След невинността

21

Ню Йорк — ноември 1902 година

Когато Софи зърна огромната Статуя на свободата и неясните очертания на Манхатън, в нея нахлу чувство на радостно облекчение. Софи се облегна на парапета на кораба, усещайки слабост. Никога не бе копняла по-силно за семейството си. То й липсваше.

Нямаше търпение да им покаже Едуина. Софи знаеше, че майка й веднага ще се влюби във внучката си, още от момента, в който я види. Всички я обикваха, защото момиченцето беше толкова мило и сладко, а и бе завършена красавица.

Софи стисна парапета. Едуина несъмнено бе наследила красотата на баща си. Софи се бе опитвала да си представи гнева на Едуард много пъти, откакто бе напуснала тайно Париж посред нощ с Едуина и Рашел. Вината я изгаряше всеки път, защото нима не бе обещала, че няма да го раздели от дъщеря му? И, божичко, тя имаше това намерение, не само за да бъде почтена с Едуард. Софи прекалено добре помнеше какво е да растеш без родния си баща. Тя никога не би могла да наложи такава съдба на Едуина. Не искаше да прекъсва отношенията между Едуард и Едуина, не искаше. Но не можеше да се омъжи за Едуард. Дори не и заради Едуина.

Сети се за онази страшна нощ. Пътят с карета до Хавър беше безкраен и непоносим, защото Софи очакваше Едуард да изскочи в нощта като разбойник от деветнадесети век и да й попречи да избяга с дъщеря им, а може би дори да я завлече при най-близкия свещеник. Едва когато се качи на кораба на следващата сутрин, едва когато корабът се отдели от кея и тръгна с пълна пара да излиза от пристанището, далеч от доковете, далеч от френска земя, едва тогава страхът на Софи се уталожи. И тогава се бе склонила разплакана над Едуина.

Сега огромният френски параход бе пристанал в доковете на пристанището на Ийст Ривър, моряците викаха възбудени и развълнувани, чуваше се трясъкът на хвърлените към сушата подвижни мостчета. Докато слизаха, над главите им се виеха чайки, а насъбралата се тълпа шумно приветстваше пътниците. Рашел носеше Едуина, защото по принцип бе по-силна от Софи, а особено сега — доста по-силна. Софи не можа да се наспи при това пътуване. Почти нямаше апетит, бе отслабнала. Хранеше се почти насила, защото трябваше да кърми детето — страхуваше се да не би млякото й да секне. Рашел бдеше над нея като орлица. Караше й се, като че ли й беше майка. Софи не знаеше какво щеше да прави, ако Рашел не бе настояла, че трябва да дойде с тях.

Бяха избягали само с една чанта, в която имаше дрехи, пелени и принадлежности за бебето. Носачът взе багажа и повика такси. Софи още не можеше да се успокои. Започна да показва забележителностите по пътя и на Едуина, и на Рашел. Петмесечната Едуина беше бодра и оживено въртеше глава.

Отминаха Тифани, Лорд и Тейлър, Шварц, компанията „Горъм“. Излязоха от Юниън Скуеър, завиха по Медисън авеню. По лицето на Софи се изписа тъга. Не бяха далече от „Делмонико“.

Все едно беше вчера, а не преди една година. Ако затвореше очи, можеше да се пренесе назад, в този прекрасен миг, когато Едуард седеше срещу нея, толкова красив и елегантен, наглед толкова искрен; тя усещаше колко го бе обичала. Това беше лудост, но и сега тя чувстваше как той я обича, въпреки всичко.

— Софи, малката ми? Добре ли си? — запита Рашел.

Софи премига и си пое дълбоко дъх.

— Навсякъде, където погледна… виждам него.

Рашел посегна и стисна ръката й.

Накрая свиха покрай двата лъва, застанали на стража, и навлязоха в дългата кръгова алея пред фасадата на внушителния дом на семейство Ралстън. Софи се наведе напред, трепереща и нетърпелива. Таксито спря и Дженсън се появи на горния край на широкото каменно стълбище. Извика, когато я видя.

Софи се усмихна.

— Дженсън! Дойдох си!

Той се спусна да я посрещне с грейнало лице, съвсем неподобаващо на иконом.

— Госпожице Софи! Вие ли сте? Точно навреме… ако не възразявате да се изразя така!

Рашел излезе от таксито, прегърнала Едуина. Софи повика с усмивка приятелката си. Но в същото време в ума й звъннаха предупредителните нотки в гласа на Сюзан. Не можеш да се върнеш у дома с дете.

Смутена, внезапно разтревожена, Софи се хвана здраво за Рашел.

— Дженсън, това е моята скъпа приятелка и компаньонка Рашел дьо Фльори. А това е дъщеря ми, Едуина Жаклин О’Нийл.

Прислужниците се стекоха във вестибюла, когато разбраха, че Софи се е върнала. Макар че не можеше да се отърси от лекото смущение, топлело посрещане на персонала накара Софи да се почувства ужасно радостна, че пак си е у дома. Тя прегърна госпожа Мърдок, която се бе просълзила.

— Това е моята приятелка и компаньонка Рашел — каза тя, издърпвайки Рашел пред себе си заедно с бебето. — А това е дъщеря ми Едуина.

Госпожа Мърдок отвори широко очи и пребледня. Трябваше й един миг, за да се съвземе, както Дженсън, който почти веднага бе скрил потреса си зад официалното държание.

— Колко е красива, Софи. — Госпожа Мърдок хвана ръката на Софи. — О, скъпа… не знаех!

Софи успя да се усмихне.

Госпожа Мърдок пак се прояви като схватлива и бърза икономка.

— Ще ви сложим в старата ви стая, разбира се, а бебето в съседната заедно с Рашел. Ще кажа още днес да почистят ателието ви отвътре и отвън, да го приготвят, за да може още утре да започнете да рисувате!

Софи бе развълнувана.

— Благодаря ви. — Тя прочисти гърлото си. — Едуина спи при мене, но Рашел може да се настани в съседната стая.

Госпожа Мърдок кимна и прати камериерките да почистят стаите.

— Никой ли не си е у дома? — запита Софи.

— Господин Ралстън има делова среща в града. Майка ви отиде на обяд с дамите. Лиза е в градината.

Софи се обърна към Рашел:

— Ела, Лиза знае, разбира се, и ще се радва да се запознае с племенницата си.

Те побързаха към задната част на къщата. Софи спря на прага на терасата, която гледаше към градините. Бе очаквала Лиза да е сама. Но не беше.

Беше в прегръдките на един джентълмен. И той я целуваше.

Очите на Софи се разшириха. От мястото си тя виждаше прекрасно тази двойка… а целувката не беше невинна. Мъжът, висок и широкоплещест, бе прегърнал Лиза на едната си ръка и я целуваше страстно. Софи се изкашля. Те веднага се разделиха. Лиза се бе изчервила, а видът й бе виновен. Но видя Софи, извика, повдигна полите си и хукна към нея.

Софи също извика и протегна ръце. Лиза никога не бе била по-красива. Облечена в зелена рокля на зелени ивици, с малко по-тъмнозелени ръкавици и шапка, тя изглеждаше зашеметяващо. Лиза се втурна в прегръдките й.

Когато се разделиха, Софи погледна джентълмена, който се бе приближил към тях. Лиза застана гордо до него и вплете пръсти в неговите. Софи трепна, не само от откритата проява на интимност. Защото той беше не само висок и великолепно сложен, но и беше много красив, със сиви очи и тъмнозлатиста коса; с две думи, приличаше по-скоро на древногръцкия Адонис, а не на обикновен мъж. Софи позна блясъка в очите му. Смути се. Знаеше от личен опит докъде може да доведе Лиза подобно желание.

— Това е годеникът ми — каза Лиза, сияеща и трептяща от радост. Пред него тя изглеждаше мургава и дребна, съвършеният обков на неговата ослепително ярка красота. — Маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер.

— Лиза, не знаех! — възкликна Софи.

Стана й приятно… и почувства облекчение. Двете отново се прегърнаха. Софи се обърна към маркиза:

— Толкова се радвам да се запозная с вас. Аз съм доведената сестра на Лиза, Софи О’Нийл.

Той не се усмихваше. Кимна малко кратко, но се поклони учтиво. Думите му бяха вежливи, но само толкова.

— Чест е за мене да се запозная с вас, мадам. Годеницата ми много ми е разказвала за вас.

Софи успя да се усмихне и погледна крадешком Лиза, която не можа да забележи черния хумор на годеника си. Можеше само да предположи, че не му е харесало ненавременното идване на Софи. Тогава Едуина изхълца високо и привлече вниманието им.

Лиза замръзна. Софи също се стегна. Едно беше да представи Едуина на Дженсън, госпожа Мърдок и Лиза, съвсем друго беше да я представи на чужд човек. Въпреки че бе живяла повече от година в Монмартр, въпреки хладнокръвието си Софи добре осъзнаваше, че доброто общество ще свие въпросително вежди пред дъщеря й и пред самата нея.

Но Лиза прекъсна неприятното изчакване.

— О, Софи — прошепна тя с блеснали очи и въпросително изражение.

Софи кимна, Лиза пусна ръката на маркиза и взе Едуина от Рашел.

— Колко е красива!

Софи погледна крадешком маркиза. Гледаше я в ръцете… тя нямаше никакви пръстени. Вдигна спокойно очи към нея. В погледа му не се четеше нищо.

— Мога ли да ви представя дъщеря си? — каза Софи, надявайки се гласът й да звучи по-уверено. — Едуина Жаклин О’Нийл.

Нещо просветна в очите му, може би изненада пред смелостта й, но със сигурност не беше възхищение. Скоро след това Сейнт Клер се оттегли, извинявайки се с неотложна работа. Явно щеше да дойде тази вечер да заведе Лиза на бал.

— Толкова се радвам, че си дойде — каза Лиза зарадвана, когато се оттеглиха в малката уютна приемна, използвана само от семейството. Наблюдаваха Едуина, която си играеше с една дрънкалка на персийския килим. — Балът по случай годежа ми е другата седмица, тогава ще го обявим официално, а и ти сега ще можеш да присъстваш! Нямаше да е същото, Софи, ако не си беше дошла!

— Разбира се, ще присъствам — каза Софи. — Лиза… откога познаваш маркиза?

— Запознахме се през пролетта. — Лиза се усмихваше с грейнали очи. — Софи… почти веднага се влюбих.

Софи можеше да си представи защо. Нима и тя не се бе влюбила в Едуард още в мига, когато го бе видяла за пръв път?

— Нали е прекрасно? — каза Лиза с блеснал поглед. Колко ясно си спомняше Софи какво е да се влюбиш.

— Той е много красив. Двамата сте невероятна двойка.

— Да, все ми го казват. — Усмивката на Лиза потрепна. — Нали си чувала, той вече е бил женен.

— Жена му починала ли е?

— Да, преди време. Поне татко казва така. Маркизът… Джулиан… отказва да говори за това. Аз веднъж подхванах тази тема, а той… той побесня. — Лиза вдигна угрижен поглед към Софи. — Каза, че миналото е мъртво и че никога повече не трябва да го споменавам.

Софи помрачня, уплашена, че маркизът е обичал първата си жена… или че още я обича.

— Може би, след като се ожените, когато се опознаете по-добре, той ще може да говори за нея.

— Разчитам на това — каза Лиза. Отново се усмихна, посегна и взе ръката на Софи. — Стига сме говорили за мене. Разкажи ми за живота в Париж, разкажи ми за Едуина.

Софи кърмеше Едуина, когато Сюзан нахлу в спалнята й.

Беше минало известно време. Рашел се бе оттеглила да поспи малко, уморена от пътуването. Лиза се обличаше за годежния си бал по-късно тази вечер. Софи и Едуина бяха сами. Софи се чувстваше преуморена и на ръба на силите си. Някак необичайно беше за нея да вижда дъщеря си тук, в дома, където беше израснала, в спалнята, където бе спала още от деветгодишна. Изглеждаше нередно. Сякаш нещо липсваше. И в действителност беше така. Софи не беше в собствения си дом, а в дома на родителите си.

Неотдавнашното предложение на Едуард премина като светкавица през мисълта й.

— Софи! — извика Сюзан.

Софи замръзна, обърна се и погледна майка си, която я гледаше с широко отворени очи, сякаш никога преди не бе виждала жена да кърми бебе.

— Мамо.

— Не мога да повярвам! Какво правиш? — Сюзан не помръдна, сякаш я беше страх да се приближи.

— Едуина е гладна. Давам й да яде. След малко ще я сложа да спи.

— Не! — извика Сюзан. — О, господи! Как можа да доведеш детето тук? Да не си луда?

Софи се напрегна.

— Мамо, не съм луда. Не искаш ли да се запознаеш с Едуина?

— Не! — извика Сюзан отчаяно.

По челото на Софи изби пот, капки пот се стекоха и между гърдите й. Ужасно трудно й бе да запази спокойствие.

— Мамо, моля те. Ела. — В тона й се промъкваше отчаяние. — Моля те, ела да видиш дъщеря ми. Твоята внучка.

Но Сюзан отказа да мръдне от мястото си.

— Казах ти, че не можеш да доведеш детето тук! Или трябваше да кажеш, че е на камериерката ти! Да не си си загубила ума?

Софи стисна зъби. Погали кадифената главичка на Едуина и успя да запази спокойствие. Но ръката й трепереше.

— Няма да казвам на хората, че Едуина е дете на Рашел.

— Но трябва! — Сега Сюзан се приближи, но спря, преди да е дошла прекалено близо. Не поглеждаше Едуина. — Персоналът ще замълчи от лоялност… и поради страх от незабавно уволнение без препоръки. Кой друг знае? — изсъска Сюзан.

— Лиза. И маркиз Дьо Коно.

Сюзан побеля.

— Глупачка такава! — Тя си пое дъх, видимо разтреперана. — Е, той сега е от семейството, затова предполагам, че може да му се вярва. Софи, трябва да се преструваме само до осиновяването.

Софи скочи на крака, прегърнала Едуина, която бе изпуснала гърдата й и започна да протестира.

— Не. Не.

Сюзан я погледна.

— Трябва.

— Слушай ме добре! — извика в отговор Сюзан. — Говорим за твоя живот. За твоя живот! Завинаги ще бъдеш изхвърлена от обществото, ако признаеш, че това дете е твое — чуваш ли ме? Никога няма да те приемат, никога! Аз те предпазвам!

— Ами Едуина? — изкрещя Софи. Едуина се бе разплакала, но Софи в момента не можеше да я успокои. — Ами бебето ми? Ами нейният живот? Аз съм нейният живот!

— Трябва да бъдеш по-разумна — извика Сюзан. — Аз вече намерих една прекрасна двойка в Бостън, с добро положение и много уважавани, които искат да я осиновят. Ако беше останала в Париж, сега щеше да получиш писмото ми, че всичко е уредено, Софи. Само…

— Излез! — кресна Софи. — Излез оттук! — Държейки плачещото бебе в едната си ръка, тя взе един орнаментиран свещник и го запрати по Сюзан. Не я улучи, но свещникът се удари в стената с такава сила, че скъса тапета. — Махай се! — викна отново Софи.

Сюзан бе замръзнала, уплашена.

Софи заплака, изпълнена с убийствена ярост.

Сюзан се обърна и избяга.

— Софи?

Софи люлееше Едуина, задушавайки се От ридания. Вдигна поглед към Рашел, която бе влязла в спалнята й от вратата между двете стаи.

— Тръгваме си оттук.

— Тя сигурно няма да настоява… въпреки чувствата ти.

Софи сви устни със съкрушено сърце.

— Да. — И отново се разплака. — Дори не иска да я погледне. Нито веднъж не поиска. Трябва да си тръгваме. Веднага!

Рашел кимна. Беше бледа като призрак. Но и Софи изглеждаше така. Само Едуина не усещаше нищо, защото бе заспала.

Софи гледаше от прозореца на хотела. Зората възлизаше над града. Но улиците далеч не бяха безлюдни. Млекари и зеленчукари караха количките си. Двама бездомни скитници спяха пред една врата отсреща. Вестникарче мина с велосипеда си, двама полицаи, яхнали великолепни коне, прекосиха улицата малко по-нататък. Едно куче се разлая някъде недалеч оттук.

Софи не бе могла да мигне. Ужасната свада с майка й отново и отново се разиграваше в мисълта й. Никога не си бе представяла, че Сюзан все още може да мисли, че тя трябва да даде Едуина за осиновяване. Софи усети горчивия вкус на предателството; нещо по-лошо, бе уплашена.

Всичките й инстинкти бяха двойно по-изострени, откакто бе станала майка. Щеше да защитава дъщеря си до смърт, ако се наложи. Знаеше, че няма да се стигне дотам, но сетивата й я предупреждаваха, че сега е избягнала една невъзможна съдба. Софи знаеше, че няма да оживее, ако я разделят от Едуина.

Достатъчно беше, че загуби една любов, болката щеше да й остане за цял живот. Не можеше да загуби и Едуина.

Софи потръпна, притискайки носа си до студеното стъкло. Къде ли е сега Едуард? Не се и съмняваше, че е на път за Ню Йорк. Само да можеше да се омъжи за него… само ако той я обичаше… Тогава Софи знаеше, че би издържала на безсърдечната присъда на Сюзан, би понесла ужасното й предателство.

Но това нямаше да стане. Софи се чувстваше като диво животно, притиснато в ъгъла, което всеки момент ще попадне в примката. Беше почти неразбираемо, но Сюзан се бе превърнала в неин враг. А и Едуард й беше враг. Софи знаеше, че той ще я потърси в Ню Йорк. И макар че мотивът й да избяга от него беше достатъчно почтен, той имаше право. Беше бащата на Едуина. Софи знаеше, че трябва да се приготви за предстоящата битка. Трябваше да се приготви да го убеди да се откаже от намерението си да се ожени за нея и да даде името си на Едуина.

Внезапно Софи се запита дали постъпва правилно, а ако е така, дали има сили да се бори с него сега. Никога не бе мислила, че ще се върне в Ню Йорк и ще се озове бездомна като сираче. Бе очаквала да намери тук един пристан на любов и подкрепа. А Едуина заслужаваше да има баща; нещо повече, не заслужаваше да бъде белязана за цял живот като копеле. И ако Едуард беше неин съпруг, Сюзан трябваше да приеме Едуина.

Но, господи, Софи знаеше, че ще се съсипе, ако се омъжи за Едуард при тези обстоятелства. Всеки път, когато той се върне от някоя друга жена, тя ще преживява неизказана, безкрайна мъка. Всеки ден, прекаран с него, в подобието на щастлива съпружеска двойка, щеше да бъде мъчителен като забиване на нож в плътта й.

Софи не знаеше какво да направи.

Как можеше да се бори с Едуард, от една страна, и със Сюзан, от друга? Каквато бе станала ужасна, Сюзан непоколебимо вярваше, че постъпва съвършено правилно. Софи не можеше да си спомни един път да е излизала победителка в битка с майка си, когато Сюзан е била убедена, че постъпва правилно. Този път тя трябваше да спечели битката. Но вече беше толкова уморена, а битката едва бе започнала И на двата фронта.

Рашел се размърда и седна на леглото.

— Софи? Ти изобщо легна ли да спиш?

Софи погледна към единственото огромно легло в стаята, на което спяха трите.

— Не.

— Толкова съжалявам — каза Рашел. — Но какво ще правим сега?

Софи бе мрачна.

— Мисля, че ще трябва да поговоря с Бенджамин. Той сигурно не е съгласен с майка ми. Може би ще успее да я накара да мисли разумно.

Рашел почервеня от гняв.

— Изненадвам се, че дори ще отидеш пак там.

Софи погледна Рашел, внимавайки да говори с твърд глас, защото щеше да й разкрие още една причина за притеснения.

— Трябва. Имаме много малко пари, Рашел.

Бенджамин затвори вратата зад тях. Софи усети, че е нервна, особено когато той бе помолил Сюзан да остане отвън. Той седна зад бюрото си. Софи се отпусна в едно кожено кресло и стисна гладките му ръчки. Сюзан я бе изгледала мрачно и с неприкрито предупреждение. Софи бе разбрала. Този поглед означаваше, че е препоръчително Софи да си събере ума и бързо да се подчини на майка си.

Вчерашният потрес и мъка бавно отминаваха. На тяхно място идваше гневът.

— Сюзан ми каза какво се е случило. Мисля, че е било прибързано да си тръгваш по този начин.

Софи кимна сковано.

— Сюзан искаше да присъства, но сега е толкова разстроена, че помислих, че е най-добре да поговорим сами. И то веднага.

Софи отново кимна.

— Мисля, че разбирам колко трудно е това за тебе. Не може да е лесно да си неомъжена майка на твоята възраст. — Кафявите му очи я гледаха открито, с добро чувство. — Мисля, че когато напусна Ню Йорк миналата година, ти и майка ти постигнахте съгласие, че е най-добре детето да бъде осиновено.

Софи си пое дъх.

— Никога не сме постигали съгласие за такова нещо! Тогава аз отказах… точно както отказвам и сега!

Софи се бе изправила с широко отворени очи и цялата разтреперана. Чувстваше, че ще припадне. Беше кърмила Едуина през нощта и тази сутрин, но не беше хапнала нито трошичка.

— Не съм разбрал. Софи, скъпа, със сигурност не можеш да оцелееш като неомъжена майка в Ню Йорк. Никой няма да говори с тебе, когато тръгнеш по улицата. Ще бъдеш отхвърлена. Ще станеш социален парий.

— И преди бях социален парий.

Бенджамин също се изправи.

— Едва ли си била социален парий, скъпа. Ако беше искала да излизаш, лесно щеше да се уреди и щеше да бъдеш затрупана с предложения, не се и съмнявам. Все още можеш да си намериш съпруг… ти си само на двайсет и една години. Ще се радвам да ти помогна. Само че никога няма да се омъжиш, ако това се разчуе.

— Не искам да се омъжвам! — извика Софи, но това беше една сърцераздирателна лъжа. — Възнамерявам да се посветя на дъщеря си и на професията си.

За миг той се загледа в нея, сякаш беше някое извънземно създание, каквото никога не бе виждал.

— Мисля не само за това, което е в твой интерес… но и за интереса на детето. Не виждаш ли, че за Едуина ще е по-добре да расте като дъщеря на една женена двойка? Мога да те уверя, че сме намерили една двойка, която е извънредно подходяща. Жената е бездетна и отчаяно иска дете. Вече се е влюбила в дъщеря ти.

Софи остана като закована. Ужасни картини нахлуха в мисълта й. Виждаше млада жена, неспособна да роди собствено дете, как плаче във възглавницата си, изпълнена с копнеж, и се моли да има възможност да осинови дете. Един съпруг без лице, който също страда и споделя мъката на съпругата си. Хубав дом в хубав квартал. Тогава видя Едуина там с тях. Софи не можа да го понесе. Обърна се и избяга.

— Софи! — извика Бенджамин. — Почакай, моля те!

Софи изтича по коридора. Госпожа Мърдок се опита да я заговори, но Софи не спря. Дженсън каза нещо, тонът му бе изпълнен със съчувствие, но Софи не го чу. Сюзан се затича след нея, викайки, едновременно ядосана и изискваща, истерична и изпаднала в паника. Таксито, което бе наела с последните си скъпоценни джобни пари, я чакаше и Софи скочи в него. Хлопна вратата и даде знак на шофьора. Колата потегли по алеята. Софи се отпусна на седалката.

Софи не можеше да се върне с хотела, без да е разрешила сегашната си дилема. Тоест въпроса с парите.

Беше спестила две хиляди франка във Франция, но не можеха да чакат, докато банките отворят, за да изтегли парите преди заминаването, затова бяха тръгнали на път с наличните пари, които държаха в къщата. Две хиляди франка, във всеки случай нямаше да им стигнат за дълго… не и щом ставаше дума за издръжката на трима души. Обикновено Софи получаваше издръжката си от Сюзан на всеки три месеца и тя идваше от наследството, оставено й от баща й. Следващата вноска трябваше да дойде на първи декември. Софи се боеше, че Сюзан може да се опита да задържи парите, за да я накара да се подчини на волята й.

Трябваше незабавно да разбере какво става. Трябваше и да разбере какво може да направи, ако стане така. Със сигурност, щом наследството беше нейно, в тази необичайна ситуация можеше да се действа и без Сюзан. Софи реши, че има нужда от адвокат — и то такъв, който нямаше да и иска хонорара предварително.

През ума й се мярна образът на Хенри Мартен.

Надежда покълна в гърдите на Софи. Тя знаеше, че той ще й помогне. Спомни си, че новата му кантора се намира точно до Юниън Скуеър. Никога не беше ходила там, но бе запомнила адреса, когато той й даде визитната си картичка в деня, когато я бе поканил да излязат на езда в парка. Софи каза на шофьора да кара към центъра на града.

След около час Софи намери кантората по чиста случайност на Тридесет и трета улица, на няколко пресечки от площада, когато вече почти се бе отказала. Освободи таксито, защото й бе ясно, че ще й иска допълнителна такса за още един час, а тя нямаше достатъчно, за да му плати за престоя.

Софи се молеше Хенри да е в кантората. Забърза нагоре по тясното стълбище и спря пред една тежка остъклена врата, поемайки си дъх. Беше изтощена. Вътре Хенри седеше пред едно бюро, потънал в някакви книжа. Сърцето й се качи в гърлото. Софи почука на напуканото стъкло.

Хенри погледна, отвори уста да каже „влезте“, но не издаде и звук. Вместо това стана иззад бюрото. Усмихна се, отначало несигурно, а след това широко и приветливо. Отвори вратата.

— Софи! Искам да кажа… госпожице О’Нийл! Каква изненада… моля, влезте!

Софи трепна от облекчение — той наистина се радваше, че я вижда.

— Здравейте, господин Мартен. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.

— Моля ви! — Той я въведе и й подаде един стол. Погледът му се плъзна с топлота по лицето й. — Нямах представа, че сте се върнали от Франция. Значи сте приключила с учението?

Софи седна и стисна ръце в скута си, за да не види Хенри, че треперят.

— Надявам се, че учението ми никога няма да свърши.

Той някак си се натъжи.

— Мога ли да ви предложа кафе? Ще направя прясно.

В дъното на стаята тя видя малък умивалник и желязна печка.

Софи поклати отрицателно глава. Хенри я погледна по-внимателно, заобиколи бюрото и седна зад него. Бутна настрана папките, разчиствайки място пред себе си.

— По работа ли идвате, госпожице О’Нийл?

Софи навлажни устните си.

— О, господин Мартен, страхувам се, че е така — възкликна тя, загубвайки всякакво самообладание.

— Какво не е наред, Софи? Може ли да ви наричам Софи?

Тя кимна, извади кърпичка от чантичката и попи ъгълчетата на очите си. Хенри беше толкова мил. Опита се да си спомни защо не беше излязла с него тогава на езда в Сентръл парк. О, разбира се. Едуард беше дошъл да й позира. Едуард. Само ако…

— Хенри, имам известни затруднения.

Той изчакваше, влязъл отново в кожата си на адвокат.

— Нямам пари и познати в града. Скарах се сериозно с майка си и със съпруга й… — Софи вдигна очи към него. — Получавам на всеки три месеца издръжка от Сюзан, но тя е от наследството, което баща ми ми е оставил. Страхувам се, че няма да получа следващата вноска. Страхувам се, че Сюзан няма да я изпрати.

— Кога трябва да дойде?

— На първи декември.

— И колко трябва да получите?

— Петстотин долара.

— Майка ви ли е изпълнителка на завещанието?

— Да — каза Софи.

— Кога ще получите контрола върху наследството си, Софи?

Той си водеше бележки.

— Когато стана на двайсет и пет години. Или ако се омъжа.

— На колко години сте? — Той не се изчерви. — Това е професионален въпрос, разбира се.

— Разбира се. На двайсет и една. Ще стана на двайсет и две през май.

— Разбирам. Има ли начин да се помирите със семейството си?

— Не мисля.

— Може би с посредничеството на трето лице?

— Не е възможно — каза Софи.

Хенри кимна.

— Да, мисля, че ще мога да отговоря на въпроса след един-два дни Софи се наведе напред.

— Това би било чудесно — тя се поколеба. — Хенри… можете ли да изчакате за хонорара, докато получа дължимата сума? — Гласът й трепна — В момента нямам пари.

— Софи, няма да ви искам никакъв хонорар за подобно нещо — каза той и сега вече се изчерви. — Вие сте моя приятелка.

На Софи й се доплака.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Хенри се поколеба.

— Софи, има ли още нещо, което да не е наред?

Софи преглътна, мислейки за Едуина, която сега сигурно беше гладна. Рашел щеше да й даде краве мляко с биберона Едуина вече трябваше да свиква с това Софи знаеше, че трябва да се върне у дома и да я нахрани. И за пръв път този ден собственият й стомах се бунтуваше от глад. Но имаше само няколко долара, колкото да ядат един-два пъти двете с Рашел. Как щеше да оцелее три седмици така до първи декември?

— Софи — Хенри я наблюдаваше много внимателно. — Мога ли да ви заема малко пари? Докато си стъпите на краката.

Софи се поколеба.

— Може би след ден-два ще трябва да взема нещо назаем.

Тя дишаше неравно. Той нямаше представа, че тя трябва да кърми още два месеца Щеше ли да бъде така добър, ако знаеше, че търси пари за незаконната си дъщеря?

Хенри стана и бръкна във вътрешния си джоб.

— Вземете. — Той заобиколи бюрото и пъхна чековете в ръцете й. — Моля ви. Вземете това. Изглеждате много уморена Страхувам се, че ще се разболеете, ако продължите да се тревожите, както сега.

Софи успя да се усмихне.

— Толкова сте любезен.

Той застина на място. После каза:

— Как мога да не бъда любезен с вас, Софи?

22

— Госпожо, имате гост.

Сюзан нямаше настроение за гости. Беше уморена, не беше мигнала цяла нощ, очите й бяха зачервени и подути от плач. Знаеше, че не изглежда много добре.

— Който и да е, Дженсън, отпратете го.

Дженсън се оттегли, оставяйки Сюзан с горещото й черно кафе и недокоснатата препечена филийка. Но се върна почти веднага.

— Страхувам се, че джентълменът настоява, че е спешно.

Сюзан грабна раздразнено визитната картичка и се вгледа в нея.

— Хенри Мартен, ескуайър. Какво иска?

— Настоява, че има извънредно важна лична работа с вас.

Сюзан се подразни, но инстинктът я накара да каже на Дженсън да го покани. След миг Хенри Мартен се появи, някак раздърпан в прекалено широкия си костюм. Сюзан разбра, че е отслабнал.

— Съжалявам, че прекъсвам закуската ви — каза той.

Сюзан вдигна рамене. Не стана, не му предложи и да седне.

— Какво е толкова спешно, господин Мартен?

— Аз идвам от името на дъщеря ви, госпожо Ралстън.

Сюзан замръзна потресена.

— Какво?

Хенри се прокашля.

— Тя очаква да получи паричен превод на първо число следващия месец. Ще го получи ли?

Сюзан бавно се изправи, опирайки се на гладката лакирана повърхност на масичката, а в позата й се четеше неверие.

— Само ако Софи дойде у дома… сама.

— Сама?

— Да — натърти Сюзан. — Можете да й кажете, че ще получи вноската си ако и когато дойде у дома… сама.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Хенри.

— Ако Софи продължи да живее на друго място и да ми се противи, няма да получава издръжка от мене.

— Вие управлявате парите като изпълнителка на завещанието на баща й, нали?

— Да.

— Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми покажете копие от документа за управлението, госпожо Ралстън.

Сюзан не повярва. После се вбеси.

— Моят адвокат е Джонатан Хартфорд, господин Мартен. Документите са при него, не при мене.

Хенри се усмихна кратко.

— Тогава значи мога да му кажа, че сте ми позволила да му поискам копията?

— Имам ли избор?

— Ще бъде глупаво да отивам в съда само за да получа възможността да се запозная с документите — каза Хенри.

— Да, имате позволението ми — изсъска Сюзан. — Но нека ви спестя малко време. Клаузите са непоклатими. Ако Софи не се омъжи, ще може да разполага с наследството от баща си, когато стане на двадесет и пет години. Няма никакво „ако“ и „но“.

Хенри само се поклони.

— Благодаря за сътрудничеството, госпожо Ралстън.

Сюзан го изгледа, като напускаше стаята. И изкрещя от яд и мъка.

Адвокат! Софи се бе обърнала към адвокат. Това не беше за вярване. Господи, нима тя не знае, че Сюзан само се опитва да я предпази? Да я предпази от същата болка, която Сюзан познаваше от личен опит, защото отдавна я бе изживяла. Сюзан не искаше Софи да допусне същите ужасни грешки като нея. Бе допуснала някои, а ако продължеше така, щеше да повтори повечето й грешки.

Сюзан се отпусна трепереща на стола си. Не познаваше дъщеря си, вече не. Някога Софи беше послушна, покорна, лесно се поддаваше на ръководене. Стига да имаше картините си и място, където да се уедини да работи, тя беше щастлива. Но всичко се бе променило, когато Едуард Деланза бе навлязъл в живота й. Да, тъкмо тогава всичко се бе променило. За всичко беше виновен той.

Сюзан го мразеше. Господи, колко го мразеше!

Преди две лета Софи беше станала опака и непокорна. Беше пренебрегнала всичките предупреждения на Сюзан и безразсъдно се бе хвърлила в авантюрата си с него. Сюзан потръпна. С това Софи бе повторила съвършено точно всички минали грешки на майка си.

Сюзан си спомни как, когато беше на петнадесет години, бе така пламнала от страст по Джейк, че се бе омъжила напук на цялото си семейство. Те я бяха лишили от издръжка. От този ден Сюзан бе престанала да говори с родителите си. В деня, когато се бе омъжила за Джейк, те я бяха погребали жива.

Каквато майката, такава и дъщерята. Един красив и мъжествен мъж, една невинна девственица. Страст. Непокорство. Загуба на невинността. Приликите бяха ужасяващи.

Но приликите свършваха дотук Сюзан се бе омъжила за Джейк, преди да роди дъщеря си. Софи бе избягала в Париж, за да роди детето си… а сега отказваше да даде детето за осиновяване.

Сюзан сведе лице, подпря глава на ръцете си и заплака. Винаги бе искала само едно — да предпази Софи от мъка и страдания. В деня, когато бе разбрана, че Софи си е счупила глезена, когато падна по стълбите, Сюзан се отърси от егоистичната си тъга по загубата на Джейк. Софи изглеждаше толкова малка и беззащитна, докато лежеше в леглото си, измъчвана от болки, че Сюзан чувстваше как се разкъсва от вина.

Вина, която така и не бе успяла да преодолее. Защото, щом счупеният глезен на Софи зарасна, се разбра, че тя ще остане инвалид до края на живота си. За да поправи това, което бе сторила, тя искаше да предпазва Софи от всякакви други рани — за цял живот.

Сякаш цял живот бе очаквала тази роля на майка на наранено животинче. И когато изгуби Джейк, цялата й страст се пренесе върху дъщеря й. Софи можеше да е инвалид, но имаше изкуството си и имаше Сюзан. Сюзан, която щеше да я предпазва от отхвърлянето на обществото, като я насърчава да се крие зад ексцентричните си художнически наклонности.

Но Софи вече не искаше да бъде предпазвана. Сюзан обаче знаеше, че дъщеря й не разбира. Никой никога нямаше да разбере какво е да си отхвърлен от обществото, докато не получеше солидна доза обществено презрение и осъждане.

Сюзан не можеше да остави дъщеря си да направи това със себе си. Да поеме товара на едно незаконородено дете, което със сигурност щеше да я унищожи. Сюзан знаеше какво е да се откажеш от уважението заради любовта. Любовта не беше достатъчна. Нищо не беше достатъчно, за да възмезди божата от отхвърлянето от обществото.

Но тя бе имала Джейк Софи нямаше дори Едуард Деланза. И дори да го беше имала, страданието, което сега едва започваше, щеше да се увеличи хилядократно. Сюзан мислеше за разбитото си сърце и за страданията, които бе преживяла по време на брака си. Мислеше за ужасните яростни схватки. Мислеше за нощите, в които Джейк не се прибираше, или ако се прибираше, около него се носеше облак от евтин парфюм. Дори сега, след толкова години, споменът й донасяше само омраза и съжаление. Ставаше дори по-лошо, защото бе примесен с любов, която никога нямаше да умре.

Сюзан знаеше, че Софи няма избор. Не можеше да стане самотна майка. Нито можеше да се омъжи за Едуард Деланза… който беше също такова копеле, каквото беше и баща й. Не, нямаше никакъв избор. Трябваше да даде детето за осиновяване и да върви напред. Така бе най-добре за всички — за Софи, за детето и дори за Сюзан.

Сюзан нареди да докарат каретата й. Побърза нагоре към спалнята си, за да се преоблече в по-красива рокля, да сложи малко руж на бледите си бузи и червило на изхапаните устни. Сложи си черна шапка с воалетка, надявайки се така да скрие зачервените си очи. Пулсът й се ускори.

Имаше нужда от Джейк незабавно. Но се съмняваше дали е в града, още повече дали си е у дома.

Сюзан побърза надолу по стълбите, наметната с палтото си от норки. Нареди на Билингс да кара към края на града, към Ривърсайд Драйв. После се отпусна назад на облегалката.

Дано само Джейк да се е върнал. Той щеше да помогне. Щеше някак си да помогне. Джейк беше единственият мъж, когото тя познаваше, способен да повдигне планини, а Софи се бе превърнала в планина.

Тя не забеляза, че минават през Сентрал парк Болеше я стомахът. Не беше виждала Джейк повече от година, от онзи единствен път. Но не защото не се бе опитвала да го намери.

След като бе научила, че Джейк е жив, и малко по-трудно — под какво име се подвизава сега, Сюзан веднага бе наела частен детектив, за да разбере къде живее. За няколко дни агентът бе установил, че резиденцията на Джейк Райън е на Ривърсайд Драйв 101. Сюзан веднага бе отишла там.

И бе останала смаяна. Имението се простираше на пет акра, от Деветдесет и първа до Деветдесет и трета улица. Висока ограда от ковано желязо обграждаше целия парцел. Пред затворените врати на парадния вход имаше малка тухлена къщичка. Високи дъбове и борове се редяха покрай оградата, но самата къща, построена отвъд широките изумруденозелени морави, беше толкова голяма и така внушителна, че се виждаше много ясно и съвсем отдалече. Приличаше не толкова на къща, а на средновековен замък, цялата в ъглови кули и сводести врати, стръмни покриви и парапети.

Сюзан бе потресена. Нима Джейк живее тук? Това имение можеше да побере цялата къща на Ралстънови, и то няколко пъти. Как го е постигнал? Как е спечелил съвсем сам такова състояние? Когато го бе срещнала, той беше само един ирландски емигрант.

Обзе я и ярост. Тя беше негова жена! Тя трябваше да бъде тук с него! Бе прекарала първите години от брака си в една къщичка, която не беше нещо повече от колиба, обличаше се в рокли конфекция, които скоро целите се разнищваха. Не можеше да си позволи да има прислужница, трябваше съвсем сама да се грижи за Софи… през нощта само Джейк й помагаше. Сюзан бе живяла почти като проста селянка. Това не беше честно!

Сюзан бе потърсила Джейк, понеже го обичаше, но сега се разяри, като видя, че мястото до него й се отказва. Както и да е, Джейк го нямаше у дома. Когато се опитаха да влязат, установиха, че вратите от ковано желязо са заключени с катинар. Успяха да привлекат вниманието на хората, живеещи в къщичката. Пазачът им каза, че господин Райън бил заминал от Ню Йорк преди няколко дни. Не знаеше обаче къде е отишъл и кога ще се върне. Накрая, понеже го притиснаха, им даде името на един човек Излезе, че това е адвокатът на Джейк.

Сюзан опита да се срещне с адвоката, но без успех. Той отказа да й даде сведения къде е Джейк Накрая все пак се съгласи да му предаде едно писмо. Сюзан му бе пратила послание от десет страници, в което изповядваше неугасналата си любов към него, гнева си, че така я е лъгал и заблуждавал, и желанието си отново да заживее с него като негова жена. Не бе получила отговор, но адвокатът я увери, че Джейк получава всичките си писма. Точно преди края на годината Сюзан бе писала още едно писмо. Очакваше отговор.

През няколко дни Сюзан отиваше в зашеметяващото имение в Уест сайд, надявайки се, че той може да се е върнал. Но него го нямаше. Частният й детектив най-накрая научи, че имал една резиденция в Лондон, още една в Белфаст и селско имение в Ирландия. Сюзан никога не бе получавала по-голям удар. При това той живееше така скромно, че никак не бе възможно да се установи къде пребивава в дадения момент. Сюзан трябваше да се откаже.

Сега Билингс караше каретата на Ралстънови покрай високите, заключени с катинар, врати. На Сюзан й се плачеше. Искаше да изкрещи. Проклет да си, Джейк! Имам нужда от тебе… къде си? Софи има нужда от тебе!

Тя затвори очи и се отпусна на седалката. Само да не беше избухнала така последния път, когато го бе видяла. Само да можеше отново да преживее този момент… и да промени миналото. Нещо по-лошо, не знаеше кога отново ще го види… или дори дали ще го види пак. Да се провали в ада дано!

Когато Билингс й помогна да слезе от каретата, слепоочията й туптяха. Тя бе така погълната от мислите си, че не му благодари и се втурна към къщата. Не трябваше да се връща там, в готическото му имение в Уест сайд. Но не можеше да стои далече от него. Проклет да е Джейк, че се крие така. Проклет да е, че го няма там, където толкова й трябваше да бъде.

Сети се за посещението на Хенри Мартен и бученето в главата й се засили, а стомахът натежа като олово. Трябваше да повика адвоката си Хартфорд. Беше сигурна, че има абсолютен контрол над завещанието, но трябваше да се увери, че няма никакви уловки. В противен случай трябваше да го подправи. Нямаше да каже на Хенри Мартен, че може да получи копие… още не. Но за копията е необходимо време, затова може би положението още беше под контрол.

Сюзан разчиташе на факта, че тя контролира завещанието и че Софи трябва да се върне у дома, ако тя я държи без средства. Да си дойде у дома… и да даде детето за осиновяване.

Сюзан се разхождаше из фоайето, масажирайки слепоочията си. Докато минаваше край отворената врата, видя, че някой влиза в преддверието. Сюзан спря притеснена, стъпила с един крак на стълбите. Като че ли бе мярнала мъжка фигура? Тя се обърна и пред нея се изпречи Едуард Деланза.

Тя отвори широко очи и сърцето й спря.

— Не сте добре дошъл тук!

Той не се усмихна.

— Често ми го казват. Къде е Софи?

Сюзан го погледна решително, стиснала парапета така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Умът й заработи трескаво.

— Няма я тук.

— Знам. Къде е?

Сюзан се опита да контролира неравното си дишане. Усещаше опасността. Видя в очите му яростна решителност. Дали търсеше Софи… или детето си? Знаеше ли изобщо за детето? Защо иначе ще иска да види Софи… и да е толкова ядосан? Инстинктът й подсказа, че детето може да събере Едуард и дъщеря й. Едно видение мина пред погледа й. Софи и Едуина в разкошен дом, собственост на Едуард Деланза. Но Софи плачеше, прегръщайки детето. Плачеше, бе с разбито сърце и сама.

След това моментално й се мярна друго видение. Софи и Едуина в същата къща, но Едуард е там с тях. Бащата и майката — усмихнати, сияещи, осветени от любов, а бебето гука край тях.

Сюзан отпъди тези мисли. Знаеше, че трябва да ги държи разделени.

— Софи е в Бостън.

— В Бостън? — Той я загледа втренчено. — Какво, по дяволите, прави тя там?

— На гости при роднини — излъга уверено Сюзан — Сега си вървете.

Едуард я изгледа студено.

— Ще я намеря — каза той. — Със или без вашата помощ Дори да трябва цял живот да я търся.

Сюзан си пое дълбоко дъх, когато той напусна къщата като фурия.

Едуард трепереше. Бе дошъл толкова далече, толкова бързо, но тя бе избягала от него. Това не бе за вярване. Когато я бе намерил в Монмартр, тя му бе казала, че никога няма да го раздели от детето му. Но същата нощ бе избягала с Едуина и бе направила точно това. Когато Едуард бе разбрал, че е избягала с детето, изпадна в дива ярост.

Сега още бе вбесен, но яростта му вече лежеше дълбоко, притихнала и заровена.

Отвори вратата на даймлера. Проклета да е Софи О’Нийл, задето направи това. Задето му отне детето. Задето избяга от него. Е, светът не беше чак толкова голям. Поне за нея. Не можеше да му избяга. Той щеше да тръгне да я търси, независимо колко време щеше да му отнеме това, и в края на краищата тя щеше да стане негова жена и Едуина щеше да носи неговото име. Едуард щеше да направи това, което трябва — което беше правилно за всички.

Той обаче нито за минута не повярва на историята на Сюзан, че Софи била в Бостън при роднини. Бе пристигнал в града едва тази сутрин, но следващата му спирка щеше да бъде галерията на Дюран-Рюел. Те със сигурност щяха да имат връзка с нея.

— Господин Деланза, сър!

Той спря, миг преди да се плъзне в колата. Икономката, госпожа Мърдок, изтича от къщата. Едуард се напрегна.

— Госпожо Мърдок?

— Да, сър — спря тя задъхана пред него. — Ако тя ме види, че говоря с вас, ще ме уволни веднага без препоръки… а аз съм тук още откакто Софи беше на четири години.

Той стисна пълничките ръце на възрастната жена.

— Госпожо Мърдок, ако Сюзан ви уволни, можете да дойдете да работите при мене.

Очите й се разшириха.

— Благодаря ви, сър.

— Сега, кажете ми къде е Софи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Тя лъже, така си е! Няма никакви роднини в Бостън, никакви. Трябваше да бъдете тук, сър. О, господи, как си викаха двете, цялата къща ехтеше. Добре, че господин Ралстън не беше у дома.

— Кой викаше? Сюзан ли?

— Сюзан и Софи! Никога не съм чувала Софи да вика и да крещи, толкова беше ядосана, нямате си представа, сър!

Госпожа Мърдок заплака.

Той помрачня, но гласът му остана непроменен.

— За какво се караха?

— За детето. Такъв ужас! Такъв ужас беше, сър!

Той си пое дъх, а сърцето му се преобърна в гърдите.

— Какво за Едуина? Тя добре ли е?

— Малката е добре, сър. Но госпожа Ралстън иска Софи да я даде за осиновяване на една двойка… а госпожа Ралстън винаги прави това, което иска. Тя и господин Ралстън вече били уредили всичко. Софи отказа. Затова така се разкрещя. Замина с детето и французойката веднага след това, през нощта, не взеха нищо със себе си, само дрехите на гърба си! И мисля, че нямат никакви пари… защото като дойдоха, хич нямаха пари, никакви!

Адреналин се разля по цялото му тяло, напрежение го стисна в железни клещи, но тонът му остана спокоен и равен.

— Къде отидоха? — запита Едуард, борейки се да отмахне от себе си видението как Софи стои на ъгъла на някоя улица, стиснал в ръце Едуина, като някаква скитница.

— Не знам! — изхленчи госпожа Мърдок. — Само да знаех!

Едуард я потупа по рамото.

— Всичко ще се уреди. Аз ще я намеря, бъдете сигурна.

Госпожа Мърдок вдигна поглед към него с тревога и надежда.

— Да, сър, знам, че ще я намерите. Но, моля ви, направете го бързо. Преди да се е случило нещо ужасно!

— Ако получите вест от нея, можете да ме намерите в „Савой“.

Госпожа Мърдок кимна.

Едуард й благодари и побърза към даймлера. Уравновесеното му изражение, което бе поддържал с толкова труд, изчезна веднага. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Трепереше и не можеше да си поеме дъх. Господи! Искаше да убие Сюзан с гали ръце, задето е изгонила Софи на улицата с Едуина. Госпожа Мърдок се страхуваше да не се случи нещо лошо. Едуард също се страхуваше. Имаше какви ли не ужасни възможности. Градът не беше място за млада жена, сама и с малко бебе, особено без пари. Едуард знаеше, че трябва да намери Софи и да сложи край на тази лудост веднъж завинаги. Да намери Софи и да я спаси. Явно щеше още веднъж да играе ролята на неин закрилник… но този път нейната съдба беше и негова.

23

Софи цял ден беше нервна, очаквайки срещата си с Хенри Мартен. Хенри я видя да застава пред дебелото стъкло на вратата на кантората му, стана и й отвори, преди тя да е успяла да почука. Усмихна й се.

— Точно навреме. Защо да не се поразходим на площада? Денят е хубав.

Хенри не пусна ръката й, когато тръгнаха по улицата.

— Говорих със Сюзан и сега трябва да постигна споразумение с вас. Помирението не е възможно, ако не се съгласите на компромис.

Софи погледна загрижено Хенри.

— Какво каза тя? Той се поколеба.

— Каза, че задържа парите ви, докато не дойдете у дома… сама. Софи трепна. Лицето на Хенри се бе изчервило. Обзе я стеснение. Знаеше, че той не разбира. Но какво ли е подразбрал от думите на Сюзан? Трябва ли да му каже истината — защо така отчаяно се нуждае от пари? За нея щеше да е облекчение да сподели с него положението си — и всичките си тревоги — с него. Но той можеше да се ужаси. Софи се уплаши да не загуби приятелството му.

— Тя може ли да го направи? Да не ми дава от моите пари?

Хенри въздъхна.

— Получих копия от договорите за управление от нейния адвокат. Отговорът е да. Не е честно, нито е етично, но технически тя може да задържи парите. Имаме начин. Можем да заведем личен иск или да апелираме до съда да посочи нов управляващ вместо нея.

Софи спря и погледна Хенри смаяна.

— Не мога да повярвам! Да трябва да съдя собствената си майка! Или да моля съда да я замени като управляваща имотите ми! Това е ужасно! Кошмарно!

— Не е приятно — съгласи се Хенри и я погледна внимателно.

Софи усети как у нея се надига истерия. И гняв. Болката от предателството на майка й бе намаляла до известна степен в предишните дни. Вместо това у нея се надигаше заслепяващият гняв от нейната невероятна жестокост и несправедливото й поведение.

— Имам спестявания във Франция. За съжаление заминах така набързо, че не взех никакви писма от банката си. Мога да наредя да преведат тези спестявания тук, но без писмата от банката ще минат шест или осем седмици.

Гласът й затрепери. Толкова бе угрижена за бъдещето си, че не можеше да спи. Никога не се бе чувствала по-уморена. Трябваше й някой друг, на когото да се опре, освен Рашел.

Особено защото опасността, че Едуард ще се върне в града, се увеличаваше с всеки изминал ден.

Софи се помъчи да си възвърне самообладанието, усещайки проницателния поглед на Хенри.

— След няколко седмици Дюран-Рюел урежда моя изложба. Ако имам късмет, тя ще пожъне успех. Много от картините, които ще изложи, са вече негово притежание, но някои нови творби ще се продадат с комисионна. Мисля, че Пол ще се съгласи да ми даде пари предварително срещу бъдещи картини и бъдещи продажби. Веднага ще го попитам.

Галерията беше само на няколко преки и тя бе готова още в момента да изтича дотам. Хенри я хвана за ръкава.

— Софи, почакайте. Разстроена сте. Сигурна ли сте, че не можете да се върнете у дома? Може би с моето посредничество…

— Не! — извика тя разгорещено, така че и двамата се стреснаха.

Хенри пусна ръкава й.

Тя изправи рамене, треперейки.

— Хенри, вие не разбирате защо не мога да се върна у дома сама.

— Не. Не разбирам.

Софи преглътна, чувствайки се слаба и почти пред припадък.

— Не мога да се върна у дома, защото Сюзан иска да дам дъщеря си за осиновяване.

Хенри ахна.

Софи се осмели да срещне шокирания му поглед.

— Да, имам дете. Незаконно дете… момиченце на име Едуина Жаклин О’Нийл, която обичам от все сърце.

— Господи — каза Хенри. — И лицето му почервеня от гняв. Очите му се разшириха разбиращо. — Деланза? Той ли е бащата? Копеле такова!

Софи възкликна, хващайки ръката му.

— Моля ви, не мога да ви кажа кой е бащата на Едуина, не мога!

Но знаеше, че той знае, че не може да е някой друг. И осъзнаваше, че останалата част от обществото ще реагира като него, когато узнае за съществуването на Едуина.

Хенри кимна със стисната уста, с изправени и сковани рамене.

— Разбирам.

— Как бихте могъл? Когато и аз не съм сигурна какво да правя? — запита Софи почти шепнешком.

Още не беше мислила за това. Трябваше да се съобрази с много неща, преди да разкрие пред света кой е бащата на Едуина. Най-добре би било, мислеше тя, първо, да се постигне споразумение с Едуард дали да оповестяват неговото бащинство. Но този разговор не можеше да се състои, докато тя продължаваше да се крие от него. Софи погледна Хенри, чувстваше се изгубена, самотна, смазана.

— Хенри, обичам я. Няма да се откажа от нея. Никакъв компромис не е възможен от моя страна. Скарах се с майка си… няма да се върна.

— Сега вече разбирам — изрече бавно Хенри.

Тя го погледна, търсейки сигнали за отхвърляне и неодобрение, но видя само тъга.

— Вие сте шокиран и имате право. Но… ще продължите ли да ме представлявате?

— Софи, аз съм ваш приятел. Разбира се, че ще продължа да ви представлявам… и да ви помагам с всичко, каквото мога.

Софи го погледна с безмълвна признателност. Хенри й подаде кърпичка.

Той я хвана под ръка и двамата продължиха да вървят, вече мълчаливо. След още една пресечка стигнаха Юниън Скуеър. Хенри я поведе към една празна пейка и двамата седнаха, а идването им разпръсна облак гълъби. Той се извърна към нея и коленете им се докоснаха. Той се изкашля.

Софи стисна омачканата кърпичка.

— Сигурна съм, че Пол няма да ме остави без средства — каза тя едновременно с отчаяние и надежда.

— Аз няма да ви оставя да гладувате, Софи. Нима не знаете това?

— Толкова сте любезен — прошепна тя.

— Това е нещо повече от любезност. — Той изглеждаше неловко. — Не го ли знаехте вече?

Тя замря.

Лицето му бе почервеняло.

— Аз съм много привързан към вас, Софи.

Софи го погледна смаяна.

Той сякаш усети, че й дължи обяснение.

— Нали знаете, преди две лета дойдох в Нюпорт Бийч да се запозная с вас… поради съвсем неуместни причини. Но днес се водя от уместни причини… Тогава се надявах да се оженя за вас. Леля ми ме насърчаваше заради вашата зестра. Но когато се запознах с вас, ми се сторихте едновременно прелестна и омайваща. Дори въпреки че майка ви отначало успя да ме отклони от вас.

Софи го погледна.

— Тя… го е направила?

— Да, направи го. Наговори ми много обезкуражаващи неща. Но вие сте една от най-искрените и най-милите жени, които някога съм виждал… и най-смелата. Бих искал да се оженя за вас, Софи. Не поради неуместни причини… а точно заради което трябва. — Той бе станал червен като цвекло. — Отдавна съм привързан към вас. Всъщност много повече от привързан. Не бива да се учудвате.

— Хенри… не знаех.

— Знам. Вие виждахте само него.

Софи не каза нищо, защото той беше прав. Тя помисли за Едуард, изпълнена с тъга. Запита се дали това ще бъде единственият й шанс да бъде обичана.

Хенри каза с нисък глас:

— Никога преди не съм казвал подобни неща на жена. Не мога да понеса да страдате. Не бива да останете сама. Имате нужда от съпруг, а дъщеря ви има нужда от баща.

С голямо усилие Софи отпъди образа на Едуард. Хвана ръцете на Хенри.

— Не знам какво да кажа. Така съм развълнувана, че нямам думи.

— Кажете да. Ще станете ли моя жена, Софи? Знам, че още не познавам Едуина, но ще бъда добър баща. Никога няма да изправям миналото срещу нея… или срещу вас.

Софи инстинктивно съзнаваше, че Хенри ще бъде добър баща… и че ще бъде добър съпруг. Щеше да бъде лоялен, привързан, мил и верен. Тя затвори очи, пронизвана от тъга и копнеж. Как да се омъжи за него, когато обича друг? Но копнееше за свой собствен дом, за мъж, когото да обича, за мъж, който да я обича.

— Предложението ви ме смайва, Хенри. Моля ви, дайте ми малко време.

Той кимна сериозно.

Софи не можеше да пропусне годежния прием на Лиза. Не беше се връщала в къщата, откакто бе говорила с Бенджамин и бе избягала, когато бе разбрала, че и той одобрява плановете на Сюзан. Тази седмица тя бе толкова потънала в собствените си проблеми и в грижите за Едуина, че почти не се бе сетила за сестра си. Лиза сигурно е на нокти, помисли си Софи.

Следобеда преди бала Софи се осмели да иде у дома; остави Едуина с Рашел в хотела. Избра внимателно часа. Сюзан излизаше всеки следобед с други дами и Софи разчиташе на това. Нямаше никакво желание да се вижда с майка си, още повече пък да влиза в словесни престрелки с нея.

Софи намери Лиза във ваната, цялата намазана с лечебна кал.

— Здравей, Лиза. Дойдох да взема назаем една рокля за бала довечера.

— Софи!

Софи се усмихна при вида на сестра си. От нея се виждаха само очите и устата. Калта беше черна и това й придаваше едновременно комичен и тъжен вид. Софи седна на едно столче.

— Тази кал наистина ли прави кожата по-хубава?

Лиза се поизправи.

— Къде беше? О, господи! Така се притеснявах за тебе и за бебето!

И тя се разплака.

Софи коленичи до Лиза и я потупа по накаляния гръб.

— Добре съм. Наистина.

Лиза сподави хълцанията си.

— Майка ти е вещица… и баща ми също. Как могат да бъдат толкова жестоки към тебе?

Те само правят това, което вярват, че е най-доброто — каза Софи.

— Ти защитаваш ли ги?

— Не — въздъхна Софи.

— Добре ли сте двете? — запита Лиза, стиснала ръба на ваната, която стоеше на крачета като лъвски лапи.

— Да. Справяме се. Сюзан ми отряза издръжката, но Хенри Мартен ми даде на заем пари… и Дюран-Рюел също.

Софи се бе срещнала с него веднага след като бе получила шокиращото предложение за брак от Хенри Мартен. Той показа съчувствие към притесненото й положение и бе склонен да й помогне.

— Знам — каза Лиза. — Софи, те само за тебе говорят.

На Софи това не й хареса.

— Когато си получа следващата издръжка, ще ти я дам — каза твърдо Лиза. — Значи, смяташ да дойдеш довечера?

— За нищо на света няма да пропусна годежния ти бал, Лиза, и ти благодаря — каза Софи с тъжна усмивка. — Предполагам, че не съм толкова сама, колкото се страхувах. Всички се наредиха на моя страна в тази малка криза.

— Софи… ти не си сама! — Тонът на Лиза беше свиреп. — Когато двамата с Джулиан се оженим през май, ти и Едуина можете да дойдете да живеете при нас.

Софи бе поразена от великодушното предложение.

— Лиза, ти със сигурност не би желала сестра ти и племенницата ти да ти се мотаят в краката, когато започнеш брачния си живот. — Напротив.

Тя бе упорита.

— Ами маркизът?

— И той ще пожелае същото, сигурна съм в това.

Софи се съмняваше. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, то беше страстта между двама любовници по време на медения им месец На маркиза нямаше да му се харесва да имат компания.

— А как е твоят знаменит годеник?

Усмивката на Лиза угасна.

— Лиза? Има ли нещо да не е наред?

— О, Софи — възкликна Лиза — Аз го обичам, влюбих се още когато се запознахме, но в края на краищата видях истината! Не мисля, че той е влюбен в мене!

Софи бе виждала Джулиан Сейнт Клер само веднъж, в деня, когато бе пристигнала. Но помнеше колко скована бе вежливостта му… и колко бързо бе забелязал, че на ръцете й няма пръстени. Спомни си, че не го бе видяла да се усмихва нито веднъж Ако не беше видяла пламъка в очите му, ако не беше видяла как целува Лиза щеше да сметне този мъж за толкова студен, колкото го показва външността му.

А Лиза беше нещо повече от едно мило момиче. Тя беше интелигентна приятна и невероятно великодушна Човек трябваше да е глупак, за да не се влюби в нея. Но, от друга страна… Сейнт Клер прекалено много напомняше на Софи за Едуард.

Напомняше й за Едуард, въпреки че косата му беше златиста защото беше друга версия на съвършената мъжественост. Такъв мъж винаги ще има богат избор от жени, дори без никакъв чар, и беше твърде глупаво да се допусне, че Сейнт Клер живее като светец. Ясно беше, че е увлечен по Лиза Но Софи знаеше от личен опит, че страстта не е любов.

— Какво те кара да мислиш така Лиза?

Тя се поколеба.

— Той не се усмихва Софи. Вежливостта му е съвършена но не се усмихва… не и когато е с мене. — Замълча за миг. — И води повърхностни разговори.

— Надявам се, не се усмихва и в присъствието на други жени?

— Не. Чудя се… Може би той в действителност не харесва жените? — каза несигурно Лиза. — Възможно ли е такова нещо? Когато целувките му са толкова страстни? Когато е толкова… — Лиза замълча за миг и се изчерви — … толкова мъжествен?

— Всичко е възможно — каза Софи загрижена и се сети за първата му жена. — Какво още знаеш за него?

— Знам само, че е единственият син на граф Кийт и че майка му е умряла преди много години.

— Лиза, може би прибързваш — каза меко Софи. Но се запита дали информацията за маркиза е достоверна.

Сълзи изпълниха очите на Лиза.

— Но аз го обичам… до полуда! Ако можех, щях да се омъжа за него още тази вечер. Моля се неговата резервираност да е само плод на британската му скованост и след сватбата да опозная истинската му личност… и любовта му.

На Софи това не й хареса.

— Мисля, че трябва да поговориш надълго с маркиза колкото може по-скоро. Бъди открита и почтена, изкажи всичките си тревоги, които сподели с мене. Мисля, че трябва да научиш нещо повече за миналото му… и за първата му жена.

Очите на Лиза се разшириха.

— Няма да го видя чак до бала утре вечер.

— Тогава трябва да поговориш с него. — Софи се насили да вложи весела нотка в гласа си.

Лиза изглеждаше потънала в мисли.

— Трябва да тръгвам. — Софи се изправи. — Едуина скоро ще огладнее, а не искам да се срещам със Сюзан.

— Почакай — извика Лиза, стана и уви една хавлия около накаляното си тяло. — Софи… къде си отседнала? Как да те намеря?

— В „Лексингтън Ин“, на Тринайста улица — каза Софи.

Лиза излезе от ваната.

— Той беше тук миналата седмица.

Софи замръзна, сигурна, че не е чула добре.

— Моля?

— Едуард Деланза е идвал у дома да те търси. Аз не бях тук Сюзан го отпратила. Госпожа Мърдок ми каза, че тя му казала, че ти си била отишла в Бостън при роднини.

Софи знаеше, че трябва да бъде облекчена, че Сюзан е отпратила Едуард по лъжлива следа. Странно, но това я разочарова.

— Какво е искал?

— Само да те види. Той знае ли за Едуина? — запита Лиза.

Софи кимна.

Лиза я изгледа втренчено.

— Софи… трябва да се срещнеш с него. Незабавно.

— Не мога.

— Защо да не можеш? — извика Лиза. — Той е бащата на детето ти! По дяволите, Софи, той трябва да се ожени за тебе.

Софи никога не беше чувала Лиза да ругае.

— Вече ме помоли — каза тя хрипливо. — Аз отказах.

Лиза зяпна.

— Отказала си? Защо?

— Защото го обичам. Защото той не ме иска. Иска само Едуина. Защото не мога да понеса мисълта да съм омъжена за него и той в същото време да ходи с друга жени.

— Софи, ако дойде пак.

— Не! Да не си посмяла да му кажеш къде съм! — извика Софи.

Лиза не отговори. И тъй като на Софи не й хареса проблясъкът в очите й, тя още същия следобед се премести заедно с Рашел и Едуина в един пансион надолу по реката.

Докато Софи се обличаше за годежния бал на Лиза, тя разработваше в ума си план как да се крие зад учтиви формалности, когато се срещне пак с майка си и втория си баща по-късно тази вечер. В края на краищата това минаваше пред слугите… защо да не минава и пред нея?

Увери се, че на бала няма да се получи фиаско. Сюзан щеше да има много работа покрай петстотинте поканени. Бенджамин също. Нямаше да имат възможност да я привикат настрана и да й досаждат със смехотворния си план да даде Едуина за осиновяване. Ако Софи успееше, можеше дори съвсем да ги избегне… а би могла дори да се забавлява.

Много отдавна не бе била на хубав бал. Натъжи се, като си спомни за последния си рожден ден през май. Макар да не бе танцувала с Жорж, беше забавно да наблюдава другите двойки. Хрумна й, че всъщност никога не е ходила на бал във висшето общество.

Несъмнено това щеше да й бъде единственият й и последен бал.

— Софи, колко си хубава — възкликна Рашел.

Софи се обърна с вдигнати вежди.

— Едуина заспа… а ти си страшно хубава — извика Рашел.

Софи дори не се бе опитала да се огледа в огледалцето, което ползваха двете с Рашел. Пансионът беше сносен и те бяха наели две стаи, не една, и то на доста ниска цена; само че във всяка от стаите имаше само по едно единично легло с тънък дюшек, разнищени чаршафи и овехтели одеяла, малка тоалетка с леген за миене и единичен свещник.

Софи бе заела една рокля на Лиза в светъл коралов цвят, който, както Лиза бе отбелязала, подчертаваше идеално тъмнорусата коса на Софи, кехлибарените й очи и златистия й тен. Софи бе харесала роклята още щом я бе видяла в гардероба на Лиза. Беше по-ярка от всичко, което бе носила досега, но Лиза настоя да я вземе.

— Светлите цветове са по-весели, не като твоите тъмносини и сиви дрехи, които действат траурно и депресиращо — бе констатирала тя, пъхайки роклята в ръцете на Софи. — Аз дори нямам сива рокля. Е, имам една много права, с много дълбоко деколте и в сребристо.

Софи бе взела кораловата рокля. Сега тя се обърна към Рашел.

— Тази рокля не изглежда толкова дръзка на закачалката, колкото когато я облека — забеляза тя, тъй като не хареса особено това, че деколтето й бе твърде дълбоко, както констатира, щом наведе поглед, за да се огледа.

— Ти кърмиш. Не можеш да си скриеш гърдите при това положение — усмихна се Рашел. — Изглеждаш много секси, приятелко. Господин Мартен ще бъде силно затруднен да се въздържи да не те зяпа.

Въпреки че се чувстваше полугола, Софи се усмихна.

— Зяпа. Казва се зяпа.

— Цяпа, зяпа, голямо чудо. Аз те зяпам. Никога не съм те виждала да изглеждаш така като сирена, скъпа приятелко.

— Моля те, Рашел! И двете знаем, че не съм сирена. — Софи се запъти неуверено към леглото и седна на него. — Слава богу, че тази рокля не е изцяло прилепнала.

— Много си отслабнала — каза неодобрително Рашел. — Иначе нямаше да можеш да облечеш дрехите на Лиза. Хенри е долу.

Софи скочи и сърцето й се разтуптя нервно.

— Защо не каза по-рано? — Грабна сатенената чантичка с мъниста, която бе заела заедно с роклята, и черната кадифена наметка. — Как ми е косата?

— Като се вземе предвид, че я нагласи без огледало — идеално, скъпа.

— Не стърчи ли някъде?

Рашел се засмя и я целуна по двете бузи.

— Съвършена е. Хайде, забавлявай се тази вечер.

Софи надникна в другата стая, за да целуне спящата си дъщеря за довиждане.

— Няма да закъснявам — обеща тя.

— Ако си дойдеш преди два часа през нощта, няма да те пусна да влезеш — извика след нея Рашел.

Софи трябваше да се усмихне, докато бързаше надолу по стълбите. Хенри се разхождаше във фоайето и изглеждаше доста хубав с черния си фрак и фините кожени обувки. Вдигна поглед. Софи забави крачка. Очите му се разшириха в искрено възхищение. Софи почти се почувства красива. И въпреки себе си, само за миг си представи, че Едуард я чака, за да я съпроводи на бала.

Софи забави крачка, когато наближиха къщата. Усети, че се е вкопчила в ръката на Хенри.

— Добре ли сте? — запита той загрижено.

Тя вдигна очи към него.

— Нервна съм. Имам някакво усещане… лошо предчувствие… за тази вечер.

— Не сме длъжни да влизаме — каза Хенри. Софи се насили да се усмихне.

— Това е върховният момент в живота на Лиза… след деня на женитбата й. Обещах й, че ще дойда.

— Възхищавам ви се, Софи — каза Хенри.

Софи се почувства неудобно от похвалата, но същевременно бе учудена; тя леко отпусна ръката му, когато влязоха в къщата. Дженсън я посрещна радостно, поемайки наметката й.

— Как е Лиза? — попита го Софи.

— Цял ден й беше лошо, бедничката.

— А майка ми?

— Тя е в кухнята, малко е нервна.

Софи кимна кратко.

— Да вървим — каза тя на Хенри, искаше да избяга в балната зала и да се скрие сред другите гости, преди Сюзан да я е видяла.

— Не съм в кухнята — извика Сюзан и токчетата й отекнаха по мраморния под. — Софи… стой тук!

Но Софи вече бе замръзнала на място. Обърна се бавно с лице към майка си.

Двете се вгледаха една в друга.

— Трябва да говорим още сега — каза Сюзан.

Очите на Сюзан се стрелнаха към Хенри.

— Сър, ще ни извините ли? Искам да поговоря насаме с дъщеря си.

Но Софи не позволи на Хенри да отговори. В нея нахлу ярост и тя се разтрепери.

— Не! Няма какво да си кажем, няма, чуваш ли? Ти си жестока егоистка и не мислиш за нищо друго освен за себе си! — Думите заприиждаха и не можеха да спрат, сякаш някой друг живееше вътре в Софи и говореше вместо нея. — Години наред правех това, което ти искаше… винаги както ти искаше! Искаше да се крия от света, защото съм осакатена, и аз се криех! Разбира се, че не исках да ти създавам притеснения. Искаше да остана неомъжена и аз се съгласих, защото беше по-лесно да се съглася, отколкото да бъда смела и да потърся възможността да намеря любов! Слушах те… вярвах ти! Дори дотолкова ти вярвах, че мислех, че ще обикнеш Едуина, когато я видиш, и дойдох у дома, защото имах нужда от тебе! Но ти ме предаде… предаде ме за кой ли път… и не мисля, че някога ще мога да ти простя това, което ми стори!

Сюзан бе пребледняла като стена.

— Софи… аз те обичам. Всичко, което направих, съм го направила заради тебе.

— Всичко, което си направила — изрече остро Софи, желаейки да се спре, но без да може, — си го направила, защото е било най-доброто за тебе, а не защото е било най-доброто за мене.

Сюзан изхленчи:

— Аз те обичам.

Софи сподави едно ридание.

— А аз обичам Едуина.

Сюзан хвърли поглед към Хенри.

— Той знае, мамо, знае всичко.

— Глупачка — прошепна Сюзан.

— Не… ти си глупачката, защото се опита да ме разделиш от дъщеря ми.

Софи се извърна и побягна. Хенри се затича след нея.

Тя не можеше да спре треперенето си. Чуваше вибриращите звуци на оркестъра, който свиреше в балната зала на първия етаж, както и засилващия се ромон от гласовете на гостите, които ставаха все повече и повече. Не можеше да си спомни някога да е била по-разгневена. Каза си, че ако си държи главата вдигната и се усмихва, никой няма да разбере колко е била разстроена тази вечер или че е казала такива ужасни — но верни — неща на майка си.

Въпреки че схватката бе свършила, тя още не можеше да се успокои. Почувства се дори по-зле. Независимо колко беше наранена и ядосана, Сюзан й беше майка. Част от Софи се чувстваше засрамена за това, което бе изрекла, а друга част я болеше за Сюзан, защото знаеше колко жестоко я бе наранила.

И беше тъжна. Щеше ли да може отново да иде като дъщеря при майка си?

Чувството на леко замайване и гадене, което през цялата вечер владееше Софи, сега се бе усилило. Хенри я хвана под ръка и те слязоха по трите мраморни стъпала в балната зала, огромно помещение с блестящ паркет, бели колони и висок яркожълт таван с изящни махагонови корнизи. Побираше петстотин души. И сега несъмнено гостите не бяха по-малко.

Софи си каза, че ужасното чувство, което я владееше, се дължи на последните пет минути, а не на нещо, което може да се случи по-нататък.

— Мога ли да направя нещо? — запита Хенри.

— Самото ви присъствие ме успокоява, Хенри — каза Софи съвсем искрено. — Съжалявам, че трябваше да присъствате на тази сцена.

Преди той да успее да отговори, оркестърът спря да свири и тълпата изведнъж се умълча.

— Ето я — прошепна някой.

Софи се обърна и ахна, когато видя Лиза на най-горното стъпало в облак от бяла дантела и шифон. Лиза бе толкова красива. Сюзан се усмихваше, а Бенджамин грееше в бащинска гордост. Изражението на маркиза бе мрачно и вкаменено. Софи се стресна. Да не би предстоящият брак с Лиза да му е неприятен? Да не би да се жени насила?

Нещо по-лошо, Лиза се взираше право напред и Софи разбра, че и тя е развълнувана. Усмивката й бе принудена. Когато Бенджамин се прокашля, за да започне речта си, сълзи се появиха в очите й.

Бенджамин започна да представя маркиза, след което щеше да обяви годежа и с това да го направи официален.

Софи не слушаше. Тя се опитваше да хване погледа на Лиза, надявайки се да я успокои някак от разстояние, но Лиза не гледаше никого. Сега Софи я заболя за сестра й вместо за себе си и мислено насърчаваше Лиза да бъде по-бодра. Софи се обърна и хвърли поглед към залата. Видя море от дами в ярки червени, жълти, сини и зелени рокли, сред които тъмнееха черните смокинги и белите ризи на джентълмените. Десетина големи кристални полилеи висяха над главите на гостите и като че ли правеха въздуха да искри.

Погледът й внезапно бе привлечен от един мъж, застанал в периферията на тълпата, но на по-предна линия, близо до вратата за терасата, където стоеше и Софи с Хенри. Софи не можеше да откъсне смаяния си поглед от него. Беше на възрастта на майка й или малко повече, с тъмнозлатиста коса, твърде гъста и твърде дълга, за да бъде елегантна. Беше загорял, висок и строен, извънредно елегантен в черния си смокинг и снежнобелия нагръдник И я гледаше напрегнато.

Софи сведе поглед смутена. Изглеждаше й познат, но не можеше да си спомни кой е, нито си спомняше да се е запознавала с него. Трябва да е приятел на Сюзан или на Бенджамин. Но защо така упорито я гледа?

Изведнъж той отклони погледа си. Софи го видя да се смесва с тълпата. Погледна отново към площадката, където стояха Лиза с маркиза, с баща си и със Сюзан. Тълпата аплодираше. За учудване на Софи Сюзан също се бе загледала в мъжа… и бе пребледняла от смайване.

Маркизът извади от джоба си малка кутийка за бижута и небрежно я отвори. Вдигна я за миг и тълпата ахна, а очите на Софи се разшириха. Пръстенът беше невероятен, очевидно бе безценно наследство, принадлежащо на неговото семейство, огромен рубин, заобиколен от диаманти, който хвърляше искри в балната зала. Когато маркизът го постави на средния пръст на Лиза, тълпата отново започна да аплодира.

Софи също заръкопляска, молейки се Лиза да се свести и да отмени сватбата, докато още е време. Знаеше, че Лиза е права. Сейнт Клер не я обичаше… в действителност той изглеждаше страшно нещастен от този годеж.

Оркестърът започна да свири. Маркизът поведе Лиза за първия танц с безизразно лице, прегърна я и двамата се завъртяха.

Бяха удивителна двойка. Той висок и силен, рус и мъжествен, а тя бледа и крехка, тъмнокоса и невероятно фина. Отекнаха още аплодисменти, които постепенно се засилваха. Само Софи знаеше, наблюдавайки скованото изражение на Лиза, че едва се сдържа да не се разплаче.

Излязоха още танцуващи двойки. Бенджамин изведе Сюзан, но Софи поклати отрицателно глава, когато Хенри я покани да танцуват. За миг тя се поддаде на силния си копнеж и усети невероятно остро колко е самотна Сякаш всички бяха излезли да танцуват тук, валсирайки грациозно като пеперуди… сякаш всеки имаше някого, с когото да се чувства цялостен, с изключение на нея.

Софи изправи гръб. Беше чиста глупост да се самосъжалява сега, когато бе преживяла толкова много.

Внезапно нещо я бодна по тила. Сърцето й спря. Ужас я обзе. И заедно с него едно напрегнато, разтърсващо чувство, което почти би могло да бъде описано като радост.

Софи знаеше, че Едуард е дошъл. В следния миг тя го видя.

Едуард влизаше от преддверието, опустошително красив с черния си фрак, с дълга, но небрежна крачка и с неотклонно впит в нея поглед.

— О, господи — прошепна Софи.

Тя стисна ръката на Хенри. Очите му блестяха от ярост… и той се насочваше право към нея.

24

Софи не можеше да помръдне, независимо че разумът я подтикваше да побегне и да изчезне.

Една предателска част от нея погледна към мъжа, когото обичаше, и почувства свирепо удовлетворение. Не беше ли станало ясно, че тя не може да живее без него?

Едуард спря пред нея, без да се усмихва, а очите му хвърляха искри. Смущението на Софи изкристализира в страх. Той отпусна надолу ъглите на устата си и хвърли поглед към Хенри, който държеше ръката й. После очите му се върнаха към нея.

— Отиваме да поговорим.

Софи си пое дълбоко дъх, но не можа да се успокои.

— Е-Едуард, можем д-да поговорим по-късно…

Ръката му се стрелна напред. Преди Софи да се опомни, той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. Софи извика.

— По-късно ли? — запита той, едновременно недоверчиво и яростно. — Четири седмици те гоних през Атлантика и сега ми казваш да отложим това за по-късно? — Изражението му беше буреносно. — Не. Ще говорим сега. Ще обсъдим това веднага.

Софи не можа да откаже и кимна, сдържайки риданието си. Какво иска да обсъждат? Факта, че тя бе избягала с Едуина… или женитбата, за която той настояваше?

— Софи — Хенри излезе напред побледнял. Обърна се към Едуард. — Пуснете ръката й, Деланза — каза той с дрезгав глас.

Проявената от Хенри смелост накара Софи да разшири очи.

Едуард се обърна към Хенри и съвършените му черти се разкривиха.

— Махайте се.

Хенри замря.

— Пуснете й ръката. Преди да се видя принуден да направя сцена.

Едуард изведнъж пусна Софи, но видимо кипеше от ярост. Сви юмруци.

— Хайде де — каза той тихо, но заплашително. — Хайде, Мартен. Много ще ми хареса да ви разкъсам на парченца.

Хенри побледня. Софи извика:

— Спрете! — Бе изпаднала в състояние на съвършено неверие. Тези двама мъже се биеха заради нея! Заради нея! Това изглеждаше невъзможно… но беше напълно възможно, беше действителност. — Хенри, аз съм добре. Наистина.

Тя се опита да се усмихне, но не успя.

— Не сте длъжна да отивате с него, Софи — каза Хенри.

— Не — изсумтя Едуард и юмрукът му се озова в опасна близост до носа на Хенри. — Тя трябва да дойде с мене, Мартен… няма никакъв избор. Никакъв. Когато избяга от Франция посред нощ, заедно с дъщеря ми, отказвайки ми всякакви права, тя се отказа от всички свои права.

Софи преглътна и навлажни устните си. Вината я накара да почервенее. Думите му звучаха ужасно — избягала с дъщеря му; отнела му дъщерята… Господи, това беше ужасно. Но защо той не бе проявил повече разбиране, защо се бе показал толкова взискателен? Само да не го обичаше толкова.

— Всяко човешко същество има неотнимаеми права — изстреля Хенри, но на челото му блестеше пот, която се стичаше във веждите.

Едуард се изсмя грубо.

— Адвокатски приказки! Значи знаете, а? Тогава да знаете и това — вие нямате никакви права, когато става дума за Софи, а аз имам всички права като баща на детето й!

Софи местеше поглед от Едуард към Хенри и още не можеше да възприеме факта, че двамата се бият за нея. Тогава усети, че са привлекли наоколо си тълпа. Враждебността между двамата мъже беше очевидна… също както и нейният страх.

Бяха ли дочули разговора помежду им? Въпреки че бе решила да живее като самотна майка, стомахът й се сви от тревога. Не смееше да погледне наоколо си.

— Имам права — каза Хенри с неизмеримо достойнство, сдържайки тона на гласа си. — Защото искам да се оженя за нея.

Едуард побеля като стена. Загледа го втренчено. Минаха може би десетина секунди. И каза мрачно:

— Значи ставаме двама.

Софи погледна към Хенри, който още изглеждаше решителен като настървен булдог. Погледна и към Едуард, чиито ръце явно го сърбяха да се разправи физически с него.

— Хенри, всичко е наред, уверявам ви — каза бързо Софи. — Едуард само иска да поговорим. Ще излезем само за няколко минути, не повече. Едуард… нека да излезем отвън и да продължим този разговор насаме.

Едуард размаха ръка в подигравателен и същевременно гневен жест. Докато Софи минаваше покрай него, оставяйки Хенри с изражение, в което се четеше едновременно съмнение и тревога, тя усети как косата на тила й отново настръхва от смущение. Стомахът й се сви от същия ужас, който не я бе напускал през цялата вечер.

Едва сега тя разбра, че това е било предчувствие за обреченост.

Нощта бе черна и студена. Хиляди звезди блестяха като диаманти в безоблачното пурпурно небе. Софи трепна, когато Едуард я стисна за лакътя. Трябваше да не изостава от гигантските му крачки. Страхуваше се да започне разговор, страхуваше се от това, до което можеха да доведат думите, затова не го запита къде отиват.

Белите камъни на кръговата алея блестяха като перли в светлината на нощните газови фенери. Десетки карета и няколко автомобила се бяха подредили по нея, още много други екипажи бяха паркирани на два и три реда на Пето авеню пред парадния вход. Едуард спря пред една дълга, лъскава черна кола със заоблена предница, отвътре със снежнобяла тапицерия. Преди Софи да се осъзнае, той отвори вратата, бутна я вътре и се качи след нея. Пресегна се над нея, заключи вратата й, обърна се и я погледна.

У нея се надигна паника.

— Не можеш да ме заключиш в тази кола.

— Не мога ли? — Той вдигна едната си вежда. — Току-що го направих.

Софи потрепна и обгърна раменете си.

— Къде отиваме?

— Никъде няма да ходим. Не и докато не сме разрешили нещата помежду си.

Зъбите на Софи тракаха, не толкова от студ, колкото от ужасните му думи. Погледът на Едуард се спусна по почти голите й рамене. Софи се напрегна. Той се спусна още по-надолу, към разкошната извивка на почти голите й гърди, които се издуваха точно над линията на деколтето. Отмести очи.

Съблече смокинга си и го наметна на раменете й.

Софи извърна лице от него, загледана с невиждащ поглед към моравите пред дома на Ралстънови, борейки се с напиращите сълзи.

— Как можа? — каза той сурово, като отново се взираше в нея. — Как можа да бъдеш толкова егоистична и толкова жестока?

Софи вдигна поглед към него.

— Едуард, съжалявам.

Тя съжаляваше много повече, отколкото би могло да се изкаже.

— Защо?

— Защото ме беше страх. От тебе.

— Не разбирам.

Софи отхвърли всякаква предпазливост.

— Не мога да се омъжа за тебе без любов, Едуард.

Времето замря. Сърцето й биеше толкова силно и толкова шумно, че тя беше сигурна, че той също го чува. Лицето му се напрегна, безбройните мускули по него се изопнаха. Той се загледа навън над волана, облицован с черна кожа, към Пето авеню.

— Разбирам.

Смущение парализира Софи. Ако той имаше някакви чувства към нея, щеше да й ги изкаже, да й даде шанс да направи компромис и да приеме предложението му. Може би тя щеше да може да живее с неговата привързаност, това може би щеше да й бъде достатъчно.

Но той искаше само Едуина. Софи се сви в смокинга му. Профилът му бе дързък и красив, но очите му бяха потъмнели и плашещи. Тя наведе лице и го зарови в топлия черен вълнен плат. Можеше да го подуши. Слаб лъх на подправки, едва доловим мускус, ужасно мъжествен.

Едуард отново обърна към нея безизразното си лице.

— Искам да видя Едуина.

Софи не можеше да повярва, че толкова лесно са разрешили въпроса за женитбата и почти се отпусна, но не пожела да помисли дали е от облекчение, или от разочарование.

— Разбира се.

— Тя добре ли е?

Софи кимна и се насили да говори.

— Рашел дойде с нас. Тя е сега с Едуина.

— Рашел? Жената с червената коса?

— Да.

Той я изгледа, но чувствата му бяха скрити така дълбоко, че й беше невъзможно да ги отгатне.

— Къде сте отседнали?

— В един пансион. Ще те заведа. Можеш винаги да идваш да виждаш Едуина.

Софи се насили да се усмихне широко. Но в същото време мислеше: В края на краищата той няма да ме насилва да се омъжа за него. Колко щастлива би трябвало да бъде… колко развълнувана.

Той се загледа в нея. Тя сведе очи. Софи бе оставила смокинга да се плъзне от раменете й и сега той откриваше щедрото й деколте, затова тя го придърпа. Сега, когато кризата бе отминала, желание се разгаряше между бедрата й, забранено, но толкова мощно, че не можеше да се прави, че не го осъзнава.

— Искаш ли да се омъжиш за Мартен? — запита той така, както би запитал някой непознат човек какво ще бъде времето.

Софи се напрегна.

— Аз… мисля по това.

Ноздрите му се разшириха.

— Виждам. — Гняв просветна в очите му. — Трябва ли да разбирам, че го обичаш?

Софи се притисна към вратата. Запита се дали той не се бои, че друг мъж ще му отнеме Едуина.

— Едуард, не трябва да се безпокоиш — започна тя бързо.

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Софи извика, но беше късно. Той я отметна назад, така че главата й се опря в кожената възглавничка, докато ръцете му се сключиха около талията й. Прилепи устата си към нейната и я зацелува с цялата си експлозивна ярост.

Прегръдката му беше желязна и Софи не можеше да помръдне нито един мускул. Едуард отдели уста от нейната и сложи край на наказващата целувка. Допря чело до нейното. Софи се боеше да се помръдне, боеше се да проговори. Боеше се да не би отново да предизвика гнева му. Той бе задъхан, тя също.

И тогава тя почувства ръцете му на талията си, усети как я галят през тафтата на роклята.

Силните дълги пръсти се плъзнаха нагоре, после надолу, оставяйки огнена следа.

Той отново се раздвижи. Гърдите му се притиснаха към нейните. След миг той нежно захапа долната й устна. Това беше молба. Софи посегна към раменете му, изстена, отвори се за него и той завладя устата й.

Тя бе забравила какво е да бъде целувана така. Софи се вкопчи отчаяно в него. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и започнаха да я притискат жадно. Софи сграбчваше раменете му също така жадно. Тя се притискаше пламнала към него и отчаяно желаеше целувките му да слязат надолу по шията й и да стигнат до тръпнещите от желание гърди.

Вместо това устата му се притисна хищно към нейната, ръцете му се плъзнаха и обхванаха гърдите й. Радостна възбуда се разля по цялото й тяло. Тя се изви срещу него. Едуард я притисна силно и изведнъж Софи се намери легнала по гръб, а Едуард беше върху нея.

Тя възкликна, усещайки слабините му, масивни и набъбнали, а ръцете й се плъзнаха по гърба му. Дори да бе искала да протестира, гласът замря в гърлото й.

Едуард вдигна лице, тялото му се разтърсваше от тръпки. Погледите им се срещнаха. Нещо диво и свирепо изпълни Софи, когато видя очите му, от които струеше гореща мъжка страст. Никога не се бе чувствала по-освободена, по-женствена или по-красива, отколкото в този момент. Тя докосна нежно бузата му. Той каза:

— Мартен кара ли те така да трепериш и да стенеш, както аз?

Софи ахна.

— Кара ли те?

Думите му бяха жестоки като удар с камшик.

— Не. — Тя се извъртя, мъчейки се да се освободи. — Моля те, пусни ме да стана.

Едуард се отстрани веднага, загледан в нея.

Софи се надигна. Видя го къде гледа и гореща червенина нахлу в лицето й. Тя дръпна корсажа на роклята си и се дръпна колкото можеше по-далече от него.

— Защо? Защо говориш така?

В усмивката му нямаше капчица хумор.

— От любопитство.

Тя изсумтя:

— Отговорът е не.

Той само безразлично сви рамене.

Сълзи изпълниха очите на Софи и тя яростно ги потисна.

— Защо направи това, Едуард?

— И още питаш? — Тонът му бе невярващ, пълен с горчивина и подигравка.

— Защо се опитваш да ме съблазниш?

Той не каза нищо, загледан в нея с твърд и блестящ поглед… напомнящ на Софи за диамантите, с чиято контрабанда всички знаеха, че се занимава.

— Отричаш ли, че се опитваше да ме съблазниш? — извика тя и гласът й се извиси прекалено много.

— Да. Не съм имал за цел да те съблазнявам.

Тя го погледна, опитвайки се да проникне през гнева и да надникне в мисълта му. Невъзможно беше.

— Не разбирам.

— О, господи! Софи, аз съм мъж, а ти си жена, а тази рокля е ужасно секси.

Той се пресегна над нея и отключи вратата й. Ръката му докосна гърдите и. Софи се насили да пренебрегне този допир.

Бореше се със себе си, за да не заплаче. Думите му биха могли да бъдат комплимент, ако бяха казани по друг начин, в други обстоятелства. Той много ясно даваше да се разбере, че животинската му страст бе пламнала заради нейната рокля — нищо повече.

Софи се обърна и затърси невиждащо дръжката на вратата. Едуард се появи от другата страна на колата и й отвори вратата. Посегна да хване ръката й и й помогна да излезе, но щом стъпи на земята, Софи дръпна ръката си. Тръгна по алеята и усети, че той я следва. Обърна се рязко.

— Не направи ли вече достатъчно? Какво искаш сега? Върви си!

— Не сме свършили, госпожо — каза той. — Искам да видя Едуина, нали не си забравила? И изобщо не ти вярвам. Сега ще се сбогуваш с домакините и с Мартен и после ще те заведа у дома.

Софи замръзна, разгневена, изпълнена с негодувание и страх.

Сюзан се усмихваше на гостите, преструвайки се, че е спокойна и весела. Но балът по случай годежа на Лиза, който тя бе подготвила с такова въодушевление, се бе превърнал в най-лошия й кошмар.

Външно Сюзан се усмихваше, но вътрешно кървеше. О, Софи ти ме мразиш… но аз те обичам. Обичам те!

Сюзан не бе помислила, че Софи ще дойде на годежния бал на Лиза. И когато я видя, бе колкото развълнувана, толкова и облекчена. Грижата за дъщеря й не познаваше граници. Колкото повече време минаваше, тъй като Софи не се връщаше у дома, капитулирала пред изискванията на Сюзан, толкова повече Сюзан започваше да се страхува, че дъщеря й е много по-силна, отколкото някой би си помислил.

Софи обаче не само бе дошла на бала, но бе нападнала Сюзан с такава ярост, на каквато Сюзан не бе подозирала, че тя е способна.

Като си спомни това, на Сюзан почти й прилоша. Беше ли загубила дъщеря си? Тя сериозно ли говореше? Нима Софи не знаеше колко много я обича?

Сюзан поздрави още една двойка, докато си проправяше път през тълпата, изпълнявайки ролята на домакиня. Раздаваше автоматично любезни усмивки и думи и едва ли чуваше и една дума от онези, които биваха отправяни към нея. Само да можеше да намери Софи и да поговори с нея; но инстинктът й подсказваше, че сега не би могла да си проправи път към дъщеря си. Софи бе прекалено разгневена.

Пулсът й се ускори, дланите й овлажняха. Това, което се бе случило със Софи, бе достатъчно лошо, но и Джейк беше тук Когато го намеря, ще го убия. Джейк беше хладнокръвен, невероятно хладнокръвен, за да дойде тук така! Беше му писала още две писма, на които той не бе отговорил, и този път тя се извиняваше за ядния тон на предишните си писма, настоявайки, че сега вече се е променила към по-добро. Този път дори бе признала, че все още го обича… и че винаги ще го обича.

Но този кучи син отново я бе пренебрегнал.

И сега бе дошъл тук. Беше се осмелил да дойде на бал в дома на Бенджамин. Какво се опитваше да направи? Да унищожи брака й, да я унищожи публично?

Разтреперана, лепнала усмивка на лицето си, Сюзан кимна на един приятел на Бенджамин и се скри зад една колона, поемайки жадно въздух. Не можеше да се успокои, не можеше да отпъди убийствените, болезнени думи на Софи от мисълта си, не можеше да се освободи от ужаса, че някой ще познае Джейк и ще я унищожи още веднъж, този път завинаги. В този момент го ненавиждаше повече, отколкото го обичаше… но никога не бе имала по-голяма нужда от него.

Замръзна, когато го зърна с крайчеца на окото си. Джейк се бе облегнал на една колона и отпиваше от чашата с шампанско, същинско въплъщение на мъжка красота, мъжка нехайност и надменно мъжко безразличие. Погледите им се срещнаха. Джейк вдигна чашата си към нея в подигравателна наздравица.

Ярост пробяга по тялото й. Сюзан жадуваше да изтрие с нокти това нахално изражение от лицето му. Но трябваше да въздържи гнева си. Ако някой можеше да й помогне, това беше Джейк. Защото в края на краищата Джейк беше нейната Гибралтарска скала, нейната полуоткъсната котва в бурното море.

Опитвайки се да овладее треперенето, тя се насочи към него… но в следващия миг замря в изненада.

Маркиз Дьо Коно бе спрял до Джейк. За пръв път от години насам Сюзан видя Джейк да се усмихва наистина искрено. Двамата се ръкуваха, а Сюзан ги наблюдаваше с неверие и ужас. Значи се познават? В този миг маркизът дръпна Лиза напред и явно я представи на Джейк. Сюзан почувства как подът под краката й се изплъзва.

Още колко по-лоши случки щяха да станат тази вечер?

Защото тя очакваше Лиза да разкрие истината. Лиза бе виждала не само портрета, който Софи бе направила на Джейк, но и снимката, по която Софи го бе рисувала. Джейк едва ли се беше променил толкова.

Времето застина. Сюзан не можеше да си поеме дъх Знаеше, че животът й върви към пропаст… и че този път нямаше да може да се възстанови.

Но Лиза нито изпищя, нито припадна. Тя кимна учтиво на Джейк, беше доста бледа и изморена, и след миг маркизът се отдалечи заедно с нея. Сюзан се отпусна назад, поемайки си дълбоко дъх.

Вечерта обаче бе едва в началото си. Ами ако маркизът представи Джейк на Бенджамин? Тази възможност изглеждаше ужасна. Той сигурно ще познае Джейк, макар че Лиза не го бе познала.

Сюзан се запъти към него.

Той я видя да идва и се настани по-удобно до колоната, като я гледаше с безсрамен, откровено мъжки поглед, който породи тъмна гореща реакция у Сюзан. Независимо колко уплашена и гневна беше, независимо колко се нуждаеше от неговата помощ, той беше мъжът на всичките й мечти, той беше единственият мъж, когото тя желаеше. Тя искаше да си го върне, и то от момента, когато бе узнала, че е жив.

И щеше да си го върне или да умре, опитвайки се да го постигне.

Сюзан върна мисълта си към това, което я интересуваше в момента — много трудно, защото кръвта течеше така гореща във вените й.

— Какво правиш тук? — изсъска тя. — Ти си луд! Ами ако те познаят?

Белите му зъби блеснаха.

— Джулиан ме покани.

— Джулиан? — Думата едва излезе от гърлото й, задавено от истерия. — Откъде, за бога, го познаваш?

— Приятели сме — усмихна се Джейк — Добри приятели.

— Ами ако те представи на Бенджамин? — извика Сюзан, дори прекалено високо. Тя замръзна, когато разбра, че няколко гости се обръщат да ги погледнат, но след това отново подемат прекъснатите си разговори. Сюзан почервеня и се нахвърли върху Джейк — Проклет да си, че ме поставяш в такова затруднено положение! Може би щеше да е по-добре да си беше останал мъртъв!

— Мислех, че искаш да бъдеш моя жена — подигра се Джейк. — Сигурно няма да си доволна, ако имаш призрак за мъж.

— Що се отнася до мене, аз съм ти жена — прошепна рязко Сюзан, — а ти трудно можеш да минеш за призрак, и двамата го знаем.

— Тогава Бенджамин какъв е?

Бузите на Сюзан бяха станали аленочервени. Тя бе направила някои дискретни проучвания относно законността на положението си.

— Той ми е съпруг.

Джейк избухна в смях.

— Да не искаш да ми кажеш, че си двубрачница, скъпа моя?

— Не беше нарочно, и ти го знаеш — извика тя и стисна юмруци. — Ами ако Сейнт Клер те представи на Бенджамин?

— Няма.

— Откъде си така сигурен?

— Защото той знае истинската история. Защото знае кой съм аз в действителност.

Сюзан възкликна.

Джейк се усмихна, но усмивката му не беше приятелска.

— Не съм те лъгал, като казах, че той ми е добър приятел, Сюзан.

Сюзан успя да усмири истерията си.

— Ти си едно проклето копеле, не мога да те понасям.

— Не казваше това в писмата си.

— Защо изкарваш наяве най-лошото у мене?

— Не ми е приятно да ти казвам това, Сюзан, но никой не те кара да постъпваш така, както постъпваш.

Тя не можеше да спечели, нито с него, нито без него.

— Джейк… трябва да поговорим насаме.

Погледът му се спусна по почти голите й гърди.

— Да поговорим?

Въпреки огромните й грижи през ума й минаха различни сценарии. В леглото Джейк бе ненаситен, егоистично взискателен, но и се раздаваше безрезервно. В леглото Джейк щеше да я измори, докато тя не започне да моли за милост, но тя щеше да го измори също така, че той да моли за почивка.

— Проклет да си, не ме дразни — каза тя тихо, не можейки да се сдържи да не оближе устните си.

— Не мога ли да взема това, което ти така добре умееш да даваш?

Сюзан замря на място.

— Ще те чакам в библиотеката в края на коридора — каза тя, обърна се и побягна.

Джейк я наблюдаваше през тежките си замрежени клепачи. Думите от писмата й отекваха в ума му.

Липсваш ми Винаги си ми липсвал… и винаги ще ми липсваш. Ти си единственият мъж, когото някога съм искала наистина. Ще напусна Бенджамин… ще се самоунищожа… за тебе, само ако кажеш една дума. Аз съм твоя жена, Джейк, и ти го знаеш. Вземи ме при себе си.

Толкова те обичам, скъпи

Всеки път, щом Джейк получеше някое от писмата й, знаеше, че трябва да го изгори, без да го е отворил, но бе прочел всичките, и то неведнъж.

Толкова те обичам, скъпи

Някога и той я бе обичал. Чудеше се дали не е затаил тази любов някъде дълбоко в себе си.

Без да откъсва поглед от нея, с ускорен пулс, дишайки неравно, той се отдели от колоната и я последва.

Единствената причина, поради която Джейк бе останал толкова дълго на бала, бе да дразни Сюзан и да я ядосва. Дори да й бе поискал развод толкова отдавна, дори да бе принуден малко след това да избяга от Ню Йорк, изоставяйки нея и дъщеря си, дори да бе мъртъв пред закона, истината бе, че тя все още е негова жена, защото той си беше напълно жив.

Както всеки мъж, независимо какви бяха истинските му чувства към нея, всеки път, когато помислеше за нея и Бенджамин, изпитваше внезапна ярост.

Тя казваше, че го обича. Обичаше ли го, когато сегашният й съпруг се любеше с нея? Обичаше ли го? Джейк можеше да си каже, че това никак не го интересува, можеше силно да се надява, че е истина, но знаеше твърде добре, че тя не вика името му, когато спи с Бенджамин Ралстън.

Спря пред една тежка двойна врата от орехово дърво, която тя бе оставила открехната. Поколеба се, инстинктите му казваха да се обърне и да избяга, но той бутна едното крило и влезе. Сюзан стоеше в стаята, опряла гръб на вратата, застинала като класическа гръцка статуя. И напук на себе си, напук на миналото — също толкова красива.

Някога Джейк бе обожавал красотата й. Някога я бе обичал цялостно. Тя беше всичко, което той не беше, всичко, за което всеки мъж като него си мечтаеше да има за жена. Бе красива, елегантна, аристократична и богата. Тъй като той беше обикновен ирландец, а тя беше от висшето общество, изглеждаше му недостижима, но той се бе оженил за нея и тя му бе родила неговото скъпоценно дете.

Оттогава между тях бе имало много предателства и гняв, много разочарования и много тъга. За двамата. Той не можеше да й прости многобройните любовници, след като вече бяха женени, но може би най-малко можеше да й прости, че се е омъжила за Бенджамин Ралстън седмици след като бе научила, че той е мъртъв.

Понякога, в най-дълбоките нощи, сам с бутилка ирландско уиски, Джейк се питаше какво би станало, ако тя не се бе омъжила повторно, ако Той бе успял да се свърже с нея, ако тя бе отишла при него в Австралия със Софи, както бе планирал още докато беше в затвора, преди да избяга. Мечтаеше за прост живот, в който той ще работи усилено с ръцете си, за да осигури основното за своето семейство. Мечтаеше за любов и смях, за неугасваща страст.

Това беше абсурд. Когато бе трезвен, знаеше, че е така. Сюзан го бе ненавиждала още когато бяха младоженци, защото той я бе откъснал от висшето общество. Как можеше изобщо да мисли, че тя ще бъде щастлива като жена на фермер в австралийската пустош?

Сега тя имаше това, което бе искала да има — място във висшето общество, богат съпруг със синя кръв, богатство и уважение. Джейк се вгледа в нея. Вярваше само наполовина на уверенията й, че още го обича. Вярваше само наполовина на думите и, че би захвърлила всичко заради един обикновен ирландец като него.

Нарочно, но и със съжаление, той се държеше на разстояние от нея.

— Какво искаш да обсъждаме? Какво е толкова важно?

Сюзан намокри устни.

— Софи.

Джейк я загледа втренчено.

— Какво се е случило?

Сюзан преглътна.

— Джейк… ужасно е. Софи съсипва живота си, и аз не мога да я вразумя! Толкова ме е страх. И за да стане още по-лошо… — Изведнъж истински сълзи се посипаха по бузите й, — тя избяга от къщи. Мислех, че ще се върне… но тя ме мрази, Джейк!

Той се приближи до нея и хвана ръцете й, разтърсвайки я.

— Какво, по дяволите, значи това, „избяга от къщи“?

— Точно това! — извика Сюзан — Избяга оттук… дори не знам къде живее!

Той отново я разтърси.

— Защо? Какво си направила? Знам, че е заради тебе!

Сюзан замръзна.

— Проклет да си! Не е заради мене! Искам само най-доброто за нея и съм я насърчавала да прави това, което трябва! — Тя се освободи от ръцете му. Погледите им се срещнаха. — Искам тя да се откаже от незаконната си дъщеря и да я даде за осиновяване на една прекрасна двойка!

Лицето на Джейк стана бяло като стена.

— Какво?

— Софи роди дете. Във Франция. Мисли да не се омъжва и да задържи детето. Но тя не може да направи подобно нещо и двете го знаем. Всички от персонала вече знаят истината… но никой няма да тръгне да клюкарства. Мога да те уверя, защото ще унищожа всекиго, който дръзне да очерня дъщеря ми.

Джейк се хвана за облегалката на един стол, за да остане прав. Лицето му изразяваше неприкрит потрес.

— Не знаех. Не знаех.

— Как би могъл? Не можеш да очакваш да знаеш всичко за живота ни, след като си се уединил в анонимност някъде в ирландските провинции!

Джейк вдигна глава, шокът започваше да се разнася.

— Бащата. Кой е? — изрева той.

Сюзан се поколеба.

— Кажи ми, по дяволите! — отново изрева той. Стигна с две крачки до Сюзан и я повдигна от пода. После очите му се разшириха. — Деланза е, нали? Нали? — извика той, като я разтърсваше отново.

Сюзан кимна и очите й се напълниха със сълзи.

— Проклет да е — извика Джейк. Пусна я изведнъж на пода. — Забрави за осиновяването, Сюзан. Това копеле ще се ожени за Софи — няма две мнения по този въпрос.

Сюзан побледня, поклащайки глава.

— Не.

Усмивката на Джейк не беше от най-красивите.

— Да — каза той. — Да.

25

Софи най-накрая си възвърна самообладанието и излезе от мястото си зад една колона до вратата към терасата. Знаеше, че Едуард я наблюдава от другия край на залата. Не беше лесно да го убеди, че трябва сама да се сбогува с Хенри.

Сега трябваше да намери Хенри. Софи тръгна бързо към периферията на балната зала, оставяйки терасата отдясно на себе си, с надеждата да избегне всякакви срещи с познати, все още доста по-разтреперана, отколкото би си признала, от всичко, което се бе случило навън. Враждебността на Едуард и гневните му, но въпреки това възбуждащи целувки бяха повече от достатъчни, за да я зашеметят, но въпросът му относно нейната връзка с Хенри бе непростим.

Софи огледа празнуващата тълпа, но никъде не видя Хенри. Страхуваше се, че чувствата му са били наранени от внезапната поява на Едуард и от начина, по който Едуард така собственически я бе отмъкнал със себе си. Хенри щеше да бъде още по-наранен, когато тя му кажеше, че Едуард настоява още сега тя да го заведе при Едуина.

Софи хвърли напрегнат поглед към вратата на балната зала, където за последен път бе видяла Едуард, но него го нямаше. Тя трепна, оглеждайки се неловко наоколо си, защото очакваше той да се появи изневиделица пред нея от сенките на високите папрати. Но не беше там.

Тя нямаше време да се чуди къде е изчезнал. Зърна майка си да влиза в балната зала от другата врата. Софи се обърна рязко и избяга на терасата. Сърцето й биеше твърде силно, тя стискаше юмруци. Едуард й бе казал да се сбогува с всички, с които иска, но тя нямаше намерение да говори пак със Сюзан тази вечер. Може би и никога повече няма да говори с нея.

Тя преглътна огромната топка от тъга, която внезапно бе заседнала на гърлото й. Ярки фенери блестяха в центъра на терасата, която сега бе пуста, а краищата й бяха осветени само от лъчите на пълната луна. Софи се поколеба, пулсът й започна да се успокоява, тя вдъхваше аромата на вечнозелените храсти, натрапчив и гъст. Разбра, че трепери и имаше защо. Вън беше студено, не можеше да стои без наметка или палто. Едуард скоро щеше да дойде да я потърси, ако тя не го намери във фоайето, както бе обещала. Трябваше да направи това, за което бе тръгнала.

Софи се насочи към вътрешността на къщата. Очите й се разшириха. Недалече от мястото, където бе застанала, стоеше Джулиан Сейнт Клер. Без съмнение и той бе сметнал това място за идеално закътано. Защото се навеждаше над една жена и я целуваше страстно… и тази жена трябва да беше Лиза.

Но като си спомни притеснението на Лиза, Софи остана на място, без да помръдва, наблюдавайки страстната прегръдка.

Маркизът се изправи и каза нещо, тихо и безстрастно. Последва движение и Софи дочу звук от удар на длан по нечия буза. После Лиза избяга тичешком от него и профуча покрай Софи, без да я забележи.

Софи обаче бе видяла Лиза достатъчно добре, за да разбере, че се е разплакала. Тя повдигна полата си и хукна подир нея, забравяйки за Хенри и Едуард.

Лиза изтича през балната зала и гостите се обръщаха след нея. Тя не обърна внимание на това, може би беше прекалено развълнувана; изтича нагоре по стълбите в централното фоайе. Софи изтича след нея.

— Лиза! Чакай! Аз съм, Софи!

Лиза не спря. Повдигнала високо полата си, откривайки прасеца и глезена, тя тичаше нагоре по стълбите.

Софи спря на долния край на стълбите, за да си поеме дъх; глезенът ужасно я болеше от тичането през балната зала, но беше твърдо решила да помогне на сестра си. Едуард изникна отнякъде.

— Какво става?

— Не знам — каза тя, все още задъхана. — Лиза е много разстроена. Трябва да ида при нея.

Очите й блеснаха предизвикателно и той не посмя да я спре. Едуард стисна челюст.

— Ще те чакам тук. Ако не дойдеш до петнайсет минути, ще се кача горе да те намеря.

Софи вдигна брадичка.

— Говорех напълно сериозно, като ти казах, че съжалявам, задето съм отделила Едуина от тебе. Нямам намерение пак да бягам.

Усмивката му бе горчива и изпълнена с недоверие. Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите, искаше й се това да заличи миналото, да го промени и да го направи съвършено.

Софи спря пред вратата на Лиза, чувайки звук от удар. После се чу друг шум, като от падане на някакви неща, сякаш някой влачи нещо из стаята. Тя не можеше да си представи какво прави Лиза. Софи опита да отвори вратата, като същевременно повика Лиза по име. Но вратата беше заключена.

— Лиза? — Тя почука силно. — Моля те, аз съм, Софи; искам да ти помогна.

Вратата изведнъж се отвори. На прага се появи Лиза, разрешена и явно разстроена.

— Лиза? Какво се е случило?

Лиза протегна ръка и дръпна Софи в стаята. Затвори вратата и я заключи.

Софи видя един куфар на леглото. Дрехи и бельо, явно извадени набързо от местата си, лежаха разпръснати по пода.

— Какво става?

Лиза хвана Софи за раменете.

— Не ме спирай!

Тя плачеше, цялото й лице бе набраздено от сълзи. Едно предчувствие накара Софи да замре на място.

— Лиза — каза тя с прекъсващ се глас, — не прави нищо прибързано.

— Ще избягам! — извика Лиза и отново избухна в сълзи. Обърна гръб на Софи, засъбира дрехи и започна да ги натиква в куфара.

Софи хвана ръката й, спря я и я обърна към себе си, заставайки с лице срещу нея.

— Скъпа… какво се е случило? — залита тя меко.

— Мразя го — каза Лиза, а гърдите й се повдигаха и спускаха тежко. — Никога няма да се омъжа за него. Ще избягам… Софи, ти трябва да ми помогнеш!

Софи отново замръзна. После каза внимателно:

— Нека да седнем и заедно да решим какво трябва да направиш.

— Вече знам какво трябва да направя. И нямам време да говоря! — изкрещя истерично Лиза. — Отказвам да бъда пожертвана пред олтара за такива като него!

— Какво те кара да говориш така? — запита Софи.

Лиза се обърна и започна да затваря куфара.

— Тази вечер научих истината. Той мрази жените; всички в Лондон го знаят. Той мрази всички жени. Жени се за мене само защото… — Тя погледна Софи, очите й бяха препълнени със сълзи — … защото е без пукната пара, и дори по-лошо, разорен е!

Софи потупа разплаканата Лиза по рамото и я прегърна.

— Кой ти каза това?

— Дочух Кармин и Хилари. Маркизът също ги чу. Той е толкова студен! Окото му не трепна, като чу тези грозни думи, които те изрекоха, не даде никакво обяснение; май очакваше аз да кажа нещо!

— А ти?

— Запитах го дали е вярно.

Софи зачака.

Лиза изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Той каза да; просто едно да, никакво обяснение, никакви любовни уверения, само едно „да“, студено и изпълнено с омраза… и после ме измъкна навън и взе да ме целува и ме каза, че не трябва да имам нищо против да бъда омъжена за него и че двамата знаем защо. Колко го мразя!

Софи отново прегърна Лиза, почти толкова разстроена, колкото беше и доведената й сестра. Макар че бе неопровержима истина, че Лиза е богата наследница и че част от привлекателността й се дължи и на зестрата й, никоя жена не заслужаваше такова студено, презрително отношение. Особено Лиза.

— Аз съм глупачка — каза Лиза. — Поради някаква причина, защото много мъже ме харесват, аз реших, че и Джулиан ще ме хареса… поне малко. — Лицето й се сгърчи, тя го захлупи в дланите си и отново се разплака.

Софи знаеше прекалено добре какво изпитва Лиза. Но се почувства задължена да бъде глас на разума.

— Трябва да говориш с баща си утре сутрин. По-добре ще е, ако Бенджамин отмени годежа, Лиза. Бягството ще провали всичките ти други перспективи.

— Татко е влюбен в маркиза! — извика Лиза. — Той уреди това… той изпада във възторг, че ще ме омъжи за аристократ със синя кръв. Той ще бъде спокоен и разумен и ще положи всички усилия да ме убеди, че постъпвам неразумно. — Лиза преглътна. — Знаеш, че никога не съм се противила на баща си. Не мога сега да ида при него, Софи. Страх ме е, че ще ме убеди да се омъжа за този негодник. — Лиза изтри очи. — Моля те, помогни ми да съблека тази ужасна рокля!

Разкъсвана от желание да помогне на Лиза, но и убедена, че бягството не е нито уместно, нито почтено, същевременно напълно съзнавайки, че тя самата бе избягала от проблемите си, и то не един, а два пъти, Софи разкопча роклята и помогна на Лиза да се измъкне от нея.

— Страхувам се от това, което ще се случи, когато забележат отсъствието ти.

Лиза облече тъмносиня копринена пола на червени ленти и се изсмя диво.

— Ще унижа маркиза така добре, че никога няма да му хрумне да се жени за мене след това.

Тя облече и жакет от същия плат и бързо го закопча.

Софи наблюдаваше доведената си сестра. Дори с подути очи и зачервен нос, готова да избяга от годеника си, тя бе блестяща и елегантна, дръзка и съвършена. Маркизът навярно ненавижда жените, помисли Софи. Иначе как може да се обясни това, че не харесва Лиза, която беше не само красива, но и мила и великодушна по природа? Лиза, която никога не бе наранила съзнателно никого, която сигурно се е почувствала порядъчно омърсена. Но Софи усещаше, че омразата не е просто нещо, че е свързана с тъмното му минало… и с покойната му първа жена.

— Той ще бъде унизен, не се страхувай. Освен ако във вените му не тече лед — каза тихо Софи. — Къде ще идеш?

Лиза се разсмя тържествуващо.

— В Нюпорт! Там няма никой през есента, ще счупя някой прозорец и ще вляза. В килера винаги има храна… няма да умра от глад, ще остана там, докато той се сгоди за някоя друга или се върне в Лондон. О, Софи! Това е идеалното укритие, нали? Никой няма да си помисли да ме търси там.

Софи трябваше да се съгласи. Но не можеше да се отърси от безпокойството си. Ами ако Джулиан Сейнт Клер няма лед във вените си? Мисълта не й хареса.

Лиза се наведе и взе куфара си.

— Сега единственият ми проблем е да избягам, без да ме видят.

— Как ще го направиш? — запита Софи.

Лиза се усмихна мрачно.

— Ще изляза през прозореца и ще се спусна по дървото.

Софи замръзна.

— Лиза! Това е много опасно! Никога през живота си не си се качвала на дърво!

— Нямам избор, Софи. Това е единственият начин. Със сигурност не мога да изляза през парадния вход… или дори през задния, не и тази вечер.

Двете отидоха до прозореца и надникнаха навън. Бяха на третия етаж. Софи не можеше да си представи как ще се справи Лиза И много се страхуваше, че Лиза ще си счупи врата.

— Моля те, внимавай — каза тя.

— Ще внимавам — отвърна Лиза, преодолявайки страха си. Седна на перваза и провеси крака навън. Погледна към Софи. — Ти си ми най-скъпата приятелка. Обичам те като родна сестра. И един ден ще ми простиш, задето се намесих в твоя живот.

След това загадъчно изявление Лиза се усмихна кратко и изчезна.

Софи изпищя, после притисна ръка към устата си, когато видя, че Лиза е успяла да се добере до най-близкия клон на дъба Лиза се усмихна храбро, после се спусна полека надолу и няколко пъти изруга, докато накрая стигна до най-долния клон Софи със свито сърце я гледаше как напредва Накрая Лиза се залюля на най-долния клон, увисвайки във въздуха Докато скачаше, Софи стискаше здраво перваза. Тя се приземи на двата си крака и се строполи долу.

— Лиза! — прошепна високо Софи. — Лиза! Добре ли си?

Лиза седна бавно, разтърквайки седалището си. Вдигна поглед и махна с ръка.

— Да! Мисля, че нищо ми няма!

Тя се изправи бавно и взе куфара си. Погледна нагоре за последен път и прати въздушна целувка на Софи. После побягна през моравата, покрай алеята, промъкна се през портата, излезе на Пето авеню и изчезна.

Софи се наведе да погледне през прозореца, треперейки от облекчение. Господи, тя го бе направила! Лиза бе избягала от къщи! Остана там още цели пет минути, за да си възвърне спокойния израз на лицето. После побърза към вратата, спусна секрета и излезе. Когато вратата се затвори, тя чу как секретът щракна.

Не можеше да не се усмихне, не можеше да не почувства известно задоволство от непредвидените обрати на вечерта. Лиза си го връщаше тъпкано. Реномето на маркиза щеше да пострада и той си го заслужаваше напълно. Но Софи имаше смущаващото чувство, че той няма да си иде в Англия с подвита опашка.

После тя помисли за собствената си злочеста любов и стисна устни. Едуард я чакаше долу. Ако се забавеше още малко, той ще дойде тук да я търси.

Докато прекосяваше коридора, Софи си спомни прощалните думи на Лиза. Какво бе направила Лиза, с което да се е намесила в нейния живот? Отговорът бе невероятно очевиден! Именно Лиза е поканила Едуард на бала, именно тя му е казала, че Софи ще бъде там. Никой друг освен Лиза не знаеше, че Софи ще дойде на бала — нямаше друго обяснение за неговата поява. Софи не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Тук ли живееш?

Софи съжаляваше, че се бе съгласила да доведе Едуард да види Едуина тази вечер. След малко щеше да стане полунощ. Бяха си тръгнали от годежния бал преди известно време; от Ийст Сайд до центъра на града имаше доста път. Софи така и не се бе сбогувала с Хенри, не успя да го намери.

Сега тя седеше в неговия даймлер, увита с взетото назаем черно кадифено палто, усещайки остро присъствието на мъжа до себе си. Тя не само го обичаше, но и го желаеше с абсолютно и всепоглъщащо желание. През ума й преминаваха моменти от миналото, които двамата бяха споделяли. Славни моменти, като деня в „Делмонико“, или съвсем неотдавнашната им целувка. Но тя не му вярваше — страхуваше се от това, което той можеше ей сега да направи.

— Господи — възкликна Едуард. — Това не е място за една дама, Софи, не можеш да живееш в тая дупка!

Сякаш за да докаже твърдението му, в тихата нощ се разнесоха пиянски викове и пеене на пресипнали мъжки гласове. Софи се напрегна, докато група пияни моряци, хванати под ръка, се запътиха към тях, препъвайки се из мръсната улица.

— Нямам пари — каза тя дрезгаво. — Какво можех да направя, Едуард?

Той се обърна и я погледна.

— Да не би Сюзан да ти е прекъснала издръжката?

Тя премига.

— Защото не си искала да дадеш Едуина за осиновяване?

Тя ахна:

— Ти знаеш?

— Знам.

Сълзи изпълниха очите й. С усилие се сдържа да не посегне към ръцете му и да ги сграбчи като последна спасителна възможност.

— Да. — Той стисна зъби. — Вече няма за какво да се безпокоиш. Не и заради това… и изобщо за нищо на света.

Софи затвори очи, потъвайки в седалката. Колко глупава е била. Едуард обичаше детето им — той щеше да издържа Едуина, а несъмнено и нея самата. Тя трябваше да разбере, че в тази ситуация той е нейното спасение. Не можеше да не му бъде безкрайно благодарна Ужасно трудно й беше да иска да се съпротивлява на този мъж.

— Благодаря ти.

Едуард не каза нищо, излезе от колата и помогна на Софи да излезе. Държеше здраво ръката й, водейки я през разбития паваж и неравния тротоар към порутения вход на пансиона. Софи извади ключа, който й бяха дали. Едуард го взе от нея и отвори входната врата. За съжаление Софи почувства, че двамата се държат прекалено много като новобрачна двойка. Само дето новобрачните двойки не се настаняваха в рушащи се пансиони по кейовете на Ийст Ривър. Ако бяха женени, той щеше да отваря вратата пред нея в съвършено различна къща.

Софи знаеше и че нямаше да съществува недоловимото за сетивата напрежение, което пулсираше помежду им. Напрежение, породено от недоверие и обида — и у двамата. Напрежение, което бе също така и сексуален глад.

Той бе казал, че грубото му желание е било предизвикано от роклята й, но сега роклята не се виждаше, а Софи знаеше, че и той усеща присъствието й, също както тя неговото. Тази мисъл й достави мъничко удоволствие. През изминалата година и половина бе настъпила някаква трансформация. Все едно грозното патенце се бе превърнало в красив лебед и осакатялото дете бе станало съблазнителна жена.

И то не само за Едуард. Беше някак учудващо, но Софи бе стигнала до заключението, че и Жорж Фрагар я бе намирал желана, също както и Хенри Мартен. Преди две години Софи би се изсмяла дори на предположението, че някой мъж — а какво остава за трима мъже — я намира привлекателна. И дори може би нещо повече, двама от тези мъже бяха признали, че я обичат.

Софи знаеше, че е опасно да се увлича по такива мисли, защото една гневна тъга вече се опитваше да се промъкне в ума й. Съсредоточи се върху сенките в коридорите и по стълбищата. Стъпалата скърцаха под стъпките им. Тя отвори вратата на своята стая и влезе тихо вътре. Едуина спеше в люлката си — една пригодена за целта щайга. Софи се наведе и оправи одеялцето. Ужасно беше, че Едуард ще види дъщеря им така, в някаква бедна, гола стая, да спи в дървена щайга, покрита с червения вълнен шал на Рашел.

Софи се мразеше за това, което бе направила.

— О, Едуард, сгреших, ужасно сгреших… моля те, прости ми!

Погледът му срещна нейния — бе мрачен и търсещ. Софи протегна ръце, за да го спре. Той бе натъжен от това, което тя бе направила, и тя искаше да го успокои. Но докосването до него означаваше катастрофа. Софи знаеше, че няма да може да устои на изкушението, каквото той представляваше като мъж.

Стояха, загледани един в друг, безкрайно дълго. Помежду им премина нещо, нещо силно и мощно. Изникна една безкрайна, неразрушима свързаност. В този миг Софи разбра, че Едуина ще привърже Едуард към нея по един или друг начин завинаги. И беше радостна — непоправимо радостна.

Устата на Едуард се напрегна. Тялото му се устреми към нея.

— Скъпа, много рано си се прибрала! — каза Рашел.

— О! — Софи си пое дъх, трепереща, почти сигурна, че ако Рашел не се бе появила на вратата между двете стаи, Едуард щеше да я целуне. Тя се отдръпна от него, обгърна раменете си и си каза, че това е за добро. Не биваше да се забърква с него, не биваше. Не биваше да оставя сърцето си да я отведе по погрешен път. Не би могла да понесе за втори път да бъде наранена.

— Извинете ме — промърмори Рашел, а погледът й пробягна по двамата.

— Нищо не си прекъснала — каза Софи с малко прекалено висок глас и малко по-натъртено. — Рашел, нали помниш Едуард.

Рашел кимна. Едуард я погледна бегло и Софи разбра стресната, че той не харесва нейната добра приятелка. В Париж тя бе сметнала, че той я е намерил привлекателна, както всички мъже.

— Разбира се — каза Рашел. — Приятно ми е, господине.

Едуард кимна кратко и се обърна към Софи.

— Не можеш да останеш тук.

Тя трепна.

— Какво?

— Разбира се, че не можеш да останеш тук. Не мога да позволя Едуина да бъде отглеждана в такава среда. Не ми казвай, че искаш да останеш тук, Софи.

Тя бе изплашена, но и обнадеждена.

— Какво предлагаш?

— Ще те настаним в „Савой,“, докато се намери по-подходящо жилище — каза Едуард.

Софи кимна бавно.

— Добре.

— Вземи си нещата. Няма смисъл да чакаме до утре, за да ви изведа трите от тая миша дупка.

Софи бе ходила само веднъж досега в „Савой“, когато съзнателно се бе хвърлила в ръцете на Едуард с надеждата да стане негова любовница. Тогава не бе обърнала внимание на обстановката. Но сега тя, Рашел и Едуина, която спеше в ръцете на Софи, стояха в огромното фоайе на хотела, наблюдавайки Едуард, който ги регистрираше на рецепцията.

Минаваше полунощ и във фоайето бе потресаващо тихо. Нямаше никакви хора с изключение на хотелския персонал и това успокои Софи. Ненадейното идване тук я бе накарало да се почувства неудобно, по-скоро като паднала жена. Очакваше във всеки момент персоналът да я посочи обвинително с пръст.

Едуард се обърна и се приближи към тях. Сърцето на Софи подскочи, докато той се приближаваше. Не беше възможно да остане равнодушна към подобен мъж. Облечен, както беше сега, с черния си смокинг, той бе зашеметяващо елегантен. Но особено сега, когато я бе спасил така героично и когато тя бе толкова изтощена от напрежението на изминалата седмица, когато беше толкова уязвима, той бе станал за нея невероятен герой.

— Страхувам се, че нямат свободни апартаменти — каза Едуард.

Софи се опита да скрие смущението си.

— Можем да се задоволим и с една стая, Едуард.

— Нищо подобно. Ти можеш да се настаниш в моя апартамент. Взех си вече единична стая.

— Едуард.

— Шшт. Няма да си променя решението, вече е взето.

И за първи път тази вечер устата му леко помръдна, загатвайки трапчинките. Очите му се взираха в нейните с внезапно избликнала топлота. Това бе мъжът, когото тя познаваше и обичаше толкова силно вече почти две години.

Софи наведе глава, люлеейки Едуина. Четиримата се качиха в асансьора с месингови врати. След няколко минути стигнаха на петия етаж. Едуард отвори вратата на апартамента, който преди бе заемал.

— За щастие тук има две спални. Аз използвах малката като кабинет, но утре ще дойда да си прибера нещата. Софи, голямата спалня е направо.

Макар че Софи бе идвала в този хотел, когато го бе търсила преди, той не й бе позволил да влезе в апартамента му. Тя бе сигурна, че това е същият апартамент. Огледа се наоколо, много любопитна и с голямо благоговение.

Бе застанала в кръглото антре. Подовете бяха от бежов мрамор, стените боядисани така, че човек имаше чувството, че се намира в огромен салон. Но истинският салон бе след антрето. Сини ориенталски килими покриваха пода му от бял и бежов мрамор. Имаше два къта за сядане, единият с ниски дивани, другият с малък диван за двама, тапициран в червено, и две табуретки в червено и бежово. Огромен махагонов шкаф, висок до тавана, заемаше една цяла стена. Отсреща бе камината с мраморна плоча. Завеси от червена дамаска закриваха прозорците, които гледаха към Сентрал парк, по стените висяха извънредно стилни френски и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век.

Вляво беше трапезарията с маса за осем души, а точно зад нея беше малката кухня. Също вляво бе по-малката спалня, която Едуард бе използвал като кабинет. Софи видя, че той бе писал на малкото бюро, кожения му плот бе затрупан от купчини листове.

Той я хвана за ръка и я поведе през салона. Софи не обръщаше внимание на топлината на ръката му, а когато бедрото му докосна полата й от тафта, тя се закле, че това не я засяга.

Спряха на прага на голямата спалня. Неговата спалня. Софи погледна огромното легло с балдахин и осъзна, че той е спал там предната нощ както и нощта преди нея. Леглото, разбира се, бе оправено, но сега жълтите завивки бяха подвити, откривайки потъмните златисти чаршафи отдолу. Беше безсрамно, но Софи се запита дали той е спал тук с друга жена. Тази мисъл й се стори невероятно противна.

Той бе пуснал ръката й. Моментът бе прекалено интимен за Софи. Трудно бе да приеме неговия апартамент, неговата спалня, неговото легло. Той не би трябвало да я придружава чак дотук. Софи потърси място за Едуина. Знаеше, че бузите й горят.

— Помолих да донесат люлка. Ще дойде всеки момент.

Как бе отгатнал мислите й? Софи се страхуваше да срещне погледа му. Отиде до леглото и остави Едуина в средата, но не посмя да седне до нея, уплашена, че той може да го сметне за някакъв вид покана. Поглади копринената кувертюра, застанала с гръб към него.

— Може би трябва да си идеш, преди люлката да е дошла — каза тя, опитвайки се да не мисли за това, че е в хотел заедно с дъщеря си… и е приела апартамента на Едуард.

Опитваше се да не мисли за това, че Едуард още веднъж бе влязъл в живота й.

Беше твърде уморена. Утре щеше да подреди мислите си… и чувствата си.

— Добре — кимна нерешително Едуард.

После бързо пристъпи напред. Софи замръзна, но той се наведе над Едуина, не над нея, и леко докосна с устни слепоочието й. Изправи се и впи поглед в нея. Софи не можеше да помръдне.

— Лека нощ.

Той се поклони леко, учтиво, официално. После се обърна и прекоси стаята. Софи стисна здраво копринената кувертюра, докато го гледаше как минава през салона. След миг той излезе в предверието и тя го изгуби от погледа си. Чу вратата да се отваря и да се затваря. С накъсана въздишка тя легна до дъщеря си.

— Какво ще правя сега? — прошепна тя на себе си.

Както обикновено, Рашел бе взела Едуина след кърменето призори. Софи бе легнала отново да спи. Никога не бе спала толкова дълбоко, толкова непробудно, както в тези няколко часа след изгрев слънце. Сега тя се събуждаше постепенно. Усети слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците на спалнята. За миг се обърка, сигурна, че завесите бяха спуснати предишната вечер, когато си лягаше.

После Софи осъзна къде се намира. Не беше в пансиона край реката. Бе в луксозния хотел „Савой“… в апартамента на Едуард… в неговото разкошно легло. Сгуши се още по-дълбоко под плюшените завивки. За първи път от много време насам се почувства сигурна, в безопасност, почти безгрижна. Такова огромно облекчение беше да се събуди, без да се бои за нещо.

Софи се обърна на другата страна. Чаршафите под бузата й, под голите й ръце и крака бяха гладки, сатенени и галещи. Софи въздъхна. Снощи Едуард бе нахлул в живота й като рицар в блестящи доспехи от някоя вълшебна приказка и я бе спасил така, както са бивали спасявани красивите дами в момент на голямо затруднение. Нещо изпърха настоятелно в корема на Софи, мускулите на бедрата й се стегнаха. Това беше желание. Яростно и изгарящо.

Тя отново се обърна, този път по гръб, и избута завивките надолу до кръста си. Не за първи път се събуждаше с желание и мисли, които я отвеждаха при Едуард Но за първи път се събуждаше с такива мисли в сатенените чаршафи в неговото легло, беше по-скоро съблечена, отколкото облечена, снощи бе прекалено уморена, за да смени разнищената си долна риза с дългата до петите бархетна нощница Сега бе напълно будна и се зачуди защо не се срамува от това, което чувстваше тялото й, защо никога не се бе срамувала от желанието, което той бе пробудил у нея преди толкова време. Може би, защото, когато се бяха любили онзи единствен път, това бе точно така — те бяха правили любов. Това бе прекрасно, не беше мръсно, нито долно или недостойно. Но бе толкова отдавна Тя се залита дали сега би устояла на изкушението, как би могла да му устои.

Софи леко потръпна и седна в леглото. Косата й бе разпусната, а не заплетена в обичайната плитка за през нощта, и тя отметна гъстата маса от раменете си. Измъкна се изпод чаршафите и спусна крака на пода Направи две стъпки и спря.

Замря на място. Уплашена, че някой я гледа с примряло сърце Софи се обърна и отново замръзна на място.

Едуард стоеше на прага и я наблюдаваше внимателно.

Тя не можа да помръдне. Софи застина съвсем неподвижна, чуваше само дивото туптене на сърцето си.

Погледът му бе станал тъмносин. Пронизваше я като погледа на сокол, тръгнал на лов.

Софи усети паника да се надига в гърдите й. Защото тъмният блясък в погледа му не оставяше съмнение за какво мисли той.

И тя разбра точно как изглежда. Косата й бе пусната, но объркана като свраче гнездо. Бе облечена само в една тънка, разнищена долна риза, стигаща едва до коляното. Под нея беше гола. Изглеждаше толкова леконравна, колкото се и усещаше в момента… беше сигурна в това.

Каза си, че трябва да се раздвижи, да избяга. Той изглеждаше като хищник пред нея Но краката й отказваха да слушат разума… който функционираше с далеч по-малко от пълния си капацитет.

Тя срещна погледа му. Както се бе страхувала, той гледаше през ризата й… погледът му се спускаше по стройните й бели крака, по гърдите й, които ризата едва побираше. Жадните му сини очи се плъзнаха по устните й.

Софи се съживи. Дръпна жълтата копринена кувертюра от леглото и се уви в нея.

— Какво правиш тук? — запита тя с дрезгав глас.

— Наслаждавам се на най-хубавата гледка в Манхатън. — И без да каже друго, той се обърна и изчезна от стаята.

Софи се загледа подир него, треперейки от горещо, течащо из нея, желание и от любопитна смесица от разочарование и облекчение. Почувства гняв. Гняв срещу него… срещу себе си… и най-вече срещу живота.

Побърза към банята, хвърляйки кувертюрата. Грабна дългия халат от куката, където висеше, и го навлече. Прекалено късно осъзна, че това е мъжки халат… че е неговият. Неговата миризма не можеше да се сбърка. Тя стисна зъби, остро усещайки коприната по голата си кожа, и изтича от банята. Но в салона спря изведнъж.

Едуард стоеше до прозореца, загледан към Сентрал парк, с гръб към нея. Зад него на овалната маса за хранене бе сервирана закуска, която можеше да нахрани и крал. Изкусителни аромати се носеха от няколкото покрити блюда, които несъмнено криеха бекон с яйца, колбаси и пържоли. Студени плата със сьомга и бяла риба, шунка и различни сирена, плодове и сладкиши запълваха останалата част от масата. С изключение на двете места, където имаше порцеланови чаши и чинии и сребърни прибори. Никъде не видя Рашел и Едуина.

Софи успя да издаде някакъв звук:

— Къде е Едуина?

— Казах на Рашел да я изведе в парка.

Тя изсумтя.

— Какво си й казал?

Той обърна лице към нея и повтори думите си.

— И Рашел ме е оставила тук сама, заспала, с тебе?

Той я погледна втренчено.

— Това е моят апартамент.

Софи си пое дъх.

— И така ли ще бъде занапред?

Не можеше да прочете нищо в погледа му.

— В стаята ми има място само за леглото и на мене никак не ми харесва идеята да закусвам там. Помислих, че и ти ще си гладна. Чаках те повече от час да се събудиш. Накрая реших да видя дали си жива изобщо. Не съм виновен, че спиш с някакво парцалче, което нищо не прикрива.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, сигурна, че той сега си спомня как е изглеждала в старата си разнищена долна риза.

— Мога да те уверя — каза тя кисело, — че ако знаех, че ще дойдеш в спалнята ми, щях да си облека някое расо.

Той присви очи.

— Наистина ли?

— Точно така.

— Колко бързо забравяме изминалата нощ — измърмори той. — Ти още ли си с онова парцалче?

Софи бързо заотстъпва назад.

— Едуард, много предвидливо беше от твоя страна да поръчаш закуска и естествено, аз разбирам, че би предпочел да закусиш тук, отколкото в стаята си. Имаш абсолютното право да се храниш тук! Сега ще се облека. Можеш да започнеш без мене.

— Това, което поръчах, не ми изглежда особено апетитно.

Софи се обърна, за да избяга, но ръката на Едуард стисна рамото й и той я обърна към себе си. Още малко, и тя щеше да се озове в прегръдките му.

— Изглеждаш добра за ядене — каза той меко и бавно я притегли напред.

Софи замръзна, трудно си поемаше дъх, трудно й беше и да мисли. Изстена, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Нямам намерение да ти послужа за закуска — прошепна тя.

— Защо не? — прошепна той в отговор, а устата му бе невероятно близо до нейната. Софи отново изстена, когато той се опря в нея, така че слабините им се притиснаха. Той бе възбуден, горещ огромен и пулсиращ — Защо не, по дяволите? — прошепна той отново до устата й.

Софи се опита да намери думи, опита се да измисли доводи защо не бива да се люби с него. Сърцето й, реши накрая тя. Опитваше се да предпази сърцето си.

— Недей, Едуард. Моля те.

Но той не й обърна внимание.

— Ще те целуна — измърмори той, навеждайки се над нея — и двамата знаем, че ще ти хареса.

26

Софи поклати глава отрицателно. Погледите им се сляха. Тя се чу да изстенва, когато той бавно я обгърна с ръка и я притисна още по-плътно към тялото си. Тя притисна ръце до гърдите му, но това бе само един слаб жест… не можеше да го отблъсне от себе си с никакво действително усилие.

Само да не бе обикнала този мъж Тогава може би нямаше така силно да иска да слее тялото си с неговото. Тогава може би нямаше да го има горещото желание, безумната и неотвратима страст.

Устата на Едуард докосна нейната. Направи го напълно съзнателно и Софи изхълца.

— И ти се чувстваш като мене — каза той, без да прикрива тона си, натежал от страст и триумф. Очите му горяха. — Виждам го в очите ти… чувствам го в тялото ти.

— Не — успя да излъже Софи, защото знаеше, че той сега ще я целуне, точно както знаеше, че той има опит в нейното съблазняване и изпадна в ужас.

Той отново щеше да я нарани… и тя със сигурност не би могла да преживее още един удар от него.

— Да — каза той нежно, усмихна се едва-едва и бавно потърка набъбналите си слабини в нея. Ръцете му се спуснаха по раменете й, по копринения халат и обхванаха болезнените й подути гърди. — О, господи, Софи.

И Софи знаеше какво мисли той, също както и тя — какво ще бъде, когато той навлезе дълбоко в нея. Почувства се слаба, зашеметена. Ясно усещаше пръстите му, които галеха уголемените й зърна през памучната и копринената тъкан, и топлия му неравен дъх, които докосваше като с перо устните й.

Софи изстена.

Едуард издаде остър звук и я прегъна назад. Устата му се впи в нейната.

Тогава в света не остана нищо друго освен неговата уста, впита в нейната, и твърдото му тяло, потръпващо до нейното. Софи се предаде. Отвори се за него, вкопчи се в него. Целувката веднага се промени, стана лакомо, ненаситно чудовище.

Софи започна да го целува, облизвайки устните му. Тя се притискаше до него, той я засмукваше. Ръцете и се плъзнаха надолу и обхванаха твърдия му висок задник. Тя започна да се бори с езика му и го победи. Той мачкаше и стискаше гърдите й с нарастваща настойчивост, докато от тях започна да тече топлото й мляко.

Софи извика, усещайки, че желанието му нараства и се превръща в нещо ненаситно и всеобемащо. Ръцете й се плъзнаха към слабините му. Едуард раздра халата и ризата й и износеният плат се скъса почти безшумно. Софи изхълца във върховна наслада, когато устните му се впиха в болезнените й набъбнали зърна. Тя изхлипа и отметна назад глава, докато той ги смучеше.

Тогава тя не можа да издържи повече. Желанието избухна в Софи и се превърна в лудост. Ръцете й се спуснаха по голямата издатина в предната част на панталоните му. Трепереща, трескава, решителна, тя плъзна пръсти по нея и започна да я масажира. Едуард хлъцна, откъсвайки уста от гърдите й. В следния миг тя се намери в ръцете му и той я отнасяше тичешком към голямата спалня. Затвори с ритник вратата. Все още с нея на ръце, стигна до леглото, положи я и се отпусна върху нея.

Нищо друго нямаше значение — само това. Софи разтвори колене, обви глезени около хълбоците му. Едуард откопча с рязко движение панталоните си. За един потресаващ момент те се гледаха в очите. После той легна върху нея и я изпълни изцяло.

Софи се вкопчи в раменете му, люлеейки диво хълбоците си. Извика: „Да, Едуард, да…“ Ноктите й се забиха в гърба му. За миг той застина, после отвърна на трескавата й подкана и започна да се движи силно и бързо. В мисълта на Софи имаше само едно — че обича този мъж и винаги щеше да го обича. След миг тя бе отнесена във възходящата спирала на насладата и се разпадна в безумен екстаз.

Когато отвори очи, неимоверно задъхана, тя срещна широко отворените, безумни очи на Едуард Той не се движеше, но още бе в нея, съвършено твърд. Когато погледите им се срещнаха, в неговия проблесна нещо свирепо. Устата му веднага намери нейната в дълга интимна целувка. Той вдигна глава и погледът му прониза очите й.

— Софи.

После започна да я гали, още по-силно и още по-бързо, отколкото преди. Въпреки че току-що бе достигнала един зашеметяващ връх, кръвта на Софи отново закипя. Едуард я обви с ръцете си и отново потъна в нея. Извика, треперейки, и зарови лице в ямката на шията й, точно до рамото.

Софи спусна ръка по гърба му, затваряйки очи, и се потопи в усещането. Сърцето й още биеше като хваната в капана дива птица, а неговото туптеше дори още по-силно, притиснато до гърдите й. Софи не искаше да мисли. Притисна буза до неговата. Този допир до него бе едновременно горчив и сладък.

Едуард се размърда. Софи не посмя да помръдне, страхуваше се от това, което можеше да последва. Господи боже, сега бяха напълно чужди. Това, което се случи, не биваше да се случва — но беше толкова неизбежно. Какво щяха да си кажат сега? Здравей? Довиждане? Беше много хубаво, благодаря?

Тя преглътна горещите си сълзи.

Едуард се изтегна до нея, без да я изпуска от силната си прегръдка, и тя се сгуши до него. Софи се боеше да го погледне, но бе облекчена от това, че той не се отстрани от нея. Напрегна се, когато ръката му погали рамото й и се спусна по нейната ръка. След миг тя усети, че той изследва корема и талията й.

Не можеше да го избягва дълго време и отвори очи, поглеждайки нагоре към лицето му. Не знаеше какво очаква да види, може би нахално мъжко самодоволство, но той беше много тържествен, почти мрачен. Бе поразена. Да не би да съжалява за срещата им?

Можеше да овладее почти всичко, изминалите две години го бяха доказали — но не и тази разкошна, всеотдайна страст.

— Не дойдох тук заради това — каза Едуард.

Софи хлъцна. Преди време нямаше да му повярва, но сега, поглеждайки в очите му, повярва.

— Просто се случи — каза Едуард, а ръката му още лежеше неподвижно на стомаха й. — Няма да се извинявам.

Софи се вгледа в голямата му загоряла ръка, отпусната на белия й плосък корем точно под пъпа, съвсем близо до гнездото, което пазеше нейната женственост. Софи се изплъзна изпод ръката му и седна, придърпвайки халата плътно около раменете си.

— Аз н-не искам извинение.

Един мускул потрепна на бузата на Едуард. Той също се изправи в леглото, напъха ризата в панталоните си и ги закопча.

— Между нас всичко е много добро, Софи.

Тя избягна погледа му, опитвайки се да не се почувства наранена от думите му. Бе сигурна, че не е имал намерение да я обиди точно сега Но никога не би определила тяхното любене като „много добро“. Великолепно, прекрасно, разкошно — да, но не и „много добро“. Той като че ли очакваше отговор, затова тя промърмори:

— Да.

— Защо си толкова слаба?

Тя премига.

— Какво?

— Ти си родила. Но си по-слаба, отколкото когато се запознахме. Не се ли храниш?

Тя застина тревожно. Подбра думите си внимателно.

— Не е лесно точно сега. Все не си доспивам… с детето има много работа, макар че Рашел ми помага. И се тревожех. Нямах апетит.

Погледът му потъмня.

— Но ти кърмиш Едуина.

Тя почервеня, помисли си не за Едуина, а как той бе засмуквал гърдите й.

— Разбира се.

Едуард се измъкна от леглото, пъхна ръце в джобовете си и седна с гръб към нея. Загледа се през прозореца. Навън бе започнало да вали сняг.

— Вече няма нужда да се тревожиш за нищо, знаеш го.

Софи си пожела да можеше да види лицето му.

— Какво искаш да кажеш, Едуард?

Той се обърна със свиреп поглед.

— Едуина е моя дъщеря. Ти си нейна майка. Това ми дава известни права. Едно от тях е да издържам нея и тебе.

Тя преглътна, копнеейки за любовта му.

— А използването на тялото ми да не би да е друго от твоите права?

Той трепна.

— Скъпа, ти ме използва също толкова, колкото и аз тебе!

Софи скръсти ръце, не можейки да отговори.

Но Едуард се беше ядосал и никой не бе в състояние да го спре.

— Не мисля, че някога съм бил с по-гореща и по-настървена жена.

Софи сви устни. Какво можеше да каже? Че страстта, която изпитва към него, се подклажда от любовта, която изпитва към него? Че може би ще остарее и ще побелее, без да е престанала да копнее за него?

Погледът на Едуард се спусна по натежалите й гърди.

— Не… знам, че никога не съм бил с такава гореща жена.

— Стига.

— Добри учители си имала, Софи.

— Ти ми беше учител.

Той се засмя.

— Това беше отдавна. Тогава беше девица, а не съблазнителка.

— Стига. Моля те.

— Защо? Защото истината е грозна? Защото не можеш да я примириш със собствената си фасада? — Очите му хвърляха искри. — Хенри знае ли колко си страстна? Знае ли го от личен опит?

— Стига! — изпищя Софи.

— Не! — изкрещя Едуард.

Софи замръзна.

— Не!

Той извика отново и ръката му се стрелна, помитайки всичко от тоалетката на пода. Стъклените шишенца и порцелановите купички се разлетяха на парчета.

Софи се хвана за таблата на леглото, треперейки от страх.

Едуард пристъпи към нея с неприкривана ярост и внезапно спря.

— Ще се срещнеш ли с него тази вечер? — изсумтя той.

Тя го загледа безпомощно, не бе в състояние да отговори.

— Ще се срещнете ли? — изкрещя той смъртнобледен.

— Не — прошепна Софи. — Искам да кажа, не знам.

— Не знаеш!

Той се обърна и стовари юмрука си по красивата синьо-бяла ориенталска лампа, която се стовари с трясък на пода.

Софи се дръпна назад, опряна плътно до таблата на леглото.

— Ще се омъжиш ли за него? — изрева той.

Софи предпочете да не отговаря. Сълзи се стичаха по лицето й.

Едуард изруга. Тресна с юмрук по тоалетката и издърпа едно от чекмеджетата така силно, че то падна на пода. Изправи се, държейки в ръка синя кадифена кутия, и ритна чекмеджето настрана.

Приближи се към Софи и хвърли кутията към нея. Тя се удари в коленете й.

— Отвори я!

Тя погледна към кутията, която лежеше в краката й, страхувайки се да я докосне, страхувайки се от това, което щеше да види вътре.

— Отвори я, по дяволите! — изрева той.

Софи, цялата разтреперана, коленичи и посегна към кутията. Сърцето й падна в петите. Вътре имаше великолепни висящи обици с диаманти, които сигурно струваха цяло състояние. Освен тях в кутийката лежеше триредна диамантена огърлица и пръстен с един самотен диамант. Пръстенът бе напълно достоен за камъка си, който сигурно бе не по-малко от осем карата. Това беше годежен пръстен.

— Ето това мога да ти дам — каза Едуард с дрезгав глас.

Софи премига, вдигайки поглед към него, и безпомощно взе отворената кутия, без да знае какво да прави с нея… и с него.

— Това не ти ли е достатъчно? — Той отново извиси глас. — Нали това искаш? Нали това искат всички жени? Или все още искаш да се омъжиш за Хенри Мартен?

Лицето му бе станало яркочервено от гняв.

— Никога не съм казвала, че искам да се омъжа за Хенри — прошепна тя почти нечуто.

Но Едуард бе прекалено ядосан, за да я чуе. Той отиде към стената, дръпна от гвоздея й една картина — великолепен Давид — и откри малък сейф. Завъртя дръжката. Желязната вратичка отскочи. Той се обърна към нея, стиснал едната си ръка в юмрук.

— Още ли мислиш за се омъжваш за Хенри? — запита той и хвърли по нея това, което държеше в шепата си.

Софи извика от страх, когато усети ударите от някакви малки остри неща. После разбра, че той я бе замерил с диаманти — диаманти от всякакви форми и размери, всички шлифовани и полирани, които се търкаляха по леглото и в гънките на халата й, стрелкайки я с ярки отблясъци.

— Е, какво има, Софи? — извика Едуард. — Проклета да си! Проклета да си! Не съм достатъчно добър, така ли? А това прави ли ме достатъчно добър? — И той махна към искрящото легло.

Хвана халата й и запрати в лицето й шепи коприна и диаманти, оголвайки бедрата й при този жест. Тя закри лице с ръце и захълца.

Едуард изруга. Софи извика, когато той пусна халата й само за да я сграбчи за раменете ужасно силно, хвърляйки я на леглото. Озова се лице в лице с него, очи в очи. Никога не беше виждала толкова разярен човек като Едуард.

— Ти няма да се омъжиш за Хенри Мартен! — изсъска той. Пусна я внезапно, и тя се свлече на възглавниците като бездушна купчина плът.

— Проклета да си — каза той и излезе от стаята. Външната врата на апартамента се хлопна след него.

Софи изхълца, свивайки се на кълбо. Диамантите на Едуард я бодяха болезнено по бедрата и хълбоците. С горчив и гневен вик тя махна с ръка, помитайки ярките твърди камъни на пода.

— Проклет да си — прошепна тя след него. — Проклет да си.

Едуард стоеше, чакайки асансьора, с ръце в джобовете и решително стисната уста. Гневът му постепенно се уталожваше като праха, вдигнат от буря, но в никакъв случай не бе отминал. Течеше във вените му като прашните вихри, подети от вятъра.

Макар че съжаляваше, задето избухна така ужасно, той никак не съжаляваше, че се любиха. Въпреки бохемското си минало Софи не можеше да има неговия опит, затова не можеше да знае колко изключителен бе съюзът им. Но той знаеше. Той знаеше съвсем точно защо взаимната им страст не беше като никоя друга. Защото той никога не се бе любил с жена, в която да е безнадеждно влюбен — жена, която да му бе липсвала телом и духом цели две години.

Едуард отново потрепери, този път не толкова от гняв, колкото от тъга, болка и непреклонна решимост. Как може тя да мисли за брак с Хенри Мартен и същевременно да отхвърля недвусмислено собственото му предложение? Това беше неразбираемо. Караше го да иска да се обърне веднага, да тръгне по коридора, да нахлуе през вратата, да разпердушини целия апартамент пред очите й и да я завлече за косата пред най-близкия мирови съдия.

Едуард затвори очи, борейки се с пристъпа на несвестен гняв, който го връхлиташе. Никога не се бе чувствал толкова ядосан. Съзнаваше, че неотдавнашният му изблик е бил по-скоро детински и нещо повече — непростим. Но и никога преди не се бе влюбвал. Фактически, ако не беше ядосан, ситуацията можеше да му се види иронична и дори забавна.

Защото жената, която обичаше, бе отхвърлила предложението му не един, а два пъти, а ако тази сутрин се брои, дори три пъти. И не само това, тя бе износила и родила дъщеричката му дори без да се опита да му извести, докато бе станало прекалено късно — за да не може той да разбере, че има дъщеря, да го научи едва след много месеци. А сега възнамеряваше да се омъжи за друг мъж.

Не, тук нямаше нищо смешно, абсолютно нищо. Беше прекалено сърцераздирателно — плачеше му се. Как бе могла да го заблуждава за Едуина… и как бе могла да избяга с нея? Как бе могла да му откаже, без дори да помисли върху предложението му? Господи… през годините той бе имал хиляди жени, които си падаха по него и на драго сърце биха се съгласили да се омъжат за него! Едуард погледна таблото на асансьора — той беше едва на третия етаж Изруга асансьора; изруга и нея.

Може би не познаваше добре Софи О’Нийл. Никога не би допуснал, че тя може да се държи така. Беше мислил, че е почтена и неспособна на предателство и измама. Но никога не бе смятал, че е способна да живее като бохемка, а го бе видял със собствените си очи. Едуард потрепери от ревност, като си спомни французина Жорж, който толкова явно се бе увлякъл по нея. Той ли я е научил да бъде така освободена в страстта си? Вратата на асансьора най-накрая се отвори и Едуард се пъхна в облицования с дърво сандък.

Каза си, че миналото вече няма значение. Сега имаше значение само това, че Софи е майка на детето му, че той я обича, че ще я накара да го обикне — беше сигурен в това — и че ще я заведе пред олтара по един или друг начин. Още няколко дни в апартамента му в „Савой“, и тя ще бъде така порядъчно компрометирана, че няма да има избор. И този път нямаше да й се доверява. Макар че вярваше, че тя съжалява, задето го бе измамила относно Едуина и задето му бе избягала от Париж, този път нямаше да се осланя на случайността. Залогът беше твърде висок. Емоциите бяха прекалено горещи и прекалено невъздържани. Знаеше, че няма да оживее, ако загуби и двете завинаги. Щеше да я наблюдава отблизо… да бъде сигурен, че тя няма да се опита отново да му се изплъзне или, още по-зле, да избяга с Хенри Мартен.

Едуард тръгна по коридора на втория етаж, внезапно изтощен и уморен. Почти не беше спал тази нощ. Беше ужасно въодушевен, че най-накрая пак е открил Софи и дъщеря си и ужасно се ядосваше всеки път, щом се сетеше за всичко, което тя бе направила, или за връзката й с Хенри Мартен. И всеки път, щом си спомнеше как бе изглеждала тя в онази деколтирана рокля или как устните и тялото й се бяха притискали до него, избликващата в такива мигове страст заплашваше да подкопае самоконтрола му. В края на краищата той ясно съзнаваше, че тя е спала само на няколко етажа по-нагоре, в неговия апартамент, в неговото легло.

Сега гневът му почти се бе изпарил и над него се спусна като облак едно емоционално и физическо изтощение.

Едуард извади ключа си, но замря на място, защото видя, че вратата на стаята му е отключена. Огледа се наоколо. Разбира се, клечката кибрит, която бе втъкнал между вратата и касата, лежеше на изтривалката. Някой е бил в стаята му… или още е там.

В Африка Едуард винаги бе носил със себе си скрит нож и малък пистолет. Той се напрегна и бутна вратата, но не влезе вътре. Зърна само единичното легло и двете нощни шкафчета.

Едуард пристъпи една крачка напред и същевременно отвори още по-широко вратата. Сега видя и облицованото с брокат кресло с облегалки за главата край прозореца със завеси на червени ивици, тоалетката и гардероба край отсрещната стена на стаята.

Който и да се намираше вътре — ако вътре имаше някой, — стоеше зад отворената врата или прилепен до стената от другата й страна.

Едуард реши да повярва, че вътре има някой натрапник и че е застанал зад вратата. Ритна вратата с все сила и нахлу вътре, очаквайки натрапникът да извика от болка, очаквайки да чуе трошене на кости от удара на солидната кленова врата.

Вместо това някой го сграбчи изотзад от другата страна на вратата и го завъртя силно. Едуард бе готов да нападне, но прекалено късно, самият той бе нападнат. Съкрушителен удар го тресна по челюстта, последван от друг в корема. Едуард изсумтя от болка и се стовари заднешком на тоалетката.

Следващият удар зашемети Едуард и свитки изскочиха от очите му.

— Отбранявай се, нищожество такова, направи ми това удоволствие!

Едуард почувства, че го изправят на крака. Беше замаян, но сграбчи ръцете на мъжа, опитващи се да го събори. За съжаление нападателят, висок колкото него, а може би и повече, беше мускулест и добре трениран. Едуард обаче също беше невероятно силен и докато се бореха, той успя да събори нападателя.

Едуард веднага приклекна, готов за атака. Погледът му се проясняваше. Видя, че нападателят е съшият мъж, който го бе блъснал във фоайето на хотела преди доста много месеци. Но докато нападателят се изправяше, Едуард нямаше време да мисли. Сви юмрук и бухна мъжа в корема, който беше твърд като дъска. Мъжът почти не трепна.

— Ще те разкъсам парче по парче и ще се наслаждавам на всеки миг от това — изсумтя мъжът.

Едуард блокира следващия му удар. Хвърли се напред, изблъсквайки по-възрастния мъж към стената. Започнаха да се борят, като всеки разчиташе на по-голямата си сила и тежина, за да надмогне другия. Бяха лице в лице, очи в очи. Когато Едуард накрая погледна в златистите ириси на другия, запита:

— Кой си ти, по дяволите?

Но знаеше.

Мъжът се отпусна съвсем малко и двамата отново се вкопчиха един в друг, разтреперани и задъхани.

— Аз съм бащата на Софи — каза той с мек и заплашителен тон. Диво удовлетворение просветна в очите му. — Най-накрая имам възможността да получа възмездие — каза той. — И много ще ми хареса да те разкъсам парче по парче и косъм по косъм. А след това ще се ожениш за нея.

Едуард се вгледа в разярените му очи.

— Господи — прошепна той.

Джейк О’Нийл не беше мъртъв. Беше подозирал това много отдавна и имаше право.

Но сгреши, като се отпусна.

— Отбранявай се! — изрева Джейк О’Нийл, изтръгвайки се от охлабената хватка на Едуард.

Юмрукът му се стрелна напред. Главата на Едуард отскочи назад така рязко, че той чу изпращяване, прелитайки през стаята.

Джейк изсумтя доволно лее хвърли подир него.

Едуард тупна на пода, започвайки да осъзнава, че другият не разбира положението и че има мотив да го убие. Когато Джейк се приземи върху него, Едуард се търкулна настрана. Изви се и скочи на крака, бърз като дива котка, решен да се зашити от другия — от бащата на Софи.

— Няма да се бия с тебе! — извика той задъхано.

Джейк бавно се изправи на крака. Двамата мъже се задебнаха предпазливо като боксьори.

— Не ти давам никакъв избор.

Едуард реши да пристъпи направо към въпроса.

— Обичам дъщеря ти… и винаги съм я обичал.

Смехът на Джейк прозвуча като лай.

— Помолих я да се омъжи за мене два пъти… три пъти, ако се брои и тази сутрин.

Джейк замря.

— Не ти вярвам — каза той.

Едуард се изправи полека, все още готов да се сниши и да отскочи, ако Джейк отново се хвърли върху него.

— Явно знаещ че тя е майка на детето ми.

— Да.

— Знаеше ли, че тя ми каза за детето едва преди месец? Знаеше ли, че й предложих да се омъжи за мене преди две лета, още когато взех невинността й? Знаеше ли, че отново й предложих брак, когато се срещнахме повторно — миналия месец в Париж? Знаеше ли, че тя пак отказа и освен това избяга, като взе и дъщеря ми със себе си?

Едуард вече не можеше да сдържа гнева си, тъгата и горчивината, натрупани в сърцето му. Отпусна юмруци надолу, но продължи да ги стиска и целият трепереше.

— Нея трябва да сложиш на коляното си и да натупаш като непослушно дете, О’Нийл. Именно тя ме лиши от правата ми на баща — отне ми детето. Именно тя възнамерява да се омъжва за друг мъж.

Джейк също спусна юмруци.

— Ти наистина я обичаш — каза той смаян.

— Ще се оженя за нея — каза Едуард с искрящи от гняв очи. — Дори да трябва да я принудя.

Джейк го наблюдаваше внимателно, изтривайки с ръкав потта от челото си.

— Защо ти отказа? Какво си направил, че е избягала?

— Нищо! — изкрещя Едуард. Бореше се да запази спокойствие. — Дъщеря ти каза, че няма да се омъжи за мене, защото не ме обича. Предпочита да живее като бохемка в Монмартр… да си взема любовници, когато пожелае, докато учи рисуване.

Джейк го загледа втренчено.

— Не ти вярвам.

— Тогава може би трябва да идеш да я попиташ — сопна се Едуард. Сега усмивката му стана опасна. Бяха си сменили ролите на нападател и нападнат. — Но не можеш да го направиш, нали? Защото си мъртъв.

Джейк изпъна рамене.

— Правилно.

Едуард пристъпи напред с лице, изкривено от нов пристъп на гняв.

— И доколко е правилно, господин О’Нийл? Дъщеря ти има нужда от тебе… и винаги е имала. Но ти не беше при нея, кучи син такъв!

Джейк го загледа втренчено и в очите му плувнаха сенки. Не каза нищо, не направи опит да се защити.

— Изчезването ти от живота й е непростимо — каза рязко Едуард.

Джейк стисна челюст.

— Кой, по дяволите, ти е дал право да ме съдиш?

— Любовта ми към Софи ми даде това право — каза свирепо Едуард.

Джейк изведнъж посегна и сграбчи ръката на Едуард.

— Може би си прав. — Очите му изведнъж заблестяха с подозрителна влага. — Да идем да пийнем нещо. Аз черпя и ще поговорим.

Едуард погледна в неспокойните му очи и видя там твърде много призраци — и съжаления, — които трябваше да преброи.

— Добре — каза той с по-равен тон. — После се усмихна едва забележимо. — Но аз черпя, Джейк.

27

Софи се увери, че Едуина спи спокойно. После отиде до прозореца на голямата спалня, който гледаше към Гранд Арми Плаза и Сентрал парк. Загледа се надолу към заснежения площад, към огромната статуя на войниците, към каретите и пешеходците с тежки палта, вървящи по заснежените улици. Сърцето й биеше неравно и всеки удар й причиняваше болка.

Очите й бяха червени и подути и тя ги затвори, пронизвана от безпокойство. Как би могла да остане още тук, в стаите на Едуард? Как би могла да живее отделно от него и в същото време той да може безпрепятствено да нахлува в живота й… а може би дори в леглото й? А гневът му толкова я плашеше. Не можеше да го обвинява, че се е разгневил, задето му бе отмъкнала Едуина под носа. И разбираше ревността му спрямо Хенри — тя бе придружена от страх. Страх го беше да не би друг мъж да му вземе Едуина. Софи знаеше, че трябва да положи големи усилия, за да го убеди, че никога вече няма да му отнеме детето. Колко съжаляваше, че го направи първия път.

Въпросът я изгаряше. Дали се бе любил с нея от гняв… или от чисто, почтено, неконтролируемо желание?

Софи се страхуваше от отговора. Страхуваше се, че единствено гневът го бе довел при нея. И се страхуваше от себе си. Как би могла да мечтае за нещо повече при тези обстоятелства? Още малко, и щеше да се поддаде на изискванията му. Ако желанието бе една истинска връзка между тях, защо в края на краищата да не може да се омъжи за него? Заради Едуина, която имаше нужда от баща. Да жертва любовта заради Едуина? Да приеме неговото тяло и неговата страст вместо любовта му?

Софи се обърна леко, когато дочу почукване на вратата. Рашел влезе в спалнята, изглеждаше тревожна и неспокойна.

— Софи, майка ти е тук.

Софи замръзна, после хвърли див поглед към люлката на Едуина. Бебето спеше блажено.

— Отпрати я — изшептя тя.

— Каза, че трябва да говори с тебе. Софи, тя плачеше. Може би…

Софи се стегна решително.

— Не ме интересува.

Тогава на прага зад Рашел се появи Сюзан. Майка и дъщеря се загледаха една в друга, Софи със студена ярост, Сюзан бледа и разстроена.

— Моля те, Софи — каза Сюзан. — Моля те.

— Излез!

— Софи, ти си мое дете и аз…

Софи изрече твърдо:

— Ако не си отидеш, мамо, ще бъда принудена да повикам персонала на хотела, за да те изпратят до външната врата.

Сюзан побеля.

Софи не желаеше да чувства вина или мъка. Но и тя бе разтърсена от силни, мъчителни емоции.

Сюзан се обърна рязко и излетя от стаята с хлипане.

Софи се строполи на кушетката със златни цветя в краката на леглото. Рашел се втурна към нея и хвана ръцете й.

— Бедничката ми Мога ли да направя нещо?

Софи поклати глава.

— Нищо. Не можеш да ми помогнеш, никой не може. Усети, че сърцето й е разбито. Това бе неоспоримо.

След по-малко от час Софи се озова лице в лице с още посетители. Този път бяха Бенджамин Ралстън и маркиз Дьо Коно.

В мига, когато Софи узна за присъствието им в салона, пулсът й запрепуска лудо. Едва-едва успя да си поеме дъх. В драматичните събития, разиграли се след като бе отишла на бала и отново бе срещнала Едуард, тя напълно бе забравила за бягството на Лиза от Джулиан Сейнт Клер. Явно Бенджамин бе научил от майка й къде се е настанила, а и според Софи доста хора я бяха видели онази нощ да си тръгва с Едуард. Не беше тайна, че Едуард живее в хотел „Савой“. Софи не можеше да престане да се чуди дали Сюзан е имала спречкване с Едуард, преди да дойде тук, в апартамента му.

Сега Софи се огледа в огледалото, понеже знаеше, че трябва да говори с Бенджамин и Сейнт Клер. Наистина трябваше да се приготви да лъже заради Лиза. Никога не бе била особено умела лъжкиня, но този път трябваше да ги заблуди съвършено.

Софи премигна, виждайки очите си зачервени и подути; беше съвсем явно, че е плакала. В действителност изглеждаше ужасно зле. Имаше сини кръгове под очите и бръчки около устата. Не беше имала време да си направи прическа и косата й висеше сплетена в рехава плитка. Софи въздъхна, плисна малко вода на лицето си, избърса го и приглади износената си тъмносиня пола. Излезе от банята и се запъти към салона.

Бенджамин стоеше по средата, лицето му бе пепеляво и мрачно, а маркизът бе застанал до него. Сейнт Клер беше бесен. Софи хвърли кратък поглед към буреносните му сиви очи и разбра, че той няма да остави тази ситуация да увисне без никакво разрешение. Почуди се дали не се е лъгала. Почуди се дали въпреки мрачното си изражение в нощта на годежа — и въпреки още по-мрачната си изповед — той все пак не чувства нещо към Лиза. — Лиза я няма — възкликна Бенджамин. Софи се насили да изглежда учудена.

— Изчезнала е тази нощ — каза Бенджамин. — Мислехме, че се е оттеглила по-рано. Но тази сутрин не дойде на закуска. На обед се притесних и помолих Сюзан да я събуди. Вратата й не само беше още заключена, но и никой не отговаряше. Успяхме да намерим ключ от стаята й — благодарение на госпожа Мърдок — и открихме вътре нещо безподобно. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи! Гардеробът беше отворен, чекмеджетата извадени! Прозорецът беше отворен! Отначало се уплашихме да не би да е била отвлечена от крадци!

Софи разшири очи. Никога не би помислила, че Сюзан и Бенджамин могат да подозират най-лошото… и то без причина. Как би могла да остави майка си и Бенджамин да вярват, че Лиза е била отвлечена? После усети погледа на маркиза и неволно се изчерви. Погледите им се срещнаха. Софи знаеше, че той знае без никакво съмнение, че Лиза е избягала от него.

— Сигурно не е отвлечена — каза Софи бавно и несигурно.

Подозираше ли маркизът нейната роля в изчезването на Лиза?

— Не… не е била отвлечена — каза той мрачно. — Намерих това на нощното й шкафче.

Сърцето на Софи подскочи, когато разбра, че Лиза навярно е пишела тази бележка, преди Софи да я бе намерила да си опакова куфара в спалнята.

Маркизът проговори, за пръв път от идването си, доста спокойно, въпреки буреносния си поглед, и гледаше само към Софи.

— Тя пише, че никога няма да се омъжи за мене и че няма да се върне у дома, докато годежът не бъде развален или — за предпочитане — докато аз не се върна във Великобритания.

Софи почувства как кръвта се оттича от лицето й. Защо Бенджамин беше дал на Сейнт Клер да прочете това толкова инкриминиращо писмо?

— Настоях Ралстън да ми даде да прочета бележката — каза той студено, сякаш отгатнал мисълта на Софи. Беше сардоничен. — Явно годеницата ми е овладяна от сериозна предсватбена треска.

Софи го загледа втренчено. Тонът му бе леден, но в очите му пламтяха огънчета.

— Сигурна съм, че това е някакво недоразумение — започна неуверено Софи.

Той изкриви уста.

— Сигурна ли сте в това? Наистина ли, госпожице О’Нийл?

Софи потръпна.

— Това не е в стила на Лиза — каза сурово Бенджамин. — Много съжалявам… никакво извинение не е достатъчно. Но мога да ви уверя, Джулиан, че Лиза много ще съжалява за тази своя истерична постъпка.

Усмивката на маркиза бе смразяваща.

— Вие можете да бъдете уверен, Бенджамин, защото аз нямам намерение да се примиря с писаното в тази бележчица. Сигурен съм, че щом я намеря, тя ще може да бъде убедена в предимствата, които ще произтекат и за двама ни от този брак.

Софи го загледа втренчено, уплашена за Лиза. Знаеше, че Лиза бе направила ужасна грешка… и че маркизът щеше да я намери, да я завлече насила пред олтара и да направи така, че тя да си плати за това бягство. Той нямаше да търси разрешение на ситуацията, а обезщетение. Леденият му поглед отново срещна нейния.

— Може би госпожица О’Нийл има представа откъде бихме могли да започнем търсенето — каза той.

Софи замря.

— А-аз ли?

Той наведе глава, а погледът му бе пронизителен.

— Софи! — излая Бенджамин. — Лиза каза ли ти къде отива?

Софи успя да поклати отрицателно глава, но бузите й пламтяха.

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което може да е казала и което може да ни даде насока къде да търсим?

Питайки се дали вината й е изписана на лицето, Софи отново поклати глава.

Бенджамин се поколеба, мрачен, напрегнат и несигурен.

— Ще трябва да се обърнем към полицията.

— Не — каза маркизът. — Още не. Все още можем да избегнем скандала. Ще наема детективи и сам ще я потърся.

— Добра идея. Софи, има ли телефон в този апартамент?

Софи кимна.

Бенджамин отиде до телефона, монтиран на стената, вдигна слушалката и зачака операторът да се обади. Маркизът се обърна с лице към Софи.

— Хайде, госпожице О’Нийл — каза той с не особено приятен тон, — и двамата знаем, че вие знаете къде е отишла Лиза. Защо не ми кажете? Преди положението да е станало още по-лошо?

Софи се надяваше той да не забележи треперенето й.

— Н-не знам къде е сестра ми — излъга тя през зъби. — И а-ако знаех, нямаше да ви кажа.

Той я заразглежда.

— И какво толкова съм направил, че да ви настроя срещу себе си?

— Нищо не сте ми направили — изстреля бързешком Софи, — но не заслужавате жена като Лиза. В това мога да ви уверя!

— Ах… значи не сте поразена от старинното ми потекло, от благородническата ми титла и от самата мисъл, че жена ми един ден ще бъде графиня? — проточи той подигравателно.

Тя не се предаваше.

— Ни най-малко.

— Как не си приличате с доведената си сестра. Това направи толкова силно впечатление на Лиза.

— Казвате го така, сякаш бихте искали годеницата ви да бъде надменна.

— Бих искал — каза той съвсем открито, стряскайки я с това. Погледът му я прикова. — Вие може би бихте издържали на изпитанието да бъдете моя съпруга много по-добре от деликатната ви доведена сестра — каза той.

Софи разтвори широко очи.

Той вдигна голямата си ръка. Тя бе загоряла като лицето и Софи видя, че е силно загрубяла. Маркизът можеше да има старинно родословие и титла, но работеше като фермер.

— Не се страхувайте. Въпреки че се възхищавам на смелостта и на дързостта ви, аз се нуждая от наследница с голямо богатство, а вие не отговаряте на това изискване.

Софи се стегна.

— Облекчена съм! — изсъска тя.

— Къде е Лиза?

Софи не се поколеба.

— Точно в този момент не знам къде се намира!

Това поне не беше лъжа.

Усмивката му бе студена.

— Много добре, госпожице О’Нийл. Лоялността ви е за завиждане. Но можете да бъдете уверена, че аз ще намеря годеницата си и ще се оженя за нея… дори да трябва да я донеса на гръб като овца.

Обърна се и се отдалечи. Но Софи отново бе усетила яростта му. Софи закри устата си с ръка, за да сподави вика си на облекчение, че той си тръгва. Горката Лиза! Тя беше обречена.

Пулсът на Сюзан препускаше лудо, докато чакаше слугата да отвори вратата. Сърцето й сякаш се намираше някъде високо в гърлото. Господи! Трябваше да се види с Джейк, да говори с него, да му каже за всичко, което се е случило, просто трябваше!

Сюзан се напрегна, когато вратата най-накрая се отвори. Беше ранен следобед и тя очакваше да види пред себе си слуга. За нейно смайване се появи Джейк — облечен само в странно изглеждащ червен копринен халат с широки ръкави, който накара Сюзан да си помисли за Ориента.

Изражението на Джейк не се промени, когато я видя да стои пред него в елегантната си и предизвикателна следобедна рокля. Сърцето на Сюзан подскочи радостно, когато го видя. Той явно току-що бе станал; бе изпомачкан, със сънен поглед и съвсем явно гол под халата… сигурна беше в това. Кръвта й се втурна стремглаво по вените.

— Джейк — каза тя с прекалено предрезгавял глас, — моля те, нека вляза вътре.

— Защо ли не съм учуден, че те виждам пред вратата си? — запита той с въздишка.

Сюзан трепна, осъзнавайки, че той съвсем скоро е пил. Чу го в пресипналия му глас и когато мина покрай него, за да влезе вътре, долови миризмата на френски коняк в дъха му. Мина й през ума, че за разлика от повечето мъже Джейк винаги се е изявявал най-блестящо, когато е бивал съвършено пиян.

Но сега не беше дошла при него заради това. Не и на първо място заради това. Бе дошла, защото сърцето й бе разбито, защото се нуждаеше от съвета му.

Вестибюлът беше по-разкошно обзаведен от парадното антре. Не само бе голям, колкото дневната й, но и сводестият му таван беше много по-висок от нейния и беше съвършено кръгъл; като погледна нагоре, главата й се замая. На върха имаше малък стъклен купол, през който се процеждаше слънцето.

Четири много високи сводести врати водеха към други стаи и коридори. Сводовете бяха от черен мрамор, напръскан със златисто, а подът бе от ослепително блестящ бял мрамор също като стените.

Тя се обърна с лице към него, със замаяна от впечатления глава.

— Винаги съм се чудила как така си спечелил толкова богатство, че да построиш такава къща.

Джейк се облегна на стената със скръстени ръце и я загледа.

Тръпка премина през нея — тръпката на предчувствието. Джейк я гледаше така, както мъж гледа жена, която иска да отведе в леглото си — за пръв път, откакто бе научила, че той е жив. Странно, но тя се почувства нервна.

— Без да споменаваме трите ти други къщи.

— Вече ти казах — обади се той. — От строежи.

Тя вдигна вежда.

— Не ти вярвам.

— И от кораби.

Ъгълчето на устата му се повдигна в измъчваща я усмивка.

— Страхувам се да питам какво си превозвал с тях.

— Тогава недей.

Тя намокри устни. Независимо от добрите си намерения тя остави погледа си да се плъзне по дългите му крака и силните му прасци, по ръба на червения му копринен халат.

— Къде са ти слугите, Джейк?

— Имам само иконом и камериер. Вършат си работата.

— Трябва ти жена — каза Сюзан, но съжали за пламенния си тон, защото нима не бе го молила във всяко свое писмо да я вземе пак при себе си… А той не благоволи да отговори на никое от тях.

Този път обаче Джейк нито се усмихна, нито й се подигра. Загледа се в нея и в очите му плувнаха сенки. После се отдели от стената.

— Защо си дошла?

Сюзан не можа да не забележи как халатът му се открехна, когато той се раздвижи. Откривайки част от едно твърдо, загоряло бедро. Тя се отърси от неканените мисли. Съблазняването — нейното или неговото — не бе намерението, с което идваше тук.

— Софи ме мрази.

— Каза го снощи.

Сълзи изпълниха очите й.

— Джейк, опитах се да се срещна с нея, но тя ме изгони. Беше готова да повика персонала на хотела, за да ме изхвърлят.

Тя си каза, че няма да му разкрива колко голяма е мъката й, не и сега, не и след като я бе изоставил за толкова дълго време. Но сълзите потекоха по бузите й.

— Ще й дойде умът — каза Джейк, загледан в нея.

Сюзан потрепери и се сви на две, хлипайки.

— Н-не! Н-не мисля така! Т-ти не разбираш! Н-не можеш да разбереш! Аз съм й майка! Обичам я! Не мога да я изгубя! О, господи! П-първо тебе… а с-сега нея!

Единствения миг, когато бе изпитвала подобна мъка, бе преди години, когато бе научила, че Джейк е мъртъв, но тогава тя бе по-млада и не толкова мъдра, не разбираше изцяло нито живота, нито смъртта, със сигурност не и както в сегашния момент.

— Не плачи — каза Джейк. — Софи те обича и ще ти прости.

Сюзан се изправи и малко по малко престана да хлипа, но сълзите не спираха. Тя срещна погледа на Джейк и видя, че той й съчувства… даже не толкова й съчувства, колкото е поразен.

— Т-тя ме ненавижда. Аз с-само се опитвах да й спестя мъката.

Джейк стоеше неподвижен, извил надолу ъглите на устата си, а в очите му се четеше съчувствие. След миг той пристъпи към нея. Но Сюзан очакваше това, разкъсвана между болката и радостта. Защото почти веднага, след като бе дошла, бе отгатнала, че в края на краищата двамата ще се съберат, както трябваше да стане още преди много време. Ръцете му я обгърнаха.

— Не плачи — каза той отново, притегляйки я към силното си мускулесто тяло. — Моля те, Сюзан.

Сега Сюзан заплака още по-силно заради всичко. Заради това, че бе изгубила Софи, заради това, че някога бе изгубила Джейк… и че сега си го бе върнала.

Ръцете на Джейк се плъзнаха по гърба й и нежните им поглаждания искаха само да я успокоят, но не и да я възпламеняват. Но докато той я галеше, пулсът на Сюзан подскочи до небесата. Обзе я зашеметяващо желание.

Сълзите й спряха, когато тя се вкопчи в широките му силни рамене. Ръцете му се спряха на хълбоците й. Тя се притисна по-плътно до него, шепнейки името му. Ръцете му се спуснаха надолу по седалището й. Сюзан потрепна, мокрото й лице се притисна до шията му. Най-естественото нещо на света бе да положи там целувка след целувка. После тя усети как устата му докосва слепоочието й съвсем леко, точно под ръба на шапката й. Когато устните му докоснаха кожата й и спряха там, ръцете му се спуснаха по задника й и го обхванаха с чувствено притискане.

Тя стисна раменете му и го погледна в очите.

— О, Джейк.

Той срещна погледа й за миг и тя видя дълбокото му желание. В следния миг той прилепи уста към нейната и я овладя, примирайки от сексуален глад. Сюзан извика. Притисна рязко таза си до набъбналите му слабини. Разгорещената му твърдост я изгаряше. Това не беше фантазия. Това беше Джейк.

Без да отделя уста от нейната — той я вдигна на ръце и с бързи стъпки се отправи към един от високите черни сводове, влизайки в салон с под от черен и бял мрамор. Сюзан чу как вратата се хлопна. Джейк я положи на дивана и я притисна с цялата си тежест, прекъсвайки за миг целувката.

Той обхвана лицето й с ръце и се загледа търсещо в очите й.

— Обичам те — каза Сюзан с дрезгав глас. — Наистина, Джейк, наистина, обичам те.

Челюстта му се стегна и той отново овладя устата й. Когато се откъсна от нея, след много минути, изрече:

— Покажи ми.

В думите му имаше предизвикателство. Сюзан се усмихна с блеснали очи, навлизайки с лекота в ролята на съблазнителка. Разгърна халата му. Все още усмихвайки се, тя остави погледа си да се плъзне по плоския, силен гръден кош, който бе оголила, по стройния му напрегнат корем и накрая се спря на набъбналия му фалос. Бе забравила колко е голям и силен. За миг дъхът й спря.

После наведе глава и подразни кадифеното му връхче с езика си.

Сюзан го накара да се отпусне по гръб на дивана, последва го и се отпусна върху него. Веднага го взе в устата си. Джейк отметна глава и я остави да го овладее. Тя бе опитна, знаеше точно какво прави и отдавна не се бе наслаждавала на това.

— Стига! — Джейк я обърна по гръб, притисна ръцете й под нея и започва ловко да разкопчава роклята и. — Искам да видя всеки инч от тебе, Сюзан, всеки инч без нищо отгоре му!

Тя се засмя, възбудена и триумфираща. Знаеше, че е на върха си, че никога не е изглеждала по-красива. Искаше Джейк да я види гола. Искаше да го възбуди със страстната си, зряла красота.

Дрехите й отлетяха в купчина на пода. Джейк сграбчи гърдите й, а очите му бяха потъмнели от страст. Наведе се, за да подразни издължените им зърна. Сюзан извика. Той смучеше силно и все по-силно, докато Сюзан започна да го моли да спре. Без да й обръща внимание, той разтвори широко краката й. Наведе се и вмъкна езика си в трептящата гънка. Сюзан изстена, когато той докосна най-чувствителното й място, напрегнатата от възбуда розова плът. Езикът на Джейк трептеше като крилата на пеперуда в полет.

Сюзан нададе рязък вик и застена от удоволствие. Джейк се отпусна върху нея и я изпълни докрай. Телата им се движеха в див ритъм. Сюзан отново достигна върховното удоволствие. Джейк се претърколи по гръб, увличайки я със себе си. Пъхна пръст в гънката й, без да излиза от нея, като същевременно наблюдаваше лицето й.

— О, копеле такова! — извика Сюзан със затворени очи, отметнала глава, оголила дългата си бяла шия. Заля я още една вълна от почти непоносимо удоволствие. Насладата бушуваше в нея на несекващи приливи.

Когато се опомни, тя все още го бе възседнала и той бе затихнал, вгледан в нея с блестящите си златисти очи. Самият му поглед й казваше, че той е далеч от кулминацията, потвърждаваше го и това, че още беше твърд и огромен в нея, пулсирайки като двигател на бавен ход. Очите й се разшириха, когато срещна погледа му.

— Беше толкова отдавна, Сюзан. И аз вече не съм момче.

Пулсът й запрепуска лудо.

— Никога не съм мислила, че си.

Той се изсмя дрезгаво и я дръпна долу, обръщайки я под себе си с ловко движение. Устните му намериха чувствителната кожа в долната част на шията й. Той започна отново да се движи в нея, но този път много, много бавно.

Дългите копринени завеси бяха изненадващо бледи, с цвета на лунната светлина, спускащи се до мраморния под. Не бяха дръпнати и контрастираха ярко с цвета на черната нощ зад прозорците на салона. Сюзан лежеше на дивана в прегръдките на Джейк Червеният му копринен халат бе паднал върху купчината нейни дрехи, струпани на осеяния с бледокремави рози килим.

Тя сякаш бе заспала, но Джейк знаеше, че е будна, защото пръстите й галеха съвсем леко китката му и от време на време тя изпускаше по някоя въздишка.

Джейк нямаше нужда да поглежда към лицето й, за да разбере, че тя се усмихва като добре нахранена котка. Но все пак я погледна. Без никакво особено изражение, но и без никакви особени чувства.

Не си бе отишла. Празнотата още бе тук.

Бе мислил — дори се бе надявал — че още я обича. Тайно и дълбоко вътре в себе си. Но се почувства също толкова празен и сам, колкото всеки път, след като спеше с някоя жена. Макар да бе познавал Сюзан повече от двадесет години, макар че бе била негова жена близо десет години, макар че бе родила дъщеря му, между тях нямаше нищо, само плътска страст.

И ако не беше пил с Деланза в ранния следобед, изливайки в ушите му всички свои тайни, разтоварвайки се така, както никога не бе го правил пред друг човек, дори пред Сейнт Клер, може би никога нямаше да потъне в желанието, което още изпитваше към Сюзан. Дълги години избягваше нейната примамка.

Възстановяването на сексуалния им съюз бе до известна степен неизбежно. Сега виждаше, че е имал нужда отново да бъде с нея, за да разбере дали помежду им е останала все още някаква любов.

Но любов нямаше. Нито капка. Каза си, че е облекчен, и здравомислещата част от него наистина беше, но същевременно бе така ужасно тъжен. Тъжен до болка.

Как може човек да има жена и дъщеря и същевременно да бъде така непреодолимо далече от техния живот? Сюзан бе негова жена, но сега щеше да си иде у дома при друг мъж Софи бе негова дъщеря, но дори не знаеше, че той е жив, а ако узнаеше, щеше да бъде шокирана и сигурно би го отблъснала. Той беше предател, убиец… и лъжец. Джейк затвори очи, спомняйки си как Едуард часове наред го бе убеждавал, че Софи ще подскочи от радост, ако научи, че е жив… че няма да избяга от него, а ще се втурне в прегръдките му. Само да беше вярно.

Сюзан отново въздъхна и се изправи лениво. Джейк я погледна, почти радостен, че прекъсна болезнените му размисли. Тя се усмихна, нямайки ни най-малка представа за чувствата му — или за липсата им. Макар че много пъти в миналото го бе наранявала и той също я бе наранявал, не му се искаше сега да я нарани. Време беше да се отърси от миналото — стига да можеше.

— Станала си наистина красива жена, Сюзан — каза той мрачно.

Беше вярно. Тя бе също като Венера с овалното си лице и класически черти, с облака махагонова коса, с пълните си гърди и зрелия ханш, със страстните си бедра.

Сюзан се засмя, поласкана, и разтърси глава.

— А ти си съкрушителен, Джейк. И си станал още по-красив. Наведе се и го целуна леко по устата.

Джейк не се усмихна.

Нейната усмивка също потъмня.

— Джейк?

Той се почуди какво да й каже. Почуди се какво ли иска да й каже. Бавно се надигна и седна, прехвърляйки дългите си здрави крака през дивана, облицован с дамаска на кремави и червени ленти, и посегна към халата си. Облече го. Сюзан хвана китката му.

— Джейк? Какво ще правим?

Той се напрегна.

— Късно е. Пропусна вечерята. Трябва да си идеш у дома, Сюзан.

Тя не помръдна.

— Разбирам, знам. Но…

Той нямаше избор.

— Няма място за никакво „но“. Бенджамин сега е твоят съпруг, а не аз. — Поколеба се. — Това беше моя грешка. Съжалявам. Не трябваше да се случва.

Тя бе станала на крака, бледа и зашеметена.

— Не трябваше да се случва? Това беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на някого от нас. Джейк! Обичам те! И ти ме обичаш… сигурна съм!

Той стана, загърна халата си и го пристегна с колана. Тя бе невероятно красива в съвършената си голота, но той не усети дори най-малко желание. Стоеше потресен, осъзнавайки, че наистина всичко между тях е свършило. Никога повече нямаше да почувства желание към нея. Някак си го знаеше.

— Грешиш, Сюзан.

Тя го загледа, застивайки на място.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега си омъжена за Бенджамин, нали не си забравила?

— Казах, че ще го напусна, и говорех напълно сериозно.

— Не можеш да го направиш — каза той меко. — Ще се самоунищожиш, и добре го знаеш. Някога ме мразеше, че съм те откъснал от всичко това. Сега отново ще ме намразиш, ако не можеш да стоиш на равна нога с приятелките си.

— Не. Този път е различно. Сега не си беден емигрант.

Той трепна.

— Това боли. За малко си помислих, че отново ме обичаш по твоя неподражаем начин… мене, а не парите ми.

— Обичам те — изплака Сюзан — Ти просто изопачаваш думите ми!

Но той знаеше, че не е изопачил думите й. Също така знаеше, че Сюзан го обича по своя си егоистичен, егоцентричен начин. Също както знаеше, че някога и той я бе обичал — изцяло — и че сега изобщо не я обича.

— Върни се при Бенджамин — каза той нежно. — Мястото ти е там.

Сюзан ахна.

— Мястото ми е при тебе. Знаеш го, копеле такова! Това, което стана днес, го доказва. Господи, ние се любихме като животни часове наред!

Той усети тъга заради нея.

— Сюзан, ти току-що сложи пръст в раната. Бяхме като животни. Това не беше любов. Беше секс. Великолепен секс, но само секс. Нищо повече. Иди си у дома!

Тя изстена, готова да се разплаче, притиснала ръка към устата си.

— Не мога да живея без тебе.

— Напротив, можеш — каза той. — Години наред живя без мене. Все още усещаше горчивина, като си спомняше колко лесно се бе нагодила тя към смъртта му, колко бързо се бе омъжила повторно.

Тя се наведе, грабна бельото си и го занавлича, без да го погледне в лицето. Вдигна роклята си и каза:

— Аз съм ти жена. Проверих. Дискретно, разбира се. Но пред закона сме все още женени.

— Значи си и двубрачница.

— Не съм виновна аз!

— Ще видя дали моят адвокат може да уреди таен развод.

Той бе проучвал тази идея, но винаги я бе отхвърлял, казвайки си, че тайният развод е невъзможен И имаше основание да се бои, че ще разкрият, че е жив — и тогава, и сега. Но сега той искаше този развод, ако имаше някаква възможност да го получи напълно тайно.

— Не! — извика Сюзан. — Дори да може да стане, аз няма да подпиша!

Той сви рамене.

— Откажи се, Сюзан. Свършено е. — Пристъпи към нея и докосна бузата й. — Съжалявам. Съжалявам за всичко.

Тя изсъска и отблъсна ръката му.

— Нищо не е свършило. Аз съм ти жена. Винаги ще ти бъда жена. Този път няма да победиш, Джейк! Няма да има никакъв развод!

Той я загледа продължително. Сюзан навлажни устни.

— Никога няма да се предам. Разбираш ли ме?

Той не отговори.

— Никога! — изкрещя тя истерично.

Джейк се обърна и прекоси огромната стая, червеното му копринено кимоно се развяваше около него и накрая спря пред вратата.

— Сбогом, Сюзан.

— Недей! Обичам те! Копеле такова!

Той затвори за кратко очи.

— Прекалено късно е. Закъсняла си с петнайсет години, ако трябва да бъдем точни.

Сюзан се загледа подир него, потънала в сълзи, уплашена и разярена, докато той излизаше от стаята. Черната лакирана врата се затвори зад него и той изчезна.

Сюзан остана сама в огромния салон с висок таван, с мраморен под в черно и бяло, с тапицираните в бледи цветове мебели, съвършено сама. Джейк си бе отишъл. Софи си бе отишла. Мъката бе съкрушаваща.

Тя избърса една сълза. Нямаше да си го върне с плач. Някога, много отдавна, сълзите бяха ефективно оръжие срещу Джейк, но сега този мъж бе далеч по-умен и не се поддаваше на такива клопки.

Тя обаче щеше да си го върне. Бе чакала всичките тези години, мислейки го за мъртъв; можеше да чака още, ако потрябва. Сюзан щеше да направи всичко, каквото трябваше, само и само да си го върне. Така бе обещала и на него, и на себе си. Тя беше негова жена. Нищо не можеше да промени този факт, нищо освен божията воля.

28

Софи вървеше със съвършено безразличен вид през фоайето на хотел „Савой“ с Едуина на ръце. Бебето беше будно и разглеждаше всичко наоколо с детско любопитство. Софи спря до една възрастна двойка, която чакаше асансьора. Беше с ръкавици и така скриваше ръцете си, на които нямаше пръстени, прикривайки по този начин факта, че не беше омъжена и че Едуина нямаше баща.

Допреди час Софи не се бе осмелила да си подаде носа от хотела, още откакто бе дошла тук снощи. Преди да приготви Едуина за разходка из парка, тя не си бе представяла колко трудно щеше да бъде да се появи пред хора. Знаеше много добре, че персоналът на хотела я бе забелязал и беше сигурна, че клюкарстват за пребиваването й в апартамента на Едуард. Колкото до останалите гости, тя не смееше да погледне никого, но й се струваше, че всички я гледат. Чувстваше се така, сякаш всички познават и най-недостойните подробности от живота й.

Асансьорът дойде. Джентълменът пропусна първо жена си и Софи. Операторът на асансьора се обърна към нея.

— На кой етаж, госпожице?

Софи го погледна само за половин секунда.

— Пети, благодаря.

Бузите й пламнаха. Как можа да отгатне, че не е омъжена? Мълчаха, докато асансьорът се издигаше, но след миг добре облечената дама каза:

— Какво хубаво бебе. Момиченце ли е?

Софи кимна много кратко, срещайки приятелския поглед на жената.

— За кого работите, ако не е неудобно да попитам? — продължи дамата. — Може би познавам майката на това хубаво бебе.

Софи осъзна, върховно унизена, че тази дама я е взела за бавачката на Едуина. Но пък и тя беше облечена като бавачка, нали? Дрехите й бяха прости и износени… не си беше купувала нови дрехи още откакто се върна от Париж Софи не знаеше какво да каже. Това беше оскърбително… но не и толкова ужасно, колкото да те заклеймят като паднала жена.

— Едва ли.

За щастие асансьорът спря и възрастната двойка слезе. Когато вратата отново се затвори, Софи притисна Едуина, треперейки леко.

На петия етаж тя побърза към апартамента си. Остави Едуина долу, за да отключи вратата. Рашел си беше взела свободен следобед, за да иде до „Лейдис Мил“, и щеше да се върне едва привечер. Софи взе Едуина и влезе във фоайето, притваряйки вратата с крак.

Стресна се. В салона беше светнато — а тя ясно си спомняше, че бе угасила всички лампи, когато излезе. После разбра, че трябва да е Рашел. Сигурно се е върнала по-рано.

— Рашел? — Тя влезе в салона и спря на прага.

Един мъж стана от дивана. И й кимна кратко. Софи зяпна от изненада.

— Едуард! Какво правиш тук? Как влезе?

Той не помръдна, загледан в нея и Едуина.

— Отключих си.

Тя се напрегна.

— Имаш ключ?

— Това е моят апартамент, не помниш ли?

Тя се разгневи… и се изплаши.

— Не можеш да влизаш тук ей така, когато ти хрумне!

— Не мога ли? Едуина ми е дъщеря. Искам да я видя, преди да изляза за вечеря.

Софи не можа да не трепне при мисълта, че той ще излиза навън на вечеря… без съмнение, за да се забавлява по ергенски. Без съмнение щеше да завърши нощта в прегръдките на някоя лека жена.

— Не можеш да влизаш тук, когато ти се прииска.

— Стресна детето. Ще се разплаче.

Софи премести Едуина в другата си ръка.

— Тя е гладна. Защо не дойдеш друг път?

И тя се втурна в голямата спалня, затвори вратата и я заключи. После, разтреперана, седна да накърми Едуина. Но през цялото време се вслушваше да чуе, че Едуард излиза. Не чу нищо. Може би я чакаше в салона.

Но защо я чака?

Не можеше да не мисли за дивата страст, която бе споделяла с него тази сутрин. Господи, оттогава нямаше повече от осем часа. А й се струваше, че са изминали дни или седмици, откакто за последен път се бе озовала в силните му ръце.

Софи отчаяно се запита какво ще прави. И дума да няма, сегашното й положение не беше никак задоволително… и дори нещо повече от незадоволително. Беше сърцераздирателно.

Едуина бе заспала. Софи я преоблече и я сложи в люлката. Замисли се дали да не остане в спалнята, докато Рашел се върне. После се отправи към вратата. Трябваше да решат какво да правят.

Когато тя влезе в салона, Едуард се обърна към нея. Покани я с жест да седне на дивана.

— Моля те, седни, Софи.

Беше мрачен.

Тя остана в другия край на бледосиния килим, без да помръдне.

— Какво искаш от мене?

Гласът й бе неестествено висок. Бе обгърнала раменете си с ръце. Едуард каза тихо:

— Не съм дошъл да те съблазнявам, ако това те притеснява.

— Всичко ме притеснява.

Погледът му пробягна по лицето й.

— Няма да се извинявам за тази сутрин.

— Не съм го и мислила.

— Трябва да поговорим.

— Да — каза също така мрачно Софи. — Трябва да поговорим.

— Моля те, седни.

Софи се предаде и седна сковано на ръба на единия диван, със събрани колене, изправен гръб, стиснала ръце в скута си. За щастие Едуард нямаше как да знае колко силно бие сърцето й или че се е изпотила. Едуард също седна. Не на дивана срещу нея, който беше на около десетина метра, а на отоманката, която притегли бързо към нея. Ако беше седнал по-близо, коленете им щяха да се докоснат. Софи го загледа втренчено, страхувайки се да помръдне, страхувайки се, че коленете им може да се докоснат.

— Защо толкова се плашиш от мене?

— И още питаш след тази сутрин?

— Това не е честно и ти го знаеш. Тази сутрин ти го искаше също толкова много, колкото и аз. Съжалявам, че след това ти наговорих такива жестоки неща.

Тя погледна сините му очи с дълги мигли и помисли, че вижда там да проблясва искреност. Но някога, отдавна, също бе мислила, че е искрен, и се бе излъгала.

— Какво ще правим, Едуард?

Той се вгледа в очите й.

— Съжалявам, че ти се наложих, но бях съвсем искрен, когато казах, че няма да те оставя да се омъжиш за Хенри Мартен.

Тя намокри устните си, защото бяха пресъхнали.

— Разбрах това.

— Обичаш ли го, Софи?

Тя поклати отрицателно глава, свеждайки очи.

— Не — каза с нещастен изглед.

Искаше й се да каже на Едуард, че обича него, искаше да го помоли за любовта му, искаше да крещи и да извика: Защо?! Защо не може да й отвърне с любов?

— Софи, ти живееш тук, в моя апартамент, с моето дете. Нямам намерение да скривам този факт.

Тя изведнъж вдигна глава.

— Имаш намерение да го разгласиш ли?

— Още не.

— Но ще го направиш?

— Да.

Тя усети горчивина… и облекчение.

— Искаш да ме накараш да се омъжа за тебе, така ли?

— Да.

Тя вдигна ръка.

— Няма нужда да прибягваш до такива непочтени методи. Разбрах, че не мога да живея така. Ще се омъжа за тебе, Едуард.

Той я загледа с широко отворени очи.

— Наистина ли си изненадан? — запита тя, успявайки да прикрие болката си.

— Да, изненадан съм. Ти си много изненадваща жена, Софи. Откакто се срещнахме, непрекъснато ми поднасяш изненади.

Тя погледна настрани. Казваше го така, сякаш е комплимент, сякаш я намираше желана въпреки ексцентричностите й.

— Софи? — Той повдигна брадичката й с голямата си топла ръка.

Софи престана да диша, принудена да го погледне в очите.

— Ще бъда добър съпруг. Заклевам се. — Очите му блестяха със силата на клетвата.

Тя си пое дъх. Искаше да го запита дали ще й бъде верен… но не посмя. Някога, много отдавна, в „Делмонико“, той й бе казал, че никога не би могъл да бъде верен на жена за дълго. Тя не можа да проговори и само кимна.

Едуард я пусна, но погледът му се плъзна по нея в нежна ласка.

Сърцето на Софи се разтуптя. Дали той очакваше да я отвежда в леглото си всеки път, когато му хрумне, след като тя станеше негова жена? Или това щеше да бъде брак за удобство? Начинът, по който я гледаше, почти не оставяше в нея никакви съмнения. Но тя не би понесла да споделя леглото му от време на време и после да страда от извънбрачните му връзки. Софи обърна глава. Трябваше да говорят и по това, но въпросът беше мъчителен. Може би по-късно… след като се оженят.

— Кога искаш да се оженим? — запита той.

Софи премигна нарочно няколко пъти. И вдигна рамене. Едуард взе ръката й. Тя трепна, когато усети, че той й слага пръстена с диамант.

— Какво правиш? — възкликна тя.

— Ние сме сгодени, нали? — Очите му бяха твърди и искрящи, също като диаманта, който току-що бе сложил на пръста й.

Софи отмести очи от пронизителния му поглед към хладния, искрящ накит.

— Не трябва да правиш това, Едуард — успя да каже тя.

Той стана с ръце в джобовете.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя усети как я обхваща дива паника. И също стана.

— Не.

Той я погледна с крива усмивка.

— А кога? Вдругиден? След седмица? Няма смисъл да чакаме. Погледът му я приковаваше, предизвикваше я да се огъне… предизвикваше я дори да се отметне.

Тя си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си докрай.

— К-какво ще кажеш да е след самостоятелната ми изложба?

— Кога е това, по дяволите?

— Само след две седмици — прошепна тя с неузнаваем глас.

Той кимна рязко.

Софи не можа да издържи повече и избухна в сълзи. Едуард я загледа смаян.

— С-съжалявам — изхълца тя, закривайки лице с ръцете си. Беше ли бракът, какъвто и да е брак, също толкова невъзможен, колкото и съжителството им в един и същи апартамент? — Не знам как ще се справим.

Едуард изведнъж се озова пред нея и дръпна ръцете й от лицето.

— Ще се справим — каза той, а очите му пускаха искри.

Софи се дръпна.

Едуард се обърна и изхвръкна от стаята. В следващия миг вратата тресна и звукът отекна като гръм, преди да се разрази буря.

Рашел още не се беше върнала. Софи взе перото, с което си служеше обикновено, когато рисуваше с туш и акварел. Ръката й се движеше напълно самостоятелно. Скицира бързо Едуард, главата, шията и раменете му, загатвайки силата му в мощния гръден кош, после започна да детайлизира лицето му. Когато дръзкият му поглед се взря в нея от листа, тя пусна перото и покри лице с ръцете си.

О, господи, беше влюбена в него повече, отколкото преди… и я болеше повече, отколкото преди.

Софи се загледа в суровата скица. Беше направила няколко скици по време на пътуването през Атлантика, но те не бяха много добри и ги бе скъсала. В действителност не бе работила от деня, когато Едуард я бе намерил в „Жалко!“ с приятелите й да празнува това, че Пол Дюран-Рюел възнамерява да направи нейна самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Но какво значение имаше това, щом като тя отново го рисуваше? Скоро щяха да се оженят. Скоро дори щеше да има възможността да го помоли да й позира. Въпреки че бе разстроена, сърцето на Софи трепна при тази мисъл.

Беше толкова отдавна. Колко много се нуждаеше да работи, да се потопи в страстта и любовта си към работата.

Софи рязко грабна перото и се предаде. Започна да скицира Едуард така, както го бе видяла снощи. Щрихите й бяха по-едри от обикновено, твърди, бързи и дълги. Тъй като не можеше да устои на изкушението — той винаги бе представлявал нейният любим обект, тя отново щеше да го нарисува с маслени бои. Може би, ако се съсредоточи върху професионалния аспект на портретирането, ще преодолее това разстройване. И Волар, и Дюран-Рюел бяха харесали най-много нейните портрети на Едуард. Изложбата й беше след десет дни. Може би трябва дотогава да довърши това платно. Тъй като портретите, които бе направила на Едуард досега, бяха прекрасни и тъй като тя бе работила над всеки от тях в пристъп на трескава решителност, което означаваше дни, изпълнени със себеотдаване, възможно беше да го направи и сега. Ако довършеше дотогава тази картина, Жак Дюран-Рюел щеше да бъде смаян.

С няколко напрегнати щрихи тя вплете още сила в тялото му. Едуард се облягаше на стената, но изглеждаше напрегнат и готов да избухне. Също толкова напрегнат и готов да избухне, колкото се чувстваше и тя. Как щеше да се справи с това? Как би могла да не се справи?

Софи въздъхна и остави настрана перото. Загледа се в скицата на Едуард, какъвто бе снощи на бала на Лиза. Върховно елегантен, върховно мъжествен. Снощи. Изглеждаше почти невъзможно след всичкото това време, откакто бе избягала от Ню Йорк в Париж Едуард я бе намерил едва снощи. Но не само я бе намерил снощи, но и само за двадесет и четири часа бе поставил годежен пръстен на ръката й.

Софи си каза, че това е за добро. Беше за добро за Едуина; нямаше никакво съмнение. Едуина щеше да израсне обичана и отглеждана от баща си. Софи си спомняше колко много я бе обичал собственият й баща, преди обстоятелствата да го бяха принудили да избяга от Ню Йорк, живо си припомни всичките години, през които растеше, неистово желаейки Джейк да е жив и тя да има баща, който да я обича, както имаха другите момиченца. Би било егоистично сега Софи да избяга от Едуард и от повторното му предложение, дори това да беше продиктувано от желание за самозащита. Едуина заслужаваше баща, и сега щеше да го има.

А ако собствената й паника от предстоящия брак започнеше да излиза от контрол, Софи щеше за мисли за връзката на Едуина с Едуард, не за нейната с него.

Софи бе така заета със собствените си объркани мисли, че не бе отделила нито миг да помисли за Хенри Мартен. Обзе я смущение. Хенри беше влюбен в нея. Хенри чакаше за отговора й. О, господи, Софи не искаше да го нарани, но нямаше как да избегне това.

Не биваше повече да отлага. Утре трябваше най-напред да отиде при него, да му каже за годежа си с Едуард Деланза.

Софи бе сключила ръце в скута си, за да не може той да види осемкаратовия й диамантен пръстен. Хенри я хвана над лактите и се взря в лицето й. Стояха в кантората му.

— Господи, Софи, добре ли сте? Да не би да ви е наранил?

— Не.

— Чух, че сте напуснали бала с него. Казах си, че сигурно не сте имали избор. Не сте имали избор, нали?

— Не. Едуард настояваше незабавно да види Едуина.

Хенри стисна челюст.

— Той ли настоя да ви настани в апартамента си в „Савой“? Порозовелите бузи на Софи леко пребледняха.

— Вестите се разнасят бързо, както виждам.

— Да.

Софи си пое дъх.

— Той настоя аз да се настаня в апартамента му, тъй като нямаше друг свободен. — Тя изправи рамене и срещна погледа на Хенри. — Съгласих се да се омъжа за него, Хенри.

— О, господи, знаех си! — възкликна Хенри с неприкрита мъка.

Софи докосна ръката му.

— О, моля ви, толкова съжалявам.

Той се обърна и я загледа, готов да заплаче, но въпреки това се въздържаше мъжки.

— Вие го обичате, нали? И винаги сте го обичала. Още когато започна да ви преследва в дома на родителите ви в Нюпорт Бийч онова лято.

— Да.

Хенри наведе глава.

— Мисля, че и той ви обича.

Софи трепна. Тя знаеше най-добре, знаеше, че не е вярно, но надежда се прокрадна в сърцето й. О, боже, само да беше вярно!

В деня преди изложбата Софи бе като отровена. Винаги се бе страхувала при мисълта да се изправи лице в лице с публиката и критиците, но когато датата на изложбата беше все още далече в бъдещето, не й бе трудно да отпъжда страха си. Сега този съвсем основателен страх се утежняваше и от факта, че вдругиден тя и Едуард щяха да отидат пред съдията и да се оженят. Беше й толкова зле, че изобщо не докосна единствената препечена филийка, която й бяха донесли за закуска, и през целия ден й се гадеше.

Отношенията им не се бяха подобрили. Хенри грешеше. Едуард не я обичаше и никога не я бе обичал… самата тази идея бе нелепа.

Едуард използваше ключа си, за да влиза в апартамента, когато поиска, и да посещава Едуина по няколко пъти на ден. Беше невъобразимо учтив със Софи, също както би бил с някоя непозната. Експлозивното напрежение, което тя бе уловила в новото маслено платно, което рисуваше, донякъде тайно, си оставаше твърде видимо. В мига, когато Едуард влезеше в апартамента, въздухът около тях се променяше. Ставаше горещ и плътен, като мъглоподобно чудовище, готово да блъвне пламъци.

Софи се опитваше да се преструва, че присъствието му й е безразлично, точно както се правеше, че не забелязва начина, по който той я гледаше, все едно е сладкиш, за който той копнее. Но когато й обърнеше гръб, тя го гледаше точно по същия начин, и той го знаеше. Преди никога не се бе срамувала от страстта си и сега не можеше да се срамува от нея. Но трябваше на всяка цена да я крие.

Софи измина пеша няколко пресечки по Пето авеню, за да прегледа изложбата заедно с Жак Дюран-Рюел, преди публиката да я види утре. Съжаляваше, че бе определила такава глупава дата за сватбата им. Самостоятелната изложба трябваше да бъде най-важното събитие в живота й. Но сега то отстъпваше първенството си на един брак без любов с мъж, който се чувстваше задължен да даде името си на дъщеря й. Но Софи знаеше, че не би посмяла дори да отвори дума за отлагане на сватбата.

Жак я очакваше и я зърна още в момента, когато влезе в галерията.

— Скъпа Софи — възкликна той, бързайки към нея. Прегърна я и я целуна по двете бузи. — Миличка, много си бледа. Подозирам, че си уплашена?

— Ужасена съм — отвърна Софи.

Жак тръгна с нея из галерията, държейки я под ръка.

— Не се страхувай. По правило критиците в Америка са по-приятелски настроени от тези в Париж Наблегнахме на факта, че живееш в чужбина, а американците — и критиците, и публиката — просто обожават такива художници. Имам чувството, скъпа Софи, че утрешният ден ще надмине всичките ни очаквания.

— Надявам се да си прав — каза Софи, докато вървяха из огромната зала, където бяха окачени всичките й картини.

Само един поглед й показа, че е прав. Досега бе нарисувала тридесет и три картини; дванадесет маслени, дванадесет скици с въглен или туш, върху които се базираха маслените платна, шест пастела и три акварела. Имаше два натюрморта, но останалите й платна бяха фигурални композиции, от които осем — портрети на Едуард. Като го виждаше навсякъде, където и да се обърнеше, независимо дали на платно, или на хартия, така мъжествен и красив, дъхът й спираше. И както винаги, я обливаше една странна смесица от болка и радост.

Софи изведнъж замръзна. Двама работници вдигаха едно тежко платно на единственото свободно място на отсрещната стена в далечния край на галерията. Беше неговият актов портрет, който бе нарисувала в Монмартр.

Жак видя накъде гледа тя и се усмихна.

— Неустоимият.

— Не! — извика Софи във върховен ужас.

— Скъпа?

Софи се втурна към платното, което бе пет на четири метра и сега висеше на стената, изпъквайки над всички останали платна. Едуард гледаше към нея и Жак, без да се усмихва. Едното му рамо бе облегнато на стената с лющеща се боя; зад него имаше прозорец, през който се виждаха едва загатнати вятърните мелници на Монмартр. По-близкият му крак бе свит в коляното, цялата тежест падаше на другия, така че позата бе възможно най-скромната, като се вземе предвид фактът, че беше гол. Не се виждаше никаква шокираща част от мъжката анатомия.

В долния десен ъгъл на платното се виждаше ясно краят на едно разхвърляно легло. Стаята бе обляна в слънчева светлина, но Софи бе използвала много сини тонове и бе оставила фона неясен и нефокусиран. За Едуард бе използвала силни, топли и трептящи багри, леглото бе покрито с яркочервено одеяло. Тъй като Едуард бе нарисуван с почти класическо внимание към детайлите, той доминираше в платното, изглеждаше по-голям от естествен ръст.

Очите му блестяха. Ясно беше за какво мисли. Софи бе забравила колко хубава е тази картина.

Жак се изправи до нея.

— Най-хубавата ти работа. Замайваща, силна. Това ще даде тласък на кариерата ти, Софи!

Софи се обърна към Жак.

— Не можем да я изложим.

— Трябва!

Сърцето на Софи заби силно и бързо.

— Жак, аз не бях взела позволението на господин Деланза да го нарисувам така… още повече, да излагам картината.

Очите на Жак се разшириха.

— Той не ти ли е позирал?

— Не. Позира ми за първото платно, което ти продаде отдавна, и за Делмонико.

— Да, спомням си, Джентълмен в Нюпорт Бийч. А госпожица Касат любезно ни предостави Делмонико за изложбата.

— Това е чудесно — каза Софи. — Но, Жак, наистина не можем да покажем този актов портрет.

— Софи, защо просто не попиташ годеника си дали има нещо против да изложим тази картина?

Софи не можеше да каже на Жак, че двамата с Едуард почти не си говорят… освен да разменят някоя дума за времето. Съзнаваше, че почти цял Ню Йорк знае, че тя живее в „Савой“, в апартамента на Едуард, с дете — клюките сигурно се разнасяха из целия град — и че сега са сгодени. Бенджамин бе дошъл да й поднесе поздравленията си. Тъй като Лиза все още я нямаше, той бе угрижен и тъжен. Сюзан също се бе опитала да се срещне със Софи, но Софи бе отказала да я приеме. Що се отнася до Софи, денят, в който майка й се бе опитала да я раздели от Едуина, бе денят, в който Сюзан бе престанала да й бъде майка.

— Не можеш ли да го питаш? — усмихна се Жак — Скъпа, това е толкова романтично, бохемката и господин Деланза, кралят на диамантите! Критиците вече се влюбиха във вашата история… ще се влюбят и в картината! Попитай господина дали възразява да покажем актовия му портрет. Как би могъл? Той ти е позирал и по-рано. Запознат е с бизнеса. И е умен. Ще разбере какъв удар може да бъде тази картина.

Софи не можеше да си представи да отиде при Едуард и да го пита дали има някакви възражения тя да покаже негов актов портрет — не и в тези обстоятелства. Фактически Софи не искаше Едуард да идва на изложбата й, а ако той узнаеше, че там ще има негов актов портрет, беше съвсем сигурна, че ще дойде. Тя не искаше той да види колко често се е обръщала към него за вдъхновение. Ако разбереше това, веднага щеше да разбере, че тя го обича.

— Не мога да го попитам — каза накрая Софи. — И моля те, не ме питай защо.

— Трябва да изложиш този актов портрет, Софи — започна да спори Жак. — Тази картина ще те направи известна! Актовите портрети са противоречиви обекти по принцип, но този! Това е наистина нещо интимно! Актов портрет на любимия човек, нарисуван от жена! Не може да бъде по-добре! Отчаяно се нуждаеш от реклама!

Софи знаеше, че не може да го изложи без позволението на Едуард, независимо колко добре щеше да се отрази на кариерата й.

— Не. Съжалявам. Моля те, Жак, кажи да го свалят.

Жак я загледа смаян.

Софи не можа да не изпита съжаление. Погледна към картината. Беше великолепна, зашеметяваща и силна, смущаващо интимна, сякаш публиката бе допусната да надникне в спалнята на Едуард. Без съмнение това беше най-добрата й творба. Тя знаеше, че най-скъпите й приятели, Брак, Пикасо, Жорж Фрагар и Пол Веро, щяха да я карат да си промени решението и да я изложи. Но не можеше.

Жак въздъхна и кимна.

— Поне мога ли да я представя в частна изложба?

— Да — каза Софи. — Но само пред сериозен купувач.

Жак се усмихна.

— Това е по-добре от нищо. И още нещо, скъпа. Не си сложила име на платното.

Софи не се поколеба, поглеждайки в искрящите сини очи на Едуард.

— След невинността — каза тя меко.

29

Едуард беше напрегнат. Караше даймлера си по-агресивно от друг път по Пето авеню, отново сърдит на Софи. Имаше намерение да я придружи. Беше неин годеник. Това бе негово задължение — да бъде с нея на такова събитие. Но най-вече искаше да бъде при нея, за да я подкрепя и да сподели триумфа й.

Преди време беше почти невероятно тя да има възможността да направи подобна изложба в най-престижната галерия в града. Като че ли не беше много отдавна времето, когато Едуард се бе запознал със Софи, малко, уплашено момиче, страхуващо се от живота, което се криеше зад накуцването и зад изкуството си. Почти както пеперудата изскача от пашкула си, за по-малко от две години Софи бе разцъфтяла и бе станала изключителна жена. Изключителна жена, която скоро щеше да стане негова съпруга.

И за която това бе ужасно нещастие.

Всеки път, когато се озовеше в една стая с нея, Едуард усещаше, че е нещастна и тъжна.

Но той бе решен. Решен не само да се ожени за нея и да даде името си на Едуина. Един ден, по дяволите, Софи щеше да бъде щастлива от избора си. Беше се заклел и пред двете, макар че тя не го знаеше. Утре щяха да се оженят пред съдията Хелър в кметството. И Едуард щеше да започне да й показва, че бракът с него може да не е чак толкова лош, че в него може да има и повече хубави моменти.

Едуард отпъди мисълта за брака си. Намали ход. Видя трицветното френско знаме, което се развяваше до американския флаг на звезди и ленти. От двете страни на Пето авеню пред галерията „Дюран-Рюел“ бяха подредени на четири реда най-различни превозни средства, повечето от тях карета и файтони, грумове и кочияши с бели бричове се разхождаха по тротоара, имаше и няколко автомобила. Едуард трябваше да измине още две пресечки, за да паркира колата си на по-удобно място. Но бе невероятно горд. Очевидно първата изложба на Софи в Ню Йорк бе предизвикала огромен отзвук.

Излизайки от даймлера, почувства, че сърцето му е заседнало в гърлото. Знаеше колко важна е тази изложба за нея. Спомни си, сякаш беше вчера, колко уплашена беше тя, преди Жак Дюран-Рюел да дойде да види картините й в уединението на собственото й ателие. Днес сигурно беше пред истеричен припадък и много нервна.

Докато вървеше по тротоара, Едуард видя една добре облечена двойка да излиза от галерията, жената говореше бързо, а мъжът само кимаше. Минавайки край тях, той дочу дамата да казва:

— Шокиращо! Шокиращо! Така открито да рисува този мъж… Никога, никога повече няма да гледам картините на Софи О’Нийл!

Сърцето на Едуард сякаш спря. И той се зарадва, че е решил да дойде. Софи имаше нужда от него. Само се надяваше реакцията на тази жена да е лично нейна, а не да изразява общото мнение.

Влезе пред огромната двукрила парадна врата и се запъти към изложбената зала, където се бе събрала тълпа; потърси Софи, но не можа да я открие. Залата бе пълна, но не и шумна; хората говореха с приглушени гласове. Сърцето му заби двойно по-бързо. Спря, защото пътят му бе препречен от една достолепна дама в рокля на сиви ленти и джентълмен в костюм с жилетка. Те разговаряха оживено и не усещаха, че му препречват пътя. Едуард тъкмо щеше да ги побутне, когато дочу жената, почервеняла от вълнение, да казва:

— Хари, трябва да я купим! Слава богу, че Жак я показа на нас! Трябва да я купим, дори да виси в килера ни! Не можем да оставим тази великолепна картина да излезе вън от страната… не можем… и ти го знаеш не по-зле от мене!

— Луизин — отвърна джентълменът, — вече сме окачили този също толкова великолепен и също толкова шокиращ Курбе в килера.

— Моля те — заувещава го дамата, увиснала на ръката му. — Трябва да имаме тази картина, дори да не се осмелим да я излагаме в дома си!

— Ще помисля — обеща Хари.

Те се отдалечиха навътре в изложбената зала.

Едуард се загледа след тях, чудейки се за коя картина говорят, и развълнуван, че дамата толкова много иска да я купи. Жените обикновено определяха покупките и той беше сигурен, че днес Софи ще продаде най-малкото една картина.

Едуард отмина няколко джентълмени и влезе в залата. Първото, което видя, бяха няколко платна, висящи на стената… и две от тях бяха негови портрети.

Сърцето му спря. Той застина на място.

Позна ресторант „Делмонико“ още преди да е стигнал достатъчно близо, за да прочете малката месингова табелка на стената до нарисуваната в дръзки цветове картина. Картината, разбира се, носеше името Делмонико и беше предоставена от собственика си за изложбата. Пулсът на Едуард запрепуска бясно. Загледа се за миг в себе си, в начина, по който го бе нарисувала Софи. Тя пак го бе романтизирала, бе го направила да изглежда много по-привлекателен и много по-елегантен, отколкото беше в действителност, макар че тогава той бе изглеждал небрежно отпуснат.

Едуард огледа смаяно цялата зала. Осем от тридесет и няколкото платна бяха негови портрети. Делмонико беше единственият, основан на действителността. В другите картини тя го бе рисувала на места, където той никога не бе ходил, най-често в кафенета или на други обществени места. Понякога във фона имаше други фигури, но най-често нямаше. Във всеки портрет тя бе хванала чертите му в точно определен момент от времето. Но тези моменти бяха чисто въображаеми. Софи си ги бе измислила. Или пък беше си припомняла смяната на настроенията му и израженията на лицето му… и само бе измисляла обстановката?

В следващия мит, докато Едуард се оглеждаше из залата и гледаше портретите си, той разбра всичко. Софи бе нарисувала всичко това през изминалата година и половина, откакто бе отхвърлила първото му предложение за брак, за да отиде да следва в Париж. Докато той се бе трепал като роб на диамантената си мина в Южна Африка, мислейки за нея ден и нощ тя не си беше пиляла времето с любовници по барове и кабарета… а бе проявила невероятна плодовита работоспособност. Без да се споменава фактът, че по това време е била бременна и после е родила дъщеря им. Трябва да е работила всяка свободна минута, ден и нощ за да направи толкова много картини. Той никога не се бе чувствал толкова смаян или толкова победен, отколкото беше в този момент, пред тази жена, която щеше да стане негова съпруга.

Един факт обаче бе съвършено ясен. През цялото време, докато са били разделени, тя е била също толкова погълната от него, колкото и той от нея. Също толкова обсебена.

Софи бе дошла в галерията по-рано и сама. През ума й се бе мярнала мисълта да помоли Едуард да я придружи. Уплашена от отхвърлянето на критиците и купувачите, щеше да й бъде по-лесно да се опре на силата на Едуард и да иде на изложбата, хваната за неговата ръка. Но тя трябваше да бъде по-силна. Не биваше да забравя, че изобщо не искаше той да вижда никоя от картините й.

Софи пристигна половин час преди отварянето на изложбата, а сърцето й бе заседнало в гърдите като несмилаема буца. Не можеше да разговаря с Жак, който впрочем бе твърде зает да наглежда последните детайли, преподреждайки трескаво някои платна. Минутите се изнизваха бавно, като години. И изведнъж вратите се отвориха и първите посетители заприиждаха в залата.

Галерията бързо се напълваше; Софи зърна Сюзан с Бенджамин. Сърцето й прескочи — не бе очаквала да дойдат, нито единия, нито другия. Нямаше какво да каже на Сюзан, но искаше да благодари на Бенджамин, че я е подкрепил и с днешното си идване, и с щедрия чек, който й бе пратил като сватбен подарък. Много късно, едва когато се приближи, тя видя, че и маркиз Дьо Коно е с тях.

Софи й кимна кратко, после се изправи на пръсти, за да целуне Бенджамин по бузата. Той изглеждаше ужасно. Лицето му бе съсипано… бе отслабнал поне с десет килограма. Сълзи изпълниха очите на Софи. Искаше й се да му каже, че Лиза е добре. Той страдаше ужасно. Но почувства студения поглед на маркиза, знаеше, че той очаква тя да се издаде и да каже къде е скривалището на Лиза. Тя стисна ръцете на Бенджамин.

— Благодаря ти, че дойде… благодаря и за щедрия подарък.

Той успя да се усмихне.

— Толкова се радвам, че най-накрая ще се омъжиш, Софи. И… — той се огледа наоколо — сега започвам да разбирам, че Деланза е най-подходящият мъж за тебе. Желая ти много щастие, скъпа.

Софи искаше да заплаче. Но вместо това само кимна и отново му благодари. Ако Бенджамин бе разбрал от картините й, че тя обича Едуард, щяха ли и другите да го разберат? Утре те щяха да се оженят. Може би това бе естествено предположение. Може би, ако всички мислеха, че двамата се женят по любов, скандалът с извънбрачното раждане на дъщеря им щеше постепенно да заглъхне и да се забрави. Или това, или обратното — цял свят щеше да разбере, че горката Софи О’Нийл е безнадеждно влюбена в един мошеник и женкар.

Сюзан отново се опита да привлече вниманието й:

— Софи, скъпа, моля те.

Софи забеляза побледнялото й лице и тъжния поглед в мига, преди да й обърне гръб. Сети се за Едуина и гневът й към Сюзан я накара да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Опита се да не бъде дребнава и жестока, отхвърляйки майка си… напомни си, че Сюзан бе поискала да направи нещо далеч по-лошо, отколкото просто да отхвърли собствената си внучка.

Софи се насили да възстанови спокойното си изражение. Как бе могла да не се досети, че Сюзан може да дойде днес тук? Софи не спираше да се чуди дали майка й все още не харесва и не разбира нейното изкуство. Каза си, че мнението на Сюзан вече не важи за нея така, както едно време.

— Софи, скъпа, мисля, че това ще бъде голям успех — извика Жак на ухото й.

Софи се обърна към него и се усмихна малко уморено.

— Не знам. Мисля, че някои от дамите са шокирани от моята личност, от начина ми на живот и от това, че толкова често съм рисувала Едуард, понеже е баща на детето ми. Мисля, че са дошли тук да събират клюки и утре да могат да ги разнасят из града.

— О, може и така да е, но пресата и критиците харесаха романтичната ви история! Защото това е великата страст, нали?

Софи погледна настрани. Великата страст? Едва ли; а и тя не можеше да не се чувства тъжна, огорчена и измамена.

После усети, че някой я гледа. Софи трепна, когато срещна внимателния златист поглед на същия мъж, когото бе видяла да я наблюдава на годежния бал на Лиза. Тя сграбчи ръката на Жак Нещо не й даваше мира.

— Жак, кой е тоя? Познаваш ли тоя човек?

Жак последва посоката на погледа й Виждайки, че е обект на техния интерес, непознатият се обърна и изчезна в сгъстяващата се тълпа.

— Ах… той купи анонимно две от твоите работи точно когато ти замина за Париж миналата година.

Софи бе разтърсена и много обезпокоена.

— Кой е той? Трябва да разбера!

— Скъпа… знаеш, че ако купувачът пожелае да остане анонимен, аз съм длъжен…

— Трябва да знам! — възкликна Софи.

— Казва се Джейк Райън.

— Джейк!

Джейк застина на място, после бавно се обърна.

Сюзан сграбчи ръкава му. Очите й блестяха диво. Стояха пред входната врата на галерията, но не бяха сами, защото на изложбата имаше много посетители.

— И си посмял да дойдеш тук! — извика тя обвиняващо.

Не беше я виждал, откакто бяха прекарали заедно следобеда, правейки любов в салона на неговото имение, почти преди две седмици. Но Джейк добре знаеше, че Сюзан на няколко пъти се бе опитвала да го види. Той беше казал всичко, каквото имаше да се казва, и бе наредил да не я пускат в къщата му… да й казват, че го няма. Сега я погледна и видя пред себе си една вманиачена жена, която би била привлекателна, ако очите й не гледаха с такъв див блясък. Но не изпитваше нищо към нея. Трудно му бе да проумее животинското желание, което бе изпитал онзи ден към нея, желание, което лесно можеше да се припише на количеството изпит алкохол, но не би го направил, защото знаеше, че не е така.

— Трябваше да дойда. Не можех да пропусна най-забележителния ден за Софи.

— А утрешният ден ще бъде ли също така забележителен, щом тя се омъжва за онова копеле, което я съблазни и й направи дете? — изсъска Сюзан.

— Мисля, че ще бъде дори още по-хубав ден — каза спокойно Джейк. — Деланза е хлътнал до уши по нея. Той ще я направи щастлива.

Сюзан пребледня.

— Не ми казвай, че и той ти е приятел!

Джейк кимна.

— Ти си луд! — Сълзи изпълниха очите й. — Казал си на онзи ужасен твой слуга, че не искаш да ме виждаш, нали?

— Сюзан… какво целиш?

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене… не можеш! Джейк… Господи… не мога да спра да мисля за тебе… за нас!

Той каза с натежал глас:

— Няма никакво „ние“. Свършено е, Сюзан. Свършено.

— Не!

Той й обърна гръб.

Сюзан се втурна и го сграбчи така силно, че той политна назад. Силата й бе неестествена. Той се обърна полека към нея.

— Сюзан?

— Знаеш ли, че понякога те мразя повече, отколкото те обичам?

Той я наблюдаваше мрачно.

Искам те, Джейк.

— Не.

Тя изсъска от яд. Изражението й бе едновременно натъжено и зловещо.

— Аз го направих някога… и пак ще го направя!

Косата на тила му настръхна. Цялото му тяло се напрегна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се разсмя триумфално.

— Не знаеш, така ли? Никога не си знаел. Никога не разбра!

— Какво не съм разбрал?

— Че нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Джейк я загледа втренчено. В ума му нахлу ужасно, невъзможно подозрение… почти му прилоша.

— Какво?

— Преди петнайсет години. Нямаше никакъв гостуващ британски чиновник!

Мислите му закръжиха бясно…

Зимата на 1887-а. Тогава имаше виелици… беше една от най-лошите зими, които си спомняше. Хиляда осемстотин осемдесет и седма. Годината, в която на един бал го разпозна гостуващ британски чиновник Лорд Карингтън. Чисто съвпадение. Прищявка на съдбата. Разпознат, идентифициран, принуден да напусне страната… жена си… детето си.

Джейк се загледа в жена си с очи, разширени от ужас.

Сюзан се изсмя.

— Аз бях! Аз бях! Аз те издадох! Аз!

Джейк усети как подът под краката му почва да се люлее. Трудно му бе да си поеме дъх… и още по-трудно му бе да повярва на думите й.

— Защо? Боже господи, защо:

Сълзи изпълниха очите й и тя му хвърли яростен поглед.

— Ненавиждах те заради онази танцьорка.

Джейк я погледна невярващо, не разбираше какво му казва. Танцьорка? Имало ли е друга жена? Не можеше да си спомни. Беше й останал верен толкова много години въпреки нейните изневери, но като че ли започваше да си спомня, че накрая бе потърсил утеха при друга жена. Господи боже. Джейк затвори очи, разтърсен от дъното на душата си.

Не е било чисто съвпадение. Не е била съдбата. Била е Сюзан, жената, която той бе обичал… злата му, отмъстителна съпруга.

— Глупак такъв! — изкрещя Сюзан. — Аз бях! Аз те издадох тогава… и пак ще те издам! Ще го направя! Вземи ме при себе си, Джейк!

Джейк отвори очи и я загледа. После се обърна и се втурна към вратата. Бягаше… отново бягаше.

— Софи, скъпа! — извика Жак, бързайки към нея. — Виж каква тълпа! Това вече е голям успех!

— Така ли?

— Разбира се! — увери я той развълнуван и я дръпна към себе си. — Всички се възхищават на картините ти и няколко големи купувачи проявиха интерес към някои платна. Нещо повече, Луизин Хавимайър се влюби в След невинността. Каза ми, че ако я продам на някой друг, никога вече няма да купи нищо от галерията ми.

Софи си пое дъх, шокирана. Луизин Хавимайър и съпругът й бяха двама от най-големите и най-влиятелни колекционери в Ню Йорк, ако не и в целия свят. Щом двамата Хавимайър са купили една от нейните творби, другите колекционери скоро ще започнат да проявяват интерес към картините й. Рядко се случваше Хавимайър да купят нещо единично от някого — обикновено изкупуваха трескаво всички картини на този художник.

— О, господи — прошепна Софи, кръстосвайки пръсти зад гърба си.

Тя трябва да убеди съпруга си. Смятат, че не могат да окачат подобна картина в салона си.

— Ела. Пресата е тук. И някои клиенти искат да говорят с тебе!

Софи последва Жак озадачена, докато той вървеше с бърза стъпка през залата.

— Най-напред ще те запозная с някои от най-добрите ми клиенти — каза Жак.

И веднага я представи на един германски барон, който живееше в Ню Йорк.

— Вашето изкуство ме омайва — каза баронът, покланяйки се над ръката й; на пръстите му блестяха няколко едри камъка.

— А на мене много ми харесаха маслените ви платна, които изобразяват онзи красив млад мъж — намеси се една добре облечена млада дама.

— Цветовете ви са така ярки и дръзки, и винаги изненадващи — прибави един джентълмен. Той се усмихна на Софи. — Аз купих пастела Мъж в кафенето.

— Благодаря — прошепна Софи, смаяна от успеха си.

— Госпожице О’Нийл?

Софи се обърна с усмивка. Слабичкият джентълмен протегна ръка.

— Аз съм Роб Грийн от Харпърс. Можете ли да ми отделите малко време за интервю? Ще пиша статия за вас.

И той й се усмихна.

Софи премига няколко пъти и кимна. Статия за нея в Харпърс. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Софи се почувства, все едно току-що се е превърнала в Пепеляшка. И съзря Едуард, който си пробиваше път към нея през тълпата, която се разделяше пред него като Червено море пред Мойсей. Тя забрави репортера, забрави тримата възхитени поклонници, забрави Жак. Действителността се стовари върху нея. Тя не беше Пепеляшка… и Едуард не беше принцът, който идва да й дари любовта си.

Той спря пред нея и я хвана собственически под ръка. Погледна я с такава топлота, че погледът му я ослепи. Софи замръзна. Едуард й се усмихваше не само с устата, но и с очите… със сърцето си.

— Здравей, скъпа — каза той. — Съжалявам, че закъснях.

Софи бе твърде замаяна, когато след няколко часа Едуард я поведе по постланите с червен килим стъпала на „Савой“ и двамата влязоха в огромното фоайе. Тя бе толкова изтощена, че й бе трудно да не се обляга на него, докато той я водеше към асансьора. Не протестира, когато той я въведе вътре, без да изпуска ръката й.

Но този фантастичен ден не я беше съвсем замаял. Осъзнаваше начина, по който той я гледаше сега, с разтапяща топлота… точно както я бе гледал през целия следобед. Фактически той се държеше така, сякаш наистина беше влюбен до уши младоженец. Къде остана гневът му? Враждебността му? Какво ставаше?

И нещо по-лошо, как би могла да се защити от него сега, в тези обстоятелства? Чувстваше, че костите й още отдавна са се превърнали в някаква разтопена маса. Сърцето й биеше неравно в гърдите. Той бе намислил нещо… тя беше сигурна в това. Но дали съблазняването беше първото или последното от намеренията му?

Той я поведе по коридора и я пусна само колкото да отключи вратата на апартамента с ключа си. Софи влезе бързо вътре пред него, възнамерявайки да му прегради пътя. Сега сърцето й биеше по-силно и устата й бе пресъхнала. Но той мина покрай нея и каза на Рашел, която си играеше с Едуина на синия килим:

— Защо не изведете Едуина навън за един-два часа?

Софи възкликна в едва чут протест… ускореният й пулс и тръпнещото тяло обаче й даваха съвсем противоположни заповеди.

Рашел скочи, изгледа ги един по един и се усмихна. След миг вече приготвяше Едуина за излизане. Тъй като коленете й се подкосяваха все повече и повече с всеки изминал момент, Софи се хвана за една красива масичка в стил „Чипъндейл“, за да се задържи права. Той не можеше да го направи, каза си тя. Не можеше така да нахлуе в апартамента й и да я завлече в леглото просто защото му е скимнало да го направи.

Но колко великолепно би било да се люби с него сега, след такъв прекрасен ден.

Софи вдигна поглед към него, бузите й пламтяха, не бе способна повече да се противи. Защото погледът му й обещаваше да изпълни всяка от най-дивите й мечти… обещаваше да й свали от небето дори луната и звездите. Тя стисна по-силно ръба на масичката. Кръвта бучеше във вените й. Страстта се бе разляла из цялото й тяло, бе овладяла слабините й така, както дяволът овладява светците. Бе зашеметена от това, което предстоеше.

— Сега ще излезем за малко, миличко — каза Рашел, увивайки Едуина.

Изражението й бе лукаво, искри пробягваха в очите й с дяволито задоволство. След миг тя мина покрай Софи и изчезна навън.

Софи не можеше да помръдне. Страх я беше да погледне отново към Едуард. Но го погледна.

— Ела тук, любов моя — каза той.

Очите и се разшириха. Усмивката на Едуард бе нежна и мила.

— Вече не можеш да избягаш от мене, Софи.

Софи почувства, че още малко, и ще припадне. Той се усмихна отново.

— Освен това нали ще се оженим утре?

И тръгна към нея.

Тя успя да издаде глас.

— Ут-тре. А н-не сме говорили какъв точно ще е н-нашият брак.

Той се засмя меко, очите му затанцуваха развеселени; положи ръце на раменете й. Софи замря на място, когато той я притегли към твърдото си възбудено тяло. Тя изведнъж усети как се огъва, сякаш нямаше кости, сякаш се разтапяше пред него.

— Няма какво да обсъждаме — прошепна той, а погледът му търсеше нейния. Пак се усмихна и леко я целуна по носа. Софи потръпна. — Ти ще бъдеш моя съпруга — промърмори той и устните му докоснаха клепачите й един по един. Софи преглътна един стон. — Най-любима съпруга — прибави той с дрезгав глас, целувайки този път устата й.

Софи трепна.

— К-какво?

Ръцете й се притиснаха към гърдите му, докато той полагаше целувка след целувка върху бузите, брадичката и устните й.

— Добре ме чу — каза Едуард, а гласът му стана по-дълбок, почти като ниско ръмжене. — Обичам те, магьоснице. И ще ти го покажа… незабавно.

Софи го погледна смаяна, стиснала реверите на жакета му, невярваща.

— Не… не разбирам.

— Не разбираш ли? — Той се засмя много дяволито, обхвана седалището й и опря слабините си в нейните. — Тогава нека да ти обясня.

Софи ахна, когато той я вдигна на ръце.

— Едуард… какво правиш?

Той отново се засмя, носейки я към голямата спалня.

— И още питаш!

Софи погледна красивото му лице, лице със силни, красиви черти, лице, доминирано от живи сини очи и изящен класически нос, лице, което винаги щеше да я омайва, да я преследва, да я владее.

— Моля те, не ме лъжи — извика тя.

Той я положи на леглото.

— Едно от нещата, което не съм — заяви той, докато смъкваше вратовръзката си и я хвърляше на пода, — е лъжец, скъпа.

Той се усмихна и жакетът последва вратовръзката.

Софи седна в леглото и го загледа как разкопчава ризата си прекалено бавно. Той продължи да се усмихва, наблюдавайки я, докато разкриваше инч по инч великолепната си физика. Тя стисна бедра, опитвайки се да не диша прекалено плитко, пленена от една необикновена страст… пленена от любов.

— Какво казваше? — успя да изграчи тя, а всички мускули в тялото й се бяха напрегнали ужасно.

— Обичам те, по дяволите.

Той хвърли ризата зад гърба си и смъкна вълнените панталони по стройните си бедра, без да престава да я гледа в очите. Гащетата, стигащи до коленете, бяха от бледосиня коприна и едва прикриваха много видимата му и много голяма ерекция.

— Обичам те от деня, когато те видях за пръв път… и ще те обичам до деня, когато умра, по дяволите. И може би дори след това. — Погледът му бе предизвикателен. — Ако съществуват такива неща като призраци.

Софи го загледа втренчено, а сърцето й биеше в ушите. Бе зашеметена.

Той смъкна гащетата. Бе висок близо метър и деветдесет, със съвършено скулптирани мускули, твърда плът и здрави кости.

— И ти ме обичаш, нали?

Тя си пое дъх. Досега не бе виждала нещо по-красиво от голото и готово да я люби тяло на Едуард — никога през живота си. И нямаше по-великолепен миг от това признание. Софи разбра, че плаче.

Едуард дойде при нея на леглото и я притегли към себе си в нежна прегръдка.

— Защо плачеш? И защо, боже господи, толкова време ми се противиш?

Софи поклати глава, неспособна да издаде и звук, хлипайки и притискайки се в него. Накрая успя да прошепне:

— Страхувах се. Защото ужасно те обичам от толкова отдавна.

Той престана да се усмихва и погледите им се срещнаха.

Тя отвори уста да му каже отново, че го обича, че винаги го е обичала и винаги ще го обича. Но не успя — попречи й неговата дълбока, настоятелна и всепоглъщаща целувка.

Едуард я положи на леглото и се отпусна върху нея, без да освобождава устата й от завоевателската си целувка. След малко вдигна глава и се усмихна леко, а очите му бяха като изгарящи въглени.

— По-късно — каза той рязко, вплитайки пръсти в косата й, за да издърпа фуркетите, — по-късно ще поговорим.

Софи не помръдна — не можеше да помръдне, — докато Едуард разплиташе плитките й и разстилаше косата й като водопад около нея. Трапчинките проблеснаха на бузите му, ъгълчетата на устата му се извиха дяволито нагоре. Очите му блестяха с плътски обещания; ръката му се пъхна при бедрата, под полите й.

— А сега махни тия проклети дрехи, Софи — заповяда той.

И Софи се подчини.

Тя лежеше гола и неподвижна, все още не напълно задоволена. Почуди се дали изобщо някога ще получи пълно задоволство.

Едуард й се усмихна, седнал на леглото до нея. Взе триредната диамантена огърлица от кадифената кутия и се наведе напред, за да я окачи на шията й. Софи се изчерви. Срещна възхитения поглед на Едуард, който се взираше в нея с потъмнели от желание очи, докато закопчаваше накита около бялата й шия.

Той посегна и потърка едно от зърната й, вече розово и настръхнало от любенето, после отметна косата й на раменете. Сложи обиците на ушите й.

— Господи, колко си красива.

Софи го погледна крадешком, размърдвайки се неспокойно на възглавниците, и се изви леко под въпросителния му поглед, който изследваше всеки инч от тялото й на магьосница. Очите на Едуард се забулиха в мъгла. Ръката му се спусна по шията й, заобиколи диамантената огърлица и продължи надолу, обхващайки пълните й заоблени гърди.

— Всеки от тези диаманти — прошепна той — съм извадил от земята със собствените си ръце.

Софи го погледна, размърда хълбоци и разтвори леко бедра.

— Значи не си контрабандист на диаманти? — прошепна тя, останала без дъх.

Той се засмя; звукът бе твърде рязък.

— Не. По дяволите, не. Това е само мит.

— Радвам се — каза Софи, взе ръката му и я плъзна по гърдите си надолу, към корема. Беше безсрамна, но това никак не я интересуваше. — Дори така да е, има нещо невероятно привлекателно в мъж, който се осмелява да пренася контрабанда диаманти.

Погледите им се вкопчиха един в друг. Без да се усмихва, той спусна ръката си още по-надолу, галейки я там, където тя искаше да бъде погалена. Софи си пое дъх.

— Ще пренасям контрабанда диаманти, ако поискаш това от мене, Софи. — Очите му пламтяха. — Кажи ми какво искаш.

Тя се размърда неспокойно под него. Бедрата й се разтвориха още.

— Да — изстена тя. — Да.

Палецът му погали плътната гънка между бедрата й.

— Тук ли?

Тя кимна, извивайки се леко, по гърдите й блестяха капчици пот, зърната бяха набъбнали и болезнени. Диамантите на шията и на ушите й улавяха светлината на лампата и пръскаха искри. Палецът на Едуард се плъзна навътре, напипвайки влажната и невероятно чувствителна плът. Софи изстена и отново изви гръб — този път дори се надигна от леглото.

Той се засмя с дълбок и гърлен смях.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — каза той дрезгаво.

Софи срещна погледа му, вълни от умопомрачително удоволствие преминаваха през нея, заплашвайки да избият в поредното кресчендо, и това се случи така бързо, че тя едва го осъзна.

— Едуард, моля те.

Ръката му замря. Той я загледа с искрящи очи.

— Когато те видях за пръв път, исках да направя това. Да бъдеш облечена само в диаманти… в моите диаманти.

Тя срещна разтапящия му поглед.

— Да.

30

Софи се усмихна на Едуард и Едуард й се усмихна. Бяха се облекли и седяха притиснати един до друг на дивана в салона, а Едуард държеше Едуина в скута си. Рашел бе казала, че има среща и отдавна бе излязла. Софи наблюдаваше как Едуард си играе с Едуина, говори й и й прави смешни физиономии, каквито децата много обичат; сърцето и така преливаше от любов, че малко оставаше да се пръсне.

Едуард не бе поискал да се облече. Бе поръчал обилна вечеря и бе настоял да я изядат в леглото. Софи обаче бе отказала. Бе изтъкнала, че домакинството им се състои от четирима души, а не само от двама. Не можеше да си представи да вечеря гола в леглото, а Рашел и Едуина да са някъде наоколо в апартамента. Едуард се бе поддал на разумните й доводи, но видът му подсказваше, че един ден ще направят така, както той предпочита. На Софи й бе трудно да се престори, че това не я засяга.

На вратата се почука. Софи задържа Едуард да не става.

— Стой тук с Едуина — каза тя с усмивка, а погледът й се опиваше от гледката, която представляваше той. Бе толкова невероятно, че го вижда тук с нея и дъщеря им. Внезапната семейна интимност бе смайваща, почти чудо.

— Без съмнение това е вечерята ни.

Но не беше. Софи отвори вратата и видя Жак Дюран-Рюел, чиято физиономия сияеше.

— Жак? — каза тя озадачена. — Какво има? Да не се е случило нещо?

Той се засмя.

— Ти продаде четири маслени платна, две скици и един пастел. А едното от маслените платна го купиха семейство Хавимайър.

Софи извика. Едуард бе станал и се приближи до нея, а Едуина си играеше в ръцете му. Той прегърна Софи с едната си ръка; сърцето и подскачаше бясно в гърдите.

Жак стисна ръката й.

— Не беше След невинността. Но такава картина не се продава лесно. Купиха друга, Отдихът на един джентълмен.

— О, Едуард, можеш ли да повярваш? — възкликна Софи, треперейки от възторг.

Едуард я прегърна по-плътно.

— Знаех си. Още в мига, когато видях първите ти картини миналата година, знаех, че си предопределена за велики неща.

Софи се обърна към него, видя грейналото личице на Едуина и силно целуна бузата на дъщеря си, преди да целуне Едуард.

— Това все още предстои — каза тя, опитвайки се да потисне импулса да изкрещи с все сила и да подскочи от радост. — Купили са една картина. Една. Само една.

— Ще купят още — каза поверително Жак — Знаех, че нямаш търпение да чуеш подобни новини.

Едуард му се усмихна.

— Благодаря ви, Жак Очакваме всеки момент да ни донесат вечеря. Ще останете ли?

Жак обаче беше французин и ги разбираше твърде добре.

— Не, приятели. Мисля, че тази вечер трябва да празнувате е семеен кръг. Поръчах бутилка шампанско за вас. Изпийте я за ваше здраве!

Софи целуна Жак по двете бузи.

— Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Няма проблеми, скъпа. Но утре трябва да седнем и да поговорим за твоето бъдеще.

Софи се усмихна широко и обеща, че ще бъде в галерията веднага щом я отворят. Но Едуард се изкашля леко, тя погледна към него и се извини:

— Всъщност ще бъда там около обяд.

Жак се усмихна и си тръгна.

Едуард пусна Едуина на пода в салона, където нямаше опасност да се нарани, пристъпи към Софи и я притегли в прегръдките си. Завъртя я из стаята в пристъп на лудо веселие. Софи не преставаше да се смее. Когато спря да я върти, главата й бе замаяна, и неговата също. Но целувката му съвсем не бе невинна.

— Едуард — каза сериозно Софи, — искам истинска сватба.

Той я погледна също така сериозен като нея.

— Никаква гражданска церемония в съда пред съдията?

Софи прехапа устни. Видя се в разкошна бяла рокля, как пристъпва леко към олтара.

— О, Едуард — прошепна тя.

Той взе лицето й в шепи.

— Бяхме разделени година и половина. Сега, когато отново те намерих, ме е страх да те изпусна от поглед. Не искам нищо повече — нищо повече — от това, да бъда твой съпруг, Софи. Но те разбирам.

— Наистина ли?

— Наистина. — Той се поколеба, погледът му се зарея някъде. — Имам семейство в Калифорния Баща ми Рик, брат ми Слейд и жена му Реджайна. Ако отложим сватбата с един месец, те ще могат да дойдат. Имам и още един брат, Джеймс, но никой не знае къде е.

— О, Едуард, не знаех, че имаш семейство! Никога не си говорил за него!

Софи бе учудена. Някак си всички го възприемаха като човек без дом, без корени, без минало. Но всеки идва отнякъде.

— Някога бях много близък с всички тях.

— Случило ли се е нещо?

— Това е дълга история. — Той бе притеснен, устата му се изпъна в права линия. — Ще поканя и майка си.

Софи трепна.

Едуард се усмихна и я целуна по носа.

— Един ден ще ти разкажа всичко. Но не тази вечер.

Тя разбра, но почувства внезапен силен копнеж Да, искаше й се истинска сватба и Едуард щеше да й позволи да го направи, дори това да означаваше да изчака още няколко седмици. Но хората, които най-много обичаше, нямаше да присъстват. Лиза бе избягала; не си говореха със Сюзан. О, господи, помисли си Софи, спомни си за майка си и се опита да си представи сватбата си без нея.

Сякаш прочел изцяло мислите й, Едуард каза:

— Какво ще правиш със Сюзан, Софи?

Софи му отправи застинал поглед.

— Не знам.

На другия ден Софи излезе от „Савой“ преди десет. Не бе могла да спи добре през нощта. След като Едуард бе напуснал апартамента, тъй като благоприличието не допускаше да нощува там, тя бе лежала будна, измъчвайки се с мисълта за Сюзан.

И в края на краищата достигна до простия отговор. Прошка. Въпреки че Сюзан се бе опитала да направи нещо непростимо, тя бе действала с мисълта да предпази Софи, не да я нарани. И макар че Софи бе едновременно разярена и съкрушена, тя знаеше, че не може да обърне гръб на майка си завинаги. Между тях имаше неразрушима връзка, връзката между майка и дъщеря; връзката бе съществувала години наред и щеше да съществува винаги. Софи обичаше Сюзан. Ако за кратко я бе мразила, може би то бе, защото омразата може да произтече единствено от любовта.

А сега омразата я нямаше. Това че отново бе свързана с Едуард бе променило всичко. Имаше само тъга за миналото, което не можеше да бъде променено, и решимост да се върви към бъдещето, което щеше да бъде великолепно. Софи бе решила, че Сюзан трябва да бъде част от това бъдеще, защото имаше всички права.

Когато Софи излезе от таксито, вратата на резиденцията на Ралстънови веднага се отвори. Дженсън я посрещна с усмивка на прага.

— Госпожице Софи!

Софи се усмихна и го целуна по бузата. Никога преди не бе прекрачвала границите между двама им така открито, затова той се изчерви.

— Омъжвам се, Дженсън.

— Това е прекрасно, госпожице!

— Едуард е в „Делмонико“, ангажира балната зала и до довечера ще знам точната дата. Настоявам и ти да дойдеш — каза искрено Софи. — Ще настоявам и госпожа Мърдок да дойде.

Дженсън зяпна от изумление.

— Със сигурност, госпожице Софи… дори майка ви да ме уволни заради това!

— Ако те уволни, ще дойдеш да работиш за мене. — Софи поспря на стълбите. — Тя в стаята си ли е?

— Да.

Софи се запъти нагоре по стълбите, вече притеснена. Спря пред стаята на майка си. После влезе вътре.

Сюзан седеше пред тоалетката си, а камериерката сресваше косата й. Тя веднага видя Софи в огледалото и замръзна. След това скочи и се обърна с лице към Софи с широко отворени очи.

— Люси, оставете ни, моля.

Камериерката побърза да излезе.

— Здравей, мамо — прошепна Софи.

— Софи — Сюзан преглътна сълзите си.

— Мамо, идвам с мир.

— Слава богу! — извика Сюзан и се втурна към нея.

Двете се прегърнаха здраво.

Софи се бореше да не се разплаче и погледна към Сюзан, която изтриваше очите си с кърпичка.

— Мамо, омъжвам се, така че въпросът с даването на Едуина за осиновяване вече не стои.

— Направих грешка, знам, Софи Мислех, че правя това, което трябва, но сега разбирам, че съм направила ужасна грешка. Съжалявам.

— Няма нищо — каза Софи.

— Можеш ли да ми простиш?

— Да. Вече съм ти простила. — Софи се приближи към Сюзан, която отново бе започнала да плаче. Погали я по гърба. — А сега ще дойдеш ли следобед да се запознаеш с внучката си… най-накрая?

Сюзан подсмръкна и се усмихна, кимвайки бавно.

— Виж ти изненада — каза Джейк. Едуард се приближи към него.

— Видях те там вчера. На изложбата. Какво, по дяволите, правиш, Джейк? Защо се самоизмъчваш така? — Той погледна по-възрастния мъж, сложил ръце на кръста си. — Хайде, излез на светло, Джейк. Аз ще подготвя Софи за твоето внезапно завръщане от света на мъртвите, ако искаш. Моля те. Тя те обича. Разкрий й се.

Джейк го загледа втренчено, с блеснали очи, тъжен израз на устата и съкрушено лице.

— Аз съм убиец. Тя ще избяга от мене с писък.

— Тя мисли, че си герой, а не убиец! — изсъска Едуард. — Ще бъде ужасно развълнувана от това, че си жив!

— Ще се разкрие, че майка й е двубрачница. Тя също ще пострада от този скандал.

Едуард бе побеснял.

— Софи вече достатъчно сграда от това, че роди извънбрачно дъщеря ми. Но ако ти искаш, знаеш, че можем да запазим това в тайна, и то много добре. Никой не трябва да знае, че си жив, само аз и Софи.

Джейк облиза устни.

— Обичам я повече от всичко друго. Мисля, че тя ще бъде наскърбена, наранена и шокирана. Сега има всичко — богатство, уважение, брак. Няма нужда баща й да изскача от гроба и да застрашава живота й, да го подлага на риск! — Джейк го загледа с огромна мъка в очите. — Ако избяга от мене, няма да го понеса.

— Ти изобщо не познаваш дъщеря си… но чия е вината? — Едуард тръгна рязко към вратата, после се обърна. — Ти си един голям страхливец, Джейк! Добре! Стой си там в сянката. Да не би да ми пука? — Едуард отвори входната врата. — Нямало те е, докато дъщеря ти е растяла… хич не ми пука, че няма да те има и докато внучката ти расте!

Джейк го загледа с безизразно и неподвижно лице.

Но Едуард още не беше свършил.

— О, впрочем Софи и аз решихме да направим истинска сватба в края на краищата. На първи януари в един часа в църквата „Сейнт Пол“. — Усмивката на Едуард не можеше да се нарече приятна. — Но забравих. Един призрак не може да присъства на сватба… може само да се рее насам-натам, криейки се из ъглите!

Той се обърна и тръшна вратата зад себе си.

Джейк се отпусна в креслото, покри лице с длани и изхлипа.

— Добре ли си?

Едуард погледна по-големия си брат Слейд, който стоеше до него, близо до главния вход на църквата, усмихнат до уши, въпреки че нито единият, нито другият носеха палта и навън беше ужасно студено. Пред тях стояха Рик, баща им, и Бенджамин, посрещайки последните от петстотинте гости, поканени да присъстват на сватбата на Софи и Едуард. Бяха наели охрана, за да държат настрана любопитната публика и жадната за сензации преса. Изложбата на Софи бе раздухала клюките около скандалната им любов, също както статията в Харпърс, в която Софи признаваше, че се е влюбила в Едуард още в мига, когато го е видяла. Бяха решили да не използват сватбата си като начин да се спечели още популярност и не бяха позволили на представителите на пресата да присъстват на събитието, макар че мнозина журналисти желаеха да присъстват. На Едуард му се стори, че бе видял неколцина от тях в тълпата, но не можеше да си представи по какъв начин се бяха сдобили с покани.

— Е? — смушка го в ребрата Слейд.

Той беше по природа веселяк, съвсем малко по-нисък и по-слаб от Едуард, Сините му очи блестяха и шареха насам-натам. До него стоеше тъмнокосо момченце на около три години, стиснало ръката му, увито порядъчно в дебели дрехи, което наблюдаваше смаяно човешкия поток и особено многото карета и няколкото коли.

— Кола — каза то. — Кола отиде парка?

Едуард и Слейд се засмяха. Едуард бе взел Ник да го повози малко с даймлера в деня, когато пристигна… и оттогава момченцето си просеше всеки ден по една разходка.

— Не днес, Ник! — каза Слейд, потривайки ръце. Дъхът му образуваше облачета във въздуха.

— Иде кола! — настоя Ник.

— Чичо Едуард се жени — каза Слейд, после се ухили дяволито на Едуард. — Какво има, Ед?

— Знаеш ли, не можах да закуся тази сутрин — изсумтя Едуард, явно нямаше настроение за закачки, минути преди наистина да се ожени.

— Нервен ли си? — засмя се Слейд.

— Не те е срам, да го дразниш на сватбения му ден! — скара се жена му Реджайна, която се бе приближила до братята, и хвана ръката на Слейд.

Беше усмихната жена, красавица със златиста коса, под коженото палто ясно си личеше, че е бременна с второто им дете.

— Благодаря ти — каза сковано Едуард. — Разбира се, че съм нервен. Не мислех, че наистина ще направя това!

— Жениш се за прекрасна жена, Ед — каза Слейд.

Едуард го погледна с невероятно възбудени очи.

— Не се страхувам от брака… нито от Софи. Вече не. Но сега бих предпочел по-скоро да избягам!

Слейд и Реджайна се разсмяха. Слейд каза сухо:

— Няма да мислиш така, като видиш красивата си годеница да пристъпва към олтара и очите й да блестят от любов към тебе.

— Така ли изглеждах? — запита настоятелно Реджайна.

Слейд наведе глава и целуна нослето й.

— Беше направо съкрушителна.

Реджайна се усмихна.

— По-добре да се връщам при булката. Ник, мама отива вътре.

Но Ник бе зает да наблюдава колите, за да обърне внимание на майка си, и Реджайна влезе вътре, стискайки ръката на Едуард.

Едуард се обърна с гръб към нея; сърцето му биеше лудо и макар че времето бе студено, пот бе избила по челото му. Можеше да си представи Софи точно както Слейд я бе описал, и беше толкова възбуден… и нервен… че едва издържаше.

Изведнъж застина на място.

— Божичко!

Слейд се обърна към него и погледна в същата посока.

— Кой е тоя? Някой репортер ли?

Едуард гледаше високия загорял мъж със златисти очи, който мина небрежно покрай Рик и Бенджамин съвършено хладнокръвно.

— Кучият му син — измърмори той. — Няма да оставя тази работа така!

И Едуард се втурна в църквата подир Джейк О’Нийл.

Софи се приближи до вратата на съблекалнята си и притисна ухо до нея, вслушвайки се в звуците на органа Беше Нова година, хиляда деветстотин и трета — сватбеният и ден — и сърцето й биеше диво.

Семейството на Едуард бе дошло преди три дни, точно навреме за сватбеното тържество. Когато бяха започнали да подготвят сватбата си, Софи научи, че годеникът й е роден и израснал в едно ранчо в Калифорния, което семейството му притежавало вече от две поколения. Бе развълнувана, че най-накрая ще се запознае със семейството му и бе топло приета в тяхната среда Всички бяха дошли — и баща му Рик, и майка му Виктория, и брат му Слейд с жена си Реджайна… всички с изключение на най-големия брат Джеймс, за когото не се знаеше къде се намира. Знаеше се само, че Джеймс вече няколко години броди по света.

Срещата на Едуард със семейството му бе нещо прекрасно; Софи веднага го усети. Двамата братя явно бяха много близки, бащата и синът много се обичаха Преди семейството да дойде, Софи не знаеше много за отношенията на Едуард с майка му. Родителите му бяха разделени и живееха поотделно, Софи знаеше, че Едуард не е говорил с майка си цели три години. Той явно я обвиняваше за раздялата Софи много се зарадва, че той веднъж завинаги е сложил край на тази нелепост. Тя веднага бе усетила, че Виктория силно е страдала от липсата на Едуард, че го е обичала така, както само майка може да обича сина си. Когато Едуард я бе прегърнал, тя се бе разплакала.

Сватбата на Софи бе съвършена. Почти.

Защото Лиза я нямаше. Лиза все още се криеше в Нюпорт Бийч. Беше се обадила веднъж на Софи по телефона, за да я успокои, че е добре и да научи какво става с маркиза. Софи бе казала на Лиза, че с всеки изминал ден Сейнт Клер е все по-твърдо решен да я открие и да се ожени за нея. Софи се бе опитала да убеди Лиза да си дойде у дома, да се изправи срещу маркиза и сама да се защити, но Лиза бе отказала. Тя беше сигурна, че в края на краищата ще сломи неговата гордост и той ще се върне с подвита опашка при своите разорени наследствени имения. Софи го бе виждала няколко пъти и се съмняваше в това. Колкото повече време минаваше, толкова повече той се вбесяваше, че не е открил избягалата си булка. Беше все по-вбесен и все по-непреклонен.

Софи бе убедила Лиза да драсне кратка бележка до баща си, за да премахне огромното му безпокойство, и тази бележка се бе получила преди две седмици. Дълбоко разстроеният Бенджамин бе изпаднал в невероятна ярост и веднага бе пратил детективи да търсят къде се крие дъщеря му. Софи имаше лошото предчувствие, че дните на Лиза на свобода са преброени.

Софи знаеше, че сега не е време да мисли за Лиза. Днес беше ден за радостни мисли. Бе помолила Рашел, Реджайна и Виктория да ги оставят за малко сами с майка й и сега открехна вратата, за да ги повика обратно. Тогава разбра, че музиката е спряла, и сърцето й също като че ли спря.

— Е, щом музиката е спряла, мога само да предполагам, че всички гости са дошли и са влезли — каза Сюзан. — Хайде, Софи, трябва да ти сложим воала Само за минути, докато идеш пред олтара.

Софи затрепери, обхваната от истинска предсватбена треска. Видя мислено Едуард да стои пред олтара в черния си смокинг и да я чака, видя и себе си как пристъпва към него, обгърната в бял облак. Вълнение, радост и любов се втурнаха в гърдите й с невероятна сила и краката и се подкосиха. Но сега не беше време да се поддава на нерви. След няколко минути церемонията щеше да започне… и тя най-накрая щеше да стане съпруга на Едуард Деланза. Сякаш цял живот бе чакала този момент, този зашеметяващ дар на съдбата.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — запита Едуард. Джейк замръзна на място. Току-що бе седнал на най-задната скамейка и двамата бяха сами, останалите гости седяха пред тях.

— Знаеш защо съм тук. Сега изчезвай, Деланза.

Едуард посегна и сграбчи тесния ревер на костюма на Джейк.

— Не! Времето за игри свърши.

Джейк побледня.

Едуард се наведе напред побеснял.

— Ще те завлека да те види, Джейк, независимо дали искаш, или не. Ако искаш да се бием и да правим сцени, заповядай. Няма мене да изпратят обратно в затвора, щом ме разпознаят.

Джейк бавно се изправи.

— Копеле такова.

— Софи трябва да знае, че си жив.

— Едуард… можеш ли да си представиш какво нещо е затворът. Не мога да се върна там.

— Няма да се върнеш. Не и ако дойдеш доброволно с мене.

— Защо го правиш? — извика Джейк.

— Защото не мога да те гледам да се измъчваш без нужда… глупак такъв. — Едуард го хвана здраво за лакътя. — Защото Софи те обича… защото аз я обичам.

Погледите на двамата мъже се срещнаха. И най-накрая Джейк кимна.

— О, Софи — извика Реджайна, — изумителна си… нямам търпение Едуард да те види така.

Софи се усмихна на етърва си — жена, която бе харесала и обикнала още от момента, в който я бе видяла. Реджайна бе не само много красива, елегантна и женствена, но и мила, обичлива и великодушна.

— Благодаря — прошепна тя, а сърцето й биеше със застрашителна бързина. — Но се страхувам, че няма да мога да стигна до олтара… толкова премаляла се чувствам.

— Ела, седни тук — каза Виктория, помагайки на Софи да седне, без да намачка полите си. Рашел й донесе чаша вода, Сюзан положи ръка на рамото й, а Реджайна измъкна шишенце ароматни соли от чантичката си. — За всеки случай — каза тя, усмихвайки се.

На вратата се почука.

— Това трябва да е Бенджамин — каза Сюзан напрегнато, изглеждаше много бледа и сякаш отново щеше да се разплаче. — Софи, искаш ли да ти дам шишенцето да го помиришеш?

Софи поклати отрицателно глава, докато Реджайна отваряше вратата. Двете зърнаха Едуард, застанал на прага с още един мъж. Реджайна се опита веднага да затвори вратата пред Едуард.

— Нали знаеш, че не можеш сега да виждаш булката! — извика тя в уплаха.

Софи се изправи.

— Едуард?!

Първоначалната й радостна реакция, че го вижда, отстъпи място на страха. Видя и мъжа до него — същия непознат със златисти очи, когото бе забелязала на изложбата си и на годежния бал на Лиза.

— Важно е — каза Едуард, мина покрай Реджайна и влезе в стаята.

Софи видя, че той здраво държи другия мъж за ръката. Реджайна, извънредно пребледняла, затвори вратата зад тях… и Софи чу как Сюзан извика.

Софи се обърна и видя как майка й се строполява на стола, от който преди малко бе станала, и сълзи се стичат по бузите й.

— Не, не — изстена тя.

Софи, смаяна, усети някакво подозрение, нещо наистина толкова невероятно, че й бе трудно да повярва. Тя погледна към Едуард и към непознатия, после се спусна към майка си.

— Мамо? Какво има? Какво става?

— О, господи — изстена Сюзан, закри лице с ръце и заплака.

Софи се обърна бавно. Едуард застана пред нея и силно стисна ръцете й.

— Софи, скъпа, сигурно ще бъдеш потресена.

Софи погледна невиждащо Едуард, комуто бе поверила живота си, и непознатия… който се взираше в нея с потресаващо познати очи.

— Баща ти, Джейк, не е мъртъв — каза Едуард. — Той не е загинал в онзи пожар. Другарят му е загинал, а той се е спасил. И оттогава се крие от закона.

Очите на Едуард се взираха в нейните напрегнато и настоятелно, гласът му звучеше успокояващо.

Софи освободи ръцете си, вгледана в непознатия със златистия поглед, който винаги й се бе струвал ужасно познат.

— Не! — извика тя, прекалено разтърсена, за да мисли. — Баща ми е мъртъв!

Мъжът пристъпи напред, в средата на стаята. Беше блед, очите му блестяха.

— Софи, скъпа, прости ми — прошепна той.

Софи замръзна. Гласът на Джейк бе неподражаем, тя не можеше да го забрави, бе едновременно грапав като гласпапир и мек като коприна. Очите им се срещнаха. Дълбините на душата й се отвориха и го познаха; Софи нададе радостен вик.

Джейк остана като закован на място, когато Софи влетя в прегръдките му.

— Татко! — изхълца тя и го прегърна, а бузата й се опря на гърдите му. И докато тя го прегръщаше, той вдигна ръце и я притисна към себе си, а по лицето му потекоха сълзи.

— Дъще — прошепна той. — О, господи, не мислех, че ще доживея този ден.

Зад тях Сюзан бе престанала да плаче и ги гледаше със страх, а Едуард се усмихваше, а сърцето му преливаше от радост. Върхът на носа му бе почервенял.

Всички започнаха да говорят едновременно. Софи настояваше за подробности, искаше да знае как баща й се е спасил от смъртта и как се е изплъзвал от британските власти през тези петнадесет години, откога е в Ню Йорк и какво смята да прави сега. Искаше той да присъства на сватбата й. Сюзан не пророни и дума, но Виктория, Реджайна, Рашел и Едуард веднага се обявиха против тази идея.

— Скъпа — каза Едуард на Софи, — не можем да рискуваме да го разпознаят, дори да са минали почти петнайсет години, откакто е напуснал страната.

Софи хвана ръката на Джейк и я стисна; видя, че той е напълно съгласен с Едуард, но и същевременно ужасно му се иска да може да я отведе към олтара. Тя кимна бавно, осъзнавайки какво всъщност означава присъствието на Джейк… и до какво може да доведе. Обърна се към Едуард, кършейки ръце.

— След церемонията… Едуард… моля те. Не можем ли да отложим медения си месец с няколко дни?

Той обгърна с ръка раменете й.

— Разбира се, че можем.

Изведнъж очите на Софи се напълниха със сълзи.

— Това е най-големият подарък, който можеше да ми подариш, Едуард. Да върнеш баща ми… жив. Благодаря ти.

Едуард я хвана за раменете, притегли я към себе си и я целуна по устата.

Пред вратата се чуха внезапни стъпки и вътре влезе Слейд.

— Едуард! По-добре да отиваш вече пред олтара, преди преподобният Харгтър да е дошъл тук да те търси, да види тази сцена и да почне да задава въпроси. Задържах Ралстън колкото можах, но той започва да губи търпение и може всеки момент да дойде тук, ако не се лъжа!

Братята се погледнаха един друг и Едуард кимна.

— Още една минута — каза той. Слейд кимна и излезе от стаята. Едуард погледна към Софи, усмихна се кратко, после погледна към Сюзан. — Добре ли сте?

Сюзан кимна, но цялата трепереше.

В момента Софи помисли, че и Сюзан вижда Джейк за пръв път.

— Мамо — прошепна тя.

Но видя по какъв начин Сюзан гледа Джейк и се почуди дали това е първата им среща от петнадесет години насам. Би трябвало да е така. Мисълта, че през всичките тези години Сюзан е знаела, че Джейк е жив, беше направо непоносима.

Сюзан вдигна очи към нея за един кратък миг.

— Добре съм. — Тя вдигна брадичка, отказвайки да погледне към Джейк Не му каза и една дума. — Мисля, че е най-добре той да излезе.

Софи остана неподвижна, а сърцето й биеше до пръсване. Осъзна, че сега внезапното завръщане на Джейк поставя пред семейството й много проблеми, но каквото и да се случеше, това, че той беше жив и отново с тях, беше по-важно от всякакви бъдещи дилеми. Софи реши да бъде на страната на Джейк и Сюзан, независимо какво можеше да се случи между тях, независимо какъв скандал можеше да избухне.

Джейк отново прегърна Софи.

— Това е най-великият ден в живота ми — каза тихо той, — не само да бъда на твоята сватба, но и да те прегърна, да говоря с тебе така, както баща говори с дъщеря си. Обичам те, Софи. Ти си силата, която ме крепеше през всичките тези години, когато друг на мое място би се предал. Софи също го прегърна.

— И аз те обичам, татко. Винаги съм те обичала. Ужасно ми липсваше. Утре ще си говорим до насита. Толкова съм развълнувана… като си помисля колко много време ще можем да прекараме заедно.

Джейк се усмихна.

— След всичките тези години мога да почакам още половин ден, преди отново да се съберем. — Целуна я пак и стисна ръката на Едуард с истинско уважение. — Дължа ти благодарност, Едуард.

— Приемам я — каза Едуард. И добави меко:

— Добре дошъл у дома, Джейк.

Хумор проблесна в кехлибарените очи на Джейк.

— Добре дошъл в семейство О’Нийл, Едуард — каза той и излезе от стаята.

— Време е и аз да вървя, преди Харпър или вторият ти баща да дойдат да те търсят — каза Едуард. Очите му пламнаха от възхищение. — Господи, Софи, колко си хубава.

Софи грейна, а очите й още бяха влажни от сълзи.

— Мислех, че няма да го забележиш.

Софи слушаше как органът разлива великолепния класически и тържествен Менделсонов сватбен марш. Бенджамин й се усмихна и й протегна ръка. Софи я пое със замъглени от сълзи очи.

Бенджамин я поведе към осеяния с лилии олтар, покрит с червен килим. Софи се усмихваше през сълзи и Едуард се обърна към нея от мястото си до свещеника, толкова великолепен, колкото винаги си го бе представяла, че ще бъде в този ден. До него стояха брат му и баща му, а от другата страна на олтара бяха Сюзан, Рашел, майка му и снаха му. Погледът й намери Джейк, седнал в средата на църквата, и той й се усмихна. Софи погледна отново към Едуард с преливащо от любов сърце. И докато напредваше към него, обвита в облак бяла дантела и шифон, погледите им се срещнаха и останаха вплетени. Без съмнение това беше най-хубавият момент от живота й. Съдбата я бе благословила с най-големия възможен дар — дара на любовта.