Страст

Под обстрел

Москва, 15 октомври 1941 г.

– Лусинда!

Гласовете достигнаха до нея в мътната тъмнина.

– Върни се!

– Чакай!

Тя не им обърна внимание, продължавайки упорито по–нататък. Отгласи от името й рикошираха от сенчестите стени на Вестителя и изпращаха леки вълни от горещина, които ближеха кожата й. Гласът на Даниел ли бе това, или на Кам? На Ариана или на Габ? Дали Роланд я умоляваше да се върне сега, или това беше Майлс?

Призивите станаха по–трудно различими, докато накрая Лус вече изобщо не можеше да ги разграничи: добри или зли. Враг или приятел. Би трябвало да е по–лесно да ги отдели, но нищо вече не беше лесно. Всичко, което някога беше черно и бяло, сега се сливаше в сивота.

Разбира се, и двете страни бяха съгласни по един въпрос: всички искаха да я издърпат от Вестителя. За нейна защита – така щяха да твърдят.

Не, благодаря.

Не и сега.

Не и след като бяха опустошили задния двор на родителите й, бяха го превърнали в още едно от своите покрити с прах бойни полета. Не можеше да се сети за лицата на родителите си, без да й се прииска да се обърне назад – не че и без друго знаеше как да се обърне назад във Вестител. Освен това беше твърде късно. Кам се беше опитал да я убие. Или да убие онази, която бе сметнал за нея. А Майлс я беше спасил, но дори това не беше просто. Той беше успял да отрази като в огледало нейния образ само защото държеше на нея твърде много.

А Даниел? Дали го беше грижа достатъчно? Тя не можеше да определи.

Накрая, когато Прокуденицата се беше приближила към Лус, Даниел и останалите се бяха взирали в Лус, сякаш тя беше онази, която им беше длъжница.

Ти си нашият входен билет за Рая, беше й казала Прокуденицата. Цената. Какво бе означавало това? До преди две седмици тя дори не бе знаела, че Прокудениците съществуват. И все пак, те искаха нещо от нея – достатъчно силно, за да се бият с Даниел заради това. Сигурно имаше нещо общо с проклятието – онова, заради което Лус се прераждаше отново и отново. Но какво смятаха, че може да направи Лус?

Дали отговорът беше погребан някъде тук?

Стомахът й се преобърна, когато тя започна да се мята объркано из тъмната сянка, дълбоко в бездната на тъмния Вестител.

Лус...

Гласовете започнаха да заглъхват и да стават по–неясни. Скоро бяха просто шепоти. Сякаш се бяха отказали. Докато...

Отново започнаха да стават по–силни. По–високи и по–ясни.

Лус...

Не. Тя стисна здраво очи, за да се опита да ги изолира.

Лусинда...

Луси...

Лусия...

Лушка...

Беше й студено и бе уморена и не искаше да ги чува. Поне веднъж искаше да я оставят на мира.

Лушка! Лушка! Лушка!

С глухо тупване краката й се удариха в нещо.

Нещо много, много студено.

Стоеше на твърда земя. Знаеше, че вече не пада, макар че не можеше да види пред себе си нищо, освен пелената от тъмнина. После погледна надолу към маратонките си „Конвърс“.

И преглътна с усилие.

Бяха затънали в снежна пелена, която стигаше почти до средата на прасците й. Влажната хладина, с която бе свикнала – обвитият в сенки тунел, през който пътуваше, излизайки от задния си двор, навътре в миналото, – отстъпваше място на нещо друго. Нещо бурно и абсолютно смразяващо.

Когато за първи път беше пристъпила във Вестител – от спалното помещение на „Шорлайн“ до Лае Вегас, – тя беше с приятелите си Шелби и Майлс. В края на прохода се бяха натъкнали на бариера: тъмна, сенчеста завеса между тях и града. Тъй като Майлс беше единственият, който бе чел текстовете, описващи пристъпването, той беше започнал да удря Вестителя с кръгообразно движение, докато мрачната черна сянка се отдели. Досега Лус не знаеше, че той бе действал като в аварийна ситуация.

Този път нямаше бариера. Може би защото пътуваше сама, чрез Вестител, когото бе призовала чрез собствената си ожесточена воля. Но изходът беше толкова лесен. Почти прекалено лесен. Завесата от черен мрак просто се раздели.

Силен порив на студен вятър връхлетя върху нея и коленете й се вдървиха от мразовития хлад. Ребрата й се стегнаха, а очите й се насълзиха от острия, внезапен вятър.

Къде се намираше?

Лус вече съжаляваше за отчаяния си скок през времето. Да, имаше нужда от убежище и, да, искаше да проследи миналото си, да спаси предишните си превъплъщения от цялата болка, да разбере каква любов беше имала с Даниел всички онези предишни пъти. Да я почувства, вместо да й разказват за нея. Да разбере, а после да се справи с него – проклятието, наложено на Даниел и на нея.

Но не така. Замръзнала, сама и напълно неподготвена за мястото и времето, където се намираше – където и когато да беше това.

Видя пред себе си покрита със сняг улица, стоманеносиво небе над бели постройки. Чуваше как нещо тътне в далечината. Но не искаше да мисли какво означава каквото и да било от това.

– Чакай – прошепна тя на Вестителя.

Сянката се отдалечи мъгливо на трийсетина сантиметра зад връхчетата на пръстите й. Тя се опита да я улови, но Вестителят й се изплъзна, отдалечавайки се с потрепване. Тя скочи към него и улови малко влажно късче от него между пръстите си...

Но после, в един миг, Вестителят се разби на меки черни отломки върху снега. Те избледняха, после изчезнаха.

– Страхотно – промърмори тя. – Сега какво?

В далечината тясната улица завиваше наляво и се свързваше с обгърната в сенки пресечка. По тротоарите бяха натрупани високи купчини разчистен сняг, който преди това се беше трупал между двете дълги редици от белокаменни сгради. Те бяха зашеметяващи, не приличаха на нищо друго, което Лус беше виждала някога, с по няколко етажа, и целите им фасади бяха изваяни с редици от светли каменни арки и сложно изработени колони.

Всички прозорци бяха тъмни. Лус изпита усещането, че може би целият град ще е тъмен. Единствената светлина идваше от самотна газова улична лампа. Ако имаше луна, то тя беше затулена от плътна облачна пелена. В небето отново се разнесе тътен. Гръмотевица?

Лус обви ръце около гърдите си. Замръзваше.

– Лушка!

Женски глас. Дрезгав и стържещ, като на жена, прекарала живота си в рязко даване на заповеди. Но гласът също трепереше.

– Лушка, глупачка такава. Къде си?

Сега звучеше по–близо. На Лус ли говореше? В този глас имаше и още нещо, нещо странно, което Лус не можеше да облече напълно в думи.

Когато фигурата се зададе с клатушкане иззад заснежения уличен ъгъл, Лус се взря в жената, като се опитваше да се сети откъде я познава. Беше много ниска и леко прегърбена, може би в края на шейсетте. Обемистите й дрехи изглеждаха твърде големи за тялото й. Косата й беше прибрана под дебел черен шал. Когато видя Лус, лицето й се сбърчи в объркана гримаса.

– Къде беше?

Лус се огледа наоколо. Беше единственият друг човек на улицата. Старата жена говореше на нея.

– Точно тук – чу се да казва.

На руски.

Плесна се с длан през устата. Значи това й се беше сторило толкова странно в гласа на старицата: тя говореше език, който Лус никога не беше учила. И въпреки това Лус не само разбираше всяка дума, но и можеше да отговори на същия език.

– Идва ми да те убия – каза жената, като дишаше тежко, като се втурна към Лус и бурно обви ръце около нея.

За жена, толкова крехка на вид, прегръдката й бе силна. От топлината на друго тяло, притискащо се към Лус след толкова силен студ, почти й се доплака. В отговор тя прегърна силно жената.

– Бабо? – прошепна тя, приближила устни към ухото на жената, някак знаейки, че жената е именно това.

– Само като си помисля за всички нощи, в които се прибирам от работа и откривам, че те няма – каза жената. – А сега подскачаш насред улицата като луда? Ходи ли изобщо на работа днес? Къде е сестра ти?

В небето отново се разнесе онзи тътен. Звучеше като приближаваща мощна буря. Бързо придвижваща се. Лус потрепери и поклати глава. Не знаеше.

– Аха – каза жената. – Сега не си толкова безгрижна. – Тя погледна Лус с присвити очи, после я отблъсна, за да я огледа по–подробно. – Боже мой, какво си облякла?

Лус се раздвижи смутено, докато баба й от предишния живот гледаше със зяпнала уста джинсите й и прокарваше топчестите си пръсти по копчетата на фланелената й риза. Сграбчи късата, разчорлена конска опашка на Лус.

– Понякога си мисля, че си луда като баща си, мир на праха му.

– Аз просто... – Зъбите на Лус тракаха. – Не знаех, че ще бъде толкова студено.

Жената се изплю на снега, за да покаже неодобрението си. Изхлузи палтото си:

– Вземи това, преди да замръзнеш до смърт. – Тя грубо загърна с палтото Лус, чиито пръсти бяха наполовина замръзнали, докато се мъчеше да го закопчае. После баба й развърза шала от врата си и го уви около главата на Лус.

Мощен бумтеж в небето стресна и двете. Сега Лус знаеше, че това не е гръмотевица.

– Какво е това? – прошепна тя.

Старицата се втренчи в нея.

– Войната – промърмори тя. – Да не си изгубила и ума си заедно с дрехите? Идвай сега. Трябва да вървим.

Докато газеха надолу по заснежената улица, по грубия паваж и трамвайните релси, положени в него, Лус осъзна, че градът всъщност не беше пуст. Встрани бяха паркирани няколко коли, но от време на време, надолу по затъмнените странични улици, тя чуваше цвиленето на коне от екипажи, които чакаха заповеди, после – мразовитото им пръхтене, което образуваше облачета във въздуха. Тела, очертани като силуети, прескачаха по покривите. Надолу по една пресечка мъж в скъсано палто помагаше на три малки деца да влязат през капака в едно мазе.

В края на тясната улица пътят се отваряше към широк булевард с дървета от двете страни, с обширен изглед към града. Единствените коли, паркирани тук, бяха военни превозни средства. Изглеждаха старомодни, почти нелепи, като реликви във военен музей: джипове с подвижни покриви с огромни брони отпред, много тънки волани и със съветския сърп и чук, изрисуван върху вратите. Но, ако не се брояха Лус и баба й, и на тази улица нямаше хора. Всичко – с изключение на ужасния тътен в небето – беше призрачно, зловещо тихо.

В далечината виждаше река, а далеч срещу нея – голяма сграда. Дори в тъмнината успя да различи сложните й многопластови шпилове и богато украсени куполи с форма на луковици, които й се струваха едновременно познати и митични. На Лус й трябваше един миг да го осъзнае – а после я прониза страх.

Намираше се в Москва.

А градът беше военна зона.

В сивото небе се издигаше черен дим, бележещ частите от града, които вече бяха ударени: вляво от огромния Кремъл, и точно зад него, и отново далече надясно. По улиците нямаше боеве, нямаше никакъв знак, че в града вече са влезли пеш войници. Но пламъците, които ближеха овъглените сгради, огненият мирис на войната навсякъде и заплахата, че ще последват още, по някакъв начин бяха дори по–ужасни.

До този момент това беше най–обърканото нещо, което Лус беше правила през живота си – вероятно в който и да било от животите си. Родителите й щяха да я убият, ако знаеха къде е. Даниел можеше никога да не й проговори отново.

Но пък: какво, ако дори не им се удадеше шанс да й се ядосат? Можеше да умре, точно тук в тази военна зона.

Защо беше направила това?

Защото трябваше. Трудно беше да изрови онази мъничка частица гордост сред паниката си. Но трябваше да е била някъде там.

Беше пристъпила. Сама. В далечно място и отдавнашно време, в миналото, което имаше нужда да разбере. Това беше искала. Достатъчно дълго я бяха побутвали насам–натам като шахматна пионка.

Но какво се предполагаше да прави сега?

Ускори крачка и хвана здраво ръката на баба си. Странно, тази жена нямаше истинско усещане какво преживява Лус, нямаше истинска представа дори коя е тя и въпреки това сухата хватка, с която я теглеше, беше единственото, което караше Лус да продължава да се движи.

– Къде отиваме? – попита Лус, докато баба й я дърпаше надолу по друга затъмнена улица. Камъните на настилката станаха по–остри, а пътят стана непавиран и хлъзгав. Снегът се беше просмукал през платнената тъкан на кецовете на Лус и пръстите на краката й започваха да горят от студа.

– Да вземем сестра ти, Кристина. – Старицата се намръщи. – Онази, която работи нощем, копаейки окопи за армията с голи ръце, та да можеш ти да се наспиваш и да си хубава. Забрави ли я?

На мястото, където спряха, нямаше улична лампа, която да осветява пътя. Лус примигна няколко пъти, за да помогне на очите си да се приспособят. Стояха пред нещо, което приличаше на много дълга канавка, точно насред града.

Там сигурно имаше сто души. Всичките – дебело навлечени и увити чак до ушите. Някои бяха на колене, копаейки с лопати. Други копаеха с ръце. Трети стояха, сякаш замръзнали, загледани в небето. Няколко войници извозваха тежки товари от пръст и камъни с паянтови ръчни колички и фермерски двуколки, за да ги добавят към барикадата от натрошени камъни и чакъл в края на улицата. Телата им бяха скрити под дебели военни вълнени палта, които се издуваха около коленете им, но под стоманените им каски лицата им бяха толкова мършави и изпити, колкото и тези на цивилните граждани. Лусинда разбра, че всички – мъжете в униформа, жените и децата – работят заедно, превръщайки града си в крепост, правейки всичко по силите си, чак до последния миг, за да попречат на вражеските редици да влязат.

– Кристина – извика баба й със същите нотки на пропита от паника обич в гласа, както когато търсеше Лус.

До тях почти мигновено се появи едно момиче:

– Защо се забавихте толкова?

Висока и слаба, с дълги кичури коса, измъкнали се изпод кръглата шапчица с плоско дъно на главата й, Кристина беше толкова красива, че Лус трябваше да преглътне надигналата се в гърлото й буца. Веднага разпозна момичето като своя роднина.

Виждайки Кристина, Лус си спомни за Вера, сестра от друг минал живот. Лус сигурно бе имала стотици сестри в течение на времето. Хиляда. Сигурно всичките бяха преживявали нещо подобно. Сестри и братя, родители и приятели, които Лус сигурно беше обичала, а после – изгубила. Никой от тях не бе знаел какво се задава. Всички те бяха оставени да скърбят.

Може би имаше начин да промени това, да облекчи болката на хората, които я бяха обичали. Може би това беше част от нещата, които Лус можеше да направи в предишните си животи.

Силен бумтеж от експлозия отекна из града. Толкова близо, че земята се разлюля под краката на Лус и й се стори, че тъпанчето на дясното й ухо ще се пръсне. На ъгъла започнаха да вият сирени за въздушно нападение.

– Бабо. – Кристина хвана баба си под ръка. Почти се беше просълзила. – Нацистите – тук са, нали?

Германците. Лус за първи път пристъпваше сама във времето, а се бе приземила право във Втората световна война.

– Атакуват Москва? – Гласът й потрепери. – Тази вечер?

– Трябваше да напуснем града заедно с останалите – каза Кристина горчиво. – Сега вече е твърде късно.

– И да изоставите майка си и баща си, а също и дядо си? – Баба поклати глава. – Да ги оставите сами в гробовете им?

– По–добре ли е да се присъединим към тях в гробището? – изсъска Кристина в отговор. Посегна към Лус и стисна ръката й. – Знаеше ли за нападението? Ти и приятелят ти, онзи кулак? Затова ли не дойде на работа тази сутрин? С него си била, нали?

Какво си мислеше сестра й, че може да е знаела Лус? С кого е била?

С кого, освен с Даниел?

Разбира се. Лушка сигурно е с него точно сега. А ако собствените й близки бъркаха онази Лушка с Лус...

Гърдите й се стегнаха. Колко време й оставаше, преди да умре? Какво ще стане, ако Лус успееше да намери Лушка, преди това да се случи?

– Лушка.

Сестра й и баба й я гледаха втренчено.

– Какво й става тази вечер? – попита Кристина.

– Да вървим. – Баба им се намръщи. – Да не мислите, че ще държат мазето отворено цяла вечност?

Протяжното монотонно бръмчене на перки на изтребител прозвуча в небето над тях. Толкова близо, че когато Лус вдигна очи, черната свастика, изрисувана с боя върху долната част на крилете му, се видя ясно. От вида й през тялото на Лус премина тръпка. После нова бомба разлюля града и въздухът се изпълни с лютив черен дим. Бяха улучили близка цел. Още две мощни експлозии разтресоха земята под краката й.

На улицата цареше хаос. Тълпата при окопите изчезваше, всички се разпръсваха по дузина тесни улици. Някои бързаха надолу по стълбите на станцията на метрото на ъгъла, за да изчакат под земята спирането на бомбардировката; други изчезваха в тъмни входове.

На една пресечка оттам Лус зърна тичаща фигура: момиче на около нейната възраст, с червена шапка и дълго вълнено палто. Момичето обърна глава само за миг, преди да продължи да тича. Но на Лус й беше достатъчно, за да разбере.

Това беше тя.

Лушка.

Грубо се изтръгна от ръката на баба си.

– Съжалявам. Трябва да вървя.

Лус си пое дълбоко въздух и затича надолу по улицата, право в кълбящия се мръсен дим, към най–ожесточените бомбардировки.

– Полудя ли? – изкрещя Кристина. Но не я последваха. Трябваше самите те да са луди, за да го сторят.

Краката на Лус бяха изтръпнали и безчувствени, когато се опита да изтича през високия до прасците й сняг на тротоара. Когато стигна до ъгъла, където беше видяла да префучава нейното превъплъщение с червената шапка, забави ход. После си пое дъх през зъби.

Една сграда, която заемаше половината пресечка пред нея, беше пропаднала. По белия камък имаше ивици черна пепел. Дълбоко в кратера в стената на сградата бушуваше огън.

При експлозията от сградата се бяха изсипали купчини неузнаваеми отломки. По снега имаше червени ивици. Лус се присви отвратено, докато осъзна, че червените ивици не бяха кръв, а парцалчета червена коприна. Това сигурно е било шивашко ателие. Няколко лошо обгорени стойки за дрехи бяха разпръснати по улицата. Един манекен лежеше на една страна в някакъв изкоп. Гореше. Лус трябваше да покрие уста с шала на баба си, за да не се задуши от изпаренията. Накъдето и да пристъпеше, отломки от стъкла и камъни се врязваха в снега.

Трябваше да се върне, да намери бабата и сестрата, които щяха да й помогнат да стигне до някакво укритие, но не можеше. Трябваше да намери Лушка. Никога преди не се беше намирала толкова близо до някое от миналите си превъплъщения. Лушка може би щеше да е в състояние да й помогне да разбере Защо продължителността на живота на самата Лус беше различна. Защо Кам беше изстрелял звездна стрела в отражението й, смятайки, че това е тя, и беше казал на Даниел: „Такъв край е по–добър за нея“. По–добър край от какво?

Тя бавно се обърна, опитвайки се да забележи проблясването на червената шапка в нощта.

Ето там.

Момичето тичаше надолу по склона към реката. Лус също затича.

Тичаха точно с едно и също темпо. Когато Лус се сниши при звука на експлозията, Лушка също се сниши – в странен отглас на движението на самата Лус. А когато стигнаха брега на реката и градът се показа пред погледа им, Лушка застина точно в същата скована поза като самата Лус.

На петдесетина метра пред Лус огледалният й образ зарида.

Толкова голяма част от Москва гореше. Толкова много домове биваха изравнявани със земята. Лус се опита да си даде сметка за останалите животи, които се унищожаваха из целия град тази вечер, но те й се струваха далечни и недостижими, като нещо, за което бе прочела в учебник по история.

Момичето отново се движеше. Тичаше толкова бързо, че Лус нямаше да може да го настигне, дори да искаше. Тичаха покрай огромни кратери, издълбани в калдъръмения път. Тичаха покрай горящи сгради, от които се разнасяше ужасното прашене, каквото издава огънят, когато се разпростира по нова цел. Тичаха покрай разбити, преобърнати военни камиони, от страните на които висяха почернели ръце.

После Лушка зави наляво надолу по една улица и Лус вече не я виждаше.

Адреналинът се задейства. Лус се устреми напред, краката й затичаха по–силно и по бързо по заснежената улица. Хората тичат така бързо само когато са отчаяни. Когато нещо по–голямо от тях ги подтиква да продължават.

Лушка можеше да тича само към едно нещо.

– Лушка...

Неговият глас.

Къде беше той? За миг Лус забрави миналото си превъплъщение, забрави руското момиче, чийто живот бе в опасност и можеше да свърши всеки момент, забрави, че този Даниел не беше нейният Даниел, но после...

Разбира се, че беше.

Той никога не умираше. Той винаги си беше там. Винаги й беше принадлежал и тя винаги беше негова. Всичко, което искаше, бе да намери ръцете му, да се зарови в тяхната прегръдка. Той щеше да знае какво трябва да прави тя, щеше да може да й помогне. Защо се беше съмнявала в него преди?

Тя затича: нещо я притегляше в посока на този глас. Но никъде не виждаше Даниел. Нито Лушка. На една пресечка от реката Лус спря рязко на един опустошен кръстопът.

Имаше чувството, че дъхът й е заседнал в замръзналите й дробове. Студена, пулсираща болка се промъкна дълбоко в ушите й, а от ледените иглички, които бодяха стъпалата й, й беше непоносимо да стои неподвижно.

Но в коя посока трябваше да тръгне?

Пред нея имаше обширен и пуст участък, пълен с отломки и отцепен от улицата със скеле и желязна ограда. Но дори в тъмнината, Лус можеше да определи, че това е по–отдавна съборена сграда, а не нещо, разрушено от бомба по време на въздушните нападения.

Не изглеждаше особено забележително – просто грозна, изоставена шахта. Не знаеше защо още стои пред нея. Защо беше спряла да тича след гласа на Даниел...

Докато се вкопчи в оградата, примигна и видя как се мярна нещо блестящо.

Църква. Величествена бяла църква, запълваща тази зейнала дупка. Огромен триптих от мраморни арки на предната фасада. Пет златни шпила, издигащи се високо в небето. А вътре: редове от излъскани с восък скамейки докъдето поглед стигаше. Олтар в горния край на бяло стълбище. А всички стени и сводести тавани – покрити с пищно украсени фрески. Ангели навсякъде.

Църквата „Христос Спасител“.

Откъде Лус знаеше това? Защо чувстваше с всяка фибра на съществото си, че на мястото на това опустошение някога бе имало внушителна бяла църква?

Защото се беше намирала там минути преди това. Видя отпечатъците от нечии други ръце в пепелта по метала: Лушка също беше спряла тук, беше се взряла в развалините на църквата и беше почувствала нещо.

Лус се вкопчи в парапета, примигна отново и видя себе си – или Лушка – като момиче.

Седеше вътре на една от скамейките, в бяла дантелена рокля. Звучеше музика от орган, докато хората влизаха вътре един по един преди началото на църковна служба. Красивият мъж от лявата й страна сигурно беше баща й, а жената до него – майка й. Там бяха бабата, която Лус беше срещнала току–що, и Кристина. И двете изглеждаха по–млади, по–добре нахранени. Лус си спомни как баба й каза, че и двамата й родители са мъртви. Но тук изглеждаха толкова живи. Изглежда познаваха всички, поздравяваха всяко семейство, което минеше покрай скамейката им. Лус изучаваше предишното си превъплъщение, което гледаше баща си, докато той се ръкуваше с привлекателен млад рус мъж. Младият мъж се надвеси над скамейката и й се усмихна. Имаше прекрасни виолетови очи.

Тя примигна отново и видението изчезна. Участъкът отново не беше нищо повече от куп отломки. Тя беше премръзнала. И сама. Нова бомба избухна от отсрещната страна на реката и шоковата вълна от експлозията повали Лус на колене. Тя покри лицето си с ръце...

Докато чу някой да плаче тихо. Вдигна глава и се взря с присвити очи в по–плътния мрак на развалините, и го видя.

– Даниел – прошепна тя. Той изглеждаше съвсем същият. Почти излъчваше светлина, дори в смразяващия мрак. Русата коса, из която й се искаше неспирно да прокарва пръсти, виолетово–сивите очи, които сякаш бяха създадени да срещат погледа на нейните. Онова невероятно лице, високите скули, онези устни. Сърцето й заблъска силно и тя трябваше да се вкопчи по–здраво в желязната ограда, за да се въздържи да не затича към него.

Защото той не беше сам.

Беше с Лушка. Утешаваше я, милваше я по бузата и пресушаваше с целувка сълзите й. Бяха обвили ръце един около друг, бяха наклонили глави напред в нескончаема целувка. Бяха толкова погълнати от прегръдката си, че сякаш не почувстваха как улицата се разлюля и разтресе от нова експлозия. Изглеждаха, сякаш на света не съществуваше нищо друго, освен тях двамата.

Между телата им нямаше празно пространство. Светлината бе твърде мъждива, за да се види къде свършва единият от тях и започва другият.

Лусинда се изправи на крака и се запромъква напред, като се придвижваше от една купчина отломки в тъмнината към следващата, просто копнеейки да бъде по–близо до него.

– Мислех си, че никога няма да те намеря – чу Лус да изрича предишното й превъплъщение.

– Винаги ще се намираме един друг – отговори Даниел, като я повдигна от земята и я притисна по–плътно. – Винаги.

– Ей, вие двамата! – извика един глас от някаква съседна сграда. – Идвате ли?

От другата страна срещу запустелия участък някакъв човек, чието лице Лус не можеше да различи, въвеждаше малка група хора в солидна каменна сграда. Натам се бяха отправили Лушка и Даниел. Сигурно през цялото време това беше планът им – да се скрият от бомбите заедно.

– Да – извика Лушка на другите. Погледна Даниел. – Да вървим с тях.

– Не. – Гласът му беше рязък. Нервен. Лус познаваше този тон прекалено добре.

– На улицата ще сме в по–голяма безопасност. Не беше ли това причината да се разберем за среща тук?

Даниел се обърна назад да погледне зад гърба им: погледът му бързо премина точно покрай скривалището на Лус. Когато небето се освети от нова поредица златисточервени експлозии, Лушка изпищя и зарови лице в гърдите на Даниел. Затова единствено Лус видя изражението му.

Нещо му тежеше. Нещо по–силно, отколкото страхът от бомбите.

О, не.

– Даниил! – Момчето близо до сградата още държеше отворена вратата на скривалището. – Лушка! Даниил!

Всички други бяха вече вътре.

Именно в този миг Даниил рязко завъртя Лушка и приближи ухото й до устните си. В обвитото си в сенки скривалище, Лус копнееше до болка да узнае какво шепне той. Дали изричаше някое от нещата, които Даниел говореше на нея, когато бе разстроена или объркана. Искаше й се да изтича към тях, да издърпа Лушка – но не можеше. Нещо дълбоко в нея отказваше да се поддаде.

Съсредоточи се върху изражението на Лушка, сякаш целият й живот зависеше от това.

Може би наистина беше така.

Лушка кимна, докато Даниил говореше, и изражението й се промени – от ужасено стана спокойно, почти умиротворено. Тя затвори очи. Кимна още веднъж. После наклони глава назад и по устните й бавно се разпростря усмивка.

Усмивка?

Но защо? Как? Сякаш тя знаеше какво ще се случи.

Даниил я взе в обятията си и я наведе ниско. Приближи се за нова целувка, притискайки силно устни към нейните, прокарвайки ръце през косата й, после – надолу по тялото й, по всеки сантиметър от нея.

Докосването бе толкова страстно, че Лус се изчерви; толкова интимно, че тя не можеше да диша; толкова прекрасно, че не можеше да откъсне очи. Нито за миг.

Дори и когато Лушка изпищя.

И избухна в колона от опустошителен бял пламък.

Циклонът от пламъци беше като от друг свят, гъвкав и почти елегантен по някакъв призрачен начин, като дълъг копринен шал, виещ се около бледото й тяло. Той погълна Лушка, започна да се излива от нея и навсякъде около нея, осветявайки гледката на горящите й крайници, които се мятаха буйно – а после престанаха да се мятат. Даниил не я пускаше, дори и когато огънят опърли дрехите му, нито когато трябваше да крепи цялата тежест на отпуснатото й, изпаднало в несвяст тяло, нито когато пламъците изгаряха плътта й с грозно, парливо съскане, нито когато кожата й започна да се овъглява и да почернява.

Едва когато пламъците затихнаха – толкова бързо, накрая като изгасване на самотна свещ – и не остана нищо, което да държи, нищо, освен пепел, Даниил отпусна ръце отстрани до тялото си.

Във всичките си най–безумни фантазии как ще се върне и ще посети отново миналите си животи, Лус нито веднъж не си беше представяла това: собствената си смърт. Реалността беше по–ужасна от всичко, което и най–мрачните й кошмари можеха да създадат. Тя стоеше в студения сняг, парализирана от видението, тялото й беше лишено от способността да се движи.

Даниил се отдръпна със залитане назад от овъглената маса ма снега и заплака. Сълзите, които струяха по бузите му, проправяха чисти следи сред черните сажди, които бяха всичко, останало от нея. Лицето му се разкриви. Ръцете му трепереха. На Лус те й се струваха голи, големи и празни, сякаш – макар че мисълта я изпълни със странна ревност – мястото на ръцете му беше около талията на Лушка, в косата й, обгръщащи бузите й. Какво, за бога, да сториш с ръцете си, когато едничкото, което искаха да държат, внезапно и ужасно си отидеше? Цяло едно момиче, цял един живот... го нямаше вече.

Болката, изписана върху лицето му, сграбчи сърцето на Лус и го стисна, изцеждайки я напълно. Въпреки цялата болка и объркване, които тя чувстваше, неговата агония бе по–ужасна.

Така се чувстваше той през всеки живот.

При всяка смърт.

Отново и отново, и отново.

Лус беше грешила, въобразявайки си, че Даниел е себичен. Въпросът не беше, че него не го е грижа. А че го бе грижа толкова много, че това го съсипваше. Все още й беше омразно, но внезапно проумя горчивината му, задръжките му относно всичко. Съвсем възможно беше Майлс да я обича, но неговата обич изобщо не беше като тази на Даниел.

Никога не можеше да бъде.

– Даниел! – изплака тя и излезе от сенките, затичвайки се към него.

Искаше да отвърне на всички целувки и прегръдки, с които току–що го бе видяла да обсипва миналото й превъплъщение. Знаеше, че е погрешно, че всичко е погрешно.

Очите на Даниил се разшириха. Изражение на безумен ужас премина по лицето му.

– Какво е това? – попита той бавно. Обвинително. Сякаш не беше видял току–що своята Лушка да умира. Сякаш това, че Лус беше там, бе по–ужасно, отколкото да гледа как Лушка умира. Той вдигна ръка, почерняла от пепел, и посочи към нея: – Какво става?

Беше истинска агония да го принуждава да я гледа така. Тя спря като закована и примигна, за да прогони една сълза.

– Отговори му – каза някой, глас от сенките. – Как попадна тук?

Лус би разпознала надменния глас навсякъде. Не й беше нужно да види как Кам излиза от входа на бомбоубежището.

С тихо щракване и шумолене като от развяване на огромно знаме, той разпери големите си криле. Те се разпростряха зад него, придавайки му още по–внушителен и заплашителен вид от обикновено. Лус не се сдържа и се втренчи. Крилете хвърляха златист отблясък върху тъмната улица.

Лус присви очи, опитвайки се да осмисли гледката пред себе си. Имаше още от тях, още фигури, спотайващи се в сенките. Сега всичките пристъпиха напред.

Габ. Роланд. Моли. Ариана.

Всички бяха там. Всички – със силно извити напред криле. Блещукащо море от златно и сребърно, ослепително ярко на тъмната улица. Изглеждаха напрегнати. Връхчетата на крилете им потрепваха, сякаш готови да се хвърлят в битка.

Поне веднъж Лус не се почувства изплашена от блясъка на крилете им или тежестта на погледите им. Почувства се отвратена.

– Всички ли го гледате всеки път? – попита тя.

– Лушка – каза Габ с равен тон. – Просто ни кажи какво стана.

А после се появи Даниил, който я беше хванал здраво за раменете. И я разтърсваше.

– Лушка!

– Не съм Лушка! – изкрещя Лус, като се отскубна от него и се дръпна пет–шест крачки назад.

Беше ужасена. Как можеха да се примиряват? Как можеха всички просто да си седят спокойно и да я гледат как умира?

Всичко това беше прекалено. Не беше готова да види това.

– Защо ме гледате така? – попита Даниил.

– Тя не е тази, за която я мислиш, Даниил – каза Габ. – Лушка е мъртва. Това е... това е...

– Какво е тя? – попита Даниил. – Как така стои тук? Когато...

– Погледни дрехите й. Тя явно е...

– Млъквай, Кам, не е възможно да е такава – каза Ариана, но тя също изглеждаше изплашена, че Лус може да е такава, за каквото Кам се готвеше да я обяви – каквото и да беше това. Нов писък от въздуха, а после залп от артилерийски снаряди се посипа по сградите на отсрещната страна на улицата, като оглуши Лус и подпали един дървен склад. Ангелите не се интересуваха от войната, бушуваща около тях, само от Лус. Сега между Лус и ангелите имаше двайсетина стъпки разстояние и те я гледаха със същата предпазливост, която изпитваше и тя спрямо тях. Никой не се приближаваше.

На светлината от тлеещата сграда сянката на Даниил се простираше далече пред тялото. Лус се съсредоточи да я призове при себе си. Дали щеше да се получи? Очите й се присвиха и всяко мускулче в тялото й се напрегна. Още беше толкова несръчна в това, никога не знаеше какво е нужно, за да примами сянката в ръцете си.

Когато тъмните линии започнаха да потрепват, тя скочи. Сграбчи сянката с две ръце и започна да усуква тъмната маса на топка, точно както беше видяла да правят учителите й Стивън и Франческа през един от първите й дни в „Шорлайн“. Току–що призованите Вестители винаги бяха неподатливи и безформени. Трябваше първо да им бъде придадено ясно очертание. Едва тогава можеха да бъдат издърпани и разтеглени, докато се превърнат в по–голяма плоска повърхност. Тогава Вестителят се преобразяваше: в екран, през който да зърнеш миналото – или в портал, през който да пристъпиш.

Този Вестител беше лепкав, но скоро тя го издърпа и му придаде форма. Посегна вътре и отвори портала.

Не можеше да стои повече тук. Сега имаше мисия: да се озове жива в друго време и да научи каква цена бяха имали предвид Прокудениците, и накрая, да проследи произхода на проклятието, което съществуваше между Даниел и нея.

А после да го обезсили.

Останалите ахнаха, докато тя обработваше Вестителя.

– Кога си се научила как да правиш това? – прошепна Даниил.

Лус поклати глава. Обяснението й щеше само да обърка Даниил.

– Лусинда! – Последното нещо, което чу, беше гласът му, който викаше истинското й име.

Странно – гледаше право в зашеметеното му лице, но не беше видяла устните му да се движат. Умът й играеше номера.

– Лусинда! – изкрещя той още веднъж, с усилващ се от паниката тон, точно преди Лус да се гмурне с главата напред в зовящата тъмнина.