След невинността

ЕПИЛОГ СЛЕД НЕВИННОСТТА

Ню Йорк, 1993 година

Тя вървеше с дълги бързи крачки по Парк авеню, пробивайки си път през тълпата. Бе висока метър и осемдесет, заедно с токовете си от пет сантиметра, облечена в черен кожен панталон, класическа бяла блуза, черен пуловер, метнат на раменете й, и огромен колан на Дона Каран с триредна златна верижка Косата й бе гъста, черна, съвсем късо подстригана Всички, край които минаваше, и мъже, и жени, я заглеждаха повторно, чудейки се коя е тя. Бе необикновено красива и казваха, че изцяло е приличала на дядо си.

Мара Деланза спря пред светлобежовия портик на „Делмонико“ и изчака портиерът на „Кристис“ да й отвори вратата и да се дръпне, за да може тя да влезе. Сърцето й биеше по-скоро от възбуда, отколкото от бързото ходене из центъра на града. Бе преценила, че обект номер 1502 ще излезе пред публиката около дванадесет и четиридесет и пет. Но ако обектите преди него се продадяха много бързо, неговият ред щеше да дойде около обяд. Сега беше единадесет и четиридесет и пет.

Мара не обърна внимание на неколцина дискретно облечени джентълмени от охраната и побърза към аукционната зала. Повечето места бяха заети. Сърцето й заби още по-бързо, когато разбра, че ей сега щеше да дойде редът на След невинността.

Мара седна на едно незаето място на последния ред, достатъчно високо, за да може да вижда картината от Вламенк, която сега се продаваше. Цената бе стигнала вече сто хиляди долара. Устата й пресъхна. Тя отвори бързо каталога и намери отбелязаното за картината на баба й — за която толкова много се говореше, — която така съжаляваше, че някога е била продадена.

Обект 1502. След невинността от Софи О’Нийл 1902–1903, масло върху платно. Произход — анонимен. Оценена за 500 000 долара.

Мара затвори каталога, пожелавайки си баба й и дядо й да бяха още живи. Колко щяха да се зарадват, че След невинността отново излиза пред публика, след като е стояла скрита деветдесет и една години. Но и двамата бяха починали през 1972 година само за шест месеца, близо деветдесетгодишни, но запазили физическата и умствената си пъргавина и все още влюбени един в друг.

Мара често бе чувала баба си да се оплаква, че След невинността е била продадена веднага след първата й самостоятелна изложба в Ню Йорк през 1902 година. Картината била купена от руски аристократ, изнесена от страната и останала скрита от публиката заедно с всички картини от огромната му колекция в един от неговите дворци, близо до Санкт Петербург. Дворецът бил разрушен през Първата световна война или по време на революцията и всички мислели, че и картината е загинала заедно с него.

Но тя била оцеляла. Някак си бе стигнала от двореца в Русия чак до Аржентина, но никой не знаеше колко време е била в Южна Америка, знаеше се само, че е дошла в „Кристис“ от Буенос Айрес. Слухът за нея се носеше из артистичните среди в Ню Йорк, още откакто „Кристис“ бе обявила, че е купила творбата. Говореше се, че собственикът, който настоял да остане анонимен, бил един от оцелелите близки помощници на Хитлер и че бил избягал от Германия след падането на Третия райх заедно с Невинността и още няколко известни картини, които бил си присвоил. И тъй като творбата не бе излагана още от момента, когато руският колекционер я бе купил през 1902, нямаше я дори в каталозите, артистичния свят на Ню Йорк се тълпеше цяла седмица в „Кристис“, за да гледа картината.

Мара също бе дошла. Бе смаяна и зашеметена от портрета на дядо си — и никога не бе била по-горда с баба си заради нейния талант, но и заради смелостта и любовта й.

А критиците твърдяха, че това е най-сериозната творба от „ранния период“ на баба й и една от най-важните в цялата й кариера не само заради красотата и силата на картината, но и заради самия обект. Мара често се бе чудила на смелостта на баба си. Колко трудно е било за една жена да бъде художничка по онова време… и каква смелост се е искала, за да наруши вековните забрани пред жените художници, а и да нарисува портрет на гол мъж по такъв интимен начин.

— Обект номер 1502 — чукна с чукчето аукционерът и подвижният стенд се завъртя Вламенк се скри и се появи След невинността. Мара възкликна и сълзи изпълниха очите й, когато аукционерът каза:

— Имаме предложение сто хиляди долара. Чувам ли двеста?

Сърцето й сякаш щеше да престане да бие. Мара се загледа в портрета, който баба й бе направила на дядо й на млади години, и отново бе зашеметена. Той бе толкова красив, че й се стори, че всеки момент ще излезе от картината и ще влезе в залата. По гърба й полазиха тръпки. Колко красива беше тази картина. Колко силна, колко въздействаща. Така нейният дядо бе гледал баба й — и такива чувства бе изпитвал към нея — преди толкова много години.

Започнаха да наддават бързо и бясно. Мара разбра, че има трима сериозни кандидати, двама мъже и една жена. Единият мъж беше млад саудитски принц, вече известен с това, че бе платил два милиона за един Моне преди четири години. Другият мъж беше агент на един много решителен и много богат японски колекционер. Мара се зачуди коя ли е жената. Беше на около тридесет години, носеше тъмен костюм на Армани с панталон и огромни очила с рамки от черупка на костенурка, които не можеха да скрият красивото й класическо лице. Тъмнорусата й коса бе стегната в елегантен кок.

Жената вдигна ръка, показвайки пет пръста.

Мара погледна към жената и веднага разбра какво е решила.

— Петстотин хиляди долара! — извика аукционерът. — Имам петстотин… имам ли шестстотин?

Принцът вдигна ръка. Аукционерът извика:

— Шестстотин!

Агентът на японеца кимна. Аукционерът извика:

— Седемстотин — и погледна към жената. Мара се усмихна. Аукционерът отново извика:

— Осемстотин! Имам ли деветстотин?

Принцът кимна. Аукционерът погледна към агента. Той кимна. Жената вдигна един пръст; нокътят й беше лакиран в червено. Аукционерът, вече с пот на челото, се обърна към принца:

— Имам един милион долара. Имам ли милион и петстотин?

Късо кимване… но сега принцът беше мрачен и напрегнат, изглеждаше притеснен. Агентът слушаше нещо по клетъчния си телефон, явно получаваше инструкции от токийския колекционер, и ръката му се стрелна във въздуха.

— Два милиона! — извика аукционерът, обръщайки се към русата жена Тя бе хладнокръвна.

— Три милиона долара — каза тя с точен и мек английски акцент.

Лицето на аукционера се озари, обръщайки се към саудитския принц. Мара с усилие отмести очи от жената и видя, че принцът поклаща отрицателно глава. Тя погледна към представителя на магната от Токио. Той бе побледнял и говореше трескаво по клетъчния си телефон. Вдигна поглед и кимна.

— Четири милиона долара! — извика аукционерът.

— Пет — каза жената.

Агентът заговори по телефона си. Аукционерът го погледна.

— Пет? Имам пет! — извика той. Агентът слушаше, по слепоочията му блестяха капчици пот. — Имам пет веднъж, пет два пъти…

Погледът му бе изпитателен. Мара затаи дъх. Агентът поклати глава. Не. Японският магнат нямаше да предложи повече.

— Продадено! — извика тържествуващо аукционерът. — След невинността е продадена за пет милиона долара.

Чукчето му отекна силно върху дървения подиум.

Мара се отпусна на стола си, трепереше и не можеше да повярва. Господи… След невинността беше продадена за пет милиона долара… над оценката на галерията, над чиято и да било оценка… и то в година на рецесия. У Мара се надигна внезапно въодушевление… истинска еуфория се разля по вените й. Колко щяха да се развълнуват Софи и Едуард, ако знаеха! Само ако знаеха!

Зърна с крайчеца на окото си бързо движение на черен вълнен креп. Мара се извърна и видя жената да напуска залата с дълги, сигурни крачки. Потупа по рамото мъжа, който седеше пред нея. Познаваше го бегло… беше от една елитна галерия на Медисън авеню.

— Кой купи Софи О’Нийл? — извика тя. — Коя бе тази жена? Мъжът се обърна към нея.

— Нямам представа. Не съм я виждал преди… но идваше всеки ден да гледа платното, Мара. Сигурно е нечия агентка.

Мара замръзна. Трябваше да знае кой е купил След невинността. Трябваше да знае… защото платното не можеше пак да изчезне след толкова кратко излизане пред артистичния свят. Не можеше. Не биваше. Не беше никак честно.

Мара скочи, мина покрай подиума и излезе през въртящите се врати на залата. Забърза надолу по мраморните стъпала. Във фоайето зърна жената да излиза на улицата. Мара извика:

— Чакайте! Чакайте!

Жената погледна през рамо. Погледите им се срещнаха. После жената ускори крачка, пресече тротоара, слезе на платното и вдигна ръка, за да хване такси.

Мара изтича през фоайето и мина като вихрушка през вратата.

— Чакайте… моля ви!

Но бе твърде късно. Жената влезе в едно жълто такси и то изчезна, преди Мара да успее да го спре. Тя застана насред Парк авеню, смаяно загледана след изчезналото такси.

— Няма нищо, Мара.

Мара застина, чувайки дядовия си глас. Знаеше, че това е халюцинация, но въпреки това се обърна, почти очаквайки да го види до себе си, усмихнат по неговия неподражаем начин Но до нея нямаше никой освен портиера на „Кристис“, който вдига въпросително вежда.

Мара се обърна рязко и тръгна с наведена глава по Парк авеню. Каза си, че това няма значение. Те бяха мъртви, но душите им витаеха; Мара ги усещаше и знаеше, че те са щастливи и горди. Само че… платното принадлежеше на публиката. Мара знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не научи кой е купил След невинността.

— И кой я купи, Едуард?

— Мислиш ли, че знам? Хайде, Софи, нека да оставим тази тайна на Мара… виждам, че умира от желание да я разреши.

Чу се смях, нежен и женствен. Неговият глас каза още нещо, този път тихо и интимно, почти нечуто.

Но дори някой минувач да бе чул този призрачен диалог, нямаше да се стресне. В края на краищата това бе Ню Йорк през 1993-а и през цялото време тук ставаха странни неща.