Светът е пълен с чудеса

Глава 1

— Родителите съсипват първата половина от живота — заяви майка й, когато Кат беше на единайсет, — а децата — втората.

Каза го с подобие на усмивка, както при онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги.

Кат беше изключително схватливо дете и искаше да проумее това твърдение. Как точно беше съсипала живота на майка си? Само че не разполагаше с време. Майка й нямаше търпение да се махне. Отвън чакаше черното такси.

Една от сестрите на Кат плачеше — а може би и двете. Ала това вече не засягаше майка им. Защото в таксито я чакаше мъж, който я обичаше, без съмнение я караше да се харесва и със сигурност й помагаше да повярва, че там някъде я чака един несъсипан живот — вероятно зад вратата на апартамента му под наем в „Сейнт Джон Ууд“.

Детският плач се засили, когато майката хвана куфарите и чантите и се отправи към вратата. Да, сега вече Кат беше сигурна, че и двете й сестри се дерат, макар че самата тя беше със сухи очи, вцепенена от шока.

Когато вратата се затръшна зад майка им и остана само едва доловимото ухание от парфюма й — „Шанел № 5“, тъй като майка им беше жена с предсказуем усет за миризмите, както и за мъжете — Кат изведнъж осъзна, че е най-възрастният човек в къщата.

На единайсет и вече натоварена с отговорности.

Тя огледа всекидневния хаос, от който се отърваваше майка й. Играчки, храна и дрехи бяха разхвърляни из дневната. Бебето Меган — малък дебелобуз Буда на три години, всъщност вече излязла от бебешката възраст — плачеше, понеже беше ухапала пръстите си, докато дъвчеше бисквита. Къде беше бавачката? На Меган не й позволяваха да яде бисквити преди хранене.

Джесика, бледо и тъжно седемгодишно момиченце — Кат бе почти сигурна, че е любимката на баща им, — се бе свила на дивана с палец в уста и пищеше, защото… Ами защо всъщност? Защото ревливата Джесика винаги така правеше. Защото малката Меган беше метнала Барби стюардесата на Джесика и беше счупила миниатюрната й количка за напитки. И вероятно най-вече защото майка им си бе тръгнала с такава лекота.

Кат гушна Меган и се покатери на дивана, където Джесика си смучеше палеца, сякаш тя беше бебето в семейството. Кат вдигна малката си сестра на хълбок и се обърна към другата:

— Хайде, глупаче!

Успяха точно навреме.

Трите сестри притиснаха лица към еркерния прозорец на току-що разбития си дом точно когато черното такси потегли. Кат запомни профила на мъжа в колата — по-скоро обикновен на вид мъж, който едва ли заслужаваше тази драма — и как майка й се обърна, за да зърне къщата за последен път.

Беше много красива.

В следващия миг я нямаше.

След като майка им си отиде, детството на Кат неусетно свърши. До края на този ден и до края на живота й.

Баща им направи каквото можа — „най-добрият татко на света“, пишеха всяка година Кат, Джесика и Меган на картичките за Деня на бащата, а малките им сърчица преливаха от обич, — а много от бавачките им бяха доста по-мили от обичайното. Години след като си бяха заминали, една бивша домашна помощница от Хелзинки и друга от Манила пращаха коледни картички. Само че накрая дори най-ценените детегледачки се връщаха към истинския си живот и най-добрият татко на света прекарваше повечето време на работа, а в свободните часове се опитваше да разбере какво точно го бе сполетяло. Зад сдържаността и непоклатимите като скала маниери, отвъд цялата доброта и обаяние — „Той е копие на Дейвид Нивън“1, казваха възхитените непознати на момичетата, докато растяха — Кат долавяше безгранично отчаяние, паника и тъга. Никой не си поставя за цел да бъде самотен родител и макар че трите момичета не се съмняваха нито за миг, че баща им ги обича — по онзи негов тих, благ и лишен от показност маниер — той изглеждаше по-неподготвен от повечето хора в такава ситуация.

Като най-голяма Кат се научи да запълва дупките, оставени от процесията бавачки и домашни помощници. Готвеше и гледаше по-малките, чистеше като лисицата с опашката си, а разтребването падаше изцяло на нея (много от детегледачките отказваха да свършат каквото и да е било, свързано по някакъв начин с домакинска работа, сякаш беше против правилата на синдиката). Кат се научи да пуска програмите на пералнята, знаеше как да изключи алармата и след няколко месеца на замразени полуфабрикати и готова храна сама се научи да готви. Имаше обаче едно нещо, което научи преди всички останали: преди да влезе в пубертета, Кат Джуъл вече беше усетила колко сам може да се чувства човек на този свят.

И така трите сестри пораснаха.

Меган — хубава и закръглена, с пищни форми, както казваха сестрите й, но тя единствена от трите трябваше да внимава за теглото си, отличничка в учението — кой би си го помислил? — с цялата борбеност на изтърсака.

Джесика — мечтателка с очи на кошута, чувствителна, лесно се разсмиваше и разплакваше и за изненада на всички от трите тъкмо тя се оказа магнит за момчетата, търсеше голямата любов зад бараките за колела и автобусните спирки в крайния квартал, където живееха, таеше копнеж за щастливо семейство.

Кат бързо израсна висока колкото баща си, но запази момичешкото си телосложение с малки гърди и издължени като на танцьорка крайници, както и неописуемия гняв на изоставено дете, въпреки че се научи да прикрива раните си със заповедническия авторитет на най-голямото дете в семейството.

Трите се държаха здраво една за друга, както и за баща си, който все беше на работа, усещаха липсата на майка си дори когато положението беше лошо и я мразеха и след време фактът, че Кат бе загърбила детството си, бе последната им грижа.

Кат обичаше баща си и сестрите си дори когато я побъркваха, но замина да следва в Манчестър с въздишка на щастливо облекчение — „Веднага щом оставиха вратата леко открехната“, обичаше да казва на новите си приятели. Докато Джесика се омъжи за първия си сериозен приятел, а Меган се премести да живее при първия си истински приятел, Кат се отдаде на учене, по-късно на работата си, без да бърза да създава дом и семейство и да се връща към тиранията на домашния живот.

Познаваше го до болка. Семейният живот означаваше празен хладилник, липсваща майка, Джесика, която плаче, и Меган, която грачи за „бис-ки-ти, бис-ки-ти“.

Семейният живот беше отсъстващият им баща, домашна помощница, която се чукаше с поредното момче в бараката, и нито една проклета „бис-ки-та“ в къщата.

Кат най-добре от трите познаваше реалността на домакинската работа. Усилното бъхтене, неблагодарната тежка робия, безкрайните усилия тумбаците да са пълни, лицата чисти, дупетата измити, очите сухи и кошът за мръсно пране празен.

Нека Джесика и Меган да си градят семейни гнезда. Кат искаше да отлети надалеч и да продължи да лети. Ала имаше достатъчно разум, за да разбере, че това не е философия, а душевна рана. Добила смелост след първия семестър в университета, тя реши да потърси сметка на майка си за откраднатото.

— Каква майка си ти? Що за човек си?

— Родителите съсипват…

— О, я смени плочата! — нарочно изрече на висок глас Кат.

Меган зяпна учудено голямата си сестра. Джесика всеки момент щеше да надуе гайдата. Седяха в изискана френска сладкарница в „Сейнт Джон Ууд“, където хората зад тезгяха наистина говореха на френски и повдигаха рамене по галски маниер.

— Ти беше наша майка — продължи Кат. — Имахме право на някакви майчински грижи. Не ти говоря за обич, мила мамичко. Само за малко човешка доброта. Толкова ли много искахме?

Сега вече викаше.

— Не се тревожи, скъпа — спокойно отвърна майка й, докато си дърпаше от цигарата с ниско съдържание на катран и оглеждаше младия сервитьор, който сервираше топлото хлебче с шоколад пред нея. — Някой ден ще имаш свои опропастяващи деца.

Никога, помисли си Кат.

Никога.

Когато се увери, че съпругът й се е настанил пред телевизора за мача, Джесика се промъкна в кабинета му и започна да разглежда всички снимки, които беше направил на Клои.

Стаята се превръщаше в светилище. Няколко внимателно подбрани кадъра бяха поставени в сребърни рамки, имаше и подпрени на рафтовете с книги и купче съвсем скорошни — подаваха се от плика от фотото, част от тях бяха разпилени като ветрило върху бюрото и закриваха бележката за върнато ДДС.

Джесика понечи да вземе плика, но се поколеба. Ослуша се — Боно от „Ю Ту“ пееше „Какъв съвършен ден!“. Той гледаше мача. През следващия час и нещо само пожар би помръднал Паоло от дивана. Затова Джесика взе последните снимки на Клои и ги заразглежда със свъсени вежди.

Клои в парка, на люлките, със зловещо на вид зъбче, проблясващо от долната челюст на широката й беззъба уста. Ето я след баня — едно ококорено кюфте с очи като мъниста, загърната с бебешкия вариант на халатите с качулка, които носеха боксьорите при излизане на ринга. А тук Клои беше в силните любящи ръце на баща си — по-малкия брат на Паоло, Майкъл, ухилен с глуповата самодоволна усмивка.

Клои. Бебето Клои.

Проклетото бебе Клои.

Дълбоко в себе си Джесика знаеше, че би трябвало да бъде благодарна. Другите мъже тайничко разглеждаха сайтове с имена като „Съвсем нови разгонени курви“, „Палави холандски девойки си просят наказание“, „Тайландски тийнейджърки желаят дебели западняци на средна възраст — веднага!“. Джесика беше сигурна, че единствената й съперница за сърцето на Паоло беше бебето Клои — дъщерята на Майкъл и Наоко, неговата съпруга японка. Джесика разбираше, че би трябвало да е щастлива. Обаче всяка снимка на Клои беше като нож в сърцето й. И всеки път, когато Паоло се любуваше на светилището на племенницата си, на Джесика й идваше да го удуши, да се разпищи или и двете. Как можеше толкова мил и умен мъж да е така неделикатен?

— Майкъл каза, че Клои е на етап, когато пъха всичко в устата си. Майкъл каза — чуй само, Джес! — тя си мисли, че светът е бисквита.

— Хмм — отвръщаше Джесика, загледана студено в снимката на Клои, която изглеждаше напълно безразлична към лепкавата храна, размазана навсякъде по лицето й, — мислех си, че всички деца от евро-азиатски бракове са хубави. — Замълчаване, с цел да подсили въздействието. — Но бебетата се променят, нали?

Паоло винаги избягваше караниците и не каза нищо, само събра снимките на Клои, без да поглежда жена си. Знаеше, че би трябвало да скрие снимките в най-долното чекмедже, а Джесика знаеше, че той също се чувства наранен — по-малкият му брат го превари и пръв стана баща. Само че той не беше засегнат колкото нея. Мъката не го ядеше жив отвътре.

Джесика се мразеше, задето отричаше неоспоримия чар на Клои, задето се чувстваше по този начин и говореше така на съпруга си. Част от нея до смърт обичаше Клои. Само че тя безмилостно й напомняше за собственото й дете; детето, което още не беше родено въпреки годините на опити, и това я превърна в човек, какъвто не би искала да бъде.

Беше напуснала работа, за да си роди дете. За разлика от сестрите й кариерата никога не беше стояла на първо място за нея. Работата просто бе начин да свърже двата края и нещо по-важно — може би да срещне мъжа, с когото да изгради общ живот. По онова време той караше черно такси — преди да започне общ бизнес с брат си — и когато спря да помогне на Джесика с колата, тя си помисли, че ще се държи по мъжкарски наперено. „В моята посока ли си, скъпа?“ Това бе очаквала. Но в действителност той беше толкова срамежлив, че не можеше да я погледне в очите.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Гумата ми се развали.

Мъжът кимна и си взе кутията с инструменти.

— В нашия бранш — обясни и тя за първи път видя онази ленива негова усмивка — му викаме спукана гума.

Малко след това отпрашиха.

През последния й работен ден, преди да поеме към бъдещето си на майка, колегите й в рекламната агенция в „Сохо“ се бяха събрали около балоните, шампанското и тортата с подпряна пред нея голяма картичка с щъркел, на която всички от офиса се бяха подписали.

Това беше най-хубавият работен ден в служебния живот на Джесика. Стоеше с грейнала усмивка сред колегите си, някои от които преди изобщо не бяха забелязвали съществуването й, и продължи да се усмихва, когато някой каза, че не трябва да прекалява с пиенето.

— Нали разбираш? В твоето положение.

— О, още не съм бременна — поясни Джесика, но прощалното тържество вече не бе същото.

Колегите й си размениха недоумяващи и смутени погледи, докато тя се усмихваше щастливо като горда бъдеща майка — когато забременееше, разбира се — и разглеждаше картичката с щъркела, заобиколена от балони и шампанско, насред цялата розова и синя украса.

Това се случи преди три години, когато Джесика беше на двайсет и девет. Бяха женени с Паоло от две години и единственото нещо, което ги бе спряло да си направят бебе още щом свещеникът обяви „Можете да целунете булката“, беше бизнесът, който Паоло и брат му тъкмо бяха започнали. Не му беше времето за бебе. Когато изведнъж бизнесът им потръгна и Джесика скоро щеше да навлезе в трийсетте, дойде времето за бебе. Само че никой не беше уведомил бебето.

Три години опити. Мислеха, че ще е лесно. Сега нищо не беше лесно. Сексът също. Нито разговорите какво не е наред. Нито плановете какво да правят по-нататък. Нито чувството за провал, когато цикълът й дойдеше с болки, които целият „Нурофен плюс“ на света не можеше да облекчи.

Тези парализиращи неописуеми цикли! Тогава се чувстваше сама. Как би могла да опише пронизващата болка на съпруга си? Каква база за сравнение имаше той? Това беше един от видовете болка. Имаше и други. Капаните бяха навсякъде.

Дори това, което би трябвало да е обикновено, простичко удоволствие — като да разглежда снимките на племенницата си — за Джесика беше мъчение. Един ден се разплака в тоалетните на петия етаж на „Джон Луис“, където бяха бебешките стоки, и си помисли дали не полудява. Но не, не беше лудост. Докато бършеше очите си с тоалетна хартия, Джесика осъзна, че никога преди това сърцето й не е било така разбито.

В миналото я бяха наранявали — доста зле, много преди Паоло. Ала никое момче или мъж не би могъл да я нарани така, както нероденото им дете.

Беше вярвала, че зачатието е чисто техническа подробност по пътя към щастливото и безоблачно майчинство. А сега, след цялото това време на опити, овулацията идваше като последно предупреждение да плати наема, за който нямаше пари.

Сега, когато тестът за овулация „Лесно семейно планиране“ предписваше, че е дошъл моментът, Джесика и Паоло — който си бе представял, че винаги ще бъдат млади и възторжени любовници — мрачно се заемаха със задачата като дребни нарушители, осъдени на общественополезен труд.

Същата сутрин Джесика бе пишкала върху малкия пластмасов оракул и той чинно бе оповестил началото на четирийсет и осем часовия период на плодовитост. Довечера бе моментът. Утре вечер също — макар че дотогава Паоло и без това щеше да е направил най-добрия си опит. Усещането беше като да платиш цената за среща със съдбата, като час при зъболекаря.

Паоло се беше настанил със студена бира в ръка, за да гледа дербито на северен Лондон. Вдигна очи, когато тя влезе в стаята, и сърцето й трепна както винаги когато видеше лицето му. Въпреки че сега правеха секс с някаква безчувствена принуда, сякаш той беше нещо като „Направи си сам“ за сглобяване на купени на части мебели, а не за създаване на нов живот, Джесика все още обичаше мургавото нежно лице на съпруга си. Все още обичаше своя Паоло.

— Не знам какъв е резултатът — предупреди я Паоло, докато отпиваше от италианската си бира, — затова ако знаеш кой е спечелил, не ми казвай, Джес.

Тя знаеше, че в този мач нямаше отбелязани голове. Обичайното мрачно севернолондонско дерби. Ала запази информацията за себе си.

— Лягам си.

— Гледай ти! — възкликна коментаторът по телевизията.

— Добре — разсеяно отвърна Паоло.

Джесика кимна към бирата.

— Не прекалявай с това, моля те.

Паоло се изчерви.

— Добре.

— Защото… се изморяваш.

Каза го с подобие на усмивка. Като при една от онези шеги, които всъщност изобщо не са шеги. По начина, помисли си Джесика, по който майка ми винаги подмяташе неприятните истини. Безполезната стара крава!

— Знам — отвърна Паоло и остави бирата. — След пет минути се качвам.

— Трябва да признаем, че тези младежи имат дух — каза другият коментатор. — Все още се държат.

Нещо подсказваше на Джесика, че трябва да закали сърцето си, ако иска да премине през това изпитание. Защото какво щеше да стане, ако бебето не дойдеше? Тогава? Тя не знаеше как щеше да го понесе, нито какъв живот щеше да има с Паоло, който искаше деца като всеки човек — но със сигурност не колкото нея, — нито как бракът им можеше да издържи на разочарованието, което преследваше дома им като зъл наемател.

— До след малко тогава — каза Джесика.

— До скоро, Джес — отвърна Паоло, избягвайки погледа й.

Преди го побъркваше. Сега се държеше като че ли сексът беше изпит, за който той не се беше подготвил.

— Майко мила! — възкликна коментаторът. — Никога няма да може да вкара оттук.

Конусовиден сноп златиста светлина падна върху претрупаното бюро на Меган.

Тя вдигна очи от компютърния екран и погледна през таванския прозорец на тясната стаичка. Приличаше й на прозорче в затворническа килия, където те заключват и изхвърлят ключа. Светлината и шумът, които се просмукваха, бяха знаци на света навън, но той й изглеждаше много далечен. И въпреки всичко тя обичаше тази стая — първият й кабинет в първата й истинска работа. Потръпваше от доволство всяка сутрин, когато влезеше. Усмихвайки се на себе си, Меган стана от бюрото и се покатери на стола. Ставаше все по-добра.

Три пъти на ден се покатерваше внимателно на въртящия се стол с изтъркана тапицерия от задните части на хората, седели там преди нея, и се хващаше за рамката на прозорчето, като изпъваше шия. Ако се вдигнеше на пръсти, можеше да види по-голямата част от детската площадка зад сградата. Меган обожаваше да слуша шума, който вдигаха играещите деца. Имаше малки дечица, шумни, с бебешки нежна кожа. Звучаха като ято разбунени птици. Ясно й беше, че няма голям опит с малки деца. Беше свикнала да бъде най-малката.

— Докторе?

Меган се обърна и за малко да падне от стола.

Една жена с дрехи като извадени от центрофуга стоеше на прага и притеснено мачкаше мокра кухненска салфетка. В краката й се дереше дете с горнище от детски футболен екип. Жената изгледа със зачервени очи как Меган се приземи на бюрото си.

— Казаха ми да вляза, докторе. Госпожата на регистратурата. — Жената заби срамежливо поглед в пода. — Приятно ми е да ви видя отново.

Меган безрезултатно напрегна паметта си. Напоследък беше видяла толкова много лица и точно толкова тела. Попита за името и рождената дата, после хвърли бърз поглед в записките си. Чак тогава се присети.

Жената беше идвала на преглед преди няколко седмици със същото малко дете, което тогава беше облечено в мърлява сива фланелка и дъвчеше филия с конфитюр.

Докато Меган преглеждаше майката, за да потвърди бременността й, калпазанинът беше разлиствал с лепкавите си лапи книжата по бюрото. Жената — госпожа Съмър, макар че според Меган тя не беше омъжена и нямаше партньор на име Съмър — беше приела вестта като последно предупреждение от данъчното. Не много по-възрастна от Меган, която бе на двайсет и осем, госпожа Съмър беше съсипана от майчинството. Заформящият се хулиган с филията с конфитюр беше четвъртото й дете от поредния мъж в живота й.

— С какво мога да ви помогна? — попита Меган, облекчена, че калпазанинът днес беше по-кротък.

— Имам кръвотечение, доктор Джуъл.

— Нека ви прегледам.

Жената беше направила спонтанен аборт в началото на бременността. Новината за бебето никак не я бе зарадвала, но това беше хиляди пъти по-лошо. Изведнъж, сварвайки Меган неподготвена, госпожа Съмър се задави от хлипане.

— Къде сбърках? Защо стана така?

— Вината не е ваша — каза Меган. — Една четвърт от всички бременности завършват с… Ето. Заповядайте.

Меган побутна към нея кутия със салфетки. Кухненската салфетка в ръката на госпожа Съмър се разпадаше, тя също. Меган заобиколи бюрото си и прегърна жената.

— Наистина не сте виновна — повтори Меган, този път по-нежно. — Тялото си провежда своите тестове. Понякога открива аномалии в ембриона. Защо се получава така? Честно да ви кажа — не знаем. И тогава спонтанният аборт идва като гръм от ясно небе. Ужасно е, знам. Мисълта за онова, което би могло да бъде. — Двете жени се гледаха. — Искрено съжалявам за загубата ви — произнесе Меган.

Меган наистина съжаляваше. Дори разбираше донякъде ужаса й от перспективата за още едно дете и чувството за безвъзвратна загуба, когато то внезапно й беше отнето. Едно пето дете би било катастрофа. Но загубата му бе трагедия, смърт на член от семейството, за когото дори не й беше позволено да скърби, освен срамните сълзи в лекарски кабинет с размери на килер.

Меган тихо обясни на госпожа Съмър за генетичните и хромозомни аномалии и как — колкото и да ни е трудно да го приемем — те са просто несъвместими с живота.

— С партньора ви трябва да решите искате ли повече деца — каза Меган. — И ако не искате, трябва да започнете да се предпазвате.

— Предпазвам се, докторе. Вината е в него. На… партньора ми де. Не вярва в мерките против забременяване. Рече ми, че е като да влезеш под душа с дъждобран.

— Добре, ще трябва да поговорите с него. Кондомите далеч не са единствената възможност, ако това е имал предвид.

Меган прекрасно знаеше, че точно за кондомите става дума. Ала от време на време изпитваше нужда да се държи от висотата на компетентността си, да изтъкне авторитета си и да запази дистанция от човешките неволи, които я засипваха.

— Ами противозачатъчните?

— Издух се като плондер. Надебелях. Получих тромбоза. Тромби. Наложи се да ги спра.

— Прекъсване на акта?

— Да го извади?

— Именно.

— О, не става! Не го познавате. Опитах се, докторе. Опитах всички начини за предпазване. Как му викахте на това? Следене на овацията?

— На овулацията, да.

— Пробвах го, когато лекарят ми каза, че пълнея от хапчетата. Проблемът е… когато съм заспала. Той просто си взема своето.

— Взема си своето?

— Покатерва се върху ми и готово. После захърква в момента, в който свърши. И дума не може да става за кондом. Не бих се опитвала. Честно, не става.

Там навън имаше цял един различен свят. Ширналите се комплекси около кабинета. Там все още наричаха бременните трудни, плодът все още беше наричан самун в пещта и мъжете си вземаха своето, когато някоя женица се строполеше полумъртва от умора в края на изтощителния ден.

— Тогава му кажете, че не може да си взема своето. Това е възмутително! Ще поговоря с него, ако искате.

— Много сте мила, наистина — каза жената и я притисна във влажната си мечешка прегръдка. Меган внимателно я отдалечи и й заразправя за предимствата на вътрематочната спирала.

Жената я харесваше. Тя беше най-младият лекар в практиката, течеше последната година от професионалното й обучение, а едва от месец беше на стаж като джипи, и все пак с лекота беше завоювала мястото си на най-предпочитан личен лекар.

Последните седем години беше се готвила за тази професия — шест от тях в медицинския, а последната година като домашен лекар в две лондонски болници. А сега, в медицинската практика, където другите трима лекари бяха мъже, можеше най-накрая да се отличи.

Когато жените идваха с оплаквания за менструални болки, от които им идваше да се хвърлят под влака, Меган не им казваше да вземат болкоуспокоително и да се стегнат. Когато младите майки идваха и споделяха, че се чувстват депресирани и всяка вечер плачат, докато заспят от изтощение, тя не им обясняваше, че следродилната депресия е нещо естествено. Когато изследването на хромозомите покажеше голяма вероятност за синдрома на Даун, Меган обсъждаше с тях всички възможности с ясното съзнание, че това е едно най-трудните решения за всяка жена.

Когато госпожа Съмър си отиде, доктор Лоуфорд провря главата си през открехнатата врата. В ограниченото пространство на стаичката Меган долови миризмата му — цигари, сирене и питка с туршия. Той оголи зъби в подобие на чаровна усмивка, както си въобразяваше.

— Най-после сама — каза.

Лоуфорд беше обучаващият лекар на Меган — старшият лекар трябваше да й бъде наставник, учител и ментор през годината, преди тя да придобие пълна правоспособност. Някои младши стажанти боготворяха наставниците си по време на стажа за джипи, но само след месец под негово ръководство на Меган й стана ясно, че доктор Лоуфорд е цинично тиранично копеле, което я мрази и в червата.

— Тик-так, доктор Джуъл. Последният ви пациент се задържа цели трийсет минути.

— Нима?

— Трийсет минути, доктор Джуъл. — Почукване по часовника. — Прегледът не трябва да ви отнема повече от седем минути.

Тя го погледна с инатливо изражение. Детството с две по-големи сестри я беше калило да отстоява мнението си.

— Пациентката току-що беше направила спонтанен аборт. Освен това не работим в „Макдоналдс“.

— Съвсем вярно — засмя се доктор Лоуфорд. — Добрият стар Роналд Макдоналд може да си позволи разточителството да отдели повече време на клиентите си от нас. Хайде, елате да ви покажа нещо.

Меган го последва в претъпканата чакалня.

Наоколо седяха пациенти с различна степен на страдание и влошено здраве. Една закръглена жена с многобройни татуировки по голите й бели ръце крещеше на служителката на регистратурата. Чуваше се суха кашлица, плачеха деца, някои гневно въздишаха на ръба на търпението си. Меган разпозна част от физиономиите, дори откри, че може да свърже някои от лицата със заболяванията им. Той е с цистит. Тя е с високо кръвно налягане. Момиченцето има астма — като много други деца, които дишат въздуха на този град. Мили Боже, колко от тези хора чакат за преглед при мен?

— Май ви се очертава доста натоварена сутрин, а? — подметна доктор Лоуфорд, с което отговори на въпроса й. — Половината от тези пациенти вас чакат. — Меган го последва смирено обратно в кабинета си.

— Намираме се в „Хакни“, а не на Харли Стрийт — допълни той. — Седем минути на пациент, ясно? И няма значение дали са пипнали бубонна чума, или са се изгорили. Седем минути, вътре и вън. Докато Бог не ни даде четирийсет и осем часово денонощие, или не си намерим работа в частния сектор, това е единственият начин.

— Разбира се.

Лоуфорд я погледна ядосано и си излезе.

Меган беше работила, без да жали сили, за да получи тази стаичка, но сега се питаше дали щеше да изкара тази последна година с Лоуфорд, който следеше всяка нейна стъпка. Беше чувала, че практиките вземат младши стажанти по една-единствена причина — получаваха безплатен лекар. Ала никой от старите шарлатани, колкото и да е стиснат или циничен, не искаше наперен стажант, който да му вгорчи живота още повече. Меган чувстваше, че Лоуфорд само чака тя да направи нещо глупаво, за да ограничи загубите си и да се отърве от нея.

Иронията се състоеше в това, че Меган вече бе сторила нещо глупаво. Нещо толкова глупаво, че направо не беше за вярване.

Сутринта по време на обичайната й среща на закуска с Лоуфорд — Меган беше задължена да се вижда с него два пъти седмично, за да обсъждат напредъка й или липсата на такъв — тя припряно се извини и изтича в тоалетната, миришеща на лимон от дезинфектанта, където повърна бадемовия си кроасан и кафето.

Чак по пътя към тесния си апартамент, с натежали крака и болки в гърба, Меган наистина повярва, че е извършила глупост.

Знаеше, че е невъзможно, знаеше, че е твърде скоро. Но усещането беше съвсем истинско.

Ритането в корема й.

Глава 2

— О, скъпа, твърде млада си да имаш бебе! — възкликна майката на Меган. — Освен това аз със сигурност съм твърде млада, за да бъда баба.

Меган пресметна, че майка й трябва да беше навършила шейсет и две, макар че през последните шест години и нещо навсякъде се представяше за около петдесетгодишна.

В кабинетите Меган често виждаше баби от Съни Вю Истейт, които бяха на възрастта на Кат и дори на възрастта на Джесика. Трийсет и няколко годишни „маминки“, започнали да раждат на възраст, която майката природа — за разлика от градската средна класа — бе определила като детеродна. Ала беше вярно — Оливия не отговаряше на общоприетата представа за баба. И Меган си помисли: „От къде на къде?“ Тя така и не можа да усети смисъла на майчинството.

Хората продължаваха да се обръщат след Оливия Джуъл. Не заради скромната слава, на която се бе радвала някога — тя се беше изпарила преди повече от двайсет години, — а заради външния й вид. Гъстите черни къдрици, тенът на Снежанка, тези големи сини очи. Също като Елизабет Тейлър, ако се беше преборила с килограмите, или Джоан Колинс, ако не беше стигнала до Холивуд. Застаряваща английска роза, леко повяхнала, което си беше така, но все още притежаваща известен блясък.

— Те стават господари на живота ти — каза Оливия, макар че тонът й омекна, докато се вглеждаше в дъщеря си. — Скъпа! Не искаш някой да се превърне в господар на живота ти, нали?

Когато родителите им се запознали в Кралската театрална академия, Оливия била изгодната партия. Джак бил висок и красив представителен млад актьор с военна стойка след двете години служба в Кралските въздушни сили и работел като модел предимно в реклами на цигари — младият Джак изглеждаше добре на снимка с яке, захапал цигара със самодоволна усмивка.

Оливия обаче притежаваше деликатна порцеланова красота (също като другата Оливия — Де Хавиланд, което всъщност беше пречка в онези години на следвоенна суровост, когато изведнъж на мода дойдоха едрогърдите блондинки).

Оливия печелеше възхищението на преподавателите и колегите си от Академията, а по-късно и на критиците, които я аплодираха в ролята й на сприхавата и властна Корделия. Всички предричаха изобилие от ангажименти за Джак, но Оливия беше предопределена за звездна кариера. Измамната съдба обаче, която винаги намираше начин да се надсмее над хората, беше предначертала друго.

След няколко години на епизодични роли в носталгични британски продукции за Втората световна война — на пушещ лула капитан в плетен пуловер, който загива геройски с екипажа си, или на военнопленник с възлести колена, застрелян в тила от нацист при опит за бягство, или на ранен в крака командир на ескадрила, който тревожно оглеждаше въздушното пространство над Кент — Джак Джуъл най-накрая попадна на ролята на живота си.

В продължение на почти двайсет години той игра ролята на овдовял баща в сериал на Би Би Си на риболовна тематика — „Цялата риба в морето“. Игра я толкова дълго, че Меган почти нямаше спомен за баща си, докато растеше, защото той беше зает да играе ролята на грижовен баща на екранните си деца. Когато те навлязоха в пубертета, добродушното и будно лице на Джак Джуъл се бе превърнало в една от тачените икони на нацията, докато големите роли на Оливия така и не се появиха.

— Татко ще се зарадва — каза нарочно Меган, за да я провокира. — Татко ще е щастлив да стане дядо.

Оливия погледна дъщеря си.

— Нали не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Но той ще се зарадва, сигурна съм.

Оливия Джуъл се засмя.

— Защото е едно голямо мекушаво копеле. И защото не го е грижа как бебето ще се отрази на живота ти. Да не говорим за хубавото ти тяло, скъпа.

Двете седяха в едно кафе в Риджънт Парк, заобиколено от бели къщи — най-красивите къщи в Лондон, помисли си Меган, като създадени от сладолед. Това бе една от редовните им срещи — пиеха чай и наблюдаваха как черните лебеди се плъзгат по езерото, а наоколо миришеше на току-що окосена трева и характерната миризма от близката зоологическа градина.

Само Меган се виждаше редовно с майка им. Контактите с Джесика бяха непостоянни — Джеси беше твърде лесно ранима, за да поддържа връзка със себичен човек като Оливия, а Кат от години не говореше с майка им.

С Оливия трябва да се постараеш, винаги си мислеше Меган. Сестрите й не го разбираха. Майка им не беше толкова лоша, ако човек положеше необходимото усилие.

— В началото на шестдесетте имаше един приятен дребен малтиец близо до Бруър Стрийт, който помагаше на изпаднали в беда момичета. — Меган винаги се изненадваше леко, когато чуеше гласа на майка си. Имаше целенасочено отработен и шлифован акцент, който винаги навяваше мисъл за облечени във фракове мъже, които четат новините.

— Господи, как му беше проклетото име?

— Няма значение, ще се оправя — заяви Меган и побутна салфетката към средата на масата. Оливия сложи длани върху ръцете на дъщеря си и нежно ги поглади, сякаш искаше да ги стопли.

— Знаеш, че съм насреща, скъпа.

— Благодаря ти — кимна Меган.

— Тялото на една жена никога не е същото, след като роди. Докато бях млада, имах тяло като твоето. Не хубавичко като на Джесика. Или кльощаво като на Кат. По-скоро като твоето. Женствени форми. — Оливия хвърли бърз поглед към дъщеря си. — Е, може би не толкова закръглено.

— Много ти благодаря.

— Знаеш ли, че веднъж Брандо се опита да ме свали?

— Мисля, че си го споменавала. Около десет хиляди пъти.

— Скъпият Лари Оливие се възхищаваше на моята Корделия. Роклята, с която бях на премиерата на „Давай, Джинджър“ предизвика сензация. Аз бях Лиз Хърли за времето си.

— Тогава татко е бил Хю Грант.

— По-скоро Хюи Грийн2. Какъв човек! Аз мечтаех за Бевърли Хилс, а той ми предложи Мъсуел Хил.

Странно, помисли си Меган. Та нали точно майка им ги бе напуснала! Майка им заживя незаконно с второразреден актьор в апартамент под наем. Майка им остави отглеждането на децата си на баща им, на върволица от детегледачки и на Кат. И въпреки всичко се изживяваше като онеправдана! Навярно никога нямаше да може да прости на баща им, че е по-известен отколкото тя някога щеше да бъде.

Кариерата й беше типично английска. Ако трябва да се даде определение на трудовата характеристика на Оливия Джуъл, „готина мацка“ би било най-точното описание. През петдесетте бе преминала с писъци през пет-шест филма на ужасите — вързана по нощница в трансилванска тъмница, а лудият доктор се промъква към нея, за да я подложи на зловещите си експерименти. После, когато времената и акцентите се промениха и публиката искаше актриси с работническо и по-северняшко излъчване (реалистичните драми), или екзотични и чуждоземски (Джеймс Бонд, заобиколен с антураж по оскъдни бикини), се прехвърли към провинциалните театри, без да подбира — само да я поканеха.

Макар и само на двайсет и две в началото на шейсетте, Оливия сякаш принадлежеше към друга епоха. Тя обаче се правеше, че годините в посредствени театри, годините на бездействие никога не ги е имало. В разговори, а вероятно и в изкривеното си съзнание, си се представяше такава, каквато преподавателите й в Академията и Кенет Тайнън3 бяха предричали, че ще бъде.

Звездата на Оливия изгря на небосклона и изгоря с ярка светлина в годината, след като завинаги напусна семейството си. Мимолетната слава я споходи късно. Наближаваше четирийсетте — а твърдеше, че е на трийсет и две, — когато получи роля в комедийния сериал „Още чай, пасторе?“, започнал в средата на седемдесетте, където играеше изтънчена съседка, която си вре носа навсякъде. Онзи мъж в таксито играеше главната мъжка роля на срамежлив млад свещеник, който събуждаше силни страсти сред жените от паството. През знойното лято на 1976, когато Лондон сякаш щеше да се разтопи от жега, а Кат готвеше на сестрите си и безуспешно се опитваше да намери новата група „Секс пистълс“ по радиото, Оливия и развратният й пастор се появиха заедно на корицата на „ТВ таймс“.

После звездата й започна да гасне и само след няколко години хуморът на „Още чай, пасторе?“ бързо започна да изглежда като изваден от една по-стара расистка и абсурдно старомодна Англия.

Героите в него — въртящата очи госпожа от Ямайка, индийката, която „божикаше“ на всяка втора дума, непохватната ирландка и готината застаряваща мацка от съседната къща, която сигурно е била хубавица за времето си, бяха пометени от вълната гневни шеги за госпожа Тачър и задници.

Накрая мъжът от таксито напусна Оливия и се върна при съпругата и децата си, и тя остана сама в апартамента под наем в „Сейнт Джон Ууд“. Ала не се остави да бъде пречупена от времето и рутината. Надменното величие, което беше усвоила през петдесетте, никога не я напусна. Меган вярваше в нея.

— Какво правя, мамо?

— Правиш каквото трябва, скъпа.

— Наистина ли? Постъпвам правилно, нали? Какво друго ми остава?

— Не можеш да се оставиш да бъдеш вързана. Целият живот е пред теб. Ами ако срещнеш някой млад паралия? Някой красив млад хирург? — Големите очи на Оливия заблестяха от радост при мисълта за някое парче от Харли Стрийт. После се намръщи и загаси нервно цигарата си, ядосана, че най-малката й дъщеря се отказва с лека ръка от такава идеална партия. — Но той няма да иска да гледа чуждо дете, нали?

— То още не е дете — уточни Меган повече за себе си, отколкото за майка си. — Джесика няма да го разбере. Затова не мога да й кажа. На Кат също. Та то още има опашка, за Бога! Прилича повече на скарида, отколкото на бебе. Ще порасне, разбира се…

Майка й въздъхна.

— Скъпа, не можеш да се вържеш с някакъв пищящ автомат за лайна. Това беше проблемът при мен. Не се обиждай, скъпа. Не можеш да родиш това келеме.

Очите на Меган запариха от неочаквани сълзи.

— Не мога, нали?

— Не и сега, мила. Не и след като издържа всички тези изпити. И се справи блестящо с медицината. Не и след като издържа да сменяш подлогите в онези потресаващи болници в „Ийст Енд“. — Майка й изглеждаше огорчена. — О, Меган! Бебе? Не сега, пиленце.

Меган знаеше точно какво ще я посъветва майка й. Затова поиска да се види с нея. Да чуе, че няма никакъв избор. Да й кажат, че няма друг начин. Че няма какво да му мисли. Меган беше по-близка с майка си може би защото най-малко я помнеше.

Последната среща на Оливия с трите й дъщери беше преди повече от петнайсет години. Меган беше на дванайсет, с блеснали очи и момчешка фигура, Джесика — срамежливо и хубаво шестнайсетгодишно момиче, бледа и тиха след падане по време на една училищна ски-екскурзия, поне това бяха казали на Меган, и двайсетгодишната Кат, вече млада жена, добила смелост след двете години в университета, която не криеше горчивината си и едва се сдържаше да не се скара с нея над скъпите италиански пици.

Когато майка им вметна между другото, че няма да дойде на награждаването в училището на Меган (която винаги се проявяваше блестящо в учението), защото имала прослушване за роля на домакиня в реклама за сос („Прекалено стара — бяха казали, когато си тръгна — и прекалено превзета.“), Кат не се сдържа и избухна.

— Защо не можеш да бъдеш като другите майки? Защо не можеш да си нормална?

— Ако аз бях нормална, тогава вие трите също щяхте да бъдете нормални.

На Меган не й хареса как прозвуча това. Майка й изкарваше нормалността плашеща. Може би ако беше нормална, учението нямаше да й върви с такава лекота. Може би нямаше да я наградят. Може би щеше да бъде изоставаща и глупава като съучениците си.

— Ама аз искам да съм нормална — захлипа Джесика и майка им се засмя, като че ли това беше най-голямата шега на света…

— Как е малката ми Джесика? — поинтересува се Оливия.

— Напоследък не й е леко — отвърна Меган. — Още не може да забременее. Ще се почувства ужасно, ако разбере… сещаш се.

— За аборта ти.

— За процедурата ми.

Оливия никога не питаше за Кат, макар че понякога предлагаше непоисканото и неласкавото си мнение за най-голямото си дете.

— Скоро се обаждах на Джесика. Пабло каза, че спи. Някакви коремни болки.

— Паоло. Казва се Паоло.

— Да, да. Красавецът Паоло с разкошните мигли. Почти като на момиче. Чух, че щели да й вадят матката, нещо такова.

— Не си разбрала. Трябва да й направят само някои изследвания. Цикълът й е много болезнен. Господи, майко, не го ли знаеш?

Оливия изглеждаше разсеяна.

— Никога не съм била наясно с цикъла на Джесика, скъпа. Но ти си права, разбира се, не можеш да разговаряш с нея за твоето… състояние.

Меган се загледа към езерото.

— Това трябваше да се случи на нея. Тя ще бъде прекрасна майка.

— Кой е бащата? — попита Оливия, докато палеше цигара.

— Не го познаваш.

Меган си помисли: „Аз също не го познавам, ако трябва да бъда честна. Как можах да направя подобна глупост?“

— Моето бебче! — каза Оливия и докосна лицето на дъщеря си. За разлика от сестрите си Меган никога не се бе съмнявала в обичта на майка си. По нейния начин. — Отърви се от проклетото нещо, разбра ли? Ти не си като Джесика. Женичка, за която няма щастие, ако няколко пищящи деца не изсучат гърдите й, докато не стигнат до пода. Не си такава. Не приличаш и на Кат, решена да остане стара мома, похабявайки се заради някакъв неподходящ мъж. — Майка й се усмихна тържествуващо. — Ти приличаш повече на мен.

Меган си помисли: „Дали?“

Паоло не очакваше, че ще има списания. Дойдоха като изненада. Кой би предположил, че националната здравна система ще ти предостави порно, за да ти помогне да си напълниш пластмасовата чашка?

Опитите им за дете бяха изумително далеч от представата му за еротика, така лишени от всичко, което приличаше на желание или страст — да си пазиш спермата, сякаш е купон за „Сейнзбъри“, и да го правиш само когато тестът за овулация даде зелена светлина; сълзите на жена му, когато се окажеше, че усилията им са отишли нахалост. Затова Паоло беше изумен при вида на мръсните списания.

Изчервил се като тийнейджър, той взе припряно някакво „Петдесет плюс“ и се отправи към стаичката, чудейки се дали това е гръдната им обиколка, годините или коефициентът им на интелигентност.

Лекарят беше уверил Паоло, че тестът на спермата му всъщност не е никакъв тест.

— Не искам да се чувствате притеснен. Никой не очаква от вас да напълните пластмасовата чашка.

Ала като всеки изпит, тестът на спермата водеше до успех или провал. Иначе нямаше да е тест, нали?

Така че Паоло се подготви. Но вместо да се упражнява да прави обратен завой или да наизустява правилника за безопасност, той направи всичко възможно да увеличи броя на потенциалните годни за оплождане сперматозоиди в семенната си течност и се погрижи да ги насочи в що-годе правилна посока.

Свободни панталони. Студени душове. Цинк, витамин Е и селен, закупени от магазини за здравословни храни, където обслужващият персонал и клиентите имаха поразително еднакво нездрав вид.

Беше изчел цялата литература. А тя не беше никак малко. Човешката раса беше започнала да забравя как да се възпроизвежда. Напиши „сперма“ в някоя интернет търсачка и можеш да се удавиш в нея.

Витамините, широките панталони и студените душове, от които тестисите му се свиваха — очевидно всичко това влияеше благотворно върху броя на сперматозоидите и жизнеността им — способността да мятат опашчици според установения образец. Само че какъв е задължителният минимум? Колко милиона ти трябват, за да получиш зелена светлина?

Нима — помисли си Паоло, — когато семенната течност стигне до яйцеклетката, е достатъчен само един-единствен сперматозоид?

Кабинетът всъщност беше тоалетната в държавната болница. Паоло беше чул слухове, че на Харли Стрийт разрешавали на съпругата да ти помогне с ръка.

Само че това беше голяма държавна болница с много крила, която не приличаше на здравно заведение, а по-скоро на див пограничен град, в който раковоболните пациенти в халати жадно дърпаха цигари пред входа, а татуирани мъжаги с разбити глави редовно се нахвърляха върху сестрите, които се грижеха за тях, задето не са обслужени достатъчно бързо. На такова място отиваш в тоалетната и правиш нерадостна любов с малката пластмасова чашка.

И все пак събитието се стори историческо на Паоло. Това беше нещо ново. Беше мастурбиране с висша цел. След годините, в които го беше правил скришом — спомняше си срама и страха, че родителите му ще го хванат на местопрестъплението на излизане от банята с неделния вестник под ризата, — сега всъщност от него се искаше да стисне еднооката змия. Светът му казваше: „Давай, Паоло! Удари си една чекия.“

Имаше списък с инструкции — сякаш един мъж има нужда от напътствия как да си поиграе със себе си! — но основното беше самият мъж, чашката и порнографските материали, осигурени от държавата.

Този нелеп акт беше натоварен с особен смисъл. Нямаше усещането, че правят тест на семенната му течност. По-скоро сякаш изследваха бъдещето му и бъдещето, което можеше да има с Джесика. Той свали ципа на панталона си, после веднага го вдигна и на няколко пъти дълбоко си пое въздух.

Неговата беше лесна. Нямаше нужда да му го казват. Трябваше да се изпразни в малка пластмасова чашка, при това в усамотението на тоалетната в болницата. Джесика се бе подложила на толкова много изследвания, от които се чувстваше, сякаш интимните й части бяха станали публична собственост.

Всички тези изследвания, всички тези заключения! Сякаш нещата не зависеха от това, че се обичаха, а от някаква по-висша сила, древна и жестока. Паоло прелисти страниците на „Петдесет плюс“. От години не беше разглеждал подобни снимки. В училище имаше едно момче, викаха му Картофа, типичен ухилен чекиджия — дебели лупи, червенобуз, глупаво хихикащ отстрани на футболното поле по време на мачовете, — който редовно носеше в клас „помощни материали на чекиджията“.

Паоло, срамежливо и свито момче, което предпочиташе списания за мотори, винаги си оставаше на чина, зачетен в последното издание на „Коли“. Но един ден Картофа му подвикна от групичката възклицаващи и ахкащи пубери, които винаги наобикаляха мръсните му списания през междучасието:

— Ей, Барези, ела да видиш, мека китка такава! Това няма да го намериш при колите.

Паоло беше зърнал за миг списанието и едва не припадна — брадат чисто гол азиатец правеше нещо невероятно на един козел, който очевидно не можеше да повярва на късмета си. Докато всички кози и козли в квартала без съмнение ги налагаха с пръчката и водеха мизерно съществувание, на този му правеха свирка. Като сигурно си мислеше, че е спечелил шестица от козя лотария!

Тази порнография стигаше на Паоло за целия му живот. Не я хареса тогава, не я харесваше и сега. В нея имаше нещо твърде гинекологично за порядъчния му праволинеен вкус.

Паоло затвори броя на „Петдесет плюс“. И макар да усещаше, че сексуалният му живот почти е минал в пенсия — правенето на любов и правенето на бебета очевидно бяха съвсем различни неща, — жените в „Петдесет плюс“ ни най-малко не го възбуждаха.

Паоло затвори очи. Концентрира се. И си представи съпругата си.

Беше различен от другите чекиджии там.

Меган разбра, че гаджето й спи с друга, като го видя с ръка на задника й. Веднага й стана ясно, че територията не му е съвсем непозната.

Уил и Кейт се качваха с ескалатора в „Селфриджис“, а Меган слизаше надолу — идеална позиция да види как ръката на Уил изследва задните части на онази уличница. Кейти прояви приличието да ахне, когато я видя. Уил пребледня със застинала на задника й ръка, сякаш го бяха спипали да бърка в касата.

Меган си помисли: „Какво ще правя? Току-що изгубих най-добрия си приятел.“

— Биологичното предназначение на жената е да ражда — обясни Уил. — Биологичното предназначение на мъжа е да посее семето си в колкото се може повече жени. Това обаче не означава, че не те обичам.

Това беше оправданието му. Е, изреди и всички останали клишета — че това не означавало нищо, че я обичал, че са били твърде дълго заедно, за да зарежат всичко заради една глупава грешка. Наистина бяха заедно отдавна. Бяха гаджета в университета, живееха заедно, когато повечето от връстниците им си играеха на доктори и сестри при всяка изпаднала им възможност. Но в крайна сметка всичко опря дотам, че той беше спал с Кейти, понеже оцеляването на човешката раса зависеше от това.

— Какво мога да сторя? Заложено е в мен да разпръсквам семето си. Това е биологична заповед.

— Значи е в твърдия ти диск, а? Да си пъхаш мизерната пишка в непознати?

— Кейти едва ли може да се нарече непозната. Познаваш я още от университета.

— И там не си държеше краката затворени. Доста стажанти упражниха знанията си по висша биология върху нея.

— Сближихме се при работата в спешното на „Хомъртън“. Случват се такива работи. Обстоятелствата те тласкат към някой човек.

— В смисъл — о, не, подхлъзнах се! И сега пенисът ми се заклещи в Кейти! Как стана така? Това ли искаш да кажеш, тъпо копеле такова?

Меган си помисли, че е трябвало да очаква нещо подобно. Беше забелязала внезапно спадане на сексуалните апетити на Уил през шестмесечния му професионален стаж в „Хомъртън“, докато тя караше стажа си в педиатрията на „Роял Фрий“.

Беше го отдавала на стреса от честите гледки на прободни рани, защото „Хомъртън“ е в „Хакни“ и в тяхното спешно отделение тези случаи бяха ежедневие, или по-точно еженощие. Сега Меган се упрекваше, че не се е досетила, че Кейти си е въртяла опашката през почивките в докторската стаичка. Едно от първите неща, които студентите по медицина научаваха, беше, че сексуалните нрави в една средностатистическа болница се доближават до бардак. При всички млади лекари и сестри, работещи денонощно във високостресова среда — повечето от тях твърде заети, за да имат нормална връзка — това някак си влияеше на хормоните.

Като част от професионалния си стаж Меган изкара шест месеца в спешното на „Хомъртън“, но това по никакъв начин не се отрази на либидото й. Беше се почувствала така, сякаш виждаше света за първи път. Ала вероятно имаше по-богато въображение от Уил и Кейт.

Той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна едва ли не с оголени зъби. Май не разбираше, че всичко е приключило. Как би могъл? Той не беше като Меган. Родителите му не бяха разведени.

Никой не беше напускал дома му. Никой не беше решавал да се спаси от задълженията и да се махне. Никога не беше ставал свидетел на грозните последици от изневярата.

Уил беше най-малкото дете в сплотено и любящо семейство от „Хампстед Гардън“. Това беше едно от нещата, които обичаше в него. Непокътнатият и сигурен свят, който струеше от него, дългите неделни обеди, добронамерените шеги и годините на продължаващо щастие. През почивните дни и на Коледа той я водеше в дома на родителите си и те я караха да се чувства част от семейството. Тя искаше да бъде част от това чуждо семейство, от този чужд живот, от този по-добър свят.

Децата от здравите семейства бяха направо смешни. Уил си мислеше, че винаги ще му се прощава, въобразяваше си, че доверието не може да бъде изгубено и любовта не може да се изпари. Като всички глезльовци от щастливи семейства Уил вярваше в правото си на щастлив край.

Тя обаче затръшна капака на куфара, дръпна го от леглото и го остави в краката си.

— Меган? Стига де! Моля те!

Видя го в истинската му жалка светлина. Уил беше един от онези хубави ниски мъже, обречени на вечно неудовлетворение от себе си — приятни, но непостоянни, умни, но мързеливи, общителни и чаровни, но с посредствени академични резултати. Всъщност той не беше роден за лекар. Със зъби и нокти се стремеше да стане такъв и родителите му — баща хирург с посребрени коси и точно като компютър око и майка педиатър, руса, добре запазена жена — отчаяно искаха да завърши медицина, но през продължителното обучение техният хубав син с мъка преминаваше по-нагоре.

Уил беше един от малцината нещастни студенти по медицина, които трябваше да се явят повторно на държавните си изпити, да ги вземат с титанични усилия само за да открият, че всекидневно ще си имат работа със смърт, болести и кървища, от които развиваха стомашни проблеми и лека депресия. Дори депресията му беше вяла. Сега на една част от Меган й идваше да го удуши, но също така й беше жал за него. Горкият Уил! Животът му беше сбъркан. Както беше сбъркал и с нея.

Беше сбъркал за още нещо. Вярно, че тя не се водеше от онази част от анатомията си по начина, по който пенисът на Уил го тласкаше като безумен екскурзовод към места, които никога не би си помислил да посети.

Но имаше моменти, когато жаждата на Меган за подобен човешки контакт беше също толкова непреодолима. Имаше дни, в които копнежът й — за любов, секс и нещо по-добро и от двете — беше по-силен от чувствата, водили Уил, когато е опънал Кейти отзад в докторската стаичка в три сутринта. Тя си имаше свой биологичен безапелационен инстинкт.

Огромната разлика се състоеше в това, че жаждата на Уил беше предопределена от малкия розов израстък, който беше в готовност по двайсет и четири часа в денонощието и под властта на всичко, издокарано в минипола, което се мернеше пред очите му. А жаждата на Меган беше предопределена от нещо много по-могъщо.

Случи се през една от онези нощи на страстен копнеж — две седмици след като беше изпратила Уил у дома му при горчиво разочарованите му родители в „Хампстед Гардън“. Меган отиде за първи път от цяла вечност на парти и се запозна с млад австралиец, който — след като беше видял свят — се канеше да се върне към слънцето и сърфа в Сидни при приятелката си.

Как му беше името? Сега вече беше без значение. Никога повече нямаше да го види.

Докато Уил беше дребен, тъмен и с женствени скули, мъжът от партито беше висок, атлетичен, с чупен два пъти нос — веднъж при игра на ръгби в колежа и втори път при падане от високо столче в бар в „Ърлс Корт“.

Изобщо не беше неин тип.

Но виж само какво й причини нейният тип!

Кат Джуъл харесваше живота си.

Всеки път, когато влезеше в апартамента си край Темза и Тауър Бридж проблясваше само за нея през прозорците й, изпитваше усещането, че се е оттеглила на почивка от света.

Почти двайсет години след като беше напуснала дома си, най-накрая беше намерила спокойно и тихо жилище с великолепен изглед към реката — мястото приличаше на дома, който бе търсила през всичките тези години.

В подземния гараж беше паркиран сребристият й Мерцедес-Бенц SLK и въпреки че зет й Паоло, който беше специалист в тази област, се шегуваше незлобиво с нея — „Това не е спортна кола, Кат, а сешоар“, — тя обичаше да бръмчи из града в кола, която също като живота й беше предназначена за двама. Най-много.

Вярно, апартаментът й беше един от най-малките в жилищната сграда край реката, а колата й беше петгодишна и ръждата беше започнала да избива по бронята. Ала тези неща я изпълваха с тиха гордост. Те й принадлежаха. Беше ги придобила със собствен труд. След като избяга от затвора на детството си, беше си изградила собствен живот.

Когато се върна в Лондон след университета, жената, която я нае на първата й свястна работа, й каза, че човек може да получи всичко в този град, но понякога трябва да почакаш, докато откриеш добро жилище и истинската любов. На трийсет и шест най-после имаше апартамент. Освен това вярваше, че е открила мъжа.

През годините Кат беше попадала на развлечени пияндета, мъже с преждевременна еякулация и женени женкари — но сега имаше Рори и не можеше да си представи да бъде с друг.

Запозна се с него, когато Меган се записа на курс по карате, където той беше инструктор. Стоеше в ъгъла на партито по случай края на семестъра в университета на Меган и Кат го съжали. Отдалече се виждаше, че не е от хората, които първи завързват разговор.

Нямаше вид на майстор по бойни изкуства — любезен, затворен, не се перчеше. Когато празненството бързо се изроди в типичните гуляи на студентите по медицина, пълно с нафиркани сестри и млади доктори, надрусали се с половин хапче екстази, Рори обясни на Кат как е започнал с бойните изкуства.

— В училище ме тормозеха. Яките момчета не ме понасяха по някаква причина. Вечно ме бутаха и сръгваха. Един ден прекалиха. Получих сътресение, имах счупени ребра, лоша картинка.

— И ти реши да започнеш да тренираш — как се казваше? — кунг-фу?

— Карате. Вадо-рю карате. И ми хареса. Освен това ми се отдаваше. Скоро никой вече не ме тормозеше.

— Наби ли хулиганите?

Той направи гримаса, сбърчи нос и тя осъзна, че харесва този мъж.

— Нещата не стоят точно така.

Трийсет години по-късно човек все още можеше да зърне у него някогашното тихо малтретирано дете. Въпреки работата си, безбройните дни, прекарани в обучаване на хората как да удрят, ритат и да парират удари, той излъчваше неподправена деликатност. Силен, но нежен мъж. Мъж, от когото една жена би искала да има деца, ако е жена с майчински инстинкт.

Каквато Кат със сигурност не беше.

Тялото на Рори беше тренирано и калено от безкрайните тренировки по карате, но нямаше как да се скрие предпазливостта на разведен четирийсетгодишен мъж. Беше преживял цялата история с щастливото семейство и не се бе получило, затова не гореше от желание да я повтори. Това устройваше Кат.

Рори беше по-възрастен от нея с повече от десет години и живееше в другия край на града в „Нотинг Хил“. Синът му обикновено идваше при баща си всеки път, когато се скараше с майка си и втория си баща.

След развода Рори беше излизал с много жени, чиито биологични часовници отброяваха последните часове — трийсетгодишни жени, които още не бяха срещнали подходящия мъж; жени, наближаващи четирийсетте, които бяха срещнали подходящия само докато установят, че той е бил подходящият негодник. Дойде му в повече. Последното нещо, което един мъж искаше да чуе на третата среща, беше колко много жената иска съпруг и дете. Това би прогонило всеки мъж. Особено разведен мъж. След всичко преживяно Кат дойде като сладко облекчение.

Тя не търсеше в него съпруг, нито баща. Харесваше живота си и нямаше нужда някакъв застаряващ принц да го променя. Ако връзката им тръгнеше към задънена улица, така да е. Защото и двамата бяха щастливи на мястото, където беше сега.

Ситуацията беше идеална, защото Рори не можеше да дари с бебе никоя жена. Кат научи всичко месец след партито на Меган в нощта, когато спаха заедно за първи път.

— Кат, ще си сложа презерватив, ако държиш. Макар да няма нужда.

Тя втренчи недоверчиво поглед в него от другата страна на леглото, чудейки се на какво се бе натъкнала този път.

— Ще си сложа презерватив, ако искаш. Разбира се. Само че няма защо да се притесняваш, че ще забременееш.

Да не би да се канеше да й обещае, че ще го извади, преди да свърши? Да бе! После щеше да й изпрати чек по пощата.

— Направил съм си операция — обясни Рори.

— Какво?

— Срязване, клъцване, процедурата. Сещаш се, вазектомия.

По някаква причина тя знаеше, че не я лъже. От начина, по който наведе глава с тъжна усмивка и изрече думите, личеше, че не ги е репетирал.

— Направих я, преди да се разпадне бракът ми. Със съпругата ми… е, положението не беше розово. Годините ни напредваха. Знаехме, че не искаме повече деца. Затова се реших. А после тя забременя от треньора си по тенис. — Нерадостна усмивка. — Оказа се, че е било съвсем навреме.

— Болеше ли?

— Малко, все едно са ти стиснали топките с лешникотрошачка.

— Добре. Няма нужда да говорим повече за това. Ела тук.

Отначало усещането беше странно — да усещаш как мъжът свършва в теб и да знаеш, че няма от какво да се притесняваш. Кат беше прекарала толкова много години в опити да се предпази от забременяване, подлагайки се на различни унизителни методи — спирала, диафрагма, кондоми, хапчета и прекъснат акт, — че сега от плещите й сякаш падна планина. Не се налагаше да следи цикъла си и да се притеснява за всичко това. Рори беше внимателен и опитен любовник, без да е от онези мъже, които държаха на всяка цена жената да свърши първа, като че ли всичко друго би било проява на лошо възпитание. Двамата дори си имаха своя шега по повод на предпазването от забременяване или по-скоро за невъзможността му.

— Как ще желаете яйцата си, мадам? — питаше Рори и Кат се провикваше:

— Неоплодени!

Тя прие неспособността му да има деца като още един подарък от съдбата в идеалния й живот. Като апартамента с изглед към Тауър Бридж, овехтялата й спортна кола и работата й на управител на един от най-модните лондонски ресторанти, в който местата бяха толкова кът, че когато се обадиш за резервации, само ти се изсмиваха и затваряха.

Необременена — това беше ключовата дума на Кат.

Беше свободна да се излежава по халат през неделния ден, да чете вестници, да се качи на самолета за Прага за уикенда или да остане в апартамента на Рори, когато й се прииска. Необременена — точно това искаше. След като майка й си отиде, детството й не би могло да бъде по-обременено. Не желаеше никога повече да бъде толкова вързана с домакински задължения.

Не искаше деца и дори минаваха месеци, без да се сети за тази тема — докато някой не намекнеше, че не е нормално да си толкова привързан към живота си, — а тя беше твърде преуспяла и доволна от живота си, за да изпитва чувството, че пропуска нещо. Кат не се смяташе за бездетна, смяташе се за свободна от деца. Огромна разлика.

Не беше като останалите жени. Не беше като сестра си Джесика. Кат нямаше нужда от дете, за да осмисли и запълни живота й.

Откъде идваше това пристрастяване към майчинството, тази необходимост да бъдеш нужна? Кат знаеше откъде — от мъжете, които не обичат достатъчно. Мъжете, които оставят празнина в живота ти, която може да бъде запълнена само от една сладка трикилограмова ревяща машина за лайна.

Тя лежеше в тъмното до спящия Рори и си мислеше колко съвършено е всичко. Този хубав необременен живот! Необременен — най-хубавата дума в английския език.

Нима човек можеше да желае нещо повече?

Глава 3

Паоло и Майкъл израснаха в един от най-суровите квартали на Есекс. Баща им беше инженер във „Форд“ в Дагънхъм, а детските им мечти бяха пълни с коли.

Повече от половината мъже от квартала работеха в завода. Колите тук бяха всичко. Колите означаваха работа, социални придобивки, късче свобода. Колите правеха момчетата мъже. Първият форд ескорт на момчето беше ритуален символ на възмъжаването, паметен като племенен знак. И двамата братя обожаваха колите, но обичта им се изразяваше по различен начин.

Паоло беше маниакално обсебен от осемцилиндровите двигатели, разпределителните валове и биографията на Енцо Ферари. Интересът на Майкъл клонеше повече към колите, наричани „магнит за мацки“.

Паоло обичаше колите заради самите коли. Майкъл ги обичаше заради ползата от тях, сладките илюзии, които обещават, и мечтите, които сбъдват.

Майкъл обичаше момичетата наравно с колите. Любимата му тема, дори когато все още беше пъпчив девственик и делеше стаята с малко по-големия си брат, беше всичко „което ги подлудяваше“.

Докато Паоло четеше за Модена и Льо Ман, Майкъл разлистваше списания за възрастни и попиваше уроците за „плитко чукане“ („Не го вкарваш докрай — това ги побърква, така пише тук.“) и намирането на Г-точката („Вкарай навлажнен пръст и го движи, сякаш искаш да повикаш някого — това очевидно ги побърква, Паоло.“).

И двамата бяха облепили стените със снимки на ферарита, но Майкъл беше окачил плакат на Сам Фокс между Маринело и Спайдър. Докато един ден набожната им майка не я видя.

— Да махате тази вавилонска блудница от къщата ми — скара се тя, като съдра с една ръка плаката, докато с другата майсторски извиваше ухото на Майкъл. Знаеше, че не Паоло е окачил снимката на вавилонската блудница. — Да закачиш Божата майка.

— Никакви сексбомби по стените, момчета — кротко каза баща им по-късно. — Разстройват майка ви.

Братята си помислиха: „Сексбомби? Какво разбираше старецът им от сексбомби?“

Родителите им бяха дошли от Неапол като деца, само с година разлика един след друг, макар че човек никога нямаше да познае. Баща им, също Паоло, говореше като типичен лондончанин от работническата класа с накъсана реч, докато майка им Мария никога не загуби италианския си акцент и манталитет.

Мария — която съпругът й и синовете й наричаха „ма“ — не шофираше, никога не беше виждала сметка и никога не беше ходила на работа. „Моят дом е моята работа“ — казваше тя. Тя беше безспорният лесно избухлив император на малкия им дом, който колкото често перваше синовете си по ушите, толкова често ги целуваше пламенно по бузите с насълзени от майчинска обич очи. Момчетата не си спомняха някога баща им да е повишил тон.

Като дете Паоло се чувстваше италианец най-вече, когато ходеше в домовете на приятелите си. Тогава разбираше, че семейството му е по-различно — не защото ходеха на литургия или ядяха печени макарони, нито пък задето родителите му разговаряха на чужд език един с друг, а защото бяха от типа семейство, който беше на изчезване в тази страна.

Някои от приятелите му живееха само с майките си, един от тях живееше само с баща си, а мнозина имаха странни смесени семейства от втори бащи, природени братя и мащехи. Собственото му семейство беше много по-просто и старомодно и той беше благодарен, че е така. Такова семейство искаше да създаде един ден.

Разликата между братята беше само десет месеца и често пъти хората ги мислеха за близнаци. Пораснаха необичайно близки, с мечти един ден да завъртят заедно собствен бизнес — нещо с коли. Да се състезават, да ги поправят, да ги продават — без значение. Това бяха научили от баща си и дългогодишната му работа във „Форд“. „Човек не може да забогатее, докато работи за друг“ — повтаряше старецът, преди да заспи по време на новините в десет.

След като напуснаха училище на шестнайсет, братята караха такси десет години — Паоло въртеше черно лондонско такси, след като взе задължителния изпит за шофьорско майсторство, а Майкъл работеше в мини-такситата, докато не спестиха достатъчно, за да получат заем от банката.

Сега продаваха вносни италиански коли в автосалон близо до Холоуей Роуд в северен Лондон. Купуваха единични предварително поръчани бройки от Торино, Милано и Рим, сами докарваха по-евтините коли с ляв волан в Обединеното кралство, саморъчно ги преправяха с десен волан в работилницата си или купуваха коли на старо в Излингтън, Камдън и Барнът. Над скромния им автосалон под слабото слънце в северен Лондон се вееха редица италиански знаменца в зелено, бяло и червено над табелата с името на фирмата „Братя Барези“.

Изкарваха добри пари, достатъчно, за да издържат семействата си, макар че като много хора с малък бизнес или нямаха достатъчно работа, или имаха повече, отколкото можеха да поемат.

Сега търговията беше слаба. Майкъл извади най-новите снимки на дъщеря си Клои и ги разстла върху лъскавия червен капак на едно старо Ферари Модена. Ако бракът с Наоко му беше помогнал да улегне, то раждането на Клои го бе укротило.

Докато се любуваха на портретите на Клои, към тях се присъедини рецепционистката Джинджър. Тя беше омъжена, наближаваше четирийсетте и Паоло забеляза как гърдите й бавно се повдигнаха и спуснаха, когато въздъхна при гледката на бебето Клои и беззъбия й чар.

— О, тя е разкошна, Майк — възкликна Джинджър.

Майкъл гордо се усмихна, напълно покорен от дъщеря си. Джинджър доби замечтан вид и отиде да сложи чайника.

— На жените им харесва, когато имаш деца — обърна се Майкъл към брат си.

Паоло се усмихна.

— Предполагам, това е знак, че всичко с брачния ти живот е наред, можеш да издържаш семейството си и неща от този род. Нали разбираш — мъж на място.

— Да, познатите стари глупости — отвърна Майкъл, съзерцавайки намусената муцунка на дъщеря си. — Това ги подлудява, нали?

Голяма част от партито се губеше на Меган. Рушащата се викторианска къща — достатъчно просторна, за да приюти неколцина стажанти лекари. Сладникавата и противна миризма на марихуана. Хора, които познаваше добре, а сега се държаха като хлапаци. И тази ужасна музика… — или поне непозната музика.

Тогава изведнъж видя Кърк — сега се сещаше за името, — който се отличаваше от останалите.

Като начало — нямаше нездравия вид на младите лекари. Не прекаляваше с пиенето, нито с пушенето. В приказките му липсваше онзи циничен оттенък, развит от състудентите й като начин за справяне с ежедневния парад от болести и нещастия, които изведнъж се бяха стоварили на плещите им.

Той просто си стоеше там, хубаво австралийско момче със спортна фигура — по-сдържан, отколкото човек би очаквал от мъж като него, усмихнат любезно, докато най-светлите умове на тяхното поколение се надрусваха с трева и отцепваха с алкохол в разговори за работа.

— Всички са толкова умни — каза той и я разсмя.

— Така ли смяташ? Мисля, че тази компания я бива само да взема изпити.

— Не, те наистина са умни. Човек трябва да има акъл, за да стане лекар, нали? Не разбирам половината от нещата, за които си приказват. Всички тези медицински термини! Някой говореше за пациент, който бил ППЛ.

Меган се засмя.

— Това означава „Пиян Паднал по Лице“

Той смръщи вежди.

— Така ли?

Тя кимна и започна да го въвежда в кодовия език на студентите по медицина. Надвикваше се с лошата музика, а той я слушаше, навел красивата си глава към нея, докато му разказваше за такса кремиране (парите, плащани на лекарите за подписване на разрешителното за кремиране), код червено (кръв), СИД (странно изглеждащи деца), КМ (красиви майки) и най-великата диагноза СБЗ — само Бог знае, — шегаджийския жаргон, който ги предпазваше от кошмара на професията им.

— Но все пак трябва ум, за да станеш лекар — настояваше той.

Колко чистосърдечно и честно мнение, помисли си тя. За разлика от познатите й, които не можеха да си отворят устата, без да изрекат някоя цинична шегичка. Тя се вгледа в него — сякаш чак сега го виждаше.

— Ти какво работиш?

— Преподавам. — Последното нещо, което беше очаквала да чуе. — Уча хората да се гмуркат. Сещаш се — леководолазно гмуркане.

Тя описа кръг с чашата си.

— Не и тук.

Неговата широка бяла усмивка. Меган харесваше тази усмивка.

— На по-слънчеви места. Гмуркала ли си се някога?

— Не, но имам свидетелство, че съм преплувала една дължина с пижама. Не е точно същото, а?

Той се засмя.

— Все е някакво начало.

Харесваше я. Личеше си. Често й се случваше. Тя знаеше, че не е красива колкото Джесика с нейната кукленска красота, нито беше висока колкото Кат с нейните издължени и грациозни крайници на танцьорка, но мъжете харесваха Меган. Харесваха женствените й форми и лицето, което поради някаква генетична грешка изглеждаше по-младо от възрастта й. Този контраст им допадаше. „Лице на момиченце и тяло на жена“ — възбудено казваше Уил и веднага се насочваше към гърдите на Меган.

Тя се усмихна на Кърк и той й оказа честта да се изчерви. Този род общуване й бе приятно след продължителната връзка с Уил, когато трябваше да внимава да не изпраща погрешно разбрани сигнали. Тази вечер можеше да изпраща каквито си иска сигнали.

Тогава изведнъж зазвуча песен, която познаваше и обичаше — онази, в която Едуин Колинс пее „Досега не съм срещал момиче като теб“.

— Това може да бъде нашата песен — каза Кърк, усмихвайки се глуповато.

Обикновено подобен недодялан опит за флиртуване би я отблъснал на момента. Но тя остави репликата да премине покрай ушите й, защото го харесваше. Дори много, точно в този момент. Той не беше част от нейния свят и това я устройваше. Готова бе да се откъсне от него.

Освен това имаше нещо в позабравеното усещане, след като години наред си бил нечие гадже — онази близост в погледа на човек, когото още не познаваш, — и изведнъж изражението му стана неустоимо, главите им се наклониха леко и накрая се целунаха.

Той целуваше добре, което беше още един плюс. Напористо, но без да се опитва да оближе сливиците. Наистина много умел в целуването, помисли се Меган — точният баланс между даване и получаване. Това също й харесваше. Ала най-много й харесваше мисълта, че вероятно той би могъл да изчука всяко момиче от партито, но избра нея.

И Меган си помисли: „Извади късмет, приятел.“

Така че се оказаха в една от спалните и Меган започна да се отпуска, когато видя, че вратата се заключва, и скоро след това изпълняваше биологическото си предназначение върху купчина палта, докато на долния етаж Едуин Колинс пееше „Досега не съм срещал момиче като теб“ и наистина като че ли пееше точно за тях.

Меган се усмихна, когато сестра й излезе през въртящата се врата.

Джесика изпъкваше с красотата си сред тълпата запътили се за работа хора като жена без грижи. Мъже на всякаква възраст се обръщаха след нея, за да огледат стройните й крака, фигурата, която с лекота се побираше в десети размер, и по детски кръгловатото лице, което често караше непознатите да я вземат за най-малката от сестрите.

Външният вид на Джесика караше Меган да се чувства занемарена и дебела. Там им беше бедата на пищните форми. Трябва да ги държиш под око, иначе излизат извън контрол. Изведнъж Меган се сети, че тази сутрин беше прокарала само пръсти през косата си, и взе решение да престане да държи десерти „Марс“ в бюрото си.

Двете се прегърнаха на рампата за билети.

— Виж ни само — каза Меган, като застана рамо до рамо със сестра си — Грейс Кели и изпаднала наркоманка.

Джесика я огледа изпитателно.

— Изглеждате изтощена, доктор Джуъл. Не звучи ли страхотно? Доктор Джуъл, доктор Джуъл!

— Затрупана съм с работа. Имам чувството, че всички жени в „Ийст Енд“ са решили да минат на гинекологичен преглед при мен.

— О, това ми е познато! Нали имаш време за обяд? Можем да го отложим, ако искаш.

— Няма проблем, Джес.

— Нали ти се полага четиричасова обедна почивка? — попита тя.

В очите й се четеше искрена загриженост, примесена с някаква невинност, нехарактерна за двете й сестри — сякаш житейските неволи й бяха спестени. Средното дете, защитено от присъствието на по-голямата сестра и бебето.

Меган само се усмихна. Вярно, сутрешните прегледи бяха до дванайсет, а следобедната й смяна не започваше преди четири следобед. Само че сутрешните обикновено се проточваха с час повече — тя явно не беше в състояние да вмести консултациите си в определеното време, — а преди да започнат следобедните от нея се изискваше да прави домашни посещения.

— Запазила съм маса в „Джей Шийки“ — каза Джесика. — Нали обичаш риба?

Риба с няколко чаши бяло вино биха били чудесен обяд за Меган, но в действителност имаше време само колкото да си купи набързо сандвич от някое кафе. Все пак не искаше да отлага обяда с една от по-големите си сестри.

— Обедната ми почивка е много по-кратка, Джес — внимателно обясни тя. — Трябва да прегледам няколко пациенти по домовете, преди да се върна в кабинета.

— Болни?

— Да, болни. Трябва да посетя една жена. Всъщност момиченцето й.

— Посещаваш болни хора по домовете им? Леле, какво обслужване! Мислех си, че го правят само на Харли Стрийт.

Меган обясни, че болните с личен лекар от Харли Стрийт нямат нужда от посещения по домовете. Те разполагат с автомобили, таксита, съпрузи, които да ги закарат, дори лични шофьори. Пациентите й в „Хакни“ често страдаха от „липса на средства“. Нямаха пари за такси, камо ли коли. Много от тях бяха вързани на последния етаж на някой жилищен блок с куп пищящи деца и с предубеждението, че състоянието им ще се влоши, ако седнат в чакалнята пред лекарския кабинет. Затова домашните посещения бяха много по-разпространени сред най-бедната прослойка.

Меган не каза на Джесика, че по-възрастните лекари мъже от кабинетите мразеха посещенията по домовете и й ги прехвърляха. Въпреки че беше с четири години по-млада, Меган винаги се стремеше да защитава Джесика от грозните страни на живота.

— Тогава да седнем някъде наблизо — съгласи се Джесика, като се опитваше да не издаде разочарованието си.

— Би било добре.

Сестрите заеха последната маса в „Патисъри Валери“ и след като поръчаха, се усмихнаха една на друга. Не се бяха виждали откакто Меган започна работа. И двете разбираха, че няма значение къде ще обядват, стига да се видят.

— Как е Паоло и бизнесът му?

— Добре — оборотът му се е увеличил с осемдесет процента миналата година. Или май беше осем процента? — Джесика прехапа долната си устна и се замисли, втренчила поглед в изрисуваната стена на заведението. — Не мога да си спомня. Но внасят много нови коли от Италия — Мазерати, Ферари, Ламборджини. Хората тук ги поръчват, а Паоло и Майкъл отиват и ги докарват. Как е Уил?

— Уил вече е извън картинката.

Джесика трепна.

— О, аз го харесвах! Беше хубавец. Като за нисък мъж.

— Не беше толкова нисък!

— Е, малко нисичък. Предполагам, че е трудно да запазиш връзката си, когато и двамата работите толкова много.

— Уил не е работил нито ден през живота си. Всъщност е трудно да запазиш връзката си, когато единият от двамата тича след фусти.

— О! О, съжалявам.

— Недей. По-добре да го разбереш навреме. Преди да е станало твърде късно. Преди да си извършила някоя глупост.

— Но ти го обичаше, нали?

— По-скоро изпитвах благодарност, че някой е проявил интерес към мен — обясни Меган. — Особено такъв нисичък хубавец. — Двете се засмяха. — Не се тревожи. Наистина. Никога не сме били идеалната двойка. Не и като вас.

— И все пак е тъжно, когато хората се разделят. Мразя това. Не може ли всичко да си остане както е било?

Меган се усмихна на сестра си. Джесика — последната от големите романтици! Като момиче беше същата. Над леглото винаги имаше плакат на Андрю Риджли от „Уам!“ и снимки на по някое недостижимо момче, в което беше безнадеждно влюбена.

— Изглеждаш много добре, Джес.

— А ти изглеждаш преуморена. Никой не би предположил, че аз съм болната.

— Не си болна.

— Предстои ми проклетият тест. Ще ми пробиват дупка в корема през пъпа, за Бога!

— Лапароскопия. Кой ще ти я прави?

Джесика назова един гинеколог от Уимпол Стрийт.

— Добър е — изкоментира Меган. — Всичко ще е наред. Какво е положението със спермата на Паоло?

Някакъв бизнесмен на съседната маса се обърна и ги погледна. Меган втренчи поглед в него, докато той не извърна глава.

— Има малък проблем с подвижността.

— Със способността за спонтанно движение. Не е краят на света. Означава, че някои от тях са малки ленивци. Ще се учудиш какво е способна да направи науката с така наречените лениви плувци в днешно време.

Бизнесменът отново ги изгледа, поклати глава и даде знак да му донесат сметката.

— Не се тревожа толкова за Паоло. — Джесика несъзнателно прокара пръсти по разсипаните кристалчета захар по масата. — По-скоро се притеснявам за себе си и какво ще намерят, като ме отворят.

Меган имаше собствена представа какво ще намерят, като погледнат в сестра й. Но се усмихна, стисна облепените със захар ръце на Джесика, без да каже нищо.

— Имам усещането, че нещо не е в ред с мен, Мег.

— Ти си прекрасна. Всичко ти е наред. — Меган поклати глава. Никой с външния вид на сестра й не би трябвало да се чувства толкова тъжен. — Погледни се, Джес.

— Чувствам се непълноценна. — Джесика нежно издърпа пръстите си и се загледа в полепилите се кристалчета захар. — Задето не функционирам както би трябвало. — Тя внимателно облиза пръстите си и направи гримаса, сякаш вкусът изобщо не беше сладък.

— С Паоло ще си родите едно сладко бебе и ти ще бъдеш най-добрата майка на света.

Сервитьорката дойде със спагетите за Джесика и салатата на Меган и тогава отново й прилоша. Меган бутна стола си назад и се втурна през пълното кафе, като изблъска настрани сервитьора французин и щом се добра до тоалетната, повърна.

На масата Джесика не беше докоснала обяда си.

— Меган, какво ти е?

— Нищо.

Джесика впери начумерен инатлив поглед в сестра си, който Меган добре познаваше от детството им.

— Какво има?

— Само съм преуморена, няма друго. Работата ми идва в повече напоследък. Няма нищо. Яж си спагетите.

Не можеше да й каже.

Джесика трябваше да бъде абсолютно защитена от тази тайна.

Как можеше да й каже? Новината за бебето на Меган щеше да разбие сърцето й.

Друго щеше да е, ако имаше намерение да го задържи.

— Едно ще ви кажа, докторе — днес съм толкова смазана, че едва събрах сили да дръпна завесите.

Меган много бързо разбра защо другите лекари се дърпаха от домашните посещения.

Много рядко наистина тежко болните и немощните настояваха лекарят да ги посети вкъщи. Пенсионер с изкривени от артрита крайници, самотна майка с дете инвалид, жена на средна възраст, на която са й съобщили, че ракът се е разпространил из тялото й — тези хора някак смогваха да се доберат до препълнената чакалня пред кабинетите.

Онези, които те викаха вкъщи, неизменно бяха от шумните пациенти, едновременно самосъжаляващи се и себелюбиви, които не спираха да говорят за правата си. Като госпожа Марли.

Едрата жена живееше в малък общински апартамент в мрачното сърце на Съни Вю Истейт — един от кварталите с печална слава в Лондон. Ако не живеете сред тези бетонни клетки, едва ли бихте стъпили в Съни Вю, освен ако не купувате или продавате наркотици или не снимате документален филм на социална тема. Като изключим летния сезон, когато често избухваха бунтове, дори полицията заобикаляше квартала отдалеч. Меган нямаше този избор.

И преди беше изпитвала страх. По време на стажа си в болницата тя изкара шест месеца, прикрепена към един консултант в „Роял Фрий“, а после още шест месеца в спешното на „Хомъртън“.

„Роял Фрий“ беше песен — педиатърът, при когото стажуваше, беше мил и великодушен човек, а повечето от децата от Хайгейт, Хампстед и Белсайз Парк се държаха като ангелчета и искаха Меган да им чете „Хари Потър“. Ала спешното в „Хомъртън“ беше друг свят.

След първото дежурство Меган имаше чувството, че е видяла от света повече, отколкото някога е искала — тийнейджъри с прободни рани, пребити съпруги, обезобразени тела, измъкнати изпод смачкани автомобили. Месари с куки в главите, пияни с алкохолно отравяне, дилъри на наркотици, застреляни в главата от конкуренти.

Задължението на Меган беше да определи тежестта на нараняването, когато пациентите допълзяваха, докуцукваха или биваха докарани на носилка. Гледката на тези рани и злополуки и задължението да прави светкавична преценка за необходимите действия я плашеха както никога. По някакъв начин обаче посещението при госпожа Марли и болното й дете в Съни Вю беше още по-плашещо. От къде на къде? Хормони, помисли си Меган. Просто хормоните бушуваха.

В долния край на стълбището към апартамента на госпожа Марли се бяха събрали група тийнейджъри безделници. С неестествено бялата си кожа и дрехи с качулки като че ли бяха излезли от някой Толкинов кошмар. Нищо не казаха, когато Меган мина край тях, само се подхилваха и я изгледаха похотливо с присъщото им презрение и омраза. Воняха на нездравословна храна и трева — сладникава миризма на гнилоч, която се разнасяше изпод качулките им.

— Изглеждаш ми малко зеленичка, скъпа — заяви подозрително госпожа Марли. — Имаш ли разрешително за лекар?

Меган се впечатли. Повечето хора не подлагаха на съмнение правомощията й.

— Аз съм стажант семеен лекар.

— Това какво ще рече?

— Трябва да работя една година под наблюдение, преди да взема разрешително за практикуване.

Госпожа Марли присви очи.

— Другия път искам истински доктор. Знам си правата!

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Меган.

Проблемът беше с дъщерята. Невероятно сладко тригодишно момиченце — как на такива противни родители им се раждат такива разкошни деца? — което лежеше отпуснато на дивана и гледаше детски филм по дивидито. Меган познаваше това състояние.

Тя прегледа детето. Имаше висока температура, но иначе беше добре. Меган забеляза малките му диамантени обеци. Тези хора не можеха да изчакат децата им да пораснат, макар че с небрежните си дрехи, леки наркотици и силна музика възрастните от Съни Вю сякаш завинаги се закотвяха в юношеската възраст.

— Как се казваш? — попита Меган, като отметна влажен кичур от челото на момиченцето.

— Дейзи, госпожице.

— Мисля, че имаш лека треска, Дейзи.

— Имам си котенце.

— Много хубаво.

— Имам си кученце.

— Чудесно!

— Имам си динозавър.

— От теб искам да си почиваш повече през следващите няколко дни. Ще го направиш ли заради мен, Дейзи?

— Да, госпожице.

— Как е с ходенето до тоалетната, госпожо Марли?

— Сере като впрегатен кон — обясни майката и прокара дебелия си розов език по края на хартийка за свиване на цигари.

Меган се изправи и се обърна срещу жената. Когато заговори, се изненада, че гласът й трепери от възмущение.

— Нали не пушите марихуана в присъствието на детето?

Госпожа Марли сви рамене.

— Ж’веем в свободна страна.

— Това е често срещано заблуждение. Ако разбера, че вземате наркотици пред детето, ще видите точно колко е свободна.

— Да не би да ме заплашвате със социалните служби?

— Казвам ви да не го правите.

Присъщата войнственост на жената изведнъж изчезна и тя омекна. Остави хартията за цигари и започна да се суети около Дейзи, сякаш се бореше за титлата майка на годината.

— Гладна ли си, красавице моя? Искаш ли мама да ти размрази нещо?

Меган си тръгна. Каква жена — помисли си тя. Ако Дейзи беше мое дете, щях да й давам свястна питателна храна, да й чета за Хари Потър, нямаше да й пробивам ушите и да й позволявам да носи евтини дрънкулки и…

Очите й изведнъж плувнаха в сълзи. Дейзи не беше нейно дете. Тя бе просто пациент, а й оставаха още три посещения, преди да се върне в кабинета.

Меган мина през насъбралите се младежи с качулки в подножието на стълбището. Този път не й се присмяха, въпреки че редиците им се бяха увеличили с няколко по-малки качулати създания, които приличаха на джуджета върху високопланински бегачи.

Какви хора! — помисли си Меган. — Множат се като зайци.

Имаха късмет, че тя беше тук, за да ги спаси.

Шефката на Кат беше жена, която имаше всичко. Бригите Волф имаше бизнес, създаден от нулата, приятел, с когото се беше запознала в един от онези богаташки курорти в Кения, и най-вече — независимост.

Ако мечтата на Кат да напусне дома си беше чиста проба освобождение, то Бригите със сигурност беше по-близо до осъществяването на тази мечта от всеки друг. Нямаше съпруг, пред когото да се отчита, деца, които да й пречат да скочи на самолета, когато й се прииска да пътува. Никой не притежаваше Бригите и за разлика от повечето хора тя не живееше в капана на миналото си.

Затова Кат се изненада, когато в събота вечер влезе в кабинета на Бригите в „Мама-сан“ и я завари да захранва машината за рязане на хартия със снимки от една кутия за обувки.

Бригите предупредително вдигна ръка. Кат застана на едно място — свидетел на унищожаването на куп спомени.

Бригите избираше снимка от кутията, удостояваше я със студена усмивка, после я пускаше в гъргорещата машина. Кошчето за боклук преливаше от цветни лентички, които показваха, че работи от доста време. Кат забеляза, че на снимките бяха Бригите и гаджето й. Ако четирийсет и пет годишният строителен предприемач Дигби можеше изобщо да бъде наречен гадже.

В миналото имаше върволица от мъже, всичките малко по-стари и по-богати от Бригите, с които тя оставаше обикновено две-три години, после се отърваваше от тях. „Като колите — беше обяснила на Кат. — Вземаш си нова преди старата да е сдала багажа.“

Дигби се задържа повече от останалите. Бригите се шегуваше, че ще го остави, докато не си намери вибратор, който обича да ходи на изложби. Сега Дигби очевидно беше вън от картинката, но явно връзката им не беше свършила както другите в миналото й.

Бригите беше научила Кат на всичко, което знаеше за ресторантьорския бизнес, и на много неща за живота.

Затова сега Кат стоеше мълчаливо, сякаш можеше да научи нещо.

Дължеше кариерата си на тази жена.

Когато се запозна с Бригите Волф, Кат беше на двайсет и пет, журналистка на свободна практика и изкарваше минимален хонорар с писане на критики за ресторанти за малък моден справочник. Пиши за нещо, което познаваш, съветваха я всички, а след като беше готвила хиляди ястия за сестрите си като малки, Кат беше специалист в тази област.

После беше опознала ресторантите, защото в университета момчетата от добри семейства, завършили частни училища, я водеха на вечери, преди да се опитат да я вкарат в леглото. Това беше нов за нея свят — познаваше само бегло ресторантите, където ходеше с баща си и приятелите му актьори, които се интересуваха повече от пиенето, отколкото от яденето, — но веднага привикна. Обикновено храната беше по-добра от секса. Най-много й допадаше, че не се налагаше тя да готви.

Когато се запозна с Кат, Бригите Волф беше почти на трийсет години и бе собственик, счетоводител и главен готвач на „Мама-сан“ — малко заведение за японска храна на Брюър Стрийт, където младите хора се редяха на опашки за купичка соба и юфка удон.

През следващите десет години Лондон щеше да се напълни с азиатски ресторанти, чиито собственици не бяха азиатци — светли и семпли заведения, които предлагаха тайванско къри, виетнамска юфка, китайски дим сум и японско сашими, сякаш континентът се състоеше от една обща държава с кухня, идеална за красивите млади хора, които обръщаха внимание на диетата и външния си вид. „Мама-сан“ беше сред първите.

Кат се присъедини към опашката за японска супа на Брюър Стрийт и написа възторжена рецензия в справочника. Когато отново дойде, този път като обикновен клиент, Бригите й предложи работа като управител.

И понеже справочникът не се славеше със стриктно заплащане, Кат прие. Скоро след това справочникът беше спрян. „Мама-сан“ се премести извън Сохо на по-престижно място, макар че според Кат клиентелата се състоеше от същите младежи с размъкнати панталони, които се редяха на Брюър Стрийт, преди да отидат на танци в „Уаг“, само че с десет години по-възрастни, напреднали с кариерата и с много по-големи възможности. Бригите се радваше на ресторанта си колкото и клиентите.

— Един велик човек е казал „Подреди живота си така, че да не можеш да направиш разлика между работа и удоволствие“.

— Шекспир? — попита Кат.

— Уорън Бийти — отвърна Бригите.

Беше любов от пръв поглед. Дотогава Кат не беше срещала човек, който да цитира Уорън Бийти. Майка й се кълнеше, че веднъж опипал задника й зад кулисите на лондонския „Паладиум“. Бригите се забавляваше както никой друг. След домашната робия през детството й това беше животът, за който Кат бе мечтала.

Когато по-голямата част от града още спеше, двете жени обикаляха пазарите — „Смитфийлд“ за месо, „Билингсгейт“ за риба и „Ню Спиталфийлдс“ за зеленчуци. Червенолики мъже в лекьосани бели престилки си подвикваха в сутрешния здрач. Кат се научи как да наема добри работници за кухнята и как да уволнява некадърните, когато се появят на работа пияни или надрусани, или просто не могат да държат ръцете си далеч от сервитьорките.

Научи се как да омайва търговеца на вина, данъчния ревизор, санитарния инспектор и да не им се плаши. Макар да бе само с четири години по-възрастна от нея, Бригите най-много се доближаваше до представата й за майка.

Тя беше една от онези европейки, които откриват начина на живот, който им харесва, около двайсет и петата си година, и го запазваха завинаги. Никога не се беше омъжвала. Работеше по-здраво от когото и да било сред познатите на Кат и се забавляваше със същия хъс — два пъти направи преходи в подножието на Хималаите, гмуркаше се на Малдивите или прекосяваше с кола Австралия.

Понякога вземаше и Дигби, друг път го оставяше у дома — по-скоро любима част от багажа, отколкото мъж. Бригите се наслаждаваше на живота си и от години беше пътеводна звезда за Кат, показваше й посоката и начините да живееш живота си. Необременено.

Бригите избра снимка, на която с Дигби бяха на заслепяващ очите бял плаж. Малдивските острови? Сейшелските? Последен поглед и снимката замина в машината.

— Какво е направил? — поинтересува се Кат.

— Иска да е с някоя, която може да му предложи нещо ново.

— Какво например?

— Например чифт двайсет и четири годишни цици.

Кат онемя. Изпита ярост. Мъжете не се отнасяха с Бригите по този начин. Тя беше тази, която ги зарязваше.

— Някаква надарена уличница от офиса му. — Бригите хладнокръвно пусна в машината полароидна снимка, на която с Дигби бяха на камили на фона на пирамиди в далечината. Очите й бяха сухи, забеляза с възхищение Кат. Дори в този момент Бригите се владееше. От долния етаж долитаха глъчта и врявата на съботната вечер в „Мама-сан“.

— Исках само да ти кажа, че отвън чакат двама футболисти без резервация.

— Сами?

— Има две жени с тях. Приличат на стриптийзьорки. Е, може и да са им съпруги. Какво да им кажа?

— Кажи им следващия път да се обадят предварително.

— Може да ни направят добра реклама. Отвън чакат няколко фотографи.

— По-добра реклама ще бъде, ако ги върнем.

— Добре.

Кат тръгна да излиза. Гласът на Бригите я спря на вратата.

— Знаеш ли колко навърших тази година?

Кат поклати глава.

— Четирийсет. На четирийсет години съм. Как бих могла да се конкурирам с чифт пищни двайсетгодишни цици?

— Двайсет и четири годишни. И не трябва да се конкурираш. Ти си силна свободна жена, която е видяла и опитала много неща от живота. Не ти е необходимо да се залепиш за някой мъж, за да докажеш, че си личност. Тя трябва да се конкурира с теб.

Бригите започна да се смее.

— О, скъпата ми Кат!

— Ти си шестицата от тотото — започна Кат в опит да възстанови пострадалото й самочувствие, — не тя.

Бригите гледаше с тъга снимка от някакво празненство — Нова година? — после я пусна в машината.

— Бедата е там, Кат, че с остаряването кръгът от потенциални партньори за жените се смалява, но за мъжете нараства. — Тя подаде на машината снимка от някакъв мост в Париж. — И какво остава за жени като нас?

И докато силния шум от съботната вечер гърмеше под краката им, Кат се замисли. Жени като нас?

Глава 4

Това беше любимият й момент от седмицата.

Когато градските улици опустяваха и светлините в Лондон угасваха, Кат удобно настаняваше издълженото си тяло в колата му и затваряше очи веднага щом главата й докоснеше облегалката.

— Боже — въздъхваше, — гроги съм.

— След малко се прибираме вкъщи — казваше той.

Винаги я вземаше от ресторанта след работа в събота. Докато „Мама-сан“ затвореше и последният пиян клиент беше натоварен на такси, а кухненският персонал и сервитьорките — нахранени и качени на процесия от мини-таксита, докато Кат заключеше ресторанта, вече почти се зазоряваше.

Тези съботни нощи и неделни утрини бяха любимото им време. Двамата изпиваха по питие в апартамента му, изкъпваха се заедно и се любеха лениво, докато не се отпуснеха изтощени в прегръдките си.

Неделята означаваше късна закуска в непосредствена близост до Фулъм Роуд, с купчина вестници и пресни понички в малко кафене — тяхното тайно място, където можеха да наблюдават преминаващите хора и да си представят, че са в „Челси“ през шестдесетте. През тези разкошни часове на безгрижие мечтите им се покриваха напълно. Кат бе намерила свободата, за която беше жадувала от дете, а Рори — спокойния живот, който бе търсил след края на брака си.

Но не и тази нощ. Рори отключи входната врата на апартамента си, в който не би трябвало да свети и да се чува музика. Ярко осветление и оглушителна музика.

— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.

Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.

— Дано не възразяваш — каза.

— Няма нищо — отвърна Кат.

Беше очаквала с нетърпение да остане сама с Рори и да се усамотят от останалия свят. Само че какво можеше да каже? Мъжът, с когото беше, имаше дете и ако искаше да бъдат заедно, трябваше да приеме факта. Освен това харесваше Джейк. Когато се запозна с него преди три години, той беше свито и добро дванайсетгодишно момче, което изживяваше тежко развода на родителите си. Кат веднага го заобича, виждайки в него раните от собственото си детство. Джейк беше силно привързан към Рори и лесно се разплакваше — човек трябваше да има сърце от камък, за да не изпита топли чувства към него. Ала Кат трябваше да признае, че е трудно да разпознае слънчевото дванайсетгодишно хлапе в този недодялан тийнейджър, в който се бе превърнал Джейк.

— Каква е тази музика? — усмихна се широко Рори, когато влезе в стаята. — „Нирвана“?

Джейк — пъпчив, върлинест и с качулка на главата, с бушуващи хормони — се бе изтегнал на дивана, а от устата му висеше саморъчно свита цигара.

— „Нирвана“? — възкликна подигравателно. — „Нирвана“?!

До него седеше друго момче с вълнена шапка. Кат се запита защо носеха вътре дрехи за навън? Какво му беше готиното?

— „Нирвана“ — закикоти се другият младеж. — „Нирвана“!

— Това са „Уайт Страйпс“ — обясни Кат. — Нещо от „Слон“, нали? „Топка и бисквита“, ако не се лъжа. Излагаш се, Рори.

— Звучи малко като „Нирвана“ — оправда се глуповато Рори.

Джейк завъртя очи към тавана.

— Изобщо не звучи като шибаната „Нирвана“!

— Мери си малко езика — направи му забележка Рори. — И отвори, моля те, прозореца, щом ще пушиш тази гадост.

— Мама няма нищо против.

— Майка ти не живее тук. Няма ли да поздравиш Кат?

Джейк изсумтя.

— Здрасти, Джейк. Как е? — поздрави Кат с онзи приветлив тон, който сякаш пазеше само за него.

Приятелят му се казваше Джъд. Джъд беше планирал да спи при Джейк, докато не бе възникнал някакъв спор с майката на Джейк. Подробностите не бяха ясни. Доколкото разбираше Кат, беше свързано с тридневна пица, непрани чорапи и отношение към дома като към хотел. Затова Джейк и приятелят му бяха потърсили убежище при баща му.

Кат съжали Джейк. Тя знаеше какво е майка ти и баща ти да живеят своя си живот в различни домове. Това чувство за безизходица й беше добре познато. Всъщност този Джейк все още бе същото уязвимо дете, което познаваше до неотдавна.

Ала съботната й нощ беше провалена и й бе трудно да пропъди мисълта, че родителите съсипват първата половина от живота ти, а после нечии чужди деца съсипват втората половина.

Е, сега майка й би се засмяла.

Нямаше сластно любене за Рори и Кат тази нощ и изпиването по чаша вино беше някак формално, като по навик.

Изгълтаха набързо виното, докато в дневната „Уайт Страйпс“ отстъпиха пред хип-хопа, гърмящ от телевизора. Кат се опита да прикрие разочарованието си заради Рори, защото той беше най-добрият и нежен мъж, който беше срещала досега, и вярваше, че го обича.

Беше изморена до смърт. Когато се мушнаха под завивката, двамата се сгушиха един зад друг и скоро след това тя заспа дълбоко въпреки думкането и каканиженето, което се чуваше от телевизора.

Рано призори се събуди много жадна и само по бикини и белия халат за карате, измъкнат от коша с мръсно пране, дошляпа до кухнята в притихналия апартамент.

Ахна, когато запали лампата. Джейк и Джъд седяха по боксерки и дъвчеха препечени филийки.

— О, извинете — каза Кат и извади набързо бутилка „Евиан“ от хладилника, като се отказа от чаша, тъй като чашите бяха в шкафа, което би означавало да се приближи до грубоватите бели крайници на двамата тийнейджъри.

Когато затвори вратата на спалнята след себе си, тя чу гласа на Джъд и общ гробовен смях.

— Не е зле за старо момиче като нея — прозвуча коментарът му.

Майкъл доближи ухилената си физиономия до мърлявото лице на дъщеря си.

— Чия е тази мръсна муцунка? — попита той. — Коя ми е тази дундичка-мундичка? Коя, коя? Сладка дундичка-мундичка! Сладка, сладка! Клои ли е? Клои?

Клои гледаше баща си безизразно.

После се оригна и оригването беше съпроводено с малка струйка повърнато пюре от еко зеленчуци, които изригнаха от устата й и потекоха по брадичката й с трапчинка.

Принудена да слуша тези безсмислени глупотевини, Джесика си помисли: „Че кой не би повърнал след всичко това?“

— Ооо, да не би татковата дундичка-мундичка да я боли пупата? Боли ли я? Боли?

Не може това да е добре за нея, помисли си Джесика. Да говориш на едно бебе като че ли току-що са ти направили пълна лоботомия — не може да бъде добро за развитието й. Но пък какво ли разбирам аз?

Нищо, това разбирам аз.

Докато Наоко почистваше повърнатото от лицето и дрехите на дъщеря си, Майкъл се завтече да донесе цифровата камера за хиляда лири, купена специално, за да запечата повръщането на Клои за бъдещите поколения.

Наоко извади Клои от високото й столче и внимателно я остави да стъпи на пода. Клои ходеше. Е, не точно. По-скоро се олюляваше, помисли си Джесика, докато наблюдаваше племенницата си да пристъпва с мрачната решителност на пияница, който се опитва да запази равновесие, с родителите си от двете й страни като добродушни загрижени полицаи.

— Ще стане много сладка, като й пораснат коса и зъби — отбеляза Джесика.

Майкъл, Наоко и Паоло я погледнаха, сякаш беше изрекла непростимо богохулство.

— Още по-сладка — бързо додаде тя.

— Тя има коса и зъби — усмихна се Наоко, като погали светлокафявия мъх по главата на дъщеря си. — Нали, Клои-чан?

Клои се усмихна, откривайки четири миниатюрни зъбчета, две горе и две долу зад влажната й розова уста. После се друсна на опакованото си с памперс дупе, ококорила от изненада кафявите си очи. Четирима възрастни се втурнаха да й помогнат.

— Ела при чичо Паоло!

Само че Клои не искаше при чичо Паоло. Тя се прилепи към майка си и зарева с пълно гърло, втренчена в Паоло, сякаш той току-що се беше покатерил през прозореца с електрически трион в ръка.

Клои се променяше. Преди няколко месеца, когато си беше бебе, не се интересуваше кой ще я вдигне и ще я гушне. Но сега, само месец преди първия й рожден ден, оставила вече бебешката възраст зад гърба си, тя се вкопчваше в родителите си и проявяваше подозрителност към всички останали. До неотдавна се задоволяваше да лежи по гръб и да й се възхищават. Но сега се превръщаше в малко човече със свои предпочитания, предпазлива към света.

Паоло беше съкрушен. Представяше си, че Клои ще го заобича, както той я обичаше. Ала тя вече му бе обърнала гръб.

Джесика беше доволна, че времето на прегръдките на Клои беше приключило. Когато като новородено я бе държала на ръце, нещо странно се бе случило вътре в нея. Беше много повече от желанието да има собствено дете. Бе ужасното съзнание, че е създадена на свой ред да роди и може би никога няма да изпълни предопределението си.

За Джесика имаше хиляди поводи за унижение при всяко гостуване у Майкъл, Наоко и Клои. Не можеше да понася съжалението на девера си и съпругата му. Те бяха свестни хора, но от чувството, че е непълноценна жена, й бе достатъчно зле, без да се налага да понася загрижените и съчувствени погледи. Фактът, че съчувствието беше искрено и добронамерено само влошаваше положението.

Тя разбираше радостта от дъщеря им — ако Клои беше нейно бебе, Джесика не би я оставила и за една минута. Но къде свършваше разбираемата несдържана радост и започваше непоносимото и нетърпимо самодоволство?

Независимо от всичко трябваше да се държи като възпитан гост и да изразява удивлението си колко много е пораснала Клои от последния път (преди една седмица). Да слуша с жив интерес как Майкъл обсъждаше развитието на ходенето на Клои по голяма нужда или как Наоко, самозабравяйки се, не спираше да говори за хранителните навици и постоянно менящия се ексцентричен вкус на дъщеря си.

Оставете ме на мира, мислеше си Джесика. Не ми стига това, че не мога да имам собствено дете! Наистина ли трябва да ръкопляскам възторжено на всяко чуждо бебе?

Джесика знаеше, че Наоко е добра жена, а Паоло и Майкъл са близки, както тя със сестрите си. Обективно погледнато, Клои бе хубаво бебе — весело, енергично и очарователно. По някакъв свой си плешив, беззъб и по старчески незадържащ начин.

Джесика вече не искаше да идва тук на неделен обяд. Просто й беше твърде тежко.

— Извинете ме — каза със застинала усмивка, която използваше като защита около чуждите бебета.

Напусна набързо стаята, където Наоко държеше плачещата зачервена Клои, Майкъл галеше (като се замислиш) притеснително голямата глава на дъщеря си, а Паоло пазеше почтителна дистанция като незначителен член на дворцовата свита. Дори не забелязаха излизането й от стаята.

Джесика трябваше на всяка цена да посети банята, но из цялата къща бяха поставени тези проклети бебешки врати. Сега, когато Клои вече не лежеше само в креватчето, всяка площадка и стълбище трябваше да бъдат обезопасени. И то заради единайсетмесечно дете, което едва се придвижваше от дивана до масичката (многобройните дистанционни управления бяха източник на несекващ жив интерес от страна на лепкавите пръстчета на Клои), викторианската къща беше превърната в затвор със строг режим.

Клои със сигурност не можеше да премине през тези вратички, които затрудняваха дори възрастен човек. Трябваше да намериш малкото копче отгоре, да го натиснеш и едновременно с това да повдигнеш вратичката. После трябваше да прескочиш долния праг, без да се проснеш по очи. Джесика успя да преодолее три вратички, преди да се заключи в банята. Там опасенията й се потвърдиха. Цикълът й беше започнал.

Още един месец на провал. Още един месец, през който щеше да изпитва чувството, че който и да я бе създал, трябваше да я бракува. Още един месец, когато отново щеше да види разочарованието в погледа на съпруга си, без да посмеят да изкажат онова, което им беше на сърцата — че този брак можеше да си остане завинаги без деца.

Отгоре на всичко цикълът й беше съпроводен с разкъсваща болка, която би накарала всеки мъж да се моли да спре. Няма да заплача, помисли си Джесика. Няма да ме видят как плача.

Само че трябваше да се махне. Трябваше да намери място, където да свали застиналата усмихната маска, да си вземе душ и да се сгуши в обятията на съпруга си. Затова тя почти изтича от банята, спъна се от металната пречка на една отворена вратичка и поемайки внезапно въздух, се строполи по лице.

Когато Джесика се завърна в дневната, Майкъл беше коленичил и играеше на криеница с Клои, чиито сълзи бяха изсъхнали и тя надаваше писъци от удоволствие — говорим за честа смяна на настроенията! — а Наоко осведомяваше Паоло за последните новини от кухнята.

— Опитах да й дам броколи със сладък картоф, но най-смешното е, че тя отказва да яде зелени неща. — Боже мили, Джесика, добре ли си?

Джесика се засмя приповдигнато, с цицина с големината на топка за тенис, която пулсираше на челото й, удареното място на пищяла й туптеше, а дланите на ръцете й бяха зачервени и охлузени от килима.

— О, добре съм, добре съм — отговори тя, като се обърна весело към съпруга си: — Кога стана толкова късно?

Качиха се в колата и тя изля всичко, което й се беше насъбрало, пред Паоло.

— Забелязал ли си, че напоследък на всички им се раждат бебета? На гейове. Лесбийски двойки, които не биха докоснали дори с пръчка нещо с пенис. Шейсетгодишни италиански баби с по един келяв яйчник. Дори четох някъде, че може да започнат да правят бебета от абортиран плод — какво ще кажеш? Някой, който никога не е бил роден, може да има бебе. Но не и аз.

Седяха в синьото ферари на Паоло пред къщата на Майкъл и Наоко. Колата беше привилегия за братя Барези, но също така и необходимост. Майкъл често повтаряше на Паоло, че не можеш да продаваш италиански коли, а да идваш на работа с Форд Мондео. На алеята беше паркирано червеното Маранело на Майкъл, както и беемве с бебешко столче на задната седалка.

— Те не го правят, за да ти причинят болка. За да ни заболи. Не искат да ни го навират в лицето, но са толкова щастливи с бебето си, че не могат да се въздържат. Не го правят нарочно.

— Знам — каза Джесика и оброни глава.

Ние бихме били същите, помисли си той. Ако имахме бебе с Джесика, щяхме да го обичаме, без да се интересуваме кого нараняваме. На Паоло му се струваше, че семействата с бебета се интересуваха по-малко от останалата част от света.

Защото бебето ставаше твоят свят.

— Знаеш ли какво ми каза брат ми? Каза, че с Наоко не са правили секс от седем седмици.

Джесика го гледаше втренчено.

— Ти слушаш ли ме?

— Слушам те. Просто казвам.

— Какво? Какво казваш?

— Казвам, че и при тях не е идеално. Знам, че Клои е страхотна. Знам колко много искаш собствено дете. Наше дете. Но просто ти казвам. Нещо става с тях. Не знам как да го обясня. Като че ли откакто се роди Клои, между тях е застанало нещо.

— Тя е по-млада от мен — отбеляза Джесика, без да го чува. — Наоко. Четири години по-млада. На възрастта на Меган. Когато Наоко стане на моите години, Клои ще тръгне на училище.

— И при тях не е идеално — настоя Паоло.

Разговорът му с Наоко го бе стреснал. Снаха му имаше докторска степен от университета „Рединг“. Когато се запозна с Майкъл, работеше като археолог. А сега говореше единствено как тази седмица Клои предпочитала кафяво пюре пред зелено.

Паоло обичаше малката си племенница. Заобича я още щом я зърна. Знаеше, че винаги ще я обича. Само че в дъното на сърцето си таеше някои съмнения.

Не възразяваше срещу унижението да свършва в пластмасова чашка. Не се чувстваше по-малко мъж само задето част от сперматозоидите му бяха мързеливи копелета, които не можеха да намерят пътя до яйцеклетката на Джесика.

Лекарят му беше казал, че просто трябва да продължат да правят секс. Много хора зачеваха бебета при много по-лоши прогнози. И каквото и да трябваше да изтърпи жена му — безкрайни изследвания, ехографии, лапароскопията, каквото и ново унижение да им хрумнеше — Паоло щеше да е неотлъчно до нея. Винаги. Тя беше жената за него. Знаеше го от първия миг, в който видя лицето й.

Ала се питаше дали ще го бива в тези бащински веселби — безкрайните игри на криеница и задълбочения анализ на „акането“ (Исусе, брат му — изпеченият сваляч, великият женкар, дон Жуан на Дагънхъм — внезапно беше започнал да говори като малко дете) и в гледането — на бебето — всяка секунда от деня да не се удари в масичката, да не пропълзи през прозореца или да не се задави с дистанционното.

Сякаш след създаването на този нов живот с твоя беше свършено. Майката природа беше приключила с теб.

Имаше и друг парадокс. Любовният живот на Паоло с Джесика беше станал безрадостен и отчаян, защото се опитваха да си направят бебе, а любовният живот на Майкъл с Наоко никакъв го нямаше, защото те имаха дете.

Някога Майкъл беше луд по Наоко. Единствената причина, поради която Майкъл се отказа от съботния футбол в парка, бяха допълнителните час и половина с Наоко под юргана. Но това беше преди да се роди бебето.

Паоло продължаваше да иска дете с Джесика.

Най-неотложната причина бе, че го искаше, защото знаеше, че това ще я направи щастлива. А това не беше ли една добра причина, за да създадеш едно дете?

Глава 5

Работата й идваше в повече.

Меган можеше да се справи с натоварването, но не и с налаганото темпо. Нейните пациенти продължаваха да пълнят чакалнята дълго след като другите лекари бяха излезли в обедна почивка и много от тях продължаваха да я чакат, когато пристигнеше запъхтяна и закъсняла от домашните посещения. Затова не се изненада, когато Лоуфорд влезе в кабинета и й съобщи:

— Постъпи оплакване срещу теб.

Всичките тези години в медицинската академия! Всички тези нощни дежурства и кървища в спешното в „Хомъртън“! Цялата тази уморена плът, която беше натискала, слабите сърца, над които беше треперила, и безбройните чифтове гумени ръкавици, които беше надявала, за да прегледа нечий старчески и разлагащ се ректум.

А сега старческите ректуми, с които работеше, я изритваха.

Зачуди се кой точно от колегите й беше подал оплакването. Не им липсваше смелост. Копелета, рече си тя. Мръсни копелета до един!

Нищо чудно, че жените пациентки се трупаха пред нейния кабинет, по-далече от тези застарели мъже с косми в ушите, с лекьосани панталони и с презрително отношение към пациентите, приказките им за водопроводни проблеми, като че ли последиците от една извънматочна бременност не се различаваха от една течаща тръба; сякаш парализиращите болки по време на цикъла приличаха, като се замислиш, на развален бойлер.

Меган можеше да се справи с тези проблеми, с които никога не се бе сблъсквала лично, а само беше изучавала в университета. Но просто не можеше да се вмести в броените минути, които й отпускаха.

Тъкмо се канеше да каже на Лоуфорд да си вземе работата и да си я навре отзад, когато той заговори:

— Мисля, че се справяш великолепно.

— Моля?

— Другите лекари са на същото мнение.

— Но оплакването…

— То е от пациент.

— Пациент? Ама пациентите ме обичат?!

— Госпожа Марли. Помниш ли я? Закръглената жена от „Съни Вю“? Едно от домашните ти посещения.

— Спомням си госпожа Марли. И Дейзи.

— Проблемът е в Дейзи. Диагнозата ти е била треска, нали?

— Температурата й беше малко висока. Беше отпаднала. Мислех…

— Била е приета по спешност в болница на следващия ден. Оказало се проблем с щитовидната жлеза. Дейзи е с хипофункция на щитовидната жлеза. Оттам и тази отпадналост.

Сърцето й заблъска в гърдите. Горкото дете! Не беше оправдала доверието му.

— Проблем с щитовидната жлеза?

— Всички ние грешим понякога. Лекари сме, не сме Господ.

— Как е Дейзи? Как ще я лекуват?

— Ще й дадат „Тироксин“ и ще се нормализира.

— Но ще трябва да го взема цял живот.

— Най-вероятно.

— Има ли странични ефекти?

— Странични ефекти? — Лоуфорд изведнъж загуби търпение. — Да, ще се почувства по-добре!

Това беше отговор на лекар с богат опит. „Тези хапчета имат ли страничен ефект, докторе? Да, от тях ще се почувстваш по-добре.“ Меган запомни репликата. Знаеше, че ще я използва много пъти по-нататък в работата си. Ако, разбира се, получеше правоспособност.

— Не се притеснявай за Дейзи. Тя ще се оправи. Проблемът е в госпожа Марли. Не ти трябва оплакване за лекарска нехайност в досието. Няма да е добре за теб.

— Какво трябва да направя?

— Ще се извиниш на госпожа Марли. Ще й се подмажеш. Всъщност колкото е необходимо. Ще признаеш, че е човешко да се греши и ти не правиш изключение. Аз ще оценявам стажа ти. Не искам погрешни диагнози в досието ти, Меган.

За първи път Лоуфорд я наричаше на малко име. Тя разбираше, че той иска да я измъкне от тази каша, без да пострада кариерата й, и почувства прилив на благодарност.

— Не се извиняваш само за да се отървеш от госпожа Марли — подчерта строго той. — Извиняваш се, защото така е правилно.

— Разбира се.

Лоуфорд кимна и се отправи към вратата.

— Благодаря ви, доктор Лоуфорд.

Той се обърна с лице към нея.

— В кой месец си?

Тя постави ръка на корема си.

— Толкова ли си личи?

— Постоянното повръщане те издаде.

— В осмата седмица — призна си тя и изведнъж й стана трудно да диша.

— Ще родиш ли бебето?

— Не виждам как бих могла. Трудно ми е да се грижа дори за себе си. — Няма да заплача, помисли си Меган. Няма да плача пред него.

— Искам да имам деца — добави тя. — Много. Но не сега.

Лоуфорд отново кимна.

— Е — започна той с някакво внезапно появило се неудобство, — добре тогава. — Усмихна се с нежност, която Меган дотогава не бе забелязвала у него. — Ще те оставя да се оправяш.

Наистина искам деца, помисли си Меган, след като той излезе. И някой ден ще имам деца и ще ги обичам много повече, отколкото майка ми обичаше сестрите ми и мен.

Но не и сега, не и когато току-що съм започнала работа и не от някакъв непознат, с когото се изчуках на купон.

Да, щеше да се извини на госпожа Марли.

Ала чувстваше, че всъщност беше редно да се извини на Дейзи.

И на това малко същество, което никога нямаше да види бял свят.

Проклети доктори, рече си Паоло. Никога не ти казват в какво се забъркваш. Е, ако го направеха, всичките щяха да останат без работа.

Паоло внимателно направляваше ферарито из улиците на северен Лондон, сякаш колата беше натоварена с яйца. До него Джесика спеше — пребледняла и изтощена от събитията тази сутрин.

По думите им лапароскопията беше рутинна процедура като ваденето на зъб. Само че Джесика беше сляпа и глуха за останалия свят — натъпкана с успокоителни, за да могат да пробият дупка в корема й и да вкарат камерата, с която да установят проблема й.

Той караше бавно към дома им, като раздвояваше вниманието си между пътя и съпругата си. Мислеше си, че несъмнено обича тази жена с цялото си сърце и не би престанал да я обича, ако нямаха деца. Щеше да я обича дори тя да се намразеше. Щеше да я обича и за двамата.

Когато се прибраха вкъщи разсъблече Джесика и я сложи в леглото. Спящото й лице беше бяло като възглавницата.

После отиде в кабинета си и свали всички снимки на Клои.

Когато Меган си тръгна след работа, отвън я пресрещна един млад мъж.

Беше едър, с приятен външен вид и в първия момент тя си помисли, че е от онези изнудвачи, които мамят хората, под претекст, че събират пари за благотворителност. Причакват те на улицата с папките си, уж събират пари за бездомните и играят на струната на вината с добрите си каузи. Тя се опита да го заобиколи, но той бързо й прегради пътя. Тя му хвърли гневния си заповеднически поглед за пациенти, които отказват да вземат предписаните им лекарства.

— Меган?

И в този момент тя се сети кой беше. Мъжът от купона. Бащата на детето й.

— О! Здравей, Кърт.

— Кърк.

— Да, разбира се.

— Радвам се да те видя, Меган. — Приятен акцент. Напомняше й за открити пространства, здравословен живот и Коледа на плажа. — Изглеждаш фантастично!

— Благодаря — усмихна се учтиво тя.

Беше приятен мъж, тя много го харесваше и не съжаляваше за нищо — освен за това, че лекар, който в работата си всекидневно разяснява на непълнолетни майки методите за предпазване от забременяване, не би трябвало да остави планирането на бременността си на съдбата. Само че вече бе твърде късно за каквото и да е било.

— Приятно ми беше, че се срещнахме, Кърк. Но сега наистина много…

— Трябваше да те видя — прекъсна я той и тя най-накрая разбра, че този мъж всъщност я беше чакал да излезе.

На Меган й се зави свят от абсурдната ситуация. Тя вече беше бременна с бебето му, а той се мъчеше да си уреди втора среща.

Тя не го познаваше. Той нея също. И все пак под студеното слънце в „Хакни“, без да е прекалила със сухото вино… Меган с лекота си спомни съвсем ясно как бяха стигнали до леглото върху купчината палта, нахвърляни от гостите. Той беше висок, атлетичен, но в него имаше някаква неподправена невинност. Децата му ще бъдат красиви, помисли си Меган и от неканената мисъл й се доплака.

— Мислех, че се връщаш в Сидни.

— Да. Скоро. Но исках да те видя, преди да замина.

Трябваше да бъде силна. Може би един ден той щеше да има красиви деца, но не от нея.

— В такъв случай защо?

— Ами… защото те харесвам. Беше страхотно, нали?

— Беше хубаво.

— Беше невероятно! — Той се ухили и поклати глава. — Обикновено не правя такива неща.

— Сигурна съм, че приятелката ти го оценява.

Той беше споменал за приятелката си в началото на разговора им, но бързо я забрави, когато започна да улавя сигналите на Меган, че тя — може би — проявява интерес към него. А сега поне имаше приличието да се изчерви. Доста често го правеше за хубавец като него.

— Само исках да се сбогуваме. Нищо повече. И да ти кажа, че се надявам да се видим отново някога.

— На колко си години, Кърк?

— На двайсет и пет.

— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм. Припомни ми с какво се занимаваше?

— Преподавам.

— По кой предмет?

— Подводно гмуркане.

— Да — значи ти си млад инструктор по подводно гмуркане и живееш в Сидни, а аз съм по-възрастна от теб лекарка, която работи в Лондон.

— Не си толкова стара.

— Просто… не виждам какво може да излезе от това. А ти?

Той наведе глава и Меган едва се въздържа да не го прегърне, да опита пак от целувките му и да му признае истината.

— Само исках да те видя. Нищо повече. Подобни неща не са в стила ми. Да се отрежа и да се озова в легло с напълно непозната жена.

— Можеш ли да говориш малко по-високо? Мисля, че една от възрастните дами на спирката отсреща не те чува.

Кърк отпусна русата си глава, разбрал най-сетне, че появяването му тук не беше добра идея.

— Вземи — проговори той и й подаде листче с написан телефонен номер. Международен номер. Много далечен. — Ако някога ти потрябвам. Или ако дойдеш в Австралия…

— Благодаря.

— Както казах… просто те харесвам.

— Да, добре. Аз също те харесвам.

— Е, както се пее в песента — предполагам, че ще се видим в някой друг живот.

— Да — съгласи се тя. — Дотогава, Кърк.

В момента, в който той се скри зад ъгъла, тя започна да къса листчето на малки парченца със замъглени от сълзите очи.

Млад и глупав. На път към приятелката си и красивите им бебета, без да му кажа, без да настоявам да поеме своя дял от товара. Имаше право обаче — беше забавно.

Беше извадил късмет. Тя не искаше семейство с този мъж.

Вече си имаше семейство.

В друго семейство досега да се бяха отчуждили. Двайсет и няколко — трийсетгодишни, други сестри биха били погълнати от домашните задължения и работата, които отнемаха цялото им време. В други семейства мъжете и работата биха застанали помежду им.

И макар че Джесика имаше съпруг, мечти и къща в зеления край на града, а Меган и Кат — своята поглъщаща цялото им време работа в другия край, те се държаха една за друга както когато бяха малки и растяха без майка.

Не го обсъждаха. Ала когато Кат започна да излиза с Рори, той се изненада, че сестрите се чуват по телефона всеки ден и излизат на закуска веднъж седмично. „Такава близост е необичайна, не мислиш ли?“ — попита той с типичната си нежна и леко крива усмивка. Но, разбира се, за Кат, Меган и Джесика това си беше съвсем нормално.

Тогава Кат си помисли, че никой не обича повече семейството си от човек от разбито семейство.

Винаги се стараеха да се срещат в някой ресторант, равноотстоящ от местата, където живееха или работеха.

Когато Меган беше в медицинския, а Джесика живееше в „Малката Венеция“ с Паоло, се срещаха в „Сохо“, в западащия разкош на частния клуб на Кат, чийто членове бяха оръфани като килимите.

Сега, когато Меган работеше в „Хакни“, а Джесика беше в горната част, в „Хайгейт“, оста се бе преместила на изток, в един ресторант до пазара за месо в „Смитфийлд“. По идея на Кат. Представляваше място, където млади сервитьори чужденци, облечени в черно, сервираха традиционни британски ястия като бекон, свинско и пържени закуски, сякаш бяха екзотични деликатеси, а топлите напитки носеха в големи чаши с дръжки вместо в чаени чаши с чинийки. Всичко, освен безбожните цени говореше за автентична работническа класа.

Кат пристигна първа и през огромните прозорци на ресторанта видя месарите с бели престилки, които цяла нощ бяха прехвърляли още прясното месо, бутове и плешки в подредените коли за разнасяне на стоки.

Джесика се появи втора и двете продължиха да наблюдават работата на месарите от „Смитфийлд“.

— Най-вероятно всичко това ще изчезне след десет години — отбеляза Кат. — Ще ги избутат в предградията и „Смитфийлд“ ще се превърне в още един „Ковънт Гардън“ с бутици за дрехи, улични музиканти и малки кафенета.

— О, хубаво ще бъде — възкликна Джесика и взе менюто.

Кат я погледна втренчено.

— Ще бъде направо ужасно, Джес.

Джесика сви рамене.

— Да не би да предпочиташ гледката на тези мъже, които разнасят разфасовани крави? Сигурно според теб придава характер на мястото.

Меган дойде и погледна часовника си, притеснена, че трябва да бърза за сутрешните прегледи в „Ийст Енд“. Тя грабна менюто.

— Взе ли си резултатите? — попита тя Джесика.

Джесика кимна. Келнерът с черна риза дойде и те поръчаха, сочейки в менюто, сякаш той не можеше да им разбере английския. Когато се отдалечи, Меган и Кат погледнаха Джесика в очакване да заговори.

— Имам ендометриоза — съобщи тя, произнасяйки думата, сякаш до неотдавна не я е знаела. — Резултатите от лапароскопското изследване показват, че имам ендометриоза.

— Това обяснява болките — каза Меган, като хвана сестра си за ръце. — Ужасните болки всеки месец.

— Ендометриоза — повтори Кат. — Какво означава това? Има нещо общо с цикъла ти, нали?

Меган кимна.

— Това е състояние, при което части от мембраните, подобни на вътрешната обвивка на матката, са на места, където не би трябвало да бъдат — в мускулите на матката, фалопиевите тръби и яйчниците. Накратко, онези ужасни възпалени места, които кървят, когато кървиш.

— Пречат да забременееш — поясни Джесика — и ти причиняват адски болки.

— Не могат ли да го излекуват? — поинтересува се Кат.

— Изчезва след менопаузата — обясни Меган.

— Нямам търпение да дойде този момент — иронично рече Джесика.

— Можеш да го контролираш, като вземаш противозачатъчни. Спираш цикъла, спираш болката. И се предпазваш от влошаване на състоянието. Но най-доброто лечение е…

Джесика я погледна и се усмихна горчиво.

— Това е най-забавното, Кат. Любимата ми част.

— Най-доброто лечение за ендометриозата — тихо каза Меган — е да забременееш.

— Пречи ти да забременееш — поясни Джесика, — но минава само ако имаш бебе. Не е ли идеално?

— Симптомите изчезват, когато забременееш — потвърди Меган. — Вярно е, че симптомите затрудняват забременяването, но не го правят невъзможно, Джес. Моля те, повярвай ми.

Меган прегърна Джесика и сестра й притисна глава към нея. Докато галеше сестра си по косата, Меган погледна през прозореца и видя парчетата кърваво месо, които прекарваха с колички до армията от бели ванове. Безглавите жълтеникавобели трупове и късовете окървавена плът. Мъжете с пропити с кръв бели престилки като в платно на Джаксън Полък4.

В този момент пристигна закуската и Меган ахна, усетила как съдържанието на стомаха й се надига към гърлото. Тя избута сестра си настрани и бързо напусна масата. Когато се върна от тоалетната, Кат ядеше от сандвича си със салам, но Джесика не беше докоснала палачинките си.

— Какво ти е, Меган?

— Нищо. — Тя погледна към свинското, което си бе поръчала, и усети, че отново й прилошава.

— Меган — повтори Кат с нетърпящия възражение тон на по-голямата сестра. — Какво става?

Меган погледна сестрите си и разбра, че беше лудост да си мисли, че може да го скрие от тях. Те бяха най-добрите й приятелки. Щяха да разберат.

— Бременна съм — изрече тя.

Кат остави хлебчето си.

— Откога?

— В осмата седмица.

— Уил какво мисли за това?

— Не е на Уил.

— Добре — каза Кат. — Добре.

Джесика се мъчеше да проговори.

— Е… честито — произнесе накрая. Тя погали сестра си по рамото, усмихвайки се през тънка пелена от сълзи. — Казвам го съвсем искрено. Честито!

Кат стрелна с очи Меган.

Меган поклати глава.

— Не.

— Ще бъдеш прекрасна майка — увери я Джесика.

— Но ти няма… — Гласът на Кат заглъхна.

— Не — потвърди Меган. — Няма да го задържа.

Джесика я погледна.

— Няма да задържа бебето, Джес. Как бих могла? Почти не познавам бащата. Дори да го познавах, пак нямаше да го задържа. Аз не го обичам, Джес. Моментът също е крайно неподходящ. Сега не мога да си позволя дете.

— Да си позволиш?

— Току-що започнах работа. Изкарах шест години в медицинския — шест години! — и още една в стаж по болниците. Остава ми цяла година, докато придобия правоспособност.

— Току-що си започнала работа? — повтори Джесика. — Чакай малко — ще направиш аборт, защото току-що си започнала работа?!

— Точно така — потвърди Меган, ядосана, че е принудена да се оправдава.

— Знаеш ли какво е да направиш аборт? — попита Джесика.

— Джес — опита се да я спре Кат. — Стига.

— Запозната съм с процедурата много по-добре от теб.

— Не е много сигурно — възрази Джес. — Някои неща не се научават от книгите. Изсмукват бебето от теб. До това се свежда процедурата. Вземат шибания вакуум и изсмукват бебето от теб, после го хвърлят в кофа, изгарят го или го изхвърлят като боклук. Така ще те отърват от бебето, Меган, за да можеш да продължиш с безценната си кариера.

— А ти знаеш ли какво е да понесеш бременността без бащата на детето до себе си? — на свой ред попита Меган. — Или да живееш като самотна майка? Всеки ден ги виждам в чакалнята — измъчени от живота жени. Ти си седиш в „Хайгейт“ и чакаш Паоло да се прибере, и представа си нямаш на какво са подложени жените в истинския свят. Съжалявам, Джесика, но няма да допусна това да се случи с мен.

— Толкова си себична! Егоистка. Мислиш, че не познавам живота? Какво те кара да смяташ, че в „Хакни“ животът е по-истински от квартала, в който живея?

— Не става дума за теб, Джес — намеси се Кат. — Това няма нищо общо с теб, Паоло и вашето бебе. Решението е на Меган.

— Повдига ми се — заяви Джесика. — Тези жени се отнасят към аборта като към още едно средство против забременяване.

— Тези жени? — попита Меган.

— Като че ли няма разлика между презерватива, хапчето и аборта. Защо го допусна? Защо ти трябваше да създаваш дете? Защо трябваше да правиш това?

— Още не е дете — каза Меган. — Още не. Едва се справям с работата дори сега — просто няма да е справедливо към бебето.

— Смяташ, че убийството е справедливо? Не те е грижа за бебето, Меган. Загрижена си единствено за кариерата си.

Джесика се изправи. Кат се опита да я спре, но Джесика я отблъсна.

— Горкото малко същество, Меган! Горкото малко същество!

Джесика хвърли няколко банкноти на масата и напусна ресторанта. Меган и Кат не я спряха. Няколко месари подсвирнаха след нея.

— Естествено е, нали? — попита Меган. — Да не искам това бебе.

Кат гледаше през прозореца пазара за месо. Скоро всичко това нямаше да го има. Изведнъж се почувства изтощена.

— Това е най-естественото нещо на света — потвърди тя.

Глава 6

Високо над Южнокитайско море Кърк изведнъж почувства как самолетът подскочи и се спусна рязко надолу, и стомахът му се сви.

Сигналът за затягане на коланите зазвъня и стюардесите започнаха да обикалят по пътеката, за да будят заспалите и да ги подканят да си сложат коланите. Спокойният и уверен глас на австралийския капитан зазвуча по уредбата, успокояващ като приспивна песен.

Кърк затвори очи и опипа закопчалката на колана. Самолетът се разтресе, този път по-силно и отново, сякаш потъна в небето. Чуха се няколко разтревожени възгласа и пътниците бяха обхванати от неизречената параноя на съвременния пътешественик — ами ако? Кърк си пое дълбоко въздух и силно стисна клепачи.

Само малко турбуленция. Аз съм опитен пътешественик, видял много свят.

Но отново докосна закопчалката на колана и се съсредоточи в едно занимание, до което прибягваше винаги когато мислеше, че има и най-малката вероятност да загине в самолета през следващите няколко минути. Опита се да си спомни всички жени, с които беше спал.

Беше започнал рано, на четиринайсет със семейната детегледачка. Една. Последва сух период, докато не навърши седемнайсет и не хвана първото сериозно гадже.

Когато скъсаха три години по-късно, вече беше инструктор по гмуркане и всеки ден в офиса срещаше жени по бански. От три до десет.

После прекара лятото на Филипинските острови и откри момичетата по баровете — от единайсет до деветнайсет или май бяха двайсет? Когато се върна в Сидни през септември, имаше една по-възрастна омъжена жена, чието семейство държеше цветарски магазин. Срещаше се с нея всяка неделна сутрин между осем и девет, докато съпругът й и синовете й още спяха на горния етаж и вече беше облечен и далече от къщата, когато те се събуждаха и започваха да се приготвят за неделната служба. Двайсет или двайсет и една.

После имаше една сърфистка, която наистина харесваше, сестрата на един приятел… Не пропускаше ли някоя? Знаеше, че забравя за някое случайно запознанство, което му се изплъзваше, но лицата, телата и леглата някак се сливаха и някои имена бяха загубени завинаги.

На двайсет и петата вече не беше сигурен за бройката. Предполагаше, че са малко под трийсет. Не чак толкова много, като се има предвид, че понякога периодът на моногамия беше продължавал по няколко години, предшествани, а после последвани от пристъпи на необуздан промискуитет.

Сега, като се замислеше, си спомняше онези щури дни, когато една връзка приключваше, друга започваше, отваряше му се парашут с трета мадама и се налагаше да ги вмести и трите в един ден. Умът му не го побираше как беше успявал. Не че физическата издръжливост го бе напуснала. Причината беше в пътуванията.

През последните две години беше верен на приятелката си у дома. Забележително постижение, като се сетеше, че пътуванията го бяха отвеждали до барове в Банкок, токийски клубове и партита в пет-шест европейски града, включително Варшава и Стокхолм, където на всеки ъгъл можеше да видиш красавица. Беше останал верен на приятелката си въпреки тези изкушения.

До вечерта, когато срещна Меган.

Какво имаше в тази жена? Защо беше по-специална?

Защото той беше по-навит от нея. Това първо. Тя докосна всичките му струни — беше секси, забавна и умна (макар че последното качество не влизаше в задължителните изисквания на Кърк). Уловката се състоеше в това, че на нея не й пукаше, затова и го привлече като магнит.

Докато самолетът потреперваше и се друсаше във висините някъде над Индонезия, Кърк си зададе всички въпроси, които вълнуваха сърцето на всеки влюбен мъж.

Как мога да я спечеля? С колко мъже е била?

Какво има в тази жена? Защо е по-специална?

Дигби влезе в „Мама-сан“ подръка с Тамсин. Кат погледна към Бригите, която правеше компания на няколко редовни клиенти на бара, и видя как тя видимо потрепна, сякаш я бяха зашлевили.

Кат изгледа Дигби кръвнишки — „Как смееш!“. Колкото и да беше ужасно, все пак донякъде го разбираше. Не това, че Дигби имаше наглостта да дойде тук и да натрие носа на Бригите с новата си връзка — подобна жестокост бе непонятна за нея, — но разбираше как Дигби се бе оказал с Тамсин. Кат познаваше Тамсин от времето, когато беше просто една от купонджийките с леко поведение, които висяха в „Мама-сан“ с надеждата да забият някой футболист в бара, и виждаше с какво го бе привлякла.

Ако езикът на тялото й можеше да бъде обобщен с две думи, те щяха да бъдат „изчукай ме“. Докато присъщото излъчване на Бригите, гордата, силна и блестяща Бригите, говореше „да ти го начукам“.

Кат наблюдаваше как Дигби и Тамсин си избираха основното блюдо край аквариума с раци. Реши, че няма да позволи на никого да унижава приятелката й. Не и тук.

Дигби, когото Кат смяташе за хубавец, но с толкова мазен чар, че можеше да изпържи калмари в него, имаше напомпаното самочувствие на застаряващ мъж, свалил по-млада жена. В очакване да го аплодират или да му се присмеят.

Тамсин също правеше всичко възможно да се вмести в стереотипа, като висеше на ръката му, сякаш той беше желаното парче, а не тя; сякаш черната карта „Американ Експрес“ превъзхождаше златната младост. Глупостта й наистина стигаше чак дотам.

Къса пола. Неестествено неподвижни гърди. Невъзможно руса. Дигби беше зарязал Бригите заради тази малка сексиграчка. Все едно да предпочетеш надуваема кукла пред истинска жена.

Кат прекоси ресторанта дружелюбно усмихната със съзнанието, че обещанието да си останат приятели беше непосилно за мъже като Дигби. Не им беше достатъчно да скъсат. Трябваше да се уверят, че бившите им приятелки бяха нещастни.

— Радвам се да те видя, Дигби.

— Знам точно кой искам, Кат — заяви той.

Тамсин се наведе и залепи вирнатия си нос към аквариума, а полата й се повдигна над загорелите й златисти бедра. Мъжете на съседните маси затаиха дъх, а пръчиците им затрептяха от копнеж. Банда раци размахаха на забавен каданс щипците си към Тамсин.

— Ама аз мислех, че са розови! — разочаровано произнесе тя.

— Само когато са сварени — поясни Кат.

— Предпочитам ги пресни. — Дигби залепи месестото си лице към аквариума. — Ще взема този, Кат — и той посочи най-големия представител на семейство ракообразни.

— Ще се погрижа да го приготвят по твой вкус, Дигби.

След като показа на готвача избрания рак, Кат им намери хубава маса. Взе поръчките им за питиета — бяло вино за Тамсин и екстра сухо „Асахи“ за Дигби. Наблюдаваше ги как си шепнат нещо тайно и се кикотят. Дигби плъзна език в ухото на Тамсин и го почисти основно. После Кат отиде в кухнята да провери как е Бригите.

— Добре ли си?

Бригите направи безуспешен опит да се засмее. Прозвуча по-скоро като прочистване на гърлото. Кат не можа да повярва, че я вижда така разстроена. Предполагаше се, че необремененият живот е лишен от емоционални сътресения.

— Обзалагам се, че му взема акъла от чукане — промълви Бригите.

— Не знаех, че има такъв. Прощавай.

Кат отиде при готвача.

Погрижи се да е наблизо, когато ракът, зачервен и положен върху канапе от нарязан на ивички хрян, бе сервиран на Дигби и Тамсин върху дървен японски поднос.

В първия момент нищо не се случи. Вечеряха с оцъклени очи, сякаш хипнотизирани един от друг. После Кат видя как усмивките изчезнаха от лицата им, когато със значително усилие ракът се надигна от дървеното плато и запълзя към ръба, оставяйки зад себе си пътечка от бели ивици хрян.

Тамсин изпищя. Дигби сграбчи ножа за масло — сякаш искаше да защити себе си и секскукличката си. Ракът тромаво тупна от платото и тръгна в бавен марш през масата към Тамсин и напомпаните й гърди, а тя вече пищеше от ужас.

— Искате ли като гарнитура още салата? — попита Кат.

Да си твърде необременен е малко плашещо, по-късно си рече тя. Цялата работа с необременения живот можеше да стигне твърде далеч. Чак сега го виждаше. Трябваше да се намери точният баланс.

Човек не трябваше да се обременява, но не и да не хвърля котва никъде; да е свободен, но не изгубен; да бъде обичан, но не задушаван. Но как можеше да го постигне?

— Отиваме на клуб — съобщи Бригите на Кат. — Диджей Кейк ще се състезава с Блестящите близнаци в „Зу Нейшън“. Искаш ли да дойдеш?

Беше почти един часа след полунощ. Ресторантът беше затворен и персоналът с безизразни физиономии мрачно се тъпчеше с храна. Мини-такситата вече чакаха подредени на улицата, за да ги разкарат по домовете. Две изрусени млади сервитьорки с обеци на носовете стояха търпеливо зад Бригите и гледаха с очакване към Кат.

— О, хайде де! — приповдигнато възкликна Бригите. — Ще бъде забавно.

Може би, ако беше преди няколко години. Преди да имам с кого да се сгуша уютно.

— Забавлявайте се с момчетата и диджей Кейк — рече тя. Кат видя през прозореца на „Мама-сан“ как Рори паркира пред ресторанта. — Аз се прибирам.

— Вземи и Рори.

— Той си пада по-скоро по Стинг.

Кат не изпита угризение заради отказа си. Бригите умееше да се забавлява. Идеята да отиде в някаква дупка с долнопробна музика сред дрогирана петнайсет години по-млада от нея тълпа не я привличаше ни най-малко.

Така ли става? — рече си Кат. Ако не улегнеш, когато се смята, че ти е времето? Свършваш с друсане в някой клуб, когато си на четирийсет?

Необременена до непоносимост.

Джейк се нанесе в апартамента на Рори. Само временно, докато се поуталожат духовете с майка му и втория му баща, който очевидно — както винаги истината за домашните проблеми беше някак си мъглява — го бе сварил да обезчестява девственици в оранжерията или нещо от този род.

В много отношения Рори беше най-сговорчивият човек, когото Кат познаваше. Тя идваше и си отиваше, когато й се приискаше, работеше до късно, без да обяснява или да се извинява, нито смяташе за необходимо да му дава отчет къде ходи и какво прави, когато не бяха заедно.

Обичана, без да бъде задушавана — не искаше ли точно това? У него нямаше инстинкт за притежание като при някои от мъжете в живота й, нито беше досадно залепен за нея като много от тях и не беше вманиачен по сексуалния й опит в миналото.

Той искаше връзката им да потръгне и да останат заедно, да са щастливи. Радостните искрици в очите му го издаваха. Но не можеше да изрече и най-безобидната критика към сина си. Това беше единствената негласна забрана.

А след последния скандал на Джейк с майка му на Кат дори не й беше позволено да предложи на Рори да спят в нейния апартамент. Защото Джейк — господин Чувствителния — можеше да си помисли, че тя го избягва (също като чумата, понеже бе стигнала до извода, че слънчевото дванайсетгодишно хлапе си бе отишло завинаги). Рори непрекъснато се тревожеше за така нареченото самочувствие на Джейк. Кат се питаше дали майка й изобщо се бе замислила за самочувствието й, когато бе обърнала гръб на дъщерите си и се беше качила на таксито, което щеше да я отведе към новия й живот.

— Здрасти, Джейк! Прибрахме се! — извика Рори, когато влязоха в апартамента.

На дивана Джейк галеше гърдите на някакво кльощаво унило момиче. Апартаментът вонеше на застояла пица, тийнейджърски секс и трева — „Мароканска червена“, доколкото подушваше Кат. Канабисът не беше по вкуса й, но голяма част от кухненския персонал пушеше през почивките.

При това моят персонал се състои от пълнолетни хора, помисли си тя, а не деца, излизащи от пубертета.

— Защо не чукаш, мамка му? — тросна се Джейк и Кат едва не се разсмя при мисълта, че човек е длъжен да почука, преди да влезе в собствения си дом. Тя отклони поглед, докато момичето закопчаваше спортния си сутиен и нахлузваше тениската си, а Джейк наместваше възбудения си член в джинсите „Ливайс“. Кат забеляза, че момичето носеше от онези модерни тениски с иронични надписи, повтарящи се до безкрай.

Родителите са виновни

Родителите са виновни

Родителите са виновни…

— Здравей, Мисти — поздрави Рори, — майка ти знае ли, че си тук?

— На нея не й пука, дъртата крава.

Двамата младежи се захилиха.

— Въпреки това обади й се, моля те, за да й кажеш, че ще спиш тук.

Замаяният поглед на Мисти се рееше някъде над рамото на Рори.

— Деца, искате ли нещо за хапване?

— Не съм гладен! — отвърна сопнато Джейк, възприемайки го като обида — както всичко, което излизаше от устата на баща му.

— Лека нощ тогава.

Те обаче вече бяха потънали в евтиния материализъм на телевизионното предаване. Големи коли, бели палати, мацки по бикини край басейна. Ние поне си мечтаехме за свобода, помисли си Кат. Кога мечтите на децата станаха същите като мечтите на застаряващите мъже?

— Наркотици? — проговори Кат. — Не съм светица, Рори, Бог ми е свидетел, при мен в кухнята има всякакви, но не им ли е малко рано за наркотици?

— Де да беше! — тъжно изрече Рори. — Само че наркотиците стигат до тях още на петнайсет. Двамата с Али се разбрахме, че е по-добре да пуши трева вкъщи, отколкото да взема силни наркотици някъде другаде.

„Двамата с Али“! Кръвта на Кат кипна. От години бяха разведени, а Рори продължаваше да говори за тях двамата като за партньори. Заради порасналото им разглезено дете.

— Неприятен ми е начинът, по който ти говори — проговори Кат, докато се събличаха. Разсъбличаха се вяло. Тази нощ нямаше да има секс, личеше си. — Не ми харесва и ти как му говориш.

— Как му говоря?

Внимателно, избягвайки конфликтите!

— Сякаш се извиняваш, че съществуваш.

— Това ли правя? Не е нарочно. Просто го обичам. Той ми е син. Ако имаше деца, може би щеше…

— Може би. Само че няма да имам от теб, нали?

Той извърна глава, жегнат, и тя веднага съжали за думите си. Не искаше да го засегне. Не искаше и деца, нито с него, нито с който и да е друг. Така ли беше всъщност? В същото време не искаше и да се окаже на четирийсет, обикаляйки клубовете. О, мамка му, понякога не знаеше какво иска!

— Вярно е, Кат. Няма да имаш деца от мен.

— О, Рори, знаеш, че не искам деца.

— Просто се притеснявам за него. Открай време. Преди да се роди се притеснявах майка му да не направи спонтанен аборт. После, когато беше бебе, се притеснявах да не се задуши в креватчето. Не можех да понеса да го оставям сам, изпитвах физическа болка да го оставя да спи там самичък. Когато поотрасна, се боях от пияни шофьори, извратени типове и смъртоносни болести. Тези неща се случват на децата.

— Известно ми е — отвърна тя. Но й се искаше да изкрещи: „Какво общо има това с нас?!“

— А сега се притеснявам как му се е отразил разводът. Доколко го е наранил и как ще се отрази на щастието и връзките му. Тревожа се какво ще му стори животът и какво съм му сторил аз. Когато се роди бебето — не, девет месеца преди това — в сърцето ти се заражда силен страх и никога не те напуска. Не и когато си родител.

От дневната долиташе грубия смях на децата. Кат не искаше да спори с този добър човек.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Имах лоша вечер.

Разказа му как Дигби се появи в ресторанта с Тамсин. Той се усмихна с разбиращата си усмивка, когато му разправи за рака и отмъщението си.

— Дигби се чувстваше застрашен от Бригите — обясни Кат. — Затова я остави заради тази малка уличница. Не можа да понесе, че тя е по-успяла от него.

— Ами… не е задължително да се чувства застрашен от Бригите — вметна внимателно Рори, без да е сигурен, че трябва да зачеква темата. — Понякога мъжете не искат копие на самите себе си. Някой успял, амбициозен, отдаден на работата, разбираш ли?

Кат съблече тениската си.

— Но Бригите е забележителна жена. Ами образованието, доходите, професионалните постижения?

— Това не е интервю за работа, Кат. Понякога мъжете търсят жена, която ще внесе нещо различно във връзката.

Тя хвърли тениската по него.

— О, като например чифт големи двайсет и четири годишни цици?

Изрита панталоните си и влезе в банята.

— Просто казвам. — Той започна да сгъва тениската й. — Погрешно е да се смята, че мъжете търсят само свои копия. Къде пише, че мъжете трябва да желаят само жени на своята възраст?

Тя излезе от банята само по бикини, хванала четка за зъби. Почувства погледа му върху издължените си крайници и забеляза как дъхът му секна.

— А ти какво желаеш?

— Знаеш какво желая, Кат. Желая теб.

Може би все пак щяха да правят секс.

Меган се променяше.

Косата й се омазняваше по-малко, кожата й стана по-гладка, а гърдите й, поначало големи, бяха станали по-закръглени и тежки, почти притеснително пищни. Постоянното гадене намаля, но стана някак по-избирателно. Не можеше да мине покрай „Старбъкс“ или „Макдоналдс“, без да й се доповръща. Брей! Този плод беше антиглобалистично настроен.

Като лекар знаеше, че бебето едва можеше да се види, толкова малко, че почти не съществуваше, въпреки наедрялата талия. Дълго само три сантиметра. Още не можеше да се нарече дете. Дори бебе. Проблем, с който щеше да се справи утре сутрин. Определено не беше убийство.

И все пак…

Знаеше, че ултразвукът щеше да покаже миниатюрни пръстчета на ръцете и краката. Очите вече се формираха, също носът, ръцете и устата. Вътрешните органи вече бяха налице. Трудно беше да се залъгва, че се отърваваше от нещо друго, а не от човешки живот.

Стоеше до прозореца на тясното си жилище, загледана надолу към улиците на „Хакни“, гъмжащи от хора, които се забавляваха късно след полунощ.

Очите й внезапно се насълзиха от вълнение. И Меган си рече: „Мили Боже, моля те да приключа с това. Какво друго ми остава?“

Тя си облече пижамата и отвори бутилка бяло вино. В този момент Джесика звънна на входа.

Меган натисна копчето за отваряне. Чудно как сестра й още не се беше разделила с чантата си „Прада“ по това време. В същото време не се изненада, че я вижда. Като че ли я беше очаквала.

Джесика седна на дивана, на който бяха седели безброй наематели, като се опитваше да прикрие неодобрението си. Меган намери втора чаша и наля от виното.

— Не трябва ли да… — Джесика се спря и протегна ръка за чашата. — Благодаря ти.

Меган уморено отпи глътка.

— Мисля, че пиенето ми по време на бременността е по-скоро академично. Моля те, не ми чети конско, Джес. Тази вечер не съм в настроение.

Лицето на Джесика беше бледо и красиво, чертите й — хармония от идеална симетрия. Майка ни, помисли си Меган. Причината Джеси да бъде толкова хубава. Метнала се е на майка ни.

— Не съм дошла да ти чета конско — започна Джесика. — Исках само да знаеш, че бъркаш за мен. Мислиш си, че ти завиждам. С Паоло се мъчим да си направим дете — и тогава ти забременяваш само поглеждайки някакъв мъж.

— Не беше само от поглед — внимателно я поправи Меган.

— Разбираш какво искам да ти кажа. Мислиш, че си изкарвам разочарованието върху теб.

— Не бих те винила. Знам, че изглежда нечестно. И е нечестно, но такава е непостоянната природа. Хората, които искат деца, не могат да имат, а хората, които не ги искат, забременяват след еднократен секс с непознат. Майката природа е една безсърдечна стара кучка.

— Да пием за това.

Сестрите се чукнаха.

— Друга е причината да съм толкова разстроена — каза Джесика. — Мислиш ме за невинна в известен смисъл, нали? Омъжена, с поддържан маникюр, не й достига само да има собствено дете, докато ти лекуваш болни. — Джесика вдигна ръка с идеален маникюр, пресичайки протестите на сестра си. — Знам, че животът ми е различен от твоя. И от този на Кат. Само че аз не съм толкова невинна, колкото изглеждам. — Джесика отпи, после си пое дъх. — И аз съм правила.

— Какво?

— Аборт. Отдавна. На шестнайсет. Боже, каква глупачка бях!

— За първи път…

— Разбира се, че за първи път чуваш. Ти беше на дванайсет. Момиченце. Кат знаеше. Тя ми помогна. Дойде от Манчестър да ми помогне. Всички знаеха, че съм на училищна ски ваканция.

— Спомням си. Нарани си коляното.

— Не бях на ски. Бях другаде, където се отървах от бебето си.

— Божичко, Джес!

Джесика поклати глава. Меган разбра, че раната още не е зараснала. Не беше нещо, случило се много отдавна. Не беше в някой друг живот. Случваше се в настоящето.

— Татко… каквото и да му кажеш, ще го вземе за чиста монета. Той беше добър баща, направи каквото можа, но ти знаеш какъв е.

— Може би ако имаше синове — предположи Меган, — щеше да бъде друг. Може би щеше да е близък с тях.

Тя все още беше потресена. Джесика — бременна?! Джесика прави аборт, а Кат й помага, докато Меган си пише домашните, играе на кукли и кара колело? През ум не ми беше минало.

Искаше й се да е могла да помогне на сестра си тогава, както и да можеше да й помогне сега. Тогава е била дете, изтърсакът в семейството, а сега щеше да преживее същото като Джесика. Дори Кат щеше да е до нея.

— Не съм убедена, че щеше да ми се размине, ако имах двама родители — изрече Джесика. — Или пък всички са така доверчиви, защото никой не иска да повярва на такива неща за момиченцето си.

— Кой беше?

— Едно момче, което вече си имаше приятелка. Момче, което си мислех, че обичам. Футболист, който се вземаше за дар Божи. Майната му, Меган — надявам се да води нещастен живот с дебелата си жена. Не това е същественото. Важното е, че веднъж забременях, нали? Значи мога. А сега, когато искам, не мога.

— Няма връзка между случилото се, когато си била на шестнайсет, и сега.

— Е, точно тук мисля, че грешиш. Така представят абортите — знам ли — като безболезнена медицинска процедура. Истината е съвсем друга. Имаш чувството, че са откъснали от теб нещо жизненоважно. Подлагаме телата си на какво ли не, Меган. Режем ги. Изхвърляме на боклука бебета. Правим го, да. А после сме изненадани, когато не можем да имаме друго по желание.

Меган седна на дивана и прегърна Джесика. Стисна я силно, чак се чу как някаква кост изпука.

— Какво друго ти е оставало, Джес? Не си могла да родиш. Била си още ученичка. Трябва да го разбереш.

— Знам, знам. Само че го правим твърде често. Лягаме под ножа, защото не сме готови, защото моментът не е подходящ или пък мъжът. А после не ни се вярва, че не може да забременеем, когато го искаме наистина.

Меган избърса очи с ръкава на пижамата. После избърса очите на сестра си.

— С Паоло се намирате в труден период. Не е лесно нито за теб, нито за него.

— Исках само да ти кажа, че не става дума само за завист и наранени чувства. Притеснявам се за теб. Притеснявам се за това, което се каниш да сториш. И те обичам.

— Аз също те обичам, Джес. Не се тревожи. Ще имаш дете и когато това стане, ще бъдеш чудесна майка.

— Знаеш ли какво искам най-много? Да бъда отново себе си.

Меган чуваше тези думи всеки ден от болните в кабинета. „Това не съм аз. Искам да бъда отново предишният човек. Къде отиде истинската ми същност? Искам си стария живот.“

— Да — съгласи се Меган. — Аз също.

Джесика остана до късно.

Нямаше за кога да се прибира, а и без това искаше да придружи Меган. Когато Меган беше на дванайсет, беше много малка да бъде до Джесика по време на изпитанието й. Но сега сестрите бяха големи. Сега можеха да бъдат единни. Да си помагат.

Без дори да се налага да го обсъждат, те спаха заедно в едно легло както когато бяха деца.

Меган се сгуши до сестра си, притисната до нея, докато дойде сънят, като че ли по-малката сестра изпитваше потребност да предпази по-голямата от света навън и опасностите, които се таяха в тъмното.

Кат чакаше в клиниката.

Когато Меган влезе с Джесика, миналото я връхлетя. Джесика на шестнайсет години, светът й се разпадаше. „В беда“, както го наричаха тогава. Момчето и приятелите му на ъгъла, подхилвайки се, докато сестрите преминаваха в ръждясалия Фолксфаген на Кат, на път за измислената ски ваканция. Същата чакалня, миришеща на антисептик като в зъболекарски кабинет. Джесика след аборта, която се криеше в общежитието на Кат в продължение на седмица като ранено животно, много по-малка от Кат и приятелите й, разстроена и трепереща, като че ли от нея не бе изтръгнат заченатият живот, а нейният собствен. Твърде млада за подобно преживяване. Прекалено млада.

„Защо се връщаха спомените?“ — рече си Кат. Този път беше различно. Меган беше голяма жена. Лекар — или на път да стане такава. Меган беше спокойна и със сухи очи, когато дойде. Ничия жертва. Жена, не момиче. Жена, която знаеше как да постъпи.

— Мога ли да ви помогна? — попита възрастната дама на рецепцията, но трите сестри не й обърнаха внимание. Меган и Джесика седнаха от двете страни на Кат, толкова близо, че тя чувстваше топлината на телата им.

— Имам една пациентка — каза Меган. — Госпожа Съмър. От онези квартали. „Съни Вю“ — най-лошият от всички. С няколко деца и още едно на път. Щеше да й е трудно да гледа още едно. После пометна. Най-странното беше, че случилото се й се отрази още по-зле.

Да, този път беше по-различно, помисли си Кат, изведнъж разбрала.

Защото този път сестра й щеше да запази бебето.

Глава 7

Всички ние сме чудо на природата, мислеше си Паоло.

Какви са шансовете на живота? На който и да е живот? На живота на всички? Като се замисли човек за всички несметни милиарди сперматозоиди, които попадаха на неплодородна почва, и безбройните яйцеклетки, предопределени да изминат дългото си пътешествие неоплодени, както и обективната невъзможност сперматозоид и яйцеклетка да се срещнат, цяло чудо беше, че изобщо някой се раждаше.

Всеки един от нас е ходещо чудо на два крака.

Той щракна контакта и лампите осветиха автосалона. Четирите коли на витрината блеснаха сред уличните светлини. Две Мазерати „Спайдър“, Ламборджини „Мурчелаго“ и най-хубавата — Ферари „Маранело“.

Паоло се спря за миг, развълнуван от гледката на тази аеродинамична метална красота, италианско производство. После набра кода на алармата.

Открай време заключването беше отговорност на Майкъл. Това се промени след раждането на Клои. Сега се налагаше Майкъл да си тръгва по-рано, а Паоло с радост се нагърбваше с допълнителните ангажименти. Работата отстъпва на второ място, когато имаш дете. Вече не е център на живота ти. Нека Майкъл се прибира у дома по-рано, за да се порадва на красивата си дъщеричка. За първи път през живота си Паоло завиждаше на брат си.

Алармата забръмча и Паоло се отправи към вратата с ключовете в ръка. После спря. Чу някакъв неприсъщ шум за това време. Идваше откъм офиса на Майкъл.

Паоло бързо набра кода отново и алармата замлъкна. Чуваше се приглушен говор. Той се огледа около себе си. Колко струваше всичко това? В този квартал намушкваха продавачите в магазините за шепа монети и пребиваха пенсионери за портмоне с монети колкото за консерва котешка храна. Наемите бяха евтини, както и човешкият живот.

Зад бюрото край входа имаше кутия с инструменти. Паоло я отвори възможно най-безшумно и извади един гаечен ключ. После със съзнанието за учестеното си дишане и с треперещи от страх ръце се отправи към тъмния офис, хванал ключа като копие.

Като нададе вик по-скоро от страх, отколкото от ярост, Паоло отвори вратата на офиса на Майкъл и светна лампите.

Вътре видя Джинджър върху бюрото, застанала на четири крака, полата бе вдигната над гърдите й, прашките — смъкнати около глезените, а зад нея помпаше — когато се предполагаше, че трябва да си е вкъщи с жената и детето — брат му Майкъл.

Когато останаха сами — Джинджър постави олимпийски рекорд по слагане на сутиен и обуване на прашки — Паоло зашлеви Майкъл колкото сила имаше, макар че брат му винаги беше в състояние да го надвие. Тази вечер не му пукаше. Беше побеснял и не се владееше, сякаш нещо безценно беше строшено.

— Идиот такъв! Не мога да повярвам. Имаш идеален живот и го захвърляш в канавката.

Лицето на Майкъл се изкриви в горчива усмивка. Върху наболата му буза се бе отбелязала червена следа от дланта на Паоло.

— Какво знаеш ти за живота ми?

Паоло се опита да го зашлеви отново, но Майкъл с лекота парира удара.

— Какво не разбирам, Майк? Че нещата вкъщи не са каквито бяха? Порасни. Сега си баща.

— Не разбираш как се променят. Жените. Когато родят. Не разбираш как се променят.

Паоло почувства как доводите му се изплъзват. Майкъл правеше нещата да изглеждат по-сложни. А те изобщо не бяха сложни.

— Разбира се, че се променят. Ти не си вече център на живота им. Така трябва да бъде.

— Лесно ти е да го кажеш. — Изведнъж си смениха местата и Майкъл беше разгневеният. Той се надвеси над брат си със стиснати покрай тялото си юмруци. — Мога да се справя с липсата на достатъчно сън — нощ след нощ, месец след месец. С това състояние на постоянна умора — мога да живея с него.

— Колко великодушно от твоя страна!

— Дори мога да се справя с отказа на Наоко от секс — продължи Майкъл. — Или с умората, заради която дори не се сещам за секс. С това, че вече не я привличам. Или каквато и да е причината. Мога да се справя.

— Майкъл, ти имаш това красиво детенце. Поне веднъж в живота си престани да мислиш с оная си работа.

Преди години Паоло се възхищаваше на лекотата, с която брат му общуваше с жените. На начина, по който те му налитаха, и на способността му да не се обременява с миналото. Сега точно тези качества изглеждаха като бреме. Паоло си мислеше, че Наоко — толкова различна физически от блондинките, с които Майкъл се движеше в Есекс — ще сложи край на това. Но сега се питаше дали някога щеше да има край.

— Когато една жена има дете, всичко се променя — изрече Майкъл, вече тихо. Искаше брат му да проумее. — Никога вече нямаш същото значение за нея. Никога повече няма да заемаш такова централно място в сърцето й.

— Имаш идеално семейство — продължи Паоло. — Наистина ли искаш да го съсипеш? Това ли искаш? Искаш Клои да израсне без баща? Като толкова много нещастни създания в този квартал?

Майкъл поклати глава.

— Струва ти се много лесно, а, Паоло? Мислиш си, че човек си намира работа, момиче, къща, ражда му се бебе, а после заживява щастливо.

— Какво повече можеш да искаш? Трябва да си благодарен. Трябва да се чувстваш късметлия.

— Не ме поучавай! Обичам дъщеря си, самодоволно копеле такова. Обичам и съпругата си.

— Показваш го по много странен начин.

— Само че детето не осмисля живота ти. Не и ако си мъж. То е съперник. А ти не можеш да се мериш с него, просто не можеш. — Майкъл взе гаечния ключ от ръката на Паоло и го постави внимателно на масата. — Тя си намери човек, който е много по-достоен за обичта й. Дъщеря ни. И какво да правя аз?

— Прибирай се вкъщи, Майкъл. И си помисли какъв късметлия си.

— Жената се променя, когато стане майка. Не знам как да ти го обясня. — Майкъл се усмихна на по-големия си брат. — Като че ли се влюбва в друг.

— Горкото ми, момиченце! — възкликна майката на Меган. — Колко ужасно, че трябва да преживееш това!

Оливия въведе най-малката си дъщеря в апартамента. Токчета и грим, забеляза Меган, докато майка й чаткаше по пода. Ходи на високи токчета и с грим дори когато е сама вкъщи!

— Всяка жена го е преживяла. На мен самата ми се наложи преди втория сезон на „Викарият“. Много преди това също — преди баща ти дори… — имаше един фотограф, който ми помагаше да си направя портфолио.

Оливия, която рядко докосваше децата си, погали Меган по гърба и се вгледа изпитателно в дъщеря си. Все така красива, отбеляза Меган. Разбираше защо нейни връстници се обръщаха след майка й.

— Трябва да ти кажа, мила, че не изглеждаш много зле.

— Ще го задържа.

— Какво?

— Не го направих, мамо. Ще родя бебето.

— Но защо така реши?

Меган сви рамене. Не можеше да каже на майка си за госпожа Съмър. Не можеше да обясни, че да имаш дете е трудно, но в сравнение с аборта е за предпочитане. Как да обясниш чувството, че изтръгват нещо от теб? Тя приседна на дивана. Пристъпите на прилошаване отшумяваха, заместени от усещането за постоянна умора.

— Искам да го родя — заяви простичко Меган. — Искам това бебе.

— Но ти си твърде млада да имаш дете!

— На двайсет и осем съм, майко. Малко по-възрастна от теб, когато си родила Кат.

— Аз бях омъжена, мила. С халка на проклетия ми пръст. И все пак това си беше една шибана катастрофа.

— При мен няма да е катастрофа.

— А бащата? Него къде го слагаш?

— Бащата е извън картинката.

— Меган, имаш ли представа с какво се нагърбваш? Безсънните нощи, изтощението, плача, нааканите пелени и пристъпите на истеричен рев?

— Да си майка само това ли означава? — въздъхна Меган. — Знам, че ще е трудно. Знам, че това ще е най-трудното нещо в живота ми.

— Представа си нямаш! Трудно е дори когато имаш съпруг, бавачка и тлъста сумичка в банката. Опитай се да се справиш сама с жалките подаяния, които ти отпуска държавната здравна система.

— Джесика обеща да ми помага.

— Джесика си има собствен живот.

— Тя няма да се отметне. Знам го. Каза, че й е втръснало да обикаля по магазините, да ходи на козметик и да чака Паоло да се прибере. Джеси с радост ще гледа бебето, докато съм на работа.

— А какво ще стане, ако тя най-накрая забременее?

Меган не беше мислила за това. След всичко, което беше видяла по болниците и лекарските кабинети, възможно ли беше майка й да знае повече от нея? Побиха я тръпки. Ами ако няма кой да й помага? С какво се захващаше? Видя безкрайните години напред — една осемнайсетгодишна присъда. После видя изрисуваното лице на майка си, изкривено от тревога, и си помисли, че вероятно човек никога не може да се освободи от децата си.

— Какво ще стане с кариерата ти? За какво ти бяха годините учене и десетките изпити?

— Няма да се отказвам от работата. — Не прозвуча много убедително. — Разбира се, че ще работя. Не мога да си позволя да не работя. Както каза, нямам халка на пръста си.

— Какво глупаче си ти, Меган!

Гласът на майка й трептеше от неодобрение.

— Защо си ми толкова ядосана?

— Защото си похабяваш живота!

— Заради това ли е? Или мразиш мисълта, че ще станеш баба? Защото едно внуче ще бъде окончателното доказателство, че вече не си в първа младост?

— О, не ставай смешна!

— Моля те. Не искам да се караме, мамо. Искам да бъдеш щастлива.

— Щастлива? Дъщеря ми се държи като някаква малолетна глупачка и иска аз да съм щастлива?

— Искам да обичаш бебето. Искам да си щастлива.

— Тогава си тръгвай — отсече Оливия. — Щом искаш да съм щастлива — просто си тръгни.

Меган го стори и за първи път усети суровата действителност от новия си живот. Къде щеше да спи това безименно нереално в представите й бебе в тесния като кутийка апартамент? Дали силната музика от съседите на долния етаж щеше да му пречи да спи? Какво щеше да прави, докато Меган бе на работа? Дали Джесика щеше да е в състояние да се грижи за него през деня, ден след ден, сякаш това й е работата? Какви щяха да са нощите й със спящото — или ревящо — бебе до нея?

После Меган си направи първата ехография и макар че съмненията и мрачните мисли не изчезнаха, някой или нещо, сякаш й нашепваше: „Това е правилно, постъпваш правилно.“

Кат се промени, след като Меган реши да задържи бебето.

Рори не можеше да го проумее, но изведнъж тя започна да се държи като че ли операцията му е голям проблем.

Срязването. Клъцването. Усмиряването на топките. В миналото това изобщо не беше проблем. Тя не искаше деца! Бог му бе свидетел, и той не искаше деца. Така че вазектомията беше нещо като допълнителен плюс. После Меган се отказа от аборта и всичко се промени.

Вероятно промяната имаше нещо общо колкото с Меган, толкова и с бившата му съпруга. Един ден Али се появи да вземе Джейк, водейки със себе си петгодишната Сейди.

Несъмнено у Али имаше нещо въздействащо. Рори не можеше да го отрече, независимо че любовта им отдавна беше погребана и забравена.

Али беше дребничка и руса, беше успяла да се запази — стегната, с тен и съхранена хубост, която не изглеждаше абсурдна за възрастта й. Излъчваше вроден авторитет. Джейк омекваше пред рязкото й властно присъствие, както сега, когато събираше багажа си под зоркия й поглед и го товареше в голямото й беемве X5 — напълно подходящо да вози Сейди на уроци по балет.

— Защо Джейк-Джейк стоя тук, мамо? — попита Сейди.

— Просто прекара малко време с татко си, миличко — отвърна Али, — а сега е време да се прибира у дома.

— Винаги е добре дошъл. Моето момче — каза Рори и потупа сина си по гърба.

Прегърбен от тийнейджърска свенливост, Джейк продължи да си събира компактдисковете, разпилени по цялата масичка, без да поглежда баща си в очите.

— Следващия път може би ще остави тревата вкъщи — вметна спокойно Кат.

Рори и Али се вторачиха в нея.

— Мамо? — обади се Сейди.

Кат знаеше, че е грешка да се обажда. Но не можеше да се въздържи. Само защото Рори и Али бяха принудени да лавират из емоционално минно поле, не означаваше, че тя трябва да се преструва, че Джейк не е ходещ кошмар.

— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Али.

— Че Джейк е малък да взема наркотици — поясни Кат.

— Кат! — предупредително изрече Рори.

— Как смееш! — възкликна Али. — Как смееш да си вреш носа в семейните ни работи?

— Не можах да се въздържа. Съжалявам. Просто казвам, че му позволявате твърде много.

— Готов съм, мамо — рече Джейк.

Сейди го хвана за ръката и лицето й грейна в усмивка.

— Джейк-Джейк — каза тя.

— Синът ми е под огромно емоционално напрежение — произнесе Али с треперещ от вълнение глас. — Но не очаквам човек като теб да го разбере.

— Човек като мен?

Али опъна устни в усмивка.

— Човек, който няма собствено семейство.

— Аз имам семейство — възрази Кат, като се опита да запази спокойствие. — Вярно е, че нямам деца, но да не си посмяла втори път да ми кажеш, че нямам семейство.

После си отидоха, а Рори се опита да я успокои. Твърде късно. Кат беше бясна — на Рори, че се оставя бившата му съпруга да го тъпче. На Джейк, че се набърка в живота й. На Али, задето се държа като безчувствена самодоволна кучка. И на още нещо, което не можеше да определи. Което имаше нещо общо с ограниченията в живота й. Не желаеше ограничения в живота си. Искаше да има неограничена свобода на избор.

— Кат?

— Отивам си.

— Остани! Хайде де. Най-накрая сме сами.

— Тя наистина си е запазила правото на избор, нали?

— Кой?

— Как кой! Бившата ти съпруга. Али е получила втори шанс, не е ли така? Втори брак, още едно дете, нов живот. Бракът ви е бил само за загрявка. Нейната репетиция. Животът й е дал втора възможност.

— Защо си ми толкова ядосана?

Тя се обърна към него с пребледняло от гняв лице и насълзени очи. Гледката го уплаши. Губеше я, а това беше последното нещо, което би искал.

— Защо си си направил тази глупава операция? Защо? Да се подложиш на такова нещо! Да го направиш за тази студенокръвна кучка, която е заченала от първия срещнат мъж. Защо?

Рори вдигна ръце.

— Защото… защото не искахме повече деца. Защото тогава това ни изглеждаше правилно.

— Но тя получи втори шанс, а ти не. Ти си вързан към миналото и шибаните му проблеми. А аз заедно с теб. Аз също съм вързана към миналото ти. Ти не само си ограничил възможностите си, Рори. Ограничил си и моите.

— За какво е всичко това? Меган е бременна и на теб изведнъж ти се прииска да имаш собствено дете? Говориш, сякаш искаш дете.

— Не е това. Къде ще го вместя това дете, за Бога! Но защо не си остави вратичка? Али го е направила.

— Не мога да ти дам дете, Кат. Знаеше го от самото начало.

— Знам. Че защо ли ти е? Ти си обърнал тази страница, нали? Оставил си следа. А аз дори не искам дете, не е ли така?

— Тогава къде е проблемът?

Кат поклати глава. Не можеше да му го обясни. Не й се бе приискало да има дете. Наистина. Само че искаше да е част от семейство. Когато Али й каза, че няма семейство, това я жегна до дъното на душата й.

Кат започваше да разбира, че децата ти дават гаранция за бъдещето. Дават ти ново семейство, когато старото започва да се разпада; когато всички поемат по собствен път и започват да създават свои семейства със съпрузи и деца. Без деца имаш само настояще и сенките от миналото.

Рори се вгледа в Кат и видя как гневът й отшумява. Знаеше, че не иска друга жена, само нея. Но когато тя излезе през вратата, той не се опита да я спре.

Жените схващат нещата погрешно, рече си Рори. Вярват, че са жертви на някакъв отброяващ времето биологичен часовник, а мъжете могат да имат деца, докогато си поискат. Но това изобщо не беше вярно.

Защото се изморяваш. Изминал си това пътуване — от безсънните нощи, когато детето ти не спи, понеже му никнат зъби, до безсънните нощи, когато то е будно, понеже взема наркотици — и това те изтощава. Просто те оставя без сили.

Дори без операцията, развода и цялата жлъч между него и бившата му жена на Рори пак щеше да му е трудно да се подложи на всичко това отново. И дори да можеше, щеше да е абсурдно да се реши да го преживее на неговата възраст. Когато детето навършеше шестнайсет, той щеше да е на шейсет. Достатъчно тежко беше на четирийсет да се разправяш с тийнейджър. Как би могъл да се справи като старец?

Щеше да му коства много да реши да се подложи отново на това.

Човек наистина трябваше да обича някого много силно.

Меган стисна ръката на Джесика, когато лекарят изстиска студения гел върху корема й и натисна силно с уреда.

Натискът беше силен, твърде силен, но безпокойството се изпари, когато то се появи на монитора, бебето на Меган, това непланирано малко човече, което изглеждаше като извънземно насред снежна буря.

Главата му беше прекалено голяма, пръстите — като нишки на паяжина, а очите без клепачи — невиждащи и всевиждащи. Меган и Джесика се засмяха на глас от радост и изумление. Меган погледна сестра си и усети прилив на благодарност заради обичта и великодушието й, това, че й държеше ръката и споделяше този момент с нея. Джесика беше развълнувана и трогната не по-малко от Меган. Сякаш, помисли си Меган, бебето принадлежи й на двете.

Меган погледна към мъглявия профил на монитора и почувства връзка, каквато не бе изпитвала към друго човешко същество. Бебето беше част от плътта и кръвта й и едновременно с това някак си съвсем отделно, хем познато като собственото й лице и в същото време загадъчно като ангел. Беше просто един неясен черно-бял образ на екрана. Лекарят вероятно виждаше дузина такива на ден. И въпреки това предизвика у Меган чувства, каквито не бе подозирала, че съществуват.

Може би съседите под нея щяха да надуват музиката. Може би щеше да има дни, в които Джесика нямаше да може да гледа бебето. Може би щеше да е по-трудно, отколкото си представяше. Ала всички тревоги изчезваха при вида на този неясен образ. Как можеше да се притесняваш за съседите или безсънните нощи, когато пред теб се извършва магия?

На тръгване й дадоха късче черна гланцирана хартия със сърцераздирателния профил на огромната глава на бебето. Това малко извънземно насред снежна буря! Първата снимка на бебето.

Казаха й термина — дата, която й изглеждаше нелепо далечна, почти безсмислена, сякаш избрана наслуки от календара. Ала тя знаеше, че щеше да настъпи.

И знаеше, че това бе дата от съвсем различен живот.

Джесика и Паоло обсъдиха с лекаря възможността за оплождане по метода инвитро.

Паоло беше поразен от разговора — поразен от цената (хиляди) и още повече от шансовете (около едно на три шанс за успех, при това в най-добрия случай).

Но преди всичко беше шокиран да чуе, че няма време за губене.

— Но тя е само на трийсет и две! — възрази на лекаря.

— Именно — отвърна той. — Всяка жена се ражда с определен брой яйцеклетки. След трийсет и пет се отбелязва рязко влошаване на плодовитостта. По-добре да започнем, преди възрастта ви да напредне твърде много. Един Бог знае колко цикъла ще са ви необходими.

— Искам да го направя — заяви Джесика по пътя за вкъщи. — Не ме интересува как ще съберем парите. Не ме интересува колко пъти ще трябва да опитваме. Искам да го направя сега.

— Какво казва сестра ти?

— Меган?

— Смята ли, че инвитрото е добра идея?

— Не съм разговаряла с нея по този въпрос. Има си достатъчно грижи в момента. Не искам да се притеснява, че няма да съм свободна да гледам бебето й. Нали разбираш. Когато забременея по метода инвитро.

Техният семеен лекар ги насочи към една частна клиника в провинцията, в Есекс, с един от най-добрите проценти на успеваемост в света. И Паоло се съгласи, защото би направил всичко за Джесика. Почти всичко.

— Няма да позволя тази история с бебето да ни раздели, Джес — каза й той, когато тя влезе в спалнята вечерта.

— Какво?

— Никога не съм се оплаквал. И няма да го направя. Всички тези изследвания и консултации. Изпразването в чашки и останалото. Съобщенията ти по мобилния телефон да се прибирам вкъщи и да правя секс с теб, защото си в овулация. Съгласен съм с всичко. Искаш инвитро? Добре. Но няма да позволя това да ни раздели.

— Защо да ни разделя?

Той седна на леглото и обърна лицето й към себе си. Обичаше това лице.

— Защото то се превърна в най-важното нещо. По-важно от теб и мен. Тази история с бебето — вече тя контролира живота ни.

— Знаеш, колко много означава за мен.

— Естествено, че знам! Но ако не стане, ако никога не успеем — е аз ще продължа да те обичам. Зная, че искаш дете. Аз също. Обаче то не е най-важното нещо в живота ми. Ти си най-важното нещо, Джес.

Тя поклати глава.

— Никога няма да е същото като преди. Когато се любехме, щом ни се приискаше. Не разбираш, Паоло. Ако нямам дете, каква е ползата от мен?

— Ползата от теб? Дори да нямаш дете, ти ще продължиш да си все така красива, умна, мила и секси.

— Не съм секси.

— Напротив, секси си, ти малка секси кучка. — И двамата вече се усмихваха. — Знам, че искаш дете, Джес. Нека да опитаме метода инвитро. И ако не се получи, да опитаме отново. И отново. Дори ако се наложи да продадем всичко.

Тя положи ръка над лакътя му и стисна ръката му, като масажираше извивката на мускула, напипвайки костта. Това беше мъжът, с когото искаше да изживее живота си.

— Благодаря ти!

— Но ако не успеем, ако не се получи, нека не преставаме да се обичаме. Защото няма да го понеса.

— Аз също.

— Обещавам ти да похарчим всяко пени, което имаме, за инвитрото, но искам и ти да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че понякога ще преставаме да мислим за бебето и ще се любим не защото искаме бебе, а защото все още се желаем.

Усмивката й стана по-широка.

— Обещавам.

Целуваха се известно време, съблякоха се и тя си обу обувки с високи токчета от „Джими Чу“ — съпругът й беше мъж с много традиционни вкусове и тя знаеше колко обича високи токчета в спалнята. После се изправиха и нагласиха вратата на гардероба, така че да могат да се гледат в голямото огледало.

Бебето на Паоло и Джесика беше заченато точно тази нощ.

Глава 8

Хората все още разпознаваха Джак Джуъл.

„Цялата риба в морето“ не се излъчваше от десет години, но той никога не беше преставал да работи, а в телевизията имаше достатъчно роли — пенсионирано ченге, принудено да работи с колега новак, частен детектив с изискани маниери на масата и методи на Шерлок Холмс. Затова когато влезе в ресторанта в Китайския квартал, вътре настъпи леко оживление.

Днес той не забеляза притаения дъх, дружелюбните усмивки, развълнувания шепот „Това не е ли…“.

Днес имаше очи само за дъщерите си.

Беше така горд с тях! Бяха толкова красиви, открай време, а той бе единственият човек на света, който можеше да види в жените, в които се бяха превърнали, следите от някогашните деца.

Меган, хубава и закръглена, сякаш направена от кръгове (знаеше, че се притеснява за теглото си, но в неговите очи тя винаги щеше да си остане прекрасна). Джесика, класическа красавица с лъскава черна коса, добро телосложение и бебешко лице (разбираше защо хората я мислеха за най-малката и се усмихна при спомена как това я вбесяваше). И Кат, милата му Кат, висока и стройна, само ръце и крака с тези раздалечени кафяви очи, които направо те пронизваха.

Какво се пееше в онази стара песен? Нещо за това, че когато имаш синове, се тревожиш, а когато имаш дъщери, се молиш. Никога не бе имал притеснения за тях, за момичетата, тревожеше се само мъжете — това лъжливо, коварно и измамно племе — да не ги наранят. Но сега чувстваше, че всичко се нарежда по мед и масло.

Обичаше да се шегува какво изпитание са били, но това по-скоро бе като защитна реакция на мъж, който знаеше, че не е прекарвал достатъчно време с децата си, които са имали само него. Обичаше ги повече от всичко друго в живота си. Ала съзнаваше, че тежкият труд, ежедневната робия и усилия са били главно върху плещите на Кат и върволица от наемна ръка от по-бедните кътчета на планетата.

— Значи ти си им и майка, и баща — често му казваха жените, докато момичетата растяха.

Само че той никога не беше и майка за тях. Един мъж не се превръща в майка само защото такава липсва. Дори не беше достатъчно добър баща.

В днешно време щеше да е различно. Мъжете бяха различни. По-способни да се нагърбват с различни роли. Но тогава, в средата на седемдесетте, когато Оливия го напусна, Джак беше баща, замесен от старомодно тесто. Създаден да работи навън и да осигурява прехраната, докато някой друг гледа децата. Шествие от отдавна потънали в забвение бавачки, детегледачки, домашни помощници и главно най-голямата му дъщеря.

Джак Джуъл беше твърде зает да изкарва прехраната, за да бъде винаги до Меган, Джесика и Кат. Само че имаше нещо повече от задълженията в работата. За разлика от бившата си съпруга и за разлика от повечето актьори, Джак не бе имал мъртви периоди без ангажименти. Винаги имаше пазар за джентълменското му излъчване и старомоден чар. „Типаж на Дейвид Нивън“, го бе нарекъл един критик в опита си да го засегне, но Джак го прие като комплимент. Понякога приемаше роли не защото имаше нужда от пари, а заради самочувствието си и нуждата да бъде полезен и да остави следа.

Когато Оливия го напусна, егото му понесе тежък удар. Мъжкото му самочувствие бе наранено. Единственият начин да си възвърне самоуважението бе чрез работата и жените, с които го срещаше професията му.

Да помага на Кат с домашните, да води Джесика на балет и да учи Меган да се облича не бяха занимания, които можеха да помогнат на Джак да възвърне предишното си самочувствие. Нуждаеше се от работата си. Много по-лесно беше да имаш успешна кариера, отколкото успешен брак.

А сега две от децата му щяха да имат свои деца. Новината го изпълни с щастие. Струваше му се, че внуците ще укрепят малкото му семейство и ще осигурят безсмъртието му.

Каква стабилност беше дал на дъщерите си? На теория беше до тях, единственият човек, който се грижеше за тях. На практика непрекъснато беше на снимачната площадка или задоволяваше нуждите си с някоя влюбена млада гримьорка или начинаеща актриса от академията. За свой дълбоко скриван, но неутихващ срам Джак Джуъл знаеше, че няма нужните качества на целодневно ангажиран родител. Това би го подлудило. Но може би — не, със сигурност — дори в онези времена би могъл да намери по-здравословен баланс между работата и дома. Имаше предложения, на които можеше да откаже, жени, които да подмине. И да се прибере по-рано при трите си дъщери. Сега бе твърде късно. Слава Богу, че нямаше последици и накрая всичко се беше наредило. Убеден беше, че Меган и Джесика ще бъдат добри майки. Меган беше умна и силна. Джесика — любяща и добра. Щяха да бъдат всичко, което тяхната майка не беше.

Ако той беше погълнат от работата си през повечето време и умът му бе все в старлетките, то Оливия беше още по-тежък случай. От момента, в който си тръгна, сякаш не искаше нищо и никой да й напомня за стария й живот. Контактите бяха спорадични и почти липсваха. Сякаш очакваше децата да полагат всички усилия. Оливия не полагаше никакви. Тя имаше много по-важни грижи — борбата с теглото, несполучливия й втори лифтинг и най-вече мъжа на живота й, който за пореден път се бе оказал мързелив авантаджия и неудачник.

Джак познаваше много бащи, които се отнасяха по този начин с първото си семейство. Оливия доказа, че и една майка може да бъде също толкова жестока и безмилостна. Животно не би било толкова коравосърдечно към отрочетата си.

Джак така и не можа да обясни на децата си тази безпричинна злост, нито призна гласно, че се чувства като провалил се баща. Затрудняваше се да го обясни дори на себе си.

Проклети актьори, мислеше си Джак. Без сценарий за нищо не ги бива.

Меган винаги обясняваше на пациентите си, че бременността е като летенето. Излитане и приземяване. Това бяха трудните моменти. Ако щеше да става нещо, именно това беше периодът, в който можеше да се случи.

Когато трите седнаха с баща си в любимия им ресторант в Китайския квартал, Джесика беше… в четвъртата седмица? Повечето жени едва ли подозираха толкова рано, че са бременни. Повечето жени биха погледнали календара и биха си рекли: „Странно. Нещо ми закъснява.“ Или може би повечето от тях изобщо нямаше да забележат, че цикълът им закъснява.

Освен ако не го очакваха. Освен ако не се опитваха, и то от много време.

— Ще ставаш дядо — отново повтори Джесика и радостно се засмя. — Два пъти, татко. Ще се справиш ли?

— Едва ли ще е по-трудно от вас трите — усмихна се той и я прегърна. — Поне в края на деня ще мога да се отърва от тях. Честито, скъпа! Знам колко го искаше. Ти и Паоло.

После се опита да стори същото с Меган, но се получи неловко — тя беше хванала едно руло с клечките и едва не му бръкна в окото, а и нямаше партньор.

— Браво, скъпа! — рече той и Меган се почувства като ученичка, получила още една шестица.

Тя се усмихна. Милият татко! Не правеше разлика между четвъртата и дванайсетата седмица. Но за нея имаше разлика. По време на излитането и приземяването няколкото кратки седмици определяха разликата между новия живот и липсата на такъв.

Като всички лекари Меган измерваше бременността в седмици. Лаиците я измерваха в месеци.

Меган си мислеше: „О, Джеси, четвърта седмица — твърде рано е да го разгласяваш.“ Нищо обаче не можеше да попречи на Джесика да обяви на всеослушание новината. Беше чакала толкова дълго. Освен това беше невъзможно да я прикани към предпазливост пред лицето на подобна необуздана радост.

Меган прегърна сестра си и й честити, но вътрешно си мислеше, че самолетът все още не се е издигнал над пистата. Всичко можеше да стане.

— Беше неделя сутринта — разказваше Джесика на баща си. — Паоло беше излязъл да тича. Когато се върна, аз седях на стълбите. Той ме погледна и веднага разбра.

Имаше и друго. На някакво ниво на сестринско съперничество Меган знаеше, че завижда.

Радваше се за Джесика. Не би могла да се радва повече. Но Джеси си имаше съпруг, къща и уреден живот. И да, халка на пръста. Баща им беше съпроводил Джеси до олтара — беше я дал, както го наричаха. Имаше си Паоло, който да прави сутрешен крос в неделя сутринта, да се върне вкъщи, да чуе радостната новина и да гушка Джесика през нощта.

Меган си мислеше: „Нямам Паоло, нито халка, нито свободна стая за боядисана в розово или синьо детска. Имам само това бебе в корема и стая под наем в «Хакни».“

Меган тъкмо беше преминала през изследването, което показа, че няма хромозомни аномалии и риск от синдрома на Даун. Сърдечните тонове бяха силни и ритмични, бебето изглеждаше нормално и щастливо. Терминът, който й определиха, й се струваше все по-реален с всеки изминал ден. „Говори вашият командир. Излетяхме. Можете да откопчаете коланите си и да се движите из салона. Определено ще си имате бебе.“

Два месеца деляха Джесика от това изследване. Меган се съмняваше, че сестра й има представа колко важен беше този тест и колко ужасно парализиращо беше чакането, когато затаяваш дъх, докато не чуеш шансовете бебето ти да има синдрома на Даун. По-малко от триста към едно и се налагаше допълнително изследване — инвазивен тест, така го наричаха, за да се види дали бебето наистина беше увредено или не.

Тук идваше най-ужасното — този инвазивен тест, иглата, която се вкарваше във вратлето на бебето, можеше да убие едно здраво бебе. Ако букмейкърите в медицината ти дадат шансове под триста към едно, ще се съгласиш ли на този инвазивен тест и ще рискуваш ли да загубиш едно здраво бебе? Или ще поемеш риска да родиш увредено дете? И как може човек да вземе такова решение за нещо толкова невинно и беззащитно като нероденото си дете и да е сигурен, че постъпва правилно?

Меган вече беше оставила зад гърба си това препятствие. Ако имаше още, по-вероятно беше да възникнат близо до термина. По време на приземяването.

В дванайсетата седмица плодът на Меган вече приличаше на човек. По време на ултразвука то — Меган все още мислеше за него като „то“, макар че вече беше генетично предопределено — можеше да кръстосва крачета и да мърда пръстчета. Главата беше огромна — почти половината от малкото същество беше заета от полюшващата се топка, която се поклащаше напред, сякаш тежестта й беше твърде непосилна за телцето — и невероятно, но малкото „то“ май си смучеше палеца. Малкото „то“ беше дълго около осем сантиметра и тежеше осемнайсет грама.

В четвъртата седмица плодът на Джесика беше твърде малък, за да се види без лупа — дълъг около една пета от милиметъра. Беше ли истинско бебе? За Джесика — несъмнено.

— Паоло ще ремонтира кабинета — обясняваше тя. — Ще изхвърли всичко и ще го превърне в детска стая. Вече започна. Лавиците ги няма. Ще стане най-красивата детска стая на света.

И макар че състоянието й изглеждаше леко нереално, лекарят в Меган знаеше, че едва ли имаше нещо, което да попречи на раждането на детето й, докато бебето на Джесика все още се бореше за живота си.

И все пак имаше нещо странно.

Някак си бъдещето на бебето на Джесика изглеждаше по-сигурно.

Кат отпиваше от шампанското. Само тя и баща й пиеха шампанско от хладилника на „Шенянг Тайгър“. Докато наблюдаваше двете си бременни сестри — Джесика, преливаща от радост, Меган — по-сдържана, но все пак несъмнено щастлива от решението да роди бебето — Кат осъзнаваше, че бе оставила личния си живот на течението.

Меган имаше кариера и бебе на път. Балансирането на двете щеше да е трудно, но идната година тя щеше да е пълноправен лекар и майка. Независимо колко й беше трудно в „Хакни“, имаше нещо достойно за завист в този така пълен живот.

А Джесика — Кат не беше виждала толкова щастлив човек. Най-накрая имаше последното парченце от пъзела. Мъж, брак, дом — и сега бебе. Кат се радваше за нея. Защото знаеше, че без дете животът на сестра й щеше да стане горчив и безсмислен.

И си помисли: „Ами аз? Какво имам аз? С какво следващата година ще бъде по-различна от тази?“

Странно. Винаги е била напълно безскрупулна в професионалния си живот. Работеше здраво, знаеше кога е дошъл моментът да продължи напред, беше намерила пример за подражание в лицето на Бригите и не жалеше сили да й се хареса.

Но сега проумяваше, че в личния си живот е била безнадеждно пасивна, позволявайки да се носи, накъдето задуха вятърът. Кат се смяташе за интелигентна жена, което беше тайният й източник на гордост. Но живот на автопилот — колко глупаво беше това?

— Следващото поколение Джуъл е на път — обяви баща й, хванал ръцете на Джесика и Меган, но гледаше Кат с повдигната вежда. — Ти си наред, Кат.

— Без мен — отвърна тя. — Аз съм малко по-предпазлива от тях.

Рори — какъв беше проблемът? Той беше добър, внимателен и несъмнено луд по нея. Но миналото на Рори нямаше да се свие на земята и да умре. Не можеше. Никога. Заради детето. Заради бившата съпруга — винаги щеше да я има. Заради глупавата операция.

И докато наблюдаваше сестрите си и баща си, Кат се замисли какво й трябваше, за да бъде щастлива. Работа, която да обича, добро жилище, лично пространство. Децата никога не са били част от списъка. И сега не бяха. Ала може би имаше нужда от възможността да ги има.

Дори никога да не роди едно от тези малки изчадия, хубаво би било да знае, че може да има, ако поиска. Ако промени мнението си. Там беше проблемът с Рори. Не беше свикнала да има ограничения в избора си.

И все пак, докато седеше и слушаше оплакванията на сестрите си от умора, прилошаване и подути гърди — и се досещаше за неизреченото притеснение на Меган да отглежда дете в едностайния си апартамент в „Хакни“, Кат усети чувство, което не можеше да сбърка — то я заля и едва не загуби съзнание от мощта му.

Облекчение.

Изведнъж стана време Меган да тръгва. Имаше домашни посещения в „Съни Вю“ преди да се върне в кабинета. Кат също трябваше да се връща в „Мама-сан“. Взеха си довиждане при пожарната в Сохо с подредените в редица пожарни коли.

Джак и Джесика останаха още малко, защото и на двамата не им се прибираше. Отидоха до „Джон Луис“, качиха се на петия етаж и забравиха за времето сред детските колички, креватчета и спални комплекти. За много от нещата дори не можеха да се досетят за какво служат — капачки за контакти, устройства за притопляне на шишета, опаковки за пелени — все продукти на една индустрия, която се бе развила много от времето, когато дъщерите на Джак Джуъл бяха малки.

Не разговаряха за това, но и двамата знаеха какво си пожелават за бебето на Джесика и за бебето на Меган, която в този момент го носеше из „Съни Вю“, и това беше желание, породено сред стените на всеки разбит дом.

Семейство, изградено на много по-здрави основи от онова, което познаваха.

Рори отиде да се види с Меган. Тя го прие след края на работното си време — малък жест към стария й учител по карате вадо-рю. И двамата не го споменаха пред Кат.

— Направих си операция. Малко преди да се разведа. Знаеш. Вазектомия.

Ясно защо той не искаше да говори по телефона. Това беше голяма крачка в живота му. Такива неща не се решават по телефона.

— Мисля, че сестра ми е споменавала за това.

— А сега… ами не съм сигурен, че съм постъпил правилно. В смисъл, не исках повече деца със съпругата ми. Бившата. Тя също не искаше повече деца от мен. Но вероятно съм взел твърде драстично решение.

— Това е често срещан проблем.

Той се стъписа.

— Така ли?

— Бива ни в контролирането на броя на децата. Но не сме толкова добри в контрола над личния си живот.

— Искаш да кажеш, че не съм първият такъв случай?

— Какъв? Мъж да съжалява, че си е направил вазектомия? Повече са, отколкото мога да преброя. Виждала съм и жени, които са се подложили на стерилизация и след това горчиво са съжалявали.

— Мислех си, не знам… че съм единствен. Звучи глупаво сега, като го изричам на глас.

— Не е глупаво. Никой не споменава за тези неща, защото… какво говори това за теб?

— Че съм пълен идиот, който тотално е объркал живота си.

— Е, пресилваш малко. Исках да кажа, че показва, че си направил един или два лоши избора. Макар че, сигурна съм, тогава ти се е струвало добра идея. Как мога да ти помогна обаче, Рори?

— Искам да разбера дали операцията е обратима?

Подобно желание не беше ново за Меган. Дори при ограничения й опит в хирургията този разговор й беше познат. Може би точно така се ставаше истински лекар — да виждаш едни и същи сценарии на човешка болка, тъга и болести многократно, докато не започнеш да реагираш автоматично. Различното този път беше, че този мъж беше влюбен в сестра й.

— Първо, би трябвало да ти обяснят, че процедурата е необратима.

— Обясниха ми.

— Второ, не е трябвало да си я правиш, ако си смятал, че има и най-малката вероятност някога да съжаляваш.

— Знам. Така е.

— След всичко казано — разбира се, животът се променя. Една сутрин се събуждаш и светът изглежда различен. Не искаш деца от жената, за която си женен. Години по-късно срещаш някоя, с която би искал да имаш деца. Като например… не знам — сестра ми.

— Значи, процесът е обратим, така ли?

— Непрекъснато се случва. Не там е проблемът. Само че далеч не е сигурно, че ще можеш да направиш дете. Спермата ти едва ли ще има същата жизнеспособност като преди. Може би, а може би не. Има обаче едно нещо, което съм научила, откакто завърших медицина.

— Какво е то?

— Човек никога не знае. Трябва да ти кажа съвсем честно, шансовете не са големи. Такава е действителността. Съжалявам, че не мога да ти дам по-голяма гаранция.

— Няма нищо.

— И… о, не ми влиза в работата…

— Нищо, кажи.

— Мисля, че сестра ми не иска деца.

— Няма проблем. Даже напротив. Защото знаеш ли какво? Аз също не искам.

Глава 9

Краят на една връзка винаги те изненадва, мислеше си Кат.

Мислиш си, че контролираш положението. Мислиш си, че ти решаваш кога е свършило всичко. И тогава изведнъж нещата ти се изплъзват и ти напомнят, че нищо не зависи от теб.

Сега бяха само двамата. Точно както обичаше. Джейк отново беше при майка си, втория си баща и природената си сестра — сложно или не — и Кат можеше да спи в апартамента на Рори, без да се сблъсква с пъпчиви пубери.

Късно една вечер обаче, докато той наливаше в две чаши нещо червено и от добра реколта, тя забеляза, че е разчистил свободната стая. Там държеше екипировката за работата си — бели халати и панталони за карате, цветните колани с целофанените им опаковки, черно-червените кожени круши за ритане и боксиране. Всичко това беше изнесено, а на тяхно място се мъдреше плосък кашон от ИКЕА. Единично легло.

— Реших да обзаведа стая за Джейк. — Той дойде при нея на прага на стаята. — Не е честно спрямо момчето да го карам да спи на дивана.

— Но… ами екипировката?

Имаше предвид „Ами ние?“.

Рори й подаде чашата и повдигна рамене.

— Мога да я държа в залата. По-важно е Джейк да се чувства у дома тук. — Той я погледна и лицето му придоби студено изражение. — Какво има?

— Нищо.

— Стига, Кат. Ядосана си, че приготвям стая за Джейк. Личи си. Имам син, не можеш ли да го разбереш?

— А аз нямам. Ти не можеш ли да го разбереш?

— Няма да споря с теб. И няма да се извинявам, че имам дете.

— Не те карам да се извиняваш. — Изведнъж я обзе непреодолима тъга. Не това искаше. — Просто… не знам. Иска ми се настоящето да е също толкова важно за теб, колкото миналото.

— Виж, всичко ще се оправи. Вие двамата се разбирахте. Просто периодът е труден.

— За него или за мен? — Кат поклати глава. — Това не е добре. Разбира се, че искаш синът ти да се чувства у дома. В това няма нищо лошо. Що за безсърдечна кучка би се възпротивила? Просто си мисля, че може би е добре да не се виждаме толкова често.

Лицето му посърна.

— Само защото искам да освободя място за сина си?

— Защото аз самата имам нужда от повече пространство за себе си. Вината не е в теб. В мен е. Естествено е да искаш синът ти да се чувства у дома.

Да го напусне беше също толкова естествено. Ако искаше да намери нещо друго в живота си, трябваше да го допусне… как го наричат в списанията?

Време за търсене. Наричат го време за търсене.

Като част от стажа веднъж седмично Меган хващаше автобуса до местната болница и с още десетина други стажанти обсъждаха проблемите си.

Докторски седенки на сутрешно кафе, помисли си Меган, макар че ги оценяваше. След края им винаги си мислеше с облекчение: „Значи не съм само аз така. И за другите е същият невъзможен кошмар.“

Другите джипита бяха от всевъзможни класи и раси — почти половината бяха от азиатски произход, — но Меган не се съмняваше, че бяха като нея. Наближаващи трийсетте амбициозни хора с интелигентно изражение, академични виртуози, които бяха започнали леко да се износват. Меган си мислеше, че ръководителите им са постъпили много мъдро, давайки началото на тази традиция. Защото бъдещите лекари не можеха да разговарят със семействата и приятелите си за това, през което преминаваха. Никой друг не би ги разбрал.

— Имам една пациентка, чийто съпруг я бие — сподели една млада жена, блондинка, с коса, хваната на две опашки, и привилегирован произход, който струеше от всяка изречена гласна. — Идва веднъж седмично цялата в синини и охлузвания, понякога и със счупено ребро. Чудя се дали да не уведомя властите.

Един дебел китаец с детско изражение се вторачи в нея през очилата с черни рамки.

— Какво те спира?

— Уреден брак — въздъхна блондинката. — Опасявам се, че съпругът или семейството й ще я убият, ако полицията потропа на вратата й.

— Многообразие на културите — подсмихна се млад индиец. — Не е ли прекрасно?

— Не съобщавай на никого — отсече китаецът. Акцентът му представляваше странна смесица от кокни и кантонски диалект. Всичко звучеше като заповед. — Тя никога няма да подаде оплакване, а ти само ще й утежниш положението. Така е тук.

— Мразя, когато пациентите ми кажат да взема да се гръмна — оплака се момиче от пакистански произход с минипола и вид на гимназистка. — Забелязали ли сте? Правят го винаги, когато откажеш да им изпишеш исканото лекарство.

— „Темазепам“ — гърлено рече индиецът. — Винаги ми казват да взема да се гръмна, когато откажа да им сервирам „Темазепам“.

Меган си пое дълбоко дъх и изтърси:

— Бременна съм. — И се засмя.

Всички се втренчиха в нея. И продължиха да я зяпат. Меган се усмихваше сред неловкото мълчание.

След няколко месеца обща практика тези млади лекари бяха убедени, че са видели и чули всичко. Мъж, ухапан от хамстер по ректума. Съпруги, които си лягаха с чук под възглавницата, за да се защитят не от крадци, а от съпрузите си. Брат и сестра, оставени да се гледат сами, докато родителите им отишли да танцуват.

В Ибиса.

Гротесков парад от пощурели деца, крадливи наркомани, изоставени старци, мъже със заклещени пениси в тръбата на прахосмукачката, други мъже с разнообразен асортимент от плодове и зеленчуци, пъхнати в ануса, жени, бити и малтретирани от пияници, религиозни фанатици или ревнивци на ръба на убийството — всякакви насилници и жертви.

В бедняшки квартали, където всеки втори притежаваше бейзболна бухалка, макар че никой не играеше бейзбол, най-блестящите умове от тяхното поколение се грижеха за слабите, болните и умиращите. Бяха видели всичко и бяха написали рецептите.

Но една от тяхната група на пълни отличници и свръхамбициозни братя и сестри — бременна? Досега не бяха чували за подобно нещо.

— Мисля, че всичко ще се нареди — обясни Меган с престорена увереност, докато се усмихваше. — Бебето ще се роди в края на стажа, така че най-вероятно ще кърмя на изпита и макар че бащата не влиза в сметките, мисля, че ще се справя. Разбирате.

Не знаеха какво да кажат.

Бяха стигнали дотук, бяха се трудили усилено и видели какво ли не, а сега се бореха да избутат последната година преди придобиването на правоспособност. И бебе за капак? Бебе сега? Струваше им се ненормално — все едно изтощен маратонец да влезе на стадиона със залитане и да реши да премине финалната отсечка на ръце.

Младите лекари мълчаливо гледаха Меган, без да я поздравят, нито да изкажат съжаление. Бяха видели какви ли не странни картинки в държавните болници — но това? Сякаш не й вярваха. Меган огледа тези лица с различен цвят на кожата, но с еднакво изражение. „Шегуваш се, нали?“

Знаеше как се чувстват.

Понякога тя самата не можеше да повярва.

— Всичко се променя, щом родят — оплака се Майкъл. — Не само телата им — макар че и този момент го има, — но и целият им светоглед. — Той пресуши бирата си и даде знак на бармана за още една. Барманът не реагира. — Бебето се превръща в център на вниманието им. А мъжът едва се вижда на радара.

Бяха в една кръчма на две крачки от Холоуей Роуд. Близо до работата им, но за пръв път я посещаваха. И двамата не бяха любители на алкохола. „В италианския няма дума за «алкохолик»“ — казваше баща им, когато английските им приятели започнаха да пускат бирени коремчета към трийсетте, освен това и двамата предпочитаха да бъдат някъде другаде. Само че Майкъл изобщо не искаше да се прибира. Не че тук се чувстваше по-добре.

— Мислиш ли, че и с мама е било така? — попита Паоло. — Че е загубила интерес към баща ни?

Майкъл го изгледа.

— Не говори така за мама!

— Просто разсъждавам. За мен винаги е била пример за майка — Паоло се усмихна при спомена. — Готвеше и ни командваше, такива неща.

Майкъл също се усмихна.

— Да, много я биваше. Биваше я да бъде майка.

— Може и да се е променила. Може би, когато сме се родили, сме станали най-важното нещо в живота й. И може би татко е бил доволен. Винаги са изглеждали щастливи заедно, нали? По-щастливи от днешните двойки.

— В днешно време е различно. Мъжете като нашия старец ухажваха първото момиче, в което се влюбеха, оженваха се и туй то. На работа и вкъщи и никакво заиграване през останалото време. Сега сме подложени на какви ли не изкушения. Сега има много жени, които харесват секса не по-малко от мъжете. Докато не се ожениш за тях.

Паоло наблюдаваше брат си, който гледаше унило в полумрака на „Плъха и тромпета“, и си помисли колко близък го чувства и колко много все още го е грижа за този мъж. Колко много го обича.

— Нека да изясним нещо — започна Паоло. — Всъщност вината не е твоя, че чукаше Джинджър отзад. Жена ти е виновна за всичко.

— Говори по-тихо, моля те. — Майкъл се огледа наоколо като престъпник. — Само казвам, че се променят. Голямата разлика е не да живеете отделно или заедно. Не да си женен или ерген. Голямата разлика е да сте само двамата или с дете — отбранително го изгледа Майкъл. — Обичам дъщеря си, не бих могъл да я обичам повече.

Паоло постави длан върху ръката на брат си.

— Известно ми е. Така че престани да си вадиш онази работа навън. Нали не искаш да стигнеш до развод? Не искаш Клои да израсне без теб. Искаш един ден и тя да създаде семейство като на нашите родители, нали? Здраво семейство.

— Няма вече такива семейства.

— Само че е лудост да зарежеш семейството си заради едно бързо чукане. Безумие! Ти обичаш семейството си, Майк, и не искаш да го загубиш.

— Джинджър е много специална.

— Е, всички са много специални, когато те тресне хормонът, Майкъл. Само че това преминава, не е ли така? Това желание. Тази страст. Този… не знам — глад. Изчезва. Знаеш го по-добре от мен, имал си толкова момичета. Но с Наоко имате нещо, върху което можете да изградите живота си.

Майкъл оброни глава.

— Обичам Наоко. Обичам и Клои, но откакто се роди, се питам: как можеш да имаш толкова любов в живота си и толкова малко радост?

— Такава ли е представата ти за радост? Секс без чувства с една всъщност непозната жена?

— Ами все е някакво начало.

— Глупаво копеле! Предполага се, че жена ти е тази, която има следродилна депресия, не ти!

Паоло си мислеше, че с него, Джесика и детето им ще е по-различно.

„Нямам нищо против безсънните нощи, никненето на зъби, смяната на пелени и каквото там друго се налага. И дори нямам нищо против, ако бебето се превърне в най-важното нещо в живота на жена ми и правим секс по план. Искам тя да обича нашето бебе така силно. Едно бебе заслужава да е по-обичано от мен.

Онова, което става с Майкъл, Наоко и Клои никога няма да се случи с нас. Ние ще сме добре. Само да минат тези девет месеца! Само това.“

После остави брат си в потискащата кръчма и се прибра вкъщи при бременната си съпруга, нежно допря ухо до плоския й корем и това беше най-хубавото нещо на света — двамата усмихнати, изпълнени с неподправена радост, ослушващи се за недоловимите сърдечни тонове, в очакване, на какъвто и да е сигнал от центъра на вселената.

Четиринайсета седмица, мислеше си Меган, докато повдигаше с усилие изморените си крака надолу по стъпалата от кабинета. Чуваше как един мъж с бръсната глава крещеше на жената на регистратурата, че знае правата си.

Четиринайсета седмица, мислеше си тя, опипвайки леко корема си — успокоителен жест, макар че нямаше представа дали иска да успокои бебето или себе си. Коремът й беше започнал да личи. Дрехите й отесняха. Бебето се учеше да смуче палеца си. Наистина се случваше.

В кабинета имаше диплянка за бъдещи майки със заглавие „Първото тримесечие“, пълна с полезни съвети за бременни жени с идеално подреден живот.

Включи партньора си. Опитай се да поспиваш малко през деня. Не се противи на изтощението. Купи си удобен сутиен за бременни. Накарай партньора си да ти направи релаксиращ масаж. Плувай редовно. Разговаряй с партньора си. Не страдай мълчаливо.

Меган често преглеждаше диплянката, когато искаше да се посмее хубавичко.

— Меган?

Беше Уил, притеснен, и първоначално тя изпита абсурдното удоволствие да го види. Включи партньора си. Накарай партньора си да ти направи релаксиращ масаж. Но Уил вече не й беше партньор и не бе баща на детето й. Беше й изпратил порой от съобщения по мобилния, които бе изтрила, без да прочете. Какво имаше да се обсъжда? И все пак изпитваше сладко-горчивото съжаление за пътя, който не беше поела.

Ако той можеше да обича само нея, още щяха да са заедно. Вероятно един ден щяха да се оженят и накрая да си народят сладки дечица, които щяха да прекарват неделите с обожаващите ги баба и дядо в предградието „Хампстед Гардън“. А сега дори не искаше да погледне съобщенията му. Колко бързаме да забравим онези, които сме обичали!

— Изглеждаш добре, Меган.

Бяха толкова близки. Затова се зарадва да го види. Съмняваше се, че някога ще бъде толкова близка с друг мъж. Бяха разполагали с цялото златно, безгрижно време през студентските си години. Нощи, в които бяха разговаряли с часове, разголвали душата си и споделяли най-съкровените си тайни и истории. Нощи, през които не си лягаха, защото не можеха да се разделят. Нощи, когато пиеха, пушеха и наблюдаваха изгрева.

Не че Меган не можеше да намери по-добър мъж от Уил. Само че никога повече нямаше да има толкова време за губене. Чак сега осъзна колко е била самотна.

— Искам отново да бъдем заедно, Меган.

Невъзможно. Заради стореното от него. Заради стореното от нея. По-добре да приключеше още сега.

— Бременна съм, Уил.

Челюстта му увисна.

— Не е твое — бързо добави тя.

Меган винаги беше смятала, че онази сцена в „Четири сватби и едно погребение“ беше малко нереалистична — онази, в която Анди Макдауъл разказва на Хю Грант за мъжете, с които е спала, а той само поглежда малко глуповато и изрича: „Мили Боже, жено, горкият аз!“

На Меган винаги й се бе струвало малко пресилено.

— Меган, уличница такава! — успя да изрече Уил със зачервено от гняв лице, не точно като Хю Грант, като се мъчеше да не заплаче. — Проклета уличница!

Съвременните мъже не очакваха девственост от жената, но със сигурност искаха да си запазят илюзията за чистота. Истината? Не можеха да я понесат!

— Кой е той, мръсна уличнице? Ще го убия?

Илюзорна чистота, рече си Меган. Само това искаха. Невъзможно, когато очакваш дете.

Джесика влезе в „Майчинството от А до Я“ с притеснение и гордост.

Из магазина бавно се разхождаха жени в различен стадий на бременността и разглеждаха дрехите за бременни — комбат панталони с огромни платки отпред, ластични колани, туники на цветя, строги черни офис панталони, също с онези ластични колани. Различни дрехи за бременни за различен стил на живот и различни бъдещи майки.

Жените от време на време поглаждаха покровителствено издутите си кореми, жест, който Джесика също правеше несъзнателно — тайното ръкостискане на бременните.

„Майчинството от А до Я“ се различаваше от другите магазини. Тук нямаше отегчени съпрузи и гаджета, които да чакат и да въздишат. Никой не бързаше за никъде. Жените като че ли разполагаха с цялото време на света. От време на време си разменяха по някоя приказка с продавачките и разговорите им бяха смесица от банални и много важни неща. „Имате ли от тези панталони с джобовете в каки и в зелено? О, терминът ми е следващия месец.“ Джесика не можеше да престане да се усмихва на себе си. Защото мястото й беше тук.

Избра от щендера розова рокля на цветя. Забеляза, че много от дрехите не се различават от тези, които младите свободни жени биха облекли, отивайки в някой бар или клуб. Вероятно ставаха за Меган, но не и за нея. Ала розовата рокля на цветя отговаряше изцяло на представата на Джесика за рокля за бременни.

— Красива е, нали? — попита продавачката.

Джесика се усмихна.

— Страхотна е.

— Няма причина да не изглеждате изискана и секси през бременността. „Майчинството от А до Я“ има за цел да ви помогне да показвате с гордост корема си.

Джесика погледна към своя.

— Не се тревожете — усмихна се продавачката. — Коремът ще порасне, уверявам ви. Предполагам, че сте в третия месец, нали?

— Всъщност още не.

— Искате ли да я пробвате?

Защо не? Джесика вече беше член на клуба. И макар че нормалните й дрехи все още й ставаха, нямаше причина да не започне да подготвя гардероба си за идните месеци. Тя винаги малко избързваше.

Напусна работа, за да стане майка — още преди да е забременяла. Разтръби за бременността си, преди да е влязла в третия месец. А сега си купуваше дрехи за бременни, когато все още се побираше в десети размер. И това само защото не можеше да чака, нямаше търпение да прегърне бебето си, да създаде истинско семейство, отново да води нормален живот.

Беше в пробната, все още със собствените си дрехи, когато почувства нещо мокро в обувките си. Не разбираше. Мокрота в обувките. Заради това не се сети, че кърви. Защото единственото усещане бе за мокрота в обувките.

С нарастващо усещане за страх Джесика започна да се съблича и тогава видя кръвта. Толкова много кръв. По ръцете й, по още неплатената рокля. Обхвана я паника.

Цялата тази кръв, мокрота в обувките и роклята на цветя още в ръцете й, напръскана неизвестно как с кръв.

Моето хубаво бебе!

Глава 10

Отпърво си помисли, че това беше съпругата му.

Имаше нещо в очертанията на лицето й, в разстоянието между очите й, което за момент го накара да си помисли: „Това е тя.“

От другия край на болничния коридор беше лесно да сбъркаш при опънатите от лудото шофиране нерви и неотложната нужда да я види. Но беше една от сестрите й. Меган. Отпиваше от чашата с кафе, което не искаше. Чакаше го. Вдигна очи, когато той се забърза към нея.

— Тя добре ли е? Добре ли е?

— Паоло, Джесика ще се оправи. Само че е получила голям кръвоизлив. Налага се да й направят кюртаж.

Той се мъчеше да я разбере. Как можеше да се случи?

— Това е стандартна процедура. Елементарна. Кюртажът е кратка операция. Нищо опасно. Изчистване.

— Но тя ще се оправи?

— Да, Паоло. Гарантирам ти, че ще се оправи.

— Ще му стане ли нещо на бебето?

Меган се вторачи в него и си пое дъх.

— Паоло… Джесика загуби бебето.

— Какво?

— Джесика направи спонтанен аборт.

— Спонтанен аборт? — Той поклати глава, извърна очи, без да може да проумее. — Нашето бебе го няма?

— Много съжалявам.

— Но ще й направят операцията, нали?

— Кюртажът е само… той е да се почисти матката. Ние… те… не трябва да оставят нищо в Джесика. Защото може да причини инфекция. Ще изчакаме няколко часа, докато може да й се направи упойка.

Паоло се разпадаше пред очите й.

— Изгубили сме бебето?

— Някой ден ще си имате красиво бебче.

Той отново поклати глава. Как можеше да се случи?

— Но къде сбъркахме?

— Нищо не сте сбъркали. Знам колко е ужасно, но се случва всеки ден. Една от четири бременности…

— Къде е тя? Къде е съпругата ми?

Меган посочи вратата зад себе си. Паоло кимна, избърса очи с длан и влезе вътре.

Меган извади мобилния си телефон и без да обръща внимание на изпепеляващите погледи на две преминаващи сестри, отново позвъни на Кат и отново чу металическия глас на гласовата поща.

Красивата ми съпруга.

Стаята беше осветена единствено от бръмчащата флуоресцентна лампа зад леглото на Джесика. Но дори в стерилния полумрак Паоло виждаше всичко, което беше изписано на лицето й. Загубата на много кръв. Мъката. Изтощението. И преди всичко ужасното бреме от изгубения живот.

Лежеше с гръб, опрян на възглавниците, но изглеждаше заспала. Паоло придърпа стол до леглото и хвана ръката й. После зарови лице в болничната завивка и зарида в колосаните чаршафи, задушаван от скръб.

— Съжалявам — изрече Джесика.

— Трябва да използваш презерватив — каза Кат.

Момчето се усмихна и подръпна ръба на вълнената си шапка „ала Джъстин Тимбърлейк“.

— Исках да те почувствам.

Той понечи да я докосне, но тя го хвана за китките.

— Е, можеш да ме почувстваш и през презерватива или тази вечер ще почувстваш само ръката си — усмихна се тя, приятелски, но неотстъпчиво. — Ти избираш.

— Ще видя какво мога да намеря — измърмори той и отиде в другата стая да събуди съквартиранта си.

Беше свалил ризата си още щом влязоха в апартамента. Може би си мислеше, че загорелият му мускулест торс ще отвлече вниманието й от жилището, което плачеше за ремонт. Сега, когато остана сама, тя изведнъж се почувства не на място. Имаше кутии от пица, купчини мръсни дрехи и остатъци от марихуана в пепелника. Беше дошла в апартамента му да пробуди тялото й. Но дали наистина искаше това да стане тук?

Запознаха се в клуб, често посещаван от персонала на „Мама-сан“. Беше харесала шапката му. После танцуваха. Попита за името му, но веднага го забрави — Джим? Джон? Сетне й стана неудобно да го попита отново, а и не я интересуваше.

Прегръщаха се — абсурдно, помисли си Кат, да се целуват като тийнейджъри, но никой не им обърна внимание. Разговорът беше оскъден, запознаването и неангажиращите реплики бяха заглушавани от музиката, но това също беше без значение. Кат беше изморена от приказки.

Той се върна с три в пакет, като почесваше татуировката на орел върху бицепса си, и тя осъзна, че иска да се прибере. Тялото й определено имаше нужда от пробуждане, но си помисли, че би го оставила да подремне още малко. Имаше и нещо друго, макар да знаеше, че това е лудост.

Ако щеше да пробужда тялото си, искаше й се да бъде с Рори.

— Извинявай — каза тя, — но трябва да вървя.

— Защо?

Тя сви безпомощно рамене и си спомни репликата, която беше научила под сивото манчестърско небе.

— Желанието кара всичко да цъфти, притежанието го кара да повяхва и чезне.

— Какво?

— Току-що ми дойде.

Опасяваше се, че може да стане неприятен, но той само свали вълнената си шапка-джъстинка и поклати обръснатата си глава. Дори й повика такси.

— Вие, съвременните момичета, ме разсмивате — каза й, преди да си тръгне. — Не знаете какво искате.

Не можеше да го отрече.

На следващата сутрин, докато закусваше сама в „Старбъкс“ в края на улицата, където живееше, Кат си помисли, че е лесно да срещнеш някого. Но как да се запознаеш с някой, който не носи вълнена шапка, освен ако не е студено навън?

Как да срещнеш някой подходящ?

После си включи телефона, изслуша съобщенията на Меган и извърна лице от момчетата и момичетата, които още не бяха спали заедно и никога нямаше да се досетят, че тя изобщо не е като тях.

Паоло спусна завесите, превъртя два пъти ключа на входната врата и се изолира от външния свят.

Отиде в хола и провери как е Джесика. Тя лежеше на дивана с вдигнати нагоре крака и безцелно прелистваше лъскавото списание, което й бе купил.

— Ще приготвя нещо за хапване — каза той и когато тя го погледна с усмивка на бледото лице, той почувства как очите и сърцето му се напълват отново със сълзи. Трябваше да престане.

— Какво ти се яде, Джес?

— Все ми е едно — отвърна тя и поклати глава, все така усмихната.

Той отиде в кухнята и затърси във фризера нещо по-питателно за нея. Спагети и сос с месо и може би малко зелена салата, ако беше останало нещо в хладилника. Искаше да приготви нещо хубаво за съпругата си.

Хората си мислеха, че я обича заради външния й вид. И разбира се, така започна. Ала у Джесика имаше някаква вътрешна храброст, тя не беше толкова крехка, колкото изглеждаше, личеше си от начина, по който вирваше брадичка, когато природата й казваше да забие поглед в земята и да наведе глава.

Когато те поглеждаше, го правеше с вирната брадичка и той си мислеше за този неин навик, докато приготвяше вечерята им, като от време на време отиваше до вратата, за да се увери, че тя е добре. И всеки път Джесика вдигаше очи от списанието и му се усмихваше с вирната брадичка, както винаги, и той й отвръщаше с усмивка.

Нямаше нужда от думи.

Когато яденето беше готово, той отиде в хола с поднос, върху който имаше две димящи чинии със спагети, две салати от поувехнали марули и меки домати и бутилка от най-доброто вино от запасите им.

— Специалитетът на дома — обяви Паоло. — Прочутите спагети „Барези“ по болонски.

Притесняваше се да не каже, че не е гладна, но тя остави списанието и потри ръце.

— На масата ли искаш да се храним или в скута? — попита тя и спусна крака на пода. Той погледна босите й стъпала и сърцето му се присви от копнеж.

— Ти как искаш? — попита на свой ред и остави чиниите на малката масичка. Започна да отваря бутилката „Бароло“. Трябва да го оставя да диша, помисли си той.

— Тук ми е добре — отвърна Джесика.

— Тогава нека да се храним тук.

Вечеряха пред телевизора, отпивайки от червеното вино, докато обсъждаха задачите за следващия ден в работата му.

Вратите бяха заключени, всички завеси бяха спуснати, бяха в безопасност, на топло и добре нахранени и сякаш бяха последните трима души на света.

Джесика, Паоло и нероденото им дете.

— Каква е тази песен? — попита Джесика.

Седеше на най-горното стъпало на стълбището. В подножието му Клои на четири крака сумтеше и пухтеше към нея, като че ли изкачваше своя Еверест, докато Наоко я следваше плътно отзад, готова да я хване, ако се претърколи. Клои бавно катереше стълбите, пухтеше през залъгалката си „Хелоу, Кити“, закрепена в единия край на устата, размахваше малките си ръчички високо над главата, сякаш плуваше и влачеше розовите си коленца към следващото стъпало. Наоко й запя на японски:

— Една глупава детска песничка — усмихна се Наоко. — За един полицай, който е куче и намира изгубило се котенце.

— Тя я обожава.

Наистина. През цялата седмица Клои беше кисела, защото й пробиваше голям зъб и венците я боляха. Успокояваха я само определени неща.

Обичаше да дъвче силно — определено не смучеше — залъгалката „Хелоу, Кити“. Обичаше играта с катеренето по стълбите. И тази напевна японска песничка.

На Клои никога не й омръзваха нещата, които обичаше. Искаше да ги прави до безкрай и начаса ревваше с пълно гърло, ако не се подчиняха на заповедите й. Наоко и Клои идваха в къщата всеки ден през тази седмица. По свой си различен начин Джесика и Наоко бяха самотни. Сама по цял ден с Клои, Наоко жадуваше за компанията на друг възрастен, а присъствието на Наоко и Клои явно облекчаваше някаква дълбока рана у Джесика. Беше взаимноизгодно за всички. Наоко можеше да води разговор, различен от издаването на бебешки звуци. Джесика беше доволна да има компания в къщата, която бе потискащо тиха, докато съпругът й не се прибереше.

Джесика забавляваше Клои, докато Наоко й намачкваше храната — периодът с млякото беше надраснат и сега ядеше твърди храни, но намачкани на каша, пригодена за четирите й зъба. Джесика можеше да я преобува, къпеше я и я приспиваше. Само дето не можеше да й пее специалната песен. Но като че ли вече бе научила повечето думи.

— Котето не може да каже на полицая къде живее, нито как се казва — продължи Наоко. Силите на Клои бяха привършили почти в края на стълбището и тя заплака. — Само плаче.

Клои възвърна силите си и пропълзя през последните две стъпала. Джесика я вдигна и я целуна силно по бузата. Както винаги нежната бебешка кожа я порази. Разтапящата сърцето ментовосвежа млечна мекота. Джесика взе Клои в скута си и Наоко седна до тях. Чувстваха се удобно в компанията си. Най-после се бяха сприятелили истински.

— Кажи ми какво означава — помоли Джесика.

— Ще се опитам — Наоко преведе песента с усмивка.

— Е, сигурно нещо се е загубило в превода — добави Наоко.

— Нищо подобно — възрази Джесика. — Не очаквах кучето също да се е загубило. Значи и двамата са се загубили — мъжът и жената.

— Е, кучето и котето.

— Песента е много хубава, Наоко.

Поседяха, без да изпитват необходимост да разговарят, като изчакваха Клои да си поеме дъх и да даде знак, че е готова да се върне в базовия лагер и да повтори опита си.

После Джесика сподели:

— Видях бебето си. Беше в малка белезникава торбичка. Съвсем миниатюрно, но истинско бебе. Казват, че още не било истинско бебе, но не е вярно. Тя беше истинско бебе — видях я. Сред многото кръв. Тя нямаше име. Дори не знам дали беше момиченце. Може да е било момченце. Не знам. Но вътре в мен имаше истинско бебе, а сега го няма и точно това не могат да разберат, когато говорят, че ще си имам друго и как трябва да го преодолея и да не го приемам толкова навътре — никога няма да имам това бебе. Това бебе го няма. Това не разбират. Лекарите, сестрите. Мислят, че плача за себе си. Не разбират, че плача за бебето, което никога няма да се роди. За това бебе.

Тя погледна Клои, която се мъчеше да се откопчи от прегръдката на майка си, ръмжеше, нетърпелива да се освободи. Готова отново да започне играта с изкачването на стълбите.

— Майкъл има любовница — внезапно изрече Наоко.

Само това можеше да предложи в замяна.

Джесика я зяпна.

— Как може да ти причинява това?

— Не на мен. На семейството си.

— Откъде разбра?

— Жената ми писа. Щях да ти покажа писмото, но го изхвърлих. Бременна е — горчиво се засмя тя. — Ако я видиш, ще речеш, че е твърде стара да ражда. Това е жената от работата им. Онази на бюрото до входа на автосалона.

Джесика беше виждала Джинджър и винаги й идваше наум, че някога трябва да е била хубавица.

— Той се кълне, че е приключило. Казва, че е напуснала фирмата. Кълне се в майка си, че повече няма да я види. Но как мога да му имам вяра?

Наоко вдигна детето и зарови лице във вратлето му. Джесика знаеше, че и тя вдишва този невероятен бебешки аромат, който спира дъха ти. Как можеше да има нещо толкова чисто и неопетнено?

— Не е лесно да си хванеш шапката, когато имаш дете — продължи Наоко. — Това е и нейният живот. Нейното семейство ще бъде разбито.

Джесика проследи как Наоко занесе Клои в подножието на стълбището и внимателно я спусна на килима. После се качи и пак седна. Клои се ухили, доволна от перспективата да изкатери стълбището без придружител.

— Няма страшно — рече Наоко. — Няма да падне. Вече може сама.

— Да — потвърди Клои и посочи майка си и Джесика с пръстче с размер на кибритена клечка. — Да.

Това беше първата й дума, единствената засега. Майкъл настояваше, че значи „татко“, но грешеше. Означаваше „виж“. Значеше „какво е това?“, също и „какъв странен живот“. Означаваше всичко и така щеше да е, додето Клои не научеше втората си дума.

— Какво ще правиш? — поинтересува се Джесика.

— Не знам — отвърна Наоко. — Майкъл казва, че е свършило, и аз искам да му вярвам, но мисля, че лъже. Мога да го помоля да напусне, но тогава Клои ще израсне без баща. Или мога да го оставя вкъщи и тогава ще знам, че живея с мъж, който предпочита да спи с друга. Или аз губя, или детето ми. Затова не знам какво да правя.

Двете седяха една до друга на стъпалото и когато детето започна изкачването си, запяха любимата му песен, Джесика колебливо, и наблюдаваха решителното изражение на Клои, а вечерният мрак ги обгръщаше.

Двете жени се засмяха, когато Клои допълзя до тях, ангелските й очи грееха, новите зъбчета проблясваха, беше неуморна в играта си.