Уиски Бийч

11.

Стана призори, като успя да се изтръгне от съня. В него гледаше надолу към потъналата в кръв Линдзи, която лежеше с широко отворени очи на скалите под фара на Уиски Бийч.

Нямаше нужда от психоаналитик да разгадае причината за кошмара.

Нямаше нужда и от професионален треньор, който да му каже, че всяка кост, всеки мускул, всяка скапана клетка на тялото му го боли, защото беше прекалил с фитнеса предния ден.

И понеже нямаше кой да го чуе, си позволи да постене, докато се добере до душа с надеждата, че горещата вода ще отмие поне малко от страданието му.

Изгълта и три обезболяващи.

Слезе долу, направи си кафе и го изпи, докато проверяваше имейла си. Сети се, че е време отново да пише на семейството си. Искаше му се да спести дори споменаването на потрошени мъртви тела, но по-добре би било да го научат от него.

Вестите винаги те застигат. А лошите пристигат първи.

Захвана се да съчинява. Увери близките си, че къщата е безопасна, че всичко е наред. Ако замажеше смъртта на бостънския детектив, нямаше да е лъжа. За бога, че той така и не беше виждал човека. Преднамерено остави впечатлението за инцидент. А можеше и да е инцидент все пак.

И за миг не бе повярвал на това, но защо да тревожи семейството си?

Продължи с напредъка си в писането, разказа за времето, пошегува се с книгата за „Калипсо“ и съкровището, която беше прочел.

Прегледа писмото два пъти, решен да омаловажи лошите вести, и завърши с приповдигнато настроение и позитивизъм. Изпрати го.

Спомни си за сестра си и сделката им и изпрати нов имейл, само до Триша.

Това щеше да свърши работа. Е, може би Триша малко щеше да се ядоса, а може би щеше и да се развесели. Илай се надяваше да му повярва, че й е казал истината. Взе си втора чаша кафе и поничка, седна на бюрото, отвори файла с книгата си и се остави историята да го погълне, докато слънцето се издигаше над морето.

Пресегна се към бутилката „Маунтин Дю“ и последните две курабийки, когато звънецът на вратата, който никой не използваше, отекна с първите акорди от „Одата на радостта“ — любимата мелодия на баба му.

Забави се, докато затвори файла, прибра изпитата до половина бутилка в хладилника в кабинета си и тръгна надолу, когато звънецът отново се обади.

Очакваше пред вратата да завари полицай. Не очакваше да са двама, нито пък нерадостно познатото лице на детектив Арт Улф от Бостън.

По-младият — с младежка подстрижка, квадратно лице, ведри сини очи и изваяно от фитнеса тяло — му показа значката си.

— Илай Ландън?

— Да.

— Аз съм детектив Корбет от полицейското управление в Есекс. Вярвам, познавате детектив Улф.

— Да, срещали сме се.

— Искаме да поговорим с вас.

— Добре.

В пълно противоречие със съветите на адвоката си, Илай се отдръпна, за да ги пусне да влязат. Вече беше взел решение, пък и самият той беше адвокат, дявол да го вземе. Разбираше идеята — запази мълчание, обади ми се, нека отправят въпросите си към мен.

Но не можеше да живее така. Не можеше и нямаше да живее така.

Ето защо ги покани в голямата гостна.

По-рано беше напалил камината и огънят кротко тлееше, като добавяше уют към атмосферата на удобната стая, пълна с антики и картини. Тя сякаш приветстваше със светлината, лееща се от високите прозорци, с градината зад тях, където се поклащаха яркозелените стръкове на нарцисите, сред които искреше единственият осмелил се да се покаже жълт цвят.

Тук се чувстваше на своя територия. Готов да се възправи срещу бъдещето и да покаже истинското си лице.

— Бива си я къщата — отбеляза Корбет. — Виждал съм я отвън и определено прави впечатление. И отвътре не лъже.

— Домът е там, където човек си окачва шапката. Ако има такава. Заповядайте, седнете.

Бързо си направи вътрешна самооценка. Дланите му не бяха влажни, сърцето му не препускаше, гърлото му не беше пресъхнало. Все добри знаци.

Но все пак, докато гледаше изражението на булдог, така характерно за Улф, и студените му безчувствени кафяви очи, реши да бъде внимателен.

— Оценяваме, че ни отделяте време, господин Ландън. — Корбет внимателно огледа стаята и Илай, докато си избираше стол. — Може би сте чули, че имахме инцидент.

— Чух, че вчера край фара е намерено тяло.

— Точно така. Вярвам, че сте познавали починалия. Кърби Дънкан.

— Не, не го познавах. Никога не сме се срещали.

— Но сте знаели за него.

— Знам, че е казал, че е частен детектив от Бостън и че е разпитвал за мен.

Корбет извади бележника си — повече като извинение за присъствието си, отколкото наистина да си записва, досети се Илай.

— Не е ли истина, че сте заявили на полицията, че вярвате, че Кърби Дънкан е проникнал в тази къща вторник вечерта?

— Това беше първата ми мисъл, когато научих за взлома, и дадох името му на полицая. Полицай Винсънт Хенсън. — „Както много добре знаете.“ — Все едно. Жената, която е била нападната при взлома и се е срещала с Дънкан по-рано, убедено заяви, че не е бил той, тъй като нападателят й бил по-висок и по-слаб. В допълнение, когато полицай Хенсън е разговарял с Дънкан същата вечер, детективът му е показал касови бележки, с които доказал, че по време на проникването е бил в Бостън.

— Сигурно ви е вбесил, като е дошъл тук и е взел да се рови.

Илай изгледа Улф. Това не е просто учтив разпит, помисли си.

— Не бях щастлив от факта, но повече се чудех кой го е наел да дойде тук, да ме следи и да разпитва.

— Лесният отговор е, че някой има интерес да разбере какви са ви намеренията.

— А лесният отговор на това е, че възнамерявам да се приспособя, да работя и да се грижа за Блъф Хаус, докато баба ми се възстанови. И тъй като Дънкан не би могъл да докладва нищо по-различно на клиента или клиентите си, следва да заключа, че са си дали парите на вятъра. Но изборът си е техен.

— Убийството на съпругата ви още е отворено, Ландън. Все още сте под наблюдение.

— О, наясно съм. Точно както съм наясно колко чисто и удобно ще бъде, ако успеете да ме забъркате във второ разследване за убийство.

— Кой е казал, че говорим за второ убийство?

Нагло копеле, каза си Илай, но запази тона си спокоен.

— Вие сте от отдел „Убийства“. Ако вярвате, че смъртта на Дънкан е била инцидент, нямаше да сте тук. Това означава, че или е убийство, или обстоятелствата около смъртта са подозрителни. Бил съм криминален адвокат. Знам как се действа в такива случаи.

— Да. Да, знаете как да извъртате.

Корбет вдигна ръка.

— Можете ли да потвърдите местонахождението си, господин Ландън, между полунощ и пет сутринта в петък.

— Петък сутринта? Заминах за Бостън в четвъртък. Вечерях с родителите си, когато ми се обадиха, че тук е имало влизане с взлом. Карах право дотук. Мисля, че стигнах към единайсет и половина, но все едно, беше преди полунощ. Не съм сигурен за точното време. Отидох да видя Абра — Абра Уолш, жената, която е била нападната в Блъф Хаус.

— Какво точно е правила тя тук, след като ви е нямало? — настоя Улф. — Спите ли с нея?

— И как точно сексуалният ми живот има някакво отношение към настоящото разследване?

— Простете, господин Ландън. — Корбет изгледа предупредително Улф и умело пое контрола. — Можете ли да ни кажете защо госпожица Уолш е била в къщата по това време?

— Тя чисти тук и е близка с баба ми от две години. Беше тук сутринта, но не успяла да си спомни дали е затворила всички прозорци. Излязла буря. Предполагам, че вече сте говорили с нея, но все едно. Тъй като знаеше, че съм в Бостън, дошла да провери прозорците и да ми остави малко супа. Някой я сграбчил откъм гърба — електричеството било прекъснато, така че било тъмно. Успяла да се измъкне и карала до приятелите си. Нейните съседи, Майк и Морийн О’Мали. Майк се обади на мен, обадил се и на полицията. Тръгнах от Бостън незабавно, след като ми се обади и карах до Уиски Бийч.

— Пристигнали сте някъде между единайсет и половина и полунощ.

— Точно така. Абра цялата трепереше и тъй като бе успяла да рани нападателя в борбата си да избяга, по дрехите й имаше петна от кръвта му. От полицията й взеха дрехите като доказателство. Прекарах известно време със семейство О’Мали, преди да дойда тук. Абра дойде с мен. Попаднахме на полицай Хенсън.

— Ваш приятел — вмъкна Улф.

— Познавам Вини, откакто бяхме тийнейджъри. Не го бях виждал от години. — Илай ги остави да си направят изводите и продължи със спокоен глас: — Разследващите полицаи откриха, че захранването е било умишлено прекъснато, а алармата — деактивирана. На пръв поглед не открих нещо да липсва. Разказах на полицай Хенсън за Кърби Дънкан и както ви обясних прели малко, госпожица Уолш описа нападателя си като мъж с друго телосложение. И все пак полицай Хенсън обяви, че ще разпита Дънкан, който, мисля, беше отседнал над бара „Сърфсайд“. Полицай Хенсън си тръгна, но отново не мога да посоча точния час. Предполагам, към дванайсет и половина или малко преди това.

Много лошо, че не беше проверил времето, даде си сметка Илай.

— Когато си тръгна, слязох в мазето с госпожица Уолш. Имаме ненадежден генератор и се надявах, че мога да го включа. Слязохме, тръгнах да търся инструменти и открих в най-старата част от мазето голям изкоп. Все още имаше инструменти, които полицията отнесе като доказателство. Кирки, лопати, такива неща. Ясно беше, че който и да е бил нападателят, е идвал тук и преди.

— За да копае ями в мазето? — обади се Корбет.

— Ако сте в Уиски Бийч от известно време, трябва да сте чули легендата — зестрата, съкровището. На всеки, който смята, че това е глупост, има други петима, които са убедени, че е самата истина. Не мога да се закълна за целта на взлома и за изкопа, но доста логично е да се предположи, че някой се е надявал да изкопае съкровище от скъпоценни камъни.

— Може и сам да сте копали.

Този път Илай едва удостои Улф с поглед.

— И да вляза с взлом в къщата, в която и без това живея. А не би ли било и прекалено тъпо да покажа изкопа на Абра и на полицията, щом аз съм го направил? Но все едно, бяхме там за малко. Успях да включа генератора, така че аварийното захранване заработи. Когато се качихме, напалих огън. Беше студено, а Абра още беше уплашена. Пихме малко вино, поседяхме тук. Тя заспа на дивана. Мисля, че беше към два сутринта, когато се качих горе. Събудих се към седем и половина, може би осем, на следващата сутрин. Беше си тръгнала, но ми беше направила омлет, оставен в затоплящия съд. Все храни хората, иска да им помага. Не знам кога си е тръгнала.

— Значи нямате алиби.

— Не — отвърна на Улф. — По вашите стандарти предполагам, че нямам. Защо точно си мислите, че аз съм го убил?

— Никой не ви обвинява, господин Ландън — започна Корбет.

— Седите тук и ме разпитвате къде съм бил. Главният следовател по убийството на съпругата ми е с вас. Няма нужда да ме обвинявате, за да знам, че ме подозирате. Но се чудя какъв ми е бил мотивът.

— Дънкан е бил опитен детектив. Разследвал ви е, както знаете. А всичките му записки от разследването са изчезнали.

— Познавали сте го — обърна се Илай към Улф. — Сигурно преди е бил полицай. Вие ли го наехте?

— Ние задаваме въпросите, господин Ландън.

Илай се обърна към Корбет.

— Защо не попитате за какъв дявол ми е било да убивам някого, когото никога не съм срещал?

— Би могъл да се е натъкнал на някакво доказателство за вас и да ви е изнервил — отвърна Улф.

— Натъкнал се е на доказателство в Уиски Бийч за престъпление, което не съм извършил в Бостън? И къде е то, дявол да го вземе? Опитният следовател си прави записки, копия. Къде е доказателството?

— Един умен адвокат, който умее да извърта, би могъл да се подсигури, като унищожи доказателствата. Взели сте ключовете му, отишли сте до Бостън, влезли сте в офиса му и сте преровили записките му, компютъра му, всичко. Направили сте същото и в апартамента му.

— Офисът и апартаментът му в Бостън са били ограбени? — Илай седна отново. — Това е интересно.

— Имали сте времето, възможността и мотива.

— Във вашето съзнание, защото сте адски сигурен, че съм убил Линдзи, би трябвало да съм направил и това — отвърна Илай, преди Улф да успее да заговори. — Значи излизам. Той или се е съгласил да се срещне с мен на фара посред нощ — въпреки лошото време — или някак съм го подмамил там, а това е, след като е открил доказателството, че вече съм убил веднъж. Това също така означава, че съм се измъкнал от къщата, докато Абра спи — не е невъзможно, признавам. Убивам, значи, Дънкан, отивам в бара, където е наел стая, вмъквам се там, взимам всичките му вещи и колата му в добавка. Предполагам, че съм карал колата му до Бостън, отишъл съм в офиса му и в апартамента му, погрижил съм се за всичко. После съм шофирал обратно. Тъпо би било да докарам колата му обратно тук, но как инак да се върна? След това съм наврял някъде колата му, върнал съм се пеш до Блъф Хаус и съм влязъл, без Абра да разбере, че ме е нямало.

Знаеше, че няма смисъл да убеждава Улф, затова се обърна към Корбет.

— За бога. Просто погледнете обстоятелствата, вижте времето. Би трябвало да съм имал невероятен късмет, за да свърша всичко това, преди Абра да се събуди и да направи омлета си.

— Може да не сте отишли там сам.

Сега вече Илай се ядоса. Обърна се към Улф.

— Ще замесите и Абра в тая мръсотия? Жена, която познавам едва от няколко седмици, внезапно решава да ми помогне да извърша убийство? Господи боже!

— От няколко седмици казвате. Дънкан работи по случая и тук намира достатъчно неща, за да се превърне в заплаха. От колко време се чукате с чистачката, Ландън? Мамите жена си и тя открива. Това просто ви дава още една причина да я убиете.

Гневът, който Илай успяваше да потиска до тлееща жарава, избухна.

— Ако толкова ви се е прищяло да се занимавайте с мен, давайте. Но не набърквайте и нея.

— Или какво? Какво ще се опитате да ми направите?

— Детектив Улф! — изстреля думите Корбет.

— Мислиш, че понеже се измъкна веднъж, пак ще ти мине номерът. — Без да обръща внимание на Корбет, Улф сложи ръце на бедрата си и се наведе напред.

От личен опит Илай си спомни, че навлизането в личното пространство на заподозрения бе любимият му метод на разпит.

— Да, познавах Дънкан. Беше ми приятел. И ще превърна в своя мисия да не те оставя да се измъкнеш от това. Няма да те оставя на мира. Всичко, което правите ти и тази жена, всичко, което сте направили или което мислите да извършите, ще го науча. И когато те закопая, ще си останеш закопан.

— Заплахи и тормоз — отбеляза Илай, отново неочаквано спокоен. — Това ще е от изключителна помощ за адвоката ми. И преди съм минавал през това и оставих предишния си живот да изтече в канавката. Но това няма да се повтори. Отговорих на въпросите ви. А сега трябва да разговаряте с адвокатите ми. — Изправи се. — Омитайте се от дома ми.

— Домът на баба ви.

Илай кимна.

— Поправям се. Омитайте се от дома на баба ми.

— Господин Ландън — изправи се Корбет. — Извинете, ако сте се почувствали заплашен или тормозен.

Илай само го изгледа.

— Сериозно? Ако?

— Фактите са, че във връзка с целта на жертвата тук в Уиски Бийч, вие сте под подозрение. Бих искал да ви попитам дали имате пистолет.

— Пистолет? Не. Нямам.

— А има ли пистолет в къщата?

— Не мога да кажа. — Усмихна се. — Това е домът на баба ми.

— Ще вземем разрешително за претърсване — обади се Улф.

— Ами вземете. Ще ви трябва, за да се върнете тук, защото ми дойде до гуша да ме безпокоите и да душите около мен.

Отиде до вратата и я отвори.

— Приключихме.

— Надявай се — измърмори Улф на излизане.

— Благодаря, че ни отделихте време — каза Корбет.

— Добре, защото повече няма да го правя.

Затръшна вратата и сви ръце в юмруци.

Корбет изчака, докато Улф се качи в колата.

— Мамка му! Какви ги вършеше там, по дяволите?

— Той го е направил и тоя път няма да се измъкне.

— За бога! — Вбесен, Корбет настъпи газта. — Дори да е имал мотив, което не знаем и не можем да докажем, възможностите да го направи са повече от нищожни. Замъква Дънкан на фара посред нощ, нали, застрелва го, бута го от скалата, а после смогва да свърши и всичко останало? Това, което Ландън каза, си е точно така.

— Не и ако жената е замесена. Може да е примамила Дънкан там горе, после да е последвала Ландън до Бостън, да го е докарала обратно и му е изработила и алиби.

— Но това са пълни глупости! Забележителни простотии. Не я познавам, но изглежда порядъчна. Такива са и съседите й. Освен това познавам Вини Хенсън. Той е добро ченге. Гарантира и за двамата. Потвърждава всичко, което твърдят. Нахлуването, проклетият ров, времето.

— Ландън има пари. Парите купуват всякакви гаранции.

— Внимавай къде стъпваш, Улф. Тук си само защото те поканихме. Можем да си оттеглим поканата и точно това ще препоръчам. Ти си напълно обсебен и току-що прецака всяка възможност Ландън да ни сътрудничи.

— Той е убил жена си. Уби и Дънкан. Сътрудничеството с него е свинщина.

— Разполагаше с година да го заковеш заради съпругата му и не го направи. А историята около Дънкан е доста по-заплетена. Ако не беше толкова вманиачен, щеше да се запиташ кой го е наел, защо и къде, дявол да го вземе, е бил между полунощ и пет сутринта в петък. Щеше да се запиташ кой е проникнал в къщата, докато Ландън е бил в Бостън и откъде е знаел, че е бил в Бостън.

— Не е задължително едното да има общо с другото.

Корбет само поклати глава.

— Вманиачен — промърмори под нос.

Илай се качи на горния етаж, отиде в южното крило и влезе в стаята, за която винаги мислеше като стая за спомени. В различни кутии бяха събрани вещи и документи, принадлежали на предците му. Чифт дантелени ръкавици, музикална кутия със скъпоценна пеперуда, чифт сребърни шпори с орнаменти. Сред цялата очарователна и неизследвана бъркотия имаше три дневника с кожени подвързии, военни медали, прекрасен месингов секстант, мраморен хаван с чукало, чифт сатенени пантофки и други интересни спомени от фамилия Ландън.

Включително куфарът с антични пистолети. Заключен както винаги, установи Илай с голямо облекчение. Чудесно запазени винтовки, великолепен малък пистолет със седефена ръкохватка, пистолети за дуелиране от Джорджия, кремъклийки, солидно изглеждащият колт .45.

Не се успокои, докато не се увери, че всяко оръжие си е на мястото.

Всичко беше в наличност. Поне можеше да е сигурен, че никое от оръжията на Ландън не е убило Кърби Дънкан. Доколкото знаеше, нито едно от тях не беше стреляло, откакто беше роден, а рядко са били използвани и от по-раншните поколения. Бяха твърде ценни за стрелба в мишена или за спорт. Спомни си дядо си, как позволява на развълнувания осемгодишен Илай да държи една от кремъклийките, докато му разказва историята й.

Ценни са, каза си пак Илай, докато тършуваше из стаята. Само пистолетите за дуелиране щяха да струват хиляди. Лесни бяха за пренасяне, бързо можеха да се продадат на колекционер. Заключеният шкаф със стъклени врати едва ли би спрял крадец, така че този, дето беше копал в мазето, вместо да хване питомното, беше хукнал след дивото.

Дали е знаел за тях? Дали е познавал добре миналото и историята на къщата? А освен оръжията в къщата имаше безброй ценни и лесни за пренасяне предмети.

Вероятно баба му щеше да забележи. Само че между нейното падане и неговото преместване в къщата имаше достатъчно голям период от време. Ако натрапникът се бе възползвал от това, бил е съсредоточен върху мазето.

Съсредоточен, повтори Илай наум. Значи не ставаше въпрос просто за пари или за нещо, което лесно би могло да бъде взето. Тук беше намесено съкровището.

Но какъв беше смисълът на всичко това? За една нощ би могъл да измъкне няколко милиона във вид на произведения на изкуството, антики, колекции, сребро… Ами огромната колекция от марки на прачичо му, изложена в библиотеката? Но вместо това беше изкарал бог знае колко нощи, копаейки в мазето с ръчни инструменти, за да търси някаква легенда.

Значи става въпрос за нещо повече от пари, реши Илай, докато се разхождаше из къщата, като изследваше и оценяваше всяка преносима ценност. Каква беше тръпката? Истинската вяра в някакво безценно съкровище?

Това вманиачаване ли беше, както Улф се бе вманиачил по него?

Идеята го отведе обратно в мазето, за да огледа отблизо делото на неканения гост. Импулсивно слезе в изкопа и установи, че на някои места е дълбок почти до кръста му. Прецени, че работата е започната от центъра на ямата, а след това е продължила като някаква мрежа. Север, юг, изток, запад.

Като посоките на компаса? Но как би могъл да знае?

Измъкна се от изкопа и извади телефона си, за да го заснеме от различни ъгли. Полицаите бяха снимали, но искаше и той да има снимки.

По някаква причина това го изпълни с енергия. Хареса му усещането да върши нещо. Каквото и да е.

За да затвърди това чувство, се качи в къщата, взе месинговия телескоп от махагоновата му поставка — подарък на баба му — и излезе на терасата. Активността означаваше да е информиран. Може би времето не беше най-подходящото да тръгне пеш или да подкара колата към фара, но това не означаваше, че не може да погледне какво става там.

Насочи телескопа, фокусира и нагласи, докато не получи ясен образ на жълтото полицейско заграждение. Бяха блокирали целия район заедно с фара. Забеляза, че зад заграждението има няколко души — любопитни местни хора, а също и две служебни наглед коли.

Обърна телескопа и го наведе надолу, там, където следователите работеха на скалите, целите мокри въпреки защитните си дрехи.

Отсъди, че детективът е падал доста дълго, като прецени през телескопа разстоянието от фара до скалите долу. Май само падането е било достатъчно, за да убие Дънкан, но разстрелът предоставяше допълнителна гаранция.

Но защо? Какво беше научил, видял, направил?

И как се свързваше това със смъртта на Линдзи? Логично, трябваше да има някаква връзва — не вярваше Улф толкова да се е объркал. Освен ако цялата работа беше нелогична като копаенето в мазе за пиратско съкровище, убийствата бяха свързани.

Което пък отваряше възможността убиецът на Дънкан да е свързан с нападателя.

И отново, защо? Какво беше разбрал, видял, направил?

Пъзел. В предишния си живот Илай обичаше пъзелите. Може би беше време да открие дали още му се удават.

Остави телескопа на терасата и се качи горе, за да вземе бележник и химикал. Този път, щом мина през кухнята, си направи сандвич и — какво пък — взе си и една бира. Занесе всичко в библиотеката, запали камината и се настани на помпозното бюро на прапрадядо си.

Реши да започне със смъртта на Линдзи, но осъзна, че не това беше началото — не и в действителност. Разгледа първата година от брака си като период на приспособяване. Добри и лоши мигове, странични ходове, но по един въпрос бяха достигнали пълно съгласие — обзавеждането и украсата на новата си къща.

Ако трябваше да бъде честен, нещата между тях бяха започнали да се променят в месеците след преместването им в къщата.

Линдзи реши, че има нужда от повече време, преди да се отдаде на семейството, и може би имаше право. Той пък влагаше голяма част от времето и енергията си в работата. Желанието й беше Илай да стане пълноправен партньор и той чувстваше, че може да го постигне.

Харесваше й да се забавлява, да я забавляват, имаше си собствена кариера и социален кръг. Но все повече се караха заради прекаленото му натоварване, имаше и конфликти за неговите и нейните приоритети. Напълно нормално, ако трябваше да бъде честен. Шейсетчасовата работна седмица беше по-скоро нещо обичайно и като криминален адвокат често му се налагаше да работи и нощем.

Линдзи се радваше на придобивките, но бе започнала да недоволства срещу начина, по който ги получаваше. Той оценяваше успеха й и кариерата й, но бе започнал да се засяга от конфликтите.

А кое беше основното? Двамата не се обичаха достатъчно, за да останат заедно.

И като се прибави нетърпимостта й — и това беше точната дума — към баба му и привързаността му към Блъф Хаус и Уиски Бийч, ерозията се задълбочи. Сега вече Илай си даваше сметка, че дори през първата година на брака им емоционалният разлом между двамата стабилно се бе разширявал, а нито единият, нито другият имаше средствата или желанието да прокара мост между двамата.

Беше ли се обидил на Линдзи за собственото си решение да ограничи, а накрая и да прекрати посещенията в Блъф Хаус? Искаше да спаси брака си, но по-скоро от принципни съображения, отколкото от любов към съпругата си.

Това си беше тъжно.

Но все пак не беше мамил, така че точката беше за него.

Беше прекарал много време в разсъждения, а тя бе започнала да му изневерява. И какво беше заключението? Не бяха минали и две години от брака им, когато Линдзи взе уж да работи до късно, тръгна сама на пътувания през уикендите, за да си почине, а сексуалният им живот отиде по дяволите.

Илай записа приблизителните дати, имената на Линдзи, на най-близките й приятели, на членовете на семейството, колегите й. След това прокара линия към една от тях, Идън Съскайнд. Едновременно приятелка и колежка, съпруга на Джъстин Съскайнд, любовника на Линдзи.

Загради името на Джъстин Съскайнд, преди да продължи с бележките си.

Идън бе бетонирала алибито на неверния си съпруг за нощта на убийството на Линдзи. Но той и без това едва ли бе имал мотив. Всички доказателства сочеха към намерението му да я отведе на романтично пътуване до Мейн в един доказано добър хотел.

Съпругата му определено нямаше причина да го прикрива с лъжи, още повече че беше унизена и сломена, след като изневярата излезе на бял свят.

Детективът, когото Илай беше наел, се бе захванал с възможността за бивш любовник или друг настоящ, който да се е скарал с Линдзи и да я е убил в изблик на страст. Но това семе не беше дало плод.

Все още, поправи се Илай.

Тя беше пуснала някого в къщата онази вечер — нямаше влизане с взлом, нямаше признаци на борба. Телефонът й, имейлите й — вкъщи и на работа — не показаха връзки с неизвестни хора. Тогава Улф отново се съсредоточи върху Илай, а неговият детектив сигурно бе пропуснал нещо. Или някого.

Илай записа прилежно всички имена, които си спомняше, дори и името на фризьорката й.

След два часа беше изпълнил няколко страници с кръстосани препратки, въпроси без отговор, две нападения (тук беше включил и падането на баба си) и второ убийство.

Реши да се поразходи и да остави натрупаното да се уталожи.

Даде си сметка, че се чувства добре. Въпреки… а може би благодарение на болките в мускулите, се чувстваше адски добре. Защото докато излизаше от библиотеката, знаеше, че втори път няма да позволи да му бъде отправено фалшиво обвинение.

Убиецът на Кърби Дънкан му беше направил ужасна услуга.

12.

Абра натисна звънеца не само защото така изискваше доброто възпитание, а и защото имаше нужда от малко помощ. Когато никой не отговори, извади ключа от къщата, отключи вратата и вмъкна вътре дъската за масажи. Инстинктивно погледна таблото на алармената инсталация с мигащата светлина и си замърмори новия код, докато го набираше.

— Илай? Тук ли си? Имам нужда от малко помощ.

След като не получи отговор, изпъшка и използва дъската си, за да подпре вратата, преди да се върне в колата за пазарските торби.

Вмъкна ги вътре, стовари ги и отнесе дъската в голямата гостна. Върна се за пазарските торби и ги внесе в кухнята.

Извади пресните стоки, залепи касовите бележки на дъската за съобщения, измъкна кутия със супа от картофи и шунка и бирен хляб, които беше приготвила следобед, а тъй като явно му бяха харесали шоколадовите й курабийки, му носеше и останалите.

Вместо да тръгне да го издирва, влезе вътре, разгъна масажната дъска, подреди свещите, които беше избрала, разпали огъня и добави цепеница в камината. Може би Илай щеше да опита да потърси извинение, че не желае или няма нужда от предварително уговорения масаж, но номерът едва ли щеше да мине, особено след като вече всичко беше подредено.

Доволна от работата си, Абра тръгна нагоре. Съществуваше малката вероятност да е толкова погълнат от работата си, че да не я чуе, да спи, да е под душа или в гимнастическия салон.

Не го откри, но установи, че представата му за оправено легло е да сбута настрани юргана. Разпухна го, изтръска и възглавниците — искрено вярваше, че в спретнато легло се спи по-добре — сгъна пуловера, който беше заметнат на стола, и пусна в коша за пране чорапите, които лежаха на пода точно пред него.

Излезе от спалнята и се отправи към гимнастическия салон. Натъкна се на постелката за йога, опъната на пода, и я прие за положителен знак. Озадачена обиколи втория етаж и после отново слезе долу. Забеляза адвокатския му бележник, празна чиния и бутилка от бира (поне беше използвал поднос) върху огромното старо бюро.

— Какви ги вършиш, Илай?

Вдигна чинията и бутилката и прочете първата страница от бележките.

— Е, това вече е интересно.

Не знаеше всички имена, но проследи свързващите ги линии, стрелките и надрасканите бележки. Между тях имаше и няколко изкусни рисунки. Даде си сметка, че е наследил таланта на баба си, особено като позна детектив Улф с рога на дявол и заострени зъби.

Продължи да разлиства — явно Илай бе прекарал известно време да се занимава с това — и откри името си, връзката си с Хестър, с него, с Вини и с Дънкан Кърби.

Имаше и нейна рисунка, която всъщност я удовлетвори. Беше я нарисувал да лежи на прибоя с изящно извита опашка на русалка.

Прокара пръст през опашката, преди да продължи да чете…

Беше отбелязал времето на събитията в нощта на убийството на Дънкан, и то съвпадаше доста точно със собствените й спомени. Освен това бе записал времето на смъртта между полунощ и пет сутринта.

Значи полицаите му бяха казали същото като на нея.

Това нямаше как да я успокои. Щом колата му беше отвън, значи обикаляше някъде пеш. След посещението на полицията тя беше сготвила супа, бе опекла хляб и беше направила няколко кратки йога упражнения, за да се успокои. Реши, че Илай е опитал да постигне същото чрез бележките и сега най-вероятно се разхождаше, за да се доуспокои.

Браво на него.

Отнесе чинията и бутилката в кухнята, а после излезе на терасата. Изненада се да види телескопа и се приближи. Погледна през него и фарът запълни целия й взор.

Нямаше как да вини Илай. Всъщност прииска й се и тя да си има телескоп. Обви ръце около тялото си заради студа и пристъпи към парапета, за да огледа плажа.

Ето го къде беше. С ръце в джобовете, прегърбен срещу вятъра. Наблюдава го, докато той не зави към стъпалата.

Прибра се вътре, сипа две чаши вино и ги отнесе до вратата, за да го посрещне.

— Страхотен ден, нали? — Подаде му чаша. — Почти можеш да усетиш дъха на идващата пролет, ако наистина опиташ.

— Пролет ли? Ушите ми замръзват.

— А нямаше, ако носеше шапка. Отново разпалих огъня в голямата гостна.

Но погледът му вече се беше спрял на кухненския плот.

— Донесла си ми още курабийки.

— Те са за по-късно. — Препречи му пътя към тях. — След виното, разговорите, масажа, а после наистина вкусната супа от картофи с шунка и бирения хляб, който опекох тази сутрин.

— Правила си супа и хляб?

— Вместо терапия, след като се разправях с полицията. Резултатите са за теб. Идвали са и тук.

— Да. Идваха.

— Можеш да ми разкажеш за това, докато пием вино. Или искаш аз да съм първа?

— Да подходим хронологично. — Свали якето си и го метна на кухненския стол. — Какво? — запита, когато тя го изгледа с повдигнати вежди.

— Майка ти не те ли е учила да си окачаш дрехите?

— За бога — измърмори Илай, но си взе якето, отиде в пералното помещение и го окачи на куката. — По-добре ли е така?

— Чудесно. Щом ще я караме хронологично, аз ще съм първа. — Взе бутилката с виното. — За всеки случай — добави, като се запъти към голямата гостна.

— Ти ли подреди всичко това? — запита Илай, като видя масажната дъска.

— Да. И да разкараш странните мисли от главата си. Масажът си е масаж. Сексът си е секс. Понякога може и да се съчетаят, но не и ако те масажирам аз. А по случайност именно аз ще те масажирам.

— Да, трябваше да уточниш, за да си направя сметката.

— Всъщност си забавен, ако не се мръщиш. — Абра седна на дивана и подви крака. — Значи, в общи линии, натресоха ми се двама детективи. Единият — местен, другият — от Бостън. Разказах им всичко. Какво стана, когато дойдох тук вторник вечерта, за да проверя прозорците, както и за разговора си с Дънкан в сутерена на църквата. Казах им кога се върна от Бостън и че ме намери при Майк и Морийн, а после дойдохме тук, за да говориш с Вини. Какво му казах, ти какво му каза, какво каза той — все неща, който вече знаеш. Как слязохме в мазето и как накрая се натъкнахме на голямата дупка. Потвърдих, че съм останала тук. Много говорихме за това. Кога съм се събудила, което беше към шест. Тогава всъщност обмислих дали да не се кача горе и да се сгуша при теб в леглото ти, но не почувствах необходимостта да споделя с тях точно това.

— Не си почувствала необходимост да го споделиш и с мен.

— Не, не съм. Ти спеше като заклан. Качих се — добави.

Илай присви очи.

— Онази сутрин си се качила горе?

— Да. Събудих се малко притеснена — от стреса, предполагам. И бях наистина щастлива, че не съм сама, но тъй като цяла нощ мислих и премислях, се почувствах ужасно самотна тук долу. Качих се да видя дали случайно не си буден, но ти спеше. Зачудих се дали да не те събудя, но гласувах против. Обаче като те видях там, вече не ми беше самотно тук.

— Трябвало е да ме събудиш. В зависимост от подхода си можеше да останеш при мен или пък аз да сляза при теб, за да не бъдеш сама.

— След дъжд качулка. Казах на полицията, че по-рано съм се качила, видяла съм те да спиш и съм слязла долу. Останах с впечатлението, че твоят детектив Улф ме мисли за развратна изпечена лъжкиня.

— Не е моят детектив Улф.

— Той така си мисли. — Абра отпи глътка вино. — Все едно. После слязох долу, направих кафе, хапнах плодове, нарязах малко пъпеш, ананас и не помня какво още за теб, направих омлет, оставих ти го в съда за подгряване, написах ти бележка и се прибрах вкъщи, където медитирах, преди да се преоблека за първата си група.

— Знаеха, че след като съм се прибрал, не бих могъл да убия Дънкан, да ида до Бостън, да претършувам офиса и апартамента му и да се върна обратно — каза Илай.

— Офисът му? В Бостън? Я разкажи.

— Очевидно някой е вършал из офиса на Дънкан и из апартамента му в Бостън, взел е записките му, трил е файлове от компютъра му. Което навежда на мисълта, че клиентът му е неговият убиец, освен ако не си убедена, че убиецът съм аз. Но те са говорили с теб, знаят, че си ме видяла тук към два сутринта и после в шест. Не просто би ми било трудно да свърша всичко това за няма и четири часа, а въобще ми е било невъзможно. Знаят, че не съм разполагал с достатъчно време.

— Зависи. — Абра отпи още една глътка. — Ако ти си убиец, а аз съм развратна изпечена лъжкиня, това директно ме праща в списъка на съучастниците ти според Улф.

— Боже мили. — Илай остави чашата си и притисна длани към очите си. — Съжалявам.

— О, я млъквай. Не ти твърдиш, че съм голяма развратна изпечена лъжкиня и съучастничка в убийство. Улф не вярва, че може да греши, като те смята за убиеца на Линдзи, което автоматично означава, че трябва да си убил и Дънкан, а пък аз съм голяма развратница и така нататък. Ясни са ми хората като него. Те категорично и безпрекословно си вярват, че са прави, така че всичко, което поставя под въпрос правотата им, е лъжа, увъртане, грешка.

Отново отпи от виното.

— Такива като този ме правят… нетърпелива.

— Нетърпелива?

— Да, точно преди да ме изкарат от кожата ми. Другият детектив, Корбет, той не му се връзваше. Беше внимателен, но не вярваше, че с теб сме заговорничили да убием Дънкан, нито пък беше особено заинтересуван от въпросите на Улф, според когото двамата с теб не само се познаваме много преди да дойдеш в Уиски Бийч, но и имаме страстна и тайна сексуална афера, което пък естествено означава, че сме съучастници в убийството на Линдзи.

Абра несъзнателно смени позата си и почти заприлича на нарисуваната русалка.

— Казах му честно, че не съм решила дали да спя с тебе, обаче клоня натам, а ако го направя, това няма да е тайна и едва ли ще бъде квалифицирано като афера или както там би го нарекъл, тъй като и двамата не сме женени, нито пък обвързани с някого.

— Казала си им… — Илай само въздъхна и отново надигна виното си.

— Добре де, той ме изкара от търпение, а после ме вбеси. Истински ме вбеси, а аз имам доста висок праг на търпимост. Внезапно излязох лъжкиня, курва, разрушителка на семейства, капан за съпрузи и убийца. И всичко това, защото не може да приеме, че върви по грешен път и ти не си убивал никого. Задник.

Изгълта виното си и подаде бутилката на Илай, но той само поклати глава.

— Е, хайде, твой ред е.

— Няма кой знае какво да добавя. Разказах им всичко, което съвпада и с това, което ти си им казала, и с думите на Вини. Когото Улф смята за лошо ченге в комбина с друга моя приятелка, изпечената развратна лъжкиня.

— И съучастничка в убийство — напомни Абра, като вдигна чаша към него.

— Именно.

— Добре. А сега да се върнем назад. Някой е влязъл в офиса и в апартамента на Дънкан в Бостън и сега няма данни за клиентите му, един от които явно го е наел да те разследва. Освен това някой е шетал и в стаята му в бара. Следователно е напълно логично да се насочим към този клиент. Полицията трябва да направи тази връзка.

— Не и Улф. Аз съм му мания. Неговият Моби Дик.

— Мразех я тая книга. Все едно, никой, който познава Вини, няма да повярва, че е лошо ченге. А тъй като с теб наистина не се познавахме, преди да се преместиш тук, няма как да бъде доказано противното. И като включим и сексуалното ми въздържание, ще бъде наистина трудно да бъда квалифицирана като разгонена курва. Всичко това са плюсове за теб, Илай.

— Не се тревожа за това. Не се тревожа — настоя, когато тя отново изви вежди. — Истината е, че съм заинтригуван. Мина много време, откакто съм се интересувал от нещо друго, освен от писането, но сега бих искал да разнищя тази история.

— Чудесно. Всеки трябва да си има хоби.

— Сарказъм ли долавям?

— Не точно. Ти не си нито полицай, нито детектив, но имаш пълното право да си заинтересуван. А сега и аз съм в кюпа. Имаме си общо хоби. Време е да си призная всичко. Видях бележките ти в библиотеката.

— Добре.

— Ако имаш нещо, което не искаш да видя — като оная готина рисунка на Абра Малката русалка, която бих искала да прерисуваш на хубава хартия, за да си я имам, трябва да го държиш скрито. Разполагам с ключ и смятам да го използвам. Обикалях да те търся.

— Добре. — Илай се почувства малко странно заради рисунката. — Понякога, като си драскам, ми помага да мисля.

— Това не бяха драскулки, беше си рисунка. Драскането е това, което правя аз, и резултатът са уродливи животни. Хареса ми и Дяволския вампир Улф.

— Този персонаж има потенциал.

— И аз така си казах, а рисуването ти помага да мислиш. Главните действащи лица, връзките между тях, времевите линии, факторите, всичко. Подредено логично. Прилича ми на добро начало. Май и аз ще взема да си нахвърля бележки.

Илай се замисли.

— Ще те потърси. Улф. И когато го направи, няма да може да открие никаква връзка между нас от времето преди да дойда тук. Няма да открие и нищо, което да потвърди, че си лъжлива развратна убийца.

— Откъде знаеш? — усмихна се тя. — Още не съм ти разказала историята си. Може пък да съм възстановяваща се развратница със склонност към убийства.

— Разкажи ми историята си и аз ще отсъдя.

— Ще го направя. По-късно. Сега е време за масажа ти.

Илай неспокойно погледна дъската.

— С мен честта ти ще бъде опазена — обеща Абра, докато се изправяше. — Това не е прелюдия към секс.

— Продължавам да си мисля как спя с теб.

Всъщност представяше си как разкъсва дрехите й и я обяздва като див жребец, обаче ако й кажеше това, нямаше да е… деликатно.

— Щях да бъда разочарована, ако не мислеше за това, но това няма да стане през следващия час. Събличай се, лягай на дъската с лице нагоре. Отивам да се измия.

— Ти си шефът.

— Бих могла. Но тъй като засега работя за постигането на тази цел, мисля да бъда безупречна. Така че ще се боря със себе си.

Прокара длан през рамото му и излезе.

Тъй като явно не беше подходящото време да й разкъса дрехите, съблече своите.

Струваше му се странно да е гол между чаршафите. И още по-странно стана, когато тя се върна, пусна музиката със звуци от природата и запали свещите.

А после вълшебните й пръсти започнаха от врата му към раменете и той се запита дали не е странно, че мислите за секс отстъпиха някъде назад.

— Стига си мислил — тихо нареди тя. — Отпусни се.

Замисли се как да не мисли. Опита се да мисли за нещо друго. Реши да пробва с книгата си, но проблемите на героите му отшумяха заедно с болките в мускулите му.

Докато се опитваше да не мисли или поне да мисли за нещо друго, да ползва книгата си като бягство, Абра отпускаше възли, успокояваше болки, разсейваше центрове на напрежение.

Илай се обърна, когато му нареди, и си помисли, че може би тя е човекът, който би могъл да разреши всички проблеми, произтичащи от войните, икономиката и предразсъдъците, като просто пльосне главните виновници на дъската си за час.

— Здравата работиш.

Гласът й прозвуча професионално като ръцете й:

— Да, може да се каже.

— Мога да го почувствам.

— Обаче гърбът ти е огромен възел от напрежение, сладкишче.

Опита се да се сети кога за последен път някой, бил той и майка му, го беше наричал сладкишче.

— Последните дни бяха интересни.

— Мхм. Ще ти покажа някои упражнения за разтягане и отпускане. Можеш да отделиш няколко минути за тях всеки път, като станеш от компютъра.

Натискаше, извиваше, дърпаше и разтриваше всяка точка на напрежение, докато той се отпусна като парцал.

— Как се чувстваш? — запита го тя, докато го омотаваше с чаршафа.

— Май видях Бог.

— И как ти се стори тя?

Илай се изсмя приглушено.

— Доста секси, да ти кажа.

— Винаги съм го подозирала. Изчакай, не ставай още. Ще се върна след малко.

Той успя да седне и омота чаршафа около важните части, когато тя влезе с чаша вода.

— Изпий я цялата.

Задържа я с две ръце, а после прокара пръсти през косата му.

— Изглеждаш отпочинал.

— Трябва да има някаква дума между „отпочинал“ и „в несвяст“. Не мога да я измисля сега, но така се чувствам.

— Не е зле. Ще бъда в кухнята.

— Абра. — Хвана я за ръката. — Звучи безлично и банално, но все пак ще го кажа. Ти си дар божи.

Тя се усмихна. Беше красива.

— На мен не ми звучи безлично и банално. Благодаря ти.

Когато Илай влезе в кухнята, я завари с чаша вино в ръка да топли супа на котлона.

— Гладен ли си?

— Не бях, но адски хубаво мирише.

— Не искаш ли преди това една разходка по брега?

— Може.

— Добре. По това време на деня светлината е мека и приятна. Ще ни отвори апетит.

Абра тръгна към пералното помещение, където висяха якетата им, и се облече.

— Преди малко използвах телескопа — призна тя, щом излязоха навън. — На хубаво място е поставен.

— Видях някакви полицаи да разследват около фара.

— Ами убийствата не са традиция в Уиски Бийч, а фаталните инциденти не привличат туристи. Важно е да подходят с внимание. А колкото по-внимателно разследват, толкова по-добре за теб.

— Може и така да е, но аз съм замесен. Онзи полицай ме попита дали има оръжия в къщата. Извъртях отговора, защото внезапно си помислих, че някой може да е проникнал и да е взел от пистолетите от колекцията, за да застреля Дънкан.

— Добре си направил. Въобще не се бях сетила за това.

— Никога не си била основната заподозряна в разследване за убийство. Те обаче са си там, на мястото си, затворени в кутиите си. Когато от полицията се сдобият със заповед за обиск, а то ще стане, могат да ги вземат, за да ги изследват. Но вече знаят, че никое от оръжията в Блъф Хаус не е убило Дънкан.

— Защото знаят какъв калибър е използван, а може би дори и какъв пистолет. Гледала съм „От местопрестъплението“ — добави Абра. — А пистолетите в къщата са антики. Съмнявам се Дънкан да е застрелян с мускет или с пистолет за дуел.

— Крайно невероятно.

— Обаче в момента проваляме работата, която свършихме преди малко, като си говорим за ченгета и убийства. — Абра отметна косите си назад, щом стигнаха стълбите към брега, и обърна лице към меката синева на смрачаващото се небе. — Искаш ли да знаеш защо се преместих в Уиски Бийч? Защо сега това е моето място?

— Да, искам.

— Ще ти разкажа. Историята е подходяща за разходка по брега, макар че трябва да почна от по-далеч, за да ти изясня детайлите.

— Може ли първо един въпрос, защото се опитвах да разбера? Какво си правила, преди да дойдеш тук и да се захванеш с масажите, йогата, бижутерията и почистването на къщи?

— Имаш предвид професионално? Бях маркетинг директор на нестопанска организация извън столицата.

Илай я огледа — пръстените й, разпиляната от вятъра коса.

— Да. Това не беше сред десетте най-вероятни предположения в списъка ми.

Абра го сбута с лакът.

— Защитих магистратура по бизнес администрация в Северозападния университет.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно. Продължавам нататък. Майка ми е изключителна жена. Невероятно умна, всеотдайна и смела. Родила ме е, докато е била в университета. Баща ми решил, че тази отговорност му е в повече, и се разделили, като съм станала на две. Всъщност той не е част от живота ми.

— Съжалявам.

— И аз съжалявах за кратко, но го преодолях. Майка ми е адвокат по човешките права. Пътувахме много. Водеше ме навсякъде, където можеше. А когато не можеше, оставах с леля — сестрата на мама — или с баба и дядо. Но повечето време бях с нея. Получих адски добро образование и опознах света.

— Я чакай малко. — Внезапно го осени. — Майка ти да не е Джейн Уолш?

— Да. Познаваш ли я?

— Мили боже, Джейн Уолш? Че тя спечели Нобелова награда за мир!

— Казах ти, че е изключителна. Исках да стана като нея, когато порасна, но кой не би искал? — Абра вдигна ръце за миг и затвори очи, за да посрещне вятъра. — Една на милион е. На десет милиона, от моя гледна точка. Научи ме на любов и състрадание, смелост и справедливост. В началото мислех да поема директно по стъпките й и да завърша право, обаче това не беше за мен.

— Това разочарова ли я?

— Не. Едно от съществените неща, на които ме научи, беше да следвам мислите и сърцето си. — Докато вървяха, тя го хвана под ръка. — Баща ти разочарован ли беше, когато ти не го последва?

— Не. И двамата бяхме доволни.

— Да, ние също. Така че записах бизнес администрация и започнах да работя в нестопанския сектор. Биваше ме.

— Обзалагам се, че е било така.

— Усещах, че ме бива, и дори нещата невинаги да се получаваха идеални, все пак резултатите бяха достатъчно добри. Харесвах работата, харесвах живота си, приятелите си. Срещнах Дерек по време на кампания за набиране на средства, която оглавявах. И той беше адвокат. Явно адвокатите ме привличат.

Замълча и погледна морето.

— Господи, колко красиво е тук. Всеки ден гледам морето и си мисля колко съм щастлива, че съм тук, че виждам това, че го чувствам. В момента майка ми е в Афганистан и се бори за правата на местните жени. Знам, че и двете сме точно там, където трябва да бъдем, че правим това, което трябва да правим. Но преди няколко години бях във Вашингтон, с гардероб, пълен с официални костюми, с отрупано бюро, препълнен органайзер и с Дерек, който изглеждаше като правилния избор в точния момент.

— Но не беше.

— По някакъв особен начин беше. Умен, очарователен, буен, амбициозен. Разбираше работата ми, аз разбирах неговата. Сексът беше удовлетворяващ, разговорите — интересни. Когато ме удари за пръв път, си позволих да повярвам, че е било ужасна грешка, случайно отклонение, просто лош миг, предизвикан от стреса.

Усети как Илай се напряга и го хвана и с другата си ръка.

— Приемах избухливостта му за страст, а ревността му ме ласкаеше. Втория път, когато ме удари, го напуснах, защото веднъж би могло да е ужасна грешка, но два пъти — това е вече схема.

Илай стисна ръката й.

— Някои хора не могат видят схемата, когато са част от нея.

— Знам. Разговарях с много жени в групите за взаимопомощ и разбирам как можеш да бъдеш убеден да приемеш извинението или да започнеш да вярваш, че вината е твоя и си го заслужаваш. Махнах се, и то бързо.

— Не си го докладвала.

Абра въздъхна.

— Не, не докладвах. Исках да вярвам, че оттеглянето ми е достатъчно. Защо да вредя на кариерата му или да се въвличам в скандал? Взех си кратък отпуск, за да не се налага да обяснявам насиненото си око на колеги и приятели, и дойдох тук за седмица.

— В Уиски Бийч?

— Точно така. Идвала съм тук с мама преди години, а после с леля и със семейството й. Пазя хубави спомени от града, така че наех къща и се разхождах по плажа, за да си дам време да се излекувам, както си мислех.

— На никого ли не каза?

— Тогава — не. Бях допуснала грешка. Казах си, че ще я поправя и ще продължа живота си. И колкото и тъпо да звучи, бях объркана. Върнах се на работа, но нищо не ми изглеждаше както трябва. Приятелите ми взеха да ме питат какво става. Разбрах, че Дерек е разговарял с тях и им е казал, че съм скъсала с него, което според мен ме поставяше в унизителното положение да им призная, че ме е ударил и съм го напуснала.

— Обаче действията му не са били безплодни.

Тя го погледна.

— Поредната схема, нали така? Да, той беше посял семена, достатъчно от които поникнаха. Познаваше много хора, беше умен, беше разгневен. Тук и там пусна слухове, че съм невротичка. И започна да ме следи. А когато те следят, ти рядко го знаеш. И аз не знаех. Не и докато отново не започнах връзка. Случайно. Съвсем случайно. Виж.

Посочи един пеликан, който се рееше над водата и внезапно се гмурна, за да улови вечерята си.

— Май ми е жал за рибата, обаче обичам да гледам пеликаните. Имат най-странната форма и изглеждат едни такива тромави, като лосове, а после внезапно свиват криле и се забиват във водата като копие.

Илай застана срещу нея.

— Отново те е наранил.

— О, боже. Да. И то не само по един начин. Но да приключвам. Няма нужда да разказвам детайлите минута по минута. Шефът ми започна да получава анонимни бележки за поведението ми, за предполагаемата ми зависимост от наркотици, алкохол, секс, за това, че използвам секса, за да влияя на дарителите. След много такива гадости най-сетне ме извика и ме разпита. И отново трябваше да се самоунижа — или поне така се чувствах тогава — като му разказах за Дерек. Шефът ми разговаря със своя шеф и адът се стовари отгоре ми.

Вдиша дълбоко и бавно.

— В началото се започна с дребни гадни нещица. Нарязани гуми, разбита ключалка на колата. Телефонът ми звъни посред нощ постоянно, после ми затварят. Разбирам, че някой е отменил резервациите ми за обяд или за вечеря. Компютрите ми — на работа и в къщи — бяха хакнати. Колата на мъжа, с когото се срещах от време на време, осъмна със строшени прозорци, а шефът му получи отвратителни доноси срещу него. Спряхме да се виждаме. Връзката ни не беше сериозна, а и така беше по-лесно.

— Какво направи полицията?

— Разговаряха с него, той отрекъл всичко. Много е убедителен. Казал им, че е прекратил връзката ни, защото съм твърде властна и съм станала агресивна. Разтревожен бил за мен и се надявал да получа помощ.

— Един съвестен полицай би следвало да разбере какво се крие зад това.

— Мисля, че разбраха, но не можеха да докажат, че той стои зад това. И нещата продължиха. По-дребни случки, по-сериозни и така — над три месеца. През цялото време бях на ръба, пострада и работата ми. Започна да се появява в ресторантите, където обядвах или вечерях. Поглеждам през прозореца на апартамента и виждам колата му… Или поне така си мислех. Движехме се в близки кръгове, живеехме и работехме общо взето в една и съща среда и тъй като той никога не ме доближаваше, полицията не можеше да направи нищо. Един ден избухнах, когато го видях в ресторанта, където обядвах с една колежка. Отидох при него и му казах да ме остави. Нарекох го как ли не, направих ужасна сцена, докато колежката ми не ме измъкна оттам.

— Извадил те е от релси — тихо каза Илай.

— Напълно. Стоеше абсолютно спокоен през цялото време или поне така си помислих. А същата вечер проникна в апартамента ми. Чакаше ме, когато се прибрах от работа. Напълно беше изгубил контрол. Опитах да се боря, но той беше по-силен. Имаше нож — един от моите ножове от кухнята — и помислих, че ще ме убие. Опитах се да избягам, но той ме хвана и се сборичкахме. Прободе ме.

Илай спря, обърна се и хвана ръцете й.

— В ребрата. Още не знам дали беше инцидент или преднамерено, но помислих, че всеки миг ще умра, и започнах да крещя. Вместо ножа използва юмруците си. Удряше ме, блъскаше ме, а когато съседите ми нахлуха, ме изнасилваше. Бяха ме чули да крещя и се бяха обадили на полицията, но слава богу, че не бяха решили да я изчакат. Мисля, че щеше да ме убие с голи ръце, ако не се бяха намесили и не бяха го спрели.

Илай обви ръце около тялото й и тя се облегна на него. Беше си мислила, че повече мъже биха се отдръпнали, щом чуят думата „изнасилване“. Но не и Илай.

Отново тръгна, успокоена от ръката му.

— Този път не се отървах само с насинено око. Майка ми беше в Африка, но веднага се прибра. Знаеш всичко за процеса — разследването, разговорите с полицията, съветниците, адвокатите. Ужасно е това повторно изживяване на станалото и бях бясна, че съм в ролята на жертва. Накрая се научих да се приемам като жертва, но не смятах да остана такава. Бях благодарна, че уважиха молбата ми и не се наложи да мина отново през всичко по време на процеса. Отиде в затвора, а майка ми ме отведе в провинцията — в лятната къща на приятел в Лоръл Хайландс. Осигури ми пространство, но не прекалено. Даде ми време, спокойни разходки, дълги сълзливи запои, среднощно печене на курабийки с шотове текила. О, боже, тя е най-прекрасната жена.

— Бих се радвал да се запозная с нея.

— Може би ще се запознаете. Даде ми месец време, а после ме попита какво искам да правя с живота си.

— Вече се показват звездите. Трябва да се връщаме.

Тръгнаха да се прибират, а вечерният бриз задуха в гърбовете им.

— Какво й отговори?

— Казах й, че искам да живея на брега. Искам всеки ден да виждам океана. Казах й, че искам да помагам на хората, но не бих могла да се върна пак в офиса, да се върна към задълженията, срещите и заседанията. Разциврих се, защото бях сигурна, че ще е разочарована от мен. Имах образование, умения, опит, за да правя промени. Някога работех точно това, а сега исках единствено всеки ден да гледам морето.

— Грешала си. За това, че ще я разочароваш.

— Грешах. Тя ми каза, че трябва да намеря мястото си и да живея живота си по начин, който ме удовлетворява, който ме прави щастлива. Така че дойдох тук и открих това, което ме прави щастлива и доволна. Можеше да не съм тук и да правя това, което наистина обичам, ако Дерек не ме беше сломил.

— Не те е сломил. Не вярвам в съдбата, в предопределението, но понякога тези неща просто те блъскат в лицето. Ти си там, където трябва да бъдеш, защото трябва да си там. Мисля, че си намерила пътя си.

— Хубава мисъл. — Абра застана до стълбата към брега, обърна се към Илай и сложи ръце на раменете му. — Тук бях щастлива и много по-отворена, отколкото преди. Взех добре обмислено решение за сексуалния си пост някъде преди година, защото макар да срещнах някои наистина хубави мъже, никой от тях не докосна онази част от мен, която беше по-наранена, отколкото бях склонна да призная. Това е голяма отговорност за теб, Илай, но наистина ще съм ти благодарна, ако ми помогнеш да приключа с поста.

— Сега ли?

— Мисля си, че сега би било добре. — Приближи се и го целуна. — Ако нямаш нищо против.

— Е, ти все пак ми приготви супа.

— И хляб — напомни му тя.

— Значи това е най-малкото, което мога да направя. Но първо трябва да се приберем.

Щом се заизкачваха по стълбите, Илай се окашля.

— Виж, трябва да отскоча до града. Нямам никакви предпазни средства. Напоследък не съм мислил много за секс.

— Няма нужда да ходиш никъде. Онзи ден оставих опаковка с презервативи в стаята ти. Напоследък си мислих за секс.

Илай въздъхна.

— Ти си най-добрата домашна помощница, която някога съм имал.

— О, Илай, още нищо не си видял.

13.

Докато се изкачваха по стълбите към къщата, се притесняваше, че от доста време му липсва практика, а не беше напълно убеден, че сексът е като да караш колело.

Естествено, основните неща си оставаха, обаче процесът изискваше движения, техника, синхрон, атмосфера. Щеше му се да мисли, че някога го е бивало. Никоя не се беше оплакала, включително и Линдзи.

— Спираме да мислим за това — обяви Абра, когато се озоваха пред вратата на Блъф Хаус. — В главата ми е каша и се басирам, че същото е и в твоята.

— Може би.

— Значи спираме да мислим.

Съблече анорака си, окачи го на закачалката, после хвана якето му и започна да го смъква от раменете му, докато се притискаше в тялото му. Накрая устните й намериха неговите.

Мозъкът му не експлодира, но Илай беше адски сигурен, че това предстои.

— Ето така става — обяви тя, като съблече якето му и го окачи.

— Да, почвам да схващам. — Стисна ръката й и я придърпа към себе си. — Не искам да правя това в пералното помещение или на пода в кухнята. А в момента и двата варианта ми изглеждат много добри.

Абра се разсмя, отново го целуна по устните и започна да разкопчава копчетата на ризата му.

— Няма причина да не почнем по пътя.

— Имаш право.

Беше облечена с мек син пуловер, поне докато той не го издърпа и захвърли зад тях, докато се качваха нагоре по стълбите.

Тя разкопча колана му, той смъкна корсажа й в цвят шампанско, който носеше под пуловера си. И двамата се спънаха в основата на стълбището.

Олюляха се и успяха да се хванат.

— Май е по-добре да се качим горе — предложи тя.

— Добра идея.

Илай отново хвана ръката й.

Затичаха се като две хлапета, както си помисли по-късно, бързащи към голям бляскав подарък под коледната елха. Само дето повечето хлапета не опитват да си събличат дрехите едно на друго, докато тичат.

Останал без дъх, най-сетне успя да смъкне корсажа й, когато влетяха в спалнята.

— О, боже, я се виж.

— После ще се гледам.

Освободи колана му и го остави да издрънчи на пода.

Илай знаеше, че няма как буквално да се гмурнат в леглото, но май почти успяха да го постигнат. Забрави за движения, техника и пози. И определено забрави финеса. Но тя май нямаше намерение да се оплаква.

Искаше тези меки хубави гърди в ръцете си, женствените й форми, мекотата на кожата й. Искаше да я докосва с устни, да усеща с устни как бие сърцето й, ръцете й да са в косите му, докато го притиска към себе си.

Докато му предлага тялото си като дар.

Остави се да потъне в уханието й, ароматът на морска богиня, който изпълваше съзнанието му с нимфи и сирени. Ефирното изваяно тяло вибрираше от енергия, която преливаше в него.

И когато паднаха на леглото, ненаситни и стенещи, усети, че може да направи всичко, да бъде всичко, да притежава всичко.

Тя копнееше, жадуваше. Всичко беше тъй неустоимо, бързо, прелестно. Ръцете му върху тялото й, нейните върху неговото. Познаваше извивките му, формите му, но сега чувстваше не утешение или покой, сега усещаше как се възпламенява.

Искаше да възпламени и него и пламъкът да погълне и двамата.

Всички желания, добри, силни, здрави желания, които беше заключила навън, нахлуха освободени в дива надпревара, разбивайки по пътя си всички бариери и съмнения.

Не можеше да се насити, притисна устни до неговите, водена от желанието да се почувства изпълнена. Но гладът само стана още по-свиреп, като меч, втъкнат в движещо се колело. Използва ноктите си, за да се добере до него, да впие зъби в рамото му и остана бездиханна, когато той страстно я положи на леглото и я взриви с пръстите си.

Оргазмът премина през цялото й тяло като възхитителна експлозия. Заслепена, опиянена, се притисна към него.

— Боже. Моля те. Господи. Сега.

Благодаря ти, Господи, помисли си той, защото наистина трябваше да стане сега. Когато потъна в нея, земята не просто започна да се движи. Тя се разтресе.

Светът се разтресе. Въздухът се наелектризира. Тялото му пламна, а после изригна триумфиращо, блажено, с отчаяния и омайващ копнеж за още.

Тя се вкопчи в него, ръце и крака, оплетени в дива езда. Бързи ритмични движения на потните тела, лудешкото скърцане на леглото, задъханото щастие, което надвика ленивия плясък на прибоя, шушнещ през прозорците.

Илай почувства как се отпуска, как се понася във вихъра на звуците, страстта, вцепеняващата наслада.

Как потъва в нея.

Можеше да се закълне, че полетя високо, надалеч в мига на сладката болка точно преди да изригне.

Не помръдваха. Докато траеше лудото им приключение, бе паднал мрак, но Илай не беше напълно сигурен, че не е ослепял.

По-добре да си остане така завинаги. Усещането на тялото й под неговото, гладко и изящно, беше толкова прекрасно. Тя лежеше отпусната, но сърцето й биеше в ритъм с неговото. И това го караше да се чувства като бог.

— Не бях сигурен, че ще се справя.

— О, справи се повече от великолепно. Не знам дали отново ще го постигнем.

Той примигна.

— Аз на глас ли казах това?

Абра се разсмя.

— А пък аз не бях предубедена като теб, но все пак не бях сигурна дали ще се справим. Имам чувството, че светя. Не разбирам защо не осветявам цялата стая като факла.

— Може да сме ослепели.

Той помръдна, Абра отвори очи и се вгледа в неговите.

— Не, виждам те. Просто е тъмно. Тази нощ луната е едва четвъртинка.

— Чувствам се, все едно съм кацнал на нея.

— Пътешествие до луната. — Това я накара да се усмихне и тя разроши косата му. — Харесва ми. Сега имам нужда само от малко вода, преди да умра от жажда, а може би и от малко храна, преди да опитаме да продължим пътешествието.

— Мога да ти донеса вода. Държа бутилки в… — Илай се извъртя, протегна се към нощната масичка и се озова на пода.

— Какво, по дяволите!…

— Добре ли си? — Абра се надвеси от ръба на леглото. — Защо си на земята?

— Не знам.

— Къде е лампата… къде е нощната масичка?

— Не знам. Да не сме се озовали в паралелна вселена? — Разтърка бедрото си, докато се изправяше, и изчака очите му да свикнат с тъмнината. — Нещо не е наред. Вратите към верандата трябва да са ей там, но не са. И… я чакай.

Внимателно тръгна през тъмната стая, изпсува, когато заби палеца си в един стол, заобиколи го пипнешком, затърси нощната лампа и включи осветлението.

— Защо съм тук? — запита тя.

— Защото леглото е… Беше там. А сега е тук и е обърнато настрани.

— Преместили сме леглото?

— Ей тук беше — повтори той и се върна при нея. — А сега е тук. — Отиде до леглото, седна и Абра се настани до него. Двамата седяха и изучаваха празното място между двете нощни масички.

— Това е твърде много насъбрана сексуална енергия — реши тя.

— Да, натрупал съм завидни залежи. Случвало ли ти се е някога такова чудо?

— За пръв път ми е.

— И аз така. — Той се обърна към нея и се усмихна. — Ще си го отбележа в календара.

Абра обви ръце около шията му и се разсмя.

— Да го оставим тук засега. По-късно ще проверим дали можем да го преместим обратно.

— В къщата има много други легла. Можем да експериментираме. Мисля… Мамка му. Натрупана сексуална енергия, Абра, леглото е тук, нощните шкафчета и презервативите са ей там. Не помислих. Не можех да мисля.

— Всичко е наред. Взела съм предпазни средства. От колко време трупаш сексуална енергия?

— От около година.

— Аз също. Мисля, че сме покрили тази зона на безопасност, така да се каже. Защо не пием вода, не хапнем и не проверим какво друго можем да преместим?

— Наистина ми харесва начинът ти на мислене.

Оказа се права за супата. Изключителна беше. Илай започваше да мисли, че твърде рядко се случва тя да греши за нещо.

Седяха около кухненския плот, той — с анцуг, Абра — в един от халатите на баба му. Ядяха супа, хляб, пиеха вино, разговаряха за филми, които тя го караше да гледа, или за книги, които и двамата бяха чели.

Разказа й за находката си в домашната библиотека.

— Интересна беше. Определено е писана от жена с мъжки псевдоним.

— Това ми звучи предубедено и малко саркастично.

— Нямам предвид това — оправда се той. — Не ме интересува полът на писателя. Просто ми се струва, че е била жена, особено като се вземе предвид времето, когато е писана историята. Езикът е цветист, определено романтичен. Хареса ми, въпреки художествената измислица.

— Искам и аз да преценя. Ще ми я дадеш ли?

— Разбира се. След тази история с изкопа реших да прегледам библиотеката и да видя какво имаме за легендата, за „Калипсо“, за Натаниъл Брум и моята предшественица Виолета.

— Това е начинание, в което искам и аз да участвам. Все се канех да помоля Хестър да ми заеме някои от книгите, но така и не го направих. Обичам да чета художествена литература или книги за самопомощ.

Илай я смяташе за една от най-силните и оправни жени, които някога беше срещал, така че трябваше да попита:

— От каква помощ се нуждаеш?

— Зависи от деня. Когато първоначално се преместих тук, все още се чувствах малко несигурна. Четох много книги, търсех баланс, оправях се с травмата.

Той положи ръце върху нейните.

— Не искам да връщам лошите ти спомени, но ми се ще да ми кажеш колко му дадоха.

— Двайсет години. Прокурорът го обвини в изнасилване, побой, опит за предумишлено убийство и щяха да му дадат доживотна. Смъкнаха до тежко сексуално насилие, като се добави и ножът, и настояха за максималната. Не мислех, че ще я получи, но споразумението…

— Следенето, преднамереното нахлуване в дома ти, съседите очевидци. Разумно е постъпил да приеме. Какво мислиш за двайсетте години?

— Става. Доволна съм. Когато някой ден реши да опита да излезе предсрочно, смятам да бъда там и да говоря. Възнамерявам да взема снимки как съм изглеждала след нападението. Бих искала да мисля, че това не е отмъщение, обаче…

— Не е.

— Всъщност не ми пука дали е, или не е, а и вече съм в мир със себе си. Знам, че се чувствам по-спокойна, като е в затвора, и ще направя каквото мога, за да го задържа там. Далеч от мен, далеч от всеки друг, който би могъл да попадне в полезрението му. Постигнах равновесие и оттогава постоянно имам нужда от малък тласък, от нещо, което да ме отвори към различен начин на възприемане.

Усмихна се и взе още една лъжица супа.

— А как е твоето равновесие, Илай?

— Точно сега имам чувството, че мога да правя кълбета напред по опънато въже.

Абра се изсмя, докато отпиваше вино.

— Сексът е най-доброто изобретение.

— Няма спор по въпроса.

— Може би трябва да вмъкнеш малко секс в книгата си — освен ако не мислиш, че е твърде женствено и романтично де.

— Долавям предизвикателство.

— Не искаш ли героят ти накрая да постигне равновесие? — Наведе се и леко притисна устни до неговите. — Ще се радвам да ти помогна с изследванията.

— Глупак ще бъда, ако ти откажа. — Без да сваля поглед от нея, Илай плъзна ръце по бедрата й. — Кухненският под все още ми изглежда добре.

— Длъжни сме да го изпробваме, да.

Докато се притискаше към него, звънецът на вратата огласи къщата.

— По дяволите. Запази мисълта си.

На вратата стоеше Вини и Илай осъзна, че не е постигнал равновесие, щом видът на ченге, било то и стар приятел, още свива сърцето му.

— Здравей, Вини.

— Илай. Получих обаждане, когато си тръгвах — смяната ми свърши. Исках да спра, за да… О, здрасти, Абс.

— Здрасти, Вини. — Абра пристъпи иззад Илай. — Влизай вътре на топло.

— Ами добре… Лош момент. И утре можем да говорим, Илай.

— Влизай, Вини. Просто ядем супа. Абра я направи.

— Искаш ли? — попита го тя.

— Не, благодаря. Не. Аз, такова, преди два часа вечерях и…

— Два пъти седмично правя масажи на Илай — обясни Абра. — И гледам да съм сигурна, че се храни, защото често забравя. И правим секс. Това е ново развитие.

— Добре. Боже, Абра. Човече.

— Защо не влезеш и не седнеш при Илай? Ще направя малко кафе.

— Не искам да ви се натрапвам.

— Твърде късно — обяви Абра, като влизаше.

Илай се усмихна зад гърба й.

— Невероятна е.

— Да, такова… Виж, Илай, харесвам те. Или поне навремето те харесвах и съм склонен да те харесвам и сега. Просто не я забърквай и нея.

— Сериозно се старая. Междувременно наистина можем да влезем и да седнем. — Обърна се към гостната и спря, когато Вини се загледа в масажната дъска. — Не приема „не“ за отговор.

— Вероятно. — Вини пъхна палци в униформения си колан. — Да си дойдем на думата. Илай, знам, че детективите Корбет и Улф са идвали при теб.

— По-рано проведохме интересен разговор.

— Корбет е здравомислещ, умен и акуратен. Не познавам Улф, но е повече от очевидно, че здраво е забил зъби в случая и не смята да се откаже.

— Здраво е забил зъби в мен от година. — Илай се отпусна на дивана. — Още имам белези.

— Сега ще ги забие и в Абра, и в мен.

— Съжалявам, Вини.

Вини поклати глава и седна на стола.

— Не ти ща извиненията. Искам обаче да съм сигурен, че знаеш, че той ще направи каквото може, за да дискредитира Абра като твое алиби, и ще се опита и мен да забърка в кашата.

— Той е идиот. — Абра влезе с чаша кафе. — Опасен идиот, мисля.

Вини взе кафето и се вторачи в чашата си.

— Той е упорит и опитен полицай с много солидна репутация. А сега те е взел на мушка, защото вътрешно е убеден, че си олицетворение на греха. И ако не успее да го докаже, за него това ще е провал.

— Не мога да съм виновен за убийство само за да запазя чисто досието му.

— Познавал е Дънкан.

— Разбрах това.

— Не съм се задълбочавал, но доколкото схващам, двамата са били доста близки. Така че сега е още по-мотивиран да те закопае. А този път имаш алиби.

— Това трябва да съм аз.

— А в теб — обърна се Вини към Абра — ще види лъжкиня, защитаваща своя…

— Напоследък правилната дума е любовник — вметна тя. — Може да опита да ме дискредитира. Обречен е на провал. По лицето ти чета, мислиш, че би било по-лесно и по-чисто, ако не спях с Илай. Аз… ние усложнихме нещата. Но истината си остава истина, Вини.

— Искам само да знаете, че ще продължи да се рови. Вече здравата се е захванал с Илай, така че трябва да очакваш да се насочи и към теб, Абс.

— Това не ме притеснява. Илай знае за Дерек, Вини.

— Добре. — Вини кимна и отпи от кафето. — Не искам да си притеснена. Искам да си подготвена.

— Оценявам това.

— Налице ли са вече резултатите от балистичната експертиза? — запита Илай.

— Не мога да споделям данни от разследването. — Вини сви рамене и отново отпи от кафето. — Баба ти има хубава колекция от антични оръжия горе — веднъж ми ги показа. Не помня сред тях да има трийсет и втори калибър.

— Не — отвърна Илай небрежно. — Нищо такова нито в колекцията, нито в къщата.

— Ами… По-добре да тръгвам. Благодаря за кафето, Абра.

— Няма защо.

Илай се изправи, за да го изпрати до вратата.

— Благодаря ти, задето дойде заради това, Вини. Няма да го забравя.

— Грижи се за нея. Тя много добре знае колко гадни могат да бъдат хората, но все още предпочита да не вярва в това. И не се забърквай в неприятности.

Мислех, че го правя, каза си Илай. Обаче неприятностите можеха да се промъкнат и през най-малкия отвор.

Когато влезе отново в гостната, Абра тръгна към камината, за да сложи цепеница в огъня. После се обърна, а пламъците засияха зад гърба й.

— Каквото и да е станало — започна той, — все едно чия е вината, присъствието ти тук, това, че си била с мен, те поставя на прицел. Личният ти живот, това, което става с теб, изборите, които правиш, работата ти, семейството ти, приятелите ти — всичко това ще бъде разровено, преобърнато, разучено, изговорено. Веднъж вече си преминала през това и то е зад теб. Но ако останеш тук, всичко отново ще се повтори.

— Така е. Е, и?

— Трябва ти време, за да помислиш, да решиш дали наистина искаш да се подложиш на такова вмешателство.

Погледът й остана спокоен.

— Значи допускаш, че не съм мислила. Това не говори много за мнението ти относно способността ми да преценявам последиците от действията си.

— Нямах предвид това.

— Няма да ме спасиш от мене, Илай. И сама се оправям. Нямам нищо против да се грижиш за мен, защото искрено вярвам, че хората трябва да се грижат един за друг, но Вини греши. Слуховете се носят надалеч, а аз чувам добре. Знам колко гадни могат да бъдат хората, но съм склонна да мисля, че не всички са такива, а това е много различно от онова, което той каза.

— Но хората обикновено са гадни.

— Срамота, че мислиш така, но след всичко станало, след това, което става и в момента, е трудно да те виня. Някой път можем да проведем интересен спор по въпроса. Точно сега обаче искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Да, определено.

— Мисля си, че колкото и добре да изглежда кухненският под, оня диван там изглежда още по-добре. Искаш ли да проверим?

— Да. — Илай тръгна към нея. — Искам.

Когато накрая се върнаха в леглото напълно изтощени, тя разбра, че той не обича да гушка, но поне си спечели половин точка заради това, че не протестираше да го гушкат.

Събуди се в млечносивата светлина, когато Илай се отдръпна, за да се измъкне от леглото.

— Ммм. Ставаш ли?

— Да. Извинявай, че те събудих.

— Няма проблем. — Все пак отново се уви около него. — Колко е часът?

— Някъде към шест. Лягай да спиш.

— В осем имам клас по йога. — Абра потърка нос в шията му. — Ами ти?

— Кафе и работа. — Докато го казваше, реши, че може да пренареди графика си, и прокара ръка през голия й гръб.

— Значи имаш време да се присъединиш към мен за кратко сутрешно разтягане, а за награда ще ти приготвя закуска, преди да тръгна.

— Можем да си се разтягаме и тук.

Абра не протестира, когато той се търкулна отгоре й и влезе в нея. Само въздъхна дълбоко и се усмихна.

— Чудесен начин да поздравиш слънцето.

Бавно и леко, все едно плуваха в спокойно море. Ленив ответ на снощния пламък изригна от нея като изгрев, като обещание за свежест, за нова надежда.

Сега можеше да го види, чертите на лицето му, ясните му очи, все още помрачени от тревогите.

Природата й я подтикна да прогони сенките и да върне светлината. Така че му се отдаде цяла за негово удоволствие, заради себе си. Отново се понесоха по вълните, зачакаха момента, своя момент, в който светлината щеше да ги погълне.

Абра остана притисната до него, за да се наслади на мига.

— Днес трябва да си мислиш за мен.

Илай обърна глава и докосна шията й с устни.

— Мисля, че вероятността за това е доста голяма.

— Нарочно да си мислиш за мен — уточни тя. — Да кажем, около обяд. И аз нарочно ще си мисля за теб. Ще изпращаме силни позитивни и сексуални мисли към вселената.

Илай повдигна глава.

— Сексуални мисли към вселената.

— Няма да те заболи. Откъде според теб писателите, художниците, изобретателите и въобще всички творчески хора си взимат идеите? — Абра вдигна ръце и очерта кръг във въздуха.

— Оттам ли идват?

— Те са някъде там. — Свали ръце и решително прокара пръсти през гръбнака му. — Хората трябва да отворят съзнанието си и да ги достигнат. Дали мислите ще са позитивни или негативни, си зависи от теб. Един от начините да уловиш добрите е да започнеш деня си с отваряне на съзнанието.

— Мисля, че това условие го изпълнихме.

— Втора стъпка. — Сбута го настрани и посочи банята. — Виж дали не можеш да ми заемеш някакви шорти, по възможност с вързалки. Ще използвам някоя от излишните четки за зъби, дето са складирани там в шкафа.

— Става.

Май по-добре от него знаеше какво има в къщата, но пък сигурно тя я беше зареждала.

Откри чифт шорти с шнурче, измъкна и долнище на анцуг за себе си.

— Ще са ти много големи — каза й.

— Ще се оправя. — Обу ги и започна да си ги наглася. — Можем да се видим в гимнастическия салон.

— О. Аз всъщност…

— Прекарахме достатъчно време голи и интимни, Илай.

Трудно му беше да спори, когато тя стоеше срещу него, обута в неговите шорти и гола до кръста.

— Мисля, че правенето на упражнения е доста ниско в класацията на неловките ситуации. — Абра вдигна белия си корсаж и си го сложи. — Трябва ми ластик за коса, имам един в чантата си. В гимнастическия — повтори и го остави.

Може би се опитвам да шикалкавя, призна си Илай. Ситуацията не беше неловка, опита се да се убеди. Просто предпочиташе да започне деня с кафе, като нормален човек.

Откри я в гимнастическия салон. Седеше с кръстосани крака върху една от двете рогозки за йога, които беше опънала, поставила ръце на коленете и със затворени очи.

Би трябвало да изглежда нелепо в шортите му. Защо тогава изглеждаше секси, умиротворена и точно на място?

С все още затворени очи, Абра се пресегна и потупа втората рогозка.

— Сядай, настани се удобно. Отдели няколко минути, за да подишаш.

— То аз принципно си дишам по цял ден. И по цяла нощ впрочем.

Устните й леко се извиха.

— А сега ще дишаш съзнателно. Вдишваш през носа, стомахът ти се разширява като балон, издишаш през носа и изпускаш балона. Бавно и дълбоко. Стомахът ти се вдига и се отпуска. Отпусни съзнанието си.

Не мислеше, че е много добър с отпускането на съзнанието, освен когато пишеше. А и тогава не беше точно отпускане. Но щеше да се добере по-бързо до кафето си, ако я послуша.

— А сега, вдишвайки, вдигни ръцете си, докато дланите ти се съберат, после издишваш и ги сваляш долу. Вдишваш, горе — продължи тя с онзи спокоен опияняващ глас. — Издишваш, долу.

Накара го да се наведе над кръстосаните си крака. Първо над единия, после — над другия, след това — и над двата. Това малко го отпусна. Докато не му каза да се изправи пред рогозката си.

После му се усмихна с изгряващото слънце в прозореца зад гърба й. Ако в този миг го накараше да се върже на фльонга, сигурно щеше да опита.

Вместо това му каза да повтори изправен това, което правеше на пода. Просто да диша, да се протяга, да се извива, бавно и внимателно, като любенето им призори.

Накрая му каза да легне на гръб с изпънати ръце и затворени очи. Заговори му да се отпусне, да вдишва светлина и да издишва мрак, докато разтриваше слепоочията му.

Когато най-сетне отново седна и се наклони напред, за да „запечата упражнението“ според думите й, Илай се чувстваше така, сякаш беше изкарал лека дрямка в топло море.

— Чудно — потупа го тя по коляното. — Готов ли си за закуска?

Той я погледна в очите.

— Не ти плащат достатъчно.

— Кой?

— Тези, дето идват на курсовете ти по йога.

— Не знаеш как ги таксувам.

— Не е достатъчно.

— Вземам по-скъпо за частни уроци. — Усмихна се и прокара пръсти по ръката му. — Проявяваш ли интерес?

— Ами…

— Помисли си — каза му, докато се изправяше. — И от сега нататък прави тези упражнения за шията, дето ти ги показах, на всеки два часа, когато си пред компютъра. А също и въртенето на раменете — продължи, докато вървяха надолу по стълбите. — Надушвам пролетта и си мисля за пролетен омлет. А ти можеш да направиш кафето.

— Няма нужда да се занимаваш с това. Имаш урок.

— Имам и време, особено ако мога да се върна за масажните си пособия, когато донеса покупките и оправя къщата.

— Изглежда… на мен ми изглежда малко странно да ми оправяш къщата, да ми готвиш и прочее, когато спим заедно.

Абра отвори хладилника и започна да вади продуктите.

— Уволняваш ли ме?

— Не! Просто имам чувството, че все едно се възползвам.

Тя взе дъската за рязане и нож.

— Кой започна секса?

— Технически беше ти, но само защото успя да ме изпревариш.

— Радвам се да го чуя. — Абра изми аспержите и гъбите и ги сложи на дъската, за да ги нареже. — Харесва ми да работя тук. Обичам къщата. Обичам да готвя и изпитвам голямо удовлетворение, като виждам как готвенето ми ти помага. Защо да не кажем, че ако някое от тези неща се промени, ще те уведомя и ще се оправим с това. Ако решиш, че не ти харесва как поддържам къщата или как готвя, или пък не искаш да правиш секс с мен, ще ми кажеш и ще решим нещата. Така е честно, нали?

— Повече от честно.

— Добре. — Взе тиган и зехтин. Усмихна се. — А какво става с кафето?

14.

Не би могъл да нарече времето, прекарано с Абра, рутина, но имаше чувството, че в следващите няколко дни развиха някакъв шаблон.

Тя готвеше както в Блъф Хаус, така и в своята къща. Разхождаха се по брега и той също започна да долавя уханието на пролетта.

Разви навика да има сервирана храна пред себе си, а домът му да е пълен с цветя, свещи, нейния аромат, нейния глас.

С нея.

Работата му вървеше и той започна да мисли, че наистина върши нещо смислено, а не просто бяга от мислите си.

Четеше, работеше, успяваше да си наложи да се замъкне в гимнастическия салон на баба си. И в продължение на няколко безценни дни дори споменът за убийството изглеждаше като нещо от друг свят.

Тогава пред вратата му се появи детектив Корбет с няколко полицаи и заповед за претърсване.

— Имаме разрешение да претърсим къщата, прилежащите постройки и превозните средства.

Със свит стомах Илай взе разрешителното и набързо го прочете.

— Тогава май е най-добре да почвате. Къщата е голяма.

Отстъпи настрани и забеляза Улф. Без да му продума, взе телефона от кухнята и го отнесе на верандата, за да се обади на адвоката си. По трудния начин беше научил, че е по-добре човек да се презастрахова, отколкото после да съжалява.

Да, можеше да усети уханието на пролетта, помисли си, когато приключи разговора. Но и пролетта носеше бури като зимата. Просто трябваше да изчака и тази да отмине, точно както останалите.

Корбет се появи.

— Голяма колекция оръжия имате горе.

— Голяма е, да. Не са зареждани и с тях не е стреляно от едно поколение, доколкото знам.

— Ще помоля за ключовете за кутиите им.

— Добре. — Илай влезе и премина през библиотеката, за да стигне до чекмеджето на бюрото на дядо си. — Дяволски добре знаете, че никое от тези оръжия не е произвело изстрела, убил Дънкан.

— Тогава нямате проблеми.

— Имам проблеми, докато Улф продължава да игнорира фактите, времето, свидетелските показания и всичко останало, освен мен.

При тези думи Илай подаде ключовете.

Лицето на Корбет остана безизразно.

— Оценявам сътрудничеството ви.

— Детектив — каза Илай, докато полицаят се оттегляше. — Когато приключите с това и не откриете нищо… Ако се върнете без истинско доказателство и мотив, без смислена вероятна причина, ще заведа дело срещу вашето управление и срещу полицейското управление в Бостън за тормоз.

Сега вече очите на Корбет заблестяха.

— Това звучи като заплаха.

— Знаете, че не е. Обаче ми писна. Изтърпях достатъчно.

— Върша си работата, господин Ландън. Ако нямате нищо за криене, колкото по-старателно си свърша работата, толкова по-скоро ще бъдете оставен на спокойствие.

— Кажете това на някого, който не е бил тормозен повече от година.

Илай тръгна навън, взе си и якето. Знаеше, че не бива да напуска къщата, но не можеше да стои и да ги гледа спокойно как тършуват из Блъф Хаус, из нещата му, из вещите на семейството му. Не и отново.

Вместо това отиде на брега, погледа водата, птиците, децата, които предположи, че са в пролетна ваканция.

Майка му го очакваше за великденската вечеря. Смяташе да отиде и да помоли Абра да дойде с него. Беше готов за това — семейно събиране с Абра, големия бут, който Алис щеше да опече, а майка му да глазира. Кошниците, сладкишите, боядисаните яйца.

Традицията. И успокоението, което тя носеше.

Но сега… Изглеждаше по-разумно да не се набива на очи, да страни от всички, докато полицията не открие убиеца на Дънкан.

Убиецът на Линдзи.

Или докато неговият собствен детектив не открие нещо, което да превърти поне един ключ в някоя от ключалките.

Погледна към Лафинг Гъл и се зачуди къде ли е Абра.

Може би преподаваше йога. Или пък изпълняваше нечии поръчки, а може би чистеше някоя къща? Може би готвеше в собствената си кухня или пък изработваше украшения в малката стая.

Луд беше, че се забърка с нея, че я въвлече в тази бъркотия. Или по-скоро, че я остави да се забърка с него.

В Блъф Хаус имаше нейни вещи. Дрехи, шампоан, четка за коса — малки късчета интимност. Стомахът му се сви на гневен възел, щом си представи как полицаите се ровят из нещата й.

Можеше да си представи коментарите им, ехидните усмивки, спекулациите… и най-лошото, вината по асоциация, която би могла да се роди в мозъка на Улф.

После щяха да претърсят и нейната къща, ако успееха да накарат съдията да подпише.

Мисълта го вбеси, разяри го и го върна обратно вътре, за да си вземе телефона.

Отново излезе на верандата и се свърза с адвоката си.

— Да не си размислил? — запита Нийл. — Мога да дойда до два часа.

— Не, няма нужда. Виж, поддържам лични отношения с Абра Уолш.

— Вече знам това, освен ако не се каниш да ми кажеш, че спиш с нея.

— Точно това ти казвам.

Очакваше въздишка и не остана разочарован.

— Добре, Илай. И откога?

— От няколко дни. Наясно съм какво ще си помислят, Нийл, така че не се тревожи. Фактите си остават факти. От тебе искам да се ослушваш, в случай че Улф се опита да измъкне заповед за претърсване на къщата й. Вила Лафинг Гъл. Държи я под наем, но мога да намеря собственика, ако ти трябва. Не искам да я притесняват. Тя не е част от случая.

— Тя е алибито ти, Илай. Полицията те е взела на мушка заради Дънкан, а тя е една от главните причини да са ти бесни. Няма да й навреди да си вземе собствен адвокат. Знае как става.

Илай се вцепени.

— Извинявай? — каза вдървено.

— Илай, ти си ми клиент. Тя е твоето алиби. Улф намеква, че двамата с нея сте били любовници, докато Линдзи е била жива. Нали не мислиш, че не съм я проучил? Точно така би постъпил и ти на мое място. Чиста е, освен това е умна и както и да го погледнеш, може да се грижи за себе си. Адски сигурно е, че няма закон, който да ви забранява да поддържате връзка, така че се успокой. Ако тръгнат да я претърсват, тя ще се оправи. Обаче трябва да си вземе адвокат. Не ти казвам нищо, което не знаеш. Има ли нещо, което ти не ми казваш?

— Не. Тя просто ми донесе супа, Нийл, и се озова насред разследване за убийство. Искам да направя нещо. Мамка му, искам да направя нещо, вместо просто да си стърча тук.

— Ти правиш. Обади ми се. Аз пък осъществих връзка с полицията в Бостън. Улф здравата е натискал за разрешението и е на път да проиграе всичките си карти. Остави това да отмине, Илай. Доникъде няма да стигне. А и искът на Пийдмънт заглъхна до лек шепот, разпространяван от репортери, които никой не си прави труда да слуша напоследък.

— В къщата на баба ми се тълпят ченгета. Трудно е да махна с ръка на това.

— Остави го да отмине — повтори Нийл. — После затвори вратата. Ако те натиснат отново, ще отнесат иск. Повярвай ми, Илай, началството им не иска това, не желае скандали и публичност. Ще накарат Улф да млъкне. Кажи ми, когато се махнат.

— Естествено.

Илай затвори телефона. Може би началството щеше да накара Улф да замлъкне официално. Но Илай и за миг не вярваше, че това ще го спре.

Заради спешно обаждане, след което трябваше да иде до аптеката за лекарство на дете със стрептококи, Абра малко закъсня за курса си по йога в църковния сутерен.

— Съжалявам! Детето на Натали се разболя и й трябваха някои неща. Очевидно няма да може да дойде.

Докато нагласяше рогозката си, вибрациите я удариха. Улови несигурните погледи и повече от разяреното изчервено лице на Морийн.

— Има ли нещо? — запита небрежно, докато смъкваше анорака си.

— Има полиция — много полиция — в Блъф Хаус. И не ме гледай така, Морийн — сопна се Хедър. — Не си го измислям. Видях ги. Мисля, че сигурно арестуват Илай Ландън за убийството на горкия човек. А може би и за това на жена му.

— Много полиция? — повтори Абра, колкото се може по-спокойно.

— О, поне дузина. А може и повече. Намалих, като минавах оттам, и видях полицаите да влизат и да излизат.

— Значи мислиш, че са изпратили дузина, а може би и повече ченгета, за да арестуват един човек. Специалните части бяха ли и те там?

— Ясно ми е, че ще се отбраняваш. — Гласът на Хедър бе пропит от захаросано съчувствие. — Предвид връзката ти.

— Ти ли я вземаш предвид?

— Е, хайде, Абра, не е като да си я крила. Хората са виждали колата ти паркирана там посред нощ или рано сутрин.

— Значи се отбранявам, като се чудя защо е необходим цял полицейски взвод, за да арестува един мъж, с когото се случи да се сближа и знам, че не е убил горкия човек? Това е отбрана, защото Илай и аз спим заедно?

— Не те критикувам, скъпа.

— О, я стига! — избухна Морийн. — Седиш си тук и се правиш, че съжаляваш Абра, докато щастливо поставяш под съмнение преценките й. И вече си арестувала, съдила и осъдила Илай, без да имаш и грам понятие от случилото се.

— Не аз съм заподозряна в убийство, и то два пъти, нито пък в моята къща има полиция. Не обвинявам Абра, обаче…

— Защо не спреш дотук? — посъветва я Абра. — И аз не те обвинявам, Хедър, за клюки и прибързани заключения за човек, когото дори не познаваш. Засега да обявим салона за свободна от обвинения зона и да започваме.

— Само казах какво видях с очите си. — А сега тези очи бяха пълни със сълзи. — Имам деца. Имам право да се притеснявам, че в Уиски Бийч може да живее убиец.

— Всички се притесняваме. — Грета Париш потупа Хедър по рамото. — Особено като не знаем кой е убил онзи градски детектив, нито пък защо. Мисля, че е по-добре да се държим заедно, вместо да се сочим с пръст.

— Не съм сочила с пръст. В Блъф Хаус има полиция. Оня детектив беше от Бостън, откъдето е и Илай, а някой го е застрелял тук, където е Илай Ландън. Имам пълното право да говоря за това и да се притеснявам за семейството си.

Задавена в сълзи, Хедър грабна нещата си и избяга.

— Сега тя е жертвата — измърмори Морийн.

— Добре, Морийн. Добре. — Абра вдиша и издиша дълго. — Нека просто изясним нещата. Хедър е разстроена. Някой е убит. Всички сме разстроени и загрижени. Знам, че Илай не е виновен, защото бях с него през нощта, когато това се е случило. Няма как да бъде на две места едновременно. Личният ми живот си е моя работа, освен ако не реша да го споделя. Ако някой се чувства неудобно от личния ми избор, добре. Ако някой иска да прекрати уроците си при мен, ще възстановя таксата му, няма проблем. Всички останали, нека седнем на рогозките си за минута и да подишаме.

Разви своята рогозка и седна. Когато и другите направиха същото, възелът, стегнал стомаха й, малко се разхлаби.

Въпреки че не можеше да възвърне равновесието си, собственото си усещане за спокойствие, Абра поведе курса си.

След края на урока Морийн се забави. Абра не очакваше друго.

— У нас или у вас? — запита я приятелката й.

— У нас. След час ще ходя да чистя и трябва да се преоблека.

— Добре. Можеш да ме вземеш с колата. Дойдох пеш.

— Снощи да не си яла сладолед?

— Тази сутрин — щрудел. Не би трябвало да държа такива неща у нас, но нямам воля.

— Подготви се отново да я подложиш на изпитание — предупреди Абра, като тръгнаха заедно. — Направила съм шоколадови кексчета.

— Проклятие.

Вмъкнаха се в колата.

— Ще помисля върху причината за яда си.

— Причината е идиотка.

Абра въздъхна.

— Може, но и ние не сме застраховани.

— Хедър е идиотка по подразбиране.

— Не, клюките й са по подразбиране, а и двете с теб понякога клюкарстваме. Освен това се старая да помня, че тя има деца и затова прекалява със защитата според моите критерии. Но пък аз нямам деца.

— А аз имам, обаче тя е напълно побъркана. Ако можеше, щеше да сложи джипиес импланти на своите. Я стига си ми била толерантна и разбираща. Тя прекрачи границата. Всички, дори и най-добрата й приятелка Уини, го разбраха. За бога, Абра, тя злорадстваше, задето е видяла полиция в Блъф Хаус!

— Знам. Знам. — Спирачките изсвириха пред къщата. — В по-голямата си част злорадството й се дължеше на това, че има да ни съобщи новина, но имаше достатъчно и за това, че Илай си има неприятности. Не я толерирам, нито я разбирам. — Излезе от колата, награби сака си и отвори вратата. — Бясна съм.

— Добре. Аз също. Хайде да изядем всички кексчета.

— Искам да ида там — каза Абра. — Но ме е страх, че само ще направя нещата по-трудни за него. И искам да отида при Хедър и да й забия един на тая кучка, а това само ще ме накара да се почувствам зле по-късно.

— Да, обаче докато го правиш, ще ти е добре.

— Наистина.

Абра остави сака си до вратата, отиде право в кухнята и махна покривката от тавата с кексчетата.

— Ами ако аз цапардосам кучката, а ти само гледаш? — Морийн взе салфетки, докато Абра слагаше чайника. — Пак ли ще се чувстваш зле?

— Може би. — Абра си взе кексче, но след малко размаха свободната си ръка. — Тя си мисли, че лъжа, че съм била с Илай, когато Дънкан е бил убит. На лицето си беше изписала онова изражение „ах, ти, бедно заблудено създание, за което се терзая“.

— Мразя го това изражение. — В знак на солидарност Морийн отхапа от кексчето си. — То е покровителствено, фалшиво и вбесяващо.

— Ако тя си мисли, че лъжа, може би и полицията разсъждава така. Това ме тревожи далеч повече.

— Нямат причина да си мислят, че лъжеш.

— Спя с него.

— Когато е станало, не спеше.

— Но сега спя. — Отново отхапа от кексчето, преди да сипе чая. — Харесва ми да спя с него.

— Подозирах, че има причина да наблягаш толкова на това.

— Добър е в леглото.

— Започваш да се хвалиш, но с оглед на обстоятелствата, продължавай.

Абра се засмя приглушено. Премести вазата с ирисите от средата на кухненската маса върху плота с цвят на камък, след което сервира чаените чаши.

— Наистина велик секс.

— Непотвърдено. Дай пример.

— Преместихме леглото.

— Хората често местят легла, дивани, маси. Викат му пренареждане на обзавеждането.

— Докато правехме секс.

— И това може да стане.

Абра поклати глава и взе химикалка.

— Ето тук е леглото — каза, докато рисуваше. — Срещу тази стена, когато правихме секс за първи път. А когато свършихме, леглото беше ей тук. — Нарисува линия, закриви я и скицира леглото. — От тук до тук, обърнато обратно.

Докато дъвчеше кексче, Морийн огледа салфетката.

— Измисляш си.

Ухилена, Абра сложи ръка на сърцето си.

— Да не е на колела?

— Не, не е на колела. Силата на дълго потисканата и освободена сексуална енергия е нещо невероятно.

— Сега завиждам, но мога да го преодолея, защото нямам никакво съмнение, че Хедър никога не е местила легло.

— Ще ти кажа кое наистина ме вбеси. Поведението й все едно съм някоя от онези кукувици, дето пишат на серийните убийци в затвора. Дето се влюбват в някого, който е удушил шест жени с връзки за обувки. Не знам как Илай понася това, честно, как понася този облак на подозрения, дето постоянно виси над главата му.

— Сега би трябвало да му е по-лесно, като те има.

— Надявам се. — Абра отново вдиша. — Надявам се. Имам чувства към него.

— Влюбена ли си? — Внезапно заинтригувана, Морийн облиза шоколада от палеца си. — Минаха само няколко седмици, Абра.

— Не казвам, че съм влюбена. Не казвам и че не съм. Казвам, че имам чувства към него. Имам ги от първия път, когато го видях, макар да мисля, че тогава беше по-скоро съчувствие. Изглеждаше толкова съсипан, толкова уморен, толкова тъжен… и с онзи ужасен гняв в себе си, който сигурно е ужасно да таиш ден след ден. А когато почнах да го опознавам, все още имаше съчувствие, но имаше и уважение. Трябва ти много смелост и здрав гръбнак, за да преминеш през това, през което е минал той. Очевидно има привличане, а също и привързаност.

— Имам чувството, че беше спокоен и му харесваше в бара оная вечер.

— Има нужда от хора и мисля, че дори със семейството си дълго време се е чувствал самотен. — Да си сам според разбирането на Абра понякога беше необходимо за зареждане. Но да бъдеш самотен, това бе състояние, към което изпитваше състрадание и искаше да поправи. — Гледах го как се успокоява, как се забавлява, всеки път все повече. Има чувство за хумор и наистина добро сърце. Сега се тревожа за него.

— Защо според теб всички ония полицаи са в Блъф Хаус?

— Ако Хедър не преувеличава, мисля, че са се сдобили с разрешение за претърсване. Казах ти, че детектив Улф е убеден, че Илай е убил Линдзи. Обзет е от манията да го докаже. А сега иска да докаже и че е убил отново.

— Преди това трябва да те опровергаят. — Морийн хвана ръката на Абра. — Отново ще те разпитват, нали?

— Напълно съм сигурна. Може би теб и Майк също.

— Ще се оправим. И всички можем да се справим с клюкарки като Хедър. Чудя се дали ще дойде на следващия ти урок.

— Ако дойде, няма да я бием.

— Разваляш ми удоволствието. Само заради това ще си взема кексче за из път. Ако ти трябвам, обади ми се. Ще си бъда вкъщи през остатъка от деня. Имам да се оправям с малко документи, докато децата се приберат.

— Благодаря. — Абра я прегърна, щом се изправиха. — Благодаря ти, че си точната противоотрова срещу идиотите.

Когато Морийн си тръгна, тя отиде в спалнята си да се преоблече. Малко й прилоша от двете кексчета преди обед, но не обърна внимание. А щом приключеше с работата си, щеше да иде при Илай. За добро или за лошо.

Отне часове. Когато се разкараха от кабинета му, Илай се оттегли там, а те продължиха с претърсването на къщата. След като най-сетне подреди отново нещата си, се зае с обаждания, имейли и пренебрегнати документи.

Не обичаше да звъни на баща си, но бедите имаха навика да се разчуват. По-добре семейството да чуе направо от него, вместо от други източници. Не се опита да замаже нещата — баща му беше твърде умен за това. Но поне можеше да го успокои, а чрез него — и цялото семейство.

Ченгетата нищо нямаше да открият, защото нямаше нищо за откриване.

Не можа да се насили да пише, не и след като полицията, метафорично поне, му дишаше във врата. Вместо това се зае с проучвания, като си убиваше времето, прелиствайки книга след книга за Зестрата на Есмералда.

Обърна се при почукването по касата на вратата. Завъртя стола и видя Корбет, но нито стана, нито проговори.

— Приключихме.

— Добре.

— За онази дупка в мазето…

— Какво за нея?

— Дяволски голям е този ров там. — Корбет изчака, но Илай не отвърна нищо. — Някаква идея кой я е направил?

— Ако имах идея, щях да кажа на полицай Хенсън.

— Това е негова теория, а вашата е, че който и да е влязъл тук в нощта, когато Дънкан е бил убит, я е изкопал. И тъй като е сигурно, че не би могъл да изкопае това за една нощ, това не му е било първият път на проникване.

— Това е теорията.

По лицето на Корбет се изписа раздразнение, преди да влезе и да затвори вратата зад себе си.

— Вижте, Улф е на път за Бостън. Ако се върне, освен ако не носи някакво убедително доказателство срещу вас, ще действа сам. Нищо не ви свързва с убийството на Дънкан към този момент. Единствената връзка е непознатото лице или лица, от които е бил нает, за да докладва за действията ви. Вас не ви виждам в схемата поради всички причини, които обсъдихме при последната ни среща. Освен това нямам причина да се съмнявам в думите на Абра Уолш, макар според разследването тя да е прекарала тук няколко нощи след това, и то не на дивана долу.

— Последния път, когато проверих, сексът между двама разумни възрастни все още беше легален в Масачузетс.

— И слава богу. Опитвам се да ви кажа, че не сте ми в полезрението заради това. Проблемът е, че никой не ми е в полезрението. Все още. Разполагам с проникване с взлом, нападение и убийство, все в една нощ. Това ме кара да се чудя. Така че ако имате идея кой е копал там долу, във ваш интерес ще е да ми кажете.

Обърна се към вратата, спря се и отново се обърна към Илай.

— Щях да съм бесен, ако из къщата ми цял ден се бяха мотали ченгета. Лично съм ги подбирал. След като не сме намерили нищо, значи е нямало нищо за намиране. Трябва, освен това да добавя, че макар да бяха много старателни, това е много голяма къща със страшно много вещи. Някои може да не са си точно по местата.

Когато Корбет отвори вратата Илай се поколеба, но после рискува.

— Мисля, че онзи, който е изкопал ямата, е бутнал баба ми по стълбите или е причинил падането й. И после я е зарязал.

Корбет отново влезе и пак затвори вратата.

— И на мен ми мина тази мисъл. — Без да чака покана, отиде до стола и седна. — Тя нищо ли не помни?

— Не. Дори не помни, че е станала и е тръгнала към стълбите. Травмата на главата… Лекарите твърдят, че не е необичайно. Може и да си спомни… Само някакви късчета или пък всичко. А може и никога да не си спомни. Но можеше и да е умряла и вероятно така щеше да стане, ако Абра не я беше открила. Да застреляш частен детектив не е толкова далеч от това да бутнеш възрастна жена по стълбите и да я оставиш да умре. Това е нейният дом, сърцето й е в тази къща, тя може никога повече да не се върне да живее тук, поне не и сама. Искам да знам кой е виновен за това.

— Кажете ми къде сте били в нощта на падането й.

— Господи.

— Старателни сме, господин Ландън. Спомняте ли си?

— Да, спомням си, защото никога няма да забравя лицето на майка си на следващата сутрин, когато дойде да ми каже, след като Абра се обадила. Не спях добре. Не бях спал добре от… от много време. Преместих се при родителите си няколко седмици след убийството на Линдзи, така че бях там в нощта, когато баба претърпя инцидента. С баща ми играхме на карти и пихме бира някъде докъм два. Предполагам, че може да съм се домъкнал дотук, да съм я бутнал по стълбите, да съм си замъкнал задника обратно в Бостън и да съм си легнал, преди майка ми да дойде и да ми каже, че баба е ранена и е в болница.

Без да обръща внимание на коментара, Корбет извади бележника си и си записа нещо.

— В къщата има доста ценни вещи.

— Знам и не го разбирам. Има достатъчно неща, които просто можеш да си напъхаш в джобовете и да изкараш добра печалба. Но той е прекарал часове, дни, дълбаейки пода в мазето.

— Зестрата на Есмералда.

— Само за това се сещам.

— Ами интересно е. Възразявате ли да говоря с баба ви, ако лекарите й разрешат?

— Не искам да я тревожа, това е всичко. Не желая семейството ми да бъде замесено в друга каша. Изтърпяха достатъчно.

— Ще внимавам.

— Защо се занимавате?

— Защото изпроводих мъртвец до Бостън и доколкото мога да преценя, той само си е вършил работата. Защото някой е влязъл в тази къща и можеше да стигне по-далеч от нападение над жена, ако тя не бе успяла да се защити и да избяга. Защото не сте убили жена си.

Илай се канеше да отговори, но мислите се изпариха от съзнанието му.

— Какво казахте?

— Нали не си въобразявате, че не съм прочел и препрочел всяка дума от досието ви? Никога не сте променяли версията си. Думите, изложението може и да са различни, но не и съдържанието. Не сте лъгали, а ако е било престъпление от страст, един добър криминален адвокат — а на вас ви се носи славата, че сте такъв — щеше да покрие следите си много по-добре.

— Улф си мисли, че съм аз.

— Интуицията на Улф му подсказва това, а аз си мисля, че има добра интуиция. Този път обаче греши. Случва се.

— Може би вашата интуиция греши.

Корбет леко се усмихна.

— Вие на чия страна сте?

— Вие сте първият полицай, който ме гледа в очите и ми казва, че не съм убил Линдзи. Трябва ми време да свикна.

— И прокурорът не мисли, че сте вие. Но вие сте всичко, с което разполагат, а Улф е адски сигурен, така че натискат до последно.

Корбет се изправи.

— Постъпили са несправедливо с вас. Аз няма да направя същото. Имате номера ми, ако се сетите за нещо по въпроса.

— Да, имам го.

— Махаме ви се от главата.

След като остана сам, Илай седна и се опита да подреди смесените си чувства.

Един полицай го виждаше като невинен, друг — като виновен. Беше хубаво да му вярват, да се вслушват в думите му.

Но както и да го мислеше, все още беше в безизходица.

15.

Тревожеше се как ще го завари. Потънал в депресия и мрачни мисли? Гневен и изпълнен с презрение?

Каквато и да беше реакцията му, не би могла да го вини. Животът му беше съсипан. Отново. Нравствеността му беше поставена под въпрос, отново. Нахлуха и в личното му пространство… не само полицията, но и хора като Хедър. Отново.

Подготви се да прояви разбиране, което можеше да означава както твърдост и прямота, така и подкрепа и съчувствие.

Не беше очаквала да го открие в кухнята край разхвърляния плот с ядно изражение на лицето, стиснал глава чесън.

— Така. Какво става тук?

— Хаос. Който очевидно се генерира, когато се опитвам да готвя.

Абра постави настрани таблата с шоколадови кексчета.

— Готвиш, а?

— Опитвам се е ключовата дума.

Опитването й се стори едновременно сладко и положително.

— Какво опитваш?

— Ами някакво пиле с ориз. — Илай разроши косата си и се намръщи на бъркотията, която беше сътворил. — Намерих рецептата в интернет, като търсих „готвене за идиоти“.

Това я подтикна да се доближи до плота и да погледне принтираната рецепта.

— Добре изглежда. Искаш ли малко помощ?

Сега се намръщи на нея.

— След като се квалифицирам като идиот в тази област, би трябвало да съм способен да се справя.

— Чудесно. Нещо против да си сипя чаша вино?

— Давай. Можеш да сипеш и на мен. Във водна чаша.

Макар самата тя да намираше готвенето за успокояващо, разбираше раздразнението и отчаянието на новаците или на тези, които готвят само от време на време.

— И кое вдъхнови тази домашна благословия? — запита го, щом взе чашите — винени въпреки репликата му.

Очите му се присвиха, докато тя се вмъкваше в килера за виното.

— Ти да не си търсиш ритник в задника?

— Всъщност търся хубаво пино гриджо — отвърна му Абра. — А, ето го. Надявам се да съм поканена на вечерята — продължи и внесе бутилката в кухнята. — Доста време мина, откакто някой ми е готвил.

— Това е идеята. — Наблюдава я известно време как се опитва да отвори бутилката, която преди това май сама беше сложила в охладителя. — 911 дали ти е на бързо набиране?

— Да. — Подаде му чаша и приятелски го целуна по бузата. — И ти благодаря.

— Недей да ми благодариш, докато не избегнем изпепеляването на кухнята и потенциалното хранително отравяне.

Рискът й се стори приемлив, така че седна на стола и се наслади на първата глътка вино.

— Кога за последно си ял нещо, което не си извадил от консерва или кутия?

— Има разни самодоволни хора, които се подсмихват на храната от консерви и кутии.

— Така правим. Много ни е срам.

Илай отново се намръщи на чесъна.

— Предполага се, че трябва да обеля и нарежа този чесън.

— Добре.

Той я изгледа, а тя се премести и взе ножа.

— Ще ти демонстрирам процедурата.

Отдели една скилидка и я постави на дъската за рязане, след което я сплеска с ножа. Обелката се смъкна леко като дрехата на стриптийзьорка. След като я наряза, му върна останалия чесън и ножа.

— Разбра ли?

— Да. — Горе-долу беше разбрал. — Имаме си готвач. Винаги сме си имали готвач.

— Никога не е прекалено късно да се научиш. Даже може да ти хареса.

— Не мисля. Но би трябвало да успея да сготвя по рецептата за идиоти.

— Вярвам в теб.

Илай се опита да повтори нейната демонстрация със скилидката и леко се обнадежди, след като не си отряза пръста.

— Мога да позная прекомерната веселост, когато стоя насреща й.

— О, да, но съм и привързана. Достатъчно привързана към теб, за да те науча на един трик.

— Какъв трик?

— Лесна и бърза марината за това пиле.

В гласа му отекнаха паника и неохота.

— Нищо не пише за марината.

— А трябва. Почакай малко.

Абра се изправи и отиде до килера за провизии. Първоначално се сепна, като видя безпорядъка там. После се сети за полицията. Без да каже нищо, взе бутилка микс за „Маргарита“.

— Мислех, че сме на вино.

— Правилно. Това е за пилето.

— А къде е текилата?

Тя се засмя.

— Този път ще мине и без нея. Всъщност пилето, което използвам за супа тортиля, пие текила, това обаче ще опита само микса.

Взе голяма торба, пъхна пилето вътре и изсипа течността. Затвори торбата и я разклати няколко пъти.

— Това ли е?

— Да, това е всичко.

— Тази част би трябвало да е за нас, идиотите. И аз можех да го направя.

— Следващият път. Става и за риба, само за информация.

Когато Абра отново си седна, Илай се съсредоточи върху рязането на чесъна, а не на пръстите си.

— Полицията днес беше тук, цял ден. Имаха разрешително. — Погледна я. — Обаче ти вече знаеш.

— За това, че са били тук, да. Предположих за претърсването. — Протегна се през плота и леко докосна китката му. — Съжалявам, Илай.

— След като си тръгнаха, минах през няколко от стаите и върнах нещата по местата им. Започнах отново да се ядосвам, така че подхванах нещо друго.

— Не се тревожи за това. Аз ще се заема.

Той само поклати глава. Възнамеряваше да оправя по две стаи наведнъж, докато къщата не се върне към нормалното си състояние. Сега Блъф Хаус и всичко в нея беше негова отговорност.

— Можеше и да е по-зле. Можеха да потрошат всичко. Бяха внимателни, но съм виждал претърсвания и преди. Не си претупваха работата.

— Добре, точка за тях, обаче пак не е честно. Не е правилно.

— Нечестни и грешни неща стават всеки ден, да.

— Това беше тъжна и цинична гледна точка.

— Реалистична — поправи я той.

— Я да върви по дяволите цялата тая работа. — Гневът й изригна и тя осъзна, че през цялото време си е бил там и е къкрел. — Това просто е извинение да не правиш нищо по въпроса.

— Имаш ли предложение как би трябвало да постъпя пред прецизно съставена заповед за обиск?

— Необходимостта да приемеш нещо такова не е като да се примириш с живота. Не съм адвокат, но бях отгледана от адвокат и ми е пределно ясно, че е трябвало да натискат, и то здравата, за да получат заповедта. И е повече от ясно, че натискът е бил упражнен от бостънското ченге.

— Не оспорвам.

— Трябва да бъде санкциониран. Трябва да го съдиш за тормоз. Трябва да си бесен.

— Бях. Освен това говорих с адвоката си. Ако онзи не отстъпи, ще говорим за иск.

— Защо още не си ядосан?

— За бога, Абра, готвя пиле по рецепта от интернет, защото обикалянето из къщата да подреждам ме вбеси и трябваше да направя нещо за гнева си. Нямам повече място за гняв.

— Май аз имам, и то достатъчно. Само не ми казвай, че несправедливото и грешното са в реда на нещата. Системата не предполага хората да бъдат тормозени, а аз не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че обратното никога не се случва. Но съм достатъчно човек, за да негодувам.

— Имам нужда от малко въздух.

Тя отиде до верандата и отвори вратите.

Илай замислено остави ножа, разсеяно избърса ръце в дънките си и я последва.

— Не ти помогнах. — Абра преметна ръка през кръста му и излязоха навън. — Нищо от това, което ти казах, не ти помогна, знам.

— Не съм убеден.

— Кипнах още като чух и не ми мина дори след като изгълтах две огромни кексчета.

Илай знаеше за класическото упование на жените в шоколада, макар самият той да предпочиташе бирата.

— Как научи за това?

— На сутрешния ми клас по йога, от една от жените. Клюкаренето е нейната религия. Държа се като кучка. Мразя кучките. Негативни вибрации — измърмори Абра, като разтърсваше ръце, сякаш искаше бризът да отнесе въпросните вибрации. — Там е работата, че тя е толкова уверена в собствената си правота, толкова загрижена, толкова натъпкана с такива неща… Говореше така, сякаш са изпратили десантчици да заловят откачен убиец, когото не съм преценила добре и съм преспала с него. И се държеше така, като че ли просто се тревожи за обществото и естествено — за мен, сякаш ще ме удушиш, докато спя, или ще ми разбиеш главата, или… О, боже, Илай. — Млъкна внезапно, ужасена. — Съжалявам. Съжалявам. Това беше тъпо. Тъпо и жестоко, сякаш съм безчувствена кучка — нещата, които най-много мразя да бъда. Предполагаше се, че трябва да повдигна духа ти или да те подкрепя, или и двете. Вместо това те нападам и ти говоря ужасни, глупави неща. Спирам. Или ще отнеса скапаното настроение със себе си.

Лицето й се изчерви от гняв и неудобство. В очите й оживя ужасено извинение. А морският бриз развя косите й и дивите къдрици затанцуваха.

— Нали се сещаш, семейството ми и приятелите ми, които оставих, не говорят за това. Чувствам как заобикалят темата, сякаш е… не слон в стаята, а скапан тиранозавър. Понякога ми се струва, че ще ме погълне цял. Но те го заобикалят и не искат да говорят за това повече, отколкото е крайно наложително. „Не разстройвайте Илай, не го карайте да мисли за това, не го депресирайте.“ Дяволски депресиращо беше да знам, че не могат или не искат да ми кажат как се чувстват, какво мислят, освен „всичко ще се оправи, с теб сме“. Оценявам подкрепата им, но крещящото мълчание на онзи тиранозавър и чувствата, които таят в себе си, направо ме убиват.

— Обичат те — започна Абра. — Страхуват се за теб.

— Знам. Не дойдох тук само защото баба искаше да има човек в къщата. Вече бях решил да се махна от дома на родителите си и да си намеря място… не можех да събера сили да го направя, но знаех, че трябва да избягам от онова ужасяващо мълчание заради себе си и заради тях.

Разбираше го чудесно. Много хора около нея се бяха държали по същия начин след нападението на Дерек. Страхуваха се да не кажат нещо погрешно. Страхуваха се въобще да кажат нещо.

— Било е ужасно изпитание за всички ви.

— И днес отново се повтори, защото трябваше да им кажа какво става, преди да го научат от някого другиго.

Състраданието отново я завладя. Не беше мислила за това.

— Било ти е трудно.

— Трябваше да стане. Смекчих нещата, предполагам, че това е начинът на Ландън да се оправят. Ти си първата, която ми казва какво мисли, без да го прикрива. Първата, която не се прави, че тиранозавъра го няма, че някой е разбил главата на Линдзи и мнозина си мислят, че това съм аз.

— Такива бяха мислите, чувствата и начинът на изразяване вкъщи.

— Кой би предположил?

Това успя да предизвика бледа усмивка.

— Нямаше да кажа нищо, но май съм изразходвала дневната си квота търпение, когато устоях да не сритам Хедър в задника.

— Силно момиче.

— Владея тай-чи. — Изрита с крак.

— Мислех, че това е кунгфу.

— И двете са бойни изкуства, така че внимавай. Но вече не съм толкова бясна.

— Аз също.

Приближи се до него и обви ръце около шията му.

— Да сключим сделка.

— Добре.

— Слагаме мислите и чувствата на масата, когато е необходимо. А ако в стаята влезе динозавър, няма да се правим, че не го виждаме.

— Както с готвенето. Ти винаги ще си по-добра от мен, но ще опитам.

— Става. Трябва да влезем, за да те гледам как готвиш.

— Добре. Сега, когато… сложихме всичко на масата, има някои неща, които трябва да кажа.

Поведе я към кухнята. Застана на плота, вдигна една чушка и я загледа, сякаш се опитваше да си представи как да я нареже.

— Пак ще ти покажа.

Докато тя мачкаше и кълцаше, Илай взе виното си.

— Корбет знае, че не съм убил Линдзи.

— Какво? — Абра рязко изправи глава, ръката й застина върху ножа. — Той ли ти го каза?

— Да. Нямам причина да мисля, че ме поднасяше. Каза, че е чел досието, прегледал е всичко и знае, че не съм я убил аз.

— Току-що напълно си промених мнението за него. — Абра се пресегна и хвана ръката му. — Не е чудно, че не беше така вбесен като мен.

— Повдигна духа ми. Има още какво да се желае, но част от облаците се разсеяха.

Докато й разказваше за Корбет, отново се пробва с чесъна.

— Значи и той мисли, че е възможно този, дето беше в къщата онази вечер, да е идвал и когато Хестър е паднала? И може би да е застрелял и Дънкан?

— Мисля, че по тази версия работи. Адвокатът ми ще побеснее и с право, ако разбере как съм говорил с Корбет и какво съм му казал. Обаче…

— Понякога се налага да се довериш.

— Не знам за доверието, но той разполага с най-добрата възможност да открие убиеца на Дънкан, а ако това стане, ще получим някои отговори.

Дръпна зелената чушка настрани и взе червената.

— Междувременно тук някъде има човек, който иска да проникне в тази къща, онзи, дето те нападна и рани баба ми. Има някой, който е убил човек. Може да е един и същ. Може да е партньор или съперник.

— Съперник?

— Много хора вярват, че Зестрата на Есмералда съществува. Когато иманярите откриха останките на „Калипсо“ преди около трийсет години, не намериха съкровището. И още не е намерено, а все повече хора го търсят. При това няма никакво солидно доказателство, че съкровището е било на борда на кораба, когато се е разбил край Уиски Бийч, нито пък че някога е било на него. Единственото, което се знае, е, че потеглило с доверен човек на семейството, когато „Калипсо“ атакувал „Санта Катерина“. Може пък довереният им човек да е офейкал със съкровището и да си е живял дебел и богат в Западните Индии.

— Офейкал. Това ми звучи шик.

— Че аз съм си шикозно момче — отвърна Илай и наряза чушката. — Повечето са само слухове и те си противоречат. Но който и да е бил готов да си навлече тази беля и е стигнал до убийство, значи наистина вярва.

— Мислиш, че ще се опита отново да се вмъкне в къщата, докато ти си тук.

— Мисля, че ще изчака известно време, докато нещата поутихнат. А после наистина ще се завърне. Това е едно на ръка. Другото е, че в града има хора, хора, които познаваш, с които работиш, които идват на твоите курсове — като оная, как й беше там името — и които ще повярват, че съм го направил. Или най-малкото ще се колебаят. Това те поставя между чука и наковалнята, ще станеш предмет на клюките им. Не искам това.

— Не можеш да контролираш какво казват или правят хората. Освен това мисля, вече доказах, че мога да се защитавам при евентуално нападение.

— Не е имал пистолет… или не е мислил, че ще трябва да го използва.

Тя кимна. Не можеше да отрече, че забележката му я обезкуражи, но много преди това беше взела решение да не живее живота си в страх.

— Да предположим, че ме убие или убие и двама ни в съня ни или пък докато търкам пода. Така само отново ще привлече полицията. Мисля, че това е последното, което иска. Той трябва да избягва да привлича внимание — не само към себе си, но и към Блъф Хаус.

— Има логика. Но гледам голямата картина и виждам, че досега не е постъпвал особено логично. Не искам да те нарани. Не искам отново да се разправяш с някого, както ти се е случило тази сутрин, защото имаш връзка с мен.

Абра го изгледа хладно и отпи от виното.

— Прощална вечеря ли ми приготвяш, Илай?

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако малко си починем.

— Не става въпрос за теб, а за мен… Така ли излиза?

— Виж. Това е защото… защото означаваш много за мен. Беше си оставила някои неща в къщата и ченгетата днес бърникаха из тях. Корбет може и да ми вярва, но Улф — не, и няма да спре. Ще направи всичко, за да те дискредитира, защото твоите показания ме изваждат от уравнението за убийството на Дънкан.

— Той ще го направи, все едно дали съм с теб или не.

За момент се замисли какво ли ще е да се чувства пазена — от грозните клюки или някой да не я нарани. Реши, че би могла да го понесе, макар да нямаше намерение да го позволи.

— Оценявам гледната ти точка. Мислиш, че трябва да ме защитаваш, да ме пазиш от зло, от клюки, от полицията, а аз реших, че би ми харесало да бъда с мъжа, който иска това. Илай, истината е, че вече съм минала през всичко това и дори повече. Няма сега да седна и да се предам, защото може отново да преживея същото. И ти означаваш много за мен.

Вдигна виното си и го огледа преценяващо.

— Бих казала, че сме импас, ако се изключи само едно.

— Какво?

— Зависи как ще отговориш на въпроса ми. Който е дали вярваш, че жените трябва да получават еднакво възнаграждение като мъжете за една и съща работа.

— Какво? Да. Защо?

— Добре, защото разговорът ни щеше да завие в друга посока, ако беше казал „не“. Вярваш ли и че жените имат право на избор?

— Боже. — Илай прокара пръсти през косата си. — Да.

Ясно виждаше накъде го води и започна да съчинява опровержение.

— Чудесно. Това ни спестява дълъг и разгорещен дебат. Правото идва с отговорностите. Аз избирам как ще живея живота си, с кого ще бъда, за кого да ме е грижа. Имам правото да направя този избор и поемам отговорността.

Присви очи и го изгледа.

— О, продължавай.

— Какво?

— Отгледана съм от адвокатка — напомни му тя. — Виждам как харвардското адвокатско мислене се опитва да извърти сложен аргумент, за да ме опровергае по всички точки. Така че продължавай. Можеш да използваш и правни термини, все ми е едно. Решението ми е взето.

Това го накара да свие платната.

— Наясно ли си колко ще се тревожа?

Абра наклони глава. Погледът в присвитите й очи стана твърд като стомана.

— Това винаги минава при майка ми — измърмори той.

— Ти не си ми майка — напомни му тя. — Свързани сме с теб, Илай. Ако ти избереш да скъсаш с мен, трябва да е защото не ме искаш или пък искаш някоя друга, или нещо такова. Ако аз си тръгна, ще е по същите причини.

Чувствата на масата, помисли си той.

— Линдзи отдавна няма значение за мен, но всеки ден съжалявам, че не можах да предотвратя това, което я сполетя.

— Някога е имала значение за теб и не е заслужавала да умре така. Ако си можел, щял си да я защитиш.

Изправи се, отиде при него и обви ръце около кръста му.

— Аз не съм Линдзи. Двамата с теб ще се грижим един за друг. И двамата сме умни. Ще се справим с това.

Илай я придърпа към себе си и остана така, притиснал буза към нейната. Нямаше да позволи да й се случи нещо. Не знаеше как ще изпълни това неизречено обещание, но щеше да направи всичко възможно, за да я предпази.

— Умен? Готвя по рецепта за идиоти.

— Това е първият ти работен ден.

— Предполага се, че трябва да нарежа пилето на хапки. Какво ще рече това?

Абра се отдръпна, а после отново се приближи за дълга и удовлетворителна целувка.

— Ами пак ще ти покажа.

Влизаше и излизаше от къщата. Ранни курсове по йога, чистене — в това число и Блъф Хаус — пазар, частни уроци, гледане на таро по партита за рождени дни.

Илай почти не я чуваше, когато се задълбочеше в работата си, макар веднага да усещаше, когато тя отсъства. Енергията на къщата — беше започнал да мисли като Абра — сякаш изчезваше, когато нея я няма.

Разхождаха се по брега и макар твърдо да беше решил, че готвенето никога няма да стане неговия метод за успокоение, винаги се включваше да помага.

Трудно му беше да си представи къщата без Абра. Да си представи дните си, нощите си без нея.

Но когато тя го помоли да дойде следващата вечер в бара, когато беше на смяна, той си намери извинение.

Искаше да продължи да разследва за зестрата и за кораба. Носеше книги на верандата да чете, докато още имаше достатъчно светлина, сядаше край големите керамични саксии, в които Абра беше засяла пурпурни и жълти теменужки.

Точно като баба му всяка пролет, припомни си той.

Щяха да издържат на хладните вечери, дори и на по-рязко застудяване, ако ги сполетеше такова. А това беше доста вероятно въпреки топлото време, на което се радваха през последните няколко дни.

Хората се тълпяха на плажа, възползвайки се от хубавото време. Дори видя Вини през телескопа. Носеше се по вълните със същата бързина и енергия, както когато беше още юноша.

Топлината, цветята, носените от вятъра гласове, веселата синева на морето почти навяваха мисълта, че всичко е наред, че нещата вече са се успокоили.

Това го караше да се чуди какъв ли би бил животът му, ако това беше истина. Ако устрои дома си тук, ако започне да работи тук, ако пусне тук корени без досадната тежест, която висеше като камък на шията му.

Абра влизаше и излизаше от къщата, пълнеше я с цветя, свещи, усмивки. С топлина и светлина, с обещанието, което той не знаеше дали ще може да спази.

Чувствата и мислите на масата, напомни си. Но не знаеше как да опише чувствата си към нея. Не беше и напълно сигурен какво да прави с тези чувства.

Знаеше едно — че с нея е по-щастлив, отколкото без нея. По-щастлив, отколкото някога бе вярвал, че ще бъде, независимо от всичко.

Мислеше за нея — високи токчета, къса черна пола, прилепнала бяла риза, как се плъзга из шумния бар, понесла подноса.

Не би имал нищо против една бира, малко шум или да види усмивката й, щом влезе вътре.

Тогава си припомни, че е занемарил изследването през последните дни, и отново се зае с него.

Не че можеше да види ползата от четенето на истории, защото те си бяха точно такива, за пирати и съкровища, за злочести любовници и жестока смърт.

Но каквото и да бяха, те бяха единственият му отворен канал към вероятната причина за убийствата и може би, само може би, далечен шанс да си изчисти името.

Чете около час, преди светлината да почне да помръква. Изправи се, отиде до парапета на верандата, за да погледа как морето и небето чезнат едновременно, загледа се в младо семейство — мъж, жена и две момченца, които по шорти цапаха в плитчините и бързо като рачета бягаха на брега.

Може би все пак щеше да изпие онази бира, да си вземе кратка почивка и после да изкара още час с бележките, които си беше водил — за легендата и изкривената реалност.

Събра всичко, влезе в къщата и хвърли нещата, за да вдигне телефона. Видя номера на родителите си на дисплея и както винаги напоследък сърцето му подскочи от страх, че баба му може да е паднала отново. Или по-лошо.

Все пак вложи в гласа си колкото се можеше повече веселост.

— Здрасти.

— Здравей, здравей. — Успокои се, като чу гласа на майка си. — Знам, че е малко късно.

— Още няма девет часа, мамо. А и утре не съм на училище.

Усети усмивката в гласа й.

— Не отлагай домашното си за неделя вечерта. Как си, Илай?

— Добре. Четях книга за Зестрата на Есмералда.

— Йо-хо-хо!

— Как е баба? Как са тате и Триша?

— Всички са добре. Баба ти се чувства все по-добре. Все още се уморява по-бързо, отколкото ми харесва, и знам, че понася малко тежко терапията, но се надявам всички да сме толкова силни на нейните години.

— Дай боже.

— Тя наистина с нетърпение очаква да те види за Великден.

Той потрепна.

— Мамо, наистина не мисля, че ще мога.

— О, Илай.

— Не искам да оставям къщата празна за толкова дълго време.

— Да не е имало още неприятности?

— Не. Но тук ми е добре. Ако полицията има някакви предположения кой е влизал в къщата, не казват. Така че просто не е разумно да я оставям празна дори за ден или за два.

— Може би трябва да я заключим и да наемем охрана, докато не хванат онзи, дето е проникнал вътре.

— Мамо. В Блъф Хаус винаги трябва да има някой Ландън.

— Боже. Същият си като баба си.

— Съжалявам. Наистина. — Знаеше колко много означават празничните традиции за майка му и вече твърде много пъти я беше подвеждал. — Трябваше ми място и тя ми го даде. Длъжен съм да се грижа за него.

— Добре — въздъхна майка му. — Ти не можеш да дойдеш в Бостън. Значи ние идваме в Уиски Бийч.

— Моля?

— Няма причина да не дойдем. На Хестър ще й хареса, ще се уверим, че лекарите й нямат нищо против. Сестра ти и семейството й също ще бъдат доволни. Мина ужасно много време, откакто сме се събирали за празник в Блъф Хаус.

Първата му реакция беше да се паникьоса. После обаче се отпусна. Майка му беше права, много време беше минало.

— Искрено се надявам да не очаквате от мен да ви пека бут.

— Аз ще се погрижа за това и за всичко останало. Селина ще търси яйца… Спомняш ли си колко обичахте това двамата с Триша? Идваме в събота следобед. Така ще е по-добре. По-добре, отколкото ти да дойдеш тук. Трябваше още в началото да се сетя.

— Радвам се, че го реши. Чуй, мамо, искам и Абра да дойде.

— Ще бъде чудесно. Хестър специално ще иска да я види. Абра през няколко дни се обажда да си говори с баба ти. Радваме се, че я имаме.

— Добре, чудесно, защото аз всъщност се виждам с нея.

Последва дълга пауза.

— Виждате се в смисъл, че… се виждате?

— Аха.

— О, Илай, ама това е чудесно! Толкова, ама толкова много се радвам да го чуя. Обичаме Абра и…

— Мамо, не е като… ами ние само се виждаме. Виждаме се де.

— Позволено ми е да се радвам. Ти не си… Мина толкова време, откак си нямаш никого. А ние особено много държим на Абра. Обичам те, Илай.

Нещо в гласа й накара стомаха му да се свие.

— Знам. И аз те обичам.

— Искам да си върнеш живота. Искам отново да си щастлив. Липсва ми моето момче. Липсва ми да те виждам щастлив.

Чу сълзите и затвори очи.

— Връщам си го. С всеки ден се чувствам много по на себе си. Хей, дори съм качил пет килограма.

Когато тя избухна в сълзи, паниката му се върна.

— Мамо, не плачи. Моля те.

— Щастлива съм. Просто съм щастлива. Нямам търпение да те видя с очите си. Ще кажа на баща ти и на Хестър, ще се обадя на Триша. Ще донесем храна. За нищо не се тревожи. Само продължавай да се грижиш за себе си.

Когато затвори телефона, Илай постоя за момент, за да събере мислите си. Все едно дали беше готов или не, семейството му идваше в Блъф Хаус. А това „за нищо не се тревожи“ на майка му изобщо не облекчаваше нещата.

Дяволски добре съзнаваше, че баба му ще очаква Блъф Хаус да свети, а не искаше да стовари всичко на Абра.

Щеше да се справи. Разполагаше с повече от седмица. Щеше да направи списък.

Реши да е по-късно. Сега обаче установи, че наистина иска онази бира. И я искаше в шумен бар. С Абра.

Така че щеше да вземе душ и да слезе пеш до градчето. А тя можеше да докара и двамата обратно, след като й свършеше смяната.

Когато тръгна към стълбището, осъзна, че се усмихва. Да, чувстваше се много по-добре от дълго време насам.

16.

Абра вървеше между масите, като отнасяше празните съдове, вземаше поръчки и проверяваше лични карти, защото някакви младежи от Бостън се бяха смесили с шарената тълпа. Съгласно политиката на бара черпеше всеки шофьор, ако има такъв, с безалкохолни през цялата вечер.

Иначе хората наблягаха здраво на бира и вино. Тя разнасяше подносите, понякога флиртуваше с младежите, правеше комплименти на момичетата за прическите им или обувките, смееше се на шеги, провеждаше бързи разговори с познати лица. Работата й харесваше, обичаше шума и тълпата. Обичаше да наблюдава хората, да си представя как живеят, с какво се занимават.

Сериозният трезвен шофьор от масата й с петима младежи бе пренасочил желанието си за бира към близката маса с момичета, най-вече към една червенокоска с млечнобяла кожа. Заради начина, по който двамата танцуваха и въздишките на цялата дамска група Абра реши, че по-късно шофьорът може и да бъде ощастливен.

Сервира на две двойки и се зарадва, като видя, че обици, които тя беше правила, висят от ушите и на двете жени.

С приповдигнат дух се върна към масата със самотния клиент. Лицето му й бе непознато и по нейните мерки не беше щастливо. Никой, който сяда самотен в дъното на бара, пиейки тоник с лимон, не излъчва щастие.

— Как сте днес?

Получи продължителен поглед и почукване по празната чаша вместо отговор.

— Тоник с лимон. Ще се погрижа за това. Мога ли да ви предложа и друго? Известни сме с нашите начос.

Когато получи единствено поклащане на главата, взе празната чаша и опита лека усмивка.

— Ще се върна веднага.

Рисковано, помисли си той. Рисковано беше да дойде тук, да се приближи толкова много до нея. Но беше относително сигурен, че не го бе видяла онази нощ в Блъф Хаус. А сега, когато го гледаше право в очите, без никакъв намек, че го познава, беше абсолютно сигурен. А бог знае, че отплатата си заслужаваше риска.

Искаше да я понаблюдава, да види как се държи… и се надяваше Ландън да дойде тук и да му предостави възможност да се върне в къщата.

Надявал се беше полицията да отведе Ландън за разпит. Нуждаеше се само от малко време, в което да успее да се вмъкне, да подхвърли пистолета и да се обади анонимно.

Сега обаче, след като бяха претърсили мястото, пистолетът в Блъф Хаус нямаше да свърши работа. Но винаги имаше и друга възможност, а жената можеше да се окаже най-добрата.

Тя можеше да бъде неговият ключ към Блъф Хаус, трябваше да помисли за това. Щеше да се върне там и да довърши търсенето. Зестрата беше там, вярваше в това с всяка част на съществото си. Вече бе рискувал толкова много и толкова много беше загубил.

Не бива да се връща, напомни си. Вече беше убил и бе открил, че това е много по-лесно, отколкото бе предполагал. Само натискаш спусъка с пръст, никакво усилие. Логично следващия път щеше да бъде по-лесно, ако възникнеше необходимост.

Всъщност можеше да му достави удоволствие да убие Ландън. Трябваше обаче да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Нищо, което да подтикне полицията, медиите или когото и да е друг да постави под съмнение вината на Ландън.

Защото знаеше без капчица съмнение, че Илай Ландън е убил Линдзи.

Можеше да се възползва от това и вече си представяше как го насилва да напише признание, преди да умре. Да пролее синята му кръв, докато страхливецът се моли за живота си. Да, откри, че желае това повече, отколкото бе предполагал.

Око за око? И повече дори.

Ландън заслужаваше да си плати, заслужаваше да умре. Да превърне това в реалност щеше да е почти толкова голяма награда, колкото и Зестрата на Есмералда.

Когато видя Илай да влиза, кипналата му ярост почти го задуши. Лютите й изпарения замъглиха погледа му и го подтикнаха да се пресегне за пистолета, прикрепен на гърба му, същия пистолет, с който беше убил Кърби Дънкан. Можеше да види, наистина да види как куршумите пронизват тялото на онова копеле Ландън. И кръвта му да струи, докато пада.

Ръката му се разтрепери от желание да приключи с човека, когото мразеше повече от всичко на света.

Нещастен случай или самоубийство. Заповтаря си думите отново и отново в желанието си да си възвърне контрола, да успокои убийствения си гняв. От усилието вадички пот потекоха по челото му, докато взе да изчислява възможностите си.

Абра чакаше край бара за поръчаните питиета и разговаряше с любимия си местен образ. Нисък, набит, с рядка бяла коса, опадала на темето, Стоуни Трибет пиеше втората си бира в опит да избута вечерта. Стоуни рядко пропускаше петъчната вечер в бара. Твърдеше, че обича музиката и хубавите момичета.

Това лято щеше да стане на осемдесет и две и целия си живот, с изключение на войната в Корея, беше прекарал в Уиски Бийч.

— Ще ти построя собствено йога студио, когато се омъжиш за мен — каза й той.

— С бар за безалкохолни напитки?

— Щом само това искаш.

— Ще трябва да си помисля, Стоуни, защото е много изкушаващо. Особено след като върви с теб.

Сбръчканото му лице порозовя под постоянния му загар.

— Ето сега вече говорим.

Абра го целуна по бузата и засия, щом видя Илай.

— Не очаквах да дойдеш.

Стоуни се извърна на стола си и студено изгледа Илай, но после погледът му омекна.

— И това ако не е Ландън, значи никога не съм виждал такъв. Ти да не си на Хестър внукът?

— Да, сър.

— Стоуни Трибет, Илай Ландън.

Стоуни протегна ръка.

— Познавах дядо ти — имаш неговите очи. Навремето сме имали приключения с него. Доста отдавна беше.

— Илай, ще правиш ли компания на Стоуни, докато сервирам тези питиета?

— Разбира се. — Столовете не достигаха и Илай се облегна на бара. — Да те черпя едно питие?

— Вече си имам едно тук. Отпусни се, момче, и аз ще те черпя. Знаеш ли, че някога с дядо ти бяхме хвърлили око на едно и също момиче?

Опита се да си представи как високият му слаб дядо и този енергичен дребничък човечец се състезават за една и съща жена.

Предизвикателството се оказа трудно.

— Наистина ли е било така?

— Самата истина. После той замина да учи в Бостън и аз я заковах. Той получи Харвард и Хестър, а аз — Мери. И двамата се съгласихме, че не можеше да се подреди по-добре. Какво пиеш?

— Същото като тебе.

Доволна, че двама от любимите й хора си пийват и разговарят, Абра тръгна да разнася поръчки. Когато стигна към задната част на бара, видя празната маса и подхвърлените пари.

Странно, каза си, като слагаше парите на подноса. Май самотният посетител беше размислил за още един тоник с лимон.

Илай се бе установил на бара — беше докопал висок стол и слушаше истории, преувеличени за по-голям ефект, за дядо си като момче и като юноша.

— Караше оня мотоциклет с бясна скорост. На местните им призляваше.

— Дядо ми. На мотор.

— Най-често с някое хубаво момиче в коша. — С блеснали очи Стоуни сръбна от пяната на бирата си. — Мислех, че ще спечели Мери заради оня мотор. Харесваше й да се вози. Най-доброто, което можех да й предложа в замяна, беше кормилото на велосипеда си. Да сме били на около шестнайсет тогава. Правехме си най-хубавия огън там на плажа. С уиски, дето Илай го отмъкваше от бара на баща си.

Сега Илай се опита да си представи човека, на когото беше кръстен, как кара мотор — с кош — и как отмъква алкохолните запаси на собствения си баща.

Или образът му се видя по-естествен, или бирата беше помогнала.

— Правеха големи приеми в Блъф Хаус — продължи Стоуни. — Разни тузари идеха от Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и де да знам откъде още. Къщата светеше като фойерверк, а хората се плъзгаха по верандата в белите си смокинги и вечерни рокли. Страшна работа беше — завърши Стоуни и довърши халбата си.

— Да, обзалагам се, че е било така.

Китайски фенери, сребърни свещници, огромни вази с тропически цветя и гостите, елегантни в костюмите си от двайсетте.

— А пък Илай, той се измъкваше, караше някого от прислугата да донесе храна и френско шампанско. Напълно съм сигурен, че родителите му знаеха. Правехме си свое собствено парти на плажа, а Илай сновеше между двете. Много го биваше, слушай какво ти казвам. Биваше го да е по средата. Богат, стилен и обикновен. За пръв път видях Хестър, когато я доведе от партито. Беше облечена в дълга бяла рокля. Беше весела, винаги си беше такава. Още като я видях, и разбрах, че Мери е моя. Илай не можеше да свали очи от Хестър Хокин.

— Дори като дете бях наясно, че са щастливи заедно.

— Така си беше. — При тези думи Стоуни блъсна с длан бара — сигнал, че иска още едно питие.

— Значи Илай и аз се оженихме за нашите момичета няколко месеца един след друг. Останахме си приятели. Зае ми пари да започна дърводелския си бизнес. Не поиска да чуе „не“ за отговор, като разбра, че ще ходя в банката, за да задвижа нещата.

— Цял живот сте живели тук.

— Тъй е. Тук съм роден, предполагам и че тук ще умра след двайсет-трийсет години. — Ухили се на остатъка от бирата си. — Много работа свърших в Блъф Хаус през годините. От известно време се бях пенсионирал, ама когато Хестър си науми да преобзаведе оная стая на втория етаж и да я направи на гимнастически салон, ми донесе плановете да ги видя. Радвам се, че се оправя. Уиски Бийч не е същият без нея в Блъф Хаус.

— Не е. Доста добре познавате къщата.

— Бих казал толкова добре, колкото и тези, дето са живели там. По едно време оправях и канализацията там. Нямам разрешително за водопроводчик, но пък имам сръчни ръце. Винаги съм имал.

— Какво мислите за Зестрата на Есмералда?

Старецът изсумтя.

— Мисля, че дори някога да го е имало това чудо, то отдавна е изчезнало. Не ми казвай, че го търсиш. Ако е тъй, значи си наследил очите на дядо си, но не и здравия му разум.

— Не го търся. Някой обаче го търси.

— Я разкажи.

Понякога начинът да получиш информация беше да дадеш такава. И Илай разказа.

Стоуни задъвка долната си устна и се замисли.

— Че какво, по дяволите, може да е било заровено в онуй мазе? Подовете там са повече камък, отколкото пръст. Има по-добри места да се скрие съкровище, ако човек тръгне да го крие. На първо място, не е особено умно човек да реши, че е скрито в къщата. Поколения са живели там, прислуга, работници като мен и хората ми. Сума народ е минал през всяко нейно кътче по едно или друго време, включително и по коридорите за прислугата.

— Коридори за прислугата?

— От времената много преди теб. Зад стените имаше стълбища и коридори, по които прислугата да минава, без да притеснява семейството или гостите. Едно от първите неща, които Хестър направи, щом заживяха в къщата, беше да ги затвори. Илай бе направил грешката да й каже как деца са се губили и са оставали заключени зад стените. Повечето неща си ги измисли. Предполагам, че така разбираше добрата история. Обаче Хестър тропна с крак. Сам ги затворих, заедно с още трима, които бях наел за работата. А каквото Илай не затвори, го отвори. Стая за закуска, още една спалня с баня на втория етаж…

— Нямах представа.

— Беше бременна с баща ти, когато работехме. Всеки, който е живял в Блъф Хаус, си е оставял отпечатъка по един или друг начин. Ти какво си намислил?

— Не съм мислил за това. Това е домът на баба ми.

Стоуни се усмихна и кимна.

— Върни я у дома.

— Такива са ми плановете. Може да ми обясниш къде са били ония коридори.

— Мога да направя нещо по-добро. — Стоуни вдигна една салфетка и измъкна молив от джоба си. — Ръцете ми вече не са така сръчни като някога, ама на паметта ми й няма нищо.

Останаха, докато барът затвори. Макар Стоуни да го беше надпил с две към едно, Илай беше дяволски щастлив, че няма да кара към вкъщи. И още повече се зарадва, когато старецът му каза, че е дошъл пеш.

— Ще те закараме до вас — каза му Илай.

— Няма нужда. Живея на една крачка оттук. Пък и ми се струва, че още един Ландън е хвърлил око на мое момиче.

— Не знам дали този тук може да ми поправи комарника на вратата. — Абра прегърна Стоуни през рамо. — Ще взема ключовете на Илай и ще откарам и трима ни.

— Не съм с кола. Мислех, че ще се върна вкъщи с теб.

— Дойдох пеш.

Илай се намръщи на високите й черни токчета.

— С това?

— Не. Ето с тези. — Измъкна чифт зелени маратонки от сака си. — И изглежда, че пак ще си ги обуя, защото и тримата ще се прибираме пеш.

Преобу се и дръпна ципа на якето си. Когато излязоха, хвана двамата мъже за ръцете.

— Май тази вечер ударих джакпота. Двама хубави мъже.

Но и двамата бяха малко пияни, каза си тя, докато вървяха.

Въпреки протестите му настояха да придружат Стоуни до вратата на малката му къща. Още не се бяха приближили, когато ги посрещна силен лай.

— Добре, Приси! Добре!

Лаят премина в радостно скимтене.

— Старото момиче е полусляпо — обясни Стоуни, — ама си чува много добре. Никой не може да премине покрай старата Приси. Вие двамата вече можете да си вървите. Вървете и правете това, което здравите млади хора са длъжни да правят в петъчната вечер.

— Ще се видим във вторник.

Абра го целуна по бузата.

Отдалечиха се, но изчакаха светлините да се включат, преди да завият към крайбрежния път.

— Вторник? — запита Илай.

— Чистя у тях всеки вторник. — Намести сака си по-удобно на рамо. — Не познавам неговата Мери, починала е преди пет години. Имат три деца. Син и две дъщери. Синът е в Портланд, Мейн, едната дъщеря живее в Сиатъл. Най-близко е тази в столицата, обаче редовно идват да го виждат. И внуците също. Осем са. И пет правнуци досега. Може да се грижи за себе си, но не вреди някой да идва да го наглежда от време на време.

— Значи всяка седмица чистиш у тях?

— И му нося покупки. Не кара много напоследък. Съседът му има дете на десет. То е лудо по Стоуни, така че рядко минава и ден, без някой да отиде у тях или да му се обади. Наистина го харесвам много. Ако се омъжа за него, ми е обещал да ми построи собствено студио за йога.

— И аз мога… — Илай обмисли дърводелските си умения. — И аз мога да ти построя студио за йога.

Абра изпърха с клепки и леко притисна лице към неговото.

— Това предложение ли беше?

— Какво?

Тя се разсмя и обви рамото му с ръка.

— Трябваше да те предупредя, че Стоуни притежава изключителен капацитет за поемане на алкохол. Обича да казва, че е отгледан с уискито на Уиски Бийч.

— Редувахме се. Първо черпи той, след това черпих аз. После той пое третата поръчка и се почувствах задължен. Не помня точно колко пъти се чувствах задължен. Адски много свеж въздух има тук.

— Така си е. — Абра го хвана по-здраво, когато той леко се олюля. — И гравитация също. Това място е тъпкано с въздух и гравитация. Трябва да се прибираме. Моята къща е по-близо.

— Да, можем… Само дето не искам да оставям Блъф Хаус празна. Не ми изглежда редно.

Тя кимна и забрави за кратката разходка.

— Ще ти е от полза да походиш на чист въздух и гравитация, така или иначе. Радвам се, че дойде тази вечер.

— Нямаше, обаче все си мислех за теб. А после стана цялата оная великденска история.

— Великденският заек вече е дошъл?

— Какво? Не. — Той се засмя и звукът отекна в тихата улица. — Още не е приключил със снасянето на яйцата.

— Илай, великденското пиле снася яйца. Зайчето ги крие.

— Все тая, обаче каквото и да правят, тази година ще е в Блъф Хаус.

— Нима? — Абра погледна къщата си, докато минаваха оттам, но реши, че няма възможност да влезе и бързо да се преоблече, защото когато излезеше, можеше да завари Илай да спи свит на кълбо насред улицата.

— Така каза майка ми. Идват в събота.

— Това е чудесно. Хестър ще може ли да пътува?

— Първо ще говорят с лекарите, но изглежда, че ще й се отрази добре. Всички идват. Сума ти неща трябва да се направят дотогава. Точно сега не мога да се сетя какви, освен че няма да ми се налага да пека бут. Обаче ти трябва да дойдеш.

— Ще се натреса със сигурност. Ще се радвам да ги видя, особено Хестър.

— Да.

След като се почувства по-стабилен заради морския бриз, Илай внезапно изпита страстно желание за пържени картофки. Или брецели. Или каквото и да е, което да попие малко от бирата в стомаха му.

— Ти трябва да бъдеш там — продължи. — За събитието. Великден. Реших, че трябва да кажа на майка ми, че с теб се виждаме, за да не им се стори странно. Обаче то стана странно, все едно съм спечелил първа награда или нещо такова, а после тя се разрева.

— О, Илай.

— Каза, че плачела от щастие, което не успях да разбера, ама вие жените си знаете.

Погледна я за потвърждение.

— Да, знаем си.

— Така че сигурно ще бъде странно, обаче ти обезателно трябва да дойдеш. И трябва да купя разни неща. И други работи.

— Ще си отбележа нещата и другите работи в списъка.

— А, добре. — Той отново се олюля. — Това не е от бирата. Пътят е неравен.

— Обзалагам се, че това е причината.

— Дядо ми е карал мотор с кош. Не знаех това. Ама май е трябвало да го знам. Не знаех и че в къщата е имало коридори за прислугата. Много неща има, дето не знам.

— Виж ти!

Блъф Хаус се очертаваше на фона на звездното небе, осветен отвътре.

— Винаги съм го приемал за даденост.

— Не мисля, че е така.

— Поне повечето. Не съм обръщал особено внимание, особено през последните години. Прекалено зает бях със собствените си неща и не успявах да изплувам оттам. Трябва да се справя по-добре.

— Тогава ще успееш.

Спря за момент и й се усмихна.

— Малко съм пиян. Изглеждаш страхотно.

— Изглеждам страхотно, защото си малко пиян?

— Не. Прекрасна си, отчасти защото знаеш коя си и си приела това, правиш каквото правиш и… ами… щастлива си, че го правиш. И отчасти заради тези очи на морска вещица, тази секси уста с малката бенчица точно тук… Линдзи беше красива. Спираше дъха.

Малко е пиян, напомни си Абра. Можеше да направи някои отстъпки.

— Знам.

— Ама пък тя… мисля, че тя не знаеше коя е наистина и не се чувстваше добре от това. Не беше щастлива. Не я направих щастлива.

— Всеки трябва да направи щастлив първо себе си.

— Бях забравил какво е да си щастлив, докато не дойдох тук. Докато не те срещнах.

— А, спомни си значи.

— Помня. — Наведе се, за да я целуне в сянката на голямата къща под обсипаното със звезди небе. — Трябва малко да изтрезнея, защото искам да се любя с теб, а държа да съм сигурен, че ще запомня и това.

— Тогава да го направим незабравимо.

Още щом влязоха и той въведе кода на алармата, я придърпа към себе си.

Тя прие устните му, ръцете му, но се отдръпна.

— Първото си е първо — каза му, като го задърпа навътре. — Трябва ти голяма чаша вода и два аспирина. Хидратацията предпазва от махмурлук. А пък аз ще пия чаша вино, за да не съм толкова далеч от теб.

— Става. Наистина искам да ти разкъсам дрехите. — Хвана я и подпря гърба й на кухненския плот. — Само да ги разкъсам, защото знам какво има под тях и то ме подлудява.

— Май този път ще опрем до пода в кухнята. — Зъбите му бяха на гърлото й и тя наведе глава назад. — Мисля, че ще бъде страхотно.

— Не само… почакай.

— О, разбира се, сега да чакам, след като ти…

— Чакай.

Седна до нея с каменно изражение на лицето. Абра проследи погледа му към панела на алармената инсталация.

— Как си успял да го оплескаш така? Ще го изчистя утре — каза му и се протегна към него.

— Не съм. — Стана и огледа вратата. — Мисля, че вратата е била насилена. Нищо не пипай — предупреди я рязко, когато отиде до него. — Обади се на полицията. Веднага.

Зарови в сака си, а после ръцете й се вцепениха, когато той издърпа нож от поставката.

— За бога, Илай.

— Ако стане нещо, бягай. Чуваш ли ме? Излизаш от тази врата, побягваш и не спираш, докато не си в безопасност.

— Не, а сега ти почакай. — Започна да натиска копчетата на телефона. — Вини, Абра е. Илай и аз тъкмо се върнахме в Блъф Хаус. Мислим, че някой е влизал тук. Не знаем дали е още вътре. В кухнята. Да. Да. Добре.

— Идва — обясни на Илай. — Ще се обади и идва. Иска да останем където сме. Ако видим или чуем нещо, излизаме и се махаме.

Сърцето й бясно заби, когато видя как Илай отклонява поглед към вратата на мазето.

— Ако идеш там и аз ще дойда с теб.

Без да й обръща внимание, той завъртя бравата.

— Заключена е от тази страна. Както я оставих.

Все още с ножа в ръка, отиде до задната врата, отключи я, отвори я и после се наведе.

— Тук има пресни следи. Задната врата, точно срещу нощния бряг. Няма кой да види. Трябвало е да знае, че не съм тук. Но как е разбрал?

— Сигурно е наблюдавал къщата. Видял те е да излизаш.

— Пеш — напомни той. — Би могло просто да съм излязъл на разходка и да се върна след десет или петнайсет минути. Рискът е голям.

— Може да те е проследил, да те е видял да влизаш в бара. Преценил е, че ще разполага с повече време.

— Може.

— Таблото на алармата. — Абра внимателно се приближи. — Гледала съм го някъде, във филм по телевизията, но си мислех, че е просто измислица. Пръскаш нещо на таблото, така че следите от отпечатъците да се видят. Вече знаеш кои числа са били натиснати. После ги пускаш в компютъра и той ти дава различни комбинации, докато разбиеш кода.

— Нещо такова. Може така да е влязъл предния път, когато баба беше тук. Да е успял да се добере до ключовете й и да им направи копия. А след това е можел да влиза когато си иска, копелето. Обаче не е знаел, че сме сменили кода, затова последният път е прекъснал електричеството, когато старият код не е проработил.

— Доста глупава постъпка.

— Може би е отчаян или паникьосан. Може просто да е вбесен.

— Искаш да слезеш долу. Виждам го. Искаш да разбереш дали отново е почнал да копае. Вини всеки момент ще е тук.

Ако слезеше долу и тя дойдеше с него, той щеше да носи отговорността. Ако слезеше, а тя останеше тук и нещо се случеше, пак той щеше да е виновен.

Така че явно беше в безизходица.

— Нямаше ме три часа. По дяволите. Осигурил съм му голям и хубав прозорец от време.

— А какво трябва да правиш? Като мис Хавишъм никога да не излезеш от къщата?8

— Алармената инсталация определено не върши никаква работа. Ще трябва да подсилим системата.

— Да. — Абра чу воя на сирените. — Това е Вини.

Илай отново напъха ножа в поставката.

— Да го посрещнем.

Ченгетата отново претърсиха къщата. Вече започна да свиква с това. Сипа си кафе и тръгна с тях, като започнаха от мазето.

— Решително копеле — отбеляза Вини, докато оглеждаха изкопа. — Изкопал е още няколко стъпки. Сигурно си е донесъл инструменти, но този път ги е отнесъл със себе си.

Илай се обърна, за да бъде сигурен, че Абра не е слязла долу.

— Мисля, че е луд.

— Е, не е умник.

— Не, Вини, имам предвид луд. Рискува да проникне отново, и да прекара няколко часа, дълбаейки тоя под? Нищо няма тук. Тази вечер говорих със Стоуни Трибет.

— Той е човек с име.

— Така е и освен това каза нещо, дето има смисъл. Защо някой би заровил нещо тук? Това е дяволски твърда смес от почва и скала. Ето защо никога не сме бетонирали. Ако заровиш нещо, стига да не е тяло, обикновено го правиш, защото смяташ по някое време да го изкопаеш.

— Най-вероятно.

— Тогава защо някой да си дава толкова труд? Ами да го закопае в градината и да бучне някой скапан храст отгоре му. Отпред, където почвата е по-мека, или там, където е песъчлива. Или пък може и да не го зарови въобще, а да го скрие под дъските на пода, зад стените. Ако тръгна да търся съкровище, никога няма да копая с кирка и лопата там долу. Или ако съм достатъчно откачен да мисля, че е там, ще изчакам, докато се уверя, че къщата е празна за няколко дни — когато баба ми идва в Бостън например — а после ще сляза там с пневматичен чук.

— Няма да споря, но нещата са такива, каквито са. Ще уведомя Корбет за това и ще подсилим охраната. Ще вдигнем шум с допълнителните патрули — добави Вини. — Ако е в района, ще чуе за това. Ще премисли, преди да опита отново.

Илай се усъмни дали премислянето би спряло човек, готов да рискува толкова много заради една легенда.

17.

На сутринта Абра се върна в Блъф Хаус след урока си по тай-чи, но този път не мина само през супермаркета. Не можеше да е сигурна как Илай ще приеме това, което му носеше, но имаше доста ясна представа каква щеше да бъде реакцията му, поне в началото.

Трябваше да поработят над това. Или по-скоро, призна си, тя би трябвало да поработи над него. Не беше съвсем честно, а и Абра наистина мразеше да манипулира. Но в този случай твърдо вярваше, че е за добро.

Прецени времето си, докато разтоварваше колата. В списъка й, освен редовното почистване присъстваше и подреждането след полицейското претърсване. Но нямаше причина да не се справи, може би щеше да забърка нещо за ядене, а после да се върне вкъщи за курса си по йога.

Всичко беше въпрос на приоритети.

Влезе вътре и моментално преизчисли всичко, тъй като вместо да работи в кабинета си, Илай седеше на масата в кухнята и пиеше кафе.

— Мислех, че ще работиш.

— Работих. Работя де. Трябваше да се поразтъпча наоколо, за да помисля за…

Млъкна, обърна се и погледна надолу към голямото кафяво куче, което душеше ръбовете на панталона му.

— Какво е това?

— Това е Барби.

— Барби? Сериозно?

Автоматично почеса голямата глава между ушите.

— Знам. Барби е руса и с големи цици, но на кучетата не им се налага да избират имената си.

Абра го гледаше с ъгълчето на очите си, докато вадеше покупките. Той беше спрял да пие кафе, за да поглези кучето, а на лицето му бе изписано онова изражение, с което се отличават любителите на кучета.

Дотук добре.

— Ами тя е хубава. Да, хубава си — каза Илай на Барби, докато я чешеше, а тя изръмжа доволно и легна срещу него. — Ти куче пазач ли си?

— Не точно. Барби е сладурче. На четири е. Стопанинът й почина преди няколко седмици. Дъщеря му се опита да я вземе, обаче съпругът й е алергичен. Има и внук, но живее в апартамент, където не се допускат животни. Така че горкичката Барби загуби най-добрия си приятел и все не можеше да си намери семейство. През последните седмици за нея се грижи местна организация, която се опитва да й намери хубав дом.

— Едва ли ще е трудно. Тя е хубаво куче с добри обноски.

— О, да, такава е. Наистина добре дресирана, здрава, кастрирана. Обаче хората обикновено искат кутрета, така че по-големите кучета се застояват, особено ако целта е да останат в Уиски Бийч, а това си е нейният дом.

— Тукашна си, а, Барби — ухили се Илай и се наведе, когато Барби се завъртя по гръб, за да я почешат по коремчето.

Почти е готово, пресметна Абра.

— Добра кучка си е тя — започна. — Обаче е толкова сладка, че е трудно човек да използва тази дума. Всъщност мислех да си я взема за мен. Полагам доброволен труд в убежището. Но с моя график просто не съм си достатъчно често вкъщи. Не ми се струва честно към нея, след като е свикнала с компания. Тя е чесапийк бей ретривър с още някакъв примес в нея. Ретривърите обичат да са с хора.

Затвори последния долап и се усмихна.

— Тя наистина те харесва. А ти обичаш кучета.

— Да. Винаги сме имали куче. Всъщност мисля си, че нашите ще доведат… — Изправи се, внезапно осенен. — Я чакай.

— Работиш си вкъщи.

— Не си търся куче.

— Понякога най-добрите неща, които получаваш, са онези, които не си търсил. А и тя идва с един голям бонус.

— Какъв?

— Барби? Говори!

Както си седеше, кучето вдигна глава и послушно изджафка два пъти с доволен израз.

— Прави номера.

— Тя лае, Илай. Идеята ми хрумна, когато кучето на Стоуни излая, като го придружихме до дома му. Някой се е вмъкнал в къщата и е преодолял модерната ти аларма. Така че минаваме на не толкова високи технологии. Лаещите кучета предотвратяват проникването с взлом. Можеш да го провериш и в Гугъл.

— Мислиш, че трябва да гледам куче, защото може да лае по команда?

— Лае, когато чуе, че някой се приближава до вратата, а по команда спира да лае — пише го в биографията й.

— В биографията й? Занасяш ли ме?

— Не.

— Повечето кучета лаят — изтъкна той. — С или без биографии, паспортни снимки или каквото там още има тя. Това не е достатъчна причина да си взема куче.

— Мисля, че засега можете да се вземете взаимно. Защото тя лае, има нужда от дом в Уиски Бийч и двамата ще си правите компания.

— Кучетата трябва да се хранят, да се поят и да се разхождат. Имат нужда от ветеринар, екипировка, внимание.

— Всичко това е вярно. Тя си идва с купичките, каишката, медицинските данни — всичко е попълнено. Отгледана е от бебе от осемдесетгодишен човек и е много добре възпитана, както можеш да се убедиш и сам. Освен това наистина обича мъжете, щастлива е около тях, тъй като е отгледана от мъж. Обожава да играе на „хвърли и донеси“, държи се чудесно с деца и лае. Ако ти се наложи или ти се прииска да излезеш от вкъщи за няколко часа, вътре ще има някой.

— Тя не е някой. Тя е куче.

— Следователно лае. Слушай, защото не опиташ няколко дни, да видиш как е? Ако работата не върви, ще я взема аз или ще уговоря Морийн да я вземе. Тя е мека душа.

Кучето седна изправено като дама и го загледа с големите си кафяви очи, наклонило леко глава, сякаш питаше: „Добре, какво ще стане?“.

Илай усети как се поддава.

— Един мъж не бива да има куче на име Барби.

Победа, реши Абра и пристъпи към него.

— Никой няма да използва това срещу теб.

Барби учтиво потърка носле в ръката му.

Поддаваше се все по-бързо.

— Няколко дни.

— Става. Ще ида да й донеса нещата. Мислех, че днес ще почна от горния етаж и ще тръгна надолу. А ти трябва да си починеш.

— Става. Знаеш, че това беше капан. И знаеш, че аз знам, че ти знаеш.

— Така е — обгърна лицето му с длани Абра. — Капан си беше и го знам. — Притисна устни към неговите, нежно и продължително. — Ще намеря начин да ти се реванширам.

— Това е насърчително.

— Именно. — Засмя се и отново го целуна. — Сега ще трябва двойно да се реванширам. Отивай да работиш — предложи му, като тръгна да излиза. — Ще покажа къщата на Барби.

Илай огледа кучето. Кучето огледа Илай. После вдигна приканващо лапа. Само безсърдечен човек би отказал да приеме вдигната за поздрав лапа.

— Изглежда, че си имам куче на име Барби. За няколко дни.

Щом понечи да излезе, Барби тръгна по петите му и ентусиазирано заразмахва опашка.

— Май идваш с мен.

Тя го последва и влезе с него в кабинета му. Когато Илай седна, се приближи да подуши клавиатурата му. После се завъртя из стаята, а ноктите й тихо потракваха върху дъсчения под.

Добре, значи не беше досадна. Точка за Барби.

Илай работи цяла сутрин, после се облегна назад и проведе вътрешен дебат, преди да предприеме решителното действие.

Писа на агентката си, с която се познаваха още от следването му, за да й съобщи, че вече е подготвил достатъчно материал и може да й го прати да го види. Постара се да пребори паникьосаните гласове в главата си и прикачи първите пет глави. Натисна „изпращане“.

Свърших, каза си.

И реши да излезе от къщата, далеч от ония гласове. Изправи се и почти се спъна в кучето.

През последните няколко часа Барби беше лежала тихо като призрак, свита на кълбо до стола му.

Сега вдигна очи към него и учтиво потропа с опашка по пода.

— Предполагам, че си много добро куче.

Опашката взе да тропа още по-силно.

— Искаш ли разходка на брега?

Не разбра дали е налучкал някоя дума, или тя просто разбираше всичко, което й се казва, но Барби скочи на крака с блеснали от радост очи. Сега не само размахваше опашка, но и подскачаше.

— Ще приема това за „да“.

Тя хукна надолу по стълбите с него, отново подскочи, когато той взе каишката, оставена от Абра на масата, а после радостно изджафка, щом влязоха в пералното помещение, където завариха Абра да вади прането от сушилнята.

— Ей, какво става? — Тя постави прането в коша и почеса Барби. — Денят ви май върви добре?

— Смятам да изляза на разходка. Тя настоя да дойде. — Илай си взе якето от закачалката. — Защо не дойдеш и ти?

— Бих искала, но имам други планове.

— Шефът ти казва, че можеш да си починеш.

Абра му се усмихна.

— Сама съм си шеф. Ти само ми плащаш. Излез с Барби. Като се върнете, можеш да хапнеш нещо за обяд. А, я вземи това. — Извади червена топка от сака с кучешките играчки върху пералнята. — Обича да носи.

— Добре.

Права беше и за това, че сама си е шеф. Илай харесваше и уважаваше това в нея, способността й да намира и да върши работа, която я удовлетворява на толкова много нива. Някога си беше мислил, че е намерил същото в правото, а писането му беше служело като творческа почивка.

Сега му беше останало само то и животът му — на толкова много нива — зависеше от реакцията на онази жена в Ню Йорк с цветната колекция слънчеви очила, натрапчив бруклински акцент и остър критичен поглед.

Поведе Барби надолу по стълбите към бреговата ивица и реши, че няма да мисли за това. И понеже не можеше да спре да мисли, спря и огледа плажа, докато кучето подскачаше и се въртеше от радост.

По закон Барби трябваше да е с каишка, обаче долу нямаше никого… или почти никого.

Илай откачи каишката й, извади топката от джоба си и я подхвърли.

Тя хукна сред облаци пясък. Захапа топката, втурна се обратно към него и я пусна в краката му. Той отново я хвърли и после пак. Загуби им броя. Ако Илай изчислеше добре траекторията, Барби беше достатъчно бърза и внимателна, за да скочи и да улови топката още във въздуха.

И всеки път, щом тя се върнеше, за да остави топката в краката му, двамата се усмихваха един на друг.

Не гонеше птиците, за щастие, макар да им хвърляше изпълнени с копнеж погледи.

Илай заспори със себе си, но любопитството и малкото момче в него победиха. Метна топката към водата, за да я види какво ще направи.

Барби излая с неподправена радост и се втурна към морето. Плуваше като… ами като ретривър, реши той и се смя през цялото време, докато не му се наложи да притисне ръце до бедрата си. Тя заплува обратно към брега с червената топка в зъбите, а от големите й кафяви очи струеше дива радост.

Отново пусна топката в краката му и се изтръска. Напръска го.

— Какво правиш? — викна той и пак хвърли топката във водата.

Стоя там по-дълго, отколкото беше планирал — докато ръката, с която хвърляше топката, не омекна като преварен макарон. Но накрая и мъжът, и кучето бяха отпочинали и доволни един от друг по пътя обратно към Блъф Хаус.

На кухненския плот го очакваше чиния със студен сандвич, две нарязани по дължина кисели краставички и купа макаронена салата. До тях лежеше кучешка бисквитка.

На залепената бележка прочете: „Познай кое за кого е“.

— Забавно. Както виждам, ще ядем.

Вдигна кучешката бисквитка. Още щом я забеляза, Барби седна на пода с нетърпелив поглед в очите. Като на някой пристрастен към бисквитки, помисли си Илай.

— Добре де, Барби. Ти си добро куче.

Излезе на верандата и изяде обяда си на слънце, а кучето щастливо се изтягаше до стола му.

Май животът му, ако не се брояха убийството, взломът и облаците подозрение, към момента беше дяволски добър.

Когато се качи горе, чу Абра да пее. Първо надникна в спалнята си и понеже кучето влезе, за да огледа, той го последва, за да види как е нагънала хавлията на леглото този път.

Определено приличаше на куче. А на бележка от хартиено кубче с нарисувано на нея сърчице пишеше: „Барби обича Илай“.

Илай се огледа и видя, че Абра е донесла голяма кафява възглавница. Лежеше на земята до вратата на верандата. По начина, по който кучето се намести отгоре й, си пролича, че това си е било неговото легло. Така де, чувствай се като у дома си.

Остави кучето и проследи пеенето.

Завари я в спалнята на баба си. Беше разтворила широко вратите на терасата, макар все още да беше доста хладно. Видя спалното бельо, провесено на някакъв портативен простор, да се ветрее на вятъра.

И макар Хестър да я нямаше там, на нощното й шкафче стоеше вазичка с диви теменужки.

Малки неща. Абра много я биваше с малките неща, които създаваха голяма разлика.

— Здрасти. Как мина разходката? — Вдигна възглавница и я измъкна от калъфката.

— Чудесно. Кучето обича да плува.

Беше ги видяла от верандата. И докато ги гледаше, сърцето й направо се бе размекнало.

— Тя много се радва, като е на плажа.

— Да. Сега си е в леглото и подремва.

— Плуването изтощава, да.

— Да — съгласи се отново той, докато Абра оправяше леглото. — Какво правиш?

— Реших, че щом семейството ти ще идва, трябва да проветря чаршафите, за да са хубави и свежи.

— Добра идея. Те вече изглеждат хубави и свежи.

Дръпна я назад и тя падна на леглото под него.

— Илай. Графикът ми.

— Сама си си шеф — напомни й той. — Можеш да го пренаредиш тоя график.

Тя прие поражението си, когато ръцете и устните му се оказаха заети, но опита символичен протест.

— Мога. Но дали трябва?

Той надигна глава, колкото да смъкне горнището й.

— Ще задържа кучето. А това си беше клопка — продължи, когато очите й блеснаха. — Така че все още ми дължиш реванш.

— Ами щом поставяш нещата така…

Изправи се и издърпа ризата му.

— Някой е работил над себе си — отбеляза и плъзна език по гърдите му.

— Може да се каже.

— И си е ял протеините. — Обви крака около кръста му, протегна се и го катурна по гръб. — Предполага се, че трябва да ти чистя къщата и да си заработвам надника, а не да се въргалям гола с теб в това великолепно старо легло.

— Ами можеш да ми викаш господин Ландън, ако това ще облекчи съвестта ти.

Смехът й затопли кожата му.

— Мисля, че в този случай съвестта ми може да прояви гъвкавост.

И тя беше такава, гъвкава, реши Илай. Изящните ръце, дългите крака, тънкото й тяло. Движеше се гладко като течност отгоре му, а косите й галеха кожата му.

Мускулите му, които отново започваха да се оформят, се заиздуваха и застягаха, когато тя притисна устни към неговите, а умелите й ръце натискаха, масажираха, галеха. Възбуждаше, утешаваше и прелъстяваше този, който вече беше прелъстен.

Гола в леглото. Ето така я искаше.

Смъкна плътно прилепналия й клин и изследва краката й сантиметър по сантиметър чак до глезените. А после обратно по нежните извивки на прасците й, дългите стегнати бедра до горещата влажна сърцевина.

Абра се изви, зарови пръсти в чаршафите и стисна ръце в юмруци, докато удоволствието я обливаше. И то се наслагваше и наслагваше, докато я погълна и тя се предаде на натиска на чувствеността.

Надигна се, придърпа го към себе си, обгърна го с ръце, докато не се озоваха коленичили един срещу друг на леглото.

Топлината нахлу в нея, кръвта й кипна във вените, а морският бриз нахлу през отворената врата и ги прегърна.

Затанцува в косите й, а слънцето я обля с лъчите си като разтопено злато. Все едно бяха на необитаем остров, където безмилостният шум на вълните се носеше във въздуха заедно с крясъка на чайките, гонещи се в синьото небе.

Тя се бе обвила около него, изискваща, приканваща, молеща. Той прие това, което му предлагаше, и в замяна й даде това, което тя желаеше от него. Тялото му се гмурна в нейното и срещна неутолимия й глад.

По-бързо, по-силно… Абра отметна глава и устните му се впиха в гърлото й, където пулсът й биеше лудешки.

А после тя извика името му, само името му, и той почувства как контролът, който упражняваше с мъка, рязко го напусна.

Легна по очи, тя лежеше по гръб и двамата едва си поемаха дъх. Със затворени очи Абра протегна ръка, докосна неговата и сплете пръстите си с неговите.

— Ето това беше следобедна почивка.

— Точно каквато я обичам — измърмори той с приглушен от матрака глас.

— Наистина трябва да ставам и да се връщам на работа.

— Чакай да напиша извинителна бележка до шефа ти.

— Няма да мине. Наистина е много стриктна.

Илай обърна глава и сънливо огледа профила й.

— Не, не е.

— Не ти работиш за нея. — Сега тя се обърна към него. — Може да бъде истинска кучка.

— Ще й кажа, че й викаш така.

— По-добре недей. Ще вземе да ме уволни и после кой ще чисти къщата?

— Има логика. — Обви ръка около тялото й. — Ще ти помогна да се оправиш с останалата част от тази къща.

Абра се опита да отклони предложението, бързо и учтиво. Била свикнала и той само щял да й се пречка. Но засега можеше и да отстъпи.

— Защо не се заемеш с твоята си работа?

— Остатъкът от деня ми е свободен.

— Заради кучето, а?

— Не. — Прокара пръсти през косата й, преди да седне. — Довърших и изгладих текста достатъчно, за да пратя част на агента си. И го направих.

— Това е страхотно. — Тя също седна до него. — Нали?

— Предполагам, че в следващите няколко дена ще се разбере.

— Дай ми да я прочета.

Когато Илай поклати глава, тя завъртя очи.

— Добре де, схванах, поне донякъде. Защо не ми дадеш да прочета поне една глава? Само една. Или страница?

— Може би. Може би по-късно.

Реши да действа заобиколно, както правеше тя понякога. Както направи с кучето.

— Първо ще те напия с вино, за да те замая.

— Не мога да бъда замаяна тази вечер. Имам курс по йога у нас.

— По някое време по-късно. Ще ти помогна да подредиш някои от нещата, които полицаите разхвърляха.

— Добре, можеш да оправиш леглото — това е основното.

Докато се изправяше, кучето изджафка предупредително три пъти.

— Страхотно — измърмори Илай и сграбчи панталоните си. Чу как Барби бяга надолу по стълбите, лаейки като пощуряла.

— Както ти казах — натърти Абра миг преди да звънне звънецът. — Страхотно куче пазач е.

— Печелиш по тази точка. — Навлече ризата си. — Ти гола ли си?

— Ще взема мерки.

— Лоша работа. Гола икономка би изглеждала доста забавно.

Тя се ухили, когато той изхвръкна навън и завика след кучето.

Явно беше, че Илай Ландън връщаше силите си.

Той слезе на първия етаж и нареди на кучето да млъкне. То го изненада, като направи точно това, обаче седна до него, докато отваряше вратата.

Първоначално Илай замалко да затвори отново, инстинктивно обхванат от паника, щом видя полицаите. Тъмният облак отново надвисна над главата му.

Поне не беше Улф.

— Детектив Корбет, Вини.

— Хубаво куче — обади се Корбет.

— Я, това Барби ли е?

Когато кучето веднага джафна за поздрав и размаха опашка, Вини се наведе да я почеше.

— Взел си Барби, кучето на господин Бридъл. Почина в съня си преди няколко седмици. Съседът му отишъл да види как е, както правел обикновено, и открил Барби да пази край леглото му. Добро куче е тя, да.

После внезапно се опомни и се изправи.

— Съжалявам. Просто се радвам да видя, че е в добър дом. Чудесно куче е.

— Хубаво момиче — обади се и Корбет. — Имате ли няколко минути, господин Ландън?

— Доста ваши колеги ми задават този въпрос.

Обаче отстъпи и ги пусна да влязат.

— Полицай Хенсън ме уведоми за последното проникване тук, така че го помолих да дойде с мен и да разговаряме с вас. Имахте ли възможността да огледате внимателно къщата и да проверите дали нещо липсва или не си е на мястото?

— Доста неща вече не са си на мястото след претърсването. Връщаме ги по местата им, а междувременно не съм забелязал нещо да липсва. Той не е крадец, не и в класическия смисъл на думата.

— Имам показанията ви за изминалата вечер, но се чудя дали утре вечер ще можете да се откъснете от задълженията си заради мен.

Корбет погледна към Абра, която напълно облечена слизаше по стълбите с кош за пране.

— Госпожице Уолш.

— Детектив Корбет. Здрасти, Вини. Ден за чистене. Да ви предложа кафе или нещо разхладително?

— Не, но благодаря. Били сте с господин Ландън, когато проникването е било разкрито.

— Точно така. Работя в местния бар през повечето петъчни вечери. Илай дойде някъде към девет, предполагам. Двамата със Стоуни Трибет виснаха на бара и взеха да се надлъгват.

— Стоуни е местен чешит — обясни Вини.

— Останахме, докато не затвориха — продължи Илай. — Двамата с Абра изпратихме Стоуни до тях, после се върнахме тук пеш.

— Полицай Хенсън е регистрирал обаждането ви до него в един и половина.

— Така е. Отидохме в кухнята, аз видях, че таблото на алармата е зацапано, после проверих вратата и открих пресни следи от взлом. И сетне смених кода. Отново.

— И подсили охраната — добави Абра, като почеса Барби.

— Да сте видели някакви коли, които не познавате, някого на плажа, на улицата?

— Не, тогава не гледах за това. Бях излязъл рано навън, провеждах някои изследвания — четях на верандата. Не съм забелязал нещо или някого. Не бях планирал да отивам до бара. На никого не казах, че ще ходя. Решението беше импулсивно.

— Имате ли навик да ходите там в петък вечер?

— Само веднъж съм бил там.

— Да сте видели някого в бара, който по някакъв начин ви е направил впечатление? Някой, който е действал необичайно?

— Не.

— Ще сложа това в пералнята — започна Абра. Направи две стъпки и се обърна. — Тоник с лимон?

— Моля?

— Нищо. Сигурна съм, че няма нищо, но сервирах на един мъж, сам на маса, не го познавам. Седеше в дъното сам, пиеше тоник с лимон. Поръча си три, но не остана за третото питие.

— Защо да е необичайно? — запита Корбет.

— Повечето хора, които идват, са с приятели или идват при приятели, или ако просто минават оттук, най-често си поръчват бира или чаша вино. Все пак той може би не пие или пък просто е искал да послуша групата. Добри са. Обаче…

— Продължавайте — подкани я Корбет.

— Ами просто, като си мисля сега, той си тръгна точно когато Илай дойде. Взех поръчката му, прибавих я към другите и се върнах на бара да ги предам. Останах няколко минути, ако имаше и толкова, поговорих със Стоуни. Гледах към главния вход, така че видях Илай да влиза. Запознах ги, след това взех готовите поръчки. А когато отидох навътре, видях, че онзи си е тръгнал и е оставил пари на масата.

— Знам го бара. — Корбет присви очи, като се замисли. — Има и друг изход, обаче трябва да се мине през кухнята.

— Точно така. Не мисля, че щях да го видя да си тръгва, ако си е отишъл, след като Илай дойде, защото се обърнах и вече не стоях с лице към вратата. Освен ако не е излязъл през кухнята, си е тръгнал в отрязъка от време от вземането на поръчката му до идването на Илай. При всички случаи това означава най-много пет минути, след като си поръча тоника.

— Помните ли как изглежда?

— Ами смътно. Бял, в края на трийсетте, мисля. Кестеняв… или тъмнорус. Вътре е сумрачно. Косата му беше малко дълга, някъде до яката. Не мога да кажа нищо за цвета на очите му. Не мога да определя и телосложението му, защото седеше. Имаше широки длани. Може да се сетя и повече, ако успея да се съсредоточа.

— Ще го опишете ли на полицейски портретист?

— Ами да, обаче… Наистина ли мислите, че може той да е човекът, който е влязъл тук?

— Струва си да се провери.

— Съжалявам. — Абра премести поглед от Илай към Вини. — Снощи не помислих за това.

— Точно затова ви насърчаваме да си спомните — каза й Вини.

— Не знам колко ще мога да помогна. Знаете какво е осветлението там, особено когато има и музика. А той седеше в задната част, където е дори още по-мрачно.

— Той какво ви каза, говорихте ли? — запита Корбет.

— Не много. Тоник с лимон. Запитах го дали чака някого, защото беше заел цяла маса, а можеше да дойдат хора, но той само повтори поръчката. Не изглеждаше приятелски настроен.

— Добре, ще гледаме да нагласим работата с художника така, че да ви е удобно. Ще държим връзка. — Тъй като Барби душеше обувките му, Корбет също се наведе да я погали по главата. — Това с кучето е добра идея. Голямо куче, което лае отвътре, кара доста потенциални взломаджии да премислят.

Когато Илай ги покани вътре, Абра остана на място с коша за пране на бедрото си.

— Съжалявам, Илай.

— За какво?

— Ако се бях сетила за онзи мъж снощи, вече можехме да имаме рисунката. Сега не знам колко добре мога да го опиша. Наистина не се загледах внимателно в лицето му, след като стана недвусмислено ясно, че иска да бъде оставен на мира.

— Дори не знаем, че има нещо общо с това. А ако има, колкото и смътно да го помниш, поне разполагаме с нещо.

— По-късно ще медитирам, за да видя дали ще мога да изчистя нещата, да си го припомня. И не се надсмивай на медитацията.

— Нищичко не съм казал.

— Обаче си помисли. Ще сложа прането. — Погледна часовника си. — Определено изоставам от графика. Утре ще отделя време, за да оправя спалните, които не можах да оправя днес. Приключих с тази на баба ти и ще видя какво още мога да направя до пет. Имам да свърша и някои неща вкъщи преди курса.

— Ще дойдеш ли след урока?

— Наистина имам работа, която бях занемарила, а и започвам да тъгувам за празната си къща — без твоите недоверчиви вибрации. Искам да медитирам. Освен това двамата с Барби трябва да затвърдите връзката си. Ще се върна утре. Трябва да заредя пералнята — повтори и излезе.

— Само аз и ти, Барби — измърмори Илай. Може пък да беше най-добре. Само дето вече беше почнал да свиква с присъствието на Абра. Може би и за двамата беше по-добре да си дадат малко време, малко пространство.

Но определено не се чувстваше по-добре.

18.

Абра реши, че се е заключила. Заключена беше, това трябва да е отговорът. Беше медитирала, беше работила с художника на полицията, опита с визуализация — с което не я биваше особено — но всичко това плюс усилията и уменията на художника произведе рисунка, която можеше да представлява почти всеки мъж между трийсет и четирийсет години.

Всеки мъж, помисли си Абра, докато отново разглеждаше копието на рисунката — слабо лице, дълга, малко разрошена кестенява коса и тънки устни.

Не можеше да се закълне за устните, ако се стигне до това. Наистина ли бяха тънки, или си ги беше представила такива, защото се бе държал като задник?

Толкова за наблюдателността й. Намръщи се. А до този момент си беше мислила, че нивото й е над средното.

Разбира се, нямаше никакво доказателство, че онзи смучещ тоник с лимон задник има нещо общо с каквото и да било. И въпреки това…

Нямаше какво да се направи по въпроса поне до края на уикенда. Абра добави последното сребърно топче, за да довърши чифта обици от сребро и цитрин. Докато ги описваше на етикета, си представи, че семейството на Илай вече пътува насам.

Това беше едно хубаво нещо. Друго? Семейният празник в къщата се вписваше добре в представите й. Поне суетенето около това успя да отклони ума й от жалкия й провал с художника.

Искаше напредък. Взе очилата си за четене. Признаваше си, че се беше надявала да участва в разпознаването на нарушителя и потенциален убиец. Да помогне на Илай да разреши проблемите си, като донякъде допринесе за разрешаване на загадката. Искаше да направи всичко така, че да е подредено и спретнато, докато с пълна увереност съзнаваше, че животът е точно обратното.

Сега не можеше да се отърси от натрапчивото чувство на неудобство и нарастващо безпокойство.

Поне новите й бижута тръгнаха добре, ако можеше да се каже така. Но надеждата й, че творческата енергия ще успее да я отключи, продължи кратко.

Изправи работната си маса в малката си втора спалня и подреди нещата си по местата им. Щеше да занесе новата стока в магазина и може би да си купи нещо с печалбата.

Реши да иде пеш, за да се порадва на играта на нарцисите и зюмбюлите, които весело надничаха от пъпките си, на шарените великденски яйца, които се полюшваха от клоните на дърветата, на златните звънчета на форзициите.

Винаги й беше харесвало раждането на новия сезон, все едно дали носеше първата зеленина на пролетта или първия зимен сняг. Но днес тревогата я беше налегнала, така че поиска да спре при Морийн и да я убеди да слезе с нея до града.

Глупаво беше това чувство, че я наблюдават. Просто остатъчна реакция от станалото в Блъф Хаус. И фарът, помисли си, щом се обърна и изгледа бялата кула. Никой не я следеше… макар че не можеше да устои да не поглежда през рамо, нямаше как да пренебрегне мравките, лазещи по гърба й.

Познаваше къщите, познаваше повечето хора, които живееха в тях или ги притежаваха. Мина покрай крайбрежния бар и пребори пронизващия ужас и внезапното желание да се обърне и да побегне към вкъщи.

Нямаше да се остави на глупавите си мисли. Нямаше да се откаже от удоволствието на разходките из градчето, което беше превърнала в свой дом.

И нямаше да мисли как я сграбчват откъм гърба в тъмна празна къща.

Слънцето грееше, птиците пееха, колите бръмчаха по пътя, но все пак въздъхна с облекчение, когато навлезе в основната част на града с магазините, ресторантите и хората.

Зарадва се, като видя през прозореца клиентите в магазина за сувенири. Туристи, които щяха да изкарат почивката си на плажа, семейства като това на Илай, които идваха за уикенда. Понечи да влезе, когато видя Хедър зад щанда.

Отстъпи назад и си тръгна.

— Мамка му — изръмжа. — Мамка му.

Не беше я виждала, откак бе напуснала разревана урока по йога. Хедър не беше идвала и на домашните упражнения, нито на следващите уроци в графика. А вътре в себе си Абра таеше достатъчно гняв и негодувание, за да се възпре да й се обади.

Негативна енергия, предупреди се тя и спря. Беше време да я прогони, да възстанови своето чи. И може би най-сетне щеше да се отключи.

Във всеки случай Хедър си беше такава. Нямаше никаква причина да се трупат лоши чувства и от двете страни.

Абра се насили да се върне и да пристъпи вътре. Благоухания, приятна светлина, местни изделия и произведения на изкуството. Наложи си да си оправи настроението и да влезе.

Махна небрежно на другата продавачка и забеляза, че жената леко се намръщи, докато продължаваше да чака клиента си. Нямаше съмнение, че Хедър е споделила обидните си опасения с колегите си.

Кой би могъл да я вини, наистина?

Нарочно отиде при нея и търпеливо изчака, защото беше преднамерено игнорирана. Когато Хедър приключи с продажбата, Абра пристъпи напред.

— Здравей. Днес си заета. Трябват ми само пет минути. Мога да изчакам, докато ми ги отделиш.

— Наистина не знам кога ще стане това. Имаме клиенти.

Стиснала зъби, Хедър се извъртя зад тезгяха и се запъти към три жени.

Абра усети как гневът я стиска за гърлото. Вдиша дълбоко и издиша, след което импулсивно взе комплект ръчно изработени винени чаши, на които се възхищаваше от седмици, но не можеше да си ги позволи.

— Извинявай. — Изписала усмивка на лицето си, тя ги занесе при Хедър. — Ще ми обърнеш ли внимание? Ужасно ми харесват тези. Не са ли прекрасни? — обърна се към една от жените и получи възхитено одобрение, като едната от тях дори се наведе да вземе комплект чаши за шампанско от същия майстор.

— Ще бъдат чудесен сватбен подарък.

— Нали? — Сърдечно усмихната, Абра завъртя една от чашите си към светлината. — Направо съм влюбена в гравираните столчета. Просто не можете да сбъркате със стоките в „Заровените съкровища“ — добави, забила поглед в Хедър.

— Разбира се. Ако имате въпроси, просто питайте — каза Хедър на клиентките, а после се върна на щанда.

— Сега аз съм клиент — обяви Абра. — Първо, липсваше ни на курса.

Все още стискайки зъби, Хедър измъкна мехурчеста опаковка изпод тезгяха и започна да я увива около чашата.

— Бях заета.

— Липсваше ни — повтори Абра и сложи ръка върху дланта на Хедър. — Съжалявам, че се скарахме и че казах неща, които те разстроиха и нараниха чувствата ти.

— Накара ме да се почувствам, все едно съм интригантка, а аз…

— Съжалявам — отново каза Абра. — Аз обаче имам връзка с Илай. Грижа ме е за него. Някои от нещата, които ти каза, нараниха мен.

— Там имаше полиция.

— Знам. Но не защото е направил нещо нередно. Някой проникна в Блъф Хаус на два пъти, сигурни сме в това. А първия път ме нападна, който и да е бил той.

— Знам. Още една причина да се тревожа.

— Оценявам загрижеността ти, но не Илай се опита да ме нарани. Той беше в Бостън. И не той е този, който… — Огледа се бързо наоколо, в случай че някой от клиентите стои твърде близко, за да я чуе. — Не той е убил детектива от Бостън, защото бях с него, когато е станало това. Това са фактите, Хестър, потвърдени от полицията.

— Претърсваха Блъф Хаус.

— За да бъде всичко както трябва. Биха могли да претърсят и моята къща.

— Твоята? — Шок и искрена загриженост се изписаха на лицето на Хедър. — Защо? Това е тъпо. Не е правилно.

Щом Хедър изписука обидено, Абра разбра, че ледът се е пропукал.

— Защото има едно, само едно ченге от Бостън, което не може да приеме фактите и доказателствата и от цяла година преследва Илай. Сега си е наумил да дебне и мен.

— Мисля, че това е ужасно.

— И аз, но тъй като нямам какво да крия, нека се забавлява. В момента нашата местна полиция също разследва. На тях много повече вярвам, че ще открият какво става и кой е отговорен.

— Ние ще се погрижим за себе си — обяви Хедър с нотка на гражданска гордост. — Само бъди внимателна.

— Ще бъда.

Абра се опита да не настръхне, когато Хедър се зае да опакова чашите. Сбогом, сладък нов екип за йога. Но когато бръкна в чантата си, за да си извади кредитната карта, се сети за бижутата.

— За малко да забравя. Направих десетина от тези. — Извади ги и ги сложи на щанда, всяко в своя опаковка. — Можеш да им хвърлиш едно око, когато ти се отвори време. Само ми кажи.

— Ще ги видя. Ау, много харесвам тези! — Хедър измъкна обиците от сребро и цитрин, последните, които Абра беше направила. — Малки сребърни лунички и звездички, а пък цитринът е като слънчице.

— Наистина са много хубави. — Жената с винените чаши се доближи до тях.

— Абра е от местните майстори. Донесла е някои нови неща.

— Имаме късмет, нали? О! Джоана, ела да видиш това колие. Толкова ти подхожда.

Абра размени самодоволен поглед с Хедър, докато й подаваше кредитната си карта. Като видя как трите жени се скупчиха около бижутата, разбра, че накрая май щеше да си позволи сладкия нов екип за йога.

Половин час по-късно си взе сладолед във фунийка и тръгна към вкъщи в доста по-добро настроение. Беше продала половината от бижутата, които беше занесла, както и две бройки от тези, оставени отпреди в магазина. Определено си беше време за нов екип и тя тъкмо го бе отбелязала на любимия си сайт.

А на всичкото отгоре беше спечелила и разкошни чаши за вино. Така й се отваряше шанс да покани Илай у дома на вино и вечеря на свещи.

Сега обаче щеше отново да опита медитация. Може би този път нещо щеше да се получи. Обикновено предпочиташе свежия морски въздух, но това не беше дало резултат. Реши, че е нужна промяна.

Прибра се, позабавлява се, като разопакова и изми новите си чаши, преди да ги подреди на кухненската лавица. Може би докато им се радва, позитивното й настроение ще получи нов тласък.

Водена от надежда, взе молив, бележник, копието от рисунката и подреди всичко на възглавницата си за медитация в спалнята си. Макар талантът й за рисуване да заслужаваше най-много тройка по собствената й преценка, надяваше се, че ще може да нанесе някои корекции или добавки. Започна да диша, отиде до шкафа, в който държеше тамяна, ароматните пръчици и различни поставки, които беше събирала с времето.

Прецени, че може би миризмата на лотос ще й помогне да отвори третото си око. Наистина би трябвало да опита това по-рано.

Взе кутията от най-горната лавица и я отвори.

И я изпусна със сподавено ахване, сякаш вътре имаше съскаща змия.

Благовонията й се разпиляха, поставките издрънчаха. А пистолетът тупна на пода. Инстинктивно отскочи от него. Първата й реакция беше да избяга, но после се намеси логиката.

Който и да беше сложил пистолета там, нямаше да седи в къщата и да я чака да го намери. Пистолетът беше там, сети се тя, след като започна да диша, за да го намери полицията.

Това означаваше, това трябваше да означава, че последният, който беше държал пистолета, е извършил убийство.

Отиде право при телефона.

— Вини. Имам наистина голям проблем. Можеш ли да дойдеш?

След по-малко от десет минути го посрещна на вратата.

— Не знаех какво друго да направя.

— Правилно си постъпила. Къде е?

— В спалнята. Не съм го пипала.

Поведе го към спалнята си и зачака, докато Вини го оглеждаше.

— Това е калибър 32-ри…

— От същия вид, дето…

— Аха.

Вини се изправи, извади телефона си и направи няколко снимки.

— Не си в униформа — сети се тя. — Не беше на служба. Беше си у вас със семейството си. Не трябваше да ти…

— Аби — обърна се Вини, прегърна я и я потупа бащински по гърба. — Успокой се. Корбет ще иска да научи за това.

— Заклевам се, че пистолетът не е мой.

— Знам, че не е твой. Никой не би си помислил друго. Успокой се — повтори той. — Ще оправим това. Имаш ли нещо студено?

— Студено?

— Да, кока-кола, сладолед, каквото и да е?

— А, разбира се.

— Бих пийнал нещо студено. Отиди да ми донесеш, а аз ще се погрижа за това.

Караше я да върши обичайни неща, за да я успокои, досети се тя. Така че щеше да се успокои.

Извади тиган, сипа вода и захар, после го сложи на котлона, за да се разтопи захарта, докато цедеше лимони.

Когато Вини дойде, тя тъкмо сипваше лимонадата във висока чаша.

— Нямаше защо да правиш чак такива неща.

— Гледах да съм заета.

— Прясна лимонада, току-що направена.

— Заслужаваш я. Кажи на Карла, че съжалявам, задето ви съсипах уикенда.

— Омъжена е за ченге, Абра. Наясно е с риска. Корбет е на път. Иска да види всичко на място.

А тя искаше пистолетът и смъртта, която го обвиваше, да напуснат дома й.

— И тогава ще го махнете оттук.

— Тогава ще го махнем — обеща той. — Ще го взема с мен.

— Излязох, отидох пеш до града, прекарах известно време в магазина за сувенири. Купих си фунийка сладолед и се прибрах.

Докато обясняваше, изсипа лимонадата върху леда и добави чиния хрупкави бисквити върху масата.

— Не може да съм отсъствала повече от час, час и петнайсет минути.

— Заключи ли вратите?

— Да. Много внимавам — обикновено — след проникванията в Блъф Хаус.

— Кога последно си отваряла онази кутия?

— Не ползвам често благовония и не съм купувала от доста време. Писна ми да купувам, да не ги ползвам и да ги подарявам. — Взе една от чашите. — Не знам точно, но бих казала, че поне от две седмици. Или може би три.

— Прекарваш доста време вън от вкъщи, доста време в Блъф Хаус.

— Да. Курсове, чистене, пазаруване — за мен и за клиенти. Поръчки. И повечето нощи прекарвам с Илай. Този, дето е убил Кърби Дънкан, го е подхвърлил, Вини, за да се опита да ме накисне.

— Това е повече от сигурно. Ще огледам вратите и прозорците, нали? Лимонадата е вкусна — добави. — А също и бисквитите.

Абра си остана на мястото, вместо да му се пречка. Огледът на къщата й нямаше да отнеме много време. Малка по размер, имаше три спални, макар че едната трудно би влязла и в определението за килер и й служеше като работилница. Кухня и дневна, цялата обляна в слънчева светлина. Две малки бани.

Не, нямаше да отнеме време. Изправи се и излезе на задната веранда. Още един плюс на къщата — голямото открито пространство. Толкова обичаше да работи там при хубаво време. Гледката, нащърбеният силует на малкия нос с фара, морската шир и синьото небе…

Точно това, което винаги беше искала — постоянното спокойствие и комфорт.

А сега някой се бе намесил в това, беше я наранил. Някой беше влизал в дома й, беше бродил из спалните и беше оставил след себе си смърт.

Обърна се, когато Вини се върна, изчака го да погледне вратата на верандата и прозорците от задната страна.

— Прозорците ти тук са отключени, два отпред — също.

— Аз съм идиотка.

— Не си.

— Обичам къщата да е отворена, да е проветрена. Маниачка съм в това отношение. — Прокара пръсти през косата си и се оскуба, защото й беше по-лесно, отколкото да се ритне. — Чак съм изненадана, че съм заключила някои прозорци.

— Тук има няколко нишки. — Вини направи снимки с телефона си. — Имаш ли пинцети?

— Да. Ще ти ги донеса.

— Не се сетих да донеса инструменти — каза той, когато тя се отдалечи. — Донесох торба за пистолета, но нищо друго. Това трябва да е Корбет — продължи, когато на вратата се почука. — Да го поканя ли?

— Не, аз ще го поканя.

С пинцети в ръка отвори входната врата.

— Детектив Корбет, благодаря ви, че дойдохте. Вини… Полицай Хенсън е отзад в кухнята. А пистолетът… Ще ви го покажа.

Поведе го към стаята.

— Изтървах кутията, всичко, като го видях вътре. Исках да взема малко благовония, а той беше там.

— Кога за последно отваряхте кутията?

— Казах на Вини, че преди може би около три седмици. Той, такова, направи снимки — обясни, когато Корбет извади фотоапарата си.

— А сега ще направя и аз. — Наведе се, извади молив и закачи предпазителя. — Имате ли пистолет, госпожице Уолш?

— Нямам. Никога не съм имала пистолет. Никога дори не съм държала пистолет. Дори играчка, наистина. Майка ми беше категорично против военните играчки, а аз обичах пъзели и конструктори, и… Говоря глупости. Нервна съм. Не ми харесва вкъщи да има пистолет.

— Ще вземем този с нас.

Корбет си сложи ръкавици, а Вини влезе.

— Детектив, тук има някои незаключени прозорци. Абра ми каза, че невинаги ги заключва. Взех някои нишки, закачени на един от задните.

— Ще ги огледаме. Кой е бил в къщата през последните две седмици?

— О, ами провеждам курсове по йога веднъж седмично вечерта, така че тук са били курсистите ми. И децата на съседите са идвали. О, господи, децата. Това заредено ли? Заредено ли е това чудо?

— Да, заредено е.

— Ами ако някое от тях беше дошло тук… Не разсъждавам логично. Нямаше да дойдат тук и да вземат тази кутия от най-горния рафт в килера ми. Но ако бяха… — Затвори очи.

— Да са идвали някакви техници, майстори? — запита Корбет, докато вадеше торба за събиране на доказателства от джоба си.

— Не.

— Хазяин, от кабелната, нещо такова?

— Не. Курсистите ми и децата.

— Илай Ландън?

Очите й блеснаха. Корбет просто я наблюдаваше.

— Казали сте му, че знаете, че е невинен.

— И все пак трябва да задам този въпрос.

— Не е идвал тук през последните няколко седмици. Гледаше да е близо до Блъф Хаус след първото проникване. Трябваше да го умолявам да излезе от къщата за достатъчно дълго време, за да напазарува за семейството си, което ще идва този уикенд.

— Добре.

Корбет се изправи.

— Да погледнем нишките.

Абра изчака, докато двамата ги оглеждаха, а после зашепнаха нещо, хванаха ги с пинцетите и ги прибраха.

— Ще искате ли малко лимонада, детектив Корбет? Току-що я направих.

— Би било чудесно. А после защо не поседнете?

Нещо в начина, по който го каза, накара ръцете й да се изпотят. Сипа лимонадата и седна на масата.

— Да сте виждали някой да се мотае наоколо?

— Не. И не съм виждала повече мъжа от бара. Или поне не мисля, че съм го виждала. Би трябвало да го позная, въпреки че не можах да помогна кой знае колко с описанието. Точно затова отидох да взема благовония. Мислех, че може да ми помогне, ако опитам малко медитация. Напоследък съм доста изнервена и смятах, че това може да ме успокои.

— Изнервена?

— С всичко, което става, е разбираемо. А и… — По дяволите, щеше да го каже. — Някой ме следи.

— Видяхте ли някого?

— Не, но го почувствах. Не е плод на въображението ми, почти съм убедена, че не е. Вече знам какво е да те следят. Знаете какво ме сполетя преди няколко години.

— Да, така е.

— Е, чувствам го. Имам това чувство от няколко дни.

Погледна прозореца, който беше оставила отключен, погледна през стъклената врата на верандата към саксиите със смесени цветя, които беше подредила на слънцето.

— Доста време не съм в къщата и прекарвам повечето нощи при Илай. И тъй като съм била достатъчно небрежна, за да оставям прозорците незаключени, му е било забележително лесно да се вмъкне и да остави пистолета тук. Но защо? Не разбирам защо тук, защо мен. Или пък разбирам, но е заплетено. Ако някой е искал да ме дискредитира, да ме замеси, за да се хвърли съмнение върху алибито на Илай, защо просто не е подхвърлил оръжието в Блъф Хаус след взлома?

— Претърсили сме, преди да успее да го подхвърли, или не е планирал да го остави там — допусна Вини. — Извинете, детектив, избързах.

— Не, всичко е наред. През последните два дни Улф натискаше за разрешително за обиск за вашия дом. Началниците му не го подкрепят, моите — също. Той обаче не се отказва. Твърди, че някой му се обадил анонимно и му казал, че е видял жена, жена с дълга къдрава коса, която се отдалечавала от фара в нощта на убийството на Дънкан.

— Разбирам. — В стомаха й зейна хралупа. — А вие намирате пистолета тук. Така че или съм убила Дънкан, или съм била съучастник. Трябва ли ми адвокат?

— Няма да навреди, но точно сега нещата изглеждат такива, каквито са. Постановка. Това не означава, че ще прескочим процедурата.

— Разбирам.

Детективът опита лимонадата.

— Вижте, госпожице Уолш. Абра. Ще ви кажа как изглежда ситуацията и как ще я види шефът ми. Ако сте убили Дънкан, защо, за бога, не сте изхвърлили пистолета от скалата, особено след като претърсихме Блъф Хаус? А вместо това го криете в килера на спалнята си сред разни благовония? Подобно действие ви изкарва практически малоумна, а няма нищо, което да сочи, че не сте с всичкия си.

Абра само кимна. Все още не се доверяваше на гласа си.

— Намерихте го и ни се обадихте. Съвсем случайно водещият детектив по случая с убийството на съпругата на Ландън получава обаждане от анонимен източник — предплатена карта, както се установи — който три седмици след убийството твърди, че е видял жена с коса и тяло като вашите, която се отдалечавала от местопрестъплението във въпросната нощ.

— И детектив Улф му вярва.

— Може би да, може би не, но иска да си издейства разрешение за обиск заради това. Работата вони на постановка, некадърна при това, така че не вярвам Улф да й се върже, но както казах, не би имал нищо против да претърси дома ви.

— Тук няма нищо. Нищо… освен този пистолет.

— Ще постъпим според процедурата. Мога да издействам разрешение за обиск, но при всички положения ще бъде много по-лесно, ако просто ни допуснете.

Не й се искаше. От тази мисъл малко й призляваше. Но още повече й се щеше всичко да свърши.

— Добре, гледайте, търсете, правете каквото там трябва да правите.

— Благодаря. Когато приключим, искам да съм убеден, че това място е заключено, включително и прозорците.

— Да, ще се погрижа. И мисля, че ще прекарвам нощите или в Блъф Хаус, или при съседите, докато… за известно време.

— Най-добре.

— Трябва ли сега да кажете и на Илай? — Отпусна ръка, щом осъзна, че е стиснала колието от опушен кристал, което носеше — беше си го направила сама в ателието си — и усукваше верижката му. — Работата е там, че семейството му идва… сигурно вече са тук, за Великден. Мисля, че това ще разстрои всички.

— Докато не се наложи да говорим с него отново, не се налага да му казвам нищо.

— Добре.

— Обадих се да дойдат и да проверят за отпечатъци, но…

— Няма да има. Но такава е процедурата.

— Именно.

Щеше да го изтърпи. Къщата беше малка, нямаше да продължи дълго. Щеше да стои отвън, нямаше да се пречка. Осъзна, че така се е чувствал и Илай, когато полицията беше дошла да проверява, да се рови, да търси доказателства. И в онзи промеждутък от време той е имал чувството, че къщата не му принадлежи. Че вещите му не са негови.

Вини излезе навън.

— Приключват. Нищо. Няма отпечатъци по прозореца, по кутията, по съдържанието й. — Потупа я по гърба. — Претърсването е формалност, Абс. Съгласието ти за претърсване, без да се вади разрешително, само добавя допълнителни основания да се смята, че това е постановка.

— Знам.

— Искаш ли да постоя малко с теб?

— Не, трябва да се прибереш при семейството си. — Да боядисвате великденски яйца с момченцето си, помисли си тя. — Не трябваше да оставаш толкова време.

— Искам да ми се обаждаш по всяко време, за всичко.

— Ще го направя. Разчитай на това. Ще се пооправя малко и ще отида до Блъф Хаус. Искам да видя Хестър.

— Предай й поздрави от мен. Мога да те изчакам, докато си готова да тръгнеш.

— Не, добре съм. По-добре. Посред бял ден е. На плажа има хора. Онзи няма причина да ме притеснява за момента.

— Ти все пак дръж вратите и прозорците заключени.

— Ще го направя.

Изпрати го. Съседът й от отсрещната страна на улицата й помаха, а после продължи да копае градината си. Няколко момчета минаха на велосипеди.

Твърде оживено беше, че някой да се опита да се вмъкне, постара се да се убеди. А и нямаше причина точно сега да го прави.

Взе торбата за боклук и влезе в спалнята. Коленичи и събра всичко от пода, кутията и всичко останало. Нямаше как да знае какво е докосвал. Ако можеше, щеше да изхвърли цялото съдържание на килера.

Вместо това оправи грима си и събра някои неща в малка чанта, включително и рисунката. След като подреди кухнята, взе пайовете от ягода и ревен, които беше опекла, и ги опакова в кутия.

Отнесе ги в колата си и се върна за чантата и портмонето си. А когато заключи входната врата, сърцето й се сви.

Обичаше малката къща, а не знаеше кога отново ще се почувства сигурна в нея.

19.

Хора, шум и движение изпълваха Блъф Хаус. Илай беше забравил усещането толкова много гласове да ти говорят наведнъж, толкова много хора да вършат толкова различни неща, толкова много въпроси, на които трябваше да се отговаря.

След първоначалния шок установи, че се радва на компанията и хаоса. Завлече багажите на горния етаж, внесе торбите с провизии и подносите в кухнята, гледаше как племенницата му щапука навсякъде и как провежда напрегнат диалог с кучето, отбеляза изненаданото одобрение на майка си, когато предложи отрупан с плодове и сирена поднос за почерпка след пътя.

Но най-голямо удовлетворение получи, когато видя баба си да стои на верандата, а бризът да развява косите й, докато тя гледа морето.

Излезе навън при нея и я остави да се облегне на рамото му.

Изтегнато на едно слънчево петно, старото куче Сейди вдигна глава, размаха опашка и отново заспа.

— Слънцето напича старите кости — каза Хестър. — Моите и на Сейди. Липсваше ми това.

— Знам. — Илай обви ръка около раменете й. — И аз си мислех, че ти липсва.

— Така си е. Засадил си теменужки.

— Абра ги посади. Аз само ги поливам.

— Работата в екип е хубаво нещо. Помагаше ми да знам, че си тук, Илай. Не само от практични съображения, в къщата да има някого, а защото ти си този някой. Мисля, че и на теб ти липсваше това.

Обля го познатото чувство на вина и разкаяние.

— Съжалявам, че толкова дълго стоях настрани. Съжалявам повече, отколкото си мислех.

— Знаеше ли, че мразех да плавам?

Той я изгледа с неподправена изненада.

— Ти, Хестър? Първи помощник-капитан Ландън? Мислех, че обожаваш плаването.

— Дядо ти го обожаваше. А аз трябваше да пия хапчета, за да не ми се обръща стомахът. Обичам морето, но ми е по-добре да го гледам от сушата. Бракът е поредица от компромиси, които в най-добрия случай създават живот, партньорство. Ти направи компромис, Илай, и няма за какво да се извиняваш.

— Мислех утре да те изведа.

Това я разсмя.

— По-добре не.

— Защо си запазила яхтата?

Когато го изгледа простичко и му се усмихна, той разбра. От любов, помисли си и я целуна по бузата.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Значи си имаш куче.

— Май да. Имаше нужда от дом. Мога да обясня.

— Кучето е здравословна стъпка. — Отново го огледа и се облегна на бастуна си. — Изглеждаш по-добре.

— Дяволски се надявам да е така. И ти изглеждаш по-добре, бабо.

— Дяволски се надявам да е така. — Отново се засмя. — Ние с тебе сме двама ранени воини, нали така, млади ми Илай?

— Които в момента се изцеряват и стават все по-силни. Да се прибираме вътре, бабо.

Хестър въздъхна и стисна пръстите му, а след това, подпирайки се на бастуна си, отиде до стола и седна.

— Още има да се лекувам.

— Можеш да се лекуваш и тук. Ще остана с теб толкова, колкото трябва.

Очите й проблеснаха. За миг Илай се притесни, че ще види в тях сълзи, но се оказа светлина.

— Седни — нареди му тя. — Определено възнамерявам да се върна, но сега не му е времето. Ще е непрактично и неразумно да се натреса тук, докато всички ония лекари и физиотерапевти ме чакат в Бостън.

— Мога да те водя за процедурите. — Досега не си беше давал сметка колко много иска тя да се върне, не и докато не я видя на верандата, вперила поглед в морето. — Можем да уредим терапията ти да се провежда тук.

— Боже, колко много приличаш на мен по начина, по който мислиш. Точно това обмислях от момента, в който се свестих в болницата. Завръщането ми тук е едно от основните неща, които ми дават сила. Идвам от здрав род и бракът ми с Ландън само ме подсили още повече. Ще им натрия носовете на ония лекари, когато се оправя и си стъпя отново на краката.

— Те не познават Хестър Ландън.

— А, вече ме познават. — Тя отново седна. — Но все пак ми е необходимо още време. Имам нужда от майка ти. О, и от баща ти също. Той е добър син и винаги е бил. Но ми трябва Лиса, Бог да я поживи, поне за още известно време. Вече почвам да си стъпвам на краката, но все още не съм толкова добре, колкото бих искала, толкова, колкото ще бъда. Така че ще остана в Бостън, докато не се оправя до степен да съм доволна от себе си. А ти ще бъдеш тук.

— Толкова, колкото пожелаеш.

— Добре, защото точно тук те искам. Чудех се дали няма да се окажа последната Ландън в Блъф Хаус. Последният член на семейството, който ще живее в Уиски Бийч. Питала съм се повече от веднъж дали причината така и да не харесам Линдзи не е в това, че тя те задържаше в Бостън.

— Бабо…

— Добре де, все едно колко е егоистично и себично, това си беше част от въпроса. Не целият, но част от него. Щях да го приема или поне бих опитала, ако тя те беше направила щастлив… така, както Триша е щастлива в семейството си и от работата си в „Ландън Уиски“.

— Тя определено случи, нали така?

— Тя е следващата след баща ти и дядо ти. Родена е и е отгледана за това. Ти си повече като мен. О, можем да се оправяме с бизнеса, когато се наложи, а и не сме глупаци. Но това, което ни влече, е изкуството.

Протегна се и го потупа по ръката.

— Дори когато се ориентира към правото, това, което те правеше щастлив, беше писането.

— Струваше ми се прекалено забавно, за да се нарече работа. А сега, когато ми е работа, вече не ми е толкова забавно. Когато практикувах право, имах чувството, че върша нещо важно, нещо солидно. А сега изливам фантазията си на хартия.

— Това ли е всичко, което представлява писането за теб? Фантазиране?

— Не. Линдзи го наричаше така. — Почти беше забравил. — Не че беше груба, обаче… няколко разказа не й изглеждаха толкова впечатляващи.

— Предпочиташе впечатляващите неща и не го казвам грубо. Тя си беше такава, каквато си беше. Но в поредицата компромиси Линдзи рядко правеше отстъпки. Или поне аз не ги виждах. Хората, които казват, че за мъртвите се говори само добро или нищо, просто нямат смелостта да кажат каквото мислят.

— Ти имаш достатъчно смелост.

Не беше очаквал да говори за Линдзи, не и тук, с баба си. Но може би точно това беше мястото някои неща да намерят покой.

— Вината не беше само нейна.

— Вината рядко е само на един човек.

— Мислех, че ще тръгнем по собствен път, ще обединим силите си, слабостите си, целите си. Обаче се ожених за принцеса. Баща й винаги я наричаше така. Принцеса.

— Да, спомням си.

— Винаги получаваше каквото иска. Беше отгледана с вярата, че може, трябва и ще бъде така. По природа беше чаровна, невероятно красива и вярваше безрезервно, че животът й ще бъде съвършен, и то точно по начина, по който го иска.

— А животът не е сборник с приказки дори и за принцесите.

— Предполагам, че не — тихо каза той. — Стана така, че животът й просто не беше съвършен с мен.

— Тя беше млада и разглезена. Можеше да получи шанс да съзрее и да спре да бъде толкова егоцентрична. Наистина притежаваше чар и прекрасен вкус за изкуство, обзавеждане и мода. С времето би могла да постигне нещо с това. Но суровата истина е, че тя не ти подхождаше, а и не беше любовта на живота ти. Нито пък ти — нейната.

— Не — призна той. — И двамата не бяхме един за друг.

— В най-добрия случай може да се каже, че и двамата допуснахте грешка. Тя плати твърде висока цена за грешката си и съжалявам за това. Беше млада и красива жена, а смъртта й беше безсмислена и жестока. Но вече е минало.

Не, помисли си Илай, не и докато виновникът не си плати.

— Имам въпрос към теб — продължи Хестър. — Щастлив ли си тук?

— Щях да съм луд, ако не бях.

— И работата ти върви добре?

— По-добре, отколкото очаквах или се надявах. През по-голямата част от изминалата година писането беше по-скоро бягство, начин да успея да се откопча от мислите си. Сега ми е работа. Искам да бъда добър в това, което правя. Мисля, че престоят ми тук ми помага.

— Защото твоето място е тук, Илай. Принадлежиш на Уиски Бийч. Триша? Всички знаем, че животът й, семейството й, домът й са в Бостън. — Погледна през вратата на верандата, където Селина се беше проснала на пода до изпадналата в екстаз Барби. — За нея това е място, където да дойде, да изкара уикенда, лятната си отпуска, някоя почивка през зимата. Това никога не е бил домът й.

— Това е твоят дом, бабо.

— Дяволски си прав, така е. — Хестър повдигна брадичка, погледът й стана дълбок и мек, когато се загледа над люлеещите се теменужки към плискащите се вълни. — На този плаж се влюбих в дядо ти през една омайна пролетна нощ. Знаех, че ще бъде мой и че ще устроим дома си в тази къща, ще отгледаме тук децата си, ще живеем живота си. Това е моят дом, а което е мое, съм готова да го отстъпя.

Обърна се към Илай и мекият поглед стана твърд като стомана.

— Освен ако не ми кажеш и не успееш да ме накараш да ти повярвам, че не го желаеш, ти ще заживееш тук и ще бъдеш щастлив. Ще направя постъпки да ти припиша къщата.

Той застина и се втренчи в нея.

— Бабо, не можеш да ми оставиш Блъф Хаус.

— Мога да правя всичко, каквото си поискам, младежо — чукна го тя с пръст по дланта. — Винаги съм възнамерявала да направя точно това.

— Бабо…

Отново го чукна с пръст, този път като предупреждение.

— Блъф Хаус е къща, а в къщите трябва да се живее. Тя е твое наследство и твоя отговорност. Искам да знам дали желаеш да я превърнеш в свой дом, дали желаеш да останеш, когато се върна, и после — когато си отида. Има ли друго място, където предпочиташ да бъдеш?

— Не.

— Ами тогава го уредихме. Един проблем по-малко, за който да мисля.

С доволна усмивка отново погледна морето.

— Просто така?

Тя се усмихна и нежно положи ръка върху неговата.

— Вече си имаш и куче.

Илай се разсмя, а Триша отвори вратата на верандата.

— Ако двамата успеете да се откъснете оттук, време е за боядисване на яйцата.

— Да се залавяме. Помогни ми, Илай. Мога да сядам, но още ми е трудно да се изправям.

Той й помогна да стане и обви ръка около раменете й.

— Ще се грижа добре за къщата, обещавам ти. Обаче гледай скоро да си дойдеш у дома.

— Такъв е планът.

Хестър му остави доста храна за размисъл, но боядисването на великденски яйца с малката Селина — да не говорим за неотстъпващия й по нищо петдесет и осем годишен дядо — затрудняваха мисленето доста. Така че Илай просто се примири. Когато звънецът на входната врата звънна, локви боя бяха зацапали вестниците, с които беше покрит кухненският плот.

С кучето до себе си, той отвори вратата на Абра. Две торби висяха от раменете й, а в ръцете й се крепеше покрит поднос.

— Съжалявам, нямах достатъчно ръце, за да си отворя сама.

Той се ухили и се наведе над подноса, за да я целуне.

— Тъкмо щях да ти звъня. — Взе подноса и се извъртя така, че тя да се озове до него. — Мислех, че ще дойдеш по-рано, но с нечовешки усилия успях да ти запазя няколко яйца.

— Благодаря. Просто трябваше да оправя някои неща.

— Проблем ли има?

— Какъв проблем? — Остави торбите. — Здравей, Барби. Здрасти.

Реши, че е по-добре да увърта, вместо да натресе тревожните вести на семейния празник.

— Пайовете отнемат време.

— Пайове?

— Пайове. — Взе отново подноса и тръгна към вътрешността на къщата. — По звуците мога да предположа, че купонът вече тече.

— Все едно са тук от цяла седмица.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

И сама видя, че е така, щом влязоха в кухнята. Всички се бяха скупчили около плота. Яйца, боядисани с различна степен на умение и творчески способности, вече бяха подредени в кошнички. Абра изписа на лицето си усмивка и се опита да забрави ужасния си ден, когато привлече вниманието им.

— Честит празник! — Втурна се да остави пайовете и веднага се обърна към Хестър. Прегърна я, затвори очи и я залюля. — Толкова е хубаво да те видя тук. Толкова е хубаво, че те виждам.

— Чакай да те огледам — отдръпна я Хестър назад. — Липсваше ми.

— Трябваше по-често да ти идвам на посещения.

— С твоя график? Да седнем — ти с чаша вино, а аз — с мартини, за да ми кажеш всички клюки. Понеже не ме е срам да си призная, че това също ми липсваше.

— В крак си с почти всички събития, но мога да заменя още някоя пикантна история за чаша вино. Роб. — Абра се изправи на пръсти, за да прегърне бащата на Илай.

Илай я наблюдаваше как се държи със семейството му. Прегръдките й идваха естествено — физическият контакт, интимното докосване. Но като я виждаше със семейството си, осъзна, че е влязла в живота им по начин, който му беше непонятен.

Даде си сметка, че е стоял… далеч. Беше се дистанцирал. Прекалено се беше отдалечил.

Само след минути Абра седеше до сестра му, използваше восъчен писец, за да рисува небоядисано яйце, и обсъждаше вероятни имена за новото бебе.

Баща му дойде при него.

— Докато са заети тук, хайде да ме заведеш долу и да ми покажеш тая работа в мазето.

Не беше най-приятната задача, но и това трябваше да се направи. Слязоха долу, тръгнаха през мазето и Роб се спря пред винарската изба.

Спря се там, мъжът, който беше предал телосложението си, ръста и очите на Ландън на сина си, с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните му в цвят каки.

— По времето на баба ми тук всичко беше пълно с конфитюри, желета, плодове, зеленчуци. Щайги с картофи и ябълки. Тук винаги ми е миришело на есен. Баба ти продължи традицията, макар не чак в такива мащаби. Но дните на безкрайните изтънчени приеми останаха в миналото.

— Помня някои изтънчени приеми.

— Нищо не е като едно време — каза Роб, щом продължиха. — Стотици хора, десетки от тях оставаха с дни, че дори и седмици, докато траеше сезонът. За това бяха нужни купища свободно време, килери с храна и напитки, къща, пълна с прислуга. Баща ми беше бизнесмен. Ако имаше някаква религия, то това беше бизнесът.

— Никога не съм знаел, че е имало коридори за прислугата. Наскоро чух за това.

— Затворили са ги още преди да се родя, за което съжалявах ужасно, като бях малък. Мама заплаши да направи така и с част от мазето. Обичах да се промъквам там с приятелите си, един господ знае защо.

— И аз така правех.

— Да не мислиш, че не знаех? — Роб се изкикоти и плесна сина си по рамото.

Щом се озоваха до старата част, отново спряха.

— Боже всемогъщи. Да де, каза ми колко е голямо, но не ти повярвах напълно. Що за лудост е тая?

— Треска за съкровища, боя се. Нищо друго няма смисъл.

— Човек няма как да е отраснал в Уиски Бийч и да не е прихванал от треската, пък дори и леката й форма.

— Ти?

— Като юноша трескаво вярвах в Зестрата на Есмералда. Преравях книгите, издирвах карти. Взимах уроци по гмуркане, за да се подготвя за търсенето на съкровището. Надраснах го, но нещо от магията остана. Обаче това… това е безсмислено. И опасно. Полицията има ли някакви предположения?

— Засега не, или поне не ги споделят с мен. А и в момента имат убийство на главата си.

Илай го беше обмислял, бе изчислявал плюсовете и минусите на това да сподели всичко с баща си. Но до този момент не бе разбрал, че е решил да се довери.

— Мисля, че може да са свързани.

Роб го изгледа.

— Хайде да изведем кучетата на разходка, а ти ще ми кажеш защо мислиш така. И каква е връзката.

Абра седеше с Хестър в дневната.

— Хубаво е — обяви младата жена. — Толкова ми липсваха тези мигове.

— Грижила си се за къщата прекрасно. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Хестър махна към саксиите с цветята на верандата отвън. — Знаех си и съм била права.

— Получих помощ, но не голяма. Илай не го бива много за градинар.

— Това може да се промени. Друг човек е, откакто е тук.

— Имаше нужда от време, от пространство.

— Не само от това. Виждам отблясъци от човека, който е бил, както и от този, в който се превръща. Това радва сърцето ми, Абра.

— По-щастлив е, отколкото като дойде. Изглеждаше толкова тъжен, така изгубен, с толкова гняв под всичко това.

— Знам, и причината не е само в събитията от изминалата година. Позволи си да изгуби голяма част от себе си, защото даде обещание, а спазването на обещания е важно.

— Той обичаше ли я? Не ми се струва редно да питам.

— Мисля, че обичаше някои нейни черти и искаше да постигнат заедно каквото могат, искаше го достатъчно, за да даде обещание.

— Обещанието е страшно нещо.

— За някои — да. За хора като Илай. И за теб. Ако бракът му се беше оказал щастлив, може би щеше да се превърне в друг човек, в някакво ново издание на самия себе си. В някой, който би могъл да е щастлив от работата си като адвокат, от живота си в Бостън, а щеше и да е изпълнил обещанието. Щях да изгубя момчето, което някога растеше в Уиски Бийч, но това нямаше да е нещо лошо. Същото би могло да се каже и за теб.

— Предполагам, че може.

— Среща ли се с хора?

— Харесва самотата си, ала тя върви с работата, която си е избрал. Но, да. Май си допаднаха с Майк О’Мали и поднови познанството си с Вини Хенсън.

— А, онова момче. Кой би си помислил, че полуголият нехранимайко, дето пушеше трева, ще стане градски полицай.

— Винаги си го харесвала — личи си.

— Ами беше толкова приветлив. Радвам се, че Илай отново се е свързал с него и че е приятел с Майк.

— Мисля, че той лесно създава и запазва приятелства. А, и прекара една вечер на приказки със Стоуни. В бара. Двамата наистина се харесаха.

— Леле боже. Надявам се някой да го е докарал вкъщи… нямам предвид Стоуни.

— Прибрахме се пеш. — Абра осъзна какво е казала в момента, в който Хестър вдигна вежди.

— Чудех се. — С лека усмивка Хестър вдигна чашата си с мартини. — Лиса ми се стори много възхитена, че ще си с нас за уикенда.

— Не искам да става неудобно. Хестър, означаваш толкова много за мен.

— Че защо да ти е неудобно? Когато помолих Илай да остане, се надявах да намери онова време и пространство, да намери самия себе си. Освен това се надявах вие двамата да почнете да се прибирате заедно.

— Наистина ли?

— Защо да те лъжа? Всъщност възнамерявах сама да се заема с тая работа, ако се наложи, след като си стъпя напълно на краката. Обичаш ли го?

Абра отпи голяма глътка вино.

— Бързо действаш.

— Стара съм. Нямам време за губене.

— Стара, да бе.

— Но не толкова, че да не забележа, че не отговори на въпроса ми.

— Не знам отговора. Харесва ми да съм с него, да го наблюдавам как се превръща в човека, за когото говориш. Знам, че нещата и за двама ни са сложни, но съм щастлива.

— Усложненията са част от живота. — Хестър помълча и опита една от маслините в чашата си. — Знам част от това, което е ставало тук, но не всичко, мисля. Всички около мен са ужасно внимателни. Имам дупки в паметта си, но съм си съвсем наред с ума.

— Естествено, че е така.

— А скоро и останалата част от мен ще е наред. Знам, че някой е влизал в Блъф Хаус и това е притеснително. Знам и че някой е бил убит и полицията е претърсвала къщата, а това е още по-притеснително.

— Главният детектив не подозира Илай — побърза да каже Абра. — Всъщност той не вярва, че Илай има нещо общо с убийството на Линдзи.

С изписани на лицето облекчение и раздразнение, Хестър се облегна назад.

— Защо никой не ми е казал това?

— Предполагам, че не са искали да те тревожат с всичко, което става. Но колкото и неприятна да е ситуацията, тя помогна на Илай да се съвземе. Той се вбеси, Хестър, сериозно се вбеси и вече е готов да стане и да се защитава. Това е хубаво.

— Много хубаво. — Хестър погледна навън към морето. — А това е много хубаво място човек да се защитава.

— Извинете, че ви прекъсвам. — Лиса влезе и потупа часовника на китката си.

— О, ето го и директора — измърмори Хестър.

— Трябва да си починеш.

— Седя. Пия страхотно мартини. Почивам си.

— Имахме договорка.

Със сумтене Хестър допи мартинито си.

— Добре де, добре. От мен се иска да си дремна точно като малката Сели.

— А ако не дремнеш, ставаш раздразнителна като Сели, ако си е пропуснала следобедния сън.

— Снаха ми хич не се притеснява да ме дразни.

— Затова ме обичаш — отвърна Лиса и помогна на свекърва си да се изправи.

— Не само по тази причина. Ще поговорим по-късно — каза на Абра.

Щом остана сама, Абра си позволи моментна депресия, миг на тревога. Дали не трябва да се извини и бързо да се върне вкъщи? За какво? За да е сигурна, че никой не е влизал и не е оставял други уличаващи доказателства?

Нищо нямаше да спечели, като се вманиачва, като постоянно трови съзнанието си. По-добре щеше да й е тук, реши, с хората. По-добре да се радва на мига.

Един бог знае какво може да стане после.

Изправи се и тръгна към кухнята. Би й харесало да сготви нещо, но си даде сметка, че в момента не е икономка, а гостенка.

Трябваше да занесе нещата си горе и да извади малките торбички с подаръци, които беше направила за семейството.

Трябваше да бъде заета.

Обърна се, когато Лиса влезе.

— Хестър все се оплаква за почивката, обаче редовно спи като пън за час.

— Винаги е била толкова активна и независима.

— Все едно не знам. Но един час почивка е нищо. В началото след злополуката рядко оставаше будна за цял час. Но опроверга всички лоши прогнози, а и аз не бих очаквала по-малко.

— Нека ти сипя вино. Чудех се с какво мога да помогна. С вечерята, с каквото и да е.

— О, ще ти обясня за вечерята. И сама мога да се оправям в кухнята, когато нашата Алис ме остави. Но не съм Марта Стюарт. А ти трябва да си чудесна готвачка.

— Трябва?

— Хестър така казва, а и сама мога да видя доказателствата. Илай е спрял да се топи и е почнал да трупа килца. Задължена съм ти за това.

— Обичам да готвя, а той се сети, че обича да яде.

— И си е спомнил, че обича кучета и разходки по плажа. И компания. Благодарна съм ти, Абра.

— Радвам се, че го накарах да си спомни.

— Няма причина да се притесняваш. Поддържаме приятелски връзки още преди да почнете да се виждате с Илай.

— Права си — въздъхна с облекчение Абра. — От дълго време не съм имала връзка с никого, особено с човек, който е близък със семейството си. Истината? Толкова съм свикнала да върша всичко, което трябва да се свърши тук, и все да търся нещо, което трябва да се направи. Не съм сигурна какво трябва да правя и какво не трябва, като съм гостенка.

— Защо не спреш да си гостенка и не приемем, че сме семейство? Хестър мисли за теб като за част от семейството. Илай също. Защо не почнем оттам?

— Би ми харесало. После мога да спра да се терзая.

— Накарах Макс да занесе нещата ти в спалнята на Илай. — Лиса се усмихна непринудено и намигна. — Не виждах смисъл в терзаенето.

Абра се засмя изненадано и кимна.

— Това улеснява нещата. Защо не ми кажеш какво предвиждаш за празничното меню, за да се погрижа?

— Можем да го направим. Но когато ни се отвори свободна минута, искам да ми кажеш точно какво става тук. Илай е навън и използва онова симпатично куче и горкичката стара Сейди като извинение, за да сподели с баща си всички подробности, които е премълчал пред мен. Да защитим женорята, че да не си разтревожат красивите главици.

Абра сви юмруци и постави ръце на кръста си.

— Наистина?

— Е, не е чак толкова зле, но не съм и много далеч. И аз преживях изминалата година, Абра. Всеки ден от нея. Всеки час. Искам да знам какво става със сина ми.

— Тогава ще ти кажа.

Надяваше се, че е постъпила правилно, но това, изглежда, беше единственият начин. Прямите въпроси изискваха директни отговори. Сега, ако можеше да се довери на преценката на Лиса, и двамата родители на Илай бяха запознати със ситуацията.

Без повече заобикалки и избягване на неприятните факти.

А и какво вършеше самата тя? Нима не заобикаляше и не избягваше неприятните факти? Илай определено имаше правото да знае за подхвърления пистолет, за претърсването на полицията. Не трябваше ли да му се довери напълно, да се разкрие напълно?

— А, ето ви. — Илай влезе усмихнат, с разрошена от вятъра коса. — Барби дезертира от мен и се предаде на баща ми и на новата си най-добра приятелка Сейди. Мисля, че твърде лесно се поддава.

— Добре, че е кастрирана. Някой хубав пес би могъл да я прелъсти.

— Наистина се радвам, че си тук. Разказах на татко за всичко, до най-дребните и неприятни детайли. Реших, че е време.

— Добре, защото тъкмо разказах същото и на майка ти.

— Какво…

— Илай, тя ме попита директно. Аз отговорих. А и ще се тревожи по-малко, като знае, вместо да се чуди.

— Само исках да се чувства спокойна и в безопасност за два дни.

— Разбирам. И аз си помислих същото и затова не… Това не е ли Хестър?

Крясъкът още не бе стихнал, когато Илай беше вече вън от стаята, преди Абра да е успяла да довърши въпроса си. Хукна към спалнята на баба си.

Въпреки токчетата си Абра също се втурна и видя Хестър, бяла като платно, да седи в леглото. Дишаше учестено и ръцете й трепереха, като ги протегна към Илай.

Бързо отиде в банята да сипе вода.

— Всичко е наред. Тук съм. Успокой се, бабо.

— Ето, Хестър, пий малко вода. Контролирай дишането си. — Гласът на Абра беше като балсам. — Дръж й чашата, Илай, докато наместя възглавниците. Искам да се облегнеш и да дишаш.

Хестър продължи да стиска Илай за ръката и бавно отпи, преди да остави Абра да я намести на възглавниците.

— Чух шум.

— Хукнах нагоре — започна Илай. — Не помислих.

— Не. — Без да сваля поглед от него, Хестър поклати глава. — Онази нощ. Онази нощ чух шум. Събудих се, защото чух шум. Спомням си… Помня, че станах.

— Какъв шум?

— Стъпки. Помислих си… Но после реших, че си въобразявам. В старите къщи има шумове. Свикнала съм. Реших, че е вятърът, но онази нощ беше лек, почти нямаше вятър. Само къщата, която скърцаше като някаква старица. Реших да си направя чай, от оня специалния, билковия, дето ти ми го даде, Абра. Успокоява. Щях да си направя чай и отново да заспя. Станах и тръгнах към стълбите. Откъслеци. Само откъслеци.

— Всичко е наред, бабо. Не е нужно да си спомняш всичко.

— Откъслеци — повтори тя. — Дали запалих осветлението? Не съм сигурна. Имаше ли достатъчно лунна светлина? Не съм сигурна. Исках чай и тръгнах надолу по стълбите.

Стисна още по-силно ръката на Илай.

— Видях нещо. Някого. Някого в къщата. Побягнах ли? Паднах ли? Не помня.

— Кого видя?

— Не знам. Не съм сигурна. — Гласът й заглъхна крехък като кристал. — Не мога да видя лицето му. Опитах се да тръгна нагоре, но той беше зад мен. Мисля… Реших, че няма да успея да се кача, затова хукнах надолу. Чувам го, чувам го как идва зад мен. А после не мога да си спомня нищо до момента, в който се събудих в болницата. Ти беше там, Илай. Първо тебе видях, когато се събудих. Знаех, че ще се оправя, защото те видях.

— Ти се оправи.

Целуна я по ръката.

— Имаше някого в къщата. Не съм сънувала.

— Не, не си сънувала. Няма да го оставя да се върне, бабо. Няма да те нарани отново.

— Сега ти си в къщата, Илай. Трябва да се пазиш.

— Ще се пазя. Обещавам ти. Сега Блъф Хаус е моя отговорност. Довери ми се.

— Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг. — Хестър затвори очи за миг. — Зад гардероба на третия етаж… големия двоен гардероб, там има механизъм, който отваря стена.

— Мислех, че коридорите са запечатани.

Дишането й отново се ускори и когато пак отвори очи, погледът й беше изпълнен с решимост.

— Да, повечето са затворени, но не всички. Любопитните момченца не могат да помръднат този тежък гардероб или етажерките в мазето, в старата му част, където дядо ти за известно време си беше направил работилница. Има още една стена зад етажерките. Останалото го запечатах. Компромис.

Сега успя да му се усмихне.

— Дядо ти ми правеше отстъпки, аз също му правех отстъпки. Така че не затворихме тези двата, за да не зазидаме окончателно традициите на Блъф Хаус. Никога не казах на баща ти, дори когато порасна достатъчно, за да не се прави на глупак.

— Защо?

— Мястото му е в Бостън. Твоето е тук. Ако ти се наложи да се криеш, да бягаш, използвай подвижните стени. Никой друг не знае, освен Стоуни Трибет, ако въобще помни и той.

— Той си спомня. Направи ми скица на коридорите, как са били някога. Но не ми каза, че има два отворени.

— Лоялност — простичко отвърна Хестър. — Помолих го да не казва на никого.

— Добре. Сега знам и не трябва да се притесняваш за мен.

— Трябва да видя лицето му, на мъжа, който беше в къщата онази нощ. Ще го видя. Ще събера парчетата.

— Защо да не ти направя от онзи чай? — предложи Абра.

— Мина му времето на чая. — Хестър изправи рамене. — Можеш обаче да ми помогнеш да стана и да сляза долу. А после да ми сипеш една хубава чаша уиски.

20.

На два пъти през нощта Илай става, за да обикаля къщата, а кучето вярно вървеше до него. Провери вратите, прозорците, алармата, дори излезе на голямата веранда, за да види дали няма някакво движение на плажа.

Всички, за които го беше грижа, спяха в Блъф Хаус, така че нямаше да рискува.

Това, което баба му си беше припомнила, промени нещата. Не за присъствието на нападателя — Илай и без това вече вярваше, че човекът е бил там в нощта, когато тя падна. А за мястото. Баба му каза, че е видяла някого на горния етаж и се втурнала надолу, или поне се е опитала. Значи не ставаше дума за човек, който излиза от мазето на основния етаж.

Сега имаше три възможности.

Съзнанието й да е объркано. Възможно, разбира се, особено след претърпяната травма. Това обаче не му се вярваше.

Съществуваше и възможността да става въпрос за двама различни нарушители, които можеха да са свързани или да са напълно независими един от друг. Не можеше и нямаше да пренебрегне тази възможност.

Последната възможност беше един нарушител, същият, който беше влязъл с взлом и беше нападнал Абра, същият, който беше копал в старото мазе. Което поставяше въпроса какво е правил на горния етаж. Каква е била целта му?

Щом семейството му си тръгнеше за Бостън, Илай щеше отново да обиколи къщата, стая по стая, кътче по кътче, и да потърси някои отговори.

Дотогава двамата с Барби щяха да са на пост.

Легна до Абра и остана буден, опитвайки се да събере парчетата. Безименен бандит, партньор с Дънкан? Кражбата, безчестието, а после убийството на Дънкан от неизвестния, който премахва от кабинета му всички следи, свързващи го с детектива.

Възможно беше.

Клиентът на Дънкан, нападателят, го наема. Дънкан научава, че клиентът му е влязъл с взлом и е нападнал жени. Скарва се с него, може би заплашва да уведоми полицията или пък опитва изнудване. А клиентът го убива и заличава доказателствата.

И това беше възможно.

Нападателят или нападателите са нямали връзка с Дънкан по никакъв начин. Докато си е вършел работата, ги е разкрил и е бил убит.

И това беше възможно, но невероятно — или поне такова изглеждаше в четири сутринта.

Илай се опита да превключи на работата си. Поне в сюжета на романа му имаше линии и ситуации, които би могъл да разреши до сутринта.

Замисли се да противопостави на главния си герой някой антагонист, жена, властите. В объркания си живот се сблъскваше с конфликти и последствия на всички нива. Всичко се оказваше въпрос на избор. Наляво ли да тръгне, или надясно, дали да остане да седи и да чака?

Размишлява над възможностите, докато най-накрая мозъкът му се предаде и заспа.

И някъде в лабиринта на подсъзнанието му въображението и реалността се смесиха. Илай отвори предната врата на къщата в Бек Бей.

Познаваше всяка стъпка, всеки звук, всяка мисъл, но все още не можеше да си наложи да промени каквото и да е. Трябваше само да се обърне и да излезе навън на дъжда. Само да замине с колата. Вместо това повтори действията си от нощта в убийството на Линдзи, които оттогава постоянно му се явяваха насън.

Не можеше нищо да промени и все пак то се промени. Отвори вратата на къщата в Бек Бей и се озова в мазето на Уиски Бийч.

Държеше фенерче, докато се движеше в мрака. Някаква част от съзнанието му подсказа: електричеството е прекъснато. Отново нямаше ток. Трябваше да срита генератора, за да го подкара.

Тръгна покрай стелажите, препълнени с проблясващи буркани, всички прилежно надписани. Конфитюр от ягоди, от грозде, круши, консервиран зелен боб, доматен сок.

Някой е бил доста зает, каза си, докато обикаляше из купищата картофи. Много гърла за хранене имаше в Блъф Хаус. Семейството му спеше по леглата си, Абра спеше в неговото. Много гърла за хранене, много хора, които трябва да защитава.

Беше обещал, че ще се грижи за къщата. Ландън спазваха обещанията си.

Трябваше да оправи тока, да върне светлината, топлината, сигурността, да защити това, което е негово, което обича и което е уязвимо.

Докато доближаваше генератора, чу бученето на морето — шумът се усилваше и заглъхваше, усилваше и заглъхваше…

А насред бученето дочу ясното блъскане на метал по камък. Като метроном, отмерващ времето.

Имаше някого в къщата, някой блъскаше вътре в къщата. Заплашваше всичко, което Илай беше длъжен да пази. Усети оръжието в ръката си и погледна надолу, за да види как проблясва един от пистолетите за дуел, син и тайнствен като морето.

Продължи напред, докато бученето не се превърна в рев.

Но когато стигна до най-старата част, не видя нищо, освен ямата, белязала пода.

Пристъпи, погледна надолу и я видя.

Не Линдзи, не тук. Абра лежеше в онази дълбока яма, убийствено червена кръв беше напоила блузата й и замацваше прекрасните й диви къдрици.

Острите като ножове нокти на ужаса се впиха в гърлото му и го задраха. Болка, леденостудена болка заби ками в стомаха му, докато се мъчеше да прошепне името й. Опита да се спусне към нея, роден от тънка като конец надежда.

Улф пристъпи от сенките и застана в синята светлина.

Помогни ми. Помогни й. Илай падна на колене, за да я докосне. Студена. Твърде студена. Спомни си Линдзи, докато кръвта на Абра багреше ръцете му.

Твърде късно… не, не може да е късно. Не отново. Не и с Абра.

Беше мъртва, като другата. Улф вдигна служебния си пистолет. Ти си виновен, кръвта й е по ръцете ти. Този път няма да се измъкнеш.

Изстрелът отекна и изтръгна Илай от кошмара, за да го потопи в обятията на паниката. Докато се опитваше да си поеме дъх, притисна въображаемата болка в гърдите си и погледна убеден, че ще види как кръвта му се стича между пръстите му. Под дланта му сърцето му биеше лудо като побеснял барабан срещу атавистичния страх.

Наведе се към Абра и откри, че мястото й е студено и празно.

Сутрин е, убеди се той. Онова е било само сън, сега слънцето грееше през вратите на верандата и разпръскваше бели звезди върху водата. Всички в Блъф Хаус бяха в безопасност. Абра вече беше станала и посрещнала деня.

Всичко беше наред.

Изправи се, видя кучето, което се беше свило в леглото си, сложило собственически лапа върху кокал играчка. По някаква причина спящото куче му вдъхна увереност, напомни му, че реалността може да е проста като добро куче и слънчева неделна сутрин.

Щеше да я кара по-спокойно, колкото се наложеше, докато преодолее усложненията и неволите на сънищата.

Още щом краката му докоснаха пода, Барби скочи и размаха опашка.

— Всичко е наред — каза той високо.

Обу дънките си и си сложи риза, след което отиде да потърси Абра. Не се изненада, че я откри в гимнастическия салон, а че видя там и баба си. Искрено се сащиса, когато се натъкна на несломимата Хестър Ландън, седнала с кръстосани крака на червена рогозка, обута с черен клин до коленете и лавандулово горнище, което оставяше ръцете и по-голямата част от раменете й голи.

Видя белега от операцията й, който се спускаше от лявото й рамо към лакътя — дълбоки белези като тези в мазето. Белези по това, което беше негово, което обичаше и което трябваше да пази.

— Като вдишваш, наклони се наляво. Не се изпъвай прекалено, Хестър.

— Занимаваш ме с йога за бабички.

Досадата в гласа на Хестър направи ситуацията с една идея по-нормална.

— Просто трябва да сме внимателни. Дишай. Вдишвай с вдигнати нагоре ръце, докосни дланите си. Издишай. Вдишай и се наклони надясно. Двете ръце нагоре. Повтори това два пъти.

Докато говореше, Абра коленичи зад Хестър и разтри раменете й.

— Здрави ръце имаш, момиче.

— А ти си много напрегната. Успокой се. Раменете надолу и назад. Просто се отпускаме, това е всичко.

— Бог ми е свидетел, че имам нужда от това. Събуждам се схваната като дъска и после цял ден съм така. Губя гъвкавостта си. Дори не знам дали някога ще успея пак да докосна палците на краката си.

— Ще се оправиш. Какво ти казаха лекарите? Не би пострадала по-лошо…

— Не умрях — прекъсна я Хестър и Илай видя как Абра потръпва и затваря очи.

— Защото имаш здрави кости и здраво сърце.

— Здрава глава.

— Не мога да го оспоря. Цял живот си се пазила и си била активна. Сега се лекуваш и трябва да бъдеш търпелива. До лятото ще можеш да изпълняваш отново асаните.

— Често си мисля, че е голяма загуба, дето не ги знаех всичките тия пози, докато моят Илай беше жив.

На Илай му трябваше миг, за да схване думите й, а после да се шокира и потресе. Абра я разбра веднага и мръсничко се засмя.

— В памет на обичния ти Илай сега издишай, изправи гърба и се наведи напред. Леко. Леко.

— Надявам се младият Илай да оценява колко си гъвкава.

— Мога да потвърдя.

А младият Илай реши да прояви дискретност и да се оттегли.

Щеше да направи кафе, да си сипе чаша и да разходи кучетата. Докато приключеше с това, баба му вече би трябвало да се е облякла като неговата баба. И може би дори представата как тя прави секс с дядо му щеше да се е изпарила от ума му.

Долови аромата на кафе, докато вървеше към кухнята, и откри сестра си по пижама да вдъхва уханието над една чаша.

Сейди се беше излегнала на кухненския под, но се изправи и отиде при Барби, за да се подушат.

— Къде е бебето?

— Ето тук. — Триша потупа големия си корем. — Кака й е горе за неделно гушкане с тати. Отвори ми се малко спокойствие и се наслаждавам на единствената чаша кафе, която ми се полага за деня. И ти можеш да си сипеш една, а после да ми помогнеш да скрия яйцата.

— Мога, но след като разходя кучетата.

— Става. — Триша се наведе и почеса Барби. — Такава душичка е и е добра компания за Сейди. Ако имаше брат или сестра, щях да си взема. Много мила е със Сели. Толкова търпелива и любезна.

— Да.

Ето ти куче пазач, каза си Илай, докато си сипваше кафе.

— Нямах много време да разговарям с теб насаме. Бих искала да ти кажа, че изглеждаш добре. Добре изглеждаш, Илай.

— Че как изглеждах преди?

— Като изпития, блед и тъп чичо на Илай.

— Е, благодаря.

— Ти попита. Все още си малко мършав, но вече приличаш на себе си. Ето защо обичам Абра. Много.

Той я изгледа косо и Триша наклони глава.

— Да не се каниш да ми кажеш, че тя няма нищо общо?

— Не. Канех се да кажа, че не знам как съм живял досега в това семейство, без да подозирам за манията му по секса. Току-що чух баба да загатва на Абра за сексуалния си живот с дядо.

— Сериозно?

— Сериозно. И сега трябва да го залича от паметта си. Хайде, Барби. Да изведем Сейди на разходка.

Сейди обаче отново се излегна и се прозя широко.

— Тя май пасува — отбеляза Триша.

— Ами добре. Само аз и ти, Барби. След малко се връщаме, за да си поиграем на Великденското зайче.

— Става. Аз нямах предвид само секса — натърти тя.

Той я погледна откъм пералното помещение, докато откачаше каишката.

— Знам.

Щеше да опита нещо различно, след като нямаше да му се налага да се съобразява с достойната походка на Сейди. Реши да слезе до брега в ранната великденска сутрин. Щом допи кафето си, забоде чашата в пясъка до стълбите и забърза хода си до леко тичане. Когато запита тялото си как намира идеята, получи несигурен отговор.

Но на кучето му хареса. Хареса му достатъчно, за да забърза стъпките си, докато Илай не затича с всички сили. Нямаше съмнение, че по-късно щеше да си плати за това. Слава богу, че разполагаше с масажистка терапевтка.

Привидя му се сцената от съня му, Абра бледа, окървавена, простряна върху ледения каменен под на мазето. От това сърцето му заблъска по-бясно, отколкото от бягането.

Най-сетне успя да укроти кучето и отново започнаха да вървят. Вдъхна от влажния въздух, за да облекчи пресъхналото си гърло.

Явно беше по-разтревожен от проникванията в къщата, отколкото бе склонен да повярва. По-загрижен за семейството си и за Абра, отколкото би искал да признае в студената дневна светлина.

— Ще трябва да прибегнем до нещо по-сериозно от лаенето — каза на кучето и го поведе обратно към вкъщи. — Но първо трябва да избутаме днешния ден и утре сутринта.

Погледна към Блъф Хаус и се изненада, като видя колко се бяха отдалечили.

— Леле майчице.

А бяха минали по-малко от два месеца, откакто се задъхваше облян в пот, щом изминеше половин миля. Днес беше пробягал двойно по-голямо разстояние.

Може би отново беше станал себе си.

— Добре, Барби, да опитаме да се върнем.

Побягна обратно с радостното куче до себе си. Когато отново погледна нагоре към Блъф Хаус, видя Абра на верандата, облякла анорак с качулка върху екипа си от йогата. Помаха му с ръка.

Ето тази картина си обеща да запомни. Абра с Блъф Хаус зад гърба й, с морския вятър, който танцуваше в косите й.

След като изкачи стълбището се почувства изтощен, но по един страхотно приятен начин.

— Мъжът и неговото куче — обяви Абра и поздрави и двамата.

— Мъжът, неговото куче и музиката от „Роки“. Ейдриън9! — Вдигна я във въздуха.

Абра се разсмя, когато той я завъртя.

— Какво имаше в това кафе? Остана ли още от него? — попита тя.

— Денят ще е чудесен.

— Така ли?

— Разбира се. Всеки ден, който започва с шоколадови зайчета и желирани бонбони за закуска, е добър. Трябва да скрием яйцата.

— Вече го направихме, Роки. Ти го пропусна.

— Още по-добре. Сега ще трябва да ги търся. Дай ми някой жокер де — настоя. — Може да не си наясно, но Робърт Едуин Ландън, изпълнителен директор на „Ландън Уиски“, председател и съпредседател на безброй достойни благотворителни организации и глава на семейство Ландън, с всички сили ще се постарае да попречи на мъничката си внучка да победи в търсенето на великденските яйца.

— Няма да го направи.

— Добре де, може да остави детето да победи, но е адски сигурно, че ще бие единствения си син.

— Може и така да е, но от мен няма да получиш жокери. Влизай да си вземеш великденската кошничка, преди баща ти да е слязъл да търси.

Денят беше хубав, нищо че се натъпка със сладкиши, макар да знаеше, че от вафли на закуска малко му прилошава. Все пак ги изяде и остави тревогите си настрани, за да се наслади на приятните мигове.

Баща му с щръкналите заешки ушички и Селина, която се смее с цяло гърло. Удоволствието по лицето на баба му, когато й подари красива купа, пълна с уханни пролетни цветя.

Веселата война с водни пистолети със зет му и случайното (донякъде) смъртоносно прострелване на сестра му в сърцето, когато тя отвори вратата на верандата.

Изненадата на Абра, когато й даде яркозелената орхидея, защото цветето му напомняше за нея.

Ядоха бут с печени картофи, крехки аспержи и билковия хляб на Абра, фаршировани яйца, обелени от шарените си черупки, и какво ли още не в официалната трапезария. Свещите грееха, кристалът искреше, морето пееше своята песен, блъскайки се в скалистия бряг, и създаваше съвършения музикален фон за прекрасния ден, който Илай беше предрекъл.

Не можеше да си спомни предишния Великден със скорошното убийство на Линдзи, с часовете, които беше прекарал по разпити, с оживелия страх, че полицията отново може да похлопа на вратата му. И този път да го отведе с белезници. Сега всичко това беше замъглено — бледите изопнати лица на семейството му, постепенното и постоянно отдръпване на онези, които беше смятал за приятели, загубата на работата, обвиненията, които го заливаха, ако дръзнеше да се появи сред хора.

Вече беше преминал през това. Каквото и да го дебнеше сега, щеше да се освободи и от него.

Нямаше да загърби отново чувството за дом и надеждата.

За Уиски Бийч, помисли си Илай. Вдигна чаша и улови погледа на Абра, усмивката на Абра. Пи за всичко това, за всички.

Когато в понеделник сутринта помогна да натоварят колите, чувството на надежда все още беше в него. Прегърна баба си за довиждане.

— Ще запомня всичко това — прошепна тя в ухото му. — Пази се, докато се пазя и аз.

— Добре.

— И да кажеш на Абра, че няма още дълго да води сутрешния си урок по йога без мен.

— Ще й кажа.

— Хайде, мамо, да те вкараме в колата. — Роб прегърна сина си по мъжки, с една ръка, и го потупа по гърба. — Ще се видим скоро.

— Лятото идва — отвърна Илай, като помагаше на баба си. — Предвидете си време.

— Ще го направим. — Баща му отиде до шофьорското място. — Хубаво беше отново да се съберем всички Ландън в Блъф Хаус. А ти ни чакай. Ще се върнем.

Илай им помаха и гледа след тях, докато не се скриха зад завоя. До него Барби тихичко изскимтя.

— Чу го. Ще се върнат. — Обърна се и огледа къщата. — Но преди това имаме работа за вършене. Ще открием какво точно търси онова копеле. Ще претършуваме Блъф Хаус от горе до долу. Нали?

Барби завъртя опашка.

— Ще приема това за „да“. Хайде.

Започна най-отгоре. На третия етаж някогашните слугински помещения служеха за склад на стари мебели, скринове със стари дрехи или вещи, които не бяха изхвърлени от предишните Ландън заради прекалена сантименталност или по практични съображения.

След претърсването полицаите не си бяха дали труд да върнат по местата им чаршафите против прах, така че сега лежаха на бели купчини като снежни преспи на пода.

— Ако бях вманиачен търсач на съкровища, какво щях да търся тук горе?

Не и самото съкровище, реши той. Освен откраднатото писмо, скрито на видно място като в романа на По, нямаше какво друго. Никой не би могъл да вярва, че някой от предишните обитатели ще сбута сандък със съкровища до продънения диван или зад замъгленото огледало.

Обиколи помещенията, надничаше в кутии и сандъци, мяташе чаршафите обратно върху мебелите. Слънчевите лъчи прорязваха прашинките, а тишината в къщата се подчертаваше от шума на прибоя.

Не можеше да си представи да живее с цяла армия от слуги, които някога бяха спали в лабиринтите от стаи и се бяха събирали да се хранят или да си бъбрят. Никога не би могъл да бъде напълно сам, никога не би било съвсем тихо, а за истинско лично пространство и дума не би могло да става.

Предположи, че са направили компромис. За да се поддържа такава къща, да се живее в нея и да се осигуряват забавления, както е било при предците му, е била необходима цяла армия. Баба му и дядо му бяха избрали не толкова сложен начин на живот.

Във всеки случай времето на Гетсби беше отминало… поне в Блъф Хаус.

Все пак му се струваше срамота и загуба един цял етаж да е зает от покрити с чаршафи мебели, сандъци с книги, скринове, натъпкани с дрехи, покрити с платнища и пакетчета лавандула.

— Тук бих могъл да си направя ателие, нали? — запита той Барби. — Стига да можех да рисувам де. Баба може, обаче толкова много неща трябва да се махнат, а и тя обича да използва дневната си за това или пък да рисува на верандата.

Поспря да си почине и завъртя рамене, както му беше препоръчала Абра, след което тръгна из някогашното слугинско помещение.

— И все пак светлината тук е чудесна. Ей там има място за малка кухня. Мивката се оправя, слага се микровълнова… тази баня се ремонтира — добави, като видя тоалетната със старото казанче с верижка. — Или още по-добре, всички тези стари неща се поправят. Мебелите да влязат в употреба, вместо просто да си стоят тук.

Намръщи се, отиде до прозорците, които гледаха към брега. Огромни прозорци, удивителна гледка — най-вероятно в резултат на архитектурно решение, което не е било предвидено точно за удобство на прислугата.

Отиде до еркера и се замисли за първия си обход в деня, в който се беше върнал.

Да, може да работи тук, каза си отново. Нямаше да е нужно много, за да се пооправи мястото, а и на него не му трябваше кой знае какво. Да качи бюрото си, някои папки, полици… и да модернизира банята.

— Че кой писател не би искал мансарда. Да, може би. Може да го направя, след като баба най-сетне се върне вкъщи. Ще помисля над това.

Което нямаше нищо общо с целта му, призна си той, така че предприе втори обход. Представи си как камериерките слизат от железните си легла на зазоряване, босите крака по студения под. Икономът облича колосаната си бяла риза, главната икономка си прави списък със задълженията си за деня.

Тук беше съществувал цял един свят. Свят, за който семейството вероятно знаеше малко. А това, което не съществуваше, доколкото можеше да види, не си струваше влизането с взлом, нито пък потрошаването на костите на възрастна жена.

Върна се в просторния салон и огледа стария гардероб, облегнат на стена с ужасни според Илай тапети на цветя. При близък оглед не забеляза следи да е бил местен през последното десетилетие или повече.

Обхванат от любопитство, се опита да го избута, като притисна гръб в него. И не го помести с повече от сантиметър или два. Опита се да достигне тясното пространство зад него, после да подпъхне ръката си отдолу.

Не само непослушните малки момчета не биха могли да го мръднат, с това не би се справил и възрастен мъж. Не и сам.

Инстинктивно извади телефона си и превъртя списъка си с контакти, които Абра беше въвела. Избра номера на Майк О’Мали.

— Здравей, Майк, Илай Ландън е. Да, добре. Благодаря.

Отново се облегна на гардероба, солиден и стабилен като секвоя.

— Виж, дали днес ще имаш някоя свободна минута?… Наистина? Щом имаш свободен ден, не искам да нарушавам плановете ти… В такъв случай мога да се възползвам от помощта ти за една работа. Имам нужда от малко мускули. — Засмя се, когато Майк го попита кои мускули точно. — Всички… Задължен съм ти.

Затвори и погледна Барби.

— Вероятно е глупаво, а? Но кой може да устои на тайна стена?

Слезе надолу по стълбите и постоя в кабинета си, като си представяше как го мести на третия етаж. Реши, че идеята не е съвсем луда. По-скоро… ексцентрична.

Тапетите трябваше да се разкарат и сигурно щеше да се отвори работа с отоплението, тока, канализацията. И накрая трябваше да измисли какво да прави с останалото пространство там горе.

Но беше хубаво да мисли за това.

Барби надигна глава. Излая три пъти миг преди звънецът на вратата да се обади.

— Какви уши имаш! — възхити се Илай и тръгна с нея надолу по стълбите.

— Много си бърз.

— Защото ме спаси от работата по двора. Хей, здрасти! — Майк почеса Барби, докато тя душеше панталона му. — Чух, че си взел куче. Как му е името?

— Нейното име? — Илай потисна тръпка. — Барби.

— О! — Болка и съчувствие покриха лицето на Майк. — Сериозно?

— Ами дойде си с името.

— Става, стига да не й вземеш приятел и да го наречеш Кен. От известно време не съм идвал тук — добави Майк, като пристъпи във фоайето. — Адски голямо пространство. Морийн каза, че семейството ти е идвало за Великден. Как е госпожа Ландън?

— По-добре. Много по-добре. Надявам се да се завърне в Блъф Хаус до края на лятото.

— Чудесно ще е отново да е тук. Не че искаме да се разкараш от Уиски Бийч.

— Оставам.

— Без майтап? — Майк се ухили широко и го потупа по рамото. — Радвам се да го чуя, човече. Можем да използваме малко прясно месо в месечните си сбирки на покер. Ще вдигаме мизата и ще задържаме, когато вдигаш ти.

— С колко се влиза?

— С петдесет. Малък отбор сме.

— Кажи ми, когато се събирате следващия път. Онова чудо е нагоре по стълбите — каза Илай, като посочи и тръгна към стълбището. — Третият етаж.

— Страхотно. Никога не съм бил там.

— И аз не бях влизал от дете. Играехме горе, когато времето беше лошо, а един-два пъти сме си лягали там и си разказвахме истории за духове. Сега обаче е само склад.

— Значи ще сваляме нещо долу?

— Не. Само ще го преместим. Огромен гардероб. Двоен гардероб — добави Илай, като тръгнаха по стълбите. — Ей тук вътре.

— Хубаво пространство, ужасни тапети.

— Говори ми.

Майк огледа стаята и погледът му се спря върху гардероба.

— Огромен звяр. — Приближи се до него и прокара пръсти през гравираната му повърхност. — Красавец. Махагон, нали?

— Така мисля.

— Имам братовчед, който се занимава с антики. Ще се подмокри от кеф, ако му попадне нещо такова. Къде ще го местим?

— Само на няколко стъпки. — Под озадачения поглед на Майк Илай сви рамене. — Ами… Зад него има преграда.

— Преграда?

— Вход към коридор.

— Брей, мамка му! — Майк размаха юмрук във въздуха и погледът му засия. — Таен коридор? Накъде води?

— Надолу към мазето според това, което са ми разказвали. Само са ми казвали. Идея си нямах. Били са коридори за прислугата — обясни той. — Притеснявали са баба ми, така че ги затворила, но този и още един в мазето само ги покрила.

— Това е страхотно. — Майк потърка ръце. — Да го преместим това копеле.

Откриха, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тъй като нямаше как да го вдигнат, а да го избутат се оказа невъзможно, застанаха първо в единия му край, а после в другия, като го побутваха с по няколко сантиметра всеки път.

— Следващия път ще си вземем кран. — Майк се изправи и раздвижи рамене.

— Как ли са го домъкнали тук, по дяволите?

— Десет мъже и една жена, която обявява, че сигурно ще изглежда по-добре на отсрещната стена. И ако кажеш на Морийн, че съм казал това, ще се закълна, че си гнусен лъжец.

— Току-що ми помогна да мръдна десеттонен гардероб. Лоялността ми е твоя завинаги. Виждаш ли тук? Това е краят на преградата. Гадният тапет малко я прикрива, но като знаеш, че е там…

Опипа около тапетния бордюр, докато не напипа механизма. Когато чу слабото изщракване, погледна Майк.

— В играта ли си?

— Шегуваш ли се? Второто ми име е Играча. Отваряй.

Илай натисна преградата, усети как поддава леко, а после се открехна на два пръста към него.

— Я се отвори — измърмори той и натисна, докато отвори напълно.

Видя тесен коридор, а после — стълби, спускащи се мрака. Инстинктивно опипа стената за ключ за осветление и се изненада, като се натъкна на такъв. Но когато го натисна, не стана нищо.

— Или тук няма ток, или няма крушка. Ще взема две фенерчета.

— И може би самун хляб. За да пускаме трохички — обясни Майк. — И голяма тояга, в случай че има плъхове. Добре де, само фенерче — поправи се, като видя студения поглед на Илай.

— Ей сега се връщам.

Взе две бири заедно с фенерчетата. Поне това можеше да направи.

— По-добре от самун хляб. — Майк взе бирата и фенерчето и освети тавана на коридора. — Няма крушка.

— Следващия път ще донеса. — Въоръжен с фенерче, Илай пристъпи в коридора. — Доста е тесен и все пак е по-широк, отколкото си го представях. Предполагам, че са имали нужда от място, за да разнасят подноси и други такива. Стълбите изглеждат здрави, обаче внимавай.

— Може да има змии, и то много опасни. Ти влез първи.

Илай се засмя и тръгна надолу.

— Съмнявам се да се натъкнем на скелета на някой мразен иконом или на последните слова на небрежна домоуправителка, издълбани на стената.

— Може да видим призрак. Достатъчно зловещо е.

И прашно, и влажно. Стълбите скърцаха под краката им, но поне нямаше плъхове, които да ги гледат с червените си очички.

Илай спря, когато светлината от фенера му се спря на друга преграда.

— Чакай да помисля. — И да се ориентирам, добави наум. — Това трябва да се пада вторият етаж. Виждаш ли тук? Трябва да излиза към спалнята на баба ми. Сигурно тук е главният коридор. Боже, като деца бихме убили, за да ги отворим. Можех да се промъкна, да изскоча и да изкарам ангелите на сестра си.

— И точно това е била причината баба ти да запечата вратите.

— Аха.

— Мислиш отново да ги отвориш?

— Аха. Няма причина за това, но да.

— Това, че е яко, е достатъчна причина.

Продължиха по коридора, слизаха надолу, завиваха.

От скицата, която беше запомнил, Илай отсъди, че вратите някога се бяха отваряли на стратегически места из къщата, в гостните, кухнята, дневната, вестибюла и някъде в дебрите на мазето.

— По дяволите. Първо трябваше да преместим стелажите, които затварят другата стена.

Обаче намери лоста и издърпа вратата към себе си, така че двамата с Майк се озоваха срещу стари буркани и ръждясали инструменти, зад които видяха мазето.

— Трябва да отвориш отново тези коридори, човече. Помисли си за партитата за Хелоуин.

Илай обаче мислеше за нещо друго.

— Мога да го вкарам тук — измърмори той.

— А?

— Оня задник, дето влезе и копа тук долу. Трябва да помисля за това.

— Вмъкваш се тук и го примамваш вътре. Класически капан — съгласи се Майк. — И после какво?

— Мисля за това.

Затвори вратата, закле се да премести стелажите и да измисли план.

— Кажи ми. Нямам нищо против да участвам в залавянето на оня. Морийн все още е наплашена — обясни Майк, като тръгнаха обратно нагоре. — Не знам дали ще се успокои, докато не го заловят, особено след като всички смятат, че е същият, дето пречука детектива. Логично е.

— Да, така е.

— А когато разбра, че оня изрод е подхвърлил пистолета в къщата на Абра, съвсем се наплаши.

— Не мога да я виня, че… Какво? Какъв пистолет? Какви ги говориш?

— Пистолетът, дето Абра откри в… О. — Майк потрепери и пъхна ръце в джобовете. — Ами, по дяволите, тя не ти е казала.

— Не, не ми е казала. Но ти ще го направиш.

— Донеси ми още една бира и ще си кажа.