Светът е пълен с чудеса

Глава 11

Бар „Мац, мац, котенце“ се намира на улица „П. Боргос“ в сърцето на квартала с червените фенери в Манила.

Барът беше на това място още от времето на Виетнамската война. Първите му клиенти били американски войници, търсещи отмора и забавление. Сега посетителите му обикновено бяха чуждестранни бизнесмени, в доброволно изгнание или не, преследващи секс и наркотици. Трийсет години по-късно само музиката беше различна.

Млади жени по бикини все така огъваха тела и се усмихваха на сцената, докато мъже в ризи с къси ръкави отпиваха от бирата „Сан Мигел“ и не откъсваха очи от сластните танцьорки, без да са съвсем сигурни дали са преследвачите, или плячката.

Кърк редовно посещаваше „Мац, мац, котенце“, след като го уволниха от леководолазното училище в Сейбу. Собственикът британец не спря да повтаря колко съжалява — само няколко месеца по-рано беше убедил Кърк да се премести от Сидни във Филипините. Само че поредицата терористични бомбени атаки бяха прогонили туристите и през повечето време Кърк беше сам на лодката.

Вероятно трябваше да е по-ядосан на шефа си. Всъщност беше доволен да се махне от Австралия. Приятелката му все говореше „накъде отива връзката им“ и Кърк усещаше с мозъка на костите си, че никога няма да стигне там, където искаше тя. Преди не изпитваше и капка съмнение, че ще се ожени за това момиче, но бе грешал. Кърк просто не можеше да се преструва, че е същото като преди. Двете години далеч от дома го бяха променили. Срещата с Меган също го бе променила.

Беше загубил приятелката си в Австралия и работата си във Филипините. Сега внасяше своята лепта „Мац, мац, котенце“ да не фалира и наблюдаваше стотиците сантиметри златна женска плът, като се опитваше да избегне онази степен на напиване, когато щеше да плати таксата на някое момиче — таксата, която се плащаше на бара, задето губи една от работничките си за нощта — и да я заведе в хотела си.

— Ти откъде? В кой хотел отседнал?

До него стоеше стройна жена в зелени прашки от ликра. Тя леко докосна ръката му.

— Ти много гуапо — направи му комплимент и обхвана лицето му в рамка с палеца и показалеца си.

— Благодаря — отвърна Кърк, макар да знаеше, че би нарекла дори човека-слон гуапо, което означаваше хубав.

Подобно на повечето момичета в „Мац, мац, котенце“ тя представляваше странна смесица от стеснителност и безсрамие. След като вече се бяха запознали, тя започна да се гали отстрани, да върти бедра, а крехкото й тяло се поклащаше на високите токчета.

— Никога не достатъчно — произнесе тя. — О! Ах! Никога не достатъчно.

Той се усмихна любезно и отклони поглед към сцената. Момичетата в „Мац, мац, котенце“ обикновено имаха походка на сомнамбули. Отчасти заради скуката, отчасти заради изтощението. Въпреки че всички имаха младостта си за съюзник — нямаше момиче над двайсет и пет, — ако никой не платеше таксата им, трябваше да танцуват до четири сутринта. От време на време диджеят пускаше парче, което ги оживяваше и тогава те се смееха, мятаха дългите си черни коси и движеха тела с радост и самозабрава, като не танцуваха вече за мъжете в бара, а само за себе си.

Нямаше логика в песните, които им бяха любими. Въпреки че танцуващите в бара бяха ревностни последователи на попмузиката, песните, които ги вълнуваха можеха да бъдат отпреди години, както и последният хит. Модата беше далеч от тях.

Момичетата в бара се връщаха към живот от „Подскачай“ на „Хаус ъф Пейн“. „Без теб“ на Еминем. „Секс бомба“ на Том Джоунс и Маус Ти. „Ще се видим, когато стигнеш там“ на Кулио. „Макарена“ на „Лос дел Мар“. Но най-вече полудяваха, когато диджеят пуснеше „Момиче като теб“ на Едуин Колинс.

Това момиче, помисли си Кърк. Това момиче Меган.

Беше глупаво. Знаеше го. Беше само една нощ, но тя му влезе под кожата. Още не можеше да я забрави. Може би защото беше само една нощ. Може би защото така и не бе имал възможност да се освободи от нея. Ала най-вероятно, защото той се интересуваше от нея, а тя от него — не.

Меган, мислеше си той, докато гледаше петдесет други момичета, всичките полуголи, всяка от тях можеше да бъде негова за шепа пари. Можеше да има две наведнъж, дори три, ако можеше да си го позволи, ако не беше останал без работа. Това обаче нямаше да се случи.

Меган, Меган, Меган.

След още няколко бири „Сан Мигел“ момичето продължаваше да стои до него със собственическа ръка върху рамото му. Дори в пулсиращия сумрак на „Мац, мац, котенце“ се виждаше белегът от цезарово сечение на корема й.

Повечето от тях имат деца, помисли си той. Защо иначе щяха да са тук? Понеже им харесва? Понеже мъжете, които идват тук, са чудесни хора?

Забелязала погледа му, тя затвори очи и с полуотворена уста започна да върти стройните си бедра.

— О, никога не достатъчно!

Той знаеше, че тази вечер няма да види Меган, вероятно дори никога. Затова плати таксата на момичето на един як „мама-сан“ и я изчака да отиде до съблекалнята. Когато накрая се върна, той почувства как го залива вълна от нежност. Беше свалила работните си обувки на високи токчета и прашките и беше облечена в сърцераздирателно обикновена тениска и джинси от цивилния си живот. От курвата до съседското момиче я делеше един тоалет разстояние.

Веднъж излезли от бара, далеч от биячите и усмихнатия собственик, който държеше пушка в бюрото си, момичетата бяха оставени на милостта на клиентите. Отиваха в странни хотелски стаи със застаряващи германци, скандинавци и англичани, дори австралийци и трябваше сами да преговарят за цената, вида на услугата и да си тръгнат живи и здрави.

Кърк не се пазари. Просто й даде всичко, което имаше в портфейла, и й каза да купи нещо на детето си. Тя беше благодарна.

— Никога не достатъчно, Дърк — прошепна в изпаренията на влажната манилска нощ. — О, Дърк, никога не достатъчно.

И той й повярва. Това никога нямаше да бъде достатъчно.

Меган изкачваше с усилие бетонните стъпала на „Съни Вю“.

Вътре в нея бебето спеше. Тя — вече със сигурност знаеше, че е „тя“ — винаги спеше, когато Меган се движеше, ритмичното люшкане на работния ден приспиваше нероденото момиченце. Обаче, когато Меган се опитваше да спи, малкото юмруче или краче започваше да блъска с обезпокоителна сила по стената на матката й.

Ето това е моето момиче, рече си Меган, и поглади два пъти огромния си корем със собственически жест, който се бе превърнал в нейна втора природа.

Попи. Моята дъщеря, Попи. Мястото вече й бе отесняло.

В двайсет и деветата седмица Меган вече не можеше да познае собственото си тяло. По новите й гърди се виеха дебели сини вени. Стрии по корема и бедрата, които сърбяха. Събуждаше се на всеки час, за да се чеше, да пишка или от силното ритане на Попи.

Близо до върха на каменното стълбище, от което се откриваше мрачната гледка на разпрострелия се „Хакни“, Меган почувства контракция.

Усещането беше по-скоро неприятно, отколкото болезнено и макар че сърцето й се сви от страх, знаеше, че контракцията е лъжлива. Това бяха така наречените контракции Бракстън-Хикс. Фалшив позив за раждане — нещо като репетиция за гала вечерта.

Седна на студените каменни стъпала и зачака неприятното усещане да премине. Бледо слабо дете с бейзболна шапка прекара огромното си колело покрай нея, докато тя въртеше глезени и нежно галеше корема си.

— Още не, Попи — прошепна. — Още не.

Като се изправи с мъка, Меган отиде до вратата на госпожа Марли. Трашметълът, който се чуваше отвътре, тресеше прозорците. Меган почука с въздишка. Никаква реакция. Затропа по-силно и по-продължително. Госпожа Марли отвори вратата. Музиката блъсна Меган в лицето като горещ въздух от отворена фурна и отстъпи. Госпожа Марли я изгледа студено, цигарата висеше от долната й устна.

— Дейзи е вътре — измърмори тя. После надменността й прерасна в насмешка, когато забеляза издадения корем на Меган. — Зарязал те е, а, скъпа?

Без да я удостои с внимание, Меган влезе в апартамента. Беше още по-мръсен и разхвърлян от обичайното. Безброй мръсни дрехи и вонящи остатъци от доставена храна се въргаляха наоколо. По земята имаше изпочупени играчки и — неизвестно как — дванайсетина телевизора и DVD плейъра, набутани в ъгъла. Дейзи лежеше на дивана, завита до брадичката с одеяло „Хелоу, Кити“ и с наполовина изядена кифла в малката й ръка.

Меган клекна до нея и се усмихна.

— Може ли да намалите малко музиката? — изрече тя, без да се обръща.

— Брат ми — обясни госпожа Марли. — Уорън. Казва, че музиката не може да се оцени, ако е тиха. Затова го изритаха от общинския апартамент.

Отпуснат кокалест младеж с долнище „Адидас“ влезе в стаята и запали цигара. Погледна похотливо Меган и се почеса по слабините.

— Бихте ли намалили музиката?

— Дреме ми на оная работа — отвърна той. — Имам право да слушам музика.

Отиде в спалнята, като остави след себе си цигарен дим и разярено негодувание. Меган се обърна към Дейзи, очевидно нищо не можеше да направи.

Детето се оплакваше от болки в корема. Меган я прегледа, премери температурата й и забеляза колко бързо излапа остатъка от кифлата. Явно имаше апетит.

— Дейзи? — привлече вниманието й Меган.

— Да, госпожице.

— В училище тормози ли те някой?

Мълчание.

— Елвис ми взема парите за закуска.

— Ужасно. Не можеш ли да се оплачеш на учителката? Или на майката на Елвис?

Без отговор.

— Рекох, че е апендицитът — даде диагнозата си госпожа Марли. — Трябва да й се извади.

— Нищо й няма на Дейзи — обясни Меган и се изправи. — Тормозили са я в училище.

— И преди сбърка — изрече нападателно госпожа Марли. — Мислиш се за много умна. Вириш нос тук. И сгреши, нали? Никой не тормози моята Дейзи.

— Госпожо Марли — започна Меган. И тогава я видя. Стърчеше изпод дивана. Небрежно мушната в кутия от пица. Спринцовка. Меган бързо прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона.

— На кого се обаждаш, мадам Боклук?

— На социалните служби — отговори Меган.

Госпожа Марли не губи време, за да спори. Отиде в спалнята да доведе брат си. Меган смътно долавяше врявата зад гърба си. Говоренето на висок глас, трашметъла и детското хлипане.

Предварително записан глас й казваше да натисне звездичката два пъти, когато той я сграбчи изотзад. Около шията й се сключи ръка и я дръпна от телефона, събаряйки я на земята.

Би трябвало да мога да се справя. Четири години вадо-рю карате. Би трябвало да знам какво да направя. Да смажа коляното му с токче. Да сграбча слабините му. Да потърся нервните окончания на китката му. Но умът й беше като бяло петно. Не можеше да си спомни нищо от уроците на Рори всяка сряда в продължение на години.

Уорън Марли й крещеше цинични заплахи, докато удряше главата й в стената, после я придърпваше и отново я блъскаше. Като стенобойна машина.

— Имам право, крава такава — беснееше той. — Имам шибаното право да правя каквото си искам.

Четири години уроци в студиото на Рори и нищо не си спомняше. Безкрайни курсове по бойни изкуства, а сега беше безпомощна като боксова круша. Четири години удряне, ритане и самоотбрана, бели пижами и бойни викове, а сега не можеше да отреагира, за да прекрати боя. Сякаш се бе преструвала на печена, а сега беше в реалния свят.

Можеше единствено да се прикрива с ръце и да си мисли какво щеше стане с дъщеря й.

Полунощ отдавна беше минала, но небезизвестният гръцки курорт Ратарси гъмжеше от хора.

Почти всички бяха почернели, пияни и британци. Ядосани, с обеци къде ли не, татуирани. Съвременни момчета и момичета, които се забавляваха на слънце. От което петстотингодишното рибарско селце се превръщаше в живописна повръщалня.

Кат беше с поне десет години по-стара от повечето, въпреки че бе в по-добра форма от тях. Нездравословна храна, безразборен секс и прекаляване с алкохол — взети заедно, оказваха влиянието си.

Всъщност единствено фактът, че е трезва, я различаваше от младежите по улиците на Ратарси.

И сама.

Не го беше замислила точно така. Кат не планираше да отиде на почивка сама. Бригите трябваше да дойде с нея. Но Дигби помоли Бригите да го приеме отново и изведнъж плановете на Бригите се промениха и Кат замина за Ратарси сама.

— Какво стана с Дигби и мацето? — поинтересува се Кат.

— Не се е получило — усмихна се Бригите. — Мисля, че проблемът е бил във времето му за възстановяване.

— Време за възстановяване?

— Нали знаеш. Времето, необходимо на един мъж да повтори.

— Да повтори? О, да повтори.

— Младите момичета не са като нас, Кат. Може да са лесни за мъже като Дигби, но очакват да ги чукат по два-три пъти на нощ. Дигби е на четирийсет и пет и влиза в челните редици на кандидатите за инфаркт. Дори с половинката аспирин на ден. Изглеждаш изненадана.

Кат се опита да запази безразличие. Но се сети за снимките на Бригите и Дигби от почивките и гледката, след като бяха минали през машината за рязане на хартия.

— Не съм изненадана, че са се разделили — обясни Кат. — Изненадана съм, че го приемаш отново. След онова, което ти причини.

Но Бригите беше настроена оптимистично, сякаш ставаше дума за ежедневно решение, не за унижение.

— Ами той не ме задушава. Разсмива ме. Разбираме се. Честно казано, не съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Въпрос на помъдряване.

Кат се надяваше никога да не помъдрее по този начин.

Затова отиде в Ратарси сама и се разхождаше по лепкавите му улици, ужасена от гледката, която представляваха нейните летуващи сънародници, и се питаше защо не отиде да се катери в Лейк Дистрикт с възпитаните германски и японски туристи. И тогава го видя. Опрял гръб на една стена, с разкопчана хавайска риза и бира в ръка.

Синът на Рори. Джейк.

Някакви момичета с минижупи стояха пред него и подигравателно имитираха безпомощното му състояние.

Кат го изправи на крака и го отведе настрани от кикотещите се момичета. Изчака го в края на улицата, докато не изпразни съдържимото на стомаха си в една препълнена кофа за боклук.

После го заведе в последния добър хотел в Ратарси и го замъкна до трапезарията. Беше полупразна. Ратарси вече не беше място за вечеря и изтънчени вина.

— Може ли две кафета?

— Кафе само с ядене — отсече сервитьорът.

— Тогава ще поръчаме ядене — съгласи се Кат със стоманена нотка в гласа, която използваше пред непокорния кухненски персонал. — Мислиш ли, че можеш да поемеш малко храна, Джейк?

Момчето кимна неуверено. Когато сервитьорът неохотно ги придружи до масата, Джейк като че ли я разпозна.

— Мисля, че съм ял развален кебап — обясни той.

Кат се разсмя.

— Да, и аз съм изяла много развален кебап на петнайсет.

— Шестнайсет — поправи я той. — Миналата седмица. Това е подаръкът за рождения ми ден от татко. Десет дни с приятеля ми Джъд. — Той огледа ресторанта, тук-там имаше по някоя заета маса от изгорели от слънцето туристи на средна възраст. — Не знам какво е станало със стария Джъд.

— Брей! Почивка в Ратарси за рождения ден. Какво стана с новото колело и играчките?

Джейк сви рамене.

— Н’знам.

— Как е семейството ти?

— Мама не е много добре. Загуби бебето. Как се наричаше? Спонтанен аборт.

Кат се запита на колко ли години е Али. Четирийсет и пет? И шест? Вече имаше момче и момиче. На някои жени обаче все не им стига. Не разбират, че е време да спрат да раждат и да започнат да ги отглеждат.

Сервитьорът се върна.

— Готови ли сте да поръчате?

Джейк разгледа менюто с внимание, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.

— Ще взема винегрет.

Сервитьорът подбели очи към тавана и шумно въздъхна. Замълча.

— Аз също — продума Кат сред мълчанието.

— Винегрет — изрече ядно сервитьорът — е сос за салата.

— Известно ни е — отвърна Кат. Ние сме на диетата на Аткинс.

Сервитьорът се отдалечи. Кат и Джейк се усмихнаха съучастнически. Отдавна не се беше случвало.

Сервитьорът се върна с кафе и две сребърни купички с винегрет.

— Лъжици? — попита.

— Да, моля — отвърна Кат.

Двамата опитаха от соса за салата и направиха физиономия.

— Отвратително — изкоментира Джейк.

— Да, следващия път ще знаеш.

Той втренчи поглед в кафето си.

— Благодаря за… знаеш. Че се погрижи за мен.

— Няма нищо, Джейк.

— Държиш се много мило с мен.

— Да. Имаш късмет, че не съм ти мащеха.

Той се засмя силно, без да може да измисли отговор. Кат виждаше, че още си е дете.

— Ами баща ти?

— Баща ми е добре.

— Хубаво. Предай му… знаеш. Много поздрави.

— Добре.

Кат се опита да си представи живота на Рори, но въображението не й достигаше. Дали не беше започнал някоя удобна сериозна връзка? Или преспиваше, с която му падне? И от двете възможности сърцето й се присвиваше. Сигурно е странно да си мъж, който повече не може да има деца. Дали всеки завой не ти изглеждаше като улица без изход? Кат изведнъж се ядоса на себе си.

Отказваше да приеме, че една връзка може да бъде сериозна само ако включва деца. Защото ако беше вярно, какво тогава беше онова, което имаха с Рори? Пълен майтап. А то не беше майтап.

Тя се вгледа през масата в Джейк и за първи път видя следите от острите черти на баща му в неоформеното тийнейджърско лице. Липсваше й. Не бе подозирала, че ще й липсва толкова много. Беше нещо повече от скъсване с поредния мъж.

Кат имаше чувството, че е загубила член от семейството си.

Паоло и Джесика последваха агентката по недвижима собственост в огромната градина.

Нощта в предградието беше тиха и спокойна. В тъмното лампите на басейна правеха водата искряща и бляскава — идеално синьо, изпъстрено с блещукащо златно.

— Голям е за частен басейн — каза агентката.

— Много е хубав — възхити се Джесика. — Лампите под водата. Харесва ми.

— Не всеки иска басейн — обясни агентката в прилив на честност, с която печелеше доверието на клиентите. — Иска си поддръжка — макар че, доколкото знам, в квартала има отлични работници по поддръжка на басейни. Е, остава въпросът с безопасността, разбира се. Нали още нямате деца?

— Не още — отговори Паоло и видя как съпругата му трепна. Почувства вълна от отчаяние. Защо не можеха да я оставят на мира?

— Може ли да видим останалата част от къщата? — попита Джесика.

След като лекарят им каза, че Джесика се е възстановила от спонтанния аборт, продължиха с курса инвитро. Само че Джесика никога нямаше да преживее този аборт и инвитрото не се получаваше.

Тя послушно си слагаше инжекцията с лекарства всяка вечер, коремът й постепенно се покри с точици от иглата, а продукцията от яйцеклетки не беше очакваната. Направиха й безброй изследвания на ултразвук, които зачестиха с наближаването на големия ден за събиране на яйцеклетки.

Паоло си мислеше, че неговото участие изглежда жалко и нищожно — бързо изпразване в пластмасовата чашка в деня, в който вземаха яйцеклетките от Джесика. Съпругата му вършеше цялата работа.

Извадиха дванайсет здрави яйцеклетки, които бяха успешно оплодени. Две от тях бяха върнати обратно в Джесика, но когато две седмици по-късно тя си направи теста за бременност, той се оказа отрицателен. Ултразвукът показа, че двете оплодени яйцеклетки просто се бяха размили, като сълзи в дъжда. И това беше всичко.

Не приличаше на спонтанния аборт. Само смазващото разочарование и отчайващата мисъл, че всички инжекции и посещения при лекаря, часовете, прекарани с вдигнати нагоре крака бяха отишли нахалост.

Не беше като да загубиш бебе. Нямаше кръв и прилив на безполезна кърма. Курсът инвитро по-скоро приличаше на тест за издръжливост, последван от прекрасен сън, от който накрая трябваше да се събудиш.

В продължение на неизвестен брой дни, часове или дори минути, секунди — кой да ти каже? — в нея имаше две оплодени яйцеклетки. Потенциални бебета? Не — бебета. Нейните бебета.

После тях вече ги нямаше, като че ли никога не бяха съществували, и след набързо изказаното от акушер-гинеколога съжаление Джесика и Паоло изведнъж се оказваха обратно на Харли Стрийт, само двамата, бездетна семейна двойка, наблюдаваща как мъж и жена качват новороденото си бебе в колата.

— Никога повече — бе заявила Джесика.

— Ще си промениш мнението.

— Само гледай. Инвитро? Не дава резултат, а когато даде, не ти дават никакви гаранции за бебето.

— Стига, Джес. Това не си ти. Това е някаква ужасия, която си прочела в жълтата преса.

— Не знаят как се отразява на бебето. Откъде да знаят? Инвитрото съществува съвсем отскоро. Прочетох, че методът инвитро е генетична бомба със закъснител.

— Много деца, заченати по нормалния начин, се разболяват. Никой не може да ти даде гаранция, че бебето ще е наред. От това ли всъщност те е страх? Или се боиш от повторен провал?

Джесика извърна глава.

— Остави ме на мира. Държиш се ужасно с мен.

— Ти се справи чудесно. Направи всичко, което зависеше от теб. Но не можем да се откажем само след един опит. Има и други клиники, по-добри.

— И какви са шансовете в тези по-добри клиники, Паоло? Трийсет процента успех? И това в най-добрия случай.

— Но в това число влизат всички. По-стари жени. Жени със сериозни заболявания. Ти си друго, Джес. Шансовете ти са много по-големи, ако опитаме пак.

— Ние? — Тя едва не се изсмя. — Ти къде се слагаш?

— Щях да се подложа на същото, ако можех. Щях да си правя инжекции, да се тъпча с тези лекарства. Само ако можеше.

Тя заби поглед в тротоара.

— Знам.

— Още един опит?

Тя поклати глава.

— Никакви опити повече.

— О, хайде! Стига, Джес!

Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.

— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.

Затова сега прекарваха свободното си време в оглеждане на къщи на границата между града и провинцията, където живееха много хора, които искаха да се махнат от Лондон, но не можеха да си позволят да избягат твърде далече. Град в провинцията, така го нарече агентката. Оказа се, че това е най-новата мода.

Джесика го реши, защото според нея зеленото кътче от Лондон, където живееха, западаше. Дори там вече имаше банди и наркотици, а градът ставаше все по-опасен и човек по-трудно можеше да се изолира от него. Но Паоло знаеше, че решението й нямаше нищо общо с престъпността пред прага им.

Причината беше стаята в дъното на къщата. Стаята с нов килим, жълти стени и креватче от петия етаж на „Джон Луис“. Налагаше се да се махнат, заради детската стая, която беше приготвил преди спонтанния аборт на Джесика, а сега не можеха да я променят. Не можеха да я използват, а сърце не им даваше да я преобзаведат. Можеха само да се махнат.

Паоло обърна гръб на божествената светлина от басейна и влезе в къщата. Беше красива — един от онези солидни домове, построени точно преди войната за някой заможен лондончанин в по-зелена и чиста среда. Ала какво щяха да правят с такава огромна къща? Само двамата?

Той последва гласовете на Джесика и агентката в една от стаите на първия етаж. Замръзна, когато пристъпи прага. Беше детска стая.

Навсякъде по пода бяха разхвърляни детски играчки. Жаба колкото дете. Някаква музикална мечка. Много полуразкъсани детски книжки от онези, при които дърпаш някакъв картонен палец и изскача усмихнато картонено животно. В дъното на стаята едно бяло креватче стоеше като олтар.

— Хубави високи тавани — подчерта агентката, настъпвайки прасе с часовников механизъм с тока на обувката си.

Паоло отиде при съпругата си.

— Джес?

Осъзна, че пет пари не дава къде ще живеят. Стига да беше с жена си. Да затворят входната врата и да се освободят от всички.

Тя гледаше втренчено креватчето.

— Идеално е за времето, когато ще защъпуркат малки крачета — не преставаше агентката. — Освен това наоколо има много добри училища.

Джесика кимна замислено, сякаш се съгласяваше с някакъв вътрешен глас, не с този на агентката.

— Ще махна всичко — каза. — Нищо няма да оставя.

Гласът й беше спокоен и делови, но съпругът й видя очите й и тъй като познаваше сърцето й, беше сигурен, че жена му се задавя от скръб, каквато той не можеше да си представи.

Паоло си помисли, че вероятно брат му има право. Може би жените се променят, след като родят. Може би се променяха по начин, който не си сънувал.

Паоло нямаше този опит. Само знаеше, че един ден брат му щеше да разбере какво му е. И да види какво става, ако една жена не може да има деца.

Глава 12

Доктор Лоуфорд досега не беше идвал в жилището й. Меган се засрами от занемарения му вид, теснотията, от гащите, които съхнеха на радиатора, и небрежно хвърления на пода учебник.

Но докато силните му кокалести пръсти внимателно преглеждаха лицето й, се засрами най-вече от това, че се нуждаеше от грижите му.

Срам, рече си Меган. Лекар и срам, хубава работа!

Имаше драскотина на едната буза, но като оставим настрана пулсиращата цицина на челото й, болката беше най-вече в ръцете й, които бяха поели повечето удари. Ако не друго, поне това бе успяла да направи. Може би все пак уроците при Рори не са били напразни.

Лоуфорд й мереше кръвното, когато се чу звънецът отдолу. Видя Джесика и Кат на малкия мръсен монитор и ги пусна.

— Сестрите ми — обясни на Лоуфорд.

Те се изкатериха по стълбите. Джесика погледна Меган и избухна в сълзи.

— Няма нищо, Джес.

— Копелета! — изруга Кат. — За тях няма нищо свято!

— Така е — съгласи се Меган. — Не и в „Съни Вю“.

— Ами бебето? — попита Джесика.

— Бебето е добре — успокои я Меган. — И аз съм добре.

— Бебето е добре? Попи е добре?

— Нищо й няма. Направиха ми ултразвук. В болницата. Всичко е нормално.

— Трябва да напуснеш това място, Меган — обади се Кат. — Много е опасно.

— И аз това й казвам — включи се Лоуфорд. Трите сестри втренчиха погледи в него. — Тези животни не заслужават нашата Меган — продължи той. — Тя трябва да си потърси някоя малка хубава практика на Харли Стрийт.

Меган не разбираше дали се шегува.

— Хайде — подкани я той. — Дай да ти премеря кръвното.

Меган ги запозна, седна на единичното легло и нави ръкав. Кат прегърна през рамо Джесика и двете зачакаха мълчаливо Лоуфорд да си свърши работата.

— Ще трябва да го следиш — рече.

— Колко е?

— Сто и осемдесет на деветдесет и пет.

— Същото като в болницата. Би трябвало вече да се е нормализирало.

— Да.

— Е — изрече Меган замислено, — преживях насилие. Това не действа съвсем успокоително, нали?

— В случая може да очакваме, че високото кръвно налягане е временно — съгласи се Лоуфорд. — Но ако не спадне… Да изчакаме и да видим.

Меган кимна.

— Да изчакаме и да видим.

Джесика избърса очи.

— Какво става? Какво не ти е наред с кръвното?

— Ще го следим — обясни Лоуфорд. — Извинете ме, трябва да разговарям с полицията. След като този младеж приключил с теб, го завели в близкото спешно отделение, за да получи рецепта. Когато не му изписали достатъчно бързо метадона, той нападнал сестрата. Приятно ми беше да се запознаем, дами. Ще се видим в работата, Меган.

Остави ги сами. Кат сложи чайника.

— Меган? — обади се Джесика. — Какво има? Каква е тази работа с кръвното ти налягане?

— Знаеш ли какво е прееклампсия, Джес?

Джесика поклати глава и Меган си помисли: „Естествено е да не знае.“ Джесика беше прочела стотици страници за ендометриозата. Беше експерт по спонтанните аборти и метода инвитро. Можеше да ти разкаже в подробности за подвижността на сперматозоидите и лекарствата за повишаване на плодовитостта. Знаеше всичко от игла до конец за опитите за забременяване. Но не знаеше нищо за проблемите на бременността.

И от къде на къде?

— Прееклампсията е пренатално повишено налягане — обясни Меган. — Високо кръвно налягане при бременните. В много отношения не може да се разграничи от високото кръвно налягане на средностатистическия, подложен на стрес затлъстял мениджър, с тази разлика, че прееклампсията няма нищо общо с напрежението на съвременния живот. Това е повишение на кръвното налягане, което се получава единствено през бременността.

— Това мляко е на една седмица — съобщи Кат, връщайки се в стаята с една смачкана кутия. — Искаш ли да отида до магазина?

— Не мога да поема повече чай — възпротиви се Меган. — Наистина ли ти е интересно да слушаш тези подробности, Джес?

— Разбира се! Ти си ми сестра! Попи е моя племенница!

— Добре. Свързано е с притока на кръв към плацентата — така бебето се храни от майката в матката.

— Но този глупак те е нападнал! — прекъсна я Джесика. — Не може кръвното ти да не скочи, нали?

— Да, но не би трябвало да се задържи на тези стойности. Никой още не знае какво причинява прееклампсията. Какво я отключва. Дали нещо подобно може да я предизвика. Затова засега може само да се надяваме да не остане високо.

— А ако остане? — попита Кат.

Меган се замисли за преждевременно родените бебета, които беше виждала по време на стажа си в „Хомъртън“. Миниатюрни сбръчкани създания с вълнени шапки на главите, защото бяха твърде малки, за да поддържат телесната си топлина. И родителите им, които ги гледаха през пластмасовите кувьози. Сети се за онези, които оживяваха — и ставаха напълно нормални и здрави бебета. Спомни си и онези, които нямаха този късмет.

Меган си пое дъх. Изведнъж се почувства много изтощена. И уморена от обяснения.

— Ако кръвното ми остане високо, тогава е прееклампсия. И бебето трябва да се роди преждевременно. Ще ми направят спешно цезарово сечение, защото бебето ще бъде твърде малко за нормално раждане.

— Но тя ще бъде добре, нали? — разтревожи се Джесика.

Двайсет и девет седмици, помисли си Меган. Дъщеря й не беше готова за външния свят. Дори не беше близо до този момент. Белите дробове на бебето не бяха заякнали, за да диша — нямаше да бъдат още седмици наред. Ако се родеше през следващите два месеца, щеше да бъде недоносена. Ако се родеше през следващите седем дни, щеше да се бори за живота си. Меган и Попи трябваше да устискат заедно колкото се може по-дълго.

— Надявам се. Ще бъде малко недоносена. Трябва да се подготвим за всякакъв случай.

— Искаш да кажеш — малко мъничка?

Двайсет и девет седмици. А ултразвукът показа, че теглото й е малко под нормата за възрастта. Акушерката в болницата каза, че в момента бебето е под килограм. Малко човече, което тежеше по-малко от пакет захар. Дъщерята на Меган.

— Да. Попи ще бъде малко мъничка.

Меган се опита да звучи уверено. Не им разказа за еклампсията. Не им каза, че едно време най-честата причина за смъртността сред бебетата и родилките е била еклампсията.

Наричали я токсемия на бременността — буквално означава отровена кръв, отровена бременност. Конвулсии по време на раждането, плацентата се къса и майката и бебето умират за петнайсет минути от кръвозагуба. В днешно време се случваше много рядко, защото лекарите правеха всичко по силите си да попречат на прееклампсията да се развие чак дотам. Но можеше да се случи. Въпреки модерните им технологии все още важаха същите жестоки правила на живота и смъртта.

Меган, разбира се, не разказа тези подробности на сестрите си. Това беше негласен принцип на професията й.

— Обадих се на татко — рече Кат. — Много се притеснява.

— О, Кат! — възкликна Меган и изведнъж се почувства отново като най-малката сестра. — Не искам да се връща заради мен. Добре съм. Бебето е добре.

— Пак ще му се обадя, да му кажа, че ти и бебето сте добре.

Баща им беше в Лос Анджелис за няколко кастинга. Джак Джуъл не се беше снимал от 1971 година, когато имаше роля в „Не без панталоните ми“ (Ужасно продължение на потресаващо лишения от хумор телевизионен сериал „Ежедневни сценки“). Веднъж се мярна в ролята на зъл британски терорист — британците бяха единствената нация, която никога не се оплакваше от холивудските расистки стереотипи.

Меган започна да убеждава Кат да не разказва на баща им точно какво се е случило, но в този момент някой звънна от улицата.

— Сигурно е мама — предположи Джесика.

Кат простена изумено.

— Е — оправда се Джесика, — ти си се обадила на татко. Аз се обадих на… нея.

Тя отиде до вратата и отвори на майка им, която донесе със себе си мириса на „Шанел“ и марлборо. Носеше бутилка червено вино, сякаш отиваше на вечеря.

— Знаеш ли, че във входа спи един ужасен мъж със сплъстена коса? — попита Оливия. — Сигурна съм, че е бездомник. Не може ли да накараме охраната да го изхвърли? — Оливия се приближи до леглото. Кат и Джесика побързаха да се изправят и да й отстъпят мястото. След като връчи виното на Джесика, Оливия целуна Меган по бузата, която не беше пострадала.

— Какво са ти направили, детето ми?

— Отивам за мляко — заяви Кат.

Вече препускаше по разнебитеното стълбище, когато чу майка си да я вика. Кат не спря. Придвижвайки се удивително бързо на токчета за жена на нейната възраст, Оливия я настигна на най-долната площадка, като я повика отново по име, но без да я докосва. Кат се обърна и втренчи поглед в майка си.

Оливия изглеждаше по-стара, отколкото я помнеше. Маскировъчните бои бяха положени с мистрия. Колко време мина? Пет години. От сватбата на Джесика. А на сватба не е кой знае колко трудно да избягваш някого.

— Не ти липсва нахалство, момичето ми — каза Оливия.

— Така ли?

— Наистина ли мислиш, че нямам право да видя дъщеря си?

— Прави каквото искаш. Меган решава. Само че няма да стоя там и да те гледам как играеш ролята на загрижен родител.

— Една майка никога не престава да бъде загрижена.

— Тогава върви и покажи на Меган колко си загрижена.

— Някой ден ще ми благодариш. Ти и сестрите ти.

Кат трябваше да се усмихне.

— И защо?

— Имаш ли представа какви са другите жени с дъщерите си? — Гласът й придоби подигравателно звучене на жена от работническата класа. — „Защо още не си забременяла? Кога ще станеш майка? Къде е малкото бебенце?“ Спестих ти го. Дадох ти свобода да се развиваш.

— Това ли ни даде всъщност?

— Никога не съм била от онези затъпели, заслепени от любов към отрочетата си майки.

— Може би не е редно да говориш за отрочета, когато Меган там горе се бори за живота на бебето си.

Изведнъж майка й смени тона. Изрисуваните устни се разтвориха и откриха заслепяваща усмивка, а гласът й стана тих като въздишка.

— Погледни на това така. Позволих ти — и на сестрите ти — да бъдете себе си. Не може да не го виждаш. Не бях някаква тъпа ужасна майка, чието самочувствие е вързано за децата, които е произвела.

Кат долавяше парфюма на майка си и миризмата на цигари. Имаше чувството, че я задушават.

— Извини ме. Трябва да отида за мляко.

Кат се обърна и прескочи мъжа със сплъстената коса, който спеше на прага.

— Какво очакваше баща ти? — продължи Оливия. — Тези мъже! Вземат едно красиво момиче, пълно с живот, и очакват да се превърне в малка къщовница веднага щом роди. Един ден ще го разбереш, Кат.

Кат купи половинка полуобезмаслено мляко от денонощния магазин с решетки на прозорците. После изчака на ъгъла Оливия да отпътува с мини-таксито и се качи в апартамента, където нямаше чужди хора, освен семейството й.

— Не е ли красавица? — изрече Майкъл, като се наведе над мазератито, за да види по-хубаво Джинджър през стъклото на офиса. — Тази бяла плът! Тези лунички! Знаеш ли какво направих веднъж? Опитах се да ги преброя. Дали не полудявам?

— Не трябваше да я молиш да се връща на работа — укори го Паоло. — Не е редно.

— Коя от заместничките й предпочиташ? Дебеланата, която забрави да изпрати декларацията за данъка добавена стойност? Или онази с очилата, която не можеше да приема съобщения от Италия, защото говорели „смешно“?

Паоло поклати глава. Истина беше, че рецепционистките, които се опитаха да заемат мястото на Джинджър, не се отразиха благоприятно на бизнеса. Но връщането й вероятно щеше да завърши с още по-голяма катастрофа.

— Ами ако Наоко научи, че тя отново е тук? Ами ако Джесика разбере?

— Няма. Жена ми по цял ден е заета с Клои, за да идва тук. А твоята е в провинциалното ви имение.

— Не е провинциално имение. Просто голяма къща в предградията.

— А дори да разберат, няма нищо нередно. Казах ти да не се тревожиш, Паоло. Вече не спя с нея. Върнала се е при съпруга си и специалните им съботни нощи. Така че къде е проблемът?

Изведнъж Майкъл се усмихна, наведе глава и наклони мускулестото си тяло към него и Паоло почувства първичното мъжко излъчване на брат си, стария му младежки чар, начина, по който го караше да чувства, че двамата са в съюз срещу всички останали. Паоло разбираше защо жените харесваха брат му и му прощаваха всичко.

— Работата върви по-добре с Джинджър, нали? — попита Майкъл. — Получаваме съобщенията, пощата ни заминава.

— Да се надяваме, че се е върнала заради работата, а не за удоволствието.

Майкъл се намръщи от раздразнение. Въпреки обичайната му напереност Паоло знаеше, че брат му е бил сериозно разтърсен от разкритието на Наоко за Джинджър. Майкъл беше на косъм да изгуби семейството си и това го бе ужасило.

Паоло погледна умореното лице на брат си и видя следите от изтощителното тичане, лъжите и непрестанния страх да не го хванат, последвани от разкритието, безкрайните сълзи, разговори до късно през нощта и затръшването на вратата на спалнята, когато Наоко го принуди да спи на дивана. Паоло вярваше на брат си, че връзката с Джинджър е останала завинаги зад гърба му. Кой би имал куража или нервите повторно да преживее всичко това?

Вярваше също, че ако брат му успее да се върне в правия път, ще бъде добър съпруг, страхотен баща и такъв, какъвто беше като дете. Майкъл отново можеше да бъде достоен за обич.

— Не можеш да имаш и двете, Майкъл — нежно му каза Паоло. — Трябва да го разбереш. Семейство и странични забежки. Не вървят заедно.

— Нали ти казах, не се притеснявай. Вече не я чукам.

— Ако ме лъжеш — отвърна Паоло, — и на двамата ще ни го начукат. Взе ли митническите декларации за алфа-ромеото? Трябват ми.

— Мисля, че са в офиса. Ще погледна.

Паоло наблюдаваше как бившата приятелка на брат му, ако можеше да се нарече така, говори по телефона в предния офис.

Помисли си, че Джинджър все още беше хубава, но вероятно никога не бе блестяла с нещо забележително, нещо, което да обясни готовността на Майкъл да играе руска рулетка със семейството си. В нея нямаше нищо, което да те накара да помислиш, че е в състояние да обърне света на един мъж с краката нагоре.

Паоло се чудеше как изобщо нещо такова би си заслужавало. Да създадеш семейство — съпруга, дете, дом — а после да го застрашиш заради тръпката от новото. Вярно, Паоло не беше като брат си и никога не е бил майстор в свалките като него — въпреки че се закле за въздържание. Вероятно винаги щеше да бъде така, докато онази му работа не изсъхнеше с годините.

Но все пак — как може някоя жена да си заслужава тези сърдечни мъки? Как можеше някоя новопоявила се жена да измести семейството ти? Никоя не е чак толкова добра в леглото.

Паоло не можеше да го обясни, но чувстваше, че нещо повече от семейството на брат му беше изложено на риск. Неразумното поведение на Майкъл някак си застрашаваше всичко, за което бяха работили досега. А той обичаше онова, което бяха постигнали. Мирисът на коли, когато сутрин пристигаше на работа, онова вълнуващо ухание на кожа и масло. Пътуванията до Торино и Милано, после дългото шофиране през Алпите, Франция и накрая у дома в Англия. Клиентите, които обичаха не по-малко от него и от брат му тези красиви играчки.

Сами си бяха шефове, изкарваха добри пари и бяха сбъднали момчешките си мечти — собствен бизнес с коли. Паоло съзнаваше, че са късметлии. Но брат му не виждаше по-далеч от следващата си ерекция.

Майкъл се върна с митническите декларации.

— Недей да губиш Наоко и Клои — подхвана го отново Паоло. — Джинджър не си заслужава жертвата. Никоя нова жена не си заслужава.

— Колко пъти да ти казвам. Не съм я докоснал с пръст, откакто се върна.

— Пак ще ти повторя. Обичай семейството си по начин, по който те заслужават. Престани да се правиш на жребец, както някога в Есекс.

— Не разбираш, нали?

— Обясни ми.

— Не искаш да ме чуеш.

— Давай.

— Добре — майките са първо майки, после жени — започна Майкъл.

Джинджър срещна погледа му и се усмихна, преди да се върне към работата си.

— С какво те привлича? — попита Майкъл. — Какво привлича мъжете?

— Не знам — отвърна Паоло. Не бе мислил за това.

— С крака, гърди, плът.

— Говориш как се избира жена или как се избира пиле? Точно като на щанда за пилешко.

— Стига де! Защо си падна по Джесика? Защото е мацка! Джесика е мацка!

Гърдите на Паоло се изпълниха с гордост. Вярно беше. Джесика беше страхотна мацка.

— Колата й се е счупила — предложи обяснението си Майкъл. — Ти си бил в таксито. Видял си я и си я харесал. Хайде де, признай си! — Майкъл леко смуши брат си и двамата се засмяха. — Така става. Винаги така става. Ако тежеше сто кила, дори нямаше да намалиш.

Паоло не можеше да го отрече. Беше доволен да чуе, че брат му смяташе Джесика за мацка при неговия опит с жените.

— И двамата сме на едно мнение с какво ни привличат — продължи Майкъл. — Но с какво ни задържат? С бебето. И обичта към него — тази голяма обич, най-голямата, любовта на живота ти. Не можеш да си представиш колко голяма е тази обич, Паоло, не подозираш каква обич бликва в теб, когато станеш баща. Затова оставаш. — Майкъл поклати глава. — Много по-лесно е да си тръгнеш, когато нямаш дете. Просто се махаш. Няма котва, нито верига. Но когато имаш дете, това е невъзможно.

— Хората го правят. Много мъже го правят. — Сети се за майката на Джесика, представи си я как пуши в скъпия си апартамент в „Сейнт Джон Ууд“, където нямаше деца да й правят лекета по килима или да нарушават спокойствието й, нито да напомнят за минаващите години. Джесика го беше завела веднъж, след като се бяха върнали от медения си месец. Това му стигаше. — Също и жени.

— Известно ми е — тихо проговори Майкъл. — Но не знам как. Никога няма да напусна Наоко и детето. Ще трябва те да ме напуснат.

Може би щеше да е различно, ако Джинджър беше родила. Тогава щеше да се наложи Наоко и Клои да се борят за сърцето му срещу Джинджър и нейното бебе. Но Джинджър не беше бременна.

„Фалшива тревога“ — беше обяснил Майкъл.

„Не — рече си Паоло. — Не беше фалшива тревога. Искало й се е.“

— Тя не може да стъпи на малкия пръст на Наоко по хубост — рече Паоло.

— Вярно е — съгласи се Майкъл.

— И не е толкова умна. И е доста по-стара.

— Спор няма.

— Тогава — защо се случи? Как можа да се случи? Не го разбирам.

Но брат му имаше отговор.

— Тя е мръсница. Ние, мъжете, обичаме точно това. Когато се стигне дотам. Това отключва удоволствието.

— Отключва удоволствието?

— Ние искаме жените да бъдат мръсници, — но не желаем майката на децата ни да бъде такава. Виж — не аз измислям правилата. С Джинджър един поглед ми е достатъчен, за да се превърна в Дядо Коледа.

Паоло изглеждаше объркан.

— Да пожелая да си изпразня чувала — поясни Майкъл.

— Но това не е честно! Не е честно към съпругата ти. Тя не заслужава това. Виж колко я нарани, колко болка й причини.

— Да — съгласи се Майкъл, избягвайки да погледне брат си в очите. — Тя заслужава повече. Точно затова се прибирам у дома след работа. Точно затова не прескачам до „Хилтън“ за няколко часа. Примерен съм, защото имам съпруга и дете. Но домът ми не е същият в последно време. Наоко все още отказва да спи с мен. Не и след… знаеш. Спим в отделни стаи. Аз съм в стаята за гости, а тя с детето — в старата ни спалня.

— Много тъжно.

— Е, ще й мине накрая. Когато съм страдал достатъчно дълго. Виж, аз обичам Наоко — по свой си начин. Е, не както когато я срещнах като студентка — тя беше първата азиатка, с която излизах, толкова различна от всички останали и не можехме да се наситим един на друг. Сега е друг вид любов. И не съм убеден, че е по-зле от много други бракове. Обичам я както съпруг обича жена си, както мъжете обичат майката на децата си. Обичам я като сестра. — Майкъл погледна брат си. — Вероятно това е малко тъжно. Защото кой иска да чука сестра си?

— Джесика не ми е като сестра.

— Почакай и ще видиш. Всички се боим да си го признаем, дори пред себе си. Ако не искаш да ги чукаш, значи не искаш дете от тях. А ако не искаш дете от тях, тогава не искаш да ги чукаш.

В такъв случай може би с Джесика сме си по-добре сами, рече си Паоло.

Никога не бе пожелавал да е като брат си и други нещастно женени мъже, които неумолимо излежаваха доживотните си присъди като цинични стари каторжници.

Паоло вярваше в романтиката. Вярваше във вечната любов. Продължаваше да вярва, че с Джесика може да има всичко. Вярваше в себе си и Джесика като двойка въпреки болезнения копнеж за нещо, което нямаха, въпреки тъгата и тайните сълзи зад затворените врати и мъката, която ги изяждаше, когато майка му се усмихнеше за пореден път и ги попиташе кога ще си родят дете — сякаш бяха само евтина имитация на семейство.

Но ако никога нямаме дете, каза си, нищо няма да застане помежду ни. Може би нищо няма да убие любовта ни или да ни принуди да спим в отделни стаи.

И все пак не му се вярваше. Защото знаеше, че Джесика никога нямаше да е щастлива без дете. Паоло осъзна, че трябва да намери бебе на Джесика. Тяхно бебе.

Дори ако се наложеше да преобърне света.

Глава 13

Лондон. Проклетият Лондон. Господи, беше забравил колко бе студено в този град. И на това англичаните му викаха лято?

Докато Кърк вървеше през „Уест Енд“ в търсене на работа и на момиче — всяка работа беше добре дошла, но му трябваше само едно-единствено момиче, — вятърът помиташе Оксфорд Стрийт и го пронизваше до кости.

Ала най-лошото не беше студът, нито задръстванията, нито дори безразсъдните колоездачи, повръщаното от кебап и градските лисици, които виеха под прозореца на малкото му студио, докато ровеха из остатъците от заведенията за бързо хранене.

Потискаше го плоското бяло лондонско небе, мъртвешката светлина — като в някоя морга. Тази светлина го караше да си мечтае да побегне обратно към Манила или към Сидни.

И все пак като много мъже, които се отнасяха към обвързването като към взривоопасен динамит, той мечтаеше да спре да бяга. Затова се върна. Да намери момичето и да спре да бяга. Нали все някой ден трябваше да го направи? Животът, отдаден на забавления, пътувания и секс, нямаше как да продължи вечно, нали?

Кърк открай време имаше страх от семейния живот. Не защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители се бяха разделили. По-скоро защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители бяха останали заедно.

Обичаше майка си и баща си, но поотделно. Заедно като семейна двойка бяха истинска катастрофа. Под един покрив — не можеше да ги гледа, да ги слуша, да понася миризмата на онова, което баща му наричаше „шотландски еликсир“.

Имаше периоди в детството му, когато си мислеше, че никога няма да може да се измъкне. От пиянството на баща си. От майчиния си гняв. Едното подхранваше другото, взаимосвързани, година след година, пиенето и гневът ставаха все по-лоши с времето.

Защо пиеше баща му? Защото майка му беше ядосана. Защо беше ядосана майка му? Защото баща му пиеше.

Това помнеше от детството си, от това бягаше, затова заряза приятелката си в Австралия и избяга при плажовете и баровете на Филипините. Единствено през онзи мимолетен период в Лондон бе зърнал възможност за друг живот. Различен от брачния пъкъл на родителите му.

Баща му беше битов алкохолик, но когато не се бе почерпил, беше доста приятен. Добър и внимателен баща, по професия шофьор на такси, който пиеше само за да потисне някакво непреодолимо разочарование от живота си, което го гризеше отвътре. Майка му беше домакиня, която избухваше от нищо, обаятелна за пред хората, изкуствената усмивка не слизаше от лицето й в супермаркета и пред училището, но на масата за вечеря дланта й често се отплесваше, тя крещеше в кухнята, хвърляше и чупеше. Въпреки това Кърк я обичаше — тя можеше да бъде мила и нежна, когато съпругът й беше на работа или спеше в несвяст от шотландския еликсир. Майка му можеше да бъде много любяща. Особено ако си куче.

Родителите му трябваше да се разделят, когато Кърк порасна и се изнесе, но те останаха заедно и това го накара да повярва в светостта на развода.

Погледна ресторантския кибрит в ръката си — бяха му казали, че там може би ще намери работа. „Мама-сан“.

Смешно име за ресторант. Вероятно си мислеха, че им придава автентичност — като съчетават разговорна английска дума и японското почтително „сан“, може би си мислеха, че е израз на уважение към майката. И вероятно в този квартал беше така.

Но по баровете в Азия означаваше нещо съвсем друго. Там мама-сан беше стара жена, която ти намираше момиче за нощта. Или за час-два. Или за бързи петнайсет минути в някоя затъмнена ВИП стая. Тези жени, които в повечето случаи бяха нещо като кръстоска между скъпата ти стара баба и закоравял сводник, го бяха научили, че не плаща на момичетата от баровете за секс. Плаща им да се махнат, когато всичко приключи.

Сега вярваше, че е взел своята лепта от секс за развлечение, комерсиален секс и секс с туристки, които учеше да се гмуркат и с които не ти се иска да разговаряш в мига щом изплуваш на повърхността. Сега искрено вярваше, че може би най-накрая е готов да миряса с това невероятно момиче от партито — тази доктор Меган Джуъл.

Наистина понякога му бе трудно да си представи лицето й. И двамата бяха порядъчно пийнали. Нещо в нея — как да го обясни? — докосна дълбока струна в душата му и дори когато беше на другия край на света, дори когато беше в легло с други жени, даже когато си плащаше за секс, Меган не изчезваше от съзнанието му. Чувството не можеше да се обясни, но човек не можеше да го сбърка с друго. Определяше го като любов.

Харесваше му, че е лекарка. Всъщност много даже. Намираше го за респектиращо и секси. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да направи. Тази привлекателна млада жена, в чиито ръце хората поверяваха живота си — това й придаваше авторитет, който никоя друга жена в живота му нямаше. И за разлика от всички останали на купона, тя не се държа с него като с някакъв глупав гларус с пясък вместо мозък в главата.

Наистина смяташе, че може би е жената на живота му. Но в някаква тайна камера на сърцето си подозираше, че се чувства по този начин само защото не бе имал възможността да я опознае, и защото разбираше, че е почти невъзможно да я открие в този десетмилионен град.

Кърк си задаваше въпроса, който вълнуваше всички мъже, спали с безброй жени.

Ако получа това, което искам, ще продължа ли да го искам?

Жените, с които Рори излизаше, бяха по-млади от него.

Много по-млади. Не че го търсеше, но това имаше на пазара, с това разполагаше. Тези жени бяха достатъчно млади да му бъдат… е, приятелки.

Не можеше да си представи с какво жените на неговата възраст — четирийсет и девет и девет месеца — запълваха вечерите си, когато той излизаше на срещи. Сигурно ходеха по петите на тринайсет-шестнайсетгодишните си деца и им дуднеха, че не могат да излязат в този вид навън. Или си мислеха за неудачниците, които са им съсипали живота. Може би изпитваха облекчение, че са приключили с ужасиите и униженията при търсенето на партньор. И може би бяха най-накрая щастливи — по-щастливи, отколкото той щеше да бъде някога. Каквото и да правеха — това беше друг свят, паралелна вселена, към която той никога нямаше да принадлежи.

По-лесно бе да се запознаеш с по-млада жена. Те не бързаха за никъде. Застаряващите, жените с около десет години по-млади от Рори, бяха като оглушали от тиктакането на биологичните си часовници. И не само тези, които нямаха деца. Щастливо разведените жени с деца бяха същите.

Телата им подсказваха, че мачът има продължение, яйцеклетките им все още се надяваха на наказателен удар. Ала дори да имаха вече по едно-две деца, те алчнееха за още едно бебе, още един шанс за идеално семейство.

Рори не можеше да ги вини. Влизаше им в положението. Самотното му сърце копнееше за същото.

Истинско семейство.

Той гледаше разкъсаните брънки на бившето си семейство и жадуваше за невъзможното — отново да станат едно цяло. Разбираше много добре желанието да създадеш семейство. И все пак повечето от жените искаха твърде много, твърде скоро. След една вечеря, едно кино и еднократен секс понякога чувстваше как го преценяват като потенциален съпруг и това винаги го караше да се измъкне. Имаше нещо абсурдно старомодно у много от съвременните жени — равняването на секса с женитбата и децата. И естествено, заради малката операция на тестисите той не можеше да има деца от никоя.

Една от по-възрастните жени, — прехвърлила трийсет и деветата година — този фатален бряг! — всъщност се разплака, когато й каза за вазектомията.

— Значи никога няма да мога да ти родя дете!

И това само след вечеря със суши, един германски филм и по-скоро неудовлетворителен секс.

Затова се придържаше към по-младите. Не поради причините, които обикновено се изтъкваха — стегнатата плът, младежката гъвкавост на телата им, — а защото те не смятаха, че времето изтича между пръстите им.

Не можел да има деца? Добре. Понеже и те не искаха деца от него. Не искаха деца от никого. Не сега. Още не.

— Бебето е нещо с голяма уста в единия край и никакво чувство за отговорност в другия — заяви една абсолвентка от Кеймбридж, която се занимаваше с такситата за Би Би Си. Беше на двайсет и девет. Рори знаеше, че надменността й ще изчезне и ще запее друга песен някъде в следващите десет години. При всички ставаше така. Но дотогава него нямаше да го има.

Мъжете от неговия набор — рожби на шейсетте и седемдесетте, ветерани от бракоразводните съдилища, понякога повече от веднъж — уверяваха Рори, че е съвсем естествено да излиза с по-млади жени.

Един от тях — петдесетгодишен адвокат, който ходеше с трийсет и две годишна литературна агентка — заяви, че за да намериш идеалната партньорка (от само себе си се разбираше, че си мъж на средна възраст с голям доход за пръскане), трябва да разделиш възрастта си на две и да добавиш седем години.

Значи един стегнат трийсетгодишен мъж трябва да има гадже на двайсет и две. Добре запазен четирийсетгодишен мъж трябва да потърси двайсет и седем годишна. А петдесетгодишен младеещ чичко — трийсет и две годишна.

Съвсем естествено беше — колкото и банално да звучеше и колкото и да не му бе приятно да го вземат за стар коцкар. Това бе едно от жестоките правила на природата.

— С годините мъжете имат още по-голям избор от жени — продължи да пледира адвокатът. — Виж, при жените е друго. И е самата истина, независимо с колко млад жребец излиза Джоан Колинс или Деми Мур.

Последната жена, с която Рори имаше връзка, беше на трийсет и две — наполовина на възрастта му плюс седем, идеално! Отначало беше хубаво. Прие операцията му като някакъв фокус, сякаш вазектомията беше нещо като сиамските близнаци. Не бързаше да изпълни биологичното си предопределение. Не в момента. Не с него. Мислеше, че разполага с цялото време на света. И с радост захвърли презервативите.

Рори я заряза няколко месеца по-късно. Проблемът не беше в нея. Бе умна, забавна и много изобретателна под юргана. Но всъщност сексът не се различаваше особено от доставена пица. Напоследък съвременният секс все повече му напомняше на пикантна американска пица с допълнителна порция пеперони. Краткотрайно удоволствие, което забравяш на момента и скоро отново те обзема жажда. Освен задоволяването на този животински нагон, какъв беше смисълът? Може би никакъв.

Преди не беше така.

В онзи мрачен период на брака му, преди операцията, сексът винаги носеше със себе си обещание за нещо повече. След вазектомията и рухването на брака сексът и забавлението бяха завинаги разделени — точно както обществото ги разделя според Рори. Сексът за него никога повече нямаше да се равнява на семейство, също като сексът, който показват в лъскавите реклами, никога не означава семейство.

Сексуалните образи, с които ни бомбардират всеки ден — какво общо имат с възможността за създаване на ново човешко същество, на друг живот, със създаването на семейство?

Нищо.

Сексът вече беше бърз секс, боклучав секс, мимолетен и лесно задоволим — за Рори, за света — бързо консумиран и още по-бързо забравян. Страстно натискане пред хладилника, докато лакомо поглъщаш сладоледа с двойна порция шоколад.

Незабавно удовлетворение, еднократно удоволствие.

Някога означаваше много повече. Едно време беше всичко, което е днес — жаждата, трескавата възбуда, да се изгубиш в тялото на друго човешко същество и да забравиш за себе си — и все пак безкрайно повече.

След края на брака му Кат беше единствената жена, с която сексът беше нещо по-хубаво от поръчана по телефона пица.

О, да беше срещнал първо нея! Как му се искаше да беше майка на сина му! Болеше го от този нереален и безсмислен копнеж. Тя му липсваше. В крайна сметка, нещата бяха простички. Липсваше му толкова много! Борбеният й дух, глуповатата й усмивка, силата и добротата й. Издължените й крайници, лекото й дишане, когато спеше, начина, по който изглеждаше в неделните сутрини, когато преразглеждаха пресата, без да изпитват нужда да говорят. Всичко това му липсваше.

След скъсването им бе излизал с по-млади, по-хубави и по-необуздани в леглото жени, но никоя не можеше да се сравнява с нея. Никога нямаше да разбере тази загадка. Човек не можеше да го обясни. Не можеш да кажеш защо сърцето избира да обича този, когото обича.

Беше истински влюбен в нея — сега го виждаше, — но колкото и да му липсваше, знаеше, че може да живее без нея. Това му беше най-лошото на остаряването. Най-лошото от всичко. Да осъзнаеш, че можеш да живееш без някого, когато ножът опре до кокала, когато се стигне до сбогом и всичко хубаво, да си останем приятели, грижи се за себе си, осъзнаването, че в крайна сметка всички сме сами и собственият кеф е най-важен.

Когато най-накрая разбереш, че не се умира от разбито сърце, помисли си той, тогава си стигнал средната възраст.

Затова Рори се придържаше към по-младите жени. Иронията беше, че като млад не бе имал такъв успех сред жените.

Харесваха тялото му, резултат от годините постоянно спортуване. Харесваха внимателното му отношение. Но най-вече харесваха тъжната истина, че можеше да живее без тях.

Веднъж изчерпал запасите си от любов, сега вече знаеше: човек може да мине без когото и да е било.

Това също беше едно от жестоките правила.

Паоло зави с ферарито по алеята и веднага наби спирачки.

Бавно подкара на задна, камъчетата хрущяха под гумите, видя градинаря, чистача на басейна, телефонния техник, два непознати бели вана — водоснабдяване и канализация? — две коли, за които не знаеше чии са, голямото черно беемве X5 на предприемача и един новопоявил се товароподемник. Все едно да се опиташ да паркираш на Пикадили Съркъс.

В дъното на алеята имаше празен двоен гараж, но да се опиташе да стигне дотам бе като да организира евакуацията на Дюнкерк5. Затова Паоло отново паркира на пътя. Докато отваряше вратата, сърдито изсвири клаксон и една кола профуча край него. След всекидневното пълзене в натоварения градски трафик скоростта по пътищата в предградията го ужасяваше.

Вратата на новия им дом беше отворена.

Паоло влезе вътре и в лицето го блъснаха шум и миризми. Чукане, заваряване, нещо тежко, изпуснато на земята. Високи гласове и смях. Незасъхнала боя и мокър гипс. Дъвки и цигари. Чувствайки се като чужд човек в дома си, Паоло се надвеси над перилата и веднага дръпна ръка, понеже бяха лепкави, а дланта му се покри със слой пурпурна боя.

— Доказано е, че стресът от преместването в ново жилище съперничи на загубата на близък или на развод — изфилософства предприемачът и си запали саморъчно свита цигара. — Казва ти го човек с опит. Малката господарка ли търсиш, приятелю?

Джесика беше в задната градина под един градински чадър и разглеждаше някакви архитектурни скици с човек, когото Паоло виждаше за пръв път.

Мъжът казваше колко ще струва кухненското оборудване. Отначало Паоло си помисли, че не е разбрал добре — цената изглеждаше твърде висока, по-скоро цена на кола. Но тогава мъжът обясни, че всъщност парите не са много за кухня от такова качество. И Паоло се запита кога се е променил светът и какво би казала майка му за кухня, която струва колкото кола.

Мъжът трябваше да повиши тон, защото орляк млади градинари, голи до кръста, размахваха нещо като ръчни прахосмукачки и подрязваха израстъците из огромната градина, из която хвърчаха листа и клонки. Зад тях чистачът на басейни влачеше из водата огромна мрежа и вадеше боклуците, издухани във водата от градинарите. Хаотични усилия за съвършенство във всичко.

Паоло погледна съпругата си, съсредоточена в изучаване на чертежите. Обичаше да я гледа, когато тя не знаеше — още не можеше да повярва на късмета си, наистина, че точно с тази жена споделяше дома, леглото и живота си. Много пъти заявяваше, че никога няма да му омръзне да я гледа, макар Джесика да възразяваше с усмивка, че едва ли би издържал повече от петнайсет минути.

Не, помисли си Паоло, докато я гледаше как говори с мъжа. Вечно би било по-близо до истината.

Тогава тя погледна нагоре, видя го и се усмихна. Винаги се радваше да го види, дори след толкова години.

— Джес? Може ли да поговорим за малко?

Но Джесика искаше да запознае Паоло с продавача на кухни и не след дълго тримата седяха и обсъждаха предимствата на различните видове дърво, гранит, плочки и кухненски уреди, докато не стана време човекът да отиде на следващата си среща.

В дъното на градината имаше барака, отчасти лятна къща, отчасти склад. Без да обръща внимание на протестите й — Джесика искаше да говори с майстора за кранчетата — Паоло я насочи към бараката.

— Кухнята ще стане много хубава — радваше се Джесика, а очите й блестяха от вълнение.

— Знам, Джес.

Тя загрижено сбърчи чело.

— Как сме с парите?

— Ако това искаш да знаеш, винаги можем да намерим пари.

Тя метна ръце през раменете му. Предприемачът подсвирна.

— Толкова си сладък!

Той я целуна бързо по устата.

— Просто искам да си щастлива.

Беше искрен. Ако новата къща щеше да я направи щастлива, все отнякъде щеше да намери пари. Ако тази нова кухня на стойност повече от дома на майка му и баща му, където бяха отгледали двама сина, беше онова, което й трябва, бе готов да подпише. Би дал на съпругата си всичко, което поиска. Но дълбоко в сърцето си се чудеше дали това не бе част от проблема.

Толкова сме свикнали да получаваме всичко, което поискаме, мислеше си. Всички ние. И не знаем как да се справим, когато не може да имаме нещо. Нещо, което желаем повече от всичко.

— Внимавай за стълбището. Боята още не е засъхнала.

— Ще внимавам.

Все още трябваше да говорят високо заради градинарите и техните резачки. Но не можеше да чака да останат сами. Искаше да й го покаже веднага. Нямаше време за губене.

Затова в лятната къща той й показа брошурата.

На корицата имаше цветна снимка на азиатско бебе, сгушено в нечии ръце. Женски ръце. В дъното се виждаше типичен азиатски пейзаж, извит покрив на будистки храм, зелени планини, потънали в мъгла.

„Осиновяване в Китай“, гласеше заглавието. Жълти букви на червен фон. Китайски цветове. Джесика придоби объркано изражение, после загрижено. Сякаш идеалният ден й бе безвъзвратно отнет.

— Какво е това? — попита, поклащайки глава. — Какво е това?!

Беше виждал съпругата си да разглежда толкова много лъскави брошури. За кухни, бани, спални и всякаква покъщнина. Легла, мивки, килими, пердета и столове. Но Паоло знаеше, че не от това се нуждаеха, за да превърнат къщата в дом.

Едно-единствено нещо можеше да го направи.

— Нали не искаш да повториш инвитрото? — попита Паоло.

— Методът инвитро е медицинска бомба със закъснител. — Джесика прелистваше брошурата „Осиновяване в Китай“.

Текстът беше изпъстрен с черно-бели снимки на изплашени китайски бебета, спящи китайски бебета, усмихнати китайски бебета. Красиви бебета. Джесика ги гледаше втренчено, като че ли бебетата бяха вид, с който не се беше сблъсквала досега.

— Известно ти е — рече Паоло, — че според мен това са пълни глупости.

Тя се обърна към него.

— О, откога стана такъв специалист? Смяташ, че ме е страх да опитам отново, но грешиш. Тази работа е опасна, Паоло. Проучванията сочат, че методът инвитро води след себе си висок риск от тумори. Че има голяма вероятност бебетата, родени по този метод, да са с тегло под нормата. Да не говорим за отражението върху горките нещастни жени. Знаеш ли изобщо нещо за връзката между метода инвитро и рака на гърдата?

Тонът й беше гневен, но имаше друго нещо и то по-скоро приличаше на страх. Той не искаше тя да се страхува. Искаше да преминат през изпитанието заедно.

— И аз съм чел тези статии — отвърна колкото се може по-внимателно. — Съжалявам, Джес, но продължавам да смятам, че не това е причината да не искаш да опиташ отново. Мислиш ли, че заченатите по естествен път бебета нямат проблеми? Боже господи! Всички в днешно време искат желязна застраховка! Всеки иска доживотна гаранция. А светът не е такъв.

Тя оброни глава и тъгата й бе на път да залее и двамата.

— За толкова жалка ли ме мислиш?

— Стига, Джес! Знаеш, че не е вярно. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Мислиш, о, горката жена е станала госпожа. Какъв е смисълът на живота й без дете? Дай й бебе, за да миряса. Каквото и да е бебе ще свърши работа.

— Не е честно. Исках само да кажа, че по метода инвитро се раждат милиони здрави бебета.

Тя вдигна отбранително брадичка, този патентован неин жест при спор, и той почувства прилив на нежност към нея.

— Тялото си е мое.

— Да, тъкмо затова искам поне да обмислиш варианта с осиновяването.

Тя се засмя горчиво.

— Според теб това ли искам? Бебе, избрано по интернет? Екзотично бебче от „сладки сирачета дот ком“, които никой не иска в родината им?

Той положи длани върху брошурата, сякаш тя можеше да ги спаси.

— Просто я прочети, Джес. Само за това те моля. Знаеш ли каква поговорка имат в Китай? За осиновените деца? Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

— Всички ще знаят, че не съм го родила аз.

Гласът й беше умоляващ, опитваше се да го накара да спре, почти обезумяла от желанието да престане да говори как би могла да се опита да обича нечие чуждо дете и… ужасният неизказан извод от тази обич — че никога нямаше да си имат собствено дете.

— На кого му пука какво знаят хората, Джеси? Кой се интересува какво мислят хората? Кой?

Очите й блестяха от ярост.

— Аз!

— Джес, там някъде има дете за нас. Бебе, което отчаяно се нуждае от родители, както ние от дете. Какво нередно има в осиновяването? Помисли си, само това искам. Това е една възможност.

Думите му бяха равни и тежки, без никаква надежда, нямаше какво повече да се обсъжда.

— Не и за мен. За мен не е възможност. Искам собствено дете. Не дете, родено от друга. Не дете, което не прилича на мен. Мое бебе! Не искам заместител. Не искам второто най-добро. Не искам да осиновя дете!

Тя му подаде брошурата „Осиновяване в Китай“. Кориците й бяха намачкани от стискане.

— По-скоро бих си взела една шибана котка!

Глава 14

— Четвърта маса — извика готвачът и тръсна чинията с кралски скариди. — Масата на Кат.

Кърк погледна неразбиращо.

— Възрастният мъж с трите жени. — Живо, сърфистче!

Кърк излезе от горещата кухня в пълния салон на ресторанта в събота вечер. Имаше нещо странно познато на четвърта маса. Мислеше, че и преди беше виждал възрастния мъж, изправен, посребрен тип, който приличаше на Дейвид Нивън, типичен британец от старата школа, и — о, разбира се! — определено познаваше високата хубава жена до него. Кат, управителката на заведението, на която го представиха набързо, след като готвачът го назначи. На масата имаше още две жени, но лицата им не се виждаха.

— Кралските ви скариди — обяви, докато правеше място за чинията на отрупаната им маса. — Внимавайте, много са…

И тогава срещна погледа на Меган.

— Горещи — доизрече прегракнало, а чинията със скаридите остана да виси във въздуха.

— Пикантни или горещи? — уточни Джесика.

Беше си представял срещата им толкова пъти, а сега действителният момент го свари неподготвен. По някаква причина си бе представял, че и тя ще изпитва същите чувства и ще се зарадва да го види.

Но в очите й нямаше нищо, което да му подскаже, че дори го е разпознала.

— Извинете, не отговорихте на въпроса ми? — настоя Джесика.

Той я погледна.

— Какво?

— Няма нищо, ще внимаваме — намеси се Меган по-спокойно, отколкото се чувстваше, и пое скаридите от ръката му. Какво правеше той тук?

— Това си ти! — изрече той с колеблива усмивка. Беше я търсил къде ли не. А сега тя сама беше дошла при него. Не грешеше.

— Как си? — усмихна се Меган, сякаш беше стар познат и не можеше да се сети откъде точно.

После направи нещо невероятно — обърна се, приключила разговора, и взе да разбърква скаридите. Усмивката му се стопи, но той продължи да стърчи там, вкаменен от вида на Меган Джуъл. Свалката за една нощ, за която щеше да си мисли и на смъртния одър.

Кат прочисти гърлото си.

— Ще вземем още една бутилка „Болинджър“. Когато сте готов.

— Веднага — отвърна Кърк.

— Кой е този? — попита възрастният мъж зад гърба му.

— О, никой — отвърна Меган.

Четиримата празнуваха.

На шейсет и две Джак Джуъл беше получил първата си холивудска роля. На неговата възраст, когато връстниците му бяха щастливи, ако получеха епизодична роля в някоя сапунка, Джак очакваше с нетърпение трите седмици в Ел Ей в ролята на баща в римейка на „Малки жени“.

— Отдаден баща на трудно и капризно потомство от дъщери — усмихна се той.

— Този път няма да ти е лесно — пошегува се Джесика.

— Като говорим за амплоа… — добави Кат.

Всички се засмяха, но Меган се замисли доколко киното можеше да повтори живота. Колкото и да го обичаше, знаеше, че баща им винаги се стряскаше от онова, което той наричаше „момичешки работи“. Колкото и да ги обичаше, дъщерите на Джак винаги си оставаха загадка за него.

Кат беше напътствала първо Джесика, после Меган през джунглата на съзряването. Вероятно баща им си нямаше понятие, че Джесика е направила аборт на шестнайсет, нито че Меган взимаше противозачатъчни на същата възраст. Дори сега в очите му се четеше тих ужас, когато се появи проблемът с ендометриозата на Джесика или прееклампсията на Меган. Меган съжаляваше баща си. Един баща не се превръща в майка само защото майката е избягала.

— „Малки жени“ — повтори Джесика и всички вдигнаха чашите за шампанско, макар че в тази на Меган имаше сок от праскови. — Ще стане хубав филм.

— Ще стане страхотен — обади се Кат.

— Разбий ги, татко! — включи се Меган.

Бяха само четиримата. Без гаджета, без съпрузи — което всъщност означаваше без Паоло, понеже единствено Джесика имаше истински партньор. Паоло обаче с радост си остана вкъщи. Когато сестрите и баща им се събираха, винаги се чувстваше като натрапник в частен клуб, за който нямаше членска карта.

— Как е новата къща, Джеси? — поинтересува се баща им.

— С пет бани — отвърна тя и всички се разшумяха. Абсурдният брой на баните винаги беше първото нещо, към което тя се чувстваше задължена да привлече вниманието. — Хубаво е да се махна от града. По-чисто е, по-зелено и по-безопасно.

— Обзалагам се, че и хората са по-дружелюбни — предположи баща й. — Ще имаш повече време за себе си.

Джесика побърза да се съгласи, въпреки че изобщо не беше истина.

След преместването откри, че предградията се пукаха по шевовете от надути майки — всички тези жени с титлата „госпожа“ пред името си, изпълнили биологичното си предназначение, които живееха чрез малките си подопечни. В действителност й липсваха сестрите й, Наоко, Клои и градът.

Ако се усмихнеше на някое детенце в парка или на улицата в предградието, самодоволните майки се държаха, сякаш се кани да отвлече детето им. Джесика тайно съжаляваше, че напусна старата си къща, предишния си живот, Наоко и Клои. Наоко разбираше, че никога не би наранила дете. Наоко знаеше, че тя обича децата. Наоко беше наясно, че това е само невинна усмивка.

— Трябва да пишкам — съобщи Меган. — Веднага.

Тя се измъкна от стола и почти в същия миг чу как бутилката с шампанско се разби в пода.

Погледна в дъното на ресторанта и видя Кърк.

Беше зяпнал корема й.

Когато излязоха от ресторанта, той чакаше на улицата.

— Искаш ли да се оправя с този тип? — Кат попита Меган. — Мили боже, та той работи за мен! Ще го ритам по задника чак до пустошта.

— Аз ще се оправя с него — отвърна Меган. — Излъгах, като казах, че е никой.

Те впериха очи в нея, после в младия австралиец.

— Нали не е… бащата? — попита Джесика. — Той е, нали? Той е бащата!

Кат я хвана за ръката, изведнъж разбрала.

— Хайде, Джес.

Баща им стоеше на бордюра и махаше на едно черно такси с жълта светлина, блажено несведущ за тези момичешки работи. Таксито отби и Меган целуна сестрите и баща си за довиждане. Те я оставиха с неохота, Кат обеща да се обади на другия ден, Джесика продължаваше да гледа Кърк и подсети Меган, че ще я придружи на следващите изследвания. Когато таксито потегли, Меган забеляза, че стои до нея.

— Откъде познавам този мъж? — попита.

— Баща ми е актьор — отвърна студено Меган, наежена от малко обидния му опит да води лек разговор. За какъв се взема? За гадже? — Откъде те познавам?

Той се усмихна широко, сякаш тя се опитваше да се пошегува с него.

— Хитро. Искаш ли да изпием по питие някъде? На съседната улица има бар.

— Без барове — отхвърли предложението Меган и покровителствено поглади корема си. — Никакви тълпи, цигарен дим и алкохол.

Той кимна.

— Глупава идея. Извинявай. Тогава какво?

Тя сви рамене.

— Можеш да ме изпратиш до колата.

Изглеждаше съкрушен.

— Добре.

Тръгнаха към колата на Меган и през цялото време той вървеше малко встрани, като че ли се боеше да не я докосне.

— Дали бебето…

Тя се засмя, искрено развеселена, после въздъхна.

— Е твое?

Стана му неудобно.

— Извинявай.

— Ей, имаш правото да попиташ — усмихна се Меган. — Няма нищо. Да, бебето е твое… Кърк, нали?

Шегуваше ли се? Все пак не бе забравила как се казва. Не можеше да познае кога се шегува и кога говори съвсем сериозно.

— Кърк. Да. Но защо не ми каза?

Тя отбягна погледа му.

— Нямах адреса ти. Нито номера ти.

— Дадох ти номера си!

Погледна го, този път някак отбранително.

— Да, но не можах да го намеря.

Той помисли малко.

— Майко мила, бременна си! В кой месец? Шести?

Предположението си го биваше. Меган се впечатли. Сигурно беше прекарал известно време около жени. Може би беше женен или разведен. Или пък имаше сестри. Или не му беше за пръв път.

— Трийсет и първа седмица. Шест месеца и малко отгоре.

Той се вторачи в корема й и притеснено сбърчи вежда. Не, като се замислеше, май не му се бе случвало преди. Беше поразен от разкритието. И тя му влизаше в положението. Ако не си поразен пред лицето на това всекидневно чудо, тогава никога няма да изпиташ подобно чувство.

— Наред ли е всичко с бременността? — попита той.

Меган го погледа косо.

— Какво те интересува?

Той подсвирна.

— Защото носиш моя син — отвърна тихо.

Тя се усмихна. Хубав беше, негодникът. И имаше добро сърце. Обяснимо беше защо бе пожелала да легне с него.

— Момиче е.

— Момиче? Момиче! — Никога не бе предполагал, че първото му дете ще бъде момиченце. Той се усмихна и кимна, осъзнал, че идеята му харесва. Момиченце!

— Тогава носиш дъщеря ми.

Меган спря и го погледна. Още не бе сигурна какво трябваше да бъде отношението й към този мъж. Но в момента нещо като крайно раздразнение изглеждаше подходящо.

— И какво от това? — попита.

Той трепна.

— Искам да кажа… Наистина, какво от това? Ще се ожениш ли за мен? И ще ме направиш почтена жена?

Той я погледна, сякаш наистина го обмисляше. За миг Меган се притесни, че ще коленичи пред нея.

— Ти това ли искаш?

— Не! Господи! — Тя отстъпи на две крачки от него. — Не си съвсем подходящ за съпруг.

— Нищо не знаеш за мен.

— Вярно. Не знам нищо за теб. Освен че имаш навика да сваляш момичета по купони.

Кърк изви вежда.

— Може би сега е подходящото време да ме опознаеш. Като ще раждаш нашето дете…

— Не се обиждай, Кърк, но няма смисъл. Ти си момче… скейтбордистче?

— През живота си не съм имал скейтборд.

— Спортен тип. Обигран с жените. Пораснал си донякъде, но все още момичетата и сексът са основното ти занимание. Сигурно искаш нещо повече от живота от това да учиш затлъстели туристи да се гмуркат.

Стана му приятно.

— Все пак ме помниш.

— Какво има за помнене? Беше само една нощ. Дори и толкова не беше. Мимолетно въргаляне върху палтата в спалнята, ако не ме лъже паметта.

— Не се дръж гадно. През цялото време си мислех за теб. В Сидни. Във Филипините. Не спирах да мисля за теб. Ти влезе под кожата ми. У теб има нещо различно.

— Поласкана съм. — Гласът на Меган бе отривист. — Но ти наистина не ме познаваш. И аз теб. Оценявам това, че искаш да постъпиш почтено. Честно. Мило е, че още не си се юрнал и не си поискал ДНК тест. Само че аз мога да се справя сама. Със сестрите ми. Не ми трябва мъж, който търси с какво да запълни празнотата в живота си. Това е колата ми.

Тя натисна дистанционното и светлините примигнаха два пъти.

— Просто искам да съм част от това.

Как да му го обясни? Той искаше да си играят на щастливо семейство. А тя дори не знаеше дали изобщо щеше да има семейство. Скоро можеше са остане сам-сама.

— Чуй ме, Кърк, за да бъда докрай честна с теб, трябва да ти кажа, че не знам дали това бебе ще оживее.

Ръката й беше върху дръжката на колата. Но не я отваряше. Наблюдаваше всички онези емоции, с които живееше всеки ден — страх, несигурност, отказ да повярваш — да се изписват на хубавото му лице.

— Дали ще оживее? Какво значи това?

— Всеки момент може да родя. Може да родя и тази вечер. А ако се роди преждевременно, тя ще трябва да се бори за живота си. Буквално да се бори за малкия си живот. — Сълзите бликнаха, без да може да ги спре, но ги избърса ядно с опакото на дланта си. — Знаеш ли какво е прееклампсия?

Тогава той я изненада.

— Сестра ми имаше. Свързано е с кръвното налягане, нали? Племенникът ми трябваше да се роди преждевременно. Спешно цезарово сечение. Беше в кувьоз. С вълнена шапчица. Омотан като пашкул. — Поклати глава при спомена. — Горкото хлапе!

— В кой месец беше тя? Сестра ти.

— Не зная.

— Разбираш ли, това е най-същественото. Броят на седмиците. Това е от жизненоважно значение. Ако се роди в двайсет и осмата седмица, шансът да оживее е петдесет на петдесет. Известно ли ти е? Естествено, че не ти е известно. В моето положение, в трийсет и първата седмица, шансовете са по-големи. Деветдесет процента. Но все още остават десет процента, които не оживяват. Бебета, които умират.

Той кимна. За миг й се стори, че видя в очите му сълзи. Но по-вероятно да беше от уличното осветление.

— До термина ми остават два пълни месеца. Това е много време. Сигурно е, че няма да устискам цели два месеца.

— Може да успееш.

Нямаше нужда от това. Глупаво, неоправдано успокоение. Меган вече бе придобила професионалното раздразнение на лекарите пред мненията на лаиците.

— Да не би да си лекар? Не — ти си сервитьор. Аз съм лекарят. Така че ме чуй! Тази бременност никога няма да изкара до термина. Ако бебето ми се роди тази нощ, няма да може да оцелее извън кувьоз. Това е сигурно. Колкото по-дълго го задържа, толкова по-добре и за двама ни. И не говоря за теб и мен, Кърк.

— Разбирам.

Сега вече искаше той да разбере. Искаше да знае. Това беше най-важното нещо на света и тя искаше той да го проумее в цялата му сериозност.

— Дори да издържа още няколко седмици, недоносените бебета имат много проблеми. Дишане. Хранене. — Тя прокара пръсти през косата си и тихичко изруга. — Виж — проблемът е там, че белите дробове на недоносените не са се развили. Не могат да дишат, дявол го взел! Разбираш, че не е шега работа. Да не могат да дишат. Честно казано, Кърк, имам си достатъчно грижи, че и ти да ми се мотаеш в краката и да се правиш на татко.

Той безпомощно разпери ръце.

— Само искам да ти помогна. С каквото мога. Нищо повече, Меган. Толкова ли е лошо?

Толкова бе изморена — да се преструва на храбра по време на вечерята, от ходенето пеша до колата, гърбът я болеше заради отпускането на мускулите на гръбнака й в подготовка за раждането. Кое беше това непознато момче? Защо не я оставеше на мира? Защо не ги оставеше на мира?

— Виж, Кърк, защо не си вървиш…

Изведнъж, сякаш раздразнено, бебето я ритна с краче.

Добре де, добре. Успокой се!

И Меган даде на Кърк телефонния си номер. И му каза кога е следващият преглед. Не, не иска той да идва — сестрите й ще са с нея. Но ще му каже какви са резултатите. И дори го остави да я целуне целомъдрено по бузата.

Няма по-целомъдрени, помисли си тя, от онези, с които сме се чукали.

— Меган — погали ръката й той, — бебето ще оцелее. Бебето ще бъде добре.

Очите й се напълниха с горещи сълзи от благодарност и този път не се опита да ги изтрие. Отчаяно се нуждаеше да чуе, че бебето ще оцелее. Но дълбоко в съзнанието се прокрадваше — не е добре! О, изобщо не е добре! Не може първо да забременееш, а после да решиш да градиш връзка. Не става така.

Не може да започваш отзад напред.

Меган излизаше от болницата с Кат и Джесика, когато срещнаха акушер-гинеколога й във фоайето. Както винаги, когато господин Стюарт се появяваше на обществени места, около него се разнесоха едва сдържан развълнуван шепот и въздишки. Като че ли не лекар, а някоя поп звезда си прибираше пощата.

Момичето на регистратурата замечтано го гледаше с нескривано обожание. Две акушерки се правеха, че са се запътили по работа, докато се кикотеха със зачервени бузи, надявайки се да ги забележи. Господин Стюарт се усмихна на Меган, откривайки равни бели зъби и ситни бръчици около сините си очи. Косата му с цвят на житен клас бе привлекателно разрошена, сякаш от грижи за жените не бе имал време да я среши.

Джесика и Кат го зяпнаха, после втренчиха погледи в Меган. Знаеше какво си мислят сестрите й. Този мъж е акушер-гинеколог? Този по-млад Робърт Редфорд? Преглежда вагини?

— Искам да ви покажа нещо — каза той на Меган. — Ако разполагате с пет минути.

Предложението му прозвуча неангажиращо, но ги заведе в интензивното отделение и Меган се сети, че срещата им не беше случайна. Сигурно го правеше с всички.

Жени с нейния проблем.

Интензивното отделение изглеждаше пусто. Нямаше сестри, явно и бебета. Само редици от празни кувьози. Въпреки това трите примерно си измиха ръцете над голямата мивка с индустриални размери и когато го последваха в помещението, забелязаха, че то не е празно. Едно бебе, толкова малко, че не приличаше на бебе, беше само в най-далечния ъгъл на отделението.

— Това е Хенри — поясни акушер-гинекологът.

Странно име за бебе, което тежи по-малко от две кила захар, хрумна на Меган. Голямо, внушително, наперено име — име на крал, на мъжага.

Не на сърцераздирателно късче живот, парче месо, което дишаше на пресекулки в кувьоза.

В интензивното отделение беше топло, но Хенри беше облечен като за люта зима. Увит в одеялце, с кукленски ръкавички и терлици на ръцете и краката, нещо като шапка с пискюл, която се смъкваше върху горкото му сбръчкано личице, абсурдно голяма за главата му с размер на малка ябълка.

— Мили Боже! — Джесика покри с ръка устата си. — Има вид на най-самотното малко същество в света. — Тя трескаво се огледа. — Къде са всички?

— Грижат се добре за него — увери я господин Стюарт. — Не се тревожете.

Кат беше онемяла. Нямах представа, мислеше си тя. Това се случва всеки ден, а аз нямам представа. Джесика се залепи за нея, без да откъсва очи от кувьоза. Кат нямаше нужда да я поглежда, за да разбере, че сестра й плаче.

Меган погледна Хенри и усети надигането на паниката. Тук ще донесат и моето бебе. Тук бебето ми ще оцелее или ще умре. Това ще стане. Бореше се да остане спокойна, безразлична — медик с лед във вените. Сякаш въпросите й бяха от чисто професионално любопитство.

— Кога се е родил?

— Преди два дни, в трийсет и петата седмица — отговори господин Стюарт. — Справя се много добре. Малко е дребничък, но майката е започнала да взема стероиди достатъчно рано и дробовете му са силни. — Той се усмихна съчувствено на разплаканата Джесика.

— Не се разстройвайте. Само го погледнете — диша без външна помощ. — После се обърна се към Меган: — Майката също имаше прееклампсия.

Меган сякаш видя мистър Стюарт с други очи. Колко умно да я доведе в интензивното отделение да види Хенри! Какъв добър лекар! Какъв мъдър човек!

Да я подготвя внимателно за живота на бъдеща майка с преждевременно родено бебе.

Глава 15

А после целият свят беше бебето.

Меган, която бе планирала да работи, докато не й изтекат водите, която си бе представяла, че ще продължава да приема пациенти и ще предписва антибиотици, докато не се покаже главичката на бебето, откри, че няма време за нищо, освен да се подготвя за раждането и да го отлага колкото се може повече.

Доктор Лоуфорд проявяваше невероятно разбиране. Позволи й да си вземе отпуската наведнъж и й каза, че по-късно ще му мислят, ако й трябва още време. Усмихна се срамежливо при думите, че винаги може да й напише болничен, и Меган си помисли, че това е първата му шега.

Не обсъждаха отпуска по майчинство, как бебето ще се отрази на оценката на стажа й, нито как ще се справя в новия си живот. Възможно ли беше да стане майка и лекар в една година? Никой не знаеше. Ала с бебето на път, Меган не виждаше как може да си позволи да не стане лекар.

До гуша й бе дошло да бъде прехвалената студентка и никога не би поискала пари от баща си или сестрите си. Открай време беше най-малкото и най-умно дете и ролята много й допадаше, затова отказваше да признае, че животът я е надвил.

Такава беше отпуската на Меган — всекидневни посещения в болницата за кръвни тестове, проби на урината и непрекъснато наблюдение на сърдечните тонове на бебето и кипналата преекламптична кръв на майката.

Опитваше се, но не можеше да си представи как ще изглежда професионалният й живот. След колко време можеше да се върне на работа? Дали щеше да пише отчетите си, докато бебето кротко спи в креватчето? Щеше ли да кърми по време на теста? Щеше ли да й дойде в повече и да се провали на финалната права? Меган не можеше да си го представи.

Дори не можеше да си представи бебето.

Мистър Стюарт и акушерките й задаваха едни и същи въпроси всеки път. Как е зрението й? Замъглено ли е? Вижда ли проблясващи светлини? Непоносимо главоболие? Които всъщност се свеждаха до едно — дали този проблем, вашата прееклампсия, не се превръща в нещо много по-лошо?

Отначало нямаше голяма вяра в господин Стюарт. Струваше й се твърде суетен, твърде щастлив от вниманието на влюбените сестри и акушерки, които гледаха томително златистата му коса и широката усмивка. Обаче сега виждаше, че е извадила късмет да има господин Стюарт за акушер-гинеколог и зад външността на Робърт Редфорд се криеше блестящ дълбоко съвестен лекар. С наближаването на раждането Меган разбра, че шегите и чарът му бяха просто професионален маниер.

Докато разглеждаше всеки резултат от ултразвук, кръвен тест и изследване на урината, докато преценяваше показателите на кръвното й налягане и следеше сърдечните тонове на Попи, Стюарт откупваше колкото беше възможно повече време за майката и бебето, бореше се за всеки ден, даваше време на белите дробове на бебето да се развият със съзнанието, че кръвта на Меган може да кипне всеки момент и тогава майката и бебето щяха да поведат борба за живота си. Той нямаше да допусне нещата да стигнат чак дотам. Меган се тревожеше за живота на бебето си. Задачата на Стюарт беше да се тревожи и за двете.

Кръвното й налягане продължаваше да бъде сто и петдесет на деветдесет и пет — като на затлъстяващ шеф на средна възраст, — но бе стабилно. Всеки ултразвук показваше, че бебето е добре, въпреки че тежеше една идея под килограм и половина. Тя — Попи — имаше навика да кръстосва крачета, сякаш изчакваше големия ден като служител, който чака влака в осем и петнайсет за работа и това простичко движение отключи такава любов у Меган, на каквато не бе подозирала, че е способна.

На Попи й нямаше нищо. Меган съвсем ясно съзнаваше, че проблемът беше в нея, в майката. Лежеше на болничното легло, Джесика беше до нея, и слушаше усилените сърдечни тонове на Попи на апарата. Малкият живот, който растеше в нея.

— Ритмични и стабилни — усмихна се акушерката. — Ще ви оставя за малко. — Тя стисна ръката на Меган. — Не се тревожете. Тя е красиво бебенце.

След като акушерката излезе, Меган се обърна към сестра си.

— Понякога се чувствам така, сякаш съм я разочаровала още преди да се роди.

— Не говори глупости — отвърна Джесика. — И двете се справяте доста добре.

На вратата се почука.

— Пак е дошъл — въздъхна Меган. — Никой друг не си прави труда да чука.

— Влез — извика Джесика.

— Нещо ново? — попита Кърк, стеснително промушил глава през открехнатата врата.

— Няма да е като на кино — каза Меган. — Няма да се хвана за корема и да изпищя: „Време е!“

Кърк се усмихна засрамен. Джесика му се усмихна съчувствено. Това момче беше добро. Не очакваме ли точно това от мъжете? Да бъдат внимателни, загрижени, винаги до теб? Защо сестра й се държеше толкова сурово с него?

— Господин Стюарт ще види изследванията ми и ще реши, че кръвното ми налягане е прекалено високо — продължи Меган. — След това ще помоли анестезиолога да провери за прозорче в програмата си между голфа и следващата нещастна жена, която е наред за цезарово сечение. Затова не очаквай някаква болнична драма, ясно? Няма да видиш Джордж Клуни и бели престилки.

Той остана на прага и продължи да се усмихва неуверено.

— Добре.

— Тя е добре — успокои го Джесика. — Бебето също.

— Да отида тогава за кафе?

— Благодаря ти. — Джесика го дари с ослепителната си усмивка.

— Или ако ми дадеш ключовете си — продължи Кърк, — мога да отида до апартамента ти да боядисам онзи гардероб?

Тя си помисли за малкия си дом и как бебето вече го бе променило. Меган и сестрите й бяха разчистили единствената спалня за бебето. Бяха купили хубаво креватче „Мамас енд Папас“ (подарък от Джесика и Паоло) и количка „Джени Жираф“ (приносът на Кърк), стадо плюшени играчки (от сантименталните жени на регистратурата в работата й), глупави безполезни мечоци, кучета и жаби, макар че с тях стаята бе по-приветлива, приличаше повече на детска стая, отколкото на мизерен малък апартамент под наем, и нов скрин (от баща й), пълен с дрешки (от Кат).

При вида на дрехите сърцето на Меган се свиваше. Биха били идеални за новородено, но твърде големи за недоносената Попи.

— Меган? — напомни й Кърк. — Кафе и ключовете?

— Само кафе — отвърна тя. — Честно казано, не ми се ще да ходиш в апартамента ми в мое отсъствие.

— Няма нищо. Наистина. Тогава ще отида само за кафе.

Веднъж го беше пуснала там — когато цъфна на прага с количката — и не й хареса как го оглеждаше. Като че ли беше разочарован, че дъщеря му ще започне живота си в този сбутан апартамент. Сякаш тя беше негодна за майка. Какво очакваше той? Дворецът Кенсингтън? Тя щеше да бъде самотна майка.

— Защо си толкова лоша с него? — попита Джесика. — Когато бебето се появи, двамата ще бъдете свързани за цял живот.

Меган погледна сестра си.

— Може би точно затова съм лоша с него.

Вратата се отвори и господин Стюарт влезе със сноп листа. Той дари Джесика с холивудската си усмивка, после седна на леглото и хвана ръката на Меган.

— Докъде сме?

— Трийсет и четвърта седмица — отвърна тя. — Все още е твърде рано. Още е много малка. Само килограм и половина. Искам да се опитам да изкарам до трийсет и шестата седмица. Не може ли да опитаме?

Той кимна замислено.

— Вижте това.

Беше крива от графика. Линията рязко се спускаше, изравняваше се и накрая се устремяваше надолу. Беше като полет на стрела, готова да се забие в земята.

— Темпото на растеж на бебето — обясни Меган. — Забавя се.

— Неизбежно беше. Прееклампсията се отразява на снабдяването на плацентата с кръв. Рано или късно бебето спира да расте. Но, разбира се, това вече ви е известно.

Джесика разтревожено се взря в графиката над рамото на акушер-гинеколога.

— Но какво ще рече това?

В продължение на няколко секунди в стаята се чуваше само усиленият звук от сърдечните тонове на бебето. Меган проговори:

— Ще рече, че е време.

После започна чакането. Което продължи до безкрай, тъй като натовареният график на анестезиолога и лондонският трафик забавиха раждането на дъщерята на Меган. Акушерки и сестри идваха и си отиваха, мереха кръвното й налягане и разменяха с нея по някоя приказка, сякаш Меган чакаше автобус, не бебе.

Цялото това чакане! Как може човек да е отегчен в навечерието на нещо толкова значимо? Меган имаше усещането, че животът й е спрял. Мъртво време, докато анестезиологът не се добра до болницата. Кат пристигна с подранил букет. Джесика масажираше стъпалата на Меган. Джак се обади и не знаеше какво да каже. Кърк чакаше отвън до прозореца, като се стараеше да не пречи.

Тогава всичко беше готово и на Джесика й се стори, че всичко се разви обезпокоително бързо. Като в онези филми за осъдените на смърт — внезапното трескаво бързане да се свърши и да се забрави.

С Кат и Джесика от двете й страни, хванали ръцете й, Меган беше вдигната от двама яки санитари, преместена на подвижното легло и изкарана от стаята в ярко осветените болнични коридори, които миришеха на болнична храна и цветя. В огромния асансьор, долу в мазето, където господин Стюарт я чакаше, красив в синята си манта като Робърт Редфорд в морскосиньо в „Такива, каквито бяхме“.

А след това в чакалнята, където я чакаше анестезиологът, гласът му бе успокояващ като на нежен любовник, докато вкарваше иглата.

Стаята след чакалнята беше пълна с щастливи хора, които си бъбреха, облечени в сини униформи и шапки за баня. Бяха наобиколили една маса. Под светлините на операционната тя грееше като олтар. През цялото време сестрите не пуснаха ръката на Меган.

Бъдещият баща ги следваше неотклонно. Дадоха му синя престилка, найлонова шапка за баня и хирургическа маска. Сърцето му биеше лудо. Момиченце, момиченце, щеше да е момиченце. Това невероятно дете! Скоро ще бъде тук. Нищо не можеше да направи. Освен да се подготви да бъде добър баща. И той се запита какво щеше да разкаже на дъщеря си за мъжете.

Как можеше да я подготви за лъжите им, за номерата и черните им сърца? Нашите черни сърца? Детските й години ще отлетят и не след дълго момчетата ще я заглеждат, драгоценното му момиченце! — по същия пресметлив начин, както той беше заглеждал момичетата в трийсет държави.

Обичаше я толкова много и най-големият му страх вече бе да не срещне такъв като него. Това беше горчивата съдба на женкарите — да станат бащи на някое мило и красиво момиченце.

Закараха Меган в ярко осветената операционна, където имаше повече хора, отколкото бе очаквала. Бяха млади, усмихнати, облечени в еднакви сини престилки.

— Някакви желания? — попита един от тях, сякаш бяха в радиопредаване с концерт по желание, а не правеха спешно цезарово сечение. Кърк се сети за компактдиска в джоба си. Подаде го и го пъхнаха в уредба, каквито имаха бандите в гетата. Започнаха да се суетят около Меган — обуха някакви странно секси чорапи върху слабите й бели крака, вкараха й система в ръката, шепнейки приятни безсмислици.

Анестезиологът се надвеси над нея и поставиха върху корема й портативен монитор. Кърк го загледа с удивление. Беше чувал, че има чаршаф. Слагаха чаршаф върху корема на жената при цезарово сечение. Така беше чувал, това очакваше. Чаршаф като палатка, която можеше да приюти семейство бедуини. Това тук беше по-скоро носна кърпичка. Ако източеше шия, можеше да види всичко.

Инжектираха с упойка издутия корем на Меган и когато господин Стюарт се наведе над нея, държеше в ръце тънък скалпел. Кърк долепи лице до лицето на Меган, докато се мъчеше да си поеме въздух. Трябваше да има чаршаф. Какво стана с шибания чаршаф?!

Какво щеше да стане ако видеше крайче от разрязания корем на Меган и не можеше да го понесе? Ами ако първото нещо, което щеше да види дъщеря му, бе татко й, проснат на пода в несвяст? Как щеше да изглежда това?

Меган хвана ръката му.

— Не се тревожи — смънка леко заради замайването от упойката. — Ще се оправиш.

Чу песента, която пуснаха. Странно, че имаше музика. Около нея плуваха лица — познати и напълно непознати, всички хора бяха странно еднакви, не защото до един носеха сини найлонови униформи с маски и шапчици, а защото всички я гледаха с едно и също изражение. Нещо като любяща загриженост, сякаш беше девствена младоженка преди първата брачна нощ. Сякаш изведнъж се бе превърнала в най-важния човек на земята. Или може би това беше бебето й. Може би бебето беше най-важният човек на земята. Да, по-вероятно.

„Никога не съм срещал момиче като теб.“

Все едно някой переше в стомаха й. Такова беше усещането. Интимно — по-интимно от всичко изпитано досега, — и в същото време някак странно, безмилостно далечно. Мъжът — Кърк, определено се казваше Кърк — беше притиснал лице до нея. Подготвяше се за нещо. Държеше ръката й. Изведнъж й се прииска да му каже, че е по-добре да започне да боядисва гардероба.

Вече бяха в нея, песента още не беше стигнала до средата — „Този стар град тъй много се е променил“ — и дори през приятната пелена от упойката усети, че измъкват нещо от нея, нещо нейно, но и някак отделно и вниманието на всички се прехвърли върху това нещо, което беше част от нея, но не нея.

— Всичко наред ли е? — попита или само си го помисли, но всички бяха съсредоточили вниманието си върху това малко нещо и за миг се почувства пренебрегната, забравена, като изоставена пред олтара младоженка.

После се разнесе смях — внезапен радостен смях — и движение, сестрите й и Кърк я гледаха усмихнати, главите им се въртяха наляво и надясно към малкото живо същество, което измъкнаха от тялото й — вниманието им, разкъсвано между тях двете, наляво, надясно, наляво, надясно, като публика на тенис мач в анимационно филмче, която следи топката — как можеше да стане толкова бързо — и тогава то — тя — беше най-накрая отделена, песента още не беше свършила, когато то — тя — беше бързо отнесена от акушерките, за да бъде измита, прегледана и повита. Тъничкият немощен плач достигна до Меган.

Ето я, гушната не от Джесика или Кат, както Меган би предпочела, а според някакъв племенен обичай — от бащата.

Бебето беше мъничко — трогателно мъничко. Повече приличаше на сънен ембрион, отколкото на жизнено бебе. Меган я гледаше, твърде упоена и изтощена, за да направи това, което й се искаше — да вземе бебето, да я прегърне и да я обича.

То — тя — имаше малко сплеснато личице, като ябълка, паднала без време на земята, и дори след като я измиха, лицето й продължаваше да е покрито с лепкав жълт слой. Имаше вид на най-старото нещо на света, а също и на най-младото.

— Красива е. — Кърк се смееше и плачеше едновременно. — Тя е най-красивото същество на света.

И беше прав.

Животът на Попи Джуъл беше започнал.

Глава 16

Не трябваше да става по този начин, рече си Джесика.

В представите й за майчинство майката и бебето бяха неделими — спящото детенце, положено на майчината гръд, майката изтощена, но изпитваща тих възторг. Почти библейско единение на майката и детето — това очакваше Джесика, връзка толкова близка, че не можеш да кажеш къде свършва майката и къде започва детето, така неразличима, както когато детето е било в утробата.

Обаче малката Попи беше в интензивното отделение, лежеше по корем в кувьоза, навлечена с дрехи за зима, която само тя чувстваше, а Меган беше три етажа по-долу — разрязана и изнемощяла, необяснимо притихнала.

Една от сестрите беше поставила плюшена маймунка в кувьоза и тя се усмихваше на Попи, два пъти по-голяма от нея. Джесика си помисли, че племенницата й изглежда като най-уязвимото нещо, което някога беше виждала — неподготвена за света.

— Голяма е колкото пиле на грил — каза Джесика. — Горкото дребосъче!

— Не се притеснявайте за Попи — успокои я жизнерадостна сестра от Ямайка. — Може да е малко недоносена, но се справя чудесно. Бебетата на майките с прееклампсия обикновено са жилави малки калпазани.

— Не ми прилича на жилава малка калпазанка — усъмни се Джесика.

Но беше благодарна за успокоението.

Вярно бе, че малката Попи се бе справила много добре през първите три дни от живота си. Дишаше без външна помощ, поемаше малки количества мляко — изцедено от Меган, но давано от една от сестрите в интензивното — и наддаваше на тегло.

Имаше и още нещо. Дори след първите няколко дни беше ясно, че има много по-тежки случаи с щастлив край, отколкото бебе, родено в трийсет и петата седмица, тежащо малко под килограм и половина.

Джесика не беше виждала в отделението по-малки бебета от Попи, макар да я увериха, че раждането на недоносени е често явление. През първия й ден в отделението за кратко се появи едно момченце, родено с дупка в сърцето. А на втория ден донесоха още едно момченце — пухкаво здраво трикилограмово бебе със синдрома на Даун.

Докато сестрите и лекарите правеха всичко по силите си за тези бебета — Джесика се чудеше какво биха могли всъщност да сторят, — родителите стояха безпомощно или тихо плачеха до своето новородено. Майката и бащата на момченцето със синдрома на Даун водеха със себе си около петгодишно момиченце. Когато си минал безпроблемно по този път веднъж, помисли си Джесика, сигурно се отпускаш. Сигурно вярваш, че лошите неща се случват на другите семейства. И тогава светът ти рухва. И се случва точно на теб.

Джесика се чудеше дали да не каже няколко думи за подкрепа на другите семейства с недоносени бебета. Можеше да им каже, че малкото им момченце е хубавец — дори когато вълнената шапка беше захлупила лицето му, — или че дребното им момиченце е красавица — нищо че лежеше като белезникаво филе в камерата за замразени храни в магазина.

Но Джесика не намираше окуражителни думи за семействата, които имаха по-тежки проблеми.

Не можеше да каже на майката и бащата на бебе със синдрома на Даун или момченце с дупка в сърцето, че всичко ще се оправи. Нямаше право да изрече тези думи, нямаше право да им предлага евтино безпочвено утешение.

Защото това научаваше човек в интензивното отделение — не всеки, който имаше дете, получаваше гаранция за щастлив край.

Джесика гледаше спящата си племенница. Вече свикваше — несигурното конвулсивно дишане, отчаяната жажда за живот. Като кученце или котенце, със смачкано личице, но и трогателно красиво.

Попи щеше да се оправи.

Джесика се тревожеше по-скоро за Меган.

Като новоизлюпено птиче, мислеше си Кат.

Джесика държеше бебето с една ръка, а с другата го хранеше от малка бутилка с няколко капчици мляко. Заради затворените очи и учудващо голямата зинала уста — устата на Попи беше единственото голямо нещо в нея — Кат си помисли, че изглежда като току-що излюпено птиче в гнездо, което си чака червейчето.

— Една трошка е — въздъхна Кат. — Не прилича на човек.

— Не се тревожи за Попи — увери я Джесика. — Тя е жилава малка калпазанка.

— Не трябва ли Меган да я кърми? Не е ли по-добре за бебето?

— Попи е твърде малка, за да бъде кърмена. Още няма сили да суче. Нали, мила?

Бебето беше заспало, с пълно тумбаче, но не изпускаше биберона. Джесика нежно дръпна бутилката и тя се отлепи от месестата уста на бебето с тихо „пляк“.

Кат погали меката бузка на Попи, сякаш се боеше да не я събуди или може би да не я счупи. И отново го почувства — завладяващото благоговение пред това чудо на живота.

— Как е Меган? — попита Джесика.

Кат поклати глава.

— Сякаш я е прегазил валяк. Мислех си, че цезаровото сечение е лесна работа, изборът на богатите, твърде изискани, за да се напъват и така нататък. Те наистина я разрязаха, нали?

— Цезаровото сечение е сериозна коремна операция. — Джесика повтори едно от любимите изречения на господин Стюарт.

— Не очаквах, че ще бъде като сцена от „Извънземното“.

Двете сестри загледаха мълчаливо спящото бебе. После Джесика тихо продума:

— Очаквах, че ще се почувствам ужасно, като я взема в ръце. Мислех си, че няма да мога да го понеса. Защото Меган има бебе, а аз не. Но виж я само — как може човек да изпитва лоши чувства, когато я гушне? Как може това бебе да предизвика отрицателни емоции? Тя вече не е въображаемото бебе, нали? В нея няма нищо теоретично. Безспорно тя е Попи. Не е някаква абстрактна идея. Тя е Попи Джуъл и ще остане тук. Ето, подръж я малко.

Кат непохватно пое бебето.

Не й се удаваше така естествено, както на Джесика. Не защото се страхуваше, че ще я изпусне на главата — макар че и този момент го имаше, — а защото, за разлика от Джесика, чувствата, които предизвикваше бебето, заплашваха да я погълнат. Кой би повярвал, че ще стане така? Че Джесика ще приеме раждането с лекота, а светът на Кат ще се преобърне с главата надолу.

Като подържа бебето, почувства физически копнеж, по-силен от всяка страст към любовник, работа или желание да притежава нещо.

Тя държеше това толкова малко бебе, което още не приличаше на човешко същество, и искаше свое собствено. Лудост беше — какво щеше да го прави? Къде щеше да го сложи? Къде щеше да спи?

Но чувството беше по-силно от всичко. Струваше й се, че е пропиляла много години за незначителни неща. В преследване на удоволствия и пари, безкрайните смешни желания за по-хубава кола и по-голям апартамент, подчинени на последните й прищявки и нужди.

На трийсет и шест години съм, помисли си, докато държеше леката като перце племенница. По-близо съм до четирийсет, отколкото до трийсет, и няма да умра, без да държа един ден в ръце свое бебе.

Сега й трябваше само… — какво беше то отново?

О, да. Мъж.

Оливия Джуъл стоеше в сумрачния коридор пред интензивното отделение и ги наблюдаваше през стъклото. Двете й по-големи дъщери, които си подаваха бебето на най-малката — първото внуче на Оливия — една на друга, сякаш можеха да го счупят.

Бебето беше увито като ескимос. Доколкото Оливия виждаше, беше грозно малко копеленце. Ако питаха нея, всички бебета бяха отблъскващи. Но смачканото лице на това тук беше в състояние да пресече дори мляко.

Различно беше, когато, бяха по-големи. Тя бе убедена, че е родила най-красивите момиченца на света. Но дори тогава майчинството беше двайсет и четири часова работа. Това му беше лошото на децата — не можеш просто да ги издокараш и да им се любуваш. Все искаха нещо от теб.

Но, о, сети се как изглеждаха дъщерите й точно преди да ги напусне — източената единайсетгодишна, невъзможно сладката седемгодишна и тригодишната с издуто тумбаче — и нещо в Оливия, нещо, което мислеше, че отдавана е прегоряло, започна да боли. После някой проговори и то изчезна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа? — попита сестрата на бюрото.

— Само гледам — отвърна Оливия Джуъл.

— Той има дъщеричка — обясни Паоло на барманката в онзи момент от вечерта, когато мъжете престават да се притесняват да заговарят бармана. — Попи. Казва се Попи. Тя е един малък боец.

Кърк се ухили гордо и взе чашата си, но тя вече беше празна.

— Нали? Боец. — Повтори той. — Боец ми е тя.

— Честито! — усмихна се барманката. Висока, руса, около трийсетгодишна. Тя забърса бара с мокра кърпа. — Почакай да видиш, когато започне да плаче в три сутринта. После и в четири. И отново в пет. Ще видиш тогава дали е малък боец!

Двамата я изгледаха как се отдалечава.

— Да не повярваш, че има деца — учуди се Кърк.

— Невинаги можеш да познаеш — каза Паоло. — Забелязал съм го.

— Искам тя да има хубав живот. Искам да бъде здрава и калена, да расте сред природата. Не като повечето днешни деца. Затлъстели. Наркоманчета. Искам да я науча да се гмурка! Знаеш ли какво ще направим, като поотрасне? Ще ходим да плуваме с делфините. Много ще й хареса. Попи ще пощурее по делфините.

— За теб, приятел. За трима ви.

— За трима ни — повтори Кърк и се взря в празната си чаша. — Да. Аз съм баща. Не мога да повярвам! Какво разбирам аз от деца?

— Ще се научиш. Как е Меган? Как е майката?

— Тя е страхотна. Много я бива. Ами… умълчала се е. Не говори много.

— Свиква. Свиква с идеята, че е майка.

Кърк замълча и Паоло се сети — отвъд еуфорията, отвъд бирата — този мъж го смяташе за непознат. Но тази вечер нямаше с кого другиго да поговори.

— Много й мина през главата. Прееклампсията. Безкрайните изследвания. Неведението кога ще се роди бебето. Цезаровото сечение. Майко мила, отвориха я като консерва говеждо! Макар че всички казват, че много го бива. Господин Стюарт. Оставял почти незабележими белези, казват. Почти не се забелязвали. А сега Попи е в кувьоз. Меган… не знам. Има вид на прегазена от валяк. Като в анимационните филмчета — и сега не може да се изправи. Между нас казано, все си мислех, че ще се зарадва повече. Че ще бъде по-щастлива…

— Все още свиква — повтори Паоло. Не можеше да проумее една жена да роди и да не е най-щастливата жена на света. Той помаха на барманката. — Може ли да ни донесете още две бири?

— Но какво очаквах аз? — каза Кърк. — Ние не сме като теб и съпругата ти. Не сме близки. Меган почти не ме познава.

Барманката постави бирите пред тях.

— Почакай да започнат коликите — намеси се тя.

— Дайте си време. Меган е млада. Най-малката от сестрите.

— Да, млада е. Но не чак толкова. В смисъл, бабите и дядовците ни, родителите ни не биха рекли, че двайсет и осем годишна жена е твърде млада да има дете, нали? Според тях дори малко е закъсняла.

Паоло се замисли.

— Смятах мама и татко за хора на средна възраст, когато бяха на двайсет и осем.

— Смешна работа. В наше време хората нямат деца в… как ги наричахте — детеродните си години.

— Съвсем вярно. Виж Кайли Миноуг. Твоята сънародница.

— Бог да я благослови, приятел.

— Всички я смятат за най-желаната жена на земята. Но Кайли е… на колко? Трийсет и нещо.

— Най-малко.

— Тя изглежда фантастично. Две мнения няма. Както и да е. Жена в разцвета на силите си. Никой не може да го оспори. Но трябва да се запиташ за яйцеклетките й.

— Яйцеклетките на Кайли?

Паоло кимна.

— Яйцеклетките на Кайли не са в първа младост. От гледна точка на яйцеклетките, те са на средна възраст. Известно ли ти е какво става с яйцеклетките на жената след трийсет и пет? Новините никак не са добри. Затова е цялото бързане. Жената иска бебе, но не може да намери подходящия мъж.

— Това им е най-големият проблем на съвременните момичета, нали? — Кърк се протегна за бирата си. — Прекарват детеродните си години с мъже, които не им харесват.

Барманката събра чашите и забърса надве-натри пред тях.

— Почакай да започнат да му никнат зъби — предупреди.

След като отнесоха бебето, дадоха на Меган снимка. Снимката беше залепена на бяло картонче с думите „Казвам се…“ и „Тежа…“. На мястото за име някой беше написал Попи, но теглото не беше попълнено. Нищо, с което да се похвалиш, помисли си Меган.

На снимката Попи изглеждаше стара — сбръчкано малко старче, облечено в зимни дрехи. Горкото, помисли си Меган. Коя си ти?

На вратата леко се почука и се показа силно гримираното лице на майка й.

— Чук-чук. Има ли някой вкъщи? — попита Оливия.

— Видя ли бебето?

— Надникнах. Набързо. Тя е абсолютна красавица. — Докосна ръката на дъщеря си, като внимаваше да не закачи системата, която я зареждаше с морфин. — А ти, Меган, как си?

— Раната ме сърби.

Оливия погледна корема на Меган.

— Надявам се, че е под зоната на бикините.

— Мисля, че ще мине време, докато обуя бикини, мамо. Само дотътрянето до тоалетната ми се струва като поход.

— Какво има, скъпа? Нещо си потисната. Следродилна депресия?

Меган поклати глава. В това беше проблемът. Всъщност самата тя не знаеше какво става, макар да се досещаше, че има нещо общо с провалянето. Не беше свикнала да губи.

— Винаги съм си представяла, че ще родя по нормалния начин. Цезаровото — много е тежко. Вземат ти бебето. Напомпват те с успокоителни. Разрязват те. И ужасно много боли.

— Недей да превъзнасяш нормалното раждане. Родила съм ви и трите през стандартния канал. Няма нищо вълшебно да ти шият путката.

— Трябва ли да употребяваш тази дума?

— О, добре тогава — вагината. Кърмиш ли?

— Още е твърде малка. А аз още нямам достатъчно мляко. — Меган посочи машината отстрани до леглото, снабдена с нещо като наконечник на прахосмукачка. — Изцеждам се.

— Какво?

— Изцеждам мляко.

— Какво… изпомпваш го от циците и й го дават в шише?

— Точно така.

— Не е ли чудесна науката? Кърмих Кат, докато малкото чудовище почти не ми отхапа зърната. Мога да се закълна, че всичките ни проблеми започнаха, когато тя реши, че зърното ми е бебешка каша „Фарлис Ръск“.

Меган се засмя. Само характерният хумор на майка й можеше да я накара да се засмее в този момент.

— Болката не ме притеснява. Нито белегът. Нито, че ми взеха Попи и я сложиха в кувьоз. Тормози ме това, че всички очакват да съм друг човек. А аз не го чувствам.

— Знам за какво говориш, мила. От нас се очаква да се превърнем във всеотдайни майки кърмачки, да сменяме наакани пелени веднага щом изстреляме на бял свят първото си отроче. Не искам да обидя малката Пъпит, мила.

— Попи.

— Попи. Разбира се. На мъжете им е позволено да влизат и излизат от ролята си на баща. Но при нас трябва да е естествено. Очакват от теб да станеш всеотдайната майка Тереза само защото си издула корема. — Оливия се наведе по-близо до дъщеря си и сниши глас, сякаш изричаше богохулство. — Нека ти кажа едно: няма нищо естествено да се откажеш от живота си заради друго човешко същество. Не унивай обаче — първите осемнайсет години са най-лошите.

— Ти го чувстваш така.

— Е, да.

— Аз не искам да възприемам детето си като неудобство, бреме или досада. Искам да я обичам както заслужава да бъде обичана. Но… вече имам бебе, а още не се чувствам като майка.

— Тогава ти си като мен — изрече Оливия с нотка на триумф. — И нищо не можеш да сториш.

Изведнъж цялото тяло на Оливия се сгърчи от болка.

— Какво ти е? — попита Меган.

Оливия разтърка ръката си.

— Нищо, мила. От известно време ми изтръпва лявата ръка. От старост е. Е, от средната възраст.

— Трябва да отидеш на лекар.

На вратата отново се почука и Меган се задави от вълнение, когато видя познатото усмихнато лице на баща си, частично закрито от букет и голяма кутия шоколадови бонбони с форма на сърце.

— Детето ми! — възкликна Джак и прегърна дъщеря си. Меган изстена от болка. — О, Боже! Извинявай!

— Заради шевовете е, татко. Още са много пресни.

Джак се усмихна дежурно на бившата си съпруга — без следа от вълнение или лошо чувство. Актьори, рече си Меган.

— Оливия, какъв прекрасен ден!

— Здравей, Джак! Можеш ли да повярваш? Ние сме баба и дядо. Не ти ли се иска да вземеш да си прережеш вените?

— Не, всъщност ми се иска да затанцувам от радост. — Той се обърна към Меган. — Видяхме я… Попи. Толкова е красива! Малко дребничка, разбира се, но ще навакса.

Меган се скри в прегръдките на баща си и притисна лице към гърдите му. От това имаше нужда. Някой да й каже, че накрая всичко ще се оправи. Изведнъж забеляза, че баща й не беше сам. Придружаваше го висока усмихната червенокоса жена някъде на нейната възраст. Меган я погледна, без да разбира, сякаш очаква тя да каже, че е дошла да й измери кръвното или да й даде успокоителни.

— Аз съм Хана — представи се червенокосата. — Честито, Меган! Тя е една малка принцеса. Не се тревожи — аз съм родена в седмия месец, а сега съм метър и осемдесет.

Меган погледна Хана с признателност. Това беше най-хубавото, което беше чула този ден.

Оливия оглеждаше червенокосата.

— Хана е коафьор на филма — обясни Джак.

— Там ли се запознахте? — попита Оливия. — Пипали сте отънялото килимче на Джак? Колко романтично!

— Майко! — предупреди я Меган.

— Колко си подхождате! — Оливия продължи. — Нищо че сте достатъчно млада, за да му бъдете… думата ми бяга.

— А ти си достатъчно стара, за да си държиш вежливия език в хирургично подобрената глава — не й остана длъжен Джак.

— Престанете! — намеси се Меган. — Коремът ми беше разрязан само преди няколко часа, натъпкана съм с успокоителни, само преди минути престанах да пишкам през тръба — а вас ви интересува единствено враждата, която влачите с години. Хайде стига, може ли? Поне за един ден.

— Извинете дъщеря ми — каза Оливия на Хана. — Днес не е на себе си. Току-що е родила.

Накрая всички си отидоха, дори Джесика и Кат, и Меган остана сама, с широко отворени очи, с Попи, някъде в сградата над нея, заспала в кувьоза на интензивното отделение, пазена от два пъти по-голяма плюшена маймунка.

Интензивното отделение работеше денонощно. Сестрите от нощната смяна се зарадваха на Меган, която се дотътри в отделението заедно със системата и седна да погледа как бебето й спи. Нощем интензивното беше много по-спокойно място, отколкото през деня, когато беше пълно с консултанти, лекари, приятели и близки. Меган определено го предпочиташе през нощта, защото не се налагаше да си слага маската на храброст и веселие.

— Искате ли да поемете храненето в три? — попита я сестрата китайка.

Меган поклати глава и се загърна по-плътно с халата.

— По-добре вие, вас ви бива повече.

Сестрата погледна внимателно Меган с котешките си очи.

— Ще е добре за вас. За двете ви.

И Меган остави сестрата да извади Попи от пластмасовата й кутия, нагласи я върху ръката й и Меган пъхна биберона на шишето между устните й. В шишето имаше жалко количество мляко. Кърмата й май пресъхваше.

Меган, която винаги беше толкова способна, която с лекота преодоляваше всички препятствия, които животът изпречваше на пътя й — развода на родителите й, медицинската академия, безчетните изпити, — почувства как сълзите напират в очите й и си рече: „Не мога ли да направя нещо като хората?“

Тя подържа бебето, внимателно наклонила шишето, докато Попи не нададе стон от изтощение и главичката й не се килна настрани, а вълнената й шапка не се свлече върху очите й.

— Засега стига — каза сестрата.

Меган издърпа шишето. И тогава то се случи.

Попи се усмихна.

Ъгълчетата на широката й малка уста се извиха нагоре и за няколко поразителни мига тя оголи беззъбите си венци. Усмивка! Усмивка от дъщеря й!

— Видяхте ли? — попита Меган.

— Какво?

— Тя ми се усмихна!

Сестрата смръщи лице.

— Вероятно се е оригнала.

Оригване, рече си Меган. Съчетание от газове и мляко, затворени в стомахче с размера на напръстник. Или физическо съвпадение — гримаса на дискомфорт или изтощение, която наподобява усмивка. Не, на Меган не й се вярваше.

За нея това си беше чиста усмивка.

Глава 17

Рори видя Кат да влиза в залата по карате колкото се може по-тихо и веднага забеляза, че се е постарала да се разкраси.

Високи токчета, червило, специална рокля. Това не беше Кат, която познаваше. Това беше жена, решила да положи допълнителни усилия тази вечер.

Изненада се да я види точно тук. Осъзна, че не му допада решението й да се появи изведнъж в работата му, без да се обади предварително. Но усилията, които беше положила за външния си вид, докоснаха сърцето му и го изпълниха с невероятна нежност.

Над главите на двайсетте деца, обърнати с лице към него, Рори видя как тя се огледа къде да седне. Курсистите му бяха на възраст от пет до петнайсет, боси, в целомъдрени бели екипи и цветни колани, зяпнали го в устата — дори малките, които попиваха всяка негова дума и чакаха да им поговори още за техниките на париране с крака.

— Вътрешното париране — нами-аши на японски — е полезно, когато нападателят се опитва да ви ритне в слабините.

Кат му се усмихна стеснително от дъното на помещението.

О, тя нямаше нужда от високи токчета с тези крака, помисли си Рори. И не се нуждаеше от червило с тези устни. Жена като нея нямаше нужда от специална рокля.

И без всичко това тя си беше красива.

Когато часът свърши и той си взе душ и се преоблече, каза на Кат, че знае един суши ресторант наблизо. Заведението се оказа препълнено, на двете свободни маси имаше табелки за резервация и ги поканиха да се хранят на бара, ако желаят. Обсъдиха го, решиха, че нямат нищо против, и се настаниха срещу готвача с бяла шапка, който се трудеше над лентичките от сурова риба.

— В японските ресторанти ми харесва това, че можеш да вечеряш и сам — сподели той. — Просто можеш да седнеш на бара. Във френските и италианските не е така. Всички гледат на теб като на самотник. В японските ресторанти можеш да се храниш сам и никой няма да ти обърне внимание.

— Е, по-приятно е с компания — вметна Кат. — Дори тук, на бара. По-приятно е, когато си с някого.

Той се усмихна.

— Сигурно.

— Точно това ми липсваше — каза тя и си личеше, че не й е лесно да го изрече. — Да имам някого до себе си.

Поседяха мълчаливо, докато сервитьорката им поднесе соевата супа, зеления чай и лакираната купа със суши.

— Благодаря ти, че си се погрижила за момчето ми.

— Не съм направила нищо особено.

Усещаше присъствието му много близо. Беше забравила колко е едър, колко е солиден. Не приличаше на онези мършави момчета, които срещаше по клубовете.

— Бях много заета. С работата. Със сестра ми и бебето.

— Меган? Родила е?

— Момиченце. Попи. Попи Джуъл.

Лицето му се озари от удоволствие.

— Страхотно! Предай й моите поздрави.

Разбира се. Меган беше негова курсистка преди време.

— Сигурно е много щастлива — каза Рори.

— Ами… малко по-сложно е. Не бих казала, че е щастлива. Не точно.

— Какво има? — Сети се за бившата си съпруга и необяснимите сълзи, след като се роди синът им. — Следродилна депресия или нещо друго? Извинявай, не е моя работа.

— Не, няма нищо. Знам, че харесваш Меган, тя също винаги много те е харесвала. Не съм сигурна къде свършва доброто старо изтощение и къде започва следродилната депресия. Едва ли някой знае.

Тя беше съвсем открита с него — това най-много му допадаше. Зачервена от емоции, пълна с живот. Не като непознатите, разочаровани и студени. Това беше Кат, която познаваше, въпреки червилото, токчетата и специалната рокля. Не можеше да й устои.

— На мен също — изрече, нагласявайки пръчиците за хранене. — И на мен ми липсваше да имам някого до себе си.

Трябва време, за да се научиш да спиш с някого, мислеше си той по-късно.

Не просто сексът — въпреки че и този момент го имаше, — а физическият акт да споделяш леглото с друг, да прекараш нощта с него. Придърпването на завивката. Краката и ръцете, преметнати през тялото ти, или сръгването в ребрата. Необходими са месеци, години, за да привикнете. Но спането с Кат беше лесно и това му харесваше.

Физически му бе по-близка, от която и да е друга жена. — Познаваше в подробности източеното тяло — от смешните пръсти на краката (средният пръст излизаше над другите, защото като дете омалелите й обувки не са били сменяни навреме), издължените крайници, малките гърди, глуповатата детска усмивка — само зъби и венци, усмивка като слънце иззад облак — чак до ушите със следи от дупки (Джесика нагряла на печката игла, когато Кат била на четиринайсет, а Джеси на десет — всичко станало в кръв). Познаваше тялото й като своето, но не можеше да му се насити. Беше горд и щастлив, че двамата знаеха как да поделят леглото.

— Искам детето ми да владее карате — прошепна с лице в шията му, докато се наместваше в извивките на тялото му, — ако имам някой ден.

Той се усмихна в тъмното.

— Твое дете, а? Не си ли мислила за кунг-фу?

— Предпочитам карате.

— Че защо?

— Защото искам ти да я научиш. Преподаваш само карате, нали? Нали не можеш да се преквалифицираш?

— Не, човек не може да владее всичко. Избираш една дисциплина и се придържаш към нея цял живот. — Гласовете им звучаха нежно в нощта. Това му беше най-лошото в скъсването им. Бе загубил най-добрия си приятел. — То е като… щях да кажа като избирането на партньор. Обаче колко дълго издържат хората?

— Десет години — отвърна тя. — Толкова дълго трае средностатистическият брак днес. Прочетох го в един вестник. Ала това е, когато хората не сполучат. Предполагам, че ако имаш късмет, трае по-дълго.

Той се превъртя и обърна лице към нея.

— Какво правим, Кат?

Тя си пое дъх.

— Мисля, че трябва да се съберем. И да си имаме бебе. Поне сме длъжни да опитаме.

— Кат!

— Знам, знам.

— Кат, аз не мога да имам деца. Известно ти е.

— Няма нищо. Говорих с Меган. Тя каза, че може да се извърши обратната операция. Да се направи обратна вазектомия.

— Отново да се подложа на това?

— Не. Да се направи по обратния път. Да се възвърне предишното положение. Обратна вазектомия. Така го наричат. Вместо да ти прекъснат… как се наричат — тръбите?

— Каналчетата. Мисля, че така им викат.

— Вместо да ги прекъснат, ги зашиват.

Беше грешка. Красива грешка. Само отново щеше да бъде наранен. По-добре да беше скъсал, без да се обръща назад. Сега вече беше твърде късно.

— Знаеш ли какви са шансовете за успех?

— Знам, че няма гаранция. Меган ми обясни. Знам, че когато са ти я правили, са ти обяснили, че е необратима.

— Именно. Смяташ ли, че не съм мислил за това? Смяташ ли, че никога не съм обмислял да се подложа на обратната процедура? И да се опитам да имам дете?

Само за да си щастлива. Ти да си щастлива.

— Това се прави, Рори. Мъжете се подлагат на обратната операция и имат деца. Все едно някой да спечели на лотария.

— Знаеш ли какви са шансовете да спечелиш на лотария?

— Както казах, знам, че има голяма вероятност за неуспех. Но също така знам, че някой винаги печели. И мисля, че ще бъдеш страхотен баща. Силен, нежен, забавен. Мисля, че ти си страхотен баща.

— Но съм уморен. Не го ли разбираш? Минал съм по този път. Дори ако е възможно — в което се съмнявам. Минал съм по този път преди години. Преживял съм го. От безсънните нощи и мръсните пелени до намирането на хашиш в чекмеджето с чорапите.

— Бебето ще ти вдъхне енергия. Ще те подмлади. Ще придаде смисъл на живота ти.

Тя си вярваше. Отчаяно го искаше. И наистина, искрено го искаше с него. Не с някой друг мъж.

Бяха стигнали до момента, в който или се обличаш и си отиваш вкъщи, или я вземаш в прегръдките си. Така че той я прегърна и тя го целуна по устните.

— Липсваше ми това — каза той. В тялото му отново се надигаше топлина. — Много ми липсваше.

— Винаги съм смятала, че се учиш да бъдеш майка от собствената си майка — започна Кат. — Обаче не е вярно. Виждам го при Меган и Попи. Собственото ти дете. То те учи как да бъдеш майка.

Устните му бяха върху нейните, по цялото й тяло, искаха да опознаят тези издължени крайници, да ги запечатат в паметта му, за да ги носи завинаги със себе си.

— И ти го искаш, нали? — попита тя. — Искаме едно и също нещо, нали?

Но в този момент той вече я целуваше по гърба и не можеше да говори, затова въпросът на Кат остана без отговор.

Попи остана в кувьоза три седмици и после я пуснаха на свобода.

Сестрите плакаха, когато се разделяха с нея, толкова дълго време беше прекарала в интензивното отделение.

Чувстваха я почти като свое дете. И може би имаха право.

Бяха я хранили, обличали, треперили над нея. Бяха следили дишането й, бяха сложили плюшена маймунка в кувьоза и тичаха при нея, щом проплачеше през нощта.

Не можеше да се оспори, че Меган бе лежала, докато вадеха бебето от нея, и пак Меган изцеждаше скромни количества мляко от гърдите си, но сестрите подаваха шишето към устните на Попи. Сестрите в интензивното отделение не се парализираха от страх след раждането на Попи.

Изписаха Меган от болницата след седмица и още имаше усещането, че е била разрязана на две и отново съшита. Всеки ден идваше да вижда Попи. Чувстваше се като пълен неудачник. Нито ходеше отново на работа, нито се грижеше за дъщеря си. Не съм нито лекар, нито майка, мислеше си с горчивина. Нито едно от двете. Лоуфорд и другите лекари преглеждат пациентите ми, а медицинските сестри в интензивното отделение се грижат за Попи.

Сега това време беше приключило. Сега креватчето в спалнята на малкия й апартамент щеше да бъде заето от истинско живо бебе. Сега трябваше да се справя сама. Те облякоха Попи в големите й зимни дрешки и я изнесоха навън.

Една от сестрите държеше бебето, докато Меган се мъчеше да нагласи кошчето на задната седалка в алфа ромеото на Джесика. Накрая сестрите го поставиха. Попи се изгуби в кошчето. Меган потръпна. Наистина ли бебето й щеше да мине през лондонския трафик?

Джесика ги закара у дома, сякаш возеше леснозапалим експлозив. Меган се потеше и трепереше, тихо ругаеше войнствените колоездачи, които не изчакваха да светне зелено, и всички онези фенове на Джеръми Кларксън6 с белите си ванове и беемвета. Попи спа през цялото време.

Кърк ги чакаше пред апартамента.

— Какво прави той тук? — попита Меган. — Така ли ще бъде всеки ден? Да ми се появява неканен най-неочаквано?

— Меган — рече Джесика, — той й е баща.

Кърк погледна през стъклото на колата и на лицето му грейна голяма глуповата усмивка щом видя Попи.

— Не се дръж твърде сурово с него — продължи Джесика. — Той е луд по Попи. Трябва да му го признаеш.

Когато Меган и Джесика не успяха да откопчаят коланите, Кърк се намеси и бързо освободи бебето.

Меган качи спящата Попи в големия й трон на последния етаж и всички шумове в сградата — Еминем ругаеше майка си на приземния етаж, „Скай Спортс“ тътнеше от втория, мъж и жена си крещяха на третия — изведнъж се разкриха в нова противна светлина.

Меган с ужас си помисли как ще гледа дете на това място.

Обхвана я нарастващо чувство на срам, докато носеше дъщеря си към новия й дом, непосредствено следвана от Кърк и Джесика. И отново я обхвана онова смазващо чувство на провал. Винаги беше чувствала, че е господар на живота си. А сега като че ли най-накрая животът й завинаги бе поел юздите в свои ръце.

Меган положи все така спящата Попи в креватчето. Джесика целуна пръстите си и докосна с тях мъничката вежда на бебето.

— Поздравявам ви — прошепна с развълнуван глас. — Съвършена е. Тя е вашето драгоценно съкровище.

После си тръгна.

Погледаха известно време как Попи спи и Меган не можа да сдържи усмивката си. Бебето се чувстваше тук като у дома си. Само на три седмици, с теглото на малка риба, тя имаше вид, сякаш е собственик на апартамента. Меган и Кърк се измъкнаха на пръсти от стаята.

— Надявам се не възразяваш, че дойдох неканен — каза той. — Обадих се в интензивното и сестрите ми казаха, че Попи се прибира вкъщи днес.

— Няма нищо. Но може би за в бъдеще ще се обаждаш, преди да дойдеш?

— Разбира се.

Тя опита да се усмихне.

— Искам да кажа, не е като да сме женени.

— Не. — Той се поколеба. — Но ти трябва да разбереш.

— Какво има за разбиране?

— Искам да бъда част от живота на това бебе. Искам да ви помагам, с каквото мога. И… аз я обичам. Това е всичко. Обичам нашата дъщеря. Тя е страхотна, не мислиш ли? Прекрасна е! Истински малък боец. Тя се справи много добре. И двете се справихте много добре.

— Колко смешно! Човек може да обича едно бебе, без да го познава. Но не и възрастен. Не можеш да обичаш възрастен, ако не го познаваш, нали? Дори не можеш да го харесваш кой знае колко.

— Говориш за нас, нали? — Той се усмихна. — Искаш да кажеш, че не ме познаваш.

Гледаше безизразното й лице. Колко далечни и отчуждени са те, мислеше си. Жените, с които си спал в друго време и на друго място. Няма нищо по-непознато от старите ни любовници. Но имаше нещо, което Меган не разбираше. Между тях още не беше свършило.

— Ами тогава може би е време да започнеш да ме опознаваш — рече той.

— И защо?

— Защото имаме дете и ти си сам-сама.

Тя го изгледа.

— Не съм сама, приятелче. Да не си посмял да го кажеш отново. Не ми трябва съжалението на някакъв сервитьор на четиричасов работен ден. Освен това те познавам достатъчно добре — застаряващ сърфист, който иска да си поиграе на щастливо семейство, защото се е отегчил и преситил от всичко.

— Не съм сърфист. Водолаз съм. И какво? Мислиш, че не чета в теб като в отворена книга?

Меган изсумтя от изненада. Какъв наглец!

— Давай, да те видя!

Кърк скръсти ръце и я премери с очи.

— Най-малкото дете, разглезено от останалите в семейството. Отличничка в училище, взема си изпитите с едно щракане на пръстите. После първият сериозен приятел на малката принцеса й разбива сърцето.

— Среща един тип на някакво парти — продължи тя. — Пийнала си е малко повече — типично за лекарите стажанти. И забременява.

— Среща един тип на парти. Ляга си с него, защото е хубавец.

— Не се заблуждавай. Той просто е на подходящото място в подходящото време.

— Хубаво. Но може би той има в себе си повече живец от всичките темерути в медицинската академия.

— Ти изобщо не ги познаваш.

— След девет месеца — не, те са само осем, нали? — тя се оказва самотна майка в „Хакни“. И познай какво? Малката принцеса открива, че е отхапала повече, отколкото може да сдъвче.

— О, майната ти!

— Не, майната ти на теб!

От съседната стая прозвуча странно пронизително мяукане — тъничко, но постоянно, настойчиво и животинско, като далечен шум от резачка.

Меган и Кърк се спогледаха.

И тогава се сетиха, че бебето им плаче.

— Децата те размекват — обясни Майкъл на Джесика, докато гледаха как Клои се клатушка през стаята като малък пияница. — Осъзнаваш, че не можеш да си позволиш да умреш. Трябва да си до това малко същество, което си създал. Обаче в същото време нищо друго не е в състояние така да те приземи и да те накара да разбереш, че си смъртен, както собственото ти дете. Бъдещето принадлежи на нея, не на теб. И разбираш — за първи път в живота си, — че разполагаш с ограничено време. Животът те държи като заложник. Не можеш да умреш, но знаеш, че един ден ще се случи.

Клои беше с памперс и фланелка. Държеше в юмручето си омазан с конфитюр диск, който вкара в портативен DVD плеър върху дивана. Появи се голям червен автобус, наречен „Бийп“, който лъкатушеше по яркозелени хълмове, мигаше с фарове — неговите клепачи — и се усмихваше с широка шантава усмивка. Зазвуча старата детска песничка „Колелата на автобуса“. Клои започна да се клатушка наляво и надясно.

Джесика си помисли, че това беше най-големият вододел, който разделяше света на две — не на богати и бедни, стари и млади, а на хора с деца и бездетни.

— Танцуват още преди да са проходили — поклати невярващо глава Майкъл, докато наблюдаваше танца на дъщеря си. — Дори още преди да могат да пълзят. Не е ли странно? Танцуването е основен човешки инстинкт. Основен като яденето или спането. Желанието да танцуваш.

Имаше период, в който Джесика не можеше да понася присъствието на Майкъл. Мисълта, че е наранил Наоко и е застрашил щастието на Клои, я вбесяваше. Но дълбоко в себе си Джесика беше простила на девера си, въпреки че не беше нейна работа да му прощава.

Прости му не защото знаеше, че винаги я бе харесвал, нито понеже той явно много се стараеше да оправи отношенията си с Наоко, нито заради нешлифования му чар, който винаги беше на максимум в присъствието на Джесика. Не, тя прости на Майкъл, защото без съмнение бе влюбен в дъщеря си. Мъж, който обича детето си както Майкъл — Клои, не може да бъде лош, нали?

Паоло и Наоко влязоха в стаята, понесли сребърни подноси с малки чаши еспресо и от онези малки твърди италиански бисквити, към които братята бяха пристрастени.

— Каква е тази невъзможна миризма? — намръщи се Паоло и помаха с ръка пред лицето си.

Всички обърнаха погледи към Клои.

Тя се бе облегнала на дивана, блажено несъзнаваща противната смрад, която се разнасяше от нея, и се люлееше напред-назад под звуците на „Колелата на автобуса“. Вдигна левия си крак от пода, докато пелената й бавно започна да се пълни, и продължи ритмичния си танц.

Четиримата възрастни се смяха, докато не ги заболяха коремите.

— Ама че забавно бебе! — възкликна Майкъл, вдигна я във въздуха и лепна една целувка на невъзмутимото лице на Клои. Очите й не се отлепиха от автобуса. — Невероятно забавно бебе!

Когато се качиха в колата, за да потеглят към голямата си пуста къща, Джесика и Паоло поседяха смълчани. Той я изчакваше да намери думите. Накрая тя проговори:

— Ти имаш само мен.

— Това е всичко, което някога съм искал — отвърна Паоло.

Глава 18

Влезе в кабинета със срамежлива усмивка — едър мъж с бавна и непринудена грация в движенията.

Изглеждаше различно от другите мъже, които посещаваха кабинета на Меган и не просто защото в квартал, където бирените коремчета и нездравият тен бяха правило. Той беше в по-добра форма от повечето от тях. Различен го правеха старомодната му вежливост и галантните му маниери, почти непознати по тези улици.

Боксьорът.

— С кого ще се биеш този път? — попита Меган.

— С едно мексиканче. С обещаващ старт. Гледах филмите му. — Меган вече беше наясно — гледал е опонента си на видео. — Добър техничен боксьор, не кибритлия. Необичайно за мексиканец. Обикновено са смесица от двете.

— Изглежда опасен.

Същата срамежлива усмивка.

— Ще видим.

— Дъщеря ти ще дойде ли да те гледа? Шарлът?

— Шарлът? Не, ще остане с мама.

Боксьорът беше самотен баща. Съпругата му, също пациентка на кабинетите, ги беше напуснала. Имаше друг съпруг и друго бебе на път. За Шарлът се грижеше боксьорът, а докато тренираше — майка му. Без бабите тук щеше да е квартал от сираци.

Боксьорът беше длъжен да минава на цялостен преглед при Меган преди всеки мач. След последния мач Меган откри следи от кръв в урината му, което бе признак на вътрешни наранявания на бъбреците. Тя нямаше друг избор, освен да го отбележи в медицинския му картон и да го спре от боксиране. Въпреки че бе горчиво разочарован, той го прие безропотно като поредния тежък удар на съдбата. Повечето й пациенти, ако не станеше тяхното, начаса започваха да я заливат с гневни и заплашителни тиради. Но не и боксьорът.

Този път му измери кръвното налягане, направи тест за СПИН, прегледа очните му дъна. Вслушваше се за нарушения в говора или за аритмия. После му подаде пластмасова епруветка.

— Няма проблеми.

На Меган й дожаля за него. Единственият начин да изхранва дъщеря си, който владееше, бе да се боксира. Но годините казваха думата си, както безмилостните тренировки, които сигурно надвишаваха по брой действителните мачове, и всеки път ставаше по-трудно да минава прегледа. Какво можеше да стори тя? Трябваше да го изследва. Такъв беше законът.

Боксьорът се върна от тоалетната с проба от урината. Меган я взе, за да отбележи върху нея името и датата, преди да я изпрати в лабораторията.

А тя беше студена като камък.

Погледна го и под кожата с цвят на кафе той се изчерви.

Това не беше неговата урина. Иначе щеше да е топла. А тази явно беше подготвена много по-отрано. Меган знаеше, че изследването няма да покаже следи от кръв.

Тя обаче не каза нищо и след няколко дни го уведоми, че е минал успешно прегледа.

Защото бе започнала да разбира на какво е способен човек за детето си.

На всичко.

— Има нещо, което не съм ти казвала — започна Джесика.

Нямаше причина да му го казва точно сега. Никаква причина да му го казва тази вечер. И никаква причина изобщо да му го казва — освен че чувстваше, че тази тайна, която я изяждаше от толкова дълго време, не биваше да стои между тях. Нямаше причина да я споделя с него, освен правото му да знае.

Паоло се претърколи на една страна и се подпря на лакът.

— Какво?

— Правила съм аборт.

Мълчание в меко осветената спалня. Тежката дума, увиснала между тях. Бавно и мъчително той започна да разбира.

— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?

Тя кимна.

— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.

Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.

— Защо ми го казваш сега, Джес?

— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.

— Твоето наказание?

— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.

— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.

— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.

— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.

— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.

— Ти не си убила бебе, Джесика.

— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.

— Бог не е толкова жесток.

— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?

— Обичаше ли това момче?

Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.

— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!

— Няма нищо.

Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.

— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.

Той я прегърна.

— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.

С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.

— Е, кога двете влюбени птички ще си създадат семейство? — всеки път ги питаше майка му с усмивка, обикновено, след като е разказала някоя смешна случка за внучка си Клои.

— Ние вече сме семейство, мамо — отвръщаше й Паоло всеки път, многократно, докато тя най-накрая схвана. — Семейство от двама.

Попи спеше в креватчето до долния край на леглото.

Губеше се в него, сякаш никога нямаше да порасне достатъчно, за да го изпълни — плешивата й главичка се подаваше от спалното чувалче, облегната на една страна. Ръчичките й бяха свити на нивото на ушите като на малък щангист, пръстчетата й като кибритени клечки бяха свити в миниатюрни юмручета. Никакви съвременни бебешки комплекти за спане. Спалното чувалче на Попи имаше дупки за главата и ръцете й, напълно безопасно, но въпреки това Меган не можеше да се отърси от сковаващия страх, че дъщеря й може да умре всеки момент.

Затова седеше в кухнята и пиеше чай от лайка, без да е мигнала трета поредна нощ, докато жителите на „Хакни“ се смееха, викаха силно и спореха на зазоряване. И докато сълзите на отчаяние се стичаха по лицето й, Меган си мислеше: следродилна депресия? Кой я е измислил?

Беше изтощена, обезумяла от страх и се чувстваше като пълен неудачник. Как трябваше да се чувства? Кой не би се депресирал?

Друг удар върху самочувствието й беше фиаското с кърменето. Отначало Попи беше твърде малка, за да суче, но дебелата весела служителка от здравните служби беше казала на Меган — тя беше казала на Меган, тази служителка, която шефстваше над един бъдещ лекар, — че „бебето“ (ужасната фамилиарност на проклетата жена, вбесяващата неуместна близост) е готово да суче направо от „майката“ (о, майната ти, стара краво!).

Но Меган — която със срам си спомняше благочестивите си речи за преимуществата на кърменето пред майките от „Съни Вю“, които се тълпяха пред кабинета й („Пълно с ценни хранителни вещества, антитела и напълно безплатно — ха-ха-ха!“) — не можеше да му хване цаката. Предполагаше се, че това е най-естественото нещо на света за една кърмачка, но Меган имаше усещането, че са й заповядали да й поникнат криле и да полети.

На теория, разбира се, беше подготвена. Знаеше всичко от А до Я, от кора до кора. Трябваше да вкараш цялото нещо — ареолата заедно със зърното — в устата на бебето. Но когато Меган опитваше, Попи се държеше, сякаш майка й се опитва да я задави. После започваше да пищи до небесата. Меган я умоляваше, увещаваше, опитваше се да подаде на Попи твърдата като камък гърда, която се удряше в бузата й и смъкваше над очите й вълнената шапчица. Майката и бебето плачеха в пълна хармония.

Бебето се бунтуваше, сякаш би повикало социалните служби, ако беше достатъчно голямо да пропълзи до телефона, и Меган прибягваше до шишето, защото се боеше, че дъщеря й ще умре от глад, ако вече не бе на път.

Животът й беше различен от досегашния. Сънят беше нещо недостижимо. Меган си спомняше, че баща й нежно гълчеше дъщерите си, когато ставаха плачливи, капризни и раздразнителни. Преуморени, така казваше. Така се чувстваше сега Меган. Преуморена. Твърде каталясала, за да спи, без да знае кога щеше да дойде следващият шумен ултиматум за шишето, носене на ръце или чиста пелена.

Два месеца след раждането се върна на работа. Като лекар би настоявала за поне тримесечен отпуск, преди младата майка да се върне в света на работещите. Но сега от личен опит откри, че правилата се бяха променили. Без да брои изискванията за оставащата част от стажа си като джипи, Меган откри, че се нуждае от работа, имаше нужда да си припомни коя е била, преди да се роди дъщеря й.

Сестрите й се държаха страхотно. Кат гледаше Попи сутрин, тъй като „Мама-сан“ отваряше чак по обяд, а Джесика идваше следобед. Кърк ги навестяваше, носеше пелени и различни бебешки приспособления — предпазители за контактите, купища залъгалки, но рано или късно всички те се връщаха към живота си и я оставяха сама с бебето през нощта и с тежкото чувство на разочарование от себе си. Тази работа с майчинството… просто изобщо не я биваше. Но не можеше вечно да продължава така, нали? Сестрите й не можеха вечно да я заместват. Сълзите, когато бебето не искаше да се умири, отвратителният малък апартамент и шумната музика от долните етажи! Меган трябваше да вкара живота си в някакъв коловоз.

Обичаше дъщеря си — нямаше място за съмнение. Но не можеше да се справя с тази роля, не беше в природата й, приличаше повече на Оливия, отколкото бе допуснала, а бебето заслужаваше нещо по-добро. Меган чувстваше, че се раздава докрай, но нейното „докрай“ беше смешно незадоволително.

Знаеше, че много жени преминават през бременността и майчинството без помощ. Виждаше ги всеки ден в кабинетите. Самотните майки се превръщаха в норма. Тогава защо на нея й беше толкова трудно? Или вероятно всички се чувстваха по този начин, горките жени, отглеждащи децата си соло. Сега знаеше какво е да живееш в „Съни Вю“.

Наближаваше краят на стажа й. Трябваше да положи тричасов изпит, който по всеобщо мнение беше най-лесната част от сборната оценка.

— Ами ако не го издържа? — реши се да попита Лоуфорд.

— Всички минават — успокои я той. — Пропадат само хората, които наистина са провалили живота си.

— Как се чувстваш? — попита Кат.

Рори изви гръб и затвори очи, лицето му — с цвета на вчерашните превръзки. Тихо простена. Болкоуспокояващите не действаха или не бяха достатъчно силни за мъж, на когото току-що са му правили операция на тестисите.

Повръщаше му се, но стомахът му беше празен. Усещаше зловеща мокрота там долу. Чувстваше как кръвта се процежда през превръзката на горките му подути топки. Мили Боже — рече си той, — горките копелета доста изпатиха!

— Как се чувствам? — рече замислено. — Щом питаш — като човек, на когото току-що са разрязали топките, а после са ги зашили с телбод.

— Но си струва, нали? — настоя Кат и хвана ръката му. — Струва си.

Той кимна.

— Да, струва си.

Тя го целуна лекичко по напуканите устни.

Макар да се чувстваше като кастриран котарак — каква ирония, тъй като целта на операцията беше да го направи отново котарак с напълно работеща репродуктивна система, — той прокара длан по крака й. Стигаше чак до сливиците й. Дължината на тези великолепни крака не преставаше да го удивлява и той обичаше да ги обхожда с ръка от коляното до бедрото. „Измерваш ме“ — казваше тя и се смееше.

— Какво следва после? — попита Кат.

Той изстена и се намести.

— Когато зарасне, ще дойда и ще еякулирам в чашка или в някаква си епруветка.

— Говори със зет ми Паоло. Знам, че го е правил много пъти.

— Кат, ако има нещо, за което един мъж няма нужда от уроци, то това е… как да онанира. Ох! — Той изохка и потръпна от режещата болка. — Мастурбацията.

— И ще преброят сперматозоидите?

— Ще ги броят. Ще ги гъделичкат. За да видят дали могат да скачат през обръчи. Да видят дали още са там.

— Там ще са. Сигурна съм.

Той се усмихна на красивото й, озарено от очакване лице. Да, струваше си отново да я има в живота си. Тя се държеше, сякаш срещата на спермата с яйцеклетката е най-трудното нещо.

Истински трудната част, Рори го знаеше от опит, беше да запазиш връзката си през дългите години на отглеждане на детето. Да останете заедно, когато сте майка и баща, беше наистина трудната част и в едно тайно кътче на душата си той се колебаеше дали ще може да го направи отново.

Мисълта за повторно бащинство го изпълваше едновременно с вълнение и с ужас. Защото знаеше какво коства, а то костваше много. Но не можеше да й откаже. Ако тя щеше да има бебе от някого, тогава — моля те, Боже! — нека да е от него.

По-късно синът му седеше на леглото и ядеше от гроздето му, свъсил лице.

— Е, значи Кат иска деца, а? — попита Джейк.

Рори простена и подръпна превръзките, за да облекчи огъня там долу.

— Накрая — отвърна — всички те искат деца.

На Кърк му се струваше, че отношението на жените към свирката се бе променило през годините.

Когато беше момче, свирката беше върховната награда — само ако момичето (тогава бяха момичета, не жени) решеше, че си мъжът, с когото ще прекара живота си или поне следващите няколко месеца. В онези дни, ако ти направеха свирка, можеше да се смяташ за късметлия. Вече не беше така.

Сега свирката беше свързана с усещане за измама, като че са ти дали утешителна награда. Правеха ги от немай-къде, а истинския секс, секса с проникване, вагиналния секс отказваха — размахвания морков, Светия Граал.

Не че на жените им харесваше да правят свирки. За разлика от другия секс, с проникването, никога няма да ги чуеш да се оплакват, че е свършило твърде бързо.

— О, тази свирка беше малко кратка!

Никога не сте го чували, нали?

Когато беше момче, свирката беше подарък. Сега, когато беше мъж, тя му се струваше като подаяние. Какво се бе променило? Увеличаването на свирките можеше да се обясни със страха от забременяване, защото тийнейджърките от кварталите на Сидни изпитваха неподправен ужас от забременяване, за разлика от зрелите независими жени, които познаваше сега, с техните спирали, песари и хапчета „на следващата сутрин“.

Може би свирката се бе превърнала в разменна монета, в застраховка, в гаранция, че ще останеш, във власт на жената над теб. Ако една жена може да го направи за теб, защо ще я напускаш? Има ли нещо по-хубаво от това?

Той докосна косата на жената, която бе клекнала пред него. Тя беше от Пърт, от две години в Лондон след период на скитане, и се готвеше да се върне в Австралия към истинския си живот.

Беше седяла в „Мама-сан“ в компания на доста почерпени приятели, рожден ден май, и еднаквият им акцент даде зелена светлина на разговора към отскачането до един работещ до късно бар и накрая в неговото жилище.

Телефонът иззвъня и тя вдигна очи към него, ококори ги и го загледа втренчено. Много от тях го правеха по време на свирка. Зрителният контакт често пъти предизвикваше… о, мили Боже! Кърк се задъха. Явно действаше. Но телефонът продължи да звъни и го осени мисълта, че няма кой да му се обажда в този час на нощта.

Секретарят изщрака и той чу гласа на Меган. Беше разстроена — осъзна с тревога. Нещо лошо се бе случило.

— Извинявам се, че те безпокоя… Имам нужда от помощта ти… ако може да дойдеш… Попи… ако чуеш това съобщение…

Той грабна слушалката.

— Меган? Какво? Добре. Добре. Ще дойда, разбра ли? Идвам веднага.

Той тресна слушалката и се отскубна от клекналото пред него момиче. Тя продължаваше да го гледа, но сега със студена ярост в присвитите си очи.

— Уговаряш си среща с някаква кучка, докато членът ти е в устата ми?

— Извинявай. Трябва да вървя. Дъщеря ми.

Меган отвори вратата по халат. Приличаше на ходещ мъртвец. От единствената спалня Кърк чу гневния рев на Попи.

— Не знаех кого другиго да помоля. Не мога да моля сестрите си. И бездруго правят твърде много. А и е доста късно. Колко е часът?

— Не знам.

Имаше нещо в плача на Попи, от което кожата му настръхна.

— Какво й е?

— Не престава — обясни Меган. — Нахранена е, оригнала се е, суха е, носих я на ръце.

— Да не е болна?

— Няма температура. Здрава е като биче. — Меган изморено поклати глава. — Не спира да плаче. Аз съм лекар, нали? Би трябвало да разбера какво й е.

— Е да, но си и жена. Винаги съм харесвал това в теб.

Кърк отиде в спалнята. Невероятно как малко същество като Попи можеше да вдига такъв шум или да изразява толкова силен гняв. Малкото й личице беше сгърчено от ярост, почти лилаво като от апоплектичен удар и обляно в сълзи. Той я вдигна и почувства топлината й през спалното чувалче, долови уханието на бебешка кожа.

Засмя се и очите му се напълниха със сълзи. Толкова я обичаше! Не бе подозирал, че е способен на такава чиста безусловна любов. Неговата дъщеря. Неговата дъщеричка.

Тя изпищя в ухото му.

Меган беше на прага.

— Искаш ли чаша чай или нещо друго?

— Чаша чай ще ми дойде добре. Искаш ли да ти кажа какво й е според мен?

— Какво?

— Ами тя е бебе. Това е всичко. Това е единственият проблем. — Той поглади Попи по гърба. Ухаеше на мляко и бебешки сапун. — Мисля също, че се преуморяваш.

Меган се загърна по-плътно с халата.

— Ще донеса чая.

Кърк подържа дъщеря си пред очите си, вглеждайки се в нея през пелената от сълзи с широка признателна усмивка на лицето си. Попи се превръщаше в безспорна красавица, след като мършавото, прилично на зародиш лице след раждането отстъпи пред пухкавия образ на истинско бебе, само извивки, окръжности и пухкава плът.

Но дори когато не беше хубава, за него тя си бе хубава. Гушна я близо до себе си. Неговото красиво момиченце.

Беше топла като грейка с вода, нова като утрешния ден. Трябваше да внимава да не я стиска прекалено силно, защото още бе много малка. Но едва се удържа да обвие ръце около нея и да повярва, че ще останат така завинаги, защото тя събуждаше у него такава яростна любов и потребност да я защитава.

Вероятно я притисна твърде силно. Защото когато Меган влезе в стаята с две чаши чай, Попи пръдна като страдащ от газове моряк в петък вечер — голямо, силно изпускане на газове, което беше заглушено от пелената. После заспа на мига.

Кърк и Меган се спогледаха и прихнаха. После Меган сложи пръст на устните му.

— За Бога, недей да я будиш!

Кърк нежно целуна бебето по бузката. Как можеше нещо да бъде толкова ново и толкова съвършено? Той я положи в средата на креватчето.

— Благодаря — прошепна Меган.

— Тя расте.

— Като гледам, след месец ще й омалеят дрешките за недоносено и ще й стават онези за новородено. Сладките дрешки, които Кат й купи.

— Ще бъде страхотно.

— Ще бъде най-хубавото нещо на света.

Отидоха в кухнята да пият чай, като оставиха вратата на спалнята леко открехната. Бебето обаче спеше дълбоко. После чаят свърши и те само седяха, вслушвайки се в нощта. Толкова беше късно, че дори улиците на „Хакни“ най-после бяха притихнали.

— Ами… — започна Кърк и се подготви да си ходи.

Меган се изправи с него и придърпа яката на халата си.

Отново постави пръст на устните му.

— Има твоята уста.

— Нима?

— Да. Много е широка. Затова може да вдига такъв шум.

Кърк допря връхчетата на пръстите си до брадичката на Меган.

— Но има твоята брадичка. Упорита. И твоите очи.

Докосна слепоочията й и почувства твърдата извивка на скулите.

— На нищо не приличам — каза Меган.

Тя се отдръпна. Не това. Не искаше това от него. Искаше да му покаже признателността си, че дойде посред нощ, и да му покаже, че бяха свързани — завинаги. Но не това. Не го искаше.

— Напротив. Красива си.

— Не го казвай. Моля те. Не казвай неща, които не са верни.

Притесняваше се за тялото си. Сякаш отново беше тийнейджърка. Освен че сега, вместо шини на зъбите и акне имаше белег, разделящ тялото й на две, който никога нямаше да изчезне, и разранени безполезни зърна, които пулсираха на болезнено твърди гърди, тези гърди, които бяха странни, непознати и тежки, а коремът още беше издут там, където преди беше бебето.

— Красива си, Меган. За мен винаги ще бъдеш.

— Не, моля ти се. Виж ме на какво приличам.

Тя отгърна халата си, смъкна леко долнището на пижамата и предпазливо повдигна тениската си. Белегът от раждането още беше синкаво-червеникав. Той отстъпи назад и го проследи с пръст, без да го докосва.

— Оттук е излязла дъщеря ни — каза той. — Не е грозно.

Меган оброни глава. Искаше той да остане. Но не търсеше това в него.

— Толкова съм уморена — каза.

— Да поспим тогава. — Той внимателно дръпна надолу тениската й. — И тримата.

Тя остави халата да се смъкне на пода, а той се съблече в полумрака на спалнята, вслушвайки се в дишането на дъщеря им. Отпусна се на леглото. Тя се бе обърнала с гръб към него, но не възрази, когато той се сгуши зад нея.

— Толкова съм уморена.

— Заспивай тогава.

— Може би сутринта…

— Не бързам за никъде.

Той я прегърна и докато се гушеха един в друг, тя почувства топлината на друго човешко тяло и когато великолепното одеяло на съня най-сетне се спусна над уморените им кости, Меган се предаде.