Табу

1

След две години

Брайънт Хейс затвори вестника, облегна се назад и се загледа в полегатата морава пред имението си.

Хейс не бе щастлив. И завръщането на Джоузеф Найт в киното по това време и с този филм не бе добра новина нито за него, нито за „Континентал“.

Преди четири години Хейс понесе удар от „Кадифената паяжина“. Залагайки на факта, че Найт е допуснал грешка, като бе заменил шлифованата Ив Синклер с някаква аматьорка, Хейс пусна срещу „Паяжината“ най-добрия си филм за годината — пищна костюмирана драма в класическия стил на „Континентал“. Резултатът от постъпленията в касите го обля със студена вода, защото Джоузеф Найт, като фокусник, вадещ заек от шапка, съумя, да превърне „Паяжината“ в класическа творба и между другото да лансира и Кейт Хамилтън като звезда. Това бе крайно неочаквано развитие, но, така или иначе, „Паяжината“ спечели осем „Оскара“, като повторно направи Брайънт Хейс и „Континентал Пикчърс“ за смях.

Навремето Хейс проклинаше Найт заради поражението на „Съдбовна зима“, нанесено от първия хит на Найт — „Краят на дъгата“. Сега Найт бе повторил всичко отново. Хейс само дето не се моли на глас Найт да не се върне жив от войната. Не искаше отново да мери сили с него. Найт му носеше лош късмет.

Войната не се отрази добре на „Континентал“. Студиото се бе опитало да я преживее, снимайки поредица от евтини военни филми наред с няколко семейни филма и мюзикъла. Ни един от тях не бе спечелил награда и печалбите бяха нищожни. Престижът на „Континентал“, който така и не можа да се съвземе след удара от „Съдбовна зима“, бе много спаднал.

Тази година Хейс и най-добрите му сценаристи бяха замислили голям романтично-приключенски филм, озаглавен „Посоки на щастието“. Хейс бе решил да хвърли всичко в него, отрупвайки го с прочути звезди, опитен режисьор и скъпи смени на декора. С този филм „Континентал“ се надяваше шумно да постави началото на следвоенната ера и да възвърне миналото си величие.

Но сега отново в центъра на вниманието бе Джоузеф Найт. А заловеше ли се Найт да прави филм, това означаваше нови удари по „Континентал Пикчърс“ и Брайънт Хейс.

Докато Хейс размишляваше, телефонът иззвъня. Беше Ню Йорк.

— Как си, Брайънт? Тук е Арнълд.

Арнълд Спек — човекът, чийто глас Хейс най-малко искаше да чува точно сега.

— Здравей, Арнълд.

— Чете ли вестниците?

— Да, Арнълд. Какво имаш предвид?

— Джо Найт.

Настъпи мълчание. Хейс вече знаеше защо се обажда Спек.

— Тъкмо си мисля за платежния ни баланс за тази година — продължи Спек. — Доста сме удължили сроковете за „Посоки на щастието“. Никак не ми се иска да губим от него.

Хейс въздъхна. Ако „Посоки на щастието“ се изместеше от новия филм на Найт и се превърнеше в губещо начинание, това щеше да е последният пирон в ковчега на Брайънт Хейс като президент на „Континентал Пикчърс“.

— Не смятам, че има някаква причина за тревога, Арнълд — отвърна Хейс. — „Посоки на щастието“ ще пожъне голям успех. Просто го усещам. Проектът на Найт не бива да ни плаши. Няма да успее да го довърши навреме и да го пусне за Коледа. А дори и да успее, ще го оставим на сухо. Това е сигурно.

— Но можеш ли да гарантираш?

Това бе редовният ултиматум на Спек.

Хейс въздъхна.

— Нищо не е сто процента сигурно, Арнълд. Знаеш го сам. Единственото, което можем да направим, е да напрегнем всички сили. Имаме голям филм. Би трябвало да ни донесе много пари.

Настъпи мълчание, натежало от заплаха. Това бе друг любим номер на Спек: зловещото мълчание.

— Но както казваш, Брайънт — обади се той най-после, — нищо не е сигурно. Особено в нашия бизнес.

„Искаш да кажеш, че мястото ми не е сигурно“. Това чу Хейс в мазния глас отсреща. Обаждането бе ултиматум. Трябваше или да се постарае новият филм на Джоузеф Найт да не се отрази пагубно на общия брутен приход на „Континентал“, или де се примири с края си като директор на студиото.

В продължение на пет дълги години, от провала на „Съдбовна зима“ досега, Брайънт Хейс живееше върху опънато въже, а Спек, чието влияние пред Борда в Ню Йорк бе нараснало пропорционално на залязващото могъщество на Хейс в Холивуд, непрестанно го мушкаше и изтезаваше. Сега Спек затягаше гайките и го притискаше още по-силно. Хейс бе започнал последната си битка. Оръжието му бе „Посоки на щастието“. Противниците му бяха Джо Найт с творческата си мощ и търговския си гений и Кейт Хамилтън с огромната си притегателна сила пред публиката.

Това бе последният му шанс.

— Не се тревожи, Арнълд — едва изрече Хейс. — Ще ги бием. Ще намеря начин.

— Радвам се да го чуя, Брайънт, но делата говорят по-добре от думите.

— Аз наистина мисля, че… — Преди да е успял да каже още нещо, Хейс разбра, че Спек е затворил.

Той побесня и тръшна слушалката.

Моментът за разплата бе настъпил. Трябваше да намери начин да се пребори с Джоузеф Найт, и то още тази година.

Но как?

През четирите години, откак „Кадифената паяжина“ превърна Кейт Хамилтън в звезда, той правеше всичко в границите на човешките възможности да върне на студиото предишната му слава.

Беше предвидил, че ще стане така, и се бе мъчил да намери оръжие, за да може, когато моментът настъпи, да се бори срещу Найт и жена му.

Досега се бе провалял.

От мига, в който Найт отиде на война, Хейс нае детективи, които следяха всяка крачка на Кейт Найт. Докладите им го отчайваха. През цялото четиригодишно отсъствие на Джоузеф Найт жена му живя като монахиня. Седеше в къщата си в Бенедикт Каньон и се виждаше единствено с малка група приятели, между които Оскар Фройнд и няколко души от „Монарк“. Излизаше на обяд или на разходка с един свой напълно безобиден приятел, някакъв приключил курса холивудски сценарист на име Норман Уеб.

Откак Найт се бе върнал, Кейт му бе отдала всичките си сили и самоотвержено бе стояла до леглото му. Нито сега, нито по време на отсъствието му не бе показала ни най-малък признак на изневяра. Бе образцова съпруга — нещо, което рядко се срещаше в Холивуд.

Животът на семейство Найт бе станал пример за подражание. Живееха си като кротка женена двойка в най-обикновена къща на възвишенията. Нито един от двамата не ходеше по събирания и приеми, не кръшкаше, не вземаше наркотици и не пиеше. Това напълно противоречеше на холивудския начин на живот.

Но сега залогът бе още по-висок. Хейс трябваше да открие нещо, някакъв начин да уязви Найт, да сложи прът в колелата на работата му и да му попречи да направи още един голям филм. Бе наредил на детективите си да работят с удвоени сили и да проучват всяко лице, свързано със семейство Найт, дори най-далечните им познанства, за да намерят някоя брънчица, която да се използва срещу тях.

Хейс само можеше да се надява, че нещата ще се оправят. Не си правеше илюзии за решимостта на Спек, нито за заплашителното прекъсване на разговора. Спек жадуваше за разплата. Сигурно се надяваше, че в сравнение с новия филм на Найт „Посоки на щастието“ на „Континентал“ ще се провали с гръм и трясък и ще му се удаде случай веднъж завинаги да се разправи с него.

Брайънт Хейс рискуваше да съсипе цялата си кариера. В Холивуд нямаше място за него и за Джоузеф Найт. Арнълд Спек му го бе показал много ясно. Хейс или трябваше в най-скоро време да победи Найт, или щеше да си изгуби хляба.

Средно положение нямаше.

Колкото до Кейт Найт, тя бе познала нов вид щастие, твърде различно от трескавата радост, която изпита по време на шеметната си любов с Джо Найт, и все пак щастие не по-малко красиво.

Първото, което забеляза у Джо след завръщането му, бе неговата слабост. Съвсем не изглеждаше като онзи мъж, за когото се бе оженила. Струваше й се висок, изпит и някак вглъбен. Другият Джо Найт, когото познаваше отпреди, бе с тяло на атлет, чиято височина се губеше пред огромната сила на мускулестата плът, а очите му остро се вглеждаха във външния свят. Сега взорът му бе насочен навътре и бе изцяло погълнат от някаква тайна болка.

Всъщност Джо бе тежко ранен. Хълбокът му бе раздробен от шрапнел и в лагера за военнопленници в Германия му бяха приложили най-повърхностно лечение. През първия месец след завръщането си претърпя голяма и сложна операция на хълбока. Четири месеца по-късно последва друга. След операциите имаше постоянни болки. Трябваше по три пъти на ден да пие хапчета и въпреки силното им химическо действие, в очите му се четеше болката на физически изтерзан човек.

Но той не признаваше пред Кейт, че го боли.

— Малко се чувствам скован, когато вали — казваше. После с усмивка добавяше: — Като истински ветеран от войната.

Никога не говореше и за единайсетте месеца в нацисткия лагер за военнопленници.

Операциите го вбесяваха, защото не можеше да се люби с Кейт. Като всеки пламенен мъж искаше да навакса изгубеното време с хубавата си млада жена.

Но имаше и нещо друго, по-дълбоко. Като че ли смъртта, с която се бе срещал лице в лице в Германия, го бе накарала да осъзнае, че не е безсмъртен, че в света има тъмни сили, по-могъщи от собствената му. Трябваше мъдро да изживее времето си с Кейт, защото то може би не бе неограничено, както го бе възприемал, когато я срещна за първи път и се ожени за нея.

Когато най-после можа да я люби, тя почувства, че той има още по-голяма нужда от нея. Явно отсъствието й го бе ранило не по-малко от всичко останало, което бе преживял.

В ласките му имаше нова топлота, не по-малко вълнуваща от другата, отпреди заминаването му, но различна. Ако преди години бе накарал Кейт да се влюби в него и я бе отвел до най-шеметните висоти на чувствеността, за да я замае от наслада, то сега сякаш търсеше у нея нещо по-духовно и й даваше повече от себе си. Сякаш смъртта, която някога смяташе за нещо далечно, бе излязла напред като част от живота, която не можеше да пренебрегва, и придаваше на любовта му странния си тъмен блясък.

Това не плашеше Кейт, защото тя скоро осъзна, че всичко, което Джо бе преживял, по никакъв начин не бе намалило любовта му към нея. И, уталожвайки болката му с тялото и с любовта си, тя се чувстваше по-истински свързана с него. Бе живяла като негова жена само два кратки месеца, преди да я остави. Сега чувстваше, че ги скрепява нещо вечно, някаква почти космическа връзка.

По време на възстановяването му го обземаха съмнения, но той не ги споделяше с нея. Съсипателната тежест на болката и невъзможността да я люби оставяха отпечатъка си върху личността му. Холивудските клюки усложняваха още повече нещата, защото тръгнаха слухове, че раните на Джо му били отнели творческата енергия и били сложили край на кариерата му като филмов творец.

Може би точно поради тази причина Джо така всеотдайно се зае с новия си сценарий и му посвети всичките си сили. Ден след ден, седмица след седмица той прекарваше пред пишещата машина, после сядаше мълчаливо в задната градина, загледан в хълмовете, и мислено се бореше с изникналите в новия проект проблеми.

Кейт уважаваше самотата му през тези само негови часове, защото знаеше, че той се бори както с новия си филм, така и със себе си. Когато една слънчева утрин Джо стана от машината и й съобщи, че сценарият му е готов, тя отгатна по очите му, че е успял.

Беше първата, която го прочете, и веднага разбра, че увереността му е повече от оправдана. Сценарият бе прекрасен. Описвайки раздялата от войната на двойка млади влюбени и непредвидимото бъдеще, което следваше от нея, разказът на Джо казваше важни истини за войната и за стражата близост между любовта и насилието.

Когато Джо съобщи на Кейт, че е създал главната женска роля за нея, тя се разтревожи. Не бе заставала пред камерата повече от четири години. А преди „Кадифената паяжина“ бе най-обикновена дебютантка. Струваше й се, че опитът й като актриса е също тъй мимолетен, както и първите седмици от брака й с Джо, преди войната да ги раздели.

Но знаеше, че не може да му откаже. Писането на сценария наполовина го бе върнало към живота. Останалото зависеше от филма… и от нея. Ако той смяташе, че като актриса тя притежава умението и дълбочината да изпълни новата роля, Кейт щеше да даде всичко от себе си заради него.

Неусетно вълнението по проекта изтри тревогите й и тя закопня да приеме предизвикателството и да застане пред камерата. Трябваше да го направи, така както Джо се връщаше към живота като професионалист.

Войната бе свършила за Джо, бе свършила и за Кейт. Най-сетне бяха заедно. Беше време да заживеят отново.

В едно малко кафене, незабелязан от другите посетители, някакъв мъж четеше статията в „Дейли Въраяти“ за новия филм на Джоузеф Найт. Статията бе придружена от снимка на Найт с Кейт Хамилтън.

Пред мъжа имаше чаша кафе и наполовина изядена поничка. Забравената му цигара тлееше в изкривения пепелник на бара.

Когато прочете за раните от войната на Найт, той поклати глава. Знаеше какво означава това, защото самият той бе раняван, за спомен от Гуадалканал. И той бе ветеран от войната.

После прочете какво бе казала Кейт пред репортерите.

„Обичам го като мъж и също толкова го уважавам като филмов творец…“

Мъжът се усмихна и сви иронично устни.

„Значи всичко ти е наред, така ли, малката? — каза си той. — Мъжлето ти се е върнало и кариерката ти всеки момент пак ще потръгне. Добре ти е на теб…“

Преди четири години с интерес бе следил издигането на Кейт до звездните висоти. Бе ходил поне десет пъти да я гледа в „Кадифената паяжина“ и всеки път клатеше глава, оценявайки таланта й и таланта на новия й мъж.

Но не бе предприел нищо. Изчакваше да види докъде ще я отведе новата й кариера. Не искаше да действа, преди да е станала истинска звезда, прочута звезда.

После започна войната и го принуди да отложи плановете си. Служи четири години при морските пехотинци. Бяха тежки, страшни години. Върна се от войната, закален от насилието и готов на всичко.

Готов за Кейт…

Погледна за последен път красивото й лице на снимката. Колко обаятелна изглеждаше! Колко необикновена… Но Холивуд само правеше хората да изглеждат така. Тя още си беше само Кейт.

Още бе негова жена.

„Време е, Кейти, момичето ми. Идвам при теб.“

Куентин Флауърс хвърли на бара десетцентова монета за сервитьорката и стана, като остави цигарата си да гори в пепелника. Стигна до вратата на кафенето, бутна я и закрачи безцелно под слънцето по булевард Санта Моника.

2

Ив Синклер се събуди. Беше сама.

Стаята около нея бе тъмна. Не знаеше нощ ли е или ден. Мозъкът й бе празно пространство, където всички спомени бяха заличени от изпития предната вечер алкохол и най-вече от живота, който бе водила през последните две години. Живот, чиято грозна окраска се състоеше от спирт, наркотици, неизвестни мъже без лица и кошмарни мисли, които я отнасяха на светлинни години от гордата й някога същност.

Тя лежеше на дивана в дневната. В ушите й отекваше неспирният и зловещ бумтеж на вълните. Очите й се отвориха и болезнено премигнаха. За миг се вгледа пред себе си, като безмълвен звяр в зората на живота, за който тъмата е нещо неизвестно и безсмислено.

Стана и олюлявайки се, тръгна към банята, като се блъскаше в столове, дивани и маси, покрити с недопити чаши алкохол. Без да светне лампата в банята, отвори аптечката и извади четири аспирина.

Все още без да гледа към огледалото — през последните години отражението на лицето й ставаше все по-непоносимо, — тя изчака да види дали няма да повърне аспирините.

С радостно учудване установи, че стомахът й ги понася. Поостана още малко и прибави към коктейла от химикали един бензедрин. После глътна малко антиацид и се затътри към кухнята.

Там цареше бъркотия. Беше отпратила прислужницата за по-голямата част от седмицата, защото предпочиташе да си пие на спокойствие. Сипа кафе и наля вода в машината, после я включи. Пръстите й непослушно трепереха. Криво-ляво успя да изхвърли част от бирените и алкохолните бутилки и остатъците от храна, които се валяха по плотовете. После, когато силите й се изчерпаха, се върна в дневната да изпуши една цигара, да изчака кафето и действието на бензедрина.

Огледа стаята с вече навикнал на собствената си безпътица поглед. Наистина не можеше да си спомни дали бе прекарала предната вечер с някой мъж или сама. По пиенето се разбираше, че е имала компания. Угарките бяха от различни марки цигари. Тук-таме по канапетата имаше възглавници. Дали не бе отдала плътта си на някой непознат на големия диван пред камината? Или дори на пода?

Не знаеше. Дори и да е имало някой, той си бе отишъл. Който и да е бил.

Ив потръпна при мисълта за самотата си. За миг се почувства малка и уплашена. Като момиченце в тяло на жена, проплакващо беззвучно за утеха, каквато не можеше да получи, и гледащо виещия се дим от цигарата в големите пръсти, които не му принадлежаха.

Пръстите се разтрепериха тъй неудържимо, че Ив се пресегна към най-близката бутилка, отсипа си — оказа се скоч — и го изпи на един дъх. Затвори очи и почувства как спиртът я изгаря отвътре. Бе силна физическа болка. Но не можеше да се сравни с душевната, която многото лекарства трябваше да потискат.

Тя седна на дивана, заслушана в неспирните удари на прибоя, и зачака треперенето да премине. Започваше обичайното й сутрешно наказание — усилието да не мисли, да не си спомня, за нищо.

През последните четири години Ив Синклер бе слязла от звездните висоти, достигнати с такива усилия, и бе потънала в пълно забвение. Холивудският кошмар, унищожил толкова много нейни приятели и неприятели, най-сетне бе връхлетял и нея. С нея беше свършено.

Благодарение на Джоузеф Найт и на „Кадифената паяжина“.

Филмът на Найт бе спечелил осем академични награди, между които и за най-добър филм. Самият Найт получи „Оскар“ за най-добра режисура.

Кейт Хамилтън, никому неизвестното момиче, поело главната роля след Ив и оженило се за Джоузеф Найт, получи „Оскар“ за най-добра женска роля.

Сред дружния хор от ласкателства за филма, за Найт и за Кейт Ив Синклер бе забравена. Нервните й кризи на снимачната площадка и изгонването й от Джоузеф Найт бяха отдавнашна работа, затъмнена от славата на Найт и младата му жена.

Никой в Холивуд не се сещаше за Ив Синклер, след като Кейт зае мястото й. Затова никой друг, освен агента й и самата нея не забелязваше, че ролите й секнаха едва ли не от деня, в който Джоузеф Найт я изгони.

Вече не съществуваше и за собственото си студио. Не й даваха да чете сценарии. Пощенската й кутия в студиото бе неизменно празна. Никой от шефовете не отговаряше на обажданията й. Спряха да я канят дори на най-незначителните събирания.

Мълчанието на телефона я оглушаваше. Докато се точеха първите адски седмици, Ив осъзнаваше сериозността на тежкото си положение. Не само пагубното й детинско поведение в студиото на Джоузеф Найт бе навредило на името й. Беше станало нещо по-сериозно. Със силното си изпълнение в завършения филм Кейт Хамилтън бе поставила началото на нов тип образ, на нов стил в женските роли. Това бе земен, чувствен образ, трагичен и дълбок, който веднага въздействаше на въображението на публиката. Така тя напълно бе затъмнила лъскавия плитък образ на Ив Синклер и на часа я бе изпратила в миналото.

С Ив Синклер бе свършено. Публиката, известна с непостоянството си и късата си памет, бързо я забрави. Студиата нямаха нужда от нея. Имаха си достатъчно други актриси — по-млади и гъвкави, които се мъчеха да изваят по калъп, за да наподобяват прехвалената Кейт Хамилтън.

Сякаш Ив Синклер никога не бе съществувала.

Благодарение на неимоверните усилия на агента й да закърпи положението, собственото й студио най-после й направи едно след друго четири предложения за второстепенни и помощни филми. Евтини филми за лесна печалба, мелодрами със стражари и апаши, каубойски приключения, дори един мюзикъл. Ив отказа всичко. Знаеше добре, че появата й в помощен филм ще сложи край на кариерата й на голяма звезда. Трябваше да изчака всичко да премине и да се опита някак да излезе от играта като победителка.

След четирите предложения други не последваха. Ив бе изоставена от всички, смятаха я за ненадеждна, с нея бе свършено.

Броени седмици след изгонването й от Джоузеф Найт тя изпадна от първата десетка на топлистата. Знаеше, че никога вече няма да се върне там.

И всичко това заради Джоузеф Найт и Кейт Хамилтън.

През първите месеци след сполетялата я катастрофа Ив прекара дълги часове в тази стая в кроене на планове как да възстанови загубеното. Сети се за всички по-важни студийни началници, за всички звезди, на които бе правила услуги. Обмисли всички страни на положението, всички съмнителни, нечестни, дори цинични постъпки, каквито можеше да предприеме, за да си върне отново, макар и частица от това, което бе изгубила.

Но всичко се оказа безполезно. Изпитаните й оръжия вече не действаха. Нямаше продуценти, които да съблазнява, нямаше домогващи се режисьори, които да изкусява и да притиска до стената, нямаше блестящи автори, на които да предлага услугите си в замяна на нови, специално създадени за нейните възможности сценарии. Цял Холивуд й бе обърнал гръб.

И всичко това заради безумния факт, че Джоузеф Найт бе пуснал за миг отрова в сърцето й, за да отслаби желязната хватка, в която тя държеше кариерата си.

Когато най-после осъзна голата истината, Ив започна да пие. Разбра, че алкохолът бе незаменима противоотрова за непоносимата болка, която ежеминутно я обсаждаше, за врящото във вените й отчаяние.

Скоро започна да примесва към спирта и други наркотици и за свое голямо задоволство откри, че пелената, която я отделяше от реалността, става все по-плътна. Престана да мисли за кариерата си. Започна да се чуди как да убива времето през деня, докато настъпи вечерта.

Намери си нови компаньони, с които можеше да пие и да ляга. След това едва си спомняше лицата им. Поне нямаше защо да се тревожи, че един ден ще ги срещне на някой прием. Вече не я канеха по приеми.

Тези компаньони с пиянския си дъх, с неискрените си гласове всъщност изобщо не бяха до нея. Ив беше сама.

Това бе същината на мъката й — беше съвсем сама на земята. Нещо, което с гордост приемаше в миналото, когато жънеше успехи. Но сега, когато се бе провалила, когато бе станала минало величие, самотата се превръщаше в бавна смърт. Нямаше никой на света, който да се погрижи за нея. Никой, който да разбере болката, отчаянието и да се опита да я утеши с най-обикновена човешка доброта…

Понякога й липсваше майка й. Или по-скоро идеята за някаква майка. Не лакомото егоистично създание, което преди много години й помогна да започне кариерата си, а истинска майка, която да се грижи за нея, да я държи в обятията си и да пресушава сълзите й.

Така бутилката се превърна в единствения й другар. И тая неопределена тъмнина, която не бе нито ден, нито нощ, тая пелена, която я отделяше от вълните, от морския бряг, от хората по земята, бе единственото й обкръжение, което й даваше възможност да не гледа лицето си в огледалото, и да не мисли за изгубеното минало или за бъдещето, което никога нямаше да настъпи.

Тя все още седеше така, поклащаше се на ръба на дивана и чакаше главоболието да утихне, когато телефонът иззвъня.

Стана, заклатушка се из стаята и вдигна слушалката. Бе агентът й.

— Как си, Иви? — Тя горчиво се усмихна на неловкостта, която звучеше в гласа му. Много добре знаеше как е. Доколкото му бе възможно, избягваше да й се обажда, защото не искаше да става свидетел на безнадеждността й.

Няколкото радиопрограми и рекламни кадри, които бе успял да й издейства през последните две години, не бяха довели доникъде. Най-напред тя ги отказа. После, когато прие някои от тях, падението й бе тъй явно, че всички наоколо си дадоха сметка — щеше да е много по-добре за нея, ако изобщо не бе започвала.

През последните шест месеца не бе изскачало нищо.

Но днес той имаше новини за нея.

— Слушай, Иви. Имам нещо, което може да се окаже много, много голямо за теб. Много голямо. Но ти ще трябва да погледнеш на него без предубеждения. Сега няма време за излишна гордост. Трябва да помислиш за бъдещето. Ако си изиграеш картите добре, това може да сложи началото на нещо голямо, на цяла нова кариера.

— Какво е то? — попита Ив дрезгаво.

— При мен има един сценарий — отвърна той. — Току-що го изчетох. В него има роля, която е само за теб. Не мога да си представя, че съществува друг, който да може да я изиграе като теб — ако положиш малко усилие.

Ив стоеше в полутъмната дневна, поклащаше се и слушаше пулсиращата болка в мозъка си.

— Каква роля? — попита, като се опитваше да скрие треперенето в гласа си.

— Ще видиш. Веднага ще ти я изпратя — отвърна Фреди. — Няма да повярваш на очите си.

— Кой я предлага?

— Виж какво, малко е сложно. — В гласа на Фреди се чувстваше неудобство. — Не е точно предложение. Но съм убеден, че много, много ще искат да те изпробват за нея.

— Да ме изпробват за нея ли? — извика Ив разпалено, от което главоболието й още повече се засили. — Искаш да отида да ме изпробват? Ти знаеш ли коя съм аз, Фреди? Ив Синклер не прави пробни снимки.

Отсреща не последва отговор. Мълчанието на Фреди бе красноречиво. Изчакваше Ив да приеме нещата такива, каквито бяха. Дните й на кинозвезда бяха отминали. Беше дошло време да търси работа там, където можеше да намери.

— Съжалявам, моето момиче. Това е най-доброто, което мога да направя. Всъщност страх ги е да ти предложат направо, защото предполагат, че ще откажеш, без да се замислиш.

Лъжеше. Никой и не бе помислял да дава ролята на Ив, но той се надяваше, че лъжата му ще я извади от летаргичния сън.

— За кого… за какво говориш? — попита Ив.

— Ами… за новия филм на Джо Найт.

Ив пребледня. Ръцете й започнаха да треперят.

Найт имаше нов филм! И искаше да й даде главната роля! Възможно ли бе това? Възможно ли бе на Найт да му е дошла безумната идея да възкресява кариерата й, която лично бе унищожил?

— Ти сигурно се майтапиш — рече. Успя дори да се усмихне. Страхотна аванта за клюкарската преса. „Ив Синклер в главната роля на новия филм на Джо Найт…“ Въпреки самоиронията, започваше да се вълнува. Пръстите й на слушалката започнаха да изстиват.

Отсреща последва неловко мълчание.

— Виж какво, миличка — рече най-сетне Фреди. — Не е точно главната роля.

Лицето на Ив се изопна. За миг вълнението й премина в униние. Какви нови унижения искаха да я накарат на изпита? Нямаше ли край изтезанието й в ръцете на Найт?

От другата страна на линията Фреди хапеше устни. Беше се надявал, че Ив ще е чула за Кейт Хамилтън в главната роля на новия филм на Найт. Чак сега си даваше сметка, че Ив нищо не знае, защото бе спряла да чете специализираните издания и защото никой от околните не би се осмелил да спомене пред нея за триумфа на Кейт Хамилтън.

— Кой е в главната роля? — попита тя.

— Ами дадена е на Кейт Хамилтън — рече Фреди. — Но, миличка, уверявам те, второстепенната роля е дори по-хубава от главната. Страхотна е. Имай ми доверие.

— И не ми предлагат ролята, така ли? Предлагат ми пробни снимки?

— Виж какво… — започна Фреди. — Не може да се каже, че ти я предлагат. Но аз мога да я получа за теб. Сигурен съм, че ще мога. Щом разберат какво имам предвид… Искам да кажа, че никой друг не може да я изиграе като теб…

Стаята започна да се върти около Ив. Имаше чувството, че ще припадне. Чудеше се как гордото й съществуване е могло да стигне до такъв позор. Дори не й предлагаха пробни снимки. Чисто и просто Фреди бе пипнал сценария и си мислеше, че ако падне на колене пред Найт, тя може и да успее с пробните снимки.

Каква подигравка! Само преди няколко години Ив Синклер стоеше на най-високото място на Холивуд. А днес бе стигнала дотам, че да пълзи на колене пред онзи, който я бе свалил от това място! Да му се моли да я изпробва за някаква второстепенна роля във филма, в който звезда щеше да е същата кучка, дето преди четири години я бе сменила и бе допринесла за съсипването на кариерата й!

Ив се пресегна към бутилката. Наблизо нямаше чаши. Трябваше да пие направо от шишето.

Но тя се двоумеше.

Зъбчатите колелца в мозъка й се въртяха — бяха ръждясали, но все още шаваха. И преди в кариерата си бе имала трудни моменти, но винаги се бе измъквала. Правеше го с умението на престъпник и с таланта на звезда.

Но никога не бе падала толкова ниско.

Но това бе някакъв шанс. А Ив Синклер двайсет години се бе учила да не пропуска никакви шансове. Вече не бе някогашната жена или някогашната звезда. Но все още бе Ив Синклер. Беше борец и даровита актриса.

Тя остави шишето и се обърна към слушалката.

— Подръка ли ти е сценарият?

— Пред мен е, миличка. Почакай, докато…

— Изпрати ми го веднага. По човек. Искам до двайсет минути да е тук.

Изобщо не дочака излиятелния отговор на Фреди. Бавно остави слушалката.

Осъзнаваше важността на тази възможност. Но още по-добре осъзнаваше естетическата й правда. Ръката на провидението с тънка ирония отново пресичаше пътя й с пътя на Найт. Найт бе този, който я унищожи. Сега й се удаваше възможност да работи отново с него и може би чрез него да се спаси. За добро или за зло, този шанс не бе случаен. Виждаше тук пръста на съдбата.

Може би за последен път случаят чукаше на вратата. И Ив щеше да го посрещне.

3

Джоузеф Найт, Кейти изпълнителният продуцент Лари Уолш вече чакаха, когато Ив пристигна точно в осем сутринта за пробните снимки.

Много от присъстващите очакваха фойерверки. Малцина можеха да повярват, че Джоузеф Найт е повикал Ив Синклер, за да я изпробва за роля в новия си филм. Беше я изгонил от последния си филм, защото по време на снимките тя демонстрира най-непоносимото поведение в историята на Холивуд. Изгонването й бе довело до съсипване на кариерата й и до главоломен срив в личния й живот, но и до легендарни звездни висоти за Кейт Хамилтън.

И в този филм звездата щеше да е Кейт, докато Ив щеше да играе първата второстепенна роля в кариерата си на зряла актриса, и то ако пробните снимки излезеха добри.

По време на звездните си години Ив никога не би се съгласила дори да чете сценарий за второстепенна роля. И сега мисълта за помощна роля във филм с Кейт Хамилтън — причината за падението й — й се струваше почти абсурдна.

И така, всичко бе налице за скандала на годината. Асистент-режисьорът, сценичните работници, осветителите, озвучителите — всички бяха като на тръни. Дори Джоузеф Найт, Лари Уолш и самата Кейт не знаеха какво да очакват.

Оказа се обаче, че опасенията им са били напразни.

Ив пристъпи в снимачния павилион тихо и скромно, като някоя статистка или изпълнителка на дребна роля, очакваща да й кажат какво да прави. Беше с шлифер и шал. Когато свали тъмните си очила, всички видяха по лицето й резултатите от алкохола и наркотиците, с които се бе тъпкала през последните години. Нямаше го свежият младежки блясък, с който тъй дълго се бе славила. Изглеждаше похабена, направо съсипана.

Но в израза й имаше нещо непоколебимо и неподправено, което впечатли присъстващите в студиото. Тя сякаш съзнаваше, че помощната роля, създадена от Джоузеф Найт, е посвоему голям шанс и предизвикателство за нея. Разбира се, нямаше да съживи кариерата й като изпълнителка на главни роли. Това бе минало. Но й даваше последна възможност да покаже, че е професионалистка и че още има бъдеще. След дългата си кариера в Холивуд трябваше да издържи на още една символична, битка, да изкачи още една последна височина.

Тя отиде право при Джоузеф Найт и му подаде ръка.

— Не си длъжен да вършиш всичко това за мен. Знам каква услуга ми правиш. Благодаря ти.

Джо стисна ръката й.

— Това не е услуга. Ти си чела сценария. За тази роля ми трябва специален типаж. Някой като теб.

— Наричай го както искаш — усмихна се Ив. — Искам да знаеш, че съм ти благодарна за шанса, който ми даваш. В „Кадифената паяжина“ се държах като разглезено дете и едва не съсипах филма ти. Никоя актриса няма право да се държи така. Ако този път решиш да ме вземеш, ще бъда голямо момиче. Обещавам.

Обърна се към Кейт и също й стисна ръка.

— Никога не сме се срещали, но съм голяма почитателка на работата ви.

— Чувството е взаимно — отвърна Кейт. За малко да добави, че през цялото си детство бе обожавала Ив Синклер, но се сдържа навреме. Не искаше да напомня на Ив за годините, за миналото й величие. — Вие сте голяма актриса, госпожице Синклер.

— Наричай ме по име — усмихна се тъжно Ив. — Надявам се, че не се чувстваш неприятно или неудобно от факта, че започна, като пое нещата от мен в „Кадифената паяжина“. Повярвай ми, ти даде на тази роля много повече от всичко, което щях да бъда в състояние да й дам дори и да бях положила усилия. В теб има нещо особено, което ние, останалите, никога няма да притежаваме. То се вижда на екрана. Сигурна съм, че те чака голяма кариера. Бих искала сегашният ми шанс да бъде частица от нея.

Тя се засмя.

— Каква ирония на съдбата! Преди четири години ти беше малка частица от моя филм. Сега аз се опитвам да бъда частица от твоя. Разменили сме си ролите. Така и трябва да бъде. Нещата си идват на мястото.

Кейт не знаеше какво да каже. Беше като занемяла пред такова смирение от една тъй голяма звезда. Докато Ив вървеше към гримьорната, тя я гледаше и размишляваше над странния факт, че пътят й се пресичаше с идола на детството й не за първи, дори не за втори, а за трети път — защото Кейт броеше и странната, почти приказна нощ на „Оскарите“, когато бе видяла Ив в огледалото на тоалетната.

Когато Ив свърши с грима си, Джоузеф Найт й обясни всичко за ролята. Ако Джо имаше резерви, те се оказаха несъстоятелни. Ив изслуша думите му с внимание и уважение.

— Тази роля е много важна, както сигурно си разбрала, когато си чела сценария — започна той.

Ив кимна, филмът разказваше за отражението на войната върху млада жена, влюбила се в обеднял младеж, когото семейството й не одобрява. Точно когато тя решава да предпочете любимия пред семейството си, започва войната и възлюбеният й отива в армията. След заминаването му тя открива, че е бременна. Ражда детето му и храни надежда, че той ще се върне при нея. Но когато той наистина се връща, фаталната намеса на най-добрата й приятелка убеждава героя, че бебето е от друг и той заминава, без да се види с любимата си. Никога вече не се срещат. В спомените им сбогуването на гарата, когато той заминава на война, остава последната им среща.

Ролята, която Ив трябваше да изиграе, бе на най-близката приятелка на героинята, която насърчава забранената й любов, влюбва се сама в младия мъж и накрая ги разделя завинаги, като пречи на героя да научи, че героинята е родила неговото дете и че вярно го е чакала.

— Ти си най-близката приятелка на героинята — каза Джоузеф Найт. — Но освен това си й като сестра. Отраснали сте заедно. Казвали сте си всичко още от времето, когато сте били малки момиченца. Разбира се, това включва и момчетата, и влюбванията. Но сега нещата се променят. Когато героят се появява във филма, той поставя на изпитание тази дългогодишна връзка. Ти започваш да мислиш за себе си и откриваш, че собствената ти нужда от любов е в противоречие с тази на героинята. Трябва най-ревниво да пазиш тази тайна. Това двойствено поведение е фактически същността на образа и изпълнението ти. В теб е станала промяна и ти трябва да я криеш и да накараш героинята, както и публиката, да повярват, че си същата като преди. Този конфликт те разяжда, но ти трябва да криеш и това, докато не си готова да го споделиш с публиката.

Ив слушаше внимателно. Беше чела сценария и бе разбрала колко централна е нейната роля на най-близка приятелка. Когато героинята се влюбва в героя, никой не разбира, че най-добрата приятелка също се е влюбила в него.

Ролята на Сюзан беше класическа: предана и вярна приятелка на главната героиня до появата на любовта, която преобразява сърцето й и засенчва приятелството. Едничката й лъжа променя съдбите на всички основни действащи лица и попречва на щастливия край, тъй близък, когато героят се завръща от войната. Но тя не може да постъпи другояче, защото любовта й е много силна, за да може да й устои.

Ив чувстваше как Джоузеф Найт се вълнува, докато й описваше ролята.

— През целия филм ти непрекъснато криеш истинските си подбуди. Дори от себе си, защото не можеш да понесеш собственото си изкушение да предадеш героинята. Но на няколко пъти ще намекнеш деликатно за скритото противоречие, така че когато то се разкрие, зрителят ще осъзнае поетическата му правдивост.

Ив почтително кимаше. Навремето бе чела много сценарии. Когато попаднеше на нещо голямо, можеше да го разпознае. Бе разбрала, че със създаването на ролята на Сюзан като противопоставяне на главната героиня, Джоузеф Найт е надминал себе си. Това бе гениална идея.

Но не беше главна роля.

На Джоузеф Найт му се искаше да се усмихне, сравнявайки днешното кротко подчинение на Ив с поведението й отпреди четири години, когато тя си налагаше саркастично подобие на внимателно послушание единствено за да противоречи на нарежданията му още щом камерите започнеха да снимат.

Но днес нещо му говореше, че всичко ще е различно.

И наистина беше.

Това, което се случи онази сутрин в Седми снимачен павилион на „Монарк Пикчърс“, нямаше никога да бъде забравено в Холивуд.

Ив Синклер излезе от импровизираната си съблекалня облечена и гримирана като привлекателно, но обикновено момиче от провинцията. От нея лъхаше здрав дух, простота и добро настроение.

Изкусните гримьори, които в продължение на десет години бяха изпълнявали нареждания да изкарват Ив чувствена и бляскава, сега трябваше да търсят обратния ефект — да я изкарат обикновена, дружелюбна и общителна.

Изпълнението й пред камерите се превърна в демонстрация на актьорско умение. Във всяка една от сцените тя бе невероятна. Беше забавна, мила и естествена с приятелката си — главната героиня, четена от Кейт. Изразяваше близост, родена от дългогодишно приятелство, която се проявяваше в безброй дребни жестове на обич и интимност. Беше дружелюбна и безгрижна с главния герой, чиито думи се четяха от Джоузеф Найт. И все пак от някои тънки косвени намеци се разбираше, че не е чак толкова безразлична към героя, колкото го афишираше откритото й поведение. Зад всичките й жестове се таеше някаква сянка, зад всяка усмивка, зад всеки изблик на смях като музикална фиоритура надзърташе тайна.

Това бе невероятно изпълнение, от което всички в снимачния павилион занемяха. И актьорската техника на Ив, и трагичният ореол, с който обвиваше обрисовката на най-близката приятелка — млада жена, която усеща, че безграничната й преданост към главната героиня се изпарява под непреодолимата сила на забранената й любов към героя — всичко бе изключително.

Не след дълго в общите сцени между Ив и Кейт започна да се чувства привличане. Кейт усещаше желание за работа, каквото не бе усещала никога досега. Изпълнението на Ив събуждаше неподозирани възможности у нея и задълбочаваше разбирането й за собствения й образ.

Към края на пробните снимки, които отнеха почти два часа, Кейт вече бе взела решение за себе си. Повика Джо настрана и сподели мнението си.

— Не мога да ти казвам какво да правиш, но смятам, че трябва да й дадеш ролята. Просто трябва. С нея филмът ще стане страхотен. До нея ще изглеждам много по-добре, отколкото до който и да е друг. Тя е гениална. Ако успея да попия нещо от нея, ще бъда най-щастливата актриса на света.

Джо изглеждаше доволен. Каза тихо:

— Ще помисля.

Когато остави Кейт, той отиде при оператора Уейн Прейтър.

— Джо — рече Уейн, — Ив изглежда ужасно. Не прилича на човек. Сякаш лицето й е било на химическо чистене.

Джо кимна.

— Не смятам, че това е проблем. Тя ще се стегне. Това, което не успее да оправи сама, ще го оправят в гримьорната. Освен това смачканият й вид ми харесва. Отговаря на ролята й. Няма защо да изглежда безкрайно красива. Тя е обикновено момиче.

Уейн си тръгна, клатейки глава. Беше му ясно, че Джо вече е решил.

Лари Уолш, изпълнителният продуцент, бе настроен още по-отрицателно към Ив.

— Само ще създава трудности. Никога не е играла второстепенна роля. Двайсет години е била в центъра на вниманието. Няма да издържи, Джо, предупреждавам те. Познавам жени като нея. Отпуснат ли се веднъж, после не могат да се съвземат. С Ив Синклер от четири години е свършено. Съсипана е. Много добре знаеш, че пие. Ако й дадеш ролята, сам си слагаш главата в торбата.

Джоузеф Найт не отвърна.

Асистент-режисьорът Том Гианос говори с Джо последен. Звучеше обнадеждаващо.

— Тук имам още няколко актриси, готови за проба. Добри са. Мисля, че трябва да им дадеш да опитат, Джо.

Джоузеф Найт поклати глава.

— Направи пробните снимки за всеки случай. Но аз ще се обадя още сега на агента на Ив и ще подпиша договор. Тя е това, което ни трябва.

Найт беше взел решение. Настойчивата подкрепа на Кейт бе разсеяла и последните му съмнения. Щом Кейт бе тъй сигурна, че Ив ще е полезна за нейното изпълнение и за целия филм, той щеше да поеме риска.

Никога не се беше страхувал да залага.

Ив научи добрата новина от Джоузеф Найт още преди да си тръгне от студиото.

— Ще го оформим официално по-късно днес или утре — каза Джо. — Но що се отнася до нас двамата с Кейт, ти си нашата Сюзан.

Лицето на Ив светна.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. Няма да съжаляваш, обещавам ти.

— Нямам намерение да съжалявам — усмихна се Джо. — Днес ти беше страхотна. Знам, че ще бъдеш страхотна отначало до край.

Кейт сърдечно й стисна ръка и я поздрави.

— Едва чакам да започнат репетициите.

— Аз също — съгласи се Ив.

Няколко минути по-късно Ив се намираше в една от лимузините на студиото. Откарваха я вкъщи. От димния въздух очите й смъдяха, но умът й бе бистър.

Пред себе си имаше много трудни препятствия. Но най-голямото от тях бе вече зад гърба й.

Бе получила ролята.

Днес Ив Синклер бе дала най-голямото представление в живота си.

4

Норман Уеб седеше в очуканото кресло в бунгалото си и наблюдаваше дима от цигарата си, който се виеше нагоре в прашния въздух.

Зад стълбчето дим, сякаш отделен от невидима преграда, имаше един мъж — някакъв посетител. Седеше разкрачен на дивана и въртеше меката си шапка в сухите си, спокойни ръце.

Видът на посетителя създаваше странна смесица от чувства. Въпреки че бе облечен в ярки и безвкусни дрехи, той се държеше с внушително достойнство. От него лъхаше нещо уравновесено и дори почтено.

Но погледът в тъмносивите му очи не бе дружелюбен.

— Поискахте една седмица отсрочка и ние ви дадохме една седмица. Сега, господин Уеб, вашата седмица изтече.

Норман всмукна от цигарата си. Между двамата мъже имаше някаква странна близост, сякаш бяха стари познати. Въпреки че посетителят явно го заплашваше с нещо, Норман изглеждаше свикнал с това, толкова свикнал, че сякаш изобщо не се страхуваше. Страхът бе изместен от някакво безразличие. Норман се чувстваше едва ли не добре със своя неприятел, сякаш бе насаме със собствената си слабост.

— Още една седмица — рече той. — Имам да получавам някои хонорари. Заклевам се. Мога да се обадя на издателя си.

Непознатият поклати глава с усмивка.

— Кога ще се научите, че така не може? Ние не сме благотворително дружество. Даваме пари назаем. Търпението има граници. Не искам да гледам как ви се случва нещо лошо. Достатъчно се забавлявахте на пистата. Сега ще си платите за удоволствието.

Норман изглеждаше разтревожен.

— Само три дни! Още сега ще се обадя на издателя си. Докато вие сте тук. Сигурен съм, че ще получа парите.

Непознатият гледаше Норман. Въпреки че погледът му бе все още заплашителен, последното предложение сякаш го умилостиви.

— Добре, съгласен съм.

Норман угаси цигарата и се пресегна към телефона. Но преди да го е докоснал, той иззвъня. Норман подскочи от резкия звук. Беше станал наистина много нервен.

Той вдигна слушалката.

— Ало? Кейти! — възкликна весело и погледна косо към събеседника си. — Какво ново към теб? Отдавна не съм те чувал!

Докато слушаше Кейт, Норман молеше с очи посетителя си за търпение.

— Божичко! — намръщи се той. — Ив Синклер? Какво му е станало на Джо? Та тя е приключила курса. Освен това го мрази до смърт. Или поне аз си мислех така. Да не му е изпила чавка ума?

Изслуша Кейт, която му обясни как стоят нещата. Започна да кима, когато му обясняваше блестящото прослушване на Ив за новия филм. Явно Кейт се вълнуваше от перспективата да работи с Ив.

— Слушай, това е най-ужасното нещо, което някога съм чувал. Но ако мислиш, че ще се справи, радвам се за теб. Също и за Джо. Кажи му, че ще му ръкопляскам отстрани. Между другото, как е той?

Изслуша я, кимайки с глава. Когато Кейт го попита за него, очите му стрелнаха с поглед посетителя.

— Добре съм, много съм добре. Все същото. Конната писта и писането запълват цялото ми време. — Той погледна с ирония към посетителя си. Отново настъпи мълчание. — Не, няма да мога, душко. Бих искал, но съм поканил едни противни стари познати. Обаче съм готов да го отложим за по-нататък през седмицата. Ще се чуем пак, съгласна ли си?

Остави слушалката.

Посетителят се усмихна на Норман.

— Защо не поискате от нея? Тя доста добре се оправя. Веднага ще пусне едно заемче за стар приятел като вас, господин Уеб.

Норман тъжно се усмихна.

— Ясно ми е, приятелю, че никога не сте чели Пруст. Двата пътя никога не трябва да се срещат. Това е основно правило.

Като всеки уважаващ себе си комарджия, Норман никога не допускаше пипалата на тайния му живот да се допират до уважаваните му приятели. Да иска пари назаем от Кейт или Джо, за да изплаща комарджийски дългове, бе все едно да ги моли, ако бе хомосексуалист или педофил, да му уреждат срещите или да му помагат в прелъстяването на деца. Никой не трябваше да научава за неговия срам.

— Въпреки това ще си получите парите — обърна се той към мъжа на дивана. — Можете да разчитате на мен. Винаги съм се оправял, ще се оправя и сега.

Мъжът изглеждаше скептичен.

— За ваше добро и аз се надявам, че ще се оправите.

Норман неволно почувства как го полазват тръпки. Щеше да плаща с кръв за греховете си.

5

На снимачната площадка на „Сбогом на любовта“ в „Монарк Пикчърс“ Оскар Фройнд наблюдаваше Кейт Хамилтън и Ив Синклер, които снимаха една от важните си начални сцени в новия филм.

Двете жени бяха облечени като близки и неразделни приятелки от малко провинциално градче и играеха ролите си съвършено. През цялата сцена се разхождаха заедно, небрежно жестикулираха и разменяха шегички за съгражданите си наоколо.

Оскар Фройнд забеляза как дори тази относително проста сцена изпъква с изкусния си диалог и поведението на двете жени. Камерата бавно пълзеше и следваше отблизо всяко тяхно движение. Джоузеф Найт стоеше приведен зад нея заедно с оператора.

Оскар с вълнение щеше да изгледа суровия материал утре сутринта. В момента седеше твърде далеч, за да вижда добре лицата на двете актриси. Но чувстваше силата на играта им и начина, по който зорката камера на Джоузеф Найт улавяше всички нюанси на очите и гласовете им.

Оскар Фройнд бе впечатлен от това, което гледаше. Вече знаеше, че публиката ще се реди на опашка, за да гледа този филм. Не само защото бе първият филм на Найт след завръщането му от войната и първият филм на Кейт Хамилтън след „Кадифената паяжина“. Това бе също и първата поява на Ив Синклер във второстепенна роля и то до жената, която преди четири години я бе изместила от трудно достигнатите звездни висоти. Това също бе, както рекламният отдел на студиото без колебание пусна информация за официалната преса, важно послание за току-що спечелената война и за отражението й върху живота на всички американци.

Като директор на студиото, Оскар Фройнд бе изпълнен с вълнение и очакване. Като филмов творец изпитваше благоговение пред таланта на Джоузеф Найт. А тези две актриси го въодушевяваха с играта си — Кейт с удивителната си изразна мощ и Ив със смелостта и гъвкавостта си да поеме тъй чужда за предишното й амплоа роля.

Но като човек, прекарал целия си живот в Холивуд и познаващ хората в Холивуд, Оскар Фройнд бе дълбоко разтревожен. Нещо в този снимачен павилион не бе наред. Чувстваше го с цялото си същество.

Кейт и Ив работеха заедно прекалено добре, прекалено плавно, филмът напредваше прекалено леко. Всяка сцена някак от само себе си се вграждаше между другите, сякаш ставаше дума за многобройни частици от мозайка, изпаднали от кутията си и неизвестно как намерили точното си място.

Да, всичко бе прекалено хубаво, за да бъде вярно.

И на Оскар му се струваше, че в основата на това тревожно спояване на силите е Ив Синклер.

Ив въплъщаваше героинята си с неописуемо проникновение. Никога, дори в най-блестящите си изпълнения на главни роли не бе играла с такава дълбочина и интуиция. И по хиляди малки, незабележими за околните начини предаваше проникновението си на Кейт и й помагаше да надмине себе си в главната роля на момичето, което изгубваше голямата си любов във войната.

Същевременно Оскар никога не бе виждал друга актриса да играе така непретенциозно, както Ив. Тя сякаш се стремеше да ограничи образа си в рамки, да скрие от камерата дълбочината на обосновката си така, че винаги Кейт да изпъква, Кейт да застава в централна позиция с невинността си, с любовта си, с чувствеността и свежестта си.

Оскар Фройнд познаваше холивудските актриси. Те се интересуваха само от себе си. Да отнемат чужди сцени, бе смисълът на живота им. Никога не се съобразяваха доброволно с другите актриси, както Ив постъпваше в момента.

Във всичко това имаше нещо гнило.

Оскар знаеше, че няма причини, поради които Ив Синклер да обича или да желае доброто на Кейт Хамилтън. Знаеше също, че има много причини да иска да навреди на Джоузеф Найт и на новия му филм. Защото бе присъствал на поражението на Ив в „Кадифената паяжина“, Оскар знаеше, че в злощастната й първа среща с Джоузеф Найт има много повече от засегнато честолюбие. Тя се бе влюбила в Найт. Бе се мъчила да го скрие, но Оскар Фройнд го прозря в действията й. Беше се държала не като разглезена холивудска примадона, а като пренебрегната жена.

Кейт Хамилтън бе тази, която Джоузеф Найт бе избрал за своя съпруга и главна актриса, след като изгони Ив от филма си и с един удар съсипа кариерата й. А сега, по някакво съвпадение, историята, която Кейт и Ив снимаха във филма, бе огледално отражение на собствения им живот. Не бе ли това историята за две жени, влюбени в един и същи мъж? Не бе ли това история за жената, която, неуспяла да спечели любовта на този мъж, подреждаше всичко така, че да прекъсне връзката му с любимата? Не бе ли това история за мъжа, тъй погълнат в земната си мисия, тъй сигурен в любовта си, че не успява да съзре опасността, преди да е станало твърде късно?

Тези мисли притесняваха Оскар Фройнд.

Той бе прекарал собствения си професионален живот в писане на сюжети за жадната публика. И сега виждаше на снимачната площадка два сюжета вместо само един. Не можеше да спре тези мисли и се чудеше дали по някакъв превратен и съдбовен начин животът няма да реши да наподоби „Сбогом на любовта“.

Сякаш „Сбогом на любовта“ бе подчинен на някаква магия, която държеше екипа на продукцията в непрестанно напрежение и изпълваше всички в „Монарк Пикчърс“ с трепетно очакване.

Като директор на студио Оскар Фройнд никога не се беше чувствал тъй развълнуван.

Нито тъй изплашен.

В студиото сцената бе свършила.

Джоузеф Найт заобиколи камерата и стисна ръката на Ив.

— Още една успешна сцена. Беше великолепна, Ив. Сюзан с всеки ден става все по-добра. Ти й даваш точно това, от което се нуждае.

Кейт на свой ред стисна ръката на Ив.

— Даде и на мен точно това, от което се нуждаех. Благодаря ти.

Знаеше, че Ив ще разбере какво иска да й каже. Въпреки че сцената, която току-що бяха изиграли, изглеждаше доста проста на лентата, не бе никак лесно да я изпълнят. И двете трябваше да пресъздадат напрежение под повърхността на образите си, а в същото време да крият това напрежение зад усмивки и безгрижно бъбрене. Задачата изискваше голямо актьорско майсторство и Кейт почувства, че за да я изпълни, трябва да надхвърли възможностите си.

Но Ив й бе помагала с невидима за околните проникновеност. Ползвайки разни трикове с разчитане навремето и жестове, познати само на опитния специалист, Ив така подаваше репликите на Кейт, че улесняваше отговорите й и служеше като психологическа опора за играта й.

Това не бе само актьорско изпълнение. Беше и израз на подкрепа и щедрост, на които Кейт можеше да отвърне само с признателност. Ив си служеше с големия си таланти богатия си опит, за да помогне на Кейт да изглежда по-добре на екрана и да пресъздаде образа си с възможно най-голяма дълбочина и равновесие. Разбира се, приносът на Ив надхвърляше професионалната етика и изглеждаше по-скоро като истинско приятелство.

— Още веднъж благодаря — каза Кейт и стисна ръката на Ив. — Беше прекрасно.

— Няма защо — усмихна се Ив. — Аз съм тази, която трябва да ти благодари. Мисля, че ти изобщо не осъзнаваш колко беше добра, Кейт. Сега вече знам защо си спечелила „Оскар“. Надявам се, че ще предадеш и на мен мъничко от твоята магия.

Кейт прегърна Джоузеф Найт. Не проговориха, но милувката на Джо показваше любовта му, както и гордостта от таланта на жена му. В прегръдката им имаше нещо тъй интимно, че Ив отвърна очи.

— Е, млади дами — обърна се Джо към Ив, като все още държеше Кейт в обятията си, — мисля, че вие двете свършихте повече от достатъчно за един ден. Нека се поздравим с успеха и утре да продължим на свеж ум с двеста и седемнайсета сцена.

Когато поведе Кейт към съблекалнята й, Ив си каза, че в усмивката и в прегръдката му се крие още нещо. Бързаше да прибере младата си жена у дома, за да може да я люби.

В миналото, когато Ив за първи път срещна Джоузеф Найт, най-силно я впечатли и впоследствие я подлуди тайнствеността в очите му. Мислите му напълно се скриваха в тях. Но след войната се беше променил. Опитът сякаш го бе омекотил и го бе направил по-открит.

Близостта на любимата жена засилваше промяната в него. Не се мъчеше да прикрива мъжкия си инстинкт зад възхищението от играта й или желанието да бъде по-близо физически до нея зад умората от тежката целодневна работа в студиото. Чувствата му бяха по-естествени, по-разбираеми.

— До утре сутринта — усмихна се Ив и ги остави.

Тръгна към съблекалнята си със сценария в ръка и отвори вратата. Преди да влезе, се обърна за миг и видя как Джо и Кейт стоят прегърнати в мрака на снимачния павилион. Колко влюбени изглеждаха!

А Ив, също като образа, който изграждаше във филма, се прибираше у дома, за да живее самотния си живот.

В съблекалнята намери броя на „Холивуд Рипортър“ с днешния материал за „Сбогом на любовта“. На първа страница имаше увеличена снимка на Кейт и нейна снимка, както и една по-малка на Джо в студиото, по риза.

Ив седна и се зае да сваля грима. Погледна лицето си в огледалото. Колко се бе променило през последните години! Не можеше да се познае. Прочутата й външност на порцеланова статуетка бе изчезнала, изтрита от времето и безнадеждността.

После погледна снимката на Кейт. Тя изобщо не се беше променила. Оставаше си същото чувствено, тайнствено създание отпреди четири години, когато Джо я извади от тълпата актьори и й каза да поеме ролята на Ив.

Чувствена, загадъчна жена и все пак тъй млада и свежа. Нищо чудно, че Джо не може да й устои.

Мислейки така, Ив извади ножичките от тоалетния си несесер, за да отреже крайчето на един от ноктите си, което й пречеше. Но вместо това, както бе хванала ножичките, отмести поглед към отражението си в огледалото. Дълго остана така, сякаш потънала в мечти.

Погледът й се замъгли и двете лица — онова от вестникарската страница и другото, от огледалото, се изтриха. Пред очите й пробягнаха Джоузеф Найт и жена му, които събличаха взаимно дрехите си, после й се зави свят. Стаята се завъртя около нея. Започна да й се гади и тя застена на глас.

После отново погледна вестника. Върху снимката на Кейт бе капнала капка от собствената й кръв. Ив с изненада погледна ръката си. В средата на дланта й имаше дълбока прободна рана. Кръвта плавно се стичаше от нея и образуваше малко тъмно петно върху вестника.

Ив бе поразена. Раната бе много дълбока, но тя не бе почувствала нито пробождане, нито болка. Сякаш раната бе станала от само себе си.

Погледна към вестника. Кървавото петно се разливаше над лицето на Кейт и го закриваше.

Ив не помръдна, за да потърси нещо да се избърше или да спре кръвта. Гледаше в захлас как собствената й кръв удавя красивото лице пред нея, как всяка капка попива във вестникарската хартия и как на нейно място веднага идва друга.

Ив въздъхна. Очите й наполовина се притвориха. Чувствата, които изпитваше, й бяха непознати. Не я болеше. Нито ръката, нито сърцето.

Изпитваше само облекчение.

6

Два дни по-късно Кейт излезе да пазарува по булевард Уилшър.

Джо я беше освободил, докато снимаше една от сцените на Ив със Самюъл Рейнс в кулминацията на филма. Кейт щеше да работи две тежки сцени следобед — една с Ив и друга с жанровата актриса, която играеше майката на героинята.

В момента Кейт бе свободна. Беше спала до късно и се събуди освежена в десет часа. Реши да навести любимия си модист, за да си избере рокля за премиерата на филма.

Вървеше бодро по улицата, облечена в леки панталони и пуловер. Беше с тъмни очила, които я правеха да изглежда като хилядите други блондинки из холивудските улици. Хората разпознаваха прочутото й лице само когато златистите й очи бяха открити.

Спря пред един магазин и се загледа в изложените обувки. Ужасно й трябваха нови обувки. Тези, които носеше в студиото, бяха овехтели и изтъркани.

Тъкмо се готвеше да влезе, когато в стъклото на витрината зърна отражението на някакъв мъж, застанал зад нея.

— Ей, гълъбче, откога не сме се виждали! — разнесе се познат глас.

Кейт се вцепени. Не се обърна. Лицето в осветената от слънцето витрина бе мътно, но не можеше да сбърка гласа, както не можеше да сбърка усещането за премала в стомаха.

Беше Куентин.

Тя погледна пак отражението му. Беше облечен в евтин костюм с крещяща връзка и шапка с ярка панделка. Устните му бяха полуотворени и зъбите му проблясваха в широка усмивка.

— Как ме позна? — попита тя, без да се обръща.

Той се засмя.

— Много лесно. Кой не познава прочутото лице на Кейт Хамилтън, най-голямата звезда в Холивуд? Няма друга като теб, Кейти.

Тя настръхна, когато чу галеното си име, изречено от него, но не каза нищо.

Той огледа тялото й, тъй умело прикрито в простото облекло, и тъмните очила.

— Добре си се пременила. Но всеки мъж ще познае жена си, нали така?

По тялото на Кейт пробягаха ледени тръпки. Чак сега си спомни, че някакъв вътрешен глас отдавна я предупреждаваше за настъпването на този момент. Трябваше да се вслуша в него. Сега бе много късно.

— Напоследък доста често гледаш да се скриеш. — Усмивката на Куентин грееше във витрината. — Искаш да си като другите, а?

Той замълча. Кейт усещаше, че се готви да каже нещо страшно.

— Но за мен си оставаш моята законна съпруга — заключи той. — Това е главното, нали?

Кейт неволно се разтрепери. Страхът й ожесточено се бореше с надигащата се в нея ярост. Откакто бе видяла Куентин за последен път, бе изминала цяла вечност. Нямаше да му позволи да връща времето назад.

— Не можеш да ме уплашиш — каза.

И в този миг осъзна, че някъде дълбоко в себе си е права. Изминалите години я бяха направили пламенна и горда. Любовта й към Джо я бе направила още по-силна. Куентин бе евтин мошеник, жалък спомен отминалото.

Той сбърчи вежди.

— Така ли? Не се плашиш значи! Ами че ти си била много смела! Аз пък си мислех, че двуженството плаши доста хора.

Изчака, за да види ефекта от думите си. Кейт не отвърна.

— Мъжът ти знае ли за мен? — продължи той. — Знае ли за кого си била още женена, когато си отивала с него под венчилото?

Кейт бе като гръмната. От години мисълта за Куентин изобщо не я занимаваше. Женитбата с него бе нещо тъй незначително, тъй долно, тъй напълно изтрито от дългите бурни години в живота й, че й се струваше нереално. Куентин имаше точно толкова право да застава на пътя й, колкото Рей, майка й или някое от момчетата, които преди цяла вечност й се присмиваха в училище.

Куентин бе жалко насекомо. Не съществуваше за нея. Мръсният му мизерен живот вече не я засягаше.

И все пак той бе неин мъж. Това не можеше да отрече.

Обърна се и го погледна. Воднистосините му очи блестяха с познатата й смесица от сластолюбие, алчност и хитрост. Оглеждаше я внимателно.

— Не ме е страх от теб — каза тя.

Той вдигна вежди — сваляше й шапка за дързостта.

— Ти си нахална малка кучка, това ще ти кажа. Но успехите често правят това с жените. Доста хора си измамила, Кейти. Голямата холивудска звезда, няма що! Никой ли не подозира коя си всъщност? Никой ли не иска да знае откъде идваш?

Кейт го гледаше, без да мигне.

— Не ме интересува кой какво иска да знае. И не ме интересува кой какво знае. Ако гониш някакви лични цели, Куентин, обади се на адвоката ми. Той ще се занимае с теб. Сега се махай от очите ми.

Собствената й дързост я изумяваше. Само се молеше да издържи още малко, докато той си отиде.

Той я измери с поглед. Мъчеше се да прецени доколко е твърда, тя го почувства.

Намери още смелост в себе си и добави.

— Ти си извън живота ми. И там ще останеш.

Красивите й устни се извиха в заплашителна усмивка.

— Да повикам ли полицай?

Куентин я погледна. В този миг тя съзря тайната в дъното на очите му криеше още нещо от нея — някакво оръжие. Не бе успяла да го сплаши.

Това, което стана после, изтри усмивката от лицето й.

С плавно, спокойно движение Куентин разтвори едната страна на спортното си сако. Кейт видя увеличена гланцова снимка, забодена за хастара.

Когато я позна, дъхът й застина в гърлото.

На снимката бе тя — гола, в обятията на Крис Хетинджър.

Крис, който се бе самоубил преди осем години заради нея и Куентин.

Очите й, приковани в снимката, широко се разтвориха. Куентин, без да бърза, пусна сакото си.

— Още ли искаш да викаш полицай?

На лицето му бе изписано същото пакостливо изражение, което тя някога познаваше толкова добре. Но сега той не се шегуваше. Устните му бяха присвити от омраза.

Кейт едва сдържаше дъха си. Това, което бе зърнала за миг в сакото му, бе разтърсило цялото й същество. Още не можеше да повярва.

— Аз мислех…

— Мислела си, че си прибрала всичко — довърши думите й той. — Ах, Кейти, Кейти. Нещо си се объркала. За всеки случай си бях направил копие на негативите. Винаги съм си бил предпазлив, не помниш ли? Когато става дума за бизнес, много внимавам. Ти май си ме подценявала, малка Кейти. Недей да ме подценяваш и сега.

Кейт местеше поглед от цинично ухиленото му лице към спортното сако, под което сякаш усещаше изображението нагодите, преплетени тела. Помъчи се да овладее нервите си.

— Време е двамата с теб да си поприказваме — рече Куентин.

Разкрачи крака и застана по-твърдо пред нея. Изведнъж си припомни какъв бе вкусът му, миризмата му, когато се любеше с нея. От мисълта за това й се доповръща.

Той усещаше надмощието си. При вида на снимката смелостта й се бе изпарила. Затова попита:

— Кога и къде?

Тя отчаяно мислеше за снимачния си график.

— В момента снимам филм. Почти е невъзможно да се измъкна.

— Ще измислиш нещо. Ти си изобретателно момиче.

Кейт въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Къде да те намеря?

Той извади писалка. После, за неин ужас, дръпна снимката с размери осем на десет от вътрешността на сакото си и започна да пише на гърба й. Подаде й я с присмехулно безразличие към минувачите, които можеха да я видят.

— Хотел „Брукмонт“. Записал съм номера на стаята и телефона. Обади ми се довечера преди единайсет. Ако не, ще ти се обадя аз.

Тя набързо сгъна изобличителната снимка. Пъхна я в чантата си. Остана така, загледана в него. Той усещаше страха й през тъмните очила.

Устните му се изкривиха в язвителна усмивка.

— Кралицата на екрана… — В гласа му имаше явна злонамереност. — Доста хора си измамила, малка моя Кейти.

Кейт успя да овладее треперенето на гласа си и каза студено.

— Махай се от очите ми.

Усмивката на Куентин стана още по-широка. Той докосна ръба на шапката си с иронично-почтително движение, обърна се и тръгна по тротоара. Походката му бе наперена и ленива.

Изглеждаше точно какъвто бе и какъвто го помнеше — евтин мошеник. За всичките тия години изобщо не се бе променил.

А Кейт бе на светлинни години далеч от това, което бе, когато живееше с него.

Но сега бъдещето й бе в ръцете му. И той много добре го знаеше.

7

Когато Кейт се обади, Куентин чакаше в стаята си в хотел „Брукмонт“.

— Ето, обаждам се — каза тя студено. — Какво искаш?

— Искам да се срещнем — отвърна Куентин, като всмукна от цигарата си и отново легна в леглото. — Имаме какво да си кажем.

Настъпи мълчание.

— Ще се срещна с теб само веднъж — каза Кейт. — Каквото поискаш, ще ти го дам, но само веднъж. След това не искам да те виждам повече. Ясно ли е?

Куентин се усмихна. Значи добре си беше помислила.

— Добре, малката. Щом казваш, така да бъде. Искам само една честна сделка и изчезвам от живота ти. Къде да се срещнем?

— Не и в Холивуд — отвърна тя. — Някъде извън града.

Куентин се замисли.

— Какво ще кажеш за Санта Моника? Долу при океана. Или малко по-нагоре по брега.

— Страхувам се, че ще ме познаят — каза Кейт.

— Сложи си перука — прозина се Куентин. — Днес не ми беше толкова лесно да те позная. Много се притесняваш, ще си повредиш нервите.

— Чакай малко. Ние с Джо… с мъжа ми имаме една къща в планината. На брега на едно езеро. Напълно усамотена. Наоколо няма никой друг. Ще ти кажа как да стигнеш. Никой няма да разбере, че сме били там.

— Колко е далече?

— На около два часа оттук. В Сиерата.

Куентин въздъхна раздразнено.

— Добре. Казвай как се отива дотам.

Но мозъкът му трескаво работеше. Беше нащрек.

Кейт му даде точни указания и му обясни как да стигне до къщата, без да го забележи никой.

— Ще се срещнем там утре вечер. В единайсет. Няма да ми е лесно да се измъкна. В момента сме в разгара на снимките. Но ще се оправя някак.

— Така те искам, малката — усмихна се Куентин и изгаси цигарата си в кривия метален пепелник. — Донеси петдесет хиляди. Това ще е достатъчно.

Настъпи мълчание.

— Нямам толкова пари — каза най-сетне Кейт. — Ти си полудял.

Куентин се ухили. Устните му почти се допираха до мръсната слушалка на хотелския телефон.

— Лошо. Тогава целият свят ще разбере, че си двуженка, Кейти. И курва, и изнудвачка. Мисля, че няма какво повече да говорим.

— Чакай!

Той усети, че тя трескаво размишлява. Запали нова цигара. Не бързаше заникъде.

— Утре мога да намеря двайсет или трийсет хиляди. Ще ти изпратя остатъка по-нататък. Това е, което мога да направя. Нямам толкова пари, колкото си мислиш.

— Не ме прави на глупак и не се опитвай да се криеш от мен. Много добре знам какви пари имаш — и ти, и мъжът ти. Проучил съм.

— В такъв случай ти е ясно, че не мога да намеря толкова пари за един ден — настоя Кейт. — Парите не стоят просто така в банката. Вложени са в различни начинания. Трябва ми време.

Отново настъпи мълчание.

— Е? — обади се Кейт, като безуспешно се опитваше да прикрие страха в гласа си.

— Добре — каза най-после Куентин. — Донеси каквото имаш, а аз ще ти дам един адрес, където да изпратиш остатъка.

— И да не забравиш да вземеш всичко със себе си — напомни му тя. — Всички снимки, всички негативи. Ясно ли е?

— Виж какво — заусуква го Куентин, — щом трябва да чакам за остатъка от парите, и ти ще почакаш за последния негатив. Нали играем честно, малката.

Усмихна се и зачака, докато Кейт обмисляше сделката.

— Добре — каза най-после тя. — Но след утре вечер не искам да те виждам. Ще се срещнем само веднъж. Ясно ли е?

— Дадено, сладка моя. Дадено. Ние с теб се разбираме.

— Дочуване.

Студенината на гласа й бе красноречива.

Куентин остави слушалката.

Полежа още, сложил ръце зад главата си, загледан в тавана. После стана и издърпа изпод леглото един куфар. Щракна ключалките, отвори го и извади два плика. Отвори единия и погледна вътре. В него имаше десетина снимки на Кейт в обятията на Крис Хетинджър в Сан Диего. Кейт беше гола и по лицето й бе изписано висше удоволствие, граничещо с блаженство. Бе прегърнала момчето нежно, ръцете й притискаха гърба му.

Куентин погледна снимките и стисна зъби. Изпсува тихо и ги набута обратно в плика. Вътре бяха и негативите. Хвърли плика на скрина. Утре щеше да го вземе със себе си.

После се наведе и отвори най-долното чекмедже на скрина. Беше празно. Дръпна го докрай, извади го и го занесе до леглото. Обърна го с дъното нагоре. После взе втория плик и го сложи върху обърнатото чекмедже. Намери ролката безцветна лепенка, която бе купил вчера, и залепи плика за дъното на чекмеджето. Върна го в скрина, после хвърли ролката в кошчето.

Усмихна се. В плика имаше втори копия на негативите и снимките. Утрешната му среща с Кейт нямаше да е последна. Ни най-малко.

Облече си костюма, внимателно сложи вратовръзка и със задоволство се огледа в огледалото. Изглеждаше добре, поне така си мислеше. Самоуверен, силен и красив.

Никоя жена не можеше да му се опре. Кейт трябва отдавна да го е разбрала. Утре щеше да й даде добър урок.

Реши да излезе и да пийне нещо, за да отпразнува победата. И без това му трябваше жена. Разговорът му с Кейт бе раздразнил сетивата му.

На излизане от стаята зърна ролката лепенка на дъното на кошчето. Помисли малко, после я извади и я взе със себе си. Щеше да я хвърли в някоя боклукчийска кофа на улицата.

Нямаше смисъл да рискува напразно. Куентин се гордеете с вниманието, което отдаваше на малките неща.

На другата вечер тръгна към планината. Остави си достатъчно време за шофиране не само защото не познаваше пътя, но и защото нямаше намерение да пристига в уречения час. Очакваше капан и искаше да е там поне един час по-рано.

Беше готов за всякакви изненади. Затова носеше със себе си и деветмилиметров пистолет с късо дуло.

Пътуването бе дълго и приятно. Още щом излезе от града, пое по черни планински пътища, които глухо шептяха под тежките колела на пакарда му. Мина през няколко градчета. Колкото повече се изкачваше в планината, толкова по-малки ставаха градчетата.

Когато стигна до упоменатото от Кейт, спря пред табелата.

Намери страничния път и тръгна право към езерото.

Продължи нататък, докато стигна до едно отклонение в черния път, през средата на който вървеше дебела тревна ивица. Имаше голяма табела, на която пишеше: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Кейт бе споменала и за нея.

Свърна в частния път. След около миля и половина видя къщата. Изглеждаше точно както Кейт му я беше описала — сгушена сред гъста туфа от борове и кедри. Езерото не се виждаше — беше отвъд дърветата.

Куентин намери мястото, където Кейт му бе казала да паркира колата — зад група млади дървета. Но той не паркира там. След като проучи терена, намери ново място, на около сто метра от другото, невидимо не само за случайния минувач, но и за всеки, който идваше по пътя. Скри колата там и извървя пеша разстоянието до къщата.

Заобиколи я, като внимаваше да не настъпи някой клон, купчинка пръст или борови иглички. Погледна часовника си. Девет и половина — беше подранил с час и половина.

Хижата, беше тъмна. Куентин тихо, на пръсти мина през верандата и се опита да отвори вратата. Беше заключено. След кратко колебание почука силно. Никой не отвърна.

Той заобиколи, отиде до един страничен прозорец и го отвори с помощта на инструмент, който предвидливо беше взел със себе си. Не вдигна никакъв шум. Вмъкна се вътре, затвори прозореца след себе си и извади джобно фенерче.

Претърси колибата, като надникна във всички шкафове и килери. Нямаше нищо особено. Беше обикновена планинска хижа с кухненски уреди, всичко необходимо за каране на лодка и риболов. Всичко бе непретенциозно и просто — не приличаше на убежище за почивка на прочути холивудски звезди.

В едно от чекмеджетата в спалнята откри женски бански костюми. Извади един и го доближи до лицето си. Намери чатала и с иронична усмивка го целуна.

Погледна леглото. Двойно легло с ватирана кувертюра. Значи тук Кейт спеше с мъжа си. Тук се чукаше с Джоузеф Найт.

Това бе гнездото, което бе свила, за да си живее щастливо. Когато се замисли за богатството й, за приказната й женитба и за собствената си бездънна бедност, Куентин изпита за момент изблик на злоба. На нея късметът й се бе усмихвал толкова пъти, а на него — нито веднъж.

Но довечера всичко щеше да се промени.

Той още веднъж обиколи хижата, после седна и зачака. Искаше му се да запали цигара, но от предпазливост се въздържа.

Мина доста време, или поне така му се стори, когато най-сетне чу далечен шум от мотор. Той се изправи в стола си. Отиде до прозореца в дневната и загледа през пердето приближаващата кола.

Гумите тихо пукаха по черния път. Колата спря, но той не виждаше къде. Зачака. Дишаше учестено, ушите му бяха наострени. Погледна часовника си. Десет и четирийсет и пет. Значи все пак не се бе опитала да дойде по-рано и да му устрои клопка.

Пъхна се като крадец зад големия диван в дневната и зачака.

Най-сетне по терасата преминаха тихи стъпки, в ключалката се пъхна ключ. Вратата тихо се отвори, после се затвори.

Светна лампа. Куентин продължаваше да стои в убежището си. Надзърна и видя Кейт да съблича палтото си, да го прибира в дрешника, после влезе в кухнята. Видя я как налива вода в един чайник и го слага да заври.

После влезе в банята. Чу се шум от течаща вода. Когато излезе, видя, че бе събула обувките си. Беше облечена с проста пола и пуловер. Протегна се към термостата на стената и газовото отопление забумтя. Чак сега Куентин усети колко студено е в къщата — планинският въздух режеше.

Кейт се върна в кухнята, където чайникът бе започнал да шуми.

Сега изглеждаше по-различна. Без слънчевите очила той можеше да види промяната, която годините бяха нанесли на лицето й.

Изглеждаше напрегната и притеснена, но и необикновено хубава. Много по-хубава от времето, когато Куентин я познаваше. В ония дни бе още момиче — неоформено, без собствен стил. Тялото й не бе лошо, ставаше и да легнеш с нея, но все още бе момиче. Сега беше жена. Годините я бяха оформили, бяха й придали дълбочина.

И сласт, каквато по-рано не бе намирал в нея. Излъчваше се от всяко нейно движение, когато крачеше из кухнята, без да знае, че я наблюдават. Не беше онова сладострастие от „Кадифената паяжина“ — Куентин бе гледал филма поне десет пъти — и все пак имаше нещо общо с него. Камерата създаваше изкуствен, идеализиран образ, който все пак с някакви тайнствени нишки бе свързан с истинската жена зад нея. Кейт не беше жената от филма, но никой друг — нямаше да може да я изиграе с такава сексуална сила.

При вида й — та тя бе неговата жена — Куентин почувства гъдел в слабините. Като я гледаше като най-обикновена жена в кухнята по къси чорапки, пола и пуловер, Куентин изпитваше такова желание, че едва издържаше.

Но се възпря, защото знаеше, че тази вечер трябваше да запази хладнокръвие. Това бе най-важната вечер в живота му.

Кейт стоеше в кухнята и мрачно гледаше пред себе си. Чайникът завря. Куентин разбра, че няма защо да се крие повече.

Когато тя се пресегна да си налее чай, той проговори.

— Хубава къщурка си имаш тук.

При звука на гласа му от устата й се отрони приглушен вик. Тя изпусна чайника на печката. Врялата вода засъска по капака на печката и тя отскочи назад. Изключи газта и го погледна.

— Как успя…

Куентин се засмя и тръгна към нея.

— Не можа да видиш колата ми, а? Е, взех някои предпазни мерки. Ти ме познаваш, Кейти. Винаги внимавам. Преди да се захвана с нещо, обичам да знам къде и с кого ще го правя.

Тя го гледаше с ужас в очите. Това го караше да се чувства силен, беше му приятно. А видът на тялото й, потръпващо до него, го възбуждаше. Това бе тялото, за което всяка нощ мечтаеха милиони мъже, откакто се бе появила в „Кадифената паяжина“.

Неговата жена…

Забравила за чая, тя върна чайника на колелото и се обърна към него.

— Нека приключим — каза. — Къде са снимките?

Куентин се усмихна.

— Най-напред да видя парите.

Тя прекоси стаята с леки стъпки, взе чантата си и я отвори. Той наблюдаваше движенията на тялото й — слабите й рамене, гърба й и хубавия задник, гъвкавите бедра, които мърдаха под полата й. Страхът я правеше още по-красива.

Тя извади кафяв плик, пълен с банкноти, и му го подаде.

— Тук са двайсет и осем хиляди долара. Това е всичко, което можах да събера. Ще ти изпратя остатъка, когато ми платят за новия филм. Това ще е най-малко след два месеца. Не мога нищо повече, затова, ако искаш, се съгласявай, ако искаш, недей.

Куентин я погледна и замислено кимна.

— Е, и? Къде са снимките?

— Снимките са тук. Както вече ти казах, обичам да вземам предпазни мерки. Ще ги получиш, преди да си тръгна.

Той млъкна и я погледна.

— Е, и? — попита тя отново с раздразнение и уплаха. — Какво още? Не мога да те чакам цяла нощ.

Куентин бавно поклати глава.

— Виж какво — каза, — ти още си моя жена.

Тя се отдръпна от него. По лицето й се изписа отвращение.

Той я наблюдаваше как се бори, за да овладее чувствата си. Мъчеше се да издигне между себе си и него стена, да му покаже, че е от друга класа, на друго положение и че го мрази.

— Никога не съм била твоя жена. За теб няма място в живота ми. Дадох ти парите. Сега ми дай снимките и се махай оттук. И не си въобразявай, че между теб и мен има нещо, Куентин. Можеш да ме изнудваш, но не можеш да ме докоснеш.

В Куентин се разрази буря от ярост, толкова силна, че не можа да се удържи.

— Много хубаво го каза. Но законът е на моя страна, малката. У мен е брачното свидетелство и мога да го докажа. Можеш да си мислиш, че принадлежа на миналото ти, но ти още си госпожа Куентин Флауърс.

Кейт го гледаше сурово.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо — отвърна той. — Това засяга само нас. След тази вечер брачното свидетелство ще е само спомен. Няма да ме видиш повече. Малката ни сделка урежда всичко. Но — добави той — не ме карай да вярвам, че никога не сме значили нищо един за друг. Това ме обижда. И не е вярно.

Чакаше да види как ще реагира на думите му. Тя изглеждаше нащрек. Очите му се плъзнаха по тялото и — онова тяло, чиито форми караха милиони мъже да тръпнат от желание.

— Добре — каза тя. — Дай ми снимките и адреса, на който да ти изпратя парите. И си тръгвай.

— Ще си получиш снимките — усмихна се той. — И адреса ще си получиш. Но най-напред трябва да ми докажеш предаността си.

— Какво? — не повярва тя на ушите си.

Той остави пълния с пари плик на масата.

— Кейти, напоследък летиш много нависоко. А аз съм само едно обикновено момче. Работя, за да си изкарвам хляба, и живея в евтина хотелска стая. Ям отвратителна храна. Част съм от тълпата, която се мъчи да свърже двата края и която дава парите си, за да те гледа на екрана на кварталното кино.

Кейт озадачено смръщи вежди.

— Накъде биеш?

— Виждал съм те на кино как се перчиш и как се показваш пред милиони мъже. И съм седял в салона и съм гледал тялото ти горе на екрана, а наоколо е имало сума ти други момчета като мен. Когато бях в армията, имаше войничета, а сега — най-обикновени работници, дето с мъка си изкарват хляба. И съм се връщал у дома, и съм си лягал сам в леглото като милионите други мъже, и съм мислил за теб и съм мечтал да си при мен.

Кейт не каза нищо. Очите й бяха присвити, гледаше го внимателно.

— Но между мен и милионите други нещастници има малка разлика — продължи Куентин с горчива усмивка. — Ти си ми жена.

Настъпи мълчание. Сега тя вече знаеше какво й говори.

— Винаги можех да се изпъча в салона и да кажа на всички наоколо: „Ей, оная там е жена ми!“. И дори да ме сметнеха за луд, аз щях да си знам, че говоря божата истина. Какво ще кажеш за това, моето момиче?

Кейт го гледаше вторачено и в презрителния й поглед се четеше недоверие.

— Нищо не мисля — отвърна тя. — И ти не трябва нищо да мислиш, Куентин.

— Да, но аз мисля — поправи я той. — Имам си законни права да го правя. Но ще се покажа достатъчно великодушен и ще се откажа от тези права. След тази вечер.

От думите му я побиха тръпки. Почувства, че ръцете й изстиват.

— Махай се. Вече се разбрахме. Няма да ме докосваш.

Той поклати глава.

— Не бързай толкова. Само веднъж за из път, малката. Само една целувчица за сбогом между теб и мен. И тогава ще се разделим завинаги.

Кейт бе направила крачка назад. Той виждаше погнусата в очите й. Неизвестно защо това още повече го възбуждаше.

— Ако не, ще се разприказвам. Какво мислиш, че ще си каже светът за теб, когато разбере, че си ми помагала да изнудвам до смърт едно невинно момче? Когато разбере как си използвала сексапилното си тяло, за да го убиеш? А важната клечка, дето ти е мъж? Бих искал да се запозная с него. Можем да си споделяме за теб, ако схващаш какво искам да кажа…

— Ако се доближиш до него, ще те убия — каза Кейт.

Куентин не отвърна. Вместо това я погледна многозначително. Знаеше много добре, че Кейт ще направи всичко, за да запази двата си живота отделени един от друг.

— Кой казва, че ще се доближавам до него? Всичко между нас ще свърши тази вечер, малката. Нашата сделка ще зачеркне всичко. Обещанието си е обещание. Прав ли съм?

Кейт го погледна втренчено. Той виждаше как умът й трескаво работи, как претегля всички възможности и отчаяно търси спасение от това, което трябваше да стане. За нея нямаше изход. Той се бе погрижил за това.

Нещо в нея сякаш рухна.

— Добре. Ти победи.

Мина край него, отиде до лампата и я угаси. После тръгна пред него към спалнята. Започна нервно да се съблича.

— Недей да бързаш толкова — каза той и запали нощната лампа. — Искам да те гледам. Чакал съм този момент, Кейти, и ще му се наслаждавам.

Отиде до нея и я целуна по устните. Тя не отвърна. Той бавно съблече пуловера й, като държеше лицето й до своето. Тя усети евтиния му одеколон и извърна очи.

Той погледна сутиена й и гладката загоряла кожа на раменете й. После свали сутиена. Гърдите й се откриха — твърди и гъвкави. Той ги обгърна с ръце, наслаждавайки се на страха, който усещаше в тялото й. Значи това били гърдите, които издуваха дрехите й от екрана, увеличени стократно от камерата на Джоузеф Найт, за да омайват и съблазняват цяло поколение мъже. После коленичи, за да разкопчае полата й и изчака да се свлече на земята. Отдолу Кейт нямаше нищо, само пликчета. Той ги смъкна.

Гледката го омайваше. Преди години я познаваше тъй добре, че понякога дори му писваше. В ония дни доста й изневеряваше.

Но сега притежаваше нещо тайнствено, което ставаше още по-тайнствено от известността й и от образа й от екрана, който я правеше нереална. Куентин бе гледал много пъти „Кадифената паяжина“ и бе чувствал как сетивата му се разбуждат при вида на облеченото тяло на Кейт на екрана. И копнееше да я докосва и целува, сякаш е направена от вълшебно сексуално вещество.

И сега не бе разочарован. У Кейт наистина имаше нещо нереално. Забеляза го, когато тя стоеше в кухнята и не знаеше, че я наблюдава. Забеляза го в страха и неприязънта й, когато му говореше. И го забелязваше сега, докато я гледаше гола пред себе си.

Тя наистина бе необикновена жена, различна от другите. Магията, която пръскаше от екрана, не бе просто илюзия. В нея имаше нещо истинско. Понякога дори го излъчваше.

Не го учудваше фактът, че Джоузеф Найт се бе оженил за нея почти веднага, след като й повери ролята в „Кадифената паяжина“ и разквака холивудския клюкарник.

Никак не го учудваше.

Но тази вечер тя не принадлежеше на Джоузеф Найт. Тази вечер тя бе само за Куентин.

Той я взе в обятията си. Усети парфюма и сладкия, естествен мирис на тялото й, който му напомняше за отминалите дни.

Той усети ужаса, който я обземаше, когато я докосваше, и разбра колко всеотдайно е влюбена в Найт. За нея той — Куентин — бе жалък червей, низко и безчестно същество.

Тази мисъл го накара да се усмихне. Изпитваше извратена наслада от това, че е способен да я шокира и отвращава дори когато се развлича с нея. Нанесъл й бе още по-пълно поражение, отколкото си мислеше.

Грубо я блъсна върху леглото. Бавно се съблече, извади пистолета от колана си и го сложи на скрина. Кейт изобщо не погледна към тялото му. Очите й бяха все така втренчени в неговите. В златистите й ириси се четеше пустота.

Той изгаси лампата, върна се в тъмното и се наведе над нея. Сноп лунни лъчи надникна през прозореца и обля тялото й в синкава светлина. Той бе очарован — приличаше му на привидение.

Разтвори бедрата й. При досега му те се разтрепериха. Членът между краката му бе твърд и изпънат. Едва сдържаше възбудата, която го изпълваше.

Протегна се да я докосне — беше напрегната.

— По-живо, малката, отпусни се. Винаги съм можел да те разиграя. Ти го знаеш, нали?

Зацелува гърдите й и с наслада заразхожда език по зърната й. После обсипа с целувки корема й, чак до пъпа. Тялото й потръпваше. Най-сетне зарови устни между краката й. Нежният й женски аромат го изпълни като еликсир. Огънят на желанието му се разгоря неудържимо. Беше великолепна. И негова.

Но тя бе все така напрегната. Безчувствена и обтегната като тетива.

Раздразнен от студенината й, той я възседна през ханша и пъхна члена си между краката й. Беше плъзгав за двама и лесно влезе в нея. Изведнъж осъзна, че чука неотразимата Кейт Хамилтън, прочутата филмова звезда, жената на Джоузеф Найт, секссимвола на века, и го обзе върховно чувство на победа.

— Ето, ето — напяваше монотонно. — Колко е хубаво, нали, малката? Хайде, пообичай ме малко. Както преди.

Тя не му отвръщаше. Бе като мъртва в прегръдките му. Той заработи още по-усилено, задърпа я към себе си. Бездушността й го вбесяваше.

— По дяволите — изсъска. — Искам да те видя как се чукаш, Кейти. Раздвижи се, де!

Тя не помръдна. Сякаш с безразличие се оставяше да я изнасилят.

Той я удари силно през лицето с разтворен пестник.

— Хайде! Най-добре е да свикнеш да го правиш. Нали ще ми ставаш гадже…

Изведнъж млъкна. Усети, че е казал прекалено много. Нямаше намерение да й разкрива всичко отсега. Но вече бе твърде късно. А когато усети как гъвкавото й тяло трепна при тая най-страшна заплаха, загуби самообладание. Задвижи се отгоре й още по-напористо, забиваше се в нея с цялата си мощ.

— Може и да свикнеш… — повтаряше като обезумял. — Ти ми принадлежиш. Винаги ще бъдеш моя. Никакъв Джоузеф Найт не може да го промени…

Смееше се, опиянен от ярост и ликуване.

— Само моя…

Думите секнаха в гърлото му, когато ръцете на Кейт изневиделица го удариха по лицето. Палците й, водени от непознат инстинкт, се впиха право в очните му кухини. Той изкрещя пронизително и рязко се дръпна назад.

После се свлече на леглото до нея, свит на топка, като псуваше и държеше очите си с ръце. Кейт скочи на крака, застана до него и го загледа.

Бясната ярост го караше да забрави за болката, която му бе причинила.

— Свършено е с теб — зъбеше се той. — Ти ми принадлежиш. Ах, как ще те наредя, кучка такава! Само чакай мъжът ти да научи за мен…

Докато думите му проникваха в съзнанието й, Кейт видя пистолета на скрина, където той го бе оставил.

— Всичко ще му кажа — продължаваше Куентин, като опипом я търсеше на леглото до себе си. — Само чакай да научи за тебе…

Кейт сграбчи пистолета и го насочи към главата на Куентин. Ръката й трепереше. Отиде по-близо до него. Пистолетът беше почти до слепоочието му. Цялото й тяло се тресеше, но пръстът й напипа спусъка.

— Мислеше си, че си се отървала от мене — говореше Куентин. — Никога няма да се отървеш от мен, малката. Не и докато…

Пистолетът гръмна, преди да се е доизказал. Главата му се килна назад. Тялото му конвулсивно трепна и застина. Лежеше гол пред очите й, почти като дете. Под главата му се заразпростира кърваво петно.

Кейт разбра, че е мъртъв. Безжизнено изцъклените му очи и положението на отпуснатото тяло недвусмислено го доказваха.

Тя се дръпна от него с вече ненужно насочения пистолет в ръка, сякаш искаше да го държи на разстояние. Пръстът й бе замръзнал на спусъка, без да го пуска.

Чувствата, които таеше в себе си от момента, когато видя Куентин на булевард Уилшър, бурно се разразиха в нея. Но тя отново ги потисна. Още не бе свършила работата си. Трябваше да спасява един живот — живота си с Джоузеф Найт. Щеше да изпълни задачата си докрай.

Само ако можеше да заглуши бученето в мозъка си и да подчини тялото си на волята…

Остана така няколко минути, като автомат, твърде погълната от случилото се, за да може да се контролира. После забеляза кръвта, шуртяща по леглото от зеещата рана в черепа на Куентин. Бързо пъхна възглавница под главата му, после се отдръпна и го загледа. В гърдите й бе заседнала буца, от която чувстваше, че ще припадне.

Остави пистолета и сграбчи с две ръце покривката на леглото. С мъка свали тялото на Куентин на пода и го уви в покривката.

Нареждайки си шепнешком какво да прави, отиде да потърси нещо, с което да го овърже. В килера за инструменти намери парче въже и с него пристегна покривката около Куентин.

Чак сега осъзна, че е гола. Извади от скрина чифт стари джинси и бързо ги обу. Облече една тениска, а в килера намери чифт платненки.

Продължавайки нервно да си шепне, повлече тялото на Куентин през дневната към входната врата. Огледа внимателно двора, за да се убеди, че наоколо няма никой, изтегли тялото по пътя до малкия пристан и го натовари в гребната лодка.

После заоглежда брега, като гризеше нокът и размишляваше какво да прави по-нататък.

На лунната светлина забеляза няколко големи камъка до водата. Хукна към тях и един по един ги пренесе в лодката. Джинсите й се измокриха в ледената вода.

Върна се в къщата за въжето и прикрепи два от най-големите камъни към тялото на Куентин — единия на гърдите, а другия зад коленете му. Качи се в лодката и загреба към най-дълбоката част на езерото. С треперещи ръце бутна Куентин през борда. Тялото му изчезна в тъмната вода, повлечено надолу от тежестта на големите камъни. Появиха се няколко мехурчета, после всичко затихна.

Сега Кейт си спомни за пистолета.

Загреба обратно към брега, втурна се в къщата, върна се с него и загреба в друга посока. Спря на около сто метра от мястото, където бе изхвърлила Куентин, и метна и пистолета в езерото.

Седна за миг, загледана в огряната от лунна светлина вода. Само тя и езерото бяха посветени в нейната тайна. Куентин вече никога нямаше да може да й вреди.

После се върна в къщата. Чакаше я работа.

Цялото й тяло се тресеше, земетръсни вибрации бушуваха под кожата й, но не й пречеха да върши това, което трябваше. Свали чаршафите и ги смени с нови. После пребърка дрехите на Куентин. Намери портмонето му, малко дребни пари, джобно фенерче и връзка ключове — от кола и още някакъв ключ, сякаш от сейф. Имаше и ключ от стая номер 412 в хотел „Брукмонт“.

Кейт натъпка чаршафите и дрехите на Куентин в две калъфки за възглавници. Извади ги навън и ги остави до вратата.

После затърси колата на Куентин. Познаваше добре местността около хижата и само след няколко минути я откри. Отвори вратата с ключа, който бе взела от панталоните на Куентин. В багажника намери кафявия плик със снимките и негативите. За миг се унесе в мисли, питаше се кога ли бе имал намерение да й ги даде.

Пъхна плика в калъфката с дрехите на Куентин. Хвърли и двете калъфки в багажника на колата. После се върна в хижата, намери туба с пет литра бензин, сложи и нея в колата.

Изчисти хижата основно и изтри всички следи от Куентин и себе си. За щастие в спалнята нямаше кръв. Не бе проникнала през покривката на леглото. Избърса всичко, за да изтрие отпечатъците, стараейки се да се сети къде Куентин може да е пипал.

После взе душ, за да измие кръвта от себе си. Когато излезе от банята, добре огледа всичко за последен път. Искаше да е сигурна, че къщата изглежда както обикновено. Облече дрехите, с които бе дошла от Холивуд, и сложи джинсите и тениската в багажника на колата на Куентин при другите дрехи.

Беше време да тръгва.

След като заключи хижата, отиде до пристана и се загледа в черната повърхност на езерото. Дъхът й секна за миг — стори й се, че вижда нещо над водата. Тялото на Куентин, престъплението й, което излизаше на повърхността, за да я издаде… После осъзна, че греши. Беше просто лунната светлина по водата. Обърна се обратно и се запъти към гората.

Измина с колата на Куентин няколко мили по безлюдни странични пътища, докато стигна до едно пусто сметище. Там заля дрехите и калъфките с бензин, напъха ги в метален бидон и ги запали. Търпеливо зачака, загледана в горящите дрехи, като разръчкваше с пръчка димящия куп. Пред очите й горяха снимките, на които бе гола в ръцете на Крис Хетинджър. Остана там и старателно поддържаше огъня, докато не изчезна всичко и не остана само неузнаваема пепел.

Погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет.

Влезе отново в колата на Куентин и я закара в Холивуд.

Знаеше много добре, че не може да я остави до къщата или другаде наблизо. Това бе най-важното. Трябваше да я върне някъде до хотела на Куентин в Холивуд.

Двата часа кормуване сякаш изминаха за миг. През цялото време Кейт не мислеше за нищо друго, освен за живота си с Джоузеф Найт и за това, което правеше, за да го спаси. Равномерното треперене на крайниците й не спря през целия път.

Иначе продължителното влизане в Лос Анджелис откъм планините се оказа лесно, защото в този час по шосетата почти нямаше движение. Кейт спря до една телефонна будка и намери в белите страници адреса на хотел „Брукмонт“. Откара колата дотам, пообиколи набързо района и паркира на улицата, на две преки от хотела. Изтри отпечатъците от пръстите си по кормилото, лоста за скоростите и ключовете, после ги остави на таблото. Другите ключове запази.

Погледна ръчния си часовник. Беше само два и половина. Имаше пред себе си цялата нощ.

Щеше да има нужда от нея.

Оставаше въпросът с нейната кола. Тя бе паркирана до къщата при езерото. Трябваше да я прибере.

Бе мислила за този момент, докато караше надолу. Това бе най-опасното от всичко, защото бе необходимо да рискува и да се довери на друг човек.

Отиде до близкия телефонен автомат и набра един номер.

Обади се плътен мъжки глас — напълно бодър. Тя се усмихна. Беше предположила, че ще е буден по това време.

— Здравей, Норман. Аз съм.

— Кейти! — извика Норман. — Защо не си в леглото? За бога, момиче, утре си на снимки. Да нямаш неприятности?

— Норман, имам нужда от помощта ти. Веднага. Можеш ли да дойдеш на ъгъла на Ла Бреа и Сънсет?

— Да, разбира се. Но…

— Ела с колата. Ще пътуваме.

— Идвам, миличка. Ти само чакай там. Норман ще ти помогне.

Кейт затвори. Знаеше, че след няколко минути Норман ще е до нея, готов да направи всичко на света, за да й помогне и да държи устата си затворена. Той бе единственият й приятел.

Припомни си изминалите двайсет и четири часа. Беше се сблъскала с най-голямата трудност в краткия си живот. Но я бе преодоляла.

Когато махнеше колата си от района на хижата, нямаше да съществува никаква следа от пътуването й, освен в паметта на Норман, който щеше да я откара дотам. Всичко в къщата бе както обикновено, освен чифт сменени чаршафи на леглото и две липсващи калъфки за възглавници, за които знаеше само тя. Бе премахнала всички следи от Куентин. Колата му беше в Лос Анджелис. Доказателствата, които бе взел със себе си в колибата, бяха унищожени.

А самият Куентин бе на дъното на езерото, където никой никога нямаше да го открие.

Всичко бе прикрито. Престъплението на Кейт не бе оставило следи.

Джоузеф Найт нямаше никога да узнае истината за нея.

8

В единайсет часа на другата сутрин Норман Уеб влезе в хотел „Брукмонт“ на Мелроуз Авеню. В джоба му бе ключът от стая 412, който Кейт му бе дала предната вечер.

Норман бе спал не повече от два часа, след като откара Кейт в планината и се върна вкъщи. Но изглеждаше свеж и бодър. Открай време страдаше от безсъние и навремето бе сътворил най-силните си произведения в малките часове, та бе свикнал да живее с малко сън.

Той влезе във фоайето с небрежна стъпка. На рецепцията се бе облакътил ленив администратор и дъвчеше дъвка. Може би половината от ключовете си бяха по местата. Това бе явно хотел за проходящи клиенти, посещаван от скитници, търсещи евтина нощувка.

Администраторът го погледна с познатата смесица от досада и подозрение, присъща на неговия занаят.

Малките му лъскави очички веднага оцениха прическата и възможната стойност на дрехите на Норман. За щастие Норман имаше вид на закъсал. Яката му бе протрита, а костюмът и обувките бяха много стари.

— Добро утро — каза Норман. — Имате ли стаи?

Без да проговори, мъжът се обърна и извади ключ от една преградка.

— За колко време?

— Само за довечера — отвърна Норман. — Ако стаята ми хареса, може да остана и седмица. И ако може по-височко. Не понасям ресторантски миризми.

Администраторът сви презрително рамене, обърна се, прибра първия, ключ и извади друг.

— Деветстотин седемдесет и трета. Достатъчно ли е високо?

— Благодаря — каза Норман.

— Нямате ли багаж? — попита администраторът с досада и подозрение.

— Ще го донеса по-късно — отвърна Норман. — Разбира се, ако ми хареса стаята — добави с лека надменност, защото искаше да го подразни.

— Ще я харесате — отмъсти си администраторът, като отново огледа дрехите на Норман. — Трябва ли ви момче?

— Не, благодаря — усмихна се Норман.

След като нямаше багаж, единствената причина, поради която можеше да му дотрябва момче, бе, за да му намери жена за през нощта. Нямаше намерение да стои в тая сграда повече от двайсет минути.

Подписа се в хотелския регистър, взе ключа и се качи с малкия асансьор до деветия етаж. Излезе на една площадка със старо пропукано огледало, протрит килим и стени, които изглеждаха неравни под петдесетте си пласта боя.

Тръгна по коридора и намери стълбите. Без да влиза в стаята си, слезе по стълбите до четвъртия етаж. Стълбището бе мръсно и пълно с боклуци. Когато излезе на четвъртия етаж, тръгна предпазливо по коридора. Не се виждаха камериерки.

Лесно намери стая 412 и опита ключа, който Кейт му бе дала. Вмъкна се вътре и безшумно затвори след себе си.

Леглото бе оправено. Небрежната домашна обстановка напомняше по-скоро на мебелирана, отколкото на хотелска стая.

Една хлебарка вяло напредваше по дъските на пода. До прозореца имаше нащърбена маса с вестник, пепелник, почистен от угарки от камериерката, и половинлитрова бутилка евтино ръжено уиски.

До стената, встрани от гардероба, бе изправен куфар. Върху нащърбената маса до прозореца имаше разтворен вестник. В гардероба имаше три ризи и два чифта панталони. Имаше и две спортни сака и още един чифт обувки. Наемателят вероятно си падаше конте, въпреки че пътуваше с малко багаж.

В банята видя четка за зъби и паста в стъклена чаша, четка за бръснене, крем за бръснене, изправена самобръсначка, шише евтин мъжки одеколон. Нямаше четка за коса. Кърпите бяха току-що сменени. Явно камериерката бе идвала, след като клиентът бе излязъл за последен път от стаята.

До леглото имаше малък скрин. Норман отвори горното чекмедже. Намери мръсно бельо и едно списание с голи жени.

Другите две чекмеджета бяха празни.

Норман се замисли. Чувстваше, че нещо липсва. Досега не бе намерил нищо, свързано със самоличността на наемателя. Сигурно бе пропуснал нещо, или пък човекът бе взел мерки, за да скрие самоличността си.

После погледна към нащърбената маса до прозореца.

Отиде до нея и взе вестника. Беше сгънат на фиша за конни надбягвания. Имената на няколко коня, които вчера бяха бягали в Санта Анита, бяха оградени.

Норман одобрително се усмихна. Конете бяха същите, които той бе избрал вчера.

Когато оставяше вестника, забеляза едно листче на масата. Имаше нещо написано.

Норман четеше и кимаше. Указанията бяха за хижата на Найт в планината. Той бе карал по същия този път снощи с Кейт в колата си и я бе оставил там в четири и половина сутринта.

Предполагаше, че се е върнала със собствената си кола. Беше го помолила и той не й зададе никакви въпроси. Но не можеше да се въздържи от предположения.

Кейт бе оставила колата си при хижата и го бе замолила да я откара дотам, за да си я прибере.

Защо?

Норман внимателно сгъна бележката и я прибра в джоба си. После се обърна да разгледа стаята отново.

Кейт го бе помолила да дойде тук, да влезе в стая 412 и внимателно да я претърси. Явно бе изпаднала в беда и несъмнено очакваше в тази стая да има нещо опасно и компрометиращо. Задачата на Норман бе да го намери.

Опита се да разсъди като детектив. Знаеше, че тук трябва да е скрито нещо. Погледна под дюшека, после под леглото. Нищо. Прегледа гардероба. Провери всички кътчета на стаята.

После издърпа чекмеджетата от скрина.

Намери това, което търсеше под най-долното. Голям кафяв плик, прикрепен с лепенка за дъното на чекмеджето.

Откачи го, върна чекмеджетата на местата им, седна на леглото и извади джобното си ножче. Разряза плика и го отвори.

Когато изсипа съдържанието му върху покривката на леглото, очите му широко се разтвориха.

Имаше изрезки от вестници. Нещо за самоубийството на някакъв младеж. Имаше и две-три писма. Позна почерка на Кейт, въпреки че изглеждаше някак различен.

Имаше и снимки.

Бяха седем. Кейт гола в прегръдките на някакво момче. Лежаха на одеяло, около тях имаше трева. Снимките бяха със зърнеста структура, сякаш бе употребен телеобектив. Но бяха много красноречиви. Телата бяха вкопчени в страстна прегръдка. Момчето нежно държеше Кейт в обятията си, а нейната ръка бе обвита около врата му. На някои от снимките краката й опасваха кръста му. На други той целуваше гърдите й — заоблените форми с бисерна кожа изглеждаха зрели и прелестни до устните му.

На три от снимките имаха полов акт. Момчето бе върху нея, младото му тяло бе напрегнато и изопнато. Лицето на Кейт бе изпълнено с момински унес и с нежност, която я правеше изключително красива.

На снимките изглеждаше много по-млада. Бяха правени най-малко преди седем-осем години. Навярно бе още момиче, на седемнайсет-осемнайсет години. Лицето й бе неоформено, младежко, съвсем различно от зрялото лице, чиято сложна красота властваше в „Кадифената паяжина“. Но в тялото й вече се отгатваше земната женственост, която я правеше неотразима за милиони кинозрители. И тук за първи път се откриваше — поне за Норман — голотата, която на холивудския екран бе скрита под дрехите й.

Изразът на очите й, когато притискаше момчето до гърдите си, бе завладяващ. Излагаше на показ кротостта на младостта, насложена върху нещо вечно и мъдро. Невинност и опит поетично се застъпваха в един човешки образ, в едно чудно красиво лице.

Норман дълго гледа снимките. После надзърна в плика. Както и предполагаше, имаше и негативи. Преброи ги. Бяха повече от снимките.

После прегледа вестникарските статии. Имаше снимка на жертвата — самоубилото се момче. Сравни го с другите снимки. Момчето бе едно и също.

Норман умееше да събира две и две. Явно снимките бяха ползвани за изнудване на Кейт. Стаята бе на изнудвача. Но по всяка вероятност снимките бяха използвани за изнудване и на самото момче или може би на семейството му. Доказваха, че е било в сексуална връзка с момиче, което по някаква причина му е било забранено. Момичето бе Кейт.

И точно затова момчето се бе самоубило. Или поне така изглеждаше. Следователно изнудвачът изкарваше двойна облага от снимките си.

Кой бе той?

Норман напразно огледа стаята още веднъж. Нямаше друга следа от самоличността на наемателя, освен почерка на бележката.

Застана пред снимките, все още наредени по леглото. По непонятна за него причина от гледката на голото тяло на Кейт и на невинната й страст очите му се замъглиха. Бе тъй красива! И всичко това бе такава загадка…

После прибра снимките в плика заедно с вестникарските изрезки и негативите. Взе написаната на ръка бележка и я сложи в джоба си.

Седна на стола до прозореца и дълго мисли. Очите му внимателно изследваха стаята. После отвори куфара върху леглото и започна да слага вътре всичко, което намери в стаята. Самобръсначката, четката за зъби, дрехите, дори вестника.

Когато свърши, огледа стаята. Извади носната си кърпа и избърса с нея няколко места, където можеше да е оставил отпечатъци.

Затвори куфара, провери дали ключът е още в него и излезе.

Тръгна по коридора, стигна до стълбите и се качи до деветия етаж, където влезе в своята стая. Дръпна завивката на леглото и го разхвърля, сякаш някой е спал в него. Влезе в банята, пи от водната чаша, отвори сапуна на мивката и пусна за малко душа.

Помисли дали да не изпуши една цигара и да остави фаса в пепелника, но реши, че е прекалено рисковано да оставя след себе си такива следи.

Когато се събраха достатъчно доказателства, че в стаята е живяно, остави ключа на масата и излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Тръгна надолу по стълбите към задния вход на хотела. Излизаше на една глуха уличка. Хванал куфара в ръка, Норман тръгна с небрежна походка, като се опитваше да не привлича вниманието на минувачите.

Десет минути по-късно беше в колата си. Запали мотора и потегли. Трябваше да спре веднъж по пътя си към студия „Монарк“.

В колата му бяха доказателствата за миналото на Кейт, грижливо скрити от любопитни очи. Беше доволен от приключенската част на работата, която бе свършил.

Изобщо не му мина през ум да провери дали някой не го следи.

Кейт беше на снимачната площадка в дванайсети снимачен павилион на „Монарк“ и работеше по пети дубъл на една от най-важните сцени във филма.

За всички в студиото бе ясно, че Кейт не е на себе си. Изглеждаше изморена и в репликите й се долавяха фалшиви нотки, които не бяха типични за нея. Партньорът й, Самюъл Рейнс, правеше всичко възможно, за да й помага, но тя сякаш не можеше да се овладее.

— Стоп! — извика Джоузеф Найт и отряза дубъла. Излезе иззад камерата и повика Кейт настрана.

— Кейт, всичко наред ли е? Може би засега трябва да оставим тази сцена. Струва ми се, че имаш нужда от почивка.

Кейт го погледна смутено.

— Не. Ще го направя както трябва. Сигурна съм. Съжалявам, че създавам толкова неприятности. Дай ми само още една възможност.

— Сигурна ли си? Изглеждаш много бледна.

Явно бе загрижен. Предната нощ му каза, че й се обаждала по спешност старата й приятелка Мелани. Обясни, че Мелани изживявала неочаквана криза — някаква любовна история — и имала нужда от приятелска подкрепа. Каза на Джо, че ще остане през нощта у Мелани и ще се върне на работа на другата сутрин.

Претекстът би звучал съвсем правдоподобно, ако не бе фактът, че след мъчителната нощ тя се чувстваше емоционално съсипана и не бе в състояние да играе. Тази сутрин се опитваше свръх силите си поне да наподоби актьорска игра, но не се получаваше.

Всеки път, когато Самюъл Рейнс я целуваше и я обгръщаше с ръце, тя чувстваше около себе си ръцете на Куентин и гадните му целувки от предната нощ. И ужасната настойчива напрегнатост на тялото й, когато се готвеше да нападне Куентин, необичайната живост на крайниците й, когато забиваше пръсти в очите му, я преследваше упорито и сега, като неотменимо присъствие в нежната любовна сцена със Самюъл Рейнс. Застанал зад камерата, Найт веднага усети напрежението й и започна да преснима кадър след кадър. Накрая реши да се откаже и се опита да й помогне, като прекъсна сцената за днес.

— Сигурна ли си? — попита я отново. — Говоря ти открито, изглеждаш ми съсипана. Не вярвам да успеем да завършим нещо.

— Нека опитам само още веднъж… — повтаряше Кейт. Но неочаквано млъкна. В дъното на снимачния павилион стоеше Норман Уеб и й правеше знаци, че всичко е наред.

— Джо, мога ли да взема малко почивка? Трябват ми само няколко минути, за да се съвзема…

Мъжът й все още изглеждаше загрижен. Кейт витаеше някъде далеч и не бе на себе си.

— Добре. За всички пет минути почивка — обърна се той към останалите на площадката. — Ще започнем отново със същата сцена.

Кейт се извини и забърза към фургона си. Норман я настигна по пътя.

Изразът на очите й недвусмислено показваше колко е притеснена.

— Успя ли…

Норман се наведе напред и зашепна конспиративно.

— Задачата е изпълнена, шефе. Не само че изчистих мястото, но и всичко изнесох, като оставих ключа от стаята вътре на масата. Все едно, че си е събрал партакешите и е заминал. Нещата са в един куфар, дадени на багаж на автобусната спирка.

Той бръкна в джоба си и й подаде ключ от гардероб.

— Ето. Доколкото знам, това е единствената следа. И тя е твоя.

Кейт нервно държеше ключа в ръка. Беше пребледняла.

Норман я погледна.

— Всичко наред ли е, миличка? Не вярвам да е чак толкова сериозно. Повярвай ми, всичко взех.

Тя го погледна с молба в очите.

— Норман, какво намери в онази стая?

— Лични вещи. Две евтини спортни сака, обувки, един вестник с оградени понита на спортната страница — от това наемателят ми стана симпатичен, който е да е той — и четка за зъби. Нищо по-специално. Всичко е в куфара. С изключение на това.

Той подаде на Кейт сгънато листче. Тя го погледна. На него с почерка на Куентин бяха записани указанията за пътя до планинската къща.

— Това беше единственото в стаята, което може да е някаква нишка към самоличността на наемателя — каза Норман. — Освен може би отпечатъците му. Но на подобно място могат да се намерят отпечатъци от хиляди хора.

Кейт се загледа в листчето, мислейки за снощната сцена в хижата. После го сгъна и го прибра в джоба си.

Ключът от гардероба с куфара беше още в ръката й. Тя го стисна, сякаш в него се криеха съдбата й или гибелта й.

— А не намери ли… — Тя се запъна. — Не намери ли нещо друго? Нещо скрито? Разбираш ли, мисля, че там е имало нещо скрито…

Норман поклати глава.

— Душко, прехвърлих цялата стая като същински Шерлок Холмс. Нищо.

Тя въздъхна с облекчение. Сети се за ключа от сейфа, който бе намерила в дрехите на Куентин. Ако съществуваха дубликати на снимките и негативите — а познавайки Куентин добре, можеше да е сигурна, че съществуват, трябваше да са в сейфа, където и да беше той. А след като Куентин го нямаше, за да го отвори, той нямаше да бъде отворен никога и съдържанието му нямаше да бъде открито.

Изваждайки Куентин от играта, тя се бе спасила.

— Благодаря ти, Норман. Ти ми направи огромна услуга.

Норман Уеб се усмихна и я потупа по ръката.

— За теб винаги, миличка. Винаги.

Тя го погледна благодарно в очите. В светлокафявите ириси видя само приятелство.

9

Кейт бе сама в къщата в Бенедикт Каньон.

Джо правилно бе почувствал, че тя просто не може да работи както трябва в състоянието на изнемога, в което се намираше, и я освободи от студиото за следобеда. Без да иска обяснения за тревогите й, настоя да си отиде вкъщи и да си почине. Тя коварно прие предложението му със съзнанието, че я чака важна работа, преди да се прибере у дома.

Сега неспокойно се разхождаше напред-назад като затворена в клетка тигрица, която мери в крачки заточението си и безмълвната си ярост и изпада в паника от погледите на любопитните и безразлични към тайната й болка посетители на зоологическата градина.

Сякаш нещо от миналото, от тъмния свят извън любовта й към Джо я затваряше зад някаква преграда. Нещо прекалено зловещо, за да се бори с него въпреки всичките й отчаяни действия и извънредните й предпазни мерки.

Бе изхвърлила куфара на Куентин в едно сметище на миля оттук. Беше празен. Предварително извади личните му вещи и ги разпиля из боклукчийските кофи около холивудските възвишения.

Всички следи от притежанията на Куентин в хотелската стая бяха вече унищожени, включително — което бе най-важното — бележката с неговия почерк. Тази сутрин Кейт я бе изгорила във фургона си в „Монарк Пикчърс“.

Когато претърсваше куфара, от допира до панталоните на Куентин и до ризите му й се гадеше. От мръсното бельо лъхаше на неговото тяло. Лъхаше на миналото й, лъхаше на смърт.

В този момент тялото на Куентин гниеше под тъмните води на езерото в планината. Кейт си представяше как се полюшва от бавните езерни течения, как вече се разлага и може би е наядено от езерните риби. Когато взе да мисли за това, се наложи да изтича в банята да повърне.

Не можеше да не си припомни, че този жесток и повърхностен човек, когото бе убила, бе първият мъж в живота й. Първият й любовник… При мисълта, че бе отдала непорочността си на толкова отвратителен човек не само й се повдигаше, но я болеше сърцето, болеше я душата. Този факт сякаш опетняваше целия й живот.

Не съжаляваше, че е убила Куентин. Нямаше избор. Парите, които му бе дала, нямаше да го спрат. Той всъщност си го призна, докато я любеше, секунди преди смъртта си, когато сексуалната възбуда затъмни инстинкта му за самосъхранение. Тя познаваше Куентин. Нямаше начин да го спре. Той щеше да се връща отново и отново със спомените си, с нещата, които знаеше за нея, с брачното свидетелство и изнудването си. Злината му бе безгранична.

Не й беше мъчно, че Куентин е мъртъв. Бе свършила добро дело, което със сигурност щеше да помогне на десетките хора, върху които тегнеше сянката му, и на останалите, на които можеше да навреди в бъдеще.

Ужасното бе неизличимото петно, че я бе докосвал, че я бе омърсил в самата й същност. В нервното състояние, в което се намираше, на Кейт й се струваше, че точно по тази причина Куентин безпогрешно бе намерил пътя си към нея. Защото бе подушил в нея собствения си мирис и го бе следвал, бе открил собствения си отпечатък върху нея и можеше да я следва, и накрай света.

Сега Куентин го нямаше. Но мръсното петно оставаше. Изпълваше я с отвращение към самата нея и към грозното й минало.

Дори сега петното бе върху нейното тяло, което принадлежеше на Джоузеф Найт. Как можеше да го предпази, та да не се разкрие пред Джоузеф по някакъв начин? Как можеше да попречи на зорките му очи да го видят и на сърцето му да го почувства? „Малко вода ще ни измие от тези дела.“ Спомни си думите на лейди Макбет. Бе прочела пиесата преди година по препоръка на Норман. Норман обичаше трагедиите и му доставяше удоволствие да посвещава Кейт в психологическите тънкости, които предизвикваха героите да извършват действия, водещи неминуемо до тяхната разруха.

Опита се да се успокои с мисълта колко внимателно бе унищожила всички следи от Куентин. Дори извади всичките му документи от портфейла и ги изгори, а самия портфейл разкъса. Никога нямаше да бъде открита нито следа от Куентин.

Единственото, което запази, бе ключът от банковия сейф. Даваше си сметка, че това е неразумно. Бе скрила ключа — не смееше направо да го изхвърли. За нея той бе като талисман, в който се криеше нейната власт над това, което бе станало и което можеше да стане. Това също бе нейната странна връзка с Куентин. Имаше необичайното чувство, че само ако не се опитва да унищожава тази връзка, ако я приеме и съхрани, ще може да контролира въздействието на Куентин върху себе си след смъртта му, да го държи погребан там, където бе.

Всички тези размишления бяха на границата между трезвата пресметливост и голата безразсъдност. Защото Кейт отчаяно се мъчеше да спаси едно положение, което засягаше самото й сърце. Тримата мъже, замесени в него, включително Крис Хетинджър, бяха единствените на света, които някога се бяха докосвали истински до нея. Беше невъзможно да остане хладнокръвна, когато ставаше дума за нещо тъй интимно и дълбоко.

И така Кейт крачеше и мислеше и се молеше да е направила това, което трябва, молеше се миналото да я остави на мира.

Тя все още крачеше тихо из стаята, потънала в безмълвните си страхове, когато чу отварянето на кухненската врата.

Сърцето й щеше да изскочи от страх.

Погледна в кухнята. Беше Джо, облечен в тъмния си костюм, с вратовръзка, като всяка вечер, когато се връщаше от студиото.

Гледаше я и в тъмните му очи имаше тревога, примесена с обич.

Преди да е казал нещо, тя се хвърли в обятията му.

Прегръщаше го силно и го целуваше. Той се разсмя, когато я видя тъй влюбена.

— Какво ти става?

Тя дълго не можеше нищо да каже. Когато отново намери гласа си, беше треперлив и слаб.

— Просто ти ми липсваше, това е всичко. Чувствах се тъй самотна…

Джо обхвана лицето й с длани и я погледна. В очите му блесна познатото нежно пламъче.

— И ти ми липсваше — каза той просто. — Една нощ без теб е неимоверно дълга.

Двамата бяха тъй свикнали да бъдат заедно почти всяка минута от деня, като две половини от един и същ човек, който не може да съществува на части, че на Джо му се струваше неестествено, дори престъпно, че е бил отделен от нея цялата нощ и по-голямата част от днешния ден.

— Как е Мелани?

Очите на Кейт потъмняха. Почти бе забравила нелепия си претекст, свързан с Мелани, и думите й прозвучаха фалшиво.

— Добре е — отвърна уклончиво. — Оставих я с една друга приятелка. Няма… няма да се налага да се виждам повече с нея. Няма да те оставям отново.

Думите й бяха като молитва. Надяваше се, че за Джо звучат като уверение.

Изразът на очите му се бе променил. Дълбочината им бе друга — обагрена от страст. Тя отвърна на погледа му. Неочаквано старият пламък премина между тях. Тя сложи ръце на страните му. Тялото й трепереше в прегръдката му.

Той я целуна. После, без да каже дума, я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я на леглото и седна до нея със заровени в косите й пръсти.

— Липсваше ми. Беше толкова далеч от мен…

— Чувствах се далеч от теб — кимна тя. — О, Джо, нека никога вече не се разделяме. Дори за миг.

Вместо отговор той я целуна отново. Напрежението в тялото й неочаквано се разгоря в силно желание и незабавно го зарази. Той се зае да сваля дрехите й. Дъхът не му стигаше. Изпод блузката й се показаха гладките рамене, загорели от слънцето на Калифорния. Когато събличаше полата й, тя изви гръб, за да му помогне. Откриха се дългите й гъвкави бедра. Обзе го неописуемо желание, породено от тревогите му за нея през последните двайсет и четири часа. Той стана, съблече сакото и ризата си с бързо движение и се измъкна от панталоните си. Красотата на тялото му я опияняваше и тя задъхано жадуваше да го почувства в себе си. Но по-силна от жаждата й бе радостта, че го има отново. Събитията от изминалата нощ бяха разтворили между нея и него духовна бездна, тъй дълбока, че тя се страхуваше, обезумяла, че никога вече няма да го види.

Но той бе тук, наведен над нея, и я целуваше нежно. Тя тихо изстена и разтвори бедра, за да го покани в себе си.

От този момент нататък всичко бе бързо, сладостно бързо и пламенно. И двамата бяха погълнати от взаимната си страст. Тя го притисна към себе си, както никога досега. Кейт забрави за всичко останало. Претегляше мъжа си в най-съкровените дълбини на тялото си, за да може да я притежава навсякъде и да прогони следите от Куентин, които дори сега все още живееха в недрата на съзнанието й. Искаше Джо да знае, че е единственият, който я притежаваше, че тя живее само за него.

Върховният миг на екстаза им бе почти болезнен, защото освен единение предизвестяваше раздяла и неистов опит да се преборят с времето и обстоятелствата в името на своята любов. Кейт не знаеше дали Джо го чувства силно като нея, но знаеше, че тялото й го казва с всяка въздишка и всеки стон.

Беше ли отгатнал нейната тайна? Дано не е. Молеше се дарът на любовта й да е потушил всички тревоги, които сигурно бе изпитвал през последното денонощие.

Когато вълната на страстта им отмина, тя продължи да прегръща Джо като майка, галеше с пръсти силното му рамо, докосваше косата му, целуваше челото му. Накрая за един чуден миг й се стори, че не се е случило нищо, че не е станало нищо, което може да ги заплаши. Времето се бе върнало назад и любовта им бе цяла. Тя все още бе горда, както преди, а той бе мъжът, комуто принадлежеше с цялото си сърце.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Кейт, какво има? Не си същата.

Тя неволно се напрегна. Чувстваше се гола и прозрачна.

— Само това, че ми липсваше — отвърна. — Бях… това ме изнервяше. Това, че бях далеч от теб.

Погледът му бе проницателен, сякаш можеше да чете в душата й. Но не и заплашителен. Обичта прогонваше от него всякаква заплаха.

Той докосна нежно рамото й.

— Кейт, ако някога има нещо, което не е наред — искам да кажа, което наистина не е наред — ти ще ми кажеш, нали? Ако си в беда.

Кейт успя да се усмихне насила.

— Разбира се, че ще ти кажа. Но сега няма нищо такова, Джо. Наистина няма.

— От вчера се притеснявам за теб — продължи той. — Дадох си сметка, че те обичам страшно много, затова никога не съм ти казвал някои неща. Знаеш ли, Кейт, каквито и грижи да те сполетят, те ще бъдат и мои. Ще направя всичко, за да ти помогна.

Тя не каза нищо. Беше изплашена, че той стига толкова близо до тайната й.

— Самата мисъл, че може да имаш грижи и че трябва да се справяш с тях сама, без мен, е ужасна. Това би било нещо като… като грях към любовта ни. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя кимна. Отчаяно се мъчеше в този момент да бъде също тъй добра актриса, както пред камерата.

— Разбирам. Но всички грижи в живота ми отлетяха, когато те срещнах. Вярваш ли ми?

Вместо отговор той я притегли към себе си.

— Само ме дръж близо до себе си — промълви в гърдите му тя. — И никога не ме пускай. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Кейт почувства, че си служи със закрилата на любовта му, за да се въоръжи и да скрие истината от него. И не можеше да пропъди чувството, че тази малка лъжа ще донесе само нещастие.

Но сега, за стотен път след мига, когато за първи път видя отражението на Куентин във витрината на магазина пред себе си, се улавяше, че се бори със злото сама. Никога нямаше да допусне то да се докосне до Джо. Той не биваше да узнае за престъпленията, които бе извършила, за злото, което я бе опарило толкова отдавна и чиито следи дори сега съществуваха в нея. Щеше до последен дъх да го крие от него.

Двете нишки в живота й — на доброто и на злото — не биваше никога да се събират.

А сега, в прегръдките на мъжа си, тя чувстваше прилив на кураж. Куентин бе на онзи свят — там, където трябваше да бъде. Всички следи от влизането му в живота й бяха заличени.

Бе го направила сама, за да спаси живота си с Джо.

И все пак не съвсем сама.

Беше й помогнал един приятел. Първият човек в живота й, който се бе показал истински приятел. И то точно когато тя имаше най-голяма нужда.

„Господ здраве да дава на Норман“, каза си Кейт и притисна Джо още по-силно.

На девет мили от нея Брайънт Хейс седеше зад директорското си бюро. Пред него имаше кафяв плик. Срещу него седеше посетител.

Хейс всмукна от пурата си, загледан в лицето на посетителя, и замислено забарабани по плика. В очите му блесна едва забележима усмивка, която се смени с израз на бащинска закрила.

— Не искам да изпитваш угризения за това — каза Хейс. — Ти постъпи правилно. Всъщност постъпи по единствения възможен начин. — Погледна посетителя си в очите и продължи: — Ти беше вътре и с двата крака. Трябваха ти пари. Кариерата ти е в задънена улица. Имаш неприятности. Не можеш да продължаваш повече така. — Той се усмихна самодоволно. — Но от тази сутрин всичките ти грижи свършват. Ще бъдеш отново на върха. Ще имаш сценарии. Ще те уважават. Алчните лихвари и бандитските мафиоти вече няма да са по петите ти. Отново ще бъдеш Някой. — Погледна към плика. — Разбира се, ще искаш да изчезнеш за малко. Съгласен съм. Ще мине известно време, докато всичко отшуми. Но ти постъпи правилно и за Холивуд, и за себе си. Тези неща — той посочи към плика — са лоши. Могат да ни съсипят всички. Сега може да изглежда жестоко — тя е прекрасна жена, разбирам го, свястна жена — но в края на краищата ще видиш, че това е било най-доброто.

Настъпи мълчание. Хейс изучаваше госта си, който явно страдаше от морални скрупули. Това не интересуваше Хейс. Той дори го искаше. Обичаше да гледа как хората страдат. Това доказваше, че капитулацията им е истинска и пълна.

— Е, с това приключва нашата сделка — каза той и загледа как посетителят прибира купчината банкноти, която бе сложил преди малко на бюрото. — Иди някъде на почивка. Разтовари се. Но стой далеч от Лас Вегас. За теб вече няма залагане. Втори път няма да мога да те измъкна. Просто добре си почини. А когато се върнеш, ще те очаква нова кариера.

Той замълча. После с вяло движение повдигна единия край на плика. По повърхността на бюрото се изсипаха снимки, негативи и парченца от вестникарски изрезки. Снимките бяха на Кейт и Крис Хетинджър.

За миг Хейс се загледа очаровано в снимките. После челото му нетърпеливо се сбърчи.

— Това е всичко, Норман. Можеш да си вървиш.

С наведени от поражението рамене и посърнало от срам лице Норман Уеб стана, прибра парите в джоба си и излезе от кабинета.

Хейс седна зад бюрото си и се усмихна.

„Старо правило, но и сега важи — каза си той. — Всеки има цена.“

10

Брайънт Хейс седеше зад огромното орехово бюро в частния си кабинет у дома. Пред него бе разстлана първата страница на „Инсайдър“ със снимката на Кейт в обятията на Крис Хетинджър.

Вътре в таблоида на уводната страница бе поместена красноречива статия от издателя на вестника Колдър Съдърланд — много стар и доверен приятел на Брайънт Хейс, един от хората, на които рекламният отдел на „Континентал Пикчърс“ в течение на години бе правил безброй услуги — настояваща в името на всичко свято Кейт Хамилтън да напусне киното завинаги и Нравственият легион да забрани пускането на новия филм, в който Кейт изпълняваше главната роля. Появата й пред публиката щяла да е оскърбление към морала, се казваше в уводната статия. Тя трябвало да бъде позорно изгонена от Холивуд и колкото по-скоро станело това, толкова по-добре.

Фотографиите на страници шеста и седма бяха дори по-осъдителни от увеличената снимка на първа. Там, където бяха орязани, за да скрият сексуалните части от младото тяло на Кейт, не оставаше никакво съмнение относно това, което тя правеше с Кристофър Хетинджър.

Хейс се усмихваше над вестника. Държеше в ръка телефонна слушалка.

— Да… Да, Харви. Можеш да предадеш на съвета пълните ми уверения. И се погрижи Спек незабавно да чуе за това. Давам на съвета личната си дума, че „Сбогом на любовта“ никога няма да бъде завършен, а още по-малко пуснат по екраните. Тая история около Кейт Хамилтън оправя нещата.

Брайънт Хейс се настани по-удобно. Победата, която току-що бе отбелязал, надминаваше и най-смелите му надежди. „Сбогом на любовта“, сигурният касов удар, нямаше да види бял свят. Благодарение на Брайънт Хейс.

Това оставяше отворена вратичка за „Континентал Пикчърс“ да започне скоростно разпространение на „Посоки на щастието“, епически филм, чиято съдба в кинотеатрите изглеждаше замразена от предстоящото пускане на „Сбогом на любовта“.

Явно нещата щяха да се развият така. Премиерата на „Посоки на щастието“ щеше да е през пролетта, два месеца преди планираната дата. Рекламата щеше да се задейства с пълна сила. Брайънт Хейс и „Континентал“ щяха да натрупат състояние от поражението на Джоузеф Найт. Ако „Посоки на щастието“ оправдаеше очакванията, „Континентал“ щеше да се нареди на първо място в Холивуд по брутен приход тази година.

А личното могъщество на Хейс в нюйоркския управителен съвет щеше да се удвои.

Докато говореше в слушалката, Хейс се усмихваше.

— Просто им кажи, че имат думата ми. И не забравяй да подчертаеш кой е помогнал за това.

Остави слушалката. За първи път, откакто „Кадифената паяжина“ бе направила от Кейт звезда, той чувстваше, че управлява съдбата си. Бе прекарал четири дълги години в чакане, за да получи шанса да си отмъсти на Джоузеф Найт и на красивата му жена, като в същото време завинаги щеше да спре машинациите на Арнълд Спек пред управителния съвет в Ню Йорк.

И ето че шансът му се бе предоставил. И то най-неочаквано, в лицето на един съсипан холивудски драскач на име Норман Уеб.

След като детективите на Хейс се оказаха неспособни да открият каква да е скандална проява в поведението на Джоузеф Найт и на младата му жена, Хейс започна да се интересува от необикновената дружба на Кейт Хамилтън с Норман Уеб. Имаше голяма възможност Норман да знае някои неприятни подробности около Кейт и Джо или пък да открие такива.

Скоро Хейс научи, че Норман Уеб е не само пропаднал писател. Той бе също закоравял комарджия, чиито залагания го бяха вкарали в доста сериозни затруднения с местните лихвари. Човек, чиято личност все по-бързо деградираше.

Хейс нареди на детективите да държат под око и Уеб просто за да е сигурен, че е опитал всичко.

А сега това неочаквано се бе изплатило, и то тъкмо когато Хейс имаше най-голяма нужда.

Предната седмица Кейт се бе срещнала на булевард Унгапър с някакъв мъж, с когото детективите на Хейс не я бяха виждали преди. Бяха го проследили до хотел „Брукмонт“ и бяха установили наблюдение над него.

После, във вторник вечерта, когато си проправял път през трафика със стария си пакард, го бяха изгубили от очи. Това бе провал за тях, но показваше, че са на добра следа. Непознатият явно бе доста важна птица, за да прави специално усилие да се скрие от преследвачите си.

По чиста случайност същата нощ в два и трийсет сутринта дежурният, наблюдаващ бунгалото на Норман Уеб, видял как той излиза с колата си и се среща не с друг, а с Кейт Хамилтън, която го чакала в централен Холивуд. Норман закарал Кейт в планината до едно езеро, където се знаеше, че тя и мъжът й притежават хижа. Двамата се бяха върнали с две коли — на Кейт и на Норман.

Детективите разбраха, че са попаднали на следа.

На другата сутрин продължиха да наблюдават хотела на тайнствения непознати — о, чудо! — там се появил Норман Уеб, влязъл в сградата и половин час по-късно я напуснал с куфар в ръка, какъвто на влизане не бе носил. Предал куфара на гардероб на автобусната станция, после бързо отишъл в „Монарк Пикчърс“, където се видял с Кейт и разговарял с нея.

Какво имаше в този куфар? Каква бе авантюрата, в която Кейт и Норман бяха замесени? Какво бе станало с тайнствения непознат?

Тук вдъхновението осени Брайънт Хейс. Той повика Норман Уеб в домашния си кабинет. Разказа му достатъчно за това, което детективите му бяха видели, и го накара да си мисли, че знае за участието му в сериозно престъпление. Игра грубо и го накара да се изплаши за свободата си. После му предложи да потули всичко, което ужким знае, да изплати комарджийските му дългове и му обеща голямо бъдеще с много пари и сценарии при условие, че предаде онова, което бе намерил в хотелската стая.

След очебийна вътрешна борба Норман се огъна. Даде на Хейс това, което той искаше. Плик, пълен със снимки.

В този момент Норман бе някъде в Тахо, Рино или Лас Вегас, броеше нечестно придобитите си пари и чакаше да се свърши с разпъването на кръст на Кейт Найт, след което щеше тихомълком да се прибере в Холивуд.

Норман се бе държал като типично холивудско създание. Той всъщност обичаше Кейт и благоговееше пред Джо Найт. Но приятелството не може да се мери с холивудския договор, особено когато алтернативата е затворът.

И сега изобличаващите доказателства за миналото на Кейт се мъдреха на първа страница на Колдър Съдърландовия „Холивуд Инсайдър“ за радост на Съдърланд, за вечно съжаление на Кейт Найт и за неимоверно щастие на Брайънт Хейс.

Кейт щеше да бъде унищожена от тези снимки за броени часове. А Джоузеф Найт, истинският виновник за всичко, щеше с един удар да е принуден да се откаже и от филма, и от героинята си. Несъмнено до няколко седмици щеше да се разведе с Кейт.

След пет дълги години безуспешни опити Брайънт Хейс си отмъщаваше най-вероломно на Джоузеф Найт. И ако „Континентал“ успееше да реализира финансовата година, на която Хейс се надяваше, с помощта на изваждането от играта на „Сбогом на любовта“, това щеше вече да е удар, позволяващ на Хейс напълно да неутрализира вредното влияние на Арнълд Спек в управителния съвет и да поеме самостоятелно властта над съдбините на „Континентал“.

Хейс бе доволен от себе си. Беше се подчинил на златното правило в Холивуд. Изчака. Преглътна не едно унижение с усмивка, защото знаеше, че днешното унижение е утрешно отмъщение. Проучи слабостите на всички, които се опълчваха срещу него, и когато шансът му отново се появи, бе готов.

Всеки си имаше ахилесова пета. В случая с Джоузеф Найт това бе Кейт Хамилтън. А в случая с Кейт това бе нейното минало и най-добрият й приятел Норман Уеб.

Битката бе приключила. Оставаше само Найт да капитулира, както капитулира Норман.

Докато Хейс размишляваше така, телефонът на бюрото му иззвъня. Беше един от неговите заместници.

— Реших, че бихте желали да научите сър, че Нравственият легион е насрочил разглеждане на случая Катрин Хамилтън. Обсъжда се спиране от разпространение на новия филм на Найт, при положение че главната роля се изпълнява от Хамилтън.

— Кога е делото? — попита Хейс.

— В понеделник — отвърна заместник-президентът. — Искат да сте там, защото вие сте предоставили снимките на „Инсайдър“.

Хейс се усмихна. Легионът му предлагаше място в първите редове за жертвоприношението на Кейт Хамилтън.

— Добре — отвърна. — Няма да го пропусна за нищо на света.

Хейс стана и тръгна към басейна, за да поплува.

Остави негативите в чекмеджето на бюрото си.

Не си даде труда да ги заключва в сейфа си.

В края на краищата това бе собствената му къща.

Кейт седеше в къщата в Каньона и окаменяла като статуя гледаше заглавната страница на „Холивуд Инсайдър“.

Срещу нея на масата седеше Джоузеф Найт.

Таблоидът бе излязъл днес и адвокатите на Оскар Фройнд бяха телефонирали в панически ужас да се осведомят дали снимките са истински. Джо ги държа настрана от Кейт до края на снимачния ден и я отведе направо вкъщи, за да обсъди всичко с нея, преди да реши дали да спре снимките на филма, или да продължава.

Сега Джоузеф Найт внимателно се взираше в очите на жена си.

Кейт току-що му бе казала всичко. За бягството си от къщи, за краткия си нещастен брак с Куентин, за влюбването си в Крис Хетинджър и за ужасната смърт на младежа.

Всичко, с изключение на убийството на Куентин.

По лицето на Джоузеф Найт нямаше нито ревност, нито упрек. Но имаше тъга.

— Мислех, че те познавам толкова добре — говореше той. — Мислех, че съм с теб, за да ти помагам, за да те подкрепям. Става ми болно, когато си помисля, че е трябвало сама да страдаш с тези спомени, без никаква помощ от мен…

Кейт го погледна.

— Това бе част от миналото ми. Споменът за това момче, за това, което Куентин му причини, и за моето участие направи от мен това, което съм, Джо. Празна черупка. Когато те срещнах, сякаш се родих отново. Чувствах, че преди теб не съм съществувала. Да погледна отново назад, бе последното, което исках.

Той докосна ръката й. Тя почувства, че я разбира.

Найт не каза за какво мисли. Той също имаше тайни. Неща, за които не й бе казвал, защото искаше да е единственият, който ги помни, или защото не искаше да ги помни. Пред очите му за миг проблесна женско лице, обзето от страст, и горяща кола.

— И как се случи това? — попита, като погледна към таблоидния вестник на масата между тях.

— Куентин ме намери. Преди десет дни. Заплаши ме, че ще използва снимките. Искаше пари. Много пари. Аз…

Не й стигаха думи. Как да признае на мъжа си, че е убийца?

Но тя вече бе крила толкова много и толкова дълго… Какво й бяха помогнали лъжите?

— Опитах се да го спра — каза най-после. — Мисля, че не успях.

Настъпи мълчание. Двамата измерваха пропастта, която ги разделяше въпреки любовта им. Сякаш в момента ги обединяваше огромна печал.

— Трябваше да ми кажеш — каза Джо. — Аз щях да се погрижа за всичко вместо теб.

Кейт кимна унило. Може би наистина трябваше да помисли за това. Куентин Флауърс, евтин мошеник, нямаше да може да се мери с Джоузеф Найт.

Но нали основната цел на действията й бе да държи Джо настрани от миналото си. Мисълта, че Джо и Куентин може да се срещнат, да говорят, бе прекалено ужасна за нея. Бе направила единственото, което можеше.

— Какво… ще правим сега? — попита отчаяно.

Джо улови и двете й ръце.

— Ще посрещнем това, което ще ни се случи. Заедно.

— Заедно… — промълви Кейт, хващайки се за скъпоценната дума като за спасителна сламка. Но гледаше встрани от мъжа си.

— Вече и последната пречка, която ни разделяше, не съществува — продължи той. Гласът му бе сериозен както никога преди, дори в най-интимните им мигове. — Нека оставим светът да стоварва всичките си злини върху нас. Вече никога няма да ни раздели. Да си го обещаем ли?

Тя погледна в очите му. Любовта, която видя там, бе непроменена, може би дори по-дълбока. По-дълбока от нещастието, каза си тя.

Но колкото и съвършена да бе любовта, която виждаше в красивите му очи, между тях като саван падаше сянката на нещастието, което тя бе предизвикала със собствените си грехове. Дори Джоузеф Найт не можеше вече да го заличи.

Бе твърде късно.

— Обещаваме ли си? — повтори Джо.

Вместо отговор Кейт зарови глава в гърдите му и зарида. Никога не й се беше виждал толкова непоклатим и въпреки това се страхуваше, че ще изчезне и ще я остави в безлюдната самота, която бе едничкият й свят, преди да го срещне.

Преди години тя се питаше дали любовта им не е неправдоподобна, дали това не бе раят, който тя не заслужава. Сега й се струваше, че никакви обещания няма да я спасят от съдбата, която тегнеше над нея.

Сгуши се по-дълбоко в него. Прегръдката й бе изпълнена с любов, но не и с надежда.

11

Седмица след появата на изобличителната история в „Холивуд Инсайдър“ в една от залите на областния съд в Лос Анджелис се състоя съдебно заседание. Присъстваха членовете на Нравствения легион и техният адвокат. Присъстваше също Колдър Съндърланд, издател на „Холивуд Инсайдър“, заедно с двама от адвокатите на вестника. За Брайънт Хейс, както му бе обещано, бе отредено почетно място.

Присъстваха също Оскар Фройнд, Джоузеф Найт и Кейт заедно с трима адвокати от „Монарк Пикчърс“ и един личен адвокат за Кейт.

Събираше се внушителна група от правни експерти — цял юридически мозъчен тръст. В залата витаеше атмосфера на предрешена мелодрама. Всички знаеха, че на карта са поставени две големи филмови кариери — на Кейт и на Джо — както и бъдещето на един силно атакуван филм, „Сбогом на любовта“, за който до избухването на настоящия скандал се говореше, че със сигурност ще вземе „Оскар“.

Адвокатът на Нравствения легион Елис Липинкот въдвори ред сред присъстващите.

— Господа, драга госпожо — кимна той на Кейт, — всички знаем защо сме тук. В „Холивуд Инсайдър“ бе публикуван материал за госпожа Найт, който излага сериозни твърдения относно поведението й в миналото. Адвокатите на госпожа Найт съвместно с правния отдел на „Монарк Пикчърс“ са завели срещу „Инсайдър“ иск за клевета за двайсет милиона долара.

Над масата се кръстосаха погледи. Доларовият размер на сумата бе огромен. За външен човек това можеше да бъде индикация за сериозни намерения за борба от страна на Оскар Фройнд и Кейт Найт.

Но Оскар и Джоузеф Найт бяха до болка наясно, че тъжбата е чисто и просто тактическа маневра за задържане на нещата. След като нямаше начин да се отрече, че момичето на изобличителните снимки е наистина Кейт и че нещастният Крис Хетинджър се е самоубил веднага след разкриването на връзката му с нея, не съществуваше надежда Кейт да бъде спасена от скандал, който би сложил край на кариерата й. Адвокатите на Кейт бяха решили да бавят нещата колкото може повече, а когато бъдат притиснати от обстоятелствата, да се опитат да докажат, че Кейт е била невинна жертва в аферата Хетинджър и че не е лично отговорна за смъртта на момчето.

Разбира се, вече бе прекалено късно, за да може подобен съдебен иск да свърши работа. Но адвокатите на Кейт бяха еднакво навикнали да защитават виновни и невинни клиенти и щяха да вложат всичките си умения, за да намалят размера на щетите върху репутацията на Кейт.

Елис Липинкот прочисти гърлото си.

— Легионът свика днес това заседание, защото чувства, че не може да чака резултатите от съдебното дирене, което може да отнеме и месеци. Легионът трябва да даде препоръките си относно уместността на пускането пред широката публика на един филм, в който главната роля се изпълнява от госпожа Найт. Изходът на делото ще се реши от съда, но днес Легионът ще изслуша показанията на двете страни с оглед да направи препоръки пред съответните власти. Господа, имали някакви встъпителни забележки?

Той кимна на адвоката на Кейт, Бърис Коуди от престижната лосанджелиска кантора „Коуди, Смайт Грифин, Бренти Шърмън“.

— Господа — започна Коуди, — господин и госпожа Найт имаха доброто желание и се съгласиха днес да присъстват. Но ние смятаме, че днешното разглеждане е безполезно. Историята в „Инсайдър“ е клеветническа и безотговорна. Госпожа Найт е невинна във всички обвинения срещу нея. Не съществува правна или морална причина, по която филмът на господин Найт „Сбогом на любовта“ да не продължи снимките или да не се разпространи в срок. — Той замълча театрално, после продължи: — Бихме искали също да получим опровержение на изнесеното и публично извинение в „Холивуд Инсайдър“ за фалшивите и клеветнически твърдения срещу госпожа Найт. Подобно опровержение би могло да обезсили гражданския иск и да избегне много излишни неприятности и съдебни разходи и за двете страни.

Бърис Коуди седна. Зад адвокатската си строгост прикриваше съзнанието за това колко необоснован бе всъщност неговият блъф.

Брайънт Хейс погледна с лека усмивка към Колдър Съдърланд. Съдърланд изглеждаше уверен в себе си. Беше сигурен в източника си, сигурен във вината на Кейт. Имаше и снимки за доказателство.

Заговори неговият адвокат.

— „Инсайдър“ подкрепя публикуваното — каза той просто. Гласът му бе надменен. — Ако адвокатите на господин и госпожа Найт желаят да представят показания за противното, ние сме готови да ги изслушаме. „Инсайдър“ няма по никакъв начин да публикува опровержения или да се извинява на когото и да било.

Настъпи мълчание.

— Много добре — каза Елис Липинкот. — Вече изслушахме и двете страни. Някой друг желае ли да каже нещо, преди да пристъпил към показанията?

Адвокатите поклатиха отрицателно глави.

Тогава се случи нещо неочаквано.

— Ако нямате нищо против, господа, ще повикам моя свидетел — каза Елис Липинкот. — Този свидетел бе поканен от самия Легион и смятам, че при непринудените обстоятелства, в които работим, нищо не ни пречи да го изслушаме.

Около масата настъпи раздвижване. Адвокатите, готови да се борят един с друг с всички възможни оръжия на юридическия си арсенал, не очакваха, че Легионът ще представи свой свидетел.

Елис Липинкот направи знак на разсилния до вратата. В залата бе въведен мъж, облечен в кафяв костюм на ситни райенца. Имаше очила и носеше голяма папка.

— Господа — обърна се към всички Елис Липинкот, — представям ви господин Томас Авила. Господин Авила е експерт-фотограф във въоръжените сили на САЩ, специалист по въздушно наблюдение и микрофотография. Помолихме го да разгледа негативите на снимките, публикувани в „Инсайдър“, за да се уверим в автентичността им.

Докато Елис Липинкот излагаше квалификациите на Томас Авила като свидетел-специалист, мъжът с очилата седеше спокойно с папката в ръка. Списъкът бе толкова дълъг, че когато Липинкот най-сетне свърши, повечето от присъстващите адвокати се прозяваха.

— Моля ви, господин Авила, може ли да изслушаме вашите показания? — попита накрая Елис Липинкот.

— Да, сър.

Авила отвори папката си, извади една увеличена снимка и я сложи на статив, донесен му от един от асистентите.

Това бе увеличение на главата на Кейт Найт от една от публикуваните в „Инсайдър“ фотографии. Детайлът бе толкова уголемен, че лицето на Кейт изглеждаше зърнесто и почти неясно. Но снимката ясно се разпознаваше.

— Господа — започна Авила, — бях помолен да разгледам негатива, от който са извадени това копие и всички останали, публикувани в „Инсайдър“. Пред себе си виждате тази част от негатива с главата на госпожа Найт, увеличена четиристотин пъти.

Той извади от папката си показалка и посочи снимката.

— Както забелязвате — продължи той, като очерта главата с показалката — около главата има следа от изрезка, точно в началото на окосмената част. Детайлите на светлосенките са били много внимателно ретуширани около изрязаното място, за да може главата на госпожа Найт да съвпадне с останалата част от снимката.

Когато забеляза израза на недоверие около масата, той взе уголемената снимка и я пусна сред присъстващите. Когато Съндърланд и адвокатите му я видяха, лицата им пламнаха.

— Забележете, господа — започна отново Авила, — че има също следи от ретуш по лицето и косата на госпожа Найт. Смятам, че това е било направено, с цел да се замажат светлосенките, издаващи, че е била снимана другаде и по друго време. Работата е добре изпипана и всичко това не може да се забележи с просто око. Само под микроскоп се вижда, че снимките са подправени.

Настъпи мълчание. Присъстващите обмисляха последствията от това, което бяха чули.

— Намирам, че същата фалшификация се забелязва във всичките седем негатива, от които са изкопирани снимките — заключи Авила. — Работата е добре изпипана. Но снимките не са действителни. Не биха могли да бъдат използвани в съда като доказателство, че госпожа Найт е била там, когато са правени. С това демонстрацията ми завършва, господа.

Настъпи мълчание. Колдър Съдърланд, който по време на изложението на експерта бе пребледнял, се наведе и зашепна на ухото на главния си адвокат.

— Какво мислиш?

— Не ми харесва — отвърна му адвокатът шепнешком. — Защо не си проверил автентичността на снимките?

Съдърланд поклати с въздишка глава и хвърли поглед към Брайънт Хейс.

— Мислех, че са напълно достоверни. Нямаше причина да смятам, че са фалшиви. Може би трябваше да проверя. Какво е положението ни в момента?

Адвокатът се усмихна и прошепна:

— Вътре сме до ушите.

Около масата адвокатите на Кейт и „Монарк Пикчърс“ се консултираха шепнешком не по-малко оживено от противниците си. Криейки собственото си изумление, те се съветваха помежду си и с Оскар Фройнд и Джоузеф Найт как да процедират по-нататък.

От името на всички се изказа адвокатът на Кейт Бърис Коуди.

— С оглед на експертните показания, които току-що чухме, госпожа Найт, господин Фройнд и техните адвокати биха искали да предложат следното разрешение на нашите проблеми. Ако „Инсайдър“ публикува пълно опровержение и извинение за клеветническите си твърдения, като преведе и сумата от два милиона долара на фонда за подпомагане на актьорите, ние ще се откажем от гражданския си иск и ще сметнем цялата история за приключена. Господа, бихме искали да чуем вашия отговор.

Колдър Съдърланд отново се наведе към главния си адвокат.

— Какво мислиш? Два милиона са равносилни на приемане на вината.

Адвокатът му отвърна шепнешком:

— Предлагат ти изход от ситуацията. Дай парите. Ще изглежда като щедър жест от твоя страна. Пусни и извинението. Направи се на разкаян. Бъди любезен с Кейт Хамилтън. И благодари на съдбата, че се измъкваш толкова лесно. Съдебен иск за двайсет милиона не е шега работа. Здравата са те притиснали и го знаят. Кейт Найт е легенда в киното. Ако хвърляш кал по нея и изгубиш, тиражът ти ще отиде на кино.

Съдърланд се замисли. Той беше умен мъж.

— Окей — каза. — Ще платим. Важното е да отървем банкрута.

Адвокатът му стана.

— Господа, „Инсайдър“ трябва да запази името си на почтен вестник. Тази история и придружаващите я снимки бяха публикувани с най-добри намерения. Ние смятахме до този момент, че са достоверни. Дълбоко съжаляваме за допуснатата грешка и за всички неприятности, които сме причинили на госпожа Найт. Ще публикуваме пълно опровержение, както се изисква от нас, а господин Съдърланд ще бъде щастлив да направи предложеното дарение на фонда за подпомагане на актьорите.

Всички около масата въздъхнаха с облекчение. Джоузеф Найт целуна жена си по бузата и стана, за да благодари на адвокатите си, които криеха изумлението си от неочаквания обрат на събитията зад щастливи усмивки и ръкостискания.

Представителят на Нравствения легион също изглеждаше доволен. Той бе почитател на Катрин Хамилтън и се отнасяше към ненавременното прекратяване на кариерата й с огромно съжаление.

Колдър Съдърланд напусна залата, наобиколен от адвокатите си. На излизане погледна Брайънт Хейс в очите. Погледът не бе приятелски.

След няколко минути в заседателната зала не остана никой. Джоузеф Найт и Кейт се връщаха в „Монарк Пикчърс“ да подновят снимките. В лимузината с тях беше и Оскар Фройнд. Адвокатите бяха на път за „Луиз“, известния ресторант в центъра на града, където щяха да обядват заедно.

Колкото до Брайънт Хейс, той се връщаше в „Континентал Пикчърс“, за да реши какво да прави по-нататък. Още не можеше да повярва на станалото. Най-после да успее да притисне до стената Джоузеф Найт и жена му, а те да се измъкнат!

Псувните му се сипеха една през друга в дъното на лимузината. Но не можеха да заглушат вътрешния глас, който го предупреждаваше, че след днешните събития той вече е не ловец, а плячка.

12

Брайънт Хейс стоеше пред бюрото на Арнълд Спек в офиса му, кацнал високо над Шесто Авеню в Ню Йорк.

Въпреки че се държеше с привичното си достойнство, той метафорично стискаше шапката си в ръка и го съзнаваше. Бе претърпял съдебно поражение от неочаквания свидетел-фотограф, призован от Нравствения легион. Снимките, на които бе заложил толкова много, се бяха оказали фалшификати и Джоузеф Найт за пореден път бе осуетил плановете му.

Но много по-пагубна за него бе постъпката на Колдър Съдърланд, който назова името на Хейс на заглавната страница на вестника си като източник на фалшивите обвинения. Заради това разкритие Хейс занапред щеше да минава в цял Холивуд, а и в национален мащаб, за злобен тиранин, прибягнал до клевети, за да навреди на един голям филмов творец и на легендарната му жена.

Ударът по репутацията на Брайънт Хейс като уважаван ръководител на голямо филмово студио бе унищожителен.

И така, след всички тези години на борби, преструвки, отбиване на удари и атаки, Арнълд Спек най-после разполагаше с нужното оръжие, за да съсипе Брайънт Хейс.

Спек седеше зад бюрото си със самодоволен израз на лицето.

— Направих каквото можах пред съвета, Брайънт — рече той със зле прикрито тържество в гласа. — Но нищо не помогна. Взе се решение, че при тези обстоятелства единственото възможно нещо е да си подадеш оставката. И то незабавно.

Той се облегна назад и всмуква от пурата си.

Въпреки че думите му не бяха неочаквани, ударът по Брайънт Хейс бе зашеметяващ. Краката му се подкосиха. Искаше му се да се отпусне в кожения стол до себе си, но дори в този ужасен миг не можеше да достави на Спек удоволствието да се покаже слаб.

— Предполагам, че не ти е интересно да изслушаш моята позиция.

Спек се усмихна.

— Разбира се, че ми е интересно, Брайънт. Мъчно ми е за теб. Аз съм на твоя страна. Трябва да го знаеш след всички тези години. Но се страхувам, че решението на съвета е окончателно. Ще трябва веднага да заминеш за Холивуд и да започнеш да си събираш нещата. В началото на идната седмица там ще имаме нов човек.

Хейс присви очи.

— И кой ще е той?

Спек изтръска пепелта от края на пурата си.

— Временно аз. Познавам финансовите въпроси, а имам представа и от творческата страна на кинопроизводството благодарение на многото години съвместна работа с теб. Ще се опитам да пооправя нещата.

Хейс горчиво се усмихна. Знаеше, че новото положение няма да е временно.

Само ако Колдър Съдърланд не бе упоменавал името му в опровержението си! Хейс му бе правил безброй услуга. От петнайсет години осигуряваше на „Инсайдър“ половината от мръсотиите, без оглед на това кому нанасят вреда и кому помагат. Двамата заедно фактически царуваха над Холивуд.

Но Съдърланд нямаше голям избор, когато изобличителните показания на експерта фотограф го притиснаха до стената. Избра да спаси себе си и вестника с цената на Брайънт Хейс. Нямаше как да предпочете приятелството и предаността пред собственото си оцеляване. Още по-малко холивудското приятелство и холивудската преданост.

Стореното сторено. Заради Колдър Съдърланд и Джоузеф Найт Хейс бе станал ненадежден. Дългата му прославена кариера бе приключила.

Хейс събра последните останки от достойнството си, пристъпи напред и протегна ръка.

— Арнълд, за мен бе удоволствие да работя с теб. Желая ти успех.

— Благодаря и подобно, Брайънт — отвърна Спек. — Ти беше страхотен директор на студиото. Ще ни липсваш.

В очите на Спек садистично блесна тържество. Задържа ръката на Хейс малко по-дълго, за да го накара добре да почувства обидата.

Брайънт Хейс издържа доколкото можеше, после издърпа ръката си. Обърна се и излезе.

Всичко бе свършило.

След като Хейс излезе от кабинета му, Арнълд Спек остана неподвижен, потънал в мисли. Димът от пурата се виеше над главата му и се устремяваше към тавана. Устните му бяха извити в усмивка.

После се наведе напред и позвъни на секретарката си.

— Свържи ме с дома на Брайънт Хейс в Калифорния.

— Но нали господин Хейс току-що излезе от кабинета ви? — попита секретарката озадачено.

Въпреки раздразнението си, Арнълд Спек трябваше да се усмихне.

— Каръл, кога ще се научиш да правиш това, което ти казвам?

— Веднага, сър — прозвуча смирено гласът на секретарката.

Арнълд Спек се облегна назад и зачака междуградска линия.

Докато изпускаше дима от пурата си към тавана, от устата му се отрони звук, който доста приличаше на котешко мъркане.

13

Докато Брайънт Хейс излизаше от нюйоркския офис на Арнълд Спек, дребничкият му камериер Карлхайнц Рехер седеше сам до плувния басейн в имението на Хейс в Бел Еър и пиеше бутилка от най-доброто шампанско, което можеше да се намери в избата на Хейс.

Карл, без да бърза, се наслаждаваше на шампанското. Отпиваше на малки глътки и вкусваше аромата на хубавото вино, а очите му се рееха над разкошното владение на неговия работодател и най-стар неприятел.

Днес Карл Рехер бе щастлив, по-щастлив от когато и да било в объркания си, зле потръгнал живот.

Защото днес той бе победил Брайънт Хейс.

Карл прекрасно знаеше защо Хейс бе извикан в Ню Йорк от управителния съвет. Знаеше, защото бе прочел опровержението в „Холивуд Инсайдър“.

В този момент — мислеше си Карл — Брайънт Хейс сигурно се чуди как така непогрешимото му обвинение в снимки срещу Кейт Хамилтън се бе обърнало срещу самия него и сто на сто проклина Колдър Съдърланд с всичката ярост на лошото си сърце. Но Хейс никога нямаше да научи истинската причина за провала си.

Човекът, подготвил възмездието над Брайънт Хейс, бе дребничкият Карл Рехер.

Хейс много умело бе измъкнал изобличителните снимки на Кейт Найт от бедния Норман Уеб. Холивудският му инстинкт добре му послужи и страхливият Уеб не успя да му се опре. Прибягвайки до стария си съучастник Колдър Съдърланд, Хейс се бе държал като истински холивудски хищник, усетил мириса на кръв и бързащ да довърши жертвата си.

Но Хейс проведе цялата деликатна акция от собствената си къща, пренебрегвайки офиса си в студиото. Под собствения си покрив се чувстваше най-сигурен. Дори остави негативите на Кейт Найт и младия Крис Хетинджър в чекмеджето на бюрото си.

На надменния Хейс изобщо не му мина през ума, че домът му се управлява от Карл Рехер, който познаваше всяко ъгълче в него и подслушваше всеки разговор, провеждан между стените му.

Така Рехер научи за снимките преди всеки друг и намери негативите там, където Хейс тъй неблагоразумие ги бе оставил.

Когато подслуша телефонния разговор на Хейс с Ню Йорк, Карл осъзна, че Хейс залага всичко на тези снимки и на унищожението на Кейт Хамилтън. „Континентал Пикчърс“ щеше да състави бюджета си за цялата идна година на базата на предположението, че „Сбогом на любовта“ няма да бъде завършен и пуснат по екраните.

И всичко това зависеше от негативите, които Хейс бе донесъл вкъщи и оставил в чекмеджето на бюрото си.

Това бе невероятен случай, какъвто се удаваше веднъж в живота на човек.

На Карл, когото дългите години фотографска дейност и работата по специалните ефекти бяха превърнали в експерт по всички въпроси, свързани с филми, не му бе необходимо да умува повече от час, за да реши какво да прави. В момент, когато знаеше, че Хейс няма да е там, той задигна негативите. Нае една тъмна стая в оживена част на Олимпик Булевард. С търпението на художник отдели главата на Кейт Хамилтън от всеки негатив, извърши някои майсторски манипулации за доекспониране и ретуширане и отново ги върна на предишните им места.

Останалото свършиха два-три дискретни телефонни разговора.

Докато отпиваше на малки глътки от шампанското на работодателя си, Карл Рехер нямаше как да не се усмихне на тази върховна ирония в холивудския си живот. В наетата тъмна стаичка той бе взел реалното и го бе направил нереално. Бе накарал истинското да изглежда неистинско. Така в съда злополучните негативи нямаше да бъдат взети за това, което всъщност бяха: доказателство за младежките прегрешения на Кейт Хамилтън.

Това е Холивуд, каза си Карл, всемогъщата власт на илюзията, по-силна дори от самата действителност. Власт, която може да разруши съдби и кариери. Тя бе съсипала Уеб и самия Рехер, както и безброй други като тях. Но този път илюзията бе приканена, да спаси кариерата и може би цялото бъдеще на една млада жена.

Това, което Карл Рехер започна в тъмната стая, го довърши Колдър Съдърланд на заглавната страница на „Холивуд Инсайдър“. А днес в Ню Йорк началниците на Брайънт Хейс му нанасяха смъртоносния удар.

Карл Рехер вдигна чашата.

Тъкмо я поднасяше към устните си, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката.

— Карл, ти ли си? — каза един глас, който той веднага позна.

— Да, сър — отвърна Карл, загледан в мехурчетата шампанско. — Аз съм.

— Всичко мина по начертания план — каза Арнълд Спек. Гласът му бе плътен и силен, въпреки пукота на междуградския разговор. — Ти свърши прекрасна работа. Поздравявам те.

— Благодаря ви, сър — каза Карл и завъртя чашата. — За мен беше удоволствие.

— Договорът ти ще е в пощата днес следобед — продължи Спек. — Седем години по пет хиляди седмично с премии за всеки филм, който режисираш, и специални поощрения за всички „Оскари“, които очакваме да спечелиш за „Континентал“. Ще се върнеш отново на върха, Карл, където ти е мястото.

— Благодаря ви, сър — усмихна се Карл. — Много сте любезен.

— В понеделник смятам да съм вече там — рече Спек. — Ще обядваме заедно.

— С нетърпение ще ви очаквам, сър — отвърна Карл. — Благодаря, ви.

— Аз ти благодаря, Карл. Никога не забравям направената ми услуга. А тази, която ти ми направи, е невероятна. Надявам се, че ще ни свързва дългогодишна и ползотворна дружба.

Разговорът приключи. Карл с усмивка вдигна чашата шампанско и обходи с очи владенията на Брайънт Хейс.

„За този, който се смее последен — каза си той, все още усмихнат. — Наздраве.“

14

На 12-и август 1946 година „Сбогом на любовта“ бе завършен.

В трескавите седмици след кратката криза около снимките на Кейт в „Холивуд Инсайдър“, която струва на Брайънт Хейс холивудската му кариера и увеличи стократно интереса на публиката към „Сбогом на любовта“, Джоузеф Найт хвърли и последната частица от творческата си енергия в завършването на филма.

Накара Кейт, Ив и Самюъл Рейнс да работят до пълна изнемога, преснимайки една след друга ключовите сцени в търсене на оная искрица, на оная незабележима игра на светлосенките и изражението, която щеше да придаде на филма вътрешния психологически размах, съответстващ на необхватността на войната и на отражението й върху живота на американците.

Най-важната сцена бе последната. Прощалната сцена, в която Кейт се разделя с героя на железопътната гара, когато той тръгва на война. Сцената се появяваше за първи път по средата на филма, когато героинята на Кейт е все още младо и неопитно, влюбено до уши девойче, сбогуващо се с любимия и тръпнещо от страх за живота му.

Но със същата сцена щеше да завърши и целият филм, този път като спомен, живеещ у героинята, в момента, когато тя осъзнава, че е изгубила героя завинаги не поради войната, а поради сложните обстоятелства, настъпили през дългата й раздяла с него. Сега тя бе майка на детето му, помъдряла и закалена от преживяното зряла жена, обърната с трагична носталгия назад към младините и осъзнаваща, че тъжната раздяла на гарата е била последната им среща.

Поради двойното въздействие на сцената Джоузеф Найт поиска от Кейт така да задълбочи образа си, че да може да надзърне през младежката си наивност към нещо по-страшно и безвъзвратно в сбогуването с героя. Той вмъкна и Ив в сцената като най-добрата приятелка, която се появява на гарата, за да предложи моралната си подкрепа, когато героинята гледа към тръгващия влак.

Героинята, погълната от мъката по раздялата, изобщо не се замисля над чувствата на приятелката си в този момент. Така и през ум не й минава, че приятелката й може с ревност да наблюдава раздялата й с героя и да изпитва своя лична мъка от това, че мъжът, когото тя самата обича, заминава на война, макар и неговото сбогом да е за друга.

Джо искаше да улови тъкмо тънката ирония на този любовен триъгълник, визуално изразен чрез близостта на двете момичета на перона. Камерата щеше да ги покаже ръка за ръка, завинаги свързани от любовта си към един и същи мъж, и трагедията, до която щеше да доведе тази любов. Джо искаше физическата близост на ръцете да бъде неразделна част от сцената.

— Готови ли сме? — попита Джо.

Кейт и Ив кимнаха.

— Начало! — каза Джо.

Скриптерът излезе напред и щракна плочата.

— „Сбогом на любовта“, сцена четиристотин деветдесет и две, първи дубъл.

— Камера! — каза Джо.

Камерата се приближи до Кейт и Ив. Изражението на очите им бе тъй еднакво, че в този момент изглеждаха като сестри. Любовта към един и същи мъж ги караше да си приличат.

Кейт стисна ръката на Ив.

— Вече никога няма да го видя. Чувствам го.

Ив я прегърна.

— Не е вярно. Той ще се върне. Знам, че ще се върне.

После, след кратка пауза, добави с тъжен копнеж:

— Любовта не умира. Нищо не може да я убие, дори времето.

В този решителен за филма момент само най-прозорливите зрители щяха да отгатнат по погледа на Ив, че надеждата й е обърната към самата нея, че изобщо не мисли за приятелката си. Любовта я заслепяваше затова кое е правилно и кое грешно и я караше напълно да забрави за приятелството…

На Кейт се падаше да каже последната реплика. Камерата се приближаваше още повече, отрязваше лицето на Ив и се съсредоточаваше върху едрия план на Кейт като последен кадър от филма.

— Сбогом — каза тя. — Сбогом, моя любов.

Камерата се приближаваше все повече, докато очите на Кейт изпълваха екрана. Благодарение на превъзходната операторска работа отдалечаващият се влак се отразяваше в очите й. Тя трябваше да стои в една и съща поза в продължение на цели две минути, през които и последните надписи щяха да се изнижат през екрана. Това щеше да е един от най-важните едри планове, снимани от Джоузеф Найт.

Кейт не трепна. Силата на чувствата в очите й бе почти непоносима. Очите й пресъздаваха тъй мощно дълбочината на любовта й и предчувствието за жестоката съдба, че няколкото присъстващи в снимачния павилион не можаха да сдържат сълзите си.

Накрая всичко свърши.

— Стоп! — каза Джоузеф Найт, излезе иззад камерата и целуна двете жени, първо Ив, после и Кейт. Хвана им ръцете и ги стисна, съединявайки плътта си с тяхната. Думите бяха ненужни. Погледът му казваше всичко.

Изпълнението им бе тъй безпогрешно, че Джо дори и не опита да преснима кадъра. Беше сигурен, че ще е невъзможно да постигне отново същата дълбочина. А в симбиозата между Ив и Кейт, позволила заснемането на този незабравим кадър, имаше нещо необикновено. За Джо като филмов творец то бе рядко постижение, което никога нямаше да се повтори.

Кейт и Ив си тръгнаха от студиото рано, а Джо остана с екипа да довърши някои неща, преди да са разтурили снимачните площадки.

Въпреки че бе само четири и половина следобед, и двете актриси бяха емоционално изтощени. Кейт си даваше сметка, че може би дълго време нямаше да се види с Ив след днешния ден. Съвместната им работа бе протекла така наситено, че й бе трудно да си представи живота без Ив.

— Искаш ли да дойдеш у нас? — попита тя спонтанно.

Ив се поколеба.

— Просто да пийнем по нещо. Винаги съм искала да видиш къде живеем. Струва ми се ужасно да се сбогуваме тук.

Ив се усмихна.

— С удоволствие ще дойда.

Кейт потегли към възвишенията, а Ив я последва в малкото си МГ. Когато стигнаха до къщата в Бенедикт Каньон, Ив сякаш се изненада.

— Значи това е! — възкликна тя, оглеждайки малката къща с приятния жив плет и градината. — Хиляди пъти съм минавала оттук. Не мога да повярвам, че никога не съм я забелязала.

После се съгласи, че е лесно къщата да се подмине. Беше малка и непретенциозна. Изглеждаше удобна, което много я отличаваше от къщите на прочути звезди и големи продуценти.

Двете оставиха на масата в антрето ненужните им вече сценарии — както ученици захвърлят учебниците през първия ден на лятната ваканция — и продължиха към дневната.

— Много е приятно — каза Ив. — Няма го типичният за Холивуд размах. Уютно е и ми харесва.

Кейт се усмихна.

— Джо не понася големите къщи. Казва, че в тях се чувствал объркан. А аз нямам особено мнение, защото съм прекарала неголямата част от живота в мебелирани стаи под наем. За мен това е дворец. Какво ще пиеш, Ив?

— Нещо безалкохолно — отвърна Ив.

Ив се бе зарекла да забрави за алкохола и хапчетата по време на снимките. За тази роля трябваше да е в най-добрата си форма и да изглежда възможно най-добре. В действителност се оказа доста трудно за гримьорите да скрият следите от безпътния й живот. Но на заснетата лента изглеждаше добре. Актьорският й талант, съчетан с умението на оператора, скриваха истинското й лице и я изкарваха млада и невинна.

Днес, въпреки че снимките бяха приключили, Ив все още не искаше да пие. По неясна причина все още чувстваше, че трябва да е свежа.

— Студен чай — усмихна се Кейт. — И аз ще пийна с теб. Ще стане за минутка. Разполагай се.

Тя се скри в кухнята и Ив чу шум от течаща вода. После, почти веднага, Кейт подаде глава от кухнята.

— Какво ще кажеш да поплуваме?

Ив се поколеба. Отдавна не бе обличала бански костюм. Страхуваше се от пораженията, нанесени от възрастта и безпътния живот върху тялото й и изпитваше неудобство да се показва.

— Нямам бански — провикна се тя.

— Някой от моите ще ти стане. Лесна работа.

— Добре.

Усещаше по себе си мръсотията от снимачния ден. Едно гмурване в басейна щеше да я освежи. Освен това не й се искаше още да се разделя с Кейт. Плуването щеше да й позволи да поостане.

Чу как Кейт се качва горе. Стана от мястото си и лениво се разходи из дневната. Стаята бе обзаведена добре, но почти спартански. Имаше тръстикови мебели, декоративни пейзажи по стените и красив килим, който придаваше на цялото помещение свежест и уют.

На пианото имаше снимка на Кейт — кадър от ролята й в „Кадифената паяжина“. Снимката бе забележителна, предаваше необичайната комбинация на невинност, жизнена мъдрост и тъга, които се излъчваха от Кейт, заедно с невероятната й чувственост.

Явно бе защо Джоузеф Найт държи тази снимка пред очите си. Това бе Кейт, каквато я бе видял за първи път и каквато камерата му за първи път бе уловила за „Кадифената паяжина“.

Ив стана и надзърна в кабинета до дневната. По голямото бюро цареше безредие от сценарии и документи. Имаше пишеща машина, в която все още стоеше един лист. Тя се приближи на пръсти и го погледна. Беше сцената от „Сбогом на любовта“, която бяха снимали днес. Ив видя малката промяна в диалога, за която Джо я уведоми тази сутрин на снимачната площадка. Сигурно бе обмислял сценария предната нощ, търсейки промени, които да засилят тази решителна сцена.

Ив огледа кабинета. На бюрото имаше още една фотография на Кейт. Бе снимана с фотоапарат, в далечината се виждаше някакво езеро. Кейт бе по бански, а мократа й коса, разпиляна по раменете, бе тъмна и на клечки. Очите й имаха странен израз, нещо средно между лекомислие и изнемога и още нещо неуловимо. Снимката направи силно впечатление на Ив. Тя не позна езерото, но реши, че това е мястото в планината, където е къщата на Джо и Кейт. Може би снимката бе направена по време на медения им месец, веднага след като Кейт бе поела ролята на Ив в „Кадифената паяжина“.

В кабинета нямаше други снимки или лични вещи. Ив се върна в дневната и надникна в кухнята. Кейт все още бе горе.

Чак сега Ив осъзна кое е необичайното в тази къща. Въпреки че изглеждаше много уютна като семейно гнездо, тук нямаше снимки на роднини нито на Кейт, нито на Джо. Никакви снимки на родители, на братя или сестри, от сватби или семейни събирания, с каквито изобилства всяка американска къща.

Сякаш миналото не съществуваше за тях. Времето започваше тук, в тази къща, с тяхната любов. Извън тях светът не съществуваше.

Ив седна отново в дневната. Започна да усеща странната задушевност на този дом, където двама души се обичаха силно и завладяващо. Почти не забелязваха това, което ги заобикаляше, тъй погълнати бяха един от друг и от любовта си.

С чувство на неловкост тя стана и отиде до пълзящата врата към задната морава. Там имаше градинка с лалета, райски цветя, цинии и петнисти лилии. И малък плувен басейн. Съвсем малък за стандарта на Холивуд. Водата клокочеше от маркуча и го пълнеше. Отвъд малката морава се откриваше чудна гледка към хълмовете, не така разкошна, както от къщата в Брентуд, която Ив бе продала, но наистина много красива.

Около басейна имаше шезлонги и масички. От скромността си декорът ставаше още по-привлекателен. Ив се извърна и влезе в дневната. Отново се загледа в простата подредба.

И в този момент осъзна какво я тревожеше от момента, в който влезе тук.

Освен семейните снимки в къщата липсваше още нещо.

Присъствието на дете.

Ив почти усещаше отсъствието му. Това бе къщата на влюбена двойка. Единствено липсваше бебето, което и двамата толкова искаха. Затова всичко изглеждаше някак непълно. Ив не знаеше защо бе толкова сигурна в това. Но то я поразяваше със силата на очевидното. Джо и Кейт копнееха за дете и може би се мъчеха да го направят.

С тези мисли Ив отново седна. Още чуваше приглушения шум от босите крака на Кейт, които шляпаха горе по пода. Тя замислено зачака завръщането на домакинята.

На горния етаж Кейт преобръщаше чекмеджета и търсеше бански костюм, който би станал на Ив.

Повечето време Кейт не знаеше къде са дрехите й. Подреждаше ги как да е. Женитбата и любовта не бяха променили небрежното й отношение към дрехите. Обличаше първото, което й паднеше, разчесваше косата си и често не си правеше труда да се погледне в огледалото и да се гримира. Мразеше да си купува дрехи и го правеше само когато се налагаше за специален случай.

Джо не се притесняваше от небрежния й вид. Всъщност дори я поощряваше. Никога преди не бе срещал жена, която да има смелостта да изглежда толкова естествено, жена без никаква суета. Той смяташе, че това подчертава свежестта й. Подчертаваше и чувствеността й, и то по начин, който неизбежно го възбуждаше. Без грим, с небрежно отметната назад или завързана с ластик коса, по джинси и тениска тя му изглеждаше по-красива от Гарбо в тоалет на Ейдриан. Кейт бе естествена като малко момиче и Джо я обичаше заради това.

Докато търсеше из чекмеджетата, по устните на Кейт играеше усмивка. Радваше се, че Ив е тук. Чувстваше се като ученичка, довела за пръв път вкъщи новата си приятелка, изгаряща от нетърпение да се похвали със стаята си, с всичко, което има, да сподели с нея мисли и мечти. През изминалите месеци двете с Ив се сближиха, въпреки че не бяха споделяли открито като жени. Единствената връзка помежду им бе тяхната игра. Но тя бе дълбока връзка, чиито следи винаги щяха да живеят в Кейт.

Накрая намери един тъмен цял бански, който сигурно щеше да е по мярка на Ив. Занесе го долу и й го подаде.

— Ще ти стане, ще видиш. Ще те чакам при басейна.

Ив отиде в банята и се съблече. Костюмът наистина й беше по мярка. С леки стъпки излезе в задния двор, където Кейт наливаше от една кана студен чай в две високи чаши.

Ив погледна лицето на Кейт. Както обикновено по него нямаше и следа от грим. Косата й, разрошена от планинския ветрец, падаше по раменете й. Ив се опита за стотен път да проумее странната красота на това лице, която грееше още по-ярко, когато бе без грим, отколкото на екрана.

И изведнъж осъзна каква е тайната на Кейт. На двайсет и седем години Кейт бе красива жена. Но ако човек се вгледаше в лицето й по-отблизо, щеше да разбере, че тя ще бъде също тъй красива и на трийсет и пет, и на четирийсет, и дори на петдесет. И може би и тогава щеше да отхвърля грима с презрение и да оставя косата си да се роши както й падне.

Откъде имаше този вътрешен блясък, тая привлекателност в най-чиста форма, заради каквато други жени са способни на убийство?

— Изглеждаш страхотно — каза Кейт, любувайки се на Ив в банския. — Знаех си, че този ще ти стане.

Преди Ив да успее да отговори, Кейт се гмурна в басейна и изплува отново. От косата и бузите й се стичаше вода.

— Хайде, идвай! — провикна се. — Водата е чудесна!

Ив я опита с пръстите на крака си — беше топла и подканваща. Седна на ръба на басейна и бавно се спусна надолу. Беше божествено, като хлъзгав балсам, който отмиваше цялата й умора.

— Чудесно е — каза. — Не знам защо не го правя всеки ден. От месеци не съм влизала в собствения си басейн.

— Джо и аз плуваме всяка вечер. Дори и да се върнем късно. Отмива целия работен ден. Мисля, че помага на Джо да спи по-добре.

Ив си спомни за сериозните рани, с които Джо се бе върнал от войната. Нито той, нито Кейт говореха за тях или за болките, които сигурно изпитваше през по-голямата част от времето. По време на снимки той винаги бе пълен с обичайната си енергия, въпреки че си оставаше по-слаб, отколкото преди да тръгне на война.

Ив си представяше как Джо и Кейт плуват заедно в този интимен декор след дългия работен ден. Може би плуваха, преди да се любят, или след това… Плувните басейни в задните дворове се правеха за млади влюбени двойки.

И разбира се, за деца.

Когато излязоха от водата, Ив и Кейт седнаха и лениво побъбриха няколко минути. Говориха за снимките и шеговито се оплакваха от Джоузеф Найт и претоварения му график. Но сега, когато всичко бе свършило, се чувстваха свързани от тихо задоволство и от гордост от общото си постижение. Вълнуваха се за филма. Знаеха, че е нещо голямо и не можеха да дочакат да приключат монтажните работи, за да го видят готов за пред публика.

После ги налегна умора и те се умълчаха, загледани в хълмовете. Ив чувстваше странна премала във всичките си крайници. Не помнеше откога не бе се чувствала така отпусната.

— Да можех да остана тук завинаги — каза. — Да забравя Холивуд и всичко останало и да се наслаждавам на този заден двор и на залязващото слънце.

Настъпи мълчание.

— Знаеш ли — обади се накрая Кейт, — никога не съм ти казвала, че когато бях малка, ти беше моята героиня. Ония филми, в които се снимаше като момиче…

Ив се засмя.

— Колко странно! Какво ти харесваше в тях?

Кейт се усмихна.

— Ти беше винаги толкова щастлива. Имам предвид героинята ти. Беше заобиколена от хора, които те обичаха. Като принцеса. Имаше толкова много обич… Поне така ми се струваше. Тогава аз имах нужда от обич…

Ив поклати глава. По лицето й се изписа горчивина, примесена с копнеж. После рече:

— Холивуд.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кейт.

Ив изведнъж стана сериозна.

— Няма значение. Ако това ти е помагало, значи не е било напразно.

Отново настъпи мълчание. Всяка осъзнаваше колко другата е била нещастна като дете. И това чувство сякаш ги сближи още повече.

— Кажи ми — попита Ив, — какъв беше животът ти преди, преди Джо?

Кейт се загледа замислено в хълмовете.

— Животът ми не съществуваше. Аз не съществувах. Просто един ден се събудих и той беше там. Тогава започнах да живея. Всичко друго е като тъжен сън, който е лесно да забравиш и не е приятно да си спомняш.

— Никога преди ли не си срещала друг мъж?

Кейт сякаш насила дойде на себе си.

— О, да — усмихна се. — Бях омъжена за кратко. Беше толкова ужасно, толкова безсмислено, че понякога с месеци не се сещам, че изобщо се е случвало.

— Много ли беше млада? — попита Ив.

— Чакай да помисля… На седемнайсет — отвърна Кейт. — Да, много млада. Всъщност дори още не бях родена.

Ив съзря болката в очите на Кейт.

— Съжалявам, че те подсетих. Това са стари неща.

— Няма нищо — отвърна Кейт. После погледна към Ив. — А ти? Някакви сериозни връзки?

Ив неволно се изчерви. Единственият мъж, когото някога бе обичала, бе Джоузеф Найт. Изведнъж осъзна фалша и преструвките на този любезен разговор и на факта, че днес е тук.

— Не — отвърна, — моите бракове бяха рекламни сензации. Живеех за кариерата си. Не позволявах на никой мъж да се бърка в това. Това бе най-голямата ми грешка, Кейт. Ти си щастлива. Знаеш коя си.

— Не бих казала — усмихна се Кейт.

— Все пак си избегнала най-гибелния капан на Холивуд, Кейт. Ти си обичана. И знаеш разликата между това, което е важно, и това, което не е важно. Любовта е единственото нещо, което има значение. Ако ние, останалите, знаехме това, нямаше да се оставим на Холивуд да ни похаби.

Ив отмести поглед. Залязващото слънце се отразяваше във водата на басейна.

— Защо не останеш за вечеря? — попита Кейт. — Мога да се обадя на Джо и да го попитам кога ще се върне…

— Не, благодаря — отвърна Ив. — Всъщност имам една среща. Трябва да се прибера и да се приготвя.

Устните на Кейт се извиха в тънка съучастническа усмивка.

— Нещо важно?

— Ще видим — отвърна Ив, като стана и се протегна. — В този град никога нищо не се знае.

Питаше се дали Кейт е отгатнала лъжата. Довечера щеше да е сама. Както винаги.

Но Кейт просто каза:

— Ти иди да се преоблечеш, а аз ще се обадя на Джо да видя какво става.

Ив отиде в банята и съблече банския. Кейт бе имала късмет. Съдбата й бе разрешила да си проправи път в живота и да остане добра. Това бе рядка дарба, с която бяха удостоени малко човешки същества в света и още по-малко жени в Холивуд.

И точно поради това Кейт бе покорила сърцето на Джоузеф Найт и бе станала звезда с една-едничка роля в „Кадифената паяжина“.

Как можеше Ив Синклер да се мери с едно толкова рядко създание?

Ив се беше облякла и стоеше в спалнята, загледана в двойното легло, в което Кейт и мъжът й спяха всяка нощ. Изведнъж видя телата им, събрани в съня в тези меки завивки, видя силното тяло на Джоузеф Найт в прегръдките на Кейт. Леглото не бе от най-широките, в каквито спяха повечето холивудски двойки. Явно искаха да бъдат близо един до друг, колкото може по-близо. Може би след завръщането на Джо от войната с многобройните рани Кейт го люлееше на гърдите си като майка, съпричастна към болката му и към това, което бе преживял.

Мокрият бански бе още в ръката на Ив. Тя гледаше към леглото и същевременно не го виждаше. Зад себе си чувстваше целия си живот, сякаш се намираше сред плаващи пясъци, които искаха да я погълнат. А пред нея бъдещето на Джоузеф Найт и Кейт, децата, които щяха да имат, лежаха на това легло като видение, което й бе трудно да гледа.

Стаята бе притъмняла, а тя стоеше неподвижна като статуя, когато нежното докосване на една ръка по рамото я стресна и прекъсна мислите й.

— Какво? — попита с безизразни очи, като човек, когото внезапно са събудили от дълбок сън.

Беше Кейт.

— Не ме ли чуваш? Видях, че стоиш тук, и те попитах какво ти има. Ти не отговори. Всичко наред ли е, Ив?

Ив смутено се извърна от леглото. Погледна Кейт в очите — златистите ириси блещукаха в бледнеещата светлина на залеза. Прииска й се да прегърне Кейт и отчаяно да се вкопчи в нея. Същевременно й се искаше да я изтрие от света, да направи така, сякаш никога не е съществувала.

— Нищо ми няма, добре съм — каза най-после. — Просто нямам сили. След снимки ми става така.

— Много добре те разбирам. Ще можеш ли да шофираш до вкъщи?

— Разбира се. Ще се оправя — усмихна се Ив. — Най-добре да тръгвам. Моят човек ще пристигне към осем.

На тръгване тя спонтанно целуна Кейт по бузата. Кейт изчака Ив да влезе в спортната си кола и да запали мотора. Ив потегли назад, за да излезе от алеята пред къщата, а Кейт замаха с ръка, живо и сърдечно, като момиченце.

После Ив включи на скорост и се спусна надолу по склона. Усмихнатият образ на Кейт изчезна от полезрението й и предното стъкло се изпълни от криволичещия път.

Ив Синклер пое дълбоко дъх. Когато го издиша, се чу нещо като стенание. Болката в сърцето я бодна като остър нож.

Още десет минути в тази къща и щеше да се пръсне. Тръгна си точно навреме.

15

След три месеца

Галапремиерата на „Сбогом на любовта“ щеше да се състои на следващата вечер в кинотеатър „Громънс Чайниз“ в Холивуд.

Две седмици преди това филмът бе представен предпремиерно в Пасадина пред жадна и нетърпелива публика. Към неотдавнашното разминаване на Кейт със скандала на страниците на „Холивуд Инсайдър“ се добавяха любопитството на публиката към първата помощна роля на Ив и завръщането на Джоузеф Найт в киното след четиригодишно отсъствие. Всичко това правеше филма безкрайно интересен.

Но дори и най-тясно свързаните с продукцията не бяха очаквали подобен емоционален ответ от страна на предпремиерната публика или такъв огромен успех, какъвто последва при първите прожекции в отбрани кинотеатри из цялата страна. „Сбогом на любовта“ засягаше важна струна в националната психика. Милиони американски жени бяха изпратили любимите си мъже на война в Европа или в Тихия океан и бяха хранили отчаяни надежди, че те ще се върнат и животът им ще продължи оттам, откъдето е бил прекъснат. Но в тъй много случаи това прощаване затваряше завинаги една врата към предишния живот. Раздялата, вътрешните и външните рани от войната променяха живота безвъзвратно. Твърде често съдбата се оказваше по-силна от любовта.

Филмът пресъздаваше тъкмо тази най-дълбока и трагична значимост на разлъката. А сърцата на американските жени се късаха, когато гледаха героинята на Кейт и това, което й се случваше. Нейната история бе историята на любовта, която не можеше да се отхвърли, но и не можеше да се осъществи докрай. Любов, която можеше да доведе единствено до разлъка дори когато водеше към единение.

Почти всички жени бяха обичали мъж, комуто не можеха да принадлежат. А войната символизираше тъкмо това гигантско разтрогване и дълбока мъка, загнездена като зееща празнота в човешкия живот, който отвън изглеждаше спокоен и без сътресения.

Но творбата на Джоузеф Найт бе нещо повече от обикновен връх в киното, филмът бе огледало, в което се оглеждаха една бурна епоха от световната история и скритите рани, останали в сърцата на милионите хора, които я бяха преживели, филмът щеше да остане завинаги като паметник на тази епоха, като свидетелство за човешкия кураж, при безвъзвратната загуба.

Днес, след триседмичните прожекции, никой не се съмняваше, че филмът ще спечели много „Оскари“. На Джо като на продуцент почти сигурно щеше да донесе трета поред награда за най-добър филм плюс награди за задълбочената му режисура и за прекрасния сценарий. Той щеше да влезе в историята на киното като един от големите филмови творци.

За Ив Синклер „Сбогом на любовта“ бе възкресение. Отзивите за нейното изпълнение бяха тъй въодушевени, че похвалите се обръщаха назад и обхващаха цялата й кариера, изтриваха тъмните петна и я рисуваха с багрите на голяма актриса.

„Лос Анджелис Таймс“ писа за нея:

Останалите отзиви бяха също тъй възторжени. На Ив се гледаше като на сигурен залог за награда за най-добра второстепенна женска роля. Тя бе поела външно неблагодарната роля на момиче, опитващо се да отнеме любимия на най-близката си приятелка, и я превръщаше в класическа роля — младата жена, която няма достатъчно късмет, за да бъде добра, но която намира у себе си някакво благородство дори в трагичната слабост, родена от любовта.

Жените намираха нещо от себе си в Ив. Повечето жени трябва да се борят, дори да грешат, за да спечелят мъжа, когото искат. Любовта не познава правилно и грешно, а се подчинява на свои собствени закони. Ив бе пресъздала тази жестока истина с превъзходно съчетание от достойнство и патос.

Но дори на върха на славата Ив бе засенчена от Кейт Найт.

Критиците наричаха изпълнението на Кейт „безсмъртна роля“. Уникалното съчетание на земна чувственост и женствена дълбочина, което Кейт тъй отрано бе показала в „Кадифената паяжина“, достигаше още по-големи висоти в „Сбогом на любовта“.

Когато героинята й се сбогуваше на гарата с главния герой, зрителите плачеха. А когато в края на филма камерата се връщаше към лицето на Кейт на железопътния перон и бавно се приближаваше все по-близо до нея, лицето й се превръщаше в жив символ на любовта и загубата.

„Това е един от класическите кадри в историята на киното — писа влиятелен европейски кинокритик. — Джоузеф Найт си служи с камерата както Рембранд си служи с четката. Това не е обикновена камера, която изучава лицето на една актриса, а инструмент на любовта, който през плътта поглежда в духа и същността на жените като цяло.“

Разбира се, кариерата на Кейт бе осигурена от изпълнението й в „Сбогом на любовта“. Но това изпълнение отиваше по-далеч от касовия успех. Много наблюдатели усещаха, че дори ако Кейт повече не се появи пред камерата, тя бе направила върховното си послание като актриса.

Кейт обаче единствена знаеше, че Джоузеф Найт бе направил това за нея. Само неговата камера и неговата личност й бяха позволили да изпълни ролята си със сила, на каквато не бе и сънувала, че е способна. Тя бе задължена също на ярката подкрепа на Ив. Но не беше ли пак Джоузеф Найт, който повери ролята на Ив, не беше ли Джоузеф Найт, който предвиди всичко, който създаде целия филм от дълбините на собственото си вдъхновение?

Да, зад всичко това бе Джо с творческия си талант, с любовта си и с несравнимата си сила. „Сбогом на любовта“ бе негов филм.

Деня преди премиерата Джо, Кейт и Ив прекараха в дървената къща в Сиерата. И за тримата това бе време за почивка. Ив бе дошла с малкото си МГ да им прави компания в очакване на церемонията в „Громънс Чайниз“, която щеше да бъде широко отразена от журналисти от цял свят.

Тримата се чувстваха малко странно заедно. Не бяха се срещали от няколко месеца, откакто бе приключила последната им работа по монтажа и озвучаването на филма.

Нещо ги бе отчуждило. Въпреки че Кейт постоянно канеше Ив на обяд или вечеря в къщата в Бенедикт Каньон, Ив винаги намираше причина да не отиде. Сякаш негласно казваше, че не иска да смущава личния живот на Кейт и мъжа й. Даваше си сметка, че от самото започване на „Сбогом на любовта“ Джо и Кейт не бяха имали време за себе си. Напрежението от снимките, кризата от вестникарската атака срещу Кейт и най-сетне убийствената работа на Джо по монтажа и довършителните работи ги бяха държали настрана един от друг. И за двамата време да си починат и да се отпуснат.

Накрая Кейт реши да уважи волята на приятелката си и спря да я кани. Но й се обаждаше през няколко дни просто да побъбрят за филма или да убият времето. Телефонът стана единствената им връзка и чрез него поддържаха отношенията си, като същевременно оставаха на разстояние, както искаше Ив.

Кейт не питаше Ив дали очаква някаква друга работа като актриса. Нито пък Ив питаше Кейт дали има подобни планове за бъдещето. И двете мълчаха по този въпрос. Отчасти защото това бе болезнен въпрос, особено за Ив, чиято кариера след „Кадифената паяжина“ бе западнала, отчасти защото никоя от тях нямаше сили да говори за бъдещето. И двете още се намираха под властта на „Сбогом на любовта“. И личният, и професионалният им живот бе неразривно свързан с филма.

Но този уикенд бе различно. Ив дойде, за да празнува заедно с Джо и Кейт. Тримата прекараха кротка вечер — пиха шампанско и слушаха шума на гората и далечния ромон на езерото.

Джо си легна пръв. Работата в студиото го бе изтощила повече, отколкото си даваше сметка, пък и искаше да остави жените сами, тъй като двете не се бяха виждали от няколко седмици.

Измъченият израз на лицето му говореше и за физическата болка от раните от войната. От случайни изпускания на Кейт през последните месеци Ив знаеше, че Джо отказва да взема лекарства за болките си по време на работа, но че му трябва нещо силно, за да може да спи през нощта.

И така, Ив и Кейт останаха насаме.

Седнаха на дивана.

— Радвам се, че дойде — каза Кейт. — Не знам как щях да се чувствам, ако не бе дошла. Липсваше ми, Ив.

— И ти на мен — отвърна Ив малко по-вяло. — Отдавна не сме се виждали. Как я караш, Кейт?

Вместо отговор Кейт лъчезарно се усмихна.

— Ще ти кажа една тайна.

Очите на Ив светнаха.

— Божичко, как обичам тайни!

— Ами… — Кейт блажено се усмихна — ще си имам бебе.

В ирисите на Ив блесна странна светлина, като малък сподавен взрив, после изчезна. Устните й се извиха, после бързо се разляха в усмивка и тя понечи да прегърне приятелката си. Притисна Кейт до себе си и проговори:

— Толкова се радвам! Каза ли вече на Джо?

— След премиерата — отвърна Кейт. — Още не искам да отвличам вниманието му от филма. Освен това ще е по-весело да празнуваме по два повода.

Усмивката на Ив придоби съчувствено изражение.

— Май отдавна се надявате.

Кейт кимна.

— Опитваме, откакто се оженихме — отвърна. — Но не знам защо все не ставаше. Ходихме по лекари… След войната Джо се притесняваше за раната, а аз… какво да ти говоря, аз се притеснявах от всичко. Сега си отдъхнах.

— Джо толкова ще се зарадва! — обади се Ив. — Знам как се вълнува от филма, но за него сигурно няма нищо по-важно от това. Сигурна ли си, че искаш да изчакаш с новината?

Кейт кимна.

— Така е най-добре. И двамата сме тъй погълнати от филма. Мисля, че ще му дойде много, ако му кажа сега.

Ив се усмихна и стисна ръката на Кейт.

— Добре, ще пазя тайната ти. Честито, Кейт. Винаги… винаги съм искала това да ти се случи.

Двете замълчаха. После Ив се прозина.

— Извинявай. Явно съм много изморена. Май карането дотук съвсем ме е довършило.

— Всички имаме нужда от почивка — каза Кейт. — Хайде, ела.

Заведе Ив в стаята за гости и отиде при Джо. Дишането му бе тихо и равномерно, успокоено от лекарството. Тя легна плътно до него, както винаги. Чу как някъде далеч Ив взема душ. После се унесе и щастливо заспа до мъжа, когото обичаше.

Оказа се, че сънят им не е много спокоен.

Кейт непрестанно се будеше. Вълнуваше се от премиерата и не можеше да се отдаде на сънищата си. Когато се събуди, видя, че Джо се върти и неспокойно се обръща в леглото до нея. Лекарството явно не бе достатъчно силно, за да го държи заспал през тази важна нощ.

Но и на двамата не им минаваше през ум, че Ив в своята стая изобщо не е мигнала. През цялата нощ лежа неподвижно, с вперени в тавана очи.

Малко преди четири сутринта и тримата се сблъскаха на път за банята. Разсмяха се на общото си безсъние и седнаха в дневната да пийнат по нещо. Кейт приготви топло мляко с уиски. Седяха и си приказваха, като се чудеха дали да се откажат от мисълта отново да си легнат. После, понеже не искаха да бъдат изтощени на премиерата, решиха още веднъж да опитат да поспят. Разотидоха се по стаите си. Кейт потъна в дълбок и сладък сън в прегръдките на съпруга си.

На другата сутрин пиха кафе и закусиха леко, след което се заприготвяха за обратния път към Холивуд. Искаха да тръгнат рано, защото на Кейт и Ив им трябваше цял ден да се готвят за галапремиерата със специалните си рокли от модни къщи, с гримовете и прическите за случая. Колкото до Джо, той трябваше да отиде по обед на среща в студиото с Оскар Фройнд, а следобед на още няколко среши за графика за пускане на филма.

В девет часа Джо откри, че колата му не пали. Огледа мотора и електрическата инсталация и бързо намери повредата.

— Разпределителят е свършил — каза на Кейт. — Ще трябва да се обадим на Боб в сервиза в селото и да проверим дали има нещо подръка, което да ни оправи.

Нямаха късмет. Малкият селски сервиз не притежаваше нужната част. Но Боб, съобразителният им приятел, който знаеше колко важен бе днешният ден за Кейт и Джо, предложи друго решение.

— На около четирийсет минути оттук има друг сервиз, в който се предлагат повече части — каза. — Ще им се обадя. Ако имат частта, ще отскоча с колата и ще ви я донеса.

— Създаваме ти големи главоболия — каза Джо.

— Напротив — отвърна общителният собственик на сервиза. — Ако се наложи, ще ви закарам до Холивуд. Но се обзалагам, че те имат каквото ви трябва.

Няколко минути по-късно се обади да каже, че в другия сервиз имали частта. Щял да отиде дотам и да се върне за час и половина.

Джо погледна часовника си. При това положение щеше да стигне в Холивуд към един следобед — с цял час закъснение.

Ив го гледаше.

— Вземи моята кола. Вие с Кейт тръгнете първи. Аз ще изчакам Боб. Когато донесе частта, ще заключа къщата и ще сляза и аз. Нямам чак толкова бърза работа.

Джо поклати глава.

— Не, това много ще те затрудни. Знам, че вие двете тепърва трябва да ходите на фризьор. Тръгвайте с колата на Ив, а аз ще изчакам.

— Глупости! — обади се Ив. — Твоята работа не търпи отлагане. Хайде, за бога, тръгвай.

Известно време се препираха кой да вземе колата на Ив и кой да остане да чака. Накрая решиха Ив и Джо да тръгнат първи, а Кейт да ги последва със своята кола, когато я поправят. Безразличието на Кейт към фризьори и гримьори реши въпроса.

— Ако успея, успея. Ако не успея, не ме интересува. Когато се прибера, ще ви се обадя. Добър път.

Джо и Ив влязоха в малкото МГ. На кормилото бе Ив. Джо предложи да кара, но тя му отвърна, че познава нрава на малката кола и се пошегува, че му нямала доверие по опасните планински пътища.

Джо вътрешно бе доволен. Беше спал лошо и мислеше, че ще може да подремне в колата.

Кейт ги изчака да тръгнат и помаха, докато те навлизаха в черния път покрай боровете. Когато се скриха от погледа й, влезе в къщата и поизчисти, след което се зае да събира багажа си. Не се престараваше, защото знаеше, че двамата с Джо ще дойдат отново след няколко дни.

Когато свърши, усети как я наляга сладостна умора. Вълненията от последните седмици я бяха изтощили повече, отколкото си мислеше. Отиде в спалнята и полегна, докато Боб дойде, за да оправи колата.

Още щом главата й се допря до възглавницата, тя дълбоко заспа.

Веднага засънува. Пред очите й с шеметна бързина преминаха разни лица. Видя собственото си минало, безразличната си майка и Рей — жалкия, отвратителен Рей, седнал в креслото в старата дневна. Видя Куентин. Видя Крис Хетинджър, Норман Уеб, Барни Ливингстън, Мелани и толкова много други хора, които бе срещала, след като напусна дома си.

И неизвестно защо в съня си тя видя трагедията на тия хора — някои от тях егоисти, други не, някои с лоши намерения, други просто изплашени или объркани, хора, делили с нея земята, но не делили сърцето й. Всичко изглеждаше тайнствено и безнадеждно.

После образите от съня се изместиха от Джо. Тя видя лицето му — усмихнато, красиво, с присъщата му смесица от непоклатима, почти животинска сила и любеща нежност. То бе най-прекрасното лице, което бе виждала или си бе представяла, единствено убежище за сърцето й.

Но в този момент над него и над съня на Кейт падна сянка. Тя вече не виждаше истинското лице на Джо. Пред нея бе лицето от кошмара, който бе сънувала толкова пъти през войната, кошмарът, в който самолетът му падаше стремглаво към земята, а той оставаше напълно безразличен.

Кейт изстена в съня си. Самолетът неспирно се въртеше и оставяше след себе си пламъци по яркосиньото небе. А Джо седеше като сомнамбул в пилотската кабина, безразличен към неизбежната си гибел, с безжизнени и неизвестно защо, замислени очи.

Кейт му викаше в съня си, отчаяно дереше гърдите си и се опитваше да го предупреди за катастрофата, която го поглъщаше. Но той не можеше да я чуе и сънят ставаше все по-ужасен, а самолетът го носеше към безмилостната и безчувствена земя, без той да се опита да направи нещо, за да се спаси.

Кейт почувства, че в нея се натрупва нечовешко напрежение, тъй огромно, че бе невъзможно да продължи да спи. Виковете й се смесиха с ужасното смъртоносно бръмчене на падащия самолет. Отчаянието я бе приклещило и ако не избягаше от него, щеше да се задуши.

А когато отвори очи и се огледа наоколо, за да се увери, че целият този кошмар е бил само сън, за най-голямо свое изумление установи, че вече е на крака и се е втурнала да бяга от къщата в утринната слънчева светлина.

Но някак си не бе като слънчева светлина. Дневният блясък се плисна в очите й и я заслепи с тъмнина. А планините, извисяващи се над нея, приличаха на зловещи, готови да я смажат исполини.

Устремявайки се напред, Кейт почувства, че бяга от нещо по-ужасно от обикновен сън. Знаеше, че ще се случи нещо страшно. През цялото време бе настъпвало към нея от миналото й, бе се готвило да разруши сърцето й и си бе послужило с войната, с разбития самолет на Джо и с помятането й, за да я заблуди, че опасността е преминала. Войната бе само встъпление. Престъплението й щеше да бъде наказано сега, този ден. Или поне така се струваше на Кейт в обзелия я ужас.

Тя тичаше, а къщата и смълчаното езеро оставаха назад. Пред нея бяха жестоките планини, издигащи грозните си гърбици нагоре към небето, а проломите помежду им поглъщаха всичко, осмелило се да пърха над дълбините им. Самата земя изглеждаше като исполински палач, тегнеше като пестник, готов да смаже всяка човешка надежда.

А в изумените очи на Джо имаше само безразличие към съдбата, която през цялото време го бе дебнала, която бе чакала този ден, за да го разлъчи завинаги от нея.

— Не! — изкрещя Кейт. — Не!

Втурна се като обезумяла, в неистов порив да достигне Джо и да го спаси. Но дори в този момент, когато любовта й я тласкаше напред в пространството, тя чувстваше, че всъщност съдбата я тегли надолу, към планинските бездни и че вече е много късно — за нея и за мъжа, когото обичаше. Гърлото й пареше от ярост и копнеж. Тя изгуби съзнание. Щеше да дойде на себе си много по-късно.

В къщата телефонът звънеше, но Кейт не го чу.

16

Докато долу, в подножието на Сиерата, Холивуд очакваше триумфалното им завръщане, Ив и Джо се спускаха по виещите се планински пътища.

Ив управляваше колата с лекота. Често й се случваше да обикаля самотно из холивудските възвишения и околните планини, за да успокои духа си. Специално бе поискала малкото МГ да бъде пригодено за нея, с форсиран двигател, за да може лесно да взема стръмните планински склонове. Обичаше да кара бързо и сама.

Но днес не беше сама. До нея бе Джо Найт.

Тя с наслада вкусваше необичайната ситуация и докато въртеше волана, крадешком поглеждаше към него. Той гледаше през предното стъкло, а лицето му бе непроницаемо. Изглеждаше замислен и все пак бе в добро настроение. Може би си спомняше за безсънната им нощ с Кейт. Може би с нетърпение очакваше премиерата.

Изглеждаше изморен. Ив си каза, че това никак не е чудно. В продължение на почти две години, от разпределянето на ролите до довършителните работи, „Сбогом на любовта“ бе тежал изцяло на неговите рамене. Ив, Кейт и другите бяха дали всичко от себе си, но за филма отговаряше Джо. Всеки ден всички разчитаха на него, за да ги насочва, да им вдъхва кураж, да им дава яснота по целия проект, каквато само той притежаваше.

Ив отново го погледна и разбра, че той явно има болки. Въпреки лекарствата бе спал лошо. Какви ли адски мъки изпитваше сутрин, след безсънна нощ, от дълбоките си рани от войната?

Може би само Кейт го виждаше така изморен, когато всяка сутрин се събуждаше до него, за да започне дългия снимачен ден.

Мислите на Ив отскочиха към тревогите на Кейт и близостта й с този забележителен мъж. Какво щастливо бреме да се грижиш за него, да познаваш умората и силата му, да можеш да го успокояваш в моменти на нужда и несигурност. Може би предната нощ, когато всички накрая си бяха легнали повторно, Кейт го бе обвила в прегръдките си, бе го притиснала до гърдите си и му бе помогнала да заспи.

Кейт, която щеше да роди неговото дете…

Ив потъна в размисъл за любовта между Джо и Кейт. Двамата си подхождаха идеално. Нямаше друг мъж на света силен като Джо. Нямаше друг, тъй сигурен в отношенията си с околните. Странно, но търпимостта на Джо към другите около него, която тъй силно контрастираше с виковете и избухванията на останалите продуценти и режисьори, идваше от факта, че той познаваше слабостите на околните и им ги прощаваше. Отнасяше се с тях със загриженост и уважение, с внимание, но и извличаше най-доброто от тях. Можеше да го прави поради пълната увереност в собствените си сили, които сякаш се предаваха на тези, които работеха с него.

Мислейки така, Ив мрачно си припомни несръчния си опит да го прелъсти и непростимото си детинско поведение по време на снимките. Отблъсквайки я, Джо се бе държал също тъй сдържано и спокойно, както и по-нататък, когато, останал без избор, я изгони. Нито за миг не изгуби достойнството си, дори когато тя си послужи с всички възможни трикове, за да го извади от равновесие, да го ядоса, да го нарани.

Ако тогава го бе познавала по-добре, щеше да знае, че както капризите на жените, така и физическите им прелести не му оказват влияние.

Колко ли възхитен, колко ли изпълнен се е почувствал, когато за първи път е срещнал Кейт, която едничка сред жените имаше уважение към себе си, тая способност, която я пазеше от покварата и гнилостта на света и от най-предния пост на корупцията му — Холивуд? В деня, когато очите му са я срещнали и са открили в нея оная необикновена вътрешна светлина на духовна сила, която толкова дълго бе търсил напразно, Джо сигурно си бе казал, че е най-щастливият човек на света.

А когато е видял, че камерата му може да обхване тая светлина, сигурно се е почувствал галеник на боговете.

Тогава нямаше нищо чудно, че почти веднага след като бе срещнал Кейт, се бе оженил за нея и я бе направил звезда. Вероятно не се е колебал дори и за миг, че тя е жената, която бе чакал цял живот.

От този момент те двамата и бракът им бяха станали легенда. Не можеха да направят и една крачка, без целият филмов свят да реагира и да обърне към тях поглед на възхищение и почуда.

А сега Кейт щеше да роди неговото дете.

Ив погледна към Джо. Щеше да каже нещо, но видя, че е заспал. Унесен от клатушкането на колата, бе задрямал, вероятно победен от безсънната нощ и неспирно пулсиращата болка. Както се бе свил в седалката на малката кола, изглеждаше много спокоен и уязвим.

Наближаваха Коултър Бенд — най-стръмната и страшна за очите част от спускането. Пътят пълзеше по ръба на огромен каньон, чийто склон слизаше стремглаво надолу до над триста метра дълбочина. По средата на пропастта няколко скалисти върха се издигаха ядовито към небето, сякаш изпружени от безцелна вътрешна сила, която ги изпълваше с отчаяние и глад.

На това място предпазните перила бяха ниски — най-обикновена усукана жица, закрепена за ниски стоманени колове. Имаше предупредителни знаци: „КАМИОНИ КАРАЙТЕ НА НИСКА ПРЕДАВКА ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТ МИЛИ“. По тази отсечка шофьорите стискаха по-здраво воланите, а жените в колите затаяваха дъх и затваряха очи.

Ив отново погледна към Джо. Той бе напълно изключил за околния свят. По лицето му бе изписана болка — сянка от напрежение и усилие в съня. И все пак в него имаше нещо неизказуемо спокойно. Може би сънуваше Кейт.

Ив погледна отново към пътя, после към празното пространство отвъд склона. Усмивката й се стопи. Защото в този момент безжалостното и ослепително слънце бе изпратило дълбоко в съзнанието й златен лъч на яснота.

Тя се почуди как не бе помислила за това по-рано. Струваше й се, че то открай време е стояло пред нея. Но не го е проумявала. Беше се наложило да се издигне над земята както сега, сама с Джо, за да го разбере.

„Ти имаш детето му“, помисли, когато лицето на Кейт застана пред очите й. Заедно със светлината на любовта си той бе дал на Кейт своя дар за вечността и за безсмъртието. Бъдещето бе за Кейт. Но това не бе целият Джоузеф Найт. Другата половина — тъмнината в него, бе за Ив. Не беше ли тъкмо това празнината, която през цялото време я догонваше и преграждаше пътя й към бъдещето, както бе преградила пътя й към сърцето на Джоузеф Найт?

На света има правосъдие. Това бе истина, която Ив едва сега осъзнаваше, и с всички сили се залавяше за нея. През всички тези години тя бе живяла като половин жена, с половин сърце и бе куцукала като недъгава през времето. Но сега, в този скъпоценен миг й се предоставяше възможност отново да стане цяла. Найт бе направил Кейт цяла. Сега щеше да извърши същото и за Ив.

Тя погледна през пропастта към бездната пред себе си. Как неустоимо я зовеше! Ив се усмихна и усети същото блажено съчетание от ярост и покой, които бе изпитала в деня, когато кръвта й бликаше над вестникарската снимка на Кейт в тишината на фургона по време на снимките на „Сбогом на любовта“. Сякаш разбираше значението на всичко и защо трябваше да стане така. Цял живот бе падала и цялото й нещастие бе идвало от борбата срещу падението, което бе нейна природа и съдба. Сега щеше да се откаже от борбата и да остави нещата да следват естествения си път.

„Ти имаш детето му.“ Ив знаеше, че любовта е безсмъртна. Нито времето, нито раздялата, нито дори гибелта можеха да я променят, а още по-малко да я обезсмислят. Затова, вземайки най-после своето, тя всъщност нямаше да отнеме нищо от Кейт. Само щеше да ускори неизбежното, да утвърди вечното.

С приковани в Джо очи тя рязко завъртя волана надясно. Колата, която се движеше с шейсет мили в час, залитна към паянтовия парапет и политна над него. Машината потрепери, отлепи се от земята и увисна във въздуха.

В този миг Джо се събуди. Видя Ив, която го гледаше. Беше като замаян, сякаш нежелано вмешателство го бе изтръгнало от дълбок сън. После видя израза в очите на Ив и лицето му се промени. Осъзна, че е бил непредпазлив, че е трябвало да предугади какво ще се случи, че всичко се случваше поради недоглеждането му. В погледа му имаше следа от съжаление към Ив.

Той се обърна и погледна към планината. Тя знаеше какво означава това. Той гледаше назад към Кейт, към едничкото нещо, което имаше значение за него. В този миг преди смъртта не изпитваше страх пред собственото си унищожение, а само копнеж по жената, която обичаше.

И разбира се, устните му се разтвориха и той изрече: „Кейт…“.

Колата се обърна. От удара в парапета полетът й се изкриви и тя се завъртя тромаво, после някак грациозно се гмурна надолу. Ив с наслада вкуси от този скок извън света, от това вихрено освобождение.

За миг се сети за Томи Валънтайн. Греховете й мъчително я връхлетяха като отвесните стени на каньона, жадни да я повалят, бързащи да я накажат. Но вече нищо не я интересуваше. Какво значение имаха греховете сега? Тя бе над земята, издигната от Джоузеф Найт, макар и само за секунда, равна на вечност.

Колата се удари в надвиснал каменен блок и се сгромоляса в пламъци. Повлече се по планинския склон и остави зад себе си диря от ненавист и мъка.

И двамата бяха мъртви, преди да стигнат до дъното.