След две години и половина
Съюзническото въздушно нападение над Европа Кинопреглед на „Монарк Пикчърс“, 18 май 1944 г.
„През последните три седмици пилоти от военновъздушните сили на Осма и Девета армии на борда на изпитаните в боя Летящи крепости Б-17, придружавани от изтребители П-47, са нанесли сериозни поражения на вражески промишлени обекти и заводи за боеприпаси в Германия, Австрия и контролирани от Оста източноевропейски страни.
По време на височинните дневни нападения крепостите и дръзките им десетчленни екипажи са хвърлили стотици тонове бомби над обекти на Оста. Битката с немската зенитна артилерия и немските изтребители е била тежка, но се съобщава, че материалните загуби, понесени от Оста, са огромни.
На домашния фронт американските жени работят извънредно в заводите за боеприпаси, за да осигуряват нужните бомби за нашите храбри пилоти…“
Кейт Найт изгледа кинопрегледа със свито сърце. Знаеше, че военновъздушните сили винаги представят нещата от най-благоприятната им страна. Писмата от Джо, който бе летец в 125-а ескадрила, Първа дивизия на Осми въздушен флот, също не й носеха успокоение. Джо не даваше никаква информация за военните действия, а дори и да искаше, цензурата щеше да я спре. Писмата му бяха пълни с бодростта и доброто настроение, които всички военнослужещи си придаваха, когато бяха в опасност. „Най-ужасното в тази война е, че ми липсваш — пишеше той. — Второто най-ужасно нещо е храната.“ Никога не споменаваше опасността, защото не искаше да я тревожи.
Кинопрегледът бе показан на специална прожекция в „Монарк“. Оскар Фройнд бе поканил Кейт да го гледа, защото знаеше, че съдържа новини за ескадрилата на Джо. Кейт бе отишла в студиото с колата и след прожекцията се бе прибрала вкъщи да си легне. Когато се пъхаше между завивките, си помисли, че в този момент над Европа се зазорява. Пилотите отлитаха в изпълнение на бойни задачи. Може би точно в този момент Джо отиваше на смърт.
Тревогите й бяха особено силни по две причини. Преди месец Джо си дойде в десетдневен отпуск и тя го бе почувствала тъй близък и същевременно тъй далечен, че просто щеше да подлудее от любов и копнеж по него.
Любиха се непрестанно, зажаднели един за друг от дългата раздяла. Сякаш се опитваха да се слеят и да заличат света, за да не застава никога вече между тях.
И все пак в самата физическа близост имаше раздяла. Джо не можеше или не искаше да говори за войната, така че от него я делеше цяла една гама от чувства, които се изписваха на лицето му дори когато отказваше да ги споделя. Тя разбираше ужасния стрес, на който войната го подлагаше, но той не й разрешаваше да го изживее заедно с него.
Войната го бе променила, както бе променила толкова много американски мъже. Но страданието на Кейт бе още по-силно от това на другите жени, защото тя почти не бе имала време да опознае Джо, преди войната да й го отнеме. Сега войната му нанасяше рани, които тя не можеше да види, не можеше да сподели.
Когато Джо замина, Кейт бе толкова изтощена, че й трябваше цяла седмица, за да възстанови нервите си и отново да започне напрегнато да чака и да стиска зъби. Макар и да бе ужасно да го прегръща и да чувства колко много войната е отнела от душата му, още по-страшно бе да знае, че е отново на бойното поле и лети с бомбардировача си срещу чудовищната германска военна машина.
После дойде изненадата.
След отпуската на Джо менструацията на Кейт се забави с две седмици. Тя веднага разбра, че е бременна, защото никога не й се бе случвало от пубертета насам. Предишния следобед отиде на гинеколог и той го потвърди.
Сутринта писа на Джо, но още не бе изпратила писмото. Обаждането на Оскар за кинопрегледа бе изострило нервите й. Реши да чуе новините за 125-а ескадрила и да изчака до другия ден, за да изпрати писмото.
Възбудена от новините около себе си и изпълнена с ужас от войната, Кейт най-сетне задряма неспокойно. Пред очите й се появи Джо и тя с любов се загледа във всяка негова черта. Правият му нос, загорялата гладка кожа, масивните скули и изсечената брада, набразденото чело, което го правеше да изглежда стар за възрастта си, къдравата тъмна коса и черни очи, тъй проницателни, че сякаш четяха в душата ти. Но когато Кейт поглеждаше в тях, виждаше само любов.
Тя ги виждаше сега и се опитваше да му изпрати любовта си през хилядите мили, които ги деляха. Сключи ръце на корема си и потъна в тревожен сън. Струваше й се, че откакто бе заминал, нито една нощ не е спала както трябва. Но тя не бе сама. Всички американски жени, чиито мъже бяха във въоръжените сили, спяха с по едно отворено око, а в сърцата им имаше антени, насочени към възможната опасност.
В момента, в който Кейт най-после заспа, ръцете на Джоузеф Найт бяха замръзнали на кормилото на очукания Б-17-Е с прякор „Потрошената стрела“. На 9 000 метра под него немската земя, осеяна с проблясващи в сутрешното слънце реки, изглеждаше измамно спокойна. Бойната цел бе немските заводи за сачмени лагери в Швайнфурт, на около седемдесет мили от Франкфурт. Това бе един от най-добре охраняваните и опасни обекти в Европа. Задачата включваше продължителен полет над Германия и битка с немската противовъздушна отбрана, подсилена от изтребителите, върнати от Руския фронт, за да отбиват увеличилите се напоследък нападения от американски бомбардировачи.
Днес ескадрилата на Джо летеше ниско. Това бе най-опасната позиция за въздушно нападение, защото бе най-уязвима за огъня на немската противовъздушна артилерия и атаките на изтребителите. Като флангов пилот, той трябваше да маневрира много умело, за да не засегне другите самолети.
Бе жизненоважно да лети във формация, защото в открита въздушна битка Б-17 не можеше да се защитава от атакуващите МЕ-109 или ФВ-190. Тъй като самата конструкция на бойните куполи не позволяваше да се стреля хоризонтално, хитрите немски изтребители обичаха да атакуват фронтално. Единственият начин да ги надвиеш бе да летиш във формация, за да ти помагат стрелците на другите бомбардировачи около теб.
Точно тук мъжете се отличаваха от момчетата. За да запазят позицията си във формацията, неопитните пилоти обикновено задавяха мотора — маневра, която незабавно привличаше вниманието на неприятеля. Опитните немски летци си точеха зъбите при вида на зелените американци, особено по време на дневните рейдове. Бързо ги откриваха и се насочваха право към тях в своите ужасни машини, които наизлизаха със стотици, щом ескадрилата от бомбардировачи доближеше важен обект.
Независимо от оптимистичните репортажи тези дневни нападения струваха на американците голям брой бомбардировачи Б-17. Британските части, които от самото начало на войната предпочитаха нощните рейдове, смятаха, че дневните нападения на американците са неблагоразумни и безотговорни. И напоследък сякаш имаха право. През изминалия месец само в една операция американците изгубиха шейсет бомбардировача. Това бяха много самолети и много десетчленни екипажи. Чърчил и Рузвелт още се препираха за най-подходящата стратегия и данните за броя на загиналите пилоти, съпоставен с тези за разрушените заводи за боеприпаси, явно не им бяха достатъчни, за да решат окончателно въпроса.
Докато стискаше кормилото с премръзналите си ръце, Джо горчиво размишляваше, че кинопрегледите и пресинформациите на военновъздушните сили никога не си правеха труда да съобщават за единственото важно нещо при пилотирането на Б-17: неописуемият безжалостен студ. На 9 000 метра височина температурата в самолета можеше да падне до 50 градуса под нулата.
Последствията от този смразяващ студ за нервната система след петчасов полет бяха убийствени. С ръцете и краката положението бе още по-страшно. Която и част от тялото да се докоснеше до ледената стомана на корпуса, за няколко минути вкочанясваше от студ. Измръзването бе една от най-честите причини за нещастни случаи с момчетата. В стремежа си да намерят някакъв изход, военновъздушните сили бяха изобретили електрически ръкавици и обувки, но както обикновено решението им бе недомислено. Проводниците бяха разположени само по дланите, така че пръстите пак премръзваха. А електрическите обувки за съжаление бяха просто неефикасни. Екипажите се опитваха да се борят с премръзванията, като покриваха с мазен мехлем незащитените от кислородните маски части от лицата си.
За днешното нападение ескадрилата на Джо се бе присъединила към 98-а, 217-а и 432-ра. При идеални условия всяка трябваше да наброява осемнайсет самолета. През последните две седмици обаче 125-а бе изгубила седем самолета в тежки битки с немската противовъздушна артилерия над Австрия и Франция. На 98-а липсваха пет самолета, на 217-а — три, а 432-ра летеше с половината си мощ. Кампанията на Рузвелт, целяща да убеди британската страна в удачността на дневните нападения, бе излязла доста скъпа.
През последните три месеца Джо изгуби много приятели. Немците посрещаха американците с жесток преграден артилерийски огън и стотици изтребители, обстрелващи формациите с 20-милиметрови оръдейни снаряди, 30-милиметрови картечни откоси и ракети.
Най-ужасното в тези операции бе, че ескортиращите изтребители П-47 не можеха да носят достатъчно гориво за целия полет на бомбардировачите до целта. В определен момент трябваше да се връщат и да оставят бомбардировачите сами да продължат до набелязания обект. Точно там ги чакаха немските изтребители. Единственият начин да достигнеш целта и да се върнеш жив бе да не напускаш формацията, да отблъскваш неприятелските машини и да се молиш да минеш благополучно през артилерийския огън, да пуснеш бомбите и да се добереш до позиция, откъдето по обратния път ще те ескортира друга група изтребители — американски или британски.
Днес бе трийсет и седмата мисия на Джо. Ако оживееше, щяха да му останат още дванайсет. Както и другите пилоти, той отдавна бе спрял да ги брои, защото пред очите му бяха загинали толкова негови другари, че бе невъзможно да брои или да се надява. Всички живееха ден за ден. Пилотите се държаха по детски лекомислено, пускаха шегички и си разказваха за подвизи на косъм от смъртта, сякаш присъствието й изобщо не ги вълнуваше. Чувствата им бяха тъй потиснати, че страхът не успяваше да излезе наяве.
Мислите на Джо бяха далеч от Кейт и от завръщането му преди месец у дома. Всичко това отиваше на втори план, изместено от страха пред бойните задачи. Споменът живееше дълбоко в него и той му се отдаваше в най-съкровените си мигове. Трудно му бе да мисли за Кейт, защото щом красивото й лице изплуваше пред очите му, щом помислеше за последната им целувка, неминуемо си представяше как на другия ден някоя немска ракета го раздробява на хиляди късчета. И много по-малко го мъчеше мисълта за собствената му смърт, отколкото изкривеното от мъка лице на Кейт.
Затова я пазеше в себе си, но мислеше за нея само когато за миг забравеше терзанието от войната.
Днес бе както обикновено самоуверен и готов за среща с немската противовъздушна отбрана. Единствената му тревога бе, че копилотът му, Хенри Ъпчърч, кротко двайсет и пет годишно момче от Арканзас, щеше да лети за петдесети път. Хенри не криеше задоволството си, че няма повече да лети, но не говореше открито за това, защото всички екипажи изпитваха ужас от последната бойна задача. Толкова много бойци загиваха в изпълнение на тая последна задача, че вече я смятаха за фатална. Когато някой от екипажа летеше за петдесети път, всички се чувстваха изложени на опасност.
Преди да влезе в армията, Хенри се бе оженил за ученическата си любов и сега тя бе горда майка на осемнайсетмесечно бебе. Може би тъкмо защото не бе сполучил да дари Кейт с дете, преди да замине от Холивуд, Джо изпитваше към Хенри бащинско задължение да го върне на малкото му семейство, извеждайки го жив и здрав от последната задача.
Тази сутрин, докато закусваха яйца на прах и шунка от консерва, Джо се опита да го успокои, уверявайки го, че операцията ще е лесна.
— Днес немският огън няма да е страшен, всички го казват. А за изтребителите не се бой, през тях ще те прекарам аз. Обещавам ти, Хенри.
Хенри се направи на успокоен, въпреки че много добре знаеше колко е опасно над Швайнфурт. Радваше се, че ще бъде с Джо, известен като един от най-умелите летци в цялото ято — умерен и предпазлив пилот, спасил не един самолет с това, че следваше правилен курс, избягваше немците със сигурни маневри и летеше точно над или под артилерийския им огън. Екипажите изпитваха облекчение, когато знаеха, че той пилотира, защото смятаха, че с него вероятността да се върнат живи е най-голяма.
Поради облачност ескадрилите трябваше да се спуснат на 5000 метра, тъй като началната точка на бомбения пробег наближаваше. Всички П-47 вече бяха обърнали назад, бомбардировачите бяха сами и летяха в стегната формация. Приближиха западно от Кобленц и когато минаха Франкфурт, немците разбраха, че летят за Швайнфурт. Предстоеше безмилостна битка и всички го знаеха.
Джо държеше курса и през няколко секунди сверяваше с навигатора височината и разстоянието до целта. Изведнъж немската артилерия се обади. В ушите на екипажа отекваше противното БУФ на избухващите из цялото небе противосамолетни снаряди.
— По дяволите! — измърмори едва чуто Джо. Немските оръдия удряха точно. Швайнфурт бе важен обект, времето бе хубаво, а немците се бяха приготвили и ги чакаха.
Той все още се чудеше как да премине през огъня, когато по интерфона започнаха да се обаждат гласове.
— Оръдие вика екипаж! — Това бе оръдейният стрелец, най-уязвимият на самолета. — Изтребители долу на десет часа.
— Десен среден картечар вика екипаж! Изтребители горе на три часа!
— Бойна купола вика пилот. Пред нас две крепости ударени. Едната гори, другата в момента пада.
— Оръдие вика копилот. Нови вражески самолети хоризонтално на девет часа. Май са цяла група. Загазихме.
Джо се обади по интерфона.
— Пилот вика навигатор. Колко остава до целта?
— Около пет минути.
Джо стисна зъби. Единственият изход бе да се отърват от бомбения товар и да наберат височина, за да излязат над артилерийския обстрел. Но трябваше да се опита да удържи, докато стигнат целта. Това бяха най-критичните минути в живота на всеки екипаж.
Погледна към Хенри. Изпод каската очите му изглеждаха изплашени.
Джо му хвърли окуражителен поглед и натисна дросела.
— Ще трябва да се справим!
Преградният огън ставаше все по-силен. Немските изтребители бяха навсякъде и мятаха оръдеен огън и ракети по бомбардировачите. За щастие никой още не бе улучен.
Ръцете на Джо вече замръзваха на кормилото. От интеркома долетя гласът на навигатора.
— Пускаме след минута.
Бомбаджията вече отваряше люковете. Ескадрилата застана в равновесно положение, готова да пуска. Джо вече можеше да въздъхне с облекчение.
Изведнъж се разнесе силен трясък. Самолетът рязко се наклони и Джо с мъка овладя кормилото. Трескаво заоглежда контролните уреди. Но още преди да ги е видял, с обонянието си разбра, че попадението е в горивната система. Миришеше на 100-октанов бензин.
— Копилот вика пилот — обади се Хенри. — Първи мотор не работи. Четвърти гори.
— Да ти се не види! — запроклина Джо, мъчейки се да разбере какво е станало. — Замразете моторите. Пилот вика бомбаджия. Готов ли си да пускаш?
Бомбаджията не отговаряше.
— Пилот вика копилот — изрече Джо в интерфона. — Хенри, остави моторите на мен. Промъкни се до бомбеното и гледай да пуснеш бомбите. Губим хидравлично налягане.
— Прието.
Хенри откопча ремъците и излезе от пилотската кабина. Бе слабичък и въпреки височината си не тежеше повече от 65 килограма. Това бе добре, защото коридорчето в бомбеното отделение бе толкова тясно, че нормален войник едва можеше да се провре.
Борейки се да овладее самолета, Джо опита да се свърже с екипажа по интерфона. Нито един от централните картечари не отговаряше. Задният картечар съобщи, че всичко било наред, но радистът мълчеше.
— Пилот вика бойна купола — обърна се Джо към стрелеца от куполата, умно двайсет и три годишно момче от Калифорния на име Рой Ходж.
— Опитай се да разбереш какво става с централните картечари. Докладвай за щетите.
Очевидно бомбардировачът бе сериозно засегнат в средата от артилерийския огън или от някоя ракета и същевременно бе ударен в крилото. Това ясно личеше по датчиците за горивото и хидравличното налягане. Днес нямаше да могат да се приберат.
Пред тях снарядите улучваха нови летящи крепости. Денят бе успешен за немските изтребители, а противовъздушната артилерия бе ужасяващо точна. Ударените бомбардировачи пускаха товара си или дори хвърляха бомбите, преди да са стигнали целта, за да не се разбият в земята, формацията бе напълно разбита. Операцията щеше да даде много жертви.
— Бойна купола вика пилот. Десният картечар мъртъв. Парче снаряд го е ударило в корема. Левият е студен. Мисля, че му е свършил кислородът.
— Пилот вика бойна купола. Опитай се да дадеш на Майк кислород. Всички си сложете парашутите.
— Копилот вика пилот. Бомбаджията улучен. Мисля, че е мъртъв. — Гласът на Хенри звучеше слабо и уплашено. После добави: — Тук въздухът е пълен с бензин.
Джо се сети за Хенри и за проклятието на петдесетия полет. Бомбите явно още си бяха на мястото — не бе усетил онова рязко политване нагоре, както ставаше с всеки Б-17, щом петстотин и хилядафунтовите бомби се изтърколяха от бомбеното отделение.
— Пилот вика копилот — изрече той в интерфона. — Хенри, пускай тия бомби и се махай оттам. Всички останали, гответе се за скачане. Проверете парашутите и внимавайте да не забравите парашутните торби.
Парашутната торба съдържаше компас, мушамена карта на областта, над която летяха, манерка и таблетки за дезинфекция на водата, както и кондензиран шоколад и успокоителни таблетки „Бензедрин“.
— Пилот вика копилот — обади се Джо. — Какво става, Хенри? Защо бомбите се бавят?
Не последва отговор.
— Пилот вика копилот. Хенри, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Въздухът бе наситен с горивни изпарения. Джо предположи, че са станали едновременно две неща. Ударът в средата на самолета е прекъснал инсталацията за захранване с кислород, а повредената горивна инсталация изпълваше всичко наоколо със смъртоносни пари. Екипажът не можеше да диша.
Той погледна висотомера. След удара самолетът бе изгубил 1500 метра височина. И дума не можеше да става да стигнат до приятелска територия, още по-малко — да се доберат до дома. Трябваше да се спуснат на самото това място и да се примирят със съдбата на военнопленници в Германия. Най-важното бе да скочат с парашутите и да спасят живота си.
Корпусът се разтресе. Самолетът губеше стабилност. Всеки миг някое от крилата можеше с трясък да се отчупи.
— Пилот вика екипаж — обади се Джо по интерфона. — Скачай. Повтарям, скачай.
Разбитата формация обръщаше назад. Наоколо кръжаха неуправляеми горящи крепости. Навсякъде се виждаха немски изтребители. Снарядите и ракетите им бясно избухваха в синьото небе. Гледката бе ужасяваща.
В този момент пилотската кабина се разтресе. Бе 20-милиметров немски снаряд. Джо усети неописуем удар, сякаш в таза му се бе стоварил гигантски юмрук. Бе ранен, и то тежко.
Опита да се обади по интерфона, но не можеше да си поеме дъх. Не знаеше дали е от бензиновите пари или от понесения удар.
— Пилот вика екипажа — успя най-сетне да прошепне, в интерфона. — Чувате ли ме? Кой е още на борда?
Никой не отговори. Членовете на екипажа, които още не бяха скочили, бяха или мъртви, или ранени, или повалени от изпълващите самолета отровни изпарения.
Джо погледна контролните уреди. Самолетът бързо губеше височина. Първи мотор бе в пламъци и едното крило лошо вибрираше. Нямаше време да го замразява, нямаше време да поема управлението. Нямаше време за нищо, трябваше да се маха.
Помисли за Хенри. Защо не му бе отговарял през всичкото време?
Превъзмогвайки болката, Джо разкопча колана на седалката, сложи си парашута и се запъти назад да търси Хенри. Можеше още да е жив в бомбеното отделение. Ако бе така, можеха да скочат заедно.
Грабна портативната кислородна бутилка — щеше да му стигне най-много за четири минути — и една парашутна торба, нагласи кормилото и газта и излезе от пилотската кабина. Болката в таза бе непоносима. Видя, че униформата му е подгизнала от кръв и отмести поглед встрани.
Стисна зъби и се довлече до бомбеното отделение. Въздухът бе изпълнен с бензинови капчици. Бомбардировачът бе свършил. Хенри бе в безсъзнание, ръката му все още бе вкопчена в ръчката за освобождаване на бомбите.
Потръпвайки от болките в хълбока и таза, Джо сграбчи Хенри и го издърпа нагоре. После освободи всички бомби. Самолетът подскочи. Олекналата машина можеше да се задържи още няколко минути във въздуха — достатъчно, за да скочат благополучно.
Нямаше време да мисли за останалите от екипажа. Самолетът започваше да пада и да пикира ниско. Нямаше шанс да се спаси. Джо можеше само да се надява, че останалите живи членове от екипажа са в съзнание, за да дръпнат халките на парашутите и да си спасят живота.
Погледна към Хенри. През каската лицето му изглеждаше невинно като на спящо бебе. Но цветът му бе променен. От липсата на кислород кожата му бе започнала да потъмнява. Джо го придърпа, провери парашута му и хвана халката. Нищо не бе по-опасно от това да извлечеш войник в безсъзнание от падащ самолет. Когато въздушната струя от перките ги лъхнеше, телата им можеха да се сблъскат и взаимно да се умъртвят, тъй голяма бе силата на вятъра. А при дръпването на халките парашутите им можеха да се преплетат и тогава смъртта им бе сигурна.
— Окей, Хенри — каза тихо Джо. — Няма страшно. Махаме се оттук.
Прегърна го здраво, застана в прохода над дупката в бомбеното отделение и погледна надолу. Самолетът до такава степен бе изгубил височина, че посевите в полята под него ясно се виждаха.
Сграбчи Хенри и се хвърли напред през отвора за бомбите.
Кейт имаше ужасен кошмар.
Сънуваше самолета на Джо, който стремглаво падаше към земята. Беше ударен или взривен. Кръжеше неспирно във въздуха като детска играчка. Тя виждаше всичко през очите на Джо. Планините се люшкаха в разни посоки, слънцето ярко блестеше.
Навсякъде цареше ужас. Сякаш се свършваше светът. Но на Джо всичко му бе безразлично. Очите му бяха като стъклени и той гледаше през рамо с ледено спокойствие, без да направи и най-малък опит да се спаси. Близо до него имаше още някой — човек без лице, който не издаваше звук.
Кейт се мяташе в леглото и от устните й излизаха беззвучни стенания. Смъртта бе взела Джо в обятията си като майка и парализираше волята му. Изразът му бе замаян, безразличен, като на човек, който току-що е бил разбуден от приятен сън и се пита колко е часът.
Това безразличие бе най-ужасното в съня й. Кейт викаше като луда и се опитваше да събуди Джо, да му каже, че ако не се съпротивлява, ще умре. Но всичко бе безсмислено. Той все така падаше към земята и неспирно кръжеше, а наоколо миришеше на изгорял бензин.
Кейт се събуди от собствените си викове. В този миг осъзна, че не е било само ужасът на кошмара. Усещаше силни болки в таза. Когато стана от леглото, почувства, че по краката й се стича кръв. Някъде дълбоко в нея нещо остро я раздираше.
Когато влезе в банята, вече знаеше, че е пометнала.
Джо държеше Хенри с всички сили, когато ги удари въздушната вълна. После дръпна халката на парашута му и бързо се отдалечи от него. Парашутът с рязък тласък вдигна Хенри и той остана високо над главата му.
После погледна надолу. Падаше бързо. От земята го деляха не повече от 2000 метра. Дръпна халката и когато гъбата се отвори във въздуха, чу как въжетата изплющяха.
Парашутът го дръпна нагоре и в хълбока го проряза силна болка. Чувстваше как кръвта се стича между краката му по униформата. После се понесе из въздуха, опуснат като оставила се на течението чайка, и дълго гледа как земята бавно приближава към него, докато в небето самолетите продължаваха да се сражават. Бензинът, пламъците, шепата отворени парашути, пикиращите изтребители и падащите бомбардировачи, всичко изглеждаше някак нелепо и детинско. Изглеждаше невероятно, че всичко, което хората можеха да измислят за това красиво лазурно небе, бе да го изпълват с пламъци и крещящи войници.
— По дяволите — припомни си той безжизненото младежко лице на Хенри.
Проклинаше войната, немците, самолетите, безразличното небе.
Продължи да проклина, докато земята не го посрещна. Когато се свлече долу, усети остър тласък и отблъскване първо в краката, после в ранената среда на тялото си и накрая по гърба.
Парашутът се смъкна над него, но той бе твърде слаб, за да го събира. Осъзна, че бе изгубил много кръв. Легна по гръб, загледан в изпълненото със самолети и парашути небе, което вече му се струваше странно и далечно.
Когато немците пристигнаха, вече губеше съзнание. Дойдоха с джип. Чу гласовете им.
Приближиха към него. Той видя познатите каски, лицата, угрижени от въздушната битка над тях.
Картечниците им бяха насочени към него. Бързо разбраха, че не е опасен. Единият каза нещо, което разсмя другите.
Джо ги гледаше спокойно, сякаш му бяха приятели. Загубата на кръв отнемаше и последните капчици от бистрия му разум. Всичко му се виждаше нереално.
Немецът, който бе проговорил, бе сержант — поне десет години по-стар от останалите. Той погледна надолу към Джо.
— Du hast dich verletzt1 — каза, когато видя подгизналата в кръв униформа около десния хълбок. Устните му бавно се извиха в усмивка.
Немецът вдигна войнишкия си ботуш и го стовари с цялата си тежест върху раздробения хълбок. Джо изкрещя от болка. От дробовете му се разнесе рев на агонизиращо животно. Никога не бе мислил, че е способен да вика толкова силно.
Преди да изпадне в безсъзнание, видя как немците влачат към него мъртвото тяло на Хенри Ъпчърч.