мисля…“

Петнайсет минути след срещата им Джино вече беше отегчен до смърт от мислите му.

Заедно отидоха в къщата на Димитри в Париж и разпитаха икономката. Беше възрастна, мрачна и дръпната жена, едва-едва разбираше английски, а когато Джино и Станислопулос започнаха да я разпитват, загуби ума и дума.

Тогава Димитри заговори бързо на френски, жестикулираше и размахваше ръце като перки на вятърна мелница.

Тя отговори. Някакво троснато, дрезгаво и сърдито мърморене.

— Гъска! — оплака се Димитри. — За нищо не става. Иде ми да я изритам оттук.

— Какво каза? — нетърпеливо попита Джино.

— Че не знае нищо. Олимпия взела колата в понеделник. Казала й, че отива на гости при майка си.

— Това е станало преди пет дни, за Бога! Досега все са пристигнали някъде.

— Аз мисля, че детективската фирма, която наех, днес най-късно ще издири колата. По-добри от тях няма. Две хубави млади момичета в скъпа кола — няма да е трудно да ги проследят.

В три часа следобед детективската фирма на Димитри наистина получи сведения за колата.

Белият „Мерцедес“ беше катастрофирал. Колата беше потрошена. На тесен път над Кан. С труп на неидентифицирана жена.

След час Джино и Димитри летяха за Южна Франция.

Лъки, 1966

Небето бързо се покри с облаци. В причудливи, бързо менящи се форми те затъмниха слънцето. Започна да духа пронизващ вятър.

— Мистрал — каза нервно Уорис. — По дяволите! Ще ни съсипе партито.

— Защо? — нацупи устни в капризна гримаса Олимпия.

— Защото, мила моя, ще ни връхлети силна буря. Мислиш ли, че някой ще пожелае да се качи тук, сред хълмовете?

— Как не ги е срам! Така се надявах да стане фантастично парти. Ти също, нали, Лъки? Лъки!

— Какво? — подскочи Лъки. Беше се замислила за Бел Еър. Огромната прохладна къща с разкошни градини. Нейната стая — голяма, светла, с телевизор. Колекцията й от грамофонни плочи и книги… и нейните играчки от детството. — Май ще е по-добре да се прибера вкъщи — безгрижно каза тя.

— Каквооо? — очите на Олимпия щяха да изскочат.

— Ъхъ, така ми се струва.

— Я стига! Защо?

Лъки сви рамене.

— Не знам… Изведнъж ми се прииска.

Сега Олимпия присви очи.

— Няма да го направиш!

— Защо?

— Защото няма, затова! Започнахме това приключение заедно, нали? Предполага се, че трябва и да го завършим заедно, нали?

Лъки се намръщи.

— Не е задължително.

— Но тази сутрин ти ми обеща, че ще останеш.

— Не съм обещавала. Искам да си отида.

— Ти си егоистка! — заключи нацупена Олимпия.

Да бе, как не! Тя била егоистка. Ха! Цяла сутрин Олимпия и Уорис бяха прекарали заключени в спалнята. Показаха се чак към два следобед. Беше й писнало да бъде петото колело на колата.

— Виж — категорично заяви Лъки, — тръгвам си. Не можеш да ме спреш.

Уорис наблюдаваше двете момичета. И внезапно очите му се отвориха за Лъки. За първи път видя колко поразяващо красива е. Преди никога не се беше вглеждал в нея, но под къдравата маса смолисточерна коса и маслинената кожа се криеше волна, уникална, трудноуловима хубост. Помисли се как е живял в една къща с нея и през цялото това време изобщо не я е забелязал. Изобщо не можеше да се сравнява с Олимпия, която без дългата руса коса и големите цици беше едно обикновено, незначително момиче. В Лъки обаче нямаше нищо обикновено.

— Заболя ме главата от тебе. Ще отида да дремна малко — отегчено каза Олимпия. — Вразуми я, Уорис, обясни й, че ако се върне, ще я набутат в някое друго тъпо училище. Кажи й! — отегчението й отстъпи място на гнева, тя се втурна в спалнята и тръшна вратата.

Уорис и Лъки останаха във всекидневната. Беше притъмняло от наближаващата буря. Безмълвно впериха очи един в друг.

— Защо искаш да си ходиш? — най-накрая попита той.

— А защо да остана? — кисело го попита тя. — А и тя не ме иска тук…

Уорис се изправи и се протегна.

— Когато Пипа се върне, ще те откарам с колата до летището, ако искаш. Имаш ли пари за билет? Мога да ти дам.

— Ще видя, когато пристигнем там — замълча, после подозрително го изгледа. — Наистина ли ще ме закараш?

Той бавно се приближи до нея.

— Разбира се. Съмняваш ли се.

Тя небрежно се беше отпуснала на пода — с разперени ръце и дълги, почернели от слънцето крака. Беше по шорти и спортна риза, завързана отпред на възел.

Той застана прав над нея и протегна ръка.

— Ставай! Все ще намерим начин да ти платим билета.

Тя хвана ръката му, а той я издърпа, докато се изправи на крака.

— Как?

— Не знам. Ще трябва да помисля.

Не пусна ръката й. Придърпа я към себе си и преди тя да успее да му попречи, започна да я целува.

— Хей — тя го отблъсна от себе си. — Защо не зарежеш тая работа?

— Защо? — той плъзна длани по тялото й. — Забелязах как ни гледаше с Олимпия. Мислиш ли, че не съм разбрал, че ме искаш и ти?

— Ти си едно голямо лайно!

— Кажи го, когато те опъна на пода и ти го вкарам, когато…

Заби коляното си в слабините му. С всичка сила. Той мигновено я пусна и се преви, почти изгубил съзнание от силната болка. Ръцете му инстинктивно се сключиха върху тестисите му, като че ли животът му зависеше от това.

— Кучка!

Тя го гледаше. Искаше й се да се изсмее, защото той наистина изглеждаше много смешен. Не се изсмя. Ритна го отново. Знаеше, че това ще го вбеси. Освен това беше и предпазна мярка — знае ли човек какво може да направи това нищожество.

Той се срути на пода и остана така — превит, със сгърчено от болка лице.

— Я върви на майната си с твоето летище — измърмори той. — Защото аз няма да те закарам — няма начин да те закарам, по дяволите! И колкото по-скоро се разкараш, толкова по-добре.

— Ама ти какво си мислиш, че ще направя — че ще отида дотам пеша?

— Изобщо не ми пука какво ще правиш ти!

Очите й внезапно се напълниха със сълзи. Как можа да се забърка в тая каша? В тая вила във Франция, с Олимпия и с този ужасен мъж! Ако не беше той, двете щяха да си прекарат повече от весело. Тоя шибаняк развали всичко. Тя се загледа навън през остъклената врата и се замисли какво да направи. Беше започнало да вали, от натежалите черни облаци се изливаше порой. Прииска й се до болка отново да бъде малкото момиченце, някой да се грижи за нея и да й казва какво да прави.

— Не се коси — пренебрежително подхвърли към него тя. — Тръгвам. Веднага щом спре дъждът, се махам оттук.

Остави го да лежи на пода и отиде да събере багажа си.

Майната му! Майната й и на добрата приятелка Олимпия. Майната на всичко. Тръгваше си оттук и никой не можеше да я спре.

Мислите, които се въртяха в главата на Джино по време на полета до Южна Франция не бяха приятни. Ами ако този неидентифициран труп на жена беше на Лъки? На неговото малко момиче?

Опита да си припомни последната им среща. Апартаментът в Ню Йорк. Обилният, ненужно официален обяд. Той — с едно око заковано в телевизора. Тя — мърмореща, че не иска да ходи пак в училище. Не я слушаше. По-добре да се беше вслушал в думите й. Още на следващата сутрин я откараха с голямата черна лимузина. Сама. Без него. Дори не я придружи. Е, какво толкова? Нали все още й беше ядосан заради Швейцария. Можеше ли да постъпи по друг начин — да я целуне, топло да я прегърне и да преглътне факта, че са я заварили гола с момче в леглото. На петнайсет години. На петнайсет, за Бога!

Димитри Станислопулос седеше тихо до него, също дълбоко замислен. Чудеше се защо Господ го беше наказал с тая дъщеря, единственото му дете, което беше проблем, по-голям от всичките му шест досегашни жени, взети заедно.

Накрая частният самолет се приземи на летището в Ница. Поръчаната предварително кола ги чакаше на пистата, до самолета. Валеше като из ведро, силният вятър завихряше и подмяташе черните, буреносни облаци. Джино погледна часовника си. Седем вечерта. Червата му къркореха, а стомахът го присвиваше — не беше сложил хапка в устата си през целия ден. Но кой би се сетил за храна в такъв момент.

Качи се колата със свито сърце. Не можеше да се отърси от ужасната мисъл какво ги очаква в края на пътя — в моргата.

Лъки все още се колебаеше какво да направи. Беше приготвила багажа си, после седна и чака цял следобед Пипа да се върне или дъждът да спре. Стана седем. Дъждът се обърна в порой, а Пипа все още я нямаше никаква.

Олимпия благоволи да се появи някъде към четири и започна припряно да събира калъфите против прах и да приготвя чаши за партито. И тя, и Лъки упорито не си говореха.

Уорис спеше на канапето. Хъркаше. Това дразнеше еднакво и двете момичета.

В шест часа Олимпия запали свещи из цялата къща, събуди Уорис и го попита:

— Къде, по дяволите, е шибаната ти приятелка?

Уорис беше в лошо настроение. Изобщо не му беше до разговори — топките още го боляха от коляното на Лъки.

— Ще дойде — изломоти той.

— Да бе, кой знае къде си развява байрака.

— Казвам ти, че ще дойде!

Стана от канапето и двамата отидоха в спалнята, като хлопнаха вратата зад себе си.

Лъки остана сама, загледана през прозореца. Навън проблясваха мълнии, а дъждът се лееше из ведро и наводняваше цялата градина. И тя беше в лошо настроение. Не й стигаше това, че се чувстваше измамена и излъгана, ами сега направо беше хваната в капан.

Накрая с облекчения видя запалените фарове на кола, която приближаваше вилата. Ако Пипа откажеше да я закара на летището, просто щеше да се качи в мерцедеса и да си тръгне. Колко му е!

Вдигна сака си, решително отвори входната врата и бързо излезе навън.

Дъждът я заля и след миг тя приличаше на мокра мишка. Изобщо не обърна внимание на това, затичана към колата.

Твърде късно разбра, че това не беше Пипа. Не беше мерцедесът. По дяволите! Беше Джино. Нейният баща!

Стивън, 1967

Зизи обичаше да танцува. Затова ходеше по дискотеки. Стивън предпочиташе да си стои у дома и да слуша музика. Предпочиташе джаз, понякога рок, но истинската му страст беше соул-джазът. Можеше да седи с часове, надул стереото до дупка, потопен в изпълненията на Айзък Хейс, Марвин Гей, Арета Франклин.

Зизи предпочиташе бумкащата, разтърсваща дискомузика и латиноамериканските ритми. Постоянно се биеха каква плоча да пуснат на грамофона.

— Мразя тия лайна, които ти обичаш — оплакваше се тя. — Няма никакъв ритъм. Няма огън. Хайде да излезем и да отидем някъде да потанцуваме.

Любимото й заведение беше „Испанският Харлем“ — малко, претъпкано, шумно. Винаги ставаше център на внимание. Стивън я наблюдаваше как се върти по малкия дансинг с най-различни партньори и отвътре нещо го изгаряше. Бяха женени от година, а продължаваше да я ревнува с неотслабваща сила.

Това доставяше огромно удоволствие на Зизи. Присмиваше му се, кефеше се, когато той губеше самообладание и се нахвърляше с юмруци върху някой натрапник.

— Тая жена те съсипва — каза му Джери по време на една обедна почивка. — Кой адвокат, за Бога, се бие с хората като теб? Май сам ще свършиш в някоя от твоите съдебни зали. И как си мислиш, че ще погледне на това съдията?

— Имаш право. Но какво да направя? Тя направо се е просмукала в кръвта ми, Джери. Луд съм по нея. Обичам я.

— Обичаш я? Хич не ми ги разправяй тия! Напипала е слабото ти място и те изнудва!

Стивън само бодна вилицата си в салатата.

— Разговарял си с Кери…

— Разбира се, че съм разговарял. Знаеш ли как се чувства тя?

— Проблемът с майка ми е, че е прекалено праволинейна. Ако се водех по нейната свирка, трябваше да се оженя за някоя двайсетгодишна чернокожа девственица, с колеж и с диплома по домакинство и кулинария и от добро семейство.

— Ей, намират ли се още двайсетгодишни девственици с колежанско образование?

Стивън отряза парче от стека си.

— Виж, иска ми се да поговориш с нея, може би ще успееш да уредиш да се видим…

— Ще опитам — обеща Джери.

Знаеше обаче, че среща между Кери и Стивън засега е невъзможна. Виждаше как с всяка следваща седмица Кери ставаше все по-твърдо решена да няма нищо общо със сина си, докато той не се отърве от „оня боклук“, както тя наричаше Зизи.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Стивън. — Знаеш ли, понякога изпадам в такова настроение, че ми се струва, че съм останал без приятели.

— А аз какъв съм? Сандвич с пиле?

Стивън се засмя.

— Ти си добър приятел. Единственият, който имам.

Докато го казваше, осъзна, че точно такава е истината. Имаше своята работа. Имаше Зизи. Това беше.

— Ти успя ли да помислиш върху моето предложение? — попита Джери, малко преди да приключат с обяда, бяха им донесли току-що кафето.

— Да. Размислих… Поласкан съм, но ми се струва, че частната практика някак не ме влече.

— Все пак не бива да я отхвърляш, преди да си опитал.

— Не че я отхвърлям. Само казвам, че не е за мен.

— Може би ще промениш решението си — Джери даде знак за сметката.

— Днес плащам аз — бързо каза Стивън.

— Я стига! — Джери бръкна за кредитната си карта. — По-платежоспособен съм от теб.

— Нищо, че съм служител в градската администрация — стегнато възрази Стивън, — все още мога да си позволя да платя един обяд.

— Харесва ли ти? — попита Зизи.

Стоеше пред бюрото на Стивън в малкия им апартамент. Той работеше съсредоточено върху някакви документи, умът му беше изцяло ангажиран с подготовката за делото на следващия ден. Едва успя да се откъсне от работата си. Разсеяно я погледна.

Беше се облякла с рокля от златиста коприна, с деколте до пъпа.

— Хубава е, нали? — просто преливаше от възторг.

Беше най-отвратителната рокля, която беше виждал. Лъскава. Курвенска. Евтина.

— Не. Ужасна е.

Възторгът й се смени с глуповато недоумение. Лицето й почервеня.

— Струва ти сто и двайсет долара — изфуча тя. — Така че по-добре я харесай.

Умът му все още беше зает с предстоящото дело, затова разсеяно каза:

— Върни я и си вземи парите обратно.

Яростната й реакция го завари съвсем неподготвен. Тя побесня — разхвърля всичките документи върху бюрото, одра лицето му с дългите си нокти.

— За теб е отвратително всичко, което правя! — изкрещя тя. — Критикуваш ме постоянно, ебалник такъв. Защо си мислиш, че си неотразим?

Той успя да я озапти, едва когато притисна ръцете й към тялото.

— Какво ти става… — започна той, но в същия миг я пожела. Нямаше по-надървен пич от него на тоя свят. Поне такъв се чувстваше.

Задърпа златистата коприна и смъкна роклята й до кръста, без да обръща внимание, че я къса. А тя го насърчаваше — извиваше се възбуждащо в ръцете му, издаваше гърлени стонове и въздишки.

Джери беше прав. Можеше да прави с него каквото си иска. И най-важното — знаеше го!

— Погледнете тук, госпожо Баркли. Така. Прекрасно, мила! Великолепно. А сега се усмихнете… да видя прекрасните ви зъби… Само с устните, мила… не толкова широко. Да, така. Готово!

Фотографът щракаше кадър след кадър. Кери послушно следваше наставленията му. Израз на лицето. Съответната поза. Беше се превърнало в нейна втора природа. Правеше го отдавна.

Беше забавно. Популярност, име, ставаш знаменитост — без въобще да правиш нещо. Не беше нужно дори да имаш талант. Само пари, стил и подходящ съпруг.

Беше омъжена два пъти за подходящи съпрузи, но от тях само Бърнард беше сърдечно и всеотдайно човешко същество, докато Елиът беше сноб без чувство за хумор. Често я удивляваше фактът, че се е оженил за нея. Тя беше чернокожа, а той ненавиждаше негрите. Считаше ги за низша раса. Но никога не забеляза цвета на нейната кожа. Виждаше единствено нейния стил, външния й облик и осанка. Тя беше неговата африканска принцеса. Господи! Ако Елиът някога узнаеше истината за нейното минало, навярно щеше да убие и нея, и себе си.

Не обичаше Елиът и никога нямаше да го обикне. Но харесваше стандарта, който той й осигуряваше.

— Последни снимки — весело обяви фотографът. — Дали да не облечете нещо на Ив Сен Лоран? Съгласна ли сте?

Разбира се, че беше съгласна. Отиде в гардеробната на фотостудиото, придружена от две дизайнерки по облекло, фризьор и художник гримьор.

Те започнаха да се суетят около нея. Помогнаха й да се облече. Тя се огледа в огледалото и за пореден път се удиви. Кога се бе превърнала от незначителната чернокожа проститутка в елегантното, модно създание, което виждаше пред себе си?

Кога ли? Когато Бърнард я взе при себе си. Всъщност, той я беше създал.

— Изглеждаш божествено, мила — похвали я фотографът.

Нямаше място за излишна скромност. Изглеждаше наистина изумително. Но не й беше лесно да го постигне.

Лъки, 1966

Месец по-късно Южна Франция се беше превърнала в далечен спомен. Реалността включваше единствено Бел Еър. Затворът Бел Еър по-точно. Откакто Лъки се върна тук, за свобода изобщо не можеше да става дума. На сцената се появи икономка на име госпожица Дрю. Не изпускаше за миг Лъки от погледа си.

Онази нощ във Франция с проливния дъжд се вряза в паметта на Лъки. Шокът от пристигането на Джино. Разгневеното му като буреносен облак лице. Беше я сграбчил за рамената, забил пръсти в плътта й и без да продума дума, я беше разтърсил толкова силно, че зъбите й изтракаха.

Беше истински кошмар.

Бащата на Олимпия слезе от колата и завика:

— Знаех! Знаех, че са тук!

Тримата под проливния дъжд. Мокри до кости. И Лъки, която се чудеше как да предупреди Олимпия, която сигурно беше в леглото с Уорис — нали така прекарваха по-голямата част от времето си.

После всички влязоха в къщата. Джино здраво държеше ръката й, не я пускаше, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезне нанякъде. И Димитри с неговите възмутени викове:

— Мили Боже! Съсипали са дома на сестра ми!

Точно в този момент бурята отново връхлетя — заслепиха ги светкавици, последвани от мощен, кънтящ грохот.

И докато Джино се надвикваше с гръмотевиците: „Как Пипа Санчес се оказа с вас?“, Димитри блъсна портала към спалнята и видя Олимпия. Всичките й прелести бяха като изложени на показ — гола, с високо вдигнат закръглен задник, точно в мига, когато съсредоточено се беше навела между разтворените крака на Уорис и го даряваше с едно от най-изкусните духания, които някога бе преживявал.

Настъпилата тишина беше противна, нарушавана единствено от мляскащите звуци, излизащи от устата на Олимпия.

Без да се колебае, Димитри с две крачки стигна до леглото и с всичка сила я шамароса по задника. За нещастие точно тогава Уорис беше започнал да се изпразва и щом Олимпия подскочи като ужилена и изкрещя: „Какво става?“, Уорис изстреля спермата си в дъга точно върху ръката на Димитри.

— Божичко! — изкрещя Димитри.

— Божичко! — изкрещя Уорис.

Новината за смъртта на Пипа Санчес само временно успокои положението. Уорис, седнал на един стол, държеше главата си и се вайкаше:

— Мили Боже! Не мога да повярвам.

— Какво правеше тя тук? — настойчиво го питаше Джино.

— Тя не беше с нас. Просто беше моя приятелка, взе за малко колата… нищо повече.

Гневът на двамата мъже беше неописуем. Едновременно се нахвърлиха върху Уорис.

— Изчезвай, по дяволите, от тази къща! — изгърмя Димитри.

— Разкарай се бързо! — добави Джино. — Докато си още жив.

След това настъпи раздвижване, изпълнено с викове и крясъци. Олимпия истерично обвиняваше всичко и всеки, Уорис беше принуден да си събере багажа и да си тръгне в нощната буря с чанта във всяка ръка.

Лъки за втори път предприе едно безмълвно пътуване с баща си. Лицето на Джино беше като изсечено. После самолетът, с който отлетяха до Лос Анджелис, после къщата в Бел Еър. Никакъв разговор.

Защо не й продумваше дума? Защо не можеха да общуват?

Дори не я наказа. Само дето я остави сама. На другия ден Джино замина и Лъки остана с госпожица Дрю — трийсетгодишната яка госпожица Дрю, която и за миг не се отделяше от нея.

Чудеше се какво ли е било наказанието на Олимпия. Вероятно поредното училище, в поредната държава, в поредния град. Един ден двете отново щяха да избягат и Олимпия пак щеше да измисли къде да се махнат. Когато се опита да й се обади по телефона, установи че всички номера — до един — са сменени.

— Вашият баща не желае да разговаряте с госпожица Станислопулос — важно обяви госпожица Дрю.

Очевидно!

На своя шестнайсети рожден ден, още щом се събуди сутринта, Лъки откри, че Джино се е върнал. Когато слезе на закуска, завари го седнал във вътрешния двор, близо до плувния басейн, с усмивка на лицето и чаша кафе в ръката. Както винаги!

Искаше да го попита за толкова много неща. Как я беше открил във Франция? Какво си беше помислил? Беше ли се зарадвал?

— Здравей, татко — опипа почвата тя.

Той се обърна към нея, широко усмихнат.

— Реших нашия проблем, миличка.

Нашият проблем ли? Какъв беше шибаният наш проблем? Поредното училище ли? Ако това беше нашият проблем, тя отново щеше да офейка.

— Имаш ли хубава рокля? — попита я Джино.

Е, все пак добре я познаваше. Тя мразеше роклите и никога не носеше рокля.

— Защо? — тя застана нащрек.

— Защото двамата с теб ще направим малко пътешествие. Искам да те запозная с едни мои приятели.

— Къде?

— Във Вегас. В „Мираж“, където давам за госпожа Питър Ричмънд голяма благотворителна вечер.

— Вегас? — лицето на Лъки засия. Вегас беше място, където с радост искаше да отиде. — Наистина ли?

— Да. Качваме се на самолета и след час сме там. Иди си приготви нещата.

Тя не можеше да повярва на късмета си.

— Ама честно?

Той се засмя.

— Честно! Вземи някакви по-свестни дрехи. Не искам да те виждам с ония скапани дънки и оная стара размъкната тениска, с която вечно се мъкнеш.

— Веднага — хукна по стълбите, влетя в стаята си и отвори гардероба.

Във Вегас беше Марко. Трябваше да облече нещо наистина сензационно.

Госпожица Дрю застана до вратата, надникна в стаята и се усмихна едва доловимо.

— Разбрах, че ще отсъствате няколко дни.

Няколко дни! Опа-ла! Ставаше все по-добре и по-добре.

— Даа — проточи Лъки. — Джино… ъ-ъ… татко ме взема с него в Лас Вегас.

— И на теб ти харесва?

— И още как!

— Честит рожден ден, детко! — Джино вдигна чашата си с шампанско и с приятен звън я чукна в нейната. После й подаде малко пакетче.

Изведнъж й се стори, че животът й е прекрасен. Беше вече на шестнайсет. Седеше в „Мираж“. В Лас Вегас. До нея беше баща й, който й отделяше нужното внимание.

А срещу тях на масата седеше Марко. Мургавият замислен Марко сега изглеждаше много по-добре, отколкото си го спомняше. Единствената сянка, която помрачаваше настроението й, бяха дрехите, с които беше облечена. Но щом на Джино му беше приятно…

Когато пристигнаха в Лас Вегас, той настоя тя да отиде в козметичния салон на хотела, където да се погрижат за нея. Фризьорката беше получила строги инструкции от баща й каква прическа да й направи. Прическа на млада госпожица. Ужас! Джино каза, че изглежда прекрасно.

Лично беше избрал рокля за нея. Розова. С набор около врата и талията. Пълна отврат! Джино отново каза, че е прекрасна.

Сега тя трескаво разкъса опаковката и зяпна от удивление, когато отвори малката кутийка, подплатена с кадифе. Диамантени обици! Хвърли се на врата на баща си, прегърна го силно, с цялото си сърце.

Той внимателно свали ръцете й от врата си, засмян до уши.

Сякаш с магическа пръчка мечтите й се сбъдваха. Щеше да се пръсне от щастие.

Марко каза:

— Страхотни обици.

Лъки взе по една във всяка ръка и ги вдигна до ушите си.

— Хайде, отиди в дамската тоалетна, сложи ги и се огледай. Тя е там, отзад — предложи й все така широко усмихнат Джино.

Тя издимя от масата.

— Каза ли й вече? — попита Марко, който проследи с поглед отдалечаващата се Лъки.

— Още не. Ще стигнем и до това.

— Как мислиш, че ще го приеме?

Джино се облегна на стола, черните му очи внезапно сурово заблестяха.

— Всъщност това не ме интересува. За нейно добро е. Един ден ще ми бъде благодарна.

Марко кимна, не беше убеден.

— Надявам се — каза той.

— Сигурен съм — заяви категорично Джино.

Бети Ричмънд беше облечена и готова. Съпругът й Питър все още се суетеше пред огледалото.

— Хайде, побързай — недоволно го подкани тя. — Знаеш, че мразя да закъснявам. Особено за моята вечер.

— Вечерта на Джино Сантейнджело искаш да кажеш.

— Казах моята вечер!

Питър нагласи вратовръзката си и сви устни.

— Нали знаеш старата поговорка — „Стъпиш ли в лайно, няма начин да не се омажеш.“ Както е тръгнало, мила моя, и двамата сме в лайната.

— Ако трябва да бъдем точни, Питър, ти цял живот тънеш в лайна — отговори язвително Бети. Ако не беше така, сега нямаше да изпаднем в тази патова ситуация.

— Защо не млъкнеш, за Бога!

— Хайде. Не искам да закъсняваме.

В тоалетната Лъки разгледа внимателно подаръка на Джино. Диамантените обици бяха зашеметяващи. Тя енергично разреса косата си — от подредената й прическа не остана и спомен. Не можеше да направи нищо с роклята. Е, майната й. Извъртя очи срещу отражението си в огледалото, после се нахили и изплези език. Много важно! Марко сигурно можеше да види каквото трябва въпреки тая гадна рокля.

Бързо се върна на масата. Всички столове бяха заети. Марко го нямаше. Там, където седеше той, вдясно от Джино, видя няколко познати лица. Имаше няколко семейни двойки, по-възрастни и явно много богати — жените бяха накичени с бижута с блестящи скъпоценни камъни, а от устата на мъжете димяха скъпи пури. Погледът й обхвана залата. Стори й се, че в другия край вижда Елвис Пресли и Том Джонс, Тина Търнър и Ракел Уелч. Ега ти, беше пълно със знаменитости!

— Страхотно е! — прошепна тя на Джино.

— Е, не е лошо — нехайно каза той. — Доволен съм, че ти харесва.

Сенатор Ричмънд и съпругата му тържествено влизаха в залата. Лъки беше виждала техни снимки в списанията по различни поводи. Сенаторът винаги отдаден на някакъв спорт — или играеше поло, или караше кану, или се състезаваше с моторни лодки. С бронзов тен, в отлично здраве. Съпругата му също.

Когато приближиха, Джино стана и представи Лъки.

— Това е моята дъщеря. Лъки — гордо каза той.

Сенаторът я удостои с енергично ръкостискане, докато госпожа Ричмънд я огледа от главата до петите. После някакъв висок мухльо изникна зад гърбовете им.

— А това е Крейвън Ричмънд — добави Джино. — Той ще се грижи за теб тази вечер.

Преди Лъки да успее да разбере какво става, Джино отстъпи и Крейвън Ричмънд се разположи на неговото място на масата.

— Няма ли да седиш тук, татко? — някак глупаво произнесе тя.

— По-късно ще дойда, хлапето ми. Забавлявай се.

Е, тя си знаеше, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина.

Прекрасно започналата вечер се обърна в пълна досада. Ега ти шибаната веселба! Да седи с часове сред тия дъртаци и с едно око постоянно да поглежда към Джино, който седеше на централната маса с най-важните гости, а с другото да претърсва навалицата за Марко, който въобще не се появи. Можеше ли обаче да му държи сметка? Шоуто беше адски тъпо. Никакви рокзвезди, никаква хубава музика. Само тъпите величия от времето на баба ми, на които Лъки въобще не искаше да обърне внимание, но пък публиката припадаше от възбуда и ги засипваше с аплодисменти.

И Крейвън Ричмънд до нея. Внимателен. Вежлив. Д-о-с-а-д-е-н! Беше от типа момчета, за които тя и Олимпия имаха пълна торба с определения — смотан, загубен, тъпак… нищожество.

След шоуто вечерта продължи с парти в тесен кръг, на което домакин беше Джино. Крейвън се беше лепнал за нея и тя не можа да приближи до Джино. А когато видя Марко да разговаря с някакво момиче, беше готова да убива. Повече не издържаше. Трябваше да се махне оттук.

— Чувствам се уморена — каза тя на Крейвън.

— И аз.

— Мисля да отида да си легна.

— Позволи ми да те изпратя до асансьора.

Позволи ми да те изпратя до асансьора! Искаше й се да изпищи.

Крейвън я изпрати до асансьора.

— Какво ще кажеш за малко тенис утре сутринта? — попита вежливо той.

— Не знам по кое време ще стана.

— Ами… ще ти се обадя в десет. Тогава ще се уточним.

— Аз… — не можа да измисли никакво извинение.

Той се наведе и целомъдрено я целуна по бузата.

Беше висок. Истински мухльо.

— До утре — каза той. — Не се притеснявай, всичко ще се уреди.

Тя влезе в асансьора и бързо натисна бутона за своя етаж. Ама че мижитурка! Какво си въобразяваше с неговото: „Не се притеснявай, всичко ще се уреди.“ Идиот. Зарече се никога повече да не попада в неговата компания.

Горе, в своята стая в апартамента на Джино, тя бързо се съблече и захвърли отвратителната розова рокля на пода. После я изрита в един от ъглите и започна нервно да крачи из стаята само по бикини. Никога не носеше сутиен — първо, защото нямаше какво толкова да сложи в него и второ, защото мразеше да я стяга някъде. Застана пред огледалото на тоалетката и се опита да ходи като момичетата от едно шоу, което беше гледала. Това я развесели и тя започна да се кикоти. Представи си как използва прелестите си, за да си изкарва прехраната. А какво става, когато тези прелести остареят и вече не стават за нищо?

Претърси чантата си и откри едни мръснобели дънки и тениска. Бързо се облече. Беше едва дванайсет и половина. Нейната първа нощ в Лас Вегас. И нейният рожден ден. Изобщо нямаше намерение да си ляга.

Взе една банкнота от двайсет долара от нощното шкафче в стаята на Джино, набута няколко възглавници под завивката на леглото си — все едно че спи — пъхна ключа от апартамента в джоба на дънките и излезе.

В два и петнайсет Джино целуна Бети Ричмънд по двете бузи и стисна ръката на Питър Ричмънд.

— Отивам да си легна.

— Беше чудесна вечер — каза Бети. Беше бодра и направо сияеше.

— Наистина — съгласи се Питър и потупа Джино по рамото. — Надмина всички очаквания.

— Да — съгласи се скромно Джино. — Мисля, че всеки прекара добре.

Горе, в апартамента, той свали сакото си, поразхлаби вратовръзката, наля си бренди и седна за малко на терасата. Приятно му беше да погледа изпъстрения с блещукащи неонови светлини град. Вечерта беше чудесна. Всичко се разви точно според плана му.

Беше разочарован, че Лъки си отиде рано, дори без да му каже „лека нощ“. Странно хлапе. Вероятно се беше уморила от толкова вълнение. Беше я видял да излиза с Крейвън и затова, малко след като той се върна в залата, се приближи до него и го попита:

— Добре ли е Лъки?

— О, да, сър. Само е малко уморена.

— Не ме наричай сър, звучи ми някак много официално.

— Съжалявам, сър… ъ-ъ, господин Сантейнджело.

— Джино.

— Да, сър.

Джино тихо се приближи до стаята на Лъки, открехна вратата и надникна. Тя спеше. Успокоен се върна в своята стая, съблече се и си легна. След няколко минути заспа.

— Ти, разгонена кучко! — яростно изръмжа мъжът. — Или се събличай, или ще те оправя, както аз си знам! Разбра ли, шундо!

Мъжът я бе приклещил плътно до тухлената стена на паркинга на „Мираж“. Грешката изцяло беше нейна. Беше го срещнала в някакво забутано заведение и двамата бяха прекарали няколко часа в игра с монетните автомати, обикаляне на евтини барове и игрални зали в централната част на града, където тя бе спечелила двеста долара. Когато той й предложи да я откара до хотела, вече бяха стари приятели. Той паркира колата си и бяха започнали да се натискат. Тя не възрази. Приличаше на Марко. Беше й приятно с него. А и толкова отдавна не беше правила „почти“.

Когато нещата в колата напреднаха и стана напечено, тя изскочи навън. Но той я последва, хвана я и я притисна до стената.

Панталонът му вече беше разкопчан и той търкаше надървения си пенис в краката й. С едната си ръка опипваше грубо гърдите й под тениската, а с другата се мъчеше да смъкне дънките й.

— Ще престанеш ли? — процеди тя през зъби.

Не беше уплашена. Беше ядосана.

— Слушай, путко, не можеш така да ме възбуждаш, да ми го надървяш и да ме зарежеш с щръкнал хуй. По никакъв шибан начин!

Раздра ципа на дънките й и ги смъкна надолу. Пръстите му се навряха между краката й. Започнаха да търсят и да я опипват.

Времето й изтичаше. Трябваше да се задейства по-рано, но беше изпила доста чаши евтино вино. Тя събра всичките си сили и му приложи специалитета си — рязко заби коляното си в топките му.

Той нададе сподавен, агонизиращ вой и я пусна.

Лъки се затича, като вдигаше дънките си. Шибан негодник! Ако беше свестен и разбран, щеше да наведе глава над него и после щеше да му позволи да направи същото.

Беше четири часа сутринта, но около хотела все още беше оживено. Пристигаха и заминаваха коли. Подпийнали мъже и жени напускаха хотела — едни брояха печалбите си, други оплакваха загубите си.

Тя пооправи дънките си. Успя някак да вдигне ципа им, но копчето беше безвъзвратно скъсано. Пусна тениската си върху тях и се промъкна през входа. Бързо мина покрай казиното в единия край на фоайето и се шмугна покрай стената с намерението незабелязано да се добере до задния асансьор.

— Лъки?

Тя се направи, че не е чула.

— Лъки! — гласът прозвуча по-близо, една ръка я хвана за рамото.

Тя се обърна с широко отворени, невинни очи.

Беше Марко!

— Ох! — въздъхна с облекчение тя. — Добре, че си ти!

Той гледаше към нея безкрайно учуден.

— Ти какво правиш тук?

— Ами… не можах да заспя. Излязох да се поразходя.

— Къде?

От нея лъхаше на прокиснало вино и застоял цигарен дим. Тя сви неопределено рамене.

— Наоколо.

— Знае ли Джино, че си излязла навън?

— Той спи — смело каза тя с надеждата, че е налучкала истината. — Не исках да го безпокоя.

— Ей, момиченце, ако той разбере, че си излизала…

Интонацията, с която изговори това „момиченце“ я накара да потръпне.

— Гладна съм — изтърси неочаквано тя. — Мога ли отнякъде да си взема сандвич?

— Ще поръчам да ти донесат горе.

Тя дръзко го изгледа.

— Аз нямам намерение да се качвам горе.

Той се почеса по брадичката. Замисли се какво да направи. Ако Джино се събудеше и откриеше, че я няма, щеше да подскочи до тавана. Къде беше скитосвала в крайна сметка? Изглеждаше така, сякаш се е била с някого.

— Добре. Ще ти направим сандвич. Ела с мен — отведе я в малкия коктейл-бар, настани я в едно сепаре, поръча на една сервитьорка сандвич и каза на Лъки, че ще се върне след малко.

После направи каквото трябва. Обади се на Джино по телефона.

Джино сънено избоботи:

— Кучи сине! И знаеш ли, по дяволите, къде е била?

— Не знам — спокойно каза Марко. — Ще се опитам да разбера, после ще я доведа горе.

Лъки го чакаше безметежно в сепарето, дъвчеше сандвича си и отпиваше жадни глътки кока-кола. Марко седна до нея.

— Страхотно е! — преливаше от ентусиазъм. — Ти и аз трябва по-често да си прекарваме така.

Марко се качи с нея до вратата на апартамента.

— Шшт! — прошепна Лъки, тихо се изкикоти, пъхна ключа в ключалката и го превъртя. — Не трябва да събуждаме Големия татко.

Изпита чувство на вина. Беше му неудобно, че е издал хлапето на Джино, но това беше за нейно добро.

— Бих те поканила вътре — продължи да се кикоти Лъки, докато отваряше предпазливо вратата, — но на него няма да му хареса. Е, ти би могъл да ме поканиш в твоята стая…

Беше правила много подобни опити. Беше му се пускала толкова пъти. Джино щеше да припадне, ако разбереше.

— Лека нощ, Лъки — бързо каза той и леко я побутна вътре.

— Хей, няма ли да получа целувка? — преди да успее да отстъпи, тя обви с ръце врата му и притисни устните си в неговите.

Той я отблъсна и забърза към асансьора.

Изведнъж Лъки чу гласа на Джино зад гърба си.

— Влизай, Лъки, трябва малко да си поговорим.

Застанаха един срещу друг. Баща и дъщеря. Само двамата. Сами.

Очите на Джино внимателно я огледаха. Не пропуснаха нищо — изцапаните дънки с наполовина вдигнат цип, раздърпаната тениска, разрошената коса.

— Къде беше? Някъде навън да се натискаш с някого?

Тя се изчерви.

— Какво?

— Ти за вчерашен ли ме мислиш, хлапачке? Мислиш си, че не разбирам какво става, защото съм стар, така ли?

— Съжалявам… — започна тя.

— Ни ми ги разправяй тия шибани съжаления! — избухна той. — Аз съм този, който трябва да съжалява. Кого си тръгнала да правиш на глупак, а?

Тя остана стъписана и от езика му, и от грубото му отношение към нея.

— Просто излязох да се поразходя — смутено обясни тя.

— Разходка, а? От разхождане ли дрехите са ти такива? На ръце ли си се разхождала, та целите са в синини?

— Един мъж ме нападна — призна тя намусено. — Бях на паркинга и той се нахвърли.

— Така ли? Като момчето в Швейцария, а? Просто се озова в стаята ти, съблече си дрехите, съблече и твоите дрехи и легна в леглото с теб. А на другото легло друго момче правеше същото с приятелката ти, а? Как нито една от двете не извика за помощ, а? Отговори ми, де!

Тя беше забила очи в пода.

— А Франция? — не млъкваше Джино. — В оная вила с твоята шибана приятелка. Колко мъже ви прекараха там, а? Колко, хлапачке? Или двете с твоята приятелка си деляхте оня сводник, който живееше там с вас, а?

— Не! — не се стърпя Лъки. — Не беше така.

— Няма да те слушам да ми дрънкаш врели-некипели, чу ли? — беше ядосан, не, беше извън себе си от ярост. Очите му смъртоносно чернееха, ръцете му трепереха от възмущение. — Дълго време мислих какво да направя с теб и вече реших как да постъпя. Трябва на колене да ми благодариш!

— Какво? — плахо прошепна тя. Каквото и да беше решил, тя щеше да избяга.

— Явно задникът ти е припарил и не можеш да задържиш гащите си върху него… иска ти се да се чукаш наляво и надясно…

Тя уплашено се сви.

— Е, ти си ми дъщеря, дъщерята на Джино Сантейнджело. Няма да допусна повече да си развяваш задника.

— Не се чукам… наляво и надясно — едва произнесе думата тя. — Не го правя. Честно, татко.

Той не й обърна никакво внимание.

— Ще те омъжа, хлапачке. Намерил съм ти съпруг и ще те омъжа. И всяко едно шибано чукане ще бъде в брачното ти легло. Никъде другаде — неочаквано закрещя като обезумял: — Ясно ли ти е? Ясно ли ти е?!

— Не искам да се омъжвам…

Той я удари. За първи и единствен път. През лицето. Много силно.

Шамарът му я завъртя и тя се строполи на пода.

В същия миг той дойде на себе си, спусна се към нея, повдигна я, притисна я към себе си и бързо започна да й говори:

— Извинявай, детко, съжалявам. Повярвай ми. Знам кое е добро за теб. Трябва да направиш това, което ти казвам. Трябва да се научиш да ме слушаш…

Тя се отпусна в топлата му прегръдка и сълзите рукнаха от очите й. Ухаеше приятно, много приятно. Ароматът на тате! Копнееше до болка за него. Беше готова да продаде душата си на дявола за любовта му. Защо не беше на пет годинки? Защо не беше жива нейната мама?

— Добре, татко, добре. Ще те слушам, ще го направя. Обичам те. Толкова много те обичам. Ще направя всичко, само да се разбираме — искаше вечно да остане в топлата му прегръдка и никога да не я напуска. Никога.

— Доброто ми момиче — нежно каза той. — Така ще бъде най-добре за теб, ще видиш.

— Кой? — прошепна тя, убедена с цялото си сърце, че ще бъде Марко.

— Крейвън Ричмънд — гордо обяви Джино. — Всичко е уредено.

Стивън, 1970

След пет години брак — който ставаше все по-непоносим — Стивън беше принуден да признае, че майка му е била права през цялото време. Зизи беше евтина, малка курва. Една разгонена уличница, който не признаваше никаква любов и никакво приличие. Трябваше му време, за да го разбере. Но когато го разбра, постъпи по единствения правилен начин. Един ден, когато се прибра вкъщи по-рано от обикновено, видя, че веригата на вратата е закачена отвътре. Това означаваше, че Зизи си е вкъщи. Той натисна звънеца и не махна пръста си от бутона, докато тя не му отвори. Беше разчорлена и раздърпана. Зад нея надничаше някакъв млад мъж. Преди Стивън да успее да каже нещо, младежът се шмугна покрай него и изчезна надолу по стълбите.

Когато той направо я обвини, тя веднага се защити.

— Той току-що ми беше донесъл покупките от супера. Винаги слагам верижката. Навик.

Искаше му се да й вярва, макар че знаеше, че се чука на провала — с когото й падне.

Скоро след това бяха седнали да пийнат по чашка с Джери. Обсъждаха някакви юридически аспекти при защита на малолетни, когато Джери внезапно изтърси:

— Спах с жена ти.

— А? — в първия момент Стивън помисли, че той се шегува, нещо обичайно за Джери.

— Вината не беше моя — отчаяно се защити той. — Случи се преди седмица. Спомняш ли си — бях ти донесъл онези документи, а теб те нямаше в апартамента. Тя направо ме изнасили, по дяволите. Нямах никаква възможност.

Стивън гледаше приятеля си напълно объркан.

— Защо ми го казваш?

— Виж, Стив, не се гордея с това, но… по дяволите, не мога да го пазя в тайна… Ти си ми приятел. Трябваше да ти кажа.

Стивън беше вбесен, скочи и се понесе като вихър към дома си.

В апартамента завари Зизи с двама нейни приятели пуерториканци — тренираха някакви танци. Чашата на търпението му преля. Изхвърли приятелите й, после жестоко й налетя. А тя си отвори устата… Да, беше се чукала с Джери Мейсън. Да, чукаше се непрекъснато и с много други. Писнало й било, Била отегчена. Душата си давала да направи нещо интересно с живота си… Искала да отиде в Холивуд и да стане звезда в мюзикълите.

— По-хубава съм от Рита Морено! — изкрещя тя. — По-талантлива съм, но се погубих с теб!

— Тогава защо не се разведем? — по време на злостната й тирада той се бе овладял и сега студено я попита, без да откъсва поглед от нея, усещайки за първи път от пет години, че изобщо не се е надървил. Защо не беше забелязал по-рано, че се облича като евтина курва? И говори като курва?… И е курва!…

— Чудесно, господинчо! — избухна тя. — Ти си един досадник със стиснат задник. С досадни приятели и досадна работа. До гуша ми дойде от всичко!

Защо чак сега му го казваше? След като се беше изчукала с половината Ню Йорк?

Пожела колкото се може по-бързо да изчезне от живота му. Без много шум, без неприятности. Купи й самолетен билет до Холивуд, даде й хиляда долара, съгласи се да й плаща издръжка и подаде документи за развод.

Изминаха два месеца от заминаването й. Чак тогава събра кураж да се обади на Кери. Съзнаваше колко е нелепо, но просто не му беше лесно да го направи. Беше на трийсет и една години, а винаги се изпотяваше, когато трябваше да дава обяснения на майка си. Раната, че го изхвърли от живота си след сватбата му със Зизи, още беше отворена. Сега вече знаеше, че тя е била права. И не само това — разбираше я.

Джери го държеше в течение на всичко за нея. Кери била добре, била ангажирана със своята любима благотворителна дейност, поддържала реномето си на най-чаровната домакиня в Ню Йорк.

— Знаеш ли, майка ти е изключителна жена — каза му Джери. — Енергична е като младо момиче.

Въпреки всичко, което се случи двамата с Джери си останаха приятели. Стивън не можеше да забрави, но реши, че не си струва заради една курва да се разбива четиринайсетгодишното им приятелство.

Без Зизи той внезапно откри, че животът му придобива нови измерения. Както винаги, работеше упорито и напрегнато. Но Зизи я нямаше в апартамента да вдига скандали, да прави фасони и постоянно да го разсейва и смущава. Сега можеше да се среща с приятели, когато поиска. Да гледа филмите, които той иска да гледа, да слуша музиката, която той иска да слуша… Без непрекъснато да бъде засипван с обвинения и оплаквания. Господи! Как преди не осъзнаваше всичко това — та тя беше завряла достойнството му в кучи задник, докато бяха женени. Реши категорично това никога да не се случва отново с него. Нито една жена нямаше да го обработи така, както беше направила с него хитрата Зизи.

Сега, поглеждайки назад към техния съвместен живот, просто не можеше да повярва, че всичко е било истина. Какво толкова специално имаше? Една вечер двамата с Джери излязоха заедно, отидоха в едно заведение, където не беше трудно да си свалят по някоя въртоглавка и после да обсъдят точно този въпрос.

— Всичко опира до катеричката й. Можеш да я надушиш от километър разстояние — мъдро заключи Джери. — Беше като разгонена кучка, приятел… А ние като кучетата надушваме миризмата.

— Благодаря — горчиво каза Стивън. — Говориш за моята жена.

— За твоята бивша жена. Сега поне знаеш какво не трябва да търсиш в една жена. А това все пак се плаща по някакъв начин.

— Да, така е. Мисля, че си прав.

Джери го тупна по гърба.

— Разбира се, че съм прав. Хайде, време е да ти намеря едно момиче!

— Благодаря, в почивка съм.

— За катерички няма почивка.

— Това не се отнася за мен.

— Майната ти!

— Не се тревожи, ти ще изчукаш достатъчно и за двама ни.

Джери самодоволно се изсмя.

— Така те искам, човече!

Кери се разхождаше в разкошния апартамент. Очакваше всяка минута да пристигне Стивън. Съзнаваше, че е глупаво да се притеснява, но се притесняваше. И то много. Притесняваше се да се види със собствения си син!

Доста време му отне на Стивън да събере кураж и да се срещне с нея. Тя знаеше точно до минутата кога Зизи е напуснала града. Нямаше как да не знае. Мръсницата й се беше обадила по телефона преди седмица.

— Здрасти, госпожо Баркли, обажда се другата госпожа Баркли. Нали знаеш, тази която обичаш да мразиш. Имам малко предложение за теб.

— Да? — кратко и студено откликна Кери.

— Спомняш ли си нашия разговор преди твоето момченце и аз да се оженим.

— Да.

Можеше ли да забрави? Тогава беше предложила на тая развратна кучка пет хиляди долара, за да изчезне от живота на Стивън. Завинаги. А тя й се беше изсмяла в лицето.

— Е, момченцето ти и аз се развеждаме.

Сърцето на Кери заби лудо от радост. Не каза обаче нищо.

— И — продължи Зизи, — доколкото се досещам, ти си заинтересувана страна. Затова реших да те подсетя. Разбираш, нали? Всичко може да тръгне в друга посока. Няма да е особено трудно. Само ще пусна тук и там по някоя и друга сладка приказка… знаеш какво имам предвид…

— Колко?

— Десет хиляди. В брой. И ги искам до два дни.

Леле, колко делови станаха и двете!

— Ако… сключим сделката, как ще гарантираш, че Стивън никога повече няма да те види?

— Заминавам за Ел Ей.

— Ще подпишеш ли документ?

— За десет бона не само ще ти подпиша документ, но ще се изправя на главата си в средата на Таймс Скуеър!

Изобщо не се съмнявам, че ще го направиш!, беше си помислила Кери.

— А? — изстреля Зизи.

— Ще ти се обадя по телефона до час — отговори тя. — Трябва да… уредя някои неща.

— Хей, предупреждавам те. Никакви хитри номерца… от рода на това да изтичкаш при твойто момченце и да му снесеш, че те изнудвам. Ако го направиш, миличка, ще съжаляваш. Мога да раздрънкам всичко, което поискам… Повярвай ми.

— Вярвам.

Кери беше затворила телефона. Замисли се. Надяваше се, че Стивън е скъсал с тая негодница, но все пак не беше абсолютно сигурна. Най-добре беше да й даде парите, за да й види гърба. За щастие не се налагаше да ги иска от Елиът. Все още имаше останали петнайсет хиляди долара от Бърнард.

Плати й. Взе подписания от Зизи документ, специално изготвен за целта.

И зачака Стивън да й се обади…

И той се обади.

Звънецът на входната врата иззвъня. Тя подскочи, но се овладя — искаше да изглежда спокойна, както винаги. Седна и разтвори някакво списание.

Прислужницата отвори вратата и след минута Стивън влезе в стаята. Висок и красив. Облечен изискано, с вкус. Тя знаеше, че той притежава всичко необходимо, за да преуспее в живота. Притежава това, което тя никога не бе имала. Можеше да отиде където пожелае, да прави всичко, което поиска. А сега, когато Зизи вече я нямаше…

Той се спусна към нея и от устата му се отрони само една дума:

— Мамо!

Кери стана и го прегърна. Силно. От душа и сърце. Не му каза нищо.

— Обичам те, упорита жено! — каза той. — Колко време ми трябваше обаче, за да разбера, че винаги си права!

Лъки, 1970

— Мога ли да ви предложа нещо, госпожо Ричмънд?

Да, един развод!

— Да? — Лъки заслони с длан очите си и вдигна поглед към симпатичното момче от персонала на басейна. Тъмните й очи лениво и внимателно огледаха всеки сантиметър от тялото му. Беше нисък, набит, с мускулести бедра, видимо издут в чатала, с гъсто окосмени гърди. — Една пиня колада? — мързеливо пожела тя.

— Да, мадам — той бързо се отдалечи да изпълни поръчката.

Тя се надигна от скарата, на която се печеше на слънце и огледа обстановката около басейна на хотел „Принцеса Сейнт“ на Бахамските острови. Нищо не беше променено за четирите години, през които тя и Крейвън пристигаха тук. Гъмжило от туристи, които си пържеха задниците под палещите лъчи. Дебели чернокожи „Бахама Мама“, които разнасяха с високо вдигнати ръце табли с напитки. Сърдити и нацупени музиканти, които изпълняваха аранжирани стари хитове на Бийтълс.

Видя Крейвън, който идваше към нея. Нейният съпруг. Четири години съвместен живот, а все още й се повръщаше от вида му. Не че го мразеше. Не си хабеше чак толкова чувствата. Но той постоянно я дразнеше. Скучен. Безмозъчен. Безличен. Пълна скръб.

Крейвън Ричмънд. Нейният съпруг. Какъв майтап! Беше издокарал кльощавото си тяло с шарена риза, бели бермуди и маратонки, над които се виждаха оранжеви чорапи. Върху носа и около устата се беше наклепал с дебел слой крем против изгаряне.

Тя легна бързо върху скарата и затвори очи. Нямаше сили да разговаря с него.

Спомни си първия път, когато бяха пристигнали на Бахамите. За да прекарат тук своя меден месец. Меден месец ли? Ега ти майтапът! Големият татко си мислеше, че тя е някаква неспасяема нимфоманка. Ожени я, за да си седне на задника. Да защити великото име Сантейнджело. Дори не подозираше, че още е девствена. Не беше съгрешила. Разбира се, беше се кефила с всичко останало, но когато опреше до истинско чукане…

Крейвън също не го беше правил. Беше на двайсет и една, когато се ожениха. И къде-къде по-девствен от нея самата.

След сватбата в Лас Вегас, която едва издържа без да припадне, двамата се озоваха в самолета за Бахамите. Двама непознати…

Седмица преди това тя беше навършила шестнайсет години. Каква седмица само! Когато Джино й каза, че е уредил всичко, той беше направил точно това. Изглежда единствената, която не знаеше за предстоящата сватба, беше тя. Крейвън беше очарован. Бети Ричмънд беше сдържано нежна и внимателна. Питър Ричмънд — човечен.

За да уважат сватбата, от рода на Ричмъндови се изсипаха два самолета гости. Тържеството беше помпозно, безвкусно и отразено до най-малката подробност в печата. Тази сватба само за един ден безмилостно я превърна от малката Лъки Сейнт, която никой не познаваше, в Лъки Сантейнджело, прекрасната дъщеря на Джино, бъдещата съпруга на Крейвън Ричмънд, син на сенатора Ричмънд. Дори Дарио беше освободен от училище за събитието. Лъки едва го позна. От момченцето, което помнеше, брат й се беше превърнал в младеж с дълга руса коса и потайни сини очи.

— Обзалагам се, че си убиец на момичетата! — пошегува се тя.

— Какви момичета? — безучастно попита той. — Училището ми е за момчета.

— Е, в колежа тогава. Там ще ги избройкаш всичките.

И двамата усетиха, че близостта помежду им беше изчезнала.

Марко беше на сватбата. Шибаният Марко! Предателят! — така го наричаше, когато мислеше за него, и много старателно не го забелязваше.

Когато пристигнаха в Насау, на летището ги посрещнаха с оркестър, после с открит „Кадилак“ ги откараха до Райския остров, където управителят на „Принцеса Сейнт“ ги приветства пред входа на хотела. Беше копие на Марко — мургав, замислен, страховит. Лъки хладно го поздрави. Крейвън поне беше по-сърдечен.

Красотата на Райския остров успя да поразчупи малко апатията й. Наистина нямаше по-подходящо име за парчето равнинна земя, върху което се издигаха няколко великолепни луксозни хотела. От прозорците на вилата, предоставена на тяхно разположение, се виждаха километри бял пясък, кристално чиста тюркоазено синя вода и тропическа зеленина — палми и папрати. Тя нямаше търпение да се преоблече в бански костюм и да се излегне на плажа. Крейвън се втурна подир нея в карирани бермуди. Лъки направо се ужаси от хърбавото му бяло тяло. Виждаше го разсъблечен за първи път. Краката и ръцете му бяха силно почернели от слънцето, което още повече подчертаваше бялата му кожа.

Защо се беше съгласила на този абсурден брак? За да направи Джино щастлив? Или защото просто нямаше избор? Да си навлече такава беля на главата — омъжена на шестнайсет години и то за мъж, когото дори не познаваше, да не говорим за любовта.

Духаше доста осезаем ветрец, но кожата на Лъки беше естествено мургава, освен това вече имаше тен от Южна Франция и не се страхуваше от слънчево изгаряне. Постъпи почтено обаче — няколко пъти предупреди Крейвън да внимава, когато видя, че лицето и тялото му започват да розовеят.

— Добре съм — повтаряше всеки път той. — Никога не съм изгарял в живота си.

Да, но винаги имаше първи път. През нощта Крейвън не можа да си намери място, стенеше сърцераздирателно, а тя го мажеше с различни кремове и помади против изгарянето.

— Тук слънцето е много силно, мадам — каза й широко усмихнато чернокосото момче от магазинчето в хотела. — Който веднъж изгори, никога не го забравя!

Беше точно така. Цели пет дни Крейвън си стоя в стаята. Естествено нямаше физическата възможност да предприеме каквото и да било.

Лъки чакаше търпеливо. Беше омъжена. Искаше да се люби с мъжа си. А ако здраво стиснеше очи, можеше и да си представи, че Крейвън е Марко. Все пак й се полагаше някаква компенсация, че се е омъжила.

На шестия ден от медения им месец стана очевидно, че ако тя не предприеме нещо, изобщо никой нямаше да го направи. Състоянието на Крейвън се беше подобрило. Кожата му се лющеше на парцали, но нямаше рани и можеше да излиза навън — внимателно, разбира се.

Вместо да облече горнището на пижамата си, Лъки се съблече в банята. Не изпитваше никакво смущение, когато влезе гола в спалнята и тръгна с лека и предизвикателна походка към слисания Крейвън, чиято пишка веднага щръкна през цепката на долнището му. Беше истински войник на пост.

— Здрасти, сладък — сластно изрече Лъки, старателно имитирайки Мей Уест, — искаш ли да опиташ малко от сладката ми?

Ерекцията му мигновено спадна. Отне и час и половина, за да го възбуди отново. Тогава обаче и двамата бяха толкова изтощени, че не направиха нищо съществено.

Изминаха още три дни, преди бракът им да бъде консумиран. След като всичко свърши, Лъки се сви на топка в леглото и горчиво се разрида. Преживя най-голямото разочарование в живота си. Това ли беше да го направиш „съвсем“? Да се качат върху теб, да се друснат няколко пъти, да се претърколят и моментално да заспят!

Крейвън определено мислеше, че е това. Беше толкова доволен от себе си. Дори горд. Изработи си многозначителен похотлив поглед, който я вбесяваше. И изяви желание да я чука по веднъж всяка вечер и то преди да си измие зъбите — в продължение точно на три минути. Тя не успя да възбуди никакъв интерес у него с нейното „почти“. Не искаше дори да опитат. Да смуче зърната й, да я гали между краката и да си пъха пениса в устата й, а после и той в нея — това беше нещо немислимо. Крейвън знаеше какво трябва да прави един мъж и нямаше да позволи „перверзии“, както наричаше тези ласки той. Дори не му пукаше дали тя е задоволена. Пък и кой можеше да стигне до оргазъм в компанията на хронометър с точност до три минути и увиснала пишка?

Четири години. Напълно пропиляно време.

— Пиня коладата ви, мадам.

Лъки отвори очи и седна. Крейвън вече стоеше до нея и я поздрави:

— Добро утро. Как си днес?

Тя взе питието от момчето, хвърли още един поглед към издутината в чатала му, усмихна се и подписа чека с широк замах.

После се обърна и погледна съпруга си. Вече не беше на шестнайсет. Изобщо не беше онова миловидно момиченце. Беше двайсетгодишна и в ума й се въртеше постоянно една думичка — развод.

— А, пак си се намазал!

Просто не можеше да го търпи. Крейвън знаеше, че нацапотеното му с помада лице я подлудяваше!

— Не спах добре — изхленчи той. — През цялата нощ в стаята бръмча комар. Не го ли чу?

Крейвън винаги се оплакваше от нещо. Вечно хленчеше като изкуфял старец.

— Изобщо не съм го чула! — натърти тя и побърза невинно да попита: — И какво стана с малкото бодилче?

— Жило се казва, скъпа. Жило — побърза да я осведоми той.

Това беше всъщност. Единственото нещо, което тя получаваше — малко бодилче. Понякога. За нейно щастие. Или за нещастие. Зависи от коя страна го погледнеш.

Два месеца след медения месец Крейвън беше намалил любовното си темпо — отначало на веднъж седмично, после веднъж месечно, после… когато имаше желание, което означаваше много рядко. Тя се беше примирила с факта, че той не си пада по секса. Джино я беше принудил да се омъжи, защото си мислеше, че е някаква нимфоманка. Не й трябваше много време, за да реши — ще се заеме сериозно да му докаже, че е бил прав.

Първия си любовник намери още преди да е свършил медения месец — разбира се, управителят на хотела, подобието на Марко. Служител на нейния баща. Беше най-подходящият за целта й. Тя го прелъсти. Отиде в апартамента му на последния етаж под предлог, че има някакво известие от Джино. Щом влезе, съблече дрехите си и с поглед му показа какво иска. Той беше изправен пред сложна дилема — страхуваше се да й откаже, страхуваше се и да се съгласи. И в двата случая можеше да загуби. Та тя беше дъщерята на Джино Сантейнджело! Това усложняваше неимоверно нещата. Но… работата стана.

Властта, беше си помислила тогава Лъки, наистина е прекрасно усещане. А да бъдеш изчукана както трябва, също е върховно усещане.

Повече не се спря. Щом видеше мъж, когото пожелаваше, тя го имаше, стига да беше достъпен. А повечето мъже бяха. Естествено, беше дискретна. Евентуални приказки по неин адрес биха й вързали ръцете. А тя искаше да си го върне на Големия татко за този брак. Вместо да я спре да се чука наляво и надясно, той на практика я беше заставил да го прави.

— От кога си тук? — попита Крейвън.

— Може би час. Защо?

— Само питам — той припряно, но педантично подреди нещата си върху скарата до нея.

Щом Крейвън се излегна на скарата, Лъки стана и се хвърли с грациозен скок в огромния басейн. Беше съвсем наясно, че почти нямаше мъж наоколо, който да не я гледа с поглед, пълен с желание. На шестнайсет беше дива маргаритка. На двайсет — дива роза. Мургава кожа, черни очи. Тялото й беше слабо и стройно, но гърдите й се бяха налели. Беше оставила косата си много дълга и гъстите й къдрици достигаха до кръста.

Почти не се гримираше. Нямаше нужда от грим. Леко подсилваше очите, слагаше тъмно червило на устните и тук-там точици златист руж за блясък.

С енергични загребвания преплува една дължина. Показваше главата си над водата само за да си поеме въздух. И отново се замисли за живота си.

Господин и госпожа Крейвън Ричмънд живееха в много хубав апартамент във Вашингтон. Тя караше червено „Ферари“ — сватбен подарък от Големия татко. Крейвън имаше кремав „Линкълн Континентал“. Освен това притежаваше двеста хиляди долара в лична сметка в швейцарска банка плюс лихвите за четири години. Джино беше платил на Крейвън да се ожени за нея. Беше изнудил Бети и Питър Ричмънд да я приемат за снаха. Бети й го бе казала — без да разкрива фактите, разбира се — злобно, коварно, по време на една семейна свада. Един ден Лъки щеше да разбере с какво ги бе изнудил.

Фактът, че Джино беше платил на някого да се ожени за нея, беше жесток удар за нея, толкова ужасен, че отначало не можа да повярва. И отлетя за Ню Йорк. Там застана пред баща си.

— И какво от това? — попита той. — Омъжена си в една от най-добрите фамилии на всичките шибани петдесет щата. Голяма работа, че съм му дал малко пари да започне в началото.

Какво да започне? Какво начало? Крейвън не се занимаваше с нищо. Навърташе се постоянно около баща си, играеше тенис с майка си. От Лъки се очакваше да се присъедини към всички занимания на Ричмъндови: голф, коне и конни надбягвания, турнири по тенис на маса — всичко това хронологично и без никакъв пропуск отбелязвано в популярната преса. Тя скоро научи, че Питър Ричмънд няма да си мръдне пръста, ако наоколо няма фотограф.

Това изобщо не беше животът, който Лъки си бе представяла, че ще живее. Беше разочарована във всяко отношение.

— Искам да имам работа — каза тя на Крейвън. — Не мога да се мотая като теб. Мозъкът ми започва да се превръща в топка за тенис.

— Това не е добра идея — каза Крейвън.

— Това не е добра идея — каза Бети.

— Това не е добра идея — каза Питър.

Едно нещо не можеше да се отрече на Ричмъндови — те бяха дружно семейство!

Един ден Бети я попита:

— А не си ли мислила да забременееш, скъпа?

— Виж какво — избухна Лъки, — говоря четири езика, притежавам пъргав ум. Още не искам деца, Бети. Трябва да започна някаква работа или ще полудея!

Неохотно отстъпиха. Намериха й някаква работа на половин ден в офиса на Питър. След седмица се отказа. Да работи за Питър, който непрекъснато я потупваше покровителствено по гърба беше по-лошо, отколкото нищо да не прави.

Запълваше дните си с пазаруване, четене, обеди с приятелки, които по-скоро бяха близки познати, а не истински приятелки. Караше ферарито си с часове по безплатните автостради само и само да прави нещо. Шофираше бързо — с надут до дупка стереокасетофон, от който гърмеше приятен негърски соул. Позволи си много пикантни, мимолетни любовни приключения. Нито едно от тях не продължи повече от няколко дни. Много рядко и случайно се виждаше с баща си. Той взимаше самолета до Вашингтон. Тя и Крейвън летяха до Ню Йорк. Винаги по някакъв повод — вечери или семейни празници. Винаги бяха сред хора. Дарио също се появяваше. Рядко. Братчето, с което някога бяха толкова близки, сега беше някакъв тайнствен непознат и двамата нямаха какво да си кажат един на друг.

Тя се чувстваше окована във веригите на живот, какъвто не искаше да живее. Живот, който Джино й беше натрапил.

Защо прие? Все още не си беше отговорила на този въпрос. Презираше баща си. И въпреки това отчаяно се стремеше да му угоди, да му достави удоволствие.

Да остане омъжена му доставяше удоволствие.

Да се чука наляво и надясно пък й доставяше удоволствие.

Излезе от басейна и веднага забеляза, че Крейвън й маха с ръка като обезумял. Спокойно и нехайно тя се върна до скарата.

— Какво толкова има? — попита тя и разтърси косата си нарочно, за да го опръска със студената вода.

— Баща ти — тросна се той, ядосан че го е намокрила. — Търси те. Чака на телефона.

— Джино? — сърцето й подскочи. Не го беше виждала и чувала от месеци. Дали внезапно не е почувствал, че му липсва?

Без да помисли да наметне хавлията си, тя се втурна към телефонните, покрити със стъклени навеси.

— Да? — постара се гласът й да прозвучи спокойно.

— Лъки? Здрасти, детко. Как я караш?

— Страхотно. А ти?

— Имам проблеми… е, не са неразрешими, но…

Той говореше за своите проблеми! С нея? Това се случваше за първи път.

Настана неловка тишина, после Джино каза:

— Виж, детко, искам да вземеш самолета и да пристигнеш в Ню Йорк.

В главата й започна престрелка от въпроси.

— Кога? — бързо го попита.

— Днес, утре… Не се налага да си счупиш краката от бързане, но ако имаш възможност, ела по-скоро.

— Тук съм на почивка — обясни спокойно тя.

— Целият ти шибан живот е една почивка! — избухна най-неочаквано той.

— За какво се отнася все пак? — попита тя, без да обърне внимание на избухването му.

— Не искам да го обсъждам по телефона — тросна се той. — Размърдай си задника до Ню Йорк. Важно е, иначе нямаше да те викам.

— Ще вземем самолета още довечера — реши тя.

— Не, Крейвън не. Ела сама. Въпросът е частен, семеен.

Мисълта, че ще лети сама до Ню Йорк я изпълни с ентусиазъм.

— Добре — каза бавно, докато продължаваше да се чуди какво се е случило. — До скоро.

— Хвани някой ранен самолет. Можем да вечеряме заедно. И Дарио ще дойде от Западния бряг.

Сега вече тя наистина се обърка. Дарио, тя, Джино? Цялото семейство Сантейнджело. Какво му беше на Джино? Дали не страдаше от някоя страшна болест? Дали дните му не бяха преброени?

— Добре… ли си? — нежно, с много обич го попита тя.

— Разбира се. По-добре не мога да бъда. До скоро, хлапето ми. Обади се на Коста да му кажеш с кой полет пристигаш. Той ще организира някой да те посрещне на летището.

Глух шум в слушалката. Джино беше затворил.

По-рано същия ден Дарио беше получил същото известие по телефона. Беше също толкова изненадан, колкото и Лъки.

В общи линии баща му го беше оставил да се оправя сам в живота.

— Изучи се добре и ще хванеш Господа за рогата! — обичаше да му казва Джино.

И Дарио послуша съвета му. Остана в училището, докато взе диплома. Беше на седемнайсет години. После убеди Джино да му позволи да учи в Сан Франциско — в Академията за приложни изкуства.

Отначало баща му се отнесе скептично:

— Изкуство? Какво образование е това? — но в същото време беше горд, че неговият син очевидно има артистични наклонности.

— Ще оставя хлапето да се позабавлява — сподели той пред Коста. — Да прави каквото си иска. Може да чука наляво и надясно в тази академия, да чука всички момичета, които поиска. И после, когато стане на двайсет и една, ще го науча на всичко, което знам — това ще бъде добър край на образованието му. Един ден ще поеме в ръце империята Сантейнджело. Не искам да го вкарвам вътре, преди да е готов.

И Дарио получи разрешението на Джино… и свободата си.

С неограничени средства, щедро осигурявани от Джино, той си нае апартамент в Сан Франциско и се настани там с Ерик, който заряза работата си в училището и Сан Диего, за да бъдат заедно.

Дарио беше щастлив със своя приятел. Ерик го любеше ежедневно. Чувстваше се много добре просто да си седи и да бъде обожаван. Никакви съмнения, че е ненормален или че пътят, който е поел, е погрешен и ще свърши зле. Единствената вина, която понякога му разваляше настроението, беше свързана с баща му. И по-точно, ако баща му открие истината. Но това беше невъзможно.

Двамата с Ерик живееха изолирано. Не се смесваха с шумното и скандално хипарско общество, нито пък посещаваха клубовете на хомосексуалистите. Въобще не влизаха в контакт с никакви други хора. Това беше мечтата на Ерик. Той не искаше друг да докосва Дарио.

В университета момичетата го преследваха. Не го оставяха на мира. Но Дарио просто не им обръщаше внимание. Ерик задоволяваше всичките му нужди.

Времето летеше бързо. Дарио виждаше рядко баща си. На Коледа, няколко седмици през лятото — посещение на синовна преданост в Лас Вегас — няколко пътувания до Ню Йорк. И това беше всичко.

Един път, във Вегас, Джино направо му беше бутнал в ръцете някакво странно момиче.

— Това е Джени. Нова е тук. Искам да изведеш и Криси — тя наскоро скъса със своя приятел и е добре да се поразвлече.

Дарио послушно излезе с тях, накрая дори ги целуна за лека нощ — в случай, че баща му случайно се поинтересува. Ерик щеше да го убие, ако разбереше!

Да целува момичета не беше нищо особено. Дори не му се гадеше. Но мразеше мазното усещане от червилата им и натрапчивата гадна миризма на пудра и грим. Мисълта за гола жена го отвращаваше. Цялата тази мека плът. Огромни гърди. Срамни места. Спомняше си голата Мирабел Блу и потръпваше от погнуса.

— Защо трябва да заминеш за Ню Йорк? — попита го Ерик.

Дарио старателно решеше косата си и се питаше дали не трябва да я подкъси малко, преди да се срещне с Джино.

— Някаква семейна среща — разсеяно отговори той.

— Какво означава това? — заяде се Ерик.

Дарио сви рамене.

— Не знам. Там ще разбера.

Джино, 1970

Джино чакаше децата си да пристигнат. Беше неспокоен. Лъки идваше първа — полетът й траеше само два часа. После Дарио — трябваше да кацне на „Кенеди“ около седем и четвърт. Колко неприятно, мислеше си Джино, че момчето не е по-голямото от двете деца. Някак по-подходящо е мъжкото дете да е първо. Е, какво да се прави. Но поне характерите им да бяха разменени. Защо Лъки не приличаше на Мария, а Дарио да бъде мургав и мъжествен? Не че Дарио не беше мъжествен. Джино беше виждал сина си в действие — да преследва момичетата във Вегас и очевидно си прекарваше дяволски добре в оная Академия по приложни изкуства във Фриско.

Колко се гордееше! Синът му следваше в академия!

Усмихна се широко и му се прииска — както всеки ден — Мария да беше жива, да види децата им пораснали. Какво ли щеше да направи тя с Лъки?

Чувстваше, че е направил мъдър избор да я омъжи за избран от него съпруг дори на такава млада възраст. Сродяването с Ричмъндови беше истинско предимство за нея. Един ден Питър Ричмънд щеше да се кандидатира за президент.

Всичко беше станало толкова лесно. Не никак трудно да манипулираш хората. Стига да знаеш как. Да убеди семейство Ричмънд да приемат Лъки за снаха, му струваше само един кратък разговор с мек тон, пари и споменаването на компрометиращите снимки и магнетофонни ленти на Питър с Мирабел.

Бети Ричмънд беше побесняла. Дори му се беше предложила с надеждата, че кокалестото й тяло може да го убеди да се откаже от идеята си. Исусе Боже! Каква наивност.

Беше я разкарал, както тя беше постъпила с него. Равен резултат.

Седмица по-късно Лъки и Крейвън бяха женени. Само времето щеше да покаже дали е постъпил правилно. Не я виждаше често, но когато я видеше, тя изглеждаше много добре. Може би само малко напрегната. Защо ли още нямаха дете? След като дойдеше детето, тогава той можеше със сигурност да каже дали е постъпил правилно, или не. Взе решение да разговаря с нея, да й каже, че ще бъде безкрайно щастлив, ако има внуче. В края на краищата времето си минаваше. Той не ставаше по-млад.

При него в стаята влезе Коста. Много състарен след смъртта на любимата му Дженифър миналата година. Рак. Болестта я отнесе безмилостно бързо.

На Джино му беше жал за Коста. Без деца. Без семейство. Единствата останала жива беше Леонора — една безнадеждна алкохоличка, както всички казваха. Не искаше дори да си спомня името й. Не искаше да си спомня деня, когато го отврати до дъното на душата. Как се отнасяше с Мария — с единственото си дете. Кучката дори не си бе направила труда да дойде на погребението на Дженифър… А през всичките тези години дори не беше направила опит да види Лъки и Дарио. Не че той щеше да го позволи. Никога.

— Ред тръгна за летището — каза Коста. — Ще има достатъчно време да доведе Лъки тук и после да се върне за Дарио.

— Добре — Джино прокара ръка през гъстата си разрошена коса. На шейсет и четири години косата му оставаше гъста както на младини. Можеше да чука, когато поиска. Само стомахът му изневери. Проклетата язва! Направо го влудяваше. Понякога болката беше толкова нетърпима, че виеше и се въргаляше по пода.

— Нещо мирише на хубаво — Коста подуши миризмата.

— Ами наеми си добра готвачка, че да напълнееш малко. Няма нищо по-лошо от дърт мършав козел.

— А какво ще кажеш за дърта мършава кучка?

Джино се разсмя.

— Прав си! Но аз трудно се хващам с по-стари от двайсет и девет. Подхващат смрадливи разговори, но пък вратлетата им са крехки!

Винаги му се искаше да успее да накара Коста да ходи с жени. Когато на мъжа му увисне оная работа и спре да му става, все нещо му се случва. Коста беше живият пример пред него. Някак сив, прегърбен, смачкан. Година откак Дженифър беше погребана. Какво още чакаше?

Водеха безгрижен разговор. Джино на централното място на масата, Коста срещу него, Лъки от лявата, а Дарио от дясната му страна.

Гордееше се с децата си. И двете бяха хубави и приятни по свой особен начин. Е, косата на Дарио беше доста дълга, но днешната младеж е превърнала модата в свой стил на живот. Все пак не можа да се сдържи:

— Трябва да си подстрижеш косата, Дарио, приличаш на някое от ония хипита… или на член в някоя рокгрупа.

— А пък на мен ми харесва — побърза да помогне на брат си Лъки. Винаги го беше правила, когато бяха деца.

— Да, на теб — с лек укор в гласа отбеляза Джино. — Но аз не харесвам нещата, които ти харесваш. Винаги е било така.

— Така ли? — Лъки искрено се изненада.

— Така. Нали, Коста?

Коста побърза да кимне утвърдително.

Лъки се засмя.

— Тогава аз съм безсилна, щом винаги харесваме различни неща.

Чувстваше се прекрасно — на една маса с Джино и Дарио. Беше й приятно да бъде със семейството си. Не можеше дори да си спомни последния път, когато са сядали да се хранят заедно. Баща й изглеждаше добре. Значи не здравето му е причината за това събиране.

Замисли се за физиономията на Крейвън, когато му бе казала, че заминава в Ню Йорк и той не може да дойде с нея.

— Защо не? — веднага беше започнал да хленчи той, а помадата около устата правеше лицето му още по-смешно и глупаво.

— Семеен бизнес — небрежно му отговори Лъки. — Сам знаеш колко е важно!

Беше хубав, бърз удар от нейна страна, прицелен и попаднал точно в ташаците му. Неговото семейство управляваше техния живот. Шефката Бети и Палавия Питър. Така ги наричаше мислено. Ако Питър Ричмънд се кандидатираше за президент, щеше да бъде свършен като политик. Според нея нямаше никакъв шанс. Не можеше да се сравнява с Кенеди. Освен това имаше нея за снаха, което всъщност щеше да се превърне в най-големия му недостатък.

Агнешкото задушено беше превъзходно. След него поднесоха традиционния сладкиш с плодове и сметана — любимия на Джино. Той лакомо ядеше, загребваше пълни лъжици и ги пъхаше в устата си. Касатата беше вкусна, но не беше същата както в старите дни. С носталгия си спомни касатата, която приготвяше и поднасяше Дебелия Лари: богата на захар и сметана, с големи сочни парчета плодове.

Когато след десерта сервираха кафето, Джино стана от масата, отвори вратата, за да се увери, че никой не подслушва, затвори я и се върна на мястото си.

— Знам, че и двамата се чудите защо ви извиках да дойдете тук — каза той.

Лъки хвърли бърз поглед към Дарио. Да се чуди! Мили Боже, тя умираше от любопитство.

— Трябва да отида малко на почивка — продължи той. — Извън страната.

Какво толкова чудно имаше в това? Лъки се пресегна, взе си цигара и я запали.

— Може да отсъствам няколко седмици, може да са няколко месеца. Трудно е да определя точно колко.

— Защо? — попита Лъки, която веднага застана нащрек.

Джино вдигна рамене.

— Защо ли? Добър въпрос — допря пръст до избледнелия белег на бузата си, който вече едва личеше. — Хайде, Коста, искаш ли ти да кажеш на децата как стоят нещата?

Коста кимна и се поизкашля, сякаш щеше да произнася реч.

— Вашият баща трябва да напусне Америка за известно време — суховато започна той. — За кратко време, надявам се. Всичко зависи от… определени обстоятелства.

— Да, това ни стана ясно — прекъсна го неспокойно Лъки. — Трябва да замине. Но защо?

Джино се намръщи.

— Млъкни и слушай.

Коста отново се изкашля. Лъки забеляза, че ръцете му треперят и й стана жал за него. Изглеждаше двайсет години по-стар, откакто леля Джен почина.

— Вижте, нещата стоят така — рече той. — От няколко години Държавната данъчна инспекция е по следите на Джино заради това, което те наричат плащане на намалени данъци заради укрити приходи. Всичко това е по-стара история, но вие знаете, че данъчните власти никога не забравят…

— Мръсни копелета! — прекъсна го рязко Джино. — Платил съм толкова шибани данъци, че с тях може да се издържа Белия дом двайсет години!

— Нещата са достигнали критична точка — продължи Коста, без да обръща внимание на прекъсването на Джино. — Няма да ви отегчавам с подробности, но знаем с абсолютна сигурност, че е определен специален съдебен състав за разследване на данъчните му отчисления. Ще го призоват и това със сигурност означава ефективна присъда.

— Но щом е платил данъците си… — каза Лъки озадачено. — Не разбирам…

— Не бъди толкова тъпа! — изстреля Джино. — Мислех, че си умно момиче. Наистина си плащам данъците. Повече от достатъчно. Но има още много, които не съм платил. Много.

— Тогава, ако ги платиш сега…

Двамата мъже се засмяха.

— Не е така просто, Лъки — внимателно каза Коста. — Твърде сложно е за теб, дори да се опитам да ти го обясня. Просто ти съобщавам голите факти. Ако започна да навлизам в подробности, ще ми отнеме цяла седмица.

— Така е — съгласи се Джино. — Но това не е нещо, за което не може да се намери решение. А аз нямам намерение да се скапя в някой шибан затвор, докато нещата се уредят. Заради това заминавам.

— Къде? — попита неспокойно Лъки.

— Може би в Лондон — там имаме голям дял акции в доста казина. Може би във Франция. Още не знам.

Очите й започнаха да искрят. Изведнъж видя своя път за спасение.

— Мога ли да дойда с теб, татко? — не беше се обръщала така към него с години.

— Какви ги приказваш? Да дойдеш с мен! Ама че идея. Ти имаш свой живот тук. При това доста добър.

— Ти го казваш — промърмори тя мрачно.

Без да й обръща внимание, Джино заговори на Дарио, който си играеше с лъжичката от кафето.

— Хей, много си мълчалив, хлапако. Нямаш ли някакви въпроси.

Дарио подскочи. Беше изключил. Не го интересуваше дали Джино ще напусне страната. Той и без това не го виждаше.

— Никакви въпроси — бързо каза той. — Разбрах всичко.

— Добре — Джино стана от масата и отиде до прозореца. После се обърна към тях и каза. — Като предпазна мярка приписвам почти всичко на вас двамата. Няма да имате грижа за нищо, само от време на време ще трябва да слагате подписа си върху някои документи. Коста ще бъде мой пълномощник, ще се грижи за всичко. Дарио — той погледна сина си, — искам да се преместиш в Ню Йорк. Има много неща, които трябва да знаеш. Коста ще започне да те учи.

Едва сега Дарио прояви някакъв интерес.

— Да се преместя в Ню Йорк?! — възкликна той. — Защо?

— Ще ти каза защо — успокои го Джино. — Ти си мой син, ето защо. Ти си Сантейнджело, ето защо. Досега се размотаваш в онова смотано художествено училище и си пилееш времето. Дотук. Трябва да навлезеш в бизнеса.

— Но аз не искам да живея в Ню Йорк — възрази Дарио.

Очите на Джино застинаха. Сурови. Неподвижни.

— Не те моля, момче, нареждам ти. Ясно ли ти е?

Дарио побърза нервно да кимне.

— А аз? — попита настойчиво Лъки.

— Какво ти?

— Как какво, щом Дари ще започва да навлиза в бизнеса, аз също искам да се уча.

— Ти си момиче, това не е за теб — каза Джино меко.

В душата на Лъки се надигна ярост. Четири години гневна ярост! Черните й очи блеснаха студено. Погледът й стана суров и неподвижен — като неговия.

— Защо не? — попита тя и настоя: — Защо не!

— Казах, защото си жена — отвърна спокойно Джино. — Омъжена жена, която трябва да стои при съпруга си и да се държи както подобава на достойна съпруга — спря за момент, сякаш да размисли нещо, и добави: — И вече е време да имаш бебе. Какво чакаш още?

— Какво чакам още ли? — Лъки направо се взриви. — Чакам първо да живея, това чакам!

Джино погледна към Коста, после вдигна ръце в престорено отчаяние.

— Чуваш ли? Да живее. Тя иска да живее. Не й стига, че има най-хубавото, което може да се купи с пари…

— Включи в списъка и съпруга — сърдито извика Лъки. — Купи ми и съпруг с шибаните си пари. Ти…

— Това е достатъчно!

— За мен не е достатъчно. Искам повече — изкрещя тя и се изправи. — Защо Дарио да има шанс, а аз не?

— Стига, Лъки! — гласът на Джино беше леден, режеше.

— Защо, а? По дяволите, защо?

Двамата настръхнали се гледаха. Убийствено. Впили един в друг черните си очи. Баща и дъщеря. Еднакви.

— Защото аз ти нареждам, ето защо. И си дръж езика. Дамите не говорят като теб.

Тя сложи ръце на кръста си и го изгледа арогантно.

— Не съм никаква дама — в гласа й имаше нещо повече от подигравка. — Аз съм Сантейнджело. И съм същата като теб — и ти не си никакъв джентълмен.

Черните очи на Джино я пронизаха. Исусе Боже!, помисли си той. Каква фурия съм отгледал! Дадох й всичко, което може да се купи с пари. Какво още иска?

— Защо просто не млъкнеш и не си седнеш на задника — уморено каза той.

Той изобщо не искаше да я чуе! Тя вече наистина избухна:

— О, разбира се! Накарай я да млъкне. Тя е просто жена, какво значение има тя? Затвори й устата. Ожени я за някого и толкова! На кого му пука дали е щастлива, или не? — пое дълбоко дъх и изсъска: — Ти си един шибан тиранин, който си мисли, че жените стават само за ебане и готвене. Дръж ги в спалнята и в кухнята, където им е мястото! Така ли правеше и с мама, преди да я убият? Заключваше ли…

Зашлеви я силно през лицето — рязък, болезнен удар, от който думите й секнаха.

Коста скочи.

— Джино!

Дарио не помръдна. Местеше притеснен очи от единия към другия.

Лъки отчаяно се мъчеше да не ревне с глас. Изгарящи сълзи се стичаха по лицето й.

— Мразя те — изсъска тя. — Мразя те и в червата. И никога не искам да те виждам повече.

— Лъки… — започна Джино.

Но тя като хала избяга от стаята. Дочу думите му, които долетяха зад гърба й.

— Дечурлига! Да се чудиш какво да ги правиш. Стремиш се… уж го правиш за тяхно добро… Жена в бизнеса… трябва да си се побъркал… Чувствителна… Исусе Боже, всички са толкова чувствителни…

Тя изобщо не беше чувствителна. Беше гневна. Яростно, студено гневна.

Защо избяга? Защо не остана да се защити? Защо не му разказа как живее? Защо не го убеди да й даде шанс?

Не искам да съм омъжена, татко. Не искам да се размотавам около Крейвън Ричмънд и да съблюдавам поведението на прилежна съпруга. Той дори не може да чука, както трябва. Не може да прави нищо, съвсем нищо както трябва.

Ти ме омъжи за него. Аз се съгласих, за да ти доставя удоволствие. Бях твърде млада, за да разбирам, че твоята дума не е закон. Сега искам да сложа край на всичко това. Искам да съм като теб.

И ще бъда.

О, само почакай! Ще бъда.

Никой няма да ме спре. Аз ти го казвам!

Да, твоя дъщеря съм. Нали винаги си казвал, че Сантейнджело винаги държат на думата си!

Ще видиш.

Не само ти. Всички!

Стивън, 1971

След срещата с Кери Стивън се зае още по-упорито с работа. Беше му много трудно да не изпълни желанието й да започне частна практика. Чувстваше се задължен, особено след брака си със Зизи. И така, най-вече за да достави удоволствие на Кери, той постъпи на работа във фирмата на Джери като съдружник. Издържа шест месеца. След това кротко се разбраха с Джери, останаха си приятели, и той се върна към обществената практика.

— Знам какво искаш за мен, мамо — каза той на разочарованата Кери — и, повярвай ми, аз също го искам. Но, разбираш ли, необходимо ми е да знам, че върша нещо полезно. А да защитавам интересите на богати дами срещу още по-богати корпорации не е моята представа за това.

Кери се опитваше да го разбере. Не й беше никак лесно да гледа как Джери става все по-богат и по-известен, докато Стивън се блъскаше къртовски с работата, която наричаше полезна.

Наскоро отново беше започнал да излиза с момичета.

— Дулото ти ще хване ръжда, ако не го смазваш — беше го посъветвал Джери. Неговият най-добър приятел, който беше изчукал жена му… Не, по-добре да не си спомня за това…

Малко неохотно и колебливо той отново започна да мисли за секс. Отначало само понякога, после все по-настойчиво. Първото момиче, с което легна след развода, беше студентка по право с великолепна коса — гъста, къдрава, стегната в десетки прелестни плитчици. Първото момиче след Зизи. Мислеше си, че ще му е трудно след цяла година въздържание. Не беше. Нито трудно, нито нещо особено. Все едно да си топнеш палеца на крака в хладка вода, след като месеци наред не си го мил. Но му хареса. Можеше обаче да живее и без него.

След това момичетата влизаха в ежедневието му и излизаха оттам свободно, без ангажименти. Нямаше да допусне втори път никоя жена да го води за оная му работа. Никога.

Работеше упорито. Спеше с жени, когато му се приискаше. Виждаше се често с Кери, за да навакса пропуснатото. Винаги изглеждаше очарователна и самоуверена, но Стивън изпитваше съмнения, че тя е наистина щастлива. Опитваше се да разговаря с нея по този въпрос, но тя моментално сякаш се отдръпваше зад стена, когато разговорът опираше до нейния живот.

Точно тогава му възложиха делото Бърт Шугър и кариерата на Стивън рязко се промени.

Бърт Шугър беше незначителен криминален престъпник, мошеник на дребно. Арестуван по обвинение за брутално изнасилване на петнайсетгодишно момиче и откаран в предварителния арест. Полицаят, който го бе задържал, му каза:

— Ще си го получиш и ще ти дойде нанагорно, гадняр скапан. Когато ти пръснат от ебане шибания задник в дранголника, можеш да се обзаложиш, че никога повече няма да помислиш да направиш подобно нещо.

— Аз съм невинен, господин Баркли — заяви Бърт Шугър на Стивън по време на първата им среща. — Цялата работа беше скалъпена.

Стивън гледаше жалкия, хленчещ Бърт, от чиито очи капеха сълзи. Беше готов да му повярва. Тоя мухльо нямаше сила да се изпикае, камо ли да изнасили някого.

Защитата на Стивън беше блестяща. И го отърва, въпреки доказателствата, които представи обвинението — достатъчни, за да тикнат Бърт в пандиза и да изгние там.

Стивън беше убеден, че Бърт Шугър е невинен. След кръстосания разпит, на който подложи свидетелите, показанията им вече не звучаха така убедително. В заключителната си реч говори вълнуващо за нещастния, изпълнен с лишения живот, който е водил Бърт… И убеди съдебните заседатели да му дадат шанс.

Съдебният процес приключи. Бърт Шугър излезе от залата свободен човек.

Майката на изнасиленото момиче, кипяща от възмущение чернокожа жена, заговори Стивън отвън, пред съдебната зала. Очите й горяха. Тя склещи ръката на Стивън и гласът й се изви над всички:

— Братко! Нека Бог да ти прости греха, който извърши днес.

Той се опита да отскубне ръката си, но тя стискаше здраво, сякаш пръстите й бяха от стомана.

— Ти сгреши — продължи да вие тя. — Пусна белия дявол на свобода. Ще си платиш… Всички ние ще трябва да плащаме…

Успя да се освободи от менгемето на пръстите й. Отдалечи се, без да се оглежда наоколо. Беше съвсем естествено, че роптае и не иска да приеме, че Бърт Шугар не е човекът, нападнал и изнасилил дъщеря й. Просто търсеше изкупителна жертва. А Бърт беше най-подходящ. Живееше близо до тях, не работеше и затова си стоеше у дома по цял ден. Бяха го видели близо до техния апартамент по време, съвпадащо с престъплението. Налице бяха всички косвени улики. Момичето обаче дори не разпозна своя нападател. Насилникът беше успял да проникне в апартамента през прозореца, да се промъкне крадешком и да се нахвърли върху нея, докато спяла в леглото си. Беше завързал очите й, ръцете и краката й също, и я беше изнасилил няколко пъти.

Стивън беше доволен, че е защитил Бърт Шугър. Който и друг адвокат да го беше защитавал, дребния злощастен човечец нямаше да има никакъв шанс.

Само след двайсет и четири часа обаче триумфът му се превърна в ужас — след освобождаването му Бърт Шугър беше отишъл право в съседния бар. Напил се и започнал да се перчи, че е „изчукал както трябва едно малко черно путенце“ и че „тъпият негърски адвокат го спасил от затвора“.

Пиян като свиня, Бърт напуснал бара към единайсет часа. Оттам отишъл в апартамента на своята жертва, ударил майката по главата с парче водопроводна тръба и тя изпаднала в безсъзнание. Безпрепятствено влязъл в жилището и връхлетял върху вцепененото от ужас момиче. Разкъсал нощницата му и се опитал отново да го изнасили. Само че този път не успял — бил толкова пиян, че не му станало.

Полицията пристигнала навреме, за да го пипне на местопрестъплението и да отърве момичето. Но не можа да спаси майката. Жената почина от мозъчен кръвоизлив на път за болницата.

Стивън беше съсипан. Това беше негова грешка, негова погрешна преценка. Той се чувстваше виновен за смъртта на тази жена. Беше съучастник в убийството й!

Никой и нищо не бяха в състояние да го убедят в противното и да го успокоят. Накрая Кери успя да го накара да си вземе отпуск. Приятел на Елиът имаше вила в Монток. Уредиха Стивън да остане там колкото пожелае. Кери искаше да отиде с него.

Стивън настоя тя да не идва.

— Моля те, мамо, просто искам да съм сам, да премисля всичко отново.

Обичаше уединението. Вятърът, дъждът, дългите разходки по пустия зимен плаж му се отразиха добре.

Мислеше много за своя живот, за това, което беше постигнал, което се надяваше, че е постигнал.

Мислеше за отношенията си с хората. Кери. Неговата майка. Коя всъщност беше тя? Обичаше я, но в действителност не я познаваше. Някъде дълбоко от паметта му се рееха смътни спомени. Жени. Много жени, които пееха „Честит рожден ден“. Кога и къде се беше случило това? Беше попитал Кери. Тя само сви рамене. Беше направила същото, когато я бе попитал и за някакъв мъж — неясна висока и мършава фигура — на име Лерой. Името го пронизваше с усещането за опасност. Кери му отговори, че не е чувала такова име в живота си.

После Зизи. Продължителен лош сън. Но с нея беше свършено. Беше й го върнал. Тъпкано.

Стивън се върна от Монток с решение. Много важно решение.

— Тръгвам по коренно различен път — каза той на Джери. — Приключих със защитата. Ставам обвинител. Мисля, че така ще мога да направя повече добро. Толкова неща в този град плачат да бъдат разчистени. Ако мога да допринеса и аз с нещо…

Джери за себе си отбеляза фанатичните искри в очите на Стивън.

— Частен или обществен? — попита той, като че ли вече не му беше известен отговорът на този въпрос.

— Обществен, разбира се — отговори Стивън.

— Ама разбира се! — засмя се Джери. — Хайде сега, какво ново при теб?

Лъки, 1970–1974

Джино замина в чужбина през хиляда деветстотин и седемдесета. С гръм и трясък! В заглавия на първите си страници вестниците ликуваха — Америка се е отървала от един от най-големите си престъпници. Фотографи се блъскаха, пробиваха си път с нокти и зъби на летището, за да направят най-добрите снимки.

Джино беше облечен в обичайния си тъмен костюм, с нахлупена ниско над очите мека шапка и тъмни очила. Не се усмихваше, не обръщаше глава, когато му подвикваха. Изобщо не реагираше на въпросите на глутницата репортери и фотографи. Беше ядосан, че са научили за заминаването му.

Ядът му се превърна в истинска ярост, когато разбра в самолета, че повечето от спътниците му са репортери. Как така не успя да разбере още в самото начало, че нещо става.

Полетът до Рим беше сравнително спокоен. Но това, което се случи, когато кацнаха на летището, беше нещо коренно различно. Всъщност беше началото на един кошмар, който Джино никога нямаше да забрави.

Отказаха да го приемат в Италия с формулировката, че е нежелан чужд поданик. Италия! Страната, в която се беше родил! Прехвърли се в друг самолет — за Женева. Там процедурата се повтори. Отново самолет — този път за Франция. На тамошното летище го оставиха да чака седем часа и половина в една мръсна стая, преди да го изхвърлят. Не можеше да повярва на това, което ставаше.

Беше уморен. Беше унизен до крайност. И през цялото време пресата отразяваше всичките му неблагополучия с лицемерна загриженост и съчувствие.

Естествено, още от Италия се беше обадил на Коста. Неговото мнение беше, че някой е изпял за заминаването му и по всяка вероятност цялата тази гадория е с цел да го принудят да се върне в Америка. Коста не беше стоял със скръстени ръце. Даде указания на Джино да отлети за Лондон, където засега имало шанс да го приемат в страната.

— Ако не, опитай Израел. Разбираш ме, нали?

Да. Джино много добре го разбра. Това, което Коста искаше всъщност да му каже, беше, че в Израел ще го приемат, но му трябва още малко време да се доуточнят условията. Имаха много контакти с Израел. Освен това Джино благоразумно беше инвестирал като личен принос един милион долара в израелски детски благотворителен фонд. Беше обещал и още.

Отиването му до Англия беше още едно тежко унижение за него. Оставиха го да чака в друга малка стая, докато десетки чиновници влизаха и излизаха, без да му обръщат внимание. Замисли се за срещата с Дарио и Лъки. Не беше протекла според очакванията му. Дарио както винаги беше намусен и затворен, а Лъки — както винаги — нагла и своенравна. Хлапето беше истински барут, но не знаеше какво иска. Срамота беше, че се разделиха като неприятели, но той скоро щеше да се върне. Тогава щеше да й отдели време и нещата щяха да се оправят.

В Англия познатата история се повтори. Нежелан чуждестранен гражданин. Исусе Боже! Произнасяха го, сякаш беше извънземен!

Четирийсет и два дълги, изморителни и унизителни часа след качването му на самолета в Ню Йорк Джино получи временна туристическа виза за Израел. Там отседна в луксозен апартамент на последния етаж на хотел „Дан“. Остана три месеца. После се премести в къща близо до брега, където заживя необезпокояван с двама души охрана, иконом, две немски овчарки и жени, които периодично се сменяха.

Живееше в очакване да се върне у дома.

Но да се уреди това се оказа доста трудно.

След заминаването на Джино за чужбина Лъки отлетя за Бахамите, изкара заедно с Крейвън остатъка от почивката, след което се върна във Вашингтон. И към познатото до болка ежедневие. Продължаваше да беснее срещу отношението на баща й към нея. Беше твърдо решена да изнамери начин и да му покаже, че не е прав. Как се беше осмелил да се отнася с нея като с дебилче? Жените били прекалено чувствителни за бизнес, а! Щеше да намери начин да му покаже, че не е прав.

Семейство Ричмънд бяха много притеснени от вдигналия се шум около Джино. О, шум беше меко казано. Беше се надигнал истински вой срещу него. Лъки се превърна в проблем за тях. Затова, няколко седмици по-късно, когато Коста й изпрати папка документи за подпис, тя реши да замине за Ню Йорк и лично да му ги върне.

Прочете документите внимателно в самолета. С вълнение и някакво удовлетворение разбра от тях, че е назначена за директор на управителния съвет на корпорацията на Джино. На целия негов бизнес. Препрочете кратката бележка на Коста, която придружаваше документите.

Майната му, не било необходимо!, мислеше Лъки. Щом ще трябва да подписвам, значи е необходимо. А щом ще подписвам, трябва да прочета под какво си слагам подписа.

Предварително беше резервирала стая в „Шери Нидерланд“, в Манхатън, на Пето авеню. Щом се настани, веднага се обади по телефона на Коста.

— В града съм — кратко каза тя. — Как приемаш идеята да заведеш едно момиче, което умира от глад, на вечеря?

— Ти си в Ню Йорк? — разфуча се Коста. — Къде е Крейвън?

— Крейвън е със своето семейство във Вашингтон. Там, където му е мястото — кротичко обясни Лъки. — А аз пристигнах тук да пазарувам.

— Е, добре тогава — поуспокоен каза Коста.

— Какви са последните новини за татко? Той… — попита тя.

Коста внимателно я прекъсна:

— Ще говорим, като се видим.

— Разбирам. До скоро.

Инстинктивно усещаше, че с Коста трябва да бъде много внимателна. За да разиграе картите си както трябва, първо трябваше да анонсира невинност и послушание.

Така се държа през цялата вечер. Поръча си патица, защото Коста я препоръча. Възхити се от ламперията от тъмно дърво и дрънкулките, които висяха от тавана, за да го поласкае, че е избрал приятно място да се срещнат. Отпиваше малки глътки от виното — колкото да не е без хич.

— Никога не съм идвала тук — възторгваше се тя. — Страхотно е!

Той остана поласкан, че е харесала ресторанта.

Когато им донесоха ордьовъра от едри скариди, тя някак между другото попита:

— Как мислиш, кога ще се върне Джино?

Той обаче й отговори сериозно, като поклати скептично глава.

— Ще мине доста време, много повече, отколкото предполагахме.

— Колко много?

— Все още не може да се каже.

— Седмици? Месеци? Години?

Той все така скептично сви рамене.

— Не се знае. Може наистина да продължи много дълго.

Коста крадешком я погледна. Дали само му се беше привидяла усмивката, която за миг плъзна по устните й? Видя, че Лъки вече не беше хлапачка. Беше пораснала. Млада, мургава, красива жена. Отначало му се стори някак странно, че вечерят само двамата, без да знае защо се чувстваше неловко. Постепенно обаче тя успя да разсее тия усещания. Неусетно го върна назад, в миналото, предразположи го да й разкаже за онези дни.

Лъки беше добър слушател. Прекъсваше го с въпроси в точно подбрани моменти. И така узнаваше все повече и повече за Джино и за живота му. Познаваше го само от по-късния му период, когато вече беше богат — нали по това време се бе родила и тя. Интересът й беше насочен към времето на старите дни, когато е бил без пари и е живял само в една мизерна стая.

— Как се запознахте с татко? — попита тя.

При този обикновен въпрос Коста сякаш се затвори, отговори й неохотно, неопределено. Тя долови, че тук има нещо и стратегически изостави темата.

Чичо Коста. Познаваше го, откакто се помнеше. Но въпреки че това означаваше през целия й живот, сега за първи път седяха заедно и разговаряха. Разговаряха! Дяволчето в нея напираше да узнае дали той прави секс, след като леля Джен беше починала. Дали не беше твърде стар за такива лудории? Дали с напредване на възрастта за мъжете става трудно да го вдигат?

Чичо Коста. Беше голям симпатяга. Дребничък, слабичък, с посивели коси.

Гъстото червено вино беше развързало езика на Коста. Той й разказваше за Леонора, нейната баба — една тема табу през всичките тези години. Само при споменаването на името й леля Джен пребледняваше.

— Джино беше лудо влюбен в нея — разказваше Коста, като скачаше от тема на тема. В същия миг се усети, че се е изпуснал и млъкна.

— Чичо Коста — непринудено го попита тя, все едно не е забелязала сконфузването му, — спомняш ли си разговора ни на срещата… преди Джино да замине.

Той кимна.

— Ти каза, че ще трябва да подписвам някакви документи, което било чиста формалност. И че било дълго за обясняване… щяло да отнеме цяла седмица… помниш ли?

Той пак кимна.

— Е — продължи тя, — сега съм свободна цяла седмица и ще ти бъда много благодарна, ако имаш желание да ми обясниш, разбира се.

Как да й откаже? Не избухна нито един път, не се държеше нагло и предизвикателно, нямаше нищо общо с опърничавата Лъки. Напротив, това красиво мило момиче проявяваше искрен интерес…

Така започна да идва всеки ден в офиса му. Той също започна — отначало предпазливо, защото беше убеден, че интересът й ще се изпари — да й обяснява как работят различните компании.

— Разбира се, директорската ти длъжност е само формална — каза й той. — Никога няма да ти се наложи да даваш мнение за бизнеса.

Така значи, а? Значи това е искал да каже!

— Ще ти изпращам най-различни неща за подпис. И можеш да бъдеш сигурна, че каквото и да пращам, то е проверено и одобрено от мене и можеш да бъдеш спокойна.

Тя кимна мълчаливо. Попиваше всяка казана от него дума.

Крейвън й се обади от Вашингтон. Звучеше сърдито.

— Кога се връщаш? — беше по-скоро изискване да се връща, а не въпрос.

— Няма да се връщам изобщо! — отговори тя сдържано и хладно. — Нашият брак свърши. Моля те само да уредиш да ми опаковат багажа и да го изпратят.

Крейвън беше разстроен. Но не толкова от мисълта, че Лъки иска да се разведат, колкото от това, което щеше да каже баща му по въпроса.

Питър Ричмънд й се обади още на следващия ден. И с мазния си лайнен глас на обигран политик й каза:

— Лъки! Какво си намислила? Не е ли по-добре да си дойдеш и да го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме!

— Ако ти не можеш да дойдеш, ще се наложи аз да взема самолета и да дойда при теб.

— Чудесно!

Не беше споделила с никого плановете си. Нейният развод си беше неин проблем. Коста непрекъснато я питаше:

— Няма ли да се връщаш във Вашингтон?

На което тя само клатеше глава и неопределено промърморваше:

— Не бързам за никъде.

Преди да приключат разговора с Питър Ричмънд, тя се споразумя с него да се срещнат на вечеря. И тук възникна малко затруднение — вечеряше всеки ден с Коста, разпитваше го и се учеше. Той остана разочарован, когато разбра, че тази вечер е заета.

— Исках да те заведа на едно специално място.

— Утре, чичо Коста, обещавам.

— Но аз съм направил резервация за тази вечер.

— Къде?

— Е, засега това е тайна.

— Ами да се уговорим за утре, а?

— Добре.

Питър Ричмънд се беше издокарал като за предизборна кампания в някое забутано градче — небрежно спортно сако, риза без яка и всекидневен обикновен панталон, които му седяха като излети. Човекът от народа! Докато прекосяваше ресторанта на „Шери Нидерланд“, махаше с ръка и се усмихваше на всеки, сякаш присъстващите тук бяха едно голямо, щастливо семейство.

Седнала на маса в дъното, Лъки наблюдаваше целия този маскарад. Почувства, че й се повдига от лицемерието му. У дома той беше истински тиранин, децата му се бояха до смърт от него. Единствено Шефката Бети не обръщаше внимание на господарското му поведение. Пред хората обаче той беше Господин-Самото-Очарование. В частния живот — Господин-Лайна-С-Говна.

— Здрасти, Питър — с язвителен тон го поздрави тя. — Закъсняваш.

— Така ли? — по загорялото му лице се четеше сладникава младежка изненада, която той сигурно считаше за неотразима. — Съжалявам. Надявам се, че още не си поръчала аперитива.

Не виждаше ли шибаният задник, че пред нея има голяма чаша с водка!?

Той седна, поздрави свойски сервитьора — сякаш беше стар приятел, когото не бе виждал от години — и поръча лек коктейл от бяло вино и сода.

— Така значи — проточи той, облегна се в стола и внимателно я огледа. — Птичето иска да напусне гнездото.

Отговори му спокойно, с равен, но категоричен глас:

— Не гнездото. Клетката!

— Ти си решила да се пошегуваш, нали, скъпа? Няма такава птичка, която би искала да отлети дори от клетката на фамилията Ричмънд.

— Казвал ли ти е някой, че ти си едно голямо, скапано лайно?

Сякаш му плисна чашата си в лицето. Но той се овладя. През четирите години, откакто му беше снаха, двамата почти не бяха говорили. А ето че се оказа много устата.

— Същата като баща си — беше единствената му студена реакция.

— Да, мисля, че тук си прав. Но и малко грешиш — баща ми никога нямаше да позволи да бъде изигран с един нежелан, досаден брак. Разбирам, че ще трябва да го догонвам, да стана шибана куражлийка и да си защитавам ташаците — като него!

— Господи! Ти си вулгарна.

— А ти си разгонен котарак. Всеизвестен факт във Вашингтон е, че ебеш всичко, което шава и до което можеш да се докопаш!

— Не можеш да се разведеш с Крейвън — сухо каза Питър.

— Не мога ли? Само почакай, и ще видиш!

— Ти ще има да чакаш. Защото е невъзможно. Защото имам споразумение с твоя баща. Само той може да ти разреши да се разведеш. Само тогава ще си дам съгласието.

— Ама ти наистина си един скапан лайнар. Та аз съм почти на двайсет и една, задник гаден! Мога да правя всяко шибано нещо, което си поискам.

— Страхотна дама си, няма що.

— А ти си подъл лицемер!

Сервитьорът на аперитивите пристигна с поръчката на Питър и му поднесе чашата бяло вино и сода с помпозен жест и ритуален поздрав:

— Радвам се да ви видя в нашия град, сенаторе.

Лицето на Питър грейна в отрепетирана усмивка.

— Наистина е приятно да си в Ню Йорк.

— Готов ли сте да поръчате за вечеря, сенаторе?

— Ама разбира се, разбира се.

— Тогава веднага ще изпратя колегата си.

През това време Лъки разсеяно, някак без да съзнава, топна пръста си във водката и завъртя кубчетата лед.

— С какво те изнуди Джино? — внезапно попита тя.

— Нямам представа за какво говориш.

Сервитьорът пристигна с менюто. Поръчаха.

— Предлагам да почакаме — започна Питър, когато останаха сами. — Когато баща ти се върне, ще седнем всички заедно и ще обсъдим хрумването ти да се разведеш по цивилизован начин. В края на краищата, ако това е, което искаш, не виждам как той може да откаже. И нека бъда искрен, самият аз ще се почувствам облекчен.

— Прибави към това и моите пожелания за безброй млади сладки цици! Само че Джино няма да се върне скоро… Може би ще отсъства дълго… Така че трябва да имаш готовност. Развеждам се с Крейвън и не ми пука кой какво казва и какво иска. Дори ти!

— Отиваме в „Рикади“ — обяви тържествено Коста, докато караше своя черен „Линкълн“ по улиците на Ню Йорк.

Лъки се намръщи.

— „Рикади“ ли? За пръв път го чувам. Къде се намира?

Досега Коста я беше водил във всички реномирани нюйоркски ресторанти и тя беше много доволна. Какво удоволствие беше да излиза с мъж, който се държеше с нея по този любезен, изтънчен, джентълменски начин. Чичо Коста беше наистина уникална антика, направо безценен. Тя го обичаше!

— „Рикади“ е много хубав италиански ресторант — обясни той. — С повече от двайсетгодишна история.

— Наистина ли? — само споменаването на думата „история“ я изпълни с предвкусване на нещо приятно. — И къде се намира? В Ню Джърси ли?

Коста тихо се засмя.

— Е, е, не бъди толкова припряна. Съвсем наблизо е.

— Нямам търпение.

Коста й се видя някак необичайно развълнуван. И си остана такъв по време на цялото пътуване до заведението. Беше отказал да й съобщи къде точно отиват. Но Лъки подозираше, че „Рикади“ е нещо повече от един много хубав италиански ресторант.

Подозренията й се оправдаха. Щом влязоха в малкото уютно заведение в един позабутан квартал на града, Коста беше посрещнат с кралски почести. Възрастна жена го поздрави с топла прегръдка.

— Коста! Не си се обаждал много отдавна!

— Барбара! Винаги същата, винаги красива.

— Хайде, Коста, хайде. По-скоро трябва да кажеш — по-стара, по-побеляла и по-уморена — тя отстъпи назад и сърдечно огледа Лъки. — Значи това е Лъки. Дори и да не знаех, нямаше да има нужда да ми казваш. Същата като него.

— Лъки — обърна се Коста към нея, — а това е знаменитата Барбара Динунцио — най-добрата майсторка на спагети в целия Ню Йорк.

Лъки се усмихна широко и подаде ръка на възрастната жена.

Барбара я прегърна силно и топло.

— Очаквам целувка от дъщерята на Джино. Не съм те виждала от времето, когато беше на пет години. Но винаги съм си мислила за теб. Хайде, ела! — сложи ръка на рамото на Лъки и я отведе до маса в ъгъла, на която вече седяха двама мъже. — Твоят чичо Алдо — представи Барбара единия от мъжете. — Когато беше малка, той ти сменяше лигавчетата и гащичките и те учеше на детски стихчета. Помниш ли?

Лъки отчаяно потърси с очи Коста. Къде я беше довел? Защо не я беше предупредил?

— Н-не съвсем — запъна се тя. Беше смутена, объркана, чувстваше се неловко сред тези непознати, които я гледаха с такава топлота и доброта.

— Не се учудвам — нежно я успокои Барбара. — Всяко дете, което преживее това, което ти преживя… твоята бедна, красива майка…

— Познавали сте майка ми?

— Да, скъпа. Не само я познавахме. Ние всички обичахме майка ти — с още по-топъл глас й каза Барбара. — Всеки я обичаше — тя леко я погали по бузата. — Сега седни. Ще пийнем вино и ще поговорим за по-весели неща.

Барбара не каза нищо за другия мъж на масата. Но той сам се обади.

— А ти, Лъки, знаеш ли кой съм аз?

Тя кимна отрицателно.

Той се засмя.

— Аз съм Енцо Бонати, твоят кръстник. Докато Джино го няма, Бог ми е отредил да внимавам и да те пазя — да не ти се случи нещо лошо. Щом поискаш или имаш нужда от нещо — идвай при мен.

Тя втренчи поглед в него. Този ли стар мъж беше известният Енцо Бонати, нейният кръстник? Този мъж с хлътнали бузи, с дълбоко поставени очи и благосклонна усмивка?

Коста пристигна при тях.

— Лъки, тези хора са най-близките и най-старите приятели на Джино. Бъди добра с тях, защото те ще са добри с теб.

Думите му й прозвучаха съвсем обикновено. Тя дори не вникна в тяхното съдържание. Но с течение на времето тя започна да разбира. Коста я беше научил на някои неща, но явно имаше доста още за научаване. Да има за кръстник легендата Енцо Бонати беше подарък, от който произтичаха много облаги. И тя щеше да се възползва от тях. Прие поканата за прекарване на уикендите в неговата резиденция в Лонг Айлънд, а разговорите с него бяха истинско забавление.

Къщата винаги беше пълна с различни роднини и приятели. Двамата сина на Енцо — Карло и Сантино — идваха да прекарат края на седмицата заедно със семействата си. Братята не си говореха — нещо, което едновременно вбесяваше и огорчаваше Енцо.

— Двойка циркаджии — казваше той и добавяше: — Има предостатъчно врагове по света. Семейството е кръвно свързано. Към семейството човек трябва да се отнася с уважение.

Енцо беше във възторг от Лъки. Постепенно тя му стана любимка и той се отнасяше към нея с особено благоразположение. Не само защото беше дъщеря на Джино, а защото имаше остър като бръснач, пъргав ум. Мъжки ум. А характерът й направо го покори.

Тя на свой ред започна да изпитва дълбоко уважение към него. Той притежаваше двете качества, които единствено можеха да я впечатлят — сила и власт.

Скоро тя започна да разделя времето си между двамата възрастни мъже — Коста в града и честите уикенди у Енцо. Сексът, преди така важен за нея, като че ли вече нямаше такова значение. Далеч по-важно значение имаше да поглъща всичко, на което двамата мъже я учеха. Беше доволна и щастлива, попиваше всичко, което искаше да знае. Беше й повече от достатъчно.

Успя да уреди нещо, което отдавна си бе наумила и един горещ следобед в Ню Йорк тя слезе в плесенясалите подземия на един от големите ежедневници в града, където се пазеха архивните годишни теченията. Седя часове наред и прочете всички писания, отнасящи се до баща й, Джино Овена Сантейнджело. „Зъл убиец“ — така най-често го наричаха репортерите.

Имаше заглавия от времето, когато беше арестуван и даден под съд за убийството на собствения си баща. Имаше кратка дописка на трета страница, когато беше освободен от затвора години по-късно, напълно реалибилитиран.

Прочете за смъртта на първата му жена. Изнесените факти живо я заинтригуваха.

Такъв ли беше баща й, какъвто всички твърдяха? Прикачваха му определения като „позорен контрабандист на алкохол“, „злостен престъпник“, „крупен рекетьор“, „известен гангстер“. Според вестниците — приятел на Лъки Лучано и Бъгси Сийгъл — гангстерските босове по онова време, легендарни имена в престъпния свят.

Когато достигна до петдесетте години, откри и своя снимка — малко уплашено момиченце, което бавачка със леден израз напъхва в една кола. Детето на Сантейнджело открива трупа на майка си, жестоко убита при гангстерско отмъщение!, заглавие с големи тлъсти букви заемаше почти половината първа страница.

Умът и сетивата й блокираха. Не можеше да продължи да чете. Захвърли всичко и изтича навън емоционално съсипана.

Разводът й премина почти незабелязан от пресата благодарение намесата на Ричмъндови. Веднага щом Питър разбра, че не може да я разубеди, той се зае да я отстрани от семейството по най-бързия и безболезнен начин.

Лъки беше много доволна. Коста беше много сърдит.

— Баща ти много ще се разстрои — каза загрижено той.

— Тогава няма да му казваме — заключи тя. — Така няма да има за какво да се разстройва, нали?

Коста кимна, но в себе си не беше съгласен с предложението й. Затова, без да й казва, се обади на Джино по телефона и го уведоми, че Лъки се развежда.

— Засега не мога нищо да направя — каза Джино. — Когато се върна, ще оправя нещата. Знаеш, че докато съм тук, ръцете ми са вързани. Ти трябва да се грижиш за всичко… и най-вече да ме върнеш обратно в Америка.

— Правя, каквото мога. Нещата, макар и бавно, се придвижват — без да се конкретизира, каза Коста.

Джино се бе превърнал в параноик по отношение връзките си с външния свят. Беше убеден, че телефонът му се подслушва, че кореспонденцията му се проверява. Затова изискваше от всички максимална дискретност и непрекъснато повтаряше, че колкото е по-тихо около него, толкова по-добре.

— Естествено, знам, знам — побърза да каже той след дълбока въздишка.

По специален куриер Коста му беше съобщил, че е събрал екип от експерти в областта на данъчната юрисдикция, които внимателно изследват цялата ситуация. Те вече бяха дали някои препоръки в каква посока да се действа. Но благоприятно решение на въпроса не можеше да се постигне, ако се бърза. Проблемите, свързани с Джино Сантейнджело бяха деликатни. Беше толкова известен, че и най-малкото нещо, свързано с името му, бързо ставаше достояние на обществеността. А неприятностите с данъчните служби изискваха толкова категорично и подкрепено от законова гледна точка разрешение, че да може да издържи разследване от най-високо равнище.

— Слушай, Коста — добави Джино, — дръж Лъки под око. Не искам да скитосва из Ню Йорк като отвързана.

— С нея съм през цялото време — увери го Коста.

Каза му истината. Изглежда, Лъки се чувстваше достатъчно щастлива, че са заедно. А той беше доволен, че я е запознал с Барбара и Алдо, че прекарва почивните дни при Енцо. До един бяха верни приятели на Джино, щяха да се грижат за дъщеря му.

— Ще ти се обадя пак, скоро — топло каза той. — Бъди внимателен.

Джино сухо се засмя.

— Даа, ще внимавам да не прекалявам с пушената риба и ябълковия щрудел! Господи, не искам да ти казвам как се отразява тази храна на язвата ми! Върни ме у дома, Коста! Тукашният живот не е здравословен за човек като мен. Направи го! По-скоро.

Дарио трябваше да пристигне в Ню Йорк след завършване на семестъра. По всичко личеше, че Лъки не очаква пристигането му с радостно нетърпение. Тя непрекъснато обработваше Коста по този въпрос.

— Той не иска да дойде… Глупаво е Джино да го насилва… Разбираш ли, той няма желание да се занимава с това… Още не е достатъчно зрял за възрастта си, няма никакъв опит…

Ден след ден. Щом й се отдадеше възможност. И Коста беше напълно обработен, преди Дарио да пристигне. Защо Джино насилваше момчето да прави неща, които то не иска?

Лъки, която досега живееше в големия апартамент на Джино, се премести.

— Защо? — попита Коста. — Има достатъчно място и за двамата.

— Джино иска апартамента да е за Дарио. А аз искам да имам собствено жилище.

Намери си малък хубав апартамент в квартала между Шейсет и първа и парка и се нанесе там, преди брат й да пристигне.

За да оцелееш в бизнеса, трябва да си твърд, упорит, всеотдаен. Да си готов да взимаш мигновени решения. Лъки притежаваше в излишък всичките тези качества. Дарио — нито едно. Веднага след пристигането и настаняването му Коста му предостави малък офис и му възложи няколко незначителни, ежедневни дейности, с които да се занимава. Дарио не прояви никакъв интерес. Изслуша безучастно Коста, когато той го смъмри.

Коста беше объркан. Първо, как да научи Дарио на нещо, когато той не искаше да учи. И второ, защо тогава да го учи изобщо? Накрая, съвсем обезсърчен, Коста му предложи:

— Защо първо не си починеш. Обиколи и опознай града. Скоро ще се съберем всички заедно. А дотогава не се притеснявай за нищо.

Дарио направи точно така.

Ерик остана в Сан Франциско, недоволен и нещастен от заминаването на Дарио.

— Веднага щом стане възможно, ще ти се обадя да дойдеш! — беше му обещал Дарио.

Но сега, в Ню Йорк, той за първи път усети вкуса на свободата. Почувства радостта от свободата. А Ню Йорк беше чудесен. Ню Йорк кипеше от страсти.

Дарио забрави да повика Ерик.

Седмици и месеци Лъки усвояваше бизнеса, попиваше всяка частица познание. Умът й бързо се приспособи към тънкостите в бизнеса. Коста остана впечатлен. Тя му задаваше интелигентни въпроси и с прецизна точност откриваше несъответствия и противоречия в договори и юридически документи, което го изумяваше. Пипето й сечеше с бързина и точност, подходящи за бизнес. Също като Джино. Притежаваше всяко едно от качествата и преимуществата на баща си. И когато каза на Коста, че има желание да се заеме с някои проблеми, които бяха възникнали, той не можа да й откаже.

Джино беше създал синдикат от инвеститори за финансирането на „Маджириано“. Строителството на хотела току-що беше започнало и седмичната ведомост за заплатите възлизаше на огромна сума. След като Джино замина за чужбина, част от финансирането беше секнало.

— Исусе Боже! — избухна Лъки. — Нямаме ли договори с тези хора?

Коста поклати глава.

— Не, никакви договори… Всичко се уреждаше въз основа на споразумение. Едно ръкостискане, сигурно като подпис под договор.

— На честна дума, така ли? Дали ли са честна дума на Джино?

— Разбира се.

— А какво щеше да направи той, ако те не удържат на думата си.

Коста нервно се покашля.

— Ами… той има свои собствени… методи.

— От теб се иска да движиш неговите неща. Защо ти не използваш тези методи.

— Има неща, които е по-добре да оставиш, докато настъпи подходящият момент. Трябва да изчакаме Джино.

Тя го изгледа мрачно, неотстъпно.

— Не можем да чакаме. Не знаем колко дълго ще отсъства той. Дори ти каза, че може да минат години. Не! — решително заяви Лъки. — Строежът трябва да продължи. Щом са дали честната си дума и не я спазват, трябва да бъдат накарани да я удържат. Дай ми списъка. Мисля, че нещо може да се направи.

Коста се радваше на оптимизма й, но не вярваше в успеха на начинанието.

— Не бъди глупаво момиче. Тези мъже са доста трудни… истински акули.

Черните й очи светнаха като две късчета лед.

— Не ме наричай никога повече глупаво момиче, Коста. Ясно ли е?

Сякаш пред него стоеше Джино на същата възраст. Толкова си приличаха… Не, бяха еднакви…

Въздъхна и се предаде.

— Добре, Лъки.

Точно в този момент Коста разбра, че нищо и никой не може да я спре да поеме контрола над бизнеса, докато Джино е далеч. Никой и нищо!

Лъки не се втурна презглава да се справи с проблема. Дълго и внимателно обмисли всичко. Коста беше прекрасен човек, блестящ юрист, който до тънкости владееше занаята и се справяше дори с най-заплетените казуси. Но не беше човек на действието.

Строителството на „Маджириано“ трябваше да продължи. Тя се зарече, че ще продължи на всяка цена.

Беше забелязала, че всяка сутрин в събота Енцо Бонати за около час се уединява в кабинета си. Тогава при него идваха различни хора. Някой оставаха пет минути, други много повече. Но когато излизаха от кабинета и си тръгваха, лицата на всички бяха усмихнати.

— Какво става тук? — попита Лъки Сантино, сина на Енцо, когото тя повече харесваше. — Какви са тези хора?

Сантино сви рамене. Беше нисък на ръст, преждевременно оплешивял и имаше отвратителния навик да си гризе ноктите.

— Време за услуги — кратко каза той. — Енцо обича да се прави на Господ.

— И аз искам услуга.

— Тогава го помоли — Сантино присви малките си очички. — На тебе никога няма да откаже. Но ако му искаш услуга, един ден трябва да си готова да му я върнеш.

Лъки отиде при Енцо, приседна на ъгъла на бюрото му и поиска съвета му.

— Коста няма да предприеме нищо ефикасно — каза тя, след като му описа как стоят нещата, — но аз не мога да стоя и пасивно да чакам. Готова съм да направя всичко, което Джино би направил.

Енцо злорадо се изкиска през стиснати устни.

— Джино им изкарва лайната, извини ме за езика. Искаш да си като него? Защо не? Ще ти дам назаем двама от редниците ми. Изкарай ангелите на номер едно в списъка и по-нататък няма да имаш никакви проблеми. Разбираш курса ми, нали?

Тя кимна. Усети по тялото й да плъзват тръпки на силна възбуда.

Енцо погледна хитро към нея.

— Но сигурно предпочиташ аз да се погрижа вместо теб. Ще го направя с удоволствие.

Тя поклати отрицателно глава.

— Искам да получа само помощ от теб.

Той отново се изкиска.

— Е, достойна дъщеря си на Джино. Той ще се гордее с теб. Сега слушай какво ще направя. Давам ти двама яки мъжаги, които ще бъдат винаги до теб, на всеки шибан сантиметър, извини ме за езика. Трябва да запомниш добре нещо важно. Бъди винаги пределно ясна, когато заплашваш. Ясно ли е.

— Ясно.

Откъде Лъки беше научила всички житейски мъдрости на улицата? Дали това не беше заложено в гените й?

Започна с най-големия инвеститор — Рудолфо Краун. Посети го в кабинета му. Банкерът се оказа мъж със зализана коса, който навремето беше направил състояние, привличайки капиталите на самотни стари дами, фрашкани с пари. Щастието му се беше усмихнало и той се беше оженил за една от тях, която живя само шест седмици след брака.

— Умря от кеф — казваше доволно Рудолфо на всеки, който проявяваше желание да го слуша. — Не беше лягала с мъж от двайсет и две години!

Той наследи три милиона долара, профука половината по курви и веселби, а с другата половина влезе в бизнеса. Седнал зад масивното си бюро, той огледа нагло и цинично Лъки, докато тя му говореше за парите, които е обещал да вложи, но не го е направил.

— Вие сте дал дума, господин Краун — каза хладно тя. — Вие се член на синдиката. Ако се опитате да се измъкнете, другите ще ви последват и ще се наложи да преустановим започналото строителство на хотела.

— Естествено — той зачовърка зъбите си с една кибритена клечка, — дадох дума на Джино. И като се върне, ще я удържа.

Гласът й стана много мил:

— Няма значение дали Джино е тук, или не. Дал сте вашата честна дума. Той иска да изпълните обещанието си сега.

Рудолфо се ухили.

— Е, мисля, че не е може да си позволи да иска нещо. Носи се слух, че няма да се върне още дълго, дълго време. Ако въобще се върне.

Към милия глас Лъки прибави мила усмивка:

— Рискувате, господин Краун.

— Аз ли? Какво?

— Ами рискувате да се събудите някоя сутрин и да откриете, че ташаците ви са натикани в гърлото, а от хуя ви е приготвен хотдог на барбекю.

В първия момент той гледаше тъпо, сякаш му говори на чужд език, после лицето му стана моравочервено.

— Я си позаплакни устата, шундо. Никой не може да ме заплашва.

Тя се изправи, приглади полата на модерния си костюм и този път мрачно се усмихна.

— Това не е заплаха, господин Краун. Това е обещание. За разлика от вас, аз изпълнявам моите обещания. Също като татко.

Той обаче не й повярва. Изобщо не възнамеряваше да инвестира в хотела, без Джино Сантейнджело да е тук и да контролира нещата. Майната й. Била дъщеря на Джино. Голяма работа. Една устата шунда.

Седмица по-късно, в полунощ, се събуди от зловещо ледено усещане в топките си. Отвори очи и изпадна в паника. Двама яки мъже бяха опрели ножове до свития му пенис. Започна да вика, да плаче, да се моли.

Ужасените му очи мярнаха сянка до вратата и той чу един женски глас да казва:

— Това е генералната репетиция, господин Краун. Ако парите ти не пристигнат незабавно, премиерата ще се състои следващата седмица.

Рудолфо Краун преведе парите. Още на другия ден. Примерът му беше последван от останалите инвеститори, които също преведоха парите. Е, след няколко дни. В строителството на „Маджириано“ се вля свежа кръв.

Коста не можеше да се начуди как Лъки успя да го направи. Подозираше, че Енцо се е намесил, но никога не узна точно какво се е случило. Лъки се положи никакви усилия да го осветли за действията си.

Сега тя изглеждаше по-спокойна, дори кротка и блага. Беше вкусила от удоволствието на властта, а усещането се оказа най-вълнуващото, което бе изпитвала досега. Тя, Лъки Сантейнджело, сега можеше да се справи с всичко. Защо не? Беше доказала пред себе си, че е способна да го направи!

След като проблемът с инвеститорите беше уреден, Лъки отлетя за Лас Вегас, за да се увери сама как върви строителството на „Маджириано“. Естествено, отседна в „Мираж“. Естествено, Марко дойде да я поздрави.

Тя вече знаеше коя е Бий. Коста й беше разказал цялата история — как Бий подслонила Джино при себе си, когато бил ранен с нож, целия в кръв, как се грижила за него, докато оздравее, как запазила тайната за нараняването му, как вярно го чакала през седемте години, когато бил в затвора…

— Изглежда е била добра жена. Защо Джино не се е оженил за нея? — беше попитала Лъки.

— Всичко беше уредено, но се оказа, че след Марко тя не можеше да има повече деца.

Лъки беше изпаднала в ярост.

— Искаш да ми кажеш, че не се е оженил за нея, защото не е могла да има деца? Как е могъл?

А когато той й разказа, че Джино е отгледал Марко като свой син, а той е израснал с Джино, Лъки изпита необяснима ревност.

Сега тя го поздрави хладно. Не бяха се виждали с години.

— Изглеждаш невероятно добре, Лъки. Направо си страхотна.

— А ти изглеждаш малко занемарен, Марко. Много работа ли имаш?

Тя набързо пресметна годините му. Четирийсет и една. Е, човек с годините остаряваше. Но независимо от това все още хващаше окото, а за Лъки си оставаше най-привлекателният мъж на света. Копнееше да си легне с него. За първи път от доста време насам й мина мисълта за секс. Неочаквано го попита:

— Защо не съм настанена в апартамента на Джино?

— Аз съм в неговия апартамент — докато го няма.

— О, наистина ли? — помъчи се да поддържа разговор с весел, закачлив тон.

Той се смути.

— Колко смяташ да останеш?

Точно толкова и нито ден по-малко, за да те вкарам в леглото си!, помисли тя, но отговори неопределено, като придружи думите с нехайно помахване на ръка.

— Няколко дни, може би седмица.

— Добре. Искам да те запозная с жена си. Каня те да вечеряш с нас довечера.

Неговата жена!, изуми се мислено тя и този път едва си пое дъх, за да попита:

— Откога си женен?

— Точно от четирийсет и шест часа. Пропусна сватбата само за два дни. И като стана дума, къде е Крейвън?

Тя вътрешно кипеше от болка и огорчение. Сякаш той отново я беше предал. Ненавиждаше го! Гласът й го сряза, леден и остър:

— Не си ли чул? Аз се разведох.

— Така ли? Джино знае ли?

— Колкото и да не ти се вярва, Марко, но аз съм свободна, бяла гражданка на тая страна и съм на двайсет и една. Мога да правя всички шибани неща, които поискам, без да ми трябва позволението на Големия татко — спря за момент тирадата си и студено го изгледа. — Ти може би си длъжен да играеш по неговата свирка, но аз не.

Той весело и непринудено се разсмя.

— Не си се променила. Същата. Предишната. Обичаната Лъки!

— Да, същата съм. Макар че съвсем не съм изгладена по ръбовете… скоро ще разбереш.

— Ще го имам предвид.

Погледите им за секунда се сблъскаха. Никога не беше срещала мъж, когото да не може да вкара в леглото си. Е, ако поиска. Искаше ли го още?

Да, по дяволите. Да! Да!

Хелена, съпругата на Марко беше шоугърла. Метър и осемдесет висока, добре сложена. С огненочервена коса. И без съмнение с огненочервена катеричка, гневно си мислеше Лъки. Беше много красива. За нещастие.

Тримата се срещнаха за аперитива във фоайето на хотела. В дъното малък инструментален състав изпълняваше латиноамериканска музика, а сервитьорки в оскъдни роклички сервираха фантастични коктейли. Лъки сериозно обяви, че заведението се нуждае от промяна. Беше старомодно и овехтяло. Съжали, че не си беше намерила придружител. Марко се отнасяше към нея като към хлапето на Джино.

Съпругата сврака имаше големи бомби, които намирисваха на многократно поддържане със силикон. Лъки прецени, че трябва да е в края на двайсетте. Намрази я от пръв поглед. Естествено, несправедливо, защото Хелена беше мила, естествена и красива. Тя заговори Лъки като стара приятелка.

— Много неприятно, че не беше тук за сватбата. Беше толкова старомодна.

Старомодна сватба, мили Боже! Та имаше ли такива?

— Защо? — малко лениво попита Лъки. — Да нямахте феи за шаферки и гъби за столчета?

Хелена се разсмя. На Лъки й прозвуча като цвилене на кобила, силиконът се затресе, а червената й грива се метна.

— Кажи ми — прошепна тя и се наведе към нея съзаклятнически, — дали космите ти и долу са с такъв ужасен цвят като косата ти?

— Ами същите са… — започна Хелена, после в гласа й се прокрадна колебание, но продължи: — Боядисвах ги веднъж, но така ме заболя… — замълча, защото изведнъж усети нещо гнило, не беше сигурна дали Лъки е сериозна, или не.

Идиотка! Марко се беше оженил за красива празноглава идиотка! Какво разочарование да констатираш, че мъжът, когото винаги си желала, е проявил отвратителен вкус. Какво ли пък знаеше тя за неговия вкус? Навярно той си мислеше, че тая въздухарка е най-доброто нещо след ония пухкави занимавки, които се продават в специалните магазини…

— И как се запознахте двамата? — попита Лъки. Можеше да изслуша отегчителната история от игла до конец.

До този момент Марко не им обръщаше внимание, гледаше упорито в мрака навън, но изведнъж се обърна към тях, когато чу Хелена да казва:

— На погребението на първия ми съпруг. Беше толкова забавно…

Той я накара да млъкне със святкащ поглед.

— Искаш ли още една чаша, мила?

Въпросът му беше неуместен. Хелена стискаше в ръце пълна чаша бананово дайкири. Но тя се усети. Явно не беше вчерашна. Неловко смени темата.

— Много ми харесва тоалетът ти. Тук ли си го купи?

Лъки реши, че вече не я интересува как са се запознали, защо са се запознали и дори кога са се запознали.

Бяха се запознали. Това й беше предостатъчно.

Вечерята беше пълна досада.

Към дванайсет часа те я изпратиха до нейната стая. Тя обаче нямаше търпение да се върне долу и да се пошляе в казиното. Този път, ако налетеше на Марко, нямаше да й купи сандвич, да изтича до Големия татко и после да я конвоира до леглото.

Веднага си набеляза един висок, мургав красавец.

— Мога ли да ви предложа едно питие? — атакува тя.

Той я изгледа — един дълъг, преценяващ поглед. Това, което видя, му хареса.

— Мисля, че тук сервират питиета за гостите, които играят — нещо като екстра на заведението.

Тя се усмихна.

— Тогава ще го изпиете в моята стая.

— Но вие не сте…

— Не съм. Единствената наличност, която ще ви е необходима, е… талант.

Двамата се качиха в асансьора. Разбира се, че не беше нито проститутка, нито пък откачена нимфоманка. Просто й харесваше понякога да легне с мъж, без излишни дрънканици и отегчението на дългата връзка. Откакто беше започнало да тече времето на Земята, мъжете лягаха със случайни избраници. Защо и жените да не можеха? Освен това, тази вечер тя имаше нужда от някого.

Той остана дълго. Имаше талант. А тя имаше око за таланти. Когато си тръгна неохотно, около обяд на следващия ден, трябваше почти да го избута от стаята си. Никога в живота й не се появи мъж, когото тя да пожелае да задържи. Нито една сродна душа.

Закрачи неспокойно из стаята. Мислеше за Марко и се чудеше какво толкова притежава той, за да я привлича толкова силно. Беше се надявала, че снощният жребец ще погребе болката й от брака на Марко. Но не се получи. Беше много добър в леглото и двамата си паснаха, но просто беше разтуха за един път.

При това отиване във Вегас тя не успя да свали Марко. Но когато едно след друго се случиха няколко неща, когато тя започна да действа от позицията на новопридобитата власт, той най-после започна да я забелязва.

Когато се върна в Ню Йорк, каза на Коста:

— „Мираж“ прилича на долнопробна курва на улица за проститутки от най-висока класа. Гастролите на Тайни Мартино два пъти годишно и изнасяните спектакли на изпаднали телевизионни звезди не му придават блясък, нито пък привличат клиенти — спря за момент и си запали цигара. — Изглежда занемарен с олющената боя, с онова гадно фоайе… Просто плаче за обновяване.

Коста размаха ръка, за да пропъди дима, който тя духна към очите му.

— Марко се грижи добре за заведението. Ако трябва да се правят промени, сигурен съм…

Тя остро го прекъсна.

— Марко сега мисли с оная си работа — не може да различи дупка на задник от дупка в земята. Младоженец е, главата му се е замаяла от шунди.

Коста се сепна. Откъде беше научила такива изрази? За мъжете беше нормално да имат такъв език, но тя беше момиче. Не й отиваше.

— „Мираж“ е под контрола на Марко. Той ръководи всичко — и парите, и поддръжката. Джино му вярва безрезервно. Не можем да се намесваме там.

— Хич не ми пука. Аз съм главният акционер. Имам повече права от всеки друг. Аз планирам промени и аз искам да видя с очите си, че тези промени се извършват. Ако на Марко не му харесва, може винаги да напусне.

Коста сериозно я погледна. Дали беше създал чудовище? Ако Джино научеше какво става, как ли щеше да реагира? За щастие, той не знаеше. Мислеше си, че всичко върви като по вода, че Дарио навлиза в бизнеса, че Коста винаги знае как да реагира, ако нещо не е наред. Нямаше никаква представа, че Лъки участва активно във всичко и дърпа юздите. Коста не възнамеряваше да му разкрива какво става всъщност.

През следващия месец Лъки летя няколко пъти до Вегас. Със себе си водеше дизайнери и декоратори — за намислените от нея промени в „Мираж“. Едновременно с това държеше под око строежа на новия хотел.

Марко се обади по телефона на Коста.

— Какви ги върши тя? — поиска обяснения той. — Обръща всичко нагоре с краката. Махни я от пътя ми.

— Не мога — простичко му отговори Коста. — Тя е главният акционер. Може да прави, каквото си иска.

Макар да кипеше от ярост, Марко видя, че тя има право. Когато очите му се отвориха за Лъки и той разбра, че я желае, тя се бе превърнала в студена, делова и дистанцирана жена. Нямаше никакво намерение да го дели със съпругата му.

Най-накрая „Мираж“ се превърна в това, което Лъки желаеше. Хотелът промени облика си. За фоайето бяха наети нови музиканти — млади рок-групи, които бяха нещо съвсем различно от старите уморени певици с рокли без презрамки. Създаваха атмосфера. Живец!

Тя нае услугите на престижна рекламна фирма, която да възвърне доброто име на хотела.

— Искаме да привличаме по-млади хора — каза тя на ядосания Марко, — а заведението прилича на старчески дом.

— Глупости. Младите нямат пари. Хазарт играят предимно старите и богати хора. Казиното ни е първокласно.

— Да, но хотелът пък е на загуба през последните десет години. Виждаш, че нещата се променят. Защо да не извличаме печалби и от двете?

Тя беше права. Постепенно бизнесът се съживи. Коренно променените шоупрограми по време на вечерите, доскоро изнасяни пред полупразни салони, сега привличаха клиенти и рядко се намираха свободни места. Ресторантите отново бяха пълни, фоайето в нов стил се превърна в хит. Хотелът от губещ започна да реализира печалба. Приходите от казиното значително се повишиха.

Доволна, Лъки се насочи в други сфери на бизнес империята на Джино. Тя притежаваше магически усет и похват за това какво трябва да се направи и как да се направи. И също като Джино винаги надушваше правилната посока. Винаги се насочваше право към върха — управителя, директора и всеки друг, назначен от Джино да движи нещата. Отначало те естествено негодуваха срещу намесата й, гледаха я отвисоко. Но когато тя доказа, че има законното право да действа, както поиска, те започнаха да се вслушват в думите й, отстъпваха, съгласяваха се и обикновено намираха, че е права.

През шейсет и осма Джино беше закупил малка козметична компания, за да направи услуга на един приятел. От година на година тя увеличаваше пасивите си и вървеше към фалит. Лъки се зае с нея. Смени името й на „Еднолична фирма за козметични средства и грим“, нае нов мениджърски екип, назначи се за директор и каза на Коста:

— Само гледай как ще преобразя този бизнес.

Той гледаше. Беше сигурен, че тя може да го направи.

Периодично летеше до Вегас да проверява как напредва „Маджириано“. Бавно. Много бавно. Проблеми. Още проблеми. Много проблеми… Но нищо, с което да не може да се справи.

Марко винаги беше някъде наблизо — сърдечно да я поздрави, да я осведоми за това, което ставаше във Вегас.

— Още ли си женен? — задаваше въпроса си с безразличен глас Лъки, въпреки че вътрешно тръпнеше в очакване да й каже, че се е развел.

— Е, да. А ти? Още ли се чукаш на поразия?

— Предложи ми нещо по-добро за разтоварване и ще го опитам — каза провлечено тя с весел глас. Знаеше, че сексуалните й митарства го вбесяват.

Сексуално двамата се привличаха един друг неудържимо. Тя го усещаше. Знаеше, че и той го усеща.

Една нощ той пое инициативата. Хелена беше извън града, гостуваше в ранчото на техни приятели. Двамата вечеряха заедно. Разговаряха за старото време — за Джино, за къщата в Бел Еър, за Дарио… Той я изпрати до нейната стая. На прага стисна ръката й и настойчиво я погледна.

— Ще вляза.

Тя поклати глава.

— Не.

— Защо не? — изненада се той.

— Вече съм на принципа да не се занимавам с женени мъже.

— Мислех, че дори не знаеш имената им, да не говорим за това дали са женени, или не.

Беше толкова близо до нея, че тя усети дъха му. Пожела го както никога досега. Каза нежно:

— Тия изгъзени умозаключения ги лепни някъде, за да се посмеят хората. Лека нощ, Марко. Спи спокойно.

Влезе в стаята си и заключи вратата под носа му, преди да се е предала на изкушението.

Ох, Господи! Това ли е любовта, за която се говори — тази изпепеляваща всеобхватна болка, която дълбае душата. Той сам й предложи възможността да го има, а тя беше отказала. Защо?

Тя копнееше за него, искаше го. Но искаше да го има само по един единствен начин. Завинаги! Така трябваше да бъде.

И това щеше да стане. Тя щеше да направи така, че да стане.

Дарио изобщо не се обади на Ерик. Един ден, след шест месеца, Ерик внезапно се появи в Ню Йорк в една съботна утрин с два куфара и безброй обвинения.

— Бях много зает — нацупено се оправда Дарио и му заяви: — Не можеш да останеш тук.

„Тук“ беше луксозният апартамент на Джино, където Дарио разполагаше с готвач и прислужница.

— Защо не? — попита настойчиво Ерик, който бе пристигнал с решението отново да влезе в живота на Дарио.

— Защото тук не е възможно да живеем заедно. Хората ще разберат… Коста, може би сестра ми…

— Но в Сан Франциско живеехме заедно.

— Там беше различно.

— Защо?

Започнаха да спорят. След десет минути Дарио беше принуден да покани Ерик вътре. Но той нямаше никакво намерение да заживеят отново заедно. Беше открил радостта да разполага със себе си и да ловува сам. Майната му на Ерик, изобщо не му трябваше!

Ерик разгледа разкошния апартамент и вътрешно се поздрави, че е предприел пътуването дотук. Настани се и заяви категорично, че остава.

Самонастаняването на Ерик едновременно разсърди и сериозно разтревожи Дарио. И без това си имаше достатъчно проблеми с Лъки. Само това му трябваше сега — тя да разбере, че е педи.

А тя, тази кучка, контролираше всичко. Докато той се размотаваше и мързелуваше в офиса, тя се обяви за кралица, която властваше над всички, включително и над Коста, който просто се предаде и я остави да поеме бизнеса в свои ръце. Не че той, Дарио, особено искаше да се включи в бизнеса, но направо беснееше, че се отнасят с него като с Господин Никой, докато по-голямата сестричка царуваше.

— Джино искаше аз да навляза в бизнеса, а не Лъки — сърдито каза той един ден на Коста.

— Щом искаш да се учиш, идвай в офиса всяка сутрин точно в осем. И работи до седем, до осем, до девет часа вечерта — скастри го Коста. — Лъки прави точно това.

Но Дарио нямаше никакви намерения да прави точно това. Сутрин обичаше да спи до късно, после да шофира до Вилидж със поршето си, спортен модел, и да се среща с приятели. Всеки ден събираше на вечеря своите обожатели в един малък италиански ресторант. Там за него имаше постоянно резервирана маса и понякога на вечеря се събираха петнайсет-двайсет души. Парите не бяха никакъв проблем — получаваше всичко, което поискаше. Веднага. Джино много ясно го беше инструктирал как да постъпва в подобни случаи.

Да, той имаше много приятели и не възнамеряваше да ги дели с Ерик. Но Ерик от своя страна го желаеше единствено за себе си. Влязъл веднъж в играта, той трябваше да остане.

— Не можеш!

— Няма къде да отида — проплака Ерик. — Правя всичко това само за да бъда с теб.

И той се опита да докосне Дарио. Тогава всичко свърши. Дарио го удари със сила, за която не беше предполагал, че притежава.

Ерик изстена от болка и удоволствие.

— Не знаех, че… харесваш… насилието… Ох, Дарио, ще бъдем безкрайно щастливи заедно.

С течение на времето Лъки работеше все по-всеотдайно. И се отдаваше на забавления все по-всеотдайно. Превърна се в решителна, настойчива, покоряваща хората, които работеха за нея, бизнес дама. Но заедно с това извличаше от тях максималното, на което бяха способни.

Козметичната компания, която беше изправена пред фалит, под нейно ръководство тръгна много добре. Използваше най-различни методи, за да намира средствата, които й бяха необходими — подкупваше едни, заплашваше други. Знаеше, че продукцията на нейната компания е нова за пазара, затова съвсем не се притесняваше, че се налага чрез убеждаване да накара другите да разберат това. Името Сантейнджело обикновено отваряше като с вълшебна пръчка всички врати.

Непрекъснато летеше до Вегас, нищо че Марко и хубавата Хелена все още бяха съпрузи и имаха стабилен брак. Тя го желаеше и нищо не можеше да я спре. Можеше да го има, но искаше да го притежава изцяло. Това беше условието и то трябваше да бъде изпълнено.

Много рядко мислеше за Джино, макар че сега тя беше поела империята му в ръцете си. Строеше неговия хотел, претворяваше неговата мечта. Въпреки това двамата изобщо не бяха разговаряли, дори не си бяха писали.

Жена не можела да върти бизнеса, а? Била твърде емоционална, така ли? О, тя щеше да му покаже!

Когато Джино замина, той не й предложи нищо. С помощта на Коста тя обаче действаше и решаваше всичко. В крайна сметка, по закон тя притежаваше бизнеса. Тя и Дарио. Щом се сети за брат си, Лъки се намръщи. Момчето си оставаше все така притеснително и напрегнато. Почуди се дали някога ще си стъпи на краката. Горкият Дарио, горкият рус красавец. Абсолютно ненужен…

Дарио и Ерик заживяха заедно — един нелек живот, който нито един от двамата беше очаквал. Ню Йорк предлагаше безброй удоволствия, Дарио беше фрашкан с пари, които му даваха възможност да опита всяко едно от тях — изкушения, перверзии, партита, клубове…

Те се осмелиха да навлязат в процъфтяващия подземен свят на хомосексуалната общност. Естествено там не намериха само очарование, романтика и тълпа похотливи обожатели. Общността си имаше своята мръсна страна — физически и психически травми, случаен секс, побоища и садо-мазохистични изненади. Ерик разбра, че е затънал до гуша в тази среда. Повлече и Дарио след себе си.

Скоро самите те станаха организатори на буйни партита в апартамента на Дарио — прибавяха към удоволствието от секса кокаин, марихуана и всичко останало, което пожелаваха гостите им.

Не след дълго до ушите на Коста започнаха да достигат слухове за тези оргии. Отначало той отказваше да повярва. Сподели ги с Лъки, която изобщо не остана изненадана. От доста време подозираше как точно живее Дарио.

— Ще намина да го видя — обеща тя на обезпокоения Коста.

— Двамата ще отидем — настоя той.

Лъки позвъни на брат си и му съобщи, че тя и Коста искат да се видят днес следобед с него, в апартамента.

Дарио затвори телефона. Фактът, че Лъки беше иззела решаващите ръководни функции на бизнес империята Сантейнджело, не го тревожеше. Той беше доволен от предоставената му свобода и достъпа до неограничени фондове. Но сега му се стори, че кучката е разкрила неговата тайна. Тя си имаше шпиони навсякъде.

За себе си Дарио беше твърдо убеден, че Джино никога повече няма да се върне в Америка. Времето минаваше. Не настъпваха никакви промени. Той му пишеше своите синовни писма през няколко месеца и с това се изчерпваше контакта между баща и син. Джино никога не му отговори, но Коста го успокояваше, че писмата му се получават и баща му им се радва. Постепенно Дарио разреди писмата си и след известно време съвсем спря да пише. Животът продължи да си тече мирно и тихо.

— Ерик, трябва да излезеш и да останеш известно време вън! — нареди той на приятеля си. — Ще се видим по-късно.

Пристигаше кралица Сантейнджело. Неговата сестра. Лъки. Дойде сдържана, неотразима, енергична, делова. В бял костюм. И с нея пристигна — естествено — Коста, нейното вярно кученце.

Лъки пристъпи към въпроса, без да се церемони:

— Налага се да промениш живота си, Дарио. Вече са плъзнали слухове в обществото — позволил си да станат достояние неща, които засягат твоя личен живот. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Това ще съсипе баща ти, ако разбере. Не можеш ли да отидеш на лекар? Да се лекуваш? — додаде сприхаво Коста.

За какъв се мислеше тоя стар пръдльо? Гаден навлек!

— По дяволите, ще правя това, което искам — избухна той и хвърли яростен поглед към Лъки. — Вие не можете да ми нареждате какво да правя и какво не!

— Правиш основна грешка, братленце — въздъхна Лъки. — Ако не искаш да влезеш в пътя и да промениш начина си на живот, ще се наложи аз да взема мерки това да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли всички онези документи, които подписа?

Да, спомняше си, разбира се. От време на време Коста или Лъки го викаха в офиса и му даваха да подписва някакви документи. Никога не ги прочиташе, само надраскваше името си и бързаше да се разкара. Сега Лъки студено и пределно ясно му обясни, че всъщност е подписал прехвърлянето на своя дял от бизнеса на нея.

— От днес те премествам в по-малък апартамент. Аз ще ти отпускам издръжка. Може би това ще те отърве от някои твои „приятели“.

Той й хвърли свиреп поглед.

— Ако го направиш, ще кажа на Джино.

— Направи го. Той ще бъде приятно изненадан да разбере истината за теб.

Дарио пребледня като платно.

— Няма да го направиш!

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направя. Но мога да запазя тайната ти, братленце, така че не се притеснявай. Докато правиш това, което искам, никога няма да ти се наложи да се тревожиш, че аз ще разкрия истината за теб на Джино. И още нещо — зарежи наркотиците. Стига ти и малко тревица. Ясна ли съм?

Кучка! Разгонена кучка!

Но тя ще му падне в ръцете, той ще се погрижи за това. Нали и той е Сантейнджело в крайна сметка.

Стивън, 1975

След като Стивън започна работа като помощник-областен прокурор, скоро си извоюва име на железен и преуспяващ обвинител. В началото му изглеждаше странно да бъде обвинител, но за няколко седмици осъзна, че трябва да прави точно това — да се изправя срещу различни кучи синове, които продаваха наркотици на деца, които подкупваха полицейски служители, които пребиваха жени, изнасилваха, грабеха, изтезаваха… убиваха. Да изпрати тези хора в затвора — където им беше мястото — беше за него онова професионално удовлетворение, за което винаги беше мечтал.

Скоро стана известен и адвокатите на защитата изпадаха в отчаяние, когато клиентите им извадеха лошия късмет делата им да попаднат в ръцете на Стивън Баркли.

Ченгетата пък бяха доволни, когато случаи, по които бяха работили упорито и напрегнато, отиваха в опитен обвинител като Стивън Баркли. Той беше победител. Никой, престъпил закона, не можеше да се изплъзне от здравата му хватка. Нарушителите си получаваха заслуженото. Стивън олицетворяваше закона.

Беше неподкупен, факт, който успокояваше следствените служби, работили самоотвержено с месеци, за да разрешат някой особено заплетен случай. На фона на господстващата корупция — от кварталния патрулиращ полицай до капитана в полицейското управление — неговата неподкупност се издигаше в добродетел.

Стивън не беше човек, който можеше да бъде купен. Доказа го още в началото на кариерата си, когато една нощ, до сградата, в която живееше, към него се приближиха двама мъже, които го уведомиха, че няма да е зле „да си поговорят малко“.

Нямаше нужда да е гений, за да разбере какво всъщност предстои. Стивън работеше усилено по дело за изнудване. Ако нещата се развиеха и занапред според очакванията му, Луи Легс Лавинчи, мошеник на дребно, щеше да получи най-малко десет-единайсет години ефективна присъда.

— Добре — веднага се съгласи той, докато умът му трескаво преценяваше ситуацията. — Да поговорим. Утре сутринта. В осем. Тук.

Двамата мъже го гледаха сащисани. Бяха наясно, че не се поддава и че може да се наложи „приятелски“ да го убедят.

— Не можем ли да поговорим сега? — попита единият от тях.

Стивън се огледа, придавайки си вид на притеснен.

— Сега не е подходящо, повярвайте ми. Утре. Разбрахме се, нали?

Те останаха неподвижни на местата си и го проследиха с объркани погледи, докато той се прибра във входа на блока, където живееше.

У дома Стивън незабавно телефонира на своя шеф и го уведоми за случилото се.

— Намерението ми е утре да взема със себе си система за подслушване — настоя той. — Ще хванем тия боклуци за предумишлен подкуп на длъжностно лице.

— Хайде, Стивън, ти си адвокат, а не ченге. Може да стане напечено.

— Ти ми осигури устройството, остави останалото на мен. Разбираш ли, искам да го направя.

И го направи. Миниатюрното апаратче, закрепено на гърдите му, документира и предаде всяка дума на двамата мъже, които се опитаха да го подкупят.

В мига, в който те извадиха и му набутаха парите, скритите наблизо полицаи изскочиха и арестуваха мъжете. Бяха хванати с неопровержими доказателства и осъдени на лишаване от свобода за „опит за подкуп на обществен служител и заплаха на същия служител“. Луи Легс Лавинчи влезе в пандиза за дванайсет години, а репутацията на Стивън като неподкупен прокурор нарасна. Той не поглеждаше назад. Четири години вършеше своята работа според способностите си и изпитваше истинско удоволствие от нея.

През това време се приятели с един чернокож детектив — Боби де Уолт. Боби се занимаваше предимно с наркотици — обиски и арести сред пласьори и наркотрафиканти. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше поне десет години по-млад. Носеше се по последна мода с разрошена коса в стил афро. Вреше си носа навсякъде и непрекъснато се шегуваше. Въпреки изисканата си външност и анекдотите на практика беше много упорито ченге. Боби де Уолт имаше в своя актив повече попадения, отколкото всеки друг в полицейското управление, в което работеше. А Стивън беше обвинител в преобладаващата част от делата.

Двамата представляваха странна двойка, когато излизаха заедно навън, на улицата — стройният и привлекателен Стивън и буйният, жив и непосредствен Боби. Често сядаха в едно барче, недалеч от сградата на съда, и с часове разговаряха. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант. Взаимно харесваха компанията си. Беше им приятно, когато към тях се присъединяваха и жени.

Една студена януарска нощ на хиляда деветстотин седемдесет и пета година Боби изненада и зарадва Стивън.

— Утре ще вечеряш с мен — каза му той. — Намерих си най-страхотното маце на света, човече. Ще се женя.

Естествено Стивън беше любопитен. Боби не беше от типа мъже, които си падат по брачните окови. Но в мига, в който той го запозна със Сю-Ан, Стивън проумя ентусиазма на приятеля си. Момичето беше на деветнайсет, с къдрава коса, приветлива усмивка и още по-приветлив характер.

Боби хвана бика за главата и след месец Стивън се озова в една прекрасна черква в Куинс в ролята си на кум на младоженеца. Точно на сватбата на Боби той срещна братовчедката на Сю-Ан — Ейлийн. Тя моментално привлече вниманието му. Беше висока, облечена с вкус и много привлекателна. Работеше в Обединените нации като преводач и живееше заедно с родителите си в кокетна къща от кафяв камък на Седемдесет и осма улица.

Излязоха заедно няколко пъти. На четвъртия път той пожела да преспят заедно, но тя отказа. Стивън я заряза.

Продължи да излиза с други момичета, но Ейлийн остана в съзнанието му. Беше единственото момиче, което не пожела да се люби с него. Останалите винаги бяха готови и под ръка — и красиви, и порядъчни момичета. Не го приемаше за естествено, трябваше му време да осъзнае, че подобно поведение може би е съвсем в реда на нещата във времето на хапчетата против забременяване и феминистичното движение. Затова моралът на Ейлийн го впечатли и той не преставаше да мисли за нея.

Годините сякаш внезапно се отразиха на Кери.

Един ден, когато се погледна в огледалото, тя видя същото лице, същата гладка кожа с няколко почти незабележими бръчици около очите и устата, които издаваха възрастта й. Шейсет години. Но вътрешно се чувстваше много по-възрастна, сякаш част от душата й беше мъртва. Не можеше да се освободи от това чувство.

Какъв беше смисълът на живота й? Потискаше я този живот в лъжа — почти трийсет и две години. Не можеше да сподели истината дори със собствения си син. Особено с него, който хвърляше всичките си сили, за да се бори точно с тези хора, с които тя беше израснала — наркопласьори, наркомани, проститутки, сводници.

Но не всички бяха лоши хора, Стивън. Понякога човек е принуден да прави някои неща, защото е в пълна безизходица.

Често по цяла сутрин оставаше в леглото и умът й се връщаше назад — в миналото. Уайтджак. Мъж с главна буква. Колко силно го беше обичала. И по някога й беше много хубаво с него. И не само с него — тя, Уайтджак и Люсил… Старите музикални салони… „Смолс Паръдайз“… „Котън клуб“… особените тоалети, танците и лудата любов… Тези прекрасни дни… докато се появи Доли — бялата дебелана Доли… и наркотиците…

Отви ръцете си и затърси с очи белезите от убожданията по вените, толкова незабележими, че човек трябваше да знае, че са там, за да ги открие.

Мисълта й направи скок назад, във времето, прекарано в психиатрията. Само смътно си спомняше онези дълги, еднообразни години.

После си спомни за Бърнард. Само при спомена за него мила усмивка плъзна по устните й. Той знаеше всичко за нея и въпреки това я обичаше.

За разлика от Елиът. Двамата бяха толкова различни. Елиът се отнасяше с нея с грижовността на собственик. Тя представляваше украшението на живота му. Беше се оженил за нея по свои особени причини. Независимо от демонстрирания му морал и поведение, в интимния им живот в спалнята той се отнасяше с нея като с проститутка. Дали с интуицията си на мъжкар не беше разпознал миналото й.

Най-ужасното обаче беше, че тя се беше примирила с неговото отношение, беше го приела и дори го насърчаваше да продължава да действа по този начин. Нямаше друг избор, беше прикована към него като към скала — нямаше пари, нямаше възможност да заживее самостоятелен живот.

Сега Елиът беше остарял. Не я търсеше като жена или го правеше много рядко. Един ден щеше да си замине от този свят… Тази мисъл я изплаши. Не искам да остана сама. Не беше в състояние да се изправи срещу живота лице в лице и да се бори. Вече не!

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. В първия момент реши да не отговаря. Но след това през ума й мина, че може да е Стивън. Вдигна бързо слушалката.

— Кери? Как си?

Джери Мейъръсън. Ама разбира се! Не пропускаше и седмица, без да се обади. Ласкаеше се от вниманието на това трийсет и шест годишно момче, влюбено в нея. Въздъхна уморено.

— Здравей, Джери. Как си?

— Върхът съм! Но ти май си в дъното?

— Само се чувствам малко отпаднала.

— Е, това поне е добре. Защото точно аз съм човекът, който ще ти повдигне настроението. Каня те на обяд. Във „Фор сизънс“.

— Само не днес, Джери.

— Напротив, мисля, че по-подходящ ден от днес няма. Имам сензационно бракоразводно дело. Убеден съм, че ще искаш да ти разкажа за него. Истинска находка — хем ще плачеш, хем ще се смееш… И от мрачното ти настроение няма да остане и следа.

Тя се сети за новия си костюм на Сен Лоран и реши, че случаят е подходящ да го облече. Пък и поканата на Джери беше много по-добра, отколкото да си остане вкъщи и да лентяйства, затормозена от спомени за миналото, в леглото.

— Е, ще видя…

— Прекрасно. В един часа. И не закъснявай!

От няколко месеца Боби де Уолт работеше напрегнато върху едно разследване. Дори Сю-Ан, която беше бременна с първото им дете, го виждаше от дъжд на вятър. Стивън често се отбиваше у тях, за да й прави компания.

Една вечер завари при Сю-Ан Ейлийн. Не бяха се виждали осем месеца. И двамата се изненадаха от срещата си. После погледнаха към Сю-Ан, която някак индиферентно сви рамене:

— Откъде можех да зная, че и двамата ще дойдете тази вечер.

— Скоро си тръгвам — бързо каза Ейлийн. — Само се отбих да те видя.

— И аз ще тръгвам — додаде някак притеснено Стивън.

— Я стига, сигурна съм, че и двамата ще останете достатъчно дълго, за да вечеряте с мен — промърмори Сю-Ан. Погали всеки един от тях с милата си усмивка и започна да подрежда масата. Крехки, сочни свински ребърца, пържени хапки от царевично тесто и доматена салата по немска рецепта.

Стивън се усети, че лакомо преглъща.

— Май ще ми стигне времето да мушна няколко залъка — каза той и се настани на масата.

Ейлийн не беше яла през деня. Погледна към апетитните блюда, после към Стивън. Накрая и тя се настани на масата.

— Ще трябва да се обадя на мама — заяви Сю-Ан и се измъкна от трапезарията.

Двамата останаха сами.

— Е, как вървят при теб нещата? — попита Стивън, докато оглозгваше едно вкусно ребърце.

Ейлийн, която бе нагънала купата с пържени царевични хапки, отговори с пълна уста:

— Работя. А ти?

— И аз.

Стивън си припомни последната им среща. Ама си беше точно като на кино. Вечеря в престижен китайски ресторант. Тогава небрежно й беше казал:

— Хайде да отидем у нас…

Беше абсолютно убеден, че тя само чака покана, за да тръгнат към апартамента му. Дори си представяше как шофира колата с Ейлийн на седалката до себе си.

— Не, благодаря — тихо, но категорично отказа тя. — Моля те, изпрати ме до дома.

Беше изпълнил молбата й. Пред тях й беше казал:

— Мисля, че не е редно да ти се обаждам повече. Нямам намерение да се обвързвам…

Но през всичките тези месеци тя му беше липсвала. Не можеше да намери по-подходящо момиче за себе си. Да не говорим за Кери — тя щеше да я хареса и да я приеме с отворени обятия.

Стивън се пресегна и си взе още едно ребърце.

— Забавляваш ли се? Често ли излизаш? — попита той.

Тя едва забележимо се усмихна.

— О, да. Нали все пак са необходими три-четири срещи, преди да ми предложат това, което никога не правя?

Той се ухили.

— Да не би да ми казваш, че изобщо не го правиш.

Тя посегна на свой ред към блюдото с ребърцата. Взе едно и деликатно го захапа, без да му отговори. Преди да се усети, той й предложи:

— Искаш ли да отидем на кино следващата седмица?

— Аз не съм се променила, Стивън. Продължавам да съблюдавам… принципите си.

— Никой няма да те кара да ги нарушаваш. Какво ще кажеш за сряда?

Преди Ейлийн да успее да му отговори, Сю-Ан влезе при тях с тромавата си походка. Беше вече в седмия месец и доста наедряла.

— Ей, вие двамата, как я карате без мен? — попита весело тя. — Ще се съберете ли, или всичките ми приготовления през деня ще отидат напусто?

Когато чу новината, Стивън беше в съдебната зала. Мълвата обходи присъстващите и макар разпокъсано, стигна до него. Докато разследвал последния си случай, Боби де Уолт яката загазил. Бил нападнат от двама непознати в подземния етаж на един жилищен блок в Харлем. Намушкали го с нож и го пребили от бой. Успял да се измъкне почти в безсъзнание на улицата, но там рухнал. Наложило се да го настанят в реанимацията. Стивън настоя за отлагане на делото и хукна към болницата.

Там завари Сю-Ан. Милото й лице беше подпухнало от плач. Тя се вкопчи в него и прошепна.

— Защо точно моят Боби? Защо, Стивън?

Без да губи време да я успокоява, Стивън потърси лекаря, който беше приел Боби и го беше прегледал.

— Много ли е зле?

— Не съвсем. От прободните рани е загубил много кръв. Има и няколко счупени ребра. Разчитаме на силния му организъм да издържи.

— Правилно, той наистина е много силен.

Вечерта в болницата пристигна и Ейлийн. Беше притеснена, едва си поемаше дъх от бързането.

— Щом чух, тръгнах насам. Как е той?

— Държи се — отговори Стивън.

Боби се държа два дни. След това започна да се възстановява. Наложи се да го шият — цели седемдесет и шест шева — за да съберат отворените рани. Ребрата му бяха наместени и обездвижени в стегната превръзка. Но той се усмихваше.

Седмиците и месеците, които последваха, не бяха лесни за Боби. Той изгаряше от нетърпение да напусне болницата и да се върне на работа.

— По дяволите, човече, искам да се върна на работа — изпусна един ден напрежението той пред Стивън. — Почти ги бях пипнал… Бях на косъм от шибаните мръсници…

— Наистина на косъм — отбеляза Стивън.

Стивън и Ейлийн се срещаха в дома на семейство Де Уолт и прекарваха дълги часове заедно. Тя се оказа силна, волева и издръжлива жена. Незаменима в такава тежка ситуация. Неусетно той свикна да я взема след работа — стига да беше свободен — и двамата отиваха заедно у Сю-Ан и Боби. Наистина му харесваше.

— Ей, вие двамата трябва да се ожените — шегуваше се Боби. — Прекрасна двойка сте, така да знаете.

Мисълта за женитба изобщо не му беше хрумвала. Подхвърлената шега доведе Стивън до решението да запознае Кери и Ейлийн. Изпитваше любопитство как ще я приеме майка му.

Започнал да се възстановява, Боби с бързи крачки тръгна към оздравяване. Сю-Ан роди прекрасно бебе — момиченце. След появата на детето Боби реши, че е дошло време да се върне към работата си. Един ден пристигна в офиса на Стивън. Беше зареден с информация — факти, цифри… И гняв, че е бил толкова близо до разрешаването на най-големия случай в кариерата си на ченге.

— Слушай, Стивън — каза той, — събраното от мен е предостатъчно за започване на следствие по цялата тази шибана, мръсна, воняща операция срещу Бонати. Той е човекът, който дърпа конците, той върти играта. Мисля, че можем да го пипнем.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Стивън. Внезапно усети, че интересът му към казаното от Боби е нараснал. Да пипне легендата Енцо Бонати беше мечта на всеки обвинител.

— Нали знаеш, аз съм момче на улицата и инстинктите ми са такива — обясни Боби, докато крачеше нетърпеливо из офиса на Стивън. — Имам си информатори, имам свои хора, които евентуално ще ми помогнат. Имам свидетели. Познавам мнозина, които биха дали мило и драго да видят как Бонати потъва. Знам, че бях много близо… Ти как мислиш, в чии интереси беше да ми попречат?

— Мислиш, че хората на Бонати са искали да ти запушат устата по този начин?

— Сигурен съм. Те също имат връзки. Големи връзки. Някой им е изпял за мен.

Стивън замислено почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото.

— Какво всъщност искаш?

— Трябва да настояваме за специална комисия, която да разследва Бонати. Оглави комисията — стига да искаш да го направиш — и никой няма да ти откаже да членува в нея, стига им твоята репутация.

Стивън знаеше, че това, което казва Боби, е вярно. Досега беше канен два пъти да оглави специални комисии по определени въпроси. Беше отказал. И двата пъти. Просто не го привличаше естеството на следствието. Но Енцо Бонати беше най-долният брутален престъпник, започнал от контрабандист на алкохол в Чикаго през двайсетте години и стигнал до върховете на престъпния свят в Ню Йорк. Основният му бизнес беше проституцията и наркотиците.

— На няколко пъти е бил обвиняем…

— Да — прекъсна го Боби, — и винаги е успявал да се откупи. Или да ликвидира свидетелите… Или нещо друго го е отървавало…

Да окошари Енцо Бонати се бе превърнало в цел на живота на Боби. Той не можеше дори да спи спокойно. И сега слабото му тяло непрекъснато се движеше. Той гневно стовари юмрука си върху бюрото на Стивън.

— Ти можеш да го сгащиш! Знаеш как да го направиш, човече. Захванеш ли се, никога не съм те виждал да губиш. Какво ще кажеш?

— Че ще обмисля сериозно информацията ти. От всички страни. Доволен ли си?

Боби буйно се разсмя.

— Все едно си се съгласил. Огледай отвсякъде живота на тоя кучи син, и няма да си поемеш дъх, докато не го пипнеш. Познавам те.

— Така ли мислиш?

— Залагам едната си топка! А това, както знаеш, е много сериозен залог.

Лъки, 1975

Разноцветни прожектори браздяха нощното небе. Пръскаха се фойерверки, които изписваха буква по буква името „Маджириано“, следвани от светещите фонтани, наредени във възходяща водна каскада. Опашка от лимузини се виеше от пътя по алеята към входа. Хотелът приличаше на огромен мавритански замък. Внушителен. Вълшебен. Необикновен.

Марко, облечен в ново черно копринено сако, сновеше из фоайето и острият му поглед не пропускаше нищо. Тя беше успяла. Хлапачката го беше направила. Бяха й необходими пет дълги години — години на тревоги и напрежение, на подкупи и удари… На заплаха. Но беше минала през всичко и сега откриваше хотел, който нямаше равен на себе си.

Малката Лъки. Вярно, беше дъщерята на Джино, но се оказа и една истинска Сантейнджело. Ако Джино можеше да види отнякъде какво е постигнала, щеше да се гордее с нея.

Разбира се, Марко й беше помагал. Беше я насочвал, беше й осигурявал подкрепа и защита, беше внимавал да не направи погрешна стъпка.

И каква блестяща ученичка се беше оказала тя! Намираше начин да се справя с всичко, да преодолява всичко. По най-правилният, безотказен начин. Сякаш имаше компютър в главата си и той се включваше, пресмяташе, подготвяше сделките и изчисляваше печалбите по-бързо от всеки друг.

Сред навалицата Марко забеляза Скип, върлинестия дългокрак рекламен агент, когото Лъки беше наела. Беше тръгнал към него. Направи се, че не го е забелязал, обърна му гръб и се насочи към рецепцията. Момчето беше като трън в задника. В главата му бъкаше от умни идеи, бе готов по всяко време да ги споделя, стига да си намери слушател. Марко знаеше, че тя вече го е вкарала в леглото си и самата мисъл беше достатъчна да го вбеси. Защо непрекъснато сменяше мъжете като някоя долнопробна курва? Единственото, което й трябваше в живота, беше един истински мъж. Като се замислиш, какви мъже беше познавала тя? Да започнем с Крейвън Ричмънд — едно голямо нищо. И мускулести расови жребци за по една нощ — професионални тенисисти, тъпи актьори. Добри момчета. Шибаняци. Беше ги виждал да се появяват и да изчезват. Ако научеше, Джино направо щеше да припадне. Въпреки всичко обаче, Марко я желаеше… искаше я твърде дълго… Но тази вечер щеше да бъде неговата вечер.

Беше изпратил красивата Хелена, въпреки възраженията й, в Ел Ей. Беше настоял:

— Почини си, поседи до басейна в Бевърли Хилс и се разтоварвай със списание „Сакс“. Заслужаваш го.

— Но, Марко, нали се открива „Маджириано“. Специално си купих нова рокля. Не мога сега да замина…

— Напротив, можеш. В едно трябва да си напълно сигурно — ще бъда толкова зает, че няма да ти обърна никакво внимание.

Чао, Хелена. Временно. Лъки Сантейнджело и аз имаме сметки за уреждане, за които трябва да се погрижим.

Лъки тръпнеше от удоволствие под ледените струи на душа. Днес студената вода беше истински студена. Вчера беше хладка.

— Госпожице Сантейнджело, не се притеснявайте — надпреварваха се да я успокояват. — Всяко начало си има своите проблеми. Но всичко ще бъде наред.

Навсякъде поклони. Реверанси до земята. Ако можеше, щяха да й целуват задника. Толкова им се искаше да й угодят! А на нея това й харесваше. Не, обичаше го!

Спря душа и огледа банята. Откъдето й да я погледнеш — лукс, стил и разкош. Подът беше застлан с бяла кожа от лама, плочките по стените бяха подредени в модернистични пана, останалите аксесоари бяха изработени от алабастър.

Облече хавлиен халат и с танцова стъпка отиде в спалнята. Изчистени форми. Модерни линии. Само леглото беше истински екстравагантно — черно копринено спално бельо и завивка от тигрова кожа.

Приседна и се обади по вътрешния телефон.

— Не ме свързвайте с никого. Един час. Няма значение кой ме търси.

Изправи се, свали халата, изгаси осветлението и се пъхна между черните копринени чаршафи.

Отпусна клепачи и пред очите й се завъртя калейдоскоп от образи, които прогониха съня й.

Спомни си инструкциите на своя учител по йога. Отпускай се постепенно, малко по малко. Първо пръстите на краката, после ходилата, после прасците, бедрата… Не успяваше да го постигне. Беше съсипана от умора.

Коприната и кожата сладострастно галеха голото й тяло. Помисли си с кого ли ще сподели това разкошно легло тази вечер. Като че ли имаше някакво значение кой точно. Всички те бяха еднакви — красиви, мургави еднодневки за удоволствие. Напълно заменими. Коне за разплод.

С едно изключение. Марко. Скъпият женен Марко. Кучият син Марко. Неистово го желаеше. Но го искаше завинаги. Изцяло. А той продължаваше да си гука с прелестната Хелена.

Майната му! Сънят окончателно избяга от очите й. Стана от леглото и отиде в хола. Огромни френски прозорци от шлифовано стъкло извеждаха на тераса. Отваряха се автоматично — само с едно натискане на бутон. Тя излезе навън, както беше гола. След прохладата, осигурявана от климатичната инсталация в апартамента, въздухът на Вегас беше горещ дори в този предутринен час.

Какъв триумф бе за нея вечерта. Беше осъществила мечтата на Джино — беше построила и открила хотел „Маджириано“. Тя, Лъки!

Прокара пръсти в дългата си тъмна коса, после я вдигна високо и я пусна свободно да се разпилее по раменете й. От устните й се отрони дълбоко въздишка на задоволство. Лъки Сантейнджело. Даа. Как всички си мислеха, че си имат работа с някаква си шундичка… Ха! Но много скоро се увериха, че си имат работа с една Сантейнджело.

Коста беше пристигнал седмица преди откриването. Не можеше да повярва, че дългоочаквания миг най-сетне е настъпил. Господи! Проблемите по довършването на хотела бяха невъобразими. Лъки се беше справила с всичко. Да види хотела завършен, се беше превърнало в смисъл на живота й.

Естествено, не беше осъществила всичко сама. За целта разполагаше с най-добрите помощници и съветници. На първо място Марко, който се беше учил лично от Джино. С деветгодишен стаж като управител на „Мираж“ — тежка и напрегната работа, далеч не по силите на всеки. Сега щеше да се нагърби със същото в новия хотел. Разполагаше със свои хора, които бяха станали и хора на Лъки. Истински ветерани в хотелския бизнес, които се грижеха за интересите на Джино.

В лицето на Енцо Бонати Лъки намери силен покровител. Той се прояви като най-добрия кръстник — съветваше я, насърчаваше я, допълваше идеите й със свои предложения.

Беше разбрала нещо задължително за нея — да бъде пределно внимателна. Никога не се движеше без своя шофьор Боги Патърсън. Един изключителен мълчаливец. Само кожа и кости. Дългокос. Винаги облечен с мърляви дрехи от памучен плат, от който шиеха военни униформи. Вместо сако неизменно носеше военна куртка. Беше на двайсет и осем години, ветеран от виетнамската война и отличен стрелец.

Лъки го харесваше, защото винаги мълчеше. И без това бе голямо неудобство да имаш телохранител около себе си, но бъбрив бодигард си беше истинска напаст.

Коста често си мислеше, че Лъки знае какво прави. Не беше като извратения Дарио, като тайно в себе си го наричаше той. Какво ли ще стане с момчето? Какво ли щеше да се случи, когато Джино разбереше?

Ако изобщо разбереше. Засега не се очертаваха никакви перспективи да го върне в Америка. Коста беше опитал всички възможни начини, беше опитал всичко. На след „Уотъргейт“ и последвалата оставка на Никсън пластовете във Вашингтон се бяха разместили, никой не смееше да поеме каквато и да било отговорност, защото сам не се чувстваше сигурен за мястото си. Беше настъпил хаос във всички коридори на властта. Натисна всички възможни лостове — законови маневри, подкупи, заплахи. Разговаря с влиятелни приятели на Джино, с висши служители в съда и прокуратурата, с политици. Никой не искаше да се замесва. „Данъчната афера“ с Джино Сантейнджело все още бе пресен случай. Федералната инспекция настояваше той да се върне в Щатите. Да им бъде под ръка, за да го осъдят и изпратят на електрическия стол.

По цялата верига системата беше корумпирана, но въпреки това Коста не успя да направи никъде пробив. Пет години митарства и опити. И нищо. Но ако трябваше да опитва до края на живота си, той щеше да го направи. Джино очакваше от него да го направи. Разчиташе на него.

Едно драстично прекъсване на обичайния му стил на живот вбеси Дарио, но не го разяри дотолкова, че да го пришпори да внесе някакви промени в ежедневието си. Все така се отдаваше на непрекъснати удоволствия. Е, партитата вече не бяха толкова шумни и очебийни, употребата на наркотици стана малко по-умерена, но и сега — както преди — той правеше само това, което искаше, без да му пука от системното конско, което Лъки и Коста му четяха. По дяволите, за кои се мислеха и двамата? В крайна сметка не им дължеше никакъв отговор.

Но един ден го арестуваха. По най-тъпия, шибан начин, разбира се. Някакъв тъп младок подал жалба, че група мъже го завързали, били и изнасилили. В жалбата било посочено и мястото, където това се случило — апартамента на Дарио. В главата му се въртяха мъгляви спомени и за случилото се, и за малкия тъпанар. Ерик го беше довел вкъщи, едно шестнайсетгодишно педерастче, което направо квичеше от кеф, докато го чукаха. Дарио дори не се беше приближил до тях. Беше в своята спалня с един почтен женен мъж, редовен партньор, с когото се виждаха един път месечно.

Шибана неприятност! Да го окошарят за нещо, което дори не беше извършил.

Разбира се, Коста оправи всичко. Но след това, с бледо и напрегнато лице каза на Дарио:

— Престани! Дотук е достатъчно, дори прекалено достатъчно. Трябва да се научиш да уважаваш името Сантейнджело.

После той и шибаната му сестра бяха свели издръжката му до милостиня и бяха заявили на Ерик да се разкара на майната си. Не че Дарио имаше нещо против последното. В известен смисъл изхвърлянето на Ерик беше облекчение за него.

Когато получи покана за откриването на „Маджириано“, доста се колеба да замине ли за Вегас, или не.

Но Коста пресече всякакви самостоятелни решения. Беше му се обадил по телефона и все едно му нареди:

— Трябва да присъстваш на откриването! Това е нещо, което всички очакват да направиш.

Кои всички? Шибаната му сестра ли?

— Още не съм сигурен дали ще дойда — тросне се той.

Но по-късно, когато поразмисли, реши, че най-вероятно Лъки иска точно това — той да не отиде. Затова пък той щеше да отиде. И може би щеше да изнамери някакъв начин, за да й опропасти вечерта. Защо да не го направи? Кучката си го заслужаваше.

Лъки застана до парапета на терасата и остана прехласната пред зашеметяващата гледка, която се откри пред очите й. Град, облян в трепкащи светлини. Един неонов рай. Беше време да се облече и да слезе долу, за да поздрави гостите, дошли специално за откриването на хотела. Пристигаха от всички краища на страната. Беше събитие в светския живот, достойно за звезди. Всички се озоваха на поканата, облякоха новите си тоалети и потеглиха към Вегас.

Коста й беше разказва много пъти, с най-големи подробности за нощта, в която бяха открили „Мираж“.

— Беше истинска приказка — прехласнат се оставяше на спомените Коста, очите му сияеха. — Джино беше почитан като истински крал.

Е, тази вечер нямаше да има крал. Щеше да има кралица. И кралицата ще бъде тя — в черен тоалет от модна къща „Холстън“, с диаманти и смарагди, които сама си бе купила специално за случая — просто не желаеше от мъже да й правят подаръци. Изобщо не се нуждаеше от мъже. Само понякога… със здравословна цел. Засмя се тихо, обърна гръб на окъпания в светлини Вегас и влезе вътре.

Гримира се старателно — много фино, много стилно, нищо очебийно. После плъзна върху голото си тяло черния тоалет от „Холстън“. Сякаш я обля сладострастна вълна от копринено жарсе. Беше съвършена — мамеща, загатваща, еротична.

Среса блестящата си черна коса и я прихвана зад ушите с кехлибарени гребенчета.

Беше на двайсет и пет години. Притежаваше сила. Притежаваше власт. Притежаваше всичко, което искаше.

Освен Марко.

Но и него щеше да притежава един ден… Дали пък тогава нямаше да го желае повече? Може би…

Марко лично посрещна Енцо Бонати. Двамата мъже си стиснаха топло и силно ръцете. Заедно с Бонати беше синът му Карло и някаква безлична русокоса жена, която никой не си направи труда да представи. Следваше ги охраната им.

— Лъки е безкрайно благодарна, че приехте поканата й — с уважение каза Марко. — Ей сега ще й позвъня, че сте вече тук.

Енцо кимна.

— Направи го по-бързо, момче. Искам да я видя. Искам да поседя малко с двама ви.

Гласът на Енцо звучеше немощно, съвсем по старчески. Както изглеждаше и тялото му. Марко трябваше да се напрегне, за да различи думите му. Спомни си първия път, когато видя Енцо — тогава Джино го беше взел със себе си. Беше на седем и половина, но и до ден днешен помнеше колко силно се вълнуваше от срещата.

Придружи Енцо и компанията му до най-престижната маса в залата. Върху нея вече бяха заредени три бутилки от любимото шотландско уиски на Бонати заедно с купички хайвер, ядки от пресни орехи и студен пилешки дроб.

Енцо с усмивка се обърна към Марко:

— Приготвили сте любимите ми неща. Лъки го уреди, нали?

— Естествено — кимна Марко.

Лицето на Енцо грейна.

— Бива си го хлапето — никога не забравя нищо. Затова и винаги побеждава. Не е като брат си, как се казваше… До ушите ми достигат разни неща за него. Ти какво мислиш, Марко? Хлапакът педераст ли е? Вярно ли е това, което чувам?

— Не знам — сви рамене Марко. — Въобще не се мярка насам.

— Джино ще му строши кокалите. Всеки мъж би постъпил така, ако неговият син… — думите на Енцо се снишиха до шепот, когато край тях мина русокоса лъвица с неимоверно пищно тяло. — Коя е тая с бомбите? — попита той, без да се съобразява с яростния поглед, който му хвърли неговата приятелка.

Марко се ухили. Старият козел не се отказваше от мераците си.

— Не знам. Но ако искаш, мога да разбера.

— Ами разбери! Всичко се случва, старец като мен може да й направи някоя и друга услуга.

От летището Дарио взе такси, защото не видя наоколо лимузина, която да го чака. Защо изобщо се беше надявал? Та той бе само синът. Той беше без значение! Забрави обаче, че не беше се обадил на никого, че пристига.

Щом чу адреса, шофьорът на таксито свойски се разприказва:

— Говори се, че това местенце струва повече мангизи от „Цезар“ и „Хилтън“ взети заедно. Ти к’во мислиш, авер?

Дарио не му отговори. Гледаше с втренчен поглед през прозореца, без да вижда нищо. Всъщност правеше равносметка на положението си. Получаваше издръжка от шибаните двеста и петдесет долара на седмица. Поршето му беше петгодишно. Наемът на апартамента и двете му кредитни карти се изплащаха от централния офис. И с това се изчерпваше всичко. По дяволите!

— На мен ми харесва „Съркъс Съркъс“ — словоохотливо говореше шофьорът на таксито. — Там можеш да си прекараш много гот, дори да заведеш хлапетата си… никой не те притеснява за нищо.

Така си е, помисли Дарио, чул само последните му думи, него никой не го притесняваше. Но само докато кротуваше и се съобразяваше. Вярно, никой не го ограничаваше да живее живота, който желаеше. А откакто Ерик си беше заминал, нямаше постоянна връзка. Радваше се на случайни връзки със случайни запознанства. Никакви ангажименти! Само освежаващ краткотраен секс с някое тъмнокосо момче от улицата. След Ерик не понасяше руси мъже. Не искаше да чука или да го изчуква собственият му образ и подобие. Освен това настъпи краят на щурите партита. Налагаше си да бъде благоразумен, не искаше да отрежат клончето, на което се крепеше. Коста и Лъки му бяха дали ясно и категорично да разбере, че ще направят точно това, ако създава повече проблеми.

— Тук ли ще слезеш? — попита шофьорът, когато наближиха дългата колона от чакащи лимузини към алеята за хотелския паркинг. — Ако се наредя, ще има да чакаме до утре.

Дарио плати и слезе. Беше принуден сам да носи вечерния си официален костюм, опакован в найлонова торба. Таксито с рев се отдалечи и той застана, вперил поглед в осветения с трепкащи неони хотел доста пред него. Вълшебен дворец. Навярно за построяването му са хвърлени милиони и милиони долари. А той трябваше да се свива с мизерните двеста и петдесет на седмица.

Нещата обаче щяха да се променят. Още тази вечер.

Вирна брадичка, стисна устни и решително тръгна към хотела.

Лъки обикновено не познаваше вътрешното, разкъсващо напрежение. Но тази вечер беше различна. Беше нещо специално. Облечена и готова да слезе за посрещането на гостите, тя трепереше като четиринайсетгодишна пуберка пред първата си среща.

Когато на вратата се позвъни, подскочи от нерви.

— Кой е?

— Коста.

Втурна се като хала, със замах отвори и се хвърли на врата му.

— Обичам те! — истински развълнувана каза тя. — Обичам те заради шанса, който ми даде да направя това, което знаеш, че мога да направя.

Той притисна силно треперещото й тяло към себе си. После я пусна и тя весело се завъртя из стаята. Никога досега не беше я виждал толкова жива, излъчваща сияние, красива.

— Шампанско! — не можеше да си намери място от възбуда. — Сега! О, Коста, знам, че не пиеш, но тази вечер е изключение… Моля те, заради мен.

— Газираните напитки разстройват стомаха ми… — започна да се оправдава той.

— Разстройват таратанци! — възрази му гаменски си Лъки и побърза да му подаде току-що напълнена чаша. — Да пием за „Маджириано“. Нека новото казино удари в земята по печалби всяко друго в целия Лас Вегас!

Чукнаха чашите си. После Коста каза:

— И за Джино, който планира всичко!

Тя леко извърна лицето си встрани, за да не види мимолетното недоволство, което премина по него.

— Не се опитвай да ми развалиш вечерта.

— Лъки, чуй ме — внимателно каза Коста, — без твоя баща нищо нямаше да бъде възможно. Трябва веднъж завинаги да престанеш с лошите си чувства към него.

— Защо? — вироглаво го попита тя.

— Защото един ден той ще се върне и ще поеме отново бизнеса. Ти трябва да си готова за този ден — ще трябва да се научиш да го приемаш — и него, и идеите му.

— Никога няма да се върне — подхвърли безгрижно Лъки. — Толкова време мина. Никога няма да го пуснат да се върне.

— Аз ще се погрижа за това. И той ще се върне!

Тя втренчи в него непроницаем, мрачен поглед. В себе си се питаше как да успее да го убеди, че е по-добре Джино да си стои там, където е. Отвори уста да каже нещо, но звънецът на вратата пресече думите й.

Отвън долетя мъжки глас:

— Скип е. Готова ли си да слизаш? Вече пристигнаха куп знаменитости, с които искам да се фотографираш и…

Лъки енергично отвори вратата и студено изгледа рекламния си агент, който не преставаше да говори.

— Казах ти — спокойно го прекъсна тя, — никаква публичност, никакви снимки и интервюта.

— Знам какво си ми казала, но си мислех, че тази вечер, след като е тържествено откриване и…

— Не, Скип. Няма начин! — отново го прекъсна тя и затвори вратата под носа му. Със същата енергия, с която я отвори. Ама че нищожество! И как изобщо беше лягала в леглото с него? Свършваше със същата бързина, с която говореше. Обърна се към Коста и протегна към него и двете си ръце. — Хайде, да отидем и видим дали всичко е готово. Цяла седмица съм сънувала кошмари — че цялата сграда се срутва, а аз седя чисто гола сред руините. Около мен всички крещят: „Глупачке, сега вече вярваш ли ни, че тази работа не е за жена!“

Коста я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— Лъки — гласът му беше много сериозен, — само това не могат да те нарекат — глупачка. Повярвай ми!

Докато двамата приближаваха долу към Марко, той внимателно ги проследи с поглед. Лъки сякаш пръскаше около себе си електрически заряди с тая черна рокля, очите й гледаха с дълбока, необуздана синева, гърдите й не съвсем дискретно бяха изложени на показ в деколтето на роклята. И Коста до нея — горд, достолепен мъж, който здраво стискаше ръката й, като че ли Лъки беше негова собственост.

Тръгна с широка крачка да ги пресрещне. Партито беше започнало да набира сила — едно внушително стълпотворение от суперзвезди, продуценти, магнати, известни спортисти, елитни проститутки и мошеници, артисти от развлекателния бизнес.

Марко леко се приведе и целомъдрено целуна Лъки по бузата.

— Изглеждаш… съвсем обикновена — пошегува се той.

Тя широко се ухили.

— Къде е Хелена?

— Може и да е странно, но я няма.

— Защо?

Очите му напрегнато я стрелнаха.

— Знаеш защо!

— Така ли мислиш?

— Тази нощ е много специална — някак без връзка констатира Марко. — Не е ли така?

— Ти все още си женен мъж — върна го към темата Лъки.

— Чуй ме — сведе глава ниско до ухото й и с много тих, дрезгав шепот каза: — Мисля, че е крайно време да нарушиш принципите си.

Сърцето й лудо заби. Туптеше с такава сила, все едно с последен дъх беше завършила десетата обиколка на Таймс Скуеър.

— Никога не нарушавам принципите си! — тя също прошепна. И нейният глас беше дрезгав. — Но ти беше сигурен, нали? Че ще направя изключение тази вечер!

— Винаги има първи път, нали така?

Погледите им се срещнаха и сякаш душите им се сляха.

— Енцо пристигна ли? — малко неспокойно попита Коста, защото нещо ставаше пред очите му и то никак не му се нравеше.

— Да, преди няколко минути. Тъкмо тръгвах да ви позвъня.

— Хайде, Лъки — подкани я Коста. — Да отидем да го видим.

— Хайде! — живо откликна тя и леко докосна ръката на Марко. — По-късно.

От своя наблюдателен пункт край бара Уорис Чартърс внимателно наблюдаваше залата. Старият хитрец Уорис Чартърс. Четирийсет и една годишният хитряга. Не приличаше на себе си. Беше боядисал в черно косата и миглите си. От разгулния живот под очите му се бяха оформили тежки торбички, а между съвършените му някога зъби сега зееха грозни, състаряващи дупки.

Последните девет години се оказаха лоши за него. Първият удар върху здравето му нанесе изгонването от вилата в Кан посред вилнеещата буря. От простудата разви тежка форма на пневмония, която трябваше да лекува в благотворителното отделение на местната болница. Едва не умря, но на кой ли му пукаше?

Още щом се пооправи малко, опита да се свърже с Олимпия. Оказа се невъзможно. Когато богатите родители на едно момиче пожелаят то да изчезне, момичето наистина изчезва. И на всеки, който се опита да го намери, му е спукана работата. След известно време се отказа да я търси и се нанесе при една своя приятелка проститутка, която въртеше занаята в края на туристическия сезон. През декември се премести с нея в Париж, но тя беше пропуснала да му каже, че там живее заедно със сводника си. Уорис скорострелно се озова отново в болница, този път с две счупени ребра.

Най-накрая съсипан се добра до дома си в Мадрид и се захвана със старата компания авери — продавачи на наркотици и самите те наркомани. Изкарваше по малко пари от порно-шоу на живо, хранеше се, колкото да не умре от глад, отделяше настрани всяка спестена стотинка, после вложи спестяванията в една долнопробна порно-продукция. Просто така се стекоха нещата. Мъжът, който играеше главната роля, захвърли всичко и изчезна в последната минута. Уорис го замести — затова и боядиса косата си. Все пак имаше някакви задръжки. Също и майка… някъде. Нямаше да му е приятно, ако го разпознаят.

Филмът има съмнителен успех в Европа. Донесе му обаче достатъчно пари, за да се върне в Америка, където — в един преустроен гараж в Пасадина — засне още такива филми. Не беше проблем да намери изпълнители за главните роли. Ел Ей беше пълен с момичета, пристигнали тук да осъществят мечтата си — да се снимат във филм. А сред тях имаше достатъчно непретенциозни по отношение на това в какъв филм участват. Уорис полека-лека заживя по-сносно, дори отделяше време и внимание за сексуалните си нужди, но през цялото време копнееше да блесне, да стане известен. Все още пазеше сценария на Пипа — Убийствен изстрел. Сега беше негова собственост. Кой можеше да докаже, че не е така? Авторът от седем години беше мъртъв. Самият Уорис направи незначителни промени в действието.

Уорис считаше Убийствен изстрел за най-значимата своя собственост. Естествено, трябваше да се поработи още върху него, но фабулата и така грабваше вниманието — беше от онези житейски истории, неподвластни на времето.

Дълго и напрегнато беше обмислял как да организира реализацията на сценария. Да финансираш филм не беше лесна работа — все едно вървиш гърбом по опънато въже над Гранд Каньон. И тогава, един ден, решението на проблема дойде от само себе си. Беше във Вегас с една чернокожа уличница и нейния приятел — професионален картоиграч. Бяха сменили няколко заведения, когато неочаквано черната уличница беше посочила встрани с кокалестия си пръст:

— Виждаш ли онова маце, дето му подскача задника? Ей там! Дъщерята на Джино Сантейнджело. Загряваш ли? Казват, че се е родила с топки — същата като стария си баща. Голяма работа, ей! Няма да откажа да му оближа ташаците!

Уорис погледна натам, където сочеше жената. Задържа погледа си. После се вторачи.

Лъки.

Не беше възможно.

Но беше.

Лъки Сейнт. Лъки Сантейнджело.

Пипа сигурно е знаела. Защо не ми каза нищо тая тъпа шунда?!

Умът му започна трескаво да пресмята. Щрак-щрак-щрак! И всичко му се изясни. Когато Пипа му беше дала за първи път сценария, го беше уверила, че не е художествена измислица, а истинска история — животът на Джино Сантейнджело. Но тогава Джино Сантейнджело беше някаква популярна личност. Уорис беше чел за него по нещо във Варайъти. Годините минаваха, а името непрекъснато прибавяше по нещо към славата си. Беше име — подобно на Мики Коен и Мейър Лански — което ти е познато, но изобщо не познаваш личността, която седи зад него…

Трябваше да научи колкото може повече за Джино Сантейнджело. Зае се сериозно с тази задача.

Когато събра достатъчно материал, реши да отиде при Лъки, да й покаже сценария и да я убеди да го занесе на баща си. Интуицията на Уорис му подсказваше, че Джино Сантейнджело може да реагира само по два начина — или харесва сценария и с охота финансира филма, или не го харесва, но тогава пък ще е щастлив да финансира някой друг сценарий на Уорис с условието всички копия на Убийствен изстрел да бъдат унищожени.

Случаят не беше за изпускане. И Лъки беше тази, която щеше да му помогне да се свърже с Джино. Само че трябваше да подходи много внимателно. Оказа се невероятно трудно да се добере до нея. Най-накрая успя да купи покана за вечерното парти по случай откриването на хотела от една изпълнителка на роли в порно филми, която неизменно присъстваше в списъка на Тайни Мартино. Плати й сто долара и специална премия за жеста — едно страхотно чукане.

И ето го тук, готов да разиграе картите си. Тръпнеше в очакване на страхотното раздаване. В ръцете си държеше печелившия коз. Нямаше начин да не го изиграе по най-добрия начин.

Дарио се настани в хотела, взе си душ, облече вечерния си костюм и слезе във фоайето.

Не видя нито едно познато лице. А и него никой не го познаваше. Отиде до бара и си поръча скоч. Господи! Изобщо не му се пиеше! Искаше само да разговаря с кучката Лъки и да се разкара от тази тълпа.

Рудолфо Краун сграбчи Лъки за ръката, докато тя минаваше покрай масата му. Беше пиян, косата му падаше върху челото на потни кичури.

— Направихме го, малка лейди, успяхме! — завалено избоботи той.

С рязко движение Лъки освободи ръката си. Нямаше месец, в който Рудолфо Краун да не закъснее с превеждането на парите. По време на продължителната стачка на работническите профсъюзи дори се бе опитал съвсем да се измъкне и тя беше принудена отново да му напомни първоначалната си заплаха. А сега си позволяваше да я гледа с този похотлив поглед и с това „успяхме“!

— Няма ли да седнеш при нас и да пийнеш с мен и приятелите ми? — залигави се той. — Всички искат да се запознаят с теб. Всички са чували много за теб.

Тя бързо огледа приятелите му — стадо дребни мошеници. Не хареса никой от тях. Жените приличаха на холивудски проститутки след тежка и напрегната нощ.

— Съжалявам, сега съм заета — отказа тя с леден глас. — Но вие се забавлявайте — и бързо се отдалечи от масата им.

Коста, който я следваше, но не се намеси в разговора, измърмори:

— Не го харесвам.

— Има ли някой да го харесва? — каза Лъки. — Но парите му не са лоши… — тя помаха с ръка на Тайни Мартино, който придружаваше някаква петнайсетгодишна филмова актриса и нейната майка.

— Отвратително! — отново измърмори Коста.

Лъки се засмя.

— Хайде, хайде, такъв е животът.

Пътя им препречи Енцо, дошъл да я поздрави. Притисна я въодушевено към себе си.

— Поздравявам те! — гласът му беше развълнуван. — Направи го!

Очите й светнаха от похвалата.

— Да. Успях, нали?

— Успя! Винаги съм знаел, че носиш успеха в себе си — леко вдигна чашата си за поздрав. — Никога не съм се съмнявал в теб, Лъки, всяка шибана минута съм вярвал в теб, извини ме за езика.

Следващите няколко часа тя беше на гребена на вълната. Беше кралица и се наслаждаваше на всяка минута. Обикаляше гостите, танцуваше, веселеше се. Отнякъде се появи и Дарио. Лъки искрено се зарадва, че е дошъл.

— Защо не се обади? Трябваше да ми кажеш, че ще дойдеш!

По израза на лицето и скованите му движения личеше, че той не се чувства добре тук.

— Искам да разговарям с теб — глухо каза той.

— По-късно ела да седнеш при мен — успя да му каже тя, преди да се впусне във вихъра на поредния танц.

Беше в центъра на вниманието! Сред многобройни знаменити и не толкова знаменити гости. Танцуваше танц след танц, успя да похапне, вдигаше наздравици… Към полунощ лично хвърли първите зарове върху зеленото сукно на игралната маса, после завъртя рулетката и „отвори“ хазартните игри. Вратите на хотела бяха широко отворени за всички желаещи. Бялата зала беше запазена за поканените, където англичанинът Ал Кинг, роксоул мегазвезда, изнесе небивал концерт със своята група. Пееше с дълбок и дрезгав глас, който я развълнува и предизвика тръпки по гърба й. Макар че беше бял, песните му звучаха като автентичен негърски фолклор, сякаш пееше чернокож — страстно и покоряващо душата.

След това гърмяха фойерверки около плувния басейн във формата на буква „М“, а по-младите и буйни гости се съблякоха и се хвърлиха във водата. Лъки се пребори с изкушението да се присъедини към тях, защото знаеше, че не може да си позволи подобна свобода. Беше длъжна да овладява хрумванията и спонтанните желания. Беше работила упорито, за да спечели уважението на околните. Не можеше с един замах да издуха своя авторитет. Не можеше просто така да заприлича на някоя от глупавите, леснодостъпни курвички.

Остана сред гостите край басейна усмихната, наблюдаваше веселието и в гърдите й се надигна усещането, че вечерта е наистина един изключителен, страхотен успех.

Дарио се размотаваше без настроение наоколо, не взимаше никакво участие във веселбата. Изглеждаше някак отвлечен, не на място. По-късно ела да седнеш при мен! Да седне ли? Та Кучката не си беше седнала на задника през цялата нощ!

Наблюдаваше я, застанала до басейна, блестяща и скъпа — навярно бижутата, които носеше, струваха едно малко състояние. За коя се мисли тя? Изведнъж изпита желание — наистина детински порив — да се приближи до нея и да я бутне във водата. Реши да го направи. Защо не? Беше изцяло погълната от себе си, разхождаше наоколо важната си особа като кралица-майка.

Тръгна към нея, но когато доближи, тя се обърна и му каза:

— А, Дарио! Ето те и теб. Търсех те.

Лъжкиня!

— Каква невероятна вечер. Искаш ли да закусим заедно?

Той силно прехапа долната си устна.

— Едва ли ще остана до сутринта.

Тя иронично повдигна едната си вежда.

— О, така ли? И какъв е този твой неотложен ангажимент, че да бързаш да си тръгнеш?

Кучка! Кучка!

— Е, добре. Ще закусим — измънка победен той. — Имам да ти казвам много неща.

— Хубаво. Една такава смяна на обстановката ще ми се отрази добре. В десет. В „Патио“.

Той се вторачи в нея. Сините му очи бяха мрачни, излъчваха ревност. Отвори уста да каже нещо остро, язвително.

Но Уорис Чартърс избра точно този момент за контакт с Лъки. Той се приближи към тях — бавно, с уверена крачка — и с фалшиво омайващ глас възкликна:

— Малката Лъки Сейнт! Кой можеше да предположи такава среща.

Тя го изгледа безучастно.

— Кой сте вие?

— Аз? Сигурно се шегуваш.

Тя светкавично се огледа за охраната си. Видя Боги на метър зад нея, готов да се справи с всеки нежелан нахалник. Рязко го попита:

— Нямам настроение да си играем на „познай кой съм“. Предпочитам направо да ми кажете името си!

Той изобщо не обърна внимание на острия й тон.

— Ама ти наистина ли не си спомняш? Честно? Нали аз те научих да караш кола… И на много други неща. Ти, аз, Олимпия… Тримата мускетари…

В първия миг тя недоумяващо се втренчи в него, после го разпозна и изумена възкликна:

— Исусе Христе! Уорис! Шибаният Чартърс! Чий го търсиш тук? Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.

Дарио се загледа внимателно в мъжа, когото Лъки така открито обиждаше. Не му изглеждаше чак толкова ужасен. Беше по-скоро красив. А тия торбички под очите бяха дяволски привлекателни.

— Приятно ми е да видя, че ти изобщо не си се променила — сухо отвърна Уорис.

— О, променила съм се. Страшно съм променена. В това няма никакво съмнение — замисли се за миг, после направо го попита: — Какво искаш, Уорис?

— Защо мислиш, че искам нещо?

— Да бе, да! Я зарежи скапаните дрънканици от рода на „тук съм само да ти кажа здравей“. Какво искаш?

Той хвърли бърз поглед към Дарио.

— Личен разговор с теб.

Тя обхвана с жест суматохата наоколо.

— Сега не съм в настроение за такива разговори. Някой друг път.

— Имам нещо, което ще искаш да видиш… — замълча многозначително и додаде: — Баща ти също ще иска да го види.

Какво толкова притежаваше Уорис Чартърс, че да представлява интерес за нея или за Джино?

— Не ме интересува.

— Но щом разбереш за какво става дума, ще се заинтересуваш.

— Ами тогава престани да ми се правиш на Господин Потаен и изплюй камъчето — тя някак неопределено посочи Дарио. — Можеш спокойно да говориш, той е мой брат!

Уорис погледна за втори път намусения рус мъж до Лъки. По-рано, докато седеше на бара, го беше забелязал — отегчен, пред чаша уиски — и се беше запитал дали не е някой начинаещ актьор… който да се навие да се снима в порно филми. Какъв късмет, че не го беше попитал!

— Имам един сценарий. Животоописанието на твоя баща. Мисля, че е най-добре той да го види, преди да се заема с продукцията.

Тя се прозя.

— Тогава му го изпрати, кой ти пречи! — видя Коста и му махна с ръка. — Лека нощ, Уорис, беше истинско удоволствие за мен да те видя отново — и тръгна към Коста, без да се обърне, като остави Дарио и Уорис заедно.

— По дяволите! — през зъби измърмори Уорис.

Дарио инстинктивно усети, че от това храстче може да изскочи заек, който да му помогне да притисне Лъки. Не беше сигурен как, но имаше намерение да разбере. Протегна ръка.

— Аз съм Дарио Сантейнджело — представи се малко ненужно той. — Може би аз ще мога да ви помогна.

През цялата нощ успя да зърне Марко само веднъж. Една усмивка от разстояние. Един поглед. Беше зает, както и тя. Трябваше да обърне специално внимание на гостите, да ги очарова, да държи под око всичко, което става.

Когато я представиха на Ал Кинг, рокзвездата, Марко като по чудо се бе оказал наблизо и тактично я отведе до масата на Енцо. Ал Кинг беше известен с репутацията си на сваляч. Както и Лъки. Марко нямаше намерение да им даде възможност да се разберат.

Пет минути по-късно за Ал Кинг се грижеха три жени, които се суетяха около него и открито му се предлагаха. Лъки забеляза с усмивка, че Марко се е погрижил едната от тях да е тъмнокоса, втората червенокоса и третата руса — за да е сигурен, че ще улучи предпочитанието на певеца. Не знаеше, че няма от какво да се притеснява. Колкото и привлекателни да бяха звездите, Лъки не обичаше да си ляга с тях. Макар че услугата, която ти правят, предоставяйки свещения си орган, беше огромна — милиони жени започват да изгарят от ревност. Докато той, свещеният, обикновено нищо не струва, изисква много внимателно насърчение и преклонение… Да не говорим за работата, която върши — най-често беше далеч дори от стандартните представи за чукане.

От едната страна на Енцо седеше русата му приятелка, с която беше пристигнал, а от другата — младата дама с пищните гърди, която преди малко беше привлякла вниманието му.

— Добре ли се чувстваш? — топло го попита Лъки.

— Не може да бъде по-добре — Енцо се наведе и пошепна в ухото й: — Знаеш ли кого е довел тук оня лайнар Краун?

Тя автоматично извърна глава и впери поглед към масата на Рудолфо Краун. Всички в компанията бяха пияни и шумни.

— Кого?

Енцо се навъси.

— Май е по-добре да не ти казвам сега.

— Кого? — настоя Лъки.

— Двамата близнаци Касари.

Изведнъж усети, че се вледенява.

— Не мога да повярвам!

— Нали не мислиш, че Енцо Бонати лъже? — с мек глас, от който я полазиха тръпки, попита той.

— Не, не, знаеш, че не исках да кажа това. Просто не мога да повярвам, че е възможно да направи подобна глупост.

— Е, оказа се, че е възможно. Този мъж е един шибан тъпанар. Може пък да не знае. Ще имам грижата някой да го запознае подробно с фактите от живота.

Близнаците Касари. Синовете на Пинки Банана от първия му брак. Лъки никога не ги беше срещала. И не искаше да се среща с тях. Баща им беше убил нейната майка. А Джино се беше погрижил за Пинки. Това беше всичко, което тя успя да изкопчи от Коста. Сега реакцията на Енцо го потвърждаваше.

— Как са дръзнали да дойдат в хотела ми — избухна тя. — Трябва да ги изхвърлят… веднага!…

— Не се тревожи. Нека двамата нехранимайковци да останат. Партито е към края си. Защо да го разваляш с тия лайна? Можеш да бъдеш сигурна, че повече кракът им няма да стъпи тук. Ще се заема вместо теб с това — ще разберат, че идването им тук е било за пръв и последен път. Услугата е от мен.

Тя го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Енцо — погледна още веднъж към масата на Рудолфо Краун. Дебелата, мръсна свиня! Трябваше да му клъцнат пишката!

Беше четири сутринта, а веселието не стихваше. Но Лъки знаеше, че е време да се оттегли. Намери Коста и му прошепна:

— Отивам да си легна. Беше фантастична нощ, нали?

— Наистина изключителна.

— А ти защо още си тук? Мисля, че е малко късничко за теб.

— Иска ми се да разкажа на Джино за откриването от самото начало до края. Мисля да остана, докато и последният гост си отиде.

Джино. Джино. Джино. По дяволите, Коста непрекъснато й напомняше за него.

— Добре тогава, само внимавай да не се преумориш — хладно каза тя. — До утре.

Взе частния асансьор до своя апартамент над последния етаж. Боги, мълчалив както винаги, я последва, провери всички помещения в жилището за евентуални натрапници, после се прибра в определената за него част от апартамента — самостоятелна стая, баня със санитарен възел и кухненски бокс. Жилището му беше напълно отделено от апартамента, но ако й притрябваше, достатъчно беше Лъки да натисне който и да е от монтираните на няколко стратегически места бутони за тревога и Боги за секунди можеше да пристигне.

Умът й трескаво прехвърляше отделни случки от изминалата нощ. Защо Рудолфо беше довел близнаците Касари в нейния хотел? Какво искаше Дарио? Дали беше постъпила разумно, като разкара Уорис Чартърс?

Изрита марковите си обувки „Чарлз Джордън“, избра си плоча и я пусна на грамофона. Какво става? на Марвин Гей. Топлата, чувствена мелодия изпълни апартамента. Лъки усети, че напрежението й намалява.

Колко време му трябваше на Марко да се освободи и да пристигне при нея? Пет минути? Десет? Най-много!

Бързо разкопча скъпата си рокля и тежката коприна се скупчи в краката й. Отстъпи, вдигна я и отиде в спалнята. Закачи роклята в дрешника и бързо посегна към вече вехтата, но най-любима своя дреха — една обикновена работна риза, която носеше от десет години. Марко често я беше виждал с нея… често, но не наскоро.

От спалнята отиде в банята и внимателно свали грима и бижутата от себе си, после енергично разреса дългата си черна коса и я сплете на плитка. Застана пред огледалото. Изглеждаше на четиринайсет години — без грим, със скромно прибрана коса, тя беше готова да посрещне мъжа, когото обичаше от много години.

На вратата се почука и Лъки се втурна да отвори.

— Защо се забави толкова дълго? — нежно го попита тя.

— Хайде де, само петнайсет минути… Ей, я се погледни! Какво си направила?

Тя се усмихна.

— Върнах назад времето. Харесвам ли ти? Пред теб съм истинската аз.

Той беше объркан. Къде се беше дянала сладострастната красавица, с която се бе разделил само преди минути. Пред него стоеше едно младо момиче, което не беше виждал дълги години.

— Господи, изглеждаш истинска хлапачка.

— Нали така ме наричахте? Детко. Ти и Джино.

Марко окончателно се обърка.

Тя го погледна право в лицето. С ръце на кръста, с дълги, голи, загорели крака, гаменски разкрачени, с наклонена встрани глава и опасен блясък в черните си очи.

— Хей, господинчо, искаш ли да си поиграем на Чичо Доктор?

Марко се разсмя.

— Съвсем си превъртяла. Не е честно, караш ме да се чувствам като стар развратник.

— Ами престани да се чувстваш. Бъди такъв. Тази вечер е изключение. Ако останеш женен, и тя ще си остане изключение.

— Лъки… — той протегна ръце и обхвана лицето й между дланите си. После се наведе над нея и я целуна. Много, много бавно.

Тя му отвърна, вложила в целувката си своята десетгодишна страст. Езикът й помилва устните му, после се стрелна по зъбите и нахлу в устата му. Почувства тялото му до себе си и усети как възбудата му нараства, после още повече… и още повече…

— Нека за цял живот запомним изключението през тази нощ — прошепна тя.

Целуваха се, нежно, ненаситно, с нарастваща страст. Ръцете му бавно се плъзнаха към гърдите й, дланите му ги притискаха през памучната риза и с милващи движения ги очертаваха, докато палците му дразнеха зърната й. Все по-силно и по-силно.

— Хубаво е — прошепна тя. — Мно-о-го, мно-о-го хубаво…

— Повтори го!

— О, да… да…

Той започна бавно да разкопчава копче по копче ризата й, но не я съблече. Само я разгърна и плъзна ръцете си под нея.

— Подлудяваш ме! — не издържа първа тя. — Да се събличаме и да го направим по-бързо.

— За Бога, та аз да не съм ти Чичо Доктор.

— Господи, Марко! Не мога да чакам! Чакала съм десет шибани години.

Тогава той започна да действа толкова бързо, че тя едва успя да разбере какво се случва. За миг дрехите му полетяха на пода, краката й се оказаха на раменете му, а тя се озова по гръб върху леглото. Той влезе в нея и започна да я люби с такива мощни, несдържани тласъци, че тя се уплаши да не му прилошее.

После, също толкова бързо, престана да мисли за здравословното му състояние, престана да мисли за каквото и да било. Оргазмът я завладя с такава сила, толкова неочаквано и всеобхватно, че почти загуби съзнание от удоволствие. Той мигновено я последва и с рев изля своите сокове. Отпуснаха се едновременно — плувнали в пот, вкопчени един в друг, щастливо усмихнати.

— Друг път не ми заповядвай, когато ти хрумне. Постарай се да е на подходящо място — изхили се той.

— Всяко място е подходящо, щом съм с теб. А освен това винаги и навсякъде съм те искала — Лъки се подпря на лакът и го огледа. Тялото му беше загоряло и приятно окосмено. Нежно прокара пръсти по гърдите му. — Знаеш ли колко дълго съм мечтала за това? Имаш ли поне някаква представа?

Той поклати глава.

Тогава тя сведе глава над гърдите му и го обсипа с леки като перце целувки. Докосваше с устни зърната, стомаха и слабините му. Мъжествеността му моментално реагира. Преди да го поеме в уста, тя за миг прекъсна ласките си.

— А ти, Марко? От кога ме искаш? Дълго ли? Когато бях малка и ме возеше с колата, тогава искаше ли ме? Изгаряше ли от страст по неразвитото ми момичешко телце?

— Ти беше най-бодливият таралеж в гащите, който се е раждал на земята.

Тя го пое в устата си. Не беше напълно възбуден и Лъки внимателно го стисна със зъби.

Чертите на лицето му болезнено се изкривиха и той панически извика:

— Хей! Какво правиш?

Тя невинно отговори:

— Няма да ти го отхапя, бъди спокоен. Защо ми е да правя такова неприятно нещо?

Той седна в леглото, притегли я в прегръдката си и започна отново да я целува. Лъки си даде сметка, че никога досега целувките не са й доставяли такава радост. Но всичко с Марко беше различно. Върхът на езика му беше като ювелир на удоволствието. Когато включи и устните си и започна да целува зърната на гърдите й, тя имаше усещането, че се възнася към небесата. Любовни думи напираха в нея, но знаеше, че не бива да ги произнася. Не още. Не докато той все още беше женен. По дяволите! Защо все още беше женен?

Отблъсна го от себе си и протегна ръка за цигара. Същевременно придърпа чаршафа и се покри с него.

— Ти знаеше ли, че близнаците Касари ще бъдат на откриването? — по гласа й пролича колко е напрегната.

— Да, знаех — отговорът му прозвуча предпазливо. — Не ти казах, защото не исках да ти развалям вечерта.

— Ако някой ми беше казал по-рано, и двамата щяха да бъдат моментално изхвърлени.

— Точно така щеше да постъпиш. И Рудолфо щеше да се разкрещи, че се отнасяме лошо с приятелите му. Беше случайност. Мисля, че той не го е направил умишлено, не е знаел.

— Енцо каза, че ще разбере дали го е направил умишлено.

— Добре — той издърпа цигарата от пръстите й и я остави в пепелника. После дръпна чаршафа. — Я ела тук, малчо!

Започнаха отново да се любят. Този път без да бързат, трепетно и нежно. Опознаваха телата си, търсеха се, взаимно откриваха еротичните си местенца.

Тя го гледаше с широко отворени очи. Поглъщаше го, сякаш да запечата образа му в сърцето си. Никога досега не беше гледала така мъж. Очите му бяха зеленикаво-сиви, оградени с гъсти черни мигли. Ръцете му бяха едри и силни. Тялото му — само мускули. Откри белег върху бедрото му и веднага го попита от какво е. Той започна да й разказва живота си. За първи път споделяше с нея съкровени неща и тя жадно попиваше всяка негова дума. Разбра какво е вършил и защо го е вършил, изпита неговата тревога и несигурност, когато майка му го беше окуражила да отиде при Джино.

— Тя се оказа права — сви рамене Марко. — Не бях го виждал от години, но той ме посрещна толкова радушно, все едно съм негов син. Той е велик човек. Трябва да се гордееш, че е твой баща.

Лъки никога и с никого не беше обсъждала отношението си към Джино. Това беше неин личен проблем.

— Хм — измърка тя. — Разкажи ми за онова време, когато си бил малък и Джино е живял с теб и майка ти. Какъв беше той тогава? А тя? Защо не са се оженили?

— Чакай малко, аз пък си мислех, че си говорим за мен.

Тя скочи от леглото.

— Давай да зарежем говоренето, да си вземем по един душ и да видим какво ни предстои?

Той изпъшка възмутено.

— Нищо. Аз съм на четирийсет и пет години и се чувствам изтощен. Мисля, че е най-добре да се измъквам и да отида да поспя.

Беше спала с много мъже. Никога обаче не пожела някой от тях да остане през нощта. Сега не знаеше какво да му каже. Не знаеше какво да направи. Знаеше само едно единствено нещо — че няма да позволи Марко да си отиде.

— Можеш да спиш тук и за награда ще получиш безплатна закуска — с леко сърце се пошегува тя.

Но той вече беше станал от леглото и събираше дрехите си.

Мили Боже! Докъде бяха стигнали отношенията им сега? Какво предстоеше да се случи? Защо този негодник мълчеше като пън?

Внезапно се почувства безкрайно уязвима, застанала в средата на спалнята гола, с тия глупави плитки. Той вече обуваше панталона си.

— Аз отивам да си взема един душ — каза тя в трепетно очакване той да я спре.

Марко се прозя.

— Добра идея.

Без да се надява повече, Лъки влезе в банята и застана под душа. Дали щеше да си е отишъл вече, когато излезе от банята? Щеше ли през целия ден да бъде зает с бизнеса, както обикновено?

Господи! За първи път се чувстваше така. Беше мечтала да го има през всичките тези години. Е, сега го имаше в действителност. Две напълно различни неща.

Той влезе в банята. Беше облечен. Изрядно облечен от глава до пети.

До нея имаше тубичка с гел за баня. Престори се, че не е забелязала присъствието му. Изля солидна доза в шепите си и започна да размазва гела върху тялото си. Стигна до гърдите и движенията й станаха някак милващи, сладострастни.

— Фюй! — подсвирна той. — Гледах едно порно, където мацето правеше точно така.

— Твоята жена със силиконови цици ли е? — тя зададе въпроса си със сладък, мил глас.

Марко избухна в гръмогласен смях.

— Да масажираш гърдите си и да мислиш за Хелена! Сигурна ли си, че не криеш нещо, което трябва да знам за теб?

Тя изскочи като попарена изпод душа. Толкова беше сърдита, че се подхлъзна на плочките и едва не падна.

— Умен задник се извъди, брей!

Той й подаде хавлиена кърпа.

— Това пречи ли ти?

— Колко пъти го правиш за една нощ с нея? — докато изсъскваше думите си, усети, че гласът й трепери от ревност и се презря за това.

— Хайде, успокой се — много сериозно й каза той. — Аз на твое място, с твоя рекорд, не бих задавал такива въпроси.

Сега вече тя побесня.

— Моят рекорд ли? Какво искаш да кажеш?

— Чукаш се с много мъже — това искам да кажа.

— Аз съм свободна. Защо да не се чукам? Басирам се, че и ти не си си го връзвал на фльонга нощем, когато не беше женен.

— При мен е различно.

— Кое му е различното?

— Аз съм мъж.

— По дяволите! Сега се изказа точно като четирийсет и пет годишен. Било съвсем в реда на нещата мъж да се чука с която си иска, а за момичето било друго. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Той се намръщи.

— Има си норми…

— И какви са тия шибани норми? — разкрещя се тя. — И кой, по дяволите, ги е измислил? Мъжете! Ето кой.

— Успокой топката, бебчо. Няма нищо, за което си заслужава да се биеш.

— Но аз искам да се бия. Искам да ме разбереш.

— Разбирам те.

Лъки заговори спокойно:

— Не, не ме разбираш. Но ти обещавам, че ще ме разбереш. Харесват ми симпатичните мъже и ако нямам нещо по-добро за вършене, водя ги в леглото си, защото ми харесва да правя секс. Не съм нимфоманка или проститутка. Лягам с мъж, когато аз го пожелая и най-често не го виждам повече. Защото аз искам да е така — след малко драматична пауза тя сериозно го попита: — Е, Марко, кажи ми колко момичета си завел в леглото си само за удоволствие, само защото си харесал гърдите или дупетата им, или дългите им крака? Отговори ми честно. Колко?

Марко сви рамене.

— Много.

— И с колко от тях се срещна отново?

Лицето му се разведри и по устните му плъзна усмивка.

— О’кей, о’кей. Разбирам какво искаш да кажеш.

Тя пусна кърпата, която падна в краката й, отиде до него и обви ръцете си около врата му.

— Благодаря на Бога за това.

Ръцете му започнаха да галят тялото й. Той прошепна в ухото й:

— Точно сега нямаш нужда от други мъже, защото имаш мен. Нали така, малчо? Нали?

— Не ме щипи по задника! — изврещя тя.

— Кажи ми — така ли е!

Изпита неусещано досега облекчение. Тя го имаше! Утре щяха да мислят за Хелена.

— Съблечи се и ела в леглото — прошепна тя.

Той я вдигна и я отнесе под душа.

— За оня филм, онова порно, дето гледах… Забравих да ти кажа какво правеше тя със сапуна… Нещо наистина интересно. Може и ние да опитаме…

— Може — весело се съгласи Лъки.

Той вече събличаше дрехите си.

— Да започваме тогава…

— Ей, не ми ли каза, че капацитетът ти е два пъти.

— Лейди, ти си на път да ме превърнеш в дяволски изпечен лъжец.

Рудолфо Краун и компанията му се измъкнаха от хотела призори. Бяха настроени кавгаджийски и се държаха грубиянски. Петимата мъже налетяха на една от сервитьорките в коктейл-бара, която си тръгваше от работа за вкъщи, и започнаха да я опипват най-вулгарно. Женската част от компанията се превиваше от смях и се кефеше на сцената. После се прехвърлиха на млада съпружеска двойки и ги обсипаха с обиди и псувни. Една от жените смъкна горната част на роклята си и започна да танцува, размятайки големите си разголени гърди пред лицето на един от портиерите.

Рудолфо се превиваше от смях. По-забавна гледка от тази не беше виждал в живота си.

Салваторе Касари, по-грозният близнак, го тупна здравата по рамото.

— Това си е истинска златна мина. Не искаш ли да продадеш акциите си?

Краун поклати отрицателно глава. Беше на седмото небе. Вечерта беше страхотна. И всеки шибан долар, който неохотно беше вложил тук, щеше стократно да му се върне. Нямаше никакво съмнение по въпроса. Тая курвичка Лъки Сантейнджело беше успяла. А той притежаваше едно тлъсто парче от баницата — най-хубавият шибан хотел, който беше виждал.

Салваторе отново го потупа.

— Мисля, че не ме чу добре. Искаш ли да продаваш?

Рудолфо беше твърде пиян, за да може да различи заплахата в гласа на Салваторе. Близнаците Касари бяха важни клечки. Рудолфо се чувстваше твърде щастлив, че е успял да ги забавлява. Седалището на братята беше във Филаделфия, оттам те разпростираха престъпните си пипала във всички посоки. Преди няколко седмици един приятел на Рудолфо ги беше завел в офиса му. Те изявиха желание да вложат солидни суми в един от най-новите му инвестиционни проекти. Рудолфо беше на върха на блаженството.

— Ти нямаш ли дял от оня нов хотел — беше казал тогава някак между другото по-младият брат, Пиетро, — дето скоро ще го откриват във Вегас?

Рудолфо беше безкрайно щастлив, че може да ги покани на откриването. Нае чартърен самолет. Касари осигуриха момичетата. И ето ги тук. Каква вечер само изкараха!

За Рудолфо беше резервиран апартамент в „Маджириано“, но близнаците се бяха настанили в „Сендс“ и възнамеряваха да продължат веселието там, като си организират интимно парти в тесен кръг. Рудолфо не искаше да го пропусне.

Развеселен, в очакване на нови забавления, Рудолфо отговори през смях на Салваторе:

— Не искам да продавам.

Салваторе Касари го изрита в крака. Жестоко.

Сега вече Рудолфо разбра. Не можеше да повярва, че това отново се случва с него. Онзи път, когато мръсницата Сантейнджело беше дошла в дома му и го беше заплашила, си беше направо страшно. Но сега му се струваше нелепо. Стояха пред неговия хотел, около тях имаше хора… но май никой не забелязваше какво става. За Бога, денят вече настъпваше и беше почти светло.

Пиетро го подхвана откъм едната страна, Салваторе — от другата. Другите двама мъже палеха колите, а жените си подмятаха закачки край тях.

— По дяволите, какво искате? — задъхано попита той.

— Нищо, съдружнико — ухили се Пиетро и потъмнелите му от никотин зъби мътно просветнаха. — Само ще се повозим малко… да оформим сделката. Няма да загубиш — ще възстановим първоначално вложения от теб капитал.

— Но аз не искам да продавам.

— Така ли? — развесели се Пиетро. — Може и да промениш решението си.

— Не искам да променям ре…

Салваторе се пресегна и сграбчи ташаците му през тънкия плат на панталона. Стисна ги и започна да ги извива, докато му говореше убедително:

— Никога не вземай прибързани решения. Животът е много хубаво нещо. Кой знае какво те очаква утре?

Докато близнаците Касари го натикваха в колата, пред очите му причерня. Рудолфо беше страхливец. Щеше да продаде своя дял.

Лъки се разшава в съня си и протегна ръка. Докосна гърдите на Марко. Усмихна се щастливо и се събуди. Нямаше представа колко е часът, пък и съвсем не се интересуваше. Знаеше само, че това е най-щастливият ден в живота й.

Започна леко да си играе със зърната му — навлажняваше върховете на пръстите си с език и после ги разтриваше с тях.

Той изстена в съня си. Чаршафът бавно се надигна от възбудения му пенис, клепачите му потрепнаха и той бавно отвори очи.

— Обичам те — каза тя. — искам да се разведеш с жена си.

Исусе Боже! Точно това, което беше решила да не казва, само излетя от устата й!

— Да — вече разбуден каза той. — Добре. Но ти няма да припарваш до чужди мъже, иначе ще извия хубавото ти вратле.

Не беше сигурна дали се шегува, или говори сериозно. Толкова лесно ли се подреди всичко?

— Наистина ли ще се разведеш с Хелена? — попита тя с известно колебание в гласа.

— Слушай какво, малчо — Марко седна в леглото. Лицето му беше сериозно. — Знаех, че ще се разведа с Хелена седмица след като се ожених за нея.

— Какво? — тя просто не искаше да повярва на ушите си.

— Ти излезе от живота ми преди много време, тогава беше едно глезено хлапе. Пътищата ни отново се пресякоха и аз разбрах, че един ден ще бъдем заедно. Ти и аз!

Не думите сами по себе си, а нещо в гласа му, в очите му говореше на Лъки, че той й казва истината. Очите й се присвиха.

— Така ли?

— Така.

— По дяволите, защо тогава не ми го каза? Защо не ми даде знак? Или нещо друго?

— Дадох ти достатъчно знаци. Теб обаче не те беше еня за мен. Беше прекалено заета да сваляш звезди и таланти. Освен това добре си представях какво ще направи Джино, ако усети мераците ми към теб.

Тя коленичи в леглото, разплетената й сега дълга черна коса беше като блестяща грива.

— Хайде, хайде, нека не забравяме жена ти, а? Какво можех да направя аз? Какво очакваше от мен да направя? Да щракна с пръсти и да я разкарам?

— Снощи направи това, което трябваше.

— Както и ти.

— Исусе Боже, Лъки. Толкова години сме пропилели…

— Грешката е твоя.

— Ще я компенсирам.

Тя силно и страстно го прегърна.

— Двамата ще компенсираме пропуснатото.

Започнаха да се целуват. Ненадейно той леко я отстрани от себе си.

— Трябва да се изпишкам.

— Виж ти, точно си помислих, че съм извадила невероятен късмет!

— Само стой, където си. Не мърдай.

Като че ли имаше намерение да ходи някъде. Искаше й се да се ощипе силно, за да се увери, че не сънува.

Когато Марко се върна при нея, я погледна със сериозни очи.

— Ще ти кажа нещо, което мисля, че трябва да знаеш. Ако продължаваш да се чукаш както досега, с когото ти падне, тогава не си попаднала на когото трябва. Смятам, че добре ме разбираш, нали.

— Да, сър.

— Е, бях длъжен да ти го кажа.

— Да, сър.

— Ето това най го харесвам — уважението.

Тя се мушна под черните копринени чаршафи.

— Ей сега ще ти демонстрирам уважение. Уважението към неща, които наистина имат значение!

Изпитваше такава страст към него. Не беше просто желание да се любят, въпреки че той се оказа невероятно добър. Беше нещо много повече. Искаше да се грижи за него, да проявява горещ интерес какво прави, как се чувства. Той щеше да й принадлежи и тя щеше да му принадлежи. Така трябваше да бъде.

Щом престанаха да се любят, тя хлапашки му се ухили, но доста настойчиво го попита:

— Кога ще кажем на всички?

— Първо трябва да кажа на Хелена. Между нас никога не се е получавало това страхотно преживяване, както с теб. Тя е тол…

— Тъпа?

— Не. И престани да говориш като кучка. Просто се интересува най-вече от себе си. Красива е и… скучна, може би. Ще я настаня добре — в Ел Ей или Ню Йорк, където пожелае. Ще отнеме месец-два.

— Месец-два? — искрено се разтревожи тя, после по детински упорито заяви: — Не мога да чакам толкова дълго!

Марко започна да се смее

— Щом е така, още днес следобед ще отлетя за Ел Ей и ще й кажа. Това задоволява ли те?

— Ти ме задоволяваш. Ох, Господи! Задоволяваш ме така, както никой друг, през целия ми живот!

Още един час останаха заедно, докато той се облече и се приготви за път. Разговаряха, смееха се, кикотеха се като двама побъркани.

По едно време Марко поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, че се е случило. Знаех, че един ден ще се случи, но изобщо не предполагах, че ще е така като сега.

— И кое не си мислил, че ще е като сега? — нетърпеливо попита тя.

— Като… Божичко, не знам. На четирийсет и пет години съм и се чувствам като шибан малоумник!

Тя го целуна страстно, езикът й отново нахлу в устата му. Той нежно я отдели от себе си.

— Ей, мен ме чака работа. Все пак трябва да свърша едно-друго днес, бизнесът си иска своето, чуваш ли?

Тя се захили.

— Ами размърдай си задника тогава и започвай да работиш!

След като Марко излезе, Лъки продължи да се хили. Облече се набързо в бели дънки и тънка копринена риза. Под сияещите й очи се очертаваха леки сенки, но не успяваха да затъмнят блясъка им. Ако всичко, което усещаше, означаваше, че е влюбена, тогава някой трябваше да запечатва в бутилка любовта… и щеше да натрупа цяло шибано състояние!

Дарио седеше спокойно в ресторант „Патио“, разсеяно побутваше с вилицата си яйцата с бекон в чинията и мислеше за случайното запознанство с Уорис Чартърс. В едно беше сигурен — беше различно от друг път. Никога не беше срещал мъж, който поне малко да прилича на Уорис.

— Какъв е сценарият, за който говорехте? — беше попитал Дарио, след като сам се представи.

Уорис все още гледаше вбесен след отдалечаващата се фигура на Лъки.

— Вашата сестра е истинска мръсница. Така да знаете.

— Радвам се, че срещам във ваше лице човек, който мисли като мен — ухили се Дарио.

Всички бариери между тях сякаш паднаха и само за минути прекрасно се спогодиха. Уорис си направи сметката, че ако не успее да убеди Лъки да говори с баща си, брат й сигурно ще го направи. Разказа му за „Убийствен изстрел“, за плана си да стане продуцент на филма или въобще да се откаже от снимането му — според желанието на Джино — и за финансовите си затруднения.

— Можеш ли да уредиш твоят старец да прочете сценария? Да разбера коя от двете възможности ще избере и как ще ми плати.

Дарио кимна. Не можеше да откъсне очи от лицето на Уорис. Имаше нещо декадентско в него, нещо сексуално, горчиво и сурово… нещо, което неустоимо го привличаше…

Бяха прекарали останалата част от вечерта в разговор. Интересът му към Уорис се увеличаваше. После две момичета, без да ги поканят, им натрапиха компанията си — две долнопробни проститутки с дълги коси и апетитни тела. Вниманието на Уорис се прехвърли към тях, ръцете му започнаха да шарят по по-ниското момиче. Той каза на Дарио:

— Тая е за мен. Съгласен ли си?

Преряза го острата болка на ревността. Уорис не беше почувствал нищо, не беше разбрал…

— Добре — каза нехайно той. — Кога ще ми дадеш сценария?

— Какво ще кажеш за утре по обяд? Къде ще бъдеш тогава?

— В самолета, обратно за Ню Йорк.

— Тръгваш си толкова бързо?

— Няма за какво да вися тук.

Най-после Уорис сякаш усети какъв беше Дарио, какво искаше той. Очите им се срещнаха. Уорис се учуди в себе си защо толкова късно е осъзнал как стоят нещата. Ръката му престана да шари по момичето и той й каза:

— Няма да стане тази вечер, миличка. Имам работа.

Момичето се изправи недоволно и дръпна приятелката си. Двете се отдалечиха.

Уорис напрегнато погледна Дарио.

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо? — в гърдите на Дарио се надигна силно вълнение.

— Защото и двамата щяхме да знаем къде се намираме.

— Сега така ли е?

Уорис не му отговори нищо. Само бавно беше кимнал.

Сега Дарио се усмихна, спомняйки си останалото. Продължи да побутва с вилицата яйцата в чинията си и погледна към входа на ресторанта. Закуска, беше казала Лъки, в „Патио“, в десет. Часът беше десет и половина, а тя все още не се появяваше. Вярно бе, нали срещата й беше с него! Какво значение имаше той?

Решително щракна с пръсти за сервитьорката. Нямаше да виси повече тук. Не беше от лакеите й, готов да седи с часове и да чака. Освен това Уорис беше казал, че не трябва повече да я моли за пари. Беше казал, че има други начини да получи това, което по право беше негово.

Сервитьорката пристигна със сметката.

— Приятен ден — усмихнато пожела тя.

Дарио се надяваше, че денят ще бъде приятен. Уорис го беше поканил да му гостува в Лос Анджелис.

— Двамата ще си помогнем взаимно — беше казал той. — Заедно ще се доберем до проклетите пари. Твоите пари, Дарио. Те са точно толкова твои, колкото и нейни. Ще намерим начин да измъкнем цял чувал мангизи.

Бързо напусна ресторанта. Срещата му с Уорис беше на летището, в единайсет и половина. Не искаше да закъснява.

Рудолфо Краун се беше проснал на задната седалка на летящия по пустата магистрала „Мерцедес“. Лимузината беше нова и от миризмата на кожа му се гадеше. Но не можеше да повърне, вече беше издрайфал цялото съдържание на стомаха си.

Копнееше за чаша вода, кафе, каквото и да е, което да измие горчивата жлъчка, заседнала в гърлото му. Надигна се и седна с мъка. Стъклена преграда го отделяше от шофьора.

Тихо изстена. Цялото му тяло беше натъртено, чак костите го боляха, но не това го тревожеше. Беше истински притеснен от тъпата, пулсираща болка ниско долу, в чатала. Рудолфо Краун се смяташе за голям ебач. Ако нещо го бяха повредили… дори не му се искаше да помисли за това.

Притвори очи и отново мъчително изстена. Кой щеше да повярва, че му се е случило подобно нещо. Кой?

Близнаците Касари. Толкова добри. Толкова възпитани. Сами дойдоха в офиса му и му надрънкаха ония сладки приказки, че ще дадат пари за новия му проект.

Да го прецакат като последния глупак. Да приемат поканата му за Лас Вегас. Да му сервират пет женски задника и великодушно да му отстъпят правото да избира.

Той си беше избрал, разбира се. Онази тъмнокоса мацка с крака, които започваха от сливиците. Само че не можа да й го вкара!

Близнаците Касари. Защитиха достойно репутацията си. Натикаха го в колата си и накрая той вече ги молеше да подпише документите, да им продаде дела си в „Маджириано“. Молеше, умоляваше ги, плачеше и се гърчеше в краката им като влечуго.

Те бяха подготвени. Носеха документите — до един оформени и законни. Имаха и свидетели за сключената сделка, които никога нямаше да признаят, че е бил принуден да подпише. И когато всичко беше свършило, те го натикаха в мерцедеса и го изпратиха да си върви.

— Шофьорът ще те закара в Лос Анджелис — безгрижно беше подхвърлил Салваторе. — Оттам можеш да хванеш самолета за Ню Йорк. И никакви обаждания. Ние сме много заети хора. Едно шибано обаждане — и си мъртъв.

За какъв го мислеха те? За глупак ли?

Отново простена и внимателно притисна ташаците си. Пари. Майната им! По-добре да изкарва прехраната си с дребни кражби в блъсканицата на конни състезания, отколкото да загуби живота си.

Енцо Бонати и обкръжението му стояха до входа на хотела, докато качваха багажа им в дълъг лъскав „Линкълн Континентал“.

Лъки лично изпрати Енцо.

— Иска ми се да останете още. Не си заслужава да биете този път само за една нощ.

— Когато станеш на моите години, тогава наистина ще знаеш кое е добро за теб. А това, което е добро за мен, е моето собствено шибано легло, извини ме за езика.

— Не ти ли беше удобно снощи? — бързо попита тя.

Той се засмя с гърлен, дрезгав глас.

— Беше, разбира се. Защо не? Възглавниците бяха точно такива, каквито харесвам. До леглото намерих две бутилки от любимата си минерална вода, а в хладилника — шоколад. Откъде си научила всичко това?

— Това е основна част от бизнеса ми — да научавам — весело се засмя в отговор Лъки.

Той се наведе напред и я целуна по бузите.

— Ти си добро момиче.

— Не съм момиче, Енцо.

— Че какво си тогава? Старче ли? За мен си момиче. Но преди всичко си Сантейнджело и това ми стига. Когато Джино си довлече обратно задника…

— Другата седмица ще съм в Ню Йорк — прекъсна го бързо Лъки. — Можем ли да вечеряме заедно?

Той се усмихна.

— Тя пита дали можем! Няма нужда да питаш, Лъки, та ти си почти член на семейството.

— Знам — тя го прегърна. — Благодаря ти, че дойде. Нали знаеш колко много означава това за мен.

— Трябваше с очите си да видя каква работа си свършила.

— Е, доволен ли си?

— Ти успя! Сравнени с твоя хотел, останалите не представляват нищо.

Енцо се качи в линкълна, а Лъки остана на мястото си, загледана в колата, докато тя се изгуби от погледа й. Чак тогава осъзна, че е следобед. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши. Досега не беше направила нищо освен загубения един час с Енцо, преди той да си замине. Марко се беше отбил да засвидетелства уважението си към възрастния мъж и в мига, в който го видя, тя отново го пожела. Любовта й към него я изпълни с такава сила, че чак я заболя. Защо не можеше да каже на всеки за тях двамата? Защо не можеше да се качи на покрива на хотела и да обяви по високоговорителя за тях и целият Лас Вегас да чуе?

По дяволите, Марко, кажи на Хелена и тогава аз ще кажа на целия свят.

Как щеше да реагира Джино, когато разбере? Само да беше уредил тя да се омъжи за Марко вместо за Крейвън Ричмънд…

Марко беше пожелал на Енцо изпълнено с уважение, синовно „сбогом“, после й намигна и й каза:

— Отивам в „Мираж“. Защо не се срещнем за лек обяд в два в „Патио“?

— Нямам нищо против — тя се опита гласът й да прозвучи нехайно, но цялото й лице пламна и я издаде.

— Лъки! — гласът на Скип я върна към действителността. Той се втурна като вихър към нея, размахал плик в ръка. — Снимките от снощи! Току-що пристигнаха. Мислех, че ще искаш да ги видиш.

— Да, искам, Скип, но не сега. Целият ми график се обърка.

— Уф! — разочарованието му ясно пролича. — Аз пък се надявах да си откраднем малко време, да седнем някъде и да ти разкажа по-подробно за новите си планове. Реакцията на пресата е…

— Защо по-добре не ми подготвиш всичко напечатано и не ми го изпратиш заедно със снимките? Закъсняла съм с два часа за срещата с брат ми и това е най-малкият ми проблем — тя забързано влезе във фоайето и се огледа. Всички бяха заети с работа. Какво да направи най-напред? Да потърси Дарио? Но ако той е чакал два часа, може би още двайсет минути няма да му дойдат много. Налагаше се да се види с Коста. Незабавно. Освен това имаше много служители, с които искаше да обмени по няколко думи, насаме. И списък с неотложни телефонни обаждания.

Но това, което всъщност искаше да прави, беше да прекара целия си живот в леглото с Марко.

— Госпожица Сантейнджело… Търсят госпожица Сантейнджело — обяви по високоговорителите силен и ясен глас.

Тя бързо тръгна към рецепцията и вдигна слушалката.

— Ало?

— Лъки Сантейнджело ли е?

— Кой се обажда?

— Лъки, обажда се един от новите ти съдружници.

— Какво?

— Нали чу!

— Кой се обажда? — настойчиво повтори тя.

— Просто исках да знаеш.

— Какво да знам?

Този, който се обаждаше — по дяволите! — прекъсна връзката. Тя ядосано тръшна слушалката и се нахвърли към стъписания служител:

— Кажи в телефонната централа, че забранявам да ме търсят. Само ако е нещо спешно. И всички обаждания да минават първо през офиса.

Служителят на рецепцията почтително кимна.

— Да, мадам.

Ама че шибано телефонно обаждане. И тая малоумна телефонистка!

— Свържи ме с Дарио Сантейнджело — нареди Лъки.

— Той освободи стаята си, мадам.

— Кога?

— Може би преди час, час и половина.

— Сигурен ли си?

— Да, изпратих сметката му в офиса за разплащане.

— О’кей. Благодаря ти.

Щом Дарио не си беше направил труда да я изчака, това си беше негов проблем. Но тя щеше да го пипне в Ню Йорк.

Сети се отново за Марко, потръпна и закопня времето да мине по-бързо, да стане два часа, за да бъдат пак заедно.

Близнаците Касари празнуваха. С двулитрови бутилки шампанско и с две надарени проститутки, които с охота задоволяваха желанията им.

Докато двамата гуляеха с вино и женска плът, техни спецове работеха усилено. Делът на Краун в „Маджириано“ се оказа недостатъчен, за да ги задоволи. Имаше и други членове на акционерното дружество, които трябваше да бъдат убедени да продават. Но те нямаше да получат пари на готово — като Рудолфо. Ще се наложеше да чакат възвръщането на инвестициите си.

Салваторе Касари стисна дебелия задник на жената до него в леглото.

— Харесва ти много, нали? Кефиш се да те ебе мъж като мен, а?

— Да — съгласи се веднага проститутката, — ти си голяма работа.

Салваторе прехвърли вниманието си към жената, която лежеше под брат му в съседното легло.

— А ти? Какво ще кажеш ти?

— Ох, да-а, и двамата сте истински сексмашини.

Сексмашини! Изгледа я похотливо. Виж ти, те можели и да говорят, тия две путки, дето си развяват байрака денем и нощем за пари. Обикновено не му минаваше през ум да им плаща. Но днес беше специален ден. Днес курвите бяха свършили добра работа…

На вратата се почука, после мъжки глас обяви:

— Обслужване по стаите.

— Влез — извика Салваторе.

Сервитьорът на етажа отвори вратата със своя ключ и влезе, бутайки пред себе си количката с храна. Но щом очите му обхванаха сцената в стаята, замръзна на място.

Салваторе размаха към него една двайсетдоларова банкнота.

— Хей, не обръщай внимание. Само ми подай сметката, да я разпиша.

Сервитьорът беше видял много неща през живота си, от двайсет години работеше тази работа, но никога не беше виждал подобно нещо. Пиетро Касари и партньорката му продължаваха да се клатят в леглото, без изобщо да им пука, а Салваторе Касари и жената до него бяха чисто голи, дори не посегнаха към завивките да се поприкрият.

Нямаше търпение да се махне оттук, да изтича в кухнята и да разкаже тази история.

Салваторе подписа сметката със замах, преливаше от задоволство.

— Колко ти е часът, момче?

Сервитьорът погледна часовника си.

— Два и десет, сър.

Лъки запали поредната цигара и каза на Коста:

— Не е в стила на Марко да закъснява. Каза в два часа. Вече е два и двайсет.

Коста отпи от горещия сладък чай и внимателно я погледна.

— Говорих с Джино тази сутрин — каза той.

Думите му сякаш не достигнаха до съзнанието й.

— А, така ли? — сдържано откликна тя.

— Един ден ще трябва да се изправиш пред факта, че е твой баща. Че всичко, което си постигнала, е било възможно единствено поради…

Тя престана изобщо да го слуша. Не искаше да слуша. Защо Коста се опитваше да развали нейния ден? Защо винаги намесваше Джино? Очите й разсеяно оглеждаха ресторанта.

Забеляза в дъното Боги, който разговаряше оживено с някого. Загледа се в него само и само да не слуша Коста. Май Боги говореше с едно от момчетата, обслужващи паркинга на ресторанта. Такова нещо повече не биваше да се случва!

— …един ден — говореше Коста, — Джино ще се върне и тогава ще трябва да…

Боги внезапно се обърна и тръгна към тяхната маса. Движеше се като пантера — с гъвкава походка, бързо и тихо. Когато наближи, нещо в израза на очите му предизвика ледени тръпки у нея и Лъки усети, че нещо не е наред.

— Какво има? — изпревари го тя.

Лицето му беше като маска.

— Навън са стреляли.

— Стреляли? Какво искаш да кажеш?

Коста се намеси:

— Какво се е случило?

Боги поклати глава.

— Не знам. Някой е стрелял. Искам да се качиш горе, Лъки, веднага! — още не беше изрекъл докрай думите си и я хвана със стоманената си ръка.

Лъки опита да се освободи от хватката му.

— Не искам да се качвам горе — възрази тя.

Коста отново се намеси:

— Налага се. Отведи я горе! — разпореди той. — Ще разбера какво става.

— Майната ви! — избухна тя. — Няма да се качвам никъде. Ще ме пуснеш ли, или… — скръцна със зъби към Боги.

Боги погледна бързо към Коста. Възрастният мъж незабележимо му кимна. Той пусна ръката на Лъки.

Тогава тя побесня. По дяволите, за кого си мислеше, че работи Боги! Овладя се и изстреля:

— Да вървим и да разберем какво става!

Мъжът, който лежеше върху напечения асфалт, не виждаше и не чуваше нищо. Казват, че когато умираш, целият ти живот се изнизва пред очите ти като филмова лента. Не беше така. Изобщо не беше! Беше само болка. Нечовешка болка от трите куршума, които се забиха в тялото му, докато вървеше към входа на хотела. И тази болка го увличаше в едно безумно пътешествие, едно кратко пътуване… и скоро всичко щеше да свърши. Задави се в дъха си. Неговата последна глътка въздух. В същия миг го проглуши нейният агонизиращ вик:

М… А… Р… К… О! О, не! Ннеее… О, ГОСПОДИ… неее! М… А… Р… К… О!…