Ветровете на Салем

Глава 41 Приятел на семейството

Докато мислеше за Фрея през цялото време, Ингрид не можеше да се съсредоточи върху нищо друго и не знаеше какво може да направи, за да спаси сестра си. Беше тринадесетият рожден ден на Маги и те с Мат бяха решили да заведат момичето в града, за да гледат „Сомнамбулите“ този следобед. Това не беше точно театрална пиеса, а по-скоро като изживяване — сцените бяха разположени на пет етажа от една голяма сграда с изглед към река Хъдсън, а действията се развиваха паралелно на всички етажи, докато зрителите се разхождаха по етажите, за да сглобят цялата история. Таймс беше определил представлението като „буреносна, зашеметяваща амалгама от Бурята на Шекспир и Омагьосаните на Хичкок“. Ингрид се вълнуваше, защото участваше в празненството за рождения ден на Маги.

Мат вече беше дошъл, за да я вземе и я чакаше във фоайето долу. Тя обу черните си обувки и слезе по стълбите точно когато на вратата се звънна втори път.

— Аз ще отворя — каза той и отвори. — О, здрасти, приятел.

Мат се облегна на рамката като препречваше пътя му навътре. Трой Оувърбрук стоеше на вратата с притеснено изражение.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Закъсняваме, точно щяхме да тръгваме — каза той хладно.

— Ингрид? — извика Трой. — Много съжалявам, но наистина е важно…

— Мат, може ли — помоли тя Мат да се отдръпне. Неохотно той отстъпи встрани и пусна Трой да влезе.

— Може ли да говоря с теб насаме? — попита умоляващо Трой.

— Всичко, което искаш да й кажеш, можеш да кажеш пред мен — каза Мат. Той се държеше собственически към нея и за миг Ингрид се изплаши, че отново ще я шляпне отзад. Въпреки това, трябваше да си признае, че й беше харесало.

Ингрид кимна.

— Всичко е наред.

— Става дума за семейството ти — каза Трой.

— Какво знаеш за семейството й? — прекъсна го Мат.

— Виж, Мат, Трой е един от нас…

— Един от вас! — подигравателно каза Мат. — Не ми прилича на вещица.

Трой скръсти ръце, мускулите и бицепсите му изпъкнаха под суитчъра с морски мотив.

— Добре, аз лично предпочитам термина „магьосник“ — отвърна той.

Мат изсумтя.

— Какво има, Трой? — попита тя.

— Помниш Вал, нали?

— Имаш предвид един от елфите ли? — каза Ингрид и погледна към Мат. Той знаеше всичко за елфите, защото ги беше арестувал и след това освобождавал за няколко престъпления. Както и останалите членове на семейство Бошан, той също се беше привързал към тях.

— Добре, Вал дойде при мен тази сутрин и ми каза, че са открили тризъбеца на Фреди. Намерили са го някъде на Жълтия павиран път, но не могли да го донесат и Фреди отишъл да си го вземе, като единствено Ниф е тръгнала с него.

— Така че трябва да отидем и да спасим Фреди? — попита тя.

— Не, Фрея.

— Фрея? — изненада се Ингрид.

— Порталите отново са отворени. Според Вал, може би това е станало заради връщането на тризъбеца. Имало е голяма експлозия на края на света, което значи, че по някакъв начин Фреди е успял да си го върне, защото само той може да разполага със силата му — обясни Трой.

Ингрид седна, за да осмисли новината.

— Къде е Фреди сега?

— Някъде долу в Бездната. Вал каза, че всички са тръгнали да го търсят, за да се уверят, че е добре. Изглежда, че се чувстват доста виновни, че не са отишли с него, но след като порталите отново са отворени, би трябвало да е добре. Лесно би могъл да се върне обратно тук.

Тя кимна.

— Виж, нямаме много време — не знаем колко дълго ще са отворени и затова трябва да тръгваме.

— Да тръгвате? Къде? — попита Мат.

— Назад във времето, за да спасим Фрея, разбира се, и да я доведем обратно тук — каза Трой, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.

— Заминавате? — каза Мат и се обърна към Ингрид.

Тя стоеше и нервно мачкаше колана на шлифера си.

— Трябва да тръгвам. Това не може да чака. Порталите може да се затворят отново и тогава ще загубим Фрея завинаги — каза тя и си спомни какво й беше казала майка й последния път.

— Ти заминаваш с него? — Мат вдигна брадичката си и погледна към Трой.

Трой се опита да изглежда по-малък. Сви раменете си и събра ръцете си.

Ингрид дръпна Мат настрани.

— Казах ти, Трой и аз сме само приятели — прошепна тя. Не можеше да повярва, че се караха пред Трой. Чувстваше се унижена, но осъзнаваше, че поставя Мат в ужасна ситуация. Не искаше да му причинява това.

Раменете на Мат се отпуснаха.

Трой погледна към двамата и каза:

— Ще изчакам отвън. Кажи ми какво решаваш, Ерда.

Те наблюдаваха как той излиза от стаята и изчакаха да чуят звука от затварянето на входната врата.

— Как те нарече той? — попита Мат.

— Ерда. Това е истинското ми име — каза тя.

— И никога не си ми казвала?

— Не мислех, че е важно.

— За мен е важно — каза Мат и изглеждаше наранен. — Искам да зная всичко за теб, Ингрид.

— Обещавам, ще ти разкажа. Но точно сега трябва да отида и да спася сестра си, Мат. Искам да я видя отново. Не искам да умре. Трябва да разбереш! Не става дума за Трой. Става дума за това да върнем Фрея обратно.

— Разбира се, знам. Просто… не толкова за рождения ден на Маги, а по-скоро, защото искам да ти помогна. Искам да дойда с теб през тези портали или каквото и да е там. И зная, че няма да ми позволиш. Аз те приех в живота си, но ти няма да ме допуснеш в своя.

Те се взираха мълчаливо един в друг. Ингрид осъзна, че това, което той казваше, беше напълно вярно. Тя го беше изолирала от тази страна на живота си.

— Иска ми се да можеше — прошепна тя. — Но…

— Може да не съм магьосник или каквото и да е там, но съм опитен полицай и детектив — каза той и лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните му.

— Но тогава кой ще заведе Маги на "Четирите сезона" в театъра? — попита тя, когато го прегърна силно.

Глава 42 Черната вдовица

В просъница Фрея изгони мравката, която лазеше по бузата й. Вятърът полъхваше леко в косите й. Тя почувства как Килиан — или Джеймс, както се наричаше в този живот, се размърда до нея. Бяха напуснали Салем предишната нощ и се бяха скрили в гората, защото никой нямаше да им предложи подслон. Всички мислеха, че са болни от шарка. След това, което се беше случило с Мърси, не беше възможно да са отново заедно. Беше твърде рисковано и опасно. Тя беше далеч от вкъщи, далеч от безопасността и лежеше в гората с истинската си любов, но все още бяха в опасност. Тя се сгуши по-близо до Джеймс, мечтаейки за дома си край морето. В съня си виждаше майка си, която се носи във водите на океана. Изглеждаше, че Джоана се дави и Фрея изпита внезапно чувство на страх. Тя направи гримаса, дочувайки шума на разбиващите се вълни на брега.

Вълни, разбиващи се в скалите.

Не, това беше различен звук…

Клони, които се чупеха под нечии крака…

Стъпки!

Тя отвори очи и се опита да изкрещи, но беше твърде късно. Бяха ги открили!

Китките й бяха рязко издърпани напред. Бяха в клопка — обградени от група въоръжени мъже, стражи и шерифи, изпратени от Томас Пътнам, за да му върнат обратно собствеността. Радваше се, че този път беше напълно облечена, въпреки че от начина, по който мъжете я оглеждаха, изпитваше чувството, че е гола.

— Джеймс! — извика тя, борейки се срещу мъжете, които я държаха здраво и я притискаха до себе си, за да почувстват тялото й.

Цялата група трябваше да се намеси, за да го укроти. Джеймс се биеше невероятно, но както и при нея магията беше неизползваема в този случай. В крайна сметка броят им ставаше все по-голям и накрая той беше окован с белезници, а част от лицето му беше в рани от битката. Тя нямаше да се разплаче и да им покаже колко бяха уплашени. Джеймс стоеше мълчаливо докато шерифът обявяваше ареста им.

— Фрея Бошан, обвинена сте в прелюбодеяние и вещерство. С последното сте тормозили Ан Пътнам-младша, Ан Пътнам-старша и Мърси Люис в дома на Томас Пътнам. Също така сте обвинена в правене на магия за смърт на вашия съпруг, Натаниел Брукс. Джеймс Брустър, вие сте обвинен в кражба на кон, прелюбодейство и заговор с вещица за смъртта на Натаниел Брукс.

— Прелюбодейство? — каза Фрея. — Как може да ме обвинявате в изневяра, когато аз никога не съм се омъжвала за него? И какво ми казвате, че Натаниел Брукс е мъртъв?

— Била сте омъжена чрез пълномощник — обясни шерифът, — малко преди мистър Брукс да бъде намерен мъртъв в леглото си.

— Значи, аз съм вдовица.

— И то богата! — каза Джеймс.

— Много лошо, че няма да живеете достатъчно дълго, за да се порадвате на богатството си — засмя се единият от стражарите.

— Какво ще се случи, когато умра? Кой ще вземе земята? — попита Фрея.

— Вашият предишен покровител, разбира се — каза шерифът.

Чрез брака на Фрея, смъртта на съпруга й и този арест Томас Пътнам скоро щеше да се превърне в един от най-богатите земевладелци в град Салем.

Глава 43 Разклонение на пътя

— Остави ме! — Някой разтърсваше Фреди точно когато всичко, което искаше, беше да се наспи. Главата му бумтеше така, сякаш някой го беше ударил със стоманена бухалка. Чуваше дразнещ и бръмчащ звук, сякаш бяха включени флуоресцентни лампи. Силен блясък притисна очите му. Покри главата си с ръце и се опита да накара звука да изчезне. Какво се беше случило? Дали пак се бяха напили с Трой в „Норт Ин“? Обърна се на една страна и се сви на кълбо. По-късно щеше да се опита да възстанови снощните събития, когато можеше да мисли.

— Стани и заблести, Бог на слънцето! — чу се тътнещ глас.

— Ставай! — От всички страни започнаха да го дърпат ръце.

— Колко е часът? — попита и отвори замаяно очите си. Около него имаше група елфи. — Какво правите тук, махайте се!

Обърна се на една страна и видя, че се намира в болнично легло. Стаята беше безцветна и застинала като в черно-бяла фотография. Със сигурност това не беше XXI век, а беше някаква друга ера. Какво ставаше? Къде беше? Това не му приличаше на нито едно място в Норт Хемптън.

Изправи се и неохотно се огледа. Редици от легла с черни метални рамки, всяко от тях с по две възглавници, чисти бели чаршафи, изпънати така, че да илюстрират термина болнични ъгли, и сгънато сиво одеяло. Плъзна погледа си по протежение на стаята. Беше отделена с прозорец, през който нахлуваше бяла луминесцентна светлина. Големи лампи във формата на глобуси висяха от високия таван и не се използваха за нищо, освен да се пълнят с мъртви насекоми. Сивият мраморен под блестеше, отразявайки острата светлина. И тогава чу ниско бучене, което идваше сякаш от нищото.

— Пфу! — каза Вал. — Притеснявахме се за теб. Имаш ли нужда от нещо, Фреди? — гласът му отекна болезнено в главата му.

Ниф седна до него и сложи ръката си на рамото му. Косата й беше наелектризирана. Имаше черни петна от дим по цялото си лице, бялата й ръкавица беше почерняла, а зеленото й наметало беше разкъсано и раздърпано.

— Какво се е случило с теб? — попита учудено Фреди и внезапно осъзна, че и той изглежда точно по същия начин. Дънките му бяха мръсни, а тениската — скъсана. Вдигна ръкав към носа си — миришеше на омекотител с ухание на цветя.

В този момент всичко се върна в съзнанието му. Минаването през портала на „Феър Хейвън“ надолу по Жълтия павиран път до дъното на света. Срещата с дракона и връщането на тризъбеца. Беше убил дракона и след това дойде експлозията.

— Къде сме? — успя да попита той.

Ирдик седна до него и намести черната си филцова шапка.

— В една станция за чакащи на Жълтия павиран път. Като в нищото. Затова и атмосферата е такава — няма цветове. Нито тук, нито където и другаде да отидеш, ако разбираш какво имам предвид.

Келда седна от другата му страна, опитвайки се да отвори капачката на една бутилка вода.

— Ти и Ниф се забавихте много дълго и затова започнахме да ви търсим. Слязохме долу в убежището на Джормунгандер, но там нямаше нищо. Само купчина кости, люспи и пепел. Започнахме да копаем и те открихме, затрупан под целия този боклук. Добре си се справил с него, между другото. Той беше ужасна напаст.

— И те докарахме тук, за да се възстановиш — каза самодоволно Свен. — Добре дошъл!

— Добре ли си, Ниф? — попита Фреди.

— Да — каза уморено елфът. — Добре съм.

Фреди се усмихна.

— А тризъбецът?

— Нямаше го — отвърна Идрик и сви рамене. — Търсихме, но…

— Но аз го държах и го използвах!

— Знаем, приятел, но го нямаше.

Фреди изрече едно проклятие. Имаше нужда от чист въздух. В болничната стая беше задушно и миришеше на формалдехид. Избута елфите настрана и се опита да се протегне. — Отворете един прозорец!

— Недей! — каза Свен — За миг може да изпаднеш във вечен сън. Въздухът е наситен с отровата на дракона — последното му издихание. Но донесохме и добри новини. Каквото и да си направил долу, то по някакъв начин е отворило времевите портали отново. Или е това, или Мъртвите са се вдигнали на бунт. Както те казват, това е друга история, но нещо наистина се случва около порталите.

— О, и ние върнахме обратно силите си — добави Ирдик. — Не го ли чувстваш?

Фреди се протегна.

— Да, почувствах го, когато държах тризъбеца си отново. Но точно сега се чувствам като развалина.

Той вдигна ръка към слепоочието си, започна да го разтрива и изохка.

Ниф му подаде бутилката с вода.

— Пий!

Фреди въздъхна, като се опитваше да не мисли за пулсиращата болка в главата си. Изпи водата. Беше леденостудена и вкусна. После примигна, защото главоболието му изчезна мигновено. Явно махмурлукът и убийството на дракон изискваха подходящо лекарство.

— И така, значи порталите са отворени. Какво чакаме тогава? Да тръгваме да върнем Фрея обратно! — каза той.

— Не бързай толкова — каза Свен. — Фрея е добре. Вал изпрати Тор и Ерда да я върнат.

Фреди вдигна вежди. Чудеше се какво ли си мислеше за това приятелят полицай на Ингрид.

— Докато още тъгуваш по тризъбеца си — напомни му Келда — трябва да го намерим. Доста е опасно хей така да се търкаля някъде.

— Унищожи моста, уби Джормунгандер, кой знае какво още може да направи — обади се Ирдик, който продължаваше да върти шапката си и да я подхвърля нагоре, за да я хване после във въздуха. Фреди грабна летящата шапка и я сложи обратно на главата му.

— Не може да е далеч — каза Келда. — Може би просто е бил по-дълбоко. Имам предвид там, долу.

Бездната.

Необятното.

Фреди си спомни картината с убийството на Балдер във „Феър Хейвън“ и осъзна, че би могъл да спаси също и Килиан.

— Добре, тогава хайде да…

Келда го прекъсна, като сложи пръст на устните му. От съседната стая се чу шум. Приличаше на някой, който се влачи по баскетболно игрище и обувките му тракаха по мраморния под.

— Това са сестрите, Феня и Меня — прошепна тя и отвори широко очи. — Близначките обикалят и правят проверка на всеки сто години. Не ги гледай в очите или ще те видят. Скрий се!

Елфите се пъхнаха под леглото, а Фреди се скри под чаршафа, като дръпна одеялото върху себе си, когато чу тракащите обувки да приближават. Беше чувал за Феня и Меня. Те бяха джот-нар, снежни великани. Сега близначките проверяваха стаите в болницата. Чудеше се какво щеше да се случи, ако го видеха.

След разрушаването на моста боговете се бяха разпръснали тук и там по ъглите на Деветте свята във Вселената, а някои, като неговото семейство, бяха хванати в капан в Мидгард. Тези двете явно работеха като медицински сестри, което беше много по-добре, отколкото да бъдат робини в нечий дворец. Това беше всичко, което знаеше за историята на сестрите. Въпреки това, те много хитро бяха измамили крал Фроди да пилее богатството си, докато накрая не остана нищо и техните окови паднаха.

Вратата на стаята се отвори и двете сестри в бели престилки и шапки влязоха в стаята. Носеха малки дъски за писане. Огледаха се наляво и надясно и прекосиха помещението покрай редиците с легла с високо вдигнати глави.

Фреди отмести одеялото и за да не ги погледне в очите, разсеяно се загледа в гърдите им. Покри очите си с чаршафа, докато минаваха покрай леглото му. Когато стигнаха до края на стаята, едната от тях завъртя ключа на лампата и всичко потъна в абсолютен мрак. Бръмчащият звук рязко спря.

Чу се шум от отваряне и затваряне на врата и Фреди и елфите се измъкнаха, за да поемат глътка въздух.

— Чисто ли е? — попита той.

— Да, тръгнаха си и явно са взели всичко със себе си — каза раздразнено Ниф.

Те стояха в нищото — болницата я нямаше, както леглата и мраморния под. Фреди се огледа наоколо. Беше му познато. В крайна сметка някога беше затворен тук за пет хиляди години. Това беше Бездната.

— Добре, какво чакаме, да отиваме да намерим тризъбеца — каза той.

Глава 44 Тежко изпитание

— О, скъпа! Мисля, че пристигнахме.

Ингрид свали копринената шапка и пелерината си, подскачайки от крак на крак в опит да намери по-сухо място в черните си кожени обувки. Беше облекчена да види Трой, който стоеше пред една камениста падина и оглеждаше наоколо, преметнал през ръка тъмното си кожено яке. Заедно с чука, който носеше в ръката си, беше опаковал и два златни слитъка за пътуването им. Като знаеше колко благочестиви претендираха да бъдат Пуританите, не би се изненадал да приемат някой подкуп. В крайна сметка парите бяха над всякакво благочестие.

Един кон я подуши и тя го потупа по врата.

— Коя дата е, мистър кон?

Ненужно е да се споменава, че конят не й отговори.

— Така, дай ми чантата — обърна се Трой към нея. Взе багажа на Ингрид и го скри под купчината сено.

— Не зная дали ловът на вещици в Салем е толкова приятен, но пътуването с теб, скъпа моя мисис Оувърбрук, наистина е! — Той й намигна и се усмихна.

Тя присви очи към него и оправи златния медальон на Фрея, който висеше на врата й. После дръпна качулката на пелерината над очите си. Много ли беше да се надява, че Трой няма да приеме идването й с него като знак за привличане? Заболя я, когато остави Мат там, сам и неспособен да помогне.

Преминаването през порталите предизвикваше болезнено и разкъсващо чувство. Приличаше малко на смяна на часовите пояси при пътуване със самолет и бяха нужни поне няколко дни, за да се свикне. Може би някога пътуването във времето щеше да стане по-удобно и да измести другите видове транспорт. Ингрид се надяваше да не са се отклонили много от точката, до която бяха планирали да стигнат.

Трой изтупа праха от шапката си и те стъпиха на една камениста алея, огряна от бледа светлина. Беше рано сутринта и се носеше хладен бриз с мирис на риба. Ингрид веднага го разпозна, както и алеята.

Бяха дошли на точното място. Това беше град Салем и някога тя беше живяла тук, дори имаше много хубави спомени от пристанището.

Всичко това беше, докато не…

Краката й се подкосиха, докато се насочиха към алеята.

— Добре ли си, мисис Оувърбрук? — попита Трой и обгърна талията й с ръка.

Тя му кимна с благодарност.

Беше обичала този град, докато шерифът не беше дошъл за Фрея и нея и не ги беше изтръгнал от ръцете на Джоана. Ингрид сложи треперещите си ръце на слепоочието и се опита да изхвърли спомените от главата си. Трябваше да продължат напред. Сега беше важно да открият дали са дошли в правилното време, преди датата на обесването на Фрея.

Някъде долу чуха гласове и шумове и тръгнаха по улица Есекс, където имаше тълпа хора, която явно чакаше нещо. Една жена с груби черти посочи към Ингрид.

— Елате и си купете вещерска кукла. Обесете я, като я хванете в примката! — пееше тя, носейки кошница с малки парцалени кукли, облечени в яркочервени корсети и избродирани с конец, увит около врата им. Като червения корсет, който Бриджит Бишоп носела, както се твърди, когато идвала през нощта при мъжете и ги удушавала, спомни си Ингрид.

Сега тя вече знаеше кой ден е. Тези ранобудни хора бяха дошли да свършат по-бързо работата си, защото след това ги очакваше забавление.

Беше 10-ти юни, петък, 1692 година.

В този ден щеше да бъде обесена първата вещица.

— Бриджит Бишоп! — прошепна тя.

— Каретата! — каза Трой. — Явно идва от затвора Лейн. Какво можем да направим, за да спрем това, Ингрид?

— Нищо! — поклати глава тя. Сърцето й се стегна. — Твърде късно!

— Вещица! Вещица! — викаха хората. — Дайте й урок!

— Елате и си купете вещерска кукла. Обесете я като я хванете в примката. Хванете я ето точно тук! — продължаваше да пее уличната продавачка. Една майка купи една за дъщеря си.

Ингрид се опитваше да потисне паниката, която я завладяваше и започваше да стяга гърлото й. Фрея беше някъде тук, но къде? Можеше да бъде обесена, в който и да е ден оттук нататък. Всичко, което можеха да направят, беше да я намерят, колкото се може по-бързо.

Тълпата крещеше радостно. Стана й зле и сграбчи ръката на Трой, който я придърпа към себе си. Тълпата ги буташе към стената. Бриджит Бишоп трябваше да бъде обесена в осем часа сутринта на върха на Галоус Хил.

Бриджит беше горда и интелигентна жена, както я описваше един от обвинителите й „имаше елегантен и ласкаещ маниер на поведение“. Бедната жена беше внимателно избрана да бъде първата осъдена, защото доказателствата затова, че се занимаваше с магии, бяха най-очевидни — с неясно минало и много срещи в съда. Съдиите искаха да си извоюват тази първа победа.

Това беше всичко, което Ингрид знаеше. Преди 12 години Бриджит беше извикана в съда по подозрения, че се занимава с вещерство и беше омагьосала няколко коня, като ги беше превърнала в котки. Въпреки че беше оневинена, нямаше значение. Петното върху репутацията й остана. След това беше призована в съда заради семейна кавга. Лицето й беше жестоко премазано от удари и още един път заради това, че беше нарекла втория си съпруг „стар дявол“ в деня на Сабат. Тя и съпругът й платиха за всички обиди и обвинения, като бяха накарани да стоят един час, опрели гърбовете си един до друг на площада с бележки от техните обвинители, залепени на челата им.

Това вече беше последният процес за Бриджит. Момичетата от Салем — Абигейл Уилямс и Бети Париш, Мърси Люис и Ан Пътнам бяха разказали толкова драматично цялата ситуация, че съдът без колебание издаде присъда. Те изпаднаха в припадъци веднага, след като влязоха в залата и видяха Бриджит. Крещяха как призракът на Бриджит ги е тормозел непрекъснато, хапейки и душейки ги.

Ан се оказа най-остроумна и обвини Бриджит, че я е повредила, карайки я да прави въртящо се колело, носела я е на кол до реката и я е заплашвала да я пусне във водата, докато не се подпише в книгата. Абигейл каза, че е видяла призраци да бродят из залата.

— Ти ни уби! — крещяха те към Бриджит. Мърси Люис също потвърди, че е видяла призраците.

Момичетата бяха безмилостни. Те представиха всичко много преувеличено. Жената силно се смути, когато съдията започна да я разпитва и да й задава объркващи въпроси.

Но Бриджит се държеше достойно. Каза, че никога не е виждала тези момичета. Тя беше от града Салем и дори не беше стъпвала в селището. Защо би искала да нарани момичетата?

Горката Бриджит нямаше нито един приятел, който да свидетелства в нейна полза. Всички съседи казаха, че е вещица. Един мъж я обвини, че е пратила на детето му коварна болест, която го е убила. А мъжете казваха, че призракът й им се е явявал нощем, облечен в червен корсет. Изследването, което членове на журито направиха, показа, че наистина има свръхестествено зърно „между ануса и вагината“. Накрая, имаше и преки доказателства — парцалените кукли, които бяха открити в дома й. Ингрид винаги се беше чудила дали някой не ги беше подхвърлил там.

— Ето, идва! Идва! — Ингрид се обърна. Всичко, което можеше да види, бяха шапки, мръсни дрехи и пелерини. Трой им проби път по-напред и тълпата се отдръпна, за да ги пропусне. Това беше най-лошият й сън и сякаш никога нямаше да се събуди от него.

— Ето я!

— Това е вещицата!

— Вещица! — подхвана отново тълпата. — Обесете вещицата!

Процесията тръгна на запад по улица Есекс. Мъже на коне, съдии, шерифи и полицаи.

Вътре в каруцата тя стоеше права, окована с вериги, високо изправена глава и скръстени пред гърдите ръце. Пронизващите й кафяви очи с тъмни кръгове около тях се взираха някъде над тълпата. Пълните й устни шептяха нещо. Ингрид можеше да каже, че Бриджит беше привлекателна и чувствена жена, но всичко това сега беше изчезнало от нея. Изглеждаше тъжна, мръсна и уморена. Хвърли поглед надолу към тълпата, която я хулеше.

Ингрид разпозна двама ключови играчи от своето минало. Ето отново бяха тук — едрият, мрачен и застрашителен мистър Пътнам, облечен целият в черно, на кон и треперещият преподобен Париш с якичката на расото си, който вървеше след каруцата.

След това се появиха и момичетата, които я бяха обвинили. Бяха някъде между 12 и 17-годишни и явно се чувстваха достатъчно добре след всички страдания, които „вещицата“ им беше причинила, за да бъдат тук. Те си пробиха път през тълпата, като размахваха яростно и обезумяло ръце. Приближиха се до каруцата и се подиграваха на бедната жена в екстаз. Ингрид си ги спомняше от своя собствен процес в селището Салем, когато тя и Фрея бяха обвинени със същите нападки и те също бяха останали без защита от никого. Отговориха по същия начин, както и Бриджит. Защо биха искали да навредят на тези момичета?

— Тя се моли! — отбеляза Ингрид, докато наблюдаваше устните на Бриджит. — Моли се за нас да видим нейната невинност! — Дръпна качулката си по-надолу, за да прикрие сълзите, а Трой остана хладнокръвен. Слънчевата светлина обливаше улицата. Хората в тълпата миришеха на мръсотия и пот. Ако Трой не я държеше, щеше да припадне. Каруцата се приближаваше и тя можеше да чуе думите на момичетата. Всичко беше толкова театрално.

— Получи си го, нали? — каза едно много симпатично момиче, в което Ингрид разпозна Абигейл Уилямс, една от лидерките.

По-голямото момиче със светъл тен на лицето — трябваше да е Мърси Люис — изведнъж изкрещя.

— Изглеждаш ли толкова горда сега? — добави и трето момиче. Ан Пътнам?

Ингрид се смрази.

Те бяха недосегаеми. Чудовища.

Ингрид и Трой бяха безмълвни, докато пристъпваха с процесията зад каруцата надолу по улицата. Какво можеха да кажат или направят? Това беше тяхната история, свързана с кръв и лудост. Малки момичета, които разпространяваха лъжи и сееха зло.

Те вървяха замаяни и шокирани, като жертви, които току-що бяха преживели катастрофа.

— Трябва да се върнем — каза Трой. — Видях достатъчно!

Ингрид гледаше като хипнотизирана. Поклати глава упорито. Все още таеше надежда, че някак можеше да помогне на Бриджит.

— Безполезно е — настоя Трой, но не можеше просто да я остави тук, така че продължи да се движи до нея.

На улица Есекс тъмните къщи бяха почти една до друга, но тълпата зави по Бостън Роуд, където имаше повече пространство. Там къщите бяха разпръснати, за да освободят място за новите големи имения. Продължиха да вървят още около половин миля. Напред, в светлината на влажната сутрин Бриджит погледна надясно към нивите и овощните градини, а после се обърна на другата страна към Саут Ривър. Избягваше да гледа напред, където се виждаше Галоус Хил. Без да се усети, Ингрид сграбчи ръката на Трой.

Докато се изкачваха към хълма, каруцата спря. Пътят беше доста стръмен и каменист, за да продължат нагоре. Бриджит беше свалена долу с оковите и трябваше да извърви пеша останалото разстояние до върха. Тълпата и момичетата й се подиграваха, докато се бореше по хълмистия терен.

— Аз съм невинна! Вие сте тези, които са виновни и ще страдате за това! — каза Бриджит, преди да я накарат да се изкачи по стълбата, опряна на един дъб.

Хората само изкрещяха обратно към нея. Палачът се изкачи след нея и постави качулката и примката на шията й. Преподобния Париш говореше за огън и сяра. Тук нямаше никаква милост. Ингрид сложи ръце на лицето си и се обърна към Трой, неспособна да гледа всичко това, спомняйки си как въжето се спускаше около собствения й врат. Тя шепнеше думите на магия за успокоението на Бриджит. Това беше всичко, което можеше да направи. Момичетата и тълпата бяха като обезумели. Имаше викове на радост и триумф, но също така и на страх. В задната част на тълпата двойките се целуваха и прегръщаха, когато си мислеха, че никой не ги наблюдава. Истерия. Секс. Смърт.

Екзекуторът я бутна надолу по стълбата и тя се залюля напред. Издаде слаб вик, спрян от примката, и мъртвешка тишина се възцари сред тълпата. Хората замръзнаха, ужасени от ставащото пред очите им и последствията от техните действия, като че ли внезапно бяха осъзнали колко брутално беше всичко това.

Единствените звукове се чуваха от давещата се Бриджит. Ръцете й махаха нагоре и надолу. Под качулката Ингрид видя изкривеното й лице, гърчещите се устни и изцъклените й червени очи. Струя кръв изскочи от гърлото й и плисна върху роклята й. След това остана неподвижна. Ингрид извърна глава.

Глава 45 Мъжът в бяло

Беше минала една седмица, откакто Фрея и Джеймс бяха хванати и отведени в затвора в Бостън. Сложиха ги в отделни килии. Фрея се беше свила на кълбо до една стена и притискаше полата си към носа и устата си. Мръсотията и миризмата почти я задушаваха. Беше в килия с други жени, които бяха обвинени, че си имат работа с дявола. Досега много от тях бяха признали, защото им беше казано, че ако го направят, както и ако посочат имената и на други вещици, може да се отърват от бесилото.

Не беше минал и ден и времето вече й се струваше като цяла вечност. Жените, които бяха признали, не бяха обръснати от глава до пети, за разлика от тези, които продължаваха да твърдят, че са невинни. Освен това не бяха оковани. Но като всички останали затворници и те бяха съблечени. Някои бяха разменили дрехите си срещу допълнителна храна. Влачеха се наоколо в мръсните си затворнически дрехи или седяха апатично до стената на мръсния под. Някои тракаха по масата, викайки съпрузите, децата си или някой приятел, който беше в съседна килия.

Фрея извика към Джеймс, но нямаше отговор. Опита отново, но й заповядаха да пази тишина. Фрея продължаваше да вика, докато гласовете не станаха груби. Но независимо от острите нотки в гласовете на съкилийничките си, тя продължи да вика, докато не се изтощи.

Всички се молеха и шепнеха наоколо. Някои дори опяваха. Затвори очи и обърна главата си към стената. Тя също се молеше, въпреки че досега не беше осъзнала това. Насили се да замълчи, да успокои дишането си и се опита да намери тишината в себе си. Някой сложи ръка на рамото й и тя подскочи. През сълзи се вгледа в жената. Отне й малко време, докато започна да различава очертанията на лицето и тялото й. Някога кожата й е била хубава и нежно кафява, а сега беше отпусната и сбръчкана, покрита с мръсотия. Пухкавото й лице беше отслабнало, а блясъкът в очите беше изчезнал. Беше облечена в дрипи и се взираше във Фрея с влажен поглед.

— Титуба! — прошепна Фрея. — Защо си тук?

А после си спомни — момичетата, обвинителите, процесът. Титуба беше една от първите жертви.

— Толкова много съжалявам! — проплака тя. — Той дойде при мен! Един висок мъж с бяла шапка. Даде ми една игла, за да му дам кръв и ме накара да се подпиша в книгата. Накара ме да го направя… Аз много съжалявам! — В очите й имаше нещо налудничаво. — Дяволът дойде! Той просто се появи и ме накара да го направя!

Младата жена беше ужасена от нещо или някого. От кого? От мистър Пътнам или от преподобния Париш? Или от някой друг? Кой е високият мъж с бялата шапка? Може би Титуба беше загубила ума си?

— Тихо, тихо, не плачи! — протегна ръката си към нея и я приспа. Остави я да лежи на пода. В коридора имаше слаба светлина зад масата. Надзирателят идваше с порциите вода и бисквити. Стомахът й се сви от глад.

Някой я повика по име и когато Фрея погледна натам, видя един мъж да стои до масата. Беше окован.

— Нейт! Какво правиш тук?

— Помогнах на Джеймс да те отведе далеч от тук. И ето, обвиниха ме, че правя заговор с вещица. — Той се поклони с глава. — Съжалявам за чичо ми. Но можах да го спра. Всичко беше идея на Пътнам от самото начало. Беше си го наумил. Дадох пари на Джеймс да те отведе колкото се може по-далеч от това място. Съжалявам! Не мислех, че Мърси ще ви открие.

— Ти си ни помогнал? Защо? След всичко, което ти причиних, когато те отпратих? — каза тя, спомняйки си събитията от един предишен живот.

Тя се беше влюбила в него, когато се беше представил като Бран Гарднър, но той я беше предал. Беше само трик, за да я накара да се влюби в него. Но тя обичаше Килиан и го беше предпочела пред Бран, както беше и в далечното им минало. В своето отмъщение Бран беше причинил много смърт и болести в Норт Хемптън, стоварвайки гнева на боговете върху града. Тогава тя го изтри от съзнанието и сърцето си завинаги или поне така вярваше.

— Не е ли очевидно? — той погледна към нея и тя можеше да го види по-ясно, наистина да го види — злото в очите му, любовта му към нея и дивото в него, което винаги я беше привличало… Локи. — Обичам те, Фрея. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам!

Думите му раздвижиха магията в нея и някак тя се озова извън мрачния и мръсен затвор и стоеше в горите на Асгард, в началото на всички времена. Беше млада, красива и сама. Вдигна поглед към звездите. Бяха толкова ярки и блестящи в тъмнината, а тя чакаше своята любов.

Стоеше там, красивият младеж, на когото беше подарила сърцето си. Името му беше Балдер и това беше преди всичко, преди отровата, преди разпадането на световете, преди Салем. Беше толкова отдавна, когато те бяха само духове, млади и жизнени.

Тогава той я целуна и тя цялата се изпълни с радост. Дрехите им паднаха на тревата. Тя го обгърна с ръце и ги сложи на силния му гръб, докато устните му целуваха гърдите й. Ръцете й бяха върху стегнатото му и горещо тяло. Бяха възбудени и влюбени и точно тогава по средата на интимността им…

Тя почувства нечии поглед върху себе си. Друг чифт очи. Но това не бяха очи на завист или ревност, а на любов. Тя отвори своите и там, в сенките на дърветата, стоеше Локи и ги наблюдаваше, както Килиан щеше да я гледа един ден, когато Бран я взе в леглото си. Един от тях винаги стоеше в сенките, наблюдавайки, докато тя беше в прегръдките на другия брат му. Един от тях винаги оставаше извън кръга, докато другите двама бяха хванати в прегръдка.

Когато това се беше случило толкова отдавна при раждането на Вселената, Фрея беше спряла, извикала и след това го беше отпратила. Отровната ревност разяждаше сърцето му и нарастваше през вековете, докато в един момент той не реши, че е време за отмъщение. Но може би имаше и друг начин, който щеше да ги спаси дори от това.

— Любов моя, не сме сами — говореше тя, докато той я целуваше. Благословеше я и тя знаеше, че ще продължи, но нямаше да я откаже да направи това, което си беше наумила и което смяташе, че може да ги спаси.

Отправи се към Локи зад дърветата. Щеше да отнеме болката в очите му. Щеше да замени ревността и гнева и вековното желание за разрушение и отмъщение с любов. Тя беше любов. Това беше любов. Тя го обичаше. Винаги го беше обичала. Така че протегна ръката си и се приближи до него.

— Любов моя — извика тя — ела при нас…

Глава 46 Обратно в заешката дупка

Бяха напуснали станцията преди много време и бяха изминали няколко нива в Необятното, но Фреди вече не можеше да си спомни колко точно бяха. Географията на Хелхайм му се беше изплъзнала, докато живееше в Необятното. Всичко, което знаеше, беше, че бяха слезли много надолу и ставаше все по-студено. Трепереше от студ и влага и нахлупи качулката на главата си. Елфите го следваха надолу и водеха безспирните битки помежду си.

Светлини мъждукаха, като ту се появяваха, ту изчезваха. Водата се стичаше на тънка струя по продължение на измамните оранжево-жълти тапети от 1970 г. Между нивата стълбите сменяха декора си — понякога пищни, но винаги с блед разкош — счупени свещи, мръсни свещници и обелени кадифени тапети, които бяха доказателство за разрухата, която отдавна цареше тук. Фреди предполагаше, че до известна степен това можеше да е резултат от разрушаването на моста Бофрир. Спря на една платформа и погледна назад към елфите.

— Защо казахте да не гледам в очите Феня и Меня, когато бяхме на станцията на жълтия път?

Келда се хвана за ръждивите перила на стълбите, които бяха просмукани от влага. Пое си въздух.

— Знаеш ли какво, Фреди, наистина мисля, че трябва да се връщаме. Може би тризъбецът ти не е там долу.

— Да — съгласи се Ниф. — Да се връщаме. И без това той не ти трябва. Тя загърна роклята си, а зъбите й тракаха. — Не сме и подходящо облечени. Замръзваме. Наистина трябва да се върнем.

Ирдик леко се изхлузи и слезе долу, докато Свен подскачаше на платформата.

— Спрете да квичите, почти стигнахме. Останаха само няколко нива надолу — каза Свен.

— Стигнахме толкова далеч — каза Фреди. — Те са прави. — Той погледна към момичетата и сви рамене.

Момичетата се поклониха на Свен и Ирдик, после се спогледаха безпомощно. Келда свали якето си и го подаде на Ниф, която го облече.

— Все още искам да зная защо не трябваше да ги гледам в очите — каза Фреди.

Свен леко го побутна към стълбите.

— Не е от значение. Продължавай да вървиш.

— Моля? — Фреди беше готов да го удари на секундата.

Ирдик намести шапката на главата си и каза:

— Ако Феня и Меня те бяха погледнали в очите, щяха да се влюбят в теб. Това е. Щеше да имаш две сестри, снежни гиганти, които щяха да се бият за вниманието ти.

— Не е смешно — заключи Свен. — Сега да тръгваме.

Те продължиха надолу и ставаше все по-студено и по-тъмно.

Глава 47 Среща със смъртта

Значи това беше смъртта. В действителност не беше толкова ужасно, само сиво и неясно, сякаш беше влязла в черно-бял филм. Беше умряла в средния свят и се събуди тук. Един шумен вентилатор разреждаше застоялия въздух. Беше й отнело много време, за да стигне точно до тази почивна стая, един от многото офиси във византийски стил на сестра й Хелда, обзаведен в забележителен сив небостъргач в Тартар, центърът на Ада. Троловете на Хелда изпратиха Джоана на дълга разходка из сградата. Но този път, когато пристигна на покрива, Джоана хвърли поглед към гравираната табелка на бюрото на рецепционистката. Джоана смяташе, че най-после беше по-близо до намирането на сестра си.

Прочете табелката — мисис Делия Дилей. Името й беше познато. Тя разглеждаше личното съобщение на Хелда за смърт, но едва се беше обърнала към жената и вече участваше в ожесточен спор. Мисис Дилей сега я гледаше над плътните рамки на очилата си, които имаха котешка форма и рамката им беше покрита с изкуствени диаманти. Борбата на погледите им беше започнала, по време на която Джоана усети миризмата на неприятен одеколон.

Когато за първи път се приближи към мисис Дилей, тя забеляза, че жената зад бюрото явно беше на някаква диета. Пред всички добре подредени папки, моливи и химикали имаше табелки и сред тях пред една консервна кутия — табелка само с две думи „риба тон“.

— Да? — попита мисис Дилей, продължавайки да я гледа над очилата си.

— Казах, че съм Джоана Бошан!

Мисис Дилей прочисти шумно гърлото си.

— Зная!

— Наричат ме и по друг начин, Скади… сестрата на Хелда.

— Използването на имена няма да ви помогне, госпожо. — Мисис Дилей грабна една папка, отвори я и започна да следи с пръста си редовете.

— Имам среща със сестра ми!

Беше видимо, че мисис Дилей губеше търпение, защото започна да говори толкова бавно, колкото можеше.

— Вече ви казах. Само аз мога да Ви уредя среща със секретарката на Хелда.

Започнаха да се въртят в кръг.

— Но нали Вие сте секретарката на Хелда!

Мисис Дилей пое дълбоко въздух и след това издиша.

— Аз съм рецепционист на секретарката на Хелда.

— Не, не сте! — каза Джоана.

Сега мисис Дилей се вгледа в нея, но според Джоана тя вътрешно й се смееше.

Не беше забавно. Рецепционистката започна да търси нещо на бюрото.

— Просто седнете. Някой скоро ще говори с Вас.

Джоана знаеше какво означава думата скоро в това място на безвремието. Тя се намръщи към жената.

— Тук имаме много работа, госпожо, и ако искате вярвайте, но персоналът не ни достига. — С големите си лакирани нокти мисис Дилей взе една отварачка за консерви изпод купчина списания.

Джоана реши да опита с друга тактика — може би един приятелски разговор можеше да отпусне мисис Дилей.

— Имам само още един въпрос… е, може би ще Ви се стори малко глупав?

Рецепционистката на Подземния свят и хвърли един безизразен поглед, придружен от монотонното:

— Да?

Джоана се усмихна и закачливо погледна настрани.

— По пътя ми насам, през площада, не можах да не забележа, че някои празнични приготовления са в пълен ход. Не можете ли да ми кажете за кого се организира предстоящия празник?

Не искаше да обиди жената, като обиди града й, затова избра този начин. Нямаше как по-уместно да каже, че приготовленията им са мрачни, защото в света на здрача дори въздухът беше мрачен. И щеше да бъде неучтиво да предложи да промени нещо. На площада троловете правеха гирлянди от изсъхнали цветя и окачаха бледи, слабо блещукащи светлини на черните дървета около езерото, което по-скоро приличаше на блато и в което самотен черен лебед плуваше тъжно по водата. Павилионите и беседката все още не бяха готови.

Мисис Дилей й хвърли още един поглед над консервата с риба тон.

— Това не е туристически офис. Затова ще слезете надолу по стълбите до шестия етаж. Но след това ще трябва отново да минете през всичко това, през което минахте, и пак ще се върнете тук. Дори съм учтива като Ви казвам това.

Тя отвори консервата с риба, което беше предизвикателство за дългите й нокти.

— Да, така е — призна Джоана. — Наистина не бих искала отново да минавам през всичко това — усмихна й се тя. — О, хайде, мисис Дилей! Не можете ли да ми кажете?

— Ще ме оставите ли на спокойствие, ако Ви кажа?

Джоана й даде дума. Искаше да й каже, че с удоволствие би изяла рибата й.

Мисис Дилей се обърна на стола си. Всеки в кабините пред нея вършеше своята работа и печаташе на клавиатурата пред него.

— Всички тези приготовления се правят заради посещението на богинята на любовта — прошепна тя.

На Джоана й отне малко време, за да асимилира чутото и тогава разбра, че току-що беше направила голям пробив при мисис Дилей. Не, тя не трябваше да й казва за пристигането на дъщеря й Фрея в подземния свят.

Лицето на Джоана почервеня.

— Искам да говоря със сестра си сега.

Глава 48 Алфа момичета

Спукването на зората в понеделник, денят след обесването на Бриджит Бошан, карета с един впрегнат кон откарваше Ингрид и Трой от пристанището на град Салем към селището Салем. Друсаха се по лошия път и Трой дръпна юздите. Конят на име Кураж мина в лек галоп. Пелерината на Ингрид се развяваше от вятъра. Светлината ставаше все по-ярка, а небето — по-синьо, докато слънцето се издигаше над хоризонта.

Отне им доста време да намерят добра цена за златото на Трой и да купят Кураж и каретата. Хората в града ги препращаха от един съмнителен човек на друг. Накрая попаднаха на честен човек, един търговец със златен зъб, мистър Джордж Харт, който ги предупреди да стоят колкото се може по-далеч от задната част на селището.

Ингрид погледна към Трой, който все още беше пребледнял от гледката с обесването. Това ги беше разстроило до дъното на душите им и върна спомени в съзнанието им от онези ужасни времена. А сега Фрея беше осъдена да преживее същото нещо с примката около шията за втори път, освен ако преди това не я намереха. Конят внезапно спря.

Трой дръпна юздите, но Кураж отказваше да продължи напред. Звукът от цикадите се чуваше все по-ясно в клоните на дърветата. Имаше три начина да повикаш приятел, знаеше Ингрид. Единият наподобяваше звука от призрак, другият приличаше на мяукане на котка, а третият — на умиращ плъх.

— Хайде, момче — говореше тя на коня. — Нека не се плашим от звука на няколко насекоми.

Накрая Трой скочи от каретата и дръпна юздите, докато не видя, че е безполезно да продължава да се бори.

Покрай пътя се виждаха няколко ферми. Крави, овце и коне пасяха в тревата. Когато видяха къщите, плътно наредени една до друга, знаеха, че са близо до центъра на селището. Навсякъде имаше момичета — стояха на полето, скупчени на групички по продължение на пътя и гледащи от прозорците — от пет до седемнайсет годишни. Някои от тях ги гледаха безучастно, други съскаха като разярени маймуни, а трети — пълзяха и се търкаляха из тревата по начин, характерен за пияните в таверната Ингерсол в добрите й дни. През площада безцелно вървяха момичета с протегнати напред ръце и олюляваща се походка.

Истерия! Безумие! Зло!

Няколко селяни се опитваха да помогнат, докато други само безучастно гледаха. Ингрид видя трима мъже, които носеха високи шапки и се кръстеха. Тя изтръпна и обърна глава настрани. Помнеше всичко толкова добре!

Забеляза, че голяма част от селяните продължаваха да вършат ежедневните си задължения и не обръщаха никакво внимание на момичетата, които тичаха около тях, а хранеха кокошките и прасетата. Те хвърлиха поглед към Ингрид и Трой, докато минаваха покрай тях, но после се върнаха към работата си.

Местните хора бяха израснали и свикнали с появата на нови, странни хора, които идваха за проповедите в залата за поклонения. Събиранията бяха станали все по-многобройни, а момичетата, които обвиняваха във вещерство все повече и повече и бяха знаменитостите в залата — основните обвинители Абигейл, Мърси и Ан имаха право да присъстват и да вземат участие в съдебните процеси. Малката Бети Париш беше изпратена при роднини с надеждата, че странните й припадъци щяха да изчезнат. Баща й смяташе, че е твърде чувствителна, за да присъства на процесите. Другите обвинени момичета чакаха извън залата по време на процесите, имитиращи виковете и плачовете на момичетата вътре, на които беше позволено да свидетелстват.

Кралица Бийс и Уонабейс, мислеше си Ингрид, докато наблюдаваше момичета, които опъваха лицата си и се въртяха в кръг. Ловът на вещици се беше превърнал в истинска лудост и глупава детска мечта да станеш известен, представяйки се за жертва.

Едно момиче на около 16 години, облечено в яркозелен корсет и жълта блуза, застана пред каретата. Трой рязко дръпна юздите на Кураж. Момичето ги погледна, свали шапката си и започна да върти главата си напред и назад. Шнолата й падна и косите й се разпиляха по лицето. Тя се взираше в тях, а очите й блестяха.

— Тя ми казва, че трябва да сваля шапката си и да въртя главата си, иначе дяволът ще пререже гърлото ми — изкрещя тя. След това избяга към полето, хвърляйки шапката си във въздуха с напълно щастлив вид.

— Е, добре дошли в Салем! — каза Трой.

— Полудяват, нали? — каза Ингрид все още невярваща на видяното. Беше забравила какво е било, за момент дори забрави, че беше живяла тук и беше преминала през всичко това. Някога беше млада вещица в Салем и беше обесена за това престъпление и ето, сега отново се повтаряше същото. Всичко беше започнало като една детска шега и се беше превърнало в истинска истерия, която водеше до смърт. И всеки път — все толкова ужасна. Една лъжа се беше превърнала в истина за много хора. Две момичета се приближиха до каретата от страната на Ингрид. Трой я потупа и им кимна. Когато се обърнаха, тя ги разпозна — две от момичетата, които следваха каруцата с Бриджит и вървяха до преподобния. Изглеждаха напълно нормални, спретнати и добре облечени, въпреки че я гледаха с нездраво любопитство. Ингрид забеляза Абигейл, която се движеше като кралица и пръскаше красота навсякъде — тъмнокафявите й вежди и очи, лъскавата коса, която беше прибрана под шапката й.

По-голямото момиче, Мърси Люис, се приближи.

— Коя сте вие, госпожо? — попита тя.

Беше с руси коси и светло лице, а миглите й бяха толкова бледи, колкото и кожата й. Тя сложи ръка на челото си и Ингрид забеляза белега й.

— Какво се случва тук днес? — попита Ингрид.

Мърси вдигна главата си и огледа Ингрид.

— Аз попитах първа.

— Добре, ако ми отговориш първа, тъй като аз съм по възрастна, ще се радвам и аз да ти отговоря — усмихна й се Ингрид.

— Нищо не се случва тук — каза тя. — Няма насрочен процес. Съдията напусна и търсят негов заместник — Тя звучеше отегчена. — Моля, кажете ми коя сте вие?

Нахално момиче! Ингрид прикри раздразнението си и се усмихна. Ако беше друг век, това момиче щеше да дъвче дъвка, да пуши цигари и да издухва дима в лицето й. Абигейл се притече на помощ. Тя се взря в Ингрид по начин, който я накара да се почувства гола и й стана неудобно.

— Благодаря за това! — призна Ингрид. — Аз съм мисис Оувърбрук, а това е великият Адмирал Оувърбрук, който се е бил в Англия. — Трой се усмихна, вдигна шапката си, която досега беше закривала лицето му. Момичетата се вгледаха в него, омаяни от чара му. Ингрид се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Дойдохме от Бостън, където Адмирал Оувърбрук, моят съпруг, е успешен адвокат и има своя собствена кантора. — Той се усмихна, за да подсили ефекта. — Тук сме заради моята по-малка сестра, която изчезна преди няколко месеца. Ужасно се притесняваме за нея и претърсваме цялата страна там, където можем. Мислим, че нещо лошо може да се е случило с прекрасното момиче и сме… е, доста заможни. — Ингрид се изкашля и се почувства неудобно, че добави последната част, но знаеше, че за пуританското съзнание на малкото момиче това означава, че Господ е бил благосклонен и щедър към тях, че бяха избрани и за тях има запазено място в рая. — И смятаме да останем тук, колкото е необходимо, за да я открием — продължи Ингрид. Това трябваше да е привлякло интереса им.

— Как се казва изчезналото момиче? — попита Абигейл с ококорени очи.

— Защо ти първо не ми кажеш своето име? — отговори Ингрид.

— Добре, аз съм Абигейл Уилямс, но може да ме наричате Аби.

Както беше предположила Ингрид, Абигейл нервно се усмихна и захапа червените си устни.

— Приятно ми е! — Ингрид протегна ръка, която Аби разтърси.

Другото момиче явно завиждаше и каза:

— Аз съм Мърси Люис. — Ингрид й подаде ръка, докато Трой не им обръщаше никакво внимание и стоеше със сериозно изражение. Ингрид му беше благодарна, че я остави да се справи сама със ситуацията.

— Името на сестра ми е Фрея Бошан.

Момичетата зяпнаха и Ингрид също зяпна, слагайки ръка на устата си.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

— О, не, все още нищо лошо не се е случило на сестра Бошан, мисис Оувърбрук — каза Абигейл и се изчерви.

— Все още не, какво по дяволите се опитваш да ми кажеш?

Мърси се наклони към едната страна на каретата.

— Защото сега Фрея е малка богата вдовица! — засмя се тя. — Тя дори не го знае, защото… ами, как да кажа, говори се, че излизала с мистър Брустър. — Тя повдигна вежди. — Старият й съпруг толкова се впечатлил от това, че умрял на място.

Ингрид поклати учудено глава. Беше объркващо, но обнадеждаващо. Момичетата й го обясниха ясно, макар и малко забързано. Те разсеяно гледаха наоколо и впериха поглед в пътя, сякаш очакваха появата и на други селяни да влязат в селото. Някои от момичетата се скитаха в странно състояние и не слушаха разговора на Абигейл и Мърси, но когато ги видяха, им кимнаха малко със страх. Ясно беше, че Абигейл и Мърси бяха техните лидери.

От двете Ингрид разбра, че Фрея се е появила преди година в селото, без да помни името си и от къде е. Беше наета на работа при мистър Пътнам, където също работеше и Мърси, и мистър Пътнам беше уредил брака й с богатия вдовец мистър Брукс. Малко след като Фрея беше избягала, мистър Пътнам бе съобщил на младоженеца за изчезването й и мистър Брукс починал от шок.

Ингрид продължи да оказва натиск върху момичетата.

— Къде са вещите на сестра ми? — попита тя.

Но в този момент се появи група мъже, видимо развълнувани, отправиха се към дома на преподобния и момичетата смотолевиха нещо. Ингрид разпозна преподобния Париш, който кимна с глава на момичетата. Не видя мистър Пътнам сред групата. Мъжете, най-вероятно съдии, изглеждаха самоуверени, но и загрижени. Те погледнаха подозрително към Ингрид и Трой, но не и изненадано и повикаха момичетата.

— Ще останем тук за малко. Ще проверим всичко, което ни казахте и планираме да отседнем в странноприемницата на Ингерсол за няколко дни. Много бихме се радвали да поговорим с мистър Пътнам. — Тя се обърна към Мърси. — Мислиш ли, че можеш да го уредиш?

— Мистър Пътнам е зает човек. Със сигурност няма да е днес — отговори Мърси. — Но бих могла да му предам, че искате да се срещнете с него.

Докато мъжете разговаряха отвън, те продължаваха да гледат към Ингрид и Трой. Преподобния направи жест към момичетата.

— Трябва да тръгваме! — каза Абигейл. — Чичо се нуждае от нас. Мисля, че ще е най-добре да си тръгвате. Сестра Фрея не е тук, тя не е в селището Салем.

Трой наклони глава.

— О, ние възнамеряваме да останем!

— Знаете ли къде би могла да е? Къде може да е отишла?

Мърси изсумтя.

— Казват, че се крие някъде в гората с младия мистър Брустър. Освен това са я видели с приятеля й Нейт Брукс. Или може би е и с двамата заедно.

Това бяха другите две нови имена в дневника. Те бяха обесени заедно с Фрея.

„О, Фрея! — помисли си тя. — Какво се беше случило тук? Кои бяха тези мъже?“

Абигейл дръпна Мърси за ръкава, те се поклониха и бързо тръгнаха, за да се присъединят към пастора и останалите мъже.

Ингрид и Трой гледаха от каретата към Париш и мъжете започнаха да разпитват момичетата. Те определено не бяха доволни и продължаваха да гледат към тях. Беше точно това, което Ингрид искаше. Момичетата вероятно повтаряха едно към едно думите й. Искаше да внесе малко смут и страх у тях, да разберат, че трябва да върнат Фрея на нейното заможно семейство.

— Определено проработи — каза Трой.

— Да, разбъркахме тенджерата. Нека се надяваме, че ще размислят, преди да я обесят.

— Да претърсим ли гората?

Ингрид кимна. Фрея, къде си?

Глава 49 Немезис

Необятното имаше институционален вид. Приличаше на училище или шведски затвор. Фреди и елфите пристъпваха на пръсти по ярко осветения път надолу. Отвсякъде се носеше миризма на ядене. Светлите подове блестяха, имаше оригинални гардероби Икеа, в които се прибираха дрехите и се сменяха с работно облекло, и бяха свързани със стени между всяка килия. Фреди си спомни всички тези години, които беше прекарал тук.

Почукаха тихо по една затворена врата, за да попитат кой е там и попаднаха на смелия Сигурд, талантлив музикант, който свиреше на тромпет. Неговият баща беше умрял в битка в ръцете на Один. В другата беше Брок — хитро джудже с дълъг нос. Нямаха време за толкова разговори, колкото искаха тези двамата, така че продължиха напред.

Никой не беше виждал тризъбеца.

Помещението беше изключително тихо, повечето от килиите бяха празни, а вратите се люлееха широко отворени. Зад всяка врата мебелировката беше подредена така, че да създава усещане за лично пространство, но само в ограничен вариант: единично легло, светла маса, халогенна лампа и пластмасов стол.

На всяка платформа Фреди видя по една пералня и баня, няколко тоалетни чинии и мивки — всички бяха празни. Тръгнаха към последния етаж в скърцащия асансьор, но откриха, че и там всичко е пусто и изоставено. Килията на Фреди изглеждаше много по-изоставена — тестето с карти беше още на масата, неоправено легло и черно-бял телевизор.

Нищо. Никакъв тризъбец. Нито Килиан.

— Добре, тогава предполагам, че трябва да продължим надолу. Целият път до дъното на вселената, ако се налага — каза Свен.

— Предполагам! — отвърна Фреди.

— Не! — извика Ниф, но останалите елфи й затвориха устата с един поглед.

Скочиха в асансьора и натиснаха Б, за бутон. Вратите се затвориха зловещо и Фреди веднага започна да се поти в тясното пространство, което не можеше да го понася. Приличаше му на херметически затворен скафандър. Свали качулката си, за да диша по-добре, и започна да разтрива врата си. Когато се опита да натисне бутоните, които отговаряха за номерата на етажите преди следващото ниво, установи, че не работят, а това беше обезсърчително.

Асансьорът изскърца и той наостри уши. Пътуването сякаш траеше вечно. Ставаше все по-горещо и направо ужасяващо особено когато заседнаха внезапно и лампите изгаснаха, оставяйки ги в пълен мрак. Това се случи повече от един път и Фреди вече не се чувстваше толкова оптимистично настроен, че някога ще слязат. Всеки път той си представяше как щяха да се задушат и да изгният тук. Но беше твърде уплашен, за да го каже на глас от суеверие, че може да урочаса слизането. Лампите отново светнаха и те започнаха да се движат.

Докато продължаваха надолу към дъното на Вселената, Келда и Ниф се държаха здраво една за друга. Фреди, Свен и Ирдик втренчено гледаха бутоните над вратата, чакайки следващото изгасване на осветлението и звука динг, което увеличаваше още повече времето между етажите.

Докато Фреди гледаше Свен и Ирдик и уплашените Келда и Ниф, реши, че нежеланието на момичетата да излязат от асансьора по странен начин можеше да им помогне да стигнат успешно долу. След като всички излязоха, вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре. Фреди натисна бутона за връщане, надявайки се, че проклетата дръжка щеше да се задейства, докато намерят Килиан.

Дъното на Вселената беше една дълга бяла стая, свързана с друга дълга бяла стая. Беше празна и миришеше на дезинфектант. Зад него елфите шепнеха по средата на поредния си спор. Той се обърна към тях и се намръщи.

— Какво става с вас двете? — попита той Келда и Ниф.

— Много съжаляваме, Фреди… той ни накара да го направим — каза Ниф.

Ирдик започна да я успокоява, като сложи ръка на устата й и избърса сълзите й.

— За какво говорите? — поклати глава Фреди. Имаше ужасно предчувствие. Нещо го човъркаше непрекъснато, откакто бяха влезли в бездната, но се стараеше да не му обръща внимание.

— Момчета, оставете това! Какво ти става!

Ирдик все още държеше ръката си на устата на Ниф.

— Уф! — каза тя с ужас в очите.

Междувременно Келда се опитваше да се освободи от прегръдката на Свен.

— Наистина съжаляваме, Фреди! Нямахме избор! — Накрая тя успя да се отскубне и сочеше към нещо, което стоеше зад рамото на Фреди.

— Добре дошъл у дома, Фрир — прозвуча зад гърба му зловещ тътнещ глас.

Глава 50 Дневникът на Фрея

Когато след час Ингрид и Трой се върнаха от гората, селището беше притихнало. А момичетата, които скитаха наоколо бяха изчезнали, вратите и прозорците бяха залостени. Провериха в странноприемницата. Мисис Ингерсол се изплъзваше от въпросите на Ингрид за тишината в селото. Жената каза, че хората спазвали ден на тишина и молитви.

Трой погледна към Ингрид.

— Не беше тихо преди час, когато дойдохме!

– На тогава мисис Ингерсол реши да съблюдава деня за тишина. — Тя се намръщи, излезе от стаята и се върна с хляб, плодове и сирене, които те бяха поискали, и им показа с жест да ги занесат в стаята си.

— Гласувам за лека дрямка — каза Трой и се излегна на леглото. Скръсти ръце зад врата си и наблюдаваше как Ингрид нервно пристъпваше наоколо. Беше уморена, но леглото беше твърде тясно. Трой изпълваше цялата стая.

— Мисис Оувърбрук — каза той. — Трябва да си починеш — и потупа мястото до себе си.

Тя се приближи и седна. Легна на една страна, чувствайки се притеснена и неудобно в стегнатите си дрехи. Леглото изскърца, когато Трой се обърна към нея.

— Защо не свалиш тези неудобни и тежки дрехи?

— Не. Това е само дрямка. Ще освободиш ли връзките?

Когато го направи, той сложи ръка на гърба й — покана, въпрос.

— Беше много отдавна, Ерда — прошепна Трой. — Липсваше ми.

Тя въздъхна и се обърна към него. Сложи ръка на лицето му, сякаш виждаше добър приятел за пръв път. Двамата имаха история, която тя беше разказала на Хъдсън. Богът на гръмотевиците беше първият й ухажор, а тя го беше отблъснала. Но го беше целунала един път, преди да го отпрати и точно в момента си спомни много добре за тази целувка.

— Не мога — каза тя. — Обичам Мат.

— Знаех си, че не съм те открил достатъчно скоро, преди да си успяла да си намериш друга любов — въздъхна Трой. — Ти ме излъга, знаеш ли? Когато ме отпрати. Обеща ми, че никога няма да се омъжиш.

— Аз все още не съм омъжена — нежно му поясни тя.

— Ще се омъжиш за смъртен? — попита Трой с раздразнение в гласа. — Зная, че ще го направиш. Виждам го. Ще се омъжиш и ще родиш малки полубогове, а той ще умре и ти ще страдаш завинаги и все още няма да си имала мен. — Той погледна към тавана. — Сигурна ли си, че искаш точно това? — попита я той направо. — Смъртен?

Тя остана мълчалива. Всичко, което казваше Трой беше точно така. Любовта й към Мат щеше да доведе единствено до болка. Това ли искаше? Да избере любовта и болката? Виждаше се на погребението му! Той щеше да остарее и посивее, а тя щеше да има само няколко сиви косъма за заблуда на смъртните, а всъщност щеше да бъде вечна.

Докато тук имаше един приятел от дома, приятел, който разбираше всичко за нея и семейството й. Можеха да бъдат завинаги заедно — Трой и Ерда. Щеше да му създаде домашно огнище и да му роди деца, които също щяха да бъдат безсмъртни.

Бъдещето беше пред нея — тя можеше да види какво ще се случи, ако избере това. Той щеше да я целуне, тя щеше да му отговори, после щеше да я придърпа към себе си, да прокара ръката си под корсета й, който току-що беше развързал, положил длан върху кожата й завинаги.

Но образът му веднага избледня, когато се сети за Мат — за чаровната му усмивка и смелостта му. Той имаше недостатъци, беше смъртен и уязвим, за разлика от Трой, но беше неин.

— Не — каза тя на глас, — тоест да. Това е, което искам. Искам Мат. Обичам го. Съжалявам Трой, но ти и аз… никога не се е получавало. Знаеш това, нали? Преследваш ме само защото знаеш, че ще кажа не — усмихна се тя.

Той също се усмихна и я целуна по челото.

— Добре. Направи го по твоя начин. Но аз мога да те търся доста дълго време, само стой и гледай!

Някой почука и те си размениха стреснати погледи.

— Един момент, моля — извика Трой, докато помагаше на Ингрид да се облече отново. Това беше посещението, което очакваха — мистър Пътнам.

Ингрид сложи шапката си и прибра къдриците си под нея. Отвори вратата.

— Аби!

Абигейл Уилямс се втурна в стаята, а бузите й горяха. Тя се поклони и оправи престилката си.

— Съжалявам, че Ви безпокоя, мадам. Щях да дойда по-рано, но трябваше да се измъкна от дома на проповедника. Моят чичо обяви ден на мълчание и молитви до края на деня. Сега си мислят, че все още съм в стаята си.

— Защо дойде, Аби? Имаш да казваш нещо за Фрея ли?

Аби кимна.

— Да, аз нараних Фрея и сега съм уплашена и дойдох, за да се разкая. Аз много я харесвам. Не мислех, че ще стане така. Но ето! Чичо ми е много ядосан, защото разбра за това.

Тя подаде една черна книга на Ингрид.

— Какво е това?

— Дневникът на Фрея.

Ингрид разлисти страниците. Всичко беше там. Признанието за практикуване на магия и вещерство и срещата с младите хора в гората. Нямаше нужда от други доказателства.

— Мистър Пътнам, моят чичо и няколко магистрати.

— И?

— Това е, което дойдох да ви кажа. Фрея и нейните приятели Джеймс Брустър и Нейт Брукс ще бъдат обесени в затвора в Бостън. Утре аз и мои приятелки ще пътуваме за там заради прегледите.

— Прегледи?

— За да докажем, че Фрея е вещица. — Аби им разказа, че мистър Пътнам и нейният чичо бяха организирали заедно със съдиите да вземат специално отношение към триумвирата на вещиците в селището Салем и да бъдат безкомпромисни спрямо лидерите им. След прегледите тримата ще бъдат доведени тук за извънредно заседание на съда при затворени врати. Следващият процес няма да е на 29-ти юни, а ще бъде на 13-ти юни.

Мистър Пътнам беше убедил губернатора сър Уилям Фипс, че това ще сложи край на мъките на децата. Колкото по-бързо бъдат обесени, толкова по-спокойни ще се чувстват жителите на селището Салем и околните райони.

— И по-богат ще бъде мистър Пътнам — добави Ингрид, когато Аби обясни, че след обесването на Фрея, всички нейни богатства, наследство от богатия й съпруг, ще станат притежание на мистър Пътнам като неин настойник.

— Което значи, че вие сте в опасност тук — каза Аби. — Ще объркате плановете на мистър Пътнам. Освен това се говори, че мистър Брукс е умрял при странни обстоятелства. Мистър Пътнам е много влиятелен, мисис Оувърбрук.

— Разбирам — Ингрид сложи ръка на рамото на момичето. — Не се притеснявай! Ние ще отидем в Бостън. Направи правилното нещо, като дойде при нас, Аби. Най-добре е сега бързо да се прибираш, защото ако чичо ти разбере, че те няма, може да си имаш неприятности.

Абигейл кимна.

— Ще помогнете ли на Фрея? Няма да го понеса, ако… — тя хвана ръката на Ингрид в отчаяние.

— Ще заминем за Бостън веднага — каза тя и й стана мъчно за Аби. Когато двете държаха ръцете си, Ингрид видя линиите на живота й — очакваха я години на самота, изолация, болест и бедност. Вещиците не бяха единствените жертви в Салем.

Глава 51 В земята на слепите… Едноокият мъж е Крал

Фреди примигна срещу огромната фигура, която стоеше в другата страна на коридора и държеше неговия златен тризъбец. Носеше висока бяла шапка и черна превръзка на едното си око. Беше го пожертвал за ръката на съпругата си — въпреки че имаше различни версии за това. Някои разказваха, че го е жертвал при извора на Мимир и в замяна е получил мъдростта на вековете.

— Один? — прошепна Фреди. — Наистина ли си ти?

Один. Най-могъщият бог. Главата на Белия съвет. Не Локи, когото Фреди беше очаквал, а бащата на Локи.

Двата гарвана на Один бяха кацнали на раменете му — Мисъл и Памет. Висок, красив и харизматичен Один притежаваше същите зелени очи като момчетата си, известни в Мидгард като Бран и Килиан Гарднър. Косата му някога беше златна и огнена, а сега беше побеляла, толкова бяла, колкото и шапката, която носеше. В краката му се увъртаха любимите му вълци — Гери и Фреки, или Алчност и Свирепост. Високият му осем фута кон Слейпнир беше единственият, който липсваше и Фреди се чудеше дали го чака някъде в бездната. Видя, че непобедимият му меч, Гунгнир, висеше на кръста му и ръката, която стоеше върху дръжката му, носеше пръстена, изработен от костите на древен дракон, който позволяваше на притежателя му да пътува през пространството и времето.

Фрея беше казала на Фреди, че Локи е откраднал пръстена на Один и че тя го е строшила с ръцете си — но, ето го сега, цял и невредим. Никой не можеше да разруши пръстена на Один.

Какво правеше Один тук долу в мрака на бездната? Дали чакаше… него? Но защо?

— Съжаляваме, Фреди! — проплака Ниф.

— Той ни заплаши! — каза Келда и тръгна към него.

Свен и Ирдик свиха рамене.

Ниф се овеси на ръкава му.

— Той каза, че ще ни прати направо при Хелда, ако не правим това, което ни казва. Накара ни да откраднем тризъбеца ти и да го дадем на Килиан, за да може отпечатъците му да останат върху него на „Дракон“. Той стои зад всичко! И освен това ни каза да те доведем тук. Ние не искахме, но ни е страх!

— Твърде млади сме, за да умрем! — каза Келда.

— Съжаляваме, приятел! — измърмори Свен, докато Ирдик гледаше мрачно.

Фреди се обърна към Один.

— За какво говорят те? Защо си тук? Защо трябваше да дойда тук?

— Добре дошъл, приятелю! — усмихна се Один, показвайки белите си зъби. Обратно там, където принадлежиш — каза той и размаха пръст. — Лошо момче! Нали не мислеше, че можеш да избягаш от баща си?

— Всъщност… — каза Фреди и хукна към една стъклена врата, където не беше ходил. Той се спъна и Один се разсмя гръмогласно, като отметна глава назад, а гарваните отлетяха от раменете му и закръжиха в празното пространство.

Один вдигна ръката с пръстена.

— Не се опитвай! Този път няма да избягаш. Забеляза, че си върнах това, нали? Наистина ли ти и семейството ти мислехте, че Локи стои зад всичко това? Предполагам, че съм наясно как би могъл да си помислиш такова нещо, тъй като той освободи Рагнарок и отрови Дървото на живота. Но неговите сили са много по-малки, отколкото си мислиш, за да блокира порталите и да отнеме малката ти сестричка от теб. О, не! Той е просто един бог, при това многознайко. Горкото дете! — и той поклати глава. — Щом си разбъркал нещата, трябва да ги оправиш! Наслаждавай се на спорта и не забравяй да внимаваш. — Добра забележка, като се има предвид, че той никога няма да си върне Фрея. Обичаше я, заблудения глупак, което го направи безполезен за известно време.

— Така че, мостът… Ти си бил това, нали? — досети се Фреди.

Въпреки възрастта си Один имаше още нещо младежко в себе си — да се пъчи самодоволно.

— Да, да! Аз разруших моста, за да поставя вас двамата с Локи на мястото ви. Този мой син е станал доста лукав и палав, не мислиш ли, и трябваше да получи един урок, така че го пратих в ледените полета, а теб те заключих в Необятното. Разбира се, след известно време го пуснах, не мога да държа собствения си син заключен, но ти… ти си по-труден за контролиране, Фрир от Ванир — и той се засмя на себе си.

— Но защо? — попита Фреди. — Не разбирам. — Один не беше техен враг. Той беше известен с това, че е справедлив, но дружелюбен и великодушен бог.

— Защо не? — прозя се той, погледна към меча си и го извади от кобура. Фреди се нуждаеше от повече време, за да избяга. Не можеше да се бие с Один. Трябваше да измисли начин за бягство. Предполагаше, че елфите са на негова страна, но за пореден път те се бяха оказали напълно безполезни.

— Защо направи това? Да разрушиш моста и семейството ми?

Преди Один да отговори, стаята внезапно се освети силно и върховният бог присви здравото си око.

— Аз зная защо! — каза Норман и се втурна в стаята, придружен от Вал.

— О, каква скука! — отбеляза Один. Вдигна ръка, като все още се бореше със силната светлина и заби острието на меча си в земята.

— Татко! — въздъхна с облекчение Фреди.

— Добре, първо започнах да търся майка ти — обясни Норман. — А след това попаднах на този малък приятел, който ми призна всичко и ме доведе тук да помогна.

Вал коленичи.

— Много съжаляваме, Фреди. Один произнесе заклинания и ни заплаши.

— Да, приятелите ти вече ми разказаха — каза Фреди.

— Отдръпни се, синко. Това не е твоя битка, а моя — каза Норман. — Той унищожи моста, за да отслаби силите на другите богове. Ванир бяха станали твърде могъщи, затова реши да ни спре и да накаже синовете си, които бяха започнали да се бунтуват все по-често и ставаха все по-трудни за контролиране. Той със сигурност не дискриминира никого. Нищо лично, нали Один?

Один се усмихна самодоволно.

— Опитвам се да бъда справедлив.

— Но това не е цялата история, нали приятелю? — каза Норман. — Всичко е между мен и теб.

— Предполагам, че е така, Норд.

Фред погледна първо към Один, а след това и към баща си.

— Какво става тук? Ти съвсем ме обърка, татко.

— Стара злоба. Много приятна история — каза Норман. — Один не загуби окото си заради ръката на Фриг, нито го е жертвал, за да получи мъдрост. Както забелязваш, той изобщо не притежава такава. Това е лична история.

Преди много време, когато се раждаше Вселената, Норд, богът на морето, беше на риболов край бреговете на Асгард. Там, на плажа, той видя една богиня, по-красива и от слънцето, която беше заспала на пясъка, скрита под сянката на една скала — Джоана или Скади, богинята на земята, богинята майка. Скоро Норд се влюби в нея и знаеше, че това ще бъде неговата съпруга завинаги.

Но имаше още един бог, който я искаше за себе си и това беше върховният бог на Асгард, самият Один. Когато научи, че има съперник, предизвика Норд на дуел. Тъй като бяха безсмъртни, този, който успееше да рани другия, щеше да бъде обявен за победител. Беше честна битка и Один загуби окото си от Норд, който спечели и битката, и ръката на богинята.

Норман пристъпи напред и извади черната си рибарска мрежа.

— Съжалявам, че аз спечелих ръката й, стари приятелю, но наистина — да разрушиш моста? Да разбиеш семейството ми? Всичко ще спре тук и сега!

— Твърде късно е, дъщеря ти е мъртва. — Той погали меча си и се усмихна. — Нейната сестра и моите извънбрачни синове също скоро ще я последват заедно с глупавата ти жена, а ти и своеволният ти син ще изгниете в Бездната.

— Вал! — заповяда Норман.

Вал вдигна едно огледало и го настрои да отразява светлината, насочвайки я към чувствителното око на Один. Богът се изви и се наведе. Изкрещя и падна на земята.

— Мисля, че това е наше — каза Норман, подаде тризъбеца на Фреди и зави приятеля си в мрежата.

Глава 52 Преследване на гъски

Когато Ингрид и Трой пристигнаха в затвора в Бостън, Фрея, Нейт и Джеймс вече бяха изчезнали.

— Тях ли търсите? — попита пазачът. — Може би зная някои неща — каза той и го погледна очаквателно.

Ингрид сръчка Трой, който извади кадифена торбичка със златни монети и гледаше към хитрото човече, докато ги слагаше в ръката му.

Най-накрая езикът на пазача се развърза и им каза, че изслушването и прегледите на затворниците са се провели късно предната вечер в Бостън в частен дом на един съдия. Там били известни епископи и самият Губернатор. Заедно с още двама полицаи пазачът беше доставил тримата обвиняеми в стаята и беше останал, за да ги пази, а след това ги беше върнал обратно в затвора. Така беше чул цялото обвинение срещу тях.

С изключителна бързина бяха провели прегледите, а това беше прецедент — да го направят преди всички останали именно на тези свещени дни около Сабат, за да са сигурни, че процедурата ще се ускори и съдиите ще бързат. Ако тук бяха събрали достатъчно доказателства срещу тях, тримата щяха да бъдат съдени в понеделник в съда в селището Салем.

А тримата — Фрея Бошан, Натаниел Брукс и Джеймс Брустър, бяха смятани за водачите на вещиците в селището Салем. Те бяха обвинени в разпространяване на вещерски практики сред населението на Ню Инглънд. Мистър Пътнам беше записал всички оплаквания и беше стигнал дотам, че да покани Губернатора, защото неговото присъствие щеше да ускори нещата и обвиненията срещу тях щяха да бъдат повдигнати по-бързо. Той можеше да убеди съдиите, че тези тримата трябва бъдат наказани веднага, за да се възстанови справедливостта и всичко да приключи.

Ингрид и Трой продължиха да разпитват пазача. Той каза, че мистър Пътнам и преподобният Париш са присъствали, за да дадат показания и да гарантират верността на обвиненията. Възрастната мисис Пътнам и момичетата също свидетелстваха срещу тримата, които според тях работеха за Принца на мрака. Мърси свидетелствала, че Фрея е главният виновник за разпространяване на злото в селото. Тя щяла да се оплаче по-скоро, но твърдеше, че е била заплашена да мълчи.

Със злобен поглед пазачът разказваше за ритуалите, които момичетата са описали и свидетелстваха колко страдание са им причинили и какви неща е трябвало да преживяват в гората на селото и как са били принуждавани да пият кръв и да танцуват на лунна светлина без дрехи.

— Самите те са дяволът! — каза той.

Когато Мърси беше докарана в присъствието на тримата обвиняеми, тя започна да се тресе, да мърмори и да мята главата си нагоре-надолу. Съдията помоли Мърси да сложи ръката си върху тази на Фрея Бошан и когато тя го направи, внезапно припадъците й спряха, което означаваше, че злото се е вселило във вещицата. Тестът с докосването беше неоспоримо свидетелство за обвиненията. Когато съдия Стаутън събра достатъчно доказателства срещу обвиняемите, пазачът ги беше върнал обратно в затвора на град Салем. Там те бяха оковани с вериги и сложени в килии за през нощта. Днес щяха да бъдат транспортирани до селището, за да се изправят на процес. Той щеше да се състои на открито място. Обвиняемите щяха да са с наметки, за да не се предизвиква суматоха. Всичко щеше да бъде под контрол.

Нещата, които Аби каза, бяха верни, с изключение на прегледите, които вече бяха минали.

— Тя ни излъга, за да заминем и да не спрем процеса — каза Ингрид. Беше повярвала на думите на Аби и съчувствието й, но малкото момиче беше спящо чудовище.

Той поклати глава, докато вървеше към Кураж и го потупа по врата, сякаш самият кон страдаше за случващото се.

— Трябва да побързаме! Може би все още има време.

Тя се качи в каретата, седна и оправи полите си. Трой седна до нея. Избраха най-краткия път до град Салем, където щяха да се опитат да купят свободата на Фрея. Планираха да кажат на Мистър Пътнам, че може да задържи наследството й и нещо отгоре. Слънцето започваше да залязва и огряваше павираната улица със златна светлина. Досега процесът в селището отдавна трябваше да е свършил. Най-вероятно щяха да бъдат докарани в град Салем и да бъдат държани там до обесването им на Галоус Хил.

Трой дръпна юздите и Кураж мина в тръс.

— И така, ако правилно те разбирам — обобщи Трой, — докато ние пътуваме от селището Салем към град Салем утре сутринта, тримата също би трябвало да бъдат ескортирани по същия път. Но преди или след нас. Мислиш ли, че може вече да са били в селището, когато ние сме пристигнали?

В съзнанието си Ингрид възстановяваше събитията от момента на тяхното пристигане. Атмосферата определено беше оживена. Спомни си как Аби и Мърси изненадващо се бяха приближили към тях. Зад тях всичко беше чисто. Момичетата търсеха начин да се измъкнат от въпросите и да ги отпратят. Гледаха към входа на дома на енорийския свещеник. Те бяха попаднали в капана от лъжите на Аби и бяха тръгнали за Бостън. Били са толкова близо!

Ингрид си спомни мъжете, които бяха дошли и стояха на входа и които определено бяха нервни. Те ги преценяваха, но гледаха към пътя, който водеше към селото. Може би бяха чакали каретата, която щеше да транспортира тримата обратно в селището. А двамата с Трой претърсваха гората и после се бяха върнали в странноприемницата на Ингерсол и задаваха въпросите си. По това време сигурно и тримата са били докарани в дома на мистър Пътнам, където вероятно щеше да се състои и процеса. Фермата му изглеждаше подходяща, тъй като беше в покрайнините. Отправиха се към къщата на Пътнам. Ингрид се притесняваше за медальона на гърдите си, откакто бяха излезли от Бостън. Мислите й се върнаха към Аби. Защо ги беше излъгала, за да помогне на Пътнам? Чудеше се как Фрея се беше забъркала с толкова злобни момичета и как сега си плащаше за това. Което идеално устройваше мистър Пътнам и целта, която преследваше. Трой се пресегна и стисна коляното на Ингрид и се усмихна — или по-скоро беше потреперване.

— Ще я намерим, обещавам! — каза той.

Когато влезете в град Салем, не може да не забележите Галоус Хил. Той се издига зловещо на хоризонта и когато някоя лодка, която влиза в пристанището, се отклони, тя се ориентира по хълма и музиката на Салем. Когато каретата приближи, под яркочервена луна небето порозовя.

На хълма се беше събрала малка група хора и тъмните им, безплътни силуети бавно се движеха. Хората гледаха нагоре към бесилото, за да видят тялото на обесеното момиче, чиито поли се развяваха.

Фрея Бошан беше обесена на 13-ти юни в понеделник, 1692 година. През XXI век името й за постоянно се появява в историческите книги.

Ингрид изпищя, а Трой рязко дръпна юздите и конят се изправи на задните си крака.

Глава 53 Смъртта на Пролетта

Фрея беше мъртва. Беше обесена в Салем. Когато пристигна в долния свят, кожата й все още блестеше, устните й имаха розово прасковен цвят, а косите й блестяха. Тя се изкачи до последния етаж на сивия небостъргач, облечена в робата, с която беше обесена, и шапката, която беше махнала от главата си, когато усети въжето да се плъзга по шията й. Отказа да носи памучната маска. Искаше всички да гледат лицето й, докато умираше. Искаше да осъзнаят чудовищното действие, което бяха извършили.

Когато асансьорът тръгна, тя разхлаби връзките на престилката си, махна корсета и съблече тежката риза и робата, изритвайки всичко в единия ъгъл. Остана само по долна риза, която беше избродирала сама с разноцветни цветя. Искаше по-бързо да стигне до последния етаж. Рецепционистката посочи офиса на Хелда и леко вдигна очи. Когато Фрея приближи до вратата, отвътре чу музика. Разпознаваше резките промени в ритъма, нотите и сребърните звуци от цигулката и челото, стряскащото кресчендо на Четирите сезона на Вивалди. Това беше Пролет и имаше много специфично соло, ефирно, изключително секси и драматично. Тогава чу мърморене. Отвори вратата, след като никой не чу почукването й. Музиката, която вътре се чуваше по-силно, направо я връхлетя.

— Лельо Хелда? Ехо! Здравей!

Концертът на Вивалди свърши и стаята утихна. Тогава Фрея чу мърморене и някой излезе от килера.

Фрея се стресна.

— Мамо? — шокирана попита тя. — Какво правиш тук? — Внезапно разбра. Майка й беше в долния свят.

Душа за душа. Живот за живот. Смърт за смърт.

— Не! — настояваше Фрея. — Това моята съдба. Не можеш…

Джоана прегърна хубавото си момиче, махна къдриците от лицето му и я разцелува.

— Вече беше направено, скъпа. — Тя хвана Фрея за ръката и я заведе до бюрото на Хелда. Започна да търси в бъркотията от документи, докато се натъкна на една плътна черна книга и прочете заглавието й „Книга на мъртвите“, написано на избледняващ златен лист. Отвори я, прокара пръст надолу към колоната с последните приети и посочи името си, изгравирано на последния ред.

— Не се очаква майките да надживяват дъщерите си — каза Джоана.

Фрея непреклонно поклати глава.

— Мамо, не!

— Винаги ще бъда с теб, скъпа моя. — Джоана хвана лицето на дъщеря си в дланите си. — Винаги!

Джоана усещаше любовта, изпълнила майчиното й сърце. Най-накрая тя беше тук — все още толкова жива; като Пролетта на Вивалди.

От коридора се чуха силни звуци и шум — рецепционистката протестираше — и когато вратата се отвори, Джоана не можа да повярва на очите си.

— Норман! — каза тя. — Какво правиш тук? — Изглеждаше така, сякаш е уловил пленник в мрежите си. — Това Один ли е?

— Да — каза Норман. — Дълга история!

— Но как се озова тук? Това е много дълбоко на дъното.

Той се приближи към нея.

— Не знаеш ли? — В очите му с цвета на тъмнозелено море, напираха сълзи. Онзи ден я беше видял на плажа и когато тя влезе във водата я беше последвал. — Където и да отидеш, идвам и аз!

Джоана остана без думи, виждайки бурята, която бушуваше в него.

— Но… ти не можеш! Не принадлежиш на това място. Не можеш да останеш! Обичаш средния свят!

— Както и ти! — усмихна се той, — но теб и децата ни обичам повече.

Джоана го прегърна силно, хлипайки.

— Мислех, че няма да те видя отново никога.

— Имаме пред себе си цял живот, скъпа моя. Тук — усмихна й се той.

— Фреди? — извика Фрея и прегърна своя брат близнак появил се иззад гърба на баща си. — Ти също си тук! Какво се случи?

— Пътят към Ада е осеян с добри намерения! — усмихна се Фреди. Беше убил дракона, но явно така беше убил и себе си. Хелхайм искаше смърт и така баща му й я беше дал. Той и Фрея си приличаха толкова много! Беше смешно до нелепост.

— Хайде, сестро! Да си ходим вкъщи — каза той, нежно отдръпвайки я от родителите им, преди всички да са изпаднали в истерия. Фреди мразеше да се сбогува.