Свещеният камък

Тринадесета глава

Гейдж сложи цветя на гроба на майка си и тя подаде нежна ръка от пръстта да ги вземе. Докато стоеше облян от слънчева светлина сред тихото гробище с мрачни каменни плочи, сърцето му подскочи до гърлото. Облечена в снежнобяло, след миг тя се надигна от земята, прелестна и бледа, стиснала цветята като булчински букет.

Защо бяха я погребали в бяло? Гейдж не знаеше.

— Някога ми носеше глухарчета и от дивите лютичета и теменужки, които изпъстряха малкия хълм до къщата ни през лятото.

Гърлото му пареше и едва удържаше тръпнещото му сърце.

— Помня.

— Нима? — Тя вдъхна от уханието на розите, червени като кръв върху бялата й рокля. — Човек не знае какво запомнят малките момчета и какво не. Разхождахме се в гората и в полето. Помниш ли и това?

— Да.

— Сега на местата ни за разходка има къщи. Но можем да се поразходим и тук.

Полите й изшумоляха, когато се завъртя и закрачи с цветята в ръката си.

— Остава толкова малко време — каза тя. — Страхувах се, че няма да дойдеш отново след онова, което преживя тук последния път. — Погледна го в очите. — Не можах да го спра. Беше много силно, и става все по-силно.

— Зная и това.

— Гордея се с теб, че остана, че си толкова смел. Каквото и да стане, искам да знаеш, че се гордея с теб. Ако… ако не успееш, ще те чакам. Не искам да се боиш.

— То се храни със страх.

Майка му отново го погледна. Между нежните венчелистчета на една роза изпълзя лъскав черен стършел, на очите й продължиха да се взират в него.

— С много неща се храни. Имало е цяла вечност да развива вкуса си. Ако можете да го спрете…

— Ще го спрем.

— Как? Остават само няколко седмици. Какво можеш да направиш този път, което досега не си правил? Освен да бъдеш смел. Какво възнамеряваш да правиш?

— Каквото е нужно.

— Все още търсиш отговори, а времето изтича. — Тя нежно му се усмихна, докато кимаше, и втори, а после и трети черен стършел изпълзя между червените венчелистчета. — Винаги си бил смело и упорито момче. Толкова години баща ти трябваше да те наказва.

— Трябваше?

— Какъв избор имаше? Не помниш ли какво направи?

— Какво?

— Уби и мен, и сестричката си. Не помниш ли? Разхождахме се из ливадите, също както сега, и ти побягна. Дори когато ти казах да спреш, бягаше ли, бягаше, и падна. Плака толкова много, горкото ми момче.

Широката й усмивка сияеше, докато розите бълваха стършели. Забръмча цял рояк.

— Коленете ти бяха ожулени и изподраскани. Трябваше да те нося на ръце, а беше твърде тежък за мен. Виждаш ли?

Тя разпери ръце и по бялата рокля се появиха кървави петна. Стършелите се събираха на бръмчащи черни облаци, докато дори от розите бликна кръв.

— Само няколко дни по-късно, толкова кръв и болка имаше. Заради теб, Гейдж.

— Това е лъжа. — Гласът бе на Сибил, която изведнъж се бе появила до него. — Ти си лъжа. Гейдж, това не е майка ти.

— Зная.

— Вече не е толкова красива — каза създанието. — Искаш ли да видиш?

Бялата рокля се превърна в изпоцапани дрипи върху изгнила плът. Смехът му отекваше, докато дебели червеи пълзяха през плътта и под нея се показаха оголени кости.

— А ти? — обърна се то към Сибил. — Искаш ли да видиш татко си?

Костите се преобразиха в мъж с незрящи очи и чаровна усмивка.

— Ето я моята принцеса. Дай целувка на тате!

— Още лъжи.

— О, не виждам! Не виждам! Не мога да видя каква жалка отрепка съм. — Съществото се смееше гръмогласно. — Предпочетох смъртта пред теб. — От устата му изпълзяха стършели. — По-добре смърт, отколкото вечното ти досаждане, тази обсебваща любов, от която ми се гадеше. Не се замислих, преди… — Имитира опиране на пистолет до слепоочието си. Главата му се пръсна и потече ужасяваща пихтия от кръв, кости и мозък. — Това е истината, нали? Спомни ли си, кучко? — Единственото му сляпо око се завъртя в орбитата си и образът избухна в пламъци. — Чакам ви и двамата. Ще изгорите. Всичките ще изгорите.

Гейдж се събуди, стиснал ръката на Сибил, и срещна втренчения й поглед.

— Добре ли си?

Тя кимна, но не помръдна, когато той се надигна. Дъхът й трепереше. Зората изпълваше стаята с бледа светлина.

— Не бяха те — успя да промълви Сибил. — Не бяха те и не беше истина.

— Така е. — Решил, че и двамата се нуждаят от това, Гейдж отново хвана ръката й. — Как го направи? Как проникна в съня ми?

— Не зная. Виждах те, чувах те, но отначало бях далеч… не участвах. Сякаш гледах филм или пиеса, но през някакъв воал. После влязох. Напрегнах се… — Тя недоволно поклати глава. — Не, не беше точно така. Не беше съзнателно, а по-скоро неволно. Като отместване на завесата със замах, когато си ядосан. Ядосах се, защото ми се струваше, че вярваш в онова, което то казва.

— Не вярвах. От самото начало знаех, че е то. Веднъж се подведох — промърмори Гейдж.

— Преструвал си се? — Сибил затвори очи за миг. — Добър си.

— Търси най-силния ни коз, иска да разбере какво имаме. А ни разкри повече, отколкото ние на него.

— Че все още има време. — Сибил седна до него. — Колкото и силно да става, на каквото и да е способно, все пак трябва да изчака до седми за истинското шоу.

— Точка за дамата. Време е за нашия блъф. Трябва да накараме копелето да повярва, че имаме повече, отколкото в действителност.

— И този блъф ще бъде…?

Гейдж стана, отиде до тоалетката и отвори едно чекмедже.

— Примамка.

Сибил прикова поглед в хелиотропа в ръката му.

— Трябва да го пазите на сигурно място, а не да го подмяташ… Почакай. Дай да погледна.

Гейдж нехайно подхвърли камъка във въздуха, а после към нея.

— Това не е нашият камък.

— Не е, избрах го в магазин за сувенири преди няколко дни. Но за минута те заблуди.

— Със същата големина е, но не точно същата форма. Може би и този притежава сила, Гейдж. При проучванията си открих, че хелиотропите са част от камъка Алфа.

— Не е нашият. Онзи, от който то се страхува. Може би си струва да проверим колко и какво е готово да стори, за да се добере до това, което смята за камъка от амулета на Дент.

— И колко ще се ядоса, когато разбере — ако разбере, че е имитация.

— Нищо няма да бъде прекалено. То използва болката ни срещу нас, трагедиите ни. Нека му върнем услугата. Камъкът е помогнал на Дент да го възпре за триста години. Държал го е оковано достатъчно дълго, за да подготви почвата за нас и това, което правим. Сигурно е било една от големите му загуби.

— Добре. Как ще измамим демона?

— Имам някои идеи.

Тя също имаше свои, свързани със следи, на които бе попаднала при проучванията си, но не желаеше да поеме по тях. Затова не ги сподели, а търпеливо изслуша неговите.

Няколко часа по-късно Сибил излетя през задната врата като фурия. Завъртя се, когато Гейдж я последва и затръшна вратата.

— Нямаш право да кроиш подобни планове и да вземаш тези решения на своя глава.

— Имам, по дяволите. Става дума за моя живот.

— За живота на всички ни! — сопна се тя в отговор. — Писано е да бъдем екип. Трябва да работим като екип.

— Писано? Омръзна ми да слушам твоите глупости за съдбата и онова, което е писано. Сам правя избори и се справям с последиците. Няма да позволя някакъв древен пазител да взема решения вместо мен.

— О, боже! — Яростта струеше от нея, от гласа, ръцете и очите й. — Всички имаме избор. Нали се бием и рискуваме живота си, защото Туис отнема правото на избор?

— Но това не означава, че някой от нас може да забрави защо сме събрани тук и да действа сам.

— Аз съм сам. Винаги съм бил.

— О, стига, мамка му! Омръзнало ти е да слушаш приказки за съдбата? А на мен ми писна от твоето „Аз съм самотник, нищо не ме задържа тук“. Отегчително е. Ние сме свързани чрез кръвта, всичките.

— Така ли мислиш? — В контраст с нейната пламенност, тонът му бе леденостуден. — Мислиш, че съм свързан с теб по някакъв начин? Нали неотдавна обсъдихме този въпрос? Правим секс. Всичко започва и свършва с това. Ако търсиш нещо повече…

— Самодоволен задник! Говоря за живот и смърт, а ти си се разтревожил, че ще се опитам да те впримча. Повярвай ми, нямам нужда от теб извън спалнята.

Нещо проблесна в очите му. Може би бе обида, а може би — дързост. Или болка.

— Разбирам те, сестричке. Познавам твоя тип жени.

— Не знаеш…

— Искате да се слуша вашата дума. Мислите се за толкова умни, че можете да командвате парада и всички в него. Аз не позволявам на никого да ме командва. Когато всичко свърши, мислиш, че или ще ме задържиш на каишка, или ще ме пуснеш, според твоите прищевки. Имаш външност, ум и стил, на които никой мъж не би устоял. Е, пред теб е един, който устоява.

— Така ли? — заговори Сибил с леден тон. — Нима онова, което правеше снощи в леглото с мен, е определението ти за устояване?

— Не, това е определението ми за чукане на жена, която ме желае и е на разположение.

Руменината, избила на лицето й от гняв, изчезна, и тя наклони глава с надменно изражение.

— В такъв случай приеми, че желанието й се е изпарило и вече не е на разположение, така че ще трябва да си потърсиш нова дружка за чукане.

— Точно това възнамерявам да направя. Ще действам по свой начин, защото всичко това ми омръзна. Тази битка, градът, ти.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Няма да ме е грижа колко си себичен и глупав, след като всичко приключи. Но преди това няма да рискуваш работата, която сме свършили, целият напредък, който сме постигнали, да отидат на вятъра.

— Голям напредък, няма що! Откакто ти и приятелките ти пристигнахте тук, сме затънали в схеми и графики, изследване на емоции и куп други глупости.

— Преди да дойдем, ти и слабоумните ти братя не сте намерили начин да се преборите цели двайсет години.

Той я притисна с гръб към парапета.

— Не си била тук през Седемте. Какво си въобразяваш, че знаеш? Всичко, с което си се сблъскала досега, е нищо. Няколко сплашвания, малко кръв. Почакай, докато видиш как човек се самоизкормя или се опиташ да попречиш на тийнейджърка да драсне клечката, след като е поляла себе си и малкото си братче с бензин. Тогава ще имаш право да говориш какво мога и какво не мога да направя. Мислиш, че щом си видяла своя старец да изстрелва куршум в слепоочието си, това те прави експерт? Било е бързо и чисто, и си се отървала лесно.

— Кучи син!

— Проумей го. — Думите му се стоварваха като плесници, бързи и безразсъдни. — Ако Туис не се оттегли до следващите Седем, ще си имаш работа с нещо далеч по-страшно от баща, предпочел да се самоубие, отколкото да се изправи срещу трудностите със семейството си.

Сибил замахна и го зашлеви с такава сила, че Гейдж залитна назад. Докато ушите му все още бучаха, той сграбчи ръцете й, за да предотврати нов удар.

— Наистина ли искаш да си говорим за бащи, Гейдж? Да си разказваме спомени, особено за твоя?

Преди Гейдж да отвърне, Куин се втурна през вратата.

— Стига, стига, стига!

— Влизай вътре — нареди й Сибил. — Това не те засяга.

— Какво ви прихваща и двамата?

— Отдръпни се, Гейдж. — Кал блъсна вратата, следван от Фокс и Лейла. — Само се отдръпни. Да влезем вътре и да поговорим.

— Стой настрана.

— Добре, добре, това не е начин за печелене на приятели и влияние сред хората. — Фокс се приближи и сложи ръка на рамото на Гейдж. — Да се успокоим и…

Гейдж го блъсна назад и Фокс залитна.

— И ти стой настрана с проповедите си за мир и любов.

— Искаш ли един рунд с мен? — предизвикателно попита Фокс.

— Господи! — Лейла размаха ръце във въздуха. — Престани! Това, че Гейдж се държи като идиот, не означава, че и ти трябва да го правиш.

— Сега пък аз съм идиот? — Фокс рязко се обърна към Лейла. — Той блъска и разтърсва Сибил, казва ми да стоя настрана, а аз съм идиот?

— Не съм казала, че си, а че не бива да се държиш като такъв. Но очевидно съм се излъгала.

— Не нападай мен. Не аз започнах тази глупава игра.

— Все едно кой я е започнал — Кал протегна ръце напред, — сега тя приключва веднага.

— Кой ти окачи златна звезда и ти даде право да се разпореждаш? — попита Гейдж. — Не ми казвай какво да правя. Първо, нямаше да се намираме в това положение, ако не беше глупавият ти ритуал за кръвно братство с онзи женчовски скаутски нож.

Последва порой от викове и обвинения, които се сливаха в грозна смесица от гняв, негодувание и болка. Думите се сипеха като юмручни удари и никой не обърна внимание на притъмнялото небе и грохота на приближаваща буря.

— О, спрете! Просто спрете. Млъкнете всички! — Сибил надвика глъчката и изведнъж настъпи напрегнато мълчание. — Не виждате ли, че той не дава пет пари за нашите мисли и чувства? Интересува се само от себе си, може би винаги е било така. Щом е решил да тръгне по свой път, ще тръгне. Лично аз приключих с него. — Тя погледна Гейдж в очите. — Край.

После тръгна обратно към къщата.

— Сиб! Мамка му! — Куин стрелна мъжете с убийствен поглед. — Добра работа свършихте. Хайде, Лейла.

Когато двете жени гневно закрачиха след Сибил, Кал отново изруга.

— За кого се мислиш, та ме забърка в това? Със сигурност не си този, за когото те смятах. Може би Сибил е права. Може би е крайно време да приключим с теб.

— Най-добре се успокой — успя да каже Фокс, когато Кал ги остави. — Дай си малко време да се успокоиш, освен ако наистина искаш да бъдеш сам.

Когато Гейдж най-сетне остана сам с гнева и негодуванието си, мислите му поеха по трънливия път на обвиненията и огорчението. Всички те се бяха настроили срещу него, защото бе имал смелостта да предприеме решителна крачка, да престане да седи със скръстени ръце, забил нос в схеми и графики. Да вървят по дяволите. Всичките.

Извади хелиотропа от джоба си и го огледа. Не означаваха нищо за него. Абсолютно нищо. Рисковете, усилията, работата, годините. Беше се връщал тук, отново и отново. Неведнъж бе проливал кръвта си. И за какво?

Сложи камъка върху парапета на терасата и мрачно се загледа в разцъфналите градини на Кал. За какво? За кого? Какво му бе дал Холоу? Мъртва майка, баща пияница. Съжаление и подозрителност в погледите на добрите граждани. И, да, съвсем наскоро — оковаване с белезници и тормоз от негодник, когото градът смяташе за достоен да носи полицейска значка.

Тя била приключила с него? Усмихна се самодоволно при мисълта за Сибил. Не, той бе приключил с нея. Хокинс Холоу и всички в него можеха да вървят по дяволите.

Обърна се и се втурна в къщата да вземе нещата си.

То се процеждаше между дърветата като отровен черен дим. Вътре отново звучаха гневни гласове и черната мъгла сякаш тръпнеше от удоволствие. Пълзейки по тревата и красивите цветни лехи, започна да приема образ. Крайници, тяло и глава, която се мяташе наляво-надясно в сумрака. Откроиха се пръсти, крака, очи, святкащи в неземно зелено, докато се приближаваше към кокетната къща с широка тераса и весели цветя, преливащи над лъскавите саксии.

Уши, лице и уста, разтегната в широка усмивка, която разкриваше бляскави зъби. Вълнението му всяваше тръпки на ужас. С наслада размазваше кръв по зелената трева, по ярките цветя.

Скоро всичко щеше да изгори и то щеше да танцува върху кървавата пепел. Момчето затанцува с пъклено задоволство, скочи и приклекна върху парапета до камъка. Толкова е малък, помисли си то. Нещо толкова малко да създаде толкова неприятности за толкова дълго време.

Наклони глава. Какви ли тайни криеше този камък? Каква сила? И защо тези тайни бяха запечатани в него и нямаше сила, която да ги разбули? Скрити и от тях, помисли си момчето. Да, пазителят им бе дал ключа, но не и ключалката.

Искаше му се да докосне зелената му повърхност на кървавочервени петна. Да проникне под нея и да открадне онова, което се спотайва вътре. Протегна ръка, но я отдръпна. Не, по-добре бе да го унищожи. Винаги бе по-добре да унищожава. Разпери ръце над камъка.

— Хей, ти! — извика Гейдж от прага и простреля момчето точно в средата на челото.

То изпищя и гъстата черна течност, която потече от раната му, изпълни въздуха със зловоние. Скочи, дори когато Гейдж продължи да стреля и другите се втурнаха навън. Кацнало на покрива, създанието оголи зъби като бясно куче.

Вятър и дъжд изригнаха в неудържим порой. Гейдж зае позиция в двора, презареди и се подготви за нов изстрел.

— Внимавай да не стреляш по къщата ми — каза Кал.

С нов скок, то размаха юмруци във въздуха и хелиотропът се пръсна на стотици парчета, превръщайки се в облак прах. Този път момчето издаде победоносен вик, въпреки кръвта, която бликаше от него. Завъртя се, устреми се към Гейдж светкавично като змия и впи зъби в рамото му. Когато той безпомощно падна на колене, момчето изчезна.

До Гейдж достигаха приглушени гласове, които се загубиха в мъгла от болка. Виждаше небето, което отново се проясняваше, но надвесените над него лица бяха размити и неясни.

Дали го бе убило? Отправи молитва смъртта да побърза, за да сложи край на тази агония. Пареше, пареше, разнасяше се като огън в кръвта му, изгаряше костите му и крещеше в главата му. Но не му достигаше дъх да извика, нямаше сили дори да се сгърчи, сякаш го раздираха огнени нокти.

Затвори очи.

„Достатъчно, помисли си той. Стига толкова. Време е да си отида.“

Предаде се и усети как се носи далеч от болката.

Първата плесница по лицето го ядоса. Втората го вбеси. Не можеше ли да умре относително спокойно?

— Връщай се, кучи сине! Чуваш ли ме? Връщай се. Бори се, страхливецо! Няма да умреш и да позволиш онова копеле да излезе победител.

Болката… проклетата болка отново нахлу в него. Когато инстинктивно отвори очи, пред премрежения му поглед се появи лицето на Сибил и чу настойчивия глас. Тъмните й очи бяха изпълнени с ярост и сълзи.

Гейдж с мъка си пое дъх.

— Не можеш ли да млъкнеш?

— Кал, Фокс…

— Събужда се. Хайде, Гейдж. — Гласът на Кал прозвуча странно, сякаш бе на километри разстояние и затънал в блато. — Съсредоточи се. Дясното рамо. Идва от дясното ти рамо. С теб сме. Съсредоточи се върху болката.

— Мога ли да сторя нещо друго, мамка му?

— Говори. — Лицето на Фокс се показа в полезрението му. — Чувате ли? Опитва се да ни каже нещо.

— На теб говоря, нещастнико.

— Пулсът му е слаб. Отслабва още.

Кой е това, запита се Гейдж. Лейла? Думите й бяха като малки бели светлинки, които виждаше с крайчеца на окото си.

— Кървенето спря. Прободните рани вече не са толкова дълбоки. Сигурно е нещо друго. Някаква отрова.

„И Куин чурулика наблизо, помисли си Гейдж. Цялата тайфа е тук. Просто ме оставете да си отида. Просто ме оставете.“

— Няма да те оставим. Не можем. — Сибил се наведе по-близо, но този път докосна лицето му с устни, а не с ръка. Хладният й допир бе блаженство. — Моля те. Трябва да останеш с нас. Трябва да се върнеш. Не можем да те загубим.

От очите й потекоха сълзи, които капнаха върху раните. Преминаха през кръвта, навлязоха в тях и облекчиха паренето.

— Зная, че боли. — Сибил го галеше по бузите, по косите и пострадалото рамо и ридаеше. — Зная, че боли, но трябва да останеш с нас.

— Помръдна. Ръката му помръдна. — Фокс притисна пръстите му по-силно, когато трепнаха. — Кал?

— Да. Да. Дясното рамо, Гейдж. Започни от там. Ние сме с теб.

Гейдж отново затвори очи, но този път не се предаде. Напрегна сили и се съсредоточи върху източника на болката, проследи я, докато пропълзяваше от рамото надолу по ръката му и през гръдния му кош. Дробовете му се отвориха, сякаш лапите, които ги бяха стягали досега, се отдръпнаха.

— Пулсът му се усилва! — извика Лейла.

— Вече не е толкова блед. Идва на себе си, Сиб — каза Куин.

Както седеше и придържаше главата му в скута си, Сибил отново се наведе и го погледна в очите.

— Почти свърши — ласкаво каза тя. — Само още малко.

— Добре. Добре. — Вече я виждаше ясно, усещаше тревата под себе си и ръцете на приятелите си, които стискаха неговите. — Съвземам се. Ти ли ме нарече страхливец?

Дъхът й спря и едва успя да се засмее през сълзи.

— Подейства.

— Добре дошъл отново при нас, приятелю — заговори Фокс. — Раните зарастват. Да те пренесем вътре.

— Съвземам се — повтори Гейдж, но нямаше сила да вдигне глава. — Е, може би не съвсем.

— Дайте му още минута — предложи Куин. — Раните се затвориха, но… остана белег.

— Да влезем вътре. — Погледите, които Сибил размени с Куин и Лейла, говореха повече от думи. — Ще му приготвим чай, ще оправим леглото му.

— Не искам чай. Не искам легло.

— Ще получиш и двете.

Сибил отмести главата му от скута си, погали го по бузата и стана. Ако изобщо разбираше мъжете, и особено Гейдж, той би предпочел наоколо да няма жени, докато приятелите му го влачат към къщата.

— Искам кафе — каза Гейдж, но жените вече бяха вътре.

— Не се и съмнявам. Куин е права за белега — добави Фокс. — Никога не са ни оставали белези, от ритуала за кръвно братство досега.

— Но и никога демонът не се е опитвал да отхапе парче от някого от нас — намеси се Кал. — Не е успявал да направи нищо подобно, дори през Седемте.

— Времената се менят. Помогнете ми, нека първо опитам да седна. — Придържан от приятелите си, Гейдж успя да изправи гръб. Световъртежът бе убийствен. — Господи! — Той опря чело на свитите си колене. — Никога не съм усещал толкова силна болка, а доста съм си патил. Крещях ли?

— Не. Изведнъж пребледня и падна като труп.

Кал изтри потта от челото си.

— Мислено пищях като момиче. Къде е ризата ми? — попита той, когато повдигна глава и видя, че е гол до кръста.

— Наложи се да я разкъсаме, за да стигнем до раната — отвърна Фокс. — Не помръдваше, дори не трепваше, Гейдж. Едва дишаше. Кълна се, помислих, че с теб е свършено.

— Беше. Почти си бях отишъл. — Гейдж бавно извърна глава и притисна пръсти към белега на рамото си. — Вече дори не боли. Чувствам се слаб, вие ми се свят, но няма болка.

— Трябва да поспиш. Знаеш как е — добави Кал. — Възстановяването изцежда силите.

— Да, може би. Ще ми помогнете ли да стана?

С ръце, обвити около раменете на приятелите му, Гейдж с мъка се изправи. Когато едва измина петте крачки до къщата, най-сетне прие, че се нуждае от сън. Когато погледна към празния парапет, през него премина тръпка на задоволство.

— Копелето разби камъка на пух и прах.

— Да. Можеш ли да изкачиш стъпалата?

— Мога.

Всъщност все още се подсмихваше през зъби, докато Кал и Фокс почти го внесоха на ръце в къщата.

Твърде уморен, за да спори с три жени, изпи чая, натрапен от Сибил. И се отпусна върху леглото с идеално пригладени чаршафи и бухнати възглавници.

— Защо не полежиш с мен, сладурче?

— Много мило предложение, скъпи — отвърна с усмивка Фокс.

— Не ти. — Гейдж нехайно махна с ръка срещу него и посочи към Сибил. — Момичето с големите кафяви очи. Всъщност може би всичките красавици могат да полежат с мен. Има достатъчно място.

— Какво си сложила в този чай? — полюбопитства Кал.

— Тайна съставка. Вървете. — Сибил седна на ръба на леглото. — Аз ще остана при него, докато заспи.

— Ела по-близо и го кажи отново.

Сибил с усмивка отпрати другите, наклони глава и изпитателно се вгледа в лицето му.

— Здравей, прелест моя.

— Здравей, хубавецо. Беше тежка сутрин за теб. Заспивай.

— Вбесих те.

— И аз теб. Такъв беше планът.

— Дяволски добър план.

— Рискован и потенциално глупав.

Той се усмихна самодоволно.

— Получи се.

— Няма спор.

— Не мислех онази глупост, която казах за баща ти.

— Зная. Шшт!

Сибил се наведе и го целуна по бузата.

— Може би мислех част от другите глупости… не помня. А ти?

— Ще поговорим за това по-късно.

— Тя… Ан Хокинс каза, че ще плачеш за мен. Че това ще ме спаси. Направи го. Ти ме върна към живота, Сибил.

— Само ти дадох начален тласък. Сам свърши останалото, Гейдж. — Потръпвайки, тя потърка буза в неговата. — Помислих, че ще умреш. Никога не съм била така изплашена, така разкъсвана отвътре. Помислих, че ще умреш. Че ще ни напуснеш. Че ще те загубя. Умираше в ръцете ми, и в онзи момент осъзнах, че…

Сибил повдигна глава и замълча, когато видя, че е заспал.

— Е — въздъхна дълбоко тя, после още веднъж, — така е по-добре. Няма смисъл да правя унизителното признание, в момент на слабост и за двама ни, че съм проявила глупостта да се влюбя в теб.

Хвана ръката му и остана при него още малко, питайки се дали ще е достатъчно разумна да превъзмогне това увлечение.

— Мислиш ли, че е нужно?

Сибил бавно отмести поглед от лицето на Гейдж към това на Ан Хокинс.

Не се изненада, че остана толкова спокойна. Беше го очаквала и бе виждала далеч по-шокиращи неща от появата на призрак край нечие легло в юнски ден.

— Мислиш ли, че е нужно? — повтори Ан.

— Че е нужно какво?

— Да заключваш сърцето си за онова, което изпитваш към него. Да се лишаваш от радостта и болката, която носи то.

— Не си падам по болката.

— Тя е част от живота. Само мъртвите не изпитват нищо.

— А ти?

Ан присви устни.

— Това не е смърт. Моят любим ми го каза. Не всичко е мрак и светлина. Има толкова много междинни нюанси. Все още чувствам, защото не е свършило. Всеки край е ново начало. Ти си млада и можеш да имаш още дълги години живот в това тяло, в това време. Защо да живееш със заключено сърце?

— Лесно е да го кажеш. Твоята любов е била споделена. Аз зная какво е да обичаш човек, който не може или не желае да отвърне на чувствата ти, или поне не достатъчно.

— Баща ти е бил обсебен от отчаяние. Загубил е зрението си и е ослепял и за любовта.

„Каква е разликата?“, помисли си тя, но поклати глава.

— Би било страхотно да си поговорим за тези неща на чашка, по женски, но в момента тук сме на вълна живот или смърт. Навярно си забелязала.

— Ядосана си.

— Разбира се, че съм ядосана. Той едва не загина днес, едва не умря в ръцете ми заради опита си да спре онова, което някой му е натресъл, на него и на всички ни. Все още има риск за живота му, за живота на всеки от нас. Видях какво може да ни сполети.

— Не си споделила с тях всичко, което видя и узна.

Сибил отново погледна към Гейдж.

— Не съм.

— Ще видиш и още, преди да дойде краят. Детето ми…

— Не съм твое дете.

— Не си дете и на демона. Живот или смърт, казваш. Така е. Или светлината, или мракът ще надделее през Седемте. Моят любим ще бъде освободен или прокълнат.

— А моят? — попита Сибил.

— Той ще направи избора си, както и всеки от вас. Нямам никого, освен вас, моята надежда, вяра и смелост. Само днес използвахте всичко това. И той спи — тихо каза Ан, свеждайки поглед към Гейдж. — Жив. Когато се върна към живота, той донесе от сянката на смъртта още един отговор. Още едно оръжие.

Сибил скочи на крака.

— Какъв отговор? Какво оръжие?

— Ти си интелигентна жена с буден и търсещ ум. Намери го. Използвай го. Вече всичко е в ръцете ви. Твоите, неговите и на другите. И демонът се бои от вас. Неговата кръв — заговори Ан, преди образът й да избледнее постепенно, — нашата кръв, твоята кръв. И тяхната.

Когато остана сама, Сибил отново погледна Гейдж.

— Неговата кръв — промълви тя и забързано излезе от стаята.