Светът е пълен с чудеса

Глава 23

Когато бебето най-накрая заспа, Меган легна на леглото, представяйки си, че може да чуе шума на двата океана на острова.

Знаеше, че е невъзможно. Апартаментът им беше в Бриджтаун, в западния край на острова, където тя се грижеше за склонните към произшествия туристи в гранд-хотелите на Сейнт Джеймс, до нежно плискащите се вълни край Карибите.

Но Меган обичаше да си представя, че чува другото море на другия край на острова, любимата й част, където нямаше луксозни хотели и срещаш само няколко от най-неустрашимите туристи; където Атлантическият океан засилваше огромни вълни в скалите на Батшеба и източния край на Барбадос.

Остров на две морета. Никога не беше виждала нещо подобно. Чудеше се колко от туристите, които се тълпяха в западния край на Барбадос, имаха представа за суровото величие на източния бряг. Всичко, което беше чувала за острова, се оказа вярно — картичките с бели плажове, диви палми и несекващо слънце. Но това място имаше и друга страна: неопитомена и непредсказуема, която липсва в рекламните брошури. Срещаш я на страниците на „Адвокат“ и „Нация“, престъпления, в които са замесени ножове и наркотици, понякога огнестрелно оръжие и можеш да го чуеш в шепота на вятъра. Сърцето на острова беше диво.

Беше й трудно толкова далече от сестрите й и тяхното отсъствие остави ужасни дупки във всекидневието й. Липсваха й обажданията им по телефона, традиционната закуска в „Смитфийлд“, успокояващата мисъл, че са само на няколко спирки с метрото от нея. Липсваше й всеотдайното време, което Джесика посвещаваше на Попи, липсваше й успокояващото присъствие на Кат.

Откакто се помнеше, Меган бе смятала себе си за напълно самостоятелен човек — единствената, която излезе незасегната от развода на родителите си, отличничката, принцесата от медицинската академия, малката сестричка, докторката, корава и умна. Едва когато отиде в чужбина, разбра, че представата, която беше изградила за себе си, почиваше на безграничната подкрепа на семейството й. Но Меган беше дошла тук да изгради ново семейство. Би предпочела някой да се грижи за дъщеря й от любов. Но любовта беше изключена, затова местните долари щяха да свършат работа. Попи вече беше записана в детската ясла на „Клуб на колонията“ в Холтаун и Меган интервюираше евентуалните бавачки. За първи път откакто работеше, не й се налагаше да се тревожи за пари.

Тук имаше работа за нея. Различна обаче от работата, с която се беше сблъсквала в миналото. Пациентите й в Лондон явно бяха жертви на бедността. В Барбадос бяха жертви на богатството.

Предишния ден беше посетила три различни хотела в Сейнт Джеймс. Беше се погрижила за дете, опарено от медуза; жена, която си бе счупила носа, когато джетът й потеглил без нея; петдесетгодишен мъж, който бе скъсал сухожилие при опит да сърфира за първи път. Младата съпруга на мъжа — вероятно втората или третата — държеше бебето си, момче, докато Меган го преглеждаше и му предписа болкоуспокояващи.

Типично, рече си Меган. Седят по цяла година пред екрана на компютъра, а после си въобразяват, че са Екшън Мен, когато отидат в тропиците. О, да, тук винаги щеше да има достатъчно работа за нея.

Викаха я да преглежда жертви на слънчево изгаряне, любители на разходките с мехури от докосване на отровна тропическа ябълка, която се срещаше по целия бряг на Сейнт Джеймс, и разбира се, куп случаи, които в „Хакни“ наричаха ННПБ — необясними наранявания, причинени от бира.

Предполагаемите инсулти, вероятните сърдечни инфаркти и другите спешни случаи бяха транспортирани директно в отличната болница „Куин Елизабет“ в Бриджтаун. За нейно голямо разочарование нямаше тропически болести, които да лекува — Барбадос се бе отървал от тях много отдавна. Така че медицината, която Меган практикуваше в новия си живот, беше учудващо лека в сравнение с досегашния опит.

В „Хакни“ се бе грижила за пристрастени към хероина, наръгани с нож, алкохолици, хронично затлъстели и всички онези жители на „Съни Вю“, които пушеха до смърт. Тук беше много по-вероятно да я повикат да се погрижи за цицина на главата на някой турист, пострадал от паднал кокосов орех.

Като че ли никой не пострадваше сериозно и никой не умираше, а ваканцията никога не свършваше.

Почувства как Кърк се размърда до нея и се направи на заспала, докато той се претърколи и простена в тъмното — за всеки случай, ако той поискаше да правят секс, а тя нямаше време да измисли извинение. Така и не можаха да възродят страстта от първата нощ.

Ала той не се събуди, не понечи да я прегърне, така че Меган продължи да лежи в тропическата нощ, заслушана в поривите на вятъра и свистенето около Батшеба, на другия край на рая.

Кат се качи на асансьора към апартамента на майка си.

Дори четвърт век по-късно, все още част от нея завинаги си оставаше онова будно единайсетгодишно момиче, само крака, ръце и очи, което наблюдаваше как майка му се гримира, усмихва се на отражението си в огледалото, а нейният единайсетгодишен свят е на път да се разпадне.

„Ти си моето голямо момиче, Кат. Джеси също е голяма, но тя е плашлива, а Меган е още бебе. Но ти си моето голямо, голямо момиче и аз съм сигурна, че ще проявиш смелост, нали?“

Кат беше кимнала неуверено, а после дойде таксито с мъжа на задната седалка, който чакаше да отведе майка й завинаги.

В следващите години, когато Кат и сестрите й страдаха от хиляди рани заради липсата на майка, тя наистина се опита — опита се с всички сили да бъде смела. Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на майка й — тя все още се опитваше.

Страхуваше се, че майка й винаги ще има властта да я наранява и тя никога няма да бъде достатъчно смела.

Кат позвъни и лицето на Оливия се появи пред нея.

— Носиш ли го?

Кат кимна.

— Нося го.

Влязоха в апартамента. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше от онзи далечен ден, когато се опита да дойде да живее със сестрите си при майка им, но беше безупречен както тогава, недокоснат от мръсни детски ръчички. Имаше снимки на майка й, млада и красива, в усмихнатата компания на хора, всичките по-известни от нея. Някога тези снимки й изглеждаха непоносимо бляскави, а сега й изглеждаха по-скоро жалки, почти трогателни.

Тези второразредни комедийни актьори, сантиментални мъжаги от телевизията — толкова много, всички онези печени ченгета, непокорни частни детективи и прототипи на Джеймс Бонд — и залязващите старлетки, повечето отдавна забравени. Това ли беше най-доброто, на което майка й е била способна? Заради това ли се отказа от децата си? Заради някакъв второразреден хубавец от задната седалка на таксито и краткотрайна слава? И все пак дори Кат се засегна, когато не видя нито една снимка на себе си и сестрите си. Ядоса се на себе си и си рече: „Защо изобщо ми пука?“

От съседната стая се разнасяше шум от някаква домакинска работа. Черното лице на прислужницата се показа на прага, после изчезна.

— Бременна си — изрече майка й и запали цигара.

— Точно така — отвърна Кат. — Както и да е, запали си.

— Познавам ли бащата?

— Бащата е извън играта.

— Боже, Боже! Заряза те, а?

От две минути съм в стаята, помисли си Кат, а вече се хванахме гуша за гуша. Трябва да се издигна над това.

— Не му позволих да се задържи толкова, че да го направи. — Майка й повдигна вежди. Дали тази обиграна реакция всъщност значеше нещо? — Помниш ли какво ми каза веднъж? — попита Кат. — „Родителите съсипват първата половина на живота ти, а децата — втората.“

— Така ли съм казала? — изкикоти се Оливия, явно доволна от себе си. — Е, вярно е.

— Хубаво, ами твоите партньори? Струва ми се, че са ти съсипали живота повече от всеки друг. Обаче само ако го допуснеш. Ако им позволиш.

Майка й прихна отново.

— Да не си от онези бандити на сперма, за които все пишат по вестниците?

— Бандити на сперма?

— Една от онези жени, които използват мъжа само докато надуят корема.

— Да, точно такава съм аз. Бандит на сперма. Ето. Каквото поръча.

Кат отвори чантата си, извади пакет цигари и го подаде на майка си. Оливия затвори открехнатата врата, през която се мяркаше лицето на чистачката, после разгледа съдържанието на пакета — нещо, увито в сребристо фолио.

Тя хвърли поглед към затворената врата и разви фолиото, откривайки голяма буца хашиш.

Мрачно се усмихна на Кат.

— Сигурно ти е било трудно.

Кат поклати глава.

— От петнайсет години си имам работа с кухненски персонал. Някои от тях са доста дива команда. Не беше толкова трудно.

— Нямах предвид купуването на наркотици, скъпа. Имах предвид идването ти тук.

— Няма проблем. Има и телефонен номер. Ако е действащ, разбира се. Ако някога поискаш още.

Кат подаде на майка си рекламен кибрит на „Мама-сан“ с изписан номер от вътрешната страна на капачето.

— Обади се на този номер и търси Мръсния Дейв.

Оливия поклати глава.

— Да потърся… Мръсния Дейв?!

— Точно така. Той е човекът, който се грижи за кухненския ни персонал.

— Под „грижи се“ имаш предвид, че им продава наркотици?

— Не, имам предвид, че идва веднъж седмично и им глади.

— Сериозно ли очакваш от мен да се обадя на някой си с прякор Мръсния Дейв и да си купя наркотици от него?

Кат въздъхна.

— Не ме е грижа какво правиш. Това е за теб, не е за мен.

— Ти си една безчувствена кучка — озъби се Оливия и се наежи.

— Ами имах добра учителка — троснато изрече Кат.

После прехапа устна. Спомни си, че през няколкото години, през които майка й се бе задържала у дома, никога не беше ги шамаросвала, но когато се ядосаше, имаше навика да хвърля обувки. Кат не искаше днес майка й да хвърля обувки. Тя беше болна жена, а Кат искаше да се прибере, да полегне и да почувства как бебето напира в границите на малкия си свят.

— Знаеш ли какво да правиш с това нещо? Нагряваш го…

Оливия вдигна ръка.

— Не съм ти някаква леля — стара мома от Брайтън. Господи! Моето поколение измисли културата ви.

— Това не е моята култура.

Кат се обърна да си ходи.

— Наистина оценявам жеста ти — каза Оливия с омекнал тон, докато пръстите й нервно опипваха кибрита. — Идването ти тук. Да правиш това за мен. Знам, че изтече много вода. Виждам сестрите ти. Но теб никога.

Кат се обърна с лице към нея.

— Е — рече, — причината е в теб, не в мен. И недей да ставаш твърде сантиментална. Направих го само защото Меган ме помоли.

— Смятах ви за много красиви, знаеш ли?

— Какво?

— Вас трите. Теб и сестрите ти.

Кат се изсмя.

— Меган е хубава, Джеси може да бъде наречена красива, но не и аз.

— Не се подценявай, скъпа. Имаш страхотни крака. Имам един приятел — психоаналитик — и той смята, че това е част от проблема. Трудно е за една жена. Дъщерите ти започват да се превръщат във великолепни жени точно когато всичко в теб тръгва на юг. Красиви деца, които порастват красиви жени. Моите три момичета.

— Твоите три момичета?!

Кат остави твърдението на майка си да увисне във въздуха и мълчанието говореше: „Нямаш право да ни наричаш по този начин.“

Оливия присви очи, докато четеше номера на Мръсния Дейв, а ръцете й трепереха. Вече е стара жена, помисли си Кат. Кога майка ми се превърна в стара жена?

— Много е трудно сега, когато ги няма и двете. Меган в Барбадос, Джесика още в проклетия Китай. Колко още ще стои там?

— Сигурна съм, че и двете са ти изпратили картички.

— Знаеш ли защо ми е необходимо това? Знаеш ли защо се превръщам в наркоман в залеза на живота си?

— Меган ми каза. — Пауза. — Съжалявам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не бих пожелала това на никого.

— Не ми обръщай гръб, Кат. Този специалист, при който ме изпрати Меган — не е добър. Болката се засилва. И треперенето. Знаеш ли кое е най-смешното? Ем Ес не ти съкращава живота. Мускулите ти отказват, трепериш като лист и ослепяваш като прилеп. Но не те убива. Трябва да живееш с нея.

Светът е жесток, помисли си Кат. Попитай трите деца, които изостави. Само че днес й беше трудно да мрази майка си. По-трудно от всякога.

— Надявам се това нещо да ти донесе някакво облекчение. — Посочи цигарената кутия. — Искрено се надявам.

Изведнъж Оливия я хвана за ръката. Кат почувства дългите кокалести пръсти на майка си да се забиват в плътта под лакътя. Беше здрава хватка, каквато прилагаш на своеволно дете, което се кани да извърши някоя пакост. Изненадата от неочакваното физическо съприкосновение с майка й я остави без дъх.

— Изплашена съм, плаша се какво ще стане с мен. — Оливия вече умоляваше. — Страхувам се в какво ще се превърна. Имам нужда някой да се погрижи за мен. Имам нужда от теб, Кат. Няма кой друг.

Кат втренчено погледна майка си. Може би ако я беше помолила за помощ преди двайсет години, тогава двете биха имали шанс. Но не можеш да го отлагаш твърде дълго, защото става безвъзвратно късно.

Колкото можеше по внимателно Кат се опита да се освободи от ръката на майка си. Но хватката на Оливия се затегна и сърцето на Кат заби учестено от силен страх. Сякаш беше сграбчена от миналото, все още чувстваше жилото на старите рани и съзнаваше, че никога няма да се освободи изцяло от всички онези съсипани години.

Очите им се срещнаха. Гласът на Оливия беше мек, но хватката й не отслабна.

Беше вкопчване на стар човек. Със стоманена решителност и физическа сила. Здравата хватка на човек, свикнал да става неговото, да пречупва другите според волята си. Кат усещаше как сърцето й тупти, долавяше парфюма на майка си, виждаше как старата жена се мъчи да си поеме въздух. Ноктите на майка й се забиха в плътта й, пет източника на болка, които се сляха в един, и ръката й започна да пулсира. „Дали някога ще ме пусне?“

— Остани с мен, Кат. Искаш да те моля ли?

Ала вече по-твърдо, Кат хвана китката на майка си и отблъсна ръката й. Двете жени отстъпиха крачка назад една от друга, като че ли изпълняваха някакъв древен танц.

— Не съм такъв човек — отвърна Кат.

Когато Паоло видя, че автосалонът на братя Барези беше заключен и потънал в мрак, той каза на шофьора на таксито да изчака.

Главата му все още беше замаяна от часовата разлика след полета. Позвъни и притисна лице към дебелото стъкло. За момент Китай му се стори като сън. Изложените коли на витрината бяха същите както преди да замине преди повече от месец. Пет седмици без нито една продажба? Лоша работа.

Твърде дълго беше отсъствал, сега му стана ясно. Само че трябваше много време, преди да станат бързи родители, а още не бяха стигнали доникъде.

Паоло се върна при таксито и даде на шофьора адреса на Майкъл. Колата запълзя по тясната Холоуей Роуд и Паоло беше обзет от нарастващо чувство на страх.

Беше зарязал Лондон и бе прогонил бизнеса от мислите си и това беше грешка. Само че нямаше друг начин да се справят с маратона, който се проточи пред тях преди малката Уей да може да си дойде у дома.

Преминаха през безброй интервюта в агенцията по осиновяване, дома за сираци и британското посолство. Целият им живот беше гледан под лупа — финансовото им състояние, психологическите им портрети, опита им с деца, пригодността им за осиновители. Всеки документ трябваше да бъде преведен на китайски, всяка оценка, преценка и препоръка и това отнемаше повече време от очакваното.

Единственото нещо, което ги предпазваше да не полудеят, бяха вълшебните моменти между бюрокрацията и чакането, дните, когато им позволяваха да изведат малката Уей на разходка в новата й количка около Летния дворец, пекинската зоологическа градина и площад „Тянанмън“, винаги до „Тянанмън“, толкова голям, че имаш чувството, че се разхождаш по луната. Возеха малката Уей, докато тя спеше, без да обръщат внимание на любопитните погледи и подигравателните усмивки както на местните, така и на туристите. Прекарваха даденото им време с дъщеричката им, уплашени от силната си обич към нея. Вече не бяха семейство от двама.

Сега, когато чакаха окончателното одобрение от китайските власти, за да могат да подадат молба за временен британски паспорт на малката Уей, мисълта, че може да я загубят, беше непоносима. Просто в главата на Паоло нямаше място да се кахъри за брат си и бизнеса. Но още преди таксито да отбие пред къщата на Майкъл, сърцето му се бе разтупкало, мислите му препускаха и вече си наваксваше изгубеното време.

Майкъл отвори вратата по панталон и мръсна тениска. Беше брадясал и с кръвясали очи. Докато се прегръщаха, Паоло си помисли, че има нещо металическо в дъха му. Той последва Майкъл вътре в къщата. По телевизията гърмеше някакво дневно шоу. Въздухът беше застоял.

— Искаш ли гроздова ракия? — попита Майкъл и взе бутилката от малката масичка.

— Не е ли малко рано?

Майкъл сви рамене и си наля. На италиански няма дума за алкохолик, беше им казал баща им.

Паоло се огледа. Кошарката на Клои си стоеше в дневната, пълна с разхвърляни играчки. Обаче там, където преди можеше да настъпиш играчки от Телетъбис, сега бяха разхвърляни бирени кутии и мръсни дрехи. Паоло вдигна пингвина на Клои и натисна копчето на изкуственото му краче. Само че вече не работеше.

— Къде са Наоко и детето?

Майкъл се прегърби на дивана.

— Осака. — Вниманието му все се отклоняваше към изкуствения смях от телевизора.

Паоло взе дистанционното и го изключи.

— Върнали са се в Япония?

Майкъл погледна брат си и кимна. Паоло седна до него и го прегърна здраво, залюля го като че ли бяха все още момчета и Майкъл току-що го бяха набили.

— Казах ти, Майкъл. Казах ти, че това ще се случи.

— Не че съм имал много жени. — Гласът на Майкъл се давеше. — Имах една в повече от позволеното. Една в повече. Една над общоприетото.

Отвратен, Паоло пусна брат си и в лицето го лъхна силната миризма на ракия.

— Може би ще се върне.

Майкъл взе да рови върху масичката, вдигна чифт захвърлени спортни панталони и намери документите, които търсеше. Подаде ги на Паоло. Беше писмо от адвокат. Студените и официални думи заплуваха пред очите на Паоло. Неприемливо поведение. Разумна финансова издръжка. Молба за бракоразводно дело. Семейното жилище.

— Съжалявам, Майкъл.

Никога няма да допусна това да се случи с мен, помисли си Паоло. Това се случва само на мъже като брат ми.

— Никога не знаеш — рече Майкъл, сякаш бе прочел мислите му. — При нас никога няма да се получи като при татко. Да си стоим вкъщи всяка вечер. Да сме щастливи с една жена. Знам, мислиш, че съм лош.

— Обичам те, тъпчо!

— Но ме смяташ за лош човек. Но аз не съм лош човек, Паоло. На всекиго може да се случи. На теб също.

— Майкъл, скоро се връщам. Оценявам това, което направи за мен, докато ме нямаше. Само ако можеш да задържиш крепостта още малко.

— Реших днес да си взема свободен ден. — Той взе дистанционното и го насочи към телевизора, който избухна с гръмка музика и силен смях. — Бизнесът е малко замрял.

— Нищо. Ти вземаш решенията. Но слушай, Майкъл. Всички мои кредитни карти са извън лимит. Отседнали сме в Пекин, а там животът не е по-евтин от Лондон, нито от Хонконг. Само още няколко седмици и се връщаме с Джесика и детето. Сигурен ли си, че ще справиш дотогава?

Майкъл отново напълни чашата си.

— Няма проблем. Какво друго може да се случи?

Глава 24

В бретона на малката Уей се бе закачило парченце от корнфлейкс.

Само Паоло беше там, за да го види. Джесика прекарваше поредния ден на опашката в британското посолство. Всеки ден ходеше дотам, вземаше си номерче само за да й кажат няколко часа по-късно, че все още няма новини. Молбата за паспорт на малката Уей още не беше обработена.

Така че в скромната им стая в пекинския „Шератон“ само Паоло видя мокрото парченце от зърнена закуска, увиснало върху косата, която никога не е била подстригвана, и нещо в гледката на това парченце, увиснало над невинното съвършенство на това лице, докосна сърцето му и събуди чувства, които дори не можеше да назове.

Това беше само един миг в живота на дъщеря му, който един ден ще бъде загубен завинаги, но не преди последния му час на тази земя. Винаги щеше да си спомня за парченцето от корнфлейкс върху бретона малката Уей.

Паоло знаеше, че се превръща в друг човек сега, когато всичко в това дете — особено парченцето в рехавото й бретонче — го караше да се замисли за преходността на живота и мимолетната му красота. Паоло се превръщаше в баща и сърцето му вече не му принадлежеше.

Сега тя беше тяхна дъщеря. Имаха документи на два езика за доказателство. В Пекин ги задържаха само опашките, бюрократите и безкрайните часове в британското посолство. Така че малкото им семейство засега беше с вързани ръце, изморено от кръстосване на площад „Тянанмън“. Стояха си в хотелската стая, където климатикът тихо бръмчеше.

Малката Уей започна да се върти неспокойно на високото столче и заплака от недоволство. Шепнейки успокоително, Паоло сръчно й забърса лицето, извади от устата й залъгалката „Хелоу, Кити“ и я вдигна от столчето.

— Време е за сън, красавице.

Хвана бебето с една ръка и отиде до прозореца — трийсет етажа по-надолу гъмжащите от движение кръгообразни улици на Пекин бяха огласяни от клаксони и тромби в сумрачната светлина — и той дръпна завесите.

Нежно я сложи да легне на подложката за преобличане, провери й пелената, подуши въздуха и я докосна, за да провери дали не е мокра. Когато със задоволство установи, че не е направила нищо, той я сложи в креватчето и застана от Джесината страна на леглото. После отиде до CD плейъра, който стоеше под огромния телевизор с плосък екран, и сложи единствения диск на малката Уей.

Бяха го купили от универсалния магазин на Улицата на вечния мир. Колекция от стари детски песнички, които изглеждаха непроменени от детството на Паоло. Сякаш идваха от друг век. Дори на Паоло текстовете за големи тлъсти кокошки, отглеждане на свине, господари и господарки и омагьосани принцове-жаби му се струваха праисторически. Не можеше да си представи какво говореха на малката Уей. Но веднага щом чу началото на първата, тя се умири и заспа.

Паоло лежеше на леглото със затворени очи. Откъде идваха тези странни рими? Дали не бяха викториански? Когато стана ясно, че малката Уей много харесва песничките на този диск, Паоло беше проверил от вътрешната страна на кутийката кой е написал песните и кой ги изпълнява. Но отвътре нямаше информация, сякаш песничките просто си съществуваха и щяха винаги да си съществуват, поколение след поколение.

Паоло се унесе в сън, чудейки се дали децата на малката Уей също щяха да слушат тези думи и тонове, които я успокояваха в шератонското креватче в Пекин. Следващото нещо, което помнеше, беше как Джесика влетя шумно в стаята с викове и смях, като размахваше червения британски паспорт, а в него имаше снимка на дете, което приличаше на румен Буда, дебелобузо, с лице на покерджия и доста спокоен поглед към света.

Суматохата събуди бебето и Джесика я гушна и покри лицето й с целувки, докато Паоло търкаше очи, за да се разсъни, и се опитваше да си спомни какво искаше да покаже на жена си. После изведнъж се сети. Но когато погледна, парченцето корнфлейкс от бретона на дъщеря му го нямаше, бе изчезнало завинаги и в сравнение с историческата новина на Джесика му се стори глупаво да се опита да обясни чувствата, които беше събудило у него.

Затова само гледаше как съпругата му държи дъщеря му и се усмихваше, докато Джесика се смееше и показваше на бебето паспорта и четеше името й за пореден път. Уей Джуъл Барези. Много от осиновителите даваха на бебетата си западни имена, но Джесика винаги беше казвала, че това не е необходимо. Тя вече си имаше красиво име.

Всички тези нации, култури и истории, за да се създаде това момиченце, помисли си Паоло и почувства как се пръска от гордост.

Моята дъщеря, бъдещето.

Тук нямаше място за дебели хора.

Списанието беше пълно с млади хора, облечени по последния писък на модата, или с по-стари, които вървяха в крак с модата от двайсет години и повече. Младежите бяха униформено бледи, като че ли хиляди нощни клубове бяха избелили кожата им, докато по-старите бяха странно потъмнели, почти с оранжев оттенък — цветът на кожата им явно беше изкуствено потъмнен, докато цветът на косите им явно беше химично изсветлен.

Обаче всички имаха недохранен и ултрамодерен вид и огледаха с любопитство Кат, докато минаваше с патешка походка покрай бюрата им, в осмия месец, с двайсет килограма по-тежка от нормалното си тегло, притеснена заради новата си походка — това странно клатене вляво и вдясно, от което се чувстваше като огромен подут рак. Тя се стовари задъхана в стола срещу главния редактор.

Всички списания и книги за бременни представяха променящото се тяло като величествено и земно преживяване — в статии със заглавия като „Ти си бременна!“, „40 удивителни седмици!“ и „Честито! Успяхте, да надуете корема!“, където безброй пъти се споменаваха „вашите нови секси извивки“. За първи път в живота си тя се чувстваше безлична. Подпухнала, раздута, не се чувстваше удобно в кожата си. Мислеше, че привлича вниманието като кит в център по отслабване.

През нощта уголемените й гърди я караха да се чувства, сякаш дели леглото с двама дебели непознати, които не можеха да стоят мирно. Имаше само една утеха, задето се превръщаше в жената слон, и това беше лекото ритане, което като че ли винаги започваше веднага щом полегнеше да си почине.

— Прегледах папката с изрезките от статиите ви — каза главният редактор. Почти момче в ретро „Адидас“, твърде готин, за да се усмихва.

— С удоволствие бих вършила и друга работа — рече Кат и поглади корема си инстинктивно. — Не е задължително да са рецензии за ресторанти. Знам, че вече си имате критик в тази област.

— Травис? Харесва ли ви Травис?

— О, Травис е страхотен. Много го харесвам. Проявява такава… нетърпимост. Как само успява да изглежда напълно отвратен от всичко!

— Да, добър е. — Той почеса замислено козята си брадичка. — Бих искал да ви предложа нещо, но в момента е малко неудобно.

— Че защо?

Най-накрая усмивка. Като на анорексична акула.

— Как да се изразя? Защото не мога да възложа работа на човек, който може да роди през следващия половин час. Вижте, аз самият имам деца. Две момчета, на три и на една годинка.

Бре! Кой би си помислил? Понякога й се струваше, че тя е единственият човек на земята, който чака дете.

— Много скоро ще бъдете твърде заета, за да скалъпите хиляда думи за някоя долнопробна дупка. Не го ли знаете?

— Само че аз имам нужда от работа. Не мога да работя в ресторанти, защото приключват късно през…

Спря се. Той не беше лош човек. Стана й симпатичен, когато разбра, че има деца. Но всичко в измъченото му притеснено изражение говореше само едно.

Това не е мой проблем, госпожо.

Кат имаше усещането, като че работещият свят изведнъж преминаваше покрай нея. Почувства се стара, макар че в този офис имаше далеч по-стари от нея — всички онези четирийсетгодишни роби на модата, ветерани от Ибиса и закоравели от шумни веселби и екстази глави — някак си изглеждаха по-млади от Кат с техните голи пъпове, необременен живот и изкуствено изсветлени коси.

Кат стана да си ходи и отново погали корема си. Нагоре-надолу, нагоре.

Това почти недоловимо движение, с което казваше: „Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи, бебе.“

Попи седеше на високото столче и ядеше бебешко кисело мляко с пръсти. Малка пластмасова чиния с грозде я чакаше по-настрани на масата, на такова разстояние, че да не може да я достигне — награда, че си е изяла закуската или поне успешно я е размазала по лицето си.

Бавачката, едра жена от Ямайка на име Лъвли, се закикоти одобрително, когато Попи насочи още едно юмруче с кашата някъде в посока на устата си.

Отначало Лъвли й се стори бавачката мечта. Тя приемаше гледането на Попи като нещо повече от работа — изглеждаше искрено влюбена в детето. Меган се трогна, когато видя, че Лъвли беше поставила снимка на Попи в малката стая за гости, в която спеше през седмицата, преди да се прибере в петък вечер при многобройната си челяд в Скотланд Дистрикт. Лъвли беше съвършена. Имаше само един мъничък проблем.

На Меган й се искаше Лъвли да може да запомни коя от тях е майката на Попи.

Проследи как Лъвли пъхва зърно грозде в устата на Попи.

— Лъвли?

— Да, г’спожо?

— Спомняш ли си какво се разбрахме за гроздето?

Мълчание. Попи гледаше майка си, докато дъвчеше гроздето.

— Разбрахме се, че гроздето трябва да се бели.

— В кожата има много полезни неща.

— Да, но тя е още много малка.

— На една година.

— Обаче се роди преждевременно — изрече Меган, вече разтреперана. — Много пъти сме говорили за това, помниш ли? При недоносените бебета не се брои от датата на раждане, а от датата, на която е трябвало да се родят.

Кърк влезе в кухнята, заметнал на рамо голяма торба с леководолазна екипировка. Целуна дъщеря си по главичката.

— Ще правим нощно гмуркане при Санди Крак. Лягай си, не ме чакай. Довиждане, Лъвли.

— Довиждане, господин Кърк.

Меган отиде до масата и грабна една кутия с плодов сок.

— А това какво е?

— Ябълков сок — отговори Лъвли, начумерена и възмутена. Тя нежно избърса лицето на Попи и внимателно я вдигна от високото столче.

— Лъвли — започна Меган, — в този сок има захар. Захар! Попи пие сок без захар. Мислех, че сме се разбрали…

Те я гледаха. Дъщеря й и бавачката й. Вкопчени една в друга, втренчени в Меган с едно и също изражение.

Погледите им казваха: да, всичко това е много добре, оплакванията заради сока със захар, небеленото грозде и останалото. Само че ти не си тук по цял ден.

Нали, мамо?

— Смъкнете малко долнището — нареди Меган и си сложи гумените ръкавици.

Жената чевръсто смъкна долната част на банския си. Едното полукълбо на дупето й приличаше на бодливо прасе албинос — розово, кръгло и покрито с безброй черни бодли.

— Май сте седнали на морски таралеж — каза Меган. — Можете да се обуете. Ще ви предпиша нещо за болката.

Меган започна да си събира нещата, хвърляйки по един поглед към ярките платна на сърфистите. Една лодка за гмуркане се насочваше към хотела, червеното й знаме с диагонални черти се вееше от бриза. Дали Кърк беше на борда й?

— Само това ли? — попита жената.

Беше на трийсет и четири-пет, почерняла, с поддържано тяло, скъпи руси кичури в косата, без съмнение влиятелна персона в Лондон. Свикнала да получава всичко, което поиска. В Барбадос имаше много като нея.

— Болкоуспокояващите са най-доброто за вас — обясни Меган. — При бодлите на морския таралеж най-добре е да ги оставите сами да изскочат. Опитите да ги извадите повече ще ви навредят.

Жената се изпъчи. Несъмнено сигурно беше доста внушителна на някоя важна конференция. Сега с бодлите от морски таралеж в задника част от авторитета й някак се бе изгубил.

— Моля, не се обиждайте, но имате ли подходящата квалификация? — попита тя. — Или сте нещо като… не знам… медицинската сестра на хотела?

Меган се усмихна.

— Аз съм дипломиран лекар. Но ако не сте доволна от диагнозата ми, няма проблем да вземете такси и да отидете в спешното отделение на „Куин Елизабет“ в Бриджтаун.

Жената изглеждаше ужасена.

— В местната болница?!

— Много са добри в „Куин Елизабет“. Нека ви прегледат. Да чуете още едно мнение.

През прозореца видя как лодката за гмуркане спря близо до брега. Хора, облечени в неопренови костюми, се катереха или скачаха в плитката вода. Кърк беше сред тях. Хубаво. Можеха да обядват заедно. Меган се усмихна любезно на жената.

— Приятна почивка. Надявам се скоро да се почувствате по-добре.

Центърът по гмуркане беше на другия край на хотелския плаж. Меган мина през пищното фоайе, отвърна на поздравите на хотелския персонал и слезе на плажа. Морският бриз галеше лицето й и тя си пое дълбоко въздух. Това беше по-добър живот.

Но когато приближи центъра, видя Кърк да седи на плажа с едно момиче, облечено в неопрен.

Приличаше на една от онези шведки, които идваха на острова — освободена, независима и по-млада. Много по-млада, отколкото Меган си спомняше да е била някога. Кърк протегна ръка и отмахна мокър кичур коса от лицето на момичето. Дъхът на Меган спря. Преди да я забележат, тя се обърна и се върна.

После отиде с колата до източния бряг, паркира малката си витара на хълма над Батшеба и прекара следващите няколко часа в наблюдение как Атлантическият океан се разбива по скалните формирования.

Още не можеше да се прибере вкъщи.

Не беше настъпил моментът да освободи бавачката.

Полетът от Пекин до Лондон трае десет часа.

Момичето от „Бритиш Еъруейс“ на гишето сигурно беше харесало малката Уей, която от сладко бебе неусетно се превръщаше в чаровно детенце, защото тримата изведнъж се оказаха в салона за бизнескласа в самолета.

Джесика си бе представяла как гушка детето и отпива шампанско по пътя към дома. Само че се оказа все едно да пътуваш с дива маймунка.

При излитането малката Уей започна да пищи, когато я закопчаха с колана за скута на Джесика. Тя зави от гняв, когато не й позволиха да отиде до пилотската кабина. Три месеца след първата им среща беше добила опит в ходенето и с удоволствие го упражняваше при всяка възможност.

И макар че Паоло я люля, гушка и й обясни, че всичко ще е наред, тя си изплака очите през безкрайните часове над черните монголски планини, където времето вървеше назад и денят сякаш никога нямаше да свърши.

— Боже Господи! — промърмори един дебел бизнесмен, който беше изпил прекалено много чаши от безплатното шампанско.

Паоло, който държеше малката Уей, се обърна към него с побеляло от гняв лице.

— Сигурно ви е известно, че на бебетата е позволено да плачат. Съжалявам, че ви създаваме неудобство, наистина съжалявам, но на бебетата е позволено да плачат. И ако искате да кажете нещо за дъщеря ми — кажете го на мен. Не говорете за нея под носа си. Кажете го в лицето ми или си замълчете. Ясно ли е?

Уплашеният бизнесмен се скри зад своя Джон Гришам. Паоло се обърна, целият разтреперан, докато люлееше малката Уей.

Джесика не го беше виждала толкова ядосан. Съпругът й беше нежен, тих мъж — това бе една причините да се влюби в него.

Но когато дебелият бизнесмен в салона за бизнескласа се оплака от малката Уей, Паоло беше открил в себе си ярост, на каквато тя не подозираше, че е способен.

Странно, рече си Джесика, тази ярост й се стори най-естественото нещо на света.

Глава 25

Тази страна познаваше ураганите.

Зараждаха се някъде на изток от Барбадос и въпреки че можеха да връхлетят всеки ден от юни до ноември, обикновено заобикаляха острова откъм северната му част. Но не винаги.

Меган паркира витарата си на хълма над Холтаун. Беше взела Попи от детската ясла и сега детето радостно си играеше на столчето си с лилавия динозавър, наречен Барни. Меган погледна към хоризонта над морето и видя как небето почерня.

Облаците се сгъстиха и затъркаляха към острова и дъждът заплиска по стъклото на колата. Вятърът плющеше по палмите и свистеше.

— Не знам какво да правя, Попи — промърмори си тя. — Не знам дали да не се опитам да се доберем до дома.

Улиците вече опустяваха. Островитяните прибираха децата си, слагаха капаците на прозорците си и търсеха убежище. Една възрастна жена с малко дете под едната мишница и козленце под другата почука на стъклото на Меган.

— Искате ли да дойдете при нас, госпожо. Вие и малкото момиченце? Докато отмине. Този май се е засилил насам.

— Благодаря, но мисля да се опитам да стигна до вкъщи.

Жената кимна и отмина.

Меган включи на скорост и бавно се спусна към Сейнт Джеймс, като се страхуваше, че колата може да се подхлъзне на падналите от бурята палмови листа и захарна тръстика, разпилени по пътя. Звукът от вятъра в дърветата стана пронизителен и за първи път тя се изплаши, защото осъзна, че няма да има време да стигне до Бриджтаун.

Погледна в огледалото и видя, че Попи дърдори нещо на динозавъра си. Ако беше сама, вероятно щеше да рискува да стигне до вкъщи, но не и с бебето на задната седалка. Меган реши, че може да потърсят убежище в един от хотелите, докато ураганът удари или ги отмине, и се отправи към Мартиника и Доминика.

Почти беше стигнала до хотела, когато видя лодката за гмуркане. Беше изненадана от бурята или е била на някое от по-отдалечените места за гмуркане. Клатушкаше се несигурно към брега, бялото знаме плющеше лудешки.

Неговата лодка ли беше? Сърцето на Меган се сви.

Хотелското лоби беше почти опустяло, но Меган видя една позната на рецепцията.

— Ще я вземеш ли за пет минути?

Меган й подаде Попи, която запротестира, но се усмихна, когато жената започна да се възхищава на лилавия динозавър с престорен ентусиазъм.

Меган изтича и се подхлъзна на мокрия каменен под в лобито. Дървените капаци на минибара край басейна вече бяха спуснати. Един син плажен чадър се изтъркаля покрай нея и вятърът го вдигна във въздуха. Погледна към морето и я обзе паника, когато не видя лодката.

Напредвайки бавно, Меган се отправи към центъра по гмуркане в далечния край на плажа, а очите й се насълзяваха от вятъра и пясъкът пареше босите й стъпала.

Центърът изглеждаше опустял. Джетовете, морските каяци и ярките платна на уиндсърфовете бяха издърпани на брега, далече от бурята. Но вратата не беше заключена и вътре се долавяше някакво движение. Точно там го откри с шведската туристка, същото момиче, с което го беше видяла преди — в тъмната задна част на помещението сред нахвърляните празни кислородни бутилки, неопренови костюми и друга екипировка.

Вече бяха свършили и се бяха облекли, дори не се прегръщаха. Само че Меган не можеше да се самозаблуждава. Знаеше какво означава това. Означаваше, че отново е съвсем сама с дъщеря си.

А няма по-самотен човек от сам човек с бебе, помисли си Меган.

На витрината на автосалона на братя Барези, без да се притесняват от оживената улица в северен Лондон, двама младежи с качулки правеха нещо на вратата на едно алфа ромео.

Паоло застана на тротоара като вцепенен в очакване брат му всеки момент да се появи с бухалката в ръце или поне с мобилен телефон, избирайки 999.

Но от Майкъл нямаше следа и двамата качулати младежи продължаваха безпрепятствено делото си.

Паоло заблъска по стъклото. Вече бяха отворили вратата и звукът от алармата на колата заглушаваше виковете му. Когато успя да влезе вътре, те вече бяха в колата и този на мястото на шофьора пробваше кой от ключовете от връзката в ръката му ще влезе в стартера.

— Ей, вие! Малки копеленца, обадих се в полицията!

Те го погледнаха изпод качулките, като зли създания от Мордор, и изведнъж изскочиха от колата. Паоло се приближаваше предпазливо към тях и сега отскочи назад, когато те се втурнаха към него, а единият замахна с лост силно към главата му. После избягаха и той ги остави, щастлив да им види гърбовете. Остана сам в оплячкосания автосалон.

Бяха останали само две коли. Разбитата алфа ромео и едно старо мазерати. Две ферарита и едно ламборджини галардо бяха изчезнали. Половината от стоката им липсваше. По-добрата, изключително скъпа половина. Или беше продадена, или открадната. Или бяха забогатели, или разорени.

Откри брат си в офиса. Легнал по гръб с празна бутилка от ракия в ръцете.

Паоло коленичи и го раздруса.

— Къде е стоката, Майкъл?

— Какво? А? Паоло?

— Кажи ми, че си я продал. Продал си я, нали? Всичко, за което сме работили, беше вложено в тази стока.

Майкъл седна със стон.

— Имаше проникване с взлом.

Паоло взе бутилката и я разби в стената.

— Ти, тъпо, тъпо копеле!

— Спокойно. Нали имаме застраховка?

— Мислиш ли, че ще платят за това? Да лежиш смъртно пиян, докато половината от гаменчетата на „Холоуей“ са в нашия автосалон? Момчетата от застрахователното дружество ще решат, че и ние сме в играта. Ще извадим късмет, ако отървем затвора.

— Ами… — рече Майкъл.

— Ами — какво?

— Нямаше те три месеца. Три месеца в Китай. Три месеца бях съвсем сам, само с едно краткотрайно посещение, с цел да се почувстваш ти по-добре, задето те е нямало.

— Ти ми каза, че можеш да се справиш. Каза ми, че можеш да се грижиш за бизнеса сам. — Той се изправи и започна да крачи из стаята, като си скубеше косата. — Господи, Майкъл, какво ще стане с нас? Имам семейство на ръцете си!

Очите на Майкъл бяха зли и изпълнени със завист цепки.

— Късметлия!

Започнаха бизнеса си от нулата. Шофьор на черно такси и шофьор на мини-такси, които пробваха късмета си за банков заем. А сега отново бяха останали голи като пушки. Той искаше най-доброто за дъщеря си. Такъв беше планът. Само най-доброто. А сега я бе разочаровал още преди да си разопаковат куфарите.

От автосалона се чу шум и Паоло излезе от офиса. Един набит розововрат мъж с ниско подстригана коса гледаше разбитата врата на алфа ромеото.

— Затворено е — каза Паоло, надвиквайки се с алармата.

— Майкъл Барези?

Паоло изведнъж се сети, че това е съпругът на Джинджър. Помисли си за пияния си брат на пода, за разбитото му семейство далече от него и реши, че не може да позволи да му се случи още едно лошо нещо.

Затова си пое въздух и го изпусна с въздишка.

— Да, аз съм. Аз съм Майк Барези.

Паоло видя приближаващия се юмрук и наистина искаше да го избегне, но явно нямаше време и ударът се стовари като чук с пълна сила върху устата му, нещо твърдо и метално — халка? — би било забавно — разцепи устната му. Ударът го завъртя и едва не го събори на земята. Когато се обърна отново към съпруга на Джинджър, мъжът го чакаше, за да каже нещо. Беше почти реч.

— Тя се върна при мен и децата. Не знам с какво си й завъртял главата. Но тя не е такава. Това… тази история… е приключена.

Когато мъжът си отиде, Паоло заключи автосалона и успя да изключи алармата на разбитата кола. Върна се в офиса и завари Майкъл да плаче тихичко. Паоло прегърна брат си и го целуна леко по главата.

— Загубих я, братле. Загубих любовта на живота си.

Отначало Паоло реши, че брат му говори за Наоко, добрата съпруга, която го беше напуснала, или може би дори за Джинджър, отчаяната съпруга, която го беше чукала като за последно, а сега се бе върнала при съпруга си.

Но, разбира се, не бяха те. Любовта на живота на брат му? Паоло имаше нейни снимки нейде в някое чекмедже.

Можеше да бъде само Клои.

Кат се спря пред витрината на един благотворителен магазин, привлечена от изложената старовремска детска количка. Като на черно-белите снимки отпреди войните, на които бавачки в униформи бутаха своите подопечни по Бъркли Скуеър.

Истинска голяма детска количка. Ретро, разбира се — съвременен модел на оригинала, както се правеха съвременни модели на бръмбара и на минито. Кат обаче не виждаше нищо лошо в това.

Влезе вътре, за да се полюбува на количката. Беше солидна и сигурна. Това искаше за бебето си — нещата, които й бяха липсвали в детството. Само че беше огромна — все едно да возиш бебето си в танк от Втората световна война. Представи си как количката се заклещва на входа на „Старбъкс“, бебето се дере, всички зяпат.

— Кат?

Рори се оказа до нея, притеснен, с усмивка на изненада и отначало тя си помисли, че сигурно я е следил. После видя двете торби, които носеше, натъпкани с бели износени пижами. Екипи по карате.

— Дойдох само да ги оставя. Екипи, които вече не стават на курсистите ми. Понякога децата се отказват да тренират бойни изкуства само защото нямат екипи. Искаш да купиш количката ли?

— Само гледам.

Бузите й пламнаха. Да пазарува за нероденото си дете в благотворителен магазин. Докъде беше стигнала? Чувстваше се избутана в най-ниската точка на живота си.

— Готов съм да помогна с каквото мога. Наистина. Независимо от станалото между нас. Каквото и да мислиш за мен. Искам да помогна. Само трябва да кажеш. — Рори се загледа със съмнение в огромната количка. — Може би бихме могли да купим нещо ново…

— За мен нещата втора употреба не са признак на провал — троснато изрече Кат. — Имам две по-малки сестри. Израснаха с омалелите ми дрехи. Не им навреди.

— Разбира се — отстъпи той. — Е, всичко наред ли е?

Тя докосна корема си, който й се струваше като най-странното нещо на света, но в същото време и най-естественото. Новият живот, свързан с нея, растящ в нея. Част от нея, която щеше да живее дълго след като тя си отиде.

— Бебето е добре.

Видя облекчение на лицето му. Човек, който е бил родител. Човек, който разбираше, че има хиляди неща, които могат да се объркат.

— Ехографиите досега не показаха нищо тревожно.

— Не ме изолирай от това, Кат.

Той беше добър човек. Виждаше го. Затова се беше влюбила в него. Но то не беше достатъчно. Само желанието да постъпиш почтено не беше достатъчно. Защото какво би станало, когато ги напусне? Сърцето й щеше да се изпълни с горчивина и на света щеше да има още едно нещастно дете, чиито родители се мразеха.

— Вече ти казах. Не ми трябва човек, който няма да остане с мен до края. Все говорят за жени, които са твърде стари да раждат, но според мен идва момент, в който и мъжът става прекалено стар за деца. Може би не биологично. Емоционално. Психически. Липсва им кураж. Знаеш какво имам предвид.

Тя видя раздразнението и негодуванието, които се надигнаха в него — изражението на лицето му бе „Това дете е и мое!“ — но после изчезнаха, заместени от нещо, от което още не беше готов да се откаже.

— Признавам, че имах някои съмнения, Кат. Не мога да го променя, но не мисля, че е толкова лошо. Не мисля, че човек трябва да се отнася към децата лекомислено. Ти искаш доживотна гаранция, но никой не може да ти я даде.

— Давай, кажи ми да си купя тостер, щом искам гаранция.

— Знаеш ли какво осъзнах? Семействата са объркана работа. Дори когато са добри — сложно е. Имаш ли нужда от пари?

— Мога ли да ви помогна?

Беше продавачката, възрастна дама, която ги гледаше през очила с голям диоптър.

— Донесох това — обясни Рори.

Старата дама разрови торбите.

— О, много са модерни — изрече. — Много яки!

— Всъщност това са екипи за карате — обясни Рори. — Дадох ги на химическо чистене, но се опасявам, че някои са доста износени.

— О, децата се радват на всичко — изкикоти се възрастната продавачка. — Това им е хубавото на децата — приемат всичко, което им дадеш.

Кат си помисли, че усмивката на възрастната жена беше прелестна като лицето на дете на Коледа.

— Какво е станало с устата ти? — Джесика намести малката Уей така, че да може да докосне сцепената му устна.

Паоло трепна от допира на пръстите й.

— Един ревнив съпруг ме фрасна по лицето, понеже съпругата му кръшкала.

Джесика го погледна, после се засмя.

— Много смешно. Нали той е един смешен татко?

Малката Уей беше с обичайните си три залъгалки — една в розовата й уста и по една във всяко юмруче. Бяха отровно-жълти, а когато спеше в креватчето, долепено откъм страната на Джесика на спалнята, бибероните блестяха и светеха в тъмното като златни светулки. Тя беше спокойно, щастливо дете и само пристрастяването й към бибероните издаваше онова безименно безпокойство, погребано дълбоко в нея. Джесика вярваше, че с времето ще изчезне. Щяха да прогонят страха.

— Тъкмо се канех да я сложа да спи.

— Виждам. Издокарали сте се. Малката Уей в пижама, а ти приличаш на придворна дама в двореца на китайската императрица.

Джесика беше облечена в черен китайски саронг, обточен с червена лента по високата столче яка и през едното рамо. Беше прилепнал като хирургическа ръкавица, с цепка от едната страна, която стигаше до бедрото й. Беше започнала да облича роклята вечер, когато слагаше малката Уей да спи.

— Мислиш ли, че е глупаво?

Той се усмихна.

— Изглеждаш чудесно. Мисля, че тя май е твърде малка, за да го оцени. Знаеш. Реверансът към нейната култура.

Не беше само роклята.

В коридора имаше свитък с китайска калиграфия там, където някога беше „Целувката“ на Гюстав Климт. Маски от пекинската опера украсяваха кухнята. В двата края на рафта в детската стая, притиснали говорещите жаби, танцуващите динозаври и героите от „Мечо Пух“, два китайски лъва бдяха над китайското дете, оказало се незнайно как в това зелено лондонско предградие.

— Много ли е откачено — попита Джесика и опипа високата яка на саронга. — Вероятно. Нищо не знаем за нея. Не знаем коя е била майка й. Не знаем кога е родена. Днес може да е първият й рожден ден. Или е бил миналия месец. — Малката Уей погледна Джесика, сякаш следеше разговора. Джесика разсеяно погали дъщеря си по лицето. — Не знаем, Паоло. И никога няма да узнаем, там е работата. Тя също. Но в едно нещо ще бъде сигурна — че е осиновена. Тя е китайка. И искам да се гордее с това.

Малката Уей ги зяпна с раздалечените си кафяви очи и Паоло се запита как, по дяволите, някой можеше да я изостави. Как може човек да си даде детето?

— Ти я обичаш като истинска майка. Повече от истинската й майка. Само това има значение.

— Просто искам да се гордее със себе си, с наследството си, с корените си. Не искам да се чувства на второ място. Защото, знаеш ли, аз съм изпитала какво е да се чувстваш пренебрегната.

Паоло докосна съпругата си и почувства кожата й под коприната. Никога нямаше да престане да я желае.

— За мен ти никога не си била на второ място. Никой друг не може да те измести.

— И след като я научим да се гордее с корените си, трябва само да я обичаме. И всичко ще бъде наред.

— Ще бъде.

Той го вярваше. Бяха обиколили света, за да се намерят. Не можеше да повярва, че е било чисто съвпадение. Било е писано. Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

Тримата се качиха на втория етаж. Малката Уей захленчи, когато се озоваха в тъмнината на спалнята. Джесика започна да я успокоява и намаза с гел венците й, където бяха набъбнали първите зъбчета, а Паоло тихо излезе, защото знаеше, че съпругата му ще остане с дъщеря им, докато тя не заспи.

Когато Джесика се върна в дневната, той я чакаше. Искаше да приключи с това. С ужасната новина, че я е предал.

— Джес, ще трябва да затегнем коланите.

Тя кимна.

— Добре.

— Бизнесът е зле. Майкъл… ами всичко се е объркало, докато ме нямаше. Изглежда, че с бизнеса е свършено.

— Ами къщата? — Страх в очите й. — Ще запазим ли къщата?

С бебето голямата къща с безкрайната градина беше започнала да придобива смисъл. Но без бизнеса ежемесечната вноска за ипотеката изведнъж му се стори астрономическа.

— Трябва да се откажем от къщата, Джес.

Джесика кимна и замълча, докато осмисляше новината. Само че тя вече не изглеждаше изплашена. Паоло беше уплашеният.

— Ипотеката… просто не съм сигурен, че ще може да я изплащаме всеки месец. Не и с парите, които ще изкарвам занапред.

— Разбирам. Какво ще работиш?

Той сви рамене, като че ли още не беше решил, с горчивия вкус на провала в устата си. Но вече знаеше какво трябваше да направи. Трябваше да започне всичко отначало.

— Разбирам единствено от коли. Щом не мога да ги продавам, ще карам кола.

Тя протегна ръка и го докосна.

— Няма нищо. Наистина. Говориш за черно такси, нали?

— Да.

— Какво лошо има? Лондонските черни таксита са най-добрите в света. Каза ми го, когато се запознахме. Помниш ли?

— Всичко помня.

— Ще си намерим по-малко жилище. Ще се преместим отново в града. По-близо до семействата ни.

— Но бебето обича градината!

Гласът му беше спокоен, но в очите му се четеше страх. Страхът от бедността, от работа, която мрази, и да се връща вкъщи толкова уморен, че да заспива пред телевизора. После да става на следващата сутрин и всичко да се повтаря отново.

— Може да си играе в парка.

— Но ти обичаш тази къща.

— Ще обичам и новата.

Той наведе глава и му се доплака. Чу гласа на баща си от миналото — „Момчета, никога няма да забогатеете, ако работите за друг“. Най-много от всичко на света искаше да осигурява добре семейството си. Толкова се гордееше с парите, които изкарваше през последните години. Смяташе, че това го прави истински мъж. А сега беше свършено.

— Разочаровах те, Джеси. Теб и бебето.

Тя се усмихна.

— Никога не можеш да ни разочароваш. — Обхвана лицето му с длани и той усети стоманената нишка в нея.

От момента, в който я зърна, беше изпитал нужда да я закриля, да се грижи за нея. Ала може би тя се беше грижила за него през цялото време.

— Мислиш, че те обичам, защото изкарваш добри пари? Защото имаме голяма къща? Обичам те, защото си добър и винаги си до мен. Винаги си бил, Паоло. През цялото време, докато не можех да забременея. По време на изследванията и разочарованията. Никога не се отказа от мен, нали?

— Че защо ми е?

Тя се сгуши в прегръдките му и той почувства извивките на тялото й под коприната на саронга.

— Не е лошо да останеш с тази рокля още малко — каза той. Спогледаха се. — Ако не си много изморена.

— Изобщо не съм изморена — отвърна тя с онзи изкусителен, томителен поглед.

Хубаво беше да се любят като преди, с кипнала кръв, на запалени лампи и разхвърляни из цялата стая дрехи, отпуснати и възбудени едновременно, без да дават пукната пара за бъдещето на човешката раса.

Глава 26

Кърк крачеше из спалнята, докато Меган опаковаше багажа си.

— Не си отивай — каза. — Не ме напускай. Моля те, не ме разделяй с дъщеря ми.

Сега, когато беше настъпил краят, Меган изпитваше странно спокойствие. Тя погледна колекцията от бански костюми на Попи. Нямаше да й трябват в Лондон. Един щеше да е достатъчен. Хвърли в куфара розов бански с къдрички и остави останалите.

— Ти знаеше какъв съм — продължи той вече с друг тон. — Виж само как се запознахме. Не може да се нарече дълго ухажване, нали? Какво можеш да очакваш от мъж, с когото си се чукала на първата среща?

После останаха нейните дрехи. През последните няколко месеца гардеробът й определено беше придобил тропически уклон. Всички тези тениски и къси панталони нямаше да й трябват. Не и в Лондон.

— Няма да можеш да издържаш себе си и бебето — рече ядосано. — С грошовете, които ти подхвърля здравната каса. Дори мизерниците от „Съни Вю“, които карат на социални помощи, ще те гледат отвисоко.

Ще оцелеем, мислеше си тя. Имам професия, семейство, ще оцелеем. Макар че не беше съвсем наясно как. Щеше да е различно да живее сама. Но не изпитваше нужда да го обяснява на Кърк. Сбогуванията винаги бяха болезнени и тъжни, но това беше за добро. Вече нямаше смисъл да обяснява каквото и да било.

— Ще се откажеш от този живот заради един мръсен и сбутан град? — Вече крещеше. — Ще се откажеш от слънцето и плажовете заради мрачните улици, дъжда и проклетото метро?

Остави много неща. Решението, че няма нужда от този излишен багаж, беше доста освобождаващо. Купищата летни дрехи. Банските костюми. И този мъж.

— Не сме правили секс от месеци. — Отново умоляваше. — Аз и ти, Меган. Връзката ни се крепи на онова, което направихме върху купчината палта. Съжалявам, много съжалявам, но ми липсваше човешки контакт. Можеш да го разбереш, нали? Някои хора могат да живеят без това. Други не. Тя беше шведка, двайсетгодишна, и си въртеше опашката пред мен. Какво трябваше да направя?

Меган затвори куфара. Нямаше нужда от тези дрехи. Можеха да пътуват с малко багаж. Най-добре. Обърна се към него и опита да му обясни.

— Просто мисля, че е редно да се обичаме. В общи линии ти си добър човек и беше добър приятел въпреки твоята шведка. Но нещата не потръгнаха както трябва от самото начало. Ако двама души имат дете, редно е да се обичат.

После Меган слезе на долния етаж и пое дъщеря си от бавачката.

— Всичко наред ли е? — попита Джак Джуъл.

Какво можеше да каже Кат на баща си? Можеше ли да му сподели, че единствените гащи, в които се побираше, бяха с размерите на цирков купол? Или че заради запека й се струваше, че са й напъхали тапа отзад? Или че се притеснява за така наречените „вагинални сълзи“? Не може да говориш с баща си за тези неща.

— Наред е — отвърна.

— Наистина? Имаш уморен вид.

— Всеки път като реша да подремна, бебето се заема с уроци по салса — усмихна се тя. — Но съм добре. Бебето е добре, така че всичко е тип-топ.

Джак влезе със залитане в апартамента, натоварен с торбите с покупки за бебето. Разтовариха ги на малката масичка и заразглеждаха с усмивка умалените копия на дрехи за възрастни, като джинсовото яке с избродираните хипарски цветя, маратонките „Найки“ колкото кибритени кутийки и бойните камуфлажни панталони като за кукла. Сърцето на Кат натежа, защото моментът изискваше повече хора. Двамата с баща й не бяха достатъчни, за да се порадват на бебешките дрешки.

— Добре ли си, скъпа? — попита Джак, а хубавото му старо лице придоби загрижено изражение.

Тя кимна и прие носната кърпичка. Май баща й беше последният мъж на земята, който носеше носна кърпичка. Виж го само! Кат се усмихна на сакото и вратовръзката му. Обичаше го заради официалните дрехи, които беше облякъл за посещението в апартамента й.

— Много си елегантен, татко. Както винаги.

Той прокара пръсти по коприната на вратовръзката.

— Хана се опитва да ме накара да се поотпусна малко. Да се обличам повече с дрехи… ами като тези. — Той посочи модерните бебешки дрешки. — Вероятно бебето може да ми даде няколко модни съвета.

— Харесвам стила ти — каза Кат. — Единственият англичанин, който не притежава бейзболна шапка.

Джак театрално потръпна.

— Не мога да понасям тези пущини. С тях приличам на дядото на Еминем.

Кат се засмя. Дъщерите му всеки път се удивляваха как можеше да се облича като Едуард VIII и въпреки това винаги измисляше на място съответната реплика от съвременната поп култура.

— Как е Хана? Все още сте заедно, нали?

Той се почувства неудобно.

— О, да. Заедно сме.

— Хана ми харесва. — Тонът на Кат беше безпристрастен. — Приятна е.

— Да. Аз самият я харесвам. Много. Тя е много специално момиче. Исках да кажа… жена.

Кат наблюдаваше внимателно баща си. Вече започваше да загрява.

— Ами това е много хубаво, татко.

Той кимна. Като че ли събираше смелост да поиска одобрението й. Щеше ли да го поиска от Меган и Джесика? Иди само от нея?

— Чудя се какво би казала, ако се оженим?

Кат не знаеше какво да каже. След развода в живота на баща й винаги беше имало жени. Много жени. Знаеше го. Но през последните двайсет и пет години беше свикнала с мисълта, че той никога няма да се ожени повторно.

— Ако смяташ, че така ще си по-щастлив, татко — отговори, като подбираше внимателно думите си. — Не ни натресе мащеха, докато растяхме, и винаги ще ти бъдем благодарни. Но сега не сме ти на ръцете. Заслужаваш да бъдеш щастлив.

— Хана ще ме направи щастлив.

— Обаче… не, не ми влиза в работата.

— Кажи.

Тя се наведе към него и почувства как бебето се размърда.

— Не се ли страхуваш, че историята ще се повтори? Това не те ли плаши? Първата ти съпруга те напусна. Ами ако и втората постъпи по същия начин?

Той сви рамене.

— Човек трябва да поеме риска. Всеки път поемаш риск. Ако всеки път се страхуваме, че ще бъдем наранени и унизени, никога няма да сме в състояние да обичаме някого.

Кат се усмихна, докато сгъваше дрешките на бебето. Той ще изглежда като малък мъж. Още преди да проходи.

— Ти си по-смел от мен — каза на баща си.

Джак Джуъл я погледна невярващо.

— Няма по-смел човек от теб, Кат.

Тя се изсмя и поклати глава.

— Вярно е — настоя той. — Спомням си как веднъж се прибрах от снимки, когато ти беше на около дванайсет години. Година, година и нещо, след като майка ти си отиде. Джесика и Меган били на улицата. Някакви момчета ги тормозели. Подигравали се на Джеси.

— Спомням си — каза Кат. — Джесика носеше поличката си от балета. Беше се облякла като балерина и плачеше. Мислела си, че другите деца ще се впечатлят от поличката й.

— Ти излетя от къщата по домакинска престилка и жълти ръкавици и гони онези хлапетии чак до съседната улица. Помислих си, че не съм виждал толкова смел човек. И не само заради това. Поведението ти всеки ден, докато растяхте.

— Това не е смелост, а просто справяне. Освен това ми харесваше да се грижа за сестрите си. — Доколко можеше да бъде честна с него? — Караше ме да се чувствам по-силна.

Той я наблюдаваше как сгъва дрехите, които беше купил за нероденото й дете.

— Съжалявам, че не ти беше по-лесно. Не исках животът ни да се стече така. Да бях избрал жена, която нямаше да ме напусне!

Тя се засмя в опит да му повдигне настроението. Не искаше той да продължава да живее с тъгата от миналото.

— Но ако се беше оженил за друга, мен нямаше да ме има, нали? Нито Меган и Джесика.

— Не, нямаше да ви има, ако се бях оженил за друга — усмихна се той. — И това би било ужасно.

Когато отвориха входната врата, видяха чисто новата количка, паркирана в коридора.

Беше от „Мамас и Папас“, син металик с три колела. Приличаше на колите, които продаваше Паоло. С елегантни заоблени форми, аеродинамична, с обещание за високи скорости. Кат се престори, че я е очаквала.

После целуна баща си за довиждане, вкара количката в апартамента и я паркира в единия край на спалнята. Оттам можеше да й се любува в тъмното, докато лежеше будна и поглаждаше корема си в очакване на своето бебе.

Паоло беше забравил какво е да живееш в апартамент.

Думкане на музиката от нечий апартамент. Миризма на манджа от съседите. Стъпки по тавана. Смях под краката ти. Чуждо ежедневие, което ти се натрапва. Съседите отгоре обичаха агнешко с къри и „Колдплей“. Паоло вече ненавиждаше „Колдплей“ и агнешко с къри.

Джесика къпеше малката Уей с навити до лактите ръкави и правеше пяна, за да си поиграе детето. Малката Уей цапаше от единия край на ваната до другия с издутото си бебешко коремче, като внимателно подреждаше сбирката си от пластмасови патета и жаби на ръба на ваната.

Паоло им се усмихна, макар че хич не му беше до усмивки, и ги целуна за довиждане. Нощта падаше и беше време да отива на работа.

Вратата на дома им приличаше на картонена. Толкова крехка защита от цялата мръсотия на света отвън. Той превъртя два пъти ключа и заслиза по стълбите, огласяни от шума и миризмите на чуждия живот, който се натрапваше на живота на семейството му. В подножието на стълбището беше изхвърлена газова печка, покрита с нещо като зелен мухъл и планина от писма, адресирани до отдавна напуснали наематели.

Трябва да се махнем оттук, каза си, докато отключваше черното такси. Трябва да ги измъкна оттук.

Не защото съм голям бизнесмен и трябва да работя за себе си. Не защото съм твърде добър за това място и за тези съседи с тяхното агнешко с къри и „Колдплей“.

А защото съм баща. Защото имам семейство.

Обичаше да работи през нощта. Харесваше му, че движението беше по-спокойно и можеше да караш, без да попадаш в задръствания и да дишаш изпаренията на пренаселения град.

Паоло започваше вечерта в Ситито, обикаляше „Чийпсайд“ и „Мургейт“ в търсене на клиенти, като качваше финансисти, запътили се към гарите и предградията, после се прехвърляше на „Уест Енд“ и така докъм полунощ, когато настъпваше няколкочасов мъртъв период преди зазоряване, когато самолетите от Хонконг и Барбадос започваха да кацат на „Хийтроу“.

По това време, когато нощта беше свършила, но новият ден още не беше започнал, Паоло се отправяше към убежището на таксиметровите шофьори, скрито под Уестуей — място с ограничен достъп, подобно на джентълменски клуб в „Сейнт Джеймс“. Там имаше автомивка, гараж и двайсет и четири часова закусвалня, където не те пускаха, без да си показал значката си на шофьор на черно такси.

Там Паоло почистваше отвътре таксито. Повръщано. Бирени кутии. Обувка с висок ток. Презервативи, използвани или неотворени. Кафяви остатъци от кебап и белезникави локвички сперма. Мобилни телефони, чадъри и — веднъж — вибратор „Господин Любовен мускул“. Никога не споделяше пред Джесика какво намираше отзад в таксито.

Когато свършеше с почистването, Паоло сядаше с другите таксиметрови шофьори на чаша кафе и сандвич с бекон, усмихваше се, когато го наричаха „маслено момче“ — което означаваше зелен таксиджия, който отнема хляба и маслото на по-опитните колеги, — и слушаше шеговитите им закачки.

— Та значи, качвам аз тази труженичка на Парк Лейн и когато стигаме на адреса, тя седи с разтворени крака и ми вика: „Можеш ли да си го приспаднеш от това?“ А аз й викам: „Нямаш ли нещо по-малко?“

Беше време, когато Паоло смяташе, че това е страхотен начин на живот и никога няма да му омръзне. Когато стомахът му беше пълен с подсладен горещ чай и сандвичи с бекон и кетчуп, а таксито му беше току-що почистено и смехът на колегите още звънтеше в ушите му, Паоло се качваше на таксито с усещането, че градът му принадлежи.

Лондон беше красив. Сега го виждаше.

Да виждаш луната над просторните паркове, изгрева над доковете, или утринната мъгла над реката, да гледаш тези неща, когато никой друг не ги вижда, да се простират пред теб, когато караш сам из пустия град — това ти дава чувството, че си жив.

В такива моменти беше щастлив, че отново е в занаята, щастлив непрекъснато да е в движение, щастлив, че вече си няма работа с данъчни инспектори и затъпяващата бюрокрация на малкия бизнес. Паоло работеше по цяла нощ и понякога забравяше всичко и се чувстваше напълно свободен.

И така докато стигнеше до летището за последния клиент. Туристите и бизнесмените слизаха с олюляване от самолетите с посивели лица и махмурлук от безплатната пиячка, умът им още беше на друго място, главите им — празни от спиртосването през полета над половината земно кълбо, и Паоло качваше някой от тях, за да го закара в хотела или у дома му.

После изгасваше най-накрая жълтата лампичка „свободно“, връщаше се в малкия им апартамент, където агнешкото с къри и „Колдплей“ се просмукваха през тънките като хартия стени, и дълго време наблюдаваше как съпругата му и дъщеря му спят, лицата им — най-любимото му нещо на света, и се просълзяваше, почти пиян от изтощение и любов.

Глава 27

Меган отиде да види доктор Лоуфорд — сякаш бяха минали години, не месеци. На колко години беше той? Петдесет, петдесет и няколко? Изглеждаше като възрастен мъж, като че ли болестите в този квартал бяха започнали да се просмукват в костите му.

— Започни частна практика — посъветва я, седнал на бюрото си в паузата между двама пациенти. — Махни се оттук и не се връщай никога.

Отначало тя си помисли, че се шегува. После осъзна, че изобщо не се шегува.

Миризмата му си бе същата — на цигари, примесени със сирене и сладка туршия. Някога тази миризма я отвращаваше, а сега осъзна, че й е липсвала. Той самият й липсваше с великодушието и мъдростта, които прикриваше с евтините си костюми и цигарен дим.

— Да започна частна практика? — попита невярващо. — Защо да го правя?

— Защото тук нищо не се е променило. — Той отпи глътка от кафеникавата течност в пластмасова чашка. — Пациентите са прекалено много. Лекарите не достигат. Времето не достига. Причините, поради които избяга, са причините да започнеш частна практика.

Страните на Меган пламнаха.

— Това ли направих? Избягах?

— Не те критикувам. Нито те виня. Тази кратуна щеше да те убие. — Кратуна беше лекарски жаргон за „вътре свети, но вкъщи няма никой“. — Имаш дете, за което трябва да мислиш сега. Но в крайна сметка причините, поради които избяга, са същите, поради които трябва да стоиш надалеч.

Никога не й беше хрумвало, че Лоуфорд ще я посъветва да работи в частния сектор. Частните лекари бяха мечтата на пациентите, които идваха в кабинетите. Все едно да спечелиш от лотарията — нещо, което един ден щяха да направят, за да избягат от опашките и кусурите на претовареното държавно здравеопазване. Ако лекарите си мечтаеха да започнат частна практика, никога не го бяха споменавали пред Меган. Щеше да е богохулство.

— Пак ще помагаш на хората — продължи Лоуфорд. — Знае ли човек? Може дори да помогнеш на повече хора. Какво добро правим за хората тук? Раздаваме антибиотици като бонбони. Теб никога не те е бивало в конвейерната медицина, нали? „Влезте. Довиждане.“ — Усмихна се при спомена за ентусиазираната стажантка Меган. — Ти винаги държеше да се отнасяш с тях като с човешки същества.

Лоуфорд започна да пише нещо върху кочана с рецепти, като че ли името и телефонният номер бяха лечението за оплакванията на Меган.

— Предлагам ти да опиташ късмета си като заместник на някоя лекарка в отпуск по майчинство. Много от блестящите докторки на Уимпъл Стрийт и Харли Стрийт си вземат тримесечен отпуск след раждането.

Меган взе листчето.

— Не искате да работя тук — изрече, като се опитваше да прикрие обидата си.

— Искам да си щастлива — възрази той с по-суров тон, за да прикрие нежността и чувствата в думите си, и тя си помисли: „Той е като мен.“ После Лоуфорд погледна часовника си и изпи наведнъж кафеникавата течност. — Време е да се залавям за работа.

Меган отривисто стисна дланта му. Всяка друга форма на физически контакт — прегръдка, целувка — би била немислима. После той я изпроводи делово от кабинета и извика следващия пациент. Меган искаше да му благодари, да му каже, че без него нямаше да придобие правоспособност; че дължи всичко на него. Само че Лоуфорд вече беше с гръб към нея и влизаше в кабинета след един старец, който едва пристъпяше.

Чакалнята беше пълна и сред множеството лица Меган забеляза, че някои й се усмихват. Една жена с малко дете, което се опитваше да се откопчи от желязната хватка на майка си, се изправи, за да я поздрави.

— Здравейте, докторе!

— Госпожо Съмър!

Жената гордо изпъчи корем. Сигурно беше в шестия месец.

— Чух, че сте заминала. Радвам се да ви видя отново. — Поглади корема си. — Можете да ми помогнете с бебето.

— Би било чудесно — каза Меган, преди да обясни, че се мести и само минава оттам. Госпожа Съмър изглеждаше съкрушена, но се усмихна храбро и й пожела всичко най-добро.

Тук имаше много свестни и добри хора. Госпожа Съмър. Дейзи. Боксьорът. И доктор Лоуфорд. Искаше й се да може да напусне „Съни Вю“ с чиста съвест, но тези лица я теглеха и тя си каза, че ги изоставя и бяга от всичко, в което някога е вярвала.

Не мога да спася тези хора. Ами в какво положение съм самата аз! Имам си достатъчно грижи с малкото ми момиченце.

Докато слизаше по стълбите, видя познато лице — на мъж, който се качваше нагоре. Уорън Марли срещна погледа й и в очите му прочете омраза и ярост.

Меган забързано пресече оживената улица през надути клаксони и изтича до раздрънкания „Пунто“ на Джесика, паркиран отсреща. Бързо се качи и погледна към задната седалка, където Попи и малката Уей спяха в столчетата си. Докато колата се отдалечаваше, видя Уорън Марли, който стоеше на стъпалата пред сградата, а трафикът между тях беше като широка река без брод.

Меган се сниши на седалката до сестра си, стиснала листчето от рецептурника, и повече не се обърна назад.

Сестрите й се препираха.

Кат ги чуваше от дневната, гласовете им се извисяваха и утихваха, говореха една през друга, докато тя слагаше Попи в спалното й чувалче.

Малката Уей лежеше до Попи, вече приготвена за спане, с натежали от съня клепачи, с трите си яркожълти залъгалки — една в устата и по една във всяко юмруче, които светеха в тъмното.

Докато наблюдаваше двете си племенници в своята спалня, я обзе чувство на топлина и радост. Сякаш малкото й семейство, разбито и така различно от другите семейства, най-после се обновяваше.

Кат сложи възглавници от двете страни на леглото, за да не се изтърколят децата и да не паднат, въпреки твърденията на сестрите й, че не е нужно и бебетата няма да отидат никъде със спалните си чувалчета.

Шепнеше успокоително, докато редеше възглавниците, казваше им, че всичко е наред, колко е хубаво в леглото и как е време да се наспят хубавичко, като се опитваше да отвлече вниманието им от накъсаните гласове на майките им откъм открехнатата врата.

— Но ти ми обеща, че ще я гледаш — казваше Меган и Кат си помисли, че говори като разглезената най-малка сестра, разгневена от несправедливостта на живота. — Обеща ми!

— Само че бойлерът отново се развали — обясни Джесика и тонът й беше наситен с потиснато негодувание и раздразнение, че се налага да обяснява очевидното. — В този апартамент нищо не работи като хората. Нямаме топла вода, нямаме парно и утре ще трябва да чакаме техника, стига да благоволи да се появи.

Нищо не се е променило, уморено си рече Кат. Колко пъти бе слушала как двете се джафкаха, докато бяха малки? Колко пъти беше влизала в ролята на посредник, миротворец, на по-голямата сестра? Само дето тогава Меган и Джесика се караха за извадения крак на Барбито или за измъкнатата глава на Кен, а сега имаха други теми за спор.

Всичко се променя. Кат сложи отново в дланта на малката Уей изпуснатата залъгалка, защото знаеше, че ще се разстрои, ако не я намери, когато се събуди. Всичко се променя. Виж само тези двете!

Децата вече спяха. Попи все още беше под нормата за възрастта си, но с източено тяло. Имаше структурата на Кат, само крака и ръце, различна от уютната закръгленост на Меган, от заоблените й форми. Също като Кат, Попи имаше малка глава и в сравнение с нея много деца на същата възраст изглеждаха като космонавти в скафандри.

Само че след уплахата от преждевременното й раждане и седмиците в интензивното отделение сега нямаше причини за безпокойство. Какво лошо, ако си останеше малко слабичка? Целият западен свят се мъчи да отслабне. Кат вече виждаше, че Попи ще порасне висока, стройна и красива. Като нея, само че по-хубава.

А малката Уей се приспособи по-добре, отколкото изобщо бяха очаквали. Все още имаше следи от несигурността от миналото й, като трите залъгалки през нощта и начина, по който подреждаше плюшените си маймуни, говорещите жаби и музикалните играчки — с някаква маниакална любов, която не беше присъща за толкова малко дете.

Но малката Уей беше будно, умно и щастливо дете, което с часове разглеждаше книжките си и гледаше в захлас Телетъбис на дивидито. Беше започнала да проявява привързаност — макар че целувките й бяха отредени само и единствено за Джесика — и се бе научила да плаче. Джесика и Паоло се бяха справили чудесно. Бяха накарали малката Уей да се почувства у дома.

— Кой е по-важен за теб? — настояваше Меган, която вече използваше непозволени удари под пояса — последното средство на най-малкото дете. — Техникът или племенницата ти?

— Това вече не е честно! — отвърна Джесика на ръба на сълзите. — След всичките седмици, които прекарах при нея, когато беше в кувьоза, а ти лежеше депресирана в стаята си. След цялото време, през което я гледах, докато ти беше на работа!

Кат си мислеше, че двете деца бяха много различни. Малката Уей имаше тъмни очи, които приличаха на разтопен шоколад, а очите на Попи бяха кристалносини като на баща й. Кожата на Попи беше много бяла, сякаш никога не е била огрявана от слънце, докато малката Уей имаше меден тен. Дори в съня си бяха различни — малката Уей спеше с ръце нагоре и обърната настрани глава, малък щангист, готов да извоюва мястото си в живота, докато Попи се свиваше като малка бледа запетайка в спалното си чувалче, с палец в устата, сякаш още усещаше липсата на майчината си утроба. Толкова различни във всичко, но за Кат нямаше проблем да приеме, че двете момичета са част от едно и също семейство.

— Не можеш да се разплакваш само защото си загубила спора — рече Меган с нотка на подигравателен триумф.

— Мислиш само за себе си — отвърна Джесика с разтреперан глас. — Типично за теб!

Кат почувства двойно ритане като напомняне „Не ме забравяй“. Погали корема си, остави спящите деца и се присъедини към сестрите си.

„Никога няма да те забравя.“

Като я видяха, Меган и Джесика млъкнаха.

— Какъв е проблемът? — попита.

Не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Когато стана на седемдесет и пет, пак ще разтървавам тези двете, които ще се дърлят коя е отмъкнала бастуна на другата или чий ред е да използва помощната проходилка.

Джесика и Меган не я поглеждаха в очите.

— Хайде де, изплюйте камъчето.

— Няма проблем — отговори Меган надменно и властно. Вече не съм ви бебето Меган!

Джесика обърна поглед към по-голямата си сестра.

— Утре Меган е на интервюта за работа — обясни тя. — На Харли Стрийт.

— На Уимпъл Стрийт — поправи я Меган и ядно я стрелна с очи. Това момиче никога не можеше да си държи устата затворена! — За свободни места по заместване.

— Още интервюта? — попита Кат. Знаеше, че сестра й вече бе ходила на поне дузина. Отговорът беше един и същ: няма достатъчно опит.

— Само да си пъхна крака през вратата, ще видят те — горчиво изрече Меган. — Но техникът на Джеси ще идва и тя не може да дойде да вземе Попи.

Кат виждаше разочарованието, което изгаряше най-малката й сестра. Годините, прекарани във вземане на изпити, отличничка на всеки клас и курс, а сега никой не се впечатляваше. Точно когато най-много се нуждаеше от одобрение.

А Джеси си имаше собствени проблеми. Въпреки че се стараеше да не го показва пред Паоло, новият им тесен апартамент изсмукваше силите й. Точно когато за първи път в живота си се сблъскваше с парични проблеми, живееше в жилище, което й правеше всичко напук. Беше запретнала ръкави, справи се със запушената тоалетна, протеклата пералня и капризите на праисторическата печка. Но липсата на парно и топла вода й дойдоха в повече.

— Аз ще взема Попи утре — предложи Кат без замисляне.

— Но нали утре ще ходиш на консултация? — възрази Джесика.

— За какво? — поинтересува се Меган. — Заради задържането на вода ли?

Кат кимна.

— Ще го отложа за другиден. Няма значение. За мен няма проблем да си остана вкъщи. И без това едва си обувам обувките. Краката ми са като след презокеански полет.

— Трябва да си спазваш часовете за консултация — рече Меган.

— Ще ги спазя. Когато си намериш работа и бойлерът на Джеси проработи.

Телефонът звънна. Кат бавно се придвижи през стаята, за да го вдигне, сякаш краката й не можеха повече да носят и нейната тежест, и бебето. Когато стигна до телефона, гласът на Рори вече звучеше по секретаря. Сконфузен и колеблив. От някогашното добро настроение и топлина нямаше и следа, но чия беше вината?

Тя не понечи да вдигне слушалката.

— Знам, че не ти е приятно да ти се обаждам… но искам да знаеш, че баща ти беше така любезен да ме покани на сватбата си… ще отида… освен ако ти не искаш… така че… е, това е всичко… надявам се всичко да е наред.

Когато гласът прекъсна, Кат срещна втренчените погледи на сестрите си. Хубавото лице на Джесика беше придобило измъчено изражение, Меган разбиращо клатеше глава.

— Какво? — попита Кат.

— Той е много свестен човек — каза Джесика.

— Недей да се мъчиш да се справиш с всичко сама — добави Меган.

Кат се изсмя.

— Кой го казва само!

— Точно така — изрече отбранително Меган. — Знам какво говоря. Трудно е да се справяш съвсем сама. — Тя погледна Джесика и омекна. — Знам, че не съм сама. Не и когато вие сте до мен. Но все пак… без баща. Без партньор.

— Какво друго ти оставаше? — каза Кат. — Не можеше да го оставиш да те тъпче. Ти не си такъв човек.

— Да, но вече не става дума само за мен. Съществува Попи. Все си казвам, че щом аз съм щастлива, детето също ще е щастливо. Повтарям си го, но не съм сигурна дали е вярно. Може би трябваше да проявя повече търпение, поне за известно време. Заради дъщеря ми. Заради нас двете. Останеш ли сама, разчиташ само на себе си.

— Ти постъпи правилно — увери я Кат. — Като го напусна и се върна.

Меган обаче вече не беше толкова малка, че да бъде сигурна в каквото и да било.

— Не знам дали постъпих правило, Кат. Очакваме мъжете да отговарят на представите ни. За романтика, сексуално, емоционално. Може би очакваме твърде много. Може би прекалено много мислим за себе си. Може би трябва да мислим за децата си.

— Искаш Попи да расте с такъв баща? — попита гневно Кат. — „Къде е татко? О, татко го няма, защото чука една шведска туристка.“

— Рори обаче е свестен — обади се Джесика.

— Светът е пълен със свестни мъже — отвърна Кат.

— Защо тогава не си намериш един?

Кат поклати невярващо глава и се отпусна тежко на дивана.

— Вие двете да ми давате съвети?! Не мога да повярвам.

— Просто си мисля, че трябва да се държим добре една с друга — каза Джесика. — Докато още имаме време.

— Когато тръгнеш отново на работа, не можеш да оставиш детето си на гордостта си — обади се Меган. — Или го оставяш при семейството си, или при непознати. Просто искам да кажа — ако можеш да го избегнеш, не оставай сама. Не се нагърбвай да бъдеш самотна майка само защото се страхуваш, че ще бъдеш изоставена отново.

Кат се замисли над думите й.

— В смисъл, както майка ми ме изостави?

— Не — нежно изрече Меган. — Както нашата майка ни изостави. И защо да не ти давам съвети? Вече не сме деца — добави тя с тъга. — Виж ни сега. Вече сме големи жени.

От другата стая се разнесе пронизителен детски плач. Малката Уей беше сънувала кошмар или по-вероятно бе изпуснала една от залъгалките.

— Аз ще отида. — Кат с мъка се вдигна на крака. — После ще забъркам нещо за ядене. Мисля, че в хладилника има макарони.

Меган и Джесика се спогледаха. Погледите им казваха: „Виж какво стори тя за нас.“ Без да се налага да си го припомнят една на друга, пред очите им изникна картината на изморената дванайсетгодишна Кат, която чистеше и оправяше след тях, за което никога нямаше да могат да й се отплатят. Затова Джесика отиде да успокои дъщеря си, а Меган накара Кат да полегне на дивана, като подложи възглавнички под главата и подутите й крака.

— Дръж краката си нависоко — каза й тя. — Така ще намалиш подуването.

Когато Джесика се върна, Меган взе поръчките им и се обади на местния тайвански ресторант. Сякаш се бяха върнали в детството си, хранеха се пред телевизора, от време на време избухваха в смях, без възрастни, които да им нареждат да се хранят на масата.

Без да кажат и дума, много след като децата бяха заспали, Меган и Джесика направиха чай, накараха я да се отпусне и с тези малки жестове се опитаха да й покажат, че поне сега не се налага тяхната голяма сестра да се прави на силна.

Глава 28

Дъщерите му го чакаха, целите в усмивки, облечени в специалните си рокли, стиснали в шепите си конфети.

Когато Джак Джуъл излезе от малката църква с ослепителната си червенокоса булка подръка, те започнаха да го замерят и Паоло забеляза, че всяка от сестрите хвърляше конфетите по различен маниер.

Кат беше методична, внимателно се прицелваше, използвайки ръста си, и почти всеки път сполучваше да обсипе с конфети главите и раменете им.

Джесика прилагаше хитро хвърляне изотдолу и се кикотеше, когато ги изненадаше с дъжда от конфети, всеки път за малко да ги уцели.

А Меган беше необуздана и ръсеше с конфети не само булката и младоженеца, но и всички, които стояха около тях, после насърчи Попи и малката Уей да събират падналите конфети и да ги хвърлят отново, докато хартиените кръгчета не се смесиха с листа и какво ли още не и се наложи да престанат.

Когато смехът започна да замира и стана време да тръгват — колата ги чакаше, — и всички целувки бяха раздадени, трите дъщери на Джак Джуъл го прегърнаха за сбогуване.

Той ги погледна просълзен и Кат зачака да чуе какво има да им каже — последни няколко думи, които да обобщят през какво бяха преминали. Дълго време след това тя мисли над думите му.

— Вече си имате собствени семейства — каза им той.

И докато махаха и гледаха изчезващите светлини на колата, Кат за първи път разбра какво всъщност е искала като дете, нахлузила престилка и жълтите ръкавици, чистейки след сестрите си.

Винаги беше смятала, че иска свобода, но сега виждаше, че всъщност повече от всичко бе желала да бъдат истинско семейство.

А сега, застанала до сестрите си, докато гледаха как баща им се отправя към новия си живот, тя разбра, че през цялото време са били истинско семейство. Вероятно не идеалното семейство с майка и баща, щастливи и заедно, нито като семействата от рекламите за зърнени закуски.

Независимо от това, истинско семейство, чиито членове се обичаха и подкрепяха, способни да си помагат във всичко, дори при промените, които идваха с обръщането на страниците на календара.

Вървяха в северна посока към Риджънт парк, когато Меган прие обаждане за майка им. Малката сватбена процесия се закова на място, докато наблюдаваха изражението на Меган, което говореше, че нещо лошо се бе случило.

Джесика носеше малката Уей, Кат водеше Попи за ръка, а Меган си носеше новите обувки в ръка, защото краката я боляха от високите токчета. Паоло и Рори вървяха отзад като шерпи и бутаха количките. Късното следобедно слънце се отразяваше върху завитите с фолио парчета от сватбената торта.

— Арестували са я — обяви Меган, затваряйки телефона си.

Явно докато баща им се беше вричал на Хана в малката църквичка, майка им е била арестувана на около миля оттам в апартамента й в „Сейнт Джон Ууд“ по време на седмичното посещение на Мръсния Дейв.

— Тя е в ареста на полицейския участък на Бау Стрийт — добави Меган. — Някой трябва да отиде там.

Джесика се обърна към Кат.

— Знаела си, че това ще се случи, нали? Знаела си, че Мръсния Дейв ще й докара неприятности.

Кат сви рамене. Нищо не беше в състояние да развали доброто й настроение. В четирийсетата седмица беше обзета от меланхоличната радост, която изпитва човек в края на особено приятно ваканционно летуване.

С нетърпение чакаше да се запознае със сина си, но не можеше да си спомни някога да е била по-щастлива. Докосна корема си — едно, две, три, бебе, не се тревожи — и се замисли колко силно обича детето, което носи. Жалко, че това преживяване приближаваше към своя край.

— Явно полицията е проследила Мръсния Дейв до апартамента на мама — каза Меган. — Помагала му е да изхвърли дрогата в тоалетната, когато са нахлули вътре.

— Ще отиде ли в затвора? — поинтересува се Джесика.

Кат почувства как коремът й се стегна. Още една фалшива тревога или по-скоро бойно учение. През последните седмици беше свикнала с контракциите Бракстън-Хикс. Съвсем скоро щеше да настъпи моментът за истинското раждане. След една седмица имаше час в болницата, за да намажат шийката на матката й с простагландиов гел — хормона, който се отделяше при раждане, — което щеше да даде сигнал на сина й и на тялото й, че е време за приземяване.

Акушерката й бе съобщила с радостен тон, че спермата е богата на простагландин и сексът би подпомогнал началото на раждането. Наложи се да обясни на акушерката, че в последно време няма кой знае какъв контакт с тази течност.

— Каза, че Мръсния Дейв я заплашил, че ще я завлече със себе си на дъното — рече Меган.

Кат ахна, когато почувства още една контракция, този път по-силна и по-продължителна.

— Добре ли си? — попита загрижено Меган.

— Още не му е дошло времето — усмихна се Кат.

— Не ми се ще да те притеснявам сега — рече Джесика, — но как можа да оставиш майка си на човек с прякор Мръсния Дейв?

— Беше учудващо лесно — отвърна Кат. Попи прегърна краката й.

Меган им се усмихна. Бяха се привързали една към друга, откакто Кат гледаше племенницата си, докато Меган работеше по заместване на Уимпъл Стрийт на мястото на една трийсет и няколко годишна акушер-гинеколожка, която ползваше отпуск по майчинство за третото си дете. Заплащането беше повече от добро, но най-хубавото беше, че можеше да отделя по трийсет минути на всеки пациент. Беше изпълнена с обичайния си идеализъм, но сега беше насочен в друга посока. Не можеше да реши проблемите на целия свят, но можеше да се погрижи за семейството си.

Кат осигуряваше на Меган и Попи дом, а Меган изкарваше достатъчно, за да ги издържа. Кат се грижеше за Попи така, както никой външен човек не би могъл.

Един ден може би това положение щеше да се промени и със сигурност липсата на партньори в живота им ги улесняваше за момента. Меган разбираше, че са извадили късмет да имат на кого да разчитат, и се чудеше с каква лекота беше решила да замине далеч от семейството си.

Вярно, че всяка си имаше собствен живот. Целодневните грижи на Джесика за Попи бяха приключили, когато осинови малката Уей. Без съмнение Кат щеше да е много по-заета, когато родеше собственото си дете. Меган знаеше, че това няма да продължи вечно. Трябваше да се намери друго решение, но разбираше, че никога няма да е сама, докато сестрите й са живи. Нито дъщеря й щеше да е сама.

— Просто… тя ни е майка — изрече Джесика. — Въпреки всичко, Кат, тя все пак е наша майка.

Кат си замълча. Не искаше да спори с Джесика, но си мислеше, че четирийсет седмици не те правят майка. Необходим беше цял един живот.

Вървяха до Портланд плейс, докато не стигнаха до лъскавото черно лондонско такси на Паоло, което проблясваше като нощ. Решиха Паоло да закара Джесика и малката Уей в полицейския участък на Бау Стрийт. Изпратиха ги с поглед, а Попи маха, докато таксито не се скри от погледа им.

— Не бъди толкова коравосърдечна — рече Меган. — Оливия е болна жена.

Кат осъзна, че не иска да бъде безсърдечна. Защото това означаваше, че е същата като нея. Точно като майка им.

Жегната, тя гушна Попи, целуна я по бузката и погледна сестра си.

— Да не бъда толкова коравосърдечна?! Слушай, ако съм такава, виновна е единствено тази стара…

После Меган видя Уорън Марли да излиза иззад ъгъла. Не разбра как я е открил, но някак си това не я изненада може би защото беше близо до работата си — не беше кой знае колко трудно да я открие. Но после вече не мислеше, защото видя проблясването на хладно оръжие в ръката му и изведнъж забеляза колко пусти бяха широките бели улици в този квартал с посолства и офиси, заключени и празни през уикенда.

Бяха сами.

Уорън Марли тръгна към тях, две жени, дете и мъж с детска количка. Лицето на Марли беше изкривено от ненавист, говореше нещо, псуваше приглушено, после — добил смелост, подклаждайки яростта си — закрещя същите неща на опустялата улица. Ножът — ножовка за мокет — беше в ръката му.

Грубо блъсна Кат и Попи и замахна към лицето на Меган. Тя отскочи назад, сърцето й биеше лудо, залитна на ръба на бордюра и почти падна на пътя, когато той отново замахна.

После Рори се появи, сякаш от нищото, количката я нямаше и той се прицели с крак към главата на Уорън — като по учебник.

Върхът на обувката му направи съприкосновение с главата на другия мъж и Марли се просна на земята, без обаче да изпуска ножа.

Рори понечи да го ритне отново, но залитна при стъпването от тротоара на пътя и не го уцели. Инерцията го завъртя и той обкрачи Марли, който вече се надигаше на колене и отново замахна, но заби ножа в задните части на Рори, който изкрещя от силната болка.

После Марли се изправи отново, отдалечи се от Рори и тръгна към Меган, вече по-бавно, като влачеше единия си крак, докато Рори стискаше задните си части, а кръвта се процеждаше през пръстите и дъното на панталона му.

Кат се хвърли връз гърба на Марли, който се приведе напред и тя увисна на едното му рамо, но той я отблъсна с опакото на ръката си и тя политна към земята. Марли приближаваше заплашително Меган с насочено острие — Рори лежеше на земята, Кат също.

Тогава Меган видя ужасеното лице на дъщеря си, която се бе вкопчила в някакъв парапет, и почувства как кръвта й кипва.

Марли разсече въздуха с необуздано движение. Меган вдигна лявата си ръка, за да се предпази и да отбие удара с горната част на ръката си, като в същото време замахна с всичка сила с изправена длан към месестия връх на носа му.

Той се счупи със задоволително хрущене.

Удар с длан, рече си Меган. Ударите с длан са наистина ефикасни.

Марли изпусна ножа и залитна с преплетени крака, като се държеше за лицето. Рукна кръв и той запищя от болка и изненада. Падна върху парапета, до който стоеше Попи, и детето се втурна в прегръдките на майка си, а Марли закри лице с ръце и захленчи от болка и срам.

Меган вдигна дъщеря си и застана над него.

— Стой далече от нас! Да не си посмял да ни доближиш някога!

Тя ритна ножа в канала и отиде при Кат, която беше клекнала до Рори и се опитваше да му помогне да спрат кръвотечението от раната в седалището.

— Моля те, не умирай! — каза Кат.

После отново я почувства. Контракцията, която продължи цяла вечност, като болезнена менструация, а после дойде изненадващо безболезненото усещане, сякаш вътре в нея се спука язовирна стена. Кат осъзна, че вероятно раждането е започнало още с първия химн в църквата този следобед.

— Меган — изрече Рори със сгърчено от болката лице, но успя гордо да се усмихне, — най-накрая си спомни… ох… нещо от курса по карате. Как стана това, а?

Кат гледаше невярващо Меган, превита на две, и се мъчеше да си поеме въздух. Гушнала дъщеря си, сестра й я гледаше втренчено.

— А сега е време да се погрижим за теб — каза Меган.

На задната седалка на колата на баща им тя изроди трикилограмовия син на сестра си.

Болничното легло изглеждаше тясно за тримата.

Кат с бебето Отис на ръце, Рори, легнал до тях, нежно подпираше главичката на сина си, чиято коса беше нежна като птичи пух.

Беше време за чудеса. Когато Кат докосна кожата на бузката му, Отис обърна инстинктивно лице, за да потърси мляко, утеха и живот.

Слепите му очи, беззъбата малка уста, миниатюрните пръстчета на ръцете и краката, блаженият сън и ритмичното дишане — всичко това предизвикваше удивление в заслепените му от любов родители.

Гордостта на Кат беше по-голяма от изтощението, радостта — по-голяма от болката и любовта, невероятната любов, която неизвестно как се освободи в нея и заличи всички страхове и съмнения, които имаше за бъдещето.

Идваха хора. Джак Джуъл и новата му съпруга Хана. Джейк, синът на Рори. Носеха цветя и кексчета, дрехи, които със сигурност никога нямаше да станат на Отис — толкова бяха големи. Когато Меган намина да ги види, двете сестри се прегърнаха, много се смяха, малко поплакаха и си казаха „Обичам те“ за първи път през живота си, а после единодушно се съгласиха, че бебето Отис един ден ще разбие много сърца.

След това Джесика, Паоло и малката Уей се върнаха от полицейския участък на Бау Стрийт и Джесика подържа Отис, възхити се на красотата му и го люшка, докато заспа — сякаш беше специалист, което си беше самата истина.

После им каза, че полицаите проявили разбиране и пуснали майка им само с предупреждение. Дори Мръсния Дейв май щял да отърве наказанието предвид обстоятелствата, тъй като наркотиците явно били предназначени за медицински цели.

Кат от време на време поглеждаше към вратата, но само един човек не дойде да види бебето.

Майка им не дойде в болницата да види единствения си внук и за момент Кат се почувства като на единайсет години — тази болка, сякаш никога нямаше да изчезне. Но само за момент. Щеше да занесе бебето при майка си. Вече го знаеше.

Щеше да каже: „Виж, детето ти си има свое дете.“ И ако майка й не можеше да види това чудо и да почувства тази радост, Кат нямаше да я мрази, само щеше да я съжалява.

Тя погледна бебето в прегръдките си, свито и съвършено като новородено котенце, после мъжа до себе си — той отчаяно се опитваше да не седи на по-скоро смешната рана на задника си, която получи при опит да ги защити — и Кат разбра за какво живее.

Паоло седна на края на леглото с малката Уей и Попи и двете момиченца се вторачиха в това странно създание, което беше по-малко от тях. После някой го потупа по рамото.

— Джесика те чака — каза Меган и гушна Попи. — Отвън в коридора.

Паоло я погледна унесено, после кимна. Хвана малката Уей за ръка и я изведе от стаята. Джесика стоеше пред вратата.

— Познай какво?

Паоло погледна съпругата си, която все още беше с официалния тоалет от сватбата и с конфети по шапката с широка периферия, и не схвана за какво му говори. Не им ли стигаха вълненията за този ден?

— Ела тук, глупчо — каза тя и постави ръката му на корема си. После го погледна с онези очи, които той познаваше по-добре от собствените си.

Челюстта му увисна. Наистина беше възможно. Да ти увисне челюстта.

— Не! — изрече.

— О, да — отвърна Джесика. — О, да. Определено да. Меган ще ти каже. Да. Сестра ми ще го потвърди. Има едно нещо, което лекарите не мога да обяснят. И това нещо е късметът.

Паоло продължи да гледа втренчено съпругата си, красивото й лице, като през мъгла от неочаквано бликналите сълзи. Не можеше да изрази какво изпитваше в този момент.

Затова гушна дъщеря им, чиито кафяви очи грееха, и детето обърна лице към източника на това чувство, старо като света — усещането да бъдеш в нечии прегръдки.