Норт Хемптън Днешни дни: Денят на Свети Валентин

Глава 26 Неочаквани удари

Хъдсън вдигна една малка розова рокличка с балетна пачка от тюл, за да я покаже на Ингрид. Върху горната й част имаше картинка с малко прасенце, което прави пирует с островърхи обувки.

— Какво мислиш?

Светлината се отрази върху стъклата на очилата му, с рамки от черупка на костенурка.

— О, Табита нямаше ли да има момче? — каза тя.

Измъкнаха се от работа в обедната почивка, защото бяха решили да отидат на пазар и да купят подарък за бебето на Табита от близкия бутик „Тейтър Тотс“.

— И какво от това? — каза тъжно Хъдсън и сложи малката рокличка обратно. — Защо да няма и момиче? Това е толкова сладко!

Както винаги, Хъдсън беше облечен безупречно. Само той можеше да направи така, че едно сако с дебело райе да изглежда тънко и елегантно. Но днес у него имаше нещо различно. Преди няколко месеца най-накрая беше успял да накара майка си, госпожа Рафърти, с която отношенията им от много време бяха доста студени, да намери сили в себе си да приеме неговия приятел и да се срещне с тях. Макар че темите за политика бяха избягвани, в един момент тя и Скот така се увлякоха да дискутират, че Хъдсън се почувства излишен. А той обикновено повдигаше темата за политика само за да създаде малко напрежение помежду им.

Ингрид грабна малкото туту.

— Да я вземем! Защо не? Тоест, мисля, че бебетата са си бебета. Не можеш ли просто да ги облечеш, както ти искаш? Те са като кукли! Нали?

— Е, не точно. Остави я обратно, Ингрид! — каза Хъдсън и сега в тона му звучеше гласът на разума. — Ако той иска да носи розово туту, това ще бъде негово решение, когато стане готов да го вземе.

Тя въздъхна, върна тутуто обратно на рафта и продължи да разглежда другите бебешки дрешки.

— Не зная — каза Хъдсън с копнеж, — всичко това не те ли кара да се чувстваш като…

Тя се обърна към него и го погледна с ужас в очите.

— Като какво? Като че ли аз ще имам бебе?

— Да!

Тя сви рамене. Никога не беше мислила за това.

— Да, и аз се чувствам така! — Той отново започна да разглежда рафтовете, а пръстите му се движеха бързо и умело. — Само те проверявах. — Вдигна нещо, което приличаше на малки кожени панталонки, но бяха изработени от зелен хавлиен плат. — Трябва да признаеш, че тези са изключително сладки и че пазаруването на бебешки дрешки е много забавно.

Тя погледна подозрително към него, но продължи:

— Искам да поговоря с теб за нещо.

Хъдсън изцъка с език.

— Знаех си, че нещо не е наред и ме държиш в пълно неведение. Беше разсеяна днес и то не в добрия смисъл на думата. Познавам този поглед. Какво става?

— Попаднах на тях в новото кафене — Мат, Маги и майка й, Мариза. Неговата бивша приятелка. Те изглеждаха толкова щастливи заедно! Мариза е поразяваща. Прилича на италианска филмова звезда и се държи като такава.

— Зная какво имаш предвид, затова спри дотук! — предупреди я Хъдсън, като я хвана за ръката. — На първо място всички имена започват с „М“, нали? Напълно идиотско! И второ, Мат избра теб, не София Лорен. Ако искаше, досега да се е оженил за нея. Но той не го е направил. Причината да се държат интимно е не само че имат общо минало, а защото освен това имат дете — затова са приятели. И приятели е важната дума тук.

— Приятели.

— Хората трябва да бъдат такива, ако искат да са добри родители, а и доколкото разбрах от думите ти, хлапето е страхотно, нали така? Добре, това означава, че родителите й са достатъчно зрели за това.

— Предполагам.

— Няма за какво да се притесняваш.

— Добре — мрачно се съгласи тя. Макар съветите на Хъдсън да бяха верни, нейните съмнения не изчезваха.

Междувременно стигнаха до касата с пълни ръце. Незнайно защо бяха взели и тутуто, както и кожените панталонки, халат с качулка на хипопотам, една модерна плюшена играчка, която се очакваше да създава добро настроение на бебето, и още различни други неща, които според тях бяха изключително необходими.

Навън духаше хладен бриз и по тротоарите беше навял сняг. Двамата се движеха от слънчевата страна на улицата. Хъдсън предложи да изпият по един коктейл след лудото пазаруване, което го беше накарало да ожаднее. Ингрид му напомни, че трябва да се връщат на работа, защото нямаха богати работодатели. Освен това, трябваше да помислят и какво е необходимо за къпането на едно бебе.

— Говорим само за бебета, домакини и брак — каза Хъдсън, докато самодоволно вървеше до нея. — Забравих да ти кажа, че аз и Скот решихме да опитаме това с възела.

Ингрид спря на средата на тротоара.

— Сега ти ми кажи! Аз ли съм само тази, която крие информация?

— Добре де, засега само го обмисляме. В Ню Йорк това е законно. Мислехме да отидем за един уикенд до там, в хотел Ганзвурт в област Мийтпакинг — след Сити Хол, разбира се. Въпреки че чух, че в Бруклин е по-добре, защото е по-малко натоварено, отколкото в Сити Хол, центърът на Манхатън. Така че…

— Не! — каза раздразнено Ингрид.

— Извинете! — каза един висок мъж, който стоеше зад Ингрид, но нито тя, нито Хъдсън го бяха чули да се приближава. Той погледна невярващо към нея.

— Какво имаш предвид под това „не“?

Бяха предизвикали малко задръстване на тесния тротоар и мъжът се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Извинете! — повтори учтиво той. Опитваше се да мине на тротоара покрай тях с всичките им пазарски торби от „Тейтър Тотс“. Но Ингрид и Хъдсън не помръднаха и не му обръщаха никакво внимание. Тя сложи ръка на кръста си и се намръщи.

— Ако ти и Скот възнамерявате да се ожените, тогава ще направите истинска сватба. Помисли най-малко за заглавията в Таймс!

Младият мъж стана нетърпелив.

— Извинете ме! — избоботи той с глас, напомнящ на гръмотевица в далечината.

Ингрид изпуфтя, обърна се и застана лице в лице с него. Хъдсън погледна нагоре, за да види мъжа, който беше висок около два метра. Носеше елегантен раиран костюм, стилно черно кашмирено палто и сако, разкопчано върху широките му гърди. Ингрид се вгледа в квадратните челюсти на лицето му; големите бледозелени очи, обградени от светли червено-кафяви мигли, вежди в същия цвят и прав нос. Сякаш я порази светкавица и почти изпусна торбите на земята.

— Ерда? — попита непознатият.

— Тор! — каза тя и сключи вежди.

— Какво става? — попита Хъдсън. — Причува ли ми се, или ти наистина го нарече Тор?

Ингрид се взираше в гиганта с буйна червеникава коса срещу себе си. Фрея й беше казала, че докато е живяла в Ийст Сайт в Ню Йорк и е държала Холидей Лаунд на Сент Марк, техният добър приятел беше отворил своя клуб в съседство. Разбира се, Фрея беше направила няколко тайни шпионски посещения на конкуренцията и докладва на Ингрид, че той е открил малък, тъмен нощен клуб до магазинчето на ъгъла — място, което човек би могъл лесно да пропусне, ако не внимава. Беше известен само на хора от елита, които искаха да будуват нощем — Падналите и Валкириите. Всяка седмица те влизаха с нова парола. „Червената врата“ имаше малка сцена, на която се изявяваха танцьори на бурлеска, духовити артисти, горещи изпълнители на хавайските танци хула-хула и дори клоун с червен нос.

— Най-горещото място в града в този момент и аз нямам предвид клуба — беше казала Фрея със самодоволна усмивка. — Трябва да видиш как жените полудяват по него!

— По-скоро не бих искала да видя точно това! — беше отговорила Ингрид.

Тор, богът на гръмотевиците!

Нейната стара любов.

Той търсеше Ерда от векове. Тя беше различна от другите богини, които се хвърляха в краката му, и колкото повече тя го отблъскваше, толкова по-упорито той я търсеше. Но Ерда знаеше за репутацията на Тор. Беше разбил много сърца сред безсмъртните и затова го държеше винаги на дистанция.

— Моя скъпа Ерда — каза той, повдигна ръката й до устните си и я целуна.

— Сега съм Ингрид — отвърна тя рязко.

— Може ли някой да ми обясни какво става? — попита Хъдсън — Някой ще ме представи ли на големия човек или това наистина е Тор? Или аз сам трябва да го направя?

Ингрид успя най-накрая да си поеме дъх. Обърна се към Хъдсън и го погледна разтревожена.

— Съжалявам — и направи безпомощен жест с ръце, — това е…

— Трой Оувърбрук — каза червенокосият гигант и с очарователна усмивка протегна ръка.

Лицето на Хъдсън засия, когато си стиснаха ръцете. Беше очевидно, че вече е попаднал под влиянието на магията на бога.

— Хъдсън Рафърти. Всеки приятел на Ингрид е и мой приятел — отвърна той.

Трой наклони глава към нея.

— Имаме много неща да наваксваме, Ингрид. — Намигна й, когато произнесе името й. — Изглеждаш великолепно.

Ингрид се изкашля.

— Добре, но ние с Хъдсън трябва да се връщаме на работа. Вече закъсняваме.

— Кога мога да те видя пак? Ще остана тук, в Норт Хемптън, до края на зимата. Да пием кафе някой път? — предложи Трой и се облегна предизвикателно на стената, като се опита да изглежда срамежлив, гледайки към маратонките си. — Знаеш, че скоро идва денят на Свети Валентин.

— Аз работя в местната библиотека — каза тя безразлично. — Ела и си вземи няколко книги.

Хъдсън я сръчка с лакът в ребрата.

— Не ставай глупава, Ингрид. Дай на стария си приятел телефонния си номер!

Ингрид се поколеба за момент, преди да се пресегне към чантата си и да подаде на Трой една визитка.

Той я сложи в джоба си и й намигна.

— Ще ти се обадя — обеща, преди да се разделят.

След като се отдалечи, Хъдсън започна да говори:

— Не мога да повярвам, че беше готова да избягаш от всичко това!

— Нямаш никаква идея за какво говориш, Хъдсън!

— О, така ли? — взря се той в нея.

— Трой и аз имаме история — намръщи се тя.

— Моля те, разкажи ми.

— Това е дълга и скучна история. Освен това, аз имам приятел, нали помниш?

Пресякоха улицата и се отправиха към библиотеката.

— Това е една чаша кафе! Господи! — Хъдсън се засмя. — Не съм казал иди да спиш с него. Въпреки че ако ти не го направиш, аз ще го направя!

Глава 27 Семейната тройка

— Аз ще го направя — заяви простичко Норман и се обърна към жена си. — Бяха във влака и се връщаха в Норт Хемптън. — Ще направя това, което оракулът каза, и ще върна Фрея.

Джоана изненадано погледна към съпруга си. След това поклати глава и се намръщи.

— Категорично не! — отвърна тя и сложи глава на рамото му. — Трябва да има нещо друго, което бихме могли да направим.

— Няма! — каза меко Норман и я придърпа към себе си. Тя остави темата засега.

Бяха минали покрай Патчоуг, който се намираше почти на половината път от Ню Йорк до Монтоук, откъдето Ингрид щеше да ги вземе. Колата на Норман се беше развалила в града. Това пътуване беше нещо, което старият Олдсмобил не можа да издържи.

Погледна навън към хълмовете, покрити със скреж и летните хамбари. Гледката му напомни за пясъка и брега на любимия му океан. Свали очилата от главата си и ги сложи на очите. Чувстваше как водата го придърпва, но силата й отслабваше като забавящ се пулс. Жена му вече беше заспала с глава на гърдите му и той не смееше да мръдне дори на сантиметър, въпреки че мускулите му започнаха да се схващат. Вместо това, стоеше неподвижно и се вслушваше в ритмичното тракане на колелата на влака. Малки моменти като този го караха да се чувства щастлив. Беше тук с Джо.

Мислеше за Фрея, която беше хваната в капан в селището Салем и си спомни онези ужасни дни. Преди лова на вещици той и Джоана живееха щастливо като Валкирии сред смъртните. Съблюдаваха правилата на Белия Съвет. Внимаваха да не се намесват и пазеха способностите си в тайна. Той работеше като рибар, а Джоана — като акушерка. Но в крайна сметка, неговите момичета му бяха отнети — Ингрид със способностите си да лекува, а Фрея с таланта си да приготвя отвари от билки.

Ловът на вещици достигна връхната си точка, когато обвиняващите момичета започнаха да назовават имена на хора извън селището — хора, които дори не познаваха, но бяха чули родителите си да говорят лоши неща за тях. След това дойде шерифът и отведе Фрея и Ингрид. Норман не можеше да направи нищо, за да спре това, въпреки че Джоана го умоляваше. Белият Съвет не позволяваше никаква намеса. Най-вероятно Ингрид и Фрея щяха да се върнат при тях. В крайна сметка, те бяха безсмъртни. Ако оставеха нещата така, Джоана щеше отново да им даде живот.

Фрея и Ингрид Бошан бяха доведени в една специална зала в съда, за да присъстват на процеса срещу тях. Бяха обвинени, че са вещици. Двамата с Джоана наблюдаваха обесването на дъщерите си в Галоус Хил. Джоана не можеше да му прости, че не им помогна да се спасят, че беше следвал стриктно правилата на Белия Съвет и го изхвърли от живота си. В крайна сметка, след известно време му прости и му разреши да се върне обратно. Сега и двамата преживяваха същата болка отново, но този път той нямаше да се провали. Той щеше да бъде този, който ще изпълни инструкциите на Оракула. И щеше да се справи, без да обърка нищо този път. Дължеше й го след всичко, което се беше случило между тях.

Влакът спря и жена му се размърда. Норман сложи ръка на главата й, прокара длан по дългите й коси, наблюдавайки пътниците, които слизаха. Видя една група младежи от Ню Йорк, които търсеха тихо и романтично място за прекарване на уикенда през зимата в Норт Хемптън. Вратите на влака се затвориха. Той се обърна към прозореца и се загледа в поредния крайбрежен град, който подминаваха на фона на синьото небе.

— Татко? — чу се изненадан глас.

Норман погледна нагоре. Великолепният му син стоеше над него с разрошена коса и раница, преметната през рамото.

— Фреди! Какво правиш тук? Каква голяма изненада! — шепнешком каза той. — Майка ти спи и не мога да мръдна.

— Не, не спя! — каза Джоана и вдигна главата си, прозявайки се. Махна косата, която беше паднала върху лицето й.

— Детето ми!

— Мамо!

Джоана се взираше в сина си със сънлива усмивка.

— Ето това е приятна изненада!

Двамата с Норман се разсмяха, докато ставаха от местата си. Джоана го прегърна, а Норман грабна раницата му.

— Хайде, ела да седнеш при нас. Нека да ти помогна с багажа. — Намести раницата в отделението над главите им и прегърна сина си.

— Може ли да бъда в средата? — попита Фреди.

— А къде другаде? — Джоана седна и потупа мястото до себе си, като се приближи към прозореца. Фреди се сгуши до нея.

— О, скъпи мой, толкова се радвам да те видя! — И тя започна да го целува и прегръща, суетейки се около него. И за първи път Фреди нямаше нищо против. — Какво правиш тук? Къде е Герт?

Норман беше забелязал, че Джоана постепенно започна да харесва Герт. И започваха да вярват, че и двамата са щастливи в дома си в Ню Хейвън.

Объркан, Норман погледна към Фреди, който гледаше надолу към ръцете си.

— Какво става?

Фреди вдигна глава и погледна към баща си.

— Можеш да ни кажеш — каза Джоана.

— Да, знам, — каза той. — Просто… това не е лесно. Герт си тръгна — въздъхна той и сложи ръце върху лицето си.

— Какво? — невярващо попита Джоана. — Защо?

— Каза, че трябва да учи.

— Е, да, студентите се нуждаят от концентрация — каза Норм, а Джоана едва не му затвори устата с поглед.

— Не сега, Норм — предупреди го тя.

Потупа сина си по рамото и погледна намръщено към съпруга си.

Норман го прегърна.

— Всичко ще бъде наред. Ще минем и през това, хлапе.

Фреди отпусна ръце и подсмръкна.

— Но предполагам, добрата новина е, че май елфите отново са надушили следата. На път са да открият тризъбеца. Или поне така казват. Кой ли може да е сигурен с тях?

Той погледна първо баща си, а после и майка си, като изучаваше лицата им.

— Какво става с вас? Изглеждате ужасно. Имам предвид… наистина уморени…

— Добре сме, Фреди — каза Норман и впи поглед в Джоана. Кимнаха си един на друг, разбрали се негласно да не споделят с него това, което бяха научили по време на пътуването си. Не трябваше да му казват какво беше казал оракулът, че трябва да се направи, за да бъде спасена Фрея.

Техният син си имаше достатъчно проблеми на главата. Решиха да пазят в тайна думите на оракула и от Ингрид, за да не се измъчва и тя.

Фреди шумно се прозя.

— Изтощен съм! — И сложи главата си на рамото на Джоана.

Норм сгъна коляното си.

— Почивай, сине. Вероятно се нуждаеш от това.

— О, да! — отвърна Фреди и затвори очи.

Всички седяха в пълно мълчание, вглъбени в мислите си и скоро Фреди заспа дълбоко, унесен от ритмичния и приспивен звук на тракащите колела на влака и от чувството на безопасност и спокойствие, че седи между родителите си.

— Направихме добро, нали? — прошепна Норман.

— Да! — каза Джоана.

Фрея все още беше в опасност и информацията, която им беше дал оракулът, им тежеше като бреме. Не можеха да я пренебрегнат. Норман не спираше да си спомня какво каза Джо след срещата с оракула и думите й продължаваха да го преследват:

„Не бих пожелала вечен живот в долния свят на никого, особено на нашата Фрея. По-скоро бих умряла аз“.

Той също.

Глава 28 Дневниците на бавачката

Светлината се промъкваше през ефирните завеси, които се издигаха на вълни над плъзгащите се врати на бараката на плажа. Фреди почувства лъчите на слънцето в лицето си и хладния морски бриз от океана. В началото си помисли, че си е вкъщи, при майка си, защото се беше върнал преди няколко седмици в Норт Хемптън. След това си спомни къде беше прекарал нощта. Усмихна се, все още със затворени очи. Скоро звуците от океана отново го унесоха. Чаршафът покриваше само част от гърба и краката му.

Малката стабилна къщичка се намираше в края на града, на пътя между къщата на неговото семейство и Острова на Гарднър, на една малка издадена към морето скала, обрасла с трева. Пясъкът беше по-скоро осеян с камъни и сив на цвят, отколкото фин и златист.

Внезапно топуркане близо до него го разбуди, секунди след като обърна главата си и започна да се унася.

— По дяволите! — чу се глас, последван от още по-силно думкане с юмруци.

Той протегна ръката си встрани към празното място до себе си. Отвори очите си, претърколи се на една страна и се протегна. Кристи му се усмихна.

— Защо проклинаш толкова рано сутрин, скъпа?

Той се изправи в леглото, за да я вижда. Разтърка очите си и примигна на светлината. Барманката от „Норт Ин“ все още беше гола и ровеше в едно чекмедже. Отпечатъците от банския й още личаха и подчертаваха стегнатото й дупе. Имаше татуировка на пасифлора между кръста и бедрото. Бързо сложи бикините си и закопча сутиена.

— Здрасти, скъпи — каза тя. Завъртя кафявата си копринена коса и я вдигна на кок. Слънчевата светлина се отразяваше в пъстрите й очи, докато примигваше към него с плътните си мигли. Както Фрея, а сега и Фреди, Кристи работеше като барманка в „Норт Ин“. След като Фрея изчезна, Сал имаше нужда от допълнителна работна ръка и Фреди се съгласи да помага. Още през първия си работен ден, той започна да преследва горещата самотна майка.

В крайна сметка, Герт го беше напуснала, въпреки всичките му опити да оправи нещата между тях. След два месеца непрестанни обаждания и електронни съобщения Герт все още отказваше да му отговаря и Фреди започна да се чувства като натрапник. Дори му беше изпратила съобщение с текст:

„Спри с това. Ти и аз засега сме скитници.“

Скитници? После разбра, че има предвид, че засега са разделени. Изпрати й въпрос:

„За колко?“

Герт отново не отговори.

Написа й:

„Така да бъде!“

И след три дни опити да остане спокоен реши, че това е последното съобщение, което й изпраща. Не можеше да повярва колко незряло се държаха и двамата. Щом беше „скитник“, така да бъде.

Не беше такъв човек, който да заблуждава; добре де, очите му действително шареха насам-натам, но поне се беше опитал, нали? Положи всички усилия бракът им да потръгне, но Герт го напусна. Какво трябваше да направи? Да стои сам? Та той беше сам от пет хиляди години!

Кристи беше красива и беше склонна да показва прелестите си, което веднага привлече вниманието му. В началото устояваше на чара му, което го караше да я иска още по-отчаяно. Тя беше на тридесет и шест години, а той едва беше достигнал възрастта, когато му беше разрешено да пие, а още по-малко беше готов да бъде с жена, която има две деца.

— Аз съм петнадесет години по-възрастна от теб, Фреди! — каза тя.

Той нямаше смелостта да й каже, че е всъщност хиляди години по-стар от нея.

Освен това беше добавила, че той всъщност не е неин тип.

— Но аз съм тип на всички — спореше Фреди. Опитваше се да създаде приятелски отношения с нея, докато приготвяха питиетата зад бара. През повечето време тя се шегуваше с него и беше упорита в отказите си — отблъскваше ухажването му, а това я правеше още по-привлекателна.

Една вечер в склада той обви с ръка тънкия й кръст.

— Слушай! Ти си мил и сладък, Фреди, но не мога. Имам деца. Максим и Хана. Не мога да си позволя увлечения за една нощ, а освен това с теб работим заедно.

Той я пусна и се извини, че е стигнал толкова далеч.

Погледнаха се с разбиране, а в крайна сметка беше денят на Свети Валентин.

— Любов? — подразни я той, когато устните им се разделиха.

И ето, той вече имаше среща със самотната майка на две деца. Опитваше се да не мисли за Герт, а и харесваше Кристи. Тя беше красива и не беше глупава. Имаше лице във формата на сърце, плътни и сочни устни, които бяха меки и сладки, когато ги целуваше. Правеха хубав секс, но малко забързано, като обезумели. Предполагаше, че това е естествено, когато наоколо има деца, които надничат любопитно.

Протегна ръка към нея и я повика с пръст, подканвайки я да се върне обратно в леглото. Тя отиде до гардероба, погледна го през рамо и се усмихна.

— Не мога! Закъснявам. — Свали една рокля от закачалката и я облече набързо. Стоеше й прекрасно, като подчертаваше формите на тялото й. Не беше нито много тясна, нито прекалено широка.

Фреди разтърка очите си и се изправи в леглото.

— Колко е часът?

Той взе телефона си от шкафчето до леглото и сам си отговори на въпроса. В същото време телефонът на Кристи изписука. Беше шест сутринта.

— Добре, това е спешно съобщение — каза Кристи.

— Какво значи това? Че трябва бързо да тръгваш?

Тя наклони глава и изглеждаше разсеяна.

— Знаеш каква е работата ми. Мястото, където ходя през повечето дни. Но, слушай, имам нужда от услуга.

Фреди повдигна вежди и се обърна в леглото, поглеждайки към празното място до себе си. Не се предаваше.

Кристи не обърна внимание на сигналите му.

— Бавачката се обади снощи, че е болна и сега нейният баща, който беше обещал да вземе децата днес, ми писа, че няма да може. Имам нужда от помощта ти. Грижи се за тях само за днес. Макс има тренировка за Малката Лига, а Хана е на балет. — Тя хвърли дрехите му към него и сладко му се усмихна. — Хайде, скъпи! Те са добри деца, нали? А ти нямаш какво да правиш цял ден, преди да отидеш на работа довечера.

Фреди въздъхна. Те бяха добри деца.

— Благодаря ти, любов моя — каза тя и го целуна.

Той стана от леглото и започна да се облича.

— Не се притеснявай, лесно е. Ще ти напиша инструкциите и можеш да ползваш колата ми. Аз ще взема другата. Трябва само да ги закараш и после да ги вземеш навреме. Увери се, че са яли. Качествена храна, а не боклуци. — Спря да говори и се усмихна. След това се приближи към него, облегна се и му даде една дълга целувка. — Те наистина те харесват, Фреди. О, и Макс е вегетарианец, но Хана не е. Опитай се да го запомниш.

В този момент седемгодишната дъщеря на Кристи, Хана, нададе вой, който се чуваше из цялата къща.

— Бързо! — каза Кристи, движейки се към стъклената плъзгаща се врата. — Тръгвай! Върни се по-късно и им кажи, че за днес ти официално си тяхната бавачка.

— Бавачка? — повтори Фреди, грабна обувките си и излезе навън. Беше студено и той трепереше, докато се обуваше. Децата обикновено го наричаха „Приятелят на мама“. Щеше да се престори, че идва точно сега, само и само да влезе обратно през плъзгащите се врати.

Чу малкото момиченце да влиза в спалнята и да вика през сълзи.

— Мамо, мамо, Макс скри Флопи. Не мога да го намеря! Каза, че Флопи е миризлив и че аз съм твърде голяма за него.

Фреди почука на стъклото.

— О, виж кой е там! — каза Кристи. — Фреди вече е тук! Той е новата ви бавачка. Трябва да е дошъл от плажа. Ще ти помогне да намерите Флопи.

Тя отвори вратата и Фреди влезе, усмихвайки се сънено.

Хана се хвана за крака на майка си, гледайки към него с влажни широко отворени очи и умоляващ поглед. Кристи я погали по меката светлокафява коса.

— Флопи! — извика Хана отново. Малкото момиче се взираше във Фреди и плачеше, хълцаше, а малката й брадичка потреперваше.

Синът на Кристи Макс се втурна в стаята и се хвърли на леглото.

— Здравей, тигре! — каза Фреди. Не трябваше ли така да се обръща към малки момчета? Или „тигре“, или „шампионе“. Предпочете „тигре“. Пасваше му повече, защото Макс беше истински ужас.

— Какво прави той тук? — Макс беше коленичил и сложил юмруци на матрака. Косата му беше разрошена. Приличаше на косата на майка му. Лицето му беше загоряло, бузите по-розовели, а върхът на носа му се беше обелил. Носеше кръгли очила със сини рамки, които правеха кафявите му очи да изглеждат още по-големи.

Фреди разроши косата си.

— Ще прекарате деня с мен, тигре.

— Не го наричай така, името му е Макс — каза Хана, докато все още висеше на крака на майка си като маймунка, сключила глезени около него. Кристи взе чантата и ключовете си.

— Деца, ще бъдете мили с Фреди днес, нали?

Те му направиха по една гримаса, преди да избягат от стаята.

Точно когато Фреди се беше отървал от малките елфи, се оказа пазач на две малки хлапета. Чудеше се кое беше по-добре — малки елфи или смъртни деца, които плачат, хълцат и задават непрестанно въпроси. А, да, добре. Нали той искаше да става баща? Понякога получаваш това, което си пожелаваш.

Когато влезе във всекидневната, Хана стоеше и го чакаше и двамата започнаха да търсят Флопи.

Глава 29 Приятелят ми се върна

Едно от колелата на количката се беше разместило. „Трябва да я поправя“ — мислеше си Ингрид, докато я буташе между рафтовете с книги. Можеше да помоли Хъдсън, но той имаше точно толкова познания по механика, колкото и тя. Табита, чийто корем изглеждаше като дирижабъл, едва можеше да се наведе. Звукът от скърцащото колело отекваше в тихата библиотека.

Трой Оувърбрук се беше обадил още същия ден, когато Ингрид и Хъдсън го срещнаха случайно на тротоара. След това се обади отново и после пак, докато най-накрая тя се съгласи да се срещнат за по едно кафе. Трой дори настоя да я вземе от библиотеката. Тя намери една ниша под прозореца към морето и бутна количката там. Беше почти шест часа вечерта. Чувстваше се добре в тихата библиотека, където единственият шум идваше от бръмченето на климатика.

Постави „Великият Гетсби“ на мястото му на рафта в секция „Ф“ и почувства как една ръка внезапно обгърна кръста й. И това я накара да подскочи изненадано.

Зад нея стоеше Мат в ежедневното си цивилно облекло — бяла риза и тъмни панталони, и й се усмихваше.

— Какво правиш тук? — Съжали за думите си още в момента, в който зададе въпроса.

Той се вгледа в нея внимателно и повдигна глава.

— Какво имаш предвид? Просто се отбих. Понякога правя така, нали? Това лошо ли е?

Тя намести очилата си, като ги постави малко по-напред върху носа си.

— Не, не, всичко е наред! — малко пресилено поклати глава.

— Радвам се да те видя! — усмихна му се тя и приближи към него, повдигайки се на пръсти, за да го прегърне.

Мат стоеше малко схванато, протегна ръце, сякаш за момент не знаеше какво да прави с тях, и след това я прегърна.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той.

Тя внезапно изпита чувство на вина, мислейки за Трой, въпреки че това беше една обикновена уговорка за кафе. За да се реваншира, тя стъпи върху обувките му, повдигна се и го целуна по устните.

— Защо вие двамата не си вземете стая? — дразнеше ги Хъдсън от последното бюро, където седяха той и Табита. Табита ги поздрави, прозявайки се, а после се прозя и Хъдсън. Липсата на работа и топлината от климатика явно правеха всички сънливи.

Мат я прегърна и промърмори:

— Ммм, така е по-добре.

Хъдсън се прокашля.

— Ингрид, Трой е тук.

Мат я освободи от прегръдката си и погледна объркано към нея.

— Кой е Трой — промърмори той, точно когато Трой се появи. Едрият червенокос мъж сякаш изсмукваше целия въздух в стаята. Дори бременната Табита го гледаше влюбено.

Ингрид местеше поглед между двамата мъже, стоящи пред нея.

— Здравей, Трой! Това е Мат, Матю Нобъл и е детектив. Всъщност той е детективът в нашия малък град — каза тя като се заигра с думата. — И, Мат, това е Трой Оувърбрук, стар приятел от миналото. Познаваме се, откакто бяхме… деца… Трой и аз играехме заедно…

Мат кимна.

— Здравей, Трой! Как върви? — каза той и подаде ръката си.

— Здравей, Мат! — отвърна Трой.

Те се здрависаха и Мат сложи ръката си на рамото на Ингрид.

— Идваш на гости? И ще останеш за малко в града, така ли? — попита той любопитно, дори дружелюбно.

Трой се поколеба.

— Ами… да. Мисля, че може и така да се каже — кимна той накрая.

— Трябва да излезем заедно за по едно питие някоя вечер. В „Норт Ин“ е винаги страхотно — каза Мат.

Ингрид сложи ръка на рамото му, докато сърцето й биеше ускорено.

— Всъщност, скъпи, ние с Трой имахме планове да излезем на кафе сега… и да си припомним миналото.

Мат се усмихна болезнено.

— Фантастично! — каза той. — Забавлявайте се, скъпа — и я шляпна отзад.

Ингрид беше твърде изненадана, за да реагира.

Скъпа? Мат никога не я беше наричал така преди.

— Страхотно — отвърна Трой и вдигна глава.

Мат я целуна за довиждане. Една целувка, която изглежда щеше да продължи вечно и я остави леко замаяна. Когато я пусна, той я огледа похотливо и Ингрид се притесни, че отново щеше да я шляпне отзад.

— До по-късно — изрече той.

Мат си тръгна, а Ингрид и Трой останаха сами със счупената количка. Тя я избута до най-близкия рафт с книги.

— Имаш ли нужда от помощ с това? — попита Трой и се наведе, за да оправи колелото. Вдигна поглед към нея и я попита:

— Значи това е новият ти приятел? — прошепна той.

— Млъкни! — предупреди го Ингрид. — Нито дума повече.

Трой завъртя колелото като специалист и го постави на мястото му.

— Само един въпрос. Смъртен ли е?

— Ух — въздъхна Ингрид — виж, той знае за мен.

— Аз не се притеснявам за него. Тревожа се за теб. Знаеш какво значи „смъртен“…

Означаваше, че тя щеше да надживее Мат и това щеше да разбие сърцето й. Да, много добре знаеше какво означава това. Може би Трой имаше право да я пита за избора й на партньор.

Отвън, зад прозореца на кафенето, небето се оцветяваше в розово и оранжево, докато слънцето залязваше и се скриваше зад вълните. Когато Ингрид погледна към часовника, с изненада установи колко е късно. На плажа една двойка наблюдаваше залеза, докато няколко човека се разхождаха по брега заедно с кучетата си.

Разказа му с треперещ глас какво се беше случило с Фрея. Отсреща Трой внимателно я наблюдаваше над чашата с капучино и скъсаните пакетчета захар. Очите му блестяха, сякаш той преживяваше същото. Около устните му трепкаше мускулче, когато той протегна ръка и хвана нейната…

Беше забравила колко силно е присъствието на Тор. Не трябваше да се извинява или да му обяснява. Той я разбираше, защото беше като нея.

— Изглежда, че порталите на времето са се затворили — продължи тя. — Не можем да преминаваме през тях. Нашите сили са…

— … неефективни — довърши той.

— Нещо повече, те изчезват — поясни тя с тъга.

— Мина ми през ума, че може би се превръщам в смъртен.

— О, боже! — възкликна Ингрид и двамата се разсмяха.

Разказа му какво беше открила при своите проучвания за историята на Салем — действията на момичетата обвинителки удивително приличаха на описанията в памфлета.

— Не мислиш, че съм луда, нали? Да си мисля, че може би момичетата са направили това, за да се спасят от ежедневните си задължения и да се отнасят с тях като… със знаменитости.

— Хората са правели и по-големи неща за по-малко — съгласи се Трой. — Звучи доста правдоподобно да са направили всичко това заради тежкия си живот. Защо не?

Ингрид кимна доволна, че той беше съгласен с нея.

— Освен това, тук идва и ролята на Пътнам. По време на процеса той е направил една папка с досиета на всички, които са се оплаквали от „вещици“. Толкова много мразеше своя полубрат, че Джоузеф Пътнам беше винаги нащрек и държеше коня си оседлан постоянно по време на лова на вещици, за да е готов да изчезне от града в мига, в който някой го обвинеше. Всъщност Джоузеф беше един от малцината в града, които публично негодуваха срещу съдебните процеси.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя се намръщи.

— В момента, в който момичетата са започнали да се държат странно и да имат припадъци, Томас Пътнам е усетил, че може да се възползва от ситуацията, за да обвини и елиминира част от враговете си. Вероятно е щял да се добере и до Джоузеф, ако нещата не са излезли извън контрола му.

Глава 30 Цената на признанието, част първа

Тайлър Алварес седеше на един стол в кухнята на Джоана, концентриран върху тортата пред себе си. Той се взираше в желираните плодове: една ягода, парченце киви, половинка кайсия и много боровинки, натрупани върху перфектно кръглия блат.

— Ти ли го направи, Джо? — попита петгодишният син на домашната й помощничка Грациела. Гледаше я с широко отворени, любопитни кафяви очи. Лицето му беше загоряло, а бузките — порозовели.

Джоана погледна към него от кухненската маса.

— Всъщност, купих я от пекарната, която откриха наскоро.

Беше ходила на пазар и подреждаше розите в една висока ваза. Режеше стеблата им и махаше бодлите и листата, преди да ги постави вътре. Харесваше й, когато Грациела и синът й бяха при нея. Къщата изглеждаше по-уютна и по-спокойна. Грациела миеше съдовете на кухненската мивка.

— Спря да печеш пайове, Джо. И това ни липсва много!

— Зная — отвърна замислено Джоана. — Но наистина нямам време.

Което си беше лъжа. Е, не напълно, но тя беше спряла да приготвя печива, защото беше загубила дарбата си. Беше жалко да открие, че след като магическите й способности бяха изчезнали, тя всъщност нямаше никакъв природен талант да пече пайове. Можеше само да поставя украса върху готовите хлябове и сладкиши.

Тайлър завъртя вилицата в ръката си.

— Изглежда вкусно — изрече той.

Джоана се разсмя, докато режеше стеблата на розите.

Грациела се обърна и се облегна на мивката с потно чело. Тя вдигна ръката си в гумената ръкавица и го избърса с китката си.

— Има нещо, за което искам да поговорим, Джо!

— Знаеш, че можеш да говориш за всичко с мен, Грациела — отговори тя.

— Става дума за знаеш кого — каза Грациела и кимна с глава по посока на Тайлър, докато той ровеше в тортата си и облизваше устни.

— Става дума за мен — пророни Тайлър и сложи още една пълна лъжица в устата си.

Джоана искрено се засмя, но после видя, че Грациела беше на път да се разплаче.

— О, Грациела! — втурна се тя към нея. — Нека да си поговорим двете, докато Тайлър изяде всичко това. Може ли да ни оставиш за малко, скъпи?

Той звучно пусна вилицата в чинията си.

— Мога ли да си поиграя с Оскар, когато съм готов?

— Разбира се — каза Джоана. — Той е горе, в стаята на Ингрид, само не го пускай да излиза навън.

— Обещавам! — каза Тайлър. Беше умно момче. Не беше казал и дума за грифона й, нито за това, че Джоана можеше да съживява войниците му. Е, сега вече не притежаваше тези способности да прави подобни неща, но можеше поне да успокои Грациела.

Жената махна ръкавиците и престилката си и Джоана я поведе към всекидневната, където двете се настаниха на дивана.

— Бяхте толкова мила с мен и семейството ми, Мис Джоана, че наистина ми е неудобно да моля за още нещо. Просто… — заекна тя.

— О, я стига Грациела! Просто ми кажи — окуражи я Джоана и я потупа по коляното.

Грациела само кимна и продължи. Повтори отново колко щедра е била Джоана към тях, когато е уредила детската градина на Тайлър.

— Но сега той трябва да влезе в училище, а общественото е ужасно. Приятелката ми, Сесилия, ми каза, че имало много побойници там, а както знаеш, Тайлър не прилича на тези деца. Твърде умен е за възрастта си и приема всичко доста навътре. Много се притеснявам, че децата ще му се подиграват.

— Ох! Кога ще спрат всички тези побоища! — отвърна Джоана. — Четем за тях във вестниците през цялото време. — Тя осъзна, че около всичките проблеми, свързани с изчезването на Фрея, беше забравила обещанието си да направи нещо за Тайлър при започване на училище през септември. В никакъв случай нямаше да го остави да бъде обект на побой и подигравки. Трябваше да бъде с деца, които са толкова специални, колкото и той, и с преподаватели, които ще развият природната му интелигентност.

— Разбира се, че ще направим нещо за това. Тайлър няма да се запише в такова училище през есента, така че не се притеснявай!

Грациела издуха носа си, избърса очите си и подсмръкна, когато се прегърнаха.

Джоана не беше богата, но имаше спестени пари за спешни случаи като този. Тя се качи горе и се обади на Норм, за да му каже да спре покупката на новата кола. Наистина ли имаха нужда от втора? След това го помоли да провери за добри частни училища в региона.



На следващия ден Джоана и Тайлър пътуваха към първата си уговорена среща в едно от най-престижните местни основни училища. Беше препоръчано от група хора, които се занимаваха с изкуство в Хемптън. Норман имаше приятел — художник и успешен артист, чието шоу доста често печелеше възторжени отзиви в Ню Йорк Таймс и който съответно пишеше за Ню Йорк Таймс. Норман беше задействал някои връзки, за да осигури това интервю за Джоана и Тайлър.

Тя спря колата на паркинга, който беше заграден с добре поддържан жив плет.

— Изглежда добре — отбеляза тя и си намери място за паркиране.

Хвана ръката на Тайлър и двамата се отправиха към едно поле, което приличаше на футболно игрище. Навън беше студено, но в центъра на игрището седяха група малки момичета и момчета и носеха криле върху дебелите си палта. В центъра на кръга стоеше една жена с дълги розови коси и виолетово палто, върху което имаше по-големи крила. В едната си ръка тя държеше книга и жестикулираше срещу децата, които внимателно я наблюдаваха.

— Това изглежда забавно! — обърна се тя към Тайлър, макар че беше малко скептична.

Жената с розовата коса и децата им помахаха, когато двамата минаха покрай тях, за да стигнат до самата сграда. Един мъж с разрошена коса и неоформена брада, облечен в бяло, ги очакваше на входа. Джоана се почувства така, все едно се беше върнала в 70-те и се запита дали порталите не се бяха отворили.

— Мистър Рейнбоу? — попита тя.

— Просто Рейнбоу — усмихна се той и продължи, след като се здрависаха. — Тук няма никакви формалности.

— Радвам се! Аз съм Джоана Бошан, а това е Тайлър — момчето, за което говорихме.

Рейнбоу клекна, за да е на нивото на очите на Тайлър.

— Здравей, Тайлър — каза той и разроши къдриците му.

— Здрасти — отговори Тайлър, а след това погледна надолу към краката си и ритна цимента, стреснат от прекалено дружелюбното отношение на този човек.

— Заповядайте! Да влезем в една от залите, за да видите как протича един час.

Джоана и Тайлър последваха Рейнбоу вътре. Рисунки на деца бяха окачени по стените. Училището беше просторно, изпълнено с много слънчева светлина и чист въздух. Минаха през вратите на фоайето и продължиха надолу по стълбите, откъдето се чуваше весела испанска музика.

— Какво е това? — попита тя.

— Децата са в час по „раздвижване“ в момента. — Рейнбоу отвори една врата към просторна стая със светли подове, където момчетата и момичетата се движеха без посока. Някои се въртяха в кръг, други се отправяха към ъглите и всички изглеждаха така, сякаш нямаха никакво чувство за посока.

— Раздвижване?

— В другите училища това се нарича „физическа подготовка“ — обясни той. — Искаш ли да танцуваш, Тайлър?

Тайлър поклати отрицателно глава и после пак се вторачи в пода.

— Няма проблем. Има време за това. Но ако ритъмът и настроението те завладеят…

— Можете ли да ми дадете информация за учебната програма? — попита Джоана.

Рейнбоу й се усмихна приветливо.

— Това е експериментално училище. За „раздвижването“ трябва да водим учениците в гимнастическия салон и да ги провокираме да създават свои собствени игри с топка. Обичаме нашите ученици да се чувстват свободни, да изразяват себе си, за да покажат своя пълен потенциал.

— Дори и когато навън е студено?

— Какво е времето, все пак? — усмихна се Рейнбоу.

Джоана се опита да си придаде сериозно изражение, докато Тайлър направи едно бързо брейк движение до нея.

— Това е фантастично! — каза Рейнбоу. — Продължавай, Тайлър!

Тайлър спря веднага, но продължи да гледа танцуващите деца.

Джоана изрази своите притеснения за сбиванията в училище, а Рейнбоу я увери, че при тях това го няма — досега са нямали нито един такъв инцидент. Училището възпитаваше своите ученици в пацифизъм. Часовете се провеждаха импровизирано, като понякога самите ученици определяха тона и начина на провеждането им. Нямаше учебници, домашни работи или учебни планове. Персоналът вярваше, че създават нещо ново, революционно и съзидателно и го въвеждаха в процеса на работа и обучение. Мотото на мисията беше „Свобода в обучението. Обучение в свободата.“

Кухнята беше вегетарианска и храната се приготвяше само с местни органични продукти. Кой би искал детето му да яде вредни храни? Рейнбоу щастливо изреждаше имената на богати, влиятелни и известни родители, които бяха отделили време и пари (о, много пари!), за да помогнат училището днес да изглежда по този начин.

Колкото повече Джоана научаваше за училището, толкова повече ставаше по-предпазлива и започваше да се съмнява, че Тайлър щеше да научи нещо тук. Представяше си часовете като пълен хаос. Децата се нуждаеха от дисциплина и методика на обучението. Трябваше да имат книги.

Музиката се смени. Сега се чуваше красив оперен мъжки глас. Децата се движеха наоколо и махаха с ръце, сякаш се носеха по течението, имитирайки движенията на младата жена, която ги водеше.

— Добре, ако няма книги, как децата се научават да четат? — попита тя. — Или те не могат да четат?

— О, могат! Могат! — отговори Рейнбоу. — По някакъв начин те го правят — обясни й той с ведра усмивка.

— Какво ще стане, когато отидат в гимназия? Няма ли промяната да предизвика шок у тях? Там е доста по-различно.

Рейнбоу отново й се усмихна широко.

— Не съм казал, че след това няма да се сблъскат с различни предизвикателства.

Джоана въздъхна. Е, добре! Поне нямаше да има побойници, а и Рейнбоу каза, че те се научават да четат по някакъв начин.

— Докога трябва да подадем молба? — попита тя.

Ведрата усмивка от лицето му изчезна.

— Не сте подали молба за кандидатстване?

— Не.

Рейнбоу поклати глава със съжаление.

— Толкова много съжалявам. Срокът за подаване на молбите беше до края на миналата година. Имаме само шестнадесет места и стотици семейства, които са кандидатствали. Наистина много съжалявам!

И тогава Джоана разбра, че малкото училище, което не разполагаше с учебници, учебни планове и истинска физическа подготовка, притежаваше едно-единствено нещо — огромен престиж, а това беше от изключително значение за Норт Хемптън.

Глава 31 Текила по залез

Облегнат на касовия апарат, облечен в карирана риза и дънки Фреди наблюдаваше какво става в бар „Норт Ин“. Самотната бледа блондинка с огромни перлени обици и червило с коралов цвят, която седеше в края на бара започна да се олюлява и той реши, че е време да й повика такси. И тъй като не можеше да използва способностите си, започваше да привиква със света на смъртните. Клиентите му си пиеха питиетата и замезваха с ядки. Беше средата на седмицата, рамо вечерта. Сал беше отзад и играеше покер със своите седемдесетгодишни приятели, а Кристи беше с Макс и Хана.

На джубокса се зареди „Камбаните на Ада“ на AC/DC звън на камбани и след това великото соло на китарата. Фреди си взе една бира от хладилника и я отвори. Отпи голяма глътка и въздъхна с удоволствие. Загледа се в хокейния мач, който вървеше на екрана. Неговият отбор успя да отбележи прекрасен гол и те спечелиха. „Малките удоволствия на живота“ помисли си той.

Винаги усещаше промяната в атмосферата, когато влизаше клиент. Този път го усети още преди вратата да се е отворила. За секунда той вдигна поглед към нея, а в следващата — тя вече беше отворена и някой влезе в бара. Явно все още му беше останала малко магия. Мъжът, вървящ към него, беше почти толкова висок и широкоплещест, колкото и рамката на вратата. Имаше физиката на футболен играч. „Чакай малко! — помисли си Фреди. — Познавам този човек…“

— Брадата на Один! — каза Фреди.

— Уау! — разсмя се Трой, подавайки му ръка. Фреди я сграбчи и старият му приятел го придърпа към себе си през барплота, за да го прегърне. Потупаха се взаимно по раменете и се разсмяха.

Трой седна.

— Здравей, човече!

— Еха! Погледни се! — Фреди разклати глава и подсвирна. — Тор, как я караш, приятелю?

— Добре, добре, всичко е страхотно. Радвам се да те видя. Срещнах Ингрид преди няколко дни и тя ми каза, че си тук. Така че… ето ме!

— Така ли? — отговори Фреди. — О! Ингрид, а? Ерда и Тор! — и той се засмя.

— Да. Освен това сега името ми е Трой Оувърбрук — разясни той и отметна кичурите коса, паднали върху челото му.

Фреди се усмихна.

— Трой Оувърбрук, Фреди Бошан е на твоите услуги! Какво да ти предложа?

Трой разгледа бутилките върху рафта зад бара.

— Какво ще кажеш да отпразнуваме срещата си?

Той се наклони към Фреди и кимна.

— Текила?

— Перфектно! — Фреди взе една неотворена бутилка „Текила Голд“, малки чаши за шот питиета и една влажна и студена „Корона“. Той вече беше изпил своята бира и сложи питиетата между двамата. Сипаха сол върху юмруците си, отхапаха от лимона и изпиха шотовете си.

Трой се усмихна.

Фреди му каза „наздраве“ с бутилка бира.

— Какво, по дяволите, се случва с теб? — Той обикновено не пиеше на работното си място, но сега случаят беше специален.

Докато пиеха текила и бира, Трой му разказваше за живота си в Мидгард. Каза му за последното фиаско, което се бе случило — притежаваше нощен клуб в града, но в някакъв момент беше изпуснал духа от бутилката. В крайна сметка се беше наложило да го продаде и да направи малка и скромна промяна. Вярваше, че липсата на късмет с клуба се дължеше до известна степен на магическите му способности. И тогава, в последния момент реши да прекара зимата в Норт Хемптън и да се наслади на тишината и спокойствието. Освен това имаше малко работа тук.

Фреди повдигна въпросително вежди и го погледна, докато наливаше следващите питиета и разля малко върху плота.

— Добре, признавам си, исках да видя Ерда — поклати глава Трой. — Имам предвид Ингрид. Знаеш, да опитам още веднъж след колежа.

Текилата беше развързала езика му.

— О, добре, успех с това! — усмихна се Фреди.

— Помогни ми в това, Фреди! Един приятел се нуждае от цялата помощ, която може да получи! Не можеш ли да направиш нещо? Имам предвид, тя все пак ти е сестра! Наистина ли са сериозни отношенията й с този смъртен?

Фреди изхълца и отпи голяма глътка бира, която явно му помогна.

— Със сигурност изглежда, че е така. Съжалявам, приятел!

После се разсмяха от сърце. Фреди донесе още бира и изпиха още по два шота. Резенчетата лимон предизвикаха кисели гримаси върху лицата им. Фреди бързо обслужи новите клиенти, които влязоха в бара и първоначално бяха разочаровани, защото търсеха Фрея. Но той успя да ги убеди да забравят за сестра му, използвайки малко магия, за да се представи като готин и симпатичен барман. Напълни чашите им и се върна при Трой, но не преди да приготви още два шота.

Трой го забавляваше, като му разказваше истории от живота си на безсмъртен — от Римските времена, когато беше сенатор (тонове злато, вакханалии и оргии); през XVI век във Франция беше живял в кралския дворец (още повече злато и толкова много прекрасни момичета с предизвикателни гърди, които се подаваха над корсетите им) и след това през XIX век беше с Джеферсън в Париж (пари в брой и никаква скука, всъщност свободомислещите бяха големи сладурани). В началото страстта му беше свързана със злато и жени, а после се превърна в мания за коли и мотори.

Фреди започна леко да се изнервя, защото завиждаше на Трой. Неговият приятел беше изживял всички тези удивителни неща, а какво беше направил той, откакто се беше върнал в Мидгард? След като напусна Необятното, той се влюби в Хили, която наистина му завъртя главата и всичко приключи с това, че беше принуден да се ожени за сестра й. И точно когато се влюби истински в Герт, тя го напусна. Прекарваше по-голямата част от времето си, като го губеше в компютърни и видео игри. Беше потушил няколко малки битови пожара — голяма работа!

Чувстваше се нещастен, сънлив и непохватен. Пълен неудачник. Явно текилата провокираше у него всички тези мисли. В началото се чувстваш на върха на света, а след това си готов да удариш първия човек, който те раздразни. Водката щеше да е по-добър избор. И къде беше блондинката, която седеше в края на бара? Беше си казал, че трябва да й поръча такси. Там беше доста тъмно и не я виждаше. Дали не беше паднала от стола? Щеше да се погрижи за нея по-късно. В крайна сметка, тя си беше виновна, ако се беше напила и й беше прилошало. Един клиент се появи на бара и поиска питие. Той бързо забърка един коктейл, като остави страхотна бъркотия около себе си, която дори не си направи труда да почисти и прибра парите в касата.

— Е, какво става с теб? Разкажи ми за твоя живот! — попита Трой ентусиазирано и се усмихна на Фреди.

Фреди се взираше с празен поглед назад. Защо Трой го беше попитал точно това? Разбира се, той знаеше какво се случва и че Фреди беше пропилял последните пет хиляди години, пилеейки времето си в тъпото Необятно, защото по грешка беше обвинен за разрушаването на моста Бофрир.

Усмивката на Трой се стопи, а широките му рамене се отпуснаха, когато осъзна грешката си.

— Съжалявам за това, приятел. Поне ти си невинен, нали? Чух, че Валкириите са намерили човека, който го е направил.

Фреди не отговори веднага. Вината за това, което се беше случило с Килиан, беше негова. Имаше толкова много неща, които му се искаше да беше направил по различен начин. Фрея беше върната в миналото, Килиан беше в Необятното, а той беше тук, заклещен в този малък град и се напиваше с текила. Беше безполезен. Целият му живот беше пропилян.

— Хей! — каза Трой и се пресегна през бара и сложи ръката си върху рамото на Фреди — Нещо лошо ли казах?

— Всичко е наред. Напълно! Добре съм! — усмихна му се Фреди и наля остатъка от Сауза в чашите.

Да, той не би могъл да направи нищо за никого — нито за сестра си, нито за най-добрия си приятел. Нищо друго не му оставаше, освен да пие, докато бутилката не свърши.

Глава 32 Изкъпете хората

Гостите седнаха на килима в полукръг около Табита. Това приличаше на нейния час за четене в библиотеката, само че сега тя отваряше подаръците за бебето във всекидневната. Хъдсън събираше панделките и ги залепяше върху хартиена чиния. След това щяха да ги използват, за да направят шапка за Табита.

— Хубава и весела традиция — беше отбелязал той.

Ингрид правеше списък на подаръците, за да могат след това да се напишат благодарствените картички. Трябваше да признае, че имаше нещо очарователно да стои сред малките бебешки чорапчета и обувки, миниатюрните блузки и пелени, защото това й даваше вълнуваща насока. Бебе. Нито сестра й, нито брат й бяха имали някога деца. Те така или иначе в този свят Фрея и Фреди бяха обречени да бъдат млади завинаги, а Ингрид — да остане стара мома през целия си живот. Само че любовта я беше променила и тя едва сега можеше да разбере за какво е цялата тази суетня.

— Туту! — възкликна Табита.

— О, това е от Ингрид! — каза бързо Хъдсън.

Табита и приятелите й се разсмяха.

— Момче е, нали? — попита Бети Лазар. Тя наскоро срещна новия си приятел Сет Холдингс, който работеше като младши детектив.

— Е, никога не се знае! — разсмя се Ингрид и сложи долу тутуто с картичка, на която написа името си.

— Много ми харесва! — каза Табита. — Перфектно е. Всяко дете трябва да има туту. Благодаря ти, Ингрид!

— За нищо! — отговори тя.

— Мислех, че това е гениално — каза Хъдсън и грабна една панделка, за да я залепи върху шапката.

Ингрид се вгледа в многобройните рафтове на домашната библиотека на Табита, пълни с книги. Напомняше й за библиотеката на Мат. Мисълта за него я изпълни с копнеж. Напоследък го избягваше и той явно беше започнал да го забелязва. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да спре да се чувства като натрапник в семейството му, въпреки че Мат и Мариза никога не бяха живели заедно.

— Реших да опитам с курсовете за родители — съобщи Табита, докато се опитваше да закрепи един от подаръците на коленете си.

— Какво е това? — попита Хъдсън. — Да не е нещо, като да виждаш родители, които се разхождат с деца на каишка? Винаги съм се чудил за това!

Дори Ингрид се разсмя. Въпреки че тези каишки винаги я объркваха, тя ги свързваше с родители, които гледаха прекалено много криминални истории.

— Глупости! — отговори Табита. — Това е метод за обучение на родители от педиатри и се основава на системата на приложната психология. Има осем принципа.

— Например, какви? — попита Хъдсън.

— Например, „Хранете децата с уважение и любов!“.

— О, Скот го прави непрекъснато с мен — отвърна той и Табита се разсмя.

— Не, става дума за създаване на навици за здравословно хранене, които да дадат самочувствие на детето.

— Мисля, че майка ми е чела другата книга „Отделяне от родителите“. Методът се основава на принципа „Долу ръцете от децата!“.

Ингрид се засмя, но в съзнанието й още стоеше мисълта за Мат. Когато беше с Трой на кафе, той й беше казал, че прави грешка да се обвързва със смъртен. „Аз направих същото, което правиш ти в момента. Довери ми се! Не го препоръчвам. Болката… — каза той, — е агонизираща…“

„Да, болката“ — мислеше си Ингрид. Мат щеше да бъде един преходен момент в живота й. Щеше да умре, а тя щеше да остане сама, страдайки за загубата му цяла вечност. Струваше ли си? Дали любовта й към него си струваше болката от това да го загуби?

— О, боже мой! — извика Табита, държаща в ръце малките кожени панталонки.

— Надявам се, че синът ти ще иска да пее тиролски песни! — каза Хъдсън.

— О, да! — каза Бети Лазар. — Виждам го как със сигурност те държи будна по цели нощи с пеенето си!

И тя наддаде тиролски вик.

В тетрадката Ингрид записа „кожени панталонки“ от Хъдсън.

Глава 33 Цената на признанието, част втора

Пред ниската главна сграда, направена от дърво и синьо стъкло, имаше мраморна репродукция на гръцката фигура на Крилатата богиня на победата от Самотраки. Статуята на богинята Нике беше с разтворени криле, а тялото й беше издадено напред към морето. Оригиналът се намираше на отсрещния бряг в пристанището на Самотраки и посрещаше корабите, които пристигаха със своите завоевания. Всяка сутрин статуята посрещаше петстотин ученици от детската градина до дванадесети клас и персонала на училището.

В обиколката по ориентиране Джоана и Норман посетиха странните зелени къщички, които бяха свързани с пътеки в задната част на кампуса. Харесаха им малките игрища, градините, зимните градини и малката ферма с две прасенца, пет кози и шест овце, за които учениците се обучаваха как да се грижат. Оборът приличаше на артистично студио.

Сега Джоана и Норм седяха в кабинета на директора за интервю. Той беше симпатичен мъж около петдесетте с побелели коси и искрени сини очи. Гледаше ги с подкупваща усмивка. Обясни им, че мисията на училището се състои в това техните ученици да придобият глобален поглед върху света и да се запознаят с технологиите. Освен това целта им беше да окуражават и развиват всички артистични, научни и спортни умения на децата.

— Ние сме традиционни, но имаме поглед към бъдещето или поне се надяваме да е така — поясни той. — Е, какво мислите?

— Къде трябва да се подпишем? — пошегува се Джоана. В интерес на истината изглеждаше като училище мечта. Вече си представяше Тайлър в един от тези малки блейзъри с герба на училището и сивите памучни панталони, които всички носеха като униформа.

Директорът се усмихна.

— Разбира се, трябва да се срещнем с родителите му също така, но всичко ще зависи основно от резултатите от тестовете, които Тайлър ще положи.

— Разбира се! — повториха Джоана и Норман в един глас.



— Е, кой е твоят спонсор? — попита Дороти.

Джоана се взираше с празен поглед в пространството зад Дороти де Форест. Какво точно я питаше приятелката й? Тя беше уморена от непрестанните и досадни истории на Дороти за завършването на училище и абитуриентските балове, но се беше съгласила да обядва с нея, защото знаеше, че ако човек не се среща от време на време със старите си досадни приятели, в крайна сметка ще остане без никакви приятели.

— Извинявай, какво каза? — примигна тя.

Дороти също примигна.

— Скъпа моя, за какво мислиш? За Карлайл?

Джоана произхождаше от старо и известно семейство. Тя беше Бошан, но никога не беше разбирала защо определени хора се възползваха от името си, за да получат нещо. Роден аристократ, наследени имоти, стари пари. Всичко това беше късмет. На кого му пукаше?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид кой стои зад гърба ти и те подкрепя за тази молба за кандидатстване. Със сигурност имаш човек в борда. Сигурно Норман…? — предположи Дороти. — Училището Карлайл има много сериозна селекция за учениците, които приема. Почти е чудо, ако успееш да влезеш там — каза тя с лека усмивка. — Със сигурност познавате някого, който може да помогне!

Джоана поклати глава и леко й прилоша.

— Не, не познаваме никого в Карлайл — и тя отпи от виното си. — Освен това, казаха ни, че всичко зависи от резултатите от тестовете, които Тайлър ще положи, и аз съм сигурна, че той ще се справи много добре. — Джоана се върна към разрязването на месото от патица пред себе си.

— Разбира се, разбира се — отвърна приятелката й, разрязвайки сервирания й пъдпъдък в гнездо от картофени пръчици и крехки зеленчуци. — Съжалявам, че го споменах. Ще ми подадеш ли солта, скъпа?

Глава 34 Там, където нещата се връщат обратно

Неделя сутрин. Или нещо такова. Всъщност беше обедно време, когато Фреди се събуди за първи път в собственото си легло. Щеше да спи още по-дълго, ако не беше телефонът му, който непрестанно звънеше на масичката до него. Беше минала една дълга седмица, през която се беше грижил за Макс и Хана и едновременно с това вечер работеше в бара. Накрая каза на Кристи, че има нужда от малко лично пространство, за да се възстанови. Предишната нощ в „Норт Ин“ имаше празненство и трябваше да стоят до четири часа сутринта. И дори трябваше да употреби и малко сила, за да изгони и последните клиенти, които все още можеха да се движат.

— Има доста време до четвърти юли, няма нужда от фойерверки — каза им той. — Просто се прибирайте вкъщи!

Искаше му се да е изключил телефона си, но си спомни, че имаше уговорена среща с Кристи за един часа. Това трябва да е тя. Хубаво беше, че се обаждаше, защото можеше да проспи часа за срещата. Бившият й съпруг беше взел децата за уикенда и след обяд двамата планираха да отидат до антикварната книжарница, което беше по неин избор, а после да прекарат времето си в леглото му и да мързелуват. Той грабна телефона, готов да произнесе името й. Но точно преди да го изрече, от другата страна се чу:

— Здравей, любов моя!

Любов моя? Но гласът не беше на Кристи.

— Кой се обажда? — подозрително попита той.

— Скъпи, аз съм!

Фреди седна и огледа стаята. Всичко беше много по-чисто и подредено в сравнение с последния път, когато беше тук. Грациела, помисли си той. Майка му не трябваше да подлага бедната жена на такова изпитание. След доста продължителна пауза, той се върна към неприятния момент.

— Герт? — каза той с равен глас.

— Здравей, скъпи! — радостно отговори тя.

Това не беше най-добрият начин за събуждане.

— Какво искаш?

— Свърших с дисертацията си по-рано!

— Страхотно! — повтори той. Дали тя наистина очакваше, че всичко ще продължи оттам, откъдето спря, когато го напусна и изчезна? Не бяха ли всички тези неща основания за развод? Изоставяне. И това не беше ли основание да развали договора, който беше подписал с мистър Лиман, за да се ожени за дъщеря му. Там не се казваше нищо за това, какви са последствията, ако една от страните напусне.

Откакто се беше върнал в Норт Хемптън, Фреди водеше много скромен живот. Изкарваше си прехраната като работеше в бара, а и му харесваше, че Кристи го ценеше. Започна да се привързва към децата й — Хана, с огромното си въображение, и нейния брат вегетарианец, който носеше очила и имаше изключително бърза мисъл. Харесваше му, когато Хана му разказваше налудничави истории за вълшебници и обучаваше Макс как да кара зимни кънки. Деца… той обичаше децата, но Герт никога не беше искала да говорят за това.

Тя въздъхна в телефонната слушалка и той трябваше да отдръпне телефона от ухото си за няколко секунди.

— Фреди, съжалявам, че си тръгнах по този начин. Зная, че беше доста студено!

— Студено? — повтори той. Припомни си всичките си опити да запази брака им и как всички те се бяха провалили. Погледна към часовника. Трябваше да си вземе душ и да се приготви за срещата с Кристи.

— Слушай, Герт, малко ми е рано да говоря за всички тези неща.

— Рано? — каза тя.

— Легнах си късно. Имам предвид, работих до късно в бара.

— О! — отговори тя. — Може ли да поговорим по-късно днес? Имам нужда от това.

Винаги ставаше нейното, нали?

— Фреди, няма никой друг, ако си мислиш за това. Направих всичко това заради училището. Аз… Аз…

Той не мислеше точно за това. Вече не го интересуваше или поне се опитваше да убеди себе си, че е така. Не беше лесно да я забрави. Без значение колко харесваше Кристи, трябваше да признае, че Герт му липсваше. Липсваше му неговата съпруга. Но тя го беше напуснала само с една бележка и сега очакваше всичко да е постарому и да продължат оттам, където бяха спрели? Удивително!

Не можеше да се разгневи повече, но когато чу треперещият й глас, смекчи тона си.

— Виж, нека да поговорим по-късно.

— Добре — съгласи се тя. — Липсваш ми…

— Аха — възкликна Фреди и въздъхна. — Виж, наистина трябва да тръгвам.

Думите му прозвучаха малко рязко, въпреки че нямаше такова намерение. Имаше начин Герт да се върне при него.

— Ще ти се обадя по-късно — каза той и затвори телефона.



Когато се прибра вкъщи след срещата си, къщата беше празна. Джоана беше оставила бележка, че двамата с Норм излизат да хапнат мидена кремсупа. Човек трябва да обича специфичните неща. Е, поне тяхната връзка се развиваше успешно.

Фреди изкачи стълбите и погледна в стаята на Ингрид, за да провери дали е там, но вътре видя само Оскар, Бъстър и Зигфрид, които се търкаляха на леглото. Очите му натежаха и той бързо ги затвори и притисна лицето си в козината на Оскар. Откакто Бошан бяха загубили способностите си, изглежда, че всички бяха изпаднали в зимен сън. Горките деца, мислеше си Фреди, докато затваряше вратата.

Фреди съжаляваше и себе си. Беше закъснял за срещата си с Кристи и се спречкаха за кратко. След това отидоха да хапнат набързо на плажа, а после в леглото. Но след като правиха любов, Кристи се разплака. Страхуваше се, че тя беше доста по-възрастна от него, и че той вероятно щеше да я напусне. Макс и Хана бяха започнали да се привързват към него, а това не беше добре. Всичко беше огромна грешка. Колкото повече той се опитваше да я успокои, че наистина е много, много загрижен за нея, толкова повече тя си мислеше лоши неща.

— Това наистина ли е достатъчно? — попита го тя. Досега никога не беше изпадала в такова състояние.

Може би Кристи имаше право. Той не беше склонен да каже тези три малки думи, които щяха да скрепят връзката им. Беше му толкова хубаво с нея, но… той още беше женен. И все още не беше готов да го каже. Може би Герт просто го беше лишила от тези чувства. Кристи му предложи да се прибере вкъщи, защото и двамата имаха нужда от свобода. Цялата ситуация го караше да се чувства като гадняр.

И ето, беше си вкъщи. Изпразни джобовете си на шкафа — монети, пари и касови бележки, свали тениската и дънките си и ги хвърли на фотьойла. Искаше само да си легне и да си спомни какво не беше свършил рано тази сутрин: не си доспа.

Затвори прозорците, спусна завесите и изключи климатика. Обичаше в стаята да е студено, докато се сгушваше под юргана на леглото. Това беше най-хубавият му сън. Беше само седем и той се радваше, че си ляга рано. Плъзна се в леглото и се протегна от удоволствие. Кракът му докосна нещо.

— Опа! — извика той и се издърпа нагоре.

— Келда! — възкликна Фреди и ръцете му дръпнаха завивката нагоре, за да се прикрие. — Какво правиш тук?

Елфката отвори широко бадемовидните си очи и отмахна един немирен кичур бяла коса зад ухото си.

— Чаках те. Имам лоши новини.

— Прекрасно! Имаш ли нещо против да ми подадеш тениската от фотьойла? — попита Фреди. Харесваше елфите и се чувстваше комфортно, когато беше гол, но ако майка му влезеше внезапно, можеше да се получи нелепа ситуация. От време на време Джоана правеше внезапни проверки, за да се увери, че той наистина се беше върнал от Необятното.

— Добри новини, но в същото време лоши новини, нещо такова. — Келда се изтърколи от леглото, за да му подаде тениската. Тя беше мръсна, нахлузила една смачкана тениска, с мръсни черни дънки и чорапи на петна.

Фреди направи гримаса, мислейки за чистите си чаршафи.

Келда направи едно йога разтягане, явяващо се обратно на гмуркащ се лебед, с ръце, прибрани към гърдите й в молитвена поза.

— Добри новини! Намерихме тризъбеца. Лоша новина: Джормунгандер го държи.

Глава 35 Сложи пръстен

Тъкмо бяха седнали на масата във френския ресторант, когато Ингрид забеляза платинена халка около безимения пръст на Хъдсън.

— Хъдсън, не си ми казал!

— Искахме да бъде изненада! — засмя се той, като държеше ръката на Скот. Двамата обичаха да се шегуват с това, че не изглеждат толкова като истинска двойка, колкото като хомосексуални близнаци, въпреки че Скот беше наполовина кореец. Той също беше педантично облечен като Хъдсън и притежаваше обаятелен момчешки чар. — Смятахме да изчакаме десерта, за да направим съобщението, защото не искахме по време на цялата вечер да говорим само за нас.

Въпреки това, след като го бяха обявили толкова рано, неизбежно щеше да се говори само за тях през цялото време. Но Ингрид нямаше нищо против.

Тя и Мат бяха на двойна среща с Хъдсън и Скот. Мат беше резервирал маса до прозореца, откъде имаха гледка към морето и плажа.

— Почакай! — каза Ингрид уплашено. — Не сте се оженили, без да ми кажете, нали? Не може да сте го направили!

— Разбира се, че не. Скот просто не разбра въпроса. Сватбените халки са златни. Ще ги сложим върху тези. Ясно?

— Поздравления! — каза Мат и стана, за да прегърне Скот, който седеше до него. Той се усмихна и се надигна, за да приеме прегръдката, докато Ингрид притискаше Хъдсън към себе си. Мат вдигна ръка към сервитьора и поръча бутилка шампанско. Когато го донесоха на масата, всички вдигнаха наздравица.

— За щастливата двойка! — каза Мат.

— За нашите приятели — каза Ингрид и очите й заблестяха.

Докато Хъдсън и Скот се прегръщаха през чашите си, Ингрид се обърна към Мат и докосна крака му под масата. Той пусна ръката си под полата й. Нежното докосване я накара да настръхне. Чувстваше как бузите й почервеняват и отпи глътка от шампанското, за да успокои нервите си.

— Е, имате ли някакви планове?

— Мислим да е през май — обади се Хъдсън.

— Уау, толкова скоро! Това е страхотно! — каза Ингрид и се намести на стола си.

— И разбира се, за мен ще бъде чест, ако ти си моята шаферка — каза Хъдсън с пленителна усмивка.

— Аз?

Хъдсън усмихнато кимна и двамата със Скот отново се прегърнаха.

— Имаме много работа да свършим до тогава! — развълнува се Ингрид.

— Чакай за секунда — каза Скот. — Ето това имах предвид. Да не правим нищо. Нека просто да се отпуснем.

Ингрид примигна.

— Хъдсън и аз ще си поговорим.

— Разбира се! — каза Скот.

— Това и ще направим! И познай какво? — И Хъдсън отвори широко очи.

— Какво? — наведе се Ингрид напред.

Отново Скот се намеси.

— Майка му ще дойде. При цялата тази бъркотия! — той притисна салфетката към гърдите си. — Наистина не разбирам защо Хъдсън се колебаеше толкова дълго време. Моята майка е корейка и даже не е родена в Щатите. Когато дойдох при нея на тринадесет години, дори не ме погледна.

— Майка ти не е била дебютантка от Чарлстън! — каза Хъдсън. — А твоята майка е страхотна.

— Не съвсем — отговори Скот.

Хъдсън вдигна вилицата си.

— Няма значение, всичко това сега е зад гърба ни. Мама казва, че очаква сватбата с нетърпение. Това е страхотно! — и той си взе от мидите Сент Жак с усмивка.

— Следващото нещо, за което ще пита, са децата — каза Скот. — Запомнете ми думите!

— И? — побутна го с лакът Мат и се усмихна широко.

Хъдсън и Скот се спогледаха.

— Вече намерихме донор на яйцеклетка — призна Хъдсън с весела усмивка. — Сега се нуждаем единствено от женска утроба.

След като Хъдсън и Скот си тръгнаха с колата, Ингрид и Мат наблюдаваха прашната диря, която оставиха след себе си. Беше студено и тя се сгуши по-плътно до тялото му. Можеше да остане с него завинаги тук. Той преплете пръсти с нейните.

— Ингрид, какво става с нас? — попита Мат. — Избягваш ме и не е само заради работата ти. Имам чувството, че се отдалечаваш от мен.

Попита я защо толкова рязко си беше тръгнала от обяда преди няколко седмици, но тя го излъга и му каза, че не се е чувствала добре. Оттогава рядко се срещаха и прекарваха малко време заедно.

Ингрид пое дълбоко въздух. Беше време да изяснят отношенията си и да му каже това, което я притесняваше.

— Иска ли ти се ти и Мариза да бяхте останали заедно? — попита накрая.

Не беше точно така, както планираше да го каже, но вече беше факт. Искаше да направи най-доброто за Маги, но в същото време не беше склонна да разбие сърцето си. Беше безкористно и едновременно с това егоистично от нейна страна. Тя вдигна ръцете му и ги постави върху тялото си, докато чакаше отговора му.

— Понякога — призна той. — Опитахме веднъж. В името на Маги. Но това беше много отдавна. Тя все още беше бебе. — Приближи бузата си до косата й, вдишвайки аромата й, след това свали ръцете си и се облегна на колата, за да могат и двамата да гледат плажа. — Това ли те притесняваше?

— Да… — прошепна тя и поклати глава. Беше хубаво, че не трябваше повече да заобикаля темата. Погледна към тъмносиньото нощно небе и въздъхна.

От „Норт Ин“, който се намираше наблизо, шумът се усили. Тълпата ставаше все по-шумна и груба. Някой изсвири, жена изпищя, чуха се ръкопляскания.

Мат се взираше в океана.

— Срещнах Мариза, когато бях на 16. Бях дете и доста безотговорен. Не че съжалявам. Не бих променил нищо, защото това значи да нямам Маги сега. Но аз и Мариза… това беше преди цяла вечност. Ние сме приятели, Ингрид. Трябва да бъдем такива заради дъщеря ни. Но както се казва в тази песен, която непрекъснато си пее Маги, „никога няма да сме повече заедно“ — обясни й той с усмивка.

Обърна се към нея и я придърпа към себе си. Сложи ръце на раменете й и я притисна към капака на колата. Беше я блокирал така, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да остане там, където самата тя желаеше.

Глава 36 Цената на признанието, част трета

Стомахът й се бунтуваше. Джоана нямаше да се явява на изпит, но точно такова усещане имаше, докато минаваше покрай статуята на Нике в училището Карлайл, хванала Тайлър за ръка. Малкото момче беше облечено в чиста светлосиня ризка и носеше червена вратовръзка на фигурки. Къдриците му бяха леко влажни, добре сресани и пригладени на челото му. Те бързо се изкачиха по стълбите до кабинета на директор Уудраф. Той й беше изпратил личен имейл, в който пишеше, че лично ще я придружи до кабинета на мисис Хендерсън, където ще се проведе теста и интервюто. И ги очакваше с нетърпение.

— Къде отиваме? — попита Тайлър.

— Всичко ще бъде наред, скъпи — каза Джоана. Гласът й прозвуча леко нервно, докато се изкачваха по черните мраморни стълби. Тя стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.

— Оу! Боли ме! Ръката ти е лепкава, а обувките ми са много стегнати.

Тайлър издърпа ръката си, спря на едно от стъпалата на мраморните стълби с новите си черни кожени обувки и я погледна въпросително. Наклони се над парапета и отказа да продължи нагоре.

Джоана се опита да го издърпа. Трябваше да помоли Норман да го доведе. Беше толкова изнервящо, но самата тя беше поискала да го направи, за да се увери, че всичко ще мине гладко. — Ти дойде тук с майка си и баща си, помниш ли? Нали видя директор Уудраф? Мистър Чарли? Той ми каза, че си много интелигентен и си му създал отлични първи впечатления.

— О! — погледна Тайлър надолу и завъртя обувката си настрани. — Мога и сам да се движа по стълбите. Аз съм голямо момче!

— Да, разбира се! Много добре се справяш.

Тя обичаше Тайлър, но той понякога я изнервяше.

— Здравейте! — надигна се директор Уудраф, за да ги поздрави, когато влязоха в кабинета му. — Изглеждаш изключително спретнат, млади човече!

Тайлър погледна надолу към излъсканите си обувки и сви рамене.

— Поздрави директор Уудраф! — потупа го Джоана по главата и той веднага бутна ръката й настрани. Откога Тайлър беше започнал да се държи по този начин? Джоана се насили да се усмихне.

— Тайлър?

Той погледна нагоре.

— Здрасти — каза Тайлър и се обърна към директора, а след това бързо отклони погледа си към прозореца, който гледаше към предния двор.

— Много е горещо днес — каза Мистър Уудраф. — Разбирам, че всички сме малко притеснени, когато сме в такава ситуация.

— Наистина много се извинявам, директор Уудраф! — каза бързо Джоана. — Мисля, че обувките го притесняват. Знаете колко бързо децата растат на тази възраст. Наистина е трудно да ги следваме!

Тя протегна ръка, за да се здрависа с него.

— Наричайте ме Чарли. Моля, не се извинявайте.

Той се усмихна с разбиране, но изглеждаше доста уморен от всичките тези формалности.

— Да тръгваме — предложи той. Придружи ги до офиса за допускане на кандидати и ги запозна с Мисис Хендерсън. Пожела им късмет и им каза „Довиждане“.

Джоана отново усети това чувство в стомаха си.

Тя и Тайлър седяха срещу блестящото бюро, затрупано с папки, едно преспапие с тарантула вътре, поставка за писалка и снимки, които бяха внимателно подредени. Мисис Хендерсън изглеждаше изтънчено. Беше англичанка, привлекателна, с красива светлоруса коса, вързана на кок, и големи тюркоазено сини очи. Лявото й око беше леко присвито и беше насочено към вътрешния ъгъл. Когато погледът й се съсредоточи върху тях, Мисис Хендерсън се усмихна с яркочервените си устни.

Джоана можеше да види само рамките на обърнатите надолу снимки върху бюрото. Може би щеше да се замисли, ако можеше да види тези снимки — семейството на мисис Хендерсън, кучето или котката й. Така щеше да се почувства по-малко притеснена от тази жена, от която зависеше успехът на Тайлър да влезе в заветното училище. Въпросите на Дороти Де Форест звучаха в главата й. „Кой е твоят спонсор? Имаш ли някой зад гърба си?“ Погледна към голямата черно-бяла снимка на стената на Амелия Ерхард, красиво лице, обсипано с лунички, с пилотска шапка и големи очи. Бързо направи едно заклинание в мислите си.

Тайлър изучаваше стаята и внимателно наблюдаваше мисис Хендерсън, докато тя говореше за стипендиите, които училището предлага.

Джоана усещаше как потта се стича под мишниците й и образува кръгли петна по копринената й риза. Държеше ръцете си плътно до тялото и се опитваше да бъде хладнокръвна, една вещица без магия. За нейно изумление Тайлър проявяваше изключително безразличие към всичко, което се случваше. Тя забеляза боядисаната в ярко жълто стая, която беше съседна на кабинета. През един стъклен прозорец можеше да се наблюдава какво става вътре. Видя пространство за игра с разноцветни играчки, чинове и столове. Най-вероятно там щеше да се проведе тестът.

— Да, това е мястото, където Тайлър ще отиде и ще си поиграе за малко — кимна директорката. После се обърна към момчето. — Първо, защо не отидеш и не си свалиш обувките, Тайлър? И докато сме на темата, няма проблем да поразхлабиш тази вратовръзка, ако искаш. Искам да се чувстваш максимално удобно.

Тайлър кимна с глава, че не иска, но после погледна надолу. Джоана веднага се наведе, за да му помогне, а малките му ръчички пляскаха към нея все едно беше досадна муха. Беше изключително некомуникативен днес. Обикновено беше добро дете. Какво го беше прихванало?

— Не разбирам! Никога не се е държал така — каза Джоана.

— Всичко е наред, искам Тайлър сам да го направи — каза Мисис Хендерсън. — Тайлър, моля, свали обувките си. — Гласът й беше учтив, но строг.

Джоана осъзна, че тестът беше започнал, без дори той да е влязъл в стаята. Виждаше липсата на желание у Тайлър и паниката започваше да я обзема.

Тайлър се свлече на един стол и не искаше да помръдне.

— Тайлър, има ли нещо, което те притеснява? — попита мисис Хендерсън.

Той погледна към нея и се втренчи. Това щеше да е решителният момент. Джоана го знаеше. Пулсът й се ускори и стомахът й отново се разбунтува. В мислите си тя помоли Тайлър да бъде добро момче. Той се нацупи.

— Тайлър? — подтикна го Мисис Хендерсън.

— Оставете ме! — погледна я той и изкрещя. Беше на път да се разплаче. — Оставете ме на мира! Не искам да съм тук! — погледна той към директорката.

Джоана мълчеше по обратния път към дома. Анализираше всичко, което се беше случило в училището — от началото до края, и се опита да разбере къде беше сгрешила. Може би нервите й бяха оказали влияние върху чувствителното момче. Бяха провалили интервюто напълно. Все пак успя да накара Тайлър да си играе с хубавата дама, но останалата част от срещата беше също толкова странна, колкото и в началото. Ако можеше да запише Тайлър в прилично училище, можеше да се чувства като добра майка, а не като жена, чиито деца бяха разпръснати и заплашени във всичките Девет свята във Вселената.

Мисис Хендерсън се държеше доста хладнокръвно и реагираше спокойно на гневните изблици на Тайлър.

— Всички имаме понякога лош ден — каза тя ведро. — Не се притеснявайте за това. В крайна сметка, той е само на пет години!

Но Джоана знаеше, че се е провалила. Нямаше да има втори шанс в Карлайл. Тя погледна към Тайлър на седалката до себе си.

— Забавлявахте ли се с хубавата дама? — попита тя. — Какво искаше да направиш?

— Нищо! — отвърна той и сви рамене.

Тя въздъхна.

Той се обърна към прозореца, за да гледа навън и остави малък отпечатък върху стъклото.

Тя разроши косата му и се съсредоточи в пътя.

— Всичко е наред, Тайлър. Нещата ще се оправят — обеща Джоана.



Когато паркира на алеята, Норман я чакаше отвън, ринейки сняг с лопатата, махаше с ръка към нея и се усмихваше. Тя изпита облекчение, когато го видя. Той й отвори вратата.

— Как мина? — Вгледа се в лицето й. — Толкова зле ли беше?

Джоана се засмя. Трябваше. Поне всичко свърши. Може би беше приела нещата около това училище твърде сериозно. Никога не стигаш до някъде, ако тръгваш отчаян.

— По-добре е да не говоря за това, но няма нужда да ти казвам, че се връщам на чертожната дъска.

— Оп! — каза Норман и я прегърна. — Имам новини. Опаковам една чанта с багаж горе. Чух се с Артър и заминавам, за да се срещна с него.

Тя се освободи от прегръдката му и хиляди нови притеснения се завърнаха в съзнанието й като си спомни за условията, които оракулът беше поставил. Това поставяше плановете за училището в по-далечна перспектива.

— Пожелай ми късмет! — каза Норман и се усмихна решително.

Имаха много малко време и ако Артър, който беше пазител на порталите, не можеше да им даде по-добро разрешение на проблема от това, което им беше казал оракулът… добре, нямаше смисъл да мисли за това сега.

— Той ще измисли нещо, зная, че така ще стане — каза Норман. — Всичко ще бъде наред.

Сякаш повтаряше думите, които тя беше казала току-що на Тайлър с почти същата убеденост.

Глава 37 Чудовището на края на света

Джормунгандер беше морският дракон, който спеше на дъното под Мидгард. Той се беше увил около средния свят и беше достатъчно дълъг, за да захапе опашката си и да оформи кръг. Последното го беше направил, докато спеше като бебе, захапало и смучещо палеца си. От зъбите му капеше кръв и черна отрова, която можеше да убие веднага. И се радваше на нелепите загадки.

А сега разполагаше с тризъбеца на Фреди.

— Трябва да се шегувате с мен! — каза Фреди на Келда. — Как, по дяволите, той се беше сдобил с него? Няма значение! Не ми обяснявай! Изтощен съм. И сега какво? Какво ще правим сега?

Тя примигна към него все едно той беше твърде бавен.

— Това е спешен случай! — каза тя и го погледна отстрани. — Трябва да дойдеш с нас долу и да го вземем, освен ако не желаеш да спасиш света.

И то точно когато Фреди си мислеше, че ще се наспи добре за дванадесет часа. Покри лицето си с ръце, пое си дълбоко въздух и леко перна с ръка Келда.

— Не можеш ли просто да… — направи жест с ръка, който казваше „Да се обърнеш“.

Келда грабна обувките си и се обърна към стената. Фреди се измъкна от леглото и намери чифт панталони, старателно сгънати на един стол. Явно бяха току-що изпрани благодарение на работливата им икономка.

— Да спася света? Как? Нямам магия! Никой от нас няма. Може би това не сте го обмислили достатъчно. И как изобщо ще стигнем до там?

— Ниф и останалите ни чакат на острова на Гарднър. — Келда обу обувките си и коленичи, за да ги завърже. — Само се приготви! Ще видиш.

— Добре — каза Фреди разсеяно. Дрехите, които Грациела беше изпрала, миришеха на омекотител с ухание на цветя, което му напомни, че трябваше да се обади на Герт, въпреки че не знаеше какво точно иска да й каже. Нямаше никаква идея какво ще прави с жените си. Жени! Винаги имаше много около него. Той се облече и взе един суитчър с качулка. Предполагаше, че все още ще бъде студено в долната част на света. Беше живял там известно време.

— Вече можеш да се обърнеш — каза той на Келда.

Тя се завъртя. Фреди отскочи назад и се задъха. Келда беше сложила голяма, страховита маска на бивол с два големи рога. Въпреки че маската беше мръсна и гумена, нейното преобразяване беше стряскащо. Тя насочи рогата си към него.

Фреди я изучаваше.

— Откъде взе това?

— От Дампстър — каза тя. — Харесва ли ти?

— Вземи я. Ще ни трябва.

Фреди отиде до гардероба и взе мобилния си телефон. Трябваше му точно това. Караше го да се чувства все едно се е върнал обратно в Асгард, когато светът беше млад и готов за предизвикателства. Реши, че ще звънне на Кристи на път за острова на Гарднър, за да й каже, че заминава по работа извън града.

Откакто Фрея и Ингрид бяха влезли през скритата врата в балната зала преди около една година, „Феър Хейвън“ беше изчезнал под кълбо от зеленина по средата на зимата. Дърветата и тревата бяха избуяли. Имаше бръшлян, дива лоза, пасифлора и други увивни растения. Някои бяха излезли дори от парниците в югоизточната част на къщата и поглъщаха всичко по пътя си. Лозите и мъха настъпваха бавно по земята, надолу към пристанището и към „Дракон“ — шестфутовата спортна яхта на Килиан, която беше издигната на каменни блокове, зазимена и покрита с корабни платна и приличаше малко на приготвена за погребение. Цялостното впечатление от Острова на Гарднър беше като една джунгла, която поглъщаше всички останки от цивилизацията.

Келда все още носеше маската и си проправяше път към предните стълби. Беше направена пътека през тревата към предната врата на замъка, която духовете отвориха с дублиран ключ. Вътре всичко беше останало недокоснато, покрито с фолио.

Фреди последва Келда в една празна стая с огромна картина от XIX век на стената, озаглавена: Рагнарок: Смъртта на Балдер. Една стрела пронизваше сърцето на Балдер, а той лежеше на земята с протегната ръка, заобиколен от Валкирии с бледи кожи и руси коси. Очите им бяха студени като стоманата на шлем. Той разпозна Брунхилда. Хили. Колко лукава и коварна беше тя! На картината държеше копие. Валкирии!

Влязоха в балната зала, където елфите ги очакваха, лежейки върху кадифени дивани и фотьойли. Тъмночервените завеси бяха вдигнати, прозорците бяха отворени и залязващото слънце осветяваше стаята.

— Не ставайте всички веднага! — каза Фреди.

Ниф се беше отпуснала в едно тъмнорозово кресло и вдигна поглед от списанието, което разглеждаше. Хвърли го на земята и се втурна към Фреди. Носеше зелена пелерина от сатен, бели ръкавици до лактите, косата й беше вдигната и една змия се увиваше около раменете й. Останалите елфи бавно тръгнаха към него, за да го поздравят.

— Има нещо различно — каза Фреди и се намръщи.

— Чисти сме — каза Ниф и му се усмихна.

Фреди направи гримаса. В единия край на балната зала стената беше грубо разрушена и се виждаше една дървена врата, върху която беше издълбано дърво. Отстрани имаше купчина от парчета гипсокартон, натрошени камъни и захвърлен на пода железен лост — същия, който веднъж Ингрид беше използвала, за да открие вратата на елфите.

— Пътят към Игдрасил — каза Вал — и Джормунгандер.

Той извади златен часовник от джоба си, погледна колко е часът и оправи вратовръзката си. Свен изпусна дим от пурата си, която миришеше на ябълков тютюн.

— И за тризъбеца — добави навъсено.

— Схванах — отвърна Фреди. Той внимателно изучаваше елфите, костюмите и реквизитите им и се усмихна. Бяха му липсвали.

Те го последваха до вратата. Той прокара ръка по заплетените очертания на цветя, птици и извиващи се клони на дървото, което стоеше като самотен остров в небето.

Ирдик се наведе и все още държеше пурата в устата си. Той им посочи малко място в долната част на вратата.

— Тук стигаш до края и после просто скачаш! — Той му намигна изпод филцовата си шапка от 1940 г.

— Кой идва с мен? — попита Фреди.

Елфите го погледнаха втренчено. Свен се прозя широко.

— Скапан съм.

— Трябва да се преоблека за вечеря — промърмори Келда под маската.

Вал вдигна рамене.

— Не мога да понасям Джормунгандер. Изнервя ме.

— Децата имат вирусно заболяване — добави Ирдик, докато гледаше ноктите си.

Ниф изсумтя с отвращение.

— Вие сте група страхливци! Аз ще дойда, Фреди!

Фреди я потупа по главата.

— Добре, но не взимай боата със себе си, ако може. — Погледна към Келда и каза: — Свали маската и ми я дай.

Келда я махна и я хвърли към него.

Той хвана Ниф за ръката и заедно минаха през портала.

Глава 38 Плъзгане по линията на времето

Ингрид се качи по стълбите до стаята си. Любимците й се свлякоха от леглото и обгърнаха краката й, за да я поздравят. Зигфрид потърка козината си в крака й като сумтеше. Оскар погледна нагоре към нея с тъжни очи, а Бъстър хленчеше в краката й.

— Здравейте, тиквички! — Тя хвърли книгите на леглото си, за да си поиграе малко с тях, преди да отиде да си вземе душ. Една от книгите се отвори и нещо в страницата привлече вниманието й. Вгледа се по-внимателно, след това я вдигна и изтича към кабинета на майка си.

— Мамо! — Ингрид държеше книгата високо в ръката си, все едно призоваваше някого. Клатеше глава, сякаш не можеше да говори и лицето й беше пребледняло.

— Скъпа, какво има?

Тя подаде на Джоана книгата с отворената страница. Имаше списък, който беше озаглавен: „ХОРАТА, КОИТО БЯХА ОБЕСЕНИ В САЛЕМ ЗАРАДИ МАГЬОСНИЧЕСТВО ПРЕЗ 1692 ГОДИНА“. Тя никога преди не беше виждала датата, която беше добавена. В този нов списък обесването на жертвите беше започнало на 10-ти юни — това беше първата дата, на която беше обесена Бриджит Бошан. Но между 10-ти юни и следващата дата, 19-ти юли, когато бяха обесени още пет човека в Галоус Хил, беше добавена напълно нова дата — 13-ти юни.

— Виж какво се казва точно тук — добавени са две нови имена. Никога не съм чувала за тях преди.

— Фрея Бошан — прошепна Джоана. — Фрея е била обесена!

— Не, виж!

Майка и дъщеря се взираха в списъка, докато името не започна да избледнява. Накрая списъкът се върна в първоначалния си оригинален вариант и без никакви промени. Деветнадесет обесени и един човек, принуден да се самоубие. Името на Фрея не беше там. Списъкът преминаваше пред очите им, променяше се, имената изчезваха и после се появяваха отново, докато най-накрая успяха да възстановят оригиналния документ. Фрея Бошан беше обесена на 19-ти юни.

Ингрид беше абсолютно убедена, че датата беше 13-ти юни. Изчезна толкова бързо, че вече не беше сигурна в това, което си мислеше, че е видяла.

— Какво става? — прошепна Ингрид. — Защо се промени?

Джоана взе книгата от Ингрид и я остави на бюрото си — ръцете й трепереха. След това се обърна към най-голямата си дъщеря.

— Помниш ли кога се срещнахме с оракула в града?

— Да, ти каза, че не е било много полезно!

— Не е точно така. Той наистина не можа да ни помогне, но…

Джоана й разказа какво беше казал оракулът — как линията на времето се колебаеше и изкривяваше и ако Фрея умреше, докато порталите са затворени, трябваше да остане завинаги в долната земя, при мъртвите.

Ингрид се свлече във фотьойла.

— Не — прошепна тя. — Не!

— Но всичко засега е наред. Смъртта й още не е настъпила. Виждаш ли? Затова мастилото се променя. Това означава, че все още нищо не се е случило. Само съществува възможност това да стане. Значи е жива, Ингрид! И ние имаме надежда. Баща ти отиде да види… чичо Арт. Той може да ни помогне. Той ще ни помогне!

— А ако не стане?

— Ако не стане… — Джоана плътно сгъна ръбовете на книгата — … ами, ще се върнем пак на моста от момента, в който го напуснахме.

Глава 39 Синът на Трикстър

Ниф сложи ръка на вратата и прошепна древната дума, с която можеше да я отвори. Вратата подаде, като се люлееше в сумрака. Фреди натъпка маската в предния джоб на суитчъра си. Ниф повдигна подгъва на наметалото си и двамата заедно стъпиха от другата страна.

Озоваха се в гъста гора. Капки роса се стичаха по тревата, листата блестяха на слънчевата светлина като малки перли.

— От тук! — каза Ниф и го поведе по една пътека към празното пространство.

Фреди обясни плана си за връщането на тризъбеца, докато си проправяха път напред.

— Зная, че не е кой знае какво и може да се наложи да излетим много бързо след това — добави той. — Знаеш какъв е Джормунгандер. Никога не знаеш какво да очакваш от него.

Чуваха звуците на щурците, цикадите и скакалците, но едновременно с това и квакането на жабите и стряскащия писък на един бухал, кацнал над плевнята. Въздухът беше тежък и плътен, наситен с миризма на влажна, богата почва, гъби и прясна трева, която шумолеше под краката им. Огромни корени се извиваха по земята около тях. Най-накрая стигнаха до дървото, което пазеше пътеката между световете.

Фреди се хвана за един корен и се залюля над празното пространство. Взираше се в бездната под себе си. Долу виждаше нещо, което приличаше на плаващи бели светлини, разпръскващи се в тъмнината.

— Ето че пристигнахме — каза той, като се дръпна назад, а Ниф нервно кимна с глава.

Фреди извади маската от джоба си и я сложи на главата си, като се надяваше планът му да успее. Хвана малката ръка на феята и двамата скочиха заедно в бездната.

Падаха настрани и се вдигаха нагоре доста бързо. Това стремглаво пътуване продължи известно време и докато се въртяха, накрая вече нито един от тях не можеше да определи посоката, в която се движеха. Краят на междинния свят беше някъде по средата. Там, където беше извършена кражбата, мястото на здрача, точно преди Необятното, преди Хелхайм и преди Бездната.



През процепите на маската Фреди видя огромните отворени челюсти на Джормунгандер. Черната отрова, която покриваше зъбите му, изригна в празното пространство, докато съскаше. Ирдик беше прав за лошия дъх в устата му — зловонното дихание се носеше към Фреди с мирис на вкиснало, развалено месо и лук.

Зад главата на Джормунгандер, малко встрани, той видя любимия си златен тризъбец, който се люлееше сред бели светлини. Ниф надникна иззад една от люспите на Джормунгандер, където се беше скрила и наблюдаваше.

Джормунгандер се прозя.

— Добър опит, Фрир! — Говореше бавно и провлечено и внимателно подбираше думите си, като натъртваше на произношението на „с“.

— Трой се опита с маската на глава на вол да ме излъже един път. Направи ме на глупак. Сега срам за теб да се пробваш да ме излъжеш за втори път!

Драконът на Мидгард говореше толкова бавно, че трябваше да го изчака да довърши изречението си.

Джормунгандер се усмихна.

Фреди не беше забравил историята и дори я използваше, за да му помогне. Някога, когато светът още беше млад и Асгард не беше разрушен, Тор и гигантът Хаймир бяха опитали да заловят Джормунгандер, като използваха примамка с маска на волска глава. Тор беше хванал морския дракон с говежда примамка, но ужасен от чудовището, Хаймир беше прерязал кордата и беше освободил дракона. Фреди се надяваше, че Джормунгандер ще се зарадва, че този път не се е хванал в същия капан. Играеше си със суетата му, за да го подведе към фалшива самоувереност, така че да се опита да преговаря за гатанка срещу тризъбеца. Гатанките на дракона бяха доста лесни за решаване, но дори и нещата да се влошаха, Ниф щеше да грабне тризъбеца, докато Фреди задържаше Джормунгандер. Тя беше резервният му план.

Той свали маската от главата си, което беше сигнал за Ниф да остане скрита, но освен това тя трябваше да се готви за вариант две.

— Е, как разбра, че аз съм под маската? — попита Фреди, докато разглеждаше ноктите си.

— Добре, знаех, че рано или късно ще се появиш. В крайна сметка тризъбецът ти е при мен — усмихна се Джормунгандер. Морският дракон обърна главата си точно когато малката елфка се скриваше. Той се обърна към Фреди.

— Обикновено нямам много посетители тук. Искаш го, нали? — попита драконът и очите му заблестяха.

Фреди сви примирено рамене.

— Да, искам го…

— Да ти предложа гатанка? Ако отговориш правилно, ще ти дам тризъбеца. Не е нещо, което ми трябва. Просто го държа тук като залог, защото ми е скучно.

— Не зная — каза Фреди. — Твоите гатанки са доста умни, приятелю. Какво ще кажеш да се преборим за него? — Фреди прокара пръсти през косата си, докато изследваше ръката си и опитваше мускулите си.

— Не, не, не! Не съм в настроение — каза Джормунгандер. — Имам една добра гатанка за теб. Хайде!

Фреди отмести очи от ръката си.

— Добре! Ще опитам.

Джормунгандер примигна щастливо.

— И така, моят баща…

— Имаш предвид Локи — каза Фреди.

— Да, Локи, моят баща — отговори драконът. Обичаше да вмъква името на Локи по време на разговор винаги, когато можеше, защото се гордееше с потеклото си от Асгард. — Но това не е цялата загадка. Още не съм свършил.

Фреди се усмихна.

— О, съжалявам, Джормунгандер. Продължавай, а после…

— Така че моят баща казва: „Нямам братя и сестри“ — продължи той.

— Но той има поне един брат! — каза Фреди.

— Заради гатанката си представи, че няма — каза Джормунгандер, леко ядосан. — И докато я решаваш, си представи, че нямам роднини. Аз мразя роднините си и съм ги забравил отдавна. Те не съществуват! — усмихна се широко той.

— Добре — каза Фреди. — Локи няма роднини, както и ти нямаш. Разбрано!

— Страхотно! — каза Джормунгандер. — Така, Локи казва "нямам братя и сестри, но този баща на този бог е син на моя баща". Кой е богът?

Фреди присви очи и го погледна.

— Тоест аз отговарям на загадката на Локи?

— Да! — усмихна се драконът.

— Не усложняваш ли прекалено много нещата?

— Може би — усмихна се подигравателно Джормунгандер.

— Дааа, това наистина е трудно. Колко време ти отне да го измислиш? — попита Фреди и забеляза Ниф, която подаде глава. Той се почеса по главата, за да й даде знак да остане скрита.

Джормунгандер се засмя.

— Като преди пет секунди, нали?

— Хм — каза Фреди — наистина ли ще си взема тризъбеца, ако отговоря правилно?

Драконът поклати глава.

— Да!

Фреди се усмихна.

— Добре тогава, мисля, че зная кой е верният отговор. Но все пак не съм напълно сигурен.

Драконът ближеше люспите си, а Фреди захапа пръста си, преструвайки се, че още мисли. Осъзнаваше, че драконът всъщност е много самотен и затова се опитваше да разшири своята компания. Беше тъжно. Самата гатанка беше толкова нарцистична и отговорът й беше толкова очевиден, че Фреди я разгада веднага. Локи казваше: Бащата на този бог е син на моя баща. Кой е богът? Една гатанка, която се въртеше в кръг — от Джормунгандер до Локи и Один. Локи баща на Джормунгандер, а Один — баща на Локи. Значи богът е Джормунгандер.

— Отговорът си ти, Джормунгандер.

Драконът примигна към Фреди.

— Това ли е отговорът ти?

— Да, това е правилният отговор. Сега, тризъбеца, моля.

Драконът изсъска. Не обичаше да губи в любимата си игра.

Фреди започна да отстъпва назад. Дръпна ухото си, за да даде знак на Ниф да вземе тризъбеца, докато привличаше вниманието на Джормунгандер върху себе си.

Но феята имаше проблеми с ориентирането в празното пространство, а и балната й рокля изобщо не й помагаше заради дългите поли, които висяха около нея. Тя изпусна целта.

— Тризъбецът, моля! Няма да моля повече! — заплашително каза Фреди.

— Вземи си го — разсмя се Джормунгандер. С един замах на опашката си запрати Ниф в празното пространство, а след това се обърна към Фреди и челюстите му се разтвориха.

Фреди го блъсна силно и взе тризъбеца си. Той пасна в ръката му идеално и се зареди със сила, когато беше при истинския си собственик. Фреди Бошан вече беше могъщият бог Фрир, бог на слънцето и небето. Могъщ и блестящ в дрехите си, той се върна към истинската си същност и наддаде вик, докато скачаше срещу дракона. Тризъбецът му светеше силно, когато изтръгна сърцето му.

Последва оглушителна експлозия и ослепителна светлина, докато накрая всичко потъна в мрак.

Глава 40 Богинята майка

Тя беше излъгала дъщеря си и съпруга си. Не понасяше сбогуванията и се надяваше да разберат, че това беше най-добрият начин. Все още беше студено сутринта, докато слънцето изгряваше на изток и разсейваше мъглата, в която беше потънал Норт Хемптън. Погледна над високите треви, скали и пясъци под доковете. Слънчевата светлина се отразяваше във водата. Вляво островът на Гарднър все още беше забулен в мъгла.

Джоана знаеше, че трябва да действа сега, преди да са открили какво си беше наумила. Беше уверена, че братът на Норман не можеше да им помогне. Нямаше начин времето да се поправи, когато един път вече е било променено. Единственото решение беше това, което оракулът беше предложил.

— Има начин да бъде спряно всичко това и да спасите дъщеря си от сигурна смърт. Но това изисква жертва. Склонни ли сте на това? — беше попитал оракулът.

Живот за живот. Смърт за смърт.

Разбира се, че бяха съгласни да направят всичко, за да спасят дъщеря си. На връщане с влака към Норт Хемптън Норман беше заявил, че той ще изпълни условието на оракула. Щеше да се жертва, за да живее Фрея. „Аз ще го направя!“ — беше казал той. Джоана знаеше, че няма смисъл да спори с него, за да го разубеди, нито да го накара да потърсят друго алтернативно решение, затова го изпрати да види брат си поне още веднъж. Защото имаше нужда само от една жертва — нейната.

Затова толкова отчаяно искаше да успее да помогне на Тайлър да влезе в добро училище. Ингрид щеше да бъде щастлива със своя детектив, а Фреди — щеше да поскита, но в крайна сметка да намери подходящото си място в света. Оставаше само Фрея, чието бъдеще беше несигурно.

Джоана беше тяхна майка. Щеше да направи всичко, както трябва. Нали затова бяха майките, да целуват ударените места, да разбират сърдечните трепети, да осигурят меки възглавници след тежко падане. Но тук тя се беше провалила. Не беше успяла да предпази дъщеря си от злото. Може би, сега имаше шанс да се реваншира и да обърне съдбата. В крайна сметка, магическите й способности бяха свързани именно с това — да поправя нещата, които са се счупили. Никоя майка не би искала да надживее децата си и Джоана виждаше, че не е единствената, която прави това.

Щеше да бъде първата, която признава, че не е била перфектна майка. Дъщерите й я обичаха, но я държаха на дистанция от себе си, независимо колко усилия полагаше да се промени това.

До края те си оставаха загадъчни и непознати за нея. Особено Фрея — нейната светлина и търсещ дух, който имаше да даде толкова много любов, а тя я беше загубила.

С въздишка Джоана препрочиташе писмата, които беше написала предишната вечер. Подреди ги на бюрото си, където Ингрид лесно можеше да ги намери. В тях имаше инструкции как да се грижат за имението, да видят завещанието, което беше оставила. Всичко, което притежаваше, оставяше на тях. Надяваше се Ингрид да запази къщата и може би тя и Мат щяха да се пренесат все някога тук и да създадат семейство. Фрея почти нямаше нужда от пари, а Фреди още по-малко, но винаги беше добре да знаеш, че имаш малко наследство. Всички тези дълги години, които беше прекарала на земята, бяха някак изкуствени за нея и ако трябваше да бъде честна, дори децата й я бяха разочаровали — нито един от тях не се установи. Някак си всички бяха като изгубени. Дори Ингрид беше избрала да се влюби в смъртен, което щеше да й донесе само болка.

Погледна към снимките, които бяха окачени на стената за последен път. Прекрасните й момичета и една нова снимка от сватбата на Фреди и Герт във Вегас, Тайлър, който държеше малко пиленце в ръцете си и накрая снимка на Норман с очила върху челото. Той винаги щеше да бъде Норд, нейната северна звезда, вълната, която се беше разбила на нейния бряг. Джоана си спомни първата им среща. Тя беше на плажа на брега в Асгард. Беше заспала на пясъка под сянката на една скала. Студени капки вода по цялото тяло я стреснаха и тя внезапно се събуди. Когато отвори очите си, гледаше към лицето на Норман. Той се беше навел над нея и изтръскваше водата от себе си. Държеше нещо в ръката си.

— Това Ваше ли е? Духаше силен вятър на плажа — каза той, като държеше една звезда в ръката си.

Тя се усмихна. Да, нейна беше. Тогава носеше звезди в косите си, подарък от друг обожател. Но блясъкът на звездата избледня, след като се вгледа в очите му — толкова зелени и топли, с цвета на морето, и вече знаеше, че беше намерила своята безсмъртна половинка.

Скоро след това се появиха и децата — Ингрид, първородната; огнището в нейния дом, а после и близнаците; слънцето и небето — Фрея и Фреди.

Сега тя правеше всичко това за тях.

Излезе отзад, затвори плъзгащите се стъклени врати зад себе си и усети полъха на бриза. Може би това беше нейният начин да се сбогува. Тя се отправи боса по студения пясък и се насочи към водата. Наоколо нямаше никого. Влезе в леденостудената вода и внезапно изпита странна топлина. Магията й? Или нещо друго?

Червената й рокля се носеше във водата около нея и тя приличаше на разтворен мак, докато навлизаше все по-навътре в морето. Слънцето изгряваше и се отразяваше в очите й и тя започна да плува все по-далеч и по-далеч. Мускулите й се умориха и започна да се задъхва.

Обърна се обратно и видя дома си в колониален стил, един последен поглед преди края. Лежеше по гръб, оставяйки се на вълните да я носят, слънцето да огрява лицето й и да усеща успокояващото докосване на водата и пяната на вълните. Звукът от плискащата се вода й действаше успокояващо и приспивно. Дори и инстинктивно да искаше да се върне обратно, вече беше твърде далеч от брега.

Беше уморена.

Внезапно й натежаха всички животи, които беше живяла през цялото това време.

Усещаше как водата изпълва белите й дробове.

Не се съпротивляваше.

Значи това беше смъртта!

Пред очите й не минаваше живота й на лента, както всички казваха.

Чувстваше слънчевите лъчи върху лицето си за последно, хладната вода над нея и затвори очи. Това беше последният път, когато Джоана Бошан напускаше един свят и преминаваше към следващия.

Загрузка...