Виновна до доказване на противното

Четиринадесета глава

Когато се изкачи по стълбите на входната площадка пред къщата на Ани, Миранда се намираше на ръба на изтощението. Полицейското управление беше само на десет минути пеша, но тя беше извървяла дългия път на чувствата. Седейки на пейката, докъдето не достигаха въображаемите сделки между адвокати и ченгета, тя тъжно заключи, че нямаше да подведат под съдебна отговорност Ноа Деболт за нещо повече от незаконно навлизане в чужда собственост. И че тя, Миранда, беше твърде удобна заподозряна, за да я оставят да се отърве от въжето. А Чейс тръгна по коридора и влезе при Ивлин и Ноа и по този начин направи своя избор. Хората май казват, че по време на криза семейството се сплотява. Е, задържането на почтения Ноа Деболт беше изключителна криза. Семейството щеше да се обедини.

Миранда не беше и никога нямаше да бъде част от това семейство.

Тя прекрачи прага на входната врата. Ани не беше се прибрала все още. Тишината беше надвиснала над къщата като сянка. Внезапният звън на телефона й подейства като шок.

Тя вдигна слушалката.

— Миранда? — Гласът отсреща беше немощен.

— Госпожице Сейнт Джон? Случило ли се е нещо?

— Сама ли си у дома? — Госпожица Сейнт Джон отвърна със странен въпрос.

— Ами, да, в момента…

— Искам веднага да заключиш вратата. Веднага.

— Не, всичко е наред. Арестуваха Ноа Деболт…

— Чуй ме хубаво! В „Роуз Хил“ намерих още едно писмо. Не разбираш ли, тя е търсила точно него! Затова продължаваше да ходи в къщата. Да прибере всичките си писма!

— Чии писма?

— На „М“.

— Но Ноа Деболт…

— Това няма нищо общо с Ноа! Било е престъпление от страст, Миранда. Класически мотив. Нека да ти прочета писмото…

Миранда се заслуша.

Когато госпожица Сейнт Джон свърши да чете, пръстите на Миранда бяха изтръпнали да стиска слушалката.

— Вече се обадих в полицията — каза госпожица Сейнт Джон. — Изпратили са човек да прибере Джил Викъри. Дотогава не отключвай вратата. Миранда, това писмо е писано от болна жена. Ако дойде до къщата, не я пускай вътре.

Миранда затвори.

В миг й се прииска да чуе човешки глас, без значение чий, дори от телефонната слушалка. „Ани, моля те, ела тук.“

Тя се взря в телефона и се зачуди дали да не се обади на някого. Но на кого? Тогава седна замислена и в същия момент съзря пощата от предишните дни, натрупана край телефона, имаше опасност част от нея да се разлее по пода. Половин дузина сметки, обичайните рекламни бланки и списания. Докато пооправяше купчината, тя си помисли, че Ани беше еднакво немарлива, както с воденето на сметките, така и в домакинството. Точно тогава забеляза бюлетина на зрелостниците от университет Тафт, старата Алма матер на Ани. Той лежеше до ръба на масата и представляваше четири копирани страници, хванати с телбод, и лични послания на випуск 68, а на предната страница имаше пощенски печат. Нищо в него не събуждаше интереса на Миранда, освен една подробност.

Беше адресиран до Маргарет Ан Беринджър.

„Ти си единственият човек, когото познавам, чието име започва с М“, беше казала Ани.

А през цялото време е познавала още един човек.

Това не значи, че е тя.

Миранда се взираше в надписа. Маргарет Ан Беринджър. Къде е доказателството и връзката между Ани и всичките писма на „М“?

Изведнъж й просветна. Пишещата машина.

Механична, според Джил, на която чукчето на буквата „е“ трябваше да се почисти. Трудно се скриваше такъв голям предмет. След бърза проверка на всички шкафове тя се убеди, че в къщата няма пишеща машина. Дали не е в гаража?

Не, тя беше вече в гаража. Едва побираше една кола, какво остава за битови предмети. Все пак, провери и там. Не откри пишеща машина. Върна се в къщата, а в главата й трескаво се блъскаха мисли. Може би вече са арестували Джил. Ани веднага ще разбере за това и ще се досети, че преследването на истинската „М“ е започнало. Първото нещо, което ще направи, е да се отърве от уличаващата я пишеща машина, ако още не го е сторила. Тя беше единствената връзка между Ани и убийството на Ричард.

Може би ще докаже невинността ми. Трябва да я намеря, преди да я унищожи. Трябва да я занеса в полицията.

Оставаше още едно място, където трябваше да погледне.

Изтича от къщата и влезе в колата.

След няколко минути спря пред сградата на „Хералд“. Вътре беше тъмно. Току-що бяха приключили с последния брой. Никой нямаше да работи до късно тази вечер, така че цялата сграда беше на нейно разположение.

Влезе през входната врата със своя ключ, който нито веднъж не беше използвала дотогава. С лека ирония си припомни, че именно Ричард настоя тя да задържи ключа. Беше сигурен, че ще я убеди да се върне на работа.

Е, тя се върна.

Провря се по пътеката между бюрата и се насочи направо към това на Ани. Включи лампата. Най-горното чекмедже не беше заключено. Сред неразборията от писалки и кламери тя намери няколко отделни ключа. Кой ли отваряше шкафчето на Ани? Тя ги събра и се спусна по стълбите към женската съблекалня.

Включи осветлението. Кушетка на цветя, морави тапети, викториански репродукции. Декоративните умения на Джил не можеха да скрият факта, че това беше само една килия без нито един прозорец. Имаше шест такива помещения за тежките палта и ботуши на служителите през зимните месеци. Тя знаеше кое е шкафчето на Ани. Онова с лепенката „Аз имам предменструален синдром. Какво е твоето извинение?“.

Тя сложи първия ключ в ключалката. Не можа да се завърти.

Опита с втория, после с третия. Ключалката изщрака и се отвори.

Тя дръпна вратичката и се намръщи като погледна вътре. На най-горния рафт имаше ръкавици, чифт стари спортни обувки и вълнен шал.

На най-долния рафт върху увит с хавлиена кърпа вързоп беше метнат пуловер. Миранда извади вързопа. Беше тежък. Тя отви хавлиената кърпа и откри стара синьо-зелена пишеща машина „Оливети“.

Сложи един лист в машината и с треперещи ръце написа името Маргарет Ан Беринджър. Извивката на „е“ беше неясно очертана.

Обзе я чувство на облекчение, граничещо с еуфория. Тя бързо затвори шкафчето и опакова пишещата машина. В момента, в който я взе в ръце, усети край бузата си подухване като нежен шепот на вятъра при отварянето и затварянето на вратата. Беше достатъчен, за да я предупреди за нечие друго присъствие.

Миранда се обърна.

Натрапницата стоеше на вратата, косата й беше разчорлена от вятъра, а по лицето й не се долавяше и най-слабо чувство.

Миранда успя само да промълви:

— Ани.

Ани мълчаливо премести поглед към пишещата машина в ръцете на Миранда.

— Мислех, че си с Ървин — рече Миранда.

Репортерката бавно вдигна поглед към лицето на Миранда. Сега очите й бяха изпълнени с тъга и болка, които извираха от душата й. „Как не съм забелязала преди?“, помисли си Миранда.

— Няма никакъв Ървин — отвърна Ани.

Миранда объркано поклати глава.

— Никога не е имало Ървин. Аз си го измислих. Всички срещи и вечери навън. Виждаш ли, аз просто отивах с колата до залива, паркирах там и седях, понякога с часове. — Ани си пое дълбоко въздух и потрепервайки въздъхна. — Не можех да приема съжалението, Миранда. Съжалението към една стара мома.

— Никога не съм мислела, че…

— Разбира се, че си мислела. Всички вие си го мислехте. После се появи Ричард. Не бих му направила удоволствието да разбере, че… — Гласът й секна. Тя изтри очи с ръка.

Миранда бавно остави пишещата машина на пейката.

— Да разбере какво, Ани? — тихо попита тя. — Колко много те е наранил? Колко самотна си била в действителност?

Тръпки преминаха през тялото на Ани.

— Той нарани и двете — рече Миранда. — Всички жени, до които се е докосвал. Всички жени, които някога са го обичали. Той нарани всички нас.

— Не колкото мен! — изкрещя Ани. Ехото на нейната болка сякаш се плъзна по голите стени. — Пет години от живота ми, Миранда. Дадох му пет години. Запазени в тайна. Бях на четирийсет и две, когато се запознахме. Все още можех да имам дете. Оставаха ми само няколко кратки години. Не спирах да се надявам и го чаках да вземе решение. Да напусне Ивлин. — Тя отново избърса очи, размазвайки по бузата си грима и сълзите си. — Сега е вече прекалено късно за мен. Беше моят последен шанс, а той ми го отне. Открадна ми го. И после приключи връзката. — Тя поклати глава и се засмя през сълзи. — Каза, че просто се опитвал да бъде мил. И че не желаел да пропилявам още години с него. После каза нещо, което ме нарани най-много. „Ани, всичко е плод на въображението ти. Всъщност никога не съм те обичал така, както ти си въобразяваше, че те обичам…“ — Тя погледна Миранда с погледа на измъчвано животно. — След пет години той ми каза тези неща. Но не ми каза истината. Беше намерил по-млада. Теб. — В гласа й не се долавяше нито враждебност, нито ярост, само тихо примирение. — Не те обвинявам, Миранда. Ти не знаеше. Беше просто още една жертва. Щеше да те напусне, също както всички нас.

— Права си, Ани. Ние всички бяхме негови жертви.

— Съжалявам. Съжалявам, Миранда. — Ани пъхна ръка в джоба на якето си. — Но някой трябва да плати за това. — Тя бавно извади пистолета.

Миранда се втренчи в цевта, насочена към гърдите й. Искаше да се кара, да моли, да направи нещо, за да накара Ани да свали оръжието. Но гърлото й беше пресъхнало. Само гледаше черния барабан на пистолета с широко отворени очи и се чудеше дали ще усети куршума.

— Ела, Миранда. Да тръгваме.

Миранда поклати глава.

— Къде, къде отиваме?

Ани отвори вратата и направи знак на Миранда да върви пред нея.

— Нагоре по стълбите. Към покрива.

В къщата на Ани нямаше никого.

Чейс обиколи всички стаи и гаража и откри, че колата я няма. Сигурно Миранда се беше върнала и отново излязла. Той стоеше на автомобилната алея и се чудеше къде да търси още, когато в къщата иззвъня телефонът. Той изтича по стъпалата на входната площадка и влетя в гостната стая, за да вдигне слушалката.

Беше Лорн Тибетс.

— Миранда там ли е? — попита той.

— Не, и аз я търся.

— А Ани Беринджър?

— И тя не е тук.

— Добре — каза Лорн. — Искам да излезеш от къщата, Чейс. Веднага.

Тази внезапна команда озадачи Чейс. Той рече:

— Очаквам Миранда да се появи.

Чу, че Лорн се обърна и каза нещо на Елис. А после в слушалката:

— Виж, получихме съвсем пресни доказателства. Ако първо се появи Ани Беринджър, дръж се любезно и нормално, нали? Не я дразни. Просто спокойно си излез. Елис е на път към къщата.

— Какво, по дяволите, става?

— Мисля, че знаем кой е човекът с буквата „М“. Не е Джил Викъри. Сега се махай оттам. — Лорн затвори.

Не е Джил Викъри…

Чейс отиде до крайната маса и отвори чекмеджето. Пистолетът на Ани не беше там. С трясък затвори чекмеджето.

„Къде си, Миранда?“

Той вече тичаше навън към колата. Може би все още има време да ги намери. Разминал се беше с нея за някакви си пет или десет минути. Не може да са отишли далеч. Ако тръгнеше из града и си отваряше очите, може би щеше да успее да ги намери. При условие, че все още бяха в града. „Не мога да те загубя. Сега, когато можем да докажем невинността ти. Сега, когато имаме шанс да бъдем заедно.“

Той обърна колата. Гумите изсвистяха, когато отпраши обратно към града.

— Хайде, качвай се нагоре.

Миранда се спря с крак върху следващото стъпало.

— Не спирай.

Обърна се с лице към Ани. Вече бяха на третия етаж. Оставаше още една площадка до вратата на покрива. Някога тя се възхищаваше на красотата на това стълбище, на гравираните махагонови парапети, на блестящата дървена полировка. А сега то се превръщаше в смъртен капан за нея. Тя стисна здраво парапета, сякаш черпеше сили от солидното дърво.

— Защо го правиш? — попита тя.

— Продължавай! Върви!

— Някога бяхме приятелки…

— Докато не се появи Ричард.

— Но аз не знаех! Нямах никаква представа, че си била влюбена в него! Защо не ми каза?

— На никого не съм казвала. Не можех. Беше негова идея. Дръж го в тайна, нашата малка тайна. Казваше, че иска да ме предпази.

„Значи, аз съм единственият човек, който знае това, помисли си Миранда. Единственият жив човек.“

— Мърдай — каза Ани. — Нагоре по стълбите.

Миранда не трепна. Погледна Ани в очите и тихо каза:

— Защо просто не ме застреляш веднага? Ей тук. Така или иначе, нали това смяташ да направиш.

— Твоя воля. — Ани спокойно вдигна оръжието. — Не се страхувам да те убия. Казват, че е трудно първият път. Знаеш ли? Всъщност никак не беше трудно. Трябваше само да си мисля за това, колко много ме е наранил. Ножът сякаш сам се заби. Аз само бях един свидетел.

— Аз не съм Ричард. Никога не съм искала да те наранявам.

— Но ще го направиш, Миранда. Знаеш истината.

— Полицията също. Те намериха онова писмо, Ани. Последното, което си написала.

Ани поклати глава.

— Снощи са арестували Джил. Но ти все още си оставаш обвиняема. Защото ще открият пишещата машина в колата ти. Ще изглеждаш много умно момиче. Да напише онези писма и да ги скрие в къщата. Като хвърляш съмнението върху горката невинна Джил. Но после вината те завладява. Изпадаш в депресия. Знаеш, че не можеш да избегнеш затвора. Затова избираш по-лесния начин. Качваш се на покрива на издателството и скачаш оттам.

— Няма да го направя.

Ани хвана пистолета с две ръце и го насочи към гърдите на Миранда.

— Тогава ще умреш тук. Както виждаш, налага се аз да те убия. Хващам те да оставяш пишещата машина в офиса на Джил. Пистолетът е у теб. Заповядваш ми да отида на стълбището. Аз се опитвам да грабна пистолета, но той произвежда изстрел. Чиста работа, за всички участващи лица. — Тя бавно пусна затвора на оръжието. — Или все пак предпочиташ да е на покрива?

„Трябва да печеля време“, помисли си Миранда. „Трябва да изчакам удобен случай да се измъкна.“

Тя се обърна и вдигна поглед към стъпалата, които водеха към покрива.

— Хайде — заповяда Ани.

Миранда започна да се изкачва.

Четиринайсет стъпала, всяко от които един преходен миг. Четиринайсет живота, които си отиват и ги няма. Обезумяла, тя се опита да си представи покрива и как бяха разположени изходите. Беше се качвала там само веднъж, когато новинарският екип се събра за групова снимка. Спомни си равна асфалтирана площадка с три комина, тръбата на парното и воден трансформатор. И четири етажа надолу — толкова ще трае падането. Дали ще е смъртоносно? Или само безпомощно ще се просне на тротоара като торба потрошени кокали и Ани ще я прати на оня свят само с няколко удара?

Точно над главите им проблесна вратата към покрива. Ако успееше да се промъкне през вратата и да я барикадира, може би щеше да спечели време и да вика за помощ. Още само няколко крачки. Тя се спъна и падна върху стълбите.

— Стани — каза Ани.

— Глезенът ми…

— Казах, ставай!

Миранда седна на стъпалото и посегна да разтърка стъпалото си.

— Мисля, че го навехнах.

Ани пристъпи към нея.

— Ако трябва, пълзи! Но се качвай!

Облегнала плътно гръб на стъпалата и свила нозе, Миранда спокойно продължаваше да разтърква глезена си. И през цялото време си мислеше: „По-близо, Ани. Ела по-близо…“.

Ани се придвижи още едно стъпало нагоре. Стоеше точно под Миранда, а пистолетът беше страховито близко.

— Не мога да чакам. Времето ти изтича. — Тя насочи оръжието към лицето на Миранда.

В този миг Миранда рязко и ожесточено ритна Ани точно в стомаха. Тя се преметна надолу по стълбите и се приземи на четири крака на площадката на третия етаж. Но дори когато падна, тя не изпусна оръжието. Нямаше как да й се отнеме. Тя вече се надигаше с пистолет в ръка. Насочи го нагоре към жертвата си.

Миранда силно блъсна вратата към покрива и се хвърли навън, точно когато Ани стреля. Чу как полетяха трески от вратата при удара от куршума, които я пернаха по лицето. Нямаше резе, нямаше начин да залости вратата. Толкова малко време, толкова малко време! Само четиринайсет стъпала и Ани щеше да е на покрива. Миранда нервно се огледа и в тъмнината успя да различи силуетите на комините, някакви щайги и други предмети. Нагоре по стълбите се чу тропане. Миранда панически мина в сянката и се плъзна зад един воден трансформатор. Чу как вратата бясно се отвори и затвори с трясък.

Тогава чу Ани да вика в тъмнината:

— Няма къде да избягаш, Миранда. Няма къде да отидеш, освен направо долу. Където и да си, ще те намеря…

Чейс забеляза стария додж на Миранда, паркиран пред сградата на „Хералд“. Той спря зад нейната кола и излезе. Хвърли един поглед и разбра, че вътре няма никого. Миранда или който я е докарал сигурно беше в сградата. Потропа на вратата и извика:

— Миранда?

Тишина.

Той отново заблъска вратата, после тръгна да заобикаля сградата отзад. Трябваше да има и друг начин да влезе, някой незатворен прозорец или вратата на товарния асансьор. Той беше свил зад ъгъла и вървеше по една алея, когато чу изстрела.

Дойде някъде от вътрешността на сградата.

— Миранда? — изкрещя той.

Престана да търси незаключени врати. От алеята грабна някаква празна консервна кутия, отнесе я пред сградата и я метна през прозореца. По бюрата вътре се разхвърчаха стъкла. Той ритна няколко остри остатъци от стъклото, покатери се на перваза и падна върху килим, осеян с парчета стъкла, остри като бръснач. Втурна се покрай бюрата към задната част на сградата. С всяка крачка нарастваше ужаса от това, което можеше да открие. Представяше си Миранда, застреляна в главата. Той мина през първата врата и се озова в печатницата. До стената бяха наредени пакети със следващия брой на вестника. Миранда я нямаше.

Обърна се и се насочи направо към женската съблекалня. Докато отваряше вратата, го връхлетя нов пристъп на ужас. Миранда я нямаше и там. Той се обърна и тръгна към дамската тоалетна, като отваряше вратите на кабинките. Беше празно.

Също и в мъжката тоалетна. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел?

Чейс се върна в коридора и се заизкачва по стълбите. Още два етажа. На втория етаж бяха офисите, на третия — складът и картотеката. Някъде там горе той щеше да я намери.

Само да те открия жива.

Миранда обгърна с ръце водния трансформатор и се заслуша. Не чу нищо, дори най-слабо скърцане от обувки по асфалта, освен ударите на собственото си сърце. „Къде е тя? Накъде върви?“ Бързо се огледа от двете си страни. Очите й започваха да свикват с тъмнината. От ляво различаваше безразборно нахвърляни щайги. Точно зад тях бяха перилата на аварийния изход. От другата страна на покрива! Ако можеше да стигне до онзи край незабелязано…

Къде беше Ани?

Трябваше да рискува и да погледне. Тя залегна и бавно придвижи глава към ъгъла. Тутакси се отдръпна в ужас. Ани вървеше направо към водния трансформатор. Инстинктите на Миранда й подсказваха да бяга, да направи последен опит на живот и смърт. Здравият разум й казваше, че няма да се справи. Ани вече приближаваше. Тя отчаяно потърси с ръка камъчета. Хвърли ги нависоко и напосоки като се целеше в другия край на покрива. Чу как изтрополиха в тъмнината. В продължение на няколко ужасяващи мигове тя се ослушваше. Нищо.

Отново надзърна зад ъгъла на трансформатора. Ани тръгна към звука, към противоположния край на покрива, тя вървеше бавно към единия от комините. Още няколко стъпки нататък. Още една… Това беше единственият й шанс! Миранда се втурна.

Стъпките й прозвучаха като барабанни удари по асфалта. Преди да стигне до аварийния изход тя чу как изсвистя първия изстрел покрай нея. Нямаше време да мисли, трябваше да се движи само! Тя се добра до аварийния изход и стъпи на първото метално стъпало. Втори изстрел изгърмя. Беше като удар в рамото. От ударната сила тя падна настрани върху ръба на покрива. За миг зърна нощното небе и после усети как пада. Инстинктивно посегна нагоре и слепешком потърси къде да се хване. Когато падна на ръба на площадката на аварийния изход, хвана нещо студено и стоманено, перилото, с лявата си ръка. Нозете й се плъзгаха и висяха като махало на часовник, но тя се държеше. Опита се да се хване и с другата си ръка, но тя не й се подчиняваше. Можеше да я вдигне само до рамото, после се хвана с нея за външния ръб на площадката. За миг увисна безпомощно. После успя да облегне едното си стъпало на тухлената стена на сградата. „Все още съм жива и все още съм тук!“, помисли си тя. „Само да можех да се изтегля над парапета и да се добера до площадката…“

Движението на сянката над нея я смрази. Тя бавно вдигна поглед и се втренчи в барабана на пистолета. Ани стоеше на ръба на покрива и се целеше право в главата на Миранда.

— Е — каза Ани. — Пусни се от аварийния изход.

— Не, не!

— Просто си отвори пръстите. Отпусни се назад. Бърз и лесен начин за умиране.

— Няма да стане. Те ще разберат. Ще разберат, че ти си го направила.

— Скачай, Миранда! Скачай!

Миранда погледна надолу към земята. Беше толкова далечна.

Ани вдигна единия си крак над ръба на покрива, насочи тока си към ръката на Миранда, която държеше перилото и го стовари отгоре й.

Миранда изпищя. Но се задържа. Ани вдигна крак и отново я настъпи, и отново и отново, като всеки удар беше пагубен за лявата ръка на Миранда. Болката беше непоносима. Тя отпусна захвата. Кракът й се изплъзна, тя увисна. Лявата й ръка пулсираше в агония и не можеше да издържа мъчението повече. Дясната ръка, която отслабваше и се сковаваше от раната от куршума, нямаше сили да издържи тежестта на тялото й. Тя вдигна поглед отчаяно, когато Ани отново повдигна крак и се приготви да го стовари за последен път. Но удар не последва.

Тялото на Ани отскочи и се извъртя като кукла, на която внезапно са дръпнали конците. Тя нададе неземен писък на ярост и неверие. После се чу тъп звук, когато тялото й се метна настрани и се стовари върху покрива.

След миг се появи Чейс на ръба на покрива. Той се наведе и сграбчи лявата й китка.

— Хвани се за другата ми ръка! Хвани се! — изкрещя той.

Като опря стъпало на тухлената стена Миранда успя да вдигне дясната си ръка.

— Не мога… не мога да те стигна.

— Хайде, Миранда! — Той се наведе още повече, тялото му се простря на ръба. — Трябва да го направиш! И двете ти ръце ми трябват! Просто се пресегни, и това е всичко! Аз ще я хвана, скъпа! Моля те!

Скъпа. Тази едничка дума, която никога не беше чувала да произнасят устните му, сега й даде нови сили. Тя си пое дъх и се напрегна неистово. „Това е, което мога“, помисли си тя с отчаяние. „Повече не мога.“ Тогава той обгърна с длан китката й и я хвана така здраво, че тя не се страхуваше нито за миг, че може да падне. Той я измъкна малко по малко отгоре на ръба на покрива. Едва тогава силите я напуснаха. Вече нямаше нужда от тях, не и когато Чейс беше до нея. Тя се свлече в ръцете му.

Никое дърво не е било толкова солидно и непоклатимо. Нищо и никой не можеше да я нарани в крепостта на тази прегръдка. Той каза:

— Бога ми, Миранда, помислих, че… — Той внезапно замълча.

Чуха да се отваря затвор на пистолет. Двамата се обърнаха и видяха Ани на няколко крачки. Тя пристъпяше несигурно. С две ръце стискаше оръжието.

— Твърде късно е, Ани — рече Чейс. — Полицията знае. У тях е последното ти писмо. Знаят, че ти си убила Ричард. Вече те търсят. Всичко свърши.

Ани бавно свали оръжието.

— Знам — прошепна тя. Пое си дълбоко въздух и погледна към небето. — Аз те обичах — каза на небесата. — По дяволите, Ричард. Аз те обичах! — изпищя тя.

После вдигна пистолета, постави цевта в устата си и спокойно натисна спусъка.