Уиски Бийч

21.

В края на дългия ден — два курса, голямо почистване и два масажа, Абра докара колата до дома си.

И просто остана да седи в нея.

Не искаше да влиза. С ненавист осъзна, че няма желание да влезе в собствения си дом, да докосва собствените си вещи, да използва собствената си баня.

Обичаше Лафинг Гъл, влюби се в къщата още в първия миг, щом я видя. Искаше си обратно това чувство, достойнството, удобството, правото над него, а в момента усещаше единствено страх.

Онзи беше развалил всичко, който и да беше, като бе влязъл в дома й и бе оставил след себе си насилие и смърт. Чудовището от гардероба с формата на пистолет.

Беше я изправил пред два избора. Да остави победата на чудовището — да се предаде, да седне и да се терзае. Или да се бори и да го победи.

Но погледнато по този начин, въобще нямаше избор.

Излезе от колата, извади масажната дъска и сака си и ги помъкна към вратата. Влезе и облегна дъската на стената, преди да внесе сака си в дневната.

Беше карала близо трийсет километра нагоре по крайбрежието, за да купи връзки сушени билки, с което натовари и без това заетия си ден, но щом ги извади от сака, сякаш усети благотворно въздействие.

Реши да запали малко от тях и да прочисти дома си. Почувстваше ли, че къщата е прочистена, значи беше прочистена. И когато отново си върнеше дома си, сериозно щеше да се заеме със създаването на малка оранжерия, така че да може да отглежда собствени билки в по-големи количества. Щеше сама да си прави скапаните връзки и да си има свежи подправки за готвене през цялата година.

А можеше и да ги продава. Още едно предизвикателство. Да произвежда собствени пликчета със сушени треви.

Нещо, над което да помисли.

Но засега щеше да даде всичко от себе си, за да прочисти ума си, да допусне в него само чисти и положителни мисли, докато пали стръковете билки за безопасност над голямата мидена черупка и раздухва огъня, за да започне да пуши. Нейният дом. Подовете, таваните, дори ъглите си бяха нейни.

Процесът на преминаване от стая в стая с аромата на бял градински чай и лавандула я успокои, докато не си припомни какво точно прави тук за себе си и за другите.

От вярата и надеждата се изковаваше сила.

Щом приключи с къщата, пристъпи в малкия вътрешен двор, като внимателно размахваше сухите треви, за да изпрати цялата си надежда и вяра във въздуха.

И видя Илай и кучето да изкачват стълбите от плажа.

Това я накара да се почувства малко глупаво, както си стоеше там с димящите клонки, докато вечерта се спускаше над плажа и мъжът и щастливото куче се катереха към нея.

Абра натика билките между речните камъни около малкия си дзен фонтан, където щяха да изтлеят безопасно.

— Каква красива двойка. — Усмихна се и тръгна към тях да ги поздрави. — И прекрасна изненада. Тъкмо се прибрах, едва преди няколко минути.

— Какво правиш?

— О. — Проследи погледа на Илай към димящия букет. — Просто малък домашен ритуал. Нещо като пролетно почистване.

— Гориш билки? Сигурно това гони злите духове?

— Мисля, че по-скоро прогонва отрицателните ни мисли. Семейството ти тръгна ли си сутринта?

— Да.

— Съжалявам, че не можах да остана да ги изпратя. Днес ми е доста натоварен ден.

Нещо не е наред, помисли си Абра, или нещо не е съвсем в ред. В този миг искаше единствено спокойствие, мир… и колкото и да беше необичайно за нея, да остане сама.

— Имам още доста за вършене — продължи тя. — Защо не мина покрай теб сутринта преди курса ми, за да взема списъка ти за пазаруване? Мога да купя нужните неща, преди да се върна, за да оправя къщата.

— Това, от което имам нужда в момента, е да ми кажеш защо трябваше да чуя от Майк, че някой е оставил пистолет в дома ти и че полицията е била тук за обиск. Ето от това имам нужда.

— Не исках да натоварвам семейството ти. Полицията я повиках аз — добави.

— Но не повика мен. Не ми се обади, не ми и каза.

— Илай, нямаше нищо, което би могъл да направиш, а и с къщата ти, пълна с хора…

— Това са глупости.

Абра изтръпна. Спокойствието, което беше постигнала чрез ритуала си, се сблъска с гнева му, както и с нейния собствен, кремък срещу стомана.

— Не са. Нямаше никаква причина да нахлуя в Блъф Хаус в събота и да обявя, че току-що съм намерила оръжието на убийството в кутията си с благовония, а ченгетата претърсват цялата ми къща.

— Откъдето и да го погледнеш, трябваше да ми кажеш. Адски сигурен съм, че трябваше.

— Е, не съм съгласна. Това си беше мой проблем, решението също беше мое.

— Твой проблем? — В гласа му се смесиха обида и гняв. — Така ли стана? Можеш да идваш в дома ми с разни супници, масажни дъски, кучета и бог знае още какво. Можеш да идваш посред нощ, за да затваряш разни скапани прозорци и да се отбраняваш от нападатели, но когато някой подхвърля пистолет в дома ти и се опитва да те накисне за убийство, това си било твой проблем? Убийство, което най-вероятно е свързано с мен! Но това не е моя работа?!

— Не съм казала това. — Дори в собствените й уши защитата й се видя слаба. — Нямах това предвид.

— А какво имаше предвид?

— Не исках да стоваря всичко това върху теб и семейството ти.

— Ти си забъркана в това, защото си с мен. И го постигна, като ме подтикваше и примамваше.

— Подтиквах те и те примамвах? — Собствената й обида изригна и тя се извъртя, за да улови малко от дима и да си възвърне спокойствието, но веднага разбра, че ще й трябва букет сушени билки с размера на Блъф Хаус, за да го постигне. — Примамвах те?

— Точно това правеше от мига, в който дойдох тук. Сега си забъркана, но не искаш да ми стоварваш проблемите си? Че ти не даваш на никого шанса да стоварва каквото и да било. Седиш и чакаш с лопата, преди първата буца да докосне земята. Но когато калта падне отгоре ти, не ми се доверяваш достатъчно, за да помогна.

— Боже. Боже! Не става въпрос за доверие. Моментът не беше подходящ.

— Ако това беше вярно, щеше да намериш време да ми кажеш. Намерила си време да кажеш на Морийн.

— Тя беше…

— Вместо да намериш време, седиш тук, палиш градински чай и размахваш димящи стръкове.

— Не се подигравай на ритуала ми.

— Хич не ми пука, дори да запалиш цяла поляна с градински чай или да решиш да принесеш кокошка в жертва. Но това, дето не ми каза, че си в беда, ето за това ми пука!

— Не съм в беда. Полицията знае, че пистолетът не е мой. Обадих се на Вини в мига, когато го открих.

— Но на мен не се обади.

— Не. — Тя въздъхна и се зачуди как стремежът й да постъпи правилно се беше объркал до такава степен. — Не ти се обадих.

— Тази сутрин семейството ми си тръгна, но ти пак не ми каза. И сега нямаше да ми кажеш.

— Имах нужда да окадя наоколо и отново да се почувствам удобно в дома си. И става студено. Искам да вляза.

— Добре. Влизай и си събирай багажа.

— Илай, искам просто да остана сама и на спокойствие.

— Можеш да си сама и на спокойствие и в Блъф Хаус. Къщата е достатъчно голяма. Но няма да стоиш тук сама, докато цялата тая гнусна каша не приключи!

— Това си е моят дом. — Очите й засмъдяха и й се прииска да обвини за това бавно стелещия се пушек. — Няма да позволя някакво копеле да ме прогони оттук.

— Тогава ние ще дойдем тук.

— Не искам да идваш тук.

— Ако не ни искаш вътре, ще останем тук. Но ще останем!

— О, за бога.

Абра се завъртя на пети и си влезе. Не каза нищо, когато Илай и леко двоумящата се Барби я последваха.

Вместо това отиде право в кухнята, отвори си бутилка бира и си сипа една чаша.

— Знам как да се грижа за себе си.

— Не споря. Знаеш как да се грижиш за себе си и за всички останали. Очевидно обаче не знаеш как да оставиш някой да се погрижи за теб. Това е самонадеяност.

Абра тресна чашата върху плота.

— Това е независимост и способност.

— До известна степен е така. А после се превръща в самонадеяност и инат. Като в твоя случай. Това не ти е да имаш пробита тръба и да награбиш гаечния ключ или пък да извикаш водопроводчика вместо човека, с когото спиш. Мъжът, с когото спиш, е замесен в цялата гадост. И освен това е адвокат.

— Обадих се на адвокат — каза тя и моментално си пожела да си бе премълчала.

— Страхотно. Добре. — Илай пъхна ръце в джобовете си и направи няколко кръгчета из кухнята. — Значи разговаря с полицията, с адвокат, със съседите си. С някого другиго… освен мен, естествено?

Абра поклати глава.

— Не исках да провалям гостуването на семейството ти. Съвсем безсмислено беше да ви тревожа.

— Ти беше разтревожена.

— Аз исках да… Да, така е. Бях разтревожена.

— Искам да ми разкажеш какво е станало, в детайли. Искам да ми кажеш какво си казала на полицията и те какво ти казаха. Всичко, за което се сещаш.

— Защото си адвокат.

Продължителният му спокоен поглед направи това, което думите не успяха. Накара я да се почувства глупаво. Да почувства, че е постъпила погрешно.

— Защото сме свързани. — Тонът му, спокоен като погледа му, довършиха работата. — Защото това започна с мен, с Блъф Хаус или и с двете. И защото съм адвокат.

— Добре. Първо да си събера нещата. — Когато Илай повдигна вежди, тя сви рамене. — Твърде студено е да те оставя да спиш навън. Освен това знам, че няма причина онзи да се върне тук отново. Има обаче причина да иска отново да се вмъкне в Блъф Хаус. Или поне така изглежда. Така че ще си събера някои неща и идвам с теб.

Илай се зачуди дали това не беше компромис. Дали не е онова, за което баба му беше говорила. Това щеше да помогне и на двете страни да намерят равновесието.

— Добре.

Щом тя излезе от кухнята, той надигна недопитото й вино.

— Спечелихме тази битка — каза на Барби. — Но не мисля, че сме спечелили войната. Все още.

Остави Абра на спокойствие, докато пътуваха към дома му и остана долу, когато тя се качи, за да си разопакова нещата. Ако се настанеше в друга стая, щеше да се оправя с това по-късно. Засега му беше достатъчно да знае, че тя е с него и в безопасност.

Влезе в кухнята и затършува из хладилника и фризера. Имаше останало малко от бута и много от мезетата. Дори и той можеше да спретне свястна вечеря.

Когато тя слезе, вече бе подредил върху масата за закуска типичната за понеделник вечеря от неделните остатъци.

— Можеш да ми разказваш, докато се храним.

— Добре. — Абра седна и изпита смътно удовлетворение, когато Барби избра да се свие в нейните крака вместо в неговите. — Съжалявам, че те накарах да се чувстваш така, сякаш не ти се доверявам. Това не е така.

— Отчасти имаш право, но ще стигнем дотам по-късно. Разкажи ми точно какво стана. Стъпка по стъпка.

Отговорът му само угнети и без това лошото й настроение.

— Исках да медитирам — започна тя и му разказа всичко по възможно най-точния начин.

— И въобще не си докоснала пистолета?

— Не. Падна, когато изтървах кутията, и го оставих там.

— И доколкото ти е известно, не са намирали отпечатъци, които не би трябвало да бъдат там?

— Не, само влакна.

— Полицията не ти се е обаждала оттогава?

— Днес Вини ми се обади, само да провери. Каза, че резултатите от балистичната експертиза трябва да са готови утре или в сряда, но по-вероятно в сряда.

— Какъв беше пистолетът? Регистриран ли е бил?

— Не ми съобщи. Мисля, че трябваше да внимава какво ми казва. Обаче знаят, че не е мой. Никога не съм притежавала оръжие. Никога дори не съм държала оръжие. А ако това е пистолетът, убил Кърби Дънкан, те знаят, че съм била тук, с теб.

Двамата се прикриваха умело. Нали точно това щеше да реши Улф?

— Какво каза адвокатът ти?

— Да му звънна, ако поискат отново да ме разпитват, и че той ще се обади директно на детектив Корбет. Да не се тревожа, че ме подозират за убийство. Никой не мисли, че съм убила Дънкан.

— Може аз да съм подхвърлил пистолета в дома ти.

— Което би било тъпо, а ти не си такъв.

— Може да съм те използвал за секс и потенциална жертва.

За първи път от няколко часа тя се усмихна.

— Никакъв секс повече, ако ще съм ти жертва. И въобще няма логика да си направил това, защото така само отново ще привлечеш вниманието им върху себе си. Точно каквото е искал оня, който е подхвърлил пистолета и после се е обадил анонимно на Улф. Всичко това вони на постановка, а Корбет не е идиот.

— Не, не мисля, че е. Но ето още нещо. Имаш досег с убиеца може би три пъти досега. Тук, в Блъф Хаус, след това в бара и после, като е слагал пистолета у вас. Това е притеснително, знаеш, че е така. И ти не си идиотка.

— Нищо не мога да направя по въпроса, освен да внимавам.

— Можеш да заминеш за известно време, да идеш при майка си. Но няма да го направиш — добави Илай, преди Абра да успее да му отговори. — И не мога да те виня. Но това е възможност. Друга възможност е да ми се довериш.

Да го чуе как й го казва, да знае, че му е дала причина да й каже това, я накара да се почувства напълно отчаяна.

— Илай, имам ти доверие.

— Не и когато стане напечено. Не знам дали би трябвало да те виня за това. Мъжете са те предавали. Баща ти например. Може между него и майка ти да не е потръгнало, но този човек си остава твой баща. Въпреки това той е избрал да не бъде такъв, да не е част от живота ти. Предал те е.

— Не живея с тази мисъл.

— Това е правилно, но фактите са си факти.

Тя се призна за победена.

— Да, така е. Наистина не означавам нищо за него, никога не съм означавала. Не живея с тази мисъл, но така стоят нещата.

— Не живееш с тази мисъл, защото е непродуктивна, а ти обичаш да създаваш.

— По интересен начин го извърташ. — Устните й отново се закривиха в усмивка. — Но е истина.

— И не се терзаеш от това, защото знаеш, че вината е негова. После идва онова копеле, което те е наранило. И те е сломило за дълго време. Ти си се грижела за него, вярвала си му, допуснала си го до себе си, а той се е обърнал срещу теб. Насилил те е.

— Колкото и лошо да беше, ако не беше станало, можеше да не бъда тук.

— Позитивно мислене. Но е станало. Доверила си се на някого, а той те е предал. Защо да не ти се случи отново?

— Не мисля по този начин. Не живея по този начин.

— Водиш отворен, енергичен и удовлетворяващ живот, който често намирам за удивителен. За такъв живот се иска да имаш гръбнак и сърце. Възхитително е. Не разчиташ често на чужда помощ, което също е възхитително, докато не се стигне до момента, в който може и трябва да потърсиш помощ, но не го правиш.

— Щях да ти кажа, ако семейството ти не беше там. — След това се реши и каза цялата истина. — Вероятно щях да отложа за известно време. Може би щях да се убедя, че ти все още си под напрежение и няма смисъл да те тревожа допълнително, докато не науча повече или нещата не се разрешат по някакъв начин. Можеше и така да стане. Но това не е въпрос на доверие.

— Състрадание?

— Загриженост. И вяра в себе си. Не обичам думата самоувереност. Имах нужда да се погрижа за себе си, да вземам решения, да се справям с проблеми… и, да, може би да се нагърбвам с проблемите и на други хора, за да си възвърна доверието, което Дерек унищожи. Имах нужда да знам, че мога да се справям с проблемите си, когато единствена аз завися от себе си.

— А когато има и друг?

Може би отново беше прав и тук вече нещата ставаха сложни. А може би беше време за малко самооценка.

— Не знам, Илай. Просто не знам отговора, защото не съм заставала пред такъв избор от дълго време. И все пак аз се облегнах на тебе онази нощ, след като бях нападната. Облегнах се, а ти не ме подведе.

— Не мога отново да се свържа с човек, който не дава толкова, колкото взема, или не взема толкова, колкото дава. Открих по трудния начин, че това те оставя с празни ръце и те озлобява. Мисля, че и двамата трябва да решим колко можем да дадем и колко можем да вземем.

— Нараних те, защото не потърсих помощ от теб.

— Да, така е. И освен това ме вбеси. И ме накара да мисля. — Изправи се и вдигна чиниите. Никой от двамата не си беше изял яденето. — Аз подведох Линдзи.

— Не, Илай.

— Да, така е. Бракът ни може и да е грешка, но беше наша обща грешка. Никой от двама ни не получи това, което искаше или очакваше. Накрая не можах да предотвратя това, което я сполетя. Все още не знам дали не е мъртва заради някакъв мой избор, заради избор, който и двамата сме направили, или просто се е оказала жертва на лош късмет. Подведох и баба ми, като взех да идвам тук все по-рядко и по-рядко и накрая въобще спрях да я посещавам. Не заслужаваше това. Почти я изгубихме. Щеше ли това да стане, ако прекарвах повече време тук, ако се бях завърнал след убийството на Линдзи?

— Значи сега ти си център на вселената? Да си поговорим за самонадеяност?

— Не, обаче знам, знам, че съм някъде в центъра на всичко това и че всичко е свързано.

Обърна се към нея, но не я доближи, не я докосна, просто застана на разстояние.

— Казвам ти, Абра, няма да те подведа. Ще направя всичко, все едно дали ти харесва, или не, все едно дали спиш с мен, или не, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да те сполети. И когато всичко приключи, предполагам, ще разберем докъде сме стигнали и накъде да продължим след това.

Абра се почувства донякъде в безизходица и се изправи.

— Ще измия чиниите.

— Аз ще се заема.

— Баланс… или както каза, получаваш и вземаш — напомни му тя. — Ти се погрижи за вечерята, аз ще измия чиниите.

— Добре. Искам копие на графика ти.

Буквално усети как по врата й плъпнаха мравки.

— Илай, той се променя. В това е красотата му.

— Искам да знам къде си, когато не си тук. Не съм някакъв скапан воайор. Не съм облепил стената си с твои снимки.

Абра остави върху плота чиниите, които държеше, и си пое дъх.

— Искам да ти кажа, че не съм имала това предвид. И освен това осъзнах нещо, за което не бях мислила до днес, докато не стана всичко това. Разбрах, че съм донесла тук повече багаж, отколкото съм смятала. Искам… надявам се да го сведа до малка ръчна чанта. Надявам се да измисля как да се отърва от него.

— Това отнема време.

— Мислех, че съм го оставила в миналото, но явно, че не е точно така. Ами… — Отново вдигна чиниите и ги пъхна в съдомиялната. — Тук съм през по-голямата част от деня. Имам сутрешен курс в сутерена на църквата, а в четири и половина съм на масаж. При Грета Париш.

— Добре. Благодаря.

Абра приключи със зареждането на съдомиялната и се зае да почиства плота.

— Не си ме докоснал нито веднъж, откак изкачи стълбите към вкъщи. Защо? Защото си ядосан?

— Може би донякъде, но най-вече защото не знам как ще се почувстваш след всичко това.

Погледът й срещна неговия.

— Че откъде да знам как ще се почувствам, щом ме докоснеш, ако не го правиш?

Илай прокара пръсти през ръката й, а после я обърна към себе си и я издърпа.

Тя пусна парцала и обви ръце около раменете му.

— Съжалявам. Таях всичко в себе си. Обаче… Господи, Илай, той беше в дома ми. Ровил се е в нещата ми. Пипал е вещите ми. И Дерек беше ровил в дома ми, беше чупил, докато ме е чакал да се прибера.

— Няма да те нарани. — Илай притисна устни към челото й. — Няма да го оставя да те нарани.

— Трябва да се преборя с това. Трябва.

— И ще го направиш.

Но не и сама. Не и без него.

Когато Абра излезе на следващата сутрин, Илай си наложи да не се тревожи. Църквата беше само на три километра оттук, а и не можа да измисли и една причина някой да й стори нещо лошо.

Тя щеше да се прибере преди обед и щом я видеше, че е в безопасност вкъщи, той щеше да може да работи. Тъй като сега умът му беше твърде зает, за да се потопи в историята, Илай слезе в мазето и прекара близо час, като изпразваше лавици.

Отне му повече време да отвори панела откъм мазето, но щом успя, реши да смаже пантите.

Скърцането им придаваше интересна атмосфера, но ако искаше да изненада някого, му беше нужна тишина. Въоръжен с фенерче и кутия крушки, тръгна по коридора, като проверяваше всяка лампа, докато не стигна третия етаж.

Най-сетне смаза пантите, после натъкми един стол пред панела, провери, за да е сигурен, че ще може да го отвори и затвори, и после тръгна да се връща.

Премести лавиците, отново провери дали може лесно да се придвижва около тях, да отваря и да затваря замаскирания вход. След това отново подреди нещата върху тях.

Това му трябваше, камуфлаж.

От обикалянето из коридорите насъбра прах и мръсотия, така че се преоблече, почисти, а после прекара известно време в интернет, проверявайки за различни видове видеокамери. Тъкмо си сипваше първото „Маунтин Дю“ за деня, когато Абра се върна с пазарските торби.

— Здрасти! — Пусна ги и се пресегна към едната. — Виж какво ти нося! — обърна се към Барби с голям кожен кокал. — Това е за доброто куче. Беше ли добро куче, а?

Барби отпусна дупето си на пода.

— Така си и мислех. А ти беше ли добро момче? — попита Абра Илай, докато разопаковаше кокала.

— Трябва ли да сядам на пода?

— Взех продукти за моята лазаня, за която се носят легенди, а също и за тирамису.

— Можеш да правиш тирамису?

— Скоро ще разберем. Днес съм решила да бъда положително настроена и това в основната си част зависи от баланса. Или в увереността, че работим за постигането на баланс. — Обви ръце около Илай и се притисна силно към него. — Открих, че не таиш яд.

— Мога много добре да си тая яд — отвърна й той. — Но не и срещу човек, за когото ме е грижа.

— Ядът е отрицателна енергия, насочена навътре, затова ми харесва, че си се отървал от нея. И като говорим за отрицателна енергия, минах през вкъщи и там беше по-добре. Не чак както преди, но по-добре.

— Заради оня миризлив пушещ изсушен букет?

Тя го сръга с пръст в стомаха.

— На мен ми свърши работа.

— Радвам се и искрено се надявам да не решиш, че ни трябват няколко кутии от миризливи димящи изсушени букети, за да гоним отрицателната енергия от Блъф Хаус.

— Няма да навреди, но можем да го обсъдим и по-късно.

Много, много по-късно, искрено си пожела той.

— Ще се захванеш ли сега за работа? Само ще оправя леглото и ще взема нещата за пране, след което няма да ти се пречкам, докато не си дадеш почивка.

— Става. Преди това обаче искам да ти покажа нещо.

— Разбира се. Какво?

— Горе. — Вдигна пръст към тавана, преди да хване ръката й. — Пропуснала си да почистиш нещо.

— Не съм! — засегна се Абра и ускори крачка, щом тръгнаха нагоре.

— Наистина голямо петно — добави той. — Нагоре.

— На третия етаж? Там минавам само веднъж в месеца. Горе е пусто и прашно. Ако си искал отново да се използва, е трябвало да…

— Не, не това. Мисля си да преместя кабинета си горе, при южния еркер.

— Илай, това е чудесна идея!

— Да, забавлявам се с нея. Светлината е страхотна, гледката оттам е невероятна. И е наистина тихо. Много жалко, че не рисувам или не съм скулптор, защото старото слугинско помещение е само за ателие.

— И аз съм си го мислила. Някоя от спалните към плажа може да стане чудесна малка библиотека, например за твоите специализирани книги. Нещо като библиотека и дневна, когато поискаш да си починеш, без всъщност да спреш да работиш.

Не беше го обмислял чак дотам, но…

— Може би.

— Мога да ти помогна да подредиш, ако решиш. О, тези страхотни тавани. Толкова много потенциал, а и винаги съм си мислила, че е срамота да не се използва цялата къща. Хестър ми каза, че преди години е рисувала горе, но накрая установила, че по-добре си работи в нейната си дневна, а най-добре — навън. Във всеки случай ще й е трудно постоянно да се качва и да слиза.

— Точно това си мисля — да използвам отново цялата къща. — Илай тръгна напред и отвори замаскирания вход.

— О! Боже мой, ама това е страхотно. Само погледни. Това е толкова… яко!

— Осветлението работи — показа й той. — Вече. И слиза чак до мазето. Преместих стелажите, за да може да се отваря и оттам.

— Ако бях дете, тук щях да си играя на принцеса воин.

— Нима?

И откри, че си го представя съвсем успешно.

— Щях да щурмувам замъка на врага или да залагам капани. Обаче сигурно на прислугата не й е било забавно да мъкне тежки подноси нагоре и надолу. Прахоляк и паяжини.

— Видя ли? Като ти казвам, че си пропуснала да почистиш…

— Ще го направя, стига преди това да разкараш всеки паяк, по-голям от муха. Трябва да отвориш всички входове.

— Обмислям го.

— И като си помислиш, че толкова пъти съм чистила тук, а не съм си давала сметка, че това съществува. Това е… Той не знае за това. — Очите й пламнаха и тя го изгледа. — Не знае.

— Не мисля, че знае. Дяволски сигурен съм, че не го е използвал. Двамата с Майк здравата се изпотихме, докато преместим този гардероб. И ми отне повече от час да избутвам стелажите, за да отворя достатъчно място, че да мога да мина.

— Какъв добър капан, Илай…

— И това обмислям.

— Атака вместо защита. — Абра сложи ръце на кръста си и се завъртя из стаята. — Знаех си, че днес ще е чудесен ден. Можем да направим нещо. Можем да го хванем на местопрестъплението.

— Мислех си и за това. Не е толкова просто, като да изскочим и да му кажем „бау!“. Той не е обикновен взломаджия. Той е убиец. Не бива да се набутаме в това просто така.

— Трябва ни план — съгласи се тя. — Мисля творчески, докато чистя. Така че почвам и ще мислим и двамата.

— И ще почакаме полицията да ни се обади.

— О, да. — Ентусиазмът й малко спадна. — Май така трябва. Може пък да проследят пистолета и цялата тази история да приключи. Така ще бъде по-добре. Не толкова вълнуващо, но ако сме реалисти, по-добре ще е.

— Каквото и да стане, няма да те подведа.

— Илай — взе ръцете му в шепите си Абра. — Нека сключим нов договор и да си обещаем, че няма да се подведем взаимно.

— Ето това е сделка.

22.

Трябваше да работи. Остави кроежите и плановете за успешни клопки да къкрят в подсъзнанието му, защото трябваше да довърши историята, да изложи думите на хартия.

Не се беше чувал с агентката си, откак й беше изпратил материала, но празничният уикенд бе забавил нещата. А и си напомни, че не й е единствен клиент.

Дори не беше важен клиент.

По-добре да продължи историята, за да има какво още да й даде. Ако това, което вече й беше пратил, се окажеше проблемно, щеше… да се оправи.

Можеше да се върне назад, да доизкусури последните пет глави и да ги изпрати — така щеше да й даде по-голямата част от книгата. Историята обаче беше набрала скорост и не искаше да я забавя.

Илай не спря за почивка чак до следобеда, когато Барби го откъсна от работата му, като седна на крака му и го загледа.

Това беше нейният сигнал — вече го беше научил: извинявай, че те безпокоя, обаче трябва да изляза!

— Добре, добре, само секунда.

Запази работата си и осъзна, че се чувства малко замаян, сякаш беше изгълтал набързо две чаши хубаво вино. Още щом се изправи, Барби изхвърча от стаята. Чу я как търчи надолу по стълбите.

Знаеше, че ще го чака нетърпеливо в кухнята, докато вземе каишката. Повика разсеяно Абра и намери кучето точно там, където беше очаквал.

Откри върху плота и майсторски направен клуб сандвич, покрит с чиста кърпа и с листче, лепнато върху нея.

— Никога не пропуска — измърмори Илай.

Изведе Барби и се порадва на разходката почти колкото нея, дори когато започна да ръми студен дъжд. С мокра коса, мокро куче и със съзнание, зареяно в книгата, отговори на телефона, който звънеше в джоба му, докато се катереше нагоре по стълбите на плажа.

— Господин Ландън. На телефона е Шерилин Бърк от детективска агенция „Бърк и Мейси“.

— Да. — Стомахът му леко се сви от очакване и притеснение. — Хубаво е, че се чуваме.

— Имам доклад за вас. Можех да ви го пратя по имейла, но бих предпочела да говорим лично. Ще дойда при вас утре, ако ви е удобно.

— Има ли нещо, за което трябва да се притеснявам?

— Да се притеснявате? Не. Просто предпочитам личния контакт, господин Ландън, когато и двамата ще можем да питаме и да отговаряме. Ще бъда при вас към единайсет.

Бързо, професионално, твърдо, реши той.

— Съгласен. А защо междувременно не ми изпратите доклада, за да съм осведомен, преди да почнем да се питаме и да си отговаряме.

— Добре.

— Знаете ли как да стигнете до Уиски Бийч?

— Само преди две години изкарах там чудесен уикенд. А който е бил в Уиски Бийч, знае и къде е Блъф Хаус. Ще ви намеря. В единайсет часа.

— Ще ви чакам.

Няма за какво да се притеснявам, каза си Илай, докато вкарваше Барби вътре. Но разбира се, всичко около убийството на Линдзи, полицейското разследване и собственото му положение го тревожеше.

Обаче искаше отговори. Нуждаеше се от тях.

Взе айпада си и сандвича в библиотеката. Предположи, че Абра върши нещо горе. Дъждът го накара да поиска огън. Запали камината и седна с таблета си. Щеше да чете доклада, докато яде.

Засега игнорира другите имейли и свали прикачения от детективката файл.

Тя лично беше разпитала отново приятели, съседи и колеги — негови и на Линдзи. Освен това пак беше говорила с Джъстин и Идън Съскайнд, както и с някои техни съседи и колеги. Беше се срещнала с Улф и с един от помощник-прокурорите.

Бе обходила местопрестъплението, макар да беше минало много време и всичко да бе почистено и дори къщата обявена за продажба. Беше направила и собствена възстановка на убийството на Линдзи.

Изключително прецизно.

Изчете заключенията й, които включваха и впечатления.

Съскайнд наскоро се били разделили. Реши, че това не е изненада предвид изневерите на съпруга. Да не говорим за убийството и медийния терор, които хвърлиха семейството за храна на тълпите.

По-изненадващото беше, че е минала почти година, преди да се разведат. Тогава се сети, че имат две деца. Лошо.

Шерилин Бърк бе разговаряла с рецепционисти, нощни пазачи и камериери в хотелите и курортите, през които бе минавала Линдзи. Потвърдила бе това, което той вече знаеше. През последните десет или единайсет месеца от живота й повечето от пътуванията на Линдзи са били в компанията на Джъстин Съскайнд.

Илай се запита как се чувства заради това. Не можеше да реши. С гнева му беше свършено. Дори чувството, че е предаден, беше заглъхнало, ръбовете бяха изгладени подобно на заоблен от водата камък.

Чувстваше… съжаление. Предположи, че времето и преживяното са изпепелили гнева и горчивината, които бяха изпитвали с Линдзи. И двамата трябваше да поемат по свой собствен път, да продължат напред.

Но не им беше дадена възможност. Който и да я беше убил, носеше вината за това.

Илай имаше дълг към себе си и към Линдзи да прочете докладите, да се срещне с детективката, да направи всичко възможно, за да научи защо и кой. И после да забрави всичко.

Прочете доклада два пъти, докато опитваше от плодовия сок, който беше открил в хладилника със залепена бележка с надпис „Изпий ме“.

Реши да се захване с нещо друго. Взе бележника си от бюрото и още една книга за Зестрата на Есмералда от лавиците.

Прекара следващия час, следвайки предположенията на автора. Този клонеше към теорията, че оцелелият моряк и любимата дъщеря на семейството, Виолета, са се влюбили. Брат й Едуин разкрил връзката им и убил любовника. Виолета, дръзка и дива, избягала в Бостън и никога не се върнала. А Зестрата на Есмералда останала загубена през годините.

Според това, което Илай знаеше от семейната история, Виолета наистина беше избягала, след като е била отхвърлена и почти заличена от всички документи, заради богатството, влиянието и гнева на фамилията след опозоряването й. Събитията бяха описани сухо и не така увлекателно като другите истории, които Илай бе прочел през отминалите седмици, но тази поне изглеждаше по-реалистична.

Може би беше време да наеме опитен генеалог, който да направи всичко възможно, за да проследи дръзката Виолета Ландън.

Докато обмисляше това, телефонът му отново иззвъня. Видя на дисплея името на агентката си и си пое дълбоко въздух.

Ето на̀, каза си и отговори.

Седеше там с бележника, таблета и телефона си, когато Абра влезе.

— Приключих с горния етаж — започна тя. — Кабинетът ти е готов, в случай че искаш да поработиш. Заредих още пране в сушилнята. Мислех си дали да не се захвана с коридорите. Ще отнеме време, ако трябва да мъкна кофи насам-натам, за да почистя стълбите наистина добре. И си помислих, че ако съм гола, ще е още по-забавно.

— Какво?

— Ами мисля да мина гола зад стената. А ти работиш ли тук? Изследваш? — запита, като наведе глава, за да прочете заглавието на книгата, която беше оставил настрани. — „Уиски Бийч: наследство от мистерия и лудост“. Наистина?

— Повечето са глупости, но има и някои смислени моменти. Например историята за Ландън по време на Сухия режим е доста интересна. Прапрапрабаба ми помагала да разпространяваме продукцията си на местно ниво, като криела бутилките под фустата си, за да се отърве от властите, които не биха я помолили да си вдигне полата.

— Умно.

— Това съм го чувал и преди, така че може и да е истина. Що се отнася до съкровището, спасилият се моряк успял да го скрие. След това откраднал сърцето на честната и твърдоглава Виолета заедно с няколко нейни бижута. Това довело до диво преследване в бурна нощ и той полетял от скалата с фара благодарение на Едуин Ландън, братът с черно сърце. Съкровището най-вероятно е отишло с моряка обратно в непримиримото море.

— Където е на съхранение при Малката русалка?

— Според този автор крадецът и сандъкът със съкровището полетели от скалите, а скъпоценните камъни се разпилели като блестящи морски звезди. Или май бяха медузи. Все едно.

— Ако това е истина, предполагам, че все някой скъпоценен камък щеше да бъде намерен. Щеше да си чул за това.

— Не и ако хората, сдобили се с блестящи огърлици или други такива, са си държали устите затворени, както се предполага тук, а и е твърде вероятно. Все едно — повтори отново.

Абра се усмихна озадачено.

— Все едно?

— Харесали са й.

— Кого имаш предвид? Твърдоглавата Виолета?

— Кого? Не. Моята агентка. Книгата — главите, дето й пратих. Харесали са й. Или пък лъже, за да пощади чувствата ми.

— А тя лъже ли?

— Не. Харесали са й.

Абра седна на масичката срещу него.

— Нима си мислил, че няма да й харесат?

— Не бях сигурен.

— Сега си сигурен.

— Мисли, че може да продаде книгата само като предложи тези пет глави.

— Илай, това е страхотно!

— Обаче мисли, че ще направи по-голям удар с цялата книга.

— Колко ти остана още?

— Почти приключвам първата чернова. Може би още две седмици. — Или по-малко, ако продължеше както досега. — След това трябва да изгладя всичко. Обаче не знам как точно.

— Това е важно и лично решение, но… О, Илай! Трябва да отидеш на представянето.

Начинът, по който Абра блъсна по масата, го накара да се ухили.

— Да, и тя мисли така.

— Ами ти?

— Представянето. Ще се почувствам по-добре, ако приключа, преди тя да го е направила. А може тя да греши и да обера всички възможни откази на света, но трябва да завърша книгата.

Абра го сбута с коляно.

— А може и да е права и ти да продадеш първия си роман. Не ме карай да паля ароматни треви, за да прогонвам негативните мисли и енергии.

— Не може ли вместо това просто да правим секс? — ухили й се той. — Много позитивно съм настроен към секса.

— Ще го обмисля. Кога ще ми дадеш да прочета книгата?

Той сви рамене и Абра завъртя очи.

— Добре. Да се върнем на молбата ми отпреди време. Една глава. Само една.

— Да, може. Една глава.

— Хей, знаеш ли, трябва да го отпразнуваме!

— Не предложих ли току-що секс?

Абра се разсмя и го плесна по крака.

— Има и други начини за празнуване.

— В такъв случай да празнуваме, когато я завърша.

— Става. А аз тръгвам към подземията.

— Мога да ти помогна.

— Можеш, а можеш и да се връщаш на работа — сви юмрук Абра и замахна във въздуха. — И бъди готов за първия си голям удар.

Той й се усмихна.

— Всъщност трябва да поработя още няколко часа. Утре ще изгубя малко време. Детективката, която наех, ще идва да се срещне с мен.

— Новини ли има? — запита тя и отново седна.

— Не знам. Изчетох доклада й. Няма много нови неща, но е свършила доста работа. Съскайнд са се разделили.

— Трудно е да преодолееш изневярата, особено когато всичко е публично. Имат деца, нали?

— Да. Две.

— Значи още по-трудно. — Абра се поколеба и поклати глава. — Понеже не искам да повтарям грешките си трябва да ти кажа, че Вини се обади преди два часа. Куршумите, открити в тялото на Дънкан, са изстреляни от пистолета, който намерих у нас.

Илай хвана ръцете й.

— Щях да се изненадам, ако не съвпадаха.

— Знам. Всъщност това, че съм се обадила на Вини, когато намерих оръжието, е в моя полза. Проблем е анонимният тип, който се е обадил на Улф от предплатения телефон. Вини искаше да знам, че Улф се рови в миналото ми и се опитва да ме свърже с теб отпреди убийството на Линдзи.

— Но не сме били свързани, така че няма да успее.

— Не, няма.

— Кажи всичко това на адвоката си.

— Направих го. Вече знае. Няма нищо, Илай. Мисля си, че Улф се интересува от мен само за да получи достъп до теб. Ако по някакъв начин успее да ни свърже с убийството на Дънкан, става по-вероятно да си замесен в смъртта на Линдзи.

— Това обаче е двупосочно — напомни й той. — Ако нямаме нищо общо с Дънкан, ще работи в моя полза относно участието ми в убийството на Линдзи.

— Значи си съгласен с него в основата. Двете убийства са свързани.

— Не мога да допусна, че се озовавам толкова близо до две убийства, инцидент с почти смъртоносен изход, серия прониквания с взлом и нападение, без да има някаква връзка.

— Аз съм с теб… но това означава, че всичко е свързано. — Абра отново се изправи. — Връщам се на работа и може би ще успеем да измислим как да станем герои на собствения си роман и да помогнем да хванат лошия.

— Тази вечер трябва да излезем да вечеряме навън.

Веждите й се извиха.

— Трябва ли?

— Да. Барби може да пази къщата. Трябва да излезем и хубаво да вечеряме някъде. А ти можеш да си облечеш нещо изкусително.

— Среща ли имаме, Илай?

— Избери мястото — отвърна й той. — Излизаме на среща.

— Добре, ще го направя. — Наведе се и го целуна. — Трябва да сложиш една от многото си вратовръзки.

— Мога да го направя.

Добри новини, притеснителни новини, помисли си той, когато Абра излезе. Въпроси, които трябва да бъдат зададени и на които да бъде отговорено. Но тази вечер щеше да излезе със зашеметяваща жена, която го кара да мисли, да чувства.

— Малко ще поработя — каза на Барби. — А после можеш да ми помогнеш да си избера вратовръзка.

Нямаше как да наблюдава къщата по цял ден, но продължаваше да проверява. Знаеше, че може отново да влезе, дори ако Ландън пак беше сменил кода. Предпочиташе да продължи претърсването при празна къща, но Ландън се беше окопал вътре и можеше да му се наложи да рискува и да се промъкне, докато оня спи.

Беше започнал да вярва, че е направил грешка с мазето или поне с точното място в онова гигантско пространство. Но трябваше да приключи, за да бъде сигурен. Толкова много време бе прекарал, толкова пот бе пролял, толкова пари… Трябваше да го довърши.

Трябваше отново да се изкачи на третия етаж. Някъде из старите сандъци, под някоя възглавница, зад някоя картина щеше да намери следа. Дневник, карта, координати.

Успя да провери библиотеката в къщата, докато старата дама спеше, но не откри нищо значимо. Нищо, което да съвпада със собствените му познания, със собственото му педантично и детайлно изследване на Зестрата на Есмералда.

Знаеше истината. Отвъд легендата, отвъд авантюристичните истории, написани за онази разкъсвана от буря нощ в Уиски Бийч, той знаеше.

Вятърът, скалите, разяреното море, единственият оцелял. Един мъж и безценно съкровище.

Пиратска плячка, взета със сила, кураж и кръв. И негова по право, по кръв. Кръвта на Натаниъл Брум във вените му.

Произхождаше от Брум, който претендираше за съкровището, и от Виолета Ландън, която беше отдала на пирата сърцето и тялото си и го бе дарила със син.

Имаше доказателство, написано от ръката на Виолета. Често си беше мислил, че посланието й от гроба е било предназначено именно за него, за да му даде парчетата от писма и късчетата от един-единствен дневник, открити след смъртта на неговия прачичо.

Глупав и немарлив човек.

Сега той беше наследник на съкровището. Кой би могъл да предяви повече права от него?

Не и Илай Ландън.

Щеше да получи това, което е негово. Ако се наложи, щеше да убие.

Вече беше убивал. А сега, щом се налага, знаеше, че може да го направи отново. Знаеше, докато дните отлитаха и пътят му до Блъф Хаус беше затворен, знаеше, че ще убие Илай Ландън, преди всичко да е приключило, преди наистина да може да приключи.

И щеше да поиска онова, което беше негово, щеше да убие Ландън, както Ландън беше убил Линдзи.

Това беше правосъдие, каза си той. Сурово правосъдие, такова, каквото Ландън заслужаваше. Такова, каквото би одобрил Натаниъл Брум.

Когато ги видя да излизат от къщата, сърцето му подскочи. Ландън бе облечен в костюм, а жената — в къса червена рокля. Държаха се за ръце, гледаха се и се смееха.

От нищо не им пукаше.

Дали я беше чукал, докато още е бил с Линдзи? Самодоволен кучи син. Заслужаваше да умре. Искаше му се да го направи, да убие и двамата, още сега.

Обаче трябваше да бъде търпелив. Трябваше да си върне наследството, а после да въздаде правосъдие.

Гледаше ги как се качват в колата, видя как жената се навежда за целувка, преди Ландън да подкара.

Два часа, предположи. Ако можеше да си позволи да ги последва както преди, щеше да знае по-точно. Но щеше да рискува два часа вътре.

Беше платил много за разбивача на кодове и парите скоро щяха да станат сериозен проблем. Инвестиция, напомни си, докато паркираше колата и вадеше сака от багажника.

Знаеше, че полицията патрулира. Но ги беше наблюдавал как обикалят Блъф Хаус и вярваше, че в основни линии може да съгласува времето. Реши, че от него би могъл да стане добър пират — все пак носеше това в кръвта си, то беше негово право.

Знаеше как да се изплъзва, как да планира, как да вземе това, което иска.

Ситният дъжд беше добро прикритие. Притича под него и се насочи към страничната врата — най-лесното място за влизане, най-защитеното. Щеше да отдели време, за да направи восъчен отпечатък от ключа на жената. Тя нямаше да носи оня тежък ключодържател, както се беше облякла за вечеря. Щеше да го намери и да го копира.

И следващия път просто щеше да използва ключа, за да влезе.

Сега обаче извади лоста от сака си и за по-лесно увеси на врата си закачената на ремък антена за разбиване на кодове.

Още щом прекрачи прага, отвътре изригна див предупредителен лай.

Отскочи назад, сърцето му заби лудешки.

Беше видял Ландън с кучето на плажа, но то му се беше сторило весело и игриво. Безобидно — от ония кучета, подходящи за деца.

Беше сложил две кучешки бисквитки в сака си като подкуп.

Яростният лай не подсказваше, че кучето ще бъде лесно подкупено. Говореше за остри зъби и щракащи челюсти.

Вбесен почти до сълзи, отстъпи. Следващия път, следващия път щеше да донесе месо. Отровно.

Нищо нямаше да го задържи далеч от Блъф Хаус и от онова, което беше негово по право.

Трябваше да се успокои и да помисли. Най-много го вбесяваше фактът, че ще трябва да се върне на работа поне за няколко дни. Но това щеше да му даде време да помисли и да планира. Може би щеше да му дойде някоя нова идея как да натопи Ландън… и жената. Да успее да извади някого от тях, а може би и двамата от къщата, в полицейския арест за известно време. За достатъчно време.

А може би някой от бостънските Ландън щеше да претърпи инцидент. Това щеше да изкара копелето от къщата. Да разчисти пътя.

Ето нещо, за което да помисли.

Сега трябваше самият той да иде в Бостън и да обмисли нова стратегия. Да се покаже пред хората, да се подсигури, че е бил виждан там, където би трябвало да бъде, да е сигурен, че е разговарял с тези, с които би трябвало да говори.

Всеки щеше да види обикновен човек с нормална работа, нормално ежедневие и нормален живот. Никой нямаше да разбере колко е необикновен.

Помисли си, че беше прибързал. Провери таблото, за да е сигурен, че не превишава скоростта. Като знаеше колко е близо, беше подкарал прекалено бързо. Намали малко и си даде време нещата да отлежат.

Когато се върнеше в Уиски Бийч, щеше да е готов за ход, готов да спечели. Щеше да поиска наследството си и да въздаде правосъдие.

А после щеше да заживее, както заслужаваше. Като пиратски крал.

Мина внимателно покрай ресторанта до плажа, където Илай и Абра се държаха за ръце през масата.

— Харесва ми да съм на среща — заяви Абра. — Почти бях забравила какво е.

— Аз също.

— Обичам първите срещи. — Тя надигна виното си и се усмихна над чашата. — Особено първите срещи, когато не ми се налага да решавам дали да се оставя да ме замъкнат в леглото.

— Последната част най-много ми допада.

— Ти си си вкъщи. В Уиски Бийч си у дома си. Личи си и знам какво е чувството. Кажи ми плановете си за Блъф Хаус. Имаш такива — добави, като надигна показалеца си от столчето на чашата, за да го посочи. — Ти си от тези, дето правят планове.

— Бях такъв. Известно време, доста дълго време, планирах всеки свой ден. Но си права, имам планове за къщата.

Абра се наведе напред, пламъкът на свещта се отразяваше в очите й, морето бучеше зад дебелото стъкло до тях.

— Разкажи ми всичко.

— Първо практичните страни. Баба трябва да се върне. Ще остане в Бостън заради терапията, докато е готова, а после ще се прибере. Мислех си за асансьор. Знам един архитект, който ще дойде и ще огледа. Ще има известен период, през който тя няма да може да изкачва стълбите, така че асансьорът вероятно е добро решение. Ако не е, можем да пригодим малката гостна в спалня.

— Асансьорът ми харесва. Тя си обича спалнята и би желала да може да обикаля из цялата къща. Асансьорът ще й помогне. Тя е много добре за възрастта си, но планирането не вреди. Какво друго?

— Да сменя онзи стар генератор, да направя нещо с мазето. Още не съм го измислил. Не ми е приоритет. Третият етаж е по-интригуващ.

— Нов кабинет за романиста.

Илай се ухили и поклати глава.

— Асансьорът е пръв в списъка. И искам отново да има приеми в Блъф Хаус.

— Приеми?

— Навремето ми харесваха. Приятели, семейство, хубава храна, музика. Бих искал да разбера дали още ми харесват.

От идеята почти й се зави свят.

— Да планираме един, и то голям, след като си продадеш книгата!

— Има едно „ако“.

— Аз съм оптимистка, така че кажи „когато“.

Илай се отмести, когато сервитьорът донесе салатите, и изчака да останат отново сами. Суеверен или не, не искаше да планира прием около книгата, която тепърва трябваше да завърши и чак след това да продаде.

Явно беше нужен компромис.

— Защо да не направим парти за добре дошла на баба, когато се върне?

— Това е чудесно. — Абра му стисна ръката, преди да вземе вилицата си. — Ще й хареса. Знам и чудесна суинг група.

— Суинг?

— Ще бъде забавно. Малко ретро. Жени в красиви рокли, мъже в летни костюми — защото знам, че ще си дойде до края на лятото. Китайски фенери по верандите, шампанско, мартини, навсякъде цветя. Сребърни подноси, отрупани с хубава храна, върху бели маси.

— Наета си.

Тя се разсмя.

— От време на време планирам приеми.

— Защо ли не съм изненадан?

— Познавам някои хора, които познават хора — размаха тя вилицата си във въздуха.

— Обзалагам се. Ами твоите планове? Йога студиото ти?

— В дневния ми ред е.

— Мога да ти помогна.

Абра леко се отдръпна назад.

— И сама мога да си помагам.

— Не се ли допускат инвеститори?

— Засега не. Искам хубаво място, удобно, спокойно. С добра светлина. Огледални стени, може би хубав малък фонтан. Добра озвучителна система, напълно различна от онази в църквата. Бих могла да приглуша осветлението. Съобразени с цветовете постелки за йога, одеяла, прегради, такива неща. И накрая да се стабилизирам достатъчно, за да си взема още двама инструктори, обаче, без да прекалявам. И малка стая за масажи. Засега обаче съм щастлива от това, което правя.

— Което е всичко.

— Ами всичко ми харесва. Не сме ли щастливи?

— В момента се чувствам истински щастлив.

— Имам предвид, че и двамата правим това, което ни харесва. Седим тук на първата си среща, което ми харесва, и си говорим за планиране на други неща, които ни харесват. Това кара нещата, дето не ни харесват, да не изглеждат никак сериозно.

— А какво не ти харесва?

Абра му се усмихна.

— Точно сега, точно тук? Не мога да се сетя за нищо.

По-късно, сгушена до него, докато се унасяше в сън, осъзна, че й харесва всичко в това да са заедно. И когато си помисли за утрешния ден, си помисли за него.

Понесе се по морските вълни на съня и осъзна, че ако хлътне още съвсем малко, ще се влюби.

Можеше само да се надява, че е готова.

23.

От името — Шерилин Бърк — и гласа по телефона с резкия северняшки акцент Илай си бе изградил образа на мършава блондинка в строг костюм. Отвори вратата на брюнетка на около четирийсет, с дънки, черен пуловер и омачкано кожено яке. Носеше куфарче и черни маратонки.

— Господин Ландън.

— Госпожице Бърк.

Жената вдигна слънчевите си очила и ги намести върху късата си коса, след което подаде ръка да се здрависа.

— Хубаво куче — добави и протегна ръка и на Барби.

Барби учтиво подаде лапа.

— Здравата лае, обаче май не я бива много да хапе.

— И лаят върши работа. Хубава къща имате тук.

— Така е. Влизайте. Ще пиете ли кафе?

— Никога не отказвам. Ще е добре да е черно.

— Защо не влезете и не седнете? Ще го донеса.

— Можем да спестим малко време и да дойда с вас в кухнята. Отворихте ми вратата, носите кафе. Това ми подсказва, че персоналът ви си е взел почивен ден.

— Нямам персонал, както вече знаете.

— Част от работата. И нека си призная — добави тя с усмивка, която разкри крив преден зъб — не бих имала нищо против да поогледам. Виждала съм репортажи из някои списания, но не е същото като да си влязъл вътре.

— Добре.

Огледа фоайето, докато минаваха през него, после главната гостна, музикалната стая с двойната врата, която можеше да се отваря към салона при приеми.

— И продължава все навътре, а? Но е жива, не като музей. Чудех се. Запазили сте характера й и това казва нещо. Вътрешността отговаря на външността й.

— Блъф Хаус е важна за баба ми.

— А за вас?

— Да, и за мен.

— Голяма къща за сам човек е. Баба ви е живяла сама тук през последните няколко години.

— Така е. Ще се върне, когато лекарите й позволят. Ще остана с нея.

— Семейството на първо място. Знам как е. Имам две деца, майка, която ме подлудява, и баща, който подлудява нея, откак се пенсионира след трийсет години стаж.

— Баща ви е бил полицай.

— Да, беше ченге. Но вие го знаехте.

— Част от работата.

Тя се усмихна и се завъртя из кухнята.

— Това не е част от оригиналния дизайн, но все пак успява да запази атмосферата. Готвите ли?

— Всъщност не.

— И аз така. Тази кухня изглежда предназначена за сериозно готвене.

— Баба ми обича да пече. — Отиде до кафеварката, докато гостенката му се настаняваше удобно на табуретката край барплота. — А и жената, която се грижи за къщата, е наистина сериозна готвачка, бих казал.

— Това трябва да е Абра Уолш. Значи сега тя… се грижи за къщата.

— Точно така. Личният ми живот важен ли е, госпожице Бърк?

— Викайте ми Шерилин. Всичко е важно. Така работя. Оценявам, че получих впечатление за къщата. Освен това съм почитателка на майката на госпожица Уолш. А от това, което успях да науча, съм почитателка и на дъщерята. Интересен живот си е устроила тук след няколко сериозни сътресения. Ами вие?

— Работя по въпроса.

— Вие сте добър адвокат — добави с бърза усмивка. — Който сега се опитва да бъде писател.

— Така е.

— Името ви ще направи впечатление. Стари пари, скандал, мистерия…

Стомахът му кимна от възмущение.

— Не мисля да правя сензация от парите на семейството си или убийството на съпругата ми.

Тя само сви рамене.

— Така стоят нещата, господин Ландън.

— Викайте ми Илай, ако ще ме обиждате.

— Само правя преценка. След убийството на съпругата си сте сътрудничили повече на полицията, отколкото бих очаквала.

— Повече, отколкото би трябвало, като премисля. — Постави кафето пред нея. — Не мислех като адвокат. А когато започнах, вече беше малко късно.

— Обичахте ли я?

Беше поискал жена, напомни си. Необременена и прецизна. Беше я получил и тя нямаше нищо общо с детектива, когото бе наел след смъртта на Линдзи. Сега трябваше да се оправя с резултата.

— По времето, когато умря — не. Трудно ми е да кажа дали някога съм я обичал. Но имаше значение за мен. Тя беше моя съпруга и означаваше нещо за мен. Искам да знам кой я е убил. Искам да знам защо. Пропилях твърде много от изминалата година, за да се защитавам, и недостатъчно в опит да открия истината.

— Да сте основен заподозрян в убийство ви поставя в трудно положение. Тя ви е мамила. Решавате да опитате справедлив и цивилизован развод — с много пари и семейната репутация на масата. Дори с предбрачното споразумение пак й остават достатъчно средства и ценности, а тя продължава да ви прави на глупак. Отивате в къщата, която сте купили с парите си, докато нейните все още са били под попечителство. Скарвате се с нея, губите самообладание, вдигате машата и й давате да се разбере. А после — леле, боже, какво направих. Обаждате се в полицията и опитвате с доброто старо „Дойдох и я заварих“.

— Точно така го видяха.

— Полицията.

— Полицията, родителите на Линдзи, медиите.

— Родителите не означават нищо, а за медиите отново ще кажа, че така стоят нещата. Полицията пък в края на краищата не успя да реши случая.

— Полицията не можа, не и категорично, но това не ме оневинява пред нея и пред всички останали. Родителите на Линдзи? Загубиха дъщеря, тежко им е, освен това вярват, че съм се измъкнал. Медиите също дават своята дан. Успяха добре да си поиграят с общественото мнение, от което пострада и семейството ми.

Докато говореше, Шерилин го гледаше спокойно и той осъзна, че в момента си съставя впечатление за него точно както беше направила с Блъф Хаус.

— Да ме вбесите ли се опитвате?

— Може би. Учтивите хора не говорят много за нищо. Погледнат отгоре, случаят на Линдзи Ландън изглежда като истински хит. Отчужден съпруг, секс, предателство, пари, престъпление от страст. Естествено, че първият поглед ще падне върху съпруга и върху човека, открил тялото. А вие сте и двамата. Няма следи от влизане с взлом, от борба. Няма признаци, че някакъв обир се е объркал, а за капак — по-рано през деня с Линдзи сте се изпокарали пред хората. Много негативи във ваша вреда.

— Наясно съм с това.

— Проблемът е, че всичко това е на повърхността. Ако човек се поразрови, нещата се променят. Несъвпадение във времето — кога е била убита и кога сте били видян от множество свидетели да напускате кантората си, кога сте деактивирали алармата, за да влезете. Няма как да сте дошли, а после да сте си тръгнали, да сте се върнали в кантората, да сте приемали хора и да сте разговаряли до шест следобед и по-късно. А свидетелите потвърждават, че жертвата е напуснала галерията, където е работила. Влязла е в къщата — и това също е потвърдено — близо два часа преди вие да се появите онази вечер.

— Полицаите пресметнаха, че времето е било недостатъчно, но все пак ми е било възможно да отида там, да се скараме, да я убия и после да опитам да покрия нещата, преди да се обадя на 911.

— Възстановката не е минала добре, дори тази на прокурора. Хубаво кафе — изтърси внезапно Шерилин и след това продължи: — После имаме и докладите от съдебната медицина. По вас няма пръски от кръв, а няма как да сте нанесли онези удари, без да се опръскате. Няма пръски по дрехите ви, а свидетелите потвърждават, че сте носили същия костюм и вратовръзка, с които сте били, като сте напускали офиса. Как сте успели за приблизително двайсет минути да се преоблечете, а после отново да смените дрехите си? И къде са опръсканите с кръв дрехи или каквото там сте използвали, за да покриете костюма си?

— Звучите като адвоката ми.

— Той е умен тип. Няма и данни преди това да сте проявявали насилие, нямате предишни лоши прояви. И без значение как подхождат към вас, вие се придържате към версията си. Не успяват да ви разколебаят.

— Защото това е истината.

— Освен това поведението на жертвата също е във ваша полза. Тя е тази, която е мамила, тази, която е планирала щедра издръжка, докато е въртяла тайна връзка. Медиите показаха и това.

— Лесно е да се очерни мъртва жена, а и не това исках.

— Обаче помогна, както и записаните телефонни обаждания между нея и Джъстин Съскайнд, след като сте се скарали онзи следобед. Това за известно време го постави в светлината на прожекторите.

Илай отиде до хладилника да вземе вода.

— Исках да е той.

— И това е проблематично. Първо, мотивите. Освен ако не се присъедините към теорията, че тя е решила да скъса с него или да отстъпи след скандала с вас. Проблемът с мотива се задълбочава, защото много я е бивало да го пази в тайна. Приятели, колеги, съседи — никой не е знаел за него. Част от тях са подозирали, че си има някого, но тя така и не е споделила с никого. Твърде голям е бил залогът. Не е водила дневник, внимавала е, като са си разменяли имейли. И двамата са имали много за губене. Срещали са се почти изцяло в хотели, градски ресторанти, барове. Нищо от това, което ченгетата са успели да изровят, не подсказва да е имало някакво напрежение между тях.

— Не. — Искаше му се болката да не смъди толкова, макар да беше вече притъпена. — Мисля, че я е било грижа за него.

— Може и така да е било, а може просто да са й харесвали авантюрите. Вероятно така и няма да разберете със сигурност. Но най-големият проблем с това, че Съскайнд е убиецът, е, че е оневинен от съпругата си. Съпругата, която е мамил. Тя е унижена и покрусена от тази афера, но казва на полицията, че той си е вкъщи оная вечер. Вечеряли са заедно, били са сами, защото и двете деца били заети с някаква училищна подготовка. Децата се прибират към осем и половина и потвърждават, че мама и тате са си били у дома.

Отвори куфарчето си и извади папка.

— Както знаете, двамата Съскайнд наскоро са се разделили. Помислих си, че тя би могла да промени показанията си, след като с брака й е свършено. Вчера разговарях с нея. Огорчена е, уморена е, приключила е със съпруга си и с брака си, но не променя историята си.

— Това къде ни отвежда?

— Ами ако човек изневерява с един, може да изневерява и с други. Може друг любовник да не е бил доволен от връзката й със Съскайнд или пък нечия друга съпруга да се е скарала с нея. Все още не съм открила никого, но това не значи, че няма да го направя. Имате ли нещо против? — запита и посочи кафемашината.

— Не, разбира се.

— Бих си го направила сама, но тази машина изглежда така, сякаш ще имам нужда от упътване.

— Няма проблеми.

— Благодаря. Така, ще видите — вярвам, че и предишният детектив ви го е казал, че не е ползвала винаги кредитни карти за стаите. Понякога е плащала в брой, а това е трудно за проследяване. До този момент имаме свидетели, които идентифицират Джъстин Съскайнд като неин придружител в различни ситуации. Сега търсим свидетели, които ще разпознаят и друг.

Илай й донесе прясното кафе и отново се зарови в документите, докато Шерилин говореше.

— Пуснала е убиеца в къщата. Обърнала се е с гръб към него. Познавала го е, значи ще търсим познат. Полицаите в Бостън са действали прецизно, но са ви набедили, а водещият следовател е бил абсолютно убеден във вината ви.

— Улф.

— Той е булдог. А вие сте му кокалът. Разбирам защо е така. Вие сте адвокат по наказателни дела — негов враг. Той си скъсва задника, за да хваща лошите, а вие си пълните джобовете, като ги пускате.

— Бяло и черно.

— Пет години бях ченге, преди да се захвана с частна практика. — Шерилин държеше кафето в дланите си и се наведе напред, за да се наслади на аромата му. — Виждам и много сиво, но човек се вбесява, когато някакъв тежкар в костюм успява да измъкне копелето с технически подробности, или защото е имал добър стил и е правил хубаво шоу в съдебната зала. Когато Улф ви гледа, той вижда богат, привилегирован и разглезен интригант и виновник. Изградил си е много подробна хипотеза, само дето не е успял да я докаже. А сега вие сте в Уиски Бийч и преди да се усетите, на прага ви се извършва още едно убийство.

— Сега не звучите като адвоката ми. Звучите като ченге.

— Имам много гласове — спокойно отвърна тя.

Извади още един доклад и го сложи на плота.

— Кърби Дънкан. Общо взето е бил единак, работел по дребни случаи. Не бил чак от най-евтините, но човек би могъл да си го позволи. Ченгетата го харесвали — бил един от тях и действал праволинейно. Улф го познавал, бил му приятел и е вбесен, че не може да ви припише това, след което отново завърта плочата с убийството на жена ви.

— Съвсем ясно осъзнавам това — измърмори Илай.

— Но в този случай нищо не съвпада. Дънкан не е бил идиот и не би се срещнал с човека, когото следи, в безлюден район. Освен ако не е изпитал внезапната необходимост да иде до фара посред нощ в разгара на бурята, той е отишъл там, за да се срещне с някого и най-вероятно е познавал човека. И е бил убит. Вие имате алиби и абсолютно нищо не навежда на мисълта, че сте се срещали или разговаряли с Дънкан. Нищо не може да докаже, че от Бостън, където потвърдено сте били, сте хукнали насам, когато Абра Уолш е била нападната в тази къща, след което сте сварили да се срещнете с Дънкан, да го убиете, да се юрнете обратно в Бостън, за да изтарашите офиса и апартамента му, след което пак да се върнете тук. Никой не би се вързал на това.

— Улф…

Шерилин поклати глава.

— Не съм убедена, че дори Улф би могъл да преглътне това, колкото и да се опитва. Но ако успее някак да замеси Уолш в историята, така че да ви е оказала помощ, или пък да сте осъществили контакт със съучастник в Бостън, това може да обърне нещата.

— Някой е подхвърлил оръжието на убийството в къщата на Абра.

— Какво? — Шерилин се изправи, погледът й се изостри като тона й. — Защо, по дяволите, не знам за това?

— Съжалявам. И аз го научих едва в понеделник.

С мрачно изражение жената извади бележник и химикалка от куфарчето си.

— Разкажете ми.

Илай й каза всичко, което знаеше, а тя си взимаше бележки, използвайки някакъв полицейски шифър.

— Доста немарливо — заключи. — Който и да го е направил, е бил импулсивен, неорганизиран и може би малко глупав.

— Уби опитен детектив и досега му се разминава.

— Дори и глупакът може да е късметлия. Бих искала да огледам онази вила, преди да се върна в Бостън.

— Ще говоря с Абра.

— И дупката в мазето ви. Ще поговоря и с местните. Да видим колко ще споделят с мен. — Потропа с химикалката си по страницата, докато гледаше Илай. — В имейлите си и като говорихме по телефона, намекнахте, че всичко това може да е свързано.

— Противното означава адски много съвпадения.

— Може би. Натъкнах се на още нещо, което ми се стори интересно.

Тя извади още една папка.

— Преди около пет месеца Джъстин Съскайнд е закупил собственост, известна като Сандкасъл10, в северната част на Уиски Бийч.

— Той… купил е собственост тук?

— Точно така. На името на корпорация „Наследство“ е — мидена компания, която е основал. Жена му не фигурира никъде, дори и в ипотеката. Ако и когато разводът им приключи, това би трябвало да излезе наяве. Към този момент е напълно възможно тя да не знае за това.

— Че за какво, по дяволите, му е да си купува къща тук?

— Ами плажът е хубав, а и все още е разумно да се инвестира в имоти. — Самодоволната й усмивка отново се появи. — Циникът в мен обаче ми казва, че мотивите му са други. Можем да предполагаме, че се надява да ви хване в крачка и да отмъсти за мъртвата си любовница… но преди пет месеца вие не сте живели тук и не сте имали подобни планове.

— Но Блъф Хаус си беше тук. Баба ми…

— Нищо от това не го свързва по явен за мен начин със смъртта на съпругата ви, а вие ме наехте за това. Обаче аз харесвам пъзелите — иначе нямаше да съм в този бизнес. Добавете и любопитството. Купува собственост тук, сравнително близо е до семейния ви дом, който, по моя информация, рядко сте посещавали след сватбата си.

— На Линдзи не й харесваше тук. С баба ми не се разбираха.

— Предполагам, че може да е повдигала въпроса за къщата и за всичко в нея, докато са мачкали чаршафите. И ето че няколко месеца след като умира, любовникът й купува онази собственост. А вие се оказвате с яма в мазето, баба в болницата и частен детектив по петите, който после е убит. И оръжието на убийството е подхвърлено в дома на жената, с която имате връзка. Какво е в основата на всичко това, Илай? Не сте вие. Не сте били тук, когато е направил първата стъпка. Какво стои в основата?

— Зестрата на Есмералда, нещо, което вероятно не съществува, а ако го има, е дяволски сигурно, че не е заровено в мазето. А той остави баба ми да умре.

— Може би. Все още не можем да го докажем, но е възможно. Нямаше да ви дам цялата тази информация, ако инстинктът не ми подсказваше, че не сте от хората, които ще се втурнат да правят глупости. Не проваляйте оценката ми за характера ви.

Илай потръпна, защото всъщност се чувстваше като човек, който ще се втурне и ще почне да върши глупости.

— Можел е да я убие. Лежала е там бог знае колко дълго време. Беззащитна стара жена, а той я е оставил да умре. Може да е убил Линдзи.

Отдръпна се назад.

— Жена му може и да лъже, да го прикрива от лоялност или страх. Способен е на убийство. Има вероятност да е убил и Дънкан. Кой друг? Кой друг би се интересувал какво правя? Мислех, че е семейството на Линдзи, но това тук има повече смисъл.

— И там се поразрових. Любопитство — повтори тя. — Пийдмънтови били наели страхотна фирма с двама от най-добрите частни детективи в Бостън. Освободили са ги преди три седмици.

— Те… отказали са се?

— Според информацията ми детективите са докладвали, че не е останало нищо за откриване. Не казвам, че няма да се обърнат към друга агенция, но твърдя, че не те са наели Кърби Дънкан.

— Ако е бил Съскайнд, значи е знаел кога съм напуснал къщата, къде съм бил и с колко време разполага, за да копае. Бил е в къщата в нощта, когато бях в Бостън, защото Дънкан му е казал, че съм в Бостън. А после е дошла Абра. Ако не се беше защитила, можеше…

Илай сновеше до вратата на верандата и обратно, Шерилин кротко седеше.

— Казахте, че Дънкан е бил почтен човек.

— Такава му беше репутацията, да.

— Вини… Полицай Хенсън отишъл при него в нощта на взлома тук, за да го разпита. Казал на Дънкан за проникването, за Абра. Може би на добро момче като Дънкан не се е харесало клиентът му да нарушава закона и да напада жена с негова помощ. И Съскайнд го убива, вместо да рискува да бъде разкрит.

— Всичко би се вързало много добре, когато и ако бъде доказано. Обаче сега? — Шерилин отново потупа документите. — Можем единствено да докажем, че е купил имота. А съпругата му не ми се стори лоялна или уплашена, не и когато разговарях с нея.

Унизена и огорчена. Няма за какво да лъже заради него.

— Той все още е баща на децата й.

— Вярно е. Ще продължа по тази линия. Междувременно ще огледам наоколо, ще видя дали ще успея да разбера какво се е опитвал да постигне Съскайнд. Ще го взема на мушка.

— Искам да дадете на полицията това, с което разполагате за него.

Тя леко потрепна.

— Това боли. Вижте, ченгетата ще искат да говорят с него, да задават въпроси, да си създадат собствена преценка. Това може да го стресне, а ние ще изтървем питомното. Дайте ми малко време, да речем, седмица. Нека видим какво ще измъдря.

— Седмица — съгласи се Илай.

— Защо не ме запознаете с прословутата дупка в мазето си?

Щом слязоха долу, тя направи няколко снимки с малкия си цифров фотоапарат.

— Голяма решителност личи тук — беше коментарът й. — Прочетох малко за това съкровище, за кораба и тъй нататък, но само колкото да добия общ поглед. Бих искала някой от хората ми да направи по-детайлно изследване, ако нямате нищо против.

— Няма проблем. Аз самият също ще работя по въпроса. Ако е имало нещо, щели сме да го открием отдавна. Той си губи времето.

— Вероятно. Но къщата е голяма. Много места за криене има, предполагам.

— По-голямата част е била построена години след крушението на „Калипсо“. Построена е благодарение на уискито. Поколение след поколение, заедно със спиртните фабрики, складовете, административните помещения.

— Не сте влезли в семейния бизнес — отбеляза Шерилин, докато се катереха нагоре.

— Сестра ми е по тази част. Добра е в това. А аз ще бъда Ландън в Блъф Хаус. Винаги е имало един тук — обясни. — Винаги, още откакто на тази скала е имало само каменна къщурка.

— Традиции.

— Важни са.

— Затова се върнахте в къщата в Бек Бей за пръстена на баба си.

— Не беше семейна собственост, дори и в предбрачното споразумение беше упоменато ясно. Но по онова време нямах доверие на Линдзи.

— Че защо бихте имали?

— Пръстенът принадлежеше на Ландън. Даде ми го баба ми да го връча на съпругата си като символ, че е част от семейството. Линдзи не уважи това. А аз бях бесен — добави, като затвори вратата на мазето след тях. — Държах да си върна нещо, което ми принадлежеше. Пръстенът, сребърният сервиз — били са в семейството от двеста години. Картината… това беше тъпо — призна. — Но не исках да й оставя нещо, което съм купил с любов, след като тя ме беше предала. Тъпо, защото след всичко… Дори не мога да погледна тази картина.

— Всичко това говори във ваша полза. Влезли сте, взели сте пръстена, само него. Всичките бижута, които сте купили на съпругата си, сте оставили. Не сте ги взели, не сте ги разпилели из стаята, не сте ги хвърлили през прозореца. Не сте показали никакъв признак на агресивно поведение, нито пък предразположение към такова. Не сте агресивен човек, Илай.

Това го накара да се замисли за Съскайнд. За Линдзи, за баба си, за Абра.

— Може би.

Шерилин майчински го потупа по ръката.

— Не се променяйте. Резервирах си стая над бара. Ще поговоря с хазяйката за Дънкан и дали не е видяла някого с него. Понякога на боровинков мъфин хората успяват да си спомнят неща, за които не се сещат, когато разговарят с полицията. Искам да видя вилата на Абра и да огледам около имота на Съскайнд. Може да поговоря и с някои съседи, с продавачите в магазините. Трябва да си е купувал храна, а може би и стек бира.

— Да. Чакайте да се обадя на Абра.

Погледна към списъка върху кухненския плот и взе телефона.

— Това нейният график ли е?

— За днес.

— Заета жена.

Шерилин изчете графика, докато Илай говореше с Абра. Реши, че жена, понесла толкова дини под една мишница, сигурно поназнайва това-онова за доста хора. А това би могло да е от полза.

— Каза да вземете ключа от съседите й — къщата вдясно от нейната. Морийн О’Мали.

— Страхотно. Оставям ви тези доклади. Имам копия. — Шерилин затвори куфарчето си и го вдигна. — Ще ви известявам редовно.

— Благодаря. Дадохте ми много храна за размисъл. — Докато я изпращаше към вратата, внезапно го осени. — Стек бира. Бира. Бар.

— Аз предпочитам наливна.

— Абра, второто проникване тук. Бяхме в бара — тя работи там в петък. Видяла е онзи човек. Непознат, не бил приятелски настроен. Поръчал си второ питие, но си тръгнал, преди да му сервират… А точно тогава съм влязъл аз.

— Може ли да го опише?

— Вътре е тъмно. Работиха с художник от полицията, но скицата не показва много. Обаче…

— Ако й покажете снимка на Съскайнд!… Струва си да се опита, има една в документите. Това само показва, че е бил в бара, което не е кой знае какво, предвид, че има къща тук. Но все пак е нещо.

Илай си даде сметка, че очаква повече. Кипна му от мисълта, че мъжът, с когото съпругата му бе изневерявала, може да я е убил. Може да е предизвикал падането на баба му, след което я е оставил да умре. Може да е нападнал Абра.

Беше влязъл неканен в Блъф Хаус. Всички в Уиски Бийч познаваха Ландън, така че купуването на къща тук беше преднамерено действие. Чиято цел беше да е близо до Блъф Хаус, сигурен беше в това.

Занесе документите в библиотеката, седна на старото бюро, сложи ги пред себе си и взе адвокатския си бележник, за да си води записки.

И се захвана за работа.

Когато Абра се върна малко след пет, той все още работеше и кучето, което я посрещна на вратата, я загледа с молба в очите.

— Илай.

— А? — примигна той и стреснато се обърна. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се и всъщност малко закъснях. — Тя се приближи до бюрото, огледа купчините документи и бележките… и вдигна двете празни бутилки. — Две „Маунтин Дю“.

— Аз ще ги взема.

— Взех ги вече. Обядва ли?

— Ами…

— Изведе ли кучето?

— О… — Илай наведе глава и срещна тъжния поглед на Барби. — Залисах се.

— Две неща. Първо, няма да допусна отново да се изоставиш, да пропускаш хранения и да ги заместваш с отровножълти безалкохолни напитки и кафе. И второ, не ти е позволено да пренебрегваш кучето, което зависи изцяло от теб.

— Права си. Бях зает. Ще я изведа след минута.

В отговор Абра само се завъртя и излезе, а Барби я последва по петите.

— Мамка му. — Илай погледна бележките си и прокара ръка през косата си.

Не беше молил за кучето, нали така? Но го беше взел, така че… Изправи се, отиде до кухнята и я завари празна, с изключение на огромния сак на Абра върху плота. Погледна през прозореца и видя, че тя е извела кучето и вече са преполовили стълбите към плажа.

— Защо съм такъв кретен — измърмори. Награби якето си и любимата топка на Барби и излезе.

Когато ги настигна, двете бързо вървяха покрай прибоя.

— Бях се залисал — повтори той.

— Очевидно.

— Виж, получих много нова информация от детектива. Важно е.

— Важно е също здравето и доброто състояние на кучето ти, да не споменавам и твоето.

— Просто забравих, че е там. А и тя защо е толкова любезна? — Това прозвуча като обвинение и Илай мълчаливо се извини на кучето. — Ще й се реванширам. Обича да гони топката. Видя ли? — Откачи каишката. — Барби, дръж! — И метна топката към водата.

Кучето се втурна след нея на крилете на щастието.

— Видя ли? Прощава ми.

— Тя е куче. Ще ти прости почти всичко. — Абра отстъпи от обсега на прекалено измокрената Барби, която се върна да остави топката на пясъка.

Илай я вдигна и отново я хвърли.

— Сети ли се поне да я нахраниш? Купичката й за вода беше празна.

— По дяволите. — Добре де, здравата се беше издънил. — Няма да се повтори. Бях…

— … се залисал — довърши тя. — Значи забрави да сипеш вода на кучето си и да го разходиш, забрави да ядеш. Предполагам, че не си и писал. Вместо това си изхабил цялото си време и енергия да търчиш подир убийства и съкровища.

Проклет да бъде, ако се извини точно за това.

— Имах нужда от отговори, Абра. Мислех, че и ти ги искаш.

— Искам ги. — Тя се опита да се успокои, а той отново залиса кучето с топката. — Искам ги, Илай, но не и с цената на възстановяването ти.

— Нещата не стоят така. Само един следобед беше, боже мой. Следобед, който ми отвори всички врати към местата, които трябва да проуча. Защото възстановяването не е достатъчно, ако човек е в неведение.

— Разбирам. Наистина. И може би прекалих… освен по отношение на кучето, защото там нямаш извинение.

— Колко жалък искаш да се чувствам?

Абра го обмисли. Погледна го, погледна и Барби.

— Много жалък, заради кучето.

— Мисията ти е изпълнена.

Тя въздъхна, събу се, нави крачолите си до коленете и нагази в прибоя.

— Тревожа се за теб. Много. Това е проблем за мен, Илай, че толкова се тревожа за теб.

— Защо?

— По-лесно ми е просто да си живея живота. Опитвала съм това — добави и отметна от лицето си разпилените си от вятъра коси. — По-лесно е просто да си живееш живота, отколкото пак да направиш стъпка напред, да рискуваш отново. И е страшно, когато изглежда, че не можеш да спреш да правиш стъпки. Аз май не мога да се спра.

Посоката, която разговорът пое, го обърка и го накара да се почувства малко неспокоен.

— Никога не съм си мислил, че някой може да бъде толкова важен за мен като теб. Това е малко плашещо.

— Не съм сигурна дали някой от нас би се чувствал така, ако се бяхме срещнали преди години. Ако бяхме такива, каквито сме били тогава. Ти успя да се измъкнеш от бездната, Илай.

— Получих помощ.

— Не мисля, че хората приемат помощ, освен ако не са готови за това, все едно дали го съзнават, или не. Ти беше готов. Сърцето ме боли, като се сетя колко тъжен, уморен и мрачен беше, когато се върна в Уиски Бийч. Ще ме заболи отново да те видя такъв.

— Това няма да стане.

— Искам да получиш своите отговори. И аз ги искам. Просто се боя да не те запратят в онази бездна или да те превърнат в човек, когото не познавам. Егоистично е, но те обичам такъв, какъвто си сега.

— Добре, добре. — Илай помълча малко, за да подреди мислите си. — Аз съм този, който забравя, залисва се в работа и се учи да харесва факта, че има някого, който му напомня да не се залисва толкова. Не съм толкова различен в сравнение с преди всичко това да се случи. Но случилото се някак ме събра. Не искам да съм ти проблем, но не отивам никъде. Намирам се на мястото, където искам да бъда. Ето в този отговор съм сигурен.

Абра отново отметна косите си и наклони глава.

— Разкарай някоя вратовръзка.

— Моля?

— Разкарай някоя вратовръзка. Една вратовръзка, по твой избор. И ме остави да прочета една глава от книгата. Една глава, също по твой избор. Символично. Изхвърляш нещо от преди, предлагаш ми нещо от сега.

— И това решава проблема?

Тя завъртя китка.

— Ще видим. Сега ще измисля нещо за вечеря, за да съм сигурна, че ще ядеш. — Сръга го с пръст в стомаха. — Все още си кльощав.

— То и по тебе няма много месо.

За да й докаже, я вдигна във въздуха и я разсмя. Абра обви крака около кръста му.

— Значи ще имаме наистина голяма вечеря.

Тя притисна устни към неговите и продължи да се усмихва, след като той я върна на земята. Тъкмо се съвземаше, когато го видя, че се кани да се гмурне.

— Недей! Илай!

Втурна се след него към прибоя, спъна се и падна. Задъхана, успя да се изправи точно преди следващата вълна да удари и да я повали.

Като се смееше като маниак, Илай отново я изправи.

— Исках да видя какво е.

— Мокро. И студено.

Отметна назад подгизналата си коса, докато развълнуваното куче плуваше около тях. Усети, че импулсивното детинско действие на Илай бе премахнало раздразнението и нервността.

— Кретен.

— Русалка. — Той я придърпа към себе си. — Значи така изглеждаш. Точно както си и мислех.

— Тази русалка има крака, които в момента замръзват. И пясък по твърде неудобни места.

— Това ми звучи като предстоящ продължителен горещ душ. — Стисна ръката й и я издърпа на брега. — Ще ти помогна с пясъка. — Отново се засмя, когато вятърът ги блъсна. — Боже! Студено е. Идвай, Барби.

Хлътнала. Ето това беше, реши Абра. Просто беше хлътнала. Успя да намери обувките си, докато бягаха през плажа.

24.

Още щом стъпи в антрето, Абра смъкна подгизналия си анорак и изу мокрите си обувки.

— Студено, студено, студено — проплака с тракащи зъби, докато събличаше мократа блуза и събуваше прилепналите си панталони.

Видът на мократа гола и трепереща Абра забави Илай. Все още се разправяше с подгизналите си дънки, когато тя избяга навътре.

— Чакай малко!

Събу си дънките, отърва се и от боксерките, остави всичко на купчина сред езерце морска вода и влажни буци пясък, за да се втурне след нея.

Чу я как продължава да припява:

— Студено, студено, студено!

Настигна я точно след като душът протече едновременно с приглушения й вик на облекчение.

— Топло, топло, топло.

Изписка, когато той я сграбчи отзад.

— Не! Още си леден!

— Не за дълго.

Завъртя я във въздуха, притисна я към себе си и сграбчи кичур от косата й. Когато впи устни в нейните, усети как жегата се усилва.

Искаше да докосва тази влажна кожа, дългите линии, нежните извивки. Искаше да чува дрезгавия й смях, да слуша въздишките й. Сега тя трепереше от възбуда, от очакване, докато топлият водопад се лееше отгоре им.

Ръцете й се плъзгаха по тялото му, ноктите й леко го драскаха, докосването на пръстите й го възбуждаше. Двамата се завъртяха под душа, отново и отново под пулсиращия тропически дъжд, а влажните й топли устни жадно изпиваха неговите.

Искаше я щастлива, искаше да изтрие притеснението, което беше видял в очите й на плажа. Искаше да я предпази от бедата, която със сигурност предстоеше.

Беда, която сякаш прилепваше плътно към него като кожа.

Но поне тук и сега съществуваха само топлината, удоволствието и желанието. Тук и сега можеше да й даде всичко, което притежава.

Абра се притискаше към него, а той прокара ръце по тялото й, после тя обви ръка около шията му, за да го задържи близо до себе си и вдигна лице към душа.

Устните му вкусиха от извивката на шията й, рамото й, кожата й. А когато пръстите му слязоха надолу и се хлъзнаха в нея, тя изстена от удоволствие.

Тялото й копнееше за още. Продължи да я докосва, да я вкусва и с безмилостно търпение доведе копнежа й до дълбока и сладка болка.

Тя отново извърна лице към него, устните им се докоснаха, той я притисна към мокрите плочки и влезе в нея.

И сега бавно, бавно, усилвайки се като поток, падайки като вода… Те се понесоха върху плътните влажни облаци на удоволствието. Погледна го през мъглата право в очите и намери там отговорите си. Трябваше само да приеме това, което вече знаеше, само да задържи това, което сърцето й вече желаеше.

„Ти — помисли и се отдаде изцяло. — Чаках теб.“

Когато притисна лице към рамото му и двамата полетяха в екстаз, тя излъчваше единствено любов. Потънал в нея, той задържа за миг. Извърна лицето й към своето и притисна устни в нейните.

— Заради онзи пясък.

Смехът й направи мига съвършен.

Абра, стоплена и със сухи дрехи, стъкмяваше вечеря в кухнята. Илай сипа вино.

— Можем просто да си направим сандвич… — започна той.

— Не мисля така.

— Отново ли ще ме наказваш, задето пропуснах обяда?

— Не, приключих с това. — Тя сложи на плота чесън, няколко домата и буца пармезан. — Гладна съм и същото трябва да се отнася и за теб. Благодаря. — Взе виното и чукна чашата си в неговата. — Но след като повдигна въпроса, трябва да ми кажеш с какво толкова си бил залисан.

— Днес се срещнах с детективката.

— Да, ти спомена, че ще идва. — Заинтригувана, Абра спря да рови из хладилника. — Преди това ми каза, че разполага с нещо ново.

— Може да се каже. — Внезапно го осени една мисъл и той вдигна пръст. — Почакай. Искам да опитам нещо. Ще отнеме само две минутки.

Хукна към библиотеката за документите и измъкна снимката на Джъстин Съскайнд. Отнесе я в кабинета си я копира. Затвори очи и се опита да си представи рисунката от художника в полицията.

Взе молив, направи косата по-дълга и добави сенки около очите. Не би могъл да претендира, че е Рембранд… или дори Хестър Х. Ландън, но си струваше да опита.

Отнесе снимката и копието долу и отново се върна в библиотеката за документите и бележките си.

Когато се върна в кухнята, завари две тенджери на печката. Плитка купа с маслини, маринован артишок и люти чушлета стояха на плота, докато Абра кълцаше чесън.

— Как постигна това? — зачуди се той и лапна една маслина.

— Кухненска магия. Какви са всички тези бумаги?

— Докладите, които детективката остави, и бележките, които направих аз. Върнала се е чак в началото.

Докато й разказваше, като спря, преди да й съобщи за присъствието на Съскайнд в Уиски Бийч, Абра му сипа чиния с макарони с домати, босилек и чесън. Илай я загледа как стърже пармезан.

— Направи всичко това за около половин час. Да, да, кухненска магия — каза, преди тя да успее да му отговори.

Абра седна на табуретката до него и опита яденето.

— Става. Получи се. Значи и тя мисли, че всичко е свързано.

— Да, тя… Става ли? — попита Илай, а след като опита от своята купа, отбеляза: — Страхотно е. Трябва да запишеш рецептата.

— И да зарежа спонтанността? Ще говори с Вини, нали? И с детектив Корбет?

— Такъв е планът. Освен това разполага с някои нови неща, които може да предложи.

— Като например?

— Да опитаме първо това. — Обърна изрисуваното копие и го постави на масата. — Този да ти изглежда познат?

— Аз… Прилича на мъжа в бара онази вечер. Много прилича на него. — Взе копието и го огледа внимателно. — Прилича на него повече, отколкото успях да го опиша на художника. Откъде взе това?

Вместо отговор Илай й подаде оригиналната снимка.

— Кой е този? — прошепна Абра. — С по-къса коса е и очите му не са толкова уморени. Как е намерила мъжа, когото видях в бара?

— Не знае, че го е намерила. Това е Джъстин Съскайнд.

— Съскайнд? Онзи, с когото Линдзи е имала връзка? Разбира се. — На лицето й се изписа раздразнение и тя се плесна с длан по челото. — По дяволите! Видях негова снимка във вестника миналата година, но не се сетих, не успях да свържа нещата. Предполагам, че не съм обърнала голямо внимание. Какво е правил в бара?

— Дебнел е. Преди няколко месеца е купил Сандкасъл, вила в северната част.

— Купил е къща в Уиски Бийч? Но аз знам коя е — насочи Абра показалец към Илай. — Знам я. Правя сезонно почистване в къщата срещу нея. Илай, има само една причина да си купи имот тук.

— Да получи достъп до Блъф Хаус.

— Но това е тъпо, тъпо е, като си помислиш. Имал е любовна връзка с жена ти, а сега… Дали не се е захванал с Линдзи, за да се добере до информация за къщата? Може да се е надявал да разбере повече за съкровището? Или пък е научил за него по време на аферата им?

— Линдзи никога не се е интересувала особено от Блъф Хаус.

— Но тя е била връзката — настоя Абра. — Знаела е за „Калипсо“ и за Зестрата, нали така?

— Разбира се. Разказах й историята първия път, когато я доведох тук. Показах й и заливчето, където пиратите са акостирали. И откъдето сме прекарвали уиски през сухия режим. Сещаш се, дай да впечатлим момичето с местен колорит и знанията на Ландън.

— И тя какво, впечатли ли се?

— Не особено. Спомням си, че ме помоли да разкажа историята по време на два вечерни приема, но по-скоро като нещо, на което да се посмеем. Не мислеше много за това и за Уиски Бийч.

— Обаче Съскайнд явно е мислил. И тогава, и сега. Илай, работата става дебела. Той би могъл да е виновен за всичко. За проникванията в къщата, за падането на Хестър, убийството на Дънкан, Линдзи…

— Има алиби за Линдзи.

— Но нали му го осигурява жена му? Ако е излъгала…

— Разделили са се, обаче тя продължава да се придържа към първоначалните си показания. Малко неохотно според Шерилин, все едно че не е особено приятелски настроена към Съскайнд напоследък.

— Може все още да лъже. — Абра набоде малко от пастата. — Той е виновен по други престъпления.

— Невинен до доказване… — напомни й Илай.

— О, я не ми се прави на адвокат. Дай ми поне една смислена причина да купи онази къща.

— Мога да ти дам няколко. Харесва плажа, иска да направи инвестиция, бракът му отива на кино и той си търси място да се премести, някъде на спокойствие, където да може да мисли над станалото. Двамата с Линдзи са дошли тук по някаква прищявка, така че тя му е показала Блъф Хаус и той е купил вилата, за да му напомня за онзи съвършен ден.

— О, я стига глупости.

Илай раздразнен сви рамене.

— Основателно съмнение. Ако го представлявах, щях да вдигна голям шум, задето разпитват клиента ми просто защото си е купил къща край плажа.

— А ако аз бях прокурор, щях да вдигна голям шум заради поредицата съвпадения и връзки. Идването му тук, където семейството ти притежава фамилно имение… което, откак Съскайнд си е купил вилата, е жертва на серия прониквания с взлом.

Изсумтя и придаде сериозно изражение на лицето си.

— Ваша милост, твърдя, че обвиняемият е влязъл във владение на съответния имот с единствената цел да придобие възможност за незаконно проникване в Блъф Хаус, за да търси пиратско съкровище.

Той й се усмихна и се наведе напред, за да я целуне.

— Възразявам. Това са спекулации.

— Не мисля, че бих харесала адвокат Ландън.

— Може би не, но с това, което е тук, щях да отърва Съскайнд с едно щракване на пръсти.

— Ами щракни. Как адвокат Ландън би изградил делото?

— За начало щях да търся потвърждение, че е знаел и се е интересувал от Зестрата на Есмералда. Ключът щеше да е свързването на нишките, намерени в дома ти, с него. Проследяването на оръжието до него. Свързването на кой да е от инструментите в мазето с него. Дали баба ми би могла да го идентифицира като нападател. И щях да се върна чак до началото, за да разбия показанията на жена му. Още по-добре би било да намеря начин да докажа присъствието му в къщата, когато Линдзи е била убита, но това няма да стане. Да изкопая свидетел или свидетели, които биха могли да съобщят за някакви неприятности между него и Линдзи. Това би било добро начало.

Абра отпи от виното си и помисли.

— Обзалагам се, че у него ще се намерят книги, бележки и всякакъв вид информация за Блъф Хаус и за съкровището.

— Не и без съдебна заповед за претърсване. А не можеш да се сдобиеш с такава без основателна причина.

— Недей да увърташ по адвокатски. Могат да изследват и онези нишки и дрехите му. ДНК-то от пижамата ми.

— За всичко е необходима съдебна заповед, за която пък е нужна основателна причина.

— А пистолетът…

— Не е регистриран. Което значи, че вероятно го е купил на улицата с пари в брой. Или пък от съмнителен дилър, пак в брой. Не е толкова трудно да се направи в Бостън.

— Как може да се проследи нещо такова?

— Като се показва снимката му в района и се разпитват търговците, които се занимават с такава дейност. После трябва да се намери съответният търговец, после трябва да бъде принуден да идентифицира Съскайнд, после — да се съгласи да свидетелства — заобяснява Илай. — За всичко това ти е нужен същият късмет, както, за да спечелиш джакпота от лотарията.

— Но пък някой трябва да спечели, в края на краищата. Твоята детективка трябва да направи всичко това, което ми описа. Мисля, че трябва да оставим Хестър сама да си спомни как е паднала. А и честно, фактът, че е било тъмно? Не мисля, че наистина го е видяла. По-скоро сянка, силует.

— Тук съм съгласен с теб.

— С инструментите няма да е лесно. Сигурно ги е купил преди месеци. Кой си спомня човек, купил си кирка или чук? Обаче… Мисля, че трябва да идеш до Бостън и да разговаряш с жена му.

— Какво? Идън Съскайнд? За какво й е да разговаря с мен?

— Ох, Илай, това показва колко знаеш за жените. Особено ядосаните, предадени или тъжни жени. И двамата сте били мамени — нейният съпруг, твоята съпруга. Това по някакъв начин ви свързва. Споделяте тежко изживяване.

— Доста слабо ни свързва, ако тя си мисли, че съм убил Линдзи.

— Има само един начин да разберем. И докато сме там, ще можем да проверим и офиса на Кърби Дънкан.

— Какво? Ние ли?

— Разбира се, идвам с теб. Жена, която ти съчувства.

Сложи ръка на сърцето си и изписа на лицето си съчувствие.

— Това е добро. Бива си те.

— Ами аз наистина изпитвам съчувствие. Тя може да се почувства по-спокойна, ако там има друга жена, която може да изрази състрадание и разбиране. Освен това наистина трябва да покажем снимката на Съскайнд на хората около офиса на Дънкан.

— Това е работа на детективите.

— Разбира се, но не си ли любопитен? Не мога да го направя тази седмица, вече съм ангажирана, пък и трябва още малко да планираме. Ще успея да намеря време следващата седмица. Междувременно може твоята детективка да удари джакпота, а ние — да се оглеждаме за Съскайнд. И да държим под око Сандкасъл.

— Не бива да дебнем там. Ако ни забележи, може да се уплаши. Няма да ходиш до къщата му. Не подлежи на преговори — натърти Илай, преди Абра да е успяла да възрази. — Това е линията, която не трябва да прекрачваме. И не е начертана на пясък, а е издълбана на твърда скала. Няма как да сме сигурни, че той няма друг пистолет, но можем да сме доста убедени, че ако има, ще го използва. Дънкан имаше един регистриран, а не го откриха при тялото му, нито пък, доколкото знам, където и да било другаде.

— Протестирам. Спекулации… но с повечето съм съгласна. Не се налага да ходим да дебнем. Ела с мен, ще ти покажа.

Абра го отведе до телескопа на верандата.

— Според Майк предишните собственици са купили имота като инвестиция някъде преди пет години, точно преди балонът да се спука. Икономиката гонеше дъното, хората не ходеха много на почивки и така нататък — продължи тя, докато обръщаше телескопа на юг. — После къщата е била обявена за продан повече от година и се наложило непрекъснато да й намаляват цената. След това…

Изправи се рязко.

— О, за бога, аз съм идиотка. Трябва да говориш с Майк. Той беше брокер по сделката с имота.

— Шегуваш се.

— Не, просто не мислех. Той беше брокер при продажбата на този имот. Може пък да знае това-онова.

— Ще говоря с него.

— Засега можеш да гледаш. — Потупа телескопа. — Сандкасъл.

Илай се наведе и погледна през окуляра. Къщата беше кацнала почти на ръба на северния нос, двуетажна дървена постройка с широка тераса към плажа. Прозорците бяха затворени с капаци. Малък външен паркинг, но нямаше кола.

— Май няма никого вкъщи.

— Значи е идеалният момент да идем там и да поогледаме отблизо.

— Не — заяви Илай.

— Знаеш, че искаш да идеш.

Адски много му се искаше, но не желаеше тя да идва с него.

— Единственото за гледане е къщата със спуснатите си кепенци.

— На бас, че можем да отключим.

Това го накара да се изправи.

— Сериозно ли говориш?

Тя сви рамене и прояви благоприличието да се засрами.

— Предполагам, че да. Можем да намерим някакво доказателство, което…

— Ще бъде напълно неприемливо.

— Адвокат.

— Здравомислещ — настоя той. — Няма да проникваме в неговата… или която и да е друга къща. Особено далеч ще стоим от къщата на човек, който съвсем спокойно може да се окаже убиец.

— Щеше да го направиш, ако не бях тук.

— Не, нямаше. — Поне се надяваше, че не би го направил.

Абра заби поглед в лицето му, а после въздъхна.

— Нямаше да идеш. Поне ми кажи, че ти се иска.

— Това, което ми се иска, е той да е там. Искам да ида там, да избия вратата с ритник и после да смеля от бой оня кучи син.

Студената ярост в гласа му я накара да се ококори изненадано.

— О. Някога смилал ли си от бой кучи син?

— Не. Този ще ми е първият. Ще ми хареса… — Напъха ръце в джобовете си и закрачи по верандата. — Майната му. Не знам дали е убил Линдзи, но е твърде вероятно. И знам, знам, че е отговорен за случилото се с баба. Знам, че ти е посегнал. Че е прострелял Дънкан. Ще го направи отново, за да постигне целта си, а аз не мога да сторя нищо, за да го спра.

— Засега.

Илай се спря и опита да се освободи от чувството на безсилие.

— Засега, да.

— Какво можеш да направиш на този етап?

— Мога да говоря с Майк. Мога да помисля да разговарям с Идън Съскайнд и за най-добрия начин да подходя към нея, ако реша да го правя. Можем да кажем на полицията, че си идентифицирала Джъстин Съскайнд, което ще им даде причина да поговорят с него… но след няколко дни, за да дадем малко време на Шерилин. Няма голяма вероятност от това да излезе нещо, но би трябвало да го разтревожи. И мога да продължа с проучвания за съкровището и да се опитам да разбера защо, дявол да го вземе, си е въобразил, че ще го намери тук.

След като каза всичко това, Илай се поуспокои.

— Мога да се доверя на Шерилин, че ще си свърши работата. А като допълнителна застраховка бих могъл да измисля план, за да примамя Съскайнд у дома и да заловя копелето.

— Ние — поправи го тя.

— Оттук можем да наблюдаваме къщата му и е адски сигурно, че той пък може да наблюдава Блъф Хаус. Със сигурност следи поне кога влизаме и излизаме. Трябва да се уверим, че ни следи, а после да инсценираме, че напускаме къщата. Може дори да изнесем две чанти с багаж.

— Сякаш отиваме на кратко пътуване.

— Това ще му отвори идеалната възможност. После просто паркираме далеч от погледа му, връщаме се тук пеш и минаваме от южния вход. Вмъкваме се в коридорите с видеокамера. Потърсих в интернет за видеокамери.

— Страхотно, много активен си бил. Може да проработи. Ами Барби?

— По дяволите. Да, може да не влезе, ако тя се разлае. Ще я вземем с нас и ще я оставим при Майк. Дали ще могат да я гледат няколко часа?

— Със сигурност.

— Трябва да изгладим плана. — Илай искаше и да го проиграе и да прецени времето. — Но идеята е добра. Надявам се да успеем да го набутаме в ръцете на Шерилин и полицията, за да го заковат.

— Допада ми идеята да се спотайвам в таен коридор с любовника си. — При тези думи Абра обви ръце около него. — Където подготвяме засада за хладнокръвен убиец. Като сцена от романтичен трилър е.

— Само да не кихнеш.

— Точно така. И като си говорим за разни сцени от книга…

— Ох, да, сделката си е сделка. Ще избера една глава. Остави ме да помисля.

— Става. А сега за онази вратовръзка.

— Ама ти сериозно ли говореше?

— Напълно. Можеш да идеш да си избереш една, докато аз се оправя с тия мокри дрехи. Напълно бях забравила прането. После ще погледна докладите, докато ти се занимаваш с чиниите. А после Барби ще трябва да излезе, преди да си легне.

— Измислила си всичко.

— Да, постарах се. — Целуна го първо по едната буза, после и по другата. — Една вратовръзка, не забравяй.

С по-голяма неохота, отколкото бе предполагал, Илай се качи в стаята си и издърпа окачалките с вратовръзки от гардероба.

Харесваше си вратовръзките. Не че беше някаква емоционална привързаност, но разнообразието му допадаше. Обичаше да има избор.

Което обаче не обясняваше защо бе домъкнал всичките тук, на плажа, особено след като през последните шест месеца почти не бе слагал вратовръзка.

Добре де, може би имаше някаква емоционална привързаност. Беше печелил дела с тези вратовръзки… и беше загубил няколко. Беше си избирал вратовръзка всеки ден, като ходеше на работа. Отпускаше си ги късно вечер в кантората. Беше си ги връзвал и развързвал безброй пъти.

В друг живот, призна си.

Протегна ръка към една — на сини и сиви райета — промени решението си и взе кафява вратовръзка с дискретен десен на капки. После остави и нея.

— По дяволите.

Затвори очи и издърпа една на сляпо.

Естествено, оказа се „Ермес“.

— Готово.

Всъщност беше болезнено да я отделя от останалите. За да приглуши неприятното чувство, влезе в кабинета си.

Абра му беше казала, че е за добро, напомни си, като се опитваше да реши коя глава да й даде да прочете. Не би го излъгала.

Не му се искаше да й се налага да лъже. Откъсът трябваше да е хубав.

Странно, но осъзна, че знае коя точно глава ще й даде да чете — беше такава, че да може да се възползва от мнението й.

Затърси из черновата и намери страниците. Преди да си промени решението, ги разпечата.

— Я не бъди малодушен — нареди си Илай и ги отнесе заедно с вратовръзката на долния етаж.

Завари я да седи край плота. С босия си крак чешеше гърба на кучето, което се беше проснало на пода. Освен това носеше очила с дебели оранжеви рамки.

— Носиш очила.

Абра ги свали като малка мръсна тайна.

— От време на време, за четене. Особено когато шрифтът е дребен. Понякога е наистина прекалено дребен.

— Ами сложи си ги.

— Суетна съм. Неспасяемо е.

Илай остави страниците, взе очилата и ги постави обратно на носа й.

— Изглеждаш сладка.

— Мислех си, че ако си избера някакви ефектни рамки, ще е по-различно. Обаче пак си оставам суетна и мразя да ги нося. Слагам ги само за четене и когато правя бижута.

— Какви неща научава човек. Наистина си сладка.

Тя завъртя очи зад стъклата, но свали очилата, щом видя вратовръзката.

— Хубава е — каза, като я взе от него. Когато видя етикета, веждите й се извиха. — „Ермес“. Много добре. Дамите в магазина за дрехи втора употреба ще бъдат много доволни.

— Втора употреба?

— Ами не мога просто да я изхвърля. Някой може да я използва.

Илай заби очи във вратовръзката си, докато Абра се пресягаше за чантата си, за да я пъхне вътре.

— Мога ли да си я откупя?

Тя се разсмя и поклати глава.

— Няма да ти липсва. Това за мен ли е? — посочи разпечатаните листове.

— Да. Една глава. Само две страници са. Мислех, че ще успея да приключа с всичко наведнъж. Все едно издърпвам лейкопласт.

— Няма да боли.

— Вече боли. Не искам да ме лъжеш.

— Че защо ще те лъжа?

Илай издърпа страниците, когато тя понечи да ги вземе.

— Ти си родена утешителка и освен това спиш с мен. По-скоро ще умреш, отколкото да нараниш нечии чувства. Няма да искаш да ме засегнеш. А това ще е лъжа. Но искам да разбера дали става или не, дори да боли.

— Няма да те излъжа — протегна Абра ръка към страниците. — Сега не мисли с какво се занимавам, ами иди да заредиш съдомиялната.

Просна крак на втората табуретка и понеже очилата й бяха подръка, си ги сложи. Изгледа Илай над страниците и го отпъди с ръка, взе наполовина пълната си винена чаша и се зачете.

Прочете текста два пъти, без да каже нищо, докато чиниите се миеха и водата протече в мивката.

После остави страниците настрана и си свали очилата, за да може Илай ясно да вижда очите й.

Усмихна се.

— Можех малко да послъжа. Както обичам да казвам, „мека“ лъжа, защото е като възглавница — позволява меко приземяване и на двете страни.

— Мека лъжа.

— Аха. Обикновено така успявам да се освободя от вината. Но наистина се радвам, че не ми се налага да лъжа, дори и меко. Дал си ми любовна сцена.

— Ами да. Имах си причина. Не съм писал много такива. Може да се окаже слабо място.

— Но не е. Секси и романтично е, а освен това си показал и как се чувстват. — Сложи ръка на сърцето си. — Знам, че отново е наранен, ето тук — заяви Абра, като потупа с длан. — Тя иска да го достигне и същевременно ужасно желае той да я достигне. Не съм наясно с всички причини, но знам, че този миг е много важен за тях. Не е слабо място.

— Той не очакваше да я открие. Не очаквах, че ще я открие. За него тя е много важна, в книгата.

— А той важен ли е за нея?

— Надявам се.

— Той и ти не сте едно.

— Не съм и искал, но има някои елементи. И тя не е теб, обаче… адски сигурен съм, че ще носи очила за четене с оранжеви рамки.

Абра се разсмя.

— Моят дар за литературния ти шедьовър. Нямам търпение да го прочета, Илай, от началото до края.

— Има още малко време дотогава. Преди три месеца не бих могъл да напиша тази сцена. Не бих могъл да й повярвам, не бих могъл да я почувствам. — Приближи се до нея. — Даде ми повече от очила за четене.

Абра го прегърна и положи глава на гърдите му. Едва ли трябваше да се чуди, че след като веднъж предприе онази първа рискована стъпка, после толкова бързо беше хлътнала.

И въобще не съжаляваше.

— Хайде на разходка, Барби — подвикна тя.

При думите „разходка“ и „Барби“ кучето веднага се изправи и заподскача.

— Мога да ти дам и някои идеи, които ми хрумнаха за твоя нов кабинет на третия етаж.

— За моя кабинет.

Тя се усмихна.

— Само идеи. Включително — продължи, като вземаше каишката и едно от якетата му, тъй като нейното в момента се переше — наистина страхотна картина в магазина в града. Картината всъщност е на Хестър.

— Нямаме ли достатъчно нейни картини в къщата?

— Не и в новия ти кабинет. — Нави ръкавите на якето му и дръпна ципа. — Освен това атмосферата там трябва да е вдъхновяваща, стимулираща и лична.

— Знам точно какво може да ме вдъхнови и стимулира, както и да се квалифицира като лично. — Илай взе другото яке. — Твоя снимка в цял ръст, само по очила.

— Наистина?

— В естествен ръст — доуточни той, докато окачаше каишката на Барби.

— Това е възможност.

— Какво? — Илай надигна бързо глава, но Абра вече беше излязла. — Чакай. Сериозно?

В отговор тя се разсмя и двамата с кучето се втурнаха да я догонят.

25.

Илай разменяше имейли с детективката, прекарваше по час дневно в изследване на Зестрата на Есмералда и после се отдаваше на книгата си. Тя направо летеше, така че заради нея отложи отиването си с Абра до Бостън. Нуждаеше се от часовете, прекарани с тази история, както и от мамещо близката възможност напълно да преосмисли живота си.

Освен това имаше нужда от време, за да се подготви. Ако възнамеряваше сериозно да се срещне с Идън Съскайнд и да разговаря с нея за някои много чувствителни моменти от личния живот и на двамата, трябваше да подходи правилно.

Мина му през ума, че това не е много по-различно от разпита на свидетел пред съда.

А и нямаше да откаже още ден или два отсрочка, за да изпробва видеокамерите, които беше купил.

В крайна сметка установи, че не би искал да напусне Уиски Бийч дори за ден. Периодично излизаше на верандата и поглеждаше през телескопа.

Кратките дневни доклади на Шерилин разкриваха, че Джъстин Съскайнд е в Бостън, занимава се с бизнеса си и живее в апартамент до работата си. Посетил дома си веднъж, но само колкото да вземе двете деца и да ги отведе на вечеря.

При все това можеше да се върне всеки момент и Илай не искаше да го пропусне.

Напоследък разхождаше кучето на север по плажа, на два пъти минаха с Барби покрай Сандкасъл и изкачиха северните стълби, за да се върнат по шосето. Това му позволи да огледа по-отблизо къщата, вратите и прозорците.

Капаците на Сандкасъл продължаваха да са здраво затворени.

Реши, че ще изчака още няколко дни, ще остави нещата да улегнат, за да подреди мислите си.

А ако улягането и подреждането успееха да доведат до вероятността да се сблъска със Съскайнд по време на разходка, можеше да получи удоволствието да се изправи срещу него лице в лице.

Честно си беше спечелил подобна възможност.

Когато денят превали, се замисли за Абра. Слезе по стълбите и пусна Барби на верандата. И двамата бяха научили, че тя обича да постои малко на слънце, преди да излязат на разходка.

После провери графика на Абра. Имаше курс в пет следобед. Дали да не опита да приготви вечерята вместо нея?

Премисли и избра много по-безопасния и вкусен вариант — да поръча пица. Можеха да си я ядат навън в здрачната пролетна вечер сред теменужки и нарциси. Щеше да запали и свещи. Абра обичаше свещи. Илай се обърна към стъклените кълба, които бе открил, докато ровичкаше из мазето, и беше поправил — дори и той не беше сигурен как е успял. Щеше да ги увеси на стряхата на главната веранда.

Може би щеше да накъса малко от цветята около къщата и да ги сложи на масата. Абра щеше да го оцени.

Имаше време да разходи кучето, да прекара около час в библиотеката и дори да подреди красиво масата навън, преди тя да се прибере вкъщи.

Да се прибере вкъщи, помисли си той. Технически погледнато, Лафинг Гъл беше нейната къща, но тя почти изцяло живееше в Блъф Хаус с него.

Това как го караше да се чувства?

Реши, че го устройва. Всъщност се чувстваше удобно. Ако някой го беше питал преди няколко месеца как ще се чувства, ако завърже подобна връзка, нямаше да може да отговори.

Но тогава този въпрос не би могъл да бъде зададен. По онова време от него не беше останало почти нищо.

Отвори хладилника с мисълта да си вземе „Маунтин Дю“ или може би „Геторейд“11 и видя бутилката с вода със залепената на нея бележка. Същата бутилка сутринта бе пренебрегнал.

— Добре де, добре.

Извади водата и отлепи бележката. Това го накара да се усмихне. Удобно ли бе споменал, че се чувства? Реши, че определението е достатъчно близо до истината… а за пръв път от много дълго време беше и щастлив.

Не, в началото от него не бе останало много, но за сметка на това Абра беше в изобилие. Запълваше пространството. Сега бе успяла да го накара да иска да прави същото като нея, дори да се отнасяше само до несръчното поправяне на лампи и окачането им, защото го караха да мисли за нея.

— Явно бележа развитие — измърмори Илай под нос.

Изведе кучето, изпи водата и се върна към изследванията си.

Когато на вратата се почука, отиде да отвори.

— Хей, Майк! — Отстъпи назад, за да го пусне. Определено бележеше развитие. Радваше се, че има приятел, който наминава да го види.

— Илай. Извинявай, че не се отбих по-рано. Направо сме скапани. Продажба на къщи, наеми. Пролетта е много натоварен сезон.

— Това са добри новини. — Докато го казваше, Илай се намръщи.

— Какво?

— Вратовръзката.

— А, да, страхотна е, нали? Взех я от втората употреба. „Ермес“ — добави Марк натъртено. — Четирийсет и пет кинта, обаче е добра за впечатляване на клиенти.

— Аха. — Илай си беше помислил същото някога. — Да, обзалагам се, че е така.

— Виж сега, погледнах в документите за Сандкасъл, за да си опресня паметта. Мога да ти дам данни от публичния регистър и да споделя лични впечатления. Някои неща, знаеш, попадат в графата „поверително“.

— Разбрах. Нещо за пиене?

— Бих могъл да пийна нещо студено. Нека е голямо.

— Да видим с какво разполагаме. — Илай го поведе към кухнята. — По твоите впечатления Съскайнд за жилище ли е купил къщата, или е било инвестиция?

— Инвестиция. Покупката беше чрез компанията му и стана въпрос, че ще се използва служебно. Нямаше кой знае какви разговори — добави Майк, щом се озоваха в кухнята. — По-голямата част от сделката стана от разстояние. Имейл, телефон.

— Хм. Имаме бира, сок, „Геторейд“, вода, „Маунтин Дю“ и диетично пепси.

— „Маунтин Дю“? Не съм пил от колежа.

— Страхотна напитка. Искаш ли?

— Защо не?

— Нека си ги пием навън и да правим компания на Барби.

Майк почеса възхитеното куче, преди да седне и да протегне крака.

— Ето това е живот. Човече, цветята изглеждат страхотно.

— Благодарение на Абра. Аз съм по поливането, така че също влизам в сметката — каза Илай.

Харесваше му да се занимава с това, да наблюдава цветовете и формите, които избуяват в саксиите и преливат от ръбовете им. Понякога решаваше да работи навън, но скоро разбра, че не постига нищо. Просто си седеше, както в момента, и слушаше как вятърните звънчета пеят в унисон с морските вълни, докато кучето седеше до него.

— Видя ли някои оскъдно облечени дами през това?

Илай погледна телескопа.

— О, една или две.

— И аз трябва да си взема един.

— Тъжно ми е да призная, но прекарвам повечето време, като гледам на север. Оттук имам добра гледка към Сандкасъл.

— Минах оттам днес. Къщата изглежда затворена.

— Така е. Не е бил тук от известно време.

— По дяволите, срамота, че е празна. Бих могъл да я уредя с наематели за нула време. За седмица, за дълъг уикенд.

Илай заинтригувано го изгледа.

— Сигурно е така. Може би трябва да му се обадиш и да провериш дали ще прояви интерес.

Майк отпи от безалкохолното и кимна.

— Мога да го направя. Наистина ли мислиш, че това е човекът, който се промъкна тук, и че той е убил оня детектив?

— Обмислил съм го отвсякъде. И колкото и да мисля, все до този извод стигам.

— Значи той е човекът, който рани госпожа Ландън.

— Не мога да го докажа, но, да. След като парченцето в пъзела пасва, значи е точното парче.

— Кучи син! — изсумтя Майк и отвори куфарчето си. — Имам номера му в документите. Да видим какво ще каже.

Набра номера му.

— Хей, здрасти, Джъстин. Обажда се Майк О’Мали, от Недвижими имоти „О’Мали и Дод“, Уиски Бийч. Как я караш?

Илай се облегна назад и се заслуша в деловото бъбрене на Майк. Даде си сметка, че човекът, който смяташе за отговорен за смъртта, болката и страха, стоеше от другата страна. Мъжът, отнел живот и разбил неговия на късчета.

А не можеше да се добере до него, все още не. Не можеше да го докосне, не можеше да го спре. Но щеше да го направи.

— Имаш ми номера, ако си промениш намерението. А ако има нещо, което мога да направя за теб, просто ми се обади. Тази пролет времето тук е прекрасно и обещава страхотно лято. Просто си длъжен да дойдеш и да се възползваш. О, знам как е. Добре тогава. Чао.

Затвори телефона.

— Същият ръб, какъвто го помня. На този етап няма интерес да дава под наем. Смътно намекна, че може да използва къщата за служебни или семейни цели. Зает човек е.

— Как е намерил имота?

— Интернет, бог да го поживи. Кликнал е на нашата страница. За начало си беше набелязал три места. Едното е на пресечка назад оттук, така че губиш гледката към океана, но е на хубава тиха улица и лесно се слиза до плажа. Другото е точно на юг, близо е до тук, но собствениците решиха да не го продават и да го дават под наем още един сезон. Добър ход, защото за това лято имаме много резервации.

Майк отпи голяма глътка „Маунтин Дю“.

— Човече, това ме връща назад в годините! Както и да е, насрочихме си среща. Искаше аз или Тони — Тони Дод, моят съдружник — да му покажем имотите. Настоя да е един от двама ни. Записал съм си това, защото още от самото начало не ми хареса. Но няма проблеми, сделката си е сделка.

— Няма време да се занимава с подчинените ти. Прекалено е важен. Ясен ми е.

— Да, постара се да ни го изясни — съгласи се Майк. — Значи идва тук по-късно през същата седмица. Скъп костюм, прическа за двеста долара. С цялата си същност излъчваше превъзходство.

— Ясно. Познавам хора от този тип.

— Добре. Не поиска кафе, не пожела да поговорим. Имал график. Но когато го отведох да огледа двете къщи, попита за Блъф Хаус. То всички питат, така че не обърнах внимание. Помня, че тогава небето беше мрачно, времето беше студено, мъгливо и къщата изглеждаше като излязла от филм. Някой стар готически филм, сещаш се, както си седи тук на скалата. Разказах му историята, легендата за пиратската сделка, защото това винаги грабва интереса на клиента. Илай, искрено се надявам да не съм казал нещо, което да го е довело тук.

— Той вече е знаел историята. Дошъл е при теб, защото е знаел.

— Не го харесах, но не ми направи впечатление на убиец маниак или нещо такова. Просто някакъв задник, глътнал бастун. Първо му показах къщата, дето е на пресечка оттук. Сандкасъл е по-нова, по-голяма и комисионата е по-голяма. Реших, че ще мога да му я пробутам, но преди това го заведох и при другия имот. Пита каквото питат повечето хора, обиколи къщата, излезе на най-горната тераса. Можеш да видиш океана оттам.

— И Блъф Хаус.

— Аха. Не му хареса близостта на другите къщи, поиска да знае кои си имат постоянни обитатели, в кои живеят наематели. Но и това не е необичаен въпрос. Отведох го долу до Сандкасъл. Има някои предимства, а къщите наоколо не са толкова наблизо. Там той също стоя доста време навън и… да, оттам се вижда Блъф Хаус. Реши да я купи още там на място, което не е обичайно и всъщност е адски тъпо на този пазар, още повече че собствениците бяха готови да занижат. Но просто реших, че според него е под достойнството му да се пазари. Предложих му да го заведа на обяд, докато сключим сделката и се свържа със собствениците. Не пожела.

С горчив поглед Майк си погледна часовника.

— Тик-так, знаеш как е. Та трябваше да подпишем там, на място. Написа чек за исканата сума, даде ми и информация за контакт. И се изнесе. Тъпо е да се оплакваш от лесна сделка, но той ме вбеси.

— А после? Също ли премина бързо и лесно?

— Влезе във владение след трийсет дни. Дойде, подписа се, взе ключовете. Отговаряше основно с „да“ и „не“. Приготвяме хубава кошница за добре дошли на новите собственици. Бутилка вино, скъпо сирене и хляб, цвете в саксия, купони за местните магазини и ресторанти. Остави всичко на масата. Не пожела да ги вземе.

— Получил е това, което е искал.

— Оттогава не съм го виждал. Бих искал да знам повече, но ако успееш да хванеш копелето, кажи ми. Изцяло съм с теб.

— Оценявам го.

— Трябва да тръгвам. Ей, защо пък утре вечер не метна на скарата малко бургери? И вие с Абра да ни дойдете на гости?

— Звучи добре.

— Значи ще се видим тогава. Благодаря ти за това „Маунтин Дю“.

След като Майк си тръгна, Илай сложи ръка на главата на Барби и нежно я почеса зад ушите. Замисли се за човека, когото приятелят му току-що му бе описал.

— Какво ли е видяла в него? — зачуди се. После въздъхна. — Предполагам, никога не можеш да знаеш кой ще те привлече и защо. Хайде на разходка — изправи се той.

Щеше да отложи още няколко дни, само още няколко. Ежедневието го беше успокоило. Сутрините му минаваха в разходки с кучето по плажа… или с йога, ако Абра успееше да го придума. После — солидно писане на отворени прозорци, за да влиза вътре уханието на морския бриз, който повяваше нежно.

Четеше на верандата с кучето, легнало в краката му, и попълваше знанията си за историята на къщата и на градчето, построено от уискито.

Знаеше, че оригиналната спиртоварна се е разраснала в края на XVIII век — след Войната за независимост. Не знаеше, а може би беше забравил за голямото разширение на някога скромната къща, започнало малко след това. Бяха добавили баня на доста висока цена и според източника му — първата в Уиски Бийч.

След двайсет години Ландън Уиски и Блъф Хаус отново се разширили. Фабриката построила училище и един от неговите предшественици предизвикал скандал, като избягал с учителката.

Преди Гражданската война къщата вече била разположена на три елегантни етажа, обслужвани от малка армия прислуга.

Продължили да държат първенството. Първата къща с вътрешен водопровод, първата с газово осветление, после — с електричество.

Преживели Сухия режим, като тайно продължили производството на уиски, снабдявайки контрабандните заведения и частни клиенти.

Робърт Ландън, на когото баща му беше кръстен, купил и продал хотел — а после още един в Англия — и се оженил за дъщерята на граф.

Но от това, което бе открил дотук, никой не беше споменавал, освен на шега, за намерено пиратско съкровище.

— Най-сетне! — Абра преметна чантичката си през рамо и излязоха от къщата. Беше се облякла консервативно — според нейните разбирания — за пътуването им до Бостън. Черни панталони, сандали с висока платформа, алена блуза с къдрички. От ушите й висяха дълги обици с многобройни камъчета.

На Илай му напомняше за осъвременено секси дете на цветята, което май не беше съвсем далеч от истината.

Когато стигнаха до колата, се обърна и видя Барби, която го гледаше през прозореца.

— Мразя да я оставям.

— Тя е добре, Илай.

Защо тогава го гледаше толкова тъжно?

— Свикнала е да има някого около нея.

— Морийн обеща да дойде и да я разходи следобед. Момчетата също ще дойдат, ще я заведат на плажа и ще си играят с нея.

— Да.

Разклати ключовете в ръката си.

— Притесняваш се от раздялата.

— Така е… може би.

— И е невероятно сладко. — Целуна го по бузата. — А ние отиваме с праведна цел. Това е стъпка, а стъпките трябва да се предприемат. — Вмъкна се в колата и го изчака да влезе и да седне до нея. — Освен това не съм била в града от три месеца. И никога не съм ходила там с теб.

Илай за последен път погледна към прозореца и кучето в очертанието на рамката.

— Ще се опитаме някак да разговорим съпругата на човека, когото мислим за убиец и взломаджия. О, и виновен за изневяра. Да не го забравяме. Това пътуване не е за удоволствие.

— Но не означава, че не трябва да е приятно. От дни обмисляш как да подходиш към Идън Съскайнд. Отработваш различните подходи в зависимост от това дали ще я завариш на работа, или в къщи. Ти не си й враг, Илай. И вероятно тя няма да те възприеме като враг.

Илай подкара по шосето и мина през града.

— Хората се държат с теб различно, дори и тези, които те познават, след като са те обвинили в престъпление. В убийство. Нервни са в твое присъствие. Избягват те, а ако не успеят, по лицата им четеш колко им се иска да те бяха избегнали.

— С това е свършено.

— Не е. Няма да свърши, докато човекът, убил Линдзи, не бъде заловен, арестуван и осъден.

— Тогава това е стъпка в тази посока. Той ще се върне в Уиски Бийч. А когато го направи, Корбет ще отиде да разговаря с него. Жалко, че трябва да чакаме.

— За Корбет ще е сложно да иде до Бостън с тази цел. А не иска да го прехвърля на Улф. Благодарен съм му за това.

— Сега имаме адреса на Съскайнд — и на офиса му, и на апартамента. Можем да се помотаем там и за разнообразие да го понаблюдаваме.

— Защо?

— От любопитство. Добре де, оставяме го на заден план. — Промяна, реши Абра. Можеше да изтърпи всичко, но виждаше как мускулите на гърба му се напрягат от напрежение. — Снощи стоя буден до късно с всичките си книги. Нещо интересно?

— Всъщност, да. Намерих две, които доста обстойно изследват историята на къщата, на семейството, на градчето, на бизнеса. Как всичко е свързано. Симбиоза.

— Колко хубава дума.

— И на мен ми харесва. Ландън Уиски изживява подем по време на Войната за независимост. Заради блокадата представителите на колониите нямали достъп до захар и меласа, така че нямали и ром. Уискито се превърнало в избора на колониалната армия, а семейство Ландън разполагало с дестилационна фабрика.

— Значи Джордж Вашингтон е пил вашето уиски?

— Можеш да се обзаложиш. След войната се разширили — и бизнесът, и къщата. Къщата била подобрена, защото Роджър Ландън, бащата на твърдоглавата Виолета и вероятния убиец Едуин, имал репутацията на скръндза.

— Добър и пестелив янки.

— Всеизвестен скъперник, обаче налял сериозни пари в къщата, в обзавеждането и в бизнеса. Когато умрял, работата поел синът му, а тъй като добрият стар Родж не се предал, докато не наближил осемдесетте. Едуин Ландън чакал доста дълго, за да поеме наследството. Той отново разширил всичко. Той и съпругата му, емигрантка от Франция…

— О-ла-ла.

— Именно. Та те първи започнали да дават големи и богати приеми. А един от синовете им, Илай…

— Харесвам го.

— И трябва. Той построил първото училище в селцето. Най-малкият му брат се влюбил в учителката и двамата избягали.

— Романтично.

— Не много. Загинали, докато пътували на запад да си търсят късмета.

— Това е много тъжно.

— Във всеки случай Илай продължил традицията да разширява къщата, бизнеса, приемите продължили, имало и някои скандали и трагедии в добавка… и така до Сухия режим. Дори и да са го закъсали, човек не би го предположил от живота, който водели. Двайсетте отминали, дошли трийсетте и правителството осъзнало, че се е прецакало със забраната на уискито. Хората отново започнали да пълнят баровете, само че открито, а ние сме отворили още една спиртоварна.

— Империята на уискито.

— Освен това сме имали познавачи на изкуството, за които се знаело, че имат афери с художници; самоубийства; двама, които шпионирали роднините си; много загинали в различни войни; танцьорка, която добила известност в Париж, и още една, която избягала с цирка.

— Нея харесвам най-много.

— Херцогиня по брак, скръндза, кавалерист, умрял с Къстър, герои, злодеи, монахиня, двама сенатори, доктори, адвокати. За каквито и да се сетиш, вероятно е имало и такива.

— Стар род. Повечето хора не могат да проследят семейството си толкова далеч, нито пък имат фамилен дом от толкова поколения.

— Истина е. Но знаеш ли какво липсва?

— Суфражетка, плеймейтка, рок звезда?

Илай се разсмя.

— Имаме няколко суфражетки. Не съм попадал на представители на останалите видове. Липсва Зестрата на Есмералда. Споменава се заедно с „Калипсо“, корабокрушението и някои спекулации около Брум — дали наистина е оживял той, или оцелелият е бил прост моряк. Има и спекулации около съкровището — то дали е оцеляло? Но и в двете най-задълбочени и смислени истории, с които се запознах, по-скоро се предполага, че не е.

— Това не означава, че са прави. Предпочитам да вярвам, че е оцеляло, точно както и че по-младият брат и учителката са стигнали на запад, започнали са да обработват земя и да правят бебета.

— Удавили са се, каруцата им потънала, докато прекосявали реката.

— Засели са царевица и са имали осем деца. Убедена съм в това.

— Добре. — Илай реши, че е все едно, и без това бяха мъртви от твърде много време. — Що се отнася до съкровището, отново се зачудих с каква информация разполага Съскайнд, която аз не притежавам. Кое го прави толкова сигурен, че да рискува така много, та чак и да убива? Или всичко това е просто глупост?

— Какво имаш предвид?

— Ами ако това няма нищо общо с някакво отдавна изчезнало съкровище? Автоматично прегърнах тази идея. Някой копае в мазето. Какво друго би могло да бъде?

— Именно, Илай. — Озадачена, Абра се обърна и го изгледа. — Какво друго да е?

— Не знам. Нищо от това, което открих, не ме навежда на друга мисъл. Но ако трябва да бъда честен, нищо от откритото не сочи към съкровището. — Мисля, че онзи просто е чалдисан до невменяемост.

— Това те притеснява.

— Напълно си права, притеснява ме. Не можеш да спориш с лудостта. Не можеш да я предвидиш. Не можеш и да я плануваш.

— Тук няма да се съглася.

— Добре. И?

— Не казвам, че не е побъркан. Мисля, че всеки, който отнема живот, освен за да защити себе си или друг, е побъркан. Обаче знаеш, доказано е, че двамата с Линдзи са имали връзка.

— Да. Да — повтори той. — А тя не би се забъркала с луд. Не и с очевидно луд. Но хората могат да прикриват природата си.

— Така ли мислиш? Аз не мога, не и за дълго. Мисля, че си личи какви сме. Не само от действията ни, но и по лицата, в очите. Той се е занимавал с това повече от година и половина, даже вече почти две години, доколкото знаем. Сближил се е с Линдзи, придумал я е да дойдат в Уиски Бийч, въпреки че мястото не й е харесвало, значи вероятно има някакъв чар. Освен това се е оправял със съпругата си, с децата, с работата си. Побъркан — да, но не и чалдисан до невменяемост. Невменяемите въобще не могат да се контролират. Той обаче още се държи.

— И побъркан си е достатъчно зле.

Докато си пробиваха път през трафика в Бостън, Илай отново се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Мене ме няма в колата, Илай. Забрави това. Мисля, че първо трябва да минем през къщата й. Ако там няма кола, можем да проверим в работата й. Не работи на пълен ден, така че всичко е на късмет. Толкова много енергия има в големия град! За ден-два ми харесва, но после искам да се махна.

— Преди си мислех, че имам нужда от това. Вече не.

— Уиски Бийч е добро място за един писател.

— Добро е за мен. — Илай положи ръка върху нейната. — Също както и ти.

Абра вдигна ръката му и докосна с нея бузата си.

— Никой не би се изразил по-добре.

Илай последва джипиеса, макар да мислеше, че може и сам да открие къщата. Познаваше района и всъщност имаше приятели… бивши приятели, които живееха тук.

Откри красивия дом във викториански стил с бледожълта фасада и еркери откъм страната с верандата, от която се виеха стълби.

На алеята беше паркирано беемве седан, а жена с шапка с бяла периферия поливаше саксиите с цветя на страничната веранда.

— Май си е вкъщи.

— Да. Да свършваме с това.

Паркираха зад колата. Жената остави лейката си и отиде до парапета.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Вие ли сте госпожа Съскайнд?

— Точно така.

Илай отиде до стълбището.

— Питах се дали ще ми отделите няколко минути, за да поговорим. Аз съм Илай Ландън.

Жената отвори уста, но не отстъпи назад.

— Мисля, че ви познах.

Спокойните й кафяви очи се спряха на Абра.

— Това е Абра Уолш. Съзнавам, че ви се натрапваме неканени, госпожо Съскайнд.

В отговор тя въздъхна и очите й се изпълниха с тъга.

— Вашата съпруга, моят съпруг. Това би трябвало да е достатъчно да си говорим на малко име. Казвайте ми Идън. Влизайте.

— Благодаря.

— Миналата седмица тук идва една жена, детектив. А сега — вие. — Свали шапката си и прокара ръка през русата си опашка. — Не искате ли да оставите всичко зад гърба си?

— Да. Много. Но не мога. Не съм убил Линдзи.

— Не ми пука. Това звучи ужасно. Ужасно е, но не ми пука. Трябва да седнете. Ще донеса малко чай с лед.

— Да ви помогна? — предложи Абра.

— Не, няма нужда.

— Тогава дали ще мога да ползвам тоалетната? Идваме право от Уиски Бийч.

— О, вие имахте къща там, нали? — обърна се Идън към Илай, а после кимна на Абра. — Ще ви покажа.

Това му даде възможност да направи преценка. Привлекателна жена, хубава къща в богат квартал, с добре поддържани градини и просторна зелена морава.

Освен това към петнайсет години брак и две хубави деца.

Но Съскайнд беше махнал с ръка на това. Заради Линдзи ли? Или заради вманиачената си иманярска страст?

След няколко минути Идън и Абра се върнаха с поднос с кана и три високи чаши.

— Благодаря — започна Илай. — Знам, че това е болезнено за вас.

— Вие сигурно знаете. Ужасно е да разбереш, че човекът, на когото вярваш, човекът, с когото си изградил живота си, семейството си, те е предал, че те е лъгал. Човекът, когото си обичал, е предал любовта ти и те е направил на глупак.

Седна до кръглата маса от тиково дърво под сянката на голям син чадър. Подкани ги с жест да се присъединят към нея.

— А Линдзи — продължи Идън. — Мислех я за приятелка. Почти всеки ден се виждахме, често работех с нея, пиехме си заедно питиетата, говорехме си за мъжете си. А през цялото време е спяла с моя. Все едно ме прободоха в сърцето. Предполагам и за вас е било така.

— Бяхме разделени, когато разбрах. По-скоро беше като ритник в стомаха.

— Толкова много се разбра след това… продължило е почти година. Лъгал ме е месеци наред, връщал се е у дома при мен, след като е бил с нея. Човек се чувства такъв глупак.

Това го каза директно на Абра и Илай разбра, че приятелката му е била права. Присъствието на друга жена, изпълнена със съчувствие, правеше нещата по-лесни.

— Но вие не сте били глупачка — каза й Абра. — Вярвали сте на съпруга си и приятелката си. Това не е глупаво.

— И аз си го повтарям, но то води до други въпроси: какво ми липсва, какво не притежавам, нали? Защо не съм била достатъчно добра?

Абра постави ръка върху нейната.

— Не би трябвало, но знам как е.

— Имаме две деца. Те са страхотни, а случилото се им подейства ужасно. Хората говорят, не можем да ги защитим от това. Това беше най-лошото. — Отпи от чая и видимо се пребори да скрие сълзите си. — Опитахме. Двамата с Джъстин опитахме да останем заедно. Посещавахме терапевт, отидохме заедно на пътешествие. — Поклати глава. — Но просто нямаше как да се съберем отново. Опитах да му простя и може би трябваше, но не можех да му вярвам. И после започна отново.

— Съжалявам. — Абра стисна ръката й.

— Веднъж ме излъга — прошепна Идън и примигна, за да премахне сълзите. — До късно вечер в офиса, бизнес пътувания. Само че този път нямаше насреща си човек, готов да се прави на глупак… или да му вярва. Проверявах го и разбрах, че не е там, където беше казал, че ще бъде. Не знам коя беше, нито пък дали е само една. Все ми е едно. Просто вече ми е все едно. Имам си живота, децата и най-сетне — малко достойнство. И не ме е срам да призная, че при развода ще го изкормя като риба.

Въздъхна и приглушено се изсмя.

— Все още съм твърде бясна, очевидно е. Приех го отново след това, което беше направил, а той ми хвърли същото в лицето. Така че…

— Аз не разполагах с време, за да направя този избор. — Илай изчака Идън да вдигне очи и да го погледне. — Нямах много време, за да бъда бесен. Някой уби Линдзи в деня, в който открих какво е направила, какво е вършила дори когато си въобразявах, че се опитваме отново да възродим брака си.

На лицето на Идън се изписа съчувствие и тя кимна.

— Не мога да си представя какво е. Когато бях най-зле, а по новините сякаш денонощно даваха за убийството й и за разследването, се опитвах да си представя как бих се почувствала, ако убитият беше Джъстин. — Притисна пръсти към устните си. — Ужасно е.

— Не мисля така — меко каза Абра.

— Но дори когато ми беше най-зле, не успях да си го представя. Не можах да си представя как бих се почувствала на ваше място, Илай. — Идън помълча малко и отпи от чая си. — Искате да ви кажа, че съм излъгала, за да го защитя. Че онази вечер не е бил с мен. Ще ми се да можех. Боже, наистина бих искала да можех. — Затвори очи. — Не трябва да мисля за него по този начин. Заедно създадохме две красиви деца. Но точно сега ми се ще да можех да ви кажа това, което искате да чуете. Истината за онази вечер е, че Джъстин се прибра вкъщи някъде към пет и половина следобед, най-много няколко минути по-късно. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Дори не си изключи телефона, както беше почнал да прави последните няколко месеца. Каза, че очаква важен имейл от работата и можело да се наложи да вземе някои неща за през нощта и да потегли. Но нямало да е за повече от няколко часа, ако станело така.

Идън поклати глава.

— Разбира се, по-късно разбрах, че е чакал съобщение от Линдзи и че са планували да заминат заедно за един-два дена. Но тогава всичко ми се стори нормално. И двете деца бяха на училище — репетираха пиеса, в която и двамата участваха, а по-късно щяха да ходят на пица. Беше прекрасно — само ние двамата и дъждът. Приготвих вечеря — фахитас с пилешко, а той направи маргарити. Беше просто една спокойна вечер, нищо специално. Просто си прекарвахме добре заедно като двойка, преди децата да се приберат у дома и отново да вдигнат шум. И точно това правехме, когато телефонът звънна. Беше Карли от галерията. Гледала новините по телевизията. Каза ми, че Линдзи е мъртва и се смята, че е убийство.

По стълбите слезе шарена котка и се настани в скута й. Идън я почеса и продължи:

— Трябваше да разбера още тогава. Джъстин беше съсипан. Пребледня. Но и аз бях шокирана. И си мислех за Линдзи, но така и не ми дойде на ума… не помислих, че може да са имали връзка. Когато полицията дойде и ми казаха, не им повярвах. А после… нямаше как да не им повярвам. Съжалявам, Илай, наистина съжалявам, че не мога да помогна.

— Оценявам това, че разговаряте с мен. Не ви е лесно.

— Опитвам се да загърбя станалото. Всичко станало, макар че ще отнеме време. И вие трябва да направите същото.

Когато се качиха в колата, Абра потърка ръката му.

— И аз съжалявам.

— Сега знаем.

И все пак нещо го тормозеше.

26.

Офисът на Кърби Дънкан заемаше оскъдно пространство в олющена тухлена сграда, подмината от всеки опит за обновяване на градската среда. Сякаш беше стоварена насред напукания тротоар. Първият етаж се поделяше от врачка и сексмагазин.

— Доста удобно — заключи Абра. — Можеш да се отбиеш при Мадам Карлота и да разбереш дали ще имаш достатъчно късмет, за да рискуваш да се разделиш с някой и друг долар в Червената стая.

— Ако ти се налага да се допитваш до врачка, вероятно не си късметлия.

— Гледам на таро — напомни му тя. — Това е древна и интересна форма на търсене на знание и самопознание.

— Това са карти.

Влязоха през централната врата и се озоваха в тясно фоайе със стълби към горните етажи.

— Определено ще ти гледам. За писател съзнанието ти е прекалено затворено за нови възможности.

— Като адвокат преди няколко години защитавах набеден екстрасенс, който беше завлякъл клиентите си със суми далеч над допустимото.

— Хората, които завличат други хора, нямат истинска дарба. Спечели ли?

— Да, но само защото неговите клиенти бяха твърде отворени към нови възможности и безкрайно тъпи.

Абра го сръга с лакът, но се разсмя.

На втория етаж зад стъклените врати се разполагаха Бакстър Тримейн — адвокат, нещо, наречено „Светкавични заеми“, някаква служба „Обединен център за обаждания“ и Кърби Дънкан — частен детектив.

През стъклото на вратата на Дънкан минаваше полицейска лепенка.

— Надявах се, че ще можем да влезем и да поогледаме.

— Разследва се убийство. — Илай сви рамене. — Искат да опазят местопрестъплението от нерегламентирано проникване. Улф вероятно има пръст в това. Няма да се остави лесно.

— Можем да слезем долу и да питаме онази врачка — Мадам Карлота — дали няма някакво видение — засмя се Абра.

Той я изгледа, а после се отправи към вратата на адвоката.

В тясната като килер за метли рецепция жена в края на четирийсетте блъскаше юнашки по клавиатурата.

Спря, отметна златните кичури от лицето си и те затанцуваха около колието на врата й.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?

— Трябва ни информация за Кърби Дънкан.

Въпреки че усмивката не слезе от лицето й, погледът й стана циничен.

— Не сте ченгета.

— Не, госпожо. Надявахме се да се консултираме с господин Дънкан за… нещо лично, докато сме в Бостън. Тъкмо идваме и се надявахме да успее да ни вмести в графика си, но после видяхме полицейската лепенка на вратата му. Някой да не се е опитвал да краде?

Погледът й си остана циничен, но тя извъртя стола си към тях.

— Да. Полицаите още не са изяснили случая.

— Това е много лошо.

— И още една причина да не живеем в града — вмъкна Абра с лек южняшки акцент.

Илай леко я потупа по ръката.

— А дали господин Дънкан не работи в друг офис? Трябваше да му се обадя, но не можах да открия визитката му. Помнех къде му е офисът. Може би ще ни кажете къде работи сега или пък да ни дадете номера му, за да му се обадим?

— Не мога да ви помогна. Господин Дънкан беше прострелян и убит преди няколко седмици.

— Боже мой! — Абра стисна ръката на Илай. — Искам да си ходя. Наистина просто искам да се прибера вкъщи.

— Не беше убит тук — уточни секретарката и прибави с тънка усмивка: — И не беше в града. Работеше на север, в едно градче Уиски Бийч.

— Това е ужасно. Просто ужасно. Господин Дънкан ми помогна с…

— Личен проблем — допълни секретарката.

— Да. Преди две години. Беше готин тип. Наистина съжалявам. Предполагам сте го познавали.

— Естествено. Кърби работеше за шефа ми от време на време, както и за кредитната къща отсреща.

— Наистина съжалявам — повтори Илай. — Благодаря за помощта.

Отстъпи назад и спря.

— Но… Казахте, че е бил някъде на север, обаче тук са влизали с взлом. Не разбирам.

— Полицията разследва това. Изглежда, че който го е убил, е дошъл да търси нещо тук. Знам само, че каза на шефа, че ще е в провинцията за няколко дни. А после на вратата му се появи полицейска лента и ченгетата ме разпитваха дали съм видяла нещо подозрително. Не бях, макар че някои от хората, които идват тук по лични проблеми, биха могли да минат за подозрителни.

— Предполагам.

— От това, което чух, проникването най-вероятно е станало същата нощ, когато е бил убит. Така че наоколо е нямало кой да види каквото и да е. Значи… Мога да ви препоръчам друг детектив.

— Искам само да си ходя. — Абра дръпна ръката на Илай. — Не можем ли просто да си идем вкъщи и там да се оправяме?

— Аха. Добре. Все пак ви благодаря. Това е наистина безобразие.

Когато излязоха, Илай обмисли дали да не опита и в някой от другите два офиса, но не видя смисъл. Абра запази мълчание, докато не тръгнаха надолу по стълбите.

— Наистина те бива в това.

— В кое?

— В лъгането.

— В извъртането.

— Не, на това му викаме лъгане.

Тя се разсмя и го побутна с рамо.

— Не знам какво очаквах да намерим, като дойдем тук. Проникването е станало късно вечерта или рано сутринта. Никой не би могъл да види нищо.

— Аз научих нещо.

— Сподели — настоя Абра, докато вървяха към колата.

— Ако се придържаме към теорията, че Съскайнд е наел Дънкан, значи си имаме човек от високите слоеве на средната класа. Костюмар, семейство в голяма къща в хубаво предградие. Общественото положение е важно за него. Но когато наема детектив, се обръща към ширпотребата.

— Може някой да му го е препоръчал.

— Съмнявам се. Мисля, че не е искал някой известен и с висока тарифа по две причини. Първо, не е искал човек, който евентуално е работил с някого от неговия кръг. И второ, което според мен е по-важно, вече бил направил достатъчно разходи.

— Купил си е къща на брега — започна Абра.

— Инвестиция, която го доближава до джакпота. И освен това се опитва да скрие, че той е собственикът.

— Защото знае, че му предстои развод. Той е червей — измърмори Абра. — На колелото на кармата ще се прероди като плужек.

— Оценявам тази възможност — реши Илай. — На тази конкретна спица от колелото на кармата обаче му предстоят доста правни разходи — издръжка на децата, на съпругата. Мисля, че е платил на Дънкан в брой, за да не оставя следи. И когато се наложи да декларира финансовото си състояние пред адвокатите, за тези разходи няма да има документи.

— Но все пак е трябвало да влезе и да търси, защото детективът е водил документация за клиентите си, дори и плащанията в брой.

— Файлове и папки, копия на бележки по плащания, дневник, списък на клиентите — съгласи се Илай. — Не би искал да изплува като клиент на детектив, нает да ме следи и завършил убит. Това е крайно деликатно.

— Наистина. — Абра помисли. — Вероятно той никога не е идвал тук, в офиса?

— Може би не. Искал е да се срещат другаде — кафене, магазин, бар. Но не в неговия район или някъде около Дънкан.

Илай спря пред друга сграда — от стомана и бетон.

— Тук ли е живял?

— Вторият етаж. Опасен район.

— Това какво ти говори?

— Дънкан е чувствал, че може да се оправя, не се е притеснявал, че ще му отмъкнат колата или че ще има разправии със съседите. Корав тип вероятно или пък просто си е въобразявал, че знае как да играе играта. Такъв човек не би се поколебал да се срещне с клиента си насаме.

— Искаш ли да влезем и да поговорим с някого от съседите?

— Няма смисъл. Ченгетата вече са го направили. Съскайнд не е идвал тук, освен за да претършува апартамента му. Не само защото не е имал причина да се среща с Дънкан тук, а защото това място би го уплашило. Южен Бостън не е негова територия.

— И твоя не е, бароне на уискито.

— Това се отнася до баща ми или до сестра ми — баронесата. Все едно, работил съм про боно в Южен Бостън. Територията може и да не е моя, но не ми е и напълно непозната. Е, предполагам, че вече видяхме основните забележителности или по-скоро незабележителности.

— Той просто си е вършел работата — каза Абра. — Не го харесвах, може би не харесвах и как си вършеше работата, когато разговаря с мен, но не заслужаваше да умре, задето е работил.

— Не, не заслужаваше. Но можеш да се утешиш, че е попаднал на друга спица от колелото на кармата.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя, но това беше добро. И аз така ще правя.

— Браво. Да идем да видим как е баба, преди да потеглим обратно.

— Ще ме заведеш ли до къщата, в която сте живели с Линдзи?

— Защо?

— За да мога да добия впечатление за това какъв си бил.

Илай се поколеба, но после си каза: какво пък? Защо да не направи пълен кръг?

— Добре.

Чувстваше се странно да пътува по тези улици, да кара в онази посока. Не, беше се връщал в къщата в Бек Бей, откакто получи възможността да вземе нещата, които искаше. А след това нае компания да продаде останалото и после обяви за продан и къщата.

Беше си мислил, че прерязването на тези връзки ще помогне, но не можеше да каже, че се е получило. Преминаваха покрай магазини и ресторанти, които някога бяха част от ежедневието му. Ето в онзи бар там често си пиеше питиетата с приятели, любимият спа център на Линдзи, китайският ресторант с невероятното пилешко в сладко-кисел сос и винаги усмихнатия разносвач. Красивите дървета и спретнатите дворове на хората, които някога бяха негови съседи.

Когато спряха пред къщата, той не каза нищо.

Новите собственици бяха добавили декоративно дръвче пред входа — с висящи клони, които тъкмо започваха да разцъфват в деликатно розово. На алеята имаше триколка — ярка, червена и весела.

Но останалото изглеждаше същото, нали? Същите извивки и ъгли, същите блестящи прозорци и широката входна врата.

Защо тогава му изглеждаше толкова чуждо?

— Не ти прилича — каза Абра до него.

— Не прилича ли?

— Не, не ти прилича. Прекалено е банално. Къщата е голяма и красива посвоему. Красива като модерно палто, което не ти е по мярка, или поне сега не ти е по мярка. Може би ще си пасне с вратовръзката „Ермес“, с някой италиански костюм и с адвокатското куфарче, докато влизаш в местното кафене и поръчваш прекалено скъпо специално кафе, както си говориш по смартфона. Но това не си ти.

Обърна се към него.

— Нали си бил такъв?

— Предполагам, че да. Или поне бях тръгнал натам, все едно дали палтото ми е по мярка.

— А сега?

— Не искам отново това палто. — Огледа я. — Когато преди няколко месеца най-сетне къщата беше продадена, почувствах облекчение. Все едно смъкнах слой кожа, която ми беше станала твърде тясна. Затова ли искаше да дойдем тук? За да го призная или за да го видя?

— Това е хубав страничен ефект, но всъщност просто бях любопитна. И аз някога имах подобно палто. Почувствах се добре, когато го отстъпих на човек, на когото му стоеше по-добре. Нека да идем да видим Хестър.

Поредното познато трасе от единия дом до другия. Колкото повече се отдалечаваха от Бек Бей, толкова повече олекваше напрежението в раменете му. Спря пред цветарския магазин до семейната им къща.

— Искам да взема нещо.

— Добрият внук. — Абра излезе с него. — Ако се бях сетила, можехме да й вземем нещо от Уиски Бийч. Много щеше да се зарадва.

— Следващият път.

Остави на него да избере. Искаше да види и как ще вземе решението си. Надяваше се да не се спре на розите, колкото и хубави да бяха. Прекалено предвидими, твърде банални.

Зарадва се, когато Илай се спря на ирисите и добави няколко розови азиатски лилии.

— Това е идеално. Навява мисли за пролет и смелост. Истинската Хестър.

— Искам да се прибере преди края на лятото.

Абра облегна глава на рамото му, докато цветарят увиваше букета.

— Аз също.

— Радвам се да ви видя, господин Ландън. — Цветарят подаде на Илай химикалка, за да се подпише на бележката. — Поздравете семейството си.

— Благодаря. Ще го направя.

— Защо изглеждаш толкова изненадан? — запита Абра, когато излязоха.

— Свикнал съм познатите ми… от предишния ми живот, да кажем така, или да се правят, че не се познаваме, или просто да отминават.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Не всички хора са задници — каза му.

Тръгнаха към колата и завариха до нея Улф. За момент миналото и настоящето се сляха.

— Хубави цветя.

— И законни — весело добави Абра. — Още по-красиви стават, ако човек е в правилното настроение.

— Работа ли имате в Бостън? — запита полицаят, без да сваля очи от Илай.

— Всъщност да.

Тръгна да заобикаля Улф, за да отвори вратата за Абра.

— И ще обясниш ли каква е била работата ти в офиса на Дънкан, та си ходил да разпитваш?

— И това също е законно. — Илай подаде букета на Абра, за да освободи ръцете си.

— Някои хора не могат да устоят да не се завърнат на местопрестъплението.

— А някои не могат да устоят да не вадят нож, като видят умряло куче. Има ли нещо друго, детектив?

— Само това, че ще продължа да се ровя. Кучето още не е погребано.

— О, я стига! — Абра се вбеси, бутна букета в ръцете на Илай и тръгна да рови в чантата си. — Я вижте тук. Това е човекът, който влезе с взлом в Блъф Хаус.

— Абра…

— Не. Достатъчно. Това е мъжът, когото видях в бара онази вечер, най-вероятно същият, който ме нападна в Блъф Хаус. И най-вероятно е човекът, убил Дънкан и после подхвърлил пистолета в дома ми, преди да ви се обади анонимно. И ако спрете да се правите на глупак, ще се запитате защо му е на Джъстин Съскайнд да купува къща в Уиски Бийч, защо е наел Дънкан и защо го е убил. Може и да не е убил Линдзи, а може и да е. Може би знае нещо, защото е престъпник. Така че бъдете ченге и направете нещо.

Взе си отново цветята и яростно си отвори вратата.

— Достатъчно — каза отново и затвори с трясък.

— Гаджето ти е с характер.

— Вие я задействахте, детектив. Отивам да посетя баба си, а после се прибирам в Уиски Бийч. Смятам да живея живота си. А вие правете каквото се очаква от вас.

Влезе в колата, издърпа предпазния колан и потегли.

— Съжалявам. — Абра облегна глава назад, затвори очи за миг и се опита да си възвърне равновесието. — Съжалявам. Вероятно влоших нещата.

— Не, не си. Изненада го. И рисунката на Съскайнд го изненада. Не знам какво ще предприеме по този въпрос, но успя да го свариш неподготвен.

— Малка утеха. Не го харесвам и нищо, което прави или не прави, не може да промени това. Сега… — Абра вдиша дълбоко. — Трябва да издишам лошото и да се успокоя. Не искам Хестър да види, че съм ядосана.

— Мислех, че си разярена.

— Не е чак толкова различно.

— Различно е, когато става въпрос за теб.

Абра мисли върху тези му думи, докато вземаха последния завой до Бийкън Хил.

Реши, че тази къща повече подхожда на Илай. Може би защото мястото внушаваше усещане за история, за много поколения от едно семейство. Харесваше това чувство, харесваше й пейзажът, толкова грижливо оформян, а сега изпъстрен с ранни пролетни цветя.

Подаде букета на Илай.

— Добрият внук.

И влязоха, за да видят Хестър.

Завариха я в дневната й със скицник, чаша студен чай и малка чиния с курабийки. Тя остави скицника и молива си и разтвори ръце.

— Точно от каквото имах нужда, за да направи хубав деня ми.

— Изглеждаш уморена — веднага отбеляза Илай.

— Имам си основателна причина. Току-що приключих с дневната си физиотерапия. Пропуснахте срещата си с Маркиз дьо Сад.

— Ако ти е прекалено трудно, трябва да…

— О, стига — махна Хестър нетърпеливо с ръка. — Джим е чудесен и има страхотно остро чувство за хумор. Знае колко мога да понеса и колко да изисква. Но след терапията съм уморена. Сега обаче се оживих, като ви виждам двамата, а и тези прекрасни цветя.

— Мислех си, че ще трябва да се намеся и да насоча Илай в правилната посока, но се оказа, че той има чудесен вкус. Защо да не ги занеса долу на Кармел, за да ги сложим във ваза?

— Благодаря, мила. Яли ли сте? Можем всички да слезем. Илай, дай ми ръка.

— Защо първо не поседнем за малко? — предложи Илай и самият той седна. — Ще слезем, щом се възстановиш от Дьо Сад. — Кимна на Абра да вземе цветята и се обърна към Хестър. — Не трябва толкова да се напрягаш.

— Забравяш с кого разговаряш. Напрягането е това, което помага работата да се свърши. Радвам се, че дойде и че доведе и Абра.

— Вече не ми е трудно да идвам в Бостън.

— И двамата с теб се лекуваме.

— В началото не полагах толкова усилия.

— Нито пък аз. Вероятно първо трябва да добием инерция.

Той се усмихна.

— Обичам те, бабо.

— И трябва. Майка ти ще се върне след около два часа, но баща ти няма да се прибере преди шест. Ще изчакаш ли поне майка си?

— Такъв е планът. А после се връщаме обратно. Имам си къща и куче, за които да се грижа.

— Да се грижиш за някого е добре за теб. През последните няколко месеца двамата извървяхме дълъг път.

— Мислех, че съм те изгубил. Всички си го помислихме. Предполагам съм решил, че съм изгубил себе си.

— Но ето ни тук. Кажи ми как върви книгата ти.

— Мисля, че върви добре. Някои дни по-добре от други, а понякога си мисля, че за нищо не става. Но винаги, когато пиша, се чудя защо толкова време не съм го правил.

— Имаш талант за адвокат, Илай. Колко жалко, че нямаше как адвокатстването да ти стане хоби, а писането — основната ти професия. Сега обаче можеш да си го позволиш.

— Може би. Всички знаем, че семейният бизнес не ми е силата. Триша винаги е била човекът с призванието за това.

— Дяволски я бива.

— Така е. Но макар да не е за мен, научавам повече за бизнеса и за историята. Обръщам повече внимание на корените.

Очите на баба му заблестяха одобрително.

— Прекарваш си времето в библиотеката на Блъф Хаус.

— Да, така е. Прабаба ми е ръководила фабриката.

— Знам. Иска ми се да я познавах по-добре. Спомням си жилава твърдоглава ирландка. Малко ме плашеше.

— Значи трябва да е била забележителна.

— Такава си беше. Дядо ти я обожаваше.

— Виждал съм снимки — доста хубава е била. Намерих и още из Блъф Хаус. Обаче корените на Ландън Уиски отиват доста по-далеч — чак до Революцията.

— Новаторство, душа на комарджия, разум на бизнесмен, риск и печалба. А разбирачите харесват доброто твърдо питие. Естествено, и войната е помогнала. Войниците са имали нужда от уиски, ранените — също. Всъщност от „Ландън Уиски“ наистина са се включили във войната срещу тиранията и похода към свободата.

— Говориш като истинска янки.

Абра се върна с букета, артистично подреден във ваза.

— Цветята са изключително красиви.

— Наистина. Тук ли да ги оставя или в спалнята ти? — запита Илай.

— Тук. Напоследък повече време прекарвам в седене, вместо в лежане, слава богу. Сега, когато Абра се върна, защо не си поговорим за това, което наистина искаш да знаеш?

— На умница ли се правиш?

— Знам, че съм умница.

Той се ухили и кимна.

— Лъкатушим около онова, което наистина искам да знам. Мисля си, че историята на къщата и на бизнеса може би имат някакво участие във всичко. Само дето още не съм открил какво е. Можем обаче да прескочим два века.

— Не мога да видя лицето му. — Хестър сви юмрук в скута си. Изумруденият пръстен, който носеше често на дясната си ръка, блесна при жеста й. — Опитах всичко, което ми дойде на ума, дори и медитация, в което, както знае Абра, не съм особено добра. Всичко, което виждам или си спомням, са сенки, движение, впечатление за мъж — силует някакъв. Спомням си, че се събуждам, че си мисля, че чувам шум, после се самоубеждавам, че не съм чула нищо. Сега знам, че съм грешала. Спомням си как ставам, отивам до стълбището, после движението, силуета, впечатлението, инстинктивното решение да избягам по стълбите. Това е всичко. Съжалявам.

— Не съжалявай — успокои я Илай. — Било е тъмно. Може да не си спомняш лицето, защото не си го видяла или поне не достатъчно ясно. Кажи ми за шумовете, които си чула.

— Тях по-добре си ги спомням или поне така мисля. Реших, че съм сънувала, и спокойно можеше да е така. Помислих си, че в комина са се вмъкнали катерички. Веднъж беше станало, много отдавна, но разбира се, сложихме прегради. После чух скърцане и полузаспала си казах: кой се е качил тук горе? След това се разбудих напълно, реших, че съм си въобразила, и понеже не можех да заспя, реших да сляза долу за чай.

— А миризмите? — запита Абра.

— Прах. Пот. Да. — Със затворени очи Хестър се опита да се съсредоточи. — Странно, макар досега да не си давах сметка, докато не попита.

— Ако е дошъл от третия етаж, дали има нещо там, което предполагаш, че може да е дошъл да търси?

Тя поклати глава и погледна Илай.

— Повечето неща горе са само спомени и история. Има и такива, които не се вписват в съвремието. Има някои прекрасни неща, дрехи, подаръци, списания, стари книжа за къщата, снимки.

— Видях много от тях.

— В дългосрочните ми планове влиза намерението да наема експерти, които да опишат всичко за музея на Уиски Бийч.

— Това е страхотна идея. — Абра засия. — Никога не си я споделяла.

— Все още се планират етапите.

— Стари книжа — прошепна Илай.

— Да, и счетоводни книги, списъци с гости, копия на покани. Отдавна не съм ги преглеждала, а и честно, никога не съм виждала всичко. Нещата се менят, времената се менят. Двамата с дядо ти нямахме нужда от голяма прислуга, след като децата се отделиха, така че почнахме да използваме третия етаж като склад… въпреки че една-две години рисувах там. Когато дядо ти Илай почина, там бяха само Бърти и Една. Трябва да си ги спомняш, млади Илай.

— Помня ги, да.

— Когато се пенсионираха, нямах нужда от друга прислуга. Трябваше да се грижа само за къщата и за мен. Понякога си мисля, че онзи човек е бил горе от любопитство или се е надявал да открие нещо.

— Има ли там нещо от времето на корабокрушението на „Калипсо“?

— Трябва да има. Ландън не обичали да изхвърлят. Повечето ценности са пръснати из къщата, но на третия етаж трябва да има и някои дреболии.

Веждите й се събраха, докато се опитваше да се сети.

— Не съм обръщала внимание на това място, предполагам. Просто спрях да го забелязвам и си казах, че един ден ще наема експерти. Онзи може да си е въобразил, че там има карти, което е глупаво. Ако бяхме намерили нещо с кръстче на него, щяхме и сами да сме изкопали съкровището много преди това. А може да си е мислил, че там е дневникът на Виолета Ландън, примерно. Но семейните предания твърдят, че след като брат й убил любовника й, тя изгорила дневниците си, любовните писма, всичко. Ако въобще ги е имало. Ако бяха оцелели, все щях да съм чула за тях.

— Добре. Помниш ли да си получавала някакви обаждания, да са те разпитвали, някой да е искал да купи от антиките или само достъп, защото, примерно, е щял да пише книга?

— За бога, Илай, не мога да си спомня всички такива случаи. Единственото, заради което се изкушавах да наема някого другиго, освен Абра, е да има кой да се разправя с това.

— Значи нищо не те е впечатлило?

— Не, не се сещам.

— Кажи ми, ако си спомниш нещо.

Тя обаче вече си беше спомнила достатъчно, а и Илай забеляза, че отново е пребледняла леко.

— Какво има за обяд? — попита той.

— Трябва да слезем и да проверим.

Помогна й да стане, но когато понечи да я вдигне, тя го блъсна назад.

— Няма нужда да ме носят. Справям се съвсем добре и с бастуна.

— Може и да е така, но ми харесва да се правя на Рет Бътлър.

— Той не е носил баба си по стълбите за обяд — изтъкна Хестър.

Илай я вдигна на ръце.

— Обаче би я носил.

Абра взе бастуна и докато гледаше как Илай носи баба си по стълбите, напълно разбра защо се е влюбила.

27.

Докато си вземаха довиждане с Хестър, Абра реши, че денят е бил добър. Стисна ръката на Илай и му го каза. Тръгнаха към колата и видяха Улф на отсрещната страна на улицата.

— Какво прави този? — ядоса се тя. — Защо? Да не си въобразява, че спонтанно ще идеш при него и ще си признаеш всичко?

— Иска да знам, че е тук. — Илай седна зад волана и спокойно запали. — Малка психологическа война, изненадващо ефективна. Осъзнах го миналата зима, когато почти не излизах от вкъщи, защото отидех ли да си подстрижа косата например, не можех да бъда сигурен дали няма да влезе и да седне на стола до мен.

— Това е тормоз.

— Технически погледнато. И да, бихме могли да му повдигнем обвинение, но в този момент най-много просто да му размахат пръст. Нищо не би се променило, а истината е, че съм прекалено изморен, за да ми пука. По-лесно е просто да оставя нещата така.

— Поставил си се под домашен арест.

Не беше мислил за това по този начин, поне не до този момент. Но Абра не грешеше. Точно по този начин беше възприемал с някаква част на съзнанието си отиването си в Уиски Бийч — като самоналожено изгнание.

С тези дни беше свършено.

— Нямаше къде да ходя — обясни той. — Приятелите ми страняха или просто изчезнаха. Адвокатската ми кантора ме остави да си тръгна.

— А какво стана с невинността до доказване на противното?

— Законът е такъв, но няма особена сила, когато се отнася до важни клиенти, репутация и адвокатски такси.

— Би трябвало да те подкрепят, дори и само от принципни съображения.

— Имат си други съдружници, партньори, клиенти и персонал, с които да се съобразяват. В началото му викаха отпуск, но с мен беше свършено и всички го знаехме. Все едно, това ми даде време и причина да пиша, да се опитам да се съсредоточа върху това.

— Не изкарвай нещата така, сякаш са ти направили услуга — сряза го тя. — Ти сам си си направил услуга. Постъпил си правилно.

— Писането ми се яви като спасително въже и е добре, че не го изпуснах. Когато не дойдоха да ме арестуват и си повярвах, че има причина да очаквам новия ден, реших да ида в Блъф Хаус.

Абра реши, че това е някакъв вид пречистване. Отърваваше се от умората и напрежението и според нея бе напълно готов да приеме подадената му ръка.

— А сега? — запита го тя.

— Сега спасителното въже не ми е достатъчно. Не мога просто да си седя вкъщи и да чакам. Ще се боря. Ще намеря отговорите. И когато се сдобия с тях, ще ида при Улф и ще му ги натикам в гърлото.

— Обичам те.

Илай я погледна с усмивка, която замръзна от изненада, щом видя очите й.

— Абра…

— Ей, по-добре си гледай пътя! — посочи тя с ръка и той удари спирачки, преди да блъсне колата отпред.

— Лош момент избрах — продължи тя. — Не е романтичен, нито в подходящото време, обаче вярвам в изразяването на чувствата, особено ако са положителни. А любовта е най-положителното чувство. Харесва ми да обичам, а не бях сигурна, че ще бъде така. Толкова много болка сме оставили зад гърба си, че няма как част от нея да не ни съпровожда и сега. Може би ще ни помогне да останем такива, каквито сме. Лошото обаче е, че отново ни принуждава да се колебаем дали да се доверим, да протегнем ръка и да рискуваме.

Невероятно беше, наистина невероятно, че изричането на тези думи на глас я накара да се почувства по-силна, по-свободна.

— Не очаквам от теб да рискуваш само защото аз съм го направила, но трябва да се чувстваш добре, да се чувстваш щастлив, задето една умна, интересна и смутена жена е влюбена в теб.

Илай се бореше с трафика, за да успее да излезе на магистралата.

— Наистина съм щастлив — призна й той. И се паникьоса.

— Тогава това е достатъчно. Трябва ни по-добра музика — реши Абра и се зае да настройва радиото.

Това ли беше — зачуди се той. Обичам те, чакай да сменя станцията. Как, дявол да го вземе, се очакваше да се държи с такава жена? С нея му беше по-трудно да се справи, отколкото с трафика в Бостън, не, тя беше дори по-непредсказуема.

Докато пътуваха, се опита да мисли за нещо друго, но мислите му продължиха да кръжат около думите й като пръсти, търсещи мястото на мъчителен сърбеж. Сигурно трябваше да й отговори някак. Трябваше да се справят с… това. И как, да му се не види, да мисли трезво и рационално за любовта и всичко останало, когато имаше толкова проблеми, с които да се оправя, да работи по тях, да ги разрешава?

— Трябва ни план — заяви Абра и отново го хвърли в паника. — Боже мили, само да си видиш лицето. Истински портрет на едва сдържания мъжки ужас. Нямах предвид план за ситуацията „Абра е влюбена в Илай“, така че се успокой. Имах предвид план, за да разберем защо Джъстин Съскайнд е рискувал да се промъкне до третия етаж на къщата. Трябва внимателно и систематично да огледаме всичко, което е струпано там.

— Аз вече започнах — по няколко часа всеки ден, но почти нямам напредък. Виждала ли си колко неща има горе?

— Ето затова казах „систематично“. Придържаме се към версията, че той търси съкровището. Разширили сме я до разумното предположение, че разполага с информация — достоверна или не — която го е довела до идеята да рови в мазето. Можем да продължим с логически допускания. Например — търсил е още информация, друга следа, нещо, което според него потвърждава мястото.

Илай предположи, че невидимите или липсващите точки в цялостната картина са твърде много, но реши, че все пак не е лоша идея да свържат това, с което разполагаха.

— Според това, което знаем, той е открил каквото е търсил.

— Може би, но оттогава все се връща в къщата. Все още си мисли, че тя е ключът.

— Нещата не бяха разбъркани. — Илай се замисли. — Не знам как са били подредени в скриновете, раклите, сандъците и всичките му там чекмеджета, така че може и да е било тършувано из тях преди полицията. Но ако се е ровил там, е бил внимателен. После полицаите обърнаха всичко наопаки.

— Но как е можел да знае, че някой няма да се качи горе и няма да намери преди него това, което е търсил? Не е искал никой да знае, че има достъп до къщата. Нямаше и да разберем, ако не бяхме тръгнали из мазето в мрака.

— Слязохме в мазето, защото той прекъсна захранването. Което пък ни води до влизането с взлом.

— Добре де, така е. Но щеше ли да идеш да търсиш чак дотам? Можеше просто да се прибереш и да се обадиш на полицията, вместо да слизаш долу и да търсиш следи от нападателя. А и дори да ти хрумнеше да слезеш в мазето, можеше и да не стигнеш по-далеч от винарската изба.

— Добре. Поел е премерен риск.

— Защото му трябва достъп. Ако предприемем систематично проучване, можем да открием повече за намеренията му. Ще трябва да го изчакаме да се върне, преди да опитаме номера с капана. Но дотогава можем да сме активни. По-активни всъщност. Знам, че си проучвал и си правил връзки между източниците, че си разглеждал различни теории, а и днешното ни пътуване ни даде допълнителна информация. Обаче ми харесва ръцете ми да са заети.

— Можем да огледаме по-обстойно.

— Пък и повечето време, прекарано горе, може да ни даде още идеи как да използваме етажа. Ще ти донеса мостри на цветове.

— Така ли?

— Цветовете вдъхновяват.

— Не — каза той след малко. — Не мога да се справя.

— С кое?

— С теб.

Когато най-сетне влязоха в градчето, облекчението му се смеси с объркване от това непрестанно прескачане от любов към радиостанции, от систематично претърсване към капани, а после към цветни мостри.

— За колко неща можеш да мислиш наведнъж?

— За много, особено ако нещата са важни, уместни или интересни. Любовта е важна и разбира се, музиката по време на път. Претърсването на третия етаж и изглаждането на плана за евентуалното залавяне на Съскайнд в къщата е нещо напълно необходимо, а цветовете са интересни… и всъщност са едновременно важни и необходими.

— Предавам се — заяви Илай и паркира колата пред Блъф Хаус.

— Добър избор. — Абра слезе, размаха ръце и се завъртя в кръг. — Обичам миризмата на това място, начина, по който се усеща въздухът. Искам да тичам по плажа, докато се изпълня с него.

Илай не можеше да свали поглед от нея, не можеше да пренебрегне излъчването й.

— Толкова много означаваш за мен, Абра.

— Знам.

— Повече, отколкото друга някога е означавала.

Тя свали ръце.

— Надявам се.

— Обаче…

— Спри. — Абра измъкна чантата си от колата и разтърси коси. — Няма нужда да му слагаш етикет. Не очаквам компенсация. Просто приеми моя дар, Илай. Може би ти го давам прекалено рано, може да е и недобре опакован, но все пак си е дар.

Запъти се към вратата и Барби излая отвътре.

— Алармата ти излиза. Ще се преоблека и ще я взема с мен да потичаме.

Той измъкна ключовете си.

— И аз мога да потичам.

— Чудесно.

Абра не повдигна въпроса повече. Вместо това усърдно се зае с новата задача. Започнаха да разопаковат сандъци, а тя прилежно инвентаризираше съдържанието на лаптопа.

Не бяха експерти, но все пак организираното описване на предметите можеше да помогне да се сбъдне мечтата на Хестър за музея. Така че отделяха, изучаваха, каталогизираха и отново връщаха всичко по местата, а Илай подбираше документацията, счетоводните книжа и дневниците.

Прелистваше ги, правеше си бележки и си изграждаше собствена теория.

Абра си имаше и друга работа. Той също, но бе нагласил графика си спрямо това копаене в миналото, както го наричаше. Към документацията добави и дневници, в които педантично бяха описвани покупки на птици, телешко, яйца, масло и разнообразни зеленчуци от местен фермер на име Хенри Трибет.

Реши, че Трибет трябва да е предшественик на другаря му по чашка Стоуни. Позабавлява се, като си представи Стоуни с фермерска сламена шапка и престилка, когато Барби изджавка предупредително и се втурна с лай напред.

Илай се изправи от импровизираното си работно място, състоящо се от маса от кашон и сгъваем стол. В мига, когато лаят спря, се обади Абра.

— Аз съм. Не слизай, ако си зает.

— На третия съм! — извика той в отговор.

— О. Само да оставя някои неща и се качвам.

Звучеше му добре. Да чуе как гласът й нарушава тишината в къщата, да знае, че тя се качва по стълбите при него, за да работят заедно, да му донесе частици от своя ден и хората, с които е била.

Когато се опитваше да си представи дните си без нея, си спомняше черния облак от незапълнено с нищо време, самоналожения си домашен арест — всичко беше мрачно, безцветно и тежко.

Никога нямаше да се върне там. Твърде много се беше доближил до светлината. Но често си мислеше, че сиянието на светлината е Абра.

Малко след това я чу как се качва тичешком.

Носеше дълги дънки и червена тениска с надпис „Йога мацките са яки“.

— Здрасти, отмениха ми един масаж, така че… — Тя спря, преди да стигне до стола, на който седеше Илай в очакване на целувката й.

— О, боже!

— Какво? — изправи се той, готов да я защитава от всякакви паяци или убийци фантоми.

— Тази рокля!

Скокна към роклята, провиснала от сандъка, който Илай беше почнал да описва. Издърпа я и хукна към огледалото, чието покривало вече беше успяла да махне. В това време сърцето на Илай спря да се опитва да излезе навън. И както вече я беше виждал да прави с балните и коктейлните рокли, костюмите и с каквото още й хванеше окото, Абра задържа пред себе си смелата коралова рокля от двайсетте години с ниска талия и ресни до коленете.

Завъртя се така, че ресните се надигнаха и затанцуваха.

— Дълги, дълги перлени нанизи, цели купища от тях, подходяща шапка клош и безкрайно дълго сребърно цигаре. И само си представи къде е била тази рокля! Танцувала е чарлстон на някой страхотен прием или в нелегален бар. Возила се е във форд модел Т, пила е домашен джин и контрабандно уиски.

Отново се завъртя.

— Жената, която е носила това, е била смела, дори малко твърдоглава и абсолютно уверена в себе си.

— Отива ти.

— Благодаря, защото е страхотна. Да ти кажа, с това, дето вече сме го намерили и описали, можеш да отвориш моден музей точно тук.

— Да, ще пусна тълпите да ровят и да пипат навсякъде.

Мъжете са си мъже, реши Абра, пък и нямаше никакво намерение да променя това.

— Добре де, не тук, но разполагаш с повече от достатъчно, за да го изложиш в музея на Хестър. Някой ден. — Внимателно уви роклята в плат. — Погледнах през телескопа, преди да вляза. Все още няма следа от него.

— Ще се върне.

— Знам, но мразя да чакам. — Най-сетне отиде при него да го целуне. — Защо не пишеш? Все още е рано, за да спираш.

— Приключих първата чернова и си взех почивка, за да я оставя малко да отлежи.

— Приключил си! — Абра обви ръце около врата му и разтърси бедра. — Но това е фантастично! Защо не празнуваме?

— Първата чернова не е книга.

— Разбира се, че е. Това е книга, която просто чака да я изгладят. Как се чувстваш?

— Ами и това трябва да се изглади, но твърде добре. Краят се разви по-бързо, отколкото очаквах. В мига, когато наистина го видях, той оживя.

— Значи определено ще празнуваме. Ще приготвя нещо страхотно за вечеря и ще сложа бутилка шампанско да се охлажда. — Абра седна в скута му цялата разтреперана. — Толкова се гордея с теб.

— Все още не си я чела. Само една глава.

— Това няма значение. Завършил си я. Колко страници са?

— Сега ли? Ами петстотин четирийсет и три.

— Написал си петстотин четирийсет и три страници, и то докато изживяваше личен кошмар. Направи го в период на голяма житейска промяна, на непрекъсната борба, стрес и дори катаклизъм. Ако не се гордееш със себе си, значи си или досадно скромен, или глупав. Кое от двете е?

Илай осъзна, че тя току-що го беше окрилила.

— Предполагам, по-добре е да кажа, че се гордея със себе си.

— Така е много по-добре. — Абра го целуна шумно и отново обви ръце около шията му. — По това време догодина книгата ти ще е публикувана или ще е на път да излезе. Името ти ще е изчистено и ще си отговориш на всички въпроси около теб и Блъф Хаус.

— Харесвам оптимизма ти.

— Не е само оптимизъм. Гледах на карти таро.

— О, добре тогава. Ще изхарча зашеметяващия си аванс за пътуване до Белиз.

— Съгласна съм. — Абра се облегна назад. — Оптимизмът и гледането на таро са равни на могъща сила, господин скептик, особено когато човек положи усилия и се изпоти. Защо пък Белиз?

— Идея си нямам. Това беше първото, което ми дойде на ума.

— Често първите неща са най-добрите. Нещо интересно днес?

— Нищо, което да се отнася до съкровището.

— Добре де. Имаме още много за разглеждане. Започвам с друг сандък.

Отправи се към един сандък, но после реши да смени жертвата си и си избра стар скрин с чекмеджета.

Невероятно беше какви неща пазят хората. Стари покривки за маса, избледнели парчета бродерия, детски рисунки на хартия — толкова изсъхнали, че се уплаши да не се счупят в ръцете й. Намери колекция плочи, вероятно от времето на невероятната коралова рокля. Развеселена отметна покривалото на грамофона, духна отгоре му и нагласи една плоча.

Усмихна се на Илай, когато пукащата тиха музика изпълни стаята. Размаха ръце и направи няколко стъпки чарлстон. Илай й се усмихна в отговор.

— Просто си задължена да облечеш роклята.

— Може би по-късно — разсмя се тя.

Затанцува към скрина и отвори следващото чекмедже.

Натрупа цели купчини от неизползван или частично използван плат, като прилежно сгъваше парчетата. Някой се бе занимавал с шиене някога и беше прибирал в чекмеджетата коприна и брокат, фина вълна и сатен. Със сигурност оттук водеха произхода си някои страхотни рокли, а други, вече замислени, така и не са били ушити.

Когато Абра стигна до най-долното чекмедже, то се отвори наполовина. След няколко дръпвания тя измъкна старите парчета плат… и плик с карфици, стар игленик с формата на зрял домат и тенекиена кутийка с различни модели на дрехи.

— О, модели! От трийсетте и четирийсетте. — Внимателно ги извади. — Блузи и вечерни рокли. Боже мой! Само виж тази рокля без ръкави.

— Забавлявай се.

Абра едва го удостои с поглед.

— Разкошни са. Всички тия модели ме карат да се чудя защо досега не съм се занимавала с ретро облекла. Интересно, дали бих могла да ушия тази рокля?

— Да шиеш? — Изгледа я. — Мислех, че за това си има магазини.

— От жълта коприна с малко виолетки може би. Никога не съм шила рокля, но бих се радвала да опитам.

— Давай.

— Може дори да пробвам на онази стара шевна машина, която намерихме тук. Просто за да запазя стила.

Замечтана подреди моделите и се обърна към празното чекмедже.

— Заседна. Може би нещо му пречи… — измърмори.

Наведе се и заопипва дъното, после страните и пак дъното.

— Нещо се е приклещило или пък…

А после пръстите й напипаха нещо метално и извито.

— Има нещо тук в ъгъла — каза тя на Илай. — И в двата ъгъла всъщност.

— Ей сега ще погледна.

— Не мога да разбера защо пречи на чекмеджето да се отвори. То просто…

Нетърпеливо натисна в ъглите и чекмеджето се плъзна навън, почти в скута й. Илай отново вдигна поглед при изненаданото й „О!“

— Добре ли си?

— Да, просто малко ми удари коленете. Това е като преграда, Илай. Тайна преграда в дъното на това чекмедже.

— Да, попаднах на няколко такива в бюрата и едно в стария бюфет.

— А там дали попадна на нещо такова?

Подаде му дървена кутия, върху която беше гравирано стилизирано извито „Л“.

— Досега не.

Заинтригуван, Илай остави работата си, когато Абра сложи кутията на кашона.

— Заключена е — оповести тя.

— Може би ключовете са при онези, които описвах, повечето намерих в тайното чекмедже на стария бюфет.

Абра погледна към буркана, в който пускаха ключовете, открити при претърсването на третия етаж. А после просто свали фиба от косата си.

— Първо да опитаме с това.

Той се разсмя.

— Сериозно? Ще отключиш ключалката с игла за коса?

— Това е класическият начин, нали? Колко сложно може да бъде?

Пъхна фибата, завъртя я, размърда я и пак завъртя. Изглеждаше решена да отвори кутията, но Илай все пак се отправи да вземе буркана. И тогава чу тихичко изщракване.

— Правила ли си това и преди?

— Не, откакто бях на тринайсет и изгубих ключа на дневника си. Но някои умения си остават.

Надигна капака и откри скрити писма.

И преди се бяха натъквали на писма. Повечето бяха кореспонденции с Бостън и Ню Йорк. Някои бяха от войници, други — от дъщери, омъжени надалеч. Абра все се надяваше да открие и любовни писма.

— Хартията изглежда стара — каза тя и внимателно ги извади. — Писани са с перо, мисля… и да, има и дата. Петнайсети юни хиляда осемстотин двайсет и първа. Адресирано е до Едуин Ландън.

— Братът на Виолета. Трябва да е бил на около шейсет. Умрял е през… — Илай се разрови в спомените си за семейната история. — Мисля, че през осемстотин трийсет и някоя, но някъде в началото на десетилетието. От кого е?

— Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Май да. „Сър, съжалявам за нещастните обстоятелства, съпътствали срещата ни прежната зима. Никак не възнамерявах да наруша уединението ви, нито да предизвикам добрата ви воля. Докато изясните напълно въз… възгледите и решенията си, се чувствам задължен да ви пиша по погл… не, повеля на моята майка и ваша сестра, Виолета Ландън Фицджералд…“

Абра млъкна, ококори се и погледна Илай.

— Илай!

— Продължавай да четеш. — Изправи се и надникна над рамото й, за да огледа писмото. — В семейната история няма данни да се е омъжвала и да е имала деца. Продължавай да четеш — повтори той.

Внимателно, заради състоянието на писмото, Абра го обърна.

— О, Илай.

— Избягала е. Чакай, нека помисля. — Той закрачи из стаята. — Няма данни за брака й, за някакви деца, за смъртта й… Не и в семейния архив във всеки случай. И никога не съм чувал за тези Фицджералд.

— Баща й е унищожил някакви документи, нали?

— И това се е случило, да. Тя избягала, а той не само се отрекъл от нея, ами я заличил и от всички документи.

— Трябва да е бил дребен и грозен човек.

— Висок, тъмнокос и красив според портретите — поправи я Илай. — Но ти имаш предвид вътрешно. Вероятно си права. Значи Виолета се маха оттук, отхвърлена от семейството си, и заминава за Бостън или Кеймбридж. По някое време се омъжва, има деца — поне този син. Дали Фицджералд е бил оцелелият от „Калипсо“? Името е ирландско, не е испанско.

— Може да го е ползвала за прикритие. Или по-вероятно го е срещнала и се е омъжила за него, след като е избягала. Но наистина ли не е имало никакъв опит за сдобряване до този момент? Докато тя умира?

— Не знам. Според някои версии тя заминава с любовник, повечето обаче твърдят, че е избягала, след като брат й убил любовника. По време на това проучване се сблъсках и с предположения, че е била отхвърлена, защото е била бременна. В общи линии заличават името й, така че няма документи, които я споменават след края на седемдесетте години на осемнайсети век. Сега, като имаме това, можем да потърсим данни за Джеймс Дж. Фицджералд от Кеймбридж и да започнем да работим и в тази посока.

— Илай, следващото писмо е от септември същата година. Отново е молба. Тя е по-зле, а дълговете се трупат. Джеймс твърди, че майка му е твърде слаба, за да държи перото и да пише сама. Говори от нейно име. О, къса ми сърцето.

Абра изтри сълзите от очите си.

— Но не й е простил, нали? Третото писмо, последното. С дата шести януари е.

Абра остави последното писмо при другите.

— Съгласна съм с него.

— Едуин Ландън и баща му определено са били сурови непреклонни мъже.

— Да, тези писма изваждат това наяве.

— И повече. Не знаем дали Едуин е отговорил, нито какво е писал, ако го е направил, но е ясно, че драмата с Виолета е станала през август 1774 година. Пет месеца след крушението на „Калипсо“ край Уиски Бийч. Трябва да потърсим информация за Джеймс Фицджералд. Трябва ни и датата на раждането му.

— Мислиш, че когато си е тръгвала, е била бременна.

— Мисля, че мъже като Роджър и Едуин Ландън биха я съдили строго. А и в онези времена как би се отразила на социалния им възход и на бизнеса им една дъщеря, бременна от някой низш и извън закона? Няма как да го приемат.

Илай се върна при Абра и отново огледа писмото и подписа.

— Джеймс е обикновено име, често срещано. Синовете често се кръщават на бащите си.

— Мислиш, че любовникът й, морякът от „Калипсо“, е бил Джеймс Фицджералд?

— Не. Мисля, че любовникът й е бил Натаниъл Джеймс Брум, който е оцелял след крушението на кораба си заедно със Зестрата на Есмералда.

— Другото име на Брум е било Джеймс?

— Аха. Който и да е бил Фицджералд, се басирам, че е била бременна, когато се е омъжила за него.

— Брум може да е избягал с нея и да си е сменил името.

Илай разсеяно прокара ръка през косите й, като се сети за щастливия край, който беше измислила за клетата учителка и избягалия с нея Ландън.

— Не мисля. Човекът е бил пират, при това сравнително известен. Не мога да си го представя как усяда в Кеймбридж и отглежда син, който става секретар. А и той никога не би оставил съкровището при Ландън. Едуин го е убил, така виждам нещата. Убива го, взема съкровището и изпъжда сестра си.

— За пари? Изпъждат я, заличават я и за какво? За пари?

— Взела е известен престъпник за свой любовник. Убиец, крадец, мъж, който със сигурност е щял да бъде обесен, ако го заловят. Ландън били натрупали състояние, обществен престиж и са имали известно политическо влияние. Щели са да бъдат съсипани, ако се разчуе, че са подслонили издирван човек или са знаели, че е подслонен. Трябвало някак да се справят с нея и със състоянието й.

— Да се справят с нея?

— Не съм съгласен с това, което са извършили, само ти нахвърлям позициите им и вероятните им действия.

— Адвокат Ландън. Не, той нямаше да е от любимите ми хора.

— Адвокат Ландън просто ти обяснява действията на мъже от онази епоха, техния светоглед. Дъщерите са били собственост, Абра. Не е било редно, но това е историята. И внезапно от актив тя се превръща в пасив.

— Не мисля, че мога да слушам това.

— Успокой се. Говоря ти за късния осемнайсети век.

— Звучи, сякаш нямаш нищо против това.

— Това е история и единственият начин да се опитам да си съставя ясна картина, е да мисля логично, а не емоционално.

— Предпочитам емоционалното.

— Там много те бива. — Че какво пък, каза си той. Щяха да използват и емоциите, и логиката. — Добре, какво се е случило според емоциите ти?

— Роджър Ландън е бил себично безчувствено копеле, а синът му Едуин — безсърдечен кучи син. Не са имали право да съсипват живота на Виолета. И това не е просто история. Това са хора.

— Абра, съзнаваш ли, че спорим за хора, които са умрели преди около двеста години?

— А ти какво мислиш?

Илай прокара лице през лицето си.

— Защо да не си го кажем? Отново стигнахме до първоначалното заключение, част от което е и фактът, че Роджър и Едуин Ландън са били коравосърдечни тесногръди опортюнистични копелета.

— Така е малко по-добре. — Тя присви очи. — Опортюнистични. Ти наистина вярваш не само че съкровището е съществувало, не само че е изплувало на брега с Брум, ами и че Едуин е убил Брум и е откраднал съкровището.

— Ами то така или иначе си е било открадната собственост, но да. Мисля, че го е открил и го е взел.

— Тогава къде, по дяволите, е?

— Мисля по въпроса. Но всичко това е съмнително, ако първоначалната хипотеза е грешна. Трябва да открия сина на Виолета.

— И как?

— Мога да го направя и сам, което ще отнеме време, защото това не е по моята част, но има доста помощни материали и някои добри генеаложки сайтове. А може да спестя време, като се свържа със специалист. Познавам точния човек. Някога бяхме приятели.

Абра разбра. Някой, който му е обърнал гръб. Освен това си даде сметка, че независимо от логичните му аргументи, той разбира през какво е преминала Виолета. Знаеше много добре какво е да си отхвърлен и осъден.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Мислех си преди няколко седмици, но го отложих. Защото всъщност не искам да го направя. Но ще се опитам да прочета тази страница от книгата на Виолета. Когато наистина стане трудно, е хубаво да се прости.

Абра сложи длани на лицето му.

— И все пак трябва да празнуваме. Сега ще сляза и започвам подготовката. Трябва да оставим тези писма на сигурно място.

— Ще се погрижа за тях.

— Илай, защо според теб Едуин е запазил писмата?

— Не знам, освен че Ландънови обичаме да пазим неща. Скринът може да е бил негов, а прибирането им в тайника — неговият начин да ги запази, без да му се налага да ги гледа.

— Далеч от очите, далеч от ума. Като Виолета — кимна Абра. — Трябва да е бил много тъжен човек.

Тъжен? Илай се замисли, когато тя излезе. Съмняваше се. Предполагаше, че Илай Ландън е бил самодоволен кучи син. Но сигурно няма родословно дърво без някой и друг крив клон.

Използва лаптопа, за да потърси номера на някогашния си приятел, и после взе телефона си. Откри, че прошката не идва лесно. За разлика от изгодата. Може би и прошката щеше да дойде… а ако не станеше така, поне щеше да си получи отговорите.

28.

С прибрана коса и навити до лактите ръкави, Абра режеше картофи в тенджерка. Вдигна поглед, щом Илай влезе в кухнята.

— Как мина?

— Трудно.

— Съжалявам, Илай.

Той само сви рамене.

— По-трудно беше за него, отколкото за мен, предполагам. Всъщност по-добре познавам жена му. Беше помощник-адвокат в старата ми фирма. Той преподава история в Харвард, а също и генеалогия. Играехме баскетбол два пъти месечно, пили сме по някоя бира тук и там. Това е всичко.

Според Абра това беше достатъчно човек да бъде удостоен с малко лоялност и съпричастие.

— Все едно. След първоначалната неловкост и напрежение и свръхентусиазираното „радвам се, че те чувам, Илай“, той се съгласи да го направи. Всъщност мисля, че се чувства достатъчно виновен, за да го превърне в свой приоритет.

— Добре. Това помага да се уравновесят везните.

— Защо тогава ми се ще да ударя нещо?

Абра огледа картофа, който току-що беше накълцала злобно на няколко неравномерни части. Знаеше прекрасно как се чувства той.

— А защо вместо това не идеш да повдигаш малко тежести? Ще ти отвори апетит за пълнените свински пържоли и огретена от картофи и зелен фасул. Мъжествено празнично ястие.

— Може и да го направя. Трябва да нахраня кучето.

— Вече я нахраних. Сега се е проснала на верандата и гледа как хората шетат в това, което смята за свой двор.

— Трябва да ти помогна.

— Изглеждам ли така, сякаш искам помощ?

Това го накара да се усмихне.

— Не.

— Иди и спортувай. Харесвам мъжете ми да са мускулести.

— В моя случай може да ти се наложи да изчакаш.

В гимнастическия салон здравата се изпоти, за да пребори чувството на безсилие и депресията, които вървяха ръка за ръка. Когато душът отми остатъците им, се почувства облекчен.

Разполагаше с това, което му трябва — експерт, който да разреши проблема. Ако вината помогнеше, това нямаше или не би трябвало да има значение.

Без много да му мисли, Илай взе Барби на разходка до градчето. Направи му впечатление, че хората го заговарят, викат го по име и го питат как е, без да подхождат предпазливо и неловко, както беше свикнал.

Купи букет лалета с цвят на патладжан. На връщане махна на Стоуни Трибет, когато възрастният човек излезе от бара.

— Да те черпя бира, момче?

— Не сега. Чакат ме за вечеря. Обаче ми запази място за петък.

— Готово.

И това, даде си сметка Илай, превръщаше Уиски Бийч в негов дом. Място в бара в петъчната вечер, небрежен поздрав, вечеря на печката и увереността, че жената, за която те е грижа, ще се усмихне, когато й подариш цветята.

И тя се усмихна.

Лалетата стояха до свещите върху масата на верандата, прибоят шумеше, а звездите проблясваха. Шампанското пускаше мехурчета и точно там, точно в този миг Илай почувства, че всичко е наред в света му.

Беше се завърнал у дома. Съблякъл бе твърде тясната кожа, отворил беше нова книга, затворил бе кръга… всяка аналогия вършеше работа. Беше там, където искаше да бъде, с жената, с която искаше да е, правеше това, което го караше да се чувства цял, истински.

На верандата си имаше цветни лампички и вятърни звънчета, саксии с цветя… и куче, което спеше до стълбите към плажа.

— Това е…

Абра вдигна вежди.

— Какво?

— Както трябва. Просто както трябва.

И когато тя му се усмихна отново, наистина беше така. Просто както трябва.

По-късно, когато къщата утихна и Абра лежеше в обятията му, Илай не можеше да разбере защо сънят го отбягва. Заслуша се в ритъма на дишането й и в приглушеното сънено скимтене на Барби, която май сънуваше, че гони червената си топка в морето.

Заслуша се в Блъф Хаус и си представи как баба му се буди нощем от някакъв необичаен шум.

Накрая стана и реши да слезе долу, за да си вземе книга. Вместо това се качи на третия етаж за тестето с документацията. Седна край картонената маса с адвокатския си бележник и лаптопа.

През следващите два часа чете, пресмята, проверява данни, сравнява домашните счетоводни книжа с търговските дневници.

Главата му запулсира, но той разтърка очи и продължи да чете. Все пак беше учил право. Но наказателно, а не търговско, нито пък счетоводство или мениджмънт.

Трябваше да остави това на баща си или сестра си. Не можеше обаче да се откъсне.

Предаде се към три сутринта. Очите му сякаш бяха пълни с пясък, слепоочията му пулсираха, шията го болеше.

Но вече знаеше. Беше разбрал.

Трябваше му време, за да помисли. Слезе до кухнята и извади аспирин от шкафа. Изпи чашата с вода като умиращ от жажда човек и излезе на терасата.

Благоуханният вятър се плъзна по него. Ухаеше на море и на цветя. Цялото небе бе осеяно със звезди, ярката, почти пълна луна огряваше всичко.

А там, на скалния нос, под който беше загинал един човек, фарът на Уиски Бийч изпращаше спасителния си лъч.

— Илай? — Облечена в бял като луната халат, Абра излезе навън. — Не можеш да спиш ли?

— Не.

Вятърът накъдри халата й, развя къдриците й и лунната светлина засия в очите й.

Кога беше станала толкова красива?

— Имам малко чай, който може и да помогне.

Приближи се до него и се пресегна, за да разтрие раменете му и да освободи напрежението. Когато срещна погледа му, загриженото й изражение се смени с любопитство.

— Какво има?

— Доста неща. Много неочаквани и големи неща в един дори още по-неочакван куп с книжа.

— Защо не седнеш? Ще мога да те разтривам, докато ми разказваш.

— Не — хвана ръцете й той и ги задържа между дланите си. — Просто ще го кажа. И аз те обичам.

— О, Илай. Знам.

Не тази реакция беше очаквал. Всъщност май беше малко дразнещо.

— Наистина?

— Да. Но, за бога… — Обви ръце около него и притисна лице към рамото му. — Толкова е прекрасно, че те чувам да го казваш. Мислех си, че няма да е хубаво, ако не ми го кажеш. Но не знаех, че чувството ще е такова. Откъде можех да знам? Ако знаех, щях да те гоня като вълк, за да изтръгна тези думи от теб.

— Но откъде знаеше, след като не съм ти го казвал?

— Когато ме докосваш, когато ме гледаш, когато ме прегръщаш, го чувствам. — Изгледа го с насълзени очи. — А и не бих могла да те обичам толкова, ако ти също не ме обичаше. Нямаше да се чувствам толкова прекрасно с теб, ако не знаеше, че ме обичаш.

Разроши косите й, всички ония диви къдрици, и се зачуди как е успявал да живее дори и ден без нея.

— Значи само ме чакаше да си призная?

— Само чаках теб, Илай. Мисля, че те чаках, откакто дойдох в Уиски Бийч, защото ти беше единственото, което липсваше на това място.

— Ти знаеш какво е правилно. — Притисна устни към нейните. — Точно какво трябва да се направи. В началото адски ме уплаши.

— Знам, и аз се уплаших. Но сега? — От очите на русалката потекоха сълзи и заблестяха на лунната светлина. — Чувствам се изключително безстрашна. Ами ти?

— Аз се чувствам щастлив. И искам да те направя толкова щастлива, колкото съм и аз.

Премахна сълзите й с целувка.

— Вече ме направи. Нощта е прекрасна… всъщност денят, предполагам. Още един прекрасен ден. — Тя отново притисна устни към неговите. — Нека да си дадем още прекрасни дни.

— Обещавам.

А Ландънови изпълняват обещанията си, каза си Абра. Отмаляла се притисна към него.

— Ние се намерихме един друг, Илай. Точно когато и точно където трябваше да бъдем.

— Дали не е някаква карма?

Тя се разсмя.

— Дяволски си прав, карма е. Затова ли не можеш да спиш? Защото внезапно си приел кармичния си път и си искал да ми го кажеш?

— Не. Всъщност не знаех, че ще го кажа, докато ти не дойде тук при мен. Само като те погледнах, и то просто ми дойде, ей така.

— Трябва да се връщаме в леглото. — Усмивката й беше пълна с обещание. — Обзалагам се, че мога да ти помогна да заспиш.

— Ето още една причина да те обичам. Винаги ти идват прекрасни идеи.

Но когато хвана ръката й, си спомни.

— Господи, залисах се.

— То си ти е навик.

— Не, имам предвид, че забравих защо всъщност излязох, защо не можах да заспя. Качих се горе и започнах да се ровя из книжата — документацията, сметките.

— Всички онези числа и колонки? — Абра инстинктивно вдигна ръце да разтрие слепоочията си. — Това би трябвало да те приспи само след пет минути.

— Намерих я, Абра. Открих Зестрата на Есмералда.

— Какво? Как? За бога, Илай! Ти си гений! — Прегърна го и затанцува. — Къде е?

— Тук.

— Но къде тук и ще ми трябва ли лопата? Еха! Трябва да предадем съкровището на Хестър, на семейството ти. Трябва да се опази и… сигурно има начин да се открият наследниците на Есмералда и да станат част от откритието. Музеят на Хестър. Можеш ли да си представиш какво означава това за Уиски Бийч?

— А пък аз си мислех да избягам с него.

— Виж, Илай, помисли си само. Открито е съкровище след повече от два века. Можеш да напишеш друга книга — за него. За всички онези хора, които ще могат да го видят. Родителите ти ще могат да заемат експонати на Смитсониън, Метрополитън, Лувъра.

— Значи така правиш? Даряваш, заемаш, разпределяш?

— Ами да. Принадлежи на вековете, не е ли така?

— По един или друг начин. — Омаян от нея, Илай се взря в сияещото й лице. — Не го ли искаш? Поне някаква частица от него?

— Ами… Сега като спомена, не бих казала „не“ на нещо красиво — засмя се Абра и се завъртя. — Ох, само си помисли за историята, за разкритата загадка, за освободената магия. Но къде е? И кога ще можем да го приберем?

Илай се обърна към нея и разпери ръце.

— Вече сме го взели. Вече е опазено. Абра, това е Блъф Хаус.

— Какво? Не разбирам.

— Предшествениците ми не са били такива алтруисти и филантропи като теб. Не само че са го задържали, ами са го и похарчили. — Посочи й къщата. — Не е построена само от уискито, а и от пиратското имане. Разширението на фабриката, на къщата, първите обновления, дървеният материал, камъкът, работната ръка.

— Казваш ми, че са продали съкровището, за да разширят бизнеса си и да построят къщата?

— Станало е постепенно, ако съм разчел правилно разходните документи. В продължение на едно или две поколения, като започнем от коравосърдечните Роджър и Едуин.

— О. Трябва да го приема. — Абра отметна косите си и според него отхвърли екзалтираните си мисли за музеи и споделяне. — Блъф Хаус е Зестрата на Есмералда.

— В същността си. Иначе сметките не излизат, ако разгледаш внимателно приходите и разходите. Твърди се, че немалка част от фамилното ни богатство се дължи на хазарта. Предците ми обичали да играят и били късметлии. Освен това били умни бизнесмени. После войната, възстановяването. Всичко това е ясно, но комарджиите имат нужда от залог.

— Сигурен си, че е било съкровището.

— Логично е. Искам и Триша да погледне и да анализира, искам да намеря и Джеймс Фицджералд. Сметките излизат, Абра. Съкровището е в стените, камъка, стъклото, фронтоните. По свой начин Роджър и Едуин са платили всичко това с него, защото са го смятали за свое.

— Да — кимна отново тя. — Мъже, които могат да заличат от живота си дъщеря, сестра, биха го сметнали за свое. Разбирам.

— Брум е дошъл с него в Уиски Бийч, а Уиски Бийч е бил техен. Дали са му подслон, а той обезчестил Виолета — дъщерята, сестрата. Така че са взели онова, което е откраднал, и са построили това, което са искали.

— Безскрупулно — прошепна тя. — Безскрупулно и грешно, но… някак поетично, нали? И по някакъв начин с щастлив край. Как се чувстваш?

— Сигурно много е построено върху кръв и предателство. Не можеш да промениш историята, така че живееш с нея. Къщата е оцеляла. Семейството — също.

— Хубава е къщата. Семейството — и то. Мисля, че и двете са повече от една история.

— Безскрупулно и грешно — повтори той. — Мога само да съжалявам за това. Убийството на Линдзи също беше безскрупулно и жестоко. Сега мога да опитам единствено да открия истината. Може би така е справедливо.

— Ето затова те обичам — тихо каза тя. — Твърде късно е да звъним на Триша, а не мисля, че ще можем да заспим. Ще направя омлет.

— Ето затова те обичам.

Разсмя се, обърна се към нея и я придърпа към себе си. А когато отмести погледа си от лицето й, замръзна.

Долу на носа забеляза проблясваща светлина.

— Чакай.

Отиде бързо до телескопа и погледна през него. Изправи се и се обърна към Абра.

— Върнал се е.

Като го стискаше за ръката, тя също се наведе да погледне.

— Желаех това, за да се свърши най-сетне, но сега… Всъщност чувствам се по същия начин. Сега трябва да направим нещо. — Когато се изправи, усмивката й беше студена и свирепа. — Да счупим малко яйца.

Докато тя се занимаваше с това, а Илай правеше кафето, му хрумна, че това би могла да бъде всяка една сутрин, дори да почваше още от пет. Двама влюбени — нещо ново, свежо и вдъхновяващо — приготвят закуска.

Оставаше единствено да пуснат убиеца вътре.

— Можем да се обадим на Корбет — каза Абра, докато миеше малини. — Можем да му разкажем какво си открил.

— Да, можем.

— Но едва ли ще помогне много, ако му разкажем за мъжа, когото видях в бара.

— Мъжът, с когото Линдзи ми изневери и който е купил имот в Уиски Бийч.

— Което според адвокат Ландън няма да издържи в съда.

Илай я изгледа и постави кафето й на плота.

— Все пак е стъпка.

— Малка и при много бавен ход. Освен това Съскайнд ще разбере, че вече знаеш. Това не му ли дава възможност да предприеме някакви мерки?

— Тази стъпка може да го стресне, може дори да го подтикне да напусне Уиски Бийч. Заплахата тук ще бъде елиминирана, докато разследването по убийството на Дънкан продължава, а ние ще можем да направим следващите стъпки, за да разберем повече за фактите относно съкровището, Едуин Ландън, Джеймс Фицджералд и така нататък.

— „Да разберем за фактите относно“ не е ли образец за адвокатско говорене?

— Дори когато практикувах, сарказмът не ме притесняваше.

Абра сложи малко масло в сгорещения тиган и се усмихна, когато то зацвърча.

— Колко е тънка линията между истината и сарказма! Но да действаме. Имаме възможност да докажем, че Съскайнд е човекът, проникнал в Блъф Хаус. Да докажем не само че стои зад падането на Хестър, което според мен е много важно и за двама ни, ами показва връзката му с Дънкан. Ако успеем да ги свържем, ще можем лесно да го обвиним и в убийство.

— Доста слаби места има в този план.

Тя изсипа разбитите яйца в тигана.

— В продължение на година те тормозиха заради убийството на Линдзи, като не разполагаха нито с причина, нито с доказателство. Бих казала, че подаваме ръка на кармата и ще нахраним със същата гозба човека, участвал в това.

— Карма да не е друга дума за отмъщение?

— Зависи как ще погледнеш.

Абра подреди яйцата, плодове и филии пълнозърнест хляб, който беше опекла.

— Защо да не закусваме в дневната? Можем да гледаме изгрева.

— Дали ще е сексистко, ако преди това кажа, че обичам да те гледам как приготвяш закуска, особено в тоя халат?

— Щеше да е сексистко, ако го очакваше или го изискваше от мен. — Абра бавно прокара пръсти по халата си. — Но това, че ти харесва, означава, че имаш добър вкус.

— И аз така си помислих.

Понесоха чиниите и кафето в дневната и седнаха срещу широкия еркерен прозорец. Абра гребна от яйцата.

— За да продължа тази мисъл — добави тя, — щеше да е сексистко от твоя страна, ако се опитваше да ме държиш далеч от пътя си и в безопасност, докато следваш плана си да примамиш Съскайнд в къщата.

— Нищо такова не съм казал.

— Влюбената жена умее да чете мисли.

Илай от все сърце си пожела това да не е вярно, макар тя вече да беше показала подобни умения, и то по-често, отколкото му харесваше.

— Ако опитът да го примамим проработи, не би имало нужда да бъдем тук и двамата.

— Добре. Ти къде ще си, докато аз го следя с камерата по коридора? — с невинно изражение пъхна малинка в устата си Абра. — Трябва да мога да се свържа с теб колкото е възможно по-скоро.

— Много е досадно да се правиш на умница преди зазоряване.

— Така е и с всеки опит да опазиш малката женичка. Не съм малка и мисля, вече доказах, че мога да се пазя и сама.

— Когато започнах да говоря с теб за собствено разследване, още не знаех, че те обичам. Не бях… не знаех как да изразя всичко, което чувствам към теб. А това променя нещата. — Хвана я за ръката. — Променя всичко. Искам отговори. Искам истината за това, което се е случило с Линдзи, с баба, истината за всичко, което стана, откак се върнах в Уиски Бийч. Искам да разбера какво е станало преди двеста години. Но мога да зарежа всичко това, абсолютно всичко, ако реша, че търсенето на отговорите би могло да те нарани.

— Знам, че го мислиш, и просто… — сплете тя пръсти с неговите. — Просто ме трогва. Но и аз искам отговори, Илай. За нас. Така че нека оставим всеки да се грижи за себе си и да открием отговорите заедно.

— Ако останеш при Морийн, ще ти дам сигнал, когато и ако той се появи. После можеш да извикаш ченгетата. Те ще дойдат и ще го заловят на местопрестъплението.

— А ако съм с теб, ще мога да се обадя на полицията и оттук, докато пускаш прословутата си видеокамера.

— Просто искаш да идеш в тайния коридор.

— А кой не би искал? Той те нарани, Илай. Нарани моя приятелка. Би могъл да нарани и мен. Няма да вися при Морийн. Или сме заедно, или няма да стане.

— Звучи ми като ултиматум.

— Защото е такъв. — Абра изправи рамене. — Можем да спорим. Можеш да се ядосаш, аз — да се почувствам оскърбена. Но не виждам защо трябва да става така, особено в това прекрасно утро, когато сме влюбени. Както аз виждам нещата, ще ти пазя гърба и знам, че ти ще пазиш моя.

Какво можеше да отговори Илай на това?

— А ако не се получи?

— Отрицателното мислене е непродуктивно. Освен това историята и примерите сочат, че ще се получи. Хайде да свършим с това, Илай, или поне да го предадем на полицията. Да го обвинят за нахлуване с взлом и може би за разрушаване на собственост. И ще го разпитат за всичко останало.

Облегна се назад и продължи:

— И когато това стане, искам да видя лицето на Улф.

— Криеш някакво асо в ръкава си.

— Време е за карма.

— Добре. Но трябва да го обработим много внимателно, да се предпазим от случайности.

Абра сипа и на двамата по още една чаша кафе.

— Да обмислим стратегия.

Докато разговаряха, слънцето се показа над хоризонта и обсипа със злато тъмното море.

Просто поредният ден, си каза Илай, когато Абра излезе за сутрешния си курс. Или поне така щеше да се стори на всеки, който наблюдаваше движението, влизанията и излизанията от Блъф Хаус.

Разходи кучето, потича по плажа и огледа обстойно Сандкасъл. За да зарадва Барби, а и за да си състави по-ясна картина, прекара известно време, като й хвърляше топката и я оставяше да си играе във водата.

Щом се прибраха, Барби се излегна на слънчевата веранда, а Илай се обади на сестра си.

— Свързахте се с лудница Бойдън. Как си, Илай?

— Доста добре. — Дръпна телефона от ухото си, когато нечии свирепи писъци за малко да му спукат тъпанчето. — Какво, за бога, е това?

— Селена силно протестира, задето в момента е наказана — повиши глас и Триша, така че Илай още повече отдалечи телефона. — И колкото повече Сели пищи и се държи зле, толкова по-дълго ще е наказана.

— Какво е направила?

— Реши, че не иска ягоди за закуска.

— О, добре де, това не означава…

— И ги хвърли по мен, заради което в момента е наказана, аз трябва да си сменя блузата, а това означава, че тя ще закъснее за детската градина, а аз — за работа.

— Ясно. Не улучих времето. Ще ти се обадя по-късно.

— И без това вече сме закъснели, а аз трябва да се успокоя, та моето любимо дете да не отнесе един ягодов шамар. Какво има?

— Разрових се в някои стари документи и търговски дневници в къщата. Наистина стари, от края на осемнайсети век и началото на деветнайсети. Изчетох ги много внимателно и стигнах до някои интересни заключения.

— Например?

— Надявам се да намериш време да ги видиш сама и ще разберем дали заключенията ти се припокриват с моите.

— Защо не ми дадеш жокер?

Наистина му се искаше. Обаче…

— Не искам да ти влияя. Май се натъкнах на някаква жила.

— Спечели вниманието ми. Ще се радвам да си поиграя с тях.

— Да ти сканирам няколко страници, просто за начало? Бих могъл да дойда, вероятно в края на седмицата, и да ти донеса документите.

— Би могъл. Или пък с Макс и наказаната в момента Сели можем да дойдем в петък вечерта, да изкараме уикенда на плажа, а аз да разгледам документите.

— Още по-добре. Но няма да има ягоди, щом водят до такива реакции.

— По принцип ги обича, но момиченцата си имат своите настроения. Отивам да й сваля оковите и тръгваме. Прати ми каквото можеш, а аз ще погледна.

— Благодаря. И… късмет.

Следвайки сутрешния си план, Илай отиде да вземе лаптопа си. Седна на верандата, откъдето се откриваше гледка към Сандкасъл, сложи вярната бутилка „Маунтин Дю“ на масата и се зае да преглежда имейлите си.

Първо отвори един от Шерилин Бърк и започна да чете доклад за Джъстин Съскайнд.

Човекът не прекарваше дълго време на работа. Имаше много срещи извън офиса. Най-интересното, на което Илай се натъкна, беше посещението му в адвокатска кантора, където разговарял със специалист по недвижими имоти. След разговора излетял навън, очевидно вбесен.

— Не си получил отговорите, които си искал — измърмори Илай. — Знам точно как си се чувствал.

После изчете как Съскайнд е взел децата си от училище, завел ги в парка, после на вечеря и след това — вкъщи. Кратката среща със съпругата му не преминала по-добре, отколкото тази с адвоката, и той си тръгнал с ясното желание по-бързо да се омете оттам.

В десет и петнайсет предната вечер излязъл от апартамента си с куфар, куфарче и някаква кутия. Потеглил на север и спрял в денонощен магазин, за да купи половин килограм телешка кайма.

След час спрял отново и отбил от магистралата към друг денонощен магазин, за да купи кутия отрова за плъхове.

Телешка кайма. Отрова.

Без да чете повече, Илай скочи.

— Барби!

За миг се паникьоса истински, когато не я видя на верандата. Щом хукна навън, тя се изправи от мястото си до стъпалата към плажа. Размаха весело опашка и се отправи към него.

Илай се свлече на колене и я прегърна. Осъзна, че любовта понякога се появява бързо, но това не я правеше по-малко истинска.

— Изрод. Копеле. — Все още на колене, Илай й се остави да го ближе. — Няма да те нарани. Няма да го оставя да те нарани. Оставаш с мен, моето момиче.

Отведе я до масата.

— Ще стоиш тук, с мен.

В отговор Барби положи глава в скута му и въздъхна от удоволствие.

Илай изчете остатъка от доклада и върна отговор, който започваше така:

После описа накратко разкритията, които беше направил, както и действията, които планираше. Не включи желанието си точно в тази минута да иде и да смели Съскайнд от бой.

Все още вбесен, Илай се прибра заедно с кучето вътре, за да продължи работата си.

— Вече няма да излизаш сама, докато онова копеле не иде зад решетките.

Телефонът му звънна. Не се изненада, като видя, че го търси Шерилин.

— Илай е.

— Здравей. Да поговорим за идеята ти.

Чу неизказаното „глупако“ и сви рамене.

— Добре. Да поговорим.

Взе да крачи из къщата, докато разговаряха, защото това му напомняше за какво се бори. И щеше да се бори, дори да не му се удадеше възможността за физическа разправа.

Качи се на третия етаж и отиде до еркера, където си представяше, че ще пише някой ден, когато спечели битката, когато ще е сигурен в безопасността на тези, които обича, и когато ще си е върнал самоуважението.

— Някои от аргументите ти са убедителни — каза на Шерилин.

— А ти няма да се вслушаш в тях.

— Ще се вслушам, ти не грешиш. Работата обаче е там, че ако отстъпя и оставя полицията или пък теб да се разправяте с всичко, се връщам там, където бях преди година. Просто ще оставя нещата да се случват, ще се оставя обстоятелствата да ми диктуват, а не аз на тях. Не мога да се върна пак в тази точка. Трябва да го направя заради себе си, заради семейството си. И най-сетне, искам той да го разбере. Имам нужда от това, когато си мисля за Линдзи, за баба, за тази къща.

— Не си повярвал на съпругата му.

— Не.

— Какво съм пропуснала?

Илай постави ръката си върху главата на Барби, която легна срещу него.

— Каза ми, че имаш деца. Омъжена си.

— Така е. И?

— Колко пъти?

Тя се разсмя.

— Само веднъж. Добре се получи.

— Възможно е. Не си преминала през тъмнината. Може да бъркам и да си въобразявам. Но не вярвам. Единственият начин да го разбера, е да го приклещя вътре. И ще го направя тук, на моя територия.

Тя въздъхна.

— Мога да помогна.

— Да, мисля, че можеш.

Когато приключиха разговора, Илай се почувства някак олекнал.

— Знаеш ли какво? — каза на кучето. — Ще поработя два часа, за да си припомня какъв би трябвало да е животът ми. А ти ще стоиш при мен.

Остави миналото и това, което би могло да дойде с него, и слезе в кабинета си, за да се отдаде на настоящето.

29.

Абра влезе в супермаркета със списък в ръка. Беше приключила с курсовете, със спортния масаж на клиент, който се подготвяше за пет хиляди метра бягане, и с почистването на една вила под наем. Сега щеше единствено да купи необходимите продукти и да се върне при Илай.

Честно казано, с това й се искаше да се занимава през остатъка от живота си. Да се връща при Илай.

Но тази вечер можеше да се окаже повратна за него. За тях. Можеше да се окаже моментът, от който щяха да започнат да се отървават от въпросите, да оставят болката от миналото в миналото и заедно да градят бъдещето.

А каквото и да донесеше то, тя щеше да е щастлива, защото Илай бе върнал любовта в живота й. Онази любов, която приема, разбира… и още по-добре, оценява я такава, каквато е.

Нима би могло да съществува нещо по-магично и чудесно?

Представи си как взима багажа, който все още носеше, и го изхвърля в морето.

Готово и край.

Но сега не му беше времето да мечтае, напомни си Абра. Сега беше време да се действа. Да се изправи кривото. А ако я очакваше и някакво приключение, толкова по-добре.

Взе любимия си препарат за почистване — биоразтворим, неизпробван върху животни, пусна го в кошницата си и се обърна.

И се сблъска с Джъстин Съскайнд.

Не можа да спре лекия си писък, но изнервена се опита да се впусне в извинения, макар сърцето й да блъскаше като барабан.

— Толкова съжалявам. Не внимавах.

Замоли се да не се разтрепери и опита да се усмихне.

Косата му беше подстригана късо и изрусена, сякаш избелена от слънцето. И освен ако през последните две седмици не бе правил слънчеви бани, явно беше използвал изкуствен тен.

И Абра беше напълно убедена, че на миглите му има спирала.

Изгледа я студено и понечи да продължи напред.

Без много да му мисли, тя бутна с лакът рафта и събори някои неща на земята.

— Господи! Толкова съм непохватна днес. — Наведе се, за да ги събере, и препречи пътя му. — Но нали все така се получава, когато човек изостава от графика си? Трябва да се прибера. Приятелят ми ще ме води в Бостън на вечеря, после ще отседнем в „Чарлз“, а аз още не съм решила какво да облека.

Изправи се, ръцете й бяха пълни с препарати за почистване и тя се усмихна извинително.

— И все още ви стоя на пътя. Извинете.

Отстъпи настрани, започна да подрежда това, което беше съборила, и устоя да не погледне след него, щом чу, че се отдалечава.

Сега знаеш, каза си тя. Или поне си мислиш, че знаеш. Няма да пропуснеш твоята възможност, нито пък аз — моята.

Наложи си да купи всичко от списъка, в случай че той я наблюдава. Дори спря да поговори с една жена от курса по йога. Всичко е наред, помисли си. Просто зареждаш набързо от магазина преди голямата си вечер в Бостън.

И понеже внимаваше, го забеляза как стои в тъмна спортна кола на паркинга, докато тя подрежда покупките в багажника. Така че хладнокръвно включи радиото, провери косата си, сложи си малко гланц за устни и потегли към вкъщи със скорост, само с няколко километра в час по-ниска от ограничението.

Паркира пред Блъф Хаус и погледна в огледалото, за да провери дали той ще продължи. Награби пазарските торби и влезе вътре.

— Илай!

Пусна покупките, втурна се по стълбите и хукна към кабинета му.

Като чу вика й, той скочи и понечи да излезе, така че двамата почти се сблъскаха.

— Какво? Добре ли си?

— Добре съм, всичко е наред. Освен това ми се наложи да мисля и да действам бързо. Буквално се сблъсках със Съскайнд в магазина.

— Направи ли ти нещо?

Илай инстинктивно сграбчи ръцете й и ги заоглежда за белези.

— Не, не. Знаеше коя съм, но се направих на глупачка… или пък на прекалено умна. Съборих няколко неща от рафта, така че да не може да ме подмине, и после взех да дърдоря колко съм непохватна и колко бързам, защото гаджето ми ще ме води в Бостън за вечеря с продължение в „Чарлз“.

— Говорила си с него? За бога, Абра.

— На него. Той и дума не обели, но ме изчака, за да провери. Стоеше в колата си на паркинга, а после ме проследи. Илай, той си мисли, че няма да сме си вкъщи цяла нощ. Това е голяма възможност. Не се налага да ни дебне и да ни види да излизаме. Точно в момента си прави плановете. Направо в скута ни падна, Илай! Тази нощ. Това е.

— А той следеше ли те? Имам предвид, преди да излезеш от магазина?

— Аз… Не, не, не мисля. Носеше кошница, в кошницата му имаше покупки, а и не мисля, че щеше толкова да ме доближи, ако ме следеше. Това си беше съдба, Илай. Съдбата е на наша страна.

По-скоро би го нарекъл шанс или може би късмет, но нямаше да спори.

— Получих доклад от Шерилин. Спирал е два пъти за покупки, като е идвал към Уиски Бийч.

— Може пък да има фетиш за пазаруване.

— Не, просто е внимавал да не купува личните си вещи от местата, където се е заредил с половин кило телешка кайма и кутия отрова за плъхове.

— Отрова за плъхове? Не съм чула някой да е виждал плъхове в… О, боже! — Първо я застигна шокът, а после — гневът. — Този… този кучи син? Планира да отрови Барби? Това жалко подобие на човешко същество. Добре че не знаех. Щях още веднъж да го сритам в топките.

— Спокойно, тигрице. За кога ни е резервацията?

— Кое?

— За вечеря.

— О. Не навлязох чак в такива детайли.

Илай си погледна часовника.

— Добре, трябва да излезем към шест. Уговори ли се с Морийн?

— Да, ще пазят Барби. Така че действаме според плана. Тръгваме оттук с кучето, оставяме го на Морийн, после се връщаме пеш, после… Мамка му.

Хвана се за главата и се завъртя на място.

— Вечеря. Ще трябва да съм на токчета, за да изглежда правдоподобно. Добре де, добре. Ще напъхам някакви маратонки в чантата си и на връщане ще се преобуя. И не ме гледай така. Обувките са важни.

— Трябва отново да преговорим всичко и се налага да ти обясня как Шерилин ще участва в това.

— Тогава да слезем долу. Трябва да подредя нещата, които купих, преди да налетя на оня. После ще измисля какво да облека за клопката с фалшивата ни вечеря с цуни-гуни.

Илай преговори всеки детайл, а после още веднъж, от различна гледна точка. Мина през тайния коридор, после — зад лавиците, провери обектива на видеокамерата и я изпробва. Просто за всеки случай, каза си.

Ако нещата се объркат, имаше резервен план.

— Не се доверяваш на себе си — каза му Абра, като си избираше рокля, която да облече върху черната тениска и клина, с който практикуваше йога.

— Бях свикнал безусловно да вярвам на системата. Бях част от системата. А сега ще я заобиколя.

— Не, действаш според нея, просто подхождаш различно. Това всъщност е изпитание, Илай, че системата те провали. Имаш правото да защитаваш дома си и да правиш всичко, каквото се налага, за да изчистиш името си.

Сложи си и обеци — не само за да завърши тоалета, а защото й вдигаха самочувствието.

— Имаш дори правото да се забавляваш.

— Така ли мислиш?

— Категорично.

— Чудесно, защото се забавлявам. И ще продължа. Изглеждаш страхотно. Определено ще те заведа на вечеря с продължение в Бостън, когато това приключи.

— Харесва ми, но имам и по-добра идея. Когато това свърши, трябва да дадеш първия прием от онези, за които говорихме. С богата вечеря.

— Това е по-добра идея, но ще ми трябва помощ, за да я осъществя.

— За щастие тогава не само ще бъда свободна, но и силно ще желая да ти помогна.

Илай хвана ръката й.

— Мисля, че за много неща трябва да си поговорим. След това.

— Разполагаме с дълго и… бих предрекла, щастливо лято, за да си поговорим. — Абра обърна китката си, за да си погледне часовника. — Точно шест е.

— Значи по-добре да започваме.

Илай свали багажа им долу, докато Абра прибираше нещата на кучето. После се обади на Шерилин.

— Тъкмо излизаме от къщата.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Илай?

— Да. Ще се обадя, когато се върнем.

— Добре! Заставам на позиция. Успех.

Илай превключи телефона си на вибрация и го пусна в джоба си.

— Да започваме.

Абра повдигна ъгълчетата на устните му с показалците си.

— Усмихни се. Помни, че излизаш на вечеря в скъп хотел с твърде секси жена и се надяваш да бъдеш ощастливен няколко пъти.

— А ако прекараме остатъка от вечерта в тъмен коридор на тъмно мазе, а после вероятно се разправяме с ченгетата, пак ли ще съм ощастливен?

— Гарантирано.

— Ето я и усмивката ми.

Излязоха навън.

— Знаеш ли какво ме радва? — запита го тя, като отвори задната врата за кучето и за багажа. — Радва ме, че точно сега ни наблюдава и си мисли, че щастливецът е той.

Илай затвори вратата и я придърпа в обятията си.

— Да му изиграем малко представление.

— С удоволствие.

Ентусиазирана, Абра се уви около него и вдигна лице за целувка.

— Работа в екип — прошепна тя. — Ето така вършим нещата в Уиски Бийч.

Той й отвори вратата.

— Помни, че когато стигнем при Морийн, трябва да действаме бързо. Не знаем колко време ще чака.

— Бързо е най-добрата ми скорост.

Когато стигнаха при О’Мали, Илай извади сака с дрехите си за преобличане и маратонките на Абра.

Морийн бе отворила вратата на къщата още преди да дойдат.

— Я се вижте и двамата. С Майк говорихме и…

— Твърде късно.

Още щом влезе, Абра смъкна ципа на роклята си, а Илай си съблече сакото и разхлаби вратовръзката си.

— Ако просто почакаме и го наблюдаваме, а после се обадим на полицията…

— Нещо може да го стресне — каза Илай, запътил се към банята с дънки и черна тениска в ръцете. — Може да избяга, преди да са дошли.

— Има и друго. — Абра събу обувките си, докато той затваряше вратата. — Илай трябва да участва, а аз — да му помогна. Говорили сме вече.

— Наясно съм с това, но ако онзи наистина е убил някого…

— Направил го е. — Абра седна на пода, за да си обуе маратонките. — Вероятно е убил двама души. А тази вечер ще дръпнем завесата за представлението, което ще го накара да отговаря за действията си.

— Вие не сте някакви борци с престъпността… — започна Майк.

— Тази вечер сме. — Абра се изправи в мига, в който Илай се появи. — Дори изглеждаме подходящо. Къде са децата?

— Горе са, играят. Нищо не знаят за това и не искаме да ни чуят, че говорим с вас.

— Много ще се забавляват с Барби. — Абра целуна Морийн, а после и Майк. — Ще ви се обадя веднага щом приключим. Да се връщаме бързо — каза на Илай.

— Точно зад теб съм. — Той помълча за миг. — Не искам да й се случи нещо. Ако възникне такава вероятност, ще прекратя всичко.

— Не позволявайте да се случи нещо и на двамата — извика Морийн.

Бързо ги последва и ги загледа как излизат от задния й вход, за да отидат при задния вход на къщата на Абра.

— Майк. — Стисна ръката му. — Какво да направим?

— Вземаме децата и извеждаме кучето на разходка.

— На разходка?

— На плажа, скъпа. Ще можем да виждаме Блъф Хаус и да държим нещата под око.

— Правилно разсъждаваш.

Илай отключи страничната врата на Блъф Хаус и бързо включи алармата отново, преди да се обърне към Абра.

— За да го подлъжем.

— Едва шест и десет е. Бяхме бързи.

С тези думи тя поведе към мазето.

Щом вратата се затвори зад тях, Илай включи фенерчето си. Може да отнеме едва няколко минути, каза си, а може би и часове. Но се остави на инстинкта си.

— Вероятно ще почака, докато се смрачи или дори докато се стъмни напълно, защото ще вярва, че разполага с цялата нощ.

— Все едно колко ще отнеме.

Завиха зад лавиците и влязоха в коридора. Засега използваха нормалното осветление. Абра зае позиция на стълбището, за да провери монитора на лаптопа и едната камера, която бяха нагласили на третия етаж. Илай провери и другата видеокамера и се обади на Шерилин.

— В коридора сме.

— Все още никакво движение от страна на Съскайнд. Ще ви уведомя, когато или ако предприеме нещо.

— По-скоро когато.

— Положително мислене — одобри Абра, щом Илай прекъсна разговора.

— Дяволски сигурно е, че не дошъл тук за сърф или слънчеви бани. Ето това е целта му, това е шансът му да опита отново. Когато напусне Сандкасъл, с теб се притаяваме.

— Ще мълчим като в подводница. Разбрах, Илай. Ако се качи на третия етаж, камерата ще го заснеме. Ако слезе тук долу, което е най-вероятно, ще го заснемем ние. Слънцето залязва след по-малко от два часа, ако изчака толкова дълго. Предполагам, че трябва да убием малко време.

Обаче бяха затворени, и то без достатъчно място, за да намалят напрежението.

— Май трябваше да си вземем тесте карти — отбеляза той. — Но тъй като нямаме, защо не ми разкажеш как ще обзаведеш йога студиото си, ако се сдобиеш с такова?

— О, надежди и мечти? Доста време мога да убия така.

Разказва му по-малко от част, когато млъкна и наклони глава.

— Това телефонът ли беше? Домашният телефон?

— Да. Може да е всеки.

— А може и да е той. Просто се уверява, че тук няма никого. — Тръсна глава, когато звъненето спря. — Оттук не можем да чуем дали има записано съобщение на секретаря.

Миг по-късно телефонът в джоба на Илай завибрира.

— На ход е — осведоми го Шерилин. — Помъкнал е голям чувал. Ще използва колата си. Изчакай малко, за да видя какво точно прави.

Илай предаде съобщението на Абра и видя как очите й блясват от нетърпение. Не се страхува, забеляза той. Никак дори.

— Паркира пред една къща, дадена под наем, на около двеста метра от Блъф Хаус. Тръгна към вас пеш.

— Готови сме за него. Изчакай петнайсет минути, след като е влязъл, преди да се обадиш.

— Разбрано. Дотук се оказа прав, Илай. Надявам се да не грешиш и за останалото. Ще ви държа под око.

Илай изключи телефона си.

— Оставаш тук, както се разбрахме.

— Добре, но…

— Без „но“. Нямаме време да променяме плана. Оставаш тук, ще пазиш тишина и ще изгасим осветлението.

Наведе се към нея и я целуна.

— Помни, че ти пазя гърба.

— Разчитам на това. — Както и че щеше да стои затворена и в безопасност.

Илай се измъкна и издърпа преградата пред себе си. Зае позиция зад лавиците и изчака очите му да свикнат с мрака.

Можеше просто да включи камерата на запис и да остане вътре с Абра. Но искаше да види, да чуе, искаше да участва във всичко това… и да е на място, за да направи промени в случай на необходимост.

Не чу отварянето на задната врата. Не беше сигурен дали е чул стъпките, или си ги е въобразил. Чу обаче скърцането на вратата на мазето и тежките стъпки по тясното стълбище.

Време е за шоу, каза си Илай и включи камерата.

Съскайнд влезе бавно, като си светеше с фенерче. Илай наблюдаваше широкия лъч, който се отразяваше чак в стаята с генератора. После проследи мъжа, по-скоро неговата сянка, изрисувана върху стената и пода, придвижваща се навътре. Съскайнд вдигна фенерчето и освети лавиците.

Щом светлината мина през тях сърцето на Илай заби лудо. Целият се стегна, готов, а може би дори изпълнен с желание да изскочи и да се бие.

Лъчът от фенера обаче го подмина.

По-спокойно, помисли си той, когато натрапникът се отдалечи. За първи път беше видял Съскайнд ясно.

И той като него се беше облякъл в черно. Косата му беше по-къса и изрусена. Нов външен вид, за да се смеси с туристите.

Нагласи визьора на камерата миг преди Съскайнд да вдигне кирката. Първите удари на острието в земята изкънтяха задоволително.

„Вече си свършен — помисли си Илай. — Вече си ни в ръцете.“

Пребори се със себе си, за да не изскочи и да не му налети. Не още, нареди си. Все още не.

Тъй като беше подготвен, чу сирените — прозвучаха глухо зад дебелите стени и той продължи да наблюдава как Съскайнд копае пода, докато потта се стичаше по лицето му въпреки студения въздух.

Когато сирените замлъкнаха, Илай започна да брои отзад напред и видя как Съскайнд замръзна, щом чу стъпките над главите им.

Натрапникът стисна кирката като оръжие и много бавно отстъпи назад, като въртеше очи, а после изключи фенерчето.

Илай му даде десет секунди в мрака и по тежкото му дишане определи къде се намира. Измъкна се иззад лавиците, прицели се със собственото си фенерче и го включи.

Съскайнд вдигна ръка, за да заслони очите си.

— Пусни кирката и включи фенера си.

Мъжът примигна и хвана кирката с две ръце. Илай го изчака да се завърти на пръсти.

— Опитай и ще те прострелям. Държа те на мушка с един колт 45 калибър от оръжейната колекция на третия етаж. Може да не го знаеш, обаче е зареден и още работи.

— Блъфираш.

— Опитай. Моля. И побързай, преди ченгетата да са се довлекли тук. Дължиш ми кръв заради баба ми и с радост ще я взема.

По стълбите се чуха стъпки. Пръстите на Съскайнд върху кирката побеляха.

— Имам право да съм тук! Тази къща е повече моя, отколкото твоя. Всичко тук ми принадлежи. Имам повече право над съкровището.

— Мислиш ли? — спокойно запита Илай и извика: — Тук долу! Запалете осветлението. Съскайнд държи кирка и заплашва с нея.

— Трябваше да те пречукам — просъска онзи през зъби. — Трябваше да те пречукам, след като уби Линдзи.

— Ти си глупак. И това наистина ти е за последно.

Отстъпи съвсем малко назад, когато първата светлина се появи иззад ъгъла. Присви леко очи и срещна погледа на Абра.

Чу я как се промъква иззад него и се излага на опасност.

Корбет, Вини и още един униформен полицай пристъпиха вътре с извадени оръжия и се разпръснаха.

— Пусни кирката — нареди Корбет. — Пускай я веднага. Не можеш да се измъкнеш, Съскайнд.

— Имам правото да съм тук!

— Пусни я. Вдигни ръцете си. Веднага.

— Имам право! — Съскайнд хвърли кирката. — Той е крадецът. Той е убиецът.

— Само едното — спокойно каза Илай и застана между полицаите и Съскайнд.

— Искам да се отдръпнете, господин Ландън — нареди Корбет.

— Да, схванах.

Но преди това изчака Съскайнд да срещне очите му, да е напълно сигурен, че двамата се виждат един друг. След това натресе юмрука си в лицето му с целия гняв, с цялата болка, с всичките несгоди от изминалата година.

Когато Съскайнд се свлече до стената, Илай се отдръпна и вдигна ръце, за да покаже, че е приключил.

— Дължеше ми кръв — обяви и свали едната си ръка, за да покаже кървавите следи по кокалчетата си.

— Ще си платиш за това. Ще си платиш за всичко.

Не помисли, когато Съскайнд му скочи в гръб, просто се задейства. Вторият юмрук просна натрапника на земята, а пистолетът му издрънча на пода.

— Разплатих се.

— Ръцете така, че да ги виждам — рязко каза Корбет на Съскайнд. — Ръцете горе, веднага! Отдръпнете се, господин Ландън — предупреди той и изрита пистолета. Кимна на Вини: — Полицай.

— Да, сър.

Вини изправи Съскайнд на крака и го притисна с лице към стената, за да го претърси за други оръжия. Махна кобура, който висеше на гърба му, и го предаде на другия полицай.

— Арестуван сте за проникване с взлом, навлизане в чужда собственост и разрушаване на частно имущество — започна, докато му слагаше белезниците. — Допълнителното обвинение включва две нападения. Май можем да добавим и укриване на огнестрелно оръжие с намерение да бъде използвано за нападение.

— Прочети му правата — нареди Корбет. — Отведи го.

— Разбрано.

Вини вдигна палец на Илай, преди двамата с другия полицай да отведат Съскайнд от мазето.

Корбет прибра пистолета си.

— Това беше глупав ход. Можеше да ви простреля.

— Но не ме простреля. — Илай отново огледа изцапаната си с кръв ръка. — Разплатих се с него.

— Да, предполагам. Вие сте нагласили всичко. Примамили сте го вътре.

— Нима?

— Получих обаждане от вашия детектив, че е забелязала Джъстин Съскайнд да прониква в Блъф Хаус. Вярвала, че може да е въоръжен. Притесняваше се за безопасността ви.

— Звучи разумно и отговорно, особено след като той наистина проникна и беше въоръжен.

— А вие двамата съвсем случайно бяхте точно на местопрестъплението?

— Ние… изследвахме коридорите. — Абра хвана Илай под ръка и се усмихна лукаво. — Сещате се, играехме на пирата и девицата. Чухме шум. Не исках Илай да идва тук, но той почувства, че трябва да го направи. Щях да се кача да извикам полицията, но ви чух да идвате.

— Доста удобно. Къде е кучето?

— Остана да преспи у приятели — отвърна Илай с равен глас.

— Постановка. — Корбет поклати глава. — Можехте да ми се доверите.

— Направих го. Вярвам ви. Домът ми, баба ми, животът ми. Жена ми. Но аз ви вярвам и затова искам да ви разкажа историята, преди да разпитате Съскайнд. Някои части от нея се развиват в съвремието. Знам кой е убил Линдзи или поне съм дяволски близо до отговора.

— Разполагате с вниманието ми.

— Ще ви кажа, но искам да гледам разпита. Искам да съм там.

— Недейте да се пазарите, ако разполагате с информация или доказателство за престъпление.

— Разполагам с история и с теория. Мисля, че ще оцените и двете. Мисля, че дори детектив Улф ще се заинтригува. Искам да гледам, детектив. Сделката е добра и за двама ни.

— Можете да дойдете с мен. По пътя ще говорим за това.

— Сами ще дойдем.

Корбет изпъшка.

— Доведете и детективката си.

— Няма проблем.

— Постановка — отново измърмори Корбет и се отправи към стълбището.

— Ти не остана вътре — каза Илай на Абра.

— Моля ти се. Ако си си въобразявал, че ще остана, може и да ме обичаш, но никак не ме познаваш.

Сграбчи кичур от косата й и го подръпна.

— Всъщност се получи почти така, както го планирахме.

— Чакай да видя ръката ти — повдигна я Абра и нежно целуна ожулените му кокалчета. — Сигурно боли.

— Да, наболява. — Леко се засмя и намигна, като сви пръстите си. — Но по един добър и удовлетворяващ начин.

— Твърдо против насилието съм, освен в случай че човек защитава себе си или друг. Но ти беше прав. Той ти го дължеше. — Отново целуна ръката. — А и да ти призная, хареса ми да те гледам как удряш копелето.

— Това не звучи като изказване на противник на насилието.

— Знам. Голям срам. Какво исках да ти кажа, щом останем насаме? А, да. Ти носеше пистолет. Това не го бяхме обсъждали.

— Наложи се малка промяна.

— Къде е сега? Изключих камерата още щом дойдоха ченгетата — добави Абра.

Без да каже нищо, Илай отиде до лавицата и вдигна пистолета, който беше оставил там.

— Познавам те и предположих, че няма да останеш вътре, и не исках да поемам никакви рискове. Не и с теб.

— Голям каубой с пистолет. Щеше ли да го използваш?

Той също си беше задал този въпрос, когато взе пистолета от заключения шкаф, а после — когато го зареждаше. Погледна я и я видя такава, каквато беше — безкрайно важна за него.

— Да. Ако се наложеше, ако допуснех, че може да стигне до теб. Но както казах, нещата се развиха така, както бях предвидил.

— Мислиш се за умник.

— Освен в относително краткия период, през който се спотайвах, винаги съм си бил умник.

Прегърна я през рамо, притисна я до себе си и я целуна по челото.

„Имам теб, нали така? Това определено ме прави умник“, каза си той.

— Трябва да се обадя на Шерилин и да й кажа да ни чака в управлението. И да върна това на мястото му.

— Тогава ще взема камерата и ще се обадя на Марк и Морийн да им кажа, че всичко е наред. Работа в екип.

— Харесва ми как звучи.

Корбет седеше срещу Съскайнд и го изучаваше. Онзи още не беше поискал адвокат, което беше глупаво според полицая. Но глупостта често улесняваше работата му, така че не смяташе да спори. Вини стоеше до вратата. Харесваше го как работи и смяташе, че ще е от полза при разпита.

Сега обаче се съсредоточи върху Съскайнд, върху нервните му тикове — пръстите му се свиваха и отпускаха на масата, челюстта му потрепваше — вече беше отекла след юмручния удар. Устата му беше свита в упорита гримаса, а устната бе разцепена.

Очевидно все още беше изнервен, но абсолютно убеден в правотата си.

— Така… Доста голяма яма сте издълбали в мазето на Блъф Хаус — започна Корбет. — Много време, много положен труд. Някой помогна ли ви?

Съскайнд само го изгледа и не отвърна нищо.

— Предполагам, че не. Предполагам сте смятали, че това е ваша работа, ваша мисля, не нещо, което да споделяте. Вашето… вашето право, нали?

— То е мое право.

Корбет поклати глава и се облегна на стола си.

— Ще трябва да ми обясните това. Аз виждам единствено мъжа, хванат да спи със съпругата на Ландън, който сега прониква в дома на Ландън, за да копае дълбока дупка в мазето му.

— Домът е повече мой, отколкото негов.

— Как така?

— Аз съм пряк потомък на Виолета Ландън.

— Извинете, но не съм запознат със семейното дърво на Ландън. — Корбет изгледа Вини. — Вие наясно ли сте, полицай?

— Да. Това е тази, която вероятно е спасила моряка, оцелял след крушението на „Калипсо“. Изцерила го е. Според някои версии са ги хванали да правят цуни-гуни.

— Не е бил моряк, а капитанът. Капитан Натаниъл Брум. — Съскайнд блъсна с юмрук по масата. — И не просто е оцелял, а се е спасил заедно със Зестрата на Есмералда.

— Е, има доста теории и истории за това — отбеляза Вини.

Съскайнд отново стовари юмрука си на масата.

— Знам истината. Едуин Ландън убил Натаниъл Брум, защото е искал съкровището, а после прогонил собствената си сестра от дома и убедил баща си да се отрече от нея. Тя била бременна с детето на Брум, със сина му.

— Звучи като лош късмет за нея — отбеляза Корбет. — Но това е било преди много време.

— Била е бременна с детето на Брум! — повтори Съскайнд. — А когато умирала, страдайки в бедност, това дете, всъщност вече пораснал мъж, помолил Ландън да помогне на сестра си, да й позволи да се прибере. Той не направил нищо. Ето такива са всички Ландън, а аз имам всичкото право да взема това, което ми принадлежи, което принадлежи на нея, което е било на Брум.

— А как достигнахте до това? — внезапно запита Вини. — Има доста истории за съкровището.

— Те са само истории. Това е факт. Отне ми почти две години да свържа всичко, парче по парче. Разполагам с писма, които ми струваха много. Писма, писани от Джеймс Фицджералд, сина на Виолета Ландън от Натаниъл Брум. Описват подробно разказа й за случилото се в Уиски Бийч онази нощ. Той се е отказал от правата си, този Фицджералд, синът й. Аз няма да го направя!

— Струва ми се, че е трябвало да наемете адвокат — вмъкна Корбет, — а не да копаете ровове в мазето с кирка.

— Да не си мислите, че не съм опитал? — Съскайнд рязко се наведе напред, а лицето му почервеня от ярост. — Получих само уклончиви отговори и извинения. Било прекалено отдавна и тя не била законна наследница. Не можело да предявявам права. Но правата на кръвта, моралните права? Съкровището е било плячка и е принадлежало на моя предшественик, не на Ландън. То е мое.

— Значи имате моралното право и правото на кръвта няколкократно да влезете с взлом в Блъф Хаус и… защо точно в мазето?

— Виолета казала на сина си, че Брум й дал указания да го скрие там, за да е в безопасност.

— Добре де, а не си ли помислихте, че за двеста години някой може да го е намерил и да го е похарчил?

— Тя го е скрила. То е там и е мое по право.

— И вие вярвате, че това право ви позволява да нахлувате, да рушите собственост и да блъскате стари дами по стълбите?

— Не съм я блъснал. С ръка не съм я докоснал. Беше нещастен случай.

Корбет вдигна вежди.

— Стават нещастни случаи. Разкажете ми за този.

— Трябваше да се кача на третия етаж, за да огледам. Ландън са натрупали там много неща. Трябваше да видя дали няма да намеря нещо, което да ми даде по-точни указания за Зестрата. Старата дама се събуди, видя ме, побягна и падна. Това е. С пръст не съм я докоснал.

Не, не си я докоснал, помисли си Корбет. Просто си я оставил да лежи потънала в кръв в подножието на стълбите.

— Видяхте ли я да пада?

— Разбира се, че я видях да пада. Бях там, нали така? Не беше моя вината.

— Добре, нека се изясним. Промъкнали сте се в Блъф Хаус на двайсети януари тази година. Госпожа Хестър Ландън си е била вкъщи, видяла ви е, опитала се е да избяга от вас и е паднала по стълбите. Така ли беше?

— Точно така. Не съм я докоснал.

— Но сте докоснали Абра Уолш в нощта, когато е дошла в Блъф Хаус, след като сте прекъснали електричеството и сте влезли с взлом.

— Не съм я наранил. Просто трябваше да… да я задържа, докато успея да се измъкна. Тя ме нападна. Точно както Ландън ме нападна тази вечер. Вие видяхте това.

— Видях да се пресягате за оръжието, което носехте. — Корбет изгледа Вини.

— Да, сър. Свидетелствам същото. Разполагаме и с оръжието като доказателство.

— Щастлив сте, че се отървахте само с два юмрука. Сега да се върнем към нощта, когато сте се сблъскали с Абра Уолш в Блъф Хаус.

— Току-що ви казах. Тя ме нападна.

— Интересно твърдение. А Кърби Дънкан, и той ли ви нападна, преди да го простреляте и да хвърлите тялото му от скалите при фара?

Челюстта на Съскайнд отново затрепери. Той отмести поглед.

— Не знам за какво говорите, нито пък знам кой е Кърби Дънкан.

— Кой беше. Ще ви опресня паметта. Той беше частният детектив от Бостън, когото сте наели, за да следи Илай Ландън. — Корбет вдигна ръка, преди Съскайнд да проговори. — Нека спестя малко време. Може би си мислите, че сте покрили следите си. С нахлуването в офиса на Дънкан и в апартамента му, за да се отървете от записите му. Но когато бързат, хората забравят дребни нещица. Например, че файловете може и да са копирани. И че това, което имате, ще излезе наяве, когато пратим екип да претърси къщата ви тук и още един за апартамента ви в Бостън.

Остави думите да проникнат в съзнанието на Съскайнд.

— Да вземем и оръжието, което извадихте. Потвърдено е вече, че то е регистрирано на Кърби Дънкан. Как се сдобихте с пистолета на Дънкан?

— Аз… намерих го.

— Просто щастлива находка? — усмихна се Корбет. — Къде го намерихте? Кога? Как?

Наведе се към Съскайнд.

— Нямате отговор на това. Дайте си малко време да помислите, а докато го правите, поразсъждавайте и над това. Много хора си въобразяват, че като носят ръкавици или като изтрият пистолета, са в безопасност. Но рядко се сещат да носят ръкавици, когато зареждат оръжието. Подхвърлили сте пистолета в дома на Абра Уолш, Съскайнд, но отпечатъците по куршумите, които съдебните медици извадиха от тялото на Дънкан, не бяха нейните. Познайте чии са.

— Беше самозащита.

— Звучи смислено. Разкажете ми.

— Дойде при мен. Аз се защитавах. Той… нападна ме.

— Както ви нападна Абра Уолш ли?

— Нямах никакъв избор. Той дойде при мен.

— Застреляли сте Кърби Дънкан и сте хвърлили тялото му от скалите на фара?

— Да, при самозащита… И той си извади пистолета. Нахвърли ми се, беше въоръжен, сбихме се. Беше нещастен случай.

Корбет се почеса по врата.

— Май сте твърде предразположен към нещастни случаи. Работата обаче е там, че ние тук сме добри в работата си. Кърби Дънкан не е бил застрелян отблизо, докато се е боричкал. Съдебните медици са категорични.

— Така стана. — Съскайнд прибра ръцете си. — Беше самозащита. Имах правото да се защитя.

— Имате право да нахлувате в частна собственост и да ровите из нея, да изоставите ранена възрастна жена, която е паднала, защото сте проникнали в дома й, докато е спяла, да нападнете друга и да убиете мъж. Ще откриете, че законът не признава ни едно от тези ваши права, Съскайнд, и ще разполагате с продължително време да мислите над това в затвора, където ще излежавате доживотна присъда за убийство първа степен.

— Беше самозащита.

— С това ли ще обясните защо убихте Линдзи Ландън? И тя ли ви нападна и заплаши, та се наложи да й разбиете главата отзад, за да защитите себе си?

— Не съм убил Линдзи! Ландън я е убил, а вие, ченгетата, го оставихте да се измъкне. Парите и името му, затова тя е мъртва, а той — свободен и се разпорежда в къщата, която по право е моя.

Корбет погледна към двустранното огледало и леко кимна. Тихо въздъхна. Надяваше се, че не допуска грешка, но сделката си беше сделка.

— Откъде знаете, че Ландън я е убил?

— Защото го направи. Тя се боеше от него.

— Казала ви е, че се бои от съпруга си?

— Беше развалина, след като оня ден й се нахвърли пред хората. Каза ми, че е способен на всичко. Заплашил я, казал й, че ще я накара да съжалява, че ще си плати. И това е записано! Обещах й, че ще я пазя, ще я пазя от всичко. Тя ме обичаше. И аз я обичах. Ландън вече се беше разделил с нея, но когато научи за нас, не можа да понесе, че тя е щастлива. Отишъл е там и я е убил, после е купил ченгетата и се измъкна.

— Значи Улф е бил купен.

— Адски сигурно е, че е така.

Корбет погледна встрани и отново кимна, когато Илай влезе.

— Илай Ландън влиза на разпита. Господин Съскайнд, мисля, че можем да спестим малко време и да изясним всичко това, ако господин Ландън участва в разпита. Ако имате възражения срещу присъствието му, само кажете и ще излезе.

— Имам много неща да му кажа, тук и сега. Ти, кучи сине. Убиецо.

— Това трябваше да са моите думи. Но нека говори.

Илай седна на масата.

30.

— Не я искаше.

— Не — съгласи се Илай. — Не я исках и още по-малко я исках, когато разбрах, че ме лъже, мами и използва. Тя знаеше ли защо започнахте връзката си? Знаеше ли, че се възползваш от нея, за да се добереш до информация за мен, за Блъф Хаус, за семейството и за съкровището?

— Обичах я.

— Може и да си я обичал, но не си започнал да спиш с нея от любов. Направил си го, за да ми окажеш натиск и да изцедиш от нея всичко, което евентуално съм й казал за Зестрата.

— Познавах я. Разбирах я. Ти дори не я знаеше коя е.

— Господи, прав си за това. Не споря. Не я познавах, не я исках, не я обичах. Не съм я убил.

— Влязъл си в оная къща и когато ти е казала да вървиш по дяволите, да се разкараш от мястото, където щяхме да живеем двамата с нея, да се оженим и да започнем живота си, ти си я убил.

— Доста трудно би било да се ожениш за нея, след като вече си имаш жена.

— Вече бях казал на Идън, че искам развод, и когато Линдзи те е уведомила, че двамата ще се съберем, не си се стърпял. Не си я искал, но и не си искал да бъде с друг.

— Мислех, че жена ти не е знаела за теб и Линдзи до убийството.

Съскайнд сви юмруци върху масата.

— Не знаеше за Линдзи.

— Ти просто каза на съпругата си, на майката на двете ви деца, че искаш развод, а тя не ти зададе никакви въпроси?

— Не е твоя работа какво става между мен и Идън.

— Забавно. Двамата с Линдзи определено не бяхме толкова цивилизовани и разумни, когато тръгнахме да се развеждаме. Имахме много спорове, обвинения и кавги. Предполагам, че съпругата ти е по-добър човек. От онези, дето не застават на пътя ти и те оставят да вземеш това, което искаш. Къде смятахте да ходите с Линдзи в нощта, когато беше убита? Хайде, Джъстин, тя си стягаше багажа, преди това се скарахме грозно на публично място и беше разстроена. Бил си влюбен в нея и вече си бил поискал развод от жена си. Линдзи не би напуснала града без теб.

— Не е твоя работа къде сме щели да ходим.

— Но когато си дошъл да я вземеш…

— Беше твърде късно! Ти я беше убил. Полицията вече беше там.

Когато се изправи и наведе напред, Вини пристъпи, сложи ръка на рамото му и го принуди да седне отново.

— Остани на стола.

— Махнете си ръцете от мен! Виновен сте колкото и той. Всеки от вас. Онази нощ дори не можах да спра, за да я видя. Можах само да помоля един от съседите, който стоеше навън в дъжда, да ми каже какво е станало. А той ми каза, че е имало проникване с взлом и жената, която живеела в къщата, е мъртва. Тя беше мъртва, а ти вече почти се беше измъкнал.

Без да каже нищо, Илай погледна Корбет и мълчаливо му прехвърли топката.

— Това, което казвате сега, не съвпада с предишните ви показания пред полицията относно убийството на Линдзи Ландън.

— Знам как става. За глупак ли ме вземате? Ако бях признал, че съм бил в близост до къщата, ченгетата щяха да се залепят за мен. Той я е убил. — Съскайнд посочи Илай с пръст. — Ти го знаеш и ме набута тук, защото вършех това, което е мое право. Свършете си работата. Арестувайте го.

— Ако ще си върша работата, трябва да изясня всичко. Трябват ми всички факти. По кое време отидохте до къщата на Ландън в Бек Бей?

— Към седем и петнайсет.

— А после?

— Прибрах се право у дома. Бях почти полудял, не можех да мисля. Идън приготвяше вечеря и ми каза, че току-що е чула по новините, че Линдзи е била убита. Бях сломен. Какво очаквахте? Обичах я. Не бях на себе си и Идън ми помогна да се успокоя, да обмисля всичко. Тревожеше се за мен, за децата, затова каза, че ще потвърди пред полицията, че съм бил у дома още от пет и половина и че трябва да избегнем скандали и напрежение заради нещо, което Ландън е направил.

— Излъгала е.

— Защитаваше мен и нашето семейство. Аз я подведох, но тя се застъпи за мен. Знаеше, че не съм убил Линдзи.

— Да, знаела е — тихо каза Илай. — Знаела е, че ти не си убил Линдзи. Знаела е и че не аз съм убил Линдзи. Дала ти е алиби, Джъстин, а полицията е повярвала. И ти си й дал алиби, така че да е вкъщи с теб, като добра съпруга. Пили сте заедно маргарити, тя е готвила за двама ви, когато всъщност е отишла да се разправя с Линдзи, а тя я е пуснала да влезе.

— Това е лъжа! Нелепа и користна лъжа.

— А Линдзи вероятно й е казала нещо подобно на това, което ми наговори последния път, когато се видяхме. Че съжалява, но така стоят нещата. Че те обича и ви е съдено да бъдете щастливи заедно. И Идън грабва ръжена и я убива.

— Не би могла да го направи.

— Ти по-добре знаеш. Нападнала е, защото жената, която е мислела за приятелка, я е направила на глупачка. Жената, която е мислела за приятелка, е заплашила всичко, което й е било скъпо. Съпругът, с когото е живяла, на когото се е доверявала, на когото е вярвала, я е предал и е щял да разбие брака им с нечия друга съпруга.

— Не само ти е казала, че ще ти даде развод — вмъкна Корбет. — Скарали сте се, тя е била настоятелна и ти си й казал, че си влюбен в друга. Казал си й в кого.

— Това няма значение.

— Кога? Кога й каза за Линдзи?

— В нощта преди убийството. Няма значение. Идън ме предпази и единственото, за което помоли в замяна, беше да дам на брака ни още един шанс, още един опит, още няколко месеца. Направи го за мен.

— Направила го е за себе си. — Илай се изправи. — И двамата сте мислели само за себе си и по дяволите всички останали. Можеше да я имаш, Джъстин. Поисках единствено пръстена на баба си, но Идън е търсела повече от това и те е използвала, за да го получи. Трудно е да бъде винена.

Излезе и отиде при Абра. Тя седеше и го чакаше на пейката. Изправи се, когато ръцете му я обгърнаха и той притисна чело към нейното.

— Беше трудно — спокойно каза тя.

— По-трудно, отколкото си мислех.

— Разкажи ми.

— Ще го направя. Всичко. Да се прибираме, а? Нека се махнем оттук и да си отидем у дома.

— Илай. — Вини бързо излезе от стаята за разпит. — Изчакай малко.

Млъкна и огледа внимателно лицето му.

— Как си?

— Всъщност добре. Хубаво е, че нещата се изясниха. Вече мога да се надявам, че всичко ще приключи.

— Радвам се да го чуя. Корбет иска да ти кажа, че когато приключи със Съскайнд, ще се обади директно на Улф. Ще вземат Идън Съскайнд и ще говорят с нея. Корбет, ако искаш мнението ми, ще иде в Бостън да се включи.

— Да се оправят. Аз съм вън. Нищо от това вече не е част от живота ми. Благодаря ти за помощта, Вини.

— Вършех си работата, но някой път можеш да ме черпиш бира.

— Ще те черпя с колкото бира поискаш.

Абра пристъпи напред, хвана лицето на Вини и леко го целуна по устните.

— Той ще те черпи бира, но това е от мен.

— Май е по-добре от бира.

— Да се прибираме у дома — повтори Илай. — Вече е свършено.

Но не беше, не и за него. Все още не.

На следващата сутрин, с Абра до себе си, Илай седеше срещу Идън Съскайнд.

Макар и пребледняла, погледът й беше суров, а гласът — абсолютно спокоен.

— Оценявам, че дойдохте двамата в Бостън така. Знам, че представлява неудобство.

— Имате нещо да ми… да ни кажете — поправи се Илай.

— Да. Когато дойдохте в дома ми, видях, че между вас двамата има нещо силно. Винаги съм вярвала в това, във връзката и в обещанията, които идват от нея. Построих съзнателния си живот върху това убеждение само за да бъде разрушен. Затова пожелах да разговарям с вас двамата. Снощи говорих с полицията, в присъствието на адвоката си, разбира се.

— Разумно от ваша страна.

— Джъстин не го е направил, но той винаги е бил импулсивен, винаги е действал малко прибързано. Уравновесявах това, опитвах се да премислям нещата, да претеглям възможностите. Дълго време бяхме добър екип. Разбирате какво имам предвид за равновесието — обърна се към Абра.

— Да, разбирам.

— Знаех си, че ще разберете. Сега, когато Джъстин призна, и то толкова много. Сега, когато знам какво е направил, мога и ще продължа напред. Не мога да го защитя, не мога да го успокоя, да се надявам, че ще си върне разума и ще постави семейството ни на първо място. Това никога няма да стане. Позицията вярва, че е убил хладнокръвно човек.

— Да.

— И е причина за сериозното състояние на баба ви.

— Да.

— Това му е мания. Не е извинение, а просто факт. Преди около три години прачичо му почина и Джъстин намери писма и дневник, които свързваха семейството му с вашето и с онова съкровище.

— Информация за Виолета Ландън и Натаниъл Брум?

— Да. Не знам много, защото той започна да трупа всичко в себе си и да крие от мен. От онзи момент всичко започна да се променя — той продължи да се рови, да търси, да харчи много пари. Няма да ви отегчавам с проблемите на Джъстин в миналото, способността и нуждата му да обвинява другите за собствените си провали, грешки или недостатъци. Но ще споделя, че колкото повече научаваше за произхода си, толкова повече винеше вашето семейство за всичко, което е искал, но не е получил. И още нещо. Когато разбра, че всъщност познавам съпругата ви и понякога работя с нея, възприе това като знак. Кой знае? Може и така да е било.

— Той я е преследвал.

— Да. Не знам до каква степен. Самоубеждаваше се, че я обича, защото беше ваша. Искаше онова, което е ваше, и го виждаше като свое право. Не знаех за имота в Уиски Бийч, за детектива и за проникванията му в къщата. В месеците преди смъртта на Линдзи знаех единствено, че съпругът ми се изплъзва, отдалечава се от мен и ме лъже. Мисля, че разбираме тези неща, нали така? — обърна се Идън към Абра.

— Да, вероятно е така.

— Опитах всичко и накрая спрях да се карам с него и се насилих просто да изчакам. И преди се бе вманиачавал и отдръпвал, но после отново улягаше.

Помълча, премести кичур от косата си зад ухото.

— Този път беше различно. Каза ми, че иска развод. Ей така, сякаш беше просто формалност. Вече не искаше нашия живот, повече не можеше да се прави, че ме обича. И отново няма да ви отегчавам, но той ме съсипа. Развика се, крещеше ужасни неща, каза ми, че е с Линдзи, че тя била духовната му половинка — такава изтъркана фраза — и че възнамеряват да останат заедно.

— Това трябва да е било ужасно болезнено — каза Абра, когато Идън замълча.

— Ужасно беше. Най-лошият миг в живота ми. Всичко, което обичах и в което вярвах, се изплъзваше между пръстите ми. Обяви, че трябва да кажем на децата през уикенда, за да имат достатъчно време да свикнат, а междувременно щял да спи в стаята за гости и сме щели да се държим цивилизовано пред хората. Заклевам се, че слушах как думите на Линдзи се леят от устата му, по нейния начин, с нейния глас. Разбирате ли ме? — обърна се Идън към Илай.

— Да, разбирам.

Тя изправи рамене и кимна.

— Сега, в отсъствието на адвоката ми и на полицията, ще ви кажа нещо, което чувствам, че заслужавате да чуете.

— Знам, че вие сте я убили.

— Не сте ли любопитен да разберете какво се случи онази вечер? Да разберете защо и как?

Преди Илай да отговори, Абра сложи ръка върху нейната.

— Аз съм любопитна. Искам да науча.

— Отново виждам уравновесяване. Вие искате да си тръгнете, защото сте гневен, а тя ще ви помогне да останете, защото знанието ще ви позволи най-сетне да затворите вратата зад всичко това.

— Отишли сте да се разправяте с нея — започна Абра.

— А вие не бихте ли го направили? Той ми се обади да ми каже, че е променил решението си и трябва да отложим разговора с децата за няколко дни. Линдзи била разстроена, защото се била скарала с вас, Илай, и имала нужда да се махне за малко. А той имал нужда да бъде с нея. Тя имала нужда, той имал нужда. Нищо за нуждите на семейството му. Мисля, че взаимно успяха да извадят на светло най-лошите си черти — тихо каза Идън. — Най-егоистичното в себе си.

— Може би сте права. — Илай протегна ръка, за да прегърне Абра, и почувства какъв щастливец е.

— Така че, да, отидох да се разправям с нея, да опитам да се разберем, дори да й се моля. Беше ядосана, много ядосана заради караницата си с вас, заради това, което сте й казали. И да ви кажа, май изглеждаше малко виновна. Но не достатъчно. Пусна ме да вляза, заведе ме в библиотеката, защото искаше да приключи, да се освободи, така че двамата с Джъстин да продължат. Нищо от това, което й казах, нямаше значение за нея. Приятелството ни не означаваше нищо, децата ми не означаваха нищо, нито бракът ми или болката, която двамата причиняваха. Умолявах я да не ми отнема съпруга, да не отнема бащата на децата ми, а тя ми каза да порасна. Ето така беше, така стана. Каза ми ужасни неща, жестоки думи, порочни, и ми обърна гръб. Отпрати ме с болката ми, все едно бях нищо.

След като помълча, Идън сгъна ръцете си на масата.

— Останалото ми се губи. Сякаш гледах някой друг, който грабва ръжена и замахва. Загубих си ума.

— Това може да свърши работа — спокойно каза Илай. — Стига адвокатът ви да е добър колкото вас.

— Той е много добър, но все пак не отидох в дома ви с намерението да я нараня, а да я моля. А щом дойдох на себе си, беше твърде късно, помислих за семейството си, за децата си и какво може да им струва това. Нямаше как да променя стореното в миг на лудост, можех единствено да опитам да защитя семейството си. Така че се прибрах. Съблякох дрехите, с които бях облечена, и ги нарязах. Натъпках парчетата в един сак, сложих тежести и го хвърлих в реката. След това се върнах у дома и започнах да приготвям вечерята. Когато Джъстин си дойде, беше в истерия и си дадох сметка, че можем да се защитим взаимно, както и би трябвало да бъде, че можем да опитаме да оставим всичко зад гърба си и да възстановим брака си. Усетих, че се нуждае от мен. Линдзи бе способна да го сломи. Всъщност беше го постигнала. И ми беше оставила мъж, когото не можех да закрепя, не можех да спася. Оставих го да си върви и направих каквото трябваше, за да защитя себе си.

— Но оставихте стореното от вас да разруши живота на Илай.

— Не можех да спра това, нито да го променя, макар да съжалявах искрено, че някой, който е бил предаден като мен, губи толкова много. Но в края на краищата, не аз разруших живота му. Направи го Линдзи. Тя разруши и моя живот, и този на Джъстин. Дори и мъртва, погуби всички ни. Сега децата ми ще бъдат ужасени.

Гласът й леко потрепери, но после отново се стегна.

— Дори когато адвокатът ми сключи сделка с прокурора, както съм убедена, че ще стане, те пак ще са ужасени. Вие си имате кой да ви уравновесява, имате бъдеще. А аз трябва да се разправям с две деца, които ще бъдат съсипани заради това, което баща им е сторил от егоистични подбуди, от това, което майка им е направила от отчаяние. Вие сте свободни, а аз, дори да не бъда наказана така, както смятате за редно, никога няма да съм свободна.

Илай се наведе напред.

— Каквото и да е извършила или е планирала да извърши, Линдзи не заслужаваше да умре.

— Вие сте по-добър от мен. Но можем да проследим всичко това до корена му. Ваш предшественик е извършил убийство, воден от алчност. Прокудил е собствената си сестра по същата причина. Ако не беше това, сега нямаше да сме тук. Аз съм просто едно парченце от цялото.

— Вярата в това сигурно ще ви помогне да преминете през следващите няколко седмици.

Илай се изправи. Абра отново постави ръка върху неговата и също стана.

— Заради децата ви се надявам адвокатът ви наистина да е добър.

— Благодаря ви. Искрено ви желая всичко най-хубаво.

Илай искаше да излезе, трябваше да излезе.

— Господи — успя да каже само, когато Абра стисна дланите му.

— Съзнанието на някои хора е усукано по такъв начин, че отвън не си личи какви са. По такъв начин, че те самите не го виждат и не го разбират. Може би обстоятелствата са я превърнали в такъв човек, Илай, но тя не може да го осъзнае.

— Бих могъл да я отърва. Бих могъл да я отърва с пет години, от които да излежи само две.

— В такъв случай се радвам, че вече не си защитник.

— Аз също.

Ръката му се стегна в нейната, когато Улф се появи от дъното на коридора.

— Ландън.

— Детектив.

— Грешах, но вие изглеждахте така, сякаш сте виновен.

Улф ги подмина, но Илай се обърна.

— Това ли е? Само това ли ще кажете?

Детективът го погледна.

— Да, това е.

— Неудобно му е — отбеляза Абра и само се усмихна, когато Илай я изгледа объркано. — Той си е задник, но му е неудобно. Прости му и помни, че кармата си знае работата.

— За кармата не знам, но ще започна да работя над опрощаването му.

— Добре. Сега да купим цветя за Хестър и да идем да споделим със семейството ти тези прекрасни новини. После ще се приберем и ще видим какво ще правим.

Илай имаше някои идеи за това.

Изчака няколко дни и остави нещата да улегнат и за двамата. Беше си върнал живота и нямаше нужда от репортажите за ареста на Идън Съскайнд заради убийството на Линдзи, нито пък от задържането на Джъстин Съскайнд заради Дънкан, за да го разбере.

Беше си върнал живота, но това не беше животът, който някога бе водил, и това го правеше щастлив.

Направи си планове, някои с Абра — щяха да дадат голям прием в Блъф Хаус за Четвърти юли. Показа й предварителните планове за инсталиране на асансьор, така че баба му да може да се прибере и да живее удобно.

А имаше и планове, които не беше споделил с нея… все още.

Така че чакаше, разхождаше кучето, прекарваше много време с жената, която обича, и започваше да вижда Блъф Хаус в напълно различна светлина.

Избра една вечер с нежен бриз и обещание за хубав залез, с очакване за пълнолуние. Подреждаше чиниите за вечеря, а Абра седеше на кухненския плот и работеше над графика си за идната седмица.

— Мисля да направя някои малки промени. През есента ще добавя и зумба. Популярна е, а мога да получа сертификат.

— Обзалагам се, че можеш.

— Йогата винаги ще е основното, но ми се ще да добавя и други възможности, да поддържам интереса.

Изправи се и забоде новия си график на дъската.

— Като си говорим за поддържане на интереса, искам да ти покажа нещо на третия етаж.

— В коридора? Да не си мислиш за пирата и девицата?

— Може би, но преди това има нещо друго.

— Знаеш, че е много жалко, дето не можем да отворим този етаж за голямото празненство през юли. Твърде сложно е и в момента е задръстено с доста неща, но се басирам, че можем да го направим разтърсващо.

— Може би някой ден.

— Винаги съм харесвала този ден.

— Забавно, защото осъзнах, че и аз го харесвам. Остана малко.

Отведе я в старите слугински помещения, където в купа се изстудяваше бутилка шампанско.

— Празнуваме ли?

— Силно се надявам да е така.

— Винаги съм обичала да празнувам. Тук имаш някакви планове. — Отиде до масата и ги огледа. — Илай! Започнал си да правиш планове за кабинета си. О, това е страхотно. Ще се получи невероятно. Добавяш външен вход към терасата? Идеята е великолепна. Ще можеш да влизаш и да излизаш ей оттам, да седиш и да съзерцаваш. Не си ми казал!

Обърна се към него.

— Това са само предварителни скици. Исках някои от тях да са завършени и да видя кое може да стане, преди да ти ги покажа.

— Е, предварителни или не, това си е добра причина да гръмнем шампанското.

— Не това е причината.

— Имаш и други?

— Да, още много. Виж, архитектът остави това място без име. Тук, където седим, банята там. Помолих го да ги нахвърли в общи линии и да го остави така.

— Още планове. — Абра се завъртя, а после пак. — Толкова много можеш да направиш с тези помещения.

— Не, всъщност не, но ти можеш.

— Мога ли?

— Можеш да си направиш студиото.

— Олеле… Илай, това е толкова мило от твоя страна, толкова сладко, обаче…

— Изслушай ме. Твоите клиенти… или курсисти… все едно, могат да влизат оттук, откъм терасата. На третия етаж е, обаче какво пък, ще се упражняват по стълбите. Ако ще организираш йога за възрастни или нещо такова, ето го и асансьора. А после и това пространство тук. Можеш да си направиш стая за масажи и за терапия. Аз ще работя тук, в северното крило, така че няма да ми пречиш. Питах баба какво мисли и тя каза, че е страхотно, така че имаш одобрението й да се захващаш за работа.

— Добре си го обмислил.

— Така е и всичко е за теб. За нас. За Блъф Хаус. За… ами… за някой ден. Какво мислиш?

— Илай.

Объркана, Абра тръгна из салона, за да го разгледа, просто да го разгледа.

— Предлагаш ми една от мечтите ми, но…

— Можеш да се реваншираш, като осъществиш една моя мечта.

Илай пъхна ръка в джоба си и извади пръстен.

— Не е този, който дадох на Линдзи. Не исках да ти давам онзи пръстен, така че попитах баба дали мога да взема друг. Стар е и й е особено любим. Можех да купя и нов, но исках да ти дам нещо, което е предавано от поколение на поколение. Символ. А ти много си падаш по символите.

— О, боже. О, боже мой. — Абра само стоеше и гледаше идеално оформения като квадрат изумруд.

— Не исках да ти подарявам диамант. Прекалено шаблонно е. А това ми напомня на теб. На очите ти.

— Илай. — Тя сложи ръка на сърцето си, за да се успокои. — Аз само… Не съм стигала дотук. Не съм мислила за това.

— Ами помисли сега.

— Мислех си, че ще говорим за преместването ми тук, да заживеем заедно официално. Да предприемем следващата стъпка.

— Можем да го направим. Ако само това мога да получа в момента, нека го направим. Знам, че е внезапно, и съзнавам, че двамата сме допускали големи грешки. Но те са зад нас. Искам да се оженя за теб, Абра. Искам да започна истински живот с теб, да направя семейство с теб, да споделям дома си с теб.

Би могъл да се закълне, че може да понесе всичко, но не и да усеща как пръстенът изгаря ръката му като огън, като живот.

— Гледам те и виждам бъдещите дни и всички възможности, които ни носят. Не искам да чакам, за да започнем, но ще го направя. Ще изчакам, но трябва да знаеш, че ти не само ми помогна да се върна, да видя истински живота, който исках и който бих могъл да имам. Трябва да знаеш, че ти си животът, който наистина желая.

Сърцето й блъскаше в гърдите. Тя погледна Илай — от прозорците зад него се изливаше златнорозовата светлина на залязващото слънце. И си помисли, че това е любовта. Такава е. Трябваше да приеме дара.

— Обичам те, Илай. Вярвам на сърцето си — научих се да го правя. Мисля, че любовта е най-могъщата и най-важна сила във вселената, а ти имаш моята. Искам твоята. Можем да изградим живота, който и двамата желаем. Вярвам в това. Можем да го изградим заедно.

— Но нали искаш да изчакаме?

— Как пък не! — разсмя се Абра и се притисна към него. — Боже мой! Ето те къде си. Любовта на живота ми.

С ръце, обвити около раменете му, притисна устни в неговите и се остави да потъне дълбоко, много дълбоко в първата целувка на новото обещание.

Илай се залюля с нея, но се задържа.

— Чакането щеше да ме убие.

— Добре че не ти се наложи. — Абра протегна ръка. — Направи го официално.

Когато Илай постави пръстена на пръста й, тя отново го прегърна и вдигна ръка към слънцето.

— Прекрасен е… и е топъл.

— Като теб.

— Харесва ми, че е старинен, че е бил предаван в семейството ви. Харесва ми, че съм твоето семейство. Кога попита Хестър за пръстена?

— Когато й занесохме цветята, след като бяхме при Идън Съскайнд. Не можех да ти предложа тогава, не исках да ти предложа, докато това не приключи. Сега всичко е ново и за двама ни. Вземи това място, Абра, вземи мен, просто вземи всичко.

— И двамата вземаме всичко. — Абра отново притисна устни в неговите в мека, дълга и любяща целувка. — А после ще имаме дори повече.

Пръстенът на ръката й улови слънчевите лъчи и заблестя, както го беше правил на ръцете на поколения жени от семейство Ландън.

После постепенно заблещука по-спокойно — досущ като обкования в желязо сандък, който някога бе изплувал на брега на Уиски Бийч от разбития „Калипсо“ заедно с опитния му капитан.