Шестима братя

Шестнадесета глава

Моментът на истината. Макси беше мъртъв от половин час.

Нямаше никакво съживяване за копелето.

Развързах го десет минути след като сърцето му спря да бие и го нагласих на леглото заедно с момичетата. Въжетата и тиксото бяха наврени под леглото на Макси, където се съмнявах, че някой щеше да се сети да погледне. Остатъците от безобидния кокаин бях изхвърлила в тоалетната, а отровения със стрихнин бях разпределила на пакетчета в чантите на Ана и Мелъди.

Нямаше и една възможна причина, която щеше да накара някой да се усъмни в мен.

Особено след това, което смятах да направя.

Бях се облякла и коленичих в средата на стаята. Докато се взирах в последната линия прах върху огледалото, започнах да се усъмнявам в плана си. Но единствения начин, по който можех да направя всичко това да изглежда правдоподобно, беше, ако се престорех, че съм смъркала от същия боклук, който е убил Макси. Не можех да измисля друг вариант, който да ме премахне от възможните заподозрени. По този начин глупавите момичета щяха да поемат вината, задето ни бяха дали замърсената кока, и аз щях да изглеждам като жертва.

Замръзнах на място, когато пред вратата се чуха гласове. Насилих се да ги различа през силния хеви метъл, който звучеше от партито, и успях едва когато се концентрирах.

Бяха Джаз и още някой и разговаряха оживено точно пред шибаната врата.

„О, божичко. Не влизайте.“

— Изчезвай от пътя ми, братле — чу се глас.

Джейс.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“

Ако влезеха и ме видеха, напълно трезва и бодра, докато Макси лежеше мъртъв, а двете момичета бяха в безсъзнание, щях да съм прецакана.

— Ооо, не! — каза Джаз със същия дълбок смях като на баща си. — Не е твоят рожден ден, братчето ми. Чакай си шибания ред!

Чух боричкане пред вратата и реших, че моментът е или сега, или никога.

Поех си дълбоко дъх, стиснах зъби и смръкнах дълбоко от отровения прах, който запали мозъка ми като горелка. Примесения със стрихнин кокаин изгаряше вътрешната част на носа ми и усетих как тънка струйка кръв потече от ноздрите ми към устните. Имаше едновременно горчив и метален вкус, като плискащи се в устата ми ко̀ла и стотинки, и гадният вкус ме накара да се давя.

Стаята се завъртя около мен и огледалцето се изплъзна от ръката ми върху пода, където се разби на милиони парченца. Седем години лош късмет? Мисля, че вече си бях взела моите.

— Какво беше това? — прогърмя гласа на Джейс.

Повдигнах ръка, за да спра кръвта под носа си, но от движението нямаше никаква полза. Тя се стичаше навсякъде, по гърлото и в деколтето ми, попивайки право в корсета. Толкова малко прах, а толкова много кръв.

— Не си мисли, че си такъв шибан красавец — извика Джаз отвън. Залазих към вратата, събирайки острите парченца от огледалото с длани и колене.

— Пусни ме да вляза, простако! — извика Джейс.

— За кой, по дяволите, се мислиш? — попита Джаз и чух звука от сблъскващ се с челюст юмрук. Ауч. — Има, и винаги е имало, само шестима братя, ясно ли ти е? Ти, малко копеленце. Сигурно даже не си негов син.

Когато се изправих на крака, стъпките и гласовете им бяха заглъхнали.

Сграбчих дръжката на вратата, когато съзнанието ми се замъгли и нов порой от кръв започна да се сипе от носа ми. Задавих се, отваряйки вратата и се препънах в коридора. Музиката беше толкова силна, че можеше да те заглуши, и все пак извиках, нищо че не можех да чуя гласа си от звуците на „Металика“, които изпълваха помещението.

Току-що бяха тук. Къде бяха изчезнали?

Закуцуках напред, докато „Влез, Сънчо“ пулсираше по тялото ми, а стрихнина прогаряше дупки в мозъка ми. Свлякох се на колене, внезапно паникьосана, че този път наистина бях загазила.

„Не трябва да умирам“, помислих си, докато лазех към кухнята. Със сигурност там щеше да има някой.

Преполових ъгъла, все още кървяща и давеща се. Не би трябвало да изпитвах толкова много болка от една миниатюрна линия. Мозъкът ми крещеше, цялото ми тяло жужеше гневно, а кръвта от носа продължаваше да тече.

Спрях и се облегнах на стената в кухнята. Нямаше никой.

„Мамка му!“

Дишах учестено, стискайки ноздри в опит да спра притока на кръв, след което си помислих, че може би ще е по-добре да го оставя да кърви, за да премахна колкото се може повече стрихнин от тялото си. Струйка кръв бликна изведнъж през носа ми и опръска гърдите ми, докато се опитвах да застана на несигурните си крака и да запристъпя обратно към салона.

Отправих се към редицата от спални в дъното на коридора. Поне в една от тях трябваше да има някой.

Но нямаше. Почуках на първата врата — тази на Дорнан — и почаках, след това на втората и третата. Вече бях започнала да викам отчаяно за помощ, тъй като се нуждаех някой да ме намери, преди този боклук да ме убие.

Това трябваше да е най-тъпата идея на света.

Най-накрая стигнах до вратата на Джейс, но почти бях сигурна, че нямаше да е в стаята си.

Трябваше да тръгна в другата посока. Бях пълна идиотка, че се отправих по тъмния коридор към спалните, вместо към бара, откъдето се чуваше музика и говор, и имаше предостатъчно хора, които да ми помогнат.

Внезапно някой постави ръка върху рамото ми и ме завъртя с лекота.

Джейс!

Облекчението ми се превърна в ужас, когато видях Джаз да се надвесва над мен, а погледа му да проблясва с всички гадости, които беше обещал да ми направи.

— Носиш обувките — прошепна. — Мааааааамка му.

Блъсна ме в стената точно до вратата на Джейс и притисна тялото си в моето.

— Не виждаш ли, че съм на крачка да умра — промърморих, бутайки гърдите му с длани.

Ръката му се сключи около хлъзгавата ми шия, влажна от кръвта, която продължаваше да се стича от носа ми.

— Казах ти, че това може да се уреди — отвърна той, усмихвайки се порочно.

Чудесно. Щеше да се опита да ме чука, докато отвътре отровата се опитваше да ме довърши?

Свих ръката си в юмрук и почуках немощно по вратата на Джейс в последен опит. Стрихнинът се беше разнесъл по цялото ми тяло и погледа ми взе да става мътен и размазан.

— Ааа, не! — каза Джаз, като ме хвана за китката и изви ръката ми назад. — Този път Джейс няма да те спаси, кучко.

Усетих как цялото ми тяло се разтресе, сякаш се опитваше да се отърве от течащата във вените ми отрова. Ушите ми забучаха силно и накъде далеч, много далеч, дочух отварянето на врата и разгневен глас.

Беше той, сигурна бях. Не можех да разбера какво казваше, но се чувствах много по-добре, след като знаех, че ме беше открил.

Гласът му беше последното нещо, което чух, преди да се падна като носна кърпичка на земята и светът да стане черен.