Да се отклониш от правия път


Хелстън, Днглия, 18 юни 1854 г.


Лус се хвърли като стрела във Вестителя, подобно на кола, излизаща от контрол с бясна скорост.

Мяташе се и се блъскаше в сенчестите му стени, чувствайки се така, сякаш я бяха запратили в шахта за боклук. Не знаеше къде отива или какво ще намери, щом пристигне, знаеше единствено, че този Вестител й се струваше по–тесен и по–неподатлив от последния и че беше изпълнен с влажен, шибащ вятър, който я тласкаше все по–надълбоко в тъмния тунел.

Гърлото й бе пресъхнало, а тялото й беше изтощено от безсънието в болницата. С всяко обръщане се чувстваше все пообъркана и несигурна.

Какво правеше в този Вестител?

Затвори очи и се опита да изпълни ума си с мисли за Даниел: силната прегръдка на ръцете му, изгарящата сила на погледа му, начинът, по който се променяше цялото му лице, когато тя влезеше в някоя стая. Меката утеха от това, да бъде обвита в крилете му, рееща се високо, докато светът и неговите тревоги бяха далече.

Каква глупачка беше да избяга! В онази нощ в задния й двор пристъпването в онзи Вестител й се беше струвало правилната постъпка – единствената възможна постъпка. Но защо? Защо го беше направила? Що за глупава представа беше накарала това да изглежда като хитър ход? А сега беше далече от Даниел, от всички, на които държеше, изобщо от всякакви хора. И всичко беше по нейна вина.

– Ти си идиот! – изкрещя тя в тъмнината.

– Хей, хайде сега – обади се един глас. Беше дрезгав и рязък и изглежда прозвуча отнякъде точно до нея. – Няма нужда да обиждаш!

Лус се вцепени. Не беше възможно в пълната тъмнина на нейния Вестител да има някой. Нали? Сигурно й се причуваше. Тя се устреми напред, по–бързо.

– Забави малко, става ли?

Дъхът й секна. Който и да беше това, не звучеше неясно или далечно, сякаш някой говореше през сянката. Не, имаше някой вътре. С нея.

– Хей? – обади се тя, като преглътна с усилие.

Никакъв отговор.

Плющящият вятър във Вестителя се усили, свистейки в ушите й. Тя се запрепъва напред в тъмнината, все по–изплашена и по–изплашена, докато най–после шумът на вятъра, който вееше покрай нея, замря и бе заменен от нов звук – шум като от пукот на статично електричество. Нещо като вълни, разбиващи се в далечината.

Не, звукът беше прекалено равномерен, за да идва от вълни – помисли си Лус. Водопад.

– Казах да забавиш.

Лус трепна. Гласът се бе върнал. На сантиметри от ухото й – и се движеше в едно и също темпо с нея, докато тя тичаше. Този път звучеше раздразнено.

– Няма да научиш нищо, ако продължаваш да фучиш така наоколо.

– Кой си ти? Какво искаш? – извика тя. – Ууф!

Бузата й се сблъска с нещо студено и твърдо. Шум на водопад изпълни ушите й, достатъчно наблизо, че да почувства как хладни капки от него опръскаха кожата й.

– Къде се намирам?

– Намираш се тук. Намираш се... на Пауза. Да си чувала никога, че може да спреш, за да помиришеш божурите?

– Имаш предвид розите. – Лус започна да опипва в тъмнината, вдишвайки силен минерален мирис, който не беше неприятен или непознат, просто объркващ. После осъзна, че дори още не беше излязла от Вестителя и не бе пристъпила обратно насред някой живот, което можеше да означава единствено...

Все още беше вътре.

Беше много тъмно, но очите й започнаха да се приспособяват. Вестителят беше приел формата на нещо като малка пещера. Зад Лус имаше стена, направена от същия хладен камък като пода, с изрязана в нея вдлъбнатина, в която на тънка струйка течеше вода. Водопадът, който чуваше, беше някъде отгоре.

А под нея? Десетина стъпки каменна издатина – и после нищо. Отвъд издатината имаше черен мрак.

– Нямах представа, че човек може да прави това – прошепна полугласно Лус.

– Какво? – попита дрезгавият глас.

– Да спре във Вестител – каза тя. Не говореше на него и все още не можеше да го види, а фактът, че се бе озовала заклещена на това място, където и да беше, с този – който и да бе той, ами, това определено беше повод за тревога. Но все пак не можеше да не се удиви на обкръжението си. – Не знаех, че съществува такова място. Междинна станция.

Влажно сумтене.

– Може да се напълни цяла книга с всички неща, които не знаеш, момиче. Всъщност, мисля, че някой може вече да я е написал. Но това не е от значение в случая. – Силна разтърсваща кашлица. – И наистина имах предвид божури, между другото.

– Кой си ти? – Лус се надигна до седнало положение и се облегна на стената. Надяваше се, че онзи, на когото принадлежеше гласът, не може да види, че краката й треперят.

– Кой? Аз ли? – попита той. – Аз съм си... просто аз. Доста се навъртам тук.

– Добре... И какво правиш?

– О, нали знаеш, мотая се. – Той прочисти гърло, и звукът беше сякаш някой си прави гаргара с камъни. – Тук ми харесва. Приятно и спокойно. Някои от тези Вестители могат да бъдат такива шумни и нахални смотаняци. Но не и твоите, Лус. Поне не още, във всеки случай.

– Объркана съм. – Не само объркана: Лус се страхуваше. Редно ли беше изобщо да говори с този непознат? Откъде й знаеше името?

– През повечето време аз съм просто обикновен случаен наблюдател, но понякога се ослушвам за пътешественици. – Гласът му се приближи, при което Лус потрепери. – Като теб. Виждаш ли, от доста време се навъртам тук и понякога пътешествениците имат нужда от мъничък съвет. Беше ли вече горе при водопада? Много живописно. Невероятен водопад.

Лус поклати глава:

– Но ти каза... че този Вестител е мои! Послание от моето минало. Тогава защо ти ще си...

– Добре! Съж–жалявааам! – Гласът се усили и се изпълни с възмущение. – Но ще позволиш ли само да повдигна един въпрос: ако каналите, които водят към твоето минало, са толкова ценни, защо би оставила Вестителите си широко разтворени, та цял свят да наскача вътре? Хмм? Защо просто не ги заключи?

– Аз не, ъм... – Лус нямаше представа, че е оставила нещо широко отворено. И никаква представа, че Вестителите изобщо може да се заключват.

Чу леко тупване, сякаш някой хвърля дрехи или обувки в куфар, но все още не виждаше нищо.

Виждам, че се застоях повече, отколкото съм желан. Няма ни ти губя времето. – Изведнъж гласът прозвуча задавено. А после – по–меко, отдалече: – Сбогом.

Гласът изчезна в тъмнината. Във Вестителя отново беше почти тихо. Чуваше се само лекият шум от водопада горе. Само отчаяното биене на сърцето на Лус.

Само за миг тя не беше сама. С присъствието на този глас се беше чувствала нервна, разтревожена, напрегната... но не беше сама.

– Чакай! – извика тя, като се изправи тромаво на крака.

– Да? – Гласът отново беше точно до нея.

– Не исках да те гоня – каза тя. По някаква причина не беше готова гласът просто да изчезне. Имаше нещо в него. Той я познаваше. Беше я повикал по име. – Просто исках да узная кой си.

– О, по дяволите – каза той, малко замаян. – Можеш да ми казваш... Бил.

– Бил – повтори тя, присвивайки очи, за да види нещо повече от стените на мъждиво осветената пещера наоколо. – Ти невидим ли си?

– Понякога. Невинаги. Със сигурност не се налага да бъда. Защо? Би ли предпочела да ме виждаш?

– Това може да направи нещата по–малко странни.

– Не зависи ли как изглеждам?

– Ами... – подхвана Лус.

– И така – гласът му звучеше, сякаш се усмихва, – като какво искаш да изглеждам?

– Не знам. – Лус пристъпи от крак на крак. Лявата й страна беше влажна от пръските на водопада. – Наистина ли зависи от мен? Как изглеждаш, когато си просто ти?

– Имам голям обхват от образи. Вероятно би искала да започна с нещо миловидно и привлекателно. Прав ли съм?

– Предполагам...

– Добре – промърмори гласът. – Хъмхъмхъм хъмхъмхъм хмммм.

– Какво правиш? – попита Лус.

– Нагласявам си лицето.

Блесна светлина. Разнесе се взрив, който можеше да запрати Лус назад, ако стената не беше точно зад нея. Блясъкът се уталожи до малко кълбо хладна бяла светлина. На нейното проблясване тя видя под краката си грубата обширна повърхност на сив каменен под. Зад нея се простираше каменна стена, по чиято фасада се стичаха тънки струйки вода. И още нещо.

На пода пред нея стоеше дребен гаргойл.

– Та–дам! – пропя той.

Беше висок трийсетина сантиметра, ниско прегърбен, със скръстени ръце и с лакти, подпрени на коленете. Кожата му беше с цвят на камък, но когато й помаха, тя видя, че е достатъчно гъвкав, за да е направен от плът и мускули. Някои неща у него го правеха да прилича на онези статуи, които може да се видят по покривите на католическите църкви. Например фактът, че ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и заострени, като малки нокти на хищно животно. Ушите му също бяха заострени – и пробити, с малки каменни халки в тях. Имаше два малки израстъка, подобни на рога, стърчащи от месесто и набръчкано чело. Големите му устни бяха присвити в гримаса, която му придаваше вид на много старо бебе.

– Значи ти си Бил?

– Точно така – каза той. – Аз съм Бил.

Бил беше странно изглеждащо създание, но със сигурност не и някой, от когото да се страхуваш. Лус го обиколи в кръг и забеляза ръбестите прешлени, които изпъкваха от гръбнака му. И чифта малки сиви криле, прибрани зад гърба му, така че двете връхчета бяха усукани заедно.

– Какво мислиш? – попита той.

– Страхотно – каза тя с равен тон. Един поглед към който и да било друг чифт криле – дори на Бил – я изпълни с такава тъга по Даниел, че стомахът я заболя.

Бил се изправи: странно беше да види направените от камък ръце и крака да се движат, сякаш имаха мускули.

– Ако не ти харесва как изглеждам, мога да се справя по–добре – каза той, изчезвайки в нов проблясък на светлина. – Почакай.

Проблясване.

Даниел стоеше пред нея, обгърнат в блестяща аура от виолетова светлина. Разперените му криле бяха бляскави и огромни, призоваващи я да пристъпи в прегръдката им. Той протегна ръка и тя си пое дъх през зъби. Знаеше, че има нещо странно в присъствието му, че тя тъкмо правеше нещо друго – само че не можеше да си спомни какво или с кого. Усещаше ума си замъглен, паметта си – неясна. Но нищо от това нямаше значение. Даниел беше тук. Идваше й да заплаче от щастие. Пристъпи към него и сложи ръка в неговата.

– Ето така – каза той меко. – Ето, тази реакция очаквах.

– Какво? – прошепна Лус, объркана. Нещо се надигаше на преден план в ума й, подсказваше й да се отдръпне. Но очите на Даниел обезсилваха това колебание и тя почувства как се остави да я притеглят, забравяйки всичко, освен вкуса на устните му.

– Целуни ме. – Гласът му беше дрезгаво грачене. Гласът на Бил.

Лус изпищя и отскочи назад. Стори й се, че умът й е рязко изтръгнат от дълбок сън. Какво се бе случило? Как й се беше торило, че е видяла Даниел в...

Бил. Той я бе изиграл. Тя рязко отдръпна ръка от неговата, или може би той пусна нейната по време на проблясването, когато се преобрази в голяма, покрита с брадавици крастава жаба. Изквака два пъти, после подскочи до водата, която капеше по стената на пещерата. Езикът му се изстреля в потока.

Лус дишаше с усилие и се опитваше да не показва колко съкрушена се чувства.

– Престани – каза остро. – Просто се превърни отново в гаргойл. Моля те.

– Както желаеш.

Проблясване.

Бил отново се появи, ниско прегърбен, с ръце, скръстени върху коленете. Неподвижен като камък.

– Мислех си, че ще се осъзнаеш – каза той.

Лус извърна очи, смутена, че със закачките си я бе предизвикал да избухне, ядосана, че това явно му беше доставило удоволствие.

– Сега, след като уредихме напълно този въпрос – каза той, като дотича и застана на място, откъдето тя можеше да го вижда отново, – какво би искала да научиш най–напред?

– От теб ли? Нищо. Дори нямам представа какво правиш тук.

– Разстроих те – каза Бил, като щракна с каменните си пръсти. – Съжалявам. Просто се опитвах да разбера какви са вкусовете ти. Нали се сещаш – неща, които харесваш: Даниел Григори и миловидни малки гаргойли. – Той броеше на пръсти. – Неща, които не харесваш: жаби. Мисля, че сега разбрах. Вече никакви такива странни шеги от моя страна. – Той разпери криле и подхвръкна нагоре, за да се настани на рамото й. Беше тежък. – Просто триковете на професията – прошепна той.

– Не ми трябват никакви трикове.

– Хайде сега. Та ти дори не знаеш как да заключиш Вестител, за да не пускаш вътре лошите типове. Не искаш ли да узнаеш поне това?

Лус го погледна и повдигна вежда:

– Защо ти е да ми помагаш?

– Не си първата, която подскача из миналото, знаеш, а всеки има нужда от водач. Ти си късметлийка – случайно попадна на мен. Можеше да заседнеш някъде с Вергилий...


– Вергилий ли? – попита Лус, в чиято памет възкръсна бърз спомен от часовете по английски във втори курс. – Имаш предвид онзи, който водел Данте през деветте кръга на Ада?

– Същият. Толкова е надут и педантичен, че направо да заспиш от скука. Както и да е, ние с теб няма да се отправяме на експедиция из Ада тъкмо сега – обясни той, свивайки рамене. – Туристическият сезон е.

Мислите на Лус се върнаха към мига, когато бе видяла Лушка да избухва в пламъци в Москва, към силната болка, която беше почувствала, когато Лучия й беше казала, че Даниел е изчезнал от болницата в Милано.

– Понякога ме се струва, че това е Адът – каза тя.

– Това е само защото мина толкова време, докато се запознаем. – Бил протегна малката си каменна ръка към нейната.

Лус се колебаеше.

– В такъв случай, хм, ти на коя страна си?

Бил подсвирна:

– Никой ли не ти е казал, че положението е по–сложно? Че границите между „добро“ и „зло“ са размътени от хилядолетия ма свободна воля?

– Знам всичко това, но...

– Виж, ако това те кара да се чувстваш по–добре... чувала ли си някога за Съдниците?

Лус поклати глава.

– Нещо като наблюдатели вътре във Вестителите, които се грижат пътниците да стигнат закъдето са тръгнали. Членовете ма борда на Съдниците са безпристрастни, така че няма такова нещо като вземане на страната на Рая или на Ада. Ясно?

– Ясно. – Лус кимна. – Значи ти си в борда на Съдниците?

Бил примигна.

– Е, вече почти стигнахме, така че...

– Почти стигнахме къде?

– До следващия живот, към който пътуваш, онзи, който е хвърлил сянката, в която се намираме.

Лус прокара ръка през водата, която се стичаше по стената.

– Тази сянка – този Вестител – е различна.

– Ако е различна, то е само защото ти искаш да бъде. Ако искаш пещера от типа „спирка за почивка“ във вътрешността ма някой Вестител, тя се появява за теб.

– Не съм искала спирка за почивка.

– Не, но се нуждаеше от такава. Вестителите могат да предусетят това. Освен това аз бях тук да помагам и я исках от твое име. – Малкият гаргойл сви рамене и Лус чу звук, сякаш два каменни блока се удариха един в друг. – Вътрешността на някой Вестител не е какво да е място. Тя е небитие, несъществуващо място, тъмното ехо, отекващо от нещо в миналото. Всеки Вестител е различен, адаптиращ се към нуждите на пътешествениците, докато те са вътре.

Имаше нещо безумно в представата, че това ехо от миналото на Лус знае по–добре от нея какво иска или от какво има нужда тя.

– В такъв случай, колко време остават хората вътре? – попита тя. – Дни? Седмици?

– Там не съществува време. Не и по начина, по който си мислиш. Във вътрешността на Вестителите реалното време изобщо не тече. Но въпреки това не ти трябва да се мотаеш тук твърде дълго. Може да забравиш къде отиваш, да се изгубиш завинаги. Да станеш блуждаещо създание. А това е гадна работа. Помни – това са портали, не крайни цели на пътуването.

Лус облегна глава на влажната каменна стена. Не знаеше как да възприема Бил.

– Значи това ти е работата. Да служиш като гид на, ъъъ, пътешественици като мен?

– Разбира се, точно. – Бил щракна с пръсти и при триенето се появи искра. – Съвсем точно си схванала.

– Как един гаргойл като теб се е сдобил с тази работа?

– Извинявай, аз се гордея с работата си.

– Искам да кажа, кой те нае?

Бил се замисли за миг, мраморните му очи се въртяха напред–назад в орбитите си.

– Приеми го като доброволна работа. Просто ме бива в пътуванията чрез Вестители, това е всичко. Няма причина да не разпростра опитността си. – Обърна се към нея, обгърнал с длан каменната си брадичка. – Всъщност, в кое време отиваме?

– В кое време...! – Лус се втренчи объркано в него.

– Нямаш представа, нали? – Той се плесна по челото. – Искаш да ми кажеш, че си изплувала от настоящето без никакви основни познания за прекрачването през Вестители? Че за теб е пълна мистерия как се озоваваш във времето, в което попадни накрая?

– Как се предполагаше да науча? – попита Лус. – Никой не ми каза нищо!

Бил се смъкна с пърхане от рамото й и закрачи по издатината.

– Права си, права си. Просто ще се върнем към основните неща. – Той спря пред Лус, сложил мъничките си ръце на месестите си хълбоци. – Така. Ето сега. Какво искаш?

– Искам... да бъда с Даниел – каза тя бавно. Имаше още, но по беше сигурна как да го обясни.

– Хъм! – Бил доби още по–несигурно изражение, отколкото изветите вежди, каменните устни и кривият нос му придаваха в естественото му състояние. – Пролуката в аргумента ти, госпожице адвокат, е че Даниел вече беше точно до теб, когато ти изскочи от собственото си време. Нали?

Лус се плъзна надолу по стената и седна, чувствайки нов силен прилив на съжаление.

– Трябваше да си тръгна. Той не искаше да ми каже нищо за нашето минало, затова трябваше да се заема и да открия сама.

Очакваше Бил да спори още с нея, но той просто каза:

– Значи искаш да ми кажеш, че си се отправила на поход за търсене.

Лус почувства как по устните й премина слаба усмивка. Поход за търсене. Харесваше й как звучи.

– Значи все пак искаш нещо. Виждаш ли? – Бил плесна с ръце. – Добре, първото, което трябва да знаеш, е, че Вестителите биват призовавани при теб въз основа на това, какво става тук вътре. – Той се потупа по гърдите с каменния си юмрук.

Те са нещо като малки акули, привличани от най–съкровените ти желания.

– Правилно. – Лус си спомни сенките в „Шорлайн“ – как сякаш точно онези Вестители бяха избрали нея, а не обратното.

– Така че когато пристъпиш, Вестителите, които сякаш потрепват пред теб, умолявайки те да ги вдигнеш... сещаш ли се? Тези Вестители те насочват към мястото, където душата ти копнее да бъде.

– Значи момичето, което видях в Москва и в Милано – и всичките други животи, в които надзърнах, преди да знам как да пристъпвам през Вестителите... аз съм искала да ги посетя?

– Именно – каза Бил. – Просто не си го знаела. Вестителите са го знаели заради теб. Ще станеш по–добра и в това. Скоро би трябвало да започнеш да чувстваш как споделяш тяхното знание. Колкото и странно да е може би усещането, те са част от теб.

Всяка една от тези студени, тъмни сенки – част от нея? Изведнъж, неочаквано, това й се стори логично То обясняваше как дори още от началото, дори когато това я плашеше, Лус не успяваше да се сдържи да не пристъпи през тях. Дори когато Роланд я предупреди, че са опасни. Дори когато Даниел я гледаше със зяпнала уста, сякаш беше извършила някакво ужасно престъпление. Вестителите винаги й създаваха чувството за отваряща се врата. Възможно ли беше наистина да са това?

Миналото й, някога толкова непознаваемо, сега беше там, навън, и всичко, което тя трябваше да направи, бе да пристъпи в правилните врати? Можеше да види коя е била, какво е привлякло Даниел към нея, защо любовта им е била прокълната, как се бе усилвала и променяла с течение на времето. И, най–важното, какви можеха да бъдат в бъдеще.

– Вече доста сме напреднали по пътя си нанякъде – каза Бил, – но сега, когато знаеш на какво сте способни ти и твоите Вестители, следващия път, когато тръгнеш да прекрачваш през времето, трябва да помислиш какво искаш. И не мисли за място или време, мисли за търсенето като цяло.

– Добре. – Лус се опитваше да подреди обърканите емоции в душата си в думи, които да прозвучат донякъде смислено, изречени на глас.

– Защо не пробваш сега? – предложи Бил. – Просто за упражнение. Това може да ни предупреди в какво ни предстои да влезем. Помисли си към какво се стремиш.

– Разбиране – каза тя бавно.

– Добре – каза Бил. – Какво друго?

Нервна енергия циркулираше из тялото й, сякаш беше на косъм от нещо важно.

– Искам да открия защо Даниел и аз сме били прокълнати. И искам да разваля това проклятие. Искам да попреча любовта да ме убива, за да можем най–накрая да бъдем заедно – наистина.

– Чакай, чакай, чакай. – Бил започна да размахва ръце като човек, заседнал отстрани край тъмен път. – Хайде да не стигаме до безумия. Проклятието, срещу което си изправена, е много отдавнашно. Ситуацията с теб и Даниел е като... не знам, не можеш просто да щракнеш с хубавите си пръстчета, да развалиш проклятието и да излезеш от положението. Трябва да започнеш от дребните неща.

– Ясно – каза Лус. – Добре. Тогава би трябвало да започна, като опозная едно от миналите си превъплъщения. Да се приближа и да видя как се развиват отношенията й с Даниел. Да разбера дали тя чувства същите неща, които чувствам аз.

Бил кимаше, по пълните му устни се разпростираше леко налудничава усмивка. Отведе я до ръба на издатината.

– Мисля, че си готова. Да вървим.

Да вървим? Гаргойлът идваше с нея? Излизаше от Вестителя и влизаше в друго минало? Да, на Лус би й дошла добре малко компания, но едва познаваше този тип.

– Питаш се защо би трябвало да ми се доверяваш, нали? – попита Бил.

– Не, аз...

– Ясно – каза той, като кръжеше във въздуха пред нея. – Аз съм неприятен тип, когото постепенно започваш да харесваш. Особено в сравнение с компанията, в която си свикнала да се движиш. Определено не съм ангел. – Той изсумтя. – Но мога да помогна да направиш това пътуване такова, че да си заслужава времето и усилията. Можем да сключим сделка, ако искаш. Когато ти втръсне от мен – просто кажи. И си хващам пътя. – Той протегна ръката си с дълги нокти.

Лус потръпна. Ръката на Бил беше като покрита с кора от скални шисти и късчета лишеи, подобно на разнебитена статуя. Последното, което искаше да направи, беше да я поеме в собствената си ръка. Но ако не го направеше, ако го отпратеше точно сега...

Може би щеше да й е по–добре с него, отколкото без него.

Хвърли поглед надолу към краката си. Късата мокра издатина под тях свършваше там, където стоеше тя, и се спускаше в нищото. Нещо между обувките й привлече погледа й – проблясване в скалата, което я накара да примигне. Земята се изместваше... омекваше... олюляваше се под краката й.

Лус погледна зад гърба си. Голямата скала се ронеше, чак до стената на пещерата. Тя се препъна, олюлявайки се на ръба. Издатината потрепери под нея – по–силно, – когато частиците, които държаха скалата цяла, започнаха да се разделят. Издатината изчезваше около нея, все по–бързо и по–бързо, докато свеж въздух лъхна петите й и тя скочи...

И впи дясната си ръка в протегнатия нокът на Бил. Разлюляха се във въздуха.

– Как ще се измъкнем оттук? – извика тя, като сега се вкопчи по–здраво в него от страх да не падне в бездната, която не можеше да види.

– Следвай сърцето си. – Бил сияеше, беше спокоен. – То няма да те подведе.

Лус затвори очи и си помисли за Даниел. Завладя я чувство на безтегловност и тя затаи дъх. Когато отвори очи, някак се рееше из изпълнена със статично електричество тъмнина. Каменната пещера се измести и се отдръпна в малко златно кълбо светлина, което се смали и изчезна.

Лус хвърли поглед през рамо и Бил бе точно там, с нея.

– Какво беше най–първото нещо, което ти казах? – попита той.

Лус си припомни как гласът му сякаш беше проникнал чак в нея.

– Каза да забавя скоростта. Че никога няма да науча нищо, ако профучавам из миналото си толкова бързо.

– И?

– Точно това исках да направя. Просто не знаех, че го искам.

– Може би затова ме намери тъкмо сега – изкрещя Бил, за да надвика вятъра: сивите му криле настръхнаха, докато се движеха с бясна скорост. – И може би затова в крайна сметка се озовахме... точно... тук.

Вятърът спря. Статичният пукот омекна до тишина.

Краката на Лус се блъснаха в земята – чувство, сякаш излита от люлка и се приземява върху тревиста ливада. Беше излязла от Вестителя и се намираше някъде другаде. Въздухът беше топъл и малко влажен. От светлината около краката си разбра, че е паднал здрач.

Бяха потопени дълбоко в поле от гъста, мека, блестяща зелена трева, която стигаше до прасците й. Тук–там тревата беше осеяна с мънички яркочервени плодове – диви ягоди. Пред тях рехава редица от сребърни брези бележеше края на подстриганата ливада на някакво имение. Малко зад нея се издигаше огромна къща.

Оттук тя можа да различи бяло каменно стълбище, което водеше към задния вход на голямото имение в стила от времето на Тюдорите. Един акър подрязани храсти от жълти рози граничеха със северния край на ливадата, а миниатюрен лабиринт от жив плет запълваше площта недалеч от желязната порта на изток. В центъра се намираше прекрасна зеленчукова градина, бобови стъбла се увиваха високо по придържащите ги пръти.

Настлана с чакъл пътека разделяше двора наполовина и водеше към просторна белосана веранда.

Кожата по ръцете на Лус настръхна. Това беше мястото. Изпитваше вътрешно усещане, че е била тук преди. Това не беше обикновено дежа вю. Гледаше към място, което беше означавало нещо за нея и Даниел. Почти очакваше да ги види двамата там точно сега, прегърнати.

Но верандата беше пуста, изпълнена единствено с оранжевата светлина на залязващото слънце.

Някой подсвирна, при което тя подскочи.

Бил.

Беше забравила, че е с нея. Той кръжеше във въздуха, така че главите им бяха на едно и също ниво. Извън Вестителя беше някак по–отблъскващ, отколкото й се стори отначало. На светло плътта му беше суха и люспеста и миришеше силно на плесен. Около главата му бръмчаха мухи. Лус се отдръпна леко от него почти пожелавайки си той отново да стане невидим.

– Определено е по–добре от военна зона – каза той, като оглеждаше парка.

– Откъде знаеш къде съм била преди?

– Аз съм... Бил. – Той сви рамене. – Знам разни неща.

– Добре тогава, къде сме сега?

– Хелстън, Англия – той насочи връхчето на един извит нокът към главата си и затвори очи, – в това, което ти би нарекла 1854 година. – После той сключи каменните си пръсти с големи нокти пред гърдите, подобно на дребен като гном ученик, който рецитира доклад по история. – Сънливо южняшко градче в графство Корнуол, удостоено с правата на град от самия крал Джон. Царевицата е висока няколко фута, затова бих предположил, че вероятно е средата на лятото. Жалко, че сме пропуснали месец май – тук устройват такъв празник на цветята, че направо няма да повярваш. Или може би ще повярваш! Момичето, каквото си била в предишното си превъплъщение, е било красавицата на бала през последните две поредни години. Баща и е много богат, разбираш ли. Забогатял, като натрупал акции в търговията с мед...

– Звучи фантастично. – Лус го прекъсна насред изречението и закрачи през тревата. – Влизам там. Искам да говоря с нея.

– Стой. – Бил прелетя покрай нея, после направи лупинг назад, като пърхаше на няколко сантиметра пред лицето й. – Така ли ще се появиш? Това изобщо няма да свърши работа.

Той размаха пръста си в кръг и Лус осъзна, че говори за дрехите й. Още беше облечена в униформата на италианска медицинска сестра, която беше носила през Първата световна пойна.

Той сграбчи края на дългата й бяла пола и я повдигна до глезените й.

– Какво носиш там отдолу? Това маратонки „Конвърс“ ли са? Сигурно ме будалкаш с тях. – Той цъкна неодобрително с език. – Как изобщо си оцеляла през онези други животи без мен...

– Оправях се чудесно, благодаря.

– Ще ти се наложи да постигнеш нещо повече, отколкото „да се оправяш“, ако искаш да се задържиш повече време тук. – Бил отново подхвръкна нагоре до нивото на очите на Лус, после профуча около нея три пъти. Когато тя се обърна да го потърси с поглед, го нямаше.

Но после, миг по–късно, чу гласа му – макар да звучеше, сякаш идва от много далече.

– Да! Блестящо, Бил!

Във въздуха близо до къщата се появи сива точица, която стана по–голяма, после още по–голяма, докато каменните бръчки ма Бил се показаха ясно. Сега той летеше към нея и носеше в ръце тъмен вързоп.

Когато стигна до Лус, той просто я подръпна отстрани и торбестата бяла сестринска униформа се разцепи по шева и направо се смъкна от тялото й. Лус побърза скромно да обгърне с ръце голото си тяло, но сякаш само секунда по–късно някой навлече през главата й поредица от бельо, фусти и дълга черна рокля.

Бил се суетеше тромаво около нея като побесняла шивачка, привързвайки около кръста й стегнат корсет, докато острите банели започнаха да притискат кожата й на всевъзможни неудобни места. Фустата й беше направена от толкова много тафта, че дори застанала неподвижно сред лек ветрец, тя шумолеше.

Помисли си, че изглежда доста добре за епохата – докато не разпозна бялата престилка, завързана около кръста й. Ръката й се вдигна към косата и рязко смъкна бяло слугинско боне.

– Аз съм прислужница! – невярващо попита тя.

– Да, Айнщайн, прислужница си.

Лус знаеше, че е тъпо, но се почувства малко разочарована. Имението беше толкова величествено, а градините – толкова прекрасни, и тя знаеше, че се е отправила на търсене и така нататък, но не можеше ли просто да се е разхождала из градините тук като истинска викторианска дама?

– Май каза, че семейството ми било богато.

– Семейството на миналото ти превъплъщение е било богато. Червиво с пари. Ще видиш, когато я срещнеш. Тя се представя като Лусинда и мисли, че галеното ти име е отвратително, между другото. – Бил стисна нос и го вдигна високо във въздуха, успявайки да докара доста смешна имитация на сноб. – Тя е богата, да, но ти, скъпа моя, си пътуваща във времето натрапница, която не познава маниерите на това висше общество. Така че, освен ако не искаш да се издържаш едва–едва като шивачка от Манчестър и да ти покажат вратата още преди да успееш да си побъбриш с Лусинда, трябва да минеш под прикритие. Ти си кухненска прислужница. Слугиня. Момиче, което изхвърля съдържанието на нощните гърнета. Наистина зависи от теб. Не се тревожи, няма да ти се пречкам. Мога да изчезна в един миг.

Лус изстена:

– И просто влизам и се преструвам, че работя тук?

– Не. – Бил завъртя твърдите си, направени от кремък очи.

– Качи се и се представи на господарката на къщата, госпожа Констанс. Кажи й, че хората, при които си работила последно, са се преместили на континента и си търсиш нова работа. Тя е една стара вещица и много държи на препоръките. За твой късмет, имам една стъпка преднина пред нея. Ще намериш твоите в джоба на престилката си.

Лус плъзна ръка в джоба на бялата си ленена престилка и измъкна дебел пощенски плик. Задната му част беше затворена с червен восъчен печат; когато го преобърна, тя прочете: Госпожа Мелвил Констанс, надраскано с черно мастило.

– Ти си някакъв всезнайко, нали?

– Благодаря ти. – Бил се поклони грациозно, после, когато осъзна, че Лус вече се е запътила към къщата, литна напред, като размахваше криле толкова бързо, че те се превърнаха в две размазани петна с цвят на стомана от двете страни на тялото му.

Бяха подминали сребристите брези и прекосяваха подстриганата ливада. Лус се канеше да тръгне нагоре по настланата с чакъл алея към къщата, но се забави, когато забеляза фигури ма верандата. Мъж и жена, които вървяха към къщата. Към Лус.

– Слез – прошепна тя. Не беше готова да се покаже пред никого в Хелстън, особено не и докато Бил бръмчеше около нея като огромно насекомо.

Ти слез – каза той. – Само защото направих изключение за невидимостта заради теб, не означава, че кой да е простосмъртен може да ме види. Напълно дискретен съм там, където се намирам. Всъщност единствените очи, за които трябва да внимавам да не ме забележат... Хей, я чакай малко. – Каменните вежди на Бил внезапно се изстреляха нагоре, издавайки силен шум, сякаш някой влачеше нещо. – Изчезвам – каза той, снишавайки се зад доматените стъбла.

Ангели, допълни Лус. Те сигурно бяха единствените други същества, които можеха да виждат Бил в този образ. Предположи така, защото най–после успя да различи мъжа и жената, онези, които бяха подтикнали Бил да се скрие. Зяпнала сред плътните, бодливи листа на доматеното стъбло, Лус не можеше да откъсне очи от тях.

Всъщност не можеше да откъсне очи от Даниел.

Останалата част от градината стана много тиха. Вечерните песни на птиците затихнаха и всичко, което Лус чуваше, бяха два чифта крака, които вървяха бавно нагоре по чакълестата пътека. Сякаш всички последни лъчи на слънцето падаха върху Даниел, хвърляйки около него златист ореол. Беше наклонил глава към жената и кимаше, докато вървеше. Жената, която не беше Лус.

Беше по–възрастна, отколкото можеше да е Лусинда – най–вероятно в двайсетте си години, – и много красива, с тъмни, гладки като коприна къдрици под широка сламена шапка. Дългата й муселинова рокля беше с цвят на глухарче и изглеждаше много скъпа.

– Започна ли да ви се нрави нашето малко селце, господин Григори? – тъкмо казваше жената. Гласът й беше висок и ясен, изпълнен с естествена увереност.

– Може би твърде много, Маргарет. – Стомахът на Лус се присви във възел от ревност, докато гледаше как Даниел се усмихва на жената. – Трудно е да повярвам, че мина седмица, откакто пристигнах в Хелстън. Може да удължа престоя си повече, отколкото възнамерявах. – Той направи пауза. – Всички тук са много мили.

Маргарет се изчерви, а Лус закипя от гняв. Маргарет дори се изчервяваше красиво.

– Само се надяваме, че това ще проличи и в творчеството ви – каза тя. – Разбира се, майка ми е много развълнувана, че при нас е отседнал художник. Всички се вълнуват.

Лус се промъкна след тях, докато вървяха. След като отминаха зеленчуковата градина, тя се сниши зад розовите храсти, като подпря ръце на земята и се наведе напред, за да чува двойката.

После ахна. Беше убола пръста си на един трън. Кървеше.

Засмука раната и тръсна глава, като се опитваше да не изцапа с кръв престилката си, но докато кървенето спре, тя осъзна, че е изпуснала част от разговора. Маргарет беше вдигнала поглед към Даниел с очакване.

– Попитах ви дали ще бъдете на празненствата за слънцестоенето по–късно тази седмица. – Тонът й бе леко умолителен.

Майка ми винаги вдига голяма шумотевица около тях.

Даниел промърмори нещо в смисъл, че да, нямало да ги пропусне, но явно беше разсеян. Непрекъснато извръщаше поглед от жената. Очите му се стрелкаха из ливадата, сякаш беше доловил присъствието на Лус зад розите.

Когато очите му бързо се стрелнаха над храстите, където се беше снишила, в тях проблесна наситен виолетов оттенък.


Загрузка...