Свещеният камък

Дванадесета глава

Сибил не се нуждаеше от убеждаване да се върне към проучванията си за няколко дни. Трябваше двамата с Гейдж отново да надникнат в бъдещето, но не очакваше това с нетърпение.

Дали бе видяла смъртта на Гейдж? Дали бе почувствала своята? Въпросите се въртяха в съзнанието й, отново и отново. Дали бе смърт или друг край, когато я обгърна непрогледен мрак? Дали нейните писъци отекваха?

И преди се бе виждала до Свещения камък, и всеки път смъртта пропълзяваше към нея. Не живот, като за Куин и Лейла, помисли си тя, никакъв повод за празнуване. Само кръв и мрак.

Знаеше, че трябва да се върне там. Във видение и реалност. Не само за да потърси отговори, а и за да ги приеме. Тогава трябваше да е силна. Но не и днес. Днес бе празник, с развети знамена, маршируващи оркестри и малки момичета в ярки костюми. Днешното възпоменателно шествие бе отрязък от живота в Хокинс Холоу, който й напомни защо трябва да се върне.

А стъпалата пред кантората на Фокс бяха едно от най-добрите места за наблюдение.

— Обичам шествията — каза Куин до нея.

— Главна улица, в САЩ. Изкушението е голямо.

— Я виж, няколко приятели от Детската лига. — Куин заподскача на пръсти, докато пикапът, натоварен с хлапета, бавно преминаваше покрай тях. — Това са „Блейзърс“, щедро спонсорирани от „Боул-а-Рама“. Бащата на Кал им е треньор. В момента текат състезания.

— Вече си вътре в нещата. Искам да кажа, свикваш с живота в малкия град.

— Кой би предположил? — Куин се засмя и обви ръка около талията на Сибил. — Мисля да се включа в комитет и да организирам читателски сбирки в книжарницата. Майката на Кал предлага да ме научи да пека сладкиши, но тактично се измъквам. Всичко си има граници.

— Влюбена си в това място — отбеляза Сибил. — Не само в Кал, а и в града.

— Така е. Мисля, че работата върху тази книга промени живота ми. Тя ме доведе тук и открих, че съм част от легендата, която проучвам. Доведе ме при Кал. А писането, въпреки всичко страшно и грозно, с което се сблъскваме и ще се сблъскаме, ме увлече, Сиб. Хората, общността, традициите, гордостта. Точно това искам. Зная, че не е по твоя вкус.

— Нямам нищо против. Всъщност… харесва ми.

Сибил погледна множеството хора, които се тълпяха по тротоарите, бащите с деца на раменете, дългокраките тийнейджърки в разноцветни облекла, семействата и приятелите, приведени на сгъваемите си столове до бордюрите.

Въздухът бе изпълнен с мирис на хотдог, захарен памук и подправки от сандъчетата, които Фокс бе сложил до стълбите. Всичко бе светло и чисто — синьото небе, яркото слънце, патриотичният дух, който витаеше по улиците, червените и белите петунии, преливащи от саксиите, окачени на всички улични лампи покрай Главната.

Окичени с пайети момичета въртяха палки и изпълняваха акробатични номера по пътя към площада. Отдалеч се чуваха фанфарите и барабаните на духов оркестър.

В повечето дни Сибил би предпочела динамиката на Ню Йорк, стила на Париж или романтиката на Флоренция, но в слънчев неделен следобед, когато май се готвеше да отстъпи място на юни, Хокинс Холоу бе идеалното място.

Тя извърна глава, когато Фокс й подаде чаша.

— Чай с лед — каза той. — Има и бира, ако предпочиташ.

— Чаят е чудесен. — Надникна над рамото му и повдигна вежди срещу Гейдж, докато отпиваше. — Не обичаш ли шествията?

— Нагледал съм се.

— Предстои кулминацията — обяви Кал. — Оркестърът на гимназия „Хокинс Холоу“.

Мажоретки и гвардейци размахваха и подхвърляха сребърни палки и лъскави бели пушки. Клакьорките на местните отбори танцуваха и вееха пискюли. Любимки на публиката, помисли си Сибил, когато гръмнаха аплодисменти. Предвождан от двама барабанчици, оркестърът засвири туист.

— Маршова песен, а? — каза Кал зад нея и тя се засмя.

— Страхотно е, нали? Просто съвършено.

Очите й се насълзиха от умиление. Толкова много млади лица, яркосини и ослепителнобели униформи, високи шапки и въртящи се палки, непрестанно движение под съпровод на музика. Хората по тротоарите затанцуваха, запяха текста на песента и слънчевите лъчи заиграха по лъскавите духови инструменти.

От тромпетите бликна кръв, която заля снежнобелите и яркосини костюми, свежите млади лица, високите шапки. Пръскаше от пиколата, течеше от флейтите, струеше нагоре от палките на барабаните.

— Господи! — промълви Сибил.

Момчето профуча над улицата, спусна се и затанцува на земята. Искаше й се да се отдръпне, да се скрие, докато зловещите му очи се взираха в нейните. Но остана на мястото си, потискайки тръпките, и изпита благодарност, когато ръката на Гейдж енергично обхвана рамото й.

Над тях сградата избухна в пламъци. А оркестърът продължаваше да свири под аплодисментите на тълпата.

— Почакайте. — Фокс сграбчи ръката на Лейла. — Някои от хората виждат и усещат. Вижте.

Сибил откъсна поглед от демона. Видя страх и ужас върху някои лица, а други изглеждаха пребледнели или озадачени. Тук-там родители притискаха малките си деца и си проправяха път, за да ги изведат, докато други просто стояха и пляскаха с ръце в такт с музиката.

— Лошо момче! Лошо момче! — крещеше малко момиченце, седнало на раменете на баща си, и ридаеше неудържимо.

Палките пламнаха, въртейки се във въздуха. По улицата потече кървава река. Някои от музикантите разкъсаха редиците и побягнаха.

До нея Куин хладнокръвно и старателно снимаше.

Сибил проследи момчето с поглед и докато се взираше в него, главата му се завъртя на врата и очите му отново срещнаха нейните. Ухили се широко, оголвайки остри, бляскави зъби.

— Ще те запазя за последно, ще ми бъдеш домашен любимец. Ще посея семето си в теб. Когато узрее, когато разцъфти, ще го изтръгна от теб и то ще изпие кръвта ти като майчино мляко.

После със светкавичен скок се издигна във въздуха върху огнена вълна и се понесе към Сибил.

Може би щеше да побегне, може би щеше да остане. Никога нямаше да разбере това. Гейдж я дръпна така рязко, че тя политна назад и падна. Когато се изправи, той все още стоеше пред нея. Сибил видя как създанието се преобрази в грозна черна маса и изчезна.

Ехидният му смях заглъхна, но продължи да звучи в ушите й и се сля с музиката на ударните и духовите инструменти, докато оркестърът продължаваше да марширува по главната улица. Когато побутна Гейдж встрани, за да надникне, знамената отново се вееха чисти и по инструментите подскачаха слънчеви зайчета.

Сибил се отдръпна назад.

— Нагледах се на шествия за днес.

В кантората на Фокс Куин седна пред компютъра, за да прехвърли снимките.

— Онова, което видяхме, не излиза.

Тя посочи екрана.

— Защото не беше съвсем реално — изтъкна Лейла.

— Петна и размити силуети — отбеляза Куин. — И някаква мъгла на всяка снимка там, където беше копелето. Беше там, а сякаш не е било.

— Има противоречиви теории за паранормалната фотография. — Заеми се с нещо осезаемо, за успокоение, каза си Сибил, отметна косите си назад и се наведе към екрана. — Според някои дигиталните апарати имат предимството да улавят части от светлинния спектър, невидими за човешкото око. Други ги отричат, защото засичат отражения, пречупвания, прашинки и други неща, които биха могли да замъглят образа. Затова се препоръчва добър тридесет и пет милиметров фотоапарат. Но…

— То не е светлина, а мрак — довърши Куин, следвайки мисълта й. — Може би с инфрачервен обектив ще имаме по-голям успех. Трябваше да извадя диктофона от чантата си — добави тя, докато бавно преглеждаше серията снимки. — Случи се толкова бързо и мислех само за образ, докато…

— Чухме думите му — довърши Сибил.

— Да. — Куин сложи ръка върху нейната. — Иска ми се да видя дали и как се записва гласът му.

— Не е ли по-важно, че не сме единствените, които видяха нещо?

Куин вдигна поглед към Гейдж.

— Прав си. Прав си. Дали това означава, че е станало достатъчно силно, за да прекрачва границите на реалността, или че онези, които видяха и усетиха нещо, са по-чувствителни? По-свързани?

— По малко и от двете. — Фокс плъзна ръка нагоре и надолу по гърба на Лейла, докато снимките се редуваха.

— Лейла каза, че не беше съвсем реално. Аз имах същото чувство. Но това означава, че не е било и съвсем нереално. Не видях всички, които реагираха, но онези, които забелязах, бяха от семейства, живеещи в Холоу от няколко поколения.

— Именно — потвърди Кал. — И аз забелязах.

— Ако ще убеждаваме хората да напуснат града, оттук трябва да започнем — каза Фокс.

— Баща ми е поговорил с няколко души, подпитал е за намеренията им. — Кал кимна. — Ще успеем. — Погледна часовника си. — Скоро трябва да тръгваме към родителите ми. Голям празничен обяд на открито, нали помните? Ако някой няма настроение, ще бъде извинен.

— Трябва да отидем всички. — Сибил откъсна поглед от снимките и се изправи. — Трябва да отидем, да пийнем бира и да хапнем бургери и картофена салата. Неведнъж сме казвали, че като живеем и вършим нормални неща, особено след подобна случка, натриваме носа му.

— И аз мисля като Сибил. Трябва да изтичам до къщата, за да опиша инцидента. После с Кал ще ви настигнем.

— Ще затворим тук и идваме с вас. — Фокс погледна Гейдж. — Какво ще кажеш?

— Да, ще ви настигнем.

— Не е ли по-добре вие да тръгнете първи? — предложи Сибил. — Ние ще заключим.

— Добре.

Гейдж изчака, докато останаха насаме.

— Какво имаш да ми казваш, а не искаше да изречеш пред тях?

— Тази проницателност е ценна за човек с твоята професия. Въпреки оптимистичните възможности, които видяхме, и двамата сме виждали и другата страна. Всъщност има две неща. Разбирам, че първият ви опит да се преборите със злото до Свещения камък не се е получил. Загинали са хора. Но…

— Но последният сблъсък трябва да стане до Свещения камък — прекъсна я той. — Зная. Неизбежно е. И двамата сме го виждали достатъчно пъти, за да проумеем това. Кал и Фокс също знаят. За тях е по-трудно. Решава се съдбата на града им, на близките им.

— И твоите, Гейдж — каза Сибил, преди той да възрази. — Тук си роден. Независимо къде ще го прекараш, животът ти е започнал в този град. Значи е и твой.

— Може би. Какво е второто?

— Ще те помоля за услуга.

Гейдж въпросително повдигна вежди.

— Каква?

Тя леко се усмихна.

— Знаех си, че не си от хората, които прибързано биха казали: „разбира се“. Ако нещата не се развият както се надяваме и ако си сигурен, че няма връщане назад, и още едно „ако“, ако не мога да го сторя сама, какъвто ще бъде първият ми избор…

— Ще застанеш срещу мен и ще поискаш да те убия.

— Наистина си много проницателен. Виждала съм това да се случва в други сънища и видения. Обратната страна на монетата. Казвам ти, Гейдж, с ясно съзнание, хладнокръвно, че предпочитам да умра, отколкото да изживея онова, което то ми обеща преди малко. Трябва да го знаеш и да разбереш, че те моля да не допуснеш да попадна в ръцете му, каквото и да е нужно да извършиш.

— Няма да го допусна. Не мога да ти обещая нищо повече, Сибил — каза Гейдж, когато тя отвори уста. — Няма да попаднеш в ръцете му.

Чувствайки нужда да се откъсне от всичко, Гейдж си уреди участие в игра на покер в покрайнините на Вашингтон. Залозите не бяха високи колкото му се искаше, но самата игра му се отрази добре. Както и кратката раздяла с Хокинс Холоу и Сибил. Не можеше да избяга от първото, помисли си той, докато шофираше в приятното юнско утро. Но твърде много се бе сближил с жената.

Време бе за крачка назад.

Щом една жена отправяше към него молба да отнеме живота й, за да я избави от нещо по-ужасно, бе крайно време да се оттегли. Твърде голяма отговорност, помисли си той, докато караше по познатия път. Твърде обвързващо. Твърде реално. Защо, по дяволите, бе обещал да се погрижи за нея… това бе направил. Накара го нещо в погледа й, толкова спокоен и ясен, когато бе изрекла молбата да сложи край на живота й. Говореше напълно сериозно. И още повече, вярваше, че той го знае.

Време бе за откровеност, реши Гейдж, време да се уверят, че и двамата разбират кои карти са на масата и кои не. Не искаше никой да разчита на него.

Можеше да се запита защо не бе останал след играта да ползва резервираната хотелска стая. Защо не бе отвърнал на недвусмислените сигнали от апетитната червенокоса красавица, която здравата го бе изпотила на масата. Бяха равностойни съперници и сега би трябвало с наслада да хапват закуска от румсървис след страстна нощ. Вместо това той пътуваше обратно към Холоу.

Нямаше да се пита защо. Нямаше смисъл, щом не желаеше да узнае отговора.

Надникна в огледалото за задно виждане, когато чу сирени, и бързо погледна спидометъра. Само десет над допустимото, забеляза той, а и не бързаше. Отби и спря край шосето. Не се изненада, когато отново вдигна поглед към огледалото и видя Дерек Напър да слиза от патрулната кола.

Гадният Напър, който мразеше него, Кал и Фокс от детство. Беше си поставил за най-висша цел в живота да им създава неприятности. Особено на Фокс, помисли си Гейдж. Но никой от тримата не бе застрахован.

Жалкото нищожество бе решило да се поразтъпче, помисли си той, докато Напър изминаваше с широки крачки разстоянието между патрулната кола и неговото ферари. Кой бе допуснал слабоумно копеле като него да окачи оръжие и значка?

Напър сложи ръце на кръста си и се наведе към него с широка ослепителна усмивка.

— Някои хора си мислят, че като имат лъскави коли, имат и право да нарушават закона.

— Някои — може би.

— Превиши скоростта, приятел.

— Може би.

Гейдж подаде шофьорската си книжка и регистрационния талон, преди да му бъдат поискани.

— Колко брои за тази играчка?

— Просто напиши квитанцията, Напър.

Очите на Напър се присвиха до малки процепи.

— Криволичеше.

— Не — каза Гейдж хладнокръвно, — нищо подобно.

— Безразсъдно каране, превишена скорост. Пил ли си?

Гейдж посочи пластмасовата чаша на поставката.

— Кафе.

— Долавям алкохол в дъха ти. Тук налагаме сериозни наказания за шофиране в нетрезво състояние, шибаняко. — Напър се подсмихваше, докато говореше. — Ще се наложи да слезеш от колата и да дадеш проба.

— Не.

Напър опря ръка на дръжката на пистолета си.

— Казах, слизай от колата, копеле.

Предизвиква ме, помисли си Гейдж. Подобна тактика често се оказваше сполучлива при Фокс. А той просто остави слабоумния заместник-шериф да играе играта си. Бавно извади ключовете от стартера. Слезе, щракна ключалките, не откъсвайки поглед от очите на Напър.

— Няма да дам проба, имам право да откажа.

— Вониш на алкохол. — Напър го смушка с пръст в гърдите. — Същата отрепка си като твоя старец.

— Говори каквото щеш. Мнението на един идиот няма никаква тежест за мен.

Напър го блъсна назад към колата. Въпреки че ръцете му се свиха в юмруци, Гейдж не ги повдигна.

— Казвам, че си пиян. — За да подсили въздействието, Напър блъскаше по гърдите му. — Казвам, че оказваш съпротива при арест и нападаш полицай. Да видим каква тежест ще има думата ми, когато се озовеш зад решетките. — Отново блъсна Гейдж и се захили. — Шибан негодник! — Принуди го да се обърне. — Разкрачи се.

Гейдж спокойно опря ръце на покрива на колата, докато Напър го претърсваше.

— Възбуждаш ли се? Сигурно това е любимата ти част?

Дъхът му секна, но остана непоклатим, когато последваха няколко бързи удара.

— Млъквай, мамка му! — Напър изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници. — Или ще се качиш доброволно, или насила ще те завлека в участъка.

— Интересно какво обяснение ще дадеш, когато повикам шестима свидетели, които минаха с колите си, докато ме налагаше. Удряше ме с юмруци, а моите не помръдваха. Номерата са в главата ми. Имам добра памет за цифри. — Гейдж не трепна, когато Напър отново го блъсна грубо към колата. — Я виж, идва още един.

Приближаващата се кола забави и Гейдж позна малкия хибрид на Джоан Бари. Тя спря, спусна стъклото и каза:

— Охо!

— Просто си карайте по пътя, госпожо Бари. Това е полицейска работа.

Презрението, с което тя изгледа Напър, беше красноречиво.

— Виждам. Имаш ли нужда от адвокат, Гейдж?

— Така изглежда. Ще се обадиш ли на Фокс да дойде в участъка?

— Казах, карайте си по пътя! — Напър отново посегна към оръжието си. — Или искате да ви арестувам за възпрепятстване на полицията?

— Винаги си бил малко гаднярче. Ще позвъня на Фокс, Гейдж.

Джоан отби встрани от пътя и с поглед, втренчен в Напър, извади мобилния си телефон.

Напър изруга под носа си и блъсна Гейдж към задната седалка на патрулната кола. Гейдж го видя да наднича в огледалото за задно виждане, когато седна зад волана. И долови в очите му ярост, докато Джоан караше след тях до участъка.

Първата тръпка на уплаха се прокрадна в него, когато и двамата слязоха от колите си на паркинга, а той остана заключен в патрулката. Не, не, помисли си той, има свидетели. Напър нямаше да й посегне, или ако го стореше…

Но видя само кратка словесна престрелка, преди Напър да отвори задната врата и да го издърпа. Джоан тръгна с маршова стъпка към входа, профуча покрай бюрото на диспечерите с краткото „Здравей, Карла“ към жената, която седеше там, и нахълта в кабинета на шериф Уейн Хоубейкър.

— Налага се да подам оплакване срещу един от заместниците ти, Уейн. Трябва да дойдеш отвън веднага.

Вижте я само, каза си Гейдж. Изумителна е.

Хоубейкър излезе, отмести поглед от Джоан към Гейдж, а после към Напър.

— Какъв е проблемът?

— Залових този индивид за превишена скорост и безразсъдно шофиране. Предположих, че кара под влияние на алкохол. Отказа да даде проба, оказа съпротива и ме нападна.

— Пълни глупости!

— Джоан! — тихо каза Хоубейкър. — Гейдж?

— Признавам, че карах с превишена скорост. Бях с около десет над ограничението. Джоан ти каза за останалото — пълни глупости.

Спокойният поглед на Хоубейкър не издаде нищо.

— Пил ли си?

— Изпих една бира около десет часа снощи. Това означава преди около… дванайсет часа?

— Криволичеше. Имаше отворена кутия в колата.

— Не съм криволичил и отворената кутия беше чаша за кафе. Твоето момче тук ме предизвика, започна да ме удря с юмруци, сложи ми белезници и предложи доброволно да се кача в колата му, иначе щял да ме довлече насила.

Бузите на Напър червенееха от ярост.

— Този нещастник лъже.

— Колата ми е край пътя — продължи Гейдж със същия спокоен тон. — Малко преди Блу Маунтин Лейн, пред двуетажна тухлена къща с бели капаци и градина. На алеята отпред има бяла тойота с пет врати, регистрационната табела е от Мериленд, с тежкарски надпис „Джени“. Симпатична брюнетка работеше в градината и видя цялото шоу. Трябва да провериш. — Отново погледна Напър и шеговито се усмихна. — Не си много наблюдателен за полицай.

— Сигурно е Джени Мълъндор.

Хоубейкър изпитателно се вгледа в лицето на Напър. Онова, което видя, го накара да стисне зъби. Преди да каже нещо, Фокс блъсна вратата.

— Тихо! — предупреди той, размахвайки пръст срещу Гейдж. — Защо клиентът ми е с белезници?

— Дерек, свали ги.

— Ще го регистрирам за изброените провинения и…

— Казах да свалиш белезниците. Ще седнем да изясним случая още сега.

Напър рязко се обърна към началника си.

— Не заставаш на моя страна?

— Искам да поговоря с клиента си — прекъсна ги Фокс. — Насаме.

— Фокс — Хоубейкър прокара ръце по стърчащите си посивели коси, — дай ми само минута. Дерек, удари ли Гейдж?

— Не, по дяволите. Трябваше да го усмиря, когато оказа съпротива.

— Това ли ще ми каже Джени Мълъндор, когато я попитам?

Очите на Напър се присвиха от ярост.

— Не зная какво ще ти каже. Доколкото зная, тя се чука с него и е готова да каже всичко.

— Голям любовник си, Гейдж — усмихна се Джоан. — Според заместник-шериф Напър сигурно и аз се чукам с теб.

Фокс заплашително се приближи към Напър и, все още с белезници, Гейдж можа само да го побутне с хълбок.

— Какво си казал на майка ми?

— Не се тревожи. — Познавайки сина си, Джоан пристъпи напред и сграбчи ръката му. — Ще подам оплакване. Наруга ме, когато го последвах, а го последвах, защото го видях да блъска Гейдж, който вече беше окован. Намекна, че съм сваляла Гейдж и половината мъже в града.

— За бога, Дерек!

— Тя лъже.

— Всички лъжат, освен теб. — Гейдж поклати глава. — Сигурно е ужасно. Ако тези белезници не изчезнат през следващите пет секунди, ще упълномощя адвоката си да подаде граждански иск срещу заместник-шерифа и полицейския участък на Хокинс Холоу.

— Освободи го. Веднага, заместник! — Шериф Хоубейкър се обърна към диспечерката, която гледаше с широко отворени очи. — Карла, свържи ме с Дженифър Мълъндор.

— Хм, всъщност тя е на телефона. Току-що се обади във връзка с… инцидент пред дома й.

Усмивката на Фокс засия.

— Хубаво е, когато гражданите изпълняват обществения си дълг, нали? Ще повдигнете ли обвинения срещу клиента ми, шерифе?

Хоубейкър потърка лицето си.

— Ще съм ти благодарен, ако изчакаш няколко минути. Трябва да приема това обаждане в кабинета си. Заместник, елате с мен. Защо всички не седнете?

Фокс седна и изпъна крака.

— Просто не можеш да не се забъркаш в някоя неприятност, а? — обърна се той към Гейдж.

— Очевидно.

— Ти също — каза Фокс на майка си.

— Двамата с гаджето ми си търсим белята.

— Напър прекрачи границата — тихо продължи Фокс. — Хоубейкър е добър полицай, добър шериф и ще свърши работата си, няма да го отмине. Ако Джени потвърди показанията ти, ще имаш основания за граждански иск и Хоубейкър го знае. Освен това знае, че Напър е като заредено оръжие, което не бива да се оставя без надзор.

— Ако приятелката ми не се бе притекла на помощ, той щеше да стигне по-далеч. Настървяваше се. — Гейдж се наведе и целуна Джоан по бузата. — Благодаря, скъпа.

— Престанете или ще кажа на баща си. — Фокс се приближи към Гейдж. — Поредната игричка на Нап ли беше, или имаше нещо повече?

— Не мога да кажа със сигурност, но всички знаем, че Напър не се нуждае от помощ на демони, за да бъде агресивно копеле. Разтревожи се, когато споменах, че съм запомнил номерата на шестте коли, преминали, докато ме подмяташе насам-натам.

Гейдж хвърли поглед към затворената врата на кабинета, откъдето отекна гласът на Напър:

— Майната ти тогава! Напускам.

След миг излетя, с яростно святкащи очи. Гейдж забеляза, че оръжието му липсва.

— Няма вечно да намирате по някоя мръсница, зад чиято фуста да се скриете, шибаняци.

Той затръшна вратата на участъка.

— Мен ли имаше предвид или Джени Мълъндор? — запита се Джоан. — Защото, честно казано, не виждам как Джени би намерила време за мърсуване покрай тези двама малчугани. Що се отнася до мен, имам предостатъчно.

— Добре, мамо.

Фокс я потупа по рамото и стана, когато Хоубейкър излезе от кабинета.

— Искам да ти се извиня, Джоан, за недопустимото поведение на един от заместниците си. Ще ти бъда благодарен, ако подадеш оплакване. Извинявам се и на теб, Гейдж, от името на участъка, за тормоза. Показанията на госпожа Мълъндор напълно съвпадат с твоя разказ. Разбирам, че имаш законно право да подадеш жалба. Ще ти кажа, че предвид обстоятелствата временно отстраних заместник-шериф Напър, с намерението да проведа пълно разследване на случая. Той предпочете да подаде оставка.

— Доволен съм.

Гейдж стана.

— Неофициално, ще кажа на всички ви, а можете да предадете и на Кал, защото ми се струва, че Дерек гледа на вас като на едно цяло. Внимавайте. Пазете гърбовете си. Той… лесно се пали. Мога да изпратя някого да докара колата ти, ако искаш, Гейдж.

— Погрижих се за това — каза Фокс на Хоубейкър. — И ти пази гърба си. Напър дълго таи злоба.

Гейдж възнамеряваше да се прибере в къщата на Кал, да вземе душ, да хапне нещо и може би да открадне малко сън. Но импулсивно пое към квартирата. Сибил бе отпред по къси панталони и потник, които разкриваха дългите й крака и ръце, заета да полива цветята в саксии и кошници, разпръснати край входната врата. Тя остави лейката и слезе да го посрещне.

— Чух, че си имал натоварена сутрин.

— В Холоу нищо не остава скрито-покрито.

— Е, има някоя и друга тайна. Всичко наред ли е вече?

— Не съм в ареста, а Напър вече не работи в полицията.

— И двете новини са добри. — Тя наклони глава. — Много ли си ядосан? Трудно е да се отгатне.

— В момента — не особено. По време на случката? Искаше ми се да го тръшна на пътя и да размажа физиономията му. Трудно е да се устои на такова изкушение, но…

— Човек, който се владее, има по-добри шансове да спечели играта.

— Нещо подобно.

— Спечелил си тази. Ще влезеш ли, или само наминаваш?

„Назад, върви си у дома“, каза си Гейдж.

— Имам ли шанс да получа обяд тук?

— Може би. Мисля, че го заслужаваш.

Когато Сибил се обърна, той хвана ръката й.

— Нямаше да идвам насам днес. Не зная защо дойдох.

— За обяд?

Притегли я към себе си и впи устни в нейните с ненаситност, която нямаше нищо общо с апетита за храна.

— Не. Не зная какво е това между нас. И не зная дали ми харесва.

— Поне сме квит, защото и аз не зная.

— Ако доживеем до средата на юли, ще замина.

— Аз — също.

— Добре тогава.

— Добре. Никакво обвързване, нито от моя, нито от твоя страна. — Но тя прокара пръсти през косите му и отново го целуна с топлота. — Гейдж, има много по-важни неща, за които да се тревожим, отколкото какво става между нас.

— Не лъжа жените и не желая да ги повеждам в грешна посока. Това е.

— Ясно. И аз не обичам да ме лъжат и съм свикнала сама да избирам посоката си. Ще влезеш ли да хапнеш?

— Да, да.