Шансове

Книга трета

Четвъртък, 14 юли 1977

Ню Йорк

Най-после, останала съвсем без сили, Лъки достигна най-долния етаж. Беше едва седем сутринта, но горещината вече тежеше над града. Чувстваше се мръсна, отчаяно копнееше за един душ.

Стъпалата я отведоха в подземния гараж. Отиде до колата си, малък „Мерцедес“ металик. Остави голямата си чанта на предния капак и започна да търси ключовете си. Напразно ровеше в чантата си и се бореше с яростта, която я обземаше. Проклетите ключове не бяха вътре!

В гнева си изсипа съдържанието на чантата си. Никакви ключове — нито от апартамента, нито от колата.

Внезапно се сети, че беше обърнала и изсипала чантата си на пода на асансьора, докато търсеше запалката си. Идиотка! Явно не беше прибрала ключовете си обратно. И сега те си лежаха на пода в асансьора.

Е, това вече й дойде твърде много.

— По дяволите! По дяволите! — изля безсилието си в ритници по колата тя.

Стивън, който тъкмо влизаше в гаража, замръзна изумен на място.

— Какво става?

— Оставила съм проклетите ключове в асансьора! Представяш ли си?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо? — побесняла, тя изимитира гласа му. — Направих го нарочно, естествено, та да те принудя да ме вземеш с твоята кола. Сякаш не ми стига времето, което прекарахме заедно!

Той въздъхна.

— Хайде.

Тя бързо нахвърли всичко обратно в чантата си и го последва до колата му — „Шевролет“, модел отпреди две години.

Той отключи вратите и тя се отпусна в седалката до шофьора.

— Включи климатичната инсталация! — побърза да се разпореди Лъки.

Той не го направи. Все едно не я беше чул. Запали колата и леко форсира двигателя.

— Включи шибания климатик! — изсъска тя.

— Не мога. Двигателят трябва да поработи поне десетина минути, за да мога да включа климатичната инсталация.

— Защо?

— Защото двигателят ще се изключи — обясни спокойно той.

— Защо тогава не си купиш свястна кола?

— Защото тази случайно ми харесва. Някакви възражения?

Двигателят тихо замърка, Стивън включи на скорост и излезе от подземния гараж. Улиците бяха оживени, хората бързаха във всички посоки.

— Къде живееш? — попита вежливо Стивън.

Тя се прозя, без да си направи труда да прикрие с длан зейналата си уста.

— Шейсет и първа и парка. Но няма смисъл да ходим дотам. Нямам ключове, а прислужницата не идва преди десет.

— Портиерът сигурно има резервни?

Тя поклати отрицателно глава.

Той стисна устни. Вече му писваше от нея.

— Къде да карам тогава?

— Ти къде живееш?

— Защо?

Лъки извади цигарите си от чантата, взе една и нервно натисна запалката на колата.

— Божичко! Вече няма значение! Само щях да те помоля да остана у вас до десет. Забрави! Няма да ти създавам проблеми.

— Не ми създаваш никакъв проблем — сухо възрази той, но в себе си се почуди защо не го помоли да я закара при някой приятел или роднина.

— Благодаря.

Запалката щракна. Тя я издърпа, запали цигарата си и дълбоко смукна дима.

До апартамента му пътуваха, без да си разменят и дума повече. Пътната сигнализация не работеше, затова се движеха много бавно, почти пълзяха.

Той си помисли за работата, която го очакваше. Разследването на Бонати наближаваше критичната си точка. Две години ровене в живота на един мъж. Енцо Бонати. Уличното хлапе, което с годините се беше превърнало в един от най-големите престъпни босове в района. Проституция. Порнография. Хазарт. Наркотици. Не включваше в равносметката убийствата, изнудванията и подкупите.

Беше мъчително трудно да се убедят хората да говорят. Страхът сковаваше езиците им. Но все пак се намериха единици, които проговориха. Благодарение на Боби де Уолт. Няколко ключови свидетели, чиито показания щяха да изпратят Бонати там, където му беше мястото — зад решетките, до края на живота му. Стивън се беше погрижил за свидетелите — беше ги скрил добре, на сигурно място. Оставаше само да се оформят документите, върху които да състави обвинителния акт срещу Бонати. И да го изправят пред съда.

Внимателно паркира шевролета пред червената тухлена къща, в която живееше — на Петдесет и осма и „Лексингтън“. Веднъж годишно късметът му се усмихваше и той намираше празно място за паркиране в непосредствена близост до нея. Днешният ден се оказа такъв, късметлийски. Прие го като добро знамение след изгубената нощ.

Лъки отново се прозя.

— Ей, та ние сме съседи — забеляза тя и свободно се протегна в седалката. — Лесно ще стигна до апартамента си в десет часа.

Божичко, какво щеше да прави с нея цели три часа? Защо трябваше да си играе на Господин-Доброто-Момче. Защо просто не я разкара и да й каже да си намери някой друг да й прави компания.

Слезе от колата, но преди да успее да заобиколи и да й отвори вратата, тя изскочи отвътре, поразкърши се, после се прозя отново и каза:

— Гладна съм. А ти? Намира ли ти се нещо за ядене?

По дяволите, нима се надяваше да й приготви и закуска?!

— Мисля, че има яйца, стига да можеш да ги приготвиш — кратко каза той.

Тя сви безпомощно рамене.

— Май не притежавам онзи женски усет към кухнята. Достатъчно е само да погледна към продуктите за готвене, и те се превръщат в…

— По-добре не ми го казвай!

Къщата, в която живееше Стивън, беше обособена в четири отделни апартамента. Стивън заемаше приземния етаж. Кери непрекъснато правеше опити да го облагороди, както се изразяваше тя, но на него му харесваше точно така, както си беше. Изчистени линии, семпли форми, убити цветове. Тъмно дърво, кожени канапета, огромно старо бюро, препълнени с книги библиотечни лавици. И единствената екстравагантност, която си бе позволил — неговата любима, невероятна квадрофонична супер уредба, окомплектована с внушителна колекция плочи с блус и соул-изпълнения.

Лъки се огледа. Обстановката изобщо не отговаряше на очакванията й. Не знаеше и как да се отнася със Стивън. Той категорично беше по-привлекателен от мъжете, които беше срещала. А привлекателните мъже обикновено са с високо самочувствие и доста арогантни. Но този мъж беше различен. И по всичко личеше не е наясно със зашеметяващото въздействие на красотата си.

Изкуши се да го съблазни и примами в леглото. Да се пъхне под чаршафите с него и да види дали ще съумее поне малко да разчупи непристъпността му.

Едва не се изсмя с глас. Ама че мисли й се въртяха в главата! Нали мъжете бяха тези, които изгаряха от желание да започнат свалката. Досега всичко, което беше нужно тя да направи, беше бавно да се разхожда из баровете, посещавани от самотници, и мъжете започваха да й налитат като пчели на мед. Като че ли нейната пухкавелка беше излязла на мода и всички бързаха да се облажат. Харесваше анонимната атмосфера в тези барове. Влизаш вътре, избираш си партньор, понякога дори не знаеш името му.

Без име. Без болка и разочарование.

— Защо не седнеш? — попита Стивън. — Ще сложа вода за кафе.

— На газ ли си или на ток?

— На газ.

— Щур късмет!

— Ами да — и той отиде в кухнята.

Тя се отпусна в кожения диван. В главата й се въртяха куп неща, страшно много задачи, които й предстоеше да свърши.

Притвори за миг клепачи.

Джино се връщаше… Всеки момент… Днес…

Не искам отново да бъда малко момиченце. Моля те, татко, не ми отнемай всичко… Моля те…

Тя стреснато отвори очи.

Господи! Какво става с мен? Все още никой нищо не ми е отнел…

Стивън се върна от кухнята. Беше свалил сакото си. Умората почти се бе изличила от лицето му.

— Сложих водата, след малко ще заври. Да ти пусна някоя плоча, докато си взема набързо душ — предложи той.

Тя кимна. Клепачите й тежаха, готови всеки миг да се затворят… само за секунда… за миг само…

Той бързо прехвърли няколко албума и отдели един — от неговите любими изпълнения. Тя поне притежаваше едно достойнство — добър музикален вкус. Щеше да я провери с едно-две от най-добрите изпълнения на Марвин Гей. „Какво става“ си беше безспорна класика. Пусна плочата и отиде в спалнята да се съблече. Нямаше търпение да застане под студената освежаваща струя на душа.

Когато мелодичните звуци изпълниха стаята, преминаха като лек бриз в съзнанието й — тя вече дремеше.

Марвин Гей. Какво става? Исусе Боже!… Марко! Тяхната единствена любовна нощ. Тържественото им вричане за бъдещето… Марвин Гей. Пускаха плочата отново и отново… Спомените нахлуха в съзнанието й като мощна приливна вълна, без тя да успее да им попречи.

Марко. Дори мисълта за него беше табу. Беше го закътала и заключила дълбоко-дълбоко в себе си и не си позволяваше да припарва дотам. Беше мъртъв… Беше си отишъл завинаги…

Марко… Марко… Марко…

Чуваше виковете му. Виждаше тялото му върху черния асфалт. Усещаше кръвта, бликаща от раните му. От нейния Марко… Нейната любов.

Виждаше тълпата зяпачи, насъбрали се около тялото му. Чуваше ги как си приказват, все едно че пред очите им е най-обикновената гледка. Тлъсти дъртачки в невъобразими летни рокли, гадни хлапета и вулгарни мъже в полиестерни костюми.

Един от тях снимаше с камера. Насочи шибания си обектив и щракна.

Тогава тя беше скочила като тигрица, беше сграбчила и измъкнала камерата от потните му ръце и я бе разбила в паважа. После беше започнала да крещи — неистово, истерично:

— Копеле гадно… копеле… Копеле!…

Боги беше отвел встрани изненадания мъж, някакъв турист, а тя се отпусна до Марко, повдигна внимателно главата му и я приюти в скута си.

А през цялото време кръвта изтичаше от него… Бавно. Без да спира. До последна капка…

— Обичам те, скъпи… обичам те… обичам те!

Тогава си бе помислила, че ако непрекъснато му повтаря тези думи, той няма да си отиде… няма да я напусне.

— Той е мъртъв, Лъки — каза й мрачно Коста. — Мъртъв е!

— Майната ти! — беше изкрещяла тя с изкривено от непосилната болка лице. — Майната ти! Ще се оправи… Ще се оправи..

Сирените на две коли едновременно прорязаха въздуха — линейката на Бърза помощ и патрулната кола на полицията.

— Трябва да го закараме в болница — настояваше през риданията си тя. — Моля ви! Побързайте. Всяка секунда е ценна.

— Не можем да направим нищо за него, госпожице — промърмори единият от санитарите на линейката с протегната към нея ръка.

Тя яростно отблъсна ръката му.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Дори не си опитал да направиш нещо!

Пред очите й беше Марко, с когото се беше разделила едва преди няколко часа. Сега не виждаше безчувственото му тяло. Не виждаше обезобразеното му лице, превърнато в кървава пихтия. Не виждаше локвата кръв, който ставаше все по-голяма и по-голяма.

Към тях се приближи цивилен полицай, следван от няколко ченгета. Започна да им дава указания да разпръснат тълпата и да потърсят свидетели.

— Коя е тя? — попита той. — Разкарайте я от мъртвия и се опитайте да разберете какво, по дяволите, се е случило.

Едно от ченгетата — почти момче — пристъпи напред, за да изпълни заповедта на началника си. Когато се опита да я отстрани от трупа, тя го изрита толкова силно, че той политна назад, поразен от изненада и болка.

Боги беше този, който успя да се справи с нея. Въпреки отпусната си, на пръв поглед хилава външност, беше як като стомана. Откъсна я от Марко и я поведе — по-скоро почти я пренесе — към входа на хотела.

Последвалите часове бяха останали в съзнанието й като неясна картина от лица, гласове, лекари и хора без значение. И някакво място, което й беше странно познато, място, което беше посещавала и преди… Тихо място, където никой не я безпокоеше… Когато нейната майка си беше отишла… тогава беше същото…

Двайсет и четири часа по-късно беше дошла на себе си. В частна клиника. В самостоятелна стая.

— Къде се намирам? Защо съм тук?

Дремещата до този момент на стол до леглото й сестра, веднага скочи и се надвеси над нея.

— О, госпожице Сантейнджело… една минутка, моля — и изтича вън от стаята.

Тя внимателно се надигна и седна в леглото. Започна да оглежда и опипва тялото си. Предположи, че сигурно е претърпяла някаква злополука… или катастрофа. Напрегна паметта си. И започна да си спомня…

Тържественото парти по случай откриването на „Маджириано“…

Енцо, Коста, Марко, Уорис Чартърс, Дарио…

Залата, пълна със звезди и величия…

Спомни си цялата проклета вечер!

А след това?… Изправи се пред бяла стена.

В стаята й забързано влезе лекар.

— Защо съм тук? — настойчиво го попита тя. — Какво се е случило с мен? Някаква злополука ли?

— Преживели сте нещо повече от физическа травма, госпожице Сантейнджело. Наложи се да ви упоим. Господин Зенокоти е тук. Мисля, че е най-добре той да ви обясни.

В стаята влезе Коста.

Разказа й какво се е случило…

Сега, две години оттогава, Марвин Гей и неговата „Какво става“ я върнаха назад. И най-накрая съзнанието й се отключи. Истината се разкри с цялата си жестокост пред нея… Истината. И непоносимата болка.

Сълзите бликнаха от очите й и тя заплака с дълбоки, разтърсващи ридания. Отмъщението, което бе поискала, не можеше да й върне Марко. Марко го нямаше, за да се обърне към него за съвет или подкрепа. Марко го нямаше, а беше свързана с него неразривно. Тя носеше отговорност за толкова много неща, но когато трябваше някой да управлява двата хотела, той беше този, който пое нейната отговорност.

Естествено, Енцо Бонати и сега доказа, че е верен приятел. Лично беше подбрал двама от най-добрите си хора, за да ръководят бизнеса във Вегас и докато тя беше в клиниката, добре се справяха с възложените им длъжности. Това й помогна много, защото не искаше да остава в Лас Вегас. Искаше да се върне в Ню Йорк. Сърдечно благодари на Енцо и го помоли, стига да няма нещо против, да продължи да се грижи известно време за хотелите.

— Добре — съгласи се той. — Ти се занимавай с твоята работа, Лъки. Моите момчета ще се справят. Всички ще се справим.

После лично се ангажира и организира своите хора да издирят убиеца на Марко.

Две седмици след убийството му той й каза:

— Открихме го. Някакъв незначителен пикльо, тръгнал да урежда дребни сметки в хазарта. Ще прочетеш за това копеле утре във вестниците.

И Лъки беше прочела. Някой си господин Мортимър Саурис изгорял заедно с автомобила си. „Странна злополука“, беше определението на вестниците.

— Шибаният копелдак е умрял бавно — разясни й Енцо и веднага добави: — Извини ме за езика.

Енцо разполагаше с огромна власт. Беше могъщ като непристъпна крепост. Лъки мрачно си спомни за братята Касари и опита им да заграбят „Маджириано“ съвсем скоро след смъртта на Марко. Енцо й беше казал, че той ще се справи с този проблем. Няколко седмици по-късно й се обади:

— Рудолфо Краун, братята Касари и още няколко задници, дето бяха инвестирали в синдиката — вече са вън от играта. Както пишат вестниците, всичко е наше.

Тя остана доволна, разбира се, но продължаваше да не проявява интерес и повече не стъпи в Лас Вегас. Беше непоносимо за нея да бъде там, където всичко й напомня за Марко.

Парите от „Мираж“ продължаваха да текат както обикновено. Специално упълномощени куриери взимаха чантите с парите и ги пренасяха до различни градове. Там парите се изпираха и се връщаха напълно законни, след което се появяваха в една или друга компания на Сантейнджело. Парите от „Маджириано“ парите се вливаха в бизнес империята на Джино по същия начин.

Докато един ден Енцо извика Лъки в своята резиденция на Лонг Айлънд.

— Имам изненада за теб — каза й той. — Заех се със сделка, която може да донесе големи пари за всеки, който участва в нея. Включих твоя дял от „Маджириано“. Имай ми доверие, Лъки.

— Вярвам ти — усмихна се тя.

Но Коста възрази още на мига, когато чу за сделката. Когато ставаше въпрос за пари, той винаги следваше вродената си подозрителност към всичко и всеки. Понякога Лъки проявяваше известно лековерие. Джино никога не би постъпил така. Той не би доверил парите си дори на стар, верен приятел като Енцо. Лъки все още е много млада, за да осъзнава силата и могъществото на долара.

— Я стига, Коста — възрази тя. — Става дума за Енцо. Та той ми е като баща, за Бога. Да не искаш да кажеш, че може да ме измами.

— Просто не виждам необходимостта от тази сделка. Не виждам защо трябва да променяме операциите с „Мираж“, след като схемата работи безотказно повече от двайсет години?

— Това е различно, Коста. Това е инвестиция. В момента се нуждаем от свежи пари. Остави Енцо да си свърши работата, както той я разбира. И няма да има проблеми да си вземем спечеленото, когато поискаме.

Марвин Гей. Пееше. Гласът му изпълваше стаята със спомени. Отключваше и отваряше паметта й.

Господи! Толкова силно беше обичала Марко! Защо си беше забранила упойващото удоволствие да си спомня за своята любов?

Стивън влезе при нея. Беше обул избелели дънки и памучна риза. Черната му къдрава коса беше мокра, стъпалата боси.

— Водата готова ли е? — попита той. После внимателно я изгледа и попита: — Добре ли се чувстваш?

Тя вече не плачеше и действително се чувстваше спокойна, сякаш огромна тежест беше паднала от раменете й.

— Да, добре съм — прекара пръсти под очите си, за да почисти размазалия се от сълзите й грим. — Но понякога една песен събужда забранени спомени.

— Съжалявам. Ако знаех, щях…

— По дяволите! — неочаквано се разсмя тя. — Нямаше как да знаеш, нали? Защо винаги си така дяволски вежлив?

Винаги когато решеше благосклонно, че не е чак толкова нетърпима, тя изтърсваше нещо и направо го стряскаше. Само преди миг изглеждаше като беззащитно дете, после устата й започна да мели и тя отново се превърна в истинска кучка. Разглезена нюйоркска покорителка на мъже.

— Мина ми през ума, че ще се размърдаш и ще приготвиш кафето — студено каза той.

— Тук съм на гости — натърти тя.

— Без да си канена — не й остана длъжен той.

Лъки скочи от дивана, готова да се хвърли в атака.

— Ако моето присъствие тук те затруднява… — започна нападението си тя.

Без да обръща внимание на думите й, Стивън тръгна към кухнята. Водата за кафето беше почти извряла.

— Черно? С мляко? Захар? — извика оттам той.

— Черно. Без захар. Нали няма да имаш нещо против, ако и аз си взема един душ?

О, имаше против, и още как!

— Направо, първата врата вдясно.

Тя намери банята. Беше мръсна и разхвърляна. Употребявани кърпи по пода. Косми в умивалника. Нахвърляни вътре самобръсначка, флакон с дезодорант, освежител за уста, паста и четка за зъби. Гледката достави истинско удоволствие на Лъки — оказа се че не във всичко е Господин Изряден.

Затвори вратата, разгледа съдържанието на аптечното шкафче и реши да си напълни ваната. Защо да не си го позволи? Той току-що й каза, че може да използва банята, нали така!

Останал сам в кухнята, Стивън жадно отпи от горещото кафе. После вдигна слушалката на телефона. Беше още доста рано да се обади на Кери. Или на Ейлийн. Но това не важеше за Боби.

— Хей, приятел, какво става? — нападна го веднага Боби. — Опитвам да се свържа с теб почти през цялата нощ.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че заседнах в асансьора в сградата, където е офисът на Джери?

— Без никакво съмнение. Градът е полудял. По-добре позвъни на Ейлийн, за да й кажеш че си добре. Обаждам й се всеки час да я успокоявам.

— Тя добре ли е?

— Защо да не е. Била си е вкъщи, когато токът спря. По-добро място от това няма. Улиците приличат на джунгла, човече!

— Знам. Виж какво, Боби, току-що се прибирам. Исках само да ти предложа да се видим около десет и половина. Тогава ще уточним всичко.

— Мислиш ли, че трябва да стане днес? — попита неспокойно Боби.

— Шансът е на наша страна. Ако не днес, утре сигурно.

— Не изтрайвам вече да пипна това мръсно копеле. Непрекъснато сънувам кошмари, че е надушил опасността и се готви да издуха нанякъде.

Стивън хвърли поглед към вратата.

— Бонати никога няма да се покрие. Убеден е, че неговите адвокати ще го измъкнат, както са го измъквали повече години, отколкото ти си живял. В ръцете ни е, Боби, не се притеснявай.

— Знам, знам. Такъв съм си, притеснителен. Не ми обръщай внимание.

— Хайде, задръж топката. Ще се видим в десет и половина — затвори телефона и изпи кафето си. Червата му изкъркориха и това му напомни, че стомахът му е празен. Проклет да е, ако се захване да приготвя закуска и за Лъки. За предпочитане беше да си стои гладен.

Къде се бавеше тя? За един душ стоеше твърде дълго в банята. Самопокани се, създаде му куп неудобства, а сега спокойно се разполагаше в неговия апартамента и му късаше нервите. Погледна часовника си. Едва седем и половина. Времето направо се влачеше. Приближи до вратата на банята и силно почука.

— Какво правиш вътре? — извика той.

— Във ваната съм — тя се провикна. — Искаш ли да дойдеш при мен?

Панически се отдръпна от вратата. Ама че беше устата! Можеше да го направи. Като нищо! Да се напъха при нея във ваната, пък да я види тогава какво ще прави.

Знаеше какво ще направи. Не беше от тези, които само си приказват. Вече достатъчно я беше опознал. Тя казваше това, което мислеше.

Отиде в спалнята си и включи портативния си радиоапарат, за да чуе последните новини:

„Последиците са ужасяващи. Почти три хиляди души са арестувани за грабежи. За всички поделения на противопожарната охрана денят беше изключително тежък. В някои части на града пожарите горяха с такава сила, че почти не се усещаше липсата на електрическо осветление. В Манхатън…“

Отпусната във ваната, Лъки се наслаждаваше на хладката вода. Без да усети, лицето й грееше в усмивка. Самата тя се чувстваше прекрасно, преливаше от енергия. Най-накрая пусна духа от бутилката. Странно, но възкръсналите спомени за случилото се, за Марко, за нея самата съвсем не я потиснаха. Дори се почувства някак окрилена, след като изля сълзите си. Това беше доказателство, че отново може да обича, да чувства, да мисли за друг човек. В продължение на две години беше способна само на бегли познанства с добре изглеждащи мъже, които приключваше за една нощ, без да изпита желание да ги види отново. Само секс. Без чувства. Без душа. А Марко би искал да живее пълноценно — и физически, и емоционално. Сега беше убедена в това.

В ума й се въртяха планове за бъдещето. Налагаше се да действа бързо, след като Джино се връщаше. Беше много мил жест от страна на Енцо да поеме бизнеса във Вегас, но „Маджириано“ беше неин. И тя не биваше да изпуска момента, за да възстанови ръководството си. Иначе Големия татко бързо-бързо ще се заеме с всичко, а тя отново ще си остане малката хлапачка. Уязвимата, тъпа, емоционална жена.

Коста беше прав. Не трябваше да предава управлението на хотела в други ръце. Никога. Но сега това не беше най-важният проблем за решаване. Енцо щеше да разбере. Първо трябваше да събере парите, които й се полагаха. Коста водеше отчет за сумите, но — в негов стил — само за законните. А те бяха малка частица от големите пари. Според Коста Бонати им дължеше над милион долара и ако направените от него инвестиции с тези пари в нейна полза бяха поне наполовина печеливши — а така казваше той! — тогава този милион трябваше да се е удвоил. Е, не беше зле за момиче, което се размотава насам-натам и не прави нищо.

Всъщност не беше така. През последните две години нейната безгранична енергия беше насочена към превръщането на почти фалиралата фирма за козметика в една от най-престижните козметични компании в Америка. За нея беше истинско удоволствие ролята на еднолична господарка и наистина успя да създаде феномен в козметичната индустрия. Сега беше готова да се върне във Вегас.

Водата във ваната започна неприятно да студенее. Потопи се за последен път и се изправи. Разтърси мокрите си къдрици като уличен помияр.

Установи, че единствената хавлиена кърпа е вече употребена от Стивън и хвърлена на пода. Открехна вратата и промуши главата си навън.

— Хей — извика тя, — трябва ли да изчукам набързо някого тук, за да получа чиста кърпа?

Той препече филийки и ги намаза с масло, към тях прибави бъркани яйца с парченца шунка.

Увита небрежно в кърпата, Лъки се нахвърли лакомо на храната — с вълчи апетит, сякаш не беше яла от години.

— Ти си страхотен готвач — възхитена обяви тя. — Ако ти се наложи да търсиш работа, аз веднага…

— Какво? Да ти стана прислужник?

— Леле, колко сме докачливи! Винаги ли си такъв?

Тя се загледа в него и това което видя, й хареса. Внезапно осъзна, че е прекарала повече време в неговата компания, разговаряла е с него по-дълго, отколкото с всичките си „еднодневки“ взети заедно. Дали да не опита една по-сериозна връзка? Беше навита, стига той да се навиеше.

Стивън явно усети какви мисли се въртят в главата й, защото съсредоточено се зае с храната.

— Някой казвал ли ти е… — започна тя.

Телефонът иззвъня и я прекъсна на средата на изречението. Стивън стана, вдигна слушалката и троснато каза:

— Ало?

Тя не откъсна погледа си от него, докато той говореше. Усети, че говори с жена. Кожата му беше страхотна, гладка и млечношоколадова. Косата му беше наситеночерна на гъсти лъскави къдри. Очите му бяха леко дръпнати във външните ъгълчета — очи на котка, бляскавозелени, дълбоки и чувствени. Запита се какви са корените му. Определено беше със смесена кръв.

Стивън притисна с длан микрофона на слушалката и изсъска към нея:

— Защо не се облечеш?

Тя кимна, но дори не направи опит да се раздвижи. Ако той си мислеше, че ще облече мръсните си дрехи, дълбоко се лъжеше. Щом приключеше с разговора, щеше да го помоли да й услужи временно с някаква негова риза.

— Нищо, от радиото е — заговори в слушалката той, като хвърли гневен поглед към Лъки. — Добре, мила, добре. Ще ти позвъня по-късно — затвори и й каза: — Благодаря за интимното ти присъствие.

Тя се ококори.

— Защо не го каза по-рано?

— Изобщо не предполагах, че трябва да ти го изговарям буква по буква.

— Но аз не мога да се облека. Дрехите ми вонят. Помислих си, че ще изнамериш някаква твоя риза… за временно ползване, разбира се. И моментално изскачам от живота ти. Мога да чакам и отвън, добре разбирам, че не съм от желаните гости.

Вече му беше хванала цаката. Щом тя кажеше нещо неблагопристойно, той моментално ставаше самата вежливост.

— Казах, че няма проблем да останеш.

— Но аз не искам да ти преча.

— Не ми пречиш — отрече той с дълбока въздишка.

— Добре тогава — тя се изправи, небрежно увитата около нея кърпа по-скоро я разголваше. Той я гледаше като омагьосан и се опитваше да откъсне очи от тялото й.

— Хайде да вървим и да разгледаме гардероба ти? — предложи невинно тя, като се преструваше, че изобщо не забелязва втренчения му поглед.

— Не разполагам с нищо подходящо за теб.

— Ама аз не ти искам костюм, по дяволите! Само някаква стара риза, какви да е дънки… и колан, за да ги държи да не се смъкват. Мисля, че ризата, която е на теб, ще ми свърши работа. Ей сега ще я смъкна от гърба ти.

Той не можа да сдържи усмивката си. В нея имаше нещо особено… Далеч по-безопасно щеше да бъде, ако имаше някакви дрехи. Голото й тяло под хавлиената кърпа страхотно го възбуждаше… Господи! Какви мисли му минаваха през главата. Откакто Ейлийн се бе съгласила да се любят, не беше пожелавал друга жена. Никога не нарушаваше принципите си — щом имаш връзка с жена, която те задоволява, не ти трябва друга.

Влязоха в спалнята. Той изнамери някакви дънки, които се бяха свили от многократно пране, и един плетен колан, който да завърже като шнур на кръста си, за да не падат.

Щорите в малката спалня бяха спуснати и спираха сутрешните слънчеви лъчи. В стаята беше горещо, въздухът лепнеше от влага. Атмосферата потискаше.

— Дай ми твоята риза. Ще отида в банята да се облека — каза Лъки.

Той започна да се разкопчава, въпреки че много добре знаеше, че има и други ризи, които да й даде. Тя се приближи към него. Без да промълвят и дума, започнаха да се целуват — отначало внимателно, сякаш да се опознаят, след това, когато усетиха взаимното си желание, по-дълбоко и по-страстно.

Стивън забрави за Ейлийн, забрави за целия свят. Остана само силното, изгарящо желание към тази красива, своенравна жена с черни като опал очи. Бавно започна да я приближава към леглото.

Главата на Лъки се замая, имаше усещането, че е попаднала в някакъв нереален свят. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща. Спомените за Марко… и сега… това… С цялото си същество усещаше, че Стивън няма да се окаже партньор за една нощ.

Отпусна се по гръб на леглото, готова да се отдаде. Кърпата падна на пода. Стивън се пипкаше с ципа на дънките си. Тя протегна ръка, за да му помогне.

Телефонен звън, нахлул в стаята като нежелан натрапник, разруши магията. Стивън замръзна.

— Остави го да си звъни — прошепна тя.

— Не мога — протегна се и вдигна слушалката. — Кой е? — с дрезгав глас попита той.

Беше Ейлийн.

— Стивън? Гласът ти е отнесен, сякаш си потънал в работа. А аз мислех да се отбия при теб и да ти приготвя закуска. Сигурно си гладен като вълк след преживяното.

Чувството за вина го погълна. Какво правеше той? Скочи бързо от леглото.

— Не съм гладен. Натрупала се е преса, която трябва да прегледам.

— Добре ли си?

Ейлийн го познаваше. Доста добре при това.

— Да. Само съм преуморен и имам много работа.

— Значи имаш нужда точно от една солидна закуска. На път към теб ще напазарувам и след половин час пристигам — и затвори, пред той да успее да възрази.

Лъки разбра, че засега всичко е дотук. Обърна се по корем.

— Приятелката ти?

— Годеницата ми.

— Не знаех, че още се правят такива неща.

— Какви?

— Ами да се сгодяват.

Той вдигна ципа на дънките и си отиде до гардероба, откъдето си взе риза.

— Тя идва насам — каза той.

— Чух.

— Съжалявам.

— Наистина ли?

Дали искрено съжалява, или просто го каза от вежливост? По дяволите! Този проклет телефон!

Стана от леглото, увивайки се в чаршафа.

— Е, аз се обличам и изчезвам. Не искам да те притеснявам.

— Хей, Лъки — с две крачки той застана до нея, хвана я за раменете и впи настойчив поглед в очите й. — Не знам какво става. Но нещо ще се случи. Това, което знам, е, че искам да те видя пак. Може ли?

— Мразя мъжете, които искат… разни неща — грабна дрехите, които й беше приготвил, влетя в банята и затръшна вратата след себе си.

Той се намръщи. Не искаше повече никакви усложнения в личния си живот и въпреки това знаеше, че трябва да я види отново. Тя беше за него като започнато и недовършено дело, а през целия си живот Стивън не зарязваше нещата насред пътя.

Отиде без специална цел в кухнята и наля две големи чаши кафе. Тя излезе ухилена от банята.

— Харесвам ли ти?

— Харесваш ми.

— Дали да не опитам да наложа нов стил на обличане?

— Защо не?

— Дори да я продавам. Ще я нарека Модел Големия Торбалан.

Той я погледна, опитваше се да я възприеме, искаше да разбере какво изпитва зад лекомислената си фасада.

— Заповядай — подаде й чашата. — Направих кафе.

— Не, благодаря, трябва да изчезвам. Имам среща в една сладкарница. Вероятно ще лепна един-два килограма, докато се прибера у дома! — вдигна чантата си. — Натъпквам старите си дрехи вътре и изчезвам от живота ти. Беше наистина… интересно.

— Кажи ми телефонния си номер.

— Защо?

— Искам да те видя пак.

Тя се засмя.

— Ами! Искаш гаранция, че ще ти върна дрехите, нали?

— Не, искам номера на телефона ти — сериозно повтори той.

Сега тя лукаво го изгледа.

— Аз имам твоя, аз ще ти се обадя. Обещавам.

— Лъки чия си?

— За да ме намериш в указателите, а? Фамилията ми няма да ти свърши работа — няма ме в указателя — протегна ръка и леко докосна с пръсти бузата му. — Ще ти се обадя. Честна дума.

— Искам да ми се обадиш — за миг замълча, сякаш искаше да каже нещо друго, но само повтори: — Наистина искам.

— Знам — прошепна нежно Лъки. — След като прекарахме толкова време заедно, как е възможно да устоиш на чара ми.

Когато най-после влезе в апартамента си, посрещна я настойчив телефонен звън. Притича до апарата и вдигна слушалката. Отсреща й съобщиха за проблеми в един от заводите на нейната фирма за козметични средства и грим. При спирането на тока генераторът аварирал, което довело моментално до тотална паника. Нареди да изпратят кола пред дома й, взе набързо душ, преоблече се и слезе долу. Един от мениджърите вече я чакаше с колата си и я откара до завода.

Изпитваше необходимост да се поотпусне, да се обади на Енцо, да поспи малко, но докато се върне от завода, беше станало пет часа. Беше изтощена, наистина съсипана. Силите й стигнаха да се добере до леглото, да изрита обувките и да изхлузи дънките. Заспа моментално с ризата на Стивън върху себе си.

Сънува Марко, Стивън и Джино. Трима мъже. Ликът на първия беше удоволствие, вторият я обърка, а третият така я стресна, че тя се събуди с лудо тупкащо сърце.

Джино се връща!

Трябваше незабавно да отлети за Вегас.

Погледна часовника си. Наближаваше седем вечерта. Бързо се преоблече в леки, памучни дрехи, приготви си чай с лед и се обади на Енцо.

— Отсъства — информира я сърдит глас. — Може би няма да се върне тази вечер.

Набра номера на Коста, но никой не се обади. Помисли да позвъни на Стивън, но реши, че е малко прибързано. Прибързано за какво? По тялото й се разля сладостна тръпка, тя се усмихна. Стивън беше нещо различно. Стивън беше особен. Не искаше да го загуби.

Телефонът иззвъня и тя бързо вдигна слушалката с надеждата, че е Енцо. Не беше. Обаждаше се Боги Патърсън, нейният някогашен шофьор и охрана. Скъпият, тих Боги, който толкова искаше да дойде с нея в Ню Йорк, но тя категорично му отказа. Боги означаваше Лас Вегас, кръв и спомени. Той остана във Вегас и там започна собствен бизнес — сервиз на лимузини, за което тя му помогна финансово. Не поддържаха редовна връзка, но си оставаха приятели.

— Здрасти, Боги. Как си? Какво ново около теб?

— Лъки — започна той, гласът му кънтеше от резонанса в телефонната кабина, някъде наоколо се чуваше шум от игрални монетни автомати, — трябва да говоря с теб.

— Какво съвпадение. Точно се канех аз да ти се обадя. Пристигам във Вегас — може би утре — и искам да ме посрещнеш на летището.

— Ти идваш тук? — радостта в гласа му говореше повече от „добре дошъл“.

— Да. Достатъчно време мина. Връщам се.

— Не го прави.

— Какво?

— Изчакай ме. На път за летището съм. Има някои неща, които непременно трябва да научиш. Неща, които аз самият току-що разкрих…

— Какви неща? — в гласа й се промъкнаха недоволни нотки.

— Лъки… Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но Енцо Бонати не е приятелят, за който го мислиш.

— Боги, ти май си откачил? Чуваш ли се какво говориш?

— Да, чувам се — той за момент замълча. — Но и ти трябва да чуеш. Няма начин Мортимър Саурис да е стрелял по Марко. Абсолютно никакъв. Бонати екзекутира не този, когото трябва. И това е само началото.

— Какво? — тя зяпна от изненада, разтърсиха я студени, смразяващи тръпки.

— Няма да говорим за това по телефона. Пристигам при теб. Това си е като кенеф с глисти, отворим ли го, ще плъзнат навсякъде. Не казвай нито дума на никого, преди да се срещнем. Разбираш ме, нали? На никого!

— Разбирам. Обади ми се с кой полет пристигаш? — тя унило затвори.

Марко… Марко… Любими мой, ще ги пипна. Няма значение кои са, лично ще ги пипна. Обещавам ти го.

Четвъртък, 14 юли 1977

Ню Йорк

Шест милиона долара, преведени по сметката на Федералната данъчна служба, осигуриха на Джино правото да се върне в Америка. Операцията протече нормално и законно. Точно така трябваше да бъде. Но докато се стигне до това разрешение, минаха години. Викът на Джино, достигнал до Коста по сателита, сложи край на продължителните деликатни преговори.

— Плати им, не ме интересува колко. Плати на копелетата колкото искат, за да се върна у дома.

Вярно, разрешението излезе доста солено, но парите не представляваха никакъв проблем. Щом отвсякъде се стичат и пълнят касите… А при тях беше така.

Коста посрещна Джино в апартамента в „Пиер“. Двамата приятели топло се прегърнаха.

— Много се радвам, че те виждам… негоднико! — възкликна Джино. — Виждам, че косата ти е пооредяла, но все още се държиш, можеш да изкараш един-два рунда!

Коста се усмихна.

— Ти обаче си същият. Винаги. Не се променяш.

— А защо да се променям, приятелю? С твърдото намерение съм да отнеса в гроба зъбите си, косата си… всичко. Защо не?

Коста кимна. Джино наистина не беше променен. Мургав, загорял на слънце, с гъста черна коса, без грам излишна тлъстина. Коста неволно глътна вече оформеното си шкембенце.

— Гладен съм — каза Джино. — Защо не поръчаш да ни донесат нещо за хапване, докато се преоблека — тръгна към спалнята. — Искам голяма, тлъста и сочна американска пържола. И френско сирене. И червено вино. Ти поръчай, аз идвам след минута.

Коста кимна и отиде до телефона, а Джино огледа спалнята. Беше хубава. Но не беше неговият дом. Сега, когато се беше върнал, искаше да си е у дома. Стига вече хотели. Беше достатъчно стар за тях. Помисли за своя приятел Коста. Не изглеждаше добре. Дори изглеждаше по-възрастен за годините си — с отпусната кожа, уморени очи, изтощен. Джино беше оставил всичко в неговите ръце. Може би му е дошло твърде много. През своето седемгодишно изгнание Джино умишлено избягваше да се намесва в това, което ставаше в Америка. Защото знаеше, че не е в състояние да направи нищо от далече.

— Ти ще се грижиш за всичко — беше казал на Коста. — Ако имаш нужда от нещо, иди при Енцо.

Докато парите пристигаха, той беше доволен. Специален куриер внасяше ежеседмично в депозитни сметки в една от многото банки в Швейцария, която обслужваше авоарите му. Нещата се развиваха без сътресения. После Марко беше застрелян и парите секнаха. Това беше ужасно време. Джино беше като хванат в капан — в чужда страна, безсилен да направи нещо, изпълнен с гняв и безпомощна ярост. Марко му беше като син, а той не можеше да отмъсти за неговото убийство. Веднага се беше обадил на Енцо. Беше поискал справедливост. Незабавно. След няколко дни му съобщиха, че всичко е наред. Парите отново потекоха. Джино знаеше, че е длъжник на Бонати.

Естествено, слухове за Лъки достигаха и до Израел. Стана му ясно, че тя е навлязла в неговата бизнес империя. Но не беше наясно доколко дълбоко е нейното участие.

Бързо се преоблече — смени тъмния си костюм с пуловер от кашмир и удобен, широк летен панталон. Колкото по-скоро чуеше всичко, толкова по-добре. Беше вече тук. Не го сдържаше да започне да действа.

Сал погледна към спящия Дарио Сантейнджело. Без всякакво съмнение беше симпатичен със светлорусата си коса и изваяното лице. Хубав. И доста скъп. Защо да не опита да си вземе парче от баницата, оставена направо под носа й.

Напрегнато работи през всичкото време, откакто му беше дала да изпие двете капсули, които гарантираха дълбок, дванайсетчасов сън. Първо беше изнесла трупа на момчето с тъмната коса от апартамента. Свали го по аварийното стълбище като чувал с брашно, метнат на раменете й. В подземния гараж го хвърли на задната седалка на своя стар „Крайслер“ и го покри с одеяло. Спирането на тока значително беше улеснило работата й. Отдалечи се на около петнайсет преки и изхвърли тялото в една глуха уличка. После се върна в апартамента на Дарио, почисти и подреди всичко. След това преметна и него на раменете си.

Сал беше силна за двама яки мъже. Но докато настани Дарио на задната седалка на колата, се позадъха. Тихо си припяваше под нос, докато измина пътя до Куинс.

Рут беше горе и я очакваше. Разкошната Рут, бивша шоугърла, бивша проститутка. Но едната половина на лицето й беше обезобразена — навремето я бяха плиснали с киселина. Нито един мъж нямаше да погледне към нея. Но за какво са мъжете, щом Сал е наблизо?

— Всичко ли е наред, миличка? — попита Рут с безпокойство.

— Да — отговори Сал и нежно целуна обезобразената й страна. — Имаме си гост. Приготви леглото и ще ти кажа какво трябва да направим.

Рут оправи леглото. Двете съблякоха Дарио и го настаниха под завивките.

— Кой е? — прошепна Рут.

Сал втренчи поглед в спящия красавец.

— Ако си изиграя козовете както трябва, той ще бъде нашата къща в Аризона. Ако ли не, просто ще бъде мъртвец.

Най-накрая Елиът Баркли тръгна към офиса си.

— Искам да си помислиш сериозно върху предложението ми да заминем за две седмици — настоя той пред съпругата си, преди да излезе.

— Добре, ще помисля — без ентусиазъм обеща Кери.

Не. Невъзможно е. Докато не открия кой ме изнудва, трябва да остана в града. Първо трябва да се справя с тази заплаха.

Тя прекара един неприятен ден. Обикаляше нервно из апартамента, подскачаше всеки път, когато телефонът звънеше.

Когато Стивън й се обади, беше кратка и не му разказа нищо за преживяванията си от миналата нощ.

— Ще ти се обадя утре — накрая каза той, доловил нежеланието й за продължителен разговор. — Тогава може би ще имам добри новини за онова разследване, върху което работя.

— Мм, добре. До утре — тя затвори. Не можеше да си позволи да задържа дълго линията заета.

Още не беше вдигнала ръката си от слушалката, и телефонът иззвъня. Тя веднага откликна:

— Ало?

— Какво ще кажеш за един хубав стабилен електрически заряд? — попита лукаво някакъв глас.

— Ох, Джери. Какво искаш?

— Какво искам ли? Що за поздрав е това? Искам…

Тя престана да слуша изброяването на желанията му. Милият, скъп Джери. Милият, скъп, млад Джери. Влечението му към нея изглежда не отслабваше.

— Джери, днес съм много заета — прекъсна го тя. — Мога ли аз да ти се обадя?

— Кога?

— Скоро.

— Обещаваш ли?

— Да.

Джери беше настойчив почти като любовник. Той се държеше с нея като с принцеса, за каквато я смяташе. Огромната разлика във възрастта им изглежда не го притесняваше.

В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонна кабина, не от централата. Сърцето й лудо заби.

— Кери Баркли на телефона — ясно произнесе тя. — Кой се обажда?

— Утре. Дванайсет по обяд. На същото място — достигна до нея приглушен глас.

— Почакайте за момент… — започна тя, но линията прекъсна и тя остана със замлъкналата слушалка в треперещата си ръка.

Двамата стари приятели разговаряха с часове в апартамента на Джино. Коста започна от самото начала, първо колебливо, но постепенно ставаше все по-уверен и по-уверен.

Джино не го прекъсваше. Той наблюдаваше и слушаше съсредоточен Коста, отбелязвайки си на ум още веднъж колко остарял е той. Трябва съвсем да е изкуфял, защото това, което чувам, просто не е за вярване.

А това, което чуваше, беше историята на Лъки — нейното навлизане в бизнеса и изкачването й на върха. Звучеше невероятно. Буйното младо момиче, което беше видял за последен път през седемдесета година, се превърнало в хладнокръвна, упорита, способна бизнес дама, която оглавила всичко и ръководела делата доста добре — или поне така изглеждаше. По думите на Коста, за Лъки нямало невъзможни неща, можела да ходи и по вода, стига да поиска. Той говореше с гордост за борбата, която водила около построяването на „Маджириано“, за смъртта на Марко, за помощта и съдействието на Енцо Бонати.

— Да разбирам ли, че искаш да ми кажеш — попита недоверчиво Джино, — че от година насам не сме получавали никакви пари от „Маджириано“? Нито един шибан цент?

— Мисля, че ти обясних — каза Коста бавно, със загрижен глас. — След убийството на Марко Лъки напусна Вегас и Бонати пое бизнеса. Временно. Последва бизнеса с инвестициите. Сега, когато си тук…

— Заложи шибания си задник, че съм тук! Исусе Боже, Коста! Казах ти да търсиш Енцо, ако ти трябва помощ. Не съм ти казал да му поднасяш нещата на тепсия. Добре го познаваш — с неговите наркотици и проститутки… Исусе Боже! Не ми трябват такива връзки в моите хотели.

— Няма проблеми, които да не можем да разрешим. Енцо ще се оттегли, когато поискаме.

— Би ли се обзаложил за това, Коста? Би ли заложил пари за това? Не можа ли да назначиш свои хора? Не можа ли да размърдаш задника си и да реорганизираш нещата така, че контролът да остане в теб. Ти и моята дъщеря. Просто не мога да повярвам. А какво ще кажеш за Дарио? Не го спомена.

Коста сви уморено рамене.

— Той не проявява никакъв интерес към бизнеса.

— Какво означава това?

Коста избърса потта от челото си с носната си кърпа.

— Мисля, че Дарио има нужда от помощ.

— Помощ ли? — рязко попита Джино. — Какво имаш предвид?

— Той има… сексуални проблеми.

— Какви проблеми? — остро се изсмя Джино. — Прекалено много путенца, а? Откога на това му се казва проблем?

Коста неловко се размърда. Никак не му се искаше той да разкрие на Джино за пристрастията на Дарио, но нямаше как — истината трябваше да бъде казана.

— Дарио е… ъ-ъ… харесва… момчета.

— Момчета ли? — лицето на Джино заприлича на буреносен облак от ярост. — Момчета? Опитваш се да ми кажеш, че хлапето е един шибан педераст?!

Коста само кимна, беше много разстроен.

— Не вярвам!

— За съжаление, вярно е.

Джино се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята — тежко, изпълнен с ярост. Удряше юмрук в дланта си.

— От шибаните ти приказки излиза, че имам един хубавелко за син, дъщеря с желязна хватка и ташаци между краката и че си раздал хотела ми. Така ли е?

— Не съм казвал нищо подобно за Лъки — заговори бързо Коста. — Тя е родена за бизнес — реагира светкавично и ума и остър като бръснач. Точно като тебе, Джино. Трябва да се гордееш с нея. Без Лъки „Маджириано“ нямаше да съществува. Мисля, че когато двамата се…

— Къде е Дарио? — прекъсна го с леден глас Джино.

Коста съвсем беше забравил за Дарио и за неговото паническо обаждане по телефона. Но Сал би трябвало да се е погрижила за всичко досега.

— В града е. Има апартамент близо до реката. Да ви уредя ли среща?

— Не. Само ми дай адреса. Аз ще се погрижа за него.

Коста изтръпна. Не искаше да бъде на мястото на Дарио. Но все пак някой трябваше да налее малко разум в главата на момчето. Ако Джино някога разбереше за порнографския филм, в който Дарио изпълняваше главната роля… Лъки се беше погрижила за това. Сумата се оказа доста солена и тя беше като полудяла от ярост — Коста никога не беше я виждал в такова състояние — но се справи. Може би трябва да каже на Джино. При някой удобен случай… друг път… Точно сега той не беше в настроение да слуша за филмовата кариера на сина си.

— Къде е Лъки?

— Тя също има свой апартамент. На Шейсет и първа и Парк авеню.

— Мислех, че живее при мен.

— Продадохме апартамента преди шест години. Имам под ръка двама агенти по продажба на недвижима собственост които чакат да решиш къде искаш да живееш.

Погледът, който Джино му хвърли, можеше да убие човек.

— Не е продала къщата в Ийст Хемптън, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— И тя е такава, каквато я оставих?

— Абсолютно.

Коста си спомни разгорещения спор с Лъки за къщата. Тя искаше да я продаде, но този път — по изключение — той не й позволи да го направи.

— Може би ще живея там — каза неочаквано Джино. — Навремето бях свикнал да живея в къща…

— Идеята е добра — съгласи се Коста. Почувства известно облекчение, защото Джино вече не крещеше. — Естествено, къщата ще трябва да се ремонтира.

— И какво от това? Утре ще отида да я огледам. Намерил ли си ми добър шофьор?

— Най-добрият. Работил е за фамилията Виторио в Чикаго, в града е от една година. Енцо лично го препоръча.

— Лично препоръчан от Енцо?

— Той е във възторг от твоето завръщане.

Джино помълча, с неподвижно вперен поглед пред себе си.

— Във възторг, казваш! Как да не е във възторг?

Нещо като че ли заседна в гърлото на Коста. Той се поизкашля.

— Енцо ми каза, че е готов да се види с теб, когато пожелаеш. След две седмици, месец… когато поискаш. Знае, че ще ти трябва време да се настаниш, да свикнеш със завръщането си. Той…

— По дяволите, Коста, какви шибани неща стават с теб? — внезапно изкрещя Джино. — Превърнал си се в мекушава баба. Аз съм вече тук. Тук съм. Сега. В тази минута. Не ми пука какво е било и какво е ставало. Искам среща с Енцо още утре. И когато разбера какво иска той, по дяволите, тогава ще се оправя с Лъки и Дарио — спря за момент и гневно го изгледа. — Знаят, че съм пристигнал, нали?

Коста отново трябваше да избърше потта от челото си.

— Мислех, че по-добре да изчакам, докато пристигнеш и тогава да им кажа. В града сега, с тази авария с тока, е истинска лудница. Не съм разговарял нито с Лъки, нито с Дарио от вчера.

— Това е добре, много добре. Не им казвай още. Искам да ги изненадам.

Коста неуверено кимна. Знаеше си, че не може да опази никаква тайна от Лъки.

— Чувствам се уморен — неочаквано каза Джино, все едно не бяха водили досегашния разговор.

— Няма как да не си изморен — бързо каза Коста, но изобщо не му повярва. Джино крачеше из стаята като лъв в клетка.

— Уреди срещата с Бонати. Утре. Никакво отлагане и извинения.

— Сигурен съм, че Енцо ще се радва да…

— Да, да. Ще видим — Джино отиде до прозореца и погледна навън. — Все още не вярвам, че съм се върнал… — почти на себе си каза той.

— Отначало е така…

— По дяволите! Трябва ми само един ден, и ще се почувствам така, все едно никога не съм заминавал.

Коста кимна, беше сигурен, че ще стане точно така.

— И така, за тази вечер няма нищо повече, нали?

Нищо повече! Беше чул предостатъчно за един ден. Изпитваше необходимост от действия, не от разговори.

— Върви си у дома, Коста.

— Това ще направя. Уморен съм. Русо е в съседната стая, ако ти потрябва.

— Даа. Знам, знам.

Русо беше нает за личен бодигард на Джино, също препоръчан от Енцо. Нямаше я предишната му охрана — момчетата или се бяха пенсионирали, или бяха починали. Русо не беше от старата школа. Млад, двайсет и няколко годишен, изискан и елегантен. За себе си Джино го беше поставил в категорията мъже, които не могат дори муха да убият.

Изпрати Коста до вратата.

— Хей, не обръщай внимание, че ти се накрещях. Знам, че си направил всичко според силите си.

Коста забързано си тръгна. Минаваше седем, а трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор с Лъки. Най-после тя трябваше да разбере, че баща й наистина се е завърнал… Е, трябваше да се направи нещо и по този въпрос. Двамата просто трябваше да се научат да живеят заедно.

Джино затвори вратата, запали пура и започна да кръстосва неспокойно стаята. Защо този идиот не му беше казал по-рано за Лъки и Дарио? Какво, по дяволите, беше чакал? И тогава се сети какво е попречило на Коста да му каже. Неговите лични указания. Не ми досаждай с нищо, само ме върни обратно. Лайна! Нещо не беше в ред. Чувстваше го. Беше почти физическо усещане, реакция на нещо, което се носеше във въздуха. Но какво?

Трябва да почака и да разбере. Да бъде още по-внимателен и предпазлив. Вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат. Издиктува номера. След час имаше нов шофьор и нов телохранител. Не че не ценеше личните препоръки на Енцо, но правило номер едно в живота му беше: обгради се с хора, които са лоялни към теб, само към теб.

Годините в изгнание не бяха притъпили инстинктите му. Беше в прекрасна форма, беше станал дори по-предпазлив и бдителен отпреди. Седем години бяха много време, когато се налага да кротуваш и да бездействаш, но в Израел не беше чак толкова лошо. Имаше хубава къща край морето. Плаж. Кучетата. Жените, които беше пожелал.

През третата му година в чужбина беше срещнал една жена. Не беше в първа младост. Навлизаше в четирийсетте. Но на мъж на неговата възраст изобщо не му трябваха млади момичета. Пиленцата само разстройваха стомаха му с глупавите си въпроси и подскачането около него.

Жената, която срещна, беше привлекателна вдовица — с вдигната на кок светла коса и хубави сини очи. Джино се изненада, когато тя му каза, че е еврейка, тя изобщо не приличаше на еврейка. Израелските момичета бяха очарователни, но тъмната им гореща красота не успя да го завладее. Обичаше руси жени с бяла кожа. Розалин Глутцман беше руса, с бяла кожа. Освен това беше страхотна готвачка, превъзходна слушателка и най-прекрасната любовница за мъж, който не желае да го прави по десет пъти на нощ. Когато я покани да се настани при него, тя прие и остана, докато той замина. Никога не го притесни с претенции за каквото и да било.

Не я помоли да замине с него в Ню Йорк. Тя също не попита може ли да го направи. Бяха се разделили като цивилизовани хора. Джино й подари дълго палто от норка. И така приключи този епизод от живота му.

Сега си даде сметка, че му се иска тя да е до него. Само с Розалин би могъл да разговаря за Дарио и Лъки. Неговите деца. Двама непознати.

Лъки. Каква беше станала? Според всички сведения била негово копие. Ледена усмивка плъзна по устните му. Че какво толкова лошо имаше в това да бъде точно като него? Помнеше я като малко момиче, винаги силна, винаги непокорна. Винаги по-умна от Дарио.

Намръщи се. Неговият син — педераст! Не, това не беше възможно, беше някаква грешка.

Коста сигурно беше сбъркал в преценката си.

Съблече се по гащета и си легна. В стаята, въпреки че климатичната инсталация отново беше включена, все още беше горещо.

Какво кроеше шибаният Бонати? До Джино беше достигнал слух, че той и близнаците Касари са станали много гъсти. Енцо много добре знаеше чувствата му към фамилия Касари. Но какво му пукаше на него? В отсъствието на Джино единствените му съперници бяха едно момиче и един изкуфял стар пръдльо… Извини ме, Коста, но си е точно така.

Сигурно не е било никак трудно да превземат подмолно „Маджириано“. Особено след като Бяха отстранили Марко. Най-сигурната проверка на Енцо Бонати, на неговата лоялност и приятелство включваше един единствен въпрос: ще се откаже ли Бонати от контрола над двата хотела във Вегас? Коста си мислеше, че това ще стане лесно. Джино не беше толкова сигурен. Интуицията му подсказваше, че ще има проблеми. А интуицията му никога не го лъжеше.

Затвори очи и в съзнанието му изплуваха Лъки и Дарио.

Лъки и Дарио!

Двамата подскачаха и танцуваха като кукли на конци, докато той потъна в неспокоен сън.

Петък, 15 юли 1977

Ню Йорк, Сутринта

Лъки спа лошо, будеше се всеки час, за да проверява колко е часът. Когато Коста й се обади — точно след разговора с Боги — тя го отряза:

— Утре, сега не ми се занимава с това!

Коста не се опита да продължи разговора. Явно моментът не беше подходящ да й каже, че Джино е в Ню Йорк — разбра това от резкия й категоричен тон.

След като така и така се беше събудила, въпреки че беше ранна утрин, Лъки реши да отиде до летището и да посрещне Боги. Загатнатите, но неизяснени от Боги неща, направо я подлудяваха. Обади се на портиера да извика такси, което я откара до подземния гараж, където беше паркирала снощи своя „Мерцедес“. Когато посегна да отключи колата с резервните си ключове, видя закрепена бележка под чистачката на предното стъкло. Бързо я издърпа и прочете съдържанието, написано с хубав почерк: Разполагаш с три дни, после ще те открия по номера на колата ти и ще ти се обадя — Стивън.

Засмя се. Сигурно беше дошъл специално дотук, за да й остави бележка. Щеше да му се обади… искаше да му се обади… Веднага след като разбереше какво е открил Боги.

Джино стана в шест, облече се и закуси. Към седем се обади по телефона на Коста.

— За колко часа е срещата с Бонати? — настойчиво попита той.

— Енцо предлага в един. В Бруклин. В един ресторант, в който ходи често. Имало градина и каза, че ще харесаш касетата. Освен това каза…

— Какво й лошото на касатата в „Рикади“? — прекъсна го Джино.

— Нищо, нищо — отвърна нервно Коста. — Ако предпочиташ да се видите там, естествено ще говоря с Енцо и…

— Добре. „Рикади“. В два часа. Ще се видим там.

Дарио се мъчеше да се събуди. Не можеше да отлепи клепачите си, тежаха като олово…

Беше много рано. В това беше сигурен. Отвън долиташе шумът от колата, с която събираха боклука… детски гласчета, които отиваха на училище. Не беше в своя апартамент… Не знаеше къде се намира… Отново се унесе в дрямка, после потъна в дълбок сън.

Долу, в кухнята на първия етаж, Сал целуна леко Рут по бузата и каза:

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш.

Рут кимна и пооправи роклята си.

— Знам точно какво трябва да направя.

— Добре — каза Сал и вдигна ръката си, стисната в юмрук с изправен палец — с пожелание за успех. — Започвай!

Кери стана преди Елиът. Случваше се втора поредна сутрин и това вече беше необичайно. Този път облече черен костюм с панталон, не си сложи никакви бижута. Среса лъскавата си коса и я прибра на тила в стегнат кок. В осем беше готова за излизане.

— Кери — обади се Елиът, — къде си тръгнала?

— В един новооткрит салон за фитнес. Бил нещо изключително.

— Исках още днес да заминем от града, а ти отиваш в някакъв фитнес салон.

Тя опита да се усмихне, но усети, че лицето й е замръзнало в нелепа гримаса.

— Ще се върна за обяд — побърза да го успокои тя.

Той изсумтя отегчен.

— Не знам какво става с теб напоследък. Откакто този проклет ток спря…

— С мен не става нищо. Само се грижа за здравето си.

— Ще се обадя да потвърдя резервацията за Бахамите. Бъди готова да заминем довечера.

Тя безволево кимна. Може би… Само може би…

Кери вече беше до външната врата, когато той неочаквано я попита:

— Как ще отидеш до салона?

Тя за миг замръзна. Загуби всякаква способност да мисли.

— Мислех да повървя пеша — най-сетне успя да съобрази тя. — През няколко преки е.

— Къде точно?

— Ох, съвсем наблизо… — подхвърли през рамо тя, отвори вратата и забързано излезе.

Навън, на улицата, си пое дълбоко дъх и тръгна към близката станция на метрото. Нервите й бяха опънати като струни. Колкото по-скоро приключеше с тази среща, толкова по-добре.

Стивън винаги ставаше към шест и половина. Съблюдаваше стриктно дневния си режим — леден душ, половин час упражнения с натоварване за силно и хармонично тяло, след това чаша натурален портокалов сок и закуска от пшеничена каша, царевични бухтички, мед и горещо кафе. След това беше готов за всичко.

Днес специално беше готов за Енцо Бонати. Този ден щеше да се превърне в забележителност и вестниците щяха да му отделят специално внимание. Двете години задълбочена и напрегната работа наближаваше своя край, което изпълваше с удовлетворение Стивън, но и го плашеше. Удовлетворението идваше от факта, че престъпник като Бонати заслужаваше да прекара останалата част от жалкия си живот зад решетките. Страхът пък се пораждаше от това, че дори сега толкова неща можеха да се провалят.

Облече се и се замисли върху собствения си живот. Ейлийн заемаше съществена част от него. Толкова способна, организирана и привлекателна. Една наистина съвършена съпруга.

Но една нощ, прекарана в заседнал асансьор с някакво енергично и отракано момиче, наречено Лъки, се оказа достатъчна, за да разбере, че Ейлийн не е за него. Внезапно осъзна, че не изпитва желание да прекара останалата част от живота си с нея. Беше толкова ясно и просто. Неговото решение. Въздъхна дълбоко. Проблемът се състоеше в това как да й го каже.

Енцо се събуди с тежък махмурлук. В устата си имаше в вкус на препикани пилешки курешки, главата му се пръскаше, усещаше тялото си сковано и мръсно. Тези неудобства не му попречиха да реши, че е прекарал весела вечер. Страхотно червено вино. Похотливи руси уруспии, готови да изпълнят всяко негово желание. Жени. Всички бяха еднакви. Курви. Не предлагаха нищо ново под слънцето. Но това го знаеше от край време. Усещаше обаче, че в последно време — може би през седемдесетте години — в тях настъпваше някаква промяна. Всички се бяха отворили — ебане, духане и останалите неща. Докато той добре си спомняше времето, не беше толкова отдавна, когато такова разнообразие си позволяваха само проститутките. Сега изглежда всички жени харесваха секса. Не беше само на приказки, наистина го харесваха. А този факт беше предостатъчен, за да съсипе неговото удоволствие. Занапред, реши той, момичетата, които ще бъдат наемани да го забавляват, трябва да бъдат по-невинни. Най-добре все още девствени. Имаше ли останали девственици на този свят?

Свали меките наочници за сън и се отдаде на първия си утринен пристъп на кашлица. После натисна бутона на звънеца над леглото и извика при себе си Големия Виктор, неговия личен телохранител от трийсет и пет години.

Очертаваше се напрегнат ден. Джино Сантейнджело се беше върнал в града и без отлагане трябваше да се свърши много работа.

Лъки различи още във въздуха пристигащия от Лас Вегас самолет, с който пътуваше Боги. Не откъсна очи от бялата птица, докато тя се приземи на летището. Неспокойно изчака Боги да се покаже на изхода за пристигащите пътници. Той също я видя и забърза към нея.

Не беше променен. Беше си същият Боги — върлинест, с дълга коса, впити дънки и овехтяла армейска куртка.

Тя се затича към него и се хвърли на врата му, спонтанната й реакция малко го притесни. Не си падаше по емоционалните изблици.

Боги се огледа наоколо със зорките си, азиатски очи.

— Знае ли някой, че пристигам?

— Каза ми да не казвам на никого. И аз на никого не съм казала Боги, честно. Какво става?

Той хвана ръката й със силните си пръсти. Стисна я толкова здраво, че я заболя.

— Колкото по-скоро седнем някъде и поговорим, толкова по-бързо ще помъдрееш.

— Да тръгваме тогава. Колата ми е отвън. Можем да говорим на път за града.

— Аз ще карам. Когато чуеш това, което имам да ти казвам, сигурно ще превъртиш. Лъки, трябва да знаеш, че целият ти труд досега е отишъл на вятъра.

Думите му се врязаха дълбоко и болезнено в душата й. Черните й очи убийствено заблестяха, гласът й режеше:

— Разкажи ми, Боги, не мога да чакам повече.

Сутрешните вестници съобщиха за завръщането на Джино в Америка. Не крещяха със заглавия на първите си страници. По-скромно отразиха събитието, Ню Йорк Таймс например публикува съобщението на третата си страница.

Джино прочете материала и отвратен захвърли вестника. По-скоро гадно намекваха, че е изненадал със завръщането си Лъки и Дарио, неговите деца. Той позвъни на Коста и му нареди да организира среща днес следобед с децата му. Неговите деца. Какъв майтап! Педераст и уруспия. Въпреки гнева, мисълта, че ще ги види отново, го развълнува повече, отколкото искаше да признае.

Лъки и Дарио. Рожбите от брака му с Мария. Сладката красива Мария. Всеки път, когато си спомнеше за нея, изпитваше същата нечовешка болка, както в деня, когато я загуби. С годините убийството й не избледняваше в съзнанието му — щеше да го помни да последния си дъх, когато и той отидеше при нея. Мария. Нежна. Ефирна. Защо Лъки поне малко не приличаше на нея?

Цялата сутрин прекара до телефона. Възобнови връзката си със своите стари, добри познати, съобщи на хората, които трябваше да знаят, че се е върнал и ще остане тук. Слушаше това, което те му казваха. Поглъщаше всяка дума. Чу слухове. Чу клюки. Чу истини. До обяд — времето за срещата му с Енцо — научни много, повече от достатъчно, за да е категорично сигурен, че Енцо няма да върне хотелите във Вегас без борба.

Е, щом той го искаше, Джино беше готов. Междувременно предприе стъпки, за да подсили позициите си и Енцо Бонати, ако проявеше достатъчно ум и разум, трябваше да отстъпи, преди да се стигне до сблъсък. Джино Сантейнджело беше победител. Беше го доказал.

Този път не се заглеждаха в Кери. Беше чернокожа в квартал за чернокожи. И какво от това. Не носеше по себе си никакви скъпи украшения, въпреки че само слънчевите й очила „Хенри Бендъл“ струваха повече от сто долара.

Придвижването с метрото се оказа истинско мъчение. Беше задушно, мръсно, вонеше. Колко години бяха минали, откакто за последен път беше пътувала с метрото? Във всички случаи достатъчно, за да види добре огромната разлика между своя начин на живот и този на обикновения човек. Ти си щастливка, Кери, успокояваше се сама тя. Твоят живот олицетворява американската мечта. Пари, стил и положение. Но всичко това е един фалш, нали? Всъщност живееш в лъжа. Целият ти живот е изтъкан от лъжи.

Беше часове преди дванайсет. А на нея й се искаше да е много по-късно. Тревогата и мъчителните предчувствия не я напускаха. Влезе в един смесен магазин, седна на високото столче в края на бара и си поръча кафе.

— Днес ни очаква страхотна жега, миличка — лениво я заприказва жената зад бара, без да спре да се почесва под мишницата. — Ще бъде по-горещо от устата на Мохамед Али — изкикоти се силно на собствената си шега. — Ох, толкова ми харесва устата на това момче!

Кери се усмихна едва забележимо. Предстоеше й да прекара три часа в очакване.

Половин час не достигна на Уорис Чартърс, за да се сблъска с Лъки Сантейнджело на летище „Кенеди“. Полетът му от Лос Анджелис беше от първите. Той самият се радваше на добро настроение. Сутрешните вестници съобщаваха за завръщането на Джино Сантейнджело в Америка. И той си беше направил точен разчет на времето.

Усмихна се самодоволно. Беше му отнело много време, но работата беше опечена. Най-накрая Убийствен изстрел беше готов за реализация. Но не благодарение на Дарио Сантейнджело, въпреки че Уорис тактично му предложи да се ангажира по някакъв начин.

Уорис се замисли над събитията от последните две години. Дарио. Това русо, красиво момче с ненаситен сексуален апетит. И абсолютно безполезен по отношение установяване на какъвто и да било контакт с баща му във връзка със сценария. Ревнив. Непостоянен. Странен. Господи! Уорис познаваше толкова много подобни жени. Щом се вмъкна неканен в живота му, Дарио се превърна в Господин Собственик. Уорис изобщо нямаше нужда от такъв тип връзка, още повече, че нямаше никакви лични изгоди от нея. Единственото качество, което Дарио притежаваше, беше името му — Сантейнджело. Джино и Лъки притежаваха освен името властта и парите. Не му трябваше много време, за да открие точното разпределение на активите.

Когато осъзна че нищо не печели за себе си, като споделя живота на Дарио, той му намери работа. А Дарио се влюби в тази работа. Превъплъщаваше се в Дейвид Дърк — суперзвезда във филмовата порно индустрия. Беше истинско попадение. Дарио прилагаше призванието, за което беше създаден. Единственият недостатък в цялата иначе добре напасвана история, беше, че Дарио (Дейвид) не вършеше никаква работа в сцени с жени. Ощастливяваше само актьори.

— Не е лесно да се намира подходяща роля за теб — оплакваше се Уорис. — Хетеросексуалните филми са хитовете, от които се печели.

— Какво ти пречи да напишеш сценарий за мен — каза небрежно Дарио.

В тази идея имаше хляб. Уорис написа такъв сценарий. Нарече го Каубоят пътешественик и филмът мигновено се превърна в суперхит в порно-киното. В Дарио — напомняше с нещо Робърт Редфорд на екрана — се влюбваше отчаяно и безумно всеки отявлен педал от Източния до Западния бряг. До невзрачното им студио в Пасадина започнаха да пристигат хиляди писма от негови поклонници. Дарио беше пожънал успех. Беше се превърнал във филмова звезда.

Кариерата му обаче се оказа кратка. Рано една сутрин в апартамента на Уорис и Дарио в Марина дел Рей пристигнаха двама мъже. Мъже, с които не можеше да се спори или разговаря. Казаха, че господин Бонати желае да отидат при него незабавно. Нито Дарио, нито Уорис се осмелиха да възразят. Покорно, като палета от кучешко училище, последваха двамата мъже до Лас Вегас, където известният с репутацията си на престъпник Енцо Бонати ги прие в своя апартамент над последния етаж на „Маджириано“

Енцо започна направо. Не беше многословен.

— Да вземеш да си вдигнеш педерасткия задник и да се върнеш в Ню Йорк — каза той на Дарио. — Дръж гъза си там! Видях лицето ти в един от ония филми. Така че ти вече нямаш никакво лице. Ясно ли е?

На Дарио му беше ясно. Взе първия самолет и се върна в Ню Йорк, без да успее да се сбогува с никого.

— Ти — обърна се Енцо към Уорис, когато Дарио излезе, — имаш ли някаква представа кой съм?

— Господин Бонати — отговори спокойно Уорис, — цял живот съм ваш почитател.

Енцо кимна и изгрухтя.

— Значи няма да ми създадеш никакви проблеми?

Уорис протегна ръце към него.

— Господин Бонати, само ми кажете какво желаете.

— Сестрата на тоя рус педал ми досажда. Иска филма, така че аз трябва да го взема. Искам негатива и всичките снимки. И повече никакви лайнени работи, защото ще те пратя да скубеш кактуси в пустинята. Ясно ли е?

Уорис мрачно кимна.

— Разбира се, ще бъдеш възмезден, нали?

Енцо силно се изсмя.

— Да, разбира се. Подходът ти ми харесва. Ти ли си режисьорът на тоя боклук?

— Сценарият е мой, аз режисирах филма и подбрах артистите. Тоя боклук печели пари, но вие сигурно го знаете.

— Да, да… Знам — Енцо замислено зачовърка носа си. — Искам да направиш филм за мене. С много цици, задници и руси мацета със сочни сливи. Изясни ли ти се картинката?

Уорис си изясни картинката.

— Ще финансирам изцяло работата — продължи Енцо. — Колко ще струва?

— Приемам да работя всичко, което се финансира. И мога да направя това, което си поискам — обясни меко Уорис, — особено след успеха на Каубоят пътешественик.

— Какво искаш? — изстреля Енцо. — Не се заигравай с мен с тъпите си речи. Не са ми потрябвали. Изплюй камъчето.

Очите на Уорис блеснаха.

— Искам да направя сериозен филм. Имам сценарий — Убийствен изстрел. Сигурен съм, че е нещо, което ще предизвика интереса ви, стига да го прочетете…

Този разговор се беше състоял преди четири месеца. И оттогава Уорис беше по-зает от всяко друго време през живота си. Енцо Бонати страшно хареса идеята да направи филм за живота на Джино Сантейнджело. Само поиска да се внесат някои промени. Дребни промени. Съвсем незначителни промени. Например, че приятелят и наставникът на Джино става супергерой, а самият Джино си остава дребен гангстер-убиец.

Уорис се съгласи. Майната му на Енцо Бонати. Веднъж да започнат снимките и щеше да си направи филма както иска. Беше чакал десет години за този филм.

Междувременно Бонати финансира изцяло предварителната подготовка. Съгласи се на бюджет от четири милиона долара. Уорис съчета първокласни актьори с неоткрити още таланти. Не успяха да се споразумеят само за изпълнителката на главната женска роля. Той знаеше коя иска да бъде, но Бонати имаше други идеи. Пътуването до Ню Йорк беше с цел да получи последната сума пари и да се определи окончателно кое момиче ще получи главната роля. Снимките трябваше да започнат след десет дни и не разполагаше с никакво време за размотаване.

Уорис напусна летището, като си подсвиркваше тихо с уста. Взе такси. Със себе си носеше метална кутия с пробни снимки на неговото момиче. Само Бонати да я види, нямаше да има за какво да спорят повече.

Рут бързо влезе в голямото хале на супермаркета. Вече не й правеше впечатление реакцията на хората при вида й. При първия поглед в очите им грейваше възхищение, защото тя беше — и продължаваше да бъде — много красива. След това, когато видеха обезобразената страна на лицето й, възхищението се сменяше с изненада, ужас и най-накрая съжаление.

— Хей, маце… — към нея веднага се присламчи някакъв тип, но думите заседнаха в гърлото му, когато мина покрай него.

Не му обърна внимание. Тъп задник. Какво знаеше той? Спря за малко до телефонния автомат и си пое дълбоко дъх. Дарио Сантейнджело спеше в леглото й. Сал мислеше, че двете ще забогатеят от това. Рут беше достатъчно умна, за да знае, че няма да стане точно така. Правило номер едно за оцеляване в големия град беше — никога не се забърквай с тузарите. Понякога Сал мислеше с гъза си.

Извади няколко монети от чантата си и започна да набира номера.

— Виктор — прошепна тя. — Рут се обажда. Имам нещо, което трябва да ми помогнеш да го изнеса…

На дневната слънчева светлина улицата беше съвсем непозната за Кери. Но тя откри магазина за месо и застана отпред. Всеки път, когато някой минеше на метър разстояние от нея, тя нервно подскачаше.

Очите й се стрелкаха във всички посоки, тя напрегнато оглеждаше лицата на хората, походката им, поведението им… Кой, по дяволите, й беше навлякъл това изпитание? Щеше да го убие. Ще извади новия си пистолет и ще го убие!

Не се оглеждаше за кола, затова и не забеляза белия „Кадилак Елдорадо“, който се плъзна безшумно и спря пред входа на магазина. Дори не чу името си, когато някакъв глас го извика. Вторият вик обаче привлече вниманието й и тя се втурна към колата.

Седящият вътре беше в безопасност, анонимен зад оцветените в черно стъкла.

— Кой си ти? — изсъска Кери.

Задната врата се отвори.

— Влизай! — чу тя глухия глас от телефонната слушалка. — И по-бързо, моля!

Боги говори, без да спира, близо час. Боги, който обикновено с неохота и доста трудно свързваше две изречения.

Лъки не го прекъсна нито веднъж. Слушаше внимателно, докато той й разказа цялата история с равния си, безизразен глас. Тя повярва на всяка дума. Боги никога нямаше да я излъже. Нямаше защо да я лъже. Докато той говореше, в нея започна да се надига ярост, толкова силна и студена, че тя знаеше, че не може да я овладее. Безмозъчна путка. Точно за това я бяха взели, беше казал Боги. И беше прав. Тъпа безмозъчна путка.

Двамата седяха в апартамента й. Тя отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и безшумно извади малка метална кутия. Сръчно сви и залепи с език цигара с марихуана, запали я, пое дълбоко и я подаде на Боги. Марихуаната я успокояваше, избистряше ума й. Не обезсилваше духа й, не я караше да се кикоти. Имаше точно противоположния ефект. Разбира се, пушеше марихуана само когато наистина й се налагаше да бъде много бодра, енергична и с остър ум.

Боги привърши историята си. Втренчи поглед в нея.

— Трябваше да ти кажа, нали?

— Абсолютно.

Той протегна слабото си жилаво тяло.

— И аз така си мислех.

Двамата замълчаха и довършиха цигарата, потънали в собствените си мисли.

— Какво ще направиш? — попита неочаквано той.

— Ще постъпя като женската на черния паяк — от гласа й го побиха тръпки. — Ще действам тихо и коварно… и който се изпречи на пътя ми, ще го унищожа!

Петък, 15 юли, 1977

Ню Йорк, Следобед

— Енцо, приятелю! — Джино сияеше. — Обзалагам се, че никога не си сънувал, че ще седим отново заедно на една маса тук, в „Рикади“, с верните си приятели и сънародници около нас.

— Джино, приятелю! Това е нещо, за което съм мислил всеки ден, откакто замина.

— Разбира се, че си мислил. И защо не? Израсли сме заедно, заедно хванахме света за ташаците… Почитахме се един друг във всяко отношение — вдигна чашата си с вино. — Имали сме различни мнения за някои неща в живота, но те не са били нещо, което да не можем да оправим. Пия за нас, Енцо. За теб и за мен. Два стари бойни коня, които оцеляха с достойнство и добросъвестност.

Енцо вдигна чашата си и се чукна с Джино. Двамата отпиха.

— Кажи ми — каза Джино небрежно, — какво е това инвестиране, което си направил с мои пари от „Маджириано“?

— Ами… — Енцо заразглежда поддържаните си от маникюрист нокти. — Радвам се, че питаш за това. Върна се толкова неочаквано, че наистина ни изненада. Не съм подготвен още. Искам да ти покажа документи, сметки… Направих нещо чудесно за теб.

— Колко чудесно? — меко попита Джино.

— Ще видиш. Към края на седмицата всичко ще бъде готово черно на бяло.

— Добре, добре — Джино започна да върти вилицата, върху която вече имаше спагети. — Ценя високо всичко, което си направил, Енцо. Поел си нещата във Вегас, грижиш се за Лъки… Разбирам, че си й като баща.

Енцо се усмихна. Зъбите му бяха грозно проядени от кариеси, имаше страхова психоза от зъболекари и затова не правеше нищо, за да се погрижи за тях.

— Тя е истинска Сантейнджело, Джино. Наистина трябва да се гордееш с нея.

— Гордея се, Енцо, гордея се. Но да не забравяме, че тя е жена, по-слабият пол, както казват. Което е много лошо, защото някой хора могат да се възползват от тази слабост.

Дясното око на Енцо потрепна — тик, който имаше от рождение и който беше сигурен знак, че се кани да излъже.

— Никой не би дръзнал да се възползва от Лъки, след като аз съм наблизо — изгърмя той. — Никой.

— Не би дръзнал, щом ти си наблизо, скъпи приятелю, защото ти би направил това, което самият аз бих направил, ако някога се случи подобно нещо. Ще размажеш този човек като буболечка, като комар. Прав ли съм?

Енцо не отговори. Втренчи поглед в Джино. Джино също се втренчи в него.

— Утре — каза бавно Джино — ще направя необходимото да назнача отново мои хора в моите хотели — бавно вдигна ръка и докосна с пръст избледнелия белег на лицето си, после леко го потърка. — Ще кажеш на твоите хора да кротуват. Нека свършим тая работа гладко. Няма смисъл да се изчаква, нали, приятелю? Нали така?

Кери не познаваше старата жена, разположена на задната седалка на белия „Елдорадо“, но въпреки това тя седна до нея. В края на краищата нали затова беше дошла в Харлем — да разбере.

Климатичната инсталация беше включена, а оцветените в черно стъкла пречупваха светлината и вътрешността на купето изглеждаше някак странна. Имаше преграда, която ги отделяше от шофьора.

— Коя си ти? — повтори Кери. — Какво искаш?

Старицата се засмя със странен, горчив смях. Беше дебела, облечена в широка рокля, с натежали от пръстени пръсти, които нервно барабаняха по коленете й. Носеше слънчеви очила с огромни бели рамки, косата й беше боядисана в черно и вдигната на висок испански кок. Устните й бяха намазани с аленочервено червило, което я правеше още по-неприятна. Маслинената й кожа беше сбръчкана, покрита със старчески кафяви петна. Парфюмът й изпълваше купето с неприятно силна, сладникава миризма.

— Не ме ли помниш? — попита жената. Сега гласът й звучеше по остро, но беше все така гъгнещ и дрезгав.

— Не те познавам — каза отчаяно Кери. — За Бога, кажи ми какво искаш. Нямам много пари, но…

— Ха! Нямала много пари. Ти, миличка, вониш на пари.

— Колко искаш?

В гласа на жената се прокраднаха умилкващи нотки.

— Не ти искам парите. Бебето Стивън сигурно е пораснало, станало е красив мъж.

— Откъде знаеш за Стивън? — паническата тревога, която изпита, прозвуча в гласа на Кери.

— Аз го помня, но ти не ме помниш…

Нещо в интонацията на този провлечен, дрезгав глас засегна чувствителна струна в душата на Кери. Паметта й започна бясно да търси. Акцентът, имаше нещо познато в акцента…

— Обичах го… сякаш беше моето малко бебе. Когато избяга от мен, ти взе малкия Стиви — жената уморено въздъхна. — Не те виня за това, Кери, не те виня. Толкова добре се погрижи за себе си, стана важна клечка, ти…

— Сузита?! — прошепна Кери изумена. — Сузита?

Жената се ухили.

— Е, понадебелях, поостарях. Времето спря за теб. А аз — сви рамене — останах в професията цял живот.

Кери с мъка сдържа риданията си. Тази дебела, дърта торба не можеше да бъде Сузита — младата, жизнерадостна Сузита, за чието тяло мъжете стигаха до бой. Съдбата понякога беше много жестока.

— Не съм те извикала тук, за да те изнудвам — каза бързо Сузита. — Съжалявам, ако така ти се е сторило.

Кери се обърка, хиляди предположения се завъртяха в съзнанието й.

— Защо тогава? След толкова време? Как ме намери?

— Винаги съм знаела къде си, миличка — каза сериозно Сузита. — Следила съм живота ти — от мига, когато видях твоя снимка в едно списание няколко години, след като напусна. Ти ме накара да се почувствам добре, когато разбрах, че си се измъкнала от тинята. Единици успяват да се измъкнат от Бонати. Единици…

Бонати. Само при произнасянето на името му в главата й нахлуха жестоките спомени. Бонати! Отнасяше се с нея като с вещ — маса, стол… парче месо — с което да си поиграе.

Бонати. Господарят. За него всички останали бяха червеи.

— Сузита — нежно каза Кери, — последните няколко дни ти ме прекара през ада. Бях пред магазина за месо в сряда вечерта. Чаках. Ти не дойде. Нападнаха ме… арестуваха ме… беше истински кошмар. Моля те, кажи ми какво искаш от мен и ме остави да живея живота си.

— Даа, знам… Между нас вече няма нищо общо. Ти си дама. Аз съм проститутка, която ръководи публичен дом на Бонати. Защо да си губиш времето с мен?

— За Бога, кажи ми какво искаш?

Сузита започна да си играе с пръстените по дебелите си пръсти.

— Искам да те предупредя, това е всичко.

— Да ме предупредиш?

— Да. За разследването на Бонати.

— Разследване?

Сузита вдигна на челото си големите слънчеви очила и впери недоверчив поглед в Кери. Очите й приличаха на стафиди, боднати в тъмна, грапава, нещавена кожа.

— Разследване, което води твоят син.

Сякаш електрически ток разтърси Кери. Разследване, което води твоят син. Знаеше, че Стивън работи върху някакво специално разследване, но служебното му положение забраняваше да споменава каквито и да е имена. Не й беше казал нито едно. Дори Джери не беше посветен.

— Не знаеш, така ли? — настоя Сузита.

Кери немощно поклати глава.

— Майната му! — възкликна Сузита. — За разлика от теб Бонати знае… и изобщо не е притеснен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм единствената, която не те е изпускала от погледа си.

Почувства как от стомаха й се надига жлъчка и засяда в гърлото й.

— Бонати знае кой е Стивън. Синът ти се е заел да го прати зад решетките. Но когато застане там, пред съдебните заседатели, Бонати ще им разкаже за теб. Можеш ли да си представиш тогава какво ще се случи? С такава майка като теб Стивън ще стане на посмешище и ще се наложи да си подаде оставката. Бонати очаква с нетърпение този момент. Приготвил е всичко за теб — наркотици, снимки, сведения от болницата… Даже онези стари снимки на Стиви с всички момичета, когато той беше на четири годинки. Малко хубаво момченце в бял копринен костюм, стъпил на масата пред тържествената торта…

Кери отчаяно затвори очи и се отпусна в седалката.

Лъки седеше на леглото, кръстосала по турски крака, със затворени очи и притиснати към слепоочията си пръсти.

Енцо Бонати. Нейният кръстник. Нейният наставник. Човекът, който й беше толкова близък… Когото обичаше… Човекът, който беше заменил Джино…

Енцо Бонати. Змия в пазвата. Главорез. Убиец. Екзекуторът на Марко — не лично, но беше дал заповедта да бъде убит.

— Отстранете Марко — сигурно беше казал. — Той единствен разбира от всичко. Момичето и Коста са лесни. Ще отстъпят. Нямат акъл да се справят сами с нещата.

Колко прав е бил той. Как ли е злорадствал, когато тя му поднесе всичко на тепсия. На него. И на близнаците Касари — синовете на убиеца на нейната майка.

И тя никога не беше се усъмнила в нещо. Не изпитваше и капка подозрение. Тъпата малка Лъки Сантейнджело. Тъпата путка.

Ако не беше Боги, щеше да си остане такава. Боги беше подслушал разговора на двама чикагски гангстери, които се возили в неговата лимузина преди десет дни. Беше доловил само откъслечни фрази, няколко имена и дати, но и те били достатъчни, за да събудят любопитството му. Започнал да го човърка въпросът дали всъщност Енцо Бонати е лоялен към Лъки… Един въпрос, но достатъчен, за да го пришпори да извърши лично едно малко разследване.

Малкото разследване на Боги открило много неща. Лесно. Имал приятел в полицията, който изровил от архивите делото по убийството на Марко. В една от папките било отбелязано, че извършителят е неизвестен. Имало дълъг полицейски доклад за няколкото заподозрени, които били задържани и запитани. Братята Касари — но тяхното алиби било желязно. Един техен наемен шофьор бил арестуван, освободен срещу откуп и после убит при катастрофа — шофьорът на колата, която връхлетяла върху него, незабавно избягал, но по-късно бил заловен и изправен пред съда. Мортимър Саурис всъщност бил дребен комарджия и дори не бил в града, когато застреляли Марко. Имаше алиби, пък и не приличаше на човек, способен да ликвидира някого, макар че други успяха да го ликвидират.

Марко беше убит от братята Касари по заповед на Енцо Бонати!

Лъки още по-силно притисна слепоочията си. Защо не беше разбрала какво става около нея? Защо дори не се бе усъмнила?

Господи! Скочи от леглото.

Знаеше какво трябва да направи.

Когато излязоха от „Рикади“, Коста беше плувнал в пот. През целия си живот се беше стремял към мир и разбирателство. Е, Джино се беше върнал и мирът и разбирателството станаха понятия от миналото.

— Тоя мръсен кучи син — избоботи Джино, щом се качиха в колата. — Тая мръсна, гадна, шибана, лъжлива уста.

— Но той се съгласи с всичко, което каза — направи опит да му възрази Коста. — Без да се противопостави.

— Дали не започваш да изкуфяваш, Коста? Аз съм този, който отсъстваше, а ти си този, който нищо не знае.

— Мислиш, че иска да ни измами ли?

— Събуди се, старче. Той планира нещо повече от измама. Планира удар. Знам го. Чета го в очите му.

Коста искрено се изненада.

— Мислиш, че Енцо, твоят приятел от толкова години…

— По-кротко, де. Ако твоят задник е толкова чист, че спокойно можеш да го изложиш на слънце, не мисли, че и другите са такива. Трябва да обмисля спокойно ситуацията. И трябва да взема мерки за сигурността си. Той планира удар. Знам го!

— Но, Джино…

— Какво, Коста? Какво? Мислиш, че е невъзможно ли?

— Аз само…

— Уговори ли ми среща с Дарио и Лъки?

— Опитах да се свържа с тях…

— Не опитвай, а ги доведи в хотела. Ако Енцо планира да ме премахне, няма начин да не е нацелил и тях. И може би Лъки ще е първата след мен. Кой знае? Искам ги в хотела възможно най-скоро. Лично ги доведи.

Коста кимна. Отново го обля пот.

Енцо седна на задната седалка на своя „Понтиак“ с бронирани стъкла и система за сигурност, които струваха повече от проклетата кола. Гневно и мрачно пъхна касета със записи на Тони Бенет. Когато звуците на Аз оставих сърцето си в Сан Франциско изпълниха купето, той каза на Големия Виктор:

— Време е. Оправи нещата. Не искам шибани провали.

— Имам идея, шефе — когато говореше, от устата на Виктор излизаха пръски.

— Да я чуя.

— Защо не използваме момчето? Оня Дарио. Ако той свърши работата, няма да има нищо, което да сочи към теб. Сантейнджело има много приятели, все важни клечки, които хич няма да се зарадват, ако разберат, че ти си замесен. Но ако използваме момчето, връзваме им ръцете.

— Ти, шибано копеле, си страхотно прав! — зарадва се Енцо. — Момчето сега е в къщата, нали?

— Точно както ми каза, шефе — ухили се самодоволно Виктор и пръсна слюнка около себе си. Напомни си, че трябва да провери как Рути се грижи за момчето. Тя беше отворена мадама — беше направила ход — точно какъвто трябва и точно когато трябва. Беше се обадила на стария си чичо, за да поиска съвет от него. Големия Виктор беше подушил възможност да извлече изгода от факта, че държаха в ръцете си сина на Джино Сантейнджело.

— Стой далече от къщи. Ще пратя моите момчета да се погрижат — беше й казал той. — Направи много добре, че ми се обади.

— А Сал? Да не й направят нещо? — загрижи се за приятелката си тя.

И какво от това?, искаше да каже Виктор. Ще се оправиш, при това много по-добре, без тоя лесбийски задник.

— Разбира се, че няма, миличка — беше побързал да я успокои той. — Прибери се довечера. Дотогава всичко ще е свършено.

Сега Енцо нареди на Виктор:

— Когато се приберем, доведи момчето при мен. И знаеш ли какво, Вик? Ако хлапето направи удара, това ще е най-изпипаното разрешение на проблема.

— Нали точно това казах, шефе.

— Не. Това го казах аз.

Кери излезе от колата на Сузита в края на Сто и девета улица и оттам взе такси, с което се прибра у дома. Освободи прислужницата и се заключи в кабинета на Елиът. Седна зад бюрото му и втренчи поглед във шкафа на стената, където беше подредена неговата колекция от пистолети. Какво разбираше тя от пистолети? Почти нищо. Е, можеше все пак да се справи с някой от малокалибрените — да го зареди и да го използва. Но не срещу Сузита, защото тя не се оказа изнудвачката, за каквато я мислеше. Сузита я беше потърсила, за да я предупреди, макар че само Бог знаеше защо го направи, след като някога Кери я беше изоставила, без да й се обади.

Мисълта за Енцо Бонати заседна в съзнанието й. Енцо Бонати, който според Сузита живееше в охранявана по-строго от Белия дом резиденция в Лонг Айлънд, откъдето дърпаше конците на своята престъпна и порочна мрежа.

Погледът й се спря на един трийсет и осем калибров пистолет.

Стана много бавно, приближи до прозореца и извади ключа за витрината от една ваза.

Не беше изправена пред никаква дилема. Изборът беше прост — кариерата на Стивън или животът на Енцо.

Всъщност, нямаше никакъв избор.

Коста звънеше настойчиво пред апартамента на Лъки. През цялата сутрин непрекъснато опитваше да се свърже с нея по телефона, но така и не успя. Същото беше и с Дарио. По обяд отново позвъни на двамата. Беше им оставил съобщения, но нито един от тях не му се обади.

Сега стоеше пред вратата на Лъки и се молеше да си е вкъщи. Беше дошъл часът тя да се изправи срещу реалността. Джино се беше върнал. Не трябваше да допуска грешка.

Най-после отвътре се чу шум от тътрещи се стъпки и вратата се отвори, задържана от осигурителната верига.

— Коста?

Гласът беше непознат. Тревогата стисна Коста за гърлото. Къде беше прислужничката? Кой беше в апартамента на Лъки?

— Аз съм — потвърди той.

Тогава вратата се отвори и на прага застана Боги Патърсън.

— Какво правиш тук? — изуми се Коста.

— Гостува ми. Не мога ли да си поканя когото поискам? — с бърза крачка към тях приближи Лъки, която излезе от спалнята, облечена в къса домашна роба.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб — упрекна я той.

— Бях навън, после изключих телефона. Какво има?

— Не си ли чела вестниците?

— Не. Защо?

Той дълбоко си пое дъх.

— Баща ти пристигна — без никаква предварителна подготовка й каза той — и иска да те види.

Дарио беше съвсем объркан. Какво, по дяволите, ставаше? Седеше в кухнята — в къщата на Енцо — и пиеше чаша след чаша горещо, силно кафе, докато двама главорези обикаляха край него и не го изпускаха от очи.

— Искам да се прибера вкъщи — ядосано настоя той, казваше го за четвърти път.

— Ще те заведем у вас — сговорчиво подхвана единият от мъжете — веднага щом си изпееш „благодарято“ на господин Бонати.

— Ама какво става тук, по дяволите! — вече на себе си промърмори Дарио.

Беше се събудил на задната седалка на кола. Единият от главорезите — този, който сега му отговори — май се казваше Русо, седеше до него, а другият — така и не разбра името му — караше колата. Последният му спомен беше от Сал, която му даде да изпие някакви хапчета. Нито Русо, нито другият мъж му дадоха някаква информация. А той не се осмеляваше да попита какво е станало със Сал, какво е станало с момчето, което беше намушкал с кухненския нож.

Когато пристигнаха тук, Русо беше казал:

— Това е резиденцията на господин Бонати. Той те отърва от пандиза. Когато той ни каже, ще те заведем у вас.

Дотук това беше единствената информация, която получи.

Дарио се намръщи и отпи поредната глътка горещо кафе.

— Мога ли да се обадя по телефона? — попита той.

— Аз не…

Вратата на кухнята с трясък се отвори и вътре влезе някакъв потен дебеланко. Реверите на сакото му бяха целите в мазни петна.

— Дарио! — възкликна той, сякаш двамата бяха стари приятели. — За последен път се видяхме във Вегас. Не помниш ли?

Дарио се втренчи в него. Да. Дебелият мъж беше при Енцо Бонати, когато той ги извика двамата с Уорис. Тогава Енцо му бе наредил да се връща в Ню Йорк, а дебелият мъж лично го бе качил на самолета.

— Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво става тук! — избухна Дарио.

— Ти имаш няколко проблема. Господин Бонати чу всичко и реши, че трябва да ти помогнем — нали си нещо като негов роднина. Хайде. Ще те заведа при него.

Енцо Бонати седеше в огромно кресло и похапваше от любимите си пресни орехови ядки.

— Седни! — изкомандва той, сякаш Дарио беше куче.

Дарио седна. Усещаше кога не бива да възразява. Енцо Бонати можеше и да е кръстник на сестра му, но неговият глас, очите му, начинът, по който пукаше ставите на пръстите си, когато изричаше команда — те означаваха нещо съвсем друго.

Енцо Бонати мълчеше и властно гледаше Дарио. Накрая каза:

— Не искам да губя време. Никога не си го позволявам. Ще ти разкажа историята и ще ти кажа какво искам.

Дарио кимна.

Енцо взе една ядка от стъклената купичка и я подхвърли в устата си.

— Някой е изпратил онова педалче в твоя апартамент. Да те убие. Но ти си постъпил умно. Премахнал си го, преди той да успее да направи същото с теб.

Дарио бързо премига. Изглежда не можеше дори да пръдне, без шибаният Бонати да разбере.

— Знаеш ли какво? Никога не съм си представял, че си толкова способен — замислено продължи Енцо. — Но ти направи точно това, което трябваше — той подхвърли друга ядка в устата си и посегна към чашата с минерална вода. — Значи така, свърши с педерастчето, обади се на Коста Зенокоти и той изпрати Сал да оправи бъркотията. Но какво се случи после?

— И аз искам да разбера това — измърмори Дарио.

— Сал те отвлече, ето какво — обяви Енцо драматично. — Този, който Коста изпраща да ти помогне, те отвлича!

Дарио чак се наклони напред в стола, нетърпелив да чуе още нещо.

— Защо? — изстреля Енцо. — Питаш се защо, нали? — замълча, многозначително го погледна, после продължи с притихнал глас. — Защото твоето семейство иска да се отърве от теб. Разбираш ли какво ти казвам? Искат да те смажат, да те изхвърлят зад борда, да те пъхнат два метра под земята. Джино и Лъки те искат мъртъв… Разбираш ли, момче?

Дарио си пое дълбоко дъх. Значи в основата на всичко е била Лъки.

Коста се почувства значително по-добре, когато Лъки се съгласи да се срещне с баща си. Стори му се малко странна, но реши, че при стечението на обстоятелствата това е съвсем естествено.

— Ела сега с мен в хотела — помоли той. — Джино те очаква.

— Не мога да дойда сега — някак безучастно каза тя. — Чакам няколко телефонни обаждания. Но по-късно ще дойда. Обещавам.

Коста крадешком погледна часовника си. Наближаваше два и половина.

— Тогава ще те чакаме в четири, в „Пиер“.

— Чудесно. Ще дойда. Не се безпокой, няма да те подведа. Честно — тя се наведе и леко го целуна. Изглеждаше толкова уморен, притеснен и остарял. Толкова се тревожеше… Как ли щеше да изглежда, ако знаеше това, което тя знае…

Коста побърза да се върне в офиса си.

— Господин Зенокоти — избърза срещу него секретарката му, — Дарио Сантейнджело е на телефона. Обажда се за трети път.

Коста грабна слушалката.

— Дарио? Къде си? Опитвах да се свържа с теб. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Поразходих се с мои приятели. Хей, прочетох във вестниците, че Джино се е върнал. Искам да го видя.

— И той иска да те види. Можеш ли да дойдеш в „Пиер“ в четири?

— Добре… — Дарио за секунда се поколеба. — Лъки ще дойде ли?

— Да. Сега, когато баща ви е тук, ще бъде най-добре двамата да оправите отношенията си. Наистина мисля…

— Като се видим, ще говорим за това — прекъсна го Дарио и затвори телефона.

Енцо седеше малко неспокоен в голямото си кресло и слушаше репликите на Дарио.

— Е? — кратко попита той, щом Дарио приключи разговора.

— Днес, в четири часа, в „Пиер“. И двамата ще са там.

Енцо кимна.

— Тогава направи, каквото трябва да направиш — насърчи го той. — Нали ще го направиш, Дарио?

Джино се разхождаше бавно в апартамента си и усилено обмисляше положението. А то си беше като възпалени хемороиди на задника. Налагаше се да използва сила. Бонати трябваше да разбере, че той няма да отстъпи дори на сантиметър. Нито един проклет сантиметър. Двата хотела във Вегас бяха негови. Естествено Бонати имаше парче от „Мираж“, но само толкова — парче от баницата. Не цялата.

Но пък Бонати имаше на разположение цяла армия главорези, докато това не беше в стила на Джино. Неговият стил беше големият бизнес, деловите отношения с нормални хора, установяването и поддържането на ключови контакти, които са много по-ценни от армия главорези.

До пристигането на Лъки в хотела той се беше обадил на достатъчно познати, за да се увери, че действително се води голямо разследване на Бонати и всеки момент можеше да му бъде предявено обвинение. Енцо беше успял да се измъква от хиляди обвинения досега, но от това нямаше да може. Беше много сериозно и подплатено с неоспорими доказателства.

Усмихна се мрачно. Ако властите пипнеха Енцо, това решаваше много от проблемите му. И трябваше да побърза да си вземе парите, които му дължеше.

Коста влезе преди Лъки, прекоси хола на апартамента и изчезна в спалнята. Джино втренчи поглед в дъщеря си. Беше смаян, гледаше я и не можеше да изрече нито дума. Сякаш беше застанал пред огледало. Видя себе си. Вече пораснала, Лъки наистина се беше превърнала в негово женско копие. Очите й бяха същите като неговите — опаловочерни езера. Лъскавата черна коса и формата на брадичката й, чувствената уста с огърлицата блестящи зъби… Господи! Но тя не беше Джино. Беше изумителна — като дива, разкошна, черна орхидея.

Веднага почувства, че вече не е онова глезено момиче, което беше оставил при заминаването си от Америка. Беше жена. Самоуверена. Уравновесена. Силна.

Усмихна се и протегна ръце.

— Лъки!

Тя също беше слисана. Така ли очакваше той да решат отношенията си? Толкова лесно? Една прегръдка и едно прочувствено „Лъки!“?

— Здрасти, Джино. Добре дошъл — тя се направи, че не забелязва спонтанния му порив да я прегърне, гласът й прозвуча превзето и високомерно.

Тъпачка! Хиляди пъти тъпачка! Защо му каза „Добре дошъл“, след като нямаше никакво намерение да му го казваш…

Той озадачено я погледна, поколеба се и малко сковано отпусна ръцете си, като сви рамене.

— Я виж ти! — изрече още по-сковано той. — Колко си пораснала!

Тя студено го изгледа.

— Аз пък си мислех, че съм пораснала, когато ме омъжи на шестнайсет години.

Сега вече Джино се намръщи.

— Е, този брак се оказа несполучлив. Но пък те предпази от много проблеми, нали? Никога ли няма да ми простиш за това, детко?

Тя забеляза бутилка шампанско на масичката и тръгна нататък.

— Да ти налея ли? — неловко попита тя.

— Още ми е рано.

Лъки наля за себе си пълна чаша от кехлибарената течност, бавно я вдигна към устните си и отпи солидна глътка.

Джино не сваляше очи от нея. Най-накрая проговори:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

Втренченият му поглед й лазеше по нервите.

— Да, трябва — натърти тя и се хвърли в атака. — Докато те нямаше, много неща се промениха!

Той се направи, че не е усетил агресивността й и меко попита:

— Така ли?

— Така! — искаше погледа, който му отправи, да бъде толкова настойчив като неговия, но не издържа и извърна очи. Отиде до прозореца и погледна навън. — Сега съм в бизнеса… в целия бизнес.

— Разбрах.

Тя се обърна и го погледна твърдо, с пламтящи очи.

— Мога да ти го кажа, мога! Няма начин да ме изхвърлиш. Никакъв начин.

Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота му в истински ад. Да изпратят хора в собствения му апартамент, за да го убият! Беше наистина невероятно, потресаващо. Можеше ли да продължава да живее при такава ситуация? Никога да не знае кой е изпратен за него? Никога да не знае дали някое случайно избрано от него момче няма внезапно да извади нож. Никога да не знае бъдещето…

Енцо Бонати беше прав.

Но все пак съзнателно и предумишлено да посегне на своята плът и кръв…

— Защо аз да го направя? — беше попитал той Бонати.

— Защото така ти печелиш всичко, а няма какво да губиш — отговори му Енцо. — Джино е подозрителен. Никой от моите момчета не може дори да припари до него. Не се ебавай, ами си свърши работата както трябва. Когато излезеш от хотела, вън ще те чака кола, самолетен билет за Рио и един милион в брой, когато пристигнеш там. Направи го, Дарио.

— Как мога да бъда сигурен… — започна Дарио.

— …че можеш да ми имаш доверие? — довърши вместо него Енцо и се засмя с глухия си, гърлен смях. — Не можеш. Разчитай на шанса си, но поне в едно трябва да си сигурен — този е много по-добър от шанса, който могат да ти дадат сестра ти или баща ти. Дребен житейски факт, за който можеш да се обзаложиш!

Към четири часа следобед Стивън бе обзет от нервно напрежение. През целия ден работи усилено, за да изпипа всичко както трябва и сега чакаше оформянето на документите по задържането на Бонати. Искаше лично да присъства при арестуването му. Искаше да види изражението на лицето му, когато го закопчаят и му прочетат правата, преди да го отведат в полицейското управление.

Човек като Бонати незабавно щеше да опита да се откупи. Но Стивън беше предвидил как да блокира този негов ход.

Двамата с Боби седяха в офиса му, пиеха кафе и напрегнато очакваха телефонното обаждане, с което да им съобщят, че всичко е готово.

— Майната му, братле! — възкликна Боби. — Знам, че тия две години къртовско бачкане по случая бяха трудно, но днес вече ми писна да чакам само за да видя физиономията на този мръсник.

Стивън кимна.

— Разкажи ми за това.

— Стига бе! Искаш ли още кафе?

Стивън поклати глава и се прозя.

— Колко време отнема проверката на един номер на кола?

— Около пет минути. Имам приятел в пътната полиция. Казвай номера!

Стивън му издиктува номера на мерцедеса на Лъки от късчето хартия, върху което го беше написал.

— Ако искаш да ме видиш в действие, сега ще ти демонстрирам — пошегува се Боби и вдигна слушалката.

След пет минути знаеше фирмата, на чието име се водеше колата.

— Кого издирваш? — полюбопитства Боби.

— Просто… някого — смутено измърмори Стивън, завладян от желание по-скоро да види Лъки.

— Е, колата е на тоя някого принадлежи на Еднолична фирма за козметични средства и грим. Имам адреса, ако искаш да издириш този някого…

— Не сега.

— Ейлийн знае ли за този някого?

— Защо не си затвориш устата, Боби, и не ми донесеш чаша кафе.

— Веднага, шефе, веднага.

Срещата между Лъки и Джино се оказа тягостна. Лъки бе преизпълнена с гняв и не можеше дори да помисли за помирение с баща си. Той се държеше приятелски, мило, но колкото повече говореше, толкова по-добър и мил ставаше, а това я караше да мисли, че й говори покровителствено и преиграва.

— Вегас е мой! — изстреля накрая тя. — Връщам се там.

— Малко си закъсняла.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Лъки, ти си умно момиче. Даде Вегас на Бонати — връчи му го. Да не мислиш, че той ще ти го преотстъпи с усмивка, просто ей така.

— Знам как да се справя с него.

Той се разсмя.

— Върнах се малко късничко. Не осъзнаваш ли, че Бонати вече не ни е приятел?

Две червени петна избиха върху скулите й. Дори и Джино знаеше… Преди да успее да му отговори нещо, някой почука на вратата. Лъки отвори.

На прага стоеше Дарио. Висок. Светъл. Невинен.

— Здрасти на всички — каза той. — Радвам се да ви видя.

В два следобед Кери нае кола от „Херц“. В три я паркира близо до централния вход на резиденцията на Енцо Бонати.

Остана и зачака в колата. На седалката до нея лежеше чантата й, в която беше пистолетът. Просто чакаше. Не знаеше какво. Знаеше само, че ще чака дотогава, докато събере кураж да се справи с чудовището, което живееше само на метри от мястото, където се намираше.

Уорис Чартърс се настани в хотел „Плаза“. Защо да не си го позволи! Сметката отиваше при Енцо.

Изкефи се със сауна, масаж и маникюр. Два пъти звънна в резиденцията на Бонати, но Енцо отсъстваше. В три и петнайсет се обади отново. На телефона беше Енцо.

— Имам един филм, който искам да видиш — каза Уорис, зарадван, че най-накрая е успял да се свърже с Бонати. Във филмовия бизнес човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Добре — каза Енцо. — Ще го видя. И имам идея за нов финал, който направо ще те убие.

— Да тръгна ли към теб?

— Имаш ли кола?

— Не. Имах намерение да наема.

— Не се безпокой. Ще изпратя едно от момчетата за теб — Русо. Ще те вземе около шест. Ще те чакам.

Уорис затвори телефона и блажено се усмихна.

Лъки не се зарадва на пристигането на Дарио. Кой го беше поканил? Срещата с баща й беше лична, беше предвидена да бъде делова, а се превръщаше в обикновено семейно събиране. Майната му! Имаше толкова работа. Изобщо не й беше до фамилни сбирки.

Двамата с Дарио отдавна не си говореха. След порно-филма и последвалите проблеми не поддържаха никакви връзки.

Атмосферата в апартамента на Джино стана напрегната. Меко казано. Дарио се опитваше да се държи мило и весело, но неудобно закрепеният малък пистолет в кобур под мишницата го притесняваше все повече и повече. Над горната му устна изби пот.

— Защо не си съблечеш сакото — предложи Джино. — Отпусни се, настани се удобно.

— Ей сега.

Ей сега ще ви пръсна черепите. На кого първо? Ако първо застрелям кучката, какво ще направи Джино? А ако избера него за първи, какво ще направи тя?

Мили Боже! Само преди минути Бонати му беше тикнал пистолета и му беше казал: „Направи го!“ Но как? Кого първи, по дяволите! Кого?

— Трябва да си тръгвам — неочаквано скочи Лъки.

Застреляй първо нея. Тя ти създаде най-много проблеми.

Ръката му автоматично посегна към пистолета.

Рио. Един милион. Свобода.

— Джино — Коста излезе от спалнята, — би ли ми поръчал нещо разхладително от рум-сървиса?

По дяволите! Коста! Няма да успее да премахне и тримата. По дяволите! Защо Бонати не му беше казал какво да прави с Коста?

Всичко се обърка. Но той щеше да го направи, разбира се щеше да го направи, но не сега. Друг път. Утре. Вдругиден. Бонати щеше да разбере. Трябваше да разбере. Рио можеше да бъде отложен с ден или два. Милионът нямаше къде да отиде. Пръстите му отпуснаха дръжката на пистолета. Джино го гледаше странно — като че ли усети.

Дарио скочи и се втурна към вратата.

— Трябва да тръгвам, забравих нещо важно — през рамо подхвърли той.

Сега и тримата впериха погледи в него. Ръката му, хлъзгава от пот, посегна и хвана металната топка на бравата.

— Хей — започна Джино, — какво става с теб? Искам да поговорим. Искам…

Завъртя топката и избяга, следван от вика на Джино, но не погледна назад. Втурна се към аварийната стълба — както Бонати му беше казал да направи. Препъна се и падна, надигна се, но отново се препъна. Не му стигаше въздух, задушаваше се. Проклетият кобур с оръжието болезнено глождеше мишницата му.

Защо тичаш? Не си направил нищо!

Постепенно овладя паниката си. Когато стигна първия етаж, вече дишаше нормално.

Излезе спокойно от хотела и се огледа. Отсреща, до тротоара, видя Русо и му кимна, че всичко е наред.

Русо също го видя и кимна едва забележимо в отговор.

После се случи нещо, което Дарио нямаше време да осъзнае. Както си стоеше пред входа на хотела и чакаше Русо да пресече улицата и да го придружи до колата, почувства силен удар в гърба. Господи! Толкова силен, че костите му изпукаха.

Обърна се да види какво се е стоварило върху него, отвори уста да проговори, но вместо думи от нея бликна фонтан кръв.

Върху лицето му се изписа изненада. Бавно започна да се свлича. До него достигаха приглушено крясъците на хора.

Умирам, помисли си той. Простреляха ме!

Тялото му тупна безжизнено и бездиханно на тротоара.

Стивън седеше зад бюрото си и преведен напред внимателно преглеждаше документи, магнетофонни записи, книжа, отчети, показания… Беше ги проверявал стотици пъти. Сега прости си намираше работа, за да убие времето.

Боби тихомълком влезе в офиса.

— Хей, приятел, какво правиш?

Стивън вдигна глава.

— Просто преглеждам нещата…

— Не бе, попитах те какво направи с колата. С мерцедеса? Откри ли на кого е?

— На кого?

— Името Сантейнджело да ти говори нещо?

— Лъки… Сантейнджело — бавно повтори Стивън.

— Дъщерята на Джино Сантейнджело, който току-що се върна в града след дългогодишно изгнание. Приятел и съдружник на Бонати, въпреки че не открихме нищо, което директно да го уличава. Не е замесен в бизнеса с наркотици и рекета. Въпреки това двамата са тясно свързани — Боби развълнувано приседна върху ръба на бюрото на Стивън. — Е, какво ще кажеш?

За малко и двамата мълчаха.

— Сигурен ли си? — попита най-накрая Стивън.

— Когато Боби де Уолт има информация, тя е абсолютно сигурна.

Стивън се замисли за Лъки и се намръщи. Защо не му беше казала? Защо пък трябваше да му казва? Той не й беше казал нищо за себе си.

Но тя, естествено, е знаела кой е той. Сигурно е подготвила цялата игра, за да разбере може ли да изкопчи от него нещо.

И прекъсването на тока в целия град? Май въображението ти се развихря, момче!

Беше съвпадение.

— Пиленцето изглежда е дяволито парче — отбеляза находчиво Боби. — Има снимка в досието. Бонати й е кръстник. Била е на откриването на „Маджириано“ във Вегас. Хайде, Стивън, кажи какво знаеш, де!

Стивън неопределено махна с ръка.

— Нищо.

— Нищо? Тогава защо издирваш колата й?

— Господи! Ако разбера, че е съучастничка на Бонати, ще ти съобщя — рязко каза той. Почувства се необяснимо разочарован. Как въобще можа да се забърка с дъщерята на Джино Сантейнджело?

Телефонната уредба в офиса иззвъня.

— Да? — изстреля той.

— Господин Баркли, майка ви е тук и желае да ви види. А току-що пристигна съобщение, че документите, които очаквате, са готови и можете да ги вземете.

— Благодаря, Шийла. Случайно да си разбрала защо майка ми е тук?

— Не. Може ли да се качи при вас?

— Да — скочи от стола зад бюрото си и направи знак с вдигнат палец към Боби. — В играта сме. И ще я изиграем успешно.

Боби нададе победен вик.

В същия момент Кери влезе в кабинета му и Стивън я грабна в прегръдката си. Притисна я до себе си силно и топло.

— Мамо, толкова съм ти благодарен, че най-накрая намери време да откриеш къде работя, но в момента работим по много спешен случай. Защо не наминеш утре. Ще обядваме заедно.

— Стивън — гласът й беше сподавен, задъхан, — трябва да говоря с теб.

— Не сега, скъпа. Съжалявам, но в момента се готвя да дам ход на най-неразбиваемото съдебно обвинение за годината. Истински бисер. Л. У.

— Това означава лично удовлетворение, госпожо Баркли — засмя се Боби.

— Много е важно — тихо каза Кери. — Нямаше да дойда тук, ако не беше толкова важно.

— Тогава ще се отбия при теб по-късно — протегна, грабна сакото си и го преметна през рамо.

Боби се приближи до него, телата им почти се допряха.

— Твоята стара лейди не изглежда много добре — прошепна той.

Едва сега Стивън я погледна. Вярно, не изглеждаше изискана и изрядна както обикновено.

— По-късно — той леко я целуна. — Обещавам. Защо сега не се прибереш вкъщи и не си починеш малко? Изглеждаш ми малко различна. С кола ли си?

Тя вяло кимна, после едва чуто прошепна, като се мъчеше да овладее неконтролираните нервни тръпки, които обхванаха цялото й тяло:

— Дай ми ключа от апартамента си. Ще те чакам там.

— Е, сега ми стана ясно. Имала си скандал с Елиът.

Тя нито отрече, нито потвърди. Той бързо бръкна в джоба си и извади ключа от апартамента си.

— Ще се прибера най-рано след два часа. Настани се спокойно — той й подаде ключа, после се обърна към Боби: — Хайде, Боби, започваме.

Кери остана неподвижна, вперила поглед в сина си, който бързо напусна стаята. За стотен път се попита дали е взела правилното решение. Докато пътуваше в таксито до къщата на Енцо Бонати, имаше достатъчно време да размисли. Всъщност какъв беше планът й? Да тръгне решително към входната врата, да заяви, че иска да види Бонати, да влезе при него и да го застреля? Така ставаше само по филмите, но животът беше доста по-различен от киното.

Имаше безброй „можеше ли да…“

Можеше ли да се изправи лице в лице с Енцо?

Можеше ли да използва пистолета?

Можеше ли действително да застреля най-хладнокръвно друго човешко същество?

Можеше ли да избяга до колата и да се измъкне от къщата незабелязано?

Постепенно, докато пътуваше в задушната наета кола с изключена климатична инсталация, плувнала цялата в пот, тя осъзна, че намеренията й са неизпълними. Замисли се за други варианти.

Но се оказа, че има само един.

Да каже на Стивън истината. Да му разкаже всичко.

Веднага, щом взе това решение, сякаш животът се върна в нея. Почувства се енергична и млада. Запали колата и подкара към града, без да обърне поглед назад.

Стивън имаше право да знае. Каквото и да се случеше, щеше да му каже истината.

— Какво, по дяволите, става с това момче? — изгърмя Джино. — И знаеш ли какво? Стори ми се, че като че ли бърка под сакото си за пищов. Забеляза ли движението му, Коста?

— Не, не видях такова нещо.

— Аз го видях — каза Лъки. Не бих пропуснала подобен жест от Дарио.

— Не разбирам какво става — раздразнението обхващаше все по-силно Джино. — Собственото ми хлапе да пристига тук с пищов. Върни го обратно, Коста. Мисля, че е време да покажем правия път на малкия педи.

— Охо! — възкликна Лъки. — Мисля, че мъничко си закъснял да го вкарваш в правия път. Ако му беше отделил повече внимание, когато беше още пубер…

Джино остро реагира:

— Ти с кого си мислиш, че разговаряш?

Тя пламна цялата, но не отстъпи.

— С теб. Говоря с теб. Когато Дарио и аз бяхме малки, нямахме семейство. Нито семеен живот. Бяхме затворени в оня мавзолей Бел Еър като прокажени. Не ни се разрешаваше да имаме приятели. Не ни се разрешаваше да ходим на кино като другите деца. Ако трябваше да си купим нещо, една от твоите горили ни дишаше във вратовете. Не се чудя, че Дарио днес е такъв…

Той я смрази с погледа си.

— Да, да, животът ти беше ужасен — прекрасен дом, най-хубавото, което можеше да се купи с пари.

Тя едва не се нахвърли върху него.

— Пари! Да ти пикая на парите! Исках теб през тези години. Исках да се грижиш за мен, да бъдеш до мен. Исках да имам до себе си баща от плът и кръв!

Думите й се забиваха като куршуми в сърцето му.

— Винаги съм правил най-доброто за вас — дрезгаво каза той, — най-доброто, което знаех, че…

— Е, явно не е било достатъчно — сряза го тя.

Отдолу, откъм улицата, се чу приближаващият вой на полицейски сирени. Коста пръв реагира — приближи до прозореца да види какво става.

— Ти защо още се мотаеш тук — изкрещя му Джино. — Върви и доведи тук Дарио!

Коста припряно излезе.

Лъки въздъхна.

— И аз ще вървя — каза тя. — Ти и аз, ние просто не можем да общуваме. Никога не сме могли.

— Говориш за мен, като че съм ти чужд човек — разпали се той. — А какво ще кажеш за теб самата. Ти моя дъщеря ли си? Бягаше от училище. Чукаше всичко, което носи гащи. Ходиш…

— Не съм! — прекъсна го тя, кипяща от ярост. — И дори да беше така, какво от това?

— Какво от това ли? Нима не разбираш? Какво от това? — поклати печално глава. — Права си, Лъки. Ти и аз не сме на една вълна. Защо не тръгваш? Седем години и нито една шибана пощенска картичка. Това било дъщеря!

— А ти писа ли ми? — обвини го на свой ред тя.

Джино се почувства много, много уморен. Някой започна да удря по вратата.

— Кой е? — наежи се моментално Джино.

— Коста. Отвори! Бързо!

Лъки вдигна чантата си. Нещо отвътре, нещо, което не можеше да определи, я караше да заплаче.

Джино отвори вратата и Коста влетя вътре пребледнял и разтреперан.

— Дарио е застрелян — едва успя да каже той, останал без дъх, — отвън, пред хотела. Мъртъв е.

— Мили Боже! — изкрещя Джино. — Мила Майко Божия!

Лъки замръзна.

Джино внезапно сграбчи с ръце гърдите си и се олюля. Политна към дивана. От устните му се отрони тихо стенание.

— Какво ти е? — скочи към него Лъки. — Какво ти е?!

Той само отново изстена. Лицето му посивя и за секунда върху него се отпечата истинската възраст на Джино — неговите седемдесет и една години.

— Сърцето… — почти неразбираемо произнесе той. — По-добре… лекар… бързо…

Петък, 15 юли, 1977

Ню Йорк, Вечерта

Енцо се беше излегнал в леглото в спалнята си и бързо и яростно превключваше с дистанционното управление от канал на канал. Вниманието му привличаха само новинарските емисии.

— Мили — оплака се захаросаната блондинка, която подскачаше в кралското му легло, облечена единствено в кремави копринени бричове, — искам да гледам… Игра с другия пол.

— Я се обличай, за Бога — изръмжа той. — Вече ми се повръща от циците ти. Това, което вече видях, ще ми стигне за цял месец.

Тя се нацупи.

— Аз си мислех, че харесваш големи цици.

— Облечи се, тъпачке. Извикал съм тоя човек да дойде специално, за да те види от Холивуд. Облечи се и млъквай!

Тя изпълзя от леглото, все още нацупена, като се любуваше на отраженията си в огледалата, които покриваха цялата стена, и бързо отиде в банята.

Енцо се намръщи и отново започна да превключва каналите. Проклети шунди! Ставаха само за ебане! Но му харесваше около него да се навърта някое щуро парче, което да събира очите на всички и да надървя мъжете, когато влезеше в някой ресторант с нея. Тази беше с най-убийственото въздействие. Имоджин. Осемнайсетгодишна. Бивша красавица на месеца на „Плейбой“. С близо метър гръдна обиколка, с която удряше в земята всички останали, с които си беше имал работа.

Тъпото момиче искаше да стане филмова звезда. И той щеше да я направи звезда. В нея се криеше голям бизнес.

— Вик — извика силно той, — къде е шибаното съобщение за Джино и Лъки? Искам да кажа, че досега трябваше да го пуснат по новините, нали така? Дарио трябва да ги е застрелял вече!

Големия Виктор влезе тромаво и тежко.

— И аз се чудя, шефе. Може и да не са ги открили още.

— Говориш с гъза си. Та те са в хотел. Не можеш да убиваш хора в хотел, без никой да ги намери. Някоя прислужница, някоя дама, дето все си вре носа в съседната стая. Просто някой.

— Чудя се, шефе.

— Майната ти, само това ли можеш да казваш? Сигурен ли си, че работата е свършена?

— О, да, шефе, сигурен съм. Русо е видял знака от самия Дарио. Точно както беше уговорено.

— Къде е Русо?

— Ще пристигне всеки момент. Кара оня филмов продуцент. Трябва да го вземе от „Плаза“, нали ти каза.

— О’кей — вниманието на Енцо отново се насочи към телевизионния екран. Говорителката тъкмо съобщаваше за стрелбата пред „Пиер“. Не изглеждаше зле, само малко недохранена. Погледна лукаво встрани и си я представи гола. — Вик, направи ми една услуга. Позвъни в „Пиер“, кажи им да проверят апартамента на Сантейнджело и затвори. Обади се от уличен автомат.

Големия Виктор кимна.

— Добра идея, шефе.

— Моя идея. Аз съм единственият тук, който винаги има добри идеи.

— Обичам те, татко — шепнеше Лъки, наведена ниско над Джино в линейката. — Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш… Честно…

Но той не можеше да й отговори. Носа и устата му бяха скрити под кислородната маска. Но черните му очи не се откъсваха от нейните, казваха й, че й прощава.

Тя седя до него през целия път до болницата, стиснала здраво и топло ръката му. Изгаряше я желанието да му каже толкова много неща с надеждата, че няма да бъде твърде късно.

Щом пристигнаха в болница, настаниха Джино веднага в реанимацията. Коста пристигна почти веднага след линейката. Лъки видя, че възрастният мъж плаче. Стисна ръката му.

— Ще се оправи, Коста, ще видиш. Чувствам го.

Тя успя да се срещне с лекаря, който пое Джино. Дългото, слабо лице на мъжа беше мрачно.

— Вашият баща е с тежка коронарна тромбоза.

— Ще се оправи ли? — живо попита тя.

Конското лице на доктора стана още по-мрачно. Той се поокашля.

— Рано е да се каже. На медицински език вашият баща е с атеросклероза. Това е състояние, което поразява сърцето поради втвърдяване на коронарните артерии. Тогава те се стесняват, на тези места кръвта не циркулира, задържа се по стените на съда и постепенно се натрупва. Тогава артерията се запушва. Ако е запушена…

Докато лекарят монотонно й изнасяше лекцията си по медицина, тя се улови, че в главата й се въртят спомените за Джино като малка. Как я подхвърля във въздуха, как я прегръща топло и силно, как я целува. Изпитваше толкова силна любов към този човек — и към този, който лежеше в болничното легло и се бореше за живота си.

За миг намери пролука в спомените си и чу гласа на доктора, който продължаваше обясненията си:

— Както разбирате, госпожице Сантейнджело, нещата могат да се развият по различен начин. Както стесняването, така и запушването може да бъде съвместимо с един умерено активен живот. Това се случва при много пациенти в продължение на много години. Разполагаме с отлични нови лекарства, за да забавим съсирването на кръвта… Има комплекс от назначения, които значително подобряват прогнозата… — тук той уклончиво сви рамене. — В случая с вашия баща в момента все още не можем да кажем колко значимо е поражението. Ако издържи през нощта, ще имаме някаква надежда… и прогнозата ще е по-обнадеждаваща…

Надежда… Обнадеждаваща… Какво означаваше това?

Втренчи в лекаря очите си, пълни с омраза и презрение. Какво му пукаше на тоя дали Джино е жив, или мъртъв?

— Благодаря ви, докторе — сухо каза тя.

— За момента състоянието му изглежда стабилно. Можете да се приберете и да си починете. Ще ви се обадим по телефона, ако настъпи някаква промяна…

Като че ли тя искаше да си ходи вкъщи.

— Мога ли да го видя? — попита тихо.

— Само за малко… въпреки че, колкото е по-спокоен болният…

— Благодаря ви.

Джино лежеше в тясното болнично легло с бледо като чаршафите лице. Към ръката му беше прикрепена система, очите му бяха затворени.

До леглото седеше медицинска сестра, готова да реагира при най-малката тревога — едра жена, която се обърна към Лъки в мига, в който тя влезе в стаята:

— Никакви посетители! Този човек е много зле.

— Този човек е моят баща — кипна Лъки — и докторът ми разреши да го видя. Ще бъдете ли любезна да почакате минутка навън.

Сестрата също кипна, ноздрите й обаче се разшириха — единственият израз на възмущението й. Стана и забързано излезе от стаята, цялото й поведение демонстративно изразяваше неодобрение.

Лъки застана до леглото. Сълзите се стичаха по страните й, но тя не ги усещаше. Стисна ръката на Джино и прошепна:

— Извинявай, че трябваше да се случи това, за да разбера колко много те обичам. Ние можем да общуваме, ако и двамата опитаме. Ако и двамата пожелаем да опитаме. Отдръпнах се от теб, защото ти ме изостави. Трябваше да го направя първа, за да не се почувствам наистина захвърлена, когато ти ме изостави. Обичам те. Ти си мой баща. И аз искам да живееш, искам го по-силно, отколкото съм искала каквото и да било на този свят. В моя живот.

Клепачите му леко трепнаха и той с мъка отвори очи.

— Искам от теб една… услуга — прошепна той с отпаднал глас. — Пести ми… чувствата, когато ще мога… да се справя с тях.

Гласът му беше много слаб, но тя чу думите му и разбра, че той знае. Лицето й засия, широко усмивка разтвори устните й.

— Спокойствие и пак спокойствие, а?

— Да, детко…

Очите му се затвориха и за известно време настъпи тишина. Лъки стискаше силно ръката му, усещаше как между двамата протича любов и разбирателство. Като че ли бяха свързани с общи кръвоносни съдове.

Той започна да говори нещо. Тя сведе глава към него. Думите се редяха в едва доловим шепот:

— Дарио… Семейната чест… Името Сантейнджело.

— Да, татко.

— Справи се… с това… Лъки — отвори уста да поеме дъх. — Отмъсти… за двама… ни… Бонати… е… този… Бон…

— Сестра! — изкрещя Лъки. — Помощ!

Уорис Чартърс се огледа за последен път. Беше готов. Изтупан от главата до краката. Калифорнийски шик. Лек, светъл, жълтокафеникав широк панталон и сако на Армани, леки кожени мокасини на Гучи, страхотни очила от специализиран магазин. Най-после… Всяко нещо заемаше мястото си…

Разроши леко косата над челото си с разперени пръсти, обърна гръб на огледалото и с леки стъпки пое надолу към фоайето на хотел Плаза.

Когато напусна болницата, Лъки беше изпълнена с решимост. Още утринта знаеше какво трябва да направи. Случилото се по-късно само потвърди, че колкото по-бързо реализира решението си, толкова по-добро. Не, налагаше се!

Прибра се право в апартамента си, където я очакваше Боги.

— Лъки, ужасно съжалявам за случилото се… — започна той.

— Знаеш ли, Боги, това променя доста неща. Не съм готова да се заема с Бонати точно сега. Необходимо ми е малко време. Защо не се върнеш във Вегас? След седмица ще се чуем и ще решим по кой точно път да тръгнем.

Той втренчи в нея непроницаем поглед.

— Смятах, че си човек на действието, а не съзерцател.

— И аз смятах така. Но точно сега трябва да се съсредоточа. Случилото се ме разстрои, Боги. С Дарио не се виждахме, не се обичахме… Но все пак той е мой брат…

— Кой го застреля?

— Ще разбера.

— Е, ти си знаеш, щом мислиш, че не мога да ти помогна с нещо — и той махна безпомощно с ръка.

— Напротив, можеш да ми помогнеш — натърти Лъки. — Удари братята Касари — спря за миг, за да запали цигара. — Намери ми най-добрия. Сто хиляди долара — по петдесет на близнак. В брой. Можеш ли да го уредиш? Искам да се справят с тях незабавно.

— Ще ми довериш сто хиляди бона?

— Доверявала съм ти живота си, нали?

Той безмълвно кимна, после зарея поглед.

— Мога да го уредя. А Бонати?

— За него ще почакаме.

Боги си тръгна. Щом остана сама, Лъки се преоблече. Реши, че най-подходящо е да се облече в бяло — рокля от копринено жарсе от „Холстън“, която досега не беше обличала. Гримира се старателно, среса и тръсна черните си коси. Къдриците й свободно се разпиляха около лицето. Отключи едно чекмедже на тоалетката си и оттам извади изящна златна верижка с мъничък диамант и инкрустирания с рубини медальон, който Джино й беше подарил за нейния пети рожден ден. Отвори капачетата и се вгледа в снимката. Тя и Джино. Колко си приличаха двамата, дори тогава. Нежно се усмихна, затвори капачетата и окачи верижката. Тя нежно обиколи шията й, като фино златно бийе. След това извади диамантените обици, които й беше подарил на шестнайсетия й рожден ден. Бяха запазили същия блясък от деня, в който ги беше получила — седнала в Лас Вегас с Джино и Марко…

Марко… Довечера ще отмъстя и за теб, любими мой, и за теб…

Застана пред огледалото и внимателно се огледа.

Беше готова.

Имоджин също беше готова — в панталон от модна къща „Спандекс“ и риза, която тя наричаше „цицеста“.

— Я махни тия лайна от теб — изгърмя Енцо. — Приличаш на уруспия, ебана от цялата мексиканска армия.

— Не знаех, че има мексиканска армия — намръщи се Имоджин.

Големия Виктор я загледа лакомо, докато тя фръцкаше задника си към вратата. Един ден, когато се справят с шефа…

— Не ми го побира главата — изръмжа нетърпеливо Енцо. Вече е седем, а по шибаните новини нито дума. Обади ли се в хотела?

Големия Виктор кимна.

— Новините в девет ще го съобщят със сигурност — успокой той Енцо.

— Трябва да го съобщят, иначе ще хвърчат глави…

Уорис седеше на задната седалка в поръчковия „Мерцедес“ на Енцо Бонати и си мислеше как ли изглежда това да си богат. Да притежаваш не само един-два милиона долара, а нещо много по-съществено, неограничени фондове. Господи! Каква мечта! И ако Убийствен изстрел се превърнеше в хит, мечтата щеше да се превърне в реалност. В шибана реалност!

Наведе се напред и почука по тъмната стъклена преграда, която го отделяше от шофьора. Стъкленият панел се плъзна безшумно.

— Колко още ни остава? — попита той.

В купето откъм шофьора нахлу силна миризма на марихуана.

— Не много — отговори небрежно шофьорът, истински главорез в черен костюм и коварно присвити очи.

— Винаги ли си дърпаш, когато караш? — опита се да подхване разговор Уорис с надеждата, че шофьорът ще му предложи една цигарка. Вместо отговор стъкленият пане безшумно се плъзна и той остана изолиран в задната част на колата.

Отново се облегна върху скъпата кожена седалка и започна да барабани с пръти по металната кутия с филма, оставена до него. Скоро… скоро…

— Така добре ли е, миличък?

Енцо присви очи и огледа Имоджин от глава до пети. Беше се преоблякла в червена блуза, завързана на възел под огромните й гърди, червена миниполичка, която вече не беше на мода, и високи бели ботуши.

— Ами… да се надяваме — изпръхтя сърдито той.

Всъщност нямаше никакво значение как изглежда. Щом той желаеше тя да се снима, тя щеше да изпълнява главната роля, без значение какво е мнението на Уорис по въпроса. Чартърс беше една от пешките, човек за прикритие. Филмът щеше да бъде сниман така, както искаше Енцо. Или въобще нямаше да има филм.

На прага се появи Големия Виктор.

— Пристигна, шефе — обяви той. — Къде ще го приемеш?

Лъки шофираше малкия си „Мерцедес“ металик като опитен автопилот. Влизаше остро в завоите и преодоляваше пъргаво всички препятствия по пътя. В купето звучеше серенада на Теди Пендърграс, тя припалваше цигара от цигара. Знаеше много добре пътя до къщата на Енцо. Можеше да стигне дотам дори със затворени очи — колата й автоматично щеше да я отведе там.

През колко уикенди беше намирала убежище в тази къща? Беше преспивала в стаята за гости. Беше плувала в басейна. Беше сядала на масата заедно с Бонати и с някой от синовете му — този, който беше при него в момента. Беше дъщерята, която Енцо не беше имал. Или поне такива бяха думите му.

Долен, мръсен лицемер. Беше му вярвала. Беше му се доверила. Как ли се е подигравал зад гърба й.

Тя плътно стисна устни. Те застинаха в мрачна, сурова линия, когато малката кола се стрелна към къщата на Енцо Бонати.

Стивън и Боби седяха на задната седалка в полицейската кола. Движеха се към резиденцията на Енцо Бонати в Лонг Айлънд.

— Как се чувстваш, човече? — попита Боби с дрезгав глас.

— Дяволски добре — отвърна Стивън. — Но ще се почувствам адски добре, когато пипнем този мръсник.

— Ще дадеш ли малко кокаин на твоето маце? — глезено примоли Имоджин и увисна с цялата си тежест на ръката на Енцо, облечен в дебело подплатено вечерно сако.

Той я отърси от себе си.

— Майната ти. За Бога, тук е човекът, на когото искам да те представя.

— Знам, миличък. Но толкова искам да се представя добре. Моля те… нали съм твоето маце…

Той недоволно сви устни. Младото поколение се тъпчеше с наркотици, докато неговото се наливаше с алкохол. Не беше едно и също.

— В бюрото ми. Само едно смръкване. Не искам очите ти да станат стъклени.

— Миличък, кокаинът ги прави блестящи.

— Стига ти блясъкът на циците ти! Хайде сега, побързай — той излезе от стаята. Не се чувстваше добре в новото си сако, което струваше шестстотин долара, но изглеждаше съвсем обикновено. Мода. Произведено в Италия. Не струваше и една чекия!

В библиотеката Уорис с възхищение оглеждаше рафтовете, пълни с книги. Беше удивен. Кой би си помислил, че Енцо Бонати притежава такава великолепна библиотека!

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Големия Виктор. — Енцо ще дойде всеки момент.

— Бяло вино с лед — рече Уорис, отвратен от вида на дебелака.

Устата на Големия Виктор зяпна и си остана така.

— А?

— Бяло вино. Проблем ли има? С малко лед в чашата.

— Да бе, знам к’во искаш. Но кой ще изпие останалото от бутилката?

Уорис не повярва на ушите си.

— Нека бъде тогава водка — великодушно каза той и добави саркастично. — Ако бутилката е отворена, естествено.

Очите на Големия Виктор светнаха с опасен блясък.

Точно в този момент Енцо влезе в библиотеката.

При вида му Уорис го напуши смях. Старият мъж изглеждаше толкова нелепо в подплатеното вечерно сако, с което имаше опасност да се задуши.

— Сакото ти е страхотно. Откъде го купи? — веднага попита той.

— Харесва ли ти?

— На теб всичко ти стои чудесно.

Стивън вече не изпитваше нервното напрежение, което стягаше гърдите му, когато потеглиха с полицейската кола. Умът му вече работеше на по-бавни обороти. Арестът на Бонати щеше да мине почти като всеки друг арест. По-нататък се очертаваше много работа, но той я очакваше с нетърпение.

Същевременно не го напускаше мисълта за Лъки. Чудеше се как ли ще се чувства с момиче като нея.

Трябваше да я изхвърли поне за момента от мислите си. Трябваше изобщо да я изхвърли от съзнанието си.

Лъки Сантейнджело. Но какво толкова щеше да се случи, ако я видеше още един път.

Да. Щеше да се случи, и още как. Разсъждаваше като малоумен. По-добре да я забрави. Да забрави опаловочерните й очи… високото гъвкаво тяло… плътните чувствени устни…

— Хей, приятел — прекъсна мечтанията му Боби, — почти стигнахме.

Охраната на входа поздрави Лъки с енергично, свойско махване с ръка. Тя познаваше всички момчета. И всички я познаваха. Интуицията й говореше, че само Енцо и най-приближените му знаят за неговите хитрини и тайници в къщата.

Паркира колата пред къщата и застана пред входната врата. Натисна два пъти — късо и енергично — звънеца и Големия Виктор застана на прага, втренчил поглед в нея. Долната му уста увисна накриво от удивление.

— Лъки? — попита той, като че ли можеше да има съмнение коя е тя.

— Самата аз — весело отговори тя. — Защо? Да не би да изглеждам различна.

— О, не. Само че не те очаквахме.

— Тръгнала съм на парти съвсем наблизо и си помислих защо да не се отбия и да изкажа почитанията си на кръстника ми, които толкова е заслужил. Той е тук, нали?

Големия Виктор шумно преглътна. Някой май беше скроил някакъв номер. Енцо нямаше да се зарадва

Тя влезе спокойно в къщата.

— Не е зает, нали?

— Напротив… зает е.

— Така ли? С някого, когото познавам ли?

Големия Виктор отново се втренчи в нея. Невъзмутима. Трепери отвсякъде. Като кукла. Навярно дори не е била в „Пиер“. Навярно дори не е чула какво се е случило пред „Пиер“.

— Защо не почакаш в стаята отпред. Ще кажа на Енцо, че си тук.

— Добре. Но побързай, Вик. Партито, на което съм тръгнала, ще е върховно и не ми се иска да пропусна нито миг.

Той продължи да я гледа изпитателно още малко, последва я във всекидневната, видя я да сяда и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Ако можем да направим филма с моето момиче… — говореше Уорис. — Всичко, което искам да направиш, е само да гледаш.

— Да. Ще гледам — благосклонно се съгласи Енцо, — но имам нещо за теб, от което ще ти изхвръкнат и двете шибани очи.

— О, прекрасно — вежливо измърмори Уорис, а в ума си бързо предвиди една второстепенна роля за приятелката на Енцо, която да прибави в сценария. — Каза, че имаш тайна тая.

— Тук е тайната стая — извиси доволно глас Енцо. — Виждаш ли всичките тия книги? Е, гледай сега — той натисна два бутона на стената и библиотечните секции се плъзнаха встрани. Пред очите на Уорис се откри помещение с прожекционен апарат в единия край и екран върху срещуположната стена. — Страхотно, а?

— Искаш да кажеш, че тези книги не са истински?

— Разбира се, че не са… До една са само корици. Умно замислено, какво ще кажеш?

Уорис кимна и тръгна към прожекционния апарат, за да зареди бобината с филма.

Големия Виктор влезе при тях с тежката си походка, приближи шефа си и започна да му шепне нещо в ухото.

— О’кей — високо каза Енцо и се обърна към Уорис: — Ти приготви всичко. Възникна нещо много спешно, но скоро ще се върна. Ти подготви всичко.

— Ох, така ме изплаши! — изписка Имоджин, която вдигна леко изцъклените си очи към Лъки, която тихо влезе в спалнята. — Коя си ти?

Лъки се усмихна. Вкусът на Енцо от ден на ден ставаше все по-непретенциозен. Никога не беше виждала такава грозотия. Трябваше да е неговото ново откритие.

— Аз съм Ейвън, лейди — каза тя и продължи да се усмихва.

Имоджин се изкикоти.

— С холивудския продуцент ли си?

— Ами да. Енцо ме прати тук да опитам и аз от тази сладък прашец, който така лакомо вдишваш.

— Вдиш… какво?

— Смъркаш, миличка. Смъркаш. Достатъчно ли си смръкна вече?

Имоджин се ококори.

— Защо питаш? Да не би Енцо да е изгубил търпение?

— Каза, че ако не разкараш закръглените си задни части долу tout de suite, лично ще се заеме с теб. Незабавно! Но вече всички знаем какво означава това, нали?

Имоджин припряно остави малката златна лъжичка за кокаин, която използваше, и тънката ивица бял прах.

— Можеш да използваш останалото — предложи великодушно тя.

— Много си щедра — каза Лъки.

Момичето излезе с несигурна походка и Лъки без колебание се отправи към личната баня на Енцо. Отвори шкафа, където той държеше дванайсет флакона с различни, но еднакво отвратителни одеколони. Там, зареден, винаги стоеше един от трите пистолета, които лично ползваше. Беше й се похвалил един неделен ден преди много време. „Ако някой шибан гадняр пристигне с намерението да ме спипа по бели гащи в кенефа, аз съм готов да го посрещна — беше се изфукал той, — извини ме за езика.“

— Здрасти — замаяно се захили Имоджин. — Ти ли си продуцентът?

Уорис невярващо зяпна момичето. Беше истинска находка. Никога не беше виждал такава като нея.

— Да — успя да произнесе той, — а ти?…

— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!

— Къде е тя? — изстреля Енцо.

Големия Виктор удивен огледа празната стая.

— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.

— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.

— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.

— Сигурен ли си?

— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.

Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:

— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…

Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.

Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.

Джино… Марко… Това е!

Изтича нагоре по стълбите и извика.

— Енцо, тук съм!

Енцо се обърна към Големия Виктор:

— Какво, по дяволите, прави тя горе?

Големия Виктор в неведение разтвори ръце.

— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.

— Да не би да носи нещо?

— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.

— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?

— Защо не се качим да видим?

— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.

— Дадох му пиене, шефе.

— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.

Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.

Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.

Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.

— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.

— Защо не? — произнесе той с ясен глас.

Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.

— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.

Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.

— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?

Тя изхвърча навън от стаята.

Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?

— Лъки! — извика той. — Къде си?

— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…

— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.

Влезе в спалнята.

— В банята съм — безгрижно извика Лъки. — Искам да ти покажа нещо.

Той отиде до вратата на банята и веднага разбра всичко. Но беше късно. Беше в капан.

Закова се на прага и се втренчи в Лъки. В ръцете си държеше собствения му пистолет. Насочен към него.

— Можем да поговорим… — започна той.

— Никога не подценявай силата на една жена, старче — каза тя спокойно. — Това е за сбогом от Джино, Дарио и Марко… най-вече от Марко. Е, естествено и от мен.

Дръпна спусъка. Първият куршум прониза корема му и червата му се разпиляха по килима.

Вторият куршум го улучи, докато падаше, във врата.

Не усети третия.

За Енцо Бонати всичко беше свършено.

Лъки чу в далечината сирените на полицейските коли.

Всичко наред ли е вече, Марко?, прошепна тя като молитва. — Всичко наред ли е, скъпи?

Когато колата със Стивън, Боби и двамата детективи, които щяха да извършат ареста, приближи резиденцията на Енцо Бонати, единият от детективите забеляза:

— Нещо става. Като че ли някой ни е изпреварил.

Стивън почувства оловна тежест в стомаха си. Пред тях се виждаха мигащите светлини на две полицейски коли.

— По дяволите! — изруга той. Инстинктът му подсказа, че неговият звезден миг няма да се състои.

Едно униформено ченге охраняваше портала към имението. Вдигна ръка и спря колата им.

— Какво става? — възбудено попита Стивън с подадена през спуснатото стъкло на колата глава и протегната ръка със служебната си карта.

Ченгето сви рамене.

— Имало е стрелба. Някакво момиче се обадило в участъка за помощ… изнасилвали го… Та то застреляло Бонати.

Оловната тежест в стомаха на Стивън сякаш стана още по-тежка.

— Мъртъв ли е?

— С тия три куршума в тялото и вие нямаше да останете жив…

— Мили Боже!

— Амин — тъжно заключи Боби.

— Да влезем — предложи Стивън.

— Добре е да го направим — съгласи се Боби. — Поне ще огледаме трупа.

Завита в одеяло, седнала в кухнята, Лъки отговаряше на въпросите на детектива.

— Когато ме сграбчи, направо се изумих — тя го гледаше невинно, с пълни със сълзи очи. — Моля ви, разберете ме, този човек винаги ми е бил като баща.

Полицаят кимна съчувствено.

— Той… държеше се като животно… разкъса роклята ми, нахвърли се върху гърдите ми… — Лъки избухна в ридания. — Беше толкова страшно… ужасно…

— Знам, че вие е много трудно, мадам. Все пак, по-нататък какво се случи?

— Знаех, че държи пистолет в банята… показвал ми го е много пъти… Изтичах и го грабнах. Той тръгна след мен. И тогава пред очите ми притъмня…

— Но сте успяла да стреляте.

— За да се защитя.

— Естествено.

Стивън огледа трупа. Нямаше нужда да го разглежда като Боби. Един поглед му беше достатъчен.

— Къде е момичето? — попита той.

— В кухнята — каза му фотографът от екипа. — Истинска красавица.

Пред стълбите за горния етаж стоеше русокосо момиче с кравешко лице и гърди като вимета. До нея пристъпваше на място мъж на средна възраст — по всичко личеше че е от хората на Бонати — загорялото му тлъсто лице се гърчеше, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

Две отломки от разбития кораб на Енцо Бонати.

— По-добре да ги отведем в участък и там да вземем показанията им — предложи едно едро и яко ченге, което ги охраняваше.

— Искам адвокат — настоя русокосата крава.

— И за какво ти е притрябвал адвокат, миличка? — попита полицаят, без да откъсва похотливи очи от щедрите форми, с които природата я беше надарила. — Не си направила нищо лошо, нали?

Стивън влезе с широка крачка в кухнята. Лъки вдигна очи. Погледите им се срещнаха. Стори му се, че иска да го поздрави. Не отвори уста. Затвори очи и не каза нищо.

— Това ли е заподозряната? — попита той, без да успее да скрие изненадата в гласа си.

— Какво има, тук да не е летище „Кенеди“ — тросна се разпитващият Лъки детектив. — Кой сте вие?

Стивън извади и му показа служебната си карта.

— Стивън Баркли — каза той достатъчно силно, за да го чуе и тя. — Заместник-главен прокурор.

Тя безучастно обърна към него очи. Бяха безчувствени и далечни.

— Големи бързаци сте вие, от прокуратурата! — не сдържа негодуванието си детективът.

— Ръководя специално разследване за Бонати. Приключихме и пристигам със заповед за арест.

— Май сте позакъснял.

— И аз така разбрах. Може ли да поговорим за малко?

Детективът изпусна въздишка на досада, но се надигна от стола си до масата. Двамата отидоха до вратата.

— Как виждате нещата? — тихо попита Стивън.

Детективът се изкашля.

— Дъртият пръч се е опитал да я изнасили. Няма улики да е нещо друго освен обикновен случай на самозащита.

— Просто исках да знам — хвърли бърз поглед към Лъки. Очите й гледаха надолу, видът й беше окаян и съкрушен. — Тогава за мен повече работа тук няма, така мисля. Или да ви помогна с нещо?

— Да помогнете! — недоволно се изпусна детективът. — Откога вие от прокуратурата ни помагате? — върна се до масата, седна и започна да си записва нещо в омачкания си бележник.

Внезапно Стивън усети блестящите очи на Лъки върху себе си. На свой ред и той впи поглед в нея.

Много бавно тя раздвижи устни, без да издаде и звук:

Здравей, Стивън!

После продължи със същите бавни, беззвучни движения:

До скоро, областен прокуроре!

Прииска му се да й каже нещо — без значение какво. Но много добре разбираше, че не бива дори да си отваря устата.

Тя слабо се усмихна — с уморена усмивка, в която пролича облекчение. Той изведнъж усети също умора — смазваща, отпускаща умора и в мига, в който си позволи да въздъхне вътрешно, тя му намигна. Дръзко, предизвикателно. Едно намигване запазена марка Сантейнджело.

По дяволите! Цели две години напрегната работа отидоха на вятъра, а тя намигаше!

Не се сдържа и също се усмихна.

Е, почти.