Уиски Бийч

1.

През ледената завеса на суграшицата, под проблясващата на равни интервали светлина от фара върху надвисналата над океана скала масивният силует на Блъф Хаус1 се възвисяваше над Уиски Бийч. Снагата й бе изправена срещу студения бурен Атлантик като предизвикателство.

„Ще съм тук, докато те има.“

С трите си яки етажа над грубия ерозирал бряг къщата снизходително следеше движението и плясъка на вълните през тъмните очи на прозорците си, както бе правила — в един или друг вид — вече над три века.

Малката каменна пристройка, която в момента приютяваше домашни инструменти и градински принадлежности, говореше за скромното начало, за онези, които се бяха осмелили да се възправят срещу жестокия и капризен океан, за да изковат нов живот на каменистия бряг на Новия свят. Пренебрегвайки миналото, разпрострелите се високи стени от златист пясъчник, извитите еркери и пищните тераси от потъмнял от времето местен камък пееха за дните й на възход.

Беше преживяла бури, немара, лекомислена пищност, съмнителен вкус, върхове и падения, скандали и добродетелност.

Между стените й поколения Ландън бяха живели и умирали, бяха празнували и жалили, планирали, процъфтявали, триумфирали и повяхвали.

Беше блестяла ярко като сиянието, отнасящо водите от скалистия и славен северен бряг на Масачузетс. И се бе крила, стаявайки се в мрака.

Беше устояла дълго, толкова дълго, а сега бе просто Блъф Хаус, властваща над морето, над пясъка, над градчето Уиски Бийч.

За Илай Ландън къщата бе останала последното място, където да иде. Не толкова убежище, колкото бягство от всичко, в което животът му се беше превърнал през последните единайсет ужасни месеци.

Едва можеше да се познае.

Двата часа и половина шофиране от Бостън по хлъзгавите пътища го бяха изтощили. Но така бе през повечето дни, когато умората го прегръщаше като любовница, призна си той. Така че остана отвън, в мрака, суграшицата блъскаше по предното стъкло и покрива на колата, а той обмисляше вариантите — дали да събере достатъчно енергия, за да влезе вътре, или просто да си остане тук и да потъне в сън.

Това беше глупаво. Естествено, че не можеше просто да си седи в колата и да дреме, когато къщата с достатъчно хубави легла, от които да си избере все някое, се намираше само на няколко крачки разстояние.

Не можеше обаче да събере ентусиазъм, за да измъкне куфарите от багажника. Вместо това награби двете малки чанти от седалката до себе си, които побираха лаптопа му и някои принадлежности.

Суграшицата го запердаши, когато излезе навън, а фучащият леден атлантически вятър проряза външните слоеве на летаргията му. Вълните се блъскаха в скалите и се смесваха с пясъка с непрестанен съскащ рев. Илай измъкна ключовете за къщата от джоба на сакото си, пристъпи в подслона на широкия каменен портик на масивните двойни входни врати, изсечени преди повече от век от тиково дърво, докарано от Бирма.

Две години, помисли си, почти вече три, откак не беше идвал тук. Твърде зает с живота си, с работата, с катастрофалния си брак, за да дойде за някой уикенд, за кратка почивка, за празнично посещение на баба си.

Естествено, беше прекарвал известно време с нея, с неукротимата Хестър Хокин Ландън, всеки път, когато бе посещавала Бостън. Редовно й се бе обаждал, беше й писал имейли, бяха си говорили през фейсбук и скайп — Хестър може и да беше навлязла в осемдесетте, но винаги бе приветствала технологиите и нововъведенията с любопитство и ентусиазъм.

Беше я водил на вечеря, на по питие, не забравяше да й праща цветя и картички, подаръци, събираха се семейно за Коледа и за важните рождени дни.

И всичко това, мислеше си, докато отключваше вратата, беше извинение, за да не намери време, да не си освободи ден, за да дойде до Уиски Бийч, мястото, което тя толкова обичаше, и да й отдели истинско внимание.

Откри правилния ключ и отключи вратата. С влизането си вътре светна лампите.

Забеляза, че е променила някои неща, но баба му приемаше промените точно както и традициите — само когато й бяха по мярка.

Малко нови картини — морски и градински пейзажи — великолепни меки цветове върху пищните кафяви стени. Стовари чантите си точно до вратата и хвърли поглед на лъскавите придобивки в антрето.

Огледа стълбите — ухилените гаргойли по колоните на перилата, поставени там от някой ексцентричен Ландън — и погледът му проследи стъпалата, които елегантно се извиваха нагоре към северното и южното крило.

Изобилие от спални, помисли си. Просто трябваше да се изкачи по стълбите и да си избере една.

Но не веднага.

Вместо това премина през главния салон с високите му извити прозорци, които гледаха към градината отпред… или поне щеше да стане градина, щом зимата най-сетне отпуснеше хватката си.

Баба му не беше тук от повече от два месеца, но нямаше и следа от прах. В обрамчената с лазурит камина бяха подредени готови да бъдат запалени цепеници. Върху старинната маса от края на осемнайсети век, която тя толкова ценеше, бяха подредени свежи цветя. Пухкави възглавници лежаха върху трите дивана в салона, паркетът от кестен блестеше като огледало.

Явно баба му бе наела човек, който да идва, реши той и разтърка чело, зад което пулсираха първите признаци на главоболието.

Но тя му беше казала, нали? Беше му казала, че има кой да наглежда мястото. Съседка някаква… Някоя, която да почиства основно вместо нея. Забравил беше, че му бе казала, информацията мигновено се беше загубила в мъглата, която твърде често обгръщаше съзнанието му.

Сега беше негово задължение да се погрижи за Блъф Хаус. Да я поддържа, както го беше помолила баба му, да поддържа живота в нея. Освен това бе изразила надежда, че това ще влее някакъв живот в къщата.

Вдигна чантите и погледна към стълбите. И просто спря.

Точно тук я бяха намерили, в основата на стълбището. Намерена от съседка — от същата съседка? Не беше ли онази, която чистеше вместо нея? Някой, слава богу, беше дошъл да я види как е и я бе намерил да лежи там в безсъзнание, натъртена, кървяща, с потрошен лакът, счупено бедро, пукнати ребра и със сътресение.

Би могла да умре, помисли си той. Лекарите се бяха удивили колко упорито бе отказала да го направи. Никой от семейството нямаше навика да я проверява всекидневно, никой не бе помислил да й се обади и никой, включително той самият, не би се разтревожил, ако не се чуе с нея за ден или два.

Хестър Ландън, независима, непобедима, неразрушима.

Която можеше да умре след ужасното падане, ако не беше съседката… и несломимата й воля.

В момента властваше в собствен апартамент в дома на родителите му, докато се възстановяваше от падането. След това щеше да остане, докато не се почувстваше достатъчно силна, за да се завърне в Блъф Хаус, тоест завинаги, ако зависеше от майка му и баща му.

Искаше му се да мисли, че тя отново ще се върне тук, в дома, в който беше влюбена, ще седи отвън на верандата с вечерното си мартини и ще се взира в океана. Или ще се развлича в градината, разпънала триножник, за да рисува.

Щеше му се да мисли за нея като за жизнена и жилава, не безпомощна и потрошена на пода, докато той си пие второто сутрешно кафе.

Така че трябваше да даде най-доброто от себе си, докато тя не се завърне у дома. Щеше да поддържа живота в къщата, все едно че е негова.

Илай взе чантите си и тръгна по стълбите. Възнамеряваше да заеме стаята, която винаги бе използвал при посещенията си… По-точно преди посещенията му да намалеят, а интервалите между тях да станат по-големи. Линдзи мразеше Уиски Бийч и Блъф Хаус и беше превърнала гостуванията тук в студена война с баба му, която демонстрираше ледена любезност срещу предлагания й преднамерен фалш. А той самият беше притиснат по средата.

Ето как беше поел по лесния път. Можеше да съжалява за това, да съжалява, че е спрял да идва, да съжалява, че си бе намирал извинения и бе ограничил общуването с баба си до посещенията й в Бостън. Но нямаше как да върне времето.

Влезе в спалнята. Забеляза, че и тук има цветя. Стените бяха в пастелнозелени тонове — един от любимите цветове на баба му.

Остави чантите си на пейката пред голямото старинно легло и съблече палтото си.

И тук всичко си беше същото. Малкото бюро под прозореца, широките врати към верандата, креслото с високата облегалка и столчето за крака с покривка, която баба му някога бе избродирала.

Хрумна му, че за пръв път от много време има чувството, че си е у дома… Почти у дома. Отвори чантата си, извади несесера с тоалетните си принадлежности, после намери чисти кърпи и луксозни сапуни с форма на мидена черупка. В банята ухаеше на лимони.

Съблече се, без да се поглежда в огледалото. През последната година беше отслабнал много, дори прекалено. Нямаше нужда да си го напомня. Пусна душа и се пъхна под него с надеждата, че горещата вода ще отмие част от изтощението му. От опит знаеше, че ако си легне изморен и изнервен, ще спи неспокойно и ще се събуди с непоносимо главоболие.

След като се изкъпа, взе една от хавлиите от купчината и докато търкаше косата си, отново долови полъха на лимон. Мокрите кичури се извиваха отзад на шията му, тъмноруси и по-дълги, отколкото когато бе на двайсет. Но не беше се виждал с фризьора си Енрике вече почти година. Въобще не му беше до прическа за сто и петдесет долара, нито пък до колекцията италиански костюми и обувки, които да опакова в багажа си.

Вече не беше тузарски облечен адвокат по наказателни дела с хубава кантора и само на крачка от пълноправно партньорство. Този мъж бе умрял заедно с Линдзи… само дето още не го знаеше.

Пъхна се под юргана — пухкав и бял като хавлиената кърпа — и загаси лампите.

В мрака можеше да чуе морето, неспирния му тътен, сипещата се по стъклото на прозореца суграшица. Затвори очи и както всяка нощ, си пожела поне няколко часа забрава.

Само на толкова можеше да се надява.

Мамка му! Беше вбесен. Никой друг, абсолютно никой, мислеше си, докато шофираше под проливния леден дъжд, не можеше да го изкара от кожата му като Линдзи.

Кучка.

Умът й, а явно и понятията й за нравственост бяха напълно различни от тези на останалите хора. Беше успяла да убеди себе си, а със сигурност и всичките си приятели, майка си, сестра си и бог знае още кого, че вината за провала на брака им е негова, той бил виновен, че от два сеанса при брачен консултант стигнаха до пробна раздяла, която прерасна в истинска битка и подготовка за развод.

Негова била и скапаната вина, задето тя му изневеряваше от осем месеца… с пет повече от периода на „пробната“ раздяла, за която бе настоявала. И някак пак той се бе оказал виновен, задето е разкрил лъжливия й задник, преди да сложи подписа си под документа, така че тя да може да се измъкне с дебело обезщетение.

Значи и двамата бяха прецакани, реши. Той, задето се бе оказал такъв идиот, а тя — задето най-накрая се беше усетил.

Без съмнение негова щеше да е вината и за горчивата, злостна и публична караница следобеда в художествената галерия, където тя ходеше да работи на половин ден. Неподходящо време, неподходящо поведение от негова страна, призна си, но какво значение имаше сега? Въобще не му пукаше.

Искаше й се да го вини, защото беше станала небрежна, толкова небрежна, че собствената му сестра бе видяла отчуждената му съпруга да се натиска с друг мъж във фоайето на някакъв хотел в Кеймбридж… преди да се качат в асансьора.

Може би Триша бе изчакала няколко дни, преди да му каже, но не би могъл да я упрекне. Такова нещо не е лесно да се сподели. А той изчака още няколко дни, за да приеме фактите, преди да се вземе в ръце и да наеме детектив.

Осем месеца, помисли си отново. Тя се беше търкаляла с друг в хотелските легла, из разни мотели, бог знае къде още… добре че беше достатъчно умна, за да не използва къщата. Какво щяха да си помислят съседите?

Може би не трябваше да отива в галерията, въоръжен с докладите на детектива и с яростта си, за да й иска обяснение. Може би и двамата трябваше да проявят повече благоразумие и да не си крещят там вътре, че после и на улицата.

Но и двамата трябваше да понесат срама.

Поне едно му беше ясно — обезщетението вече нямаше да й се услади толкова. А що се отнасяше до идеята за ясни и чисти сметки, без необходимост да се придържат стриктно към брачното споразумение… Готово. Щеше да й се изясни, след като се прибере у дома след благотворителния аукцион и не намери картините, които той бе купил във Флоренция, диамантения пръстен в стил ар деко, наследство от прапрабаба му, и сребърния сервиз за кафе, към който не проявяваше интерес, но беше друга семейна ценност, така че проклет да бъде, ако й позволи да го натика в кюпа на общото имущество.

Жена му щеше да установи, че играе в друг мач.

Може би беше проява на дребнавост, може би беше глупаво… а може би беше редно и справедливо. Трудно му бе да прецени през пелената на яда и предателството, а и честно казано, беше му все едно. Воден от гнева си, заби спирачки на алеята пред къщата в квартал Бек Бей. Домът, за който някога вярваше, че ще бъде здрава основа за брака им, бе започнал да се пропуква. Имаше време, когато се беше надявал, че в тази къща ще се появят деца, и за кратко двамата с Линдзи бяха опитали да замажат пукнатините, като избираха мебели, спореха и се съгласяваха — което тогава му изглеждаше съвсем нормално — и за най-дребните детайли.

Сега щеше да им се наложи да я продадат и да си тръгнат с половината от малко или нищо. И вместо да наеме апартамент за кратко, както се бе надявал — накрая щеше да купи един.

За себе си, помисли си, докато се измъкваше от колата в дъжда. Без спорове, караници или необходимост от съгласие.

И както установи, докато тичаше към входната врата, това му донесе облекчение. Никакви отсрочки повече, никакви „може би“, никакви преструвки, че бракът им може или трябва да бъде спасен.

Вероятно с лъжите, измамите и изневярата си тя му беше направила услуга.

Вече можеше да продължи без вина и разкаяние.

Но щеше да си тръгне с онова, което му принадлежеше.

Отключи вратата и пристъпи в просторното изискано антре. Обърна се към таблото на алармената инсталация и въведе кода. Може и да й беше хрумнало да го смени, но той имаше документи, на които бяха посочени името и адреса му. Вече беше обмислил как да отговори на евентуалните въпроси на полиция и охранители.

Просто щеше да каже, че жена му е сменила кода — самата истина впрочем — а той го е забравил.

Но кодът не беше сменен. Това му донесе облекчение, но и го ядоса. Мислеше си, че го познава толкова добре, и беше толкова сигурна, че никога не би влязъл в къщата без нейно позволение, макар да бе наполовина негова. Беше се съгласил да се изнесе, да остави пространство и за двамата, така че никога не би нахлул, никога не би действал твърде грубо.

Тя вярваше твърдо, че е цивилизован до глупост.

Скоро щеше да открие, че въобще не го е познавала.

Спря за малко, попивайки тишината на къщата, усещането за спокойствие. Всички онези неутрални тонове, които служеха като екран от пръски и отблясъци от цветове, смесица от старинно и ново, чудата и умна комбинация от стилове.

Биваше я в това, трябваше да признае. Знаеше как да представи себе си и дома си, умееше да организира хубави приеми. Тук беше имало и хубави мигове, проблясъци на щастие, доволство, моменти на разбирателство, хубав секс в някои мързеливи неделни сутрини.

Как и кога се обърка всичко?

— Майната му — измърмори.

Влизаш и излизаш, каза си. Самото пребиваване в къщата го потискаше. Качи се по стълбите и се отправи директно към дневната, която беше до спалнята им. Забеляза, че е прекарала нощта в събиране на багаж, който беше опакован наполовина.

Можеше да ходи където там, по дяволите, й беше скимнало, ако ще, сама, ако ще, и с любовника си.

Илай се съсредоточи върху това, за което беше дошъл. Вътре в килера набра комбинацията за сейфа. Не обърна внимание на парите, документите и кутиите, пълни с бижута, които й бе подарил през годините или тя сама си беше купила.

Само пръстенът, каза си. Пръстенът на Ландън. Отвори кутийката, погледна го как проблясва на светлината и го пъхна в джоба на сакото си. След като отново заключи сейфа и тръгна надолу, се сети, че трябваше да донесе нещо, с което да опакова картините.

Реши да вземе няколко кърпи, за да ги увие и опази от дъжда. Награби две от дрешника и продължи.

Влизам и излизам, каза си отново. Досега не си беше давал сметка колко много му се иска да напусне тази къща, да се отдалечи от спомените — и от добрите, и от лошите.

В дневната свали една картина от стената. Беше я купил по време на медения им месец, защото Линдзи бе запленена от слънчевите цветове, от очарованието и простотата на слънчогледовото поле, обградено от маслинови горички.

И други неща бяха купували след това, спомни си, докато омотаваше картината с кърпите. Други картини, скулптури, керамика… определено дори бяха по-скъпи. Спокойно можеха да отидат в общото имущество, да се превърнат в част от преговорите. Но не и тази.

Постави увитата картина на дивана и отиде в дневната, докато навън бушуваше буря. Зачуди се дали Линдзи шофира в това време на път за вкъщи, за да довърши опаковането на багажа за нощното пътешествие с любовника си.

— Наслаждавай се, докато можеш — процеди ядно през зъби, защото първото, което щеше да направи сутринта, беше да се обади на бракоразводния адвокат и да го накара да се развихри.

От сега нататък смяташе да атакува безмилостно.

Отиде в стаята, която бяха обзавели като библиотека и докато се пресягаше за ключа за осветлението, я видя в яростния отблясък на ледена мълния.

Съвзе се, като чу гърма.

— Линдзи?

Блъсна ключа за осветлението и се наведе. В него забушува война между това, което виждаше, и това, което би могъл да приеме.

Тя лежеше на една страна пред камината. Кръв, толкова много кръв по белия мрамор, че подът бе почернял.

Очите й — плътният шоколад, който някога го бе запленил — бяха помътняло стъкло.

— Линдзи.

Строполи се до нея, хвана ръката й, опъната на пода, сякаш се протягаше. Беше ледена.

В Блъф Хаус Илай се събуди и изплува от кръвта и шока, върнали се в съня му, за да посрещне слънчевата светлина.

Известно време поседя изправен в леглото, объркан и смутен. Огледа стаята и спомените се върнаха, докато лудешки биещото му сърце се успокои.

Блъф Хаус. Беше се върнал в Блъф Хаус.

Линдзи беше мъртва от почти година. Къщата им в Бек Бей най-сетне бе обявена за продан. Кошмарът беше в миналото, дори понякога да го усещаше как му диша във врата.

Прокара пръсти през косата си и си пожела да си повярва, че може да заспи отново, но знаеше, че ако пак затвори очи, неминуемо ще се озове в малката библиотека точно до тялото на убитата си съпруга.

Въпреки това не можеше да се сети и за една причина да се измъкне от леглото.

Стори му се, че дочу музика — неясна и далечна. Какво беше това, по дяволите?

Свикнал беше с шума през последните месеци в дома на родителите си — гласове, музика, дърдоренето по телевизията, но тук не би трябвало да се чува нищо друго, освен вълните и свистенето на вятъра.

Дали пък не беше включил радиото или телевизора, а после да е забравил? Нямаше да му е за първи път, откак бе поел по спиралата на падението си.

Е, поне имаше причина да стане от леглото.

Не беше донесъл целия си багаж, затова се намъкна в дънките, които бе носил предния ден, грабна ризата си и я навлече на излизане от спалнята.

Всъщност не звучеше като радио, установи, щом наближи стълбите. Или поне не беше само радио. Лесно разпозна Адел, докато вървеше по първия етаж, но ясно чу и втори женски глас, който припяваше в страстен — и доста гръмогласен — дует.

Проследи звука и се озова в кухнята. Пеещата партньорка на Адел се пресегна към една от трите платнени торби на плота, измъкна няколко банана и ги постави в бамбуковата купа с ябълки и круши.

Въобще не успя да схване ставащото.

Тя пееше с цяло гърло, при това доста добре… е, не докарваше чак вълшебството на Адел, но си я биваше. Напомняше му едновременно на фея и на висока гъвкава върба.

Пищни дълги къдрици с цвета на орех се виеха по раменете й и се спускаха отзад по тъмносиния й пуловер. Лицето й беше… необичайно. Само това успя да измисли. Издължените бадемови очи, острият нос и скулите, плътната горна устна и бенката на лявата й буза му се сториха интригуващи.

А може би това се дължеше на замъгленото му съзнание и на обстоятелствата.

На пръстите й проблясваха пръстени. От ушите й висяха обеци. На врата й трепкаше полумесец, а на китката й се виждаше часовник, чийто кръгъл бял циферблат приличаше на бейзболна топка.

Продължавайки да пее, жената извади кутия мляко и пакет масло от торбата и се завъртя към хладилника. Тогава го видя.

Не изпищя, но рязко отскочи назад и почти изтърва млякото.

— Илай? — Притисна към сърцето си обсипаната с пръстени длан. — Боже! Уплаши ме!

Смехът й беше дрезгав и напрегнат. Тя разтърси къдравите си коси.

— Не те очаквах преди следобеда. Не видях колата. Обаче дойдох отзад — продължи и посочи вратата, която водеше към главната тераса. — Сигурно си минал отпред. Че защо не? През нощта ли шофира? Предполагам, че трафикът не е бил натоварен, но пътищата са ужасни заради лапавицата. Все едно, вече си тук. Искаш ли кафе?

Приличаше на дългокрака самодива, а смехът й беше като на морска богиня.

Освен това беше донесла банани.

Втренчи се в нея.

— Коя си ти?

— Ох, извинявай. Мислех, че Хестър ти е казала. Аз съм Абра. Абра Уолш. Хестър ме помоли да приготвя къщата за теб. Точно зареждах кухнята. Как е Хестър? От няколко дни не съм я чувала — разменяхме си само имейли и съобщения.

— Абра Уолш — повтори той. — Ти си я намерила.

— Да.

Измъкна пакет кафе от торбата и започна да пълни машината, която беше почти същата като тази, която беше използвал всеки ден в адвокатската си кантора.

— Ужасен ден. Не се появи на класа по йога… А никога не пропускаше. Обадих й се, но тя не вдигна, така че дойдох да проверя. Имах ключ. Почиствах тук.

Докато от машината се издигаше пара, тя постави доста голяма чаша под чучура и продължи да вади покупките.

— Минавам отзад — навик ми е. Повиках я, но… После се притесних, че може би й е зле, така че влязох и се запътих към стълбището. И я намерих да лежи там. Помислих си… но имаше пулс и дойде в съзнание, като я извиках по име. Звъннах за линейка и я завих с покривката от дивана, защото ме беше страх да я местя. Хората дойдоха бързо, но тогава ми се стори, че са минали часове.

Извади кутия със сметана от хладилника и сипа в чашата.

— Тук или на масата ще закусваш?

— Моля?

— Тук. — Постави кафето на плота. — Така ще можеш да седнеш и да си говорим.

Илай погледна кафето, а тя се усмихна.

— Добре ли е така? Хестър каза с много сметана и без захар.

— Аха. Да, благодаря.

Подобно на сомнамбул отиде до плота и седна на стола.

— Толкова е силна и умна, толкова е… себе си. Тя е моят герой, баба ти. Когато се преместих тук преди няколко години, тя беше първият човек, с когото се сближих.

Не спираше да говори. Нямаше никакво значение дали я слуша, каза си тя. Понякога нечий глас би могъл да донесе успокоение, а той определено изглеждаше като човек, който има нужда да бъде успокоен.

Сети се за неговата снимка, която Хестър й беше показала, онази отпреди няколко години. Леката усмивка, блясъкът в сините Ландънови очи — кристалносини с много тъмен ръб около ириса. Сега изглеждаше изтощен, тъжен и много слаб.

Щеше да направи всичко по силите си, за да оправи тая работа.

И докато разсъждаваше, извади от хладилника яйца и шунка.

— Много е доволна, задето си се съгласил да останеш тук. Знам, че се натъжаваше, като си представяше Блъф Хаус празна. Спомена, че пишеш роман?

— Аз… такова…

— Прочетох някои от разказите ти. Харесаха ми. — Постави тиган върху котлона. После напълни чаша с портокалов сок, сложи шепа горски плодове в малка цедка, за да ги умие, и постави хляб в тостера. — Писала съм лоши любовни стихотворения като ученичка. Още по-зле стана, щом се опитах да им добавя и музика. Обичам да чета. Уважавам всеки, който умее да навързва думите така, че да се получи история. Тя се гордее с теб, да знаеш. Хестър де.

Илай я погледна и забеляза очите й. Зелени, установи, като замъглено море, сякаш от друг свят като всичко останало в нея.

Може пък наистина да не беше оттук.

И тогава дланта й докосна ръката му, само за миг, топла и истинска.

— Кафето ти ще изстине.

— Вярно.

Вдигна чашата, отпи. Почувства се малко по-добре.

— Отдавна не си идвал — продължи тя, докато сипваше яйчената смес в тигана. — Има малък ресторант долу в градчето… И пицарията още си е там. Мисля, че вече си добре зареден, но и магазинът си е на мястото. Ако имаш нужда от нещо, няма защо да ходиш чак в града, само ми кажи. Аз съм във вилата Лафинг Гъл2, ако излезеш и решиш да дойдеш. Знаеш ли я къде е?

— Аз… да. Ти… за баба ли работиш?

— Почиствам тук веднъж или два пъти седмично, когато има нужда. И за други хора чистя — когато те имат нужда. Преподавам йога пет пъти седмично в сутерена на църквата и една вечер в седмицата — вкъщи. Убедих Хестър да опита йога и тя се пристрасти. И масажи правя… — Усмихна му се бързо през рамо. — Терапевтични. Имам сертификат. Въобще върша много неща, защото се интересувам от много неща.

Постави омлета в чиния заедно със свежите, горски плодове и препечените филийки. Поднесе му закуската, добави червена ленена кърпа и прибори.

— Трябва да тръгвам. Малко закъснявам.

Сгъна пазарските торби в огромна червена пазарска чанта, облече тъмномораво палто, уви около врата си раирано блестящо шалче и постави на главата си пурпурна вълнена шапка.

— Ще се видим вдругиден към девет.

— Вдругиден?

— Ще чистя. Ако междувременно имаш нужда от нещо, телефоните ми — и мобилният, и домашният — са ей тук на дъската. Или пък ако излезеш на разходка, а аз съм вкъщи, можеш да наминеш. Значи… Ами добре дошъл отново, Илай.

Отправи се към входната врата, обърна се и се усмихна.

— Да си изядеш закуската — нареди му и изчезна.

Той поседя втренчен във вратата, след което погледна чинията си. Нямаше какво друго да прави, затова взе вилицата и започна да яде.

2.

Илай тръгна из къщата с надеждата, че това ще му помогне да се ориентира. Мразеше това усещане на безцелно движение, на лутане от място на място, на прескачане от мисъл на мисъл без опорна точка. Някога животът му беше организиран и имаше цел. Дори след смъртта на Линдзи, когато всичко се пръсна на парченца, той все пак продължи да има цел.

Да се бори да не прекара остатъка от живота си в затвора, си беше ясна и добре дефинирана цел.

А сега, когато заплахата не беше толкова непосредствена и явна, каква му беше целта? Писането, напомни си той. Често си мислеше, че бягството чрез писането бе опазило разума му.

Но къде беше опорната му точка сега? Къде бяха корените му? Може би в Блъф Хаус? Толкова ли просто беше?

Беше живял тук като дете, като младеж. Толкова много лета бе прекарал на плажа — винаги мамещо близък, толкова много зимни празници и уикенди беше гледал как снегът се трупа по пясъка и по издадените скали.

Прости дни — дни на невинност? Такива ли бяха? Пясъчни замъци, ястия от морски дарове със семейството, с приятели, плаването с дядо в красивия платноход, който баба му още държеше закотвен на пристана на Уиски Бийч, шумните и пъстри коледни вечери, пръскащите искри пращящи камини…

Никога не си бе представял, че ще се лута из тези стаи като призрак, опитващ се да долови ехото на онези гласове или избелелите изображения на по-добрите времена.

Когато отиде в стаята на баба си, забеляза, че макар да бе направила някои промени — картината, покривката на леглото — почти всичко друго си беше както преди.

Огромният балдахин, под който се бе родил баща му поради преждевременно започнали родилни болки и снежна виелица. Снимката на баба му и дядо му, млади, изпълнени с живот и красиви в сватбения си ден преди половин век, още си стоеше в блестящата сребърна рамка върху бюрото. Гледката от прозорците към морето, пясъкът, извитата линия на скалистия бряг — всичко това сякаш бе вечно.

Внезапно в ума му проблесна спомен от лятна нощ, от яростна лятна буря. Трясък на мълнии, пронизващи светкавици. И той и сестра му, гостуващи за седмица в Блъф Хаус, ужасено бягат да се скрият в леглото на баба и дядо.

На колко беше тогава? На пет, може би на шест? Но споменът беше ясен, все едно го гледаше през кристалночист окуляр. Светкавиците зад прозорците, прекрасното гигантско легло, на което трябваше да се покатери. Чу дядо си — не беше ли странно точно в този миг да си даде сметка как баща му е взел да прилича на дядо му на същата възраст? — да се смее, докато изтегляше ужасената Триша в леглото.

Онази вечер си направиха див купон! Беше като рок концерт в рая.

Споменът избледня, но Илай се почувства по-спокоен.

Отиде до вратата на верандата, отключи и пристъпи навън, на вятъра и студа.

Вълните се блъскаха и кипяха от силния неспиращ вятър, който носеше мириса на сняг. На ръба на носа, в най-отдалечения му край, белият като в булчинска премяна фар се издигаше над острите скали. Още по-навътре в Атлантика видя точица — кораб, борещ се с неуморните води.

Къде ли отиваше? И какъв ли товар носеше?

Навремето играеха игра… „А“ за ананас. Заминава за Армения, каза си Илай, и носи артишок.

За пръв път от много време, докато присвиваше рамене срещу хапещия студ, той се усмихна.

За Бимини с бабуини. За Кайро с кокосови орехи. За Дания с дини, мислеше си, докато петънцето изчезна.

Остана още малко навън, преди да се прибере на топло.

Трябваше да прави нещо. Да излезе и да си вземе багажа. Да го подреди, да се установи.

Може би по-късно.

Излезе от стаята и тръгна към третия етаж, където някога — преди да се роди — се бяха намирали помещенията на прислугата.

Сега беше склад, пълен с покрити като призраци мебели, ракли, кутии — повечето на открито, докато стаичките, в които слугините и готвачите са спали, стояха празни. Приближи се безцелно до остъкления еркер, който гледаше към морските вълни.

Стаята на иконома. Или пък на управителя. Не можеше да се сети точно чия беше, но който и да бе спал там, бе придавал на мястото особена важност — то се намираше точно срещу частния вход и верандата.

Нямаше вече нужда от такъв персонал, не беше и необходимо третият етаж да се поддържа мебелиран и дори да се отоплява. Практичната му баба го бе затворила преди години.

Може би някой ден този, който се заемеше с къщата, щеше да възстанови помещението, да разкара всички онези призрачни покривала, да върне топлината и светлината.

Но сега всичко тук беше празно и студено като него самия.

Отново слезе долу и продължи да се разхожда.

Откри още промени.

Баба му беше преустроила една от спалните на втория етаж в нещо като кабинет и дневна. Студио може би. Завършено с настолен компютър върху гигантско старинно бюро, фотьойл за четене, който би могъл да служи и като диван за следобедна дрямка. И още от картините й — разцъфтели розови божури, които се изсипваха от кобалтовосиня ваза, и ефирна мъгла над оформените от вятъра дюни.

И гледката, разбира се, разпростряла се като отрупана маса пред изгладняла душа.

Отиде до бюрото и издърпа бележката, залепена на монитора.

Намръщи се за миг на бележката, без да е сигурен дали е доволен, задето баба му използва съседката, за да му предава нарежданията си. След това, все още с листчето в ръка, огледа стаята, прозорците, дори малката баня и килера, в който сега имаше канцеларски принадлежности заедно с чаршафи, одеяла и възглавници. Което го наведе на извода, че диванът е разтегателен.

Пак тази практичност. В къщата имаше дванайсет, а може би и повече спални — не можеше да се сети, но защо да се хаби място, щом може да се използва едно помещение за няколко цели?

Поклати глава пред малкия хладилен шкаф със стъклена врата, зареден с бутилирана вода и с единственото му греховно удоволствие още от колежа, „Маунтин Дю“.

„Пиши тук.“

Призна, че мястото е добро, а мисълта да седне и да пише го влечеше много повече от подреждането на багажа му.

— Добре де — измърмори. — Така да бъде.

Отиде до спалнята си и извади чантата с лаптопа. Избута клавиатурата и монитора вляво, освобождавайки място за себе си. И тъй като бездруго му беше подръка — какво пък, дявол да го вземе — извади студена бутилка „Маунтин Дю“. Включи лаптопа и постави флаш паметта.

— Добре — каза отново. — Докъде бяхме стигнали?

Отвори бутилката, изпуфтя, когато файлът му се отвори, и започна да го преглежда. И щом се зачете в написаното, потъна в него.

Избяга.

Още от колежа писането му беше хоби — интерес, който обичаше да задоволява. А и беше получил причина да се гордее, когато продаде няколко разказа.

През изминалата година и половина — когато животът му започна да се разпада — откри, че писането му предлага по-добра терапия, по-успокоено съзнание, отколкото цял час при психоаналитик.

Можеше да избяга в създадения от него свят, който — в някаква степен поне — успяваше да контролира. А странното бе, че тогава се чувстваше по-истински, отколкото в реалността.

Това, което пишеше, най-вече се основаваше на опита му. Създаването на съдебни трилъри — първоначално разкази, а сега и този плашещо съблазнителен опит за роман — му предостави възможността да се заиграва със закона, да го използва или да злоупотребява с него в зависимост от персонажа. Можеше да сътворява дилеми, разрешения, да се движи по тясната хлъзгава и постоянно криволичеща пътечка между закона и правосъдието.

Стана адвокат, защото правото, с всичките си пукнатини, с цялата си сложност и с всевъзможните си интерпретации, го очароваше. Другата причина беше, че семейният бизнес, индустрията на „Ландън Уиски“, за него просто не беше това, което означаваше за баща му, за сестра му, дори за зет му.

Ориентира се към криминалното право и следва упорито целта си в колежа, докато стажува при съдия Райнголд — човек, към когото питаеше възхищение и уважение — а после при „Браун, Кинсейл, Шубърт и съдружие“.

Сега, когато законът съвсем буквално го провали, писането бе това, което го поддържаше жив. То му напомняше, че има моменти, в които истината побеждава лъжите и правосъдието си пробива път.

Когато изплува в реалността, светлината се беше сменила, бе станала някак мрачна и смекчаваше водните нюанси. С известна изненада установи, че минава три следобед — беше писал усърдно почти четири часа.

— Хестър пак отбеляза точка — измърмори.

Запази работата си и си провери имейла. Откри, че е залят със спам и го изтри. Нищо важно, нищо, което да се чувства задължен да прочете точно в момента.

Написа писмо до родителите си и още едно до сестра си с почти същия текст. Никакви проблеми по пътя, къщата изглежда чудесно, чувства се добре, че се е върнал там и се е установил. Нищо за повтарящите се сънища, за промъкващата се депресия и за бъбривите съседки, които забъркват омлети.

След това писа и на баба си.

След като изпрати имейла, му хрумна, че не може да се сети дали й е благодарил, но добре помни, че не й е платил покупките.

Записа си бележка върху лист от хартиеното кубче, което намери в чекмеджето на бюрото, и го залепи на монитора. Напоследък много лесно забравяше.

Нямаше смисъл да отлага подреждането на багажа си. Най-малкото, трябваше да смени дрехите, които беше носил вече два дена. Не можеше да си позволи отново да се изостави.

Възползва се от приповдигнатото заради писането настроение, навлече палтото си, напомни си да си обуе и обувките и излезе, за да си вземе багажа.

Когато започна да разопакова, откри, че е действал доста неразумно. Едва ли щеше да му е нужен костюм, още по-малко пък три, четири чифта официални обувки, петнайсет — боже! — вратовръзки. Просто навик, каза си. Явно беше подреждал багажа си на автопилот.

Извади натиканите из преградите книги, откри и зарядното за телефона си и айпода. Щом веднъж нещата си намериха място в стаята, той се почувства някак по у дома си.

Така че разопакова чантата за лаптопа, пъхна чековата си книжка в чекмеджето на бюрото заедно с маниакалния си запас от химикалки — трябваше да плати на съседката, след като почисти.

Сега вече можеше да излезе на разходка. Да се разтъпче, да направи малко упражнения, да подиша чист въздух. Здравословни и творчески дейности. Тъй като не искаше да полага усилия, се наложи над себе си, като си даде обещание. Да излиза навън всеки ден, дори да е само за разходка по брега. Не изпадай в отчаяние, не се поддавай на мрачни мисли.

Облече се, пъхна ключовете в джоба си и излезе през вратата на верандата, преди да е размислил.

Насили се да прекоси павираната алея въпреки вилнеещия вятър. Петнайсет минути, реши, докато вървеше към стъпалата за плажа със сведена глава и присвити рамене. Това си се броеше за излизане. Слезе, повървя в едната посока седем минути и половина, след това тръгна да се прибира.

После щеше да запали камината и да поседи умислен пред нея с чаша уиски, стига да поиска.

Пясъкът от дюните се вихреше в танц, а морският вятър брулеше крайбрежната растителност. Белите гребени на вълните, за които писа на баба си, се издигаха и галопираха като коне над оловносивата ледена вода. На всяко вдишване въздухът прерязваше гърлото му като счупено стъкло.

Вятърът държеше Уиски Бийч в ледената си прегръдка и му напомни, че е забравил да си сложи ръкавици и шапка.

Утре може да повърви трийсет минути, опита да се спазари със себе си. Или да си избере някой ден от седмицата и да излезе за час. Кой е казал, че трябва да излиза всеки ден? Кой е измислил правилата? Дяволски студено беше навън и дори идиот би могъл да погледне забуленото небе и да отгатне, че издутите кипнали облаци нямат търпение да изпуснат снежния си товар.

И само идиот би вървял по брега в снежна буря.

Достигна основата на посипаните с пясък стълби, потънал в мислите си, почти удавени от рева на водата и вятъра. Нямаше смисъл от тази работа, убеди се сам и точно преди да се обърне и да започне да се катери, вдигна глава.

В тържествен поход вълните напускаха оловносивия си свят и щурмуваха брега като бойки овни, изпълнени със сила и ярост. Свирепите им викове един след друг отекваха по време на безмилостното настъпление и последващия отбой. Скалите се възправяха гордо срещу кипналия пясък и след като атакуваха, вълните се престрояваха и нападаха отново във война, която никоя страна нямаше да спечели.

А над бойното поле издутото небе чакаше и наблюдаваше, все едно пресмяташе кога да засипе враговете със собствените си оръжия.

Така че Илай спря поразен от ужасяващата мощ и красота, от абсолютното великолепие на енергията.

После, докато войната бушуваше, той тръгна.

По целия дълъг бряг не срещна жива душа. Чуваше само острия вятър и гневния прибой. Над дюните домовете на хората бяха с плътно затворени прозорци, за да се опазят от студа. Доколкото виждаше, никой не слизаше по стълбите към плажа. Нямаше никого и на вълнолома, където яростните вълни безмилостно блъскаха колоните.

Точно сега, в този миг, беше сам като Робинзон Крузо. Но не беше самотен.

Невъзможно бе да си самотен тук, осъзна, заобиколен от цялата тази сила и енергия. Обеща си да го запомни, да запамети това чувство за следващия път, когато тръгне да си търси извинения, за следващия път, когато почне да се оправдава, задето се опитва да се затвори в себе си.

Обичаше брега, а тази плажна ивица беше любимата му част от него. Обичаше усещането преди буря — зимна, лятна, пролетна — нямаше значение. Обичаше живота тук по време на сезона, когато хората се гмуркаха под вълните, изтягаха се на кърпите си или пък седяха на шезлонги под чадърите. Обичаше картината, която рисуваше изгревът, или леката целувка на летния здрач.

Защо толкова дълго се беше лишавал от това? Не можеше да вини обстоятелствата, не би могъл да вини и Линдзи. Можеше и трябваше да идва — заради баба си, заради самия себе си. Но беше избрал по-лесния начин, вместо да обяснява защо жена му не може да идва, да измисля извинения и за нея, и за себе си. Би могъл да се противопостави на Линдзи, когато тя настояваше да идат на Кейп Код или Мартас Вайнярд, или пък на продължителна почивка на Лазурния бряг.

Обаче по-лесният начин се оказа не толкова лесен и Илай бе изгубил нещо важно за себе си.

Ако не си го върнеше сега, единственият виновен щеше да е той.

Така че вървя по целия път до кея и си спомни момичето, с което беше завъртял горещ летен флирт точно преди да започне колежа. Сети се как ходеше на риба с баща си — нещо, което и двамата никак не умееха. Върна се още по-назад, в детството, копаеше пясъка край прибоя, за да търси пиратско съкровище с децата, с които бе завързвал краткотрайни летни приятелства.

Зестрата на Есмералда. Старата, но все още жива легенда за откраднатото от пирати съкровище в свирепа морска битка, загубено отново, когато пиратският кораб, позорният „Калипсо“, се разбил в скалите на Уиски Бийч точно в подножието на Блъф Хаус.

През годините беше слушал какви ли не варианти на легендата и като дете, в плен на магията й, беше играл тук с приятелите си. Щяха да изровят съкровището, да станат модерни пирати, натоварени с испански реали, съкровища и сребро.

И както всички други, намираха само миди, рачета и черупки. Но се радваха на преживените приключения по време на слънчевите лета.

Някога Уиски Бийч беше неговото съкровище, богатството му. Застанал там с разбунтувалите се разпенени вълни Илай повярва, че ще си го върне отново.

Стигна по-далеч, отколкото бе възнамерявал, и остана по-дълго, но когато пое обратно по пътя, си помисли за уискито край огъня като за удоволствие, за вид награда, а не за бягство или лек срещу мрачни мисли.

Май трябваше да си направи нещо за ядене. Не бе помислил за обяд. Даде си сметка, че от закуската не е ял нищо. Което означаваше, че е забравил поредното дадено обещание — да възвърне загубеното си тегло, да започне по-здравословен начин на живот.

Значи щеше да си направи нещо свястно за вечеря и да започне с този здравословен живот. Сигурно имаше какво да си забърка. Съседката беше заредила кухнята, така че…

Щом се сети за нея, погледна нагоре и видя Лафинг Гъл, загнездила се сред съседите си отвъд дюните. Тъмносинята й дъсчена облицовка с цвета на лято изпъкваше сред пастелните тонове и кремавото. Сети се, че някога вилата беше млечносива. Но чудатият островръх покрив, широката покрита тераса и стъклената гърбица на солариума не можеха да бъдат сбъркани.

Видя как зад това стъкло проблясват светлини, които разпръскваха мрака.

Реши да се качи и да й плати сега. В брой. Тогава можеше да спре да мисли за това. Оттам щеше да се прибере у дома, да си припомни другите къщи, хората, които живееха в тях… или които бяха живели.

С част от съзнанието си установи, че вече разполага с нещо забавно… и истинско, за което да пише на семейството си. Разходка по брега (ще я опише), отбиване при Абра Уолш на път за вкъщи. Дрън-дрън-дрън, новата боя на Лафинг Гъл изглежда чудесно.

Ето че не се изолирам, притеснено семейство. Излизам, създавам контакти. Положението е под контрол.

Докато се качваше, се забавляваше да съчинява имейл. Свърна по равна павирана пътечка през малък двор с храстчета и статуи — чудата сирена, изправена на извитата си опашка, жаба, свиреща на банджо и малка каменна пейка с крака — крилати феи. Толкова беше погълнат от новия за него пейзаж и съвършената му хармония с индивидуалността на вилата, че не забеляза движението в солария, остъкленото помещение, обляно в светлина, докато не стъпи на прага на вратата.

Няколко жени върху постелки за йога на земята заемаха с различна гъвкавост и опит поза, която определи като „обърнато надолу куче“.

Повечето бяха облечени в екипи за йога — цветните горнища и тесни клинове, които често виждаше в гимнастическия салон. Когато ходеше там де. Някои бяха предпочели анцузи, други бяха по шорти.

Всички се подпряха на един крак с леко поклащане, след което се изправиха с полюшвания и застанаха с подгънат крак напред. Изпънаха другия назад, протегнаха ръце напред и назад.

Леко объркан, Илай тръгна да отстъпва, когато осъзна, че групата води Абра.

Беше заела позиция, гъстата й коса бе вързана на опашка. Тъмнопурпурното горнище показваше дълги изваяни ръце; сивият клин прилепваше към тесните бедра и дългите крака, ноктите на тесните й стъпала бяха лакирани в същия пурпурен лак като цвета на горнището.

Гледката го очарова и привлече. Абра, следвана от другите, се наведе напред, изнесената й напред ръка беше извита над главата, тя се извъртя в талията и повдигна глава.

След това изпъна опорния крак, отново се изтегли напред, наклони се надолу, още надолу, докато дланта й не се опря на пода до стъпалото й, а след това изпъна другата си ръка към тавана. Отново се изви. Преди Илай да успее да отстъпи, тя завъртя глава, вдигна очи и погледите им се срещнаха.

Усмихна му се. Все едно че го очакваше, а може би пък не — случайно се беше озовал в ролята на воайор.

Той отстъпи назад и махна с ръце в жест, за който се надяваше, че е извинителен, но тя вече се изправяше. Видя я как даде знак на една от жените, докато вървеше между постелките и хората.

Какво да прави сега?

Вратата се отвори и Абра отново му се усмихна.

— Здрасти, Илай.

— Извинявай. Не знаех… докато…

— Божичко, ще замръзнеш! Влизай вътре.

— А, не, заета си. Просто се разхождах, а после…

— Добре де, влизай, преди аз да измръзна до смърт. — Направи стъпка встрани с дългите си боси крака и го хвана за ръката. — Дланта ти е ледена. — Дръпна го настоятелно. — Не искам студеният въздух да замрази групата ми.

Оставен без избор, Илай пристъпи вътре, така че тя да затвори вратата. В солариума се носеше ню ейдж музика подобно на ромона на воден ручей. Видя, че жената в крайните редици на групата отново заема онази извита поза.

— Съжалявам — каза отново. — Прекъсвам ви.

— Всичко е наред. Морийн може да ги води. Пък и почти приключихме. Искаш ли да отидеш в кухнята и да си сипеш чаша вино, докато свърша?

— Не, благодаря. — Отчаяно му се искаше да не се беше поддавал на импулса си да дойде тук. — Аз само… Бях излязъл на разходка и само наминавам, защото се сетих, че не съм ти платил за продуктите.

— Хестър се погрижи за това.

— О. Трябваше да се сетя. Ще говоря с нея.

Скица с молив в рамка до входа го разсея за момент. Разпозна работата на баба си дори и без инициалите Х. П. Ландън в долния ъгъл.

Разпозна и Абра, слаба и изпъната в поза Дърво, с ръце над главата и с усмивка на лицето.

— Хестър ми я подари миналата година — обясни Абра.

— Моля?

— Скицата. Придумах я да дойде по време на някой урок да порисува — като стъпка да я убедя да започне да се упражнява. Така че ми подари рисунката в знак на благодарност, след като се влюби в йогата.

— Страхотна е.

Не си даваше сметка, че Абра още държи ръката му, докато не го дръпна след себе си.

— Раменете наведени и извити назад, Лий. Точно така. Отпусни челюстта си, Хедър. Добре. Така е добре. Извинявай — обърна се към него.

— Не, ти извинявай. Преча ти. Ще те оставя да работиш.

— Сигурен ли си, че не искаш чаша вино? Или пък да видим… — Хвана го и с другата си ръка и разтърка дланта му, за да го стопли. — Горещ шоколад?

— Не. Не, но благодаря. Трябва да се връщам. — Ръцете й го разтриваха и предизвикаха бърза и почти болезнена топлина, която подсили усещането, че е замръзнал до кости. — Май че… ще вали.

— Чудесна вечер да си вкъщи край огъня с хубава книга. Добре. — Пусна ръката му, за да отвори отново вратата. — Ще те видя след два дена. Обади ми се или направо ела, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря.

Тръгна си бързо, за да може тя веднага да затвори вратата и да запази топлината вътре.

Но Абра остана на прага и се загледа след него.

Сърцето й — за което често й казваха, че е прекалено меко и отворено — се изпълни със съчувствие.

Откога ли, зачуди се, някой друг, освен семейството му го беше канил да влезе и да се спаси от студа?

Затвори и се върна в солария, кимна на приятелката си Морийн и отново пое групата.

Докато привършваше финалната релаксация видя снега, който Илай бе предрекъл, че ще завали, меко да се трупа зад стъклото и уютното й кътче заприлича на вътрешността на чудата снежна топка.

Беше прекрасно.

— И не забравяйте да пиете вода. — Вдигна собствената си бутилка, докато жените сгъваха постелките си. — И срещата ни за утре сутрин в сутерена на Унитарианската църква си остава за девет и петнайсет.

— Обичам тази група. — Хедър Локаби разроши късата си руса коса. — Уини, мога да те взема от вас, ако искаш.

— Първо ми се обади. Ще се опитам да дойда.

— И така — Хедър разтърка ръце, — това този ли беше, за когото си мисля?

— Извинявай? — отвърна Абра.

— Мъжът, дето дойде по време на урока. Не беше ли Илай Ландън?

Името мигновено предизвика мърморене. Абра усети как ползите от упражненията по йога се разсейват, докато раменете й се стягат.

— Да, това беше Илай.

— Казах ти. — Хедър сръга Уини с лакът. — Казах ти, че чух, че се мести в Блъф Хаус. Ти наистина ли ходиш да чистиш там, докато той си е вкъщи?

— Няма много за чистене, ако никой не живее там.

— Ей, Абра, не се ли притесняваш? Така де, обвинен е в убийство. На собствената си жена. И…

— Оправдаха го, Хедър. Спомняш ли си?

— Само защото не са намерили достатъчно доказателства да го арестуват не означава, че не е виновен. Не бива да оставаш в онази къща сама с него.

— Само защото медиите обичат сочния скандал, особено ако са замесени секс, пари и почитани фамилии от Нова Англия, не означава, че не е невинен. — Морийн изви яркочервените си вежди. — Нали знаеш онова старо законово правило, Хедър? „Невинен до доказване на противното“.

— Знам, че са го уволнили и че е бил защитник на престъпници. Подозрително ми се струва, ако ме питате, да го уволнят, ако не е бил виновен. Освен това казаха, че е основният заподозрян. Свидетели са чули да заплашва жена си същия ден, когато е била убита. Щяла е да вземе купища пари след развода. А и той не е имал никаква работа в къщата, нали така?

— Била е неговата къща — изтъкна Абра.

— Ама се е преместил. Само казвам, че там, където има дим…

— Понякога, където има дим, някой друг е запалил огън.

— Толкова си доверчива. — Хедър прегърна Абра с една ръка искрено, като че я покровителстваше. — Просто започвам да се притеснявам за теб.

— Мисля, че Абра има достатъчно добра преценка за хората и може да се грижи за себе си. — Грета Париш, най-възрастната в групата, на седемдесет и две, облече топлото си и практично вълнено палто. — А Хестър Ландън не би отворила дома си за Илай, който винаги е бил благовъзпитан младеж, ако имаше подозрения, че е виновен.

— О, аз дълбоко обичам и уважавам госпожа Ландън — започна Хедър. — Всички ние се надяваме и се молим да се оправи достатъчно, за да се прибере по-скоро у дома си. Обаче…

— Без „обаче“. — Грета нахлупи шапка клош върху оловносивата си коса. — Това момче е част от нашата общност. Може и да живее в Бостън, но е Ландън и е един от нас. Бог е свидетел, че е минал през ада. Не ми се ще да мисля, че някой може да му създаде допълнителни неприятности.

— Аз… Аз нямах това предвид. — Хедър смутено ги огледа. — Честно, нямах такива намерения. Само се притеснявам за Абра. Не мога нищо да направя.

— Вярвам, че се притесняваш. — Грета й кимна отсечено. — Вярвам също, че нямаш причини да се притесняваш. Упражненията днес бяха много добри, Абра.

— Благодаря. Искаш ли да те закарам до вас? Доста силно вали.

— Мисля, че мога да понеса три минути ходене.

Жените се облякоха и излязоха. Морийн се забави.

— Хедър е кучка — оповести тя.

— С доста хора е така. Мнозина мислят като нея. Щом е заподозрян, значи трябва да е виновен. Това е неправилно.

— Естествено. — Морийн О’Мали, с коса, огненочервена като веждите й, отново отпи от бутилката си. — Проблемът е, че не знам дали и аз нямаше да мисля така, поне в някакво цинично малко кътче на съзнанието си, ако не познавах Илай.

— Нямах представа, че го познаваш.

— Беше първото ми сериозно гадже.

— Задръж така. — Абра я посочи и с двата си показалеца. — Просто задръж. Това си е история за чаша вино.

— Няма нужда да ми извиваш ръцете. Чакай само да пратя съобщение на Майк, че ще се забавя още половин час.

— Действай. Отивам да сипвам виното.

В кухнята Абра избра бутилка бира, докато Морийн се разполагаше на дивана в уютната дневна.

— Казва, че всичко е наред. Децата още не са се избили и в момента щастливо лудуват в снежната буря. — Погледна телефона си, усмихна се, когато Абра й подаде чашата, и я изчака да седне. — Благодаря. Предполагам, че това ще ме подсили, преди да ида до съседната врата и да вляза в битката, а после да нахраня войските.

— Започвай да разказваш.

— Бях на петнайсет и макар че вече се бях целувала, това всъщност беше първата ми целувка. Езици, ръце и тежко дишане. Нека най-напред уточня, че момчето имаше най-прекрасните устни и наистина чудесни ръце. Първият, трябва също да добавя, на когото позволих да докосне тези великолепни цици. — Потупа се по гърдите и отпи от виното. — Но не и последният.

— Детайли, моля.

— Четвърти юли, точно след фойерверките. Бяхме си запалили огън на плажа. Доста хлапета бяхме. Имах разрешение, което си бях извоювала доста трудно да ти кажа, и което моите деца ще си извоюват още по-трудно заради опита ми. А той беше толкова сладък. О, боже мой, Илай Ландън беше дошъл от Бостън за месец… Не можех да сваля очи от него. И не само аз.

— Колко сладък?

— Ммм. Тази къдрава коса, която ставаше все по-руса от слънцето с всеки ден, тези невероятни кристалносини очи. А усмивката му направо можеше да те повали в несвяст. Атлетична фигура — играеше баскетбол, доколкото помня. Ако не беше на плажа гол до кръста, беше в спортния център и играеше баскетбол… гол до кръста. Нека се повторя: ммм.

— Отслабнал е — измърмори Абра. — Прекалено е слаб.

— Видях някои снимки и последните новини. Да, прекалено е слаб. Обаче тогава, през онова лято… Беше толкова красив, толкова млад и щастлив. И забавен. Въртях си задника пред него и на огъня на оня Четвърти юли най-сетне бях възнаградена. Първия път, когато ме целуна, седяхме край огъня. Музиката гърмеше, някои танцуваха, други бяха във водата. Едното доведе до другото и двамата тръгнахме по кея.

Въздъхна при спомена.

— Просто двойка хормонално обременени тийнейджъри в горещата лятна нощ. Не се стигна по-далеч, отколкото би трябвало — макар да мисля, че баща ми не би се съгласил с мен — но беше най-опияняващият момент в живота ми дотогава. Сега изглежда толкова сладко и невинно, но все още нелепо романтично. Морският прибой, лунната светлина, музиката от брега, двойка топли полуголи тела, които тъкмо почват да разбират за какво са създадени. Така че…

— Така че какво? — Абра се наведе напред и размаха нетърпеливо ръце. — Какво стана после?

— Ами върнахме се при огъня. Мисля, че щяхме да стигнем по-далеч, отколкото би трябвало, ако не се бяхме върнали обратно при другите. Бях толкова неподготвена какво става с тялото, когато някой завърти онова ключе. Нали се сещаш?

— О, боже, напълно ми е ясно.

— Обаче той спря и после ме изпрати до нас. Видяхме се още няколко пъти, преди да отпътува обратно за Бостън. Още няколко пъти се целувахме, но нищо не ме зашемети като първия път. Следващия път, когато се върна тук, и двамата се срещахме с други. Повече не се свързахме, не и по този начин. Сигурно дори не помни онзи Четвърти юли с червенокоската под кея на Уиски Бийч.

— На бас, че се подценяваш.

— Може. Ако се бяхме срещнали, когато той се върна, може би щяхме да си поприказваме хубаво — както с теб. Веднъж налетях на него в магазина, когато бях много бременна с Лиъм. Илай ми отнесе покупките в колата. Добър човек е. Вярвам го.

— Срещала ли си жена му?

— Не. Виждала съм я веднъж или два пъти, но никога не сме се запознавали. Голяма красавица, трябва да й призная. Но не бих казала, че е от типа, дето си пада по готиното сладко бъбрене извън магазина. Говореше се, че двете с Хестър Ландън не се понасят. Илай дойде сам или с останалите от семейството си няколко пъти, след като се ожени. После просто спря да идва. Или поне не знам да се е връщал.

Погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам. Да нахраня вилнеещата орда.

— Може би трябва да отидеш и да го видиш. Илай, имам предвид.

— Мисля, че в този момент би го възприел като нашествие… или пък ще реши, че съм маниакално любопитна.

— Нуждае се от приятели, но може би имаш право. Сигурно е прекалено скоро.

Морийн отнесе празната си чаша в кухнята и я остави.

— Знам те аз тебе, Абракадабра. Няма да го оставиш да тъне в депресия, не и за дълго. — Облече палтото си. — В характера ти е да оправяш нещата, да лекуваш, да целуваш там, където боли. Хестър много добре е знаела какво прави, когато те помоли да наглеждаш и него, и къщата.

— Тогава по-добре да не я предавам. — Абра прегърна Морийн, преди да отвори задната врата. — Благодаря ти, че ми разказа. Не само секси историята за тийнейджърските страсти, а задето ми даде още един поглед към него.

— Можеш да го целунеш един-два пъти.

Абра й стисна ръцете.

— Ще се въздържа.

— Да, да. Само казвам, че ако възникне възможност… ами той има такива страхотни устни. Ще се видим утре.

Абра проследи от прага приятелката си, която бързо премина под силния сняг, стигна до съседната къща, светна лампата и захлопна задната врата.

Реши да запали камината, да хапне малко супа и сериозно да помисли за Илай Ландън.

3.

Илай си призна, че може и да бе поизостанал малко, но все пак се беше занимавал с книгата в най-добрите часове от деня и бе понаписал нещо.

Ако успееше да поддържа съзнанието си на скорост, щеше да пише от събуждането си, докато не грохне. Е добре, това може би нямаше да е здравословно, но поне щеше да е продуктивно.

Освен това снегът не беше намалял до средата на следобеда. Обетът му да излиза от вкъщи поне веднъж дневно трябваше да се пребори с над половинметровия трупащ се сняг.

По едно време, когато просто не можеше да мисли достатъчно ясно, за да пише смислени фрази, продължи с изследването на къщата.

Спретнати стаи за гости, идеално чисти вани и — за негово удивление — бившата гостна на горния етаж в северното крило в момента съдържаше крос тренажор, гири и масивен плосък екран. Замота се из стаята, свъси вежди, като видя постелките за йога, спретнато навити на етажерката, прилежно подредените кърпи и големия албум с дивиди дискове.

Отвори го и заразгръща страниците. Силова йога? Баба му? Сериозно? Тай-чи, „Пилатес“… „Да изваем тялото си“?

Бабо?

Опита се да си го представи. Досега вярваше, че има дяволски добро въображение, иначе нямаше да може да си изкарва хляба с писане на романи. Но когато се опита да види своята баба, която рисуваше акварели, правеше скици с молив и членуваше в клуб за градинари, да помпа мускули, се предаде.

Хестър Ландън никога не правеше нищо без причина. Нямаше как да отрече, че подредбата на стаята показва внимателно обмисляне и щателно проучване.

Може би беше решила, че се нуждае от подходящо място, където да се упражнява, когато, като днес например, времето не й позволява да направи фамозната си петкилометрова разходка. Би могла да е наела някого да оборудва стаята.

Не, тя никога не правеше нищо без причина, освен това никога не би оставила работата си наполовина свършена.

И все пак не можеше да си я представи как пуска диска с упражнения за извайване на тялото.

Наслуки продължи да рови в албума и намери залепена бележка.

Господи. Не можеше да реши дали му е смешно, или конфузно. Какво точно баба му беше разказала на Абра все пак? Ами личното му пространство?

Пъхна ръце в джобовете, отиде до прозореца и се загледа към брега.

Морето се бе укротило, но все още сивееше под мрачното небе. Вълните се плискаха върху покрития със сняг плаж, поглъщайки бавно набразденото бяло покривало. Дюните се издигаха като бели могили, крайбрежната растителност стърчеше като игли от игленик и се полюшваше на вятъра.

Снегът покриваше стъпалата към брега, лежеше дебел и тежък върху перилата.

Не видя и една стъпка в него, макар светът навън да не беше безлюден. Далеч навън в безмерната сивота видя нещо да подскача — само размазана движеща се фигура, която после изчезна. Наблюдаваше чайките, които се виеха над снега и морето. В тихо падащия сняг дочу техния кикот.

И се сети за Абра.

Обърна се и огледа крос тренажора без капчица ентусиазъм. Никога не беше обичал да покрива разстояния на машина. Приискаше ли му се да се изпоти, би предпочел да поиграе баскетбол.

— Обаче нямам топка, нито кош — каза на празната къща. — И разполагам само с няколко стъпки сняг. Може би трябва да си изрина пътека. Но защо? Няма да ходя никъде.

И това последно изречение, сети се той, беше част от проблема му вече почти година.

— Добре де! Обаче няма да се занимавам с никаква силова йога. Боже, кой ли е измислил това? Може би десет-петнайсет минути на проклетата машина. Само няколко километра.

Преди животът му да се промени, имаше навика да бяга по няколко километра седмично, като минаваше покрай хотел „Чарлз“. Крос тренажорът щеше да бъде използван само в краен случай, но и на него щеше да отдели внимание.

Определено щеше да работи с пътечката за бягане на баба си.

Тогава щеше да й пише, да й каже, че е намерил бележката и всичко останало, и щеше да е изпълнил дълга си. А ако й се прииска да поговори с него за нещо, ами да поговори. Нямаше нужда постоянно да му навира в очите треньорката си по йога.

Доближи се до уреда с подчертано отвращение, погледна и плоския екран на телевизора. А, не, без телевизия. Беше я спрял, откакто бе започнал да се натъква на собственото си лице твърде често, да слуша коментари, дебати за вината или невинността си, за ужасния срив в личния си живот, без значение до каква степен отговаряха на истината.

Следващия път, ако има такъв, каза си, докато се качваше на крос тренажора, щеше да си вземе айпода, но засега щеше просто да си свърши работата, без да се разконцентрира.

Само за проба хвана ръчките и натисна с крака. Името на баба му се появи на дисплея.

— Брей, виж ти.

Любопитно погледна екрана и провери статистиките й.

— Леле. Браво бе, бабо!

Според последните данни, които по сметките му бяха от деня на злополуката, беше изминала пет километра за четирийсет и осем минути и трийсет и две секунди.

— Не е зле, обаче мога да те бия.

Вече заинтригуван, програмира втори участник и въведе името си. Започна бавно с идеята да загрее. След това забърза.

След четиринайсет минути и два километра разстояние, облян в пот и задъхан, се предаде. Дишайки тежко, се дотътри до малкия хладилник и сграбчи бутилка вода. Изля съдържанието в гърлото си и се просна по гръб на пода.

— Боже мили. Господи, че аз дори не мога да се състезавам с баба си. Безобразие!

Зазяпа се в тавана, борейки се да възстанови дишането си, докато мускулите на краката му буквално трепереха от шока и умората.

Беше играл баскетбол за проклетия Харвард! При ръст от метър и деветдесет бе компенсирал относително недостатъчната си височина със скорост, пъргавина… и издръжливост.

Някога беше атлет, а сега беше слаб, немощен и бавен.

Искаше си живота обратно. Не, това не беше съвсем вярно. Дори преди кошмара с убийството на Линдзи животът му бе безвъзвратно повреден и крайно незадоволителен.

Искаше обратно себе си. И проклет да беше, ако се сещаше как да го постигне.

Къде беше изчезнало всичко? Не можеше да се сети какво е да си щастлив. Но знаеше, че някога е бил щастлив. Че е имал приятели, интереси, амбиции. Беше имал страст, дявол да го вземе.

А сега дори не можеше да се ядоса достатъчно. Не можеше дори да се зарови дълбоко в себе си и да намери яда си заради отнетото, заради това, пред което някак се беше предал.

Беше опитал с антидепресанти, после разговаря с психоаналитик. Но не искаше да се върне там. Не можеше.

И не можеше просто да си лежи на пода като някаква потна купчина. Трябваше да направи нещо, дори случайно, дори обикновено. Просто да направи следващата крачка.

Изправи се и тръгна към душа.

Пренебрегна гласа в главата си, който го изкушаваше да остане и да си лежи, да проспи остатъка от деня. Вместо това се облече подходящо за студа — с дебело яке върху плътната риза, сложи си ски шапка и ръкавици.

Може и да нямаше конкретна цел, но това не означаваше, че не трябва да изчисти пътеките, автомобилната алея и верандите.

Обещал беше да се грижи за Блъф Хаус, така че щеше да се погрижи за Блъф Хаус.

Работата с лопатата му отне часове. Не преброи колко пъти му се наложи да спре и да отдъхне, щом пулсът му забиеше като тревожна камбана в главата му или ръцете му се разтрепереха като на паралитик. Но все пак изчисти автомобилната алея, алеята до входа, а после прокара доста сносна пътека от главната веранда до стъпалата към плажа.

И слава богу, че започна да се смрачава, та да остави другите веранди непокътнати. Щом влезе, остави връхните си дрехи в антрето, влезе в кухнята като някое зомби и между две филии хляб напъха малко месо от обяда си с швейцарско сирене, като обяви това за вечеря.

Прокара сандвича с бира просто защото имаше. Яде и пи, надвесен над мивката, втренчил поглед през прозореца.

Все пак днес беше свършил нещо. Беше станал от леглото — това винаги бе първото препятствие. Беше писал. Беше се унизил на крос тренажора. И се беше погрижил за Блъф Хаус.

Като му удареше чертата, денят бе минал съвсем задоволително.

Изгълта четири обезболяващи и завлече изтощеното си тяло нагоре по стълбите. Съблече се, просна се в леглото и спа до зори. Без сънища.

За Абра беше изненада и удоволствие да открие, че автомобилната алея в Блъф Хаус е почистена. Определено беше очаквала, че ще й се наложи да гази през две стъпки непокътнат сняг.

При нормален случай щеше да дойде от къщи пеш, но трябваше да избира дали да шофира в дълбок сняг, или да ходи по тънък лед. Паркира шевролета си зад мощното беемве на Илай и си взе чантата.

Отключи входната врата и се ослуша. Щом тишината я поздрави, реши, че Илай или е още в леглото, или се е затворил някъде из къщата.

Окачи палтото си в килера, смени обувките си с чехли.

Първо запали камината в дневната, за да придаде настроение на стаята, след това отиде в кухнята, за да направи кафе.

Забеляза, че в мивката няма чинии. Отвори миялната машина.

Можеше да проследи какво е ял, откакто беше пристигнал. Закуската, която му беше направила, две купи за супа, две малки чинии, две чаши и още две чаши за кафе.

Поклати глава.

Тая нямаше да я бъде.

За да се убеди, провери долапите и хладилника.

Не, определено тая нямаше да я бъде.

Включи айпода и намали звука му, след това събра нужните съставки. Напълни купата със смес за палачинки и се качи, за да види къде е.

Ако още спеше, време му беше да става.

Чу тракането на клавиатурата от кабинета на Хестър и се усмихна. Това беше нещо. Тихо се промъкна през отворената врата, за да го види седнал на прекрасното старо бюро пред клавиатурата с отворена бутилка „Маунтин Дю“ до себе си. Отбеляза си наум да му вземе още.

Реши да го остави да поработи още малко и отиде право в спалнята му. Оправи леглото, извади торбата с прането от коша и смени кърпите за баня.

Хвърли поглед и на другите бани по пътя си, в случай че е ползвал кърпите, след това провери и гимнастическия салон.

Слезе долу, остави прането в пералното помещение, сортира го и се захвана да пълни пералнята. Взе и дрехите, с които беше излизал навън.

Установи, че няма много за разтребване, а и беше почистила къщата основно в деня преди идването му. Тъй като винаги си намираше какво да прави, пресметна времето. Щеше да му забърка нещо за хапване, преди да запретне ръкави и да се захване за работа.

Когато отново се качи по стълбите, преднамерено вдигна шум. Щом стигна кабинета му, той вече беше станал, за да иде до вратата. Може би с намерението да затвори, помисли си, така че влезе, преди да е успял.

— Добро утро. Прекрасен ден е.

— А…

— Чудно синьо небе. — С торба за боклук в ръце отиде до празното кошче под бюрото. — Синьо море, слънцето блести по снега. Чайките ловят риба. Тази сутрин видях кит.

— Кит.

— Чист късмет. Оказах се до прозореца точно когато изсвири. Изумително и грандиозно. Така. — Тя се обърна. — Обекуската ти е готова.

— Моята какво?

— Обекуската ти. Твърде късно е за закуска, рано за обяд, а и ти така и така не си ял.

— Закусих… Кафе.

— А сега ще ядеш храна.

— Всъщност аз… — посочи лаптопа си.

— А пък е досадно да те прекъсват, за да те насилват да ядеш. Но предполагам, че ще работиш по-добре, след като си хапнал. От колко време пишеш днес?

— Не знам. — Беше досадно, помисли си. Прекъсването, въпросите, храната, за която не искаше да намери време. — От шест часа, предполагам.

— Е, браво! Вече е единайсет, така че определено ти е време за почивка. Ще ти сервирам в трапезарията този път. Гледката оттам е прекрасна, особено днес. Искаш ли да почистя тук, докато ядеш… или каквото там друго има за правене?

— Не, Аз… Не. — След още една неуверена пауза, повтори: — Не.

— Разбрах. Отивай да ядеш, а аз ще си свърша работата на този етаж. Когато решиш да се върнеш към заниманията си, ще бъда долу, където няма да ти преча.

Застана между него и лаптопа със сърдечна усмивка на устните, облякла тъмния си пурпурен суичър със знака на мира на гърдите, с още по-тъмни дънки и яркооранжеви чехли.

Илай разбра, че спорът само ще отнеме време, а е и безсмислен, и реши просто да излезе от стаята.

Беше възнамерявал да спре и да хапне нещо — може би кифла, каквото и да е. Но бе загубил представа за времето. Харесваше му да губи представа за времето, защото това означаваше, че е погълнат от книгата.

А от Абра се очакваше да чисти къщата, не да му бъде бавачка.

Не беше забравил, че ще идва. Но планът му да спре да работи, когато тя дойде, да си вземе кифлата и да излезе на разходка, докато тя е тук… е, книгата прецака всичко.

Зави наляво към остъкления еркер на трапезарията.

Абра беше права. Гледката си заслужаваше. Щеше да излезе на разходка по-късно, стига да намереше свястна пъртина в снега. В краен случай можеше да слезе до плажа по стълбите, да направи няколко снимки с телефона си и да ги прати вкъщи.

Седна на масата с похлупената чиния, малкия кафеник и стъклената чаша сок. Абра дори беше взела едно от цветята от букета в дневната и го бе натикала във вазичка.

Напомни му на майка му, която, като беше малък, винаги слагаше цвете, играчка или книга на подноса, с който му носеше храна, когато беше болен.

Не беше болен. Нямаше нужда да го гледат като някое дете. Единственото, от което имаше нужда, беше някой да идва и да чисти, за да може да пише, да живее и да рине тъпия сняг, ако имаше нужда от риене.

Седна и потрепна, когато усети схванатия си врат и раменете. Добре, трябваше да признае, че снегопочистващият маратон на честта си взема дължимото.

Повдигна похлупака.

Издигна се ароматен дим от купчината палачинки с боровинки. Тънък резен хрупкав бекон ограждаше ръба на чинията, до която бе оставена малка купа с пъпеш, гарниран с листо мента.

— Еха!

Известно време съзерцава композицията, раздвоен между раздразнението и одобрението.

Реши, че и двете чувства са валидни. Щеше да яде, защото беше сервирано, а не защото беше тръгнал да гине от гладна смърт, така че имаше правото да се дразни.

Намаза палачинка с малко от маслото, което Абра беше извадила в паничка, и го гледа как се разтапя, докато си добавяше сироп.

Почувства се като малкия господар на имението… обаче наистина беше вкусно.

Много добре съзнаваше, че е расъл като привилегирован, но въпреки това хубавите закуски със сгънатия на масата сутрешен вестник не му бяха всекидневие.

Ландън бяха сред привилегированите, защото работеха, а работеха, защото бяха привилегировани.

Посегна да отвори вестника, докато дъвчеше, но размисли и просто го остави настрани. Също като телевизията вестниците носеха твърде много неприятни спомени. Гледката го радваше, позволяваше на ума му просто да се носи, да наблюдава морето, капенето на топящия се сняг под слънчевите лъчи.

Чувстваше се… почти умиротворен.

Вдигна поглед, когато тя влезе.

— Вторият етаж е почистен — обяви Абра и понечи да вдигне подноса.

— Аз ще го вдигна. Не — настоя той. — Аз ще го вдигна. Виж, няма нужда да ми готвиш. Чудесно беше, благодаря, обаче не е нужно да готвиш.

— Обичам да готвя и не ми носи чак толкова голямо удоволствие, като готвя само за себе си. — Последва го в кухнята, после продължи към пералното помещение. — А ти не се храниш добре.

— Ям си аз — измърмори Илай.

— Купичка супа, сандвич, купа студена зърнена закуска? — Абра остави коша за пране, седна и започна да сгъва. — За икономката няма тайни — просветли го простичко. — Не и по отношение на храната, къпането и секса. Бих казала, че трябва да качиш към седем-осем килограма. И десет няма да ти навредят.

А, не. От месеци не можеше да открие гнева си, но тя му рисуваше карта до точното място.

— Я слушай…

— Може да ми кажеш, че не ми е работа — прекъсна го тя, — но това няма да ме спре. Така че ще готвя, когато имам време. Така и така съм тук.

Не можа да измисли разумен начин да надвие в спор жената, която в момента му сгъва боксерките.

— Можеш ли да готвиш? — запита го тя.

— Да. Достатъчно.

— Нека позная. — Наклони глава и заби зелените си очи в него. — Сандвичи със сирене на грил, бъркани яйца, пържола… а, и бургери. Освен това… нещо с раци или миди.

Той си ги наричаше „Миди а ла Илай“… и наистина му се щеше тя да излезе от главата му.

— Ти какво, да не четеш мисли така, както правиш палачинки?

— Гледам на ръка и на таро, но само за забавление.

Това не го изненада ни най-малко.

— Както и да е. Ще ти сготвя тенджера или две, нещо, което ще можеш да претопляш и да ядеш. Но първо ще ида на пазар. Отбелязала съм в календара дните, когато ще идвам, за да си направиш план. Искаш ли да ти взема и друго, освен „Маунтин Дю“?

Кратките и ясни детайли, които му изложи, сякаш парализираха мисълта му.

— Не мога да се сетя за нищо.

— Ако се сетиш, просто го напиши. За какво е книгата ти? Или е тайна?

— Тя е… Лишен от правата си адвокат търси отговори и изкупление. Дали ще загуби живота си, буквално, или ще си го върне? Такива работи.

— Харесваш ли го?

Изгледа я за миг, защото точно това беше правилният въпрос. Въпросът, на който предпочиташе да отговори, вместо да го избегне.

— Разбирам го, вложил съм много в него. Превръща се в някой, когото харесвам.

— Да го разбираш, е по-важно от това да го харесваш според мен. — Смръщи се, когато Илай разтърка рамото и врата си. — Изгърбваш се.

— Моля?

— Над клавиатурата. Изгърбваш се. Повечето хора го правят.

Остави прането настрана и преди да е успял да отгатне намеренията й, пристъпи и заби пръсти в раменете му. Внезапна и сладка болка се спусна чак до ходилата му.

— Виж, ох…

— Божичко, Илай, направо си се вдървил.

Раздразнението му премина в объркване. Защо тая жена не го остави на мира?

— Просто вчера се преуморих. Чистих снега.

Абра свали ръцете си, когато той се отдръпна, и отвори шишенцето с обезболяващото. Реши, че може наистина да се е преуморил, но и писането си беше казало думата. Но какво ли се криеше под всичко това? Дълбок, усложнен стрес.

— Ще изляза навън и ще се обадя по телефона — обяви той.

— Чудесно. Студено е, но е красиво.

— Не знам колко да ти платя. Така и не те попитах.

Когато му каза цената, той бръкна за портфейла си, но откри джоба си празен.

— Не знам къде ми е портфейлът.

— Беше в дънките ти. Сега е върху скрина ти.

— А, благодаря. Ей сега се връщам.

Горкичкият тъжен стресиран Илай, помисли си тя. Трябваше да му помогне. Сети се за Хестър и поклати глава, докато зареждаше миялната машина.

— Знам, че ще успея — измърмори.

Илай се върна и остави парите на плота.

— И благодаря, в случай че не се върна, преди да си тръгнеш.

— Няма защо.

— Ами аз само ще… ще видя как е на брега и ще се обадя на нашите и на баба. — „И ще се разкарам далеч от теб.“

— Страхотно. Поздрави ги от мен.

Думите й го накараха да спре на прага на пералното помещение.

— Познаваш родителите ми?

— Естествено. Срещали сме се няколко пъти, когато са идвали тук. Освен това се видяхме, като идвах в Бостън при Хестър.

— Не знаех, че си идвала в Бостън при нея.

— Разбира се, че идвах. Просто сме се разминали с теб. — Включи машината и го погледна. — Тя ти е баба, Илай, но и за мен беше такава. Обичам я. Трябва да снимаш къщата от брега и да й я пратиш. Ще й хареса.

— Да, така е.

— О, Илай? — добави Абра и се наведе да вземе коша за пране, докато той се канеше да излезе от помещението. — Ще се върна към пет и половина следобед. Довечера нямам нищо за правене.

— Ще се върнеш?

— Да, с дъската си. Трябва ти масаж.

— Не ща никакъв…

— Трябва ти — повтори тя. — Може да си мислиш, че не искаш, обаче, повярвай ми, щом започна, ще си промениш мнението. Нещо като подарък за добре дошъл в къщата. Терапевтичен масаж, Илай — добави. — Лицензирана съм. Няма да е с неочакван край.

— Боже.

Абра само се засмя, понесла коша.

— Значи, разбрахме се. Пет и половина!

Тръгна след нея с намерението да изясни веднъж завинаги, че няма нужда от тази услуга, но щом се дръпна от вратата, тъпа болка прониза гърба и раменете му.

— Мамка му!

Напъха ръце в палтото си. Имаше нужда само от обезболяващо. И да разполага с главата си, без тя да се шири вътре, за да може спокойно да мисли за книгата.

Щеше все някак да се разходи, да се обади на семейството си, да подиша, а когато това досадно схващане и тази постоянна болка заглъхнат, да й прати есемес — по-добре така, отколкото да й се обажда — и да й каже да не идва.

Първо обаче щеше да последва съвета й, да слезе до брега и да снима Блъф Хаус. А може би щеше да успее да изчовърка малко информация за Абра Уолш от баба си.

Все още беше адвокат — би трябвало да успее да измъкне някои отговори от свидетел, който вече е благоразположен към него.

Докато вървеше през вътрешния двор, се обърна и видя Абра на прозореца на спалнята му. Помаха му.

Вдигна ръка в отговор и отново потегли.

Лицето й беше от очарователния тип, който караше мъжете да се обръщат, за да погледнат отново.

Ето защо съвсем преднамерено Илай задържа погледа си право напред.

4.

Разходката по заснежения бряг му хареса повече, отколкото бе предполагал. Бялото зимно слънце засипваше с лъчите си морето и снега с искрящо сияние. И други се бяха разхождали преди него, така че последва отъпканите пъртини към студената и влажна пясъчна ивица, която вълните бяха разголили.

Крайбрежните птици кацаха по нея, разхождаха се наперено или бягаха, като оставяха плитки следи, преди водата да ги залее и изличи. Крещяха, крякаха и му напомняха за идващата пролет въпреки зимния пейзаж.

Последва три птици, които мислено определи като някакъв вид чайки, спря, направи още няколко снимки и ги прати вкъщи. Тръгна отново, погледна часовника си и пресметна графика на родителите си в Бостън, преди да се обади на домашния телефон.

— Какви си ги намислил?

— Бабо. — Не очакваше тя да му вдигне. — Разхождам се по брега на Уиски Бийч. Тук има няколко стъпки сняг. Прилича ми малко на Коледа, когато съм бил… де да знам, на дванайсет.

— Тогава с братовчедите ти и хлапетата на Грейди построихте снежен замък на брега. А пък ти ми отмъкна хубавия червен кашмирен шал и го използва като знаме.

— Бях забравил за това. За знамето де.

— Аз пък не съм.

— Кажи как си.

— Оправям се. Нервирам се на хора, дето не ме оставят да направя и две стъпки без проклетата проходилка. По-добре ще ми е с бастун.

Тъй като бе получил имейл от майка си с подробно описание на битката срещу проходилката, беше подготвен.

— По-разумно е да внимаваш и да не рискуваш да паднеш отново. Винаги си била разумна.

— Подмазването няма да ти помогне, Илай Андрю Ландън.

— Значи не си била разумна?

Думите му я накараха да се разсмее и той прие това за малка победа.

— Такава съм си и имам намерение да продължа да бъда. Мозъкът ми си работи чудесно, благодаря, дори в момента да не може да се сети как точно паднах. Даже не помня да съм ставала от леглото. Обаче няма значение. Оправям се и ще приключа с тая проходилка за баби инвалиди. А ти как си?

— Добре съм. Всеки ден пиша и май книгата наистина върви. Това ме кара да се чувствам добре. Освен това е хубаво, че съм тук, бабо. Искам отново да ти благодаря за…

— Недей. — В гласа й се долавяха острите ръбове на гранита от Нова Англия. — Блъф Хаус е колкото твоя, толкова и моя. Семейна е. Знаеш къде са дървата в бараката, но ако ти потрябват още, говори с Дигби Пиърс. Номерът му е в тефтера ми, върху бюрото в малкия кабинет и в най-дясното чекмедже в кухнята. Абра също го има, в случай че не успееш да го намериш.

— Добре, няма проблеми.

— Храниш ли се добре, Илай? Не ща да виждам кожа и кости следващия път, когато ми се изправиш пред очите.

— Току-що ядох палачинки.

— А! Да не би да си ходил в „Кофи Бийч“ в града?

— Не… всъщност Абра ги направи. Виж, относно тази работа…

— Тя е чудесно момиче. — Хестър въобще не му даде думата. — Освен това е превъзходна готвачка. Ако имаш някакви въпроси или се забъркаш в неприятности, просто я питай. В случай че не знае отговора, ще го намери. Тя е умно момиче, много красиво при това, както се надявам да си забелязал, освен ако си не само окльощавял, ами и ослепял.

Усети как в тила му звънна предупредително звънче.

— Бабо, нали не се опитваш да ме свържеш с нея?

— И защо ми е да правя такива работи? Ти не можеш ли да мислиш сам? Че кога пък съм се бъркала в любовния ти живот, Илай?

— Добре де, права си. Извинявай. Само… Познаваш я доста по-добре от мен. Не искам да я карам да се чувства задължена да ми готви, а изглежда, не мога да й го втълпя.

— Яде ли палачинки?

— Да, обаче…

— Защото се почувства задължен?

— Добре де, разбрах.

— Освен всичко друго, Абра върши това, което обича, гарантирам ти го. Ей затова й се възхищавам. Радва се на живота и си го живее. Можеш да се възползваш малко от това.

Предупредителното звънче пак се обади.

— Но не се опитваш да ме уредиш с нея?

— Убедена съм, че и сам си съвсем наясно с ума си, сърцето си и физическите си потребности.

— Добре, да оставим това. Да погледнем нещата от друг ъгъл. Не искам да обидя приятелката ти, особено след като ми пере дрехите. Пък и както казах, ти най-добре я познаваш. Как по най-дипломатичен начин да я убедя, че не искам и нямам нужда от масаж?

— Предложила ти е масаж?

— Да, госпожо. По-скоро ме уведоми, че ще се върне в пет и половина с дъската си. „Не, благодаря“ въобще не я трогна.

— Ами значи имаш нужда от лечение. А това момиче има вълшебни ръце. Преди да почне да ме масажира всяка седмица и да ме убеди да се занимавам с йога, си живеех с болките в кръста и между плешките. От възрастта е, казвах си и се примирявах. Докато не дойде Абра.

Илай установи, че е стигнал по-далеч, отколкото бе възнамерявал, когато забеляза стълбите към градчето. Няколкото секунди, които му трябваха да смени посоката и да реши да се изкачи дотам, предоставиха възможност на Хестър.

— Превърнал си се в кълбо от стрес, младежо. Да не си въобразяваш, че не мога да го усетя по гласа ти? Животът ти се срина и това не беше правилно. Не е честно. Животът рядко е справедлив и честен. Значи ето какво ще направим сега. Ще вършиш това, което всички се изреждат да ми казват, че аз трябва да правя. Да бъдеш здрав, силен, да си стъпиш на краката. И на мен не ми харесва да слушам тия работи, но това не значи, че не са истина.

— И решението е в масажа на твоята правеща палачинки съседка?

— Едно от решенията. Я се чуй! Пъшкаш и пуфтиш като някой дядо.

Обиден и огорчен, той се подготви за отбрана.

— Извървях целия път към градчето и повечето беше през този проклет сняг. И качвам стълби!

— И тези извинения ги слушам от бивша баскетболна звезда от Харвард!

— Не съм бил звезда — измърмори Илай.

— За мене беше. И още си.

Спря се, щом изкачи стълбите — да, за да си вземе въздух и да изчака пулсът му да се успокои, както бе установила и баба му.

— Видя ли ми новия гимнастически салон? — запита тя.

— Видях го. Много е хубав. Колко вдигаш от лежанка, Хестър?

Тя се засмя.

— Мислиш се за умен и дързък. Но аз няма да измършавявам и да се отпускам. Обаче виж какво. Ти ще използваш салона, Илай.

— Използвах го вече. Веднъж. Намерих бележката ти. Застанал съм срещу Омарената къща.

— Най-добрите омарени ролца по северното крайбрежие.

— Нещата не са се променили много.

— Има промени тук и там, но важни са корените. Надявам се да помниш своите. Ти си Ландън, но покрай мен носиш и от кръвта на Хокин. Нас нищо не може да ни сломи, не и за дълго. Ще се грижиш за Блъф Хаус заради мен.

— Разбира се.

— И помни — понякога палачинката е просто палачинка.

Това го накара да се разсмее. Смехът му излезе груб и хриплив, но все пак се чу.

— Добре, бабо. И да използваш проходилката.

— Ще я ползвам скапаната проходилка, поне засега, ако ме чуеш какво ти говоря.

— Добре. Провери си имейла за някои снимки. След ден-два пак ще ти звънна.

Подмина места, които помнеше — „Топка и фунийка“, „Пицарията на Мария“ — както и някои нови заведения като „Сърфът“, обкован с розови дъски. Белият шпиц на методистката църква, простата постройка на унитарианците, гордата сграда на хотел „Норт Шор“, очарованието на барбекютата, които щяха да приветстват туристите през сезона.

Редките превозни средства пуфтяха край него, а после почти изчезнаха, докато вървеше към вкъщи.

Може би щеше да се върне в градчето следващия ясен следобед, за да купи малко пощенски картички, да ги надпише и да накара родителите си и малкото си приятели да се усмихнат.

Нямаше да боли.

Нямаше да боли и ако поразгледаше магазините, старите и новите, за да почувства отново духа на мястото.

Да си припомни корените, така да се каже.

Обаче точно сега бе уморен, беше му студено и искаше вкъщи.

Колата му беше сама на алеята и това бе облекчение. Беше се мотал достатъчно дълго, за да остави Абра да приключи. Нямаше да му се налага да води разговори или да ги избягва. Щом видя състоянието на ботушите си, се разтъпка наоколо и после отиде в пералното помещение.

Докато се събличаше, реши, че раменете му в момента са добре. Или поне достатъчно добре. Можеше да прати есемес на Абра и да й пише, че разходката е излекувала схващането му.

Стига да не беше сделката, която бе сключил с баба си. Така че щеше да я спази, но можеше да я отложи с два-три дни. Разполагаше с няколко часа, за да нагласи нещата. В края на краищата бе адвокат — все едно дали практикуващ, или не — и писател при това. Можеше да сътвори ясно и разумно послание.

Влезе в кухнята и забеляза лепнатата на плота бележка.

— Ти какво, да не си ми майка? Може пък да не искам ябълка!

Извади си вода от хладилника само защото беше жаден. Не искаше и нямаше нужда от друг да му казва кога да яде и кога да пие. Сигурно следващия път щеше да го накара да си изчисти зъбите с конец или да се измие зад ушите.

Щеше да се качи горе, да направи някои проверки и после да съчини текста.

Отправи се към кабинета си, изпсува, върна се и си взе ябълка от бамбуковата купа, защото, ами дявол да го вземе, просто така искаше.

Знаеше, че раздразнението му е ирационално. Жената беше любезна и мила. Само че той просто искаше да бъде оставен на мира. Имаше нужда от време и място, за да си стъпи отново на краката, не искаше да му протягат ръка.

В началото имаше много протегнати ръце, после ставаха все по-малко и по-малко, докато приятели, колеги и съседи започнаха да се отдръпват от човека, заподозрян, че е убил жена си. Че е смачкал черепа й, защото тя му е изневерявала, или защото разводът би му излязъл много скъпо.

Или пък комбинация от всичко това.

Повече не посегна към тези ръце.

Обут само по чорапи и все още премръзнал от дългата разходка, тръгна към спалнята си, за да си вземе обувки.

Спря с ябълката наполовина до устата си и се смръщи, като видя леглото. Приближи се и потисна втория си смях за деня — определен рекорд.

Абра беше нагънала и нагласила една хавлиена кърпа в нещо, което приличаше на странна птица, настанила се на юргана му. Носеше очила и малко цвете, втъкнато между плата и слушалката на телефона.

Глупаво, каза си… но пък беше сладко.

Седна на ръба на леглото и се загледа в птицата.

— Май имам съобщение.

Остави птицата където си беше и влезе в кабинета.

Щеше да направи някои проучвания, може би да поработи върху следващата глава и да прескочи поредното препятствие.

Обаче по навик първо си провери имейла. Измежду спама, писмото от баща си и още едно от баба си в отговор на снимките, които й беше пратил, откри и писмо от адвоката си.

Първоначално реши, че е по-добре да не го отваря. По-добре — не. Но то щеше да си седи там и да го чака.

Със стегнати на възли рамене отвори писмото.

Прескочи правните термини, остави настрана уверенията и заобикалките и се съсредоточи върху грозната му същност.

Родителите на Линдзи отново вдигаха шум и завеждаха срещу него несправедлив иск за убийство.

Явно това никога нямаше да свърши. Никога нямаше да приключи. Освен ако полицията не хванеше виновника за смъртта й, заподозреният щеше да е винаги той.

Родителите на Линдзи го ненавиждаха и бяха убедени без грам съмнение, че той е убил единственото им дете. Ако продължаха с това — а колкото по-дълго подозрението тегнеше единствено върху него, толкова по-вероятно беше да не се спрат — отново всичко щеше да се разрови и да бъде хвърлено във врящия медиен котел. И щеше да се излее не само върху него, но и върху семейството му.

Отново.

Делото едва ли щеше да отбележи голям напредък или да придобие по-голяма тежест пред съда. Но те нямаше да спрат да пеят тази песен, убедени в правотата си, че търсят единственото наказание, което би било справедливо.

Сети се за общественото внимание, за всички ония, които дискутираха, анализираха, спекулираха. За частните детективи, които Пийдмънт щяха да наемат… по-скоро вече бяха наели и които щяха да се довлекат в Уиски Бийч и да посеят спекулациите, съмненията и въпросите в единственото място, което му беше останало.

Зачуди се дали инспектор Улф от полицията в Бостън е повлиял на решението им. В лошите си дни Илай смяташе Улф за своя личен Жавер — с маниакална упоритост този човек го преследваше за престъпление, което не беше извършил. Когато беше в по-добро настроение, гледаше на инспектора като на твърдоглаво объркано ченге, което отказва да разбере, че липсата на доказателства може да означава и невинност.

Улф не бе успял да събере достатъчно данни, за да принуди прокурора да заведе дело. Това обаче не го беше спряло да се опитва, като на моменти дори преминаваше границата на тормоза, докато началниците му не го отстраниха.

Поне официално.

Не, никак не би изключил възможността Улф да окуражава и подстрекава Пийдмънтови в начинанието им.

Облегнат на лакти, Илай разтърка лицето си. Знаеше, че това ще се случи, очакваше го. Така че колкото и ужасно да беше, по-добре бе да вземе мерки, за да се отърве веднъж завинаги от този товар.

Съгласи се с последната фраза от имейла на Нийл: „Трябва да поговорим“. Вдигна телефона.

Главоболието кънтеше в главата му, риташе, блъскаше, крещеше. Уверенията на адвоката му не успяха да го облекчат. Семейство Пийдмънт вдигаха врява с иска си, за да усилят напрежението, да задържат вниманието на медиите и да спекулират с идеята за издръжката.

А дори да беше съгласен с адвоката си, че са безплодни, техните действия въобще не допринасяха за успокоението му.

Не помагаха и предложенията да запази спокойствие, да не коментира разследването и да наеме отново собствен частен детектив. Че с кого да коментира, да го вземат дяволите? А идеята да подхранва с пари и надежда частно разследване, което и преди не беше довело до нещо наистина полезно, добави нов слой към депресията му.

Знаеше, както знаеше и адвокатът му, а и полицията, че колкото повече време минава, толкова повече намалява възможността да се открие солидно доказателство.

Най-вероятният изход от мача? Щеше да си остане в чистилището, без да е обвинен, без да е оневинен, със сянка на подозрение, която да тегне над него през остатъка от живота му.

Значи трябваше да се научи да живее с това.

Трябваше да се научи да живее.

Чу шум отвън, но не обърна внимание, докато вратата не се отвори. Загледа се в Абра, която мъкнеше огромна чанта.

— Здрасти. Не ми обръщай внимание. Просто си стой там, докато сама домъкна всичко това. Не, не, няма никакъв проблем.

Докато стигне до нея, вече беше вмъкнала багажа си.

— Съжалявам. Мислех да ти се обадя и да ти кажа, че времето наистина не е подходящо.

Абра се облегна на вратата, за да я затвори, и шумно изпъшка.

— Много късно — започна, но усмивката й помръкна, щом се вгледа в лицето му. — Нещо не е наред. Какво е станало?

— Нищо. — Нищо по-различно от обичайното, добави наум. — Просто моментът е неподходящ.

— Друга среща ли имаш? Да не отиваш на танци? А, може би на горния етаж те очаква гола жена? Не? — отговори, преди да е успял да си отвори устата. — Значи, моментът си е съвсем подходящ.

С едно щракване на пръстите депресията премина в раздразнение.

— А какво ще кажеш за това? „Не“ означава „не“!

Думите му я накараха да изсумти.

— Това е чудесен довод и знам, че се натрапвам, дори прекалявам. Смятай го като спазено обещание към Хестър да ти помагам, пък и не мога да понасям някого — независимо дали е човек или животно — да го боли. Нека направим сделка.

И това, дявол да го вземе, му напомни за сделката с баба му, която беше сключил по-рано.

— Какви са условията?

— Дай ми четвърт час. Ако след петнайсет минути на дъската не се почувстваш по-добре, ще си я опаковам, ще я изнеса и няма да повдигна въпроса отново.

— Десет минути.

— Десет — съгласи се тя. — Къде искаш да я сложа? В спалнята ти има достатъчно място.

— И тук е добре — посочи към главния салон.

Оттук изглеждаше по-лесно да я изпъди от къщата.

— Става. Защо не запалиш огън, докато си подредя нещата? Харесва ми стаята да е топла.

И без това имаше намерение да запали огън, само че се беше разсеял и бе загубил представа за времето. Можеше да напали камината и да й даде десет минути, в замяна на което тя щеше да го остави на мира.

Обаче все още беше изнервен.

Коленичи пред камината, за да я разпали.

— Не те ли е страх да си тук? — запита внезапно. — Сама с мен?

Абра дръпна ципа на сака със сгъваемата масажна дъска.

— И защо да ме е страх?

— Много хора мислят, че съм убил жена си.

— Много хора вярват, че глобалното затопляне е някакъв майтап. Трябва да се съглася ли?

— Не ме познаваш. Не знаеш какво бих могъл да направя при определени обстоятелства.

В отговор тя нагласи дъската си и я покри. Движенията й бяха прецизни, практични… и неприпрени.

— Не знам какво можеш да направиш при определени обстоятелства, не знам, че не си убил жена си.

Спокойният тон на гласа й го вбеси.

— Защо? Понеже баба ми не вярва, че съм убиец, така ли?

— Това е една от причините. — Абра опъна вълненото покривало на дъската си и метна отгоре му чаршаф. — Хестър е умна жена със самочувствие и я е грижа за мен. Ако хранеше и най-малкото подозрение, щеше да ми каже да стоя далеч от теб. Но това е само едната причина. Имам си още няколко.

Докато приказваше, успя да подреди няколко свещи из стаята и да ги запали.

— Работя за баба ти и поддържам лични приятелски отношения с нея. Живея в Уиски Бийч, което е територия на Ландън. Така че съм вътре в нещата.

Дебнещият черен облак на депресията отново се завърна.

— Сигурен съм, че всички наоколо са вътре в нещата.

— Това е нормално и човешко. Точно както е човешко да не харесваш и да се възмущаваш, задето хората говорят за теб и си правят заключения, без да те познават. Аз съм си направила собствени заключения. Гледах те по телевизията, четох във вестниците, следих и в интернет. И това, което видях, беше шок и мъка. Не вина. И какво виждам сега? Стрес, гняв, безсилие. Но не и вина.

Докато говореше, свали лентата около китката си и бързо върза косата си на опашка.

— Не мисля, че виновните си губят съня. Друго мое заключение — казах ти, че са няколко — ти не си глупак. Защо ще я убиваш същия ден, когато сте се изпокарали публично? Същия ден, когато си разбрал, че разполагаш със средства, с които да я опетниш при развода?

— Никой не е говорил за убийство първа степен. Бях бесен. Убийство от страст.

— Е, това е тъпо — отговори му тя, като вадеше масажното олио. — Бил си толкова страстен, че си влязъл в собствената си къща и си се приготвил да вземеш три неща, които неоспоримо са твоя собственост? Обвинението срещу теб не устоя, Илай, защото беше и все още е слабо. Доказано е кога си влязъл в къщата, защото си изключил алармата, знае се кога си се обадил на 911, знае се и кога си излязъл от кантората си. Така че си бил в къщата по-малко от двайсет минути. Но за толкова кратко време си се качил по стълбите, отишъл си при сейфа, взел си пръстена на прапрабаба си, слязъл си долу, свалил си от стената картината, която ти си купил, увил си я в хавлиени кърпи, убил си жена си в изблик на страст и после си се обадил на полицията. И всичко това — за по-малко от двайсет минути?

— Полицейската възстановка доказа, че е възможно.

— Но не и вероятно — възрази тя. — Виж, можем да си стоим тук и да дискутираме обвинението срещу теб, а може просто да ми повярваш, че не се боя, че би ме убил, защото не ти харесва как подпъхвам чаршафите ти под дюшека или как ти сгъвам чорапите.

— Нещата не са толкова прости, колкото ги изкара.

— Нещата са такива, каквито си ги направи човек, били те прости или сложни. Ще ида да се измия. Ти се събличай и лягай на дъската. По гръб.

В тоалетната Абра затвори очи и отдели цяла минута за йога дишане. Идеално разбираше, че й се нахвърля с идеята да я отблъсне, да я уплаши. Обаче успя само да я раздразни.

Ако искаше да прогони стреса, мрачните мисли и чувството на безсилие с масаж, не би могла да таи подобни чувства в себе си. И докато миеше ръцете си, продължи да прочиства съзнанието си.

Когато се върна, го завари на дъската под чаршафа целият вдървен. Нима не разбираше, че дори това усилва увереността й в неговата невинност? Беше сключил сделка и макар да беше ядосан, щеше да я спази.

Абра мълчаливо приглуши осветлението и настрои айпода си на релаксираща музика.

— Затвори очи — нареди му тихо тя — и си поеми дълбоко въздух. Вдишай… издишай. Отново — настоя, докато мажеше ръцете си с масло. — И пак.

Докато той изпълняваше, Абра притисна ръце в раменете му. Дори не докосваха дъската, забеляза. Толкова стегнат, толкова вдървен.

Удряше го, натискаше, месеше, след това плъзна ръце по врата му и започна лек лицев масаж.

Можеше да разпознае главоболието, щом го види. Ако успееше да го облекчи поне малко, Илай щеше да се успокои, преди да се захване с тежката работа.

Това въобще не беше първият му масаж. Някога, преди животът му да се сгромоляса, беше използвал масажистка на име Катрина, солидна мускулеста блондинка, чиито здрави масивни длани успяваха да се справят с напрежението, получено по време на работа, както и със спортните навяхвания.

Както си лежеше със затворени очи, почти успя да си представи, че се е върнал в масажната стая на клуба си, където отпуска мускули след ден на корта или след няколкочасово състезание.

Освен това след няколко минути сделката щеше да е изпълнена и жената, която не беше яката Катрина, щеше да си е тръгнала.

Пръстите й го натиснаха по челюстта, притиснаха го под очите и после отново разтриха челюстта му.

И свирепото главоболие утихна.

— Отново вдишай. Вдишай дълбоко и бавно, издишай бавно. — Гласът й се сливаше с музиката, въздушен и мек. — Точно така. Вдишай, издишай.

Обърна лицето му настрани, притисна шията му от едната страна, а после от другата, преди да надигне главата му.

Здравият натиск на пръстите й му причини бърза зашеметяваща болка. Преди да успее да се напрегне, болката излетя като коркова тапа от бутилка.

Все едно троша камъни, каза си Абра, сантиметър по сантиметър. Затвори очи, докато работеше, представи си как камъните омекват, как се раздробяват под ръцете й. Когато продължи към раменете му, малко по малко взе да усилва натиска.

Усети го как се успокоява… малко. Не достатъчно, но дори тази малка отстъпка беше равнозначна на победа.

Продължи да масажира уморените мускули на ръцете му чак до пръстите. Леко се подсмихна, когато десетте минути незабелязано отминаха, но се съсредоточи върху остатъка от работата си.

Когато дойдеше време да се обърне, знаеше, че той няма да й противоречи.

— Искам да се обърнеш, да се отпуснеш и да наведеш лице, за да си починеш. Кажи ми, ако има нужда да помогна. Не бързай.

Изтощен и полузаспал, Илай просто направи това, което му бе наредено.

Когато дланите й притиснаха плешките му, почти изстена от прекрасната смесица на болка и облекчение.

Силни ръце, помисли си. А не изглеждаше силна. Но докато дланите й натискаха и мачкаха, докато пръстите й сякаш се заравяха в гърба му, болките, с които бе свикнал, бяха изкарани на повърхността и освободени.

Абра използваше целите си ръце чак до лактите, тежестта на тялото си, ставите, пръстите, юмруците. Всеки път, когато натискът достигаше ръба на поносимостта, нещо в него се освобождаваше.

А тя продължи да го удря, удря и удря, здраво, ритмично и постоянно.

И той се отнесе.

Когато изплува, връщайки се в съзнание като листо, носещо се по реката, му отне време да осъзнае, че не е в леглото си. Продължаваше да лежи на постланата дъска, благоприлично покрит с чаршаф. Огънят пращеше, свещите проблясваха, музиката шепнеше във въздуха.

Едва затвори очи и отново се потопи.

И тогава си спомни.

Изправи се на лакти и се огледа из стаята. Видя палтото, обувките, чантата й. Можеше да долови уханието й, онзи фин земен аромат, който се смесваше с восъка на свещите и масажното масло. Внимателно се загърна с чаршафа и седна.

На първо време си искаше панталоните. Човек си има приоритети.

Придържайки чаршафа, се смъкна от дъската. Когато стигна при дънките си, видя проклетата бележка.

Внимателно се огледа, докато си обуваше панталона, след това взе бутилката вода, която Абра беше оставила наблизо. Като си обличаше ризата, осъзна, че нищо не го боли. Нямаше главоболие, нито болезнени стягания в шията, онези внезапни бодежи, които го парализираха при опитите му да прави упражнения.

Стоеше и пиеше вода в стаята, в уюта от светлината на свещите, огъня в камината и музиката, и осъзна, че се чувства по начин, който едва разпозна.

Чувстваше се добре.

И глупав. Преднамерено я беше накарал да се чувства зле. А в отговор тя му помогна — въпреки него.

Изпълнен с разкаяние тръгна към кухнята.

Завари я да стои до печката в стая, изпълнена с аромат. Не знаеше какво разбърква на котлона, но събуди в него друго забравено чувство.

Истински глад.

Беше си избрала да слуша хард рок в кухнята, но съвсем тихичко. Това го накара да изпита вина и угризения. Никой не би трябвало да бъде насилван да слуша тихо добър хард рок.

— Абра.

Този път тя потрепна, което му вдъхна увереност. В края на краищата и Абра беше човек.

Тя се обърна, сви очи и вдигна пръст, преди да е успял да каже нещо. Приближи се и го огледа внимателно. Най-сетне се усмихна.

— Става. Изглеждаш по-добре. Отпочинал и успокоен.

— Чувствам се добре. Първо, искам да се извиня. Бях груб и свадлив.

— Тук и двамата сме съгласни. И инат?

— Може би. Добре де, допускам, че проявих и инат.

— Хубаво, картите са свалени. — Взе чаша вино и я вдигна. — Надявам се нямаш нищо против, че се почерпих.

— Не, разбира се. Освен това, благодаря ти. Когато казвам, че се чувствам добре… Не помня кога за последно бях така.

Погледът й омекна. Състраданието можеше да го накара отново да се напрегне, но разбирането беше друга работа.

— О, Илай. Животът наистина може да е гаден, нали? И трябва да си изпиеш останалата вода. За да се хидратираш и да изхвърлиш токсините. Утре може да почувстваш някакви болки. Наложи се да приложа доста сила. Искаш ли чаша вино?

— Да, наистина. Ще си взема.

— Просто седни — нареди му тя. — Отпусни се и бавно си изпий водата. Трябва да се запишеш на масаж два пъти седмично, докато не успеем напълно да победим този стрес. После може да намалим до веднъж в седмицата или дори през седмица.

— Трудно ми е да споря, след като съм наполовина разглобен.

— Добре. Ще запиша часовете в календара ти. Засега ще идвам при теб. Ще видим как ще потръгне.

Илай седна, отпи първата си глътка вино. Вкусът му беше като амброзия.

— Коя си ти?

— А, това е дълга история. Някой ден ще ти я разкажа, ако станем приятели.

— Изпра ми бельото и ме накара да легна гол на дъската ти. Това е доста приятелско.

— Това е работа.

— Продължаваш да ми готвиш. — Посочи с глава котлона. — Какво е това?

— Кое?

— Онова на печката.

— Онова на печката е здравословна супа — зеленчуци, боб, шунка. Леко я подлютих, защото не знам колко люто обичаш. А това… — Обърна се и отвори фурната. Нов аромат се процеди и подхрани растящия му апетит. — Руло „Стефани“.

— Направила си руло „Стефани“?

— С картофи, моркови и зелен боб. Като за мъж. — Затвори фурната. — Беше се отнесъл за два часа. Трябваше да правя нещо.

— Два… два часа.

Абра махна разсеяно към часовника и се зае да вади чинии.

— Искаш ли да вечеряш?

— Естествено. — Погледна часовника, а после нея. — Направила си руло.

— Хестър ми остави списък. Рулото беше в първите три. Освен това си мисля, че можеш да понесеш малко червено месо. — Започна да реже ястието. — А, между другото. Ако ми поискаш кетчуп, за да го залееш с него, ще те ударя.

— Отбелязвам си и приемам.

— Още една спогодба. — Абра задържа чинията така, че той да не може да я достигне. — Почти мога да гарантирам споразумение в замяна на рулото. Можем да говорим за книги, филми, изкуство, мода, хобита и каквото и да е друго. Но нищо лично. Не и тази вечер.

— Става.

— Тогава нека да ядем.

5.

В сутерена на църквата Абра бавно поведе групата към финалната релаксация. Тази сутрин при нея се бяха събрали дванайсет човека — доста на брой за това време от годината и за този час от деня.

Големите групи поддържаха личната й удовлетвореност и стабилността на бюджета й.

Разговорите започнаха веднага щом дамите — и двама мъже — се изправиха на крака и започнаха да навиват постелките — и своите, и допълнителните, които тя винаги носеше за хората, които си нямаха собствени.

— Много добре се справи днес, Хенри.

Шейсет и шест годишният пенсиониран ветеринар й се усмихна наперено.

— Един от дните, в които мога да се задържа в „Половин луна“ повече от три секунди.

— Само продължавай да дишаш. — Абра си спомни как когато жена му го беше довела на курса едва ли не с пищене и влачене, Хенри не бе в състояние да докосне пръстите на краката си.

— Помнете — извика тя. — Следващата ни среща е във вторник.

Морийн се приближи, докато Абра си навиваше постелката.

— Ще дойда, а ще имам нужда и от малко сериозно кардио. Направих кексчета за училищната забава на Лиъм днес. Изплюсках цели две.

— Какви бяха?

— Шоколадови с маслен крем и захарна глазура. Със захарни пръчици и желатинови топчета.

— А моето къде е?

Морийн се засмя и се потупа по корема.

— Изядох го. Трябва да се прибирам, да си взема душ, да се облека като примерна мама и да занеса кексчетата. А после смятам да те моля и да те изнудвам да бягаш с мен, за да успея да изгоря всички тия калории. Децата ще имат тържество след училище, а аз съм затрупана с документи за попълване, така че нямам извинение.

— Потърси ме по-късно, след три. Дотогава имам работа.

— Илай?

— Не, той ми е в графика за утре.

— Там нещата още ли вървят добре?

— Е, само две седмици минаха, но да, бих казала, че вървят добре. Вече не ме гледа с оня поглед „тая пък какво, по дяволите, прави тук“. По-скоро ме възприема като нещо обичайно. Когато съм там през деня, обикновено е затворен в кабинета си и пише… и ме избягва, като се измъква от задната врата за разходка, щом се запътя към горния етаж. Обаче яде, когато му оставям храна, и не прилича на призрак.

Напъха постелката си в сака.

— Но все още като му правя масаж — дотук са четири — все едно започвам от нулата. Зареден е с толкова много напрежение, да не говорим, че виси пред компютъра с часове.

— Ще го оправиш, Абракадабра. Абсолютно убедена съм.

— Ами това ми е мисията напоследък. — Сложи си качулката и дръпна ципа. — Обаче точно сега трябва да си взема малко нови дрънкулки от „Заровеното съкровище“ — стискай ми палци — а после да изпълня някои поръчки за Марта Фрост. Синът й още е с оня вирус и тя не може да излезе. В два часа имам масаж, но след това ще съм свободна за джогинг.

— Ако успея да се оправя с всичко, ще ти пратя есемес.

— Доскоро.

Докато групата й се разотиваше, Абра подреди останалите постелки и прибра айпода си. Тъкмо обличаше яке върху анорака си, когато по стълбите слезе мъж.

Не го познаваше, но лицето му беше доста приятно. Торбичките под очите му го правеха да изглежда уморен, късата му гъста коса беше кестенява, а малкото му шкембенце можеше и да не личи, ако не ходеше изгърбен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Вие ли сте Абра Уолш?

— Да.

— Аз съм Кърби Дънкан. — Подаде й ръка, а после и визитка. — Частен детектив.

В главата й светна сигнална лампа.

— Работя за клиент от Бостън. Надявам се да мога да ви задам няколко въпроса. Ако ми отделите няколко минути, бих могъл да ви черпя едно кафе.

— Вече съм си взела дневната доза.

— Де да можех и аз да се съобразявам с дозата си. Истината е, че прекалявам с кафето. Обаче в кафенето надолу по улицата предлагат и чай и каквото още искате.

— Имам среща, господин Дънкан — отряза го Абра и нахлузи ботушите си. — За какво става въпрос?

— Според информацията, с която разполагаме, работите за Илай Ландън.

— Информацията, с която разполагате?

Лицето му запази приятното си приветливо изражение.

— Не е някаква тайна, нали?

— Не, не е и не ви влиза в работата.

— Работата ми е да събирам информация. Сигурно знаете, че Илай Ландън е заподозрян за убийството на жена си.

— Това истина ли е? — запита тя, докато си слагаше шапката. — Мисля, че по-точно е да се каже, че след цяла година разследване полицията не е успяла да събере доказателства, с които да потвърди, че Илай Ландън има каквото и да е общо със смъртта на съпругата си.

— Истината всъщност е, че повечето прокурори не биха се заели със случай, който не е сто процента ясен. Това не означава, че няма доказателства, не такъв е случаят. А моята работа е да събирам информация… Но нека ви помогна с този сак.

— Не, благодаря, свикнала съм сама да си го нося.

— Може, обаче майка ми ме е възпитала да помагам на жените. — При тези думи мъжът награби няколко постелки.

— За кого работите? — запита го Абра.

— Както ви казах, имам си клиент.

— Който вероятно си има име.

— Не мога да споделя тази информация.

— Ясно. — Усмихна му се учтиво и тръгна към стълбите. — И аз нямам информация за споделяне.

— Ако Ландън е невинен, няма какво да крие.

Абра се спря и погледна детектива право в очите.

— Сериозно? Съмнявам се да сте толкова наивен, господин Дънкан. Аз поне не съм.

— Упълномощен съм да ви възнаградя за информацията — заяви той, докато изкачваха стълбището.

— Имате пълномощно да плащате за клюки? Не, благодаря. Когато клюкарствам, го правя безвъзмездно. — Взе постелките от ръцете му и се отправи към колата си на паркинга.

— Да нямате лични отношения с Ландън? — предизвика я Дънкан.

Абра усети как челюстта й се стегна и го прокле, задето развали настроението й, придобито от йогата. Метна постелките и сака си в багажника на колата и отвори вратата. И в безмълвен отговор на въпроса му, преди да влезе вътре, му показа среден пръст. Завъртя ключа и потегли.

Раздразнението от срещата остана, докато обикаляше от работа на работа, от задача на задача. Дойде й на ум да отложи записания масаж, но не можа да измисли оправдание. Не можеше да наказва клиента си, защото някакъв нахален детектив от Бостън си позволяваше да се бърка в живота й. Така я беше извадил от релси, че стана груба.

Не в нейния живот се бъркаше, напомни си тя. А в живота на Илай.

И все пак това й се стори забележително нечестно и досадно.

А тя знаеше всичко за нечестното и досадното.

Когато Морийн й прати съобщение, че е готова за джогинга, за малко да й откаже. Вместо това реши, че малко спорт и компания може да са точно това, от което има нужда.

Преоблече се, дръпна ципа на анорака си, сложи си шапка, нахлузи ръкавиците си без пръсти и се срещна с приятелката си на стълбите за плажа.

— Имах нужда от това. — Морийн подтичваше на място. — Осемнайсет хлапета, натъпкани със захар. Трябва да удвоят заплатите на всички учители в Америка и да им поднасят букет от рози всяка скапана седмица. А, и бутилка уиски „Ландън“ със златен етикет.

— С други думи, кексчетата ти са отбелязали успех.

— Налетяха им като скакалци — потвърди Морийн и погледна надолу към брега. — Не съм уверена дали остана и една захарна пръчица. Наред ли е всичко?

— Защо?

— Ами виж как си се смръщила. — Морийн се почука между веждите.

— Мамка му. — Абра потърка мястото инстинктивно. — Ще ми излязат бръчки. Дълбоки.

— Не, няма. Мръщиш се само когато си наистина разстроена или вбесена. Кое от двете е?

— Може би и двете.

Започнаха да тичат бавно. Вълните се плискаха до тях, пясъкът беше покрит с буци сняг.

Морийн познаваше приятелката си и си замълча.

— Видя ли оня тип, когато си тръгваше тази сутрин от йогата? Среден на ръст, кестенява коса, симпатично лице, с малко шкембе?

— Ами не знам… може би. Аха. Задържа ми вратата да мина. Защо? Какво е станало?

— Слезе долу.

— И какво стана? — Морийн замръзна на място, а после затича, за да я настигне. — Мила, да не е опитал нещо? Да не би…

— Не. Не, нищо подобно. Това е Уиски Бийч, Морийн, не ти е Южен Бостън.

— И все пак… Мамка му! Не трябваше да те оставям сама долу. Мислех си за тъпите кексчета, да му се не знае.

— Нищо такова, казвам ти. А и кой ходи на ония курсове по самоотбрана за жени?

— Ти, но това не означава, че най-добрата ти приятелка трябва да се измъква и да те оставя сама.

— Той е частен детектив от Бостън. Хайде де! — сопна се Абра, когато Морийн спря отново. — Продължавай. Трябва да си оправя настроението.

— И какво искаше? Онова копеле е още в затвора, нали?

— Да, това нямаше нищо общо с мен. Става дума за Илай.

— Илай? Но ти каза частен детектив, не полицай. И какво искаше?

— Информация. Искаше да му снеса клюки за Илай. Искаше мръсно бельо и ми предложи заплащане. Търсеше вътрешен човек — възмути се Абра. — Някой, който да шпионира Илай и да му донася какво прави и какво говори. А аз дори идея си нямам, защото Илай нито прави, нито говори каквото и да било. И когато в общи линии му казах да върви на майната си, тоя ме запита дали аз и Илай имаме връзка. Което прозвуча точно като дали двамата се чукаме като зайци. Не ми хареса този човек. И сега ще ми се образуват бръчки на лицето.

Лицето на Морийн беше порозовяло от яда и усилието. Макар и задъхана, гласът й се извиси над грохота на бушуващите вълни.

— Въобще не му влиза в работата дали се чукате като зайци. Жената на Илай е мъртва от цяла година, а двамата и без това бяха на път да се разведат. Да не говорим, че срещу него нямат нищо, освен някакви много косвени улики. Ченгетата нищо не могат да докажат, ето защо в момента се ровичкат из мръсното му бельо.

— Не мисля, че полицаите биха наели частен детектив.

— Предполагам, че не. Но кой тогава?

— Не знам. — Тялото й се сгряваше, леденият въздух галеше лицето й и Абра установи, че настроението й се покачва. — Застрахователна компания? Може пък жена му да е имала застраховка и те не искат да плащат. Но той каза, че е нает от клиент. Обаче не каза кой. Може да са адвокатите на застрахователите или, де да знам, семейството на убитата му жена — те все го чернят в пресата. Не знам.

— И аз не знам. Нека питам Майк.

— Майк? Защо?

— Постоянно се занимава с адвокати и клиенти.

— Адвокати и клиенти за недвижима собственост.

— Адвокатът си е адвокат, клиентът си е клиент. Може пък да му дойде идея. И ще запази всичко в тайна.

— Не съм сигурна. След като този тип е стигнал до мен, кой знае с кого още е разговарял. Скандалът отново ще се раздуха.

— Горкият Илай.

— И ти не вярваш, че той е виновен.

— Не.

— Защо му вярваш, Морийн?

— Е, както знаеш, имам си диплома за детектив от телевизионните сериали, които постоянно гледам. С други думи, защо човек, който никога не е проявявал агресивно поведение, внезапно ще халоса съпругата си в главата с ръжена от камината? Тя му е изневерила, това го е вбесило. Изневярата е щяла да бъде в неин ущърб при развода. На мен понякога ми се иска да халосам Майк с ръжена.

— Не е вярно.

— Е, не буквално, но имам предвид, че наистина го обичам. Мисля, че трябва истински да обичаш или мразиш някого, за да му размажеш главата. Освен ако не става въпрос за нещо друго. Пари, страх, отмъщение. Не знам.

— Но кой го е направил?

— Ако знаех и можех да го докажа, щяха да ме повишат от детектив в лейтенант. Или пък в капитан. Би ми харесало да съм капитан.

— Че ти вече си. Капитан на хубавия кораб О’Мали.

— Истина е. А ти можеш да станеш капитан на отдела, който ще изчисти името на Илай Ландън веднъж завинаги.

Абра не каза нищо и Морийн я плесна по ръката.

— Това беше майтап. Дори не си помисляй да се забъркаш в нещо такова. Всичко ще излезе наяве, Абра. Илай ще се оправи.

— Но какво мога да направя? — Въпросът на Абра не обещаваше, че няма да прави нищо.

Когато тръгнаха да бягат обратно, тя осъзна, че се радва, задето е излязла. Чудесен начин да помислиш, да прогониш лошото настроение, да ти дойдат идеи. Липсваше й бягането по време на студената прегръдка на зимата, липсваше й звукът от собствените й ходила по пясъка, докато поглъщаше морския въздух.

Не беше от хората, които биха си пожелали времето да лети по-бързо, но наистина дълбоко жадуваше за пролетта и идещото след нея лято.

Зачуди се дали Илай ще бъде в Блъф Хаус, когато времето започне да се затопля и дърветата се раззеленеят. Дали ароматният пролетен бриз щеше да отвее сенките, които го мъчеха?

Може би тези сенки имаха нужда от малко помощ, за да намерят изхода. Абра щеше да помисли за това.

И тогава го видя, застанал край прибоя с ръце в джобовете, зареял поглед далеч към хоризонта.

— Ето го и Илай.

— Какво? Къде? Ох, мамка му!

— Какъв е проблемът?

— Не си представях, че когато му налетя за пръв път, ще съм потна, зачервена и пъшкаща. Всяка жена обича да поддържа определен стандарт, в случай че срещне първото си сериозно гадже. Защо си навлякох най-стария анцуг? Така краката ми приличат на дънери.

— Не е вярно. Никога не бих те оставила да обуеш нещо, от което краката ти ще приличат на дънери. Обиждаш приятелския ми кодекс.

— Права си. Толкова дребнаво и егоистично от моя страна. Извинявай.

— Извинена си, обаче внимавай. Илай!

— Мамка му — отново измърмори Морийн, когато той се обърна. Защо поне не си беше сложила гланц за устни в джоба?

Абра вдигна ръка. Заради слънчевите му очила нямаше как да види очите му. Той обаче този път не се ограничи да й помаха в отговор и да избяга. Изчака ги да се приближат — положителен знак.

— Здравей — спря Абра и сложи ръце на бедрата си, като опъна единия си крак назад в упражнение за разтягане. — Ако те бях видяла по-рано, щях да те взема да тичаш с нас.

— Напоследък се придържам по-скоро към ходенето. — Илай извърна леко глава и си свали очилата.

За пръв път Абра го видя да се усмихва продължително, а той задържа погледа си върху Морийн, от което тя се изчерви допълнително.

— Я гледай. Морийн Баниън.

— Да бе, гледай ме. — Изсмя се приглушено и вдигна ръка, за да си оправи косата, когато се сети, че е със скиорска шапка. — Здрасти, Илай.

— Морийн Баниън — повтори. — Не, извинявай, сега си… как беше?

— О’Мали.

— Точно така. И последния път, когато те видях, ти беше…

— Много бременна.

— Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам потна и сдухана, но благодаря. Радвам се да те видя, Илай.

Когато Морийн пристъпи напред и обви ръце около него в здрава прегръдка, Абра си даде сметка защо толкова много обича приятелката си. Заради искреното състрадание, което беше способна да изпитва, заради чувствително й сърце.

Видя как Илай затваря очи и се зачуди дали се сеща за онази нощ под кея на Уиски Бийч, когато всичко е било просто и невинно.

— Дадох ти достатъчно време да се установиш — каза Морийн, когато го пусна. — Май вече си го направил. Трябва да дойдеш на вечеря, да се запознаеш с Майк и децата.

— О, ами…

— Живеем точно до Абра. Ще нагласим нещата. Как е Хестър?

— По-добре. Много по-добре.

— Да й кажеш, че ни липсва в часовете по йога. Трябва да бягам — ха-ха — и да взема децата от тържеството. Добре дошъл отново, Илай. Радвам се, че се завърна в Блъф Хаус.

— Благодаря.

— Абра, ще поговорим по-късно. Ей, двамата с Майк планираме да идем в кръчмата в петък. Да убедиш Илай да дойде.

Помаха им припряно с ръка и побягна.

— Представа нямах, че двете се познавате — замислено каза Илай.

— Първи приятелки сме.

— Аха.

— А първите приятелки си споделят всичко.

Понечи да кимне, но внезапно го осени.

— Ох. Добре. — Отново си сложи слънчевите очила. — Хм.

Абра се засмя и го сръга в корема.

— Сладки секси тийнейджърски тайни.

— Може би трябва да избягвам мъжа й.

— Кого, Майк? Категорично не. Освен че е доста високо в личната ми класация по очарователност, той е добър човек. Добър баща. Ще ти хареса. Трябва да дойдеш в пъба в петък.

— Не го знам къде е.

— Преди там бяха „Скакалците“.

— Ясно. Добре.

— Доколкото знам, западнало е още преди да дойда тук. От три години е с ново име и нови собственици. Хубаво е. Забавно. Добро пиене, приятна компания, жива музика в петък и събота вечер.

— Всъщност не съм тръгнал да се социализирам.

— А трябва. Ще ти помогне срещу стреса — усмихна се тя.

— Какво?

— Когато разпозна Морийн, се усмихна. Истински. Радваше се да я видиш и си пролича. Искаш ли да повървим заедно? — Посочи към дома си. Преди да му даде възможност да откаже, го хвана за ръката и тръгна.

— Как се чувстваш? — запита го. — От последния масаж де.

— Добре. Беше права — обикновено усещам леки болки на следващия ден, обаче отпуска.

— Ще се почувстваш още по-добре, когато най-накрая се преборим със схванатите ти места. Свиквай да се отпускаш. Ще ти покажа и някои йога разтягания.

Не можеше да види очите му, но езикът на тялото му беше достатъчно ясен.

— Не мисля.

— Виж, това не е само за жени — каза това и въздъхна дълбоко.

— Да няма някакъв проблем?

— Спорех със себе си наум. Да ти кажа ли, или да не ти кажа нещо? И реших, че имаш право да знаеш, въпреки че сигурно ще се ядосаш. Съжалявам, че точно аз трябва да те ядосам.

— И какво е това, дето ще ме ядоса?

— Тази сутрин след тренировката по йога при мен дойде един мъж. Частен детектив. Казва се Кърби Дънкан и е от Бостън. Каза ми, че работел за клиент там. Искаше да ми задава въпроси за теб.

— Ами добре.

— Добре? Не е добре. Беше настоятелен и каза, че щял да ме компенсира за информацията, което лично аз намерих за оскърбително. Така че не е добре. Това е тормоз, което също не е добре. Той те тормози. Трябва…

— Да кажа на полицията? Мисля, че тази врата вече е затворена. Или да наема адвокат? Имам си.

— Не е правилно така. Полицията те дебна цяла година. И сега тя, а може би някой, който се крие зад адвокати и детективи, отново те дебне. Трябва да има начин да ги принудиш да спрат.

— Няма закон срещу задаването на въпроси. А и не се крият. Искат да съм наясно кой плаща за въпросите и отговорите.

— Кой? И не ми казвай, че не е моя работа — побърза да добави Абра, в случай че Илай се опита да я отреже. — Онзи тип дойде при мен и се опита да намекне, че отказвам да му сътруднича, защото с теб сме имали лични взаимоотношения. Тоест, да ти го преведа, спим заедно.

— Съжалявам.

— Не. — Още щом издърпа ръката си от нейната, тя отново я хвана. — Не трябва да съжаляваш. А дори да имахме лични взаимоотношения от вида, който той имаше предвид, това въобще не му влиза в работата. Възрастни хора сме, необвързани. И в това няма нищо грешно или неморално, нищо, което да ти пречи да си продължиш живота. С брака ти беше приключено още преди смъртта на съпругата ти. Защо да не можеш да живееш живот, който да включва връзка с мен или с която и да било друга?

Очите й, забеляза Илай, заблестяваха в зелено, щом се ядоса. Щом истински се ядоса.

— Имам чувството, че това те нервира повече от мен.

— Защо не си ядосан? — настоя тя. — Защо не си вбесен?

— Прекарах доста време в гняв. Въобще не ми помогна.

— Това е досадно и… и отмъстително. Какъв е смисълът да отмъщаваш, когато… — Внезапно я осени. — Това е семейството й, нали? Семейството на Линдзи. Не могат да го преглътнат.

— А ти би ли могла?

— О, я да спреш да бъдеш толкова разумен. — Тръгна към плискащите се вълни. — Мисля, че ако ми беше сестра, майка, дъщеря, щях да искам истината. — Обърна се и се изправи срещу него, докато той просто я наблюдаваше.

— И как ти се струва да наемеш някого да дойде тук и да задава въпроси, за да открие истината? Не че е кой знае колко логично. — При тези думи потръпна. — Не е и продуктивно, обаче те вярват, че аз съм я убил. За тях няма друг, който би могъл да го е извършил.

— Това е толкова ограничено. Не си бил единственият човек в живота й, а по времето, когато е умряла, дори не си бил и най-важният. Имала си е любовник, работела е почасово, имала е приятели, членувала е в разни комитети, имала си е семейство.

Спря се, като видя смръщения му поглед.

— Казах ти, че следих случая… и че слушах Хестър. Когато й беше трудно да разговаря с теб или с вашите, предпочиташе да говори с мен. Бях й достатъчно близка, без да съм част от семейството. Така че можеше да си позволи да споделя.

В първия миг Илай не каза нищо, а после кимна.

— Сигурно й е било от помощ, че има пред кого да се разтовари.

— Така беше. И знам, че Хестър въобще не харесваше жена ти. Ама никак. Опитала се, постарала се е да я накара да се чувства добре приета.

— Знам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че Хестър не я харесваше, а е твърде невероятно тя да е била единственият човек на света, който не е можел да я понася. Като повечето хора и Линдзи си е имала врагове или поне познати, които не я харесват и изпитват злоба или дори по-тежки чувства към нея.

— Но никой от тях не е бил женен за нея, не се е изпокарал с нея пред хората в деня, в който е убита, нито пък е открил тялото й.

— С този ти начин на мислене дяволски се надявам някога да не ти е минавало през ума да се представляваш сам.

Това го накара леко да се усмихне.

— Бих изглеждал като идиот, така че няма да го направя, но това са валидни аргументи. Добави ги към списъка с неправди, който семейството й си води. Поставил съм своите нужди и амбиции над нейните, не съм я направил щастлива, затова е потърсила щастие другаде. Казала им е, че я пренебрегвам, оплакала се е, че е самотна, че мисли, че й изневерявам, че съм студен и съм я заплашвал.

— Дори и така няма и грам доказателство, и то след цялото полицейско разследване, че си й изневерявал. Точно обратното. Изневерявала е тя. Същото се отнася и до твърденията, че си я заплашвал.

— Доста цветист език използвах последния път, когато говорихме. Публично.

— Същото се отнася и за нея според това, което съм чела. Но както и да е. Разбирам нуждата на семейството й да търси подкрепа, разумно обяснение и някаква утеха. Но да пращат по петите ти частен детектив? Тук? Та тук няма нищо. Не си идвал насам от години, така че какво би могъл да открие?

Да, виждаше се, че добре е попивала, докато е помагала на баба му да се разтовари. Въпреки неохотата си да чопли стари рани, Илай знаеше, че това му помага.

— Работата е там, че те не само искат да ме накарат да разбера, че няма да ме оставят на мира. Родителите й размахват заплахата за несправедливо дело за убийство.

— О, Илай.

— Това е просто начин да ме уведомят, че ще използват всичките си възможности.

— А защо във възможностите им не е включено и дебненето на любовника й или на който там още би могъл да е замесен?

— Той си имаше солидно алиби. Аз — не.

— И кое му е солидното?

— Бил си е вкъщи с жена си.

— Е, четох за това, чух го, обаче жена му може и да лъже.

— Разбира се, но защо ще го прави? Собствената му съпруга, унизена и ядосана, когато научава от полицията, че й изневерява с личност, която и двамата познават, неохотно се кълне, че си е бил вкъщи още преди шест часа онази вечер. Версиите им за времето, за нещата, които са правили, докато е ставало убийството, съвпадат. Джъстин Съскайнд не е убиецът на Линдзи.

— Нито пък ти.

— Нито аз, но когато включим и фактора кой е имал възможността да го направи, това съм аз, а не той.

— А бе ти на чия страна си?

Илай се усмихна леко.

— О, на моята. Знам, че не съм я убил, точно както и знам, че според това, с което разполагат, в очите им аз съм виновният.

— Тогава имат нужда от още факти.

— Стига сме тъпкали на това място.

— Наели са частен детектив. Наеми и ти.

— И това направих. Не помогна.

— Значи просто се предаваш? Стига! — Абра го побутна леко. — Наеми друг, опитай отново.

— Ето че взе да звучиш като адвоката ми.

— Чудесно. Ами послушай го. Няма просто да си лежиш и да се примиряваш. От опит говоря — добави Абра. — Това е доста дълга история. Някой ден ще ти я разкажа. Засега ще се огранича да те уведомя, че примирението само те кара да се чувстваш тъжен, слаб и страхлив. Кара те да се чувстваш като жертва. А ти не можеш да бъдеш жертва, докато сам не го позволиш.

— Да не би някой да те е наранявал?

— Да. И дълго време правех точно каквото и ти в момента. Просто се примирявах. Бори се, Илай. — Сложи ръце върху раменете му. — Без значение дали вярват или не, че си невинен, трябва да разберат, че не си им момчето за бой. И ти също трябва да го разбереш.

Импулсивно се надигна на пръсти и леко го целуна по устните.

— Иди да се обадиш на адвоката си — нареди му и тръгна към стълбите за плажа.

Отгоре, застанал на дългия скат, Кърби Дънкан снимаше през широкия си обектив.

Предполагаше, че става нещо между Ландън и стройната брюнетка. Това, разбира се, не означаваше нищо, но работата му бе да документира, да задава въпроси, да изкара Ландън от равновесие.

Когато хората са извадени от равновесие, допускат повече грешки.

6.

Когато Абра отиде в Блъф Хаус, за да почисти, посрещна я миризмата на кафе. Огледа кухнята — Илай я поддържаше чиста и спретната — и понеже той беше забравил, тя се зае да прави списък за покупки.

Когато Илай влезе, я завари изправена на табуретка да лъска кухненските шкафове.

— Добро утро — усмихна му се тя небрежно през рамо. — Отдавна ли си станал?

— Да. Исках да свърша малко работа. — Особено след като проклетият сън го беше събудил точно преди зазоряване. — Днес трябва да ида до Бостън.

— О?

— Имам среща с адвоката си.

— Браво. Закуси ли?

— Да, мамо.

Без да се обиди, Абра продължи с чистенето.

— Ще намериш ли време да се видиш със семейството си?

— Такъв е планът. Виж, не знам кога ще се върна. Може да стане така, че да остана за през нощта. Сигурно така ще стане.

— Няма проблеми. Можем да отложим масажа ти.

— Трябва да ти оставя пари. Колкото предния път ли?

— Да. Ако има някакво разминаване, ще се оправим следващата седмица. Понеже няма да работиш, ще мина набързо през кабинета ти. Обещавам да не пипам нищо на бюрото ти.

— Добре.

Остана на място и продължи да я гледа. Днес носеше обикновена черна тениска — твърде консервативно като за нея — плътен черен панталон и червени маратонки с високи подметки.

На ушите й се полюшваха верижки от малки червени топчета, той забеляза и малка купа с няколко сребърни пръстена върху кухненския плот. Предположи, че си ги е свалила, за да ги предпази от почистващия препарат.

— Онзи ден беше права — заяви.

— Обичам да става така. — Слезе от табуретката и се обърна. — За какво бях права този път?

— За това, че трябва да се боря. Бях се предал. Имах си причини, но не вършеха работа. Сега, така да се каже, трябва поне да се въоръжа.

— Това е добре. Никой не бива да се оставя да бъде тормозен и следен, а точно това прави семейството на Линдзи. Нищо няма да постигнат с този иск.

— Няма ли?

— Нямат никакви правни основания. Поне не и такива, които мога да видя, а съм гледала много адвокатски сериали.

Думите й го накараха да се засмее.

— Е, това ти дава основание да си потърсиш дипломата.

Удовлетворена от реакцията му, Абра кимна.

— Да, бих могла да си изкарвам прехраната. Използвайки намереното тяло, се стремят към адхезионен процес3, без да си дават сметка, че ситуацията е in dubio pro reo4 и игнорират факта, че това не би могло да се приеме in curia5.

— Това е… безподобен аргумент.

— Но пък е валиден. Все едно. Вероятно си мислят, че ако си изиграят добре картите и те изкарат от релси, може и да открият ново доказателство срещу теб. Или в най-краен случай ще надделеят, като те заровят в документация, съдебни призовки и всякакви такива, докато не им предложиш финансово споразумение. Което според тях ще докаже вината ти. Скърбят и нападат жестоко.

— Май наистина можеш да си изкарваш прехраната.

— Харесвам „Добрата съпруга“!

— Кого?

— Това е адвокатски сериал. Наистина разкрива в дълбочина характера на персонажите, а е и секси. Все едно. Това, което имам предвид, е, че е добре, дето ще се срещаш с адвоката си, че предприемаш стъпки. Днес изглеждаш по-добре.

— По-добре от кога?

— Отколкото си изглеждаш по принцип. — Постави ръка на кръста си и наклони глава. — Трябва да си сложиш вратовръзка.

— Вратовръзка?

— Обикновено не мога да схвана смисъла в това мъж да носи примка на врата си, а вратовръзките са точно това. Обаче ти трябва да носиш. Ще те накара да се почувстваш по-силен, по-уверен. Ще бъдеш повече себе си. Пък и имаш цяла колекция на горния етаж.

— Нещо друго?

— Не си режи косата.

За пореден път успя да го обърка.

— Това пък защо?

— Харесвам косата ти. Не е много адвокатска, но пък е писателска. Може би съвсем леко оформяне, но само ако чувстваш, че е абсолютно необходимо. Мога да го направя и аз, но…

— Не, не можеш.

— Мога, и то много добре. Стига да не ми опетни адвокатския имидж.

— Да нося вратовръзка, но да си запазя косата.

— Точно така. И да вземеш цветя за Хестър. Сигурно вече можеш да намериш лалета, а те ще я накарат да си мисли за пролетта.

— Дали пък да не взема да си записвам?

Абра се усмихна и се приближи до плота.

— Не само изглеждаш по-добре, но се и чувстваш по-добре. Ставаш все по-дързък в отговорите си и при това не реагираш само по инстинкт. — Изтупа реверите на спортното му яке. — Отивай да си избереш вратовръзка. И карай внимателно. — Изправи се и го целуна по бузата.

— Коя си ти? Ама наистина.

— И дотам ще стигнем. Кажи „здрасти“ на вашите от мен.

— Добре. Ще те видя… когато приключа.

— А аз ще отложа масажа и ще отбележа новата дата в календара ти.

Заобиколи плота, изкачи се отново на стола и се върна към лъскането на шкафове.

Илай си избра вратовръзка. Не можеше да каже, че след като я сложи, стана по-силен и по-самоуверен, но тя го накара да се почувства — странно, наистина — по-завършен. Докато разсъждаваше над това, взе куфарчето си, сложи папките с документи в него, чисто нов бележник, подострени моливи, писалка и след известен размисъл, малко звукозаписно устройство.

Облече си хубаво сако и се погледна в огледалото.

— Кой си ти? — зачуди се.

Определено изглеждаше различно, не по начина, по който беше свикнал да се вижда. Вече не беше адвокат, но не беше и утвърден писател все още. Не беше виновен, но и невинността му не беше доказана.

Все още в чистилището, но може би — може би — вече бе готов за измъкване.

Остави пари за Абра на бюрото си, слезе по стълбите и се отправи навън, съпровождан от музикалния фон, на който тя почистваше — компилация на Спрингстийн.

Качи се в колата и осъзна, че сяда зад волана за пръв път, откакто беше паркирал при идването си преди три седмици.

Реши, че усещането е приятно. Да поеме контрол, да предприеме действия. Включи радиото и изненадано се разсмя, когато Брус Спрингстийн го нападна и оттам.

Всъщност, все едно че пътуваше заедно с Абра. Потегли от Уиски Бийч.

Не забеляза колата, която го следваше.

Тъй като времето беше относително меко, Абра отвори вратите и прозорците, за да проветри. Оправи леглото на Илай, сложи чисти чаршафи, изтърси юргана. След кратък размисъл нагъна една хавлиена кърпа като риба. После порови в това, което наричаше своята торбичка с глупости за спешни случаи, и изнамери зелена пластмасова луличка, която да втъкне в устата й.

След като най-сетне спалнята отговаряше на стандартите й, а първото пране се въртеше в пералнята, обърна внимание на кабинета му.

Искаше й се да порови из бюрото, в случай че е оставил някакви бележки или податки към книгата си. Обаче сделката си беше сделка. Вместо това почисти, пусна прахосмукачката и зареди хладилника с бутилирана вода и „Маунтин Дю“. Записа поредното послание, което Хестър й бе издиктувала, и го залепи на една от бутилките. Изчетка кожения офис стол, отстъпи назад и обърна поглед към гледката, която се разкриваше оттам.

Определено си я биваше. Вятърът и слънцето бяха разтопили снега. Морето днес се стелеше в дълбока синева, крайбрежната растителност се полюшваше от бриза. Загледа се в рибарска лодка — наситеночервена върху синьото — която тромаво се носеше по вълните.

Дали Илай вече приемаше къщата като свой дом? Тази гледка, въздухът, звуците и уханията… Колко време й беше отнело на нея, за да се почувства у дома си в Уиски Бийч?

Не можеше точно да си спомни. Може би когато Морийн за пръв път почука на вратата й, понесла табла шоколадови сладкиши и бутилка вино. А може би когато за пръв път излезе на разходка край брега и се почувства с напълно освободено съзнание.

И тя като Илай беше избягала тук. Но беше имала избор, Уиски Бийч бе избран съвсем преднамерено.

Правилният избор, каза си.

Разсеяно прокара пръст през ребрата си отляво и през тънкия белег отгоре. Вече рядко мислеше за това, от което беше избягала.

Но Илай й припомни и може би това беше една от причините, поради които се чувстваше длъжна да му помогне.

Имаше и достатъчно други. Можеше да добави и още една — усмивката, която бе разцъфнала на лицето му, когато позна Морийн.

Постави си нова цел. Да даде на Илай Ландън повече поводи за усмивка.

Но точно сега трябваше да сложи бельото му в сушилнята.

Илай току-що беше седнал в чакалнята на Нийл Симпсън и едва бе успял да отклони предложението за кафе, вода или каквото друго си поиска от една от трите рецепционистки, когато самият Нийл дойде да го поздрави.

— Илай. — Облечен в идеалния си костюм, адвокатът стисна здраво ръката на клиента си. — Хубаво е, че те виждам. Нека влезем в кабинета ми.

Понесе се атлетично из лъскавия лабиринт с канторите на Гарднър, Копек, Райт и Симпсън. Човекът заслужаваше доверие — изключителен адвокат, който на трийсет и девет години беше станал пълноправен партньор и чиято фирма беше една от най-добрите в града.

Илай му вярваше — трябваше. Макар да работеха в различни фирми и често да се състезаваха за едни и същи клиенти, двамата се движеха в близки обкръжения и имаха общи приятели.

Или по-скоро бяха имали общи приятели, тъй като повечето от неговите се бяха стопили благодарение на постоянния медиен огън.

Щом влязоха в кабинета с откритата зимна гледка към градския парк, Нийл загърби масивното си бюро и подкани Илай към кожените кресла.

— Първо си поеми въздух — предложи той, докато привлекателната му секретарка поднесе табла с две огромни чаши, пълни с пенесто капучино. — Благодаря, Розали.

— Няма защо. Да донеса нещо друго?

— Ще те уведомя, ако ни потрябва.

Нийл седна и докато чакаше секретарката да затвори вратата, огледа клиента си.

— Изглеждаш по-добре.

— И аз имам подобна информация.

— Как върви книгата?

— В някои дни — по-добре от други. Но общо взето, не е зле.

— Ами баба ти? Възстановява ли се от злополуката?

— Да. По-късно ще ида да я видя. Не трябва да правиш това, Нийл.

Кафявите очи на адвоката го изгледаха проницателно. Нийл взе чашата си и се отпусна.

— Да правя какво?

— Приятелският разговор, предразполагането на клиента.

Нийл опита кафето.

— Бяхме в приятелски отношения и преди да ме наемеш, но не ме нае, защото сме приятели. Или поне не това беше най-главната причина. Когато конкретно те попитах защо дойде при мен, ти имаше няколко по-добри. Сред тях бе и убеждението ти, че двамата с теб подхождаме към закона и работата си по сходни начини. И двамата представляваме клиента. Искам да знам в какво състояние си, Илай. Това ще ми помогне да реша какви действия да ти предложа да предприемеш и от кои да се въздържиш. И доколко бих могъл да те убедя да приемеш предложения, които може и да не се чувстваш готов да изпълниш.

— Състоянието ми се променя като вълните, по дяволите. И точно сега… не се чувствам оптимист, но пък съм по-склонен към агресивни действия. Нийл, уморих се да влача тази верига след себе си. Уморих се да съжалявам, че не мога да имам това, което имах преди… и дори да не знам дали още го искам. Писна ми да седя и да не върша нищо. Предполагам, че така е по-добре, отколкото да бутам скала нагоре по склона — както се чувствах преди няколко месеца — и да съм дяволски сигурен, че не помръдвам от мястото си.

— Така.

— Няма никакъв начин да успея да променя това, което родителите на Линдзи и останалите си мислят за мен. Не и преди убиецът й да бъде открит, арестуван, съден и осъден. И дори тогава ще има хора, които ще си мислят, че някак съм се измъкнал от правосъдието. Така че майната му на всичко това.

Нийл отново отпи и кимна.

— Добре.

Илай се изправи и закрачи из кабинета.

— Трябва да го науча заради себе си. Тя ми беше съпруга. Няма значение дали сме спрели да се обичаме, дали въобще някога сме се обичали. Няма значение дали ме е мамила, нито пък че исках да сложа край на този брак и тя да излезе от живота ми. Все пак Линдзи ми беше жена и аз искам да разбера кой е влязъл в дома ни и я е убил.

— Можем отново да се обърнем към Карлсън.

Илай поклати глава.

— Не, той си изигра ролята. Искам нов човек, който да започне всичко отначало. Няма смисъл да се захващаме с Карлсън. Работата му беше да намери доказателства, които да създадат основания за съмнение. Имаме нужда от свежа кръв, от човек, който няма да търси доказателства, че аз не съм убиецът, а да намери извършителя.

Нийл бавно започна да драска в тефтерчето си.

— Да го открие, без да те елиминира автоматично?

— Именно. Когото и да наемем, трябва здраво да се заеме със задачата. Искам жена.

— Че кой не иска? — усмихна се адвокатът.

— През последните единайсет месеца аз например — глухо отвърна Илай.

— Нищо чудно, че изглеждаш ужасно.

— Мислех, че изглеждам по-добре?

— Така е, което само показва колко зле си бил. Та, значи, определено искаш жена детектив.

— Искам умна, опитна, отдадена жена детектив. Такава, с която приятелките на Линдзи ще са по-склонни да говорят, да й кажат това, което не са си позволили пред Карлсън. Съгласихме се със заключението на полицията, че или Линдзи е пуснала убиеца в къщата, или е имал ключ. Няма проникване с взлом, а след като е изключила алармата в четири и половина следобед, когато се е прибрала, следващото й изключване е било към шест и половина, когато влязох аз. Нападната е отзад, което означава, че е била обърната с гръб към убиеца. Не се е бояла от него. Нямало е борба или съпротива, не е имитиран грабеж. Познавала е убиеца си и не се страхувала от него. Съскайнд си има алиби, но ако не е бил единственият й любовник, а само последният?

— Тоя път вече го извървяхме — напомни Нийл.

— Ами значи ще тръгнем отново по него, но по-бавно. Ще се отклоняваме, ако видим обещаваща гледка. Полицията може да държи случая отворен и да продължават да ме следят. Все тая, Нийл. Не съм я убил аз, а те изразходваха всички възможности да докажат обратното. Няма да ги спирам, вече не. Въпросът е в това да разбера кой го направил, за да се освободя.

— Добре. Ще позвъня тук-там.

— Благодаря. И докато си говорим за полицията, да ти спомена за Кърби Дънкан.

— Вече се обадих тук-там по този повод. — Нийл се изправи, отиде до бюрото си и измъкна някаква папка. — Твоето копие. Той, общо взето, си има собствена фирма. Репутацията му е, че се движи по ръба, но без официално да го прекрачва. Осем години е бил ченге тук в Бостън и още има достатъчно контакти в полицията.

Докато Нийл говореше, Илай отвори папката и прочете доклада.

— Предполагах, че семейството на Линдзи го е наело, но ми се струва твърде обикновен за тях. — Намръщи се и затърси други възможности. — Бих предположил, че ще се обърнат към по-лъскава фирма, с повече технологии и по-добра репутация.

— Така е, но хората вземат решение под влияние на много фактори. Може да са го наели по препоръка на приятел, съдружник, друг член на семейството.

— Е, ако не са го наели те, идея нямам кой може да е.

— Адвокатът им нито отрича, нито потвърждава — обясни Нийл. — На този етап тя не е задължена да разкрива информация. Дънкан е бил ченге. Не е никак невъзможно двамата с Улф да се познават, а на Улф да му е хрумнало да провежда разследване. А ако случаят е такъв, той няма да си признае.

— Не изглежда и като да е негово дело, но… С нищо не можем да попречим на Дънкан да разпитва из Уиски Бийч, все едно кой е клиентът му. Не е незаконно.

— Но пък и ти не си задължен да разговаряш с него. Нито пък означава, че нашият детектив не може да задава въпроси за него. Не означава и че ще оставим нещата така.

— Да — съгласи се Илай. — Време е да разлаем кучетата.

— На този етап Пийдмънт само вдигат шум, опитват се да посеят съмнение в невинността ти, да върнат отново случая на дъщеря си в медиите и съответно сред хората. Страничният ефект на това е, че правят живота ти максимално неудобен. Така че тази история с детектива като нищо може да идва от тях.

— Но това си е тормоз.

— И то явен, да.

— Нека се забавляват. Няма как да стане по-лошо от времето, когато животът ми се беше превърнал в неспирен цирк. Минал съм през всичко това, ще мина и през тая история. — Вече го вярваше. Нямаше просто да остави нещата така, щеше да премине през тях. — Няма просто да си стоя, докато ме снимат, не и този път — продължи той. — Загубиха дъщеря си — съжалявам за това — но няма да им позволя да ме прецакат.

— Значи, когато адвокатката им се опита да прокара идеята за споразумение, което подозирам, че ще стане в някакъв момент, отговорът ни ще е категорично не.

— Категорично „майната ви“ ще бъде.

— Имаш право.

— Изкарах по-голямата част от изминалата година в мъгла, причинена от шока, вината, страха… С всяка промяна на вятъра тя ставаше по-малко плътна, но само ми разкриваше поредния капан. Още не съм се измъкнал от мъглата и — Бог да ми е на помощ — страхувам се, че може отново да се сгъсти и да ме задуши, но точно сега, точно днес съм настроен да рискувам с един от тези капани и да се измъкна отново на чист въздух.

— Така. — Нийл вдигна сребърната си писалка „Монблан“ над бележника. — Да обмислим стратегията.

Когато най-сетне напусна кантората на Нийл, Илай се разходи из парка „Бостън Комън“. Опита се да разбере как се чувства отново в Бостън, дори и само за ден. Не можеше точно да си отговори. Всичко си оставаше познато и в това имаше някакво успокоение. Първите зелени стръкчета, които под пролетното слънце се показваха от студената земя, носеха надежда и очакване.

Хората се съпротивляваха на вятъра, който днес не беше твърде силен, и обядваха на пейките, разхождаха се като него или просто вървяха нанякъде.

Спомни си, че беше обичал живота си тук. Отново изпита чувство на близост, усети, че има място и цел. Ако пожелаеше, оттук можеше хубаво да се разходи до адвокатската кантора, където някога беше консултирал клиенти и бе обмислял стратегии точно както преди малко Нийл беше постъпил с него.

Знаеше откъде да купи любимото си кафе, къде да спре за бързо хапване и къде да се наслади на обилен и продължителен обяд. Тук бяха любимите му барове, шивачът му, бижутерът, от когото най-често купуваше подаръците за Линдзи.

Но нищо от това вече не беше негово. И докато стоеше и наблюдаваше наситенозелените стръкове на нарцисите, които всеки момент щяха да разцъфтят, осъзна, че не съжалява. Или поне не толкова, колкото преди.

Така че щеше да намери ново място, където да оформят леко косата му, а после друго, откъдето да купи на баба си лалета. И преди да се върне в Уиски Бийч, щеше да прибере останалите си дрехи. Щеше сериозно да се опита да събере парчетата от живота си, които все още би могъл да слепи, и после да потърси останалите.

Когато паркира пред красивата къща от червени тухли на Бийкън Хил, облаците бяха закрили слънцето. Помисли си, че огромният букет червени лалета може да го замести. Хванал букета с една ръка, се опита да измъкне от колата голямата кръгла ваза с ранни зюмбюли — любимите цветя на майка му.

Установи, че пътят, срещата и разходката го бяха изтощили повече, отколкото бе очаквал. Нямаше да позволи семейството му да разбере. Облаците може и да бяха затулили слънцето, но той се хвана за надеждата, поникнала в него в парка.

Още не беше стигнал до вратата, когато тя се отвори.

— Господин Илай! Добре сте дошли у дома, господин Илай.

— Кармел. — Щеше да прегърне старата икономка, ако ръцете му бяха свободни. Вместо това се наведе и целуна бузата на високата метър и петдесет жена, цялата — енергия и радост.

— Прекалено мършав сте.

— Знам.

— Ще ида да накарам Алис да ви приготви сандвич. Трябва да се храните.

— Да, госпожо.

— И какви хубави цветя!

Илай успя да измъкне лале от букета.

— За теб — подаде й го той.

— Вие сте моето съкровище. Но влизайте, влизайте. Майка ви ще си дойде много скоро, а баща ви обеща да се прибере до пет и половина, така че ще ви изтърве, ако не останете. Но вие ще останете и ще вечеряте. Алис приготвя задушено и крем брюле за десерт.

— По-добре да й запазя лале.

Широкото лице на Кармел се озари от усмивка миг преди очите й да се напълнят.

— Недей, Кармел. — Отново видя болката, мъката по лицата на хората, които обича, мъката, която ги съпътстваше всеки ден от убийството на Линдзи досега. — Всичко ще се оправи.

— Разбира се. Разбира се, че ще се оправи. Я да отнеса аз тая ваза.

— Зюмбюлите са за мама.

— Добро момче сте вие. Винаги сте били добро момче, дори и като не бяхте такова. И сестра ви ще дойде за вечеря.

— Трябваше да взема повече цветя.

— Ха. — Кармел примигна, за да пребори сълзите, и махна с ръка, за да го насочи. — Тези ги занесете на баба си. Горе в дневната си е, най-вероятно седи на оня компютър. Не можете да я изчегъртате от него — все е там, и денем, и нощем. Ще ви донеса сандвич и ваза за лалетата.

— Благодаря. — Тръгна по широкото изящно стълбище. — Как е тя?

— С всеки ден все по-добре. Още е разстроена, задето не може да си спомни какво е станало, но е по-добре. Ще се радва да ви види.

Илай се качи по стълбите и се отправи към източното крило.

Както беше предсказала Кармел, баба му седеше зад бюрото и пишеше на лаптопа си.

Забеляза колко изправени са гърбът и раменете й под зелената жилетка. Сребристосивата й коса беше оформена в прическа.

Поклати глава, щом забеляза, че няма проходилка, но бастунът й със сребърната лъвска глава лежеше подпрян на бюрото.

— Отново ли буниш тълпите?

Застана пред нея и залепи устни на челото й. Баба му се надигна и го хвана за ръката.

— Цял живот съм ги бунила. Защо да спирам точно сега? Чакай да те огледам.

Бутна го назад, докато се наместваше на стола си. Тъмните кафяви очи го изгледаха без капка милост. Устните й леко се присвиха.

— Добре ти се отразява Уиски Бийч. Още си прекалено слаб, но не си толкова блед и толкова тъжен. Донесъл си ми малко пролет.

— Заслугата е на Абра. Тя ми каза да ти взема цветя.

— Проявил си достатъчно разум, за да я послушаш.

— Ами тя е от хората, които твърде рядко, да не кажа никога, са склонни да приемат „не“ за отговор. Предполагам, че заради това я харесваш.

— Това е само една от причините. — Протегна ръка и стисна неговата за миг. — По-добре си.

— Днес — да.

— Днес е всичко, което получаваме. Я сядай. Такъв дългуч си, че ще ми се изкриви вратът да те гледам. Сядай и казвай какви ги вършиш.

— Работих, размишлявах, самосъжалявах се и реших, че от тия неща само работата ме кара да се чувствам на себе си. Така че ще опитам да направя нещо, което да сложи край на нуждата от размишления и самосъжаление.

Хестър се усмихна доволно.

— Ето така те искам. Това е моят внук.

— Къде ти е проходилката?

Изражението й се превърна в образец на високомерието.

— Уволних я. Железарията, с която ме наблъскаха лекарите, може да укрепи и боен кораб. Физиотерапевтът се държи с мен като строг сержант. Щом мога да изтърпя това, дяволски добре ще се оправям и без проходилка като някаква стара баба.

— Боли ли те още?

— Тук и там, от време на време и по-малко, отколкото преди. И ти би могъл да кажеш същото. Няма да ни победят, Илай.

И тя беше отслабнала, а злополуката и трудното възстановяване бяха издълбали нови бръчки по лицето й. Но очите й блестяха свирепо както винаги, а това го успокои.

— Започвам да го вярвам.

Докато Илай разговаряше с баба си, Дънкан спря колата си до бордюра и приближи къщата в обектива на фотоапарата си, за да я огледа. След това извади диктофона си, за да добави бележките си за деня.

Седна и зачака.

7.

Скуката беше част от работата. Кърби Дънкан седеше отпуснат в невзрачния си седан и хрупаше моркови. Имаше си нова приятелка и потенциалната възможност за секс го убеди да опита да свали пет килограма.

Засега беше отслабнал с един.

През изминалите два часа беше преместил веднъж колата и смяташе отново да я премести. Инстинктът му подсказа, че Ландън ще остане тук за известно време — семейна вечеря най-вероятно. Беше направил снимки на майка му, на баща му, а сега — и на сестра му със съпруга й и прохождащото им хлапе.

Но работата му беше да следи Ландън, така че щеше да си седи тук.

Следваше го из Бостън, което се оказа лесна задача въпреки трафика. Проследи го до кантората на адвоката му. Това му даде възможността да огледа и колата на Ландън. Нищо интересно.

Някъде час и половина по-късно го проследи в парка, след това до скъп фризьорски салон, където го изчака да му подстрижат косата. Не че забеляза особена разлика след петдесетте похарчени долара.

Какво пък, всякакви ги има.

След това Ландън спря в цветарския магазин и излезе оттам с букети.

Просто човек, който си върши делата из града, преди да иде при семейството си. Обичайната история.

Всъщност от видяното дотук можеше да заключи, че всичко, което Ландън прави, е повече от обичайно. Ако този тип бе убил съпругата си и се беше измъкнал, май не беше излязъл да празнува.

Докладът му до момента беше твърде къс. Няколко разходки по плажа, срещата със секси чистачката и с жената, която го беше прегърнала силно и всъщност бе омъжена майка на три деца.

Предполагаше, че между Ландън и чистачката прехвърчат искри, но не можеше да го докаже, преди обектът да се върне в къщата край брега.

Проучванията, които беше направил, показаха, че Абра Уолш си е имала вземане-даване със склонни към насилие типове, което би превърнало Ландън в перфектния партньор, стига наистина да беше размазал главата на жена си — нещо, в което Дънкан беше почнал да се съмнява. Може би Ландън беше настоящият й избор, но ключовата дума бе настоящ, тъй като не можеше да открие и трошица доказателство, че двамата са имали отношения преди убийството.

Нищо от наученото дотук не съвпадаше с настояването на клиента му, че Ландън е виновен, нито с убедеността на стария му приятел Улф, един от най-свестните полицаи в Бостън, че този човек е размазал черепа на невярната си съпруга.

Колкото повече наблюдаваше, толкова по-малко виновно му изглеждаше копелето.

За да събере повече информация, беше опитал както директния подход със секси чистачката, така и по-заобиколни методи със сервитьорката в бара и с някои други от местните. Просто отваряше дума за голямата къща на скалата и питаше — както би могъл да направи всеки турист — за историята и собствениците й.

Беше се наслушал на приказки за богатство, построено първоначално върху уиски, на истории за пиратско имане и за дестилационни фабрики в дните на Сухия режим. Легенди за откраднати съкровища, които се крият от поколения, семейни скандали, естествено и призраци, герои, злодеи, та до последния скандал с Илай Ландън.

Най-забавният му източник се оказа хубавата продавачка в магазина за сувенири, доволна да прекара половин час от мрачния следобед на късната зима в разговор с платежоспособния си клиент. Клюките често бяха най-добрият приятел на детектива, а Хедър Локаби се бе оказала доста дружелюбна.

Чувствала се зле заради Илай, спомни си Дънкан. Беше описала мъртвата съпруга като студена и недружелюбна снобка, която дори не намерила време да посети възрастната баба на мъжа си. По едно време отклони разговора в посока на падането на Хестър Ландън, но Дънкан бързо я върна в релси.

Според бъбривата Хедър Ландън никога не беше страдал от липса на женска компания по време на летните си посещения и почивки в Уиски Бийч, поне не и в тийнейджърските си години и преди да навърши трийсет. Обичал да се забавлява, да пие бира в местните капанчета и да фучи наоколо с кабриолета си.

Никой според Хедър не бил очаквал от него да се задоми, преди да навърши трийсетте. А и после имало достатъчно слухове, които замрели, когато така и не им се родило дете.

Станало очевидно, че в рая има беда, когато Илай спрял да води жена си в Блъф Хаус, а после и самият той прекратил посещенията си. Никой не се изненадал, когато се разнесла мълвата за развод.

Самата тя още преди това си знаела, че оная ледена кучка, жена му, има любовни афери. Логично било. Не виняла Илай, че се бил ядосал и й се нахвърлил. Не, не го виняла. А ако наистина я е убил, което тя, естествено, не си позволявала да помисли дори за миг, била сигурна, че е било нещастен случай.

Дънкан не я запита как разбиването на женска глава отзад с няколко удара с маша се вписва в понятието за нещастен случай, тъй като и без това вече беше похарчил двеста и петдесет долара за различни джунджурии, само и само тя да продължи да приказва, но ако се изключеше забавната страна на думите й, Хедър всъщност така и не му даде нищо.

Стори му се интересно, че някои от местните все пак подозираха любимия син в убийство. А подозрението отваряше врати. Щеше да хлопа на тях, за да си заработи хонорара.

Засега смяташе да продължи и да приеме, че денят му е минал успешно. Или да си почине, като си вземе една бърза баня.

Точно се опитваше да раздвижи схванатия си задник, когато телефонът му звънна.

— Дънкан.

Щом чу гласа на клиента си, отново се размърда.

— В момента седя пред къщата на родителите му на Бийкън Хил. Тази сутрин дойде в Бостън. Ще ви изготвя доклад до…

Отново опита да се намести, когато клиентът му го прекъсна с порой въпроси.

— Да, точно така. Цял ден беше в Бостън, срещна се с адвоката си, подстрига се, купи цветя.

Клиентът му плащаше сметките, напомни си, но продължи да записва разговора в бележника си.

— Сестра му и семейството й влязоха вътре преди около половин час. Изглежда е семейно събиране и като гледам колко време мина, бих казал, че ще остане поне за вечеря. Не мисля, че ще има някакво движение повече, затова… Щом така искате. Мога да го направя.

Парите са си твои, каза си Дънкан и се подготви за дълга вечер.

— Ще ви се обадя, щом излезе.

Когато телефонът изщрака в ухото му, Дънкан поклати глава. Клиентите му плащаха сметките, помисли си отново и изяде още един морков.

Беше отсъствал едва няколко седмици, но се чувстваше като завърнал се у дома след дълго отсъствие. Цепениците пукаха и пламтяха в голямата каменна камина, пред която старото куче Сейди спеше завито на кравай. Всички седяха в гостната — наричаха я салон — сред познатата смесица от антики, семейни снимки, червени лилии в тънката ваза върху пианото. Можеха да си седят там, да си говорят и да пият вино всяка вечер, докато светът рухне.

Дори баба му, която, вместо да протестира, с удоволствие бе приела да я свали на ръце по стълбите и да я настани в любимото й кресло, разговаряше сякаш нищо не се бе променило.

Май бебето помагаше. Сладка като бонбон и бърза като светкавица, малката Селина, още ненавършила три, изпълваше стаята с енергия и радост.

Нареди му да играе, така че Илай седна на пода и й помогна да построи замък от кубчета за нейната кукла принцеса.

Нещо просто, нещо обикновено, нещо, което му напомни, че някога си беше представял как ще има свои деца.

Родителите му изглеждаха по-спокойни отпреди да замине за Уиски Бийч няколко седмици по-рано. Изпитанието, през което бяха преминали, бе направило бръчките върху бащиното му лице по-дълбоки, а кожата на майка му беше станала почти прозрачна.

Но никога няма да се разколебаят, помисли си.

— Ще нахраня това твърде заето момиче. — Сестра му стисна ръката на съпруга си, преди да се изправи. — Вуйчо Илай, ще ми помогнеш ли да сложа Селина да седне?

— О, разбира се.

Стиснала куклата, малката протегна ръчички към него и му се усмихна с неустоимата си усмивка. Той я грабна и я понесе към кухнята.

Широкоплещестата Алис се разпореждаше около масивната печка с шест котлона.

— Я да видя аз кой е гладен!

Селина дезертира на мига от вуйчо си и прегърна готвачката.

— Ето я и моята принцеса! — каза Алис на Триша и умело намести детето на бедрото си. — Може да ни прави компания за вечеря, а също и на Кармел. А за вас, простолюдието, ще подредим масата след около четирийсет минути.

— Благодаря. Ако ви създава някакви проблеми…

— Проблеми? — Готвачката оцъкли комично очи и заговори с преувеличен шок. — Я го виж туй личице.

Селина се засмя, обгърна с ръчички шията й и заговорнически прошепна:

— Има ли бисквитки?

— След като се навечеряш — прошепна й в отговор Алис. — Добре сме. Идете да почивате — пропъди ги с ръка.

— И да слушаш — предупреди Триша дъщеря си и хвана брат си под ръка.

Висока почти метър и осемдесет, здрава, жилава и изпълнена с решимост, лесно го изтика от кухнята и го поведе към библиотеката.

— Искам минута насаме с теб.

— Да, представям си. Всичко е наред…

— Просто млъкни.

За разлика от дипломатичната им и спокойна майка, Триша се беше метнала на дядо им по баща — целеустремена, твърдоглава и упорита.

Може би по тая причина в момента беше изпълнителен директор на „Ландън Уиски“.

— Всички много внимавахме да говорим за каквото и да е друго, само не и за станалото, за това, което става и сега, и ти се изправяш срещу него. Разбираемо е, обаче сега сме само аз и ти. Лице в лице, не внимателно съчинен и редактиран имейл. Какво става с теб, Илай?

— Пиша здравата. Разхождам се по плажа. Храня се редовно, защото икономката на баба ми готви.

— Абра? Тя е чудесна, нали?

— Не. Интересна е.

Объркана, Триша седна на страничната облегалка на широко кожено кресло.

— Радвам се да чуя това, Илай, защото ми звучи точно като нещо, с което би трябвало да се занимаваш в момента. Но ако всичко е толкова страхотно, защо си в Бостън?

— Не мога ли да дойда да видя семейството си? Какво, да не съм прогонен?

Дори сега начинът, по който сестра му изправи пръст и го посочи, му напомни за дядо им.

— Я не увъртай. Нямаше никакви планове да се връщаш преди Великден, обаче сега си тук. Говори.

— Не е нещо особено. Исках да поговоря с Нийл очи в очи. — Погледна към вратата. — Виж, не искам да тревожа майка и татко, няма смисъл. Тъкмо изглеждат по-спокойни. Пийдмънт вдигат шум за неправомерно дело за убийство.

— Но това са глупости, просто глупости. Жив тормоз е това, Илай. Трябва да… говориш с Нийл — завърши и въздъхна. — Както си направил. Той какво мисли?

— Мисли, че е само шум, поне засега. Предложих му да наеме нов детектив, този път да намери жена.

— Идваш на себе си — прошепна Триша и очите й се напълниха.

— Недей. Боже, Триша.

— Не е само у теб причината, поне не цялата. От хормоните е. Бременна съм. Тази сутрин плаках, като пях „Колелата на автобуса“6 със Сели.

— О, господи. — Усмихна се, а новината стопли сърцето му. — Това е добре, нали?

— Чудесно е. Двамата с Макс сме ужасно развълнувани. Още не сме казали на никого, но си мисля, че мама подозира. Само от седем седмици е. Ох, да му се не види. — Подсмръкна и избърса сълзите си. — Ще се разбера с Макс. Ще кажем на всички на вечеря. Защо пък да не го отпразнуваме?

— И да отклоним темата от мен.

— Да. Да не си казал, че никога не правя нищо за теб. — Изправи се и го прегърна. — Ще отвлека вниманието на всички, ако ми обещаеш да спреш с тези внимателни имейли, поне към мен. Ще споделяш, когато си имал лош ден. И ако си в период да искаш компания, мога да наглася нещата така, че двете със Сели да ти дойдем на гости за някой и друг ден. И Макс, ако има възможност. Не трябва да си сам.

И щеше да го направи, помисли си. Триша щеше да размества, отменя и преправя графици — беше експерт в това — и щеше да го направи за него.

— Справям се добре и сам — не се обиждай. Опитвам се да си наваксам с някои неща, които съм изоставил от дълго време.

— Предложението остава. И няма да чакаме покана, ако през лятото си още там. Просто ще дойдем. Ще доплувам като кит, защото дотогава ще приличам на такъв, и ще карам всички да ме чакат.

— Типично.

— Кажи го, когато помъкнеш още десет кила отгоре си и те обхване мания да не ти излязат стрии. Връщай се при нашите. Аз ще надникна да видя дали Селина не е успяла да изкрънка от Алис бисквитки преди вечеря.

В девет вечерта Абра приключи с класа по йога в дома си и надигна бутилка с вода, докато учениците й навиваха постелките си.

— Извинявай, че малко закъснях — каза Хедър. Отново. — Просто днес нещата ми се изплъзват.

— Няма проблем.

— Мразя да пропускам дихателните упражнения. Винаги ми помагат. — Хедър вдиша и издиша, като си помогна с ръце.

Абра се усмихна.

Нямаше сила, която да накара Хедър да замълчи. Предполагаше, че тази жена говори насън, както правеше и по време на едночасовия си масаж.

— Избягах от вкъщи като маниак — продължи тя. — А забелязах, че колата на Илай не е пред Блъф Хаус. Не ми казвай, че вече се е прибрал в Бостън.

— Не е.

Хедър нямаше желание да спре дотук. Дръпна ципа на якето си.

— Само се чудех. Толкова голяма къща. Хестър като е там, добре, тя си е част от нея, ако ме разбираш. Обаче Илай, особено с всичко, което му е на главата, сигурно просто витае из нея.

— Нямам такива наблюдения.

— Знам, че го виждаш, когато отиваш да се грижиш за къщата, което си е някаква компания. Но си мисля, че с всичкото време, с което разполага, сигурно не знае какво да прави сам. Това не може да е здравословно.

— Той пише роман.

— Е, да де, знам, че така говори. Или поне хората говорят, че им е казал така, но той беше адвокат. Че какво разбира един адвокат от писане на романи?

— А, не знам. Питай Джон Гришам.

Хедър отвори уста и после я затвори.

— Е, предполагам, че е истина. И все пак…

— Хедър, мисля, че почва да вали. — Грета Париш пристъпи напред. — Имаш ли нещо против да ме хвърлиш до вкъщи? Мисля, че на идване понастинах.

— О, добре, разбира се. Само да си взема постелката.

— Длъжница си ми — прошепна Грета, след като Хедър хукна да си прибира нещата.

— Голяма работа си. — Абра стисна с благодарност ръката на възрастната жена и побърза да се отдръпне, като се постара да изглежда заета, подреждайки постелки.

Щом домът й се изпразни, тя въздъхна с облекчение.

Обичаше упражненията у дома си, близостта, небрежните разговори преди и след това. Но имаше дни, когато…

След като подреди солария, се изкачи по стълбите, облече си любимата пижама — пухкави палави бели овчици на розов фон, и се върна на долния етаж.

Възнамеряваше да си сипе малко вино, да напали камината и да се сгуши с някоя книга. Дъждът, който тропаше по прозорците, я накара да се усмихне. Дъждовна вечер, огън, чаша вино…

Дъжд. Мамка му, затворила ли беше прозорците в Блъф Хаус?

Разбира се, че беше. Не би могла да забрави да…

Нима? Абсолютно всички ли беше затворила? Например оня в гимнастическия салон на Хестър?

Стисна здраво очи и се опита да си припомни, да се види как затваря прозорците.

Обаче просто не можеше да си спомни, нямаше как да е сигурна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Нямаше да се успокои, докато не провери, а това щеше да отнеме само няколко минути. Пък и по-рано беше наготвила пуешко задушено. Тъкмо щеше да вземе кутията за Илай със себе си.

Извади храната от хладилника, а после свали пухкавите си чорапи, за да напъха крака в древните си ватирани ботуши. Облече палто върху пижамата, грабна шапка и докато я нахлупваше на главата си, побягна към колата.

„Пет минути, десет прозореца — и си у дома с чашата вино.“

Спусна се към Блъф Хаус и без изненада чу гръмотевица. Късният март подлудяваше метеоролозите. Тази вечер буря, сняг или пък слънчево утро на сутринта. Кой знае?

Хукна под дъжда към главния вход, с ключовете в едната си ръка и пуешкото задушено в другата.

Затвори вратата с бедро, пресегна се да включи осветлението, за да може да напъха ключа в алармената инсталация.

— Супер. Страхотно — измърмори, когато антрето остана тъмно. Много добре познаваше несигурното електричество по време на буря в Блъф Хаус, а и в целия Уиски Бийч. Включи фенерчето на ключодържателя си и тръгна към кухнята.

Провери прозореца, след което докладва за прекъсването на електричеството — оказа се, че резервният генератор се е повредил. Отново. Искаше й се Хестър да беше поправила това старо чудовище. Все се безпокоеше как възрастната дама ще се справи при по-сериозно спиране на тока, въпреки че тя я бе уверила, че е имала множество такива преживявания и знае как да се оправя.

В кухнята измъкна голямо фенерче от чекмеджето. Може би трябваше да слезе в мазето и да провери генератора. Естествено, че не знаеше за какво да проверява, но все пак…

Тръгна към вратата, но спря. Тъмно, студено, вероятно влажно. Паяци.

Може би не.

Само щеше да остави бележка на Илай. Ако се прибереше посред нощ, без ток, без отопление, без светлина, можеше да спи на дивана й. Но първо да провери прозорците.

Хукна нагоре по стълбите. Естествено, прозорецът, за който се тревожеше, се оказа затворен и естествено, вече се сещаше ясно как го захлопва и пуска резето.

Слезе долу и тръгна към кухнята. По принцип не се боеше от призраци, но й се искаше да се прибере, да излезе от голямата тъмна и празна къща и да се върне в уютния си дом.

Отново изтътна гръмотевица и я накара да подскочи. После се засмя на себе си.

Фенерчето падна от ръката й, когато някой я сграбчи отзад. За миг, само за миг я връхлетя безумна паника. Започна да се бори безпомощно, опитвайки се да откопчи ръката, стиснала я за шията.

Спомни си ножа, опрян в гърлото й, за острието, измъкващо се от ребрата й, като по пътя си режеше плътта й. Ужасът опита да си пробие път с крясък, но ръката го задуши до приглушен хрип.

Дъхът й спря. Започна да се бори да си поеме въздух, а стаята взе да се върти.

Тогава инстинктът й за оцеляване се пробуди.

Слънчевият сплит — здраво мушкане с лакът. Ходило. Пета с пълна сила. Нос — трудно завъртане, докато хватката се отпусне, после удар с опакото на ръката там, където инстинктът й подсказваше, че се намира лицето му. Слабините, бързо и яростно надигане на коляното.

После побягна. Отново инстинктът сляпо я поведе към вратата. Блъсна я с такава сила, че ръцете я заболяха, но не спря. Остави я отворена, хукна боса към колата и извади ключовете от джоба си с разтреперани длани.

— Давай, давай, давай.

Хвърли се вътре, мушна ключовете в стартера. Гумите изсвистяха, когато даде на заден. Завъртя волана, насочи колата към пътя и полетя.

Почти в несвяст подмина дома си и удари спирачки пред къщата на Морийн.

Светлина. Хора. Безопасност.

Втурна се към вратата, блъсна я, за да я отвори, и спря, когато видя приятелите си сгушени пред телевизора.

И двамата скочиха на крака.

— Абра!

— Полиция. — Стаята отново се завъртя. — Извикайте полиция.

— Ранена си! Кървиш!

Морийн се втурна към нея, а Майк сграбчи телефона си.

— Така ли? Не.

Олюляваше се на краката си, но се опита да се огледа, когато Морийн я сграбчи. Видя кръвта по анорака си, по горнището на пижамата си.

Не от ножа, не. Не и този път. Не и нейната кръв.

— Не, не е от мен. Кръвта е негова.

— Боже. Стана ли нещо? Ела да седнеш.

— Не. Не! — Не беше нейна кръвта, помисли си отново. Беше избягала. Беше в безопасност. А стаята вече не се въртеше. — Имаше някого в Блъф Хаус. Обадете се на полицията, имаше някого в Блъф Хаус! Хвана ме. — Ръката й се стрелна към гърлото. — Душеше ме.

— Ранил те е. Виждам. Седни. Сядай. Майк.

— Полицията идва. Ето. — Майк се засуети около Абра, докато Морийн я водеше към стола. — Вече си добре. В безопасност си.

— Ще ти донеса вода. Майк е тук — каза Морийн.

Майк коленичи пред нея. Какво добро лице, помисли си Абра, дишайки тежко. Грижовно лице, с тъмни очи като на кученце.

— Няма ток — каза тя, почти не на себе си.

— Не, не е вярно.

— В Блъф Хаус. Няма ток. Беше тъмно. Той беше в тъмното. Не го видях.

— Добре. Полицията идва, а ти си добре.

Абра кимна, взряна в тъмните очи.

— Добре съм.

— Нарани ли те?

— Той… Беше ме стиснал здраво за гърлото и за кръста, струва ми се. Не можех да дишам и почнах да се задушавам.

— Мила, по тебе има кръв. Ще ми дадеш ли да погледна?

— Негова е. Ударих го в лицето. Курсът по самоотбрана.

— Какво?

— Ходихме на курс по самоотбрана — обясни Морийн, която се появи с чаша вода в едната ръка и чаша уиски в другата. — Слънчев сплит, крак, нос, слабини. Абра, ти си чудо.

— Едва ли. Просто го направих. Мисля, че му разкървавих носа. Не знам. Освободих се и избягах. Избягах оттам и дойдох тук. Мисля… май ми е зле.

— Пийни вода. Бавно.

— Да. Добре. Трябва да се обадя на Илай. Трябва да знае.

— Аз ще се погрижа — успокои я Майк. — Само ми дай номера му и ще се погрижа.

Абра отпи, вдиша и пак отпи.

— В телефона ми е. Обаче той не е в мен. Вкъщи е.

— Ще го взема. Ще се погрижа.

— Няма да го оставя да ме нарани. Не и този път. Абра притисна ръка към устата си, а сълзите й бликнаха. — Не и този път.

Морийн седна до нея, взе я в ръце и я залюля.

— Съжалявам. Съжалявам.

— Шшшт. Всичко е наред.

— Добре съм. — Абра се стегна. — Всъщност би трябвало да танцувам от щастие, че се справих. Не съм си позволявала слабост… досега. Направих всичко, както трябва. Не ме нарани. Не го оставих да ме нарани. Просто… Отново се повтаря.

— Знам.

— Но свърши. — Отпусна се назад и изтри сълзите си. — Издържах. Но, за бога, Морийн, някой е проникнал в Блъф Хаус. Не знам кой е и какво е правил. Не забелязах нищо там, само излязох от гимнастическия салон и влязох в кухнята. За малко да сляза в мазето да проверя генератора, обаче… Може и да е бил там. Може да е прекъснал захранването, за да влезе. Нямаше ток. Аз…

— Изпий това. — Морийн натика уискито в ръката й. — И се успокой.

— Добре съм. — Абра отпи от уискито и вдиша тежко, когато й запари на гърлото. — Бурята започна и не можех да си спомня дали съм затворила прозорците. Мисълта не ме оставяше на мира, така че тръгнах натам. Тъкмо си мислех, че няма ток. Не го видях, Морийн, не го чух. Не и при тоя дъжд и вятър.

— Пуснала си му кръв.

Вече по-спокойна, Абра погледна надолу.

— Пуснах му кръв. Браво на мен. Дано да съм строшила проклетия му нос.

— Дано. Ти си моят герой.

— А ти — моят. Защо според теб дойдох право тук?

Майк се върна.

— Илай идва насам, а полицията отива към Блъф Хаус — уведоми ги той. — Ще дойдат да говорят с теб, като си свършат работата. — Приближи се и й подаде пуловер. — Реших, че може би ще искаш.

— Благодаря. Господи, Майк, благодаря ти. Страхотен си.

— Затова го държа. — Морийн потупа окуражително Абра и се изправи. — Ще ида да направя кафе.

Щом излезе, Майк изключи телевизора. Седна и отпи от уискито на Абра. Усмихна й се.

— Та какво казваш, прави днес? — попита я и я разсмя.

8.

Илай взе разстоянието от Бостън до Уиски Бийч за по-малко от два часа. Навлезе в бурята, а после се измъкна от хватката на южния вятър. Двайсетминутното каране през центъра на ада му помогна да остане съсредоточен.

Просто карай, каза си. И не мисли за друго, освен за колата и за пътя.

Малки пипала мъгла се виеха над шосето, докато профучаваше с колата си през градчето. Уличните лампи хвърляха несигурни лъчи, които се отразяваха в локвите и потоците, виещи се към канализацията, а после се озова извън светлините, далеч от магазините и ресторантите, и пое към крайбрежния път.

Рязко завъртя волана и свърна към банкета пред Лафинг Гъл. Докато крачеше към тясната предна порта, вратата на съседската къща се отвори.

— Илай?

Не познаваше облечения в леко яке мъж, който пристъпи навън и го посрещна, като прекоси малката морава.

— Майк О’Мали — представи се и протегна ръка. — Гледах навън за теб.

Гласът от телефона, разбира се.

— Абра?

— Вътре с нас е — посочи той към къщата. — Добре е, само е изплашена. В Блъф Хаус има двама полицаи. Сигурно ще искаш да говориш с тях. Аз…

— По-късно. Сега искам да видя Абра.

— В кухнята е.

Майк го поведе.

— Наранил ли я е?

— Изплашил я е — повтори Майк. — Стресната е. Опитал се е да я души, така че е малко ожулена. Обаче май тя го е подредила, а не той нея. Натъртил я е, но тя го е разкървавила.

Илай отбеляза гордостта в гласа на Майк и я прие като успокоение. Искаше обаче да види сам. Трябваше да види.

Чу гласа й, щом излязоха от уютната дневна и тръгнаха към широко отворената кухня. Седеше на масата, облечена в торбест пуловер, с плътни розови чорапи на краката. Вдигна очи — изражението й беше смесица от състрадание и извинение. Придоби изненадан вид, когато Илай коленичи пред нея и хвана ръцете й.

— Къде ти е пръстенът?

— Млъкни.

Огледа лицето й, после внимателно вдигна пръсти към пресните белези на шията й.

— Къде другаде си ранена?

— Не съм. — Ръцете й го обгърнаха, от благодарност и за успокоение. — Не съм. Той ме уплаши.

Илай изгледа Морийн за потвърждение.

— Добре е. Ако не мислех така, вече щеше да е в спешното, все едно дали й харесва, или не. — Изправи се и посочи към кафеварката и бутилката уиски, които стояха една до друга. — От кое искаш? А може би комбинация и от двете?

— Кафе. Благодаря.

— Съжалявам, че трябваше да ти се обадим. Извинявай, че притеснихме семейството ти — започна Абра.

— Не са притеснени. Казах им, че токът е спрял и искам да се прибера и да проверя. А и без това бях решил да се прибера тази вечер.

— Добре. Няма смисъл да ги тревожим. Не знам дали нещо не е взето — продължи тя. — От полицията казаха, че няма данни нещо да не е на мястото си, обаче как могат да знаят? Тия двамата тук не ме пускат да изляза и да проверя. Морийн става доста страшна, когато е в режим на защита.

— Ако е имало обир и нещо е откраднато, ти какво ще направиш?

Морийн спря и протегна ръце към Илай.

— Извинявай. Това го говорим от половин час.

Подаде му кафето. Преди обаче да успее да му предложи мляко или захар, той изгълта половината чисто.

— Ще сляза там и ще говоря с полицията. Ще огледам.

— Идвам с теб. Първо — каза Абра, когато Морийн запротестира, — защитих се, нали така? Второ, ще разполагам с полицията и с Илай. Трето, повече от всеки друг, с изключение на Хестър, съм наясно с това кое къде е в къщата. А Хестър не е тук. И накрая…

Изправи се и яростно прегърна Морийн.

— Благодаря ти! Не само за чорапите, а задето се погрижи за мен. Благодаря ти. — Обърна се да прегърне и Майк.

— Връщай се веднага. Ще спиш в стаята за гости — настоя Морийн.

— Скъпа, единствената причина, поради която станах интересна на оня задник, е, че се озовах в къщата, докато си мислеше, че цялата е само за него. Не е дошъл да дебне в моята. Ще се видим утре.

— Ще се погрижа да е добре — каза Илай. — Благодаря за кафето… и за всичко останало.

— Наследила е тревожните гени на мамичка — измърмори Абра, когато излезе навън с Илай. — Всички сме наясно, че нападението не беше срещу мен.

— Ти си нападнатата, значи определено е срещу теб. Аз ще карам.

— А аз ще те следвам с колата си, защото иначе ще трябва да ме караш обратно.

— Точно така. — Хвана я за ръката и я задърпа към колата си.

— Супер. Тази нощ всички са с тревожните гени на мамичка.

— Разкажи какво стана. Майк не ми разправи с подробности.

— Когато почна бурята, не можех да се сетя дали съм затворила всички прозорци у вас. Проветрявах къщата днес и не помнех дали съм затворила прозореца в гимнастическия салон на Хестър. Не можах да се успокоя, така че отидох да проверя. А, занесох ти и кутия с пуешко задушено, с кнедли.

— Като си говорим за гени и мамички…

— Предпочитам гените на грижовния съсед. Токът беше спрял. Сега се чувствам тъпо, задето не се усъмних. Та нали преди пет секунди в района имаше електричество. Само се подразних. Използвах малкото си фенерче, за да ида в кухнята и да взема по-голям фенер.

Абра изпухтя.

— Не чух нищо, не предусетих нищо, което ме вбесява, защото обичам да си вярвам, че шестото ми чувство работи. Но тази вечер здравата се провали. Та значи, качих се по стълбите и разбира се, прозорецът се оказа затворен. После отново слязох долу, отхвърлих идеята да сляза в мазето и да проверя дали ще успея да подкарам стария генератор, а дори да оставим настрана паяците, тъмнината и страха от духове, нищо не разбирам от генератори. И тогава той ме хвана.

— Изотзад.

— Да. Имаше гръмотевици, дъжд и вятър, но още ме е яд, задето не чух и не видях нищо, докато той не ме сграбчи. След първоначалната паника, като ритах и се вкопчих в ръката му…

— В кожа или в плат?

— Плат. — Дребни детайли, помисли си тя. Бившият криминален адвокат се сеща за тях, както и полицията. — Вълна, мисля. Мека вълна. Пуловер или палто. Не разсъждавах много ясно — не можех да дишам. За мой късмет несъзнателно превключих на защитен режим. Вземах уроци по самоотбрана. Това е…

— Да, знам ги. И си спомни какво трябва да направиш?

— Някаква част от мен се сети. Вече го казах на полицията — обясни Абра, когато Илай паркира пред Блъф Хаус. — Ударих с лакът и го изненадах. И го нараних, поне малко, но достатъчно да отпусне хватката си и да мога да дишам. Настъпих крака му, което вероятно не му е причинило кой знае каква болка, защото бях боса. Тогава се извъртях и се прицелих в лицето му — не виждах в тъмното, но го чувствах. Длан в лицето. А после — финалният удар.

— Сритала си го в топките.

— И знам, че това вече го заболя. Тогава не го осмислих, защото хукнах като побъркана към вратата, после към колата, но съм съвсем сигурна, че го чух да пада. А и ударът в носа свърши работа, защото ме опръска с кръв.

— Много спокойно го приемаш.

— Сега. Не ме видя, когато ревях като бебе в ръцете на Морийн.

Илай беше напрегнат от мисълта за станалото.

— Много съжалявам, Абра.

— И аз също. Обаче вината не е твоя, не е и моя. — Излезе от колата и се усмихна на приближилия се полицай. — Здрасти, Вини. Илай, това е полицай Хенсън.

— Здравей, Илай. Може би не ме помниш.

— А, напротив. — Косата му беше по-къса и кестенява, неизрусена от слънцето, а лицето беше по-пълно. Но Илай го помнеше. — Заедно сърфирахме.

Вини се засмя.

— Аз още карам сърф, когато успея да се добера до дъска и да хвана вълната. Съжалявам за тази работа тук.

— Аз също. Как е влязъл?

— Прекъснал е електричеството. Направил е късо, после е разбил страничната врата — онази откъм пералното помещение. Тоест знаел е или е подозирал къде е алармената инсталация. Абра каза, че тази сутрин си тръгнал рано за Бостън.

— Така е.

— Значи, колата ти я е нямало цял ден, та до вечерта. Можеш да огледаш наоколо, да видиш дали нещо не липсва. Обадихме се на електроснабдителната компания, но сигурно няма да дойдат преди утре сутринта.

— Достатъчно скоро.

— Не открихме следи от вандализъм — продължи Вини, докато ги водеше. — Намерихме малко кръв по пода точно в антрето, а също и по горницата на пижамата на Абра и по анорака й. Достатъчно за ДНК анализ, ако го има в системата или ако го заловим. Но няма да стане бързо.

Вини отвори предната врата, запали фенера си, после взе изпуснатото от Абра фенерче, което беше оставил върху масата в антрето.

— И преди сме имали влизания с взлом, но в бунгалата, които остават празни извън сезона. Най-вече са хлапета, които си търсят място, където да се събират, да правят секс, да пушат трева или най-лошото — да вършат вандалщини или да крадат техника. Това не ми прилича на дело на хлапе. Никое от местните не би рискувало да влезе в Блъф Хаус.

— Кърби Дънкан. Частен детектив от Бостън. Мотае се наоколо и разпитва за мен.

— Не беше той — каза Абра, но Вини взе бележника си и записа името.

— Било е тъмно. Не си видяла лицето.

— Не, но имах близка среща с тялото му. Дънкан е пълен, има шкембе, а този нямаше. А и Дънкан е по-нисък и по-набит.

— И все пак. — Вини остави бележника си. — Ще поговорим с него.

— В „Сърфсайд“ е. И аз се помотах наоколо — обясни Абра.

— Ще проверим. В къщата има лесни за пренасяне ценности и електроуреди. Имаш хубав лаптоп на горния етаж, плазмен телевизор. Предполагам, че госпожа Хестър държи бижута в сейфа. Може би имаш и пари в брой подръка?

— Да, малко.

Илай взе фенера от кухнята и се качи горе. Първо провери кабинета си и включи лаптопа.

Ако все пак наистина е бил Дънкан, сигурно би проверил имейлите му, документите, историята на сърфиранията му в интернет. Така че проведе бърза диагностика.

— Нищо, откак съм го изключил сутринта. Това показва. — Отвори чекмеджето и видя няколкото стотачки, които държеше там, за да са му подръка. — Ако въобще е бил тук — каза Илай, като се завъртя с фенера в ръка, — оставил е всичко както си беше.

— Възможно е Абра да го е прекъснала, преди да започне. Виж, почини си и огледай добре наоколо. Може би е по-добре да изчакаш, докато оправят тока. Ние ще сме наоколо, би било много глупаво от негова страна да се върне точно сега. Късно е — добави Вини, — но това няма да ми попречи да измъкна някой частен детектив от леглото му. Ще ти се обадя утре, Илай. Абра, да те хвърля ли до вас?

— Не, благодаря.

Вини кимна и извади визитка.

— Абра има, така че ти задръж тази, Илай. Да ми се обадиш, ако видиш, че нещо липсва или има още проблеми. А ако хванеш някой път сърфа, можем да проверим дали помниш уроците, дето ти дадох навремето.

— През март? Водата е адски студена.

— Ето защо истинските мъже използваме неопренови костюми. Ще държим връзка.

— Не се е променил много — отбеляза Илай, когато стъпките на Вини заглъхнаха. — Освен косата де. Но предполагам, че избелелите от слънцето дълги до раменете кичури не отговарят на представата за полицай.

— Обаче се обзалагам, че е бил сладък с тях.

— Познавате ли се двамата? Отпреди тази вечер, имам предвид.

— Аха. Загуби бас от жена си миналата година и му се наложи да идва на уроците ми по йога. Сега е почти редовен участник.

— Вини е женен?

— С едно дете и половина. Живеят долу в Саут Пойнт, прави страхотни барбекюта.

Може пък Вини да се е променил, помисли си Илай, докато продължаваха да изследват стаята. Спомняше си кльощаво издължено момче, което живееше само за следващата вълна и мечтаеше да се премести на Хаваите.

Лъчът от фенера мина по леглото и се върна да освети хавлиената риба, която пушеше лула.

— Не е истина!

— Следващия път ще опитам да измайсторя куче пазач. Ротвайлер или доберман. Може пък да стане.

— Ще ти трябва по-голяма кърпа. — Огледа лицето й в сумрака. — Сигурно си изтощена. Ще те заведа у вас.

— По-скоро съм нервна, отколкото уморена. Не трябваше да пия кафе. Виж, не бива да стоиш тук без ток. Ще стане студено… още по-студено тоест. Няма светлина, няма и вода. Имам сравнително удобна стая за гости и наистина удобен диван. Можеш да избереш, което искаш.

— Не, всичко е наред. Не искам да оставям къщата празна след всичко това. Ще сляза долу и ще сритам генератора.

— Добре. И аз ще сляза, за да издавам момичешки звуци и да ти подавам неподходящи инструменти. Малко си непохватен, но би трябвало да можеш да се опълчиш на паяците. Знам, че това е грешно предвид усиления труд, който полагат, обаче не ги харесвам.

— Мога да издавам мъжки звуци и сам да си вземам неподходящите инструменти. А ти трябва да поспиш.

— Не съм готова — потрепна тя. — Освен ако нямаш силни възражения срещу компанията ми долу, по-скоро бих стърчала тук. Особено ако може да си сипя чаша вино.

— Разбира се.

Илай заподозря, че каквото и да беше казала на Морийн, не искаше да остане сама у дома си.

— Можем да се напием и двамата и да халосаме генератора — предложи й.

— Такъв е планът. Здравата се потрудих да почистя там, преди да дойдеш, поне в основната част, където е винарската изба със сезонната реколта. Честно казано, не стигнах по-далеч, а и не мисля, че и Хестър го е правила през годините. Останалата част от мазето е огромно, тъмно и влажно пространство и… просто е много страшно — призна Абра, докато слизаха надолу. — Не е любимото ми място.

— Призраци? — Илай постави фенерчето под брадичката си, за да докара ефект като в хорър филм.

— Да, и те моля да не правиш така. Дюшемето пука и скрибуца, разни неща дрънчат и скърцат. И има твърде много малки стаички и ниши. Това е „Сиянието“7 на мазетата. Тъй че…

Абра спря в кухнята и си сипа вино.

— Кураж от гроздето, който да неутрализира късното кафе и приключението. Как беше у вас? В Бостън де.

— Чудесно беше. Наистина. — Ако й се налагаше да говори за нещо друго, той би трябвало да е в състояние да помогне. — Баба изглежда по-силна, родителите ми — по-спокойни. А сестра ми очаква второ дете. Така че имахме повод да празнуваме.

— Това е чудесно.

— Новината напълно промени настроението — поясни Илай, докато Абра отпиваше от виното и за двамата. — Вместо да внимаваме да не говорим за причината, поради която се преместих тук, просто спряхме да мислим за това.

— За новото начало, за бебетата и електричеството — чукна тя чашата си с неговата.

След още една глътка Абра реши да вземе бутилката в мазето. Може би щеше да се понапие, но пък това можеше да й помогне да заспи.

Вратата на мазето изскърца. Естествено, помисли си тя и затъкна пръст в колана на Илай, докато той се взираше надолу.

— За да не се разделяме — обясни му, когато той се обърна да погледне.

— Това не е Амазонка.

— В определен мащаб е. Повечето къщи наоколо дори нямат мазета, още по-малко пък амазонски мазета.

— Повечето не са построени на скала и с издълбани под земята помещения.

— Мазето си е мазе. А това е твърде тихо.

— Мислех, че съм вдигнал достатъчно шум.

— Не се постига без дъсчени подове, канализационни тръби и каквито още там гадости има долу. Така че — тихо е. И ни очаква.

— Добре, вече почна да ме плашиш.

— Ами не искам само аз да съм уплашена.

В началото на стълбите Илай взе фенерчето от зарядното на стената и погледна към добре заредената и прецизно организирана винарска изба. Представи си отминалите дни, когато във всяка ниша бе имало бутилка — стотици шишета, систематично подреждани от иконома. Но дори и сега видя стотици бутилки изключителни вина.

— Ето. Ако се разделим, можеш да ми пратиш сигнал. Ще поема изследователската част.

Абра пусна колана му и включи фенера, който й беше дал.

Пещери. Така си представяше мазето на Блъф Хаус. Много пещери. Някои от стените бяха от стария камък, който строителите просто бяха издълбали. Имаше коридори и ниски сводове, помещение след помещение. В нормални обстоятелства тя щеше да включи осветлението и всичко да бъде залято с благословена светлина, но сега лъчът на фенера й се кръстоса с този на Илай.

— Като Скъли и Мълдър от „Досиетата X“ сме — измърмори.

— Истината е някъде там.

Абра му се усмихна с благодарност и остана плътно зад него, докато той се привеждаше под свода. Обърна се наляво и спря, а тя се блъсна в гърба му.

— Извинявай.

— Хмм… — Илай освети олющената червена боя на чудовищната машина.

— Изглежда като нещо от друг свят.

— От друго време, по-скоро. Защо не сме я сменили с нещо по-ново? Защо не сме купили нов генератор за къщата?

— На Хестър не й пречеха спиранията на тока. Казваше, че й помагат да си е самодостатъчна. А и обичаше тишината. Добре запасена е с батерии, свещи, дърва, консерви и какво ли още не.

— Ще си е самодостатъчна и с нов и надежден генератор след случилото се днес. Но пък на този просто може да му е свършила газта. — Срита леко генератора. Допи виното, остави чашата на шкафа за инструменти, наведе се и отвори кутия от пет галона, пълна с газ. — Добре, имаме газ, да видим сега това същество от друг свят.

Абра го наблюдаваше как заобикаля машината.

— Знаеш ли как работи?

— Да. Изправяли сме се един срещу друг няколко пъти. Отдавна беше, но не съм забравил. — Погледна я. Очите му се разшириха и той насочи фенера си към лявото й рамо. — А…

Абра изпищя, разтича се в кръг с чаша в едната ръка и бутилка в другата.

— Отгоре ми ли е? Отгоре ми ли е? Разкарай го от мен!

Спря, когато Илай се разсмя — дълбок, гърлен и искрен смях, който я прониза с чудесен топъл акорд, колкото и да беше ядосана.

— По дяволите, Илай! Какво ви е на вас, мъжете? Такива деца сте.

— Ти опердаши човек в мрака сама. А после пискаш като момиченце заради някакъв измислен паяк.

— Аз съм си момиче, така че е нормално да пискам като такова. — Надигна чашата си и отпи. — Ето това имах предвид.

— Но беше забавно.

Стисна капака на генератора и се опита да го завърти. Не се получи. Напъна рамене и отново опита.

— Мамка му.

— Искаш ли аз да го отворя, здравеняко? — запърха тя с клепки.

— Давай, йога.

Абра стегна бицепсите си и застана до него. След два силни опита отстъпи назад.

— Извинявай. Очевидно е заварен.

— Не, ръждясал е, стар е и който и да го е затварял последния път, си е оставил ръцете. Трябва ми гаечен ключ.

— Къде отиваш!

Илай спря и се обърна.

— Стаята с инструментите е тук отзад или поне беше.

— Не искам да се връщам там.

— И сам мога да взема ключа.

Не й се щеше много да остане там сама, но и не искаше да си признае.

— Добре, продължавай да говориш. И да не правиш тъпи опити да ме уплашиш или да се преструваш, че крещиш. Няма да ме впечатлиш.

— Ако Чудовището от мазето ме нападне, ще го поразя с мълчание.

— Просто не спирай да говориш — настоя тя, докато Илай навлизаше в мрака. — Кога загуби девствеността си?

— Моля?

— Ами това е първото, което ми дойде на ум. Не знам защо. Добре, аз ще ти кажа първа. В нощта на абитуриентския ми бал. Причината е банална. Мислех, че ще бъдем заедно завинаги — Тревър Бенингтън и аз. Но продължи два месеца и половина… шест, ако броим и предсексуалния период. Илай?

— Тук съм. Кой от двама ви скъса?

— Просто се отдалечихме, което е незадоволително. Би трябвало да има малко драма, малко измама и гняв.

— Не всичко е такова, каквото би трябвало да бъде. — Гласът му отекна тайнствено и я накара да започне дишане уджаи, докато въртеше фенерчето си из помещението.

Чу нещо да тупва, последва проклятие.

— Илай?

— Мамка му, какво става тук?

— Не се прави на забавен.

— Току-що натресох проклетия си пищял в някакъв скапан варел, защото е турен по средата на… И…

— Ранен ли си? Илай…

— Ела тук, Абра.

— Не искам.

— Няма паяци тук. Искам да видиш това.

— О, боже — запромъква се несигурно Абра. — Живо ли е?

— Не, нищо подобно.

— Ако се окаже тъпа хлапашка шега, ще бъда много разочарована. — Светлината му я освети и тя започна да диша по-спокойно. — Какво е?

— Ето това — посочи той с фенера си.

Подът — от отъпкана пръст и камък — зееше отворен. Дупката се простираше от едната почти до другата стена, широка към два метра, дълбока около един.

— Какво… Тук нещо е било заровено ли?

— Очевидно някой мисли така.

— Например… тяло?

— Бих казал, че е по-вероятно едно тяло да бъде заровено в мазе, а не изкопано оттам.

— А защо някой би копал тук долу? Хестър никога не е споменавала нещо подобно. — Абра прокара лъча от фенера си през кирката, лопатите, кофите, тежкия чук. — Цяла вечност ще ти отнеме да копаеш тая почва с ръчни инструменти.

— Ако ползваш машини, ще вдигаш шум.

— Да, обаче… О, боже. Затова ли е била цялата работа тази вечер? Идва тук и копае за… каквото и да е. Легендата? Зестрата на Есмералда? Но това е абсурдно.

— Значи губи време и усилия. За бога, ако тук имаше съкровище, нали се сещаш, би трябвало да знаем или да сме го намерили досега?

— Не казвам, че…

— Извинявай, извинявай. — Илай отстъпи настрани. — Това не е станало за една вечер. Седмици работа са, по няколко часа наведнъж.

— Значи е бил тук и преди. Но е прекъснал електричеството, разбил е вратата. Хестър смени кода на алармената инсталация — сети се Абра. — Помоли ме да го сменя, когато излезе от болницата. Беше разстроена и тогава не обърнах внимание, но тя настоя. Нов код и да сменя бравите. Направих го седмица преди да се преместиш тук.

— Тя не просто е паднала. — Внезапната увереност го блъсна като юмрук. — Кучият му син. Дали я е блъснал, спънал или просто я е изплашил, така че да загуби равновесие? А после я е оставил тук. Оставил я е на пода!

— Трябва да се обадим на Вини.

— Може да почака до сутринта. Дупката няма да избяга. Обърках пътя до стаята с инструментите. Години минаха, откакто слизах за последно, и затова обърках пътя. Плашехме се до отмаляване, когато бяхме деца. Това е най-старата част от къщата. Чуй.

Когато замълча, тя го чу ясно. Плясъкът на вълните по скалите, стенанието на вятъра.

— Звучи като хора, като мъртви хора, мислехме си тогава. Духове на пирати и мъртви вещици от Салем, все едно. Не помня кога за последно съм стигал толкова далеч. Баба не би дошла насам. Нищо не държеше тук. Просто обърках пътя, иначе никога нямаше да намеря това.

— Да излизаме, Илай.

— Да.

Той я поведе навън и спря преди първата отбивка, за да вземе стар гаечен ключ от лавицата.

— Съкровището е, Илай — настоя тя, докато вървяха към генератора. — Само това има някакъв смисъл. Не е нормално да вярваш, че съществува. Но той вярва. Според легендата е безценно. Диаманти, рубини, изумруди — безупречни, прелестни. И злато. Кралска зестра.

— Зестрата на дъщерята на богат херцог, ако трябва да сме точни. — Илай напъна капака на генератора с ключа. — Съществувало е и сигурно струва няколко милиона… много милиони понастоящем. Но вероятно сега е някъде на дъното на океана заедно с кораба, екипажа и остатъка от плячката. — Втренчи се в машината, като си светеше с фенера. — Сухо като на девица… Като пустиня — поправи се той. — Извинявай.

— За малко да станеш много вулгарен.

Абра задържа фенера, докато Илай пълнеше резервоара. Вдигна чашата си и задържа светлината, докато той се занимаваше с ръчките.

После натисна бутона за включване. Машината изпухтя и се закашля. Илай отново повтори процедурата, после пак и най-накрая генераторът заработи.

— Да бъде светлина — измърмори Абра.

— В някои точно определени райони. — Илай взе чашата, която тя му подаваше, и ръката му докосна нейната. — Боже, Абра, ти замръзваш.

— Да, можеш ли да си представиш — във влажно неотоплявано мазе.

— Да се качваме горе. Ще запаля камината.

Инстинктивно обви ръка около раменете й. И инстинктивно тя се облегна на него, докато вървяха.

— Илай? Не ми се иска да вярвам, но може ли този, който е направил това, да е местен? Трябва да е знаел, че не си вкъщи. Не би рискувал да прекъсне захранването и да проникне с взлом, ако ти беше тук. И всъщност беше рано. Малко след девет и половина.

— Не познавам местните както преди. Но знам, че в един от местните барове отлежава частен детектив. Негова работа е да знае, че не съм си бил у нас.

— Не беше той. Убедена съм.

— Може би не. Но той работи за някого, нали?

— Да, така е. Или с някого. Наистина ли мислиш, че той — или те — са ранили Хестър?

— Тръгнала е да слиза по стълбите посред нощ. Никой от нас така и не можа да си представи защо. Ще започна да гледам на това, на всичко станало, от различен ъгъл. Сутринта — добави, щом стигнаха кухнята.

Остави фенера и чашата и разтърка ръце.

— По-студено е от Амазонка според мен.

Абра се засмя и отметна косата от лицето си.

Стояха така, близо един срещу друг, и той отпусна ръцете си.

Тя усети трептене в стомаха си, онова, което беше забравила, откак бе започнал сексуалният й пост. Изпита прекрасното чувство на надигащата се топлина.

Видя как очите му се променят, стават по-дълбоки, как докосват устните й с поглед, преди да се впият в нейните. Привлечена се облегна на него.

Това го накара да отстъпи назад.

— Неподходящо време — обясни.

— Така ли?

— Неподходящо време. Травма, тревога, вино. Нека да запаля камината. Можеш да се стоплиш и успокоиш, преди да те заведа у вас.

— Става, само ми кажи, че ще ти струва поне малко усилие.

— Голямо. — Още веднъж очите му се впиха в нейните. — Дяволски голямо усилие.

Абра реши, че и това е нещо, и го проследи с поглед как излиза. Отпи още една глътка вино и си пожела да бяха избрали друг начин да се стоплят.

9.

След като Кърби Дънкан затвори вратата зад полицая, отиде право до бутилката „Столичная“ на перваза на прозореца и си сипа два пръста.

Кучи син, помисли си и изпи водката на един дъх.

Слава богу, че имаше касови бележки — от тузарското кафене на няколко пресечки от Ландън Хаус и още една за бензин, шунка и сирене от бензиностанцията на пет-шест километра южно от Уиски Бийч.

Щом разбра, че Ландън е тръгнал за вкъщи, Дънкан спря, за да зареди колата и себе си. Слава богу. Бележките доказваха, че въобще не е бил около Блъф Хаус по време на взлома. Адски сигурен беше, че иначе щеше да му се наложи да се обяснява с местните ченгета.

Кучи син.

Може да е съвпадение, каза си. Може просто някой случайно да е избрал същата нощ, когато той докладва на клиента си, че Ландън е в Бостън за вечеря и почивка.

Да бе, а прасетата отлитат на юг за зимата.

Не му харесваше да го правят на глупак. Щеше да застане зад клиента си или пред него, според случая, но не и когато клиентът си играе игрички с него.

Не и когато клиентът го използва — без негово знание или съгласие — за да проникне в къщата. И определено не, когато клиентът си позволява да нападне жена.

И сам би влязъл в Блъф Хаус, ако клиентът му бе наредил, щеше и да опере пешкира вместо него, в случай че го бяха хванали.

Но не би посегнал на жена.

Реши, че е време картите да бъдат сложени на масата или пък клиентът му да си намери друга хрътка, защото тази нямаше да души заради хора, които обикалят и бият жени.

Изтръгна телефона от зарядното и се обади. Достатъчно вбесен беше, за да не му пука за часа.

— Да, Дънкан е и да, разполагам с нещо. Разполагам с местно ченге, което тази вечер ме разпитва за проникване с взлом в Блъф Хаус и нападение над жена.

Сипа си още една водка и се заслуша.

— Я не ме баламосвай. Не работя за хора, които ме лъжат. Няма проблем да танцувам на местните, но не и когато не знам музиката… Да, питаха ме за кого работя и не, не им казах. Този път. Но когато клиентът ми ме използва, за да си разчисти пътя за проникване в къщата на човека, когото ми е платил да следя, а после същият клиент скача на жената в къщата, у мен възникват въпроси. И какво ще предприема от тук нататък, зависи от отговорите. Няма да си рискувам лиценза. Точно сега разполагам с информация за престъпление, което включва нападение над жена, и това ме прави съучастник. Така че е най-добре да разполагаш с дяволски добри отговори или приключваме, а ако ченгетата дойдат пак при мен, ще им дам името ти. Това е. Добре.

Провери колко е часът. Какво пък, каза си, и без това беше прекалено вбесен, за да заспи.

— Ще бъда тук.

Първо седна на компютъра и започна да пише подробни бележки. Смяташе да подсигури всеки квадратен сантиметър от задника си. А ако беше необходимо, щеше да занесе информацията право на местния шериф.

Достатъчно лошо беше проникването с взлом. Но нападението над жена? Това променяше нещата.

Все щеше да даде на клиента си шанс да обясни. Понякога тъпаците просто гледаха твърде много телевизия и откачаха, а Бог му беше свидетел, че и преди тоя беше имал достатъчно тъпи клиенти.

Така че щяха да си изяснят нещата и той щеше да изложи ясно становището си. Без повече игрички. Разследването трябваше да се остави на професионалистите.

Поуспокоен се преоблече. Изми устата си от водката. Идеята на среща с клиент да лъхаш на алкохол никога не е добра. Пристегна деветмилиметровия си по навик, след което навлече топъл пуловер и отгоре наметна якето си.

Сложи ключовете си в джоба, диктофона и портфейла и се измъкна през частния вход.

Тази малка екстра му струваше петнайсет долара допълнително на ден, но така веселата му хазяйка не можеше да го следи кога идва и си отива.

Обмисли да вземе колата, но после реши да върви. Шофирането до и от Бостън, часовете пред къщата на Ландън… Можеше да походи.

Макар да се смяташе за заклето градско чедо, обичаше тишината на провинцията, усещането да си вън посред нощ, когато всичко спи и се чува само шумът от разбиващите се вълни.

Стелещата се мъгла засилваше усещането за нещо неземно. Бурята беше отминала, но въздухът бе останал плътен и влажен, а небето бе прекалено облачно, за да се види луната.

Заради премигването на фара на носа мястото изглеждаше откъснато от времето. Тръгна натам, като разсъждаваше как да се справи с положението.

Сега, вече беше по-спокоен, осъзна, че щеше да е по-разумно да се срещнат през деня. Не вярваш ли на клиента си, работата страда. А и Ландън не беше направил нищо. След няколко дена наблюдение и разпитване на местните, най-уличаващата информация бяха безразборните клюки на приказливата продавачка от магазина за сувенири.

Може би Ландън беше убил съпругата си. Съмнително, но не и невъзможно. Но Дънкан не можеше да си представи как крайбрежното градче или къщата на скалата ще му поднесат някакви големи откровения.

Вероятно клиентът щеше да се опита да го убеди да остане на работа — ако това означаваше да се върне в Бостън, да се поразрови там, да прегледа докладите и доказателствата от друг ъгъл. Да поговори за случая с Улф.

Но първо трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори.

Искаше да разбере защо клиентът му е проникнал в къщата. Искаше също така да узнае дали това му е за пръв път.

Не че възразяваше срещу проникването с взлом по професионални причини. Но беше наистина глупаво да се мисли, че в къщата би могло да има нещо, което да свърже Ландън с убийството на съпругата му в Бостън отпреди година.

А сега местните ченгета щяха да държат под око къщата, Ландън, а също и детектива, нает да го следи.

Аматьори, каза си, като пухтеше, докато изкачваше стръмния път към скалистия нос, където светлината от фара на Уиски Бийч пронизваше мрака.

Мъглата се стелеше — тук беше малко по-гъста — заглушаваше стъпките му и превръщаше шума от разбиващите се в скалите вълни в барабанен екот.

И разваляше гледката, осъзна, когато достигна фара. Може би щеше да се качи отново утре, ако денят е по-ясен, по пътя си към Бостън.

Даде си сметка, че е взел решение. Работата може да ти досади. Клиентът може да те вбеси. Разследването може да се озове в задънена улица. Но когато се съчетаят и трите? Време беше да ограничи щетите.

Призна си, че не би трябвало така да се нахвърля на клиента си. Но, боже мили, онзи наистина беше постъпил тъпо.

Обърна се при шума от стъпките и видя как клиентът му излиза от мъглата.

— Насади ме на пачи яйца — започна Дънкан. — Трябва да си изясним нещата.

— Да, знам. Съжалявам.

— Добре, можем да оставим това в миналото, ако ти…

Не видя пистолета. Мъглата заглуши не само стъпките, а и изстрелите, които отекнаха глухи, плътни и странни. Объркаха го в същия миг, в който изпита пронизваща болка.

Така и не успя да извади своя пистолет, не се и опита.

Падна с отворени очи. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене. Сякаш от далечно разстояние дочу гласа на убиеца си.

— Съжалявам. Не трябваше да става така.

Не усети претърсващите го ръце, които му взеха телефона, диктофона, ключовете и оръжието.

Почувства само студ, хапещ, вцепеняващ студ. И неизразима болка, докато влачеха тялото му към ръба на скалата.

За миг си помисли, че лети — студеният вятър забръска лицето му. А после, щом се удари в скалите, развълнуваното море го погълна.

Не трябваше да става така. Много късно, дори прекалено, за да се връща назад. Да се придвижва напред беше единственият избор. И без повече грешки. Вече нямаше да наема детективи, изобщо никого, на когото не може да има доверие, който няма да е лоялен.

Върши каквото трябва да вършиш, докато не го свършиш.

Може би щяха да заподозрат Ландън в убийството на детектива, както го бяха заподозрели и за Линдзи.

Но Ландън беше убил Линдзи.

Кой друг би могъл да бъде? Кой би трябвало да е?

Може би Ландън щеше да плати за Линдзи чрез Дънкан. Понякога правосъдието може да се извие като тирбушон.

Сега обаче най-важното беше да почисти стаята на детектива и да вземе всичко, което би могло да го свърже с него. А после да направи същото и в кабинета на Дънкан, и в дома му.

Много работа предстоеше.

Най-добре да се захваща.

Когато Илай слезе по стълбите сутринта, провери дневната. Одеялото, с което бе омотал Абра, когато тя се срути на дивана, лежеше артистично разперено на облегалката. Освен това обувките й не бяха до вратата.

И по-добре. Това спестяваше срама след онзи неочакван и неудобен момент между двамата през отминалата нощ. По-добре, че отново си беше сам у дома.

Или поне относително сам, каза си, когато подуши кафето, видя кафеника и залепената бележка.

Тази жена склад с бележки ли имаше? Неизчерпаем запас?

— Добре де, добре. Господи. Имаш ли нещо против първо да си изпия кафето и да подредя мислите си?

Отпи от кафето, добави му сметана и разтърка упоритите възли на шията си. Щеше да се обади на Вини, нямаше защо да му се напомня. Просто искаше малко почивка, преди да тръгне да се разправя с полицията и да отговаря на въпроси. Отново.

А може пък да не иска тъпия омлет. Кой я е молил да прави тъп омлет, запита се Илай, докато отваряше съда за подгряване.

Може пък просто да иска… Проклятие, наистина изглеждаше добре.

Намръщи се, после взе чинията и грабна вилица. Изяде омлета, като се разхождаше пред прозореца. Колкото и глупаво да изглежда, чувстваше се по-уверен в себе си, ако се хранеше прав.

Като придържаше чинията си, излезе на терасата.

Духаше, но днес вятърът не беше силен. Свежият бриз отново прочисти света. Слънце, сърф, пясък, блясък… Това облекчи някои от възлите на шията му.

Загледа се в двойката, която вървеше по плажа ръка за ръка. Някои хора, помисли си, са създадени един за друг, да правят секс един с друг. Лесно би могъл да им завиди. Такава каша бе забъркал с единствения си сериозен опит в това отношение, че от развода го отърва цяло убийство.

Какво говореше това за него?

Взе си още една хапка от омлета, а разхождащите се по брега спряха да се прегръщат.

Да, можеше да им завижда.

Сети се за Абра. Тя не го привличаше.

Не е ли глупаво да се самозалъгва? Естествено, че го привлича. С това лице, с това тяло, с поведението си…

Не искаше да е привлечен от нея, това беше истината. Не искаше да мисли за секс. Не искаше да мисли за секс с нея.

Искаше само да пише, да избяга в света, който си беше създал, и да намери пътя си към света, в който живее.

Искаше да открие кой е убил Линдзи и защо, инак нито един морски бриз не би могъл да прочисти отново света.

Но желанията са нещо различно от реалността. А каква беше тя? Дупка в мазето, изкопана от непознат. Или няколко непознати.

Време беше да се обади на полицията.

Влезе вътре, остави чинията в мивката… и видя, че Абра е забола визитката на Вини срещу телефона в кухнята.

Щеше му се да завърти очи, но това му спести качването горе и ровенето в джобовете на панталона, където беше пъхнал картичката на полицая.

Набра номера.

— Офицер Хенсън.

— Здравей, Вини. Аз съм Илай Ландън.

— Илай.

— Имам проблем — започна той.

След около час стоеше до полицая и оглеждаха заедно дупката в старото мазе.

— Ами… — Вини се потърка по тила. — Това е интересен проблем. Значи… Ти не си копал дупки тук долу?

— Не.

— Сигурен ли си, че госпожа Хестър не е наела някого, за да… Де да знам, нови тръби за водопровода или нещо подобно?

— Напълно съм сигурен. Напълно съм сигурен, че ако беше направила нещо подобно, Абра щеше да знае. И тъй като очевидно работата напредва, напълно съм сигурен, че ако беше нещо легално, човекът щеше да се свърже с мен.

— Аха. Това не е сто процента, но е близо. И мога да добавя още нещо. Ако това беше наемен труд, вероятно щях да съм чул. Но все пак имаш ли нещо против да питаш баба си?

— Не искам да го правя. — През нощта Илай беше изчислил плюсовете и минусите на тази стъпка. — Не искам да я тревожа. Мога да прегледам документите й, сметките й. Ако е наела някого, трябва да му е плащала. Не съм специалист, Вини, но бих казал, че това е твърде дълбоко за водопроводни тръби или нещо подобно. Освен това за какво, по дяволите, й трябва да прави нещо точно тук?

— Просто се опитвам да елиминирам вероятности.

Този изкоп? Ще му отнеме много време с тези ръчни инструменти. Време и решителност. И означава, че трябва да влиза и излиза от къщата.

— Абра ми каза, че баба я накарала да смени кода на алармата и ключалките. След като падна.

— Брей. — Вини отмести поглед от ямата и се втренчи в Илай. — Вярно ли е това?

— Баба не й обяснила защо, но била непреклонна. Не помни ясно падането, но се чудя дали някакъв инстинкт, някакъв погребан спомен не я кара да подсили сигурността на къщата.

— Намери дупка в мазето и мислиш, че падането на госпожа Хестър не е било инцидент.

— Накратко, така е. Снощи Абра беше нападната. Наложило му се е да прекъсне тока, за да проникне. Не я е очаквал. Знаел е, че не съм тук. Може да работи с Дънкан. Дънкан знаеше, че съм в Бостън. Ти каза, че ти е показал касови бележки за това време. Но може да е казал на човека, който е влязъл, че е чисто. В Бостън съм, да идва и да копае.

— За какво?

— Вини, двамата с теб можем да си стиснем ръцете, че цялата история със Зестрата на Есмералда е пълна глупост. Много хора обаче не мислят така.

— Значи някой се сдобива с ключовете и с кода на алармата на госпожа Хестър, прави си копие. Това мога да го приема. Не е толкова сложно. Използва ги, за да се добере до мазето и да почне да копае. Една вечер я напада и я бута по стълбите.

— Тя не си спомня. Все още.

Когато отново си представи как тя лежи потрошена и кървяща, Илай побесня.

— Може да е чула нещо и да е слязла. А може просто да е слязла и тогава да е чула нещо. Опитала е да се върне горе. Вратата на спалнята й е адски дебела и се заключва отвътре. Искала е да влезе там и да се обади на полицията. А може просто да я е уплашил и да се е спънала. Каквото и да е било, оставил я е там. В безсъзнание, кървяща, потрошена. Оставил я е.

— Ако е станало така. — Вини сложи ръка на рамото му. — Ако.

— Ако. Няколко седмици след падането движението тук е доста голямо. Полиция, Абра все влиза и излиза — взема неща да ги носи на баба. Но после нещата се поуспокояват и той може да се върне и да продължи да копае. Докато не се чува, че смятам да се нанеса тук и да остана. И докато Абра не сменя кода и ключалките. Вини, той е знаел, че вчера къщата ще остане празна за няколко часа. Това трябва да е дошло от Дънкан.

— Отново ще говорим с него. Междувременно ще пратя някого тук да направи снимки. Ще вземем инструментите. Ще ги изследваме, но това ще отнеме време. Тук сме само дребни риби, Илай.

— Ясно.

— Оправи алармата. Ще включа още момчета да наобикалят. Трябва да обмислиш да си вземеш куче.

— Куче? Сериозно?

— Те лаят. Имат зъби. — Вини сви рамене. — Не че тук е някакъв разсадник на организирана престъпност, но ми е добре да знам, че в къщата ми има куче, когато мен ме няма. Все едно, ще доведа няколко човека. Но защо е копал точно тук? — зачуди се, когато тръгнаха да се качват.

— Това е най-старата част от къщата. Това място е било тук, когато „Калипсо“ се е разбил край брега.

— И как се е казвал? Оцелелият де.

— Джовани Морени според някои, според други — Хосе Корес.

— Да. А съм чувал и други истории, според които е бил самият капитан Брум. Арргх!

— И сърдечно йо-хо-хо! — добави Илай.

— Все тая. Значи който и да е бил, домъква дотук сандъка със зестрата — който много удобно е бил изхвърлен на брега с него — и го заравя? Повече предпочитам версията, според която открадва лодка, отплава и заравя имането някъде по близките острови.

— А онази история, дето моя предшественичка слязла на брега, намерила го, довела го заедно със съкровището в къщата и се грижила за него, докато оздравее?

— Жена ми я харесва. Романтична е. С изключение на частта, в която братът на предшественичката ти го убива и хвърля тялото му от скалата.

— И повече никой не видял зестрата. Все едно каква е легендата. Фактът е, че човекът, който е направил това, е вярвал.

— Така изглежда. Ще се отбия в бара и отново ще проверя Дънкан.

Не това беше начинът, по който Илай би избрал да прекара деня си — да се разправя с ченгета, с електрическата компания, със застрахователя и техниците за алармената инсталация. Къщата изглеждаше прекалено претъпкана и това му помогна да осъзнае колко е свикнал с тишината и спокойствието. Тази нова склонност контрастираше с живота, който беше водил преди. Някога дните му бяха изпълнени с уговорки, срещи и хора, а вечерите прекарваше по приеми и различни събития.

Не съжаляваше за това. Денят, прекаран в отговаряне на въпроси, вземане на решения и попълване на формуляри, му изглеждаше като аномалия, но реши, че може да живее и така.

Когато къщата и мазето най-сетне се изпразниха, Илай въздъхна с облекчение.

Но после чу задната врата да се отваря.

— Боже, какво има сега?

Тръгна натам и отвори междинната врата.

Абра сложи една от пазарските торби върху миялната машина.

— Трябваха ти някои неща.

— Трябваха ли ми?

— Трябваха ти. — Измъкна бутилка течен перилен препарат и я прибра в белия шкаф. — Изглеждаш изцеден.

— Да. Имаме нов код за алармата. — Порови в джоба си за бележката и й я подаде. — Предполагам, ще ти трябва.

— Освен ако не искаш да тичаш рано сутрин надолу по стълбите. — Погледна бележката и я прибра в портмонето си. — Минах през Вини — продължи, подмина го и влезе в кухнята. — Трябваше да му предам, че Кърби Дънкан явно е освободил стаята си. Не официално — не бил споменал на Кати от бара, че ще тръгва, но нещата му ги нямало. Вини каза да се обадиш, ако имаш въпроси.

— Просто си е тръгнал?

— Така изглежда — отвърна Абра, докато изпразваше торбите. — Вини каза, че ще уведоми — не е ли яко? — ще уведоми ченгетата в Бостън, за да се свържат с Дънкан заради изкопа в мазето ти. Но тъй като го няма, вече няма да души наоколо и да ти се бърка в живота. Това е добра новина.

— Чудя се дали клиентът му не го е привикал обратно. Или го е уволнил? А може Дънкан сам да е напуснал?

— Не мога да кажа. — Абра изсипа пакет солени курабийки в купа. — Обаче знам, че си е платил до неделя и е споменал, че може и да удължи престоя си. А после — пуф — и изчезва. Не съжалявам де. Не го харесвах.

След като подреди покупките, нагъна торбите си и ги прибра в чантата си.

— Значи — добави — това си е повод за празнуване.

— Нима?

— Ами наоколо не душат частни детективи, токът дойде, а сигурността ти е още по-сигурна. Наистина ползотворен ден след онази гадна нощ. Трябва по-късно да наминеш през бара за питие. Тази вечер ще има хубава музика и ще се срещнеш с Морийн и Майк.

— Изгубих си деня с цялата тая история. Трябва да си почина.

— Извинявай — забоде тя пръст в гърдите му. — Всеки може да поразпусне в петък вечерта. Студена бира, малко музика и приказки. Плюс дето твоята сервитьорка, тоест аз, ще носи наистина къса пола. Ще взема вода за из път — обяви и се обърна да отвори хладилника.

Илай постави ръка на вратата и Абра повдигна вежди.

— Не ми ли се полага вода?

— Защо продължаваш да упорстваш?

— Не мисля за това по този начин. — Беше я завладял, осъзна тя. Интересно. И независимо дали и той го осъзнаваше, беше секси. — Съжалявам, че не разбираш. Бих искала да те видя в непринудена обстановка, с приятели. Защото ще е добре за теб и защото искам да те видя така. А може пък ти да имаш нужда да ме видиш с къса пола, за да решиш привличам ли те или не.

Той я приближи, но вместо да предизвика чувство на опасност, на предпазливост — може би това искаше — възбуди страстно желание.

— Натискаш копчета, които не трябва.

— Че кой може да устои на копче, когато е точно пред него? — отвърна тя. — Не разбирам такива хора и такъв вид въздържане. Защо да не знам дали те привличам, преди да се увлека още повече по теб? Изглежда ми честно.

Май прекалявам, помисли си. Като задаващата се буря.

С надеждата да го успокои, положи ръка на рамото му.

— Не се боя от теб, Илай.

— Не ме познаваш.

— Това щеше да е част от пледоарията ми. Искам да те опозная, преди нещата да станат по-сериозни. Все едно, не ми трябва да те познавам по начина, който имаш предвид, за да изпитвам чувства към теб или да ме привличаш. Не те мисля за сладко безвредно плюшено мече, още по-малко — за хладнокръвен убиец. Има много гняв под тъгата ти и не те виня за това. Всъщност разбирам те. Напълно.

Илай се отдръпна назад и пъхна ръце в джобовете си. Въздържа се, помисли си Абра, тя усещаше кога някой мъж иска да я докосне. А той искаше.

— Не търся връзка с теб. Или с друга.

— Това ми е ясно. Чувствах се точно по същия начин, преди да те срещна. Затова бях на сексуален пост.

Веждите му се извиха.

— На какво?

— Постех от секс. Което може да е допълнителна причина да ме привличаш. Все някога постите трябва да свършат и ето те и теб. Непознат, добре изглеждащ, интригуващ и остроумен, ако забравиш да скърбиш. Плюс това се нуждаеш от мен.

— Не се нуждая от теб.

— Да, да, глупости. Пълни глупости! — Внезапното й избухване го завари неподготвен. Все едно го удари мълния. — В тази къща има храна само защото аз съм я донесла, а ти я ядеш, защото съм ти наготвила. Вече си качил някой и друг килограм, а лицето ти не е така изпито. Носиш чисти чорапи, защото аз съм ги изпрала, и имаш човек, който те слуша, когато говориш, което от време на време правиш, без да се налага да ти вадя думите с ченгел. Имаш някой, който вярва в теб, а всеки има нужда от това.

Закрачи напред, взе си чантата и после отново я пусна.

— Да не мислиш, че си единственият, който е преминал през нещо ужасно, нещо извън негов контрол? Единственият, който е бил наранен и е трябвало да се научи как да излекува и да възстанови живота си? Не можеш да го направиш, като издигаш прегради. Те не те пазят, Илай. Само те държат сам.

— И сам ми е добре — отвърна й той.

— Глупости! Искаш да си сам, имаш нужда от пространство… Как ли пък не! Повечето от нас имат нужда от същото. Но и от човешки контакт, връзки, приятелство. Имаме нужда от всичко това, защото сме хора. Видях те как изглеждаше, когато позна Морийн на плажа оня ден. Щастлив. Тя беше твоята връзка. И аз съм такава. Имаш нужда от това точно както имаш нужда да ядеш, да пиеш, да работиш, да правиш секс и да спиш. Така че гледам да имаш храна и те зареждам с вода, сок и „Маунтин Дю“, защото ти харесва, и гледам да имаш чисти чаршафи, на които да спиш. Не ми разправяй, че нямаш нужда от мен.

— Изтърва секса.

— Подлежи на преговори.

Абра вярваше на инстинктите си и им се подчини. Просто пристъпи напред, хвана лицето му с две ръце и долепи устните си до неговите. Не толкова сексуално, колкото първично, реши тя. Просто човешки контакт.

Каквото и да пробуди това в нея, стана й хубаво. Хареса чувството.

Отстъпи назад, но не свали ръце.

— Ето, това не те уби. Ти си човек, сравнително здрав, ти си…

Не беше инстинкт, а реакция. Тя беше натиснала бутона, така че той улови мига и се гмурна в светлината.

В нея.

Издърпа я между себе си и кухненския плот. Зарови пръсти в косите й — този див водопад от къдрици.

Усети как ръцете й отново натискат лицето му, почувства устните й върху своите, усети дъха й.

Усети.

Пулсирането на кръвта, болката от пробудилата се нужда, пълнотата, радостта от това, че държи жена в обятията си.

Топла, мека, извивки и къдрици.

Уханието й, звуците на изненада и удоволствие, устните й, езикът й го пометоха като цунами. И сега, в този миг, той пожела да се остави на вълната.

Абра зарови ръце в косите му и собственото й желание я прободе, когато той я повдигна. Озова се на плота с разтворени крака, той се притисна между тях, а нажежена до бяло страст я изпълни отвътре.

Поиска да го обгърне с крака, за да могат да яздят заедно, просто да яздят, яростно и здраво. Но инстинктът отново й се наложи.

Не, не и без мисъл, предупреди я инстинктът. Не и без сърце. Накрая и двамата щяха да съжаляват.

И тя отново положи ръце на лицето му, погали го и се отдръпна.

Очите му, яростна синя жега, се взряха в нейните. В тях видя част от гнева, скрит от желанието.

— Така. Ти си жив и както гледам, повече от задоволително здрав.

— Не съжалявам за това.

— Че кой е искал извинения? Аз натиснах копчето, нали? И аз не съжалявам. Освен за това, че трябва да тръгвам.

— Да тръгваш?

— Трябва да си сложа оная къса пола и да се хващам на работа, а вече закъснявам. Добрата новина е, че това ще ни даде време да решим дали искаме да направим следващата естествена стъпка. А това е и лоша новина.

Слезе от плота и изчака дишането й да се успокои.

— Ти си първият мъж, който ме изкуши да прекратя поста си. Първият, за когото мисля, че си струва и постът, и нарушаването му. Само искам да знам, че няма да сме ядосани един на друг, ако го направим. Трябва да помислим за това.

Вдигна чантата си и тръгна да излиза.

— Ела довечера, Илай. Ела в бара да послушаш малко музика, да се видиш с хора, да пийнеш някоя бира. Първата е от мен.

Излезе и измина целия път до колата си, преди да сложи ръка на стомаха си, в който сякаш пърхаха пеперуди. Изпусна продължителна накъсана въздишка.

Ако я беше докоснал отново, ако я беше помолил да не тръгва…

… щеше ужасно да закъснее за работа.

10.

Илай спореше сам със себе си, претегляше плюсовете и минусите, собствения си характер. Накрая реши да иде до проклетия бар, защото този ден не бе излизал от вкъщи, както си беше наложил да прави поне за час. Това щеше да замести излизането.

Щеше да провери какво са променили новите собственици на бара, да пие бира, да послуша музика и да се прибере.

А може би Абра щеше да го остави на мира.

Пък и щеше да докаже и на нея, и на себе си, че може да отиде до местния бар и да пие бира без никакви проблеми.

Напомни си, че обичаше баровете. Харесваха му атмосферата, хората, разговорите, усещането да си пиеш питието в компания.

Да, някога това му харесваше.

А можеше и да поразследва малко. Писането е самотна професия, което, както бе установил, го устройваше напълно, но изискваше да вижда, да чувства, да наблюдава и поне от време на време да контактува с хора. В противен случай накрая щеше да се озове в творчески вакуум.

Ето защо имаше смисъл да спазва обета си да излиза навън за час всеки ден — така щеше да долови някои местни нюанси, които по-късно можеха да намерят място в книгата му.

Реши да тръгне пеш. Пък и беше оставил колата си на алеята, а това, заедно с включеното осветление, би могло да наведе всеки потенциален взломаджия на мисълта, че в къщата има хора.

Така щеше да вземе и дневната си доза солидна разходка.

Всичко беше нормално.

А после се озова в местния бар и обърка нещата.

Старото капанче, където беше купил първото си легално питие — бутилирана бира „Коорс“ — за двайсет и първия си рожден ден, вече го нямаше. Изчезнали бяха тъмните, леко опушени стени, нямаше ги рибарските мрежи, гипсовите чайки, парцаливите пиратски флагове и покритите с песъчинки мидени черупки, които оформяха морския декор. Щурвалите бяха заменени с лампи от тъмен бронз, чиято приглушена светлина хвърляше кехлибарени сенки. По стените висяха картини, скулптури и три от рисунките с молив на баба му, изобразяващи местни пейзажи.

Някой беше изстъргал и шлифовал трупаната с години мръсотия, разлятата бира и вероятно старите петна от повръщано, така че сега дъсченият под блестеше.

Хората седяха на маси, в сепарета, на двойни кожени кресла или на железни столове, подредени покрай дългия бар. Други бяха излезли на малкия като пощенска марка дансинг — все още бяха малко — и се поклащаха пред петчленната банда, която се справяше много добре с „Лоунли Бой“ на „Блек Кийс“.

Вместо с предизвикателни пиратски костюми, хората от персонала бяха облечени с черни поли или панталони и бели ризи.

Това го обърка. Макар старият „Скакалец“ да си беше миризлива дупка, май му липсваше.

Няма значение, напомни си. Щеше да си вземе бира като нормален човек в петъчната вечер. А после да се прибере.

Огледа се из бара и видя Абра.

Сервираше на трима младежи — някъде в началото на двайсетте, прецени Илай — и крепеше поднос в едната си ръка, докато подреждаше халби със светла бира на масата.

Полата й — къса, както бе предупредила — разкриваше безкрайно дълги крака, които май започваха от раменете й и стигаха до високите черни токчета. Плътно прилепналата бяла риза подчертаваше тънката й фигура и впечатляващите й мускули.

Не можеше да чуе разговора им от музиката. Не му и трябваше — лесно разпозна непринудения и явен флирт.

Абра плесна единия от мъжете по рамото, което го накара да се ухили като идиот. Точно тогава тя се обърна.

И очите й срещнаха неговите.

Усмихна му се — топло и приятелски, сякаш устните й с безобразно секси бенката до тях не бяха залепени за неговите само преди няколко часа.

Напъха подноса под мишница и тръгна към него през приглушената светлина и музиката с полюшващи се бедра, блестящи очи на морска богиня и диви къдрици на русалка.

— Здрасти. Радвам се, че се реши.

Илай си помисли, че би могъл да я изпие жадно цялата на една глътка.

— Просто ще си взема бира.

— Улучил си мястото. Имаме единайсет марки. Какво предпочиташ?

— Ами… — „Да те видя гола“ не му се стори правилен отговор.

— Трябва да опиташ местната. — Веселата искра в очите й го накара да се зачуди дали отново не му е прочела мислите. — „Заседналият кит“ е много тачена.

— Ами добре, става.

— Влизай навътре и седни при Майк и Морийн — посочи му пътя. — Ще ти донеса кита.

— Мислех да седна на бара и…

— Не ставай глупав. — Хвана го за ръката и го задърпа. — Вижте кого намерих!

Морийн го поздрави непринудено и потупа празния стол до себе си.

— Здрасти, Илай. Сядай. Сядай тук при дъртаците, че да можем да си приказваме, без да крещим.

— Ще ти донеса бирата. И твоите начос са на път — каза Абра на Майк.

— Страшни начос правят тук — обясни Майк.

Абра изчезна и Илай — оставен без избор — седна.

— Навремето предлагаха опаковки престарял картофен чипс и купи с фъстъци от съмнителен произход.

Морийн му се усмихна.

— Времето беше такова. Двамата с Майк идваме тук поне веднъж месечно. За малко да се почувстваме възрастни, а през уикендите и през летния сезон е и чудесно място да наблюдаваш хората.

— Да, тук са доста.

— Бандата е популярна. Затова дойдохме рано, да си вземем маса. Оправиха ли ти тока и всичко останало?

— Да.

Морийн го потупа окуражително по ръката.

— Нямах много време днес да си поговоря с Абра, но тя спомена за някакви разкопки в мазето.

— Да бе, каква е тая работа? — наклони се напред Майк. — Но може би искаш няколко часа да не мислиш за тези неща.

— Не, няма проблем. — Все пак Блъф Хаус беше важно място за местната общност. Всеки би искал да научи. Разказа им накратко и сви рамене. — Моето предположение е, че някой търси съкровище.

— Казах ти! — възкликна Морийн и плесна мъжа си по рамото. — И аз това казах, но Майк ми се изсмя. Няма и грам фантазия.

— Имам, когато си слагаш оная червена нощничка с рязаните…

— Майкъл! — извика тя и смутено се засмя.

— Ти почна първа, захарче. А! — Майк разтърка ръце. — Вкусните начос. Опитай ги — подкани Илай.

— Три чинии начос, допълнителни салфетки — обяви Абра и им поднесе. — И един „Заседнал кит“. Наздраве. Първата е от мен, нали помниш? — каза на Илай, който понечи да извади портфейла си.

— Кога ти е почивката? — запита я Морийн.

— Не е сега — отвърна Абра и се отзова на повикване от друга маса.

— Тя на колко места работи? — зачуди се Илай.

— Не знам. Обича разнообразието. — Морийн обгърна с длани чинията си. — Следващото е акупунктура.

— Ще забива в хората игли?

— Учи се как да го прави. Харесва й да се грижи за хората. Дори и бижутата, които изработва, имат за цел да те карат да се чувстваш по-добре и по-щастлив.

Илай имаше въпроси. Много. Зачуди се как да ги зададе, без да изглежда, че подлага приятелите си на кръстосан разпит.

— Постигнала е цялото това разнообразие за кратко време. Не живее тук отдавна.

— Дойде преди три години, от Спрингфийлд. Трябва някой път да я питаш.

— За какво?

— За Спрингфийлд. — Морийн сви вежди и си щипна от начосите. — И за това, което искаш да знаеш.

— Та какви според вас са шансовете на „Ред Сокс“ тази година?

Морийн изгледа остро съпруга си, докато надигаше чаша червено вино.

— Много по-деликатно, отколкото просто да ми кажеш да млъкна.

— Така мисля. Но най-добрите разговори за бейзбол съм ги водил с баба ти, Илай.

— Да, тя е почитателка — отвърна той.

— Наясно е със статистиката повече от всеки друг. Ходя до Бостън на всеки две седмици. Как мислиш, дали е готова за гости?

— Мисля, че ще й хареса.

— Майк тренира Малката лига — обясни Морийн. — Хестър е неофициален помощник-треньор.

— Обича да гледа как играят децата. — Бандата спря за почивка и Майк привлече вниманието на Абра, като размаха пръст във въздуха за още една поръчка. — Надявам се да се върне за финала на сезона.

— Не сме сигурни, че ще стане.

— О, Илай! — Морийн хвана ръцете му.

Никога не го беше изричал на глас, осъзна. На никого не беше го казвал. Не беше сигурен защо сега го каза. Може би заради всички тези нови лица на баба му в главата му. Йога, Малката лига, рисунките с молив в бара…

— Първите няколко дни… Претърпя две операции на ръката. Лакътят й е просто… натрошен. После бедрото, ребрата, травмата на главата. А после, като я видях вчера — „Нима беше едва вчера?“ — вече вървеше с бастун, защото проходилките били само за бабички.

— Звучи съвсем като Хестър — измърмори Морийн.

— Много отслабна в болницата, но вече взе да се възстановява. Изглежда по-силна. Ще се зарадва да те види — обърна се Илай към Майк. — Ще се радва да я видиш, когато се почувства по-добре.

— Разбирам. Каза ли й за взлома?

— Не още. То няма и много за казване. А и се чудя колко пъти онзи се е промъквал и преди онази вечер. Дали е бил там в нощта, когато е паднала?

Илай надигна бирата си, но видя как Майк и Морийн се споглеждат.

— Какво?

— Точно това казах и аз, като чухме за разкопаното — обясни Морийн и сръга Майк с лакът. — Нали така?

— Така беше.

— А пък той ми каза, че чета прекалено много такива книги, което е невъзможно. Човек никога не би могъл да прочете твърде много книги, все едно какви.

— Наистина ще пия за това. — Илай обаче завъртя чашата си и изгледа Морийн. — Но ти защо си помисли това?

— Хестър е… Не ми се ще да казвам „жизнена“, защото другите обикновено използват този израз за старите хора и е почти обидно. Но тя наистина е такава. Освен това се хващам на бас, че никога не си я виждал на уроци по йога.

— Не, не съм. — А и не беше сигурен дали може да си го представи.

— Много е стабилна. Може да се задържи в поза „Дърво“, във „Воин три“ и… Опитвам се да кажа, че не е някаква немощна и разтреперана старица. Няма как да падне. Децата падат по стълбите. Но за нея не мога да си го представя.

— Не помни — каза Илай. — Нито падането, нито как е станала от леглото.

— Това не е изненадващо, не и след като така си е ударила главата. Но сега знаем, че някой се промъква в къщата и е достатъчно откачен, за да копае в мазето. Мислих за това. И който и да е бил, е налетял и на Абра. Ако не беше реагирала подобаващо, ако не бе тренирана какво да направи, той можеше и повече да я нарани. А след като е бил способен на това, би могъл да е изплашил и Хестър или дори да я е бутнал.

— Втора серия! — Абра донесе подноса до масата. — Охо, какви сериозни физиономии.

— Тъкмо говорехме за Хестър и взлома вчера. Бих искала да останеш у нас няколко нощи — ядно обясни Морийн.

— Онзи влезе в Блъф Хаус, не в Лафинг Гъл.

— Но ако си мисли, че можеш да го разпознаеш…

— Не ме карай да се съгласявам с Майк.

— Не чета твърде много криминалета. Чета твоите разкази — каза Морийн на Илай. — Чудесни са.

— Не ми оставяте избор — това сервиране ще е от мен.

Абра се засмя и му подаде сметката. Леко прокара ръка през косата и я отпусна на рамото му.

Морийн срита леко Майк под масата.

— Може Илай да дойде да говори пред твоя литературен клуб, Абра.

— Не. — Илай усети как паниката се надига в него. — Още пиша книгата.

— Ти си писател. Никога не сме имали истински писател в клуба.

— Гостува ни Натали Герсън — напомни й Абра.

— О, я стига. Сама си издава стихосбирките. Бял стих. Ужасна поезия в бял стих и си я издава сама. Идеше ми да се пробода в окото онази вечер.

— А аз исках да пробода Натали в окото. Ще си почина — реши Абра и се облегна на масата.

— Ела, седни тук — надигна се Илай, но тя го бутна да седне.

— Не, добре съм си. Илай никога не говори за книгата си — обърна се тя към Морийн. — Ако аз пишех книга, щях да говоря за нея непрекъснато и на всекиго. Хората щяха да почнат да ме избягват, щях да търся напълно непознати и да им надувам главите, докато и те не почнат да ме избягват.

— Това ли бил начинът? — подхвърли Илай.

Абра го сръга в рамото.

— По едно време си мислех да пиша песни. Ако познавах нотите и имах някакви идеи за песни, щеше да стане страхотно.

— Затова се обърна към акупунктурата.

Тя му се ухили.

— Това ми е хоби и щом отвори дума, имам нужда от практика, а ти си идеален.

— Идеята е ужасна.

— Мога да намаля напрежението ти и да освободя творческите ти способности и концентрацията.

— Нима? Я да помисля. Не.

Абра се наведе към него.

— Ужасно си тесногръд.

— И забранен за акупунктура.

Тя ухаеше опияняващо, в очите й имаше нещо тъмно и драматично. Когато устните й се извиха, той можеше да мисли само за онзи миг, в който се бяха прилепили до неговите.

— Пак ще поговорим.

Абра се изправи, взе подноса си и отиде на съседната маса, за да вземе поръчката.

— Не се изненадвай, ако се озовеш легнал на масата с игли, щръкнали от голата ти плът — предупреди го Майк.

Каквото и да го сполетеше, Илай нямаше да се изненада. Въобще.

Остана повече от час, като се наслаждаваше на компанията. Хрумна му, че следващия път няма да му се налага да се самоубеждава да мине през бара.

Реши, че това е прогрес. Пожела лека нощ на Морийн и Майк и тръгна да излиза.

— Хей! — провикна се Абра след него. — Няма ли да пожелаеш лека нощ и на приятелски настроената сервитьорка?

— Беше заета. Божичко, влизай вътре. Тук е студено.

— Трябва да се поохладя след трите часа тичане наоколо. Вътре изглеждаше като човек, който се забавлява.

— Приятно беше. Харесвам приятелите ти.

— Морийн ти е била приятелка, преди да стане моя, но да, най-добрите са. Ще се видим в неделя.

— Неделя?

— Масажът ти. Остава си терапевтичен — предупреди го, щом забеляза изражението му. — Можеш да не стоиш като вцепенен и да ме целунеш за лека нощ, но пак ще си е терапевтичен.

— Вече ти оставих бакшиш.

Абра избухна в неудържим смях, а той поиска да изпие цялото това щастие като вода. За да си докаже, че може, пристъпи напред, но този път внимателно. Постави ръце на раменете й, после ги плъзна надолу и усети натрупаната в бара топлина, която тялото й още излъчваше.

А после се наведе и целуна устните й.

Бавно и внимателно този път, нежно и романтично. Прелестен контраст с по-раншния щурм и нетърпение. Тя обви ръце около кръста му и се остави на течението.

Илай таеше в себе си повече, отколкото вярваше, повече рани, отколкото би признал. Притисна се до нея.

Когато се отдръпна, тя въздъхна.

— Така, така. Илай, Морийн беше абсолютно права. Притежаваш умения.

— Малко са поръждясали.

— Аз също. Няма ли да е забавно?

— Ръждясала си?

— Тази история иска бутилка вино и топла стая. Трябва да влизам.

— Искам да я науча. Твоята история.

Думите му я зарадваха повече от букет рози.

— Тогава ще ти я разкажа. Лека нощ, Илай.

Вмъкна се вътре при музиката, при гласовете. Остави го възбуден, обзет от желание. Той осъзна, че копнее за нея повече, отколкото за спокойствието си напоследък.

Отдаде се на работа в дъждовната събота. Остави се историята да го погълне и преди да осъзнае връзката, написа цяла сцена, в която носеният от вятъра дъжд блъска по прозорците, а главният герой открива ключа, метафорично и буквално, към дилемата си, докато обикаля из празната къща на мъртвия си брат.

Задоволен от напредъка, Илай изостави клавиатурата и отиде в гимнастическия салон на баба си. Припомни си часовете във фитнес залата в Бостън, лъскавите уреди, всичките онези мускулести тела, оглушителната музика.

Но с тези дни беше свършено.

Това обаче не означаваше, че и с него е свършено.

Може би бонбоненият цвят на гирите на баба му му се стори не особено подходящ. Но четири килограма и половина си бяха четири килограма и половина. Беше му омръзнало да се чувства слаб, немощен и мек, изморен да се разхожда до брега или по-лошо, просто да тъпче наоколо.

И щом можеше да пише — а той го доказваше всеки ден — значи можеше и да тренира, да се поти и да открие отново мъжа, какъвто трябва да бъде.

Не беше готов да застане срещу огледалото, затова огледа бицепсите си в прозореца и се взря в бурните вълни, които се блъскаха в брега. Морската пяна се гневеше на скалите под премигващата светлина на бялата кула. Зачуди се в каква ли посока ще тръгне героят му сега, когато беше направил важен завой. И се запита дали не го е поставил на кръстопът, защото самият той се чувства така — близо до собственото си откровение.

Господи, дано.

Замени гирите с кардио и издържа двайсет минути, преди дробовете му да пламнат и краката му да се разтреперят. Направи упражнения за разтягане, пи жадно вода, а после отново се върна на тежестите, преди да се строполи с пъшкане на пода.

И по-добре. Може да не беше издържал цял час и да се чувстваше така, сякаш току-що е завършил състезание по триатлон, но този път се беше справил по-добре.

И освен това се отправи към душа, без да куца… много.

Отново се поздрави, като заслиза надолу да потърси нещо за ядене. Наистина му се ядеше. Всъщност практически умираше от глад, а това би трябвало да е добър знак.

Може би трябваше да започне да записва малките си успехи. Като ежедневни заклинания.

А това му се стори по-неудобно дори и от ярколилавите гири.

Щом пристъпи в кухнята, усети миризмата миг преди да види чинията със сладки на плота. Мисълта да си приготви сандвич излетя през измития от дъжда прозорец.

Отлепи вездесъщата бележка от найлоновата опаковка и я прочете, докато разопаковаше, за да докопа първата курабийка.

Трябваше ли да й се отплати за всичката храна, която му готвеше? Например да й купи цветя или нещо подобно? Щом отхапа, си даде сметка, че цветята няма да са достатъчни. Взе си още една курабийка и бутна кафемашината. Реши да напали огън, да си вземе някоя книга от библиотеката и да се поглези.

Накладе буен огън. Пламъците, пращенето и топлината идеално се съчетаваха с дъждовния съботен ден. Започна да изучава лавиците в библиотеката с орнаментирания таван и кожения тъмношоколадов диван.

Романи, биографии, книги за самопомощ, поезия, градинарство, скотовъдство, йога — тук явно баба му беше продължила и с практика — стара книга по етикеция и цяла секция за Уиски Бийч. Включваше и два романа, които можеха да се окажат интересни — малко история, малко изследване за фамилия Ландън. И няколко книги с пиратски легенди.

Импулсивно издърпа тънко, подвързано с кожа томче, озаглавено „Калипсо: прокълнатите съкровища“.

Напълно уместно четиво с оглед на дупката в мазето.

Изтегна се на дивана край разпаления огън, задъвка курабия и се зачете. Стара книга, публикувана в началото на двайсети век, с илюстрации, карти и биографични данни за всеки, когото авторът смяташе за важен. Запленен, Илай се потопи в съдбоносното последно плаване на „Калипсо“ с капитан Натаниъл Брум — недотам безчестен пират и контрабандист.

Книгата го описваше красив, енергичен и сърцат, което щеше да бъде сметнато за глупост от всеки, който не е почитател на филмовите пирати от Ерол Флин до Джони Деп.

Прочете за морската битка между „Калипсо“ и „Санта Катерина“, описана в авантюристичен стил без кръвопролитията, което го накара да заподозре, може би нечестно, че авторът всъщност е жена, писала под мъжкия псевдоним Чарлз Дж. Хавершъм.

Абордажът и потапянето на „Санта Катерина“ и ограбването на трюма бяха описани с тежка доза романтика. Зестрата на Есмералда според Хавершъм била по магичен път пропита с любовта от сърцето на господарката си, така че съкровищата можели да бъдат намерени единствено от онзи, който изпитва истинска любов.

Сериозно?

Илай изяде още една курабия. Би могъл да остави книгата и да избере друга, но беше толкова очевидно, че авторът обича писането, а и стилът беше някак абсурдно забавен, че той се зачете в легендата, която никога не беше чувал.

Нямаше нужда да вярва в променящата сила на любовта, която в този случай бе попила във вълшебните диаманти и рубини, за да се наслаждава на историята. Освен това оценяваше последователността в романтичната склонност на автора да твърди, че вероятно някой моряк е оцелял след крушението на „Калипсо“ заедно със съкровището и че това е енергично романтичният капитан Брум.

Изчете цялата книга до трагичния й, макар и романтичен край, след което я прелисти, за да разгледа отново илюстрациите. Стоплен от огъня, изпадна в курабиен унес с книгата върху гърдите си. Представи си морски битки, пирати, бляскави бижута, сърцето на млада жена, предателство, изкупление и смърт.

Представи си и Линдзи, как лежи в дупката на мазето в Блъф Хаус, с кръвта, протекла върху камъка и прахта. А той самият как стои над нея с кирка в ръка.

Събуди се потен, огънят беше почти изтлял, тялото му беше схванато. Замаян и разтреперан, стана от дивана и излезе от библиотеката. Последната картина от съня оставаше толкова силна, толкова ясна в съзнанието му, че слезе в мазето и тръгна из лабиринта от помещения. Застана над дупката, за да се увери, че мъртвата му съпруга не е там.

Глупак, каза си. Само глупак би се поддал на подтика да провери невъзможното заради измамен сън, причинен от тъпа книга и твърде много курабийки. Също толкова глупаво бе да си мисли — да се надява — че след като не е сънувал Линдзи от няколко нощи, значи е оставил това зад гърба си.

Но колкото и глупаво да беше, оптимизмът и енергията му угаснаха като жарава под дъжда. Трябваше да се върне и да се заеме с нещо, преди мракът да го погълне. Не искаше отново да се бори, за да достигне светлината.

Може да запълни дупката, каза си на връщане. Първо ще се чуе с Вини, после ще я запълни. Ще я накара да изчезне и майната му на тоя, който беше дошъл в Блъф Хаус с идиотската си идея да търси съкровища.

Илай подхрани малката искрица гняв — много по за предпочитане от депресията — и я раздуха, докато вървеше нагоре. Остави я да се разгори, да пламне срещу този, който бе нахлул в семейния му дом.

Писнало му беше да бъде тормозен, не можеше вече да търпи мисълта, че някой е влязъл в дома му — в предишния му дом — и е убил съпругата му, накисвайки него за това. Не искаше да се примири, че някой е могъл да влезе в Блъф Хаус и да е причинил падането на баба му.

Втръснало му беше да се чувства като жертва.

Влезе в кухнята и замръзна на място.

Абра стоеше срещу него с телефон в ръката и с голям кухненски нож в другата.

— Наистина се надявам, че възнамеряваш да го използваш за рязане на гигантски моркови.

— За бога! Илай. — Абра пусна ножа на плота и той издрънча. — Дойдох, а вратата към мазето беше отворена. Не ми отговори, като те виках. После чух нещо и… паникьосах се.

— Паникьосване е да побегнеш. Разумното паникьосване означава да избягаш и да се обадиш на полицията. Да стоиш тук с нож не е разумно, не е и паникьосване.

— Чувствах се и по двата начина. Трябва… мога… Няма значение.

Абра взе чаша и извади бутилка вино от хладилника. Издърпа тапата и загълта, все едно че пиеше сок.

— Уплаших те. Извинявай. — Илай забеляза, че ръцете й треперят. — Но може да ми се случва от време на време да слизам в мазето.

— Знам. Не е това. Работата е там, че… — Отпи дълга глътка и вдиша дълбоко. — Илай, намерили са Кърби Дънкан.

— Добре. — Гневът му от по-рано отново се разгоря, но този път си имаше и цел. — Искам да поговоря с тоя кучи син.

— Не можеш. Намерили са тялото му. Илай, открили са го между скалите под фара. Видях полицията, видях всички онези хора там и избягах. И… мъртъв е.

— Как?

— Не знам. Може да е паднал.

— Това май е прекалено лесно, а? — Отново щяха да дойдат за него. Полицията щеше да го разпитва. Не искаше пак да минава през това.

— Никой няма да реши, че ти имаш нещо общо с това.

Илай поклати глава, без да се изненада, че е прочела мислите му. Отстъпи назад, взе си чаша и също отпи голяма глътка.

— Разбира се, че ще си го помислят. Но този път ще бъда подготвен. Ти дойде и ми каза, така че ще бъда готов.

— Никой, който те познава, няма да си помисли, че ти имаш нещо общо.

— Може би не. — Подаде й чашата. — Но това ще подхрани звяра. Обвинен за убийство е свързан с друга жертва. Много мръсотия за хвърляне ще има, а част от нея ще падне и върху теб, ако не се държиш на разстояние.

— Майната му. — Очите й блеснаха и тя отново пребледня. — И повече не ме плаши с това.

— Не е заплаха, а предупреждение.

— Майната му и на предупреждението ти. Искам да знам какво ще правиш, щом вярваш, че има хора, които ще те свържат с това и отново ще хвърлят кал върху теб.

— Не знам още. — Но щеше да разбере. Този път щеше. — Никой няма да ме прогони от Блъф Хаус или от Уиски Бийч. Ще остана, докато не бъда готов сам да си ида.

— Става. Дали да не приготвя нещо за ядене?

— Не, благодаря. Ядох курабийки.

Абра погледна подноса върху плота и ахна, щом преброи само шест останали.

— Господи, Илай, бяха две дузини! Ще ти прилошее.

— Може би малко. Прибирай се, Абра. Не трябва да си тук, когато дойдат ченгетата. Не знам кога, но ще е скоро.

— Можем и двамата да разговаряме с тях.

— По-добре не. Ще се обадя на адвоката си да му кажа какво става. Заключи си вратите.

— Добре де, добре. Ще се върна утре. И искам да ми звъннеш при нужда.

— Мога да се оправя.

— Мисля, че можеш — наклони глава Абра. — Какво става, Илай?

— Денят беше добър… в по-голямата си част. По-нататък ще имам и други такива. Мога да се оправя с това.

— Тогава ще те видя утре. — Тя остави чашата си и докосна лицето му. — Накрая ще ме помолиш да остана. Обичам да се чудя какво ще правя тогава.

Леко го целуна по устните, облече си якето, сложи качулката да се опази от дъжда и си тръгна.

Илай си даде сметка, че и той обича да се чуди за същото. И рано или късно точният момент щеше да дойде.